Обект № 522

СРЯДА, 25 МАЙ

50

— Е, да, компютърът помогна — призна Линкълн Райм.

Имаше предвид „Инър-съркъл", програмата за управление на данни „Уочтауър" и „Екс-пектейшън".

— Но по-важното бяха веществените улики — наблегна той. — Компютърът ми посочи общата посока. Нищо повече. Оттам нататък ние свършихме работата.

Беше доста след полунощ и Райм говореше със Сакс и Пуласки, двамата седнали до него в лабораторията. Полицайката се беше върнала от къщата на обект 522, където медиците бяха обявили, че Робърт Йоргенсен ще оцелее — куршумът не беше засегнал важни органи и кръвоносни съдове. Откараха го в Колумбийско-презвитерианската болница за спешно лечение.

Райм продължи да обяснява как е разбрал, че Сакс е в къщата на охранителя от ССД. Разказа й за дебелото надзорно досие. Мел Купър го отвори на компютъра, за да й даде възможност да погледне. Тя го прегледа набързо, смаяна от огромното количество информация. Пред очите им екранът примигна и актуализира данните.

— Те знаят всичко — прошепна Сакс. — Нямам никакви тайни.

Криминологът й разказа как системата е очертала пътя й, след като бе излязла от участъка в Бруклин.

— Компютърът обаче успя да даде само основната посока, в която се движиш. Не можа да посочи конкретно място. Като гледах картата, осъзнах, че си тръгнала към централния офис на ССД, за което, между другото, собственият им проклет компютър не се досети. Обадих се на пропуска и ми казаха, че си минала за половин час и си питала за различни служители. Никой обаче не знаеше къде си отишла след това.

Сакс обясни, че следата я отвела в ССД: човекът, който бе проникнал в апартамента й, беше изпуснал касова бележка от едно кафене до небостъргача на фирмата.

— Това ми подсказа, че извършителят е служител или някой, свързан със ССД. Пам бе видяла дрехите на крадеца — синьо яке, дънки и спортна шапка. Помислих си, че хората от охраната може да си спомнят кой служител е носил такива дрехи. Дежурните в момента не помнеха да са виждали такъв човек, затова взех имената и адресите на охранителите от предишната смяна. Тръгнах да ги разпитам. — Тя се намръщи. — Дори не ми хрумна, че Пет-двайсет и две може да е някой от тях. Ами ти, Райм, как разбра, че е бил този човек?

— Разбрах, че си тръгнала да търсиш служител на фирмата. Но дали някого от заподозрените или друг? Проклетият компютър не помагаше, затова се обърнах към уликите. Нашият извършител работеше във фирмата, носеше груби работни обувки и имаше следи от суха сметана по дрехите. Беше силен. Не означаваше ли това, че е някой от нисшите нива на йерархията, вършещ физическа работа? Носач, пощальон, чистач? После си спомних лютите чушки.

— Сълзотворен спрей — въздъхна Сакс. — Разбира се. Не е било храна.

— Точно така. Основното оръжие на охраната. После, устройството за промяна на гласа. Купуват се от магазините за оборудване на охранители. Говорих с началника на охраната в ССД Том О'Дей.

Пуласки кимна:

— Да. Срещахме се с него.

— Каза ми, че много служители от охраната работят на непълен работен ден, което даваше на Пет-двайсет и две достатъчно време да практикува хобито си извън службата. Прегледах и другите улики с О'Дей. Частиците от листа са от растенията в стола на охраната. Там пият кафе със суха сметана, не с истинско мляко. Казах му за профила на Тери Добинс и го помолих да ми даде списък на всички охранители, които не са женени и нямат деца. Сравнихме присъствените им листове с графика на престъпленията през последните два месеца.

— И установи кой е бил извън сградата по време на всички убийства. Джон Ролинс, тоест Питър Гордън.

— Не. Установих, че Джон Ролинс е бил в сградата по време на всички убийства.

— В сградата ли?

— Много ясно. Проникнал е в административната система на фирмата и е променил присъствените ведомости, за да си осигури алиби. Накарах Родни Шарнек да провери метаданните. Да, това беше нашият човек. И живееше само на десет пресечки оттук. Веднага подадох сигнал.

— Добре, Райм. Само не мога да разбера как Пет-двайсет и две е изнасял информацията. Имал е достъп до хранилищата, но всички са били претърсвани, преди да излязат, дори той. Освен това не е имал компютърен достъп до „Инър-съркъл".

— Да, това беше препъни-камъчето. Но нали си имаме Пам. Тя ми помогна да разбера как го е направил.

— Пам ли? Как?

— Спомняш ли си, когато ни каза, че никой не може да сваля снимки от сайта за запознанства, „Ауър уърлд". Децата обаче просто снимали екрана.

О, не се тревожете, господин Райм. Много хора пропускат очевидния отговор…

— Осъзнах, че Пет-двайсет и две е изнасял информацията по този начин. Не е имал нужда да тегли хиляди страници досиета. Просто е преписвал каквото го е интересувало за жертвите, вероятно късно през нощта, когато в хранилищата не е имало никой. Нали помните частиците от бележници? Скенерите и детекторите за метал на пропуска не улавят хартия. Пък и никой не се е замислял за това.

Сакс каза, че в скривалището е видяла стотици бележници около бюрото.

Лон Селито дойде от центъра.

— Мръсникът е мъртъв — измърмори, — но аз още съм записан в системата като шибан наркоман. И всички повтарят: „Работим по въпроса."

Все пак имаше и добри новини. Прокуратурата щеше да отвори всички дела, по които имаше съмнения, че обект 522 е подхвърлил улики. Артър Райм бе освободен веднага, присъдите на останалите осъдени също щяха да бъдат преразгледани и вероятно хората щяха да излязат на свобода до един месец.

Селито добави:

— Проверих къщата, където е живял Пет-двайсет и две.

Сградата в Горен Уестсайд струваше десетки милиони долари. Как Питър Гордън, работещ като охранител, се беше сдобил с нея, беше мистерия.

Детективът обаче имаше отговор:

— Не е бил собственик. Къщата е на името на Фиона Макмилан, осемдесет и девет годишна вдовица, без преки наследници. Тя все още плаща данъци и текущи сметки. Никога не се е забавяла с плащанията. Единственото странно нещо е, че от пет години никой не я е виждал.

— Горе-долу от времето, когато ССД се е преместила в Ню Йорк.

