Част четвъртаВъзпитаник

13

Началният изстрел разби веригата му и за пръв път от над двадесет години то напусна отъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в гората и започна бавно да се завърта на място, стоварвайки с пращене широкото си чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато се показа необятното мръсно чело с люлеещи се на ръждясалите нитове железни листове, Зеф акуратно и точно, така че, пази Боже, да не улучи реактора, изстреля фугасен заряд в двигателя — в мускулите му, в сухожилията му, в нервните му възли — и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си кълбо нажежен дим и спря завинаги. Но в нечистите му бронирани недра нещо още живееше, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат ненужни сигнали, да се включват и в същия миг да се изключват аварийните системи. Съскаха и плюеха пяна. То цялото още трепереше, едва-едва дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана оса се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се обърна и тръгна към гората, влачейки гранатомета за ремъка. Максим и Глигана тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си беше набелязал още на идване. Легнаха в тревата и Зеф каза: „Хайде да изпушим по една.“

Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и също запали. Максим лежеше, опрял брадичка върху ръцете си, и между редките дървета гледаше как умираше железният дракон — жално дрънчеше с някакви последни зъбчатки, със свистене изпускаше от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.

— Така и само така — каза Зеф с наставнически тон. — А ако правиш другояче, ще ти откъсна ушите.

— Защо? — попита Максим. — Аз исках да го спра.

— Затова — отговори Зеф, — защото гранатата можеше да рикошира в ракетата, и отивахме на кино.

— Аз целех веригата.

— А трябва да стреляш в челото — каза Зеф и дръпна от цигарата. — И въобще, докато си новак, не си пъхай гагата никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?

— Да — каза Максим.

Всички тия поучения на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не го интересуваше особено. Интересуваше го Глигана. Но той, както винаги, равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се искаше на Максим.

Когато преди седмица новопристигналите възпитаници бяха строени пред бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринайсети сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна огнената брада и квадратната набита фигура. Стана му приятно, че са го познали в тази тълпа, където никой не го беше грижа за останалите и никой от никого не се интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че Зеф — бившият знаменит психиатър Алу Зеф, образован и интелигентен човек, нямащ нищо общо с криминалната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон — някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му посочи място на наровете до едноръкия Глиган, Максим реши, че съдбата му окончателно е определена. Но скоро разбра, че греши. Глигана не пожела да разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата, за взрива на кулата, за процеса, между прозевките неопределено промърмори: „Какви ли не работи стават…“, легна и се обърна на другата страна. Максим се почувства измамен и тогава на нара се качи Зеф. „Добре се наплюсках преди малко“ — съобщи той на Максим, и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна натрапчивост да подпитва за имена и явки. Може някога да е бил знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би дори имаше някакво отношение към съпротивата, но сега правеше впечатление на обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди лягане да обработи глупавия новобранец. Максим с мъка се отърва от него, а когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, още дълго лежа с отворени очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.

Нервите му вече не издържаха. Спомни си процеса, явно подготвен още преди групата да получи заповед да нападне кулата, писмените доноси на някакъв мерзавец, който знаеше за тях всичко и може би дори беше член на групата, филма, заснет от кулата по време на нападението, и своя срам, когато на екрана видя себе си, стрелящ с автомат по прожекторите, осветяващи сцената на този страшен спектакъл… В плътно затворената барака беше отвратително задушно, хапеха паразити, възпитаниците бълнуваха, а в отсрещния ъгъл на светлината на саморъчна свещ няколко криминални играеха на карти и дрезгаво си крещяха един на друг.

А на следващия ден гората също измами Максим. Тук не можеше да се стъпи, без да се натъкнеш на желязо, на мъртво ръждясало желязо, на тайно мърдащо, целещо се желязо, готово всяка минута да убива, на движещо се желязо, сляпо и тъпо разравящо останките от пътищата. Земята и тревата дъхаха на ръжда, в дъното на овразите се събираха радиоактивни локви, птиците не пееха, а пресипнало виеха като в предсмъртна мъка, нямаше животни, нямаше дори горска тишина — ту отляво, ту отдясно гърмяха и трещяха взривове, между клоните се кълбеше сивкав дим, а поривите на вятъра донасяха рев на износени двигатели…

И така тръгна: ден-нощ, ден-нощ. През деня отиваха в гората, която всъщност беше някогашен укрепен район. Буквално бе натъпкана с автоматични бойни устройства, самоходни оръдия, ракети на вериги, огнепръскачки, газохвъргачки — и всичко това не беше умряло за изтеклите повече от двайсет години, продължаваше да живее своя ненужен механичен живот, продължаваше да се цели, насочва, да изригва олово, огън, смърт. И всичко това трябваше да бъде задушено, взривено, убито, за да се разчисти трасето за строеж на нови кули. Нощем Глигана продължаваше да мълчи, а Зеф отново и отново досаждаше на Максим с разпити и биваше ту праволинеен до глупост, ту невероятно хитроумен и ловък. И имаше груба храна, и звучаха странните песни на възпитаниците, и гвардейците биеха някого по лицето, и два пъти на ден всички в бараките и в гората се гърчеха от лъчеви удари, а вятърът люлееше обесени бегълци…

Ден-нощ, ден-нощ…

— Защо искахте да го спрете? — изведнъж попита Глигана.

Максим бързо седна. Това беше първият въпрос, който му задаваше едноръкият.

— Исках да видя как е направен.

— Да не смятате да бягате?

Максим хвърли поглед към Зеф и каза:

— Е, не, защо? Все пак е танк, бойна машина…

— А за какво ви е притрябвала бойна машина? — попита Глигана. Държеше се така, сякаш рижият провокатор отсъстваше.

— Не знам — призна Максим. — Над това трябва още да помисля. Много такива ли има тук?

— Много — намеси се рижият провокатор. — И машини има много, и глупаци достатъчно… — той се прозина. — Колко пъти вече се опитваха. Пъхнат се вътре, поровят се, поровят се и се откажат. А един глупак — такъв като тебе — взе, че хвръкна във въздуха.

— Нищо, аз няма да хвръкна — студено каза Максим. — Тази машина не е от сложните.

— А за какво ви е все пак? — попита едноръкият. Той пушеше, легнал по гръб, хванал цигарата в изкуствените си пръсти. — Да речем, че я оправите. После какво?

— Ще пробива през моста — каза Зеф и се изхили.

— А защо не? — попита Максим. Направо не знаеше как да се държи. Този рижият като че ли все пак не е провокатор. Массаракш, какво изведнъж се лепнаха за него?

— Не можете да стигнете до моста — каза едноръкият. — Трийсет и три пъти ще ви застрелят по пътя. Дори да стигнете, ще видите, че мостът е вдигнат.

— А по дъното на реката?

— Реката е радиоактивна — каза Зеф и плю. — Ако беше нормална река, нямаше да има нужда от никакви танкове. Преплувай я където искаш, бреговете не се охраняват. — Той отново плю. — Впрочем, в такъв случай щяха да се охраняват… Така че не размахвай ръце, младежо. След като си попаднал тук задълго, приспособявай се. Ако свикнеш, ще оживееш. А ако не слушаш възрастните, още днес може да се видиш със Световното светило…

— Да се избяга не е трудно — каза Максим. — Аз мога да избягам още сега, веднага…

— Я го виж ти! — възкликна Зеф.

— … и ако имате намерение все така да си играете на конспирация… — продължи Максим, като демонстративно се обърна само към Глигана, но Зеф отново го прекъсна:

— Аз имам намерение да изпълня днешната норма — заяви той и стана. — Иначе няма да ни дадат да кльопаме. Хайде!

Тръгна напред, клатушкайки се между дърветата, а Максим попита едноръкия:

— Нима и той е политически?

Мъжът бързо го изгледа и отговори:

— Не, разбира се! От къде на къде.

Те тръгнаха подир Зеф, стараейки се да стъпват стъпка в стъпка. Максим вървеше последен.

— За какво е тук тогава?

— За неправилно пресичане на улицата — отговори едноръкият и Максим изгуби желание да разговаря.

Не бяха изминали и стотина крачки, когато Зеф изкомандва: „Стой!“ — и работата започна. „Легни!“ — изкрещя Зеф. Те се хвърлиха по лице върху земята, а дебелото дърво пред тях с протяжно скърцане се завъртя, подаде се тънко оръдейно дуло, което помръдна наляво-надясно, прицелвайки се, после нещо забръмча, чу се щракане и от черната дупка лениво изпълзя облаче жълтеникав дим. „Скапано се е“ — делово каза Зеф и стана пръв, отърсвайки панталона си. Взривиха дървото с оръдието. После имаше минно поле, после хълм-капан с картечница, която не беше развалена и дълго ги притискаше към земята, трещейки така, че кънтеше цялата гора; после имаше истинска джунгла от бодлива тел, едвам се промъкнаха, а когато все пак я преодоляха, по тях откриха огън някъде отгоре, всичко наоколо експлодираше и гореше. Максим нищо не разбираше, едноръкият мълчаливо и спокойно лежеше по корем, а Зеф стреляше с гранатомета по небето и изведнъж закрещя: „Бегом след мен!“ — и те хукнаха, а там, където бяха току-що, избухна пожар. Зеф сипеше страшни проклятия, едноръкият се подсмиваше. Навлязоха в гъсталака, но изведнъж нещо засвири, засъска, между клоните се събраха зелени облаци отровен газ и отново трябваше да бягат, да се промъкват през храстите, Зеф отново сипеше страшни проклятия, а на едноръкия мъчително му се повдигаше…

Най-сетне Зеф се измори и обяви почивка. Запалиха огън и Максим, като най-младши, се зае с обяда — супа от консерви, която трябваше да се свари в същото онова котле. Зеф и едноръкият — изпоцапани, изподрани — лежаха наблизо и пушеха. Глигана изглеждаше съвсем измъчен; беше вече стар и му беше най-тежко.

— Не мога да си представя — каза Максим — как сме успели да загубим войната при такова количество техника на квадратен метър.

— От къде на къде сме я загубили? — лениво попита Зеф.

— Не сме я спечелили — каза Максим. — Победителите не живеят така.

— В съвременната война няма победители — отбеляза едноръкият. — Тази война я загубиха всички. Спечелиха само Неизвестните Отци.

— На тях също не им е лесно — каза Максим, бъркайки супата.

— Да — сериозно рече Зеф. — Заради безсънните нощи и мъчителните размисли за съдбините на народа… Уморени и добри, всевиждащи и всеразбиращи… Массаракш, отдавна не съм чел вестници и вече забравих как бе по-нататък…

— Верни и добри — поправи го едноръкият. — Отдали се изцяло на прогреса и борбата с хаоса.

— Отвикнах вече от такива разговори — призна Зеф. — Тук при нас повечето са мутри и дебеловрати… Ей, момче, как те викаха…

— Максим.

— Да бе, вярно. Ти, Мак, бъркай повече. Мисли му, ако загори.

Максим бъркаше. После Зеф заяви, че е достатъчно, няма вече сили да чака. В пълно мълчание изядоха супата. Максим чувстваше, че нещо се е променило, нещо ще бъде казано днес. Но след обяда едноръкият отново легна и заби поглед в небето, а Зеф с нечленоразделно мърморене взе котлето и започна да обира дъното с хлебна коричка. „Да можеше да застреляме нещо… — мърмореше той. — Празен ми е стомахът, като че ли не съм ял… само ми се събуди апетитът…“ Чувствайки се неловко, Максим се опита да почне разговор за възможността да се ловува по тия места, но никой не подхвана. Едноръкият лежеше със затворени очи, изглежда, че спеше, а Зеф изслуша до края съображенията на Максим и само промърмори: „Какъв лов, бе, всичко тук е заразено, радиоактивно…“ И също се просна по гръб.

Младежът въздъхна, взе котлето и се промъкна към близкото ручейче. Водата беше прозрачна, изглеждаше чиста и вкусна, така че му се прииска да пийне и той загреба с шепа. Уви, котлето тук не биваше да се мие, нямаше и смисъл да пие: ручейчето беше радиоактивно. Максим приклекна, остави съдинката до себе си и се замисли.

Отначало кой знае защо се сети как Рада миеше съдовете след ядене и никога не му позволяваше да й помага под нелепия предлог, че това е женска работа. Спомни си, че тя го обича, и се почувства горд, защото досега нито една жена не го беше обичала. Много му се прииска да я види, но веднага с крайна непоследователност си помисли — добре, че я няма. Тук не е място за нея, не е място дори за най-лошите мъже, тук трябва да се докарат двадесет хиляди киберчистачи, или може би просто тази гора трябва да се анихилира заедно с всичко в нея и на нейно място да се отгледа нова — весела или дори мрачна, но чиста.

После му дойде наум, че е изпратен тук завинаги и се учуди на наивността на онези, които го заточиха и си въобразиха, че доброволно ще живее тук и на всичко отгоре ще им помага да строят в тая гора лъчеви кули. В арестантския вагон разправяха, че горите се простират стотици километри на юг, а военна техника се среща дори и в пустинята… „Не, тук няма да остана. Массаракш, вчера събарях тези кули, а днес да разчиствам място за тях, как пък не! Стига ми! До гуша ми дойде от глупости.“

„Глигана ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен — не. А аз нямам доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Глигана също така достатъчно подозрителен, както ми се струва Зеф на мен. Е добре, едноръкият не ми вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с Генерала или Копитото, но това е твърде малко вероятно. Без съмнение мога да опитам да събера група от непознати, но — массаракш! — хайде да бъда честен пред себе си — не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм доверчив… Чакай, нека си изясня задачата. Какво искам всъщност?“

Няколко минути той изясняваше задачата. Получи се следното: трябва да свали Неизвестните Отци. Ако са военни, нека да служат в армията, а ако са финансисти, нека се занимават с финанси, каквото и да значи това. Да се състави демократично правителство — той повече или по-малко имаше представа какво означава демократично правителство и дори си даваше сметка, че републиката ще бъде поначало буржоазно-демократична, тя няма да реши всички проблеми, но ще прекрати беззаконието и няма да прави безсмислени разходи за кули и за подготовка на война. Впрочем той честно си призна, че си представя ясно само първата част от своята програма — свалянето на тиранията. Какво ще стане по-нататък, си представяше доста смътно. Нещо повече: дори не беше сигурен, че широките народни маси ще подкрепят идеята му за преврат. Неизвестните Отци бяха абсолютно нагли лъжци и мерзавци, но неясно защо се ползваха сред народа с несъмнена популярност. „Добре де, няма да гледам толкова надалече. Нека да видя какво стои между мен и дебелите вратове на Неизвестните Отци. Първо, въоръжените сили, добре дресираната Гвардия и армията, за която зная само, че някъде там, в една наказателна рота (странен термин!), служи Гай. Второ, и което е по-съществено, самата анонимност на Неизвестните Отци. Кои са те? Къде да ги търся? Откъде са се взели, къде се намират, как стават такива? Опита се да си спомни как е било на Земята по времето на революциите и диктатурите… Массаракш! Помня само възловите дати, най-главните имена, най-общата разстановка на силите, а са ми нужни подробности, аналогии и прецеденти… Например фашизмът. Как е било тогава? Помня, че беше гадно да чета и слушам за него. Имаше някакъв Гилмар, отвратителен като паяк кръвопиец. Чакай де, значи това не е било анонимно правителство… Да, много малко неща си спомням. Но това е било толкова отдавна и е било толкова гнусно, и кой би предположил, че ще се забъркам в такава каша? Да бяха тук чичковците от Галактическата сигурност или от Института по експериментална история, бързо биха си изяснили положението. Дали да не опитам да конструирам предавател?“ Тъжно се засмя, като си спомни, че веднъж вече е мислил за предавател тук, в този район при това. Не, очевидно трябва да разчита само на себе си. Добре. Срещу армията има само едно оръжие — друга армия. Срещу анонимността и загадъчността — разузнаване. Много просто.

„Във всеки случай трябва да се махна оттук. Ще се опитам да събера някаква група, но ако не стане, ще избягам сам. И обезателно с танк.

Тук има оръжие за сто армии… Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък е и автоматично, но трябва да опитам да го приспособя… Нима Глигана няма да ми повярва?“ — помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня. Зеф и Глигана не спяха, а лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза „Стига!“ и стана. Вирна рижата си брада, опули очи и закрещя:

— Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш? Трябва да работим, че няма да ни дадат кльопачка, трийсет и три массаракша!

И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той изкрещя по човек с пълен глас:

— Да ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго, освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас — плюскане, плюскане, плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като сте умрели от глад!

Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен със зяпнали уста, после се закиска така, че цялата гора закънтя. Едноръкият му пригласяше — това се виждаше, но не можеше да се чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.

— Массаракш! — изхърка накрая Зеф. — Това се казва гласище!… Не, приятелю — обърна се той към Глигана — ти помни какво ти казах. Впрочем, казах вече: стига… Стани! — кресна той. — Напред, ако искате… хм… да плюскате довечера.

И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата им картечниците, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ, отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф хъркаше към Максим: „Напред, напред! Ако искаш да плюскаш — напред!“, а едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далече зад тях, опирайки се на минотърсача като на патерица…

За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя. Младежът избърса потта от изцапаното си чело с мръсния си ръкав, бавно се приближи и спря на ръба на мрачна тясна дупка, скрита в тревата. Тя бе дълбока, непрогледна, лъхаше на студ и влага, нищо не се виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни. Накуцвайки, Глигана се приближи, също надникна вътре и попита: „Той там ли е? Какво прави вътре?“

— Зеф! — извика Максим и се наведе. — Къде сте?

Отдолу прокънтя:

— Слизайте тук! Скачайте, меко е…

Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:

— Не е за мен това. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна въже.

— Кой е тук? — изведнъж закрещя Зеф. — Ще стрелям, массаракш!

Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти веднага затъна до колене в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо. Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.

— Ела насам, Мак, тук има някой — крещеше Зеф. — Глигане! Скачай!

Мъжът отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.

— Както искаш — каза Зеф. — Но според мен това е Крепостта. После ще съжаляваш…

Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб и, изглежда, пак му се повдигаше, не му беше до Крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени. Дупката в тавана беше или вентилационен отвор, или нещо друго. Зеф стоеше на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето наоколо.

— Какво е това тук? — попита Максим.

— Че отде да знам? — заядливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво представлява Крепостта?

— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.

— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.

— Човек ли?

— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…

Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.

— Странни следи — каза той.

— Да, приятелю — Зеф се огледа. — Такива и аз не съм виждал.

— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.

— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше и отразяваше светлината — завой или стена. — Ще отидем ли да погледнем?

— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.

В подземието цареше влажна, плътна тишина, но в коридора имаше нещо живо. Имаше някой там, отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената — някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.

— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.

— Добре би било.

— Защо?

— За да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом говорят, откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…

— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.

— Нали? Хм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят остатъците от гарнизона или… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила. В разгара на войната те се обявили за неутрални, разбираш ли, затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се напъха при тях…

— А могат ли?

— Ако това е Крепостта, могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много с възможно да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог командвал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказва…

Максим отново се вслуша.

— Не — каза той уверено. — Там няма нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?

— Какво „или“?

— Вие казахте, че тук има или остатъци от гарнизона, или?…

— Ааа, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.

Зеф зареди гранатомета, вдигна го и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим крачеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.

— Вдигате много шум — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…

— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.

— И вашето фенерче ми пречи.

— Че как така пречи? Нали е тъмно?

— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради фенерчето нищо не мога да различа… Добре, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо няма да разберем.

— Е, както искаш — произнесе Зеф с необичайно колеблив глас.

Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.

Неизвестният беше някъде наблизо. Максим се приближаваше към него с всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, лъхаше на мухъл и на миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше да не изостане. Почувствал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се разсея буквално за секунда, но през това време непознатият изчезна. Максим спря в недоумение. Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се разтвори във въздуха и също така мигновено се появи съвсем близо зад гърба им.

— Зеф! — извика Максим.

— Да! — звънко се обади брадатият. Максим си представи как неизвестният стои между тях и върти глава в посока към гласовете.

— Той е между нас — каза Максим. — Да не вземете да стреляте.

— Добре — каза Зеф след кратко мълчание. — Нищо не виждам. Как изглежда той?

— Не знам — отговори Максим. — Мек е.

— Животно ли е?

— Не прилича.

— Нали каза, че виждаш на тъмно?

— Виждам, но не с очи! Помълчете малко.

— Не с очи… — промърмори Зеф и затихна.

Съществото постоя, пресече коридора, изчезна и след някое време отново се появи отпред. „И на него му е интересно“ — помисли си Максим. Той се мъчеше да предизвика у себе си симпатия към това същество, но нещо му пречеше — може би неприятното съчетание на неживотински интелект с животинска външност. Отново тръгна напред. Създанието отстъпваше, запазвайки постоянна дистанция.

— Какво става? — попита Зеф.

— Все същото — отговори Максим. — Може би то ни води нанякъде или ни подмамва.

— Как мислиш, ще се справим ли?

— То не се кани да ни напада. На него също му е интересно.

Той замълча, защото неизвестният отново изчезна и в същия миг Максим почувства, че коридорът е свършил. Озоваха се в голямо помещение. Все пак беше прекалено тъмно и почти нищо не виждаше. Чувстваше присъствието на метал, стъкло, ръжда, имаше и ток с високо напрежение. Няколко секунди стоя неподвижно, после се ориентира къде е ключът за осветлението, посегна към него, но в този момент съществото се появи отново. При това не беше само. Придружаваше го второ — подобно, но не абсолютно същото. Стояха до същата стена, до която и Максим; той чуваше дишането им — беше често и влажно. Максим замря, надявайки се, че ще дойдат по-близо, но те не се приближиха. Тогава той с всички сили сви зениците си и натисна ключа.

Изглежда веригата не беше в ред — лампите светнаха само за част от секундата, някъде с трясък изгърмяха бушони и светлината отново угасна, но Максим успя да види, че неизвестните същества са дребни, на големина колкото едро куче, стоят на четири крака, покрити са с тъмна козина и имат големи тежки глави. Очите им не можа да види. Странните създания незабавно изчезнаха, сякаш не ги е имало.

— Какво става при теб — разтревожено попита Зеф. — Какви са тия пламвания?

— Включих осветлението — отговори Максим. — Елате насам.

— А оня къде е? Ти зърна ли го?

— Почти не го видях. Приличат все пак на животни. Като кучета — с големи глави.

По стените се замятаха отблясъците на фенерчето. Зеф говореше, идвайки:

— А, кучета значи… Знам. Живеят тук, в гората, такива. Живи не съм ги виждал наистина, но застреляни много пъти…

— Не — каза Максим със съмнение, — все пак не са животни.

— Зверове са, зверове — каза Зеф. Гласът му звънко закънтя под високия свод. — Напразно се изплашихме с теб. Аз вече мислех, че са вампирите… Массаракш! Ами че това е Крепостта!

Той спря в средата на помещението, зашари с фенерчето по стените, по редовете циферблати, по разпределителните пултове. Блестеше стъкло, никел, избеляла пластмаса.

— Е, моите поздравления, Мак. Намерихме я с теб въпреки всичко. Само дето не вярвах. Напразно… А това какво е? Аха… Ами че това е електронен мозък, и всичко е под напрежение! Ах, дявол го взел, сега да беше тук Ковача. Слушай, а ти от тия работи нищо ли не разбираш?

— От кои именно? — попита Мак и се приближи.

— Ето, от цялата тая механика… Ами че това е пулт за управление! Ако се оправим с него, целият свят е наш! Всичката оная техника горе се управлява оттук! Ах, да можехме да се оправим, массаракш!

Максим му взе фенера, сложи го така, че светлината да се разсейва в помещението, и се огледа. Навсякъде имаше трупана от години прах, а на масата в ъгъла, върху постлана изгнила хартия, имаше чиния, изцапана с нещо черно, а до нея лежеше вилица. Максим мина край пултовете, докосна потенциометрите, опита се да включи електронната машина, хвана някаква ръчка, но дръжката й остана в пръстите му…

— Едва ли — каза накрая той. — Едва ли оттук може да се управлява нещо кой знае какво. Първо, всичко е прекалено просто, това е по-скоро или станция за наблюдение, или някоя контролна подстанция… Всичко тук е спомагателно… И машината е слаба, не стига дори за управление на десетина танка… И второ, всичко се разпада, не можеш нищо да пипнеш. Ток има, наистина, но напрежението е по-ниско от нормалното, а реакторът сигурно е съвсем износен… Не, Зеф, нещата не са толкова прости, колкото ви изглеждат.

Той изведнъж видя стърчащи от стената дълги тръби, завършващи с гумени наочници, придърпа алуминиевия стол, седна и допря очи до окулярите. За негово учудване оптиката се оказа в превъзходно състояние, но много необичайно беше това, което видя — един съвършено непознат пейзаж: бяло-жълта пустиня, пясъчни дюни, скелет от някакво метално съоръжение… там духаше силен вятър, струйки пясък се стичаха по дюните, мътният хоризонт се издигаше като стени на чаша…

— Я погледнете — каза той на Зеф. — Къде е това?

Зеф опря гранатомета до пулта, приближи се и погледна.

— Странно — каза той, като помълча. — Това е пустиня, която, приятелю, е на близо четиристотин километра оттук — отдръпна се от окуляра и вдигна очи към Максим: — Колко труд са вложили в това нещо мерзавците… А каква полза? Ето на, вятър духа из пясъците, а каква природа беше това! Мен преди войната, когато бях хлапе, ме водеха там на курорт.

Той стана, взе фенерчето и горчиво каза:

— Да вървим. Тук с теб нищо няма да разберем. Ще се наложи да чакаме, докато хванат и пратят при нас Ковача. Само че него сигурно няма да го пратят тук, а направо ще го разстрелят… Е, тръгваме ли?

