Обитаемият остров

5

Господин ротмистър Чачу завърши инструктажа и заповяда:

— Капрал Гаал, изчакайте. Останалите са свободни.

След като командирите на секции излязоха един след друг, ротмистърът известно време разглежда Гаал, като се поклащаше на стола и подсвиркваше старинната войнишка песен „Успокой се, мамо“. Чачу изобщо не приличаше на ротмистър Тоот. Беше набит, с тъмен тен, с голяма плешивина, доста по-възрастен от Тоот. Бе боеви офицер, танкист, участник в осем крайморски битки, кавалер на „Огнен кръст“ и три значки „За ярост в боя“. Носеха се легенди за фантастичната му битка с бяла подводница, когато танкът му бил улучен челно и се запалил, но той продължил да стреля, докато не загубил съзнание от жестоките изгаряния. Според слуховете по тялото му нямало здраво място — цялата му кожа била присадена, а на лявата му ръка липсвали три пръста. Той беше прям и груб, истински воин. За разлика от сдържания ротмистър Тоот, никога не смяташе за необходимо да крие настроението си нито пред подчинените, нито пред началството. Когато биваше весел, цялата бригада знаеше, че днес господин ротмистърът Чачу е радостен, но пък когато нямаше настроение и си подсвиркваше „Успокой се, мамо…“

Докато го гледаше в очите, както изискваше устава, Гай изпита отчаяние от мисълта, че по някакъв неизвестен засега начин е огорчил и разсърдил този забележителен човек. Трескаво си припомняше всички свои и на гвардейците3 от секцията му нарушения, но не можа да си спомни нищо, което да не е било подминато с небрежно движение на безпръстата ръка и дрезгавото мърморене: „Хайде, затова сме гвардия. Чудо голямо…“

Офицерът престана да подсвирква и да се люлее.

— Не обичам бърборенето и писанията, капрале — произнесе той. — Ти или препоръчваш кандидата Сим, или не. И така?

— Тъй вярно, препоръчвам го, господин ротмистър — побърза да отговори Гай. — Но…

— Без „но“, капрале! Препоръчваш ли го или не?

— Тъй вярно, препоръчвам го.

— Тогава как да разбирам тези две хартийки? — Чачу с нетърпеливо движение измъкна от малкото си джобче сгънати листове и ги разтвори, придържайки ги с осакатената ръка. — Ето, чета: „Препоръчвам горепосочения Мак Сим като предан и способен…“, така, това ясно, „… за утвърждаването му във високото звание кандидат-редник от Бойната гвардия“. А ето втората ти драсканица: „Във връзка с горепосоченото считам за свой дълг да обърна внимание на командването върху необходимостта от щателна проверка на гореспоменатия кандидат-редник М. Сим.“ Массаракш! Какво в края на краищата искаш, капрале?

— Господин ротмистър! — развълнувано каза Гай. — Но аз действително съм в трудно положение! Познавам кандидата Сим като способен и предан на задачите на Гвардията гражданин. Сигурен съм, че ще е много полезен. Но аз действително не познавам миналото му. Той самият не го помни. И като знам, че в нея имат място само кристално чистите…

— Да, да! — нетърпеливо каза ротмистърът. — Кристално чист, безпределно предан до последната капка кръв и от цялата си душа. Накратко, капрале, една от тези хартийки ти веднага ще скъсаш. Трябва да решиш. Не мога да се явя пред бригадира с две хартийки. Или да, или не. Ние сме в Гвардията, а не във философския факултет! Две минути за размишление…

Офицерът извади от бюрото дебела папка и с отвращение я хвърли пред себе си. Гай умърлушено погледна часовника. Беше ужасно трудно да направи избора си. Да скрие от командването недостатъчното познаване на препоръчвания, дори ако става дума за Максим, беше нечестно и недостойно за един гвардеец. Но от друга страна, нечестно и недостойно за гвардееца бе да избегне отговорността за решението и да я прехвърли на началника, който е виждал Максим само два пъти, и то в ротния строй. Е, добре. Още веднъж. „За“ е, защото горещо и присърце прие задачите на Гвардията по ликвидирането на последствията от войната и унищожаването на агентурата на потенциалния агресор, безпрепятствено мина освидетелстването в Департамента на общественото здраве и издържа проверката в някакво секретно учреждение, където го пратиха господин ротмистърът Тоот и господин щабният лекар Зогу. Наистина, така твърдеше самият Максим, който беше изгубил документите, но как иначе щяха да го оставят без надзор? Най-сетне той е смел, роден боец — сам бе разпердушинил бандата на Плъхолова, симпатичен е, лесен за общуване, добродушен и абсолютно безкористен. Изобщо е човек с необикновени способности. Против е, защото му е абсолютно неизвестно кой всъщност е той и откъде е. За миналото си или нищо не помни, или не желае да съобщи… и няма никакви документи. Но толкова ли е подозрително всичко това? Правителството контролира само границите и централния район. На две трети от територията на страната и досега цари анархия, глад, епидемии, народът бяга и всички са без документи, а младите дори не знаят какво е това документ. И между тях колкото щеш болни, загубили паметта си, дори изроди… В края на краищата най-важното е, че Максим не е дегенерат.

— Е, капрале? — подкани го офицерът.

— Тъй вярно, господин ротмистър — с отчаян глас каза Гай. — Разрешете…

Той взе своя рапорт с молба Максим да бъде проверен и бавно го скъса.

— Пр-равилно решение! — кресна Чачу. — Браво, гвардеецо! Хартийки, мастило, проверки… Всичко се проверява в боя! Когато седнем в танковете и навлезем в зоната на атомните капани, тогава веднага ще се види кой е наш и кой не!

— Тъй вярно — колебливо отвърна Гай.

Той добре разбираше стария боец, но също така ясно виждаше, че ветеранът от войната и герой от крайморските инциденти малко се заблуждава. Боят, разбира се, си е бой, но чистотата е чистота.

— Массаракш! — произнесе господин ротмистърът. — Департаментът на здравето го одобри, а останалото е наша работа.

Когато произнесе тази загадъчна фраза, той сърдито погледна Гай и добави:

— Гвардеецът се доверява на другаря си изцяло, а ако не, значи не му е приятел и трябва да се изпъди позорно. Ти ме учуди, капрале. Е, добре, марш в секцията си. Малко време остана… Докато продължава операцията, аз лично ще наблюдавам този кандидат.

Гай тракна с токове и излезе. Зад вратата си позволи да се усмихне. Все пак старият боец не се удържа и пое отговорността. Хубавото винаги си е хубаво. Сега с чиста съвест може да смята Максим за свой приятел. Мак Сим. Истинската му фамилия е непроизносима. Или я е измислил, докато не е бил на себе си, или наистина е от ония, планинците. Как всъщност се е казвал техният древен цар? Заремчакбешмусарай. Гай излезе на плаца и потърси с поглед своята секция. Неуморният Панди гонеше момчетата да се провират през горния прозорец на макета на триетажно здание. Войниците бяха потни — лошо, до операцията оставаше само час.

— О-остави-и! — викна Гай още отдалече.

— О-остави! — кресна Панди. — Строй се!

Секцията бързо се строи. Панди изкомандува:

— Мирно! — Доближи се със строева крачка към Гай и доложи: — Господин капрал, секцията тренира щурмуване на градче.

— Върнете се в строя — заповяда Гай, стараейки се с интонацията си да покаже неодобрение, както превъзходно умееше да прави капрал Серембеш.

Той премина пред редицата с ръце зад гърба си, вглеждайки се в познатите лица.

Сивите и сини очи, изразяващи готовност за изпълнение на всяка заповед и поради това леко изцъклени, следяха всяко негово движение. Почувства колко близки и скъпи са му тези дванадесет здрави момчета — шестима действащи редници от Гвардията на десния фланг и шестима кандидат-редници на левия, всички в спретнати черни униформи с лъснати копчета, всички с блестящи къси ботуши, с дръзко килнати към дясната вежда барети. Не всички. По средата на строя, в десния фланг на кандидатите стърчи като кула кандидатът Мак Сим, много спретнато момче, негов любимец, колкото и да не е хубаво командирът да има фаворити, но… хм… Че не са му изцъклени странните кафяви очи, не е страшно, с времето ще се научи. Но пък… хм…

Гай се приближи до Максим и закопча най-горното му копче. После се надигна на пръсти и поправи баретата му. Така. Пак се е ухилил до уши. Е, нищо. Ще отвикне. Кандидат е все пак, най-младшият в секцията.

За да запази поне илюзия за справедливост, Гай оправи токата на съседа на Максим, въпреки че не беше нужно. После направи три крачки назад и изкомандва „свободно“. Всички леко отместиха десния крак и сложиха ръце зад гърба.

— Гвардейци — започна Гай, — днес ние, като част от ротата, ще участваме в редовна операция по обезвреждане на агентурата на потенциалния противник. Операцията се провежда по схема тридесет и три. Господа редниците несъмнено помнят задълженията си по тази схема, но на господа кандидатите, които забравят да си закопчават копчетата, смятам за необходимо да напомня. Секцията ще прочисти един вход. Разделя се на четири групи: три тройки и външна резерва. Тройките, в състав двама редници и един кандидат, без вдигане на шум, последователно обхождат апартаментите. При влизане вътре всяка тройка действа по следния начин: кандидатът охранява парадния вход, вторият редник заема черния вход, старшият извършва оглед на помещенията. Резервата от трима кандидати начело с командира на секцията — в случая с мен — остава долу във входа, със задачата да не пуска никого вътре и незабавно да окаже помощ на онази тройка, която се нуждае от това. Съставът на тройките и резервата ви е известен. Внимание — каза той, отстъпвайки още на една крачка. — На тройки и резерва — строй се!

Настъпи раздвижване. Секцията се раздели. Никой не обърка мястото си, не се преплетоха автомати, никой не се подхлъзна и не си загуби баретата, както се беше случвало на предишни занятия. На десния фланг на резервата стърчеше Максим и пак се хилеше до уши. На Гай изведнъж му се мярна идиотската мисъл, че любимецът му гледа на всичко това като на забавна игра. Това, разбира се, беше невъзможно, защото не беше така. Несъмнено за всичко е виновно това глупаво хилене…

— Не е лошо — промърмори Гай, подражавайки на капрал Серембеш и благосклонно погледна към Панди: браво, старо, дресирал си момчетата. — Внимание! — каза той. — Строй се!

Секцията се раздвижи и бързо се строи пред него в една редица. Добре! Направо прекрасно! Чак вътре нещо ти трепва. Гай отново сложи ръце зад гърба и мина пред строя.

— Гвардейци! Ние сме опората и единствената надежда на държавата в тези трудни времена. Само на нас могат да се доверят безрезервно във великото си дело Неизвестните Отци. (Това беше истина, най-истинска истина, очарователна и възвишена.) — Хаосът, роден от престъпната война, почти отмина, но тежките последствия от него се усещат и сега. Гвардейци, братя! Имаме една задача: да изтръгнем от корен всичко онова, което ни дърпа назад към хаоса. Врагът по нашите граници не спи, нееднократно и неуспешно той се опитва да ни въвлече в нова война по суша и море и само благодарение на мъжеството на нашите братя войници страната ни има възможност да се наслаждава на мир и спокойствие. Но никакви усилия на армията няма да постигнат целта, ако не бъде сломен вътрешният враг. Това е наша и само наша задача, гвардейци. В името на това дело ние даваме много жертви, нарушаваме покоя на нашите майки, братя и деца, лишаваме от заслужена почивка честния работник, честния чиновник, честния търговец и индустриалеца. Те знаят защо сме принудени да нахлуваме в техните домове и ни посрещат като истински приятели и защитници. Помнете това и не си играйте на благородство при изпълнението на задачата. Приятелят е приятел, а врагът е враг. Има ли въпроси?

— Не! — изреваха дванайсет гърла.

— Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!

Гвардейците се пръснаха тичешком, после на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай бавно тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност. Максим го чакаше усмихнат отстрани.

— Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.

Гай мислено застена. Трябва да му се скара, трябва! Има ли нещо по-противоестествено от кандидат, хлапак, дребосък, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на командира си!

— Сега не е време — възможно най-сухо каза той.

— Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Максим.

Гай спря и вдигна очи към небето. Какво да прави, какво може да се направи? Абсолютно невъзможно е да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това — защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всяко отношение, освен в строевата служба. Гай се огледа и каза умолително:

— Слушай, Мак, ти ме поставяш в неудобно положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, заповядвам и ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…

— Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Максим. — Зная какво е това дисциплина. Заповядай!

— Вече го направих. Подготви снаряжението си.

— Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповядала подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Хайде да поиграем, измислих хубава дума.

— Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо — само по устав, и второ — единствено по служба.

— Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…

— Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай.

Те стояха зад макета на ограда с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как този дългуч се е облегнал на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.

— Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.

Максим се закопча и каза:

— На службата едно, а в къщи друго. Защо?

— Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също. Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?

— В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво. Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорлив… приказлив…

— Какво не съм?

— Човек, който умее да говори красиво.

— Оратор ли?

— Оратор… Да, не си оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Думите ти бяха правилни, хубави. Но вкъщи много интересно ми разказваше за задачите на Гвардията и за положението в страната. Защото говореше със свои думи. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път с клишета. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Обиди ли се?

Гай не се засегна. Тоест, някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори като господин ротмистър Тоот. Но ако се замислиш, и Серембеш, и Тоот повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за този период не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…

— А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на командира си?

— Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. — Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и чуваш забележките ми, когато бъркаш в изчисленията.

— Това е вкъщи! — проницателно каза Гай. — Там всичко може.

— Ами ако по време на стрелба ти грешно ни дадеш прицела? Например не внесеш поправка за вятър. А?

— В никакъв случай — твърдо каза Гай.

— Значи да стреляме грешно? — изуми се Максим.

— Ще стреляте, както ви е заповядано — строго каза Гай. — За тези десет минути, Мак, ти наприказва глупости за петдесет денонощия арест. Разбра ли?

— Не, не разбирам… Ами по време на бой?

— Какво?

— Ако дадеш грешен прицел. А?

— Хм… — каза Гай, който досега нито веднъж не беше командвал по време на сражение.

Той изведнъж си спомни за едно разузнаване с бой, когато капрал Бахту не можа да разчете правилно картата, навря секцията си под кинжалния огън на съседната рота и сам загина заедно с половината от хората си. „Всъщност ние знаехме, че е сбъркал, но никой и не помисли да му посочи грешката. Господи — съобрази изведнъж Гай, — на нас изобщо не ни дойде наум, че можем да го поправим. Заповедта на командира е закон, дори нещо повече, защото законите все пак понякога се обсъждат, а да коментираш заповед е лудост, не може, вредно е и просто е опасно… А ето че Максим не разбира това и просто не го признава. Колко пъти досега е ставало така: той отхвърля нещо съвсем очевидно и не можеш да го убедиш, точно обратното, започваш сам да се съмняваш, свят ти се завива, съвсем се шашардисваш. Не, все пак той не е обикновен човек, той е рядък, изключителен екземпляр. Езика научи за месец. Граматиката за два дни. За още толкова изчете всичко, което имам. Математиката и механиката познава по-добре от господа преподавателите, а в нашия курс те са истински специалисти. Или да вземем чичо Каан…“

В последно време старецът адресираше всичките си монолози на масата предимно към Максим. Нещо повече, неведнъж беше дал да се разбере, че Максим очевидно е единственият човек, който в наше време проявява такива способности и такъв интерес към изкопаемите животни. Той рисуваше на хартия някакви ужасни зверове, а Максим рисуваше други, още по-странни, и двамата спореха кои от тези същества са по-древни, кой от кого е произлязъл и защо е станало така. Позоваваха се на научните книги от чичовата библиотека и въпреки това имаше случаи, когато Максим не даваше на стареца да си отвори устата, при това Гай и Рада не разбираха нито дума, а чичото ту крещеше до пресилване, ту късаше на парчета рисунките, тъпчеше ги, наричаше Максим невежа, по-голям глупак от тъпанаря Шапшу, ту изведнъж започваше яростно да чеше с две ръце рядката сива растителност на тила си и мърмореше със смаяна усмивка: „Смело, массаракш, смело… Вие имате фантазия, младежо!“ Особено добре Гай помнеше вечерта, когато старецът беше поразен като от гръм от твърдението на Максим, че някои от допотопните твари са се придвижвали на задни крака — твърдение, което изглеждаше много просто и естествено решаваше някакъв стар научен спор…

Максим има познания по математика, по механика, военната химия знае превъзходно, палеонтологията — Господи, кой в наше време разбира от нея! — Но той я познава. Рисува като художник, пее като артист… и е добър, неестествено добър. Победи бандитите, би се сам срещу осем души с голи ръце. Друг на негово място щеше да навири нос и да гледа всички отвисоко, а той се измъчваше, по цели нощи не спеше, сърдеше се, когато го поздравяваха и му благодаряха. Веднъж избухна — побеля целият и кресна, че е нечестно да хвалят някого за убийство… Господи, какъв проблем беше, докато го уговоря да постъпи в Гвардията! Всичко разбирам, казва, с всичко съм съгласен, но нали там ще трябва да стрелям по хора. Обяснявам му, че не по хора, а по дегенерати, които са по-големи гадове от ония бандити. Разбрахме се, слава Богу, че отначало, докато свикне, само ще ги обезоръжава. Смешно е, и е някак страшно. Ненапразно казва, че е дошъл от друг свят. Знам го аз този друг свят. Дори книга има за него в чичовата библиотека — „Мъгливата Страна Зартак“. Има, както пише там, на изток долина Зартак, където живеят щастливи хора… И по описание са точно като Максим. И ето кое е най-чудното: ако някой от тях напусне долината си, веднага забравя къде е роден и как е живял преди, помни само, че е от друг свят. Чичо твърди, че няма такава долина, всичко това е измислица, има само планински хребет, наречен Зартак, където по време на онази война хвърлиха свръхбомби, така че планинците там за цял живот изгубили паметта си.