— Предполагам, че е получил информацията, необходима да открадне самоличността й, и после я е убил. Утре започват да издирват тялото. Ще започнат с гаража, после ще копаят в мазето. — Лейтенантът добави: — Организирах възпоменателна служба за Джо Малой. В събота е. Ако искате да дойдете.

— Разбира се — каза Райм.

Сакс докосна ръката му и добави:

— Патрул или началници, всички сме едно семейство и болката е същата, както когато загубим близък човек.

— Баща ти, нали? — досети се той. — Звучи в негов стил.

От коридора се чу глас:

— Хей. Закъснях. Съжалявам. Току-що научих, че сте приключили случая.

Родни Шарнек влезе в лабораторията, следван от Том. Носеше купчина компютърни разпечатки и отново гледаше електронната система на Райм, сякаш говореше не с истинския човек, а с компютъра.

— За какво си закъснял? — попита криминалистът.

— Компютърът тъкмо сглоби всички файлове от празното пространство, които Рон открадна. Така де… взе назаем. Вече идвах насам да ви ги покажа, когато чух, че сте хванали убиеца. Предполагам, че вече не ви трябват.

— Само от любопитство. Какво откри?

Родни се приближи и показа разпечатките на Райм. Бяха неразбираеми. Думи, числа, символи и големи празнини между тях.

— Не разбирам китайски. Какво означава всичко това в общи линии?

— Бегача — псевдонимът, който открих по-рано — наистина е изтеглил тайно много информация от „Инър-съркъл", след което е заличил следите си. Но не е свалял данни за жертвите или за друг, свързан с разследването на Пет-двайсет и две.

— Откри ли името? — попита Сакс. — На Бегача.

— Да. Някой си Шон Касъл.

Полицайката затвори очи.

— Бегача… Говореше, че тренира за триатлон. Как не се сетих!

Касъл беше началник на отдел „Продажби" и един от заподозрените, замисли се Райм. Забеляза реакцията на Пуласки при тази новина. Младият полицай примигна изненадано, погледна Сакс и вдигна вежди, усмихна се мрачно, многозначително. Райм си спомни с каква неохота младежът се беше върнал в ССД и смущението му, че не умее да работи с „Ексел". Причината вероятно беше именно Касъл.

— За какво му е тази информация? — поинтересува се Пуласки.

Шарнек разлисти разпечатките.

— Не мога да кажа точно. — Показа една страница на младия полицай, като сви рамене. — Погледни, ако искаш. Ето някои от досиетата.

Пуласки поклати глава:

— Не познавам тези хора.

Прочете на глас няколко имена.

— Чакай — извика Райм. — Какво беше последното?

— Денко… Ето, и тук се споменава. Владимир Денко. Познаваш ли го?

— Мамка му! — изруга Селито.

Денко — подсъдимият от руската мафия, обвиненията срещу когото бяха свалени заради неявяване на свидетел и проблеми с веществените доказателства.

— Ами името преди него? — попита Райм.

— Алекс Караков.

Това беше свидетелят срещу Денко, който се криеше с фалшива самоличност. Беше изчезнал две седмици преди делото и вероятно бе мъртъв, макар че никой не знаеше как хората на Денко са го открили. Селито грабна разпечатките от Пуласки и ги разлисти.

— Бога ми, Линк. Адреси, тегления от банкомат, регистрационни номера на коли, телефонни разпечатки. Всичко необходимо на един наемен убиец, за да се добере до жертвата си… О, и виж тук. Кевин Макдоналд.

— Това не беше ли обвиняемият в някакво дело, по което ти работеше? — попита Райм.

— Да. В Хеле Кичън. Търговия с оръжие, конспирация. Също наркотици и изнудване. Той също се измъкна.

— Мел, провери всички имена в нашата система.

От осемте имена, които Родни Шарнек бе открил в сглобените файлове, шест бяха на обвиняеми в криминални дела от последните три месеца. И шестимата бяха оправдани или тежки обвинения срещу тях бяха оттеглени в последната минута заради неочаквани проблеми със свидетели или веществените доказателства.

Райм се изсмя:

— Каква акцидентност!

— Какво? — не разбра Пуласки.

— Купи си речник, новобранец.

Младежът въздъхна и обясни търпеливо:

— Каквото и да означава, Линкълн, вероятно не е дума, която ще използвам някога.

Всички в стаята се засмяха, включително Райм.

— Разбрано. Имах предвид, че съвсем случайно се натъкнахме на нещо много интересно, ако ми позволиш да използвам любимата ти дума, Мел. Нюйоркската полиция поддържа досиета на сървърите на ССД, чрез „Пъблик шуър". Касъл тегли информация за разследванията, продава я на обвиняемите и я заличава.

— О, мога да си го представя — отбеляза Сакс. — Не мислиш ли, Рон?

— Не се съмнявам нито за миг — съгласи се Пуласки.

— Чакай… Касъл беше този, който ни даде диска с имената на клиентите. Той е натопил Робърт Карпентър.

— Разбира се — кимна Райм. — Променил е данните, за да уличи Карпентър. Трябвало е да отклони разследването от ССД. Не заради случая „Пет-двайсет и пет", а защото не е искал да се ровим в архивите и да видим, че е продавал полицейски досиета. А кой по-подходящ да бъде хвърлен на зверовете от един бъдещ конкурент?

Селито се обърна към Шарнек:

— Има ли други замесени от ССД?

— Ако съдя от данните, не. Само Касъл.

Райм погледна Пуласки, който разглеждаше таблицата на уликите. В очите му се четеше решителност, каквато криминалистът не беше виждал досега.

— Хей, новобранец. Искаш ли го?

— Кое да искам?

— Разследването срещу Касъл.

Младият полицай се замисли. Но после отпусна рамене и се засмя смутено:

— Не, по-добре не.

— Ще се справиш.

— Знам, че ще се справя. Просто… искам, когато взема първото си самостоятелно разследване, да съм сигурен, че го правя от правилните подбуди.

— Добре го каза, новобранец — измърмори Селито, като вдигна чашата си с кафе към младежа. — Може би все пак от теб ще излезе нещо… Добре. Докато все още съм отстранен от работа, поне мога да свърша онези неща в къщата, за които Рейчъл открай време ми натяква. — Дебелият детектив взе една останала бисквита и се отправи към вратата. — Лека нощ на всички.

Шарнек събра папките и дисковете си и ги сложи на масата. Том подписа формулярите за съхранение на веществени доказателства от името на криминолога. Преди да излезе, компютърният специалист напомни на Райм:

— Когато решите да влезете в двайсет и първи век, детективе, само ми се обадете.

Кимна към компютрите.

