Обитаемият остров

1

Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето. То бе ниско и някак си твърдо, без онази лекомислена прозрачност, намекваща за бездънния космос и множеството обитаеми светове. Бе като истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Без съмнение, тя се опираше на могъщите плещи на местния Атлант и фосфоресцираше равномерно. Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но не я откри — видя само две големи черни петна, подобни на капки туш във вода. Отвори люка докрай и скочи във високата суха трева. Въздухът бе горещ и плътен, ухаеше на прах, на старо желязо, на смачкани зелени растения и на живот. Миришеше също и на древна и неразбираема смърт. Тревата бе висока до кръста, недалече тъмнееха храсталаци, тук-там унило стърчаха изкривени дървета. Беше почти светло като през ярка лунна нощ на Земята, но липсваше мъглявата лунна синева. Всичко бе сиво, прашно и плоско. Корабът бе кацнал на дъното на огромна котловина с полегати склонове; местността наоколо забележимо се издигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото съвсем наблизо, нагоре по склона в западна посока, течеше широка и спокойна река.

Максим обиколи кораба, като опипваше с длан хладната му и малко влажна обшивка. Откри следи от удари там, където ги очакваше. Под пръстена на индикатора имаше дълбока неприятна вдлъбнатина, получена, когато корабът внезапно подскочи и се наклони настрани, така че киберпилотът се обиди и се наложи Максим спешно да поеме ръчно управлението. Десет секунди след това корабът се изправи на нос, изкриви се и до десния илюминатор част от обшивката хлътна. Младежът отново погледна към зенита. Сега черните петна едва се забелязваха. Вероятността за метеоритна атака в стратосферата бе 0,00. Но нали всяко възможно събитие все някога се случва…

Той се промъкна обратно в кабината, включи управлението на авторемонт, задейства експрес лабораторията и тръгна към реката. Въпреки че приличаше на приключение, случилото се бе обичайно. В ГСТ дори приключенията бяха често явление. Метеоритна атака, лъчева атака, авария при кацане. Авария при кацане, метеоритна атака, лъчева атака… Все телесни несгоди.

Високата чуплива трева шумолеше и хрущеше по краката му, бодливите й семена се лепяха по шортите му. Пред лицето му досадно зажужа ято дребни мушички и отлетя. В Групата за Свободно Търсене възрастни не членуват. Те се занимават със своите сериозни работи, защото знаят, че всъщност чуждите планети са достатъчно еднообразни и уморителни. Еднообразно уморителни. Уморително еднообразни… Но ако си на двайсет години, ако нищо не умееш като хората, ако изобщо не знаеш какво би искал да можеш, ако още не си се научил да цениш основната си ценност — времето, ако ти липсват и няма изгледи да придобиеш някакви таланти, ако доминантата на твоето съществуване, както и преди десет години, си остава не главата, а ръцете и нозете, ако си толкова примитивен, че си въобразяваш, че на неизследваните планети можеш да намериш някоя скъпоценност, липсваща на Земята, ако, ако, ако… Тогава, моля: вземи каталога, отвори го на която и да е страница, избери си някое изречение и тръгвай на път. Открий планета, наречи я на свое име, определи физическите й характеристики, сражавай се с чудовища, ако срещнеш такива, установи контакт, ако има с кого, в противен случай — прави се на Робинзон. И знай, че няма да е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си дал своя принос, някой виден специалист ще те извика за подробен разговор. Учениците, най-вече изоставащите и тези от малките класове, ще те гледат почтително, но учителят при среща само ще те попита: „Ти още ли си в ГСТ?“ После ще смени темата с печално и виновно изражение, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“ и ще ти предложи място за лаборант. Майка ти ще рече: „Максимчо, ти нали хубаво рисуваше като малък…“ Джени ще произнесе: „Запознай се със съпруга ми.“ И всички ще са прави, с изключение на теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ, и стараейки се да не гледаш към двамата ахмаци, ровещи в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш на случайна страница и ще забодеш пръст…

Преди да се спусне по склона към реката, Максим се огледа. Зад него стъпкалата трева се изправяше, на фона на небето тъмнееха чепатите дървета и светеше малкия кръг на отворения люк. Всичко беше много обикновено. „Добре де! — каза си той. — Нека да е така… Хубаво ще е да намеря мощна, древна и мъдра човешка цивилизация“. Приближи се до водата.

Реката наистина бе голяма, бавна и с просто око се виждаше как се спуска от изток и се издига на запад. (Рефракцията1 тук бе чудовищна!) Виждаше се, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъсти храсти. На километър нагоре по течението от водата стърчаха някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни подпори, обвити с растения. „Цивилизация“ — помисли си Максим, без особен ентусиазъм. Наоколо бе разхвърляно много желязо и се усещаше нещо неприятно и задушно. Младият мъж загреба с шепа вода и разбра, че тя е силно радиоактивна. Стана му ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че е по-добре да не установява контакт, само да направи стандартните анализи, един-два пъти да облети планетата по екватора и да си обира крушите. На Земята щеше да предаде материалите на сериозните и много опитни чичковци от Съвета по галактическа сигурност и по-бързо да забрави всичко това.

Той гнусливо изтръска шепата си и я изтри в пясъка, после клекна и се замисли. Опита се да си представи обитателите на тази едва ли благоденстваща планета. Някъде зад горите се намираше град с бълващи мръсотия заводи, износени и изхвърлящи в реката радиоактивна помия реактори, с грозни къщи с ламаринени покриви, с много стени и малко прозорци, с мръсни междублокови пространства, пълни с отпадъци и трупове на домашни животни, с огромен ров около града и подвижни мостове… Впрочем не — така е било преди да се появят реакторите. Опита се да си представи хората и не успя. Предчувстваше, че са дебело облечени, направо опаковани в дрехи от груба материя и с високи бели якички, които претриват шиите им. После видя стъпки върху пясъка.

Бяха следи от боси крака. Някой с големи широки стъпала, тежък и тромав, без съмнение хуманоид, но с шест пръста, се беше спуснал по склона и влязъл в реката. Със стонове и пъшкане е крачел по пясъка, с плясък се е потопил в радиоактивната вода, и плюейки и сумтейки, е преплувал до тръстиките на другия бряг, без да сваля високата бяла якичка…

Яркосин пламък като от блеснала мълния озари околността, която загърмя, засъска и затрещя. Младежът подскочи. По склона се сипеше суха пръст, нещо с остър писък долетя от небето и падна в средата на реката, вдигайки фонтан от пръски, примесени с бяла пара. Човекът се втурна нагоре по стръмнината. Вече знаеше какво се е случило, но без да разбира защо. Не се учуди, когато видя, че на мястото, на което стоеше корабът, към фосфоресциращата небесна твърд се издигаше гигантска спирала от нажежен дим. Ракетата се разцепи, керамитовата й обшивка цвърчеше с лилав пламък, сухата трева наоколо весело гореше, пламнаха храсталакът и чепатите дървета. Неистова горещина докосна лицето му. Максим го предпази с длан и заднешком направи крачка, после втора, после пак и пак… Отстъпваше, без да откъсва насълзените си очи от изключително красивия горящ факел, който сипеше пурпурни и зелени искри, от този внезапно изригнал вулкан, от безсмисленото буйство на разбеснялата се енергия.

„Е, какво пък…“ — объркано си помисли той. „Дошла е някоя голяма маймуна, видяла е, че ме няма, влязла е вътре и е вдигнала палубата. Аз самият не зная как се прави, но тя е била съобразителен звяр, шестопръст. Какво имат корабите под палубите? С една дума намерила е акумулаторите, грабнала е голям камък, много голям, три тона тежък и прас! Яка маймуна… Довърши ме тя с нейните канари — два пъти в стратосферата и сега тук… Чудна история… Такова нещо май друг път не се е случвало. Добре де, но какво да правя сега? Ще ме потърсят, и то скоро, но едва ли ще повярват, че е възможно корабът да загине, а пилотът да е невредим. Какво ще стане сега? Мама… Татко… Учителят…“

Той се обърна с гръб към пожара и се отдалечи. Вървеше бързо край реката, околността се озаряваше от червена светлина, пред него върху тревата се мяташе, скъсяваше и удължаваше сянката му. Отдясно се виждаше рядка, миришеща на гнилоч горичка, тревата стана мека и влажна. Две едри нощни птици шумно излетяха под краката му и ниско над водата се понесоха към отсрещния бряг. Мина му мисълта, че огънят може да го настигне и тогава ще трябва да се спасява с плуване, което нямаше да бъде приятно. Червената светлина внезапно помръкна, после съвсем угасна и той разбра, че за разлика от него противопожарните устройства са разбрали какво става и са изпълнили предназначението си с присъщата си прецизност. Ясно си представи опушените полуразтопени балони, стърчащи нелепо между горящите отломки и самодоволно изпускащи тежки облаци пирофаг…

„Спокойно“ — заповяда си той. „Без паника. Имам време, или по-точно казано, имам много време. Те могат да ме търсят безкрайно, но корабът го няма и е невъзможно да ме намерят. А докато не разберат какво е станало, докато не се убедят окончателно, докато не са докрай сигурни, на мама нищо няма да съобщят… А през това време аз все нещо ще измисля.“

Пресече малко прохладно блато, промъкна се между храстите и излезе на старо, напукано бетонно шосе, пресичащо гората. Приближи се към ръба на сипея, стъпвайки по бетона и видя ръждивите, обрасли с повет, опори — полупотънали във водата останки от някакво голямо съоръжение. Едва различимо, шосето продължаваше на другия бряг. Очевидно тук някога е имало мост. Явно е пречел някому. Затова са го срутили в реката, от което той не е станал нито по-красив, нито по-удобен. Максим седна на ръба и провеси крака. Направи си вътрешна проверка, убеди се, че не се е паникьосал, и започна да разсъждава.

Най-важното е, че намерих път. Лош, примитивен, старинен аутобан, но все пак шосе, а на всички планети шосетата водят до тези, които са ги построили. Какво ми трябва? Храна не ми е необходима. Тоест, бих хапнал, но под влияние на дремещите инстинкти, а сега се налага те да мируват. Вода ще ми се допие най-рано след едно денонощие. Въздухът е добър за дишане, макар че бих предпочел в него да има по-малко въгледвуокис и радиация. Така че засега нищо насъщно не ми е нужно. Но имам нужда от малък, дори примитивен нулев предавател. Какво по-просто може да съществува от примитивния нулев предавател? Само примитивен нулев акумулатор… Замижа и в паметта му се появи отчетливо схемата на предавател с позитронни емитери. Ако имаше необходимите части, би конструирал този уред за отрицателно време, без да отваря очи. Няколко пъти мислено го сглобяваше, но когато погледна, предавател нямаше. „Робинзон“ — помисли си той дори с интерес. „Максим Крузо. Нищо друго нямам, освен къси панталони без джобове и маратонки. Но затова пък островът ми е обитаем, а щом е така, винаги остава надеждата за примитивен нулев предавател.“ Стараеше се да мисли за предавателя, но нищо не излизаше. През цялото време виждаше майка си. Как й съобщават: „Синът ви изчезна безследно.“ Представяше си лицето й, начина, по който баща му разтрива бузите си и объркано се оглежда. Как им е студено и пусто… „Не — каза си той. — Няма да мисля за това. За всичко друго, но не и за това, иначе нищо няма да се получи. Заповядвам и забранявам. Заповядвам да не мисля и забранявам да мисля. Край.“ Изправи се и тръгна по пътя.

