Обитаемият остров

9

Съпровождащият каза тихо: „Чакайте тук“ и изчезна, скри се между храстите — зад дърветата. Максим седна на едно пънче в средата на полянката, пъхна ръце дълбоко в джобовете на брезентовия панталон и зачака. Гората беше стара, неподдържана, младите дръвчета я задушаваха, древните сбръчкани дънери лъхаха на гнило. Беше влажно. Максим потръпваше, повдигаше му се, искаше да поседи на слънце, да си погрее рамото.

От храстите наблизо някой го гледаше, но той не му обръщаше внимание — следяха го още от селото и той нямаше нищо против. Щеше да е странно, ако му бяха повярвали веднага.

На полянката излезе малко момиченце, облечено в огромна кърпена блуза, с кошница в ръка. Втренчи се в Максим и без да откъсва от него любопитни очи, мина, като се препъваше в тревата. Някакво зверче, подобно на катеричка, се мярна между храстите, светкавично се покатери на дървото, погледна надолу, изплаши се и изчезна. Беше тихо, само далече неравномерно тракаше машина и режеше тръстика в езерото.

Човекът в храстите не си отиваше, пронизваше гърба му с недоброжелателен поглед. Това беше неприятно, но трябваше да свиква. Отсега нататък винаги щеше да е така. Обитаемият остров се опълчи срещу него, стреляше по него, следеше го и не му вярваше. Максим задряма. В последно време често се унасяше в неподходящи моменти. Заспиваше, събуждаше се, пак заспиваше. Не се опитваше да се бори с това: така искаше организмът му, а той си знае най-добре. Това ще мине, само не бива да се съпротивлява.

Прошумоляха стъпки и съпровождащият каза: „Вървете след мен.“

Максим стана, без да вади ръце от джобовете си, и тръгна след него, гледайки краката му, обути в меки мокри ботуши. Навлязоха в гората и започнаха да обикалят, описвайки кръгове и сложни криви, постепенно приближавайки до нечие жилище, до което, ако се вървеше направо от полянката, беше съвсем близо. После съпровождащият реши, че достатъчно е объркал Максим, и тръгна направо през ветровала. Като човек от града вдигаше толкова шум и трясък, че младежът дори престана да чува стъпките на онзи, който се прокрадваше след тях.

Когато ветровалът свърши, Максим видя полянка и полегнала дървена къща със заковани прозорци. Ливадката беше обрасла с висока трева, но личеше, че са минавали хора, и то съвсем скоро. Бяха стъпвали внимателно, стараейки се всеки път да стигнат до къщата по различен маршрут. Придружителят отвори скърцащата врата и двамата влязоха в тъмния задушен пруст. Човекът, който беше вървял след тях, остана отвън. Съпровождащият с мъка отвори капака на мазето и каза: „Елате, по-внимателно…“

В тъмното Максим не виждаше добре. Слезе по дървената стълба.

В мазето беше тъмно, сухо, имаше хора, които седяха около дървена маса и смешно се пулеха, опитвайки се да видят Максим. Миришеше на току-що загасена свещ. Изглежда не искаха той да види лицата им. Позна само двама: Орди, дъщерята на старата Или Тадер, и дебелия Мемо Грамену, който седеше досами стълбата с картечница на коленете. Горе тежко изгърмя капакът на мазето и някой каза:

— Кой сте вие? Разкажете ни за себе си.

— Мога ли да седна?

— Да, разбира се. Елате насам, към моя глас. Ще стигнете до пейка.

Максим седна до масата и огледа съседите си. Освен него около нея имаше още четирима. Отдясно седеше Орди, а говореше набитият широкоплещест човек отсреща. Той неприятно приличаше на ротмистър Чачу.

— Разказвайте! — подкани го той.

Младежът въздъхна. Никак не му се искаше да започва запознанство с лъжа, но нямаше начин.

— Не помня своето минало — каза той. — Казват, че съм планинец. Може би. Не помня… Казвам се Максим, по фамилия Камерер. В Гвардията ме наричаха Мак Сим. Помня се от момента, когато ме задържаха в гората при Синята змия…

С лъжата беше приключено и по-нататък тръгна по-лесно. Той разказваше, като се стараеше да бъде кратък и в същото време да не пропусне това, което му се струваше важно.

— … Отведох ги колкото може по-навътре в кариерата, заповядах им да бягат и, без да бързам, се върнах. Тогава ротмистърът ме застреля. През нощта дойдох на себе си, измъкнах се от кариерата и скоро допълзях до някакво пасбище. През деня се криех в храстите и спях, а през нощта се промъквах до кравите и пиех мляко. След няколко дни ми стана по-добре. Взех от пастирите някакви парцали, добрах се до село Патици и намерих там Или Тадер. Останалото ви е известно.

Известно време всички мълчаха. После човек, приличащ на селянин и с дълга до раменете коса, каза:

— Не разбирам как така не си спомняш предишния живот. Струва ми се, че такова нещо не е възможно. Нека Доктора каже.

— Възможно е — кратко каза той. Беше слаб, измъчен и въртеше лула в ръцете си. Изглежда, много му се пушеше.

— Защо не избягахте заедно с осъдените? — попита широкоплещестият.

— Там остана Гай — каза Максим. — Надявах се, че ще дойде с мен…

После замълча, спомняйки си бледото отчаяно лице на приятеля си, и страшните очи на ротмистъра, и горещите удари в гърдите и корема, и усещането за безсилие и обида.

— Това беше глупаво, разбира се — каза той. — Но тогава още не разбирах.

— Участвали ли сте в операции? — попита отзад дебелият Мемо.

— Вече разказах.

— Повторете!

— Взех участие в една операция, когато бяха задържани Кетшеф, Орди, вие и още двама, които отказаха да съобщят имената си. Единият имаше протеза.

— Как си обяснявахте тази прибързаност на вашия ротмистър? За да получи право на изпитание с кръв, кандидатът трябва да е участвал поне в три операции.

— Не знам. Мога само да кажа, че той ми нямаше доверие. Сам не разбирам защо ме прати да разстрелвам…

— А той всъщност защо стреля по вас?

— Мисля, че се изплаши. Аз исках да му отнема пистолета…

— Не разбирам — каза дългокосият. — Не ви се е доверявал. За проверка ви пратил да екзекутирате…

— Почакайте, Лесничей — каза Мемо. — Всичко това са празни приказки. Докторе, на ваше място бих го прегледал. Нещо не вярвам много на тая история с ротмистъра…

— Аз не мога да преглеждам на тъмно! — раздразнено каза Доктора.

— Запалете светлина — посъветва ги Максим. — Аз и в тъмното ви виждам.

Настъпи мълчание.

— Как така ни виждате? — попита широкоплещестият.

Максим сви рамене:

— Виждам ви.

— Що за глупост? — каза Мемо. — Е добре, какво правя сега, щом ме виждате?

Максим се обърна.

— Насочили сте към мен — тоест, струва ви се, че е към мен, а всъщност е към Доктора — лека картечница. Вие сте Мемо Грамену, аз ви познавам. На дясната буза имате драскотина, преди я нямаше.

— Никталопия4 — промърмори Доктора. — Хайде да запалим светлина. Глупаво е. Той ни вижда, а ние него — не. — Напипа пред себе си кибрит и взе да пали клечките една след друга — чупеха се.

— Да — каза Мемо. — Разбира се, че е глупаво. Оттук той или ще излезе наш, или няма да излезе изобщо.

— Позволете… — Максим протегна ръка, взе от Доктора кибрита и запали свещта.

Всички присвиха очи, закривайки се от светлината. Доктора веднага запали лулата си и каза:

— Събличайте се.

Максим смъкна брезентовата блуза. Всички се втренчиха в гърдите му. Доктора излезе иззад масата, приближи се до него и започна да го върти на различни страни, като го опипваше със здравите си студени пръсти. Беше тихо. После дългокосият каза с някакво съжаление:

— Красиво момче. Синът ми беше… също…

Никой не му отговори; той тежко се изправи, потърси нещо в ъгъла, с усилие измъкна и сложи на масата голяма оплетена дамаджана. После извади три чаши.

— Можем да пием поред. Ако някой иска да хапне, има кашкавал. И лук също…

— Почакайте, Лесничей — раздразнено каза широкоплещестият. — Отместете дамаджаната си, нищо не виждам… Е, Докторе?

Доктора още веднъж опипа Максим със студени пръсти, обви се в дим и седна на мястото си.

— Я ми налейте, Лесничей — каза той. — В такива случаи човек трябва да пийне нещо… Обличайте се — обърна се той към Максим. — И не се хилете като тиква. Ще трябва да ви задам няколко въпроса.

Максим се облече. Доктора отпи от чашата, намръщи се и попита:

— Кога, казвате, че са стреляли във вас?

— Преди четиридесет и седем дни.

— С какво, казвате, че са стреляли?

— С пистолет. Армейски пистолет.

Доктора пак отпи, пак се намръщи и произнесе, обръщайки се към широкоплещестия:

— Залагам си главата, че в този юначага действително са стреляли с армейски пистолет, при това от много близко разстояние, но не преди четиридесет и седем дни, а най-малко преди сто четиридесет и седем… Къде са куршумите? — изведнъж попита той.

— Те излязоха и аз ги изхвърлих.

— Слушайте, как ви беше… Мак! Вие лъжете. Признайте си как е станало това?

Максим леко захапа долната си устна.

— Казвам ви истината. Вие просто не знаете колко бързо зарастват нашите рани. Аз не лъжа.

Той помълча.

— Впрочем, лесно е да ме проверите. Порежете ми ръката. Ако раната не е дълбока, тя ще зарасне за десет-петнадесет минути.

— Вярно е — каза Орди. Тя заговори за пръв път. — Това го видях сама. Той белеше картофи и си поряза пръста. След половин час беше останал само бял белег, а на другия ден вече нямаше нищо. Мисля, че наистина е планинец. Гел разказваше за древната планинска медицина — умеели да лекуват раните със заклинания.

— Ах, планинска медицина… — каза Доктора и отново се обви в облак дим. — Е, добре, да допуснем… Наистина, порязаният пръст е едно, а седем куршума от упор — съвсем друго, но да допуснем… Това, че раните са зараснали толкова бързо, не е най-чудното. Бих искал да ми се обясни друго. В младежа има седем дупки. И ако те бяха наистина от пистолетни куршуми, то най-малко четири от тях — забележете, всяка поотделно! — биха били смъртоносни.

Лесничея изохка и молитвено сплете ръце.

— Какво става, по дяволите? — попита широкоплещестият.

— Не, вие ще трябва да ми повярвате — каза Доктора. — Куршум в сърцето, куршум в гръбнака и два в черния дроб. Плюс обща силна загуба на кръв. Плюс неизбежно заразяване. Плюс отсъствието на каквито и да било следи от квалифицирана лекарска помощ. Массаракш, достатъчен е бил и един куршум в сърцето.

— Какво ще кажете за всичко това? — попита широкоплещестият.

— Той греши — каза Максим. — Определи всичко вярно, но греши: за нас тези рани не са смъртоносни. Виж, ако ротмистърът ме беше улучил в главата… но той не ме уцели там. Разбирате ли, Докторе, вие дори не можете да си представите колко са жизнени сърцето и черният дроб.

— М-да — каза Доктора.

— Едно е ясно — произнесе широкоплещестият. — Едва ли биха пратили при нас толкова груба работа. Та те знаят, че имаме лекари.

Настъпи дълго мълчание. Максим търпеливо чакаше. „А аз щях ли да повярвам? — мислеше той. — Сигурно да. Но изглежда въобще съм прекалено лековерен за този свят. Макар и не колкото преди. Например не ми харесва Мемо. През цялото време се бои от нещо. Седи с картечница сред своите и се страхува. Странно. Впрочем, него може би го е страх от мен. Сигурно се опасява, че пак ще му отнема картечницата и ще му изкълча пръстите. Е, може би е прав. Повече няма да позволя да гърмят по мен. Много е гадно, когато стрелят по теб…“ Той си спомни ледената нощ в кариерата, мъртвото фосфоресциращо небе, студената лепкава локва, в която лежеше. „Не, достатъчно. Вече ми стига. Сега по-добре аз да стрелям…“

— Аз му вярвам — изведнъж каза Орди. — Неговите обяснения са нелогични, но това е само защото той е странен човек. Такава история не може да се измисли, би било прекалено нелепо. Ако не му вярвах, щях да го гръмна веднага, щом чуех такава история. Но той трупа нелепост върху нелепост. Може би е ненормален. Възможно е… Но не е провокатор… Аз съм за него — добави тя след кратко мълчание.

