Облакът атлас

1

Руфъс Сиксмит се надвесва през парапета на балкона и пресмята с каква скорост тялото му ще се удари в паважа и ще сложи край на всичките му дилеми. В тъмната стая звъни телефон. Сиксмит не смее да вдигне слушалката. В съседния апартамент гърми дискомузика, вихри се веселба и той се чувства на повече от своите шестдесет и шест години. Пелена от смог замрежва звездите, но на север и на юг покрай брега блещукат милиардите светлини на Буенас Йербас. На запад — тихоокеански безкрай. На изток — нашият оголен, героичен, пагубен, лелеян, ненаситен, яростен американски континент.

От шумотевицата в съседния апартамент излиза млада жена и се надвесва през парапета на съседния балкон. Косата й е късо подстригана, лилавата й рокля — елегантна, но тя изглежда безутешно тъжна и сама. „Предложи й съвместно самоубийство, защо не?“ Сиксмит не го мисли сериозно и самият той няма да скочи, щом още не е угаснала и последната му искрица хумор. „А и точно за това се молят Грималди, Нейпиър и онези бандити с хубави костюми — за безшумен инцидент.“ Над безспирното бръмчене на уличното движение се надига вой на сирена на бърза помощ. Сиксмит бавно се прибира вътре, където телефонът рязко млъква. Щедро си налива втори вермут от минибара на отсъстващия домакин, заравя ръце в кутията с лед, после избърсва лице. „Излез, отиди някъде и се обади на Мегън, тя остана единственият ти приятел.“ Знае, че няма да го направи. „Не бива да я въвличаш в тази опасна бъркотия.“ Ритъмът на диското пулсира в слепоочията му, но той се намира в чужд апартамент и решава, че не е разумно да се оплаква. „Буенас Йербас не е Кеймбридж. Освен това ти се укриваш.“ Бризът затръшва балконската врата и от страх Сиксмит разплисква половината си вермут. „Не, стари глупако, не беше изстрел.“

Той попива разлятото с кухненска кърпа, пуска телевизора с намален до минимум звук и търси из каналите „Военнополева болница“. „Все някъде го дават. Трябва само да го намериш.“

2

Луиса Рей дочува глухо щракване на съседния балкон.

— Кой е там?

Никой. Стомахът й я предупреждава да остави чашата с тоник. „Трябваше ти тоалетна, не чист въздух“, но тя не иска да си проправя път обратно през танцуващата тълпа, а и няма време — навежда се и повръща: веднъж, два пъти, представя си мазно пиле, трети път. „Това — тя бърше очите си — е третото най-гадно нещо, което си правила.“ Изплаква уста, плюе в една саксия зад преградата. Попива устните си със салфетка и намира в чантата си ментов бонбон. „Върви си у дома и просто съчини насън калпавите си триста думи. И без това хората гледат само снимките.“

На балкона излиза мъж, твърде стар за своите кожени панталони, гол корем и раирана като зебра жилетка.

— Луиса-а-а! — в тъмното блясват поддържана златиста брада и египетски кръст от лунен камък и нефрит на врата. — Здрасти!

Луиса се чуди дали миризмата й няма да го отблъсне, но той е прекалено надрусан, за да забележи.

— Ричард — казва тя.

— Излязла си да погледаш звездите, а? Бива. Човече, Бикс е донесъл осем унции „сняг“. Луда работа. Хей, казах ли ти го в интервюто? Сега пробвам как ще ми пасне името „Ганджа“. Махарадж Аджа казва, че „Ричард“ не е в синхрон с моето йоведическо15 „аз“.

— Кой?

— Моят гуру, Луиса-а-а, моят гуру! Той вече е в последното си прераждане, така де, преди… — Ричард изобразява с пръсти достигане на нирвана. — Ела на среща с него. Списъкът с чакащи е дълъг, така де, до безкрайност, обаче последователите с нефритени кръстове получават лична аудиенция още същия следобед. Така де, за какво ти е да ходиш в колеж и въобще тия глупости, когато Махарадж Аджа може да те научи на, така де, всичко за… Това — той обхваща с пръсти луната. — Думите са толкова… ограничени… Космосът… е толкова… така де, нали разбираш, всеобхватен. Пуши ли ти се трева? „Акапулко Голд“. Взех я от Бикс — Ричард се приближава. — Хей, Лу, хайде да се надрусаме след партито. Двамата сами, у нас, схващаш ли? Мога да ти дам много ексклузивно интервю. Може даже да напиша песен за теб и да я включа в следващата си плоча.

— Ще пропусна.

Треторазредният рок музикант присвива очи.

— Неподходящ ден от месеца, а? Ами идната седмица? Мислех, че вие, мацките от пресата, всичките сте на противозачатъчни, така де, постоянно.

— Да не би Бикс да ти продава и изречения за свалки?

Ричард започва да се кикоти.

— Хей, какво ти е разправял Бикс?

— Ричард, за да няма недоразумения, ще ти кажа, че по-скоро ще скоча от този балкон, отколкото да спя с теб в който и да било ден от месеца. Честна дума.

— Уха! — той отдръпва ръка като ужилен. — Докачлива си! За коя се мислиш, така де, мамка му, за Джони Мичъл? Ти си само някаква шибана журналистка от клюкарско списание, дето, така де, никой не го чете!

3

Вратите на асансьора се затварят точно когато Луиса Рей стига до тях, но невидим човек в асансьора ги спира с бастуна си.

— Благодаря ви — казва Луиса на стареца. — Радвам се, че векът на рицарите не е безвъзвратно отминал.

Той кима сериозно и признателно.

„Боже — мисли си тя — изглежда така, сякаш му остава седмица живот.“

Натиска „П“ за партера. Старият асансьор започва да се спуска. Ленива стрелка отброява етажите. Моторът му бучи, кабелите му стържат, но между десетия и деветия етаж се чува „трака-трака-трака“, което заглъхва с „псссс“. Луиса и Сиксмит падат на пода. Светлината ту угасва, ту светва, докато накрая застива жужащо мъждива.

— Добре ли сте? Можете ли да станете?

Проснатият на пода старец полека се опомня.

— Мисля, че нямам счупени кости, но ще остана седнал, благодаря — старомодният му английски акцент напомня на Луиса за тигъра от „Книга за джунглата“. — Може да тръгне рязко, когато дойде токът.

— Господи — измърморва тя. — Токът е спрял. Идеален завършек на идеален ден.

Луиса натиска аварийния бутон. Нищо. Натиска бутона на домофона и започва да крещи:

— Хей! Има ли някой там? — припукване на статично електричество. — Тук имаме спешен случай! Някой чува ли ни?

Заслушани, Луиса и старецът се споглеждат крадешком.

Отговор няма. Само далечно бълбукане като от подводница.

Луиса оглежда тавана.

— Трябва да има авариен люк…

Няма. Тя повдига мокета — стоманен под.

— Сигурно само във филмите.

— Още ли се радвате — пита старецът, — че векът на рицарите не е отминал?

Луиса успява да докара усмивка — едва доловима.

— Може да се заседим тук. Миналия месец нямаше ток седем часа.

„Е, поне не съм затворена с психопат, клаустрофоб или Ричард Ганга.“

4

Шестдесет минути по-късно Руфъс Сиксмит седи в ъгъла облегнат на стената и бърше с кърпичка челото си.

— През 1967 и аз като хиляди други хора се абонирах за „Илюстрована планета“, за да чета репортажите на баща ви от Виетнам. Лестър Рей беше един от четиримата или петимата журналисти, които представяха войната от азиатската гледна точка, затова ми е много интересно да науча как обикновен полицай е станал един от най-добрите военни кореспонденти на своето поколение.

— Сам си го изпросихте.

С всеки разказ историята се доизглажда.

— Татко постъпи в полицията на Буенас Йербас само седмици преди Пърл Харбър и затова през войната беше тук, а не в Тихия океан като брат му Хауи, който настъпи японска противопехотна мина, докато играеше плажен волейбол на Соломоновите острови. Много скоро стана ясно, че мястото на баща ми е в 10-и полицейски участък, и точно там го изпратиха. Във всеки град из страната има такъв участък — нещо като каторга, където изпращат всички честни полицаи, които не искат да вземат подкупи и да си затварят очите. Както и да е, в нощта на победата над Япония целият град беше едно голямо парти и, сигурно си представяте, полицаите не достигаха. Татко получил сигнал за обир на пристанището Силваплана, нещо като ничия земя между Десети участък, пристанищните власти на Буенас Йербас и участъка на Спиноза. Така и не се разбра кой се е обадил в полицията и защо — дали е било действителен сигнал, предателство на вътрешен човек, грешка, лоша шега, завършила зле, — но татко и партньорът му, човек на име Нат Уейкфийлд, отишли дотам да огледат положението. Паркирали между два товарни контейнера, угасили двигателя, продължили пеша и видели към двайсетина мъже, които товарели сандъци от някакъв склад в брониран камион. Светлината била оскъдна, но мъжете не приличали на докери, а не били и с военни униформи. Уейкфийлд казал на татко да отиде и да извика подкрепление по радиото. Точно когато стигнал до колата, някой се обадил да каже, че първоначалната заповед да се разследва сигнал за обир се отменя. Татко докладвал какво е видял, но отсреща повторили заповедта, затова той хукнал към склада и точно когато стигнал, пред очите му неговият партньор поискал огънче от един от товарачите и го простреляли шест пъти в гърба. Баща ми някак си запазил самообладание, втурнал се обратно към патрулната кола и успял да изпрати по радиото Код 8 — сигнал за помощ, — преди колата му да се раздруса от куршуми. Бил обкръжен от всички страни освен откъм доковете, затова се хвърлил от ръба в коктейла от дизелово гориво, боклуци, канални води и море. Минал с плуване под кея — по онова време на пристанището Силваплана имаше стоманена конструкция като гигантска променада, не беше сегашният бетонен полуостров — и се изкатерил по някаква сервизна стълба мокър до кости, без една обувка, с непригоден револвер. Можел само да наблюдава мъжете, които тъкмо свършвали да товарят, когато на местопрестъплението пристигнали две патрулни коли от участъка на Спиноза. Преди баща ми да успее да заобиколи от другата страна, за да предупреди полицаите, избухнала безнадеждно неравна престрелка — бандитите надупчили двете коли с картечници, първата се взривила. Камионът потеглил, въоръжените мъже скочили в него, излезли от двора пред складовете и метнали две-три ръчни гранати от каросерията. Дали са искали с тях да нанесат поражения, или да обезкуражат нечие геройство — не се знае, но една граната паднала край татко и го направила на решето. Той се събуди след два дни в болницата без ляво око. Вестниците представиха случката като непланиран обир, извършен от шайка крадци, които са извадили късмет. Полицаите от Десети участък смятаха, че престъпен синдикат, търгувал незаконно с оръжия през войната, е решил да премести стоката си, защото се е очаквало след края на войната контролът да се затегне. Имаше искания да се проведе по-обстойно разследване на убийствата на пристанището Силваплана — през 1945 случай с три мъртви ченгета правеше впечатление, — но кметската администрация не разреши. Сам си направете изводите. Татко направи своите и те отслабиха вярата му в органите на реда. След осем месеца, когато излезе от болницата, той беше завършил задочен курс по журналистика.

— Виж ти — отбелязва Сиксмит.

— Нататък може би знаете. Писа репортажи от Корея за „Илюстрована планета“, после стана кореспондент на „Хералд — Западно крайбрежие“ в Латинска Америка. Беше във Виетнам по време на битката при Апбак и стоя в Сайгон до първия си пристъп през март. Цяло чудо е, че бракът на родителите ми издържа толкова години — знаете ли, най-дългият период, който съм прекарвала с него, беше тази година, от април до юли, в хосписа — Луиса млъква. — Той ми липсва, Руфъс, непоносимо. Постоянно забравям, че не е жив. Все си мисля, че е заминал някъде по работа и след някой и друг ден ще се качи на самолета за дома.

— Сигурно се е гордял с вас, с това, че вървите по неговите стъпки.

— О, Луиса Рей не е Лестър Рей. Няколко пропилени години бях бунтарка и освободена, правих се на поетеса и работих в книжарница на „Енгелс Стрийт“. Позьорството ми не убеди никого, поезията ми беше „толкова безсъдържателна, че не е дори лоша“ — така каза Лорънс Фърлингети, — а книжарницата фалира. Така че все още само водя колонка в списание — Луиса разтърква уморени очи и си спомня за избухването на Ричард Ганга. — Не съм печелила награди за репортажи от горещи точки. Когато се преместих в списание „Далекоглед“, имах големи надежди, но отразяването на светски клюки от партита с известни личности засега е постижението, с което най-много съм се доближила до репортажите на татко.

— Аха, но тези светски клюки добре ли са отразени?

— О, тези светски клюки са отлично отразени.

— Тогава не бързайте още да оплаквате пропиляния си живот. Извинете ме, че изтъквам житейския си опит, но нямате представа как изглежда един пропилян живот.

5

— Хичкок обича светлината на прожекторите — обяснява Луиса, чувствайки вече напрежение в пикочния си мехур, — но мрази да дава интервюта. Не отговори на въпросите ми, защото изобщо не ги чу. Каза, че най-добрите му произведения са влакчета на ужасите, от които косите на седящите в тях се изправят от страх, но накрая те слизат развеселени и нетърпеливи пак да се повозят. Аз заявих на този велик човек, че ключът към измисления ужас е в преградата или разграничаването: докато мотелът „Бейтс“ е откъснат от нашия свят, ние искаме да надзъртаме в него като в клетка на скорпиони. Но филм, който показва, че светът е мотел „Бейтс“ — е, това е… нещо като Бухенвалд, антиутопия, депресия. Ние сме готови да топнем пръст в хищническа, аморална, безбожна вселена — но само пръст. Отговорът на Хичкок беше — Луиса прави доста прилично превъплъщение: — „Аз съм холивудски режисьор, млада госпожице, не Делфийски оракул“. Попитах го защо никога не виждаме Буенас Йербас във филмите му. Хичкок ми отвърна: „Този град съчетава в себе си най-лошото от Сан Франциско с най-лошото от Лос Анджелис. Буенас Йербас е град отникъде“. Говореше с такива афоризми, адресирани не към мен, а към идните поколения, за да може в бъдеще някой гост на вечерно парти да каже: „Знаете ли, това е мисъл на Хичкок“.

Сиксмит изцежда потта от носната си кърпа.

— Миналата година гледах „Шарада“ с племенницата си в едно арткино. На Хичкок ли е? Тя ме кара да гледам такива неща, за да не съм „изостанал“. Хареса ми, но племенницата ми каза, че Одри Хепбърн била „куку“. Забавна дума.

— „Шарада“ не беше ли онзи, където сюжетът се върти около едни марки?

— Да, заплетена история, но всички трилъри се крепят на заплетения сюжет. Забележката на Хичкок за Буенас Йербас ми напомня за изказването на Джон Ф. Кенеди за Ню Йорк.

