Обещанието на краля вещер

Глава 1 Отрядът

Парисъс, импилтурийката, се намръщи, когато червенобрадото джудже стегна превръзката върху ранената й ръка.

— По-добре да си дошъл, за да ми кажеш, че сте решили да доставите останалата част от наградата ни — обърна се към войника, който стоеше насреща й в другата част на малката стая, където свещеникът бе направил параклиса си.

Външният й вид, с широки рамене и късо подстригана, разрошена руса коса, придаваше заплаха към думите й. Всеки, който бе виждал Парисъс да върти широкия си меч, би казал, че чувството за опасност е уместно.

Мъжът, привлекателен по един суров начин, с гъста черна коса и брада и с кожа, потъмняла от прекараното под слънцето време, изглеждаше доста развеселен.

— Не се смей, Дейвис Енг — отвърна придружителката й, полуелфка, много по-дребничка от Парисъс.

Тя присви поглед и после свирепо разшири очи — и наистина, тези очи бяха всявали страх в много врагове.

Светлосини, почти сиви, очите на Калихай бяха последната гледка за толкова много противници. Тези очи!

Така наситени, че караха мнозина да пренебрегват суровия белег на дясната й буза, където я бе закачила пиратска кука и почти бе разкъсала лицето й, прокарвайки нащърбена линия от бузата през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Очите й изглеждаха още по-изумителни заради контраста с дългата черна коса и ъгловатите елфически черти на лицето, което, ако не беше белегът, би било изключително красиво.

Дейвис Енг се изкиска.

— Какво мислиш, Праткъс? — попита той джуджето свещеник. — Тази нейна малка рана изглежда достатъчно неприятна, като да е била нанесена от гигант.

— Това е ухото на гигант! — изръмжа насреща му Парисъс.

— Дребно е за гигант — отвърна Дейвис Енг и се разрови из кесията на колана си, за да извади откъснато ухо и да го задържи пред очите си. — Бих казал, че е дребно за огре, но може и да ме убедите да ви дам парите за наградата за огре.

— Или пък мога да я одера от кожата ти — обади се Калихай.

— С ноктите си, надявам се — отвърна войникът и джуджето се изсмя.

Парисъс го удари по главата, което, естествено, само го накара да се разсмее още по-силно.

— Всеки десет дни все същата игра — отбеляза Праткъс и дори намусената Калихай не можа да не се изкикоти на думите му.

И наистина на всеки десет дни, когато идваше време за плащане на наградите, Дейвис Енг, тя и Парисъс играеха своята дребна игра, спореха за бройката уши — на гоблини, орки, бъгбеъри, хобгоблини и гиганти, — които успешното дуо ловци бяха доставили до Ваасанската порта.

— Само игра, защото този смята да си прибере част от парите на Елъри — каза Калихай.

— Командир Елъри — поправи я Дейвис Енг и тонът му стана по-сериозен.

— Или това, или не може да брои — отвърна Парисъс и изстена, когато Праткъс стегна превръзката на мястото й. — Или не може да различи огре от гигант. Да, това ще да е, предполагам, понеже не е стъпвал извън Дамара от години.

— Воювал съм достатъчно — заспори мъжът.

— През войната с краля вещер ли? — сопна се Парисъс. — Тогава си бил дете.

— Вааса не е и наполовина толкова неопитомена, колкото е била след падането на краля вещер — каза Дейвис Енг. — Когато за пръв път се присъединих към Армията на Кървав камък, из хълмовете изобилстваха всякакви чудовища. Ако крал Гарет бе сметнал за необходимо да плаща награда през тези първи месеци, съкровищницата му без съмнение щеше да е опразнена.

— Убивал ли си гиганти? — попита Калихай и мъжът я изгледа гневно. — Сигурен ли си, че не са били огрета?

Или дори гоблини?

Това предизвика нова вълна смях от Праткъс.

— Ба, този винаги е имал проблем с измерването на нещата — добави Парисъс. — Така твърдят в кръчмата на Желязната глава и в „Калните ботуши и кървавите остриета“. Но смятам, че той не е последователен, защото, ако сега мери, както е мерил тогава, то трябва да е убеден, че сме му дали ухото на титан!

Праткъс се изсмя и разтресе и Парисъс изпъшка, защото той неволно изви превръзката.

Калихай също се смееше и след малко дори Дейвис Енг се присъедини. В края на краищата никога не бе успявал да устои на тези двете.

— Тогава ще го нарека гигант — предаде се той. Бебе гигант.

— В списъците с наградите не забелязах нищо за възраст — каза Калихай, когато Дейвис Енг започна да отброява монетите.

— Убийството си е убийство — съгласи се Енг.

— През последните няколко десетдневки проявяваш особен интерес към печалбите ни — отбеляза Калихай. — Има ли някаква причина?

Праткъс започна да се подхилва и това бе знак за жените. Парисъс измъкна ръката си от неговата и го изгледа заплашително.

— Какво знаеш?

Праткъс погледна към Дейвис Енг, който също се засмя, и кимна.

— Приятелката ти е надминала Атрогейт — обясни джуджето свещеник и погледна към Калихай. — Той ще се върне след няколко десетдневки и няма да е доволен, че времето, прекарано надалеч, го е поставило зад Калихай по спечелени награди.

Погледите, които си размениха Парисъс и Калихай, бяха по-скоро притеснени, отколкото горди. Беше ли тази чест наистина желана, имайки предвид характера на Атрогейт и всеизвестните му връзки с Цитаделата на убийците?

— А ти, Парисъс, бързо се приближаваш към джуджето — добави Дейвис Енг.

Той хвърли на Калихай малка торба със сребро и каза:

— Ще се разпени и разкашля и ще обикаля вбесено, щом се върне. Ще съчини глупави стихчета за вас двете.

След което ще излезе навън и ще избие половината чудовища във Вааса само за да ви постави на място. Вероятно ще наеме каруци, за да успее да пренесе ушите.

Никоя от жените не се усмихна.

— Ах, но тези двете могат да се мерят с Атрогейт — добави Праткъс.

Дейвис Енг се разсмя и Калихай направи същото.

Парисъс се присъедини миг по-късно. Можеше ли някой наистина да се мери с Атрогейт?

— В него гори огън, който не съм виждала никога у подобните му — призна Калихай. — И никога не тича по-бързо, дори ако види стотина врагове пред себе си.

— Но ние сме там, точно зад него, и аз също смятам да го задмина — каза Парисъс, най-сетне позволявайки на гордостта си да заговори. — Когато познатите ни ловци погледнат таблата пред Желязната глава, ще видят имената на Парисъс и Калихай, изписани най-отгоре!

— Калихай и Парисъс — поправи я полуелфката.

Дейвис Енг и Праткъс избухнаха в смях.

— Само защото проявихме великодушие при последното убийство — отвърна Дейвис Енг.

— Беше гигант! — отвърнаха и двете жени едновременно.

— След това — отвърна войникът. — И двете щяхте да сте мъртви преди да стигнете до стената, ако Командир Елъри не бе излетяла навън. Само това би трябвало да анулира наградата.

— Така твърдиш ти, кожодер такъв! — изрева предизвикателно Калихай. — Бяхме победили гоблините.

Вашият човек искаше да усети вкуса на битката. Него трябваше да спасява Елъри.

— Командир Елъри — долетя глас от вратата и четирите глави се обърнаха към жената, която с достолепие влезе в стаята.

Праткъс се опита да изглежда сериозен и да покаже респект, но от устата му продължаваха да излизат хихикания, докато стискаше здраво, за да стегне превръзката на Парисъс.

— Командир Елъри — каза с уважение Калихай и се поклони леко в извинение. — Титла, напълно заслужена, макар да изглежда, че всички титли излизат трудно от устните ми. Моля за извинение, командир Елъри, Лейди Драконоубиец.

— Предвид случая, неблагоразумието ти няма значение — отвърна Елъри, опитвайки се да не се изчерви от ласкателната употреба на презимето й — Драконоубиец, име, широко известно из всички земи на Кървав камък.

Технически последното й име беше Пейдопеър, макар Драконоубиец да го предхождаше непосредствено, и употребата от страна на полуелфката на по-известното фамилно име беше определено най-големият комплимент, който можеше да се направи на Елъри. Тя беше висока и слаба, но у нея нямаше нищо крехко, защото бе участвала в много битки и въртеше тежката си брадва от дете. Очите й бяха раздалечени и яркосини, кожата потъмняла, но все още деликатна и изпъстрена с множество лунички по носа. Последните не вредяха на красотата й, а напротив, подсилваха я, добавяйки нещо момичешко в лицето, изпълнено с енергия и сила.

— Исках да добавя това към наградата — тя извади малка кесия от колана си и я хвърли на Калихай. — Допълнителна награда за героичната ви работа от Армията на Кървав камък.

— Обсъждахме дали Атрогейт ще е доволен, когато се завърне — обясни Дейвис Енг и това предизвика усмивка на лицето на Елъри.

— Предполагам, че няма да приеме понижаването в догонващ толкова добре, колкото Мариаброн прие възхода на Атрогейт.

— При цялото ми уважение към Атрогейт — отбеляза Парисъс, — Мариаброн Скиталеца има повече убийства във Вааса отколкото трима ни заедно.

— Трудно може да се спори по този въпрос, макар рейнджърът да не приема награда и да не търси одобрение — отбеляза Дейвис Енг и начинът, по който изрече думите, не остави съмнение, че слага граница между Мариаброн Скиталеца, легендарно име в цяла Дамара, и двете жени.

— Мариаброн е изградил репутацията и състоянието си в първите няколко години след падането на Зенги — добави Елъри. — Щом крал Гарет го забеляза и му даде рицарско звание, нямаше много смисъл да продължи да се състезава за Ваасанските награди. Вероятно нашите две приятелки тук и Атрогейт скоро ще бъдат удостоени с подобна чест.

— Атрогейт, посветен в рицарство от крал Гарет? — изрече Дейвис Енг.

Праткъс се задъхваше толкова шумно в опит да удържи смеха си от абсурдния образ, който извикаха тези думи, че за малко не се прекатури.

— Е, вероятно не и него — съгласи се Елъри, за тяхно удоволствие.

Нещо не беше наред, не миришеше както трябва.

Лицето му свидетелстваше за тежката работа, за битките от над двадесет години. Въпреки това все още бе хубав, с кафявите си несресани кичури и разчорлена брада. Кафявите му очи сияеха с блясъка на младостта, по-подходящ за мъж, наполовина на неговите години, а усмивката му бе едновременно заповедническа и палава, усмивка, която може да разтопи една жена на място, и която скитащият войн често бе прилагал. Беше се издигнал в редиците на Армията на Кървав камък през годините на войната с краля вещер и бе надминал дори това признание с освобождаването си от официална служба при крал Гарет след падането на Зенги.

Наричаха го Мариаброн Скиталеца, име, известно на почти всеки мъж, жена и дете в Дамара. Име, всяващо страх и омраза в чудовищата на Вааса. Защото краят на службата му в Армията на Кървав камък бе само началото на службата му в името на крал Гарет и жителите на двете държави, известни заедно като земите на Кървав камък. Мариаброн се бе подвизавал по северните склонове на прохода Кървав камък, който свързваше Вааса и Дамара през надвисналите Галенски планини.

Служил бе като неуморен телохранител на работниците, които бяха построили огромната Ваасанска порта.

Повече от всеки друг, дори повече от мъжете и жените от обкръжението на самия крал Гарет, Мариаброн Скиталеца бе работил за опитомяването на дивата Вааса.

Напредъкът бе бавен, много, много бавен и Мариаброн се съмняваше, че докато е жив, ще успее да види Вааса наистина цивилизована. Но въпросът не бе в края на пътуването. Не можеше да поправи всички злини на света, но можеше да помогне на събратята си да поемат по правилната пътека, която евентуално ще доведе до това.

Но нещо не миришеше както трябва. Някакво усещане във въздуха, някакво шесто чувство подсказваше на рейнджъра, че скоро може да предстоят тежки изпитания.

Трябва да е заради повикването на Уингхам, осъзна той, защото кога преди се бе случвало полуоркът да призове някого при себе си? Всичко, свързано с Уингхам — Странния Уингхам, както го наричаха и както с гордост сам се зовеше, — предизвикваше подозрение, разбира се, от любопитния, а не от зловредния вид. Но какво можеше да е, чудеше се Мариаброн? Какво усещане се носеше по вятъра и затъмняваше небето на Вааса? Каква зла поличба бе усетил несъзнателно с крайчеца на окото си?

— Остаряваш и ставаш боязлив — скара се на себе си.

Мариаброн често говореше на себе си, защото често бе сам. Не искаше партньор нито в лова, нито в живота, освен ако не бе временна уговорка, топло, меко тяло край него в топло, меко легло. Отговорностите му бяха отвъд собствените му желания. Виденията и стремежите му бяха вкоренени в надеждите на цяла нация, не в желанията на един човек.

Рейнджърът въздъхна и заслони очите си от изгряващото слънце, за да се вгледа на изток през калните Ваасански поля. Лятото бе дошло в пустошта, макар бризът все още да хапеше. Много от по-скотските чудовища, гигантите и огретата, бяха мигрирали на север, за да ловуват стадата лосове. Когато по-страховитите врагове скитаха наоколо, по-дребните хуманоидни раси предимно орки и гоблини — стояха настрана, дълбоко в пещерите или високо сред скалите.

Докато обмисляше това, Мариаброн остави погледа си да се отклони наляво, на юг, към огромната стена-крепост, известна като Ваасанската порта.

Огромната й подвижна решетка бе вдигната и рейнджърът виждаше тъмните точици, които представляваха авантюристи, потеглящи на сутрешен лов.

Вече се говореше за строежа на още укрепени кули на север от великата порта, защото броят на чудовищата намаляваше и ловците на глави вече не можеха да бъдат сигурни за златото и среброто си.

Всичко се движеше точно както крал Гарет бе планирал и искал. Вааса щеше да бъде опитомена, миля след миля, и двете нации щяха да се слеят като едно цяло в Кървав камък.

Но нещо държеше Мариаброн нащрек. Някакво чувство го предупреждаваше дълбоко в недрата на ума му, че мракът не се е махнал изцяло от дивата земя на Вааса.

— Призивът на Уингхам е виновен за всичко — реши той, върна се обратно в закътаната долчинка и започна да прибира екипировката си.

Няколко мига по-късно командир Елъри крачеше по огромната стена, представляваща Ваасанската порта. Едва познаваше двете жени, Калихай и Парисъс, които се бяха издигнали толкова нависоко сред редиците на ловците на глави, и в интерес на истината, не харесваше особено дребната, Калихай. Елъри знаеше, че нравът на полуелфката бе понесъл отпечатъка на времето също като красивото й някога лице. Въпреки това Калихай можеше да се сражава редом с най-добрите бойци на портата и да се надпива с тях, а и Елъри трябваше да признае пред себе си, че самата тя ликуваше тайно, че жена е заела най-високата позиция на таблото с наградите.

Всички се бяха шегували с реакцията на Атрогейт, но Елъри разбираше, че това всъщност не е шега.

Познаваше го добре, макар малцина да осъзнаваха, че двамата са изградили взаимноизгодно партньорство, и знаеше, че джуджето не приема добре това да бъде надминато, независимо от гръмотевичния му смях.

Но всички похвали бяха за Калихай, а скоро и за Парисъс, помисли си племенницата на Гарет Драконоубиец. Както и да се чувстваше по отношение на по-дребничката жена — а в интерес на истината, по-едрата също беше малко груба за вкуса на Елъри, — тя, Атрогейт, и всички останали във Ваасанската порта трябваше да признаят храбростта им. Калихай и Парисъс бяха добри войни и още по-добри ловци. Чудовищата бяха намалели край Ваасанската порта, но тези двете изглежда винаги успяваха да открият още гоблини или орки за убиване. Рядко се случваше Калихай и Парисъс да напуснат крепостта и да не се завърнат с торба уши.

И да, на Елъри й допадаше, че двойка жени, част от малкото във Ваасанската порта, бяха постигнали толкова много. Знаеше от личен опит колко трудно е за една жена, дори когато е джудже, да се издигне в патриархалните редове на войнската каста, независимо дали неформално като ловец на глави, или формално в Армията на Кървав камък. Беше спечелила ранга си на командир с постоянство. Беше се борила за всяко повишение и всяка трудна задача. Беше спечелила могъщата си брадва от ръцете на огрето, което я размахваше, а перото на шлема си бе заслужила единствено и само чрез делата си.

Но винаги съществуваха онези гласове, шепоти в крайчеца на съзнанието й, хора, настояващи под сурдинка, че наследството на жената, гордееща се с имената на Трант и особено на Драконоубиец, са причина за възхода й.

Елъри се придвижи по северното крило на Великата стена, подпря се на каменните перила и погледна към пустошта на Вааса. Беше служила под командването на много мъже в Армията на Кървав камък, които не бяха виждали и половината битки, в които тя бе участвала и печелила. Беше служила под командването на много мъже, които не знаеха как да водят патрул или да поставят подходящите часовои и периметър около вечерен лагер. Беше служила под командването на много мъже, чиито войници често оставаха без запаси в резултат на лошо планиране.

Въпреки това тези съмняващи се гласове оставаха, шепнеха в главата й и туптяха в сърцето й.

Глава 2 Поглед в огледалото

— Ти си оръжие на несъответствията — прошепна Артемис Ентрери.

Седеше на ръба на леглото в малкото жилище и се взираше в оръжието, с което бе известен, инкрустираната кама. Стърчеше от стената на около инч от високото огледало, забита надълбоко в резултат на ядосано хвърляне само миг по-рано. Дръжката й бе спряла да трепери, но начинът, по който светлината на свещите играеше по червения гранат в основата на ефеса, създаваше илюзията, че оръжието още се движи или че е живо.

„Не се задоволяваш да раниш — помисли си Ентрери — или дори да убиеш. Не, това не ти е достатъчно.“

Камата бе служила добре на Ентрери повече от две десетилетия. Беше си изградил име по безмилостните улици на Калимпорт, борейки се със зъби и нокти срещу привидно непреодолими препятствия още когато бе момче. През целия си живот бе заобиколен от убийци и ги бе победил, ставайки все по-добър в собствената им игра. Инкрустираната кама, стърчаща от стената, бе изиграла немаловажна роля за това. Ентрери можеше да я използва не просто за да рани или убие, можеше да използва вампирските й свойства, за да открадне самата есенция на живота от дадена жертва.

„Но извън мярка, помисли си той. Трябва да отнемеш всичко от жертвите си — живота им, самите им души. Какво ли е това небитие, което носиш?“

Ентрери изсумтя тихо и безпомощно на последния очевиден въпрос. Извъртя се съвсем леко на леглото, така че да вижда отражението си във високото, богато украсено огледало.

В първия момент, когато се бе събудил и бе вдигнал камата, за да я запрати, се бе прицелил в огледалото, решен да унищожи стъкления спомен. Едва в последния миг бе отклонил ръката си, забивайки камата в стената.

Ентрери мразеше огледалото. То беше трофей на Джарлаксъл, не негов. Мрачният елф прекарваше твърде много време пред него, любувайки се на себе си, нагласяйки шапката си така, че широката й периферия да е наклонена под точния ъгъл над веждите му.

За него всичко бе поза и никой не оценяваше красотата на Джарлаксъл повече от самия Джарлаксъл. Намяташе плаща си над едното рамо и се извърташе, после сменяше мястото на пелерината и заемаше точно противоположната стойка. По същия начин местеше превръзката от лявото на дясното си око и после обратно, съчетавайки го с пелерината. Нито един детайл от външния вид не беше твърде незначителен, че да убегне на хитрия поглед на Джарлаксъл.

Но когато Артемис Ентрери погледна в огледалото, пред очите му се появи образ, който не му харесваше.

Въобще не изглеждаше над четиридесетгодишен. Стегнат и във форма, с добре тренирани мускули и атлетичен вид като на по-млад — малцина биха му дали повече от тридесет години. По настояване на Джарлаксъл и за да избегне постоянното му заяждане, убиецът поддържаше черната си коса добре подстригана и разделена на път, от ляво на дясно, а лицето му почти винаги бе гладко избръснато с изключение на малките мустачки, които бе започнал да харесва. Беше облечен в копринени дрехи, добре ушити и по мярка — Джарлаксъл не би позволил нещо друго.

Имаше обаче едно нещо във външния вид на Ентрери, което педантичният и придирчив мрачен елф не можеше да поправи, и докато оглеждаше цвета на кожата си, чийто сив оттенък го караше да се чувства сякаш трябва да е изложен на показ в ковчег, погледът на Ентрери неизбежно се връщаше към инкрустираната кама. Оръжието му беше причинило това. Беше отнело живителната есенция на междупространствен хуманоид от друго измерение, известен като сянка, и я бе вкарало в човешката форма на Ентрери.

— За теб никога не е достатъчно просто да убиеш, нали? — попита Ентрери на висок глас и докато го изричаше, погледът му се местеше от кинжала към отражението му в огледалото и обратно.

— Напротив — долетя отстрани плавен, мелодичен глас, — гордея се с това, че убивам само когато е нужно и обикновено това е достатъчно, за да задоволи чувствата, които са ме подтикнали към делото.

Ентрери завъртя глава и изгледа влизането на Джарлаксъл в стаята. Високите му кожени ботуши тропаха шумно по дървения под. Ентрери знаеше, че само миг по-рано тези ботуши не са издавали и звук, защото Джарлаксъл можеше да ги заглуши или да подсили шума само с мисъл.

— Изглеждаш разрошен — отбеляза мрачният елф.

Протегна се към тъмното дървено бюро и измъкна бялата риза на Ентрери, после я хвърли към седналия убиец.

— Току-що се събудих.

— Ах, тигрицата, която ти доведох снощи, ти е донесла покой.

— Или ме е отегчила до сън.

— Тревожиш ме.

„Ако знаеше колко често мисълта да те убия се е въртяла в главата ми“, помисли си Ентрери, но се спря, щом на лицето на Джарлаксъл се изписа широка самодоволна усмивка. Джарлаксъл предполагаше какви са мислите му, а може би дори ги четеше подробно с някакво странно магическо устройство.

— Къде е червенокосото девойче?

Ентрери огледа малката стая и сви рамене.

— Подозирам, че си е тръгнала.

— Дори когато сънят слепва очите ти си оставаш прозорлив.

Ентрери въздъхна и погледна обратно към кинжала и към отражението си. Двата образа предизвикваха сходни чувства. Отпусна лицето си в ръце и разтърка замъглените си очи.

Вдигна глава при звука от тропане, за да види как Джарлаксъл използва дръжката на кама, за да закове някакъв орнамент на рамката над вратата.

— Подарък от Илнезара — обясни мрачният елф, отстъпи назад и отмести ръцете си, за да разкрие талисман с размерите на длан — сребърна статуетка на дракон, извит назад с разтворена челюст и разперени криле.

Ентрери не беше изненадан. Илнезара и сестра й Тазмикела бяха станали техни благодетели, или работодатели, или спътници, или каквото друго пожелаеха.

Сестрите държаха всички козове във връзката, защото в крайна сметка бяха дракони.

В последно време все дракони.

Ентрери никога не беше виждал дракон преди да се срещне с Джарлаксъл. Оттогава насетне беше видял твърде много от тези зверове.

— Светкавицата на синия — прошепна Джарлаксъл и очите на статуята просветнаха за момент с ярка, леденосиня светлина, а после потъмняха.

— Какво направи току-що?

Джарлаксъл се обърна към Ентрери със сияйна усмивка.

— Нека просто кажем, че няма да е добра идея да се излиза през тази врата, без първо да разпознаем вида дракон.

— Син?

— Засега — подразни го елфът.

— Откъде знаеш, че няма да го сменя, докато си навън? — попита Ентрери, твърдо решен да вземе превес над самонадеяния мрачен елф.

Джарлаксъл потупа превръзката на окото си.

— Защото мога да виждам през врати — обясни той. — И очите винаги ще го издават.

Усмивката му изчезна и той отново огледа стаята.

— Сигурен ли си, че тигрицата я няма?

— Или е станала много, много малка.

Джарлаксъл хвърли кисел поглед на Ентрери.

— Да не е под леглото ти?

— Носиш превръзката. Просто погледни през нея.

— Ах, отново ме нараняваш — изрече мрачният елф. — Кажи ми, приятелю, ако погледна в гърдите ти, ще видя ли нещо друго освен празнина на мястото, където трябва да е сърцето ти?

Ентрери стана и навлече ризата си.

— Уведоми ме, ако случаят е такъв — каза той и отиде да измъкне камата си от стената, — за да изтръгна сърцето на Джарлаксъл и да го използвам за заместител.

— Страхувам се, че е твърде голямо за вкуса на Ентрери.

Ентрери понечи да отговори, но откри, че няма желание.

— Има керван, който потегля след два дни — уведоми го Джарлаксъл. — Не само ще имаме възможност да отпътуваме на север, но и ще имаме доходоносна работа. Както изглежда им трябват стражи.

Ентрери го наблюдаваше внимателно и любопитно, без да е сигурен какво да мисли за внезапните непрестанни хвалби на Джарлаксъл за пътуване до Портите на Дамара, двете масивни стени, които блокираха двата края на прохода Кървав камък, пресичащ Галенските планини към дивите земи на съседна Вааса. Кампанията за северното приключение бе започнала скоро след като дуото почти загина при последната си лудория, а битката в странната кула все още държеше Ентрери доста разтърсен.

— Реномето ни, приятелю — каза елфът, и лицето на Ентрери се изкриви още повече от любопитство. — Много герои си изграждат име във Вааса — обясни Джарлаксъл. — Възможностите за богатство, слава и репутация рядко са толкова добри.

— Мислех, че целта ни е да си изградим реноме по улиците на Хелиогабалус — отвърна Ентрери — сред потенциални работодатели.

— И настоящи — съгласи се Джарлаксъл. — И ще го направим. Но помисли си колко клиенти и печалба можем да получим с героична репутация. Ще премахне подозренията и може би дори ще ни отърве от наказание, ако бъдем заловени при някое непредпазливо действие.

Няколко месеца на Ваасанската порта ще повишат репутацията ни повече отколкото няколко години в Хелиогабалус биха могли.

Ентрери присви очи. Трябваше да има и още нещо.