Отначало плаха и рядка, гората все по-смело настъпваше към шосето. Някои нахални млади дръвчета бяха пробили бетона и растяха направо на платното. Очевидно аутобанът бе построен преди няколко десетилетия или поне няколко десетки години не бе използван. Гората от двете му страни ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните на дърветата се преплитаха над главата му. Притъмня и ту отдясно, ту отляво в гъсталака често се чуваха високи гърлени възгласи. Там нещо шаваше, шумолеше и трополеше. За миг на двадесетина крачки напред набита и тъмна, приведена фигура, тичешком пресече пътя. Жужаха мушици. Максим си помисли, че тази местност е запусната и дива, че в нея сигурно няма хора и ще се наложи да се добира до тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха за себе си. Младежът чувстваше, че наоколо има много живо месо, че няма да умре от глад и въпреки че дивечът едва ли ще е вкусен, ловът щеше да е интересен. И тъй като си бе забранил да мисли за главното, започна да си припомня как ловуваха с Олег и с ловджията Адолф — с голи ръце, хитрост срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия без почивка гони елена през ветровала, настигна го и го повали, като го хвана за рогата… Елени тук може да няма, но без съмнение местният дивеч става за ядене. Не би било зле да се заблуди и да скита една-две години из тукашните гори. Би си завъдил приятел — някой вълк или мечка — заедно ще ловуват, ще си приказват… В края на краищата ще му омръзне, пък и едва ли ще е приятно да броди из тия гори; толкова много желязо има наоколо, че не може да се диша… И освен това първо трябва да сглоби нулев предавател…

Спря и се ослуша. Дълбоко в гъсталака се разнасяше монотонно глухо бумтене и Максим разбра, че вече от доста време го чува, но едва сега му бе обърнал внимание. Не беше животно или водопад, а механизъм, някаква варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разнасяше миризма на ръжда. И се приближаваше.

Младежът се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Кръстовището беше пресечено от друго шосе — много мръсно, с дълбоки коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Грохотът на мотора и металното скърцане идваха оттам. То се приближаваше.

След минута се появи — тъпчеше пътя с чудовищните си кални вериги, бе безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални пластини. Носеше се — гърбаво, раздърпано, дрънчеше с останалите си листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно. Пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като лазеше по бетона с пращене и скърцане, оставяйки зад себе си шлейф от нажежен задух. После с ръмжене се скри в гората, където изреваваше от време на време, и постепенно затихна…

Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и жалко не беше виждал през живота си. „Да — помисли си той. — Позитронни емитери няма да намеря тук.“ Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза, че напречният път не е просто път, а просека в гората, над която дърветата не закриваха небето, както над шосето. „Дали да не го догоня?“ — помисли си той. — „Да го спра и да угася реактора…“ Ослуша се. Гората беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в гъсталака като хипопотам в блато, после грохотът на двигателя започна да се приближава. То се връщаше. Отново сумтеше, ръмжеше, разнасяше вълна от смрад, дрънчеше и хлопаше, пресече кръстопътя и тръгна натам, откъдето бе излязло… „Не — каза си Максим. — Не искам да се занимавам с него. Не обичам зли животни и варварски автомати…“ Почака чудовището да се скрие, излезе от храстите, засили се и с един скок прескочи разровения радиоактивен път.

Известно време вървя много бързо, дишаше дълбоко, очиствайки дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после тръгна нормално. Мислеше за това, което видя през първите два часа на обитаемия остров, и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и случайности в нещо логически смислено. Но беше прекалено трудно. Получаваше се приказна, а не реална картина. Приказна беше тази гора, натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти човешки гласове също като в приказка, старият изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити — нищо не излезе, тогава изгориха кораба, хванаха го в капан и насъскаха срещу него железен дракон. Обаче драконът се оказа прекалено стар и глупав и те, навярно разбрали грешката си, сигурно готвеха нещо по-съвременно…

„Слушайте — каза им Максим. — Да знаете, че нямам намерение да развалям магиите на вашите замъци, и да будя летаргични красавици, искам само да се срещна с някой по-умен измежду вас, който ще ми намери позитронни емитери…“

Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха шосето с огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка и я напълниха с радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато мушиците се умориха да хапят и разочаровано отлетяха, вече на разсъмване, пуснаха от гората студена зла мъгла. От нея младежът се разтрепери и започна да тича, за да се стопли. Тя беше лепкава, мазна, лъхаше на мокър метал и тление, но скоро замириса на дим и той разбра, че някъде наблизо гори истински огън.

Съмваше се, небето светна с утринна сивота, когато видя край пътя огън и ниска, стара, обрасла с мъх каменна постройка с продънен покрив и празни черни прозорци. Хора не се виждаха, но Максим чувстваше, че са някъде наблизо, че скоро са били тук и може би бързо ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи канавката и, затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня.

Пламъците го посрещнаха с добра първобитна топлина и приятно разтревожиха дремещите му инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да поздравиш, да приклекнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде гореща храна и топла напитка. Стопанинът го нямаше, но над огъня висеше опушено котле, в което вреше нещо, миришещо пикантно. Наблизо се търкаляха две торбести роби от груба материя, мръсен полупразен чувал с презрамки, огромни ламаринени чаши и още някакви метални предмети с неизвестно предназначение.

Максим поседна до огъня, стопли се, гледайки пламъците, после стана и влезе в къщата. Всъщност от нея бяха останали само каменните стени. През счупените греди над главата му светлееше утринното небе, върху гнилите дъски на пода беше опасно да се стъпва, а по ъглите растяха на гроздове малиновочервени отровни гъби. Добре изпечени обаче, бяха напълно годни за ядене. Но мисълта за храна изчезна веднага, щом различи в полумрака до стената нечии кости, смесени с избелели парцали. Стана му неприятно, обърна се, слезе по разрушените стъпала, сложи ръце пред устата си и извика така, че цялата гора екна: „Ехей-хей, шестопръстите!“

Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата; никой не отговори, само някакви птички над главата му зацвърчаха сърдито.

Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето. Ястието вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с трева и пак я помириса. После внимателно изгреба сивкавата пяна от повърхността и я изтръска върху въглените. Разбърка ястието, загреба малко, подуха и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но по-пикантно. Остави лъжицата, с две ръце внимателно свали котлето и го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза: „Закуската е готова!“ Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на дърветата и чуваше единствено пращенето на огъня и суетливото птиче цвърчене.

— Е, добре — каза той гласно. — Вие както искате, но аз пристъпвам към контакта.

Услади му се. И дали лъжицата беше прекалено голяма, или дремещите инстинкти се бяха разбушували, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Тогава се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите си усещания, внимателно избърса лъжицата, но не се удържа и още веднъж загреба от самото дъно от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново почисти лъжицата и я сложи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им благодари.

Скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в сянката, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците. Избираше най-големите. „Малко сол и пипер ви трябва — мислеше той. — Ама нищо, за първи контакт и така ще минете. Сега ще ви опека над огъня, цялата отрова ще се изпари от вас и ще станете истински деликатес, моят първи принос в културата на този обитаем остров, а вторият ще бъдат позитронните емитери…“

Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че някой го гледа. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет, бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава.

От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице с големи тъжни очи, с унило отпуснати ъгълчета на устата, гледаше го без никакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше го не като човек от друг свят, а като че е някакво досадно домашно животно, което пак се е завряло не където трябва. Няколко секунди се гледаха и Максим чувстваше как тъгата, извираща от това лице, изпълва къщата, гората, цялата планета, целия околен свят — и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много пъти е било едно и също, много пъти пак ще бъде и няма никакво спасение от тази сива, унила, плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и младежът се обърна към вратата.

Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене цялата каса, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен кариран комбинезон. Под буйните червени коси към Максим гледаха пронизващи сини очички, втренчени, много зли и въпреки това някак весели — може би поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат здравеняк явно също не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но беше привикнал да се справя с тях бързо, грубо и решително, без всякакви там контакти и прочее излишни усложнения. На шията му висеше в калъф дебела метална тръба със зловещ вид, и той насочи дулото на този инструмент за разправа с пришълци право към корема на Максим. Веднага стана ясно, че никога не е чувал нито за това, че човешкият живот е висша ценност, нито за Декларацията за правата на човека, нито задругите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък и за самия хуманизъм, а и да му разкажеш за тях, няма да повярва.

Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби, усмихна се още по-широко и произнесе нарочно отчетливо: „Мир! Дружба!“

Унилата личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна фраза, след което напусна района на контакта и, съдейки по звуците отвън, започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се раздвижи и от нея излязоха ръмжащи, ревящи и дрънчащи звуци, които веднага напомниха на Максим за железния дракон от кръстопътя.

— Да! — каза Максим и енергично кимна. — Земя! Космос!

Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна към издънения таван.

— Максим! — продължаваше младежът, като сочеше гърдите си. — Максим! Казвам се Максим! — За по-голяма убедителност той се тупна в гърдите като разярена горила: — Максим!

— Махх-сим! — изрева червенобрадият със странен акцент.

Без да сваля очи от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи и тракащи звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата „Мах-сим“, в отговор на което невидимата унила личност започна да издава ужасяващо печални фонеми. Червенобрадият опули сините си очи, раззина пълната си с жълти зъби уста и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност на положението стигна най-после до него. След като се насмя, човекът избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното оръжие и направи недвусмислен знак: „Хайде, излизай!“

Максим се подчини с удоволствие. Застана пред къщата и отново протегна пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я насам-натам, помириса я и я хвърли встрани.

— Недей де! — възрази Максим. — Ще си оближете пръстите…

Наведе се и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Потупа Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, накара го да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим не го слушаше. Гледаше унилия, който седеше срещу него и сушеше на огъня някакъв голям мръсен парцал. Единият му крак беше бос, непрекъснато мърдаше пръстите си, които бяха пет. Пет, а не шест.

2

Гай седеше на ръба на пейката до прозореца, полираше кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи. Главата на капрала беше наведена настрани, той се пулеше, лявата му ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червена рамка, а с дясната бавно изписваше калиграфски букви. „Добре го прави — помисли си Гай с известна завист. Тоя дърт мастилен пръч е двайсет години в гвардията, и през цялото време е писар. Я как се е опулил. Той е гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще изплези… ето, направи го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко, че ще заминавам, защото момчетата и господа офицерите тук са свестни, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца.

Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, настлана със стари шестоъгълни плочи. От двете й страни се белееха стените на дългите еднакви постройки на администрацията и инженерния персонал. Госпожа Идоя вървеше, придържайки полата си. Бе едра и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата си да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новобранец с изгладена униформа и нахлузена до ушите барета, взе с оръжието „за почест“. После минаха два камиона с възпитаници, сигурно ги караха на ваксиниране… А така, прасни му един, да не се подава навън, тук да не му е булевард…

— Та как все пак се пише името ти? — попита Варибобу — Гаал ли? Или може само Гал?

— Съвсем не — каза Гай. — Гаал ми е фамилията.

— Жалко — каза Варибобу, замислено смучейки перото. — Ако беше Гал, точно щеше да се побере в реда…

„Пиши, пиши, мастилнице — помисли Гай. Няма защо да икономисваш редовете. И това ми било капрал… Копчетата ти са зеленясали, капрале. Два медала имаш, но всички знаят, че не се научи да стреляш като хората…“

Вратата се отвори и в канцеларията стремително влезе ротмистър Тоот със златната превръзка на дежурен на ръкава. Гай скочи и тракна с токове. Капралът се надигна, без да престава да пише. Дъртият му пръч! И това ми било капрал…

— Аха… — произнесе господин ротмистърът и смъкна с отвращение противопрашната маска. — Редник Гаал. Знам, знам, напускате ни. Съжалявам. Но се радвам. Надявам се, че в столицата ще служите също толкова усърдно.

— Тъй вярно, господин ротмистър! — развълнуван каза Гай.

От вълнение чак го засърбя носът. Много обичаше господин ротмистъра Тоот, културен офицер, бивш преподавател в гимназия. Оказа се, че и господин ротмистърът беше обърнал внимание на Гай.

— Можете да седнете — каза господин офицерът и се приближи към бюрото си. Без да сяда, бегло погледна документите и взе телефона. Гай тактично се обърна към прозореца.

