Обратими грешки

1.

20 април 2001

Адвокат и клиент

Клиентът, както повечето клиенти, беше заявил, че е невинен. Смъртната му присъда трябваше да бъде приведена в изпълнение след трийсет и три дни.

Артър Рейвън, неговият адвокат, бе решил да не се безпокои. В крайна сметка, мислеше си Артър, той дори беше доброволец. Вместо това, след десет години съдебна процедура, федералният апелативен съд бе избрал него, за да се увери, че не са останали значими аргументи, позволяващи спасяването на живота на Роми Гандолф. Така че всякакви безпокойства просто биха били непрофесионални.

Само че той се безпокоеше.

— Извинявай, не те чух — обади се от седалката до него Памела Таунс, младшата му помощничка. Защото, без сам да съзнава това, Артър бе издал страдалчески стон след поредния сблъсък със съвестта си.

— Няма нищо — отговори Артър. — Просто мразя ролята на губещия.

— Ами тогава да не губим. — На руменото, достойно да бъде показвано по телевизията лице на Памела разцъфна широка жизнерадостна усмивка.

Вече се бяха отдалечили от града и се носеха със сто и трийсет километра в час на включен круиз контрол в новата немска лимузина на Артър. По тези места пътят беше толкова равен и прав, че дори не му се налагаше да държи волана. Край тях се бяха ширнали ниви, осеяни с буци чернозем и набодени със стърчащи царевични стебла, притихнали и вечни под мъждивото утринно слънце. Бяха тръгнали от центъра още в седем заранта, за да избегнат сутрешното задръстване. Артър таеше надежди да се запознае набързо с новия им клиент Роми Гандолф и да се прибере в офиса не по-късно от два или най-много три следобед, за да събере кураж да рискува да покани Памела на вечеря. По никакъв начин не можеше да извади от съзнанието си младата жена до себе си: светлокестенявата й коса, падаща меко по раменете й, и ръката й, прокрадваща се през няколко мили да придърпа върху коленете набиращата се нагоре карирана пола.

Макар да бе готов да й се притече на помощ за това, в случая Артър можеше да й предложи само малко утеха.

— На тази фаза — каза той, — съгласно закона, единственото, което може да доведе до обратима грешка, е евентуално ново доказателство за невиновност по същество. Което просто няма откъде да го изровим.

— Откъде знаеш? — попита Памела.

— Откъде знам ли? Знам, просто защото този човек си е признал вината пред всеки с изключение репортерите на „Дейли Планет“. — Преди десет години Гандолф бе задържан от полицията, бе дал на прокурора Мюриъл Уин саморъчно написано признание и на всичко отгоре бе повторил признанието си пред видеокамера. И в двата случая бе потвърдил, че е застрелял двама мъже и една жена и ги е оставил в хладилната камера на един ресторант. Благодарение на склонната към използване на „сдържан“ речник преса, случаят бе станал известен под името „Клането от 4 юли“.

— Добре, само че той не спря да ни повтаря по телефона, че е невинен — напомни Памела. — Значи е възможно, нали така?

За Артър, който бе минал през поста заместник главен прокурор, преди да постъпи в „О’Грейди, Стейнбърг, Маркони и Хорган“, такава възможност не съществуваше. Но за Памела, която бе на двайсет и пет или шест, това бе самото начало на адвокатската й практика. Нямаше никакво съмнение, че спасяването на невинно дете бе именно онова приключение, за което си бе фантазирала по време на следването, носейки се в мечтите си като някаква Жана д’Арк към сияйната Справедливост. Вместо това се беше примирила с работата в голяма правна кантора и заплата от сто и двайсет хиляди годишно. Само че… защо да няма и едното, и другото? Е, не можеш да виниш хората за фантазиите им. Бог беше свидетел, че Артър Рейвън отлично съзнаваше това.

— Чуй какво открих в досието на Роми във връзка с условното му освобождаване — продължи Памела. — На пети юли деветдесет и първа той е бил осъден на фактическо излежаване на присъдата, заради нарушаване условията на условното му освобождаване. Убийствата са станали на четвърти юли, нали така? Значи думите „фактическо излежаване“ би следвало да означават, че вече е бил в затвора, нали?

— Означават, че в един момент са го прибрали, да. Но не непременно на четвърти юли. Пише ли в досието, че е бил в затвора на четвърти юли?

— Не… Но все пак това е някаква отправна точка. Или бъркам?

Би било нещо заслужаващо разследване преди десет години, когато е имало шанс да се намерят документи, които да го опровергаят. И все пак… все пак… това обстоятелство можеше да даде на федералния апелативен съд основание да отложи за кратко изпълнението на екзекуцията на Гандолф, през което време Артър и Памела да си скъсат задниците в потвърждение на предварително обречената теория.

Подразнен от перспективата да прахоса повече от нужното време, Артър побутна с пръст нагоре лостчето на круиз контрола и с мрачно задоволство усети мигновената реакция на мощната си кола. Беше я купил само преди два месеца, донякъде като трофей, когато го бяха избрали за пълноправен съдружник в кантората. Беше един от малкото луксове, които си бе позволявал, но още с първото завъртане на ключа на запалването бе почувствал, че предава паметта на неотдавна починалия си баща — мил човек, една, от чиито много ексцентричности беше безкомпромисното скъперничество.

— И още нещо… — продължаваше неуморната Памела. Бе извадила от дебелата папка в скута си криминалното досие на Роми Гандолф и четеше избрани пасажи. Гандолф бе крадец и пласьор на крадени вещи. Имаше зад гърба си половин дузина присъди: за взлом, за кражба и няколко пъти за притежание на крадени вещи. Думата „оръжие“ не се споменава нито веднъж — подчерта Памела. — Нито прояви на насилие. Нито има жена сред потърпевшите. Как така този човек изведнъж се превръща в изнасилвач и убиец?

— Опит, опит, опит — отговори изразително Артър.

Видя с периферното си зрение, че ъгълчетата на пълните устни на Памела обезсърчено се извиват надолу. Разбра, че проиграва шансовете си. Впрочем… както винаги. Артър нямаше ясна представа в какво точно бърка с жените, за да продължава да е самотен на трийсет и осем. Съзнаваше, че едно от обясненията е външният му вид. Само че още от юношеска възраст изглеждаше унил и болнаво бледен. По време на следването бе имал кратък и болезнен брак с Маря, румънска емигрантка. След това бе последвал период, през който не бе имал нито желанието, а още по-малко времето да започне отново. Да, беше дал на правото толкова много… във всяко свое дело бе влагал толкова страст и ярост, бе прекарал толкова много нощи и уикенди в концентрация — концентрация, донесла му огромно удовлетворение. Към всичко това следваше да се прибавят влошаващото се здраве на баща му и терзанията какво ще стане със сестра му — все отвличащи вниманието и изцеждащи силите му фактори с по-висок приоритет. Но сега, докато търсеше с надежда признаците на някакъв интерес към особата си у Памела, той се почувства унизен от собствената си глупост. Защото надеждите му по отношение на нея имаха толкова шанс, колкото и нейните по отношение на случая Гандолф. Почувства, че се налага да обуздае и двете.

— Виж — обади се Артър, — нашият клиент Гандолф… как беше… Роми… мм… Роми не само си е признал още в началото и го е потвърждавал при всяка възможност, но даже когато се е изправил в съда, тезата на защитата му е била „лудост“. Това, разбира се, е наложило адвокатът му да признае, че Роми е извършил престъплението. Последвали десет години обжалвания, безчислен брой молби за преразглеждане, съдебни проверки на правомерността на задържането му, два пъти смяна на адвокатите и забележи — нито веднъж негов адвокат не е споменавал, че Роми е невинен. В това число и самият Роми, който внезапно си спомня, че не го е направил, когато остават четиридесет и пет дни до инжекцията. Слез на земята, Памела! Допускаш ли да е споменавал пред предишните си адвокати, че е невинен? Всеки мошеник познава добре правилата на играта: нови адвокати, нова история.

Артър се усмихна. Стараеше се да изглежда опитен и препатил, но истината бе, че така и не бе успял да се почувства комфортно с номерата, практикувани от криминалните адвокати. След като напусна прокуратурата, бе приемал да бъде защитник по наказателни дела само в случаите, когато фирмен клиент на кантората или неин бос се забъркваше във финансови машинации. Законът в ежедневието му на адвокат по гражданско право бе по-прибран, по-щастлив, това бе закон, при който и двете страни маневрираха енергично, а повдиганите съображения касаеха микроскопични нюанси на икономическата политика. Обратно, прокурорските години днес му се струваха време, когато ден след ден му се бе падало да почиства наводнено мазе, в което бактерии и канални води предизвикват гниенето на всичко потопено. Властта развращавала. Но това се отнасяше в равна мяра и до злото. И злото развращаваше. Една-единствена перверзия, един-единствен акт на психопатология, излизащ извън границите на онова, което обикновените хора можеха да си представят — откачен баща, изхвърлил детето си през прозореца от десетия етаж, смахнат ученик, насила излял луга в гърлото на учителката, най-сетне психар като клиента на Артър, който не само бе убил, но и бе изчукал единия от труповете — самото докосване до подобни деяния омърсяваше хората, имали нещастието да влязат в някакво съприкосновение с тях. Полицаи… прокурори… защитници… съдии. Никой, изправен през тези ужаси, не бе способен да реагира с изискваната от закона безпристрастност. Единствената поука бе: всичко се разпада. И Артър не бе изпитвал дори и мимолетно желание да се върне в този свят на предопределен хаос.

След петнайсет минути вече бяха пристигнали. Ръдярд бе малко градче, подобно на много други в Средния запад. В сърцето на града се намираха няколко тъмни сгради със стени, потъмнели от въглищни сажди, и няколко ламаринени хангара с прогнили пластмасови покриви, в които се помещаваха фирми със спомагателна фермерска дейност. В покрайнините се разгръщаше подобие на мини урбанизация, свеждаща се до изграждането на няколко пазарни комплекса и изолирани на големи разстояния един от друг домове — резултат от икономическата сигурност, предлагана от основната, макар и необичайна индустрия в града: затвора.

След като взеха последния завой в квартал, напомнящ с кленовете си и спретнатите си къщурки на декор от холивудски филм, в края на пряката срещу тях се изправи комплексът на затвора, подобно на изскочило от дрешника чудовище в евтин филм на ужасите: половин миля безразборно свързани една с друга сгради от жълти тухли, забележителни единствено с малкото на брой тесни прозорци. Сградите на свой ред обграждаха монументална каменна постройка, достатъчно масивна, за да изглежда останка от Средновековието. Периметърът бе очертан не само от триметрова тухлена стена, но и от посипан с чакъл ров, от дъното на който стърчаха гъсто набодени метални шипове, а по външната стена на рова се издигаше последната бариера — ограда от бодлива тел, блестяща под слънцето спирала с диаметър метър и половина.

Отбиха се в караулката на портала, разписаха се в книгата и послушно седнаха, както им бе наредено, на изтърканата скамейка за посетители да чакат да доведат затворника. Артър използва времето, за да прегледа още веднъж писмото на Роми, получено по сложна мрежа от посредници в Апелативния съд. Самото писмо представляваше комбинация от заврънкулки, многоцветен текст и ред други характеристики, прекалено необичайни, за да бъдат наречени детински. Един поглед върху писмото стигаше, за да се разбере, че Роми е едновременно отчаян и побъркан.

Апелативният съд на Съединените щати бе постановил със заповед писмото на Роми Гандолф да се разглежда като поредна молба до отмяна на присъдата съгласно статута за habeas corpus и във връзка с това му бе назначил служебно адвокат — Артър. Съдиите имат навика да махват с магическата си пръчка по случаен начин и да превръщат несъгласната жаба — затрупан с дела адвокат — в pro bono2 принц, по-точно в слуга на взискателен и неспособен да плати клиент. Правилата на съда правеха невъзможно отклоняването на подобно назначение. Някои хора бяха склонни да гледат на това като на комплимент: виждате ли, Съдът моли уважаван бивш щатски прокурор да даде, така да се каже, правния еквивалент на „последно причастие“. Истината бе, че това си беше чиста проба обременителна прибавка към едно претоварено с други задължения ежедневие.

Най-сетне чуха по уредбата името на Роми. Провериха и двамата без особени формалности дали не внасят скрити предмети, после първото от няколкото очакващи ги електронно задействани релета щракна и пред тях се разтвори врата от непроницаемо за куршуми стъкло, монтирано зад стоманена решетка. Минаха през нея, тя се захлопна зад гърба им със свиващ сърцето звук, и те последваха водещия ги надзирател. Много години бяха изтекли от последното посещение на Артър в затвора, но Ръдярд сякаш се намираше извън времето. Не и процедурите. Процедурите — онези, които помнеше — се сменяха едва ли не ежедневно. Властите — щатската магистратура, губернаторът, администрацията на затвора — бяха в непрестанен стремеж да подобрят дисциплината, да спрат контрабандата, да запазят контрол над бандите и да удържат затворниците — закоравели мошеници по природа — от мошеничества. Вечно се измисляха нови формуляри за попълване и нови места за оставяне на парите, ключовете и клетъчните телефони — най-забранените за внасяне предмети. Броят на вратите, през които трябваше да се мине, също винаги беше различен. Да не говорим за претърсването при влизане — то ставаше все по-подробно, а местата, където опипваха — все по-интимни.

Но настроението, атмосферата, хората — те бяха вечни. Боята по стените беше прясна, подовете лъщяха от чистота. Не че това помагаше. Управата можеше да нареди да ги мият и лъскат, колкото пожелаеше. Но при толкова много хора, затворени в толкова ограничено пространство, и при наличието на отворените тоалетни във всяка килия, беше неизбежно във въздуха да се носи миризма на изпражнения и еманацията на зловонни изпарения, от която на Артър му призля, както и преди години — още с първото вдъхване. В края на ниския тухлен коридор имаше врата, блиндирана с плоча от боядисан в зелено метал. На нея с шаблон бе нанесена единствена дума: „Смъртни“. Съпроводиха ги до адвокатската стая, която на практика беше не една, а две отделни стаи, широки не повече от метър и половина, разделени от стена, която в горната си половина представляваше нещо подобно на гише в банка: стъклена плоскост, стигаща до вдлъбнатина, през която можеха да се промушват документи. И макар това да нарушаваше всички принципи на конфиденциалността на разговора между адвокат и клиент, управлението на затворите си бе издействало правото да държи на пост надзирател в ъгъла на онази половина, в която се намираше затворникът.

Зад прозореца седеше Роми Гандолф — човешко привидение с кафява кожа и щръкнала във всички посоки коса, потънало в една от гънките на жълтия гащеризон, носен единствено от осъдените на смърт. Китките му бяха в окови и поради тази причина се наложи да протегне и двете си ръце, за да вземе телефонната слушалка, благодарение на която щеше да може да разговаря с адвокатите си. От другата страна Артър вдигна на свой ред единствената слушалка и я приближи на еднакво разстояние между себе си и Памела, за да могат да слушат и двамата. След това се представиха.

— Вие сте първите ми истински адвокати — започна Роми. — Останалите бяха щатски. Май вече имам шанс… — И Роми се наведе възбудено към стъклената преграда, за да обясни затрудненията си: — Аз съм следващият жълт, дето ще мине по коридора, нали разбирате? Сега всички гледат само мен. Сякаш съм по-различен, щом скоро ще съм мъртъв. — Памела се наведе над дупката за предаване на документи и каза няколко окуражителни думи. Обеща му, че още днес ще поискат отлагане на екзекуцията. — Да — съгласи се Роми, — щото съм невинен. Никой не съм убивал. Искам онзи ДМК тест, да видим тогава какво ще открият. — ДНК тестът, първата надежда за спасение в наши дни, беше безполезен в случая на Роми, понеже обвинението изобщо не бе твърдяло, че той е оставил на местопрестъплението някакъв идентифицируем генетичен материал — кръв, сперма, косми, люспици кожа или поне слюнка. Без никакво предупреждение Гандолф вдигна пръст пред очите на Памела. — Ти си толкова красива, колкото си мислех, като те чух по телефона — съобщи й той. — Мисля, че трябва да се оженим. — Появилата се за миг на устните на Памела усмивка помръкна, когато тя осъзна, че Роми говори съвсем сериозно. — Човек трябва да се ожени, преди да умре, нали? — осведоми се Роми. — Нали? — „Чудесно — помисли си Артър. — Вече имам конкуренция.“ — Ще можем и да си легнем — обеща й Роми. — Ще искам разрешение за свиждане. — Ако се съдеше по вдървената поза на Памела, тази перспектива не беше част от представата й за успешна кариера. Артър, който нямаше ни най-малка представа как да проведе предстоящия разговор, побърза да извади от папката присъдата на съдия Джилиан Съливан от 1992 и я зачете на глас. — Кой? — спря го Роми Гандолф.

— Огъстас Леонидис — повтори Артър.

— Познавам ли го? — поинтересува се Роми. Клепачите над притворените му очи потрепваха и издаваха усилието му да си спомни това име.

— Той е един от тримата — тихо му напомни Артър.

— Кои трима?

— Тримата, които според държавата3 си убил. — „Признал си, че си убил“, помисли си Артър. Но прецени, че моментът не е подходящ за подобни уточнения.

— Ммм… — проточи Роми. — Май не го познавам. — И поклати глава като човек, съжаляващ, че не може да приеме покана за гости. Гандолф гонеше четиридесетте. В очите му имаше нещо жълтеникаво, а външният му вид издаваше, че предците му са живели на един от двата американски континента: беше си чернокож, но във вените му течеше и кръв на бели, индианци и латино. Косата му бе сплъстена, мръсна и неподстригана, липсваха му няколко зъба, но не беше грозен. Изглежда лудостта бе изяла същността му.

Докато наблюдаваше как погледът му се стрелка като буболечка под светлината на силна лампа, Артър разбра защо предишните му адвокати бяха съсредоточили усилията си върху психиатричните аспекти. Роми несъмнено отговаряше на онова, което хората влагат в думата „луд“. Но не беше достатъчно луд. По-скоро бе социопат. Със сигурност бе на ръба на разстройствата на личността, може би бе откровено шизоиден. Но разумът му не бе потънал безвъзвратно в забравата, беше му останал онзи морален компас, позволяващ да разграничава доброто от злото, и това бе послужило на съда като мотив да не го оправдава поради невменяемост.

— Не съм от тези, дето убиват — наруши паузата Роми, сякаш отговаряше на мислите на Артър.

— Ами… осъден си за убийството на трима души: Огъстас Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди. Казват, че си ги застрелял и си заключил телата им в хладилна камера. — Обвинението твърдеше още, че е извършил содомистичен полов акт с Луиза след смъртта й, макар Роми, най-вероятно от срам, да бе отрекъл това. Съдия Съливан обаче, която бе провела процеса самостоятелно, без съдебно жури, го бе намерила за виновен и по това обвинение.

— Не знам такова нещо — измънка Роми и отмести поглед, сякаш очакваше заявлението му да сложи край на темата. Артър, чиято сестра Сюзан бе по-ненормална и от Роми, почука по стъклото, за да привлече вниманието му. Хора като Роми — като Сюзан, — понякога трябваше да те гледат в очите, та смисълът на думите ти да стигне в съзнанието им.

— Чий почерк е това? — с мек глас попита Артър и пробута саморъчно написаното признание на Роми в процепа под стъклото. Надзирателят скочи от стола си и поиска да прегледа всяка страница, отпред и отзад, за да се увери, че няма нищо скрито. Роми разглежда документа дълго време.

— Какво мислиш за акциите? — попита накрая. — Имал ли си някога акции? И какво са те? — Възцари се продължителна пауза. Накрая Памела започна да обяснява как работи фондовата борса. — Нее, исках да кажа, какво значи да кажеш, че имаш акции? Какво е това и така нататък? Вижте, ако някога изляза от тук, искам да си купя няколко акции. И тогава ще започна да слушам онези неща по телевизията… „повишение с една четвърт“… „Дау Джонс“. И ще започна да разбирам какво казват.

Памела продължи с опит да очертае механизмите на притежаване на дял в компании и Роми послушно кимаше след всяко нейно изречение, но след малко вниманието му се отклони. Артър отново почука по стъклото.

— Обвинението казва, че сам си написал това.

Роми отмести тъмните си очи.

— Ами… и аз това си мислех — призна неохотно той. — Като го гледам, май съм аз.

— Добре, но документът казва, че си убил и тримата.

Роми прелисти обратно до първа страница.

— Това тук… — каза той — нещо не мога да го разбера.

— Не е ли истина?

— А бе беше толкова отдавна… Кога се случи? — Артър му припомни и Роми се облегна на стола си. — Толкова ли време съм в пандиза?

— Ти ли написа това самопризнание пред полицията? — попита го Артър.

— Знаех, че съм написал нещо в онзи участък. Само че никой не ми каза, че е за пред съда. — Сред документите, разбира се, имаше и такъв, съгласно който Роми бе уведомен, че всичко казано от него може да се използва пред съда. — Обаче никой не ми каза, че ме чака иглата — каза той. — Това е сигурно. Имаше един полицай, дето ми каза разни неща, и аз ги написах. Но не си спомням да съм писал това. И никой не съм убил.

— А защо написа каквото ти е диктувал полицаят? — поинтересува се Артър.

— Щото… щото… се насрах.

Едно от най-противоречивите доказателства по делото бе, че Роми буквално се бе изпуснал в гащите, когато разследващият детектив Лари Старчек бе започнал да го разпитва. По време на слушането на прокуратурата бе разрешено да представи като доказателство за вината на Роми оплесканите му гащи. Това на свой ред се бе превърнало в едно от най-важните съображения в многобройните обжалвания на Роми, обсъждано впоследствие с откровена погнуса от всички по-висши инстанции.

Артър попита дали Лари, детективът, го е бил, или е отказвал да му даде храна или вода, възпрепятствал ли го е да се свърже с адвокат. Макар да не отговори пряко на нито един от тези въпроси, Роми не се оплака в нарушаване на нито едно от тези му права. Единственото му оплакване бе, че е написал пространно самопризнание, което е абсолютна лъжа.

— Помниш ли случайно къде си бил на трети юли деветдесет и първа? — попита Памела. Роми разтвори очи в пълно неразбиране на въпроса и тя му обясни, че се интересуват дали вече не е бил в затвора.

— Никога не съм лежал сериозно преди това — отговори Роми. Явно мислеше, че става дума за това що за човек е.

— Знаем — успокои го Артър. — Интересуваше ни възможно ли е да си бил зад решетките, когато са извършени убийствата.

— Някой мисли така ли? — Роми се наведе напред с надежда. После постепенно смисълът на въпроса проникна в съзнанието му и той се засмя: — Аха… това ще е голям номер, а? — Идеята явно беше нова за него. Той им каза, че по онова време имал чести срещи с полицията и думите му дадоха искрица на надежда за Памела.

Макар по време на целия разговор да не можеше да предложи никакви аргументи в своя защита, Роми по същество отрече всички обвинения в акта на прокуратурата. Арестувалите го полицаи бяха заявили, че са намерили в джоба му огърлица, принадлежала на убитата жена, Луиза Ремарди. Според Роми и това беше лъжа.

— Тя вече си беше у тях. Няма начин да е била в мен, когато ме хванаха.

Артър даде телефонната слушалка на Памела за останалите въпроси. Роми разказа ексцентричната си версия на тъжната история на своя живот, разкривана от документите в папката. Бил незаконороден. Майка му го родила на четиринайсетгодишна възраст и не изтрезняла нито за миг по време на бременността. Не й пукало за малкия и го изпратила в Дюсейбъл при родителите на мъжа си — фундаменталисти, за които наказанието било важна част от религията. Роми не бил непокорен, но се държал странно. Бил бавноразвиващ се и изоставал в училище. Започнал да буйства. Крадял от малък. Вземал наркотици. Сдружил се с други пройдохи. Ръдярд беше пълен с такива като Роми — бели, черни и кафяви.

Когато изтече един час, Артър стана и обеща, че двамата с Памела ще положат всички усилия.

— Като дойдеш пак — обърна се Роми към Памела, — си донеси венчалната рокля. Тук има добър поп, ще ни спретне страшна сватба. — В мига, в който Роми също стана, надзирателят скочи и придърпа веригата, която обхващаше Роми през кръста и минаваше през белезниците на ръцете му и оковите на глезените му. Дори през дебелото стъкло се чу как Роми не спира да дудне: това са то истинските адвокати, момичето ще се омъжи за мен, ще ме извадят от тук, щото съм невинен. Надзирателят, който, изглежда, харесваше Роми, се усмихваше и кимаше. Дори се съгласи, когато Роми поиска разрешение да се обърне. Гандолф притисна окованите си ръце с дланите в стъклото и каза достатъчно високо, за да го чуят: — Благодаря, че дойдохте, и за всичко, което правите за мен… наистина.

Артър и Памела не казаха нищо. Когато излязоха на чист въздух, Памела облекчено разкърши рамене. Тръгнаха към колата. Както можеше да се очаква, мислите на Памела бяха съсредоточени върху възможната защита на Роми.

— Прилича ли ти на убиец? — попита тя. — Да, странен е. Но така ли изглеждат убийците?

„Добра е — помисли си Артър, — добър адвокат ще стане от нея.“ Когато Памела сама се бе обърнала с предложение да помогне по случая, той си помисли, че е прекалено нова, за да му бъде наистина от помощ. Беше приел само заради вроденото си нежелание да разочарова хората, не че имаше нещо против да е по-близко до една грациозна и необвързана с друг мъж млада жена. Откритието, че в добавка е и талантлива, в никакъв случай не бе намалило привлекателността й.

— Ще ти кажа едно превъплъщение, в което не си го представям… — отговори Артър. — Като твой съпруг.

— Аа, това беше голяма работа! — засмя се Памела. Беше достатъчно красива, за да не се засяга от подобни предложения. В този миг Артър осъзна, че мъжете около нея сигурно често изпадат в неловки ситуации. Размениха си една-две шеги в същия дух и докато още се задяваха, Памела каза: — Напоследък не съм срещала свестен мъж, но това… — тя неопределено махна към далечната магистрала, — това ми се струва доста дълго пътешествие, за да се съглася да го правя всяка събота вечер.

Стоеше до вратата от другата страна на колата. Вятърът си играеше с косата й. Тя отново се засмя и Артър усети как сърцето му почва да бие по-силно. Даже на трийсет и осем години той все още вярваше, че вътре в него има един друг, живеещ в сянка Артър, който е по-висок, по-слаб, по-добре изглеждащ, човек с ласкав глас и безгрижни маниери, който би могъл да се възползва от подмятането на Памела за „сушавия сезон с мъжете“, за да го превърне невинна покана за вечеря — или защо не многозначителна покана за нещо „по-така“? Но стигнал до вкаменяващата граница, където фантазиите му се сблъскваха с реалностите на живота, Артър осъзна, че както обикновено не е способен да направи последната крачка. Естествено, че се страхуваше от унижението на отказа, но ако отправеше поканата „между другото“, тя също така невинно можеше — не можеше, а сигурно непременно щеше — да му откаже. Решаващото съображение обаче бе отрезвяващата мисъл, че всеки опит за свалка ще е недопустим. В крайна сметка Памела бе подчинена, несъмнено загрижена за служебното си израстване, докато той бе съдружник. Нямаше никакъв начин да забрави за неравностойното им положение, от което той не искаше да се възползва, защото бе от онези хора, за които душевният комфорт е мислим единствено когато знаеш, че си останал почтен. Но макар да разбираше тази логика на разсъждения, той съзнаваше, че в отношенията с жените непрестанно възникват едни или други препятствия, от което желанието му не намаляваше.

Той бръкна в джоба си и отключи вратата на Памела с дистанционното. Тя седна в лимузината, а той остана в прашния вихър, извил се на паркинга. Смъртта на надеждите му, колкото и неправдоподобни да бяха изглеждали, винаги му причиняваше болка. В този миг вятърът се обърна и нов повей откъм прерията изчисти въздуха и над земята отново се понесе ароматът на прясно изорана нива и дъхът на пролетта. Любовта — удивително сладката възможност за нея — се заби в гърдите му като нота с перфектна хармония. Любовта! По някакъв необясним начин Артър изпитваше сладостна възбуда от шанса, който бе опропастил. В същия този миг той за пръв път се запита за Роми Гандолф. Ами ако той наистина беше невинен? Тази възможност бе не по-малко сладко въодушевяваща от любовта. Ами ако Роми беше невинен!?

И тогава отново осъзна, че не е. Смазващата тежест на живота му се стовари отново върху него и в съзнанието му за пореден път изплуваха няколкото характеризиращи го категории: беше съдружник, нямаше кого да обича, баща му вече го нямаше, Сюзан още я имаше. Обмисли списъка, отново установи, че сумата е много по-малка, отколкото се бе надявал, или — още по-зле — от онова, което му се полагаше, след това отвори вратата от своята страна, качи се в колата и я подкара, за да се върне там, откъдето бе дошъл.

2.

5 юли 1991

Детективът

Лари Старчек чу за убийството на Гъс Леонидис, докато бе в леглото с прокурорката Мюриъл Уин, която току-що му бе признала, че връзката й с някакъв друг започвала да става сериозна.

— Тъп е като вицепрезидента Дан Куейл — отговори тя на въпроса му какво му е толкова на тоя тип.

Раздразнен, Лари разрови с палеца на крака си купа дрехи на пода на хотелската стая — търсеше слиповете си. Когато палецът му докосна бийпъра, той още вибрираше.

— Лоша работа — каза той на Мюриъл, след като свърши телефонния разговор. — Гъс току-що гушнал букета. Намерили го във фризера му — застрелян — заедно с двама от клиентите. — Той най-после изрови гащетата си и й каза, че се налага да тръгва, понеже началникът искал да разполага с всичките си хора.

Дребничката мургава Мюриъл седеше на колосаните хотелски чаршафи чисто гола, както майка я е родила.

— Има ли вече назначен прокурор?

Лари нямаше представа, но знаеше каква е процедурата. Ако се появеше тя, щяха да помислят, че я е изпратил някой отгоре. Това бе другото, което харесваше у нея — освен нея. Тази жена обичаше улицата така, както я обичаше той.

Отново я попита кой е другият.

— Исках да ти кажа, че търся развитие — уклончиво му отговори Мюриъл. — С него… с него мисля, че ще стигна донякъде. Кой знае, може дори да се омъжа.

— Да се омъжиш?

— По дяволите, Лари, това не е болест. И ти си женен, нали?

— А бе… — Той се запъна. Преди пет години се бе оженил за втори път, просто защото му се струваше, че така трябва. Нанси Марини, медицинска сестра и добра душа, радост за очите, беше мила и обичаше децата му. Но, както Нанси бе отбелязала вече няколко пъти напоследък, той така и не се бе сбогувал с нещата, довели до провала на първия му брак — с жените и с факта, че най-сериозните му отношения не бяха с хората, а с труповете, които изстъргваше от паважа. Така че брак номер две също вървеше към категорията „минало време“, но дори когато бе с Мюриъл, Лари предпочиташе да не споделя проблемите си. — Нали винаги казваш, че бракът е катастрофа — напомни й той.

Беше уикендът на Четвърти юли и в ранния следобед хотел „Грешам“ бе странно притихнал. Мениджърът беше задължен на Лари за няколкото ситуации, в които той се бе намесил — гости, които отказваха да се изнесат, професионален крадец, който си бе харесал фоайето. Когато Мюриъл мина покрай Лари на път за огледалото, той я хвана изотзад, отърка се в задника й и приближи устни до къдравите черни косъмчета зад ухото й:

— Дали твоят нов любимец е толкова забавен, колкото съм аз?

— Лари, това не е национален конкурс по чукане, на който току-що са те елиминирали. Двамата с теб винаги сме си прекарвали добре.

Срещите им приличаха на дуели. И това му доставяше може би по-голямо удоволствие от секса. Познаваха се от правния факултет, което означаваше вече от седем години, където и двамата бяха започнали вечерно. Мюриъл беше станала звезда и се бе прехвърлила в редовното. Лари пък реши да се откаже още преди да му бяха дали родителските права над синовете, защото прецени, че няма основания да е там. След развода се опитваше да повдигне духа си, да зареже кръчмите, дори да промени мнението на родителите и братята си, които смятаха, че полицейската работа е под достойнството му. В крайна сметка Мюриъл и епизодичните им срещи бяха може би най-доброто, което се бе получило от авантюрата със следването му. В живота му имаше жени, даже прекалено много, но макар да ги бе пожелавал, никога не бе изпитвал удовлетворение. Да, след всяко преспиване следваше неизбежният разговор колкото страхотно е било всичко, но искрената рекапитулация на случилото се по правило бе тъжна. Случаят с Мюриъл беше съвсем различен. С междините между зъбите си и с топчестия си нос Мюриъл едва ли щеше да попадне на страниците на някое списание. Но след като се бе оженил два пъти заради външния вид, Лари понякога усещаше някакво стягане около гърлото, когато бе насаме с нея, не за друго, а защото осъзнаваше колко слабо познава самия себе си.

Докато Мюриъл пудреше луничките си, Лари включи радиото. Новинарските станции вече бяха надушили събитието, но Гриър — началникът му — бе наложил вето върху подробностите.

— Наистина ми се ще да взема този случай — обади се Мюриъл. Имаше вече три и половина години стаж като прокурор и дори не се бе приближавала до убийство, та макар и като втори или поне трети помощник. Но не бе от онези, които биха приели съвет да не бързат. Малките й очи го откриха в огледалото. — Обичам историята — въздъхна тя. — Великите събития. Нещата с последици. Когато бях малка, мама винаги ми казваше: „Бъди част от историята“.

Той кимна. Случаят обещаваше да е голям.

— Да пречукат Гъс — въздъхна Лари. — Някой яко ще го отнесе, не мислиш ли?

Капакът на несесера щракна и Мюриъл се съгласи с тъжна усмивка:

— Всички обичаха Гъс.

Огъстас Леонидис над трийсет години държеше ресторанта „Парадайз“. Скоро след като го бе отворил, кварталът Норт Енд, където се намираше, бе западнал до пълна разруха, защото единственото препятствие пред упадъка — малкото градско летище „Дюсейбъл Фийлд“ — бе изоставено от основните авиокомпании в началото на шейсетте, понеже пистите му бяха прекалено къси за кацане на големите самолети. Въпреки това Гъс, пълен с упорит емигрантски оптимизъм, бе отказал да се премести. Просто си беше патриот от вече изчезнал тип: може ли един квартал да бъде „лош“, щом се намира в Америка?

Въпреки обкръжението бизнесът на Гъс все пак бе преуспял благодарение на изхода за източното направление на шосе 843, който съдбата бе решила да постави срещу входа на заведението му в добавка към легендарните му закуски, при които основното блюдо бе печен омлет с размера на балон. „Парадайз“ бе знаменито сборище на околия Киндъл, където всеки посетител биваше лично приветстван от досадно словоохотливия собственик. Известен бе като Гъс Готиния от толкова отдавна, че вече никой не помнеше защо: дали заради безплатните ястия, които сервираше на изпадналите в беда, заради обществената му дейност или заради прочувствения му, възвишен стил на говорене. Каквато и да бе причината, името му неизменно присъстваше в годишната анкета на „Трибюн“ за най-популярните граждани.