Бяха в Дамара от няколко месеца и знаеха за „възможностите“ за герои в дивите земи на Вааса от самото начало — и как нямаше, при положение, че всички кръчми и поне половината улици на Хелиогабалус бяха облепени със съобщения, които го твърдяха? И въпреки това едва наскоро, след почти гибелната случка в кулата, Джарлаксъл бе възприел идеята за пътуване на север. Нещо, което Ентрери намираше за твърде необичайно. Работата във Вааса беше трудна, удобствата несъществуващи, а Ентрери знаеше отлично, че Джарлаксъл цени разкоша над всичко.

— Какво ти разказа Илнезара за Вааса, че си толкова заинтригуван? — попита Ентрери.

Усмивката на Джарлаксъл беше кисела и не отричаше подозренията на Ентрери.

— Знаеш ли нещо за войната? — попита елфът.

— Малко — призна Ентрери. — Чувал съм прославата на крал Гарет Драконоубиец. Кой не би чул в град, който служи за светилище на човека и неговите героични спътници?

— Воювали са със Зенги, краля вещер — обясни елфът. — Лич със страховита сила.

— И с ята дракони — прекъсна го отегчено Ентрери. — Да, да, чувал съм го.

— Много от съкровищата на Зенги са били открити, завладени и донесени в Дамара — продължи Джарлаксъл. — Открити са само незначителни предмети.

Зенги е притежавал артефакти и такова количество съкровища, че е можел да примами цели ята дракони със зова си. И е бил лич. Знаел е тайната.

— Нима имаш подобни желания? — Ентрери не прикри отвращението в гласа си.

Джарлаксъл се закашля при мисълта.

— Аз съм мрачен елф, ще живея още векове, макар много вече да са изминали, откакто съм се родил. В Мензоберанзан има лич с огромна мощ.

— Личът мрачен елф Дир, знам — припомни му Ентрери.

— Според мнозина най-гнусното създание в града.

Налагало ми се е да се занимавам с него достатъчно, за да знам, че практически всичките му усилия са посветени на продължаване на съществуването му. Купил е вечност за себе си и е ужасен да не я изгуби. Това е жалко съществуване, студено като кожата му, и е самотно, лишено от удоволствията на чуждата компания. Колко защитни заклинания трябва да изтъче, за да се чувства сигурен, когато се е довел до точката, където може да изгуби твърде много? Не, съществуването като лич не е нещо, към което се стремя. Уверявам те.

— Нито пък аз.

— Но осъзнаваш ли силата, която ще дойде от притежаването на знанията на Зенги? — попита елфът. — Осъзнаваш ли колко висока цена биха платили остаряващи крале, страхуващи се от надвисналата смърт?

Ентрери просто изгледа мрачния елф.

— И кой би могъл да каже какви други чудеса е притежавал Зенги? — продължи Джарлаксъл. — Дали съкровищниците са пълни с могъщи магически талисмани, или с огромни като дракони купчини скъпоценни камъни? Дали кралят вещер няма оръжия, които правят смешна силата на Нокътя на Шарон?

— Няма ли друга цел в живота ти освен придобиването на предмети?

Това изненада Джарлаксъл — един от малкото случаи, когато Ентрери го беше виждал временно смутен.

Но, естествено, премина бързо.

— Ако е, изглежда е цел не само на моя, но и на твоя живот — отвърна накрая елфът. — Нима не прекоси цял Фаерун, за да заловиш Риджис и рубинения медальон на Пук паша?

— Това беше работа.

— Която лесно можеше да откажеш.

— Харесвам приключенията.

— Тогава нека отидем — каза мрачният елф и размаха ръце в преувеличено движение към вратата. — Приключенията ни очакват! Опит, вероятно отвъд всичко, което ни е познато. Как можеш да устоиш?

— Вааса е пуста замръзнала тундра през по-голямата част от годината и кално блато през останалата.

— А под тундрата? — подкачи го елфът. — Там има съкровища отвъд мечтите ни.

— И стотици авантюристи, които ги търсят.

— Естествено — призна мрачният елф. — Но никой от тях не знае да се оглежда толкова добре, колкото аз.

— Това може да се разбира по два начина.

Джарлаксъл постави една ръка на кръста си, извъртя се леко и направи стойка.

— И ще си прав и в двата случая — увери той приятеля си.

Елфът бръкна в кесията на колана си и извади царевичен сладкиш, артистично украсен с бяла и розова захарна глазура. Задържа го пред очите си и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Наистина знам как да откривам и запазвам съкровища — каза той и подхвърли деликатеса на Ентрери. — Подарък от Пайтър.

Ентрери погледна сладкиша, макар да не беше в настроение за деликатеси или каквато и да е храна.

— Пайтър — прошепна той.

Знаеше, че самият мъж е съкровището, за което говори Джарлаксъл, а не кексчето. Ентрери и Джарлаксъл бяха спасили дебелия готвач, Пайтър Макръгъл, от банда некадърни разбойници и впоследствие Джарлаксъл беше уредил мъжа и семейството му с пекарна в Хелиогабалус. Мрачният елф разпознаваше таланта, щом го видеше, и при Пайтър не можеше да става и дума за съмнение. Пекарната процъфтяваше и пълнеше джобовете на Джарлаксъл с допълнителни средства, а бележниците му с информация.

На Артемис Ентрери му хрумна, че и той може би спада в категорията на Джарлаксъл на намерени и запазени съкровища. Беше твърде очевидно кой от дуото е водачът и кой — последователят.

— Споменах ли, че има керван, който потегля след два дни? — отбеляза Джарлаксъл с неустоимата си усмивка.

Ентрери понечи да отговори, но думите замряха в гърлото му. Какъв беше смисълът?

Два дни по-късно двамата с Джарлаксъл яздеха яки понита и пазеха левия фланг на керван от шест фургона, който си проправяше път през северната порта на Хелиогабалус.

Глава 3 Живот в скиталческата равнина

Ентрери изпълзя от палатката, изправи се на крака и се протегна. Изви се и се изпъна, а внезапното пробождане в долната част на гърба му припомни, че е на години. Твърдата земя не беше добро легло за него.

След протягането разтърка очи и огледа изпъстреното с палатки поле, намиращо се между надвисналите от изток и запад склонове на планините. На север от лагера на Ентрери се мержелееха сиво-черните камъни и железата на Ваасанската порта, северната от двете огромни крепостни стени, които обрамчваха Долината на Кървав камък на север и юг. Ваасанската порта най-сетне бе завършена, ако подобна жива структура въобще би могла да се счита за завършена, с крепости на източния и западния край на основната конструкция, построени на склоновете на Галенските планини, а портата служеше за последна бариера между Ентрери и пущинаците на Вааса. Двамата с Джарлаксъл бяха придружили кервана през много по-голямата от двете порти, Дамаранската порта, която все още се строеше на юг.

Бяха яздили с фургоните още един ден, придвижвайки се на северозапад под сянката на планинските склонове до селото Кървав камък, дом на крал Гарет, макар върху монарха да упражняваха натиск да измести столицата си в най-големия град в кралството, Хелиогабалус.

Тъй като нямаха желание да остават в това почтено място, двамата бързо напуснаха и се отправиха на север, пътешествие от дузина мили, което ги бе довело до по-широката и относително равна област, която събралите се авантюристи бяха нарекли Скиталческата равнина. Според Ентрери името бе подходящо, защото се говореше, че съименникът на Скиталческата равнина представлява междупространствено преддверие на ада за наскоро починалите души, регион, където наскоро умрелите се събираха преди последното си пътуване към рая или към мъченията. Място между небесата и адските селения.

Палатковият град беше нещо като кръстопът, защото на юг се простираше Дамара — мирна, обединена и просперираща под властта на краля паладин, — докато на север, отвъд стената, беше земя на диви приключения и отчаяни битки.

И естествено двамата с Джарлаксъл отиваха на север.

Всякакви главорези обитаваха палатковия град типът хора, които Ентрери добре познаваше от дните си по улиците на Калимпорт. Кандидат-герои до последния — мъже и няколко жени, които биха направили всичко, за да си извоюват слава. Колко ли пъти по-младият Ентрери се бе впускал в рисковани авантюри с подобни хора? И твърде често пътешествието бе завършвало с конфликт между членовете на групата. Докато си припомняше това, ръката му инстинктивно се насочи към камата, затъкната на кръста му.

Беше достатъчно умен, че да не се доверява на амбициозни хора.

Миризмата на готвено месо се просмукваше във влажния утринен въздух. Множество готварски огньове изпъстряха полето, а подобният на гущерово съскане звук на наточвани ножове прекъсваше песните на множеството птици, прелитащи наоколо.

Ентрери забеляза Джарлаксъл край един подобен огън на няколко дузини ярда встрани. Мрачният елф стоеше насред няколко също толкова сурово изглеждащи образи — двама мъже, които изглеждаха все едно са братя или може би баща и син, тъй като косата на единия беше по-скоро сива, отколкото черна, джудже с половин изтръгната брада и елфка, която носеше златната си коса сплетена на плитка отзад на гърба. Ентрери можеше да познае от стойките им, че четиримата не се чувстват съвсем уверени при неочакваното присъствие на мрачен елф. Позицията на ръцете им, леката извивка на раменете подсказваше, че са готови за бързи защитни действия, в случай че елфът направи някое неочаквано движение.

Дори и така изглеждаше сякаш чаровният Джарлаксъл успява да сломи тези защити. Ентрери наблюдаваше как мрачният елф се покланя учтиво, помитайки земята с огромната си шапка. Всяко негово движение демонстрираше незаплашително отношение, а ръцете му винаги бяха пред погледа на останалите.

Няколко мига по-късно единственото, което остана на Ентрери, бе да се разсмее, щом компанията около Джарлаксъл избухна в смях, най-вероятно на някоя шега, казана от елфа. Ентрери наблюдаваше с изражение на нещо средно между завист и възхищение как елфката започва да се накланя към Джарлаксъл, а позата й ясно разкриваше нарастващия й интерес към него.

Джарлаксъл се протегна към джуджето и направи жест с ръка сякаш вади монета иззад ухото на дребосъка. Това предизвика моментно объркване, в което и четиримата наблюдатели импулсивно посегнаха към кесиите си, но бързо бе заменено с гръмогласен смях, а по-младият от мъжете потупа джуджето по тила.

Веселието и вниманието на Ентрери бяха отклонени, когато гръмотевичният звук от копита накара всички да се обърнат на север.

Дребен, но силен черен кон препусна покрай палатките, а по хълбоците и гърдите му имаше закачена сребърна броня. Ездачът му също носеше подобни доспехи от сребърни плочи, украсени с извити резби и фини шарки. Рицарят носеше огромен шлем с плоско теме, украсен с червено перо от лявата страна. Когато конят премина покрай Ентрери, той забеляза добре украсената бойна брадва, закачена отстрани на дебелото, здраво седло.

Конят спря точно пред Джарлаксъл и четиримата му другари и с едно плавно движение ездачът се плъзна от седлото и застана очи в очи с мрачния елф.

Ентрери забърза напред в очакване на неприятности.

Зачуди се дали новодошлият, висок, но слаб, има елфическа кръв, но когато шлемът бе свален и порой от гъста огненочервена коса се спусна по гърба й, Ентрери разбра истината.

Ускори темпото си и се приближи достатъчно, че да чува разговора и да може да огледа лицето й по-добре.

Това, което видя, го заинтригува. С луничките и трапчинките, лицето на рицарката се сблъскваше с премяната й, защото сякаш не пасваше на облеклото на войн.

По стойката й и начина, по който бе яздила и след това слязла от седлото, Ентрери виждаше, че е опитна и корава — когато е нужно, осъзна внезапно. Но тези черти му казваха, че има и друга нейна страна, страна, която би му било интересно да изследва.

Убиецът се спря изведнъж и обмисли собствените си мисли, изненадан от интереса си.

— Значи слуховете са верни — каза жената, и той бе достатъчно близо, че да я чуе. — Мрачен елф.

— Славата ми се носи и ме изпреварва — отвърна Джарлаксъл. Отправи й една от обезоръжаващите си усмивки и се поклони по своя си начин. — Джарлаксъл на вашите услуги, милейди.

— Славата ти? — подигра се жената. — Не, тъмнокожи. Стотици шепоти говорят за теб, слухове за подлите дела, които можем да очакваме, със сигурност, но нищо за славата ти.

— Разбирам. И вие сте дошли да потвърдите тази репутация?

— Да видя мрачен елф в редиците ни — отвърна жената. — Никога не съм виждала създание като теб.

— И имам ли одобрението ви?

Жената присви очи и бавно започна да обикаля елфа.

— Расата ви извиква образи на жестокост и все пак ти изглеждаш крехък. Казвали са ми, че трябва да съм нащрек — дори ужасена — и все пак ми е трудно да се впечатля особено от ръста и не особено внушителната ти стойка.

— Тъй е, но наблюдавай ръцете му — обади се джуджето. — Хитрец е той с тези шавливи пръсти, не се съмнявай.

— Джебчия? — запита тя.

— Мадам, обиждате ме.

— Питам те и очаквам честен отговор — отвърна тя и в плътния й мелодичен глас се прокрадна нотка гняв. — Мнозина в Скиталческата равнина са известни джебчии, които са изпратени тук с кралска заповед, за да работят в пущинаците на Вааса и да изкупят греховете на бързите си пръсти.

— Но аз съм мрачен елф — отбеляза Джарлаксъл. — Вярвате ли, че има достатъчно чудовища в цяла Вааса, които могат да изкупят репутацията на моето наследство?

— Не ми пука за наследството ти.

— В такъв случай съм обект на любопитство. Ах, отново ме наранявате.

— Чувство, с което е добре да свикнеш. Все още не си отговорил на въпроса ми.

Джарлаксъл наклони глава и пусна лукава усмивка.

— Знаеш ли коя съм? — попита жената.

— Начинът, по който питате, ме кара да мисля, че би трябвало да знам.

Жената погледна покрай него към елфката.

— Командир Елъри, от Армията на Кървав камък, Ваасанска порта — изрецитира елфката, без да си поеме дъх.

— Пълното ви име.

Елфката се смути и изглеждаше объркана.

— Аз съм командир Елъри Трант Допрей Кирни Драконоубиец Пейдопеър — каза жената, а гласът й бе дори по-заповеднически отпреди.

— Надписването на вещите ви вероятно не е лесно отбеляза сухо мрачният елф, но жената не му обърна внимание.

— Барон Трант ми е чичо, лейди Кристин Драконоубиец, кралица на Дамара е моя братовчедка, а самият крал Гарет Драконоубиец е мой втори братовчед.

— Лейди Кристин и крал Гарет?

Жената стегна рамене и се намръщи.

— Братовчеди от различни страни на рода, надявам се — поясни Джарлаксъл.

Това доведе до по-малко заповеднически и по-любопитен поглед.

— В крайна сметка ще ми е неприятно да мисля, че бъдещите принцове и принцеси на Дамара може да имат на раменете си втора глава или по шест пръста на всяка ръка — обясни мрачният елф и любопитният поглед стана мрачен. — Ех, тези кралски навици.

— Подиграваш се с мъжа, който подгони демонския лорд Оркус из всички измерения?

— Да се подигравам? — попита Джарлаксъл с една ръка върху гърдите и изражение, сякаш току-що са го зашлевили. — Нищо не би могло да е по-далеч от истината, добра ми командир Елъри. Изразявам облекчението си, че докато вие твърдите, че имате кръвна връзка и с двамата, техните връзки не са толкова близки. Разбирате ли?

Погледът й стана стоманен.

— Ще науча повече за репутацията ти — обеща тя.

— Тогава ще ви се прииска в колекцията ви от имена да влизаше и Д’аерте, уверявам ви — отвърна мрачният елф.

— Джарлаксъл Д’аерте?

— На вашите услуги — отвърна той и направи поредния поклон.

— Ще бъдеш наблюдаван внимателно, елфе — продължи командир Елъри. — Ако пръстите ти станат твърде шавливи, или поведението ти твърде подривно, ще научиш от първа ръка за тежестта на присъдите на Кървав камък.

— Както желаете — съгласи се Джарлаксъл.

Докато Елъри се обръщаше, за да тръгне, той направи още един поклон. Успя да погледне към Ентрери насред движението и да му намигне ухилено.

— Оставям ви на трапезата ви — каза Елъри на останалите четирима и отново се качи на седлото. — Избирайте мъдро компанията, в която се движите из Вааса.

Твърде много вече лежат мъртви из тази пуста тундра и още повече са мъртви, защото не са се заобиколили с благонадеждни другари.

— Ще послушам думите ви — бързо отговори Джарлаксъл, макар да не бяха насочени към него. — И без това започвах да ставам подозрителен към ситния.

— Хей! — извика джуджето и Джарлаксъл му се усмихна обезоръжаващо.

Ентрери пренасочи вниманието си от групата на петимата към отдалечаващата се ездачка и забеляза изпълнените с уважение реакции на всички, покрай които преминаваше.

— Тя е страховита — отбеляза той, щом Джарлаксъл изникна до него миг по-късно.

— Опасна и пълна с пламък — съгласи се Джарлаксъл.

— Може да се наложи да я убия.

— Може да се наложи да преспя с нея.

Ентрери се обърна и изгледа мрачния елф. Нима нищо не можеше да го изкара от равновесие?

— Тя е роднина на крал Гарет — напомни му убиецът.

Джарлаксъл потърка тънки пръсти по брадичката си, а очите му бяха залепени за отдалечаващата се фигура, изпълнени с очевиден интерес.

Промърмори само една дума в отговор:

— Зестра.

— Лейди Елъри — каза Атрогейт — джудже, известно в подземния свят на Дамара като върховен убиец.

Носеше черната си брада разделена по средата, две дълги плитки от права коса се спускаха до средата на гърдите му, всяка пристегната в единия край с връзка с по три блестящи скъпоценни камъка. Веждите му бяха толкова рошави, че донякъде закриваха почти черните му очи, а ушите му бяха толкова дълги, че мнозина разсъждаваха, че вероятно би могъл да полети, ако се научи как да ги размахва.

— Е, вече си е намерил добра компания. Ще го наглеждам, казвам ви. Ще го наглеждам или ще го убия, защото, ако не го наглеждаш, то тогава той ще ни убие, не се съмнявайте.

— Интересен обрат, ако е нещо различно от просто съвпадение — призна Кантан Дулитъл, прилежен на вид човечец с малки като мъниста очи и дълъг прав нос.

Косата му, наполовина кестенява, наполовина прошарена, беше изтъняла, с голямо плешиво петно на темето, което бе почервеняло от скорошно слънчево изгаряне. Нервният слабоват човечец потъркваше върховете на пръстите си, докато говореше и едва забележимо потреперваше.

— Да се предполага означава да се предизвиква беда — посъветва третият и най-впечатляващ член на групата.

Най-впечатляващ за тези, които знаеха истината за него, защото архимагът Кнеликт носеше невзрачни дрехи, а повечето от ценните му притежания бяха на сигурно място в Цитаделата на убийците.

Атрогейт облиза нервно устни, като не откъсваше поглед от могъщия магьосник, отстъпващ по ранг единствено на Тимошенко, праотецът на убийците, в тази най-известна гилдия главорези. Като агент на Стегнатата кесия, водещата гилдия на крадци в Хелиогабалус, Атрогейт бе получил задачата да язди с Джарлаксъл и Ентрери до селото Кървав камък и да докладва на Кантан в Скиталището. Беше доста изненадан да открие Кнеликт в лагера. Малко имена на север предизвикваха толкова страх, колкото това на архимага на Цитаделата на убийците.

— Научи ли нещо повече за мрачния елф? — попита Кантан. — Знаем за делата му с ханджията Фийпън и убийството на сянката Рорли.

— И убийството на Фийпън — добави Кнеликт.

— Имаш ли доказателство, че са го извършили тези двамата? — изненадано попита Кантан.

— Имаш ли доказателство, че не са те?

Кантан отстъпи, защото нямаше желание да ядоса най-опасния мъж в земите на Кървав камък.

— Информацията за местонахождението им след инцидента с Рорли беше непълна — призна Кнеликт.

— Оттогава не са се набивали на очи според това, което виждаме — отвърна Атрогейт, а тонът му показваше, че има желание да се хареса. Макар да отговаряше на Кантан, очите му непрестанно се стрелкаха към Кнеликт.

Архимагът обаче стоеше тих и безмълвен, невъзможен за разгадаване.

— Правили са няколко сделки с двойка интересни дами, съдържателки на заложна къща, но не сме ги видели да купуват нещо. Може би по-скоро търсят женски прелести, а не магически, ако схващате какво искам да кажа. Известни са, че обичат жените, особено тъмния.

Кантан хвърли поглед на Кнеликт, който му кимна едва забележимо.

— Дръж се наблизо и стой нащрек — каза Кантан на Атрогейт. — Ако имаш нужда от нас, остави прането си, както се разбрахме, и ще те потърсим.

— А ако вие имате нужда от мен?

— Ще те открием, не се съмнявай — намеси се Кнеликт.

Тонът на архимага бе твърде равен, твърде овладян и въпреки желанието си да се покаже корав, Атрогейт потрепери. За малко да се претърколи, докато се покланяше припряно, после бързо изчезна, приклякайки в сенките.

— Усещам нещо повече в човека — отбеляза Кнеликт, когато двамата останаха сами.

— Очаквам и двамата да са страховити.

— Определено заслужават уважението ни — съгласи се Кнеликт. — И повече очи от тези на глупака Атрогейт.

— Вече работя по задачата — увери го Кантан.

Кнеликт кимна леко, но продължи да се взира през палатковия град към Джарлаксъл и Ентрери, докато двамата вървяха обратно към лагера си.

Стегнатата кесия беше готова да предприеме действия срещу дуото още в Хелиогабалус и щеше — най-вероятно с ужасяващи резултати за самата гилдия, предполагаше Кнеликт, — ако Цитаделата на убийците не се бе намесила. По настояване на Кнеликт Тимошенко бе решил да обърне внимание на двойката, особено на наистина необичайния мрачен елф, който се бе появил толкова изненадващо сред тях. Мрачните елфи не бяха обичайна гледка на повърхността на Торил и още по-рядко в земите на Кървав камък, в сравнение с останалите региони. По-малко обичайни поне в Дамара — земя, която бързо се придвижваше към стабилен закон и ред под управлението на Гарет Драконоубиец и групата му могъщи герои. Зенги бе победен, ятата дракони унищожени, а собственият жезъл на демонския повелител Оркус бе строшен. Силата на Гарет нарастваше, пипалата на организацията му се разпростираха по-злокобно в консолидирането на множеството феодални лордове на Дамара. Не беше скрил желанието си да постави и Вааса под свой контрол, обединявайки двете земи в единно кралство на Кървав камък. За тази цел мрежата от скаути на крал Гарет, наречена Шпионска песен, ставаше все по-развита с всеки изминал ден.

Тимошенко и Кнеликт подозираха, че Вааса наистина скоро ще бъде опитомена, и ако това се случеше, щеше ли да остане място в региона за Цитаделата на убийците?

Кнеликт умело прикри намръщването си, когато за пореден път премисли развиващите се тенденции в земите на Кървав камък. Очите му проблеснаха за кратко, докато наблюдаваше как мрачният елф и човекът изчезват в палатката си.

Щом Джарлаксъл и Ентрери излязоха от Ваасанската страна на стената крепост, въздухът започна да се усеща по различен начин. Мухлясалата миризма на торф и гниене, носена от силния мразовит бриз, изпълни обонянието на двамата при все, че още бе лято.

— Днес духа силно от Великия ледник — Ентрери бе чул да отбелязва един от пазачите.

Можеше да почувства проникващия в костите студ, докато вятърът събираше влагата от размекнатия от слънцето лед и я разнасяше из разкаляното Ваасанско поле.

— Забележително място — отбеляза Джарлаксъл, оглеждайки кафявото море изпод широката периферия на екстравагантната си шапка. — Бих изпратил армии, които да отвоюват този рай.

Сарказмът му не допадаше на Ентрери. Трудно можеше да е по-съгласен с мрачната оценка.

— Тогава защо сме тук?

— Вече ти обясних подробно.

— Имаш странно виждане за термина „подробно“.

Джарлаксъл не го погледна, но Ентрери изпита известно задоволство от усмивката на мрачния елф.

— От това предполагам, че имаш предвид, че си ми го обяснил толкова добре, колкото считаш, че е нужно да знам — продължи Ентрери.

— Понякога най-сладките сокове могат да бъдат открити дълбоко в най-обикновените плодове.

Ентрери погледна обратно към стената и остави последното без коментар. Бяха излезли на „дневен излет“, както наричаха бързите разузнавателни и нападателни мисии във Ваасанската порта. Всички новодошли в крепостта получаваха подобни задачи, които им позволяваха да разучат тундрата. Когато бе отправен първият призив към авантюристите, никой не предлагаше водачество за пътешествията им в пущинака. Мнозина потегляха от портата и навлизаха дълбоко във Ваасан, откъдето никога не се завръщаха. Но Армията на Кървав камък предлагаше повече указания и контрол и ги предлагаше по начин, който бе по-скоро задължителен, отколкото указващ.

От една страна, Ентрери не обичаше подобни правила, но, от друга, нямаше особено желание да се отдалечава твърде много от портата. Не искаше да се окаже затънал в някое бездънно мочурище.

Джарлаксъл се завъртя в кръг, сякаш душеше въздуха. Когато направи пълно завъртане и отново гледаше на североизток, посоката на далечния Велик ледник, кимна и докосна шапката си.

— Мисля, че това е посоката.

Джарлаксъл потегли и тъй като Ентрери нямаше по-добра възможност, сви рамене и го последва.

Останаха в района на скалистите склонове на Галенските планини, тъй като нямаха желание да се пробват с калния равен терен. Този курс ги оставяше по-уязвими на засади от гоблини, но двамата не бяха особено притеснени да се бият с подобни създания.

— Мислех си, че наоколо има много чудовища, които да бъдат намерени и унищожени — отбеляза Ентрери след около час уморително обикаляне сред сиви камънаци и локви студена вода. — Така твърдяха онези съобщения, разлепени из Хелиогабалус, нали?

— Двадесет златни монети на ден — допълни Джарлаксъл — и то само в замяна на удоволствието от убиването на десет гоблини. Да, това е, казано накратко, и вероятно изгодната награда се е оказала достатъчно ефективна. Възможно ли е цялата територия около портите да е прочистена?

— Ако ще трябва да се бъхтим още десет мили из тези пущинаци, то тогава моят път ще ме отведе обратно на юг — каза Ентрери.

— Вечният оптимист.

— Вечно отбелязващ очевидното.

