Облакът атлас

40

Черното море нахлува с бучене. Студените вълни зашеметяват и съживяват сетивата на Луиса. Задницата на фолксвагена й се е врязала във водата под 45° и седалката е предпазила гръбнака й, но сега колата се обръща с покрива надолу. Луиса увисва на предпазния си колан на сантиметри от предното стъкло. Морската вода притиска главата й. „Излизай или ще умреш тук.“ Луиса се паникьосва, поема голяма глътка вода в дробовете си, с мъка се добира до въздушен джоб и кашля. „Разкопчай този колан.“ Тя се извърта, прегъва се надве и стига до закопчалката на колана. „Натисни бутона.“ Не щраква. „Тежестта ти му пречи да се освободи.“ Колата прави полусалто, потъва по-надълбоко и огромен въздушен мехур с формата на калмар полита с драматичен звук нагоре. Дрехите на Луиса са издути, тежки и лепнат за тялото й. Луиса паникьосана блъсва бутона и коланът се освобождава. „Още въздух.“ Тя намира въздушен джоб, заседнал под стъклото, зад което чернее вода. Натискът на морето затръшва вратата. „Отвори прозореца.“ Той се смъква до половината и заяжда — там, където винаги заяжда. Луиса се извърта и промушва през процепа главата, раменете и тялото си. В главата й изникват три думи.

„Докладът на Сиксмит!“

Тя се вмъква обратно в потъващата кола. „Нищичко не виждам. Найлонов чувал. Пъхнат под седалката.“ Намърдва се в тясното пространство… „Тук е.“ Дърпа, както се дърпа чувал с камъни. Измъква се с краката напред през процепа на прозореца, но докладът е прекалено обемист. Потъващата кола тегли Луиса надолу. Дробовете вече я болят. Прогизналите листове хартия тежат четворно повече. Найлоновият чувал минава през прозореца, но докато рита и го дърпа, Луиса усеща как пакетът олеква. Стотици страници се изплъзват от млечнобялата папка и с въртеливо движение поемат накъдето ги носи морето, завъртат се около нея като игралните карти в „Алиса“. Тя с ритане се освобождава от обувките си. Дробовете й пищят, ругаят, молят се. Всеки удар на пулса кънти мощно в ушите й. „Накъде е нагоре?“ Водата е прекалено мътна, за да се разбере. „Нагоре е надалеч от колата.“ Дробовете й всеки момент ще откажат. „Къде е колата?“ Луиса осъзнава, че е платила за доклада на Сиксмит с живота си.

41

Айзък Сакс поглежда надолу към ослепителното утро на Нова Англия: лабиринти от предградия с къщички с цвят на слонова кост и гладки като коприна поляни с тюркоазносини плувни басейни. Той усеща хладния допир на прозореца на самолета до бузата си. Точно шест стъпки под седалката му в багажното отделение има куфар с С-4, достатъчен да превърне самолета в метеор. „Е — мисли Сакс, — ти послуша съвестта си. — Докладът на Сиксмит е у Луиса Рей.“ Той се мъчи да си представи колкото може повече подробности от лицето й. „Какво изпитваш — съмнения? Облекчение? Страх? Удовлетворение?“

„Имам предчувствие, че никога вече няма да я видя.“

Алберто Грималди — човекът, когото е предал, се смее на нещо, казано от негов подчинен. Стюардесата минава с поднос подрънкващи питиета. Сакс заравя поглед в бележника си, където записва следните изречения:

Детонаторът се задейства. С-4 се възпламенява. Самолетът изчезва в огнено кълбо. Метал, пластмаса, кабели, пътници, техните кости, дрехи, бележници и мозъци — всичко се слива в едно и се изгубва в пламъци с температура над 1200°. Несъздадените и мъртвите съществуват единствено в нашето действително и мнимо минало. Сега ще започне разделянето на двете.

42

— Бети и Франк имат нужда да закрепят финансовото си положение — казва Лойд Хукс на слушателите си по време на закуската в хотел „Суонеке“.

Кръг от неофити и аколити с напрегнато внимание слушат президентския енергиен гуру.

— Тогава решават Бети да припечели малко пари като проститутка. Идва нощта, Франк закарва Бети на улицата с бардаците да се пробва в новия си занаят. „Хей, Франк — казва Бети, вече с единия крак на тротоара, — по колко да искам?“ Франк пресмята и й отвръща: „По сто долара за цялата работа“. Бети слиза и Франк паркира в закътана уличка. Много скоро се появява един тип с разбит стар крайслер и заговаря Бети: „Колко искаш за цялата нощ, захарче?“. Бети отвръща: „Сто долара“. Мъжът казва: „Имам само трийсет. Какво ще получа за трийсет?“. Бети тича при Франк да го пита. Франк отсича: „Кажи му, че за трийсет долара ще получи лъскане на бастуна“. Бети се връща при онзи тип…

Лойд Хукс забелязва в дъното на помещението Бил Смоук. Смоук вдига един, два, три пръста, свива трите пръста в юмрук, разгъва юмрука и рязко махва с длан. „Алберто Грималди — мъртъв, Айзък Сакс — мъртъв, Луиса Рей — мъртва.“ Хукс му прави знак с очи, че го е разбрал, и в съзнанието му изплува откъс от древен мит. „Свещената горичка на Диана се пазела от воин жрец, който живеел в разкош, но за да получи тази длъжност, трябвало да убие предшественика си. Когато спял, го правел с риск за живота си. Грималди, ти спа твърде дълго.“

— И така, връща се Бети при онзи тип и му казва, че за трийсет ще му лъсне бастуна — или това, или нищо. Той отвръща: „Добре, захарче, скачай в колата, ще ми лъснеш бастуна. Има ли наблизо закътана уличка?“. Бети му казва да свие зад ъгъла в уличката, където е Франк, мъжът разкопчава панталона си и изважда някакъв… нали разбирате, гаргантюански инструмент. „Изчакай така! — възкликва Бети. — Ей сега се връщам.“ Изскача от колата му и чука по прозореца на Франк. Франк спуска стъклото. „Сега какво има?“ — Хукс прави пауза за по-голяма тежест. — Бети казва: „Франк, хей, Франк, дай назаем на човека седемдесет долара!“

Мъжете, на които предстои да станат членове на управителния съвет, започват да се кискат като хиени. „Който е казал, че щастие с пари не се купува, явно ги е нямал.“

43

Хестър ван Зант гледа през бинокъла гмуркащите се водолази. Босо момиче с пончо и с недоволен вид се приближава с бавна крачка и потупва кучето на Ван Зант.

— Намериха ли колата, Хестър? Това място е доста дълбоко. Затова е много добро за ловене на риба.

— Трудно се вижда на такова разстояние.

— Ама че ирония, да се удавиш във водата, която замърсяваш. Пазачът май си падна по мен. Каза ми, че била жена, карала пияна към четири сутринта.

— Мостът Суонеке попада в същата специална зона за сигурност като острова. „Сийборд“ могат да кажат каквото си поискат. Никой няма да проверява твърденията им.

Момичето се прозява.

— Мислиш ли, че се е удавила в колата, жената де? Или се е измъкнала и се е удавила по-късно?

— Не може да се каже.

— Ако е била толкова пияна, че е изхвърчала с колата през парапета, не може да е стигнала до брега.

— Кой знае?

— Гаден начин да умреш.

Момичето се прозява и отминава. Хестър бавно тръгва към фургона си. Милтън индианецът седи на стълбите и пие мляко от картонена кутия. Избърсва уста и казва:

— Жената чудо се събуди.

Хестър го заобикаля и пита жената на дивана как се чувства.

— За щастие, жива — отговаря Луиса Рей, — преяла с кифлички и по-суха. Благодаря, че ми зае дрехите си.

— За щастие носим един и същ размер. Водолазите търсят колата ти.

— Не колата ми, а доклада на Сиксмит. И тялото ми като бонус.

Милтън заключва вратата.

— Значи си изхвърчала през парапета, паднала си в морето, измъкнала си се от потъващата кола и си плувала триста метра до брега, и единствените ти наранявания са леки охлузвания.

— Много боли, особено като си помисля за застрахователния иск.

Хестър сяда.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка?

— Ами първо трябва да се прибера и да си взема някои неща. После ще отида при майка си в Юингсвил Хил. После… се връщам в изходно положение. Без доклада не мога да привлека вниманието нито на полицията, нито на редактора си върху събитията на Суонеке.

— При майка ти безопасно ли е?

— Докато в „Сийборд“ ме смятат за мъртва, Джо Нейпиър няма да ме търси. Когато разберат, че съм жива… — Луиса свива рамене; събитията от последните шест часа са я направили фаталистка. — Може би не е съвсем безопасно. Рискът е приемлив. Не изпадам в такива ситуации толкова често, за да съм специалист.

Милтън пъха палци в джобовете.

— Аз ще те закарам до Буенас Йербас. Дай ми само минутка, ще се обадя на един приятел да ми докара пикапа си.

— Свестен човек — казва Луиса, след като той излиза.

— На Милтън бих поверила живота си — отговаря Хестър.

44

Милтън влиза в оплютия от мухи смесен магазин, който обслужва къмпинга, паркинга с караваните, посетителите на плажа, потока от коли към Суонеке и пръснатите наоколо отдалечени къщи. От радиото зад тезгяха се носи песен на „Ийгълс“. Милтън пуска монета от десет цента в телефона, оглежда се да види дали стените нямат уши и набира наизустен номер. От охладителните кули на Суонеке като духове от бутилка изскачат кълбета водна пара. Редици електрически стълбове маршируват на север към Буенас Йербас и на юг към Лос Анджелис. „Странно — размишлява Милтън. — Власт, време, гравитация, любов. Ония сили, които наистина не можеш пребори, са все невидими.“ Отсреща някой вдига телефона.

— Да?

— Ало, Нейпиър? Аз съм. Слушай, за онази жена на име Луиса Рей. Ами ако предположим, че не е? Ако още се разхожда, яде сладолед и плаща сметки за тока? Дали си готов да платиш, за да разбереш къде е? Така ли? Колко? Не, ти кажи цена. Добре, удвои я… Не? Драго ми беше да си поговорим, Нейпиър, трябва да вървя и… — Милтън се подсмихва. — На същата сметка до един работен ден, ако обичаш. Точно така. Какво? Не, никой друг не я е виждал, само лудата Ван Зант. Не. Спомена за него, само че той е на дъното на големия син океан. Съвсем сигурно. Храна за рибите. Разбира се, че не, моите сведения са само за твоите уши… Аха, ще я закарам в апартамента й, после тя отива при майка си… Добре, ще го удължа до един час. На същата сметка, както винаги. До един работен ден.

45

Луиса отваря входната врата и я връхлитат шумът от неделния мач и мирис на пуканки.

— Кога съм ти разрешавала да пържиш олио? — провиква се тя към Хавиер. — Защо всички щори са спуснати?

Хавиер се втурва усмихнат по коридора.

— Здрасти, Луиса! Чичо ти Джо направи пуканките. Гледаме „Джайънтс“ срещу „Доджърс“. Защо си облечена като стара жена?

Луиса чувства как й прилошава.

— Ела тук. Къде е той?

Хавиер се подсмихва.

— На дивана ти! Какво има?

— Ела тук! Майка ти те вика.

— Тя работи извънредно в хотела.