На улицата нищо не се беше променило. Капралският състав изтопурка към столовата — бе време за обяд. Гай тъжно ги изпроводи с поглед. Ще влязат в стола, капрал Серембеш ще изкомандва да свалят баретите за „Благодарственото слово“, трийсет гърла ще изпеят „Словото“. Над тенджерите се вдига пара, блестят чиниите, й старият кокал Дога вече е готов да разкаже изтъркания си виц за войника и готвачката… Ей богу, жал му беше да заминава. Службата е опасна, климатът е нездравословен, и дажбата е много еднообразна — само консерви, но въпреки това… Тук поне точно знаеш, че си нужен, че без теб не може, тук направо с гърди посрещаш зловещия натиск от Юг и го чувстваш: колко приятели погреба, зад лагера има цяла гора от колове с ръждиви каски… Но затова пък отива в столицата! Там няма да пратят случаен човек, а мястото не е курорт… Казват, че там от Двореца на Отците се виждат всички гвардейски плацове, така че някой от Отците наблюдава всеки строй, тоест не непрекъснато, но от време на време поглежда. Гай се изпоти: ни в клин, ни в ръкав си представи, че го извикват пред строя, а той на втората крачка се спъва и пльосва пред краката на командира, автоматът издрънчава върху паважа, баретата отхвърча кой знае къде… Да не дава Господ… Той въздъхна и крадешком се огледа. Да, столица е това! Всичко им е пред очите. Е, нищо де — другите нали служат. А там е Рада — сестричката, и смешният стар чичо с древните си кости и с допотопните костенурки… Ох, колко ми домъчня за вас, мили мои!

Той отново погледна навън и от учудване отвори уста. По улицата към комендантството вървяха двама. Познаваше единия — рижия скандалджия Зеф, осъден на смърт и особено опасен, старшина на сто тридесет и четвърти сапьорски отряд, който разчистваше трасето. А другият беше… направо плашило! Отначало Гай го взе за изрод, но веднага съобрази, че Зеф едва ли ще поведе дегенерат в комендатурата. Бе як, гол младеж, с кафяв тен, силен като бик, облечен само с къси панталони от някакъв блестящ плат. Зеф беше въоръжен, но не личеше да конвоира чужденеца: вървяха редом, и онзи, нелепо размахвайки ръце, му обясняваше нещо. Рижавият само пухтеше и изглеждаше абсолютно смаян. „Тоя е някакъв дивак — помисли Гай. — Само че как е попаднал на трасето? Дали не е отгледан от мечки? Имало е такива случаи… На това прилича, я какви изпъкнали мускули има.“

Той видя как двойката се приближи до постовия. Зеф избърса потта си, нещо взе да му обяснява, но момчето бе новобранец, не го познаваше и го ръгна с автомата в корема, за да се дръпне на нужното разстояние. Голият младеж, виждайки това, започна да говори, като размахваше енергично ръце. Лицето му беше доста странно и не можа да се разбере какво изразява, беше като живак, а очите му бяха бързи и тъмни. Постовият загуби ума и дума. Сега ще вдигне тревога. Гай се обърна:

— Господин ротмистър, разрешете да доложа. Старшината на сто тридесет и четвърти сапьорски доведе някого. — Не бихте ли погледнали?

Офицерът се доближи до прозореца, видя и веждите му подскочиха. Блъсна рамката, наведе се и кресна, задавяйки се от нахлулия прах:

— Часови! Пуснете ги!

Гай затваряше прозореца, когато в коридора се чуха стъпки. Зеф и спътникът му влязоха в канцеларията. Подир тях, изблъсквайки ги, нахълтаха началникът на караула и още двама от дежурната смяна. Зеф изпъна ръце по шевовете, изкашля се, опули към господин ротмистъра безсрамните си сини очи и изхриптя:

— Докладва старшината на сто тридесет и четвърти отряд възпитаник Зеф. Задържах на трасето този човек. По всичко личи, че е смахнат, господин ротмистър: яде отровни гъби, нито дума не разбира, говори неразбрано и ходи, благоволете да забележите, гол.

Докато Зеф докладваше, задържаният хвърляше бързи погледи из помещението, страшно и странно се усмихваше на всички присъствуващи — зъбите му бяха равни и бели като сняг. Ротмистърът, с ръце зад гърба, се приближи и го огледа от главата до петите.

— Кой сте вие? — попита той.

Задържаният се ухили още по-широко, тупна се с длан в гърдите и неясно произнесе нещо като „Мах-сим“. Началникът на караула се изкиска, караулните се захилиха, ротмистърът също се усмихна. Гай не можа веднага да разбере каква е работата, после се досети, че на апашкия жаргон „мах-сим“ означава „изял ножче“.

— Изглежда е някой от вашего брата — каза на Зеф ротмистърът.

Зеф завъртя глава, от брадата му излетя облак прах.

— Съвсем не — каза той. — Той нарича себе си „Мах-сим“ и не разбира апашкия жаргон. Така че не е наш.

— Сигурно е изрод — предположи началникът на караула.

Офицерът го изгледа студено.

— Гол е — додаде развълнувано, отстъпвайки към вратата. — Разрешете да напусна!

— Вървете — разреши началникът. — Изпратете да повикат щабния лекар господин Зогу… Къде го хванахте? — обърна се той към Зеф.

Червенокосият доложи, че тази нощ със своя отряд е прочиствал квадрат 23/07, унищожил четири самоходни установки и една машина с неизвестно предназначение, при взривяването на която загубил двама души. Към седем часа сутринта към неговия огън по горското шосе се приближил този непознат. Те го забелязали отдалече, следили го, скрити в храстите, после избрали удобен момент и го пленили. Отначало Зеф го взел за беглец, после решил, че е изрод и се канел да го гръмне, но размислил, защото този човек… Зеф, затруднен, размърда брадата си и приключи:

— Защото разбрах, че не е изрод.

— И откъде ви стана ясно това? — попита ротмистърът.

Задържаният стоеше неподвижно, скръстил ръце върху могъщите си гърди и поглеждаше ту към него, ту към старшината.

Зеф каза, че ще му е доста трудно да обясни.

— Първо, той от нищо не се страхуваше и продължава да не се страхува изобщо. Второ, свали чорбата от огъня и изяде от нея точно една трета, съвсем по другарски, а преди това ни викаше, явно чувствайки, че сме наблизо. Трето, искаше да ни нагости с гъби. Те бяха отровни, ние не ги ядохме и на него не позволихме, но той все напираше да ни почерпи. Очевидно, за да ни се отблагодари. Четвърто, както е добре известно, нито един изрод по физически способности не превъзхожда нормално развит човек. А този по пътя ме измъчи съвсем; през ветровала вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичко отгоре, кой знае защо, сигурно за да покаже какъв юнак е, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен двеста-триста крачки.

Ротмистърът слушаше с най-дълбоко внимание и когато Зеф замълча, рязко се обърна към задържания и от упор ревна на хонтийски:

— Име? Чин? Задача?

Гай се възхити от ловкия трик, обаче задържаният явно не разбираше хонтийски. Той отново показа съвършените си зъби, потупа се по гърдите и каза: „Мах-сим“, бутна с пръст възпитаника и каза: „Зеф“. После заговори бавно, отчетливо, като посочваше ту тавана, ту пода, ту описваше кръгове около себе си. На Гай му се стори, че долавя в тази реч отделни познати думи. „Кроуват“ — рече чужденецът, а после „Хури-бури, хури-бури… Черфяк…“ Когато млъкна, капрал Варибобу се обади:

— Според мен това е един ловък шпионин — заяви старата мастилница. — Трябва да доложим на господин бригадира.

Ротмистърът не му обърна внимание.

— Свободен сте, Зеф — каза той. — Проявихте усърдие, това ще ви се зачете.

— Премного благодаря, господин ротмистър! — изрева рижият и вече се обръщаше, за да излезе, когато задържаният внезапно възкликна тихо, наведе се през бариерата и хвана пачката чисти бланки, лежащи на масата пред капрала.

Дъртият пръч се изплаши до смърт (и това ми било гвардеец), отскочи и запрати писалката си по дивака. Онзи ловко я хвана във въздуха, приседна и започна да драска върху бланката, без да обръща внимание на Гай и Зеф.

— Оставете го! — изкомандва ротмистърът и Гай с удоволствие се подчини: да удържиш тази кафява мечка беше все едно да се опиташ да спреш танк, като го хванеш за веригата.

Офицерът и Зеф застанаха от двете страни на задържания и гледаха какво чертае.

— Според мен това е схема на Света — неуверено каза старшината.

— Хм… — отвърна ротмистърът.

— Да, разбира се! Ето, в центъра е Световното светило, това тук е Светът… А тук, според него, се намираме ние.

— Но защо всичко е плоско? — недоверчиво попита офицерът.

Зеф сви рамене:

— Възможно е да е детско възприятие… Инфантилизъм… Ето, вижте! Показва как е попаднал тук.

— Да, възможно е… Чувал съм за такова безумие…

Гай най-сетне успя да се промъкне между гладкото твърдо рамо на задържания и бодливата брада на Зеф. Рисунката, която видя, му се стори смешна. Така първолаците изобразяват Света: в средата малко кръгче, изобразяващо Световното светило, около него голяма окръжност, обозначаваща Сферата на Света, а на окръжността — тлъста точка, към която само да нарисуваш ръчички и крачета и ще се получи: „Това е Светът, а това съм аз.“ Този нещастен луд не може да изобрази дори Сферата на Света като правилна окръжност, получи се някакъв овал. Работата е ясна — този е ненормален… И на всичко отгоре нарисува с пунктир линията, водеща изпод земята към точката: „Ето, значи, как попаднах тук.“

Задържаният взе втора бланка, бързо начерта две малки Сфери на Света в противоположните ъгли, съедини ги с пунктирна линия и дорисува някакви криволици. Зеф безнадеждно подсвирна и каза на господин ротмистъра:

— Разрешете да напусна.

Но офицерът не го пусна.

— Ъъъ… Зеф — каза той. — Спомням си, че вие се подвизавахте в областта на… е… — той се почука със сгънат пръст по слепоочието.

— Тъй вярно — отговори старшината след кратко мълчание.

Господин ротмистърът се разходи из канцеларията.

— Не бихте ли могли, ъъъ… как да се изразя… да формулирате мнението си за този субект? Професионално, ако мога така да се изразя…

— Съвсем не зная — каза Зеф. — Лишен съм от правото да практикувам професията си.

— Разбирам — каза господин Тоот, — всичко това е вярно. Н-но…

Зеф, опулил сините си очички, стоеше мирно. Господин ротмистърът очевидно беше объркан. Гай го разбираше добре. Случаят беше важен, сериозен. (Ами ако този дивак все пак е шпионин?) А господин щабният лекар Зогу, разбира се, е прекрасен гвардеец, блестящ гвардеец, но все пак е само щабен доктор. Докато рижата мутра Зеф, преди да прояви престъпни наклонности, много добре е разбирал от работата си, дори е бил знаменитост. Но и него човек можеше да го разбере. Всеки, дори престъпникът, иска да живее. А законът е безпощаден към осъдените на смърт: и най-малкото провинение води до изпълнение на присъдата. Веднага. Няма друг начин — живеем във време, когато милосърдието се превръща в жестокост и само жестокостта съдържа истинско милосърдие. Законът е безпощаден, но мъдър.

— Добре де — каза господин ротмистърът. — Добре… Но по човешки… — той спря пред Зеф. — Разбирате ли? Просто по човешки: смятате ли наистина, че той е луд?

Брадатият се забави с отговора.

— По човешки ли? — повтори той. — Е, разбира се, мога и да бъркам… И така, аз съм склонен да предполагам, че това е ярко изразен случай на раздвоение на личността, с изместване и заместване на истинското „аз“ с лъжливо. Изхождайки от професионалния си опит, бих препоръчал електрошок и флеосъдържащи препарати.

