Обладаване

16

Какво бе приказната Мелюзина?

Твърдят: среднощ до кулата на замъка

чер въздухът се дипли край крилата

на змей грамаден, с люспеста опашка

зашибал раздвоеното небе

през облаците, черни като сажди;

навремени пронизващ писък яха,

понесъл загуба и болка, вятъра,

завихря се в плача му и заглъхва.

Твърдят: при лузинянските князе

на смъртното им ложе иде твар,

половин змия сребриста, половин

жалееща кралица с плътно було.

Те с кръстен знак се помиряват с Царя

небесен, тя се стапя с вик на болка,

че не търпяла Името, навеки

лишена от надежда за спасение.

Разправя дойката, че в тая кула

невинните деца в прегръдка спели,

сърцата и телата си да топлят.

Нежна ръка отгръщала среднощ

завесата и вдигала ги спящи,

да сучат те от майчината гръд,

като в съня им и сред тишината

се сливали горещи сълзи с млякото,

та смесвали в устите сол и сладост,

и те усмихнати през плач се будели,

с надежда и със страх нов сън да чакат.

Тъй, казва дойката, порасли здрави.

Лети над тихото ни кътче Тайна.

Слухът ни чува как реве по вятъра,

гледецът вижда как водовъртежи

завихря в дълбините — тъй дете

върти известно време пумпал, после

го пуска отегчено. По стените

личат следите от незрими зъби.

Дочуваме под горската настилка

как сплита тя живота и смъртта

на корените, вътъци и вейки,

въздишащи под слънцето корони,

менливо люшнати от плам към тлен.

Пресичат Сили дребния ни път.

Под ледовете китът пуска мляко.

Протичат електрически потоци

между очи и полюси, послания

отвъд, през и оттатък съществото ни.

С крак мидата се вкопчва, а вълните

натрупват пясък, черепи, черупки,

от раковини люспи, кварц и кремък,

варовик, креда и от тях извайват

мамутски бряг и дюни — динозаври,

и пак безстрастно пръсват ги на прах.

Във свойта древна хроника е писал

Жан от Арас (та своя княз да радва

и образова): „Цар Давид ни учи,

че пропасти са Божиите присъди,

без дъно и стени, и там душата

се гъне из пространство без основа,

обхванало отвред ума, безсилен

да го схване“. И съветва Жан

човешката душа да не опъва

разсъдъка, където той не стига.

Разумният човек, твърди отецът,

ще види: Аристотел бил е прав,

твърдейки с вяра, че светът съдържа

и зрими, и незрими същества

едно до друго. Той цитира Павел,

че първите Незрими на света

съзрели на Създателя си силата,

от питащия ум човешки скрита,

освен тук-там из книгите, написани

от мъдрите за онзи, що се лута.

Във въздуха, твърди монахът смел,

летят безброй за нас незнайни твари,

могъщи в нестабилния си свят,

пресичат пътя ни сегиз-тогиз,

като например феите орисници,

които според Парацелз са ангели,

ни прокълнати, ни благословени,

захвърлени навек между земята

и хлопналата златна двер небесна…

Не са добри, затуй не са спасени,

въздушни духове, не са и зли

по намерения, непостоянни просто.

Небесните закони през земята

протичат като полюси, обръщат

те глобуса по негова повеля,

завързват (инак казано) простора

с морята, с цялата подвижна маса,

в ефирни мрежи, здраво уловили

материята, вън от тях умът

намира само ужас, отчаяние,

илюзии.

Какво са те, обсебили

съня, страстта сломили, нас отвели

от здравата основа на нещата?

Сестри на ужаса или небесни

кралици, от предела на духа

низвергнати до нашата фантазия?

Божиите ангели в сребро и злато

обхождат царства, тронове, страни,

достойнства, сили, бързи като мисъл

между желанието и постъпката.

Кои са тия, дето бродят скрито,

със страсти, яхнали въздушни урви

ей тъй, преди да литнат пак

заради тръпката във тая зев

между челото на навъсен облак

и чистия океан — опал небесен?

Чиито меки пръсти не помръдват

веригите — причини и закони —

скрепили суша и море, лед с огън,

плътта с кръвта, и всичко туй — със времето?

Когато легнал Ерос до Психея,

й рекли злите й сестри, че с изгрева

ще стане той чудовищна змия.

И тя в простъпка вдигнала свещта

над ложето, но восъкът покапал

по любовта в човешко дивно тяло,

що в пламнал гняв избягало от там.

Но Силата щом вземе женска форма,

наказват я. Извръщат поглед всички

от страшната Медуза и косите й.

