Обратими грешки

15.

12 юни 2001

Показанията на Ерно

— Моля, кажете за протокола името си и произнесете по букви фамилното си име.

— Ерно Ердай — каза той и произнесе всяка буква.

От креслото си високо над скамейката за свидетелите съдия Харлоу повтори името на Ерно, за да се увери, че го е чул правилно:

— Еър-дай? — попита той.

„Много характерно за него — помисли си Артър. — Готов е да прояви към всекиго учтивостта да го нарича както трябва, макар да знае, че Ерно е стрелял срещу петима души в живота си и е убил четирима от тях.“

Съдия Кентън Харлоу бе най-често оприличаван като „подобен на Линкълн“. Беше слаб, висок над метър и деветдесет, имаше тясна брада и едри, властни черти. Стилът му бе прям и се отличаваше с ревностна вяра в конституционните идеали. Но сравненията с Линкълн не идваха само благодарение на външната прилика. Той бе модел в живота на Харлоу. Апартаментът на съдията зад залата бе украсен с най-различни вещи, напомнящи за живота на неговия идол, като се започнеше от първите издания на биографията му от Карл Сандбърг и се стигнеше до многобройните бюстове, маски и бронзови статуетки на Честния Ейб. Като правист, преподавател и известен специалист по конституционно право, както и като заместник главен прокурор на Съединените щати, отговарял за гражданските права в администрацията на президента Картър, Харлоу на практика самолично изпълняваше кредото, което приписваше на Линкълн — вяра в закона като цвете на хуманизма.

Ердай беше отслабнал забележимо през трите седмици, откакто Артър го бе посетил в затвора. Освен това вече имаше и проблеми с дробовете. Съдебните шерифи бяха докарали на количка бутилка кислород и я бяха оставили в краката му. Прозрачна тръба излизаше от бутилката и раздвоеният й накрайник свършваше в носа на Ерно. Въпреки това той изглеждаше в добро настроение. Макар Артър да се бе опитал да го разубеди, Ердай бе настоял да облече костюм.

— Ваша чест, за протокола. — Мюриъл Уин се бе изправила зад прокурорската маса, за да поднови възраженията си по повод пренията. Артър й бе телефонирал няколко пъти във връзка с делото на Роми, но иначе не се бяха виждали от няколко години. Направи му впечатление, че тя остарява, но запазва чара си. „Изглежда, така е със слабите хора“, мина му през ума. В гъстата й черна коса се виждаха бели косми, но за сметка на това си беше сложила грим — не толкова отстъпка пред възрастта, предположи той, колкото съобразяване с факта, че като видна публична фигура я снимат често.

Двамата с Мюриъл се познаваха от времето, когато бяха старши служители в прокуратурата и Артър държеше на коректността в отношенията си с нея, както впрочем и с повечето от бившите си колеги там. Неприятна му беше мисълта, че след днешния ден тя ще започне да гледа на него по начина, по който повечето прокурори гледаха на защитниците: поредният невинен простосмъртен, чиято душа е била изсмукана от вампирите, които защитава. И все пак задълженията му към Роми не му оставяха почти никакъв избор. Не можеше да сподели с нея какво предстои да се случи, без да рискува, че тя ще поиска отлагане формално, с цел да бъдат разследвани твърденията на Ердай, но всъщност с надеждата, че междувременно Ерно ще отслабне до степен да не може да свидетелства или че евентуално ще може да му бъде оказан натиск да се откаже.

С жизненост, която за Артър се обясняваше единствено с дребничката й фигура, Мюриъл заяви пред Харлоу, че според нея Гандолф е изчерпал възможностите, предоставяни му от закона да предотврати екзекуцията си.

— Значи вие смятате — попита съдията, — че макар полицията да е в известност на факти, установяващи невинността на господин Гандолф, конституцията — нашата конституция, федералната — уточни Харлоу, намеквайки иронично, че щатът живее съгласно закони, еквивалентни на тези на джунглата — повелява, че времето, през което аз съм могъл да ги анализирам, е изтекло?

— Да, мисля, че това казва законът — заяви Мюриъл.

— Ако сте права — отговори съдията, — тогава почти няма какво да загубите, като изслушате онова, което има да каже господин Ердай. — И свикнал да е най-добрият адвокат в залата, Харлоу благо се усмихна, нареди на Мюриъл да седне на мястото си и разреши на Артър да зададе следващия си въпрос.

Въпросът беше къде живее Ердай в момента.

— В момента съм в лазарета към щатския затвор в Ръдярд — каза Ерно.

— И по каква причина сте там?

— Имам люспещ се карцином на белия дроб четвърта фаза — отговори Ерно и се обърна към съдията. — Остават ми най-много три месеца.

— Много ми е неприятно да чуя това, господин Ердай — каза Харлоу. По навик той рядко вдигаше поглед от бележките пред себе си и дори в този рядък миг на загриженост не направи изключение. Артър бе защитавал няколко дела пред него и съдията неизменно бе одобрявал непретенциозния стил и усърдието му. От своя страна, Артър боготвореше Харлоу, чийто сборник избрани дела бе изучавал в юридическия факултет. Съдията беше велик мъж. Но едновременно с това беше и пълен с изненади. Харлоу можеше да бъде ексцентричен, опак, дори избухлив. Беше старомоден либерал и гледаше на всеки, който не изповядва неговия демократичен комунализъм, като на неблагодарник или в най-добрия случай — алчно дете. От няколко години Харлоу водеше несекваща борба с много по-консервативния Апелативен съд — осъждаше честите им решения за обръщане на присъдите и маневрираше по най-разнообразни начини в стремеж да ги надхитри. Артър се бе възползвал от тази борба в полза на Гандолф. Харлоу не се бе опитал да скрие неодобрението си на промените в съдебната система, които даваха на Апелативния съд, вместо на съдии от неговия ранг, правото да слага край на поредицата процедурни хватки от типа habeas corpus, за да се протака изпълнението на смъртна присъда. В резултат съдията незабавно бе приел предложението на Артър именно той да прецени доколко може да се вярва на Ерно, защото по стара традиция Апелативният съд не можеше да игнорира неговите решения. На практика това връщаше в ръцете на Харлоу значителна част от властта да преценява кои дела да продължават и кои не.

— Били ли сте осъждан и преди, господин Ердай? — попита Артър.

— Да. И преди четири години в един бар влязох в спор с един тип, когото бях разследвал, и работата свърши, като го прострелях в гърба. Вярно, че той пръв извади оръжие срещу мен, но въпреки това не трябваше да стрелям в него. Както и да е, за щастие той се възстанови, но аз въпреки това се признах за виновен в нанасяне на тежки телесни повреди, за което бях осъден на десет години затвор. — Ерно бе придърпал приличащия на почернял бурен микрофон до самите си устни. Гласът му беше пресипнал и той говореше, като използваше целия запас от въздух в гърдите си, от което се задъхваше и често спираше. Но изглеждаше напълно спокоен.

Артър продължи да уточнява миналото на Ерно, като започна с раждането му в Унгария и стигна до работата му в Ти Ен. Харлоу съвестно си водеше бележки. Готов да започне с важните неща, Артър погледна към Памела, която седеше на адвокатската маса, за да се увери, че не е пропуснал някоя подробност. Сияеща в очакване на звездния им час, Памела едва забележимо поклати глава. Артър изпита извратено чувство на съжаление към нея. Още през първата година на стажа си Памела щеше да изживее триумф, който може би нямаше да се повтори в живота й. След това дело тя най-вероятно никога нямаше да е доволна от онова, което е достатъчно за другите адвокати. От друга страна, сети се Артър със закъснение, същото можеше да се каже и за него. Изпита приятен гъдел от мисълта, че следващият въпрос може да промени живота му. И го зададе:

— Сега ще ви попитам за четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година, господин Ердай. Бихте ли ни казали какво правихте в първите часове на този ден.

Ерно нагласи очилата на носа си и отговори невъзмутимо:

— Убих Луиза Ремарди, Огъстас Леонидис и Пол Джъдсън.

Артър бе очаквал в съдебната зала да настане суматоха, но вместо това настъпи продължителна мъртва тишина. Харлоу, който разполагаше с монитор, на който да следи стенограмата на протокола, вдигна поглед и изгледа как думите изтичат пред очите му. След това остави химикалката и подръпна брадичката си. Погледът му се впи в Артър иззад гнездото на преплетените му побелели вежди. Съдията не си позволи нищо друго, но напрежението в погледа му изразяваше адмирация. Да излезеш с подобно свидетелско показание в навечерието на екзекуция според Харлоу бе олицетворение на смисъла в адвокатската професия.

— Можете да преминете на следващия въпрос — каза той на Артър.

Следващият въпрос можеше да бъде само един.

— Има ли Ромео Гандолф някаква роля в някое от тези убийства?

— Не — все така спокойно отговори Ердай.

— Присъстваше ли на местопрестъплението?

— Не.

— Имаше ли план да ви помага в извършването им?

— Не.

— Помогна ли ви по някакъв начин да прикриете престъплението?

— Не.

Тук Артър си позволи нова драматична пауза. Най-сетне в дъното на залата настъпи раздвижване — двама от репортерите изхвръкнаха в коридора, където беше позволено да използват клетъчните си телефони. Артър се поколеба дали да не провери реакцията на Мюриъл, после сметна, че това може да се възприеме като злорадство, и се въздържа да погледне към нея.

— Господин Ердай — продължи той, — искам да ви помоля да разкажете със собствени думи историята на случилото се на четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година, на събитията, прехождащи трагедията, и какво точно е станало в ресторант „Парадайз“. Моля ви, не бързайте. Просто разкажете всичко пред съдията така, както го помните.

Видимо отслабнал, Ердай сложи едната си ръка върху перилата, за да може да се извърне към Харлоу. Сивият му костюм, твърде плътен за сезона, почти не се набръчка.

— Имаше една жена — започна той, — която работеше на летището. Луиза Ремарди. Продавачка на билети. Не искам да говоря лошо за покойните, но тя беше лека жена. А аз допуснах грешката да се забъркам с нея. Нали разбирате, ваша чест, първоначално го правех заради тръпката, но малко по малко тя ми влезе под кожата. Само че точно когато го забелязах, тя започна да се отдръпва. И това вече ме побърка. Признавам го… — Ердай докосна възела на вратовръзката си, за да го поразхлаби; Харлоу, седнал на високия си съдийски стол, сложи очилата си върху бележника, за да може да наблюдава Ердай, без нищо да го отвлича. Ерно пое дълбоко дъх и продължи: — Така че започнах да я държа под око. И естествено една нощ видях онова, което бях заподозрял. Беше вечерта на трети юли. Луиза се срещна с някакъв тип на паркинга на летището зад един тъмен ъгъл и както можете да се досетите, скочи при него в колата. Сега ще разберете колко ненормален съм бил, защото изгледах всичко отначало докрай. Всяко помръдване. Близо четиридесет минути.

Ерно беше набрал инерция и Артър не искаше да го прекъсва, но някои процедурни формалности трябваше да се спазят.

— Можете ли да идентифицирате мъжа, който беше с госпожица Ремарди?

— Нямам никаква представа кой беше. А и това не ме интересуваше. Важното за мен бе, че тя лъска нечий бастун. — Чу се прихване и Ерно отмести поглед към седалките. — Съжалявам, ваша чест.

Харлоу, който бе известен с пиперливия си език, му махна с ръка да продължи.

— Та значи, насити му се тя накрая, тръгна си, а аз я последвах. Стигна до Гъс. Говоря за ресторанта му. „Парадайз“. Влязох след нея. Стана голям скандал, признавам. Казвам й, че е курва, а тя ми крещи, че не я притежавам, че съм женен и че не мога да й налагам различни от моите правила на поведение. Не знам дали си представяте… — Ерно поклати жълтеникавото си лице и сведе очи към ореховия парапет на банката за свидетели, погълнат от спомена. — Естествено скандалът привлече вниманието на Гъс. Беше пуснал персонала да си ходи за празника, така че беше останал самичък. С две думи: дойде, каза ми да се пръждосвам, а аз му препоръчах да си го начука. И хванах Луиза, за да я изведа с мен. Тя пак се разкрещя, започна да ме удря, и в този миг отново се появи Гъс, този път с револвер. Само че беше сбъркал човека. Аз съм преживял какво ли не, а освен това познавах Гъс. Той просто не можеше да застреля никого. Казах му го в очите. Но тогава Луиза посегна и сграбчи револвера. „Да, ама аз мога“, така каза. Мисля, че наистина би могла. Така че се хвърлих да взема оръжието. Опитах се да й го издърпам от ръцете и изведнъж… „бум“. Точно като в някой шибан филм. Кълна се, че когато го държеше Гъс, беше на предпазител, но може би докато сме се боричкали… Както и да е, изведнъж видях в тялото й дупка. Точно в средата на тялото й. Не стига това, ами оттам излизаше дим. Тя погледна натам… изненадана, сякаш искаше да каже: „Ама какво е това, по дяволите“, а димът продължаваше да излиза. И после потече кръв, все повече и повече… Гъс тръгна към телефона, явно за да повика линейка, но аз му викнах „Чакай“… „Чакай? Какво да чакам? Да умре?“ Само че аз имах нужда от минутка, за да обмисля нещата, ваша чест. Да осъзная случилото се. Защото много добре си представях как могат да се развият нещата. Двайсет години бях работил за компанията, но ако той вдигнеше телефона… Направо виждах заглавията във вестниците. „Директор убива служителка“, „Шеф на сигурността дърпа спусъка“. Адиос работа. Край на щастливите вечери насаме с жена ми. Но не това беше най-лошото. Бедата бе, че имах зад гърба си друго случайно застрелване преди много време. Така че попаднеше ли делото ми в ръцете на някой по-строг прокурор, отивах в затвора като нищо… Та, значи, трябваше ми минутка, една-единствена минутка, за да дойда на себе си, или честно казано, за да спра да треперя от страх. Нищо друго не исках от него, само някакви си шейсет секунди. Но Гъс… Гъс се беше вбесил. Стрелба в неговото заведение. С неговия револвер. Така че, когато му повторих: „Чакай“, той не спря, а отиде при телефона и вдигна слушалката. А аз не бях на себе си. Единственото, което исках, бе да овладея ситуацията. Пак му казах да спре. Предупредих го, че ще го убия. Не спря. И го застрелях. Добър изстрел, много добър… — повтори Ерно скръбно. — В главата… Връщам се значи в сепарето. Виждам, че Луиза е пътник. Ясно беше, че ще загуби много кръв и ще умре. Но какво да направя аз? Най-сетне имам минутка за размисъл. И осъзнавам, че единственият ми избор е някак да се измъкна. Не мога да променя нещата. Най-лошото, което можеше да ми се случи, бе да ме хванат. Но поне щях да опитам… С две думи, реших да го направя да изглежда като обир. Върнах се и извадих всичко от касата. Свалих часовника на Гъс, пръстените му. Избърсах масата, на която бе седяла Луиза, така че да няма отпечатъци. И в този миг с периферното си зрение виждам нещо в другия край на ресторанта. Не съм съвсем сигурен, но се сещам, че може да е имало някой в друго сепаре, когато съм влетял след Луиза. Решавам да разгледам по-добре за всеки случай и… ето ти на, в далечния ъгъл виждам един тип да се крие под масата. Някакъв напълно непознат. Като мен. С костюм и вратовръзка. Осъзнавам, че не е могъл да опита да избяга, защото аз съм бил през цялото време между него и вратата, така че е проявил съобразителността да се скрие, но не стана. Лош късмет. Това е. Липса на шанс. Намерих го… Измъкнах го изпод масата. Започна да бърбори нещо, не че му разбирах, но знам какво ми казваше. Същото, което щях да моля и аз: „Не ме убивай, няма да кажа на никого“. Бръкна се за портфейла и ми извади снимка на семейството си. Сигурно е видял някой да го прави по телевизията. И аз му казвам истината: „Не искам да те убивам, приятел. Недей да мислиш, че искам да те убия“. Казвам му да издърпа Гъс долу до фризера. Луиза вече беше хвърлила топа, така че му наредих да направи същото и с нея. После го завързах там… Пол, мисля, прочетох някъде по-късно, че се казвал Пол. И през цялото време се питам възможно ли е да не го убия. Мисля си има ли начин да ослепее, да кажем да му мушна вилица в очите или нещо подобно, и да го оставя да си живее. Само че, Господи, това ми се видя по-трудно, отколкото да му тегля куршума… Не знаех, наистина дотогава не знаех дали мога да убия човек просто така. Да, знам, че лесно кипвам, избухлив съм, малко ми трябва. Знам… Както стана с Гъс. Но да убия някого ей така… хладнокръвно… просто защото трябва да избирам между него и мен?… Когато бях малък и още живеехме в Унгария, убиха баща ми, защото един от съседите го издал на тайната полиция. Това ми остана за урок. Никога не съм очаквал нищо от никой друг, освен от моето семейство. Дотогава… някак предполагах, че понякога нямаш избор и правиш каквото трябва да се направи. Но не съм вярвал, че ще се случи на мен. И не знаех ще мога ли. Сега знам. Защото го убих. Застрелях го в тила и видях, че животът го напусна в мига, в който той рухна по очи на пода. После свалих от Луиза бижутата й и й оправих дрехите. Сетих се за срещата й на паркинга. Не бях сигурен какво ще покаже аутопсията… — Той отново направи пауза, за да възстанови дишането си. В огромната съдебна зала се чуваше само съскането на кислорода от бутилката. Артър бе единственият, който стоеше прав. Струваше му се, че никой сред останалите не може да намери сили да застане на крака. Върху лицата в галерията бе изписано страхопочитание… може би пред изключителността на стореното зло или от неправдоподобността на това, че с най-обикновени думи могат да се опишат действия, на които нормалните хора са неспособни. Всъщност дали наистина беше така? Защото въпреки смайването всички чакаха в захлас следващите думи на Ерно.

— През цялото време, докато бях във фризера, се чувствах като зомби. Но после… после не знаех какво да мисля. По улиците ги има всякакви… скитници, бандити, малоумници… все такива, които по правило не забелязваме. Но си мислех, че никой от тях не е правил нещо като това, което току-що бях извършил аз. И те всички ме държаха в ръцете си. Знаеха какво съм направил. Чаках да ме заловят. Просто се бях подготвил психически, че един ден на вратата ми ще почукат полицаи. Но се оказа, че бях свършил добра работа. Полицаите само се лутаха и си пречеха…

Ерно пак спря и Артър огледа съдебната зала, за да провери какъв е ефектът. Памела бе прехапала устна и като че ли не смее да си поеме дъх, за да не наруши по някакъв начин перфектния ритъм на този изключителен момент. Той й намигна, после най-сетне се осмели да хвърли поглед към прокурорската маса, първо към Лари Старчек, когото не бе виждал от години. Бе обмислил идеята да поиска изключване на Лари от залата, защото Ерно щеше да даде свидетелски показания срещу него, но в крайна сметка прецени, че Ердай ще направи по-добро впечатление, ако се изправи срещу Лари очи в очи. И тази преценка се оказваше правилна. Лари се държеше по начин, който едва ли щеше да направи благоприятно впечатление на Кентън Харлоу — едва се сдържаше да не избухне в смях. Изглежда, за него цялата тази история бе толкова нелепа, че можеше да бъде възприета единствено като комична.

Но седящата до него Мюриъл бе замислена. Довърши започнатата бележка и погледите им се срещнаха. Артър очакваше, че ще е бясна. Тя естествено веднага щеше да разбере, че той използва деликатното й положение на човек, влизащ в избирателна кампания, при това като основен кандидат. Да осъдиш невинен и да го екзекутираш не беше сред постиженията, които гласоподавателите очакват да видят в трудовата характеристика на „своя“ кандидат, още повече когато става дума за бъдещия областен прокурор, и намерението на Артър бе да подтикне обществеността да нададе възмутен вой, който да принуди Мюриъл да потули скандала, за да смени заглавията на челните страници на вестниците. Само че тя винаги бе обичала тази игра, така че просто леко му кимна. Кдва забележимо, само за него. „Не е зле“, сякаш му казваше. Не че бе повярвала на разказаната история, нищо подобно. Нито за секунда. Но като адвокат отдаваше дължимото на Артър за изобретателността. Артър й кимна в отговор — надяваше се, че го е направил с всичкото дължимо уважение — после отново се обърна към Ерно.

— Господин Ердай, не ви попитах преди. Познавахте ли Ромео Гандолф към датата, за която говорим, а именно юли деветдесет и първа?

— Да го познавам? Би могло да се каже, че бях чувал за него.

— Какво по-точно?

— Че е напаст божия. — В залата отекна гръмък смях. Всички се размърдаха с облекчение. Дори Харлоу си позволи лека усмивка. — Катерицата, Роми, какъвто и да е там… живееше на улицата. Навърташе се на летище „Дюсейбъл“ през зимата, за да се спаси от студа, и постепенно забелязах, че винаги когато е там, нещо изчезва. Така че моите момчета и лично аз редовно му… как да се изразя… помагахме да махне. Така го познавах.

— Известно ли ви е по какъв начин Ромео Гандолф е бил обвинен в извършване на въпросното престъпление?

— Да.

— Моля ви, разкажете на съда със свои думи какво се случи.

— Какво се случи, казвате? — повтори въпроса Ерно. Подиша известно време кислород от бутилката. — Ами, прав беше свещеникът в Ръдярд. Оказа се, че съм имал някаква съвест. Имам един племенник. Казва се Колинс. Колинс Фаруел. Опитвах се да му помогна. Винаги съм го правил. Да се опитвам, искам да кажа. През целия си живот съм се безпокоил за него. А трябва да ви кажа, че той ми е давал много поводи да се тревожа… Както и да е, няколко месеца след като убих онези хора, го заловиха. За наркотици. Троен хикс. Доживотна присъда. Това ми подейства силно. Казах си: „Ето ме, гаден убиец на свобода, а Колинс, който не е направил нищо повече от това да продава на хората онова, което те и без това търсят, ще прекара целия си живот зад решетките“. Не знам… стори ми се някак… нередно. Но една друго ъгълче в съзнанието ми казваше, че никога няма да намеря спокойствие, ако не хванат най-сетне някой за убийствата. Сега знам, че това беше глупава мисъл. Защото каквото и да се случеше, аз никога нямаше да намеря спокойствие. Но тогава си помислих: „Ако успея да накисна друг, тогава и аз ще съм по-добре, и Колинс, тъй като той ще може да даде на прокурорите нещо, за да отърве доживотната присъда“.

Артър зададе очевидния въпрос:

— Защо Роми?

— Ами, господин Рейвън, истинският отговор е: „Защото знаех, че мога успешно да натопя именно него“. Виждате ли, на практика всичко се свеждаше до онзи медальон, който намериха в него. Беше на Луиза. И аз знаех, че е у Катерицата.

— Катерицата, това е Роми?

— Да, така го наричат.

— Можете ли да ми обясните как научихте, че медальонът е у него?

— Мога, но историята е дълга. Една-две седмици преди Луиза да умре… — Ерно изправи гръб и се поправи: — преди да я убия, аз вече я следях редовно, проверявах я през цялото време и това си беше чиста проба шпиониране. Но една сутрин отидох на работа по-рано и тя се захвана с мен, че съм позволявал на всякакви крадци да се шляят из летището. В крайна сметка се оказа, че била свалила медальона, понеже се оплел в телефонния кабел, и го оставила на бюрото си. Напуснала работното си място едва ли не за секунда, а когато се върнала, Катерицата се измъквал като сянка, а медальона го нямало. Та тя ме наруга за това, а после се разплака, понеже бижуто било семейна скъпоценност от два века… Е, вие какво бихте направили на мое място? Ясно какво: тръгнах да търся Катерицата. Отне ми цял ден, но накрая го спипах в едно свърталище в Норт Енд. Той, разбира се, каза, че не знаел за какво му говоря, но аз му заявих: „Слушай, глупи, това бижу струва за жената много повече, отколкото някой ще ти даде. Върни й го и ще направим така, че да не съжаляваш, а освен това никой нищо няма да те пита“… Когато я убих, разбира се, вече бях забравил за това, но забелязах, че вестниците споменават медальона в списъка на откраднатите вещи, а аз знаех, че това не е вярно. Реших, че Луиза не е посмяла да признае вкъщи за загубата на семейното съкровище. Знаете ли, винаги има маса неща, за които полицаите мислят, че са истина, само че не са, но това е друга история. — Ерно хвърли бърз поглед към Лари, после посегна към накрайника с кислорода. Личеше му, че започва да се изморява. — Както и да е, трябва да беше през септември, когато отново срещнах Катерицата на летището. Не мисля, че можеше да ме назове по име, но помнеше много добре, че му бях обещал пари. „Оная работа е още в мен“, каза ми той и извади медальона от джоба си. Ей така, направо насред терминала. Помислих си, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще тупне в краката ми — толкова силен бе шокът, — защото за убийствата още се говореше из вестниците и аз исках да бъда колкото се може по-далеч от всичко, свързано с тях. Казах му, че ще поработя по въпроса, и побързах да се махна от него, сякаш бе прокажен… По-късно обаче се замислих и се изплаших, че може да съм се издал с начина, по който избягах. Може би трябваше да организирам да го арестуват и да го заподозрат, че той е извършителят. Идеята ми хареса и започнах да проучвам нещата. Приказвах с полицаи приятели, преструвах се, че се интересувам от Катерицата, защото създава проблеми на летището. Когато научих, че си имали „закачка“ с Гъс, вече сериозно започнах да мисля как да го натопя. Дори и при това положение не знам дали щях да направя нещо, но точно тогава прибраха Колинс, така че Роми беше като пратен от бога, може да се каже по поръчка… Колинс не знаеше как стоят нещата и за него Роми беше точно който трябва. Разказах му, че просто съм събирал информация за Роми, предложих му да я фризира и поукраси и после да я разкаже, за да отърве затвора. Предупредих го, че ще му пратя полицаи и че ще трябва да се представи в най-добра светлина, с други думи, да разиграе убедително нежелание да „пропее“, и настоях да се постарае колкото може повече, защото никак не бях сигурен колко добре ще се представи, ако се изправи на скамейката за свидетели. После изчаках удобния момент да подхвърля новината пред някой полицай и това се оказа Лари Старчек, който се появи по някакъв повод на летището два дни по-късно… — Ерно вдигна ръка, за да посочи Лари, който, чул как е бил изработен, най-сетне се беше замислил за сериозността на ставащото. — Останалото е история — завърши Ерно.

В залата се разнесе нестроен шум на едновременно говорещи хора и Артър прегледа записките си. Готвеше се да отвори темата за изпратените от Ерно писма до Лари и Джилиан, но в този момент Ерно вдигна ръка; по някаква причина — изневеряващото му здраве или напрежението — тя леко трепереше. — Мога ли да кажа още нещо, ваша чест? — Той отново се изкашля и кашлицата му изкънтя остро в смълчаната зала. — Вероятно не е много важно, но бих искал да го знаете, понеже е нещо, което не ми излиза от главата. Става дума за моя племенник. Той се отърва с пет години. Понеже издаде Катерицата. Вече е пораснал. Прие Исус, нещо, което не съм се и надявал, че някога може да стане, има жена, две деца, малък бизнес. Дадох му шанс… всъщност няколко пъти даже, и този път той се възползва. Най-сетне! Така че в ужасната каша, която забърках, има поне едно хубаво нещо. И аз винаги ще си мисля за него. Винаги…

Харлоу изслуша думите му с безизразно лице, както беше изслушал целия разказ. Артър знаеше, че ще минат часове преди съдията да може да се оправи с масата дребни подробности. Но имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен сега. Харлоу се обърна първо към Мюриъл, за да я попита възразява ли съдът да зададе въпрос. Отговорът й беше, че самата тя има няколко въпроса, но с удоволствие ще предостави на съда да зададе пръв своя. Този вид процесуални дебати Харлоу възприемаше като форма на изящните изкусиш. Той й благодари с лека усмивка и се обърна към Ерно:

— Преди да тръгнете от тук, искам да се уверя, че съм разбрал правилно показанията ви, господин Ердай. Затова питам: правилно ли ви разбирам, че твърдите, че сте се надявали да натопите господин Гандолф?

— За съжаление точно такива бяха намеренията ми, ваша чест — отговори Ерно. — Искам да кажа, че това беше просто опит, ваша чест. Опитвах се да направя каквото ми бе по силите за хлапето, но знаех, че не мога да гарантирам успешен изход. Имах добра представа за процедурната страна на нещата и съзнавах, че Колинс няма да намаже нищо, ако Роми не бъде обвинен и осъден.

— Точно този пункт буди моите недоумения. Вашата идея е била да постигнете целта си, като накарате племенника си да отведе полицията до медальона в джоба на Гандолф. Така ли е? Само че не е ли много плитко скроено? Ами какво щеше да стане, ако се окажеше, че Гандолф има алиби? Или дадеше правдоподобно обяснение откъде има медальона?

— Това, предполагам, би било напълно възможно. Но вие се досещате, че аз никога не бих потвърдил неговата версия за медальона. И не забравяйте за спречкванията му с Гъс. Освен това имах доста ясна представа какво точно щеше да се случи.

— И какво е то?

— Бях готов да се обзаложа, че рано или късно Роми ще си признае.

— Да си признае престъпление, което не е извършил?

— Ваша чест, нека се замислим… — Ерно отново млъкна и дълбоко пое въздух няколко пъти. — Ваша чест, аз съм врял и кипял в тези неща. Каква е ситуацията: убийства, явно дело на луд, и един ненормалник с улика в джоба си и мотив. Но, ваша чест — Ерно вдигна измъченото си изпито лице към стола на Харлоу, — все пак не живеем в рая, нали?

16.

12 юни 2001

Отново В съда

Старата сграда на Федералния съд, пред която имаше колонада от източени коринтски колони, беше част от оригиналния градоустройствен план на Сентър Сити в Дюсейбъл — фокалната точка на широк площад, известен като Федералния площад. Докато Джилиан тичаше по гранитните пътеки, накацалите пред нея гълъби лениво се вдигаха във въздуха, колкото да й направят път. Както в повечето случаи, когато ставаше дума за обществения транспорт на околия Киндъл, автобусът й беше закъснял.

Преди два дни й бе позвънил Артър Рейвън в характерния за него извинителен стил. Съобщи й, че двамата с помощничката му били решили, че ако е възможно, Джилиан трябва да присъства в съда. Искаха да разчитат на нея в случай, че се наложи някой да удостовери истинността на изпратеното до нея писмо на Ердай или да потвърди, че го е получила в края на март, преди да се разбере за назначаването на Артър — събитие, което несъмнено би могло да внуши на Ердай идеята да пофантазира. Искането на Артър я поставяше до известна степен в неловко положение, но тя се бе съгласила да приеме призовката му с неочаквана дори за самата нея готовност.

И сега бързаше по красивото централно стълбище на съда — фина спирала от алабастър — и напразно се мъчеше да прогони от мислите си спомена за последния път, когато бе идвала тук. Датата се бе запечатала в съзнанието й: 6 март 1995. Всички процеси срещу други корумпирани адвокати и съдии, в които бе взела участие като потенциален свидетел, бяха приключили, без да се наложи да дава показания. Помощта й за правителството беше факт. При прочитането на присъдата срещу нея няколко млади заместник-прокурори бяха гарантирали, че е трезва и че доброволно се е съгласила да окаже сътрудничество, след което личният й адвокат бе помолил за снизходителност. Мойра Уинчел, главен съдия тук преди назначаването на Кентън Харлоу, бе предпочела да остане ужасена от престъплението и бе осъдила Джилиан на седемдесет месеца затвор. Присъдата бе поне една, а може би дори две години по-сурова, отколкото бе очаквала предвид указанията към федералния съд за определяне размера на наказанието, особено с оглед на помощта, оказана на прокурорите. Самата Джилиан бе произнесла хиляди присъди и съвсем рядко бе имала абсолютната увереност, че е претеглила точно важността на всички взаимосвързани фактори. Беше се изненадала от нуждата да каже една дума на съдията, след като Уинчел бе свършила с нея. „Разбирам“, бе изрекла Джилиан.