— Добре, Птицо — каза широкоплещестият. — Помълчи засега… Вие явихте ли се на комисията в Департамента на общественото здраве? — обърна се той към Максим.

— Да.

— Признаха ли ви за годен?

— Разбира се.

— Без ограничения?

— В картона ми пишеше просто: „Годен“.

— Какво мислите за Бойната гвардия?

— Сега мисля, че това е безмозъчно оръдие в нечии ръце. Най-вероятно в ръцете на тия прословути Неизвестни Отци. Но много неща още не са ми ясни.

— А какво мислите за Неизвестните Отци?

— Мисля, че това е върхушката на военната диктатура. Това, което зная за тях, е доста противоречиво. Може да имат благородни цели, но средствата им са… — Максим поклати глава.

— Какво мислите за дегенератите?

— Мисля, че терминът е неточен. Мисля, че сте заговорници. Доста смътно си представям вашите цели. Но ми харесаха хората, които видях сам. Всички те ми се сториха честни и, как да ви кажа… не са глупави и действат съзнателно.

— Така — каза широкоплещестият. — Получавате ли болки?

— В главата ли? Не, не получавам.

— Защо се интересуваш за това? — попита Лесничея. — Ако получаваше, той нямаше сега да седи тук.

— Точно това искам да разбера — защо той седи тук? — отвърна широкоплещестият. — Защо дойдохте при нас? Желаете да вземете участие в нашата борба?

Максим поклати глава.

— Не бих се изразил точно така, защото няма да е истина. Искам да разбера. Сега съм по-скоро с вас, отколкото с тях, но и за вас зная прекалено малко.

Всички се спогледаха.

— При нас така не става, миличък — каза Лесничея. — Или си наш, и тогава грабваш оръжието и отиваш да се биеш. Или не си наш, и тогава, прощавай, ние ще те… сам разбираш… теб… къде, в главата трябваше, нали?

Отново настъпи мълчание. Доктора тежко въздъхна и изчука лулата си в пейката.

— Рядък и тежък случай — обяви той. — Имам предложение. Нека той ни поразпита… Нали имате въпроси, Мак?

— Да, аз дойдох да питам — отзова се Максим.

— Той има много въпроси — потвърди с усмивка Орди. — Мира не даваше на майка ми. Пък и на мен.

— Питайте — подкани го широкоплещестият. — Вие, Докторе, ще отговаряте. А ние ще послушаме.

— Кои са Неизвестните Отци и какво искат? — започна Максим.

Всички се размърдаха — явно не очакваха такъв въпрос.

— Неизвестните Отци — каза Доктора — са анонимна група от най-опитни интриганти, остатъци от партията на превратаджиите, съхранили се след двайсетгодишна борба за власт между военните, финансистите и политиците. Имат две цели — една главна и една основна. Главната е да удържат властта. Основната — да извлекат от тази власт максимум полза. Сред тях има и незлобливи хора, те получават удовлетворение от съзнанието, че са благодетели на народа. Но болшинството са грабители, безделници, садисти и властолюбци… Удовлетворен ли сте?

— Не — каза Максим. — Вие просто ми казахте, че те са тирани. Всичко това аз и сам го подозирах… Интересува ме тяхната икономическа програма. Идеологията. Базата, на която се опират.

Отново се спогледнаха. Лесничея с отворена уста гледаше Максим.

— Икономическата им програма… — каза Доктора. — Вие искате от нас прекалено много. Ние сме практици, а не теоретици. А на кого се опират, ще ви кажа. На щиковете. На невежеството. На умората на нацията. Те няма да построят справедливо общество, те не искат и да мислят за такова. Нямат никаква икономическа програма, нищо нямат, освен щикове. И нищо друго не искат освен властта… За нас най-важното е, че те жадуват да ни унищожат. Иначе казано, ние се борим за живота си…

Той раздразнено започна да тъпче лулата си.

— Аз нямам намерение да обиждам никого — каза Максим. — Просто искам да се ориентирам… Тирания, властолюбие. Само по себе си това не означава много.

Той с удоволствие щеше да изложи на Доктора основата на теорията за историческите последователности, но не му достигнаха думи. И без това от време на време му се налагаше да минава на руски. — Добре. Но вие казахте справедливо общество. Това какво е? И какво искате вие? Към какво се стремите, освен към запазване на живота си? И кои сте вие?

Лулата на Доктора шумолеше и трещеше, тежка смрад се разнасяше от нея из помещението.

— Позволете на мен — каза изведнъж Лесничея. — Нека аз да му кажа… Ти, мили мой, такова… Не знам как е у вас в планината, но тук, у нас, хората обичат да живеят… Как така — освен, казваш, запазването на живота? А на мен може би нищо друго не ми и трябва? Ти какво мислиш, че това е малко? Я какъв храбрец се извъди! Ти поживей като мен в мазе, когато имаш дом, жена, семейство и всички са се отрекли от теб… Остави тия работи!

— Почакайте, Лесничей — прекъсна го широкоплещестият.

— Ами нека той почака! Виж го ти! Общество му дай, бази там всякакви…

— Почакай, чичо — помоли Доктора. — Не се сърди. Нали виждаш, човекът нищо не разбира… Вижте — обърна се той към Максим, — нашето движение е много разнородно. Нямаме единна политическа програма, а не можем и да имаме — ние убиваме, защото нас ни убиват. Това трябва да разберете. Запомнете го. Всички ние сме смъртници, малко шансове имаме да оцелеем. И цялата политика при нас всъщност е изместена от биологията. Да оцелеем — ето целта ни. Така че не ни е до база. И ако сте дошли с някаква социална програма, нищо няма да постигнете.

— Но какъв е всъщност проблемът? — попита Максим.

— Смятат ни за дегенерати. Откъде е тръгнало това, днес никой вече не помни. Но на Неизвестните Отци им е изгодно да ни преследват — това отвлича народа от вътрешните проблеми, от корупцията на финансистите, които грабят пари за военни поръчки и за строеж на кули.

— Това вече е нещо — каза Максим. — В основата на всичко отново са парите. Значи Отците служат на тях. Кого още прикриват?

— Отците никому не служат. Те са парите. Те са всичко. И между другото са нищо, защото са анонимни и непрекъснато се гризат взаимно… Да можеше да поговори с Глигана — обърна се Доктора към широкоплещестия. — Щяха да намерят общ език.

— Добре, за Отците аз ще поговоря с Глигана. А сега…

— С него вече никой няма да говори — злобно каза Мемо. — Разстреляха го.

— Това е едноръкият — поясни Орди. — Впрочем да, вие би трябвало да знаете…

— Зная — каза Максим. — Но него не го разстреляха. Осъдиха го на каторга за превъзпитаване.

— Не може да бъде — каза широкоплещестият. — Глигана? На каторга?

— Да — потвърди Максим. — Осъдиха на смърт Гел Кетшеф, Глигана на каторга, а един, който отказа да съобщи името си, го взе цивилният. Предполагам, в контраразузнаването.

И отново всички замълчаха. Доктора отпи от чашата. Широкоплещестият седеше, подпрял глава върху ръцете си. Лесничея от време на време горестно изпъшкваше и жалостиво гледаше Орди. А тя, стиснала устни, беше забила поглед в масата. Това беше мъка и Максим съжаляваше, че е заговорил на тази тема. Беше истинска мъка, и само Мемо в ъгъла не толкова тъгуваше, колкото се страхуваше… „На такива не трябва да се дават картечници — помисли Максим. — Тоя ще вземе да ни избие всички…“

— Е добре — каза широкоплещестият. — Имате ли още въпроси?

— Имам много — бавно каза Максим. — Но се страхувам, че в една или друга степен всичките са нетактични.

— Нищо, може и нетактични.

— Добре, последен въпрос. Какво общо имате с кулите ПБЗ? С какво ви пречат те?

Всички неприятно се засмяха.

— Ама че глупак — рече Лесничея. — Но пък се репчи — база му дайте…

— Това не е ПБЗ — каза Доктора. — А нашето проклятие. Те изобретиха излъчване, с помощта на което създадоха понятието „дегенерат“. Повечето хора, като вас например, не забелязват това излъчване, сякаш то изобщо не съществува. А нещастното малцинство поради някакви особености на организма изпитва при облъчването адски болки. Единици от нас могат да търпят болките, други не издържат и започват да крещят, трети губят съзнание, а някои полудяват или умират… Кулите не са противобалистична защита, такава защита изобщо не съществува, пък и не е нужна, защото нито Хонти, нито Пандея имат балистични ракети и авиация. На тях изобщо не им е до това, защото вече четвърта година са в гражданска война… Та кулите са излъчватели. Те се включват два пъти в денонощието в цялата страна и ни ловят, докато лежим сковани от болка. Плюс установките с локално действие в патрулните коли… плюс самоходните излъчватели… плюс изненадващите лъчеви удари нощем… Ние няма къде да се скрием, екрани не съществуват, полудяваме, самоубиваме се, правим глупости от отчаяние, измираме…

Доктора млъкна, хвана чашата и на един дъх я изпразни. После яростно започна да смуче лулата, като кривеше лице.

— Да-а, а си живеехме преди… — тъжно каза Лесничея. — Гадове — добави той след кратко мълчание.

— Безсмислено е да му разказвате това — внезапно каза Мемо. — Та той не знае какво е, не може да си представи какво значи всеки ден да чакаш поредния сеанс…

— Добре — каза широкоплещестият. — Щом няма представа, значи няма смисъл да се говори. Птица се изказа за него. Кой друг е „за“ или „против“?

Лесничея отвори уста, но Орди го изпревари:

— Искам да обясня защо съм „за“. Първо, аз му вярвам. Това вече го казах и може би не е толкова важно, засяга само мен. Но този човек притежава способности, които могат да бъдат полезни за всички. Той умее да лекува не само своите, но и чуждите рани… Много по-добре от вас, Докторе, не искам да ви обидя, но…

— Какъв лекар съм аз? — каза Доктора. — По съдебна медицина…

— Но това още не е всичко — продължи Орди. — Той умее да премахва болката.

— Как така? — попита Лесничея.

— Не знам как го прави. Масажира слепоочията, шепне нещо и болката минава. Два пъти страдах, когато бях у майка ми, и двата пъти той ми помогна. Първия път не особено, но все пак не загубих съзнание, както обикновено. А втория път съвсем нямаше болки…

И изведнъж всичко се промени. Преди малко бяха съдии, преди малко решаваха, както им се струваше, въпроса за неговия живот или смърт, и ето че съдниците изчезнаха, останаха измъчени, обречени хора, които изведнъж почувстваха надежда. Гледаха го, сякаш очакваха, че той още сега, незабавно ще унищожи кошмара, който ги терзаеше ежеминутно, всеки ден и всяка нощ много години подред… „Е, какво… — помисли си Максим — тук поне ще бъда нужен, за да лекувам, а не за да убивам…“ Но кой знае защо тази мисъл не му достави никакво удовлетворение. „Кулите — помисли си той. — Каква гадост… Как може да се измисли такова нещо? Трябва да бъдеш садист, за да го изобретиш…“

— Вие наистина ли умеете? — попита Доктора.

— Какво?

— Да премахвате болката…

— Да премахвам… Да.

— Как?

— Не мога да ви обясня. На мен не ми стигат думи, а на вас знания… Но не разбирам: нима нямате медикаменти, някакви болкоуспокояващи препарати?

— За това не помагат никакви лекарства… Освен в смъртоносна доза.

— Слушайте — каза Максим, — аз, разбира се, съм готов да премахвам болката… ще се постарая… Но това не е изход! Трябва да се търси масово средство… Имате ли химици?

