Обладаване

7

Когато мислеха за Беатрис Нест — а това се случваше на малцина, и то не особено често, — хората виждаха във въображението си външното й присъствие, а не вътрешния й живот. Тя бе неопровержимо солидна и въпреки това аморфна жена с пространна и обилна плът, с уседнал набухнал ханш и масивна гръд, над която се разливаше ведро очертано лице, увенчано с нещо като ангорска шапка или гъсто чиле прежда от студено накъдрена бяла коса, навита и тикната на кок, от който на всички страни се разпиляваха блуждаещи кичури. Ако се замислеха по-сериозно, малцината, които я познаваха — Кропър, Блекадър, Роланд, лорд Аш, — биха могли да добавят някаква метафорична идентичност. Както вече стана дума, Кропър мислеше за нея като за опърничавата бяла овца на Луис Карол. Когато беше в лошо настроение, Блекадър мислеше за нея като за някой от онези разплути бели паяци, обезцветени от тъмното, които опипват нишките на капана си от леговището в центъра на мрежата. Феминистките, които от време на време се опитваха да се доберат до дневника, я възприемаха като някакъв октопод пазител, океански Фафнир9, свил се сънено край струпаното си съкровище, изпускащ мътни завеси мастилен или воднист дим, за да прикрие местоположението си. Едно време имаше и такива, които познаваха Беатрис — най-вече и вероятно единствено професор Бенгт Бенгтсон. Тя беше негова студентка в Лондон от 1938 до 1941 г., смутно време, когато студентите от мъжки пол станаха войници, навсякъде валяха бомби и храната не достигаше. По това време някои жени изживяха неочаквана фриволност и свобода. Беатрис изживя професор Бенгтсон. Той ръководеше английския факултет в колежа „Принц Албърт“. Основната любов в живота му бяха Едите и митологията на северните народи. Беатрис учеше именно това. Изучаваше филология, староанглийски, руни, средновековен латински. Четеше стиховете на Мейсфийлд, Кристина Росети и Де ла Мар. Бенгтсон каза, че трябва да прочете „Рагнарьок“ — Р. Х. Аш не бил посредствен учен за времето си и се смятал за предшественик на съвременната поезия. Бенгтсон беше висок, отпуснат, с брада; имаше свирепи очи и повече душевна енергия, отколкото можеше да изразходва, за да обучава млади дами в тънкостите на северните езикови корени. Той обаче не насочваше въпросната енергия към душите, още по-малко към телата на младите дами, а ежедневно злоупотребяваше с нея в бара на „Аръндъл Армс“ в компанията на равните нему. Сутрин беше блед като кост и лицето му лъщеше под русия перчем. Следобед почервеняваше, започваше да заваля и в задушния му кабинет се разнасяше дъх на бира. Беатрис прочете „Рагнарьок“ и „Аск към Ембла“. Защити с отличие и се влюби в Рандолф Хенри Аш. Едно време подобна любов не беше нещо необикновено. „Има поети, написа Беатрис на държавния си изпит, чиято любовна лирика сякаш няма за цел нито да възхвалява, нито да вини някаква далечна дама, а представлява истински разговор между мъжете и жените. Такъв е Джон Дън, макар че в определени настроения очерня целия женски пол. Такъв е можел да бъде Мередит, ако бе случил на по-щастливи обстоятелства. Един кратък опит да се замислим за други «любовни» поети, които очакват равностойна на тяхната интелигентност, със сигурност ни убеждава в изключителното превъзходство на Рандолф Хенри Аш, чиито поеми от цикъла «Аск към Ембла» изобразяват всеки етап на интимност, противопоставяне и разрив в общуването, но неизменно убеждават читателя в напълно реалното мислещо и чувстващо присъствие на тази, за която са написани.“

Беатрис мразеше да пише. Единствената дума, с която се гордееше в този правилен и скучен разрез, бе думата „разговор“, която бе предпочела пред по-очевидния „диалог“. В онези дни Беатрис би дала всичко за такъв разговор. Смътно знаеше, че четенето на тези стихове й позволяваше болезнено и едва ли не престъпно да надникне в онова съчетание между цивилизован разговор и сурова страст, което задължително, непременно всеки иска да изпита, но въпреки това никой — и тя оглеждаше малкия си свят, сериозните си родители методисти, госпожа Бенгтсон и нейния Женски университетски чаен клуб, състудентките си, които се разкъсваха в агония заради някоя покана за танци или вист, — явно никой не изпитваше.