Най-сетне стигна на последния етаж и надникна крадешком през малките прозорчета в тапицираните с кожа въртящи се врати на огромната зала на главния съдия. Видя вътре Ерно, с накрайник за кислород в носа, хванал се здраво за перилата около мястото за даване на свидетелски показания. Настанил се на стол, който сред мраморните колони изглеждаше като купол за кръщаване, Кентън Харлоу изучаващо разглеждаше Ердай и попипваше с пръст забележителния си нос. Първоначалният й импулс бе да отвори вратата и да седне, но тя бързо го овладя. Само че мястото на потенциалните свидетели не беше в съдебната зала. Още по-малко нейното. Резултатът от пътуването до Ръдярд с Артър обаче бяха няколко нощи със странни сънища. След преживените вълнения тя бе признала на Дъфи, че й става все по-интересно какво има да каже Ерно, както и какво ще е въздействието от показанията му из Триградието и в частност върху нея самата.

Близо час прекара в малката стаичка за свидетели, зачетена в перипетиите на Пелопонеската война, когато шумът в коридора й показа, че заседанието е приключило. По навик тя се изправи, за да използва малкото огледало на стената, оправи подплънките на тъмния си костюм и центрира едрата перла върху високата си яка. Десет минути по-късно при нея влезе Артър Рейвън. Изглеждаше сериозен както винаги, но в очите му светеше светлина, която накара Джилиан да му завиди. Беше очевидно, че Артър тържествува.

Той започна с извинения. Мюриъл бе изнесла цяло представление пред съдия Харлоу, заявявайки, че е била изненадана от събитията, и бе поискала двайсет и четири часа, за да се подготви за кръстосания разпит на Ердай.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да дойда и утре? — попита Джилиан.

— Опасявам се. Бих попитал Мюриъл дали смята, че ще има нужда от теб, но честно казано, не мисля, че е подходящо. Нали знаеш, каквото повикало, такова се обадило. — Рани от битките. Джилиан помнеше. — Мога да ти дам друга призовка, ако ти е необходимо извинение в работата — предложи Артър.

— Не е нужно, шефът проявява разбиране. — Ралф Подолски, мениджърът, който лично я бе наел, беше по-младият брат на Лоуъл Подолски, бивш частен детектив и адвокат, който се бе опарил в същия скандал, сложил край на кариерата на Джилиан. Ралф не бе споменал връзката си с Лоуъл до първия й ден на работа, а след това никога не бе отварял дума по въпроса.

Джилиан прибра чантичката си. Артър й предложи да й покаже как да се измъкне от сградата незабелязано от репортерите, които — побърза да уточни той — в момента били заети с разпъването на Мюриъл. Докато слизаха с асансьора, тя го попита как е протекъл разпитът на Ерно Ердай.

— Смайващо — отговори й Артър.

— Справи ли се Ерно?

— Мисля, че да.

— Ти ликуваш.

— Аз ли? — Самата мисъл, че това е възможно, го смая. — Единственото, което чувствам, е бремето. Нали разбираш, убият ли клиента ти, това не е просто като да загубиш. Ще ти призная, че има нощи, когато се будя по три пъти. Това дело е единственото, за което мисля. Знаеш ли… бил съм, така да се каже, „в окопите“, години наред съм се борил за всеки долар, бъхтил съм се в корпоративното право, където големите компании се боричкат за сделки, от които светът се тресе. Харесвам повечето от клиентите си, искам да спечелят, но честно казано, отвъд това залогът не е голям. Докато ако в случая стане издънка, ще се чувствам сякаш някои е изсмукал светлината от вселената.

Асансьорът спря и вратата се отвори. Артър й показа тясно коридорче, което никога не би могла да открие сама, и я последва до улицата, обезпокоен да не бъдат забелязани от някой зорък репортер. Съобщи й, че се е съгласил да даде за два водещи телевизионни канала първите си интервюта в своя офис.

„Мортън“ се намираше на три преки от съдебната палата, по път за кантората на Артър в сградата на Ай Би Ем, и той я придружи.

— Имаш ли някаква представа какво впечатление си е съставил съдията за Ерно? — попита тя.

— Мисля, че му повярва. Стори ми се, че това просто беше неизбежно.

— Неизбежно?

— В един момент нещо влезе и се настани в залата — замислено обясни Артър. — Скръб, печал? Не че Ерно се опитваше да предизвика състрадание към себе си. Нищо подобно — той просто не е човекът, който ще накара някой да го съжалява, защото е извършил ужасни неща. Но във всяка негова дума се долавяше… тъга.

— Да, печал — съгласи се Джилиан. Може би точно това беше причината, поради която й се искаше да чуе Ерно. По тротоарите имаше малко пешеходци. Все още бе рано за края на работния ден, когато на улиците щеше да се изсипе тълпа. Денят беше мек, слънцето — ярко и те минаваха от слънце на сянка, докато вървяха покрай високите сгради по Гранд Авеню. Джилиан извади слънчевите си очила от чантичката. Артър я наблюдаваше.

— Ти не си направила онова, което е извършил той. Говоря за убийствата.

— Да, понякога си го повтарям за успокоение.

— Но си платила цената.

— Сега ще ти кажа ужасната истина — предупреди го тя. Прекрасно съзнаваше, че отново поема пред Артър онзи път надолу, който отказваше да извърви с другите, но човек не можеше да отклони Артър Рейвън с деликатност или увъртане. Той плачеше, когато му бе тъжно, а във всички останали настроения се смееше като дете. Беше обикновен, добротата му бе обикновена и общуването с него изискваше същите семпли реакции. Не че това беше една от силните черти на Джилиан, но в Ръдярд тя бе открила, че в негово присъствие подобни емоции — особено дълбокото чувство на загуба — някак се оказват на една ръка разстояние. И все пак засега този човек се оказваше напълно достоен за доверието й. — Не това, което съм направила, е нещото, за което най-много съжалявам, Артър — продължи тя. — Предполагам сега ще ме разбереш неправилно и не бих те обвинила за това, но не мисля, че парите са променили изхода на което и да било от онези дела. Разбира се, никой не може да е сигурен в това, най-малко от всички аз, и точно това е коварството на моето деяние. Но това е система, Артър, може да се каже почти като данъчната. Адвокатите забогатяват, значи съдиите имат право на своя дял. Лично аз никога не съм вземала подкуп по дело, но не защото съм толкова принципна или почтена, а защото никой не ми е предлагал. Никой от нас не искаше да рискува да бъде заподозрян. Срам ме е, че съм работила в тези условия толкова дълго. Срам ме е, че не съм се оказала достойна за гласуваното ми огромно доверие. Но ти си прав, годините зад решетките изглеждат като справедливо възмездие за това. Това, което ме яде отвътре, е прахосването.

— Прахосване?

— Говоря за различните шансове, които са се откривали пред мен, а аз съм ги прахосала.

— Виж… пред теб има достатъчно години, за да започнеш нов живот. Стига да пожелаеш да го имаш. Защото всеки живее в собствен часови пояс.

Сполучливото му сравнение я накара да се засмее. Тя обитаваше вселена може би паралелна, но не съвсем същата като на останалите. Нейното време, както бе предположил Артър, се движеше малко по-бързо. Беше завършила колеж на деветнайсет, беше работила една година, за да събере пари за таксите за юридическия факултет, беше се дипломирала в Харвард на двайсет и три и се беше върнала в околия Киндъл. В известен смисъл сякаш изобщо не беше напускала, а бе прекарала трите години при братовчедите на баща си в Кеймбридж. Можеше да отиде на Уолстрийт, в столицата, дори в Холивуд. Но за дъщерята на един полицай прокуратурата на околия Киндъл бе единствено възможният избор.

Във всичко това обаче определящият елемент бе нейната воля. Винаги бе гледала на себе си като на екзистенциалист: набележи си цел и я преследвай. Беше шокиращо да установи колко демоде е волята в днешните времена. Съвременните американци гледаха на себе си като на безсилни същества, безмилостно моделирани още по време на ранното си детство. Но може би така беше най-добре. В нейния случай, след като бе започнала да приема наркотици, тя бе възвеличила силата на волята си до степен да гледа на себе си като на ницшеанска фигура, супер жена, притежаваща куража да се постави извън ограниченията на конвенционалността. Едва години по-късно, в затворническата килия, бе осъзнала, че страхът е подхранвал отвращението й от моралните норми на средната класа, усещането по какъв смазващ начин тя би могла да приложи стриктните й оценки по отношение на самата нея.

— Хората преживяват какви ли не премеждия, Джилиан. В моето семейство има такива, които се оцелели след Дахау. Но са продължили нататък. Дошли са тук, захванали са се с живота си и са започнали да гледат внуци. Искам да кажа… трябва да вървиш напред.

— Само че аз сама си направих това, Артър. Не става дума за преживяване на природна катастрофа или някакво упражнение в човешко вероломство.

— Станала си жертва на обстоятелствата. За Бога, какво изобщо правиш тук, защо си се върнала? Страдаш или се самонаказваш, или се опитваш да изживееш отново онази психологическа дивотия, която те е докарала до това положение. Само че това свърши! Вече си различна.

— Дали? — Тя наистина трябваше да намери отговора на този въпрос.

— Спряла си да пиеш. Нямаш представа с какво притеснение очаквах да те видя при първата ни среща… опасявах се, че ще дойдеш натряскана до козирката. Но нищо подобно, ти си трезва. Бъди смела. Давай напред. Поне три пъти седмично ми се случва да отворя вестника и да видя името на някой, срещу когото съм предявявал обвинение, докато бях във „Финансови престъпления“, и обикновено става дума за хора, които са в центъра на важна сделка.

— И си мислиш, че не са наред.

— Нищо подобно, мисля си, че правят онова, което имат право да правят. А именно… да продължават живота си. Е, надявам се, че са помъдрели. Някои са, други — не. Но ако повторят грешката си, тогава вече наистина ще смятам, че не са наред.

Тя не беше напълно убедена, но оценяваше усилията му.

— Споменавала ли съм, че си много мил с мен, Артър?

Той я гледаше примижал, защото следобедното слънце се бе спуснало зад главата й.

— Това забранено ли е?

— Малко ми е… непознато.

— А може би смятам, че имаме нещо общо.

Винаги когато се видеше с Артър, нещата се връщаха по някакъв начин до онази тяхна среща, когато го бе направила на нищо в кафето. Макар да бе нормално да се предположи, че това би затръшнало всички врати, се бе случило точно обратното — беше се отворило нещо. Той продължаваше да настоява, че двамата са сродни души, докато тя все така беше изпълнена със съмнения, че между тях има някаква прилика. Но Артър й доставяше удоволствие. С изключение на Дъфи, който впрочем така и не бе получил пълни права, тя бе скъсала всякакви връзки с прокурори и адвокати. Но душата й жадуваше за истински разговор между адвокати, за пълноценни контакти с професионалисти, за сериозно обсъждане на мотиви и смисъл, за анализи, стигащи до същината на проблемите.

Вече стояха пред вратата на „Мортън“. Сградата, дело на известен архитект, учител на Франк Лойд Райт, беше пример за онова, което бе тласнало ученика в обратната посока. Екстериорът беше натруфен, в желязната фасада имаше дълбоки вдлъбнатини, а шестметровата стъклена врата беше в рамка от месинг. Дръжките бяха набраздени, излъскани от хилядите докосвания ежедневно и блестяха под силната слънчева светлина. Щандът за козметика беше близо до входа.

— Моят пост — посочи му мястото си тя. Дълго беше избягвала работата в магазина в Сентър Сити, където клиентите често я познаваха, но със започване на сезона на отпуските Лоуъл й бе завил, че има нужда от нея тук два дни седмично.

— Доставя ли ти тази работа удоволствие?

— Да, щастлива съм, че работя. В затвора това се смяташе за привилегия. И наистина си беше така. Видях обявата и реших, че мястото не е лошо.

Работата действително й се струваше забавна, макар в интереса й към модата да нямаше никакъв елемент на игра. С годините тя се бе наслушала на хиляди фрази, доста, от които й бяха направили силно впечатление, като сентенции от Евангелието или цитати от Шекспир. „Модата докосва най-чувствителното място на душата“. „Модата е част от живота, в същата степен като секса“. За нея нещата стояха съвсем просто: поне се опитвай да изглеждаш добре. Ставаше дума за малко маскарад, малко детска игра, малко уязвимост пред преценката на другите и, повече от всичко останало, наслаждението, което идва от формирането на чуждото мнение. Това, разбира се, нямаше смисъл — не повече от детинските игрички с топчета и стикове, в които се захласваха възрастни мъже — но толкова много жени, дали подвластни на култура, или на инстинкт, копнееха за красота и се оценяваха взаимно в зависимост от положените усилия. Напоследък тя се бе оттеглила от съревнованието. В сравнение с младите хубавици, които заставаха пред щанда й, като идваха направо от фитнес зали и салони за красота, Джилиан вече беше в категорията „бивши красавици“ — тъжни думи, напомнящи за „бивши спортисти“. Но като се занимаваше с клиентите, тя изпитваше облекчение, че суетността вече не е толкова важна за нея — факт, който свързваше с депресията, в която бе изпаднала.

— Това май ти се струва повърхностно, Артър.

— Ами…

— Спокойно можеш да го кажеш. Това е думата, мисля.

— Предполагам, проблемът при мен е, че нищо не разбирам. Според мен дори непривлекателните хора имат инстинкти, но човек трябва да се примири с това как изглежда.

— О, Артър, я остави това! — Тя често намираше ниското мнение на Артър за външността му за прекалено болезнено.

— Привлекателността на един мъж след определена възраст няма нищо общо със същото понятие, докато е тийнейджър. Успех, висока заплата, хубава кола. Знаем какви са критериите. Няма такова нещо като зле изглеждащ мъж с дебел портфейл.

— Това не се отнася до мен.

— Съмнявам се.

— Може би защото съм толкова незрял — каза той, а когато тя се засмя, допълни: — Такъв съм. Все още желая да се сбъднат нещата, които си фантазирам.

— Например?

— Хубава и умна… глупаво, нали? Искам някоя, която е всичко онова, което аз не съм.

— Млада красавица от корицата на списание?

— Нее, не съм чак толкова зелен. Зряла жена би ме устроила напълно. — Артър извърна лице. За миг изглеждаше, че е заслепен от слънцето, после добави приглушено: — Някоя като теб.

— Като мен?! — Тя панически погледна право пред себе си: надяваше се разговорът да не е тръгнал в посоката, от която се страхуваше. — Може би някоя по-близко до твоята възраст? — На четиридесет и пет, тя смяташе, че е поне с десет години по-голяма от Артър.

Артър се изсмя късо:

— О, ти ставаш прекрасно.

— Но аз съм достатъчно стара, за да ти бъда майка.

— Моля те.

— Добре, леля.

— Едно просто „не“ ще е напълно достатъчно, Джилиан — меко каза той. — Свикнал съм да го чувам.

— Артър — въздъхна тя. — Артър, аз съм развалина, която никой не би могъл, а според мен и не би трябвало да иска да разчисти. Такава е истината. Честно казано, не казвам „да“ на никого — това вече не е част от моя живот.

Насмешливостта още не го бе напуснала, но той се намръщи и за миг сведе глава; слънцето се отрази в плешивината на темето му. След това се насили да се усмихне.

— Няма нищо, Джилиан. Просто се опитвах да илюстрирам гледната си точка.

Сестринска целувка по бузата вероятно щеше да бъде съвсем уместна, но това не беше стилът й. Вместо това тя се опита да се усмихне по възможно най-приятелски начин и му обеща да се видят на следващия ден. Рейвън също се усмихна, но тръгна, като си влачеше краката, а ръката му с куфарчето бе безсилно отпусната. За пореден път почувства да я обхваща чувство на вина. Ликуващият мъж, който може би току-що бе проявил нехарактерна за него смелост, беше изчезнал. С няколко думи тя го бе унищожила и Артър отново се бе превърнал в онова, което беше бил винаги.

17.

13 юни 2001

История

Ерно Ердай прекара нощта заключен в специално отделение към общата болница на околия Киндъл. Когато съдебните шерифи го докараха в инвалидна количка — Ерно не изглеждаше никак доволен, че се налага да я използва — Лари дойде да види може ли да помогне с нещо. Напрягайки силите си до краен предел като старец, Ерно се надигна, след което Лари и заместник-шерифите го съпроводиха внимателно до свидетелската банка и донесоха кислородната бутилка. Предстоеше кръстосаният разпит. Макар Ерно категорично да бе отказал разговор с Мюриъл преди разпита, Лари предполагаше, че няма да има нищо против да поговори с него като с колега, както Ерно, изглежда, все още предпочиташе да гледа на полицаите. Когато шерифите се оттеглиха и Ерно нагласи накрайниците на кислородния апарат в носа си, Лари се позабави край него, сложил ръка върху потъмнелия от времето орехов парапет. Възхищаваше се на Церемониалната зала, запазена за ритуалите по официалното встъпване в длъжност на висши съдебни лица, както и за слушане на граждански дела, и се наслаждаваше на вече забравеното умение, съхранено за поколенията в старата съдебна палата, макар да оставаше враждебно настроен към всичко останало, свързано с федералната система.

— Значи рак на белите дробове? Пушиш ли, Ерно?

— Като хлапе. И във Виетнам.

— И откога знаеш, че си болен?

— Стига, Лари. Знам прекрасно, че вече си изчел цялото ми досие.

Папката беше изнесена тихомълком от Ръдярд още миналата нощ и докарана тук. Поне половината персонал в дирекцията на затвора и прокуратурата щеше да загуби работата си, ако Лари признаеше това. На всичко отгоре, задължението да се прегледа медицинската документация беше на Мюриъл. Двамата с нея бяха останали почти до три през нощта — търсеха в живота на Ерно нещо, за което да се захванат.

Лари попита Ерно как се справя семейството му.

— Е, жената е виждала и по-добри дни, особено след тазсутрешните вестници.

— Децата?

— Нямаме деца, Лари. Така и не успяхме да си направим. Имам само племенник. Как са твоите деца, Лари? Две момчета, така ли беше?

— Така — потвърди Лари и описа изпълненията на Майкъл и Дарел. После си спомни нещо, извади от джоба си клечка за зъби и я предложи на Ерно. Ердай не скри удоволствието си и веднага я сложи в ъгъла на устата си.

— Вътре не ни глезят с такива неща. Обзалагам се, че не си се замислял за възможностите на клечката за зъби като смъртоносно оръжие, Лари.

— Вътре може и да е.

— Вътре винаги ще се намери някой, който да ти изчовърка окото с нея.

— Какъв е животът на едно бяло ченге в затвора с всичките игри и забавления там?

— Какъвто си го направиш, Лари. Наистина… просто нямаш друг избор. Гледам да не се навирам в очите на никого. Имам едно голямо предимство пред повечето съкафезници: знам, че мога да оцелея и в най-дълбокото блато — доказал съм го още като малък. Хората в тази страна, Лари, се чувстват прекалено сигурни. Само че човек никога не е в пълна безопасност. Мястото, където в момента се намираме, има за задача да ни доказва именно това.

Лари реши да запомни тази мисъл. Всъщност разговорът досега вече му беше дал няколко ценни указания, които щеше да сподели с Мюриъл в мига, в който тя се появеше. Ердай го попита как е.

— Какво да ти кажа, Ерно, снощи не успях да се наспя. И знаеш ли защо?

— Мисля, че се досещам.

— Това, което все още не схващам, е каква тръпка ти носи цялата тази разправия.

Ерно премести с език клечката от другата страна на устата си.

— Разбирам те, Лари, но ако се бе отзовал на писмото ми, което ти написах, щях да ти кажа точно както казах на тях. Работата е сериозна, Лари. Съжалявам, ако онова, което казвам, ви направи да изглеждате зле — говоря за теб и твоята приятелка, — но не съм първият, който иска да си отиде от този свят с чиста съвест.

„Ти и твоята приятелка“. Лари реши да запомни и това. С годините Ерно бе чул маса неща, докато висеше с полицаите по барове като „При Айк“ например. Провокиран в известна степен, Лари реши да изостави маската на добронамереност и впи мрачен поглед в Ердай. Той като че ли го очакваше и загадъчен и невъзмутим, отказа да сведе очи. Лари почувства, че макар да го познава отдавна, така и не е разбрал що за човек е. Нямаше никаква представа за размера на подводната част на айсберга. При всички положения, впечатлението му за Ерно бе, че не е някой, който ще си изпусне ей така нервите в бар или ще лъже заради едното удоволствие. Но мъглата като че ли започваше да се разсейва. Светът бе пълен със сърдити хора като Ерно, решени да си разчистят сметките с когото могат, преди да легнат в ковчега.

Мюриъл забързана влезе в залата. Томи Молто, участник заедно с нея в процеса преди десет години — по онова време неин началник, днес неин помощник — вървеше зад нея, както и Керъл Кийни, апелативният адвокат, останала съпричастна към делото, докато то се бе влачило из системата. Томи беше надебелял и изглеждаше угрижен, което бе типичното му изражение. Бузите му се бяха свлекли и беше започнал да заприличва на булдог, но Лари винаги го бе харесвал, защото според него този човек през целия си живот се бе старал да дава най-доброто от себе си. От друга страна, Керъл беше объркана и абсолютно изплашена — и здраво стискаше тънките си устни. Беше слабичка блондинка, адвокатка от три или може би четири години, и би трябвало да се досети какво може да последва, след като Артър бе завел молбата си, но вместо това просто бе хвърлила папката на бюрото на Мюриъл с мнението, че назначаването на съдия Харлоу за слушащ делото е по-скоро в тяхна полза. Всеки в прокуратурата би й казал, че това са пълни глупости, но от друга страна, за Лари самото присъствие на Керъл в прокуратурата беше мистерия.

Рейвън, който бе дошъл в компанията на русата си помощничка, спря пред масата на Мюриъл, като изпревари Лари с една-две крачки. Докато Мюриъл изпразваше съдържанието на куфарчето си, Артър замънка нещо за свидетел на защитата, който чакал в стаичката. Мюриъл беше спала не повече от един-два часа, но изглеждаше оживена от предстоящото предизвикателство, независимо от факта, че както сутрешните вестници, така и телевизията я бяха направили на нищо. Преподобният доктор Карнелиън Блайт от Саут Енд, за когото, изглежда, всяка обида срещу американски чернокож беше равносилна на поробване, вече бе заявил, че взема Катерицата под опеката си, и се бе захванал с организирането на протестни маршове и даване на пресконференции на стълбището на съдебната палата още в зори, използвайки Гандолф като претекст, за да поднови вече омръзналите на всички жалби за бруталния характер на обединената полиция в околия Киндъл. Нищо, че до вчера вероятно дори не бе чувал за Роми.

— Не ме интересува, Артър — отговори Мюриъл. — Няма да оспорваме, че е получила тъпото писмо. Така че няма нужда да я призоваваш.

Когато Артър се обърна, Лари му подаде ръката си и той с радост я стисна. Някогашните прокурори по правило гледаха на прекараните в прокуратурата дни като на славни времена, може би защото с носталгия си спомняха за тях като за момента, преди да започнат да се продават за пари.

— Предполагам, след вчера сте затрупани с предложения от Холивуд? — попита шеговито Лари. В интерес на истината лицето на Артър не бе слизало от телевизионните екрани цялата вечер. Той не бе спрял да повтаря, че очаква Мюриъл да се появи на следващия ден и да моли Роми Гандолф да й прости. Шегата допадна на Артър. След като той отиде да намери свидетеля си, Лари попита Мюриъл: — Какво искаше?

— Става дума за Джилиан Съливан. Призовал я е, за да удостовери автентичността на писмото на Ерно в случай, че му бъде необходимо при повторния разпит.

— Тя ли е била! — всъщност Лари бе зърнал Джилиан в коридора, но понеже не я бе виждал бог знае от колко години, само регистрира, че лицето му е познато отнякъде. Не изглеждаше никак зле, особено като се имаше предвид къде е била — беше все още стройна, бледа и студено привлекателна. В прокуратурата хората винаги сравняваха Джилиан и Мюриъл — звездите на две поколения, — но според Лари за никакво съревнование не можеше да става и дума. Джилиан беше интелектуална и дистанцирана, тя властваше над останалите, макар да познаваха нея или баща й още от времето, когато бе ходила в енорийското училище. На свой ред Мюриъл беше непосредствена, имаше чувство за хумор и намираше време за хората. Колко поучително, че Джилиан трябваше да залезе, а Мюриъл да изгрее.

А той беше уверен, че Мюриъл за пореден път ще оправдае вярата му в нея. Тя разположи прецизно папките по масата. Сигурно обмисляше последните подробности по онова, което предстоеше да се случи. Вярно, че напоследък не идваше в съда толкова често, но за Лари си оставаше най-добрия адвокат. Най-добрата в съда. Най-добрата в офиса. Може би най-добрата свалка в неговия живот и вероятно единствената жена, която познаваше, способна да чуе и почувства същия ритъм, който чувстваше и чуваше той в света на съдилищата, полицаите и престъпленията — неговия свят. Краят на връзката им със сигурност бе най-ниската точка в цялото му съществуване като зрял мъж. Гледаше я и не можеше да си представи, че тази жена е била щастлива да му позвъни по телефона, а той се е радвал по детински да чуе гласа й. Онова, което не бе разбрал в младите си години, бе красотата на улегналия живот.

Артър не страдаше от големи илюзии относно таланта си в съдебната зала. Беше организиран и честен, понякога убедителен, но рядко биваше взривяващ. Само че не можеше да си представи друг начин на живот. Суматохата около големите дела никога не го уморяваше. Не обръщаше внимание на напрежението, което други адвокати усещаха като струна, стягаща топките им, докато в залата възбудено се говори, а съдията удря с чукчето. Никъде другаде събитията, способни да променят живота на едно общество, не се формираха и определяха така бързо и толкова открито, както в съдебната зала. Всички — адвокати, ищци и ответници, обвинители и защитници, наблюдатели и кибици — разбираха еднакво добре, че пред очите им се твори история.

Колкото и да се наслаждаваше на това, той с облекчение излезе навън и мина по пустия коридор до малката стаичка за свидетели. Чукна на вратата и влезе. Джилиан бе седнала до прозореца, замислена както обикновено и загледана навън. Чантичката й беше в скута, а краката й, обути в бял чорапогащник, бяха деликатно кръстосани при глезените. Вниманието й вероятно бе привлечено от преподобния Блайт, който говореше през мегафон на площадчето долу. Артър имаше уговорена среща с Блайт вечерта. Преподобният, плешив и изключително умен, човек с големи постижения и още по-голямо его, несъмнено щеше да се опита да манипулира по някакъв начин случая Гандолф за свои цели. Артър очакваше срещата с тревожно чувство, но не тя го вълнуваше в момента.

Когато видя Джилиан, нещо в него се раздвижи. През дните след пътуването им до Ръдярд с БМВ-то той сядаше в колата и възбудено се опитваше да долови следа от парфюма й. Въпреки че пак бе оплескал нещата вчера пред входа на „Мортън“, продължаваше да усеща, че е навлязъл в някаква връзка с тази жена, та макар и това да се дължеше само на съпричастността им към делото Гандолф. Джилиан Съливан!

— Здравей, Артър — Тя се усмихна и стана.

Той й обясни, че Мюриъл се е съгласила да признае, че Джилиан е получила писмо от Ерно. При това положение не се налагаше да я призовава, понеже показанията й ставаха излишни.

— Това е всичко — каза той. — Не знам как бих могъл да ти благодаря за помощта. И за смелостта.

— Нищо особено, Артър.

— Наистина съжалявам за това, което е написано в днешните вестници за теб. — Както „Трибюн“, така и „Бюгъл“ — водещите ежедневници — бяха надушили осъждането на Джилиан и алкохолизма й, за да хвърлят съмнение върху присъдата на Роми. Макар през последния месец Артър да бе имал същите съмнения, прекараното в нейната компания време ги бе разсеяло до степен да се почувства засегнат от нейно име от атаката в пресата.

— Само няколко реда, Артър. Очаквах нещо по-лошо.

— Чувствам се, като че ли аз съм те натопил — каза той. — И искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал.

— Би било много нетипично за теб да се възползваш, Артър. Не бих си го и помислила.

— Благодаря ти.

Двамата се усмихнаха неуверено. После той й подаде ръка. Беше му болно, че я оставя да излезе от живота му, но нямаше избор. Вместо да поеме ръката му, Джилиан разглеждаше чантичката си, сякаш в нея се съдържаха не нужните на една жена неща, а решението на някакво ужасно предсказание.

— Артър, мога ли да кажа няколко думи за случилото се между нас снощи?

— Не — моментално отговори той. Снощи за момент бе загубил разсъдъка си и бе дал воля на фантазиите си. Но днес не искаше да си спомня за това. Най-дивите му надежди се крепяха единствено на абсолютната им интимност. — Говорих, без да мисля. Държах се крайно непрофесионално. Надявам се да ме разбереш… аз съм просто недодялан. Или както там се нарича. Това е истината. Нали разбираш, Джилиан, трябва да има някакво обяснение, когато един мъж е ерген на трийсет и осем години.

— Артър, аз самата не бях омъжена на трийсет и осем. И едва ли ще бъда на четиридесет и осем. Не бъди толкова жесток към себе си.

— Но ти си сама, защото така желаеш.

— Не е съвсем така, Артър. Може да се каже, че и аз съм непохватна по свой начин.

— Спри, Джилиан. Аз съм обречен. Знам, че съм. Светът е пълен с такива като мен, които просто не умеят да общуват. Няма начин да се променя. Така че не се опитвай. — Той отново й подаде ръка, но тя се намръщи. Той обясни, че съдията всеки момент ще открие заседанието, и двамата излязоха от стаичката за свидетели. В коридора Джилиан го попита дали Ерно е готов. — Вложихме всичко, за да го подготвим, но ще се разбере, когато застане под прожекторите. Знаеш как е.

Тя надникна за секунда през малките прозорчета на вратата към залата.

— Сигурно ще е много драматично.

— Защо не влезеш? — предложи й той. — Стига да имаш време, разбира се.

Тя се замисли.

— Честно казано, любопитна съм, Артър. Наистина съжалявам, че не чух Ерно в Ръдярд. Не знам дали е заради вестниците, или нещо друго, но все по-силно чувствам, че не ми е безразлично. Но няма ли да е… необичайно, ако сега вляза там?

— Ще попитам дали някой има нещо против — обеща той, отвори тапицираната с кожа врата и повика пристава, за да му съобщи, че Джилиан е с него, така че трябва да й се намери място.

Както бе очаквал, Мюриъл нямаше нищо против Джилиан да присъства. В крайна сметка елемент на нейното поведение в залата бе да се преструва, че не я е грижа дали в съда са дошли Господ и всичките му ангели, за да проследят начина, по който ще проведе кръстосания разпит. Когато съдия Харлоу се възкачи на престола си, Артър помоли да се приближат. Харлоу беше достатъчно върлинест, за да придърпа стола си и да се надвеси през писалището, а Артър попита дали съдът би имал нещо против присъствието на госпожица Съливан — съдията, произнесла присъдата над Роми Гандолф — и накратко обясни как се е стигнало до идването й тук.

— Джилиан Съливан значи? — попита Харлоу. Погледна я, присвил очи зад дебелите лещи на очилата си. — Онази същата?

Артър кимна. Съдията попита Мюриъл дали има възражения.

— Възразявам срещу факта, че не сме били информирани, когато е получила писмото, но ми е безразлично дали е тук, или не. Тя няма роля в слушането на това дело.

— Предполагам, тя би искала да се увери, че е така — коментира Харлоу и допълни: — Не бих казал, че мога да я обвиня. Добре, да почваме.