— Защо мълчиш? — попита Максим. — За мен ли мислиш?

Гай извърна поглед:

— Само за едно те моля — в интерес на дисциплината никога не показвай, че знаеш повече от мен. Виж как се държат другите и прави точно като тях.

— Старая се — тъжно каза Максим. Помисли малко и добави: — Трудно свиквам. У нас всичко е другояче.

— А как е раната ти? — попита Гай, за да смени темата.

— Раните ми зарастват бързо — разсеяно отвърна Максим. — Слушай, Гай, хайде след операцията да си отидем право в къщи. Защо ме гледаш така? На мен вече ми домъчня за Рада. А на теб? Ще откараме момчетата в казармата и с камиона направо ще се приберем. Ще освободим шофьора.

Гай пое дълбоко въздух, но в този момент сребристата кутия на високоговорителя от стълба над главите им загъргори и гласът на дежурния по бригада изкомандва:

— Шеста рота, строй се на плаца! Шеста рота, внимание…

И Гай кресна:

— Кандидат Сим! Прекрати разговорите, бегом в строя!

Максим понечи да хукне, но капралът го дръпна за цевта на автомата:

— Много те моля… — каза той. — Прави като всички! Дръж се като всички! Днес лично ротмистърът ще те наблюдава…

След три минути ротата се строи. Вече се стъмни, над плаца светнаха прожектори. Зад строя меко ръмжаха моторите на камионите. Както винаги преди операция господин бригадирът, съпроводен от ротмистър Чачу, мълчаливо мина пред строя, оглеждайки всеки гвардеец. Беше спокоен, с присвити очи, с приветливо повдигнати ъгълчета на устните. После, без да каже нищо, кимна на ротмистъра и се отдалечи. Последният се поклащаше, леко размахваше осакатената си ръка, после излезе пред строя и обърна към гвардейците тъмното си лице.

— Гвардейци! — изрева той с глас, от който Гай изтръпна. — Предстои ни работа. Да я свършим достойно! Внимание, рота! По-о колите! Капрал Гаал, при мен!

Когато Гай дотича и се изпъна пред него, офицерът каза:

— Вашата секция има специална задача. След пристигане не слизайте от колата. Ще командвам лично аз.

6

Амортисьорите на камиона бяха износени и той силно друсаше по неравния паваж. Кандидатът Мак Сим, стиснал автомата между коленете си, грижливо държеше Гай за колана, защото съобрази, че на капрал, който така се грижи за авторитета си пред подчинените, не му прилича да подскача на седалката като кандидата Зойза, например. Гай не възразяваше или може би просто не забелязваше предвидливостта на подчинения си. След разговора с ротмистъра беше много угрижен и Максим се радваше, че според плана ще бъдат заедно и той ще може да му помогне, ако се наложи.

Камионите подминаха Централния театър, дълго пътуваха край вонящия канал Нов Живот, после завиха по дългата и празна по това време Заводска улица и започнаха да лавират из кривите улички на работническото предградие, където Максим никога не беше ходил. А в последно време той беше обиколил и изучил града основно. Въобще много успя да узнае за тези четиридесет и няколко дни, да се ориентира най-сетне в ситуацията. А тя се оказа много по-сложна и изненадваща, отколкото предполагаше.

Още докато изучаваше буквара, Гай започна да му досажда с въпроса „Откъде се появи?“. Рисунките не помагаха — Гай ги възприемаше с някаква странна усмивка и продължаваше да повтаря: „Откъде си?“ Най-сетне Максим раздразнено посочи тавана и отговори: „От небето.“ За негова изненада Гай намери отговора за съвсем естествен и започна с въпросителна интонация да изброява някакви названия, които Максим отначало взе за имена на планетите от тукашната планетна система. Но Гай разгърна карта на света в меркаторска проекция и се оказа, че тези имена не са на планетите, а на страните-антиподи. Максим сви рамене, произнесе всички известни му изрази на отрицание и започна да изучава картата, с което разговорът временно приключи.

Една вечер, два-три дни по-късно, Максим и Рада гледаха телевизия. Излъчваха някакво много странно предаване, нещо като филм без начало и край, без определен сюжет, с безброй действащи лица — странни фигури, постъпващи твърде идиотски от гледна точка на кой да е хуманоид. Рада гледаше с интерес, току възкликваше, хващаше ръкава на Максим, един-два пъти дори заплака, но на него бързо му доскуча, чак задряма от унило-тревожната музика, когато на екрана изведнъж се мярна нещо познато. Той дори потърка очи. Позна Пандора — мрачен тахорг се промъкваше през джунглите, чупейки дърветата, после изведнъж се появи Олег с маяк в ръка. Съсредоточен и сериозен, той отстъпваше заднешком, спъна се в някакъв корен и се пльосна в блатото по гръб. С огромно смайване Максим позна собствената си ментограма, после още една и още една, но нямаше никакви коментари, свиреше все същата музика. После Пандора изчезна и отстъпи мястото на сляп мършав човек, който пълзеше по плътно покрит с прашна паяжина таван. „Какво е това?“ — попита младежът, сочейки с пръст екрана. „Предаване — нетърпеливо каза Рада. — Интересно е, гледай.“ Той така и не получи разумно обяснение. Дойде му наум, че това са спомените на десетки различни чужденци за техните планети. Но бързо се отказа от тази мисъл. Световете бяха прекалено страшни и еднообразни — задушни стаи, безкрайни коридори, задръстени с мебели, от които изведнъж започваха да никнат огромни бодли; вити стълби, спускащи се в непрогледния мрак на тесни кладенци; затворени с решетки мазета, натъпкани с мърдащи тела, между които надничаха болезнено неподвижни лица като от картините на Йеронимус Бош — това повече приличаше на болна фантазия, отколкото на реални светове. На фона на тези видения ментограмите на Максим сияеха с ярък реализъм, преминаващ поради темперамента му в романтичен натурализъм. Такива предавания се излъчваха почти всеки ден и се наричаха „Вълшебно пътешествие“, но младежът така и не разбра какъв е техният смисъл. В отговор на въпросите му Гай и Рада с недоумение свиваха рамене и отговаряха: „Предаване. Интересно е. Вълшебно пътешествие. Приказка. Ти гледай, гледай! Понякога е смешно, понякога страшно.“ Тогава той започна да се съмнява дали целта на изследванията на професора е бил контактът и дали това изобщо са били изследвания.

Този интуитивен извод косвено се потвърди десет дни по-късно, когато Гай се яви на конкурса в школата за подготовка на кандидатите за първи офицерски чин и започна да зубри математика и механика. Схемите и формулите от елементарния курс по балистика предизвикаха у него недоумение. Започна да разпитва Гай, който отначало нищо не разбра, после със снизходителна усмивка взе да му обяснява космографията на своя свят. И тогава се изясни, че Обитаемият остров не е кълбо, не е геоид и изобщо не представлява планета.

Обитаемият остров беше Светът, единственият свят във Вселената. Под краката на обитателите му беше твърдата повърхност на Световната сфера. Над главите им висеше гигантско, но с ограничен обем газово кълбо с неизяснен засега състав и не съвсем ясни все още физически свойства. Съществуваше теория, според която плътността на газа бързо нараства към центъра на мехура и там стават някакви тайнствени процеси, които предизвикват редовна промяна в яркостта на така нареченото Световно светило и обуславят смяната на деня и нощта. Освен краткопериодичните денонощни промени съществуваха и дългопериодични, пораждащи сезонните колебания на температурите и смяната на годишните времена. Силата на тежестта беше насочена от центъра на Световната сфера перпендикулярно към нейната повърхност. Накратко, Обитаемият остров съществуваше върху вътрешната повърхност на огромна кухина в безкрайната твърд, запълваща останалата Вселена.

Напълно шокиран, Максим започна да спори, но скоро се изясни, че с Гай говорят на различни езици и ще бъде много по-трудно да се разберат, отколкото един убеден последовател на Коперник би разбрал убедения привърженик на Птолемей. Причината беше в необикновените свойства на атмосферата на тази планета. Първо, извънредно силната рефракция повдигаше неимоверно хоризонта и от векове внушаваше на обитателите мисълта, че тяхната земя не е нито плоска, нито изпъкнала, а вдлъбната. „Застанете на морския бряг — препоръчваха учебниците — и проследете движението на кораб, напускащ пристанището. Отначало той се движи като по плоскост, но с отдалечаването си се издига все повече, докато се скрие в атмосферната мъгла, закриваща останалата част от Света.“ Второ, атмосферата беше много плътна и денонощно фосфоресцираше, така че никой никога не беше виждал звездното небе, а редките случаи на наблюдение на слънцето бяха записани в хрониките и служеха за основа на неизброимите опити да се създаде теория за Световното светило.

Максим разбра, че се намира в гигантски капан и контактът ще бъде възможен едва тогава, когато му се удаде буквално да преобърне наопаки погрешните представи, създадени за десетилетия. Изглежда, тук вече се бяха опитвали да направят това, съдейки по разпространеното възклицание „массаракш“, което буквално преведено означаваше „свят наопаки“. Освен това Гай разказа за една чисто абстрактна математическа теория, разглеждаща Света по друг начин. Тя възникнала в древността, била преследвана някога от официалната религия, имала своите мъченици, получила математическа стройност в трудовете на гениални математици, но така си и останала абсолютно абстрактна, макар че, както болшинството абстрактни теории, все пак бе намерила практическо приложение съвсем неотдавна, със създаването на свръхдалекобойни снаряди.

След като обмисли и съпостави всичко, което знаеше, Максим разбра, че, първо, през цялото време тук е изглеждал луд и ненапразно неговите ментограми са включени в шизоидното „Вълшебно пътешествие“. Второ, проумя, че още дълго време трябва да мълчи за чуждопланетния си произход, ако не иска да се върне при Хипопотама. Това означаваше, че Обитаемият остров няма да му се притече на помощ, че може да разчита единствено на себе си и че сглобяването на нулев предавател се отлага за неопределено време, а той самият е заседнал тук задълго и може би — массаракш! — завинаги. Безнадеждната ситуация едва не изби почвата под краката му, но той стисна зъби и се застави да разсъждава логически. На мама ще й се наложи да преживее тежко време. Ще й бъде безкрайно зле. Само тази мисъл убиваше всяко желание да разсъждава логически. „Проклет да е този бездарен затворен свят! Имам само два изхода — или да се измъчвам за невъзможното и от безсилие да си хапя лактите, или да се стегна и да живея истински, така, както съм се стремял винаги да обичам приятелите си, да си поставям цели, да се боря, да побеждавам, да търпя поражения, да получавам удари и да им отвръщам — каквото и да е, само да не чупя ръце от отчаяние.“ Той се отказа от разговорите за строежа на Вселената и започна да разпитва Гай за историята и социалната структура на Обитаемия остров.

С историята Гай беше зле, имаше само откъслечни познания и не притежаваше никакви научни трудове. В градската библиотека също нямаше сериозни книги. Но можа да разбере, че страната, приютила Максим, преди последната разрушителна война е била много по-обширна и е била управлявана от шайка бездарни финансисти и изродени аристократи, които обрекли народа на нищета, разложили държавния апарат с корупция и накрая започнали голяма колониална война със съседите си. Тя обхванала целия свят, загинали милиони и милиони, били разрушени хиляди градове, десетки малки и големи държави били изтрити от лицето на света, навсякъде се възцарил хаос. Настъпили дни на жесток глад и епидемии. Всеки опит за народно въстание бивал смазан от групичката диктатори чрез ядрени снаряди. Страната и светът вървели към гибел. Положението спасили Неизвестните Отци. Съдейки по всичко, това е била анонимна група от млади офицери от Генералния щаб, които в един прекрасен ден, разполагайки само с две дивизии и недоволни, че ги изпращат в атомната мелница, организирали преврат и взели властта. Това се случило преди двайсет и пет години. Оттогава положението значително се стабилизирало, а войната утихнала от само себе си, въпреки че никой с никого не беше сключвал мир. Енергичните анонимни управници наложили относителен ред, с твърди мерки развили икономиката най-вече в централните райони и превърнали страната в това, което е сега. Стандартът се повишил значително, животът потекъл мирно, общественият морал се издигнал до небивали висоти и изобщо всичко вървяло добре. Максим разбра, че политическото устройство на страната е твърде далече от идеалното и представлява някаква разновидност на военна диктатура. Но беше ясно, че популярността на Неизвестните Отци е извънредно голяма, и то във всички слоеве на обществото. Икономическата й основа оставаше неясна за младежа, защото половината страна бе още в развалини, военните разходи са огромни, преобладаващото болшинство от хората живееха повече от скромно. Но изглежда военната върхушка бе успяла да усмири апетитите на индустриалците, с което си беше извоювала популярност сред работниците, и същевременно да подчини работниците, с което бе спечелила популярност сред индустриалците. Впрочем, това бяха само догадки. На Гай, например, тези обяснения му се струваха странни: за него обществото бе единен организъм и той не можеше да си представи противоречията между социалните групи.

Външното положение на страната продължаваше да остава крайно напрегнато. На север от нея се простираха две големи държави — Хонти и Пандея — бивши провинции или колонии. За тези страни никой нищо не знаеше, беше известно само, че и двете имат най-агресивни намерения, непрекъснато пращат диверсанти и шпиони, организират гранични инциденти и се готвят за война. Целта на тази война не бе ясна на Гай, пък и той не си задаваше такива въпроси. На север имаше врагове, с агентурата им се бореше не на живот, а на смърт и това му стигаше.

На юг, зад граничните гори, се ширеше изгорена от ядрени взривове пустиня, образувала се на мястото на цяла група страни, които бяха взели във военните действия най-активно участие. Какво става на тези милиони квадратни километри никой не знаеше и никой не се интересуваше. Южните граници бяха изложени на непрекъснати атаки от огромни орди полудиваци-дегенерати, с каквито бяха пълни горите зад реката Синя змия. Проблемът за южните граници се смяташе едва ли не за най-важен. Там беше много трудно, именно там се концентрираха най-елитните подразделения на Бойната гвардия. Гай беше служил в тези части три години и разказваше невероятни неща.

На юг от пустинята, на другия край на единствения континент на планетата, също може би се бяха запазили някакви държави, но те не даваха признаци на живот. Затова пък Островната империя постоянно и неприятно напомняше за себе си. Бе разположена на три големи архипелага в другото полукълбо. На нея принадлежеше Световният океан. Огромен флот от подводници, предизвикателно боядисани в снежнобяло, въоръжени по последната дума на военната техника и със специално обучени екипажи от главорези на борда, браздяха радиоактивните води. Страховити като призраци, белите подводници държаха под непрекъснато напрежение крайбрежните райони, обстрелваха ги и стоварваха десанти. Срещу тази бяла заплаха противостоеше пак Гвардията.

Картината на всемирен хаос и разрушение потресе Максим. Бе попаднал на планета-гробница, на която едва-едва тлееше разумен живот, готов да угаси сам себе си всеки момент.