Джарлаксъл се разсмя и нагласи внушителната си шапка.

— Няма да ни се наложи да се мъчим още много мили. Не забеляза ли ясните следи от противници?

Ентрери го изгледа скептично.

— Отпечатък край последната локва — поясни Джарлаксъл.

— Може да е отпреди няколко дни.

— Доколкото знам, подобни неща не са толкова трайни на Повърхността — отвърна мрачният елф. — В Подземния мрак отпечатък от ботуш в меката земя може да е и на хиляда години, но тук горе…

Ентрери сви рамене.

— Мислех, че си известен със способностите си да ловуваш врагове.

— Те са резултат от знанията ми за навиците на хората, не за знаците по земята. Намирам враговете си чрез сведенията, които събирам от онези, които са ги видели.

— Без съмнение информация, събрана с върха на камата ти.

— Каквото и да е, стига да върши работа. Но обикновено не ловувам из пущинаците в преследване на чудовища.

— И въпреки това не са ти непознати следите из подобни диви места — отвърна елфът. — Знаеш какво е отпечатък.

— Знам, че нещо е оставило следа близо до локвата поясни Ентрери. — Може да е станало днес или преди няколко дни — във всеки един момент след последния дъжд. И не знам какво я е оставило.

— Намираме се в гоблински земи — прекъсна го Джарлаксъл. — Съобщението гласеше това.

— Намираме се в земи, пълни с хора, преследващи гоблини — припомни му Ентрери.

— Винаги изтъкваш очевидното — отвърна мрачният елф.

Ентрери се намръщи.

Повървяха няколко часа и щом на север се събраха буреносни облаци, се отправиха обратно към Ваасанската порта. Пристигнаха малко след залез и след кратък спор с новите часови успяха да ги убедят, че да, те, мрачният елф включително, са излезли през същата тази порта по-рано през деня и трябва да бъдат пропуснати без подобен дълъг разпит.

Преминавайки през тесните, добре построени коридори от тъмни тухли пред погледите на множество подозрителни стражи, Ентрери зави към основната зала, която щеше да ги изведе в Скиталческата равнина и тяхната палатка.

— Не, не още — обади се Джарлаксъл. — Казано ми беше, че тук могат да се открият много удоволствия.

— А навън има много гоблини за убиване, нали и това ти бяха казали.

— Мрънкането ти явно никога не престава.

Ентрери просто стоеше на края на коридора, а отраженията на далечните лагерни огньове блестяха в очите на Джарлаксъл, докато гледаше покрай намръщения си приятел.

— Нима нямаш никакъв авантюристичен дух? — попита елфът.

— Обсъждали сме го безброй пъти.

— И въпреки това продължаваш да се мръщиш, да се съмняваш и да мърмориш.

— Никога не съм обичал да прекарвам дните си в газене из кални пътеки.

— Тези пътеки ще ни отведат до велики неща — отвърна Джарлаксъл. — Обещавам.

— Може би като ми разкажеш за тях, настроението ми ще се подобри — отвърна Ентрери и усмивката на мрачния елф стана по-широка.

— Тези коридори също могат да ни отведат до велики неща. За тях мисля, че не е нужно да ти разказвам.

Ентрери хвърли поглед през рамото си към лагерните огньове през далечните отворени врати. Той се подсмихна тихо, докато се обръщаше към Джарлаксъл, защото знаеше, че съпротивата е безсмислена по отношение на нескончаемия поток от убедителност на елфа.

Махна с ръка в знак към Джарлаксъл да води и мина зад него.

Из Ваасанските порти имаше много заведения — на занаятчии и доставчици, но най-вече кръчми. Търговците и предприемачите първи бяха отговорили на повика на Гарет Драконоубиец, защото знаеха, че храбрите авантюристи, които пътуват отвъд стената, често щяха да бъдат богато възнаграждавани, предвид солидните награди за ушите на гоблини, орки, огрета и други чудовища. Така се бяха появили и дамите на нощта, предлагащи стоката си във всяка кръчма, често трупащи се край многото комарджии, които се стремяха да отмъкнат новите придобивки от глупави и горделиви авантюристи.

Всички кръчми си приличаха, така че двамата влязоха в първата. Надписът на табелата до вратата гласеше: „Кални ботуши и кървави остриета“, но някой бе издълбал линия отгоре и бе издялкал под надписа:

„Кални остриета и кървави ботуши“, за да изрази неудовлетвореността от трудностите по намирането на чудовища за убиване напоследък.

Джарлаксъл и Ентрери се придвижиха през претъпканата зала, като преминаването на мрачния елф предизвика не един и два притеснени погледа. Разделиха се, щом стигнаха до маса с четири стола, на която седяха само двама мъже. Джарлаксъл се приближи, а Ентрери потъна в тълпата.

— Мога ли да се присъединя към вас? — попита елфът. Едновременно ужасени и заплашителни погледи се стрелнаха към него.

— Чакаме още двама — отговори единият мъж.

Джарлаксъл си придърпа стол.

— Много добре. Място, където за момент да си отпочинат уморените ми нозе. Когато приятелите ви пристигнат, ще се махна.

Двамата мъже се спогледаха.

— Разкарай се веднага! — изръмжа единият и почна да се надига от стола си с оголени зъби, сякаш се канеше да захапе елфа.

Приятелят му прие не по-малко заплашително изражение и кръстоса едрите си ръце пред широките си гърди, а очите му бяха присвити. Очите му обаче се разшириха доста бързо, а ръцете се отпуснаха настрани бавно, без заплашителни движения, — когато почувства върха на кама, допрян в основата на гърба си.

Коравото изражение на мъжа, който се бе навел към Джарлаксъл, също се размекна, защото под масата мрачният елф беше извадил малка кама и макар да не можеше да достигне до другата страна точно с това оръжие, само с мисъл бе накарал омагьосания кортик да се удължи. Така без Джарлаксъл да се навежда в стола си и без въобще да помръдва ръце напред, заплашителният мошеник можеше съвсем ясно да почувства бодежа на оръжието му върху корема си.

— Промених мнението си — изрече Джарлаксъл, а тонът му беше студен. — Когато приятелите ви пристигнат, ще трябва да си намерят друго място за отмора.

— Ти, миризлив…

— Не бих казал.

— … миризлив мрачен елф — продължи мъжът. — Да вадиш оръжие тук е престъпление срещу крал Гарет.

— Наказанието покрива ли се с изкормването на глупак?

— Миризлив мрачен елф — повтори мъжът и погледна към приятеля си, после погледът му стана озадачен.

— Има един зад гърба ми — отвърна другия. — Няма да ти помагам.

Първият изглеждаше още по-объркан и Джарлаксъл за малко не се разсмя на гледката, защото зад втория имаше тълпа, която изпълваше цялата зала на „Калните ботуши и кървавите остриета“, но никой като че ли не му обръщаше внимание. Джарлаксъл разпозна сивото наметало на най-близкия мъж и разбра, че това е Ентрери.

— Приключихме ли с тези глупости — обърна се Джарлаксъл към първия.

Мъжът го изгледа вбесено и започна да кима, след което рязко се оттласна от масата и плъзна стола си назад.

— Оръжие! — изкрещя, скачайки на крака и посочвайки мрачния елф. — Той извади оръжие!

Около масата се надигна врява, мъже се завъртаха и скачаха в защитни позиции, мнозина протегнаха ръце към собствените си оръжия, а някои, като Ентрери, използваха момента, за да се изгубят в тълпата.

Както всички останали кръчми във Ваасанската порта обаче, в „Калните ботуши и кървавите остриета“ бяха подготвени за подобни неприятности. В рамките на няколко удара на сърцето — времето, нужно на Джарлаксъл да плъзне собствения си стол назад и да протегне празните си ръце, защото мечът бе изчезнал в нищото по негово нареждане, — група войници се появи, за да възстанови реда.

— Бодна ме с меч! — измрънка мъжът и вдигна пръст по посока на Джарлаксъл.

Мрачният елф го изгледа озадачено и вдигна празните си ръце.

После нагласи наметалото си така, че да се вижда, че няма меч или каквото и да е друго оръжие, закачено на колана си.

Това не спря най-близкия войник да го изгледа заплашително. Мъжът се наведе ниско и претърси под масата.

— Колко хитро от твоя страна да използваш наследството ми срещу мен — каза Джарлаксъл на протестиращия мъж. — Жалко, че не знаеше, че не нося никакви оръжия.

Всички очи се обърнаха към обвинителя.

— Бодна ме, казвам ви!

— С какво? — попита Джарлаксъл, който държеше ръцете и пелерината си широко разтворени. — Опасявам се, че имаш твърде високо мнение за мен, макар да се надявам, че дамите те слушат внимателно.

От едната страна долетя сподавен кикот, който прерасна в подигравателни подсвирквания по адрес на пенещия се мъж. За негов лош късмет стражите не изглеждаха особено развеселени.

— Разкарай се — каза му единият страж и смехът се усили.

— А приятелчето му ми опря нож в гърба! — извика вторият мъж, който все още бе на стола си и привлече всички погледи върху себе си. После скочи и се обърна назад.

— Кой? — попита войникът.

Мъжът се огледа, макар Ентрери, естествено, отдавна да се бе озовал в другия край на стаята.

— Той! — изрече въпреки това мъжът и посочи към един близко стоящ главорез. — Трябва да е бил той.

Един от войниците веднага се приближи да огледа нарочения и наистина мъжът имаше дълъг, тънък кортик на колана си.

— Що за глупост е това? — запротестира той. — Нима ще повярвате на този бълнуващ идиот?

— Моята дума срещу твоята! — извика другият с нарастваща увереност, че предположението му е правилно.

— Искаш да кажеш срещу нашата — обади се друг мъж.

Над дузина мъже, всичките другари на обвинения, пристъпиха напред.

— Смятам, че ще е добре да подбираш по-внимателно кого посочваш с крадливите си пръсти — обади се друг.

Обвинителят запелтечи. Погледна към другаря си, който изглеждаше дори по-зле и по-безпомощен при внезапната промяна на обстоятелствата.

— А пък аз си мисля, че вие двамата трябва да си вървите — каза обвиненият главорез.

— И по-бързо — добави друг от заплашително изглеждащите му приятели.

— Сър? — обърна се към стража Джарлаксъл. — Аз просто се опитвах да си почина от пътешествията из Вааса.

Войникът задържа за един доста дълъг момент изпълнения си с подозрение поглед върху мрачния елф, после се обърна и потегли.

— Ако пак предизвикаш неприятности, ще те окова — предупреди мъжът.

— Но…

Протестиращата жертва изпъшка, защото един от войниците зад него го изрита отзад и предизвика нова вълна дюдюкания от много от наблюдателите.

— Няма да се махнем! — заяви твърдоглаво приятелят на мъжа.

— Вероятно не е зле да го пообмислиш отново — предупреди го един от приятелите на онзи, когото бяха обвинили, и потуши беснеенето му.

Нещата бързо утихнаха и Джарлаксъл зае мястото си на празната маса, махайки с ръка към една от сервитьорките.

— Чаша от най-доброто ви вино и от най-добрия ви ейл.

Жената се поколеба, а очите й го оглеждаха.

— Не, не ме обвиняваше несправедливо — довери й с намигване Джарлаксъл.

Жената се изчерви и за малко не се препъна от бързане да донесе напитките.

— Досега щеше да се е освободила друга маса — каза Ентрери и седна срещу елфа, — без целия драматизъм.

— Искаш да кажеш без забавлението — поправи го Джарлаксъл.

— Сега войниците ни наблюдават.

— Точно това е целта — обясни му елфът. — Искаме всички из Ваасанската порта да ни познават. Точно репутацията е целта ни.

— Репутацията, спечелена в битка срещу общите ни врагове, или поне така си мислех.

— Всяко нещо с времето си, приятелю — отвърна Джарлаксъл и отправи сияйна усмивка към младата жена, която вече се бе върнала с напитките. — С времето си — повтори и даде на жената парче платина — многократно надхвърлящо цената на виното и пивото.

— За разказите за приключенията ни, настоящи и бъдещи — каза й с лукава усмивка и тя се изчерви отново, а очите й проблеснаха, щом оцени монетата. Тя се отдалечи със срамежлива, но лесно забележима усмивка на уста.

Джарлаксъл се обърна и вдигна чашата си към Ентрери, а после повтори последното изречение като тост.

За пореден път, победен от неувяхващия оптимизъм на мрачния елф, Ентрери чукна чашата му със своята и отпи дълбоко и с удоволствие.

Глава 4 Не кои знае какъв орк

Арраян Фейлин се измъкна от сламеното си легло, като издърпа единственото си одеяло и го уви около изненадващо деликатните си рамене. Тази типично женска мекота отразяваше много от изненадите, които хората откриваха, щом погледнеха към Арраян и узнаеха за наследството й.

Тя беше полуорк, както повечето от обитателите на студения, обрулен от вятъра град Палишчук в североизточния край на Вааса, селище, от което добре се виждаше надвисналата ледена река, известна като Великия ледник.

Арраян имаше и човешка кръв във вените си — и малко елфическа, по думите на майка й — и определено чертите й съчетаваха най-привлекателните качества от всичките раси. Червеникавокафявата й коса беше дълга и толкова мека и диплеща се, че често изглеждаше сякаш лицето й е обрамчено от мек ален ореол. Беше ниска, както много орки, но вероятно в резултат на предполагаемата елфическа кръв бе всичко друго, но не и набита. Макар лицето й да бе широко като това на орк, останалите й черти — големи изумруденозелени очи, пълни устни, извити вежди и топчест нос — определено не бяха оркски и при Арраян тази странна смесица подчертаваше позитивните й качества от всички ъгли.

Тя се протегна, прозя се, разклати глава, за да махне косата от лицето си и потърка очи.

Когато паяжините на съня се стопиха, възбудата на Арраян започна да нараства. Бързо отиде до бюрото си, а босите й крака шляпаха по пръстения под.

Жадно грабна книгата си със заклинания от близката лавица, с другата си ръка разчисти средата на бюрото и се плъзна в стола си, слагайки пръст на правилната отметка в добре съставеното томче, след което го отгърна на раздела „Пророчески магии“.

Докато обмисляше предстоящата задача, пръстите й затрепериха толкова силно, че едва можеше да отгърне страницата.

Арраян се облегна назад в стола си и се насили да си поеме въздух бавно и дълбоко. Припомни си умствените упражнения, които бе научила преди няколко години в една магьосническа кула в далечна Дамара, Щом можеше да се контролира като девойка, със сигурност в средата на двадесетте си години можеше да овладее нетърпението си.

Миг по-късно отново съсредоточи вниманието си върху книгата. Със спокойна ръка магьосницата разучи списъка с потенциални магии, разпозна онези, които смяташе, че ще са й най-полезни, включително комплект магически защити и заклинания за разваляне на офанзивни бариери преди да са се активирали, и се зае с мъчителната задача по запаметяването им.

Потропване по вратата я прекъсна няколко минути по-късно. Внимателният му характер, но с прикрита твърдост, която да покаже, че лекото потропване е било умишлено, й подсказа кой може да е. Обърна се в стола си, докато вратата се отваряше и вътре не надникна голямо ухилено лице с бивни. Разширените очи на полуорка й подсказаха, че е позволила на одеялото да се плъзне прекалено надолу и тя бързо го уви около раменете си.

— Добра среща, Олгерхан — каза тя.

Не се изненада колко ведър ставаше гласът й винаги, щом се появеше точно този полуорк. Физически двамата изглеждаха пълни противоположности, защото чертите на Олгерхан определено даваха превес на оркската му кръв. Устната му бе постоянно извита заради огромните му неравни зъби, а дебелото му чело и единствената рошава вежда хвърляха тъмна сянка върху кървясалите му, изпълнени с недоволство очи. Носът му бе плосък и изкривен, по лицето му имаше малки неравни снопчета козина, а челото му бе наклонено така, че стигаше връхната си точка при внушителната вежда. Не беше твърде висок, някъде между пет и половина и шест стъпки, но изглеждаше много по-грамаден, защото крайниците му бяха дебели и силни, а гърдите му биха стояли пропорционално на човек, по-висок със стъпка от него.

Едрият полуорк облиза устните си и започна да мърда уста, сякаш се канеше да изрече нещо.

Арраян уви малко по-плътно одеялото около себе си. Всъщност не беше особено засрамена, просто не мислеше кой знае какво за подобни неща, макар явно Олгерхан да го правеше.

— Тук ли са? — попита Арраян.

Олгерхан обходи стаята с поглед, очевидно объркан.

— Фургоните — поясни тя и това предизвика усмивка по едрото лице на полуорка.

— Уингхам — каза той. — Пред южната порта. Двадесет цветни фургона.

Арраян отвърна на усмивката му и кимна, но новината предизвика леко безпокойство. Уингхам й беше чичо, макар никога да не го бе виждала за достатъчно дълги периоди, че да го смята близък — него и пътуващата му група търговци. В Палишчук бяха известни просто като „Нехранимайковците на Уингхам“, но за по-обширния регион на земите на Кървав камък групата се наричаше „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.

— Представлението е всичко — беше й казал веднъж Уингхам, обяснявайки нелепото име. — Целият — свят обича представленията.

Арраян се усмихна още по-широко, припомняйки си другия му съвет в онзи ден, когато бе едва момиченце, дори преди да отиде до Дамара, за да се обучава в тайнството на магиите. Уингхам й бе обяснил, че името, което несъмнено бе глупаво, беше нарочна визитка, начин да се потвърдят предразсъдъците на хората, елфите, джуджетата и другите раси.

— Нека ни смятат за глупави — беше й казал, ръкомахайки буйно, макар Уингхам винаги да говореше с ръкомахания. — А после нека заповядат да се пазарят за стоките ни!

Арраян изведнъж осъзна, че е замлъкнала за дълго време. Хвърли поглед на Олгерхан, който не изглеждаше като да е забелязал.

— Някакви вести? — попита, едва успявайки да изрече въпроса.

Олгерхан поклати отрицателно голямата си глава.

— Танцуват и пеят, но засега толкоз — обясни той. — Онези, които отидоха да се насладят на цирка, още не са се върнали.

Арраян кимна и скочи от мястото си, плавно придвижвайки се през стаята към гардероба си. Без да се замисля за действията си, остави одеялото да падне, после го сграбчи в последния момент и погледна смутено към Олгерхан.

Той отклони очи към пода и отстъпи назад извън стаята, затваряйки вратата.

„Той е свестен“, осъзна Арраян, както винаги се опитваше да си припомни.

Облече се бързо, нахлузвайки кожени панталони, жилетка и тънък колан, който имаше няколко кесии за компоненти за заклинания, както и комплект принадлежности за писане. Тръгна към вратата, но се спря и извади от гардероба синя роба от лека материя. Бързо махна колана и навлече робата върху дрехите си. Рядко обличаше магьосническите роби сред полуоркските си събратя, защото те считаха, че леката дреха с големи ръкави не е особено практична, а единствената мода, която мъжете в Палишчук изглежда оценяваха, беше носенето на колкото се може по-малко дрехи.

„Робата е заради Уингхам“, си каза тя, като отново сложи колана и забърза към вратата.

Олгерхан я чакаше търпеливо и тя му предложи ръката си и го поведе бързо към южната порта. Там вече се бе насъбрала тълпа, точеща се от градчето с близо хиляда обитатели. Пробивайки си път напред и влачейки Олгерхан след себе си, Арраян най-накрая успя да мерне източника на вълнението и както много от съгражданите си от Палишчук се ухили широко при вида на „Смахнатите оръжейници на Странния Уингхам“.

Керванът им от фургони бе подреден в кръг, ярките цветове на платнищата и чергилата им блестяха ярко от лъчите на късното лятно слънце. Бризът носеше музика и дрезгавия глас на един от бардовете на Уингхам, който пееше за Галенските планини и Залата на Далечните хълмове.

Увлечени от вълнението, както и всички останали, Арраян и Олгерхан откриха, че вървят по-бързо, а накрая почти подтичваха, с нетърпеливи стъпки. Трупата на Уингхам идваше в Палишчук само няколко пъти всяка година, понякога дори само веднъж или дваж и винаги носеше екзотични стоки, спазарени в далечни земи, и чудни разкази за герои и могъщи злодеи. Забавляваха възрастни и деца с песни и танци и макар да имаха репутацията на трудни посредници, всеки жител на Палишчук, който си закупеше нещо, знаеше, че е сключил добра сделка.

Защото Уингхам никога не бе забравил корените си и гледаше с любов на общността, която беше работила толкова здраво, че да позволи на него и на трупата му от полуорки да отхвърлят ограниченията на наследството си.

Двойка жонгльори маркираха основния вход към кръга фургони, като си подхвърляха напред-назад в непрекъсната линия странни ножове с по три остриета.

Оръжията се въртяха над главите на нервните и в същото време очаровани жители на Палишчук, които влизаха или излизаха. Вътре в кръга двойка бардове изнасяха представление — единият свиреше на извит, подобен на флейта инструмент, а другият пееше за Галенските планини. Районът бе изпълнен с малки павилиони, стойки за оръжия и дрехи. Мирисът на безброй екзотични парфюми и ароматни свещи умело прикриваше миризмата на изгнило, типична за тундрата през късното лято, където растенията растяха бързо и умираха още по-бързо през краткия мек период, а замръзналата хватка над горния слой на почвата отслабваше и освобождаваше аромата на отминалите сезони.

За момент един различен и рядко проявяващ се аспект от характера на Арраян си проби път и тя се спря на място, за да се наслади на представата за пищен бал в далечен град, изпълнен с танци и добре облечени жени и мъже. Тази малка част от сложната й личност не изтрая дълго и тя забеляза стар полуорк, прегърбен от възрастта, плешив и накуцващ, но с блясък в ярките си очи, който нямаше как да не привлече вниманието, независимо за колко кратко, на всяка млада жена, която преплетеше поглед с него.

— Господарко Личинкочистачка! — извика старият полуорк, щом я видя.

Арраян потрепери при правилното произнасяне на фамилното й име, което отдавна бе спряла да използва, предпочитайки елфическото си презиме Фейлин. Това обаче не предизвика у нея недоволство, защото знаеше, че чичо й Уингхам изразява дълбоката си привързаност.

С приближаването към него той сякаш стана по-висок и я сграбчи в здрава прегръдка.

— Определено най-очакваната, приятна, прелестна, чудесна, невероятна и приветствана гледка в цял Палишчук! — каза той, използвайки лиричния глас на търговец, който бе овладял до съвършенство през десетилетията прекарани с пътуващата трупа. Побутна назад племенницата си на една ръка разстояние. — Всеки път, щом съм близо до Палишчук, се страхувам, че като пристигна, ще открия, че си заминала за Дамара или някое друго място.

— Но нали знаеш, че бързо бих се върнала, ако науча, че си пристигнал в града — увери го тя и очите му проблеснаха, а кривата му усмивка се разшири.

— Както обикновено се завръщам с някои изумителни открития — обеща й Уингхам с преувеличено намигване.

— Както винаги — съгласи се тя, а тонът й беше подканящ.

— Правиш се на шавлива?

До Арраян Олгерхан изгрухтя неодобрително и дори заплашително, защото „шавлив“ — шайвлив на оркски — беше името на особено неприлична игра.

Уингхам усети намека в свръхпокровителственото предупреждение и отстъпи крачка назад, вторачен в грубоватия Олгерхан, без дори да мигне. Не беше оцелял толкова дълго в жестоката Вааса, пропускайки потенциални заплахи.

— Не шайвлива — побърза да обясни на наежения си спътник Арраян. — Имаше предвид закачлива, хитра.

Чичо ми намеква, че може би знам нещо повече, отколкото му казвам.

— Ааа, книгата — каза Олгерхан.

Арраян въздъхна, а Уингхам се разсмя.

— Уви, разкрита съм — каза тя.

— А аз си мислех, че се радваш да ме видиш — отвърна Уингхам с преувеличено разочарование.

— Така е! — увери го Арраян. — Или ще е. Искам да кажа… няма… Чичо, нали знаеш…

Макар очевидно да се наслаждаваше на заекването й, Уингхам милостиво вдигна ръка, за да успокои жената.

— Никога не идваш да ме потърсиш на сутринта на първия ден, скъпа племеннице. Знаеш, че ще съм достатъчно зает да приветствам тълпата. Но не съм изненадан, че те виждам тук, толкова рано и в този ден. Слуховете за писанията на Зенги са ме изпреварили.

— Истина ли е? — попита Арраян, едва успявайки да произнесе думите.

Буквално подскочи напред, докато ги изричаше, и сграбчи чичо си за раменете. Уингхам се огледа нервно.

— Не тук момиче, не сега — предупреди я тихо. — Ела довечера, когато кръгът фургони е затворен. Тогава ще говорим.

— Не мога да чакам до… — започна девойката, но Уингхам сложи пръст върху устните й, за да я накара да замълчи.

— Не тук, не сега.

— А сега, уважаеми дами и господа — започна Уингхам с артистичния си маниер, — разгледайте екзотичните аромати, които предлагаме. Някои от тях са изработени чак в далечен Калимшан, където вятърът често носи планини от пясък, толкова гъсти, че не можете да видите ръката си, дори да я поставите на един инч разстояние от лицето си!

Няколко други полуорки от Палишчук минаха покрай тях, докато Уингхам говореше и Арраян схвана причината за отклоняването на вниманието. Кимна на чичо си, макар да не искаше да си тръгва и дръпна объркания Олгерхан настрани. Двойката пообиколи панаира още около час, след което Арраян се оттегли и се прибра в малката си къщичка. Прекара целия следобед крачейки напред-назад и кършейки ръце. Уингхам го бе потвърдил — книгата, за която ставаше дума, бе на Зенги.

Думите на самия крал вещер Зенги!

Зенги, който бе властвал над драконите и бе разпрострял тъмните си сили над цялата територия на Кървав камък. Зенги, който бе овладял магията и дори смъртта. Могъщи създания като краля вещер не пишеха книги безцелно или небрежно. Арраян знаеше, че Уингхам разбира тези неща. Старият търговец не беше новак в областта на предметите с магическа сила. Фактът, че дори не желаеше да обсъжда книгата открито, съобщаваше на Арраян много неща. Той знаеше, че книгата е специална. Трябваше да изчака, а залезът не идваше достатъчно бързо.

Когато най-сетне настъпи и камбаните започнаха да оповестяват края на пазарния ден, Арраян грабна връхна дреха и изскочи от дома си. Не бе изненадана да открие чакащия я Олгерхан. Двамата бързо преминаха през града, излязоха през южната порта и се озоваха обратно при подредените в кръг фургони на Уингхам.