Когато Лари пристигна, патрулните полицаи вече бяха направили нужното, за да покажат колко са важни — бяха спрели колите си в черно и бяло напреки на платното с включена светлинна сигнализация. Това естествено бе привлякло вниманието на доста скитници и почтени граждани. Беше юли и всички бяха леко облечени, понеже старите жилищни блокове наоколо нямаха електрическа инсталация, способна да издържи включването и на климатици. Бедни момичета с прически в стил „аз съм бедно момиче“ — подобна на таралеж корона от изправена коса, фиксирана с лак — стояха от другата страна на улицата с бебета на ръце. Вече пристигналите бусове на няколко телевизионни програми разпъваха подобните си на футуристично кухненско обзавеждане антени в подготовка за предаване на живо.

Мюриъл беше дошла отделно и сега се въртеше пред витрината на ресторанта — очакваше Лари да я привика за участие в следствието. Той се приближи до входа, престори се, че я забелязва едва сега, симулира, че смътно се досеща коя е, и я повика с едно късо „Ей“. Макар и облечена неофициално, Мюриъл беше на висок ток. Обичаше да се прави на по-висока и не пропускаше възможността да изложи на показ стегнатото си дупе, което наистина бе привлекателно. Общо взето, Мюриъл гледаше да използва всичко, дадено й от природата. Докато наблюдаваше развяващите се от вятъра сини панталонки, Лари изпита сладка тръпка от спомена за плътта, скрита в момента от погледите на останалите.

Показа значката си на двамата униформени, охраняващи главния вход. Вътре, отляво на пътеката, трима цивилни седяха на скамейка в едно от сепаретата: чернокож с престилка, измъчено изглеждаща жена с бежова домашна рокля и младеж с яки рамене и обеца, достатъчно голяма, та Лари да я види от десет метра. Правеха впечатление на живеещи в собствена вселена, изолирана от трескавата полицейска активност, развиваща се на само метри от тях. Служители или семейство, прецени Лари, очакващи или да бъдат разпитани, или да зададат някому въпросите си. Направи знак на Мюриъл и тя седна недалеч от тях, в съседство с монтираните на въртяща се стойка кранове за сода, разположени така, че да са леснодостъпни за сервитьорите.

Сцената на местопрестъплението вече се обработваше от десетки хора — поне шестима криминолози, разпознаваеми по униформените ризи в цвят каки, снемаха отпечатъци, — но като цяло цареше потисната атмосфера. При струпване на толкова много хора на едно място можеше да се очаква суетня, груб хумор и много оживление. Но днес хората бяха привикани извънредно по средата на четиридневната почивка — нали беше празник, — което обясняваше лошото им настроение, а може би просто още не се бяха разсънили. На всичко отгоре и самият началник бе сметнал за уместно да присъства лично. А той си беше мрачен по натура. Пък и престъплението си бе тежко.

Началникът на детективите Харолд Гриър си бе харесал малкия офис на Гъс зад кухнята и събираше за оперативка хората си там. Малко неочаквано за човек като Гъс, вътре бе подредено. На стената над бюрото имаше кръст, календар с красиви момичета от доставчик на хранителни продукти и семейни снимки, за които Лари реши, че са направени по време на екскурзия до Гърция. Снимките, на които бяха запечатани: съпругата, две дъщери и син, изглеждаха поне на петнайсетина години, но пък това бе времето — Лари го знаеше от опит, — което Гъс предпочиташе да си спомня — прохождането в бизнеса, борбата за оцеляване, създаването на семейство. Съпругата, усмихната и нелишена от предизвикателност в набран бански костюм — вероятно съгласно модата от онези години — бе същата измъчена жена, която бе зърнал на влизане.

Гриър вече беше превзел телефона и запушил едното си ухо с пръст, обясняваше ситуацията на някой в кметството, а наобиколилите го детективи го гледаха в устата. Лари застана до Дан Липранзер, за да научи повече. Лип, с неизменния си зализан вид на малолетен престъпник от петдесетте, както винаги стоеше в един от ъглите. Изглеждаше като че ли вечно му е студено, дори през юли, и приличаше на птица с окапала перушина. Както се оказа, той бе първият пристигнал тук детектив и вече бе успял да разпита управителя на нощната смяна, Рафаел.

„Парадайз“ не работеше само два дни в годината — Коледа по източноправославния календар и Четвърти юли: рождените дни на Бог и Америка, двете неща, в които Гъс се кълнеше. През всеки друг ден на входа имаше опашка от пет сутринта до обяд. Навалицата изчезваше през останалото време, когато основната клиентела се състоеше предимно от полицаи, таксиметрови шофьори и всевъзможни пасажери на авиолиниите, идващи или отиващи към летище „Дюсейбъл Фийлд“, което се бе съживило, след като „Транснешънал Еър“ преди няколко години бе възобновила обслужването на района.

От думите на нощния управител излизаше, че Гъс дошъл да прибере оборота и да изпрати служителите си в почивка малко преди полунощ, сряда, трети юли. Всеки служител бе получил по сто долара направо от касата. Тъкмо се готвели да окачат табелата „Затворено“, когато в заведението влязла Луиза Ремарди, продавачка на билети в офиса на „Транснешънал Еър“ на летището. Била от редовните посетителки. Понеже Гъс имал слабост към женската половина от клиентелата, освободил Рафаел — готвача на грила — и общия помощник и поел кухнята сам. По някое време през следващия час или два Гъс, Луиза и третото лице били убити. Последната жертва бил бял, малко под четиридесетте и засега — на основата на проверката на регистрационните табели на една от колите, все още под изгарящото юлско слънце на паркинга на Гъс и благодарение на молбата за издирване, заведена вчера от жена му — бил идентифициран като някой си Пол Джъдсън. Госпожа Джъдсън казала, че Пол трябвало да кацне по разписание на летище „Дюсейбъл“ на четвърти юли в нула часа и десет минути.

В четири и половина сутринта Рафаел се върнал, за да отвори заведението. Безпорядъкът не му направил особено впечатление, защото сметнал, че след като изпратил клиентите си, Гъс просто заключил и си тръгнал веднага, за да не се налага да отказва на следващи навлеци. Към пет заранта госпожа Атина Леонидис се обадила обезпокоена, защото Гъс така и не пристигнал вечерта в бунгалото им край Скейджиън. Докато се оглеждал за някакво обяснение, Рафаел забелязал, че кадилакът на Гъс още е на паркинга, и едва тогава започнал да си мисли, че кървавата следа край касата може да не е от размразено месо, занесено от Гъс от фризера до кухнята на втория етаж. Когато на работа дошъл и готвачът, двамата взели решение да повикат полицията и след известно двоумене отворили вратата на фризера с надеждата да намерят вътре някой жив. Нищо подобно.

Когато Гриър най-после затвори телефона и обяви пред събралите се дванайсет детективи, че е време да започват, наближаваше три и половина следобед. Въпреки горещината — беше над трийсет градуса — Гриър бе с вълнено спортно сако и с вратовръзка: явно бе преценил, че няма начин да не го покажат по телевизията. Беше си приготвил бележник с щипка и започна да разпределя задачите, така че всеки полицай да знае задълженията си, докато оглежда сцената на местопрестъплението, Харолд възнамеряваше да ръководи операцията по военному и разпореди да се докладва лично на него. Това несъмнено щеше да впечатли репортерите, но Лари знаеше какъв щеше да е крайният резултат: шест детективски екипа щяха да се бутат един в друг, да си пречат, да разследват едно и също нещо и да пропуснат друго. След седмица Гриър щеше да забрави за добрите си намерения, защото на бюрото му щеше да се натрупа купчина необработени документи, и тогава детективите, като котки, щяха да тръгнат кой накъдето му скимне.

Лари се опита да не се намръщи, когато Гриър обяви, че е в екип с Уилма Еймъс. Уилма беше олицетворение на отношението „Слушам, сър“ и вероятно най-добрият начин, по който можеше да бъде използвана, бе като закачалка за шапки. По-лошото бе, че Лари отиваше в маловажните направления на разследването, далеч от назначенията, изискващи инициатива и предполагащи ръководна роля — той веднага разбра това, когато чу, че двамата с Уилма трябва да проучат миналото на жертвата Луиза Ремарди.

— А сега обиколка с екскурзовод — съобщи Гриър и излезе от офиса.

Харолд Гриър беше способен да впечатли доста хора: с добра осанка, изискана за чернокож реч, спокоен и организиран. Лари нямаше нищо против него, защото шефът не се правеше на политик като повечето висши офицери в полицията: беше способен и бе един от малцината, за които Лари смяташе, че са умни поне колкото него.

Техниците вече бяха оградили пътека за минаване и Харолд инструктира детективите да го следват в колона по един с ръце в джобовете. Човек с научна степен в сферата на криминологията би казал, че Харолд е ненормален да води повече от десет души през сцената на местопрестъплението. Това несъмнено бе свързано с риск от увреждане на възможни улики и макар всички да бяха обули найлонови калцуни, всеки адвокат на защитата щеше да представи огледа като похода на Ханибал със слоновете през Алпите. Харолд обаче знаеше, че никой следовател не може да се почувства част от следствения екип, без да е огледал местопроизшествието. Дори хрътките имат нужда от истинската миризма.

— Работни хипотези — започна Харолд. Стоеше зад касата, поставена върху остъклен шкаф, в който на монтирани под наклон лавици бяха подредени пури и опаковани сладкиши. По повърхността на шкафа ясно личаха алени петна, оставени от екипа, свалящ отпечатъците. — Хипотеза номер едно, която е доста правдоподобна: въоръжен грабеж, развил се не по плана. Касата е празна, торбичката за инкасото я няма, трите жертви са без часовници, портфейли и бижута… Хипотеза номер две: днес ще кажа „единствен извършител“. Това е доста предпазливо предположение — уточни той, — но ми допада все повече. Куршумите, които открихме, като че ли до един са 38-и калибър и поне на пръв поглед изглеждат изстреляни от едно и също оръжие. Почти сигурно става дума за единствен стрелец. Може да има съучастници, но това не е типичният начин на действие… Гъс е бил убит точно тук, докато е стоял зад касата, и доколкото може да се прецени, се е опитвал да вдигне телефонната слушалка. Един изстрел в лявата част на черепа. На база предварителния оглед Пейнлес казва, че дистанцията е била между един и два метра, което означава, че стрелецът също е бил непосредствено до касата. Въоръжен обир, развил се не по плана — повтори Гриър, извади от вътрешния си джоб тънка сребърна химикалка и посочи с нея кръвта: изсъхналата на линолеума локвичка и капките, опръскали телефона върху зелената стена. След това продължи: — След като застрелва Гъс, убиецът се изправя пред сериозен проблем, тъй като в ресторанта има още двама души. Това е моментът, когато обикновеното углавно престъпление се превръща в брутално гнусно убийство. — Думите не бяха случайно употребени, защото охарактеризирането на едно убийство като „брутално“ и „гнусно“ в този щат автоматично водеше до искане на смъртна присъда. — Вместо да побегне към вратата като всеки нормален пънк, нашият човек решава да се справи със свидетелите. Госпожица Ремарди е убита тук, с един изстрел в корема. — Харолд бе извървял двайсетина крачки до сепарето срещу входната врата в първоначалната част на ресторанта. Когато Гъс бе закупил заведението, много преди да се разшири в складовете на изток и на запад, бе оставил стария интериор — две редици сепарета с прегради от здрави и вече потъмнели от времето дъски, тапицирани с листове уретан, се събираха в централната част. В двата ъгъла като военни кули се издигаха четвъртити закачалки за дрехи. — Има признаци, които ни карат да предполагаме, че госпожица Ремарди се е опитала да отнеме пистолета. По ръцете й има охлузвания, един от пръстите й е счупен. Не е успяла. Платът около раната е обгорял, а около самата рана се забелязват набити изгорели барутни частици, следователно изстрелът е бил от упор. Ако се съди по изходната рана, Пейнлес смята — това подлежи на уточнение, — че куршумът е минал през черния дроб и аортата, така че тя е умряла за минути. — Техниците бяха извадили куршума от мястото в централния панел, където се бе забил. Не бяха имали проблем с откриването му: неравен кръг от засъхнала кръв очертаваше дупката, около която ламперията се бе напукала и през пукнатините се виждаше чамовата дървесина. Това означаваше, че Луиза бе умряла седнала. Чаша за кафе, по ръба на която се виждаше полумесец, оставен от червилото й, още стоеше на масата до пълен с фасове пепелник. — Ако е била изправена пред съучастник на убиеца, няма логика, че се е съпротивлявала. Това е още една причина да смятаме, че става дума за дело на един човек. — Харолд посочи една от масите, под която се виждаше изцапана със сос чиния, счупена явно по време на борба. Сред парчетата имаше остатък от дебела говежда пържола, полупразна кутия цигари и запалка-еднодневка. — Господин Джъдсън се е хранил в ъгъла до прозореца. Тази сутрин Рафаел е прибрал оттам чиния, чаша и кутия „Севън ъп“. Дясната страна на костюма на господин Джъдсън е изцапана с прах, което подсказва, че той вероятно се е пъхнал под масата. Може би просто е искал да се скрие. Но убиецът го е намерил… От отпечатъците от подметка в кръвта, посоката на провлачването и разпределението на трупните синини при Гъс и Луиза може да се заключи, че господин Джъдсън е бил принуден под заплаха да бъде застрелян да пренесе двете тела във фризера в мазето. — Харолд поведе детективите като първолаци покрай касата и покрай чакащата Мюриъл. Минаха под тясна арка, излязоха на осветеното от единствена лампа стълбище и се спуснаха по дъсчените стъпала. Озоваха се в иззидана с тухли изба, където имаше и други хора. Три носилки на колела чакаха телата, които още не бяха извадени, понеже бяха дълбоко замразени. Полицейският патолог Пейнлес Кумагаи трябваше да направи доста изследвания, преди да остави труповете да се размразят. Когато приближиха, Лари чу Пейнлес да заповядва рязко на помощниците си. Харолд предупреди всички да внимават за преплетените по пода електрически кабели, отиващи до мощните халогенни лампи, докарани от хората на Пейнлес, за да направят снимки. Като използва химикалката си, Харолд отвори вратата на фризера по-широко. Най-близко до входа бе тялото на Джъдсън — единият му крак беше почти върху прага. Харолд посочи обувките му и обърна внимание на подметките, които бяха кафяви от кръв. Шарката по тях съответстваше на отпечатъците горе.

Пейнлес и екипът му работеха в най-вътрешната част на фризера — с гумени ръкавици.

— След като Джъдсън завлича телата във фризера, той е завързан с електрически кабел, устата му е запушена с кърпа за подсушаване на измитите съдове и накрая е застрелян в тила, в стил екзекуция. — Сребристата химикалка на Харолд плуваше из въздуха и посочваше ключовите моменти на уликите. Виждаше се, че силата на изстрела е отхвърлила Джъдсън настрани. — И тогава, предполагам, за да отпразнува успеха, нашият герой се гаври с трупа на госпожица Ремарди. — Единият от патолозите се отмести встрани, за да видят трупа на Луиза Ремарди. След предварителния оглед я бяха нагласили в положението, в което я бяха намерили, а именно по очи върху двайсеткилограмови чували със замразен чипс. От кръста нагоре все още беше облечена в ръждивочервената униформа на „Транснешънал“. Изходната рана бе оставила съвсем малка дупка в плата, сякаш беше скъсала сакото си на нещо остро, но около него се виждаше копие на кървавия червен кръг от сепарето горе. Полата — в същия цвят — и червените й бикини бяха смъкнати до глезените и под колосаната й бяла блузка стърчаха заоблените очертания на задните й бузи, някак изтикани нагоре и застинали в това положение. В средата се виждаше тъмната елипса на сфинктера й, разтеглен след смъртта. Някой я бе „работил“ веднага след като я бе убил, което личеше от запазената червенина — последна автоматична реакция на вече умиращия организъм. — Тестът за изнасилване е отрицателен, но ще забележите разкъсаната опаковка на презерватив в гънките на свалените й гащи, както и следи от лубрикант около ануса.

— По знак на Гриър един млад патолог освети задника на убитата с фенерчето си. Поради студа гелът не бе успял да се изпари. От десетина години изнасилвачите се плашеха от СПИН и дори бяха чували за ДНК. „Няма никакъв съучастник — помисли си Лари. — Ако, разбира се, това е истинската история. Никакъв некрофил или обирджия няма да прави подобно нещо пред публика. Дори изродите имат чувство за срам.“

Харолд даде няколко последни инструкции относно спазването на процедурата и тръгна нагоре. Лари се задържа във фризера и поиска разрешение от Пейнлес да поразгледа.

— Не пипай — нареди му Пейнлес. Работеше в полицията вече от двайсет години и знаеше, че всяка следваща година на служба постъпват все по-тъпи полицаи.

Лари усещаше присъствието на някаква свръхестествена сила, имаща пръст в процедурата на разследването, и знаеше, че не е единственият, който мисли така. Поне половината занимаващи се с убийства детективи, които познаваше, след едно-две уискита неохотно признаваха, че са усещали водещата роля на призраци. Не можеше да го разбере, но изглежда, злото в такъв мащаб предизвикваше някакъв космичен дисбаланс. Така че независимо дали имаше полза, или само си го внушаваше, той обичаше да започва с момент на единение с жертвите.

Остана изправен над Гъс за известно време. Ако изключеше гангстерите — един ден ги привличаха като заподозрени, а на следващия ги намираха убити, — за Лари бе изключение да познава жертвата. Всъщност и Гъс не познаваше чак толкова добре — беше го слушал да разказва за емигрантските си изпълнения и се бе наслаждавал на прословутия му омлет, винаги за сметка на заведението. Но Гъс имаше — досущ учител или проповедник — дарбата да осъществява контакт. Беше невъзможно да разговаряш с него и да не я усетиш.

„Аз съм с теб, приятелю“, помисли си Лари.

Раната бе в тила на Гъс и куршумът бе пръснал тъкан и кости. Оставен както го бяха намерили, Гъс лежеше с лице в опаковка от говежди хамбургери… с отворена уста. Мъртва риба. Всички покойници изглеждаха като умрели риби.

Както винаги, в подобен момент Лари имаше чувство за изострено самосъзнание. Това беше професията му. Убийства. Както всеки друг човек и той си мислеше дали не е време да си купи нов градински маркуч, как ще завърши утрешният хокеен мач и има ли начин да отиде на двете футболните срещи с участието на синовете му. Но за разлика от другите хора, всеки ден идваше един момент, когато му се налагаше да влезе в пещерата на убийствата и да се потопи в сладостната тъмнина на витаещата идея.

Нямаше за какво да се извинява никому. Убийствата бяха част от човешката природа. И обществото съществуваше, за да ги възпира. За Лари единственото по-важно нещо на света от работата му беше майка му. Вземи прочети малко антропология, съветваше той всеки поинтересувал се цивилен. Чувал ли си за скелетите, изровени със забита в тях каменна брадва? Защо си мислиш, че това е белег на нашето време? Всеки носи убийството в себе си. И Лари беше убивал. Във Виетнам. Бог знае колко хора бе убил, като стреляше напосоки в тъмнината. Истината бе, че познаваше много по-добре мъртвите откъм своята страна. Но един ден — беше излязъл да патрулира — хвърли граната в един тунел и с удивление видя как земята се надига и от нея, сред фонтан от пръст и кръв, излитат тела. Първото беше на парчета — трупът беше само с една ръка, а краката излетяха отделно. Но другите двама изхвръкнаха от дупката цели. Лари все още помнеше хвърчащите във въздуха тела — единият продължаваше да крещи, а другият бе застинал със загадъчно изражение на лицето. Така значи ставало, сигурно си мислеше вторият, и това беше толкова ясно, че можеше направо да вдигне табела с този надпис. Много години бяха изтекли оттогава, но Лари все още помнеше това изражение. Виждаше го и сега върху лицето на Гъс — най-голямото нещо в живота, смъртта.

Такъв беше краят за жертвите, моментът на предаването, на отказа от живота. Макар че не всички умираха доброволно. Пред лицето на предстоящата, непредотвратима и неочаквано дошла смърт всяко човешко същество изпадаше в ужас и желание… в неистовото желание да продължиш да живееш и в неописуемото страдание, че това няма да стане. Никой — Лари беше абсолютно убеден в това — не би бил в състояние да умре с достойнство при тези обстоятелства. Пол Джъдсън, свлякъл се до прага, определено не бе успял. Беше представител на възможно най-обикновен жител от предградията — кротък наглед, започващ да оплешивява, ако се съдеше по оредялата му, фина като царевични ресни коса. Със сигурност от онези, които са неспособни на силни емоции. Но този път бе намерил начин да ги изрази. Лари коленичи и можа да види засъхнали солни следи, тръгващи от ъгълчетата на очите му: Пол бе умрял, молейки се със сълзи за живота си.

Последната, която отиде да види, бе Луиза Ремарди. Тя влизаше в преките му задължения и следователно заслужаваше най-голямо внимание. Кръвта й бе изцапала големите чували, върху които бе просната, но беше умряла още горе. Разкъсани от куршума като сграда, в която е взривена бомба, артериите и органите й бяха изхвърляли кръвта, изпомпвана от глупавото й сърце. Със сигурност можеше да се каже, че на Луиза в началото й се е приспало, а след това, с намаляване на оросяването на мозъка, са започнали халюцинациите, вероятно ужасни, докато накрая сънищата й са се разтворили в ослепителна бездънна светлина.

Когато патолозите му разрешиха, той се качи на чувалите, за да разгледа лицето й отблизо. Луиза беше красива. Плътта под брадичката й може и да бе поувиснала, но имаше високи, добре оформени скули. Беше боядисала косата си на светли кичури и макар да работеше нощна смяна, беше положила с много грижа голямо количество грим около големите си кафяви очи. На гърлото й можеше да се забележи границата, където свършване фон-дьо-тенът и започваше естествената й бледност. Беше от онези италиански красавици — Лари познаваше доста такива, — които започваха да се поразширяват в ханша в началото на трийсетте, но все още се мислеха за знойни мацета.

„Луиза, сега ти си моето момиче. И аз ще се погрижа за теб.“

Лари се качи горе и тръгна да търси Гриър, за да види дали ще може да го убеди да включи Мюриъл в случая. Докато обикаляше из заведението, спря до масичката, на която едно момче от криминолозите, още хлапе, казваше се Браун, подреждаше съдържанието на чантичката на Луиза.

— Нещо интересно? — попита той.

— Адресната й книжка — отговори късо Браун и запрелиства с латексовите ръкавици страничните, за да даде на Лари възможност да разгледа.

— Красив почерк — отбеляза Лари. Останалото бе обичайната бъркотия: ключове, касови бележки, ментови бонбонки. Под корицата на чековата й книжка Браун посочи два презерватива с вазелин, в същата червена опаковка, каквато бяха намерили в гънките на бикините й. „Какво, по дяволите, може да означава това — запита се Лари, — освен че Луиза е обичала да се чука? А може убиецът да ги е намерил, докато е ровил из чантичката й, и това да му е дало идеята, без да е имал това намерение преди.“

Едва ли щяха да реконструират всичко до най-дребните подробности. Лари беше научил този урок. Миналото си бе минало и винаги убягваше както на паметта, така и на най-прецизните технологии на криминолозите. А освен това нямаше значение. Съществената информация бе достигнала до настоящето: трима души бяха убити. Без достойнство. В ужас. И някакъв жесток изрод бе изпитвал удоволствие при всяко натискане на спусъка.

Застанал точно там, където бе убита Луиза, Лари затвори очи, за да се пропие с атмосферата на това място. Беше сигурен, че някъде, със сигурност недалеч от тук, в същия този миг един човек е усетил мигновено пробождане в сърцето.

„Ще те намеря, мръснико“, обеща му Лари.

3.

4 май 2001

Бивш съдия

Джилиан Съливан, четиридесет и седем годишна, неотдавна освободена от Федералния затворнически лагер за жени в Алдерсън, Западна Вирджиния, седеше с цигара в устата в едно малко кафе в Сентър Сити — така наричаха централната част на града — и чакаше идването на Артър Рейвън. По време на разговора им по телефона Рейвън — тя го познаваше отпреди повече от десет години — специално бе отбелязал, че иска да говори с нея по делови въпроси. Също като другите, той очевидно не искаше тя да остава с впечатлението, че ще я утешава или ще й обещава морална подкрепа. Вече съжаляваше — и това не й бе за пръв път, — че се е съгласила на срещата, когато видя Артър да нахлува през стъклената врата на ресторантчето, стиснал под мишница кожена чанта.

— Съдия — каза той и подаде ръка. Още първата му дума й прозвуча фалшиво. Дори преди изпадането й в немилост той едва ли щеше да се обърне към нея по този начин, когато бяха насаме.

— Забрави ли, че съм Джилиан, Артър?

— Извинявай.

— Толкова е неловко… — Тя загаси цигарата си, понеже се сети, че димът може да го дразни. „Вътре“ никой не се оплакваше от дима. Там това бе привилегия.

В годините на своята кариера Джилиан бе извървяла пътя от прокурор през съдия до адвокат по наказателни дела. Примерът беше краен, но дори нейната странно развила се кариера отразяваше същността на работата като защитник в областта на наказателното право, където ежедневието можеше да се оприличи на театър с постоянен актьорски състав и променлив репертоар, защото всеки адвокат имаше възможност да изиграе всяка роля. Прокурорът, срещу когото се налагаше да защитаваш в съдебната зала, при следващата ви среща сядаше на свой ред на скамейката, а десет години по-късно вече имаше частна адвокатска практика и най-безсрамно отмъкваше клиентите ти. Беше си истинско шоу, по време на което се създаваха приятелства — те или укрепваха, или се забравяха с годините, но всеки шумен провал, както и всеки голям успех, оставаше навеки в колективната памет на братството.

Макар добре да разбираше всичко това, Джилиан все пак трудно можеше да разбере защо съдбата бе решила да я събере с малкия и тъжен, но целеустремен Артър Рейвън. Преди тринайсет години, след като бе изкарала двайсет месеца на скамейката, Джилиан най-сетне бе получила първото си назначение: започна съдийството със случаи за дребно хулиганство и установяване на злоумисъл. По онова време Артър Рейвън беше заместник-прокурор, разпределен към нейния съдебен състав. И двамата бяха нови на длъжностите си, но тогава тя бе смятала, че нейните перспективи са много по-светли от неговите. В съдебната практика участието в заседания предполагаше, че с времето хората шлифоват умението да се представят откъм най-привлекателната си страна и стават истински актьори, когато опре до жестикулация или смирение, макар под тях да се криеше вулканично ядро на егоцентричност и амбиция. При Артър онова, което бе на повърхността, не се различаваше от истинската му същност: неумолима енергичност и граничещо с отчаянието желание да спечели на всяка цена. Поне в половината от случаите, когато се бе явявал пред нея, тя бе сдържала желанието да го посъветва да пие нещо успокоително. Всъщност не беше сигурна дали не го е изтърсила някога, защото не бе гледала на себе си като не особено внимателен или търпелив съдия. Но смееше ли някой да я обвини в това? Изглежда, дълбоко в себе си Артър смяташе, че в крайна сметка победата се усмихва на онзи, който я желае по-силно.

Без да съзнава неуместната двусмисленост на въпроса си, Артър невинно попита:

— Е, как си?

— Горе-долу — отговори му тя. Истината бе, че след няколко години, през които би следвало да се е примирила с новото си положение, изобщо не бе успяла да свикне с него. Имаше моменти — доста често сега, но непрестанно преди години, — когато абсолютният позор на ситуацията, в която сама се бе поставила, я оставяше безсилна в яростта й, ярост толкова всеобхватна, че всяка мисъл в главата й се изкривяваше от нея и подскачаше като кола по черен път.

— Изглеждаш страхотно — измънка той.

Джилиан знаеше от опит, че няма чисти мотиви, с които един мъж би направил комплимент на една жена и че в повечето случаи мъжете гледат на това като на стъпалце, ако не за последващ секс, то най-малкото за някаква манипулация. За да пресече всякакви надежди из корен, тя попита направо за какво става дума.

— Ами… — започна той — ще използвам твоите думи: получи се малко неловко. Апелативният съд на Съединените щати ме назначи като защитник по дело. Втори habeas. Роми Гандолф. Помниш ли това име?

Естествено, че го помнеше. По времето, когато се занимаваше с углавните престъпления, бе издала смъртна присъда само в два случая. В другия смъртното наказание бе предопределено от решението на съдебното жури. При Роми Гандолф обаче тя носеше лична отговорност. Процесът бе решен от стола, с други думи от съдията. Никакво жури — слушане само от съдията и вземане на присъда само от съдията. Беше й се удала възможност да си припомни онези събития преди два месеца, когато бе получила писмо от Ръдярд с типичните налудничави твърдения на затворник, който десет години след убийствата изведнъж си спомня, че разполага с изключително важна информация, която непременно трябва да сподели с нея. Тогава реши, че става дума за някой, когото е пратила зад решетките и който сега иска по някакъв начин да я примами да го посети, за да има удоволствието да й се изплюе в лицето. Като разрови паметта си за подробностите по делото Гандолф, установи, че все още помни снимките на труповете във фризера на ресторанта. По време на процеса един от полицаите бе обяснил, че фризерът бил толкова голям заради огромното меню, което предлагали в „Парадайз“.

— Точно така — потвърди Рейвън, когато тя очерта основните моменти на случая. — Гъс Готиния. Но ти знаеш правилата на играта. Сега ми се налага да изора отново всяка бразда. Ще ти кажа честно, че има моменти, когато нещо ме прихваща и започвам да си мисля, че той може да е невинен. Имам една помощничка — поясни той, — която разрови всичко и извади на бял свят изумителни неща. Ето, виж например това…

Рейвън отвори дебелата папка и й подаде първите няколко листа. От тях излизаше, че се опитва да разработи хипотезата, че по време на убийствата Гандолф е бил в затвора, заради нарушение на условията на условното му пускане на свобода. Истината бе, че документацията бе оскъдна, а и полицейското досие на Гандолф не предлагаше никакво потвърждение. Но буквално през последните няколко дни Артър бе намерил заповед за прехвърляне, от която излизаше, че на 5 юли 1991 сутринта клиентът му е бил транспортиран от затвора до съда.

— И как Мюриъл обясни това? — попита Джилиан. Мюриъл Уин, младши прокурор по случая преди десет години, сега беше първи заместник-прокурор и основен фаворит за мястото на Нед Хал си на изборите догодина. Джилиан никога не бе изпитвала особена симпатия към Мюриъл, защото виждаше в тази коравосърдечна жена продукт на съвременната съдебна система особено в областта на углавните престъпления. В интерес на истината обаче цялата симпатия на Джилиан по отношение на прокурорското тяло — ако изобщо бе имала такива — се бе изпарила без остатък след изживяното от нея през последните няколко години.

— Тя смята, че контролиращият инспектор е прибрал Роми същата сутрин, та той да не „забрави“ да се яви в съда — обясни Артър. — Но на мен не ми се вярва това да се случи в петъчен ден, при това след национален празник, когато малцина изгарят от желание да работят. Освен това според Мюриъл било нелепо да се вярва, че и клиентът, и неговият защитник са могли да пропуснат факта, че Роми е бил в затвора точно когато са били извършени убийствата. Проблемът обаче е там, че Роми е бил арестуван цели четири месеца след престъплението, а за човек като него днешният ден е неотличим от утрешния. — Ако трябваше да залага, Джилиан би приела тезата на Мюриъл за по-правдоподобна. Но не изпитваше желание да взема страна в спора. В присъствието на Артър изпита странен порив към безпристрастност — нещо, на което бе мислила, че вече не е способна. Въпреки усилията й да запази неутралност, той, изглежда, долови скептицизма й: — Има много улики — продължи той. — Знам го отлично. Роми си е признавал поне двайсет пъти. Дори Христос да слезе на земята, за да свидетелства в негова полза, пак ще изгубя. Но този човек няма история на насилие, той никога не е нападал друг и никога не е бил обвиняван във въоръжен грабеж. На това Молто и Мюриъл контрират, че моят човек е бил надрусан, само че последните изследвания по въпроса отричат съществуването на връзка между наркотичното опиянение и насилието. Така че, както разбираш, има над какво да се замисли човек.

— Как се случи така, че Апелативният съд назначи теб, Артър?

— Убий ме, не знам. Според мен там смятат, че големите адвокатски кантори разполагат със свободен ресурс. А може и някой да се е сетил, че имам опит в смъртното наказание от случая Франческо Фортунато, когато бях обвинител.

— Онзи, който отрови семейството си?

— Цели три поколения, от дядовците и бабите, та до децата. И избухваше в смях в залата при споменаването на всяко име. Както и да е, истината е, че едва не припаднах, когато журито определи смъртна присъда. Веднага след това се преместих във „Финансови престъпления“. Честно казано, макар да знам, че бих умрял, ако ми се наложи да натисна бутона в камерата за екзекуции, продължавам да вярвам, че смъртното наказание е необходимост.

Джилиан обаче не вярваше — нито сега, нито някога. Трудно й беше да формулира защо, но просто смяташе, че създава прекалено много проблеми. Преди десет години, след като делото срещу Роми Гандолф бе приключило, неговият защитник Ед Мъркоуски й бе признал, че е приел слушане без жури, защото някой му подшушнал за възгледите й по този въпрос. Само че тя не бе отишла в съдебната зала като законодател. А и ако някога бе имало престъпление, заслужаващо смъртно наказание, това се отнасяше в пълна степен до Гандолф.

— И какво искаш да научиш от мен, Артър? Дали не съжалявам? — След толкова години едва ли някой се интересуваше от личното й мнение. Освен това тя нямаше никакви съмнения във вината на Гандолф — вече си бе отговорила на този въпрос преди месеци, когато бе получила писмото му от Ръдярд. Още си спомняше нещо друго, което Мъркоуски бе казал след изслушване на присъдата, когато всички, включително прокурорите, се бяха събрали в офиса й за малко, минути след изричане на ужасните думи. Джилиан бе коментирала сухо опита на защитата да спаси Гандолф чрез представянето му за невменяем, на което Ед бе отговорил: „Това беше много по-добре от историята, която иначе би трябвало да разкаже, ваша чест. Защото другата история бе просто бавно признание във виновност“.

Докато обмисляше дали да не му разкаже това, Артър заби поглед в пепелника пред нея и почна да изучава съдържанието му, сякаш се надяваше да види там бъдещето. В този момент тя почувства, че Артър се готви да пристъпи към същността на онова, за което бе помолил да я види.

— Апелативният съд е решил да ме умори, като угажда на желанията ми — каза той, — може би защото те са ме назначили. Подадох молба да разследвам отново случая и те я препратиха в Областния съд до трийсети юни, преди да решат дали да разрешат на Гандолф да поиска втори habeas. Така че сега търся сламка, за която да се хвана. — Той изостави старанията си да не я поглежда: — Виж, няма как, налага се да те попитам. Когато започна да се занимаваш с углавните дела, правеше ли вече онова, което ти донесе неприятности по-късно, когато премина в посегателства срещу личността?

