Обещанието на краля вещер

Глава 9 Вятърът по пътя

— Ще се придържаме близо до подножието на планината — каза Елъри на Джарлаксъл и доближи коня си до подскачащия фургон. — Има множество съобщения за чудовища в региона и Мариаброн потвърди, че са наблизо. Ще стоим в сенките, далече от откритото поле.

— Няма ли нашите врагове да се крият в същите тези сенки? — попита Джарлаксъл.

— Мариаброн е с нас — отбеляза Елъри. — Няма да ни изненадат.

Усмихна се уверено и подкара коня си встрани.

Джарлаксъл се обърна към Ентрери, изпълнен със съмнения.

— Да — увери го убиецът — това бяха последните думи на почти всички, които съм убивал.

— В такъв случай се радвам, че си на моя страна.

— Често казваха и това.

Джарлаксъл се разсмя високо.

Ентрери не го направи.

Придвижването беше бавно на по-неравния терен под сянката на Галенските планини, но Елъри настоя и в крайна сметка тя командваше. Щом слънцето започна мързеливо да се спуска по западния хоризонт, командирът заповяда на фургоните да се придвижат нагоре до закътана ливада между могили от съборени камъни и възложи най-различни задължения по организирането на лагера и защитата. Както се очакваше, Мариаброн отиде да разузнае, а двамата войници подготвиха наблюдателниците — макар Ентрери с любопитство да забеляза, че го направиха под ръководството на джуджето с двата боздугана. Още по-интересно бе, че мършавият маг стоеше в съзерцание встрани от основния лагер, с кръстосани крака и отпуснати върху коленете ръце. Ентрери знаеше, че става дума за нещо повече от медитация. Мъжът подготвяше магии, които можеше да са им нужни за защита през нощта.

По същия начин другото джудже, което се представи като Праткъс Четинобрадия, издигна малък олтар на Морадин и започна да се моли на бога си за благословия. Елъри бе покрила и двете области — магическата и божествената.

„И вероятно по малко и от двете с Джарлаксъл“, помисли си Ентрери с крива усмивка.

Скоро след това убиецът излезе от основния лагер, покатери се високо по склоновете и накрая се установи на широка скала, която му осигуряваше прекрасна гледка към Ваасанските равнини, простиращи се на запад.

Той седеше тихо и се взираше в залязващото слънце, чиито дълги лъчи се спускаха надолу през огромното кално блато — ярки влажни линии, блестящи ослепително. Смайващи разсейвания превърнаха светлината в брилянтни трепкащи езерца, настояващи за вниманието му и въвличащи го в по-дълбоко състояние на съзерцание. Почти несъзнателно Ентрери бръкна в колана си и извади малка, доста обикновена на вид флейта, подарък от сестрите драконки Илнезара и Тазмикела.

Хвърли бърз поглед наоколо, за да е сигурен, че е сам, после вдигна флейтата до устните си и изсвири простичка нота. Остави това изсвирване да увисне във въздуха, а после духна отново, задържайки звука малко по-дълго. Фините му, но силни пръсти се задвижиха по дупките на инструмента и той засвири простичка песен, песен, която бе научил сам или флейтата го бе научила, не беше сигурен кое от двете. Продължи да свири още малко, позволявайки на звука да се събере във въздуха около него, подканяйки го да отнесе мислите му далече, много далече.

Флейтата му бе причинявала това и преди. Може би беше магия, може би бе простото удоволствие от съвършения тембър, но под влиянието на магията от свиренето Артемис Ентрери неколкократно бе успявал да прочисти мислите си от обичайния хаос.

Не след дълго, когато слънцето бе слязло много по-ниско на небосклона, убиецът свали флейтата и я погледна. По някаква причина инструментът не звучеше толкова добре както в другите случаи, когато го бе пробвал, нито той се бе оказал погълнат от флейтата, както преди.

— Може би вятърът се противопоставя на пухтенето на лошия ти дъх — обади се Джарлаксъл зад гърба му.

Мрачният елф не можа да види гримасата, която пробяга по лицето на Ентрери — щеше ли някога да се окаже далече от досадния елф?

Ентрери постави флейтата в скута си и се взря на запад към залязващото слънце, чийто долен край точно докосваше далечния хоризонт и създаваше огнена линия през тъмните зъбери на далечните хълмове. Група облаци над слънцето се обагриха в огнени краски.

— Обещава да е красив залез — отбеляза Джарлаксъл и с лекота се покатери на скалата и седна близо до убиеца.

Ентрери го погледна сякаш въобще не се вълнуваше.

— Може би е заради миналото ми — продължи мрачният елф. — Прекарал съм векове, приятелю, без въобще да виждам циклите на слънцето. Може би липсата на това ежедневно събитие само увеличава оценката ми сега.

Ентрери все така не показа дори намек за отговор.

— Може би след няколко десетилетия на повърхността ще стана толкова отегчен, колкото изглеждаш ти.

— Да съм казал подобно нещо?

— Някога да си казвал нещо? — отвърна Джарлаксъл. — Или ти е забавно да оставяш всички около теб да разгадават думите от непрестанните ти мръщения и гримаси?

Ентрери се изсмя тихо и погледна обратно на запад.

Слънцето беше още по-ниско, наполовина скрито. Над оставащия огнен полукръг облаците блестяха още по-яростно, като огнена линия, избила върху потъмняващата синева на небето.

— Мечтаеш ли понякога, приятелю? — попита Джарлаксъл.

— Всеки мечтае — отвърна Ентрери. — Или поне така са ми казвали. Предполагам, че и аз мечтая, макар че слабо ме вълнува и не помня.

— Не сънища — обясни мрачният елф. — Наистина всички сънуват през нощта. Дори и ние, елфите, в нашия блян изпадаме в състояния на сънища и видения.

Но има два типа мечтаещи, приятелю. Тези, които сънуват през нощта, и тези, които сънуват през деня.

Това привлече вниманието на Ентрери.

— Сънуващите през нощта — продължи Джарлаксъл — не ме тревожат. Според някои нощните сънища са за освобождаване, за пречистване от тревогите или безсмислен полет на фантазията. Сънуващите само през нощта са обречени на обикновеност, не разбираш ли?

— Обикновеност?

— Наивните. Посредствените. Сънуващите нощем не ме притесняват особено, защото няма накъде да се издигнат. Но тези, които сънуват през деня… те, приятелю, създават проблеми.

— Нима Джарлаксъл не се числи към тях?

— Щях ли да заслужавам някакво доверие, ако не признавах немирния си характер?

— Не и от мен.

— Значи имаш своя отговор — отвърна мрачният елф.

Той млъкна и погледна на запад, Ентрери направи същото и двамата наблюдаваха как слънцето се плъзва още по-ниско.

— Знам и друга тайна за сънуващите през деня — каза Джарлаксъл накрая.

— Моля, сподели я — долетя не особено ентусиазираният отговор на убиеца.

— Само сънуващите през деня са наистина живи — обясни Джарлаксъл. Той насочи очи обратно към Ентрери, който отвърна на погледа му. — Защото само те гледат обективно на съществуването си и търсят начини да се издигнат над елементарното оцеляване.

Ентрери не мигна.

— Ти мечтаеш — реши Джарлаксъл. — Но само в онези редки случаи, когато отдадеността ти на… често се чудя на какво… ти позволи да се измъкнеш от съвършената си дисциплина.

— Може би тази отдаденост на съвършената дисциплина е моята мечта?

— Не — отвърна без колебание мрачният елф. — Не.

Контролът не помага на фантазията, приятелю, той е ужасът за фантазията.

— Значи приравняваш мечтите на фантазиите?

— Разбира се! Мечтите се създават в сърцето и се пресяват от рационалния ум. Без сърцето…

— Контрол?

— И само това. Жалко, бих казал.

— Не ти искам съжалението, Джарлаксъл.

— И разбира се, мечтателите се стремят да овладеят всичко, което наблюдават.

— Както се стремя аз.

— Не. Ти овладяваш себе си и нищо повече, защото се страхуваш да мечтаеш. Страхуваш се да позволиш на сърцето си да има глас в процеса на живеенето.

Ентрери внезапно се смръщи.

— Това е наблюдение, не критика — каза Джарлаксъл, изправи се и изтупа панталоните си. — И може би е предложение. Ти, който си постигнал дисциплина, все още може да откриеш величие, надхвърлящо страховитата репутация.

— Предполагаш, че искам повече.

— Знам, че се нуждаеш от повече, както всеки човек — отвърна мрачният елф. Обърна се и започна да се спуска по задната страна на скалата. — За да живееш, а не просто да оцеляваш — тайната е в сърцето ти, Артемис Ентрери, ако си достатъчно мъдър да потърсиш.

Той се спря, погледна обратно към Ентрери, който се взираше сурово в него и му подхвърли флейта, която изглеждаше като точно копие на тази в скута на убиеца.

— Използвай истинската — подкани го Джарлаксъл.

Онази, която Илнезара ти даде. Онази, която е била изработена от Идалия преди много векове.

„Идалия е сложила във флейтата ключ, който да отключи всяко сърце“, помисли си Джарлаксъл, но не го изрече, докато се обръщаше и си тръгваше.

Ентрери погледна към флейтата в ръката си и онази на колана. Не беше изненадан, че Джарлаксъл е откраднал ценния предмет и очевидно е направил точно копие — не, не точно, осъзна Ентрери, докато обмисляше празнотата на нотите, които бе изсвирил. Визуално двете флейти изглеждаха еднакви и той се възхити на работата на мрачния елф, когато ги сравни една с друга. Но в истинското творение на Идалия имаше нещо повече.

Частица от сърцето на майсторката?

Ентрери повъртя флейтата в ръцете си, пръстите му се плъзгаха по гладкото дърво, почувстваха силата на видимото изящество. Той повдигна оригинала в една ръка и копието в друга и затвори очи. Не можеше да открие разлика.

Едва щом духнеше във флейтите, можеше да каже, заради начина, по който музиката на истинското творение го обливаше и минаваше през него, отнасяше го в нещо, което приличаше на алтернативна реалност.

— Мъдър съвет — долетя глас отстрани и посрещна Джарлаксъл, докато той се отдалечаваше от приятеля си.

Джарлаксъл не бе изненадан и поздрави Мариаброн с докосване на периферията на шапката си.

— Слушал си личния ни разговор?

Мариаброн сви рамене.

— Опасявам се, че съм виновен. Движех се по пътеката, когато чух гласа ти. Мислех да продължа по пътя си, но думите ти ме заинтригуваха. Виждаш ли, чувал съм такива думи и преди, когато бях млад и още се учех за широкия свят.

— Учителят ти обясни ли ти опасностите при подслушване?

Мариаброн се разсмя или поне започна, но вместо това прочисти гърлото си.

— Намирам те за интересен, мрачни елфе. Определено си различен от всички други, които познавам, поне на външен вид. Ще разбера дали разликата се простира дотам, или наистина си уникален.

— Уникален сред нисшите раси като хората, имаш предвид.

Този път Мариаброн се разсмя от сърце.

— Знам за произшествието с колянотрошачите — каза той.

— Сигурен съм, че не знам за какво говориш.

— Аз пък съм сигурен, че знаеш — настоя рейнджърът. — Призоваването на вълка беше хитър магически ход, както и връщането на достатъчно уши на Хобарт, за да спечелите доверието му, докато запазването на достатъчно, че да изградите легендата си, беше хитро използване на дипломацията.

— Твърде много предполагаш.

— Знаците бяха твърде лесни за разчитане, Джарлаксъл. Това не е предположение, а дедукция.

— Поставил си си за цел да изучаваш всеки мой ход, разбира се.

Мариаброн се поклони дълбоко.

— Аз, както и други.

Мрачният елф успя да прикрие проблясъка на притеснение в деликатните си черти.

— Знаем какво си направил, но не се притеснявай, защото няма да осъждаме конкретно това действие. Имаш много да преодоляваш що се отнася до репутацията на твоето наследство и малкият ти номер свърши добра работа за издигането ти до уважавана позиция. Не мога да забраня на никой човек или мрачен елф подобно изкачване.

— Притесняваш се от края на това изкачване? — Джарлаксъл пусна широка усмивка, която покриваше целия спектър от зловеща до обезоръжаваща, идеалното неразгадаемо изражение. — Защо?

Рейнджърът сви рамене, сякаш всъщност нямаше значение — поне не в този момент.

— Съдя за хората единствено по делата им. Срещал съм полуръстове, които биха прерязали гърлото на невинно човешко дете и полуорки, които биха дали живота си, за да го защитят. Лудориите ти с колянотрошачите не навредиха на никого, защото те са впечатляваща група, чиято репутация отдавна е изградена, а и във всеки случай живеят заради приключенията, а не заради репутацията. Хобарт със сигурност ти е простил. Дори вдигна тост в чест на хитростта ти, когато всичко му бе разкрито.

Очите на мрачния елф пламнаха за момент — малка загуба на самообладание. Джарлаксъл не беше свикнал колелата да се въртят извън неговия контрол и чувството не му харесваше. За момент се почувства така, сякаш се разправяше с покойната Матрона Баенре, най-нечестната от мрачните елфи, която сякаш винаги се движеше пред него или наравно с него. Бързо превъртя в ума си всички събития от срещата си с колянотрошачите, припомни си позата и отношението на Хобарт, за да види дали ще открие момента, когато полуръстът бе открил измамата.

Вдигна ръка, за да потърка брадичката си, като през цялото време не сваляше очи от Мариаброн и си отбеляза наум, че ще е добре, ако не го подценява отново.

Беше трудно за един мрачен елф да взема на сериозно хората и другите раси от повърхността. В крайна сметка през целия си живот Джарлаксъл бе убеждаван в тяхното по-нисше положение.

Но той знаеше по-добре. Беше оцелял и процъфтял, издигайки се над ограниченията на собствените си предразсъдъци. Потвърди това отново, справяйки се без усилие с острото напомняне.

— Районът безопасен ли е? — попита той рейнджъра.

— В безопасност сме.

Мрачният елф кимна и се отправи към лагера.

— Думите ти към Артемис Ентрери бяха добре казани — каза Мариаброн след него и го спря. — Мъжът се движи с грацията на истински войн и увереността на император. Но само във военния смисъл. Той е самотен във всеки друг смисъл. Смятам, че това е жалко.

— Не съм сигурен, че Артемис Ентрери ще оцени съжалението ти.

— Не го изразявам заради него, а заради тези около него.

Джарлаксъл обмисли тънката разлика за момент, после се усмихна и докосна шапката си.

„Да“, помисли си той, „Ентрери ще го приеме за голям комплимент“.

Още по-жалко.

Теренът беше неравен, понякога мек, понякога твърд и пълен с камъни и кал, изсъхнали корени и дълбоки локви. Коларите и пасажерите във фургоните подскачаха наляво-надясно, люлеейки се в ритъма на неравното и бавно пътуване, а главите им висяха, за да поемат вибрациите. Заради непрестанното друсане на Ентрери му трябваха няколко мига, за да забележи внезапната вибрация под колата, неочакваните трусове, които започваха да набират инерция под движещите се колела. Погледна към Джарлаксъл, който изглежда също се пробуждаше за внезапната промяна.

Край фургона конят на Елъри тропна с копито по земята. Отпред и отзад конете на стражите се изправиха на задни крака и изцвилиха с размахани във въздуха копита.

Мариаброн овладя коня си и го пришпори напред покрай Елъри и фургона на Джарлаксъл, а след това и покрай челния фургон.

— Пришпорете ги, пришпорете ги силно! — извика рейнджърът. — Напред, казах! С пълна скорост!

Той започна да удря с юздите си първо по едната, а после и по другата страна на врата на коня, пришпорвайки го напред.

Ентрери посегна към камшика. Жената от предния фургон направи същото. Джарлаксъл се хвана здраво, изправи се и се огледа, докато Елъри овладя жребеца си и го пришпори след Мариаброн.

— Какво става? — попита партньора си Ентрери.

— Чувствам подскачане и леко раздрусване — изкрещя Атрогейт от задницата на предния фургон. — Мисля да си намеря няколко чудовища за трепане!

Ентрери проследи как джуджето изважда с едно плавно движение двата си боздугана и топките им започват веднага да се въртят пред него.

Атрогейт обаче загуби изцяло концентрацията и ритъма си, когато секунда по-късно земята между вагоните изригна и няколко змиеподобни създания се изстреляха във въздуха. Докато се издигаха, развиха малки криле и закръжиха на място, а малките им зъбати усти се бяха разтворили в гладно очакване.