Максим слушаше спокойните и страшни разкази на Рада за това, как майка им получила съобщение за гибелта на бащата — лекар епидемиолог, който отказал да напусне заразения с чума район. Държавата в онези години нямала нито време, нито възможност да се бори с епидемията и върху територията просто била хвърлена бомба. Преди десет години към столицата настъпили метежници, започнала евакуация, тълпата щурмувала влака и стъпкала баба й, майката на баща й, а след десет дни умрял от дизентерия по-малкият й брат. След смъртта на майка им Рада, за да изхрани малкия Гай и съвършено безпомощния чичо Каан, работела по осемнадесет часа в денонощие като миячка на съдове, после като чистачка в един луксозен публичен дом, посещаван от спекуланти, сетне участвала в „женските надпреварвания със залагане“, след това лежала в затвора, макар и за кратко време, но поради това останала без работа и няколко месеца трябвало да проси…

Чичо Каан, някога известен учен, му разказваше как още в първата година на войната разпуснали Академията на науките и учените били мобилизирани в Академичния батальон на Негово Императорско Величество; как по време на глада полудял и се обесил създателят на еволюционната теория; как варили чорба от насекоми и бурени; как гладната тълпа разгромила зоологическия музей, за да вземе за храна спиртосаните екземпляри…

Максим слушаше простите разкази на Гай за строежа на кулите за противобалистичната защита на южната граница. Нощем людоедите се промъквали до строителните площадки, отвличали възпитаниците, които работели, и гвардейците, които ги пазели. В мрака вампирите — полухора, полумечки, полукучета — нападали като безшумни призраци. Гай възторжено възхваляваше системата за ПБЗ, създадена с цената на невероятни усилия в последните години на войната, която всъщност прекратила военните действия, защитавайки страната от въздушни нападения, която и сега е единствена гаранция срещу агресия откъм север. А тези мерзавци, тези продажни мръсници, убийци на жени и деца, купени с мръсните пари на Хонти и Пандея, гадове, по-зли дори от Плъхолова, нападали отражателните кули. Лицето на разказващия нервно се изкривяваше от омраза. „Това е най-важното — говореше той, почуквайки с юмрук по масата — и затова постъпих в Бойната Гвардия, която сега отговаря за всичко, а не в завод или на полето, не в някоя кантора.“

Максим жадно слушаше тази страшна, невъзможна приказка, която ставаше още по-страшна и невъзможна поради това, че всичко се бе случило в действителност, че голяма част от него продължава и сега, а най-страшното и най-невъзможното може да се повтори всяка минута. Беше му смешно и се срамуваше да мисли за собствените си проблеми, толкова жалки и нищожни му се струваха сега — някакъв там контакт, нулев предавател, чупене на ръце…

Камионът рязко зави в тясна улица с многоетажни тухлени къщи и Панди каза: „Пристигнахме.“ Минувачите на тротоара отскочиха към стените, закривайки очи от светлината на фаровете. Машината спря и над кабината се издигна дълга телескопична антена.

— Слизай! — в един глас ревнаха командирите на втора и трета секция и гвардейците наскачаха през бордовете.

— Първа секция да остане на мястото си! — изкомандва Гай.

Панди и Максим се бяха изправили, но отново седнаха.

— По тройки, строй се! — крещяха капралите от тротоара. — Втора секция, напред! Трета секция, след мен!

Загърмяха подковани ботуши, някой възторжено изквича:

— Господа! Бойната гвардия!

— Да живее Бойната гвардия!

— Ура! — крещяха бледите хора и се притискаха до стените, за да не пречат. Сякаш бяха чакали гвардейците, бяха ги дочакали и сега им се радваха като на най-близки приятели.

Седящият от дясната страна на Максим кандидат Зойза, още съвсем хлапе, дълъг като върлина, с белезникав пух върху бузите, го бутна с острия си лакът в хълбока и радостно намигна. Максим се усмихна в отговор. Секциите вече бяха изчезнали по входовете, само капралите пред вратите стояха твърдо, надеждно, с неподвижни лица под накривените барети. Хлопна вратата на кабината и гласът на ротмистър Чачу изрева:

— Първа секция, слез, строй се!

Максим със скок се прехвърли през борда. Когато се строиха, ротмистърът с движение на ръката спря Гай, който тичешком се приближаваше, застана току пред строя и изкомандва:

— Наложи каските!

Редниците сякаш чакаха тази команда, а кандидатите малко позакъсняха. Офицерът, нетърпеливо потропвайки с ток, дочака Зойза да се справи с каишката и изкомандва „надясно, бегом марш“. Той самият хукна пред тях — хем тромаво, хем чевръсто, като силно размахваше осакатената си ръка. Поведе секцията под тъмната арка към тесния и мрачен като кладенец двор, сви под друга, също такава мрачна и воняща арка и спря пред олющена врата, осветена от мътна крушка.

— Внимание! — викна той. — Първа тройка и кандидат Сим тръгват с мен. Другите остават тук. Капрал Гаал, щом чуете свирката, доведете ги при мен на четвъртия етаж. Да не се пуска никой, да се залавят живи, да се стреля само в краен случай. Първа тройка и кандидат Сим, след мен!

Той блъсна олющената врата и изчезна вътре. Максим изпревари Панди и се хвърли след него.

Вътре мътна светлина осветяваше тясна и стръмна каменна стълба с железни перила. Ротмистърът тичаше през три стъпала нагоре. Максим го настигна и видя в ръката му пистолет. Тогава смъкна от врата си автомата; за секунда му призля от мисълта, че навярно ще се наложи да стреля в хора, но веднага я прогони — това не бяха човеци, а животни, по-лоши от мустакатия Плъхолов, по-зли от петнистите маймуни. Гнусната киша под краката му, лошата светлина, оплютите стени потвърждаваха и поддържаха това усещане.

На втория етаж се носеха кухненски аромати, мярна се изплашено бабешко лице зад открехнатата врата. Обезумяла котка с мяукане изхвърча изпод краката му. Третият етаж. Някакъв глупак е оставил насред площадката кофа с боклук. Ротмистърът я събаря и отпадъците се изсипват надолу. „Массаракш“ — ръмжи отдолу Панди. Младеж и момиче се прегръщат и се свиват в тъмния ъгъл с изплашени лица. „Изчезвайте!“ — крещи ротмистърът, притичвайки край тях. Четвъртият етаж. На кафява врата с олющена блажна боя е закована издраскана ламаринена табелка с надпис „Гоби, зъболекар. Приемам по всяко време“. Зад вратата някой протяжно вика. Ротмистърът спира и изхърква: „Ключалката!“ По черното му лице се стича пот. Максим не разбира. Дотичалият Панди го отблъсква, опира цевта на автомата в ключалката и стреля. Хвърчат искри, парчета дърво. И в същия миг, сякаш в отговор, зад вратата се чува протяжен вик. Екват изстрели. Отново се разхвърчават трески. Нещо горещо и плътно с гнусно свирене прелита над главата на Максим. Ротмистърът отваря вратата — вътре е тъмно, жълтите пламъчета на изстрелите озаряват кълба дим. „След мен!“ — хърка Чачу и се хвърля с главата напред срещу изстрелите. Максим и Панди хукват след него, но вратата е тясна и притиснатият Панди изпъшква. В коридора е задушно и пълно с барутен дим. Заплаха отляво. Максим се протяга, хваща гореща цев, дърпа оръжието встрани и нагоре. Тихо, но с ужасяваща отчетливост пращят нечии изкълчени стави, голямо меко тяло застива и безволево пада. Отпред, обвит от дим, ротмистърът крещи: „Не стреляй! Искам ги живи!“ Максим хвърля автомата и нахлува в голяма осветена стая. Тук има много книги и картини и няма по кого да стреля. На пода се гърчат двама мъже. Единият през цялото време крещи, вече е пресипнал, но крещи. В креслото, с отметната глава, лежи бяла, почти прозрачна, припаднала жена. Стаята е пълна с болка. Ротмистърът стои над викащия човек и се оглежда, прибирайки пистолета си в кобура. В стаята нахлува Панди, силно блъска Максим, след него гвардейците влачат тежкото тяло на онзи, който стреляше. Мокрият и развълнуван кандидат Зойза без усмивка подава на Максим хвърления автомат. Ротмистърът обръща към тях страшното си черно лице: „Къде е другият!?“ — пита той и в този момент пада синьо перде, от перваза на прозореца тромаво скача висок слаб човек с бяла изцапана престилка. Той върви срещу ротмистъра като сляп, бавно вдига два огромни пистолета на нивото на стъклените си от болка очи. „Ай!“ — крещи Зойза.

Максим стоеше отстрани и нямаше време да се обърне. Скочи с всички сили, но човекът все пак успя веднъж да натисне спусъците. Изстрелът опърли лицето на Максим, барутни сажди напълниха устата му, но пръстите му се вкопчиха в белите ръкави и пистолетите изтропаха на пода. Човекът падна на колене, отпусна глава и когато Максим го пусна, бавно рухна настрани.

— Виж ти — каза ротмистърът с непонятна интонация. — Тоя също го сложете тук — заповяда той на Панди. — А ти — обърна се към Зойза, — тичай долу и съобщи на командирите на секциите къде се намирам. Нека доложат какво става при тях.

Зойза тракна с токове и хукна към вратата.

— Чакай! Предай на Гаал да се качва тук. Стига си врещял, свиньо! — изкрещя той на стенещия и леко го срита с ботуша в хълбока. — Е, безполезно е. Хърбав боклук, отпадък… Обискирай ги! — заповяда той на Панди. — И ги подредете в редица. Тук, на пода. И тая също, дето е седнала, виж я ти, в единственото кресло…

Максим се приближи до жената, внимателно я вдигна и я пренесе на леглото. На душата му бе тежко. Не това си представяше. Сега сам не знаеше какво всъщност е очаквал — може би жълти, оголени от омраза зъби, злобен вой, схватка не на живот, а на смърт? Не можеше с нищо да сравни усещанията си, но кой знае защо си спомни как веднъж застреля тахорг и как това огромно, страшно и безпощадно според слуховете животно, с пречупен гръбнак пропадна в огромната яма и тихо, жално заплака, нещо замърмори в агонията си, нещо почти членоразделно…

— Кандидат Сим! — кресна ротмистърът. — Заповядах на пода!

Той го гледаше с жестоките си прозрачни очи, устните му бяха сгърчени като от паралич и Максим разбра, че не трябва да съди тук със своите мерки и да определя кое е правилно и кое — не. Той още е чужд, още не познава тяхната омраза и тяхната любов. Вдигна жената и я положи до дебелака, който беше стрелял в коридора. Панди и вторият гвардеец с пъшкане старателно изпразваха джобовете на арестуваните. А те бяха в безсъзнание. И петимата.

Ротмистърът седна в креслото, хвърли на масата фуражката си, запали цигара и с пръст повика Максим, който се приближи и юнашки тракна с токове.

— Защо хвърли автомата? — тихо попита офицерът.

— Вие заповядахте да не стреляме.

— Господин ротмистър.

— Тъй вярно. Вие заповядахте да не стреляме, господин ротмистър.

Офицерът издуха дим към тавана с присвити очи.

— Значи, ако бях заповядал да не говорите, ти щеше да си отхапеш езика?

Младежът премълча. Разговорът не му харесваше, но помнеше наставленията на Гай.

— Какъв е баща ти? — попита ротмистърът.

— Ядрен физик, господин ротмистър.

— Жив ли е?

— Тъй вярно, господин ротмистър.

Чачу извади от устата си цигарата и го погледна.

— Къде е той?

Максим разбра, че е сгрешил. Трябваше да се измъква.

— Не зная, господин ротмистър. По-точно не помня.

— Обаче помниш, че е учен… И какво още помниш?

— Не зная, господин ротмистър. Помня много, но капрал Гаал предполага, че това е лъжлива памет.

В коридора се чуха забързани стъпки, в стаята влезе Гай и се изпъна пред ротмистъра.

— Заеми се с тези полутрупове, капрале — каза офицерът. — Белезниците ще стигнат ли?

Гай през рамо погледна арестуваните.

— Ако разрешите, господин ротмистър, един чифт ще трябва да взема от втора секция.

— Действай.

Гай тичешком излезе. В коридора пак затропаха ботуши. Появиха се командирите на секции и доложиха, че операцията протича успешно, арестувани са двама заподозрени. Съседите, както винаги, оказват активна помощ. Ротмистърът заповяда да приключват по-бързо, а след като свършат, да предадат в щаба паролата „Тумба“. Когато командирите излязоха, той запали нова цигара и известно време мълча, гледайки как гвардейците свалят от рафтовете книги, прелистват ги и ги хвърлят на пода.

— Панди — тихо каза той, — заеми се с картините. Само внимавай да не повредиш тази, защото ще я взема за мен…

После отново се обърна към Максим:

— Как я намираш?

Младежът се вгледа. На платното имаше нарисуван морски бряг, високо издигната водна безбрежност без хоризонт, полумрак и жена, излизаща от морето. Вятър. Прохлада. На жената й е студено.

— Хубава картина, господин ротмистър — каза той.

— Познаваш ли местността?

— Съвсем не. Това море никога не съм го виждал.

— А какво си виждал?

— Съвсем различно, господин ротмистър. Но това е лъжлива памет.

— Глупости. Същото е било. Само че си го гледал не от брега, а от мостик, и под теб е имало бяла палуба, а отзад на кърмата — още един мостик, малко по-нисък. А на брега е била не тази жена, а е стоял танк и ти си се прицелвал в купола… Знаеш ли, пале такова, какво значи снаряд да удари под купола? Массаракш… — изсъска той и смачка фаса върху масата.

— Не разбирам — студено каза Максим. — През живота си в нищо не съм се целил.

— Откъде можеш да знаеш? Нали нищо не помниш, кандидат Сим!

— Помня.

— Господин ротмистър!

— Помня, че не съм се целил, господин ротмистър. И не разбирам за какво говорите.

Влязоха Гай и двама кандидати. Те започнаха да слагат на арестуваните тежки белезници.

— А те също са хора — неочаквано каза ротмистърът. — Имат жени, деца. Обичали са някого, някой ги е обичал…

Той говореше с явна подигравка, но Максим каза това, което мислеше:

— Да, господин ротмистър. Оказа се, че те също са хора.

— Не очакваше ли?

— Не, господин ротмистър. Очаквах нещо друго.

С ъгълчето на окото си той видя, че Гай изплашено го гледа. Но му беше омръзнало до смърт да лъже и добави:

— Мислех, че те наистина са изроди. Нещо като голи петнисти животни.

— Ти си гол петнист глупак — сериозно каза ротмистърът. — Селяндур. Да не си от Юг? Тук те са като хора. Добри, мили хора, които при силно вълнение ужасно ги боли глава. Бог белязва мошениците. А теб главичката не те ли боли при вълнение? — неочаквано попита той.

— Мен никога нищо не ме боли, господин ротмистър — отговори Максим. — А вас?

— Какво-о?

— Толкова сте ядосан, че помислих… — каза Максим.

— Господин ротмистър! — с треперещ глас извика Гай. — Разрешете да доложа… Арестуваните дойдоха в съзнание.

Чачу го погледна и се подсмихна.

— Не се тревожи, капрале. Твоят приятел днес се прояви като истински гвардеец. Ако не беше той, сега щях да се търкалям с куршум в кратуната.

Той запали трета цигара, вдигна очи към тавана и издуха дебела струя дим.

— Имаш верен нюх, капрале. Аз още сега бих произвел този юнак в редник. Массаракш, бих го повишил дори в офицер! Той има бригадирски похват, обожава да задава въпроси на офицерите. Но сега много добре те разбирам, капрале. Твоят рапорт имаше всички основания. Така че… засега ще почакаме с повишението му…

Той се изправи, с тежки стъпки заобиколи масата и спря пред Максим.

— Дори засега няма да го произвеждаме в редник. Той е добър боец, но още е сукалче… Ние ще се заемем с възпитанието му… Внимание! — изведнъж закрещя той. — Капрал Гаал, изведете арестуваните! Редник Панди и кандидат Сим, вземете моята картина и всички книги! Отнесете ги в колата ми!