— Луиса, не бях аз, там, на моста, не бях аз! — Джо Нейпиър изниква зад него с разперени ръце, сякаш успокоява подплашено животно. — Чуй ме…

Гласът на Луиса започва да трепери:

— Хави! Излез! Зад мен!

Нейпиър повишава тон:

— Изслушай ме…

„Да, аз разговарям със своя убиец.“

— Защо въобще трябва да те слушам, по дяволите?

— Аз съм единственият човек в „Сийборд“, който не иска смъртта ти! — спокойствието на Нейпиър го напуска. — На паркинга исках само да те предупредя! Помисли малко! Ако аз бях убиецът, щяхме ли сега изобщо да разговаряме? И то пред свидетели? Не излизай, за бога! Опасно е! Апартаментът ти може още да е под наблюдение. Затова съм пуснал щорите.

Хавиер гледа смаян. Луиса прегръща момчето, но не знае накъде е по-безопасно да се обърне.

— Какво търсиш тук?

Нейпиър отново се успокоява, но изглежда уморен и измъчен.

— Познавах баща ти, когато беше полицай. Денят на победата на пристанището Силваплана. Влез, Луиса. Седни.

46

Джо Нейпиър е предвидил, че съседското момче ще забави Луиса достатъчно, за да я накара да го изслуша. Не се гордее с това, че планът му е успял. Като човек, който повече наблюдава, отколкото говори, Нейпиър грижливо формулира изреченията си:

— През 1945 аз бях ченге с шестгодишен стаж в полицейския участък на Спиноза. Без награди, без черни точки. Обикновено ченге, не си пъхах носа, където не ми е работа, излизах с обикновено момиче, машинописка. На петнайсети август по радиото казаха, че японците са се предали, и Буенас Йербас стана един голям дансинг. Лееше се пиене, хвърчаха коли, гърмяха фойерверки, хората излизаха в почивка, даже шефовете им да не ги пускаха. Някъде към девет часа на нас с партньора ми ни се обадиха за избягал след катастрофа шофьор в корейския квартал. Обикновено не се занимавахме с тази част на града, но жертвата беше бяло хлапе и щяха да се появят роднини и въпроси. Бяхме на път за там, когато получихме сигнал Код 8 от баща ти — викаше всички налични коли на пристанището Силваплана. Имаше обаче неписано правило: който иска да напредне в службата, да не души около тази част на доковете. Там бяха складовете на мафията под чадъра на градската управа. На всичкото отгоре Лестър Рей — Нейпиър решава да не смекчава думите си — беше известен като праведното ченге от 10-и участък, същински трън в задника. Само че двама полицаи бяха убити, а тогава играта става друга. Можеше някой приятел да лежи в локва кръв на асфалта. Затова дадохме газ и стигнахме на пристанището малко след друга кола от Спиноза — Брозман и Харкинс. Отначало не видяхме нищо. Нямаше ни Лестър Рей, ни патрулка. Светлините на доковете бяха угасени. Подкарахме колата между две стени от товарни контейнери, свихме в един двор, където някакви хора товареха военен камион. Помислих си, че сме попаднали в друга част на доковете, когато забелязах с каква бързина, колко усърдно работят. Неясно защо, след като цял народ празнуваше. После ни връхлетя порой от куршуми и всичко ни стана ясно. Брозман и Харкинс спряха първата вълна — засвистяха спирачки, из въздуха полетяха стъкла, колата ни се блъсна в тяхната, аз и партньорът ми се изтърколихме от нея и се скрихме зад купчина метални тръби. Клаксонът на Брозман пищеше, не спираше, а те не излизаха. Още куршуми се посипаха отгоре ни и аз направо се насрах — бях станал ченге, за да избегна военните действия. Партньорът ми почна да стреля. Аз последвах примера му, но шансовете ни да улучим нещо бяха почти нулеви. Да ти кажа честно, зарадвах се, като тръгна камионът. Какъвто бях глупак, рано изскочих от скривалището си — исках да видя регистрационния номер — езикът на Нейпиър започва да го боли. — Тогава стана всичко. От другия край на двора насреща ми с викове се втурна някакъв човек. Стрелях по него. Не улучих — най-щастливият пропуск в живота ми, а и в твоя, Луиса, защото ако бях застрелял баща ти, сега нямаше да те има. Лестър Рей тичаше и сочеше зад гърба ми, после ритна нещо изхвърлено от каросерията на камиона, което се търкаляше към мен. Изведнъж почувствах как ме обгаря ослепителна светлина, как шумът пронизва главата ми и в задника ми се забива болезнена игла. Останах да лежа там, където паднах, докато санитарите не ме пренесоха в кола на бърза помощ.

Луиса все така не казва нищо.

— Извадих късмет. Осколка от граната беше пронизала двете половини на задника ми. Всичко друго ми беше наред. Лекарят каза, че за пръв път вижда една осколка да прави четири дупки. Татко ти, както знаеш, не се отърва толкова леко. Лестър беше надупчен като швейцарско сирене. Оперираха го ден преди да изляза от болницата, не успяха да спасят окото му. Той обаче не се самосъжаляваше, аз само му стиснах ръката и тръгнах, не знаех какво да му кажа. Най-унизителното нещо, което можеш да причиниш на някого, е да му спасиш живота. И Лестър го знаеше. Но не минава и ден, може би и час, без да си помисля за него. Всеки път, когато седна.

Известно време Луиса мълчи.

— Защо не ми каза това на остров Суонеке?

Нейпиър се почесва по ухото.

— Страхувах се, че ще го използваш, за да изцедиш от мен информация…

— За това какво е станало с Руфъс Сиксмит?

Нейпиър не казва „да“, не казва и „не“.

— Знам как работят репортерите.

— Точно ти ли ще критикуваш моя морал?

„Тя говори по принцип — не може да знае за станалото в къщата на Марго Роукър.“

— Ако продължаваш да търсиш доклада на Руфъс Сиксмит — Нейпиър се колебае дали да изрече това пред момчето, — ще те убият, чисто и просто. Не аз! Но някой ще го направи. Моля те. Веднага напусни града. Зарежи стария си живот и работа и замини.

— Алберто Грималди те е пратил да ми го кажеш, нали?

— Никой не знае, че съм тук — слава богу, иначе и аз загазвам заедно с теб.

— Имам един въпрос.

— Искаш да ме питаш дали… — Нейпиър съжалява, че момчето не е някъде другаде. — … Дали „съдбата“ на Сиксмит е мое дело? Отговорът е „не“. Такъв тип… работа не е по моята част. Не казвам, че съм невинен. Но аз съм виновен само в това, че съм си затворил очите. Момчето за всичко на Грималди уби Сиксмит и те бутна от моста снощи. Човек на име Бил Смоук — едно от многото му имена, предполагам. Не мога да те накарам да ми вярваш, мога само да се надявам на това.

— Откъде разбра, че съм жива?

— Празна надежда. Виж, животът е по-ценен от една проклета сензационна новина. Моля те — за последен път и наистина ще е последен, — зарежи тази история. Сега аз трябва да тръгвам, моля се на Бога и ти да направиш същото — Нейпиър става. — Още нещо. Можеш ли да си служиш с оръжие?

— Имам алергия към оръжия.

— В какъв смисъл?

— От оръжия ми се повдига. Буквално.

— Всеки трябва да умее да борави с оръжие.

— Да, затова моргите са препълнени с такива, които умеят. Бил Смоук няма любезно да ме изчака да извадя пистолета от чантата си, нали? Единственият ми начин да се измъкна е да събера доказателства и да раздухам цялата афера така, че след това вече ще е безсмислено да ме убиват.

— Подценяваш дребнавата слабост на човека към отмъщение.

— Защо се тревожиш толкова за мен? Вече плати дълга си към баща ми. Сега съвестта ти е чиста.

Нейпиър мрачно въздиша и разбира, че нищо повече не може да направи.

— Беше ми приятно да гледаме мача, Хави.

— Ти си лъжец — отговаря момчето.

— Излъгах, да, но това не ме прави лъжец. Да лъжеш е лошо, но когато светът се завърти на обратно, малкото лошо може да стане голямо добро.

— В това няма смисъл.

— Напълно прав си, няма, но все пак е вярно.

Джо Нейпиър сам си отключва вратата.

Хавиер е сърдит и на Луиса.

— И ти ми се караш, че рискувам живота си, като прескачам от един балкон на друг?

47

Стъпките на Луиса и Хавиер отекват на стълбището. Момчето наднича през парапета. Надолу етажите се смаляват като извивките на раковина. Духа вятър, от който му се завива свят, не му достига въздух и му прималява. Същото е и като погледне нагоре.

— Ако можеше да надникнеш в бъдещето — пита той, — щеше ли да го направиш?

Луиса нарамва чантата си.

— Зависи дали бих могла да го променя или не.

— Представи си, че можеш. Да кажем, виждаш, че на втория етаж ще ни отвлекат комунистически шпиони, затова слизаш с асансьора на партера.

— Ами ако шпионите извикат асансьора и решат да отвлекат когото намерят вътре? Ако опитвайки се да промениш бъдещето, всъщност предизвикваш събитията в него?

— Ако наистина можеш да виждаш в бъдещето, както виждаш края на 16 улица от покрива на магазин „Килрой“, значи то е вече там. Щом е вече там, значи нищо не можеш да промениш.

— Да, но това, което се намира в края на 16 улица, не е резултат от нещо направено от теб. То е относително трайно установено от проектанти, архитекти, дизайнери, освен ако някой не взриви сграда или нещо такова. Онова, което ще стане след минута, е резултат от нещата, направени от теб.

— Тогава какъв е отговорът? Можеш ли да промениш бъдещето или не?

„Може би отговорът не е функция на метафизиката, а просто на властта.“

— Това е голямо неизвестно, Хави.

Те слизат на партера. Минават покрай телевизора на Малкълм, на който се мяркат роботизираните бицепси на „Човек за шест милиона долара“.

— Довиждане, Луиса.

— Не напускам града завинаги, Хави.

По инициатива на момчето двамата се ръкуват. Този жест изненадва Луиса: струва й се официален, окончателен и интимен.

48

Старинният сребърен часовник в дома на Джудит Рей в Юингсвил удря един часа на обяд. Бил Смоук разговаря с жената на един финансист.

— Тази къща винаги събужда в мен демона на завистта — доверява му петдесетгодишната отрупана с бижута жена, — тя е копие на творба на Франк Лойд Райт. Оригиналът се намира в покрайнините на Салем, струва ми се.

Жената стои прекалено близо до него. „Ти приличаш на шибана вещица от покрайнините на Салем, която се е развихрила в «Тифани»“ — мисли си Бил Смоук и казва:

— Ама наистина ли?

Прислужниците латиноамериканки, осигурени от фирмата за кетъринг, обикалят с подноси с храна сред гостите, които до един са бели. Върху ленените салфетки, сгънати във формата на лебеди, стоят табелки с имената на поканените.

— Онзи дъб с побелели листа на поляната отпред сигурно е тук още от построяването на испанските мисии — казва жената на финансиста, — не мислите ли?

— Несъмнено. Дъбовете живеят шестстотин години. Двеста години растат, двеста години живеят, двеста години умират.

Бил Смоук вижда как Луиса влиза в разкошната стая и вторият й баща я целува по двете бузи. „Какво искам от теб, Луиса Рей?“ Една гостенка на същата възраст като нея я прегръща.