Телефонът на Райм иззвъня. Беше за Сакс, чийто разглобен мобилен телефон нямаше скоро да проработи. От дочутото той разбра, че се обаждат от участъка в Бруклин. Бяха намерили колата й на един паркинг наблизо.

Тя се уговори да отиде да я вземе на другата сутрин с хондата на Пам, която беше открита в един гараж зад къщата на Питър Гордън.

Сакс се качи, за да се приготви за лягане, Купър и Пуласки си тръгнаха.

Райм се зае да напише доклад до заместник-кмета Рон Скот, в който описа подробностите за начина на действие на обект 522 и предлагаше да се преразгледат всички други престъпления, в които имаше вероятност да е уличил невинни. Разбира се, в къщата на вещомана имаше много други улики, но той не искаше да си представя колко работа трябва да се свърши, за да се направи оглед на това местопрестъпление.

Завърши имейла, изпрати го и тъкмо размишляваше как ще реагира Андрю Стърлинг, когато разбере, че подчинените му продават данни на фирмата без негово знание, когато телефонът иззвъня. Номерът на дисплея беше непознат.

— Команда, вдигни телефона.

Щрак.

— Ало?

— Линкълн. Джуди Райм се обажда.

— Здравей, Джуди.

— О, не знам дали си чул. Оттеглиха обвиненията. Пуснаха го!

— Вече? Знаех, че се работи по въпроса. Но мислех, че ще отнеме известно време.

— Не знам какво да кажа, Линкълн. Страшно много ти благодаря.

— Няма защо.

— Изчакай малко.

Райм чу приглушен разговор. Джуди бе закрила слушалката с ръка и вероятно говореше на някое от децата. Ох, как се казваха?

— Линкълн?

Странно как веднага позна гласа на братовчед си, глас, който не беше чувал от години.

— Здравей, Арт.

— В центъра съм. Току-що ме освободиха. Оттеглиха всички обвинения.

— Чудесно.

Колко неловко…

— Не знам какво да кажа. Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Няма защо.

— Всичките тези години… Знам, че трябваше да се обадя. Просто…

— Няма проблем.

„Какво, по дяволите, означава това?" — замисли се Райм. Прекъсването на отношенията с братовчед му беше проблем — да, беше. Отговорите му в този разговор бяха само любезности. Искаше да затвори.

— Не беше длъжен да направиш това за мен.

— Имаше някои несъответствия. Някои странни неща.

Това също не означаваше абсолютно нищо. Райм се запита защо иска да приключи разговора. Предположи, че е някакъв защитен механизъм — но и тази мисъл бе отегчителна като всички други. Искаше да затвори.

— Добре ли си? След онова, което стана в ареста?

— Нищо сериозно. Уплаших се, но онзи тип дойде навреме. Свали ме от стената.

— Хубаво.

Мълчание.

— Е, благодаря ти още веднъж, Линкълн. Малко хора биха направили такова нещо за мен.

— Радвам се, че помогнах.

— Трябва да се видим някой ден. Ти и аз, и Джуди. И приятелката ти. Как й беше името?

— Амелия.

— Трябва да се видим някой ден.

Последва дълго мълчание.

— Е, да затварям вече. Трябва да се прибираме при децата. Хайде, пази се.

— Ти също… Команда, затвори.

Райм спря поглед върху досието на братовчед си от ССД.

Другият син…

Знаеше, че никога няма да се „видят". Това щеше да е краят, помисли си. Отначало му стана мъчно — сякаш изщракването на телефона бе прекъснало нещо, което би могло да се развие още. Но Линкълн Райм заключи, че това е единственият логичен край на събитията от последните три дни.

Спомни си емблемата на ССД и се замисли, че пътищата им отново се бяха пресекли след толкова години. Но двамата братовчеди като че ли оставаха разделени от двете страни на запечатан прозорец. Виждаха се, можеха да си разменят по някоя и друга дума, но това бе цялото им общуване. Беше време да се връщат всеки в своя свят.

51

В 11:00 Амелия Сакс стоеше в един мизерен парцел в Бруклин. Едва сдържаше сълзите си, втренчена в трупа.

Жената, по която бяха стреляли неведнъж, която бе убивала, изпълнявайки служебния си дълг, която бе убеждавала престъпници да освободят хората, които са взели за заложници, сега беше парализирана от скръб.

Поклащаше се напред-назад и чоплеше с нокът палеца си, докато не го разкървави. Погледна пръстите си. Видя червените капки, но не спря. Не можеше.

Да, наистина бяха намерили любимия й шевролет „Камаро", модел 1969.

В полицията обаче не знаеха, че колата й е била продадена за скрап, не просто иззета за неизплатени вноски. С Пам стояха насред автоморгата, която можеше да послужи за декор на филм на Скорсезе или на „Семейство Сопрано", гробище за коли, смърдящо на отработено масло и дим от една запалена купчина боклук. Кресливи, злобни чайки дебнеха наоколо като лешояди. Идеше й да извади пистолета и да изпразни пълнителя във въздуха, за да ги прогони.

Смачкан метален паралелепипед, само това бе останало от автомобила й, с който не се беше разделяла от тийнейджърските си години. Колата беше едно от Трите най-важни неща, наследени от баща й — заедно със силния характер и обичта към полицейската професия.

— Мога да ви покажа документите. — Смутеният управител на автоморгата размаха измачканите листове, благодарение на които колата й бе превърната в безформена купчина желязо.

„Хвърлена в коша", това беше изразът — означаваше, че колата е продадена за части, а остатъкът — даден за скрап. Разбира се, това бе пълна глупост — никакви пари нямаше да спечели от продажбата на части от четирийсетгодишна спортна кола в някакво забутано магазинче в Южен Бронкс. От това разследване обаче Сакс бе научила, че когато компютърът каже нещо, човекът винаги изпълнява.

— Съжалявам, госпожице.

— Тя е полицай — сопна се Пам Уилоуби. — Детектив.

— О! — измънка управителят на автоморгата, като се замисли за възможните усложнения и това никак не му хареса. — Съжалявам, детективе.

Все пак имаше защитата на документите. Изобщо не съжаляваше. Човекът остана още няколко минути, като пристъпваше от крак на крак. След това си тръгна.

Болката от загубата бе далеч по-мъчителна, отколкото зеленикавата синина от 9-милиметровия куршум, който я беше контузил през бронираната жилетка снощи.

— Добре ли си? — попита Пам.

— Не.

— Искам да кажа, че по принцип не се разстройваш много.

„Не, не се разстройвам — помисли си Сакс. — Но сега съм разстроена."