Съдията отпрати адвокатите по местата им, но докато се връщаха, Артър забеляза, че всички — Мюриъл, Томи Молто, Керъл Кийни, Лари, дори самият съдия и естествено Артър — гледат Джилиан, която седеше перфектно облечена и абсолютно невъзмутима на последния ред до пътеката. В този миг Артър осъзна, че тя е права. Джилиан имаше свой залог в това дело, при това може би по-истински от този на повечето от останалите. Защото в известен смисъл тя бе обвиняемата тук. Важното сега бе дали преди десет години, по една или друга причина, тя бе произнесла присъда, повлияна от обратими — и фатални — грешки. Джилиан изтърпя погледите им, без да мигне, макар всички те да се нуждаеха от отговор.

18.

13 юни 2001

Кръстосаният разпит на Ерно

— Въпросът, господин Ердай — каза Мюриъл, — истинският въпрос е тогава ли сте лъгали, или лъжете сега? — Още преди Харлоу да й даде думата, Мюриъл бе заела мястото си пред Ерно; напомняше на Лари за боксьор, скочил от столчето си, преди гонгът да е обявил началото на рунда. Но после бе направила малка пауза — драматичният ефект бе подсилен от дребничката й, но гъвкава фигура, фокусирала върху себе си вниманието на цялата съдебна зала, — преди да зададе първия си въпрос.

— Тогава — късо отговори Ерно.

— Това лъжа ли е?

— Не.

— Но вие лъжете, господин Ердай, нали така?

— Както всеки друг.

— През хиляда деветстотин деветдесет и първа излъгахте детектив Старчек, нали?

— Да, мадам.

— Излъгахте и метнахте примката на врата на друг човек. Това ли искате да ни кажете?

Клечката за зъби се премести от единия ъгъл на устата на Ерно в другия, преди той да каже „да“.

— Поведение, заслужаващо презрение, нали така?

— Не е нещо, с което човек може да се гордее.

— Но макар да сте презрян лъжец, сега искате от нас да ви повярваме. Правилно ли съм ви разбрала?

— Защо не?

— Ще стигнем и до това, господин Ердай. Между другото, представих ли ви се?

— Знам коя сте.

— Но отказахте да се срещнем, нали?

— Защото това само щеше да засили впечатлението, че лъжа, а аз казвам истината.

Разположен на стола си, Харлоу леко се поусмихна. На Лари започваше да му се струва, че съдията се наслаждава на размяната на удари.

— Добре, нека се уверя, че съм разбрала какво се опитвате да ни кажете, господин Ердай. Вие ни казвате, че сте убили трима души през юли деветдесет и първа година. И в продължение на три месеца полицията не е успяла да ви разкрие, така ли е?

— Така е.

— А вие искахте ли да ви хванат?

— Как мислите?

— Мисля, че бихте направили всичко по силите си, да не бъдете заловен. Правилно ли разсъждавам?

— Горе-долу.

— Вие имате много приятели в полицията, вярно ли е?

— Доста.

— Значи знаехте, че следствието е мъртвородено, предполагам?

— Това означава ли мъртво?

— Да кажем, умиращо.

— Умиращо ми звучи добре.

— Значи, ако наистина бяхте убили онези трима души, би следвало да имате всички основания да вярвате, че може да ви се размине?

— Практически погледнато, да. Но се безпокоях.

— Вярно. Безпокоили сте се. Но въпреки това, и макар да сте били наясно, че следствието тъпче на място, сте решили да предоставите информация, която е щяла да го съживи. Това ли ни казвате?

— Наложи се заради племенника ми.

— Само че вместо да направите анонимно обаждане… сте отишли право при детектив Старчек, нали така?

— По-скоро той дойде при мен. Не че разликата е съществена.

— Не е съществена — съгласи се Мюриъл. Беше неспокойна и вървеше напред-назад. Пръстите на ръцете й бяха разперени, сякаш се готвеше да хване Ерно, ако той опита да й се измъкне. Беше облечена в — според Лари — момичешка рокля: от щампован плат, с панделка на кръста и голяма папийонка на гърлото — ефект, търсен както за телевизионните зрители, така и за съдията. За пред камерата би си сложила и значка за членство в асоциацията „Учители — родители“, ако се наложеше. Но всеки, който бе виждал Мюриъл в съда, знаеше отлично, че тя е опасна като пантера. — Той добър детектив ли е?

— Един от най-добрите.

— Ще се съгласите ли, че добрите детективи обикновено надушват, когато някой ги разиграва?

— Ако се усъмнят, едва ли някой може да ги разиграва. Но никой не стои нащрек двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.

— Но вие не само вдъхнахте живот на умиращото разследване, ами го направихте, излъгвайки човек, за когото сте знаели, че не е лесно да бъде излъган, вярно ли е?

— Може да се резюмира и по този начин — съгласи се Ерно.

— След което сте оставили племенника си да отведе, образно казано, полицията при медальона, съзнавайки, че ако Гандолф каже истината, името ви може да бъде замесено. Така ли е?

— По-скоро бих казал, че след като всеки знаеше колко му е умът, ако той бе споменал името ми, това щеше да се възприеме като отмъщение, че съм го издал, защото не би могло да се изключи, че е научил отнякъде за моята роля. Имах предвид този възможен ход на събитията, преди да взема решение.

— И решихте, че лъжата ви ще бъде убедителна.

— Разбира се.

— Защото знаете как да лъжете убедително, нали, господин Ердай? — Харлоу подкрепи възражението на Артър, преди Ерно да отговори, но съдията се усмихваше на умелия начин, по който Мюриъл водеше разпита. — Такаа… значи вчера вие ни разказахте, че сте разбрали, че племенникът ви няма да получи нищо от полицията или прокурора, ако Гандолф не бъде осъден, нали? Но по никакъв начин не е било възможно да сте сигурен, че Гандолф няма да има алиби, вярно ли е?

— Знаех, че се е навъртал из летището, когато е откраднал медальона на Луиза.

— През лятото? Мислех, че Гандолф ходи на летището през зимата, за да бъде на топло. — Ерно неволно изкриви лице. Беше се опитал да се промъкне покрай Мюриъл, но тя го бе спряла. След известно увъртане той призна, че предния ден е казал на съдията, че Гандолф е ходел на летището през зимата и че не е бил сигурен дали Катерицата е без алиби. Признанието не му достави удоволствие. — Нека резюмираме установеното досега, господин Ердай — каза Мюриъл и започна да брои на пръсти: — Макар да не сте искали да ви хванат, сте вдъхнали нов живот на вече мъртвото следствие. Направили сте това, като сте излъгали разследващ детектив, за когото сте знаели, че е добър и е много вероятно да се усъмни. След това сте го насочили към човек, който като нищо може да ви свърже с една от жертвите. И сте направили всичко това, без дори да сте сигурен, че човекът, когото сте се опитвали да накиснете, няма желязно алиби. Схващате ли сега защо не би трябвало да ви вярваме?

Артър възрази енергично за пръв път и съдията каза:

— Приема се.

Но подразненият Ерно неблагоразумно реши да отговори:

— На вас може да ви изглежда нелогично, но именно така се случи. Длъжен бях да направя нещо за моя племенник. Хората невинаги постъпват логично.

— Но това не е логично, нали, господин Ердай. Което ни разказахте, имам предвид. В цялата тази история нещата не се връзват. — Артър отново възрази. Без да вдига поглед от бележките си, съдията подкани Мюриъл да води разпита по същество. Тя се обърна за миг и малките й тъмни очи потърсиха Лари, за да провери как изглеждат нещата отстрани. Той сложи ръка върху устата си и вдигна одобрително пръст покрай бузата си. Мюриъл кимна незабележимо. И нейното усещане бе такова. — Ще ви изненада ли, господин Ердай, да научите, че компютърната проверка на пръстовите отпечатъци от сцената на местопрестъплението не показа ваши сред снетите?

— Избърсах всичко. Бях много внимателен. Мисля, вече го разказах.

— Отсъствие на ДНК. На кръв. На слюнка. Сперма. От вас не бе намерена ни най-малка следа.

— Вярно. Но не беше намерена никаква следа и от присъствието на Гандолф, нали?

— Вие май сте доста добре запознат с нашите улики срещу господин Гандолф, господин Ердай?

— Следях развитието на случая отблизо. Мисля, причините са очевидни.

— А револверът? Какво ще кажете за него?

— Хвърлих го в реката. Заедно с останалото.

Мюриъл се усмихна разбиращо. Лицето й изразяваше досадата на онези ветерани, които са виждали много типове, дето си мислят, че имат отговор на всичко. Тя се върна при подиума, за да направи справка с бележките си, после мълчаливо изгледа Ерно.

— Вярно ли е, че умирате?

— Така казват лекарите.

— Вярвате ли им?

— През повечето време. Понякога ми се иска да си мисля, че са сбъркали, защото… защото лекарите бъркат понякога, нали така… но това е за кратко.

— Значи от ваша гледна точка вие не можете да загубите каквото и да ни кажете днес, господин Ердай. Вярно ли е?

— Не ви разбирам.

— Така ли? Можете ли да посочите нещо, което ви е страх да загубите?

— Душата си — отговори Ерно. — Ако имам душа.

— Ако имате душа — повтори Мюриъл. — По-добре да останем на земята. Има ли нещо тук, което не бихте искали да загубите?

— Семейството си — каза Ерно. — Много ги обичам.

— Е, мисля, че и те ви обичат, господин Ердай. Нещо друго?

— Не бих искал да загубя пенсията си от авиокомпанията. Все пак работих дълго за тях и искам да съм сигурен, че жена ми ще има нещо сигурно.

— Но вие няма да загубите пенсията си заради убийство, не е ли така?

— Ако престъплението не е срещу интересите на компанията.

— В смисъл?

— Само ако Луиза беше мениджър.

В галерията изкънтя мощен смях. Този ден залата бе препълнена. Съвсем предсказуемо, репортажите във вестниците бяха докарали тук много хора.

— Значи няма да я загубите. От друга страна, едва ли ще живеете достатъчно дълго, за да ви съдят за лъжесвидетелстване, вярно ли е?

— Такава опасност не ме застрашава.

— Добре, значи каквото и да се случи, не сте застрашен да ви увеличат присъдата, която излежавате, предполагам?

— И аз така предполагам.

— А как стоят нещата с вашия племенник, Колинс Фаруел? Той е излъгал детектив Старчек, че е разговарял с Роми Гандолф, ако не ме лъже паметта.

— Да, но той мислеше, че Катерицата е виновният.

— И къде е Колинс сега?

— Има адвокат, казва се Джексън Ейърс. Можете да му се обедите.

— Адвокат? За да му бъде оказана помощ в тази конкретна ситуация?

— Общо взето, да. Естествено, разноските са за моя сметка, понеже аз съм виновен за неприятностите, които му създадох.

— Известно ли ви е дали този адвокат е информирал Колинс, че поради давност той не може да бъде съден за лъжите, които е наприказвал през деветдесет и първа?

— Това не би ли трябвало да е конфиденциална информация?

— Нека ви го кажа по друг начин, господин Ердай: на вас ви е известно, че в резултат от свидетелските ви показания на Колинс не може да се случи нищо лошо, нали така?

— Надявам се наистина да не му се случи нищо.

— И къде е той?

Ерно погледна към съдията, който твърдо му кимна да отговаря.

— В Атланта. Както казах, живее там примерен живот.

— Моите поздравления — каза Мюриъл. — Сега, нека погледнем и към другата страна, господин Ердай. Какво можете да спечелите вие с готовността си да дадете показания?

— Чиста съвест.

— Чиста съвест — замислено повтори Мюриъл. — Вие, господин Ердай, сте стреляли срещу петима души в живота си: тримата убити, тъща ви и пети човек, които ви е досаждал в бар. И това, което правите сега, може да ви помогне да се чувствате по-добре?

Няколко души зад Лари се изсмяха. Стори му се, че дочува смеха на Керъл, която би следвало да се отнася по-професионално. Харлоу заплашително повдигна вежди и в залата мигновено се възцари гробна тишина.

— Аз не мога да променя нищо за тях, Мюриъл. Опитвам се да направя най-доброто.

Да се обърне към Мюриъл на малко име беше в стила на Ерно. Доколкото Лари знаеше, двамата дори не си кимаха при среща, но Ерно винаги бе смятал, че е кръвен брат едва ли не на всеки, който работи в силите на реда и закона.

— Не подадохте ли преди няколко седмици молба да бъдете пуснат в отпуск по семейни причини? И когато ви бе отказано, не внесохте ли нова молба за доизлежаване на времето, което ви остава, в домашни условия? За да бъдете по-близко до съпругата си?

— Така е.

— Която също бе отхвърлена?

— Да.

— За жена ви не е никак лесно да идва всеки ден в Ръдярд, предполагам.

— Щеше да й е по-лесно, ако бях тук.

— Къде спахте снощи?

— В окръжната болница.

— Видяхте ли се днес с жена си?

— Преди заседанието.

Мюриъл продължи в същия дух. Беше виждал жена си и вчерашния ден. И завчерашния. Артър бе внесъл молба в съда, предлагайки Ерно да не бъде връщан в Ръдярд, докато делото продължава.

— Важно ли е за вас да виждате жена си всеки ден? На тази фаза?

— В сегашния момент? О, точно сега това за мен означава много. Последните няколко години й донесох много неприятности. Тя не ги е заслужила… нито ден. — Гласът му се пречупи и съвсем неочаквано Ерно почервеня. Дръпна накрайниците от носа си и покри лицето си в ръка. Харлоу имаше кутия салфетки на писалището и я подаде с клинична ефективност. Мюриъл изчака, без да проявява нетърпение, защото Ерно трудно би могъл да направи нещо повече, за да подчертае онова, което тя се опитваше да извади наяве. Когато той възстанови дишането си, тя смени темата:

— Нека поговорим за престъплението, заради което сте в затвора, господин Ердай.

— Какво общо има това с ланския сняг? — раздразнено се осведоми Ерно. Артър послушно се изправи, за да възрази. Настоящата присъда, изтъкна той, има отношение към това слушане само дотолкова, доколкото по нея може да се съди за степента, в която на Ерно може да се вярва. Самите обстоятелства са без значение.

— Ще се опитам да я свържа — обеща Мюриъл. Този трик бе адвокатският вариант на номера с „изпратил съм чека с пощата“, но Харлоу, който слушаше без жури, каза, че е склонен да отпусне на Мюриъл известна свобода, още повече че настоящото заседание на съда е за снемане на показания, а не по обвинение.

— И нека напомня, че не позволявам на адвокатите да нарушават дадената дума два пъти — сурово допълни той.

— Не бих го и очаквала — отговори Мюриъл, преди да се обърне пак към Ерно, който според Лари сепнато се дръпна, когато тя отново се приближи до него. Разпитът явно бе изцедил силите му и той вече не изглеждаше така свеж. — Всъщност, господин Ердай, вие сте в затвора единствено защото приятелите ви в полицията не са ви подкрепили, не е ли така?

— Аз съм в затвора, защото прострелях човек.

— Но вие сте казали на полицаите, които са били в онази таверна, „При Айк“, където е станала престрелката… казали сте им, че сте дръпнали спусъка при самозащита, нали така?

— За мен беше точно така.

— И много от полицаите, станали свидетели на стрелбата и чули заявлението ви, че сте стреляли при самозащита, са били ваши приятели, ако не се лъжа? Хора, с които сте пиели заедно.

— Разбира се.

— Не бяхте ли разочарован, господин Ердай, когато никой от тях не ви подкрепи в твърдението ви, че е било самозащита?

— Не, особено след като имах възможността да обмисля нещата на хладна глава.

— А първоначално?

— Не знам какво съм очаквал.

— Но нямаше да ви е неприятно, ако бяха подкрепили вашата версия?

— Предполагам не.

— Известни ли са ви случаи, когато полицаи защитават колегите си?

— Мисля, че се е случвало.

— Но не се случи с вас, нали? — За пръв път от началото Ерно показа обратната си страна и в погледа му проблесна зъл пламък. Но той веднага се овладя и каза „не“. — И тогава се признахте за виновен, вярно ли е?

— Точно така стана.

— Да поговорим сега за детектив Старчек. — Щом чу името си, Лари автоматично се поизправи на мястото си. — И той ли е един от приятелите ви сред полицаите?

— Лари? Познавам го от трийсет години. Бяхме заедно кадети.

— И писмата, които сте писали до детектив Старчек… — Внезапно Мюриъл се върна при Лари на прокурорската маса и прошепна, без да мърда с устни: — Бръкни в куфарчето ми и извади пощата в първата преграда. — Той неуверено потрепна, но когато й подаде трите плика със стандартен размер, вече се бе овладял. Обратният адрес издаваше, че се баланси от пенсионния й фонд и две съобщения за дължими суми по кредитни карти. С писмата в ръка тя отново се обърна към свидетеля: — Вие не сте споменали в писмата си до детектив Старчек, че сте убили някого, нали така?

— Писах му, че трябва да говоря с него.

— Не му ли казахте в открит текст за какво се нуждаете от помощта му?

— Може би. Доколкото си спомням, търсих го по телефона един-два пъти, но него все го нямаше, а по правило никой не приема разговор за чужда сметка, когато те търсят от затвора, така че му написах две-три писма, на които той не отговори.

Артър стана и посочи пликовете в ръката на Мюриъл.

— Ваша чест, аз не съм виждал тези писма.

— Ваша чест, аз пък не получих протокол от предварителните свидетелски показания на господин Ердай. И освен това аз не показах пощата на свидетеля. Господин Рейвън има правото да се запознае само с онова, което покажа на свидетеля.

Артър продължи да възразява и накрая Харлоу ги привика при себе си, та Ерно да не чуе разговора. Лари се присъедини към тримата.

— Каква е тази история с писмата? — прошепна Харлоу.

— Нямам никакви писма — отговори му Мюриъл.

Лари очакваше съдията да избухне, но вместо това той широко се усмихна.

— Блъф? — попита Харлоу.

— Имам право на това — защити се тя.

— Имате — съгласи се той и ги отпрати по местата им. Мюриъл накара стенографката да прочете последните два въпроса и отговорите на тях.

Лари наблюдаваше Артър: опасяваше се, че той може да се опита да подскаже на Ерно, че Мюриъл блъфира. Човек никога не знае в какъв измет може да се превърне един адвокат, но единственото, което Артър направи, бе с лице на покерджия и длан върху устата да обясни на помощничката си какво е станало.

— Нека продължим… По времето, когато писахте на детектив Старчек, вие искахте да бъдете прехвърлен в затвор с умерен режим, така ли е?

— Ами… моят адвокат се опитваше да организира това. И понеже не успя, попитах някои от момчетата могат ли да помогнат.

— Нима се опитвате да ни кажете, господин Ердай, че сте се надявали да попаднете в затвор с умерен режим, като информирате детектив Старчек, че сте извършителят на брутално тройно убийство?

Въпреки застрашителното изражение върху лицето на Харлоу неколцина в залата прихнаха.

— Когато писах на Лари, вече се бях отказал от тази идея. Съгласно правилника, при извършване на престъпление с огнестрелно оръжие се полага излежаване на присъдата при строги условия. Точка.

— Можете ли да ни дадете името на поне един служител на полицията, който е ходатайствал за вас пред Управлението на затворите?

Ерно извади клечката от устата си. Въпросът беше неприятен, понеже той знаеше, че никой няма да се яви пред съда, за да потвърди думите му. Затова отговори на Мюриъл, че не си спомня.

— И без значение защо сте писали на детектив Старчек, мисля, съгласни сме, че не сте споменали в писмата си за убийствата, нали така?

— Да, казах му само, че трябва да говоря с него за нещо сериозно.

— И детектив Старчек не ви отговори?

— Да.

— Вероятно сте си мислили, че не желае да се занимава вече с вас, понеже не можете да сте му от полза?

— Нее… не бих казал това.

Мюриъл се върна при Лари за копие от писмото, което Ерно бе написал до Джилиан, и се отправи обратно към свидетеля. На три метра вляво от Лари Артър Рейвън скочи.

— Ваша чест, не съм видял това — каза той. С невинно изражение Мюриъл показа писмото на Ерно първо на Рейвън, после на Харлоу. Пред Лари лежеше друго копие. Думите бяха в текста, макар обърканият поглед на Артър да издаваше, че е пропуснал значението им. Докато Мюриъл се връщаше при подиума, Лари я забеляза да поглежда Артър с онази мила колегиална усмивка, която казваше: „Падна ли ми“, сякаш играеха на тенис и тя бе замахнала с ракетата за победния удар. После се обърна към Ерно и му подаде писмото.

— Писахте ли на съдия Съливан, че детективът по случая не се интересува от вас, защото вече не можете да сте му от полза?

Ерно прочете собственото си писмо няколко пъти.

— Тук пише така.

— Бихте ли казали, че тонът е на възмущение? — попита Мюриъл.

— Наречете го както желаете.

— В такъв случай ще го нарека възмутен — каза Мюриъл. Съдията подкрепи възражението, но отново се усмихна. Лари вече започваше да схваща що за човек е той. Кентън Харлоу харесваше адвокатите и се възхищаваше на работата им. Той вярваше, че истината може да изплува в резултат на тежки схватки в съдебната зала и явно стилът на Мюриъл му допадаше. — Добре, нека се изразим по този начин — продължи Мюриъл. — Вие сте съобщили на Старчек информация по случай, за който се е знаело, че е голям, нали?

— Окей — съгласи се Ерно.

— И приятелят ви детектив Старчек е разплел случая. И е пожънал славата за това.

— Той и вие — напомни Ерно.

— Той и аз. Но и полицията като цяло заслужи похвала, нали?

— Да.

— Полицията, нито един служител на която не пожела да подкрепи молбата ви за прехвърляне в затвор с по-лек режим.

— Окей.

— Същата полиция, нито един служител на която не подкрепи вашата версия по стрелбата в „При Айк“ отпреди четири години, когато сте действали в условия на самоотбрана.

— Да, мисля, че може да се каже така.

— И с вашите показания вие по същество отнемате на детектив Старчек и полицията онова, което сте им дали преди години. Да?

— Казвам истината.

— Истина или не, вие се опитвате да коригирате ефекта на информацията, което сте предоставили по-рано. Така ли е?

— Защото беше лъжа.

Последният отговор Ерно даде едва след като съдията го принуди. Всъщност дори да не беше отговорил нещата изглеждаха ясни и сред редиците на изпратените да отразят слушането репортери премина вълна. Те вече разполагаха със заглавие на материалите си.

Мюриъл започна да разпитва Ерно за отношенията му с „Гангстери извън закона“ — една от уличните банди, чиито членове доминираха в затвора Ръдярд. Това бе информация, получена от Лари късно миналата нощ, и Мюриъл я използва много ефективно. Ерно бе установил добри отношения с един затворник, член на ГИЗ, и в крайна сметка бе попаднал под опеката на бандата. Намекът беше, че като човек с връзки сред представителите на закона, той е обещал да бъде полезен понякога с информация, получена от приятелите си. Ерно естествено не беше склонен да признае последната част.

— Знаете ли, господин Ердай, че е имало няколко случая, при които членове на ГИЗ, вече излежаващи присъди, са правили фалшиви признания по други случаи, по които са били отправени обвинения срещу други членове на ГИЗ, дотогава на свобода?

— Протестирам — обади се Артър. — Няма никакви указания, че господин Гандолф е член на каквато и да е банда.

— Въпросът е — напомни Мюриъл — дали господин Ердай знае това?

— Това няма връзка — възрази Артър.

— Склонен съм да чуя отговора — реши спора съдията.

— Чувал съм това — каза Ерно.

— А чували ли сте, освен това, господин Ердай, че ГИЗ контролира реда на изпълнение на смъртните присъди в Ръдярд?

— Знам, че много от членовете им очакват такива.

— Включително господин Гандолф?

— Това не ми е известно. Опитайте се да разберете… смъртниците, или както им казват „жълтите“, са съвсем отделно. Те не се срещат с никой от останалите. През цялото време, което съм прекарал в Ръдярд, не съм разменил и дума с Гандолф.

— Господин Ердай, нима искате да ни кажете, че при вашия „стаж“ в затвора, ако някой от ГИЗ — които ви защитават — поиска от вас да разкажете история, особено такава история, което няма да ви навреди с нищо, но ще злепостави детектив Старчек и полицията, които, от своя страна, са ви изоставили в труден за вас момент, история, която дори може да ви помогне да прекарате известно време със съпругата си, преди да умрете, та казвам, нима искате да ни кажете, че следва да вярваме на тази история?

Артър се бе изправил дълго преди тя да е завършила изречението си. Тихо каза: „Възразявам“ и Харлоу веднага реагира с: „Подкрепям“. Но Мюриъл вече бе изпратила посланието си до пресата. Свършила работата, за която бе дошла, тя тръгна към прокурорската маса, но внезапно спря.

— О… — каза тя, сякаш мисълта наистина й бе хрумнала в последния миг. — След като завлякохте труповете във фризера, господин Ердай, какво казахте, че сте направили с тялото на Луиза Ремарди?

— Вдигнах й полата и й смъкнах бикините до глезените.

— И после?

— После… нищо.

— Вие… какво, разголихте я само от любопитство?

— Направих го, понеже знаех, че е правила любов само преди час и исках това да не бъде пропуснато при аутопсията. Исках да изглежда, като че ли е била насилена. Това е идеята от другите два трупа, при които исках да внуша грабеж. Димна завеса…

— Да не би случайно да сте осъществили сношение с трупа?

— Няма такова нещо.

— Предполагам знаете, че според полицейския патолог, доктор Кумагаи — нещо, което той спомена при даване на показания по време на процеса — трупът е бил подложен на гавра?

— Зная, че Пейнлес Кумагаи е направил доста грешки в практиката си.

— А знаете ли защо в ануса й е бил открит лубрикант за презервативи?

— Мисля, че този въпрос следва да го зададете на господина, с когото е прекарала времето си на паркинга.

— Това според вас обяснява ли защо аналният й сфинктер е останал разтеглен след смъртта й?

— Не съм патолог.

— Но ще се съгласите, предполагам, господин Ердай, че вашите показания не дават отговор на този въпрос, нали?

— Не мога да го обясня.

— Благодаря ви — любезно завърши Мюриъл.

После седна до Лари и съвсем неочаквано за него удари тържествуващо с юмрук по неговия под масата.

Кръстосаният разпит на Мюриъл бе протекъл изцяло по начина, по който Артър се бе опитвал да подготви Ерно още в затвора. Единственото изключение бе фразата от писмото му, че Лари вече няма полза от него — Артър не се бе досетил за възможните изводи, които можеха да се направят на базата на тази изпълнена с горчивина бележка. Без този малък пропуск, Ерно бе добре подготвен. Голямата разлика се наричаше „Мюриъл“. Тя печелеше съревнованието благодарение на точките за стил.

Когато тя приключи, съдия Харлоу седеше изправен на високия си стол и буквално се държеше максимално далеч от Ердай. Артър стана за полагащия му се по право уточняващ разпит — съзнаваше, че има работа, която се налага да свърши. Закопча сакото си, провери повторно подготвения от Памела конспект и се залови да направи онова, което на адвокатски жаргон се наричаше „реабилитация на свидетеля“.

— Господин Ердай, госпожица Уин ви запита защо сте поели такъв голям личен риск, заради племенника си. Бихте ли обяснили това на негова чест съдия Харлоу?

Ерно замислено огледа парапета на банката за свидетели, преди да отговори:

— Семейството… моето семейство, е изживяло какво ли не. Родителите ми са минали през ада на Втората световна война, а после през петдесет и шеста, баща ми взе участие в бунта… — Ерно се почеса по бузата. — Убиха го… беше застрелян и после обесен с главата надолу на стълба на уличното осветление пред нашия дом, казвам това без никакво преувеличение. Съседите ни го предадоха на тайната полиция. След това майка ми, сестра ми и аз… дори не знам мога ли да ви разкажа всички перипетии на бягството ни оттам и пътя ни дотук. После се роди Колинс, племенникът ми, и той беше единственото дете за мен и сестра ми. Чувствах, че тикнат ли го в затвора до живот, това ще е краят. Не знам дали можете да ме разберете — аз не можех да извадя от главата си обесения ни баща… те го оставиха там няколко дни и не ни позволиха да го свалим, защото това беше предупреждение към останалите. — Ерно постави ръка върху устата си, сякаш се готвеше да повърне, но вместо това се пречупи и се разплака като дете. След минута избърса цялото си лице със салфетките на съдията и както предния път му трябваха няколко минути, за да възстанови дишането си през накрайниците. — Вярвах, че от Колинс все може да излезе нещо. Беше умно момче, но просто нямаше късмет — все се забъркваше в разни истории. Мислех, че дължа на баща си, на майка ми… на цялото семейство, да се опитам да му дам още един шанс. Трябваше да направя това, което направих.

Артър изчака да види дали Ерно ще каже още нещо, но той бе изрецитирал текста на ролята си. Артър и Памела вече бяха прекарали часове в компанията му и един от големите проблеми на Артър бе, че той не го харесваше. Не го харесваше не защото Ерно бе престъпник, не дори заради изключителната сериозност на злодеянието му. В своята практика Артър, като всички останали в системата, бе срещал абсолютни изверги, умни като гении и дори в известна степен занимателни. Но у Ерно бе забелязал някаква непоклатима студенина. Той беше душевно загрубял, а не просто индиферентен към чувствата, но като че ли се гордееше с този факт. И не държеше да бъде харесван. Може би именно тази закоравялост оставяше у Артър твърдото убеждение, че Ерно казва истината, а това пък на свой ред носеше възхищението от готовността на Ерно да даде показания, без да иска да го възприемат като светец или мъченик. Сигурно защото много добре знаеше, че не е нито едно от двете.

— Добре. Нека се спрем на нещо друго. Госпожица Уин повдигна въпроси, свързани с мотивите за решението ви да дадете показания. Ще ни кажете ли защо се съгласихте да разговаряте със съдия Съливан и мен и защо решихте да кажете истината за случилото се на четвърти юли деветдесет и първа година?

Както можеше да се очаква, Мюриъл стана, за да възрази срещу предположението, че Ерно казва истината. Съдията обаче отклони възражението по същия начин, по който бе пренебрегнал на няколко пъти тези на Артър.

— Нека се опитаме да разберем каква е истината. Не бих желал да се съобразяваме кой ни слуша от галерията — каза Харлоу, намеквайки за журналистите от пресата. — Окей, господин Ердай, обяснете ни. Защо чуваме за това сега?

— Първо искам да кажа, че когато натопих Гандолф, не се безпокоях много за него. Смятах, че ако се съберат едно до друго всички неща, за които заслужава наказание, ще му се събере достатъчно, за да полежи дълго… Както вече споменах, ако Лари бе дошъл да разговаряме, щях да му разкажа всичко. Не искам сега да лъжа, че съм имал ясна представа как точно щях да го направя, но зная със сигурност, че щях да намеря начин. Защото му дължах истината. Но сега… сега осъзнавам, че я дължа на Гандолф… Вижте, нищо друго в живота не може да се сравни с умирането, с приближаването към неотвратимата смърт. Може да си мислите, че осъзнавате, че сме на този свят само временно, но когато чуете присъдата от докторите… не знам, може старите хора да възприемат това по различен начин. Майка ми например беше щастлива да умре, защото стигна до осемдесет и шест. Само че когато смъртта подрани… както е при мен… ще ви призная, че през по-голямата част от деня съвсем откровено ме е страх. Наближава. Знаете, че идва. И няма абсолютно нищо, което да направите. Приближава се. Това е страшно. Живееш живота си, преминал си през какво ли не, а краят ти ще е толкова жесток… Може би сте чували, че момчетата, дето очакват екзекуция… те преоткриват вярата. И аз преоткрих моята вяра. Слушам проповедника. И мисля, мисля много. Правил съм ужасни неща. Не зная дали Бог ми е пратил тази болест като наказание, или ми се случи просто защото такива неща се случват. Не очаквам от него телеграма с обяснение. Но изведнъж в мозъка ти се загнездва мисълта, че имаш властта да промениш нещата, да ги направиш по-добри. Точно така се замислих за Гандолф. Той е в затвора вече над девет години и всеки ден от тези девет години той знае също като мен, че тя идва. Идва и той е безсилен да направи нещо. Като мен. С голямата разлика, че той не го заслужава. И ако аз разкажа истината, той ще излезе на бял свят. Той преживява това, което преживявам и аз, само че това не е справедливо. Ето такива мисли ми минават през главата. За себе си вече не мога да променя нищо. Но мога да променя всичко за него. И единственото, което се налага да направя, е да постъпя както е правилно.