Капрал Варибобу крадешком записа всичко това, но не можа да измами ротмистъра. Той взе листчето му със записките и го пъхна в джоба си. Мах-сим отново заговори, обръщайки се ту към офицера, ту към Зеф — нещо искаше, горкият, от нещо не беше доволен, но в този момент вратата се отвори и влезе щабният лекар, комуто очевидно бяха прекъснали обяда.

— Здрасти, Тоот — свадливо каза той. — Какво има? Както виждам, жив и здрав сте, това ме радва. А този тип кой е?

— Възпитаниците го хванаха в гората — обясни ротмистърът, — подозирам, че е луд.

— Симулира — промърмори щабният лекар и си наля вода от гарафата. — Пратете го обратно в гората, нека работи.

— Той не е от нашите — възрази ротмистърът. И не знаем откъде се е взел. Подозирам, че някога са го пленили изродите, при тях се е побъркал и после е избягал при нас.

— Правилно — промърмори докторът. — Трябва да си побъркан, за да избягаш при нас. Той се приближи до задържания и веднага посегна към клепачите му. Младежът грозно се озъби и леко го отблъсна.

— Хайде-хайде! — каза лекарят и ловко го хвана за ухото. — Стой спокойно!

Задържаният се подчини. Обърна му клепачите, опипа, подсвирквайки си, шията и гърлото, сгъна и разгъна ръката му, после с пъшкане се наведе и го удари под коленете, върна се при гарафата и изпи още една чаша вода.

— Киселини — обясни той.

Гай погледна към Зеф. Червенобрадият, опрял гранатомета до краката си, стоеше встрани и с подчертано равнодушие гледаше стената. Лекарят пи вода и отново се зае с лудия. Опипваше го, почукваше го, гледаше зъбите му, два пъти го удари с юмрук в корема, после извади от джоба си плоска кутия, размота от нея кабел, включи го към мрежата и започна да допира кутията до разни места от тялото на дивака.

— Така — каза той, навивайки кабела. — И ням ли е на всичко отгоре?

— Не — отвърна господин ротмистърът. — Говори, но на някакъв непознат език. Не ни разбира. А това са рисунките му.

Господин щабният лекар погледна скиците.

— Така — каза той. — Интересно.

Измъкна писалката от ръцете на капрала и бързо нарисува върху една бланка котка така, както я рисуват децата, от чертички и кръгчета.

— Какво ще кажеш за това, приятел? — попита той, подавайки рисунката на лудия.

Без нито секунда да се замисля, младежът започна да чертае и до котката се появи странно, гъсто обрасло с косми животно с тежък неприятен поглед. Гай никога не беше виждал такъв звяр, но разбра, че това не е детска рисунка. Чудесно беше нарисуван, направо изключително. Да те е страх да го гледаш. Щабният лекар протегна ръка към писалката, но лудият се отдръпна и нарисува още едно животно — с огромни уши, сбръчкана кожа и дебела опашка вместо нос.

— Прекрасно! — извика господин лекарят и се плесна по бедрата.

Лудият не спираше. Сега рисуваше не жива твар, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в нея майсторски изобрази седнал човек, посочи го с пръст, после се тупна по гърдите и произнесе:

„Мах-сим“.

— Такова нещо той може да е видял при реката — обясни безшумно приближилият се Зеф. — Подобен апарат ние взривихме снощи. Но виж, чудовищата… — Той поклати глава.

Щабният лекар сякаш едва сега го забеляза:

— А, професоре! — извика той с преувеличена радост. — Абе усещам аз, че нещо вони в канцеларията. Ще бъдете ли така любезен, колега, да изказвате мъдрите си мнения от ей онзи ъгъл? Много ще съм ви задължен…

Варибобу се захили, а господин ротмистърът строго заповяда:

— Застанете до вратата, Зеф, и не се забравяйте.

— Е, добре — каза лекарят. — И какво мислите да го правите?

— Зависи от вашата диагноза, Зогу — отвърна ротмистърът. — Ако е симулант, ще го предам на прокуратурата, там да се оправят. А ако е луд…

— Той изобщо не е симулант, Тоот! — въодушевено произнесе господин докторът. — И няма какво да прави в прокуратурата. Но знам едно място, където много ще се заинтересуват от него. Къде е бригадирът?

— На трасето.

— Впрочем, това не е важно. Нали вие сте дежурен, Тоот? Пратете този интересен юначага на следния адрес…

Щабният доктор се настани на бариерата, закри се от всички с рамене и лакти и написа нещо на обратната страна на последната рисунка.

— И какво е това? — попита Тоот.

— Това ли? Едно учреждение, което ще ви бъде много благодарно за вашия луд. Гарантирам ви.

Господин ротмистърът неуверено повъртя в ръце бланката, после отиде в ъгъла и повика лекаря. Известно време разговаряха полугласно, така че се чуваха само отделни реплики: „Департаментът на пропагандата… ще го пратите под конвой… Не е толкова секретно! Ще му заповядате да забрави… Дявол да го вземе, сополанкото, все едно, нищо няма да разбере!“

— Добре — съгласи се най-сетне господин ротмистърът.

— Пишете съпроводителен документ. Капрал Варибобу!

Капралът се приповдигна.

— Пътните документи на редника от гвардията Гаал готови ли са?

— Тъй вярно!

— Впишете в тях и арестанта Мах-сим. Да се конвоира без белезници и в общ вагон. Редник Гаал!

Гай чукна токове и се изпъна мирно:

— Слушам, господин ротмистър!

— Преди да се явите на нова служба в столицата, отведете задържания на адреса, написан тук. След изпълнението на задачата, предайте листчето на дежурния офицер на новото място. Адреса забравете. Това е последната ви задача, Гаал, и сигурен съм, вие ще я изпълните така, както подобава на истински гвардеец.

— Ще бъде изпълнено! — извика Гаал, обхванат от неописуем възторг.

Заля го вълна от радост, гордост, щастие, от упоение и преданост, подхвана го и го понесе към небето. О, сладки мигове на възторг, незабравими минути, разтърсващи те целия, когато ти порастват криле, минути на презрение към всичко грубо, материално, телесно… Минути, в които жадуваш заповедта да те слее с огъня, да те хвърли в боя, срещу хилядите врагове, срещу милиони куршуми. И това не е всичко, защото възторгът ще те ослепи, ще те изгори и ще бъде още по-сладко! О, слава! О, пламък! Заповед! И ето, ето, той става, този висок, силен красавец, гордостта на бригадата — капрал Варибобу, като огнен факел, като статуя на славата и верността, той ни дава тон и всички ние подхващаме като един:

Всички пееха. Пееше блестящият господин ротмистър Тоот, образец на гвардейски офицер, образец на образците, за когото искаш още сега, под звуците на марша, да дадеш живота си, душата си, всичко! И господин щабният лекар Зогу, този милосърден брат, груб като истински войник и нежен като майчина ръка… И нашият, наш до мозъка на костите си капрал Варибобу, стар кокал, ветеран, побелял в битките… О, как блестят бойните медали на неговия протрит мундир, за него не съществува нищо друго, освен службата, нищо! Знаете ли за нас, Неизвестни Отци? Вдигнете уморените си лица и ни погледнете. Нима не виждате, че сме тук, в далечните и жестоки покрайнини на нашата страна, и че с възторг ще умрем в мъки за щастието на Родината!

… Но какво е това? Той не пее, а стои облегнат, обръща глупавата си мургава глава, върти очи и непрекъснато се хили и зъби… На кого се зъбиш, мръснико? О, как искам да се доближа до теб с тежка крачка и с всички сили, с гвардейски юмрук да те фрасна и да излича гнусната ти бяла усмивка… Но не бива, не бива, това е недостойно за гвардееца: този е просто луд, жалък инвалид, истинското щастие не му е достъпно, той е сляп и нищожен, нещастна човешка развалина. А рижавата свиня се е свила в ъгъла от непоносима болка. Така е, вас винаги ви боли глава, когато ние се задъхваме от възторг, когато пеем своя боен марш и сме готови да си пръснем белите дробове, но да го допеем докрай. Възпитанико, престъпна мутро, иде ми да те сграбча за шибаната ти брада! Стани, мръснико! Стой мирно, когато гвардейците пеят марша си! И бой по главата, по главата, по наглите рачешки очички. На̀ ти! На̀ ти!

Гай отблъсна възпитаника, тракна с токове и се обърна към господин ротмистъра. Както винаги след пристъп на възторжена възбуда ушите му звъняха, светът сладко плуваше и се поклащаше пред погледа му.

Капрал Варибобу, посинял от напъване, слабо кашляше и се държеше за гърдите. Господин щабният лекар, изпотен и почервенял, пиеше жадно направо от гарафата и вадеше от джоба си носна кърпа. Ротмистърът се мръщеше с отнесено изражение, като че искаше да си спомни нещо. На прага като мръсна купчина карирани парцали едвам мърдаше рижият Зеф. Лицето му беше смазано, той плюеше кръв и леко стенеше през зъби. А Мах-сим вече не се усмихваше. Лицето му застина, стана съвсем като обикновено човешко лице и с неподвижни кръгли очи гледаше Гай.

— Редник Гаал… — дрезгаво каза господин ротмистърът. — Та, какво исках да кажа… или вече казах? Чакайте, Зогу, оставете ми поне една глътка…

3

Максим се събуди с натежала глава. В стаята беше задушно. През нощта пак бяха затворили прозореца. Впрочем, и когато бе отворен нямаше голяма полза — градът бе прекалено близо, през деня над него ясно се виждаше неподвижна сиво-кафява шапка от отвратителни изпарения, които вятърът гонеше насам; не помагаше нито петият етаж, нито парка долу. „Сега да можех да взема един йонен душ — мислеше Максим, — да изтичам гол в градината, но не в тази шугава, полуизгнила и сива от смога, а в нашата, край Ленинград, на Каре лекия полуостров. После да потичам петнайсетина километра около езерото, да го преплувам, двадесетина минути да попълзя по дъното, за да си поупражнявам белите дробове, да полазя между хлъзгавите подводни камъни…“

Той скочи, разтвори прозореца, показа се под ръмящия дъждец, дълбоко вдъхна влажния въздух и се закашля — беше пълен с мръсотия, а дъждовните капки имаха метален вкус. По автострадата с вой летяха коли. Долу, под прозореца, блестяха мокри листа. Върху високата каменна ограда имаше стъкла, които искряха. В парка се разхождаше дребен човечец с мокро наметало и събираше накуп окапалите листа. През пелената на дъжда смътно прозираха тухлените постройки на някакъв завод. Както винаги, двата комина лениво бълваха гъсти струи отровен дим, който се стелеше над земята.

Задушен свят. Неблагоприятен, болезнен. Целият е неуютен и тъжен като онова административно помещение, където хората със светли копчета и развалени зъби изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започваха да крещят до пресилване и Гай, това симпатично и красиво момче, съвсем неочаквано преби до кръв червенобрадия Зеф, който дори не оказа съпротива. Неблагополучен свят, в който течеше радиоактивна река, движеше се нелеп железен дракон и въздухът бе мръсен. Спомни си нечистоплътните пътници в тромавата триетажна желязна кутия на колела, и дивашката сцена, разиграла се в нея. Някакви грубияни, вонящи на водка, с кискане и жестове разплакаха една стара жена и никой не я защити, всички в натъпкания вагон гледаха настрани; само бледият от злоба или може би от страх Гай скочи, кресна им нещо и те се разкараха. В този свят имаше прекалено много омраза, страх и раздразнителност. Всички са възбудени и потиснати — ту са ядосани, ту депресирани. Гай, явно добър и симпатичен човек, понякога изпадаше в необяснима ярост, започваше жестоко да се кара със съседите си в купето, гледаше ме като звяр, после също така внезапно потъваше в дълбоко униние. Всички останали във вагона се държаха по същия начин. С часове седяха и лежаха напълно спокойни, тихо разговаряха, дори се смееха. Но изведнъж някой започваше да се кара със съседа си, онзи нервно се озъбваше. Околните, вместо да ги успокоят, се включваха в разправията, скандалът се разрастваше, обхващаше целия вагон. След малко всички започваха да крещят един срещу друг, да заплашват, да се блъскат, някой се покатерваше върху главите на другите, размахваше юмруци, децата ревяха, възрастните раздразнено им дърпаха ушите. После скандалът постепенно стихваше, всички се цупеха, говореха без желание, без да се поглеждат. А понякога разправията се превръщаше в нещо съвсем непристойно: очите на хората се изцъкляха, по лицата им избиваха червени петна, гласовете им се издигаха до яростен вой, някой хистерично се кискаше, друг пееше, трети се молеше, вдигнал към небето треперещи ръце. Лудница. А зад прозорците меланхолично се носеха безрадостни сиви полета, опушени гари, грозни селца, развалини и кльощави дрипави жени изпращаха влака с хлътнали тъжни очи.