Конят отново се изправи на задните си крака и бедният ездач едва се задържа. Нагоре, точно пред ужасените му очи подскочи змиеподобно създание. Той инстинктивно закри лице с ръце точно когато змията изстреля киселина към очите му.

Строполи се на земята, а оръжието му остана затъкнато на седлото на ужасения му подскачащ кон. Навсякъде около него още и още крилати змии заизскачаха от дупки и се издигнаха във въздуха.

Конят му подскочи, хвърли къч и изтрополи напред, а група змии се впуснаха в гладно преследване.

Край мъжа с прошарена коса Дейвис Енг удържа коня си и го подкара напред в опит да заслони падналия си другар, но от земята заизлизаха още и още змии и се втурнаха да го пресрещнат. Енг извади широкия си меч и с бърз удар уви една змия около острието си и я запрати надалеч, когато завърши замаха си.

Но на нейно място се появи друга, която се изплю в лицето на войника и го заслепи с киселината си. Той размаха яростно оръжието си в напразни усилия да държи гадните малки създания настрана.

Още отрова удари мъжа и коня му. Друга двойка змии се спуснаха отзад и захапаха животното, което се изправи на задните си крака и изцвили от болка. Войникът се задържа на седлото, но изгуби всяка надежда да помогне на падналия си другар. Проснатият по очи мъж продължи да се извива под дъжда от киселинни струйки. Заби нокти в земята в опит да получи малко опора и да се изтласка нагоре.

Но една змия се гмурна към врата му, уви го с тялото си и заби пускащите си киселина зъби във врата му. Той я сграбчи с две ръце, но други змии се впуснаха бързо и яростно, плюейки и хапейки.

Ентрери изкрещя и конете изпръхтяха, заинатиха се ужасено и се отклониха надясно, тръгвайки нагоре по неравния склон.

— Задръж ги! — изкрещя Джарлаксъл, сграбчвайки юздите.

Фургонът се раздруса силно, защото задното му колело закачи камък и попадна в дълбока бразда. Впрягът коне се освободи, изтръгвайки сбруята от рамката и повличайки Джарлаксъл и Ентрери със себе си — поне за момент. И двамата запазиха самообладание достатъчно, че да се пуснат веднага щом полетяха напред с друсането и рязкото дръпване и нито един от двамата не бе толкова глупав, че да се опита да се противопостави на внезапната инерция. Удариха се в земята един до друг, Ентрери се претърколи, а мрачният елф се приземи леко на краката си и притича напред, за да поеме шока от удара.

Ентрери се изправи на крака светкавично с меч и кама в двете си ръце и готов за действие. Създаде около себе си непрозрачни воали от пепел, зад които се скри от погледа на множеството крилати змии.

Струйки киселинна плюнка проникнаха през слоевете черна пепел, но убиецът не бе хванат неподготвен.

Тичаше и сменяше посоките, за да избегне атаката, след което изхвърча през воалите и изненада змиите, докато се опитваха да го хванат. Един размах на Нокътя на Шарон свали две, пробождане от камата му проникна дълбоко в торса на трета. Тази змия стрелна глава, за да ухапе китката на убиеца, но Ентрери я изпревари, изви ръка надолу и замахна с острието, запращайки я надалеч.

Още преди създанието да отхвръкне от острието, убиецът отново бе в защитна позиция, замахвайки с меча си, за да отблъсне трио спускащи се змии и да отклони три струи киселина.

Нови се нахвърлиха върху него от другата страна и той бе наясно, че не може да победи всичките. Отстъпи от позицията си, скачайки надолу по хълма към двете джуджета и мършавия мъж, които бяха застанали в триъгълна защитна позиция в задната част на търкалящия се фургон.

Двата боздугана на Атрогейт се движеха като мъгла, металните топки с шиповете се въртяха бързо на края на веригите си. Въртеше ги навън и наоколо със страховита прецизност, без да прекъсва движенията им, но хитро променяйки ъгъла, така че да удари и запрати настрани всяка змия, която се появи твърде наблизо.

Атрогейт произнесе серия от римувани ругатни, докато се биеше, защото няколко струйки киселина го улучиха и вдигнаха струйки дим от брадата и туниката му.

Праткъс стоеше зад него, потънал дълбоко в молитви, и от време на време призоваваше Морадин, а после нежно докосваше дивия си телохранител, използвайки лечебни магии, за да излекува част от многобройните му рани.

Отстрани на свещеника мършавият мъж въртеше пръсти и изпращаше напред стрели енергия, които отблъскваха най-близките създания.

Ентрери знаеше, че трябва да настигне този фургон.

— Направете място! — изкрещя, като сви рязко настрани и се изравни със задната част на фургона, като скочи на върха на една скала.

Атрогейт се обърна бързо и му осигури безопасно приземяване на леглото. Преди джуджето да успее да му извика да задържи фланга, Ентрери профуча покрай него, между другото джудже и мършавия мъж. Покатери се на пейката, за да заеме мястото между двете кочияшки, които се бяха свили и крещяха от болка.

Ентрери дръпна качулката на наметалото върху лицето си и грабна юздите от Калихай. Полуелфката очевидно бе заслепена и почти безчувствена.

— Дръжте ги далече от мен! — изкрещя на триото зад себе си.

Наведе се ниско на мястото си и пришпори конете още по-бързо.

Парисъс, която стоеше отдясно на Ентрери, измърмори нещо и залитна силно към него, карайки го да се извие и неволно да дръпне юздите, забавяйки впряга.

С ръмжене Ентрери я блъсна назад, без да осъзнава, че жената е изгубила съзнание. Тя залитна на другата страна и продължи да пада през перилото. Ентрери посегна да я хване, но не можеше едновременно да задържи нея и да пришпорва конете.

Избра фургона.

Жената се претърколи, падна под предните колела с изпъшкване, последвано от второ, щом и задното колело я прегази.

Калихай извика и сграбчи ръката на Ентрери, крещейки му да спре фургона.

Той се обърна, за да я изгледа заплашително, да я накара да разбере съвсем ясно, че ако моментално не го пусне, ще я изхвърли от другата страна.

Тя падна назад, обхваната от страх и болка, след което извика отново когато още една струя киселинна отрова я удари в лицето и по едната й буза избиха мехури, „Дръж се! Дръж се!“

Това бе всичко, за което можеше да мисли бедният Дейвис Енг, докато нападението продължаваше.

Надеждите му да помогне на приятеля си се бяха изпарили, защото яздеше на ръба на възможностите си, дезориентиран, загубен в море от кръжащи, хапещи и плюещи змии. По ръцете и по страните на коня му се стичаха струйки кръв, а половината му лице бе покрито с възпалени мехури.

— Изчадия на Зенги! — чу вика на любимата си командирка нейде отдалече, твърде далече, че да може да му помогне.

Трябваше да намери посока и да пришпори коня си натам, но как можеше да прави нещо друго, след като трябваше да се държи здраво, за да остане жив?

Конят му се изправи, изцвили и се завъртя на задните си крака. После нещо го удари силно отстрани и спря завъртането. Войникът се наклони и не можа да се задържи.

Но нечия ръка го сграбчи и го изправи, после се плъзна край него, сграбчи юздите и ги поведе напред.

Мариаброн владееше коня си толкова добре, че животното правеше точно онова, което рейнджърът искаше — намери пътека и се отдалечи в галоп, като приемаше жилещите ухапвания от гадинките и прие сблъсъка с коня на Дейвис Енг.

На земята зад Мариаброн падналият войник продължаваше да се извива и търкаля, но очевидно вече нищо не можеше да му помогне. Мариаброн много се огорчи, че трябва да го изостави, но явно нямаше избор, защото дузини змии се бяха увили около него и го хапеха непрестанно, изпълвайки вените му с отрова.

Мариаброн знаеше, че конят може да надбяга създанията и това беше единствената надежда за него и за другия войник.

Жената войн изкрещя, наведе се ниско и размаха брадвата си, докато конят й трополеше по посока на мрачния елф, който скоро щеше да бъде надвит. Ръцете му се движеха обезумяло — и великолепно, трябваше да признае Елъри, — изпращайки поток от премятащи се кинжали към близките змии. Освен това самият той се въртеше непрестанно, наметалото му се бе разперило широко и предлагаше някаква защита срещу струите киселинна отрова, летящи към него. Въпреки това го улучваха неведнъж и той се смръщваше от болка, а Елъри бе сигурна, че не може да поддържа сякаш безкрайния си запас от снаряди.

Тя се наведе ниско, намръщи се и почти падна от коня си, когато струя киселина обля челюстта й, точно под долния край на шлема. Все пак успя да се овладее достатъчно, че да замахне напред с брадвата и да откъсне крилото на друга от змиите, но трета успя да премине напред над острието и да се спусне към ръката й. Извити зъби се показаха и захапаха здраво през ръкавицата на Елъри.

Рицарката изрева от болка и изпусна брадвата си, после яростно разтърси ръка и запрати ръкавицата и змията надалече. Извика на тъмния елф и насочи коня си, протягайки ръка за неговата.

Джарлаксъл я сграбчи, другата му ръка се задвижи светкавично и замахна ниско с камата. Изненадата на Елъри бе пълна, когато усети, че се плъзга от седлото, вместо да повлече елфа със себе си. Някаква магия бе овладяла мрачния елф, осъзна тя, защото силата му бе увеличена многократно и той не отстъпи и крачка, когато конят й премина в галоп покрай него.

Тя светкавично се озова на земята, зашеметена и залитаща, но Джарлаксъл я изправи на крака.

— Какво…? — понечи да попита.

Мрачният елф я дръпна на позиция пред себе си и Елъри забеляза слаби искрици във въздуха около тях.

Някаква сфера.

— Не се дърпай! — предупреди я той.

Вдигна другата си ръка, за да й покаже, че държи в деликатните си пръсти черен жезъл с рубинен връх.

Очите на жената се разшириха от страх, когато погледна през рамото на Джарлаксъл и видя няколко змии, летящи към тях.

Джарлаксъл не показа никаква следа от страх. Просто насочи жезъла към земята и изрече заповедна дума, която освободи малка огнена топка от края му.

Елъри инстинктивно се отдръпна, но мрачният елф я задържа на място с подсилената си от магия желязна хватка.

Тя се дръпна още повече, когато огненото кълбо изригна и яростни пламъци прогориха въздуха. Почувства как дъхът бива изсмукан от дробовете й, почувства внезапния натиск на изпепеляващата жега и сферата около нея и мрачния елф проблесна и просветна в яростен отговор.

Но издържа. Убийствените пламъци не можаха да преминат. Извън това пространство обаче, на двадесетина стъпки радиус пламъците поглъщаха жадно.

Змиите падаха пламнали към земята, превърнати на въглен преди да се приземят. Отстрани във фургона, който двамата с Ентрери бяха зарязали безцеремонно, чувалите с царевица се разпукаха в хватката на огъня.

От другата страна тялото на падналия войник изпращя и се овъгли, както и дузината змии, извиващи се върху него.

Облаче черен дим се издигна във въздуха над война и мрачния елф. Фургонът продължи да гори, изпращайки друг стълб пушек нагоре, докато дъските му пращяха в протест.

Но с изключение на това въздухът около тях утихна, неестествено спокоен, сякаш огненото кълбо на Джарлаксъл го бе пречистило.

Вълна от топлина премина покрай Ентрери — горещите вълни от огненото кълбо на Джарлаксъл. Той чу как мършавият мъж в задната част на фургона извика от изненада, последван от одобрителния възглас на Атрогейт:

— Чуден гърмеж прочисти таз гмеж!

Ако убиецът бе имал някакви планове да намали и да погледне назад, те бързо се изпариха заради пльокването на киселина върху качулката на наметалото му и пърхането на змийски криле зад ухото му.

Преди дори да успее да обърне внимание на ситуацията се чу потропване, последвано от шумно прас и гледката на размазана змия, отхвърчаща настрани.

Дрънкането продължи и Ентрери разпозна боздуганите на Атрогейт, които джуджето въртеше със смъртоносна точност.

— Пазя ти гърба, пазя ти главата — долетя викът на джуджето. — Ако змиите нападнат, стават на салата!

— Просто млъкни и ги убий — промърмори под носа си Ентрери, или поне така си мислеше. Бурният смях на Атрогейт му подсказа, че го е изрекъл твърде високо.

Друга змия отлетя покрай главата му и Ентрери чу бърза серия от сблъсъци, всеки придружен от рева на джуджето. Убиецът успя да погледне настрани към жената, която бързо губеше съзнание и започваше да се изтъркулва от фургона. С неприязън Ентрери я сграбчи и я натика обратно на мястото до него.

След това погледна назад и видя, че Атрогейт обикаля яростно в кръг. Боздуганите му свистяха и вършееха, размазваха и хвърляха змиите, изстрелвайки ги нагоре във въздуха или право надолу към земята.

Мършавият мъж стоеше в края на фургона зад двете джуджета, обърнат назад, а пръстите му се движеха.

От ръцете му се стрелна облак зелена мъгла и се разнесе зад фургона.

Змиите, които бяха наблизо, забавиха движенията си и започнаха да се извиват в спазми, щом се докоснаха до мъглата. Миг по-късно започнаха да падат мъртви по земята.

— Ура! — извика другото джудже.

— Отрови въздуха, а, магьоснико хитър? — каза Атрогейт. — Задави гущерите плюещи, мир из ли…

— Не го казвай! — изкрещя му Ентрери.

— Какво? — отвърна джуджето.

— Просто млъкни.

Атрогейт сви рамене, а боздуганите му най-сетне изгубиха инерция и увиснаха на веригите си.

— Не остана нищо за удряне — отбеляза той.

Ентрери го изгледа гневно, сякаш го предизвикваше да измисли някоя рима.

— Спри впряга — каза мършавият мъж. — Преследването приключи.

Ентрери дръпна леко юздите и накара конете да забавят ход. Обърна фургона настрани и забеляза приближаването на Мариаброн и ранения войник. Рейнджърът все още управляваше и двата им коня. Ентрери завъртя още малко в равното поле, за да проследи пътя на бягството им. Облакът отровна зелена мъгла започна да се разсейва и далечният горящ фургон се виждаше по-ясно, както и издигащият се във въздуха стълб от черен пушек.

Зад него Калихай се разкашля и изпъшка, Мариаброн предаде коня на войника на грижите на Атрогейт, после се обърна и се отправи в галоп към тялото на другата паднала жена. Ентрери забеляза, че другият войник е мъртъв — ясно се виждаше овъгленото му тяло.

От гледката на падналата жена — изкривена, окървавена и неподвижна, убиецът заключи, че са изгубили двама души в сблъсъка.

Най-малкото двама, осъзна той и за своя изненада усети вълна на притеснение. Огледа се наоколо, успокоявайки се почти веднага, щом забеляза Джарлаксъл от другата страна на един от хълмовете. Мрачният елф се спускаше спокойно. Видя и Елъри, малко след мрачния елф, която следваше изранения си кон.

Ранената жена на земята изпъшка и Ентрери се обърна, за да види Мариаброн, който държеше главата й в скута си. Рейнджърът повдигна нежно натъртеното й тяло от калта и я качи на гърба на коня си, след което го подкара бавно към фургона.

— Парисъс? — попита Калихай. Тя пропълзя обратно в седнала позиция, очите й се разшириха и тя отново извика приятелката си. — Парисъс!

Изражението на лицето на Мариаброн беше обезсърчаващо. Същото важеше и за безжизнено олюляващите се крайници на Парисъс.

— Парисъс? — извика отново жената до Ентрери, още по-настойчиво, щом започна да се освестява. Тръгна да подминава убиеца, но се спря. — Ти й причини това! — изкрещя тя и приближи изкривеното си лице до неговото.

Или се опита, защото когато последната дума се отрони от устните й, се чу гъргорене. Силната ръка на Ентрери я бе сграбчила за гърлото, пръстите му бяха обхванали трахеята й така, че всеки момент щяха да я смажат. Тя сграбчи ръката му с двете си ръце, после пусна едната, за да измъкне оръжието си.

Ентрери обаче никак не се притесни, защото тя се спря веднага щом почувства върха на инкрустираната кама, опрян под брадичката й.

— Искаш ли да изречеш още някакви обвинения? — попита Ентрери.

— Леко, момко — каза Атрогейт.

Зад него другото джудже започна тихо да напява.

— Ако тази магия е насочена към мене, би било мъдро да помислиш пак — обади се Ентрери.

Джуджето свещеник наистина спря, но едва когато ръката на мрачния елф го сграбчи за рамото.

— Няма нужда от враждебност — обърна се към всички Джарлаксъл. — Труден враг, но унищожен.

