Обещанието на краля вещер

Епилог

— Премина ли наивният човек глупавото ти малко изпитание? — Кимуриел Облодра попита Джарлаксъл няколко дни по-късно, в сенките под Ваасанската порта.

— Не подценявай Артемис Ентрери — отговори Джарлаксъл, — или колко е ценен за мен… за нас.

— А ти не трябва да надценяваш силата на скъпоценните черепи, които си открил — предупреди го Кимуриел, който тъкмо бе приключил с огледа на двата камъка по молба на Джарлаксъл. Бе говорил с драколича, на име Уршула, и бе потвърдил подозренията на Джарлаксъл, че звярът не би дръзнал да тръгне срещу притежателя на талисмана.

— Те са само началото — каза Джарлаксъл ухилено. — С Артемис Ентрери имаме аудиенция с краля паладин след два дни, малко на юг от тук, в село Кървав камък.

Ще бъдем посрещнати като герои заради постиженията ни във Вааса и като официални свидетели на кончината на героичната племенница на Гарет.

Не можа да сдържи хихикането си заради иронията на последното изречение. Само ако крал Гарет знаеше!

Кимуриел погледна Джарлаксъл, нащрек, разпознавайки онова изражение на увереност и грандиозни планове в очите му, защото бе виждал този поглед на бившия си господар десетки пъти през вековете. Но те не бяха в Подземен мрак, в Мензоберанзан, където Бреган Д’аерте и Джарлаксъл бяха държали много скрити козове.

— Да не си открил друг Креншинибон? — попита псионистът с очевидно отвращение и безпокойство.

— Открих възможност — поправи го Джарлаксъл.

— Бреган Д’аерте няма да излезе със сила срещу някой като крал Гарет Драконоубиец.

Джарлаксъл го изгледа с уважение и каза:

— Радвам се, че проявих мъдростта да поставя Кимуриел начело на отряда си. Разбира се, ти си прав да се противиш на този смел ход. Ти си добър водач и те призовавам да продължаваш предпазливо, но и без предубеждение. Още много събития има да се разиграят тук, в тази дива земя, и аз контролирам повечето от тях. Той вдигна драконовата статуетка. — Моите взаимоотношения с две живи драконки току-що се промениха по начин, който те не могат да разберат.

— Още съюзници за твоята битка?

— Съюзници? Ще видим.

Кимуриел не можа да сдържи ироничната си усмивка.

— Може да намерите начин да се впишете, докато събитията се развиват — каза му Джарлаксъл. — Моля се Кимуриел все още да е опортюнистичен водач. Целта на Бреган Д’аерте е повече от оцеляването, нали? Искате да ставате по-силни?

— Ти почти ни унищожи в Калимпорт.

— Не — поправи го Джарлаксъл. — Причиних ви неудобство. Аз бях онзи, който почти беше унищожен.

— Ти и Ентрери ще свалите крал паладин?

— Ако се стигне дотам.

Единственият отговор на Кимуриел беше да се наведе в почтителен поклон.

„Калните ботуши и кървавите остриета“ отдавна се беше изпразнила за през нощта, но Ентрери бе хвърлил на кръчмаря достатъчно злато, за да получи ключа от вратата. Седеше сам с мислите си и чаша бира и обмисляше емоциите, които го бяха придружавали през целия път до Палишчук и обратно. На масата до гарафата му лежеше флейтата на Идалия и Ентрери още не беше сигурен дали мрази този предмет, или го цени много.

Всичко това беше толкова непознато за него.

На сутринта трябваше да тръгне с Джарлаксъл за среща с краля, където щяха да получат похвала и предложение да се присъединят към Армията на Кървав камък, така им бе казал почитаемият генерал Данауей.

Колкото и интригуващо да беше всичко това, мислите на Ентрери бяха насочени към нещо много по-малко.

Мислеше за жените, които го бяха придружили на север, за това как тази безобидна на вид флейта му бе дала различен поглед върху тях.

Тази нова гледна точка поне не го бе спряла да убие Елъри и това му даваше известна утеха.

Леки стъпки зад него му подсказаха, че не е сам и от звука убиецът разбра много. В края на краищата, тя го беше наблюдавала от другия край на стаята през по-голямата част от вечерта.

— Не убих приятелката ти — каза той, без да се обръща. — Поне не умишлено.

Стъпките спряха, все още на пет-шест крачки от него. Най-накрая той се обърна и видя, че разсъжденията му бяха верни. Калихай стоеше зад него с изопнато лице. Ентрери бе облекчен да види, че не държи оръжие в ръцете си.

— Приеми го като истина или недей — каза й той и се обърна към бирата си. — Не ме е грижа.

Понечи да вдигне чашата към устните си, но Калихай се приближи бързо. Ръката й сграбчи китката му, което го спря и го накара пак да я погледне.