Знаете ли го? „Повечето градове са съществителни, но Ню Йорк е глагол.“ Чудя се какво ли може да е Буенас Йербас.

— Поредица от прилагателни и съюзи?

— Или междуметие?

6

— Мегън, скъпата ми племенница.

Руфъс Сиксмит показва на Луиса снимка, на която той — по-здрав, в по-добра форма — стои със загоряла млада жена на слънчево яхтено пристанище. Фотографът е казал нещо смешно точно преди щракването на фотоапарата. Краката им висят от кърмата на малка яхта на име „Морска звезда“.

— Това е старото ми корито, реликва от по-динамични времена.

Луиса любезно отбелязва, че той не е стар.

— Не, наистина. Ако сега тръгна на сериозно пътешествие, ще трябва да наема малък екипаж. Все още прекарвам доста почивни дни на нея, обикалям из пристанището и по малко размишлявам, по малко работя. Мегън също обича морето. Тя е роден физик с по-добри постижения по математика даже от мен на младини, за голямо разочарование на майка си. За съжаление брат ми не се ожени за майката на Мегън заради ума й. Тя се увлича по фън шуй, Идзин или каквато там щуротия за мигновено просветление е на мода тази седмица. Знаете ли, всеки път, когато се срещнем, ми цитира погрешно „Хамлет“ — онова изречение към Хорацио за нещата на земята и небето. Но Мегън притежава забележителен ум. Тя прекара година от следването си в стария ми колеж в Кеймбридж. Жена в „Каюс“! — Сиксмит въздиша с доволно изумление. — Сега завършва изследването си по радиоастрономия на телескопите на Хаваите. Докато майка й и вторият й баща се пържат като филии на плажа в името на Безделието, ние с Мегън се развличаме с уравнения в бара.

— А вие имате ли свои деца, доктор Сиксмит?

— Аз цял живот съм бил женен за науката — Сиксмит сменя темата. — Един хипотетичен въпрос, госпожице Рей. Каква цена бихте платили, имам предвид като журналист, за да защитите източника си?

Луиса не се замисля.

— Ако вярвам на сведенията ли? Всяка.

— Да речем, затвор за неуважение към съда?

— Ако се стигне дотам, да.

— Ще бъдете ли готова… да застрашите собствената си сигурност?

— Ами… — Луиса се замисля над това. — Предполагам… че ще ми се наложи.

— Ще ви се наложи? Защо?

— Баща ми е газил през минирани блата и се е сблъсквал с яростта на генерали в името на журналистическите си принципи. Ако дъщеря му подвие опашка, когато положението стане напечено, няма ли това да бъде подигравка с живота му?

„Кажи й.“ Сиксмит отваря уста да й разкаже всичко — за потулването на нещата в „Сийборд“, за изнудването, за корупцията, — но неочаквано асансьорът подскача, изтрополява и отново тръгва надолу. Пътуващите в него присвиват очи на грейналата отново светлина и Сиксмит чувства, че решителността му го е напуснала. Стрелката се плъзва към „1 етаж“.

Въздухът във фоайето им се струва прохладен като планински ручей.

— Ще ви се обадя, госпожице Рей — казва Сиксмит, когато Луиса му подава бастуна, — скоро.

„Ще наруша ли обещанието си, или ще го спазя?“

— Знаете ли — добавя той, — имам чувството, че ви познавам от години, не от деветдесет минути.

7

В момчешките очи плоският свят се заобля. Хавиер Гомес прелиства албум с марки на светлината от настолна лампа. На една марка от Аляска лае двойка хъскита, на специална петдесетцентова серия кряка и се поклаща хавайска гъска, колесен параход пори мастиленосините води на Конго. В ключалката се завърта ключ и Луиса Рей влиза, спъва се и подритва обувките си към кухнята. Ядосва се, че го е заварила вътре.

— Хавиер!

— А, здрасти.

— Не ми излизай с това „А, здрасти“. Обеща ми никога повече да не прескачаш през балкона! Ами ако някой се обади на ченгетата да каже, че е влязъл крадец? Ами ако се подхлъзнеш и паднеш?

— Тогава просто ми дай ключ.

Луиса свива юмруци, сякаш извива невидим врат.

— Няма да ми е спокойно, ако знам, че някакво единайсетгодишно хлапе може да влезе в жилището ми винаги, когато… — вместо „майка му реши да се запилее цяла нощ“ Луиса добавя: — … реши, че не дават нищо по телевизията.

— Тогава защо не пускаш резето на прозореца в банята?

— Защото ако има нещо по-лошо от това да прескочиш разстоянието между балконите веднъж, то е да го прескочиш втори път, след като не си успял да влезеш.

— Ще стана на единайсет през януари.

— Никакъв ключ.

— Хората дават ключове на приятелите си.

— Не когато тези хора са на двайсет и шест, а приятелите им са още в пети клас.

— И защо се прибираш толкова късно? Имала си интересна среща?

Луиса го гледа ядосана, но не може дълго да се сърди на момчето.

— Спряха тока и заседнах в един асансьор. И без това не е твоя работа, господинчо.

Тя светва голямата лампа и се стряска, когато вижда дълбоката червена драскотина на лицето на Хавиер.

— Какво, по… какво се е случило?

Цялото чувство за хумор на момчето се изпарява. То поглежда към стената на апартамента, после отново свежда очи към марките.

— Върколакът?

Хавиер поклаща глава, сгъва тънка ивица хартия и я облизва от двете страни.

— Онзи тип Кларк се върна. Мама цяла седмица е нощна смяна в хотела и той я чака. Питаше ме разни неща за Върколака и аз му казах, че не му влиза в работата — момчето залепя хартиената халка за марката. — Не боли. Вече го намазах.

Луиса слага ръка върху телефона.

— Не се обаждай на мама! Ще хукне насам, ще вдигне страшен скандал и ще я уволнят от хотела, както миналия и по-миналия път.

Тя се замисля, оставя слушалката и тръгва към вратата.

— Не отивай там! Той е ненормален! Ще се вбеси, ще ни изпочупи нещата и ще ти отвинти бушоните, и тогава сигурно ще ни изгонят оттук или кой знае! Моля те!

— Боже — Луиса извръща глава. Поема дълбоко дъх. — Какао?

— Да, моля — момчето е твърдо решено да не плаче, но брадичката му потрепва от усилие. То бърше очи с китките си. — Луиса?

— Да, Хави, ще спиш на дивана довечера, няма проблем.

8

Кабинетът на Дом Грелш е нагледен пример за подреден хаос. Гледката към Трето авеню представлява стена с офиси съвсем като неговия. На метален прът в ъгъла виси боксова круша с картинка на Невероятния Хълк. Главният редактор на списание „Далекоглед“ обявява начало на оперативката в понеделник сутрин, като посочва с дебел пръст Роланд Джейкс, побелял, простоват на вид мъж с хавайска риза, дънки клош и прокъсани сандали.

— Джейкс.

— Ами аз искам да продължа поредицата си „Ужас в канализацията“, за да се върже с манията по „Челюсти“. Дърк Мелън, както се предполага, журналист на свободна практика, е намерен под 50 източна улица при рутинен оглед на тръбите. Или по-точно, ъъъ, останките му. Идентифициран е по зъболекарския картон и смачканата журналистическа карта. От тялото са откъснати парчета по начин, характерен за вида Serasalmus scapularis — Боже опази, — най-страшната гад от всички пирани, внесени от откачени любители на риби, а после изхвърлени в тоалетната, след като сметката за месо стане прекалено голяма. Ще се обадя в кметството на Главния борец с вредителите и ще го накарам да отрече поредица от нападения върху работници от канализацията. Водиш ли си бележки, Луиса? Не вярвай на нищо, докато не бъде отречено официално. Е, хайде, Грелш. Не е ли вече време за повишение?

— Радвай се, че последната ти заплата не беше орязана. Да е на бюрото ми до утре в единайсет със снимка на един такъв звяр. И не забравяй, че тази седмица те представяме в рубриката „Подробен хороскоп“. Въпроси, Луиса?

— Да. Да не би, без аз да знам, да сме въвели нова редакторска политика, която изключва статии, съдържащи истината?

— Хей, семинарът по метафизика се провежда на покрива. Качваш се с асансьора до горе и вървиш, докато се блъснеш в тротоара. Всичко е истина, ако достатъчно хора вярват, че е така. Нанси, какво си ми приготвила?

Нанси О’Хейгън е с консервативни дрехи, кисела физиономия и мигли като на жираф, които често се слепват.

— Доверената ми къртица в клиника „Бети Форд“ се е сдобила със снимка на бара в президентския самолет. Какво ще кажеш за „Комфорт на шест и джин на екс в Еър Форс 1“? Нашият тъпак с портфейла разправя, че в старата лисица вече няма хляб, обаче леля ви Нанси не смята така.

Грелш се замисля за момент. В далечината звънят телефони и тракат пишещи машини.

— Добре, ако не се намери нищо по-ново. А, и интервюирай онзи вентрилок с куклите, който остана без ръце на изпълнението на „Не дъжд, а градушка“… Нъсбаум, ти си наред.

Джери Нъсбаум избърсва капките шоколадов сладолед от брадата си, по погрешка слага слънчевите си очила с огледални стъкла, сменя ги с очилата си за четене, обляга се назад и повлича със себе си лавина от листове хартия.

— По случая Сейнт Кристофър ченгетата са погнали собствените си задници, така че какво ще кажеш за заглавието „ТИ ли си следващата жертва на Сейнт Кристофър?“? С профили на всички убити досега и описания на последните мигове на жертвите. Накъде са отивали, с кого са имали среща, какви мисли са минавали през главите им…

— Когато куршумът на Сейнт Крис ги е пронизал — смее се Роланд Джейкс.

— Да, Джейкс, да се надяваме, че го привличат пъстрите хавайски цветове. По-късно имам среща с цветнокожия ватман, когото ченгетата бяха прибрали миналата седмица. Той съди полицията за неправомерен арест и нарушение на Закона за гражданските права.

— Може да го сложим на първа страница. Луиса?

— Запознах се с един атомен инженер — тя не обръща внимание на равнодушието, което цари в стаята. — Инспектор в корпорацията „Сийборд“ — Нанси О’Хейгън пили ноктите си, което подтиква Луиса да представи подозренията си като факти. — Той смята, че новият ядрен реактор „ХИДРА“ на остров Суонеке не е толкова безопасен, колкото официално се твърди. Всъщност съвсем не е безопасен. Днес следобед е церемонията по пускането му, затова искам да отида дотам и да видя дали не мога да изровя нещо.

— Гореща тема, няма що — техническа официална церемония! — възкликва Нъсбаум. — Хора, какъв е този шум? А, към нас се търкаля награда „Пулицър“!

— О, целуни ми задника, Нъсбаум.

Джери Нъсбаум въздъхва.

— В най-потните ми сънища…

Луиса се раздвоява между ответен удар: „И ще покажеш на този червей колко много те дразни“; и безразличие: „И ще оставиш този червей безнаказано да дрънка каквото му хрумне“.

Дом Грелш прекъсва колебанието й:

— Маркетинговите анализатори са доказали — той започва да си играе с един молив, — че всеки научен термин, който използваме, кара две хиляди души да оставят списанието и да си пуснат сериал.

— Добре — казва Луиса. — Какво ще кажеш за „Атомна бомба на «Сийборд» ще предизвика Апокалипсис в Буенас Йербас“?

— Страхотно, но ще трябва да го докажеш.

— Като Джейкс, който може да докаже всичко в статията си?

— Ехо! — Грелш престава да си играе с молива. — Измислени хора, изядени от измислени риби, не могат да те съдят до последния ти цент в съда, нито да притиснат банката ти, за да те закрият. Корпорация като „Сийборд Пауър“ с филиали от едното до другото крайбрежие има адвокати, които могат и, да пази Бог, ще действат, ако направиш и една погрешна стъпка.

9

Ръждивооранжевият „Фолксваген Бийтъл“ на Луиса се носи по равен път към дългия една миля мост, свързващ нос Йербас с остров Суонеке, чиято електроцентрала се издига над самотното речно устие. Днес на входа към моста не е спокойно. На последната отсечка от пътя стои редица от стотина демонстранти, които скандират: „Суонеке-3 — само през трупа ми!“. Кордон от полицаи ги държи встрани от опашката от девет-десет коли. Докато чака, Луиса чете лозунгите. „ДОБРЕ ДОШЛИ НА РАКОВИЯ ОСТРОВ“ — предупреждава един; друг гласи: „НЕ, НЯМА! НЯМА ДА СИ ТРЪГНЕМ!“; трети, загадъчен: „О, КЪДЕ, КЪДЕ Е МАРГО РОУКЪР?“.

Един пазач чука по прозореца, Луиса сваля стъклото и вижда лицето си в слънчевите му очила.

— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.

— Журналистическата ви карта, госпожице.

Луиса я изважда от чантата си.

— Очаквате ли проблеми днес?

— Не — човекът поглежда в един списък и й връща картата. — Само откачените природолюбители с караваните, както винаги. Момчетата от колежа карат ваканцията някъде, където става за сърф.

Докато пътува по дългия, дългия мост, тя вижда как иззад по-старите посивели охладителни кули на „Суонеке-1“ се показва централата „Суонеке-2“. Луиса отново се сеща за Руфъс Сиксмит. „Защо, когато му поисках телефон за връзка, той не ми даде? Учените нямат фобия към телефони. Защо никой от пазачите в сградата, където живее, не знае името му? Учените не се крият под псевдоними.“

Пазачът в другия край на моста й посочва единствения път на острова към селището Сийборд Вилидж. Там по табелите тя ще намери пътя до Центъра за връзки с обществеността в сградата на отдел „Изследвания и развитие“.

Пътят обгръща бреговата ивица. Далеч в океана над рибарските лодки кръжат чайки. Тревата на дюните се полюшва. След десет минути Луиса пристига в селище от около двеста луксозни къщи над закътан залив. На обраслия с редки дървета склон под електроцентралата са разположени хотел и игрище за голф. Тя оставя колата си на паркинга на отдел „Изследвания и развитие“ и оглежда абстрактните сгради, наполовина скрити зад хълма. Палми, наредени в стройна редица, шумолят на тихоокеанския вятър.

— Здравейте! — към нея се приближава жена с китайски черти. — Изглежда, сте се изгубили. За пускането ли идвате?

Изисканият виненочервен костюм, безупречният грим и самоуверената й стойка карат Луиса да се чувства не на място в тъмносиньото си сако от велур.

— Фей Ли — жената протяга ръка. — Завеждащ връзки с обществеността на „Сийборд“.

— Луиса Рей, списание „Далекоглед“.

Ръкостискането на Фей Ли е властно.

— „Далекоглед“? Нямах представа…

— Че отразяваме теми като енергийната политика?

Фей Ли се усмихва.