— Ние имаме всичко — натърти широкоплещестият. — Но тази задача не се решава така, Мак. Ако имаше решение, държавният прокурор нямаше да се измъчва от болки като нас. Ако не друг, той поне щеше да си намери лекарство. А сега преди всеки редовен сеанс той се напива и кисне в гореща вана.

— Нима държавният прокурор е дегенерат? — озадачено попита Максим.

— Според слуховете да — сухо каза широкоплещестият. — Но ние се отдалечихме от темата. Птицо, приключи ли? Иска ли някой да каже още нещо?

— Чакай, Генерале — отвърна Лесничея. — Какво излиза? Че той е наш благодетел, а? Ти и на мен ли можеш да ми премахнеш болките? Че такъв човек цена няма, аз него от мазето няма да го пусна! Прощавайте, но такива мъки изпитвам, че не се трае. Може би той и хапчета ще ни измисли? Нали ще откриеш, а?… Не, господа, приятели мои, такъв човек трябва да се пази…

— Тоест ти си „за“ — каза Генерала.

— Тоест, аз съм толкова „за“, че само да посмее да го пипне някой!…

— Ясно. Вие, Докторе?

— Аз щях да съм „за“ и без това — промърмори Доктора, като пуфкаше с лулата. — Моето впечатление е същото, като и на Птица. Засега той още не е наш, но ще стане. Иначе не може. За ония във всеки случай не подхожда. Прекалено е умен.

— Добре — каза Генерала. — Вие, Копито?

— Аз съм „за“ — потвърди Мемо. — Полезен човек е.

— Добре — рече Генерала — И аз съм „за“. Много се радвам за вас, Мак. Вие сте симпатично момче и много щеше да ми е жал да ви убивам… — той погледна часовника си. — Хайде да хапнем. Скоро ще започне сеансът и Мак ще ни покаже своето изкуство. Налейте му бира, Лесничей, и дайте от вашето прехвалено сирене… Копито, вървете да смените Зеления — той не е ял от сутринта.

10

За последното съвещание преди операцията Генерала събра всички в замъка на Двуглавия кон. Това бяха обрасли с пълзящи растения и трева развалини на извънградски музей, разрушен в годините на войната, диво и уединено място, което гражданите не посещаваха поради близостта на маларийното блато, а сред местните жители то се ползваше с лошата слава на свърталище на крадци и бандити. Максим и Орди дойдоха пеш. Зеления пристигна с мотоциклет и докара Лесничея. Генерала и Мемо Копитото вече чакаха в старата канализационна тръба, излизаща право пред блатото. Генерала пушеше, а мрачният Мемо яростно пъдеше комарите с ароматна пръчица.

— Носиш ли? — попита той Лесничея.

— Винаги — отговори Лесничея и извади от джоба си тубичка с репелент.

Всички се намазаха и Генерала откри съвещанието.

Мемо разстла схемата и отново повтори хода на операцията. Всички вече го знаеха наизуст. В един часа през нощта групата се промъква до теленото заграждение и поставя удължени заряди. Лесничея и Мемо действат поединично — съответно откъм север и откъм запад. Двойката на Генерала и Орди — от изток. Максим и Зеления — откъм юг. Взривовете се извършват едновременно точно в един часа. В същия момент Генерала, Зеления, Мемо и Лесничея нахлуват в пробивите със задачата да дотичат до бункера и да хвърлят вътре гранати. Веднага щом огънят от бункера се прекрати или отслабне, Максим и Орди с магнитни мини тичешком отиват до кулата и подготвят взрива, като предварително хвърлят в бункера още по две гранати за по-голяма сигурност. После включват детонаторите, взимат ранените — само ранените! — и бягат на изток през гората, към селището, където близо до синурния знак ще чака Малкия с мотоциклет. Тежко ранените се натоварват на мотоциклета, леко ранените и здравите бягат пеш. Явка — къщичката на Лесничея. На явката се чака не повече от два часа, след което всички напускат в обичайния ред. Въпроси има ли? Няма? Това е всичко.

Генерала хвърли фаса, бръкна в пазвата си и извади флаконче с жълти таблетки.

— Внимание — каза той. — По решение на щаба операцията частично се променя. Началото на операцията се пренася в 22.00 ч.

— Массаракш! — каза Мемо. — Що за новости?

— Не ме прекъсвайте — каза Генерала. — Точно в десет часа започва вечерният сеанс. Няколко секунди преди него всеки от нас ще вземе по две такива таблетки. После всичко продължава по стария план с едно изключение: Птица ще настъпва с гранатомета заедно с мен. Всички мини ще бъдат у Мак, той ще взриви кулата сам.

— Е как така? — замислено попита Лесничея, разглеждайки схемата. — Тая работа аз не я разбирам. Двадесет и два часа — тогава е вечерният сеанс… Аз, прощавайте, като легна, няма и да стана, като чувал ще се въргалям… Мен, прощавайте, и с кол не можете ме вдигна…

— Един момент — каза Генерала. — Повтарям пак: точно в десет часа без десет секунди всички ще вземат това болкоуспокояващо. Разбрахте ли, Лесничей? Ще вземете болкоуспокояващо. Така че към десет часа…

— Аз тия хапчета ги знам — рече Лесничея. — Две минути облекчение, а после съвсем откачаш… знаем, пробвали сме.

— Тези таблетки са нови — търпеливо обясни Генерала. — Те действат пет минути. Ще успеем да дотичаме до бункера и да хвърлим гранатите. Останалото ще свърши Мак.

Настъпи мълчание. Размишляваха. Бавно съобразяващият Лесничей се чешеше по главата, прехапал долната си устна. Виждаше се как идеята бавно стига до съзнанието му, той често-често замига, остави на мира косата си, огледа всички с просветнал поглед и се плесна по коленете. Чудесен чичко беше, добряк, наранен от живота, без да научи нещо за него. Не му беше нужно нищо друго, освен да го оставят на мира, да му позволят да се върне при семейството си и да сади цвекло. Хубави пари изкарваше, добър стопанин беше, макар и млад. Цялата война бе прекарал в окопите и повече се бе страхувал от своя капрал, отколкото от атомните бомби. Онзи бе също селянин като него, но хитър и голям подлец. Силно обикна Максим, за цял живот му беше благодарен, задето му излекува старата фистула на коляното и оттогава повярва, че докато Максим е с тях, нищо лошо не може да им се случи. Целия този месец Максим живя в мазето му и всеки път, когато си лягаха, Лесничея му разказваше една и съща приказка, но всеки път с различен край: „Живяла едно време в блатото жаба, толкова глупава, че никой не можел да си представи колко, и почнала тя, глупавата…“ Максим съвсем не можеше да си го представи в кървав бой, макар да му бяха казали, че Лесничея е опитен и безпощаден боец.

— Новият план дава следните преимущества — говореше Генерала. — Първо, по това време не ни очакват и ще използваме предимството на внезапното нападение. Второ, предишният план е разработен отдавна и доста голяма е опасността да е известен на противника. Сега ние го изпреварваме. Вероятността за успех се увеличава.

Зеления през цялото време кимаше одобрително. Хищното му лице светеше със злорадо удоволствие, ловките дълги пръсти се свиваха и разпускаха. Той много обичаше всякакви неочаквани събития — беше човек на риска. Миналото му беше тъмно. Крадец и убиец, отгледан от крадци, възпитан от крадци, сирак, криминален престъпник, лежал в затвора, откъдето избягал. Нагло и неочаквано. Както и всичко, което правеше. Опитвал да се върне към кражбите, но времената се променили, старите приятелчета не искали да търпят дегенерат между тях, щели да го предадат. Той отново избягал, крил се по селата, докато го намерил покойният сега Гел Кетшеф. Зеления беше умен и фантазьор, смяташе, че земята е плоска, а небето твърдо, и именно поради своето невежество, подклаждано от буйната фантазия, беше може би единственият човек на Обитаемия остров, който като че ли подозираше, че Максим не е планинец. („Виждал съм ги аз тези планинци, всякакви съм ги виждал. Ние по природа всички сме еднакви, и в затвора, и на свобода.“) Предполагаше, че Максим е пришълец от невероятни места, иззад небесната твърдина, например. Той никога не казваше това открито, но правеше намеци и се отнасяше към него с почитание, преминаващо в подмазване. „Ти ще ни станеш главатар — говореше той — и тогава аз под твое командване ще се разгърна…“ Как и накъде възнамеряваше да се разгръща, беше съвършено неясно, само едно беше ясно: че Зеления много обича всякакви рисковани авантюри и Максим не харесваше дивата му първобитна жестокост.

Приличаше на петниста маймуна, опитомена и насъскана срещу панцерните вълци.

— Това не ми харесва — мрачно каза Мемо. — Чиста авантюра е. Без подготовка, без проверка… Да, това не ми се нрави.

На Мемо Грамену, по прякор Копито на смъртта, никога нищо не му харесваше. Никога нищо не го удовлетворяваше и винаги от нещо се страхуваше. Криеха миналото му, защото в съпротивата отначало заемал твърде висок пост. После попаднал в лапите на контраразузнаването и по чудо останал жив — осакатен от мъченията, бил спасен от съседите си по килия, които организирали бягството му. След това по законите на съпротивата бил изключен от щаба, въпреки че не предизвиквал никакви подозрения. Бил назначен за помощник на Гел Кетшеф, два пъти участвал в нападения срещу кули, лично унищожил няколко патрулни коли, проследил и собственоръчно застрелял командира на една от бригадите на Гвардията, беше известен като човек с фантастична смелост и отличен картечар. Вече се готвели да го направят ръководител на група в някакво градче на югозапад, но точно тогава групата на Гел била заловена. Както и преди, Копитото не беше под подозрение, дори го назначиха за ръководител на нова група, но изглежда през цялото време чувстваше, че го гледат накриво и това беше напълно възможно: в съпротивата не обичаха хора, на които прекалено много им върви. Беше мълчалив, придирчив, добре познаваше законите на конспирацията и изискваше безусловно изпълнение дори на най-незначителните. На общи теми никога с никого не разговаряше, занимаваше се само с работите на групата и успя да я снабди с всичко: с оръжие, с продукти, с пари, с добра мрежа от явки, и дори с мотоциклет. Не питаеше особена любов към Максим, който не знаеше причините, но не искаше да пита: Мемо не беше от онези, с които е приятно да споделяш. Може би се дължеше на това, че Максим единствен чувстваше вечния му страх — на останалите не можеше да им дойде наум, че мрачният Копито на смъртта, разговарящ на равна нога с представителите на Щаба, един от създателите на съпротивата, терорист до мозъка на костите си, може да се бои от нещо.

— Не разбирам подбудите на щаба — продължаваше Мемо, размазвайки с отвращение по шията си нова порция репелент. — Знам този план едва ли не от сто години. Сто пъти искаха да го пробват и сто пъти се отказваха, защото той ни обрича на почти сигурна смърт. Докато няма излъчване, ние все още имаме шанс в случай на неуспех поне да се измъкнем и да се опитаме да ударим на друго място. А така, при първата грешка всички ще загинем.

— Не си съвсем прав, Копито — възрази Орди. — Сега имаме Мак. Ако се провали нещо, той ще съумее да ни измъкне и може би дори ще успее да взриви кулата.

Тя лениво пушеше, загледана в далечното блато: бе спокойна, на нищо не се учудваше и беше готова на всичко. У хората предизвикваше плахост, защото виждаше в тях само повече или по-малко ефективни машини за изтребление. Цялата беше като на длан — нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето й имаше тъмни и неясни петна. Произлизаше от интелигентно семейство, баща й беше загинал през войната, майка й и досега работеше като учителка в село Патици, самата Орди също била преподавателка, докато не я изгонили от училището като дегенератка. Тя се укривала, опитала се да избяга в Хонти, срещнала на границата Гел, който нелегално превозвал оръжие. Именно той я направил терористка. Отначало работела от чисто идейни съображения — борила се за справедливо общество, където всеки има свободата да мисли и върши това, което иска и може, но преди седем години контраразузнаването открило следите й, отвлякло детето й като заложник, за да я застави да предаде себе си и мъжа си. Щабът не й разрешил да се яви: тя знаеше прекалено много. За детето си нищо повече не беше чувала и го смяташе за мъртво, въпреки че тайно не вярваше в това и вече седем години я движеше преди всичко омразата. Смъртта на мъжа си понесе удивително спокойно, макар че много го обичаше. Явно още дълго преди ареста тя просто бе свикнала с мисълта, че към нищо в този свят не следва да се привързваш прекалено силно. И сега беше като Гел пред съда — жив мъртвец, но много опасен мъртвец.