— Ако не те интересува дали ти вярвам, или не, защо ми го казваш отново? — попита тя.

Беше ред на Ентрери да се втренчи в полуелфката.

— Или просто те е страх, че всъщност те е грижа, Артемис Ентрери? — подразни го Калихай и го пусна, като отстъпи назад.

Ентрери стана, изблъсквайки стола зад себе си, и каза:

— Ласкаеш се.

— Още съм жива, нали? — разсъди Калихай. — Можеше да ме убиеш в Палишчук, но не го направи.

— Не си струваше усилието — каза Ентрери. — Ти се грижеше за войник на короната.

— Можеше да ме убиеш във всеки момент, и все пак аз още съм жива и може би съм заплаха за тебе.

— Наистина се ласкаеш.

Но той осъзна, че Калихай дори не го слуша, когато тя пристъпи до него и впери пламналите си очи в неговите.

— Уверявам те, Артемис Ентрери, че винаги си струвам усилието — каза тя с дрезгав глас. Горещият й дъх опари лицето му, а устните й почти допряха неговите.

— Не убих приятелката ти — повтори Ентрери, но гласът му в този момент не беше толкова силен и толкова стабилен.

Калихай нежно вдигна ръка, която го погали по гърдите и се спря на яката му, където стисна здраво.

— Приемам това — каза тя и го придърпа по-близо, придърпа го в себе си.

Целуна го грубо и захапа устната му. Ръцете й го обхванаха и го придърпаха още по-близо и Ентрери не се възпротиви. Неговите ръце обгърнаха полуелфката и я притиснаха към него. Вдигна ръка, за да сграбчи гъстата й, копринена черна коса.

Калихай го повлече със себе си, докато падаше на масата — или се опита, защото двамата бяха твърде настрани и паянтовата маса се преобърна, стоварвайки ги върху един стол, който отскочи изпод тях и двамата паднаха на пода.

Не ги беше грижа и дори не забелязаха. Дърпаха непохватно дрехите си, а устните им не се разделяха нито за миг.

Артемис Ентрери бе оцелявал из дивите улици на Калимпорт от дете и бе познавал много жени през живота си, но никога преди не бе правил любов с жена.

Никога преди акта не бе означавал за него нещо повече от физическо облекчение.

Не и този път.

Когато приключиха, Ентрери се надигна над Калихай и се вгледа в нея на меката светлина на тлеещото огнище на таверната. Вдигна ръка, за да погали линията на белега по лицето й, и дори той не му изглеждаше грозен в този момент.

Но това беше само един миг, защото някакъв шум в коридора отвън им припомни къде се намират и им подсказа, че нощта почти е изтекла. Те скочиха и бързо се облякоха, без да си казват и дума преди да се изправят един срещу друг, докато Калихай закопчаваше последните копчета на ризата си.

— Гледаш лицето ми и съжаляваш за избора си? — попита тя.

Ентрери придоби невярващо изражение.

— Нима смяташ, че си грозна?

— А ти?

Ентрери се засмя.

— Ти си съчетание от талант и красота — каза той. — Но ако суетата ти те принуждава да измъкваш насила подобни комплименти, защо не потърсиш магьосник или свещеник, за да премахне… — спря, като я видя как се намръщи.

И Ентрери разбра. Без белега Калихай би се наредила сред най-красивите жени, които бе виждал. Бе елегантна и силна, тънка, но не слаба. Очите й сияеха, както и косата й, а в чертите й имаше точно толкова от ъгловатостта на елфите, че да изглежда екзотична по човешките стандарти. И все пак тя бе оставила белега и го носеше от години, въпреки че със сигурност имаше финансовите средства, дори само от плячка, за да се е отървала от него отдавна. Помисли си за това как бяха правили любов — за трескавото начало, много плахата среда и накрая онзи момент, в който и двамата просто се бяха предали и си бяха позволили да се насладят един на друг. Ентрери не бе прескочил лесно тази височина и осъзна, че за Калихай е било същото.

Значи тя можеше да извади меча си и да се бие безстрашно с великан, но този по-интимен сблъсък я бе ужасявал. Белегът беше нейната защита.

— Красива си, с белега или без него — каза й той. — Колкото и да ти се иска да не беше истина.

Калихай се изненада, но както винаги имаше готов отговор.

— Не съм единствената, която се крие зад белег.

Ентрери се смръщи.

— Убивал съм хора за това, че са си позволили такива предположения за мен.

Калихай се изсмя и пристъпи по-близо.

— Тогава нека направя още едно, Артемис Ентрери — каза тя и сложи длани на раменете му, после ги плъзна, за да обгърне лицето му, идвайки много близо.

— Ти никога няма да ме убиеш — каза нежно тя.

Това беше един от няколкото пъти в живота му, когато Артемис Ентрери нямаше какво да отговори.