Пазачите съпровождаха навън последните пазаруващи, но поздравиха Арраян с кимване и й позволиха да влезе в кръга.

Тя откри Уингхам седнал край малката маса в собствения си фургон и в този момент той изглеждаше много различен от панаирен търговец. Меланхоличен и тих, той едва вдигна очи от масата, за да отбележи пристигането на племенницата си и когато го заобиколи и видя какво стои пред него, Арраян разбра защо.

На масата бе поставен голям, древен том с черни корици от кожа, по-гладка и плътна от всичко, което девойката бе виждала. Подканяше да бъде докоснат, защото краищата му бяха леко извити над страниците, които предпазваха. Арраян не посмя, но се наведе малко по-близо и забеляза разнообразните орнаменти, които бяха гравирани дискретно и ненатрапчиво по корицата и гърба. Различи изображенията на дракони, някои свити в сън, други изправени на задни крака, трети в грациозен полет и й хрумна, че гладкото покритие на корицата може да е драконова кожа.

Облиза пресъхналите си устни и откри, че внезапно е несигурна в избрания път. Бавно и внимателно разтърсената жена зае мястото срещу чичо си и направи знак на Олгерхан да остане край вратата.

Измина дълго време, а Уингхам не показваше признаци, че смята да наруши мълчанието.

— Книга на Зенги? — събра куража да попита Арраян и веднага си помисли колко глупав е въпросът предвид теглото на книгата.

Най-накрая Уингхам вдигна поглед и кимна леко.

— Книга със заклинания?

— Не.

Арраян зачака, колкото се можеше по-спокойно, чичо й да обясни, но той отново продължи само да седи.

Необичайното поведение от страна на обикновено открития полуорк я държеше на нокти.

— Тогава какво…? — започна да задава въпрос.

Беше прекъсната от рязкото:

— Не знам.

След още една безконечна пауза Арраян се осмели да протегне ръце към книгата. Уингхам хвана ръката й и я задържа решително на инч от черната корица.

— Днес запасила ли си се с пророчески магии? — запита я той.

— Разбира се.

— Тогава проучи магическите свойства на книгата преди да продължиш.

Арраян седна колкото се може по-назад и изгледа чичо си с любопитство. Никога не го бе виждала такъв и макар гледката да я правеше, меко казано, развълнувана относно потенциала на книгата, беше и доста обезпокоителна.

— И — продължи Уингхам стискайки здраво ръката й — си приготвила заклинания за магическа защита, нали?

— Какво има, чичо?

Старият полуорк я изгледа твърдо и продължително, а сивите му очи проблясваха с интерес и страх едновременно.

Накрая отговори:

— Призоваване.

Арраян трябваше съзнателно да си напомни да диша.

— Или отпращане — продължи Уингхам. — И няма намесени демони или други извънпланарни създания, които да разпознавам.

— Изучавал си го внимателно?

— Толкова внимателно, колкото посмях. Не съм и наполовина толкова умел в изкуството, че да се пробвам с книга като тази. Но знам как да разпозная името на демон или друг планар и в книгата няма нищо такова.

— Магия за гадаене ти е разкрила всичко това?

— Стотици такива магии — отвърна Уингхам, протегна се надолу и извади от колана си тънка пръчка от черен метал. — Изпразних я — три пъти — и все още дирите са малко. Убеден съм, че Зенги е използвал магия, за да прикрие нещо… нещо впечатляващо. И съм убеден, че този том е ключът към скрития предмет, какъвто и да е той.

Арраян измъкна ръката си от хватката му и понечи да посегне към книгата, но промени решението си и скръсти ръце пред гърдите си. Остана седнала и местеше поглед между книгата и чичо си.

— Със сигурност има заложени капани — каза Уингхам. — Макар да не успях да открия нито един и то не поради недостатъчни опити!

— Беше ми казано, че си я открил едва наскоро — каза Арраян.

— Преди месеци — отвърна й Уингхам. — Не разказах на никого за нея, докато не изхабих всичките си налични ресурси. Освен това не исках слухът да се разнесе твърде надалече. Знаеш, че мнозина биха се заинтересували от подобен том, включително немалко могъщи магьосници със съмнителна репутация.

Арраян изчака за момент, докато осмисли всичко, после устните й започнаха да се извиват в усмивка. Уингхам беше изчакал да се приближи до Палишчук, преди да позволи на света да разбере за книгата на Зенги, защото през цялото време бе планирал да го даде на нея, могъщата племенница магьосница. Щеше да й подари време насаме със забележителната и ценна книга.

— Крал Гарет ще изпрати следователи — обясни Уингхам и затвърди подозренията на Арраян. — Или може би цяла група, чиято единствена задача ще е да конфискува книгата и да я отнесе в село Кървав камък или Хелиогабалус, където по-могъщи магьосници практикуват занаята. Малцина знаят за съществуването й — тези, които са чули слуховете тук в Палишчук, и Мариаброн Скиталеца.

Арраян вдигна глава, щом чу името на Мариаброн следотърсач, който имаше почти легендарен статус в дивите земи. Слуховете твърдяха, че Мариаброн е станал доста богат благодарение на наградите, предлагани за ушите на чудовищата от Ваасанската порта. Познаваше почти всички и почти всички познаваха него.

Приятелски настроен и прям, ловък и умен, но обезоръжаващо скромен, рейнджърът умееше да поставя хората — дори онези, които го познаваха, — в позиция да го подценяват. Арраян го бе срещала само два пъти, все в Палишчук, и се бе забавлявала на много от разказите му или пък го бе гледала с разширени очи, докато разказва невероятните си приключения. Беше следотърсач по призвание, рейнджър, съблюдаващ пътя на пущинака, но според преценката на Арраян имаше характера на бард. Със сигурност зад ярките му любопитни очи се криеше дяволитост.

— Мариаброн ще предаде на командирите на Гарет при Ваасанската порта — продължи Уингхам и звукът от гласа му откъсна Арраян от размишленията й.

Усмивката, която видя, щом вдигна поглед, подсказа на младата жена, че е издала доста от чувствата си с израженията си и тя почувства как бузите й се зачервяват.

— Защо въобще каза на някого? — попита тя.

— Това е твърде могъщ том. Силата му е отвъд възможностите ми.

— И все пак ще ми позволиш да го огледам?

— Способностите ти с такива магии надхвърлят моите.

Арраян обмисли страховитата задача с оглед на крайния срок, който без съмнение имаше в резултат от разкритията, направени от Уингхам пред Мариаброн.

— Не се страхувай, скъпа племеннице, думите ми към Мариаброн бяха достатъчно тайнствени — повече дори от слуховете, които позволих да се разпространят към Палишчук, където знаех, че ще стигнат до ушите ти. Най-вероятно е останал в район, който въобще не е близо до Портата, и очаквам да го видя отново преди да иде при командирите на Гарет. Ще разполагаш с цялото време, което ти е нужно за книгата.

Намигна й, след което й направи знак да вземе подвързаната в черно книга.

Жената продължи да се взира в нея, но не посегна да отвори кориците й.

— Не си подготвила никакви магически защити — отсъди Уингхам след няколко дълги момента.

— Не очаквах… твърде е…

Уингхам вдигна ръка, за да я спре. После бръкна зад стола си и извади кожена торба, която й подаде през масата.

— Защитена е — увери я. — Никой, който те наблюдава, дори и с магическо око, няма да разбере за силата на предмета, прибран в тази магическа чанта.

Арраян не можеше да повярва на предложението.

Уингхам имаше намерение да й позволи да вземе книгата със себе си! Не можеше да скрие изненадата си, докато продължаваше да оглежда чичо си и да си припомня дългото им и накъсано минало. Уингхам въобще не я познаваше толкова добре и все пак доброволно щеше да й предаде нещо, което можеше да се окаже най-ценният предмет, откриван в дългата история на търсене на ценни артефакти? Как можеше да се покаже достойна за подобно доверие?

— Давай, племеннице — подкани я Уингхам. — Не съм толкова млад и имам нужда от здрав сън. Вярвам, че ще държиш вечно любопитния си чичо в течение на напредъка си?

Без дори да се замисля за действието си, Арраян стана от стола си, наведе се напред, прегърна Уингхам с тънките си ръце и залепи една голяма целувка на бузата му.

Глава 5 Трупове

Ентрери подскачаше надолу по склона на планината, прехвърляйки се от камък на камък, като се стараеше маршрутът му да не е по права линия. Не обръщаше внимание на движенията си, но въпреки това всяка стъпка бе перфектна и в идеално равновесие, защото убиецът бе изпаднал в състояние на боен транс. Движеше се с плавна лекота, а тялото му реагираше на подсъзнателно ниво в перфектен синхрон с това, което инстинктивно решеше, че трябва да извърши. Ентрери се спускаше бързо и с лекота по неравната, грапава пътека надолу по стръмния склон на северната част на Галенските хълмове, маршрут, на който дори внимателни, опитни планинари биха могли да изкълчат глезен или да се спънат в пукнатина, сякаш тичаше из тревиста ливада.

Спусна се надолу покрай една кална пътека, докато над главата му прелиташе още едно копие. Тръгна да заобикаля една скала по пътя си, но вместо това бързо се покатери по нея, след което скочи наляво върху друг голям камък. Бърз поглед назад му показа, че гоблините се приближават по фланга му, спускайки се по по-лесен терен в опит да му пресекат пътя преди да стигне до главната пътека.

На устните му се появи тънка усмивка, докато скачаше от втората канара обратно на земята и засилваше крачка, променяйки постепенно посоката си на запад или негово ляво.

Някъде в далечината прогърмя мълния и го стресна за момент, докато не осъзна, че Джарлаксъл се е нахвърлил на чудовищата с магия.

Ентрери отхвърли подобна мисъл. Джарлаксъл беше далече от него и го бе оставил сам срещу най-непосредствените врагове.

Сам. Точно както Артемис Ентрери предпочиташе.

Стигна до права пътека, спускаща се на север по склона на планината и засили темпото си до бяг, а гоблините се спускаха отстрани и го гонеха по петите.

Щом наближи края на пътеката, се завъртя и описа дъга зад себе си с магическия си меч, освобождавайки непроницаемо було от тъмна пепел от омагьосаното кървавочервено острие. Щом се завъртя изцяло, Ентрери направи салто напред и завъртя крака, докато се изправяше. Прехвърли инерцията си настрани, правейки рязък завой зад една канара. Изви пръсти като кука, докато преминаваше, захвана се и се прилепи към камъка, затаявайки дъх.

Леко възклицание издаде на убиеца точното местоположение на враговете му. Той изтегли инкрустираната кама и щом първият гоблин прелетя край него, нанесе бърз и силен удар. Яростното острие промуши ребрата на чудовището.

Гоблинът изскимтя и залитна, наклони се и се препъна и Ентрери го пусна, без да му обръща повече внимание. Изскочи бързо иззад скалата и се хвърли на колене точно през завихрената пепел.

Пищялът на гоблин се удари в тялото му и чудовището залитна. Зад него се появи още едно, двете се оплетоха и се строполиха тежко на земята.

Ентрери пропълзя напред, претърколи се и се изправи на крака с гръб към пепелта. Без дори да поглежда, завъртя могъщия си меч с една ръка и прониза заднишком четвъртия гоблин в редичката право в гърдите.

Убиецът се обърна и прибра обратно дългото острие, замахвайки, за да отклони насочено към него копие, докато последната двойка живи гоблини се подготвяше за координирана атака.

— Гетсун иннк’с арр! — нареди единият гоблин на другия, което Ентрери си преведе като: „Заобиколи го отляво!“.

Ентрери с кама в дясната ръка и меч в лявата приклекна, насочвайки оръжията настрани, така че да може да се защитава срещу двамата.

— Беенурк! — извика гоблина. — Давай!

Другият гоблин направи, както му беше наредено, а Ентрери се опита да изглежда уплашен, когато се обърна. Искаше по-едрият гоблин да се съсредоточи върху изражението му и той явно го направи, защото. Ентрери ловко завъртя камата в ръката си и после я вдигна нагоре и назад. Все още наблюдаваше заобикалящия го гоблин когато метна оръжието, но разбра, че е улучил целта, когато следващата команда на едрия гоблин не бе нищо повече от задавено в кръв гъргорене.

Убиецът замахна с меча си, създавайки още едно поле от пепел, после отскочи назад, сякаш искаше да прибере камата си. Спря насред движението и обърна посоката на инерцията си, за да се хвърли върху нападащия гоблин. Прелетя точно над острието на гоблинския меч и се озова от дясната страна на хуманоида, правейки пълно салто, след което се оказа стабилно на краката си, ниско приклекнал. Насред движение прехвърли Нокътя на Шарон от лявата си ръка в дясната. Насочи го толкова прецизно, че когато се изправи, острието се плъзна под ребрата на създанието.

Инерцията му го движеше напред и Ентрери направо повдигна гоблина от земята с върха на меча си, а създанието размахваше ръце, докато се плъзгаше надолу по острието.

Ентрери измъкна рязко оръжието, после се завъртя бързо, вдигайки го на нивото на раменете. Добре наточеното острие премина през врата на извиващия се гоблин толкова чисто, че главата му не се откъсна от тялото, докато създанието не се строполи странично на земята.

Убиецът отскочи настрани и сграбчи дръжката на камата, подаваща се от гърлото на коленичилия треперещ гоблин. Завъртя я внезапно, докато я измъкваше, подсигурявайки се, че е прерязал гърлото на създанието изцяло. Докато го направи двамата, които бе препънал, се бяха изправили и настъпваха насреща му, макар и колебливо.

Ентрери наблюдаваше очите им и забеляза, че се взират по-често встрани, отколкото в него. Знаеше, че или искат да избягат, или се надяват на подкрепления.

Последното не бе напразна надежда, защото Ентрери можеше да чуе шума от гоблините навсякъде по склона. Прибързаността на Джарлаксъл ги бе изсипала насред цяло племе от създанията. Бяха видели само три край лагерния огън, обикалящи около врящ казан с ужасно миришещо ядене. Но зад лагерния огън имаше скрит вход на пещера.

Джарлаксъл не бе чул предупреждението на Ентрери или не му бе обърнал внимание и внезапната им атака бе довела до появата на цяла тълпа виещи чудовища.

Превъзхождаха го числено две към едно, но Ентрери бе на по-висока позиция и я използва, за да предприеме внезапна съкрушителна атака. Втурна се напред, мушкайки с меча си, след което замахна наляво и после обратно надясно. Чу звъна на метал, когато гоблинът от дясната му страна парира удара със собственото си оръжие, но това не спря устрема му.

Пристъпи напред и направи кръгово движение с Нокътя на Шарон, запращайки острието назад и надолу, а след това нагоре и през рамото си. Острието се спусна надолу с движение, предвидено да разсече гоблина, ако отскочи назад.

За негова чест той се хвърли отново напред.

Но Ентрери бе очаквал точно това.

Мечът на гоблина се плъзна напред и инкрустираната кама го прихвана отстрани и го отклони, променяйки ъгъла достатъчно, че да пропусне целта. Ръката на Ентрери изведнъж се задвижи смайващо бързо и камата се озова нагоре и над острието, а след това надолу и около него, извивайки се така, че да отклони меча още по-настрани. Междувременно замахна с Нокътя на Шарон надясно, така че да принуди другия гоблин да стои настрана и продължи устрема си напред, като отново превъртя камата и още отклони меча. Отново завъртя острието си, прокарвайки го по меча на гоблина. Накрая го изби с размах, приближи камата още и нанесе три светкавични удара, като всяко попадение предизвикваше вопъл.

От трите дупки потече ярка кръв и гоблинът залитна назад.

Уверен, че го е победил, Ентрери вече се бе обърнал и мечът му се задвижи яростно, за да отблъсне внезапно ожесточилата се атака на другия гоблин. Парира едно ниско мушкане, второ, насочено към гърдите му, и трето, отново под същия ъгъл.

Гоблинът изкрещя и нанесе четвърти удар.

Ентрери метна камата си.

Гоблинът изпъшка веднъж и замлъкна. Върхът на меча му се наклони към земята, докато погледът му също се спускаше надолу, за да осъзнае, че от гърдите му стърчи кама.

Погледна обратно към Ентрери и мечът му падна на земята.

— Сигурно боли — каза убиецът.

Гоблинът се строполи мъртъв на земята.

Ентрери обърна мъртвото създание с крак и измъкна камата си. Погледна към склона на планината и продължаващата врява, макар да не видя нови врагове.

Обърна поглед и забеляза, че първият гоблин, който бе минал покрай него и Ентрери бе наръгал, е избягал.

Проблясък на огън отстрани привлече вниманието му. Само можеше да си представи какво клане устройва Джарлаксъл.

Джарлаксъл се озова в центъра на едно сечище. Насреща му от всички страни се приближаваха гоблини, а във въздуха хвърчаха копия.

Магическите му защити се справиха достатъчно лесно с оръжията и той бе убеден, че грубите чудовища не притежават нужните магически средства, за да проникнат през бариерите и да го ударят наистина. Дузина копия се насочиха към него и бяха отклонени, без да го докоснат дори, но веднага след тях, сякаш изскачайки иззад всяка скала, ограждаща сечището, се появяваше гоблин с оръжие в ръка, виещ и атакуващ.

Очевидно тази група диваци не бе чувала за репутацията на мрачните елфи.

По същия начин както бе разчитал на магическите си защити, за да неутрализират копията им, Джарлаксъл се уповаваше и на ограничения им интелект.

Натрупаха се около него и със свиване на рамене Джарлаксъл извади магическа пръчка, насочи я надолу към нозете си и изрече командата. Последвалото огнено кълбо погълна мрачния елф, гоблините, сечището и заобикалящите го скали. Ужасени писъци съпровождаха оранжевите пламъци.

Само дето нямаше пламъци.

Игнорирайки напълно собствената си илюзия, Джарлаксъл наблюдаваше с немалък интерес как гоблините размахват оръжия и се хвърлят по земята. Създанията се мятаха и удряха по пламъците и скоро писъците от ужас се трансформираха в агонизиращи стенания. Мрачният елф забеляза, че поне дузина врагове лежат съвсем неподвижно, защото илюзията на огненото кълбо ги бе погълнала до такава степен, че умовете им бяха създали същия резултат, който би имала истинската магия.

Джарлаксъл беше убил почти половината гоблини с една-единствена простичка илюзия.

Е, замисли се елфът, всъщност не съвсем проста илюзия. Беше прекарал десетки часове, изгаряйки и презареждайки стотици пъти пръчката, за да усъвършенства завихрянето на пламъците.

Не продължи да се поздравява твърде дълго, защото все още имаше половин дузина гоблини, с които да се разправя. Вниманието им обаче бе другаде, така че елфът започна да свива и разпуска ръката си, използвайки магията на гривната, която носеше на дясната си китка, за да призове в дланта си перфектно балансирани кинжали. Те полетяха като смъртоносен поток, когато елфът се завъртя бавно в кръг.

Тъкмо бе приключил със завъртането, забивайки остриета в шестимата подскачащи гоблина и в трима от другите, просто за всеки случай, когато чу воя от приближаването на още създания.

Джарлаксъл не се нуждаеше от магически предмети. С енергията на расовото си наследство призова сфера пълен мрак. После използва добре развития си слух, за да се измъкне от сечището и заподскача от камък на камък, отдалечавайки се от приближаващите гоблини.

— Ще спреш ли да бягаш? — промърмори под носа си Ентрери, докато продължаваше упорито да преследва последния ранен гоблин.

Кървавата следа беше достатъчно лесна за следване и от време на време мярваше създанието, което се движеше зигзагообразно по неравната пътека под него.

Смяташе, че е ранил създанието тежко, но то не даваше никакви признаци за забавяне. Ентрери знаеше, че трябва да го остави да му изтече кръвта, но раздразнението му надделя.

Стигна до рязък завой на пътеката, но не го последва. Вместо това скочи върху каменната стена по протежението на клисурата, изтича по нея, прескачайки още една пукнатина, и се спусна право надолу по склона.

Видя извиващата се отдолу пътека, мярна тичащия гоблин и промени постепенно посоката си, а краката му се движеха водени от чист инстинкт и го държаха изправен и в равновесие — по камъни и над тъмни дупки, които заплашваха да го погълнат. Спъна се неведнъж, одра коляното си и изви глезен, но нито веднъж с фатални последици. Без да забавя темпо заради всяко леко препъване, Ентрери изръмжа от болка и се съсредоточи върху плячката си.

Пресече извиващата се пътека и овладя подтика на здравия разум да свие и да я последва, а вместо това отново я пресече и се понесе по открития, скалист планински склон. Отново пресече пътеката и няколко мига по-късно се озова на четвърти завой.

Убеден, че е изпреварил врага си, той се спря да си поеме въздух, оправи дрехите и изтри кръвта от коляното си. Ужасеният ранен гоблин излезе иззад завоя и се появи в полезрението му. Жалкото създание бе толкова съсредоточено върху пътеката, че дори не видя Ентрери.

— Можеше да ме улесниш значително — каза убиецът и се приближи спокойно с извадени оръжия.

Гласът му имаше толкова солиден ефект върху гоблина, колкото би имал удар в каменна стена. Създанието изквича и спря рязко, заскимтя и падна на колене.

— Моля, господине. Моля — примоли се, използвайки общия език.

— О, млъкни — отвърна убиецът.

— Нали не би убил създание, което така красноречиво моли за живота си — разнесе се трети глас, който за момент изненада Ентрери, преди да разпознае говорещия.

Нямаше представа как Джарлаксъл е успял да се спусне до долу толкова бързо, но го познаваше твърде добре, че да се изненада от нещо, извършено от него.

Ентрери прибра меча си в ножницата, сграбчи гоблина за сноп от рунтавата му козина и го разтърси грубо.

Прекара игриво инкрустираната кама по гърлото на създанието, после я премести отстрани на главата му.

— В такъв случай да отрежа само ушите му? — обърна се към Джарлаксъл, а тонът му подсказваше, че нито има подобно намерение, нито смята да прояви подобна милост.

— Винаги мислиш само за най-непосредствените неща — отвърна мрачният елф и се приближи към двойката. — Между другото, от тази гледна точка, трябва да побързаме, защото стотици от другарите на този тук дори в момента заливат склоновете на планината.

Ентрери направи движение сякаш щеше да нанесе смъртоносния удар, но Джарлаксъл му извика да спре.

— Погледни нещата в дългосрочен план — подкани го елфът.

Ентрери му хвърли циничен поглед.

— Състезаваме се със стотици следотърсачи за всяко ухо — обясни мрачният елф. — Колко по-добре бихме се справяли, ако имахме скаут, който да ни води?

— Скаут? — Ентрери погледна въпросително към треперещия и подсмърчащ гоблин.

— Ами, естествено — каза Джарлаксъл, приближи се и спокойно отмести камата на Ентрери от главата на гоблина, после хвана другата му ръка и внимателно го накара да пусне жертвата си. Побутна Ентрери стъпка назад, после се наведе ниско пред създанието.

— Какво ще кажеш за това?

Смаяният гоблин се взираше в него.

— Как се казваш?

— Гуулс.

— Гуулс? Хубаво име. Какво ще кажеш, Гуулс? Би ли се включил в партньорство с мен и моя приятел?

Изражението на гоблина не се промени.

— Работата ти ще е съвсем проста, уверявам те — каза мрачният елф. — Показваш ни пътя към чудовища — нали се сещаш, другарите ти и други подобни — после се махаш от пътя ни. Ще се срещаш с нас всеки ден — той спря за момент и се огледа наоколо, — точно тук. Изглежда подходящо място за нашите разговори.

Изглежда гоблинът най-сетне започна да схваща.

Джарлаксъл му подхвърли блестяща златна монета.

— Има още много такива за Гуулс там, откъдето идва тази. Заинтригува ли се?

С разширени очи гоблинът се взира дълго време в монетата, после погледна нагоре към Джарлаксъл и бавно кимна.

— Много добре — каза мрачният елф.

Пристъпи напред, бръкна в кесията на кръста си и вдигна ръката си напред. Пръстите му бяха покрити с фина синя субстанция, подобна на тебешир. Мрачният елф посегна към челото на гоблина.

При това действие Гуулс се наклони назад, но Джарлаксъл го предупреди сурово, като извади меч с другата си ръка и направи изражение, обещаващо мъчителна смърт.

Мрачният елф отново посегна към челото на гоблина и започна да рисува с тебешира, като през цялото време мърмореше някакви мистични заклинания — бърборене, в което всеки чирак по магическите изкуства би разпознал несвързани глупости.

Ентрери, който владееше езика на мрачните елфи, също бе убеден, че това са глупости.

Когато приключи с приказките, Джарлаксъл хвана в шепата си брадичката на Гуулс и принуди създанието да го погледне в очите. Заговори на гоблински, за да е сигурен, че няма да има недоразумения.

— Наложих ти проклятие — каза той. — Ако си чувал нещо за моя народ, мрачните елфи, то ще знаеш, че проклятието ще е от най-ужасяващите. Нещата са простички, Гуулс. Ако ми останеш верен, нищо няма да ти се случи. Но ако ни предадеш, като избягаш или ни отведеш в засада, магията на проклятието ще се задейства. Мозъкът ти ще се превърне във вода и ще изтече през ушите ти и ще го направи бавно, много бавно! Ще чувстваш всяко изгаряне, всяко ужилване, всяко извиват. Ще познаеш агония, която никое острие не може да причини. Ще скимтиш и ще плачеш за милост, но нищо няма да може да ти помогне. Дори и в смъртта проклятието ще продължи да те измъчва, защото магията му ще те изпрати на олтара на Кралицата на паяците Лолт, богинята демон на хаоса.

Чувал ли си за нея?

Гуулс трепереше толкова силно, че едва успя да поклати глава.

— Познаваш ли паяците? — попита Джарлаксъл и прокара свободната си ръка по изпотената буза на гоблина. — Пълзящите паяци.

Гуулс потрепери.

— Те са инструментите на Лот. Ще те поглъщат цяла вечност. Ще те хапят — той ощипа грубо гоблина — милиони, милиони пъти. Няма да има спасение от изгарянето на тяхната отрова.

Извърна поглед към Ентрери, след което отново погледна ужасения гоблин в очите.

— Разбираш ли ме, Гуулс?

Гоблинът кимна толкова бързо, че зъбите му изтракаха при движението.

— Работи с нас и печели злато — продължи мрачният елф, използвайки гърления език на дивите гоблини.