Аш й говореше и тя го чуваше. Не очакваше да чуе такива неща от никой друг и наистина не чу. Каза на професор Бенгтсон, че иска темата на докторската й дисертация да бъде „Аск към Ембла“. Той изпитваше сериозни съмнения по въпроса. Почвата беше несигурна, малко като мочурище, като сонетите на Шекспир. Какъв принос към познанието се надяваше, сигурна беше, че ще има с това? Според професор Бенгтсон единствената сигурна основа за докторска степен беше издание, а той определено не би препоръчал Р. Х. Аш. Един негов приятел обаче познавал лорд Аш, който бе предал книжата на Аш в Британския музей. Знаеше се, че Елън Аш е водила дневник. Издаването му можеше да се окаже подходящо начинание — със сигурност нещо ново, умерено полезно, по силите й и свързано с Аш. А като свърши с тази задача, госпожица Нест ще бъде в отлично положение да се разпростре по-нашироко…

Така си беше. И госпожица Нест неспокойно се настани пред кашоните, пълни с бумаги — писма, поменици от всякакъв род и вид, книги с разписки, томовете на ежедневно водения дневник и други по-тънки бележници, запълвани от време на време със записки от по-личен характер. На какво се беше надявала? На някаква интимна близост с автора на стиховете, с онзи изтънчен ум и страстна натура.

Когато са били заедно в къщата, Рандолф всеки ден е чел на жена си. Младата Беатрис Нест се опитваше да си представи драматичното въздействие на прочетеното, но смътното въодушевление в прилагателните на Елън Аш не й помагаше особено. Имаше нещо мило, някакво повсеместно удоволствие по задължение в отклика й към заобикалящите я неща, което Беатрис отначало не харесваше, а после, когато потъна в материята, започна да приема за даденост. По това време вече бе открила в гласа й други, не толкова благодушни нотки.

Това или нещо подобно се повтаряше като отмерения звън на камбана по страниците. Както обикновено става при продължителното познанство с всяка задача, тема или човек, Беатрис премина през първоначален период на ясно наблюдение и отстранена лична преценка, когато смяташе, че Елън Аш е разсеяна и скучна, и я виждаше именно така. След което стана нейна съучастница, започна да споделя дългите дни, през които Елън лежеше в затъмнени стаи, започна да се тревожи за влиянието на плесента върху отдавна увехнали дамаски рози и за съмненията на потиснати кюрета. Този живот стана важен за нея и когато Блекадър намекна, че Елън не е била най-подходящата спътница за човек, проявяващ такова напрегнато любопитство към всички възможни форми на живота, тя усети как в душата й се надига желание да я защити. Започна да осъзнава тайнството на личния живот, което Елън защитаваше — да, това беше думата — въпреки пространните си обикновени словоизлияния.

От всичко това не можеше да изскочи докторска степен. Може би феминисткото движение би могло да открие нещо или някой лингвист, изучаващ евфемизмите и скритите изказвания. Ала госпожица Нест бе възпитана да търси източници на влияние и ирония, а тук и от двете нямаше кой знае колко.

Професор Бенгтсон й предложи да сравни съпружеските качества на Елън Аш, Джейн Карлайл, лейди Тенисън и госпожа Хъмфри Уорд. „Трябва да публикувате, госпожице Нест, каза професор Бенгтсон с лъщящата си утринна и ледена решителност. Не мога да ви възложа работа, госпожице Нест, без някакво доказателство, че сте подходяща да я вършите“, каза професор Бенгтсон и за две години госпожица Нест написа една малка книжка — „Съратнички“, за съпругите на гениални мъже и за тяхното ежедневие. Професор Бенгтсон й предложи асистентско място. За нея то бе огромно удоволствие и ужас, но като цяло удоволствието надделяваше над ужаса. Обсъждаше със студентите, повечето от които момичета — с бухнали поли и червило през 50-те, с минижуп и развлачен индийски памук през 60-те, с черни устни под прерафаелитски валма коса през 70-те, ухаещи на лосион за бебе, на поляната в парка, на канабис, мускус и неподправена феминистка пот, — строежа на сонета през вековете, характера на лириката, променящия се образ на жените. Златни дни. Преди ранното си пенсиониране не се и замисляше за лошите дни, които щяха да настъпят след това. Сега изобщо не престъпваше прага на стария си колеж. (Професор Бенгтсон се пенсионира през 1970 и почина през 1978 г.)