— Да — отговори Максим, докато разглеждаше странните стъпки на пода. — Това тук ме интересува много повече.

— И напразно — каза Зеф. — Какви ли не зверове се мотаят тук.

Той нарами гранатомета и тръгна към изхода на залата. Озъртайки се към стъпките Максим го последва.

— Гладен съм — каза Зеф.

Закрачиха по коридора. Максим предложи да разбият една от вратите, но според Зеф това беше излишно.

— С това нещо трябва да се заемем сериозно — каза той. — Няма защо да си губим времето, още не сме си отработили нормата, а и тук трябва да се дойде със знаещ човек.

— На ваше място — възрази Максим — не бих разчитал много на Крепостта. Първо, тук всичко е изгнило и второ, тя вече е заета.

— От кого, бе? А, ти пак за кучетата! И ти си като другите. Ония дрънкат за вампири, а ти…

Зеф млъкна. В коридора закънтя гърлен възглас, многократно се отрази от стените и затихна. И веднага някъде отдалече се отзова друг такъв глас. Това бяха много познати звуци, но Максим не можеше да си спомни къде ги е чувал.

— Ето значи кой викал нощем! — каза Зеф. — А мислехме, че са птици…

— Странен вик.

— Дали е странен — не знам — възрази Зеф, — ама е страшничък. Нощем, като се развикат из цялата гора, душата ми слиза в петите. Що приказки се разправят за тия викове… Имаше тук един рецидивист, хвалеше се, че знаел уж този език. Превеждаше.

— И какво превеждаше?

— А, глупости. Че какъв език е това?

— А този рецидивист къде е?

— Изядоха го — каза Зеф. — Той беше строител, а групата им се заблуди в гората. Момчетата умрели от глад, знаеш как е…

Свиха наляво и далече пред тях се появи мътно и бледо петно светлина. Зеф угаси фенерчето и го скри в джоба си. Сега той вървеше напред, така че, когато спря рязко, Максим едва не се блъсна в него.

— Массаракш — промърмори Зеф.

На пода, напряко на коридора, лежеше човешки скелет.

Зеф свали гранатомета и се огледа.

— Това преди го нямаше — произнесе той.

— Да — каза Максим, — сложили са го току-що.

Зад тях, в дълбочината на подземието, изведнъж се чу цял хор от гърлени протяжни вопли. Те се смесваха с ехото. Звучеше така, като че ли хиляди гърла вият. Сякаш скандираха някаква странна дума от четири срички. Максим почувства подигравка, предизвикателство, насмешка. После хорът млъкна също така внезапно, както беше започнал. Зеф шумно си пое въздух и отпусна оръжието. Максим отново погледна скелета.

— Според мен това е намек — каза той.

— И според мен — изръмжа Зеф. — Да се махаме по-бързо.

Скоро стигнаха до отвора в тавана, качиха се върху купчината пръст и видяха над себе си разтревоженото лице на Глигана. Той лежеше по очи на ръба на дупката, спуснал вътре въже с примка.

— Какво става при вас? — попита той. — Вие ли виехте?

— Ще ти разкажем — каза Зеф. — Закрепил ли си въжето?

Те се изкатериха горе. Зеф сви за себе си и за едноръкия цигари, запали своята и известно време мълча, сякаш се мъчеше да си обясни видяното.

— Добре — каза накрая. — С една дума това е Крепостта. Там има пултове, компютър и други подобни. Всичко е в плачевно състояние, но енергия има. И ние ще извлечем полза от това, трябва само да намерим хора, които разбират… По-нататък… — той смукна от цигарата, широко отвори уста и пусна кълбо дим като развален газомет. — По-нататък, съдейки по всичко, там живеят кучета. Помниш ли, аз ти разправях за такива едни, с огромни глави. Те виеха… А като се замисля, може и да не са били те, защото, виждаш ли… как да ти кажа… Докато с Мак се разкарвахме вътре, някой сложи в коридора човешки скелет. Това е.

Едноръкият погледна първо него, после Макс.

— Да не са били мутанти? — попита той.

— Възможно е — каза Зеф. — Аз лично никого не видях, а Мак твърди, че е видял кучетата… но не с очи. С какво ги видя бе, Мак?

— И с очи ги видях — каза Максим. — И искам да добавя между другото, че там няма никого освен тия кучета. Щях да знам. И тия песове не са това, за което ги мислите. Не са животни.

Глигана не каза нищо. Стана, нави въжето, окачи го на колана си и отново седна до Зеф.

— Дявол знае — промърмори Зеф, — може и да не са животни… Тук всичко е възможно. На Юг сме…

— А може би именно тези кучета са мутантите? — попита Максим.

— Не — каза Зеф. — Мутантите са просто много уродливи хора. И са деца на обикновени хора. Мутанти… изобщо знаеш ли какво е това?

— Зная — каза Максим. — Но въпросът е колко далече е могла да отиде мутацията.

Известно време всички мълчаха и размишляваха. После Зеф каза:

— Е, щом си толкова образован, стига бърборене. Стани! — той се изправи. — Малко остана, но времето не чака. А ми се плюска… — той намигна на Максим — … направо патологично. Знаеш ли какво значи „патологично?“

Максим отговори, че знае, и те тръгнаха.

Оставаше да разчистят само югозападната четвърт на квадрата, но на никой не му се работеше. Преди време тук вероятно беше експлодирало нещо много мощно. От старата гора бяха останали само полуизгнили рухнали дънери и обгорели пънове, срязани като с бръснач, а на тяхно място вече се надигаше рядка млада горичка, почвата беше почерняла, овъглена и размесена с ръжда. Никаква техника не би могла да оцелее след такъв взрив и Максим разбра, че не за работа ги е довел тук Зеф.

От храсталака се подаде небръснат човек с мръсен арестантски комбинезон. Максим го позна — първия срещнат от него абориген, партньора на Зеф, вместилището на мировата скръб.

— Почакайте — каза Глигана, — аз ще поговоря с него.

Зеф заповяда на Максим да седне там, където е застанал. Той също седна и започна да се преобува, като си тананикаше бандитския романс „Аз момче съм храбро, знае ме махалата.“ Глигана се приближи до „вместилището на скръб“, двамата се скриха в храстите и започнаха шепнешком да разговарят. Максим ги чуваше прекрасно, но нищо не разбираше, защото говореха на някакъв жаргон, разпозна само повторената няколко пъти дума „поща“. Скоро престана да се вслушва. Чувстваше се уморен, мръсен: днес отново бе имал прекалено много безсмислена работа, прекалено много беше вдишвал разни гадости, беше получил прекалено много рентгени. И отново за този ден не можа да направи нищо истинско, нищо нужно, никак не му се връщаше в бараката.

После „вместилището на скръб“ изчезна, Глигана се върна, седна на един пън срещу Максим и каза:

— Е, хайде да си поговорим.

— Всичко наред ли е? — запита Зеф.

— Да — отговори Глигана.

— Казвах ти — произнесе Зеф, докато разглеждаше срещу светлината партенката си — имам нюх за такива като него.

— И така, Мак — каза Глигана, — ние ви проверихме, доколкото това е възможно при нашето положение. Генерала гарантира за вас. От днес ще се подчинявате на мен.

— Много се радвам — криво се усмихна Мак. Искаше му се да каже: „За вас пред мен Генерала не е гарантирал“, но само добави: — Слушам ви.

— Генерала съобщава, че не се страхувате нито от радиацията, нито от излъчвателите. Вярно ли е?

— Да.

— Значи вие можете всеки момент да преплувате Синята змия и това няма да ви навреди?

— Вече ви казах, че мога още сега да избягам оттук.

— На нас не ни е нужно да бягате… Значи, както разбирам, патрулните коли също не са страшни за вас?

— За самоходните излъчватели ли говорите? Не, не са.

— Много добре — каза Глигана. — Тогава задачата ви в близко време е да бъдете свързочник. Когато ви заповядам, ще преплувате реката и ще изпратите от най-близката поща телеграмите, които ще ви дам. Разбрахте ли?

— Това разбирам — бавно каза Максим. — Не разбирам друго…

Глигана го гледаше, без да мига — сух, жилав, осакатен старец, студен и безпощаден боец от четирийсет години. Боец, може би още от пелени, страшно и възхитително създание на свят, в който ценността на човешкия живот е нулева. Човек, който не познава нищо освен борбата, няма нищо освен нея, отрича всичко, освен нея. И в неговите внимателни присвити очи Максим четеше съдбата си за близките няколко години.

— Кажете.

— Искам да се разберем още сега — твърдо каза Максим. — Не желая да действам слепешката. Нямам намерение да върша неща, които според мен нямат смисъл и са ненужни.

— Например? — попита Глигана.

— Аз зная какво значи дисциплина. Известно ми е, че без дисциплина цялата ни работа не би струвала нищо. Но смятам, че дисциплината трябва да бъде разумна, подчиненият трябва да е сигурен, че заповедта не е безсмислена. Заповядвате ми да бъда свързочник. Аз съм готов да бъда такъв, годен съм за много повече, но щом това е нужно, ще бъда свързочник. Но аз трябва да знам, че телеграмите, които ще изпращам, няма да бъдат причина за гибелта на хора, които и без това са нещастни…

Зеф вирна брадата си, но Глигана и Максим го спряха едновременно.

— Беше ми заповядано да взривя кула — продължи Максим. — Не ми обясниха за какво е нужно това. Аз виждах, че това е глупава и смъртоносна авантюра, но изпълних заповедта. Загубих трима другари, а след това се оказа, че всичко е било капан, поставен от държавната прокуратура. И ви заявявам: стига! Вече нямам намерение да нападам кулите. Нещо повече, възнамерявам всячески да възпрепятствам операции от подобен род.

— Глупак! — възкликна Зеф.

— Защо? — попита Максим.

— Почакайте, Зеф — прекъсна го Глигана. Продължаваше да гледа Максим. — С други думи, Мак, вие искате да знаете всички планове на Щаба.

— Да. Не желая да работя слепешком.

— Ти, братко, си голям нахалник! — обяви Зеф. — Направо нямам думи, братле, за да опиша нахалството ти! Слушай, Глигане, той ми харесва. Да, вярно око имам.

— Вие искате да ви имаме прекалено голямо доверие — каза Глигана. — Трябва да го заслужите с обикновена работа.

— И това означава да взривявам глупавите ви кули? Наистина, аз съм само от няколко месеца в съпротивата, през цялото време все това слушам — кулите, та кулите… А аз не искам да взривявам кули, това е безсмислено! Искам да се бия срещу тиранията, глада, разрухата, корупцията, лъжата… Разбирам, че кулите ви мъчат, просто физически ви мъчат… Но дори срещу тях действате определено глупаво. Съвсем очевидно е, че кулите са ретранслатори, следователно трябва да ударим Центъра, а не да ги взривяваме една по една.

Глигана и Зеф заговориха едновременно.

— Откъде знаете за центъра? — попита Глигана.

— И къде ще го намериш тоя център? — попита Зеф.

— Това, че трябва да има център, е ясно за всеки поне малко грамотен инженер — презрително каза Максим. — А как да го намерим — ето задачата, с която трябва да се заемем. Не да се хвърляме срещу картечниците, не да губим хора напразно, а да търсим центъра…

— Първо, всичко това и без теб го знаем — каза Зеф, който започна да се ядосва. — И второ, массаракш, никой не е загинал напразно! На всеки поне малко грамотен инженер, сополанко сополив, трябва да му е ясно, че с унищожаването на няколко кули ние нарушаваме системата от ретранслатори и можем да освободим цял район. Затова трябва да умеем да взривяваме кулите. И ние се учим да правим това.

Разбираш ли, или не? И ако още веднъж посмееш, массаракш, да кажеш, че нашите момчета гинат напразно…

— Почакайте — каза Максим. — Пуснете ме. Ще освободите района, а после?

— Всякакви сополанковци се мъкнат тук и разправят, че гинем напразно! — каза Зеф.

— А после? — настояваше Максим. — Гвардейците ще докарат самоходни излъчватели и край!

— Как пък не! — възкликна Зеф. — За това време населението ще мине на наша страна и на ония ще им е малко трудно. Едно са десетина така наречени „дегенерати“ и съвсем друго — десет хиляди, сто хиляди озверели селяни.

— Зеф, Зеф! — предупредително се обади Глигана.

Брадатият нетърпеливо му махна с ръка да мълчи.

— Десетки хиляди озверели селяни, които ще разберат и за цял живот ще запомнят, че двайсет години най-безсрамно са ги мамили…

Глигана махна с ръка и се обърна.

— Чакайте, чакайте — каза Максим. — Какви ги приказвате? От къде на къде изведнъж ще разберат? Ами че те ще ви разкъсат на парчета. Та нали те смятат, че това е противобалистична защита…

— А ти какво смяташ? — със странна усмивка попита Зеф.

— Е, аз знам. Разказвали са ми.

— Кой?

— Доктора… и Генерала… Защо, това тайна ли е?

— Може би достатъчно сме говорили на тая тема? — каза Глигана тихо.

— А защо да е достатъчно? — също тихо и някак много интелигентно възрази Зеф. — Защо всъщност да е достатъчно? Ти знаеш какво мисля аз по този въпрос. Знаеш защо седя тук и защо ще остана тук до края на живота си. А аз знам какво мислиш ти. Тогава защо „достатъчно“? И двамата сме убедени, че за това трябва да се крещи по всички кръстопътища, а когато се стигне до работа, изведнъж си спомняме за дисциплината и започваме да играем по свирката на всички тия вождове, либерали, просветители, на тези неуспели Отци… А сега пред нас е това момче. Нима и такива като него не трябва да знаят?

— Може би именно такива не трябва да знаят — все така тихо каза Глигана.

Без да разбира, Максим гледаше ту единия, ту другия. Двамата изведнъж някак бяха престанали да приличат на самите себе си, сякаш повехнаха. В Глигана вече не се чувстваше онази стоманена твърдост, в която си бяха чупили зъбите толкова прокуратури и полеви съдилища. Зеф изгуби бохемската си вулгарност, а вместо нея се появи някаква тъга, някакво скрито отчаяние, някаква обида… Сякаш изведнъж си бяха спомнили нещо, за което е трябвало да забравят и те честно са се старали да го забравят.

— Аз ще му разкажа — каза Зеф. Той не искаше разрешение и не се съветваше. Просто съобщаваше. Глигана мълчеше и Зеф започна да говори.

Това, което разказа, беше чудовищно — и само по себе си, и затова, че не оставяше място за повече съмнения. През цялото време, докато говореше тихо, спокойно, с вежливи паузи, когато Глигана добавяше къси реплики, през цялото време Максим с всички сили се мъчеше да намери поне някакво противоречие в тази нова система на света. Но усилията му бяха напразни. Картината се очертаваше стройна, проста, безнадеждно логична и обясняваше всички известни на Максим факти, без да пренебрегва нито един. Това беше най-голямото и най-страшното откритие от всички, които бе направил на Обитаемия остров.

Излъчването на кулите не беше предназначено за дегенератите. То действаше върху нервната система на всяко човешко същество на тая планета. Физиологичният му механизъм не беше известен, но същността му се свеждаше до това, че облъчваният мозък губеше способност за критически анализ на действителността. Мислещият човек се превръщаше в човек вярващ, при това вярващ фанатично, въпреки набиващата се в очите реалност. На човек, намиращ се в обсега на излъчването, можеше да бъде внушено с най-елементарни средства каквото и да е и той приемаше внушението като светла и единствена истина, беше готов да живее за нея, да страда за нея, да умира в нейно име.

А незабележимото, вездесъщо, всепроникващо лъчение присъстваше винаги. Непрестанно го излъчваше огромна мрежа от кули, оплела цялата страна. Като гигантска прахосмукачка то изсмукваше от десетките милиони души най-малкото съмнение в онова, за което тръбяха вестниците, книгите, радиото, телевизията, което твърдяха учителите в училищата и офицерите в казармите, неоновите реклами над улиците, което се провъзгласяваше от амвоните на църквите. Неизвестните Отци насочваха волята и енергията на милионните маси накъдето им скимне. Внушаваха им да ги обожават, можеха да предизвикват и предизвикваха люта ненавист към вътрешните и външни врагове, при желание можеха да изпратят милиони за пушечно месо и милиони щяха да отидат да умират възторжено, можеха да накарат милиони да се избиват един друг в името на каквото и да е, можеха, стига да им хрумне, да предизвикат масова пандемия от самоубийства… Те можеха всичко.

А два пъти в денонощието — в десет сутринта и в десет вечерта, гигантската прахосмукачка се включваше с пълна мощност. За половин час хората изобщо преставаха да бъдат хора. Всички подсъзнателни напрежения, натрупани поради несъответствието между внушеното и реалността, се освобождаваха в пристъпа на трескав ентусиазъм, във възторжения екстаз на раболепието и преклонението. Тези лъчеви удари напълно потискаха рефлексите и инстинктите и ги заменяха с чудовищния комплекс за преклонение и дълг пред Неизвестните Отци. В такова състояние облъчваният напълно губеше способността да разсъждава и действаше като робот, получил заповед.

Опасност за Отците можеха да представляват само хора, които поради някакви физиологически особености бяха невъзприемчиви към излъчването. Наричаха ги „дегенерати“. Постоянното излъчване изобщо не им действаше, а лъчевите удари им причиняваха само непоносими болки. Изродите бяха сравнително малко, някъде около един процент, но те бяха единствените хора с ясно съзнание в това царство на сомнамбули. Само те запазваха способността да оценяват трезво обстановката, да възприемат света такъв, какъвто е, да го изменят и да го управляват. И най-гнусното беше това, че именно те осигуряваха на обществото неговия управляващ елит, наречен Неизвестните Отци. Всички те бяха дегенерати, но далече не всички дегенерати бяха Неизвестни Отци. И онези, които не бяха успели да влязат в елита, или не бяха поискали, или не знаеха, че съществува такъв елит, биваха обявявани за врагове на държавата и с тях постъпваха по съответния начин.

Максим чувстваше такова отчаяние, сякаш изведнъж бе открил, че Обитаемият остров в действителност е населен не с хора, а с кукли. Нямаше на какво да се надява. Планът на Зеф за превземане на някакъв що-годе значителен район изглеждаше просто авантюра. Имаха работа с огромна машина, прекалено проста и прекалено огромна, за да могат да се надяват да я разрушат с малки сили. В страната липсваше сила, способна да освободи огромния народ, който нямаше и представа, че не е свободен, който, според израза на Глигана, беше изпаднал от хода на историята. Тази машина беше неуязвима отвътре и устойчива към всякакви дребни смущения. При частично разрушаване незабавно се самовъзстановяваше. При раздразнение тя мълниеносно и по един и същ начин реагираше, без да се безпокои за съдбата на отделните си елементи. Единствена надежда даваше мисълта, че машината има Център, пулт за управление, мозък. Теоретично този Център можеше да бъде разрушен и тогава машината щеше да замре в състояние на неустойчиво равновесие, да настъпи момент, когато можеше да бъде направен опит да се тръгне по друг път, светът да бъде върнат върху релсите на историята. Но местоположението на Центъра се пазеше в дълбока тайна, пък и кой ще тръгне да го разрушава? Това не ти е нападение срещу кула. Това е операция, изискваща огромни средства, и преди всичко армии от хора, невъзприемчиви към излъчване или прости, леснодостъпни защитни средства. Но нямаше и не се предвиждаше нищо подобно. Няколкото стотин хиляди дегенерати бяха раздробени, разделени, преследвани, много от тях въобще се отнасяха към категорията на така наречените легални. Дори и да има начин да бъдат обединени и въоръжени, Неизвестните Отци биха унищожили тази мъничка армия, просто пращайки срещу нея самоходни излъчватели, включени на пълна мощност.

Зеф отдавна беше замълчал, а Максим все седеше с отпусната глава, ровейки с някаква пръчка черната пръст. Зеф се изкашля и неловко каза:

— Да, приятелю. Ето какво е истинското положение.

Изглежда той вече съжаляваше, че е разказал как всъщност стоят нещата.

— На какво се надявате тогава? — попита Максим.

Зеф и Глигана мълчаха. Младежът вдигна глава, видя лицата им и прошепна:

— Извинявайте… аз… такова… Прощавайте.

— Ние трябва да се борим — с равен глас произнеса Глигана. — Ние се борим, и ще се борим. Зеф ви съобщи една от стратегиите на Щаба. Съществуват и други, също толкова уязвими за критика и практически досега неизпробвани… Разбирате ли, всичко при нас сега е в период на формиране. Зряла теория на борбата не може да се създаде току-така отведнъж, на празно място…

— Кажете — бавно произнесе Максим, — това излъчване… еднакво ли действа върху всички народи от вашия свят?

Глигана и Зеф се спогледаха.

— Не разбирам — каза Глигана.

— Питам дали има някъде народ, в който да се намерят поне няколко хиляди души като мен?

— Едва ли — отвърна Зеф. — Освен може би при тия… мутантите… Массаракш, не се обиждай, Мак, но ти си явен мутант. Щастлива мутация, шанс едно на милион…

— Аз не се обиждам — каза Максим. — Мутантите значи… Те са по-нататък, на юг, нали?

— Да — отговори Глигана. Гледаше втренчено Максим.

— А какво всъщност има там? — попита младежът.

— Гора, после пустиня…

— И мутанти?

— Да, полузверове. Полудели диваци… Слушайте, Мак, оставете тая работа.

— Виждали ли сте ги някога?

— Виждал съм само мъртви — каза Глигана. — Понякога ги ловят в гората и ги бесят пред бараките за повдигане на духа.

— За какво?

— За шията! — кресна Зеф. — Глупак! Това са зверове! Те са неизлечими и по-опасни от всеки звяр! Нали съм ги виждал, ти такива неща не си и сънувал…

— А защо разширяват натам мрежата от кули? Да ги опитомят ли искат?

— Оставете, Мак — каза Глигана. — Безнадеждно е. Те ни мразят… А впрочем, правете каквото искате. Ние никого не държим насила.

Настъпи мълчание. После, някъде далече зад гърбовете им, се разнесе познато дрънчащо ръмжене. Зеф се приповдигна.

— Танк… — замислено каза той. — Да взема да го убия? Това е близо, осемнайсети квадрат… Не, утре.

Максим изведнъж се реши:

— Аз ще се заема с него. Вървете, ще ви догоня.

Зеф със съмнение го погледна.

— Ще се оправиш ли? — Да не хвръкнеш във въздуха…

— Мак — каза едноръкият, — помислете!

Зеф, който гледаше Максим, изведнъж се ухили.

— Ето значи за какво ти трябвал танк! Хитро момче! Не-е, не можеш ме излъга. Добре де, върви, ще запазя вечерята ти. Като се откажеш — идвай… Да, но имай предвид, че много от танковете са минирани, рови внимателно… Хайде, Глигане. Той ще ни догони.

Глигана понечи да каже още нещо, но Максим вече беше станал и крачеше към просеката. Не искаше повече да разговаря. Вървеше бързо, без да се обръща, хванал гранатомета под мишница. Сега, когато решението беше взето, чувстваше облекчение, предстоящата работа зависеше само от неговото умение и ловкост.

14

Малко преди разсъмване Максим изкара танка на шосето и го обърна на юг. Можеше направо да тръгне, но излезе от отсека за управление, скочи на разкъртения бетон и приседна на ръба на канавката, като бършеше с трева изцапаните си ръце. Ръждивата грамада мирно боботеше, вирнала към сумрачното небе острия връх на ракетата.

Беше работил цяла нощ, но не чувствуваше умора. Аборигените строяха здраво, машината се оказа в прилично състояние. Никакви мини, разбира се, нямаше, затова пък имаше ръчно управление. Ако някой се бе взривявал на такива машини, това бе ставало или поради износеност на конструкцията, или поради пълно техническо невежество. Реакторът наистина даваше не повече от двадесет процента мощност, ходовата част се оказа доста износена, но Максим беше доволен — вчера дори и на толкова не се надяваше.

Беше около шест сутринта, съвсем се съмна. Обикновено по това време възпитаниците биваха нахранени набързо, строявани в колони и подгонени на работа. Отсъствието на Максим, разбира се, вече беше забелязано и напълно възможно беше да са го записали като беглец. Впрочем, може би Зеф е измислил някакво обяснение — изкълчил си е крака, ранен или нещо от тоя сорт.

В гората стана тихо. „Кучетата“, които цяла нощ си бяха подвиквали, мирясаха, сигурно се бяха скрили в подземието и се хилеха там, потривайки лапи, спомняха си как са наплашили вчера двуногите… „С тези «кучета» ще трябва да се заема както трябва, но засега се налага да ги оставим в тила. Интересно, възприемат ли те излъчването, или не? Странни същества…“ През нощта, докато той бърникаше в мотора, двама през цялото време стърчаха зад храстите, тихомълком го наблюдаваха, а после дойде трети и се изкатери на едно дърво, за да вижда по-добре. Максим се показа от люка, махна му с ръка, а после на шега възпроизведе, доколкото можа, четирисричната дума, която вчера скандираше хорът. Оня на дървото страшно се разсърди, засвятка с очи, настръхна с цялата си козина и започна да крещи гърлено някакви оскърбления. Двамата в храстите изглежда бяха шокирани от това, защото си отидоха и повече не се върнаха, а третият още дълго не слезе и все не можеше да се успокои: съскаше, плюеше, правеше се, че иска да го нападне, зъбеше се с редки бели резци. Махна се чак сутринта, когато разбра, че Максим няма намерение да влезе в честен двубой. Едва ли са разумни в човешкия смисъл, но все пак са интересни същества и навярно са организирана сила, щом са успели да изпъдят от крепостта военния гарнизон начело с принц-херцога… Колко малко информация има тук, само слухове и легенди… Да можеше сега да се измие, целият се оплеска с ръжда. Пък и от реактора изтича радиация, от която кожата му гори. Ако Зеф и едноръкият се съгласят да пътуват, трябва да го покрие с три-четири плочи от бордовата броня.