— Луиса! Не сме се виждали от три-четири години! — при по-внимателно вглеждане очарователната гостенка е недоброжелателна и натрапчиво любопитна. — Вярно ли е, че още не си омъжена?

— Категорично не съм — бодро отвръща Луиса. — А ти?

Смоук забелязва, че тя усеща погледа му върху себе си, отново съсредоточава вниманието си върху жената на финансиста и се съгласява, че наистина на шестдесет минути път от тук има секвои, които са били големи дървета още при царуването на Навуходоносор. Джудит Рей стъпва на ниска табуретка, донесена специално за целта, и почуква със сребърна лъжичка по бутилка розово шампанско, докато се увери, че всички я слушат.

— Дами, господа и млади хора — тържествено обявява тя, — казаха ми, че обядът е сервиран! Но преди всички да седнем на масата, бих искала да кажа няколко думи за отличната работа, която свърши Дружеството за борба с рака в Буенас Йербас и за това как то ще използва парите, събрани на нашето благотворително събитие, което вие днес така щедро подкрепихте.

Бил Смоук забавлява две деца, като вади сякаш от въздуха лъскава златна монета. „От теб, Луиса, искам убийство с интимност.“ За миг той се замисля за силите вътре в нас, които не ни принадлежат.

49

Прислужниците са отсервирали след десерта, във въздуха се носи силна миризма на горещо кафе и в трапезарията се възцарява духът на неделната следобедна дрямка. По-възрастните гости са си намерили кътчета, в които да подремнат. Вторият баща на Луиса повежда група свои връстници да видят колекцията му от коли от 50-те, съпругите и майките предприемат ловки маневри за измъкване, децата излизат да се боричкат под окъпаните от слънцето дървета и около плувния басейн. Тризнаците Хендерсън са най-активните на масата, където се води разговор с цел сватосване. Всеки от тях е синеок и със златисти коси и Луиса не ги различава.

— Какво щях да направя аз — казва единият, — ако бях президент? Първо, щях да си поставя за цел да спечеля студената война, а не просто да не я загубя.

Друг продължава:

— Аз нямаше да се кланям на арабите, чиито прадеди са паркирали камилите си на късметлийска педя пясък…

— Нито на червените гадове. Аз щях да провъзглася — не ме е страх да го кажа — справедливата корпоративна империя на нашата държава. Защото ако не го направим…

— Японците ще ни изпреварят. Корпорацията е бъдещето. Трябва да оставим бизнеса да управлява страната и да учредим истинска меритокрация.

— Не задавена от социални помощи, от профсъюзи, от „положителна дискриминация“ за инвалиди, травестити, цветнокожи, бездомни, арахнофоби…

— Меритокрация на ума. Култура, която не се срамува да признае, че богатството привлича властта…

— И че трупащите богатства — ние — биваме възнаградени. Когато даден човек се стреми към власт, аз задавам прост въпрос: дали той разсъждава като бизнесмен?

Луиса свива салфетката си на стегната топка.

— Аз задавам три прости въпроса. Откъде се сдобива с тази власт? Как я използва? И как тя може да се отнеме от кучия син?

50

Джудит Рей заварва Луиса да гледа следобеден новинарски репортаж в кабинета на съпруга й.

— Чух Антон Хендерсън да казва „мъжкарана“ и ако не е по твой адрес, сладкишче, не знам… Не е забавно! Твоите… бунтарски изблици стават все по-ужасни. Оплакваш се, че си самотна, затова аз те запознавам с приятни млади хора, а ти се правиш пред тях на „мъжкарана“ и се ежиш като в „Далекоглед“.

— Кога си ме чувала да се оплаквам, че съм самотна?

— Момчета като тримата Хендерсън не растат по дърветата, да знаеш.

— Листните въшки растат по дърветата.

На вратата се чука и в стаята наднича Бил Смоук.

— Госпожо Рей? Извинявам се, че нахълтвам така, но скоро трябва да тръгвам. Мога да ви кажа с ръка на сърцето, че днес присъствах на най-приятното, най-добре организираното благотворително събитие, на което някога съм бил.

Джудит Рей докосва с ръка ухото си.

— Много мило от ваша страна, че го казвате…

— Хърман Хауит, младши съдружник в „Мъсгроув Уайланд“, от офиса в Малибу. Нямах възможност да ви се представя преди великолепния обяд — аз заявих участие тази сутрин, в последния момент. Баща ми почина преди десет години — лека му пръст, от рак — и не знам как двамата с майка ми щяхме да се възстановим от загубата без помощта на дружеството. Когато Оли съвсем ненадейно спомена за благотворителния ви обяд, реших да се обадя, за да видя дали не мога да заема мястото на някой отказал се в последния момент.

— Много се радваме, че успяхте, и добре дошли в Буенас Йербас.

„Малко е нисък — преценява го Джудит Рей, — но мускулест, с добра заплата и може би под трийсет и пет, почти колкото Луиса. «Младши съдружник» звучи обещаващо.“

— Надявам се, че другия път ще дойдете с госпожа Хауит.

Бил Смоук — или Херман Хауит — се усмихва сдържано като мишок.

— За съжаление единствената госпожа Хауит е майка ми. Засега.

— Наистина ли? — възкликва Джудит Рей.

Той поглежда Луиса, която не ги слуша.

— Възхитен съм от твърдата принципност, която показа дъщеря ви. Много представители на нашето поколение в днешно време като че ли нямат морални ориентири.

— Напълно съгласна съм с вас. През 60-те покрай сухото изгоря и мокрото. С покойния баща на Луиса се разделихме преди известно време, но винаги сме се старали да възпитаме у дъщеря си съзнание за редно и нередно. Луиса! Ще се откъснеш ли само за момент от телевизора, ако обичаш, скъпа? Хърман ще си помисли… Луиса? Сладкишче, какво има?

Говорителят казва: „Полицията потвърди самоличността на дванайсетте загинали в катастрофата на самолет «Лиър Джет» над планините в Колорадо тази сутрин, сред тях е и президентът на корпорация «Сийборд Пауър» Алберто Грималди, най-скъпо платеният директор в Америка. В предварителното разследване на Федералното управление на гражданската авиация се предполага, че причината е експлозия поради дефект в системата за подаване на гориво. Останките са разпилени на площ от няколко квадратни километра…“

— Луиса, сладкишче? — Джудит Рей коленичи до дъщеря си, която гледа ужасена кадрите с разхвърляните самолетни останки насред царевично поле.

— Колко… ужасно! — Бил Смоук се наслаждава на сложния букет от чувства, чиито съставки дори той, аранжорът, не може да изброи. — Познавахте ли някого от горките жертви, госпожице Рей?

51

Понеделник сутрин. В нюзрума на „Далекоглед“ гъмжи от слухове. Според един списанието е фалирало, според друг собственикът му Кенет П. Огилви ще го продава на търг, банката отпуска нов транш, банката спира кранчето. Луиса не е уведомила колегите си, че само преди двайсет и четири часа е оцеляла при опит за убийство. Не иска да забърква нито майка си, нито Грелш, а и като се изключат охлузванията, всичко й се струва все по-нереално.

Тя изпитва мъчително чувство за лична загуба от смъртта на Айзък Сакс, човек, когото почти не е познавала. Освен това се страхува, но го преодолява, като се съсредоточава върху работата. От баща си е чувала, че военните фотографи говорят за имунитета си срещу страха зад обектива на фотоапарата; тази сутрин думите им придобиват нов смисъл. Луиса набелязва детайлите на заговора в неугледна храстовидна диаграма. „Ако Бил Смоук е разбрал за предателството на Айзък Сакс, това обяснява смъртта му — но кой би искал едновременно с него да убие Алберто Грималди?“ Журналистите започват да се събират в кабинета на Дом Грелш за оперативката в десет часа. Минава десет и петнайсет.

— Грелш не закъсня, когато първата му жена раждаше — отбелязва Нанси О’Хейгън, докато си пили ноктите. — Сигурно Огилви го е качил на инструмент за мъчения.

Роланд Джейкс човърка с молив ушната кал в ухото си.

— Запознах се с барабаниста, с когото са записани хитовете на „Мънкис“. Не спря да говори за тантрически секс — боже опази. Любимата му поза била, ъъъ, „водопроводчик“. Цял ден се ровиш из тръбите, а водата все не идва.

Мълчание.

— Боже, исках само да разведря обстановката.

Грелш пристига.

— Продадоха „Далекоглед“. По-късно през деня ще научим кой ще оцелее след жертвената чистка.

Джери Нъсбаум пъхва палци в колана си.

— Много внезапно.

— Дяволски внезапно. Преговорите започнаха в края на миналата седмица — Грелш едва сдържа яда си. — Тази сутрин сделката беше приключила.

— Сигурно са получили, ъъъ, неустоима оферта — опипва почвата Джейкс.

— За това питай Огилви.

— Кой е купувачът? — обажда се Луиса.

— По-късно през деня ще има изявление за пресата.

— Хайде, Дом — подканва го О’Хейгън.

— Казах, ще направят изявление за пресата по-късно през деня.

Джейкс си свива цигара.

— Явно тайнственият ни купувач, така де, много иска „Далекоглед“, а пък, ъъъ, когато едно нещо работи, не го сменяш.

Нъсбаум подсмърква.

— Кой е казал, че според тайнствения ни купувач нещото работи? Миналата година, когато „Обединени новини“ купиха „Нуво“, уволниха даже миячите на прозорци.

— Значи така — О’Хейгън затваря пудриерата си. — Пак замина круизът ми по Нил. Пак ще карам Коледа в Чикаго със снаха си. С хлапетата й в световната столица на замразеното говеждо. Колко много се променят нещата за един ден.

52

Джо Нейпиър разглежда грижливо съчетаните по цветове картини в приемната на вицепрезидента Уилям Уайли и осъзнава, че вече от месеци е изваден от играта. Преданите хора са изчезнали от полезрението му и властта е изтекла в добре известна посока. „Аз не се противопоставих — мисли си Нейпиър, — остава ми само година и половина.“ Той чува стъпки и усеща, че става течение. „Но да свалиш самолет с дванайсет души на борда не е мярка за сигурност, а масово убийство. Кой е дал нареждането? Бил Смоук за Уайли ли работи? Възможно ли е това да е просто самолетна катастрофа? Стават такива неща. Знам само, че незнанието е опасно.“ Нейпиър се упреква, че предния ден е предупредил Луиса Рей — глупав риск, с който е постигнал едно голямо нищо.

На вратата се появява секретарката на Уилям Уайли.

— Г-н Уайли вече може да ви приеме, г-н Нейпиър.

Нейпиър се учудва, когато в кабинета заварва Фей Ли. Обстановката изисква да си разменят усмивки. Поздравът на Уилям Уайли с „Джо, как си“ е бодър като ръкостискането му.

— Тъжна сутрин, г-н Уайли — отговаря Нейпиър и заема предложеното му място, но отказва цигара. — Още не мога да повярвам, че г-н Грималди го няма.

„Никога не съм те харесвал. Никога не съм разбирал какво кроиш.“

— По-тъжна няма накъде. Ще се намери кой да наследи Алберто, но няма кой да го замени.

Нейпиър си позволява да зададе въпрос привидно в духа на общия разговор:

— Колко ли време ще мине, докато управителният съвет започне да обсъжда новото назначение?