— Мак е новак — мрачно каза Мемо. — Кой може да гарантира, че няма да се обърка, оставайки сам? Грешка е да се разчита на това момче. Смешно е да се отхвърля стария, добре обмислен план само защото имаме новака Мак. Аз казах и повтарям: това е авантюра.

— Абе остави тая работа, началство — каза Зеления. — Такава ни е работата. — Ако питаш мен дали ще е стария, или новия план — все е авантюра. Че как иначе? Без риск не може, а с тия хапчета рискуваме по-малко. Ония, дето пазят кулата, ще се шашнат, когато в десет часа ги нападнем. По това време сигурно къркат водка и пеят песни. Като им се нахвърлим, може и автоматите да не са им заредени и самите те да се въргалят пияни… Не, харесва ми. Нали, Мак?

— Аз, такова, също… — каза Лесничея. — Разсъждавам така: щом такъв план дори за мене е изненадващ, то за гвардейците ще е съвсем… Вярно казва Зеления, че ще се шашнат… Пък и пет минути по-малко ще се мъчим, а там току-виж Мак срутил кулата и край… Ама това ще е хубава работа! — възкликна той, сякаш озарен от нова идея. — Никой преди нас не е взривявал кули, всички само се перчат и ние ще сме първи… И докато ремонтират тая кула, колко време ще мине? Поне месец ще поживеем човешки… без тия гадни пристъпи…

— Боя се, че не ме разбрахте, Копито — каза Генерала. — В плана нищо не се променя, ние само нападаме неочаквано, усилваме атаката за сметка на Птица и донякъде променяме реда на отстъплението.

— А ако ти се страхуваш, че Мак няма да може да ни измъкне всичките — все така лениво произнесе Орди, загледана в блатото, — то не забравяй, че ще му се наложи да мъкне един, най-много двама, а той е силно момче.

— Да — каза Генерала, докато я гледаше, — това е вярно…

Този мъж беше влюбен в Орди. Освен Максим никой не виждаше това, но той знаеше, че тази любов е стара, безнадеждна, започнала още преди смъртта на Гел, а сега беше станала още по-отчайваща, ако това изобщо бе възможно. Генерала не беше генерал. Преди войната бе работил в завод на конвейер, после попаднал в школата за младши офицери, воювал като капрал и излязъл от войната с чин ротмистър. Добре познаваше ротмистър Чачу, имаше с него неясни сметки за оправяне (заради безредици в някакъв полк веднага след войната) и отдавна, но безуспешно го преследваше. Беше в щаба на Съпротивата, но често взимаше участие в операции като добър боец и знаещ командир. Да работи в Съпротивата му харесваше, но не си представяше какво ще прави след победата. Впрочем той и не вярваше в нея. Войник по рождение, той лесно се приспособяваше към всякакви условия и никога не прогнозираше за повече от десет-двайсет дни напред. Собствени идеи нямаше, нещичко беше възприел от едноръкия, нещичко беше заимствал от Кетшеф, нещичко му бяха внушили в Щаба, но централно място в съзнанието му заемаше онова, което му бяха набили в школата за младши командири. Затова в теориите си той изказваше странна смесица от възгледи: властта на богатите трябва да се свали (това от Глигана, който очевидно беше нещо като социалист или комунист), начело на държавата да се поставят инженери и техници (това от Кетшеф), градовете да се разрушат и да се живее в единство с природата (от някакъв щабен мислител-буколист) и всичко това може да се постигне само чрез безпрекословно подчинение на заповедите на висшестоящите командири и с по-малко приказване на отвлечени теми! Два пъти Максим бе имал сблъсъци с него. Беше му съвършено неясно защо трябва да се разрушават кулите, да се губят смели другари, време, средства, оръжие, когато след десет-двайсет дни съоръжението отново ще бъде възстановено и всичко ще е както преди, с тази разлика, че населението на околните села с очите си ще се убеди какви гнусни дяволи са дегенератите. Генерала така и не успя да му обясни както трябва смисъла на диверсионната дейност. Дали криеше нещо, или сам не разбираше защо е нужна тя, но всеки път повтаряше едно и също: заповедите не се обсъждат, всяко нападение срещу кулите е удар по врага, хората не бива да се възпират от активни действия, иначе омразата им ще отслабне и вече няма да има за какво да живеят… „Трябва да търсим Центъра! — настояваше Максим. — Трябва да съсредоточим всички сили и да го ударим! Що за умници са вашите в Щаба, щом не разбират толкова просто нещо?“ „Щабът знае какво прави — тежко отвръщаше Генерала, като вирваше брадичка и високо вдигаше вежди. — В нашето положение дисциплината е преди всичко, и дай да работим без селско своеволие, Мак, всяко нещо с времето си. Ще получиш и своя Център, ако доживееш…“ Впрочем към Максим той се отнасяше с уважение и охотно прибягваше до услугите му, когато лъчевите удари го поразяваха в мазето на Лесничея…

Все едно, аз съм против — упорито каза Мемо. — А ако ни посрещнат с огън? Ако не успеем за пет минути, а ни потрябват шест? Планът е безумен. И винаги е бил такъв.

— Ние използваме за пръв път удължени заряди — каза Генерала, с усилие откъсвайки погледа си от Орди. — Но дори и ако използваме предишните способи за преминаване през бодливата тел, съдбата на операцията се решава за три-четири минути. Ако успеем да ги изненадаме, ще ни остане една или дори две минути в запас.

— Две минути са много време — каза Лесничея. — За две минути с голи ръце ще ги издуша. Само да стигнем…

— Да стигнем… да-а… — с някаква зловеща мечтателност провлачи Зеления. — Нали, Мак?

— Нищо ли не искаш да кажеш, Мак? — попита Генерала.

— Вече ви казах. Новият план е по-добър от стария, но въпреки това е лош. Позволете да свърша всичко сам. Рискувайте.

— Стига за това — раздразнено каза Генерала. — Край. Някакви съществени забележки имаш ли?

— Не — рече Максим.

Съжаляваше, че отново е започнал този разговор.

— Откъде се появиха новите таблетки? — изведнъж попита Мемо.

— Предишните са — каза Генерала, — но Мак успя малко да ги подобри.

— Ах, Мак значи…

Копито произнесе тези думи с такъв тон, че на всички им стана неловко. Думите му можеха да бъдат разбрани така: новак, при това не съвсем наш, дошъл от страната на ония — не мирише ли тук на засада, такива неща са ставали…

— Не — отсече Генерала. — Идеята е на Щаба. Благоволи да се подчиниш, Копито!

— Аз се подчинявам — каза Мемо, повдигайки рамене. — Против съм, но се подчинявам. Къде ще се дяна…

Максим тъжно ги гледаше. Бяха напълно различни хора. В обикновени условия навярно не би им дошло наум, че нещо може да ги събере заедно: бивш фермер, бивш престъпник, бивша учителка… Те имаха само едно общо нещо — бяха обявени за врагове на обществото, по някаква идиотска причина бяха омразни на всички и целият огромен репресивен апарат на държавата бе насочен срещу тях. Това, което възнамеряваха да направят, беше безсмислено; само след няколко часа повечето от тях ще бъдат мъртви, а в света нищо няма да се промени; само тези, които ще останат живи, в най-добрия случай ще получат кратка почивка от адските болки, но те ще бъдат изранени, измъчени от бягството, ще ги преследват с кучета, ще бъдат принудени да се крият в задушни дупки, а после всичко ще започне отначало. Беше глупаво да им съдейства, но да ги напусне беше подло. И той беше принуден да избере първото. А може би тук, в техния свят, въобще не е възможно иначе и ако искаш да направиш нещо, ще трябва да минаваш през глупост, през безсмислено пролята кръв, а може би и през подлостта. Жалък човек… глупав човек… подъл човек… А какво друго можеш да очакваш от човека в такъв жалък, глупав и подъл свят? Трябва само да помни, че глупостта е следствие от безсилието, а то произтича от невежеството, от незнанието за правия път… Но не е възможно сред хилядите пътища да не се намери поне един верен! „По един път вече минах — мислеше Максим, — но той не беше верният. Сега трябва да мина и по този, макар отсега да е ясно, че и той не е правилният. И може би още много пъти ще ми се налага да вървя по грешни пътища и да попадам в задънени улици. Но пред кого се оправдавам всъщност? И защо? Те ми харесват, аз мога да им помогна — ето всичко, което ми трябва да знам днес…“

— Сега ще се разотидем — каза Генерала. — Копито ще върви с Лесничея, Мак — със Зеления, аз — с Птица. Среща в девет нула-нула при синурния знак, ще вървите само през гората, избягвайте пътеките. Двойките да не се разделят, всеки отговаря за всеки. Вървете. Първи да тръгнат Мемо и Зеления.

Той събра фасовете върху парче хартия, зави ги и ги пъхна в джоба си.

Лесничея разтри коленете си.

— Кокалите ме болят — съобщи той. — На дъжд е. Хубава нощ ще бъде, тъмна…

11

От края на гората до телената ограда трябваше да пълзят. Отпред лазеше Зеления, влачеше пръта с удължения заряд и едва чуто псуваше бодлите, които се забиваха в ръцете му. Максим се мъкнеше след него и придърпваше чувала с магнитните мини. Небето беше покрито с облаци, ръмеше. Тревата беше мокра, още в първите минути те прогизнаха до кости. През дъжда не се виждаше нищо. Зеления се ориентираше по компас и нито веднъж не се отклони — опитен човек… После силно замириса на мокра ръжда и Максим видя три реда бодлива тел, а зад нея неясната решетеста грамада на кулата. Повдигайки глава, различи близо до основите й ниско съоръжение с правоъгълни очертания. Това беше бункерът, в който седяха трима гвардейци с картечница. През шумоленето на дъжда едва доловимо долитаха гласовете им, после там запалиха кибритена клечка и слаба жълта светлина озари дългата амбразура.

Зеления, псувайки шепнешком, пъхаше пръта под оградата. „Готово — прошепна той. — Изтегляме се.“ Те отпълзяха на десетина крачки и зачакаха. Стиснал в ръка шнура на детонатора, Зеления гледаше светещите стрелки на часовника. Тресеше го. Максим, който също трепереше, го чуваше как трака със зъби и сподавено въздиша. Бръкна в чувала и пипна мините — бяха грапави и студени. Дъждът се усили, шумът му заглушаваше вече всички звуци. Зеления застана на четири крака. През цялото време шепнеше нещо — като че се молеше или псуваше. „Е, гадове!“ — възкликна той високо и рязко дръпна дясната ръка. Чу се пукането на капсулата, съскане, и пред тях изригна изпод земята облак от ален пламък, и също такъв облак изригна далече вляво, гьрмът екна в ушите им, посипа се гореща мокра земя, разкъсана тлееща трева, някакви нажежени парченца. Зеления се хвърли напред, закрещя с чужд глас и изведнъж стана светло като ден, ослепително светло. Максим стисна очи, вътрешно изстина, в главата му се мярна мисъл: „Всичко пропадна“, но изстрели нямаше, бе тихо, не се чуваше нищо освен шумолене и съскане.

Когато Максим отвори очи, видя през ослепителната светлина сивия бункер, широкия проход в бодливата тел и някакви хора, много мънички и самотни на огромното празно пространство около кулата. Те тичаха мълчаливо с всички сили към бункера, спъваха се, падаха, отново скачаха и продължаваха да бягат. После прозвуча жален стон и Максим видя Зеления, който седеше в тревата малко зад оградата, хванал главата си с ръце и се клатеше напред-назад. Максим се хвърли към него, откъсна ръцете му от лицето, видя изцъклените му очи и пяната на устните му… А изстрели все нямаше. Мина сякаш цяла вечност, а бункерът мълчеше.