Подхвърли още една златна монета на създанието. Гуулс обаче дори не направи опит да я хване и монетата го удари по гърдите и падна в мръсотията.

— Предай ни и те очакват безкрайни мъчения.

Джарлаксъл отстъпи назад и гоблинът се свлече.

Гуулс все пак успя да запази достатъчно разсъдък, че да се протегне и да вземе втората жълтица.

— Утре по същото време — инструктира го Джарлаксъл. След това продължи на общия език. — Мислиш ли, че…?

Спря и погледна обратно нагоре към склона на планината при внезапно подновената битка.

Ентрери и Гуулс изненадани също погледнаха нагоре към хълма. Започнаха да звучат рогове и гоблините закрещяха и завиха, а вятърът донесе дрънкането на метал в метал.

— Утре! — каза Джарлаксъл на гоблина и го посочи с пръст. — А сега изчезвай, идиот такъв.

Гуулс се запрепъва на четири крака, накрая успя да се изправи и хукна.

— Наистина ли смяташ, че ще го видим пак? — попита Ентрери.

— Слабо ме вълнува — отвърна елфът.

— Уши? — припомни му Ентрери.

— Ти може да искаш да си извоюваш репутацията ухо по ухо, но аз никога не съм обичал да правя нещата по трудния начин.

Ентрери понечи да отговори, но Джарлаксъл вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Елфът посочи нагоре по хълма и наляво и потегли, за да види за какво е цялата врява.

— Сега вече знам, че съм влязъл в някакъв лош сън — отбеляза Ентрери.

Двамата с Джарлаксъл бяха залегнали върху гладка каменна стена и наблюдаваха поле от заоблени камъни.

Под тях гоблините тичаха във всички посоки, препъващи се в безпорядък, защото бяха нападнати от полуръстове — дузини полуръстове, яздещи бронирани бойни прасета.

Миниатюрните войни размахваха боздугани, надуваха рогове и хвърляха стрелички, направлявайки яздитните си животни в зигзагообразни линии, които вероятно изглеждаха съвсем хаотични на горките объркани гоблини.

От високата си точка за наблюдение обаче Ентрери и Джарлаксъл виждаха прецизността на движението на полуръстовете, плавно шествие на разрушението, така премерено, че изглеждаше сякаш дребните войни са се слели и образуват само няколко змиеподобни създания.

— В Мензоберанзан, Домът Баенре понякога изкарва на парад войските си, за да покаже дисциплината и силата им — отбеляза Джарлаксъл. — Тези дребосъци са също толкова прецизни в движенията си.

Ентрери не бе попадал на подобен парад през краткия си престой в града на мрачните елфи, но като наблюдаваше извиващата се машина за унищожение на ездачите полуръстове, му бе лесно да разбере какво има предвид неговият спътник.

За двойката беше лесно и да прецени продължителността на неравната битка, така че започнаха да се спускат надолу по склона и Джарлаксъл изведе Ентрери на каменното поле в момента, когато последният от гоблините срещаше гибелта си.

— Колянотрошачи! — извикаха полуръстовете в един глас, докато подреждаха бойните си прасета в идеален строй. Неколцина бяха ранени, но само един изглеждаше сериозно пострадал и свещениците на полуръстовете вече се бяха заели с него.

Поздравителните викове на групата секнаха внезапно щом неколцина шумно отбелязаха приближаването на две фигури, едната от които на мрачен елф.

Оръжията бяха вдигнати за секунди, а към новодошлите се отправиха предупреждения да останат на място.

— Инуррее уафлонк — каза Джарлаксъл на език, който Ентрери не разбираше.

Когато огледа любопитните изражения на полуръстовете обаче и си припомни старата си приятелка от Калимпорт Дуавел Тигъруилис и някои от езиковите й особености, се досети, че спътникът му говори езика на полуръстовете, при това явно доста свободно. Ентрери не беше изненадан.

— Бихте се добре — преведе Джарлаксъл и намигна на Ентрери. — Наблюдавахме ви отвисоко и забелязахме, че неорганизираните гоблини нямаха шанс.

— Осъзнаваш, че си мрачен елф, нали? — попита един от полуръстовете, плещест дребосък с кафяв мустак, който се къдреше на кръгове по бузите му.

Джарлаксъл изимитира изненада, като вдигна една ръка пред блестящите си червени очи.

— О, наистина е така! — възкликна той.

— Осъзнаваш, че ние сме колянотрошачите, нали?

— Чух ви как го обявявате.

— Осъзнаваш, че ние, колянотрошачите, имаме репутацията на унищожители на вредители, нали?

— Ако я нямате, след като станах свидетел на това изпълнение, ви уверявам, че сам ще разпространя мълвата.

— И, естествено, осъзнаваш, че мрачните елфи спадат към тази категория.

— Нима? Странно, бях останал с впечатлението, че цивилизованите раси, които според някои включват и полуръстовете — макар други да твърдят, че полуръстовете могат да се смятат за цивилизовани само когато наоколо няма храна — твърдят, че са по-висши заради желанието си да съдят за другите по делата им, а не по произхода. Не е ли това един от определящите фактори за вежливост?

— Има право — промърмори друг от полуръстовете.

— Ще му дам право — обади се друг, който държеше дълго (относително казано) копие с опасно изглеждащ връх.

— Освен това може би сте забелязали, че много от гоблините вече бяха мъртви при пристигането ви на мястото — добави Джарлаксъл. — И уверявам ви, не битка помежду им е причина за кончината им.

— Вие двамата сте се били с изчадията? — попита първият, който явно бе водачът.

— Били? Избивали би била по-точната дума. Смятам, че вие и вашата армия ни откраднахте убийствата. — Огледа набързо и докосна пръста си неколкократно, сякаш броеше мъртвите. — Най-малкото четиридесет или петдесет изгубени златни монети.

Полуръстовете започнаха да мърморят помежду си.

— Но това не е нещо, което двамата с моя приятел да не можем да простим и забравим, защото да наблюдаваме отличния ви отряд в такива брилянтни маневри си струваше тази разумна цена — добави Джарлаксъл.

Той направи един от характерните си поклони със свалена шапка, а перото от диатрима се отърка в камъните.

Това изглежда поуспокои малко полуръстовете.

— Приятелят ти май не е от разговорливите? — попита водачът им.

— Той осигурява остриетата — отвърна Джарлаксъл.

— А ти мисленето, предполагам.

— Аз или принцът демон, който в момента е застанал зад вас.

Полуръстовете пребледняха и се завъртяха бързо с приготвени оръжия. Естествено там нямаше никакво чудовище, така че цялата група се обърна към развеселения Джарлаксъл.

— Наистина трябва да преодолеете страха си от тъмнокожата ми природа — обясни Джарлаксъл през смях. — Как иначе ще се насладим на хапването си заедно?

— Искаш от нас да ви нахраним?

— Напротив, точно обратното — отвърна елфът и свали раницата си. Измъкна отвътре пръчка и малък мях с вино. Огледа се наоколо и забеляза група гладки обърнати камъка, включително няколко достатъчно ниски, че да служат за маси. Махна към тях и каза — Ще се разположим ли?

Полуръстовете го наблюдаваха колебливо, без да помръдват.

С шумна въздишка Джарлаксъл бръкна повторно в раницата и извади покривка, която разгъна на земята пред себе си, като се постара да намери голо място, което не е зацапано с гоблинска кръв. Отстъпи назад, насочи пръчката към покривката и изрече заповедната дума. Веднага средната част на покривката се изду нагоре. Ухилен, Джарлаксъл отиде до нея, хвана краищата й и я дръпна назад, разкривайки същинско изобилие от сладкиши, плодове и дори сочно парче агнешко.

Редица очи на полуръстове се разшириха до такава степен, че изглеждаха сякаш ще паднат и едновременно ще се изтърколят на земята.

— Тъй като сте полуръстове, при това цивилизовани, предполагам, че сте си донесли прибори за хранене, чинии и манерки, нали? — попита мрачният елф, умело имитирайки маниера на говорене на водача на полуръстовете.

Някои от тях приближиха бойните си прасета, но твърдоглавият водач вдигна ръка и изгледа подозрително мрачния елф.

— О, хайде сега — каза Джарлаксъл. — Можете ли да си представите по-добър знак за приятелството ми?

— Идваш от стената?

— От Ваасанската порта, естествено — отвърна Джарлаксъл. — Изпратен бях на разузнаване от самата командир Елъри Трант Допрей Кирни Драконоубиец Пейдопеър.

Ентрери положи усилия да не трепне при споменаването на това име, защото смяташе, че приятелят му играе опасна игра.

— Познавам я добре — каза водачът на полуръстовете.

— Нима? — отвърна мрачният елф и внезапно изражението му се разведри, сякаш от плещите му бе паднал товар. — Възможно ли е да си известният Хобарт Брейсгирдъл? — ахна той.

Полуръстът се поизправи и гордо изду гърди — единственият отговор, от който се нуждаеха другарите.

— Тогава трябва да хапнете с нас — каза Джарлаксъл. — Трябва! Аз… — той хвърли строг поглед на Ентрери и се поправи. — Ние настояваме.

Отново отправи строг поглед и с това ръчкане успя да измъкне едно „Наистина“ от убиеца.

Хобарт огледа спътниците си, повечето от които откровено преглъщаха слюнка.

— Едно добро хапване след битка винаги е добре дошло — отбеляза той.

— Или преди — добави друг от групата.

— Или по време на — долетя безизразен глас покрай Джарлаксъл и на лицето на мрачния елф цъфна усмивка, щом погледна Ентрери.

— Чарът е умение, което се усвоява — прошепна през усмивката си Джарлаксъл.

— Същото важи и за убийството — прошепна в отговор човекът.

Ентрери не се чувстваше особено удобно, седнал в лагер с дузини пияни полуръстове. Не можеше обаче да отрече, че ейлът е добър, а малко раси в Царствата можеха да извадят по-добра подборка от вкусни ястия, макар храната от раниците им да не можеше да се сравнява с пира, призован магически от Джарлаксъл.

Ентрери остана мълчалив по време на яденето, като се наслаждаваше на храната и виното и преценяваше домакините си. Спътникът му обаче далеч не бе толкова тих и подканяше Хобарт и другарите му да разказват за приключения и битки.

Полуръстовете бяха повече от готови да се отзоват.

Говориха за това как са станали известни по времето, когато крал Гарет предявил правото си върху трона и земите на Кървав камък били много по-диви от сегашното си състояние.

— Не е ли необичайно за представители на вашата раса да предпочетат пътя и битките вместо удобството на дома? — попита Джарлаксъл.

— Репутацията ни е такава — призна Хобарт.

— А ние добре познаваме репутацията на мрачните елфи — обади се друг от групата и всички дребни войни се разсмяха, а неколцина вдигнаха чаши за тост.

— Аха — каза Хобарт — и ако вярвахме на тази репутация, трябваше да ви убием както си бяхте на склона, нали?

— За войнствените полуръстове авантюристи — предложи Джарлаксъл и вдигна чашата си със светло пиво.

Хобарт се ухили.

— Аха, и за всички, които се издигат над ограниченията на предците си.

— Урааа! — изразиха одобрението си останалите полуръстове.

Пиха и вдигаха тостове още малко, и още малко и тъкмо когато Ентрери реши, че са приключили с яденето, главният готвач, топчест дребосък на име Рокни Хамсъкър съобщи, че агнешкото е готово.

Това предизвика още одобрителни възгласи и тостове и още повече, много повече храна.

Слънцето отдавна бе залязло, а те продължаваха да се хранят и Джарлаксъл започна отново да разпитва Хобарт за подвизите им. Последваха история след история за гоблини и орки, сразени от колянотрошачите. Хобарт дори разкри вариациите на „рояка“, „вълната“ и „фронталното нападение“, както нарече бойните тактики на отряда си.

— Ба — изсумтя Джарлаксъл. — Нима с гоблините и орките са нужни тактики? Трудно биха могли да се нарекат достойни противници.

В лагера настана тишина и Хобарт се намръщи. Зад него друг от колянотрошачите се изправи и залюля метателното си оръжие, чифт железни топки, свързани с корда, така че новодошлите да го видят.

Ентрери спря да яде и изгледа твърдо заплашващия полуръст, като бързо изчисли оптималния път за атака, така че да нанесе най-много удари на възможно най-голям брой врагове.

— Като численост, естествено — поясни Джарлаксъл. — За повечето отряди числеността на гоблините би била проблем. Но аз ви наблюдавах в битка, забравихте ли?

Хобарт присви големите си кафяви очи.

— След демонстрацията ви на каменното поле, добри ми сър Хобарт, ще ви е трудно да ме убедите, че нещо различно от огромен брой гоблини би представлявало трудност за колянотрошачите. Тези гоблини успяха ли да нанесат поне един удар на ездачите ви?

— Имахме неколцина ранени — напомни му Хобарт.

— По-скоро въпрос на шанс, отколкото целенасочено.

— Теренът благоприятстваше тактиката ни — обясни Хобарт.

— Вярно е — отстъпи Джарлаксъл. — Но вярвам, че група, така обиграна като вашата, може лесно да се адаптира към почти всеки терен, нали?

— Старая се упорито да припомням на бойците си, че живеем на ръба на гибелта — заяви Хобарт. — На една грешка сме от пълен провал.

— Проницателността на война, наистина — каза мрачният елф. — Естествено не подценявам победите ви, но знам, че има и нещо повече.

Хобарт мушна палците си отстрани на лъскавата си броня.

— Пътувахме доста надалеч — обясни той. — Целта ни бе да се върнем във Ваасанската порта с достатъчно уши, че да изпразним сандъците на командир Елъри.

— Ами, ти просто гледаш да измъкнеш Елъри от панталоните й! — обади се друг полуръст и мнозина изхихикаха развеселено.

Хобарт се огледа наоколо, усмихвайки се на другарите си, които мърмореха и кимаха.

— И ще го направя — сандъците, имам предвид.

Водачът на полуръстовете щракна с пръсти и нервен, кльощав дребосък от дясната страна на Джарлаксъл и Ентрери се разбърза и накрая донесе голяма торба.

Погледна към Хобарт, отвърна на усмивката му и обърна торбата, изсипвайки стотици уши с различни размери, от почти човешките като големина гоблински, през няколко, които принадлежаха на създания с размерите на огрета, до две толкова големи, че Джарлаксъл би могъл да носи което и да е от тях като шапка.

Хобарт отново се отдаде на историите си и заразказва за сблъсък с трио огрета и с друга двойка огрета, придружавани от хобгоблини. Когато стигна до кулминационния момент, повиши глас, почти като бард, който би изпял историята и колянотрошачите около него започнаха бурно да аплодират. Една двойка полуръстове се изправи и разигра битката, а представящият се за гигант се покачи на камък, за да се извисява над противниците си.

Въпреки желанието си Артемис Ентрери не можа да не се усмихне. Движенията на полуръстовете, страстта, храната, напитките, всичко това му напомни за най-близките му приятели в Калимпорт, Дуавел Тигъруилис и дебелият Дондон.

Гигантът от историята на Хобарт умря и полуръстът, който играеше ролята му, драматично се строполи, а цялата група поде вика: „Колянотрошачите! Колянотрошачите!“.

Танцуваха, пяха, аплодираха, ядоха, пиха. И това продължи до късно през нощта.

Преди много години Артемис Ентрери бе овладял изкуството да спи леко. Не можеха да го изненадат, дори когато изглеждаше привидно дълбоко заспал.

Затова раздвижването на партньора му моментално го събуди, още преди да е съмнало. Навсякъде около тях колянотрошачите хъркаха и мърмореха в съня си, а малцината оставени като часови не показваха кой знае какви признаци, че внимават.

Джарлаксъл погледна Ентрери и му намигна, а убиецът кимна, изпълнен с любопитство. Последва мрачния елф до спящия полуръст с торбата с уши, която бе поставена сред няколко други торби с подобни размери до полуръста, който служеше за товарно муле на колянотрошачите. С бързо движение на сръчните си пръсти Джарлаксъл развърза торбата с уши. Издърпа я бавно и се измъкна тихо от лагера, следван по петите от безшумния Ентрери. Да преминат незабелязано покрай пазачите не беше по-трудно от това да подминат купчина камъни, без да я събудят.

Дуото стигна до една поляна под светлината на избледняващата луна. Джарлаксъл измъкна едно копче от елегантната си жилетка, като не спираше да се усмихва на Ентрери. Стисна го между пръстите си и бързо размаха китка три пъти.

Ентрери не беше особено изненадан, щом копчето се удължи и разшири и дъното му стигна почти до земята, така че изглеждаше сякаш Джарлаксъл държи цилиндър, който би побрал планински гигант.

Щом Джарлаксъл му кимна, Ентрери обърна торбата с ушите и започна да ги изгребва в магическата чанта-копче. Мрачният елф го спря на няколко пъти, показвайки, че трябва да остави няколко уши, включително едното от ушите на гиганта.

Замах на китката на Джарлаксъл върна магическата чанта обратно в незабележимата й форма на копче. Той го постави обратно на жилетката си и го чукна силно, а магията му го закрепи отново за плата. Направи знак на Ентрери да се дръпне, след което извади, естествено, от въздуха, метла за прах и изтри следите им.

Ентрери понечи да се върне обратно в лагера на полуръстовете, но Джарлаксъл го сграбчи за рамото и го спря. Елфът му намигна хитро и извади тънка магическа пръчка от вътрешния джоб на наметалото си. Насочи я към захвърлената торба и малкото останали уши и изрече заповедната дума.

Чу се меко изпукване, придружено от облаче дим. Когато се разнесе, на мястото на дима имаше дребен вълк.

— Наслаждавай се на хапването — каза Джарлаксъл на хищника и тръгна обратно към лагера, а Ентрери го следваше по петите.

Убиецът се обръщаше от време на време, за да погледне как призованият вълк разкъсва ушите, после грабва торбата и я размята наоколо, разкъсвайки я на дребни парченца.

Джарлаксъл продължи да върви, но Ентрери се спря за малко по-дълго. Вълкът пролази наоколо, явно много раздразнен, че е лишен от допълнително хапване, поне според Ентрери, и започна да се разпада щом магията се изтощи, превръщайки се отново в облаче дим.

На убиеца му остана само да гледа с почуда.

Едва се бяха обвили обратно в завивките си, когато първите лъчи на слънцето надникнаха над източния хоризонт. Въпреки това изминаха много часове преди полуръстовете наистина да се размърдат и Ентрери успя да си открадне още малко от така нужния му сън.

Внезапната глъчка в лагера го събуди към обяд.

Повдигна се замаяно на лакти и се огледа развеселено при вида на обезумелите полуръстове, тичащи насам-натам. Вдигаха камъни и разчистваха останките на снощния огън. Поглеждаха под крачолите на другарите си и често биваха изритвани за глупостта си.

— Предполагам, че има някакъв проблем — подхвърли убиецът на Джарлаксъл.

Елфът се изправи до седнала позиция и се протегна, за да прогони схващането.

— Вярвам, че нашите малки приятели са загубили нещо. И с цялата неорганизирана гълчава подозирам, че няма да го открият скоро.

— Защото торба с уши би чула приближаването им — отбеляза Ентрери с обичайния си суховат тон.

Джарлаксъл се разсмя от сърце.

— Вярвам, че най-сетне започваш да схващаш пътуването, което наричаме живот, приятелю.

— Това ме плаши най-много.

Двамата млъкнаха щом забелязаха, че Хобарт и трима полуръстове със сериозни изражения се взират в тях. Групата, с тримата почтително изостанали на две крачки зад водача на колянотрошачите, приближи.

— Подозрението пада върху нас — отбеляза Джарлаксъл. — Ах, интригата!

— Добро утро вам! — поздрави ги Хобарт и в тона му нямаше нищо приветливо. — Предполагам, че спахте добре.

— Значи предполагаш твърде много — отвърна Ентрери.

— Приятелят ми не обича кой знае колко неудобствата — обясни Джарлаксъл. — Няма как да предположите от вида и репутацията му, но се опасявам, че си пада малко конте.

— Всяка обида е надлежно отбелязана — каза Ентрери под носа си.

Джарлаксъл му намигна.

— Едно допълнително завъртане на камата — обеща Ентрери.

— Да не прекъсвам нещо? — попита Хобарт.

— Нищо, което не би прекъснал, ако все пак благоволиш да разговаряш с нас — отвърна убиецът.

Полуръстът кимна и изгледа с любопитство първо Ентрери, после Джарлаксъл, след което се обърна към другарите си. И четиримата свиха рамене едновременно.

— През цялата нощ ли спахте? — попита Хобарт.

— И през по-голямата част от утринта, както изглежда — отвърна Джарлаксъл.

— Все още е рано!

— Добри ми господин полуръсте, вярвам, че слънцето е в зенита си — отбеляза мрачният елф.

— Както вече казах — отбеляза Хобарт — гоблини се ловят най-добре по здрач. Грозните малки създанийца стават уверени, когато слънцето започне да угасва. Не че някога са имали причина за това.

— Със сигурност не и с вашите невероятни умения насреща им.

Хобарт изгледа мрачния елф с явно подозрение и поясни:

— Липсва ни нещо. Нещо, което би ви заинтересувало.

Джарлаксъл хвърли един поглед към Ентрери, изражението му не беше съвсем невинно и с разширени очи, а по-скоро любопитно — точно изражението, което човек би очаквал от някой заинтригуван, но в пълно неведение относно кражбата. Ентрери трябваше да положи големи усилия, за да задържи собственото си незаинтересовано изражение, защото бе доста развеселен колко съвършено се справя с маменето Джарлаксъл.

— Торбата ни с уши — каза Хобарт.

Джарлаксъл дълбоко въздъхна.

— Това е проблемно.

— И ще разберете защо трябва да ви претърсим?

— И завивките ни, разбира се — каза мрачният елф, отстъпи назад и широко разтвори пелерината си.

— Щяхме да видим, ако беше у вас — отвърна Хобарт, — освен ако не е магически запечатана или замаскирана.

Той направи знак на един от полуръстовете зад гърба си, прилежен на вид дребосък с големи очи, които мигаха постоянно и рядка кафява коса, сресана на една страна. Дребосъкът, който приличаше повече на маг, отколкото на войн, извади дълъг син жезъл.

— За засичане на магия, предполагам — отбеляза Джарлаксъл.

Хобарт кимна.

— Раздалечете се, моля.

Ентрери погледна първо към Джарлаксъл, после към полуръста. С присвиване на рамене направи широка крачка настрани.

Полуръстът насочи жезъла, прошепна команда и за момент Ентрери бе обгърнат от сияние, после всичко приключи.

Дребосъкът стоеше и изучаваше убиеца, а големите му очи постоянно се връщаха към колана на Ентрери — инкрустираната кама на единия му хълбок и меча, обвит в могъщи заклинания, на другия. Физиономията на полуръста се изкриви и изопна и той потрепери.

— Естествено, не би искал никое от оръжията да те порази — каза Джарлаксъл, забелязвайки безмълвната размяна на информация, когато жезълът подсказваше на полуръста точно колко могъщи са оръжията на човека.

— Добре ли си? — попита Хобарт и макар едва да успяваше да си поеме дъх, магът кимна.

— Обърни се тогава — нареди Хобарт на Ентрери и убиецът го послуша, като дори повдигна наметалото си, за да може дребничкият полуръст да го разгледа изцяло.

Няколко мига по-късно носителят на жезъла погледна към Хобарт и поклати отрицателно глава.

Хобарт посочи към Джарлаксъл и полуръстът вдигна жезъла си. Отново изрече командата си и мекото сияние обви ухиления Джарлаксъл.

Полуръстът изскимтя и залитна назад, закривайки очите си.

— Какво? — попита Хобарт.

Другият залитна и забърбори с треперещи устни, а свободната му ръка стоеше вдигната пред него.

Ентрери се подсмихна. Само можеше да си представи ослепителния блясък на магията, който другият бе видял върху личността на Джарлаксъл.

— Не е… има… искам да кажа… никога преди… в името на крал Гарет…

— Какво? — настоя Хобарт.

Другият поклати глава толкова усилено, че за малко да се изтърси на земята.

— Концентрирай се! — настоя водачът на колянотрошачите. — Знаеш какво търсим!

— Но… но… но… — успя да промълви полуръстът през треперещите си устни.

Джарлаксъл повдигна наметалото си и бавно се завъртя, а бедният дребосък се опита да закрие очи дори повече.

— На колана му! — успя да изписка, докато залитна с пъшкане. Двамата му придружители успяха да го хванат преди да се строполи и го подпряха, изправиха и побутнаха напред. — Има предмет за съхранение на колана си — каза на Хобарт полуръстът, когато най-накрая се посъвзе. — И друг на шапката си.

Хобарт изгледа внимателно Джарлаксъл.

С уверена усмивка мрачният елф разкопча колана си — със заповедна дума, а не с досадна тока — плъзна голямата кесия и я вдигна пред себе си.

— За това става дума, нали? — обърна се към полуръста с жезъла, който кимна утвърдително. — Значи съм разкрит — отвърна Джарлаксъл драматично и въздъхна.

Хобарт се намръщи.

— Обикновена кесия за съхранение — обясни мрачният елф и я подхвърли на Хобарт. — Но внимавайте с нея, защото вътре е безценното ми кормирско бренди.

Знам, знам, трябваше да го споделя с вас, но вие сте толкова много, а и се страхувах от силния му ефект върху някой толкова дребен.

Хобарт измъкна бутилката от кесията и я вдигна, за да прочете етикета. С изражение на пълно одобрение я мушна обратно в кесията. После се разтършува из остатъка от магическия контейнер, като в един момент почти се покатери вътре.

— Да си поделим брендито малко по-късно, а? — предложи Джарлаксъл, когато Хобарт приключи с кесията.

— Или, ако ушите са скрити в шапката ти, ще го взема за себе си, ще изпия колкото да утоля жаждата си, а останалото ще използвам, за да подпаля погребалната ти клада.

Джарлаксъл се разсмя гръмко.

— Харесва ми, че говориш направо, добри ми сър Брейсгирдъл!

Поклони се, свали шапката си, помитайки земята, и я хвърли на Хобарт.

Полуръстът започна да я върти в ръцете си, но Джарлаксъл го спря с рязко предупреждение.

— Най-напред ми върни кесията — каза той и четиримата полуръстове го изгледаха твърдо. — Не искаш да си играеш с два предмета, изкривяващи измеренията.

— Разлом. Астрален. Лошо — обясни Ентрери.