Далече в гората нещо избухна, ехото отекна — сапьорите смъртници започваха работния си ден. Безсмислица, безсмислица… Отново нещо се взриви, залая картечница, трака дълго, после утихна. Стана съвсем светло, денят обещаваше да бъде ясен, по небето нямаше облаци, беше равномерно бяло като светещо мляко. Бетонът на шосето блестеше, покрит с роса, само около танка беше сухо, защото бронята излъчваше нездрава топлина.

После от храстите край пътя излязоха Зеф и Глигана, видяха танка и ускориха крачка. Максим стана и тръгна към тях.

— Жив си! — каза брадатият вместо поздрав. — Така и предполагах. Твоята каша, братле, такова… нямаше в какво да я сипя, де. Но хляб ти донесох, лапай.

— Благодаря — каза Максим и взе крайшника.

Глигана стоеше облегнат на минотърсача и го гледаше.

— Яж и се изпарявай — каза Зеф. — Там дойдоха за теб, братле. Според мен те викат за допълнително разследване.

— Кой? — попита Максим и престана да дъвче.

— Е, не ни се представи. Дангалак, някакъв униформен, целият в ордени. Крещеше така, че целият лагер го чу: защо те нямало. Без малко да ме застреля… А аз само му се пуля и докладвам — тъй и тъй, значи, загина на минното поле със смъртта на храбрите, тялото не е намерено…

Той обиколи около танка и каза: „Ама че боклук…“ Седна до шосето и започна да си свива цигара.

— Странно — каза Максим и замислено отхапа от крайшника. — Защо? На допълнително следствие?

— Може би това е Фанк? — тихо попита Глигана.

— Фанк ли? Той е среден на ръст, с квадратно лице, кожата му се лющи…

— Къде ти! — каза Зеф. — Тоя беше такава яка върлина, пъпчив, глупак на глупаците. От Гвардията, с една дума.

— Не е бил Фанк.

— Може би по заповед на Фанк? — предположи Глигана.

Максим сви рамене и лапна последната коричка.

— Не зная. Преди мислех, че Фанк има нещо общо със съпротивата, но сега просто не знам какво да мисля.

— Тогава по-добре ще е наистина да заминете — посъветва го Глигана. — Макар че, да ви кажа честно, не знам кое е по-лошо — мутантите или тоя гвардейски офицер…

— Добре де, нека върви — каза Зеф. — Като свързочник за теб явно няма да работи, а така поне ще донесе някаква информация от Юг… ако остане жив.

— Вие няма да тръгнете с мен, разбира се — предположи Максим.

Сакатият поклати глава:

— Не. Желая ви успех.

— Тая ракета я хвърли — посъветва го Зеф. — Ще се взривиш с нея. И ето какво. По пътя ще срещнеш две застави. Ще ги минеш леко, само не спирай. Те са главно срещу заплахи от юг. А виж, после ще стане лошо. Ужасна радиация, нищо за плюскане, мутанти, а по-нататък — пустиня, безводие.

— Благодаря — каза Максим. — Довиждане.

Той скочи на веригата, отвори люка и се промъкна в горещия полумрак. Вече беше сложил ръце върху лостовете, когато си спомни, че е останал още един въпрос. Подаде се навън:

— Слушайте, защо криете истинското предназначение на кулите от редовите членове на съпротивата?

Зеф се намръщи и плю, а Глигана тъжно каза:

— Защото мнозинството в щаба се надяват някога да вземат властта и да използват кулите по същия начин, но за други цели.

— Какви други? — попита Максим.

— За възпитаването на масите в духа на доброто и взаимната любов — отвърна Глигана.

Няколко секунди се гледаха в очите. Зеф, обърнал гръб, старателно си свиваше цигара. После Максим каза: „Пожелавам ви да останете живи.“

И се върна при лостовете. Танкът загърмя, задрънча, изпращя с вериги и тръгна напред.

Беше му трудно да управлява машината. Нямаше седалка за водача, а купчината трева и клони, която нахвърля през нощта, бързо се разпадаше. Обзорът беше лош, не можеше да развие добра скорост — при тридесет километра в час двигателят започваше да гърми, да се задавя и да вони ужасно. Наистина проходимостта на този атомен изрод все още бе прекрасна. Беше му все едно дали има път, или не. Изобщо не забелязваше храстите и малките ями, смилаше повалените дървета на стърготини. С лекота тъпчеше младите дръвчета, прорасли през пукнатините на бетона, а над дълбоките и пълни с черна вода ями пропълзяваше, като че ли пръхтеше от удоволствие. Прекрасно следваше курса. Дори беше трудно да го объркаш.

Шосето беше доста право, в танка бе мръсно и задушно. Максим фиксира лоста за газта и удобно се настани на ръба на люка, под ракетната стойка. Танкът препускаше напред, сякаш именно това беше истинският му курс, зададен от древната програма. В него имаше нещо простовато и самодоволно. Максим, който обичаше машините, дори го потупа по бронята в знак на одобрение.

Можеше да се живее. Отляво и отдясно гората пълзеше назад, моторът равномерно боботеше, радиацията тук, горе, почти не се чувстваше. Ветрецът беше сравнително чист и приятно охлаждаше горещата кожа. Максим вдигна глава и погледна люлеещия се нос на ракетата. Май действително щеше да е по-добре да я изхвърли. Нямаше да избухне, наистина, отдавна се беше „скапала“ — той я изследва още през нощта, но тежеше сигурно към десет тона, какъв е смисълът да я мъкне със себе си? Танкът си пълзеше напред, а Максим затърси механизма за закрепване. Намери го, но всичко беше ръждясало, трябваше да се потруди доста: през това време машината на два пъти излизаше от пътя на завоите и започваше с гневен вой да изкъртва дърветата. Максим бе принуден бързо да слиза при лостовете, да успокоява железния глупак и отново да го извежда на пътя. Но в края на краищата механизмът поддаде, ракетата тежко се залюля, падна на пътя и бавно се изтърколи в канавката. Танкът подскочи, тръгна по-леко и в този момент Максим видя първата застава.

В края на гората стояха две големи палатки и фургон, димеше полева кухня. Двама голи до кръста гвардейци се миеха — единият поливаше на другия с манерка. По средата на пътя стоеше часовой с черно наметало и гледаше танка, а вдясно стърчаха два стълба, съединени с греда, от която висеше нещо дълго и бяло и почти докосваше земята. Максим влезе в танка, за да не се вижда карираният му комбинезон, и подаде само главата си навън. Полуголите гвардейци престанаха да се мият и също загледаха танка. Чули дрънченето на веригите, от палатките и фургона излязоха още няколко души, един от които с офицерски мундир. Бяха много учудени, но не разтревожени, офицерът посочи танка, каза нещо и всички се засмяха. Когато машината се изравни с часовоя, последният му викна нещо, което не се чу от шума на мотора, в отговор Максим извика: „Всичко е наред, стой си на мястото!“ Часовоят също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.

Младежът обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата. Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда хвана лостовете. „Не биваше да гледам. Кой дявол ме накара да се обърна, щях да си пътувам и сега нищо нямаше да знам…“ Той се принуди да отвори очи. „Не — помисли си, — трябва да гледам. Да привиквам. И да узнавам повече. Няма защо да си обръщам главата… Нямам право, щом съм се заел с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да обезобрази човека до такава степен. Животът осакатява. Той ще съсипе и мен, и няма къде да се дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен има стотици километри пътища, обсипани с бесилки…“

Когато отново се подаде от люка и погледна назад, вече не се виждаше нито заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако сега си отиваше вкъщи… вървиш, вървиш, стигаш до къщата, там са мама, татко, приятелите… Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш страшния сън за Обитаемия остров… Той се опита да си представи Земята, но нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти весели градове, много хора, добри и умни, и всички се доверяват един на друг. Няма ръжда, не смърди лошо, няма радиация, черни униформи, груби скотски лица, страшни легенди, омесени с още по-страшна истина. Изведнъж му мина мисълта, че и на Земята е могло да се случи същото нещо и сега той би бил като всички наоколо — излъган, раболепен и предан невежа. „Ти си търсеше работа — помисли си той. — Ето, сега имаш — трудна и мръсна, но едва ли някъде някога ще намериш друга толкова важна работа…“

Отпред на шосето се показа някакъв механизъм, който бавно пълзеше в същата посока — на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке, натоварено с метална ажурна конструкция. В откритата кабина седеше човек с кариран торбест гащеризон и пушеше лула. Той равнодушно огледа танка, Максим и обърна глава. „Каква е тая конструкция? — помисли си младежът. — Контурите й са ми познати…“ После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. „Сега да взема да я блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й…“ Той се огледа и изразът на лицето му явно никак не се хареса на водача на трактора, който изведнъж спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се обърна напред.

След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на огромната армия роби в карирани комбинезони, а може би не роби, а най-свободните в страната хора. Представляваше две временни бараки с блестящи цинкови покриви, полегат изкуствен хълм, на който се издигаше сив нисък бункер с черни амбразури. Над него вече стърчаха първите секции на кула, около хълма стояха кулокранове, трактори, търкаляха се безредно железни секции. Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше изсечена, на откритото пространство работеха хора с карирани дрехи. Зад къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха прострени на въжета сиви парцали. Малко по-далече от шосето стърчеше дървена куличка с площадка, по която се разхождаше часови в армейска униформа и дълбока каска, а до него стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други войници, които изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички пушеха.

„Е, тук също ще мина безпрепятствено — помисли си Максим, — тук е краят на света и никой от никого не се интересува.“

Но грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха танка. После един от тях, мършав и много познат, оправи каската на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. „Ти… напразно… така… — със съжаление помисли Максим. — Аз съм решил, че ще мина оттук и ще го направя.“ Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак върху педала на газта. Войникът на шосето продължи да стои с вдигната ръка. „Сега ще дам газ — помисли си Максим — двигателят ще изреве както трябва и тоя ще отскочи… А ако не отскочи — помисли той с внезапно ожесточение, — какво пък — на война, като на война.“

И изведнъж позна войника. Пред него беше Гай — отслабнал, посърнал, брадясал, в широк войнишки гащеризон. „Гай — прошепна Максим. — Приятелю… Какво да те правя сега?“

Той свали крака от педала, танкът забави ход и спря. Гай отпусна ръка и без бързане тръгна насреща. И тогава Максим дори се засмя от радост. Всичко се получаваше чудесно. Той отново се приготви.

— Ей! — с началнически тон кресна Гай и почука с приклад по бронята. — Кой си ти, бе?

Максим мълчеше и тихичко се смееше.

— Има ли там някой? — в гласа на Гай се появи несигурност.

После подкованите му токове загърмяха по бронята, левият люк се отвори и Гай надникна вътре. Видя Максим, отвори уста и в този момент Максим го хвана за гащеризона, дръпна го към себе си, повали го върху клоните под краката си и го притисна. Танкът страшно изрева и се понесе напред. „Ще повредя двигателя“ — помисли Максим. Гай се дърпаше и мяташе, каската се смъкна върху лицето му, той не виждаше нищо и риташе, слепешком, мъчейки се да измъкне изпод себе си автомата. Вътрешността изведнъж се изпълни с гръм и дрънчене — очевидно по танка отзад стреляха с автомати и картечници. Това беше безопасно, но неприятно и Максим с нетърпение следеше как се приближава стената от дървета, все по-близо… близо… Първите храсти… Някакъв човек отскочи… И ето, наоколо е гора, куршумите вече не рикошират по бронята, шосето е чисто на стотици километри напред.

Гай най-после успя да измъкне автомата, но Макс му смъкна каската и видя потното озъбено лице. Засмя се, когато яростта, ужасът и жаждата за убийство върху това лице се смениха с израз, отначало на объркване, след това на изумление и накрая на радост. Гай помръдна устни — изглежда каза „Массаракш!“ Максим остави лостовете, дръпна към себе си своя мокър, отслабнал, брадясал другар, прегърна го, притисна го до себе си, после го пусна и, хванал раменете му, каза: „Гай, приятелю, толкова се радвам!“

Решително нищо не се чуваше. Максим погледна през обзорния процеп: шосето беше все така право, тогава отново фиксира газта и излезе горе, като помъкна подир себе си и Гай.

— Массаракш! — каза смачканият Гай. — Пак ти!

— Не се ли радваш? Аз ужасно се радвам! — Максим едва сега разбра колко не му се е искало да пътува на Юг сам.

— Какво значи това? — извика Гай. Първата му радост беше отминала, той с безпокойство се оглеждаше наоколо. — Накъде! Защо!?

— На Юг! — извика Максим. — До гуша ми дойде твоята гостоприемна родина!

— Избягали?!

— Да!

— Ти си полудял! На теб ти подариха живота!

— Кой ми е подарил живота? Животът е мой, принадлежи ми!

Беше трудно да разговарят, трябваше да викат и някак неволно вместо дружески разговор се получаваше караница. Максим скочи в люка и намали газта. Танкът тръгна по-бавно, вече не ревеше и не дрънчеше толкова силно. Когато Максим се измъкна обратно, Гай седеше нацупен и решителен.

— Аз съм длъжен да те върна — обяви той.

— А аз съм длъжен да те измъкна оттук — контрира Максим.

— Не разбирам. Ти съвсем си полудял. Оттук е невъзможно да се избяга. Трябва да се върнем… Массаракш, ти пък не можеш да се върнеш, ще те разстрелят… А на Юг ще ни изядат… Вдън земя да потънеш с твоята лудост! Кой ли дявол ме свърза с теб!

— Почакай, не викай толкова — каза Максим. — Хайде да ти обясня…

— Не желая да слушам каквото и да е! Спри машината.

— Ама почакай малко! — уговаряше го Максим. — Ще ти разкажа…

Но Гай не желаеше да слуша. Той настояваше тази незаконно отвлечена машина да бъде върната обратно в зоната. Два, три, четири пъти нарече Максим „глупак“. Възклицанието „массаракш!“ заглушаваше мотора. Положението, массаракш, е ужасно и безизходно, массаракш! Отпред, массаракш, ни чака сигурна смърт. Зад нас, массаракш, също. Максим винаги е бил тъпак и психопат, массаракш, но последната му постъпка, массаракш, май наистина ще е последна, массаракш и массаракш…

Максим не го прекъсваше. Той изведнъж съобрази, че излъчването на последната кула очевидно свършва някъде тук, и най-вероятно вече не се усеща; последната застава би трябвало да се намира на самата граница на полето. Нека се накрещи момчето, на Обитаемия остров думите нищо не значат. „Ругай, ругай, а пък аз ще те измъкна, няма какво да правиш там… Трябва да започна с някого, нека ти бъдеш първият. Не искам да си кукла, дори и това да ти харесва…“

След като наруга Максим до насита, Гай скочи вътре и се опита да спре машината. Не успя и се качи пак горе, вече с нахлупена каска, много мълчалив и делови. Явно възнамеряваше да скочи и да се върне обратно. Беше много сърдит. Тогава Максим го дръпна за панталона, застави го да седне до него и започна да обяснява положението.

Той говори повече от час, прекъсвайки само когато танкът трябваше да завие. Разказваше, а Гай слушаше. Отначало се опитваше да го прекъсва, канеше се да скочи в движение, но Максим говореше и говореше, повтаряше едно и също отново и отново, обясняваше, втълпяваше, разубеждаваше. В края на краищата Гай започна да се вслушва, после се замисли, оклюма, пъхна ръце под каската и силно се почеса. Сетне изведнъж сам мина в настъпление и заразпитва Максим: откъде му е станало известно всичко това, как ще докаже, че всичко това не е лъжа, как може да вярва, след като всичко това е явна измишльотина. Максим го сразяваше с факти, а когато те не достигаха, се кълнеше, че говори истината, а когато и това не помагаше, наричаше Гай дърво, кукла, робот. А танкът все пътуваше и пътуваше на юг, и все по-дълбоко навлизаше в страната на мутантите.

— Добре — вбесен каза Максим. — Сега ще проверим всичко. По моите сметки ние отдавна вече сме излезли от обсега на излъчването, а сега е около десет без десет. Какво правите в десет часа?

— В десет нула-нула — проверка — мрачно каза Гай.

— Именно. Строявате се в стройни редици и започвате бясно да ревете тъпите си химни, изпълнени с ентусиазъм. Помниш ли?

— Този ентусиазъм е в сърцата ни — заяви Гай.

— Той е бил набит в тъпите ви глави — възрази Максим. — Нищо, сега ще проверим какъв ентусиазъм имаш в сърцето си. Колко е часът?

— Без седем — мрачно каза Гай.

Известно време пътуваха мълчешком.

— Е? — попита Максим.

Гай погледна часовника и с несигурен глас запя: „Бойната гвардия с тежки стъпки…“ Максим го гледаше с насмешка. Гай се запъна и обърка думите.

— Стига си се пулил — сърдито каза той. — Пречиш ми. И изобщо, какво е това пеене извън строя?

— Недей — каза Максим. — Ти и извън строя си крещял по същия начин. Да ви гледам двамата с чичо Каан беше страшно. Единият реве „Бойна гвардия“. Другият се дере: „Слава на Отците“. Че и Рада! Къде е твоята готовност да колиш и бесиш в името на Отците?

— Стига! Да не си посмял да говориш така за Отците. Дори и да е истина всичко, което разправяш, това значи само, че някой ги е измамил.

— И кой ги е измамил?

— Е-е… малко ли са…

— Значи Отците не са всемогъщи?

— Не желая повече да разговарям на тази тема — обяви Гай.

Той оклюма, сгърби се, лицето му още повече се отпусна, очите му помътняха, долната устна увисна. Максим изведнъж си спомни Фища Луковицата и Кетри Красавеца от арестантския вагон. Те бяха нещастни наркомани, свикнали да употребяват силни наркотици. Страшно се измъчваха без своите отрови, нищо не ядяха, по цели дни седяха точно така, с мътни очи и увиснала долна устна…

— Нещо боли ли те?

— Не — унило отговори Гай.

— Какво си се накокошинил тогава?

— Ами така, нещо… — Гай дръпна яката си и вяло завъртя глава — лошо ми е нещо… Да взема да легна, а?

Без да дочака отговор, той се пъхна в люка и полегна върху клоните, сви се на кълбо. „Виж ти — помисли Максим. — Нещата не били толкова прости, колкото си мислех…“ Той се разтревожи. „Гай не получи лъчев удар, ние излязохме от обсега преди близо два часа… А той цял живот живее с това излъчване… Може би липсата му е вредна за него? Да не вземе да се разболее? Ама че гадост…“ Той гледаше през люка бледото лице. Все повече го обхващаше страх, накрая не издържа, скочи вътре, спря двигателя, измъкна Гай навън и го положи на тревата край пътя.

Гай спеше, мърмореше нещо насън, силно потръпваше. После започна да трепери, да се гърчи, свиваше се, като че ли искаше да се сгрее, пъхаше длани под мишниците си. Максим сложи главата му върху коленете си, притисна с пръсти слепоочията му и се постара да се съсредоточи. Отдавна не му се беше налагало да прави психомасаж. Главното беше да се отвлече от всичко наоколо, да се съсредоточи, да включи болния в своята здрава система. Така седя десетина или петнадесет минути, а когато се опомни, видя, че на Гай му е по-добре. Лицето му бе порозовяло, дишането беше станало равно и повече не мръзнеше. Максим му направи възглавница от трева, поседя известно време, пъдейки комарите, после си спомни, че им предстои още дълго да пътуват, а защитата на реактора пропуска. За Гай това е опасно, трябва да се измисли нещо. Стана и се върна при танка.

Наложи се да поработи доста, докато успее да свали от ръждясалите нитове няколко листа от бронята на танка, после наби тези листове върху керамичната преграда, отделяща реактора и двигателя от отсека за управление. Оставаше му да закрепи последния лист, когато изведнъж почувства чуждо присъствие. Внимателно се подаде от люка… и усети, че всичко в него изстива и се напряга.

На шосето, на десетина крачки пред танка, стояха трима души, но Максим не можа да осъзнае веднага, че това са хора. Наистина, те бяха облечени, двама от тях държаха на раменете си прът, от който висеше с окървавената си глава надолу неголямо копитно животно, подобно на елен. На шията на третия, през пилешките му гърди, висеше тежка винтовка със странни очертания. „Мутантите — помисли Максим. — Ето ги мутантите…“ Всички разкази и легенди, които някога бе чувал, изведнъж изплуваха в паметта му и станаха много правдоподобни. Одират кожата на живи хора… канибали… диваци… зверове. Той стисна зъби, скочи върху бронята и се изправи в цял ръст. Тогава онзи с винтовката смешно пристъпи на кривите си къси крачка, но не мръдна от мястото си. Само вдигна ръка с два дълги пръста с много стави, силно изсъска и произнесе със скърцащ глас:

— Искаш ли да ядеш?

Максим с труд помръдна устни и отговори:

— Да.

— Няма ли да стреляш? — заинтересува се човекът с пушката.

— Не — каза Максим и се усмихна. — В никакъв случай.

15

Гай седеше зад грубо скована маса и чистеше автомата си. Беше около десет и четвърт сутринта. Светът бе сив, безцветен, сух. Нямаше в него място за радост, нямаше място за живот. Всичко беше мътно и болезнено. На Гай не му се искаше да мисли, да вижда, да чува, дори да спи. Искаше му се просто да положи глава на масата, да отпусне ръце и да умре. Просто да умре — и толкоз.

Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец без стъкло, гледащ към огромна, затрупана с развалини, обрасла с див храсталак сиво-кафява пустош. Тапетите по стените бяха избелели, на места отлепени и сгърчени може би от горещина, може би от старост. Паркетът се беше разсъхнал и в единия ъгъл овъглен. За предишните обитатели на тази стая напомняше само голямата фотография под пукнато стъкло, на която при внимателно вглеждане човек можеше да различи някакъв възрастен господин с глупави бакенбарди и смешна шапка, приличаща на ламаринена чиния.

Да можеше да не вижда всичко това, да можеше сега да хвърли топа или да завие като последното бездомно куче, но Максим беше заповядал: „Чисти!“

„Всеки път — заповядваше Максим, почуквайки с каменен пръст по масата, — всеки път, щом те стегне шапката, сядай и чисти автомата…“ Значи трябва да чисти. Максим е това все пак. Ако не беше той, отдавна щеше да легне и да умре. Толкова пъти го беше молил: „Не ме изоставяй, докато мине, поседи и ме лекувай.“ Не. Каза, че трябва вече сам да се справям, че излъчването не е смъртоносно, ще мине, непременно ще мине, но трябва да се насиля, трябва да се справя…

„Добре де — вяло помисли Гай. — Ще се справя. Максим е това все пак. Не човек, не творец, не бог, а Максим…“ И още нещо му каза тогава: „Повече злост! Щом те сполети, спомняй си откъде ти е това, кой те е научил и защо, и трупай омраза. Скоро ще ти потрябва: ти не си единствен, вие сте четиридесет милиона, все такива отровени и оглупели…

Трудно е да повярвам, массаракш, цял живот съм в строя, винаги знаехме кое как е, всичко беше просто, всички бяхме заедно, толкова хубаво беше да си като всички. Но на, той дойде, накара ме да го обикна, провали ми кариерата, накрая направо ме хвана за яката, обърна ме с лице назад към родното гнездо, към най-скъпото и ми показа, че то е боклук, гнусота, мерзост и лъжа… И като погледнеш, наистина — навсякъде грозота. Като се сетя за себе си, ми се повдига, като си спомня момчетата, ми се повръща, а от господин ротмистъра Чачу ми се гади!“

Гай яростно вкара на мястото му затвора и щракна с фиксатора. Отново го налегна вялост, апатия и не му достигна воля да постави пълнителя. Лошо, ле-ле колко е лошо…

Кривата скърцаща врата се отвори, в стаята надникна малка делова муцунка — общо взето щеше да е дори симпатична, ако не бяха плешивият череп и възпалените клепачи без мигли. Беше Танга, момиченцето на съседите:

— Чичо Мак заповяда да отидете на площада! Там вече всички се събраха, само вас чакат!

Гай я изгледа мрачно, погледна мършавото телце в рокличка от грубо зебло, ненормално тънките като сламки ръчички, покрити с кафяви петна, кривите, с подпухнали колене крачета и почувства, че му прилошава. Засрами се от своето отвращение към детето. То не е виновно, че е такова… Той отмести очи.

— Няма да дойда. Предай им, че се чувствувам зле. Болен съм.