Личният й живот бе сведен до минимум. През 1986 г. вече от дълги години живееше в мъничка къща в Мортлейк. Понякога канеше групи студенти — все по-рядко, откакто бе започнала да усеща все по-секващата си връзка с делата на отдела, след като мястото на Бенгтсон зае Блекадър. Никой не беше идвал в дома й от 1972 г. Преди това се събираха гости на кафе, сладкиши, бутилка сладко бяло вино и приказки. Момичетата през 50-те и 60-те я възприемаха като майка. Следващите поколения бяха приели, че е лесбийка, даже с идеологически подтекст — че е потисната и неразкрепостена лесбийка. Всъщност мислите й за собствената й сексуалност бяха подвластни изцяло на усещането й за мощната, неприемлива маса на гърдите й. На младини ги бе притискала без корсет под туники и свободни камизоли, като ги оставяше на воля да развиват мускулатурата си, както се препоръчваше в най-добрите медицински съвети по онова време, и така безвъзвратно ги бе разтеглила и провесила. Някоя друга би се пъчила с тях, би ги носила гордо пред себе си, величествено оформени от двете страни на дълбока цепка. Беатрис Нест ги носеше в увиснал като вързоп бабешки корсаж и обтягаше над тях ръчно плетени пуловери със стройни редици дупчици с формата на сълза, които леко ахкаха и леко се мръщеха над очертанията на тялото й. Нощем в леглото усещаше как тежко се свличат на една страна над широкия й гръден кош. Уютно приседнала с Елън Аш, усещаше живата им тежест, която с цялата си вълнена топлота се отъркваше в ръба на бюрото. Представяше си как гротескно се е разплула, и свеждаше скромно очи, но нямаше кой да я погледне. Именно на тези обли тежести дължеше майчинската си репутация — бърз стереотипен прочит, според който и кръглото й лице с розови бузи беше добронамерено. Когато мина определена възраст, околните също толкова произволно започнаха да смятат онова, което им се бе струвало добронамерено, за заплашително и потискащо. Беатрис бе изненадана от някои промени сред колегите и студентите си. Накрая ги прие.

Същия ден, когато Мортимър Кропър я бе поканил на обяд, при нея се отби Роланд Мичъл.

— Прекъсвам ли те, Беатрис?

Тя автоматично се усмихна.

— Не, нищо особено. Мисля си.

— Попаднах на нещо и се чудех дали не можеш да ми помогнеш. Да знаеш случайно дали Елън Аш споменава нещо за Кристабел Ламот?

— Не си спомням нищо — отвърна Беатрис с усмивка, сякаш това, че не помнеше, категорично решаваше въпроса. — Не, не мисля.

— Има ли как да проверим?

— Мога да погледна в картотеката ми с показалеца.

— Много ще съм ти благодарен.

— Какво търсим?

Роланд изпита обичайното за мнозина желание да сръчка, смушка или стресне Беатрис, която седеше монументално неподвижна с все същата превзета усмивчица на уста.

— Каквото и да е. Попаднах на някакви сведения, че Аш се е интересувал от Ламот. Просто се чудех.

— Мога да надникна в картотеката ми с показалеца. На обяд ще дойде професор Кропър.

— За колко време е тук този път?

— Не знам, не каза. Каза, че идва от „Кристис“.

— Не мога ли аз да погледна в картотеката ти, Беатрис?

— Ами не знам, всичко е малко разбъркано, имам си собствена система, Роланд, така си записвам всичко. Струва ми се, че е по-добре аз да погледна, мога по-добре да си разчета йероглифите.

Тя си сложи очилата за четене, които се полюшваха на позлатена мънистена верижка върху неудобството й. Сега вече съвсем не виждаше Роланд — състояние, което донякъде предпочиташе, тъй като гледаше на всички мъже в някогашния си отдел като на досадници, без да си дава сметка, че положението на самия Роланд там се крепи на косъм и той трудно може да мине за пълноценен представител на мъжката част в отдела. Започна да мести разни неща по бюрото си, тежка чанта с плетива и дървени дръжки, няколко вече сивкави пакета с неотворени книги. Кутиите с показалеца бяха като същинска бойница, покрита с дебел слой прах и овехтяла от времето; тя започна да рови из тях, без да спира да си мърмори под нос:

— Не, този е хронологически, не, това са само навиците за четене, не, това е за домакинството. Къде ми е основната кутия? Разбираш ли, там е работата, че още не е завършен с всички тетрадки. Готова съм с показалеца за някои от тях, но не за всичките, толкова е много, наложи се да го разделя хронологично и по рубрики, тука е за семейство Калвърли, не, това не върши работа… ето, тука може да е… Не, на Ламот няма нищо. Чакай, чакай. Ето, има някаква препратка. Трябва ни кутията за четенето. Купища теология, в кутията за четенето, де. Изглежда — и тя извади пожълтяло картонче с оръфани краища и избледняло мастило, попило в мъхестата му повърхност, — изглежда, че през 1872 г. е чела „Приказната Мелюзина“.