Разговорът не й бе допаднал още от самото начало, но сега, когато усети посоката, в която отива, я обхвана познатото чувство на изтръпване.

— Такъв ли е слухът?

— Джилиан, остави игрите! И не се засягай, моля те. Правя онова, което трябва да направя.

— Не, Артър, не съм приемала пари, когато бях съдия. И никой не ме е подкупвал по случая Роми Гандолф… или по който и да било случай от онова време. Това започна в „Жалби от общ характер“, където го правеха всички. — Тя поклати глава, учудена на налудничавостта на признанието и на това, че то прозвуча донякъде като извинение.

— Добре — каза той, но беше очевидно, че прилага към отговора й адвокатските си критерии за истинност. Докато го наблюдаваше да пресмята, тя установи, че не изглежда особено добре. Беше нисък и никога не бе изглеждал в добра физическа форма, но сега й се стори преждевременно състарен. Тъмните му очи бяха някак хлътнали в очните кухини, а плътта около тях изглеждаше ожулена, което подсказваше лошо хранене и претоварване с работа. Освен това беше започнал да оплешивява. Най-лошо от всичко бе впечатлението, което създаваше за себе си — сякаш е куче и езикът му всеки момент ще увисне от устата му. Спомни си, че Артър имаше някакви семейни проблеми… някой от близките му бе хронично болен. Може би това го ядеше отвътре.

— А пиенето, съдия?

— Пиенето?

— Имаше ли проблем с алкохола, когато слушаше делото Роми Гандолф?

— Не.

— Не си пила изобщо?

Въпросът прозвуча скептично, но той имаше основания да го зададе.

— Какво казват другите по въпроса, Артър?

— Няма особено значение какво казват хората, ако ще трябва да отговориш под клетва, че не си злоупотребявала с алкохола по онова време.

— Пиех, Артър. Но не съм злоупотребявала.

— Не и тогава?

Воден от битуващото съмнение, той бе пропуснал да формулира въпроса си коректно. Можеше да го поправи, но можеше да отговори простичко: „Никога“ и да види дали Артър ще се усети, но си спомни инструкциите, които всеки опитен адвокат даваше на своя свидетел, подготвяйки го за явяване пред съда: „Отговаряй само на зададения въпрос. Възможно най-кратко. Не импровизирай и не съобщавай повече“.

— Не и тогава. — Тя прибра цигарите във велурената си чантичка с дълга презрамка и автоматично щракна закопчалката й. Беше готова да тръгва и попита Артър дали е свършил. Преди да й отговори, той замислено прекара пръст по ръба на чашата си.

— Имам личен въпрос към теб — каза след дълга пауза. — Ако не възразяваш. — Вероятно се готвеше да я попита онова, което вълнуваше всички. Защо? Защо бе допуснала един живот, пълен с перспективи, да се срине в пристрастеност и в крайна сметка да стигне до престъпление? Непохватността му в отношенията между хората го караше да се колебае да я попита направо и тя почувства познатата неприязън от вмешателството на чужди хора в живота й. Защо не искаха да разберат, че тя нямаше ни най-малка представа как се бе получило? Възможно ли бе някой като нея, който така слабо се познаваше, да падне толкова ниско? Оказа се, че безпокойствата на Рейвън са по-прозаични: — Питах се, защо се върна тук? Искам да кажа… ами ти си като мен, нали така? Сама… Без деца…

Рейвън й изглеждаше притеснен до степен да скочи и да избяга. Джилиан не искаше да се сравнява с него. Вярно, беше сама, но това бе личният й избор и освен това тя винаги бе гледала на това като на временно положение. Беше на трийсет и девет в нощта, когато на вратата й бяха почукали федералните агенти, но бракът и семейството не бяха изчезвали от картината на бъдещия живот, който си бе представяла.

— Майка ми умираше. И Управлението на затворите реши, че може да ми окаже доверие и да ме пусне да се грижа за нея. Така че в известен смисъл това бе избор на Управлението. — Подобно на другите отговори, които бе дала на Рейвън, и този казваше само удобната за нея част от истината. Беше излязла от затвора финансово разорена — държавата и адвокатите й бяха прибрали всичко, което бе имала. А Дъфи Мълдоър, нейният „спонсор“ съгласно терминологията на програмата от дванайсет стъпки, й бе предложил място, където да живее. Но дори и при това положение тя понякога сама се питаше защо всъщност се бе върнала към онова, което, технически погледнато, в нейния случай играеше ролята на „сцена на местопрестъплението“. — Когато изтече срокът, за който съм пусната при тези условия, вероятно ще поискам разрешение да се преместя.

— А майка ти?

— Преди четири месеца почина.

— Моите съболезнования.

Джилиан сви рамене. Още не бе решила за себе си какво чувства след смъртта на двамата си родители… макар да бе смятала, че една от силните й черти е именно способността да не разсъждава върху подобни неща. Беше имала дом и детство, които смяташе за средно добри. Бяха шест деца и двама алкохолизирани родители, съжителстващи в атмосфера на вечно съперничество и вражда между всички. За Джилиан целият смисъл на детството й бе в това, че то я бе подтикнало да гледа само напред. Всъщност беше като Помпей — димящите руини и отровената атмосфера бяха нещо, от което можеш само да бягаш. Цивилизацията щеше да бъде измислена наново на друго място. Бе заложила цялата си вяра върху две неща: интелигентност и красота. Защото несъмнено беше красива и едновременно с това умна и с подобен капитал в ръцете бе недопустимо да се остави да бъде върната в калта от онова, което така леко бе загърбила. Родената в онзи дом Джил Съливан се бе превърнала по нейна воля в Джилиан. Която пак тя по-късно бе унищожила.

— Баща ми почина преди три месеца и още съм съсипан — каза Артър. Беше сбърчил чело от болка. — До последния си дъх този човек ме правеше на луд. Мисля, че бе най-нервното същество, живяло на тази земя. Нямам обяснение как доживя до тези години след толкова безпокойство за всичко. Но знаеш ли, при всички тези тревоги какво и как ще се случи… мисля, винаги съм чувствал, че той страшно държи на мен. — Рейвън вдигна поглед към нея: безмълвно признание колко редки са тези хора в живота му. Заприлича й на малко кученце, което доверчиво навира влажната си муцунка в ръката й. В следващия миг той се притесни, но не беше ясно дали от моментната слабост, която неволно беше разкрил пред нея, или заради неловкото положение, в което я бе поставил. — Защо ли ти разказвам това?

— Вероятно защото мислиш, че такава като мен няма по-добър начин да си прекарва времето — отговори тя.

Каза го хладно и отначало й се стори, че думите изразяват нещо по-различно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Но не беше така. За един кратък миг грубостта на подмятането остави и двамата без думи. После по отпуснатото лице на Рейвън мина конвулсивна тръпка и той нервно закопча едно от копчетата на сакото си.

— Съжалявам, че те обезпокоих. Допуснах грешката да помисля, че има нещо, което ни свързва.

Джилиан автоматично напипа цигарите в чантичката си, извади ги и запали. Ръката й с клечката трепереше. Проклинаше се, че е допуснала чувството за вина да я разтърси толкова силно. Ако продължеше така, никога нямаше да изплува на повърхността. Гледаше как огънчето на цигарата бавно пълзи нагоре и оставя след себе си сива пепел. Чу, без да вижда, ципа на чантата на Рейвън.

— Може да се наложи да те призова за даване на показания под клетва — каза той. „Само това ми липсва — помисли си тя. — И да ме разпънеш на кръст, разбира се, ако ти се удаде възможност. Не че няма да съм го заслужила.“ — Съгласна ли си да ти изпратя призовката по пощата? — Питаше я как да я намери, без да се обръща към Федералната служба за условно освободените затворници, и тя му каза, че живее в мазето на къщата на Дъфи Мълдоър. Дъфи, бивш пастор на римокатолическата църква, преди години беше главен щатски защитник към съдебния състав на Джилиан и в резултат основен постоянен опонент на Рейвън. Но Артър не зададе дори от куртоазия въпрос как е Дъфи. Вместо това, без да я поглежда, записа адреса в електронния си органайзер — чудо на чудесата, всеки нов по-добър от предишния и по-голям от него, станало задължителна за всеки американец вещ през четирите и половина години, които бе прекарала зад решетките. Сини струйки дим се извиваха между двамата. Един сервитьор се поинтересува не искат ли още кафе. Джилиан си поръча в чаша за навън и зачака да й я донесат.

— Не исках да се държа грубо, Артър.

— Няма нищо, Джилиан. Знам, че винаги си ме смятала за голям досадник.

Думите му я накараха горчиво да се усмихне. Но все пак имаше нещо, за което му се възхищаваше. Беше пораснал. Беше добил способността да се държи небрежно. И освен това беше улучил в целта със забележката си. Въпреки това тя опита още веднъж:

— В момента не съм особено щастлива, Артър. И предполагам, настроението ми не се подобрява от това, че този факт е известен на познатите ми от едно време. Това за мен е болезнено напомняне.

Което беше глупаво, разбира се. Защото кой, в крайна сметка, бе щастлив? Определено не Артър Рейвън — непохватен, грозноват, сам със семейните си тревоги… за които сега се сещаше, че бяха свързани със сестра му, която имаше психически проблеми. И всъщност никой вече не се интересуваше от емоционалното състояние на Джилиан. Не че някой се съмняваше, че е нещастна и страда. Но хората по-скоро вярваха, че сама си го е заслужила.

Без да отговори, Артър стана, заяви, че ще й се обади, и тръгна към вратата. Докато го наблюдаваше да излиза, тя улови отражението си в евтините огледала в позлатени рамки, които скриваха носещите колони на покривната конструкция. За пореден път образът й я изненада, понеже установи, че изглежда много по-добре, отколкото се чувстваше. Имаше нещо многозначително във факта, че външният й вид не бе повлиян и в най-малка степен от преживените страдания. Беше висока и все още стройна, а изминалите години не бяха оставили отпечатъка си върху красивите й скули. Да, беше позагубила от свежестта си. Някога червеникаворусата й коса беше избледняла и на път да посивее. Освен това нещо, което открай време бе знаела, че се отнася до хората със светла кожа — всички бръчки, дори най-малките, й личаха като върху порцелан. Все пак грижливо подбраният тоалет: модният костюм, перлената огърлица, късата оформена с гел прическа — всичко това подпомагаше излъчването на сдържано достойнство, което се бе стремяла да постигне. Имаше това излъчване още от младини и макар тогава зад него да не се криеше нищо, тя стриктно се бе придържала към точно този си външен вид на жена с властна натура и вътрешна страст.

Да, определено бе заблудила Артър. Беше му отговорила по подвеждащ начин, а след това го бе нагрубила, за да не допусне той да се задържи достатъчно дълго и да научи или да се досети за истината. Рейвън се бе подвел по слуха, по злобните клюки за нея, плъзнали горе-долу по времето, когато животът й бе рухнал. Говореха за нея, че е пияница, но това не бе истина. Разправяха, че се напивала още на обяд и на следобедните заседания направо заспивала. Истината бе, че бе заспивала по време на слушания, и това не бе моментна дрямка, а просто бе отпускала глава на писалището и бе заспивала толкова дълбоко, че след като приставът я събудеше, виждаше в огледалото отпечатъка на кожения бележник върху бузата си. Майтапеха се с неразбираемото й пиянско фъфлене и с грубите обръщения, на които беше способна. Скърбяха за погубения интелект, донесъл й назначението за съдия само на трийсет и две години, за дарбите, показани по време на следването в юридическия факултет на Харвардския университет. Цъкаха с език на неспособността й да се вслуша в предупрежденията да спре пиенето. И през цялото това време тя бе крила тайната си. Джилиан Съливан не беше пияница, както всички смятаха, нито злоупотребяваше с хапчета, както бяха решили някои служители на съда, озадачени от факта, че от нея никога не бе лъхало на алкохол. Не, Джилиан Съливан, бивш заместник областен прокурор, а след това съдия от системата на Върховния съд, беше най-обикновена, пристрастена към хероина наркоманка.

Не се „боцкаше“ — само това не, никога! Като човек, който държи на външния си вид, дори в моментите на пълно падение тя не допускаше мисълта, че може сама да се обезобрази. Вместо това пушеше хероин — „гонеше дракона“, както бе жаргонът. Пафкаше. С тръбичка от алуминиево фолио всмукваше дима, в който се превръщаше прахът, след като станеше на кипяща кафява каша. Този метод бе по-бавен — разтапящата наслада настъпваше след минути вместо след секунди, но Джилиан никога не бе бързала в живота, така че дори тази форма на изтънчена пристрастеност отговаряше на имиджа й: по-чиста, по-трудно откриваема, без откровената шарка по ръцете и без издайническите кръвотечения от носа — неизбежен резултат на смъркането.

В началото бе един мъж. Но не започват ли така много неща в живота? Тоби Илайас беше чудесен кавалер, красавец, и едновременно с това извратено създание, помощник към кабинета на областния прокурор, за когото Джилиан бе хранела надежди да се омъжи. Една нощ той се прибра с хероин, взет от задържан, когото бяха уличили в притежание. Беше мостра, зарибяване — няколко дози, давани от един наркоман на друг, като прелюдия към продажбата на по-голямо количество. Иззетото количество бе представено като доказателство по време на делото, а след присъдата така и не го бяха върнали. „Защо пък не?“, бе казал той. Тоби имаше дарбата да представя перверзното за стилно. Ироничното му нежелание да следва правилата — те, разбира се, бяха за другите — я бе подлъгало. Онази първа нощ смъркаха и постепенно намаляваха количеството. В телата им се възцаряваше неземно спокойствие и нищо не подсказваше, че имат желание за още.

Месец по-късно Тоби застана на пътя на един тир. Така и не се разбра злополука ли е било. Не загина на място. Лежа няколко месеца в болницата напълно обездвижен, изписаха го като развалина в инвалидна количка, закачен към системи. Тогава тя го изостави. Не се омъжи за него. Не можеше да му отдаде живота си, след като той бе неспособен да й обещае своя.

Сега вече знаеше, че това е било тъжната повратна точка. Както Тоби не успя да се възстанови, така не можа и тя. Три или четири месеца след случилото се за пръв път сама открадна доза. По време на дело, което водеше, позволи на доведения като свидетел на защитата аптекар да разпечати запечатаната от полицията торбичка с хероин, за да претегли иззетото количество. Номерът й достави голямо удоволствие. Оттам нататък започна да се възползва от всяка открила се възможност: измисляше ненужни изследвания, окуражаваше прокурорите да оставят на съхранение при нея веществените доказателства, вместо да ги връщат в службата на областния прокурор. Веднъж се разкри, че в уликите е бъркано, но заподозряха като извършител един от заместник-съдиите го изпратиха на заточение в забравен от бога окръг. След това вече трябваше да си купува на улицата. Само че й трябваха пари.

Към онзи момент вече я бяха набедили, че има слабост към чашката. Като предупреждение я бяха прехвърлили от отдел „Углавни престъпления“ в „Жалби от общ характер“, където се занимаваха с дребни закононарушения и където слушаше дела по посегателства срещу личността. И там се разбра. Един от наркоманите, които бе осъдила, позна в нея красивата бяла дама, която се навърташе край порутените блокове на по-малко от миля от съда. И разказа на арестувалия го полицай. От ухо на ухо слухът стигна до главния съдия на отдел „Жалби от общ характер“, злодея по душа Брендан Туохей и неговия довереник Роло Косич. Косич я посети, за да я извести, че се знае, но не предложи решение. Само пари. И искането да се вслушва в съвета му за присъдата по някои дела. Пари щяло да има.

И тя се подчиняваше, всеки път със съжаление, но животът за нея се бе превърнал в съществуване между две дози. Докато една нощ на вратата й не се почука, досущ като в сцена от „1984“. На прага стояха федерален прокурор и агенти на ФБР. Бяха я заловили — за подкуп, не за наркомания. Нямаше никога да забрави кризата, която изживя, след като си тръгнаха.

След онази нощ се обърна за помощ към Дъфи — сегашният й хазяин, възстановил се бивш алкохолик с дълъг опит на човек, даващ съвети, от дните си на пастор. Когато я осъдиха, беше „чиста“ и оттогава досега навикът й бе останал единствената оцеляла тайна от времето, когато й се бе струвало, че са я съблекли чисто гола и са я прекарали окована по Маршал Авеню. Така че нямаше ни най-малко желание сега да събужда всички тези болезнени спомени заради Артър Рейвън, а още по-малко заради някакъв убиец, достатъчно откачен, за да изнасили труп.

Но неочакваната злоба, с която бе реагирала на забележката на Артър, я бе потресла все едно, че бе видяла пропаст пред краката си. За да си спести припомнянето на срамното минало, тя бе направила нещо дори по-лошо. Сигурно часове, дни дори нямаше да може да извади от главата си спомена за безмълвното „О“, оформило се на устните на смаяния Артър в секундите след забележката й. Тази вечер щеше да поговори с Дъфи, за да избегне затъването.

Взела това решение, тя стана иззад малката масичка и отново видя отражението си в огледалата. На пръв поглед виждаше стройна елегантна жена, положила усилия, за да изглежда добре. Но знаеше, че вътре в нея се таи най-лошият й враг, демонът в нея, който въпреки затвора и безчестието оставаше незадоволен, необуздан и — ако се изключеше желанието му да я види как страда — невидим.

4.

5 юли 1991

Прокурорът

Вопъл, толкова силен, че сърцето на Мюриъл спря, се разнесе от отсрещното сепаре.

Чернокожият с престилката до глезените, вероятно готвачът, бе станал и това сякаш бе вдъхнало нови сили в мъката на жената. Мургава и слаба, тя се бе вкопчила в него. По-младият мъж, с блестящата обеца на ухото, се въртеше безпомощно зад двамата.

— Вдовицата — прошепна един от техниците — криминолози, който в момента обработваше с четка и фин прах плоскостите под касата. — Не иска да се прибере.

Готвачът предаде жената на младежа, който неохотно сложи ръка върху раменете й. Госпожа Леонидис продължаваше да плаче неутешимо. В един от онези вледеняващи съзнанието мигове на кристална яснота на мисълта, създали слава на Мюриъл в областната прокуратура, тя внезапно разбра, че вдовицата на Гъс просто играе ролята на скърбяща жена, така, както я разбира. Риданията и воплите бяха роля, задължение. Истинското чувство, естествената реакция на смъртта на съпруга й, тихата скръб, а може би и облекчението, щяха да дойдат много по-късно и тях тя щеше да изживее насаме.

Още от първия си ден като прокурор Мюриъл беше развила инстинктивно чувство към оцелелите жертви на насилие. Не беше сигурно колко силно е била привързана към родителите си, а и вече не знаеше дали който и да било мъж, включително нейният покоен съпруг, някога е имал значение за нея. Но изпитваше състрадание към тези жертви, състрадание с изпепеляващата сила на слънцето. Не й трябваше дълго, за да осъзнае, че тяхната мъка произтича не само от загубата, но и от неспособността да разберат смисъла й. Болката им не се дължеше на някакво фатално бедствие като тайфун и за нея не бе виновен неуловим и лишен от логика враг като неизлечима болест например, а на човешки фактор, на прищявката на откачен нападател и на неспособността на една основана на здрав разум и правила система да го спре. Тези жертви имаха всички основания да смятат, че това не е трябвало да се случва, защото съгласно закона то наистина не трябваше да се случва.

Когато успяха някак да утешат госпожа Леонидис, тя мина покрай Мюриъл на път за женската тоалетна. Младежът я придружи и когато вратата на тоалетната се затвори, погледна Мюриъл с видимо притеснение и каза:

— Не мога да се оправя с нея. Сестрите ми са на път за тук. Не живеят в града. Ще я вземат при тях. Никой не иска да ме слуша. — Деликатен на външен вид, някак плашлив, младежът вече бе започнал да оплешивява и сигурно поради тази причина беше късо подстриган като военен. Сега, отблизо, Мюриъл видя, че носът и очите му са подпухнали. Попита го каква е връзката му с Гъс. — Аз съм синът — отговори той с мрачно натъртване. — Гръцкият син. — Изглежда, виждаше някакъв черен хумор в това определение. Представи се като Джон Леонидис и подаде потната си ръка. Когато Мюриъл му каза името и длъжността си, лицето на Джон просветна. — Слава богу! Майка ми чакаше точно това — да говори с прокурор. — Той опипа джобовете си и едва тогава осъзна, че вече държи пакет „Куулс“. — Мога ли да ви попитам нещо? — погледна я той и седна до нея на скамейката. — Заподозрян ли съм?

— Заподозрян? Защо?

— Просто не знам. В главата ми се въртят какви ли не неща. Единственият човек, за когото се сещам, че би могъл да желае смъртта на баща ми, съм аз.

— Така ли? — вметна Мюриъл, колкото да поддържа разговора.

Джон Леонидис се загледа в огънчето на цигарата си. Ноктите му бяха изгризани до живо месо.

— Никога не съм имал кураж за нищо — обясни той. — Но знаете ли… тази история с Готиния Гъс… това си беше чиста проба реклама. Когато се прибереше у дома, той ставаше непоносим. Караше например мама да му реже ноктите на краката! Представяте ли си? През лятото седеше като султан на задната веранда, печеше се на слънце, а тя превиваше гръб да му реже ноктите на краката. Отвратителна гледка! Идеше ми да повърна…

Джон горчиво поклати глава и съвсем неочаквано се разплака. Когато баща й бе починал преди две години, Мюриъл вече бе в развалени отношения с него и затова много добре си представяше бурята от емоции в душата на Джон. Том Уин бе председател на местния синдикат на американските работници към завода на „Форд“ в покрайнините на Форт Хил и бе човек, който можеше да говори за братство в завода и да излъчва жлъч у дома. Скоро след смъртта му, при това доста скоро, майка й се омъжи за директора на училището, където преподаваше, и намери в любовта щастие, още непознато на Мюриъл. Също като Джон, Мюриъл бе трябвало да се бори с мъртвородените емоции, съпровождащи всичко незавършено. И докато Джон се мъчеше да се овладее, затиснал с ръка носа и устата си, Мюриъл постави ръката си върху другата му ръка, която лежеше безволно отпусната на масичката.

Когато майката на Джон излезе от тоалетната, Джон вече се бе поуспокоил. Както бе казал, в мига, в който представи Мюриъл като „прокурор“, Атина Леонидис премина от фазата на смазана от скръб вдовица към жадуваща за отмъщение жертва.

— Те трябва да умрат, искам да ги видя в гроба — заяви тя. — Искам смърт за гадовете, които погубиха Гъс. Които го убиха. Държа да го видя с очите си. Няма да мога да заспя, докато това не стане… — В този миг твърдостта я изостави и тя се отпусна в ръцете на сина си, който погледна безпомощно Мюриъл над рамото й.

Но тя разбираше емоциите на госпожа Леонидис. Мюриъл също вярваше в наказанието. Майка й, учителката, бе от мекушавия тип жени, винаги готови да подложат и другата си буза, но Мюриъл споделяше кредото на баща си, който защитаваше суровите житейски реалности в синдиката и твърдеше, че оставени на себе си, хората не стават за нищо, затова трябва да бъдат окуражавани за едно или друго. Че в идеалния живот всеки живял примерно заслужава медал. В реалния живот обаче няма нито материал за толкова медали, нито време да се връчат. Следователно трябва да се постъпва по друг начин, но добрите все пак да получават нещо за усилията си. Това „нещо“ е да се причини болка на лошите. Не защото някой би могъл да изпита наслада от страданията им. А защото във всяко добро дело има болка: болката на отказа, болката от въздържането. И добрите заслужават своя справедлив дял. Убийството заслужава смърт. Това, казваше той, е част от заложената в законите фундаментална реципрочност.

Появи се началникът на детективите Харолд Гриър. Одобри идеята госпожа Леонидис да се прибере, но всъщност бе дошъл да говори с Мюриъл и когато влязоха в малкия офис на Гъс, изпъшка:

— Вече два часа чакам да се появи някой от кабинета на прокурора. Томи Молто се е запилял някъде. — Молто, шефът на отдел „Убийства“, съвсем наскоро бе възстановен на длъжност от съда, след като го бяха уволнили заради така и останали недоказани съмнения, че е натопил заподозрян. Така че все още никой не знаеше как да се държи с Томи. — Лари казва, че си умна.

Мюриъл помръдна неопределено с рамо.

— Ами доверете се на източника…

Макар да бе мрачен по натура, Гриър гръмко се изсмя. През целия си трудов стаж Лари не бе имал началник, когото да не е успял да настрои срещу себе си.

— Добре тогава… ако се окажеш достатъчно съобразителна да получиш заповед за претърсване през празниците, за мен това ще е достатъчно доказателство — каза Гриър.

Резултатът от разговора бе, че Мюриъл започна да си записва на гърба на кочан листчета за вземане на поръчка онова, от което Харолд имаше нужда, а той искаше заповеди за претърсване на всички коли на паркинга и — просто за всеки случай — за къщите на хората от персонала в ресторанта на Гъс. Преди да се разделят, Мюриъл се почувства задължена да повтори думите на Джон Леонидис за баща му.

— По дяволите — промърмори Харолд и се намръщи. Никой не обичаше да стоварва силата на закона върху опечалените.

— Мисля, че е само резултат от шока — позволи си мнение Мюриъл. — Знаете как е.

— Знам — изсумтя Гриър. И той имаше семейство. — Виж какво, извади тези заповеди, а? И ми дай телефонните си номера в случай, че ми потрябва още нещо.

Мюриъл нямаше никаква представа откъде да изрови съдия, готов да подпише заповед в четири следобед, петък, преди още два дни празници. Харолд си тръгна, а тя остана в малкия офис, потисната от близостта на личните вещи на покойника. Започна да звъни по домовете на познатите й съдии, занимаващи се с углавни дела. Джилиан Съливан бе последната в списъка. Както обикновено гласът й звучеше добре смазан и леко сънен, но тя каза, че е на разположение. Мюриъл отиде в кабинета си в кметството, защото трябваше сама да напечата всички заповеди.

Беше радостно възбудена. В прокуратурата имаше желязно правило: докоснеш ли се до случай, твой е. Тази максима, от една страна, възпрепятстваше заместниците да се отървават от привидно неизгодни случаи, както и караше имащите политически амбиции да се добират благодарение на връзките си до „сладките дела“. Дори и така, най-доброто, на което можеше да разчита, бе да стане заместник на заместника, защото все пак това със сигурност щеше да е случай, за който щеше да се иска смъртно наказание. Единствено в случай, че Джон и Атина кажеха „стига убийства“, прокуратурата щеше да се откаже да иска екзекуция, но семейство Леонидис определено не изглеждаха настроени да махнат с ръка. Следователно делото щеше да се слуша — в крайна сметка никой не се признава за виновен по обвинение, за което се иска смърт — и процесът се оформяше голям. Много преди всичко да приключи, Мюриъл щеше да види името си на първа страница на „Трибюн“. От тази перспектива нервите в тялото й буквално светеха.

Като малка дълго се бе страхувала от смъртта. Лежеше в леглото и трепереше, осъзнала, че цялото това дълго пътуване към зрялата възраст само ще я доведе още по-близко до ужасяващата тъмнина в края на пътя. В края на краищата послуша думите на майка си: изходът е единствен — да оставиш следа, да оставиш след себе си знак, който вечността да не може да изтрие. Искаше й се и след сто години някой да вдигне поглед и да каже „Аа… Мюриъл Уин, да, тя извърши добри дела, благодарение на нея сега живеем по-добре“. Никога не бе мислила, че това може да е лесно. Картина като тази, която рисуваше въображението й, изискваше къртовска работа и поемане на рискове. Но извоюването на правосъдие за Гъс и за неговите близки й се струваше важно, част от вечната задача да подпреш с рамо стената и да възпреш злите импулси, които иначе биха погълнали света.

На излизане видя Лари пред входа на ресторанта — опитваше се да избегне разговора със Стенли Розенбърг, разследващият репортер на Канал 5. Стенли имаше остро като на гризач лице, бе страшно настойчив и въпреки увъртанията на Лари и опитите му да го препрати към Гриър, не мирясваше, така че накрая Старчек, който и без това не виждаше никаква лична полза от журналистите, просто се обърна и си тръгна.

— Шибан лешояд — каза той на минаващата покрай него Мюриъл. Колите им бяха в една посока. Тя все още чувстваше мрачната атмосфера, която бяха оставили зад гърба си — беше полепнала по тях като неприятна миризма, пропила се в дрехите им.

— Значи Харолд те прие?

— Беше го подготвил добре — отговори тя. Стигнаха при хондата й, тя благодари на Лари с няколко думи и подметна неангажиращото „Чао“, но той я спря: хвана я за ръката.

— Кой е онзи?

Когато разбра въпроса му, тя му каза да забрави.

— Да не мислиш, че няма да разбера?

Размениха още няколко фрази в същия дух и накрая тя се предаде:

— Талмадж.

— Талмадж Лорман?

— За бога, Лари! Колко души с името Талмадж познаваш?

Талмадж, бивш конгресмен, а сега лобист и виден адвокат, занимаващ се с корпоративно право, беше преподавателят им по „Договори“ от времето, когато Лари и Мюриъл се запознаха в юридическия факултет. Преди три години съпругата на Талмадж бе починала на четиридесет и една от рак на гърдата и изказването на съболезнованията по повод преждевременната загуба бе сближило Мюриъл с него. Връзката им бе започнала с плам, но после бе продължила на приливи и отливи — нещо характерно за отношенията на Мюриъл с мъжете. В последно време обаче нещата явно се развиваха по-бурно от обичайното и набираха скорост. Изпратил и двете си дъщери в колеж, Талмадж се чувстваше самотен. А Мюриъл се наслаждаваше на силовото поле около този човек, излъчващ усещане за власт — тези, които се въртяха около Талмадж, по правило ставаха участници в епични събития.

— Наистина ли ще се омъжиш за Талмадж?

— Не сме тръгнали да се женим. Казах ти — имам чувството, че това може, би могло, не е изключено, възможно е да доведе до нещо сериозно. До което още изобщо не сме стигнали. Исках просто да ти намекна, че имам причина, поради която няма да мога да припкам при теб всеки път, когато ми подсвирнеш.

— Да ти подсвирна?!

Може би заради съдържанието на разговора — репликите и на двамата изглеждаха достатъчно странни — я обзе странно състояние: съзнанието сякаш се отдели от тялото й и тя се почувства, сякаш се рее над сцена. През последните няколко години това й се бе случвало често и в подобни моменти имаше усещането, че реалната, истинската Мюриъл е там, но някак незабележима и съществува под формата на малко, невидимо за останалите ядро. Като малка беше типичната трудно поносима тийнейджърка, която възприема целия свят като тотална измама, и в известен смисъл така и не надрасна това отношение. Знаеше със сигурност, че всеки на този свят се грижи за собствения си интерес. И точно това я бе привлякло към правото — тя обожаваше дадената от обществото на адвоката роля, позволяваща му да демаскира позата на всекиго. Само че присъдите правеха страшно трудно да преодолее различията между себе си и околните.

И точно това периодично качваше Лари на старата въртележка — тя го познаваше. Беше умен — по-умен, отколкото мил — и язвителният му хумор й допадаше, както и фактът, че я възприема такава, каквато е. Беше едър мъж — в жилите му течеше по малко полска и германска кръв, — имаше невинни сини очи, голямо кръгло лице и русолява коса, която малко по малко бе започнал да губи. По-скоро мъжествен, отколкото по мъжки красив, но пълен с първична сила, която привличаше. Да го разиграва й напомняше донякъде за момичешките й години, когато бе смятала, че колкото е по-дива, толкова по-ясно изказва презрението си към света на възрастните. Но беше женен… и бе полицай до мозъка на костите си. Тя отново си повтори онова, което вече му бе казала — време е да вървя напред.

Погледна по улицата, за да се увери, че не е наблюдавана тайно, после хвана едно от копчетата на ризата му — най-обикновена риза от изкуствена материя, която носеше под поплиненото си спортно сако. Дръпна го, както беше свикнала — така, както правеше, когато бяха насаме. После завъртя ключа на запалването. Двигателят изръмжа, тя си спомни за случая и сърцето й заби силно.

5.

3 октомври 1991

Разследване

На път за летище „Дюсейбъл“, където искаше да разпита за Луиза Ремарди, Лари се отби в Пойнт, за да види една къща. Преди десетина години, веднага след като бе приключил разследването на убийството на агент на недвижима собственост, Лари се бе захванал с ремонта на къщи и сега на всяка година и половина продаваше с добра печалба напълно обновен дом. Още на младини бе гледал на полицейската работа като на временно занимание. Обичаше да се труди, но преди да зареже следването и да приеме полицията като съдба, си беше фантазирал, че е роден за по-висша роля сред политическия елит. Това беше тогава, а сега всичките му планове за някакво бъдеще бяха свързани с недвижимата собственост.

Беше мек есенен ден и Лари замислено обиколи къщата, за която един брокер му бе казал под секрет, че ще бъде обявена за продан тази седмица. Пойнт, открай време убежище за по-скромно живеещите афроамериканци, представители на средната класа в околия Киндъл, напоследък бе започнал да привлича вниманието на несемейни и млади семейства от всички раси, търсещи добри цени на имоти в близост до Сентър Сити. Тази голяма викторианска къща бе истински магнит за юпитата. Бе разпределена на апартаменти, но значителна част от оригиналната й конструкция беше запазена, включително тясната тераса, опасваща четвъртитите наблюдателници в двата края — наричаха я „пътеката на вдовицата“ — и чугунената ограда с остри като копия върхове, под която се бяха събрали окапали жълти листа.

А отпред имаше голям слънчев ъгъл, в който можеха да се оформят лехи с цинии, латинки, далии, гладиоли, невен и още нещо, с идеята да има цъфнали цветя от май до октомври. С времето Лари бе установил, че вложените в растения пари се връщат поне трикратно, заради подобрения външен вид. Съвсем неочаквано дори и за него самия градинарството се бе превърнало в най-приятната част от цялото начинание. Баща му беше полски земеделец — и ето че Лари се връщаше към корените си. Най-много му харесваше това, че започваше да се замисля за неща, които преди не бяха означавали нищо за него. Така например посред зима се улавяше, че се тревожи за замръзването на почвата, за умиращите в нея микроби и за консервиращите свойства на снега. Следеше наклона на пътя на слънцето и всеки ден сменяше мнението си дали иска дъжд, или това няма да е добре. Под асфалта има земя — така възприемаше той нещата около себе си.

Когато наближи летището, вече минаваше четири. Сформираната от Харолд Гриър в „Парадайз“ работна група бе атакувала обединените три града — Триградието — цели пет седмици, но както Лари бе предсказал още в началото, Гриър нямаше никакъв шанс да доведе до успешен край едно следствие, при което ръководеше всичко от полицейското управление в голямата каменна сграда, известна под името Макграт Хол. Макграт Хол приличаше на средновековен палат и беше пълен с клюки кой кого чука и кой е поредният тъп педераст, когото шефът и началниците са избрали да фаворизират. Там не можеше да се върши никаква полицейска работа, с изключение на любимото на всички полицаи занимание да умуват и да се оплакват.