— Срещата ни е този следобед. Алберто не би искал да оставаме без ръководител по-дълго от необходимото. Нали знаеш, че уважението му към теб в личен план беше… ами…

— Дълбоко — намесва се Фей Ли.

„Издигаш се, господин Ли.“

— Именно! Точно така! Дълбоко.

— Г-н Грималди беше прекрасен човек.

— Няма спор, Джо, няма спор — Уайли се обръща към Фей Ли. — Фей, да кажем на Джо за предложението си.

— Като признание за отличната ти работа г-н Уайли предлага да се пенсионираш по-рано. Ще получиш цялото си възнаграждение за осемнайсетте месеца, които остават до изтичането на договора ти, плюс премия, а след това ще започнеш да получаваш индексираната си пенсия.

„Ритник през борда!“ Нейпиър прави изненадана физиономия. „Това е работа на Бил Смоук.“ Изненаданата физиономия подхожда както на предложението за пенсиониране, така и на усещането му за сеизмично изместване на ролята му от доверен човек към излишно бреме.

— Това е… неочаквано.

— Сигурно е така, Джо — съгласява се Уайли, но не казва нищо повече.

Телефонът звъни.

— Не — отговаря той намръщен в слушалката. — Г-н Рейгън ще изчака реда си. Зает съм.

Докато Уайли затвори телефона, Нейпиър вече е решил. „Златна възможност да се оттегля от опръсканата с кръв сцена.“ Той влиза в ролята на стар служител, загубил дар слово от признателност:

— Фей. Г-н Уайли. Не знам как да ви благодаря.

Уилям Уайли поглежда като присмехулен койот.

— Като приемеш?

— Разбира се, че приемам!

Двамата с Фей Ли се разсипват от поздравления.

— Сигурен съм, че разбираш — продължава Уайли, — че в такъв важен отдел като сигурността в момента, в който излезеш от този кабинет, мястото ти веднага ще бъде заето.

„Боже, хора, вие не губите и секунда!“

Фей Ли добавя:

— Ще наредя да ти изпратят личните вещи заедно с документите. Знам, че няма да се обидиш, ако охраната те съпроводи до континента. Трябва да се види, че г-н Уайли спазва протокола.

— Не се обиждам, Фей — усмихва се Нейпиър и я проклина. — Аз съм писал протокола.

„Нейпиър, дръж 38-калибровия си пистолет в кобура на глезена, докато не напуснеш Суонеке, а и дълго след това.“

53

Музиката в магазин „Изгубен акорд“ пропъжда всички мисли за „Далекоглед“, Сиксмит, Сакс и Грималди. Звучи девствено чисто, бистро като река, призрачно, омайващо… Интимно близко. Луиса стои като в транс, сякаш носена от река на времето.

— Тази музика ми е позната — казва тя на продавача в магазина, след като той я пита дали е добре. — Какво е това, по дяволите?

— Извинявам се, специална поръчка е, не е за продан. Всъщност не биваше да я пускам.

— А-ха.

„Всяко нещо по реда си.“

— Аз ви се обадих миналата седмица. Казвам се Рей, Луиса Рей. Обещахте да ми намерите рядък запис на творба на Робърт Фробишър, секстета „Облакът атлас“. Но да оставим това. Трябва ми и тази музика. Трябва ми. Знаете как е. Каква е тя?

Продавачът протяга ръце, сякаш за да му сложат белезници.

— Секстетът „Облакът атлас“ от Робърт Фробишър. Пуснах го, за да се уверя, че плочата не е надраскана. Ох, излъгах. Пуснах го, защото съм роб на любопитството си. Не е Делиус, нали? Не знам защо компаниите не финансират записи на такива съкровища, това е престъпление. Радвам се да ви съобщя, че записът на плочата ви е в идеално състояние.

— Къде съм го чувала?

Младият мъж свива рамене.

— В Северна Америка сигурно се броят на пръсти.

— Но музиката ми е позната. Казвам ви, позната ми е.

54

Когато Луиса се връща в редакцията, Нанси О’Хейгън говори въодушевено по телефона:

— Шърл? Шърл! Нанси е. Слушай, все пак може да прекараме Коледа под сянката на Сфинкса. Новият собственик е „Транс Вижън“ ООД — тя повишава тон: — „Транс Вижън“ ООД… И аз не съм, но… — О’Хейгън добавя по-тихо: — Току-що говорих с Огилви, да, стария шеф, той е в новия управителен съвет. Но слушай сега, аз се обаждам, за да ти кажа, че работата ми е сигурна! — тя развълнувано кимва на Луиса. — Да, почти няма съкратени, затова се обади на Джанин и й кажи, че ще прекара Коледа сама с малките си чудовища Йети.

— Луиса! — вика я Грелш от вратата на кабинета си. — Г-н Огилви те очаква.

К.П. Огилви е заел авторитетния стол на Дом Грелш и е изпъдил редактора на обикновена пластмасова табуретка. На живо собственикът на „Далекоглед“ напомня на Луиса за една стоманена гравюра. Портрет на съдия от Дивия запад.

— Няма как по-любезно да го кажа — започва той, — затова ще говоря направо. Уволнена сте. По нареждане на новия собственик — Огилви млъква.

Луиса вижда как новината рикошира в нея. „Не, не може да се сравни с това да те блъснат от мост в морето по тъмно.“ Грелш не смее да я погледне в очите.

— Имам договор.

— Че кой няма? Уволнена сте!

— Аз ли съм единственият щатен журналист, който е предизвикал неодобрението на новите ви господари?

— Така изглежда — долната челюст на К.П. Огилви трепва.

— Мисля, че е редно да попитам: защо аз?

— Собствениците наемат, уволняват и решават кое е редно. Когато купувач предложи пакет от спасителни мерки като този, който предложиха „Транс Вижън“, човек не тръгва да дотяга с дребни въпросчета.

— „Дребно въпросче“. Може ли да го гравирате върху златния ми часовник?

Дом Грелш се върти на табуретката си.

— Г-н Огилви, мисля, че Луиса има право да получи някакво обяснение.

— Тогава да отиде да пита „Транс Вижън“. Може лицето й да не се вписва във визията им за „Далекоглед“. Твърде радикално. Твърде феминистко. Твърде скучно. Твърде нахално.

„Той се мъчи да ми хвърли прах в очите.“

— Бих искала да попитам „Транс Вижън“ за много неща. Къде е седалището им?

— Някъде на изток. Но не ми се вярва, че някой ще ви приеме.

— Някъде на изток. Кои са новите членове на управителния съвет?

— Вие сте уволнена, не назначена за следовател.

— Само още един въпрос, г-н Огилви. За трите прекрасни години безупречна работа ми дължите последен отговор: каква е връзката между „Транс Вижън“ и „Сийборд Пауър“?

Дом Грелш наостря уши. Огилви се колебае за част от секундата, след което избухва:

— Чакат ме още много задачи. Ще ви платим до края на месеца, няма нужда да идвате на работа. Благодаря ви и довиждане.

„Избухва този — мисли си Луиса, — който има гузна съвест.“

55

ВИЕ НАПУСКАТЕ ОКРЪГ СУОНЕКЕ,

ЗЕМЯ НА СЪРФА, ЗЕМЯ НА АТОМА,

ОЧАКВАМЕ ВИ СКОРО!

„Животът е хубав.“ Джо Нейпиър превключва джипа си на автоматичен контрол на скоростта. „Сийборд Пауър“, трудовата му биография, Марго Роукър и Луиса Рей се отдалечават в миналото му със сто и двайсет километра в час. „Животът е прекрасен.“ Два часа го делят от дървеното му бунгало в планините Санто Кристо. Ако не е много уморен след пътуването, може да улови някой сом за вечеря. Поглежда в огледалото: вече два-три километра сребрист крайслер се движи на сто метра зад него, но сега го изпреварва и се изгубва в далечината. „Успокой се — казва си Нейпиър, — нали се измъкна.“ Нещо в джипа му подрънква. Три часът — следобедът достига златния си пик. Магистралата върви покрай реката километър след километър, като леко се изкачва. „През последните трийсет години тези затънтени места погрозняха, но има ли място, което не е?“ От двете страни жилищни комплекси колонизират изравнените от булдозери тераси. „Цял живот ми трябваше, за да се измъкна.“ Буенас Йербас се смалява до разплуто петно на очертания от крайбрежието хоризонт в огледалото за задно виждане. „Не можеш да попречиш на дъщерята на Лестър да се прави на «Жената чудо». Ти направи каквото можа. Остави я. Тя не е дете.“ Нейпиър прехвърля вълните на радиото, но навсякъде мъже пеят като жени и жени пеят като мъже, докато накрая попада на непретенциозно кънтри радио, по което звучи „Всички ми говорят“. Мили е музикалната половинка в тяхното семейство. Нейпиър си спомня вечерта, когато я вижда за пръв път: тя свири на цигулка в „Дивия Оукъм Хоукъм и неговите краварки на пясъка“. Погледите, които си разменят музикантите, когато музиката се лее без усилие — това иска той от Мили, тази интимност, и много скоро те се влюбват един в друг. „Луиса Рей е в голяма степен дете и ти го знаеш.“ Нейпиър свива в изход осемнайсет и поема по стария път на златотърсачите нагоре към Копърлайн. „Това дрънчене не престава.“ Тук есента е облизала дърветата по склона. Пътят минава през стесняваща се клисура под древни борове и се изгубва там, където залязва слънцето.

Нейпиър е пристигнал ненадейно, не може да си спомни и една мисъл от последния час. Спира пред бакалията на Копърлайн, загася двигателя и се измъква от джипа. „Чуваш ли това ромолене? Изгубената река.“ Това му напомня, че Копърлайн не е Буенас Йербас и той отключва джипа си. Съдържателят поздравява посетителя по име, за шест минути му разказва клюките от последните шест месеца и пита дали Нейпиър е на почивка до края на седмицата.

— Сега съм на постоянна почивка. Предложиха ми по-ранно… — той никога досега не е използвал тази дума за себе си — пенсиониране. Дойде ми като изстрел.

Съдържателят го измерва с всевиждащ поглед.

— Честване при Дуейн довечера? Или опело при Дуейн утре?

— Нека да е в петък. По малко и от двете. Предимно честване. Искам да прекарам първата си свободна седмица в бунгалото на спокойствие, не размазан и пиян под някоя от масите при Дуейн.

Нейпиър плаща за покупките и излиза, обзет от внезапно желание да остане сам в бунгалото си. Гумите на джипа хрущят по каменистата горска пътека. Фаровете му осветяват девствената гора на ярки бягащи петна.

„Ето“. Нейпиър отново чува Изгубената река. Спомня си първия път, когато е довел Мили в бунгалото, построено от него, братята му и баща му. Сега от всички е останал само той. В онази нощ двамата излизат да се къпят голи. Идеята е нейна. Горският залез изпълва дробовете и главата му. Няма телефони, няма монитори за наблюдение, няма даже телевизор, няма проверки на документи, няма „неофициални“ срещи на охраната в звукоизолирания кабинет на президента. Никога вече. Пенсионираният бивш охранител оглежда катинара на вратата за следи от взлом, преди да отвори капаците на прозорците. „Отпусни се, за бога. «Сийборд» те пуснаха да си вървиш, свободен си, няма ограничения, няма връщане назад.“

Въпреки всичко той влиза в бунгалото с 38-калибровия си пистолет в ръка. „Виждаш ли? Няма никой.“ Нейпиър запалва огън, приготвя си боб с наденици и печени картофи на жар. Две бири. Дълго, дълго пикаене отвън. Искрящият Млечен път. Дълбок, дълбок сън.