Той се обърна и излезе от стаята. Гай укорително погледна Максим, но нищо не каза. Гвардейците с ритници и тласъци изправиха задържаните и ги поведоха към вратата. Онези не се съпротивляваха. Бяха като от памук, олюляваха се, краката им се подгъваха. Дебелакът, който беше стрелял в коридора, високо стенеше и ругаеше шепнешком. Жената беззвучно мърдаше устни. Очите й странно светеха.

— Ей, Мак — каза Панди, — в онова одеяло завий книжките, а ако не стигне, вземи и чаршафа. Като ги завържеш, отнеси всичко долу, а аз ще нося картината… И да не забравиш автомата, глупако! За какво, мислиш, че се заяде с тебе господин ротмистърът! Хвърли автомата! Хвърля ли се автомат? И то в бой… Селяндур.

— Прекрати разговорите, Панди — сърдито каза Гай, — вземай картината и тръгвай.

На вратата той се обърна към Максим, почука се с пръст по челото и изчезна. Панди слизаше по стълбата и с цяло гърло пееше „Успокой се, мамичко“. Максим въздъхна, остави автомата на масата и се приближи до купчината книги, хвърлени на леглото и пода. Изведнъж осъзна, че тук никъде още не е виждал толкова много книги, освен може би в градската библиотека. В книжарниците, разбира се, имаше повече, но само по количество, не по заглавия.

Томовете бяха стари, с пожълтели страници, някои леко обгорени, а други, за учудване на Максим, чувствително радиоактивни. Нямаше „Колицу Фелша, или Безумно храбрия бригадир, извършващ подвизи в тила на врага“, нямаше романа „Любовта и предаността на чародея“, нито дебелата поема „Искрящото женско сърце“, нито популярната брошура „Задачите на социалната хигиена“. Максим видя само сериозни творби: „Теория на еволюцията“, „Проблеми на работническото движение“, „Финансовата политика и икономически стабилната държава“, „Гладът — стимул или пречка“, някакви „курсове“, „Критики“. Имаше сборници със средновековна хонтийска поезия, приказки и балади на неизвестни нему народи, събрани съчинения на някой си Т. Куур в четири тома и много художествена литература: „Буря и трева“, „Човекът, който беше Световното светило“, „Острови без синева“ и още много на непознати езици, книги по математика, физика, биология…

Максим опакова двата вързопа и няколко секунди постоя, оглеждайки стаята. Празни разместени рафтове, тъмни петна на местата, където бяха картините, самите картини — изтръгнати от рамките, стъпкани… и нито помен от зъболекарска техника. Той взе вързопите и тръгна към вратата, но се сети и се върна за автомата. Под стъклото на масата лежаха две снимки. На едната същата тази прозрачна жена, на коленете й момченце на около четири години с учудено отворена уста, а жената — млада, доволна, горда… На втората снимка се виждаше красива планинска местност, тъмни групички дървета и старинна полуразрушена кула… Максим прехвърли автомата зад гърба си и се върна при вързопите.

7

Всяка сутрин след закуска бригадата се строяваше на плаца за четене на заповеди и отиване на занятия. За Максим това беше най-тежката процедура, ако не се смятат вечерните проверки. Прочитането на каква да е заповед всеки път завършваше с взрив на истински възторг. Максим се заставяше да потиска в себе си неволното отвращение към това внезапно безумие, което обхващаше цялата бригада — от командира до последния кандидат. Той се ругаеше за своя скептицизъм на чужденец и „друговерец“. Стараеше се да се вдъхнови, мислено си повтаряше, че в тежки условия такива пристъпи на масов ентусиазъм говорят за сплотеността на хората, за тяхното единодушие и готовност изцяло да се отдадат на общото дело. Но му беше много трудно.

Възпитан от дете в сдържано иронично отношение към себе си, в неприязън към гръмките думи и към тържественото хорово пеене, той почти се вбесяваше от другарите си в строя, от тези добри, простодушни, общо взето отлични момчета, когато те изведнъж, след прочитането на заповедта за наказване на кандидат еди-кой си с три денонощия арест за пререкания с редник еди-кой си, разчекваха уста, губеха присъщото си добродушие и чувство за хумор и започваха възторжено да реват „ура“, а после със сълзи на очи запяваха „Марша на Бойната гвардия“ и го повтаряха два, три, а понякога и четири пъти. От кухнята излизаха готвачите и пригласяха с ентусиазъм, като неистово размахваха черпаци и ножове — добре, че бяха извън строя. Помнейки, че в тази минута трябва да бъде като всички, Максим също пееше и се мъчеше да потисне чувството си за хумор. Понякога му се удаваше, но беше противно, защото не изпитваше никакъв възторг, а само неловкост.

Този път взривът от ентусиазъм последва след заповед номер 127 за произвеждането на редник Димба в капрал, заповед 128 за изказване на благодарност на кандидата Сим за проявена в операцията храброст и заповед 129 за ремонтиране на казармата на четвърта рота. Бригадният адютант едва успя да прибере заповедите в кожения си планшет, когато свали фуражката си, пое въздух и със скърцащ фалцет закрещя: „Бойна!… Гвардия!… С тежки!…“

И се почна… Днес беше особено неловко, защото Максим видя как по тъмните бузи на ротмистър Чачу текат сълзи. Гвардейците ревяха като бикове, тактуваха с приклади. За да не вижда и да не чува всичко това, младежът стисна по-силно очи, замуча като разярен тахорг и гласът му заглуши всички останали — във всеки случай така му се струваше. „Напред, безстрашни!“ — ревеше той, не чувайки вече никого освен себе си. Какъв идиотски текст. Сигурно някой капрал го е съчинил. Трябва безкрайно да обичаш делото си, за да влизаш в бой с такава песен. Той отвори очи и видя ято черни птици, изплашено и беззвучно мятащи се над плаца. „Диамантена броня не ще спаси теб, о, враг“…

После всичко свърши също така внезапно, както беше започнало. Бригадирът огледа строя с мътни очи, спомни си къде се намира и с хлипащ, дрезгав глас изкомандва: „Господа офицери, отведете ротите за занятия!“ Момчетата въртяха глави и шашардисано се споглеждаха. Изглежда нищо не можеха да съобразят и ротмистър Чачу два пъти трябваше да извика „равнис!“, преди редовете да придобият нужния вид. После ротата беше отведена пред помещението си и ротмистърът се разпореди:

— Първа секция ще конвоира. Останалите секции да пристъпят към занятия по разписанието. Свободни сте!

Гай строи своята секция и разпредели постовете. На Максим и редник Панди се падна да са в килията за разпити. Гай набързо му обясни задачата: да стои отдясно зад арестувания, при най-малкия опит за ставане да приложи сила, да се подчинява непосредствено на командира на бригадата, редник Панди ще бъде старши. Накратко, гледай Панди.

— Аз в никакъв случай не бих те поставил на този пост, не се полага на кандидат, но господин ротмистърът заповяда… Внимавай, Мак. Нещо не мога да го разбера господин ротмистъра… Или иска да те издигне по-бързо — много те хареса в операцията. Вчера по време на обсъждането с командирите на секции много говори за теб, ето — и в заповедта те вписа. Или пък те проверява. Защо — не знам. Може би аз съм виновен с рапорта си, може би и ти с твоите разговори. — Той озадачено огледа Максим. — Лъсни си пак ботушите, стегни колана и си сложи парадни ръкавици… ти пък нямаш, на кандидати не се полагат. Добре, тичай в склада, ама по-живо, след трийсет минути излизаме.

В склада Максим завари Панди, който сменяше счупената си кокарда.

— Гледай, капрале! — каза Панди, обръщайки се към интенданта и тупайки Максим по рамото. — Виждаш ли? Девети ден, откак момчето е в Гвардията, а вече благодарност получи. В килията заедно с мен го сложиха. Сигурно за бели ръкавички си дошъл? Дай му хубави ръкавици, капрале, той заслужава. Момчето е герой!

Капралът недоволно замърмори, започна да рови по лавиците, затрупани с муниции, хвърли на тезгяха пред Максим няколко чифта бели платнени ръкавици и пренебрежително каза:

— Герой!… Вие пред дегенератите сте герои. Разбира се, когато вътре всичко му е изгоряло от болка, само го вземеш и го пъхнеш в чувала. Тук и дядо ми, който е без ръце и без крака ще бъде герой…

Панди се обиди.

— Дядо ти щеше презглава да бяга — каза той, — ако така му бяха изскочили с два пищова… Аз вече мислех — свърши господин ротмистърът…

— „Свърши, свърши“…-мърмореше капралът. — Като ви хвърлят след половин година на южната граница, ще видим кой ще бяга презглава…

Когато излязоха от интендантството, Максим попита с възможно най-голяма почтителност (старото куче Панди много обичаше това):

— Господин Панди, защо тия дегенерати получават такива болки? И то всички наведнъж?

— От страх — отговори Панди и понижи глас, придавайки си важност. — Изроди, разбираш ли? Чети повече, Мак. Има една такава брошура „Дегенератите: кои са те и откъде са се появили“. Прочети я, иначе какъвто си глупак, такъв и ще си останеш. Само с храброст далече няма да стигнеш… — Той замълча. — Ето, ние се вълнуваме, ядосваме се или се плашим, да речем, но от това нищо ни няма, само дето ще се поизпотим или колената ще ни затреперят. А техният организъм е ненормален, изроден. Ако почнат да се сърдят на някого или се уплашат, веднага получават силни болки в главата и из цялото тяло. Разбра ли? По тази признак ги разпознаваме и, разбира се, ги задържаме… арестуваме… А ръкавичките ти са хубави, ще ми отиват ли? Как мислиш?

— На мен са ми тесни, господин Панди — оплака се Максим. — Дайте да се сменим: вземете тия, а ми дайте вашите, те вече са отпуснати.

Панди беше много доволен. Максим — също. И изведнъж си спомни как Фанк се гърчеше в колата от болка… и как го задържаха патрулиращите гвардейци. Само че от какво може да се беше изплашил Фанк? Или на кого можеше да се ядоса толкова? Та той не се вълнуваше, спокойно караше колата, подсвиркваше, много му се искаше… сигурно да запали цигара. Впрочем, той се обърна, видя патрулната кола… Или това беше после? Да, той бързаше много, а онзи фургон преграждаше пътя… Може би от това се беше ядосал? „Не, какви ги измислям? Малко ли пристъпи получават хората… А го задържаха за аварията, разбира се. Интересно обаче, кой беше той и къде ме караше. Би трябвало да намеря Фанк.“

Той лъсна ботушите си, приведе се в пълен ред пред голямото огледало, окачи на врата си автомата и в този момент Гай заповяда да се строят.

След като огледа придирчиво всички и провери дали знаят задълженията си, Гай тичешком отиде да доложи в ротната канцелария. Докато го нямаше, гвардейците поиграха на „сапун“, разказаха три истории от войнишкия живот, които Максим не разбра поради незнанието на някои специфични изрази, после другите се лепнаха за него, като настояваха да разкаже откъде се е взел толкова як — това беше станало обичайна шега в секцията, и го помолиха да свие на тръбички две монети за спомен. После от канцеларията излезе ротмистър Чачу, съпроводен от Гай. Той също огледа изпитателно всички, отдалечи се, като каза на Гай: „Води секцията, капрале!“

В щаба ротмистърът заповяда на редник Панди и на кандидат Сим да го последват, а Гай отведе останалите. Влязоха в малка стаичка с плътно закрити прозорци, вмирисана на цигарен дим. В другия край имаше огромна маса. Около нея бяха подредени меки кресла, а на стената висеше потъмняла картина, изобразяваща средновековно сражение: коне, тесни мундири, извадени саби и кълба бял пушек. На десетина крачки от масата и вдясно от вратата Максим видя желязна табуретка с дупки. Краката й бяха завинтени към пода с яки болтове.

— Застани по местата! — изкомандва ротмистърът, мина напред и седна на масата.

Панди грижливо постави Максим отдясно зад табуретката, сам застана отляво и шепнешком заповяда „Мирно!“ И двамата застинаха. Ротмистърът седеше, прехвърлил крак върху крак, пушеше и разсеяно разглеждаше гвардейците. Беше много безразличен и равнодушен, но Максим ясно чувстваше, че най-внимателно наблюдава него и само него.

После вратата зад гърба на Панди се отвори. Той мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече облещи очи. Все пак в тази игра за възрастни имаше нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност, предвид бедственото положение на Обитаемия остров.

Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница. Бригадирът седна по средата на масата, физиономията му бе кисела и недоволна, пъхна пръст под яката си и я разхлаби. Цивилният, невзрачен дребен човек с вяло, жълтеникаво, зле обръснато лице седна до него. Прав, адютантът отвори папката, извади някакви документи и ги подаде на бригадира.

Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.

— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.

— Имам работа — отговори ротмистърът и запали нова цигара.

— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.

— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.

— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят и мненията.

— В Гвардията не е така — сухо каза ротмистърът.

— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Хайде все пак да се срещнем днес на събранието…

— Чух, че са докарали пресни скариди — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът. — И бира, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.

— Не, господа — отказа ротмистърът. — Аз имам мнение и вече го изказах. А що се отнася до бирата… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът се наведе към бригадира и нещо му прошепна. Началникът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към табуретката:

— Ноле Ренаду.

Панди бутна вратата, подаде се навън и гръмко повтори в коридора:

— Ноле Ренаду.

От коридора се чу шум и в стаята влезе възрастен, добре облечен, но някак омачкан и разрошен мъж. Краката му леко се преплитаха. Панди го хвана за лакътя и го сложи да седне на табуретката. Вратата се затвори с тракане. Мъжът високо се изкашля, опря ръце в коленете си и гордо вдигна глава.

— Така-а… — провлачи бригадирът, разглеждайки документите, и изведнъж задърдори в скоропоговорка:

— Ноле Ренаду, петдесет и шест годишен, домовладелец, член на магистратурата… Така-а… Членува в клуб „Ветеран“, членска карта номер еди-кой си… (Цивилният се прозя, извади от джоба пъстро списание, сложи го на коленете си и започна да го прелиства.) — … задържан еди-кога си, еди-къде си… при обиска са иззети… така-а… Какво правехте в дом №8 на улица „Тръбачите“?

— Аз съм собственик на този дом — с достойнство каза Ренаду. — Съвещавах се със своя управител.

— Документите проверени ли са? — обърна се бригадирът към адютанта.

— Тъй вярно. Всичко е наред.

— Така-а… — каза бригадирът. — Господин Ренаду, познавате ли някой от арестуваните?

— Не — каза Ренаду и енергично тръсна глава. — Откъде накъде? Впрочем, фамилията на един… Кетшеф… Мисля, в къщата ми живее някакъв Кетшеф… Впрочем, не си спомням. Може би греша, а може би не в този дом. Имам още два блока, единият от тях…

— Извинете — прекъсна го цивилният, без да вдига поглед от списанието. — А случайно не обърнахте ли внимание какво разговаряха останалите арестувани в килията?

— Ъъъ… — провлачи Ренаду. — Да ви призная… там имате едни… ъъъ… насекоми… Та ние предимно за тях… Някакви нещо си шепнеха в ъгъла, но на мен, да си призная, не ми беше… Предпочитах да се занимая с насекомите, хе-хе!…

— Естествено — съгласи се бригадирът. — Е, какво, ние не се извиняваме, господин Ренаду. Ето ви документите, свободен сте. Началникът на конвоя! — повиши глас той.

Панди разтвори вратата и извика:

— Началникът на конвоя, при бригадира!

— За никакви извинения не може да става дума — важно произнесе Ренаду. — Виновен съм само аз, никой друг… И дори не аз самият, а проклетото ми наследство… Ще разрешите ли? — обърна се той към Максим, сочейки масата, на която лежаха документите.

— Седете — тихо нареди Панди.

Влезе Гай. Бригадирът му предаде документите, заповяда да бъде върнато на господин Ренаду иззетото имущество и господин Ренаду беше освободен.

— В провинция Айю — замислено произнесе цивилният — има обичай: от всеки изрод, имам предвид легалните изроди, при арест се взима данък… доброволна вноска в полза на Гвардията.

— При нас това не е прието — хладно отбеляза бригадирът. — Според мен това не е законно… Доведете следващия — заповяда той.

— Раше Мусаи — каза адютантът.

— Раше Мусаи — повтори Панди в отворената врата.