През август ФБР бе решило, че са заловили издирвания убиец в Айова. После се разбра, че не е вярно, но голяма част от детективите вече се бяха върнали към старите си задължения. Доколкото му бе известно, Лари оставеше единственото ченге, продължаващо да генерира писмени отчети по-често от веднъж на две седмици.

Истината бе, че Луиза се бе оказала достатъчно загадъчна личност, за да поддържа интереса му. Даже аутопсията, вместо да отговори, бе повдигнала въпроси относно истинските обстоятелства около смъртта й. Например около ануса й Пейнлес бе открил известен брой повърхностни разкъсвания, маркирани от едва забележими следи от кръв. Само че мъртвите не кървят. Поредната теория на Лари бе, че първия път тя се е съгласила, като се надявала по този начин да спаси живота си. Но какво бе правил Джъдсън — третата жертва, за когото се смяташе, че е последният останал жив, защото е завлякъл тялото й долу, — докато Луиза е била насилвана един или повече пъти? Имало ли е наистина съучастник, който през това време го е държал на мушка?

Лари паркира пред огромния административен център, завършен съвсем наскоро. С появата на новото поколение реактивни пътнически самолети, изискващи не чак толкова дълги писти, „Транснешънал“ бяха подновили полетите си до „Дюсейбъл“, като се бяха наместили в една тясна, но съществуваща пазарна ниша: обслужването на бизнесмени и любители на хазарта. Авиокомпанията предлагаше полети без луксозни превземки до другите градове на Средния запад, както и до Лае Вегас и Атлантик Сити — места, до които се летеше по двайсет и четири часа в денонощието. Начинанието се бе оказало изненадващо успешно. Други три национални превозвача бяха закупили терминали и окръжната управа на летищата бе разрешила огромно разширение на капацитета, като единствен шанс да се справи с денонощния хаос на основното летище на Триградието4. В резултат се появиха големите хотелски и ресторантски вериги и с много рекламен шум и фанфари Ти Ен бяха открили новия Административен център на място, което допреди пет години бе отделено за вече потънал в забрава проект за нов жилищен квартал. Бетонната конструкция на центъра имаше стъклен атриум, залепен за фасадата подобно на изправена към небето точилка. Архитектурният план бе типичен за новото време: тънки стени и ярки светлини. Лари не си падаше много по модернизма.

Беше поискал от отдела за сигурност на Ти Ен да му дадат възможност за нов разпит на Женевиев Кариер, пътнически агент или по-прозаично казано, продавачка на билети, смятана от всички за най-добрата приятелка на Луиза. Нанси Диас, бивш полицай към Управлението за околия Киндъл — впрочем такива бяха повечето служители на отдела — бе привикала Женевиев в офиса си и когато Лари пристигна, Нанси тактично се изниза да свърши нещо друго и ги остави сами.

— Когато свършиш, Ерно иска да говори с теб — каза му тя от вратата. Ерно Ердай бе заместник-началник на отдел „Сигурност“ към летището и на практика човекът, който движеше нещата тук. Лари го познаваше от години — двамата бяха започнали в Академията едновременно, — но Ерно бе сметнал за излишно да го поздрави първите няколко пъти, когато Лари бе дошъл да се ориентира в обстановката. Винаги бе искал да покаже на Лари колко много се е издигнал.

В офиса на Нанси имаше бюро с красив имитиращ скъпо дърво ламинат и ярко флуоресцентно осветление, замислено да компенсира отсъствието на прозорци. Облечена в тъмно-виолетовата си униформа, Женевиев седеше кръстосала глезени в позата на скромна учителка, позната й от личен опит. В момента издържаше съпруга си, който следваше медицина, и бе намерила за най-удобно и най-добре платено да поеме нощната смяна, така че да има възможност да остава през деня вкъщи и да гледа едногодишния си син. Възпълничка, с малък сребърен кръст на шията, Женевиев имаше кръгли бузи и голяма уста. Беше възпитана да вдига брадичка и да гледа в очите хората, с които разговаря, но на Лари му се бе сторило, че по време на разговора им отпреди два месеца и половина е доловил нещо недоизказано.

Размениха няколко приказки за малкия. Миналия път Лари я бе разпитал на работното й място, където не можеше да не забележи разтворения албум със снимки на бебето. Днес, още в началото на разговора, я предупреди, че иска да говорят за пари.

— За пари? — изненада се Женевиев. — Тук не работим много с пари. Би ми се искало да знаем повече.

— Не — уточни Лари. — Имам предвид парите на Луиза.

Това обърка Женевиев още повече. Тя каза, че Кармин, бившият съпруг на Луиза, не плащал издръжката доста често и Луиза винаги имала финансови проблеми. Луиза бе живяла с възрастната си майка и двете си дъщери. Преди пет години дошла в „Дюсейбъл“ и редувала смени с Женевиев — от осем вечерта до шест сутринта единия ден и от шест вечерта до полунощ на следващия, — като по този начин била единствената дежурна по време на полетите за Лас Вегас и в двете посоки. Този график на смените й давал възможност да откарва момичетата си на училище сутринта и да ги вижда, когато се приберат, а дори и да си е у дома през ден, за да вечерят заедно. Спяла през деня.

От записките на Лари излизаше, че Луиза е издръжливо градско чедо с типична за такива като нея нещастна съдба. Беше родила на Кармин деца, за да бъде изоставена… е, може да бе сложила някой килограм в повече, а може и да бе започнала да напомня на Кармин майка му или пък като бе почнал да я сравнява с нейната, бе видял в какво ще се превърне на старини. Каквото и да бе, след като се бе изнесъл, Луиза бе останала с огромната ипотека за красива къща с четири спални на Уест Бенк, но бе решила да не допусне дъщерите й да страдат заради глупостта на баща им. Резултатът бе голям дълг. Наистина голям. Лари бе открил трийсет хиляди непогасен кредит по картата й — висеше отпреди година. А след това Луиза бе започнала да изпраща в банката чека с цялата си заплата. При това положение беше интересно с какво е купувала храна, учебници и така нататък. Оказа се, че го бе правила с налични. Луиза бе плащала в брой, когато и където й се бе налагало.

Дори да имаше друг детектив от отдел „Убийства“, способен да разнищи финансовото положение на даден човек, Лари не го познаваше, така че изпита законно чувство на гордост, когато разстла на бюрото пред Женевиев документите, които бе събирал от най-различни банки месеци наред. За Женевиев Луиза бе всичко онова, което тя самата никога не бе посмяла да бъде: по-остър език, повече нощи в клубовете и повече мъже в леглото, отколкото тя би могла дори да мечтае. Така че Лари очакваше, че Женевиев е чула доста неща, но тя само удивено поклати глава.

— Нищо такова не ми е казвала. Кълна се.

При толкова много банкноти в портмонето нямаше как човек да не си помисли, че става дума за нещо съмнително, и Лари бе пуснал имената от адресната книжка на Луиза през националната база данни на ФБР, но без успех. Затова реши да пробва пред Женевиев не така скандално обяснение за произхода на парите на Луиза. Имало ли е възрастни мъже в живота й?

— И да е имало — предпазливо отговори Женевиев, — аз не съм чувала за тях. Всъщност Луиза не си падаше много по мъжете. Особено след Кармин. Думата „връзка“ не я вълнуваше изобщо. Е, ходеше на купони събота вечер, но не ми е споменавала за богати старци.

— А занимавала ли се е с нещо друго и навъртали ли са се около нея хора, с които биха могли да се обяснят парите в брой?

— Например?

— Наркотици? — Лари внимателно проследи реакцията й на подхвърлената дума, но Женевиев съвсем искрено бе озадачена. — Защото намерихме нещо интересно в сакото на униформата й — обясни той. В името на безопасността на полетите всички служители на Ти Ен трябваше да дават веднъж на три месеца урина за изследване. Два месеца преди смъртта и пробата на Луиза бе дала положителен резултат. Докато отделът за сигурност на Ти Ен водеше разследване, някой бе изпратил анонимен сигнал, че тя продава наркотици на местоработата си. Бяха повикали представител на профсъюза и отдел „Сигурност“ бе поискал личен обиск. Луиза се бе съгласила само след възможно най-енергичен протест. Обискът се бе оказал безрезултатен, а повторната проба урина, дадена от нея, бе опровергала първоначалното съмнение. Но когато бе научил, че е разполагала с много пари в наличност, Лари бе започнал да мисли, че в цялата тази история все пак е имало нещо. В края на краищата един служител на летище разполага с уникални възможности да внася наркотици.

Женевиев обаче имаше друга теория.

— Тогава я натопиха — каза тя. — Знам всичко. Лу беше бясна. Цели десет години не бе дала на авиокомпанията дори една съмнителна капка урина. И изведнъж я обискират! Как ви се струва това?

— Кофти. Само че кой я е натопил?

— Луиза имаше голяма уста. Знаете как е. Ядосала е някого…

— Някакви предположения кой би могъл да е?

Женевиев го погледна като човек, който би могъл да спомене едно-две имена, но няма да направи грешката на Луиза да говори, без да се налага. Той опита няколко пъти да я провокира да изплюе камъчето, но тя запази приятната малка усмивчица на лицето си и на всеки пореден въпрос само театрално извръщаше очи към тавана. Времето напредваше. Лари не искаше да изпусне Ерно, затова освободи Женевиев, но я предупреди, че може да се наложи да говорят пак. Тази перспектива не я въодушеви. Лари съжаляваше, че работата му понякога изисква да се конфронтира с хора като Женевиев, в които и той самият е уверен, че са чисти. Знае ли Женевиев откъде са парите на Луиза? Седемдесет и три процента от анкетираните американци казаха „да“. Но тя явно бе убедена, че това няма отношение към убийството. Женевиев вероятно бе решила, че трябва да опази чиста паметта на приятелката си, и несъмнено Луиза я бе харесвала именно защото бе такава. Може би й бе помогнал някой чичо мафиот. Може би майка й, емигрантка от Стария свят, бе залагала нелегално в стария си квартал, а може и да бе решила да помогне на единствената си дъщеря със спестеното за черни дни, скрито в дюшека.

Наложи се да изчака няколко минути пред кабинета на Ерно — обикаляше в кръг засаденото в голяма саксия декоративно растение. Накрая секретарката го повика.

Директорът на отдел „Сигурност“ към Ти Ен имаше кабинет на голямото летище и това развързваше ръцете на Ерно — той разполагаше с офис, прекалено голям за мебелите, които му се полагаха. Светлината от огромните прозорци се плъзваше по писалището, на което нямаше нищо, дори прах.

— Ще ти кажа само едно — започна направо Ерно, когато двамата се настаниха. — Костюмарите в Сентър Сити държат да им съобщаваме, че някой тук е сгазил лука, преди да им се наложи да го прочетат във вестниците.

Ерно бе изведен нелегално от Унгария през 1956, веднага след като руснаците бяха окачили баща му на стълба на уличното осветление пред дома им. В резултат в речта му се долавяше съвсем слаб акцент, нещо като музика във фона, някакво удължаване на някои гласни и прекалено гърленото изговаряне на други звуци. В характера на Ерно обаче бе да се държи така, сякаш никой не може да забележи нищо. Той бе от онези хора, които се държат, като че ли знаят неща, за които другите само могат да се досещат, и точно това обясняваше защо държи да разбере причината за идването на Лари, както и какво е научил от Женевиев. Само че това нескривано любопитство даваше на Лари предимство. Вместо да отговори направо, Лари отвори големия си бележник със спирала и каза, че не е успял да научи нищо съществено относно съмненията за вземане на наркотици, вписани в личното служебно досие на Луиза. Докато обмисляше цената на информацията, която се искаше от него, Ерно повъртя устни във всички посоки и накрая се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Не бих искал да записваш това — започна той, — защото ще призная, че тогава момчетата ми се престараха. От онова, което съм чул за нея — говоря за онази млада дама, Луиза — тя била една голяма болка отзад, ако ме разбираш. Прочел си какво пише в досието й. Ще го допълня с една многозначителна дума: „Неподчинение“. Според мен тя просто се разкряка, когато даде съмнителната проба, само че това не е най-добрият начин да притъпиш подозрителността у другите.

Последното го каза с крива усмивка. Според Лари Ерно се опитваше да подскаже, че момчетата му са измислили „сигнала“ като оправдание за претърсването. За Лари този подход бе всичко друго, освен новост. Изглежда, Женевиев щеше да се окаже права: с голямата си уста Луиза просто си бе навлякла неприятностите.

— Значи тук няма нищо?

— Дупката е празна — авторитетно заяви Ерно, бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си, извади клечка за зъби и я захапа. Беше неспокоен и слаб. Имаше тясно лице, дълъг тънък нос и вежди толкова бледи, че човек можеше и да не ги забележи. Лари открай време не го харесваше. Ерно винаги ходеше настръхнал, с леко гнуслива усмивка, сякаш носът му долавя неприятна миризма, която според него би могла да идва и от теб. От него вероятно щеше да излезе добър, достатъчно умен и съвестен полицай, но той така и не бе стигнал толкова далеч. Още по време на следването в Академията Ерно се бе забъркал в някаква домашна история, при която бе стрелял и беше убил тъща си. На предварителното следствие съпругата му даде показания, потвърждаващи, че майка й се е нахвърлила върху него с нож. Шефовете в полицията обаче не пожелаха да назначат човек, стрелял и убил със служебния си пистолет още преди да има значка.

По една странна прищявка на съдбата този развой на събитията се бе оказал възможно най-добрият за Ерно. Преподаватели — полицаи в Академията го бяха свързали с отдел „Сигурност“ на Ти Ен. В резултат Ерно се бе захванал да пази реда, да помага на митническата служба да лови контрабандно внасяни наркотици и да пречи на мераклиите да се качат на самолет без билет. Ходеше на работа с костюм и вратовръзка, вече разполагаше с хубава къща в предградията, пенсионната му осигуровка бе за завиждане, притежаваше акции на авиокомпанията и ръководеше голям отряд бивши полицаи. Беше успял в живота. Но години наред мечтите му бяха останали неосъществени и той се навърташе в „При Айк“ — най-известния полицейски бар на Триградието. Просто бленуваше да държи пистолет, да показва значка и да се прави на корав пич. С часове смучеше бирата си и попиваше разказите на полицаите с тъжно изражение, подсказващо, че би дал всичко, за да има онова, което те — дори Лари — демонстрираха на този етап от живота си.

— Любопитен съм от какъв ъгъл ви интересуват наркотиците все пак — продължи Ерно. — Според Гриър тя е станала случайна жертва — както казваме, „на лошо място в лош момент“.

— Вероятно. Само че Луиза по някакъв начин е имала постоянен източник на пари в наличност.

Ерно живна. Доколкото Лари знаеше, той бе от хората, които имат жив интерес към парите, особено към собствените си. Не че се хвалеше: когато споменаваше за опциите си в акции, по-скоро приличаше на човек, който уведомява останалите за ниския си холестерин. Не съм ли късметлия? Напомняше на Лари по нещо за някои сред възрастните му полски роднини, които можеха да разкажат историята на всеки спечелен от тях долар. Това, разбира се, беше отношението на емигранта — парите означават сигурност. Само че работата в отдел „Убийства“ го бе научила на две неща: първо, хората умират за пари и единственото друго нещо, заради което умират повече на брой, е любовта, и, второ, позвъни ли на вратата ти онази с косата, никакви пари вече не могат да те спасят.

— Откъде е вземала пари? — попита Ерно.

— Ами точно това исках да попитам. Крадяла ли е нещо?

Ерно се обърна към прозореца и се замисли. На пистата север — юг една 737-ца се спускаше за кацане като патица над езеро. Самолетът, чудо на техниката от нитове и алуминий, се снижаваше малко встрани от осовата линия, но без проблеми коригира и кацна. Лари прецени, че стъклопакетът в прозорците на Ерно сигурно е от три стъкла, защото не се чу никакъв шум.

— Не е крала билети, ако си мислиш това — отговори Ердай.

— По-скоро се питах дали не е бъркала в касата.

— Никакъв шанс. Нямаш представа какво счетоводство се води, когато опре до наличност.

— А защо да не е вземала билети?

— Билети ли? Да, тук това е най-доброто нещо за крадене. Една хартийка може да струва на улицата хилядарка. Но няма начин да не те хванат. — И Ерно описа процедурата. Пътническите агенти издаваха билети, обикновено на компютър, по изключение ръчно. Билетът не беше валиден до идентифицирането на издаващия агент, което ставаше или чрез въвеждане на личен компютърен код, или, в случая с ръчно написаните билети, с помощта на лична карта или ключ — метална пластинка, която пасваше в машината по същия начин, по който в миналото се снемаше отпечатък от кредитна карта, и така се удостоверяваше валидността на ръчно издадения билет. — Винаги когато някой някъде представя билет, в счетоводството сравняват купона за полета със записа за извършеното разплащане. Няма ли разплащане, телефонът на бюрото ми иззвънява. И първият, при когото отивам, е издалият билета агент.

— Е… Искам да кажа, звъни ли телефонът ти?

— Един-два билета досега. Абсолютно нищо, което би донесло хиляди някому, ако говорим за такава възможност. И няма липсваща лична карта — това вече би било повод за сериозна тревога. Авиокомпанията е много чувствителна на тази тема. Ще те арестуват и ще те съдят, без да се интересуват дали си злоупотребил с един бон или с долар и деветдесет и пет. И точно това отношение държи всички изкъсо. Кажи сега как мина разговорът ти с Женевиев. Тя има ли някаква представа откъде Луиза е взимала парите?

— Нали знаеш за трите маймуни — изсумтя недоволно Лари. — Не съм видяла, не съм чула, не казвам.

— Така ли? — Ерно направи разочарована гримаса.

— Така. Някакъв шанс двете да са разработили някаква схема?

— Едва ли. Всъщност не знам. Тя е прекалено съвестна. Стриктно спазва всички правила… Защо не й пратите призовка? Такава като нея под клетва ще си каже всичко. Обзалагам се, че ако я притиснете, ще научите и какво е правила Луиза.

Идеята не беше лоша и Лари си я записа, но знаеше, че Мюриъл и Молто няма да се съгласят. Голямото жури5 означаваше адвокати на защитата, които ще нададат вой до луната, че полицията прибира съвестни бели граждани единствено на базата на предположения.

Ерно попита Лари какво друго мисли.

— Ами… то много не остана, нали така? — оплака се Лари. — Не си представям Луиза да си е водела дневник, особено като се има предвид, че половината минаващи от тук са хора на път за Лае Вегас. — Ерно се съгласи, че подобна надежда е напразна. — Кажи сега ти с какви проблеми се сблъскваш — поинтересува се Лари.

— Сега-засега сме малък град. Най-големият ни проблем са бездомниците през зимата. Нали разбираш, онези, които обикалят улиците и търсят топло местенце, където да се скрият. Намираме ги навсякъде — от тоалетните до най-малките ъгълчета около лентите за багаж. Крадат, стряскат хората и повръщат, където заварят.

— Проститутки? — попита Лари и научи, че имало голям брой пътуващи, които просто си търсели компания. Млада дама като Луиза, в спретнатата си униформа, можело да бъде сметната от всекиго за стюардеса, а след това… обяд, кафе или малките часове на нощта, когато и без това нищо особено не се случва. Но Ерно напомни, че наблизо нямало достатъчно хотели, където жена с този бизнес да разгърне дейността си. — Е, не мога да кажа, че страшно ми помогна — въздъхна Лари след това обяснение.

Ерно мушна език под бузата си, което при него минаваше за усмивка.

— Всъщност — каза той и размаха клечката за зъби, — може би имам нещо за теб. Даже не съм сигурен дали би трябвало да го споменавам. Има едно хлапе… е, не е точно хлапе — един човек, когото познавам. Даже не точно човек… искам да кажа не кой да е човек. Казано направо, Лари, това е моят шибан племенник. Пояснявам това, защото като го видиш, може и да не се сетиш.

— Не е така… представителен?

— Не че изобщо не хваща око. Баща му беше красив жребец и той самият е красив жребец. Но породата му е по-различна от моята и твоята.

— Аха… — неопределено проточи Лари.

— Сестра ми, нали се сещаш… когато още бях малък в Саут Енд, възрастните имаха една-единствена цел — да изгонят нубийците от града. Знаеш как беше — били ни се качили на главите и ние не сме ги искали тия кафяви копеленца с техните наркотици и проституция. Обаче, нали, имаше девойки, които на определена възраст казваха: „Да ви го начукам, мамо и татко, на вас и на всичките ви католически простотии“. Идеята им да живеят опасно беше да разтворят максимално бързо крака под първия чернокож, който им кажеше „Здрасти“. Та и моята сестра, Илона, беше едно от тези разкрепостени момичета, дето не можеха да натъпчат достатъчно черно месо в оная работа… Така на бял свят се пръкна племенникът ми. Родителите ми… а бе… честно казано, се видяха в чудо кого да убият първи, сестра ми или себе си, така че още от самото начало голямото братче, разбирай долуподписания, трябваше да подаде ръка за помощ. И това вече е сапунка с шестстотин серии. Имаш ли време за съкратената версия? Би могла да ти помогне да се ориентираш в останалото…

— Давай, ще си го пиша като извънреден труд — каза Лари.

— Та значи хлапето е кафяво копеле, за да не се изразявам в по-тъмни краски. Старият квартал му беше тесен — не че той имаше какво да му предложи. Сестра ми искаше всичко да е по възможно най-добрия начин, но така само направи нещата по-лоши. За да не бъде единственото чернокожо дете в класа, взе че го изпрати в обикновено училище вместо в „Сейнт Джером“ и ето на, съвсем скоро той си беше точно чернокожо хлапе: с техния речник, техните наркотици и техните банди. А аз през цялото време съм с една ръка в огъня, за да го спасявам от какво ли не. Първото му обвинение беше за „Т енд блус“ — обезболяващо по рецепта и сироп за кашлица, евтин стимулант през осемдесетте преди появата на крека6, — тогава ми се наложи да лъжа и мажа, само и само да го отърва… Но знаеш ли, струва ми се, че при тези хора това идва по наследство, наистина. Защото него все си го хващаха и хващаха. Все с наркотици, разбира се. Опитал ги е вече всичките. А потенциалът? Умен. Само че на черните едно им пречи — расовото самосъзнание. И него го ядеше отвътре. Мразеше майка си, презираше и мен. Не сме имали правото да му казваме какво да прави, защото сме нямали представа какво е да си чернокож в Бяла Америка. О, той може да ти изпее всяка тъпанарска реч, която си чувал някога. Когато отворихме тук, уредих да го взема на работа, само че на него това му се видя малко, защото искаше да е мениджър, а не някаква печка, застанала на детектора. Освен това обича да пътува. И познай какво следва? Правилно, армията. Изхвърлиха го оттам само след осем месеца — за наркотици естествено — и тогава го пратихме в старата родина. Ама това не са моите корени, кресна ни той и запраши за Африка. Само че Африка… Хм, оказа се, че там никой не играел баскетбол. Та върна се един ден нашият човек и заяви, че вече бил узрял да бъде възрастен. Реши, че все пак иска да работи в бранша.

— В бранша?

— Във въздушните полети. Да види света и да му плащат за това. Беше си направо да умреш от смях, защото всички авиокомпании се скъсват да проверяват за наркотици и по-скоро биха наели орангутан, отколкото хлапак с присъда за наркотици. Все пак, след толкова време в този бизнес, познавах повечето големи пътнически агенции. Та протривам си коленете значи, но го назначиха в „Тайм ту травъл“ и да пукна, ако не се справяше добре. Колинс — забравих да ти кажа, че се казва Колинс — получи диплома, а след това и лиценз за пътнически агент. Харесва му да носи сако и вратовръзка. Харесва му да разговаря с хора. Добър е с компютрите. Скоро от момче за всичко го направиха пълноправен агент. И ще ти призная, че имаше едни пет минути, през които си казах: „Ей, тази работа май ще стане, момчето, изглежда, ще си стъпи на краката“. Само че, разбира се, последва издънка с наркотици и този път го хванаха да продава. Което му беше за трети път. При това положение трябва да излежи първата си присъда, нали? Изкара на топло година и половина. А в този щат това автоматично означава загуба на лиценза… Като излезе и научи, това го ядоса повече от времето зад решетките. Казах му да се махне от тук, да избяга от лошата среда. Има цели трийсет и шест щата, в които все още е легално лицензиран като агент. Предполагам вече се досещаш за края на историята. Миналата седмица ми се обади. От Окръжния.

— Хотел или затвор?

— Мотела със здравите прозорци.

— За?

— Купуване.

— На колко?

— Шест унции.

— Лошо…

— Лошо е меко казано. За него това е троен хикс. — „Троен хикс“ или три углавни присъди за наркотици означаваше доживотен затвор, без право на условно излежаване, освен ако племенникът на Ерно не предложеше нещо на прокурорите. Лари все още не схващаше накъде води този разговор. Ерно познаваше достатъчно момчета от отдел „Наркотици“, чийто пръстен можеше да целуне.

— Ще му се наложи да си поотвори устата — каза Лари.

— Да… само че онези бандити, с които е въртял бизнеса си… ами те ще го направят на решето, ако отвори уста макар и на шега. Работата е там, че той разполага с нещо друго. Вече знаеш, обажда ми се винаги, когато трябва да го отървавам. Казвам си, че повече няма да вдигам телефона, ама как да го направя? Та значи вчера ми звъни… плаче… със сълзи, но по средата на цялото лигавене дойде на себе си достатъчно, за да ми каже, че е видял или чул нещо, свързано с твоя случай.

— С моя случай?

— Така ми каза. Съобщи ми, че видял човек с някакво бижу. И мисли, че това бижу е било собственост на една от твоите жертви.

— На коя по-точно?

— Не го попитах. Знаех, че ще идваш насам. Обещах му да ти кажа. Работата е там, че доколкото си познавам Колинс, най-вероятно става дума за някакви затворнически клюки — Руди казал на Труди, а тя на Джуди. Но ако наистина е нещо, Лари, и ако той ти даде истинска полезна информация, искам да го извадиш оттам.

— Това не е проблем — обеща Лари. — Стига да улучи в десетката.

— Съгласен съм.

Лари взе името — Колинс Фаруел. Когато напусна сградата, вече се стъмваше. От другата страна на улицата самолет със зигзагообразното лого на „ТН Еър“ се издигаше в небесата с раздиращ ушите тътен. Лари беше щастлив. Зачуди се това пък от къде на къде и после изведнъж се сети: с тази информация имаше повод да се обади на Мюриъл.

6.

15 май 2001

Писмото до Джилиан

Джилиан Съливан се стори на Артър Рейвън същата, каквато я бе виждал винаги — съсредоточена и неземно красива. Тя изтръска чадъра си в огромната рецепция на „О’Съливан, Стейнбърг, Маркони и Хорган“ и подаде изящния си дъждобран от синтетична материя. Късата й, оформена в щръкнала прическа коса, се бе малко слегнала от влажния въздух, но към тъмния й добре скроен костюм не можеха да се отправят никакви забележки.

Артър я поведе към заседателната зала, в която основната мебелировка бе голяма маса от зелен гранит с бели жилки. През стоманените рамки на прозорците в сградата на Ай Би Ем, някак в умален мащаб заради вече спускащия се здрач, и трийсет и шест етажа под тях се виждаше Киндъл Ривър. Джилиан се бе обадила по телефона вчера, без много приказки бе споменала, че има нещо, което трябва да се обсъди, и бе завършила разговора с още едно извинение за грубия начин, по който се бе държала при предишната им среща. Артър й бе казал, че няма нищо. Вече си бе създал навика да не обръща внимание на болката, причинявана му от общуването с жени, и в този случай, както и в много други, беше дори склонен да поеме върху себе си вината за острата й реакция. В крайна сметка не е естествено да очакваш от някого да е вежлив, когато си намекнал, че е бил достатъчно пиян или продажен, за да се вълнува за живота на друг човек.

Той вдигна слушалката, за да повика Памела, и докато чакаха, попита Джилиан дали работи.

— Продавам козметика в „Мортън“.

— В смисъл?

— Прекарвам деня си в правене на не съвсем искрени комплименти. На всеки две седмици получавам чек, по-голямата част от който, честно казано, отива за попълване на гардероба ми. Но се чувствам компетентна. Гримът и облеклото вероятно са единствените неща извън правото, които познавам добре.

— Ти винаги си излъчвала очарование.

— Никога не съм се чувствала очарователна.

— О… ти просто беше царствена. Наистина. Честно ти казвам. Тайничко бях увлечен по теб — призна си Артър. Чувстваше се като ученик, застанал мирно до ъгъла на бюрото на учителя, но притеснението му я накара да се усмихне. Разбира се, „увлечен“ не беше точната дума. Защото, когато Артър беше увлечен по някого, това чувство бе далеч от невинността. Фантазиите му бяха живи, страстни и емоционално изцеждащи. На всеки шест месеца от дванайсетгодишна възраст той се влюбваше безнадеждно в поредната бляскава и недостъпна жена и образът й витаеше из съзнанието му като мираж. Джилиан Съливан, красавицата на съдебните коридори, физически привлекателна и интелектуално потискаща, бе естествената кандидатка за тази роля, и нямаше нищо неестествено в това, че се бе „увлякъл“ по нея още когато го бяха назначили към нейния съдебен състав. Много често, когато тя го извикваше, за да получи разяснение за нещо, което съдебните заседатели не биваше да чуят, или когато инструктираше двете страни преди заседание — с други думи, в случаите, когато му се удаваше възможност да бъде близко до безукорно облечената и силно напарфюмирана съдийка, — му се бе налагало да използва жълтия си адвокатски бележник, за да прикрие притеснителната си ерекция. Артър в никакъв случай не бе единственият сред помощник-прокурорите, който улавяше сексуалното излъчване на Джилиан. Веднъж, докато пиеха в заведение близо до сградата на съда, Мик Гоя бе проследил минаващата покрай тях студена и елегантна Джилиан. „Бих изчукал и стена — каза тогава той, — стига да знам, че зад нея стои тя“.

Даже след дългото си изчезване Джилиан продължаваше да привлича Артър. Заради налегналите я грижи беше отслабнала, но все пак изглеждаше много по-добре от последния път, когато я бе видял: бледа и под въздействието на алкохола. Верен на себе си, той бе възбуден от мисълта за идването й в кантората.

Появи се Памела и се ръкува с Джилиан, без да се усмихне. Дори само фактът, че е осъдила Роми на смърт, бе достатъчен Джилиан да спечели челното място в списъка на личните врагове на Памела, но когато Артър разказа на помощничката си за съдбата й, младата жена бе потресена. Съдия да взема подкуп! Ако се съдеше по ледените маниери на Памела, Джилиан вероятно често събуждаше подобни реакции. Но пък доброволното й идване тук бе проява на смелост.

Тримата седнаха в края на гранитната маса — там, където проникваха медните лъчи на залязващото слънце. Артър бе казал на Памела, че според него срещата му с Джилиан преди десет дни е събудила някакъв забравен спомен. Вместо да заговори направо, Джилиан отвори страничната преграда на чантичката си и каза:

— Имам нещо, което смятам, че трябва да видите. — И извади бял плик. Още преди да го плъзне по масата към Артър, той позна надписа: в горния ляв ъгъл бе отпечатан обратният адрес на затвора в Ръдярд, под който на ръка бе изписан номерът на затворника.

В плика имаше писмо с дата от март тази година, написано с грижлив почерк върху два жълти листа. Артър започна да го чете. Памела стоеше зад рамото му.

Памела бе стиснала с всичка сила рамото на Артър — вероятно го бе направила, когато бе стигнала реда, в който затворникът обясняваше, че разполага с информация, която би спряла следващата екзекуция — и Артър усети, че пак ще се наложи да я предупреди да се отнася по-критично. Писмото дори не споменаваше Роми. А забравените от света затворници — някои буквално сред най-лошите хора на света — бяха способни на всякакви номера, за да привлекат внимание към себе си.

Джилиан очакваше реакцията им. Артър се поинтересува помни ли Ерно Ердай, но тя само поклати глава.

— И защо си сигурна, че той има предвид моя клиент? — попита я той.

— Аз съм издала само две смъртни присъди, Артър, и още преди много време в Тексас екзекутираха другия — Уинго Маккесон. Освен това Старчек не беше разследващ детектив по онзи случай.

Той се обърна към Памела — очакваше да види ликуване, но тя разглеждаше плика, в който бе изпратено писмото на Ердай, съсредоточила вниманието си върху пощенското клеймо.

— Значи сте получили това през март? — Тя погледна Джилиан. — И сте стояли просто така цели два месеца? — Враждебността в гласа й изненада Артър. Обикновено Памела се държеше по характерния за нейното поколение начин, а именно с неопределена дружелюбност, подсказваща, че нищо в живота не заслужава напрежението на конфронтацията.

— Мисля, че вече всичко е наред — обади се Артър. Все пак не можеше да не признае, че Памела има право. Не можеше да се каже, че Джилиан е бързала да реши как да постъпи и да прави ли нещо изобщо.

— След срещата ни се замислих по-сериозно — призна Джилиан. Гледаше Артър.

Това обаче не бе достатъчно за Памела.

— Но все още не сте отишли да се видите с този човек, нали?

Джилиан се намръщи.

— Това не е моя работа, госпожице.

— А да гледате как ще екзекутират невинен… това ваша работа ли е?

— О, за бога! — Артър вдигна ръка срещу Памела като пътен полицай. Тя млъкна, но не спря да гледа враждебно Джилиан. Той попита бившата съдийка може ли Памела да копира писмото и Джилиан, сложила обсипана с лунички ръка пред лицето си, кимна мълчаливо. Памела гневно сграбчи листа и в този момент Артър почувства, че Джилиан се пита защо си е правила труда да идва тук.

През цялото време, през което бе част от правораздавателната система, първо като прокурор, а после и като съдия, Джилиан бе вярвала с почти религиозна убеденост, че никога не бива да губи присъствие на духа. Без значение колко голям мошеник бе обвиняемият или неговият защитник, тя нямаше да им достави удоволствието да видят у нея емоционална реакция. Този път, докато младата помощничка на Артър — с високи над глезена боти и къса кожена пола — излизаше, Джилиан едва се сдържа да не й даде съвет. Овладей се, бе готова да й каже. На което Памела, разбира се, щеше, при това съвсем оправдано, да отговори, че не желае да прилича по нищо на нея.

— Какво й даваш, Артър? — попита тя, след като вратата се затръшна. — Високооктанов бензин?

— Един ден тя ще стане голям адвокат — отговори той. Тонът му подсказваше, че не е възприел риторичния въпрос като комплимент.