И изведнъж гръмна познатият боен марш.

Максим повали по гръб Зеления, бръкна с една ръка в джоба си и се зарадва, че недоверчивият Генерал за всеки случай даде и на него болкоуспокояващи хапчета. Разтвори сгърчената уста на Зеления и пъхна таблетките дълбоко в хъркащото гърло. После хвана автомата му и се обърна, търсейки източника на светлината, защо има толкова светлина, не трябваше да е толкова светло… Изстрели все още нямаше, самотните хора продължаваха да бягат, единият беше съвсем близо до бункера, вторият малко изоставаше, а третият, който тичаше отдясно, изведнъж падна и се претърколи през глава. „Когато в боя влизат гвардейските колони!…“ — се носеше от бункера, а светлината струеше някъде отгоре, от десетина метра височина — навярно от кулата, от която сега се виждаха само пет или шест ослепителни бяло-сини диска. Максим вдигна автомата, натисна спусъка и саморъчно правеното малко, неудобно, непривично оръжие заподскача в ръцете му. И сякаш в отговор, в амбразурата на бункера засвяткаха червени пламъчета, а той още не беше улучил нито един от ослепителните кръгове. Зеления изтръгна автомата от ръцете му, хвърли се напред и веднага падна, препъна се на равно място…

Тогава Максим легна и запълзя обратно към чувала си. Забързано трещяха автомати, кънтящо и страшно лаеше картечница, най-сетне избухна граната, втора, после две наведнъж и картечницата млъкна, чуваха само автоматите, отново загърмяха взривове, някой нечовешки заквича — и стана тихо. Максим хвана чувала и хукна.

Над бункера се вдигаше стълб от дим, миришеше на изгоряло и барут, наоколо беше светло и пусто, само черен прегърбен човек блуждаеше край самия бункер, придържайки се с ръка за стената. Добра се до бункера, хвърли нещо вътре и се строполи. Чу се взрив, амбразурата се озари с червена светлина и отново всичко утихна…

Максим се спъна и едва не падна. След няколко крачки отново залитна и чак тогава забеляза, че от земята стърчат дебели къси, скрити в тревата колчета… „Ето какво било… Ето значи как е тук… Ако Генерала ме беше пуснал сам, аз веднага щях да осакатея и с двата крака и сега щях да лежа мъртъв върху тези гнусни, ехидни колчета… Самохвалко… Невежа…“ Кулата беше вече съвсем близо. Той тичаше и гледаше под краката си, беше сам и не му се искаше да мисли за останалите.

Дотича до огромната желязна подпора на кулата и хвърли чувала. Искаше му се още сега да прилепи тежката грапава пита към мокрия метал, но трябваше първо да огледа бункера… Желязната врата беше открехната, от нея излизаха лениви огнени езичета, на стъпалата лежеше гвардеец. Тук Максим нямаше работа. Заобиколи бункера и намери Генерала, който седеше, облегнат на бетонната стена. Очите му бяха безизразни и младежът разбра, че срокът на действие на таблетките е минал. Огледа се, вдигна го на ръце и се отдалечи от кулата. На двайсетина крачки от нея се бе проснала Орди с граната в ръка. Лежеше по очи, но Максим веднага разбра, че е мъртва. Започна да търси по-нататък и откри Лесничея, също мъртъв. И Зеления беше убит. Нямаше друг жив, до когото да положи Генерала.

Вървеше по полето, хвърляйки черна сянка, беше зашеметен от всички тези смърти, макар и само преди минута да мислеше, че е бил готов за тях; нямаше търпение да се върне и да взриви кулата, за да завърши това, което бяха започнали, но първо трябваше да провери как е Копито. Откри Мемо до самата ограда. Беше ранен и явно се беше мъчил да допълзи до оградата, докато не бе загубил съзнание. Максим положи Генерала до него и отново затича към кулата. Странно му беше от мисълта, че сега тези нещастни двеста метра могат да бъдат изминати спокойно и без никаква опасност.

Започна да слага мини по подпорите, по две на всяка за по-сигурно. Бързаше. Имаше време, но Генерала губеше кръв, Мемо също, а някъде по шосетата вече се носеха камиони с гвардейци. Гай сигурно беше вдигнат по тревога и сега се друсаше по паважа до Панди, а в околните села хората вече се бяха събудили, мъжете хващаха пушки и брадви, децата плачеха, а жените проклинаха кървавите шпиони, заради които нямаха нито спокойствие, нито сън. Максим чувстваше как мократа тъмнина наоколо оживява, раздвижва се, става страшна и опасна…

Детонаторите бяха нагласени за пет минути, той ги включи поред и хукна обратно към Генерала и Мемо. Нещо го смути, спря, потърси с поглед и разбра: Орди. Бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне, се върна при нея, вдигна на рамо лекото й тяло и отново затича към оградата, към северния пробив, където се измъчваха от болки Генерала и Мемо, но след малко щяха да престанат. Той се спря и се обърна към кулата.

Ето че се изпълни безсмислената мечта на терористите. Бързо, една след друга изтрещяха мините, дим обви основата на кулата, ослепителните светлини изчезнаха, стана непрогледно тъмно и в тъмнината нещо заскърца, загърмя, разтресе земята, подскочи с дрънчене и отново разтърси околността.

Погледна часовника си. Беше десет и седемнайсет. Очите му свикнаха с тъмнината, отново различиха разкъсаната бодлива тел и кулата. Тя лежеше встрани от горящия бункер, разперила разкривените си от взривовете подпори.

— Кой е тук? — изхърка Генерала и се размърда.

— Аз — каза Максим. Наведе се. — Трябва да бягаме. Къде сте ранен? Можете ли да вървите?

— Чакай — каза Генерала. — А кулата?

— Взривих я — произнесе Максим.

Орди лежеше на рамото му и той не знаеше как да каже за нея.

— Не може да бъде — каза Генерала и се приповдигна. — Массаракш! Нима наистина?… — той се засмя и легна отново. — Слушай, Мак, аз нещо не мога да съобразявам… Колко е часът?

— Десет и двайсет!

— Значи е вярно… Ние я довършихме… Браво, Мак… Чакай, кой е тук до мен?

— Копитото — отговори Максим.

— Диша. Чакай, кой още е жив? Кого носиш?

— Орди — с труд измънка Максим.

Няколко секунди Генерала мълча.

— Орди… — нерешително произнесе той и стана, олюлявайки се. — Орди — повтори и докосна с длан бузата й.

Известно време мълчаха. После Мемо дрезгаво попита:

— Колко е часът?

— Десет и двадесет и две — каза Максим.

— Къде сме?

— Трябва да бягаме.

Генерала се обърна и тръгна към пробива. Максим се наведе, вдигна тежкия Мемо на другото си рамо и го последва. Догони го, но мъжът спря.

— Само ранените — каза той.

— Аз мога и двамата.

— Изпълнявай заповедта. Само ранените.

Протегна ръце и стенейки от болка, свали тялото на Орди от рамото на Максим. Не можа да я удържи и веднага я положи на земята.

— Само ранените — каза той със странен глас. — Бегом… марш!

— Къде сме — попита Мемо. — Кой е тук? Къде сме?

— Дръжте се за колана ми — каза Максим и затича.

Мемо извика и се отпусна. Главата му се люшкаше, ръцете също, краката му удряха Максим по гърба. Генерала, дишайки шумно и дрезгаво, тичаше по петите му, хванал колана.

Тичешком навлязоха в гората. Мокри клони зашибаха лицето на Максим. Той отбягваше дърветата, изскачащи отпред, прескачаше появяващите се внезапно пънове — това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Вече не беше същият като преди, и въздухът не беше същият, и въобще всичко беше не както трябва, всичко беше неправилно, всичко беше ненужно и безсмислено. Отзад оставаха прекършени храсти и кървава следа, и миризма. Пътищата отдавна вече са блокирани, кучетата опъват каишките си, ротмистър Чачу, с пистолет в ръка, крещейки команди, тромаво тича по асфалта, прескача канавката и пръв нахлува в гората. Отзад остава глупавата повалена кула, обгорените гвардейци и тримата мъртви, вече вкочанени другари, а тук имаше двама ранени, полумъртви, нямащи почти никакви шансове — и всичко заради една кула, една глупава, безсмислена, мръсна, ръждива кула, една от хилядите… „Повече на никого няма да позволя да прави такива глупости. Не, ще им кажа: видях толкова кръв да се пролива за купчина безполезно ръждиво желязо, един млад глупав живот за ръждиво желязо, един стар глупав живот за жалката надежда поне няколко дни да поживее човешки, и една разстреляна любов — дори не за желязо, дори не за надежда… Ако искате просто да оцелеете, ще им кажа, защо тогава толкова просто, толкова евтино умирате?… Массаракш, аз повече няма да им позволя да умират, а ще ги науча да живеят! Какъв тъпак съм, защо се съгласих на това, как можах да им позволя да извършат това?!“

Той стремглаво изскочи на черния път, носейки Мемо на рамо, влачейки Генерала под мишница, и се огледа. Малкия вече тичаше откъм синурния знак, мокър, миришещ на пот и страх.

— Това ли са всички? — попита с ужас и Максим му беше благодарен за този ужас.

Те домъкнаха ранените до мотоциклета, пъхнаха Мемо в коша, сложиха Генерала на задната седалка и Малкия го привърза с колан към себе си. В гората още беше тихо, но Максим знаеше, че това не значи нищо.

— Напред — каза той. — Не спирай, пробивай…

— Знам — каза Малкия. — А ти?

— Ще се постарая да ги отвлека. Не бой се, ще им се изплъзна.

— Безнадеждно е — тъжно каза Малкия, ритна стартера и мотоциклетът запърпори. — Поне кулата съборихте ли? — извика той.

— Да — каза Максим и Малкия потегли.

Останал сам, няколко секунди стоя неподвижно, после се втурна обратно в гората. На първата попаднала му полянка смъкна куртката си и я хвърли в храстите. После бегом се върна на пътя и известно време тича с всички сили в посока на града, спря, откачи от колана си гранатите, разхвърля ги по пътя, промъкна се през храстите, стараейки се да прекърши повече клонки, хвърли зад тях носната си кърпа и едва тогава побягна през гората, настройвайки се на равния ловен бяг, с който му предстоеше да измине десет или петнадесет километра.

Тичаше, без да мисли за нищо, само следеше да не се отклонява от югозападната посока и избираше местата, където да стъпи. Два пъти пресече пътища, първия път — един пуст селски, втория — Курортното шосе, където също нямаше никой, но там за пръв път чу кучешки лай. Не можа да определи какви са тези кучета, но за всеки случай направи голяма обиколка и след час и половина се оказа сред магазиите на градската разпределителна гара.

Светеха фенери, жално свиреха локомотиви, сновяха хора. Тук навярно още не знаеха нищо, но не биваше да продължава да тича — можеха да го вземат за крадец. Той забави крачка, а когато край него тежко се повлече към града товарен влак, скочи на първата платформа с пясък, залегна и така стигна чак до бетоновия завод. Там скочи, отърси пясъка, зацапа ръцете си с малко мазут и започна да мисли какво да прави по-нататък.

Да се промъква до къщата на Лесничея нямаше никакъв смисъл, а това беше единствената близка явка. Можеше да се опита да пренощува в село Патици, но това беше опасно — ротмистър Чачу знаеше този адрес и освен това на Максим му беше страшно да си представи как ще се появи пред старата Или и ще й разкаже за смъртта на дъщеря й. Нямаше къде да отиде. Влезе в мизерна нощна кръчмичка, посещавана от работници, хапна кренвирши, изпи чаша бира, подремна, облегнат на стената. Клиентите бяха като него — мръсни и уморени работници, приключили смяната и изпуснали последния трамвай. Присъниха му се Рада и Гай — помисли си, че навярно е в хайката — това е добре. А Рада го обича и ще го приеме, ще му даде да се преоблече и измие. У тях трябва да е останал костюмът, който му беше дал Фанк… А сутринта ще замине на изток, за да намери втората явка… Той се събуди, хвърли на масата омачкана банкнота и излезе.