Раше Мусаи се оказа мършаво, съвсем измъчено човече, облечено в домашен халат и само с един чехъл. Едва успя да седне и бригадирът, цял почервенял, кресна: „Значи се криеш, мерзавецо?“ — на което Раше Мусаи започна многословно и объркано да обяснява, че съвсем не се крие, че има болна жена и три деца, че не е плащал за квартирата си, че вече два пъти са го задържали и освобождавали, че работи в мебелната фабрика и за нищо не е виновен. И Максим вече очакваше, че и този ще го освободят, когато бригадирът изведнъж стана и обяви, че Раше Мусаи, четиридесет и две годишен, работник, женен, два пъти задържан, съгласно закона за профилактиката се осъжда на седем години превъзпитание и забрана за живеене в централните райони. Приблизително минута Раше Мусаи осмисляше тази присъда, след което се разигра ужасна сцена. Нещастният мебелист плачеше, несвързано молеше за прошка, мъчеше се да падне на колене и продължи да вика и стене, докато Панди го влачеше към коридора. Максим отново усети колко внимателно го наблюдава ротмистър Чачу.

— Киви Попшу — каза адютантът.

През вратата изблъскаха як юноша с обезобразено от някаква кожна болест лице. Младежът се оказа крадец рецидивист, беше хванат на местопрестъплението и се държеше едновременно и нагло, и подмазвачески. Ту молеше господа началниците да не го осъждат на страшна смърт, ту изведнъж истерично започваше да се киска, разказваше вицове и истории от живота си, които всеки път започваха еднакво: „Влизам веднъж в една къща…“ Не даваше на никого да проговори. Бригадирът, след няколко неуспешни опита да попита нещо, се облегна назад и възмутено се огледа. Ротмистър Чачу каза с равен глас:

— Кандидат Сим, затвори му устата…

Максим не знаеше как се затваря уста, затова просто хвана Киви Попшу за рамото и го тръсна. Челюстите на младока изтракаха, той си прехапа езика и млъкна. Тогава цивилният, който отдавна наблюдаваше с интерес арестувания, произнесе: „Този ще го взема. Става.“ „Прекрасно!“ — каза бригадирът и заповяда да върнат Киви Попшу в килията.

Когато изведоха младежа, адютантът каза:

— Дотук бяха боклуците. Сега идва ред на групата.

— Почнете направо от ръководителя — посъветва ги цивилният. — Как се казваше? Кетшеф ли?

Адютантът погледна в папката и каза:

— Гел Кетшеф.

Въведоха познат — кльощавия човек с бялата престилка. Беше с белезници и затова държеше ръцете си неестествено протегнати напред. Очите му бяха червени, лицето подпухнало. Седна и се загледа в картината над главата на бригадира.

— Вие се казвате Гел Кетшеф? — попита бригадирът.

— Да.

— Зъболекар ли сте?

— Бях.

— В какви отношения сте със зъболекаря Гоби?

— Купих неговата практика.

— Защо тогава не практикувате?

— Продадох кабинета.

— Защо?

— Поради затруднения — каза Кетшеф.

— В какви отношения се намирате с Орди Тадер?

— Тя е моя жена.

— Имате ли деца?

— Имах. Син.

— Къде е той сега?

— Не знам.

— С какво се занимавахте през войната?

— Воювах.

— Къде? Като какъв?

— На югозапад. Отначало като началник на полева болница, после като командир на пехотна рота.

— Раняван ли сте? Ордени имате ли?

— Да.

— Защо решихте да се заемете с противодържавна дейност?

— Защото в историята на света не е имало по-отвратителна държава — каза Кетшеф. — Защото обичах жена си и детето си. Защото убихте моите приятели и развратихте моя народ. Защото винаги съм ви ненавиждал. Достатъчно ли е?

— Достатъчно — спокойно каза бригадирът. — Повече от достатъчно. Кажете по-добре колко ви плащат хонтийците? Или на вас ви плаща Пандея?

Човекът с бялата престилка се засмя със страшен мъртвешки смях.

— Приключвайте тази комедия, бригадире — каза той. — За какво ви е всичко това?

— Вие ли сте ръководител на групата?

— Да. Бях.

— Кого от членовете на организацията можете да назовете?

— Никого.

— Сигурен ли сте? — изведнъж попита цивилният.

— Да.

— Вижте, Кетшеф — меко каза цивилният, — вие сте в крайно тежко положение. Ние знаем за групата ви всичко. Известни ни са дори връзките й. Би трябвало да разбирате, че тази информация сме получили от някакво лице, и сега само от вас зависи как ще се казва това лице — Кетшеф или другояче…

Кетшеф мълчеше с наведена глава.

— Вие! — кресна ротмистър Чачу. — Вие, бивш кадрови офицер! Разбирате ли какво ви се предлага? Не живота, массаракш! Честта!

Кетшеф отново се засмя, закашля се, но нищо не каза. Максим чувстваше, че този човек от нищо не се бои — нито от смърт, нито от позор. Той е надживял всичко. Вече се смята за мъртъв и опозорен… Бригадирът погледна цивилния, който поклати глава. Бригадирът сви рамене, стана и обяви, че Гел Кетшеф, петдесетгодишен, женен, зъболекар, въз основа на закона за охрана на общественото здраве се осъжда на унищожаване. Срок за изпълнение на присъдата — четиридесет и осем часа. Тя може да бъде отменена в случай, че осъденият се съгласи да даде показания.

Когато изведоха Кетшеф, бригадирът недоволно каза на цивилния.

— Не те разбирам. Според мен той разговаряше много охотно. Типичен бъбривец — според вашата собствена класификация. Не разбирам…

Цивилният се засмя:

— Точно затова, приятелю, ти все още командваш бригада, а аз… аз съм си аз.

— Все едно — обидено каза бригадирът. — Ръководител на група… склонен към философстване… Не разбирам.

— Приятелю — каза цивилният, — виждал ли си някога философстващ покойник?

— А, глупости.

— И все пак?

— Да не би ти да си виждал? — попита бригадирът.

— Да, току-що — тежко каза цивилният. — И забележи, не за пръв път… Аз съм жив, той е мъртъв — за какво да разговаряме? Нали така беше писал Верблибен?

Ротмистър Чачу изведнъж се изправи, приближи се плътно до Максим и изсъска в лицето му отдолу нагоре:

— Как стоиш, кандидате? Къде гледаш? Миррно! Погледа напред! Не върти очи!

Няколко секунди, дишайки шумно, той разглеждаше Максим. Зениците му бясно се разширяваха и свиваха. После се върна на мястото си и запали цигара.

— Така — каза адютантът. — Останаха Орди Тадер, Мемо Грамену и още двама, които отказаха да съобщят имената си.

— Дайте от тях и да започнем — предложи цивилният.

— Номер седемдесет и три-тринайсет — каза адютантът.

Номер седемдесет и три-тринайсет влезе и седна на табуретката. Също бе с белезници, въпреки че едната му ръка беше протеза. Бе сух, жилест човек с болезнено пълни и подпухнали от прехапване устни.

— Името ви? — поинтересува се бригадирът.

— Кое точно? — весело попита едноръкият.

Максим дори трепна: беше сигурен, че арестантът ще мълчи.

— Много ли имате? Тогава кажете истинското.

— Понастоящем името ми е седемдесет и три-тринайсет.

— Така-а… Какво правехте в апартамента на Кетшеф?

— Лежах в безсъзнание. За ваше сведение, това ми се удава много добре. Искате ли да ви покажа?

— Не си правете труда — каза цивилният. Беше много зъл. — Това умение ще ви потрябва по-нататък.

Едноръкият изведнъж се разхили. Смееше се гръмко и звънко, младежки и Максим с ужас разбра, че той се смее искрено. Хората зад масата мълчаливо, като парализирани, слушаха този смях.

— Массаракш! — каза най-сетне едноръкият, бършейки с рамо сълзите си. — Ама че заплаха! Впрочем, вие сте още млад. След преврата всички архиви бяха изгорени, вие дори не подозирате колко сте издребнели. Беше голяма грешка да се унищожат старите кадри. Те щяха да ви научат да се отнасяте към задълженията си спокойно. Вие сте прекалено емоционален. Прекалено много мразите. Вашата работа трябва да се върши по възможност сухо, чиновнически — за пари. Това прави на подследствения огромно впечатление. Ужасно е, когато те изтезава не враг, а чиновник. Ето, вижте лявата ми ръка. Отрязаха ми я за три сеанса специалистите на негово императорско величество и всеки акт се съпровождаше с обширна преписка. Палачите вършеха тежка, неблагодарна работа, беше им скучно, те режеха ръката ми и псуваха нищожните си заплати. И мен ме беше страх. Само с огромно усилие на волята се удържах тогава от празно дрънкане. А сега… Та аз виждам как ме ненавиждате. Вие мен, аз вас. Прекрасно! Но вие ме мразите по-малко от двадесет години, а аз вас — повече от тридесет. Вие тогава още сте ходили прав под масата и сте изтезавали котки, младежо…

— Ясно — каза цивилният. — Старо куче. Мислех, че всички сте изклани.

— Не се и надявайте — възрази едноръкият. — Би трябвало все пак да се ориентирате в света, в който живеете. Вие си въобразявате, че старата история е свършила и сте започнали нова… Ужасно невежество, тъй че няма за какво да разговаряме…

— Според мен достатъчно — каза бригадирът, обръщайки се към цивилния.

Онзи бързо написа нещо върху списанието и го даде на бригадира, за да го прочете. Последният се учуди, попипа с пръсти брадичката си и подозрително изгледа цивилния. Онзи се усмихваше. Тогава бригадирът вдигна рамене и се обърна към ротмистъра.

— Свидетелю Чачу, как се държа обвиняемият по време на ареста?

— Въргаляше се на пода — мрачно отговори ротмистърът.

— Тоест, не е оказал съпротива… Така-а…

Бригадирът помисли още малко, стана и обяви при съдията:

— Обвиняемият номер седемдесет и три-тринайсет се осъжда на смърт, срок за изпълнение на присъдата не се определя, до нейното изпълнение обвиняемият подлежи на възпитателна работа.

Върху лицето на ротмистър Чачу се появи презрително недоумение, а едноръкият, когато го извеждаха, тихичко се смееше и клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Виж ти!“

После беше въведен номер седемдесет и три-четиринайсет. Оказа се същият, който тогава крещеше и се гърчеше на пода. Беше изпълнен със страх, но се държеше предизвикателно. Още от прага извика, че няма да отговаря и не желае снизхождение. И наистина мълча, не отговори нито на един въпрос, дори на питането на цивилния не се ли оплаква от лошо отношение. Бригадирът погледна към цивилния и въпросително измуча. Онзи каза: „Да, при мен.“ Изглеждаше много доволен.

После бригадирът прерови останалите документи и рече:

— Елате, господа, да хапнем нещо. Невъзможно е иначе…

Съдът се оттегли, на Максим и Панди разрешиха да стоят свободно. Когато ротмистърът също излезе, Панди възмутено каза:

— Видя ли ги, гадовете? По-лоши от змии, ей богу! Най-важното кое е? Ако не ги болеше главата, как тогава щеше да разбереш, че са дегенерати, а? Страх ме е да помисля какво можеше да стане тогава…

Максим замълча. Не му се говореше. Картината на света, която само преди денонощие изглеждаше толкова логична и отчетлива, сега се разми, изгуби очертания. Впрочем, Панди не се нуждаеше от отговор. След като си свали ръкавиците, за да не ги изцапа, извади от джоба кесийка с бонбончета, почерпи Максим и започна да разправя как не можел да понася тоя пост. Първо, страх го било да не се зарази от дегенератите. Второ, някои от тях, като едноръкия, например, се държали направо толкова нагло, че едвам се сдържал да не им тресне един. Веднъж той така търпял, търпял, пък фраснал някакъв, после едва не го разжалвали в кандидат. Благодарение на господин ротмистъра, който го защитил, получил само двадесет денонощия арест и още четиридесет без отпуск…

Максим смучеше бонбонки, слушаше с половин ухо и мълчеше. „Ненавист — мислеше той. — Тези ненавиждат онези, те пък ненавиждат тези. За какво? Много отвратителната държава… Защо? Откъде му е дошло наум? Развратили народа… Как? Какво може да означава това? И този цивилен… Не е възможно да намекваше за мъчения. Това е било отдавна, в средните векове… но не само тогава. Може би тази държава е фашистка? Массаракш! Какво всъщност представлява фашизмът? Агресия, расова теория, геноцид. Гилтер… не, Гилмер… Да-да, теорията за расовото превъзходство, масово унищожение, геноцид, завладяване на света… лъжата, издигната в принцип на политиката, държавна лъжа — това добре го помня, това ме порази най-много. Според мен тук не е същото. Гай да е фашист? А Рада? Не, тук е друго — последствия от войната, очевидна жестокост на нравите, като следствие от тежкото положение. Болшинството се стреми да унищожи опозицията на малцинството. Смъртно наказание, възпитателна работа… За мен това е отвратително и как иначе? А какво всъщност представлява опозицията? Да, те ненавиждат съществуващия строй. Но какво конкретно вършат? За това нито дума не беше казана. Странно… Сякаш съдиите предварително се бяха договорили с разпитваните, а обвиняемите нямат нищо против. Май на това прилича. Обвиняемите се стремят да разрушат системата за противобалистична защита, на съдиите това им е добре известно. Обвиняемите знаят това. Всички запазват убежденията си, няма за какво да говорят и остава само да бъдат оформени официално установилите се отношения. Един да бъде унищожен, друг отива на превъзпитателна работа, трети… трети го прибира цивилния. Сега би било добре да разбере каква връзка съществува между болната глава и пристрастието към опозиция. Защо само изродите се стремят да разрушат системата ПБЗ? И дори не всеки от тях.“

— Господин Панди — каза той, — всички хонтийци ли са дегенерати, не сте ли чували?

Панди дълбоко се замисли.

— Как да ти… разбираш ли — произнесе най-после той. — Ние предимно се занимаваме с тия дегенерати, дето са в градовете, или с дивите, в горите. А какво е в Хонти, или да речем, някъде другаде — това сигурно армейците го учат. Главното, което трябва да знаеш е, че хонтийците са най-злите външни врагове на нашата държава. Преди войната ни се подчиняваха, а сега злобно отмъщават… Толкоз. Разбра ли?

— Горе-долу — отговори Максим и Панди веднага го смъмри: в Гвардията така не се отговаря. Само „тъй вярно“ или „съвсем не“, а „горе-долу“ е цивилен отговор, на сестричката на капрала можеш така да отговаряш, а тук е служба, тук така не бива.

Може би още дълго щеше да разсъждава, темата беше благодарна и близка до сърцето му. Слушателят беше внимателен и почтителен, но тогава се върнаха господа офицерите. Панди млъкна по средата на думата, прошепна „мирно“, след като направи няколко движения между масата и желязната табуретка и застина. Максим също замръзна.

Господа офицерите бяха в прекрасно настроение. Ротмистър Чачу гръмко и пренебрежително разказваше как през осемдесет и четвърта лепели сурово тесто направо върху нажежената броня и чак си облизвали пръстите после. Бригадирът и цивилният възразяваха, че гвардейският дух си е гвардейски дух, но кухнята на Гвардията трябва да бъде на висота и колкото по-малко консерви, толкова по-добре. Адютантът, притворил очи, изведнъж започна да цитира някаква готварска книга, всички млъкнаха и доста дълго го слушаха със странно умиление, изписано на лицата им. После адютантът се задави със слюнка, закашля се, а бригадирът въздъхна и каза:

— Да, господа… трябва обаче да свършваме.

Адютантът, все още кашляйки, отвори папката, погледна вътре и задавено произнесе:

— Орди Тадер.

И влезе жената, все така бледа и почти прозрачна като вчера, сякаш още беше в безсъзнание, но когато Панди по навик протегна ръка, за да я хване за лакътя и да я сложи да седне, тя се дръпна рязко, като от змия, и на Максим му се стори, че ще го удари. Не го направи, ръцете й бяха сковани, само отчетливо произнесе:

— Не ме пипай, лакей! — заобиколи табуретката и седна.

Бригадирът й зададе обичайните въпроси. Тя не отговори. Цивилният й напомни за мъжа, за детето, но тя и на него не отговори. Седеше изправено, Максим не виждаше лицето й, само напрегнатата тънка шия под разрошените светли коси. После тя изведнъж каза със спокоен нисък глас:

— Вие всички сте оглупели тъпанари. Убийци. Всички ще умрете. Теб, бригадире, не те познавам, виждам те за пръв и последен път — ти ще умреш от ужасна смърт. Не от моята ръка, за съжаление, но от много, много гадна смърт. И ти, свиньо полицейска, също. Двама като теб пречуках сама. Бих те убила сега, бих се добрала до теб, ако не бяха тия подлеци зад гърба ми…

Тя си пое дъх:

— И ти, черна мутро, пушечно месо, палачо, също ще ни паднеш в ръцете. Но ти ще умреш просто. Гел не уцели, но аз познавам хора, които ще те улучат.