Момичето нави един кичур от боядисана си на червени ивици коса около пръстите си, може би по-лека форма на нервния тик на полицайката. Сакс отново погледна грозната буца метал, около метър на метър и петдесет, сред още много такива.

Връхлетяха я спомени. Още като ученичка с баща си, заедно в малкия гараж през съботните следобеди, да ремонтират карбуратора или скоростната кутия. Усамотяваха се там по две причини — заради удоволствието от работата и компанията си и за да се скрият от киселото настроение на третия член на семейството: майка й.

— Разстояние между електродите? — питаше баща й, за да я изпита.

— При свещите — отговаряше младата Амелия, — нула цяло и трийсет и пет. Между нула цяло и трийсет и нула цяло и трийсет и две — задържане.

— Браво, Ейми.

Сакс си спомни и друга случка — една среща през първата й година в колежа. С момчето, което бе известно с инициалите Си Ти, се запознаха в една бруклинска закусвалня. Всеки се изненада от колата на другия. Амелия със своето камаро — тогава жълто с черни ивици за акцент, — той с хонда 850.

Сандвичите и безалкохолните свършиха бързо и понеже бяха само на няколко километра от една изоставена самолетна писта, състезанието беше неизбежно.

Той пръв набра скорост (все пак возилото на Амелия тежеше тон и половина), но след неколкостотин метра нейният звяр го настигна — той караше внимателно, а тя не — така продължи, свистейки по завоите, до финала.

После — най-любимото й пътуване от всички. След края на първото им съвместно разследване с Линкълн Райм, неподвижен, стегнат с колана на седалката до нея, със смъкнати прозорци и развети от течението коси. Тя постави ръката му на скоростния лост и я движеше, когато сменяше скоростите. Спомняше си виковете му във воя на вятъра:

— Мисля, че го чувствам! Да, чувствам го!

Колата вече я нямаше.

Съжалявам, госпожице…

Пам заслиза по насипа.

— Къде отиваш?

— Не може да слизате там, госпожице! — Собственикът размаха документите като предупредителен семафор.

— Пам!

Нищо не можеше да я спре. Момичето се приближи до металната буца и бръкна вътре. Задърпа силно и извади нещо, после се върна при Сакс.

— Дръж, Амелия.

Беше лепенката от волана, емблемата на „Шевролет".

Сакс беше готова да се разплаче.

— Благодаря, миличка. Хайде. Да се махаме оттук.

Върнаха се в Горен Уестсайд и спряха за един утешителен сладолед; Сакс бе уредила Пам да си вземе свободен ден от училище. Не искаше да вижда Стюард Евърет и момичето с готовност се съгласи.

Сакс се чудеше дали учителят ще се откаже толкова лесно. Както в евтините сериали — като „Писък" и „Петък тринайсети" — които с Пам често гледаха късно вечер, подкрепяйки се със солени бисквити и фъстъчено масло, Амелия знаеше, че бившите гаджета, подобно на убийците от филмите на ужасите, понякога имат способността да възкръсват.

Пам довърши сладоледа и се потупа по корема.

— Нуждаех се от това. — Въздъхна. — Как може да съм била толкова глупава?

Любовта ни кара да правим странни неща…

Смехът на момичето, който последва — удивително напомнящ смеха на зряла жена — вдъхна на Сакс увереност, че последната лопата пръст върху ковчега на този злодей вече е хвърлена.

Излязоха от сладкарницата и отидоха пеша до къщата на Райм, намираща се на няколко пресечки. Бяха планирали да прекарат вечерта по женски, с друга приятелка на Сакс — една полицайка, с която се познаваха отдавна.

— На кино или на театър? — попита Сакс.

— О, на театър… Амелия, каква е разликата между средно бродуейско представление и малко бродуейско представление?

— Интересен въпрос. Ще проверим в Интернет.

— И защо ги наричат „бродуейски", след като на „Бродуей" няма нито един театър?

— Ами, може би е по-правилно да ги наричат „околобродуейски" или „полубродуейски" представления.

Свърнаха по една пресечка към Сентрал Парк. Сакс изведнъж усети чуждо присъствие на улицата. Някой пресече зад тях, движеше се в тяхната посока, сякаш ги следеше.

Тя не се разтревожи. Отдаде го на параноята от случай 522.

„Спокойно — рече си. — Престъпникът е мъртъв, вече го няма."

Не си даде труда дори да се обърне.

Пам обаче го погледна.

И изпищя:

— Това е той, Амелия!

— Кой?

— Човекът, който беше в апартамента ти. Той е!

Сакс се завъртя. Мъжът със синьото карирано яке и бейзболната шапка. Приближаваше се бързо към тях.

Тя посегна към кръста си, към пистолета.

Но го нямаше.

Не, не, не…

Понеже Питър Гордън бе стрелял с него, оръжието беше иззето като веществено доказателство (заедно с ножа й) в полицейската лаборатория, в Куинс. Нямаше време да отиде до управлението и да попълни необходимите формуляри, за да й дадат друг.

Сакс го позна и застина. Беше Калвин Гедес, председателят на „Лична неприкосновеност сега!". Не можеше да си обясни какво става, дали бяха сбъркали? Дали Гедес и Гордън действаха в комбина?

Деляха ги само няколко метра. На Сакс не й оставаше друго, освен да застане между нападателя и Пам. Стисна юмруци. Гедес пристъпи към тях и бръкна под якето си.

52

На вратата се позвъни и Том отиде да отвори.

Райм чу разпалена размяна на реплики. Мъжки глас, разгневен. Вик.

Намръщи се и погледна Пуласки, който извади пистолета си и го насочи към вратата, готов да стреля. Държеше го професионално. Амелия Сакс беше добър учител.

— Том? — извика Райм.

Никакъв отговор.

След секунди на вратата се показа мъж с бейзболна шапка, дънки и грозно карирано яке. Примигна смаяно при вида на пистолета.

— Не! Чакайте! — извика, като приклекна и вдигна ръце.

Том, Сакс и Пам влязоха веднага след него. Полицайката видя оръжието и каза:

— Не, не, Рон. Всичко е наред… Това е Калвин Гедес.

На Райм му трябваха няколко секунди, за да си спомни. А, да, председателят на организацията „Лична неприкосновеност сега!", който им беше казал за Питър Гордън.

— Какво става?

Сакс обясни:

— Той е проникнал в апартамента ми. Не е бил Пет-двайсет и две.

Пам потвърди.

Гедес се приближи към Райм и извади от джоба на якето си документ със син гръб.