По улиците нямаше хора, видя само портиера, който седеше на табуретката си във входа на блока и спеше. Максим внимателно мина край него, качи се по стълбите и позвъни така, както звънеше винаги. Вътре беше тихо, после нещо скръцна, чуха се стъпки и вратата се открехна. Той видя Рада.

Тя не извика, защото се задъха и притисна длан към устата си. Максим я прегърна, притисна я и я целуна, имаше чувството, че се е върнал в своя дом, където отдавна са престанали да го очакват. Затвори зад себе си вратата, двамата тихо влязоха и Рада веднага заплака. В стаята всичко беше като преди, само дето го нямаше неговото диванче, а на леглото седеше Гай по пижама и слисано се взираше в Максим с изплашени и учудени очи. Така минаха няколко минути, Максим и Гай се гледаха, а Рада плачеше.

— Массаракш — най-сетне каза безпомощно Гай. — Ти жив ли си? Не си ли мъртъв?

— Здравей, приятелю — каза гостът — Жалко, че си вкъщи. Не исках да те подвеждам. Ако кажеш, ще си отида веднага.

И в същия миг Рада силно се вкопчи в ръката му.

— Не! — задавено изплака тя. — За нищо на света! Никъде няма да отиваш… Нека се опита… Тогава и аз…

Гай отметна одеялото, стъпи на пода и се приближи до Максим. Докосна раменете му, ръцете, изцапа се с мазут, потърка челото си и също го изцапа.

— Нищо не разбирам… — каза той. — Ти си жив… Откъде се взе? Рада, стига си ревала… Да не си ранен? Ужасно изглеждаш… ето, кръв…

— Не е моя — каза Максим.

— Нищо не разбирам — повтори Гай. Слушай, та ти си жив! Рада, иди стопли вода! Събуди дъртия пръч и му кажи да даде водката…

— Спокойно — каза Максим. — Не вдигайте шум, преследват ме.

— Кой? Защо? Ама че глупост… Рада, дай му да се преоблече!… Мак, ти седни, седни… Или може би искаш да легнеш? Как се получи така? Как така си жив?

Максим внимателно приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си, за да не изцапа нещо. За последен път гледаше двамата като приятели, усещайки дори известно любопитство какво ще стане. После каза:

— Ами че аз сега съм държавен престъпник, приятели. Току-що взривих една кула.

Не се учуди, че веднага го разбраха, мигновено се сетиха за каква кула става дума и не задаваха въпроси. Рада само стисна ръце, без да откъсва поглед от него, а Гай изпъшка, с обичайния си жест се почеса, отмести очи и каза с досада:

— Глупак. Решил да отмъсти, видите ли… На кого, бе? Ех, смахнат си беше и такъв си остана. Като дете… Добре. Нищо не си казал, нищо не сме чули. Добре… Нищо не искам да знам. Рада, иди стопли вода. И не вдигай шум, не буди хората… Събличай се — строго каза той на Максим. — Изцапал си се като прасе, къде си се завирал?

Максим стана и започна да се съблича. Хвърли мръсната мокра риза (Гай видя белезите от куршумите и шумно преглътна), с отвращение смъкна безобразно мокрите ботуши и панталона. Дрехите бяха с черни петна и щом се освободи от тях, почувства облекчение.

— Е, това е чудесно — каза той и отново седна. — Благодаря ти, Гай. Аз няма да остана дълго, само до сутринта, после ще си отида…

— Портиерът видя ли те? — мрачно попита домакинът.

— Не, спеше.

— Спал бил… — каза Гай със съмнение. — Той, знаеш ли… Е, може пък наистина да е спал. Нали все някога трябва да спи…

— Защо си в къщи?

— Градска отпуска.

— Каква градска отпуска? Сега сигурно цялата Гвардия е извън града…

— Ами аз вече не съм гвардеец — каза Гай с крива усмивка. — Изритаха ме от Гвардията, Мак. Сега съм всичко на всичко армейски капрал, уча селяндурите кой крак е ляв, кой десен. Като ги обуча — хайде на хонтийската граница, в окопите… Такива ми ти работи, Мак.

— Заради мен ли? — тихо попита Максим.

— Ами, как да ти кажа… Общо взето, да.

Спогледаха се. Гай отмести очи. Максим изведнъж помисли, че ако Гай сега го издаде, сигурно ще се върне в Гвардията, в своята задочна офицерска школа. Сети се, че само преди някакви си два месеца такава мисъл изобщо не би му дошла в главата. Стана му неприятно, прииска му се още сега, незабавно да си отиде, но в този момент дойде Рада и го повика в банята. Докато се миеше, тя му стопли ядене, свари чай, а брат й седеше на предишното място, подпрял лице върху юмруците си, и на лицето му беше изписана мъка. Не питаше нищо, изглежда се страхуваше да не чуе нещо страшно, нещо, което ще пробие последната линия на отбраната му, ще пререже последните нишки, които все още го съединяват с Максим. И Рада не задаваше никакви въпроси, навярно не й беше до това. Тя не сваляше очи от него, не пускаше ръката му и от време на време изхлипваше — страхуваше се, че той, любимият, изведнъж ще изчезне… Ще си тръгне и никога вече няма да се появи. И тогава Максим, който се досети, че има малко време, остави недопитата чаша и започна да разказва.

Как му помогнала майката на една държавна престъпничка, как се срещнал с дегенератите, кои са те всъщност и защо са „дегенерати“. Обясни какво представляват кулите, каква дяволска, отвратителна измишльотина са те. Разказа за това, което беше станало тази нощ, как хората тичаха срещу картечницата и падаха един след друг, как рухна отвратителната купчина мокро желязо и как той носеше мъртвата жена, на която бяха отнели детето и бяха убили мъжа…

Рада слушаше жадно, Гай в края на краищата също се заинтересува, дори започна да задава ехидни, зли, глупави и жестоки въпроси. Максим разбра, че той не вярва на нищо, че самата мисъл за коварството на Неизвестните Отци отскача от съзнанието му като вода от мазнина, че му е неприятно да слуша всичко това и той едва се сдържа да не прекъсне Максим. И когато гостът свърши, той каза с неприятна усмивка:

— Добре са те забаламосали.

Максим погледна Рада, но тя отмести очи и, хапейки устните си, нерешително произнесе:

— Не знам… Може наистина да е съществувала една такава кула… Негодници има дори в градския съвет. А Отците просто не знаят, не им докладват и те не знаят. Разбираш ли, Мак, това, което разправяш просто не може да бъде… Тези кули са за балистична защита…

Тя говореше с тихо замиращо гласче, явно не искаше да го обиди, умоляващо го гледаше в очите, галеше рамото му. Гай внезапно освирепя и започна да говори, че това е глупаво, че Максим просто не си представя колко такива кули има в страната, колко се строят ежегодно, ежедневно… Нима всички тези милиарди се хвърлят в нашата бедна страна само за да може два пъти дневно да причиняват неприятности на жалка шепа изроди?! „Само за охрана колко пари отиват“ — добави той след кратка пауза.

— За това вече мислих — каза Максим. — Навярно наистина не е толкова просто. Но хонтийските пари тук нямат нищо общо… И аз самият видях, че когато кулата падна, на всички тях им олекна. А що се отнася до ПБЗ… Разбери, Гай, за противовъздушна защита кулите са прекалено много. За да се защити въздушното пространство, са нужни много по-малко. И за какво е притрябвала ПБЗ на южната граница? Нима дивите изроди имат балистични ракети?

— Те имат много неща — каза злобно Гай. — Нищо не знаеш ти, а на всичко вярваш… Прощавай, Мак, но ако това не беше ти… Всички сме прекалено доверчиви — горчиво добави той.

Максим повече не искаше да спори и изобщо да разговаря на тази тема. Започна да разпитва как живеят, къде работи Рада, защо не е почнала да учи, какво прави чичо им, как са съседите… Девойката се оживи, започна да разказва, после се сепна, събра мръсните съдове и отиде в кухнята. Брат й се почеса с две ръце, погледна към тъмния прозорец, после се реши и започна сериозен мъжки разговор.

— Ние те обичаме — каза той. — И аз, и Рада, макар че си човек неспокоен и заради теб животът ни тръгна не както трябва. Но работата е там, че Рада се отнася към теб не просто добре, не те обича просто така, разбираш ли, а… как да ти кажа… е, ти усещаш… харесваш й, през цялото време все плачеше за теб, а първата седмица дори се разболя. Тя е хубаво момиче, добра домакиня, много мъже я заглеждат, и нищо чудно… Не знам как ти се отнасяш към нея, но бих искал да те посъветвам. Остави тия глупости, не са за теб, не са за твоя акъл, сам ще загинеш и на много невинни хора ще объркаш живота… Умряла работа е това. По-добре си върви обратно в планините, намери своите, ако с главата не си спомниш, сърцето ще ти подскаже къде ти е родината… Там никой няма да те търси, ще си подредиш живота — ела тогава пак, вземи Рада и всичко ще бъде чудесно. А може би ние дотогава и с хонтийците ще свършим, ще притиснем по-здраво Пандея, ще настъпи най-после мир и ще заживеем като хора…

Максим го слушаше и си мислеше, че ако наистина беше планинец, навярно така и щеше да постъпи: ще се върне в родината си и кротко ще заживее с младата си жена, ще забрави за всички тези ужаси, за сложностите. Не, нямаше да забрави за тях, а щеше да организира такава отбрана, че чиновниците на Отците да не смеят да си покажат носа там, а ако се появят гвардейци, ще се бие пред родния праг до последния дъх… „Само че аз не съм планинец. Нямам какво да правя в планините, моята работа е тук, и нямам намерение да търпя всичко това… Рада? Е какво, Рада… Ако наистина ме обича, ще ме разбере, ще трябва да ме разбере… не искам да мисля за това сега, не искам да обичам, не е време за любов…“

Той се замисли и не веднага осъзна, че в дома нещо се е променило. Някой ходеше в коридора, някой шепнешком разговаряше зад стената. Изведнъж отвън се чу шум, момичето отчаяно извика: „Мак!“ — и млъкна, сякаш й бяха запушили устата. Той скочи и се хвърли към прозореца, но вратата се отвори и на прага се появи смъртнобледата Рада. Разнесе се познатата казармена миризма, затропаха, без да се прикриват повече, подковани ботуши, блъснаха Рада вътре и след нея нахлуха хора с черни униформи. Панди с озверяло лице насочи към него автомат, а ротмистър Чачу, хитър както винаги и умен както винаги, държеше девойката за рамото и опираше в нея дулото на пистолета.

— Не мърдай! — кресна той. — Ако мръднеш, ще стрелям!

Максим замря. Нищо не можеше да направи, трябваха му най-малко две десети от секундата, може би една и половина, но на този убиец му стигаше и една…

— Ръцете напред! — кресна Чачу. — Капрале, белезници! Двойни! По-живо, массаракш!

Панди, когото Максим на занятията неведнъж беше хвърлял през рамо, много предпазливо се приближи, като откачаше от колана си тежка верига. Зверското изражение на лицето му се смени със загриженост.

— Ти внимавай — каза той на Максим. — Ако нещо, ротмистърът веднага ще… такова… любовта ти, де…

Той заключи стоманените гривни на ръцете на Максим, приклекна и окова краката му. Младежът вътрешно се усмихна. Вече знаеше какво ще направи след малко. Но подцени Чачу. Ротмистърът не пусна Рада. Всички заедно слязоха по стълбите, заедно седнаха в камиона. Ротмистърът нито за секунда не отмести пистолета. После блъснаха окования Гай в колата. До разсъмване беше още далече, продължаваше да ръми, размазаните светлини едвам осветяваха нощната улица. На пейките в каросерията с тропане се настаняваха гвардейците, огромни мокри кучета мълчаливо се дърпаха от каишките и нервно, със скимтене, се прозяваха. А във входа, облегнат на рамката на вратата, седеше портиерът със скръстени на корема ръце. Дремеше.