Максим се дръпна от прозореца и застана в средата на тясната стаичка. Чувстваше немощ, апатия и душевна умора. После се застави да се стегне и да се разкърши, използвайки вместо гира тежкия дървен стол.

„Така скоро съвсем ще се отпусна — угрижено си помисли той. — Още ден-два как да е ще изтърпя, но после ще избягам, ще поскитам малко из горите. Добре ще е да се кача в планините — тукашните изглеждат хубави, диви… Далечко е, наистина, за една нощ не мога да стигна. Как ги нарече Гай? «Зартак». Интересно, това тяхното име ли е, или означава «планина»? А впрочем, какви планини, не ми е до тях сега. Десет денонощия вече съм тук, а нищо не съм направил.“

Влезе в банята, няколко минути пухтя и се разтрива под режещия изкуствен дъждец, противен, колкото и естествения, само дето бе малко по-студен, твърд, варовит. И за капак — хлориран и течащ през метални тръби.

Изтри се с дезинфекцирана кърпа и недоволен от всичко — и от тази мрачна сутрин, и от този душен свят, и от глупавото си положение, и от прекалено мазната закуска, която му предстоеше да изяде — се върна в стаята, за да оправи леглото.

Закуската вече беше донесена, димеше и вонеше на масата. Риба пак затваряше прозореца.

— Здравейте — каза Максим на местния език. — Не трябва. Прозорец.

— Здравейте — отвърна тя, щракайки с многочислените резета. — Трябва. Дъжд. Лошо.

— Риба — произнесе младежът на руски.

Всъщност тя се казваше Нолу, но Максим от самото начало я кръсти Риба, заради изражението на лицето и нейната невъзмутимост.

Тя се обърна и го погледна с немигащи очи. После, за кой ли път, допря пръст до върха на носа си и каза: „Жена“, после посочи Максим: „Мъж“, сетне към втръсналата му роба, висяща на облегалката на стола: „Дреха. Трябва!“.

Кой знае защо не можеше да гледа мъж, облечен само по къси панталони — той непременно трябваше да е навлечен от краката до главата.

Максим започна да си надява дрехите, а тя оправи леглото му, въпреки че винаги й казваше, че ще го оправя сам. Избута на средата масата, която той всеки ден отместваше до стената, решително отвори крана на отоплението, който Максим непрекъснато затваряше до края, и всичките еднообразни негови „не трябва“ се разбиваха в нейните също така еднообразни „трябва“.

Младежът закопча робата с единственото счупено копче при шията, седна на масата и с двузъбата вилица почовърка закуската. Състоя се обичайният диалог:

— Не искам. Не трябва.

— Трябва. Храна. Закуска.

— Не искам закуска. Не е вкусно.

— Трябва закуска. Вкусно.

— Риба — вдъхновено каза Максим. Вие сте жестока. Ако бяхте попаднали при мен на Земята, щях да изляза от кожата си, но да ви намеря храна според вкуса ви.

— Не разбирам — със съжаление изрече тя. — Какво значи риба?

Дъвчейки с отвращение тлъстото парче, той взе хартия и нарисува платика във фас. Тя внимателно разгледа картинката и я сложи в джоба на халата си. Прибираше всички негови рисунки и ги отнасяше някъде. През свободното време и нощем, когато не му се спеше и нямаше какво друго да прави, рисуваше много и с удоволствие. Рисуваше животни и хора, чертаеше таблици и диаграми, възпроизвеждаше анатомични разрези. Изобразяваше професор Мегу, приличащ на хипопотам, и хипопотами, приличащи на професор Мегу. Чертаеше универсалните таблици на линкоса, схеми на машини и диаграми на историческите последователности. Употребяваше купища хартия и всичката изчезваше в джоба на Риба, без някакви видими последствия. Професор Мегу, или с други думи Хипопотама, си имаше свой метод и нямаше намерение да се отказва от него.

Универсалната таблица на линкос, с изучаването на която би трябвало да започне всеки контакт, изобщо не го интересуваше. Само Риба обучаваше младежа на местния език, и то само за да разбира, че трябва да облича робата и да затваря прозореца. Експерти по контакт липсваха. С Максим се занимаваше само Хипопотама.

Наистина, той разполагаше с доста мощно средство за изследване — ментоскопична техника. Максим прекарваше в лабораторното кресло по четиринайсет-шестнайсет часа в денонощие. При това ментоскопът на професора беше добър. Позволяваше доста дълбоко проникване в спомените и имаше прилично висока разделителна способност. Разполагайки с такава машина не е нужно да знаеш езика на другия. Но Хипопотама използваше апарата някак странно. Категорично, и дори с известно негодувание, отказваше да демонстрира своите ментограми, а към тези на Максим се отнасяше различно. Младежът специално разработи цяла програма от спомени, които трябваше да дадат на аборигените представа за социалния, икономическия и културен живот на Земята. Но те изобщо не предизвикваха интерес у Хипопотама. Той гримасничеше, мучеше, отдалечаваше се, започваше да звъни по телефона или, седнал зад бюрото, монотонно се караше на асистента, често повтаряйки звучната думичка „массаракш“2. Затова пък, когато на екрана Максим взривяваше ледена скала, притиснала кораба или убиваше със скорчер панцерен вълк, или изтръгваше експрес-лабораторията от пипалата на гигантския глупав псевдооктопод, Хипопотама буквално се залепваше за ментоскопа. Тихо скимтеше, радостно се пляскаше по плешивото теме и заплашително крещеше на измъчения асистент, който следеше записа на изображението. Зрелището на хромосферния протуберанс предизвикваше у професора такъв възторг, сякаш през живота си не беше виждал нищо подобно. И страшно му харесваха любовните сцени, които младежът заимстваше основно от филмите, за да даде на аборигените поне някаква представа за емоционалния живот на човечеството.

Такова нелепо отношение към материала навяваше печални размисли в земния жител. Имаше чувството, че Хипопотама не е никакъв професор, а само инженер-ментоскопист, подготвящ материали за истинската комисия по контактите, с която на Максим му предстоеше да се срещне, но кога ще стане това, не бе ясно. Тогава излизаше, че ученият е доста примитивна личност, нещо като момченце, което във филма „Война и мир“ се интересува само от баталните сцени. Това беше обидно. Максим бе представител на Земята и, честна дума, имаше всички основания да разчита на по-сериозен партньор за контакт.

Наистина можеше да се предположи, че този свят е разположен на кръстопътя на неведоми междузвездни трасета и гостите от други планети тук не са рядкост. Поради това не създават специални авторитетни комисии за всеки новопристигнал, а изцеждат от него интересуващата ги информация и приключват. В полза на това предположение говореше оперативността, с която хората с лъснатите копчета, явно не специалисти, се бяха ориентирали в ситуацията, и без всякакво колебание го отпратиха право където трябва. А може би някакви нехуманоиди, идвали преди, бяха оставили толкова лоши спомени, че сега аборигените се отнасят с определено недоверие към всички представители на други планети. В такъв случай, заниманията на професора с ментоскопа бяха само имитация на контакт, печелене на време, докато други високи инстанции решаваха съдбата на Максим.

„Така или иначе, положението ми е лошо — реши той, давейки се с последното парче. — Трябва по-бързо да науча езика и всичко ще се изясни.“

— Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим.

Младежът въздъхна и стана. Излязоха в мръсносиния дълъг коридор, отдясно и отляво на който се редяха еднакви затворени врати — същите като тази на неговата стая. Никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу зад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени другопланетни жители, очакващи съдбата си.

Риба вървеше с широка мъжка крачка, права, като че глътнала бастун, и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметиката и бедната жена не ползваше такива средства. С редките си безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с огромните си, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите си краченца навярно беше невъзможно да има високо самочувствие, освен пред чуждопланетни същества, и то ако не са хуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше с нея пренебрежително, а Хипопотама изобщо не я забелязваше и използваше обръщението „Ъъъ…“, което вероятно съответстваше на интеркосмическото „Еее…“. Максим си спомни за своето, също не много добро, отношение и почувствал угризение, я догони, погали я по костеливото рамо и каза:

— Нолу е юнак и добра…

Тя вдигна към него изпосталялото си лице и като никога заприлича на учудена платика. Отмести ръката му, намръщи едва забележимите си вежди и строго рече:

— Максим лош. Мъж. Жена. Не трябва.

Младежът се сконфузи и пак изостана.

Така стигнаха края на коридора. Риба бутна вратата и влязоха в голямата светла стая, която той наричаше приемна. Прозорците бяха обезопасени с правоъгълни решетки от дебели железни пръчки. Високата, тапицирана с кожа врата водеше към лабораторията на Хипопотама, а пред нея винаги стояха двама много едри и малко подвижни аборигени, които не отговаряха на поздрави и като че ли постоянно се намираха в транс.

Жената веднага влезе в лабораторията и остави Максим в приемната. Той поздрави и, както винаги, не му отговориха. Вратата остана открехната, оттам се чуваше гръмкият ядосан глас на учения и звънкото прещракване на включения ментоскоп. Максим отиде до прозореца и се загледа в мъгливия мокър пейзаж, в гористата равнина, разсечена от лентата на автострадата, във високата метална кула, едва видима в мъглата. Гледката бързо му омръзна и, без да чака да го поканят, влезе в лабораторията.

Тук, както обикновено, приятно миришеше на озон и мигаха дублиращите екрани. Плешивият измъчен асистент с незапомнящо се име и с прякор Лампион се преструваше, че настройва апаратурата, но всъщност с интерес се вслушваше в избухналия в лабораторията скандал.

На стола, зад бюрото на Хипопотама, седеше непознат човек с квадратно лице, лющеща се кожа и зачервени подпухнали очи. Професорът стоеше пред него разкрачен, с ръце, подпрени на кръста, и приведен напред. Крещеше. Шията му беше потъмняла, плешивото теме пламтеше с пурпура на залязващо слънце, от устата му във всички посоки хвърчеше слюнка.

Стараейки се да не привлича вниманието към себе си, новодошлият тихо отиде до работното си място и също толкова тихо поздрави асистента. Лампион — нервно, измъчено същество — ужасен скочи и се подхлъзна на дебелия кабел. Младежът едва успя да го хване за раменете. Нещастникът се отпусна и затвори очи. Странен човек беше и до смърт се страхуваше от Максим. Отнякъде безшумно изникна Риба с отворено флаконче, което веднага поднесе под носа на асистента. Мъжът хлъцна и се свести. Максим го подпря на железния шкаф и побърза да се отдалечи.

Седна на стола си и видя, че непознатият е престанал да слуша Хипопотама и внимателно го разглежда. Младежът приветливо се усмихна. Мъжът леко кимна. Тогава професорът тресна с юмрук по масата и сграбчи телефона. Непознатият се възползва от възникналата пауза, произнесе няколко думи, от които Максим разбра само „трябва“ и „не трябва“, взе от бюрото лист плътна синкава хартия с яркозелен кант и я размаха пред лицето на професора. Хипопотама с досада махна с ръка и започна да вика в телефонната слушалка. „Трябва“, „не трябва“ и неразбираемото „массаракш“ се сипеха от него като от рог на изобилието. Всичко свърши с това, че Хипопотама ядосано тресна слушалката, кресна още няколко пъти срещу непознатия, като го оплю целия, изхвърча през вратата навън и я затръшна.