— В съгласие с Гражданския процесуален кодекс на щата Ню Йорк връчвам ви тази призовка във връзка с процеса „Гедес и сътрудници срещу „Стратеджик Системс Дейтакорп ООД".

Подаде му листа.

— Аз също получих, Райм — каза Сакс и показа своето копие.

— Какво очаквате да направя с това? — попита Райм новодошлия, който още държеше документа пред носа му.

Човекът се намръщи, после погледна инвалидната количка и за пръв път забеляза състоянието на криминолога.

— Ами, аз…

— Той ме представлява официално — прекъсна го Райм и кимна към Том, който взе документа.

— Аз… — заекна Гедес.

— Може ли първо да го прочетем? — язвително попита Райм и кимна на болногледача.

Том прочете документа. Беше призовка, изискваща да предаде всички документи и компютърни файлове, бележки и друга информация, които притежава, свързани със ССД, Надзорния отдел и доказателства за връзките на ССД с държавни служби.

— Тя ми каза за Отдела за законов надзор. — Гедес кимна към Сакс. — Не виждах логиката. Имаше нещо гнило. Абсурд е Андрю Стърлинг доброволно да се съгласи да сътрудничи на властите по въпроси на личната неприкосновеност. Би се съпротивлявал със зъби и нокти. Това събуди подозренията ми. Надзорният отдел е нещо друго. Не знам какво. Но ще разбера.

Обясни, че делото е по федералните и щатските закони за защита на личната тайна и за различни нарушения на обичайното право и конституционните права на личен живот.

Райм се почуди колко ли ще се изненадат Гедес и юристите му, ако видят досиетата на Надзорния отдел, едно, от които бе отворено на компютъра само на три метра от мястото, където стоеше гостът. Лично той с удоволствие би им ги дал след отказа на Стърлинг да съдейства при издирването на Сакс.

Чудеше се кой ще му създаде повече главоболия, властите във Вашингтон или ССД, когато пресата научи за операцията на Надзорния отдел.

Вероятно еднакво.

Сакс се намеси:

— Разбира се, господин Гедес ще трябва да съчетае процеса с делото срещу него самия.

Изгледа го мрачно. Имаше предвид проникването с взлом в къщата й в Бруклин, което явно бе извършил, за да се добере до информация за ССД. Обясни, че по ирония не обект 522, а Гедес е изпуснал касовата бележка от кафенето в Централен Манхатън, от което тайно следял „Сивата скала", кога идват и си тръгват Стърлинг и други служители и клиенти.

Гедес заяви пламенно:

— Ще сторя всичко необходимо, за да спра ССД. Не ме е грижа какво ще ми се случи. Готов съм да стана жертвеният агнец в името на личните свободи на хората.

Райм уважаваше морала и храбростта, но реши, че един знаменит цитат не е достатъчен.

Активистът започна цяла лекция — повтори голяма част от онова, което бе научил от Сакс — за паяжината, която плетат ССД и другите фирми за събиране на данни, за гибелта на личната неприкосновеност в тази страна, за застрашената демокрация.

— Добре, документите са при нас — отегчено го прекъсна Райм. — Ще трябва да се консултираме с нашите юристи и ако кажат, че всичко е редовно, ще получите пратката в срок.

Звънецът иззвъня. Два пъти. После се чу силно тропане.

— Ох, тук стана като на гарата… Какво сега?

Том отиде да отвори. Върна се след малко с нисък, самоуверен на вид мъж с черен костюм и бяла риза.

— Капитан Райм.

Криминалистът се обърна с количката към Андрю Стърлинг, чиито спокойни зелени очи не издаваха изненада от състоянието му. Райм предполагаше, че тази информация е добре документирана в досието му заедно с други подробности за живота му след злополуката, а президентът на ССД нямаше да дойде лично, ако не го е проучил подробно.

— Детектив Сакс, полицай Пуласки.

Стърлинг им кимна, след което отново се обърна към Райм.

След него влязоха Сам Броктън и двама други мъже, облечени в строг стил. Имаха добре оформени прически. Приличаха на секретари в Конгреса или ръководни кадри от средния ешелон и Райм не се изненада, когато узна, че са адвокати.

— Здравей, Кал — каза Броктън и предпазливо погледна Гедес.

Активистът го изгледа мрачно.

Стърлинг заговори тихо:

— Научихме какво е направил Марк Уиткъм.

Въпреки ниския си ръст той всяваше респект — с живи очи, идеално изпъната снага, уверен глас.

— Уволних го. За начало.

— Защото постъпи достойно — остро коментира Пуласки.

Стърлинг не се впечатли.

— Боя се, че проблемите не се изчерпват с това — добави и кимна на Броктън.

— Връчете им ги — нареди началникът на Отдела за законов надзор.

Единият адвокат извади няколко документа със синя задна страница.

— Още ли? — измърмори Райм, като кимна към втората серия призовки. — Толкова много за четене. Кой има време за това?

Беше в добро настроение, все още въодушевен от залавянето на обект 522 и спасяването на Сакс.

Документът беше съдебна заповед, забраняваща им да дават на Гедес компютри, дискове, документи или друг вид материали, съдържащи информация за операцията на Надзорния отдел. И да предадат на властите всички материали от такъв вид, които притежават.

Един от адвокатите каза:

— При неизпълнение на заповедта подлежите на съдебна отговорност по гражданското и криминалното право.

— И повярвайте ми, ще използваме всички средства — добави Сам Броктън.

— Не можете да го направите — гневно възкликна Гедес; очите му святкаха, смуглото му лице бе осеяно от капчици пот.

Стърлинг преброи компютрите в стаята. Бяха дванайсет.

— На кой от тях е досието, което ви изпрати Марк, капитане?

— Забравил съм.

— Направихте ли копие?

Райм се усмихна:

— Винаги правете резервни копия на информацията си. И ги пазете на различни, безопасни места. Крий данните си. Не е ли това посланието на новото хилядолетие?

— Просто ще вземем нова заповед и ще конфискуваме всичко, ще претърсим всички сървъри, на които сте качвали информация — заплаши Броктън.

— Обаче за това ще ви трябва време и пари. Кой знае какво ще стане дотогава? Примерно може няколко големи вестника да получат имейли или писма по пощата. Съвсем случайно, разбира се. Но е напълно възможно.

— Всички преживяхме много напрегнати моменти, господин Райм — каза Стърлинг. — Изобщо не ни е до игри.

— Ние не си играем — спокойно отговори той.: — Ние преговаряме.