— Не ме разбирайте погрешно, но това е повърхностно списание.

Луиса прибягва до помощта на могъщия бог Дом Грелш:

— Маркетинговите проучвания показват нараснал интерес у читателите към по-съществени теми. Наеха ме да бъда интелигентният очилат репортер на „Далекоглед“.

— Много се радвам, че сте тук, Луиса, с очила или без. Елате да ви отметнем на рецепцията. Охраната държи да претърсва чанти и всичко останало, но не е хубаво да се държим с гостите си като със саботьори. Затова компанията е наела мен.

10

Джо Нейпиър следи ред монитори на охранителни камери, които показват зала за лекции, прилежащите й коридори и околностите на Центъра за връзки с обществеността. Той става, оправя специалната си възглавница и сяда върху нея. „Въобразявам ли си, или напоследък старите ми болки се обаждат?“ Погледът му се мести от монитор на монитор. На един се вижда как техник прави проверка на звука, на друг телевизионен екип обсъжда разположението на операторите и осветлението; Фей Ли и някаква посетителка прекосяват паркинга; сервитьорки пълнят с вино стотици чаши; нареждат столове под плакат с надпис „СУОНЕКЕ-2 — АМЕРИКАНСКО ЧУДО“.

„Истинското чудо — размишлява Джо Нейпиър — беше да накараш единайсет от дванайсет учени да забравят за провеждането на деветмесечно разследване.“ На един монитор се вижда как същите тези учени вървят към сцената и приятелски си говорят. „Както казва Грималди, всяка съвест има някъде копче за изключване.“ Той прехвърля в главата си няколко запомнящи се изречения от разговорите, с чиято помощ се е стигнало до колективната амнезия. „Между нас казано, д-р Франклин, адвокатите на Пентагона ги сърбят ръцете да приложат чисто новия Закон за сигурността. Всеки, който подаде сигнал, ще бъде вписан в черен списък за всяка щатна длъжност в страната.“

Един чистач донася допълнителен стол на сцената.

„Изборът е прост, д-р Моузес. Ако искате съветските технологии да изпреварят нашите, изпратете този доклад на своя Съюз на загрижените учени, отидете до Москва да си вземете медала, но от ЦРУ ми казаха да ви предам да не си купувате двупосочен билет.“

Публиката от официални лица, учени, представители на мозъчни тръстове и хора, формиращи общественото мнение, заема местата си. На един монитор се вижда как Уилям Уайли, вицепрезидент на корпорацията „Сийборд“, се шегува с ВИП персоните, на които е отредено почетно място на сцената.

„Професор Кийн, военните от Министерството на отбраната се интересуват защо чак сега изказвате съмненията си. Искате да кажете, че работата ви по прототипа е била… малко… недоизпипана?“

Светва прожекционен апарат и показва кръгъл като рибешко око изглед на „Суонеке-2“ от въздуха.

„Единайсет от дванайсет. Само Руфъс Сиксмит се измъкна.“

Нейпиър се обажда по уоки-токито.

— Фей? Шоуто започва след десет минути.

Припукване на статично електричество.

— Разбрано, Джо. Придружавам посетител до залата за лекции.

— Моля те, обади се на охраната, щом влезете.

Припукване.

— Разбрано. Край и изключвам.

Нейпиър претегля устройството в ръката си. „А Джо Нейпиър? Неговата съвест има ли копче за изключване?“ Той отпива от горчивото си кафе. „Хей, човече, остави ме мен. Аз само изпълнявам заповеди. Имам осемнайсет месеца до пенсия, после отивам да ловя риба в някоя спокойна река, докато стана на чапла.“

Мили, покойната му жена, го гледа от снимката на пулта за управление.

11

— Нашият велик народ страда от пристрастяване към опасен наркотик — Алберто Грималди, президент на „Сийборд“ и мъж на годината на списание „Нюзуик“, е цар на драматичните паузи. — Казва се нефт — светлините на подиума го обливат в златисто сияние. — Геолозите ни казват, че в Персийския залив са останали само седемдесет и четири милиарда галона от тази пяна на юрския океан. Може би това е достатъчно, за да ни стигне до края на нашия век? А може би не. Най-неотложният въпрос пред Съединените щати, дами и господа, е: „А после какво?“.

Той оглежда публиката пред себе си. „На моята длан.“

— Едни заравят глави в пясъка. Други фантазират за вятърни турбини, резервоари и — иронична полуусмивка — свински газ.

Одобрителни подсмихвалия.

— Ние в „Сийборд“ се занимаваме с реални неща — повишава тон: — Днес аз съм застанал пред вас, за да ви кажа, че лекът срещу нефта е точно тук, точно сега, на остров Суонеке!

След като аплодисментите заглъхват, той се усмихва.

— От днес нататък ние ще имаме в изобилие безопасна атомна енергия родно производство! Приятели, аз съм много, много горд да ви представя едно от най-значимите инженерни нововъведения в историята… реактора „ХИДРА-Нула“!

Диапозитивът се сменя, появява се схема на напречен разрез и инструктираната част от публиката избухва в бурни аплодисменти, с което подтиква повечето присъстващи да последват примера й.

— Но стига толкова от мен, аз съм само президентът.

Сърдечен смях.

— За да открие галерията за посетители и да натисне бутона за подключване на „Суонеке-2“ към националната енергийна мрежа, нашето семейство „Сийборд“ е поканило един много важен гост. Той е известен на Капитолийския хълм като „президентския енергиен гуру“ — широка усмивка. — За мен е голяма чест и истинско удоволствие да приветствам човека, който няма нужда от представяне, секретаря по енергетиката Лойд Хукс!

На сцената под взрив от аплодисменти излиза човек с безупречна външност. Лойд Хукс и Алберто Грималди си стисват ръцете с братска любов и доверие.

— Сценаристите ти стават все по-добри — прошепва Лойд Хукс, докато двамата се усмихват широко на публиката, — но ти си все същото въплъщение на алчността.

Алберто Грималди потупва Лойд Хукс по гърба и с любезен тон отвръща:

— А ти ще се набуташ в управителния съвет на тази компания само през трупа ми, продажен кучи сине!

Хукс стои пред публиката с грейнала усмивка.

— Значи още можеш да предлагаш конструктивни решения, Алберто.

Избухва канонада от светкавици.

Млада жена с тъмносиньо сако се измъква през един служебен вход.

12

— Извинете, къде е дамската тоалетна?

Пазачът говори по уоки-токи и махва към един коридор.

Луиса Рей поглежда назад. Пазачът е с гръб към нея, затова тя свива зад ъгъла и попада в лабиринт от еднакви коридори, прохладни и бучащи от климатици. Подминава двама забързани техници с гащеризони, които поглеждат гърдите й изпод каските си, но не я спират. На вратите има загадъчни означения. W212 ПОЛУОБСЛУЖВАЕМИ, Y009 ПОЛУЕТАЖИ КЛ., V770 БЕЗОПАСНИ ОБСЛУЖВАЕМИ. Периодично се срещат врати, подсигурени с кодове за достъп. На едно стълбище тя разглежда схема на етажа, но никъде не вижда надпис „Сиксмит“.

— Изгубихте ли се, госпожице?

Луиса полага максимално усилие да запази самообладание. Побелял чернокож пазач стои до нея и я гледа.

— Да, търся кабинета на д-р Сиксмит.

— Аха. Англичанина. Трети етаж, C105.

— Благодаря.

— От седмица-две не се е появявал.

— Наистина ли? Имате ли представа защо?

— Да. Отиде на почивка във Вегас.

— Д-р Сиксмит? Във Вегас?

— А-ха. Така ми казаха.

Вратата на стая C105 е открехната. Прибързаният опит да се изтрие надписът „Д-р Сиксмит“ от табелката е завършил с неугледен провал. През процепа Луиса Рей вижда надвесен над масата млад мъж да търси нещо в купчина тетрадки. Вещите от стаята са събрани в няколко подготвени за изпращане сандъка. Луиса си припомня думите на баща си: „Да се държиш като вътрешен човек понякога е достатъчно, за да станеш такъв“.

— Е — казва тя на влизане в стаята. — Вие не сте д-р Сиксмит, нали?

Мъжът виновно пуска тетрадката и Луиса разбира, че е спечелила няколко секунди.

— О, боже — той я поглежда втренчено, — вие сигурно сте Мегън.

„Защо да му противореча?“

— А вие кой сте?

— Айзък Сакс. Инженер теоретик — мъжът става и се отказва от първоначалното си намерение да й стисне ръката. — Аз работих с чичо ви по този доклад.

На стълбището отекват енергични стъпки. Айзък Сакс затваря вратата. Заговаря с тих и нервен глас:

— Къде се крие Руфъс, Мегън? Ужасно се тревожа. Чували ли сте се с него?

— Надявах се вие да ми кажете какво е станало.

Фей Ли влиза заедно с разсърдения пазач.

— Луиса. Още ли търсите дамската тоалетна?

„Дръж се глупаво.“

— Не. Вече минах през тоалетната, беше безупречно чиста, но закъснях за срещата си с д-р Сиксмит. Само че… той, изглежда, се е изнесъл.

Айзък Сакс ахва от учудване.

— Не сте ли племенницата на Сиксмит?

— Извинете, не знам вие кой сте, но аз не съм ви казвала, че съм племенницата му — Луиса се обръща към Фей Ли и й поднася предварително скалъпена полулъжа: — Запознах се с д-р Сиксмит миналата пролет в Нантъкет. Оказа се, че и двамата сме от Буенас Йербас, затова той ми даде визитката си. Преди три седмици я изрових, обадих му се и се уговорихме днес да се срещнем, за да поговорим и да напиша научен материал за „Далекоглед“ — тя поглежда часовника си. — Преди десет минути. Официалните речи продължиха повече, отколкото очаквах, затова безшумно се измъкнах. Дано не съм създала някакъв проблем.

Фей Ли се прави на убедена.

— Не можем да позволим на външни лица да се разхождат из секретен изследователски институт като нашия.

Луиса се прави на разкаяна.

— Мислех, че като са ме отметнали на входа и са проверили чантата ми, съм минала проверка за сигурност, но явно съм била наивна. Но доктор Сиксмит ще гарантира за мен. Просто го попитайте.

Сакс и пазачът поглеждат към Фей Ли, която отговаря, без да се замисля:

— Това няма как да стане. Наложи се доктор Сиксмит да обърне внимание на един от канадските ни проекти. Предполагам, че секретарката му не е знаела как да се свърже с вас, когато е отменяла срещите в графика му.

Луиса хвърля поглед към сандъците.

— Изглежда, ще отсъства дълго време.

— Да, затова му изпращаме всичко необходимо. Консултантската му дейност в Суонеке почти приключи. Д-р Сакс любезно се зае с довършителните работи.

— Ех, замина интервюто ми с един голям учен — казва Луиса.

Фей Ли отваря вратата пред нея.

— Може би ще успеем да ви намерим друг.

13

— Оператор? — Руфъс Сиксмит стиска телефонната слушалка в анонимен крайградски мотел недалеч от Буенас Йербас. — Не мога да се обадя до Хаваите… да. Опитвам се да се свържа с… — той диктува телефонния номер на Мегън. — Да, моля ви. Да, ще чакам на телефона.

На екрана на телевизора с липсващо жълто или зелено Лойд Хукс потупва по гърба Алберто Грималди на церемонията по пускането на новия реактор „ХИДРА“ на остров Суонеке. Те поздравяват публиката в залата като победители спортисти и от тавана се посипват сребърни конфети. „Днес — казва репортерът — президентът на корпорация «Сийборд» обяви началото на предизвикалия разногласия проект «Суонеке-3». Петдесет милиона долара федерални средства ще бъдат отделени за изграждането на втория реактор «ХИДРА-Нула» и ще бъдат разкрити хиляди нови работни места. Страховете, че масовите арести по-рано това лято на Тримилния остров ще се повторят и в Златния щат, не се оправдаха.“

Ядосан и уморен, Руфъс Сиксмит се обръща към телевизора.

— А когато натрупването на водород взриви покрива на херметичното помещение? Когато преобладаващите ветрове разнесат радиация над Калифорния?

Той изключва телевизора и стиска с пръсти носа си. „Аз го доказах. Доказах го. Не можахте да ме купите, затова опитахте със сплашване. Аз ви позволих, да ме прости Господ, но повече не. Повече няма да заглушавам съвестта си.“

Телефонът звъни. Сиксмит грабва слушалката.

— Мегън?

Рязък мъжки глас:

— Те идват.

— Кой се обажда?

— Проследиха последното ви обаждане от мотел „Талбът“ на „Олимпия Булевард“, 1046. Веднага тръгнете за летището, качете се на следващия самолет за Англия и направете разкритията си от там, щом държите. Но тръгвайте.

— Защо да вярвам…

— Помислете логично. Ако лъжа, вие ще се приберете в Англия жив и здрав — с доклада си. Ако не лъжа, ще умрете.

— Настоявам да науча…

— Имате двайсет минути максимум да се измъкнете. Тръгвайте!

Сигнал свободно, пиукаща вечност.

14

Джери Нъсбаум завърта стола в кабинета си, възсяда го, подпира ръце и лакти на облегалката му и отпуска брадичка върху тях.

— Представи си картинката — аз и шестима откачалки с расти и негроидни убеждения и в ноздрите ми опрян пистолет. И не ти говоря за Харлем посред нощ, говоря ти за шибания Гринич Вилидж посред бял ден, след като съм изял една тлъста осемкилограмова пържола с Норман Мейлър, мамка му. Та стоим значи ние, единият черен брат ме преджобва с двуцветната си лапа и ме освобождава от портфейла ми. „К’во е т’ва? Алигаторска кожа? — Нъсбаум имитира произношение като на Ричард Прайър. — Нямаш класа, белчо!“ Класа? Тия отрепки ме накараха да си опразня джобовете до последния цент, буквално. Само че Нъсбаум се смя последен, обзалагаш ли се? В таксито към „Таймс Скуеър“ написах превърналата се в класика статия „Нови племена“, няма полза от фалшива скромност, и до края на седмицата я продадох на трийсет издания! Моите крадци ме превърнаха в популярно име. Така че, Луи-Луи, какво ще кажеш ти да ме заведеш на вечеря, а аз да те науча как да измъкнеш малко злато от Юмрука на съдбата?

Пишещата машина на Луиса звънва.

— Ако крадците са те обрали до последния цент — буквално, — какво си търсил в такси от Гринич Вилидж до „Таймс Скуеър“? Платил си в натура за пътуването?

— Ти — Нъсбаум се намества — си гений в пропускането на същественото.

Роланд Джейкс накапва снимка с восък от свещ.

— Определение на седмицата. Какво е консерватор?

За лятото на 1975 шегата е вече остаряла.

— Обран либерал.

Засегнат, Джейкс отново се залавя да поправя снимката си.