„Отново буден.“ С пресъхнало гърло, с подут от бирата пикочен мехур. „Вече за пети или за шести път?“ Тази нощ звуците в гората не приспиват Нейпиър, а гъделичкат усещането му за доволство от живота. Спирачки на кола? „Писък на сова.“ Пукане на съчки? „Плъх, планинска яребица, не знам, в гората си, всичко може да е. Заспивай, Нейпиър.“ Вятърът. „Гласове под прозореца?“ Той се събужда и вижда пантера, легнала на покривната греда над леглото му; събужда се с вик, пантерата се оказва Бил Смоук с фенер в ръка, готов да цапардоса Нейпиър по главата; на покривната греда няма нищо. „Този път вали ли?“ Той се заслушва.

„Само реката, само реката.“

Запалва поредната клечка кибрит, за да види дали вече е време за ставане. 4,05. Не. Нито късно, нито рано. Нейпиър се лута из диплите на тъмнината в търсене на сънни дупки, в които да потъне, но го преследват ярки, пресни спомени от къщата на Марго Роукър. Бил Смоук казва: „Остани да пазиш. Моят човек казва, че тя държи документите в спалнята си.“ Нейпиър се съгласява, доволен, че ще вземе по-малко участие. Бил Смоук включва тежкия си фенер с гумено покритие и се качва горе.

Нейпиър оглежда овощната градина на Роукър. Най-близката къща е на повече от километър. Чуди се защо Бил Смоук, който обича да действа сам, го е повикал със себе си за такава лесна работа.

Колеблив писък. Внезапна тишина.

Нейпиър се втурва нагоре, подхлъзва се, ред от празни стаи.

Бил Смоук е коленичил на антично легло, удря с фенера нещо на леглото, светлият лъч бие по стените и тавана, почти безшумни глухи удари на фенера по безчувствената глава на Марго Роукър. Кръвта й по чаршафите — неприлично алена и мокра.

Нейпиър му крещи да спре.

Бил Смоук се обръща раздразнен.

— Какво има, Джо?

— Нали каза, че тази вечер тя не си е вкъщи!

— Не, не, не си ме чул добре, казах, че според моя човек старицата тази вечер не си е вкъщи. Благонадеждни хора не се намират лесно.

— Боже, Боже, Боже, тя мъртва ли е?

— По-добре да се подсигурим, отколкото да съжаляваме, Джо.

„Хубав малък капан“ — мисли Джо Нейпиър в безсънното си бунгало. Окови на подчинението. Съучастничество в пребиване на беззащитна активистка на преклонна възраст? Даже недоучил студент по право с говорен дефект може да го изпрати в затвора до живот. Отвън пее дрозд. „Аз направих нещо много лошо в дома на Марго Роукър, но вече оставих този живот зад гърба си.“ Четирите малки белега от шрапнел на задника му болезнено напомнят за себе си. „Поех риск, за да вразумя Луиса Рей.“ Прозорецът е достатъчно светъл и Нейпиър различава в рамката му лицето на Мили. „Аз съм само един човек — възразява той. — Не съм взвод. Единственото, което искам от живота, е живот. И малко риболов.“

Джо Нейпиър въздиша, облича се и започва да товари всичко в джипа.

Мили винаги печели, като не казва нищо.

56

Джудит Рей се загръща в подобен на кимоно халат и боса тръгва през големия ориенталски килим към кухнята с мраморни плочки. От бездънен като пещера хладилник изважда три рубиненочервени грейпфрута, разполовява ги, после пуска капещите леденостудени полукълба в сокоизтисквачка. Машината забръмчава като уловен рояк оси и каната се изпълва с гъст лъскав сок с бонбонен цвят. Джудит Рей напълва за себе си тежка чаша от синьо стъкло, отпива и изплаква със сока всяко кътче на устата си.

На раирания диван на верандата Луиса преглежда вестника и дъвче кроасан. Великолепната гледка — над богаташките покриви и кадифените поляни на Юингсвил към центъра на Буенас Йербас, където над мъглата, над морето и смога от колите се издигат небостъргачи — в този час изглежда особено загадъчна.

— Няма ли да си отспиш, сладкишче?

— Добро утро. Не, ще отида да си събера нещата от редакцията — ако не възразяваш, пак ще взема назаем някоя от колите.

— Няма проблем — Джудит Рей отгатва мислите на дъщеря си. — В „Далекоглед“ само прахосваше таланта си, сладкишче. Това е жалко списанийце.

— Така е, мамо, но беше моето жалко списанийце.

Джудит Рей сяда на страничната облегалка на дивана и пропъжда от чашата си една нахална муха. Поглежда оградената статия в раздел „Бизнес“.

— Това е нещо, върху което си работила, така ли? — пита Джудит.

— Още работя.

— За кого?

— За истината — иронията на дъщеря й е искрена. — Вече съм на свободна практика.

— Откога?

— Откакто К.П. Огилви ме уволни. Уволнението ми беше политическо решение, мамо. То доказва, че съм напипала нещо голямо. Гигантско.

Джудит Рей се вглежда в младата жена. „Някога имах дъщеричка. Обличах я в дантелени роклички, записвах я на уроци по балет и пет лета подред я изпращах на лагер с конна езда. А вижте я сега. Накрая пак се превърна в Лестър.“ Тя целува Луиса по челото. Луиса се мръщи подозрително като тийнейджър.

— Какво?

57

Луиса Рей се отбива в бар „Снежанка“, за да изпие последното кафе от епохата си в „Далекоглед“ и да се сбогува с Барт. Единственото свободно място е до мъж, скрит зад „Сан Франциско Кроникъл“. Луиса си мисли: „Добър вестник“; и сяда на мястото. Дом Грелш казва:

— Добро утро.

Луиса чувства как я обзема пристъп на териториална ревност.

— Какво търсиш тук?

— И редакторите ядат. Идвам тук всяка сутрин, откакто жена ми е… знаеш. Мога да си направя гофрети в тостера, но…

Той махва към чинията си с телешки пържоли, сякаш казва: „Има ли нужда от обяснение?“.

— Нито веднъж не съм те виждала тук.

— Така е, понеже той си тръгва — намесва се Барт, докато върши три неща наведнъж — цял час преди ти да дойдеш. Както обикновено ли, Луиса?

— Да, моля те. Защо никога не си ми казвал, Барт?

— Аз не разправям на никого и ти кога идваш и си отиваш.

— Пръв идвам в редакцията — Дом Грелш сгъва вестника, — вечер последен си тръгвам. Съдбата на редактора. Исках да поговорим, Луиса.

— Имам ясен спомен, че бях уволнена.

— Хайде, стига. Аз искам да ти кажа защо не подавам оставка, след като Огилви се изплю отгоре ти. И понеже е време за изповеди — аз знаех още от миналия петък, че ще ти бият шута.

— Много мило, че ме уведоми предварително.

Редакторът сниши глас до необходимия минимум:

— Знаеш за левкемията на жена ми. За положението със застраховките ни, нали?

Луиса решава да го удостои с кимане.

Грелш се озлобява:

— Миналата седмица по време на преговорите по сделката… ми намекнаха, че ако остана в „Далекоглед“ и забравя, че някога съм чувал… — той млъква недоволно — … за един доклад, може да се въздейства на застрахователите ми.

Луиса запазва самообладание.

— И ти вярваш, че тези хора ще спазят обещанието си?

— В неделя сутринта се обажда моят застрахователен агент Арнолд Фръм. Извинява се, че ни безпокои, дрън-дрън, но може би ще искаме да научим, че „Син щит“ са променили решението си и ще поемат всички медицински разноски на жена ми. Вече ни е изпратен чек за възстановяване на платените досега сметки. Даже къщата си ще запазим. Не се гордея със себе си, но няма да се срамувам от това, че съм поставил семейството си пред истината.

— Истината е, че над Буенас Йербас ще се изсипе радиация.

— Всички правим избор за степента на риска, който поемаме. Ако аз мога да защитя жена си, като изиграя малка роля във възможността за злополука на Суонеке — е, ще трябва да го преживея. Със сигурност ми се иска и ти да помислиш малко повече за риска, на който се излагаш, като заставаш срещу тези хора.

Споменът как потъва под водата връхлита Луиса и тя тръсва глава. Барт слага пред нея кафе.

Грелш плъзва по тезгяха напечатан лист хартия. На него има две колонки, всяка от по седем имена.

— Познай какъв е този списък.

Открояват се две имена: Лойд Хукс и Уилям Уайли.

— Членовете на управителния съвет на „Транс Вижън“ ООД?

Грелш кимва.

— Почти. Членовете на управителния съвет са публична информация. Това е списък на необявените корпоративни съветници, които получават пари от „Транс Вижън“ ООД. Оградените имена сигурно ще те заинтересуват. Виж. Хукс и Уайли. Мързеливо, осъдително, чисто и просто алчно.

Луиса сгъва листа и го прибира в джоба.

— Би трябвало да ти благодаря за това.

— Гадният Нъсбаум ги изкопа. И последно. Фран Пийкок от „Уестърн Месинджър“ — познаваш ли я?

— Колкото да си кажем „здрасти“ на някое общо медийно парти.

— С Фран се знаем отдавна. Снощи минах през кабинета й, споменах й надве-натри за материала ти. Нищо не сме си обещавали, но след като събереш неоспорими доказателства, тя ще се радва да ти каже повече от „здрасти“.

— Това не противоречи ли на договорката ти с „Транс Вижън“ ООД?

Грелш става и сгъва вестника си.

— Не са ми казвали, че не мога да споделям контактите си.

58

Джери Нъсбаум връща ключовете за колата на Луиса.

— Мили Боже, който си на небето, нека се преродя в някоя от спортните коли на майка ти. Не ми пука в коя от всичките. Това последният кашон ли е?

— Да — отговаря Луиса — и благодаря.

Нъсбаум свива рамене като скромен маестро.

— Със сигурност ще ми липсва присъствието на истинска жена, пред която да подхвърлям шовинистични шеги. Нанси е станала мъж след толкова десетилетия в нюзрума.

Нанси О’Хейгън удря заяждащата си пишеща машина и му показва среден пръст.

— Да, така де — Роланд Джейкс мрачно оглежда празното бюро на Луиса. — Още не проумявам защо новите шефове са решили да изритат теб, а да оставят мекотело като Нъсбаум.

Нанси О’Хейгън изсъсква като кобра:

— Как може Грелш — тя махва с пурата си към кабинета му — да легне по гръб и да рита с крака, докато К.П. Огилви те тъпче така?

— Пожелайте ми късмет.

— Късмет? — Джейкс се подсмихва. — На теб не ти трябва късмет. Не знам защо се задържа толкова време при тази мъртва акула. През седемдесетте ще станем свидетели на предсмъртния вопъл на сатирата. Вярно е това, което каза Лерман. Свят, който връчва Нобелова награда за мир на Хенри Кисинджър, изхвърля от работа всички ни.