По време на монолога си Ерно не бе погледнал към никого. Беше говорил със сведен поглед и безизразен глас, малко дрезгав и напълно безтелесен, същия, с който бе говорил през целия ден. Но когато свърши, вдигна глава и решително кимна на съдията.

Подпрял внушителния си нос с дългия си пръст, Харлоу видимо се колебаеше какво да мисли за Ерно. Артър и Памела бяха прекарали голяма част от времето в терзания върху същия въпрос. Въпреки обикновените думи, които използваше, у Ерно се долавяше някаква уклончивост, обяснението на която, според теорията на Артър, бе в това, че Ерно не бе сигурен в себе си. Артър нямаше никакво съмнение, че Ерно вярва на всяка своя току-що изречена дума, но в разсъжденията, които бе споделил, имаше нещо абсолютно чуждо на обикновената човешка природа. Понякога Ерно напомняше на Артър за шизофреничната му сестра Сюзан, която често твърдеше, че изпълнява командите на гласове, идещи от космоса. Ерно бе споменал, че застрелвайки Пол Джъдсън, е научил нещо неприятно за себе си. Но дори то бе несравнимо по значимост със силата, принудила го в края на живота му да се опита да поправи поне малко от злото, което злодеят в него е причинил. Ерно бе приел, че трябва да постъпи правилно. Но все още изглеждаше напълно объркан какво се надява да извлече за себе си.

Накрая съдията попита Мюриъл дали има да зададе допълнителни въпроси. Тя се посъветва с Лари и отклони поканата.

— Господин Ердай — каза съдията, — можете да се оттеглите. — Харлоу го изгледа за момент и допълни с безизразен глас: — Желая ви късмет, сър. — И без да поглежда назад, се прибра в офиса си.

19.

13 юни 2001

Все още жертви

Когато заседанието приключи, Мюриъл, все още под въздействие на адреналина, се обърна към галерията, където присъстващите рамо до рамо се изправяха от местата си. Имаше поне десетина специално акредитирани репортери, както и десетки любопитни, привлечени от заглавията в медиите през последните двайсет и четири часа.

Същата сутрин Нед Холси съвсем галантно бе предложил на Мюриъл да остави на него делото с цялата му полемичност. Но на репортерите бе добре известно, че именно процесът срещу Гандолф бе изиграл ключова роля в нейната кариера, и ако Артър успееше по някакъв начин да докаже, че не Катерицата е престъпникът, тогава пресата щеше — образно казано — да я обеси, независимо дали е в съдебната зала, или далеч от нея. Освен това възможно ли бе да се лиши съзнателно от такова предизвикателство? Тя бленуваше за моментите на върховна отговорност, независимо от сериозността на породилите ги обстоятелства, когато светът напираше към нея като разбушувало се море. Рейвън се приближаваше с куп нови молби. Следващите им ходове трябваше да бъдат разяснени на Молто и Керъл. Лари очакваше нареждане в каква посока да задвижи по-нататъшното разследване на Ердай. А и журналистите се блъскаха към тях с желанието да изкопчат някакъв предварителен коментар от нея. Точно това бе съдбата, за която тя мечтаеше от детството си. „Арената“ — терминът бе на Талмадж, но на нея не й допадаше гладиаторският подтекст в тази дума. За нея по-скоро ставаше дума за пълно себераздаване, при което всяка клетка на тялото трябва да даде своя принос за извоюване на място в историята.

С инстинктивната кристална яснота, с която бе свикнала да възприема подобни събития, тя изведнъж осъзна какво трябва да направи. В залата присъстваше Джон Леонидис, седнал назад, както бе постъпвал през изминалите над девет години винаги, когато бе имало съдебни заседания, които по някакъв начин го засягаха. Без да обръща внимание на останалите, следвана по петите от напиращите репортери, тя сложи ръка върху рамото на Джон и го поведе през залата към стаичката за свидетели. От опит знаеше, че пресата няма да се махне, докато не направи изявление.

Джон не бе дошъл сам. Представи й един смугъл мъж, Пан — може би филипинец, — който изглеждаше значително по-млад от него. Дори след като Мюриъл затвори вратата на малката стаичка, гълчавата на тълпата отвън продължаваше да прониква. Джон отгризна парче нокът, докато разпалено обясняваше на Мюриъл — сякаш тя не знаеше това по-добре от всеки друг, — че Ердай лъже, за да си отмъсти на кендълската полиция, и че е бил специално запознат с всички подробности по случая.

— Искам да разкажа на идиотите отвън какъв фарс се разиграва — каза Джон; имаше предвид чакащите репортери. За Мюриъл най-добрият вариант бе да получи защита именно от жертвите. Въпреки това тя заяви на Джон, че трябва да говори само ако наистина държи на това. — Повярвай ми, искам — настоя Джон. — Мисля за този лайнар всеки ден. Гандолф? Всеки ден, Мюриъл, аз осъзнавам, че заради него съм загубил още нещо. Напоследък, през последните няколко месеца, се питам все по-често дали баща ми щеше да се гордее с мен. — Джон имаше сериозни основания да вярва, че Гъс щеше да е много доволен от своя син, защото Джон не само бе осигурил с работата си съществуването на „Парадайз“, чийто просперитет бе станал възможен заради развитието на квартала, но освен това в партньорство със собственик на местен хотел бе основал верига гръцки ресторанти от средна категория. По покана на Джон Мюриъл обядваше в едно заведение в Сентър Сити на име „Таверна ГГ“ — ГГ бе съкращение от Готиния Гъс — няколко пъти годишно. Самият Джон бе запазил навика да сяда на нейната маса, да пуши и да предъвква подробностите по случая с убийството на баща си, които явно оставаха все така живи в съзнанието му, като че ли всичко се бе случило предния ден. — Мисля, знаеш, че Гъс щеше да има известни проблеми с някои неща в живота ми — продължи Джон и погледна към мъжа до себе си — така, както ги имаше мама, но вярвам, че и той щеше да ги приеме, както свикна тя. Наистина вярвам. Но все пак имам право да искам да зная със сигурност. Нали така. Всеки би искал. Този нещастник Гандолф… той не е Бог. Но в моя живот той се превърна точно в Бог.

За Джон, както за повечето близки на жертви, убийството на баща му и наказанието на убиеца винаги щяха да останат изпълнени с дълбок личен смисъл. Но въпреки това основната причина, поради която Джон не можеше да сложи точка на този период от живота си, бе, че случаят изобщо не бе приключил. Защото Джон Леонидис вече от десет години чакаше затаил дъх, надявайки се към трагедията със загубата на баща му да не се прибави и несправедливостта Роми Гандолф по някаква прищявка на съдбата да се изплъзне от наказанието, което скърцащата съдебна машина бе постановила, че заслужава.

Още преди години Джон се бе оказал най-непреклонният сред близките на жертвите в желанието си да чуе смъртна присъда за Гандолф. След процеса съпругата на Пол Джъдсън, Дайна, се бе преместила в Боулдър и се бе постарала да направи всичко възможно, за да започне нов живот, в резултат на което никой не бе чувал за нея от години. Майката на Луиза, чиято неприязън Лари бе успял да си навлече още по време на следствието, се бе появила в съда и бе поискала смъртно наказание за убиеца, но после се бе укротила. Но Джон… Джон щеше да е щастлив, ако имаше възможност да следва право само и само за да може да проведе съдебния процес лично. В началото Мюриъл си бе мислила, че го прави заради майка си. Само че когато му бяха дали думата преди произнасяне на присъдата, Джон се бе изправил и бе заявил пред всички, че според него самият му баща би желал да бъде произнесена смъртна присъда.

„Той би дал шанс на всеки“, бе казал синът за баща си. „Би му дал шанс пет пъти, ако вярваше, че той полага някакви усилия. Само че в края на краищата той си бе човек от старата школа. Беше корав. Рано или късно щеше да каже: дотук. Баща ми се отнасяше добре с Гандолф. Но за добротата си получи само куршум в главата. Така че щеше да иска да види този човек мъртъв. Затова и аз искам същото“. Още тогава Мюриъл бе имала съмнения дали представата на Джон за баща му е съвсем правилна, но коя бе тя, че да се обажда? Само че си спомняше съвсем ясно настроението в съдебната зала след изказването на Джон, спомняше си сериозността, с която седящата на съдийския стол Джилиан Съливан бе изслушала думите му. Идеалистите можеха да си се пенят за унизителността на екзекуцията, само че това решение бе много по-добро, отколкото гражданите да бъдат оставени да поемат правосъдието в своите ръце, нещо, което хора като Джон бяха не само способни, но и готови да направят, хора скърбящи, хора с дълг към убитите, хора, желаещи да видят действия, вместо думи. За Джон смъртта на Роми Гандолф се бе превърнала в приоритет номер едно — част от ролята на дубльор на баща си, роля, която той бе поел още когато Гъс бе умрял.

Мюриъл отвори вратата и направи на Керъл знак да придружи Джон и приятеля му до фоайето на съдебната палата, където чакаха монтираните телевизионни камери. Няколко репортери извикаха името й и тя им обеща да бъде на тяхно разположение след няколко минути. Лари обаче веднага въведе две девойки, приятно изглеждаща жена към четиридесетте и накрая по-възрастна дама, боядисала косата си в безжизнено черно. Тя бе и единствената от четирите, която Мюриъл веднага позна.

— О, госпожо Салвино — поздрави Мюриъл майката на Луиза Ремарди. Възрастната жена бе корава и пряма и Мюриъл винаги бе приемала като даденост, че е замесена от по-друго тесто. Лицата на девойките си приличаха като на близначки, но двете години разлика във възрастта им водеше до значителен контраст във външния им вид. Втората си бе сложила грим и бе една стъпка по-висока от сестра си. Но и двете бяха слаби и мургави, с дълги челюсти, черна коса и огромни тъмни очи. И двете бяха посвоему много красиви. Мюриъл веднага се досети, че това са дъщерите на Луиза.

Вярна на обичайния си делови маниер, госпожа Салвино прекъсна поздравите на Мюриъл.

— Тази работа… — започна тя и се запъна, — защо най-сетне не сложите край на тази работа?

— Нуча! — сгълча я четвъртата жена.

— Мюриъл — обади се Лари с несвойствен за него глас на церемониалмайстор, — спомняш си Женевиев Кариер, нали? Тя беше близка приятелка на Луиза. — Оказа се, че Женевиев е дошла в смесената роля на шофьор и съпроводителна. Госпожа Салвино бе една от онези стари италианки, жителки на Кийуаний, които стигаха до Сентър Сити не по-често от две-три пъти годишно и винаги с боязън.

— Изобщо не исках да идвам тук — продължи госпожа Салвино. — Само че Дарла чула по телевизията. И реши, че ще дойде, което при нея е само извинение да не ходи на училище.

— Много ми е притрябвало извинение — обади се по-голямата й внучка. Малката са срамуваше, може би заради шините на зъбите си, и подпираше вратата. Но Дарла бе нахапана и за двете. Вече шестнайсетгодишна, тя се бе облякла в онова оскъдно облекло и бе сложила онзи тежък грим, които Мюриъл виждаше по улиците. Фигурата й бе доста налята за тясната камизолка, която не покриваше пъпа й. Мюриъл често се надсмиваше на стряскането, с което възприема сексуалната безочливост на тези момичета, може би защото съзнаваше, че тя самата при всички положения щеше да се възползва в максимална степен от подобна свобода, стига да я бе имала в своята младост.

— Не беше нужно да слушаш всичко това — сопна се баба й.

— Стига, бабо! Ако не си разбрала, всичко го дават по телевизията. Освен това става дума за майка ни, а ти не искаш да ни разкажеш нищо. Само че така няма да стане!

Намеси се Лари:

— Не вярвам да си научила нещо за случилото се, Дарла. Защото два дни слушахме само измислиците на един огорчен от живота умиращ мъж, решил да се позабавлява на смъртния си одър.

— Само че имаше моменти, в които аз му вярвах — отговори тя със заядливия маниер на хора на нейната възраст. — Защото онзи, за когото казват, че го е направил… Не знам, струва ми се, че не е способен на това. А и не виждам как един пич, болен колкото е този, може да събере енергията да измисли всичко това.

— Е, ти поне си силна по измислиците — въздъхна баба й.

Дарла я погледна с унищожителен поглед.

— Единственото, което не ми харесва у този, е скапаният му външен вид — заяви тя. Мюриъл и Лари, все още под въздействието на конфронтационната атмосфера от съдебната зала, се разсмяха едновременно, развеселени от жестокостта към Ерно. — Ама наистина — настоя Дарла. — Разбирам, че е болен и така нататък, само че на него не му личи някога да е изглеждал дори малко по-добре. Мама беше точно обратната. На всичките й снимки с други мъже — дори и с татко — изглежда страхотно. — Момичето говореше с жар и Мюриъл бе поразена от неугасналото с времето възхищение към майка му. Колкото повече остаряваше Мюриъл, толкова по-отчетливо усещаше товара болка, с който влизаха в съда хората. Когато беше по-млада, усещаше нещо по-различно — гнева на жертви и обвиняеми, чувстващи се измамени, макар и по различен начин. А понякога, вярно, доста по-рядко, усещаше и нуждата да унищожи злото. От всичко това в момента бе останало само чувството на засегнатост — от името на Дарла, дори от името на престъпниците, които на свой ред често съжаляваха за стореното от тях, и във всички случаи от името на техните семейства, които по правило се оказваха абсолютно невинни, както бяха невинни неволните странични наблюдатели, и чиято единствена грешка бе, че са обичали някой, който не е заслужавал обичта им. За Дарла обаче явно беше важно оценката на майка й да бъде споделена и от други. Тя се обърна към Женевиев, която бе проследила схватката между баба и внучка с едва забележима усмивка. — Не е ли така, лельо Женевиев? Няма начин мама да е излизала с човек като този.

— Никога — заяви Женевиев. — Майка ти винаги го е мразила. — И Женевиев докосна съчувствено рамото на момичето, като пропусна да забележи многозначителните погледи, които си размениха Мюриъл и Лари.

— Защо го е мразила? — попита Мюриъл.

Помещението бе тясно за шестима, понеже освен тях в стаичката имаше още стар диван, казионна маса и столове. Осъзнала грешката си, Женевиев погледна един от сантименталните горски пейзажи на стената, за да избяга по някакъв начин от фокусираното върху нея внимание на останалите.

— Това беше просто стара неприязън — каза тя и неопределено завъртя грижливо поддържаната си ръка във въздуха, сякаш ставаше дума за нещо прекалено аморфно, за да може да се изрази с думи. Косата й бе преждевременно побеляла, което бе доста странно, тъй като иначе беше съвсем запазена и с опъната кожа на лицето. Като цяло Женевиев оставяше впечатление на жена, която не е материално затруднена — все пак след цяло десетилетие все още се грижеше за възрастната майка и двете дъщери на приятелката си. Мюриъл често си се представяше в компанията на подобни жени, майки по инстинкт — може би най-добрите същества на планетата.

— Може би е по-добре момичетата да изчакат навън — предложи Мюриъл. Предполагаше, че неохотата на Женевиев е предизвикана от тяхното присъствие.

— Да-да — заплашително се обади Дарла. — Ние какво, да не сме бебета? Тя ни беше майка.

Изненадващо за себе си, Мюриъл се усмихна, защото си спомни, че на шестнайсет години беше точно толкова безцеремонна и своеволна. И тръпката да стигне колкото може по-далеч, да навлезе в забранени територии, изобщо не я бе напускала. Андреа, по-малката от сестрите, не беше така сигурна дали трябва да остане, или не, но в крайна сметка реши да не мърда. Междувременно Лари се бе заловил с Женевиев:

— Значи не ви е известно някога Ердай и Луиза да са излизали заедно?

Женевиев погледна демонстративно часовника си и направи приканващ жест към момичетата, но изглежда, все пак бе склонна да сподели нещо.

— По-скоро съм склонна наистина да повярвам, че той я е убил, отколкото това — каза тя.

Мюриъл вдигна ръка, за да спре госпожа Салвино, и попита:

— Говорила ли е някога с вас Луиза за Ерно?

— Откъде да знам? — свадливо отвърна старата жена. — Кой я слушаше?

— А споменавала ли е други мъже?

— За бога — въздъхна госпожа Салвино. — Да не мислите, че съм я разпитвала за тези неща?

— Струва ми се, че точно ти би я питала — отбеляза Дарла.

Госпожа Салвино изсумтя презрително, но Дарла контрира с не по-малко презрение и направи физиономия явно заимствана от баба й. Но се усмихваше. Беше съвсем ясно, че обича Нуча Салвино повече, отколкото е готова да признае.

— Нямам какво повече да кажа.

— Само че те ще искат да знаят какво мислите — напомни й Мюриъл. — И дали вярвате, че Ердай може да я е убил.

— Може би — каза госпожа Салвино. — Кой знае дали двамата с другия не са го направили заедно? Не зная. Тя е мъртва — това зная.

— Нямаме коментар — съобщи Женевиев.

Мюриъл се сбогува с групата. Женевиев излезе последна и Лари докосна с пръсти ръкава й.

— Бихме желали да разговаряме с вас по-подробно.

Но Женевиев поклати глава отрицателно. Дори имаше готово извинение — семейна ваканция. Всяка година, веднага след като децата свършели училище, всички заминавали за месец до Скейджиън.

— Кога тръгвате? — поинтересува се Мюриъл.

— Утре — отговори Женевиев и побърза да уточни: — Рано сутринта.

— Е, в такъв случай може да се разходим и ние дотам — подхвърли Лари. Женевиев го погледна убийствено.

Мюриъл си спомни за пресата долу и понеже разбираше безполезността на заяжданията на Лари, отвори вратата и пусна Женевиев навън. Сега двамата с Лари най-после бяха сами, което им подейства успокоително въпреки продължаващата зад вратата шумотевица.

— Мисля, че трябва да отидем и да снемем показания от нея — обади се Лари. — Тя ще се гърчи и извива, но не я виждам да лъже под клетва. За нещастие и не си я представям да ни каже нещо, без да я призовем официално.

— Честно казано, не бих възразила да разполагам с документ, в който се говори за омразата на Луиза към Ерно. Трябва да покажем, че е лъжец, каквото и да ни струва това.

— Ти днес доста се постара.

Тя прие комплимента с усмивка, но отдавна знаеше, че спечелването в съдебната зала не е възможно само с показна пиротехника. Повечето случаи се предрешаваха още с назначаването на съдията или избора на журито и Кентън Харлоу определено я безпокоеше.

— Ако той реши, че показанията на Ерно заслужават доверие — призна тя на Лари, — няма да мога да се отърва от това дело не знам докога. А Талмадж смята, че ако нещата се проточат, преподобният Блайт може да уговори някой да се яви на първичните избори.

— Някой чернокож — не се сдържа Лари.

— Естествено — потвърди тя, но поклати глава пред перспективата. Нямаше никакво желание да води такава борба, особено след като бе повече от ясно, че щеше да бъде обрисувана като прокурор — расист.

— И каква е алтернативата? — попита Лари.

— Знаеш алтернативата, Лари. Да решим казуса бързо. Или да разпердушиним Ерно, или да си признаем, че сме оплескали нещата, и да спрем кръвотечението колкото можем по-скоро.

— Нищо не сме оплесквали. Побърканите на тема „спрете екзекуциите“ винаги опяват едно и също. Само че нашият човек си е виновен, Мюриъл, и ти го знаеш прекрасно. Не съм го бил, за да изтръгна признание. Така че Ерно да го духа.

— Просто направих предложение.

— Освен това при цялото ми уважение към Талмадж, ако признаем, че сме се издънили, Блайт няма да пропусне да ти направи още една дупка в анатомията. И може да се наложи да спреш чека за афишите.

— Ако трябва — веднага отговори тя. Тонът й беше прекалено предизвикателен, даже надменен, и тя видя, че го е наранила. Което й напомни нещо, което мислеше, че е загърбила завинаги — чувството на вина. Освен това вероятно не бе казала истината. Само преди няколко дни бе споделила с Лари, че е била готова да забрави за кариерата на областен прокурор срещу възможността да стане майка, и думите й бяха дошли от сърцето. Но да не получи нито едно от нещата, към които се стремеше, откакто се помнеше? Познаваше себе си достатъчно добре, за да знае, че не би могла да се раздели ей така с възможността за професионално издигане.

— Не сме сбъркали, Лари — той е нашият човек. Но нека пробием в няколко места кануто на Ерно. Аз поемам Джексън Ейърс и ще се опитам да поговоря с племенника на Ерно. Ти продължаваш с гангстерската връзка. Не знаем дали ГИЗ не са обещали на Ерно нещо, за което още не се досещаме. И виж дали не би могъл да издириш онзи, по когото Ерно е стрелял в „При Айк“. Нещо ми подсказва, че на него няма да му се иска да се изтъпани на свидетелската банка и да подкрепи онези дивотии на Ерно за самозащитата. — Идеите допаднаха на Лари. Още повече му допадаше, че отново се сработват както някога. — Сега е време за пресконференцията — каза Мюриъл. — Дали изглеждам корава, но справедлива?

Той събра в кръг палците и показалците на ръцете си, имитирайки обектив на камера.

— Нещо такова.

Мюриъл отвори вратата. На прага стоеше Дарла.

— Забравих да попитам нещо — каза тя. — Има ли някакъв шанс най-после да си го получим?

— Кое?

Дарла изгледа Мюриъл с един от онези младежки погледи, показващи колко е тъп събеседникът.

— Медальонът, естествено. Медальонът на мама. Той е улика, нали? Господин Молто ни каза, че не можем да си го искаме, преди всичко да е приключило. Само че ние чакаме, нали разбирате, толкова дълго и си помислих, че… — На колкото и наперена да се правеше Дарла, изведнъж не можеше да намери думи.

Но Мюриъл нямаше нужда от повече обяснения. Дарла искаше медальона, понеже й се полагаше по право, тъй като бе най-голямата дъщеря, защото той символизираше връзката с майка й и защото в него се съхраняваше снимка на Дарла, направена в особено важен момент от нейното съществуване — снимка, която Луиза в буквалния смисъл на думата бе носила на сърцето си. Изведнъж Мюриъл изпита гняв и безсилие. Цяло десетилетие по-късно, въпреки добрите си намерения, правосъдието се бе оказало безсилно, ако не друго, то поне да достави миг утеха на едно сираче, като му върне най-скъпоценната вещ в семейството.

Мюриъл прегърна за миг Дарла и се закле пред нея да уреди този въпрос максимално бързо. После тръгна към асансьорите, като се опитваше да си възвърне хладнокръвието. Гневът никога не излизаше добре пред камерите. И все пак беше доволна от споделената с Дарла емоция, от възможността да изживее наново силата на решимостта си и дълбочината на съпричастността си. Стига игрички. Стига адвокати, изскачащи от горите с викове: „Помощ!“. Стига пречки пред правосъдието и пред душевното спокойствие, което заслужават невинните. Тази история трябваше най-сетне да приключи… заради съдебната система, заради адвокатурата, и най-сетне заради самия Роми Гандолф.

20.

13 юни 2001

Сюзан

Джилиан Съливан се измъкна към вратата от мястото си на последния ред веднага след като съдията закри заседанието. Вече вървеше по коридора и токчетата й звънко отекваха по мраморните плочи, когато някой зад нея я извика. Стю Дубински — дългогодишен криминален репортер на „Трибюн“ — я настигна задъхан от усилието. Малко бяха хората по земята, които желаеше да види по-малко и от него.

Знаеше естествено, че като влиза в залата, рискува подобна конфронтация, и на няколко пъти си бе казвала, че трябва да стане и да си тръгне, докато не е станало късно. Но вместо това остана като прикована на мястото си, жадна да чуе и последната дума на Ерно. Какво я бе накарало да стои и да слуша, след като разумът й казваше да се измъкне? Беше направила толкова много грешки, за които имаше всички основания да изпитва съжаление. Може би хиляди. Кое я караше да се съсредоточава точно върху тази? Беше прегледала жадно сутрешния вестник и дори бе стояла до късно пред телевизора на Дъфи — слушаше новините през ужасното му хъркане. Вниманието й бе приковано още от деня, когато заедно с Артър бяха посетили Ръдярд. Дали тези крайности бяха нов вопъл на гузната й съвест? Нямаше вече защо да се заблуждава. Каквато и да бе истината, по някакъв трудно обясним начин това бе истина за самата нея.

През времето, откакто го бе видяла за последен път, Дубински от дебел бе станал гротескно затлъстял. Някои черти, което познаваше, още можеха да се различат, но се бяха вдълбали дълбоко в увисналата по лицето му плът. Всъщност Стю не беше сред любимците й. Беше ненадежден в практически всеки смисъл на тази дума, отнасяше се прекалено свободно с фактите и доста често ги събираше с непочтени средства. Преди няколко години го бяха заловили опрял ухо на вратата на стаята, в която заседаваха съдебните заседатели, и в резултат му бяха отнели за известно време пропуска за достъп в съдебната палата.

Тя с няколко думи обясни на Дубински защо е решила да присъства. Беше повече от очевидно обаче, че той гледа на нея от ъгъл, за който никой от колегите му журналисти не би помислил. Той извади касетофона си. Инстинктът й подсказваше, че ако допусне да остане основен обект на публикациите в пресата, както тази сутрин, работата й ще е сериозно застрашена. Проблемът бе, че се опасяваше да отблъсне Дубински, защото това можеше да го настърви още повече. Каза няколко пъти, че няма време и трябва да си тръгне, но Стю продължаваше да я лъже, че има само още един въпрос. Вече бе изоставил въпросите за Роми Гандолф, за да се прехвърли на още по-неприятни за настоящия й живот.

— Ето къде сте била — каза някой и здраво я хвана за лакътя. Беше Артър. — Трябва да тръгваме веднага, съдия, ако държите да ви върна. Току-що ме потърсиха на пейджъра. Моя клиентка е била арестувана и се налага веднага да я извадя под гаранция. — Докато й говореше, Артър внимателно я избутваше напред по коридора.

Дубински вървеше по петите им, но присъствието на Артър го накара да смени фокуса си. Журналистът се интересуваше от мнението на Артър по практически всеки повдигнат от Мюриъл въпрос. В един момент Артър спря, за да види има ли нещо, което би извадило този досадник от равновесие, но Дубински продължи да се мъкне след тях до малкия паркинг от другата страна на улицата, където Артър бе оставил новата си кола.

— Частната практика явно върви — отбеляза Дубински и докосна предния капак.

— Не си мислете, че е благодарение на този случай — увери го Артър, после помогна на Джилиан да влезе и бързо се изнесе по рампата.

— Ти си моят герой — въздъхна Джилиан със затворени очи и ръка върху гърдите. — Само не можах да разбера дали Стю е станал още по-нетърпим, или аз съм забравила как да се държа. Предполагам, няма никаква арестувана клиентка, нали?

— Уви, за нещастие има. Само че е сестра ми.

— Сестра ти!

— При нея това е практика, Джилиан. Но въпреки това трябва да отида.

— Естествено, няма какво да ми обясняваш. Просто ме остави на ъгъла.

— А ти накъде си?

— Моля те, Артър, остави това. Погрижи се за сестра си. Тази вечер работя в магазина в Ниъринг. Ще взема автобуса.

— Ами… аз отивам на Уест Банк номер две. Спокойно можеш да останеш с мен до края. А оттам вече ще си вземеш автобуса, ако желаеш.

За нея наистина не беше проблем да стигне с него до полицейския участък, а освен това имаше някои неща, които трябваше да уточнят. Все още се надяваше, че биха могли да изгладят неловката ситуация от предната вечер, а освен това бе любопитна по повод някои негови реакции по време на днешното заседание. Стана обаче така, че той пръв я попита какво мисли за Ерно.

— Мисля, че Мюриъл е много добър адвокат — отговори Джилиан. — И вдигна много пушилка.

— А ти повярва ли му?

Не се бе замисляла дълбоко по този въпрос. Дали да вярва, или не по някакъв начин й се бе сторило не най-важното. На първо място не бе най-важното дали точно тя ще му повярва. Но за сметка на това усещаше, че спектакълът приковава вниманието й все по-силно. Не беше стъпвала в съдебна зала от деня, в който бе чула своята присъда. Но днес бе почувствала радостна възбуда, за която нямаше обяснение. Адвокатите, съдиите, дори начинът, по който се разпространяваше звукът… тръпката на емоцията бе по-силна дори от онова, което човек изпитва в театъра, може би защото тук всичко бе така оглушително реално. Когато Ерно бе заговорил за наближаващата си смърт, бе изпитала усещане като от безкрайна светкавица. В един миг дори очакваше в залата да замирише на озон.

Джилиан не се изненада, че бе почувствала лека завист. Всъщност тя винаги бе обожавала атмосферата в съдебната зала. Шокирало я бе само колко пресни са спомените, които бе съхранила — пресметливостта и разчета, влизащи във всеки въпрос, усилието да разгадаеш мистериозните реакции на съдията. Едва сега си даде сметка, че бе сънувала всичко в подробности всяка нощ.

— Съвсем честно казано, Артър, не съм съвсем уверена, че искам да му повярвам. Но мисля, че твоят повторен разпит бе гениално проведен и на практика също толкова ефективен, колкото кръстосания на Мюриъл.

— Едва ли чак в такава степен — каза Артър, макар да не успя да сдържи доволната си усмивка. Не че Джилиан беше само вежлива. Всъщност Артър открай време си беше първокласен адвокат. Кръстосаните разпити изискваха елемент на театралност, понеже разпитващият трябваше да се превърне за журито и съдията в олицетворение на съмнението. Повторният пряк разпит изискваше друг вид артистичност, много по-тънка и деликатна, и при него адвокатът, подобно на родител, опитващ се внимателно да въздейства на непокорно дете, трябваше незабележимо за останалите да върне своя свидетел под благоприятната светлина на прожекторите.

— На тази фаза още не съм решила какво да мисля за Ерно — каза тя. — Няма ли някакъв независим начин да се проверят твърденията му?

— Засега не мога да се сетя как. Не и с помощта на веществените доказателства. Ако беше признал, че я е насилил, можехме да разчитаме на косъм, ДНК или нещо друго, само че няма нищо подобно.

— Защо мислиш, че отрича това? За секса говоря.

— Още от деня, когато двамата с теб отидохме при него, той настоява, че Пейнлес се е объркал. Според мен обаче това говори в негова полза. Ако се опитваше да натъкми показанията си към веществените доказателства, щеше да си го признае.

Колата едва си пробиваше път през натоварения следобеден трафик. Джилиан размишляваше. На тази напреднала фаза простото повдигане на съмнения относно правилността на присъдата нямаше да е достатъчно, за да спасят Гандолф от екзекуцията. След десет години обжалвания и протакане вече бе прекалено късно за това. Но съществуваше шансът Мюриъл да поиска да изтегли съдебния спор от светлината на прожекторите.

— Мюриъл може да пожелае да разговаряте за извънсъдебно споразумение — предупреди тя Артър.

— Искаш да кажеш смяна с доживотна присъда? Дори ако е невинен?

— Какво би казал клиентът ти?

— Та това е юридическият еквивалент на изпитание чрез божи съд! Предложи му живот. Ако е виновен, ще се вкопчи в тази възможност. Ако е невинен, също може да каже „да“, само и само за да живее.

— Изборът е негов, не е ли така? — попита Джилиан, но Артър поклати глава.

— Искам да бъде невинен. Вече съм заразен с бацила на Памела. — Той я погледна срамежливо като малко момче. — Това е много по-добре, отколкото да си прокурор. Вярно, и прокурорите се борят за правата кауза. Но не по този начин. Защото аз сега трябва да убедя целия свят. Не знам дали ще повярваш, но за пръв път от години не се чувствам победен още със ставането ми сутрин. — Неспособен както обикновено да скрие чувствата си, Артър просто излъчваше възбуда.