Вратата скръцна и когато Гай вдигна очи, момиченцето вече го нямаше. Той с досада хвърли автомата върху койката, отиде до прозореца и надникна. Момиченцето със страшна скорост вдигаше прах по долчинката между останките от стени по бившата улица. След нея се затича някакъв дребосък, покуцука няколко крачки, спъна се, падна, полежа малко, после ревна с ужасен бас. Иззад развалините изскочи майка му. Гай побърза да се отдръпне, тръсна глава и се върна до масата. „Не, не мога да свикна. Лош човек съм, както излиза… Ох, дами падне на мушката тоя, дето е виновен за всичко това, бих бил много точен. Но все пак защо не мога да свикна? Господи, що нещо видях за тоя месец — ще ми стигне за сто кошмара…“

Мутантите живееха на малки общини. Някои бяха чергари, ловуваха, търсеха по-добри места, търсеха път към Север, който да заобикаля гвардейските картечници и опасните области, където те полудяваха и умираха на място от пристъпи на чудовищно главоболие. Други живееха постоянно във фермите и селцата, оцелели след боевете и взрива на трите атомни бомби, една от които беше избухнала над този град, а другите две в околностите му. Там сега имаше километрични празни пространства, покрити с блестяща като огледало шлака. Водещите уседнал живот сееха дребна изродена пшеница, окопаваха странните си градини, където доматите бяха колкото ягоди, а ягодите колкото домати, развъждаха някакъв ужасяващ добитък, дето да те е страх да го гледаш, а камо ли да го ядеш. Жалък народ бяха тези мутанти, диви южни изроди, за които се разказваха небивалици, самият Гай ги беше приказвал. Бяха тихи, болнави, изродени карикатури на хора. Нормални бяха само старците, но от тях много малко бяха останали живи, всички те боледуваха, обречени на скорошна смърт. Техните деца и внуци също изглеждаха обречени. Много деца се раждаха, но почти всички умираха или при раждането, или в първите месеци. Тези, които оцеляваха, бяха слаби, непрекъснато страдаха от различни недъзи, бяха страшно уродливи, но изглеждаха тихи, послушни, умни. Изобщо добри хора се оказаха мутантите, гостоприемни, мирни… Само да ги гледа човек беше невъзможно. Дори и Максим отначало потръпваше, но бързо свикна, той е господар на чувствата си…

Гай пъхна пълнителя в автомата, опря буза върху дланта си, замисли се. Да, Максим…

Наистина, този път Максим бе подхванал явно безсмислена работа. Решил бе да организира мутантите, да ги въоръжи и да изтласка Гвардията като начало поне зад Синята змия. Смешна работа, ей Богу! Ами че те едва ходят, много от тях умират просто така — вдигне чувал с жито и умре на място. А той иска да ги поведе срещу Гвардията. Пък и са необучени, слаби, къде ти… Дори и да събере онези… разузнавачите им. На тая цялата „армия“, ако е без Максим, един ротмистър й стига, а ако е с Максим — един ротмистър с ротата си. Максим изглежда вече сам разбира това. Но цял месец тича от село на село, от община на община, уговаря старците и уважаваните хора — ония, на които се подчиняват общините. Обикаляше и мен мъкнеше навсякъде, не можеше да миряса. Не искат да тръгнат старците, и разузнавачите си не пускат… И сега на това събрание… Няма да отида.

Светът стана по-светъл. Заобикалящата го действителност вече не предизвикваше такова отвращение, кръвта по-бързо потече по вените му, размърдаха се някакви смътни надежди, че днешното събрание ще се провали. Максим ще дойде и ще каже: „Стига, повече няма какво да правим тук“, и те ще тръгнат по-нататък, на юг, където, както разправят, също живеят дегенерати-мутанти, но не толкова страшни, повече приличали на хора, не толкова болни. Казват, че те там имат нещо като държава, дори армия. Може би с тях ще успеем да направим нещо заедно… Наистина, там всичко е радиоактивно, защото казват, че били хвърляни бомба след бомба, специално за заразяване. Имало такива специални бомби…

Спомнил си за радиацията, Гай бръкна в раницата и извади кутийка с жълти таблетки, глътна две, намръщи се от пронизващата им горчивина. Ама че гадост, но без тях не може, тук също всичко е заразено. А в пустинята сигурно ще трябва да ги гълтам с шепи… Слава Богу, ако не беше принц-херцогът, щеше да ми е спукана работата без тия хапчета… Юнак е дядката, не се обърква, не се отчайва в тоя ад, лекува, помага, извършва визитации, организирал е цяла фабрика за лекарства. Той казваше, че страната на Отците е само парченце, отрязък от бившата наша велика империя. По-рано столицата е била друга, на триста километра по на юг. Разправяше, че величествените й развалини и досега стърчат…

Вратата се отвори. В стаята влезе сърдитият Максим — гол, само по едни черни шорти, жилест и явно много ядосан. Като го видя, Гай се нацупи и се загледа през прозореца.

— Хайде, не лъжи — упрекна го той. — Да тръгваме.

— Не искам — каза Гай. — По дяволите! Повръща ми се, невъзможно ми е.

— Глупости — възрази Максим, — това са прекрасни хора и много те уважават. Не ставай хлапе.

— Е, чак пък да ме уважават…

— И още как! Тия дни принц-херцогът молеше да останеш тук. „Аз, вика, скоро ще умра, тук трябва да ме замести истински човек.“

— Чак пък да го заместя… — промърмори Гай, но почувства как пряко волята си се размеква вътрешно.

— И Бошку не ме оставя на мира, притеснява се да се обърне направо към теб. „Нека, вика, Гай остане тук, ще ни учи, ще ни защитава, добри деца ще възпитава…“ Нали знаеш как говори Бошку?

Гай се изчерви от удоволствие, изкашля се и каза, като още се мръщеше и гледаше през прозореца:

— Е добре, де… Автомата да го взимам ли?

— Вземи го — каза Максим. — Всичко се случва…

Гай сложи оръжието под мишница и те излязоха от стаята. Гай отпред, Максим по петите му. Слязоха по изгнилата стълба, прекрачиха купчината деца, които играеха в прахта пред прага, и тръгнаха по улицата към площада… Улица, площад… Само понятия. Колко ли хора тук са загинали за миг? Казват, че преди това е било голям, красив град, пълен с театри, музеи, цирк, организирали са се кучешки надбягвания, а църквите били особено красиви и от цял свят идвали туристи да ги разглеждат. А сега наоколо цари разруха. На мястото на цирка има блато с крокодили, някогашното метро сега е царство на вампири и нощно време е опасно да излизаш навън. Погубиха страната, гадовете. Не стига, че са избили и осакатили хората, ами на всичко отгоре развъдили всякакви гадини, дето никога не ги е имало тук. Пък и не само тук…

Принц-херцогът разказваше, че преди войната в тази гора живеели зверове, подобни на кучета — забравих как се казваха — умни били и много добри, всичко разбирали, направо удоволствие било да ги дресираш. И започнали, разбира се, да ги обучават за военни цели: да минават пред танка и да проверяват за мини, да прибират ранените, да занасят при противника зарази и всякакви подобни глупости. После се намерил някакъв умник, разшифровал езика им, оказало се, че имат свой език, при това доста сложен, обичали да подражават и гърлата им са устроени така, че някои могли дори да се научат да говорят като хора — не целия език, разбира се, но запомняли по петдесет-седемдесет думи. Изобщо чудесни животни били, можели сме да дружим с тях, да се учим едни от други, да си помагаме — видът им измирал… А вместо това ги научили да воюват, да се промъкват при противника и да разузнават. После започнала войната, на никой не му било до тях, пък и до нищо на света. И те се превърнали във вампири. Също мутанти, но не човешки, а животински — много опасни същества. В Специалния Южен окръг дори беше издадена заповед за борба с тях, а принц-херцогът директно казва: с всички ни е свършено, тук само вампири ще живеят…

Гай си спомни как веднъж в гората Бошку и ловците застреляха елен, преследван от вампири, и започна бой. Но мутантите за бой стават ли? Гръмнаха по един път с дядовите си пушкала, хвърлиха ги, седнаха и закриха очите си с ръце, за да не виждат как ще ги разкъсват. И Максим се обърка, трябва да се признае… Тоест, не че се обърка, а някак си… не му се искаше да се бие. Е, и ми се наложи да се бия вместо всички. И като изпразних пълнителя, ги почнах с приклада. Хубаво, че вампирите бяха само шестима. Двама убихме, един избяга, а останалите трима, ранени и зашеметени, вързахме и решихме сутринта да ги водим в селото да ги екзекутираме. А през нощта, гледам, Максим тихичко стана и отиде при тях. Поседя малко, полекува ги, както той си знае, с налагане на ръце, после ги развърза и те, нали не са глупаци, духнаха да бягат, не ги видяхме повече. Питам го: „Защо бе, Мак, защо така?“ „И аз не знам — вика, — но чувствам, че не бива да ги убиваме. Нито хората, нито тях… Това — каза, никакви кучета не са, и никакви вампири…“

Пък и да бяха само те! Ами какви прилепи се развъдиха! Като тия, дето прислужват на Магьосника… Та това е хвърчащ ужас, а не прилеп! Ами кой нощем трополи из селата и краде деца? При това дори не влиза в къщата, а спящите деца, без да се събуждат, сами излизат при него… Да речем, че това е измишльотина, но нещичко аз и сам съм виждал. Спомням си, като че беше вчера: поведе ни принц-херцогът да ни покаже най-близкия вход на Крепостта. Отидохме. Беше една такава мирна полянка, зелена, с хълмче, а под хълмчето — пещера. А като се вгледахме — Господи, Боже мой! — цялата поляна пред входа бе затрупана с мъртви вампири, бяха поне двайсет и без нито една рана, нито капка кръв по тревата. И най-странното бе, че Максим ги разгледа и каза: „Не са мъртви, само са парализирани, като че ли някой ги е хипнотизирал… Пита се: кой?“ Не, страшни места са тук. Из тях човек само денем може да върви, и то с повече предпазливост. Да не беше Максим, така щях да си плюя на петите, да побягна оттук. Но ако говорим честно, къде бих избягал? Наоколо само гори, пълни с гадини, танкът потъна в блатото… При своите да избягам? На пръв поглед е много естествено при своите, но какви „свои“ са ми те сега? Като се позамисля, те са изроди, кукли, правилно казва Максим. След като ги управляват като машини, това хора ли са? Не, но и това тук не е за мен. Противно ми е…

Те излязоха на площада, огромно празно пространство, в средата на което грозно чернееше някакъв полуразтопен паметник на някакъв забравен деец, завиха към една оцеляла къщичка, където обикновено хората се събираха, за да обменят слухове, да се посъветват относно посевите или лова, или пък просто да поседят, да подремят, да послушат разказите на принц-херцога за старите времена.

В голямата чиста стая вече се бяха събрали хора. Нямаше нито един, когото на човек да му се иска да гледа. Дори принц-херцогът, човек, а не мутант, беше осакатен: цялото му лице бе обгорено и в белези. Влязоха, поздравиха се, седнаха в кръга, направо на пода. Бошку, който седеше до печката, свали чайника и наля на всички по чашка хубав силен чай, но без захар. Гай взе чашката си, която бе необикновено красива, безценна, от кралските сервизи, и я постави пред себе си, опря приклада на автомата на пода, облегна чело върху ръбестото дуло и затвори очи, за да не вижда никого.

Принц-херцогът откри събранието. Никакъв принц и никакъв херцог не беше той. Едно време е бил главен хирург на Крепостта. Когато я засипани с атомни бомби, гарнизонът се разбунтувал, вдигнал бяло знаме (по него своите веднага изстреляли термоядрена). Войниците разкъсали на парчета истинския принц. Увлекли се, избили всички офицери, после се сепнали, че няма кой да командва, а без командири не може, защото войната продължавала. Противникът атакувал, своите атакували, а от войниците никой не знаел плана на Крепостта. Получил се гигантски капан, а на всичко отгоре избухнали бактериологични бомби. Чумата започнала. С една дума, получило се така, че половината гарнизон се разбягал, кой накъдето види, от останалата половина три четвърти измрели, а командването на останалите поел главният хирург. По време на бунта войниците не го закачали, нали все пак бил лекар. Някак се беше получило така, че едни го наричаха принц, други херцог, а Максим за по-точно го наричаше принц-херцог.

— Братя! — каза бившият доктор. — Трябва да обсъдим предложенията на нашия приятел Мак. Те са много важни. Колко са ценни можем да преценим дори и по това, че самият Магьосник дойде при нас и може би ще ни говори…

Гай вдигна глава. Вярно — в ъгъла, облегнат на стената, седеше Магьосника. Да го гледа човек беше страшно, а да не го гледа — невъзможно. Той беше изключителна личност. Дори Максим го гледаше някак отдолу нагоре и казваше на Гай: „Магьосника е голяма фигура, братле.“ Мъжът беше нисък на ръст, набит, чист, с къси, но силни ръце и крака, и общо взето не чак толкова уродлив. Във всеки случай думата „уродлив“ не подхождаше за него. Черепът му беше огромен, покрит с гъсти твърди коси, приличащи повече на сребриста козина, имаше малка уста със странно свити устни, сякаш все се канеше да свирне през зъби; лицето му беше по-скоро слабо, но с торбички под очите, а самите очи бяха дълги и тесни, с вертикални зеници, като на змия. Говореше малко, рядко се появяваше сред хората, живееше в едно мазе в най-отдалечения край на града, но се ползваше с огромен авторитет поради изумителните си способности. Първо, той беше много умен и знаеше всичко, макар да беше само на около двадесет години и не беше напускал града. Когато възникваха някакви въпроси, всички идваха при него за съвет. Като правило той не отговаряше, което означаваше, че въпросът е дреболия: както и да го решиш, все тая. Но ако беше жизненоважно — за времето или кога какво да се сее — винаги даваше съвет и никога не грешеше, при него ходеха само старейшините; обикновено те мълчаха и не казваха какво е ставало там, но се носеха слухове, че дори и когато дава съвети, Магьосника не отваря уста. Погледне само и веднага разбираш какво трябва да правиш. Второ, той имаше власт над животните. Никога не искаше от общината нито храна, нито дрехи; всичко му доставяха животните, различни животни — и насекоми, и зверове, и жаби. А главни прислужници му бяха огромните прилепи, с които той, според слуховете, можеше дори да разговаря и те го разбираха и слушаха. Разправяха още, че той знае неизвестното. Да го разбереш беше невъзможно. Според Гай това беше просто безсмислено натрупване на думи — черен и празен Свят преди възникването на Световното светило, мъртъв леден Свят след угасването на Световното светило, безкрайна пустиня с множество Световни светила… Никой не можеше да обясни какво точно означава това, а Мак само поклащаше глава и възхитено мърмореше: „Какъв интелект!“

Магьосника седеше, без да гледа никого, на рамото му неловко пристъпваше от крак на крак сляпа нощна птица. От време на време Магьосника вадеше от джоба си някакви парченца и ги пъхаше в клюна й, тогава тя замираше за секунда, вдигаше глава и като че ли с мъка преглъщаше, изпъвайки шия.

— Това са много важни предложения — продължи принц-херцогът, — затова ви моля да слушате внимателно, а ти Бошку, миличък, вари по-силен чай, защото, както виждам, някои вече почват да дремят. Не бива да спим, не бива. Съберете малко сили, може би сега се решава съдбата ви…

Събралите се одобрително замърмориха. Издърпаха от стената един с перде на окото, който се канеше да подремне, и го сложиха да седне на първия ред.

— Аз такова, нищо… — мърмореше той. — Аз само така, малко. Аз такова, искам да кажа да говорите по-кратко, че то, докато стигнете края, ще съм забравил началото…

— Хубаво — съгласи се принц-херцогът. — Щом искате по-кратко, така ще бъде. Войниците ни изтласкват на юг, в пустинята. Не ни щадят и не преговарят с нас. От семействата, които опитаха да проникнат на север, никой не се върна. Изглежда са загинали. Това означава, че след десет-петнайсет години нас окончателно ще ни натикат в пустинята, а там всички ще загинем без храна и вода. Казват, че и в пустинята живеят хора. Аз не вярвам в това, но много от уважаемите старейшини вярват и твърдят, че тези обитатели на пустинята са също така жестоки и кръвожадни, както и войниците. А ние сме хора миролюбиви и не умеем да се сражаваме. Мнозина от нас измират и сигурно няма да доживеем до окончателния край, но сега ние управляваме народа си и трябва да мислим не само за себе си, но и за децата си. Бошку! Дайте чай на многоуважавания Хлебар. Струва ми се, че заспива.

Събудиха Хлебаря, пъхнаха в петнистата му ръка гореща чаша; той се опари, засъска, а принц-херцогът продължи:

— Нашият приятел Мак предлага изход. Той идва при нас от страната на войниците. Тях той също ненавижда и казва, че от тях не можем да чакаме пощада, там те всички са излъгани от тираните си и горят от желание да ни унищожат. Мак искаше отначало да ни въоръжи и поведе на бой, но се убеди, че сме слаби и не можем да воюваме. Тогава той реши да се добере до обитателите на пустинята — той също вярва, че ги има. Иска да се споразумее с тях и да ги поведе срещу войниците. Какво се иска от нас? Да благословим тази инициатива, да пуснем обитателите на пустинята през нашите земи и да ги осигурим с продоволствие, докато трае войната. Още нещо предлага нашият приятел Мак: да му разрешим да събере всички наши разузнавачи. Онези, които се съгласят, той ще обучи да воюват и ще ги поведе на Север, за да вдигне там въстание. Ето, накратко така стоят нещата. Сега трябва да решим и аз ви моля да се изкажете.

Гай хвърли поглед към Максим. Приятелят Мак седеше, подвил крак под себе си, огромен, кафяв, неподвижен като скала, дори не като скала, а като гигантски акумулатор, готов всеки момент да отприщи своя заряд. Гледаше към най-далечния ъгъл, към Магьосника, но почувства погледа на Гай и обърна глава към него. Гай изведнъж си помисли, че приятелят му вече не е онзи, предишният. Спомни си, че отдавна не се е усмихвал със знаменитата си ослепително идиотска усмивка, че отдавна не е пял планинските си песни, че очите му са изгубили предишната ласкавост и добродушна ехидност, станали са твърди, като че ли стъклени. Сякаш това вече не е Максим, а ротмистър Чачу. Гай си спомни още, че приятелят му отдавна е престанал да тича насам-натам като весел любопитен пес, станал е сдържан, в него се е появила някаква суровост, целенасоченост и делова съсредоточеност, все едно се бе прицелил в някаква видима само за него мишена… Много, много се измени приятелят Мак, откак изпразниха в него пълнителя на тежкия армейски пистолет. Преди той съжаляваше всички и всеки, а сега не жалеше никого. Е, какво, може би именно така и трябва… Но страшна работа бе замислил той, касапница ще има, голяма касапница…

— Нищичко не разбрах — обади се един плешив изрод, който не беше тукашен, ако се съди по облеклото му. — Какво иска той? Варварите да дойдат тук? Ами че те ще ни избият всичките. Какво, да не мислите, че не ги познавам? Ще ни изтрепят до крак, един жив няма да оставят.

— Те ще дойдат с мир — каза Мак — или изобщо няма да дойдат.

— По-добре хич да не идват — каза плешивият. — С варварите по-хубаво да си нямаш вземане-даване. Дето се вика, по-добре е да излезеш срещу войнишките картечници. Все пак от своя ръка ще загинеш, колкото и да е, баща ми беше войник от Крепостта…

— Това е вярно, разбира се — замислено се обади Бошку. — Но пък от друга страна, варварите могат и да изгонят войниците, а нас да не ни закачат. Това пък ще бъде съвсем добре.

— Е как така няма да ни закачат? — възрази оня с пердето. — Откак се помним, всички ни нападат, а сега отведнъж тия няма да го правят?

— Ама нали той ще се споразумее с тях — поясни Бошку. — Не закачайте горските, и толкоз! Недейте да идвате…

— Кой? Кой ще се разбере? — попита Хлебаря и завъртя глава.

— Мак. Мак ще се договори…

— Ааа, Мак… Е, ако Мак се разбере, тогава може и да не ни закачат…

— Да ти дам ли чай? — попита Бошку. — Нещо заспиваш, Хлебарю.

— Абе не ти ща чая.

— Хайде, пийни де, една чашка само. Толкова ли е трудно?

Оня с пердето изведнъж стана.

— Аз ще си ходя. Нищо няма да излезе от тая работа. Те и Мак ще убият, и нас няма да пощадят. За какво ще ни жалят? Все едно, след десетина години с нас е свършено. В моята община вече две години не се раждат деца. Да си доживеем спокойно до смъртта и толкоз. Така че сами решавайте, както си знаете. Все ми е едно.

Той излезе — крив, тромав, спъна се на прага.

— Да, Мак — каза Пиявицата, поклащайки глава. — Прощавай, ама ние на никого не вярваме, как може да вярваме на варварите? Те живеят в пустиня — пясък ядат, пясък пият. Страшни хора са, от желязна тел усукани, ни могат да плачат, ни да се смеят. Какво сме ние за тях? Мъх под краката. Ето, ще дойдат, ще изтрепят войниците, ще се настанят тук, ще изгорят гората, разбира се… За какво им е гората, те си обичат пустинята. И с нас пак е свършено. Не, не вярвам. Не вярвам, Мак. Празна работа си намислил.

— Да — каза Хлебаря. — Не ни трябва тая работа, Мак. По-хубаво ни остави да си измрем спокойно, не ни закачай. Ти мразиш войниците, искаш да ги съкрушиш, но ние какво сме ти криви? Ние никого не мразим. Съжали ни, Мак. Та нас никой никога не ни е съжалявал. И ти, макар че си добър човек, също не ни съжаляваш… Нали, Мак?

Гай отново погледна към Максим и смутено отмести очи.

Максим се изчерви до сълзи, наведе глава и закри с ръка лицето си.

— Не е вярно — каза той. — Жал ми е за вас. Но не само за вас. Аз…

— Не-е, Мак — настойчиво продължи Хлебаря. — Ти САМО нас пожали. Та ние сме най-нещастните хора в света и ти добре, знаеш това. Забрави омразата си. Пожали ни и край…

— А за какво да ни съжалява? — обади се Леската, омотан до очите в мръсни бинтове. — Той е войник.

Кога войниците са ни съжалявали? Не се е родил още такъв войник.

— Приятели, приятели — строго каза принц-херцогът. — Мак е наш доброжелател. Той иска да унищожи враговете ни…

— Но ето какво ще стане всъщност — разсъждаваше плешивият, който не беше тукашен. — Нека да предположим, че варварите ще победят войниците. Ще ги избият, ще срутят проклетите им кули, ще превземат целия Север. Нека. Не ни е жал. Нека се колят. Но ползата за нас каква е? Тогава съвсем сме свършени: на Юг варвари, на Север също варвари, над нас все същите варвари. Ние не сме им нужни, а щом е така — под ножа! Това едно… Сега да предположим, че войниците избият варварите. Ще ги отблъснат, а войната ще се пренесе през нас към юг. Тогава какво? Пак сме свършени: на Север войници, на Юг войници, над нас войници. Е, а ние познаваме войниците.

Събранието зашумя, забръмча, че ето на, правилно говори плешивият; човекът още не беше свършил.

— Дайте ми да довърша, де! — възмути се той. — Какво шумите? Това още не е всичко. Можем да допуснем, че войниците ще избият варварите, варварите — войниците. Като че ли тогава ще можем да си живеем. Ама на, пак не се получава. Защото има още и вампири. Докато войниците са живи, вампирите се крият, страх ги е от куршумите, нали на войниците е заповядано да избиват вампирите. А ако войниците изчезнат, тогава с нас съвсем ще е свършено. Ще ни изядат вампирите и кокал няма да оставят.

Тази мисъл страшно порази събранието.

— Вярно говори! — разнесоха се гласове. Виж какви умни глави имало при блатата… — Да, братя, забравихме ние за вампирите… А те не спят, чакат своето. Не ни трябва нищо, Мак, нека да си върви, както е вървяло досега… Двайсет години как да е преживяхме, и още двайсет някак ще изкараме, а после току-виж и още…

— И разузнавачите не бива да му даваме! — повиши глас плешивият. — Малко ли неща искат и те самите… Те и в къщи не се прибират. Ето Шестопръстия денува и нощува от оная страна. Да те е срам да го кажеш — граби там, пие… Те са си добре, не ги е страх от проклетите кули, главите не ги болят. А обществото какво да прави без тях? Дивечът бяга на Север. Кой ще го гони от Север към нас, ако ги няма разузнавачите? Не бива да ги даваме! Трябва и да ги стегнем хубаво, съвсем са се разпуснали. Вършат убийства оттатък, отвличат и изтезават войници, като че ли не са хора… Няма да ги пускаме! Съвсем ще се разглезят.

— Няма да ги пускаме, няма — потвърди събранието. — Как ще караме без тях? Родили сме ги, хранили сме ги, гледали сме ги, възпитали сме ги, а те своето си знаят, все гледат бели да правят…

Плешивият най-сетне миряса, седна си на мястото и започна жадно да гълта изстиналия чай. Събранието също се успокои, утихна. Старците седяха неподвижно и се стараеха да не гледат към Максим.

Бошку произнесе, като кимаше унило:

— Как може, бе, толкова нещастен е животът ни! Отникъде спасение не иде! И на кого какво сме направили?

— Раждали са ни напразно, това е — каза Леската. — Без да мислят са ни раждали, не навреме… — той подаде празната чаша. — И ние раждаме напразно. За смърт. Да, да, за смърт…

— Равновесието… — произнесе изведнъж някакъв силен дрезгав глас. — Вече ви говорих за това, Мак. Вие не поискахте да ме разберете…

Неясно беше откъде идва гласът. Всички мълчаха със скръбно наведени глави. Само птицата на рамото на Магьосника пристъпваше, отваряйки и затваряйки жълтия си клюн. Магьосника седеше неподвижно, със затворени очи и стиснати тънки сухи устни.

— Но сега, надявам се, вие разбрахте — продължи гласът. — Вие искате да нарушите това равновесие. Добре, може би това е по силите ви. Но пита се — защо? Някой молил ли ви е за това? Както виждате, не. Какво ви мотивира тогава?

Птицата настръхна, пъхна глава под крилото си, а гласът продължаваше да звучи. Тогава Гай разбра, че говори самият Магьосник, без да помръдва устни, без да трепне с нито един мускул на лицето си.

Това беше много страшно, и не само за Гай, но и за всички събрали се, дори за принц-херцога. Единствен Максим гледаше Магьосника мрачно и с някакво дръзко предизвикателство.