Хобарт изгледа първо него, после развеселения мрачен елф и хвърли кесията обратно на Джарлаксъл.

Водачът на колянотрошачите започна да разглежда голямата широкопола шапка и след миг установи, че може да отвори долната страна на козирката й.

— Фалшиво отделение? — попита той.

— В известен смисъл — призна Джарлаксъл и изражението на Хобарт стана любопитно, когато парчето плат се отдели нацяло в ръката му, а долната част на козирката изглеждаше непокътната и без тайник. Полуръстът вдигна парчето черен плат, кръгъл къс с диаметър около половин стъпка.

Хобарт го погледна, завъртя го, сви рамене и поклати глава. После метна привидно безвредното парче през рамо.

— Не! — извика Джарлаксъл, но бе закъснял, защото въртящият се платнен диск се удължи във въздуха и падна в краката на придружителите на Хобарт, където се разшири и се превърна в десетфутова дупка.

Тримата изпищяха и паднаха в нея.

Джарлаксъл сложи ръка на лицето си.

— Какво? — попита Хобарт. — Какво става, в името на шестстотин шестдесет и шестте кръга на Бездната?

Джарлаксъл свали колана си и прошепна нещо на края му, който се увеличи и прие формата на змийска глава. Целият колан започна да расте и да оживява.

— Добре ли са? — попита небрежно мрачният елф, обръщайки се към Хобарт, който беше застанал на колене на ръба на дупката и викаше на другарите си. Бяха се появили и други колянотрошачи, които или се взираха в дупката, или се щураха наоколо в търсене на въже или клон, които да използват като стълба.

Коланът-змия на Джарлаксъл се плъзна през ръба.

Хобарт изкрещя и извади оръжието си, красиво изработен къс меч с жестоко назъбено острие.

— Какво правиш? — извика той и изглеждаше готов да среже змията.

Джарлаксъл вдигна ръка, настоявайки за търпение.

Дори това кратко забавяне бе достатъчно за бързо движещата се и все още растяща змия да се намъкне изцяло в дупката с изключение на върха на опашката й, който се уви здраво около стърчащ наблизо корен.

— Въже за катерене — обясни мрачният елф. Хобарт наблюдаваше сцената. — Нека един от тях се хване за въжето и то ще му помогне да излезе от дупката.

Бяха нужни още няколко момента и повторна употреба на жезъла, която да потвърди думите му, но скоро трима разтърсени, но като цяло невредими полуръстове се измъкнаха от дупката. Джарлаксъл отиде и спокойно повдигна единия ръб на междупространствения джоб.

С леко движение на китката и изречена команда джобът бързо си възвърна формата на платнен диск, който пасваше идеално от вътрешната страна на шапката на мрачния елф. В същото време въжето-змия се плъзна нагоре по крака на Джарлаксъл и се уви около кръста му, послушно промушвайки се през гайките на скъпите му панталони. Когато най-сетне застана на мястото си, „главата“ захапа края на опашката и започна да го гълта, докато коланът не прилепна плътно.

— Ами… — започна да казва очевидно обърканият Хобарт, взирайки се в носителя на жезъла. — Мислиш ли… опита се да продължи. — Искам да кажа, има ли…?

— Трябваше да те убия в Калимпорт — каза Ентрери на Джарлаксъл.

— Заради един объркан полуръст, естествено — отвърна Джарлаксъл.

— Заради собствения си разсъдък.

— По-вярно е, отколкото осъзнаваш.

— Н-нещо друго, което трябва да огледаш по този? — най-накрая успя да изплюе Хобарт.

Полуръстът с жезъла поклати глава толкова силно, че зъбите му изтракаха.

— Помисли си за играчките ми — каза Джарлаксъл на Хобарт. — Наистина ли вярваш, че вашите уши са толкова ценни за мен, че бих рискувал да отчуждя толкова много забавни и впечатляващи нови приятели, за да се сдобия с тях?

— Има право — обади се полуръстът, застанал до Хобарт.

— Успех в търсенето ви, добри ми сър Брейсгирдъл — каза Джарлаксъл, вземайки обратно шапката си и поставяйки магическото парче плат на мястото му. Предложението ми за брендито остава.

— Предполагам, че сега едно питие би ви дошло добре — отбеляза Ентрери.

— Макар и не толкова, колкото на него — добави той и посочи ужасения и вцепенен полуръст с жезъла.

— С медицинска цел — добави Джарлаксъл, гледайки към треперещия дребосък.

— Има късмет, че не го ослепи — добави Ентрери.

— Нямаше да е първият път.

— Страхотно.

Глава 6 В твърде дълбоки води

Пред очите и се въртяха и танцуваха черни петна, а студената пот сякаш избиваше от всяка пора на тялото й.

Арраян се опитваше да стои изправена и да задържи концентрацията си, но тези петна! Постави единия си крак пред другия и едва се добра до вратата през общата стая на малкото си жилище. „Три крачки ще ме доведат при нея“, помисли си тя. Жалък опит да си наложи да се отърси от състоянието на дезориентация и гадене и просто да изтича.

Тропането продължи дори по-настоятелно.

Арраян се усмихна въпреки състоянието си. От темпото и неистовата настоятелност на хлопането си правеше извода, че е Олгерхан. Винаги беше Олгерхан, тревожещ се твърде много за нея.

Разпознаването на скъпия й приятел окуражи Арраян достатъчно, че да се пребори за момент с въртящите се черни петна на замайването и да стигне до вратата.

Отвори я рязко, едновременно облягайки се на нея и налагайки си изражение, което се опитваше да скрие изтощението й.

— Добра среща — поздрави тя огромния полуорк.

Щом я видя, по лицето на Олгерхан пробягна загриженост и му отне известно време преди да отвърне:

— Наистина.

— Твърде рано е за посещение — опита се да се оправдае Арраян, въпреки че от позицията на слънцето, по-ярко петно върху типично сивото небе на Палишчук, виждаше, че утрото вече преваля.

— Рано? — Олгерхан се огледа. — Ще ходим при Уингхам, нали? Както се бяхме разбрали?

Арраян трябваше да се спре за момент, за да преглътне вълна на гадене и замаяност, която почти я събори от вратата.

— Да, разбира се — отвърна тя, — но не сега. Трябва ми още сън. Твърде рано е.

— По-късно е, отколкото се бяхме разбрали.

— Не спах добре снощи — отвърна тя. Самото усилие да стои права започваше да я изтощава. Зъбите на Арраян затракаха. — Сигурна съм, че разбираш.

Едрият полуорк кимна, огледа се отново и отстъпи назад.

Арраян махна ръката си от вратата и теглото й я затръшна. Тя се обърна с ясното съзнание, че трябва да се върне в леглото и направи неуверена крачка, после още една. Знаеше, че пълзенето нямаше да я отведе там навреме, затова се опита да прекоси стаята бързо.

Успя да направи още една стъпка, преди подът да се надигне и да я погълне. Полежа за един дълъг момент, опитвайки се да си поеме въздух, със силата на волята си да накара стаята да спре да се върти. Знаеше, че ще й се наложи да пълзи и се опитваше да накара ръцете и коленете си да направят точно това.

— Арраян! — долетя вик зад гърба й, но звучеше сякаш гласът идва от стотици мили разстояние.

— О, богове, Арраян — каза гласът в ухото й миг по-късно, разпадащ се с всяка дума.

Арраян едва дочу гласа и почти не почувства как могъщият Олгерхан я грабва в прегръдките си и я отнася до леглото й.

Той продължи да й шепне, докато я завиваше с одеялото, но тя вече беше далече, много далече.

— Кнеликт няма да е доволен, ако се провалим — каза Кантан Дулитъл на Атрогейт, щом джуджето се завърна на малката им маса в ъгъла на „Калните ботуши и кървавите остриета“.

— Колко пъти смяташ да ми го повториш, тъпако? — попита чернобрадото джудже.

— Колкото е нужно, за да схванеш напълно, че… — Кантан си пое въздух и задържа думите си, когато Атрогейт се изправи над ръба на масата, поставяйки двете си загрубели ръце върху полираното дърво. Джуджето продължи да се приближава, навеждайки се толкова близо до прилежния мъж, че дългите плитки на брадата му и покритите със скъпоценни камъни връзки се озоваха в пазвата на Кантан. Той можеше да почувства топлината и да помирише зловонния дъх на джуджето върху лицето си.

— Кнеликт е… — започна Кантан.

— Гадно копеленце — завърши вместо него Атрогейт. — Да, знам го твърде добре, кльощав кретен такъв.

Имаше времена, когато съм чувствал убождането от хрущящите му пръсти, не се съмнявай.

— Тогава не бива да забравяме.

— Да забравим? — изрева Атрогейт насреща му.

Кантан пребледня, когато всички разговори около масата им секнаха. Джуджето също се усети колко силно е било негодуването му и погледна през рамо, за да види как няколко чифта любопитни очи се спират върху него.

— Какво зяпате, бе, да не искате да си го отнесете? — излая насреща им.

Яростта на Атрогейт бе добре известна из Ваасанската порта. Той бе доминирал в лова на уши дълги месеци и бе участвал в над дузина кръчмарски сбивания, всички от които бяха оставили противниците му много по-очукани от него. Джуджето присви очи, подчертавайки още повече рунтавите си вежди, и постепенно се смъкна на стола. Когато зяпачите най-сетне съсредоточиха вниманието си някъде другаде, се завъртя обратно към партньора си.

— Не забравям нищо — увери той Кантан.

— Прости раздразнителността ми — каза Кантан. — Но моля те, мой нисък и упорит приятелю, никога повече не забравяй, че си тук като мой подчинен.

Джуджето го изгледа гневно.

— А аз съм подчинен на Кнеликт — продължи Кантан, а споменаването на могъщия, безмилостен архимаг изглежда поуспокои Атрогейт.

Кантан наистина беше човек на Кнеликт и ако Атрогейт му направеше нещо, съвсем скоро щеше да се изправи срещу много ядосан и могъщ магьосник. Кнеликт бе напуснал Скиталческата равнина и се бе завърнал в Цитаделата на убийците, но можеше да се придвижва толкова бързо, колкото и неочаквано.

— Няма да се провалим — измърмори джуджето, връщайки се на основната тема. — Наблюдавам ги твърде внимателно.

— Излизат във Вааса почти всеки ден. Следиш ли ги?

Джуджето изпухтя и поклати глава.

— Нямам намерение да се срещам с миризлив мрачен елф в пущинаците — обясни той. — Наблюдавам ги при завръщането им. Това е достатъчно.

— А ако не се върнат?

— Загинали са в тресавищата и толкова по-добре за нас — отвърна Атрогейт.

— Градят си доста солидна репутация — отбеляза Кантан. — Всеки ден се връщат с уши за награда. Според докладите се справят по-добре от доста по-големи групи и наистина отдавна надминаха количеството злато, плащано като награда във Ваасанската порта за толкова кратък период — изпълнение, доскоро оглавявано от теб, ако не се лъжа.

Атрогейт измърмори под нос.

— Много добре тогава, макар да се надявах, че ще ги проследиш по време на ежедневните им маршрути — отвърна Кантан.

— Мислиш, че имат връзки в пущинака?

— Такава възможност остава. Може би мрачните елфи са излезли от дупките си в Подземния мрак, за да си намерят местенце във Вааса — известни са с това, че са се възползвали от сходни възможности.

— Ако този тип Джарлаксъл има приятели мрачни елфи във Вааса, то аз няма да се бутам там. — Намръщи се яростно на изненаданото изражение на Кантан. — По-корав съм от всеки мрачен елф — изръмжа той, — но нямам намерение да се бия с цяла банда от проклетите фокусници!

— Наистина.

Атрогейт се спря за момент, позволявайки това „наистина“ да проникне в съзнанието му в опит да установи дали в думата има някакъв сарказъм, или е израз на съгласие.

— Освен туй — добави той след малко, — момчетата на Хобарт често ги виждат, както и други. Слуховете твърдят, че Джарлаксъл си е намерил гоблин скаут, който ги води на добри места за ловуване.

— Това надали се нрави на Хобарт — замисли се Кантан. — Колянотрошачите считат гоблините за вредители, които трябва единствено да се избиват.

— В последно време доста неща около тая двойка не се нравят на Хобарт, или поне тъй чувам — съгласи се Атрогейт. — Изглежда някои полуръстове мърморят за ушите, които Ентрери и Джарлаксъл носят. Изглежда таз банда ситнежи е изгубила част от придобитите уши.

— Двойка крадци? Интересно.

— Ще е доста по-интересно и лесно да разнищим нещата, ако твойто приятелче ни донесе малко информация за двамцата. Те са могъща двойка — не е възможно просто да са се пръкнали и да са почнали да избиват разни неща. Трябва да има следа.

— Кнеликт се е заел с търсенето на информация, не се съмнявай — отвърна Кантан. — Преравя равнините на съществуването в търсене на отговори за дилемата на Артемис Ентрери и този странен мрачен елф Джарлаксъл. Ще получим нашите отговори.

— Хубаво ще е да знаем колко гадна да направим смъртта им — измърмори джуджето.

Кантан само изцъка и не коментира. Подозираше, че Кнеликт наистина ще им прати съобщение просто да се отърват от опасната двойка.

Така да бъде.

Олгерхан изсумтя и сдържа дъха си, докато бедната Арраян се опитваше да яде от супата, която й бе донесъл. Ръката й трепереше толкова лошо, че разля повечето от топлата течност обратно в купата много преди лъжицата да стигне до устата й. Опитваше се отново и отново, но докато лъжицата стигнеше до устата й и тя си сръбнеше, останалата течност едва стигаше да намокри устните й.

Най-накрая Олгерхан пристъпи напред и хвана треперещата й ръка.

— Нека ти помогна — предложи той.

— Не, не — отвърна Арраян и се опита да измъкне ръката си, но нямаше достатъчно сила. Олгерхан лесно я задържа. — Доста е…

— Аз съм ти приятел — напомни й едрият полуорк.

Арраян понечи да поспори, както правеше почти винаги, когато някой се засуетеше над нея, но щом погледна към очите на Олгерхан, думите замряха в гърлото й. Олгерхан не беше хубаво създание по ничии стандарти. Оркското му наследство бе много по-ясно изразено от човешкото, с уста, от която стърчаха изкривени бивни и туфи косми по цялото му лице и глава. Стоеше прегърбен, защото дясното му рамо бе по-ниско от лявото и доста по-издадено. Макар мускулестите му крайници да излъчваха сила, в тях нямаше нищо гъвкаво или привлекателно.

Но очите му бяха нещо съвсем различно, поне за Арраян. Тя виждаше нежност в тези огромни кафяви сфери и разбиране далеч отвъд ограничения интелект на Олгерхан. Може и да не можеше да дешифрира мистични руни или да решава сложни уравнения, но Олгерхан не беше глупав и никога не проявяваше малодушие.

Арраян виждаше всичко това, взирайки се в приятеля си — и той наистина беше най-добрият приятел, който някога бе имала.

Грамадната му ръка се плъзна надолу по предмишницата й до китката и дланта й и тя му позволи да вземе лъжицата. Колкото заради себе си, толкова и заради него, Арраян преглътна гордостта си и позволи на Олгерхан да я нахрани.

Почувства се по-добре, когато накрая той допря купата до устните й и й позволи да изпие остатъците, но все още бе много слаба и замаяна. Опита се да се изправи и най-вероятно щеше да падне, ако приятелят й не я бе хванал и задържал. После я грабна в силните си ръце и я отнесе до леглото, където нежно я положи.

Щом главата й докосна меката възглавница, Арраян почувства как губи съзнание. Забеляза проблясък на загриженост по лицето на приятеля си и докато тъмнината я поглъщаше, усети как той я разтърсва няколко пъти нежно, но настоятелно.

Миг по-късно чу туп, и дълбоко в себе си осъзна, че това е звукът от затварящата се входна врата. Това обаче нямаше значение за Арраян, докато мракът я обгръщаше и я отнасяше далече, далече от земята на будните.

Ръцете на Олгерхан се люлееха диво, докато бързаше из улиците на Палишчук от една врата към друга, променяйки посоката си с всяка стъпка. Палишчук не беше задружна общност, жителите страняха едни от други с изключение на случаите на празненства или обща заплаха. Олгерхан нямаше много приятели и осъзна, че всички, с изключение на Арраян, са излезли да ловуват в този летен ден.

Движеше се сприраловидно и постепенно се насочваше на юг. Потропа на още няколко врати, но никой не отговори и едва когато бе прекосил половината град, се досети за причината. Звуците на карнавала достигнаха до ушите му. Уингхам бе отворил врати.

Олгерхан се затича към южната порта и кръга от фургони. Чу как Уингхам изревава за различните атракции и се засили по посока на гласа му. Докато си пробиваше път през тълпата, по невнимание се сблъска и почти премаза нещастния Уингхам. Единственото нещо, което задържа викача изправен, бяха ръцете на Олгерхан.

Двама едри стражи се запътиха към двойката, но Уингхам който се бе осъзнал, им махна и ги отпрати.

— Кажи ми — помоли той Олгерхан.

— Арраян — изпъшка полуоркът.

Докато се спираше да си поеме дъх, полуоркът забеляза приближаването на човек — от пръв поглед разпозна, че е човек, а не полуорк, у когото преобладават човешките черти. Мъжът изглеждаше около четиридесетгодишен, с относително дълга кафява коса, която покриваше ушите му и се спускаше по врата му. Беше жилест, но с добре оформени мускули, облечен в износено, мръсно облекло, което подсказваше, че пущинаците на Вааса не са му чужди. Издаваха го ярките му кафяви очи, така открояващи се на фона на руменото лице и гъстата тъмна коса. Макар Олгерхан да не го бе виждал повече от две години, го разпозна.

Наричаха го Мариаброн, рейнджър с голяма репутация в земите на Кървав камък. Като добавка към делата си във Ваасанската порта, Мариаброн бе прекарал годините след възхода на Гарет и падението на Зенги, патрулирайки из пущинаците на Вааса. Служил бе и като вестоносец между Палишчук и великите порти и водач за ловните групи от града на полуорките.

— Арраян — настоя Уингхам. Той сграбчи лицето на Олгерхан и накара задъхания полуорк да погледне към него.

— В леглото е — обясни Олгерхан. — Болна е.

— Болна?

— Слаба… трепереща — обясни едрия полуорк.

— Болна или изтощена? — попита Уингхам и закима.

Олгерхан го изгледа объркано, без да знае какво да отговори.

— Пробвала е магията — прошепна застаналият до Уингхам Мариаброн.

— Тя има своите магически защити — отвърна Уингхам.

— Но тук говорим за магията на Зенги — каза рейнджърът и Уингхам се съгласи с кимване.

— Заведи ни при нея, Олгерхан — каза Уингхам. Направи добре, че дойде при нас.

Той извика някакви заповеди на колегите си, казвайки им да го заменят като викач и заедно с Мариаброн и Олгерхан се измъкна от кръга фургони и забърза обратно към Палишчук.

Глава 7 Мечтатели

Ентрери залюля стола си на два крака и се облегна на стената. Отпи от виното си, докато наблюдаваше общуването на Джарлаксъл и командир Елъри. Ентрери разбра по движенията й, че бе търсила конкретно Джарлаксъл, макар за него да бе очевидно, че се опитва да изглежда сякаш не е. Не бе облечена в обичайната си броня, нито пък в някоя от армейските униформи и изглеждаше като истинска дама в розовата си рокля, дискретно нашарена със сребърни нишки, които проблясваха при всяка стъпка.

Плътна светлосива жилетка допълваше облеклото й, скроена така, че да подчертава женствеността й. Не носеше оръжие — поне не открито — и на Ентрери му бе отнело няколко минути да я разпознае, когато за пръв път я забеляза в огромната тълпа. Дори на полето, когато бе дошла в пълна броня, мръсна от пътя, Ентрери я бе сметнал за привлекателна, но сега просто не можеше да откъсне очи от нея.

Когато осъзна истината за чувствата си, това го обезпокои не малко. Кога преди си бе позволявал да бъде разсейван от подобни неща?

Изучаваше движенията й, докато тя разговаряше с Джарлаксъл, начина, по който се навеждаше напред, начина, по който очите й се разширяваха, проблясвайки с интерес. На устните на убиеца се изписа примирена и безпомощна усмивка и той вдигна за кратко чашата си в таен тост за своя спътник, мрачен елф.

— Тоя стол свободен ли е, старче? — попита пресипнал глас и Ентрери погледна настрани, за да види двойка мърляви джуджета, взиращи се в него.

— Е? — попита другият, сочейки към един от трите празни стола.

— Вземете цялата маса — покани ги Ентрери.

Довърши пиенето си на една глътка, после се плъзна от стола си и се отдалечи покрай задната стена. Избра заобиколен маршрут, за да не прекъсва разговора на Джарлаксъл.

— Добра среща, коман… лейди Елъри — каза Джарлаксъл и я поздрави с чашата си с вино.

— И сега очаквам да заявиш, че дори не си ме разпознал.

— Подценявате уникалния вид на очите си, лейди — отвърна мрачният елф. — Дори и при шлем, закриващ цялото лице, предполагам, че не бих могъл да пропусна подобна красота.

Елъри понечи да отговори, но за момент беше изненадана.

Джарлаксъл умело прикри усмивката си.

— Има въпроси, които бих ти задала — започна Елъри и в тона й се промъкна настойчивост, когато елфът се обърна настрани.

Той обаче се завъртя обратно надясно, а в ръката му имаше втора чаша вино, която очевидно бе намерил на бара. Подаде я на жената. Тя присви очи и се огледа подозрително. Как бе възможно там да има втора чаша?

„Да, знаех, че ще дойдеш при мен“, ясно разкри усмивката на Джарлаксъл, когато Елъри прие напитката.

— Въпроси? — подкани той очевидно смаяната жена няколко мига по-късно.

Елъри се опита да се държи спокойно и да владее емоциите си, но от крайчеца на устата й капна малко вино и тя се почувства абсолютна глупачка, докато го почистваше.

— Никога преди не бях срещала мрачен елф, макар да съм виждала двойка отдалече и да съм чувала разказите за мрачна полуелфка, която гради репутация в Дамара.

— Умеем да го правим, за добро или за лошо.

— Но съм чувала доста истории — изтърси Елъри.

— Ах, и сте заинтригувана от репутацията на моята тъмна раса?

Тя го изучаваше внимателно, очите й го обхождаха от главата до петите и обратно.

— Не изглеждаш толкова страховит.

— Може би това е най-голямото предимство.

— Войн ли си, или магьосник?

— Разбира се — отвърна мрачният елф, докато отпиваше още една глътка.

За момент лицето на жената се сбърчи.

— Твърди се, че мрачните елфи са майстори на бойните изкуства — каза тя, след като се освести. — Твърди се, че само най-добрите елфически войни могат да се изправят в единоборство срещу мрачен елф.

— Предполагам, че нито един от елфите, които са искали да докажат тази теория, не е жив, за да я потвърди или отрече.

Бързата усмивка, която му хвърли Елъри, подсказа на Джарлаксъл, че тя започва да схваща остроумието му — което винаги беше твърде суховато и безмилостно за повечето обитатели на повърхността.

— Това потвърждение ли е, или хвалебствие? — попита тя.

— Просто мисъл.

На устните на жената се появи лукава усмивка.

— В такъв случай го заявявам отново, не изглеждаш толкова страховит.

— Това честно наблюдение ли е, или предизвикателство?

— Просто мисъл.

Джарлаксъл вдигна чашата си и Елъри я чукна със своята.

— Някой ден, може би, ще попаднете на мен във Вааса и ще получите своя отговор — каза Джарлаксъл. Двамата с приятеля ми имахме известен успех с лова.

— Забелязах трофеите ви — отвърна тя и очите й отново го огледаха от глава до пети.

Джарлаксъл се разсмя високо, но бързо се укроти под напрегнатостта на погледа на Елъри. Ярките й очи дълбаеха неговите.

— Въпроси? — попита той.

— Много — отвърна тя — но не тук. Мислиш ли, че приятелят ти ще се оправи достатъчно добре без теб?

Когато се спогледаха, Джарлаксъл сви рамене и каза:

— Отговори.

Оставиха шумотевицата на „Калните ботуши и кървавите остриета“ зад гърба си. Джарлаксъл следваше жената, която с лекота се оправяше из безбройните коридори на стенния комплекс. Тръгнаха по един страничен коридор и преминаха през стаята, където ушите на чудовищата се разменяха за награди. Придвижването към вратата в задния край на стаята даде възможност на мрачния елф да надникне зад бюрата и да забележи малка ракла.

Запомни я.

Вратата отведе двойката в друг коридор с четири възможни изхода. Десен завой ги заведе до друга врата.

Елъри небрежно извади ключ от малката кесия на колана си и Джарлаксъл я изгледа с любопитство, а сетивата му привикнаха към заобикалящата го среда. Нима жената войн бе планирала срещата им от самото начало?

— Дълъг път само за няколко отговора — отбеляза той, но Елъри само го погледна и се усмихна.

Тя сграбчи близката факла и я взе със себе си в следващата стая, където се приближи до стената, за да запали още няколко.

Усмивката на Джарлаксъл се разшири, както нарасна и любопитството му, щом разпозна целта на стаята.

По периметъра имаше разположени чучела, а край далечната стена бяха подредени мишени за стрелба. Туктам имаше няколко стойки, в които се помещаваха дървени копия на различни оръжия.

Елъри се приближи до една такава стойка и измъкна дълъг дървен меч. Огледа го за момент, после го хвърли на Джарлаксъл, който го улови с една ръка и го размаха с лекота.

Елъри изтегли второ острие и вдигна дървен щит.

— Нима за мен няма щит? — попита мрачният елф.

С кикот Елъри му хвърли втори меч.

— Чувала съм, че расата ви предпочита стил на борба с две остриета.

Джарлаксъл улови второто острие с ръба на първия дървен меч и прекъсна падането му, балансира го, а после го запрати в контролирано превъртане.

— Някои, да — отвърна й той. — Някои са доста умели с дълги остриета с равна дължина.

Леко свиване на китката му изпрати второто острие въртящо се нагоре и мрачният елф веднага спря да му обръща внимание. Обърна поглед към Елъри и насочи върха на меча към земята, след което подви единия си крак зад другия си глезен и зае небрежна поза до сведеното острие.

— Аз лично предпочитам разнообразието — каза той, без да прикрива намека в тона си.

Елъри го изгледа внимателно, после погледът й се върна към стойката с оръжията.