— Защото реши да ги изгориш, заедно с приятеля си — обвини го разтърсената, трепереща полуелфка.

— Приятелката ти беше мъртва много преди да изпратя огненото кълбо — отвърна мрачният елф. — Ако не го бях направил, двамата с командир Елъри щяхме да имаме същата съдба.

— Няма откъде да го знаеш!

Джарлаксъл сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Спасих себе си и командир Елъри. Не можех да спася приятелката ти, нито пък ти, във всеки случай.

— Изчадия на Зенги — отбеляза Мариаброн, приближавайки се към останалите. — Може да има още наоколо. Нямаме време за тези глупости.

Ентрери погледна към рейнджъра, после към Джарлаксъл, който му кимна да пусне полуелфката. Той го направи, отправяйки й един последен заплашително предупредителен поглед.

Калихай се задави леко и отстъпи назад, но бързо се възстанови. Скочи от пейката на фургона и отиде при ранената си спътница. Мариаброн я пусна да мине, но погледна към останалите и поклати глава.

— Имам някои магии — обади се джуджето свещеник.

Мариаброн се дръпна от коня, оставяйки жената с ранената й приятелка.

— Тогава ги използвай — каза на джуджето. — Но се съмнявам, че ще помогнат. Пълна е с отрова, а падането е счупило гръбнака й.

Джуджето кимна мрачно и мина покрай него.

Сграбчи по-дребничката Калихай, която ридаеше неконтролируемо и изглеждаше сякаш ще се стопи в земята до коня.

— Парисъс — шепнеше тя отново и отново.

— Торба проклятия! Това трябваше да е тя — промърмори Атрогейт.

— Най-малкото — допълни Джарлаксъл.

Звукът от приближаващ се кон ги накара да се обърнат и да погледнат Елъри.

— Мариаброн с мен — нареди командирът. — Ще се върнем, за да видим какво можем да спасим. Трябва да си върна брадвата, и имаме още един кон, който тича свободно. Няма да го изоставя. — Тя погледна към ранената жена, докато Праткъс и Калихай я сваляха внимателно от коня. — Ами тя?

— Не — отвърна Мариаброн, а гласът му беше тих и изпълнен с уважение.

— Тогава я сложете във фургона и го подкарайте — нареди Елъри.

Безчувственият й тон предизвика усмивка у Ентрери. Можеше да види, че е развълнувана под спокойната фасада.

— Аз съм Кантан — чу да казва на Джарлаксъл мършавият мъж. — Станах свидетел на експлозията. Много впечатляващо. Не знаех, че се интересуваш от Изкуството.

— Аз съм мрачен елф с много таланти.

Кантан се поклони и изглеждаше впечатлен.

— И много предмети — не се сдържа да добави Ентрери.

Джарлаксъл докосна ръба на широкополата си шапка и се усмихна.

Ентрери обаче не отвърна на усмивката, защото бе забелязал погледа на Калихай. Видя ясна заплаха в синьо-сивите й очи. Да, тя то обвиняваше за падането на приятелката си.

— Хайде, тъпаци, натоварете тоз фургон! — изрева Атрогейт, щом Мариаброн и Елъри потеглиха. — Побързайте преди Зенги да нападне с дракон! Буахахаха!

— Ще бъде интересно пътуване — каза Джарлаксъл на Ентрери, докато се качваше на пейката до убиеца.

— „Интересно“ е добра дума — отвърна Ентрери.

Глава 10 С открито сърце

— Спокойно, грамадни приятелю — каза Уингхам, пляскайки с ръце във въздуха в опит да успокои полуорка.

Но Олгерхан не се успокояваше.

— Тя умира! Опитах се да помогна, но не мога.

— Не знаем дали умира.

— Отново е болна и е по-зле отпреди — продължи Олгерхан. — Замъкът расте и сянката му разболява Арраян.

Уингхам понечи да отговори, но се спря и се замисли върху думите на Олгерхан. Без съмнение не особено умният войн правеше само бегла връзка, използвайки замъка, за да илюстрира страха си за Арраян, но в това простичко изявление Уингхам долови намек за истина.

В крайна сметка Арраян бе отворила книгата. Възможно ли беше с това си действие да е създала магическа връзка между себе си и тома? Уингхам бе заподозрял, че тя е послужила за катализатор, но възможно ли бе да има нещо повече?

— Стария Нюнги още ли е в града? — попита търговецът.

— Нюнги? — повтори Олгерхан. — Разказвачът?

— Да, същият.

Олгерхан сви рамене и отвърна:

— Не съм го виждал от известно време, но знам къде е къщата му.

— Заведи ме при него веднага.

— Но Арраян…

— За да помогнем на Арраян — обясни Уингхам.

В мига, в който думите излязоха от устата му, Олгерхан го сграбчи за ръцете и го издърпа извън фургона, после го затегли на север към града. Движеха се с пълна сила, което значеше, че бедният стар търговец наполовина тичаше, наполовина летеше зад теглещия го войн.

Скоро стояха пред разнебитената врата на стара триетажна къща, чиято външност изглеждаше ужасно занемарена. Мъртви лози бяха пропълзели до средата на постройката, нова растителност беше поникнала навсякъде с корени, проникващи в каменните й основи.

Без да спира, Олгерхан потропа по вратата, която се разтресе така, сякаш силните удари щяха да я изтръгнат от паянтовите панти.

— Полека, приятелю — каза Уингхам. — Нюнги е много стар. Дай му време да отговори.

— Нюнги! — изкрещя Олгерхан.

Потропа толкова силно по стената до вратата, че цялата постройка потрепери. После премести грамадния си юмрук обратно към вратата и вдигна ръка.

Спря, когато вратата се отвори навътре и в рамката се появи плешив, сбръчкан старец, приличащ повече на човек, отколкото на орк с изключение на зъбите, които бяха твърде дълги, че да се поберат в устата му. Плешивото му теме бе покрито с кафяви петна, а от една голяма бенка отстрани на носа му стърчеше снопче сиви косми. Трепереше, сякаш можеше всеки момент да се строполи, но в сините му очи Олгерхан и Уингхам видяха яснота, която не се поддаваше на възрастта му.

— О, моля те, не ме удряй, едро буйно дете — каза той с дрезгав и хриптящ глас. — Съмнявам се, че ще е кой знае какво предизвикателство да ме повалиш. Изчакай няколко мига и си спести усилията, защото старите ми крака няма да ме държат изправен дълго време!

Той завърши думите си със смях, който се трансформира в кашлица.

Олгерхан свали ръката си и сви рамене, доста засрамено.

Уингхам сложи ръка на рамото на Олгерхан и внимателно го побутна настрани, после пристъпи напред, за да се изправи лице в лице със стария Нюнги.

— Уингхам? — попита мъжа. — Уингхам, нима пак си се върнал?

— Всяка година, стари приятелю — отвърна търговецът, — но не съм те виждал от десетилетие или повече. А преди толкова обичаше ароматите от моя панаир…

— Все още бих им се насладил, стари глупако — отвърна Нюнги — но е твърде дълга разходка за мен.

Уингхам се поклони ниско.

— В такъв случай моите извинения, задето не съм те потърсил през всичките тези години.

— Но сега си тук. Влез, влез. Доведи и едрия си приятел, но моля те, не му позволявай да удря стените ми отново.

Уингхам се подсмихна и погледна към покрусения Олгерхан. Нюнги понечи да изчезне обратно в сенките на къщата, но Уингхам го накара да спре.

— Друг път с удоволствие — обясни търговецът. — Но сега не сме дошли да си бъбрим. Близо до Палишчук се случва нещо, което има нужда от твоята мъдрост и знания.

— Отдавна се отказах от пътя на песента и меча.

— Не е далече — настоя Уингхам — и те уверявам, че нямаше да те безпокоя, ако имаше друг начин. Но има голяма постройка в процес на изграждане — подозирам, че е реликва на Зенги.

— Не изричай това нечисто име!

— Съгласен съм — отвърна Уингхам с нов поклон. — И не бих, ако имаше друг начин да те подтикна да действаш.

Нюнги се наклони леко назад и обмисли думите.

— Конструкция, казваш?

— Убеден съм, че ако се покатериш до най-високата си стая и погледнеш през северния прозорец, ще можеш да я видиш и оттук.

Нюнги погледна обратно към стаята зад себе си и разнебитеното стълбище, изкачващо се покрай дясната стена.

— Не напускам твърде често най-долния етаж. Съмнявам се, че мога да изкача тези стълби — той се усмихваше, когато се обърна към Уингхам, после насочи погледа си към Олгерхан. — Може би едрият ти приятел може да ми помогне — да помогне и на двама ни, ако краката ти са толкова стари като моите.

Уингхам не се нуждаеше от помощта на Олгерхан, за да изкатери стълбите, макар че дървеният парапет бе крехък и разнебитен. Много от перилата липсваха или бяха наклонени навън или навътре и не бяха закрепени за самия парапет. Старият търговец поведе, Олгерхан го следваше отблизо, нарамил Нюнги, и от време на време протягаше ръка, за да придържа Уингхам.

Стълбището се издигаше на около петнадесет фута и излизаше на балкон, който се разпростираше по дължината на широкото фоайе. Отсреща имаше второ стълбище, което водеше до третия етаж. То изглеждаше по-стабилно с всички перила на мястото им, но очевидно не бе използвано от години и Уингхам трябваше да почисти няколко паяжини, за да продължи. Стълбите излизаха на южната страна на къщата и Уингхам трябваше да измине по балкона целия път обратно до вратата на северната стая. Когато стигна дотам, погледна назад, защото Нюнги отново ходеше сам и бе изостанал заради отчетливото си куцукане. Нюнги му махна да продължи и той отвори вратата, отиде до далечния прозорец и дръпна завесата.

Щом погледна на север, Уингхам за малко не се строполи, защото макар и да бе очаквал гледката на растящия замък, определено не бе очаквал колко доминираща ще изглежда постройката от толкова далече. Само няколко дни бяха изминали откак Уингхам бе ходил до магическата книга и постройката, която растеше около нея, и замъкът вече бе многократно по-голям. Естествено Уингхам не можеше да види книгата от толкова далече, но кръглата кула, издигаща се около нея, и извисяваща се над Ваасанската равнина, бе ясно видима.

По-потресаващо бе, че кулата бе далеч към задната част на постройката, в средата на задната стена, обградена от две по-малки кули, разположени в ъглите й. От тях стената се придвижваше на юг към Палишчук и Уингхам можеше да различи очертанията на нарастваща централна постройка около бъдеща порта, която щеше да се превърне в горната стена на замъка.

Няколко други постройки растяха пред портата, външна стена и по-ниска стена вече се издигаха от земята.

— В името на боговете, какво е направил? — попита старият Нюнги иззад гърба на Уингхам.

— Оставил ни е някои подаръци, както изглежда — отвърна Уингхам.

— Изглежда почти като копие на замъка Опасни, проклето да е името му — отбеляза Нюнги.

Уингхам погледна към стария бард, наясно с факта, че той бе един от малцината все още живи, които бяха виждали ужасното място по време на зенита на могъществото на Зенги.

— Това е направено от магьосник — каза Нюнги.

— Зенги, както вече обясних.

— Не, стари ми приятелю, имам предвид сега. Направил го е магьосник. Магьосник е послужил за катализатор, за да върне към живот силата на краля вещер.

Сега!

— Някои проклятия нямат край — отвърна Уингхам, но премълча останалата част от мислите си, свързани с Арраян и собствената му глупост да й даде книгата.

Беше я сметнал за наръчник в изкуството на некромантията или създаването на големи, или пък по история.

Никога не си беше представял каква е истината.

— Моля те, ела с мен, Нюнги — подкани го Уингхам.

— Там ли? — попита старецът с ужасено изражение. — Опасявам се, че дните ми на странстване са отдавна в миналото. Нямам силата да се бия с…

— Не там — обясни Уингхам. — До къщата на приятел — племенницата ми, която се нуждае от мъдростта ти в този мрачен час.

Нюнги погледна към Уингхам с нескрито любопитство.

— Магьосницата?

Мрачното изражение на Уингхам беше достатъчен отговор за стария полуорк.

Уингхам скоро откри, че Олгерхан не преувеличава в настояването си старият търговец да дойде бързо при Арраян. Жената изглеждаше много по-зле отпреди. Кожата й бе бледа и изглеждаше обезводнена, като сива изсушена хартия. Опита се да се надигне от леглото, където Олгерхан я бе изправил с помощта на възглавници в почти седнала позиция, но Уингхам виждаше, че усилието е твърде голямо и бързо й махна да остане в по-удобната поза.

Погледът на Арраян пробяга покрай Уингхам и Олгерхан и се спря на прегърбената фигура на по-възрастния полуорк. Изражението й се промени от подканящо към подозрително.

— Познаваш ли приятеля ми Нюнги? — попита я Уингхам.

Арраян продължи да оглежда внимателно стария полуорк и в уморените й очи проблесна искрица на разпознаване, макар и бегло.

— Нюнги е компетентен по въпросите на магията — обясни Уингхам. — Ще ни помогне да те излекуваме.

— Магия? — попита със слаб глас Арраян.

Нюнги пристъпи напред и се наведе над нея.

— Малката Арраян Личинкочистачка? — запита той и жената се намръщи при споменаването на името й. Винаги беше любопитна като малка. Не съм изненадан да открия, че си магьосница, и то могъща, ако онзи замък е някакъв показател.

Арраян осмисли комплимента достатъчно дълго, че да разпознае какво стои зад него и лицето й се разкриви от ужас.

— Не съм създала замъка.

Нюнги понечи да отговори, но се спря, сякаш тъкмо бе схванал твърдението й.

— Извини ме за грешката — каза накрая.

Старият полуорк се наведе по-ниско, за да я погледне в очите. Подкани Олгерхан да й донесе малко вода или супа, прекара още няколко мига, като я оглеждаше, после отстъпи назад, щом по-едрият полуорк се върна.

Нюнги направи знак на Уингхам да го последва обратно в предната стая.

— Тя не е болна — обясни старият бард, когато излязоха от стаята на Арраян.

— Имаш предвид, че не е болест?

Нюнги кимна.

— Знаех го още преди да дойдем, но след като я огледах, съм напълно сигурен. Това не е отрова или болест. Само допреди няколко дни е била напълно здрава, нали?

— Танцуваше с лекота на прекрасните си крачета, когато дойде да ме посрещне при пристигането ми.

— Това е магия — отбеляза Нюнги. — Зенги го е правил и преди.

— Как?

— Книгата е капан. Не е том на сътворението, а том на самосътворението. Веднъж щом някой с подходящите магически сили започне да я чете, тя хваща в капан есенцията на живота му. Когато замъкът нараства, той го прави с цената на живота, интелекта и магическите сили на Арраян. Тя го създава подсъзнателно.

— За колко дълго? — попита Уингхам, пристъпи и погледна загрижено към спалнята.

— Предполагам, че докато умре — отвърна Нюнги. — Погълната от създаденото. Съмнявам се, че безмилостният Зенги би се спрял от нещо подобно на състрадание към нищо неподозиращата жертва.

— Как можем да го спрем? — попита Уингхам.

Нюнги погледна загрижено покрай него, после на лицето му се изписа зловеща решителност, когато отново срещна погледа на Уингхам.

— Не, не можеш — каза Уингхам, внезапно разбирайки намеренията му.

— Замъкът е заплаха — заплаха, която расте и става все по-силна — обоснова се Нюнги. — Страхувам се, че племенницата ти е загубена. Със сигурност няма нищо, което да мога да направя, за да забавя процеса, който ще я убие. Съмнявам се, че някой друг в Палишчук би могъл.

— Имаме лечители.

— Които в най-добрия случай ще са безпомощни — отвърна по-възрастният полуорк. — Или ако не са, ще й предложат някакво облекчение, което единствено ще подсили енергията, която се влива в чудовищното творение на Зенги. Разбирам колебанието ти, приятелю. Тя ти е роднина, при това любима. Разбирам го по погледа ти, когато я гледаш. Но нима не помниш нещастията, причинени от Зенги? Нима във фалшивото си състрадание ще помогнеш за завръщането им?

Уингхам отново погледна към стаята и каза:

— Не може да си сигурен за всичко това. Има твърде много предположения.

— Сигурен съм, Уингхам. Това не е просто съвпадение. И ти го знаеш — когато изрече това, Нюнги отиде до тезгяха и намери дълъг кухненски нож. — Ще бъда бърз. Няма да види удара. Нека се молим, че не е твърде късно да спасим душата й и да омаломощим злото, което неволно е създала.