Човекът избърса с носна кърпа лицето си, стана, отвори дългата плоска кутия, сложена на перваза, и извади от нея някакви тъмни дрехи.

— Елате — каза той. — Облечете се.

Максим погледна към Риба.

— Вървете — каза тя. — Обличайте се. Трябва.

Жителят на Земята разбра, че в съдбата му най-сетне е настъпил дългоочакваният поврат. Забравил за наставленията на Риба, той веднага хвърли торбестата роба и с помощта на непознатия облече новите дрехи. Това одеяние не се отличаваше нито с красота, нито с удобство, но беше абсолютно същото, както и на непознатия. Можеше да се предположи, че онзи е пожертвал собствените си излишни дрехи, защото ръкавите на куртката бяха къси, а панталонът отзад висеше като чувал и се смъкваше. Останалите го гледаха одобрително. Непознатият мърмореше нещо насърчително. Риба, с омекнало изражение, доколкото това беше възможно за платика, гладеше раменете му и опъваше куртката. Дори Лампион, скрит зад пулта, измъчено се усмихваше.

— Да вървим — подкани го непознатият и тръгна към вратата.

— Довиждане — каза Максим на жената. — И благодаря — добави той на руски.

— Довиждане — отговори тя. — Максим добър. Снажен. Трябва.

Изглеждаше трогната. Или може би бе угрижена, че костюмът не му бе по мярка. Максим махна с ръка на бледия асистент и тръгна след непознатия.

Минаха през няколко стаи, пълни с недодялани архаични апарати. С гърмящия и скърцащ асансьор слязоха на първия етаж и попаднаха в обширния нисък вестибюл, където преди няколко дни Гай беше довел Максим. И отново се наложи да чака, докато хората попълваха някакви документи. Едно смешно човече с нелепа шапка драскаше на розови бланки, непознатият — на зелени, а една очилата девойка ги подпечатваше. После си разменяха бланките, грешаха, крещяха си един на друг и хващаха телефоните. Най-сетне човечето с нелепата шапка взе двете зелени и едната розова бланка, скъса последната на две половини и даде едната на жената. Непознатият получи две розови, една синя и кръгъл метален жетон с гравиран надпис. После ги връчи на високия човек със светли копчета, стоящ до вратата. Вече бяха излезли на улицата, когато високият изведнъж започна дрезгаво да крещи, червеноокият непознат се върна, защото се оказа, че е забравил едно синьо картонено квадратче, грабна го и с въздишка го пъхна в пазвата си. Едва сега Максим, който беше мокър от дъжда, можа да влезе в безсмислено дългата кола и седна от дясната страна на червеноокия, пъшкащ раздразнено и повтарящ любимото възклицание на Хипопотама: „массаракш“.

Колата заръмжа, плавно потегли напред, измъкна се от неподвижната маса други мокри и празни коли, пресече голямата асфалтирана площадка пред сградата, заобиколи огромната леха с вехнещи цветя и излезе на шосето, където рязко спря.

— Массаракш — непознатият отново изсъска и загаси двигателя.

По шосето се влачеше дълга колона от еднакви камиони с метални каросерии, боядисани в маскировъчни цветове. Над железните бордове стърчаха редове неподвижни заоблени предмети от влажен блестящ метал. Машините се движеха бавно, на равни интервали, равномерно бучаха и разнасяха ужасни зловонни газове.

Максим огледа своята врата, съобрази кое за какво е и вдигна стъклото. Шофьорът, без да го поглежда, произнесе дълга и съвършено неразбираема фраза.

— Не разбирам — каза младежът.

Другият обърна към него учуденото си лице и, съдейки по интонацията, нещо попита. Максим поклати глава.

— Не разбирам — повтори той.

Онзи сякаш се учуди още повече, бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, пълна с бели пръчици. Една пъхна в устата си, предложи и на спътника си. От вежливост той взе картонената кутия и започна да я разглежда. Тя миришеше силно на някакви сухи растения. Извади една пръчица, отхапа парченце от нея и плю. Това не беше храна.

— Не трябва — каза той и върна кутийката. — Не е вкусно.

Мъжът го гледаше с полуотворена уста. Бялата пръчица висеше залепнала на устната му. Земният жител в съответствие с местните правила докосна с пръст върха на носа си и се представи: Максим. Червеноокият нещо промърмори, в ръката му се появи пламъче, допря до него края на бялата пръчица и колата веднага се напълни с отвратителен дим.

— Массаракш! — извика с негодувание Максим и отвори вратата. — Не трябва!

Той разбра какви са тези пръчици. Когато пътуваха с Гай, почти всички мъже тровеха въздуха със същия дим, но използваха за това не бели пръчици, а къси и дълги дървени предмети, които приличаха на старовремски детски свирки. Те вдишваха някакъв наркотик — несъмнено, крайно вреден обичай — и тогава го утешаваше само това, че симпатичният Гай очевидно също категорично беше против.

Непознатият побърза да изхвърли наркотичната пръчица през прозореца и кой знае защо, размаха длан пред лицето си. Максим за всеки случай също махна с ръка, след което отново се представи. Разбра се, че мъжът се казва Фанк, и с това разговорът приключи. Около пет минути те седяха, разменяха си доброжелателни погледи, поред сочеха безкрайната редица камиони и повтаряха „массаракш“. Накрая безкрайната колона свърши и Фанк излезе на шосето.

Навярно бързаше много, защото веднага направи нещо, от което двигателят издаде кадифен рев, после включи някакво ужасно виещо устройство и, без да спазва, както се струваше на Максим, никакви правила, се понесе по автострадата, изпреварвайки колоната. На косъм се разминаваше с колите, идващи насреща.

Едва не излетяха от платното, подминавайки една широка червена кола с много мокър шофьор, минаха край дървена каруца с криволичещи колела със спици, влачена от мокро изкопаемо животно. После сирената прогони в канавката група пешеходци с брезентови плащове и полетяха под сянката на мокри дървета с широки корони, посадени на равни интервали от двете страни на пътя. Фанк все повече увеличаваше скоростта, насрещният вятър ревеше в обтекателите, сирената разчистваше пътя, колите пред тях се притискаха към банкета. Машината се струваше на Максим непригодна за такива скорости, прекалено нестабилна и от това малко му беше неприятно.

Скоро край пътя се появиха къщи. Автомобилът навлезе в града и Фанк беше принуден рязко да намали скоростта. От гарата Максим и Гай се качиха на обществен транспорт, който бе претъпкан с пътници. Главата му опираше в тавана, около него се караха и пушеха, настъпваха го, подпираха го с някакви твърди предмети. Беше вече тъмно, отдавна немитите стъкла бяха ужасно мръсни, отразяваха мътната светлина на лампите на вътрешното осветление и той не успя да разгледа града. Сега получи тази възможност.

Улиците бяха непропорционално тесни и буквално гъмжаха от коли. Автомобилът на Фанк едва пълзеше, заобиколен от всички страни от най-разнообразни превозни средства. Пред тях, закрил половината небе, се извисяваше задният борд на фургон, покрит с безвкусни разноцветни надписи и груби изображения на хора и животни. Вляво пълзяха два еднакви автомобила, пълни с жестикулиращи мъже и жени. Жените бяха ослепително красиви, не като Риба. Още по-вляво, подрънквайки, се движеше някаква разновидност на електрически влак, сипещ сини и зелени искри и претъпкан с пътници, които на гроздове висяха по вратите. Отдясно имаше тротоар — асфалтова алея, забранена за превозни средства. По него се движеше гъст поток от хора, облечени в мокри сиви и черни дрехи. Блъскаха се, задминаваха се, заобикаляха се един друг, пробиваха си път с рамо и току влизаха в ярко осветените врати и се смесваха с тълпите зад огромните изпотени витрини, а понякога се струпваха на едно място и образуваха задръствания. Протягаха шии и се мъчеха нещо да видят. Имаше много изпити и бледи лица, които приличаха на лицето на Риба. Почти всички бяха грозни, болезнено мършави, бледи, неловки, ъгловати. Но правеха впечатление на доволни хора: често и охотно се смееха, държаха се непринудено, очите им блестяха, отвсякъде се чуваха гръмки оживени гласове. „Все пак този свят е достатъчно добре организиран“ — мислеше си Максим. Улиците, макар и мръсни, не бяха пълни с боклуци. Къщите изглеждаха доста жизнерадостно, навсякъде прозорците светеха заради сумрачния ден — значи поне недостиг на електроенергия нямаше. Весело мигаха разноцветните светлини на рекламите, а що се отнася до издължените лица, то при такова ниво на уличния шум и замърсеност на въздуха, бе трудно да се очаква друго. Този свят бе беден, не съвсем здрав… и въпреки това достатъчно благополучен, ако се съдеше по вида му.

Изведнъж на улицата нещо се промени. Разнесоха се възбудени викове. Някакъв човек се изкатери на стълб на уличното осветление, увисна на него и започна енергично да крещи, като размахваше свободната си ръка. Хората на тротоара запяха, като спираха, смъкваха шапките си, пееха с широко отворени очи, крещяха до пресилване, вдигаха тесните си лица към огромните разноцветни надписи, които светнаха напряко на пътя.

— Массаракш… — изсъска Франк и колата се залюля.

Максим го погледна. Фанк беше смъртноблед, лицето му се изкриви. Въртейки глава, той с труд откъсна ръката си от кормилото и се втренчи в часовника.

— Массаракш… — простена той и каза още няколко думи, от които Максим схвана само: „не разбирам“.

После се огледа през рамо и лицето му още повече се изкриви. Максим също се обърна, но отзад нямаше нищо особено. Там пълзеше яркожълта, квадратна като кутия кола.

На улицата крещяха вече съвсем непоносимо, но на Максим не му беше до това. Фанк явно губеше съзнание, колата продължи да се движи, а фургонът пред тях спря, стоповете му ярко пламнаха, боядисаният заден капак изведнъж падна върху тях, разнесе се отвратително стържене, глух удар, деформираният преден капак на тяхната кола щръкна.

— Фанк! — извика Максим. — Фанк! Не трябва!

Мъжът лежеше, отпуснал ръце и глава върху кормилото. Стенеше високо и често. Наоколо скърцаха спирачки, движението спираше, виеха клаксони. Максим разтърси рамото на Фанк. Отказа се. Отвори вратата и извика на руски: „Насам! Лошо му е!“

До колата вече се събра крещяща, пееща тълпа. Хората енергично размахваха ръце, заканваха се с вдигнати над главите юмруци, бясно пулеха кръвясалите си изцъклени очи. Максим абсолютно нищо не разбираше — бяха ли тези хора възмутени от аварията, радваха ли се на нещо, или заплашваха някого? Нямаше смисъл да крещи, защото не можеше да чуе дори собствения си глас. Отново се обърна към Фанк, който се беше облегнал назад с вдигнато лице и с всички сили разтриваше слепоочията си, бузите и черепа, а на устните му излезе пяна. Младежът разбра, че изпитва мъчителна болка и здраво стисна лактите му, трескаво се напрегна, готвейки се да поеме болката в себе си. Не беше сигурен дали ще се получи със същество от друга планета, търсеше и не можеше да получи психически контакт; на всичко отгоре Фанк, откъснал ръце от слепоочията си, започна с остатъците от силите си да го бута в гърдите и отчаяно да мърмори нещо с хленчещ глас. Максим разбираше само: „Вървете, вървете…“ Ясно беше, че не е на себе си.