Джилиан се усмихна, но отново почувства, че навлиза във води, до които няма право да се приближава. Вместо да задълбочава тази тема, тя попита Артър за сестра му и той накратко й разказа историята й с онзи лишен от всякаква емоция глас, който подсказваше ако не пълно дистанциране, то най-малкото, че всякаква надежда вече е удавена от болката. Въпросната история всъщност бе възможно най-банална: периоди на относително стабилизиране, последвани от отчайващи сривове и хоспитализация. Сюзан бе изчезвала на няколко пъти и Артър и баща му бяха обикаляли улиците. Последния път например я бяха открили не къде да е, а чак във Финикс, надрусана със спийд — възможно най-лошото нещо, което може да се случи на един шизофреник — и бременна в третия месец. Тази цикличност бе смазала бащата на Артър, неспособен да загуби надеждата, че красивото момиче, на което бе предстояло бляскаво бъдеще, някога ще се върне при него.

— Не й ли помагат лекарствата? — попита Джилиан.

— Помагат, и то много. Но тя рано или късно отказва повече да ги взема.

— Защо?

— Защото страничните ефекти при някои от тях са ужасяващи. Започва цялата да се тресе. Получава тахикардия. Вратът й се парализира и главата й се килва на една страна. Една от причините да е в общежитие е, че само така можем да сме сигурни, че ще й бъде направена задължителната седмична инжекция проликсин. Всъщност риспердалът й действа по-добре, но той трябва да се взема всеки ден, а това при нея е немислимо. Тези две лекарства я укротяват. Само че тя ги мрази. Проблемът с лекарствата, предполагам, е в това, че под тяхно въздействие животът й изглежда сив и безинтересен в сравнение с вихрушката в главата й, когато не взема нищо. Имай предвид, че говорим за човек с коефициент на интелигентност сто шейсет и пет. Даже не мога да си представя всичко, което става там. Едно знам със сигурност — каквото и да е, то е ярко, живо и възбуждащо. Та тя все още е гений. За нея външният свят има същото значение както Средните векове, което не й пречи да чете по три вестника всяка сутрин и да не забравя нито дума от тях.

Артър разказа, че вече от няколко години една приятелка на Сюзан от детските години и сега вицепрезидент на взаимоспомагателния фонд „Фокс Уорън“ редовно я урежда на някаква работа: събиране на информация, сортиране на анализи за промишлеността и така нататък. И Сюзан действително демонстрирала талант на аналитик. Така че ако не се налагало да седи сама в стая или да бъде хоспитализирана два пъти годишно, според Артър би могла да заработва поне четвърт милион годишно. Вместо това поведението й я държало по правило на ръба на уволнението. В резултат Артър бе сключил споразумение с работодателя й — винаги когато сестра му изпадне в параноична криза, просто да повикат полицията да я изведе. Артър имаше стар приятел на Уест Банк номер две, Йоги Марвин, сержант, който бе поел ангажимент в такива случаи да изпраща патрулна кола със специални инструкции. В повечето случаи Сюзан приветствала пристигането на полицията — въобразявала си, че ченгетата идват, за да се справят с онзи, който е постъпил лошо с нея.

— По дяволите — каза Артър, докато приближаваха по Уест Банк към полицейското. — Ето я. — Сградата бе съвременна функционална тухлена постройка с формата на подкова. Точно пред стъклените врати спореха две жени, а униформен полицай ги наблюдаваше отблизо. Артър паркира до групата и изскочи от колата. Джилиан също слезе и застана да изчака до блестящия преден капак, неуверена кое е по-невежливо: да остане или да се измъкне крадешком.

— Трябват ми цигарите — настояваше Сюзан. — Знаеш, че цигарите ми трябват, Валери.

— Знам, че цигарите ти трябват — отговори Валери, — и Ролф също го знае. Точно затова не ги взехме. — Джилиан схвана, че Валери по всяка вероятност е социален работник в общежитието, където бе настанена Сюзан. На идване Артър бе подхвърлил, че един от тези хора е също на път за полицейското. От житейски опит Джилиан предполагаше, че Валери по всяка вероятност е монахиня. Търпението й, докато се опитваше да вразуми Сюзан, бе просто извънземно, а облеклото й бе само малко по-шик от монахински одежди — безформен джемпър и обувки с дебели подметки. Лицето й бе кръгло и приятно и оставяше впечатлението, че не е било докосвано от никаква козметична химия, дори крем.

— Ти ми каза да не пуша на работа — каза Сюзан, — но си въобрази, че не те слушам, и ми ги взе.

— Сюзан, знаеш, че не идвам на работата ти с теб. Казах ти просто, че понеже Ролф е астматик и му се налага да работи в непосредствено съседство с теб, трябва да спазваш техните правила и да пушиш само във фоайето. Това не означава, че бих ти отнела цигарите. Нито че Ролф би го направил.

— Знам, че Ролф ми ги взе. — В този момент Артър попита дали ще помогне, ако отскочи до магазина и купи на Сюзан нови цигари. — Но защо не искат да накарат Ролф да ми върне цигарите, които е взел? Аз искам да запаля веднага.

Артър отчаяно погледна Джилиан. Тя бе напуснала Алдерсън с надеждата повече да не й се налага да става свидетел на поредната схватка за цигари — ежедневие за затвора — и импулсивно бръкна в чантичката си.

— Ето, аз имам.

Сюзан отскочи и вдигна ръце, за да се защити. Макар Джилиан да бе поне на няколко крачки от нея, изглежда, Сюзан досега не й бе обърнала внимание. Артър представи Джилиан като своя приятелка. Надеждата на Джилиан да сложи край на притеснителния спор за цигарите бързо се оправда. Само че сега подозрителността на Сюзан получи нов обект — Джилиан.

— Ти нямаш приятели, които пушат — каза Сюзан. Говореше на брат си, но гледаше към Валери, за да не е обърната към Джилиан.

— Е, нали видя, че Джилиан има цигари — меко възрази Артър.

— Ти не обичаш да ме запознаваш с приятелите си.

— По-скоро не ми харесва, когато някои от тях не са мили с теб.

— Мислиш, че не знам, че съм шизо.

— Знам, че това ти е известно, Сюзан.

Тя взе цигарата, все така извърната от Джилиан, но измърмори притеснено: „Благодаря“. Джилиан се бе нагледала от височината на съдийския стол на всякакви шизофреници, включително такива в криза. Освен това няколко жени в Алдерсън също страдаха от това заболяване и беше по-редно да бъдат хоспитализирани, вместо да са зад решетките. На база на този личен опит външният вид на Сюзан направо я изненада. Тя спокойно можеше да мине за провинциална домакиня на път за пазара, облечена в джинси и тениска. Беше пълничка, бледа и удивително спретната. В късо подстриганата й коса се забелязваха доста бели косми. Беше по-възрастна от Артър, вероятно малко над четиридесет, впечатляващо красива и с правилни черти. Но духът й бе напълно отделен от външността. Пушеше цигарата, отдалечавайки ръката си на максимално разстояние като робот. В погледа й отсъстваше живот, а лицето й бе застинало, сякаш принадлежеше на човек, осъзнал по някаква причина, че проявата на емоции е ненужен риск.

— Психиатър ли е? — попита Сюзан брат си.

— Не.

Сюзан примигна накъсано и направи болезнена гримаса, след което си позволи възможно най-късия директен поглед към Джилиан.

— Отстъпчива си, нали?

— Моля? — Джилиан се обърна към Артър, който явно се чудеше къде да се завре. Той обясни, че тази дума била измислица на Сюзан. Шизофрениците, отказващи лекарствена терапия, били наричани неотстъпчиви. На Джилиан й бяха нужни няколко секунди, за да схване какво иска да каже Сюзан.

— Вие с Валери винаги се опитвате да ме запознаете с хора, които са се излекували — обвинително изрече Сюзан.

— Надяваме се това да ти помогне. Но Джилиан не е такава.

Сюзан, която от известно време бе спряла да пуши, запали повторно цигарата си с кибрит от джоба и замижа с едно око от дима. Въпреки декларативната интонация в късите й изречения по време на паузите между тях Сюзан мигаше често и беше изплашена.

— Знам, че не си Джилиан Съливан.

— Не съм ли? — попита Джилиан, преди да помисли.

— Джилиан Съливан беше съдия и е в затвора.

Сега й стана ясно какво бе имал предвид Артър, като спомена за феноменалната памет на Сюзан.

— Излязох от затвора преди няколко месеца.

Вместо отговор Сюзан скъси дистанцията между двете с една крачка и завъртя лице като лъч на прожектор, за да оглежда Джилиан отблизо.

— На какви лекарства си?

Артър посегна към ръката на Сюзан, но те се дръпна.

— Паксил — автоматично отговори Джилиан.

— И аз — съобщи Сюзан. — А какво мислиш за невролептиците? Антихалюциногените? — И когато Джилиан се поколеба какво да отговори, Сюзан многозначително поклати глава. — Знаеш за какво говоря.

Онези, които се преструват, че не разбират лудите, правят точно това — преструват се. Сюзан беше права — в миналото си Джилиан беше луда. Не по начина на Сюзан. Сюзан бе неспособна да прекоси долината, която повечето от нас прекосяват още през детството си, разделяйки се със собствената си измислена митология в полза на всеобщо споделяната. Но Джилиан се бе опитвала да избяга от реалността. Знаеше добре това. Тя бе имала контакт с един свят на злодеяния и тежки последици, наблюдавала бе този свят от съдийския си стол, след което в състояние на хероинов ступор бе опитвала да си върне своя фантастичен свят на доблест и неуязвимост. Преди да го напусне завинаги, се бе чувствала царствена и доминираща по същия начин, по който се бе чувствала като малка, когато си бе играла с куклите. Не, тя с нищо не бе по-добра от Сюзан и никога нямаше да помисли, че някога е била.

— Да, знам за какво говориш — отговори Джилиан.

— Винаги познавам — каза Сюзан и издуха мощна струя дим във въздуха с безпардонната невъзмутимост и чувство на превъзходство на Бет Дейвис. — Но не разбирам защо казваш, че си Джилиан Съливан.

— Опитва се да покаже превъзходство — каза Артър и напомни на сестра си, че преди години е бил в съдийския състав на съдия Джилиан Съливан.

— Помня — призна Сюзан, — помня. Ти беше влюбен в нея. Ти се влюбваш в някоя през три седмици.

— Благодаря ти, Сюзан.

— Така е. Само че никоя от тях не те е обичала. — Артър, който изглеждаше изморен още преди да бяха пристигнали пред управлението, за миг се почувства до такава степен нокаутиран, че просто не намери сили да отговори. — Вината не е моя, Артър.

— Никога не съм те обвинявал.

— Само че си мислиш, че ако не ти се налагаше да се грижиш за побърканата си сестра, всичко щеше да е тип-топ, нали?

— Сюзан, повярвай ми, чувствам се много по-добре, когато не се опитваш да се заяждаш с мен. Обичам те, искам да ти помогна и ти много добре знаеш това. Сега се налага да се върна в офиса. Имам процес. Мисля, казах ти за делото. Онзи, дето го очаква екзекуция.

— Ще го извадиш ли от затвора?

— Надявам се.

— Нея от затвора ли я извади?

— Тя си е излежала присъдата, Сюзан.

— Извадил си я от затвора, за да ми я покажеш, нали? Какво взема тя?

— Всъщност — намеси се Джилиан, — в моя конкретен случай нещата се подобриха, когато престанах да вземам нещо.

Окуражена от успеха си досега, Джилиан бе решила, че тази забележка може да бъде от полза, но всъщност направи голяма грешка. За пръв път от началото на разговора Сюзан показа агресивност и вдигна късичките си ръце във въздуха.

— Но нали само това им говоря! Ако ми позволят да спра, ще се оправя, сигурна съм, че ще се оправя! Ето, тя се е оправила и не взема нищо.

— Сюзан, Джилиан е била в затвор, а не в болница. Излежала е присъдата си. Сега се опитва да заживее нов живот.

— Нали искаш и аз да направя същото.

На това Артър бе затруднен да отговори. Не че съгласяването с нея щеше да бъде голям компромис, но с течение на годините той бе разбрал, че да признаеш правотата на Сюзан в нещо само засилва упоритостта й.

— Наистина искам, Сюзан, но трябва да постъпваш разумно.

— Искам да стана по-добре, нали знаеш това, Артър.

— Знам, че искаш.

— Тогава доведи я.

— Джилиан?

— Която и да е. Доведи я във вторник. Ако сме трима, ще е по-добре.

Тази идея явно обезпокои Артър.

— Не мисля, че тя е свободна във вторник вечерта. Нали тогава си на работа?

Джилиан погледна Артър, за да разбере какво очаква да му отговори, но въпросът му изглеждаше невинен. Тя поклати глава неопределено.

— Ясно, не искаш да се срещам с нея — заяви Сюзан.

— Сюзан, попитай се дали наистина според теб полагаш усилия да не усложняваш нещата.

— Защо не й дадеш да дойде във вторник? Ти не искаш да ми помогнеш. Искаш от мен само да гълтам онези боклуци, но понеже тя не иска, не желаеш да ме оставиш да си говоря с нея.

— Сюзан, обичам те още повече, когато не се държиш така. Защо не се прибереш с Валери?

Но Сюзан продължаваше да е възбудена и настояваше, че той прави всичко възможно, за да я отдели от Джилиан. Което си беше истината — това бе ясно и за Джилиан, макар тя да разбираше още, че Артър прави това заради нея, а не за да нарани Сюзан. Тя вече изпитваше желание да предложи доброволно услугите си за вторник, каквото и да означаваше това, и единственото, което я караше да се въздържи, бе непредсказуемата реакция на Сюзан при последния й непредизвикан коментар.

Но Артър отговори уклончиво — обеща на сестра си, че ще видят какво може да се направи. Сюзан за кратко утихна, после показа, че душевното й равновесие далеч не се е възстановило.

— Знам, че няма да дойде.

— Достатъчно, Сюзан — сряза я Артър. — Повече от достатъчно. Получи си цигарата, която искаше. Аз обещах, че ще видим какво може да се направи за Джилиан. Сега върви с Валери.

Това не стана веднага, а едва след още няколко минути уговаряне, но накрая Сюзан и Валери се качиха на белия микробус на „Франц Сентър“, както бе известно общежитието. Сюзан замина, заклевайки се да разбере коя всъщност е Джилиан. В мига, в който колата се скри от погледите им, Артър започна да се извинява, първо пред полицая, който бе останал до тях, без да проговори, после на Джилиан. Обясни, че винаги когато със Сюзан се случело нещо непредвидено — в този случай цигарите, — цялата сграда на изглажданата стабилност мигновено се срутвала.

— Артър, просто няма за какво да се извиняваш. Мен по-скоро ме интересува защо вторникът е толкова важен.

— О… Тогава й бият инжекцията. После отиваме в апартамента. Апартаментът беше на баща ми, но сега там живея аз… най-вече заради нея. Вечеряме. Събитието придоби особена важност след смъртта на татко. Мисля, че тя имаше предвид това, като каза, че ако сме трима, ще е по-добре.

— А… Е, няма да ме затрудни особено да дойда, в случай че за нея наистина е важно.

— Не бих си позволил да искам от теб това. И честно казано, според мен Сюзан няма да ти обърне голямо внимание, когато дойдеш. Знам го от опит. Не се заблуждавай, че ще бъде както сега. При нея нищо не е както преди… освен параноята.

Артър настоя да откара Джилиан до магазина, макар да бяха наблизо. Тя се опита да откаже, но после се съгласи, защото наближаваше пет. По пътя се поинтересува какви са шансовете на Сюзан да се излекува.

— Във всеки разговор с нея винаги става дума за това излекуване. И това продължава вече трийсет години. — Трийсет години. А колко усилия изискваше общуването със сестрата на Артър… Джилиан почувства нова вълна на възхищение към него. Знаеше, че тя самата отдавна щеше да се е предала. — Знам, че ти е трудно да го повярваш — продължи той, — но според мен ти наистина й хареса. Тази история с излизането от затвора… няма нужда да обяснявам. Сигурен съм, че е силно заинтригувана. Но все пак се извинявам за обидното й държане.

— Тя беше много точна, за да бъде оскърбителна. — Артър не знаеше как да интерпретира тази забележка и за миг в колата се чуваше само музиката от радиото. Намерила най-сетне няколко секунди, за да обмисли нещата, Джилиан установи, че й е смешно. Въпреки честите декларации на Артър за общата кауза, която го свързвала с Джилиан, не той, а неговата сестра се бе оказала сродната душа — жена, надарена с нетипична красота и интелигентност, разкъсвана от мистериозни вътрешни импулси. — Наистина Сюзан е поне толкова умна, колкото ми разказа — увери го Джилиан. — Малко неща могат да й убегнат.

— Е, с мен поне определено се разправи — съгласи се Артър. После тежко въздъхна и докосна мястото над сърцето си. Нямаше нужда да пита кой коментар го е засегнал най-тежко. „Само че никоя от тях не те е обичала“. За пореден път се удиви от тайните, които се криеха в душата на Артър Рейвън.

Стигнаха пазарния комплекс и Артър обиколи, за да може да спре точно на входа на „Мортън“, но на нея не й се слизаше. Беше решена този път да не стане причина за пореден вътрешен дискомфорт и й се искаше да му каже няколко утешителни думи, които бе приготвила специално за него след раздялата пред магазина в Сентър Сити вчерашния ден.

— Артър, не бих искала да човъркам раната, но трябва да ти кажа нещо с няколко думи. Онова, което ме засегна вчера, бе, че ти се чувстваш толкова отхвърлен. Уверявам те, от моя страна нямаше нищо лично.

Артър направи гримаса.

— Разбира се, че е лично. Това е възможно най-личното нещо от всички. Как иначе би го нарекла?

— Артър, ти не се замисляш за реалностите.

— Виж — каза й той, — имаш пълното право да ми откажеш. Не се чувствай неудобно, че си го направила. В крайна сметка светът е пълен с жени, които биха предпочели да не бъдат забелязвани заедно с мен.

— Артър! Изобщо не става дума за това. — Изненада се от убедеността в думите си. Не, Артър в никакъв случай не бе Прекрасния принц, но тя се придържаше към старомодния възглед, че красотата е привилегия на жените. В интерес на истината, външният му вид не я безпокоеше толкова, колкото ръстът му… все пак той беше десетина сантиметра по-нисък от нея дори когато тя бе на нисък ток. Но й беше приятно да бъде в компанията му. Този мъж бе роб на собствените си страсти. Той просто не можеше да се владее. Но съзнаваше този си недостатък. За сметка на това беше проницателен и непреклонен в отстояването си на правата кауза. Всъщност именно точно праволинейността му и отказът да се огъне пред лудостта на сестра си го издигаха допълнително в очите на Джилиан. Проблемът не бе в Артър, а в нея самата.

— Артър, струва ми се, че ти си този, който не би следвало да иска да бъде видян с мен.

— Заради ролята ти по делото?

— Защото това ще те опетни в очите на цялото съсловие, чието уважение е ключово условие за цялата ти кариера. — Тя го изгледа. — Как си мислиш, Артър? Я си представи вечеря с танци. Или коктейл, даван от фирмата ти. Как ще възприемат партньорите ти факта, че си в компанията на бивша затворничка, опозорила професията ти?

— Представям си кино — усмихна се той. — Тъмно е. Никой нищо не вижда. — Въпреки усмивката се долавяше, че разговорът започва да му става неприятен. — Джилиан, каза ми поне десет пъти, че съм мил с теб, и ето, сега ми връщаш услугата. Но разбираш ли, и за двама ни е ясно, че тук става дума за инстинкт. И аз виждам кристално ясно какво ти казва твоят инстинкт.

— Нищо подобно, Артър, и нека ти го заявя за последен път: няма такова нещо. Ти наистина си мил. А в моя свят любезността не е често срещана стока. Но ако се подам, това би означавало да се възползвам от теб, Артър. Само че ти няма да получиш онова, което заслужаваш. Защото никой никога не получава това, което заслужава.

— Приемам това за „не“. Не ме обиждаш. Повече на тази тема няма да говорим. Оставаме приятели. — Той натисна бутона до ръката си, за да й отключи вратата, и се постара да се усмихне широко. После пак подаде ръка. Беше успял да я вбеси и тя отказа да я поеме. Знаеше, че той ще възприеме това по възможно най-обидния за себе си начин.

— Значи договаряме се за вторник вечерта, нали така? — напомни тя. — По кое време? Къде ще се срещнем?

Устните му помръднаха, преди да й отговори:

— Не е нужно, Джилиан. На Сюзан ще й мине. И освен това за нея самата няма да е добре, ако я оставим да ни се качи на главата. Поне доколкото зависи от мен.

— Глупости — сряза го тя и слезе на тротоара. После се наведе през вратата и изчака Артър да я погледне озадачено.

— Оставаме приятели. — А след това си достави удоволствието да затръшне вратата.

21.

15-19 юни 2001

Колинс

Джексън Ейърс, адвокатът, нает от Ерно, за да защитава интересите на племенника му, се оказа труден човек. На четири очи бе склонен да нарича клиентите си „главорези“, но мнението му за полицаите и прокурорите беше още по-ниско. Единственото, което харесваше при тях, бе конкуренцията. За Ейърс в правото съществуваше един-единствен нерешен проблем — расовият. Всичко на този свят се свеждаше до противопоставянето между бели и черни. Преди няколко години, по време на процес, той бе нарекъл Мюриъл „робовладелка“ пред очите на цялото жури. Имаше кичур бяла коса в стил „Мандела“ — и изобщо външната му прилика с този човек не изглеждаше случайна. Подобно на всички адвокати — защитници, той не бе свикнал да има предимство, независимо от ситуацията, и когато разполагаше с такова — а точно такъв бе конкретният случай, — ставаше абсолютно непоносим. Томи Молто, тъмен и рошав, седеше до Джексън от другата страна на необятното писалище на Мюриъл и полагаше неимоверни усилия да не избухне.

— И-му-ни-тет — каза на срички Ейърс, когато Мюриъл му съобщи, че искат да разговарят с Колинс.

— Имунитет? — не разбра Мюриъл. — Че за какво му е на него имунитет? В неговия случай давността изтече преди години, дори ако ни е лъгал през деветдесет и първа.

— Причината е нещо, което ще запазя за нас двамата с него, Мюриъл. Но без имунитет ви гарантирам, че той ще се позове на конституционните си права съгласно Петата поправка11.

— Дай ни някакви сведения за онова, което той евентуално би казал — предложи Мюриъл.

— От къде на къде? — удиви се Ейърс. — Моят човек е чак в Атланта, Джорджия, и се наслаждава на прекрасен живот. И не го гони никаква нужда да разговаря точно с теб, Мюриъл.

— Джексън, защо имам усещането, че сте си говорили с Артър? Аз просто откликнах на неговата молба, като настоях пред съдия Харлоу да ме принуди да дам имунитет на твоя човек. — И Джексън, и Артър отлично знаеха, че властта да дава имунитет е в прерогативите на прокурора и че никога няма да го направи, ако не е сигурна, че евентуалните показания ще подпомогнат тезата на обвинението, а не на защитата.

— Така иска Артър, Мюриъл. Мен ако питаш, най-добре е да забравиш, че си чувала името на Колинс. Мога само да те уверя, че моят човек няма да говори нито с теб, нито с Артър, без да разполага с пълна защита, гарантирана му от закона.

— Може да постъпва както пожелае, Джексън — сви рамене Мюриъл, — но аз искам в протокола да се запише, че сме направили усилие да научим какво има да ни каже той. Ще приемеш ли да му връчиш призовката?

— И каква ще е изгодата за моя клиент?

— Безплатно пътуване в двете посоки.

— Та той е пътнически агент! Пътува си безплатно, когато му скимне. Освен това habeas предполага снемане на показания по граждански иск. Така че, ако искате да го разпитате, разходете се сами при него. Само че ми се струва, че на господин американския данъкоплатец няма много да му хареса, ако научи, че сте пътували два пъти до Джорджия за сметка на хазната, просто за да чуете моя човек да заяви, че няма да отговори на нито един от тъпите ви въпроси.

— Две пътувания? — не разбра Молто. Мюриъл не искаше да доставя удоволствие на Джексън с този въпрос, макар че и тя не разбра думите му. В случая ставаше дума за гражданския процесуален кодекс, а тази книга отсъстваше от лавиците в кабинета й.

Получил възможност да демонстрира злорадството си, Джексън с наслаждение се усмихна. Зъбите му бяха пожълтели от цигарен дим, но малко хора в съдебната зала можеха да се похвалят, че са ги виждали, защото единственото му изражение там бе маската на възмущение. Ейърс обясни, че за да призоват Колинс, ще трябва първо да се обърнат към федералния съд в Атланта, за да им бъде издадена там призовката, както повелявали законите на щата.

— Може и да го направим — каза Мюриъл. — А може да свършим двете неща с един полет. Ще те уведомя за датата.

— Да не си мислиш, че пред мен блъфовете ти могат да минат? Мюриъл, на стената си държа окачена диплома, толкова стара, че овцете, от чиято кожа е пергаментът, върху който е написана, са пътували на Ноевия ковчег. Не го ли знаеше? Много съм стар, за да блъфираш пред мен, Мюриъл.

Молто изведе Джексън. Когато се върна, тя поговори няколко минути с него, после остави съобщение на телефонния секретар на Лари. Малко след пет той се появи и почтително застана пред прага на разтворената й врата. Както винаги тялото му изпълни рамката. Този човек можеше да бъде внушителен, без да полага усилия. Като всички едри мъже.

— Заета ли си?

— За теб, Лари, съм винаги на разположение.

Голямата приемна пред нейния офис беше празна — помощниците й вече си бяха тръгнали. Телефоните бяха превключени на гласова поща, но нито един от тях не звънеше. Лари продължаваше да държи ръката си върху рамката на вратата. Беше го вкаменила интонацията й. И тя я бе доловила. Ако някой ги слушаше сега, или ако ги беше слушал онзи ден, в стаичката за свидетели, щеше да реши, че тя флиртува. „Силата на навика — помисли си тя. — Старата Мюриъл на мястото на новата.“ Човекът пред нея може вече да беше мъж на средна възраст с голям корем, но нещо в нея още помнеше чисто мъжката му привлекателност. Беше забавно, разбира се, да се почувстваш по-млада и по-жизнена и да усетиш соковете на младостта още веднъж в жилите си. Но беше и глупаво.

Разказа му как е протекла срещата й с Джексън. Лари също нямаше представа защо Колинс има нужда от имунитет.

— Предполагам — каза Мюриъл, — единствено защото се досеща, че няма да му го дам. Според мен Колинс и вуйчо му просто не са на една честота. Заплашвайки с Петата, той само иска да си гарантира, че няма да влязат в противоречие. Което е причината да отидем в Атланта.

— Ще отидем ли?

— Да, отиваме. Ще изискам призовка и ти ще я връчиш на Колинс веднага след като я издадат.

— А мога ли да разговарям с Колинс, след като адвокатът му изрично забранява това?

— Аз не мога да разговарям с лице, което се представя от адвокат. Но Джексън отказа да я връчи самолично. При това положение се налага служител на закона да посети Колинс и да му обясни призовката и естеството на съдебния спор. Ако той реши да разговаря с теб, въпреки съветите на адвоката си… е, вината няма да е твоя. — Мюриъл предвкусваше реакцията на Ейърс. Много добре знаеше как крещи след собствените си гафове.

Във вторник сутринта Лари бе на изхода за самолета и вече се чудеше какво да прави, когато Мюриъл се появи задъхана. За нея хващането на самолет, подобно на много други неща в живота й, се бе превърнало в съревнование. Ако стюардесата не затваряше вратата в мига, в който тя се появеше, Мюриъл бе убедена, че е загубила безценни минути.

— Как издържаш, по дяволите? — попита недоволно Лари, докато се наместваха на седалките. — Сякаш не ти стига стресът на летенето. — И двамата носеха по една пътна чанта, но багажниците над главите им бяха запълнени. Съдебното министерство на Джорджия, което им съдействаше в случая, бе обещало, че издаването на призовката няма да отнеме повече от час, само че Лари нямаше да може да се добере до Колинс преди края на деня. И понеже това съвпадаше с пиковия час, имаше сериозна опасност да се наложи да пренощуват. Лари натика чантата си под своята седалка и се оплака, че сега през целия полет ще има усещането, че се е наместил в къщичката на седемте джуджета.

— Съжалявам, Лар. Не можах да се свържа навреме с Клеър — дъщерята на Талмадж, сещаш ли се? Бях обещала да изведа внучето тази вечер.

— Надявам се да го приемеш като комплимент, но когато в главата ми зазвучи „през горичка по пътечка“, не бих казал, че виждам и твоето лице.

— Чувствам се много добре, Лари. Това е най-добрият шанс, отреден в живота ми, и аз просто се възползвам от него. — Дори само споменаването на момченцето й носеше сладостната тръпка, която тя винаги свързваше единствено с него… независимо дали беше около нея, или далеч. Лицето й ясно разкриваше мислите й.

— Осиновяване? — тихо попита Лари.

— Какво?

— Не ти ли е минавало през ума?

— О… — Тя спря и сложи ръка на сърцето си. — Преди три години едва не осиновихме едно момче. Негърче. Майка наркоманка. И всичко останало… знаеш как е. Но работата се провали. Едва не умрях от мъка. После… нали знаеш, както се казва, „Всяко зло за добро“. Истината е, че никоя от дъщерите на Талмадж не желае да му даде оценка по-добра от „среден“ като баща. Но дори и при това положение от време на време ми минават мисли пак да опитаме.

— Талмадж ли се дърпа?

— Е, не бих казала, че в него блика ентусиазъм. С неговите пътувания… ще се наложи да се справям сама. Сложно е.

— А сега, след като дъщерите му са пораснали, по-добре ли се отнася с тях?

— Те го приемат какъвто си е. По-важното е, че харесват мен. — И двамата се разсмяха. Точно отсъствията на Талмадж бяха обяснението на добрите й отношения с дъщерите му. Всички те разбираха, че Талмадж принадлежи на света, а не само на тях. На свой ред Мюриъл проявяваше разбиране и дори уважаваше ангажираността му, но не толкова в резултат на някакво възхищение, а защото в крайна сметка самата тя не бе много по-различна. Милите интимни моменти, на които се радваха много обикновени семейства — разходки в парка, избор на тапети, дори сексът — при тях бяха много по-редки. Най-тежко за Мюриъл бе понасянето на самотните мигове, когато стремежът й я разяждаше отвътре.

Само че подобни угнетяващи мисли не бяха добре дошли, както впрочем и целият този разговор. Ревът на двигателите им гарантираше само относително уединение. А и благодарение на някакъв атавистичен инстинкт тя усещаше, че има нещо дълбоко нередно в това да обсъжда Талмадж точно с Лари. Така че се върна обратно към работата.

— Добре — почувствал мислите й, каза той, — спирам.

Без да вдига поглед от масичката пред себе си, върху която бяха разстлани няколко чернови на различни присъди, тя каза:

— Ще се радвам, ако го направиш.

— Само…

— Какво пък сега?

— Знам, че не ми е работа — оправда се той.

— Нека това не те спира, Лари. Поне до момента не съм забелязала точно това съображение да е отравяло живота ти.

Той тежко издиша.

— Добре.

— Давай, Лари, довърши. И после край. Така че за последно… слушам те.

— Просто… когато те слушам да бъбриш с умиление за стария Талмадж, това ми напомня за начина, по който говореше за… как му беше името?

— Но кого?

— На бившия ти.