Уингхам едва успяваше да диша, едва се държеше на краката си. Опита се да смели думите на Нюнги и аргументите му. Търсеше някаква грешка, някаква нишка надежда. Инстинктивно вдигна ръка, за да спре стария полуорк, но Нюнги се движеше воден от цел, каквато не бе имал от много години. Той мина покрай Уингхам, влезе в спалнята и подкани Олгерхан да се дръпне настрани.

Едрият полуорк го направи и откри пътя към Арраян, която дишаше на пресекулки и си почиваше.

Нюнги знаеше много за света, заобикалящ Палишчук. Беше прекарал десетилетия в странстване из страната като пътуващ менестрел — събираше информация и песни. Освен това дълги години бе пътувал с Уингхам и бе изучавал магията и магическите предмети. Беше служил в армията на Зенги в ранните дни на възхода на краля вещер, преди ужасната истина за чудовищното създание да излезе наяве. Нюнги не се съмняваше в предположението си за хитрата връзка, която бе създадена между книгата и четящия, нито пък в нуждата да извърши ужасното деяние преди замъкът да бъде завършен.

Умът му бе все още остър и знаеше много.

Това, което не бе взел под внимание, бе дълбочината на връзката между Арраян и Олгерхан. Не помисли да скрие намерението си, докато размахваше дългия нож и се приближаваше към безпомощната жена.

Нещо в очите му го издаде на Олгерхан. Нещо в дръзката му, нетърпелива поза подсказа на младия полуорк, че старецът не е тръгнал да лекува, поне не и по начин, който чувствата на Олгерхан биха позволили.

Нюнги се приведе към гърлото на Арраян и бе спрян от силна ръка, която сграбчи неговата. Опита се да се измъкне, но със същия успех би могъл да се опита да спре галопиращ кон.

— Пусни ме, глупако! — сгълча го той.

Арраян отвори очи и погледна към двете фигури, застанали пред нея.

Олгерхан извъртя китката си и с лекота принуди Нюнги да вдигне ръката с ножа във въздуха и да изкриви лице от болка.

— Трябва… Не разбираш! — заспори Нюнги.

Олгерхан отмести поглед от Нюнги към Уингхам, който стоеше до вратата.

— За нейно добро е — запротестира бардът. — Като пускането на кръв, за да се махне отровата, разбираш ли?

Олгерхан продължи да гледа към Уингхам в очакване на отговор.

Нюнги продължи да се бори, но застина, щом Уингхам изрече:

— Смята да я убие, Олгерхан.

Очите на Нюнги се разшириха още и още, когато юмрукът на младия силен полуорк се стовари върху лицето му и го изпрати през стаята и на пода, където изпадна в безсъзнание.

Глава 11 Сянката на Палишчук

— Побързай! — извика Калихай на Ентрери. — Подкарай ги по-бързо!

Ентрери изсумтя в отговор, но не размаха камшика. Разбираше отчаянието й, но това не беше негов проблем. През ширналото се поле от камениста земя, осеяна с кални локви, в далечината се издигаше Палишчук. Ентрери знаеше, че все още са далече от града и ако пришпори впряга още повече, конете най-вероятно ще издъхнат преди да стигнат до портите.

Джарлаксъл седеше на пейката до него заедно с Атрогейт, разположен по-далече, от лявата страна на убиеца.

Праткъс беше отзад заедно с Калихай и двамата ранени — войникът Дейвис Енг и пострадалата приятелка на Калихай Парисъс.

— По-бързо, казах, животът ти зависи от това! — изкрещя Калихай отзад.

Ентрери устоя на желанието да спре фургона. Джарлаксъл сложи ръка върху неговата и когато убиецът го погледна, му направи знак да не отговаря.

В интерес на истината Ентрери нямаше и намерение да отговаря на отчаяната жена, макар идеята да измъкне камата си, да скочи отзад и да отреже шавливия й език му бе минала през ума нееднократно.

Втора ръка се стовари на другото рамо на убиеца и той обърна студения си заплашителен поглед на другата страна към Праткъс.

— Лейди Парисъс със сигурност ще умре, — обясни джуджето. — Остават й няколко мига живот, не повече.

— Не мога да ги подкарам по-бързо, отколкото… започна да отговаря Ентрери, но джуджето го прекъсна с вдигната ръка и поглед, който показваше, че не е нужно обяснение.

— Просто ти казвам да не скачаш отзад, за да я накараш да млъкне — обясни Праткъс. — Полуелфите са от ридаещите, ако ме разбираш.

— Нищо ли не можеш да направиш за жената? — попита Джарлаксъл.

— Използвам всичките си способности, за да поддържам Дейвис Енг жив — обясни Праткъс. — А той дори не беше наранен в сравнение с нея, като изключим малко изгаряния с киселина. Проклетите ухапвания, които е получила, са проблемът. Твърде много. Отровни, че и от най-гадния тип. А Парисъс ще умре и без отровата, макар да съм сигурен, че във вените й има достатъчно да изтреби всички нас.

— Тогава накарай Атрогейт да й смаже черепа — каза Ентрери. — Да се приключва и да й спести болката.

— Мисля, че отдавна е преминала прага на болката.

— Още по-жалко — отвърна Ентрери.

— Става такъв, когато е раздразнен — подметна заядливо Джарлаксъл.

В отговор получи зъл поглед от Ентрери и естествено реагира с обезоръжаваща усмивка.

— Значи войникът ще оживее? — попита Атрогейт, но Праткъс само сви рамене.

Зад тях Калихай изплака.

— Спести ми един удар — отбеляза Атрогейт, разбирайки както и всички останали, по кухия и безпомощен тембър на риданията, че смъртта най-сетне е застигнала Парисъс.

Калихай продължи да ридае дори след като Праткъс се присъедини към нея и се опита да я успокои.

— Може все пак да се наложи да ударя — измърмори Атрогейт след няколко мига от несекващото оплакване.

Елъри приближи коня си зад фургона и попита свещеника за Парисъс и войника.

— Гадничка отрова — чуха думите на джуджето Ентрери и Джарлаксъл.

— Дори не сме стигнали града и двама вече са мъртви — каза Ентрери на мрачния елф.

— Двама по-малко, с които да делим съкровищата, които несъмнено ни очакват в края на пътя.

Ентрери не си направи труда да отговаря.

Малко по-късно, когато Палишчук се очерта доста по-ясно пред тях, групата забеляза кръг от ярко оцветени фургони, спрени пред южната стена на града. В този момент Мариаброн пришпори коня си в галоп и избърза напред.

— Търговецът Уингхам и неговата трупа — обясни Елъри, приближавайки се зад Ентрери.

— Не съм го чувал — отвърна й Джарлаксъл.

— Уингхам — отвърна лукаво Атрогейт и всички очи се обърнаха към него, за да видят как държи единия от боздуганите пред себе си, а покритата с шипове топка се люлее и поклаща на края на веригата в ритъма на движещия се фургон.

— Уингхам е известен с това, че продава редки предмети, по-точно оръжия — обясни Елъри. — Ще е повече от заинтересуван от твоя меч — добави тя, поглеждайки към Ентрери.

Ентрери се усмихна пряко волята си. Можеше да си представи как дава оръжието за оглед на „Уингхам“, който и да беше този „Уингхам“. Без защитната ръкавица неподозиращ или по-слаб индивид, опитващ се да държи Нокътя на Шарон, щеше да се окаже победен и погълнат от могъщия съзнателен предмет.

— Хубав комплект боздугани — поздрави джуджето Джарлаксъл.

— По-хубави, отколкото смяташ — отвърна Атрогейт с гротескно намигване. — Пращат враговете да летят по-далече, отколкото ти мяташ.

Ентрери се изкикоти.

— Хубави оръжия — съгласи се Джарлаксъл.

— Силно омагьосани — добави Елъри.

Джарлаксъл погледна от люлеещия се боздуган към командира и каза:

— Изглежда ще трябва да посетя този Уингхам.

— Носи си торба със злато — извика му джуджето. — И бъди готов да се простиш с него!

— Уингхам е известен като непреклонен търговец — обясни Елъри.

— Значи наистина трябва да го посетя — каза мрачният елф.

Праткъс се приближи с поклащане и се наведе между Ентрери и Джарлаксъл.

— Мъртва е — потвърди той. — Мисля, че е по-добре за нея, че всичко приключи бързо, защото никога нямаше да може да използва ръцете и краката си.

Това накара убиецът да трепне леко, припомняйки си подскачането на фургона, когато бе преминал през бедната Парисъс.

— Какво ще кажеш за Дейвис Енг? — попита Елъри.

— Той е болен, но си мисля, че ще се възстанови. Няколко десетдневки в леглото ще го изправят на крака.

— Месец? — отвърна Елъри. Не изглеждаше доволна от информацията.

— Трима си отидоха — промърмори Ентрери, но на мрачния елф сякаш не му пукаше.

Елъри обаче явно се вълнуваше.

— Поддържай го жив на всяка цена — нареди тя, после изви коня си настрани и заби пети в хълбоците му.

Съпровождан от нестихващите ридания на Калихай, Ентрери придвижи фургона по оставащото до Палишчук разстояние. По заповед на Елъри закара каруцата покрай цирка на Уингхам до южната порта на града, където им позволиха да преминат без проблеми — несъмнено благодарение на Мариаброн, който отдавна бе влязъл.

Спряха край караулното помещение веднага след южната порта и бяха посрещнати от коняри и прислужници.

— Обещавам ти, че няма да забравя какво направи — прошепна Калихай на Ентрери, докато минаваше покрай него, за да слезе от фургона.

Джарлаксъл отново сложи ръка на рамото на убиеца, но Ентрери нямаше намерение да отговаря на откритата заплаха — поне не и с думи.

Ентрери рядко отговаряше с думи на заплахи. В мислите си разбираше, че Калихай скоро отново ще застане до Парисъс.

Трима градски стражи се появиха, за да свалят Дейвис Енг, подканяйки Праткъс да иде с тях. Други двама дойдоха, за да вземат тялото на Парисъс.

— Вътре има няколко стаи за нас, макар че няма да се бавим дълго — обясни Елъри на останалите. — Настанете се удобно и си починете колкото можете.

— Изоставяш ли ни? — попита мрачният елф.

— Мариаброн ми е оставил съобщение, че трябва да се срещнем при цирка на Уингхам — обясни тя. — Ще се върна след това с решение какъв ще е маршрутът ни.

— Твоят маршрут — поправи я Калихай, привличайки всички погледи върху себе си. — Аз приключих с теб.

— Знаеше за опасностите, когато се присъедини към похода ми — сгълча я Елъри, но не ядосано, — както и Парисъс.

— Няма да съм част от група с този — отвърна Калихай и вирна брадичка към Ентрери. — Той ще хвърли всеки от нас към смъртта му, за да спаси себе си. Чудно е, че някой друг освен него и мрачния елф оцеля по пътя.

Елъри погледна към убиеца, който просто сви рамене.

— Ба! Но твоята дружка падна и отпраши към Ада прекъсна я Атрогейт. — Всички ще измрем, не можем го спрем, та защо да ревем! Буахаха!

Калихай го изгледа кръвнишки, което го накара да се разсмее още по-силно. Той се заклатушка към караулното и не изглеждаше никак разтревожен.

— Човек трябва да внимава с него — прошепна Джарлаксъл на Ентрери, и убиецът не го оспори.

— Съгласи се да участваш докрай — каза Елъри на Калихай. Тя се приближи и докато говореше, придърпа със сила жената към себе си. — Парисъс е мъртва и няма нищо, което ти или някой друг можете да направите.

Ние имаме дълг, който трябва да изпълним.

— Твоят дълг, но вече не и мой. Елъри я изгледа твърдо.

— Нима ще се окажа извън закона в земите на крал Гарет, защото отказвам да пътувам с група, на която не може да се разчита?

Погледът на Елъри омекна.

— Не, разбира се, че не. Ще помоля само да останеш и да наглеждаш Дейвис Енг. Изглежда, че и той няма да продължи пътуването си с нас. Когато приключим с Палишчук, ще ви върнем във Ваасанската порта — с тялото на Парисъс, ако това е твоят избор.

— И делът ми остава? — посмя да попита жената. — Както и делът на Парисъс, който тя ми завеща пред собствените ти очи?

За изненада на Ентрери и Джарлаксъл Елъри се съгласи без колебание.

— Ядосано малко създание — прошепна Джарлаксъл на приятеля си.

— Източник на неприятности? — зачуди се Ентрери.

— Мариаброн се завърна — каза Уингхам на Олгерхан, когато намери едрия полуорк обратно при къщата на Нюнги. — Довел е командир от Ваасанската порта, заедно с няколко други наемници, за да разучат замъка.

Ще намерят начин, Олгерхан. Арраян ще бъде спасена.

Войнът го погледна с неприкрит скептицизъм.

— Ти ще ги придружиш в пътешествието им — продължи Уингхам, — за да им помогнеш да открият начин да се справят с проклятието на Зенги.

— А ти ще се грижиш за Арраян? — попита Олгерхан със същото красноречиво съмнение. Той погледна през широкото фоайе към една врата, която водеше към малък килер. — Ще я защитиш от него?

Уингхам също погледна натам.

— Затворил си великия Нюнги в килер?

Олгерхан сви рамене и Уингхам тръгна натам.

— Остави го вътре! — настоя Олгерхан.

Уингхам се завъртя обратно към него, изумен, че обикновено податливият — или поне контролируем войн го командва.

— Остави го вътре — повтори Олгерхан. — Моля те. Може да диша. Не е овързан опасно.

Двамата се взираха един в друг дълго време и Олгерхан остана с впечатление, че Уингхам води вътрешна борба заради някакво решение. Старият търговец понечи да заговори неколкократно, но се спираше и най-накрая просто зае замислена поза.

— Няма да се грижа за Арраян — изрече решително Уингхам най-накрая.

— Тогава няма да я оставя.

Уингхам пристъпи към Олгерхан и бръкна в джоба на палтото си. Олгерхан се наведе назад, за да се предпази, но се успокои, когато видя предметите, които Уингхам извади — два златни пръстена с по един скъпоценен камък на всеки.

— Къде е тя? — попита Уингхам. — В къщата си ли?

Олгерхан го изгледа продължително, след което поклати отрицателно глава. Погледна нагоре към стълбите, после го поведе към първия балкон. Арраян беше настанена в една малка спалня. Лежеше съвсем неподвижно, дишането й бе равномерно.

— Чувства се малко по-добре — обясни Олгерхан.

— Знае ли за Нюнги?

— Казах й, че е с теб и търси някои отговори.

Уингхам кимна, после се приближи до племенницата си. Седна на леглото до нея, закривайки видимостта на Олгерхан. За момент се наведе ниско, после се отдръпна.

Погледът на Олгерхан бе привлечен към жената и към пръстена, който Уингхам й бе сложил. Прозрачният скъпоценен камък проблесна за момент, после посивя, сякаш в камъка някак бе проникнал пушек. Продължи да потъмнява, докато Олгерхан се приближаваше и когато нежно вдигна ръката на Арраян, за да го огледа по-отблизо, беше станал мастиленочерен като оникс.

Войнът погледна към Уингхам, който стоеше с протегната към него ръка и му подаваше другия пръстен.

— Достатъчно силен ли си, за да споделиш участта й? — попита Уингхам.

Олгерхан го погледна без напълно да разбира. Уингхам вдигна другия пръстен.

— Това са споделящи пръстени — обясни старият търговец. — Едновременно благословия и проклятие, създадени много отдавна от магия, загубена за света.

Съществуват само няколко чифта — предмети, създадени за любовници, които са били обвързани с тяло и душа.

— С Арраян не сме…

— Знам, но няма значение. Има значение онова, което е в сърцето ти. Достатъчно силен ли си, за да споделиш участта й, и готов ли си да умреш за нея или до нея, ако се стигне до това?

— Разбира се, че съм — отвърна Олгерхан без никакво колебание.

Той се протегна към Уингхам и взе предложения пръстен. Хвърли мимолетен поглед на Арраян и плъзна пръстена на ръката си. Преди дори да го нагласи на мястото му, го обзе дълбока умора. Зрението му се замъгли и главата му запулсира от остра болка. Стомахът му се разбунтува от вълните на гадене и краката му се заклатушкаха, сякаш щяха да се прегънат под него. Почувства се така, сякаш огромни нокти са се материализирали вътре в него и са започнали да дърпат живителните му сили, опъвайки тази тънка линия толкова рязко и настоятелно, че Олгерхан се уплаши, че тя просто ще се скъса и ще се взриви в облак разсеяна енергия.