В този момент вратата откъм Фанк се отвори, вътре се пъхнаха две разгорещени глави с черни барети, блеснаха два реда метални копчета и веднага множество твърди, здрави ръце хванаха Максим за раменете и шията, откъснаха го от Фанк и го измъкнаха от колата. Той не оказа съпротива — в тези ръце нямаше заплаха или зло намерение, по-скоро обратното. Изблъскан в крещящата тълпа, видя как двамата с барети поведоха превития сгърчен Фанк към жълтата квадратна кола, а още трима като тях го заградиха от хората, размахващи ръце. После тълпата с рев наобиколи разбитата кола, разлюляха я, повдигнаха я, във въздуха се мярнаха бавно въртящи се колела, после я преобърнаха, тълпата се покатери по нея. Всички крещяха и пееха, обхванати от някакво яростно, бясно веселие.

Избутаха Максим до стената на някаква къща, притиснаха го до мокра стъклена витрина. Протегнал шия, видя над главите как жълтият квадратен автомобил с метално стържене се размърда и заблестя с ярки светлини. Проби си път през множеството от хора и коли и изчезна.

4

Късно вечерта Максим почувства, че този град му е дошъл до гуша, че няма желание нищо повече да разглежда и е гладен. Цял ден беше на крак, видя извънредно много, не разбра почти нищо, научи просто с подслушване няколко нови думи и разгада значението на няколко тукашни букви по фирмите и афишите. Нещастният случай с Фанк го смути и учуди, но общо взето беше доволен, че отново е сам. Обичаше самостоятелността и тя му липсваше в лошо проветрявания пететажен термитник на Хипопотама. След кратък размисъл реши временно да се загуби. Вежливостта си е вежливост, но информацията си е информация. Разбира се, процедурата на контакта е нещо свято, но пък друг случай да получи обективни сведения едва ли ще има.

Градът порази въображението му. Цялото движение тук се извършваше или по земята, или под нея, огромни пространства между къщите и над тях не се използваха, а бяха предоставени на дима, дъжда и мъглата. Градът беше сив, опушен, безцветен и някак еднакъв навсякъде — не с къщите, между които имаше някои доста красиви, не с еднообразно щъкащите по улиците тълпи, не с безкрайната си влага и изумителната безжизненост на камъка и асфалта — бе един и същ в най-главното. Приличаше на гигантски часовников механизъм, в който няма повтарящи се детайли, но всичко се движи, върти, съединява и разединява във вечен ритъм, чиято промяна би означавала само едно: повреда, авария, спиране. След улиците с високи каменни здания идваха улички с малки дървени къщички, гмежта на тълпата се сменяше с пустотата на обширни площади, сивите, кафявите и черните костюми под елегантните наметала се редуваха със сиви, кафяви и черни дрипи под парцаливи избелели шлифери, равномерният монотонен шум се сменяше изведнъж с дивия рев на сигналите, воплите и пеенето. Всичко това бе взаимосвързано, твърдо скрепено, отдавна зададено от някакви неведоми вътрешни зависимости и нищо нямаше самостоятелно значение. Всички хора си приличаха, действаха еднакво и беше достатъчно да се вгледаш и да разбереш правилата за преминаването на улиците, за да се изгубиш, да се разтвориш сред останалите и да можеш да се движиш с тълпата хиляда години, без да привлечеш никакво внимание. Вероятно този свят бе достатъчно сложен и се управляваше от множество закони и Максим откри най-главния: прави това, което правят всички и така, както го правят. За първи път през живота си му се искаше да бъде като всички. Бе виждал отделни хора, които постъпваха не като всички, и те предизвикваха в него истинско отвращение, защото се движеха напряко на потока, олюляваха се, хващаха идващите насреща, подхлъзваха се и падаха, а от тях вонеше гадно, хората ги заобикаляха и не ги докосваха, а някои от тях оставаха да лежат край стените на дъжда. И Максим правеше като всички. Заедно с тълпата влизаше в кънтящите обществени складове с мръсни стъклени покриви. Заедно с всички ги напускаше и се спускаше под земята. Напъхваше се в препълнените електрически влакове. Носеше се някъде сред невъобразим грохот и дрънчене. Подхванат от потока, отново излизаше на повърхността на някакви улици, абсолютно еднакви с предишните.

После настъпи вечерта, светнаха мъждукащи фенери, окачени високо над земята, които почти нищо не осветяваха, на големите улици стана съвсем тясно и отстъпвайки пред тази теснота, Максим попадна в някаква полупразна и полутъмна уличка. Тук разбра, че за днес му стига, и спря.

Видя три светещи златисти кълба, мигащ син надпис от стъклени неонови тръби и врата, водеща към някакво сутеренно помещение. Вече знаеше, че с три златисти кълба като правило тук се обозначават местата за обществено хранене. Слезе по нащърбените стъпала и видя малка зала с нисък таван, десетина празни масички, под, посипан с дебел слой чисти стърготини, осветен стъклен бюфет с бутилки с разноцветни течности. В закусвалнята нямаше почти никой. Зад никелирания щанд до бюфета бавно се движеше пълна възрастна жена в бяла престилка със засукани ръкави; малко по-далеч, зад кръгла масичка, седеше в небрежна поза нисък набит човек с бледо квадратно лице и гъсти черни мустаци. Тук никой не викаше, не се суетеше и не пушеше.

Максим влезе, избра си масичка по-далеч от щанда и седна. Дебелата жена го забеляза и каза нещо с висок дрезгав глас. Мустакатият също го погледна с празни очи, обърна се, взе стоящата пред него висока чаша с прозрачна течност, отпи и я остави. Някъде се хлопна врата и в залата се появи миловидна девойка с бяла дантелена престилка, намери с поглед Максим, приближи се, опря пръсти в масичката и загледа някъде над главата му. Имаше чиста нежна кожа, прозрачен мъх на горната устна и красиви сиви очи. Максим галантно докосна върха на носа си и произнесе:

— Максим.

Момичето го погледна с изумление, сякаш едва сега го видя за пръв път. Беше толкова мила, че младежът неволно се ухили до ушите. Тогава тя също се усмихна, посочи нослето си и каза:

— Рада.

— Добре — рече младежът. — Вечеря.

Тя кимна и попита нещо. За всеки случай той също кимна. Засмян я проследи с поглед — тя бе слабичка, ефирна и бе доказателство, че и в този свят има красиви хора.

Дебелата жена произнесе дълга свадлива фраза и се скри зад щанда. „Тук си умират за щанда“ — помисли си Максим и забеляза, че мустакатият го наблюдава. Гледаше го враждебно, недружелюбно. Самият той също беше неприятен. Не разбираше защо, но му приличаше на вълк или на маймуна. Нека ме зяпа. Не ме интересува.

Рада се появи отново и постави пред Максим чиния с топло ястие от месо и зеленчуци и дебелостенна чаша с пенлива течност.

— Добре! — каза Максим и подканващо потупа стола до себе си.

Много му се искаше момичето да седи тук, докато той се храни, да му разказва нещо, да послуша гласа й и да я накара да почувствува, че му харесва и че му е приятно с нея.

Но тя само се усмихна и поклати глава. Каза нещо. Максим разбра само думата „седя“ и отиде до бара. „Жалко“ — помисли си той. Взе двузъбата вилица и започна да яде, мъчейки се същевременно от трийсетината думи, които знаеше, да състави изречение, което да изразява дружелюбие, симпатия и потребност от общуване.

Рада се бе облегнала с гръб на бара, скръстила ръце и от време на време поглеждаше към него. Щом очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг и Максим изпитваше известно учудване, защото усмивката на девойката с всеки следващ път ставаше все по-бледа и несигурна. Той изпитваше твърде разнородни чувства. Приятно му бе да я гледа, но това усещане се смесваше с нарастващо безпокойство. Храната, която се оказа неочаквано вкусна и питателна, му доставяше удоволствие. Същевременно чувствуваше върху себе си тежкия поглед на мустакатия и безпогрешно долавяше излъчващото се от дебелата жена недоволство. Той внимателно отпи от чашата — това беше студена, освежаваща, но прекалено силна бира.

Мустакатият каза нещо и Рада се приближи до масичката му. Между тях започна приглушен разговор — неприятен и враждебен, — но в този момент някаква муха взе да досажда на Максим и се наложи да я прогони. Насекомото беше едро, силно и нагло, налиташе сякаш от всички страни едновременно, бръмчеше и жужеше, все едно му се обясняваше в любов, не искаше да отлети, желаеше да бъде тук, с него и неговата чиния, да се разхожда по тях, да ги плюе, беше упорита. Максим направи неточно движение и мухата падна в бирата. Той гнусливо премести чашата на друга масичка и продължи да се храни. Приближи се Рада и вече без усмивка, гледайки встрани, попита нещо.

— Да — за всеки случай каза Максим. — Рада е добра.

Тя го погледна с нескрита уплаха, отиде до бара и се върна с чинийка, на която носеше чашка с кафява течност.

— Вкусно — рече младежът, като гледаше момичето нежно и загрижено. — Какво, лошо ли ви е? Рада, седнете тук да поприказваме. Трябва да говорим. Не бива да си отивате.

Тази старателно обмислена реч направи на Рада неочаквано лошо впечатление. Стори му се, че още миг и ще заплаче. Във всеки случай устните й затрепериха, прошепна нещо и избяга. Дебелата жена възмутено произнесе няколко думи. „Правя нещо не както трябва“ — тревожно си помисли той. Нямаше представа какво именно. Разбираше само, че и мустакатият и жената не искат Рада да „седи“ и „говори“ с него. Но доколкото те явно не бяха представители на администрацията или стражи на реда и доколкото той очевидно не нарушаваше никакви закони, вероятно не трябваше да взема под внимание мнението на тези сърдити хора.

Мустакатият тихо, но с доста неприятен тон произнесе нещо през зъби, на екс изпразни чашата си, измъкна изпод масичката дебел черен бастун, стана и бавно се приближи до Максим. Седна срещу него, сложи бастуна напреко върху масата и, без да го гледа, но очевидно обръщайки се към него, започна бавно да цеди тежки думи, често повтаряйки „массаракш“. Речта му се стори на младежа също така черна и полирана от честа употреба като уродливия му бастун. В нея се чувстваше заплаха, предизвикателство, неприязън и всичко това странно се съчетаваше с равнодушния тон, безстрастното лице и пустотата в стъкления поглед на безцветните му очи.

— Не разбирам — сърдито рече Максим.

Тогава мъжът обърна към него бялото си лице, погледна, сякаш през него, бавно и отчетливо зададе някакъв въпрос и изведнъж ловко извади от бастуна дълъг блестящ нож с тясно острие. Младежът се обърка. Не знаейки какво да каже и как да реагира, взе вилицата и я повъртя в ръка. Това оказа върху мустакатия неочаквано въздействие. Меко, без да става, отскочи, като събори стола, нелепо приклекна и насочи напред ножа, а мустаците му се повдигнаха и оголиха едри жълти зъби. Дебелата жена оглушително изпищя. Максим подскочи от изненада. Мъжът изведнъж се оказа съвсем близо, но в същия миг се появи Рада, застана между тях и започна силно и звънко да крещи — първо към мустакатия, после и към него. Младежът абсолютно нищо не разбираше, а мъжът неприятно се усмихна, взе бастуна си, прибра в него ножа и спокойно тръгна към изхода. На вратата се обърна, подхвърли няколко тихи реплики и изчезна.

— Бледа, с треперещи устни, Рада вдигна съборения стол, избърса разлятата на масата кафява течност, отнесе мръсните съдове, върна се и каза нещо на младежа. Той отговори „Да“, но това не помогна. Девойката ядосано повтори същото, но Максим чувствуваше, че не е толкова сърдита, колкото изплашена. „Не“ — каза Максим и жената се развика. Максим най-сетне призна:

— Не разбирам.