12

Държавният прокурор се отпусна на облегалката на креслото, лапна няколко сушени ягоди и отпи глътка лечебна вода. Стисна клепачи, притисна с пръсти уморените си очи и се вслуша. Зданието на Двореца на Правосъдието беше празно, в прозореца монотонно барабанеше нощният дъжд, не се чуваха сирени и скърцане на спирачки, не тропаха и не бръмчаха асансьорите. Нямаше никой, с изключение на тихия като мишка нощен референт, който зад високата врата в приемната скучаеше в очакване на нареждания. Прокурорът бавно отвори очи и през плуващите цветни петна се вгледа в креслото за посетители, изработено по специална поръчка. „Ще трябва да взема креслото. И масата също, вече свикнах с нея… Всъщност ще бъде жалко да си тръгна оттук — за десет години свикнах с това топло местенце… И за какво ми е да си отивам? Колко странно е устроен човекът: когато пред него има стълба, той непременно иска да се изкатери чак до върха. А там е студено, духат много вредни за здравето течения, да паднеш оттам е смъртоносно, стъпалата са хлъзгави и е опасно, ти прекрасно го знаеш и въпреки това се катериш, пълзиш с изплезен език… Лазиш напук на обстоятелствата, пълзиш напук на всички съвети, напук на съпротивата на враговете ти, напук на собствените ти инстинкти, на здравия разум, на предчувствията — пълзиш, пълзиш, пълзиш… Който не пълзи нагоре, пада надолу, това е вярно. Но и този, който пълзи, също пада…“

Звънът на вътрешния телефон прекъсна мислите му. Той взе слушалката, намръщи се с досада и попита:

— Какво има? Зает съм.

— Ваше превъзходителство — прошепна референтът. — Един човек, който се представи като Странник, звъни по защитената линия и настоятелно моли да ви свържа…

— Странника ли? — прокурорът се оживи. — Свържете ме!

В слушалката изпука и познатият глас произнесе с твърд пандейски акцент:

— Здравей, Умнико. Много ли си зает?

— За теб не.

— Трябва да поговорим.

— Кога?

— Сега, ако може.

— Аз съм на твое разположение — каза прокурорът. — Заповядай.

— Ще бъда при теб след десет-петнайсет минути.

Прокурорът остави слушалката и известно време седя неподвижно, като пощипваше долната си устна. „Появи се, значи — помисли си той. — И пак като гръм от ясно небе. Массаракш, колко пари пропилях заради този човек, може би повече, отколкото за всички останали, взети заедно, а знам за него по-малко, отколкото за всички останали, взети поотделно. Опасна и непредсказуема личност е. Развали ми настроението…“ Той сърдито погледна документите, разхвърляни по бюрото, небрежно ги събра на купчина и ги пъхна в чекмеджето. „Колко време го нямаше?… Да, два месеца. Както винаги. Изчезна неизвестно къде, два месеца от него ни вест, ни кост и изведнъж цъфна… Не, с този дявол трябва да се направи нещо, не може иначе… Добре, но за какво съм му притрябвал? Какво всъщност стана през тия два месеца? Видяха сметката на Хитреца… Едва ли това го интересува. Той го презираше… Впрочем, той гледа отвисоко на всички… По неговата линия нямаше нищо, пък и едва ли щеше да дойде при мен за такава глупост — щеше да отиде при Папа или при Свекъра… Може би е напипал нещо любопитно и иска да се съюзим? Дай Боже, дай Боже… Въпреки че на негово място аз не бих сключвал съюз с никого… Да не би заради процеса?… Едва ли, процесът няма нищо общо. Впрочем, стига съм гадал, да взема по-добре нужните мерки.“

Извади секретното чекмедже и включи всички записващи устройства и скрити камери. „Тази сцена ще бъде запазена за потомството. Е, Страннико, къде си?“ От възбуда се изпоти, побиха го тръпки и за да се успокои, пъхна в устата си няколко ягоди, затвори очи и започна да брои. Когато стигна до седемстотин, вратата се отвори и, като отмести референта встрани, в кабинета влезе този дангалак, този студен шегаджия, надеждата на Отците, ненавиждан и обожаван, всяка секунда увисващ на косъм и никога не падащ, кльощав, прегърбен, с кръгли зелени очи и големи стърчащи уши, облечен с вечната си идиотска куртка до коленете, плешив като яйце, този магьосник, създател, гълтач на милиарди… Прокурорът се изправи. Пред този човек не беше нужно да се преструва и да говори измъчени слова.

— Здравей, Страннико. Да се похвалиш ли дойде?

— С какво? — попита гостът, седна в известното кресло и нелепо вирна колене. — Массаракш! Всеки път забравям за това дяволско устройство. Кога ще престанеш да издевателстваш над посетителите си?

— На посетителя трябва да му е неудобно — каза поучително домакинът. — Посетителят трябва да бъде смешен, иначе какво ще ми е удоволствието от него? Ето, сега те гледам и се забавлявам.

— Знам, ти си весел човек — каза Странника. — Само че хуморът ти е нещо много посредствен… Между другото, ти също можеш да седнеш.

Прокурорът откри, че още стои прав. Както винаги, Странника бързо изравни резултата. Магистратът седна, настани се по-удобно и отпи от лечебната гадост.

— И тъй? — попита той.

Гостът пристъпи направо към въпроса.

— В твоите нокти — делово каза той — е попаднал човек, който ми трябва. Някой си Мак Сим. Ти си го осъдил на превъзпитание, помниш ли?

— Не — искрено каза домакинът. Чувстваше известно разочарование. — А кога съм го осъдил? По кое дело?

— Скоро, по онова за взривяването на кулата.

— А, спомням си… е, и какво?

— Това е — каза Странника. — Той ми трябва.

— Чакай малко — с досада каза прокурорът. — Не аз водех процеса и не мога да помня всеки осъден.

— Пък аз мислех, че там всички са били твои хора.

— Не, само един беше мой, останалите бяха истински терористи… Как каза, че му е името?

— Мак Сим.

— Мак Сим… — повтори прокурорът. — А, да! Този, планинският шпионин… Помня. Там с него се беше случила някаква странна история — бяха го застреляли, но неуспешно.

— Да, струва ми се.

— Някакъв много як… Да, нещо ми докладваха за него… А за какво ти е притрябвал?

— Това е мутант — каза Странника. — Ментограмите му са интересни, нужен ми е за работата.

— Аутопсия ли ще му правиш?

— Възможно е. Моите хора го забелязаха отдавна, още когато с него работеха в Специалното студио, но после избяга…

Прокурорът, силно разочарован, натъпка устата си с ягоди.

— Добре — каза той. — Е, а твоите работи как са?

— Както винаги прекрасно — отговори Странника. — Твоите също, както разбрах. Успя все пак да подлееш вода на Дърдавеца. Поздравявам те… Та кога ще получа моя Мак?

— Още утре ще пратя телеграма, след пет-шест дни ще го доставят.

— Нима го отстъпваш даром?

— Просто услуга — каза прокурорът. — А ти какво можеш да ми предложиш в замяна?

— Първия защитен шлем.

Прокурорът се усмихна:

— И Световното светило с него. Впрочем имай предвид: първият защитен шлем не ми е нужен. Нужен ми е единственият… Между другото, вярно ли е, че на твоето ведомство са възложили разработката на насочен излъчвател?

— Може би — каза Странника.

— Слушай, а за какъв дявол ни е притрябвал? Малко ли неприятности си имаме? Да беше задържал тая работа, а?

Гостът се озъби:

— Боиш ли се, Умнико?

— Да — каза прокурорът. — А ти не се ли страхуваш? Или си въобразяваш, че твоята любов с Тъста е за вечни времена? Та той с твоя собствен излъчвател ще те…

Странника отново се озъби:

— Убеди ме. Разбрахме се — той стана. — Аз сега отивам при Папа. Нещо да му предам?

— Той ми е сърдит. Това ми е ужасно неприятно.

— Добре. Ще му предам.

— Шегите са си шеги — каза прокурорът, — а ти би могъл да кажеш думичка в моя защита…

— Ти си нашият умник — каза Странника с гласа на Папа. — Ще опитам.

— Той поне доволен ли е от процеса?

— Отде да знам! Аз току-що пристигнах.

— Ето, това разбери… А за твоя… как беше? Чакай да си запиша…

— Мак Сим.

— Така. Та за него аз още утре…

— Бъди здрав — каза Странника и излезе.

Прокурорът мрачно го изпрати с поглед. „Да, мога само да му завиждам. Това се казва положение! Единственият, от когото зависи защитата ми. Късно е да съжалявам, но може би следваше да се сближа с него. Но как да се сприятелиш с такъв? Нищо не му трябва, той и бездруго е най-важният, всички от него зависим, всички за него се молим… Ах, колко хубаво би било да го хвана за гърлото! Защо не поиска нещо истинско! А то, възпитаник му притрябвал, голямата ценност… Ментограмите му, виждате ли, му били интересни… Този затворник е планинец, а Папа в последно време нещо много често говори за планините. Може би си струва да се заема… Кой знае какво ще излезе, ако стане война, а Папа си е Папа… Массаракш, и без това днес повече няма да мога да работя…“ Той каза в микрофона:

— Кох, какво имате за осъдения Сим? — и изведнъж си спомни. — Вие, струва ми се, бяхте написали за него някаква справка…

— Тъй вярно, ваше превъзходителство — прошепна референтът. — Имах честта да обърна внимание на ваше…

— Дайте я тук. И донесете още вода.

Той остави слушалката и веднага на вратата се появи безплътният като сянка референт. Пред прокурора върху масата легна дебела папка, тихо издрънча стъкло, избълбука вода и до нея изникна пълна чаша. Прокурорът отпи, докато оглеждаше папката.

„Извлечение от делото на Мак Сим (Максим Камерер). Подготвил референт Кох“. „Ама че е дебела, ега ти извлечението…“ Той отвори папката и взе първата пачка подшити листове.

Показания на ротмистър Тоот… Показания на подсъдимия Гаал… Ескизи на някакъв граничен район на Юг… „Никакви други дрехи нямаше върху него. Речта му приличаше на членоразделна, но бе абсолютно неразбираема. Опитът да се заговори с него на хонтийски не даде резултат…“ Ох, тези гранични ротмистри! Хонтийски шпионин на южната граница… „Рисунките, направени от задържания, ми се сториха майсторски и удивителни…“ Е, на Юг има много удивителни неща. За съжаление. И обстоятелствата около появяването на този Сим не блестят особено на фона на всички други южни чудеса… Въпреки че, разбира се… Но ще видим…

Прокурорът остави документите, избра две по-едри ягоди, пъхна ги в устата си и взе следващия лист. „Заключение на експертната комисия от Института по тъкани и облекло… Ние, долуподписаните…“ Хм… така… така… „… изследвахме с всички достъпни нам лабораторни методи тъканта на облеклото, изпратено ни от Департамента на Правосъдието… («Ама че глупости») и стигнахме до следното заключение: 1. Посоченият предмет се явява къс панталон, четвърти номер, втори ръст, който може да бъде носен както от мъже, така и от жени. 2. Кройката на панталона не може да бъде отнесена към никакъв известен стандарт и всъщност не може да бъде назована кройка, защото панталонът не е ушит, а е изработен по неизвестен нам начин. 3. Шортите са направени от мека еластична тъкан със сребрист цвят, която всъщност не може да бъде наречена тъкан, защото дори изследването с микроскоп не откри никаква структура. Материалът е негорим, непромокаем и притежава извънредна здравина. Химическият анализ…“ Странен панталон. Негов ли е? Прокурорът взе тънко подострения молив и написа на полето: „За референта! Защо не давате съпровождащо обяснение? Чий е панталонът? Откъде е?“ Така. А изводите? Формули… пак формули… массаракш, пак формули… Аха! „… Технологията не е известна както у нас, така и в другите цивилизовани държави (по довоенни данни).“