Почувства ръката на Уингхам, която го подкрепи, и използва осезаемата хватка като водач към външния свят. През замъгленото си зрение мерна Арраян, която лежеше неподвижно, но с отворени очи. Тя помръдна едната си ръка, за да отмести назад гъстата си коса и дори през замаяността за Олгерхан беше очевидно, че цветът на лицето й се е върнал.

Тогава осъзна всичко съвсем ясно. Уингхам го бе помолил да „сподели участта й“.

С тази мисъл в ума си полуоркът изръмжа и отпъди гаденето, изправи се, сграбчи ръката на Уингхам със своята и целенасочено я отмести. Погледна към стария търговец и кимна. После сведе очи към пръстена си и загледа как кървавочервена мъгла нахлу и почна да се върти във фасетите на камъка. Мъглата посивя, но съвсем леко, не се появи чернотата, която бе видял на пръста на бедната Арраян.

Погледна обратно към жената и пръстена й и забеляза, че вече не е черен като оникс.

— Със силата на тези пръстени товарът е споделен прошепна му Уингхам. — Мога само да се надявам, че не съм дал на нарастващата постройка още по-голям източник на сила.

— Няма да се проваля в това — увери го Олгерхан, макар никой от двамата да не знаеше какво означава „това“.

Уингхам се приближи и огледа Арраян, която очевидно си почиваше по-удобно, макар отново да бе затворила очи.

— Това е временно решение — каза търговецът. — Кулата ще продължи да смуче енергия от нея и докато тя отслабва, ще отслабваш и ти. Това е последният ни шанс — единственият ни шанс — да я спасим. Двамата ще идете с Мариаброн и пратениците на Гарет. Победете силата, която хвърля мрак над земите ни, но ако не можете, ти, Олгерхан, ще трябва да направиш нещо друго за мен.

Едрият полуорк слушаше внимателно и се взираше твърдо в стария Уингхам.

— Не трябва да позволяваш на замъка да я вземе — обясни Уингхам.

— Да я вземе?

— Да я погълне — дойде отговорът. — Не мога дори да схвана напълно какво означава това, но Нюнги, който е по-мъдър от мен, беше особено настоятелен по този въпрос. Замъкът нараства от живителните сили на Арраян и е спечелил много, защото ние не знаехме с какво се борим. Дори сега не разбираме как да го победим, но трябва да го победим и то бързо. И ако не можеш, Олгерхан, искам думата ти, че няма да му позволиш да погълне моята Арраян!

Погледът на Олгерхан отново се отклони към Арраян, докато се опитваше да осмисли думите на Уингхам и когато най-накрая значението им започна да му се изяснява, погледът му стана още по-твърд.

— Молиш ме да я убия?

— Моля за милостта ти и изисквам силата ти.

Олгерхан изглеждаше така, сякаш ще се хвърли към Уингхам и ще откъсне главата му от раменете.

— Ако не можеш да го направиш за мен, тогава… — започна Уингхам, вдигна отпусната ръка на Арраян и сграбчи пръстена.

— Недей!

— Тогава искам думата ти — каза търговецът. — Олгерхан, пред нас няма избор. Иди и се бий, ако предстои битка. Мариаброн е мъдър и е довел интересна група със себе си, включително мрачен елф и мъдър маг от Дамара. Но ако битката не може да бъде спечелена или поне не спечелена навреме, тогава не бива да позволяваш на замъка да вземе Арраян. Трябва да намериш силата да бъдеш милостив.

Към края на думите му Олгерхан вече дишаше накъсано и почувства как сърцето му се разкъсва, докато гледаше своята скъпа Арраян на леглото.

— Пусни ръката й — каза накрая. — Разбирам и няма да се проваля в това. Замъкът няма да получи Арраян, но ако тя умре от ръката ми, знай, че бързо ще я последвам в отвъдния свят.

Уингхам кимна бавно.

— По-добре това, отколкото да влизам в замъка до онова неприятно джудже — каза Дейвис Енг с глас, отслабен от отровата.

При него бяха дошли билкари, а Праткъс бе направил още лечебни магии. Всички бяха съгласни, че ще оцелее, но ще му е нужно известно време преди да има силата дори да се върне във Ваасанската порта. След това вероятно щяха да минат няколко десетдневки преди да може отново да вдига меча си.

— Атрогейт? — попита Калихай.

— Гадна малка отрепка.

— Ако те чуе да казваш това, ще ти смачка черепа — отвърна жената. — Твърди се, че е най-добрият боец на стената, а в тези боздугани, дето размахва, има доста магия.

— Физическата сила е едно. Силата на сърцето е съвсем друго. Този така чудесен боец мислил ли е някога да се запише в Армията на Кървав камък?

— Като служи на стената, той служи на каузата на крал Гарет — припомни Калихай.

Легналият по гръб Дейвис Енг отпъди с ръка тази идея.

Калихай настоя.

— Колко уши на чудовища е донесъл на командир Елъри, а? А също и на гиганти. Не са мнозина тези, които могат да твърдят, че са победили гигант в единоборство, но Атрогейт с лекота може да го потвърди.

— И откъде знаеш, че е бил сам? Той си има оня кльощав приятел — по-неприятен и от джуджето!

— И по-опасен — каза Калихай. — Не говори лошо за Кантан в мое присъствие.

Дейвис Енг вдигна глава достатъчно, че да я изгледа намръщено.

— И бъди достатъчно умен да правиш каквото ти казвам, докато лежиш така безпомощно — добави жената и това го накара да легне назад.

— Не знаех, че сте приятели.

— Аз и Кантан? — изсумтя жената. — Колкото повече разстояние има между двама ни, толкова по-спокойна съм. Но както и с джуджето, предпочитам той да е на моя страна, вместо да е срещу мен. — Тя си пое въздух и отиде до огнището на малката стая, където къкреше котле със задушено. — Искаш ли още?

Мъжът махна с ръка и поклати глава. Изглеждаше, че вече се отнася далече, далече от страната на будните.

— По-добре човек да е тук, наистина — каза Калихай на себе си, защото Дейвис Енг бе изпаднал в безсъзнание. — Чувам, че ще ходят в този замък, а това не е място, където искам да бъда, независимо дали Атрогейт и Кантан ще са край мен, или не.

— Но не каза ли току-що, че джуджето е добър боец? — долетя зад гърба й друг глас и жената замръзна на място. — А кльощавият е още по-опасен?

Калихай не посмя да се обърне, знаеше от близостта на гласа, че новодошлият може с лекота да я ликвидира, ако го заплаши. Как бе достигнал толкова близо?

Как въобще бе влязъл в стаята?

— Може ли да знам кой се обръща към мене? — посмя да попита тя.

Една ръка я сграбчи за рамото и я завъртя, за да се озове пред тъмните очи на Артемис Ентрери. В погледа на Калихай припламна гняв и тя трябваше да се пребори с желанието да се нахвърли върху мъжа, който бе допуснал приятелката й да падне под колелетата на фургона.

Разумът надделя над изкушението, макар че като наблюдаваше мъжа, застанал толкова спокойно, с отпуснати ръце, готови да измъкнат за секунди някое от украсените оръжия, знаеше, че няма шанс.

Не сега. Не и когато собствените й оръжия бяха в другия край на стаята до леглото на Дейвис Енг.

Ентрери й се усмихна и тя осъзна, че погледът към спящия войник я е издал.

— Какво искаш? — попита тя.

— Исках да продължиш да говориш, за да мога да чуя каквото ми е нужно и да продължа по пътя си — отвърна Ентрери. — Тъй като това очевидно не е опция, реших да те подканя да продължиш.

— Да продължа какво?

— Оценката си на Атрогейт и Кантан, като за начало — отвърна убиецът. — И всякаква информация, която можеш да предложиш за другите.

— Защо бих ти предложила какв…

Тя прехапа последната дума и за малко да отхапе върха на езика си, защото убиецът беше извадил инкрустираната кама по-бързо, отколкото очите й успяваха да следят, и я бе опрял на брадичката й.

— Защото не те харесвам — обясни Ентрери. — И освен ако не ме накараш да те харесам през следващите няколко минути, ще направя смъртта ти непоносима.

Той натисна още малко и принуди Калихай да се изправи на пръсти.

— Мога да предложа злато — каза тя през стиснати зъби.

— Ще взема всичкото злато, което искам — увери я той.

— Моля — проплака тя. — С какво право…

— Нима не ме заплаши на пътя? — отвърна той. — Не оставям подобни приказки ненаказани. Не оставям живи врагове зад гърба си.

— Аз не съм ти враг — промърмори дрезгаво тя. — Моля те, позволи ми да ти покажа.

Тя вдигна ръка, сякаш да го погали нежно, но той само се усмихна и притисна ужасяващата кама по-силно, пробивайки съвсем леко кожата.

— Не те намирам за привлекателна — каза Ентрери. — Не смятам, че си съблазнителна. Дразни ме фактът, че си още жива. Остава ти много малко време.

Той позволи на кинжала да изтегли малко от живителната сила на полуелфката във вампирската си прегръдка. Очите на Калихай се разшириха в изражение, така изпълнено с ужас, че убиецът бе сигурен, че е получил цялото й внимание.

Той протегна другата си ръка, постави я на гърдите й и прибра камата, като безцеремонно я блъсна назад и встрани от огнището.

— Какво искаш да узнаеш от мен? — задъха се Калихай с една ръка на брадичката, сякаш вярваше, че трябва да задържи живителната си сила.

— Какво още има да се знае за Атрогейт и Кантан?

Жената вдигна ръце сякаш не разбираше.

— Биеш се с чудовища, за да си изкарваш прехраната и въпреки това се страхуваш от Кантан — каза Ентрери. — Защо?

— Има опасни приятели.

— Какви приятели?

Жената преглътна тежко.

— Два удара на бързо тупкащото ти сърце — каза Ентрери.

— Казват, че е свързан с цитаделата.

— Каква цитадела? И разбери, че почвам да се изморявам да ти измъквам всяка дума с ченгел.

— Цитаделата на убийците.

Ентрери кимна разбиращо. Чувал бе слухове за сенчестата групировка, зародила се след падането на Зенги и създала свое кралство в сенките, сътворени от яркото сияние на крал Гарет. Не бяха много по-различни от пашите, на които Ентрери бе служил дълги години по улиците на Калимпорт.

— А джуджето?

— Не знам — отвърна Калихай. — Опасно, разбира се, и могъщо в битка. Дори това, че разговаря с Кантан, ме плаши. Това е всичко.

— А другите?

Жената отново вдигна ръка, сякаш не разбираше въпроса.

— Другото джудже?

— За него не знам нищо.

— Елъри? — попита той, но поклати глава още докато изричаше името, съмнявайки се, че има нещо, което полуелфката може да му каже за червенокосата командирка. — Мариаброн?

— Не си чувал за Мариаброн Скиталеца?

Гневният поглед от страна на Ентрери й припомни, че не е нейна работа да задава въпросите.

— Той е най-известният пътешественик във Вааса, истинска легенда — обясни Калихай. — Твърди се, че може да проследи бързолетяща птица над планините върху каменист терен. Добър е с острието и е още по-умен, и сякаш винаги е в центъра на значимите събития.

Всяко дете в Дамара може да ти разкаже истории за Мариаброн Скиталеца.

— Чудесно — измърмори убиецът под носа си. Мина през стаята и отиде до колана с меча на Калихай, подхвана го с крака си и го изпрати във въздуха към очакващите й ръце.

— Достатъчно добре — каза й той. — Искаш ли да добавиш нещо?

Тя погледна от меча към убиеца и отвърна:

— Не мога да пътувам с вас. Наредено ми е да пазя Дейвис Енг.

— Да пътуваш? Милейди, вие няма да напуснете тази стая. Но думите ти ми стигат. Вярвам ти. Уверявам те, това не е малко.

— Тогава какво?

— Получи правото да се защитаваш.

— Срещу теб?

— Макар да подозирам, че би предпочела да се биеш с него — той хвърли бърз поглед към изпадналия в безсъзнание Дейвис Енг, — не вярвам, че ще се справи със задачата.

— А ако откажа?

— Ще боли повече.

Несигурността в погледа на Калихай изчезна и тя си възвърна първичното и решително изражение, което Ентрери бе виждал толкова много пъти. Погледът, който има боецът, когато няма как да избяга от битката пред себе си. Без да мига, без да сваля поглед от него дори и за миг, Калихай извади меча от ножницата и зае защитна позиция.

— Няма нужда от това — отбеляза тя. — Но ако трябва да умреш сега, така да бъде.

— Не оставям врагове зад гърба си — каза Ентрери и извади Нокътя на Шарон.

Почувства леко подръпване върху съзнанието си от разумното оръжие, но прекрати вмешателството с мисъл. После се хвърли напред — внезапна и брутална вихрушка от движения, в която водеща бе камата, а мечът замахваше след нея.

Калихай вдигна острието си да блокира, но Ентрери промени ъгъла в последния момент, карайки меча да проблесне недокоснат — докато не обърна посоката и не нанесе удар от долната страна на нейното оръжие, което предизвика изненадан вик, придружен от гръмкото звънтене на метал.

Ентрери удари меча й отново, докато тя се опитваше да го удържи, после отстъпи крачка назад.

Жената се плъзна зад огнището и погледна към Ентрери над пламъците. Погледът й се спусна за секунди към гърнето.

Това бе достатъчно за Ентрери.

Нокътя на Шарон се завъртя вертикално в мига, в който Калихай пристъпи към гърнето, запращайки го заедно с триножника напред, за да изсипе във въздуха гореща яхния. Последва го с вой, който се превърна в изненада щом видя стената от черна пепел, която бе създал мечът на Ентрери.

Въпреки това не успя да удържи инерцията си от прескачането на малкото огнище и последва гърнето през стената от пепел. Изскочи от облака, размахвайки диво меча си, за да прогони несъмнено отстъпващия натрапник още по-надалеч.

Само дето него го нямаше.

— Как? — успя да промълви Калихай, в момента, в който остра като експлозия болка проряза бъбреците й.

Тялото й сякаш бе обхванато от огън и преди да успее да възстанови чувствителността си, бе на колене.

Опита се да завърти рамене и да замахне с меча зад гърба си, но един ботуш спря лакътя й, болезнено опъна ръката й и оръжието излетя.

Почувства как тежкото острие се намества върху ключицата й, а зловещият му ръб бе до врата й.

Ентрери знаеше, че трябва да я довърши тук и сега.

Омразата й на пътя му бе послужила като предупреждение, че някой ден може да се разплати с него за онова, което възприемаше като негова вина.

Но в този момент го обзе странно чувство, силно и настоятелно. Видя Калихай в друга светлина, по-мека и уязвима, светлина, която го накара да преосмисли предишните си думи към нея — почти. Погледна отвъд белега на лицето и видя красотата, която се криеше отдолу. „Какво бе накарало жена като нея да поеме по пътищата“, зачуди се той.

Дръпна меча назад, но вместо да го върне обратно и да отсече главата на врага си, се наведе много близо до нея, а дъхът му пареше в ухото й.

Разтревожен от емоциите си, Ентрери яростно ги отхвърли.

— Спомни си колко лесно бе победена — прошепна й той. — Спомни си, че не те убих, както не убих и приятелката ти. Смъртта й бе нещастен инцидент и ми се ще да можех да се върна назад и да я хвана, преди да падне, но не мога. Ако не можеш да приемеш истината, запомни това.

Убиецът допря острието на ужасната си кама до бузата й и жената потрепери от отвращение.

— Ще направя така, че да боли, Калихай. Ще те накарам да ме молиш да приключа, но…

На Калихай й отне няколко мига, докато осъзнае, че студеният метал на демоничното острие вече не е допрян до кожата й. Бавно се престраши да отвори очи и дори още по-бавно посмя да се обърне.

В стаята нямаше никого с изключение на Дейвис Енг, който лежеше с изпълнени с ужас очи, очевидно станал свидетел на последните мигове от едностранния двубой.

Глава 12 Погледът в очите й

Когато Ентрери настигна Джарлаксъл и останалите, те вече бяха направили лагер на една могила отвъд северната стена на Палишчук.

От тази позиция растящият замък се виждаше твърде ясно.

— Когато тръгнах оттук последния път, не беше нищо повече от основи и приличаше на постройка, много по-малка от тази — каза им Мариаброн шепнешком. — Уингхам го нарече копие на замъка Опасни и вече се страхувам, че е прав.

— А ти някога си поглеждал към онова ужасно място, така ли? — попита Елъри.

— Е, ако вътре няма никой, ще го направим наше укрепление! — изрева Атрогейт. — Имам си приятели, които да пазят таз стена!