Бизнесменът се усмихна — може би първата му искрена усмивка досега. Явно това беше стихията му. Той издърпа един стол и седна до Райм.

— Какво искате?

— Ще ви дам всичко. Без съдилища, без скандали в пресата.

— Не! — разбесня се Гедес. — Как може да се огъвате така!

Райм не му обърна внимание подобно на Стърлинг преди това и продължи:

— Ако изчистите досиетата на сътрудниците ми.

Криминалистът обясни за теста за наркотици на Селито и жената на Пуласки.

— Няма проблем — отговори Стърлинг, сякаш беше елементарно, като да увеличи звука на телевизора.

— И ще оправите живота на Робърт Йоргенсен — добави Сакс.

Разказа как обект 522 е съсипал живота на лекаря.

— Дайте ми подробности и ще се погрижа. Ще изчистим досието му.

— Добре. Щом всичко бъде уредено, ще получите онова, което искате. И никой няма да види нито едно листче или файл за операция „Законов надзор". Давам ви честната си дума.

— Не! Трябва да се борите! — отчаяно възрази Гедес. — Всеки компромис с тях е във вреда на обществото.

Стърлинг се обърна към него и заговори, почти шепнейки:

— Калвин, нека да ти кажа нещо. Изгубих трима добри приятели в Близнаците на единайсети септември. Други четирима получиха тежки изгаряния. Животът им се промени завинаги. Нашата страна изгуби хиляди невинни граждани. Моята фирма имаше технология да открие неколцина от похитителите и прогностичен софтуер, с който да предвиди какво ще направят. Ние… аз… можехме да предотвратим трагедията. Всеки ден от живота си съжалявам, че не го направихме.

Поклати глава:

— Ох, Кал. Ти с твоята черно-бяла политика… Не разбираш ли? Това е целта на ССД. Не да изпратим полицията посред нощ в дома ти заради онова, което обичате да правите с приятелката ти в леглото. Не да арестуваме хората, защото си купуват книги за Сталин и Корана или защото критикуват президента. Мисията на ССД е да гарантира свободата и безопасността ти, за да се радваш на правото си на лична тайна в дома си, да купуваш, четеш и говориш каквото поискаш. Ако загинеш от бомбен атентат на улицата, няма да имаш лична тайна, която да защитаваш.

— Спести ни лекциите, Андрю — изръмжа Гедес.

Броктън се намеси:

— Кал, ако не се усмириш, сериозно ще загазиш.

Гедес се изсмя хладно:

— Ние вече сме загазили сериозно. Добре дошли в прекрасния нов свят…

Извъртя се демонстративно и излезе. Входната врата се затръшна.

— Радвам се, че ни разбирате, Линкълн — каза Броктън. — Андрю Стърлинг върши много добри дела. Животът на всички е по-безопасен благодарение на него.

— Много си отдъхнах, като го чух.

Броктън не долови иронията, но Андрю Стърлинг не я пропусна. Все пак той беше човекът, който знае всичко. Въпреки това се усмихна весело и самоуверено — сякаш беше сигурен, че поученията му рано или късно достигат до хората, дори отначало те да не оценяват мъдростта му.

— Довиждане, детектив Сакс, капитане. О, и на вас, полицай Пуласки. — Погледна косо младия полицай. — Липсва ми, че не ви виждам вече в офиса. Но ако пак искате да упражнявате компютърните си умения, заседателната ни зала е на ваше разположение.

— Е, аз…

Андрю Стърлинг му намигна и излезе. Свитата му го последва.

— Мислите ли, че е разбрал? — попита новобранецът. — За харддиска?

Райм само сви рамене.

— По дяволите, Райм — заговори Сакс. — Предполагам, че заповедта е изрядна, но след всичко, което преживяхме заради ССД, трябваше ли да се съгласяваш толкова лесно? Леле, това досие… Не съм много радостна от цялата тази информация за мен.

— Съдебната заповед си е съдебна заповед, Сакс. Няма какво да се направи.

Тя обаче се вгледа по-внимателно в лицето му и явно забеляза лукавия блясък в очите му.

— Добре, Райм. Какво си измислил?

Криминологът се обърна към гледача си:

— Том, би ли прочел с прекрасния си тенор отново заповедта? Онази, дето ни я донесоха от ССД?

Том я прочете.

Райм кимна:

— Хубаво… Има един израз на латински, за който се сещам. Можеш ли да се досетиш кой, Том.

— О, да, сигурно трябва да се досетя, Линкълн, При толкова малко работа около теб може би очакваш, че изучавам класическа филология в свободното си време. За съжаление обаче и понятие си нямам.

— Латински… какъв език! Възхитителна прецизност. Къде другаде ще намерите пет склонения на съществителните имена и тези удивителни глаголни спрежения?… Така, фразата е инклузисунис, ексклузис алтерис. Означава, че включвайки една категория, автоматично изключваш друга. Объркващо, а?

— Всъщност не. За да се объркаш, трябва да разбереш поне нещо.

— Отличен отговор, Том. Но ще ти дам един пример. Да предположим, че си конгресмен и напишеш наредба, която гласи: „Забранява се вносът на сурово месо в страната." Избирайки точно тези думи, ти автоматично разрешаваш вноса на консервирано или сготвено месо. Разбираш ли принципа?

— Мирабиле дикту^[2] — заяви Рон Пуласки.

— Боже мой — искрено се изненада Райм. — Ама ти говориш латински?

Младежът се засмя:

— Учил съм няколко години. В гимназията. Пък и като пееш в хора, запомняш някои неща.

— Какво имаш предвид, Райм? — попита Сакс.

— Съдебната заповед на Броктън ни забранява да даваме на „Лична неприкосновеност сега!" само информация, свързана с Отдела за законов надзор. Но Гедес иска всичко, което имаме за ССД. Следователно можем да му дадем всичко друго, което имаме за ССД. Досиетата, които Касъл е продал на Денко, бяха част от „Пъблик шуър", не от „Законов надзор".

Пуласки се засмя. Но Сакс се намръщи:

— Просто ще извадят нова съдебна заповед.

— Не съм толкова сигурен. Какво ще кажат в полицията и ФБР, когато разберат, че някой от фирмата, управляваща цялата им информационна система, проваля важни процеси? О, имам чувството, че началството ще ни подкрепи в този случай. — Тази мисъл го наведе на друга, по-тревожна. — Чакай, чакай, чакай… В ареста — онзи тип, който нападнал братовчед ми. Антон Джонсън?

— Да. Какво за него? — попита Сакс.