Луиса прекосява стаята и стига до вратата на Дом Грелш. Шефът й говори тихо и сърдито по телефона. Тя стои отвън, но дочува:

— Не, не, не, г-н Фръм, нещата наистина са черно-бели, кажете ми — хей, сега говоря аз, — кажете ми, има ли по-черно-бяло „състояние“ от левкемията? Знаете ли какво си мисля? Мисля си, че жена ми е просто поредният досаден ангажимент, който ви дели от голфа в три часа, не е ли така? Тогава ми го докажете. Вие имате ли жена, г-н Фръм? Имате ли? Имате. Представяте ли си жена ви да лежи в болница и косата й да капе? Какво? Какво казахте? „Емоциите няма да помогнат!“ Само това ли можете да ми предложите, г-н Фръм? Да, човече, напълно прав си, ще се посъветвам с адвокат!

Грелш тряска слушалката, нахвърля се на боксовата си круша, като при всеки удар мърмори задъхан: „Фръм!“, рухва на стола си, запалва цигара и забелязва Луиса да стои колебливо на вратата.

— Живот. Лайняна буря десета степен. Чувала ли си за това?

— Резюмето. Мога да дойда по-късно.

— Не. Влез, седни. Луиса, ти млада, здрава и силна ли си?

— Да — Луиса сяда на някакви кашони. — Защо?

— Защото след това, което ще ти кажа за статията ти относно недоказаното укриване на информация в „Сийборд“, ще се почувстваш стара, болна и слаба.

15

На летището в Буенас Йербас д-р Руфъс Сиксмит оставя млечнобяла папка в шкафче номер 909, оглежда се из оживения терминал, пуска монети в процепа, завърта ключа и го пъха в дебел бежов плик, адресиран до Луиса Рей в списание „Далекоглед“, сграда „Клъф“, 12 етаж, 3 авеню, Буенас Йербас. С приближаването му към пощенската станция пулсът му се учестява. „Ами ако ме хванат, преди да стигна?“ Пулсът му скача рязко. Бизнесмени, семейства с багажни колички, върволици от възрастни туристи — всички като че ли нарочно се опитват да забавят движението му. Процепът на пощенската кутия се приближава. Остават само метри, само сантиметри.

Тя гълта бежовия плик и той се изгубва. „На добър път.“

Сиксмит се нарежда на опашка за билет. Съобщенията за закъснения го успокояват като молебен. Той нервно се озърта за агенти на „Сийборд“, дошли да го приберат в този късен час. Накрая служителката на гишето му махва да се приближи.

— Трябва да стигна до Лондон. Всъщност до който и да е град в Обединеното кралство. В която и да е класа, с която и да е авиолиния. Ще платя в брой.

— Невъзможно е, господине — умората на служителката прозира през слоя грим. — Най-ранният полет, който мога да ви предложа… — тя преглежда напечатан на телетип лист. — За Лондон, „Хийтроу“… утре, излита в петнайсет и петнайсет, „Лейкър Скайтрейнс“, смяна на летище „Джей Еф Кей“.

— Изключително важно е да замина по-рано.

— Не се съмнявам, господине, но контролът на въздушното движение стачкува и имаме куп неизлетели пътници.

Сиксмит си казва, че дори „Сийборд“ не е в състояние да предизвика стачки на летището, за да попречи на бягството му.

— Значи ще летя утре. Еднопосочен, бизнес класа, ако обичате, за непушачи. Има ли къде да се пренощува на летището?

— Да, господине, на третия етаж. Хотел „Бон Воаяж“. Там ще ви бъде удобно. Може ли само да видя паспорта ви, за да издам билета?

16

Залез като през стъклопис осветява кадифения диван в стил „Хемингуей“ в апартамента на Луиса. Тя дъвче молив и унесено чете „Да впрегнем слънцето: две десетилетия атомна енергия за мирни цели“. Хавиер седи на бюрото й и решава задачи с деление. Носи се тиха музика от плочата на Карол Кинг „Гоблен“. През прозорците долита далечен шум на автомобили, пътуващи към дома през потънали в зеленина предградия, и свирене на репетиращ наблизо кларинетист. Телефонът иззвънява, но Луиса не реагира. Хавиер разглежда телефонния секретар, който се включва с щракване. „Здравейте, в момента Луиса Рей не може да се обади, но ако оставите името и телефонния си номер, аз ще се свържа с вас.“

— Ненавиждам тези машинки — оплаква се жената отсреща.

— Сладкишче, майка ти е. Току-що се чух с Бити Грифин и тя ми каза, че си се разделила с Хал — миналия месец? Останах безмълвна! Не каза и дума нито на погребението на баща си, нито на погребението на Алфонс. Това премълчаване много ме тревожи. С Дъги организираме обяд за набиране на средства за Американското дружество за борба с рака и за нас ще бъде безценно — колкото слънцето, луната и звездите, — ако изоставиш тясното си гнезденце само за един уикенд и ни навестиш, а, Сладкишче? Ще дойдат тризнаците Хендерсън — това са кардиологът Деймиън, гинекологът Ланс и Джеси… Дъг? Дъг! Какво работи Джеси Хендерсън? Лоботомист? О, много смешно. Както и да е, дъще моя, Бити ми каза, че по силата на някакво необяснимо подреждане на планетите и тримата братя са необвързани. Напред, Сладкишче, напред! Обади се веднага щом чуеш това. Хайде, обичам те — тя завършва със сочна целувка: — Мм-мляс!

— Говори като майката вещица от „Омагьосани“ — Хавиер изчаква малко. — Какво значи „безмълвна“?

Луиса не вдига глава.

— Това е, когато си толкова изненадан, че не можеш да говориш.

— Тя не ми се видя много безмълвна, а на теб?

Луиса е погълната от четивото си.

— „Сладкишче“?

Тя хвърля чехъла си по момчето.

17

В хотелската си стая в „Бон Воаяж“ д-р Руфъс Сиксмит чете снопче писма, писани до него преди близо половин век от приятеля му Робърт Фробишър. Знае ги наизуст, но допирът, шумоленето им и избледнелият почерк на неговия приятел успокояват нервите му. За тези писма той би се хвърлил в горяща сграда. Точно в седем часа се умива, сменя си ризата и пъха деветте прочетени писма в хотелската Библия — прибира я в шкафчето до леглото. Непрочетените пъха в джоба на сакото си, за да ги чете в ресторанта. Писмата на Фробишър не са подходящ материал за изнудване, но Сиксмит е предпазлив и подреден човек.

Вечерята се състои от малка пържола и резенчета пържен патладжан с лошо измита салата. Това по-скоро убива, отколкото задоволява апетита на Сиксмит. Той оставя половината храна в чинията си и отпива газирана вода, докато чете последните осем писма на Фробишър. В думите на Робърт вижда себе си, вижда се как търси из Брюж неуравновесения си приятел, първата си любов… „И ако трябва да съм честен, последната.“

Сиксмит плаща сметката и се връща в хотелската си стая. В асансьора мисли за отговорността, която е стоварил на плещите на Луиса Рей, пита се дали е постъпил правилно. Когато отваря вратата, пердетата в стаята му се издуват. Той се провиква:

— Кой е там?

„Никой. Никой не знае къде си.“ Въображението му го разиграва от седмици. Не спи достатъчно.

— Виж — казва Сиксмит сам на себе си, — след четирийсет и осем часа ще бъдеш в Кеймбридж на своя дъждовен, сигурен, малък остров. Ще имаш подръка средствата, съюзниците, контактите си и там ще можеш да планираш своята атака срещу „Сийборд“.

18

Бил Смоук вижда как Руфъс Сиксмит излиза от хотелската си стая, изчаква пет минути, после влиза. Сяда на ръба на ваната и разкършва китки на облечените си в ръкавици ръце. „Никоя дрога, никоя религия не ти дава такава тръпка, както умъртвяването на човек. За това обаче трябва мозък. Нямаш ли дисциплина и опит, скоро ще се намериш на електрическия стол.“ Убиецът напипва златния южноафрикански крюгерранд в джоба си. Тази монета го придружава на всички специални мисии. Смоук осъзнава, че робува на суеверие, но не възнамерява да си прави експерименти с талисман за късмет, за да докаже, че е прав. „Трагедия за любимите хора, едно голямо нищо за всички други, а за клиентите ми — решен проблем. Аз съм само инструмент на волята на клиента. Ако не съм аз, ще е следващият наемник в жълтите страници. Обвинявайте собственика, обвинявайте създателя, но не обвинявайте самото оръжие.“ Бил Смоук чува щракването на ключалката. „Дишай.“ Изгълтаните по-рано хапчета избистрят възприятията му до ужасяваща степен и когато Сиксмит влиза в спалнята, тананикайки си „Заминавам с реактивен самолет“, наемникът е готов да се закълне, че усеща пулса на жертвата, по-бавен от собствения му пулс. Смоук вижда целта си през открехнатата врата. Сиксмит се хвърля на леглото. Убиецът си представя движенията, които трябва да извърши: „Три стъпки навън, изстрел отстрани, в слепоочието, отблизо.“ Той изскача иззад вратата, Сиксмит издава гърлен звук и се опитва да стане, но заглушеният куршум вече пронизва черепа на учения и се забива в дюшека. Тялото на Руфъс Сиксмит пада назад така, сякаш е легнал да подремне след ядене.

Кръвта попива в жадното пухено одеяло.

В главата на Бил Смоук пулсира усещане за завършеност. „Вижте какво направих.“

19

Сряда сутрин е натежала от смог и побеляла от жега, също като предишните сто и следващите петдесет сутрини. Луиса Рей пие горчиво кафе в задимената прохлада на бар „Снежанка“ на ъгъла на Второ авеню и Шестнайсета улица, на две минути пеша от редакцията на „Далекоглед“, и чете за силно религиозен бивш морски, понастоящем ядрен инженер на име Джеймс Картър, който възнамерява да се кандидатира за номинацията на Демократическата партия. Трафикът по Шестнайсета улица се движи на изнервящи пресекулки. Тротоарите гъмжат от забързани хора и скейтбордисти.

— Нищо ли не искаш за закуска тази сутрин, Луиса? — пита Барт, готвачът.

— Само новини — отвръща редовната му клиентка.

Роланд Джейкс се препъва в прага на вратата и идва при нея.

— Ъъъ, мястото свободно ли е? Тази сутрин нищичко не съм хапнал. Шърл ме напусна. Отново.

— Оперативката е след петнайсет минути.

— Имаме сума ти време на разположение — Джейкс сяда и си поръчва яйца на очи. — Девета страница — казва на Луиса. — Долният десен ъгъл. Трябва да го погледнеш.

Луиса отгръща на девета страница и посяга към чашата си с кафе. Ръката й застива неподвижно.

САМОУБИЙСТВО НА УЧЕН В ХОТЕЛ НА МЕЖДУНАРОДНО ЛЕТИЩЕ „БУЕНАС ЙЕРБАС“

Видният британски учен д-р Руфъс Сиксмит е бил намерен мъртъв във вторник сутринта в стаята си в хотел „Бон Воаяж“ на международно летище „Буенас Йербас“, след като е посегнал на живота си. Д-р Сиксмит, бивш председател на Глобалната атомна комисия, в продължение на десет месеца е работил като консултант за корпорация „Сийборд“ в централите на енергийния гигант на остров Суонеке край Буенас Йербас. Известно е, че дълго е страдал от клинична депресия и в седмицата преди смъртта си е бил неоткриваем. Г-ца Фей Ли, говорител на „Сийборд“, каза: „Преждевременната кончина на д-р Сиксмит е трагедия за цялата международна научна общност. Ние в Сийборд Вилидж на остров Суонеке чувстваме, че сме загубили не само високоуважаван колега, но и много скъп приятел. Изказваме най-сърдечни съболезнования на семейството му и на многобройните му приятели. Той наистина ще ни липсва.“ Тялото на д-р Сиксмит, намерено с една огнестрелна рана в главата от камериерките на хотела, е откарано за погребение в родната му Англия. Криминален патолог от полицията на Буенас Йербас потвърди, че няма подозрителни обстоятелства около инцидента.

— Е — хили се Джейкс, — твоето експозе на века май отиде на кино, а?

Луиса чувства как кожата я стяга и тъпанчетата й болезнено кънтят.

— Оп-па — Джейкс пали цигара. — Близо ли беше?

— Той не би могъл… — тя търси подходящите думи. — Не би го направил.

Джейкс имитира кротост.

— Ами изглежда, че го е направил, Луиса.

— Човек не се самоубива, когато има мисия.

— Може, ако мисията му го докара до лудост.

— Убили са го, Джейкс.

Джейкс прикрива отегченото си недоверие.

— Кой?

— Корпорация „Сийборд“. Разбира се.

— Аха. Работодателят му. Разбира се. Мотив?

Луиса полага усилие да говори спокойно и да не обръща внимание на престорената убеденост на Джейкс.

— Той беше написал доклад за един тип реактор, разработен в „Суонеке-2“, „ХИДРА“. Плановете за централа 3 чакат одобрение от Министерството на енергетиката. Когато ги одобрят, „Сийборд“ ще може да лицензира дизайна за вътрешния и външния пазар — само правителствените договори ще осигурят стабилен поток от доходи в размер на няколко десетки милиона годишно. Ролята на Сиксмит е била да сложи подписа си под проекта, но той не си е прочел сценария и е открил опасни недостатъци в дизайна. В отговор на това „Сийборд“ са заровили доклада и са отрекли съществуването му. Още не мога да го докажа, но ще го направя.

— А какво е направил твоят доктор Сиксмит?

— Беше готов да го оповести публично — Луиса удря с ръка по вестника. — Ето какво му е струвала истината.

Джейкс пронизва трептящия издут жълтък със сабя от препечена филийка.

— Хм, нали знаеш какво ще каже Грелш?

— Неопровержими доказателства — казва Луиса като лекар, който поставя диагноза. Тя поглежда часовника си. — Виж, Джейкс, ще кажеш ли на Грелш… Просто му кажи, че ми се е наложило да отида някъде.

20

Управителят на хотел „Бон Воаяж“ има лош ден.

— Не, не можете да видите стаята му! Чистачът на килими премахна всички следи от инцидента. При това се наложи да му платим от собствения си джоб! А и що за птица сте вие? Репортер? Ловец на духове? Писателка?

— Аз съм… — Луиса Рей ненадейно избухва в плач — племенницата му, Мегън Сиксмит.

Възрастна дама с каменно лице притиска ридаещата Луиса към високата си като планина гръд. Стоящи наблизо гости на хотела хвърлят лоши погледи към управителя. Той пребледнява, напуска поста си и се залавя да поправи щетите.

— Моля ви, минете отзад, аз ще ви донеса…

— Чаша вода! — отсича дамата и избутва ръката на управителя.

— Уенди! Вода! Не, веднага! Минете от тук, моля ви, защо не…

— Дайте стол, за бога! — дамата съпровожда Луиса до сенчест кабинет отстрани на рецепцията.