— О — сеща се Нъсбаум, — на връщане минах през стаята с пощата. Имаше нещо за теб — той подава на Луиса дебел бежов плик.

Наклоненият засукан почерк й е непознат. Тя разглежда размазаното пощенско клеймо и го показва на Нъсбаум.

— Четвърти септември ли пише? Той присвива очи.

— Така ми се струва. Какво толкова особено има в тази дата?

Луиса не отговаря и разкъсва бежовия плик. Вътре има ключ за сейф, увит в кратка бележка. Очите й пробягват по листа хартия и лицето й става напрегнато. Тя отново поглежда надписа на ключа.

— Трета калифорнийска банка, 9 улица. Къде е това?

— В центъра — отвръща О’Хейгън, — там, където 9-а пресича булевард „Фландърс“.

— До скоро виждане на всички — Луиса тръгва. — Светът е малък.

— Леле — обажда се Джейкс, — така де, ъъъ, какво стана?

59

Докато чака светофарът да се смени, Луиса отново преглежда писмото на Сиксмит, за да се увери за пореден път, че не е пропуснала нещо. Написано е със забързан почерк.

Докато Луиса се бори с непознатата скоростна кутия, наоколо се разнасят гневни клаксони. След 13 улица градът изгубва богаташката си тихоокеанска атмосфера. Напояваните от общината рожкови дървета се сменят с разкривени улични лампи. Тук из пресечките не пъшкат хора, бягащи за здраве. Този квартал може да се намира в която и да е промишлена зона на който и да е град от индустриалния Север. По пейките дремят бездомници, в пукнатините на тротоарите никнат плевели, с всяка следваща пресечка обитателите стават все по-тъмнокожи, мяркат се залостени врати, облепени с рекламни листовки, графити покриват всяка повърхност под височината на тийнейджър със спрей в ръка. Боклукчиите за пореден път стачкуват и купчини с боклук гният на слънце. Лавки на лихвари, безименни обществени перални и бакалии изтръгват средства за съществуването си от пробитите джобове. След още няколко пресечки и улични лампи магазините се сменят с анонимни фабрики и жилищни сгради. Луиса никога досега не е минавала през този район и се чувства неуютно от градската неизвестност. „Такава ли е била логиката на Сиксмит — да скрие доклада си и после да скрие скривалището?“ Тя стига до булевард „Фландърс“ и право пред себе си вижда Трета калифорнийска банка с паркинг за клиенти отстрани. Не забелязва очукания черен шевролет, паркиран на отсрещната страна.

60

Маскирана с големи слънчеви очила и шапка за слънце, Фей Ли сверява часовника си с този на банката. Климатикът губи битката си с предобедната жега. Тя попива с кърпичка потта от лицето и ръцете си, вее си с ветрило и размишлява върху последните събития. „Джо Нейпиър, изглеждаш глупав, но всъщност си много умен, достатъчно умен, за да прецениш кога да слезеш от сцената.“ Ако Бил Смоук не е сгрешил, Луиса Рей трябва да пристигне всеки момент. „Бил Смоук, изглеждаш умен, но всъщност си много глупав и хората ти не са толкова предани, колкото си мислиш. Понеже самият ти не си тук заради парите, забравяш колко лесно се купуват дребните простосмъртни.“

Влизат двама добре облечени китайци. Погледът на единия й подсказва, че Луиса Рей идва. Тримата се събират пред гише на входа на страничен коридор с надпис: „ДЕПОЗИТНИ СЕЙФОВЕ“. Тук цяла сутрин почти не са се мяркали хора. Фей Ли е обмисляла възможността да внедри свой човек, но по-сигурно е да разчита на естествената немарливост на зле платения наемен пазач, отколкото да позволи на хората от триадата да надушат печалбата.

— Здасти — обръща се Ли към пазача с най-непоносимия си китайски акцент. — Аз и братя иска вади от сейф — тя размахва ключ от сейф. — Види, има клюс.

На гишето седи отегчен мършав младеж с лоша кожа.

— Документи за самоличност?

— Докименти тука, види тука, види докименти.

Китайските йероглифи отблъскват внимателния поглед с древната си племенна магия. Пазачът кимва към дъното на коридора и отново се зачита в списание „Извънземни“.

— Вратата не е заключена.

„Аз бих те уволнила начаса, хлапе“ — мисли си Фей Ли.

Коридорът завършва с блиндирана врата, оставена открехната. Зад нея е стаята със сейфовете, която има формата на тризъба вилица. Единият помощник на Фей Ли тръгва с нея по левия зъб на вилицата и прави знак на другия да тръгне по десния. „Тук има към шестстотин сейфа. В един от тях е скрит доклад на стойност пет милиона долара, по десет хиляди на страница.“

В коридора отекват стъпки. „Звучни дамски токчета.“

Блиндираната врата се отваря.

— Има ли някой тук? — пита Луиса Рей.

Тишина.

Вратата се хлопва и двама мъже се нахвърлят отгоре й. Хващат Луиса и запушват с ръка устата й.

— Благодаря — Фей Ли измъква ключа от ръцете на репортерката.

Номерът, написан на него, е 36/64. Ли не хаби излишни думи:

— Имам лоша новина. Това помещение е звукоизолирано, без камери, а приятелите ми и аз сме въоръжени. Докладът на Сиксмит не е предназначен за теб. Добрата новина: работя за клиенти, които искат да задушат „ХИДРА“ в зародиш и да дискредитират „Сийборд“. До два-три дни разкритията на Сиксмит ще излязат по новините. Дали после ще пристъпят към корпоративни екзекуции — това си е тяхна работа. Не ме гледай така, Луиса. За истината няма значение кой ще я разкрие, защо за теб трябва да има? Още по-добра новина: нищо лошо няма да ти се случи. Моят помощник ще те съпроводи до място в Буенас Йербас, където ще те задържим. Довечера ще си свободна. Дотогава няма да ни създаваш грижи — Фей Ли изважда снимка на Хавиер, свалена от стената на Луиса, и я размахва на сантиметри от лицето й, — защото ние ще ти отвърнем със същото.

В погледа на Луиса съпротивата се сменя с покорство.

— Знаех, че имаш глава на раменете си — Фей Ли се обръща на кантонски към мъжа, който държи Луиса: — Закарай я в скривалището. Никакви мръсотии, преди да я убиеш. Тя може да е репортерка, но това не я прави съвсем долна уличница. Ще се отървеш от трупа по обичайния начин.

Те излизат. Вторият помощник стои до вратата и я държи открехната.

Фей Ли намира сейф 36/64 — на височината на врата й, на върха на средния зъб.

Ключът се завърта и вратата се отваря.

Тя изважда млечнобяла папка. „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ — НЕРАЗРЕШЕНОТО ПРИТЕЖАНИЕ Е ФЕДЕРАЛНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ПО СИЛАТА НА ЗАКОНА ЗА ВОЕННИЯ И ПРОМИШЛЕНИЯ ШПИОНАЖ ОТ 1971.“ По тялото на Фей Ли пробягват тръпки на възторг и тя си позволява да се усмихне. „Земята на неограничените възможности.“ После вижда две жички, които излизат от вътрешността на папката и се изгубват в дъното на сейфа. Наднича вътре. Върху спретнат пакет от овързани цилиндри, жици, компоненти с размери 4×2 мига червена диодна лампичка.

„Бил Смоук, проклет…“

61

Взривът подхваща Луиса Рей и я тласва напред неудържимо като тихоокеанска вълна. Коридорът се завърта на 90° — няколко пъти — и я блъсва в ребрата и главата. Болката разцъфва като цветя пред очите й. Зидарията ръмжи. Изсипва се дъжд от парчета гипс, тухли и стъкло, намалява, спира.

Заплашителен покой. „Какво преживявам?“ От праха и дима се надигат викове за помощ, на улицата кънтят писъци, сирени пронизват изгорелия въздух. Мисълта на Луиса отново се задейства. „Бомба“. Пазачът наемник пъшка и стене. От ухото му капе кръв и образува делта на якичката на ризата му. Луиса прави опит да се отдръпне, но десният й крак е отнесен от бомбата.

Шокът отшумява: кракът й е просто затиснат под лежащия в безсъзнание китаец. Тя го освобождава и започва да пълзи, схваната и скована от болка, но иначе цяла и невредима, през фоайето, което сега прилича на декор от филм. Намира блиндираната врата изтръгната от пантите. „Явно съм се отървала на косъм.“ Натрошено стъкло, прекатурени столове, изронени стени, порязани и изпаднали в шок хора. От тръбите изригва гъст черен дим и задейства пръскачките — Луиса се намокря и кашля от дима, подхлъзва се на мокрия под, ходи замаяна и превита надве, блъска се в други хора. Приятелска ръка я сграбчва за китката.

— Госпожо, държа ви, държа ви, нека ви изведа навън, може да има нова експлозия.

Луиса се оставя на пожарникаря да я изведе на ослепителната слънчева светлина, където я посреща стена от лица, жадни за страшни гледки. Човекът я превежда през улицата, задръстена от наблъскани една в друга коли, и тя си спомня репортаж от априлската война в Сайгон. Все още изригват умопомрачителни кълба дим.

— Отдръпнете се! Насам! Върнете се! Натам!

Журналистката Луиса се опитва да каже нещо на жертвата Луиса. Има пясък в устата си. Нещо важно. Тя пита своя спасител:

— Как пристигнахте толкова бързо?

— Всичко е наред — упорства той, — имате сътресение.

Пожарникар?

— Вече мога и сама…

— Не, елате, тук ще бъдете на сигурно място…

Вратата на прашния черен шевролет се отваря.

— Пуснете ме!

Хватката му е желязна.

— В колата, веднага — измърморва мъжът, — иначе ще ти пръсна шибания череп.

„Трябваше да умра от бомбения взрив, а сега…“

Похитителят на Луиса изпъшква и пада напред.

62

Джо Нейпиър хваща Луиса Рей за ръката и я издърпва от шевролета. „Боже, за малко!“ В другата си ръка държи бейзболна бухалка.

— Ако искаш да доживееш до утре, по-добре ела с мен.

„Добре“ — мисли си Луиса.

— Добре — казва тя.

Нейпиър я завлича обратно в суетящата се тълпа, за да препречи линията на огъня на Бил Смоук, връчва бейзболната бухалка на някакво озадачено момче и тръгва към Осемдесет и първо авеню, за да се отдалечи от шевролета. „Да вървя незабелязано или да се втурна напред и да изляза от прикритие?“

— Колата ми е до банката — казва Луиса.

— В това задръстване ще бъдем лесни мишени — отговаря Нейпиър. — Бил Смоук е с още две горили, които ще стрелят направо през прозореца. Можеш ли да вървиш?

— Мога да тичам, Нейпиър.

Те изминават една трета от разстоянието до следващата пряка, но тогава той вижда отпред лицето на Бил Смоук, който посяга към джоба на сакото си. Нейпиър поглежда назад. Втори наемник ги настига от другата страна. На отсрещния тротоар има трети. Ще минат минути, докато дойдат първите ченгета, а те разполагат с броени секунди. Две убийства посред бял ден: рисковано, но залогът е достатъчно голям, за да се пробват, а и тук е такъв хаос, че ще се измъкнат. Нейпиър е отчаян: сега вървят покрай склад без прозорци.

— Към стълбите — казва на Луиса и се моли вратата да е отворена.