— Така и не разбрах подбудите му да убива Артър. Дори Джуди Райм недоумяваше. Лон каза, че затворникът е бил само временно в щатския арест. Чудя се дали някой от Надзорния отдел не е сключил сделка с него. Може би задачата му е била да провери дали Артър подозира, че някой събира информация за него и я използва, за да го натопи. Ако да, Джонсън е трябвало да го убие. Може би срещу намаляване на собствената си присъда.

— Полицията ли, Райм? Да се опитва да отстрани свидетел? Не мислиш ли, че е малко преувеличено?

— Тук става дума за досиета по сто и петдесет страници, радиочипове в книги и камери за наблюдение на всеки ъгъл в града… Но, добре, ще ги смятам невинни до доказване на противното. Може би някой от ССД се е свързал с Джонсън. Във всеки случай ще се обадим на Калвин Гедес и ще му дадем цялата тази информация. Да прави с нея каквото иска. Само да изчакаме, докато досиетата на всички се изчистят. Една седмица.

Рон Пуласки им каза „довиждане" и отиде да вземе жена си, която до час трябваше да бъде освободена от ареста на имиграционната служба.

Сакс се приближи до Райм, наведе се и го целуна по устата. Присви очи, може би коремът я заболя.

— Добре ли си?

— Довечера ще ти покажа, Райм — съблазнително прошепна тя. — От деветмилиметровите куршуми остават интересни синини.

— Секси?

— Само ако се възбуждаш от лилави тестове за проверка на зрението.

— Всъщност май да.

Сакс се усмихна леко, после излезе в коридора и извика Пам, която досега четеше книга в хола.

— Хайде. Отиваме да пазаруваме.

— Чудесно. Какво?

— Кола. Не мога без това.

— Яко. Каква марка? О, „Приус" е супер модел.

Райм й Сакс се разсмяха от сърце. Момичето се усмихна смутено и полицайката му обясни, че макар да е загрижена за околната среда, не смята да се бори за по-чист въздух, като пести от разхода на бензин.

— Ще си взема мощно возило.

— Какво?

— Ще видиш.

Сакс отпечата списък на автомобилите, които би могла да си купи.

— Нова кола ли ще си купиш? — попита момичето.

— Никога, ама никога не си купувай нов автомобил — поучително отговори Амелия.

— Защо?

— Защото сегашните коли са просто компютри на колела. Ние не искаме електроника. Искаме механика. С компютрите не можеш да си изцапаш ръцете с грес.

— Грес?

— Греста ще ти хареса. Ти си техничарка.

— Така ли мислиш? — Пам изглеждаше поласкана.

— И още как. Хайде да тръгваме. До скоро, Райм.

53

Телефонът иззвъня.

Линкълн Райм погледна близкия компютърен монитор, на който се изписа номерът на обаждащия се. Кодът бе 44.

Най-после. Това беше.

— Команда, вдигни телефона.

— Детектив Райм — каза спокоен глас с безупречен британски акцент; Лонгхърст никога не издаваше емоциите си.

— Кажете.

Колебание. После:

— Много съжалявам.

Райм затвори очи. Не, не, не…

Англичанката продължи:

— Още не сме направили официално изявление, но исках да ви съобщя, преди да научите от пресата.

Значи убиецът взе пак беше успял.

— Мъртъв е, нали? Преподобният Гуудлайт?

— О, не, той е добре.

— Ама…

— Но Ричард Логан уби набелязаната си жертва.

— Убил е… — Райм замълча. Започна да разбира. Набелязаната жертва. — О, не… Кого е бил набелязал?

— Дани Крюгер, търговеца на оръжие. Мъртъв е. Двама от телохранителите му също.

— Аха, разбирам.

— Изглежда, че след като Дани е преминал на наша страна, няколко картела в Южна Африка, Сомалия и Сирия са сметнали, че рискът е твърде голям, ако го оставят жив. Бившият трафикант с будна съвест ги е безпокоял. Наели са Логан да го убие. Дани обаче имаше твърде добра информационна мрежа в Лондон, затова наемният убиец е трябвало да го подмами на открито.

Свещеникът е бил само за отвличане на вниманието. Самият убиец бе пуснал слуха, че иска да убие Гуудлайт. Така беше принудил британските и американските власти да се обърнат към Дани за помощ.

— Има и нещо по-лошо — продължи Лонгхърст. — Взел е цялата документация на Дани. Информация за всичките му контакти, за всички, които работят за него — информатори, разкаяли се бандити, наемници, пилоти, източници на финансиране. Сега всички потенциални свидетели ще се скрият. Тоест онези, които не бъдат убити. Десетина криминални дела трябва да бъдат прекратени.

— Как го е направил?

Англичанката въздъхна:

— Сътрудникът ни от френските разузнавателни служби Д'Естурн. Това е бил Логан.

Лисицата е била в курника от самото начало…

— Предполагам, че е уловил истинския Д'Естурн във Франция, на път за Ламанша, убил го е и е заровил трупа или го е хвърлил в морето. Гениален план, трябва да призная. Разучил е всичко за живота на французина и организацията, в която е работил. Говореше перфектно френски — а английски с изразен френски акцент. Дори с подходящите идиоми… Преди няколко часа в сградата на лондонския съд, където бяха заложили капана, се появил съмнителен човек. Логан го наел, за да занесе някаква пратка. Работел за „Тотнъм Парсъл Експрес" — униформите им са сиви. Спомняте ли си влакната, които открихме? Освен това убиецът поискал доставката да се извърши от определен служител, чиито услуги е използвал и преди — който, между другото, е рус.

— Боята за коса.

— Точно така. Бил надежден човек, така казал Логан. Затова искал точно той да отиде. Тук вниманието на всички бе съсредоточено върху операцията, очаквахме убиеца, търсехме съучастници, опасявахме се от бомба за отвличане на вниманието, да не би хората ни в Бирмингам да сгрешат. Убиецът просто почукал на вратата на Дани в хотел „Дю вен", докато повечето му телохранители пиели бира в бара. Открил огън — с куршуми дум-дум. Раните бяха ужасни. Дани и двама от хората му са убити на място.

Райм затвори очи.

— Значи не са му трябвали фалшиви транзитни документи.

— Всичко е било за отвличане на вниманието… Тук е ужасна каша. А французите изобщо не вдигат телефона… Не искам да си помислям какво ни чака.