— Уенди! Стол! Веднага!

Утешителката на Луиса стоически сключва ръце.

— Излейте си болката, скъпа, излейте си болката, Исус ви слуша, аз ви слушам. Аз съм Джанис от Есфигмен, Юта, ето каква е моята история. Когато бях на вашата възраст, бях останала сама вкъщи, слизах от детската стая на дъщеря ми и видях на стълбището да стои майка ми. „Иди виж бебето, Джанис“ — каза ми тя. Отговорих й, че съм била при дъщеря си преди минута и че тя спи спокойно. Гласът на майка ми се вледени. „Не спори с мен, момиче, веднага иди при бебето!“ Звучи налудничаво, но едва тогава си спомних, че майка ми почина миналия Ден на благодарността. Хукнах нагоре и заварих дъщеря си с въжето от щората около врата. Трийсет секунди по-късно щеше да се е удушила. Така че виждате ли?

Луиса примигва с насълзени очи.

— Виждате ли, скъпа? Те умират, но не ни напускат.

Засраменият управител се връща с кутия за обувки.

— Боя се, че стаята на чичо ви е заета, но чистачката е намерила тези писма в хотелската Библия. Името му е на плика. Естествено, щях да ги изпратя на семейството ви, но след като сте тук…

Той почтително й подава снопче с девет плика, покафенели от времето, всеки адресиран до „Г-н Руфъс Сиксмит, Колеж «Каюс», Кеймбридж, Англия“. На единия има съвсем прясно петно от чай. Всичките са силно измачкани и набързо разгладени.

— Благодаря ви… — казва едва чуто Луиса, после по-твърдо добавя: — Чичо Руфъс много държеше на кореспонденцията си, а сега тя е единственото, което ми е останало от него. Няма да ви отнемам повече време. Извинете ме, че се разстроих така.

Облекчението на управителя е ясно осезаемо.

— Вие сте необикновен човек, Мегън — уверява Джанис от Есфигмен, Юта, на раздяла с Луиса във фоайето на хотела.

— Вие сте необикновен човек, Джанис — отвръща й Луиса и тръгва към паркинга, като минава на десет метра от шкафче номер 909.

21

Луиса Рей се връща в редакцията на „Далекоглед“ по-малко от минута преди Дом Грелш да надвика разговорите в нюзрума:

— Госпожице Рей!

Джери Нъсбаум и Роланд Джейкс вдигат глави от бюрата си, поглеждат Луиса, споглеждат се и прошепват: „Ох!“. Луиса прибира писмата на Фробишър в едно чекмедже, заключва го и отива в кабинета на Грелш.

— Дом, извинявай, че не успях да дойда на оперативката, аз…

— Спести ми оправданията с женски проблеми. Затвори вратата.

— Нямам навика да се оправдавам.

— А имаш ли навика да идваш на оперативки? Плащат ти да го правиш.

— Освен това ми плащат да довеждам докрай разследванията си.

— Значи си ходила на местопрестъплението. Намери ли неопровержими доказателства, които ченгетата са пропуснали? Послание, написано с кръв на плочките — „Алберто Грималди го направи“?

— Неопровержимите доказателства не са неопровержими, ако не си превивал гръб, за да ги изкопаеш. Каза ми го един редактор на име Дом Грелш.

Грелш я стрелва с поглед.

— Попаднах на следа, Дом.

— Попаднала си на следа.

„Не мога да те убедя, не мога да те заблудя, мога само да събудя интереса ти.“

— Обадих се в участъка, където се разследва случаят със Сиксмит.

— Няма случай! Това е самоубийство! Ако не става дума за Мерилин Монро, историите за самоубийства не правят списанията продаваеми. Прекалено потискащи са.

— Изслушай ме. Защо Сиксмит си е купил самолетен билет, след като е възнамерявал по-късно същия ден да си пусне куршум в главата?

Грелш разперва ръце, за да покаже колко голямо е изумлението му от това, че изобщо води този разговор.

— Внезапно решение.

— Тогава защо ще има напечатано на машина предсмъртно писмо — без да има подръка печатна машина, — предварително написано и подготвено за внезапното решение?

— Не знам! Не ме интересува! Аз имам краен срок за пускане от печат до четвъртък вечерта, разправия с печатарите, предстояща стачка на разпространителите и Огилви държи над главата ми… забравих чий меч. Проведи спиритически сеанс и попитай Сиксмит лично! Сиксмит е бил учен. Учените са неуравновесени.

— С него заседнахме в асансьор и стояхме там деветдесет минути. Беше спокоен като сфинкс. „Неуравновесен“ не е дума, която приляга на такъв човек. Още нещо. Той се е застрелял — да допуснем, че е така — с най-безшумното оръжие, което се предлага на пазара. „Роучфорд“ 34. калибър, снабден с подходящ заглушител. Поръчва се само по каталог. Защо да си прави този труд?

— Така. Ченгетата са сбъркали, патологът е сбъркал, всички са сбъркали, с изключение на Луиса Рей, първокласна начинаеща репортерка, която със своята прозорливост стига до заключението, че световноизвестен научен авторитет е убит само защото е посочил няколко недостатъка в някакъв доклад, доклад, чието съществуване никой не признава. Прав ли съм?

— Наполовина. По-скоро някой е подтикнал ченгетата да стигнат до заключения, удобни за „Сийборд“.

— Естествено, енергийна компания подкупва органите на реда. Колко съм глупав.

— Ако се броят дъщерните им компании, „Сийборд“ е десетата по големина корпорация в страната. Стига да поиска, може да купи Аляска. Дай ми време до понеделник.

— Не! Имаш обзорни материали за седмицата и — да, кулинарната статия.

— Ако Боб Удуърд ти беше казал, че има подозрения, че президентът Никсън е наредил да извършат обир в офисите на политическия му съперник и сам се е записал как издава нареждането, щеше ли да кажеш: „Откажи се, Боб, драги, трябват ми осемстотин думи за салатните сосове“?

— Не ми разигравай ролята на възмутена феминистка.

— А ти не ми разигравай ролята на трийсетгодишен ветеран в бизнеса! Един Джери Нъсбаум в сградата ми стига.

— Ти се опитваш да напъхаш реална ситуация размер XL в предположение размер 8. Така са се провалили много добри журналисти. И не само журналисти.

— До понеделник! Ще намеря копие от доклада на Сиксмит.

— Обещанията, които не можеш да изпълниш, не са твърда валута.

— Освен да падна на колене и да те моля, нямам друга валута. Хайде. Дом Грелш не се отказва от добра разследваща журналистика само защото не му носи дивиденти на следващата сутрин. Татко ми е казвал, че в средата на шейсетте ти си бил кажи-речи най-дръзкият от всички работещи репортери.

Грелш се завърта на стола и поглежда към Трето авеню.

— Казвал ти е друг път.

— Казвал ми е, и още как! За онзи материал за финансирането на кампанията на Рос Зин през шейсет и четвърта. Извадил си завинаги от политиката един ужасно краен расист. Татко те наричаше упорит, твърдоглав и неуморен. Рос Зин ти е коствал доста нерви, пот и време. Сега аз ще се нервирам и ще се потя, от теб искам само малко време.

— Намесването на баща ти в това беше мръсен номер.

— В журналистиката не може без мръсни номера.

Грелш загася цигарата си и пали нова.

— В понеделник искам разследването за Сиксмит и доказателствата трябва да са непоклатими, Луиса, с имена, източници, факти. Кой е потулил доклада и защо, и как „Суонеке 2“ ще превърне Южна Калифорния в Хирошима. Още нещо. Ако намериш доказателства, че Сиксмит е бил убит, ще отидем при ченгетата, преди да го отпечатаме. Не искам да осъмна с динамит под седалката на колата.

— „Всички новини без страх и пристрастия“.

— Омитай се.

Нанси О’Хейгън поглежда одобрително, когато Луиса сяда на бюрото си и изважда спасените писма на Сиксмит.

В кабинета си Грелш се нахвърля върху боксовата круша.

— Упорит! — бам! — Твърдоглав! — бам! — Неуморен! — бам!

Редакторът вижда отражението си, което сякаш му се присмива.

22

В музикалния магазин „Изгубен акорд“ на северозападния ъгъл на площад „Спиноза“ и Шесто авеню звучи сефарадски романс, композиран преди прогонването на евреите от Испания. Добре облеченият мъж на телефона, твърде блед за този загорял от слънцето град, повтаря въпроса си:

— Секстет „Облакът атлас“… Робърт Фробишър… Всъщност съм чувал за него, но никога не съм държал в ръцете си плоча с изпълнението му… Фробишър е бил вундеркинд, починал е точно когато кариерата му е тръгвала нагоре… Чакайте да погледна тук, имам един списък от търговец в Сан Фран, който е специалист по редки издания… Франк, Фицрой, Фробишър… Ето го, има даже кратка бележка… Плоча в тираж от само петстотин екземпляра… записана в Холандия преди войната, Боже, нищо чудно, че е рядка… Търговецът разполага с ацетатна плоча, издадена през петдесетте… от фалирала френска компания. Изглежда, секстетът „Облакът атлас“ е като целувка на смъртта за всеки, който се докосне до него… Ще пробвам, миналия месец имаше екземпляр, но не давам гаранции за качеството на звука и трябва да ви предупредя, че никак не е евтин… Тук е посочена цена… сто и двайсет долара, плюс нашата комисиона от десет процента, това прави… Толкова, нали? Добре, ще запиша името ви… Рей кой? О, госпожица Рей, извинявайте. Обикновено искаме депозит, но имате глас на честен човек. До няколко дни. Заповядайте.

Служителят в магазина си записва да направи поръчката и връща грамофонната игличка в началото на „Защо плачеш, бяла девойко?“, допира я до лъскавия черен винил и се унася в мечти за еврейски пастири, които свирят на лирите си полегнали под звездите на иберийските склонове.

23

Когато влиза в своята жилищна сграда, Луиса Рей не забелязва спрелия до бордюра прашен черен шевролет. Откакто е прочела първото дълго писмо, адресирано до Руфъс Сиксмит, тя не забелязва почти нищо около себе си. Седящият зад волана на шевролета Бил Смоук запомня името и номера на апартамента й: сграда „Пасифик Ийдън“, 108.

За последния ден и половина Луиса е препрочела писмата на Сиксмит десетина пъти, а може и повече. Те силно я смущават. Робърт Фробишър, приятел на Сиксмит от университета, ги е писал през лятото на 1931 година по време на дълъг престой в замък в Белгия. Това, което смущава Луиса, не е неблагоприятната светлина, в която писмата разкриват сговорчивия млад Руфъс Сиксмит, а зашеметяващо живите картини на места и хора, които те отприщват в съзнанието й — толкова живи, че могат да бъдат наречени само спомени. Дъщерята на прагматичен журналист може и обяснява тези „спомени“ с развинтено въображение и свръхчувствителност, породени от неотдавнашната смърт на баща й, но малка подробност в едно от писмата изцяло опровергава това обяснение. Робърт Фробишър споменава, че има под ключицата рождено петно с формата на комета.

„Аз просто не вярвам в такива глупости. Не вярвам. Не.“

Във фоайето на сградата „Пасифик Ийдън“ строителни работници правят ремонт. Подът е застлан с листове хартия, електротехник завинтва крушка в една от лампите, невидим работник удря с чук. Пазачът Малкълм забелязва Луиса и се провиква:

— Хей, Луиса! Преди двайсет минути неканен гостенин хукна нагоре към апартамента ти!

Но шум от бормашина заглушава думите му, на телефона чака човек от кметството, за да говорят за разрешителни и строителни норми, а и Луиса вече е влязла в асансьора.

24

— Изненада! — хладно възкликва Хал Броуди, заловен да събира книги и плочи от рафтовете на Луиса и да ги пъха в спортния си сак. — Хей — казва, за да потисне обзелото го чувство за вина, — подстригала си се.

Луиса не е силно изненадана.

— Не правят ли така всички изоставени жени?

Хал шумно преглъща.

Луиса се ядосва на себе си.

— Така значи. Ден за прибиране на последните вещи.

— Почти приключих — Хал изтупва несъществуващия прах от ръцете си. — Избраните творби на Уолъс Стивънс твои ли са или мои?

— Те бяха коледен подарък от Фийби за нас. Обади се на Фийби. Нека тя реши. Или откъсни нечетните страници и ми остави четните. Това е като обиск без заповед. Можеше да се обадиш и да предупредиш, че ще идваш.

— Обадих се. Включи се секретарят. Изхвърли го, щом не си прослушваш съобщенията.

— Не ставай глупав, той струва цяло състояние. И какво те води в града, като изключим любовта ти към модернистичната поезия?

— Търся места за снимки на „Старски и Хъч“.

— Мислех, че Старски и Хъч живеят в Ню Йорк.

— Старски е отвлечен. Има престрелка на моста в залива Буенас Йербас, имаме и сцена с преследване, в която Дейвид и Пол тичат по покривите на колите в пиковия час. Ще се измъчим, докато получим одобрение от пътна полиция, но трябва да снимаме на място, иначе ще изгубим всякаква художествена достоверност.

— Хей, няма да вземаш „Кръв на релсите“.

— Тя е моя.

— Вече не — Луиса не се шегува.

С иронична почтителност Броуди изважда плочата от спортния си сак.

— Виж, научих за баща ти, съжалявам.

Луиса кимва и усеща как в нея се надига скръб, която отслабва защитата й.

— Да.

— Предполагам, че е било… донякъде облекчение за него.

„Вярно е, но само опечалените могат да говорят така.“ Луиса устоява на изкушението да каже нещо язвително. Спомня си как баща й се е шегувал с Хал, „хлапето от телевизията“. Двамата гледат полупразните и опустошени рафтове. „Няма сега да се разплача.“

— Е, ти добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— И аз.

— Как върви работата?

— Работата върви добре.

„Избави и двама ни от мъките.“

— Мисля, че у теб има мой ключ.

Хал разкопчава ципа на сака, бръква в малкия джоб и пуска ключа от вратата в дланта й. Демонстративно, за да подчертае символичното значение на това действие. Луиса надушва непознат афтършейв и си представя как същата сутрин Онази е наплискала лицето му с него. „Преди осем седмици той нямаше такава риза.“ Каубойските ботуши са купили заедно в деня на концерта на Сеговия. Хал стъпва върху чифт мръсни кецове на Хавиер и Луиса го вижда как иска да подхвърли някаква шега за новия й мъж, но размисля. Вместо това казва само:

— Довиждане тогава.

„Да му стисна ръката? Да го прегърна?“

— Да.

Вратата се затваря.