— Продължават да ме засипват писма на затворници, Артър. Честно казано, нямам представа откъде научават адреса ми. И цялата тази поща е абсолютно налудничава, за да не кажа нещо по-силно. — Част от писмата съвсем предсказуемо бяха с откровено порнографско съдържание, несъмнено вдъхновено от спомена за привлекателно изглеждащата облечена във власт жена, но имаше и такива, напомнящи писмото на Ердай, изпратени до нея с абсурдната надежда, че сега, след като вече е стояла в „кафеза“, тя ще е по-склонна да премисли някои ситуации и да промени с нещо съдбата на осъдените. — Не мога да си позволя лукса да приемам тези писма сериозно — поясни Джилиан. — Мисля, че знаещ какво представлява това писмо, Артър. Сигурна съм. Водачите на банди вътре са вечно готови да измислят нещо.

— „Ерно Ердай“? Звучи ми като име на бял. Роми е чернокож. И прекалено странен, та някоя банда да се загрижи за него. Освен това в досието му няма и дума за връзка с банди.

— Там се оформят най-невероятни взаимоотношения, Артър. Смятай, че е като войната на Червената и Бялата роза.

Артър сви рамене и каза, че единственият начин да се разбере, е да говорят с Ердай.

— И аз мисля, че трябва да го направиш — съгласи се тя. — Точно затова ти донесох това писмо.

— В него обаче се казва, че той иска да разговаря с теб.

— Ооо… моля те — каза Джилиан. После бръкна в чантичката си. — Мога ли да запаля тук? — Рейвън обясни, че пушенето в цялата сграда е забранено. Спомена, че имало едно фоайе, определено за тази цел, но въздухът в него бил такъв, че можела направо да диша пепел. Джилиан затвори чантичката си, примирена, че се налага да изтърпи, и допълни: — Мисля, че даже не е редно да се появявам там.

Артър направи физиономия, за да маскира усмивката си, и тя веднага разбра. Вече нямаше кой да я накаже за пропуск от морално-етичен характер, нямаше кой да й забрани да сяда на стола на съдията, и най-сетне нямаше кой да й отнеме лиценза на правоспособен юрист. Всичко това вече беше направено. Така че можеше да си позволи да прави всичко, стига това да не я вкараше обратно в затвора.

— Джилиан, никой няма да ме критикува… впрочем няма кой да критикува и теб, че сме решили да предприемем стъпки, за да изслушаме този човек. Който достатъчно ясно е изказал мнението си за защитниците.

— Защо мислиш, че няма да се съгласи да говори направо с теб?

— По-скоро имам основания да очаквам да ме мрази и да откаже да разговаря с нас двамата. Джилиан, имам шест седмици преди Апелативният съд да реши дали да пусне екзекуцията. На тази фаза просто не мога да си позволя никакви рискове.

— Не мога да отида в Ръдярд, Артър. — Коремът й се свиваше при самата мисъл за това. Не искаше отново да вдишва онзи гаден въздух, а още по-малко желаеше отново да влиза в контакт с извратената реалност на затворените престъпници. По-голямата част от присъдата си бе излежала в единична килия, защото Управлението на затворите се бе видяло в невъзможност да прецени коя от другите затворнички би могла да се окаже дъщеря, сестра или някаква друга роднина на осъдена от нея и би могла да реши, че моментът за отмъщение е прекалено удобен, за да се изпусне. И добре, че бяха решили така. На няколко пъти й се бе налагало да споделя килията, но не се бе чувствала комфортно нито за секунда в компанията на съкафезничка — обикновено бременна в първите дни от излежаване на присъдата или някоя наказана за едно или друго нарушение на вътрешния ред. Това бяха престъпнички до мозъка на костите. Повечето бяха без грам умствен багаж и се сриваха психически още в началото. Някои бяха умни. Имаше и такива, които се радваха на компанията. Трябваха й само няколко дни, за да ги опознае, и тогава се сблъскваше с характери, непоклатими като Гибралтар: непоправими лъжкини, избухливи с темперамент като Везувий, нещастнички с представа за света, толкова далеч от реалността, че даже нямаха понятие за някои най-нормални аспекти на живота отвън. Джилиан се държеше дистанцирано, не отказваше правни консултации и въпреки опитите си да прекъсне тази практика, така и не успя да им попречи да я наричат „Съдийката“. Изглежда, на всички там — както затворници, така и надзиратели, — бе приятно, че един от силните на деня е паднал толкова ниско.

Рейвън обаче не мислеше да се отказва.

— Виж — настоя той, — не бих искал да проповядвам, но този Ердай в известен смисъл е прав, не мислиш ли? Все пак решението е твое. Ти си го намерила за виновен и ти си определила присъдата. Не смяташ ли, че поне донякъде си отговорна, ако се окаже, че моят човек не заслужава всичко това?

— Артър, ще ти кажа съвсем направо, че според мен вече съм направила каквото трябва. — Истината бе, че се бе борила със себе си, докато вземе решението да донесе писмото. Защото отлично знаеше, че е глупаво да рискува нов контакт с Рейвън, който можеше да налучка правилните въпроси относно нейното минало. А и тя вече не се чувстваше задължена пред закона, който, от една страна, й бе доставял удоволствие с поставянето на проблеми, изискващи интелект, но от друга, я бе изхвърлил от царството си. Проблемът й бе, че все още изпитваше угризения за онова жестоко подмятане пред Артър. И не законът, не правото, а собствената й система от правила, изградена не без напътствията на Дъфи, нейния „спонсор“ и хазяин, бе в основата на идването й тук. Тези правила казваха: край на неразбориите, край на безучастното самоунищожение и на унищожението на други; когато е възможно, поправяй грешките си.

Пушеше й се все по-силно и тя стана и се разходи до ъгъла на залата. Не беше влизала в помещение, имащо отношение към правото, през месеците, откакто бе излязла от затвора, и натруфената обстановка й се виждаше смехотворна. Колко много бяха забогатели през това време. Самата идея, че обикновени хора могат да живеят в подобна обстановка — скъпа ламперия, гранит, сребърна шведска кафе машина и удобни столове на колелца с фина тапицерия от телешка кожа — й се струваше нелепа. Самата тя никога не бе бленувала за такива неща. Но й беше трудно да възприеме, че Артър Рейвън — способен и целеустремен, но най-вероятно не особено надарен, — се чувства така уютно в този комфорт.

Докато я наблюдаваше, Артър несъзнателно гладеше косата си, щръкнала на местата, където все още я имаше. Артър, както винаги впрочем, изглежда, се трудеше много: възелът на вратовръзката му бе отпуснат, дланта му бе изцапана с мастилени петна, петна се виждаха и по маншета на ризата му. Тя интуитивно потърси начин да го отклони от мислите му.

— Как е сестра ти, Артър? Нали… нали беше болна?

— От шизофрения. Погрижил съм се край нея винаги да има хора, които да й помагат, но непрекъснато отскачам да я видя. Последните думи на баща ми бяха: „Грижи се за Сюзан“. Не че това е много изненадващо. В края на краищата той ми го повтаряше, откакто станах на дванайсет.

— Други братя или сестри имаш ли?

— Не, само двамата с нея сме.

— И кога почина майка ти?

— Майка ми е жива и в цветущо здраве. Просто си изми ръцете от всичко, свързано с нас, още когато Сюзан се разболя. Замина за дълго в Мексико, после се върна и не се е обаждала. Гледа на себе си като на волна душа. Двамата с баща ми бяха странна двойка. Както и да е… сега живее в малък апартамент в Сентър Сити и се издържа, като позира на студенти в колежа за Музейно изкуство.

— Гол модел?

— О, естествено. „Човешкото тяло е красиво на всяка възраст, Артър“. Предполагам, че е голямо предизвикателство да се рисуват бръчки. Наистина не зная. — Рейвън се усмихна неуверено, явно озадачен защо разказва тези неща.

— Виждаш ли я?

— От време на време. Чувствам се, сякаш отивам на гости на далечна леля. В гимназията имах двама приятели, чернокожи, ако това има някакво значение, които бяха отгледани от бабите си. Та те познаваха майките си по моя начин — като много по-възрастен другар. Така съм израсъл. Какво още искаш да научиш? — Той продължаваше да се усмихва все така смутено. Госпожа Рейвън, изглежда, бе полярно противоположна на Мей Съливан, която бе искала всички членове на фамилията да се отнасят към нея със страхопочитание. Беше изключително умна и ехидно остроумна, но всеки следобед, когато Джилиан се прибираше от „Сейнт Маргарет“, на кухненския плот имаше отворена бутилка „Трипъл сек“. Вечерта по правило се развиваше в тягостно очакване какво ще скимне на мама. Дали само ще крещи, или, както често ставаше по време на караниците с баща им, ще прибегне до насилие. Яростните й изблици водеха до часове на мрачно мълчание, през които никой от десетимата обитатели на къщата нито смееше, нито имаше желание да говори… Артър, който, изглежда, нямаше нищо против интереса на Джилиан към него, все пак се върна към усилията си да я убеди да посети Ердай. Дисциплината открай време беше сред професионалните му достойнства. — Не знам как да те уговоря да се съгласиш — продължи той. — Мога само да ти кажа, че няма да искам много. Само да започнеш разговора с този човек. — Обещай да не иска от нея да изслушва историята му, ако не желае, както и че лично ще я закара дотам и ще я върне с колата си, за да е сигурен, че всичко ще приключи за един ден. — Виж, Джилиан, повярвай ми, не съм искал да ми възлагат този случай. Съдът просто ми го натресе… и ето, четвърта седмица не знам какво е почивен ден. Но… как да ти кажа, изпълнявам дълга си. И нямам избор — трябва да те помоля за помощ.

Откровено умоляващ и обезоръжаващо смирен, той протегна към нея късичките си ръце. И й се усмихна точно по същия начин, както когато й разказваше за майка си, сякаш казваше: „Това е всичко, което знам, нямаш друг избор, освен да го приемеш“. Джилиан осъзна, че е свестен човек. Беше израсъл като свестен човек, като такъв, който е научил за себе си повече неща, отколкото тя би повярвала, че е възможно. Той знаеше, че е усърден, че прави всичко както трябва, и се ужасяваше от мисълта, че може да постъпи неправилно, и знаеше — нали сам й го бе казал последния път, — че има хора като нея например, които смятат подобните на него за досадници. Което — тя изведнъж осъзна това — беше грешка. Не единствената й грешка. Една от многото. Разбра, че дължи на Артър и на другите като него повече уважение. Много повече. Почувства, че това е стъпка към реабилитацията, която търсеше. Защото изведнъж прозря, че именно тази реабилитация е нейният подсъзнателно изпълняван план. Дълбоко в себе си тя бе таяла надеждата, бе имала намерението да стане друг човек и да изпълни със сила бездънния кратер, който сама бе издълбала в душата си.

— Ще отида — обеща тя. Изрече думите и й се сториха като скъпоценен порцелан, паднал от полицата. Видя ги да падат и да се разбиват — това бе светлината, разляла се по лицето на Рейвън — и заподозря, че прави ужасна грешка. Единственото, което бе искала, бе живот без опасности и болка. Досега бе имала дневен стереотип: хапчето антидепресант и минимален контакт с всичко, което би могло да има връзка с миналото. И затова сега изпитваше напълно естествената паника на бивш наркоман, че решимостта му е пречупена.

Докато я изпращаше до рецепцията, Рейвън направи няколко несполучливи опита да изрази благодарността си. Накрая донесе лично още влажния й чадър и дъждобрана. Огромен светъл килим, чийто десен издаваше ръката на модернист, прехвърлил се наскоро от изобразителното изкуство в текстила, покриваше лакирания паркет и все още раздрусана от случилото се, Джилиан стоеше загледана в абстрактните фигури. За две седмици се бе видяла два пъти с Артър Рейвън и някакъв дух, някакъв скрил се в короната на невидимо дърво елф, бе изрекъл през устата й думи, които тя не бе искала да каже.

Джилиан се сбогува набързо, спусна се със скоростния асансьор, смаяна от себе си и най-вече от онзи непознат трепет в гръдния кош, който усещаше като малко пламъче в ъгъла на клетка. Едва ли щеше да продължи дълго, така че нямаше да се налага да решава дали става дума за надежда, или за нещо друго.

7.

4 октомври 1991

Затворът

Повечето от излежаващите присъди затворници имат по няколко имена. Ако Законът установи, че имаш досие, шансовете ти да те пуснат условно намаляват драстично. Така че приберат ли някого зад решетките, извършителят често забравя как му е казвала мама. Случваше се да минат седмици, докато отделът за идентификация към Макграт Хол сравни снетите при задържането отпечатъци с намиращите се в базата данни и установи по този начин кой кой е.

За нещастие на Колинс Фаруел, неговата истинска самоличност бе разкрита бързо. Макар да го бяха прибрали на топло под името Конго Фенон, към момента, когато Лари се обади на Мюриъл, в затвора вече разполагаха с истинското му име. Позвъняването завари Мюриъл по време на слушане на дело за банков обир и тя се съгласи да се срещне с Лари в затвора след заседанието. Когато пристигна, той я чакаше седнал на един от служещите за пейки гранитни блокове във фоайето. Сините му очи не се откъсваха от тялото й, докато тя се приближаваше към него.

— Днес си много изтупана — отбеляза Лари.

Всъщност тя бе облякла заради делото официалното си червено костюмче и беше сложила значително повече грим, отколкото когато местеше папки в офиса си. Както обикновено без чувство за мярка, Лари фамилиарно докосна една от големите халки на обеците й.

— Африкански?

— Да, представи си.

— Хубави са.

Попита го какво има и Лари й предаде подробната версия на разговора си с Ерно Ердай. Вече й бе обяснил с няколко думи същността, когато й се беше обадил. Беше пет следобед и затворниците бяха по килиите си за вечерната проверка, което означаваше, че ще се наложи да изчакат, преди да могат да разпитат Колинс.

— Искаш ли да видиш що за птица е? — предложи Лари.

Регистрираха се, влязоха, качиха се на решетката на пешеходната пътека. От едната им страна бяха килиите. Мюриъл изостана. Не бе имала възможност да смени обувките си и сега токчетата й се заклещваха в междините на решетката. Спъването тук можеше да доведе до нещо по-лошо от излагане. Още на влизане посетителите биваха съветвани да се държат максимално далеч от клетките. Имаше случаи, когато мъже едва не биваха удушавани с вратовръзките си като с гарота. А онова, което се бе случвало на някои жени, бе още по-неприятно. Изпълняващите ролята на надзиратели заместник-шерифи поддържаха негласно споразумение със затворниците за минимална интервенция в начина им на живот и по принцип не бързаха да се намесват в такива случаи.

Гледката бе типична за затвор: тъмни лица, лоша миризма, обидни подмятания, цинични намеци, изричани зад гърбовете им. В някои клетки хората бяха опънали въжета за простиране, които допълнително ограничаваха тясното пространство. На много места се виждаха закрепени от вътрешната страна на решетките снимки — семейни или на разголени гърли от списанията. Докато бяха заключени, мъжете се излежаваха или спяха, слушаха радио или разговаряха от дистанция, използвайки гангстерски код. Двамата се движеха, съпровождани от униформен служител — едър чернокож, явно нервиран, че му е възложено да се занимава с тях. Той удари два пъти с палката си по решетките, за да покаже, че са стигнали килията на Колинс, и се отдалечи, без да я сваля — тракаше, за да покаже на затворниците, че е на етажа.

— Кой е Колинс? — обърна се Лари към двамата в килията. Единият беше седнал на тоалетната чиния, а другият играеше през решетката на карти със съкафезника си от съседната килия.

— Ей, пич, нямам ли право на малко уединение? — попита седналият на чинията, като демонстративно продължи да се напъва.

Отдръпнаха се за кратко. Когато се върнаха, Колинс вдигаше ципа на оранжевия си гащеризон.

— Ти от наркотиците ли си? — попита той, когато Лари му показа значката си. Беше умерено черен, със светли очи и идеално оформена афроприческа. Едър и мъжествено красив. Очите му бяха почти оранжеви и светеха като на котка. Повече от ясно бе, че е наясно с привлекателността си. Без да откъсва поглед от Мюриъл, Колинс намести гащеризона по раменете си — показваше, че едва му става.

— Убийства — отговори Лари.

— Че аз никого не съм убивал. Не става дума за мен, човече, сигурно си дошъл за някой друг. „Не съм убиец. Аз съм любовник“ — Колинс изпя няколко такта от песента на Отис Рединг, за да докаже твърдението си, с което развесели съседите си в близките килии. После смъкна ципа си и бавно се върна при тоалетната чиния. Погледна изразително Мюриъл, но тя търпеливо го изчака в продължение на близо минута.

— Какво ще кажеш? — попита я Лари по обратния път.

— Много впечатляваща външност — отговори Мюриъл. Младежът приличаше на Хари Белафонте, любимеца на майка й.

— Ще видя дали ще мога да организирам да ти го снимат. Но повече ме интересува дали не си губим времето. — Тя го попита какво иска да каже. — Според мен това си е възможно най-типичният затворнически боклук — обясни Лари. — Но ако държиш, мога да му отделя един час… максимум.

След вечеря можеха да им го доведат без много шум в стаята за разпит. Лари помоли дежурния надзирател да го направи, като обясни, че им се налага да разпитат Фаруел във връзка с убийство. Половината от персонала беше свързана по един или друг начин със затворническите банди и ако някой се усъмнеше, че Колинс сътрудничи, слухът за това щеше да се разпространи моментално. Дежурният ги отведе в малка стаичка с трапецовидна форма, по чиито стени се виждаха следи от подметки. Двамата седнаха на въртящи се пластмасови столове, които, също като масата между тях, бяха фиксирани за пода със здрави винтове.

— Е, как е Талмадж? — поинтересува се Лари и веднага отмести поглед, сякаш съжаляваше за подмятането. Вече доста хора споменаваха пред нея това име. Миналата седмица в местния вестник бяха публикували снимката му, направена по време на среща за набиране на средства за избирателната му кампания. Все пак поне до момента тази тема не бе сред обсъжданите с Лари.

— Знаеш ли, Лари… никога не съм допускала, че можеш да се окажеш ревнивец.

— Просто се поинтересувах — възрази той. — Нали разбираш… като за времето. „Как си със здравето, как е семейството?“.

— Ясно.

— И?

— Стига, Лари. Виждаме се. Прекарваме добре.

— С мен вече не се виждаш.

— Лари, не си спомням някога да сме се виждали особено често. Честно казано, според мен ти изобщо не се сещаш за мен, докато не ти се прииска силно.

— Че какво лошо има в това? — невинно попита Лари. Видя я, че се хваща, и продължи: — Вече ще започна да ти пращам всеки ден цветя и billets-doux7.

— Billets-doux? — Лари винаги можеше да те изненада. Мюриъл го изгледа.

— Давам ти жизнено пространство — обясни той. — Мислех, че държиш на това.

— Наистина искам пространство, Лари. — Тя затвори очи и миглите й се залепиха от грима. По някакъв начин Лари, който живееше съгласно инстинктите си, бе усетил, че нещо става. Преди две нощи, на тръгване от дома й, Талмадж бе притиснал главата й до гърдите си и бе казал: „Може би трябва да се замислим да направим връзката ни по-трайна“. Тя естествено бе усещала накъде отиват нещата, но изричането на тези думи я парализира. След онази нощ се бе опитала да не мисли за тях, а това означаваше, че не можеше да мисли за нищо друго.

Усещаше се, сякаш гледа в пропастта на Големия каньон. И вижда по някакъв начин в опасната дълбочина под себе си своя предишен брак, за който просто бе престанала да се сеща. Беше се омъжила на деветнайсет — възраст, на която хората правят предимно глупости, — с усещането, че е спечелила голямата награда. Род, гимназиалният й учител по английски, бе язвителен, гениален и все още неженен, макар и на четиридесет и две… Не й бе хрумнало да се запита за причината. През лятото, когато бе завършила, го беше засякла съвсем случайно на един ъгъл и бе подхванала смел флирт, защото вече бе установила, че сексуалната прямота върши чудеса за момиче, чийто външен вид е неспособен да спре движението по улицата. Беше го преследвала, беше го уговаряла да излязат на вечеря или да отидат на кино. И винаги тайно. Родителите й се бяха ужасили, когато им бе казала за годежа си. Но тя се хвана да работи, завърши за пет години колеж и се записа да следва право вечерно.

Междувременно чарът на Род бе започнал да поувяхва. Не, това не беше справедливо: Род си оставаше един от най-забавните мъже, които бе срещала: пияният умник в края на бара, който винаги се сеща за най-убийствените реплики в английските комедии. За съжаление обаче се беше оказал нереализирало се човешко същество. Беше умно момче, вързано за ръцете и краката от собственото си нещастие, и съзнаваше това, защото твърдеше, че фундаменталният му проблем е невъзможността да се държат с една ръка чаша със „Столичная“, цигара и дистанционното на телевизора. Може би беше гей, но достатъчно страхлив, за да не го приеме. При всички положения сексуалният му интерес към нея не бе продължил дълго след годежа. Към третата година на брака им индиферентността му я тласна към други мъже. Род знаеше и това не го развълнува. Но самото споменаване на думата „развод“ го раздрусваше по необяснимо дълбок начин. Изглежда, не можеше да причини това на майка си. Тя бе строга, безжалостна, аристократична жена, на която той би трябвало да каже да върви по дяволите още преди години. Вместо това я беше оставил да преценява вместо него. До деня, в който умря. Причината бе инфаркт, донякъде предопределен от ранната смърт на баща му и дядо му. Въпреки всичките предупреждения, Род така и не бе пожелал да спортува и ходеше на доктор само заради възможността да се погаври с него. Но за Мюриъл загубата се оказа непрежалима, не толкова заради самия Род, колкото заради онова, което този човек бе представлявал за нея, когато бе на деветнайсет години.

Да си омъжена за човек, достатъчно възрастен, за да ти е баща, е достатъчно основание да се обърнеш към миналото си и да кажеш: „Да, имах проблеми“. Но дори ретроспективно погледнато, главният й мотив бе ясен и звучеше познато: да, тя просто бе искала да постигне нещо в живота си. Род — безотговорен и пияница — и Талмадж — излъчващ огромна сила — имаха по-малко общо от камък и растение. А и петнайсетте години след първия й брак вече започваха да й се струват истинска вечност. Но злокобният спомен колко дълбоко може да сгреши и колко невидима може да се чувства, продължаваше да я преследва. Но поне по отношение на Лари бе взела решение да се държи твърдо.

— Не мога да повярвам, че Талмадж означава толкова много за теб — каза тя.

— Не знам — замислено отговори той. — Ударил съм го на живот. — И й каза, че се развежда, този път вече наистина. Двамата с Нанси бяха ходили при адвокат — жена, чийто първи ход бил да ги убеди да размислят. Имуществени проблеми нямало. Всъщност имаше един-единствен — неговите момчета. Нанси вече се била привързала към тях и предложила да поеме попечителството, на което той решително се възпротивил. За момента ситуацията била патова, но с времето все щяло да се намери някакво решение. Защото и двамата искали да прекратят брака си. — Тъжно е — каза накрая Лари. Изглеждаше искрен. Дори не я погледна. Едно нещо трябваше да му се признае: Лари не обичаше евтиното съчувствие.

Зад вратата се разнесе познатата затворническа мелодия на дрънкащи окови и надзирателят вкара Колинс, окован с верига през кръста, ръцете и краката. Побутна го да седне на съседната масичка и вкара веригата през глезените му в здрава халка, циментирана в пода.

— Искам съкращаване на присъдата — заяви Колинс в мига, в който надзирателят излезе.

— Охо… — обади се Лари. — Я върни няколко крачки назад, приятел. Дали да не започнем по-цивилизовано със „Здрасти“?

— Казах, искам съкращаване — настоя Колинс. Тук, извън погледите на съкафезниците, акцентът му бе чувствително „побелял“. Говореше на Мюриъл — явно усещаше, че тя е прокурорът, овластен да взема решения.

— С колко наркотик те хванаха? — попита тя.

Колинс разтри лицето си, по което бе набола няколкодневна брада, изглежда, в резултат на някаква затворническа мода. В момента не можеше да бъде разпитван без нова „Миранда“ — предупреждение, което поне досега не му бяха направили. Така че съгласно изкривената логика на закона нищо, което кажеше тук, не можеше да бъде използвано срещу него. Мюриъл му обясни това, но Колинс вече имаше достатъчен стаж зад решетките, за да е наясно. Той, изглежда, просто размисляше каква тактика да предприеме.

— Половин фунт — каза той накрая, — преди ченгетата да щипнат своя дял. Оставиха ми шест унции… колкото да ми лепнат хикса. — И се изсмя горчиво на покварата в полицията. Ченгетата щяха да продадат две унции на улицата или щяха да ги оставят за себе си. А той автоматично получаваше доживотна без право на условно освобождаване.

— Е, защо не ни кажеш с какво разполагаш — подсети го Мюриъл.

— А ти защо не ми кажеш колко ще ми свалите от присъдата? И хайде да престанем да се преструваме, че съм надупила се пред полицията тъпа чернилка в затвора.

Лари стана. Разкърши рамене, но това беше само претекст да се разходи зад гърба на Колинс. Озовал се там, той се наведе, хвана веригата и я дръпна така, че да се забие в чатала му. Мюриъл го погледна предупредително, но Лари отлично знаеше с каква сила да дърпа. После сложи ръка на рамото на Колинс и каза:

— Държиш се много лошо, приятел. Виж, не е нужно да говориш с нас. Наистина не се налага. Ние можем да се отидем, а ти ще си останеш тук за цял живот. Но ако държиш да изпълзиш от гроба, трябва да започнеш да се държиш малко по-прилично. Защото, честно казано, не забелязах пред вратата опашка от прокурори, боричкащи се да ти дадат по-добра присъда.

После пусна веригата. Колинс дръзко го погледна през рамо и отново се обърна към Мюриъл. Въпреки че не правеше нищо, за да й се хареса, младежът я привличаше с нещо. Истината бе, че дори самият Колинс нямаше представа каква отрепка е. Тя направи знак на Лари и двамата излязоха отвън. Надзирателят влезе да пази Колинс.

— Мразя да се пазаря с наркопласьори — изсумтя Лари. — Те винаги го правят много по-добре от мен. — Мюриъл се изсмя високо. Лари сам си беше виновен. Впрочем това беше нещо, което Талмадж никога нямаше да научи. Лари беше с връхната си дреха — черно кожено палто до средата на бедрата — и докато си шепнеше с него в тясното пространство на затворническия коридор, тя усещаше животинската топлина, излъчвана от якото му тяло.

— Не мога да преценя дали това недоразумение на природата се опитва да ни изработи — призна той, — или държи ключовете на царството.

— Има само един начин да разберем — каза тя. — Това тук не е като да гледаш по витрините, без да купуваш. Той трябва да сложи на масата каквото има. Изпее ли го, ни остава да проверим дали се връзва. Но ако ни предаде убиеца и се съгласи да свидетелства, момчетата от „Наркотици“ ще трябва да намалят количеството на под шест унции, което за него означава десет до дванайсет години. Самата аз обаче не мога да му обещая нищо твърдо.

Лари кимна. Това все пак беше план. Преди да влязат, Мюриъл го хвана за ръката.

— Остави говоренето на мен. Ти вече изигра ролята на лошото ченге.

Влязоха и Мюриъл обясни правилата на играта. Междувременно Колинс бе преосмислил поведението си, но макар тонът му вече да не бе така агресивен, той поклати глава:

— Никога не съм казвал, че ще свидетелствам. Все пак ми предстои да изкарам известно време в кафеза, нали така? Каквото и да кажа, оставам вътре, нали? — Мюриъл кимна и той продължи: — Пропея ли, ще ми се стъжни. Ще се погрижат да не изляза никога.

— Виж — каза Мюриъл, — и ние не сме мечтали цял живот да се срещнем точно с теб. Не си мисли, че „троен хикс“, излежаващ доживотна, се възприема от журито по същия начин като монахиня. Но ако не подкрепиш онова, което смяташ да ни кажеш, ползата от него е никаква.

— Не мога да свидетелствам — отсече Колинс. — Сложете ме на детектора, няма проблем, но не се заблуждавайте, че ще застана там. Аз съм таен информатор и толкова!

Попазариха се още няколко минути. Мюриъл вече беше готова да се откаже от свидетелските му показания. Вярваше, че информацията му ще се потвърди, но от друга страна, процес, чийто изход зависеше от показанията на „троен хикс“, изобщо не би трябвало да се започва. Накрая обеща да предложи в прокуратурата намаляване на присъдата му, но само ако показанията му доведат до осъждане. И при условие, че чуят още сега онова, което има да им каже.

— А ако ме изиграете? Арестувате онзи тип и ме зарязвате тук? Какво става тогава? — Светлите кехлибарени очи на Колинс се спряха върху лицето на Лари, сякаш наистина се интересуваше дали не смятат да го прекарат.

— Мисля, че вуйчо ти ти е казал, че може да ми се вярва — напомни Лари.

— Ха, вуйчо ми! — Колинс се изсмя пренебрежително. — Писнало ми е от него.

Лари се стегна. Мюриъл го докосна по ръката, за да го успокои, и каза на Колинс, че не може да му предложи подобри условия от тези, така че трябва да реши приема ли ги, или не.

— Бях в една таверна — започна Колинс, — казва се „Лемплайт“.

— Кога? — попита тя.

— Седмица преди да ме гепят. Във вторник. И видях един пич, дето се навърта там. Одърпан бездомник, нали знаете.

— Име?

— Викат му Катерицата. Не знам защо. Побъркан… — Колинс направи кратка пауза и продължи: — Както и да е, с няколко момчета се черпехме, а Катерицата, той все се прокрадва, продаваше стока.

— Каква точно? — поиска да уточни Лари.

— Тоя път беше злато. Верижки. Започна да ги вади от джобовете си и на една висеше такова де…

— Медальон? — предположи Мюриъл.

Той щракна с дългите си пръсти.

— Точно така. И значи едно приятелче на бара поиска да го види и Катерицата му го показа, обаче започна да се дърпа, нали разбирате. „Не, пич, това не се продава“. Обаче го отвори и там имаше две малки снимки… на бебета. „Роднините ще ми дадат сума ти пари за това, пич“. Роднини, викам си. Нещо не ми беше ясно. И след малко значи отивам до кенефа, засякох го там, почваме да си дрънкаме и го питам значи: „А бе, пич, за какви роднини говориш?“. „Слушай — казва ми той, — на женската й се случи случка и сега е на два метра под земята. Похарчих я“. Обаче тоя тип не е от хората, дето ще похарчат някого, нали? Така че му казвам: „А бе ти с всичкия ли си?“. А той: „Ха, опушках я и нея, че и още двама пича на Четвърти юли. Не помниш ли, показваха го по телевизията, станах известен. Свих маса неща, само че повечето вече отиде, с изключение на това, което чакам роднините й да ми платят. Ще го изиграя като откуп, нали се сещаш, нека само работата малко поутихне. Трябват ми пари, за да се покрия“. — Колинс сви рамене. Изглежда, сам не беше сигурен какво да мисли.

Лари поиска описание на медальона. Много от нещата, взети от жертвите, вече бяха споменавани по един или друг повод във вестниците, но той имаше нужда от подробности.

— Още нещо? — попита Мюриъл, след като Колинс отговори на Лари.

— Мммм… — измърмори Колинс.

— И не му знаеш името, така ли? — обади се Лари.

— Нямам представа, пич. Но някой май му викаше Роми.

— Ти обаче смяташ, че се е хвалел, че е пречукал онези тримата?

Колинс ги изгледа поред. Беше приключил с позирането.

— Възможно е — каза той. — Много ми се иска да е казал истината, но нали знаете, на някои им стига малко да ги бъзикнеш и после не можеш им затвори устата. Но се фукаше, това е сигурно.

„Колинс се държи добре — помисли си Мюриъл. — Не преиграва.“ Дори ако Катерицата не се окажеше онзи, когото търсеха, тя пак беше готова да каже една-две добри думи за него.

Лари зададе още няколко въпроса, на които Колинс нямаше отговор, и после го върнаха в килията му. Не проговориха нито дума, преди да излязат пред затвора.

— Честен ли е? — попита тя Лари.

— Може би. Ако е измислена история, можеше да я украси повече.

Мюриъл беше съгласна с тази оценка.

— Някакъв шанс той самият да е замесен?

— Ако е бил и Катерицата го издаде, с него е свършено. Колинс не е глупав — поне това го разбира. Следователно, поне според мен, не е. — Мюриъл, която гледаше на нещата по същия начин, се поинтересува колко от онова, което им бе казал Колинс за медальона, се е появявало из вестниците. — Не сме споменавали за медальона — каза Лари. — Снимките, за които спомена, са от кръщенето на дъщеричките й. И още нещо важно — онова, дето ни го разправяше за парите, които онзи щял да вземе, е истина. Това е семейно бижу, донесено от Италия. Майката го подарява на дъщеря си и така нататък. Този боклук… Катерицата или както там му казват, със сигурност знае нещо.

— Ще се обадиш ли на Харолд?

— Първо искам да видя Катерицата. — Това означаваше, че Лари се страхува да не би шефът да възложи откриването на Катерицата на други детективи. Полицаите се грижеха за статистическите показатели за работата си, сякаш някой ги излагаше на почетно табло в Макграт Хол. Лари, както всички, обичаше зад големите случаи да стои неговото име.

— Тогава и аз няма да кажа нищо на Молто — обеща Мюриъл.

Стояха до колата в настъпващия вечерен хлад, привлечени един към друг от бързината, с която се бяха споразумели. Дъхът им се извиваше на пара във въздуха, в който още се долавяха следи от отиващата си есен. Покрай едната стена на затвора имаше опашка от посетители за вечерното свиждане. Повечето бяха жени, някои с деца. Някои от децата плачеха.

Лари се обърна към нея в здрача и каза:

— Да пием по сода.

Тя го погледна и примижа.

— Звучи ми малко опасно.

— Е, ти обичаш опасностите.

Това беше истина. Винаги бе обичала опасността. А Лари бе част от нея. Но беше решила, че е време да порасне.

— Ответникът по моето дело утре дава показания. Трябва да се подготвя за кръстосания разпит. — И тя сдържано се усмихна с идеята да покаже колко съжалява.

— Мюриъл… — започна Лари. Тя се обърна. Той беше бръкнал в джобовете на дългото си яке и се пляскаше по бедрата с полите му. Устата му помръдна, но беше ясно, че няма представа какво да каже по-нататък. Стояха така в спускащата се нощ, лице в лице, и нейното име остана последната изречена дума.

8.

8 октомври 1991

Катерицата

— Катерицата ли? — попита Карни Линахан. — Този малоумник не сме спирали да го гоним.

— Що за човек е? — поинтересува се Лари. — Наркоман?

Този път отговори партньорката на Линахан, Кристин Возницки:

— Той е кошът в баскетбола. — После каза истинското му име, Ромео Гандолф, и Лари прилежно си го записа. Беше малко след осем сутринта. Седяха в полицейската стая на Шести участък. Дежурният току-що бе завършил сутрешната оперативка за застъпващата смяна.