Беатрис върна картончето в кутията и се настани обратно в креслото, като продължаваше да гледа Роланд със същата озадачаваща и невъзмутима усмивка. Роланд усещаше, че тетрадките могат да се пръскат по шевовете от незаписани наблюдения за Кристабел Ламот, изплъзнали се от паяжината с категориите на Беатрис. Той упорито настоя:

— Мислиш ли, че може да видя какво казва? Може да се окаже… — отхвърли думата „важно“ — може да се окаже, че ме интересува. Не съм чел „Мелюзина“. Сякаш интересът към нея се възражда.

— Преди години опитах един-два пъти. Ужасно е дълга и непроницаема. Готика, нали се сещаш, викторианска готика, на места е малко страшничка за поема, писана от жена…

— Беатрис, може ли да хвърля едно око какво казва Елън Аш?

— Ще погледна.

Беатрис стана от масата и навря глава в металния мрак на кантонерка с цвят каки, в която държеше томовете на дневника по години. Роланд гледаше грамадния й ханш, опънал полата от туид на рибена кост.

— 1872-ра ли казах? — викна Беатрис от ехото на шкафа.

Тя неохотно извади тома с кожен гръб и алено-виолетова подвързия на мраморни петна. Започна да разгръща страниците, като държеше текста нависоко между себе си и Роланд.

— Ето — най-сетне каза тя. — Ноември 1872 г. Тук започва — и Беатрис зачете на глас: — „Днес започнах «Приказната Мелюзина», която си купих в понеделник от книжарницата на Хачърд. Какво ли ще открия там? Дотук прочетох доста дългото въведение, което ми се стори малко педантично. После стигнах до рицаря Раймонден и срещата му със сияйната дама при Извора на жаждата, която ми хареса повече. Госпожица Ламот има неоспорим талант, от който на читателя му настръхва кожата“.

— Беатрис…

— Това ли…?

— Беатрис, не може ли сам да го прочета, за да си водя записки?

— Не може да го изнасяш от тук.

— Може би ще се сместя на крайчеца на бюрото ти. Ужасно много ли ще ти преча?

— Не вярвам, не… — отвърна Беатрис. — Можеш да вземеш стола, ако махна купчината книги…

— Дай на мен…

— Така ще можеш да седнеш срещу мен, ако разчистя този ъгъл на бюрото…

— Точно така. Благодаря.

Тъкмо разчистваха, когато на вратата се появи Мортимър Кропър и всичко взе да изглежда още по-мърляво в сравнение с пригладената му елегантност.

— Госпожице Нест! Така се радвам отново да ви видя. Мисля, че не съм подранил. Мога да дойда пак…

Беатрис се смути. Куп бумаги с въздишка се килнаха на една страна и се разпиляха на пода.

— Мили Боже. Готова бях, професоре, съвсем готова, но господин Мичъл искаше да попита… искаше да разбере…

Кропър беше свалил безформения шлифер на госпожица Нест от закачалката и го държеше, за да й помогне да се облече.

— Радвам се да те видя, Мичъл. Напредваш ли? Какво искаш да разбереш?

Изрязаните черти на лицето му излъчваха стопроцентово любопитство.

— Само проверявам дали Аш е чела едни стихове.

— Аха. Кои?

— Роланд питаше за Кристабел Ламот. Не можах нищо да си спомня… но излезе една малка препратка… Можеш да седнеш там, докато обядвам с професор Мортимър, Роланд, само гледай да не ми разместиш нещата на бюрото, както съм си ги подредила, и ако обещаеш да не изнасяш нищо от тук…

— Нужна ви е помощ, госпожице Нест. Задачата ви е твърде огромна.

— Не, сама се справям далеч по-добре. Няма да знам какво да правя, ако някой ми помага.

— Кристабел Ламот — повтори замислено Кропър. — Има нейна снимка в колекцията „Стант“. Страшно бледа. Не знам дали защото е била почти албинос, или е дефект при отпечатването на снимката. Вероятно второто. Смяташ ли, че Аш се е интересувал от нея?