Луиса слага веригата и прехвърля в ума си цялата среща. Пуска душа и се съблича. Огледалото в банята е полускрито зад рафт с шампоани, балсами, кутия с дамски превръзки, кремове и неразопаковани сапуни. Тя отмества всичко встрани, за да разгледа по-добре едно рождено петно между ключицата и рамото си. Току-що приключилата среща с Хал отстъпва на заден план. „Съвпадения стават постоянно.“ Но не може да се отрече, че има формата на комета. Огледалото се замъглява. „Ти се осланяш на факти. Рождените петна могат да приличат на каквото си поискаш, не само на комети. Още си разстроена от смъртта на баща си, това е.“ Журналистката влиза под душа, но мислите й се скитат из коридорите на замъка Зеделгем.

25

Лагерът на протестиращите край остров Суонеке се намира на континента между пясъчен плаж и блатиста лагуна на брега на океана. Оттатък лагуната се простират акри цитрусови насаждения, които пълзят към безводни хълмове. Опърпаните палатки, изрисуваните в цветовете на дъгата каравани и фургони приличат на нежелани дарове, които Тихият океан е изхвърлил на брега. Един разпънат лозунг гласи: „ПЛАНЕТАТА ПРОТИВ «СИЙБОРД»“. В далечния край на моста „Суонеке 1“ се мержелее като утопия сред обеден мираж. В ленивите плитчини се плискат бели деца, почернели до кафяво; брадат апостол пере дрехи в корито, двойка стройни тийнейджъри се целуват в тревите на дюните.

Луиса заключва фолксвагена си и тръгва през храстите към лагера. В безрадостната жега из въздуха се носят гларуси. В далечината бръмчат земеделски машини. Няколко обитатели на лагера се приближават, но не изглеждат дружелюбни.

— К’во? — предизвикателно пита мъж с очи на ястреб и индиански черти.

— Мисля, че това е обществен паркинг.

— Мислиш грешно. Частен е.

— Аз съм журналистка. Надявах се да интервюирам някои от вас.

— За кого работиш?

— За списание „Далекоглед“.

Напрегнатата обстановка леко се разведрява.

— Не трябва ли да пишеш за последните новини около носа на Барбра Стрейзънд? — пита индианецът, като язвително добавя: — Не се обиждай.

— Ами съжалявам, не съм от „Хералд Трибюн“, но защо не ми дадете шанс? Малко положителни отзиви в медиите могат да ви бъдат от полза, освен ако сериозно не смятате да обезвредите онази атомна бомба със закъснител на отсрещния бряг с размахване на плакати и пеене на протестни песни. Не се обиждайте.

Един южняк се провиква:

— Дрънкаш врели-некипели, госпожичке.

— Интервюто свърши — казва индианецът. — Махай се от тук.

— Не се тревожи, Милтън — обажда се възрастна беловласа жена с червендалесто лице от стъпалото на фургона си. — Аз ще се заема с нея.

Иззад господарката си с аристократичен вид наднича дворно куче. Очевидно думата й тежи, защото тълпата се разпръсква без повече възражения.

Луиса се приближава към фургона.

— Поколението на мира и любовта?

— 1975 изобщо не може да се сравнява с 1968. „Сийборд“ има информатори в организацията ни. Миналия уикенд властите искаха да разчистят място за ВИП персоните и се проля кръв. Това даде повод на ченгетата за поредица от арести. Боя се, че се надига параноя. Влезте. Аз съм Хестър ван Зант.

— Много се надявах да се срещна с вас, докторе — казва Луиса.

26

Час по-късно Луиса дава огризката от ябълката си на благовъзпитаното куче на Хестър ван Зант. Пълният с книжни рафтове кабинет на Ван Зант е толкова подреден, колкото този на Грелш е разхвърлян. Домакинята на Луиса продължава разказа си:

— Конфликтът между корпорациите и активистите е конфликт между наркотичната забрава и паметта. Корпорациите имат пари, власт и влияние. Нашето единствено оръжие е общественото негодувание. Негодуванието блокира язовира „Юка“, прогони Никсън и допринесе за края на ужасите във Виетнам. Но то не може да се създава и управлява. Първо, необходимо е повишено внимание, второ, повсеместно осведомяване; едва когато достигне критична маса, тогава общественото негодувание избухва. На всеки етап може да се саботира. Алберто Грималди и другите като него се борят срещу повишеното внимание, като заравят истината в комисии, скучни доклади и дезинформация или като сплашват онези, които внимават. Те препятстват осведомяването, като слагат капаци на образованието, стават собственици на телевизии, плащат „хонорари за гост-лектори“ на известни автори или просто подкупват медиите. Медиите — и не само „Вашингтон Поуст“ — са местата, където демокрациите водят своите граждански войни.

— Значи затова ме спасихте от Милтън и събратята му.

— Исках да ви поднеса истината такава, каквато я виждаме ние, за да можете поне да направите информиран избор за това чия страна да заемете. Напишете сатира за новите Уолдъни16 от „Зелен фронт“, които живеят в своя мини-Удсток, така ще затвърдите всички предразсъдъци на Републиканската партия и ще заровите истината още по-надълбоко. Напишете за нивата на радиация в морските дарове, за „безопасните“ допустими нива на замърсяване, въведени от причиняващите замърсяване, за това как правителствената политика се търгува срещу дарения за кампании и за незаконната частна полиция на „Сийборд“ и постепенно ще вдигнете градуса на обществената осведоменост до точката й на възпламеняване.

На тръгване Луиса пита:

— Познавахте ли Руфъс Сиксмит?

— Да, разбира се, лека му пръст.

— Бих казала, че двамата сте били във враждуващи лагери… или не?

Ван Зант кима, разбрала тактиката на Луиса.

— С Руфъс се запознахме в началото на шейсетте в един мозъчен тръст във Вашингтон, работещ във връзка с федералната Комисия по енергетика. Бях като омагьосана от него! Нобелов лауреат, ветеран от проекта „Манхатън“. Бих казала, че жените не му бяха слабост.

Луиса е останала със същото впечатление от писмата на Робърт Фробишър.

— А дали знаете нещо за доклад, писан от него против „ХИДРА-Нула“, в който той настоява да се спре „Суонеке 2“?

— Д-р Сиксмит? Абсолютно сигурна ли сте?

— Абсолютно сигурна — не. Дяволски сигурна — да.

Ван Зант става неспокойна.

— Боже мой, ако „Зелен фронт“ успее да се сдобие с екземпляр от него… — лицето й помръква. — Ако д-р Руфъс Сиксмит е написал отрицателен доклад за „ХИДРА-Нула“ и е заплашил да го направи публично достояние — е, тогава аз не вярвам, че се е самоубил.

Луиса забелязва, че и двете шепнат. Тя задава въпроса, който според нея би задал Грелш:

— Мисълта, че от „Сийборд“ биха убили Нобелов лауреат само за да избегнат лоши отзиви в пресата, не граничи ли с параноя?

От коркова дъска на стената Ван Зант сваля снимка на жена на около седемдесет.

— Ето ви едно име. Марго Роукър.

— Завчера прочетох името й на един плакат.

— Марго е активист на „Зелен фронт“, откакто „Сийборд“ купиха остров Суонеке. Тя е собственик на тази земя и ни позволява да я използваме, за да бъдем неудобен трън в задника на „Сийборд“. Преди шест седмици обраха бунгалото й на две мили по-нагоре по брега. Марго няма пари, само малко земя — земя, с която отказа да се раздели въпреки всички примамливи предложения, размахани под носа й от „Сийборд“. Е, крадците са я пребили до безсъзнание, захвърлили са я полумъртва, но не са взели нищо. Случаят не е точно убийство, защото Марго е още в кома, така че според версията на полицията това е зле планирана кражба с взлом със злощастен край.

— Злощастен за Марго.

— И дяволски щастлив за „Сийборд“. Сметките за лечение ще докарат семейството й до разорение. Няколко дни след нападението се появи една компания за недвижими имоти от Лос Анджелис — „Оупън Виста“, — която предложи на братовчедката на Марго оферта за покупка на тези няколко акра крайбрежен храсталак на четворно по-висока цена от пазарната им стойност. Искали да правят частен природен резерват. Тогава аз помолих „Зелен фронт“ да проучат това-онова за „Оупън Виста“. Била е регистрирана само осем седмици по-рано и познайте чие име оглавяваше списъка на акционерите — Ван Зант кимва към остров Суонеке.

Луиса премисля всичко казано дотук.

— Пак ще ви потърся, Хестър.

— Надявам се да го направите.

27

Алберто Грималди харесва извънредните съвещания по сигурността с Бил Смоук и Джо Нейпиър в кабинета си на Суонеке. Допада му деловият вид на двамата — пълна противоположност на обкръжението му от ласкатели и молители. Той обича да изпраща секретарката си във фоайето за гости, където директори на компании, профсъюзни лидери и правителствени чиновници са принудени да чакат, в идеалния случай часове, за да я чуят да казва: „Франк, Джо, г-н Грималди вече може да ви приеме“. Смоук и Нейпиър дават възможност на Грималди да прояви онези черти от характера си, присъщи на Джей Едгар Хувър. Той вижда Нейпиър като предан булдог, белязан от детските си години в Ню Джърси, които не е забравил и след трийсет и петте си години в Калифорния; Бил Смоук е дългогодишен познайник, който не се спира пред никакви прегради, етика и закони, за да изпълни волята на господаря си.

На днешната среща присъства и Фей Ли, повикана от Нейпиър във връзка с последната точка от неписания им дневен ред: този уикенд на Суонеке ще дойде журналистка, Луиса Рей, която може да представлява, а може и да не представлява заплаха за сигурността.

— Е, Фей — казва Грималди, седнал на ръба на бюрото си, — какво знаем за нея?

Фей Ли започва да говори, сякаш чете от списък:

— Репортер в „Далекоглед“ — мисля, че всички знаем това. На двайсет и шест, амбициозна, повече либерална, отколкото радикална. Дъщеря на онзи Лестър Рей, международния кореспондент, наскоро е починал. Преди седем години майка й след безпроблемен развод се е омъжила повторно за архитект, живее в предградието Юингсвил, Буенас Йербас. Няма братя и сестри. Завършила с отличие история и икономика в Бъркли. Първа работа — „Ел Ей Рикордър“, политически статии в „Трибюн“ и „Хералд“. Неомъжена, живее сама, плаща сметките си навреме.

— Скучна като риба в аквариум — отбелязва Нейпиър.

— Ще ми напомниш ли защо говорим за нея? — обажда се Смоук.

Фей Ли се обръща към Грималди:

— Във вторник по време на тържествената церемония я хванахме да обикаля из сградата на отдел „Изследвания“. Каза, че имала среща с д-р Сиксмит.

— По какъв повод?

— Някаква статия за „Далекоглед“, но ми се стори, че лови риба в мътна вода.

Президентът поглежда Нейпиър, който свива рамене.

— Трудно е да се каже, г-н Грималди. Ако е дошла да лови риба в мътна вода, трябва да приемем, че знае каква риба търси.

Грималди има слабостта да изрича очевидното:

— Доклада.

— Журналистите имат развинтено въображение — казва Ли, — особено младите и гладните, които търсят материал за първата си голяма сензация. Според мен е възможно тя да си мисли, че смъртта на д-р Сиксмит е… Как да се изразя…

Алберто Грималди прави озадачена физиономия.

— Г-н Грималди — намесва се Смоук, — струва ми се, че Фей е прекалено тактична, за да изплюе камъчето: онази Рей може би си въобразява, че ние сме очистили д-р Сиксмит.

— „Очистили“? Мили Боже. Наистина? Джо? Какво мислиш?

Нейпиър разперва ръце.

— Фей може и да е права, г-н Грималди. Знае се, че „Далекоглед“ не боравят само с доказани факти.

— Имаме ли инструменти за въздействие върху списанието? — пита Грималди.

Нейпиър клати глава.

— Аз ще се заема с това.

— Тя се обади — продължава Ли — да пита дали може да интервюира някои от нашите хора за статия, отразяваща всекидневието на един учен. Поканих я да отседне в хотела за банкета довечера и й обещах да я запозная с няколко души този уикенд. Всъщност — тя поглежда часовника си — трябва да я посрещна там след един час.

— Аз й разреших, г-н Грималди — казва Нейпиър. — По-добре да души под носа ни, така можем да я наблюдаваме.

— Прав си, Джо. Напълно си прав. Разбери доколко представлява заплаха за нас. И същевременно опровергай всички нездрави подозрения относно горкия Руфъс — присъстващите се усмихват сдържано. — Е, Фей, Джо, приключихме за днес, благодаря ви за отделеното време. Бил, две думи за работите ни в Торонто.

Президентът и неговото момче за всичко остават сами.

— Нашият приятел — започва Грималди — Лойд Хукс ме притеснява.

Бил Смоук обмисля думите му.

— Нещо по-конкретно?

— Толкова е доволен, сякаш държи четири аса. Не ми харесва тази работа. Дръж го под око.

Бил Смоук килва глава на една страна.

— И е добре да подготвиш някой нещастен случай за Луиса Рей. Ти свърши отлична работа на летището, но Сиксмит беше известен чужд гражданин и не бива да допускаме тази жена да разпространява слухове, че е бил убит — Грималди кимва след Нейпиър и Ли. — Тези двамата подозират ли нещо за Сиксмит?

— Ли изобщо не се замисля. Тя е пиар и толкова. Нейпиър не гледа. Има слепи хора, г-н Грималди, има нарочно ослепели, а има и такива, които скоро ще се пенсионират.

28

Айзък Сакс седи приведен на еркерния прозорец на бара в хотел „Суонеке“ и гледа яхтите в меланхоличната жълтеникава вечер. На масата стои недокосната бира. Мислите на учения се лутат между смъртта на Руфъс Сиксмит, страха, че някой може да намери скрития екземпляр на доклада на Сиксмит, и предупреждението на Нейпиър за дискретност. „Там е работата, д-р Сакс, че вашите идеи са собственост на корпорация «Сийборд». Нали не искате да изиграете човек като г-н Грималди?“ Тромаво, но ефикасно.

Сакс се мъчи да си спомни как се е чувствал, преди да се появи тази топка в стомаха му. Той жадува да се върне в лабораторията си в Кънектикът, където светът се състои от математика, енергия и разделителни каскади и той е неговият изследовател. Няма работа в този политически порядък на величини, където погрешно адресираната лоялност може да завърши с пръснат череп в хотелска стая. „Ще унищожиш този доклад, Сакс, страница по страница.“

После в главата му изникват мисли за натрупване на водород, експлозия, препълнени болници, първи жертви на радиационно облъчване. Официално разследване. Изкупителни жертви. Сакс удря един в друг юмруци. Дотук предателството му към „Сийборд“ е само мислено, не действително. „Ще се осмеля ли да прекрача тази граница?“ Той разтърква очи. Управителят на хотела води тълпа от аранжори на цветя към банкетната зала. Една жена слиза с бавна крачка във фоайето, оглежда се за някого, който още не е дошъл, и се отправя към оживения бар. Сакс възхитен оглежда добре подбрания й костюм от велур, стройната й фигура, дискретните й перли. Барманът й налива чаша бяло вино и подхвърля шега, която тя удостоява с кимане, но не и с усмивка. Обръща се с гръб към бара и Сакс разпознава в нея жената, която преди пет дни погрешно е взел за Мегън Сиксмит: топката страх в стомаха му рязко се свива, той бързо извръща лице и излиза навън, като минава през верандата.