Кой жали Сцила в ямата от кости,

как вият кучешките й глави

през гърч, че някога била е прелестна,

че я е любил Посейдон — загадъчна

като нощта и щерка на Хеката?

А ронещите се глави на Хидра?

Запее ли Сирената, мъжете

уши запушват и отплават, глухи

за мъката й, че очаква гибел

онуй, което люби, че страстта й,

тъй чудна в песента, в целувка мигом

донася смърт на смъртните мъже.

Жената Сфинкс, свободна, се усмихвала

в безплодната пустиня на глупците,

несхванали, че гатанката значи

„човек“ — и няма тайна; но когато

разбрали, те пролели й кръвта —

за дързостта, и че била чудовище.

Мъжът се назовал и власт получил

над Питащата — дотогаз Съдба,

а отподир робиня, жертва.

Какво бе приказната Мелюзина?

От род с чедата гнусни на Ехидна,

влечуги хищни, или с тез, по-благите,

скиталци бързи, дето в светлината

на сънищата, в здрача или в мрака —

вълшебни тайни — обещават дарове:

дриади, феи и кожосменячи,

лъчисти облаци, искрящи ручеи,

сияйни твари морски и небесни;

те, в отзив на копнежа, не заплашват,

но стапят се под слънчеви лъчи,

обречени от свойта страст по хората,

по мирното огнище и дома.

Ще дръзна ли за нея да разкажа?

За орис и вълшебство да запея,

да тръгна между сенките, отвъд

познатото и здравото? Ще дръзна ли?

На помощ, Мнемозина, о, титанке,

ти, щерко на Небето и Земята,

родила музите; ти обитаваш не

разцъфнал хълм или кристален ручей,

а тая тясна пещера на черепа —

о, Памет, взела нишката, що свързва

ума ми с древните, със началата

тъмни и сънни на рода човешки,

когато зримо и незримо кротко

се гушели; о, извор на речта,

дари ме с мъдро слово, с мирен преход

от приказките къщни към тъмата

отвън и после пак в съня обратно,

с утеха християнска, в мирно ложе.

Размъкнат рицар яздеше в бърдата.

Зад него — страх, пред него — пущинак.

Опръскан с кръв и умърлушен, конят

препъваше се в бавната си крачка,

усетил как отпуснат е ездачът му,

а и юздите по врата му потен.

По заник бе, раздвижиха се сенки,

гризящи коренищата, потекоха —

лукави, меки кожени езици —

по хълма и в устата на дола,

след тях, безволеви, ездач и кон.

Че пустошта, огромна и безлична,

с безформени шубраци се разстилаше

пред тях без цел и без пътека, само

с безсмислени следи от овча паша.

Между бърдата и ласкавото слънце

взаимност има на светлик и сумрак.

Там, дето то се крие, сплъстен пирен,

лилав и розов, сляга се под мрачно

и непрозирно черно наметало,

безстрастно метнато връз торф и пясък,

и кремък чак додето поглед стига,

до хребетите горе нависоко.

Засмее ли се, хиляди лъчи

изскачат от цветче и клонка, още

от пясъка по камъните в торфа,

искрящ под кехлибарените вирове

от светнал дъжд, и пустошта е жива,

усмихната под слънчеви усмивки.

А подир дъжд се вдигат живи сенки,

завихрени играят си над пирена

в течения досущ като море

или, така овчарите ще кажат,

като жребчета в пролетни ливади

и като гъски, в своя полет бръснали

вода и въздух. Толкоз еднородна

е пустошта и толкоз разностранна.

Но яздеше той, без встрани да гледа,

бе стихнала изтънчената стръв

на бягството от лов и смърт — смъртта,

която сам случайно причини

на Аймери, роднина и владетел.

Отбраната му участ зла стовари

връз онзи, най-добър и мил, и смел,

и най-обичан, най за него скъп.

Пред погледа му пелена от кръв

се спусна и пришпори с бяс ума му.

Какво остава? — Гибел и разруха.

Пристъпи конят между две скали

в ждрело с обветрени стени, покрити

над тясната пътека с хвойна, с тръни

и боровинки. Капеше вода

от скалната стена, покафявяла

от торфа, почерняла и от сажди

от стара угар. Пръскаха копитата

на струйки камъчета, те пък бързо

търкулваха се долу във потока.

Вода и камък. Тесен, пътят слизаше.

От колко време вече — той не знаеше.

Но изнурен, през мъката си кървава

той бавно схвана, че дочува шум

от падаща вода — дошла по вятъра,

накъсана, на смях подобна музика.

И после чу през ромона мелодия

по-ясна, но и по-чудата: сребърен

напев, усукал течното си тяло

по бързата река и тъй пристегнал

по нея връв от звук, сребриста, каменна.