— Род? — Тя се засмя достатъчно високо, за да я чуят през пътеката, и един от пътниците на тяхната редица недоволно се размърда. Но наистина не можеше да има никакво сравнение. Талмадж беше титан, той беше институция. Род… Род си беше затъпял пияница. — Благодаря ти, Лари, че сподели с мен — каза тя и отвори следващата папка. Само че за нея разговорът не бе приключил, защото изведнъж си спомни как бе изглеждал Род по времето, когато го бе преследвала — бликащ от енергия и очарователен, а не някаква развалина, смачкана от леда в чашата си. Така че за секунда продължи мисълта на Лари и направи съпоставка: и двамата по-възрастни и разсеяни, и двамата нейни учители, и двамата светила в своята област, най-сетне и двамата с чувство за собственото си величие, което — така й казваше женската интуиция само скриваше язвите на вътрешните им съмнения. Студен юмрук се сви около сърцето й. Какво означаваше всичко това? Всичко? Нищо? Тя беше на четиридесет и четири и вече бе избрала пътя си, бе изградила живота си. Философът в нея й бе разкрил една фундаментална истина: животът не е идеален… Тя се облегна в седалката си, прогони по навик тези мисли и се съсредоточи върху работата.

Понякога на Лари му се налагаше да се качи на самолет, за да разпита свидетел или да докара екстрадиран убиец. Истината бе, че след Виетнам откъсванията от дома бяха престанали да му харесват. Преди да започне спортният сезон — за да не се налага да пропуска интересуващите го мачове — той завеждаше Нанси и децата във Флорида. Към това следваше да бъдат прибавени и мартенските пътувания на детективите до Вегас, където в продължение на четири дни всички се държаха като малолетни. Напиваха се, пръскаха пари на ротативните, обаждаха се на всяка служба за компаньонки в града, за да се интересуват за цените, а после се връщаха всеки към своя предишен живот и се чувстваха като избягали през оградата кучета, щастливи да видят пак познатата копанка храна. Но общо взето пътуването до Атланта не го радваше. Въздухът тук беше толкова гъст, че в него можеше да се плува. А и не се чувстваше уютно толкова близо до Мюриъл.

Приключиха в съдебната палата в два и половина, излязоха и почнаха да планират остатъка от следобеда с помощник областния прокурор Тейн и един следовател от прокуратурата на околия Фултън, който им бе придаден в помощ. Централата на Си Ен Ен и стадионът „Джорджия Доум“ се виждаха през каньона от подлези и надлези.

Четиримата бяха единодушни в мнението, че Лари и следователят, Уилтън Морли, ще връчат призовката на Колинс. Мюриъл щеше да чака в един кабинет в Съдебното министерство, без да изпуска клетъчния си телефон. Ако Колинс изведнъж изпиташе желание да поговори в отсъствието на своя адвокат, Мюриъл искаше да е подръка, за да документира показанията му, както предвиждаше редът. Ако Лари не й се обадеше, уговорката бе да се срещнат на летището за обратния полет.

Морли разполагаше с адреса на Колинс — предградие в северната част на града. Телефонът и шибаният южняшки акцент не бяха позволили на Лари да се досети за расовата му принадлежност, но Морли се оказа черен като въглен и лесен за общуване. Черно и бяло тук имаха много по-различен смисъл, отколкото на север. Лари бе забелязал тази особеност още преди десетилетия и това продължаваше да е истина. Тук, надолу, черните бяха спечелили по-убедително. Първо бяха ликвидирали робството, а след това и сегрегацията. И всички естествено бяха щастливи, когато можеха да обявят някого за мъртъв, след като разполагаха с трупа му.

В колата Морли показа на Лари документите, които бе успял да събере. Кредитното досие на Колинс разкриваше, че е собственик на пътническата агенция „Колинс Травъл“. Както бе споменал и Ерно, криминалните му досиета — местно и национално — не съдържаха информация за арести след излизането му от затвора преди пет години. Седемдесет и осем процента от някогашните затворници отново попадаха зад решетките. Понякога Лари си мислеше за останалата част. Онколозите сигурно щяха да бъдат щастливи с 22% лечимост. Е, вярно, че не всички от поелите по правия път бяха напълно трансформирани — част от тях просто се бяха научили как да не бъдат залавяни, но Лари не знаеше към коя категория спада Колинс. При всички положения бе малко странно да чуеш, че човек, излязъл от затвора само преди няколко години, разполага с материалните възможности, нужни за откриване на собствен бизнес, а от друга страна, една пътническа агенция изглеждаше идеалното прикритие при пране на пари. Но Морли бе чувал само добри неща за Колинс.

— Един от моите приятели ходи на църква с Колинс — каза Морли — и дори си купува самолетни билети от агенцията му. Според него, се справял много добре. Каквото и да означава това.

За Лари Атланта беше южната част на Лос Анджелис, красив терен — хълмист и с дръвчета, — насечен от магистрали и пазарни комплекси. Колинс живееше и работеше на половин час път в североизточна посока от административния център на Атланта, недалеч от булевард „Джими Картър“, в някакъв стар град, вече погълнат от разпростиращия се във всички посоки мегаполис. За една-две мили по междущатска магистрала 85 минаха покрай ресторанти от всички вериги, за които Лари бе чувал, и покрай няколко църкви, които приличаха по-скоро на магазини.

Морли мина покрай агенцията веднъж, без да спира. Намираше се в края на редица залепени един за друг магазини с плоски покриви и беше заклещена между пункт за химическо чистене и магазин за домашни любимци. В този момент Лари реши, че е по-добре да отиде при Колинс сам.

— Не забравяй, че си на юг — напомни му Морли, когато Лари му предложи да го изчака в колата. — Нещата тук нямат нищо общо с там, откъдето идваш.

Лари нямаше представа за какво точно му говори Морли. Да не би да предполагаше, че един полицай северняк ще нахлуе в офиса на Колинс и ще му забие юмрук в лицето?

— Разбирам — успокои го Лари. — Виж, искам да ме чуваш и виждаш. Просто ми се струва, че имам по-голям шанс да изкопча нещо от него, ако не го стряскаме двамата.

Без повече възражения Морли паркира от другата страна на оживената улица. Докато наблюдаваха агенцията, от нея излязоха двама души: мъж, достатъчно едър, за да е Колинс, с модна риза и с вратовръзка, и по-възрастна жена, чиято ръка той сърдечно раздруса. След като се раздели с нея, мъжът отиде до близкия автосервиз. Вратите на сервиза бяха вдигнати и Лари чуваше пронизителния звук на високооборотни инструменти и долавяше противната миризма на смазочни масла. Мъжът заговори някакъв човек, който работеше по една стара кола, вдигната на крик. Лари се огледа в двете посоки и претича през платното.

Беше познал Колинс и се приближи усмихнат. Колинс го погледна за миг, обърна се и тръгна към агенцията. Докато Лари го настигне, вече излизаше през една малка странична врата и явно бързаше. След секунда побягна.

„Шибан случай, господи боже мой, много шибан случай!“ — помисли Лари и скръцна със зъби.

После се спусна след Колинс, който изчезваше в близката уличка. Разбираше, че това, което прави, в никакъв случай не може да се нарече умно, понеже гледката на бял, преследващ чернокож в този квартал, като нищо можеше да накара някои да извади пушкало и да стреля направо през прозореца. Някога, като хлапак, страшно бе обичал риска, но Виетнам го бе изцерил от тази болест. Опасността, бе научил той, те прави мъртъв, а не по-добър, и това го накара да се затича още по-бързо, за да догони Колинс, преди нещата да загрубеят. Когато го наближи, извика обичайната тъпа фраза:

— Чакай, искам само да поговорим.

Уличката свърши и Колинс затича нагоре по склона на някакъв хълм. След стотина метра обаче се отказа: може би беше чул Лари, но по-вероятното беше да е капнал. Все пак по тялото му имаше над двайсет килограма повече в сравнение с отпреди десет години, така че той спря и задиша тежко, подпрял се с ръце на коленете си.

— Какво правиш, да ти го начукам? — попита Лари. Не че очакваше отговор. През рамо видя, че към тях на пълна пара се носи Морли, при това с изваден пистолет. Лари му направи знак с две ръце да спре. Морли се подчини, но остана да наблюдава отблизо.

Фаруел най-после успя да проговори и каза:

— Майната ти, не ща да говоря с теб. — В непоносимата жега се бе изпотил и дрехите му бяха залепнали за него. Ризата му прозираше и през нея се виждаше потникът му.

— Който бяга, го гонят.

Хапливата забележка накара Колинс да се озъби:

— Само че мен няма за какво да ме гониш. Аз живея праведен живот. Вземи и провери. Чист съм като сълза. — Лицето му беше доста кръгло и бе започнал да оплешивява, но въпреки това си оставаше необичайно красив, може би благодарение на невероятните си очи.

— Виж — обясни му Лари, — дошъл съм от на майната си, за да ти връча една шибана призовка, защото твоят адвокат отказа да я вземе от нас, хитрецът му с хитрец. Това е. Но съм доволен, че си чист. Бога ми, радвам се да го чуя. Свършил си чудесна работа.

— Прав си, дявол да те вземе — съгласи се Колинс. — Получих Божията помощ. Онези времена, когато познавах такива като теб, отдавна съм ги забравил. Бог ми довери, че може да направи от мен нов човек, и аз му повярвах. Нали се сещаш. Направи ми предложение, на което не можех да откажа. Кръстиха ме и се пречистих от греховете си.

— Добре — каза Лари, — добре, добре… — Искаше му се да си бе сложил една от онези значки, които църквите раздават на децата. Това сигурно щеше да се хареса на Колинс.

Денят ставаше все по-приятен, понеже горещината малко по малко започваше да отслабва. Около тях имаше няколко малки къщи. Стените на повечето бяха от застъпващи се дъски, а покривите бяха със зелени цигли и на верандите на няколко имаше мрежи против комари. Гъсто засадени борове хвърляха плътна сянка. Колинс въздъхна, явно и той почувствал облекчение. След това, без да си кажат и дума, двамата се обърнаха и тръгнаха заедно надолу по склона. Морли мълчаливо ги съпровождаше на пет-шест метра зад тях, без да ги изпуска от поглед дори за миг.

— Помощник? — попита Колинс.

— Да.

Колинс поклати глава.

— Ха! Взел си си помощник за всеки случай, макар че аз си живея мирно и кротко.

— Нали затова го оставих в колата, Колинс. Единственото, което ме интересува, е да ти връча призовката.

— Виж сега, можеш да ми връчваш всякакви призовки, но аз няма да говоря. Така ми нареди адвокатът. Петата поправка, чат ли си?

— Е, рано или късно ще се наложи да се разходиш до Триградието и да кажеш същото в очите на съдията. Освен ако не решиш да отговориш на няколко въпроса сега.

Колинс се изсмя. Явно подобни номера не му бяха непознати.

— Ще говоря, когато ми разреши адвокатът. Защото от Петата поправка има полза само ако човек си държи устата затворена. Той казва, че почнеш ли да говориш, няма начин сам да се усетиш и да спреш навреме. А ти много добре знаеш, че навремето съм правил маса неща, за които не искам никой никога да чува. И най-малко от всичко искам пак да ме приберат. Защото ми отне доста дълго да се изкатеря нагоре, нали разбираш.

— А ти нали виждаш, че нищо не записвам? Тук сме само двамата с теб. И честно казано, въпросът ми е един. Вуйчо ти казва, че си ме излъгал, когато дойдохме при теб в затвора преди десет години и когато ме пусна след Роми. Твърди, че си ме изиграл.

Колинс разглеждаше тротоара, по който вървяха.

— Вуйчо е добър човек.

— Ще му го напишем на табелка и ще му го връчим тържествено, Колинс. Искам само да знам истината ли казва. Говорим си като мъже. Изработи ли ме тогава?

— Виж сега… — Колинс спря. — Та аз не бих си спомнил името ти, дори ако това би ми спасило живота.

— Старчек.

— Аха… Старчек. Старчек, нали знаеш стария лаф: можеш да повярваш само на един от отговорите, пич. Знаеш, че е така. Ако ти кажа сега: „Да, тогава те излъгах“, ти ще си помислиш: „Този само подкрепя вуйчо си“. Защото на теб, пич, ти се иска да чуеш, че вуйчо ми е лъжец. Само че той не е. Съвсем определено не е.

Бяха стигнали агенцията. Влязоха през страничната врата, през която бе изхвръкнал Колинс, в малка задна стая, в която имаше канцеларска техника и кочани със самолетни билети. В предната половина имаше две бюра, едното за Колинс и друго, зад параван, което може би бе за секретарка или нещо подобно. Друг човек не се виждаше. Колинс седна зад бюрото си и направи знак на Лари да се разположи в креслото срещу него. На стената зад Колинс висеше огромен календар, изобразяващ религиозна сцена, а до него бе окачен дървен кръст в цвета на ламперията.

— Как върви бизнесът?

— Не се оплаквам. Макар че проклетите агенции са ни стиснали за гушата и не дават да спечелим и един долар в повече. Напоследък се ориентирах към туризма по маршрути. Много църковни групи пътуват за най-различни места.

— Всичко това твое ли е, Колинс?

— Аха.

— Браво. — Лари се огледа одобрително, сякаш наистина му пукаше.

— Вуйчо ми зае парите, за да започна. Изплатих му дълга си миналата година.

— Вуйчо ти Ерно?

— Единственият, който си имам. Този човек ми го изпрати сам Бог. Отне ми маса време, докато го разбера, но той наистина бе като ръката на Исус за мен през целия ми живот. Честно. Никога няма да кажа и дума против него. Той е добър човек. И вече сам се присъедини към Бога.

— Не може да бъде — изтърси Лари, без да помисли. Винаги бе изпитвал подозрение към истински вярващите, хората, които смятаха, че имат ключ към по-висша истина — независимо дали ставаше дума за религия, йога или вегетарианска храна — от тази, към която се придържат слепците.

— Не се присмивай, Старчек, когато говоря за Бога и Спасителя наш. Защото това е най-сериозното нещо в живота ми.

— Извинявай, Колинс. Но вуйчо ти лъже и ти го знаеш.

— Щом така мислиш. Можеш да си вървиш. Вече ти казах. Ти си мислиш, че човек, комуто предстои да се изправи пред трона божи, ако не утре, то вдругиден, ще се захване да лъже? Аз пък не мисля така. Аз мисля, че той ще каже на Господ истината.

— Добре де, щом така или иначе ще му каже истината, защо не дойдеш при нас и не го подкрепиш?

— Защото той не иска да го правя. Той вече е направил каквото е трябвало да се направи. А ако аз цъфна там чисто гол, без имунитет и без нищо, знаеш много добре, че ще ме изкарате лъжец и ще се захванете с мен. Защо да си търся белята? Какъв е смисълът?

Нямаше никакво съмнение, че това бяха думите, с които Ейърс бе обяснил на Колинс ситуацията. Не че не беше прав.

— Добре де, ако Ерно казва истината, не мислиш ли, че дължиш нещо на Гандолф?

Колинс се навъси. И дори се сви в креслото си.

— Едно нещо ще ти кажа за Гандолф и никога няма да го повторя. Когато всяка вечер се моля за божията прошка, първото име, което споменавам, е това на Гандолф. Първото. Моля Вог да ми прости всеки ден за онова, което сторих на бедния нещастник. — Колинс гледаше безстрашно от другата страна на бюрото, отворил широко очи. Помълча малко, после твърдо кимна.

Каквото и да бяха замислили тези хора, то беше прекалено заплетено за Лари. Той бръкна в джоба си и извади две копия на призовката. Попълни обратната разписка на копието, описвайки къде, при какви обстоятелства и на кого е била връчена призовката, и подаде първия екземпляр. Колинс почна да го чете най-внимателно, а Лари се загледа в снимките върху бюрото. На повечето се виждаше едра руса сладурана в компанията на две момиченца близначки.

— Мои са — обади се Колинс. — В случай, че се интересуваш.

— Децата ли?

— Да. Бели са като теб. Когато тръгнах да излизам от болницата с бебенцата, охраната отказа да ме пусне с тях. Беше жена, чернокожа. Ан-Мари, жена ми, обаче й се разкрещя в лицето. Оказа се по-докачлива и от мен, когато се ядосам, ако някой започне да ми се прави на расист. Но тези деца са мои. Имаше едно време… не знам, не исках да познавам нито един бял. Но човек не може да избяга от истината. А тя е, че всеки мой роднина, когото познавам, е бял. Нищо, че съм черен. Иди го разбери. Единственото ми обяснение е, че Исус сигурно е имал нещо предвид. — Този път Лари реши да се въздържи от коментар за божия план, но изглежда, не се постара достатъчно, защото Колинс долови сянка на съмнение. — Сигурно си мислиш, че съм някакъв хахо. Но това е истината на моя живот, човече. Когато ме пуснаха от Ръдярд, не беше минал и месец и аз пак се бях заловил за старото. Глупак бях… Няма грях, който да не съм извършил. И знаеш ли какво се случи? Простреляха ме, човече! Но оживях, сякаш не бе станало нищо особено. Измъкнах се. И ето ме пред теб: две ръце, два крака. Лекарите в Окръжната не искаха да повярват. Куршумът беше като ракета. С насочване. Ето го тук гръбнака на момчето, нее, няма да го ударя, а сега тук лекичко ще завия, за да мина покрай бъбрека, после малко надясно, за да не разкъсам нито една от вените и артериите. Чудо! И знаеш ли защо?

— Не.

— Защото Исус ми прошепна нещо, човече. Каза ми: „Аз ти давах ли и давах знаци, а ти се правиш на глупак. Затова сега ще ти направя едно истинско чудо. И ако след него не признаеш, че съм тук и че бдя над теб, и че искам само най-доброто за теб, тогава просто няма да мога да направя нищо повече. Искаш да бъдеш глупак? Добре, бъди глупак. Но никой човек не може да се качи на небето без Мен. А ти можеш да си седиш в някоя килия и да обещаваш: няма повече, няма повече, но докато не ме приемеш в живота си, за теб няма да има спасение. Но приемеш ли ме, край на проблемите ти…“ Така и стана… Така че, ако е дошло време да проговоря, Старчек, Исус ще ми каже. И след като се закълна в него, можеш да знаеш, че всяка моя дума ще бъде най-чистата истина. Само че точно в момента Исус ме иска, където съм в момента — тук. И аз оставам тук. Петата поправка, човече.

Колинс изпрати Лари до вратата, стисна му ръката за довиждане и му пожела всичко най-добро. Дори вдигна два пръста до челото си, за да поздрави търпеливо чакащия на другата страна на улицата Морли.

22.

19 юни 2001

Семейство Рейвън

Рано във вторник съдия Харлоу излезе с кратко писмено разпореждане относно няколкото подадени от Артър искания за допълнително събиране на факти. Всички те практически бяха отхвърлени, но интересни бяха мотивите на Харлоу. Съдията обясняваше, че исканията можели да бъдат удовлетворени по-късно в случай, че „Съдът намери показанията на Ерно Ердай за достатъчно достоверни, за да сметне за възможно даването на ход на искането за преразглеждане“. Властта да определи дали да бъде удовлетворена молбата на Гандолф за нов habeas corpus оставаше в Апелативния съд, но решението на Харлоу всъщност бе едно рамо в подкрепа на каузата на Роми. Ако Апелативният съд отсъдеше, както можеше да се очаква, Роми Гандолф щеше да получи още няколко години живот — време, достатъчно за Артър и Памела да докажат невинността му. Това беше повод за празнуване и те се обадиха на своя клиент. Едва по-късно Артър осъзна, че това на практика означаваше неопределено дълъг период на работа в полза на Роми. Малко по малко Роми се превръщаше в неговата кауза и… неговата съдба.

Тези новини бяха удобен повод да забрави, макар и за кратко предстоящата вечер, когато Джилиан Съливан трябваше да им гостува. Артър бе почти убеден, че Джилиан ще намери в последния момент уместно извинение да не дойде, но за негова изненада следобеда секретарката му остави листче с прието съобщение по телефона, в което се казваше, че „Госпожица Съливан ще чака във фоайето в пет часа“.

Джилиан Съливан в ужасния му малък апартамент! За секунда тази перспектива го парализира с мисълта за предстоящия ужас и срам.

Тя естествено дойде както беше обещала. На път за „Франц Сентър“, откъдето щяха да вземат Сюзан, Артър се постара, доколкото бе възможно, да подготви Джилиан за предстоящата среща със сестра му. Единственият проблем беше, че дори след почти трийсет години той намираше поведението на Сюзан за практически непредсказуемо. Шизофренията често бе болест на умните хора и изобретателността, с която Сюзан измисляше най-различни основания за подозренията и страховете си, бе неизчерпаема. Каквото и да се случеше обаче, търпението на Артър бе безгранично, защото отдавна бе разбрал, че заплахите или бурните реакции само влошават нещата. Всъщност той си позволяваше да реагира само когато бе сам. Сюзан му пращаше по няколко имейла дневно и когато нямаше какво да я разсейва, кратките й послания бяха кристално ясни. А понякога дори бяха изпълнени с хумор, остроумност и верни наблюдения, достойни за водещ на вестникарска колона.

— Понякога — разказваше Артър, докато наближаваха, — когато получа някой от тези имейли, сърцето ми се къса. Седя си в офиса и плача. Но знаеш ли, баща ми полудя, защото не преставаше да мисли какво е могло да бъде. Освен това мисля, че би било нелоялно пред Сюзан да не приемам болестта й като част от самата нея.

Кварталът около „Франц Сентър“ беше основно от стари къщи, сред които все пак се издигаха и няколко видимо по-нови постройки. Артър отби, спря пред голяма очукана тухлена сграда и за миг се загледа в улицата. Няколко бездомни деца, повечето въпреки горещината облечени с копринените якета, предпочитани от различните улични банди, се навъртаха на пресечката.

— По-добре е да влезеш — посъветва я той, — защото не знам колко е разумно бяла дама да чака в кола. — Когато Джилиан слезе и той заключи вратите с дистанционното, звукът привлече вниманието на групичката. — Ще те помоля да наблюдаваш колата от прозореца и да водиш списък на частите, които се разграбват.

Животът на Сюзан се водеше „живот под наблюдение“. Всеки от осемте обитатели на общежитието разполагаше с отделен апартамент-студио, а Валери или някоя от другите като нея бяха на денонощно разположение в случай на нужда. Когато Сюзан беше в ремисия и работеше, можеше да покрива голяма част от разноските сама, но това беше възможно само благодарение на значителната субсидия от страна на щата и на спонсорството от страна на „Фондация Франц“. Всъщност помощта на щата винаги висеше на косъм и Артър непрестанно пишеше писма до тукашния конгресмен, за да предотврати закриването на Центъра. Състоянието на баща му — което благодарение на нечовешката спестовност на Харви Рейвън бе значително по-голямо, отколкото човек с неговите доходи би могъл да натрупа — бе блокирано в тръст като последен ресурс.

Апартаментът на Сюзан бе малък и в момента подреден. Имаше периоди, когато личната й хигиена бе под всякаква критика, а и тя по принцип не се вълнуваше особено от външния си вид, но все пак се съобразяваше с исканията на социалните работници за редовно почистване. На стената нямаше нито картини, нито дори календар, отсъстваха и всякакви електронни устройства, понеже рано или късно щяха да станат причина за някоя от нейните фикс идеи. По правило кризите започваха с гласа на майка й, която я предупреждаваше за невидима за околните атака.

Сестрата, която слагаше инжекцията проликсин, вече беше дошла и когато Артър влезе, всичко бе приключило. Сюзан бе готова за път. Артър отново й напомни за Джилиан — знаеше, че и Валери го бе правила на няколко пъти през седмицата, — но Сюзан не показа, че схваща за какво й се говори, докато не седна на предната седалка на колата.

Когато обаче потеглиха, изобщо без предупреждение попита брат си:

— Означава ли това, че се чукате?

Рейвън пламна, но отговорът му както винаги бе добре премерен:

— Сюзан, много по-добре се получава, когато се стараеш да бъдеш малко по-деликатна.

— Чукате се значи… Е, аз знам всичко за ебането. Артър не е много осведомен. — Този коментар очевидно бе насочен към Джилиан, макар Сюзан да продължаваше да гледа право напред.

— Не мисля, че за това дават дипломи — тихо отговори Джилиан. Артър вече я бе инструктирал да не позволява на сестра му да я сплашва и забележката, въпреки пестеливостта си, се оказа достатъчна, за да запуши устата на Сюзан. Артър погледна в огледалцето за обратно виждане и се увери, че Джилиан изглежда абсолютно невъзмутима.

Когато баща му почина, Артър се върна в апартамента им. В известен смисъл той беше удобен. Няколко години преди това Артър бе живял в комфорта на луксозен жилищен блок, където един поглед от терасата бе достатъчен, за да му развали настроението с гледката към света на модата и съблазните, към който той никога нямаше да може да се присъедини. Но въпреки облекчението, с което го бе направил, връщането към повече от скромното апартаментче на баща му — от което той впрочем винаги бе искал синът му да избяга — бе своеобразно отстъпление. Всъщност той нямаше избор. Сюзан бе понесла много тежко смъртта на баща им и лекарите бяха потвърдили, че апартаментът е много важен за нея. Това бе единственият дом, в който Сюзан помнеше, че е била здрава. Така че за нея той бе оазис в изплъзващата й се реалност. Раздялата с него бе равносилна на затръшване на една врата завинаги.

Артър посочи на Джилиан едно старо метално кухненско столче със стъпало, после със сестра си се зае с онова, което правеха всеки вторник. Кухнята бе с бели шкафчета и бе тясна, но те работеха един до друг. Сюзан почна да прави картофено пюре — нейния специалитет. Смръщена и съсредоточена, тя мачкаше картофите с такова ожесточение, сякаш ликвидираше бунтовническа съпротива. Единственото й признание на съществуването на Джилиан се състоеше в това, че вместо от своите, пушеше от нейните цигари.

Ястието, говеждо задушено, дойде от голяма пластмасова кутия, която Артър се бе погрижил да извади от хладилника още сутринта. Сега изсипа съдържанието й в голяма тенджера и добави най-различни неща. Количеството бе достатъчно поне за дванайсет порции. След като приключеха с вечерята, остатъците пак щяха да бъдат замразени. Артър бе казал, че във фризера можело да се намери говеждо, размразявано и замразявано всяка седмица от началото на деветдесетте. Джилиан дори не искаше да мисли каква опасност за здравето представлява това. Но така бе постъпвал пестеливият им баща — „не прахосвай“ — и Сюзан не искаше и да чуе за промени.

Тя нареди масата за трима — първото й признание за присъствието на Джилиан, а Артър сервира. Сюзан веднага си взе чинията, отнесе я в дневната и се намести пред телевизора.

— Какво сбърках? — попита шепнешком Джилиан.

— Това е част от упражнението.

— Не се ли храните заедно?

Артър поклати глава.

— Дават любимото й предаване. Това е единственото, което може да гледа, без да откачи.

— Кое?

— Само не се смей… „Стар Трек“.

Джилиан трябваше да захапе юмрук, за да не прихне. После, в търсене на по-безопасна тема, попита как вървят нещата с Роми. Не беше чула за отсъждането на Харлоу и като научи новините, се зарадва за Артър.

— Какъв е следващият ти ход?

— Не мога да се сетя за нищо. Подадох молби за всичко, за което се сетих, написах призовки до всеки, който има някакво отношение. В архива към случая няма никакви следи кой е бил в затвора в нощта на убийствата. Джексън Ейърс не дава и да се спомене някой да говори с племенника на Ерно, Мюриъл отказва да му даде имунитет, а съдията не може да я принуди. На двайсет и девети юни изтича срокът за предварително събиране на факти. Не ми остава нищо, освен да чакам. След отсъждането на Харлоу натискът е върху Мюриъл — сега тя трябва да направи нещо, за да подкопае вярата в Ерно, преди да се върнем в Апелативния съд, който да реши дали да даде ход на процедурата. — Най-голямото предизвикателство пред Артър се оформяше от страна на преподобния Блайт. Както бе очаквал, взаимоотношенията с преподобния започваха да приличат на нещо от рода на еднопосочна улица. След първата им среща Блайт не бе направил опит да се свърже с Артър директно. Вместо това бе наредил на свой помощник да се обажда всеки ден и да изисква подробен отчет за случилото се — информация, която Артър бе задължен да им предоставя, понеже така бе пожелал Роми, който бе останал захласнат след посещението на Блайт в затвора. Ответна любезност не бе демонстрирана. Макар Блайт вече да се наричаше съветник на Роми по духовните въпроси и да тръбеше, че двамата с Артър действат в екип, всъщност игнорираше усилията на Артър да го накара да смекчи риториката или поне да го информира кога ще е следващото му изригване. — Изплашен съм до смърт — призна Артър, — че целият бълвоч за „расистките потисници“ само ще вбеси Апелативния съд.

— Не мислиш ли, че трябва да те оставят да продължиш? Не може да игнорират Ерно, без да е бил изслушан по пълната процедура. Не казва ли на практика това и Харлоу?

Артър бе на същото мнение, но бе преживявал достатъчно неуспехи в кариерата си, опитвайки да се досети какво ще решат съдиите.

Когато епизодът свърши, Сюзан дойде за десерта. Оказа се, че обожава тестените сладкиши. После измиха чиниите и прибраха всичко по полиците. Преди да излязат от апартамента, Артър отвори фризера и сложи в него остатъците от задушеното.

Тръгнаха надолу по тъмното стълбище: Артър водеше, Джилиан беше последна. Тези стари блокове бяха масивни като бомбоубежища, но бе явно, че отдавна никой не ги поддържа. На места мокетът беше протрит до скъсване, а стените бяха нашарени от амебоидни петна по местата, където някой някога бе измазвал с гипс, без да се главоболи и да боядисва.

Понеже, с изключение на работата и вижданията със сестрите си Джилиан рядко намираше повод да излиза, бе очаквала с известно нетърпение тази вечер и не беше разочарована. Беше й доставило голямо удоволствие, впрочем, както и предния път, да наблюдава умелия начин, по който Артър се справяше със сестра си, търпението му и явната му обич към нея.

По обратния път Сюзан разказа в максимални подробности събитията от епизода на „Стар Трек“. Като всички затворнички, Джилиан бе гледала достатъчно телевизия, така че зададе няколко внимателно формулирани въпроса за Кърк, Спок и Скоти, на които Сюзан отговори с готовност. Когато стигнаха „Франц Сентър“, Джилиан слезе от колата, за да се сбогува и да заеме мястото на Сюзан отпред. И в този кратък миг, на тротоара, за кратко се запозна с другата Сюзан Рейвън. Тя подаде неуверено ръка и здраво, даже прекалено силно, стисна ръката на Джилиан. И я погледна без притеснение и без да отмества поглед и Джилиан почувства, че този път я оценяват по съвсем различен начин.

— Беше ми приятно да те видя пак — каза Сюзан. — Доволна съм, че Артър има толкова мила приятелка.

Артър влезе със Сюзан, а Джилиан остана пред входа и запали цигара. Беше трогната и странно развълнувана. Когато Артър излезе, Джилиан, която не помнеше някога да е плакала, трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си. Артър, разбира се, забеляза това и докато пътуваха към дома на Дъфи, Джилиан трябваше да обясни, че най-сетне е видяла в Сюзан онова, което тя е могла да стане. Каза, че за момент е зърнала две очи, които надничат към нея от гъста гора. Артър обмисля думите й в продължение на няколко преки и накрая каза:

— Истината е, че за мен тя… тя винаги си е била… как да го кажа… в сянката на момичето, с което съм израснал.

— Имаше ли здравословни проблеми като дете?

— При шизофрениците винаги… просто един ден се случва. Ей така, изневиделица. Беше на четиринайсет. Беше невъзможно човек да се досети. Тя и без това си беше ексцентрична. Събираше оловни войничета и разиграваше битки. Събираше и камъни, донесени от реката, и държеше да разбере на колко години е всеки. Всички си мислехме, че това са типичните прояви на гениалното дете. Защото тя си беше невероятно умна. Един ден я намерихме гола, свита в ъгъла на стаята. Отказваше да излезе. Беше се оплескала цялата със собствените си изпражнения. Каза ни, че баба, майката на майка ми, се била върнала от оня свят, за да й съобщи, че родителите ни говорят за нея с кодирани фрази… Тази сцена — продължи Артър с въздишка, — тази сцена е още в главата ми като киноафиш. Нали се сещаш, в рамка до входа на киното. Защото бе един от онези мигове, когато осъзнаваш, че всичко в живота ти — всичко, без изключение — вече е съвсем различно.