— Имаш си навик, който ще те остави без глава — промърмори Джарлаксъл, но достатъчно силно, че да го чуе Атрогейт, което естествено накара дивото джудже да се разсмее още по-силно.

— Каква изненада — отбеляза мрачният елф.

— Единствения вид, който харесвам! — отвърна Атрогейт без забавяне.

— Съмнявам се, че е необитаем или че ще остане за дълго такъв — намеси се Праткъс. — Мога да почувствам злото излъчване на нещото — като сигнален огън, предполагам, за всяко чудовище в този край на Вааса.

Ентрери погледна към Джарлаксъл и двамата си размениха многозначителни погледи. Странният замък, подобно на кулата, с която се бяха сблъскали преди, вероятно нямаше нужда от външен гарнизон. Кулата почти ги бе убила и бе унищожила вероятно най-добрия му артефакт. Ентрери се зачуди колко ли по-страховит може да е замъкът, защото бе в пъти по-голям от онази единична кула.

— Каквито и да са чувствата ти, добро ми джудже, и каквито и да са страховете ни, на нас е възложено да изследваме по-отблизо — вметна Кантан. — Това ще е нашият курс, нали, командир Елъри?

Ентрери долови някакъв подтекст в думите на Кантан. Може би фамилиарност?

— Наистина, дългът ни съвсем ясно е такъв — отвърна Елъри.

На Ентрери се стори, че тя се държи твърде формално с магьосника, твърде хладно.

— Значи на сутринта — каза Мариаброн. — Уингхам каза, че ще се срещне с нас тук тази вечер, а той не е от онези, които нарушават думата си.

— Не го и прави — долетя глас от подножието на хълма и всички се обърнаха едновременно, за да погледнат възрастен полуорк, който стъпваше тежко по склона ръка за ръка с жена, чиято друга ръка бе хваната здраво от друг полуорк, едър и тромав екземпляр.

Обикновено Ентрери би се фокусирал върху най-едрия в групата, защото се движеше като войн и бе достатъчно грамаден, за да се предполага, че е евентуална заплаха. Но убиецът въобще не гледаше към него, очите му се отклониха към жената в средата. Сякаш изплува на светлината от лагерния им огън като някакво привидение, излязло от сън. Макар да бе хваната подръка от двамата мъже около нея, тя изглеждаше отдалечена от тях, почти безплътна. Имаше нещо познато в широкото й плоско лице, в блясъка в очите й и в наклона на устата й, докато се усмихваше, съвсем леко нервно. Имаше нещо топло у нея, Ентрери почувства някъде дълбоко навътре в себе си, сякаш само като я бе зърнал, у него се бяха събудили отдавна забравени и все още неясни спомени за по-добро място и по-добри времена.

Тя погледна към него и очите им се срещнаха. За един дълъг миг сякаш имаше видима аура във въздуха помежду им.

— Както обещах, Мариаброн, доведох племенницата си Арраян Фейлин и нейния придружител Олгерхан — каза Уингхам и наруши магията на момента.

Арраян примигна, прочисти гърлото си и отклони поглед.

— Книгата беше изгубена за нас за известно време — обясни Мариаброн на останалите. — Арраян бе тази, която я откри, както и нарастващата постройка на север от града. Тя беше първата, която разпозна тази тъмна сила и ни предупреди.

Ентрери погледна първо жената, после Джарлаксъл, в отчаян опит да прикрие паниката в очите си. Спомените за кулата извън Хелиогабалус погребаха онези за далечна и недостижима топлота и фактът, че по някакъв начин жената бе свързана с тази зла постройка на краля вещер, прободе сетивата на Ентрери.

Спря се и обмисли това чувство.

Защо трябваше да му пука?

Погледът, който Ентрери хвърли на Арраян, когато Уингхам я представи, не остана незабелязан за Джарлаксъл.

„Нито пък бе пропуснат от едрия придружител от другата страна на Арраян“, отбеляза мрачният елф.

Джарлаксъл също бе хванат леко неподготвен, когато за пръв път погледна към племенницата на Уингхам, защото определено не очакваше привлекателност у един полуорк. Очевидно беше взела повече от човешкото си наследство, отколкото от оркския си родител или прародител и освен това Джарлаксъл видя в Арраян сходство с друга жена, която бе познавал — не човек, а полуръст.

„Ако Дуавел Тигъруилис имаше човешка братовчедка — помисли си Джарлаксъл, — то тя определено щеше да прилича на Арраян Фейлин“.

Може би това бе разпалило внезапния интерес на Ентрери.

Джарлаксъл смяташе целия обрат за истински забавен. Може би леко опасен, имайки предвид размера на пазача на Арраян, но пък Артемис Ентрери определено можеше да се грижи за себе си.

Мрачният елф се присъедини към другаря си, докато останалите се настаняваха около северния край на хълма. Ентрери беше от далечната страна и наглеждаше южната ивица — малко парче земя между лагера им и градската стена.

— Замък — промърмори Ентрери, когато Джарлаксъл седна до него. — Проклет замък. Илнезара ти е казала за това.

— Разбира се, че не — отвърна мрачният елф.

Ентрери обърна глава и го изгледа кръвнишки.

— Дойдохме на север към Вааса и съвсем случайно се натъкнахме на нещо толкова подобно на онова, което оставихме в Дамара? Невероятно съвпадение, не си ли съгласен?

— Казах ти, че нашите благодетели вярват, че може да има съкровища за откриване — отвърна невинно мрачният елф. Приближи се по-близо снижи гласа си и добави: — Появата на кулата на юг показва, че на повърхността скоро може да се появят и други съкровища, да, но аз ти бях казал за това.

— Съкровища? — долетя скептичното ехо. — Така ли би нарекъл замъка?

— Евентуално…

— Нима вече забрави срещу какво се изправихме в онази кула?

— Победихме.

— Едва избягахме живи — заспори Ентрери. Проследи загрижения поглед на Джарлаксъл на север и осъзна, че трябва да снижи гласа си. — И какво получихме?

— Черепа.

— В замяна на ръкавицата ми? Не бих го нарекъл честна размяна. И как предлагаш да се бием с тази постройка, когато ръкавицата вече я няма? Да не би Илнезара да ти е дала някой предмет, за който не знам? Или пък някаква информация?

Джарлаксъл положи големи усилия да запази безизразно изражение. Последното нещо, което искаше да направи в момента, предвид погледа на Ентрери към Арраян, бе да му обясни за вида на връзката между Херминикъл магьосника, Херминикъл лича и самата кула.

— Усещането за приключение, приятелю — бе единственото, което каза Джарлаксъл. — Велик артефакт на Зенги, книга, може би, или пък някаква друга подсказка ни очаква вътре. Как можем да не вземем под внимание тази възможност?

— Леговището на дракона често крие огромни съкровища, дори артефакти, и според аргументите ти подобен лов би бил най-великото приключение — контрира го Ентрери с неприкрит сарказъм. — Когато приключим тук, може би нашите „благодетели“ ще ни дадат карта за далечните им роднини. Едно изпълнено с приключение пътуване след друго.

— Това е идея.

Ентрери просто поклати бавно глава и обърна погледа си обратно на юг и към далечните стени на Палишчук.

Джарлаксъл се разсмя и го потупа по рамото, после се изправи и понечи да се отдалечи.

— Има връзки между другарите ни, които все още не разбираме напълно — каза Ентрери и накара мрачния елф да се спре за момент.

Джарлаксъл беше доволен, че приятелят му остава все така проницателен и нащрек както винаги.

— За какво съм ти пак, кльощав простак? — изрева Атрогейт, докато се приближаваше към Кантан на далечната западна страна на хълма, където магьосникът бе опънал палатката си — обикновена, с формата на обърнато V, достатъчна да побере един или може би двама души, ако бяха слаби колкото него.

— Млъкни, тъпако — прошепна Кантан от вътрешността на палатката. — Ела тук!

Атрогейт се огледа наоколо. Останалите изглеждаха съвсем доволни и заети със собствените си дела.

Праткъс и Елъри бяха край огъня и готвеха нещо, което миришеше добре, но в интерес на истината, за Атрогейт нямаше храна, която да не мирише добре. На северния край на хоризонталния връх на хълма Арраян и Олгерхан седяха, взрени в мрака, докато проклетият мрачен елф беше отишъл на юг да се присъедини към смуглия си приятел. Атрогейт знаеше, че Мариаброн е изчезнал нейде в нощта, заедно със странния полуорк Уингхам.

Със свиване на рамене чернобрадото джудже падна на колене и пропълзя в палатката на Кантан. Вътре нямаше друга светлина освен далечния отблясък на лагерния огън, но това бе достатъчно на Атрогейт, за да осъзнае, че е сам в палатката. Но тогава откъде бе дошъл гласът на Кантан?

— Какво си намислил? — попита Атрогейт.

— Млъкни, глупако, и ела тук горе.

— Горе? — докато се придвижваше по посока на гласа, лицето на Атрогейт се докосна до въже, висящо от върха на палатката. — Горе?

— Покатери се по въжето — долетя рязък шепот отгоре.

Това се стори глупаво на джуджето, защото ако се изправеше, щеше да вдигне палатката от земята. Той обаче бе около Кантан достатъчно дълго, че да разбира странните прийоми на магьосника, така че с ново свиване на рамене сграбчи въжето и започна да се катери. Веднага щом краката му се отлепиха от земята, Атрогейт се почувства така, сякаш е напуснал ограниченията на палатката. С пакостлива усмивка джуджето задвижи ръце по-бързо и се закатери нагоре по въжето.

Там, където главата му трябваше да се удари в тавана на палатката, се оказа странно мъгливо пространство, магически разлом между измеренията. Джуджето се впусна през него и остана без въже — то просто свършваше насред въздуха!

Атрогейт се хвърли в кълбо напред и се приземи върху мека постелка. Претърколи се в седяща позиция и се озова в относително голяма стая, може би около дузина квадратни стъпки, добре обзаведена с много плюшени постелки, двойка столове от здраво дърво и малък пиедестал, върху който имаше кристална топка. Кантан надничаше в сферата.

— Е — обади се Атрогейт, — щом си помъкнал таквиз хубавини, защо опъваш палатка, в която едва се събира джудже, сгънато на три?

Кантан му махна нетърпеливо и джуджето въздъхна при липсата на оценка на остроумието му. Сви рамене, изправи се и мина по мекия килим, за да седне срещу кльощавия магьосник.

— Голи полуръстове? — попита с похотливо намигване.

— Всъщност отговорите ни от Кнеликт — отвърна Кантан, споменавайки отново името на величествения магьосник, за да изтрие усмивката от самодоволното изражение на Атрогейт.

Джуджето премести лице към кристалната топка и се втренчи в нея. Разкривената му физиономия изпълни сферата и предизвика изскимтяване от страна на Кантан, който се дръпна назад и го изгледа кръвнишки.

— Не виждам нищо освен теб — каза Атрогейт. — И си по-кльощав отвсякога!

— Магьосникът може да гледа в топката. Джуджето може да гледа само през нея.

— Тогава защо ме извика? — попита Атрогейт и се облегна в стола си. Огледа стаята отново и забеляза пламтящото огнище с гърне на него. — Имаш ли нещо, което става за ядене?

— Шпионите на цитаделата търсеха отговори надлъж и нашир — обясни Кантан. — Чак до Калимпорт.

— Никога не съм го чувал. Място ли е?

— На югоизточните брегове на Фаерун — отвърна Кантан, макар джуджето да не бе впечатлено. — Оттам произлизат нашите приятели — и дори не са променили имената си. Е, мрачният елф е от Мензоберанзан.

— И него не съм го чувал.

— Няма значение — отвърна магьосникът. — До неотдавна двамата са били в Калимпорт, придружени от много други мрачни елфи от Подземния мрак.

— Това съм го чувал. Дам, оттам идват проклетите мрачни елфи.

— Млъкни.

Джуджето въздъхна и сви рамене.

— Опитали са се да завладеят тъмните улички на града — каза Кантан.

— Улиците не са се предали, нали?

Магьосникът отново присви очи и изгледа заплашително джуджето.

— Изправили са се срещу гилдията на крадците, която доста прилича на нашата цитадела. Този Джарлаксъл е искал да контролира джебчиите и убийците на Калимпорт.

Атрогейт обмисли това за няколко мига, после прие по-сериозно изражение.

— Мислиш, че са дошли тук със същата идея?

— От всичко, което сме видели, няма признаци, че са довели със себе си съюзници — обясни магьосникът. — Може би са били унизени и са разбрали къде е мястото им сред нас. Може би не, и ако е така…

— Да, знам, ще ги убием в битка — отвърна джуджето, почти отегчено.

— Елъри е готова да се справи с мрачния елф.

— Ба, мога да ги размажа и двамата и да се приключи с това.

Кантан се наведе светкавично напред с разширени очи и диво изражение.

— Не ги подценявай — предупреди той. — Това не е обикновена двойка. Пътували са из цял Торил, а за мрачен елф да го направи толкова открито не е малко.

— Да, да, да — съгласи се Атрогейт, размахвайки чепатата си ръка във въздуха, за да успокои избухливия магьосник. — Внимателно и предпазливо и прочее. Винаги така.

— В противовес на обичайните ти методи.

— Методи, които са ме довели, където съм. — Той замълча, подскочи, после бързо се огледа, като дори преброи пръстите си. — При това без липсващи парчета, какво ще кажеш за това?

— Млъкни.

— Продължаваш да го повтаряш.

— Забравяш ли защо дойдохме тук? Кнеликт ни изпрати с цел.

— Да, да, да.

— Просто бъди готов — каза Кантан. — Ако се стигне до размяна на удари, да се надяваме, че Елъри ще може да се справи с мрачния елф. Другият е твоя задача.

Атрогейт щракна с пръсти във въздуха.

Дори докато Атрогейт още стоеше насреща му, Кантан започна да обмисля втори план, просто за всеки случай. Но се спря бързо, разбирайки от самодоволното изражение на джуджето, че могъщият Атрогейт не го счита за нужно.

В интерес на истината, и с оглед на множеството врагове, които Атрогейт бе ликвидирал с лекота, Кантан също не смяташе.

Командир Елъри се затича към източния край на върха на хълма. От лявата й страна се издигаше копието на замъка Опасни, отдясно Палишчук изглеждаше смален от истинската грандиозност на новата конструкция. Пред нея се издигаха североизточните върхове на Галенските планини, простиращи се на север, където се сблъскваха с гигантския леден къс на Великия ледник.

Елъри присви очи и клекна по-ниско, в опит да промени ъгъла на черния хоризонт, защото бе мернала движение в почти пълния мрак.

— Какво има? — попита джуджето Праткъс, подтичвайки зад нея.

Елъри поклати глава и бавно извади брадвата от ремъците на гърба си.

От другата страна Ентрери и Джарлаксъл също го забелязаха, както и Олгерхан и Арраян.

Силует, по-тъмен от сенките, се рееше към командира, размахвайки бързо прилепоподобни криле.

Елъри залитна назад с писък, както и Праткъс, но после, действайки само по инстинкт, дръпна брадвата назад, хвана дръжката с две ръце и метна оръжието към приближаващия се нападател.

Брадвата удари с тъп звук и хрущене и крилатото създание се изви по-високо във въздуха. Елъри клекна ниско, когато се спусна върху нея.

— Демони! — изрева Праткъс, щом видя звяра на фона на искрите от лагерния огън. Светлината лъщеше по ноктестите му ръце и крака и отвратителната му рогата глава. Беше хуманоидно създание с широки криле.

По-високо от Праткъс, но по-ниско от Елъри, създанието бе едновременно здраво и жилесто.

— Гаргойли — поправи го Джарлаксъл отдалече.

Обсидиановият звяр сграбчи с нокти брадвата на Елъри, която се бе забила дълбоко в гърдите му. От двете страни на раната течеше тъмна кръв. Задържа се хоризонтално още малко, после се строполи с главата напред и се затъркаля по билото на хълма.

Елъри моментално се хвърли отгоре му.

— Идват още! — изкрещя тя.

Плъзна се на колене до падналия гаргойл, сграбчи брадвата си с две ръце и я измъкна.

Зад нея Праткъс вече се бе заел със заклинанията, призовавайки магията на Думатоин, богът на джуджетата, пазителя на тайните под планината. Завърши с рязко ръкомахане, вдигайки ръце високо и нашироко, и докато произнасяше последната сричка от магията, експлозия от ярка светлина изпълни въздуха около него, сякаш самото слънце бе изгряло.

На тази светлина джуджето и останалите видяха, че думите на Елъри са точни, защото тъмни форми пляскаха с криле насам-натам на границата на ярката магия.