Луиса отива до еркерния прозорец. На масата стои непокътната бира, но собственикът й никъде не се вижда, затова тя сяда на затопления стол. Това е най-хубавото място в заведението. Луиса гледа яхтите в меланхоличната жълтеникава вечер.

29

Погледът на Алберто Грималди блуждае из осветената от свещи банкетна зала. От всички страни долитат изречения, които повече се произнасят, отколкото се изслушват. Речта му е изтръгнала от публиката повече и по-дълъг смях, отколкото тази на Лойд Хукс, който сега седи и трезво разговаря с вицепрезидента на Грималди Уилям Уайли. Какво ли обсъждат тези двамата така задълбочено? Грималди мислено си отмята да говори с Бил Смоук. Шефът на Агенцията за опазване на околната среда му разказва безкрайна история от ученическите години на Хенри Кисинджър, затова той захваща да държи реч за властта пред въображаема публика. „Власт. Какво разбираме под това? Способността да решиш съдбата на друг човек. Вие, мъже на науката, строителни предприемачи и законодатели на общественото мнение, знайте, че аз мога да излетя със самолета си от «Ла Гуардия» и преди да съм кацнал в Буенас Йербас, от вашата кариера да не е останало нищо. Големи играчи на Уолстрийт, държавници на изборни длъжности, съдии, за вас може да ми потрябва повече време, за да ви съборя от пиедесталите ви, но накрая падението ви ще бъде също толкова необратимо.“ Грималди поглежда шефа на Агенцията за опазване на околната среда, за да се увери, че отсъстващото му внимание не е голяма липса за неговия събеседник — не е. „И все пак как едни хора се сдобиват с власт над другите, докато преобладаващото мнозинство живее и умира като стадо подчинени? Отговорът е свещено триединство. Първо: даден от Бога чар. Второ: дисциплина за отглеждане на тази природна дарба до степен на зрялост, защото макар че човечеството е богато откъм дарби, само едно на десет хиляди семена дава плод — поради недостиг на дисциплина.“Грималди вижда как Фей Ли въвежда неблагонадеждната Луиса Рей в кръг от хора, сред които стои Спайро Агню. Репортерката е по-хубава на живо, отколкото на снимка. „Значи така е омаяла Сиксмит.“ Грималди улавя погледа на Бил Смоук. „Трето: воля за власт. Това е загадката, залегнала в основата на различните човешки съдби. Какво кара отделни хора да заграбват властта, докато мнозинството от сънародниците им я губят, опропастяват или отбягват? Пристрастяване? Забогатяване? Оцеляване? Естествен подбор? Аз смятам, че всичко това са претексти и резултати, не изначалната причина. Единственият отговор може да бъде: «Няма „защо“„. Такава е природата ни“. „Кой“ и „какво“ проникват по-надълбоко от „защо“.

Шефът на Агенцията за опазване на околната среда се тресе от смях на собствената си поанта. Грималди се изсмива през зъби.

— Убиец, Том, направо убиец.

30

Луиса Рей играе ролята на кротка лекомислена репортерка, за да убеди Фей Ли, че не представлява заплаха. Само тогава има вероятност да получи достатъчно свобода и да открие съмишлениците на Сиксмит. Джо Нейпиър, шеф на сигурността, напомня на Луиса за баща й — тих, трезвомислещ, на същата възраст и със същата плешивина. Един-два пъти по време на тържествената вечеря от десет блюда тя забелязва, че той я гледа: не похотливо, а замислено.

— Фей, никога ли не ти случва да се чувстваш като пленница на остров Суонеке?

— На Суонеке? Тук е рай! — въодушевено възкликва служителката. — Буенас Йербас е само на час път, Ел Ей е надолу по брега, семейството ми е в Сан Франциско, идеално. Дотирани магазини и комунални услуги, безплатна поликлиника, чист въздух, нулева престъпност, изгледи към океана. Даже мъжете — тя поверително понижава тон — са минали предварителен медицински преглед, всъщност аз имам достъп до личните им досиета, така мога да се уверя, че не излизам с някоя пълна откачалка. Като стана дума за това — Айзък, Айзък! Мобилизиран си — Фей Ли дръпва за лакътя Айзък Сакс. — Сигурно си спомняш, че онзи ден се сблъска с Луиса Рей?

— Аз съм щастливо мобилизиран. Здравей отново, Луиса.

Луиса долавя тревожност в ръкостискането му.

— Госпожица Рей е дошла — казва Фей Ли — да пише статия по антропология на жителите на Суонеке.

— Така ли? Ние сме скучно племе. Надявам се да успееш да запълниш нужния обем от думи.

Фей Ли пуска в ход сияйната си усмивка.

— Убедена съм, че Айзък ще намери малко време да отговори на всичките ти въпроси, Луиса, нали, Айзък?

— Аз съм най-скучният измежду скучните.

— Не му вярвай, Луиса — предупреждава я Фей Ли. — Това е само част от стратегията му. След като свалиш гарда, той атакува.

Набеденият за донжуан Айзък се поклаща на пети и с неловка усмивка гледа в краката си.

31

— Трагичният недостатък на Айзък Сакс — самоанализира се той два часа по-късно, седнал до еркерния прозорец срещу Луиса Рей — е следният. Твърде страхлив, за да бъде воин, но недостатъчно страхлив, за да легне и да се търкулне по гръб като добро куче.

Думите му са хлъзгави като копитата на Бамби на леда. На масата стои почти празна бутилка вино. Барът е пуст. Сакс не помни кога за последно е бил толкова пиян или толкова напрегнат и отпуснат едновременно: отпуснат, защото интелигентна млада жена се радва на компанията му; напрегнат, защото е готов да спука цирея на съвестта си. Той с учудване и ирония установява, че е привлечен от Луиса Рей, и горчиво съжалява, че се срещат при тези обстоятелства. Границата между жената и репортера постоянно се размива.

— Хайде да сменим темата — предлага Сакс. — Колата ти, твоят — той имитира холивудски немски акцент — фолксваген… Как се казва?

— Откъде знаеш, че колата ми има име?

— Всички собственици на „Фолксваген Бийтъл“ кръщават колите си. Моля те, само не ми казвай, че името й е Джон, Пол, Джордж или Ринго.

„Боже, Луиса Рей, колко си хубава.“

Луиса отвръща:

— Ще ми се смееш.

— Не.

— Да.

— Аз, Айзък Каспар Сакс, тържествено обещавам да не се смея.

— С това второ име „Каспар“ по-добре недей. Казва се Гарсия.

И двамата се кикотят безшумно, докато накрая избухват в звучен смях. „Може би и тя ме харесва, може би не седи с мен само заради работата.“

Луиса ловко овладява смеха си.

— Толкова ли струват обещанията ти?

Сакс прави физиономия на разкаяние и избърсва очите си.

— Обикновено струват повече. Не знам защо ми е толкова смешно, все пак „Гарсия“… — той избухва в кикот. — Не е чак такова смешно име. Някога излизах с едно момиче, което беше кръстило колата си Росинант, за бога.

— Един бивш приятел, откачен битник от Бъркли, я кръсти така. На Джери Гарсия, сещаш се, от „Грейтфул Дед“. Заряза я пред общежитието ми, когато двигателят започна да бълва дим изпод капака, горе-долу по същото време заряза и мен заради една мажоретка. Сладникаво, но е самата истина.

— Как не си ударила клечка кибрит на фолксвагена?

— Гарсия не е виновен, че бившият му собственик е лъжлив производител на сперма.

— Този тип трябва да е бил луд — Сакс не е имал намерение да казва това, но не се срамува, че го е направил.

Луиса Рей кимва в знак на благосклонна признателност.

— Както и да е, името „Гарсия“ му отива. Вечно е разстроен, сменя скоростта както му дойде, разпада се, багажникът не се заключва, резервоарът тече, но все не предава Богу дух.

„Покани я да дойде пак — мисли си Сакс. — Не ставай глупак, не сте деца.“

Те гледат как вълните се разбиват в брега, озарен от лунната светлина.

„Кажи го“.

— Онзи ден — гласът му заглъхва до шепот и той усеща как му прилошава — ти търсеше нещо в кабинета на Сиксмит.

Сякаш сенките наоколо наострят уши.

— Нали?

Луиса също се оглежда дали някой не ги подслушва и съвсем тихо казва:

— Доколкото разбирам, д-р Сиксмит е написал един доклад.

— Руфъс трябваше да работи в тясно сътрудничество с екипа, който проектира и построи онова нещо. Иначе казано, с мен.

— Тогава сигурно знаеш до какви изводи е стигнал. За реактора „ХИДРА“.

— Всички знаем! Джесъпс, Моузес, Кийн… всички знаят.

— За съществен недостатък в дизайна?

Сакс потреперва.

— Да.

„Нищо не се е променило освен… всичко.“

— Колко сериозна може да бъде една евентуална авария?

— Ако д-р Сиксмит е прав, ще бъде много, много сериозна.

— Защо „Суонеке 2“ не се изключи, за да бъде извършена проверка?

— Заради пари, власт, обичайните заподозрени.

— Ти приемаш ли откритията на Сиксмит?

„Внимавай.“

— Приемам, че съществува значителен теоретичен риск.

— Оказван ли ви е натиск да запазите своите съмнения за себе си?

— На всеки учен поотделно. Всички учени се съгласиха. С изключение на Сиксмит.

— От кого, Айзък? От Алберто Грималди? От самия връх ли идва натискът?

Кораловите храсти хвърлят сенки на сребристата поляна.

— Луиса, какво ще направиш, ако в ръцете ти случайно попадне екземпляр от доклада?

— Час по-скоро ще го публикувам.

— Наясно ли си…

„Не мога да го изрека.“

— Дали съм наясно, че хората от горните ешелони на властта биха предпочели да ме видят мъртва, отколкото да допуснат „ХИДРА“ да бъде дискредитирана? В момента само с това съм наясно.

— Не мога нищо да обещая.

„Боже, колко безхарактерно.“

— Станах учен, защото… То е като да добиваш злато в кална река. Златото е истината. Аз… Не знам какво искам да направя…

— Журналистите копаят в също толкова кални реки.

Луната сияе над водата.

— Направи това — казва накрая Луиса, — което не можеш да не направиш.

32

Във ветровитото ранно утро Луиса Рей гледа как играчите на голф прекосяват свежата зеленина на игрището и се пита дали предишната вечер не е трябвало да покани Айзък Сакс в стаята си. Двамата имат уговорка да се срещнат на закуска.

Хрумва й, че може би е трябвало да се обади на Хавиер. „Не си му майка, не си му настойник, само съседка.“ Това не й се струва убедително, но тъй както не е могла да подмине момчето, което е заварила да плаче до шахтата за боклук, тъй както се е почувствала длъжна да отиде при пазача, да поиска от него ключовете и да изрови от контейнера за смет любимите на Хавиер класьори с марки, сега тя не знае как да се откъсне от него. Той си няма никого освен нея, а единайсетгодишните не разбират от уместност и приличие. „А ти кого другиго си имаш?“

— Изглеждате така, сякаш сте понесли целия свят на плещите си — казва Джо Нейпиър.

— Джо. Седнете.

— Дано не възразявате. Нося ви лоша новина. Айзък Сакс помоли да ви предам искрените му извинения, но не може да дойде на срещата с вас.

— Така ли?

— Тази сутрин Алберто Грималди отпътува за централата ни на Тримилния остров да посрещне група германци. Сидни Джесъпс трябваше да замине с него като техническо лице, но бащата на Сид получи инфаркт и се наложи Айзък да го замести.

— А-ха. Тръгна ли вече?

— Боя се, че да. Сега е — Нейпиър поглежда часовника си — над Скалистите планини в Колорадо. Няма да се учудя, ако още се бори с махмурлука.

„Не допускай разочарованието ти да проличи.“

— Кога трябва да се върне?

— Утре сутринта.

— А-ха.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите.“

— Аз съм два пъти по-възрастен и три пъти по-грозен от Айзък, но Фей ме помоли да ви разведа из комплекса. Насрочила е няколко интервюта с хора, които според нея могат да представляват интерес за вас.

— Джо, много мило от ваша страна, че всички ми отделяте толкова много от времето си през уикенда — казва Луиса.

„Знаете ли, че Сакс беше на крачка от предателство? Откъде? Освен ако Сакс не е подставено лице? Не мога да го проумея.“

— Аз съм самотен стар човек с твърде много свободно време.

33

— Значи наричате отдел „Изследвания и развитие“ Кокошарника, защото там мътят гениите? — пита през смях Луиса два часа по-късно и си записва в бележника, докато Джо Нейпиър отваря пред нея вратата на контролната зала. — А как наричате сградата на реактора?

Един техник, който дъвче дъвка, се обажда:

— Дом на смелите.

Физиономията на Джо сякаш казва: „Много смешно“.

— Това определено не е за публикуване.

— Джо каза ли ви как наричаме крилото на охраната? — усмихва се техникът.

Луиса поклаща глава.

— Планетата на маймуните — той се обръща към Нейпиър. — Запознай ни с гостенката си, Джо.

— Карло Бьон, Луиса Рей. Луиса е репортер, Карло е главен техник. Ако се задържите по-дълго тук, ще научите, че той има и много други имена.

— Ще ви разведа наоколо, ако Джо ви отстъпи за пет минути.

Нейпиър гледа как Луиса и Бьон обикалят из осветеното с флуоресцентни лампи помещение, пълно с различни пултове и уреди. Навсякъде служители преглеждат разпечатки, взират се в циферблати, отмятат нещо в разни списъци. Бьон флиртува с нея, улавя погледа на Нейпиър и когато Луиса не гледа, изобразява с ръце гърди като пъпеши, а Нейпиър сдържано клати глава. „Мили щеше да се засуети около теб — мисли си той. — Щеше да те покани на вечеря, да те нахрани до пръсване и да те разпита за всичко, за което ти се говори.“ Спомня си Луиса като будно шестгодишно дете. „Трябва да е било преди двайсет години, когато те видях на последното събиране на 10-и полицейски участък. От всички професии, които това приказливо момиченце можеше да избере, от всички репортери, които можеха да надушат дирята, водеща до смъртта на Сиксмит, защо точно дъщерята на Лестър Рей? Защо малко преди да се пенсионирам? Кой си прави с мен тази отвратителна шега? Градът?“

На Нейпиър му се плаче.