Не я прекъсваха, слушаха я внимателно. Човек можеше да си помисли, че са готови да я слушат часове. Тя изведнъж стана, направи крачка към масата, но Панди я хвана за рамото и я запрати обратно на седалката. Тя с всички сили плю, но плюнката не долетя до масата и тогава жената изведнъж се отпусна и заплака. Известно време всички я гледаха. После бригадирът стана и я осъди на унищожаване в срок от четиридесет и осем часа. Панди хвана лакътя й и я изблъска навън, а цивилният силно потърка ръце, усмихна се и каза на бригадира:

— С тази ни провървя. Чудесно прикритие.

А бригадирът му отговори:

— Благодари на ротмистъра.

Ротмистър Чачу каза само: „Стига!“ — и всички замълчаха.

Адютантът повика Мемо Грамену. С него изобщо не се церемониха. Това беше човекът, който стреля в коридора. Всичко беше ясно: при ареста беше оказал въоръжена съпротива и дори не му задаваха въпроси. Седеше огромен, прегърбен — и докато бригадирът четеше присъдата, равнодушно гледаше тавана, разтриваше с лявата си ръка дясната, чиито изкълчени пръсти бяха омотани с парцали. Максим почувства в него някакво противоестествено спокойствие, някаква делова увереност, студено равнодушие към ставащото, но не успя да се ориентира в чувствата си.

Грамену още не беше изведен, а адютантът вече с облекчение прибираше документите в папката, бригадирът и цивилният започнаха разговор за етапите на произвеждане в чин, а ротмистър Чачу се приближи до Панди и Максим и им заповяда да си вървят. В прозрачните му очи Максим прочете подигравка и заплаха, но не искаше да мисли за това. С някакво отчуждено любопитство и съчувствие той си представяше човека, на когото предстои да убие жената. Това беше чудовищно, невъзможно, но някой трябваше да го направи в близките четиридесет и осем часа…

8

Гай си облече пижамата, окачи униформата в гардероба и се обърна към Максим. Кандидатът Сим седеше на походното легло, което Рада беше поставила в свободния ъгъл, беше свалил единия си ботуш и го държеше в ръка, а с другия не беше се и захващал. Беше се втренчил в стената с полуотворена уста. Гай се прокрадна отстрани и го чукна с пръст по носа. Както винаги, не улучи — в последния момент Мак отдръпна глава.

— Какво си се умислил? — игриво попита Гай. — Мъчно ти е, че Рада я няма, нали? Днес не ти провървя, братле, дневна смяна е.

Мак слабо се усмихна и се зае с втория ботуш.

— Защо да я няма? — разсеяно попита той. — Ти мен не можеш да ме излъжеш… — Той отново замря. — Гай, винаги си ме уверявал, че работят за пари…

— Кой? Дегенератите ли?

— Да. Ти често си казвал това — и на мен, и на момчетата… Платени агенти са на хонтийците… И ротмистърът през цялото време все това повтаря, всеки ден едно и също…

— Че как иначе? — попита Гай. Реши, че Мак отново почва разговора за еднообразието. — Чуден си, Мак. Откъде могат да ни се появят нови думи, след като всичко продължава постарому? Дегенератите си остават дегенерати. Както са получавали пари от врага, така получават и сега. Миналата година, например, заловихме една компания близо до града — мазето им беше натъпкано с чували с мангизи. Откъде един честен човек ще има толкова пари? Те не бяха индустриалци или банкери, пък сега и банкерът, ако е патриот, няма да има такива пари…

Мак акуратно постави ботушите до стената, стана и започна да разкопчава униформата си.

— Гай — каза той, — случвало ли ти се е да ти говорят за някого нещо, а ти да го гледаш и да чувстваш, че не е възможно да е вярно? Грешка има. Бъркат нещо…

— Случвало ми се е — каза Гай и се намръщи. — Но ако говориш за дегенератите…

— Да, именно за тях. Днес ги видях. Това са хора като нас, има различни — и по-добри, и по-лоши, но съвсем не са зверове, както си мислех… Чакай, не ме прекъсвай. И не знам дали пакостят или не… тоест, съдейки по всичко, вредят, но аз не вярвам, че го правят за пари.

— Как така не вярваш? — попита Гай и още повече сви вежди. — Е, да допуснем, че на мен не ми вярваш, аз съм малък човек. А на господин ротмистъра също ли не вярваш? А на бригадира? На радиото? Как може да не се доверяваш на Отците? Те никога не лъжат.

Максим хвърли униформата, доближи се до прозореца и се загледа към улицата, притисна чело в стъклото и хвана рамката с две ръце.

— А ако те грешат? — каза той най-сетне.

— Да бъркат ли? — с недоумение повтори Гай. — Кой? Отците ли? Ама че си чудак… Отците никога не бъркат.

— Добре де! — каза Максим и се обърна. — Сега не говорим за Отците, а за дегенератите. Да вземем теб. Ти нали ще умреш за делото си, ако трябва?

— Разбира се — потвърди Гай. — И ти също.

— Правилно! Ще загинем. Но ще го направим за делото, а не за гвардейската дажба и не за пари, нали? Ако ще да ми дадат хиляда милиона от вашите хартийки, заради тях не бих се съгласил да отида на смърт! Нима ти би го направил?

— Не, разбира се — каза Гай. „Чудак е Мак, вечно нещо ще измисли…“

— Е?

— Какво „е“?

— Е как така! — нетърпеливо каза Мак. — Ти за пари не си съгласен да умираш. Аз за пари не съм съгласен да умирам. А дегенератите значи са съгласни? Ама че глупост!

— Ами че те са изроди! — убедено каза Гай. — Затова са дегенерати! На тях парите са им по-скъпи от всичко, за тях няма нищо свято. Нищо не им струва да удушат дете например — имало е такива случаи… Ти разбери: ако някой се мъчи да унищожи системата ПБЗ, то той човек ли е? Това е хладнокръвен убиец!

— Не знам, не знам — каза Мак. — Ето, днес ги разпитваха. Ако бяха издали съучастниците си, можеха да останат живи, щяха да се отърват с възпитателна работа… А те не ги назоваха! Значи те са им по-скъпи от парите? По-драгоценни от живота?

— Това не се знае — възрази Гай. — По закон те всички са осъдени на смърт без всякакъв съд — нали сам видя как ги съдят? Знаеш ли защо изпращат някои да работят? Защото на Юг не достигат хора, а и работата там е по-лоша от смърт…

Той гледаше Мак и виждаше, че приятелят му се колебае, объркан е. Добро сърце има, зелен е още, не разбира, че жестокостта спрямо врага е неизбежна. Да треснеш с юмрук по масата, да му креснеш да мълчи, да не дрънка глупости, да слуша по-старшите, докато не се научи сам да се оправя… Но нали Мак не е някой си необразован селяндур, на него трябва само да му обясниш както следва, и той ще разбере…

— Не! — упорито каза Мак. — Не можеш да мразиш за пари. А те ни ненавиждат… така ни ненавиждат, аз дори не знаех, че хора могат така да ненавиждат. Ти ги мразиш по-малко, отколкото те теб. И аз бих искал да знам — за какво?

— Слушай — каза Гай. — Ще ти обясня още веднъж. Първо, те са дегенерати. Презират всички нормални хора. По природа са злобни като плъхове. И второ, ние им пречим! Иска им се да си свършат работата, да си получат париците и да си гледат кефа. А ние им казваме: „Стоп! Ръцете зад тила!“ Да не искаш да ни обичат за това, а?

— Ако те всички са злобни като плъхове, тогава защо този… домовладелецът… не е такъв? Защо го пуснаха, щом е подкупен?

Гай се засмя:

— Той е страхливец. Такива също има, колкото щеш. Питаят омраза към нас, но се страхуват. На такива им е по-изгодно да дружат с нас… Пък и той е домовладелец, богат човек, него не е лесно да го подкупиш. Това да не ти е зъболекарят… Смешен си ти, Мак, като дете! Нито хората са еднакви, нито изродите.

— Това вече го знам — нетърпеливо го прекъсна Мак. — Но, впрочем, за зъболекаря. Че е неподкупен, аз ти гарантирам с главата си. Не мога да ти докажа това, но го чувствам. Това е много смел и добър човек…

— Дегенерат!

— Добре. Това е много смел и добър изрод. Видях библиотеката му. Той е човек с широки познания. Той знае хиляди пъти повече от теб или ротмистъра… Защо е против нас? Ако всичко е така, както го казваш, защо той — образованият и културен човек — не знае това? Защо на прага на смъртта той ни казва в лицето, че е за народа и против нас?

— Образованият дегенерат е дегенерат на квадрат — поучително каза Гай. — Като дегенерат той ни ненавижда. А образованието му помага да обоснове и разпространи тази омраза. Образованието, приятелче, невинаги е полезно. То е като автомат — зависи в чии ръце ще попадне…

— Образованието винаги е благо — каза Мак.

— Е, не. Аз бих предпочел всички хонтийци до един да бяха необразовани. Тогава ние щяхме поне да живеем човешки, а не да очакваме всеки момент смъртоносен удар. Ние щяхме бързо да ги усмирим.

— Да — каза Мак с непонятна интонация. — Да покоряваме умеем. На това няма нужда да ни учат.

— И пак разсъждаваш като дете. Не ние сме жестоки, а времето е такова. Ние бихме се радвали, ако можехме да минем с убеждаване, това щеше да е и по-евтино, и без кръвопролития. А какво ни остава, след като не можем да ги преубедим?

— Значи те са убедени? — прекъсна го Мак. — Значи са убедени? А когато знаещият човек е убеден в правотата си, какво общо имат тук хонтийските пари?…

На Гай му омръзна. Той вече искаше да прибегне като към последно средство към Кодекса на Отците и да приключи с този безконечен глупав спор, но тук Мак млъкна, махна с ръка и извика:

— Рада! Стига спа! Гвардейците са гладни и мечтаят за женска компания!

За огромно изумление на Гай иззад паравана се чу гласът на Рада:

— А аз отдавна съм будна. Вие тук викахте, господа гвардейци, като че ли сте си на плаца.

— Ти защо си в къщи? — кресна Гай.

Рада, запъвайки се в пеньоара, излезе иззад паравана.

— Уволниха ме — обяви тя. — Госпожа Тей закрива заведението си, защото получи наследство и се кани да замине на село. Но ми даде препоръка за едно добро място… Мак, защо отново всичко ти е разхвърляно? Прибери си нещата в гардероба. Момчета, колко пъти ви молих да не ходите из стаята с ботуши! Наредете масата, сега ще обядваме. Мак, ти си отслабнал. Какво те правят там?

— Хайде, хайде! — каза Гай. — Стига приказки. Носи обяда.

Тя му се оплези и излезе. Гай погледна към Мак, който гледаше подир нея с обикновеното си добродушно изражение.

— Хубаво момиченце, нали? — попита Гай и се изплаши: лицето на Мак изведнъж се вкамени. — Какво ти става?

— Слушай — каза Мак. — Може всичко, сигурно и към изтезания се прибягва. Вие знаете по-добре. Но да се разстрелват жени… да се измъчват…

Той взе ботушите си и излезе от стаята.

Гай изпъшка, почеса се с ръце по тила и започна да реди масата. От целия разговор му остана някакво неприятно чувство. Някаква раздвоеност. Разбира се, Мак е зелен и не е от тоя свят. Но отново всичко при него някак странно се подреди. Логично мисли, там е работата, чудесна логика има. Преди малко надрънка глупости, но колко логично се подрежда всичко! Гай беше принуден да признае, че ако не беше този разговор, сам едва ли щеше да стигне до този всъщност прост извод — главното в дегенератите е това, че са изроди. Отнеми им това качество — и всички останали обвинения срещу тях в предателство, людоедство и други, се превръщат в глупост. Да, цялата работа е в това, че са изроди и ненавиждат всичко нормално. И какво излиза? Че хонтийците също са дегенерати? Това никога не са ни го казвали. А ако не са, значи нашите изроди трябва да ненавиждат и тях, както и нас. А, массаракш! Проклета да е тази логика!

Когато Мак се върна, Гай се нахвърли върху него:

— Ти откъде знаеше, че Рада си е в къщи?

— Е, как така откъде? То си беше ясно.

— Защо тогава не ме предупреди? И защо, массаракш, си развързваш езика пред външни лица? Трийсет и три пъти массаракш…

Мак също се ядоса:

— Че кой тук е чужд, массаракш? Рада ли? Че всички вие с вашия ротмистър за мен сте по-чужди от нея!

— Массаракш! Какво пише в устава за служебната тайна?

— Массаракш и массаракш! Какво си се лепнал за мен? Ами аз как да разбера, че ти не знаеш, че тя си е в къщи! Мислех, че си правиш майтап с мен! И после за какви пък толкова служебни тайни сме говорили?

— Всичко свързано със службата…

— Я върви по дяволите с твоята служба, която трябва да криеш от родната си сестра! И изобщо от когото и да било, массаракш! За вас всичко е тайна, не можеш да се обърнеш, уста не можеш да отвориш!

— И ми крещиш на всичко отгоре! Аз теб, глупако, те уча, а ти ми викаш!

Но Мак вече беше престанал да се сърди. Той мигновено се приближи и Гай не успя да мръдне, когато силни ръце го стиснаха, стаята се завъртя пред очите, таванът стремително се приближи. Гай сподавено ахна, а Мак, който внимателно го носеше с изпънати ръце, се приближи до прозореца и каза:

— Е, къде да те дяна с твоите тайни? Искаш ли през прозореца?

— Що за глупави шеги, массаракш! — извика Гай, трескаво размахвайки ръце в търсене на опора.

— Не искаш ли? Е добре, стой си тук.

Донесе Гай до паравана и го стовари върху леглото на Рада. Той седна, оправи пижамата си и промърмори: „Як е като дявол…“ Той също вече не се сърдеше. Пък и нямаше на кого.

Двамата започнаха да подреждат масата. После Рада донесе тенджерата със супа, а след нея дойде чичо Каан с вечната си бутилка, която, според твърденията му, единствена го спасявала от простуда и други старчески болести. Седнаха и се заеха със супата. Чичото изпи една чашка, подуши въздуха и започна да разказва за своя враг, колегата Шапшу, който пак написал статия за функцията на някаква кост у еди-кой си древен гущер, при това цялото писание било построено върху глупост, не съдържало нищо освен глупости и било писано само за глупаци.

За чичо Каан всички бяха глупаци. Колегите в катедрата бяха глупаци — едни работливи, други мързеливи. Асистентите бяха родени тъпаци, чието място е в планината да пасат говедата, че и с това, по всяка вероятност, не биха се справили. Що се отнася до студентите, то младежта в наши дни сякаш са я подменили, а при това студенти стават най-отбраните глупаци, които придирчивият фабрикант не е пуснал при машините, а знаещият командир е отказал да ги вземе войници. Така че съдбата на науката за изкопаемите животни е предрешена. Гай не съжаляваше за това кой знае колко, притрябвали са ни изкопаеми животни, не ни е до тях днес, пък и не е ясно на кого и за какво някога ще притрябва тази наука. Но Рада много обичаше чичо си, винаги заедно с него се възмущаваше от глупостта на колегата Шапшу и се разстройваше от това, че университетското началство не отпуска средства за експедиции.

Впрочем, разговорът днес тръгна в друга посока. Рада, която — массаракш — все пак беше чула всичко зад паравана, изведнъж попита чичото с какво дегенератите се отличават от нормалните хора. Гай заплашително погледна Мак и предложи на Рада по-добре да чете литература, отколкото да разваля апетита на близките си. Обаче чичото заяви, че тази литература е написана за най-глупавите глупаци. В Департамента за обществена просвета си въобразяват, че всички са невежи като тях самите, ала въпросът за дегенератите съвсем не е толкова прост и маловажен, както се мъчат да го представят, с цел да създадат определено обществено мнение. Ние трябва да бъдем като културните хора, не като нашите самоотвержени, но — уви! — доста необразовани офицери в казармата. Мак предложи за разнообразие днес да бъдат като културните хора. Чичото изпи още една чашка и започна да излага утвърдената в научните среди теория, според която дегенератите не са нищо друго освен нов биологичен вид, появил се в резултат на радиоактивните облъчвания.