Лелката, без да престава да крещи, налетя, застана пред него с ръце на кръста, като продължаваше да вика. После го хвана за дрехата и започна грубо да пребърква джобовете му. Смаяният клиент не се съпротивляваше. Само повтаряше: „Не трябва“ и жално поглеждаше към Рада. Дебеланата го блъсна в гърдите и, сякаш взела някакво страшно решение, се втурна към телефона.

— Фанк! — отчаяно произнесе жителят на Земята. — Фанк лошо! Ела. Лошо.

После напрежението неочаквано спадна. Рада каза нещо на дебелата жена, тя хвърли слушалката, повилня още малко и млъкна. Девойката накара Максим да се върне на мястото си, сервира му нова чаша бира и, за негово неописуемо удоволствие и облекчение, седна на масата. Известно време всичко вървеше много добре. Момичето задаваше въпроси, сияещият Максим отговаряше: „Не разбирам“, дебеланата мърмореше нещо отдалече, младежът се напъна, състави още една фраза и обяви, че „дъждът ходи массаракш лошо мъгла“. Рада се заля от смях. После дойде едно младо и симпатично момиче, поздрави всички. Рада излезе с нея и след малко се върна, вече без престилката, облечена в блестящ червен шлифер с качулка и с голяма карирана чанта в ръка.

— Да вървим — каза тя и Максим скочи. Но не беше лесно да си тръгне веднага. Дебеланата отново се развика. Пак нещо не й харесваше, пак нещо искаше. Сега размахваше писалка и лист хартия. Известно време Рада спореше с нея, но второто момиче се приближи и застана на страната на жената. Ставаше дума за нещо очевидно и, в края на краищата, Рада отстъпи. Тогава и трите се заеха с Максим. Отначало поред и хорово задаваха един и същ въпрос, който той естествено не разбираше, и само разперваше ръце. Сетне Рада накара всички да млъкнат, леко го тупна по гърдите и попита:

— Мак Сим?

— Максим — поправи я той.

— Мак? Сим?

— Максим. Мак — не трябва. Сим — не трябва. Максим.

Тогава девойката допря пръст до нослето си и произнесе:

— Рада Гаал. Максим…

Той най-сетне разбра, че искат да узнаят фамилията му. Това беше странно, но много повече го порази друго.

— Гаал ли? — попита той. — Гай Гаал?

Настъпи тишина. Всички бяха смаяни.

— Гай Гаал — радостно повтори Максим. — Гай добър мъж.

Вдигна се шум. Жените заговориха едновременно. Рада дърпаше ръката на Максим и нещо питаше. Изглежда, страшно я интересуваше откъде той познава Гай. Гай, Гай, Гай — мяркаше се в потока от непознати думи. Въпросът за фамилията на Максим беше забравен.

— Массаракш! — каза най-сетне лелката, закиска се и момичетата също се разсмяха, а Рада му връчи карираната си чанта, хвана го под ръка и двамата излязоха под дъжда.

Изминаха до края зле осветената уличка и завиха в още по-тъмна, с дървени разкривени къщи от двете страни на мръсния неравен паваж. После свиха пак, кривите улички бяха пусти и не срещнаха по пътя си нито един човек.

Отначало Рада оживено бърбореше, често повтаряше името на Гай, а Максим потвърждаваше, че „Гай добър“, но добавяше на руски, че хората не бива да се бият по лицето, че това е странно и той не разбира това. Обаче колкото по-тесни, тъмни и кални ставаха улиците, толкова по-често Рада замлъкваше. Понякога спираше и се вглеждаше в тъмнината. Максим си мислеше, че избира по-сух път, но тя търсеше нещо друго, защото изобщо не виждаше локвите, и му се налагаше всеки път да я предпазва от тях, а там, където нямаше сухи места, той я вземаше под мишница и я пренасяше. Това й харесваше, всеки път тя замираше от удоволствие, но веднага забравяше за това, защото се боеше.

Колкото повече се отдалечаваха от закусвалнята, толкова повече тя се страхуваше. Отначало Максим се опита да влезе с нея в психически контакт и да й предаде малко смелост, но, както и при Фанк, не успя. Излязоха от мизерните квартали, тръгнаха по един черен път, от дясната страна на който се простираше безкраен стобор с ръждива бодлива тел отгоре, а отляво — непрогледно черно, вонящо бунище. Рада съвсем овеси нос, само дето не заплака. Максим, стремейки се поне малко да й подобри настроението, започна с цяло гърло да пее подред всички най-весели песни, които знаеше. Това помогна, но не за дълго — само до края на оградата. После отново се появиха къщи — жълти, двуетажни, с тъмни прозорци. От тях миришеше на изстиващ метал, органични масла, на нещо задушно и изгоряло. Уличните лампи бяха редки и светеха мътно, а в дъното, под свода на някакъв безистен, стояха настръхнали, мокри хора и Рада спря. Вкопчи се в ръката му и задъхано зашепна — ужасно я беше страх за себе си и още повече за него. Задърпа го назад и той се подчини, като мислеше, че ще й стане по-добре, но после разбра, че това е безразсъден акт на отчаяние, и се възпротиви. „Елате — нежно й каза той. — Да вървим, Рада. Лошо няма. Добре.“

Тя се подчини като дете. Той я поведе, въпреки че не знаеше пътя. Изведнъж разбра, че тя се страхува от мокрите фигури. Много се учуди, защото в тях нямаше нищо страшно и опасно — просто обикновени, свити под дъжда хора стоят и треперят от влагата. Първо бяха двама, после се появи трети, четвърти — със запалени наркотични пръчици.

Максим вървеше по празната улица, между жълтите къщи, право към тях, а девойката все по-силно се притискаше в него и той я прегърна през раменете. Изведнъж му дойде наум, че греши и тя трепери не от страх, а просто от студ. В мокрите хора нямаше нищо опасно — бяха прегърбени, с издължени лица, измръзнали, с пъхнати в джобовете ръце, пристъпваха от крак на крак, за да се сгреят, жалки, отровени от наркотика, и сякаш не забелязваха него и Рада, дори не вдигнаха очи, когато минаха толкова близо, че чу нездравото им неравно дишане. Мислеше, че сега момичето най-сетне ще се успокои. Вече бяха под арката, когато отпред изведнъж, сякаш изпод земята, се появиха и преградиха пътя им още четирима, също така мокри и жалки. Един от тях носеше дълъг, дебел бастун и Максим го позна.

Под олющения свод на безистена течението клатеше гола крушка, стените бяха плесенясали и напукани, под краката имаше напукан мръсен цимент с кални следи от много крака и автомобилни гуми. Зад тях се разнесе кънтящ тропот. Максим се огледа и видя, че онези четиримата ги догонваха, дишайки нервно, на пресекулки, плюейки отвратителните си наркотични пръчици. Рада сподавено извика, пусна ръката му. Изведнъж Максим се оказа притиснат до стената, плътно заобиколен от хора. Те не го докосваха, държаха ръцете си в джобовете, дори не го гледаха, просто стояха, не му позволяваха да мърда и над главите им видя, че двама държат Рада за ръцете. Мустакатият се приближи до нея, бавно премести бастуна в лявата ръка и с дясната лениво я зашлеви по бузата…

Това беше толкова дивашко и невъзможно, че младежът изгуби чувство за реалност. Нещо се измести в съзнанието му. Останаха само двама човека — той и момичето, а останалите изчезнаха. Превърнаха се в грозни, опасни животни, които тромаво тъпчеха калта! Скриха се градът, арката и крушката над главата — на тяхно място се появиха непроходими планини, местността Оз от планетата Пандора, пещера, гнусен капан, заложен от голите петнисти маймуни, вътре равнодушно надничаше размазаната жълта луна и той трябваше да се бие, за да остане жив. Започна да се сражава така, както тогава на Пандора.

Времето послушно забави ход, секундите станаха дълги-дълги, в течение на всяка от тях можеше да направи множество различни движения, да нанесе много удари и да вижда всички противници едновременно. Тези маймуни бяха тромави, свикнали да имат работа с друга плячка, навярно просто не можеха да съобразят, че са направили грешен избор и по-добре ще е да избягат, а не да се опитват да се бият… Максим хващаше поредния звяр за брадичката, рязко повдигаше главата, удряше с реброто на дланта бледата пулсираща шия, веднага се обръщаше към следващия и ловеше, дърпаше, млатеше отново и отново. В облак от зловонно дихание, в звънката тишина на пещерата, в жълтия сумрак нечии криви нокти одраха шията му, жълти зъби се забиха за кратко дълбоко в рамото му, но около него вече нямаше врагове. Към изхода на пещерата бързаше водачът им с тоягата, защото, като всички предводители, имаше най-бърза реакция и веднага разбра какво става. За миг Максим го съжали, толкова бавна беше тази негова „бърза“ реакция, времето забави ход, бързоногият вожд едва местеше крака. Максим се промъкна между секундите, изравни се с него, удари го в движение и веднага спря… Времето отново придоби нормалната си скорост, пещерата стана безистен, луната — крушка, местността Оз на Пандора отново се превърна в непонятния град на непонятна планета, много по-непонятна от Пандора…

Максим почиваше, отпуснал изтръпналите си ръце. В краката му мъчително се гърчеше мустакатият водач. От раненото рамо на младежа течеше кръв. И в този момент Рада го хвана за ръката, изхлипа и прекара дланта му по мокрото си лице. Той се огледа. Върху мръсния цимент лежаха телата. Той машинално ги преброи — шестима заедно с водача и си помисли, че двама са успели да избягат. Беше му неописуемо приятно докосването на Рада, знаеше, че е постъпил така, както е трябвало, и е направил точно това, което е било необходимо — нито повече, нито по-малко. Които успяха, избягаха. Той не искаше да ги гони, въпреки че можеше — дори чуваше как панически тропат обувките им в края на тунела. А тези, които не можаха да избягат, лежаха. Някои умираха, а други вече бяха мъртви. Разбираше, че все пак това са хора, а не маймуни или панцерни вълци, въпреки че диханието им беше зловонно, докосванията гадни, а намеренията — хищни и отвратителни. И въпреки това той чувстваше известно съжаление, сякаш беше загубил някаква чистота, неотделимо късче от душата на бившия Максим, и знаеше, че предишното му „аз“ е изчезнало завинаги. Изпитваше странна горчивина, но едновременно с това и непозната гордост.

— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада.

И той послушно тръгна подир нея.

— С една дума, вие го изтървахте.

— Нищо не можах да направя… Знаете как стават тези неща…

— Дявол да го вземе, Фанк! От вас не се искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.

— Зная, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…

— Достатъчно. Какво предприехте?

— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Нищо не знае. Ако той се върне, Мегу веднага ще ми съобщи. Наблюдавам всички психиатрични заведения. Той не може да избяга далече, просто няма да му позволят, прекалено бие на очи.

— Друго?

— Заповядах на моите хора в полицията да следят за всички произшествия, дори за нарушаването на правилата за улично движение. Той няма документи.

Ще ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е въпрос на два-три дни… Проста работа.

— „Проста“… Какво по-просто имаше от това да отидете с кола в телевизионния център и да докарате тук човека? Но вие дори и с това не се справихте.

— Виновен съм. Но така се стекоха обстоятелствата…

— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли изглежда като луд?

— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и охранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като ненормален с вечната си идиотска усмивка и кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато се държи като глупак…

— Разбирам. Одобрявам мерките ви… И още нещо, Фанк. Свържете се с нелегалните.

— Моля?

— Ако не го намерите в близките дни, той непременно ще се появи при тях.

— Не разбирам какво ще прави дивак в съпротивата.

— Там има много диваци. И не задавайте глупави въпроси, Фанк. Правете каквото ви казвам. Ако го изпуснете още веднъж, ще ви уволня.

— Втори път няма да се случи.

— Радвам се за вас… Какво още?

— Любопитен слух за Мехура.

— За Мехура? Какво именно?

— Извинете, Страннико… Ако разрешите, бих предпочел шепнешком, на ухото…