— Нетърпението на разтревожената съвест! — провъзгласи Магьосника. — Вашата съвест е разглезена от постоянното внимание към нея, тя започва да стене при най-малкото неудобство и разумът ви почтително се прекланя пред нея, вместо да й се скара и да я постави на мястото й. Съвестта ви е възмутена от съществуващото положение на нещата и разумът ви послушно и трескаво търси начин да промени това положение. Но равновесието си има свои закони. Те възникват от стремежите на огромни човешки маси и могат да се променят единствено заедно с промяната на тези стремежи. И така, от една страна, имаме стремежите на огромни човешки маси, а от друга — вашата съвест, въплъщението на вашите стремежи. Вашата съвест ви тласка към промяна на положението, на нещата, тоест към нарушение на законите на равновесието, определени от стремежите на масите, с други думи, към промяна на стремежите на милионите хора по образ и подобие на вашите стремежи. Това е смешно и антиисторическо. Вашият замъглен и зашеметен от съвестта разум е загубил способността да отличава реалното благо за масите от въображаемото, продиктувано от съвестта ви. А разумът трябва да се поддържа чист. Ако не искате или не можете, толкова по-зле за вас. И не само за вас. Вие ще кажете, че в света, от който сте дошли, хората не могат да живеят с нечиста съвест. Ами тогава престанете да живеете. Това също не е лош изход — и за вас, и за другите.

Магьосника замълча. Всички глави се обърнаха към Максим. Гай не можа да схване добре за какво ставаше дума. Изглежда това беше отглас от някакъв стар спор. И също беше ясно, че Магьосника смята Максим за умен, но капризен човек, който действа повече според прищевките си, отколкото според необходимостта. Това беше обидно. Максим, разбира се, беше странна личност, но не щадеше себе си и винаги желаеше доброто на всички и не от някакъв каприз, а от най-дълбоко убеждение. Разбира се, четиридесетте милиона души, опиянени от излъчването, не искаха никакви промени, но нали са опиянени, това е несправедливо…

— Не мога да се съглася с вас — студено каза Максим. — Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и тези на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но все някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.

— Вярно — неочаквано леко се съгласи Магьосника. — Съвестта действително създава идеали. Но идеалите затова се наричат идеали, защото се намират в поразително несъответствие с действителността. И когато хладният, спокоен разум започне да работи, той търси средства за постигането на идеалите и се оказва, че тези средства не се вместват в рамките на тези идеали и рамките трябва да се разширят, съвестта леко да се разтегне, приспособи и поправи. Аз всъщност само това искам да ви кажа, само това повтарям: не трябва да глезите съвестта си, трябва по-често да я подлагате на прашното течение на новата действителност и да не се страхувате, ако върху нея се появят петънца и груба коричка… Впрочем, вие и сам разбирате това. Просто още не сте се научили да наричате нещата с истинските им имена. Но и на това ще се научите. Ето, вашата съвест провъзгласи задача: да се смъкне тиранията на Неизвестните Отци. Разумът пресмята и дава съвет: доколкото тиранията не може да се взриви отвътре, трябва да я ударим отвън, да хвърлим срещу нея варварите… Нека горските жители бъдат стъпкани, нека коритото на Синята змия се задръсти от трупове, нека започне голяма война, която може би ще доведе до сваляне на тираните — всичко е в името на благородния идеал. „Е, какво пък, казва съвестта с недоволна гримаса, ще трябва малко да загрубея заради великото дело…“

— Массаракш… — изсъска Максим. Така почервенял и зъл Гай никога не го беше виждал. — Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво остава да се направи? Зад Синята змия милиони хора са превърнати в ходещи пънове.

— Правилно, правилно — каза Магьосника. — Друг е въпросът, че всъщност вашият план е негоден: варварите ще се разбият в кулите и ще отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно. Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с Островната империя например… Не става дума за това. Страхувам се, че вие изобщо сте закъснели, Мак!… Само не мислете, че ви уговарям да се откажете. Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си означава неизбежно нарушаване на равновесието на силите в нашия мъничък свят. Действайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да мислите ясно и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми — незабелязано или под благовиден предлог… Това е всичко, което исках да ви кажа.

Магьосника се изправи с неочаквана пъргавина, птицата на рамото му приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и изчезна зад вратата. Почти веднага подир него един по един събралите се започнаха да се разотиват с пъшкане, пухтене, нищо не разбрали от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че Магьосника не разреши опасния замисъл. Съжали ни, защити ни и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност от десетина години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в душата също. Само едно разбираше: „Мой нещастен живот — през първата ти половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва да преживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден…“

— Разочарован ли сте, Мак? — попита с виновен глас принц-херцогът.

— А, не, не особено — отзова се Максим. — По-скоро обратното, чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за такива замисли. Навярно още ще трябва да поскитам, да погледам. Да потренирам съвестта си… — той някак неприятно се засмя. — Какво можете да ми предложите, принц-херцог?

Старецът се изправи с пъшкане и, разтривайки схванатите си хълбоци, тръгна из стаята.

— Първо, не ви съветвам да навлизате в пустинята — каза той. — И да има варвари там, и да няма, вие не ще намерите нищо подходящо за вас. Може би си струва по съвета на Магьосника да установите контакт с островитяните, макар че, Бог ми е свидетел, нямам представа как може да стане това. Навярно трябва да отидете до морето и да започнете оттам… Ако островитяните също не са мит и ако… и ако изобщо поискат да разговарят с вас. Най-правилно ми се струва да се върнете обратно и да действате сам. Спомнете си какво ви каза Магьосника — вие сте сила. А всеки се старае да впрегне силата за свои цели. Историята на нашата империя познава много случаи, когато дръзки и силни самотници са достигали до трона. Наистина именно те са създали най-жестоките традиции на тиранията, но вас това не ви засяга, вие не сте такъв и едва ли ще станете. Ако правилно съм ви разбрал, не се надявате на масово движение, а това означава, че вашият път не е този на гражданската война. И изобщо не войната е пътят. Вие трябва да действате сам, като диверсант. В края на краищата сте прав: системата на кулите трябва да има център. И властта над Севера е в ръцете на онзи, който владее този център. Трябва добре да запомните това.

— Страхувам се, че това не е за мен — бавно произнесе Максим. Не мога още да кажа защо, но чувствам, че не е за мен. Не искам да владея Центъра. В едно сте прав — аз нямам какво да правя нито тук, нито в пустинята. Тя е много далече, а тук нямам на кого да се опра. Но ми предстои да науча още много: съществуват още Пандея, Хонти, съществуват планините, съществува някъде Островната империя… Чували ли сте за белите подводници? Не? А аз да, Гай също, и ние с него познаваме човек, който ги е виждал и се е сражавал с тях. Така че те умеят да се бият… Е, добре… — Максим скочи. Няма какво да се бавим. Благодаря ви, принц-херцог, вие ни помогнахте много. Да тръгваме, Гай!

Те излязоха на площада и спряха до полуразтопения паметник. Гай се оглеждаше с тъга. Наоколо, в тежката мараня, трептяха жълтите развалини, беше задушно, смрадливо, но вече не му се искаше да си отива оттук, от това страшно, но вече близко място, и отново да се влачи през горите, поверил себе си на волята на всички онези тъмни случайности, които причакват човека на всяка крачка… Да можеше сега да се върне в стаичката си, да поиграе с плешивичката Танга, да й направи най-сетне обещаната свирка от празна гилза, да не се скъпи, массаракш, да изгърми във въздуха един патрон за бедното момиченце…

— Накъде все пак имате намерение да тръгнете? — попита принц-херцогът, като се предпазваше от праха със своята износена и избеляла шапка.

— На запад — отговори Максим. — Към морето. Далече ли е оттук?

— Триста километра… — замислено произнесе старецът. — И ще трябва да вървите през силно заразени места… Слушайте, а може би да направим така? — Той дълго мълча, Гай започна вече нетърпеливо да пристъпва от крак на крак, но Максим не бързаше, чакаше.

— Ех, за какво ми е той всъщност? — най-сетне въздъхна възрастният мъж. — Честно казано, аз го пазех за себе си, мислех, ако стане съвсем лошо, ако нервите ми откажат, да се кача на него и да се върна вкъщи, а там, ако ще да ме разстрелят. Но сега вече е късно.

— Самолет ли? — бързо попита Максим, като гледаше с надежда принц-херцога.

— Да. „Планински орел“. Говори ли ви нещо това име? Не, разбира се… А на вас, младежо? Също не… Някога беше знаменит бомбардировач, господа. Личният на Негово Императорско Височество принц Кирну, с Четири Златни знамена, наименуван бомбардировач „Планински орел…“ Спомням си, че като войници ни караха да го зубрим. „Редник еди-кой си! Назови по име личния бомбардировач на Негово Императорско Височество!“ И редникът декламираше… Да… Та аз го запазих. Първо исках с него да евакуирам ранените, но те бяха прекалено много. После всичките умряха… Е, какво ще ви разправям. Вземете го, миличък. Летете. Има гориво да обиколите половината свят…

— Благодаря — каза Максим. — Благодаря ви, принц-херцог. Никога няма да ви забравя.

— Мен какво… — произнесе старецът. — Не заради себе си го давам, я… А пък ако успеете да направите нещо, миличък, преди всичко не забравяйте тези тук.

— Ще успея — каза Максим. — Ще се получи, массаракш! Трябва да стане! И аз никого никога няма да забравя.

16

Гай никога досега не беше летял на самолет. Всъщност съзираше такава машина за пръв път в живота си. Полицейски вертолети и щабни летящи платформи беше виждал неведнъж, а един път дори взе участие във въздушна хайка: натовариха тяхната секция на хеликоптер и я стовариха до шосето, по което препускаше тълпа възпитаници, разбунтували се заради лошата храна. От този въздушен полет Гай пазеше най-неприятни спомени: апаратът летеше много ниско, тресеше се и се люлееше така, че вътрешностите му се обръщаха наопаки, и на всичко отгоре ревът на витлото, вонята на бензин и пръскащите отвсякъде фонтани машинно масло го подлудяваха…

Но работата тук беше друга.

Личният на Н.И.В. бомбардировач „Планински орел“ смая въображението му. Това беше наистина чудовищна машина, той не можеше да си представи, че е способна да се издигне във въздуха. Нейното ребресто тясно тяло, украсено с многобройни златни емблеми, беше дълго като улица. Страшно и величествено се разпростираха исполинските криле, под които можеше да се укрие цяла бригада. Те бяха нависоко, но перките на шестте огромни витла почти докосваха земята. Самолетът стоеше на три колела, всяко с височина няколко човешки ръста — две подпираха носовата част, на третото лежеше опашката. Към блестящата стъклена кабина, намираща се на главозамайваща височина, водеше като сребриста нишка алуминиева стълбичка. Да, това беше истински символ на старата империя, символ на великото минало, символ на предишното могъщество, разпростряло се над целия континент. Гай, вдигнал глава, стоеше на отслабналите си крака, тръпнейки от благоговение. Думите на приятеля му Мак го поразиха като гръм:

— Ама че сандък, массаракш! Извинете, принц-херцог, не исках да кажа това…

— Друг няма — сухо отговори старецът. — Между другото това е най-добрият бомбардировач в света. Навремето Негово Императорско Височество извършваше на него…

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Максим. — Аз просто от изненада…

В пилотската кабина възхищението на Гай достигна своя предел. Тя беше изцяло стъклена. Пълна с огромно количество непознати прибори, невероятно удобни меки кресла, непонятни лостове и приспособления, снопове разноцветни проводници, странни, невиждани шлемове, лежащи в готовност… Принц-херцогът бързо обясняваше нещо на Мак, сочеше му приборите, докосваше лостовете. Мак разсеяно мърмореше: „Да, да, ясно“, а Гай, когото сложиха да седне в креслото, за да не пречи с автомата на коленете, за да не би, не дай Боже, да одраска нещо, пулеше очи и безсмислено въртеше глава.

Самолетът стоеше в стар продънен хангар на края на гората. Пред него в далечината се простираше равно сиво-зелено поле, без нито една трапчинка, хълмче или храстче. На около пет километра зад полето отново започваше гора, а над всичко това висеше бялото небе, което оттук, от кабината, изглеждаше съвсем близко, като че ли можеше да се докосне с ръка. Гай беше много развълнуван. Не помнеше вече как се сбогуваха със стареца. Принц-херцогът приказваше, Мак — също; като че ли се смееха, после дядката заплака, сетне вратичката хлопна… Гай изведнъж откри, че е завързан с широки колани към креслото, а Максим бързо и уверено щрака с някакви лостчета и клавиши.

Светнаха циферблатите на пултовете, чу се пукот, ауспусите загърмяха, кабината ситно затрепери, всичко наоколо се изпълни с тежък грохот. Далече долу, сред полегналите храсти и сякаш струящата се трева, принц-херцогът хвана с две ръце шапката си и започна да отстъпва. Гай се обърна и видя, че перките на гигантските витла са изчезнали, слели се в огромни мътни кръгове — и изведнъж широкото поле се раздвижи и все по-бързо запълзя срещу тях… Изчезна принц-херцогът, хангарът също, имаше само стремително летящо насреща поле, ужасно друсане и гръмотевичен рев. Гай с труд обърна глава и с ужас откри, че гигантските криле плавно се люлеят и малко остава да се отчупят, но в този момент друсането изчезна, полето под крилата пропадна надолу и някакво меко, разслабващо усещане прониза Гай от главата до петите. Под самолета вече нямаше поле, нямаше гора; всъщност гората се беше превърнала в черно-зелена четка, в огромно кърпено и прекърпвано одеяло, бавно пълзящо назад. Тогава Гай разбра, че всъщност лети.

Изпълнен с възторг, той погледна Максим. Приятелят му седеше в небрежна поза, положил лявата си ръка върху подлакътника на креслото, а с дясната едва забележимо помръдваше най-големия и явно най-важен лост. Очите му бяха присвити, устните смръщени, сякаш си подсвиркваше. Да. Това беше велик човек. Велик и непостижим. „Навярно той може всичко — помисли си Гай. — Ето, управлява тази свръхсложна машина, която вижда за пръв път в живота си. Та това не е някакъв танк или камион, а самолет, легендарна машина, аз изобщо не знаех, че такива са се запазили… А той я управлява като играчка, сякаш цял живот е летял из въздушните пространства. Направо не ми го побира умът: като че ли много неща ги вижда за пръв път и въпреки всичко моментално се ориентира и прави точно това, което трябва. Пък и само с машините ли? Не само машините го признават за господар. Ако поиска, и ротмистър Чачу ще се прегръща с него… Магьосника, дето те е страх да го гледаш, и той го признаваше за равен… Принц-херцогът, учен човек, главен хирург, аристократ, може да се каже, веднага почувства в него нещо такова, висше… Такава машина му подари, довери му се… А пък аз исках да женя за него Рада. За какво му е тя? Мимолетно увлечение, нищо повече. На него му трябва някоя графиня или принцеса, да речем… А виж, с мен дружи… И ако поиска сега да се хвърля оттук — какво пък, много е възможно да се хвърля, защото това е Максим… Колко неща видях и разбрах благодарение на него, за цял живот не можеш да видиш и научиш толкова… И колко още ще науча и ще видя…“

Максим почувства погледа, възторга, предаността му, обърна се към него и широко се усмихна, както едно време. Гай с труд се удържа да не хване силната мургава ръка и да я целуне с благодарност. „О, повелителю мой, защитнико мой, гордост моя, заповядвай ми, аз съм пред теб, тук съм, готов съм, хвърли ме в огъня, съедини ме с пламъка… Срещу хиляди врагове, срещу зинали гърла, срещу милиони куршуми… Къде са твоите врагове, къде? Къде са тези тъпи, отвратителни хора в гадни черни мундири? Къде е злобното офицерче, което посмя да вдигне ръка срещу теб? О, мерзавецо черен, с нокти ще те разкъсам, гърлото ще ти прегриза… но не сега, не… Той ми заповядва нещо, моят повелител, нещо иска от мен… Мак, Мак, умолявам те, върни ми твоята усмивка, защо вече не се усмихваш? Да, да, аз съм глупав, не те разбирам, не те чувам, толкова силно реве твоята послушна машина… ах, ето каква била работата, массаракш, какъв съм идиот, шлемът, разбира се… Да, да, сега, аз разбирам, това е шлемофон, както в танковете… Слушам те, велики! Заповядвай! Не, не искам да се опомня! Не, нищо не ми става, просто аз съм твой, аз искам да умра за теб, заповядай нещо… Да, да, аз ще мълча, ще си затворя устата… Това ще разкъса дробовете ми, но аз ще мълча, щом заповядваш… Кула ли? Каква кула? А, да, виждам я… Тези черни гадове, подли канибали, детеубийци, те са нацвъкали кули навсякъде, но ние ще ги пометем, ще минем с железни ботуши през тях, ще ги стъпчем с огън в очите… — Насочи, насочи своята послушна машина към тази гнусна кула… — Дай ми бомба, ще скоча с нея и ще улуча, ще видиш! Бомба, дай ми бомба! В огъня! О!… О-О! О!!!“

Гай с усилие си пое въздух и дръпна яката на комбинезона си. В ушите му звънеше, пред очите му всичко плуваше и се поклащаше. Светът беше в мъгла, но тя бързо се разсейваше, всички мускули го боляха, нещо неприятно дереше гърлото. После видя лицето на Максим — тъмно, мрачно, с някаква твърдост. Изплува и изчезна споменът за нещо сладостно, но кой знае защо му се прииска да застане мирно и да тракне с токове. Впрочем Гай разбираше, че това е неуместно, че Максим е сърдит.

— Нещо лошо ли направих? — попита виновно той и предпазливо се огледа.

— Не ти, аз направих — отговори Максим. — Съвсем забравих за тази гадост.

— За кое?

Максим се върна в креслото си, сложи ръка върху лоста и отново загледа напред.

— За кулите — каза той накрая.

— За кои кули?

— Завих прекалено много на север — обясни Максим. Получихме лъчев удар.

Гай почувства срам.

— Химна ли пях? — попита той.

— По-лошо. Нищо, занапред ще внимаваме.

С чувство за огромно неудобство Гай отвърна поглед; мъчително се напрягаше да си спомни какво е правил. Загледа се в света долу. Не видя никаква кула, нито, разбира се, хангара, нито полето, от което излетяха. Там пълзеше все същото парцалено одеяло, виждаше се реката като мътно метално змийче, изчезващо в неясната мъглица пред тях — там, нагоре, където трябваше да се издига като стена морето… „Какви съм ги дрънкал? — мислеше Гай. — Сигурно е било нещо страхотно глупаво, щом Максим е толкова недоволен и разтревожен. Массаракш, да не би да са се върнали гвардейските ми навици и аз някак да съм го оскърбил?… Къде е тая проклета кула? Добър случай да хвърлим бомба върху нея…“

Самолетът изведнъж се разтресе. Гай си прехапа езика, а Максим хвана лоста с две ръце. Нещо не беше наред, нещо се бе случило… Гай разтревожен се огледа и с облекчение откри, че крилото си е на мястото и витлата се въртят. Тогава погледна нагоре. В белезникавото небе бавно се разпукваха някакви въгленочерни петна. Като капки туш във вода.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна Максим. — Странна работа… — той произнесе две непознати думи, после със запъване каза: — Атака на… небесни камъни. Глупости, не е възможно. Вероятността е 0,00… Аз, какво, да не би да ги привличам?

Той отново произнесе непознати думи и замълча.

Гай искаше да попита какво е това „небесни камъни“, но в този момент с ъгълчето на окото си забеляза някакво странно движение вдясно долу. Вгледа се. Над мръснозеленото одеяло бавно се издуваше тежка и жълтеникава купчина. Той не можа веднага да разбере, че това е дим. После в недрата на облака нещо проблесна, нагоре се плъзна дълго черно тяло, в същия момент хоризонтът страшно се наклони и се изправи като стена. Гай се вкопчи в подлакътниците. Автоматът падна от коленете му и се плъзна по пода. „Массаракш! — изсъска в слушалките гласът на Максим. — Ето какво било това! Ама че съм глупак!“ Хоризонтът отново се изравни. Гай потърси с поглед жълтия облак дим, не го намери, загледа напред и изведнъж видя право по курса как над гората се издига фонтан от разноцветни пръски, отново като хълм се изду жълтеникав облак, блесна огън, дълго черно тяло отново бавно се издигна в небето и изведнъж се пръсна в ослепително бяло кълбо. Гай закри очите си с ръце. Бялото кълбо бързо помръкна, наля се с чернилка и се разплу като гигантско петно. Подът отново започна да пропада, Гай широко отвори уста, мъчеше се да си поеме въздух, за секунда му се стори, че съдържанието на стомаха му ще изскочи навън. В кабината стана тъмно, разкъсаният черен дим се плъзна срещу тях и встрани, хоризонтът отново се наклони, гората беше съвсем близо, вляво. Гай стисна очи и се сви в очакване на удар, болка, гибел — не стигаше въздух, всичко наоколо се тресеше и потръпваше. „Массаракш… — съскаше гласът на Максим в слушалките. — Трийсет и три пъти массаракш…“

И в този момент нещо кратко и яростно изтрещя по стената до тях, сякаш някой стреляше с картечница от упор, твърда ледена струя шибна лицето, отнесе шлема му и Гай се сви, закривайки главата си от рева на насрещния вятър. „Край — помисли си той. — Стрелят по нас. Сега ще ни свалят и ние ще изгорим“. Но нищо не се случи. Самолетът се разтресе още няколко пъти, пропадна в някакви ями и отново изплува, после ревът на моторите изведнъж замлъкна и настъпи страшна тишина, пълна със съскащия вой на вятъра, нахлуващ през пробойните.

Гай почака малко, внимателно повдигна глава, като се стараеше да не подлага лицето си на ледените струи. Максим беше тук. Седеше в напрегната поза, хванал лоста с две ръце, и поглеждаше ту приборите, ту напред. Мускулите под кафявата му кожа се бяха издули. Бомбардировачът летеше някак странно, с неестествено вирнат нос. Моторите не работеха. Гай погледна крилото и замря. То гореше.

— Пожар! — закрещя той и се опита да скочи. Коланите не го пуснаха.

— Седи спокойно! — каза през зъби Максим, без да се обръща.

Гай се овладя и загледа напред. Аеропланът летеше съвсем ниско. Бързата смяна на черни и зелени петна заслепяваше очите. А пред тях вече се надигаше блестящата стоманеносива повърхност на морето.

„Ще се разбием, по дяволите — помисли Гай със замиращо сърце. — Проклет да е принц-херцогът с проклетия си бомбардировач, огризка от империята, щяхме да си вървим спокойничко и без проблеми, а сега, ето на, ще изгорим, или ако не изгорим, ще се разбием, или ако не се разбием, ще се удавим… На Максим какво му е, той ще си възкръсне, а с мен е свършено… Не искам.“

— Не се дърпай — каза Максим. — Дръж се здраво… Сега…

Гората долу изведнъж свърши. Гай видя носещата се право срещу него вълниста стоманеносива повърхност и затвори очи…

Удар. Пращене. Ужасно съскане. Отново удар. И още един. Всичко отива по дяволите, всичко загива, край… Гай крещи от ужас. Някаква огромна сила го подхваща и се мъчи да го изтръгне от креслото заедно с коланите, заедно с всички вътрешности… разочаровано го запраща обратно, наоколо всичко пращи и се чупи, вони на изгоряло и пръска възтопла вода. После затихва. В тишината се чува плисък и ромолене. Нещо съска и се пропуква, подът бавно се залюлява. Май че вече може да отвори очи и да види как е там, на оня свят…

Гай зърна Максим, който, надвесен над него, разкопчаваше коланите му.

— Можеш ли да плуваш?

„Аха, значи сме живи.“

— Мога.

— Тогава да вървим.

Гай внимателно се изправи, очакваше остра болка в разбитото и осакатено тяло, но то се оказа в ред. Самолетът тихо се поклащаше върху леките вълни. Лявото крило го нямаше, дясното още се люлееше на някаква надупчена метална ивица. Точно срещу носа се издигаше бряг — очевидно при кацането аеропланът се бе извъртял рязко.

Максим пое автомата, метна го на рамо и отвори вратата. В кабината веднага нахлу вода, ужасно завоня на бензин, подът под краката им започна бавно да се накланя.

— Напред! — изкомандва Максим и Гай, промъквайки се край него, послушно се хвърли във водата.

Потъна целият, изплува, плю и заплува към брега. Той беше близо — твърд бряг, по който можеш да ходиш и падаш без опасност за живота. Максим безшумно пореше водата до него. Массаракш, той и плува като риба, сякаш се е родил във водата… Гай пръхтеше и с всички сили работеше с ръце и крака. Беше много тежко да се плува в комбинезон и ботуши. Зарадва се, когато докосна с крак пясъчното дъно. До брега оставаше още много, но той се изправи и тръгна, загребвайки пред себе си в мръсната и покрита с маслени петна вода. Максим продължаваше да плува, изпревари го и пръв излезе на полегатия пясъчен бряг. Когато Гай с клатушкане се приближи до него, той стоеше разкрачен и гледаше морето. Гай също погледна. Там се разливаха множество черни петна.

— Провървя ни — промърмори Максим. — Пуснаха най-малко десетина.

— Десетина какво? — попита Гай, докато се потупваше по ухото, за да изтръска водата.

— Ракети… Съвсем бях забравил за тях… Двайсет години са ни причаквали, докато прелетим, и ни дочакаха… И как само не се сетих!

Гай недоволно помисли, че също можеше да се досети за това, но не го направи. А можеше още преди два часа да каже: „Как я виждаш тая работа, Мак, да летим, когато гората е пълна с ракетни шахти? Не, принц-херцог, благодаря ви, но по-хубаво сам си летете на своя бомбардировач…“ Той погледна към морето. „Планински орел“ беше потънал почти изцяло, изпочупената опашка жалко стърчеше от водата.