— Изродите несъмнено са опасни — обясняваше чичото, вдигнал пръст. — Но те са много по-страшни, отколкото ги представят в твоите евтини брошурки, Гай. Те се борят за място в този свят, за съществуванието на вида си. Тази борба не зависи от никакви социални условия и ще приключи едва тогава, когато от арената на биологическата история слезе или последният човек, или последният дегенерат-мутант. Хонтийското злато е глупост! — крещеше разгорещилият се професор. — Диверсии против системата ПБЗ? Това са глупости! Гледайте на Юг, господа мои! Зад Синята змия! Ето откъде идва истинската опасност. Оттам ще ни нападнат колони от човекоподобни чудовища, за да ни стъпчат и превърнат в нищо! Ти си слепец, Гай. И твоите командири са слепци! Вие не разбирате великото предназначение на нашата страна и историческия подвиг на Неизвестните Отци! Да се спаси човечеството! Да се спаси цивилизацията! Не само един народ, не просто нашите майки и деца, а цялото човечество!

Гай се ядоса и каза, че съдбата на човечеството малко го вълнува. Той не вярва в това кабинетно бълнуване. И ако някой му каже, че има възможност дивите дегенерати да бъдат насъскани срещу Хонти, заобикаляйки нашата страна, той би посветил целия си живот на това. Професорът отново избухна и го нарече сляп слепец. Заяви, че Неизвестните Отци са герои на героите и им се налага да водят наистина неравна борба, щом разполагат само с жалки, слепи изпълнители като Гай. Племенникът реши да не спори с него. Чичото нищо не разбираше от политика и сам в известен смисъл беше изкопаемо животно. Мак се опита да се намеси и започна да разказва за изрода, който още преди войната се борил против властите, но Гай пресече тези опити за разгласяване на служебни тайни и нареди на Рада да поднесе второто. Заповяда на Мак да пусне телевизора. „Много станаха разговорите днес — каза той. — Дайте малко почивка на войника, излязъл в домашен отпуск.“

Но въображението му се бе развихрило, по телевизията показваха някакви глупости. Гай не се удържа и започна да разказва за дивите изроди. За тях той знаеше нещичко — слава богу, три години бе воювал срещу тях, а не се бе крил в тила като някои философи. Рада се обиди за стареца и нарече брат си самохвалко, но чичото и Мак кой знае защо застанаха на негова страна и започнаха да го молят да продължи. Гвардеецът обяви, че повече няма да каже нито дума. Първо, той наистина беше малко обиден, и второ, колкото и да се ровеше в паметта си, не можа да намери никакъв факт, който би опровергал измислиците на стария пияница. Южните дегенерати действително бяха жестоки и безпощадни същества. Те, без да се замислят, и може би дори с удоволствие, при първа възможност ще затрият целия човешки род. Но после си спомни какво беше разказвал веднъж старшината на сто и четиринайсета група смъртници Зеф и с удоволствие поднесе тази теория на чичо си. Рижата мутра твърдеше, че дегенератите проявяват все по-силна активност, защото към тях самите настъпва радиоактивната пустиня и те нямат друг изход, освен с бой да се мъчат да си пробият път в незаразени райони. „Кой ти е казал това? — попита чичото с презрение. На кой идиот можа да му дойде в главата такава примитивна мисъл?“ Гай го погледна злорадо и авторитетно каза:

— Това е мнението на някой си Алу Зеф, лауреат на императорската премия, нашия най-голям медик-психиатър.

— Че къде си се виждал ти с него? — още по-презрително попита чичото. — Да не би в ротната кухня?

Разгорещеният Гай искаше да каже къде се е срещал с него, но си прехапа езика, придаде на лицето си многозначителен израз и с подчертано внимание започна да слуша телевизионния говорител, който съобщаваше прогнозата за времето.

И тук, в разговора пак се намеси Мак, който обяви:

— Аз съм готов да припозная в тези чудовища на юг някаква нова човешка порода, но какво общо има между тях и домовладелеца Ренаду, например? Него също го считат за дегенерат, но явно не е от нова, а, да кажем направо, от доста стара порода.

Гай никога не беше мислил за това и много се зарадва, когато чичото се нагърби да отговори на този въпрос. След като нарече Мак „пън“, чичото започна да обяснява, че скритите, или с други думи градски дегенерати, не са нищо друго освен оцелели в борбата за съществуване останки от новия вид, който почти изцяло е бил унищожен в централния район. Той още помни тези ужаси: как ги убивали още при раждането, понякога заедно с майките. Оцелели само тези, у които новите видове признаци не се проявили външно. Чичо Каан гаврътна пета чашка, съвсем се разгорещи и разви пред слушателите си точен план за тотално медицинско изследване на населението, с който неизбежно трябва да се заемат рано или късно, и по-добре рано, отколкото късно. И никакви изключения! Никакво гледане през пръсти! Плевелите трябва да бъдат изкоренени безпощадно.

С това обядът свърши. Рада започна да мие съдовете, чичото, не дочакал възражения, победоносно огледа всички, запуши шишето и го понесе към кабинета си, като промърмори, че отива да пише отговор на глупака Шапшу. При това, кой знае защо, взе и чашката. Гай се вгледа в овехтялото му сако, в старите кърпени панталони, в замрежените чорапи и в подпетените пантофи. И съжали стареца. Проклета война! Някога на чичото е принадлежал целият апартамент, имал е прислуга, жена, син, разкошни сервизи, много пари, дори имение някакво, а сега притежава само прашен, натъпкан с книги кабинет, който служи и за спалня, и за всичко останало, износени дрехи, самота и забвение. Да. Той придърпа единственото кресло към телевизора, изтегна се и сънливо загледа в екрана. Мак известно време седя до него, после мигновено и безшумно, както само той умееше, изчезна и се появи вече в другия ъгъл. Порови се в малката библиотечка на Гай, извади някакъв учебник и започна да го прелиства прав, облегнат с рамо на гардероба. Рада прибра масата, седна до Гай и започна да плете, поглеждайки от време на време към екрана. В дома се възцари покой, уют и задоволство. Гай задряма.

Присъни му се глупост: хванал е двама дегенерати в един железен тунел, разпитва ги и изведнъж се оказва, че единият е Мак, а вторият с мека и добра усмивка му казва: „Ти си сгрешил, мястото ти е с нас, а твоят ротмистър е просто професионален убиец, без всякакъв патриотизъм и вярност, на него просто му харесва да убива, както ти обичаш супа от скариди.“ И Гай внезапно усети мъчително съмнение, почувства, че сега ще разбере всичко докрай, още една секунда и повече няма да остане нито един неизяснен въпрос. Това непривично състояние беше толкова мъчително, че сърцето му спря и той се събуди.

Мак и Рада тихичко разговаряха за къпане в морето, за пясък и за миди. Той не ги слушаше. Изведнъж го осени мисълта: нима е способен на някакви съмнения, колебания и неувереност? Нали съмнението беше насън. Значи ли това, че и наяве в подобна ситуация би се усъмнил? Известно време той се мъчеше да си спомни подробностите от съня, но те му се изплъзваха като мокър сапун от ръцете. Гай с облекчение помисли, че всичко това са глупости. И когато Рада забеляза, че не спи и го попита според него кое е по-хубаво — морето или реката, той отговори по войнишки като ветерана Дога: „Една добра баня.“

По телевизията излъчваха скучно предаване. Гай предложи да пийнат бира. Рада отиде до кухнята и извади от хладилника две бутилки. Разговаряха за това-онова и някак между другото се изясни, че Мак за последния половин час е изучил учебника по геополитика. Рада се възхити. Гай не повярва. Каза, че за толкова време може да се прелисти книга, може би дори да се прочете, но механично и без всякакво разбиране. Мак поиска проверка. Гай се съгласи. Хванаха се на бас — онзи, който загуби, трябваше да отиде при чичо Каан и да му съобщи, че неговият колега Шапшу е умен човек и прекрасен учен. Гай разтвори учебника на първото попаднало му място, намери контролните въпроси в края на главата и попита: „В какво се състои нравственото благородство на експанзията на нашата държава на север?“ Мак отговори със свои думи, но много близо до текста и добави, че според него тук не става дума за нравствено благородство, а за агресивността на режимите на Хонти и Пандея. Гай се почеса с две ръце по тила, наплюнчи пръст, прелисти няколко страници и попита: „Какъв е средният добив на жито в северозападните райони?“

Мак се засмя и каза, че данни за това в учебника няма. Мак бе казал истината и зарадваната Рада се изплези на брат си. „А какво е средното демографско налягане в устието на Синята змия?“ — попита Гай.

Мак назова цифрата и допустимата грешка, като не пропусна да добави, че понятието „демографско налягане“ му се струва неясно. Във всеки случай той не разбира защо е въведено. Гай започна да обяснява, че демографското налягане е мярка за агресивност, но тук се намеси сестра му и каза, че увърта и иска да се измъкне от по-нататъшната проверка, защото разбира, че работата му е спукана.

На Гай никак не му се ходеше при чичо Каан и за да спечели време, се впусна в препирни. Мак известно време ги слуша, а после изведнъж ни в клин, ни в ръкав заяви, че Рада в никакъв случай не бива отново да става келнерка, а трябва да почне да учи. Гай, зарадван от смяната на темата, извика, че вече хиляда пъти й е говорил същото, и дори й е предлагал да ходатайства да я приемат в женския гвардейски корпус, където от нея ще направят наистина полезен човек. Но разговор не се получи. Мак само поклати глава, а Рада, както и преди, се изказа за женския корпус с най-непочтителни изрази.

Гай не искаше да спори. Хвърли учебника, извади китарата и започна да я настройва. Рада и Максим веднага отместиха масата и застанаха един срещу друг, готови да танцуват. Гай засвири, като едновременно барабанеше с пръсти по китарата. Гледаше ги как танцуват и мислеше, че са много добра двойка, само че няма къде да живеят, и ако се оженят, той ще трябва да се премести в казармата. Е, какво, много капрали живеят в казармата… Впрочем Мак като че не се канеше да се жени. Отнася се към Рада по-скоро като към приятел, само че по-нежно, с уважение, а тя, очевидно, е хлътнала. Как й блестят очите само! И как да не се влюбиш в такова момче? Дори мадам Го, тая дърта, над шейсетгодишна вещица, наднича и се хили, когато Мак минава по коридора. Всички в къщата го обичат, и момчетата също, само дето господин ротмистърът се отнася странно към него, но и той не отрича, че момчето е огън.

Двамата танцуваха до пълна умора. Мак взе от Гай китарата, пренастрои я по своя чудноват маниер и започна да пее странните си планински песни. Всеки път нова — хиляди, но нито една не се повтаря. И ето какво е странното: нито дума не разбираш, а като слушаш, ти се иска ту да заплачеш, ту да се кискаш неудържимо. Някои песни Рада вече беше запомнила и сега се опитваше да приглася. Особено й харесваше една смешна песен (Мак им я преведе) за момичето, което седи на хълма и чака своя приятел, който все не може да стигне до нея — веднъж едно му пречи, после друго. От музиката и песните не чуха позвъняването на външната врата. После в стаята нахълта вестовоят на господин ротмистър Чачу.

— Господин капрал, разрешете да се обърна! — ревна той, поглеждайки накриво към Рада.

Мак спря да свири. Гай каза: „Разрешавам.“

— Господин ротмистърът заповяда вие и кандидатът Сим спешно да се явите в канцеларията на ротата. Колата е долу.

Гай скочи:

— Почакайте ни в колата, сега ще слезем. Обличай се, бързо — каза той на Мак.

Рада пое китарата и застана до прозореца с гръб към тях.

Гай и Мак трескаво се обличаха.

— Как мислиш, защо ни викат? — попита Мак.

— Отде да знам? — промърмори Гай. — Може би учебна тревога…

— Нещо не ми харесва — каза Мак.

Гай го погледна и за всеки случай пусна радиото. Предаваха „празни разговори на делови жени.“ Те се облякоха, стегнаха коланите и Гай каза:

— Рада, ние тръгваме.

— Вървете — рече сестра му, без да се обръща.

— Да вървим, Мак — Гай нахлупи баретата си.

— Обадете се — рече Рада. — Ако се забавите, непременно позвънете.

Тя така и не се обърна.

Вестовоят услужливо отвори вратата пред Гай. Седнаха вътре и потеглиха. Изглежда, работата беше спешна: шофьорът караше бързо, надул сирената на пълна мощност. Гай с известно съжаление си помисли, че вечерта пропадна, а се очертаваше рядко хубава вечер — уютна, домашна, безгрижна. Но такъв е животът на гвардееца. Ако ти заповядат, ще седнеш в танка и ще стреляш — веднага след бутилката бира, след удобната пижама и песничките под акомпанимента на китара. Прекрасен е животът на гвардееца, най-хубавият от всички възможни. Не му трябват нито приятелки, нито съпруги. Прав е Мак, че не иска да се жени за Рада, въпреки че жалко за сестричката, разбира се. Нищо, ще го почака. Ако го обича, ще почака.

Колата се понесе по плаца и спря пред входа на казармата. Гай изскочи и изтича по стъпалата. Пред вратата на канцеларията спря, провери положението на баретата, токата, набързо огледа Мак, закопча му копчето на яката — массаракш, вечно му е разкопчано! — и почука. „Влезте!“ — кресна познатият глас. Гай влезе и се представи. Господин ротмистър Чачу, в сукнена наметка и с фуражка, седеше зад бюрото си. Пушеше и пиеше кафе, а гилзата от снаряд пред него беше пълна с фасове. Отстрани върху бюрото лежаха два автомата. Офицерът бавно се изправи, тежко се опря с две ръце върху масата, втренчи се в Мак и заговори:

— Кандидат Сим! Ти се прояви като извънредно добър боец и верен боен другар. Аз ходатайствах пред командира на бригадата за предсрочното ти повишаване в чин редник от Бойната гвардия. Изпита с огън ти издържа напълно успешно. Остава последното — изпитанието с кръв.

Сърцето на Гай радостно подскочи. Той не очакваше, че всичко ще стане толкова бързо. „Браво на господин ротмистъра! Това се казва стар войн! А аз, глупакът, си въобразявах, че той се заяжда с Мак…“ Гай погледна към Мак и радостта му малко поугасна. Лицето на Мак беше изопнато, очите — широко отворени, всичко според устава, но точно сега не беше нужно толкова строго да се придържа към уставните правила.

— Връчвам ти заповедта, кандидат Сим — продължи Чачу и протегна на Мак листа. — Това е първата писмена заповед, адресирана лично до теб. Прочети и се подпиши.

Мак взе заповедта и я прочете. Сърцето на Гай отново се сви, но вече не от радост, а от някакво тягостно предчувствие. Лицето на приятеля му оставаше все така неподвижно и всичко като че ли беше наред, но той сякаш се поколеба, преди да вземе писалката и да се разпише. Ротмистърът огледа подписа и прибра листчето в планшета си.

— Капрал Гаал — каза той, взимайки от масата запечатан плик. — Върви в караулното помещение и доведи осъдените. Вземи автомата… не, не този, а крайния…

Гай взе плика, преметна автомата през рамото си, обърна се кръгом и тръгна към вратата. Успя да чуе как господин ротмистърът казва на Мак: „Няма нищо, кандидате, не се страхувай. Страшно е само първия път…“

Гай се затича през плаца към зданието на казармения затвор, връчи на началника на караула плика, разписа се където трябва, получи лично необходимите разписки, след което му доведоха арестантите. Това бяха вчерашните заговорници — дебелият чичко, на когото Мак изкълчи пръстите, и жената. Массаракш, само това липсваше! Жената… това не е за Мак. Гай изведе арестуваните на плаца и ги подкара към казармата. Мъжът преплиташе крака и все разтриваше ръката си, а жената вървеше права, като че глътнала бастун, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на жакета си и като че ли нищо не виждаше и не чуваше. Массаракш, а защо всъщност това не е за Мак? По дяволите! Тая жена е също такава гадина, каквато и мъжът. От къде на къде ще й даваме някакви привилегии? И защо, массаракш, ще правим отстъпки на кандидат Сим? Нека свиква, массаракш и массаракш!

Господин Чачу и Мак бяха вече в колата. Ротмистърът седеше зад кормилото, Мак на задната седалка с автомата между коленете. Той отвори вратата и арестуваните влязоха вътре.