34

Фей Ли бързо и ловко претърсва стаята на Луиса Рей, докато слънцето отвън залязва. Тя надзърта в тоалетното казанче, оглежда за разрези долната част на дюшека, проверява ъглите на килимите, минибара, гардероба. Оригиналът може да е бил ксерокопиран и смален до една четвърт. Послушната служителка на рецепцията е съобщила на Ли, че Сакс и Луиса са разговаряли до малките часове на нощта. Сакс е премахнат още тази сутрин, но той не е идиот, може да е оставил някъде доклада. Ли развинтва долния край на телефонната слушалка и намира вътре любимия тип предавател на Нейпиър, маскиран като резистор. Претърсва всяко кътче на пътната чанта на Луиса, но не намира никакви печатни материали, с изключение на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“. Прелиства репортерския бележник на бюрото, но записките със загадъчни съкращения не разкриват кой знае каква информация.

Фей Ли се чуди дали не си губи времето. „Как ще си губиш времето? Петролната компания «Мексон Ойл» вдигнаха офертата си за доклада на Сиксмит на сто хиляди долара. А щом са готови да предложат сто хиляди, ще са готови да предложат и милион. За дискредитирането на цяла ядрена енергийна програма и погребването й в млада възраст един милион е нищо. Така че продължавай да търсиш.“

Телефонът иззвънява четири пъти: предупреждение, че Луиса Рей е във фоайето и чака асансьора. Ли се уверява, че всичко е на мястото си, излиза и тръгва надолу по стълбите. След десет минути звъни на Луиса от рецепцията:

— Здравей, Луиса, обажда се Фей. Отдавна ли се прибра?

— Тъкмо успях да си взема душ.

— Надявам се, че следобедът е минал успешно.

— Много успешно. Имам достатъчно материал за две-три статии.

— Чудесно. Виж, ако нямаш други планове, какво ще кажеш за вечеря в голф клуба? Омарите на Суонеке са най-добрите и на този, и на онзи бряг.

— Доста смело твърдение.

— Не те карам да го приемаш на доверие.

35

На масата се извисява купчина осколки от ракообразни. Луиса и Фей Ли потапят пръсти във вода с аромат на лимон и Ли кимва на сервитьора да отнесе чиниите.

— Каква бъркотия съм направила — Луиса оставя салфетката си. — Никак не ме бива в това, Фей. А ти можеш да отвориш девическо училище за добри обноски в Швейцария.

— Повечето хора в Сийборд Вилидж не ме възприемат по този начин. Някой каза ли ти как ме наричат? Не? Господин Ли.

Луиса не знае какъв отговор се очаква от нея.

— Малко контекст ще ми бъде от полза.

— През първата си работна седмица отивам в столовата и си наливам кафе. Идва един инженер, казва, че има проблем от механично естество и пита дали мога да му помогна. Приятелчетата му се кикотят отстрани. Отговарям: „Съмнявам се“. Той казва: „Разбира се, че можеш да помогнеш“. После иска да смажа болта му и да намаля високото напрежение в гайките му.

— На колко години е бил този инженер? На тринайсет?

— Четирийсетгодишен, женен, с две деца. Приятелчетата му вече се заливат от смях. Какво можеш да направиш? Да подхвърлиш нещо грубо и остроумно и да им покажеш, че си ядосана? Да го зашлевиш и да ти лепнат етикета „истеричка“? А и такива мръсници обичат да ги удрят. Да не правиш нищо? И всеки мъж в комплекса да реши, че може безнаказано да ти говори такива гадости?

— Официално оплакване?

— Нали с това ще покажеш, че жените тичат при висшестоящите всеки път, когато стане напечено?

— Ти какво направи?

— Наредих да го преместят в централата ни в Канзас. Насред пущинака, насред януари. Жал ми е за жена му, но тя си го е избрала. След като случката се разчу, започнаха да ме наричат „господин Ли“. Една истинска жена не би се отнесла така жестоко с горкия мъж, не, една истинска жена би възприела шегата му като комплимент — Фей Ли разглажда гънките на покривката. — Ти сблъскваш ли се с такива гадости в работата?

Луиса се замисля за Нъсбаум и Джейкс.

— Постоянно.

— Може би нашите дъщери ще живеят в свободен свят, но за нас няма шанс. Ние трябва да си помагаме сами, Луиса. Мъжете няма да ни помогнат.

Журналистката усеща промяна в посоката на разговора.

Фей Ли се навежда към нея.

— Надявам се, че ще ме използваш като свой информатор на остров Суонеке.

Луиса предпазливо опипва почвата.

— Журналистите имат нужда от информатори, Фей, така че със сигурност ще те имам предвид. Трябва обаче да те предупредя, че „Далекоглед“ не разполага с необходимите средства, за да предлага възнаграждение, каквото може би…

— Мъжете са измислили парите. Жените са измислили взаимната помощ.

„Мъдрец е този — размишлява Луиса, — който може да отличи капаните от възможностите.“

— Не ми е ясно… как редови репортер като мен може да „помогне“ на жена в твоето положение, Фей.

— Не се подценявай. Приятелски настроените журналисти са ценни съюзници. Утрото е по-мъдро от вечерта. Ако в някакъв момент ти се прииска да обсъдиш по-съществени въпроси от това колко порции пържени картофи изяждат годишно инженерите на остров Суонеке — гласът й се снишава до шепот, едва доловим сред дрънченето на прибори, музиката от пианото в бара и смеха от околните маси, — като данните за реактора „ХИДРА“, събрани от д-р Сиксмит — давам ти само пример, — аз ти гарантирам, че ще ти бъда от много по-голяма полза, отколкото си мислиш.

Фей Ли щраква с пръсти и количката с десертите тръгва към масата им.

— Сладоледът с лимон и пъпеш е много нискокалоричен, прочиства небцето, идеален е преди кафето. Довери ми се.

Преобразяването й е толкова съвършено, че Луиса започва да се пита дали наистина преди малко е чула това, което мисли, че е чула.

— Ще ти се доверя.

— Радвам се, че се разбираме.

Луиса се чуди: „До каква степен заблудата е допустима в журналистиката?“. Тя си спомня отговора на баща си един следобед в двора на болницата: „Дали някога съм лъгал, за да напиша материал? Изричал съм по десет опашати лъжи всяка сутрин преди закуска, само и само да се доближа на сантиметър до истината“.

36

Звънът на телефона прекъсва сънищата на Луиса и тя се озовава в осветената от луната стая. Грабва лампата, будилника и накрая слушалката. В първия момент не може да си спомни нито как се казва, нито къде се намира.

— Луиса? — подсказва й глас от черната далечина.

— Да, Луиса Рей.

— Луиса, аз съм, Айзък, Айзък Сакс, обаждам ти се от друг щат.

— Айзък! Къде си? Колко е часът? Защо…

— Шшт, шшт, извинявай, че те събудих, и извинявай, че вчера бях принуден да замина в ранни зори. Слушай, аз съм в Бостън. Тук е седем и половина, в Калифорния скоро ще съмне. Чуваш ли ме още, Луиса? Нали не си затворила?

„Той се страхува.“

— Да, Айзък. Слушам те.

— Преди да тръгна от Суонеке, оставих у Гарсия един подарък за теб, нищо особено, симпатична дреболия — Сакс се опитва да говори с безгрижен тон. — Разбираш ли?

„Мили Боже, какви ги приказва?“

— Чуваш ли ме, Луиса? У Гарсия има подарък за теб.

По-будната част от мозъка й започва да обработва информацията. „Айзък Сакс е оставил доклада на Сиксмит в твоя фолксваген. Ти му спомена, че багажникът не се заключва. Явно смята, че в хотела не е безопасно и че ви подслушват.“

— Много мило от твоя страна, Айзък. Дано не е нещо прекалено скъпо.

— Заслужава си всеки цент. Извинявай, че прекъснах съня ти за разхубавяване.

— Не се тревожи. Не бива да предозирам с него. Желая ти лек полет и до скоро виждане. Може би на вечеря?

— С удоволствие. Е, трябва да се качвам на самолета.

— Лек полет — казва Луиса и затваря.

„Да си тръгна по-късно, сякаш нищо не се е случило? Или веднага да напусна Суонеке?“

37

На четвърт миля от селището Джо Нейпиър също е буден. Прозорецът му огражда в рамка предутринното небе. Половината стая е заета от апаратура за електронно следене. От една тонколона се разнася звук от прекъсната телефонна връзка. Нейпиър превърта назад скърцаща магнетофонна лента. „Преди да тръгна от Суонеке, оставих у Гарсия един подарък за теб, нищо особено, симпатична дреболия… Разбираш ли? Чуваш ли ме, Луиса? У Гарсия има подарък за теб.“

„Гарсия? Гарсия?“

Нейпиър се мръщи на студеното си кафе и отваря папка с надпис „Регистър №2“. Колеги, приятели, контакти… в списъка няма Гарсия. „По-добре да предупредя Бил Смоук да не припарва до Луиса, преди да съм говорил с нея.“ Той натиска копчето на запалката си. „Човек като Бил Смоук е трудно да бъде намерен, камо ли предупреден.“ Нейпиър всмуква в дробовете си лютива глътка дим. Телефонът му звъни: обажда се Бил Смоук.

— Е, кой, мамка му, е този Гарсия?

— Не знам, не фигурира в списъка. Слушай, не искам да ходиш…

— Нейпиър, работата ти е да знаеш, мамка му.

„Значи вече така ми говориш?“

— Виж какво, дръж си…

— Ти виж какво — Бил Смоук затваря.

„Лошо, лошо, много лошо.“ Джо грабва якето си, гаси цигарата, излиза от апартамента и бързо тръгва към хотела на Луиса. Пет минути пеша. Спомня си заплашителния тон на Бил Смоук и хуква да бяга.

38

Докато тъпче вещите си в пътната чанта, Луиса е обзета от натрапчиво усещане за дежа вю. „Робърт Фробишър се изнизва, без да плати, от поредния хотел.“ Тя слиза по стълбите в празното фоайе. Килимът е безшумен като сняг. Радиото в стаята отзад мърмори нежни думи. Луиса се промъква към главния вход с надеждата да си тръгне без обяснения. Вратите се заключват, за да спират достъпа отвън навътре, не отвътре навън, и скоро тя крачи през поляната пред хотела към паркинга. Предутринният океански бриз нашепва неясни обещания. По-навътре в сушата нощното небе се оцветява в тъмнорозово. Никой не се мярка наоколо, но когато наближава колата си, Луиса едва се сдържа да не хукне. „Запази спокойствие, не бързай и ще можеш да кажеш, че отиваш на разходка с колата, за да се полюбуваш на изгрева.“

На пръв поглед багажникът е празен, но килимчето скрива някаква издатина. Под него Луиса намира пакет, увит в черен найлонов чувал за отпадъци. От вътре изважда млечнобяла папка. На слабата светлина прочита надписа отгоре: „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ — НЕРАЗРЕШЕНОТО ПРИТЕЖАНИЕ Е ФЕДЕРАЛНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО СИЛАТА НА ЗАКОНА ЗА ВОЕННИЯ И ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ ОТ 1971“. Към петстотин страници таблици, графични схеми, математически изчисления и доказателства. В душата й се надига и ехти бурен възторг. „Спокойно, това е само краят на началото.“

Погледът на Луиса е привлечен от някакво движение в далечината. Човек. Луиса прикляка зад Гарсия.

— Хей! Луиса! Спри!

„Джо Нейпиър!“ Сякаш попаднала в сън с ключове, ключалки и врати, Луиса прибира млечнобялата папка в черния чувал за отпадъци и я пъхва под седалката до шофьора — Нейпиър вече тича и лъчът от фенерчето му прорязва полумрака. Двигателят надава ленив лъвски рев — фолксвагенът рязко дава на задна. Джо Нейпиър се удря в задницата на колата, крещи и Луиса го вижда как отскача като клоун.

Тя не спира да му се извини.

39

Прашният черен шевролет на Бил Смоук спира рязко до контролния пункт на остров Суонеке в началото на моста. На континента отсреща блещука редица от светлинки. Пазачът разпознава колата и веднага застава до прозореца на шофьора.

— Добро утро, господине!

— Изглежда добро. Ти си Рихтер, нали?

— Да, г-н Смоук.

— Предполагам, че Джо Нейпиър току-що ти се е обадил и ти е наредил да не пускаш оранжев фолксваген.

— Точно така, г-н Смоук.

— Дойдох да отменя това нареждане по лично настояване на г-н Грималди. Ще вдигнеш бариерата пред фолксвагена и ще ме пуснеш да мина след него. Ще се обадиш на твоя приятел на отсрещния контролен пункт и ще му предадеш да не пуска никого, докато не види колата ми. Когато пристигне г-н Нейпиър — след около петнайсет минути, — ще му кажеш, че Алберто Грималди е заповядал да си ходи да спи. Разбра ли, Рихтер?

— Разбрах, г-н Смоук.

— Ти се ожени тази пролет, ако добре си спомням, нали?

— Имате отлична памет, господине.

— Така е. Сигурно се надяваш да имаш деца?

— Жена ми е бременна в четвъртия месец, г-н Смоук.

— Един съвет, Рихтер, как да успееш в охранителния бизнес. Искаш ли да чуеш съвета ми, синко?

— Бих искал, господине.

— И най-тъпото куче може да седи и да гледа. Обаче се иска ум, за да разбереш кога да не гледаш. Схвана ли какво ти казах, Рихтер?

— Много добре схванах, г-н Смоук.

— Тогава бъдещето на младото ти семейство е в сигурни ръце, синко.

Смоук дава на заден ход покрай контролния пункт и се снишава на седалката. След шестдесет секунди иззад носа завива пърпорещ фолксваген. Луиса спира, сваля прозореца, появява се Рихтер и Смоук дочува думите „семеен проблем“. Рихтер й желае приятно пътуване и бариерата се вдига.

Бил Смоук превключва на първа скорост, после на втора. Когато шевролетът наближава моста, звукът на гумите върху пътната настилка се променя. Трета, четвърта, настъпва педала. Очуканите задни фарове на бийтъла се приближават — петдесет метра, трийсет метра, десет… Смоук не е включил своите фарове. Той кривва в празното насрещно платно, минава на пета предавка и се изравнява с фолксвагена. Усмихва се. „Тя си мисли, че съм Джо Нейпиър.“ Рязко завърта волана и се разнася метално свистене — бийтълът е притиснат между колата му и парапета на моста, докато парапетът се измъква от бетона и фолксвагенът полита във въздуха.

Смоукс удря спирачките. Излиза на хладния въздух и вдишва миризмата на изгоряла гума. По-назад, двайсет или трийсет метра по-надолу, предницата на фолксвагена потъва под начупените криви на разпенените малки вълни в бездънното море. „Ако гръбнакът й не е счупен, до три минути трябва да се е удавила.“ Бил Смоук оглежда пораженията по каросерията на колата си и усеща как ентусиазмът му спада. „При анонимните, безлики убийства — заключава той — липсва тръпката от човешкия контакт.“

Американското слънце, усилено до дупка, тръби началото на нова зора.