— Има ли друго, което би предпочел?

— Да предпочета? За какво?

Очите на жената се присвиха. Тя закрепи щита на лявата си ръка, след което се протегна и изтегли дървена бойна брадва от стойката.

— Скъпа моя лейди Елъри — каза Джарлаксъл, — предизвиквате ли ме?

— Чувала съм толкова много разкази за уменията на расата ти — отвърна тя. — Ще разбера.

Джарлаксъл се разсмя високо.

— А, да, отговори.

— Отговори — отвърна като ехо Елъри.

— Предполагате твърде много — каза мрачният елф, отстъпи назад и вдигна двете остриета пред себе си, за да провери теглото и баланса им. Задвижи ги в бърза серия, въртейки едното острие над другото, после промушвайки бързо с второто. Прибра остриетата веднага, отпускайки ги до себе си. — Какъв интерес бих имал да се бия с вас?

Елъри завъртя брадвата с лекота.

— Не си ли любопитен?

— За какво? Вече съм виждал много човешки войни, мъже и жени — той отново завъртя единия от дървените мечове, после се спря и й отправи хитър поглед. — И не съм впечатлен.

— Може пък да променя мнението ти.

— Съмнявам се.

— Страхуваш ли се да узнаеш истината?

— Страхът няма нищо общо. Доведе ме тук, за да задоволиш своето любопитство, не моето. Искаш от мен да разкрия нещо от себе си заради твоите желания. Ще разкриеш бойните си умения и като награда ще задоволиш любопитството си. За мен има…?

Елъри се изпъна и го изгледа кисело.

— Шансът да победиш — отвърна тя миг по-късно.

— Победата означава малко — каза мрачният елф. Гордостта е слабост, не знаеш ли?

— Джарлаксъл не обича да печели?

— Джарлаксъл обича да оцелява — отвърна без колебание мрачният елф. — Разликата не е толкова малка.

— Тогава какво? — попита Елъри, а в тона й се прокрадна нетърпение.

— Какво?

— Каква е цената ти? — настоя тя.

— Толкова отчаяно ли искате да узнаете?

Тя го изгледа решително.

— Дама с вашите очевидни прелести не би трябвало да задава такъв въпрос — отвърна мрачният елф.

Елъри дори не трепна.

— Само ако победиш.

Джарлаксъл наклони глава настрани и очите му пробягаха по тялото на жената.

— Когато победя, ще ме отведете в покоите си?

— Няма да победиш.

— Но ако победя?

— Ако това е цената ти.

Джарлаксъл се подсмихна.

— Гордостта е слабост, милейди, но любопитството…

Елъри го прекъсна, като удари силно брадвата в щита си.

— Говориш твърде много — каза тя, докато се впускаше напред.

Вдигна брадвата над рамото си и когато Джарлаксъл застана в защитна позиция, го нападна.

Разтърси ръката си, сякаш щеше да нанесе удар, но вместо това пристъпи напред по-мощно с противоположния крак и атакува с щита си, удряйки оръжията на мрачния елф отляво надясно. Започна да се приближава след стремителната атака, обичайното движение, но вместо това се завъртя на обратно и слезе ниско. Замахна с оръжието нашироко и ниско, докато излизаше от завъртането.

Ако бе очаквал движението, Джарлаксъл лесно можеше да пристъпи зад щита й и да я наръга.

Но той бе неподготвен и осъзна, докато Елъри се въртеше и го принуди да отскочи от реещата се брадва, че жената перфектно е преценила стойката му. Беше я подценил и тя го знаеше.

Джарлаксъл отстъпи назад, докато Елъри атакуваше напористо, размахвайки брадвата си. Той се опита да контраатакува, като нападна най-напред с десния меч, след това с левия, но жената с лекота блокира първия с щита си, а втория сръчно парира с брадвата си.

Джарлаксъл обаче удари с дясната си ръка, борейки се твърдо с брадвата, после развъртя лявата си ръка отново и отново, удряйки същата страна на брадвата.

Направи бързо превъртащо барабанене по оръжието и почти го изтръгна от ръцете на Елъри, принуждавайки я да се открие все повече и повече с всеки удар.

Но Елъри реагира правилно, завъртайки ръката с щита си и атакувайки с нея, за да предизвика такъв клинч, че Джарлаксъл да не може да я обезоръжи.

— Ако победя, ще те имам — каза мрачният елф.

Елъри изръмжа и удари рязко с ръката с щита, отблъсквайки го.

— А какво ще поиска Елъри, ако спечели? — попита Джарлаксъл.

Това спря жената насред подготовката за нова атака. Застана стабилно на крака и погледна към мрачния елф над върха на щита си.

— Ако спечеля — започна тя и се спря, за да добави ефект, — аз ще те имам.

Челюстта на Джарлаксъл можеше и да не срещне земята, но щитът на жената щеше да я улучи, защото тя използва разсейването, за да се хвърли в нова агресивна атака, блъскайки с щита и замахвайки с брадвата. Джарлаксъл имаше нужда от цялата си скорост и подвижност, за да се измъкне от брадвата и успя да го направи единствено защото се превъртя на една страна и позволи на Елъри да го нацели с атаката си с щита. Мрачният елф използва инерцията, за да се измъкне, като се хвърли назад и се превъртя. С лекота се изправи отново на крака и бързо пристъпи настрани, извъртайки се насред движението, за да избегне диво разсичане от жената.

— Ах, но вие хитрувате! — извика той и продължи да отстъпва, увеличавайки разстоянието между двамата. — Моя скъпа лейди, вие отнемате целия ми стимул. Не трябва ли просто да сваля оръжията си и да се предам?

— Ако победя, ще ти откажа! — извика тя и нападна.

Джарлаксъл сви рамене и прошепна:

— Значи няма да победиш.

Мрачният елф се дръпна наляво, а после бързо обратно надясно, когато Елъри се опита да компенсира и макар тя да се опита да запази инициативата си, внезапно се оказа засипана от замайваща серия от промушвания, разсичания и бързи кратки мушкания. В един момент Джарлаксъл дори успя някак да премести краката си напред, да падне на земята и да я подсече. Тя не падна веднага, но залитна, извивайки се наляво и надясно.

Въпреки това беше безполезно, защото се строполи на земята.

Подвижността й свърши работа, защото се претърколи странично и се изправи на едно коляно навреме, за да блокира очакваната атака на мрачния елф. Тя парира и блокира първата вълна от атаки и дори успя да се изправи.

Джарлаксъл продължи с атаките, а остриетата му я нападаха от замайващо количество ъгли. Тя движеше ръцете си яростно, придържаше щита си, въртеше брадвата и отбягваше, отстъпваше, извиваше се, за да избегне хитрите удари, които пробиваха защитата й. На няколко пъти жената можеше да обърне атаката.

Но не го направи.

Играеше изцяло защитно и остави на мрачния елф няколко очевидни възможности само за да ги затвори веднага щом Джарлаксъл се опиташе да натисне. В един момент защитата й бе толкова бърза, че мрачният елф изгуби баланса си и огромната му шапка падна пред очите му. Само за миг обаче, защото замахна нагоре с една ръка и дръпна шапката от главата си и я захвърли настрани. По голата му глава имаше капчици пот.

Той се разсмя и отново атакува силно, натискайки, докато Елъри не премина изцяло в отстъпление.

— Млада си, но се биеш като мрачен елф ветеран поздрави я Джарлаксъл след поредната неуспешна атакуваща серия.

— Не съм толкова млада.

— Нямаш тридесет зими — протестира мрачният елф.

Усмивката, която се разля по лицето на Елъри, я направи да изглежда дори по-млада.

— Прекарах детството си в сянката на краля вещер — обясни тя. — Село Кървав камък познаваше непрестанната война с Ваасанските орди. Всички деца там познаваха остриетата.

— Обучили са те добре — каза Джарлаксъл.

Той се изпъна и вдигна единия меч в поздрав.

Елъри не беше готова да пропусне такава възможност и се хвърли напред, размахвайки диво брадвата си.

Насред движението осъзна, че е била подмамена и се разсмя безпомощно, когато видя как лесната й мишена се извърта с лекота настрани. Смехът й се превърна в скимтене, когато плоският меч на Джарлаксъл я перна здраво по задните части.

Тя започна да се извърта, за да се изправи лице в лице с него, но той бе твърде бърз и я плесна силно още веднъж и след това трети път, преди да се откаже и да отскочи назад.

— По всички правила това би трябвало да се брои за победа — настоя Джарлаксъл. — Защото ако остриетата ми бяха истински, можех на три пъти да съм ти прерязал сухожилията.

— Ударите ти бяха малко високо за това.

— Само защото не исках да нараня краката ти — отвърна той и повдигна вежди.

— Имаш планове за тях?

— Естествено.

— Ако си толкова нетърпелив, трябва да ме оставиш да победя. Обещавам ти, че ще ти е много по-приятно.

— Каза, че ще ме отхвърлиш.

— Промених мнението си.

При тези думи Джарлаксъл се изпъна и отпусна мечовете край тялото си. Погледна я, усмихна се, сви рамене и ги пусна.

Елъри изрева и скочи напред.

Но мрачният елф бе планирал обезоръжаването си внимателно и прецизно, пускайки мечовете от толкова ниско, че да паднат точно върху краката му. Бърз подскок и свиване на крака изпрати и двата меча обратно в ръцете му и той се приземи с превъртане, а остриетата му замахаха така, че да се ударят силно в брадвата на Елъри. Джарлаксъл се превъртя напред точно зад изпънатите ръце на залитащата жена и се озова зад гърба й.

Сграбчи я изотзад с една ръка и допря меча плътно до гърлото й.

— Предпочитам да водя — прошепна в ухото й.

Мрачният елф можеше да почувства как тя потреперва под топлината на дъха му и получи прекрасна гледка към гърдите й, повдигащи се от напрежението на битката.

Елъри се отпусна, а брадвата й падна на пода. Протегна се, отвърза щита си и го захвърли настрани.

Джарлаксъл вдиша дълбоко от аромата й.

Тя се обърна и го сграбчи здраво, притискайки устни към неговите. Изглежда щеше да му позволи да води само дотук.

Джарлаксъл нямаше намерение да се оплаква.

Ентрери не знаеше дали се предполага да се разхожда така свободно из коридорите на Ваасанската порта, но така и не се появиха стражи, които да му попречат. Нямаше някакво конкретно място, на което искаше да отиде, просто имаше нужда да се разходи, за да се отърси от безпокойството. Беше уморен, но никое легло не можеше да го подмами, защото знаеше, че в последно време никое легло не му е предлагало истинска почивка.

Така че продължи да върви, а минутите се нижеха.

Когато откри странична ниша с висока стълба, позволи на любопитството да го води и се покатери. Още коридори, празни стаи и стълби го посрещнаха отгоре и той продължи криволичещия си път през тъмните коридори на масивната крепост. Друга стълба го отведе до малка площадка и паянтова врата, ориентирана на изток. По краищата й блестеше светлина. Обзет от любопитство, Ентрери я побутна и отвори.

Почувства вятъра върху лицето си, докато се взираше в първите лъчи на зората, протягащи се от Ваасанската равнина и пълзящи по долините и върховете на Галенските планини, хвърлящи искрящи отражения върху планинския сняг.

Слънцето защипа по уморените очи на Ентрери, когато излезе и тръгна покрай парапета на Ваасанската порта. Спираше често, оставаше на място и се взираше, без да се вълнува от преминаващото време. Върхът на стената беше широк повече от двадесет стъпки в най-тясната си част и се простираше на почти два пъти повече площ на някои места. Оттук Ентрери наистина успя да оцени мащаба на огромната конструкция. На изток пред погледа на убиеца няколко кули се открояваха по протежението на стената и той забеляза подпрени или седящи случайни стражи. Все още нямаше признаци, че не трябва да е тук. Ентрери се махна от площадката и тръгна по протежението на Великата стена, на височина четиридесет или петдесет стъпки над пущинаците, простиращи се на север. Очите му останаха съсредоточени предимно в тази посока, като рядко се отклоняваха на юг към дългата долина, преминаваща между величествените Галенски планини. Можеше да види палатките, пръснати из Скиталческата равнина, дори своята, и се зачуди дали Джарлаксъл не се е върнал там, но след това прецени, че е много по-вероятно Елъри да му е предложила по-уютна обстановка.

Странната двойка не се задържа в мислите му повече от юга. Северът прикова вниманието и очите му там, където Вааса се разпростираше като сплескан гниещ труп. Той зави в тази посока и се приближи до високата до кръста стена покрай ръба, така че да има по-добра видимост към Вааса, пробуждаща се под утринните лъчи.

Ентрери виждаше красота, първична и студена, камъни с остри ръбове, островърхи скелети на отдавна мъртви дървета и меките всмукващи тресавища. Поразена от война, разкъсвана от маршируването на армии, изгорена от огньовете на магьоснически заклинания и драконов дъх, самата земя, душата на Вааса, бе оцеляла.

Беше поела всички удари, бури и тъпчещи ботуши, и бе излязла нещо повече от преди. Толкова много от жителите й бяха загинали, но Вааса бе оцеляла.

Ентрери подмина един страж, подпрян на северната стена и потънал в дрямка. Мъжът го погледна с леко любопитство, после кимна, когато убиецът мина покрай него.

На известно разстояние напред Ентрери спря разходката си и се обърна изцяло, за да наблюдава севера, подпирайки ръце на високата до кръста стена, която преминаваше по протежението на портата. Погледна към Вааса със смесица от привързаност и самоненавист — сякаш гледаше в огледало.

— Смятат, че си мъртва — прошепна той — защото не виждат живота, който изобилства под блатата и камъните ти, във всяка пещера, пукнатина и кух пън. Смятат, че те познават, но не е така.

— Говориш на земята? — долетя познат глас и Ентрери откри, че този момент на съзерцание му е откраднат от приближаването на Джарлаксъл. — Смяташ ли, че те чува?

Ентрери огледа приятеля си за момент, енергичността на походката му, капчиците влага под периферията на широкополата му шапка, тихото спокойствие, прозиращо зад обичайното му въодушевено изражение.

Нещо не беше на мястото си, осъзна Ентрери, преди дори да забележи, че в кръчмата превръзката на Джарлаксъл бе на другото му око.

Ентрери можеше лесно да предположи маршрута, който в крайна сметка е довел Джарлаксъл до върха на стената и едва тогава осъзна, че са изминали няколко часа, откакто остави приятеля си в „Калните ботуши и кървавите остриета“.

— Мисля, че някои биха направили добре, ако ме слушат по-малко — отвърна той и обърна очи обратно към Вааса.

Джарлаксъл се разсмя и се премести до него на стената, облягайки се на парапета с гръб към северната земя.

— Моля те, не позволявай на присъствието ми да пречи на разговора ти — каза мрачният елф.

Ентрери не отговори, дори не го погледна.

— Засрамен ли си?

Това предизвика презрителен поглед.

— Не си спал — отбеляза Джарлаксъл.

— Сънят ми не е твой проблем.

— Сън? — долетя саркастичният отговор. — Така ли наричаш часовете си неспокойно въртене всяка вечер?

— Сънят ми не е твой проблем — повтори Ентрери.

— Липсата му е — поправи го мрачният елф. — Ако рефлексите ти са забавени…

— Искаш ли демонстрация?

Джарлаксъл се прозя и си спечели още един не особено приятелски поглед. Мрачният елф му отвърна с усмивка, която Ентрери не забеляза, защото се бе загледал към калната Ваасанска равнина. Джарлаксъл също се обърна и се наведе на север, поглъщайки необикновената гледка. Сутрешната мъгла се виеше на сиви стълбове на някои места и се издигаше като пробуждащ се великан на други.

Наистина Вааса изглеждаше като останки от времената преди разумните раси да населят света. Изглеждаше като руина от времето, може би, преди каквито и да било същества да са обикаляли земята, сякаш останалата част от света бе тръгнала напред, без да вземе Вааса със себе си.

— Забравена земя — отбеляза Джарлаксъл и погледна към Ентрери.

Убиецът отвърна на погледа и дори кимна леко, и мрачният елф с изненада осъзна, че Ентрери е разбрал забележката му.

— Какво виждаш, когато гледаш натам? — попита Джарлаксъл. — Пропилян потенциал? Безплодие, където би трябвало да има плодовитост? Смърт, където би трябвало да има живот?

— Реалността — отвърна със студенина Артемис Ентрери.

Обърна се, отправи един суров поглед към мрачния елф и го отмина.

Джарлаксъл долови несигурността в гласа на Ентрери и почувства, че мъжът е изпълнен с колебания.

И знаеше източника на тази липса на равновесие, защото бе изиграл немалка роля в това да се подсигури, че флейтата на Идалия ще се окаже в ръцете на Артемис Ентрери.

Остана край парапета за известно време, потъвайки в разкрилия се пред очите му пейзаж. Припомни си изминалата нощ и се сети за вечно намусения си приятел.

Мрачният елф се чудеше най-вече какво трябва да направи, за да доминира над първото, да повтори второто и да промени третото.

Вечно чудещ се, вечно обмислящ.

Глава 8 Ездата на Мариаброн

Арраян трябваше да спре и да обмисли обстойно въпроса преди да отговори. Къде бе оставила книгата? Жената се почувства като глупачка.

Как беше възможно да изгуби от поглед нещо толкова могъщо? Как бе възможно дори да не си спомня къде го е оставила? Мислите й се върнаха назад към предишната вечер, когато се бе престрашила да започне да чете книгата. Спомняше си, че бе направила всяка известна й дефанзивна магия, създавайки сложна мрежа от защити срещу потенциално разрушителната магия, която Зенги бе поставил върху книгата.

Погледна обратно към масата в средата на стаята и знаеше, че бе отворила томчето точно там.

Усещане за необятност нахлу в спомените й, чувство за мощ, за магия и физическа сила — твърде голяма, че да бъде удържана вътре.

— Отнесох я навън — каза тя, обръщайки се към Уингхам и Мариаброн. — Извън това място.

— Оставила си я някъде отвъд контрола си? — нахока я Уингхам, а гласът му бе изпълнен с неверие. Скочи от мястото си, защото тялото му бе твърде превъзбудено, за да остане в стола. — Предмет с такава сила?

Мариаброн постави ръка на рамото на Уингхам в опит да го успокои.

— Книгата е извън къщата — обърна се той към Арраян. — Някъде в Палишчук?

Арраян обмисли въпроса и отчаяно се опита да прерови паметта си. Хвърли поглед към Олгерхан, защото се нуждаеше от непоклатимата му подкрепа.

— Не — отвърна тя, но беше по-скоро чувство, отколкото увереност. — Извън града. Градът беше… твърде малък.

Уингхам се отпусна обратно на стола си и за момент изглеждаше сякаш се бори да си поеме въздух.

— Твърде малък? Какво си създала?

Арраян можеше единствено да се взира в него.

Спомняше си, че бе напуснала къщата с книгата под мишница, но споменът бе смътен, сякаш се бе движила в някакъв сън. Нима наистина е било сън?

— Напускала ли си къщата с книгата след завръщането си от пътешествието? — попита Мариаброн.

Жената поклати отрицателно глава.

— Някакъв спомен накъде си ходила? — настоя рейнджърът. — На север? На юг към кервана на Уингхам?

— Не, не към чичо Уингхам — отвърна Арраян без колебание.

Уингхам и Мариаброн се спогледаха.

— Палишчук има само две порти, отворени през по-голямата част от времето — каза Мариаброн. — Южна и северна.

— Щом не е на юг, значи… — недоизрече Уингхам.

Мариаброн се изправи пръв и подкани останалите да го последват. Олгерхан моментално застана до Арраян и й предложи шал, с който да предпази отслабналото си тяло от студения вятър.

— Как можах да съм толкова глупава? — прошепна жената на едрия полуорк, но Олгерхан можеше единствено да се усмихне насреща й, тъй като нямаше конкретни отговори.

— Може би магията на книгата е била отвъд твоя контрол — отвърна Мариаброн. — Чувал съм за подобни неща и преди. Дори великият Кейн, при цялата си дисциплина и сила на волята, е бил почти унищожен от Жезъла на Оркус.

— Жезълът е бил божествен артефакт — припомни му Арраян.

— Не подценявай силата на Зенги — каза Мариаброн. — Може да не беше бог, но определено не беше и смъртен.

Пое си въздух и погледна в очите на притеснената жена.

— Не се страхувай. Ще намерим книгата и всичко ще бъде наред.

В късния следобед градът беше тих, а повечето от обитателите бяха на юг при цирка на Уингхам. Четиримата не видяха почти никого по пътя си към северната порта. Щом стигнаха дотам, Мариаброн се наведе ниско пред Арраян и я подкани да вдигне единия си крак.

Огледа ботуша й, след което разучи отпечатъка, който бе оставила. Направи знак на останалите да изчакат и отиде до портата, след което започна да оглежда наоколо и да изучава следите, оставени по калната почва.

— Излязла си и си се върнала по един и същ път — каза той на Арраян. Рейнджърът посочи на североизток към близките сенки на Великия ледник, внушителната замръзнала река, която бе надвиснала пред тях. — Малцина други са минавали през тази порта през последните няколко дни. Не би трябвало да е трудно да последваме следите ти.

Наистина не беше, защото точно извън пространството на портата отпечатъците от стъпките на Арраян, и двата чифта, стояха самотни върху разтопената от лятото тундра. Това, което бе изненадващо за Мариаброн и всички останали обаче, бе колко далече от града ги отведоха следите на Арраян. Великият ледник се извисяваше все по-внушителен и по-внушителен, докато вървяха на североизток и на север. Градът се смали зад гърбовете им и нощта се спусна, донасяйки по-студен и хапещ вятър. Въздухът обещаваше, че лятото, както и всички предишни лета толкова на север, ще е кратко и скоро ще свърши. Рязка промяна във времето щеше да смрази земята за няколко дни. След това щеше да остане твърда за три четвърти от годината и дори по-дълго. Не беше нечувано лятното топене да продължи по-малко от месец.

— Не е чудно, че беше толкова изтощена — каза Уингхам на Арраян малко по-късно, когато бяха отхвърлили много мили.

Жената успя само да го погледне безпомощно. Нямаше спомен, че е била толкова надалеч от града и едва си спомняше, че е напускала дома си.

Четиримата стигнаха до хребет, който гледаше надолу към обширна долина. Имаше малка горичка в ниското надолу по хълма пред тях и група от няколко големи камъка от дясната страна.

Арраян ахна:

— Там!

Тя посочи към камъните и спомените мигновено я заляха.

Мариаброн, който използваше факла, за да вижда следите, също се канеше да избере тази посока.

— Никой друг не е идвал насам — потвърди рейнджърът. — Да вървим да приберем книгата, така че да мога да я занеса на крал Гарет.

Арраян и Олгерхан мярнаха кратък проблясък на шок по лицето на Уингхам при това заявление, но за своя чест хитрият търговец не почна да разисква въпроса.

Мариаброн с факла в ръка беше първият, който заобиколи най-близкия голям скален блок. Останалите за малко не се блъснаха в гърба му, когато също минаха зад ъгъла, защото рейнджърът бе спрял. Когато се наредиха около него, за да видят гледката, бързо разбраха.

Защото там се намираше книгата на Зенги, поддържана във въздуха на нивото на кръста от чифт каменносиви пипала, които се извиваха от страните й и се спускаха надолу и в земята. Книгата бе отворена и няколко страници бяха прелистени. Четиримата гледаха смаяно, докато червените образи на различни магически руни се издигаха от отворената страница и се разсейваха в трептящия въздух над книгата.

— Какво си направила? — попита Уингхам.

Мариаброн внимателно се приближи.

— Книгата се чете сама — отбеляза Олгерхан и макар така изречено заявлението да звучеше глупаво, втори поглед към нея изглежда потвърждаваше прямото наблюдение на простичкия полуорк.

— Какво е това? — попита Уингхам, когато светлината от факлата на Мариаброн падна отвъд книгата и разкри редица квадратни сиви камъни, надигащи се от тундрата.

— Каменни основи — отвърна Арраян.

Четиримата си размениха нервни погледи, после подскочиха, когато във въздуха над книгата се появи призрачна ръка и бавно отгърна една страница.

— Книгата отразява собствените си дуеомери — каза Арраян. — Въвежда в действие магията, която Зенги е заложил в страниците й.

— Ти си била просто катализатор — добави Уингхам, кимайки сякаш нещата започваха да му се изясняват. — Взела е част от живителната ти сила и сега я използва, за да подпомогне плановете на Зенги.

— Какви планове? — попита Олгерхан.

— Магията беше от школата на сътворението — отвърна Арраян.

— И създава постройка — добави Мариаброн, докато изминаваше разстоянието до каменните основи. — Нещо голямо и страховито.

— Замъка Опасни — промърмори Уингхам и другите трима го погледнаха сериозно притеснени, защото това име все още не беше достатъчно забравено в съзнанието на района, че изричането му да се приема спокойно.

— Все още не знаем нищо подобно — напомни му Мариаброн. — Само че книгата създава някаква постройка.

Такива артефакти не са непознати. Чували сте за делата на Доерн, естествено?

Арраян кимна. Легендарният магьосник Доерн отдавна бе усъвършенствал метод за създаване на дребни междупространствени кули, които авантюристите да могат да призовават, за да се предпазят от опасностите и трудностите на открития път.

— Възможно е Зенги да е създал този том, може би с други като него, така че командирите му да могат да изграждат защитими крепости без нуждата от мускули, инструменти, припаси и време — заразсъждава Мариаброн, приближавайки се още по-близо до забележителната книга. — Уингхам, възможно е племенницата ти Арраян да не е направила нищо повече от това да си построи впечатляващ нов дом.

Уингхам също се приближи към книгата и отблизо издигащите се и изчезващи руни се виждаха още поясно. Отделни разпознаваеми знаци станаха видими.

Уингхам започна да размахва ръка над силовото поле над отворената книга.

И малкото останала коса на стария полуорк щръкна и той изписка и полетя назад и към земята. Другите трима се озоваха моментално при него, а Арраян му помогна да седне.

— Изглежда книгата на Зенги се защитава — отбеляза Мариаброн.

— Защитава се докато прави какво? — попита Уингхам със зъби, тракащи от разтърсването.

Четиримата си размениха притеснени погледи.

— Мисля, че е време да потегля към Ваасанската порта — каза Мариаброн.

— Крайно време — съгласи се Арраян.