— Добре — каза Гай. — Както разбирам, до Островната империя сега не можем да се доберем. Какво ще направим сега?

— Преди всичко — отговори Максим — ще вземем лекарството. Извади го.

— Защо? — попита Гай, който никак не обичаше таблетките на принц-херцога.

— Водата е силно радиоактивна. Цялата ми кожа гори. Дай наведнъж по четири таблетки, не, дори по пет.

Гай побърза да извади един от флаконите, изсипа върху дланта си десет жълти топчета и двамата си ги поделиха.

— А сега да тръгваме — каза Максим. — Вземи си автомата.

Гай нарами оръжието, изплю острата горчилка, натрупана в устата и, като затъваше в пясъка, тръгна подир Максим по брега. Беше горещо, комбинезонът изсъхна бързо, само ботушите още жвакаха. Максим крачеше бързо и уверено, сякаш със сигурност знаеше накъде трябва да върви, въпреки че наоколо не се виждаше нищо освен морето отляво, обширният плаж отпред и отдясно, високите дюни на километър от водата, зад които от време на време се появяваха върховете на дърветата в гората.

Изминаха около три километра. Гай през цялото време мислеше накъде всъщност вървят и къде се намират. Не искаше да разпитва, а да разбере сам, но припомняйки си всички обстоятелства, можа да съобрази само, че някъде напред трябва да е устието на Синята змия, значи вървят на север — неизвестно накъде и неизвестно защо… Скоро му омръзна да разсъждава. Придържайки оръжието, като подтичваше, догони Максим и попита какви са всъщност плановете им.

Приятелят му с готовност отговори, че определени планове нямат и им остава само да се надяват на случайността. Нека се надяват, че някоя от белите подводници ще се приближи до брега и те ще стигнат до нея преди гвардейците. Но доколкото очакването на такъв случай сред сухите пясъци е съмнително удоволствие, трябва да се опитат да стигнат Курорта, който би трябвало да е някъде наблизо. Самият град, разбира се, е разрушен отдавна, но почти сигурно е, че изворите са се запазили и все пак ще имат покрив над главите си. Ще пренощуват в града, а после ще видят. Може би ще се наложи да прекарат на брега десетки дни.

Гай предпазливо забеляза, че този план му се струва малко странен. Максим веднага се съгласи и с надежда в гласа попита дали няма в запас някакъв друг, по-умен план. Гай отвърна, че, за съжаление, няма, но че не трябва да забравят за гвардейските танкови патрули, които, доколкото си спомня, навлизат по крайбрежието доста дълбоко на юг. Максим се намръщи. Това не е никак добре. Трябва да бъдат нащрек, за да не ги изненадат неподготвени. После започна да разпитва Гай за тактиката на патрулите. След като разбра, че танковете наблюдават не толкова брега, колкото морето, и че от тях могат да се укрият лесно, като залегнат сред дюните, се успокои и започна да си подсвирква непознат марш.

Под звуците на тази мелодия изминаха още около два километра, а Гай все мислеше как да се държат, ако патрулът все пак ги забележи. Не след дълго изложи съображенията си пред Максим:

— Ако ни открият — каза той, — ще ги излъжем, че са ме отвлекли дегенерати, а ти си ги подгонил и си ме спасил. После сме се лутали из гората и най-сетне днес сме излезли тук…

— А какво ще ни даде това? — попита Максим без особен ентусиазъм.

— Ще ни даде това — сърдито изръмжа Гай, — че няма да ни пречукат на място, най-малкото.

— Е, не — твърдо каза Максим, — повече няма да позволя да стрелят нито в мен, нито в теб…

— Ами ако е танк? — с възхищение попита Гай.

— Какво като е танк? Голяма работа…

Той помълча известно време и изведнъж замислено каза:

— Знаеш ли, всъщност никак няма да е лошо да отвлечем танк.

Гай видя, че тая мисъл му е допаднала много.

— Идеята ти е чудесна, Гай — каза Максим. — Точно така ще направим. Ще отвлечем танк. Веднага, щом се появят, стреляй с автомата във въздуха. Аз слагам ръце зад гърба си, а ти под конвой ме водиш при тях. Там вече грижата е моя. Но внимавай, дръж се настрани, не ми се пречкай, и най-вече не стреляй повече…

Гай се запали от тази идея и веднага предложи да тръгнат по дюните, за да се виждат отдалече. Речено-сторено. Качиха се на дюните. И веднага видяха бялата подводница.

Зад дюните се откри малък плитък залив, подводницата се извисяваше над водата на стотина метра от брега. Всъщност тя съвсем не приличаше на подводница, още повече пък на бяла. Гай отначало сметна, че това или е трупът на някакво исполинско двугърбо животно, или скала с причудлива форма, неизвестно по каква причина издигаща се от пясъците. Но Максим веднага разбра какво е това. Той дори предположи, че подводницата е изоставена, че е стояла тук поне няколко години и е затънала в пясъка.

Така се и оказа. Когато стигнаха залива и слязоха до водата, Гай видя, че дългият корпус и двете кулички са покрити с ръждиви петна, бялата боя е олющена, артилерийската площадка е изкривена встрани и дулото на оръдието гледа към водата. В корпуса зееха черни дупки с окадени краища — разбира се, там не можеше да е останало нищо живо.

— Сигурен ли си, че това е именно бяла подводница? — попита Максим. — Виждал ли си я преди?

— Според мен е тя — отговори Гай. — Не съм служил по крайбрежието, но ни показваха снимки, ментограми… описваха ги… Имаше дори ментофилм — „Танковете в бреговата отбрана“… Тя е, да. Както разбирам, щорм я е отнесъл в залива, тя е заседнала и точно тогава се е появил патрулът… Виждаш ли как са я надупчили? Корпусът й е направен на решето…

— Да, така изглежда — промърмори Максим, докато се оглеждаше. — Ще отидем ли да я видим?

Гай се смути.

— По принцип може, разбира се… — неуверено каза той.

— Защо, какво има?

— Абе как да ти кажа…

Наистина, как да му каже? Капрал Серембеш, опитен боец, един път разправяше в тъмната казарма след вечерна проверка и отбой, че ужким на белите подводници служат не обикновени моряци, а мъртви, които отслужват втора служба, а някои страхливци, които са загинали от страх, си дослужват… Мотаят се морските демони по дъното, ловят удавници и комплектуват от тях екипажи… Ама да разкажеш такова нещо на Мак ще ти се присмее, въпреки че тук няма нищо за смях… Или например редник Лепту, разжалван офицер, когато биваше пиян, просто казваше: „Всичко това, момчета, са глупости. Дегенератите, мутантите и радиацията са нищо — можеш да ги преживееш, можеш да се справиш с тях, но главното, момчета — молете се на Господа да не попаднете на бяла подводница. По-добре човек да се удави веднага, отколкото дори и с една ръка да я докосне, тъй казвам аз…“ Никой не знаеше за какво е разжалван Лепту, но преди той беше служил на крайбрежието като командир на стражеви катер…

— Разбираш ли — развълнувано каза Гай, — има разни суеверия, всякакви легенди… Аз тях няма да ти ги разправям, но например ротмистър Чачу казваше, че всички тия подводници са заразени и е забранено да се качваш на тях… Дори казват, че имало такава заповед — разбитите подводници…

— Добре — каза Максим. — Ти стой тук, а аз ще отида. Ще видим какви зарази има там.

Гай не успя да каже и една дума, само отвори уста, а Максим вече беше скочил във водата. Гмурна се и толкова дълго не се появи на повърхността, че Гай дори затаи дъх, докато го чакаше. Чернокосата глава се появи до олющения борд точно до пробойната. Ловко и без усилия, като муха по стена, кафявата фигура се изкатери върху наклонената палуба, метна се върху носовата надстройка и изчезна. Гай трескаво си пое въздух, потъпка на място и започна да се разхожда напред-назад край водата, без да сваля очи от мъртвото ръждясало чудовище.

Беше тихо, дори вълните не шумоляха в тоя мъртъв залив. Празно бяло небе, безжизнени бели дюни, всичко е сухо, горещо, застинало. Гай с омраза погледна ръждивия скелет. „Ама че късмет: другите служат с години и никакви подводници не срещат, а пък аз… И как можах да се реша на такава работа?… Все заради Максим… При него на думи всичко толкова добре излиза, че като че ли няма за какво и да мислиш, да се страхуваш… А може би не се боях затова, защото си представях подводницата жива, бяла, спретната, на палубата — моряци в бяло… А това тук е железен труп… И мястото е такова едно мъртво, дори вятър няма… А имаше вятър, си спомням: докато вървяхме, духаше в лицето освежителен ветрец…“ Гай тъжно се огледа наоколо, седна на пясъка, сложи до себе си автомата и започна нерешително да смъква десния си ботуш. „Ама че тишина!… Ами ако той изобщо не се върне? Глътна го тая желязна мърша, и дъх не остана от него… пу-пу-пу…“

Той трепна и изтърва ботуша: дълъг страшен звук се понесе над залива — вой или квичене, сякаш дяволите деряха грешна душа с ръждиви ножове. О, Господи, ами че просто изскърца железният люк, пантите са били ръждясали… Уф, наистина, чак се изпотих! Отвори люка, значи сега ще се покаже… Не, не се показва… Няколко минути Гай, източил шия, гледаше към подводницата, вслушваше се. Тишина. Предишната страшна тишина, дори още по-страшна след този ръждясал вой… А може би той, такова… не е отворил люка, а го е затворил? Или сам се е затворил?… Пред очите на Гай изплува видение: тежката желязна врата сама се затваря зад Максим, стоманеното резе само се заключва… Гай облиза пресъхналите си устни, преглътна без слюнка, после извика: „Ей, Мак!“ Не се получи вик, само някакво хъркане… Господи, поне някакъв звук да имаше!… „Ехе-хей!“ — отчаяно закрещя той. „Е-ей…“ — мрачно откликнаха дюните и отново стана тихо.

Тишина. И вече нямаше сили да крещи…

Без да сваля очи от подводницата, Гай напипа автомата, спусна с треперещи пръсти предпазителя и, без да се цели, даде по залива кратък откос. Оръжието пропука късо, безсилно, като в памук. Над гладката вода се издигнаха фонтанчета, появиха се кръгове. Гай вдигна дулото по-високо и отново натисна спусъка. Този път се получи по-звучно: куршумите загърмяха по метала, свирнаха рикошети, закънтя ехо. И нищо. Съвсем нищичко. Повече нито звук, сякаш той е сам, сякаш е бил и винаги ще бъде сам. Сякаш е попаднал тук неизвестно как, сякаш в кошмарен сън е бил донесен в това мъртво място, без да може да се събуди, без да може да се опомни. Ще остане тук завинаги сам.

Без да съзнава какво върши, както си беше с един ботуш, Гай влезе във водата, крачеше първо бавно, после по-бързо, накрая затича, вдигайки високо крака, до кръста във водата, като хлипаше и псуваше гласно. Ръждивата грамада се приближаваше. Гай ту пристъпваше, загребвайки водата, ту започваше да плува, добра се до борда, опита да се изкатери, но не успя. После заобиколи подводницата откъм кърмата, вкопчи се в някакви въжета, изкатери се, като си издра ръцете и коленете на палубата и спря, облян в сълзи. Беше му съвършено ясно, че е загинал. „Е-ей!“ — извика той със сподавен глас.

Палубата беше празна, върху надупченото желязо бяха полепнали сухи водорасли, сякаш бе обрасло със сплъстена козина. Носовата надстройка надвисваше над главата му като огромна петниста гъба, отстрани върху бронята зееше широка дупка с неравни краища. Като дрънчеше с ботуша по желязото, Гай я заобиколи и видя още влажните железни скоби, водещи нагоре, преметна автомата на рамо и се закатери. Това продължи дълго, цяла вечност, в задушна тишина, към неминуемата смърт, изкатери се и замря на четири крака. Чудовището вече го чакаше, люкът зееше широко отворен, сякаш сто години не се е затварял, дори пантите са ръждясали — заповядайте, моля! Гай пропълзя до черното разтворено гърло и надникна… Зави му се свят, приз ля му. От желязната паст напираше плътна тишина, застояла, ферментирала години и години. И Гай изведнъж си представи как там, в жълтата гниеща светлина, притиснат от тоновете на тази тишина, не на живот, а на смърт се бие сам срещу всички добрият приятел Мак, сражава се с последни сили и крещи:

„Гай! Гай!“, а тишината със злобна усмивка лениво поглъща тези викове без остатък и все напира, смазва Мак под себе си, задушава го, притиска го. Това беше непоносимо и Гай се пъхна в люка.

Той плачеше и бързаше, в края на краищата се спъна и се затъркаля надолу, прелетя няколко метра и падна върху пясък. Беше в железен коридор, мътно осветен с редки прашни лампички, на пода под шахтата за всичките тези години се беше натрупал тънък слой пясък. Гай скочи — още бързаше, още се боеше да не закъснее — и хукна накъдето му виждат очите с вик: „Тук съм, Мак… Ида… ида…“

— Какво си се развикал? — недоволно попита Мак, подавайки се като че ли от стената. — Какво се е случило? Пръста ли си поряза?

Гай спря и отпусна ръце. Беше почти готов да припадне, трябваше да се облегне на преградата. Сърцето бясно биеше, ударите му гърмяха в ушите като барабан, гласът не му се подчиняваше. Максим известно време го гледаше с учудване, после, изглежда, разбра, измъкна се в коридора — вратата на отсека отново изскърца пронизително — и се приближи до него, хвана раменете му, разтърси го, после го притисна до себе си, раздруса го отново и няколко секунди Гай в блажено забвение притискаше лице до гърдите му, постепенно идвайки на себе си.

— Аз мислех… че теб тук… че ти тук… че теб…

— Нищо, нищо — нежно каза Максим. — Аз съм виновен, трябваше да те повикам веднага. Но тук има странни неща, разбираш ли?

Гай се отдръпна, изтри с мокър ръкав лицето си и едва сега почувства срам.

— Теб все те нямаше и нямаше — сърдито каза той, като гледаше настрани. — Аз те виках, стрелях… Толкова ли беше трудно да отговориш?

— Массаракш, нищо не съм чул — виновно се оправда Максим. — Разбираш ли, тук има великолепен радиоприемник… Дори не знаех, че у вас се правят толкова мощни.

— Приемник, приемник — мърмореше Гай, докато се вмъкваше през открехнатата врата. — Едва не откачих заради теб, а ти тук се забавляваш… Какво има тук?

Намираха се в доста обширно помещение с изтъркан килим на пода, от трите овални абажура на тавана светеше само един. В средата имаше кръгла маса и наредени кресла около нея. По стените висяха някакви странни снимки в рамки, картини, парцали, остатъци от кадифена тапицерия. В ъгъла виеше и пращеше голямо радио. Гай никога не беше виждал такова нещо.

— Това е нещо като каюткомпания — каза Максим — Ти обиколи, погледай, има какво да се види.

— А екипажът?

— Никой няма. Нито живи, нито мъртви. Долните помещения са пълни с вода. Мисля, че всички са там…

Гай с учудване го погледна. Максим отмести очи, лицето му беше загрижено.

— Трябва да ти кажа — произнесе той, — че май ни провървя, дето не долетяхме до Империята. Ти се огледай, огледай…

Той приседна до радиото и започна да върти копчетата, а Гай се озърна, не знаеше с какво да започне, после отиде до стената и заразглежда окачените снимки. Известно време не можеше изобщо да разбере що за снимки са това. После съобрази, че са рентгенови. Гледаха го еднакво неясни озъбени черепи. Върху всяка снимка имаше написано нещо нечетливо, сякаш някой бе раздавал автографи. Членовете на екипажа? Някакви знаменитости? Гай сви рамене. Чичо Каан може би щеше да разбере нещичко тук, а ние сме хора прости…

В отдалечения ъгъл видя голям пъстър плакат, красив, с трицветен печат… Малко плесенясал наистина… На плаката бе изобразено синьо море, от него излизаше, стъпил с единия крак на брега, оранжев красавец в непозната униформа, много мускулест и с непропорционално малка глава, поставена на мощна шия. В едната си ръка стискаше свитък с неразбираем надпис, а с другата забиваше в сушата пламтяща факла. От нейния пламък някакъв град бе обхванат от пожар. В огъня се гърчеха гнусно уродливи човешки фигурки, десетина от тях панически бягаха на всички страни. В горната част имаше написано нещо с големи оранжеви букви. Буквите бяха познати, но съчетанията им образуваха абсолютно непроизносими думи.

Колкото повече Гай гледаше плаката, толкова по-малко му харесваше. Кой знае защо си спомни за плаката в казармата: на него беше изобразен черен орел гвардеец, също с много малка глава и могъщи мускули, смело отрязващ с гигантска ножица главата на страшен оранжев змей, подаващ се от морето. Спомни си, че на остриетата на ножиците имаше нещо написано: на едното — „Бойна гвардия“, на другото — „Нашата славна армия“. „Аха! — каза си Гай и хвърли последен поглед към плаката. — Ще видим тая работа… Ще видим, массаракш, кой кого ще опърли!“ Обърна гръб на плаката и замря.

От изящната лакирана полица гледаше със стъклени очи познато квадратно лице с рус перчем над веждите, със забележим белег на лявата буза… Ротмистър Пудураш, национален герой, командир на рота в Бригадата на Незабравимите мъртъвци, потопил единадесет бели подводници и загинал в неравен бой. Бюстът му, увенчан с букет от безсмъртничета, стоеше на видно място на всички плацове, а главата му, изсъхнала, с жълта мъртва кожа, кой знае защо беше тук. Гай отстъпи. Да, това беше съвсем истинска глава. А ето още една — непознато лице с остри черти… И още една… И още…

— Мак! Видя ли?

— Да.

— Това са глави. Истински глави…

— Виж албумите на масата — каза Максим.

Гай с усилие отмести поглед от страшната колекция, обърна се и нерешително се приближи до масата. Радиото крещеше нещо на непознат език, чуваше се музика, пращяха смущения, и отново някой говореше с кадифен, многозначителен, авторитетен глас…

Гай взе първия попаднал му албум и отвори твърдата, облепена с кожа корица. Портрет. Странно дълго лице с пухкави бакенбарди, висящи от бузите до раменете, косата над челото беше избръсната, носът приличаше на кука, очертанията на очите бяха странни. Неприятно лице, не можеш да си го представиш усмихнато. Непозната униформа, някакви медали или значки в два реда. Ама че тип… Навярно важна клечка. Гай отгърна страницата. Същият човек в компания с други на мостика на бялата подводница, все така мрачен, макар останалите да се хилят. На заден план се виждаше нещо като крайбрежна улица, някакви непознати постройки, мътни силуети на странни дървета… Следващата страница. Дъхът на Гай секна: горящ „дракон“ с накривена настрани оръдейна кула, от отворения люк виси тялото на гвардееца танкист, наблизо още две тела едно върху друго, а над тях стои разкрачен същият тип с пистолет в отпуснатата ръка, с шапка, подобна на островръх калпак. Димът от „дракона“, гъст и черен, се стелеше над познати места: по същия този бряг, по пясъчния плаж и по дюните отзад… Гай целият се напрегна, докато отгръщаше страницата, и не напразно: видя тълпа мутанти, двадесетина души, всичките голи, цял куп изроди, вързани с едно въже. Няколко делови пирати с калпаци и димящи факли, а отстрани пак тоя тип — явно нещо заповядва, протегнал дясната си ръка, лявата лежи върху дръжката на кортика. Какви ужасни изроди, да те е страх да ги гледаш… Но нататък стана още по-страшно.

Куп мутанти, но вече изгорели. Същият тип стои отстрани, мирише цветенце и, обърнал гръб на труповете, разговаря с друг…

Огромно дърво в гората, цялото накачено с обесени. Висят — кой за ръцете, кой за краката, но не бяха изроди. Един бе с кариран комбинезон на възпитаник, друг с черна гвардейска куртка.

Горяща улица, на паважа се търкаля жена с бебе.

Старец, вързан за стълб. Лицето му е изкривено, крещи със затворени очи. Онзи тип е тук, разбира се, и с внимателно изражение проверява медицинска спринцовка…

И отново обесени, горящи, овъглени мутанти, възпитаници, гвардейци, рибари, селяни, мъже, жени, старци, дечица. А онзи е залегнал зад една тежка картечница и се усмихва… Панорамна снимка: линията на плажа, четири горящи танка на дюните, на преден план две черни фигурки с вдигнати ръце… Стига. Гай захлопна и хвърли албума, поседя няколко секунди, после изпсува и събори всички албуми на пода.

— С тия ли искаш да се договаряш, бе? — изкрещя той към гърба на Максим. — При нас ли искаш да ги доведеш?! Тоя палач?! — Той скочи към албумите и ги изрита.

Максим изключи радиото.

— Стига си беснял. Повече нищо не искам. И няма защо да крещиш на мен, щом вие сте си виновни, проспали сте света си, массаракш, оскотели сте като животни! Какво да правя с вас сега?

Той изведнъж се оказа до Гай, хвана го за реверите.

— Какво да правя с вас сега? Какво? Не знаеш ли? Казвай!

Гай мълчешком въртеше глава, слабо се отбраняваше. Максим го пусна.

— И сам зная — мрачно каза той. — Никого не бива да довеждам. Навсякъде са зверове… Срещу тях самите трябва да се праща… — Той взе от пода един албум и започна трескаво да го прелиства, като говореше: — Какъв свят сте съсипали! Какъв свят! Погледни какъв свят!

Гай надникна над ръката му. В този албум нямаше никакви ужаси, бяха просто цветни снимки на разни изумително красиви и ясни пейзажи — сини заливи, потънали в пищна зеленина, ослепително бели градове над морето, водопад в планински каньон, някаква великолепна автострада и поток от разноцветни коли, древни замъци и снежни върхове над облаците; някой весело лети със ските по снежен планински склон, смеещи се момичета играят в морския прибой.

— Къде е всичко това сега? — попита Максим. — Къде го дянахте? Продадохте го за желязо, така ли? Ех, вие… — Той хвърли албума на масата.

— Хайде да тръгваме.

Ядно натисна вратата, която се отвори със скърцане, и закрачи по коридора. Когато излязоха на палубата, попита:

— Искаш ли да ядеш?

— Ъхъ… — отговори Гай.

— Хубаво — каза Максим. — След малко ще ядем. Да тръгваме.

Гай пръв излезе на брега, веднага си смъкна ботуша, съблече се и сложи дрехите си да съхнат. Максим продължаваше да плува и той с тревога го следеше: прекалено дълбоко се гмуркаше приятелят Мак и прекалено дълго оставаше под водата. Не бива така, опасно е, как ли му стига въздухът? Накрая все пак излезе, като влачеше за хрилете огромна риба. Тя сякаш изобщо не можеше да разбере как тъй са я хванали с голи ръце? Максим я хвърли по-далече от водата и каза:

— Струва ми се, че тази става за ядене. Почти не е радиоактивна. Сигурно също е мутант. Вземи хапчетата, а аз сега ще я приготвя. Може да се яде сурова, сега ще те науча — това се казва „сасими“. Не си ли ял така? Дай ножа…

Нахраниха се със „сасими“: не беше лошо, можеше да се яде и легнаха голи върху горещия пясък. Максим дълго мълча, после попита:

— Ако сега попаднем в ръцете на патрулите и се предадем, къде биха ни пратили?

— Как къде? Теб — на мястото на отбиване на наказанието, мен — на мястото на отбиване на службата… Защо?

— Това сигурно ли е?

— Какво по-сигурно? Инструкцията е на самия генерал-комендант. Защо питаш?

— Сега ще отидем да търсим гвардейците — каза Максим.

— Танк ли ще отвличаме?

— Не. По твоята легенда. Ти си бил отвлечен от дегенерати, а каторжникът те е спасил.

— Да се предадем? — Гай седна. — Как така?… И аз ли? Обратно в излъчването?

Максим мълчеше.

— Ами че аз пак ще стана глупак… — безпомощно рече Гай.

— Не — отвърна Максим. — Тоест, да, разбира сено вече няма да е като преди… Ще вярваш в друго, в правилното. Това, разбира се, също е… Но все пак е по-добре.

— Но защо? — отчаяно извика Гай. — Защо ти е всичко това?

Максим прекара длан по лицето си.

— Виждаш ли, приятелю Гай, започнала е война. Дали ние сме нападнали хонтийците, дали те нас… С една дума война…

Гай с ужас го гледаше. Война… Ядрена… Рада… Господи, защо е всичко това? Пак всичко отначало, пак глад, мъка, бежанци…

— Трябва да бъдем там — продължаваше Макс. — Мобилизацията вече е обявена, всички са призовани в армията, дори нашего брата възпитаниците амнистират и ни пращат в строя… и трябва да бъдем заедно, Гай. Ти нали си наказан. Хубаво би било, ако попадна при теб — да си ми началство…

Гай почти не го слушаше. Вкопчил пръсти в косата си, той се полюляваше и си повтаряше: „Защо, защо, проклети бъдете!… Трийсет и три пъти проклети бъдете!…“

Максим го разтърси за рамото.

— Хайде, стегни се! — твърдо заповяда той. — Не се вкисвай. Сега ни предстои да се бием, няма време за отпускане. — Той стана и отново потърка лицето си. — Наистина, с вашите окаяни кули… Но войната е ядрена… Массаракш, никакви кули няма да им помогнат…

„ПОБЪРЗАЙТЕ, ФАНК, ПОБЪРЗАЙТЕ!“

— По-бързо, Фанк, по-бързо! Закъснявам.

— Слушам. Рада Гаал… е изведена от ведомството на господин държавния прокурор и се намира в нашите ръце.

— Къде е?