Возницки беше привлекателна, но висока и с прекалено голяма брадичка. Излъчваше някаква сухота, която извикваше в съзнанието на Лари асоциации с ремък за точене. Може и наистина да бе мъжкарана — не че това вълнуваше Лари особено. Баща й бе в полицията преди петнайсет години, когато Лари бе постъпил на работа в Шести и бе служил заедно със Стан Возницки.

— Крадец — изсумтя Линахан. — И прекупвач на крадена стока. Или краде, или продава, а най-често и двете. По-лош и от циганин. Докарваме го тук поне веднъж месечно. Ед Норис си губи времето с него вчера.

— Защо?

— ВСИ. — Така казваха накратко за „все старите истории“. — Лейди Керъл има магазин за перуки на Шейсет и първа. Тя си е измислила това име — Лейди Керъл. Та Лейди Керъл, която и без това не е съвсем с всичкия си, оставила задната врата незаключена. Това пък е специалността на нашия мошеник, задните врати — неговият номер е да влезе незабелязан, да се скрие в някой шкаф и да изчака да затворят магазина. Та вчера призори половината й стока се изпарила. Само че на половината живущи на Шейсет и първа любимото занимание е купуването на нова перука. С две думи, Ед прибра Катерицата за през нощта, само че онова лайно се запъна. Както и да е, знаем, че е бил той. Повярвай ми. Нищо, че не намерихме стоката у него — препродал я е.

Карни беше пред пенсия; личеше му, че е поне на шейсет. Всичко в него беше сиво, дори лицето му под луминесцентните лампи в участъка. Лари даваше душата си за такива полицаи. Те бяха видели всичко, бяха преживели всичко, но бяха съхранили в себе си нещо добро. Когато Лари постъпи — през 1975-а — Карни се възмущаваше, че полицията била закупила патрулни коли с климатици. Според него това поощрявало ленивците, на които и без това не им се слизало от колата.

— А нещо друго? — попита Лари. — Имам предвид дали Норис е намерил у него друга крадена стока, като го е арестувал?

Линахан хвърли поглед на Возницки. Тя безразлично сви рамене и обясни:

— Успее ли да свие нещо, той винаги гледа бързо да се отърве от него.

Лари каза, че иска да прегледа доклада на Норис, и когато подпита дали Катерицата има някакви връзки с Гъс, Карни се изсмя гърлено:

— Двамата са като кобра и мангуста! Гъс мислеше, че Катерицата е хвърлил око на касовия му апарат. Май го е хващал да се опитва да бръкне в него. Истината беше, че Гъс гонеше Катерицата в мига, в който го видеше да седи на бара, та макар и само на чаша кафе. — В „Парадайз“ всички, които си плащаха сметките, бяха равни. Гангстерски босове седяха до политици и евтини проститутки. Станеше ли нещо необичайно — младежка свада, наместване на скитници в празно сепаре или дори появата на тъпак като Катерицата — Гъс предпочиташе да реши проблема сам, макар заведението му да беше пълно с полицаи. — Веднъж видях да го гони с месарски нож — обясни Линахан. — Недей си мисли, че са си писали любовни писма.

Лари почувства през тялото му да преминава тръпка. Катерицата беше…

— А наркотици? — за всеки случай попита той. — Вземеше ли?

Този път му отговори Возницки:

— Няма предпочитания. Друса се като всички. Дълго време дишаше боя — имаше предвид толуен — и това може да е било част от проблема му. Парите никога не са му стигали и той живееше ден за ден. Основната му грижа бе да открадне нещо, за да се надруса, преди да е заспал и така да забрави що за отрепка е. Елементарен донемайкъде.

— Оръжие? — поинтересува се Лари.

— Не съм забелязвала да носи. Не е корав пич, ако имаш предвид това — поясни Кристин. — Плямпало, но не си го представям да иде на война. Да не искаш да кажеш, че го подозираш за Гъс?

— Май започвам.

— И за миг не съм си представяла, че може да е способен на това. — Без да скрива изненадата си, Возницки поклати глава. Това бе един от тъжните уроци на полицейския живот: вероятността хората да се окажат по-лоши, отколкото си си ги представял, бе по-голяма от тази да се окажат по-добри.

Линахан и Возницки се надигнаха и излязоха на обиколка. Лари отиде в архивата и помоли служителката да изиска досието. Половин час по-късно факсът започна да бълва криминалното минало на Роми, но жената уточни, че докладът на Норис от изтеклата нощ вероятно още не е заведен. И докато се занимаваше с откриването му, Лари се обеди на Харолд Гриър.

Харолд беше на оперативка, но това се оказа дори по-добре. Лари говори с Апарисио, дясната ръка на Харолд, който бе в благодушно настроение и нямаше желание да разпитва. Така на Лари му остана само още един телефонен разговор.

— Съдебна заповед ли искаш? — попита Мюриъл. Беше в офиса си и чакаше журито да стигне до решение.

— Не още. Просто искам да си ми подръка.

— Винаги — увери го тя.

Винаги, дрън-дрън. Това пък какво ли трябваше да означава? Предната нощ, докато бе гледал облечената в съдебна тога Мюриъл, качена на високите си токчета, изведнъж бе почувствал, че светът е просто едно огромно празно място. И че тънката нишка на чувството, което го свързва с нея, е най-сигурното нещо на този свят. Силата на това усещане, много по-значимо от обикновено плътско привличане, го бе оставила без думи. — Винаги — измърмори той и затвори.

Час по-късно нареди на диспечера да издири Линахан и Возницки. Оказаха се само на няколко преки от участъка и той ги изчака в задния паркинг. Минаваше обяд и паркингът бе оживен като пазарен комплекс.

— К’во става? — Возницки подаде глава от прозореца на колата. — Още ли търсиш онзи доклад?

— Общо взето…

— Преди малко се обадих на Норис.

— Това е добре, но в момента по-скоро ми трябва помощ, за да прибера Катерицата. Къде мога да го намеря?

— Обикновено се шляе по улицата — осведоми го Линахан.

— Още не е захладняло достатъчно, за да поеме към летището. Каквато и дребна сделка да е успял да завърти, не пропуска да се отбие в пицарията на Дюхейни.

— И какво прави там?

— Яде. Нямам представа дали от това му става гот, или го прави просто защото огладнява.

— Сигурно огладнява — измърмори Возницки. — Скачай в колата и да идем да го намерим.

Само че този ден Катерицата, изглежда, бе решил да пропусне пицарията. След два часа тримата вече бяха в свърталището, където Колинс бе казал, че е срещнал Гандолф. Казваше се „Лемплайт“ и беше странно, че изобщо има някакво име. Защото си беше кенеф. Бърлога. Какво друго, освен неприятности могат да те очакват в място, където прозорецът е защитен с бодлива тел? До вратата имаше малък шкаф за алкохолни напитки — стоката бе заключена зад решетки. В дъното на заведението беше барът. Лари бе виждал подобни гледки хиляди пъти: работеше само част от осветлението, в това число няколко от светещите реклами на бара, и онова, което се виждаше в полумрака, бе остаряло, мръсно и изпочупено. Ламперията бе толкова стара, че бе започнала на места да се разпада като вехта дреха, тоалетната чиния в единствения клозет бе пожълтяла, седалката бе счупена по средата, казанчето течеше и винаги бе текло. Още от прага на външната врата миришеше на гнило и изтичащ газ. Което, изглежда, не пречеше ни най-малко на посетителите, защото такива се навъртаха през целия ден — малки групички младежи, говорещи за неща, на които никой не вярваше, и от време на време купуващи и продаващи дрога в някой от тъмните ъгли. Изглежда, точно последното бе довело Колинс тук.

Отвън, на тротоара до вратата, се вършеше пак същото: унили проститутки, надяващи се да запалят джойнт или да намерят доза и типове на социални осигуровки с навици, по-странни и от тези на хората вътре. Измет и паплач. При появата на тримата полицаи тълпата се разпръсна. Карни и Кристин влязоха отпред, а Лари мина отзад, та евентуално да попречи на Катерицата да се измъкне.

След минута Линахан го повика:

— Детектив Старчек, позволете да ви представя Ромео Гандолф.

Човекът, когото буташе пред себе си, бе мършав дребосък с налудничав поглед — очите му святкаха като фенерчета. Не беше необходимо да се свивка голямото жури на съдебните заседатели, за да се разбере как е получил прякора си. Карни го изблъска до патрулната кола и го претърси за оръжие. Роми на няколко пъти жалостиво попита какво е направил.

— Мамка ти — обади се Лари, — къде е медальонът? — Както и можеше да се очаква, Ромео каза, че не знае нищо за никакъв медальон. — Мамицата ти — отново каза Лари. Не му се вярваше, че Гандолф е държал бижуто цели месеци, за да го продаде точно днес. Лари описа какво търси, но Катерицата продължаваше да твърди, че не е виждал нищо такова.

Лари се сети за предупреждението на Ерно относно Колинс. Не за пръв път затворник-информатор щеше да му върже тенекия. Беше готов да пусне Катерицата да си ходи, но Линахан изненадващо сграбчи Гандолф за щръкналата прическа и го натика на задната седалка на патрулната кола. Катерицата заврещя, че ръката го боляла от предната нощ — бил я прекарал закопчан с белезници за тръба на стената.

Като се прибраха в Шести, Линахан посочи на Роми пейката — пътя до нея той си знаеше и сам, — после хвана Лари под ръка и го дръпна встрани. От неспокойния поглед, с който оглеждаше коридора в двете посоки, личеше, че има проблем.

— Няма да намериш никакъв доклад от снощи.

— Защото?

— Защото в него няма да намериш никакъв медальон.

Лари простена мъченически. Беше прекалено стар за подобни дивотии.

— Карни, знам, че не е у теб, но сега този кретен ще ми каже, че медальонът е бил у него снощи, когато сте го прибрали. Нали се сещаш? Само че какво да кажа аз на Харолд?

— Схващам — каза Карни. — Правя каквото мога. От сутринта търсим Норис. В почивка е. Приятелката му каза, че идвал насам.

Прекъсна го дежурният. Съобщи, че търсят Лари. Първата му мисъл бе, че е Мюриъл, но се оказа самият Гриър. Лари се опита да вкара в гласа си жизнерадостна нотка:

— Мисля, че сме на път да решим случая, шефе. — И разказа някои подробности.

— Кой е с теб, Лари? — Макар прекрасно да знаеше, че Харолд има предвид детективите, Лари се направи на несъобразителен и спомена имената на Линахан и Возницки.

Когато затвори, видя, че го чака едър чернокож мъжага. Беше с модно късо кожено яке и бежова риза, неспособна да прикрие големия му корем. Усмихваше се, сякаш предлагаше нещо за продан. Което в известен смисъл си беше истината, защото това бе Норис.

— Чух, че търсиш това — проговори той и извади медальона от джоба си. Изобщо не му беше хрумнало да го прибере в пластмасово пликче.

Лари бе оцелял толкова време в полицията, защото спазваше принципа „Живей и остави другите да живеят“. Само че, доколкото му бе известно, папата засега нямаше планове да го включи в списъка на номинираните за светци. Все пак си гледаше работата. И това може би беше най-голямата му гордост. Явяваше се всеки ден, за да си върши работата — не за да дремне в патрулката, не за да раздруса някой наркоман, още по-малко, за да се скрие на сигурно място в управлението и да крои как да го пенсионират по-рано по нетрудоспособност. Вършеше си работата като всички честни ченгета, които познаваше. Това сега обаче беше вече прекалено. Той грубо дръпна медальона от ръката на Норис. Двете снимчици от кръщенето бяха вътре — бебетата изглеждаха замаяни от жестоката екскурзия по пътя към белия свят.

— Ти да не си шибаният Дик Трейси бе? — сряза той Норис. — Прибираш човек, който носи в джоба си бижу, показвано по телевизията в продължение на цяла седмица, защото е принадлежало на жертва на убийство. И онзи, дето е в ръцете ти, по една случайност има нещо общо с друга от жертвите. И какво ти хрумва в този момент, а? Колко можеш да прибереш, ако продадеш шибаната улика, това ли? Господи, колко ми се иска на света да няма други като теб!

— Я по-кротко. Този не е твоят човек. Това е местен хахав мошеник на дребно. Нямаше желание да се държи както подобава с полицай, затова реших да му дам урок. Какво толкова?

— Какво толкова? Ами това, че сега заради теб разполагам с „голяма улика“, не се ли сещаш? Ти изобщо чувал ли си за протокол за изземане на веществено доказателство? Или за дневник за завеждане на събраните улики? Как сега ще докажем на прокурора, че си иззел от неговия клиент точно това?

— Стига си се заяждал бе, пич! Всички тук знаем как да даваме показания. — Лари се обърна да си ходи, но Норис извика след него: — Знаеш ли… ако наистина ги е убил, тогава ми се полага част от наградата.

Лари не се обърна. С такъв човек разговорите бяха просто губене на време.

9.

22 май 2001

Вътре

Джилиан пушеше последна цигара пред затвора за мъже с повишени мерки за сигурност в Ръдярд. Беше с гръб към комплекса, така че вместо него съзерцаваше живописната, типична за Средния запад уличка с малки дървени къщи, моравите пред които се бяха раззеленили съвсем скоро, а кленовете покрай пътя току-що бяха разцъфнали. Артър още беше в скъпата си кола и разговаряше по вградения телефон с офиса си. „Моят бандит срещу твоя бандит“, така бе характеризирал той адвокатската си практика по пътя насам, но, подобно на всички адвокати in médias res8, изглеждаше примирил се с нуждата да успокоява клиенти и да планира стратегии в ожесточената война на думи, до която се свеждаше фирменото право.

Заради Джилиан Артър бе оставил безкомпромисната си млада помощничка в сградата на Ай Би Ем. Двамата разговаряха съвсем добронамерено, докато се носеха по магистралата покрай царевични ниви, в които стъблата на младите растения надничаха от земята едва подали зелените си листа подобно на приветствено размахани ръчички. Артър й бе разказал наученото от Ерно Ердай — затворника, когото предстоеше да посетят, — а после надълго и нашироко бяха говорили за Дъфи Мълдоър, нейния хазяин, с когото Артър бе подновил тази сутрин с удоволствие познанството си, след като двамата си бяха припомнили съдебните схватки от времената, когато Артър бе заместник главен прокурор към съдебния състав на Джилиан.

В интерес на истината Дъфи така и не бе успял да се изяви като голям адвокат — бе записал юридическия факултет като допълнение към задълженията си на духовник, но бе свършил като щатски защитник в резултат от нещастна любовна връзка, сложила край на духовния му обет. И много жалко, защото истинската му дарба се оказа в първоначалното му призвание. Джилиан бе открила това през 1993-та, когато се бе записала в прословутата му програма, добила известност като „Дванайсетте стъпки“. Понеже чакаше произнасянето на присъдата си, бе наложително да очисти организма си, само че не можеше да понася груповата терапия с нравоучителното повтаряне до затъпяване какво не бива да прави, магическите формули как да се предпази и обкръжението от загубени души, разголващи пороците си и оставащи все така загубени. Отчаяна от липсата на прогрес, се бе обадила на Дъфи, който вече й бе предложил помощта си — веднага след като първите статии срещу нея бяха започнали да се появяват из пресата. Този човек се бе превърнал в единствения й изповедник. Без него сигурно щеше да остане на дъното завинаги.

Докато Артър се опитваше да приключи затегналия се разговор, Джилиан смачка фаса с ток и провери външния си вид в едно от тъмните странични стъкла на колата. Беше избрала черно костюмче с панталон на Дейвид Дарт и сако в стил плетена жилетка, перли и златни обеци. Търсеният ефект бе сдържаност и желание да привлече колкото може по-малко внимание там, където отиваха. Но Артър, който, изглежда, я бе наблюдавал, докато довършваше разговора, явно не бе схванал идеята.

— Както обикновено, изглеждаш страхотно — каза той и най-сетне слезе от колата. Говореше с обичайния си ентусиазъм. Тя почувства в него същото, което долавяше у повечето мъже край себе си — намек за неугасващ сексуален апетит. Но мъжете по правило не я привличаха. Дори бе започнала да ходи на работа с пластмасова венчална халка на пръста. По някаква причина продавачките имаха същата репутация като медицинските сестри и момичетата, навъртащи се из заведенията в края на работното време, когато мъжете излизаха на обиколка. От време на време се намираше някой, който си спомняше за нея от предишния й живот, и сред тази малка група мераклии винаги се намираше такъв, който — по силата на някаква неясна извратена причина — решаваше да гледа на нея или като на лесна плячка, или като на обект на някогашни несбъднати копнежи. Естествено тя отказваше безцеремонно на всички. За нея сексът така и не се бе превърнал в лесна, носеща удоволствие игра. Може би католическото възпитание от училище й идваше в повече или бе нещо друго. Да, обичаше да бъде привлекателна и се наслаждаваше на властта, която й носеше това. Но механиката на любовта, впрочем точно както и самата любов, така и не бяха успели да й донесат удоволствие.

Тя благодари на Рейвън за комплимента и най-сетне се обърна с лице към затвора, като събра всичкия си кураж. Десетилетия наред в моменти като този Джилиан извикваше в съзнанието си образа на сачмен лагер — гладък, блестящ, неразглобяем. Точно същият образ се въртеше в главата й, докато вървяха към портала на Ръдярд.

Щом влязоха, Артър пое грижата за говоренето. Планът бе тя да посети Ердай сама — нали очакваше нея — и да се опита да го убеди да приеме и Рейвън. Не беше съвсем сигурна какво да очаква, но от полицейските доклади и други показани й от Артър документи бе подразбрала, че историята на Ердай изглежда обезпокоително сходна с нейната. Той се бе издигнал по стълбицата от полицейски кадет до висш пост в Ти Ен и тогава, на върха на кариерата си, в един необясним момент, бе загубил всичко. През февруари 1997 бе отишъл веднъж в „При Айк“, добре известно предпочитано от полицаите заведение, и се бе спречкал с някой си Фароу Кол. Според писмените показания на Ердай, дадени по-късно, преди това той бил разследвал Кол за злоупотреба с билети в ущърб на авиокомпанията. Описван като чернокож към трийсетте, Кол влязъл с изваден револвер в таверната и изкрещял, че е финансово съсипан заради Ердай. Няколко от присъстващите полицаи скочили срещу Кол с извадено оръжие, в резултат на което той вдигнал ръце, като продължавал да държи револвера, макар и не за дръжката, а за цевта. Накрая, след известно убеждаване, предал оръжието си на Ердай и се съгласил да излезе с него навън, за да поговорят. Не изтекли и пет минути, когато Кол необяснимо защо нахлул обратно през вратата на заведението. На последвалото станали очевидци всички присъстващи: тичащият след него Ердай го свалил с един куршум в гърба.

Ердай, кой знае защо, твърдеше, че е стрелял при самоотбрана, но това му твърдение бе намерило малко подкрепа, особено в светлината на балистичната експертиза и възстановката на случилото се. Така че го бяха обвинили в опит за убийство. След като се възстановил, Кол признал чрез своя адвокат, че бил дрогиран и се държал провокиращо, и дори не завел протест срещу молбата на Ердай за снизходителност. Но понеже навремето Ердай беше стрелял срещу тъща си и я беше убил, областната прокуратура бе проявила непреклонност с мотива, че този човек не може да се оплаче, че не му е бил предоставен втори шанс. В резултат Ердай се бе признал за виновен в тежка телесна повреда с използване на огнестрелно оръжие и бе получил десетгодишна присъда с възможност да излезе условно на петата година, което би могло да се случи, ако междувременно не бе развил летална форма на рак на белите дробове, четвърти стадий. От канцеларията на директора на затвора бяха потвърдили пред Артър, че прогнозата за Ердай не е добра. Въпреки случилото се комисията по преглед на присъдите бе оставила без последствие молбата на Ердай за условно освобождаване или поне отпуск, за да се прости с близките си, точно както отклоняваха и другите подобни молби. Така че Ердай щеше да си умре тук и тази мисъл ужасяваше Джилиан, докато двамата с Артър чакаха на пейката.

— В съзнание ли е? — попита тя Рейвън.

— Според докторите. — В този момент произнесоха името й по уредбата. — Мисля, че след малко ще можеш сама да провериш как стоят нещата.

— Сигурно — отговори тя и стана. Ердай бе последната надежда на Роми Гандолф и с наближаването на момента на истината Артър бе започнал видимо да нервничи. Той също се изправи, пожела й късмет, подаде й потната си ръка и после Джилиан се отдалечи, съпровождана от дошлата да я вземе надзирателка. Когато главната врата на крилото с килиите се затръшна тежко зад гърба й, сърцето й се сви. Изглежда, бе издала неволно някакъв звук, понеже надзирателката се обърна и я попита има ли й нещо. — Добре съм — излъга Джилиан и изтръпна.

На път към лазарета яката приказлива надзирателка се представи като Рути. Дори затворът не беше в състояние да развали настроението й, а нескончаемите й коментари на най-различни теми, в това число Ердай, новата строителна програма и времето, разредиха напрежението в душата на Джилиан.

Лазаретът се оказа отделна двуетажна постройка, свързана с главната сграда. Джилиан последва Рути до нова двойна врата с решетка. Непосредствено пред вратата имаше малка стаичка, в която седеше пазач и контролираше минаването в двете посоки иззад непробиваем от куршуми прозорец. Рути повдигна висящия на врата на Джилиан пропуск за посетители и електрическата ключалка щракна, за да ги пропусне.

В затворническата болница цареше странна свобода. Атмосферата беше като в лудница. Най-големите нарушители на реда биваха оковавани за леглата си — но само онези, които бяха създавали проблеми. Както и в двора, дори убийците можеха да се разхождат свободно. В отделението, където Рути заведе Джилиан, двама невъоръжени надзиратели седяха на сгъваеми столове в два срещуположни ъгъла на стаята, ставаха от време на време да се разтъпчат и явно умираха от скука. Когато стигнаха до средата на помещението, Рути дръпна една завеса и Джилиан видя в леглото зад нея Ерно Ердай.

В момента той се възстановяваше от втора операция, наложила се, за да отстранят част от белия му дроб. Четеше книга и леглото му бе повдигнато, за да му е по-удобно. Облечен бе в избелял болничен халат, а в лявата му ръка беше вкарана иглата на система. Ердай бе слаб и бледен, с дълъг нос. Светлите му очи се задържаха върху лицето на Джилиан и той се изкашля остро. Трябваше му известно време, докато възстанови дишането си, и едва тогава й подаде ръка.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Рути, но не излезе. Донесе на Джилиан пластмасова табуретка, оттегли се в другия край на стаята и демонстративно отклони поглед от тях.

— Познавах баща ви — проговори Ердай. В речта му се долавяше лек акцент или по-скоро странен ритъм, сякаш се бе родил в дом, в който английският е бил втори език. — От Академията. Беше ми инструктор. При него изучавах „Улична тактика“. Беше добър, знаеше си предмета. Казваха, че бил страхотен в практиката. — Ерно се засмя. Под бузата му имаше депресор на езика и той го дъвчеше периодично, за да намали отока. Джилиан бе чувала за баща си подобни отзиви, но й бе трудно да гледа по този начин на човека, когото бе виждала майка й да пердаши без умора. Толкова пъти отчаяно бе искала той да реагира по някакъв начин. Баща й беше висок метър и деветдесет и можеше да смачка жена си с един удар. Само че и той като останалите в семейството се страхуваше от нея. И Джилиан го мразеше за това. — Предполагам, не си спомняте за мен от съда? — Ердай я погледна въпросително. — Особено като се има предвид как изглеждам сега. — За него, изглежда, бе важно да вярва, че е направил някакво впечатление, но Джилиан не виждаше смисъл да се прави на любезна.

— Не, съжалявам.

— Е, аз пък ви помня. Впрочем, навън изглеждате много по-добре. Надявам се, мога да направя тази констатация. Не бих казал, че ви личи да пиете още.

— Не пия.

— Нямах предвид нищо обидно — побърза да каже Ердай.

— И аз прекалявах с алкохола. Само че аз не съм като вас — веднага бих започнал отново. Ако можете да си представите какво произвеждат съкафезниците тук. Отпиваш глътка и имаш чувството, че държиш живота в ръцете си. Но аз пия винаги, когато ми се удаде възможност. — Ердай поклати глава и хвърли бегъл поглед на книгата в ръцете си. Беше история на Втората световна война. Джилиан го попита дали му харесва. — Става. Нали все трябва да се занимавам с нещо. Вие много ли четяхте, докато бяхте вътре?

— Умерено — отговори тя. — Със сигурност не толкова, колкото си мислех, че ще чета. Понякога опитвам да си спомня какво съм чела и… съзнанието ми е празно. Никакъв спомен. Според мен просто съм седяла и съм гледала страниците, без да чета.

Имаше няколко асоциативни вериги, които беше решила, че трябва да забрави. Да мисли за себе си като за съдия. Като за порядъчен гражданин. Законът, запълвал някога живота й в толкова много отношения, сега беше като заличен. Доколкото можеше да прецени в момента, беше минала през залавянето, признанието във вина и първата година в затвора по онзи начин, по който хората гледат слаб филм. Телевизорът уж е включен, а в мозъка не постъпва сигнал. Рядко, късно нощем, плачеше, обикновено след като се събудеше от лош сън и изживееше шока, че не е в леглото си в очакване на поредния ден в съда, а в затвора, престъпница и наркоманка. Беше й се струвало, че лети надолу и надолу по някакъв канал, който стига до центъра на земята. Споменът за онези моменти, които с удоволствие би забравила завинаги, сега се върна за миг в съзнанието й и тя се стегна.

— Значи искате да чуете моята история? — попита Ердай.

Джилиан обясни за Артър. Спомена, че е дошла, защото почувствала, че това е важно за Ерно, но все пак адвокатът на защитата бил той и би било добре, ако би могъл да изслуша разказа. — Значи затова бил адвокатът — каза Ерно. — Аз пък помислих, че е дошъл с вас, за да ви съветва. Е, той сигурно ще извърти нещата по такъв начин, че най-добре да паснат на стратегията му. Нали така правят всички. Всичко в името на това да попаднат във вестниците.

— Искам да ви предупредя, че той няма да си мръдне пръста за вас. Предполагам, че го знаете. Ако това ви безпокои…

— Нищо не ме безпокои — отвърна човекът в леглото пред нея. — И какво толкова може да ми направи? Да не ми изкара смъртна присъда? — Ерно посочи с поглед краката си под завивката, сякаш те представляваха някаква емблема на неговата смъртност. — Знаете ли, притеснява ме, че е тук… Гандолф ли се казваше? Нямаме контакт със смъртниците, но знаех, че е наблизо. Тежеше ми на съвестта. Но докато живеех с мисълта, че ми предстои да изляза… питах се за какво ми трябва да усложнявам нещата. Сега… сега нещата стоят точно обратно. Той си е излежал за всичко, с което не са успели да го заловят. — Ерно премести с език пръчицата под другата си буза и се усмихна на думите си. Объркана от монолога му, Джилиан понечи да го прекъсне, но се отказа. — Е, нали така гледахме на нещата? — риторично попита Ерно. — Няма невинни, всички все някога са сгазили лука. — Тя се съмняваше, че някога е била толкова безсърдечна. Имало бе много случаи, когато не бе вярвала в невинността на някой обвиняем, но никога не й бе хрумвало, че може да го изпрати зад решетките, защото вероятно е виновен в нещо друго. Моментът обаче не бе подходящ да влиза в спор с Ерно. Този човек беше безцеремонен, сигурно открай време, но Джилиан усещаше, че в гнева му има нещо ново. Беше скрито дълбоко, но й бе трудно да прецени дали той се примирява с него, или това нещо го контролира. — Трябва да си призная — продължи той, — че не се надявах да видя точно вас. По-скоро ми беше интересно дали ще се намери някой по-предприемчив, който да направи нещо повече, отколкото се полага в такива случаи, за да помогне истината да възтържествува. Винаги съм мразил да съм единственият глупак. Така че не мога да не ви поздравя за идването. — Тя му каза, че просто не е била сигурна какво би могла да загуби, освен един ден. — О, има какво да загубите — мрачно я предупреди Ерно. — Почнат ли да излизат наяве процесуалните грешки по онова дело, вестниците ще съживят миналото. Включително и вашето. — Джилиан не се бе замисляла за този възможен развой на събитията. Подобна мисъл дори не й бе хрумвала, може би защото нямаше ясна представа какво толкова може да разкрие Ердай. Но след неговото предупреждение в стомаха й се сви ледена буца. Неизвестността бе единственото й спасение в момента. Но след секунда безпокойството й изчезна. Ако по някаква причина играта загрубееше, тя просто щеше да се махне. Беше се върнала в Триградието, съзнавайки, че ако не си наложи да погледне на нещата още веднъж, вече с трезв поглед, никога няма да може да се примири със случилото се. Още не бе готова да замине. Но един ден щеше да бъде. Заминаването оставаше част от плана й… Ердай я изучаваше, без да му минава през ума да се извини.

— Мислите ли, че трябва да говоря с този адвокат?

— Той е свестен човек. Според мен ще е безпристрастен.

Ерно се поинтересува за името на Артър — надяваше се, че го познава. Спомни си, че е чувал за Рейвън в прокуратурата, но не се бяха срещали.

— Очевидно — продължи Джилиан, — ако разполагате с информация, която би показала, че Гандолф не бива да бъде екзекутиран, Артър следва да я чуе.

— Да, имам информация — потвърди Ерно и се засмя. — Не го е направил той.

— Гандолф ли?

— Невинен е — отсече Ердай и я изгледа. — Само че вие не ми вярвате, нали?

Това беше най-логичният въпрос, който й бе задал, но нямаше нужда да мисли много, за да му отговори.

— Не — каза Джилиан. Когато бе вътре, поне половината затворнички твърдяха, че са невинни, и с течение на времето тя бе повярвала поне на няколко от тях. В държавна институция като тази, където правосъдието вкарваше „на едро“, бройката на осъдените невинни може би беше дори още по-голяма. Но тя много бе внимавала преди години, когато случаят Роми Гандолф бе гледан от нейния състав. В онези времена хероинът все още бе начин на приятно прекарване на времето, а смисълът на термина „престъпление, водещо смъртно наказание“ й бе пределно ясен. Дори в присъствието на Ерно не можеше да приеме, че тя, че всички — Молто, Мюриъл, детектив Старчек и дори Ед Мъркоуски, защитникът на обвиняемия, който неофициално бе признал, че смята Гандолф за виновен — така дълбоко са се заблудили.

— Не — повтори Ерно и светлите му очи отново се спряха върху нея. — И аз не бих вярвал. — Той задавено се закашля. Джилиан го наблюдаваше да се клати напред-назад и чакаше да попита какво има предвид. Но когато се успокои, той пое няколко пъти въздух дълбоко и после й каза: — Добре, кажете на адвоката, че съм съгласен да се видя с него. Сега имам по график изследване и ще ме отведат. Доведете го тук след около час. — И без да й обръща повече внимание, вдигна книгата. Аудиенцията беше приключила, разговорът също. Когато му каза довиждане, той дори не я погледна.

10.

8 октомври 1991

Признанието

Във филмите по телевизията убийците обикновено се оказват зли гении със страст към смъртта. Два-три пъти в кариерата си Лари се бе натъквал на адвокат или директор на компания, замислил пъклен план, с цел да се отърве от жена си или партньора си. Но ако се изключеха гангстерите, повечето от разкритите убийци можеха да бъдат класифицирани в две категории: лоши по рождение същества, започнали да измъчват котки на шестгодишна възраст или — по-честия случай — помияри, подритвани насам-натам от съдбата достатъчно дълго, за да се научат да го правят сами с други, и хора, способни да дръпнат спусъка само и само за да докажат поне веднъж в живота си, че няма да допуснат никой да се гаври с тях. Катерицата бе от вторите.

Бяха в малката съблекалня на Шести участък, която се използваше и за разпити. Седяха откъм две съседни страни на малката квадратна желязна масичка, сякаш Гандолф бе поканен на вечеря. Лари бе достатъчно опитен, за да знае, че не бива да разговаря с Катерицата насаме, но за съжаление Возницки и Линахан бяха на повикване, защото преди малко някой бе съобщил, че има сигнал за взлом. Така че идеята на Лари бе само да размени няколко общи приказки със задържания и да повика свидетел едва когато стигне до съществената част.

— Виждал ли си някога това? — попита Лари. Медальонът бе сложен на сивата масичка. Върху него на кафяв фон се виждаше фина гравюра, изобразяваща профил на жена с висока дантелена яка. Може да беше много красива, но Катерицата бе достатъчно подозрителен, за да не я докосне. Понечи да каже нещо, но думите не можеха да излязат от гърлото му.

— Не си спомням точно, пич — изтръгна се накрая от него. — Хубаво нещо. Щях да го запомня, ако го бях виждал.

— Ебаваш ли се с мен, копеленце?

— Не се ебавам, пич. Как ще се ебавам с полицията?

— Само че според мен се ебаваш. Защото аз току-що получих това от полицай, който го е намерил у теб. Лъжец ли го изкарваш?

— Не съм казал, че е лъжец. Ти го нарече така.

— Добре, лъжец ли е?

— Не знам. — Катерицата прокара палци по издрасканите по масата графити, дело на явно останал невпечатлен от обстановката тук младеж. — По-скоро мошеник — каза той с нежелание. — Някои мошеници са и лъжци. Не е ли така?

— Да не сме в час по философия? Сигурно съм пропуснал надписа на вратата. Ще те попитам пак: това тук твое ли е?

— Не… не би трябвало да е в мен.

Лари се усмихна. Този нещастник бе толкова елементарен, че започваше да му харесва.

— Знам, че не би трябвало да е в теб. Но беше, нали така?

В погледа на Катерицата проблесна диво огънче на неопределено съмнение.

— Ей, знаел си, а? — каза той. — Искам да си ходя. Нали знаеш…

— Да си ходиш?

— Да, в „При момчетата“. — Гандолф се усмихна, сякаш бе казал нещо умно. Отляво му липсваха няколко зъба. Лари забеляза, че Катерицата нетърпеливо потропва с крак.

— Знаеш ли, дай да поседим тук още малко. Харесва ми компанията ти. Освен това искам да чуя още нещо за този медальон.

— Полицията ми го открадна.

— Нищо не ти е откраднала. Аз съм полицай. Ето, връщам ти го. Нали? Вземи.

Но Катерицата продължаваше да се съпротивлява на изкушението да протегне ръка.

— Всъщност как попадна в теб? — невинно попита Лари.

— Ммм… — измуча Роми и почна да разтрива устата си.

— Мисля, че ще е по-добре за теб, ако кажеш нещо смислено. Защото тази вещ ще ти навлече сериозни неприятности. Понеже е открадната. А тази работа би трябвало да ти е добре позната, нали? Чувал ли си за ПОВ? — Това бе полицейският жаргон за „притежание на откраднати вещи“. — Мисля, че си я откраднал ти.

— Ъъ… — отговори Катерицата.

— Познаваш ли Луиза Ремарди?

— Коя? — Катерицата се наведе напред, но не беше добър артист. При името на Луиза очите му се свиха и заприличаха на зрънца кафе.

— Я по-добре да ти помогна. Този медальон е на Луиза. Така че, ако не познаваш Луиза, откъде е попаднал у теб?