Отворена е.

Скромна приемна, мрачна и осветена от самотна лампа, гробище на мухи. Нейпиър затваря вратата след себе си и дръпва резето. Иззад бюрото невъзмутимо ги гледат момиче, пременено в най-хубавите си дрехи, и застаряващ пудел в легло от картон. В дъното има три изхода. Машините неумолимо бръмчат.

Отнякъде изскача черноока мексиканка и започва да нарежда в лицето му:

— Тука няма нелегални! Няма нелегални! Шефа няма! Шефа няма! Идва друг ден!

Луиса Рей я заговаря на много развален испански. Мексиканката я стрелва с поглед, после яростно посочва с пръст изходите. Входната врата се разтриса от силен удар. Нейпиър и Луиса се втурват през кънтящата стая.

— Наляво или надясно? — пита той.

— Не знам! — отвръща задъхана Луиса.

Нейпиър поглежда мексиканката в очакване да го упъти, но вратата откъм улицата потреперва от поредния удар, от следващия става на трески и от третия изхвърча. Той дръпва Луиса към левия изход.

63

Биско и Роупър, двамата помощници, наети от Бил Смоук за тази работа, със засилване се хвърлят върху вратата. В съдебната зала на съзнанието си Бил Смоук обвинява Уилям Уайли и Лойд Хукс в престъпна небрежност. „Казвах ви! Не бива да разчитате на Джо Нейпиър да приспи съвестта си и да отиде за риба.“

Вратата е разбита на парчета.

Вътре подобна на паяк мексиканка изпада в истерия. На бюрото в приемната седят кротко дете и издокаран пудел, сякаш не мексиканката, а те са тайният мозък на предприятието.

— ФБР! — кресва Биско, като размахва шофьорската си книжка. — Накъде тръгнаха?

Мексиканката започва да пищи:

— Ние грижи наши работници! Много добре! Много плаща! Няма нужда профсъюз!

Биско изважда пистолета си и размазва пудела на стената.

— Накъде тръгнаха, мамка му?

„Исусе Пророче Христе, ето затова работя сам.“

Мексиканката захапва юмрук, потреперва и надига пронизителен вой.

— Гениално, Биско, ФБР вече разстрелва пудели.

Роупър се надвесва над детето, което по никакъв начин не реагира на смъртта на кучето.

— През коя врата излязоха мъжът и жената?

Момичето го поглежда така, сякаш наблюдава красив залез.

— Говориш ли английски?

„Истеричка, глухоняма, мъртво куче.“ Бил Смоук тръгва към трите изхода. „И двойка здраво загазили шибани загубеняци.“

— Губим време! Роупър, дясната врата. Биско, лявата. Аз поемам средната.

64

Редици, пътеки и стени от строени в десет реда кашони скриват същинските размери на склада. Нейпиър заклинва вратата с товарна количка.

— Кажи ми, че от вчера си преодоляла алергията си към оръжията — изсъсква той.

Луиса поклаща глава.

— А ти?

— Като пистолет играчка е. Шест патрона. Хайде.

Докато тичат, тя чува удари по вратата. За да ги скрие от полезрението, Нейпиър стоварва купчина кашони. След няколко метра — още една. Продължават да тичат, но им се струва, че са минали минути, а те още не са стигнали доникъде. Пред тях се сгромолясва трета купчина и от нея се изсипват десетки Големи пилета — Луиса разпознава глупавото жълто ему от детското предаване, което Хал е гледал в почивките между снимките. Нейпиър й прави знак да тича приведена. Тя се надява, че долитащото през стената бръмчене на машините е заглушило шума от падащите кашони.

След пет секунди един куршум пробива картона на десетина сантиметра от главата й и лицето й се покрива с пух от пълнежа на Голямото пиле. Луиса се препъва и се сблъсква с Нейпиър; въздухът над главите им се изпълва със свистене. Той изважда пистолета си и стреля два пъти около нея. Изстрелите я карат да се свива на топка.

— Бягай! — кресва Нейпиър и я изправя на крака.

Луиса се подчинява, а той започва да събаря стените от кашони, за да забави преследвача.

Десет метра по-нататък тя стига до ъгъла. На врата от шперплат има надпис „АВАРИЕН ИЗХОД“.

Заключена. Задъхан, Джо Нейпиър я настига. Не успява да разбие вратата.

— Откажи се, Нейпиър! — чуват те. — Не ни трябваш ти!

Той стреля от упор в ключалката.

Вратата пак не се отваря. Нейпиър изстрелва още три патрона в ключалката: всеки гърмеж кара Луиса да се свива. Четвъртият изстрел е празно изщракване. Той ритва вратата с подметката на ботуша си.

Подземен цех, в който тракат петстотин шевни машини. В лепкавата жега хвърчат текстилни нишки, които образуват нимб около голите крушки, окачени над главата на всяка шивачка. С бърза крачка и приведени, Луиса и Нейпиър тръгват по пътеката покрай стената. Там зашиват вътрешностите на безжизнени патета Доналд Дък и разпнати кучета Скуби Ду едно по едно, ред по ред, палета по палета. Всяка жена — латиноамериканка или китайка — не откъсва очи от иглата на шевната си машина, затова двамата не всяват особен смут.

„Но как да се измъкнем от тук?“

Нейпиър буквално се сблъсква с мексиканката от импровизираната приемна. Тя ги повежда по полузадръстен неосветен страничен коридор. Той се обръща към Луиса, като се мъчи да надвика металното тракане, и погледът му казва: „Да й вярваме ли?“.

Очите на Луиса му отговарят: „Имаш ли по-добра идея?“. Те вървят след жената между топове с платове и кабели, кутии с отделения, пълни с очи на плюшени мечета и най-различни части и вътрешности на шевни машини. Коридорът завива надясно и свършва пред желязна врата. През изцапана със сажди решетка се процежда денят. Мексиканката се суети с връзката си за ключове. „Тук долу е 1875 — мисли си Луиса, — не 1975.“ Първият ключ не става. Вторият става, но не се завърта. Всеки трийсет секунди във фабриката отслабват по малко слуха й.

Боен вик от 6 метра разстояние:

— Горе ръцете!

Луиса се обръща.

— Казах „горе ръцете“, мамка му!

Ръцете й се подчиняват на заповедта. Въоръженият мъж е насочил пистолет към Нейпиър.

— Обърни се, Нейпиър! Бавно! Хвърли оръжието!

Сеньората започва да пищи:

— Не стреля аз! Не стреля аз, сеньор! Те накара покаже врата! Те казва убие…

— Млъкни, шибана луда имигрантка! Марш! Марш от пътя ми!

Жената се промъква покрай него, като се притиска към стената и крещи на испански:

— Не стреляй! Не стреляй! Не искам да умра!

Нейпиър се провиква през монотонното фабрично боботене:

— По-полека, Биско, колко ти плащат?

Биско кресва в отговор:

— Не си прави труда, Нейпиър. Последни думи.

— Не те чувам! Какво каза?

— Кажи си последните думи!

— Последните думи? Ти за какъв се мислиш? За Мръсния Хари?

Биско свива устни.

— Имам си тефтерче с последни думи и твоите бяха тези. А ти? — той поглежда Луиса, като продължава да държи на прицел Нейпиър.

Изстрел от пистолет пробива дупка в монотонния шум и Луиса стисва очи. Нещо твърдо се удря в пръстите на крака й. Тя се насилва да погледне. Това е пистолет, който се е плъзнал по пода и е спрял. Лицето на Биско е изкривено от неописуема болка. Сеньората замахва с гаечен ключ и разбива долната челюст на наемника. Следват десет, а може би и повече невероятно свирепи удара, всеки от които кара Луиса да се извръща, и всяко замахване е придружено с думи на испански:

— Аз! Обичах! Това! Куче! Мръсен! Кучи! Сине!

Луиса поглежда Джо Нейпиър. Той вдига глава невредим и зашеметен.

Сеньората избърсва уста и се надвесва над неподвижното лице на Биско, превърнато в пихтия.

— И не вика „имигрантка“!

Тя прескача окървавената му глава и отключва вратата.

— Може би ще искате да кажете на другите двама, че аз съм му причинил това — предлага й Нейпиър и взема пистолета на Биско.

Сеньората се обръща към Луиса на испански:

— Пази се там горе, миличка. На добър час и, Боже, този старец може да ти бъде баща.

65

Нейпиър седи в изрисувания с графити влак на метрото и гледа дъщерята на Лестър Рей. Тя е замаяна, разчорлена, разтреперана и дрехите й са още влажни от пръскачките в банката.

— Как ме намери? — пита накрая Луиса.

— Един висок дебел тип от службата ти ми каза. Нъсбумър или нещо такова.

— Нъсбаум.

— Точно така. Наложи се да го убеждавам.

Мълчанието се проточва от станцията на площад „Реюниън“ до Седемнайсето авеню. Луиса човърка някаква дупка на дънките си.

— Предполагам, че вече не работиш за „Сийборд“.

— Вчера ме пратиха да паса.

— Уволниха ли те?

— Не. Преждевременно ме пенсионираха. Да. Пратиха ме да паса.

— И тази сутрин си дойде от паша?

— Да, нещо такова.

Следващото мълчание трае от 17 авеню до парк „Макнайт“.

— Имам чувството — Луиса се колебае, — че аз — не, че ти — днес наруши някакво предопределение. Сякаш градът Буенас Йербас беше решил, че днес аз трябва да умра. Но ето ме тук.

Нейпиър се замисля над това.

— Не. Града не го е грижа. А и можеш да кажеш, че всъщност твоят баща ти спаси живота, като ритна преди трийсет години онази граната, която се търкаляше към мен — вагонът им се тресе и скърца. — Ще трябва да минем през оръжеен магазин. Празните оръжия ме изнервят.

Влакът излиза на светло.

Луиса присвива очи.

— Къде отиваме?

— На среща с един човек — Нейпиър поглежда часовника си. — Тя долетя специално за случая.

Луиса разтърква зачервените си очи.

— Може ли този някой да ни даде екземпляр от доклада на Сиксмит? Защото ми се струва, че сега няма нищо по-важно от това.

— Още не знам.

66

Мегън Сиксмит седи на ниска пейка в Музея за съвременно изкуство на Буенас Йербас и съзерцава гигантски портрет, от който я гледа стара дама с мечешко лице, нарисувано с преплитащи се сиви и черни контури върху изцяло бяло платно. Тъй като е единственото фигуративно живописно произведение в зала с творби на Полок, Де Кунинг и Миро, този портрет ненатрапчиво поразява посетителя. Мегън си мисли: „Виж, казва тя, това е бъдещето ти. Един ден и твоето лице ще бъде като моето“. Времето е изплело върху кожата й паяжини от бръчки. Мускули, тук отпуснати, там изопнати, увиснали клепачи. Перлите й по всяка вероятност са долнопробни, а косата й е разрошена от следобеда, прекаран с внуците. „Но тя вижда неща, които аз не виждам.“

До Мегън сяда жена горе-долу на нейната възраст. Един душ и чисти дрехи биха й дошли добре.

— Мегън Сиксмит?

Мегън поглежда настрани.

— Луиса Рей?

Луиса кимва към портрета.

— Винаги съм я харесвала. Баща ми я познаваше — истинската жена, имам предвид. Тя беше преживяла Холокоста и се беше заселила в Буенас Йербас. Държеше пансион в Малкия Лисабон. Беше хазяйка на художника, преди той да стане известен.