Магистратът остави заключението. Е, панталонът… Добре. Панталонът си е панталон. Какво има по-нататък? „Акт за медицинско освидетелстване“. Любопитно. Какво, той ли има такова кръвно налягане?… Охо, това се казват бели дробове!… Моля? Следи от четири смъртоносни ранявания!… Това вече е мистика. Аха… „Виж показанията на свидетеля Чачу и обвиняемия Гаал“. Седем куршума, виж ти! Хм… Има известно разминаване в показанията: Чачу твърди, че е стрелял при самоотбрана, а този Гаал твърди, че Сим само е искал да отнеме пистолета на Чачу. Е, това не е моя работа. Два куршума в черния дроб — прекалено много е за нормален човек… Така-а, навива монети на тръбичка… тича с човек на раменете… А, да, това вече го четох. Спомням си, че на това място си помислих, че момчето е много яко, а такива обикновено са глупави. А това какво е? Ааа, стар приятел. Извлечение от сведението на агент №711. „… вижда съвсем ясно през дъждовна нощ, може дори да чете в пълна тъмнина (различава предмети, вижда израза на лицето на разстояние до десет метра), притежава много чувствителен нюх и вкус — различава членовете на групата по миризмите им от петдесет метра, различава напитки в запушени съдове, ориентира се по посоките на света без компас, с голяма точност определя времето без часовник. Присъствах на следната случка: купихме и сварихме риба, но той ни забрани да я ядем, твърдейки, че е радиоактивна. След проверка с дозиметър рибата действително се оказа радиоактивна. Обръщам внимание на факта, че лично той изяде тази риба, като каза, че за него не е опасна и наистина остана здрав, въпреки че излъчването надхвърляше три пъти санитарната норма — почти 77 единици.“

Прокурорът се облегна назад. Не, това вече е прекалено. Да не би да е безсмъртен, а? Очевидно за Странника всичко това е интересно. Да видим какво има по-нататък. Ето един сериозен документ. „Заключение на Специалната комисия към Департамента за обществено здраве. Обект: Мак Сим. Липсва реакция към бяло излъчване. Противопоказания за служене в специалните войски няма.“ Аха. Това е, когато е постъпвал в Гвардията. Бяло излъчване, массаракш… палачи, да ги вземат дяволите! Значи това е тяхната експертиза за целите на следствието. „Беше подложен на бяло излъчване с различна интензивност, включително максимална, но не показа никаква реакция. Реакцията на «А» излъчване е нулева в двата смисъла. Реакцията на «Б» излъчване също е нулева. Забележка: считаме за свой дълг да отбележим, че този обект (Мак Сим е на около 20 години) представлява опасност предвид възможни генетични изменения. Препоръчваме пълна стерилизация или унищожаване…“ Охо! Тия не се шегуват.

Кой им е шеф сега? А, Любителя. Да, не се шегува, не се шегува, каквото и да говорят. Спомням си, че Жребчето-Веселяк разказваше чудесен виц по този повод… Массаракш, забравил съм го… Хубаво е, когато няма никой около теб. Ето сега ще си хапна ягодка, ще си пийна водица… Ама че гадост, но казват, че помага… Добре. Какво има по-нататък?

Охо, той и там е успял да мине! Я да видим, я да видим… Сигурно пак реакцията е нулева. „След подлагане на форсирани методи подследственият Сим не даде показания. Съгласно параграф 12, забраняващ причиняването на видими физически повреди върху подсъдими, на които предстои явяване на открит съдебен процес, бяха приложени само: А. Дълбока иглохирургия с проникване до нервните възли (реакцията му е парадоксална, той заспива). Б. Химическа обработка на нервните възли с алкалоиди и основи (реакцията е аналогична). В. Светлинна камера (реакция няма, изпитваният е учуден). Г. Паротермична камера (загуба на тегло без неприятни усещания). С това се наложи да бъдат прекратени форсираните методи.“ Бр-р-р! Ама че документ! Да, Странника е прав: този е някакъв мутант. Нормалните хора не могат да издържат всичко това… Да, чувал съм, че се срещат сполучливи мутации, рядко наистина… Това обяснява всичко, освен панталона впрочем. Панталоните, доколкото зная, не мутират…

Той взе следващия лист. Оказа се безинтересен: показание на директора на Специалното студио при Управлението по телевизия и радио. Глупаво заведение. Записват бълнуванията на всякакви психопати за забавление на почтената публика. Помня, това студио го измисли Калу Мошеника, който сам беше малко шантав… Виж ти, запазили са студиото!

Мошеника отдавна го няма, а откачената му идея процъфтява… От показанията на директора следва, че Сим е бил образцов обект, и е крайно желателно да бъде доставен обратно. Стоп, стоп, стоп! „Предаден на разположение на Департамента за специални изследвания по нареждане номер еди-кой си, от еди-коя си дата…“ Ето го нареждането, подписано от Фанк… Прокурорът почувства някакво слабо озарение. Ти, нещо тука, Страннико… Не, няма да бързам с изводите. Той преброи до трийсет, за да се успокои, и взе следващия документ, по-точно доста дебела купчина листа: „Извлечение от акта на Специалната етнолингвистична комисия по проверка на предположението за планинския произход на М. Сим.“

Започна да чете разсеяно, все още мислейки за Фанк и за Странника, но неочаквано се заинтригува. Това беше любопитно изследване, в което се сливаха в едно и се обсъждаха всички доноси, показания и свидетелства на очевидци, така или иначе засягащи въпроса за произхода на Мак Сим — антропологически, етнографски, лингвистични данни и техният анализ, резултати от изучаването на фонограмите, ментограмите и собственоръчните рисунки на подследствения. Всичко това се четеше като роман, макар че изводите бяха много оскъдни и предпазливи. Комисията не можеше да причисли М. Сим към нито една от известните етнически групи, обитаващи континента. (Подчертаваше се особеното мнение на известния палеоантрополог Шапшу, който беше открил в черепа на подследствения сходство, но не идентично с черепа на така наречения Древен Човек, обитавал Архипелага преди повече от сто и петдесет хиляди години). Комисията потвърждаваше пълната психическа нормалност на подследствения в настоящия момент, но допускаше, че в близкото минало той може да е страдал от някаква форма на амнезия, плюс интензивно заместване на истинската памет с лъжлива. Беше извършен лингвистичен анализ на записите, останали в архива на Специалното студио, и се стигна до извода, че езикът, на който тогава е говорил подследственият, не може да бъде причислен към нито една група от известните съвременни и мъртви езици. По този повод комисията допускаше, че този език навярно е плод на въображението на подследствения (т.нар. „рибешки език“), още повече че понастоящем същият, по собственото му твърдение, не го помни. Комисията се въздържаше от определени изводи, но допускаше, че в лицето на М. Сим имат работа с някакъв мутант от неизвестен досега тип… „Добрите идеи идват в умните глави едновременно“ — със завист помисли прокурорът и бързо прегледа „Особеното мнение на члена на комисията професор Порумоваруи.“ Ученият, сам планинец по произход, напомняше за съществуването някъде в планината на полулегендарната страна Зартак, населена от племето на Птицеловците, които досега са останали извън полезрението на етнографията, и на които цивилизованите планинци приписват владеенето на магически науки и способността да летят във въздуха без всякакви приспособления. Според слуховете Птицеловците са извънредно високи, притежават огромна физическа сила и издръжливост, а кожата им е с кафяво-златист оттенък. Всичко това невероятно съвпада с физическите особености на подследствения — прокурорът повъртя молива над мнението на професор Пору… и така нататък… остави го настрани и каза високо:

— Това мнение май ще обясни панталона, негоримия панталон.

Той изяде една ягода и прегледа следващия лист. „Извлечение от стенограмата на съдебния процес“. Това защо е притрябвало?

„Що за глупост? Защо ми пробутват това? Какво има по-нататък? Массаракш, пак от процеса…“

Прокурорът се усмихна и остави листа. Ясно. Наистина странно съчетание: математика и физика за удоволствие, а елементарни неща не знае. Направо професор чудак от някой глупав роман…

Прокурорът прегледа още няколко листа. „Не разбирам, Мак, какво толкова държиш на това момиче… как му беше името… Рада Гаал. Любовна връзка между вас няма, с нищо не си й задължен, пък и нямате с нея нищо общо: тоя глупак, обвинителят, напразно се мъчи да я причисли към съпротивата… А се създава впечатление, че когато човек я държи под прицел, може да те накара да правиш всичко, каквото поиска. Много полезно качество за нас, а за теб много неудобно… Така-а, общо взето всички тези показания водят до това, че ти, брат, си роб на думата си и въобще не си гъвкав човек. Политически деец от теб няма да излезе. Не е и нужно… Хм, снимките… Виж какъв си бил. Приятно лице, много приятно…

Очите ти са малко странни… Къде са те снимали? На подсъдимата скамейка… Я го виж ти, свеж, бодър, с ясни очи, непринудена поза. Къде са те научили да седиш толкова изящно и въобще така да се държиш — подсъдимата скамейка е като креслото ми, на нея трудно ще седиш непринудено. Интересно човече… Впрочем, глупости, не това е най-важното.“

Прокурорът се измъкна иззад бюрото и започна да се разхожда напред-назад в кабинета. Нещо сладко гъделичкаше мозъка му, възбуждаше го и го подтикваше… Какво намерих в тази папка?… Струва ми се важно… Невероятно важно… Фанк? Да, това е показателно, защото Странника използва своя Фанк само за много важни, за свръхважни работи. Но това е само потвърждението, а кое е главното? Панталона?

Глупости… А! Да-да-да. Това май не беше в папката. Той вдигна слушалката.

— Кох, какво имате относно нападението над конвоя?

— Преди четиринайсет денонощия — веднага зашушна референтът, сякаш четеше предварително подготвен текст — в осемнадесет часа и тридесет и три минути беше извършено нападение над полицейските коли, превозващи подсъдимите по дело номер 6981–84 от зданието на съда до градския затвор. Атаката беше отбита, в престрелката един от нападателите беше ранен и умря, без да дойде в съзнание. Трупът не е разпознат, делото за нападението е прекратено.

— Чия работа е?

— Това не можа да се изясни. Официалната съпротива няма нищо общо.

— Предположения?

— Може би са действали терористи, които са се опитали да освободят подсъдимия Дек Поту по прякор Генерала, известен с тесните си връзки с лявото крило…

Прокурорът хвърли слушалката. Е, всичко е възможно. И всичко може да не е така… Я да прелистим пак. Южната граница, ротмистърът е глупак… Панталона… Тича с човек на раменете… Радиоактивната риба, 77 единици… Реакция към „А“ излъчване… Хемообработка на нервните възли… Стоп! Реакция към „А“ излъчване. „Реакцията към «А» излъчване е нулева в двата смисъла.“

Нулева. И в двата смисъла. Прокурорът притисна длан към разтуптяното си сърце. Идиот! НУЛЕВА И В ДВАТА СМИСЪЛА!

Той отново сграбчи слушалката.

— Кох! Веднага подгответе специален куриер с охрана. Отделен вагон за юг… Не! Вземете моята електромотриса… Массаракш! — той пъхна ръка в чекмеджето и изключи всички регистриращи апарати. — Действайте!

Все още притиснал лявата ръка към сърцето си, извади от калъфа лична бланка и започна бързо да пише:

„Държавна важност. Съвършено секретно. До генерал-коменданта на Специалния Южен окръг. Под пълна лична отговорност за срочно безпрекословно изпълнение. Незабавно да се предаде под опеката на приносителя на настоящото възпитаникът Мак Сим, дело № 6983. След момента на предаването осъденият Мак Сим да се счита за изчезнал безследно, за което да се подготвят съответните документи. Държавен прокурор…“

Той грабна втора бланка: „Заповед. С настоящото заповядвам на всички чинове на военната, гражданската и железопътната администрация да оказват на преносителя на документа, който е специален куриер на държавната прокуратура с придружаваща охрана, съдействие по категория ЕКСТРА. Държавен прокурор…“

Допи чашата, напълни я отново и вече бавно, обмисляйки всяка дума, започна третата бланка: „Скъпи Страннико! Получи се глупава история. Както току-що се изясни, интересуващият те материал е изчезнал безследно, както доста често се случва в южните джунгли…“