Линкълн Райм се замисли какво ли би станало, ако той бе продължил да работи по случая, ако беше извършил огледа на местопрестъплението в Манчестър с помощта на видеокамера. Щеше ли да открие нещо, което да му подскаже за истинските планове на убиеца? Щеше ли да се досети, че уликите в Бирмингам също са подхвърлени? Щеше ли да се досети, че човекът, който е наел стаята — престъпникът, когото толкова искаше да залови — се представя за агент от френските тайни служби?

Щеше ли да открие нещо след проникването с взлом в офиса на неправителствената организация в Лондон?

— Ами името Ричард Логан? — попита Райм.

— Очевидно не е истинското му. Фалшиво е. Откраднал е чужда самоличност. Явно става много лесно.

— И аз така съм чувал — мрачно измърмори Райм.

— Има и още нещо, детективе — продължи Лонгхърст. — Доста е странно. Пратката, която донесе момчето от „Тотнъм". Имаше…

— …нещо, адресирано до мен?

— Ами, да.

— Да не би да е часовник или нещо такова?

Лонгхърст се изсмя удивено:

— Луксозен настолен часовник. Във викториански стил. Откъде разбрахте?

— Само предположих.

— Сапьорите ни го провериха. Безопасен е.

— Не, едва ли е бомба… Инспекторе, запечатайте го в найлонов плик и ми го изпратете с експресна поща. И искам да видя доклада ви, когато стане готов.

— Разбира се.

— Освен това партньорката ми…

— Детектив Сакс?

— Да, тя. Ще иска видеозаписи на всички, участващи в операцията.

— Ще подготвя персонален рапорт.

Въпреки гнева и тревогата си Райм се засмя на израза. Обичаше британците.

— За мен беше удоволствие да работя с вас, детективе.

— И за мен с вас, инспекторе.

Той затвори телефона и въздъхна.

Викториански часовник…

Райм погледна полицата над камината си, където имаше джобен часовник „Врете", стар и много ценен, подарък от същия убиец. Беше го получил непосредствено след като престъпникът му се бе измъкнал в един мразовит декемврийски ден много, много отдавна.

— Том. Уиски. Моля.

— Какво е станало?

— Нищо. Вече е следобед и искам да пийна уиски. Днес изпълних програмата си за физически упражнения и доколкото знам, не си фанатизиран баптист, придържащ се стриктно към повелите на Библията. Защо, по дяволите, си помисли, че е станало нещо?

— Защото каза „моля".

— Много смешно. Днес си особено духовит.

— Старая се. — Болногледачът обаче се намръщи и явно забеляза нещо в изражението на Райм, защото добави по-меко: — Може би едно двойно.

— Едно двойно би било прекрасно — каза Линкълн с престорен британски акцент.

Болногледачът наля пълна чаша „Гленморанги" и нагласи сламката до устата на криминалиста.

— Ще ми направиш ли компания?

Том примигна изненадано. Засмя се:

— Може би друг път.

Райм се замисли, че може би това е първият път, когато кани болногледача си на чашка.

Криминалистът отпи от ароматната течност, като замислено гледаше джобния часовник. Спомни си бележката, която убиецът бе изпратил заедно с подаръка. Райм я знаеше наизуст.

Този джобен часовник е „Бреге". Той ми е любим. Произведен е в началото на XIX век и има рубинена цилиндрична котва, вечен календар и противоударен механизъм. Надявам се, че прозорчето с фазите на луната ще ви хареса в светлината на наскорошните ни приключения. В света има много малко часовници от този модел. Подарявам ви го в знак на уважение. Никой досега не ми е попречил да свърша работата си; вие сте най-способният ми противник. (Щях да кажа, че сте по-способен от мен, но това не е съвсем вярно. Все пак не успяхте да ме заловите.) Навивайте редовно часовника (но внимателно); той ще отмерва времето до следващата ни среща.

Един съвет: На ваше място бих се възползвал от всяка секунда, изминала от този момент.

„Способен си — мълчаливо се обърна Райм към убиеца. — Но и аз съм добър. Следващия път играта ще свърши."

Изведнъж нещо прекъсна мислите му. Той присви очи и премести погледа си от часовника към прозореца. Нещо навън привлече вниманието му.

Някакъв човек с обикновени градски дрехи стоеше на отсрещния тротоар. Райм се приближи с количката до прозореца и погледна навън. Отпи глътка уиски. Човекът стоеше до тъмно боядисана пейка пред каменната стена около Сентрал Парк. Държеше ръцете си в джобовете и гледаше къщата. Явно не забелязваше, че криминалистът го наблюдава през големия прозорец.

Беше братовчед му Артър Райм.

Той тръгна напред, почти пресече улицата. Но спря. Върна се на тротоара и седна на една от пейките срещу къщата, до жена с анцуг и слушалки на ушите, която пиеше вода от пластмасова бутилка. Артър извади някакво листче от джоба си, погледна го и пак го прибра. Отново се загледа към къщата.

„Странно — помисли си Райм. — Прилича на мен." При толкова години на приятелство и раздяла не си беше дал сметка.

Изведнъж по някаква причина думите на братовчед му отпреди едно десетилетие отново прозвучаха в главата му.

Опитал ли си изобщо да се сближиш с твоя баща? Как мислиш, че се е чувствал да има син като теб, сто пъти пo-умен от него? Когото все го няма, защото предпочита компанията на чичо си? Поне веднъж даде ли шанс на Теди?

Криминалистът извика:

— Том?

Никакъв отговор.

— Том!

— Какво има? Свърши ли уискито?

— Трябва ми нещо. От мазето.

— От мазето?

— Мисля, че ясно се изразих. Долу има няколко стари кашона. Надписани са „Илинойс".

— О, да. Всъщност, Линкълн, около трийсет са.

— Колкото и да са.

— Това не е „няколко".

— Искам да слезеш и да потърсиш нещо в тях.

— Какво?

— Парче бетон в малка пластмасова кутия. Около десет на десет сантиметра.

— Бетон ли?

— Искам да го подаря на някого.

— Нямам търпение да дойде Коледа да видя какво ще има в моя чорап. Кога искаш…

— Веднага. Моля.

Том въздъхна и излезе.

Райм продължи да наблюдава братовчед си, който още гледаше входната врата на къщата му. Не помръдваше.

Криминологът отпи още уиски.

Когато отново погледна, пейката беше празна.

Внезапното изчезване на братовчед му го разтревожи — и засегна. Той закара количката колкото можеше по-близо до прозореца.

Отново видя Артър — пресичаше улицата, пазейки се от колите. Вървеше към къщата.

Тишина. Дълго, дълго мълчание. Най-сетне звънецът иззвъня.

— Команда — заповяда бързо Райм на послушния компютър. — Отключи входната врата.