— Във вила „Кристален лебед“. Смятам за свой дълг още веднъж да изразя съмнение в разумността на тази акция. Едва ли някаква жена ще ни помогне да се справим с Мак. Такива жени се забравят лесно и Мак…

— Смятате ли, че Умника е по-глупав от вас?

— Не, но…

— Той знае ли кой е отвлякъл жената?

— Страхувам се, че да.

— Е, добре, нека знае… За това толкоз. По-нататък какво има?

— Сенди Чичаку се е срещнал с Дърдавеца, който очевидно ще се съгласи да го срещне с Тъста, при условие…

— Стоп. Кой Чичаку? Челото Чик?

— Да.

— Работите на нелегалните сега не ме интересуват. Приключихте ли по делото, Мак? Тогава слушайте. Тази дяволска война обърка всичките ми планове. Заминавам и ще се върна след тридесет-четиридесет дни.

През това време, Фанк, вие трябва да приключите с Мак. Когато се върна, той трябва да бъде тук, в тази сграда. Дайте му някаква длъжност, нека работи, не ограничавайте свободата му, но му внушете — много, много меко, че от поведението му зависи съдбата на Рада… В никакъв случай не им позволявайте да се срещнат… Покажете му института, запознайте го с това, над което работим… в разумни граници, разбира се. Разкажете му за мен, опишете ме като умен, добър, справедлив човек, голям учен. Дайте му статиите ми… освен съвършено секретните… Намекнете му, че съм в опозиция на правителството. У него не трябва да възниква и най-малкото желание да напусне института. Аз свърших. Имате ли въпроси?

— Да. Охрана да има ли?

— Не. Това е безсмислено.

— Наблюдение?

— Много внимателно… Не, по-добре недейте. Да не го подплашите. Важно е той да не поиска да напусне института… Массаракш, и точно сега ли трябваше да заминавам!… Е, това ли е всичко?

— Последен въпрос, Страннико, извинете.

— Да?

— Кой е той все пак? За какво ви е нужен?

Странника стана, доближи се до прозореца и каза, без да се обръща:

— Аз се страхувам от него, Фанк. Това е много, много, много опасен човек.

17

На двеста километра от хонтийската граница, когато ешелонът задълго заседна на маневрените линии на някаква невзрачна мръсна гаричка, новоизпеченият редник втори разряд Зеф, след като се договори с часовоя, изтича до колонката за вряла вода и се върна с един транзистор. Съобщи, че на гарата цари чудовищна бъркотия, товарят се едновременно две бригади, генералите били заети да се карат и той се смесил с тълпата на ординарците, адютантите и вестовоите и свил от един от тях този транзистор.

Обитателите на вагона посрещнаха това съобщение с доволен патриотичен рев. Четирийсет човека веднага се скупчиха около Зеф.

Дълго време не можеха да се настанят, някой някого тресна по зъбите, за да не се пъха където не трябва. Всички се псуваха и се оплакваха един от друг, докато накрая Максим изрева: „Тихо, боклуци!“ и всички се успокоиха. Зеф пусна транзистора и започна да лови станциите поред.

Веднага се изясниха любопитни неща. Първо, оказа се, че войната още не е започнала и радиостанцията „Гласът на Отците“, съобщаваща за кръвопролитни сражения през последната седмица на наша територия, лъже най-безогледно. Не бяха ставали никакви кръвопролитни сражения. Хонтийската патриотична лига ужасено крещеше на целия свят, че ония бандити, ония узурпатори, така наречените Неизвестни Отци, са се възползвали от гнусната провокация на своите шпиони в лицето на прословутата Хонтийска уния на справедливостта и сега съсредоточават бронираните си орди по границите на многострадалната Хонти. На свой ред Хонтийската уния на справедливостта проклинаше Хонтийските патриоти, тия платени агенти на Неизвестните Отци, с най-грозни думи и обстоятелствено разказваше как някой си с превъзхождаща сила изтикал нечии изтощени от предишните боеве поделения зад граница и не им дава възможност да се върнат обратно, което обстоятелство послужило за повод на Неизвестните Отци за варварското нахлуване, което следва да се очаква всяка минута. И Лигата, и Унията с почти еднакви изрази считаха за свой дълг да предупредят наглия агресор, че ответният удар ще бъде съкрушителен, и мъгляво намекваха за някакви атомни капани.

Пандейското радио рисуваше ситуацията с много спокоен тон и без никакво притеснение обяви, че Пандея я устройва всякакво развитие на този конфликт. Частните радиостанции на Хонти и Пандея развличаха слушателите си с весела музика и цинични викторини, а двете правителствени радиостанции на Неизвестните Отци непрекъснато излъчваха репортажи от митингите на Ненавистта, смесвайки ги с маршове. Зеф хвана някакви предавания на езици, които само той знаеше, и съобщи, че княжество Ондол все още съществува. И нещо повече — продължава да извършва разбойнически нападения над остров Хазалг. (Нито един човек във вагона, освен Зеф, никога преди не беше чувал за такова княжество и за такъв остров.) Но основното, което запълваше ефира, бяха невъобразимите караници между командирите на части и съединения, които се напъваха да се промъкнат до Главния плацдарм по двете износени железопътни линии.

— Пак не сме готови за война, массаракш — отбеляза Зеф, изключвайки радиото, и така откри събеседването.

Не се съгласиха с него. Болшинството бяха на мнение, че разполагат с огромни сили и скоро с хонтийците ще бъде свършено. Криминалните смятаха, че най-важно е да преминат границата, а там всеки ще бъде господар на себе си и всеки превзет град ще им бъде даван за три дни. Политическите затворници, тоест дегенератите, гледаха на нещата по-мрачно, не очакваха от бъдещето нищо добро и направо заявяваха, че ги пращат като пушечно месо, за да взривяват атомни мини, че никой от тях няма да остане жив, така че ще е добре, ако се доберат до фронта и там някъде да залегнат, за да не ги открият. Гледните точки на спорещите бяха до такава степен противоположни, че истински разговор не можа да се получи. Патриотичният диспут скоро се изроди в еднообразни псувни по адрес на смрадливите тиловаци, които второ денонощие не им пращат нищо за плюскане — нищо чудно, ако са откраднали вече цялата водка. По тази тема наказаните бяха готови да говорят по цели нощи, затова Максим и Зеф се измъкнаха от тълпата и се изкатериха на наровете си, криво сковани от нерендосани дъски.

Зеф беше гладен и зъл, нагласи се да подремне, но Максим не му позволи.

„После ще спиш — строго каза той. — Утре може би вече ще сме на фронта, а досега за нищо конкретно не сме се разбрали.“ Зеф изръмжа, че няма за какво да се разбират, утрото е по-мъдро от вечерта, че Максим не е сляп и трябва да вижда в какво блато са се оказали, че с тия хорица, с тия крадци и счетоводители брашно няма да смелиш. Максим възрази, че още не става дума за брашно. Досега не му е ясно за какво е тази война, на кого е нужна, затова нека Зеф бъде така добър да не спи, когато разговарят с него, а да сподели съображенията си. Брадатият обаче нямаше намерение да бъде любезен и не криеше това. Откъде накъде, массаракш, да бъде такъв, когато умира от глад и когато насреща му е младеж с жълто около устата, неспособен на елементарни умозаключения, и на всичкото отгоре иска да вдига революция… Той мърмореше, прозяваше се, пренавиваше си партенките, псуваше, но подканван, ободряван и побутван от Максим, в края на краищата се разприказва и изложи представите си за причините на тая война.

Според него имаше най-малко три възможни причини. Може би те действаха всички заедно, а може би преобладаваше само една. А може би съществуваше четвърта, за която още не се е сетил. Преди всичко е икономиката. Данните за икономическото състояние на страната Отците пазят в най-строга тайна, но на всеки е ясно, че положението е отчайващо, а когато икономиката се скапе, най-добре е да разпалиш война, за да запушиш всички усти наведнъж. Глигана, добре подкован по въпроса за влиянието на икономиката върху политиката, беше предсказал тази война още преди няколко години. Кулите са си кули, но нищетата си е нищета. Не можеш дълго да внушаваш на гладния, че е сит; психиката му няма да издържи, а да управляваш луд народ, не е особено удоволствие, особено като се има предвид, че лудите не се влияят от излъчването… Друга възможна причина е идеологията. Държавната идеология в страната на Отците е построена върху заплахата отвън. Отначало това беше просто лъжа, измислена, за да озапти следвоенната слободия, после онези, които я измислиха, напуснаха сцената, а техните наследници вярват и искрено смятат, че Хонти си точи зъбите за нашите богатства. Ако се пресметне, че Хонти е бивша провинция на старата империя, провъзгласила независимостта си в тежки времена, към това трябва да се добавят и колониалните идеи. И накрая, една възможна причина е от вътрешнополитически характер. Трябва да се има предвид, че вече много години продължава враждата между Департамента за обществено здраве и военните. Тук вече — кой когото изяде. Департаментът за обществено здраве е страшна, ненаситна организация, но ако военните действия тръгнат повече или по-малко успешно, господа генералите ще хванат тая организация в ноктите си. Наистина, ако пък от войната не излезе нищо, самите господа генерали ще попаднат в нейните нокти, затова не може да се изключи и възможността, че цялата тая авантюра не е нищо друго освен хитроумна провокация на Департамента за обществено здраве. Между другото, точно така изглежда всичко, като се съди по безпорядъка, който цари навсякъде, а също така по факта, че вече цяла седмица крещим по целия свят, а военните действия, оказва се, още не са започнали. Може би, массаракш, няма и да започнат…

Когато Зеф стигна до това място, буферите загърмяха и задрънчаха, вагонът се разтресе, отвън се чуха викове, свирки, тропане. Ешелонът на наказателната танкова бригада тръгна. Криминалните зареваха песента си: „И пак не ни дават ни плюскане, ни водка…“

„Добре — каза Максим. — Всичко, което разправяш, изглежда съвсем правдоподобно. А как си представяш хода на войната, ако тя все пак започне? Какво ще стане тогава?“ — Зеф агресивно изръмжа, че не е генерал, и без всякакъв преход започна да разказва как си представя всичко. Оказа се, че за времето на кратката почивка между края на световната и началото на гражданската война хонтийците са успели да преградят пътя на своя бивш сюзерен с мощна линия от минирани с атомни бомби полета. Освен това хонтийците несъмнено имат атомна артилерия, а техните политици са имали в главите си достатъчно ум да не употребят всички тия богатства по време на гражданската война, а да ги запазят за противника. Така че картината на нахлуването изглежда по следния начин: „На острието на Стоманения плацдарм ще бъдат строени три или четири наказателни танкови бригади, ще ги подпрат отзад с армейски корпуси, а зад армейците ще пуснат заградителни отряди от гвардейци с тежки танкове, оборудвани с излъчватели. Дегенератите като мен ще се понесат напред, за да се спасят от лъчевия удар, армейците и криминалните ще хукнат напред в пристъп на лъчев ентусиазъм, а отклоненията от тази норма (които неизбежно ще възникнат) ще бъдат унищожавани от гвардейските мерзавци. Ако хонтийците не са глупаци, веднага ще открият огън с далекобойната артилерия по гвардейците, но да се надяваме, че са глупаци и в суматохата ще се заемат със самоизтребление — Лигата ще връхлети върху Унията, а Унията ще захапе задника на Лигата. През това време нашите доблестни войски ще проникнат дълбоко в територията на врага и ще започне най-интересното, което ние, за съжаление, вече няма да видим. Нашият славен брониран поток ще загуби компактността си и ще плъзне из страната, като неумолимо ще започне да излиза от зоната на излъчвателите. Ако Максим не е лъгал за Гай, откъсналите се веднага ще получат лъчево опиянение, което ще бъде толкова по-силно, колкото по-мощна енергия гвардейците хвърлят по време на пробива…“

— Массаракш! — закрещя Зеф. — Още сега виждам как тия кретени излизат от танковете, лягат на земята и молят да ги застрелят. И добрите хонтийски войници, озверели от това безобразие, разбира се, няма да им откажат…

Влакът набираше скорост, вагонът силно се люлееше. В отсрещния ъгъл криминалните играеха на зарове, лампата под тавана се клатеше, на долните нарове някой бърбореше монотонно — навярно се молеше. Вонеше на пот, на мръсотия и на екскременти. Цигареният дим лютеше в очите.

— Мисля, че в Генералния щаб си дават сметка за всичко това — продължи Зеф, — и затова няма да има никакви стремителни нахлувания, а само вяла позиционна война. Хонтийците, колкото и да са глупави, някога ще съобразят каква е работата и ще започнат да унищожават излъчвателите… Въобще не знам какво ще става — заключи той. — Не знам дори ще ни дадат ли плюскане утре сутринта. Боя се, че няма — от къде на къде, ще кажат…

Те помълчаха. После Максим попита:

— Сигурен ли си, че сме постъпили правилно? Че нашето място е тук?

— Заповед на Щаба — изръмжа Зеф.

— Заповедта си е заповед, но и ние имаме глави на раменете си. Може би по-правилно беше да избягаме с Глигана. Може би в столицата щяхме да сме по-полезни.

— Може би да. А може би не. Ти чу, че Глигана разчита на атомните бомбардировки… Тогава много кули ще бъдат разрушени, ще се образуват свободни райони… Ами ако няма бомбардировки? Никой нищо не знае, Мак. Аз много добре си представям каква бъркотия цари сега в щаба… Десните се перчат, от правителството скоро ще полетят глави и всичката тая паплач ще хукне към освободилите се места… — Той се замисли, като чешеше брадата си. — Глигана дрънкаше за бомбардировки, но според мен не затова избяга в столицата. Добре го познавам аз, той отдавна мечтае да се добере до ония „вождове“… Така че много е възможно и в нашия Щаб да хвръкнат нечии глави…

— Значи и в Щаба е бъркотия… — бавно каза Максим. — Също не са готови.

— Как могат да бъдат готови? — възрази Зеф. — Едни мечтаят да унищожат кулите, други — да ги запазят… Съпротивата не е политическа партия, а гювеч, салата от скариди…

— Да, зная, че е салата… — каза Максим.

Съпротивата не беше политическа партия. Специфичните обстоятелства бяха разединили Щаба на две непримирими групи: отявлени привърженици на кулите и техни върли противници. Всички бяха в една или друга степен опозиционери на съществуващия режим, но по много различаващи се подбуди!

Имаше биологисти, на които им бе абсолютно все едно дали на власт е Папа — най-едрият потомствен финансист, глава на цял клан от банкери и индустриалци, или Демократичният съюз на представителите на трудещите се слоеве на обществото. Те искаха само проклетите кули да бъдат сринати и да могат да живеят по човешки, както се изразяваха те, тоест постарому, както преди войната. Имаше аристократи, оцелели остатъци от привилегированите класи на старата империя, все още въобразяващи си, че всичко това е едно продължително недоразумение, че народът е верен на законния наследник на императорския престол (огромен унил човек, алкохолизиран и страдащ от кръвоизливи от носа) и че тези нелепи кули са престъпна рожба на Е. И. В. — изменил на клетвата на професорите от Академията на науките, че пречат на нашия добър и простодушен народ да манифестира своята искрена, добра, простодушна преданост към своя законен владетел. За окончателното унищожаване на кулите бяха революционерите — местните комунисти и социалисти, такива като Глигана, теоретически подготвени и закалени още в предвоенните класови битки. За тях унищожението на кулите беше само необходимо условие за връщане към естествения ход на историята, сигнал за началото на редица революции, които да доведат в крайна сметка към справедливо обществено устройство. Към тях принадлежаха и бунтарски настроените интелектуалци като Зеф или покойния Гел Кетшеф — просто честни хора, смятащи идеята на кулите за отвратителна и опасна и водеща човечеството в задънена улица.

За запазването на кулите бяха вождистите, либералите и просветителите. Вождистите — най-дясното крило на съпротивата — бяха според израза на Зеф „просто банда от властолюбци, драпащи за правителствени кресла“, и то не без успех: някой си Клау Мошеника, промъкнал се в Департамента на пропагандата, е бил навремето виден лидер на фашистката групировка. Тези политически бандити бяха готови бясно, без да подбират средства, да се бият против всяко правителство, ако то е съставено без тяхно участие.

Либералите бяха по принцип против кулите и Неизвестните Отци. Обаче най-много се страхуваха от гражданска война. Те бяха национални патриоти, извънредно загрижени за славата и могъществото на държавата, които се страхуваха, че унищожаването на кулите ще доведе до хаос, до всеобщо обругаване на светините и към безвъзвратен разпад на нацията. Бяха в съпротивата, защото всички до един бяха привърженици на парламентарната форма на управление. Що се отнася до просветителите, те несъмнено бяха честни, искрени и умни хора. Ненавиждаха тиранията на Отците, бяха категорично против използването на кулите за манипулиране на масите, но ги смятаха за могъщо средство за възпитанието на народа. Съвременният човек по природа е дивак и звяр, казваха те. Нужни са много векове за възпитанието му по класическите методи. Да изгориш в човека звяра, да задушиш в него животинските инстинкти, да го научиш на доброта, любов към ближния, да ненавижда невежеството, лъжата, снобизма — ето това е благородна задача и с помощта на кулите тя може да бъде изпълнена за едно поколение.

Комунистите бяха изключително малобройни, почти всички бяха избити по време на войната и преврата. Никой не приемаше сериозно аристократите, либералите бяха прекалено пасивни и често сами не знаеха какво искат. По тези причини най-влиятелните и най-масовите групировки в съпротивата бяха биологистите, вождистите и просветителите. Те нямаха почти нищо общо помежду си и съпротивата нямаше нито единна програма, нито единна стратегия, нито единна тактика.

— Да, салата — повтори Максим. — Жалко. Надявах се, че съпротивата все пак има намерение някак да използва войната… трудностите, възможната революционна ситуация…

— Съпротивата нищо не знае — мрачно каза Зеф. — Откъде да знаем какво е това война с излъчватели зад гърба?

— Пукнат грош не струвате — не се сдържа Максим.

Зеф мигновено побесня:

— Слушай, ей! Я по-кротко! Кой си ти, че да ни определяш цената, бе? Откъде се взе, массаракш, че да искаш от нас това или онова? Бойна задача ли искаш? Моля! Да видиш всичко, да останеш жив, да се върнеш и да доложиш. Какво, вижда ти се много лесно, така ли? Прекрасно! Толкова по-добре за нас… Стига. Остави ме на мира, массаракш. Искам да спя.

Той демонстративно се обърна с гръб към Максим и изведнъж кресна на играчите:

— Ей, вие, гробокопачите! Я всички по наровете си!

Максим легна по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в ниския таван на вагона. По него пълзеше нещо. Тихо и злобно се псуваха гробокопачите, които се настаняваха за спане. Съседът отляво стенеше и викаше насън — беше обречен и спеше може би за последен път в живота си. И всички хъркащи, сумтящи, въртящи се наоколо спяха навярно за последен път. Светът беше мътножълт, задушен, безнадежден. Колелата тракаха, локомотивът виеше, от малкото прозорче с решетка дъхаше на дим и сажди, а зад него се носеше мрачната, безнадеждна страна, страна на безпросветни роби, страна на обречените, страна на ходещите кукли…

„Всичко е изгнило тук — мислеше Максим. — Нито един жив човек. Нито една ясна глава. И аз отново съм в задънена улица, защото се надявах на някого или на нещо… Но се оказа, че на никого не мога да разчитам. Само на себе си. А колко струвам сам? Поне дотолкова познавам историята. Сам човек не може нищо… Може би Магьосника е прав. Да се оттегля ли? Спокойно и студено от висотата на моето знание, на неминуемото бъдеще да съзерцавам как кипи и се топи суровината, как се надигат и падат наивните неловки борци, да следя как времето изковава от тях меча и го потапя за закаляване в потоците кървава кал… Не, не мога. Дори да мисля в такива категории е неприятно… Страшна работа е обаче установеното равновесие на силите. Но нали Магьосника каза, че и аз съм сила? А щом има конкретен враг, значи има опорна точка за тази сила… Тук ще ме пречукат — помисли си той изведнъж. — Непременно. Но не утре. — строго си каза той. — Това ще се случи, когато се проявя като сила, не по-рано. Че и тогава ще видим… Центъра, Центъра. Ето какво трябва да се търси, ето накъде трябва да се насочи организацията. И аз ще им покажа пътя. Те ще се заемат с истинска работа… Ти ще се заемеш с истинска работа, приятелю. Виж го как хърка. Хъркай, хъркай, утре аз ще те измъкна… Добре, хайде да спим. Кога ли ще имам възможност да поспя човешки? В голяма просторна стая, на чисти чаршафи… Какъв е тоя обичай тук да спят много пъти на едни и същи чаршафи?… Да, на чисти чаршафи, а преди лягане да прочета хубава книга, после да премахна стената към градината, да угася светлината и да заспя… А сутринта по време на закуска да разкажа на татко за този вагон… На мама не бива да разказвам, разбира се… Мамо, имай предвид, че съм жив, всичко с мен е наред и утре нищо няма да ми се случи… И влакът все върви, отдавна не сме спирали, изглежда някъде са съобразили, че без нас войната не може да започне… Как се чувства Гай в капралския вагон? Сигурно дивашки — сега имат ентусиазъм. Отдавна не съм мислил за Рада… Не. Сега не е време… Е, добре, Максим, жалко пушечно месо, заспивай.“ Той си заповяда и веднага заспа.

В съня си видя слънцето, луната, звездите. Всички наведнъж, такъв чуден сън беше.

Не ги оставиха да спят дълго. Влакът спря, тежката врата със скърцане се плъзна встрани и мощен глас изрева: „Четвърта рота! Ставай!“ Беше пет часа сутринта, развиделяваше се, имаше мъгла, ръмеше ситен дъждец. Хората от наказателната рота, които конвулсивно се прозяваха и трепереха от студ, вяло започнаха да се измъкват от вагона. Капралите, разбира се, вече бяха тук, злобно и нетърпеливо дърпаха хората за краката, смъкваха ги на земята, удряха шамари на особено флегматичните и крещяха: „Строй се по екипажи! Мирно!… Къде се вреш, говедо?… От кой взвод си? Ей, мутро, колко пъти да ти повтарям?… Къде се бутате? Хайде, живо, живо! Строявай се! Банда въшльовци!“

Как да е, строиха се по екипажи, застанаха пред вагоните. Някакъв нещастник, заблудил се в мъглата, тичаше, търсеше взвода си. Крещяха му от всички страни. Мрачният недоспал Зеф с вирната брада мрачно и отчаяно хриптеше: „Айде, айде, строявайте ни, ще ви покажем днес едно воюване…“

Някакъв капрал, минаващ наблизо, пътьом го фрасна по ухото. Максим веднага протегна крак — капралът се просна в калта. Екипажите доволно зацвилиха. „Бригада, мир-р-р-но!“ — кресна някакъв невидим.

Батальонните командири крещяха до пресилване, ротните подхванаха, взводните се разтичаха. Никой не застана мирно, хората свиваха рамене, пъхаха ръце в ръкавите си, подскачаха на място, щастливите богаташи пушеха, без да се крият; в строя разговаряха за това, че пак няма да дадат плюскане, така че ония да вървят по дяволите с тая война. „Бригада, свободно-о-о!“ — закрещя с мощния си глас Зеф. Екипажите с готовност тръгнаха кой накъдето види, но капралите отново се засуетиха. Изведнъж покрай вагоните затичаха в рядка редица гвардейци с блестящи черни плащове, с готови за стрелба автомати. И след тях, покрай вагоните, нахлуваше изплашена тишина, екипажите трескаво се строяваха и подравняваха, някои от затворниците по стар навик заставаха разкрачени, с ръце зад тила.

От тъмнината се разнесе тих, но отчетлив метален глас: „Ако някой мерзавец проговори, ще заповядам да стрелят.“ Всички замряха. Мъчително се заточиха изпълнените с очакване минути. Мъглата постепенно се разсейваше, появи се неугледната гарова постройка, мокрите релси, телеграфни стълбове. Отдясно пред бригадата изникна тъмна купчинка хора. Оттам се чуваха тихи гласове, някой раздразнено кресна: „Изпълнявайте заповедта!“ Максим хвърли поглед назад — там неподвижно стояха гвардейци, които гледаха с подозрение и ненавист изпод качулките.

От групичката се отдели заоблена фигура в маскировъчен комбинезон. Беше командирът на наказателната бригада експолковникът от танковите войски Анипсу, разжалван и осъден за кражба на държавно гориво.

Той размаха бастунчето си, тръсна глава и започна:

— Войници!… Аз не сгреших, като ви нарекох войници, макар че всички ние — в това число и аз — сега сме обикновена измет. Бъдете благодарни, че днес ви разрешават да влезете в бой. След няколко часа почти всички ще изпукате, а това е хубаво. Но ония от вас, които оцелеят, ще заживеят славно. Войнишка дажба, водка и тям подобни… Сега ще заемем позицията и вие ще се качите в танковете си. Задачата е лесна — да изминете сто и петдесет километра… Вие сте пишман танкисти, сами го знаете, но затова пък всичко, което докопате, е ваше. Това ви казвам аз, вашият боен другар Анипсу. Път назад няма, но има път напред. Ако някой отстъпи, ще го изгоря на място. Това особено се отнася за водачите… Въпроси няма. Бригада! Надясно! Напред!… Строй се! Кютуци! Заповядах ви да се строите! Капрали, массаракш! Къде зяпате?… Стадо! Строй се по четирима… Капрали, стройте тия свини по четирима! Массаракш…

С помощта на гвардейците капралите успяха да строят бригадата в колона по четирима, след което отново беше дадена заповед „Мирно“. Максим се оказа съвсем близо до командира на бригадата. Експолковникът се оказа мъртво пиян. Беше се подпрял на бастуна си и въпреки това се олюляваше. От време на време тресеше главата си и разтриваше с длан свирепата си посивяла физиономия. Батальонните командири, също пияни, стояха зад него; единият се хилеше безсмислено, вторият с тъпо упорство се мъчеше да запали цигара, а третият се държеше за кобура и с кръвясали очи шареше по редиците. „Айде, айде… — бърбореше Зеф… — Ще ви покажем едно воюване…“

Максим раздразнено го блъсна с лакът:

— Млъкни. Омръзна ми.