— Много бегло. Само проверявам. Рутинна работа.

След като Кропър изведе спътницата си както пастир овцата си, Роланд се настани в края на бюрото и разгърна дневника на съпругата на Аш.

След което няколко страници по-нататък — изненадващ и нехарактерен изблик:

Роланд напълно се отказа от мисълта за собствения си обяд, за да може да препише целия пасаж, най-вече за да го даде на Мод Бейли, която със сигурност би се развълнувала от такъв възторг на съвременница пред текста, от който самата тя се възхищаваше, но и защото усещаше, че подобно прекомерно възхищение, и то от съпругата на Аш към жената, която вече смяташе за негова любовница, е може би неочаквано. След като преписа всичко, той продължи лениво да разгръща страниците.

Роланд се изниза от работилницата „Аш“ и се прибра вкъщи, преди Кропър или Блекадър да се върнат от обяд и да започнат да му задават неудобни въпроси. Ядосваше се, че сам бе дал повод на Кропър да открие името на Кристабел. Нищо не убягваше от острия му наблюдателен ум.

Мазето в Пътни тънеше в тишина, сгушено с мазето на Британския музей в чувствената прегръдка на котешката смрад. Зимата притъмняло наближаваше и по стените бяха избили тъмни петна, както и някакъв муден пълзящ живот. Нямаше парно, затова Роланд и Вал подсилваха единствената газова камина с парафинови печки, а мирисът на бензин се смесваше с миризмата на котки и лека плесен. Студен мирис на бензин, без да гори, без аромат на готвено, без изгорен лук или топъл прашец къри. Явно Вал беше излязла. Не можеха да си позволят да оставят камината включена, докато я няма. Без да съблича палтото си, Роланд тръгна да търси кибрит. Фитилът беше зад скрибуцаща вратичка в комина, изработена от някакво прозрачно костеливо вещество, цялото опушено и напукано. Роланд завъртя ключа, измъкна малък фитил и го запали с ниско бръмчене, после бързо затвори процепа, зад който увереният син пламък бе образувал обърнат полумесец. В цвета му имаше нещо древно и вълшебно — ясносиньо с полъх на зелено, наситено до лилаво.

В антрето забеляза малък куп писма. Имаше две за Вал, едното със собственоръчно попълнен обратен адрес. Три бяха за него — напомняне да върне някаква книга в библиотеката, талон, че изпратената от него статия до едно научно списание е пристигнала, и писмо, написано на ръка с непознат почерк.

Роланд изпита няколко неща едновременно. Първичен екстаз, когато си представи връзката мъртви писма, възраждащи се за шумолящ живот като размърдващ се грамаден топъл орел. Раздразнение, че Мод Бейли явно бе излязла крачка напред, макар че всичко беше започнало с намереното и откраднато от него писмо. Пресметливи прагматични притеснения — как да приеме предложената с половин уста покана да отседне в къщата, без да разкрие собствената си крайна бедност, заради която би могъл да се стори недостатъчно важен човек, комуто да се повери прочитането на писмата. Страх от Вал. Страх от Мод Бейли. Притеснение от Кропър, от Блекадър, дори от Беатрис Нест. Чудеше се защо на лейди Бейли й бе хрумнало да намекне, че би искал да предложи някой друг да чете писмата — шега, каприз или зрънце несигурност, свързано със самия него? Доколко дружелюбна бе благодарността й? Искаше ли Мод и той да е там, за да чете писмата?

Над главата си на нивото на улицата забеляза ъгловатия ръб на алено порше, чиято шикозна перка приблизително се изравни с горната рамка на прозореца. Появиха се чифт много меки, чисти и блеснали черни обувки, след тях крачоли от лек вълнен плат на дребни райета с цвета на матов въглен и безупречен ръб, след това великолепно скроеният долен ръб на сако, в чиято черна цепка блесна алена копринена подплата, а през отворените пешове се мярна плосък мускулест корем под риза на тънки червени и бели райета. После се показаха краката на Вал в прашносин чорапогащник и обувки в саксонско синьо под увисналия ръб на рокля от креп с цвят на горчица и щамповани сини лунни цветчета. Четирите крака приближаваха и се отдръпваха, отдръпваха се и приближаваха, краката на мъжа настойчиво напредваха към стъпалата за мазето, а краката на жената се съпротивляваха, парираха ги. Роланд отвори вратата и излезе отпред, завладян от същото чувство както винаги — чисто любопитство как изглежда горната половина.