— Значи забавлението започва — каза Ентрери на Джарлаксъл.

Извади меча и камата си и се хвърли в битката, криввайки настрани, макар да не го осъзнаваше, за да се приближи до жената Арраян.

— Защитна постройка! — изкрещя Елъри. Призив от Мариаброн, идващ нейде от подножието на хълма, накара нея и останалите да се обърнат.

— Стегнат ред! — изкрещя, докато се засилваше от ръба на билото, после изчезна в нощта.

Ентрери се претърколи в кълбо напред, когато един гаргойл се спусна към него. Ноктите на създанието изтракаха във въздуха над убиеца. Той се изправи със замах и отсече крака на гаргойла преди създанието да изчезне от обсега му.

Ентрери не можа да го последва, защото второ се нахвърли върху него, размахвайки диво ръце. Създанието се опита да се приближи, за да го захапе или да го прободе с рога си, но мечът на Ентрери го принуди да отстъпи назад и да премести и двете си ръце от лявата страна на убиеца.

Ентрери пристъпи напред и надясно и направи лъжливо движение с камата. Гаргойлът се обърна, за да се претърколи зад него, но убиецът смени оръжията, меч в лявата ръка, кама отдясно, захванати обратно. Пристъпи напред с левия си крак, но го подпря стабилно, спря и смени посоката на инерцията си, обръщайки се отново към приближаващото се създание.

Един нокът одраска рамото му, но раната не беше сериозна. Убиецът с желание размени този удар със своя, забивайки камата дълбоко в средата на гърдите на гаргойла.

В добавка Ентрери изтегли малко от живителната сила на гаргойла чрез вампирското острие и почувства облекчаващата топлина на зарастващата рана.

Щом се отдръпна и завъртя отново, Ентрери замахна назад с меча, като удари създанието по лицето и го запрати с трясък на земята. Приключи завъртането, събирайки ръцете си и когато се изправи, оръжията му отново бяха в по-удобните си позиции — Нокътя на Шарон в дясната му ръка, инкрустираната кама в лявата.

Ентрери погледна първо надясно, където видя Арраян, Олгерхан и джуджето Праткъс, подредени в стабилен защитен триъгълник; после наляво, където Джарлаксъл беше приклекнал и свиваше и разпускаше ръката си, изпращайки поток ножове към прелитащ наоколо гаргойл. Създанието се повдигна с широко разперени криле, за да улови въздушното течение. Покръжи за момент, поемайки още един пробождащ удар, после се завъртя във въздуха и се гмурна бързо към мрачния елф.

Джарлаксъл срещна погледа на Ентрери за момент, намигна малко пресилено, после създаде сфера от мрак, скривайки напълно очертанията си и района около себе си.

Ентрери не успя да сдържи потрепването си, когато гаргойлът се гмурна в нея с пълна скорост.

Всякакви мисли да отиде при приятеля си изчезнаха бързо и той инстинктивно се хвърли на земята и се превъртя, замахвайки с меча си, за да отблъсне още едно от рогатите създания.

Друго обаче бе на земята и налиташе към него, а куцането му подсказа на Ентрери, че това е създанието, което бе посякъл по-рано.

Ентрери присви колене и повдигна хълбоците си от земята, извивайки гръб. С напрягане на добре подготвените си мускули се изстреля на крака и посрещна атаката с кос замах, който принуди гаргойла рязко да спре.

Вторият падна зад гърба му, но убиецът не бе хванат неподготвен. Той се обърна, докато създанието се приземяваше, мушкайки с камата си — без шанс да улучи, а колкото да задържи гаргойла настрани.

Мечът му се завъртя нагоре и настрани, отдясно наляво, после обратно отляво надясно и при това второ завъртане очите и ръцете на гаргойла последваха движението на острието. Мечът отново се изви в кръг и създанието трябваше да се извърти още повече и да загуби равновесие.

Ентрери остави острието да измине целия път назад, докато върхът му не се насочи право надолу. Извъртя се с него и под него, повдигна го нависоко заедно с ръцете на гаргойла. Създанието отново се опита да се извърти настрани, но движението на Ентрери бе навело убиеца към него. Той се остави да падне върху гаргойла, забивайки камата си в тялото му.

Убиецът с лекота възстанови равновесието си, използвайки теглото на гаргойла, за да прекрати падането си. Измъкна камата от тялото му и се завъртя обратно, за да се изправи срещу втория преследващ го гаргойл.

Мечът се насочи напред и гаргойлът подскочи нависоко, размахвайки криле, за да мине над него. Ентрери освободи непрогледната черна пепел от острието и тръгна напред, докато гаргойлът мина над него. Приклекна ниско под стената от пепел и махна с меча зад себе си, за да създаде втора.

Докато гаргойлите се обръщаха едновременно, за да огледат загадката, Ентрери се втурна през пелената, мушкайки с меча надясно, а с камата наляво. Той зави бързо надясно, където беше улучил, и нанесе удар с камата в корема на създанието, последван от полуобръщане, което му позволи да удари лицето на виещото създание с ефеса на Нокътя на Шарон. Докато измъкваше камата, обърна захвата й и я заби обратно в раненото чудовище веднъж, два пъти, три пъти…

Ентрери скочи напред уж за да се изправи срещу втория гаргойл и хитростта му накара създанието да изгуби инерцията си, но убиецът спря рязко и се завъртя, а мечът му замахна на нивото на рамото, за да отсече главата на ранения звяр.

Ентрери си позволи да падне назад, преценявайки движението, за да съвпадне перфектно с подновеното приближаване на втория звяр, който се впусна в атака и скочи над него.

Промуши нагоре с меча, посичайки гаргойла зад коляното и се претърколи назад, изправяйки се на крака зад създанието, което се мъчеше да се обърне.

Твърде бавно.

Ентрери го промуши в бъбрека с камата и гаргойлът изскимтя и отскочи настрани, завъртайки се.

Но убиецът беше там с Нокътя на Шарон, замахващ отдолу нагоре. Гаргойлът се опита да блокира и загуби едната си ръка.

Той обаче почти не забеляза, защото убиецът го притисна, нанасяйки удар по бедрото му с камата. Ентрери се изви и затегли, докато бързо се отдръпна, стъпвайки с левия си крак далече назад и дърпайки гаргойла малко напред.

Достатъчно близо за Нокътя на Шарон. Дясната ръка на убиеца долетя напреко и могъщият меч разсече гаргойла от лицето до раненото бедро.

Създанието изпищя, надавайки наистина неземен звук, и залитна крачка назад, после още една. Опита се да размаха криле и да отлети, но беше твърде късно за това и с объркан поглед към убиеца то падна мъртво.

Яркозелени мълнии пламнаха от пръстите на Арраян и се забиха в един атакуващ гаргойл. Един след друг магически създадените снаряди достигнаха и попариха създанието. С всеки следващ стъпките му напред ставаха все по-несигурни.

Въпреки това, докато гледаше жената, Праткъс се опасяваше, че гаргойлът ще се втурне върху нея. Той прогони гледката от ума си — тя трябваше да издържи! И продължи със заклинанието, скачайки към Олгерхан, който се биеше с две създания, а тежката му сопа премазваше протегнатите им ноктести ръце. Синкава магия се отдели от Праткъс и се вля в едрия полуорк. Лечебните енергии спряха кръвта от раната, която полуоркът бе получил при първия сблъсък.

Вик отстрани накара джуджето да се завърти на пети, точно навреме, за да види как гаргойлът се сблъсква с Арраян и двамата падат един върху друг. Джуджето скочи напред и удари чудовището по рогатата глава с бронирания си юмрук. Още докато удряше, осъзна, че снарядите на Арраян са си свършили работата. Сграбчи мъртвото създание за раменете и го отхвърли от жената, после хвана Арраян за ръка и я изправи отново на крака.

От счупения нос на Арраян течеше кръв, но джуджето нямаше време за това. Обърна се и започна да плете заклинание. Арраян направи същото, макар нейното мистично напяване да бе замазано от кръвта в устата й.

Снарядите й полетяха първи и се отклониха от двете страни на Олгерхан, за да ударят създанията, с които трескаво се биеше.

— Затвори очи! — изкрещя Праткъс миг преди заклинанието му да се активира.

Експлозия от ярка светлина изпълни района на битката и Олгерхан и гаргойлите едновременно отскочиха, ужасени. Преди едрият полуорк или Арраян да успеят да поставят под съмнение тактиката на джуджето, целта стана ясна, защото гаргойлът от лявата страна на Олгерхан започна да маха отчаяно с криле, очевидно заслепен.

Олгерхан се хвърли към десния. Завъртя тежката сопа пред себе си. Щом отиде далече наляво, я пусна с едната ръка. Прекара я под лявата си ръка и продължи замаха, придвижвайки я зад гърба си, където я хвана отново с дясната. Завъртя оръжието така, че задната му част да стърчи пред него, хвана я близо до ръба на дръжката с лявата си ръка и мушна напред в туловището на скачащия гаргойл, като същевременно пристъпи напред.

Опустошителният удар преви гаргойла надве и Олгерхан отстъпи и бързо дръпна сопата назад, така че и двете му ръце да са на дръжката й. Надавайки страховит рев, огромният полуорк замахна с две ръце и цапардоса гаргойла по тила, събаряйки го с лице на земята.

Олгерхан се хвърли към второто създание, а Праткъс вече произнасяше нова лечебна магия за война, когато Арраян изпищя и полетя напред, ударена с глава от поредното спускащо се създание.

Праткъс, естествено, насочи вниманието си към гаргойла край него, но не и преди да забележи, че Олгерхан също извива гръб от внезапна болка, макар нищо да не го бе ударило. Без да има време да разгадава загадката, джуджето нанесе страничен удар с малкия си боздуган.

Гаргойлът го хвана за дръжката, под топката с шипове, но джуджето бе очаквало точно това. Мускулестите крака на Праткъс се развиха, изстрелвайки го право в създанието и той нанесе удар с левия си юмрук, който се стовари право в лицето на гаргойла. Това, а не боздуганът, бе предпочитаният начин за атака на Праткъс, защото носеше тежки метални ръкавици, омагьосани специално за битка.

Джуджето продължи да напада, притискайки лицето си в гърдите на гаргойла. Пусна боздугана и започна да нанася удар след удар с юмруци в туловището на гаргойла. Всеки удар предизвикваше задъхано изръмжаване и надигаше гаргойла от земята.

Край него Арраян отново се ориентира към битката.

Тежък удар привлече вниманието й към Олгерхан, чиято сопа завъртя във въздуха слепия гаргойл, толкова брутално бе нанесен ударът.

Арраян долови движение с крайчеца на окото си и сграбчи кесията, където държеше съставките за магиите. Махна с ръка и призова магията си и въздухът над и до Олгерхан се изпълни с подобни на паяжина нишки.

Арраян нямаше на какво да закачи мрежата, така че тя не спря спускането на гаргойла, но когато създанието се удари в земята между нея и Олгерхан, беше цялото омотано и яростно се опитваше да се освободи.

Положението му само се влоши, когато втори гаргойл прелетя покрай Арраян, заби се в краката на омотания и го препъна. Точно зад този очукан силует изскочи Праткъс, надаващ бойния си вик.

Олгерхан също беше там и нанасяше тежки разсичащи удари, които раздробяваха костите на гаргойла.

Ударите бързо намаляха и Праткъс се обърна да запита едрия полуорк какво става. Думите замряха в гърлото му, когато осъзна, че Олгерхан се бори за въздух, изтощен и едва стоящ на краката си.

Джуджето го изгледа с любопитство, без да разбира напълно. Войнът не бе получил сериозни удари, а битката едва бе започнала.

Поклащайки глава, Праткъс можеше само да се обърне и да потърси нещо друго за удряне.

След поредното претърколване под ноктите на още един спускащ се гаргойл, Ентрери се зачуди защо въобще си прави труда да се изправя. Зачуди се и защо, в името на Деветте ада, джуджето войн и кльощавият магьосник не са се включили в битката. Предположи, че това скоро ще се промени, когато един гаргойл връхлетя върху палатката на магьосника и яростно разкъса тъканта.

Но двамата не бяха вътре.

Очите на Ентрери се присвиха, когато палатката падна настрани и остави гаргойла учуден пред въже, висящо от въздуха. Гаргойлът го подръпна, после се покатери. Главата и раменете му изчезнаха в междупространствения джоб.

Последва ярък проблясък на пламък и обезглавеното тяло на гаргойла се изтърколи на земята. От въздуха изскочи Атрогейт, а единият му боздуган пушеше.

— Дайте ми момчетата, а вий се бийте с момиченца — изрева той. — Защото всеки знае, че в къдричките им има ноктенца! Буахаха!

Ентрери се замоли дузина гаргойли да удушат малкото чудовище.

Една двойка сякаш щеше да направи точно това, спускайки се бързо от въздуха, но въртящите се боздугани на джуджето ги задържаха на разстояние, а от междупространствения джоб долетя изпепеляваща мълния.

Отдалече Ентрери видя експлозията на мълнията съвсем ясно, защото силата й беше толкова могъща, че изпепели гаргойлите по пътя си и ги разхвърля настрани. Видя Кантан да наднича над въжето и осъзна, че кльощавият магьосник не е за подценяване.

Трети гаргойл, който беше на земята, нападна джуджето, което изрева в отговор и също се нахвърли върху него. Създанието извъртя глава, за да го прободе с рога си, но Атрогейт отскочи и по същия начин нанесе удар с глава, предизвиквайки сблъсък с челото на създанието, преди то да успее да насочи рога си.

Джуджето и гаргойлът отскочиха назад и се загледаха един в друг, като изглеждаха сякаш краката им не ги държат.

Атрогейт отново изкрещя „Буахаха!“, изсумтя и се изплю върху лицето на създанието.

— Набелязах те със слюнка, за да знам къде да цункам! — изкрещя той.

Джуджето внезапно се завъртя и единият от боздуганите му се вряза в лицето на зашеметения гаргойл. Главата на създанието отхвръкна назад. С широко разтворени ръце гаргойлът изви гръб и се взря в тъмното небе.

Атрогейт изви торса си докато продължаваше да се върти, така че ръцете му бяха изпънати диагонално и покритата с шипове глава на втория боздуган се стовари отвисоко върху главата на гаргойла.

Създанието се разтресе надолу и все едно отскочи.

Изглеждаше сякаш просто ще се строполи.

Джуджето обаче не поемаше рискове или просто се наслаждаваше твърде много. Развъртя оръжията си в по-стегнати, редуващи се пируети над главата си и удари гаргойла неколкократно, избутвайки го назад и назад, докато накрая просто не остави мъртвото създание да се строполи на земята.

— Буахаха! — изкрещя джуджето и се втурна по посока на Праткъс и двамата полуорки.

Но се спря внезапно, а тежките му обувки издълбаха бразди на земята.

Ентрери поклати глава и тръгна в същата посока, но се спря щом джуджето замръзна и се обърна. Знаеше какво е привлякло вниманието на Атрогейт и в гърлото му се появи буца, щом видя как четири гаргойла се гмуркат в сферата от тъмнина на мрачния елф.

— Джарлаксъл! — изкрещя той.

Убиецът потрепна, когато гаргойлите изчезнаха в непроницаемата сянка.

Викове, вой, писъци на болка и кръвожаден глад изригнаха отвътре.

Ентрери откри, че му е трудно да диша. Чу се как прошепва:

— Стигни дотам, джудже.

Глава 13 Живият замък

Праткъс виждаше, че полуорките до него залитат и като обезумял ги подсили с думи и молитви. Призова своя бог да благослови съюзниците му и изпрати вълни от лечебна магия, да излекува раните им.

Въпреки това те продължаваха да залитат. Арраян изстрелваше експлозии от разрушителни магически енергии, но репертоарът й бързо намаляваше и много от магическите й атаки не бяха нищо повече от номера, слаби заклинания, които създаваха повече неудобство на врага, отколкото да го наранят. Никой не можеше да постави под съмнение решителността и храбростта на Олгерхан, застанал непоклатим като скала срещу неспирния поток на реката от гаргойли — поне в началото.

Постепенно едрият полуорк заприлича повече на пясъчна могила, напукваща се и отслабваща, сякаш плътността му намаляваше.

Нещо не беше наред и Праткъс го знаеше. Или двойката не беше и наполовина толкова страховита, колкото изглеждаше първоначално, или силите им се изчерпваха прекалено бързо.

Гаргойлите изглежда също го усетиха. Атакуваха по-яростно и по-директно и Праткъс отстъпи назад, когато един прелетя над Олгерхан. Забавеният му удар не успя да го пресрещне и гаргойлът се спусна към свещеника.