През това време до полковника се бяха доближили двама — един ротмистър с лула в уста и някакъв пълен цивилен мъж с дълго палто с вдигната яка и шапка. На Максим му се стори странно познат. Цивилният полугласно каза нещо на полковника, който неразбиращо обърна към него мътен поглед и едва успя да промърмори „Ъъъ“. Цивилният заговори отново, като посочи с глава през рамо колоната дисципаджии. Ротмистърът равнодушно пъхтеше с лулата си.

„Това пък защо?“ — кресна полковникът. Цивилният извади някакъв документ, но полковникът го избута встрани. „Не давам — каза той. — Всички до един трябва да пукнат…“ Цивилният настояваше. „Изобщо не ми пука — отговори полковникът. — И на Департамента ви плюя… Всички ще изпукат. Вярно ли казвам?“ — попита той ротмистъра, който не възрази. Цивилният хвана полковника за ръкава и така го дръпна, че онзи едва не падна въпреки бастуна си. Батальонният, който все се хилеше, избухна в идиотски смях. Лицето на полковника почерня от яд, той посегна към кобура и извади огромен армейски пистолет: „Броя до десет. Едно… две…“ Цивилният се изплю и тръгна край колоната, като се вглеждаше в лицата на дисципаджиите, а полковникът продължаваше да брои и когато стигна до десет, започна да стреля. Ротмистърът най-после се разтревожи и го убеди да прибере оръжието. „Всички трябва да пукнат — обяви полковникът. Заедно с мен… Бр-р-и-гада! Слушай командата! Х-х-одом марш!“

И бригадата тръгна. По разбития от танкови вериги път дисципаджиите се спуснаха в заблатен овраг, завиха и започнаха да се отдалечават от железопътната линия. Тук взводните командири догониха колоната. Гай тръгна редом с Максим. Беше блед и отначало дълго мълча, въпреки че Зеф веднага го попита какво се чува. Оврагът постепенно се разширяваше, появиха се храсти, в далечината забелязаха очертанията на горичка. Край пътя стърчеше огромен тромав танк, някакъв невероятно стар, заровил веригите си в мократа канавка, съвсем неприличащ на танковете от бреговата охрана — беше с малък квадратен купол и малокалибрено оръдийце. Около танка се суетяха мрачни хора с омазнени куртки. Дисципаджиите вървяха не в крак с пъхнати в джобовете ръце, с вдигнати твърди яки. Мнозина предпазливо се оглеждаха наоколо — дали не могат да офейкат? Храстчетата бяха много съблазнителни, но по склоновете на оврага през всеки двеста-триста метра стърчаха черни фигури с автомати. Срещу тях пълзяха, попадайки в дупките по пътя, три цистерни. Шофьорите бяха мрачни и не поглеждаха към войниците. Дъждът се усилваше, настроението падаше. Вървяха мълчаливо, покорни като овце, и все по-рядко се оглеждаха.

— Слушай, взводен — промърмори Зеф, — изобщо ли няма да ни дадат кльопане?

Гай извади от джоба си един крайшник и го пъхна в ръката му.

— Толкоз — каза той. — До смъртта — толкоз.

Зеф пъхна крайшника в брадата си и започна отчетливо да работи с челюсти. „Това е лудост — помисли Максим. — Всички знаят, че отиват на сигурна смърт, и все пак отиват. Значи всеки си има някакъв план? Но те нищо не знаят за излъчването… Всеки си мисли някъде там, по пътя, да завие, да изскочи от танка, да залегне, пък глупаците нека настъпват… За излъчването трябва да се пишат позиви, да се крещи в обществени места, да се организират нелегални станции, въпреки че приемниците работят само на две честоти… Все пак, могат да се намесват в паузите. Не за кулите трябва да жертват хора, а за контрапропаганда… Впрочем, да оставим това за после, хайде да не се отвличам. Сега трябва да забелязвам всичко. Да търся най-дребните възможности… На гарата нямаше танкове и оръдия, навсякъде само гвардейци. Това трябва да се има предвид. Оврагът е хубав, дълбок, а охраната навярно ще я снемат веднага, щом минем… Впрочем, какво за охраната — всички ще хукнат напред, когато включат излъчвателите…“ Той с невероятна яснота си представи как ще стане всичко. Включват излъчвателите. Танковете на дисципаджиите с рев се понасят напред. След тях като лавина тръгва армията. Цялата прифронтова полоса опустява…„Трудно ми е да си представя дълбочината на тази полоса, радиусът на действие на излъчвателите е неизвестен, но сигурно има два-три километра. В тази полоса няма да остане нито един човек с трезва глава. Освен мен.

… Не, няма да са само два-три километра. Повече, всички стационарни установки, всички кули, всички ще са включени, и сигурно на пълна мощност. Целият пограничен район ще полудее… Массаракш, какво ще правя със Зеф, той няма да издържи…“ Максим погледна към равномерно дъвчещата рижа брада на световната знаменитост. „Нищо, ще издържи. В краен случай ще трябва да помогна, макар че, страхувам се, няма да ми е до това. Пък не трябва да изпускам от очи и Гай… Да, доста работа ще имам. Добре. В този мътен водовъртеж ще си бъда пълен господар и никой няма да може и няма да иска да ме спре…“

Минаха горичката и веднага се разнесе слятото бучене на високоговорители, трясъкът на ауспуси, раздразнени викове. Пред тях по полегатия затревен склон стояха три реда танкове. Между тях се мотаеха хора и се стелеше сивкав дим. „Ето ги и нашите ковчези!“ — високо и весело произнесе някой отпред.

— Ти виж какво ни дават — каза Гай. — Довоенни машини, имперски боклук, консервени кутии… Слушай, Мак, ние какво, така ли просто ще изпукаме тук? Това е сигурна гибел…

— Колко има до границата? — попита Максим, изобщо какво има там, зад гребена?

— Равнина — отговори Гай. — Плоска като маса. Границата е на около три километра, после почват хълмове, които продължават до самата…

— Река няма ли?

— Няма.

— Оврази?

— Н-не… не помня. Защо?

Максим хвана ръката му и силно я стисна.

— Не падай духом, момче — каза той. — Всичко ще бъде наред.

Гай с отчаяна надежда го погледна отдолу нагоре. Очите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха.

— Наистина ли? Пък аз не виждам никакъв изход. Взеха ни оръжието, вместо снаряди в танковете има гюлета. Картечници няма. Пред нас смърт, зад нас смърт…

— Аха — злорадо каза Зеф, докато си човъркаше зъбите. — Подмокри ли си гащичките? Това не ти е да избиваш зъбите на възпитаниците…

Колоната навлезе между танковете и спря. Стана трудно да се разговаря. Направо върху тревата бяха сложени огромните фунии на говорителите, кадифен магнетофонен глас внушаваше: „Там, зад гребена на падината, е коварният враг. Само напред. Само напред. Лостовете към себе си — и напред… Срещу врага. Напред. Там, зад гребена на планината, коварният враг… Лостовете към себе си и — напред…“ После гласът млъкна на половин дума, а вместо него закрещя полковникът. Той стоеше на радиатора на всъдехода си, батальонните го придържаха за краката.

— Войници! — крещеше полковникът. — Стига приказки! Всички в танковете! Първо водачите, защото за останалите не ми пука. Но ако някой остане… — Той извади пистолета си и го показа на всички. — Разбрахте ли, свине въшливи? Господа ротни командири, разведете екипажите по танковете им…

Започна блъсканица. Полковникът, олюлявайки се, продължаваше да крещи, но нищо не се чуваше, защото високоговорителите отново забърбориха, че врагът е пред тях. Всички се втурнаха към третия ред танкове, започна бой, във въздуха полетяха подковани обувки. Огромна сива тълпа щъкаше около танковете на задния ред. Някои машини потеглиха, от тях се посипаха хора. Полковникът съвсем посиня от напъване и накрая започна да стреля над главите. От гората изскочи черна верига от гвардейци.

— Хайде! — каза Максим, твърдо хвана за раменете Гай и Зеф и бегом ги поведе към крайната машина в първия ред — мрачна, петниста, с безсилно отпуснато оръдейно дуло.

— Почакай — объркано бърбореше Гай, докато се оглеждаше. — Ами че ние сме четвърта рота, ние трябва да сме ей там, във втори ред…

— Върви, върви — сърдито каза Максим, — на теб сигурно и взвод ти се командва?

— Войнишка закалка — каза Зеф. — Престани, мамичко…

Някой хвана Максим отзад за колана. Без да се обръща, той се опита да се освободи, но не можа. Огледа се. Зад него, здраво вкопчен с едната си ръка за колана му, а с другата държащ разкървавения си нос, се влачеше четвъртият член на екипажа — водачът, криминалният престъпник по прякор Кука.

— Аха — каза Максим. — Съвсем те бях забравил. Върви, върви, не изоставай…

Той недоволно отбеляза, че в суматохата е забравил за този човек, за който по плана беше предназначена немаловажна роля. В този момент затракаха гвардейските автомати, от бронята с мяукащ вой отскачаха куршуми, наложи се да се снижат и да тичат презглава. Максим зави зад крайния танк и спря.

— Слушай командата ми! — каза той. — Кука, пали. Зеф, в купола! Гай, провери долните люкове! Хубаво ги провери, главата ще ти откъсна!

Той обиколи танка, за да огледа веригите. Наоколо стреляха, крещяха, високоговорителите монотонно боботеха, но той си беше дал дума да не се отвлича и не се отвличаше, само отбеляза: „високоговорителите — Гай — да не забравя. Веригите бяха в сносно състояние, но водещите колела внушаваха безпокойство. Нищо, стават, няма да пътувам кой знае колко дълго…“ Изпод танка ловко изпълзя мръсният, с изподрани ръце Гай.

— Люковете са ръждясали! — извика той. — Аз не ги затворих, нека стоят отворени, нали е по-добре?

„Там, зад гребена на оврага, е коварният враг! — продължаваше магнетофонният глас. — Само напред. Само напред. Лостовете към себе си…“

Максим хвана Гай за яката и го дръпна към себе си.

— Ти ме обичаш, нали? — произнесе той и се втренчи в разширените му зеници: — Вярваш ми, нали?

— Да! — изпъшка Гай.

— Ще слушаш само мен. Никого другиго. Всичко друго е лъжа. Само аз съм твой приятел, само аз, никой друг. Аз съм ти началник. Запомни. Заповядвам ти: запомни!

Смаяният Гай бързо-бързо кимаше и беззвучно повтаряше:

— Да, да. Само ти… Никой друг…

— Мак! — изкрещя някой в ухото му.

Максим се обърна. Пред него стоеше същият онзи, странно познат цивилен с дългото палто, но вече без шапка. Массаракш… Имаше квадратно лице с лющеща се кожа и червени отекли очи… Та това е Фанк! С кървава драскотина на бузата, разбита устна…

— Массаракш — крещеше Фанк, мъчейки се да надвика шума. — Да не сте оглушали? Познахте ли ме?

— Фанк, как попаднахте тук? Фанк изтри кръвта от устната си.

— Да тръгваме! — извика той. — По-бързо!

— Къде?

— По дяволите! Да тръгваме!

Той хвана Максим за комбинезона и го повлече. Младежът отблъсна ръката му.

— Ще ни убият! — изкрещя той. — Гвардейците! Фанк завъртя глава.

— Да вървим! Имам пропуск за вас! — но, като видя, че Максим не мърда, кресна: — Търся ви из цялата страна! Едва ви намерих! Тръгвайте незабавно!

— Не съм сам! — изкрещя Максим.

— Не разбирам!

— Не съм сам! Трима сме! Сам няма да тръгна!

— Не говорете глупости! Що за глупаво благородство! Животът ли ви е омръзнал? — Фанк се задави, хвана се за гърлото и се закашля.

Максим се озърна. Бледият Гай с треперещи устни го гледаше, държеше го за ръкава — беше чул всичко, разбира се.

В съседния танк двама гвардейци пребиваха с приклади един окървавен войник.

— Един пропуск! — пресипнало изкрещя Фанк. — Един! — той показа един пръст.

Максим извъртя глава:

— Трима сме! — и показа три пръста. — Без тях никъде не отивам!

От страничния люк се подаде рижата брада на Зеф. Фанк облиза устните си. Явно не знаеше какво да прави.

— Кой сте вие? — извика Максим. — За какво съм ви нужен?

Фанк бегло го погледна и се втренчи в Гай.

— Този с вас ли е? — изкрещя той.

— Даа! И онзи също!

В очите на Фанк се появи диво изражение. Той пъхна ръка под палтото си, извади пистолет и го насочи към Гай. Максим с всички сили го удари по ръката отдолу, оръжието излетя високо във въздуха. Без още да е разбрал добре какво става, Максим го съпроводи със съсредоточен поглед. Фанк се преви, пъхна повредената си ръка под мишница. Гай късо и точно, като на занятие, го удари по шията и Фанк падна по очи. До тях изведнъж се появиха гвардейци — озъбени, потни, изтощени от бяс.

— В танка! — кресна Максим на Гай, наведе се и хвана Фанк под мишниците. Мъжът беше пълен и едва успяха да го пъхнат през люка. Максим се гмурна след него, като получи прощален удар с приклад по задника. В танка беше тъмно и студено като в гробница, силно вонеше на нафта. Зеф издърпа Фанк от люка и го положи на пода.

— Кой е тоя?

Максим не успя да отговори. Куката, който досега дълго и безуспешно беше измъчвал стартера, най-сетне запали двигателя. Машината се разтресе и загърмя. Максим махна с ръка, промъкна се в купола и се подаде навън. Между танковете вече нямаше никой освен гвардейците. Всички мотори работеха, разнасяше се адски рев, гъст, задушен облак от изгорели газове покриваше склона. Някои танкове се движеха, на места от куполите стърчаха глави; войникът от съседния танк правеше някакви знаци на Максим, кривеше подпухналата си физиономия. Изведнъж той изчезна. Моторите изреваха с удвоена сила и всички танкове с дрънчене и тракане едновременно се понесоха напред и нагоре по склона.

Максим почувства, че някой го е хванал през кръста и го дърпа надолу. Наведе се и видя изцъклените видиотени очи на Гай. Както тогава в бомбардировача. Гай го хващаше с ръце, непрестанно бърбореше нещо, лицето му беше станало отвратително, в него нямаше вече нито момчешко веселие, нито наивна мъжественост — само безсмислие и готовност да бъде убиец. „Започна се — помисли Максим, докато се мъчеше с отвращение да отстрани нещастния младеж. — Започна се, започна се… пуснаха излъчвателите…“

Танкът, тресейки се, се катереше към гребена, буци пръст изхвърчаха изпод веригите. Отзад, през сивкавия дим, вече нищо не се виждаше, а пред тях изведнъж се откри сива глинеста равнина, в далечината се появиха плоските хонтийски хълмове. Без да забавя ход, бронираната лавина се понесе натам. Стройните редици изчезнаха, машините се надпреварваха, блъскаха се, въртяха се куполи… На един танк му изхвърча веригата, той се завъртя като пумпал и се преобърна, втората верига се скъса и като тежка блестяща змия излетя към небето. Водещите колела продължаваха бясно да се въртят. От дънните люкове се показаха две човечета в сиви униформи. Скочиха на земята и, размахвайки ръце, се втурнаха напред, напред, само напред, срещу коварния враг… Блесна огън, през дрънченето и рева, звънко отекна оръдеен изстрел. В отговор всички танкове започнаха да стрелят. От оръдията заизскачаха дълги червени езици, машините присядаха, подскачаха, обвиваха се в гъстия дим. След минута всичко се покри с черно-жълт облак. Максим все гледаше… и гледаше, безсилен да се откъсне от това грандиозно в своята престъпна нелепост зрелище, търпеливо отблъскваше ръцете на Гай, който го дърпаше, зовеше, умоляваше, жадуваше да го прикрие с гърдите си от всички опасности… Хора, кукли, зверове… Хора.

После Максим се опомни. Време беше да поеме управлението. Смъкна се долу, мимоходом потупа Гай по рамото, хвана се за някакви метални скоби, огледа тесния люлеещ се сандък, едва не се задуши от нафтената воня, различи мъртвобледото лице на Фанк и обърнатите нагоре очи на Зеф, който се беше свил под сандъка със снарядите, отблъсна притискащия се към него Гай и се промъкна при водача.

Куката бе дръпнал лостовете към себе си и натискаше докрай педала на газта. Той пееше, крещеше с ужасен глас и Максим дори различи думите на „Благодарствената песен“. Сега трябваше някак си да го укроти, да заеме неговото място и да намери в този хаос удобен овраг или дълбока падина, или някакъв хълм, за да има къде да се укрият от атомните взривове… Но всичко стана не според плана му.

Още щом почна внимателно да разтваря юмруците на Куката, вцепенени върху лостовете, преданият Гай, видял, че онзи не се подчинява на господаря му, се промуши отстрани и силно удари обезумелия водач с огромен гаечен ключ в слепоочието. Куката омекна и изтърва лостовете. Максим побесня, отблъсна с всички сили Гай, но вече бе късно, нямаше време за страх или състрадание. Дръпна настрани трупа, седна и пое управлението.

През люка не се виждаше почти нищо: малък участък глинеста почва, по която растяха редки тревички, а нататък — плътна пелена от сив дим. Не можеше да види нищо в тази мъгла. Оставаше само едно — да забави ход и да се движи внимателно, докато навлязат сред хълмовете. Впрочем, да забавя ход също беше опасно. Ако атомните мини започнеха да избухват преди да се добере до хълмовете, можеше да ослепее и въобще можеха да изгорят… Гай се буташе ту отляво, ту отдясно, надничаше в лицето му, искаше заповеди. „Нищо, приятелче… — мърмореше Максим, като го избутваше с лакти — това ще мине… Всичко ще мине, всичко… Потърпи още малко…“ Гай виждаше, че му говори, ронеше сълзи от огорчение, че пак, както тогава в самолета, не чува нито дума.

Танкът се вряза в гъста струя черен дим: отляво гореше машина. После трябваше рязко да завие, за да не налети върху мъртвец, смазан от вериги. Показа се от дима и веднага изчезна килнат граничен стълб, зад него се мяркаха разкъсани, смачкани телени заграждения. От незабележимо окопче се показа за миг човек със странна бяла каска, яростно размаха вдигнатите си юмруци и веднага изчезна, сякаш потъна в земята. Димната пелена отпред постепенно се разсейваше, Максим видя тъмнокафявите кръгли хълмове съвсем наблизо и изкаляната задна част на някакъв танк, който пълзеше — кой знае защо — косо към общото движение, и още един горящ танк. Зави наляво, насочвайки се към дълбока, обрасла с храсти седловина между два хълма. Беше вече близо, когато отпред плисна огън и целият танк зазвъня от страшния удар. От изненада Максим даде пълна газ, храстите и облакът белезникав дим над тях се понесоха насреща, мярнаха се бели каски, изкривени от омраза лица, вдигнати юмруци, после под веригите нещо желязно затрещя, чупейки се. Максим стисна зъби, рязко сви вдясно и подкара танка по-далеч от това място, напряко на склона, силно наклонен, малко оставаше да се преобърне. Заобиколи хълма и най-сетне влезе в тесен овраг, в който растяха млади дръвчета. Тук реши да спре.

Отвори предния люк, подаде се до кръста и се огледа. Мястото беше подходящо — високи кафяви склонове заобикаляха танка от всички страни. Максим угаси двигателя. Гай веднага закрещя с дрезгав фалцет някакви глупости, нещо нелепо римувано, някаква самодейна ода в чест на най-великия и най-любим Мак. Такава песен би могло да съчини куче, ако се научеше да говори човешки език.

— Млъкни! — заповяда му Максим. — Измъкни тези хора навън и ги сложи да лежат до танка… Чакай, не съм свършил! Прави това внимателно, това са мои приятели, наши любими приятели…

— А ти къде отиваш? — с ужас попита Гай.

— Аз съм тук, наблизо.

— Не отивай… — захленчи Гай. — Или ми позволи да дойда с теб…

— Ти не ме слушаш… — строго каза Максим. — Прави каквото заповядах. И бъди внимателен, помни, че са наши приятели…

Гай занарежда нещо, но Максим вече не го слушаше. Измъкна се от танка и затича нагоре по склона на хълма. Някъде наблизо продължаваха да минават танкове, моторите пресипнало ръмжаха, дрънчаха вериги, нарядко гърмяха оръдия. Високо в небето изсвири снаряд. Приведен, Максим изтича до върха, приклекна между храстите и още веднъж сам се похвали за сполучливия избор на мястото.

Долу, съвсем наблизо, имаше широк проход между хълмовете и по него, откъм покритата с дим равнина, се движеше плътен поток от танкове — ниски, мощни, с огромни плоски куполи и дълги оръдия. Това вече не бяха дисципаджиите — минаваше редовната армия. Няколко минути оглушалият и поразен Максим наблюдаваше това страшно и невероятно зрелище, наподобяващо сцена от исторически филм. Въздухът се люлееше и трептеше от неистовия грохот и рев, хълмът потръпваше под краката му като изплашено животно и въпреки това на Максим му се струваше, че танковете вървят в мрачно, застрашително мълчание. Прекрасно знаеше, че там, под броните пресипнало реват опиянените от ентусиазъм войници, но всички люкове бяха плътно затворени, сякаш всеки танк беше плътен слитък от неодухотворен метал… Когато последните танкове отминаха, Максим се обърна назад, погледна надолу и неговият танк, стоящ наклонен между дърветата, му се стори жалка ламаринена играчка, престаряла пародия на боен механизъм. Да, долу беше минала една Сила, за да се срещне с друга, още по-страшна, и когато си спомни за тази друга Сила, Максим побърза да се спусне в горичката.

Заобиколи танка и спря.

Те лежаха един до друг — пребледнелият до синьо Фанк, който приличаше на мъртвец, превитият, стенещ Зеф, вкопчил се с мръснобели пръсти в рижата си коса, и весело усмихнатият Кука с мъртви кукленски очи. Заповедта беше изпълнена с изключителна точност. Но самият Гай, целият изподран и окървавен, също лежеше малко по-далеч, отвърнал от небето обиденото си мъртво лице, с разперени ръце; около него цялата трева беше изпомачкана и от изпочупените храсти стърчаха нечии крака и ботуши. „Массаракш…“ — прошепна Максим, който с ужас си представи как преди няколко минути тук са се вкопчили не на живот, а на смърт две ръмжащи виещи кучета, всяко в името на своя господар…

В този момент оная, другата Сила, нанесе ответния удар.

Нещо резна очите на Максим. Изрева от болка, с всички сили стисна клепачи и падна върху Гай, вече разбрал, че приятелят му е мъртъв, но все още стараейки се да го прикрие с тялото си. Това беше чисто рефлекторно, той за нищо не успя да помисли, да почувства освен болката в очите; мозъкът му се изключи, още докато падаше.

Когато околният свят отново стана достъпен за човешко възприятие, съзнанието му отново заработи. Беше минало навярно много малко време, няколко секунди, но Максим дойде на себе си целият в пот, с пресъхнало гърло, в главата му звънеше, сякаш го бяха ударили с дъска по ухото. Всичко наоколо се бе променило, светът беше пурпурен, светът беше пълен с листа и изпочупени клони, светът беше пълен с нажежен въздух, от червеното небе падаха изтръгнати с корен храсти, горящи клонки, буци гореща суха земя. И беше болезнено, звънящо тихо. Навсякъде се търкаляха живите и мъртвите. На десетина крачки от него Гай лежеше по очи, засипан с листа.

Наблизо седеше Зеф, с една ръка продължаваше да се държи за главата, а с другата закриваше очите си. Фанк се бе търколил надолу и сега се гърчеше в някаква яма, триеше лицето си в земята. Танкът също беше отнесен по-надолу и извъртян. Облегнат на веригата, мъртвият Кука продължаваше весело да се усмихва…

Максим скочи, разхвърля струпаните клонки. Изтича до Гай, вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му, прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което да ги съживи… После като че ли плака, удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф започна протяжно да вие от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувства нищо, освен омраза и жажда да убива, отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…

Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти, спечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от черно-кафяв дим, а над нея се носеха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето към пропуканата от удара небесна твърд се възнасяха хиляди и хиляди тонове нажежен прах, изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ, разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен ветрец. Максим погледна надолу към прохода между хълмовете. Беше празен, изровената от веригите и обгорената от атомния взрив глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея, тлееха листа и догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна, вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисципаджиите, и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.

Те приличаха на танкове, но вместо артилерийски куполи имаха високи решетести конуси с мътен объл предмет на върха. Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете, не бяха и сиво-зелени като армейските ударни машини, а бяха жълти, ярко, весело жълти като гвардейските патрулни коли… Десният фланг на редицата вече не се виждаше зад хълмовете и Максим успя да преброи само осем излъчватели. Те се движеха с наглостта на господари на положението, влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродливата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем те едва ли мислеха за това, просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях… Максим видя как левофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него надолу по склона.

Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните преследвачи от тяхната желязна черупка, и го искаше. Никога през живота си не беше копнял за нищо повече от това да почувства под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага, излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтата машина се носеше насреща му, сляпо втренчена в него със стъкълцата на перископите, решетестият конус тежко се поклащаше в такт с клатушкането на корпуса и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, гъсто осеяно с дълги блестящи игли…

Танкът изобщо нямаше намерение да спира и Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.

Загрузка...