Тясното лице на Гандолф се сгърчи, докато той осъзнаваше проблема си.

— Взех го от друга жена — каза накрая той.

— Така ли?

— Да, даде ми го като залог, понеже ми дължеше нещо.

— Интересна работа. И какво ти дължеше тази жена?

— Бях й дал нещо. Вече не си спомням какво.

— И как се казва тя?

— Ей, пич, знаех, че ще ме попиташ това: как се казва. — Катерицата се ухили.

— Да бе. Как. Как се казва. — Лари се засмя, но нямаше никаква полза да се подиграва с Катерицата. Той просто нямаше да схване майтапа. — Какво ще кажеш да направим така… Обаждам се сега по телефона, качваме се в колата, отиваме в управлението, закачаме ти жиците и заявяваш официално пред детектора за тая „Как“. Дали ще мине номерът според теб? Според мен няма шанс. Но защо не опитаме, какво толкова?

— Къф дектор? — Катерицата се усмихна тъпо с надеждата да предразположи Лари. — Виж, пич, пусни ме да се изтропам. Още малко и ще се пръсна.

— Имаш ли представа как е бил откраднат този медальон?

— Хайде бе, човече! Пусни ме. Ще се насера.

Лари сграбчи Катерицата за китката и впи поглед в него.

— Посмей само да се оплескаш пред мен и ще те накарам да го изядеш. — И задържа Гандолф няколко секунди, за да му покаже, че говори сериозно. — Сега ще те попитам нещо друго. Познаваш ли Гъс Леонидис? Гъс Готиния? Срещали ли сте се?

Лигавите очи на Гандолф панически се размърдаха в орбитите си.

— Не помня да познавам човек с такова име. Лео… какъв го каза?

Лари каза и името на Пол Джъдсън. Но Катерицата отрече да познава и него.

— От онова, което са ми разказали, съм сигурен, че ако ти събуя панталоните, ще видя в задника ти дупка от обувките на Гъс, защото знам, че често те е гонил оттам с ритници.

Катерицата не се сдържа и се захили.

— Ааа… това беше добре. Дупка, а… Там. — Но веселото му настроение бързо помръкна и той отново неспокойно се размърда на стола: — Пич, ако се засмея още веднъж, ще трябва да клекна направо на пода.

— Май вече се сети кой е Готиния Гъс, а?

— Да… окей, сетих се.

— А този медальон е бил откраднат от една жена в ресторанта на Гъс.

Този път замислянето на Катерицата беше по-дълго.

— Ха, ама това е гот… да откраднеш в Гъс, а? Как го измисли?

Лари отново стисна китката на Катерицата, вече с по-голяма сила.

— Казах ти да не се ебаваш с мен! — Катерицата извърна глава и мъченически затропа с крак. — Кажи откъде взе медальона?

— От една жена бе — отговори Катерицата. Лари свали от колана си белезниците и закопча едната гривна на китката, която още държеше. — Пич, моля те, не ме вкарвай в панделата! Там… там се държат лошо с мен. Аз съм неутрал, човече. Те са лоши. — Искаше да каже, че е неутрален, че не се замесва с никакви банди и че в резултат всички се заяждат с него. — Недей бе! И дай първо да се изтропам. Моля те!

Лари закопча другата гривна за халката на едно от шкафчетата зад Катерицата и каза:

— Трябва да отида до Управлението.

И излезе от съблекалнята.

Повъртя се насам-натам, без да бърза, и се върна след двайсетина минути. Катерицата се гърчеше на стола и тревожно се клатеше напред-назад.

— Чий е медальонът?

— Чийто кажеш, пич.

— Как се озова в теб бижуто на една убита жена?

— Пусни ме бе, човече! Моля те, пусни ме! Не бива така!

— Ти си убил Гъс.

Катерицата захленчи и застена, точно както беше правил в патрулката, преструвайки се, че е на ръба да се разплаче.

— Добре де, аз го убих. Пусни ме сега. Моля ти се бе!

— Кой друг?

— А?

— Кой друг уби?

— Никой не съм убивал. Хайде бе!

Лари го остави да се мъчи още половин час. Когато се върна, вонята беше непоносима.

— Боже Господи — възкликна той и отвори прозореца. През последните дни рязко бе захладняло и зимата вече изглеждаше нещо повече от смътна идея. Въздухът беше сух и студен, а температурата шест-седем градуса. Когато излезе за пореден път, Катерицата вече съвсем откровено се разплака.

Лари се върна с найлонов плик за боклук и вестник. Накара Гандолф да се събуе — оказа се, че не носи долни гащи — и хвърли панталона в плика.

— Няма ли да дойде адвокат?

— Ще ти доведа когото искаш. Но за какво ти е адвокат? Как мислиш се оформят нещата по отношение на теб?

— Мисля, че ще ти скъса задника от ходене по съдилищата, гадняр такъв! Остави ме да се насера. Това не е правилно. Не е законно. Никакво не е.

— Господи, докъде стигнахме. Всеки лайнар, който се насере, да казва, че полицаите са лоши. А, не, така няма да стане.

Катерицата заплака още по-силно.

— Чуй ме бе, пич — захълца той, — изобщо не беше така. — Едната му обувка беше осрана и Лари му нареди да я хвърли в плика. Ридаейки, Катерицата се подчини. — Ти си студен бе, пич. Ти си най-студеното ченге, което съм виждал. Откъде ще си намеря сега обувки, а? Тия ми бяха единствените.

Лари отговори, че ще мине доста време преди Катерицата да може да си ходи. После разстла вестника върху стола на Гандолф и каза на голия от кръста надолу дребосък да седне. Катерицата мърмореше нещо неразбрано и не го слушаше, така че Лари стовари юмрука си върху масата.

— Какво стана с Гъс? Гъс Готиния? Какво стана с него?

— Не знам бе! — Лъжеше като дете, забил поглед в пода.

— Не знаеш ли? Ами да ти кажа, а? Мъртъв е!

— О… да — тихо каза Катерицата. — Май чух нещо такова.

— Обзалагам се, че новината ти е скъсала сърцето. Човекът, който те пердашеше, щом те види.

Колкото и да бе тъп, Катерицата усещаше накъде отиват нещата. Избърса носа си с пръсти и каза:

— Не знам. Мен ме бият все’кви. Така излиза. И полицията ме пердаши.

— Аз не съм те пердашил. Още не съм започнал даже.

— Защо се държиш така с мен бе? Заради тебе си осрах панталоните, а сега ме караш да седя като че ли съм… бебе. Съблече ме гол.

— Чуй ме сега какво ще ти кажа. Мотаеш се тук с бижуто на мъртва жена, която е била убита едновременно с човека, който те е бил всеки път, когато е зървал пъпчивата ти мутра. А ти ми казваш, че това било някакво шибано съвпадение? Това ли е, което ми твърдиш?

— Виж, тука е студено. Неам дрехи. Виж… целият съм настръхнал.

Лари отново стовари юмрук върху масичката.

— Ти си ги убил, Катерицо! Застрелял си Гъс. Застрелял си ги, застрелял си Луиза, застрелял си и Пол Джъдсън. А после си изтарашил касата, на която отдавна си хвърлил око. Ето, това е станало. След което си замъкнал бедните хора във фризера и си си натикал кочана на Луиза. Това се е случило. — Катерицата отрицателно поклати глава. Лари прецени, че моментът е подходящ за нещо друго: — Разполагаме с отпечатъците ти. От местопрестъплението. Има ги по целия касов апарат.

Гандолф застина. Ако не беше влизал в заведението или ако не се беше приближавал до касовия апарат, веднага щеше да усети, че Лари лъже. Но нямаше никакъв шанс от това да произтекат неприятни за Лари последици.

— Не съм казвал, че никога не съм бил там. Бил съм. Много хора са ме виждали. Ние с Гъс се закачахме…

— Закачали сте се? Така ли наричаш убийството?

— Виж ся, бил съм там, влизал съм, казвал съм „добър ден“ и тъй нататък, но това не е като да убиеш.

— Продължавай да отричаш. Имаме мноооого време. Ще ти призная, че не ми хрумва нищо по-умно от това да стоя тук и да слушам лъжите ти.

Лари изключи радиатора и пак излезе. След четиридесет минути влезе заедно с Уилма Еймъс, партньорката му в специалната група по разследване на убийствата, която току-що се бе прибрала от наряд. Катерицата се бе сгушил на пода до шкафчетата, вероятно с надеждата някак да се освободи от белезниците или може би да се скрие от студеното течение. Когато видя Уилма, изкрещя:

— Не вкарвай тук жена! Без гащи съм!

Лари представи Уилма, която разкърши яките си рамене, преди да хвърли оценяващ поглед на Катерицата. Той се бе извърнал от нея и се прикриваше, доколкото бе възможно, със свободната си ръка.

— Просто исках да те попитам в присъствието на детектив Еймъс. Искаш ли храна? Нещо студено за пиене?

Катерицата заяви на Лари, че е гаден полицай и нищо повече.

— Предполагам, това означава „не“ — каза Лари на Уилма. Предварително се бяха разбрали, че в този момент тя ще излезе, но ще стои от другата страна на вратата и ще записва казаното.

— Искам гащи бе, пич. Това искам. Ще пукна от студ.

— Имаш си панталони. Можеш да си ги обуеш, ако искаш.

Катерицата пак се разплака. Беше победен.

— А бе к’во съм направил, че се държиш така лошо с мен?

— Убил си трима души. Застрелял си Гъс, Луиза и Пол. Обрал си ги. И за финал си изчукал дамата в мазето.

— Ти го казваш това.

— Защото е истина.

— Истина ли? — Катерицата го погледна въпросително и когато Лари кимна, продължи: — Ако съм направил такова нещо… да убия трима души… как така не си спомням нищо?

— Ами… аз ти помагам да си спомниш. Искам от теб само да мислиш.

Всички винаги казваха, че не могат да си спомнят. Пияният съпруг се прибира у дома. Самият Лари често бе казвал, че не може да си спомни. И не можеше. Ако не искаше. Но при разговор с извършителите станалото изплуваше. Винаги се намираше нещо критично, някакви подробности, на които полицаите не се бяха натъкнали и които се разкриваха.

— Кога е станало? — апатично се поинтересува Гандолф.

— Следобеда на Четвърти юли.

— Четвърти юли? — повтори Катерицата. — Тогава май не бях тук.

— Как не си бил? Да не си ходил на екскурзия? — Катерицата избърса нос с опакото на ръката си. Лари отново го хвана за китката: — Роми, погледни ме. Погледни ме веднага! — Смачкан и изплашен, Гандолф повдигна влажните си кафяви очи. И Лари почувства тръпката — той не можеше да му се противопостави. Държеше го в ръцете си. Негов беше. — Ти си убил тези хора. Знам, че си ги убил. А сега ми признай. Кажи ми сам. Кажи ми, ако бъркам. Казвам, че си го направил. Казвам, че си ги убил и че си изчукал жената.

— Никога не бих направил такова нещо на жена.

— Добре, ако не си ти, кой тогава? Имаше ли с тебе друг?

— Нее… — изхленчи Роми. После дойде на себе си. — Майната му, не си спомням нищо такова. Как да помня дали е имало още някой с мен? Казах само, че не бих направил такова нещо на жена, дори много да я мразя.

Лари се почеса зад ухото — отработен жест, предназначен да създаде впечатление за незаинтересованост. Всъщност беше чул нещо ново.

— Ти мразеше ли Луиза? — попита той.

— Дали съм я мразил?… „Не мрази“, нали така е казал Исус?

— Хм… — Лари продължаваше с ухото. — Та какво имаше против Луиза?

Катерицата непохватно помръдна ръце.

— Нищо… Тя просто е кучка като другите. Нали знаеш? Обещава едно, прави друго. Знаеш как става.

— Знам — съгласи се Лари. — Само че в момента съм забравил. Та откъде, казваш, се познавате?

— Е, просто готина пичка от летището.

Летището. Лари се замисли. Заслужаваше някой да го фрасне с тухла по главата. И то няколко пъти. Значи Катерицата беше познавал Луиза от летището. Нещата започваха да се напасват.

— Били ли сте някога заедно… нали се сещаш как?

— Неее… — Катерицата се разсмя и се изчерви. Беше му едновременно неудобно и приятно, че някой може да си помисли нещо подобно. — Никога не е имало такива работи. Аз, да ти кажа, не излизам с жени.

— Добре де, а защо ми каза, че била кучка? Излъгала ли те е? Нещо лошо направила ли ти е?

— Пич, как ги измисляш тези…?

— Измислям ли? Нищо не измислям. Сега ще ти кажа кое ми се струва забавно на мен. Ти каза, че не си познавал нито един от тях. А какво се оказа? Познавал си Гъс. Познавал си и Луиза.

— Не съм казвал такива неща. И не съм ги убил.

— Така както и не си ги познавал, нали? — Хванат ли те в лъжа за едно нещо, значи си лъгал за всичко — това е логиката на закона. Дори Катерицата, изглежда, добре разбираше това, защото седеше като вкаменен. — Виж, Роми. Опитвам се да ти помогна, честно. Искам да видя нещата през твоите очи. Та значи: минаваш покрай витрината на Гъс и виждаш вътре жената, дето все ти върти номера. Влизаш. Отдавна си й надървен. А Гъс те гони. Ясно ми е, че тук нещата могат да излязат от контрол. Искам да кажа, че не те виждам като убиец. Не си убиец, нали?

В крайна сметка това беше, на което не можеха да устоят: казваш им, че ги разбираш, и кимваш, когато ти кажат: „Нямах избор“.

— Не съм — чистосърдечно отговори Гандолф.

— С какво се друсаш? — Катерицата не отговори. — Роми, какво използваш? Уак с Пи Си Пи9?

— А бе… Нищо не използвам. Едно време дишах лепило. Само че последния път като бях в Мантеко, там имаше един доктор и той ми каза, че не е добре за мен, каза, че не ми били останали достатъчно клетки, за да ги убивам.

— Но от време на време се друсаш, нали? — Катерицата се съгласи. — Как мислиш, дали не си се надрусал и на Четвърти юли. Сигурно затова не си спомняш, а? И ти е било криво, нали? Ако знаеш колко свестни момчета правят гадости след Пи Си Пи.

— Знам — съгласи се Катерицата. Тази част от разпита му харесваше.

— Хайде сега, разкажи ми всичко.

Катерицата се осмели за миг да го изгледа смразяващо.

— Тук жени повече няма да влизат!

— Дадено — съгласи се Лари.

— И ще затвориш тоя прозорец?

— Дай първо да поговорим — предложи Лари.

След петнайсет минути той стана и затвори прозореца. Междувременно Уилма бе донесла тънко армейско одеяло. Катерицата се сгуши в него, а Уилма седна в ъгъла: записваше думите на Гандолф, който потвърди основните моменти: как видял Луиза през стъклото на витрината, когато минал покрай „Парадайз“. След като бе размислил, реши, че май наистина е взел Пи Си Пи.

— Окей, значи влизаш там в колко… един през нощта? Какво се случи после?

— Пич, ама аз нищо не си спомням. Нали съм бил друсан?

— Хайде да не започваме пак! Разказвай какво се случи.

— Ама аз… Виждам значи Гъс и… И той както винаги: „Марш навън“.

— И ти махна ли се?

— А бе, човече, ако съм се махнал, как тогава съм ги застрелял?

— Добре, а откъде взе пистолет?

Роми се почеса по главата, откровено озадачен.

— Виж сега, аз никога не съм имал пистолет. Ако имах, досега щях да съм се застрелял.

Много точно казано.

— Но онази нощ си имал пистолет, нали така?

Гандолф се загледа в сивия емайл по железния крак на масата.

— Гъс май имаше пистолет. — Лари погледна Уилма. Това досега не бе споменавано. Но звучеше логично. В квартал като този на Гъс си беше нормално. — Да — оживи се Роми. — Гъс имаше пистолет. Веднъж ме заплаши с него, докато ме гонеше. Ама, пич, беше зима, навън вали, ледът се пука, аз треперя, а той ми вика: „Марш“.

— Значи си знаел къде го държи?

— Отдолу под касата. Там… под цигарите и шоколадите, в стъкления шкаф.

— И ти го взе оттам?

Катерицата се огледа.

— Пич, не може ли да пуснем малко топлото?

Лари застана до радиатора.

— Оттам ли го взе?

Катерицата кимна и Лари развъртя вентила. Типично за работата в екип. Никой не бе попитал семейството на Гъс дали е притежавал огнестрелно оръжие, вероятно защото всеки бе мислил, че някой друг вече е попитал.

Остави Уилма при Катерицата, за да се обади на Джон, сина на Гъс. Малко предпазливо, понеже не знаеше какво се крие зад въпроса, Джон потвърди, че баща му е държал револвер под тезгяха. Не можеше да си спомни подробности, с изключение на това, че го купил по настояване на Атина. После помоли Лари да изчака и след няколко минути намери разписката сред документите, останали от баща му. Преди четири години Гъс бе купил „Смит енд Уесън спешъл“, 38-и калибър, револвер с пет патрона — точно оръжието, което балистичната експертиза бе идентифицирала след анализа на намерените изстреляни куршуми. Гилзи, въпреки старанията на техниците, не бяха намерени. Но при револвер гилзите остават в гнездата на барабана.

„Те винаги знаят — тържествуващо си помисли Лари. — Убиецът винаги знае нещо очевидно, изплъзнало се от вниманието на всички останали.“ Нареди на Уилма да позвъни на Гриър, след което се обади на Мюриъл.

11.

22 май 2001

Доброта

За Артър перспективата да прекара няколко часа насаме с Джилиан Съливан бе достатъчна, за да го събуди още в четири сутринта. Притеснението му бе толкова голямо, че по-късно, докато пътуваха в колата, се люшкаше между периоди, през които се бе чудил какво да каже, и такива на противна бъбривост. Когато я видя през мрежата на прозореца в блиндираната врата, сърцето му подскочи. Но това не бе реакция на някакви тайни въжделения. Истината бе, че всички нервни пътища в тялото му горяха от загриженост за съдбата на неговия клиент.

— Съгласи се да говори с теб — бяха първите й думи.

— Страхотно! — Артър се хвърли към куфарчето си и сърба листовете на черновата на молба за прекратяване на делото по друг случай, която се бе захванал да редактира, докато бе чакал. Върна се светкавично при Джилиан и видя, че тя усмихнато наблюдава припряността му.

— Не още, Артър. Ще влезем след около час. — И Джилиан обясни защо.

Без да скрива разочарованието си, Артър отиде да получи разрешение за посещение. Когато се бе обадил в администрацията на затвора, за да организира срещата, бе очаквал проблеми, свързани с това, че Джилиан е осъждана за углавно престъпление — категория лица, които невинаги са добре дошли като посетители на затворници. Всъщност всички въпроси се бяха фокусирали около неговата личност, понеже Ердай не бе потвърдил името му, а и не бе изяснил естеството на желанието си да разговаря с Джилиан — управата бе решила, че става дума за разпореждане с недвижимото му имущество. Накрая Артър бе получил разрешение да придружи Джилиан на база на предположението — не бе направил опит да разсее тази заблуда, — че е неин адвокат. В резултат дежурният лейтенант му каза, че може да се срещне с Ердай само ако Джилиан също присъства. Когато Артър й обясни това, тя се намръщи. Изглежда, беше изпитала облекчение, че е приключила с визитите си в затвора.

— Мога ли поне да те поканя на обяд? — помоли я Артър, който вече умираше от глад. Джилиан се съгласи без особен ентусиазъм и запали цигара в секундата, в която излязоха навън. — Каза ли ти какво има? Ердай имам предвид? — нетърпеливо попита Артър.

— Каза, че клиентът ти е невинен.

— Невинен! — Артър спря като вкопан и челюстта му увисна. — Обясни ли ти защо смята така?

Джилиан поклати отрицателно глава и издуха дима във вятъра.

— Каза само, че вярва, че твоят човек ще излезе и че е излежал достатъчно. Предполагам на теб ще каже, че някой друг е убил онези хора. Но не спомена кой. Нито откъде знае това.

— Ти повярва ли му?

— Той ме попита същото, Артър, и аз му казах: „Не“. Но не защото ми направи лошо впечатление. Този човек е умен. Това е сигурно. Но ти сам ще прецениш. Опасявам се, че мнението ми е предубедено.

Верен на себе си, Артър опита още няколко въпроса, макар да бе ясно, че Джилиан не може да отговори на тях, и накрая замълча. Отидоха при колата. Невинен. Не беше сигурен какво точно бе очаквал да чуе от Ердай. След като бе прочел писмото му до Джилиан поне десет пъти, основното му предположение се свеждаше до това, че Ердай, който бе работил на летище, „Дюсейбъл“, което на свой ред бе недалеч от „Парадайз“, е станал свидетел на престъплението или е разговарял с човек, присъствал там, и в резултат разполага с нова информация. И въпреки това, както винаги, Артър бе отказал да се подаде на опитите на Памела да му внуши, че Роми е напълно невинен. Поради тази причина в момента сърцето му се блъскаше в гърдите и за да се успокои, той съсредоточи вниманието си върху обстановката. Намираше се в Ръдярд, където довеждаха хората, защото не знаеха как да се държат — „хората“, това бяха крадци, бандити, изобщо нарушители на закона. Въпреки надеждите, разумът на Артър му подсказваше, че в крайна сметка той ще сподели заключението на Джилиан за това доколко може да се вярва на Ердай.

Търсенето на ресторант не се оказа особено продуктивно. Градчето беше малко, а посетителите на затворници обикновено не са сред богатата прослойка и по правило са хора, по-склонни да обядват сандвич в хартиен плик, купен от закусвалня, обслужваща минаващи с коли. Ресторантът, на който се спряха, се оказа тъмен и огромен — замислен за посещения на семейства. Масите му бяха с пластмасов плот, чиято текстура трябваше да напомня дърво. Артър реши, че в миналото салонът е бил зала за боулинг.

Джилиан си поръча салата. Артър се спря на специалитета на деня, който се оказа руло „Стефани“.

— Не вярвам да е много добро — отбеляза Артър, когато сервитьорката се отдалечи с поръчката им. — В такова място? Най-вероятно ще е нещо отпреди няколко дни… притопляно неколкократно. Сигурно ще е твърдо като гюле.

Когато им сервираха, той взе ножа и както правеше винаги, раздели храната в чинията си: граха на една купчинка отделно от картофите, а след това с острието на ножа събра соса в геометрично прецизен кръг около месото. Джилиан, която допушваше втората си цигара, го наблюдаваше с нескриван интерес.

— Въпрос на навик — обясни й той.

— Ясно. А как е рулото? Както се опасяваше?

Той дъвка първата хапка няколко секунди.

— По-зле.

— Мога ли да попитам защо си го поръча?

— Баща ми ни учеше винаги да поръчваме специалитета на деня. Вярваше, че това е най-добрата сделка, която можеш да получиш в ресторант. Поръчахме ли нещо друго, изпадаше в нервна криза. Нали ме пита онзи ден за майка ми. Ето такива неща като поръчването непременно на специалитета на деня според мен я докараха до това да ни изостани. — Той тежко преглътна поредната хапка от рулото, което изглеждаше като купчинка фураж. — Напълно я разбирам.

Джилиан се усмихна. Артър несъмнено се опитваше да е забавен, но тя знаеше, че се е докоснала до един от големите му проблеми като дете на толкова неподходящи един за друг родители.

Интересно бе, че той разбираше гледните точки и на двамата: споделяше огорчението на баща си от това, че майка му ги беше напуснала, но от друга страна, разбираше нейното възмущение да бъде вързана като с каишка за човек, винаги прехвърлящ собствените си тревоги на околните. Майка му обаче рядко бе проявявала тази си търпимост и към Артър. Тя виждаше в сина си образ и подобие на бащата, шаблонен и прискърбно лишен от всякаква склонност към авантюризъм младеж. Той на свой ред бе намерил спасение и това да гледа на нея като на абсолютна ексцентричка и това му бе позволило да не обръща внимание на преценките й, които впрочем тя рядко бе изказвала на глас. Но ето че на четиридесетгодишна възраст споменът за нея го спохождаше все по-често и тя ставаше пример на човек, разкъсал традиционните окови, за да се отдаде на мечтания начин на живот. Само че за какво мечтаеше той? Мистерията на този въпрос бе толкова голяма, че понякога застрашаваше да го погълне.

— Имам впечатлението, Артър, че много обичаш баща си. Спомняш ли си, когато се видяхме първия път в „При Дюк“? — Постара се да формулира въпроса си много внимателно.

— Да го обичам? В моя живот баща ми беше като гравитацията. Искам да кажа, че без него светът щеше да се разпадне. — Напоследък баща му се бе превърнал в любимата тема на Артър. Говоренето за него го поддържаше жив в съзнанието му, където образите само чакаха нещо да ги извика. Не че не разбираше какво прави и колко безполезно е то. Точно това му бе донесло неприятностите при онази среща с Джилиан. Но ето че сега, явно за да се реваншира за онова недоразумение, хванала цигара между два пръста с грижливо направен маникюр, тя седеше облегната на кожената тапицерия в сепарето и ясно показваше, че той разполага с цялото й внимание.

Харви Рейвън бе прекарал живота си като работник в автогробището на свой роднина — демонтираше използваеми авточасти. По някакъв начин централен елемент в неговото светоусещане бе станала вярата, че трябва само някои дреболии в живота му да бъдат по-различни, за да бъде той ако не идеален, то поне спокоен. Например, ако беше завършил колеж. Или ако имаше пари. Ако беше собственик на автогробище, вместо да е наемен работник. Ако, ако — това бе станало лозунг в живота му. И кой би могъл да му каже, че бърка? Цялото време, което Артър бе прекарал в юридическата фирма, контактувайки с успелите в живота, с префинените, с родените с късмет, му бе доказало, че нямат никаква представа за проблемите на хора като него. Те не разбираха страстната жажда за благосъстояние, както и сигурността в живота, която тя носи. Нямаха представа какво е да си оставен на милостта на съдбата. Сърцето на Артър още се късаше от спомена за опиянението върху лицето на баща му на церемонията по дипломирането му, както и когато седем години по-късно бе чул новината, че Артър напуска прокуратурата, за да постъпи на работа в адвокатска кантора с начална заплата от сто хиляди годишно.

— Хората нямат високо мнение за доблестта да живееш живота на обикновен човек — каза Артър на Джилиан. — Нали разбираш, говоря за тези, които са просто нормални хора. Но колкото повече и той, и аз остарявахме, толкова по-ясно съзнавах какъв герой е моят баща… искам да кажа, че наистина е чудо как толкова изплашен за себе си човек е намерил сили да помисли за други и да се грижи за тях. — Артър бе стигнал онази точка в цикъла, когато гърлото му се запушваше, а очите му се напълваха със сълзи, но както винаги бе неспособен да спре. — На всичко отгоре умря като смел човек. Имаше рак на черния дроб. Туморът просто го изяждате отвътре. Отиде на лекар и научи мрачната прогноза с черните й подробности: шест месеца живот, по-голямата част от тях в адски болки. Но беше и докрай остана философски настроен. А аз исках да падна пред него и да прегърна коленете му през болничния халат. Господи — искаше ми се да му кажа, — цял живот си се страхувал от всичко, безпокоил си се за неща, за които друг не би се замислил и за секунда, едва не си се побъркал от тревоги, и ето какво доживя да ти се случи накрая. Колко спокоен беше той и колко всеразбиращ. И в резултат тези последни месеци бяха сред най-хубавите, които сме имали. Беше ни приятно да сме заедно, смеехме се от сърце. След като теглихме чертата, се оказа, че сме изживели прекрасен живот. Той ме обичаше. Аз го обичах. Той беше останал с нас — нещо, което не всеки изоставен съпруг би направил. Аз бях постъпвал както той желаеше от мен. Знаеше, че ще продължа да се грижа за Сюзан. Разбираш ли, двамата с него бяхме изпълнени с благодарност един към друг. — В този момент от монолога си Артър вече беше загубил битката. Извърна лице, за да спести на Джилиан неудобния миг, но тя видя, че по бузите му се стичат сълзи. Той извади носната си кърпичка. Когато се посъвзе, видя, че Джилиан се е вцепенила, най-вероятно от ужас. — О, боже — простена той, — защо винаги се излагам по този начин? Какво да направя, като плача, откакто баща ми се помина? Плача, като гледам шоупрограми по телевизията. Плача дори като гледам новините. Опитвам се да разбера логиката. Създадени сме да обичаме другите хора и животът ни става непоносим, когато ги загубим завинаги. Това логично ли е?

— Не — прошепна тя прегракнало. Беше се изчервила и ситните й лунички бяха избили под грима. Очите й бяха затворени. — Не — повтори тя и дълбоко пое дъх. — Артър, ти ми въздействаш по странен начин.

— Това добре ли е?

— Не мисля.

— Разбирам — посърна той, примирен с факта.

— Не, не… Вината не е в теб. Тя е в мен, Артър. — Джилиан се бореше с нещо, свела поглед към дългите си ръце. Лицето й продължаваше да е поруменяло. — Благодарността, която ми описа, възхищението… аз никога не съм изпитвала това. Никога не съм го имала. Никога… — Тя се усмихна измъчено, но не събра кураж да го погледне в очите. След това попита може ли да тръгват.

По обратния път Артър не продума. След няколко часа в компанията на Джилиан Съливан започваше да добива представа колко сложни са проблемите й. Бог беше свидетел, че те трябваше да бъдат очевидни, особено след начина, по който бе объркала живота си. Но външният й вид дори в този момент на слабост бе толкова сдържан и издаваше такава степен на контрол, че Артър бе изненадан от непредсказуемостта в характера й. Истината бе, че реакциите й към него покриваха спектъра от огнено горещо до леденостудено. Свикнал вечно да угажда на жените около себе си, Артър донякъде се чувстваше както топка на конец. Струваше му се обаче, че й харесва повече, отколкото бе допускал за възможно. Колкото и да си казваше, че не бива да се надява, тази мисъл му действаше сладостно възбудително.

Когато се върнаха пред затвора, Джилиан все още изглеждаше невъзстановила душевното си спокойствие. Този път обаче, изглежда, я вълнуваше мисълта, че предстои да влезе отново в това място. Тя се наведе напред в седалката, впи поглед в разпрострелия се на огромна площ комплекс сгради и поклати глава. Артър й се извини, че я принуждава да влезе за втори път.

— Не е твоя вината, Артър. Отлично съзнавах какво правя, като се съгласих да дойда тук. Само че се оказа по-силно от мен. Спомените са толкова…

— Разбирам.

Джилиан — ровеше в чантичката си за една последна цигара — спря за миг и се замисли.

— Хората имат стандартна представа за затвора, не е ли така? С всички ни е така. Всички си представят някои моменти като наистина ужасни.

— Кои например? Секса?

— Определено сексът. Да. Това е първата мисъл. Страхът да се окажеш „на сухо“. Страхът от хомосексуалното посегателство. Но знаеш ли кое е странното? Лесбийството беше по-разпространено сред персонала, отколкото при затворничките. И това е самата истина… Сексът е само едно от нещата, от които се лишаваш. Защото такава е в крайна сметка идеята: разделянето. С хората. С навиците. С храната. С живота, който си имал. Именно такава е ролята на затвора. Но точно това е иронията, разбира се. След всичко казано и сторено, след всички тревоги за ужасии, които могат да ти се случат, истинското наказание се оказва точно както е замислено. Страданието е, предполагам, като след кастрация. Преставаш да искаш. Отказваш се. Така беше с мен. На място на желанието идва скуката. Ако има нещо, което със сигурност може да те умори там, това е скуката. Мислиш си — умен човек съм, защо не взема да се заинтересувам от нещо? Но понеже всички около теб не правят нищо друго, освен да броят дните, като че ли всичко престава да те интересува. Знаеш, че смисълът на присъдата ти е да почувстваш тежестта на влачещото се време, и точно това усещаш. Имах моменти, когато ми се струваше, че буквално чувам часовника на китката ми да тиктака. И да усещам болезнено изнизването на всяка секунда от живота ми.

Загледан в присвитите й очи — тя съзерцаваше затвора — Артър осъзна, че отново плаче, този път беззвучно; оставяше сълзите да се стичат по бузите му. Избърса брадата си с ръка и отново се извини, но тя, изглежда, започваше да свиква с неспособността му да се владее.

— Започна ли, няма спиране — каза той.

— Няма нищо. Ти си много добър човек, Артър. — Изглежда, думите й я изненадаха, защото тя се сепна, погледна го право в очите и повтори: — Много добър. — След това погледна цигарата в ръката си, така и останала незапалена, и слезе от колата.

12.

9 октомври 1991

Съобщаване на новината

Мюриъл седеше срещу Катерицата в стаята за разпит. Непосредствено до тях техник-криминолог фокусираше видеокамера на триножник. Малък прожектор осветяваше с мощния си лъч Катерицата, който беше облечен с яркооранжев затворнически комбинезон. Катерицата мигаше под ослепителната светлина, позапъна се на едно-две места, докато четеше, и дори помоли Мюриъл да му напомни някои думи. Първият път бе пълен провал и още по средата се отказаха и започнаха отначало. Ръцете му трепереха, докато държеше листа, но иначе изглеждаше съвсем прилично.

— Това ли е всичко, което имате да кажете в заявлението си, господин Гандолф?

— Да, госпожо.

— Вие ли го написахте?

— Детективът ми помогна.

— Но отразява ли това заявление по най-добър начин, доколкото можете да си спомните, случилото се на Четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година?

— Да, госпожо.

— По същия начин ли описахте случилото се пред детектива?

— Да, след като обсъдихме нещата, да.

— Бил ли ви е някой, или заплашван ли сте с насилие, за да ви принудят да направите това заявление?

— Не, не мога да си спомня.

— Добре, но щяхте ли да запомните, ако някой ви беше ударил?

— Никой не ме е удрял.

— Даваха ли ви храна и вода?

— Имам. Нещо не ми се яде много.

— Ще направите ли някакви оплаквания във връзка с отношението към вас?

— Ами, знаете ли… Оплесках се в гащите. Това не беше хубаво. Сякаш съм дете. — Катерицата осъдително тръсна чорлавата си глава. — По-добре да не говорим за тези неща сега. — Помълча и допълни: — И освен това едва не ме простудиха до смърт.

Мюриъл погледна Лари.

— Наложи се да отворя прозореца, заради вонята. — Нямаше нужда да й обяснява, гадната миризма още се усещаше.

— Лайняна история — пошегува се Лари.

Тя му отговори с изречението, което баща й винаги използваше на влизане в единствената им обща баня:

— Мирише сякаш някой е умрял вътре. — По-късно напомни на Лари да включи панталоните на Гандолф като веществено доказателство, един вид признание на вина.

След това попита Роми дали има какво да добави.

— Още не мога да повярвам, че съм направил такова нещо — каза той. — Аз съм човек, който не може да убие дори муха. Никога не съм правил такива работи. — И стисна главата си с ръце.

— Край на записа. Нула часът и трийсет и две минути, девети октомври. — Мюриъл кимна и техникът изгаси прожектора.