— Сигурно е било истинска катастрофа.

— Да. Особено за родителите ни. Искам да кажа, че веднага след като чуха думата „шизофреник“, те разбраха, че надежда няма. И бяха прави. Майка ми ни напусна две години по-късно. Бях на девет, когато Сюзан се разболя, и не знаех какво да мисля. Истината, грозната истина, е, че си спомням, че бях щастлив.

— Щастлив? — Джилиан помисли, че не е чула правилно.

— Тя беше толкова умна… Беше толкова красива! Беше атракцията, където и да се появеше. Великата Сюзан. Винаги бях мислил за нея по този начин. И изведнъж я видях пометена от съдбата. И сега се сгърчвам, като се сетя. Не заради детинщината. А защото изобщо не бях прав. Най-тъпото, най-смешното и едновременно с това най-тъжното е, че продължавам да я обожавам. Може би просто се чувствам задължен да го правя, така че някой друг да може да разбере величината на трагедията. Великата Сюзан… — повтори Артър.

— Да — обади се Джилиан. Артър спря пред входа на Дъфи и тя погледна ниското бунгало. Но не искаше да слага точка на разговора. — Аз имах такъв брат — сподели тя. — Брат, когото боготворях.

— Така ли?

— Да… Карл, Моят любимец. Карл беше четири години по-голям от мен. О… — въздъхна тя, поддавайки се на спомена, — той беше страхотен. И неудържим. Обожавах го.

— Къде е сега.

— Умря при катастрофа с мотоциклет. На деветнайсет. — Тя преглътна. — Беше първият ми мъж… — След няколко секунди гробна тишина намери сили да се обърне към Артър. Той я гледаше, без да мига, но погледът му беше тежък и замислен. Личеше му, че полага усилия да разбере какво означава това за нея. Както и преди, беше дошъл моментът за нея да види какво представлява порасналият Артър Рейвън. Установи, че е запалила цигара, без дори да се замисли, че обезчестява идеалната чистота в колата му. — Шокирах те, нали? — заключи тя накрая.

— Естествено — отговори той след кратко мълчание.

— Да… — Тя затвори чантичката си, посегна да изхвърли цигарата навън, после размисли и дръпна още веднъж. Последното всмукване, най-сладкото. — Разбира се, че е шокиращо. Аз самата така и не успях да схвана какво съм направила, така че, честно казано, вече не мисля за това. Но тогава жадувах това да се случи. Объркването дойде след години. Но тогава… тогава ми беше много приятно.

За едно четиринайсетгодишно момиче наистина беше зашеметяващо, но без зловещи последствия. Като съдия тя често бе осъждала мъже — бащи, истински и доведени — за сексуално насилие над децата им и смяташе това престъпление за непростимо. Но собственото й изживяване се намираше в категория извън нормите на закона. Беше изгаряла от желание и го бе прелъстила. И обичаше Карл толкова много, че и през ум не й минаваше да го обремени с обвинение дори в мислите си. Двамата наистина се обичаха най-много от всички деца в семейството. Още от ранна възраст бяха започнали да се споглеждат многозначително. Той не пропускаше да я защити при караниците с родителите им. Една нощ се бе прибрал у дома пиян. Беше я прегърнал, тя се бе сгушила в него. После природата бе взела нещата в ръцете си. На следващата сутрин й каза: „Аз съм по-голям изрод, отколкото съм си представял“. „Няма нищо, на мен ми хареса“, успокои го тя. Направиха го още два пъти. Тя го чакаше да се прибере и сама отиваше при него. Сама. След това той започна да заключва стаята си и сърдито я отпъждаше, когато събираше смелост да го попита защо. „Понякога разбирам какво сме направили и ми се иска да си отпоря ушите, за да не го чувам. Това е лудост, Джил, истинска лудост“. Вместо да го привлече, беше успяла да го отблъсне. И това именно бе най-ужасното. През месеците преди смъртта му почти не си бяха говорили.

— Когато той умря, исках и аз да умра. Мислех си да се самоубия. Разработвах най-различни схеми, начини, варианти. Обсъждах го с приятели. Обесване. Огън. Удавяне. Исках да скоча под влак… бях прочела „Ана Каренина“. След това почнах да се горя с цигари… на места, които не се виждаха. Но ми мина. Спрях да се държа като ненормална. Спрях да мисля като такава и дори спрях да си задавам въпроса защо се чувствам толкова ужасно. Хората правят необясними неща, докато израстват. Всички — без изключение. После ги надживяваме. Но нищо в преживяното от мен нямаше нищо общо с онова, което хората си представят, като казват „насилие над деца“. — Тя погледна ръката си и разбра, че е запалила втора цигара. Ръката със запалката не трепваше, но другата, с цигарата, се тресеше като листо, брулено от вятър. — Не съм разказвала това на никого, Артър — тихо каза тя. — На никого. — Беше седяла часове на групова терапия, беше чула какви ли не житейски истории и бе споделила всичко с Дъфи. Или й се струваше, че го е направила. Най-сетне намери куража да погледне Артър. Той я разглеждаше изучаващо.

— Ти нямаш представа какво става с теб, нали?

— Никаква — отговори тя. Най-после се бе сетил.

Той хвана волана и се намести по-удобно в седалката. Лицето му бе на сантиметри от нейното.

— Когато съдбата ти е отредила да израснеш край човек, толкова неспокоен, колкото беше баща ми, прекарваш значителна част от времето си в мислене кое от всички неща на света е най-страшното. Искам да кажа… от кое си струва да се страхуваш. — Той се протегна през нея, за да й отвори вратата, но погледът му не се откъсна от нея дори за миг. — И мога да ти кажа, че от теб не ме е страх.

23.

19 юни 2001

Телефонът на доктор Кеворкян

Когато Лари се обади на Мюриъл и двамата се разбраха да тръгнат за летището поотделно, минаваше 17:30. Отначало Морли и Лари пътуваха срещу трафика прибиращи се в края на деня и се движеха бързо. Проблемът се появи, след малко — по радиото съобщиха, че недалеч от Търнър Фийлд имало завъртял се напряко на платното тежък камион. Спряха. В седем без петнайсет клетъчният телефон на Лари иззвъня. Беше Мюриъл — обаждаше му се от нейното такси. Макар да бе тръгнала половин час по-рано от тях, в момента беше само на няколко километра по-близо до летище „Хартсфийлд“.

— Няма да стане — каза тя. В типичен за нея стил, вече бе изследвала всички възможности и бе съставила план. За полета на „Делта“ в 20:10 нямаше места, а в списъка на чакащите имаше осемнайсет души преди тях; смяна на компанията бе невъзможна, понеже билетите им бяха служебни, а специалните цени се поддържаха само от „Делта“. Така че Мюриъл бе поела нещата в ръцете си, беше резервирала места за един от първите полети на следващата сутрин и бе запазила две стаи в хотел до летището.

Лари стигна там петдесет минути след нея. Мюриъл беше във фоайето с багажа си и решаваше най-неотложните дела в офиса си от хиляда и петстотин километра разстояние. В случая с някакво гангстерско убийство, както можеше да се очаква, се бяха появили проблеми — всички свидетели, включително онези, които се охраняваха под ключ, за да дадат показания пред голямото жури, сега твърдяха, че погрешно са посочили обвиняемия. Съдията Харисън, изглежда, останал с впечатлението, че след напускането му на прокуратурата преди четирийсет години в наказателно-процесуалния кодекс не са настъпили никакви промени, се държеше невъзможно. Това изискваше специалното внимание на Мюриъл и когато тя най-после затвори клетъчния си телефон, бе разпоредила завеждането на специално искане до щатския апелативен съд, за да изяснят на Харисън каква е истината.

— Всеки ден нов клоун в цирка — каза тя. Вече беше регистрирала Лари и направо му даде ключа за стаята. Понеже и двамата не бяха намерили време да обядват, се разбраха да отидат направо в ресторанта. Лари едва не падна на колене и не се примоли, когато сервитьорката им предложи да пийнат нещо. Дрехите лепнеха по тялото му, затова съблече лекото си спортно сако и го метна на един от свободните столове. Ако изобщо имаше универсална мярка, индексът на дискомфорт за този град вероятно щеше да се измерва в четирицифрено число. А и преследването на Колинс го беше скапало. Той разказа на Мюриъл какво е станало и тя се изсмя, когато стигна до частта, където Колинс бе казал, че вуйчо му казва божията истина и че той всяка нощ се моли на Исус да му прости за стореното на Гандолф.

— Уф — каза накрая Мюриъл. — Това не е хубаво. Дали ти е хвърлял прах в очите, а?

— Вероятно. Всъщност беше доста притеснен. Заяви ми в прав текст, че никога няма да свидетелства срещу Ерно. И няма да признае нищо. — На масата имаше питки и Лари си намаза едната. — Да ти кажа право, той оставя добро впечатление на пораснал. Казва, че се бил преродил. На стената в офиса му има кръст колкото щата Кливланд и ми наду главата с религиозни дивотии.

Мюриъл погали чашата си и се намръщи.

— Не се дръж пренебрежително към Бог, Лари. — И когато той я погледна изненадано, добави: — Той съществува. Нещо… Той, Тя, То. Има го. Честно казано, с нетърпение чакам да отида на църква. И този час, когато съм там, е най-изпълващият за цялата ми седмица.

Не му казваше нищо неизвестно. Картината му бе ясна.

— Католицизмът уби религията за мен — каза Лари. — Свещеникът в енорията беше страхотен. Канехме го на вечеря. Момчетата го обожаваха. Можех да си приказвам с него цял ден и да не забележа кога се е стъмнило. Но в църква не стъпвам. Моля се в градината. И това е единственият момент, когато усещам, че мога да питам.

Той се усмихна неуверено и тя му отговори с подобна усмивка. Все пак Лари беше в известна степен изваден от релси от откритието, че тя се е променила. Някои от нещата, за които я бе чул да говори напоследък — Бог, бебета — го караха да се пита дали не са й трансплантирали нов мозък през последните десетина години. Много забавни неща ставаха с хората след четиридесетте, когато осъзнаеха, че мястото им на земята им е дадено назаем и не се притежава. Имаше някаква опасност… опасност, която той се затрудняваше да формулира, в откритието, че Мюриъл в някои отношения е омекнала.

Вместо да й възразява, Лари огледа ресторанта. Беше наполовина празен, с интериор в невероятна тропическа тема: палми, бамбукови парапети и така нататък. Всички посетители изглеждаха изморени. Просто им личеше. Само че кой можеше да нарече чистото легло и собствената стая лишение? И въпреки това да се откъснеш от дома и да се запилееш из места, където никога не си бил, изглеждаше тежка работа. „Има нещо дълбоко нездраво в това да загубиш връзката със земята, където си се родил“, мислеше си той. Някак, по някакъв необясним начин, всичко в живота му го дърпаше назад към градината.

Реши да потърси телефонен автомат. Безплатните му минути за междуградски разговори бяха на привършване, а полицията не плащаше никакви преразходи. От друга страна, налагаше се да предупреди у дома, че няма начин да се прибере тази нощ. На път за фоайето се замисли за Мюриъл. Беше се зачудил дали и Талмадж ходи с нея на църква, но не я попита, защото това щеше да наруши даденото в самолета обещание да не говори за него. Но и без да пита, знаеше вече достатъчно. Както и при другите, животът на Мюриъл бе, меко казано, сложен. Но все пак изпита мрачно задоволство: Мюриъл вярваше, че зад реда във Вселената стои Бог. В най-тежките моменти от живота си Лари вярваше, че това е възмездието.

— Имаме проблем — каза Мюриъл, когато Лари се върна. — Бомбата падна: Харлоу вярва на Ерно.

— Мамка му! — изруга Лари. Тя му разтълкува решението, което Керъл й бе прочела по телефона. — Мамка му — повтори Лари. — А другите съдии… те нали не са длъжни да се съобразяват с това?

— Апелативния ли имаш предвид? Не теория не са. Но те не са го видели да дава показания. Докато Харлоу го е видял с очите си. Това не им оставя друг избор, освен да приемат мнението му, освен ако не излезем с нещо, което да изкара Ерно лъжец. Само че днешната история с Колинс като че ли не ни помага особено. В мига, в който кажа на Артър, той ще се просне в краката ми и ще започне да ме умолява незабавно да дам на Колинс имунитет.

— И?

— Не му се отваря парашутът. Даването на имунитет е прерогатив стриктно на прокуратурата. На него това само би му помогнало да предостави на Апелативния съд нова информация.

— Няма да казваш на Артър нищо. Обещах на Колинс, че говорим стриктно извън протокола. За Артър или който и да било друг този разговор изобщо не се е състоял.

— Това означава, че не можем да го използваме срещу Колинс. Но сме длъжни да съобщим за него на Артър.

— Защо?

Беше сложно. Започна да обяснява логиката на глас. В правен аспект, стриктно погледнато, задължението да се съобщава за откриването на благоприятни за защитата обстоятелства се отнасяше само до процеса. Но понеже Колинс отказваше да даде показания, изявленията му пред Лари попадаха в категорията „неприемливи слухове“.

— Е? — попита Лари. — Какъв тогава е проблемът?

— По дяволите, Лари. Проблемът е, че той е умен. Това първо. Колинс ще се обади на Джексън. И ако се разбере, че не сме съобщили за това, ще изглеждаме ужасно.

— Колинс ще се похвали на Джексън: „Не казах на ченгето нищо“. Едва ли ще иска да даде на Джексън основание да го направи на нищо, че си е отворил устата. И освен това той наистина не ми каза нищо особено. Защо да си усложнява живота?

— Лари, ами ако Колинс казва истината? Ами ако наистина вуйчо му е натопил Роми и той всяка вечер пада на колене пред Исус и моли за прошка?

— Глупости.

— Глупости казваш? Невъзможно, а? Да не искаш да ми кажеш, че макар и за секунда не ти е минавала мисълта, че Ерно може и да казва истината?

Той махна с ръка във въздуха, за да прогони демона на абсурда.

— Тоя тъп задник си призна, Мюриъл. И го направи пред очите ти.

— Лари, този човек е толкова тъп, че не може да си намери гъза с две ръце.

— Какво означава това, по дяволите?

За щастие в този момент сервитьорката пристигна с вечерята, сложи чиниите на масата и се забави, за да си побъбри с тях. Беше момиче от селска Джорджия, а акцентът й бе като изваден от „Отнесени от вихъра“. Когато отиде да им донесе още по едно, Лари вече беше омел половината си пържола и отказваше да погледне Мюриъл. Тя знаеше, че не е проблем да изясни нещата с него, но имаше задължителен ред или по-скоро служебна йерархия. Полицаите мразеха, когато прокурорите вземат решения, които те трябва да изпълняват. За адвокатите всичко бе думи: думите, които произнасяха в съда, пишеха в бележниците си или четяха в полицейските сводки. Но за полицаите това бе животът. Тяхната работа се вършеше с пистолет на кръста и пот, стичаща се чак до гащите им под бронежилетките. Свидетелите, които в съда изглеждаха смирени и готови да отговорят на всички въпроси на прокурора, биваха измъквани от такива свърталища, че полицаите не знаеха кое за тях е по-важно: да мислят за куршума или да се пазят от СПИН. Полицията живееше в гаден свят и играеше по гадните му правила, защото иначе нямаше как. За прокурорите да отстъпиш дори пред свястно ченге като Лари означаваше да се стимулира непокорството.

— Искам да ми обещаеш, че няма да превръщаме това в бункера на Хитлер — каза тя след малко.

— В смисъл?

— В смисъл, че държа да не сме предубедени. Поне в известна степен. Лари, длъжни сме да допуснем вероятността, колкото и малка да е тя, че може да сме сбъркали. Никой не е гарантиран. Светът е лош. Животът е скапан. Системата не е идеална. А най-малко сме идеални ние.

Този начин на разсъждение не му допадаше.

— Не сме направили никакви шибани грешки.

— Не те атакувам, Лари. В тази професия от нас се очаква да сме безгрешни. Такъв е стандартът. Извън допустимото съмнение. Сигурност от правна гледна точка. Но дори ако правим всичко по силите си и преценяваме по най-добрия начин, на който сме способни, резултатът не е гарантирано идеален. Нали разбираш, всичко е възможно.

— Не е възможно. — Въпреки че бе надебелял, вените по якия му врат бяха изпъкнали до пръсване. — Той е виновният. Познавал е две от жертвите. Има мотив за тях. Знаел е къде се намира оръжието на престъплението, преди ние да научим. Закопчахме го с медальона на Луиза в джоба му. Той е нашият човек и няма да ти позволя да ми се държиш като Дева Мария. Ще се провалиш по този начин, но ще провалиш и мен.

— Лари, пет пари не давам за шума, който вдига Артър, а честно казано, и съдията не ме плаши. Нима мислиш, че ще се дистанцирам от тройно убийство? Че ще обърна гръб на Джон Леонидис или на онези две момичета? Погледни ме в очите и ми кажи, че вярваш, че мога да постъпя така!

Той взе чашката уиски в секундата, в която сервитьорката я донесе, и пресуши половината на един дъх. Алкохолът не му помагаше. Беше му трудно да се овладее. Но по-важното бе, че по принцип лесно се ядосваше. И тя отлично знаеше това.

— Не искам да чувам повече нито дума от тези дивотии, че сме направили грешка — твърдо заяви той.

— Не съм казала, че е грешка. Просто искам да мога да кажа, че изпълнявайки професионалните си задължения, съм обмислила и тази възможност.

— Виж, аз работих по този случай. Работих сам. Цялата полиция спря да се интересува, когато заглавията из вестниците оредяха. Единствен аз продължавах да оказвам някакъв натиск. Аз направих този случай. И го направих с теб. И, ако те интересува самата истина, направих го заради теб. Така че не ми дърдори сега, че било скапана грешка.

— Заради мен?

Яростта буквално пулсираше в него. Дори очите му бяха изпъкнали. И сякаш беше станал дори още по-голям.

— Не се преструвай, че не разбираш, дявол да го вземе! Всичко е едно цяло, Мюриъл, не е ли така? Случаят. Твоето издигане до областен. Намерението ти да бъдеш велика. Решението да се омъжиш за Талмадж. Отказът от мен. Така че, моля те, не ми повтаряй думата „грешка“. Твърде късно е за шибани грешки! Аз се примирих с жалкия си живот, ти пое по стълбата нагоре. Не се преструвай, че не се сещаш каква е играта, защото правилата ги измисли ти. — Той захвърли зелената платнена салфетка в чинията си и изхвръкна навън така стремително, че щеше да помете всеки евентуално изпречил се на пътя му. Малката му пътна чанта подскачаше на рамото му като копринено шалче от вятър.

Докато се надигаше след него, тя усети, че адамовата й ябълка мъчително се движи нагоре-надолу. Беше се случило нещо изключително важно. Първоначалното й впечатление бе, че е смаяна от силата на избухването му. Но след секунда осъзна, че голямата новина за нея е, че след десет години раните на Лари са още отворени. Досега си бе мислила, че той е единственият човек, който е абсолютно естествен — достатъчно голям егоист, за да не получава никакви рани. В една или друга степен бе мислила, че и тя е такава.

Един от приятелите й казваше, че още в прогимназията човек научава всичко, което има да се знае за начините, по които любовта пламва и умира. Необятният спектър между тези две крайни състояния — спектърът на по-трайните връзки — се овладяваше едва през зрелостта. Но ядрената експлозия на началото на любовта бе същата като в нейния край, независимо от възрастта. Така че сигурно още в момичешката тоалетна приятелките й щяха да дадат вярната диагноза на избухването на Лари: той все още не беше безразличен към нея. Само че този извод означаваше, че тя не е в безопасност.

Беше забравил сакото си метнато върху стола. Тя го последна, помисли малко, после го взе и мина през бара — предполагаше, че е избягал там. Нямаше го. Качи се на техния етаж и почука на вратата на стаята му.

— Лари, отвори. Донесох ти сакото. — Той вече бе успял да си разкопчае ризата и държеше миниатюрна бутилчица от минибара. Беше пълна до половината. Взе сакото от ръцете й и го хвърли на леглото си, без да събере смелост да я погледне. — Лари, искам да се сдобрим. Чака ни още маса работа по този случай.

— Ти не си сърдита. Аз съм сърдитият. — Той погледна бутилчицата в ръката си, зави капачката и я хвърли от няколко метра в кошчето за боклук, което се разлюля от удара. — Само че в момента съм по-скоро смутен, отколкото ядосан.

— Може би трябва да поговорим.

— За какво?

— Не ме карай да стоя така, Лари. — И двете й ръце бяха заети: издутото с документация куфарче в едната и малката пътна чанта в другата. Той прецени ситуацията, покани я да влезе и тръгна напред. От алкохола плешивото петно на темето му бе порозовяло.

— Мюриъл, просто не знам какво ми стана.

— Майната му, Лари.

— Не, не искам да кажа, че не съм си го помислял. Като казах, че съм смутен, притеснява ме финалът. Онова, което казах за себе си. Изобщо не мисля, че животът ми е за оплакване. Напротив, добър е. Повече от добър. Просто аз съм като повечето хора, нали разбираш. Само че опре ли до любовта, никой не получава, което очаква от нея.

Думите му — по-скоро точността в тях — я поразиха, защото с едно изречение той бе изразил най-дълбокото й убеждение, нещо, което рядко бе събирала куража да признае пред себе си. Отново се сети за мината, която бе изстрелял към нея в самолета: мисълта, че и в двата си брака преследва една и съща невъзможна мечта. Тази идея я бе преследвала през целия ден като лошо ястие, чийто неприятен вкус не можеш да прогониш от устата си. Щеше да я обмисли по-подробно в неделя. Защото по време на онези скъпоценни мигове в църквата тя се молеше именно за любовта, независимо дали наистина вярваше в Бог, или не. Сега се замисли за пътя към любовта и странния начин, по който този път извежда човек към нещастие и горчивина, при това — каква ирония — най-често именно тогава, когато си въобрази, че я е намерил. Всичко останало в живота — професионални постижения, изкуство или идеи — беше само кожа и пера по тялото на вечно гладния звяр на любовта.

— Това означаваше за мен много — каза той и направи кръг с показалец в пространството между двамата. — След това за известно време мислех да се самоубия. Дори да се обадя на доктор Кеворкян. Както знаеш, на мен фитилът ми е къс. — Мъже като Лари и Талмадж бяха готови на всичко, само и само да не изглеждат слаби. Но бяха крехки и миговете, когато това излизаше на показ, прерастваха в опасни кризи.

— Не искам да казваш на Артър — отново настоя той. — Имам предвид за Колинс.

— Лари…

— Ти самата каза, че законът не изисква да го информираш. Не искам да правим благотворителност, колкото да му дадем инструмента да ни хвърля димни завеси. — Дори след цялата сцена тя все още инстинктивно не желаеше да каже „да“. Затова седна на стола до вратата и се замисли. Лари я наблюдаваше тревожно, започваше отново да губи търпение.

— Господи, Мюриъл. Направи ми тая шибана услуга, дявол да го вземе! Какво толкова? — Беше на път отново да изригне, но се усети навреме и макар и с мъка се овладя. Отпусна се на леглото срещу нея, видимо изтощен. В коридора машината за лед автоматично изсипа няколко килограма кубчета в легенчето.

Рано или късно щеше да се наложи да информира Артър, но засега това можеше да почака, докато Лари се успокои. Моментът не изглеждаше подходящ да му нанася нов удар.

— Добре, сега е моментът да запеем за старите добри времена, нали така? — обади се тя след дълго мълчание. — Аз, ти, хотелска стая и спор.

— Тези спорове не означават нищо, Мюриъл.

— Така ли? Значи току-що съм ти казала нещо, което няма смисъл?

— Това е само любовна игра. — Само че тя не намери смелостта да възрази. — Нали обичаше сексът да е под формата на съперничество — предизвика я той.

— Благодаря, докторе.

— Само че това действаше, Мюриъл. Действаше безотказно. Не ми казвай, че не помниш. — Беше събрал в себе си куража да я погледне. Тя разбра, че за него историята на случилото се между тях е като изписана върху глинени плочки, често препрочитана, напълно анализирана и завинаги разбрана. Отричането дори на най-дребния елемент от нея бе откровено оскърбление.

— Моят алцхаймер е едва в начален стадий, Лари. Помня, разбира се.

След това признание миналото, неговите страсти и удоволствия, се просна пред тях като труп при бдение. Само че тялото не беше съвсем мъртво. Страстта, която едно време ги бе изгаряла, отново се бе появила. Тя усещаше напрегнатостта му, докато той обмисляше нюансите в отговора й. Като се имаше предвид откровеното му любопитство по отношение на Талмадж, тя се досещаше какво иска да я попита, но дори Лари разбираше, че това вече би било непростимо. Не че имаше някакъв смисъл от сравнения — бракът не беше като кръшване с колега и светът добре знаеше това. Милиарди хора преди нея се бяха наслаждавали на секса преди брака повече, отколкото след това, макар че искрено казано тя не бе предполагала, че ще е така. Да скочиш с някой в леглото никога не й бе изглеждало като предизвикателство. Понякога бе важно. Друг път — забавно. Но никога трудно. Винаги бе предполагала, че двамата с Талмадж ще напипат свой ритъм. Но не се бе получило. Никога не бе мислила, че ще може да живее без това, но дали от умора, или от възрастта, тези мисли бяха престанали да я вълнуват. Когато се събудеше с желание — случваше се няколко пъти месечно, — вече бе започнала да се изненадва.

И в този миг изненада самата себе си.

— Помня, Лари — повтори тя тихо. Вдигна поглед, колкото да му покаже, че говори сериозно, но желанието й бе толкова силно, че вероятно го излъчваше като фар във всички посоки. Не беше точно покана. Но беше достатъчно силно, за да му подскаже, че ако направи опит, тя няма да намери сили да му откаже. Но бе невъзможно тя първа да направи ход. Искаше й се, ако опита, да бъде царствена. Но вместо това се чувстваше като задъхана кокетка, срамежлива и безпомощна, докато той размишляваше — усещане, което винаги се бе старала да избягва. Вслушваше се за някакво помръдване, за да стане и да се сгуши в него. Но изгарящата го горчивина явно му пречеше. Моментът мъчително се източваше. И изведнъж възможността някой от тях да посегне към другия изчезна, сякаш не бе съществувала.

— Скапан съм — промърмори той.

— Да, разбира се — прошепна тя. Стана и му напомни, че ще го чака в 6:30 във фоайето. После тръгна по коридора — мина покрай бог знае колко чужди врати, за да се добере накрая до своята самотна стая, предоставена й за нощта. Носеше багажа си, поглеждаше номерата и се питаше колко ли трудно ще й е от тук нататък до края на живота.

24.

25-28 юни 2001

Показанията на Женевиев Кариер

Артър прегледа пощата си — кой знае защо, лошите новини като че ли пристигаха винаги в понеделник сутринта — и намери уведомително писмо от Мюриъл Уин. В него се предлагаше след три дни, в четвъртък, представителите на държавата — разбирай прокуратурата — да снемат официално показанията на някоя си Женевиев Кариер в офиса на наетите от нея адвокати Сенди и Марта Стърн.

— Коя е тайнствената гостенка? — попита Артър, когато след няколко опита успя да се свърже с Мюриъл по телефона. При няколкото случая през годините, когато на Артър се бе налагало да контактува професионално с Мюриъл, двамата си бяха разменяли добронамерени шеги, съвсем уместни за бивши колеги. Но противопоставянето в рамките на настоящия случай бе довело до значително охлаждане в поведението на Мюриъл към него. Артър, за когото конфронтацията винаги беше повод за трагедия, беше готов на нова доза дистанцираност, но завари Мюриъл в добро настроение. Това веднага го накара да заподозре, че се е случило нещо, което й е дало предимство.

— Артър — отговори му тя, — нека ти прошепна две думи: Ерно Ердай. — Мюриъл, подобно на много прокурори в практиката на Артър, живееше, придържайки се към един-единствен принцип в отношенията си с адвокатите на защитата: не се ядосвай, върни си го.

— Трябваше да го направя, Мюриъл.

— Защото не искаше да ни дадеш шанс да разследваме.

— Защото не исках да ви позволя да изнудите Ерно в Ръдярд. Или да протакате, докато той не умре или не започне да бърбори несвързано. Той казва истината и ти знаеш това, Мюриъл.

— Едва ли. Твоят човек си е признал сам, Артър.

— Моят човек има коефициент на интелигентност седемдесет и три. При това съзнава, че другите са по-умни от него. Свикнал е да не разбира повечето неща и се е примирал да приема каквото му се каже. И аз мисля, че Лари го е стимулирал допълнително в това отношение. В повечето случаи, когато възрастен човек оплеска гащите, причината е, че нещо го е изплашило до смърт, а не това, че има гузна съвест. Не живеем в рая, Мюриъл — нито ти, нито аз.

Подхвърлянето за рая, което бе прозвучало с такава сила от устата на Ерно в съда, болезнено убоде Мюриъл. Когато проговори, в гласа й звучеше повече страст:

— Артър, аз бях там. По твоя човек нямаше и следа. Той ме гледаше в очите, когато заяви, че е добре.

— Защото е бил толкова сащисан, че не е знаел какво друго да каже. Роми никога не е бил свързван с насилие. Докато Ерно е застрелял двама други, без дори да ги включва в сметката си. Какво ще кажеш за това, Мюриъл?

Малко странно за себе си, Артър чувстваше, че взема надмощие в този спор. Смяташе, че защитава тезата си с повече аргументи. Единственият му проблем бе, че Роми така и не му бе обяснил признанието си по логичен за нормалните човешки същества начин. Наистина не твърдеше, че онова, което е казал, е изтръгвано от него със сила или други методи на убеждение. Най-сетне, никой от предишните му адвокати, с които Артър засега не бе говорил обстойно, в нито един момент от защитата му дори не бе намеквал за подобна възможност.

Както обикновено, когато усетеше, че губи спора, Мюриъл ставаше лаконична.

— До четвъртък — бе единственото, което каза в слушалката, преди да затвори.

Следващият ход на Артър бе да опита късмета си с адвокатите на госпожа Кариер. Сенди, винаги вежлив, започна с похвала към Артър за начина, по който води делото.

— Следя действията ти от пресата, Артър. Много добре. — Уважаван от всички, доайен на криминалната адвокатура в околия Киндъл, Стърн не беше разточителен на комплименти и щом приключи с любезностите, прехвърли разговора на дъщеря си Марта, с която бяха партньори от поне десетилетие. Всъщност тя бе онази, която представляваше госпожа Кариер.

Марта бе започнала стажа си в прокуратурата по времето, когато Артър все още бе там. По онова време тя олицетворяваше пълната противоположност на баща си: агресивна към другите дори тогава, когато не се налагаше, непохватна в обноските си и доста небрежна към външния си вид. Но още тогава бе дяволски умна, а и с годините баща й бе оказал възпиращото си влияние върху нея. Обикновено защитниците по наказателни дела са хора, склонни към сътрудничество. В крайна сметка те имат общ „враг“ в лицето на държавата и обща кауза в борбата срещу нарушаването или по-точно ограничаването на правата на клиентите си. Но Марта се държа хладно с Артър по телефона, може би заради схватките си с него отпреди години. Не пожела да разкрие практически нищо, освен факта, че Женевиев е била добра приятелка и колежка на Луиза Ремарди.

— Женевиев ни забрани да разгласяваме предварително подробности по делото и пред двете страни — съобщи Марта. — Тя не желае да бъде намесвана по какъвто и да било начин в това дело. Всъщност й се наложи да прекъсне почивката си, за да дойде да даде показания.

— Ще навреди ли на моя клиент онова, което има да каже?

Марта се поколеба. Протоколът между адвокатите изискваше поне предупреждение.