Мариаброн и Уингхам оставиха Арраян и Олгерхан в дома на жената и след това преминаха през южната порта на Палишчук и отидоха до фургоните на Уингхам.

— Конят ми е на конюшня в града — протестира неколкократно Мариаброн, но Уингхам продължи да игнорира мисълта и думите.

— Просто ме последвай — нареди му. — За доброто на всички ни.

Когато стигнаха до фургона на Уингхам старият полуорк забързано влезе вътре и се върна почти веднага с малка кесийка.

— Обсидианов жребец — обясни той, бръкна в кожената кесийка и извади малка обсидианова фигурка, представляваща слаб почти като скелет кон с разширени ноздри. — Призовава кошмар, който ще препуска неуморно — или поне докато магията се изтощи, но това би трябвало да е дълго, след като звярът те отнесе до Ваасанската порта.

— Кошмар? — долетя предпазливият отговор. — Създание от долните равнини?

— Да, да, разбира се, но контролирано от магията на камъка. Ще си в достатъчна безопасност, могъщи рейнджъре.

Мариаброн предпазливо взе камъка и го задържа в шепата си.

— Просто кажи „Черен огън“ — каза му Уингхам.

— Чере… — започна Мариаброн, но Уингхам го прекъсна бързо, поставяйки пръст върху устните му.

— Не го изричай, когато държиш камъка, освен ако не си готов сам да бъдеш язден — каза старият полуорк с усмивка. — И моля те, не призовавай адски жребец в лагера ми. Мразя, когато прогонва купувачите.

— И изяжда поне няколко, убеден съм.

— Темпераментен звяр — потвърди Уингхам.

Мариаброн докосна с пръст челото си в поздрав и понечи да тръгне, но Уингхам го сграбчи за ръката.

— Моля за дискретност — обърна се с молба старият полуорк.

Мариаброн го изгледа продължително.

— Да омаловажа участието на Арраян?

— Тя го започна — каза Уингхам и погледна обратно към града, сякаш все още можеше да зърне Арраян. — Може би го храни със собствената си живителна сила. Всичко това може да се отрази лошо на бедното момиче, а тя няма вина.

Отново Мариаброн се спря, за да проучи приятеля си.

— Лесната победа с цената на живота й? — попита и преди Уингхам да успее да отговори, добави: — Изпитанията на Зенги често ни изправяха пред морални дилеми. Може пък да е възможно да победим тази постройка, при това лесно, но с цената на невинна жертва.

— И с цената на душите ни, задето сме извършили жертвоприношението — каза Уингхам.

Мариаброн се усмихна и кимна в знак на съгласие.

— Ще се върна бързо.

Уингхам отново погледна на север, сякаш очакваше да види гигантски замък, надвиснал над северната стена на града.

— Това ще е мъдро — прошепна той.

На юг от кръга фургони Мариаброн вдигна обсидиановия жребец с две шепи.

— Черен огън — прошепна, поставяйки фигурката на земята и почти извика, когато камъкът изригна в танцуващи черни и лилави пламъци.

Преди да успее да се отдръпне достатъчно от пламъците обаче, осъзна, че те не изгарят плътта му.

Пламъците проблеснаха по-нависоко. Мариаброн наблюдаваше омагьосан.

Извисиха се до огромни размери, плющейки във вечерния бриз, и постепенно приеха формата на кон, копие на фигурката с реални размери. Пламъците угаснаха, издигайки се във въздуха като огромна топка, която се разнесе в нищото и остави след себе си нещо, което приличаше на димящ кон. Неясните краища на струйките дим се разсеяха и пред рейнджъра застана по-плътно създание. Червените му очи го гледаха с омраза, от пламналите му ноздри изскачаха кълбета парлив дим, а изпод копитата му излизаха черни пламъци, щом тропнеше по земята.

— Черен огън — каза Мариаброн, издишвайки дълбоко и се насили да се успокои.

Припомни си, че мисията е спешна и се приближи преднамерено бавно и нащрек с ръка върху дръжката на Баюрел, известният му дълъг меч, плътно, дебело острие, омагьосано със специална омраза срещу гиганти и подобните им.

Мариаброн преглътна тежко, когато застана отстрани на кошмара. Предпазливо се протегна към гривата на създанието, която изглеждаше сякаш не е нищо повече от жив черен огън. Сграбчи я здраво, щом почувства, че е плътна и с едно плавно движение се метна на гърба на коня. Черен огън не губи време и веднага се изправи на задни крака и издиша малко пламъци, но Мариаброн не беше новак и се задържа на гърба му.

Скоро галопираше с огнения жребец на юг. Сенките на Галенските планини бяха от лявата му страна, град Палишчук и Великият ледник бързо изоставаха назад. Обикновено пътуването отнемаше пет дни, но кошмарът не се нуждаеше от почивка и не спираше да галопира. Миля след миля оставаха зад гърба на рейнджъра. Не обърна внимание на опасностите встрани от пътя — гоблински лагерен огън или тропота на йети от тундрата, — а просто наведе глава и остави на жребеца да го пренесе покрай тях.

След няколко часа ръцете и краката на Мариаброн го боляха от напрежението, но всичко, което трябваше да направи, бе да извика в ума си образа на магическата книга и постройката, която градеше, да си представи опасността, която можеше да представлява творението на краля вещер, за да превъзмогне болката и да се задържи на седлото.

Скоро обаче установи, че преценката на Уингхам е леко оптимистична, защото почувства отслабването на магията в ездитното си животно, когато източното небе започна да се разведрява с настъпването на зората. Добре запознат с пущинаците, Мариаброн спря жребеца и огледа околността, преценявайки бързо подходящите места за лагер. Почти веднага, след като слезе от гърба на създанието, кошмарът се превърна в трептящи пламъци и изчезна напълно.

Мариаброн прибра обсидиановата фигурка от земята и прецени тежестта й в ръката си. Изглеждаше му по-лека, изцедена от плътност, но дори както си стоеше и се чудеше, почувства лека промяна, когато теглото й се увеличи и магията започна да се събира. По този начин фигурката щеше да му каже кога отново може да призове силите й.

Рейнджърът разузна района, наслади се на вечеря от сух хляб и осолено месо и се настани, за да получи част от така нужния му сън.

Събуди се малко след пладне и веднага отиде при фигурката. Не се бе възстановила напълно, осъзна той, но разбираше безусловно, че наистина може да призове кошмара, ако иска. Той отстъпи назад и огледа района по-внимателно на ясната дневна светлина. Погледна на север и на юг и прецени напредъка си. Беше покрил почти половината разстояние до Ваасанската порта за една нощ езда — три пъти повече от разстоянието, което би очаквал от жив кон предвид трудния терен, дори ако бе яздил през деня.

Мариаброн кимна, погледна към фигурката и я прибра в кесията. Устоя на твърдоглавото желание да тръгне пеша към Ваасанската порта и вместо това се насили да си почине още малко, да хапне втори път и да премине през режим на внимателно протягане и подготовка на мускулите за още една вечер езда. Преди последните лъчи на слънцето да се скрият зад Ваасанската равнина на запад рейнджърът отново беше на гърба на адския жребец и яздеше усилено на юг.

Стигна до голямата крепост малко преди следващото зазоряване, отново без произшествия.

Разпознаван и винаги приветствай от стражите от Армията на Кървав камък, Мариаброн се озова на закуска с почитаемия генерал Данауей Бриджстоун Трант, брат на великия барон Трант, който бе стоял до крал Гарет по време на войната с краля вещер. Издигнал се предимно заради семейната репутация, а не толкова заради делата си, Данауей изпълняваше ролята едновременно на военен командир и кмет на еклектичната общност на Ваасанската порта и Скиталческата равнина.

Обикновено надменен и държащ се с превъзходство, Данауей не използваше подобни преструвки в разговорите си с Мариаброн Скиталеца. Славата на рейнджъра го бе направила повече от достоен да закусва с почитаемия генерал, вярваше Данауей, а това бе чест, която той пазеше за много малко хора.

Що се отнасяше до него, макар никога да не бе разбирал нуждата от повече от един прибор за хранене, Мариаброн знаеше как да играе играта на благородниците. Известният войн, често наричан Опитомителя на Вааса, бе вечерял неведнъж с крал Гарет и лейди Кристин в техния Двор в село Кървав камък и във втория им дворец в Хелиогабалус. Никога не бе харесвал претенциите и удостояването с благороднически титли, но разбираше практичността, дори нуждата от подобно класово разслоение в област, разделяна толкова дълго от конфликти.

Освен това разбираше, че подвизите му са го поставили в позиция да продължи да облагородява региона, както в този същия момент, когато преразказваше случилото се в Палишчук на пълничкия остаряващ генерал. След като разказа в подробности, Данауей повика племенницата си Елъри, за да се присъедини към тях.

Данауей въздъхна дълбоко и примирено и драматично размаха ръце, щом Мариаброн приключи с разказа си.

— Страхувам се, че проклятието на Зенги ще витае през целия ми живот и този на децата ми и на техните деца — каза той. — Тези дразнители не са необичайни, както изглежда.

— Нека се молим да не е нищо повече от дразнител — каза Мариаброн.

— Изминавали сме този път многократно — припомни му Данауей и ако беше притеснен, не го показа изобщо. — Трябва ли да ти напомням за статуята на величествен дракон, която нарасна до огромни размери в блатото северно от Дармшал и… какво? Потъна в блатото, ако не се лъжа.

— И да не забравяме обсипания със скъпоценни камъни колан, който бе открит от онзи беден младеж на северните склонове на Галенските планини — продължи генералът. — Да, откъде би могъл да знае, че обикновеният сив камък, около който бе открил колана и лекомислено бе захвърлил настрани, след като го бе закопчал, всъщност е магическият спусък за двадесет и петте омагьосани с огнени кълбета рубини, вложени в колана?

Ако не бяха свидетелите — неговите другари авантюристи, които го наблюдавали от близкия хребет — можеше никога да не узнаем, че е ставало дума за реликва от Зенги. От горкия човек не бе останало достатъчно, че да го разпознаят.

— Всъщност не беше останало нищо — добави Елъри.

Смесица от емоции обгърнаха Мариаброн докато слушаше изброяването на Данауей. Не искаше да омаловажава потенциалната опасност, растяща на север от Палишчук, но, от друга страна, бе някак облекчен да си припомни тези други инциденти от наследството на Зенги, макар няколко от тях да бяха трагични. Защото никой от инцидентите не бе предвещавал бедствие с огромни мащаби, завръщане на Зенги или мрака, който бе покривал земите на Кървав камък само допреди единадесет години.

— Страхувам се, че това не е дребно заклинание, нито пък е нещо, което дълго ще остане незабелязано.

Крал Гарет трябва да действа, и то бързо — каза рейнджърът.

Данауей изпусна още една твърде драматична въздишка, хвърли жален поглед на Елъри и рече:

— Събери отряд и отидете до Палишчук заедно с Мариаброн.

— Само войници ли? — отвърна жената без следа от страх или съмнение в силния си спокоен глас.

— Както искаш — отвърна генералът.

Елъри кимна и погледна към рейнджъра с нескрито любопитство.

— Може да те придружа лично — каза тя и предизвика изненадан поглед у чичо си. — Във всеки случай измина твърде много време, откакто за последно бях в Палишчук, а не съм виждала и трупата на Уингхам повече от година.

— Компанията ви ще е повече от добре дошла, командире — отвърна Мариаброн — но ще помоля за повече подкрепления.

Данауей го прекъсна.

— Не вярваш, че ще позволя на командира на милицията на Ваасанската порта да пътува до сянката на Великия ледник сама, нали?

Мариаброн залитна назад, сякаш наранен, макар естествено всичко да бе само игра.

— Скиталеца — каза закачливо Данауей. — Това не е титла, която се печели лесно, а ти си я заслужил десетократно според всички разкази.

— Уважаеми генерале, репутацията на Мариаброн… — започна да се намесва Елъри. Очевидно не схващаше закачката.

Данауей я спря с вдигната ръка.

— Скиталеца — повтори той — е титла на женкар, па макар и почтен. Но не това ме притеснява, моя скъпа Елъри. Не се тревожа от това, че може да си в леглото на Мариаброн или който и да е мъж. В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.

— Не, Скиталеца е също и забележка за характера на този авантюрист — продължи Данауей, без да обръща внимание на киселото изражение на Елъри. — Мариаброн е скаутът, който влиза в леговището на дракона, за да задоволи любопитството си. Крал Гарет без съмнение би използвал младия Мариаброн, за да открие Зенги, с тази разлика, че глупакът щеше да влезе направо в леговището му и да го попита за името му. Безстрашен до глупост, а, Мариаброн?

— Липсата на увереност не е черта, която харесвам.

Данауей се разсмя дрезгаво и се обърна към Елъри.

— Вземи със себе си малък, но силен отряд, моля те.

Има слухове за много леговища на дракони в района на Палишчук.

Елъри го изгледа продължително и сурово, сякаш се опитваше да открие смисъла във всичко това.

— Имам предвид няколко, войници и други — каза тя и Мариаброн кимна доволно.

С още една усмивка, насочена към Данауей, и поклон той се оттегли, за да си почине преди ездата обратно на север. Настани се в специалната стая, която винаги стоеше подготвена за него, в края на коридора, в който се помещаваха командирите на гарнизона. Заспа с надеждата, че небрежното отношение на Данауей към постройката е основателно.

Въпреки това сънят му бе неспокоен, защото в сърцето си Мариаброн подозираше, че този път останката от Зенги може би е нещо повече.

В крайна сметка си Паладин на Кървав камък.

Елъри не можа да попречи на едно потрепване да стегне чертите й при това изказване, защото все още не бе вярно — и можеше никога да не стане, знаеше тя, макар че много други като Данауей очевидно не знаеха.

Мнозина от членовете на семейството й и благородниците очакваха деня, в който щеше да демонстрира първото си чудо, може би като докосне и излекува някой ранен. Никой от тях не се съмняваше, че ще се случи скоро, защото жената имаше чиста репутация и бе от потекло на свещени войни.

Другите приятели на Елъри, естествено, знаеха по-добре.

Щом се отдалечи от генерала, тя пристъпи от крак на крак, издавайки нервността си.

— Ако е необходимо, мога да го победя — каза на слабия мъж, който стоеше в сенките на острия ъгъл на стената. — Прецених уменията му и далеч не е толкова страховит, колкото се притесняваше.

— И вярваш, че можеш да го убиеш?

— Нима не си ме обучил точно в това изкуство? — отвърна жената. — Един удар, фатален? Едно движение, неспасяемо?

— Той е по-добър — долетя тънкият глас на слабия мъж, драскащ и хриптящ звук, но странно плътен в уверения си и смъртоносно равен тон.

Елъри кимна и призна:

— Наистина малцина биха издържали срещу него дълго време.

— Но Елъри е сред тези малцина?

— Не твърдя това — отвърна тя, опитвайки се да не звучи разтърсена. След което напомни, сякаш на себе си, а не на слабия мъж. — Брадвата ми ми служи добре, служи добре на крал Гарет, служи добре и на тебе.

Това предизвика смях, отново придружен с хрипове, но изпълнен с увереност — напълно заслужена увереност, както добре знаеше Елъри.

— Невероятна последователност на службата — отбеляза той.

Можеше да види самодоволната му усмивка, показваща се наполовина от сенките.

— Не си ли съгласна? — попита слабият мъж и Елъри също се усмихна, осъзнала хумора и иронията.

Малцина биха видели логиката в последното й изказване, осъзна тя, защото малцина осъзнаваха нюансите на политиката и особено в Дамара и Вааса.

— Кажи го ясно — подкани я слабият мъж. — Ако изникне нужда, убедена ли си, че можеш да победиш мрачния елф, Джарлаксъл?

Жената се изпъна от обвинителния тон. Вече не поглеждаше нервно, а се взираше гневно в своя събеседник.

— Той има слабост — каза тя. — Видях я и мога да я използвам. Да. Няма да е в състояние да победи онова, което си ме научил да правя.

— Винаги си била добра ученичка — отвърна мършавият мъж.

Окуражена, Елъри се поклони на комплимента.

— Да се надяваме, че няма да се стигне до това — продължи мъжът. — Но те са трудна за разчитане двойка, този мрачен елф и приятелят му човек.

— Пътуват заедно и се бият рамо до рамо и въпреки това изглежда човекът презира тъмнокожия — съгласи се Елъри. — Но там не виждам слабост, която бихме могли да използваме — добави тя, щом видя как събеседникът й сякаш се разведри от възможността. — Удар срещу единия е удар срещу двамата.

Мършавият се спря за кратко, за да възприеме това обяснение и тя не бе сигурна, че е съгласен.

— Рейнджърът е лесен за разпалване — каза той, сменяйки темата. — Дори и след двадесет години ловуване из Ваасанските пущинаци, Мариаброн лесно се вълнуваше.

— Това, което е открил, е реликва от Зенги. Мнозина биха го счели за причина за вълнение.

— Вярваш ли в това?

— Уингхам вярва, или поне така твърди Мариаброн, и очевидно не с цел да направи сделка, иначе този опортюнистичен полуорк щеше да е продал артефакта тихомълком.

Това накара мършавия мъж да се облегне по-дълбоко в сенките и мракът погълна почти цялата му крехка фигура. Той опъна ръцете си напред, а тънките му пръсти почукваха едни в други.

— Уингхам не е глупак — предупреди сенчестата фигура.

— Най-малкото разбира от магия — отвърна Елъри. — Склонна съм да повярвам на преценката му за това.

— Значи Зенги е оставил книга — промърмори мъжът. — Могъща книга.

— Според Мариаброн е книга на сътворението.

— Ще идеш в Палишчук.

— Ще ида.

— С ескорт по свой избор?

— Разбира се. Мариаброн ще поведе малка група на сутринта.

— Знаеш ли кого да избереш?

Елъри дори не се опита да скрие изненадата си, когато каза:

— Искаш място в кервана?

Мършавият мъж потупа още няколко пъти пръстите си едни в други и Елъри видя как кима в сенките.

— Подвизите ви не са останали незабелязани — каза Елъри на Джарлаксъл същата вечер, когато се видяха в „Калните ботуши и кървавите остриета“.

— Ако беше така, щях да съм дълбоко наранен — отвърна мрачният елф, вдигна чашата си в поздрав и намигна похотливо.

Въпреки желанието си Елъри се изчерви и Джарлаксъл си помисли, че червената й коса само подчертава внезапно появилия се цвят по бузите й.

— Утре потеглям за Палишчук — каза тя, овладявайки се.

— Чувал съм за това място, Палишчук — полуорки, нали?

— Да, но доста цивилизовани.

— Трябва да отпразнуваме отпътуването ти.

— Нашето отпътуване.

Това хвана мрачния елф неподготвен, но той естествено, не го показа.

— Събирам група за пътуването — обясни тя. — Твоите подвизи не останаха незабелязани.

— Нито пък бяха постигнати индивидуално.

— Приятелят ти също е поканен.

Докато говореше за Ентрери и двамата се обърнаха, за да погледнат мъжа, който стоеше до бара с халба ейл, затопляща се на тезгяха пред него. Типичната му подигравателна усмивка бе скрита зад хладно изражение.

Носеше сивото си наметало преметнато през едното рамо, разкривайки хубавата бяла риза, подарена му от Илнезара преди пътешествието до Ваасанската порта, и обсипаната с камъни дръжка на известната кама, висяща в ножницата на бедрото му. Джарлаксъл и Елъри успяха да уловят уважителното разстояние, на което се държаха хората около Ентрери, като по този начин му оставяха повече лично пространство, отколкото на всеки друг около бара.

— Той притежава това качество — размисли на глас Джарлаксъл.

Продължи да се любува на Ентрери дори когато Елъри го погледна за обяснение. Но мрачният елф не си направи труда да произнесе на глас наблюденията си.

Ентрери далеч не беше най-едрият мъж в кръчмата и не се бе отнасял агресивно с никого, но бе очевидно, че околните можеха да почувстват силата и уменията му.

Трябва да са очите му, предположи Джарлаксъл, защото погледът му говореше за пълна концентрация — вероятно най-доброто качество на истинския войн.

— Ще тръгне ли? — мрачният елф чу въпроса на Елъри и от тона й му стана ясно, че явно не го произнася за пръв път.

— Той ми е приятел — отвърна Джарлаксъл, сякаш това описание уреждаше въпроса. — Няма да ме остави да се впусна в опасности самичък.

— Значи си съгласен?

Джарлаксъл се обърна към нея и се ухили порочно.

— Само ако обещаеш, че няма да мръзна на нощния вятър.

Елъри отвърна на усмивката му и остави питието си на масата край тях.

— На зазоряване — инструктира го и понечи да си тръгне.

Джарлаксъл я сграбчи за ръката.

— Но на мен ми е студено.

— Още не сме на път — отвърна тя.

Елъри се изплъзна от хватката му, пресече стаята и излезе от кръчмата.

Джарлаксъл продължи да се усмихва, докато оглеждаше извивките й. В мига, щом се скри от очите му, той прехвърли погледа си на Ентрери и въздъхна, защото знаеше, че мъжът както винаги ще се противопостави на убеждаването му. Щеше да е дълга вечер.

Елъри изглеждаше великолепно в блестящите си доспехи, с щит, привързан на гърба, и брадва, закачена отстрани. Яздеше едър дорест жребец и се движеше начело на керван от два фургона. Мариаброн яздеше до нея, възседнал червеникавокафяв кон. Двама войници, едри и гневни на вид мъже, яздеха конете си в задната част на колоната. Единият от тях беше чиновникът по наградите Дейвис Енг, а другият бе по-възрастен мъж със сива коса.

Двете жени, каращи първия фургон, не бяха от Армията на Кървав камък, а наемници от местната кръчма.

Джарлаксъл познаваше едната като Парисъс от Импилтур, жена с едър кокал, кръгло лице и късо подрязана руса коса. Двамата с Ентрери често я бяха чували да се хвали с подвизите си и изглежда жената имаше много високо мнение за себе си.

Другата нямаше как да е непозната на Джарлаксъл, защото името й стоеше на върха на списъка с наградите.

Наричаше се Калихай и беше полуелфка с дълга черна коса и красиво, ъгловато лице — с изключение на суровия белег, минаващ от едната буза през крайчеца на тънките й устни до средата на брадичката. Когато извика на командир Елъри, че е готова да тръгва, Джарлаксъл и Ентрери — изненадани да открият, че са натоварени да карат втория фургон, — чуха отличимо фъфлене, несъмнено причинено от белега върху устните й.

— Ба! — долетя мърморене отстрани. — Задръжте конете, проклети тъпаци. Пръхтя и пухтя и кръвта ми ще пламне!

Всички погледи се обърнаха към едно джудже, което се довлачи през краткото разстояние от портата.

Мускулестите му ръце бяха голи и се свиваха и разпускаха в ритъм с решителните му крачки, а черната му брада се развяваше на две дълги плитки. На гърба си имаше закачени на кръст два странно изглеждащи боздугани, чиито дръжки се издигаха нагоре и настрани отвъд задната част на рошавата му глава. Всеки завършваше с метална топка с шипове, като и двете се люлееха на веригите си в ритъм, подобен на размахването на ръцете. И докато това беше достатъчно нормално, то материалът, от който бяха изработени оръжията, проблясваше в матово и почти прозрачно сиво. Наричаше се стъклостомана, магическо творение с редки и могъщи свойства.

— Молиш ме да дойда и аз съм съгласен, но после не ме чакаш, а аз съм прекрасен? Ба!

— Извинения, добри ми Атрогейт — отвърна командир Елъри. — Помислих, че може би си променил решението си.

— Ба! — изсумтя в отговор Атрогейт.

Той отиде от задната страна на фургона, извади от колана си торба и я метна вътре, което накара второто вече настанило се джудже да се дръпне настрани. После се хвана с две ръце и се превъртя и претърколи вътре и зае мястото до мършав мъж, който изглеждаше така, сякаш ще се счупи.

Джарлаксъл наблюдаваше сцената с известно любопитство и си мислеше как би било обичайно джуджето да избере мястото до другото джудже, което оставаше празно. В задната част на фургона, която лесно можеше да побере шестима, имаше само трима пътници.

— Познават се — подхвърли мрачният елф на Ентрери, имайки предвид джуджето и мъжа.

— И това ти се струва интересно? — долетя саркастичният отговор.

Джарлаксъл отвърна с едно „Хм“ и насочи вниманието си към конете и юздите.

Ентрери го изгледа любопитно, после отново размисли за противното джудже и кльощавия мъж. По-рано Джарлаксъл беше разсъждавал, че мъжът най-вероятно е маг, който трябваше да помогне в разгадаването на мистерията на онова, което щяха да видят в северния град Палишчук.

Но джуджето не беше от мъдреците, нито пък изглеждаше особено заинтересовано от интелектуалните въпроси. Ако двамата с мъжа се познаваха, както бе преценил Джарлаксъл, то може би у него имаше нещо повече, отколкото предполагаха.

— Той е магьосник — каза тихо Ентрери.

Джарлаксъл погледна към убиеца, който изглежда сякаш не забелязваше движението от свиването и разпускането на дясната си ръка, върху която до неотдавна бе носил омагьосаната ръкавица, която вървеше с меча.

Побеждаващата магии ръкавица бе загубена за него, и вероятно на Ентрери му бе хрумнало, имайки предвид магьосника, че преди пътешествието да е свършило може да му се прииска да я бе носил. Макар мъжът да не бе направил нищо, с което да покаже, че представлява заплаха за Ентрери, убиецът никога не се бе чувствал и нямаше да се почувства спокоен край магьосници.

Той не ги разбираше.

Не искаше да ги разбира.

Обикновено просто искаше да ги убие.

Елъри направи знак на всички и двамата с Мариаброн подкараха бавно конете си на север. Фургоните трополяха след тях, а другите двама войници изостанаха, така че да минат отстрани на фургона със запасите, предвождай от Джарлаксъл и Ентрери.

Джарлаксъл, естествено, започна да говори за заобикалящия ги пейзаж и да разказва истории за подобни места, които бе посещавал от време на време. Ентрери, разбира се, го игнорира, предпочитайки да се съсредоточи върху другите деветима, които пътуваха с тях.

През по-голямата част от живота си Артемис Ентрери бе живял като самотен авантюрист, платен убиец, който разчиташе само на себе си и на инстинктите си.

Чувстваше явен дискомфорт в компанията и със сигурност се чудеше как мрачният елф бе успял да го убеди да дойде.

Може би преди всичко се чудеше защо Джарлаксъл бе поискал да дойде.