Дежурният полицай дойде да отведе Роми в предварителния арест до шест сутринта, когато щяха да го отведат в затвора. С оковани на гърба ръце Роми беше замаян и притихнал, точно както бе изглеждал през цялото време на разговора с Мюриъл.

— До скоро, Роми — обади се Лари.

Роми се обърна и кимна.

— Какво си му направил? — попита Мюриъл, когато Роми излезе.

— Нищо… Свърших си работата.

— Ти си просто изумителен.

Лари се усмихна като хлапе.

Междувременно бе пристигнал Гриър и ги чакаше отвън, докато свърши записът. В един през нощта Харолд бе гладко избръснат, а по колосаната му риза не можеше да се забележи нито една гънка. Гриър бе познат на Талмадж и Мюриъл бе седяла до него само преди седмица на благотворителна вечеря за Града на надеждата, където той й беше направил впечатление като един от онези амбициозни чернокожи, които винаги смятат, че трябва да са по-добри от останалите, хора винаги нащрек, особено ако край тях се навърта бял. Само че той го правеше толкова отдавна, че беше престанал да го забелязва. С ръце на кръста, началникът на Лари се обърна към него и беше повече от ясно, че не е доволен от подчинения си. Първият му въпрос бе как е намерил Гандолф.

— По сигнал. Наркопласьор в затвора ми съобщи, че е видял медальона у него.

— И той беше у Гандолф, когато го задържахте?

— Аха. — Лари кимна утвърдително. — Ще имам грижата да получа писмено потвърждение от Линахан и Возницки.

— А сексуалният момент? — продължи да се интересува Гриър. — Май не иска да си признае?

— Не още.

— И каква е вашата теория в такъв случай? — Този въпрос се отнасяше и до двамата.

— Моята теория — започна Лари — е, че е хвърлил око на Луиза, насилил я е с оръжие в ръка и го е повторил пак, след като я е убил. Но не бих защитавал тази теория с цената на всичко в съда. Явно е, че нещо ни се губи и не си струва да действаме опипом.

Гриър погледна Мюриъл и тя обясни защо Лари бърка. Направи го с небрежен тон, за да не го ядоса. Но не премълча собственото си мнение.

— Колко ще тежи една улика, зависи единствено от обвинението — обясни тя. — Понеже става дума за убийство, бихме желали журито да чуе колкото може повече гадни подробности. Специално по този пункт уликите ни са слаби, но като цяло смятам, че можем да се преборим за присъдата. Все пак не я е изнасилил марсианец, нали? Роми е или извършителят, или е съучастник. От правна гледна точка, виновен е и в двата случая.

Погледът на Гриър не трепна, но беше ясно, че е впечатлен. Когато Мюриъл се бе излюпила от леглото сутринта, съществуваше дълъг списък от неща, в които не бе уверена изобщо: дали иска да се омъжи, или да остане свободна, кой е любимият й цвят, дали някой ден ще може да понесе мисълта да гласува за републиканец, дори дали не е сбъркала, че досега не е опитвала как е с момиче. Но сложеше ли някой папка в ръката й, мисълта й ставаше остра като бръснач. Проблемите се превръщаха в пъпки, които в оранжерията на аналитичната й мисъл разцъфваха в решения. В юридическите среди за нея вече се разказваха легенди… казваха, че след нея оставала следа от пара.

— А имало ли е съучастник? — попита Гриър.

— Той казва, че е бил сам — отговори Лари. — Схване ли, че го чака иглата, може и да разберем. Защото може да му се размине, ако каже някое име.

Гриър се позамисли, после подаде ръка на Лари. След което беше съвсем естествено да го направи и с Мюриъл.

— Много добра работа — късо ги похвали той. Отвън чакаха репортери. Той помоли Лари и Мюриъл да застанат до него, докато направи късо изявление пред камерите. В мига, в който влязоха в старото тухлено фоайе на Шесто — репортери се допускаха максимум дотук, — светлините блеснаха в очите им. Дори по това време на денонощието различните канали имаха на разположение дежурни екипи, а освен това имаше и двама журналисти от пресата. Представителите на медиите се скупчиха около тях, а Гриър обяви ареста и съобщи името на Гандолф с някои подробности от полицейското му досие. Вече се бе разчуло за медальона на Луиза — в полицейското нямаше тайни. Гриър потвърди, че Катерицата е бил с медальона в джоба си при задържането му снощи. После съобщи, че засега това е всичко, което има да каже. Камерите бяха запечатали достатъчно материал за предстоящите информационни емисии.

Когато се разделяха, Гриър посочи с пръст Мюриъл и каза:

— Поздрави на Талмадж. — Каза го, без да влага особен смисъл, но тя усети как Лари трепва. Двамата тръгнаха заедно към паркинга. Лари беше на ръба да каже нещо глупаво, но в този миг Стю Дубински от „Трибюн“, закръглен като херувим, ги настигна със спринт и запъхтян заяви, че иска да направи материал за Лари: „Храбрият полицай отново се проявява“. Лари отклони предложението, но беше неестествено вежлив, особено с репортер. Изглежда, знаеше, че Стю, който отразяваше и съдебната хроника, е важен за Мюриъл.

Дубински най-после се разкара и Лари и Мюриъл останаха между двете коли. Паркингът беше осветен като нива посред нощ. Изглежда, никой не четеше статистиката за нападенията зад полицейските участъци.

— Как се представи журито ти? — попита Лари.

— Вчера следобед излязоха с решение: виновен по всички обвинения.

Той се усмихна. Беше изморен и това видимо го състаряваше. Оредяващата му коса щръкваше от поривите на ветреца, а и той имаше нежна северноевропейска кожа — като на скандинавските блондинки, — която вече бе започнала да се изсушава и да почервенява. Тя все още гледаше на Лари като на нещо от младостта си и й се струваше нелепо, че времето е започнало да оставя отпечатък върху него.

Бяха се запознали уж с идеята тя да му помогне със закононарушенията, даващи право за предявяване на иск, само че вместо това се бяха озовали в леглото, при това първият път беше, когато съпругът й бе в болницата със сърдечни проблеми — две години по-късно те го вкараха в гроба. Глупава постъпка наистина, но поне по младежки неразумна: просто бе опипвала границите на допустимото и докато се занимаваше с неща, които някои биха нарекли възмутителни, постепенно потъваше в света на правото и отговорността. По връзката им бе продължила. По странен начин, на приливи и отливи. След като Лари се бе оженил повторно. И след като Род бе починал. Казваха си, че го правят за последен път, после се срещаха случайно в съда и едното водеше до другото. Така че продължаваха със същото желание и готовност, което бяха имали в началото, когато никой от двамата нямаше представа какъв човек всъщност търси. За нея това време вече бе отминало и тя изпитваше странно чувство на съжаление и към него, и към себе си.

— Умирам от глад — каза Лари. — Искаш ли да хапнем нещо?

Сърце не й даваше да го изостави. Той изглеждаше, сякаш го е пронизала в сърцето… онази нощ, пред затвора. И в този момент се сети за идеалното решение.

— Какво ще кажеш за „Парадайз“?

— Страхотна идея. — Лари не бе успял да научи много от Джон по телефона и му бе обещал да се свърже с него, когато има възможност. Джон би трябвало да е в ресторанта през цялата нощ.

Само че когато стигнаха там, Джон го нямаше никакъв. Оказа се, че работи в кухнята. Забеляза ги през тясното прозорче, през което сервитьорките подаваха поръчките си и готвачите им връщаха храна, и излезе с лъжица в ръка и с престилка, омотана два пъти около тялото му. Размерът й издаваше, че е била на Гъс.

— Истина ли е? — Той посочи радиото до касата. И когато потвърдиха, седна на едно от високите столчета. Заби за момент поглед в тъмното петно на тавана, после отпусна лице в шепите си и се разплака. Малко по-късно им благодареше със запъване и с много думи.

— Това ни е работата, Джон — повтори няколко пъти Мюриъл, като го тупаше по рамото, но самата тя едва се сдържаше да не заплаче. Нервите по тялото й звънтяха като опънати жици. Изпитваше винаги приятното чувство на съпричастност с доброто.

— Просто не знаете колко мъчителна е мисълта, че човекът, който го е извършил, все още се разхожда на свобода — обясни Джон. — Няма миг, в който да не чувствам, че трябва да направя нещо и че ако не го сторя, това е равносилно на предателството към баща ми.

Мюриъл бе говорила няколко пъти с Джон след юли и с времето бе започнала да разбира, че след смъртта си Гъс бе станал по-близък и по-скъп на Джон отпреди. Често бе виждала това да се случва, но така и не бе успяла да си обясни механизма на тази трансформация. Нуждата бе принудила Джон да поеме ресторанта и след няколко месеца в ролята на Гъс той не само бе започнал да вижда някои неща през неговите очи, но и бе осъзнал колко труден е бил животът му. Джон й се бе обаждал няколко пъти по своя инициатива и винаги я бе изненадвало ожесточението, с което бе говорил за убиеца на баща си. Няколко пъти дори й бе минавало през ума, че той мрази убиеца, защото е станал причина за онзи срамен момент, когато Джон едва ли не се бе радвал на смъртта на баща си. Но каквато и да бе причината, тя усещаше, че болката и шокът от убийството — както и фактът, че то бе унищожило всякакъв шанс отношенията между баща и син някога да се оправят — по някакъв начин са се насложили върху други, по-стари наслоения в рода на Леонидис, така че за Джон вече бе трудно да разбере първопричината на каквото и да било.

Джон подхвана нова тирада благодарности и накрая Лари не издържа и сложи край на неловката ситуация, като го хвана дружелюбно за врата и му каза, че двамата с Мюриъл просто са дошли да хапнат за сметка на заведението. Разтреперан от благодарност, Джон хукна към кухнята.

Тръгнаха към масите. И понеже не бяха случайни хора, а именно Лари и Мюриъл, поспряха при сепарето, в което беше убита Луиза Ремарди. Спогледаха се за миг, после влязоха вътре и седнаха от двете страни на масата. Мюриъл трябваше да сведе поглед, за да не се разсмее. Макар да пушеше само по време на процес, този път носеше в чантичката си цигари. Лари протегна ръка и дръпна веднъж, преди да й върне цигарата.

— Надявам се, забеляза, че не споменах Талмадж?

— До момента.

Лари я погледна изпод вежди, за да изглежда по-страшен.

— Ти май наистина искаш да се омъжиш за този човек, а?

Беше два през нощта. И Лари, въпреки всичките му недостатъци, заслужаваше да чуе истината. Истината бе, че тя излизаше с мъже вече деветнайсет години, пробваше ги като рокли и през цялото време се надяваше, че една сутрин ще се погледне в огледалото и ще се познае. Само че този живот бе започнал да й писва. Искаше й се да вкуси и от другата страна — деца, стабилност, усещането, че е достатъчно добра, та избраникът й да държи на нея. Талмадж я… възбуждаше. Той водеше живот, който тя бленуваше да сподели. Споделяше неговата нужда да постъпва по начин, от който нещо произтича. Беше забавен. Беше богат. И беше човек, с когото другите се съобразяваха. И още как.

Тя вдигна очи. Винаги я бе изненадвало, че държи толкова много на Лари и че между двамата съществува не само плътското, а има още и съгласие, и усещане за връзка. Както и знание. Повече от всичко останало двамата имаха една и съща интуиция, сякаш ги бяха програмирали по един и същи начин във фабриката. Мюриъл почувства, че след години ще си спомня този момент като мига, в който е взела решение.

— Така мисля.

Лари се облегна на черните дъски на ламперията. Макар сам да бе казал как ще постъпи тя, изглеждаше изумен.

— Хм… да — каза накрая след дълго мълчание. — Богатите момчета винаги получават хубавите мацета.

— Това ли е според теб, което ни привлича?

— Е, говоря за всичко в тази връзка: богатство, слава, власт. Талмадж може да направи много неща за теб. — Разговорът беше тръгнал зле от самото начало. Мюриъл отмести поглед, за да не отговаря. — Не ми казвай, че не е така.

— Не е — отговори тя.

По лицето на Лари минаха няколко многозначителни гримаси. Личеше си, че полага усилия да се сдържи, но въпреки това щеше да изтърси нещо, ако Джон не се бе появил в този миг с две пържоли и пържени яйца. Като попита дали може, Джон си открадна цигара от оставената на масата кутия на Мюриъл и я изпуши, докато те ядяха. През цялото време беше неспокоен — дърпаше си обецата, гризеше си ноктите и не спря да задава въпроси. Личеше си, че още не е свикнал с мисълта, че убиецът на баща му най-сетне е заловен. Изглежда, най-много го безпокоеше мисълта, че това не е някакъв изверг, изпълзял от канализацията, а човек, когото самият той често бе виждал в заведението.

— Аз още… ама наистина… татко мислеше, че той е забавен. Е, досадник, разбира се. Но на татко му беше весело да го гони. Веднъж го подгони с нож в едната ръка и сандвич в другата. Даде му сандвича и после му каза, че ще го убие, ако посмее да влезе пак. Беше нещо като… съревнование. И за двамата. Този… как беше?… Гандолф, надникваше през витрината, за да види дали татко е вътре, после влизаше бавно и спокойно, сякаш той е собственикът, а след това, когато татко излезеше от кухнята, побягваше презглава. И това се случваше поне веднъж седмично.

Джон продължаваше да си спомня подробности, а Лари и Мюриъл се опитваха да му обяснят абсолютно случайния характер на трагедията.

— Виж, не вярвам, че това ще ти донесе облекчение — каза Лари, — но аз мисля, че баща ти може би посвоему го е обичал. И ако Катерицата не е бил взел голяма доза и може би ако не е бил видял онази жена, тогава нещата вероятно са щели да свършат кротко, както дотогава. Само че онази нощ ситуацията е била по-различна. Онази нощ Катерицата е почувствал с особена сила всичко, което е искал през целия си живот, но до което никога не е могъл дори да се докосне, и нещо в него е избухнало. Със същата сила, с която би гръмнала газовата инсталация под този ресторант. Знам, тъпо е, но такава е жестоката истина, Джон… такъв е животът. Нещата невинаги свършват добре. — Мюриъл забеляза, че Лари я поглежда крадешком, докато го казваше.

Когато си тръгнаха от „Парадайз“, беше почти четири. Лари беше толкова скапан, че имаше чувството, че се разпада. В съзнанието му се въртяха тревожни образи от кошмарни сънища. От другата страна на улицата се чуваше вечният шум на магистралата. Да излезеш в четири сутринта на магистралата. Какво, по дяволите, можеше де те накара да го направиш? Шофьори на тирове, надяващи се по това време на денонощието да прекосят града по-бързо, брокери, хвърлили око на презокеански борси, любовници, напуснали чуждо легло посред нощ, за да се доберат у дома преди съмване. Цяла вселена от специални нужди се носеше забързана нанякъде.

В ресторанта Лари се бе опитал да утеши сина на Гъс не заради него, а повече, за да намери сам утеха. Не се бе получило. Джон не бе спрял да дърдори за всичките корави типове, срещу които баща му някога се бе изправял — мафиоти, изнудвали го да купи от тях покривки за масите, и гангстери, натрапвали му „протекцията“ си, — и сега, докато стоеше до Мюриъл, Лари имаше чувството, че сърцето му се е скъсало.

— Мюриъл — обади се той със същия умолителен глас, който бе чул да излиза от устата му още докато бяха пред затвора, — трябва да поговорим.

— За?

— За Талмадж… — Той безпомощно вдигна ръка във въздуха. — За всичко.

— Не искам да говоря за Талмадж.

— Не… изслушай ме.

Беше толкова изморен, че му се виеше свят, а на всичко отгоре и стомахът му не беше съвсем наред… и беше отвратен от себе си. От няколко дни бе разбрал защо налива в този проклет случай енергия като лекар, който се опитва да съживи мъртво тяло. Но бе успял. Правеше го заради Мюриъл, тя беше първопричината. Но макар да бе прозрял това, не бе разбрал всичко. Нещата бяха по-дълбоки: той не искаше само да бъде до нея. Дори мисълта за евентуалното чукане не го вълнуваше чак толкова. Не, в закърнелия му тийнейджърски мозък само допреди малко бе звучала една нелепа опера. Той щеше да залови „лошия“, а Мюриъл щеше да се осъзнае и да види в него най-добрия мъж на света. Щеше да тегли една майна на Талмадж и щеше да зареже идеите си за марш към славата. Но в един момент тази комична мотивация се бе разкрила пред него в пълния си блясък — толкова късно и толкова кристално ясно — и сега той се чувстваше унизен и смазан. „Голям детектив съм, няма що.“

— Искам да ме изслушаш — повтори той. Колите им бяха на паркинга, близо до мястото, където колите на Гъс, Луиза и Пол се биха пекли под слънцето цял юлски ден, докато телата им бяха вкочанени във фризера. Хондата на Мюриъл беше по-близо и двамата седнаха един до друг на предните седалки. Тя използваше пода отзад вместо плик за боклук — опаковки от закуски, пластмасови кутии от неща, които бе разопаковала в колата, лична поща, донесена от прокуратурата. — Нали знаеш как когато си млад, хората вечно ти казват: „Вземи най-сетне да пораснеш“? — започна Лари. — Слушаш ги и дори понякога им вярваш, но после си казваш: „А бе защо не го духате? Какво толкова искате от мен?“. С две думи: хората ти казват да се държиш сериозно, а ти нямаш представа какво искаш изобщо. — Лари гледаше тухления калкан пред тях. Преди години някой бе нарисувал върху него реклама на безалкохолна напитка и сега, под нощното осветление на паркинга, се виждаха избелелите призрачни очертания на красива млада жена с чаша в ръка. — Нямаш представа колко пъти съм се питал как, по дяволите, ще ми дойде умът в главата. Искам да кажа, че някои хора… Ето, ги например, винаги си знаела какво искаш и си го преследвала, откакто те познавам. Ти знаеш точно: „Искам да видя името си изписано в небето“. Но аз съм от другите… не знам какво искам, може би докато не осъзная, че го нямам. Също като Нанси, когато ми каже: „Искаш ли да си отида с момчетата?“. Ама, Господи боже мой, слез на земята бе! — При мисълта за синовете му гласът му се задави. Видя ги в съзнанието си как го следват като кученца, докато реди камъните на зида, докато слага плочки и изобщо докато оправя поредната къща за продан. Те обожаваха да са с него. Дарел имаше трион, с който режеше дъските на прашните подове, Майкъл, хванал чука с двете си ръчички, обичаше да забива пирони под всевъзможни ъгли. Лари не смееше да ги изпусне от очите си и често се изправяше посред нощ в леглото, разцепен надве от страх като дърво от мълния, събуден от кошмара, че не е внимавал достатъчно и на едно от момчетата се е случило нещо лошо… Той стисна носа си, надмогвайки болката, изплашен, че може да се разреве като жена. Това щеше да е ужасно, понеже Лари изпитваше дълбоко подозрение към онзи нов тип служители, които напоследък се бяха навъдили из полицията, повечето мъже, но сред тях и жени, дето бяха корави като камък на улицата, но бяха способни да се предадат пред всяка по-сантиментална емоция и можеха да изплачат кофи сълзи, защото папагалчето им вкъщи умряло, а само минути пред това дори не биха поклатили глава при гледката на седемгодишно дете, пометено от кола. Защото кредото на Лари бе, че трябва да гледаш на нещата философски и да можеш да кажеш, както се бе опитал да обясни на Джон, че може да боли, но такъв е животът. — Та ето, такъв съм аз: тъп, да не разбера какво съм имал, докато не го загубя. Има такива хора, разбираш ли? — каза той. — Не съм единственият.

В полумрака не можеше да види ясно лицето на Мюриъл, а само отблясъка в очите й и силуета на профила й. Тя се беше облегнала на лявата врата, но държеше главата си изправена — поза, която издаваше, че е разтревожена.

— Накъде биеш? — За нея бе невъзможно да престане да е Мюриъл. Тя просто изпитваше нужда да излиза от завоя в момента, когато другите влизат в него. Доколкото Лари знаеше, Мюриъл бе израсла в нормално семейство на средно заможни. Но беше пресметлива още от малка — сигурно бе пресмятала дори различни начини на излизане от утробата на майка си. Също като кравите, които винаги знаят най-късия път до мястото, където искат да отидат, Мюриъл разполагаше със собствена навигационна система, позволяваща й безпогрешно да освети пътя към най-добрия за нея вариант на развитие на нещата. Дори когато бе мила, а тя често бе именно такава, в поведението й се долавяше лека дистанцираност, както и известно забавяне на реакциите, сякаш винаги й бе необходима една допълнителна секунда, за да пресметне кое е най-доброто за нея.

Докато мислеше как да отговори, той погледна ноктите си и с изненада забеляза, че са мръсни. Беше прекарал вчерашния ден в една малка къща в Пойнт — текущия му проект и бе садил цветя — есента все още го позволяваше. Майка му не бе спирала да му натяква колко е важно ръцете му да са чисти и той се изуми, че едва сега забелязва ноктите си знак колко силно се е ангажирал с Катерицата вече… почти двайсет и четири часа, откакто се бе събудил.

— Как да ти го обясня? Може би като ти кажа, че и на мен най-после ми писна от собствените ми изпълнения — каза той. — Писна ми да търся живот, по-добър от живота. Може би трябва да ти кажа, че започнах да мисля с главата си. — Той й показа ноктите си. — Занимавам се с градинарство.

— С градинарство?

— Искам да кажа, че ми харесва. Обичам да отглеждам неща, които растат. Това има ли някакво значение за теб?

— Лари… — само каза тя.

— Мисля, че знам от какво имам нужда в тоя живот. А онова, което съществува между нас… мисля, че и двамата не сме били много честни. Има много…

— Има. — Тя го докосна по ръката. — Но, Лари… — Сега тя бе затруднената. Помръдна на седалката, лицето й изплува в светлината и той видя, че очите й са затворени, а клепачите и потрепват от напрежение. — Не мисля, че трябва да продължаваме. Аз поне не мога. Вече ме няма.

Думите й го нараниха дълбоко, много по-лошо, отколкото в ресторанта, и той усети въздуха в гърдите му да го изгаря. „Господи — мина през главата му, — какво прецакано същество съм! Да опитвам да сваля жена, която ми казва, че се жени за друг.“

— Ще се чувствам като пълен идиот, ако взема да се разплача.

Тя посегна и го погали по тила.

— Стига, Лари… Боже господи, никога не сме се заклевали, че това е завинаги. Недей така…

— Нали точно това се опитах да ти кажа. Трябваше да бъде.

— Беше много хубаво, Лари. Беше хубаво във всичко, което можеш да си помислиш. Но беше само заради тръпката, Лар. Нали сами пожелахме да е така? Искахме да е тайно. Да се чукаме като зайци. Само че не можем да се преструваме, че това е нормален живот. Да, на мен много ми харесваше. Беше страхотно… — Тя се засмя и звънкият й глас прозвуча странно в колата — смях, говорещ колко весел е споменът за нея. После го стисна през раменете и доближи лицето си до неговото: — Имахме невероятни мигове — продължи тя и сложи ръка върху бедрото му, за да покаже какво има предвид. Той бутна ръката й, но тя я върна. Направиха го няколко пъти. Смееха се. И двамата изпитваха удоволствие от физическия допир и от облекчението, което им носеше. Накрая той я хвана здраво за китката, а тя свали другата си ръка от раменете му и смъкна ципа му. Той обаче я отблъсна.

— Нямам нужда от последна тръпка, Мюриъл.

— Но аз имам — отговори тя по обичайния си безстрашен начин и отново сложи ръката си, където беше. За миг Лари си помисли, че е неспособен да изпита възбуда, но не се оказа прав. Тя зарови лице в скута му и за миг той беше готов да се предаде, но после внимателно я отмести.

— На паркинг сме, за бога!

Тя запали, подкара и зави зад ъгъла, без да сваля ръка от втвърдения му член. Когато спря, се захвана с него съвсем сериозно. Лари гледаше пред себе си. Разбираше, че се намират в правилния за тези неща квартал — зад тези сгради, под тези увиснали телефонни кабели, сред разхвърляните отпадъци и ръждясалите контейнери за боклук миговете удоволствие често се купуваха за няколко долара и се предлагаха крадешком. Но Мюриъл се постара, без да се притеснява и без да бърза: езикът й галеше главичката, гъделичкаше ръба, устните й смучеха, спускаха се надолу, плъзваха се нагоре и пак, и пак… Тя внимателно следеше реакциите му и знаеше във всеки момент какво да изпробва. Такава беше истинската Мюриъл — смела. Наслаждаваше се на силата, която една жена получава от това, че е желана. „Господи, защо правим това, защо съм такъв кретен?“ — въртеше се в главата му. А когато дойде моментът на върховната наслада, имаше чувството, че не е спирал да плаче…

13.

22 май 2001

Нормална

— Ей, май просто не можеш да се откъснеш от мен — пошегува се Рути — надзирателката, която бе придружила Джилиан първия път. Държеше масивната врата полуотворена, скрила едрото си тяло зад нея, и викаше с пръст Джилиан като стара приятелка, а на Артър само кимна. — Не каза ли, че двамата с Ерно сте приключили? — попита Рути, докато я следваха по мрачния тухлен коридор. Артър обясни, че лейтенантът е настоял Джилиан да присъства, и Рути се изсмя: — Има едни хора, дето не им стигат всичките правила, с които трябва да се съобразяваме, и само измислят нови. — Джилиан беше на същото мнение. Затворническата управа беше ненадмината, опреше ли до безусловно спазване на реда. На всичко отгоре сред тях имаше и отявлени садисти, които изпитваха върховно удоволствие да виждат хора зад решетките. Но в Алдерсън Джилиан беше срещнала много надзирателки като Рути, състрадателни създания, приели затвора просто като най-добре платената работа, която са успели да намерят, или защото се чувстваха щастливи сред хора, които нямат моралното право да ги гледат надменно.

Докато стигнат в лазарета, Рути вече бе успяла да предложи на Джилиан да я върне веднага след като Артър се види с Ердай, защото според нея лейтенантът никога нямало да разбере какво е станало. Джилиан, разбира се, беше любопитна да научи какво има да каже Ердай, но времето, когато изслушваше свидетели и сравняваше историите им с веществените доказателства, отдавна бе отминало. Най-безопасно за нея щеше да е да не присъства.

Междувременно в типичен за него стил Артър отново се бе възбудил от мисълта за предстоящото, така че без да се сбогува с нея, изчезна във входа на лазарета. След няколко минути Рути се върна и за пореден път поведе Джилиан през плетеницата от коридори и решетки към изхода.

В главната сграда срещнаха облечен в доверие затворник на облекчен режим — тикаше желязна количка. Когато Джилиан мина покрай него, той се обърна. Тя почувства погледа му, но не му обърна внимание: мислеше, че просто я оглежда. Но в следващия миг чу името си.

— Ти не си ли съдия Съливан?

Рути мигом настръхна, очаквайки някаква заплаха, но Джилиан спокойно отговори:

— Бях някога.

— Това е Ралф — обясни Рути. — Той е наред. Обикновено.

Рути явно се шегуваше и Ралф се усмихна, но не откъсна поглед от Джилиан.

— Даде ми шейсет — каза той. — За побой с тежки телесни повреди. — Едва сега й хрумна, че тук сигурно излежават присъдите си много хора, които е осъдила. Досега бе разсъждавала основно върху собствените си реакции, но дали не трябваше да се замисли за риска да се намира сред тези хора? Конкретната ситуация като че ли не представляваше заплаха. Ралф бе висок, с брада, но беше на възраст, когато бе малко вероятно да създаде някому проблеми.

— Застрелял си някого? — поинтересува се тя.

— Един приятел, дето беше с мен. Отидохме да оберем магазин за алкохол. Само че продавачът бръкна за револвер и аз прострелях моя човек вместо него. Мамка му… А после ме обвиниха и за това, и за въоръжения обир. Нямам нищо против да ме съдят за обир, но как така излежавам присъда, че съм стрелял в някой, дето не съм имал намерение да убивам?

— Защото си имал намерение да убиеш продавача — обясни Джилиан.

— Не, няма такава работа. Просто реагирах.

— Но си могъл да убиеш някого.

— Да, но не го направих. Виждаш ли, това е, което не мога да разбера.

Само че разбираше. Просто искаше да си побъбри с някой за себе си. Изглежда, промяната на целия му живот само за миг все още не му даваше покой.

— Това вече е само минало, Ралф — обади се Рути.

— Да бе. И докато се опитвам да го забравя, остарях — съгласи се Ралф с усмивка.

— Как е партньорът ти? — попита Джилиан.

— Добре е. Е, стомахът му не е както преди, ама иначе нищо му няма. На него ти му даде само трийсет. Излиза от кафеза през две хиляди и трета.

— Револверът не е бил у него.

Победен от силата на този аргумент, Ралф отново хвана количката. Изглеждаше убеден, но беше повече от сигурно, че само след ден-два съмненията, че е станал жертва, отново ще го налегнат.

По целия път до караулката Рути не спря да говори за него. Разказа на Джилиан за проблемите на Ралф със семейството му. Изглежда, дефиницията на Рути за тайна бе нещо, което не е споделила с повече от една четвърт от жителите на земята. Но беше симпатяга. Помогна на Джилиан да извади чантичката си от шкафчето, където й бяха наредили да я остави, и като истинска добра домакиня я изпрати до най-външната врата от другата страна на караулката, където махна с ръка на дежурния — бяха се сменили — да я пусне да мине.

Джилиан дръпна тежкото крило на вратата и погледна от полумрака на затвора към яркия пролетен ден. Беше време за разходката в двора и тя чуваше гълчавата на мъжете, които говореха и се разправяха някъде съвсем наблизо. Затворът Алдерсън граничеше с железопътна линия. Повечето от влаковете бяха с по над сто вагона и превозваха лъскави каменни въглища, но от време на време минаваше и още по-лъскавият влак на „Амтрак“ по линията Вашингтон — Чикаго и вагоните бяха толкова близко, че се виждаха лицата на пътниците. Винаги, когато това се случеше, Джилиан не можеше да откъсне поглед от тях. С изгаряща завист изучаваше пътуващите, които, без да съзнават това, бяха свободни да ходят там, където пожелаят. „Нормалните“, така ги наричаше тя за себе си.

Обърна се към Рути.

— Забравих нещо. Не вписах в пропуска часа на излизане.

— Няма страшно, ние ще го оправим — успокои я Рути.

— Искам да го направя аз. — Не че наистина искаше. Просто й се искаше да влезе още веднъж, да махне с ръка и електронната ключалка на вратата отново да щракне послушно и да я пусне навън. Когато чу щракването, то отекна право в сърцето й. Да, наистина беше „нормална“.

Седна да си почине на някаква пейка под едно дърво, по средата между затвора и паркинга. Загледа се в хората, които влизаха и излизаха… все нормални. Като нея. След малко извади от чантичката си книгата, която четеше. Тукидид. Дъфи, който обожаваше класиката, бе настоял да я прочете и за своя изненада тя бе намерила голяма утеха в историята и в припомнянето на уроците на далечното минало и безразсъдствата на вече забравени хора. Според нея тази утеха идваше от осъзнаването, че един ден и тя щеше да е забравена, а греховете й ще бъдат измити от приливите на времето, което едва ли щеше да прояви снизходителност към повече от един-двама от нейните съвременници — може би някой учен или някой художник — и всички останали щяха да бъдат стрити заедно с нея в нещо по-незначително и от пясъка. Но днес тя можеше да ходи, където си поиска. Можеше да потегли към забравата. „Свърши се“, каза си тя. И щом можеше да го каже, значи наистина бе така.

Артър се появи чак след час и половина. Джилиан бе ожадняла и вече мислеше да отиде пеша до града за нещо студено — деляха ги само няколко преки, — когато той излезе от затвора.

— Съжалявам, че се задържах толкова дълго. Исках да се видя и с Роми, докато съм тук.

Тя му каза, че няма значение. Денят бил много по-добър, отколкото очаквала.

— Как мина при Ердай?

— Чудесно — ентусиазирано отговори той. — Не би могло да бъде по-добре. — Обаче нещо с Артър не беше наред. Изглеждаше странно разсеян. Вдигна брадичка за миг, почти като куче, което се опитва да улови миризма. Не каза нищо повече и накрая тя бе принудена да го попита какво мисли за онова, което му е казал Ердай. — О… повярвах му. Точно затова се наложи да се видя и с Роми. Исках сам да му разкажа за случилото се. Наложи се да поспорим с капитана, преди да се съгласи да го доведе за няколко минути. — Артър неочаквано се усмихна. — Всъщност той не можа да разбере защо съм толкова развълнуван. Държеше се, сякаш всичко е съвсем нормално. „Нали ти казах, че нямам нищо общо с тая работа“. Все пак се въодушеви, че може да излезе от тук. Но това, че е невинен, не беше новина за него. Онази, която няма да спре да ми го повтаря, е Памела. „Роми е невинен“! — Артър се загледа в чакъла край дънера на дървото, после го повтори: — Роми е невинен.

— Мога ли да попитам… Даде ли Ерно алиби на Гандолф? Или каза, че знае кой е убиецът?

— О, знае — съобщи Артър. — Той е убиецът. Историята е направо невероятна. Но фактите съвпадат. При това в подробности. И няма как да не е истина. Защо ще ме лъже един умиращ човек? Той ги е убил всичките… Сам… Ердай… — И сякаш изморен от тежестта на онова, което току-що бе изрекъл, Артър се свлече на пейката до нея.

Джилиан изчака. Не беше сигурна дали иска да научи повече. Колкото и да искаше да се изолира от миналото и колкото и да се мъчеше да престане да преценява хората, чутото й се стори абсолютно неправдоподобно. Беше невъзможно да е просто съвпадение, че умиращ затворник, изживяващ последните си дни в затвора, в който се намира и Гандолф, решава на смъртния си одър да поеме вината за престъплението.

От странното му поведение в началото й се бе сторило, че въпреки твърденията му в обратен смисъл, Артър споделя нейните съмнения. Но сега подозираше, че реакцията му е антипод на скептицизма. Преди години първият й шеф в прокуратурата, Реймънд Хорган, който сега по стечение на обстоятелствата бе старши съдружник на Артър, й бе казал, че преди избирането му — тогава той поддържал частна практика — имал навика да държи в едно от чекмеджетата на бюрото си лист хартия, но който била калиграфски изписана молитвата — така я нарече той — на защитника: „Боже, опази ме от невинен клиент“.

Тя изведнъж прозря какво се е случило: убеден от Ердай, Артър се виждаше на най-високия връх в кариерата си. Животът на Роми Гандолф, животът на един невинен, лежеше в ръцете му. И възтържествуването на справедливостта, основният принцип на правораздаването — възможността да направим малко по-справедливи няколкото останали под човешки контрол елементи на съществуването — сега зависеше от него. Той беше главната променлива на уравнението: неговата работа, неговата съобразителност, неговата способност да подхване и спечели най-значимата битка в едно гражданско общество. Объркаността, плуваща в тъмните като кафе очи на Артър беше… ужас.