— Ако Мюриъл се придържа към заявените си въпроси, може да има някои рани, но нищо фатално. Просто върви по нейните стъпки при кръстосания. Не импровизирай и не отваряй нови насоки.

Разговорът накара Артър да се замисли над дадения му съвет. Стърн имаха репутацията на честни адвокати, но ако клиентката им се държеше като враждебен свидетел или ако дадеше показанията си неохотно, адвокатът несъмнено щеше да се постарае да избегне прекомерно дългия разпит.

В четвъртък, малко преди два следобед, Артър пристигна в Морган Тауърс — най-високата сграда на града. Сенди Стърн можеше и да е имигрант, но офисът му бе мебелиран така, сякаш предците му се бяха сражавали в Революцията. В преддверието, където помолиха Артър да седне и да почака, имаше мебели в стил „Чипъндейл“, инкрустирани със сребро и украсени с китайски фигурки. Мюриъл пристигна със стандартните си десет минути закъснение, естествено следвана от вездесъщия Лари. Появи се Марта и ги въведе в малка заседателна зала. Госпожа Кариер седеше видимо напрегната до овалната орехова маса със стъклен плот. Беше облечена официално, в тъмен костюм с жакет без яка. Леко пълна, определено симпатична, с големи широко отворени очи. Преждевременно прошарената коса й придаваше вид на пряма жена. Мюриъл я поздрави, но в отговор получи само сухо кимване.

Съдебният секретар нагласи стенографската си машина зад свидетелката, после помоли госпожа Кариер да вдигне ръка и да се закълне. В началото въпросите на Мюриъл не излизаха от рамките на очакванията на Артър, изградени благодарение на както винаги съвестното проучване на Памела. След години работа за „Транснешънал Еър“ като пътнически агент и по-конкретно продавачка на билети, госпожа Кариер вече беше пенсионерка. Съпругът й, Матю, беше интернист в предградията в околия Грийнуд. Имаха четири деца. Женевиев отговаряше демонстративно прецизно, видимо огорчена, че е принудена да го прави. Марта я бе подготвила добре. Клиентката й обмисляше въпросите, а отговорите й съдържаха минимума искана информация. Ако трябваше да се явява на изпит „Основи на даването на показания под клетва“, щеше да го вземе с отличен и особена похвала.

Когато Мюриъл най-сетне спомена Ерно, Женевиев призна, че го е познавала като началник на охраната към Ти Ен на летище „Дюсейбъл“.

— Говорила ли е Луиза Ремарди някога за Ерно Ердай с вас? — попита Мюриъл.

Артър веднага възрази, че въпросът предполага свидетелката да се позове на нещо чуто от друг. Двамата с Мюриъл кръстосаха шпаги за момент, но при снемането на показания по федералната процедура съдията щеше да се произнесе по-късно. Засега от госпожа Кариер се искаше само да отговаря и Марта се съгласи и кимна на свидетелката. Марта бе понаедряла, но и бе започнала да ходи по-спретнато. Личеше й, че посещава редовно фризьор, а голямата изненада за Артър бе венчалната халка на пръста й. Да, всички се устройваха. Всички, освен него.

— Да — съгласи се Женевиев.

— Обсъждала ли е някога с вас естеството на връзката си с Ерно Ердай?

Женевиев каза, че не разбира въпроса.

— Изказвала ли се е някога в отрицателен смисъл по отношение на Ерно Ердай?

— Да.

— Имало ли е случаи, когато е правила това в състояние на силна възбуда?

— Би могло да се каже и така.

Правилото за изключване на слуховете като приемливи показания си имаше изключение: така наречените „възбудени бележки“, за които се смяташе, че са допустими — изхождаше се от теорията, че в състояние на емоционална възбуда е по-малко вероятно съзнателно да се изрече неистина. Изключението, подобно на многото други правила, имащи отношение към показанията, бе прието в практиката от векове и като такова не отчиташе съвременните заключения относно приемливостта на онова, което хората казват или забелязват под стрес. При това положение Артър знаеше, че показанията на Женевиев, каквито и да са, ще бъдат разгледани в съда.

— Госпожо Кариер — продължи Мюриъл, — бих искала сега да се върнете в мислите си към случая, когато госпожица Ремарди е била най-възбудена и ви е говорила за Ерно Ердай. Можете ли да си спомните този момент?

— Помня такъв случай. Не знам дали точно тогава беше най-разстроена, но определено не беше на себе си.

— Добре… Кога се случи това?

— Около месец и половина преди Луиза да бъде убита.

— Къде бяхте?

— На гишето за билети на летище „Дюсейбъл“. Имахме обща каса. Смените ни се застъпваха около час. По това време нямаше навалица, така че бе възможно да засечем касата и да поговорим на воля.

— От онова, което ви е известно, какво събитие бе разстроило госпожица Ремарди?

— Ако ме питате какво е било станало, отговорът е „не знам“.

— Описа ли Луиза събитието?

Артър възрази на базата на продължаващо приемане на слухове за показания. Ясно му бе, че Мюриъл разбира защо го прави — идеята му беше да наруши ритъма на разпита, защото тя дори не погледна към него, когато настоя госпожа Кариер да отговори.

— Луиза каза, че е била претърсена за наркотици. Не съблечена, а само с потупване по тялото.

— Обясни ли ви какво в претърсването я е разстроило толкова?

— Нямаше нужда да обяснява. Очевидно е, че не е приятно да си на работа и да те опипат. Но тя беше най-ядосана на начина, по който го бяха направили. Описа ми го с доста остри фрази.

— И какво точно ви каза?

— Каза, че я претърсили да не крие нещо под дрехите си, но се престарали… подметна нещо в смисъл, че е правила секс с мъже, които не били имали шанса да я опипат на всички тези места.

Секретарят, чиято длъжностна характеристика изискваше да бъде незабележим като статуя, наруши правилника и се изсмя от сърце. Адвокатите около масата също не се сдържаха и се усмихнаха, но госпожа Кариер остана сериозна както досега.

— И по кое време след обиска разговаряхте с нея?

— Беше изминал по-малко от час. Бяха го направили веднага след края на смяната й. Аз току-що бях дошла.

— Какво ви каза тя за Ерно Ердай?

— Дословно?

— Моля ви…

— Тези думи не са в речника ми. Прекалено са цветисти.

— Би ли било точно да се изразим, че е изразила омраза към господин Ердай?

— Съвсем точно. Тя спомена, че той е знаел, че тя няма нищо общо с наркотиците, и че е излъгал, за да я претърсят.

Последното явно изненада Мюриъл. До момента между разпитващ и свидетел бе имало добър синхрон. Артър вярваше на Марта, която бе заявила, че не е разрешавала на Мюриъл да разпитва госпожа Кариер преди, но от друга страна, Марта и Мюриъл се познаваха отлично и за Марта бе важно да измъкне клиентката си от разпита колкото е възможно по-рано.

Лари се наведе и прошепна нещо в ухото на Мюриъл. Беше облечен в трикотажна риза с разкопчана яка и поплинено сако в цвят каки, толкова намачкано от лятната горещина, че приличаше на смачкан хартиен плик за пазар. Неофициалното облекло бе типично за Лари и много други детективи, които по правило искаха да останат колкото може по-далеч от формалностите на правните процедури. За разлика от съдебния секретар, Лари държеше малко бележниче със спирала и от време на време записваше нещо.

— Обясни ли ви откъде знае, че точно Ерно Ердай е излъгал, за да бъде претърсена? — попита Мюриъл.

— Не.

— Но смяташе така?

Артър възрази, че се допуска госпожа Кариер да свидетелства за предположенията на Луиза, и Мюриъл оттегли въпроса си. Лари отново наведе глава над ухото й и прошепна нещо, скрил устни зад черните й къдрици.

— Обясни ли тя какво според нея се е опитвал да постигне с това претърсване господин Ердай?

— Не, само спомена факта.

Черните очи на Мюриъл оставаха впити в свидетелката.

— Когато направи тези осъдителни бележки по отношение на господин Ердай, това ли беше първият път, когато я чухте да говори за него?

— Не.

— При някои от предишните ви разговори тя споменавала ли е нещо за Ерно Ердай извън ролята му на колега и началник на сигурността на летище „Дюсейбъл“?

— Не — отговори Женевиев след дълго замисляне.

— А правила ли беше преди това забележки, които да показват, че не го харесва?

— Не си спомням да е казвала преди претърсването, че не го е харесвала.

Макар да владееше лицето си като професионален покерджия, Мюриъл не можа да скрие разочарованието си.

— А демонстрирала ли е положителни чувства към него?

— Не си спомням нищо подобно… Не.

— Би ли било точно, ако кажем, че преди споменатия случай общият тон на нейните коментари е бил по-скоро в негативната гама? — настоя Мюриъл.

Артър възрази срещу формулировката на въпроса. Инструктирана от Мюриъл да отговори, госпожа Кариер каза:

— Може би може да се каже и така.

Мюриъл погледна в бележника си, явно готова да отвори нова тема.

— Госпожо Кариер, вие повторихте бележка, направена пред вас от госпожица Ремарди във връзка с любовния й живот. — Женевиев леко се нацупи и на брадичката й се появи трапчинка. Беше съвсем ясно, че безкомпромисният тон на разпита не й допада. — Обсъждаше ли често госпожица Ремарди интимните си проблеми с вас?

— Често?

— Може ли да се каже, че ви е държала в течение на връзките си с различни мъже?

Артър за пореден път се обади: „Слухове“, на което Мюриъл отново отговори, че смята да се пребори с тези възражения в съдебната зала, и настоя съдебния секретар да прочете отново въпроса.

— Вероятно не съм слушала особено внимателно нещата, които ми е говорила — оправда се госпожа Кариер, позволявайки си за пръв път намек за усмивка. — Но все пак аз се омъжих на деветнайсет.

— Виждали ли сте някога госпожица Ремарди в компанията на мъже?

— Понякога.

— Сега… на база близките ви отношения с Луиза Ремарди, многото ви разговори с нея и вашите наблюдения, съставихте ли си мнение дали Луиза Ремарди е имала, или не интимна връзка с Ерно Ердай?

Артър си позволи обстойно възражение: мотивира се, че това е неподходяща тема при снемане на показания. Когато приключи, Мюриъл отново изиска отговор на въпроса си.

Госпожа Кариер отвърна:

— Не вярвам да са имали интимни отношения. Познавах Ерно. Щеше да е много нехарактерно за Луиза да не сподели с мен, че излиза с човек, когото познавам.

Мюриъл кимна, стиснала тънките си устни, за да не се извият в триумфална усмивка. Това беше последният й въпрос и тя предаде свидетелката на Артър.

Без да бърза, той се замисли най-напред върху това каква тежест Харлоу или апелативният съд ще придадат на показанията на госпожа Кариер. Вероятно доста голяма. Съдиите вярваха на хора като Женевиев, понеже такива като нея олицетворяваха трудолюбивите съвестни граждани, благодарение на които светът се върти в правилната посока. Като цяло бе съгласен с предварителната интерпретация на Марта: беше ранен, но не фатално. Мненията, изказани от госпожа Кариер, не бяха достатъчни, за да надделеят над становището на съдия Харлоу, че на Ерно може да се има доверие. Артър си напомни да бъде максимално предпазлив в предстоящата акция по минимизиране на щетите.

Започна с очевидното, като я помоли да потвърди — нещо, което тя направи с готовност, — че не съществува никакъв начин да се намерят доказателства за верността на разкритията на Луиза Ремарди за личния й живот. Нещо повече, тя не знаеше дали Луиза й е казвала всичко, нито дали е криела някакви тайни. Госпожа Кариер оставаше все така официална, макар да изглеждаше малко по-податлива към въпросите на Артър, може би защото не той бе човекът, докарал я насила тук. На поредния му въпрос тя отговори:

— Сигурна съм, че е имало неща, които не ми е казвала, понеже понякога изразявах неодобрението си.

Отговорът предоставяше на Артър удобна възможност да се опита да реабилитира други аспекти в показанията на Ерно.

— И като се има предвид, че в живота на госпожица Ремарди може да е имало различни неща, за които не ви е било известно, помните ли случаи, когато тя е намеквала, че се вижда с повече от един мъж?

Женевиев сви устни и замислено сведе поглед.

— За да отговоря точно, се налага да обясня нещо — започна тя след малко и Артър й направи знак да продължи. — След развода си Луиза беше доста разочарована от мъжете. И не й беше до връзки. Понякога имаше нужда от компания. Понякога й се искаше нещо повече. И подгонеше ли я хормонът, не беше особено придирчива. Още по-малко дискретна. От друга страна, между подобни случаи можеше да има месеци. Друг път дни. Можеше да се види с някого веднъж. С друг — няколко пъти. Беше… не знам каква е точната дума. Прагматична? Мисля, бих могла да кажа, че когато опреше до мъжете, Луиза можеше да бъде много прагматична. Така че понякога съм чувала от нея за повече от един мъж по едно и също време.

Артър просто се бе надявал лекичко да тласне Женевиев в посока към признание, че е възможно Луиза да е работила едновременно в няколко посоки. Това беше малък триумф. Замисли се да я попита ли при това положение дали е чувала госпожица Ренарди да е правила някои от срещите си на паркинга на летището, но отговорът за госпожа Кариер за практичния подход на Луиза по въпросите на любовта му даваше достатъчно основание да използва в своя изгода този момент в съда.

Вместо това той се върна към мнението на госпожа Кариер, че Луиза и Ерно никога не са имали връзка, което донякъде се омаловажаваше от направеното впоследствие признание от Женевиев, че Луиза може да не е споделяла с нея всичко.

— Знаете ли — попита той, — от това, което госпожица Ремарди ви е казвала, дали между Ерно Ердай и нея е съществувала вражда?

— Вражда?

— Нека го кажа по друг начин. Знаели сте, че около месец и половина преди смъртта й тя е била много ядосана на господин Ердай, нали така?

— Да.

— И тя е смятала, че той е измислил претекст да й направи нещо отвратително и физически отблъскващо, вярно ли е?

— Да.

— Което тя е свързала с интимен акт?

Женевиев се усмихна леко: явно изпитваше удоволствие от словесната еквилибристика на адвокатите.

— Да — потвърди тя.

— И е факт, както вече заявихте, че всъщност тя никога не ви е казвала какво е накарало господин Ердай да предприеме това претърсване?

Веднага усети, че е отишъл една крачка по-напред, отколкото трябва. Женевиев го погледна многозначително, сякаш искаше да го предупреди, после прехапа устни.

— Както казах, тя не ми обясни какво смята, че се опитва да постигне Ердай.

Обезпокоен от мисълта, че нещо му убягва, Артър й се усмихна мило, като че ли точно този отговор най-много го устройваше.

— Нямам повече въпроси — обяви той. Не смееше да погледне към Мюриъл и затова написа няколко безсмислени реда в бележника си. Ако се бе намирал от другата страна на масата, нюансите в отговорите не Женевиев може би щяха да му убегнат. Мюриъл обаче сякаш притежаваше някакъв необикновен сонар или може би бе способна на свръхсетивно възприятие. Така че той изобщо не се изненада, когато тя поиска от секретаря да прочете последния въпрос на Артър.

— Каза ли ви тя защо Ерно Ердай е предприел претърсването? — попита Мюриъл след това.

— Не ми обясни какво мисли, че се опитва да постигне той.

— Това не беше моят въпрос. Не съм ви питала какво си мисли, че иска да постигне той. Попитах казвала ли е какво е накарало според нея господин Ердай да организира претърсването й.

Женевиев изчака и понеже не стана нищо особено, отговори:

— Да.

Мюриъл се обърна към Лари. Артър видя Лари да обръща длан в жест, който означаваше „какво пък, по дяволите“.

— И защо? — изстреля въпроса Мюриъл.

Госпожа Кариер отново заби поглед в скута си и въздъхна дълбоко.

— Заради нещо, което бях казала на Ерно предишната седмица.

— Вие сте казали? Нека върнем лентата…

Женевиев вдигна ръка. На китката й висеше верижка и сред другите миниатюрни фигурки, които се клатеха на нея, се виждаха и четири златни силуета — несъмнено представляващи децата й.

— След като я претърсиха, Луиза страшно се ядоса на Ерно. Но се разсърди и не мен. Защото аз бях казала на Ерно нещо и тя мислеше, че това е причината, поради която той е решил да я претърси. Искаше да ми намекне, че всичко е станало, защото съм си отворила устата.

— И какво бяхте казали на господин Ердай?

Женевиев отново не отговори веднага. След дълга пауза неохотно обясни:

— Веднъж бях поела нощната смяна. Това обикновено бе смяната на Луиза. И дойде един човек, който я търсеше.

— Човек? Каза ли ви името си?

— Не, не ми каза името си.

— Можете ли да го опишете?

— В какъв смисъл?

— Как изглеждаше? От каква раса беше?

— Изглеждаше мургав. Може и да беше чернокож, но не съм сигурна. А може да бе латино.

— Възраст?

— Не бих могла да преценя. Не стар, но не и млад.

— Телосложение?

— По-скоро слаб.

— Добре… Това ли казахте на Ерно седмицата преди Луиза Ремарди да бъде претърсена: че е дошъл някакъв мъж?

— Да.

— Проведохте ли някакъв разговор с мъжа?

— Да. И това разказах на Ерно.

— И какво ви каза мъжът?

— Господинът ме попита къде е Луиза и ми поръча да й предам, че се е срещнал с Фараона.

— Фараона?

— Да.

Видимо озадачена, Мюриъл изгледа изучаващо госпожа Кариер.

— Каза ли ви мъжът нещо повече от това, че се е видял с Фараона?

— Каза ми, че се е видял с Фараона и че Луиза не можело да постъпва така с него.

— И кой е Фараона?

— Не знаех.

Мюриъл кимна. Беше чула нещо, което Артър не бе успял да долови.

— А знаете ли сега кой е Фараона?

— Всичко, което знам, е онова, което ми каза Луиза.

— Кога беше този разговор?

— На следващия ден. След като се появи онзи мъж.

— Разкажете ни какво ви каза тя и какво й казахте вие за Фараона.

— Аз й казах, че е идвал един мъж, и й споменах какво ми е казал за Фараона и че съм разказала за случилото се на Ерно. Тя се разстрои. От това, че съм казала на Ерно. И понеже едното води до другото, ми разказа кой е Фараона.

— И какво точно ви разказа?

Госпожа Кариер гледаше Мюриъл със същото вълнение, с което я гледаше тя. После сложи ръка върху устата си и започна да клати глава.

— Няма да кажа — заяви накрая тя, но въпреки решимостта гласът й леко потрепна. — Знам само каквото ми е казала тя. Което, според моя адвокат, не може да се използва в съда. И поради това не разбирам защо трябва да търпя всичко това.

— Извън протокола — обади се Марта и повика Мюриъл и Артър в офиса си от другата страна на коридора. Беше обзаведен като библиотека в дом на аристократ от отдавна забравена епоха, с дълбоки дивани и книги с еднакви корици с надписи в златно, подредени идеално по дългите лавици. От съседната врата се просмукваше ароматът от пурата на Стърн. Върху малки масички бяха подредени семейни снимки на Марта и съпруга й — той изглеждаше латино — заедно с двете им деца. Имаше и няколко снимки на родителите й на млади години. В днешния си тоалет, благодарение на избрания за случая костюм с панталон и двуредното сако, Марта беше лика-прилика с баща си от онези времена.

— Хипотетично казано — започна Марта, — нека си представим, че госпожица Ремарди е присвоила определена собственост на Ти Ен. — Марта внимаваше във формулировките. „Присвоила“ бе синоним на „откраднала“.

— За каква „определена собственост“ говорим? — поинтересува се Мюриъл.

— Самолетни билети.

— Самолетни билети?

Лари, който ги бе последвал, първи схвана за какво става дума.

— И ги е продавала чрез Фараона, нали?

— Хипотетично. Както е известно, Ти Ен са безмилостни в преследването на свои нечестни служители. Има си термин: „нулева толерантност“. Опарили са се преди години, опитвайки се да сметат под килима нещо, което си е позволил един от високопоставените им служители. Един от адвокатите, който уж разследвал кражба, в крайна сметка избягал с четири милиона долара.

— Помня — обади се Мюриъл.

— Днес присъдата не се разминава на никого. Предявява се обвинение, ако е възможно следва граждански иск, та компанията да си върне отнетото. Няма значение кой или какво е. Нюансът е, че децата на Ремарди се издържат благодарение на пенсията от Ти Ен.

— Ти Ен едва ли ще съди сираци.

— Ще рискувате ли, ако са деца на най-добрия ви приятел? — Марта разпери късите си ръце. — Не бихте искали стореното от Луиза да стане част от официалния протокол, нали?

— Точно в този момент ще кажа „не“ — съгласи се Мюриъл. — Но не желая да преследвам вашия клиент с тояга в ръката, за да получа откровен отговор.

Марта кимна, после се обърна към Артър. Неочакваният развой на събитията го бе изненадал и сега той не знаеше какво да мисли. За момента сметна за разумно да напомни на Марта, че става въпрос за смъртна присъда. Спомена, че ще се постарае да забрави наученото, докогато му е възможно, но си запазва правото да преразгледа решението си, ако анализът покаже, че разкриването на истината би могло да облагодетелства по съществен начин Роми.

— Разбира се — каза Марта.

След като се споразумяха, се върнаха в заседателната зала и Марта повика клиентката си отвън. Когато се върна, Женевиев седна до протоколиращия и прошепна на двамата адвокати: „Благодаря“. Изглеждаше разстроена. Държеше кърпичка.

Само че Мюриъл не изглеждаше особено умилостивена от благодарността на Женевиев. Всъщност малко по малко тя бе започнала да губи търпение и да става все по-раздразнителна. Докато бяха чакали връщането на Женевиев, на няколко пъти дори бе крачила из стаята, за да се успокои.

— Подновяваме протокола — обяви Мюриъл. — Мъж, чието име не знаете, е дошъл при вас през май хиляда деветстотин деветдесет и първа година, като е търсел Луиза Ремарди… правилно ли се досещам, че е било тогава?

— Да.

— И този мъж е споменал нещо за „фараон“ или „Фараона“. Вие сте разказали на Ерно Ердай онова, което ви е казал мъжът, а Луиза Ремарди се е ядосала, че сте го направили, след което ви е обяснила кой е Фараона и естеството на тяхната връзка. Така ли е в общи черти?

— Напълно вярно.

— Каза ли ви двете имена на Фараона?

— Не.

— Каза ли ви къде живее или работи Фараона?

— Не знам нищо повече за него. Щом Луиза ми каза какво са правили, отказах да научавам каквото и да било повече за него. Честно казано, единственото, което ми беше донякъде интересно, бе как досега не са ги хванали. Никога не бях чувала подобна схема да работи толкова дълго. Но накрая реших, че дори това не ме интересува.

— И този мъж, който е дошъл при вас… Луиза обясни ли ви каква е връзката му с Фараона или с нея?

— Той ги е запознал.

— Разбирам. А имал ли е той някакъв дял в онова, с което са се занимавали те двамата?

— Луиза спомена, че е искал дял, но не го е получил.

— Хм… — измърмори Мюриъл. Тя естествено вече се бе досетила за това. Артър си повтори наум наученото: този трети мъж е бил свръзката. Той е запознал Луиза с Фараона, който е продавал крадените билети, и е искал дял от печалбата, който му е бил отказан. — Такаа… сега искам да се уверя, че съм разбрала правилно. Нямали сте представа кой е Фараона и каква е била връзката му с госпожица Ремарди, докато тя не ви е обяснила на следващия ден след появата на мъжа. Вярно ли е, или бъркам?

— Абсолютно вярно.

— Но ако не сте разбирали естеството на връзката между госпожица Ремарди и Фараона, защо сте споделили с Ерно Ердай онова, което ви е казал мъжът?

— Защото Ерно беше началник на службата за сигурност. — Марта едва доловимо помръдна и Женевиев побърза да уточни: — Защото той отправи заплахи срещу Луиза.

— Конкретни заплахи? За конкретни действия?

— Да.

— И с какво по-конкретно я заплаши?

— Каза, че ще я убие.

Артър имаше чувството, че гледа филм, в който липсват кадри. Дори невъзмутимата Мюриъл забрави да затвори устата си.

— Ерно Ердай ли каза това?

— Не. Мъжът, който дойде онази нощ.

Мюриъл си пое дъх, намести се по-удобно на стола, разкърши рамене и завъртя глава. После изгледа Женевиев сурово и с леден глас каза:

— Сега ще ви задам един въпрос, госпожо Кариер, и очаквам от вас да ми отговорите, без да забравяте, че сте под клетва, което означава, че трябва да казвате цялата истина. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Кажете ми абсолютно всичко, което ви каза онзи мъж.

— Попита за Луиза и аз му казах, че я няма. Това го разстрои. После каза нещо от рода на: „Кажи й, че току-що се видях с Фараона, че тя не може да постъпва така с мен и че когато я намеря, ще я убия“. Аз естествено се изплаших за Луиза. Когато смяната ми свърши, отидох при Ерно, защото смятах, че като шеф на сигурността той трябва да знае за това. Така че му разказах за случилото се.

Стенографската машина спря да трака и в залата се възцари мъртвешка тишина. Артър постепенно осъзнаваше огромната важност на току-що случилото се. Луиза е била замесена в някакъв мръсен бизнес с Фараона и някакъв трети мъж. Третият е казал, че ще я убие. Това представляваше един цял външен кръг от действащи лица и събития по отношение на делото — кръг, в който имаше престъпление и може би конспирация, нямащи нищо общо с Роми и дори може би и с Ерно. Което като цяло бе добра новина за Роми Гандолф. При това умножаване на възможните заподозрени никой не можеше със сигурност да посочи с пръст точно бедния Роми и да го обрече на смърт.

Мюриъл също съзнаваше поражението, което сама си бе нанесла. Малкото й лице се изкриви в неприятна гримаса. Мюриъл можеше да бъде и лоша.

— Даа… Значи този човек е заплашил, че ще убие Луиза Ремарди около два месеца преди тя наистина да бъде убита, така ли е?

— Да.

— И след като Луиза Ремарди е била убита, детектив Старчек — ето, този човек до мен — е дошъл при вас и ви е разпитал. При това два пъти. Спомняте ли си?

— Да.

— И вие изобщо не сте му споменали, нали така, че има някакъв мъж, който е дошъл на летище „Дюсейбъл“ и е заплашил да убие Луиза Ремарди?

— Но той не ме попита. А и аз не смятах, че това има нещо общо със смъртта й. Защото, когато разказах на Луиза, тя само се изсмя. Беше сигурна, че това са само приказки.

— Ама, разбира се, как не се сетих — с ирония каза Мюриъл. — От къде на къде ще си мислите, че имало нещо общо с нейното убийство. Някакъв си мъж заявява, че ще я убие, и тя е убита. За каква връзка изобщо може да става дума?

— Протестирам срещу този тон — обади се Марта.

— Ти протестираш? — недоверчиво попита Мюриъл. После се обърна към Лари: — Я излез да видим в коридора. Там може да има още шест-седем души, готови да ни уверят, че те са ги убили и тримата.

— А срещу това вече съвсем решително протестирам — заяви Марта.

— Трябва да спра — въздъхна Мюриъл. — Толкова съм бясна, че не мога да продължа. — Главата й се клатеше като шамандура при вълнение.

Винаги лесно избухлива, Марта не се сдържа. Напомни, че двете с Мюриъл са се споразумели за двучасово снемане на показанията. Заплаши, че Женевиев повече няма да отговаря на въпроси. Жените се караха, а Артър ги наблюдаваше. За Марта разпитът беше приключил.

Артър се опитваше да се изолира от препирнята и да обмисли случилото се. Срокът за събиране на допълнителни сведения, отпуснат от Апелативния съд, изтичаше утре. Беше очевидно, че Мюриъл ще се опита да го удължи. Артър определено не беше заинтересован да й позволява това. За него бе най-изгодно Апелативният съд да позволи откриването на процедурата по habeas corpus на Роми на базата на натрупаните до момента доказателства. При това положение, особено в светлината на последните разкрития, Кентън Харлоу — имащ властта да реши казуса — можеше бързо да даде зелена светлина за нов процес срещу Роми Гандолф на база на показанията на Ерно и Женевиев. Артър се опита да изиграе ролята на умиротворител, с надежда да сложи край на разпита на Женевиев.

— Какво искаш да разследваш? — попита той Мюриъл.

— Ами… естествено силно бих желала да науча повече за мистериозния мъж, който се е появил изневиделица и е заплашил да убие Луиза.

— Какво още би могла да добави госпожа Кариер? Вече ти даде физическото му описание и съобщи, че не му знае името. — Секретарят се намеси, за да запита дали и този разговор е част от протокола. Артър каза „да“, Мюриъл каза „не“. — О, щом толкова ни е грижа за публичността — каза Артър, — за протокола: госпожо Кариер, съществува ли нещо, което бихте могли да ни кажете днес и което би могло да ни помогне да идентифицираме мъжа, заплашил да убие госпожица Ремарди?

Зададе въпроса си с възможно най-мек тон, но Женевиев го изгледа с поглед, изпълнен със съжаление.

— По-добре е да спра сега — каза тя. — Не мога да ви опиша колко дълбоко ме разстройва тази история. Всичко това е истинска лудост. — Изглеждаше готова да използва кърпичката си.

— Може би ще е достатъчно да отговорите с просто „да“ или „не“ на моя въпрос — предложи Артър. — Тогава ще можем да приключим. — Това, което проблесна в очите на Женевиев, спокойно можеше да бъде възприето като омраза. Подобен поглед бе съвсем нетипичен за нея, но в него се четеше толкова голяма уязвимост, че Артър моментално се плесна с ръце по бедрата и заяви: — Добре, съгласен съм да приключваме.

Следващият глас, който се чу, изненада всички:

— Мисля, че тя трябва да отговори на този въпрос.

Беше Лари. Всички се обърнаха към него. Ръцете на секретаря застинаха над стенографската машина — той не знаеше дали е редно да включва в протокола прекъсване от страна на лице, което не е адвокат. Междувременно Мюриъл изгледа Лари с такава ярост, че Артър се зачуди как още не го е ударила. — Накарай я да отговори — настоя Лари. За миг между двамата припламна нещо… проверка на доверието или друго, Артър така и не можа да разбере. След това Мюриъл неохотно отстъпи.

— Добре — въздъхна тя. — Отговорете.

Вместо да се подчини, Женевиев се обърна към Марта.

Марта придърпа стола си малко по-близо до клиентката си и сложи ръка върху нейната, за да я успокои.

— Мисля, че всичко това няма смисъл — каза Женевиев. — Това, което правим, няма да помогне с нищо на момичетата. И доколкото познавам Ерно, от този момент нататък никой няма да знае нищо със сигурност.

— Предлагам да се впише, че свидетелят отказва да сътрудничи — обади се Мюриъл. — Отговорете на въпроса. Известно ли ви е нещо, което може да помогне да бъде идентифициран мъжът, който е заявил, че ще убие Луиза Ремарди?

— Въпросът беше мой — намеси се Артър. — Оттеглям го. — Нямаше представа какво прави. Единственото му съображение беше да опита всичко възможно в посока обратна на тази, в която вървеше Мюриъл.

— Тогава аз го поставям отново — заяви Мюриъл.

— Не е твой ред — възрази Артър. — И вече се съгласихме да прекратим.

— Ами да свършваме — каза Мюриъл. По време на тази размяна на реплики не бе отмествала погледа си от Женевиев, която изглеждаше безсилна да направи каквото и да било друго, освен също да я гледа, макар и с пълни със сълзи очи.

— Вие не ме попитахте дали го познавам — отговори тя на Мюриъл. — Интересувахте се дали ми е казал името си. Не ми го каза. Но аз го бях виждала. Из летището. И вече знам името му. — Тя се обърна към Артър и под измъчения й поглед той изведнъж прозря какво следва и осъзна дълбочината на собствената си глупост. — Беше вашият клиент — съобщи му тя. — Господин Гандолф. Той е мъжът, който каза, че ще убие Луиза.