Заслушани надолу продължиха,

а отстрани стесняваха се влажните

стени. И после, на един завой,

пролука се яви; човек и кон

застинаха, със слисан глед и слух

се взряха в чудо.

Бе в хълма сякаш издълбана ниша,

а в нея вир бе скрит под свъсен зъбер,

от чийто ръб струящата вода

изваяла бе устна, побеляла

от нишки пяна — стъклени игли —

тя след въртеж и скок сама притихваше,

безкрайна белосребърна къделя,

оформена под каменната устна

от свойта мощ и въздуха, прихванат

в потока й, и после се разстилаше

подобно твърд блед лед във тоя вир

под черните и зелените петна.

Стоеше объл камък в гъсталака

от смътни туфи, люшнати сред мрежа

от струйки, дето кипнали се сцеждаха

по влакнестите брегове и тъй

усмихната се будеше водата.

Покрит бе камъкът със ярък пояс

от папрат и смарагдов мъх, и мента,

стъбла уханни и корони тъмни

провесили сред буйната вода.

От зъбера се спускаха листа

да срещнат очеболец и луличка,

отдолу изтъкали жив килим —

зелен, но с шарки в аметист и злато.

И пееше жена на този камък.

Сама на себе си, тъй ясно, тихо;

чист златен глас, като че ли без нужда

да спре, дъх да поеме, да обмисли,

прост и безкраен като водопада

и ненадеен като тия струйки,

избликнали тук-там сред треволяка.

Тъй както рози в края на деня

в беседка опустяла сякаш още

сияят бледо, тъй и тя разпръскваше

там перлена и мека светлина,

приседнала да пее в пустошта.

Потрепваше коприната й бяла

с дъха на песента, и пояс носеше

с цвят на смарагд или ливада тучна.

Играеха нозете й с водата

и в призмата й бяха като две

чевръсти бели рибки. Тя ги вдигна

и глезените блеснаха — сребро,

по него диаманти, бистри перли,

ярки досущ онези по врата й,

нехайно виснали — гердан безценен,

сапфири, изумруди и опал.

Косата й от злато бе по-ярка,

живи лъчи се стичаха по нея

и в здрача светеха — фосфоресциращи

искри над белезникаво море;

и пеейки, тя решеше я с гребен,

красив предмет от абанос и злато,

и ярките като жълтурче плитки

поемаха звука на пролетта,

на песента, на живия си шепот.

Той закопня да ги докосне, пръст

едничък да протегне през пространството,

делящо го, скован, окървавен,

от цялото залюшнато сияние

но строго бе лицето й.

Лице

спокойно, царствено и неподвижно,

безстрастно, нито мило, ни надменно,

затворено и пеещо за себе си.

Той срещна погледа й, тя замлъкна

и нему се видя, че в тишината

спря всеки шепот на вода и лист,

и само те двамина бяха там,

и само гледаха, но без въпрос,

без отговор, без гняв или усмивка,

без да помръднат устни и очи,

и тоя дълъг взор изпепели

душата му със страст отвъд надеждата,

отвъд съмнение и отчаяние,

и той бе цял едно, а всичко друго —

страхът, противоречията, мъките,

гуляят жив, капризът на болника —

завинаги изчезна, изгорено

от тоя същностен, нетрепващ взор

на бялото създание в реката.

Размърдаха се сенките — това

бе слаба хрътка, като тъмен облак,

с цвета на пушек и с очи златисти,

и с благороден лик нетрепващ — нищо, че

тя душеше и цяла беше слух,

тъй бдеше неподвижна зад жената.

И Раймонден се сети за лова,

за своя грях и сетнешното бягство,

поклон в седлото стори и смирено

помоли да отпие от потока,

че бе отпаднал, изморен от път,

и мъчеше го жажда: „Моето име

е Раймонден от Лузинян, не знам

къде отивам и какъв ще стана,

ала копнея за спокоен кът

и глътчица вода, че с прах се давя“.

Тя рече: „Раймонден от Лузинян,

ти кой си и кой може би ще станеш,

как би могъл греха си да изкупиш

и да сполучиш — знам това добре.

Слез и вземи от мене тая чаша

с бистра вода от тоя извор, който

Фонтен дьо ла Соаф наричат — Извор

на Жаждата. Ела при мен и пий“.

И тя протегна чашата, той слезе,

пое я и дълбоко там отпи.

Бе заслепен от яркия й взор.

Тя му помогна в час на страшна нужда,

лика му озари със своя блясък —

тъй пиренът поема сноп лъчи

от слънцето и пак ги отразява.

Бе неин той — да би тя пожелала

душа и тяло, би ги дал завчас.

И ето, тя най-сетне се засмя. АИ