— На пода! — изкомандва Гай.

Те послушно седнаха на железния под, а Гай на седалката срещу Мак. Опита се да срещне погледа му, но приятелят му гледаше осъдените. Не, зяпаше жената, която се бе свила на пода, обхванала с ръце коленете си. Офицерът, без да се обръща, попита:

— Готови ли сте? — и колата потегли.

По пътя не разговаряха. Господин ротмистърът караше с безумна скорост — явно искаше да приключи всичко преди смрачаване, защо да протака? Мак се взираше в жената, сякаш искаше да срещне погледа й, а Гай се мъчеше да погледне Мак в очите. Осъдените все се хващаха един за друг и подскачаха на пода. Дебелият се опита да заговори жената, но Гай му се скара.

Колата излезе от града, мина през южната застава и веднага сви към един изоставен черен път — много, много познат! — водещ към Розовите пещери. Таратайката подскачаше и беше трудно да се държиш. Мак не желаеше да вдигне очи, а на всичко отгоре тези полупокойници се хващаха за коленете им, за да се спасят от ужасното друсане. Гай най-сетне не издържа и ритна дебелака с върха на ботуша под ребрата, но това не помогна — онзи продължи да се хваща. Ротмистърът зави още веднъж, рязко натисна спирачките и колата бавно, внимателно навлезе в кариерата. Офицерът изключи двигателя и изкомандва: „Излизай!“

Беше вече около деветнайсет часа, над кариерата бе паднала лека вечерна мъгла, ерозиралите каменни стени светеха с розов оттенък. Някога тук бяха добивали мрамор. А на кого е притрябвал сега мрамор?

Работата отиваше към края си. Мак продължаваше да се държи като идеален войник: нито едно излишно движение, лицето му бе равнодушно и безизразно, а очите — устремени към началството, в очакване на заповед. Дебелият се държеше добре, с достойнство. С него явно нямаше да имат грижи. А виж, жената съвсем се скапа. Трескаво стискаше юмруци, притискаше ги към гърдите си и отново ги отпускаше. Гай си помисли, че сигурно ще изпадне в истерия, но едва ли ще се наложи да я влачат към мястото на екзекуцията.

Господин ротмистърът запали цигара, погледна небето и каза на Мак:

— Води ги по тая пътека. Като стигнеш пещерите, сам ще прецениш къде да ги изправиш. Когато свършиш, непременно ги провери и при необходимост ги довърши с контролен изстрел. Знаеш ли какво е контролен изстрел?

— Тъй вярно — вдървено произнесе Мак.

— Лъжеш, не знаеш. Стреля се в главата. Действай, кандидате. Ще се върнеш тук вече редник.

Жената изведнъж каза:

— Ако между вас има поне един човек… съобщете на майка ми… Село Патици, номер две… това е съвсем близо… Тя се казва…

— Не се унижавай — басово я посъветва дебелият.

— Тя се казва Или Тадер…

— Не се моли — повиши глас дебелакът и господин ротмистърът, без да замахва го удари с юмрук в лицето. Мъжът млъкна, хвана се за бузата и с омраза го погледна.

— Действай, кандидате — повтори офицерът.

Мак се обърна към осъдените и направи подканващо движение с автомата. Те тръгнаха по пътеката. Жената се обърна и още веднъж извика:

— Село Патици, номер две, Или Тадер!

С насочен автомат Мак бавно вървеше подир осъдените. Ротмистърът отвори вратата, седна зад кормилото, изпъна крака и каза:

— Така, ще почакаме четвърт час.

— Тъй вярно, господин ротмистър — машинално отговори Гай. Той гледаше подир Мак дотогава, докато цялата група не се скри зад розовеещата издатина. „На връщане трябва да купим водка — помисли си той. — Нека се напие. Казват, че помага.“

— Можеш да пушиш, капрале — разреши офицерът.

— Благодаря, господин ротмистър, аз не пуша.

Другият се изплю надалече през зъби.

— Не се ли боиш, че ще се разочароваш от приятеля си?

— Съвсем не — каза нерешително Гай. — Въпреки че, с ваше позволение, много съжалявам, че му се падна жената. Той е планинец, а там, у тях…

— Той е толкова планинец, колкото и ние с теб — каза господин ротмистърът. — И не е работата в жените… Впрочем, ще видим. С какво се занимавахте, когато ви повикаха?

— Пеехме хорово, господин ротмистър.

— И какво именно пеехте?

— Планински песни, господин ротмистър. Той знае много.

Ротмистърът излезе от колата и се заразхожда мълчаливо напред-назад. След десетина минути започна да си подсвирква „Гвардейски марш“. Гай чакаше изстрелите; такива не се чуха и той започна да се безпокои. Да избягат от Мак е немислимо. Да го обезоръжат е още по-невъзможно. Но тогава защо не стреля? Може би ги е повел по-далече от обичайното място? Там мирише доста, гробарите обикновено не заравят дълбоко, а Мак има прекалено силно обоняние… Той само заради гнусливостта си е способен да измине пет километра повече.

— Гледай ти… — каза ротмистърът и спря. — Това е всичко, капрал Гаал. Боя се, че няма да дочакаме твоето приятелче. И боя се, че за последен път те наричам капрал.

Гай с изумление го погледна. Господин ротмистърът се ухили.

— Е, какво зяпаш? Какво се пулиш като теле в железница? Твоят приятел избяга, дезертира, той е страхливец и изменник! Разбра ли, редник Гаал?

Гвардеецът беше поразен. Не толкова от думите на ротмистъра, колкото от тона му. Офицерът беше във възторг. Той тържествуваше. Изглеждаше така, сякаш беше спечелил бас. Гай машинално погледна към кариерата и изведнъж видя Мак. Той се връщаше сам и носеше автомата в ръка за ремъка.

Ротмистърът видя Мак, слиса се и пресипнало възкликна:

— Массаракш!

Замълчаха и гледаха как Мак се приближава бавно, леко стъпвайки по натрошения чакъл, със спокойно, добродушно лице със странни очи. В главата на Гай настъпи бъркотия: нали изстрели не се чуха. Нима ги е удушил, или ги е пребил с приклад?

Мак така да убие жената? Не, глупости… Но нали нямаше стрелба…

На пет крачки от тях младежът спря и, гледайки ротмистъра в лицето, хвърли автомата в краката му.

— Сбогом, господин ротмистър — рече той. — Пуснах онези нещастници, сега искам и аз да си отида. Ето ви оръжието, ето ви дрехите…

Той се обърна към приятеля си и, разкопчавайки колана, каза:

— Гай, това е мръсна работа. Те са ни лъгали.

Смъкна ботушите и униформата си, сгъна я и остана така, както Гай го беше видял за първи път на южната граница — почти гол, само по сребристи шорти, дори без обувки. Приближи се до колата и постави вързопа върху предния капак. Гай се ужаси. Погледна господин ротмистъра и се изплаши още повече.

— Господин ротмистър! — извика той. — Недейте! Той е полудял! Отново…

— Кандидат Сим! — ревна Чачу, с ръка върху кобура. — Веднага влезте в колата! Арестуван сте.

— Не — каза Мак. — Само така ви се струва. Аз съм свободен. Дойдох за Гай. Да вървим, Гай! Лъгали са те тези мръсници. Преди само се съмнявах, но сега съм сигурен. Да вървим.

Гай завъртя глава. Искаше нещо да каже, да обясни, но нямаше време и думи. Офицерът извади пистолета и кресна:

— Кандидат Сим! В колата!

— Ще дойдеш ли? — попита Мак.

Гай отново завъртя глава. Гледаше пистолета в ръката на господин ротмистъра и мислеше само едно, и знаеше само едно — Мак сега ще бъде убит. И не разбираше какво трябва да направи.

— Добре — каза Мак. — Аз ще те намеря. Ще узная всичко и ще те намеря. Твоето място не е тук… Целуни Рада.

Обърна се и тръгна, все така леко стъпвайки по чакъла с боси крака, сякаш бе с ботуши, а Гай, треперещ като в треска, мълчаливо гледаше широкия му триъгълен гръб, чакаше изстрела и дупката под лявата лопатка.

— Кандидат Сим — каза господин ротмистърът, без да повишава глас — Заповядвам ви да се върнете. Ще стрелям.

Мак спря и отново се обърна към него.

— Така ли? — попита той. — По мен? Защо? Впрочем, няма значение… Дайте тук пистолета.

Онзи държеше оръжието до бедрото си и насочи дулото към Мак.

— Броя до три — каза той. — Влизай в колата, кандидате. Едно!

— Я дайте пистолета — каза Мак, като протегна ръка и тръгна към него.

— Две!

— Не! — изкрещя Гай.

Господин ротмистърът стреля. Мак вече беше близо.

Гай видя как куршумът се заби в рамото на приятеля му и как той се олюля, сякаш се беше блъснал в препятствие.

— Глупак! — възкликна Мак. — Дайте тук оръжието, злобен глупак!

Той не спря. Вървеше срещу ротмистъра, протегнал ръка към револвера, и от дупката в рамото изведнъж плисна кръв. А Чачу издаде странен скърцащ звук, отстъпи и много бързо три пъти подред стреля в широките мургави гърди. Изстрелите отхвърлиха Мак назад, той падна на гръб, веднага скочи, отново рухна, приповдигна се и господин ротмистърът, присядайки от напрежение, изстреля по него още три куршума. Мак се преобърна по корем и застина.

Всичко се завъртя пред очите на Гай и той приседна на стъпалото на колата. Краката не го държаха. В ушите му още звучеше отвратителното плътно хрущене, с което куршумите се забиваха в тялото на този странен и обичан от него човек. После дойде на себе си, но още малко поседя, не смеейки да се изправи на крака.

Мургавото тяло на Мак лежеше сред бяло-розовите камъни, самото то неподвижно като камък. Офицерът стоеше на предишното си място и, държейки в готовност пистолета, жадно пушеше. Към Гай не поглеждаше, изсмука цигарата до края, до самите устни, опари се, хвърли фаса и направи две крачки към убития. Но втората крачка беше много къса. Чачу така и не посмя да се приближи повече. Произведе контролен изстрел от десетина метра, но не улучи. Гай видя как каменни късчета се разхвърчаха до главата на Мак.

— Массаракш — изсъска господин ротмистърът и започна да пъха пистолета в кобура.

Прибира го дълго, все не успяваше да закопчае кобура, а после се доближи до Гай, хвана го с осакатената си ръка за мундира, рязко го изправи и шумно дишайки в лицето му, произнесе провлачено като пиян.

— Добре. Ще си останеш капрал. Но в Гвардията повече нямаш работа… Ще напишеш рапорт за прехвърляне в армията. Хайде в колата.

— Тук мирише лошо — каза Папа.

— Така ли? Не усещам — рече Свекъра.

— Смърди, смърди — потвърди с отвращение Девера. — На нещо гнило. Като на сметище.

— Сигурно стените са изгнили — реши Папа.

— Вчера видях нов танк — каза Тъста. — „Вампир“, идеално се затваря херметически. С термична бариера до хиляда градуса.

— Те сигурно още при покойния император са изгнили — каза Папа.

— Той утвърди ли? — попита Шурея Тъста.

— Да — потвърди Шурея.

— Десет машини в денонощие произвеждат вече — похвали се Свекъра.

— Заради вашите танкове скоро без гащи ще останем — каза Девера с отвращение.

— По-добре без гащи, отколкото без танкове — възрази Тъста.

— Както си беше полковник, така си остана такъв — заяде се Девера. — На тебе ти дай с танкове да си играеш…

— Зъб ме боли — каза замислено Папа. — Страннико, нима е толкова трудно да се измисли безболезнен начин на зъболечение?

— Можем да помислим — отвърна Странника.

— Ти по-добре помисли за тежките системи — сърдито рече Шурея.

— И за тях може да се помисли — съгласи се Странника.

— Хайде днес да не разговаряме за тежките системи — предложи Папа. — Не е време за това.

— Според мен точно сега е време — възрази Шурея. — Пандейците докараха на хонтийската граница още една дивизия.

— Теб какво те засяга това? — с отвращение попита Девера.

— Най-пряко ме засяга — отвърна Шурея. — Обмислям следния вариант: ако пандейците се намесят в хонтийския конфликт и бързичко поставят там свой човек, ще се получи един обединен фронт от петдесет милиона срещу нашите четирийсет.

— Аз бих дал повече пари, за да се намесят в конфликта — рече Девера. — Казвам ви, че който закачи Хонти, е загубил.

— Зависи как го направи — тихо промърмори Свекъра. — Ако е деликатно, с малки сили и без да се увлича — удря и отстъпва, щом те престанат да се карат…

— В края на краищата какво ни трябва? — попита Тъста. — Или обединените хонтийци, или нашите хонтийци или мъртвите хонтийци… Във всеки случай без нападение няма да минем. Ще се договорим да нападнем, а останалото са вече подробности… За всеки вариант вече имаме изготвени планове.

— Явно си решил да ни оставиш без гащи — заяде се Девера. — Държиш да го направиш, само и само да има ордени. Защо ти е обединена Хонти, като можем да имаме разединена Пандея?

— Пристъп на детективско бълнуване — отбеляза Шурея, без да се обръща конкретно към някого.

— Не е смешно — каза Девера. — Аз не предлагам нереални варианти. Ако го казвам, значи имам основания.

— Едва ли имаш сериозни причини — меко възрази Свекъра. — Просто те съблазняват евтините решения, разбирам те, но северния проблем с малко средства няма да решиш. Там не вървят превратите. Девера, който беше преди теб, разедини Хонти, а сега се налага ние да я обединяваме. Превратите са си преврати, но така можем и до революция да я докараме. При тях не е като при нас.

— Ти защо мълчиш, Умнико? — попита Папа. — Нали си ни Умник.

— Когато говорят Отците, благоразумните деца мълчат — отговори Умника и се усмихна.

— Хайде, говори.

— Аз не съм политик — заяви Умника. Всички се засмяха, Тъста дори се задави. — Наистина, господа, няма нищо смешно. Аз действително съм само един тесен специалист. И като такъв мога само да съобщя, че по мои данни армейското офицерство е настроено в полза на войната.

— Така ли? — учуди се Папа и го погледна втренчено. — И откъде знаеш?

— Прости ми, Папа, но сега моментът е много удобен за атака, защото превъоръжаването на армията завършва.

— Добре де, добре — каза Папа добродушно. — После с теб ще поговорим за това.

— Не е необходимо после да обсъждате — възрази Свекъра. — Тук всички сме свои и специалистът е длъжен да изкаже мнението си. Държим на това.

— Заговорихме за специалисти — каза Папа. — Защо не виждам Дърдавеца?

— Той инспектира планинския отбранителен пояс — обясни Тъста. — Но неговото мнение ни е известно. Страхува се за армията, сякаш тя е негова собственост.

— Да — каза Папа. — Планините са сериозно нещо. Шурей, ти ли ми каза, че в Гвардията са разкрили един планински шпионин? Да, мили господа, Северът си е Север, но на изток имаме планини, а зад тях е океанът. Със Севера ще се справим някак си… Искате да воювате? Може, макар че… Колко време ще е нужно, Страннико?

— Около десет дни.

— Значи пет-шест дни може да се повоюва…

— Планът за дълбоко нахлуване предвижда разгром на Хонти за осем денонощия — съобщи Тъста.

— Планът е добър — одобри Тъста. — Ами добре, да решаваме тогава… Струва ми се, че ти, Страннико, си против нахлуването?

— Това не ме засяга.

— Добре — каза Папа. — Остани против. Девере, да се присъединим ли към болшинството?

— А! — възкликна Девера с отвращение. — Правете каквото искате… Той се изплаши от революцията.

— Папа! — каза Свекъра тържествено. — Знаех си, че ще бъдеш с нас!

— Че как иначе! — каза Папа. — Закъде съм без вас? Спомням си, че имах в хонтийското генерал-губернаторство някакви медни рудници. Интересно ми е какво е станало с тях? Да, Умнико! Сигурно трябва да се погрижим и за общественото мнение. Ти вероятно вече си измислил нещо, нали си Умник.

— Разбира се, Папа, всичко е готово.

— Някакво покушение ли е? Или нападение срещу кула? Още сега върви и подготви материалите до нощес, а ние тук ще обсъдим сроковете.

— Какво искаше да ни съобщиш за Мехура, Страннико?