Праткъс вдигна ръце, за да се предпази, очаквайки да бъде съборен, но забеляза, че гаргойлът се изви странно, след което го направи още веднъж. Когато джуджето се дръпна настрани, създанието не реагира, а продължи в същата посока и се заби с лице в земята.

Очите на Праткъс се разшириха, когато забеляза перата на две стрели, стърчащи от тялото на мъртвия гаргойл. Джуджето се покатери до северния ръб на хълма и видя двамата липсващи спътници, които се биеха яростно. Елъри пазеше фланга на Мариаброн, могъщата й брадва сечеше във въздуха, отнасяйки протегнатите крайници на всеки гаргойл, който се приближеше твърде близо. Защитен от жената войн, Мариаброн, легендарният Скиталец от Вааса, използваше лъка си по смъртоносен начин, изпращайки стрела след стрела в нощното небе, като почти всяка улучваше целта си и се забиваше в тялото на кръжащ гаргойл.

— Трябвате ми! — изкрещя надолу Праткъс. Двамата герои чуха призива и незабавно се спуснаха към джуджето.

Дори това движение бе съвършено координирано, Елъри обикаляше около Мариаброн, защитавайки гърба и фланговете му, докато лъкът на рейнджъра свистеше светкавично и ликвидираше всеки враг, изпречил се на пътя им.

Присъединиха се към Праткъс съвсем навреме, защото Олгерхан бе на крачка от припадък. Полуоркът бе паднал на едно коляно и едва успяваше да се защити от един гаргойл, който вероятно щеше да го убие, ако стрелата на Мариаброн не го бе поразила в гърлото.

Арраян, чиито магии бяха свършили, стоеше зад едрия полуорк с нож в ръка. Размахваше го диво, но всяко нейно движение беше нестабилно и прекомерно, всеки замах отваряше дупка в защитата й, която всеки новак би могъл да използва.

Елъри скочи до Арраян точно когато един гаргойл се хвърли към жената с широко разперени ръце, за да я хване в смъртоносна прегръдка.

Инерцията му бе спряна, когато след един широк размах брадвата на жената войн се заби дълбоко в гърдите му.

Арраян залитна назад с писък и падна на земята.

Елъри забеляза приближаването на второ създание и се опита отчаяно да освободи брадвата си, но тя се оказа заклещена в едно от ребрата на мъртвото създание.

Елъри протегна щита си, за да парира, но знаеше, че е уязвима.

Писъкът на гаргойла обаче не бе победоносен, а по-скоро знак за болка и изненада, когато две стрели се забиха в гърдите му.

Елъри успя да погледне назад и да кимне в знак на благодарност на Мариаброн.

Рейнджърът не видя това, защото вече набелязваше следващата си мишена, с опъната тетива и стрела, готова да полети.

Зад него Праткъс въздъхна облекчено.

Атрогейт не успя да стигне до сферата навреме и Ентрери наблюдаваше безпомощно как четирите гаргойла изчезват в мрака. Незабавно избухна какофония от вой и писъци, смесващи се в зловеща песен на смъртта.

— Джарлаксъл — прошепна Ентрери и осъзна отново, че е сам.

— Определено правят голяма бъркотия — отбеляза познат глас и Ентрери почти изскочи от обувките си, когато забеляза мрачния елф.

Джарлаксъл държеше тънък металически жезъл с рубин на върха. Протегна го, произнесе една дума и малко огнено топче полетя към кълбото мрак.

Ентрери забеляза ъгъла на огненото зърно и му се стори, че мрачният елф го мята към Атрогейт. Ентрери си помисли да предупреди ревящото джудже, но знаеше, че викът му няма да отклони решителния войн.

Зърното изчезна в мрака.

Както и джуджето.

Огнена експлозия освети нощта, изригвайки от сферата и когато приключи, мракът беше изчезнал, а шест гаргойла тлееха на земята.

Атрогейт излетя от другата страна, оставяйки зад себе си струйки дим и поток цветисти ругатни.

— Корав дребосък — отбеляза Джарлаксъл.

— Толкова по-жалко — отвърна Ентрери.

От другата страна Кантан бе подал глава от междупространствения джоб и наблюдаваше случващото се с голям интерес. Видя как Елъри и Мариаброн се притекоха на помощ на джуджето свещеник и двамата полуорки и бе разсеян от рева на Атрогейт — този винаги ревеше! — когато джуджето се засили към сферата от мрак.

Кантан знаеше, че това е сфера на мрачен елф и ако Джарлаксъл бе вътре, магьосникът можеше само да се надява, че гаргойлите ще приключат набързо с него.

Обичайна гледка, обикновено излизаща от неговите пръсти, навлезе в полезрението му точно отдясно и той бързо се обърна натам, за да види мрачния елф, застанал до Ентрери с жезъл в ръка.

Поглед обратно накара Кантан да трепне за грубия си съюзник, но това беше по-скоро инстинктивна реакция, а не проява на съчувствие към джуджето.

Атрогейт, естествено, премина през огненото кълбо, димящ и псуващ.

Кантан не му обърна никакво внимание, защото погледът му се върна към Джарлаксъл. Какъв беше този мрачен елф? И кой бе смъртоносният му партньор, застанал насред купчина мъртви гаргойли? Магьосникът не се самозаблуждаваше, че не е впечатлен. Кантан бе служил на Кнеликт дълги години, а в йерархията на Цитаделата на убийците оцеляването бе равносилно на това никога да не подценяваш нито враговете, нито приятелите си.

— Защо си тук, мрачни елфе? — прошепна Кантан в нощта.

В този момент Джарлаксъл се завъртя към него и очевидно го забеляза, защото докосна в поздрав периферията на широкополата си шапка.

Кантан прехапа устна и тихо се прокле за грешката си.

Трябваше да си направи заклинание за невидимост преди да подаде глава.

Подозираше обаче, че мрачният елф щеше да го види така или иначе.

Въздъхна безпомощно и сграбчи въжето, превъртайки се така, че да се приземи на крака. Един поглед наоколо му подсказа, че битката е свършила и гаргойлите са унищожени, затова с изщракване на пръстите той освободи междупространствения джоб.

— Замъкът е жив — каза Олгерхан.

Беше се превил в кръста, пъшкаше и дишаше тежко и за останалите изглеждаше така, сякаш едва има сили да се задържи прав на крака и да не падне на колене.

До него Арраян постави ръка на рамото му, макар да изглеждаше не по-малко изцедена.

— И дори в този момент още гаргойли… растат — каза старият Уингхам, който се изкачваше по северния склон на хълма. — На бойниците, имам предвид. Още докато тази група излиташе в нощта, други започнаха да се оформят на освободените места.

— Е, това е прекрасен обрат — отбеляза Кантан.

— Трябва да разрушим замъка — заяви Праткъс. — По волята на Морадин, подобна мерзост не трябва да съществува! Макар да предполагам, че Думатоин ще иска да разбере как магията на туй място твори такива неща.

— Висока стена от желязо и камъни — каза Мариаброн. — Да го съборим? Палишчук разполага ли с възможности да предприеме подобно начинание?

От тона му стана ясно, че въпросът е риторичен.

— Имаме късмет, че тази група полетя в нашата посока — каза Уингхам. — Какви ли опустошения можеха да нанесат на нищо неподозиращите обитатели на Палишчук?

— Неподозиращи, но не за дълго — съгласи се рейнджърът. — Ще подготвим защитата им.

— Или бягството — изхили се Атрогейт.

— Ако трябва, крал Гарет ще изпрати армия — каза Елъри. — Праткъс е прав, подобна мерзост не трябва да съществува — Ах, но няма ли да сме глупаци да нападаме бронирана костенурка през черупката й? — попита Джарлаксъл и всички се обърнаха към него, Ентрери също го стрелна с поглед.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Атрогейт.

— Имам някакъв опит с тези постройки на Зенги — призна мрачният елф. — Двамата с моя другар победихме подобна кула, макар и естествено много по-малка, в покрайнините на Хелиогабалус.

При тези думи Атрогейт повдигна вежди.

— Вие сте били част от това? Няколко дни преди вие — ние да потеглим с кервана за прохода Кървав камък? Онзи оглушителен тътен на изток?

— Аха, добро ми джудже — отвърна Джарлаксъл. — Двамата с Ентрери съкрушихме кулата и злите й слуги.

— Буахаха!

Ентрери само поклати глава, когато Джарлаксъл дълбоко се поклони.

— Пътят към победата — каза мрачният елф, щом се изправи — е отвътре. Пропълзяване през твърдата черупка към мекия корем.

— Мек? Ето това е дума — отбеляза очевидно разтревоженият и изпълнен с подозрения Ентрери и когато Джарлаксъл погледна към него, видя, че приятелят му не е много доволен. Нито пък особено изпълнен с доверие. Тъмните му очи запращаха стрели по елфа.

— Слушаме, уважаеми елфе — подкани го Мариаброн.

— Замъкът има крал — живителна сила, която го държи цял — обясни Джарлаксъл, макар естествено да нямаше представа дали е нацелил, или не.

Със сигурност кулата в Хелиогабалус се бе срутила, когато камъкът бе измъкнат от книгата и сестрите му бяха казали, че убийството на лича е щяло да свърши същото, но в действителност нямаше нищо повече от предположение по отношение на много по-голямата структура — и ако постройката беше толкова по-голяма, тогава какво оставаше за „краля“ й?

— Ако унищожим тази живителна сила, кулата — замъкът — ще се разпадне — продължи мрачният елф. — Всичко, което ще остане, ще е купчина камъни и метал за ковачите и каменоделците.

Забеляза, че докато довършваше думите си, Арраян и Олгерхан се размърдаха притеснено.

Това бе красноречиво.

— Може би ще е по-добре да предупредим крал Гарет — отвърна изпълненият със съмнения Мариаброн.

— Уингхам може да изпрати вестоносци от Палишчук, които да се погрижат за това — заяви командир Елъри. — За момента нашият път е ясен — през черупката към меката вътрешност.

— Така казваш ти — изфуча Атрогейт.

— Така е, добро ми джудже — каза Елъри. — Ще вляза в замъка на зазоряване. — Тя си пое въздух и огледа всички наред. — Доведох ви тук точно заради подобна възможност. Сега врагът се разкри пред нас. Палишчук не може да чака вестта да стигне до село Кървав камък и тепърва да се събира армия. Така че влизам. Няма да заповядвам на никого да ме последва, но…

— Естествено, че няма да се налага — прекъсна я Джарлаксъл и когато всички очи отново се обърнаха към него, дълбоко се поклони. — Тръгнахме на път точно заради такава възможност и ще бъдем край теб.

Край себе си Джарлаксъл можеше да почувства как погледът на Ентрери го пробожда.

— Буахаха! — изрева отново Атрогейт.

— Да, разбира се, трябва да проучим това по-подробно — каза Кантан.

— В името на Думатоин! — обади се Праткъс.

— Тогава всички вие — отбеляза Уингхам — заедно с Арраян и Олгерхан, ще унищожите това бедствие. В това съм сигурен.

— Тях двамата? — попита Атрогейт и изсумтя.

— Те представляват най-доброто от Палишчук — отвърна Уингхам.

— Тогава накарай целия проклет град да избяга сега и си спести проблемите!

— Полека, уважаемо джудже — каза Кантан.

— Ще прекараме повече време да влачим тези двамата, отколкото да ловим врагове — измърмори Атрогейт. — Не съм…

— Стига, уважаемо джудже — каза Кантан.

Арраян се дръпна от Олгерхан, за да се изправи пред ядосаното джудже.

— Няма да се провалим в това — каза тя.

— Ба! — изсумтя Атрогейт и се обърна.

— Двама заместници за нас — прошепна Ентрери на Джарлаксъл, докато отиваха към постелките си.

— Разбира се, не би искал да пропуснеш това голямо приключение.

— През цялото време си знаел за това — обвини го убиецът. — Сестрите са ни изпратили тук точно с тази цел.

— Вече го обсъждахме — отвърна мрачният елф. — Очевидно библиотеката се е появила и пред нас се разкрива приключение.

— Кулата, която победихме, не би станала дори караулно за тази постройка — предупреди Ентрери. — И личът беше свръх възможностите ни.

— Личът е унищожен.

— Както и ръкавицата ми.

Джарлаксъл спря да върви и се взря в приятеля си за известно време.

— Добър аргумент — съгласи се накрая, — но не се притеснявай, ще намерим начин.

— Това ли беше най-добрият отговор, който можа да измислиш?

— Винаги намираме начин.

— И предполагам, че винаги ще намираме?

— Разбира се.

— До последния път. Ще има само един последен път.

Джарлаксъл обмисли това за момент.

После сви рамене.

— Когато тези двамата паднат, ще ми осигурят меко място, върху което да стъпя с ботуша си — измърмори Атрогейт, седнал върху разкъсания плат, останал от палатката на Кантан.

Продължи с непрестанното си мърморене, но магьосникът не го слушаше. Очите на Кантан бяха съсредоточени на отсрещната страна, където Уингхам стоеше с Арраян и Олгерхан.

Нещо с тези двамата не беше наред.

— Какво? Какво? — попита джуджето, очевидно разбрало, че не му се обръща внимание и бе открито недоволно от това.

Кантан направи бърза магия и полупрозрачна форма, подобна на ухо, се появи във въздуха пред него.

Той подухна и тя се понесе напред, плъзгайки се към разговора в северната част на лагера. Жената, Арраян, се отдалечи, оставяйки Уингхам сам с грубоватия Олгерхан.

И с Кантан, макар Уингхам да не го знаеше.

— Знаеш каква е сделката ни — каза старият полуорк с гробовен тон.

— Знам.

— Не трябва да стига твърде далеч — каза Уингхам. — Не може да има забавяния, не бива да задържаш ръката си, ако е нужен смъртоносен удар.

— Знам! — изръмжа едрият полуорк.

— Олгерхан, аз съм също толкова наранен от тази възможност, колкото и ти — каза Уингхам. — Това не е нито мой избор, нито мое желание. Следваме единствения възможен път или всичко вече е загубено.

Гласът му заглъхна и Олгерхан задържа отговора си, тъй като Арраян се върна обратно при тях.

— Интересно — промърмори Кантан.

— Какво? Какво? — измуча Атрогейт.

— Нищо, най-вероятно — каза магьосникът и се обърна с лице към приятеля си. Хвърли още един поглед назад и добави. — Или пък всичко.

С наведено надолу лице, качулка на главата и вързани зад гърба ръце, Нюнги бе изгубил всяка надежда.

Примирен със съдбата си, вече дори не викаше.

Но после нечия ръка сграбчи качулката и внимателно я отметна и старият мъдрец се оказа очи в очи с приятеля си.

— Колко дни? — промълви през сухите си напукани устни.

— Само два — отвърна Уингхам. — Опитах се да те освободя по-рано, но Олгерхан…

Той завърши с въздишка и вдигна китките си, от които все още висеше срязано въже.

— Младият ти приятел е полудял!

— Защитава момичето.

— Твоята племенница — нямаше как да пропусне обвинението в тона.

Уингхам изгледа Нюнги сурово, но само за момент, после мина отзад и започна да го развързва.

— Просто да убиеш…

— Не е убийство, щом сама си го е навлякла на главата.

— Неволно.

— Няма значение. Ще поставиш града в опасност заради едно момиче? — попита мъдрецът.

Уингхам отново вдигна китките си, но Нюнги бе твърде хитър, за да се хване на това.

— Играеш опасна игра, Уингхам.

Уингхам въздъхна и отвърна:

— Играта започна преди да знам за опасностите и щом нещата се задвижиха, пред нас нямаше друг път.

— Можеше да убиеш момичето и да се приключи.

Уингхам си поех дъх за момент.

— Ела — подкани стария си приятел. — Трябва да подготвим града.

— Къде е момичето?

— От Ваасанската порта дойдоха герои.

— Къде е момичето?

— Отиде в замъка.

Очите на Нюнги се разшириха и сякаш щеше да се строполи.

— С командир Елъри, племенницата на Гарет Драконоубиец — обясни Уингхам — и с Мариаброн Скиталеца.

Нюнги продължи да се взира, после кимна и попита:

— Олгерхан с нея ли е?

— С инструкции да не позволява на постройката да я вземе. На всяка цена.

Старият мъдрец обмисли чутото.

— Твърде опасно — реши с поклащане на глава и тръгна покрай Уингхам.

— Накъде така?

— Не каза ли, че трябва да подготвяме града? Но да го подготвим за какво? За защита или за бягство?

— По малко и от двете, опасявам се — призна Уингхам.