Раменете и гръдният кош напълно отговаряха на очакванията. Плетената вратовръзка беше от червена и черна коприна. Овално лице. Очила с рогови рамки под леко видоизменена прическа от 20-те години, много къса отзад и отстрани, умерено дълга над челото. Косата бе черна.

— Здрасти — каза Роланд.

— О! — възкликна Вал. — Мислех, че си в музея. Запознай се с Юън Макинтайър.

Юън Макинтайър се наведе и тържествено протегна ръка надолу. Край него витаеше някакво властно излъчване — Плутон води Персефона пред портата на подземния свят.

— Прибрах Вал у дома. Нещо не се чувстваше добре. Реших, че трябва да си легне.

Гласът му беше ясен и звънлив, не звучеше по шотландски, а преливаше от звуци, които Роланд неточно би могъл да нарече превзети или примамливи, звуци, които като дете се бе учил насмешливо да имитира, дуднещи, орязани, провлачени, чирикащи звуци, от които несъществуващата му козина настръхваше от класова враждебност. Очевидно очакваше да го поканят със спокойствие, което в романите от едно по-ранно време би издало може би истинския джентълмен, но за Роланд и вероятно за Вал издаваше нахалство, както и собствения им срам. Вал бавно и безсилно се оттегли към Роланд.

— Ще се оправя. Благодаря, че ме докара.

— Няма защо. — Макинтайър се обърна към Роланд: — Надявам се пак да се видим.

— Да — смотолеви Роланд, отстъпвайки пред слизащата Вал.

Поршето отлетя.

— Харесва ме — каза Вал.

— Откъде се извъди?

— Преписвам разни неща за него. Последни воли и завещания. Договори. Становища за това-онова. Адвокат е. Адвокатска кантора „Блос, Блум, Тромпет и Макинтайър“. Почтени и преуспели, не хитруват. Офисът им е пълен със снимки на коне. Притежавал крака на един кон, така ми каза. Покани ме в Нюмаркет.

— Какво му каза?

— Наистина ли те интересува?

— Добре ще ти дойде някой ден на чист въздух — каза Роланд и тутакси съжали.

— Чуй се само. Много добре ще ти дойде. Покровителствено до погнуса!

— Нямам право да те спирам, Вал.

— Казах му, че няма да ти стане приятно.

— Вал…

— Трябваше да му кажа, че изобщо не ти пука. Трябваше да отида.

— Наистина не разбирам защо не си отишла.

— Щом не разбираш…

— Какво стана с нас?

— Прекалено тясно пространство, прекалено малко пари, прекалено много притеснения, бяхме прекалено млади. Искаш да се отървеш от мен.

— Знаеш, че не е вярно! Знаеш го! Обичам те, Вал. Просто не мога да направя нищо, за да ти е добре с мен.

Тя изчакваше. Прегърна я. Воля и пресметливост без капка желание. Имаше два изхода от създалото се положение — скандал или секс, като вторият в по-голяма степен благоприятстваше завършек с вечеря, спокойна вечер за работа и в крайна сметка повдигане на въпроса за Линкъншър.

— Време е за вечеря — безсилно промълви Вал.

Роланд погледна часовника си.

— Не, не е. А и без това сме само двамата, важното е на нас да ни е приятно. Помниш ли, едно време всичко беше спонтанно. Не си гледахме часовниците. Трябва от време на време да мислим първо за себе си.

Съблякоха се и се сгушиха за малко студена утеха. Отначало Роланд реши, че в края на краищата няма да се получи. Някои неща просто не стават само със силата на волята. При мисълта за топлите пера на орела с писмата нещо трепна. Вал каза: „Не искам никой друг, само теб“, и тръпката почти угасна. Той разпали в съзнанието си нечий образ, жена в библиотека, не гола, а загърната в плътните катове на дрехите, скрита в шумоляща коприна и фусти, пръстите й бяха свити на мястото, където тесният корсаж от черна коприна пресрещаше бликналите поли, жена със сладко и скръбно лице и гъсти къдрици в рамката на колосаното боне. Елън Аш от възстановка по скицата на Ричмънд, препечатана от Кропър във „Великият вентрилоквист“. Всички жени, рисувани от Ричмънд, имаха еднаква уста, твърда, тънка, щедра и сериозна, променлива, но все пак свързана с някакъв идеален тип. Картината на тази жена в съзнанието му, наполовина фантазия, наполовина фотогравюра, свърши работа. Двамата взаимно се утешиха. По-късно щеше да измисли как да попита за Линкъншър, без да казва къде точно отива и защо.