„Смелостта никне навсякъде — мисли си Мегън Сиксмит. — Като плевелите.“

— Джо Нейпиър каза, че днес сте пристигнали от Хонолулу.

— Той тук ли е?

— Мъжът зад мен, онзи с дънковата риза, който се прави, че гледа Уорхол. Той ни пази. Боя се, че параноята му е съвсем оправдана.

— Да. Трябва да се уверя, че вие сте тази, за която се представяте.

— Радвам се да го чуя. Имате ли идеи как да стане това?

— Кой беше филмът на Хичкок, който чичо ми най-много обичаше?

Жената, която се представя за Луиса Рей, се замисля, после се усмихва.

— Говорихме си за Хичкок в асансьора, той сигурно ви е писал за това, но не помня да е споменавал кой му е любимият. Много му харесваше онзи откъс без думи в „Шемет“, когато Кари Грант проследява загадъчната жена до пристанището на фона на пейзажи от Сан Франциско. Харесваше му „Шарада“ — знам, че не е на Хичкок, но му беше забавно, че сте нарекли Одри Хепбърн „куку“.

Мегън се обляга назад.

— Да, чичо ми споменава за вас в картичка, която ми е писал от хотела на летището. Текстът беше тревожен и обезпокоителен, изпъстрен с изрази като „ако нещо се случи с мен“, но нямаше и намек за самоубийство. Нищо не би могло да накара Руфъс да постъпи така, както полицията твърди. Сигурна съм.

„Попитай я и се овладей, не трепери, за Бога.“

— Госпожице Рей, мислите ли, че чичо ми е бил убит?

Луиса Рей отговаря:

— Боя се, че го знам със сигурност. Съжалявам.

Дълбокото убеждение на журналистката й действа пречистващо. „Значи не полудяваш.“

— Знам за работата му за „Сийборд“ и Министерството на отбраната. Никога не съм виждала целия доклад, но когато идвах при Руфъс през юни, проверявах математическите му изчисления. Ние преглеждахме взаимно работата си.

— Министерството на отбраната? Искате да кажете, на енергетиката?

— На отбраната. Страничен продукт на реактора „ХИДРА-Нула“ е уран за военни цели. С най-високо качество, в големи количества — Мегън дава време на Луиса Рей да осмисли новите сведения. — Какво ви трябва?

— Работата му. Докладът и само докладът ще доведе до краха на „Сийборд“ на публичната и юридическата сцена. И междувременно ще ми помогне да отърва кожата.

„Да се доверя ли на тази непозната, или да стана и да си тръгна?“

Върволица от ученици се скупчва пред портрета на старицата. По време на краткото разяснение на куратора Мегън прошепва:

— Руфъс държеше академични трудове, данни, бележки, ранни чернови и други такива на „Морска звезда“ — яхтата си — за по-нататъшни справки. Погребението му е чак идната седмица, изпълнението на завещанието му няма да започне по-рано, така че скривалището би трябвало да е все още непокътнато. Готова съм да се обзаложа, че е държал на борда екземпляр от доклада си. Хората от „Сийборд“ може вече да са претърсили яхтата, но той имаше навика да не говори за „Морска звезда“ на работното си място… — Къде е „Морска звезда“ сега?

67

ЯХТКЛУБ „МАРИНА РОЯЛ“ — НОС ЙЕРБАС

ГОРД ПРИСТАН НА „ПРОРОЧИЦАТА“,

НАЙ-ДОБРЕ ЗАПАЗЕНАТА ШХУНА В СВЕТА!

Нейпиър паркира взетия под наем форд до сградата на клуба, бивш навес за лодки, обшит с дъски. Светлите му прозорци разкриват гледка към приветлив бар, където на вечерния вятър се развяват морски флагове. От дюните долита смях и лай на кучета. Луиса и Нейпиър минават през градината на клуба и слизат по стълбите на внушителното яхтено пристанище. На фона на угасващия изток се откроява силуетът на тримачтов дървен кораб, който стърчи над заобикалящите го елегантни яхти от фибростъкло. На кейовете и яхтите се мяркат хора, но не много. „Морска звезда“ е вързана за кея, който е най-отдалечен от сградата на клуба. Луиса поглежда картата, начертана от Мегън Сиксмит. След „Пророчицата“.

Корабът от XIX век е наистина добре реставриран. Въпреки целта на посещението им Луиса се разсейва от странното му привличане, което я кара да спре за момент и да погледа мачтите, да се заслуша в скърцането на дървените му кости.

— Какво става? — шепне Нейпиър.

Вече е прекалено тъмно, за да разгадае изражението на лицето й.

„Какво става?“ Рожденото петно на Луиса пулсира. Тя посяга да улови краищата на този разтеглив миг, но те се изгубват в миналото и настоящето.

— Нищо.

— Нормално е да се плашиш. Самият аз се плаша.

— Да.

— Почти стигнахме.

„Морска звезда“ е там, където Мегън е отбелязала на картата си. Те се качват на яхтата. Нейпиър пъха плоска щипка във вратата на каютата и промушва през процепа клечка от близалка. Луиса гледа някой да не ги наблюдава.

— Обзалагам се, че не си научил това в армията.

— Губиш. Обирджиите стават изобретателни войници, а и навремето наборната комисия не беше придирчива… — щракване. — Готово.

В подредената каюта липсват книги. Вграден дигитален часовник примигва от 21,55 на 21,56. Тънкият като молив лъч от фенерчето на Нейпиър осветява навигационна маса, разположена върху малък канцеларски шкаф.

— Какво ще кажеш за това?

Луиса отваря едно чекмедже.

— Тук е. Освети го.

Множество хартии и папки. Погледът й е привлечен от една, млечнобяла на цвят. „РЕАКТОР «ХИДРА-НУЛА» — ИЗПИТВАНЕ НА ОПИТЕН ОБРАЗЕЦ — РЪКОВОДИТЕЛ ПРОЕКТ Д-Р РУФЪС СИКСМИТ.“

— Намерих го. Това е. Джо? Добре ли си?

— Да. Аз само… Време беше нещо да завърши успешно.

„Значи Джо Нейпиър можел да се усмихва.“

Движение пред вратата на каютата: фигура на мъж скрива звездите. Нейпиър забелязва тревогата на Луиса и се обръща. На светлината от фенерчето тя вижда как едно сухожилие на китката на убиеца трепва — два пъти, — но не отекват изстрели. „Заял предпазител?“

Джо Нейпиър изхълцва, свлича се на колене и удря главата си в стоманения крак на навигационната маса.

Лежи неподвижен.

Луиса загубва ума и дума, остава й само смътното усещане за себе си. Фенерчето на Нейпиър се търкаля от леките вълни и въртящият се лъч осветява надупченото му туловище. Кръвта му се разлива неприлично бързо, неприлично алена, неприлично лъскава. Мачтите подрънкват на вятъра — нестройни камбани.

Убиецът затваря вратата на каютата.

— Сложи доклада на масата, Луиса — кротко мърмори той.

— Не искам да се изцапа с кръв.

Тя се подчинява. Лицето му е скрито.

— Е, време е да се помириш със своя създател.

Луиса се хваща за масата.

— Ти си Бил Смоук. Ти уби Сиксмит.

Тъмнината отвръща:

— По-големи сили убиха всички ви. Аз само пуснах куршума.

„Съсредоточи се.“

— Проследил си ни от банката, в метрото, до музея…

— Смъртта винаги ли те прави толкова приказлива?

Гласът на Луиса трепери:

— Какво ще рече това „винаги“?

68

Джо Нейпиър се носи по течението на тишината.

В тъмното му полезрение надвисва призракът на Бил Смоук.

Повече от половината от него си е отишла.

В тишината отново изплуват думи. „Той ще я убие.

38-калибровият е в джоба ти.“

„Аз изпълних дълга си, умирам, за бога.“

„Хей, иди кажи на Лестър Рей как си изпълнил дълга си и умираш.“

Дясната ръка на Нейпиър пълзи към колана му. Той се чуди дали е бебе в люлка, или мъж, умиращ в леглото си. Минават нощи — не, животи. Често му се иска да отплува, но показалецът му има мисия, която отказва да изостави. Прикладът на пистолета опира в дланта му. Пръстът му влиза в стоманена халка и внезапна искра на прозрение озарява целта му. „Спусъкът, тук, да. Извади оръжието. Бавно…“

„Насочи го.“ Бил Смоук е само на метри от него.

Спусъкът се съпротивлява на показалеца му — после се разнася невероятен шум, който събаря Бил Смоук назад с ръце, увиснали като на кукла.

В първия от четирите мига живот, които му остават, Нейпиър изстрелва още един куршум в куклата, очертана от звездната светлина. В главата му изниква думата „Силваплана“, неканена.

Във втория от последните му мигове живот тялото на Бил Смоук се плъзва по вратата на каютата.

В третия — вграден дигитален часовник примигва от 21,57 на 21,58.

Очите на Нейпиър хлътват, новородено слънце наднича през древни дъбове и танцува по водите на изгубена река. „Виж, Джо, чапли.“

69

В стаята на Марго Роукър в окръжната болница на Суонеке Хестър ван Зант поглежда часовника си. 21,57. Времето за посещения свършва в осем часа.

— Още едно за из път, а, Марго? — посетителката поглежда приятелката си, която лежи в кома, и прелиства своята „Антология на американската поезия.“ — Малко Емерсън? А, да. Помниш ли това? Ти ми го показа.

— Марго? Марго? Марго!

Клепачите на Марго Роукър трепкат като в парадоксален сън. В гръкляна й се надига звук. Тя поема глътки въздух, после широко отваря очи, примигва объркано и тревожно при вида на тръбичките в носа си. Хестър ван Зант също е в паника, но е обнадеждена.

— Марго! Чуваш ли ме? Марго!

Очите на пациентката се спират върху старата й приятелка и тя спокойно отпуска глава на възглавницата.

— Да, чувам те, Хестър, ти крещиш в ухото ми, по дяволите.

70

Луиса Рей преглежда броя на „Уестърн Месинджър“ от 1 октомври сред парата и шума в бар „Снежанка“.

— На първа страница! — Барт сипва кафе на Луиса. — Лестър щеше много да се гордее с теб.

— Щеше само да каже, че съм журналист, който си върши работата.

— Точно така.

„Сийбордгейт“ вече не е ресор на Луиса. Суонеке гъмжи от репортери, следователи от Сената, агенти на ФБР, местна полиция и холивудски сценаристи. Проектът „Суонеке 2“ е замразен, 3 е отменен.

Луиса отново изважда картичката от Хавиер. На нея има три летящи чинии, надвиснали над моста „Голдън Гейт“.

Другото й писмо е пакет от Мегън Сиксмит, изпратен по молба на Луиса. Пакетът съдържа осемте последни писма, писани от Робърт Фробишър до приятеля му Руфъс Сиксмит. Луиса разрязва опаковката с пластмасов нож. Отваря един от пожълтелите пликове с пощенско клеймо от 10 октомври 1931, доближава го до носа си и вдишва. „Дали молекули от замъка Зеделгем или от ръката на Робърт Фробишър, спали на тази хартия четиридесет и четири години, се въртят сега в дробовете ми, в кръвта ми?“

Кой може да каже?