Обратими грешки

25.

29 юни 2001

Той го е направил

Артър направи всичко възможно да избяга от кантората на Стърн сам, но Мюриъл и Лари го настигнаха, докато чакаше на асансьора. Тримата стояха в неловко мълчание пред излъсканите месингови врати. Накрая Мюриъл подхвърли, че ще предложи пред Апелативния съд молбата на Роми за преразглеждане да бъде отхвърлена, но Артър нямаше нито волята, нито силите да я слуша. Когато асансьорът дойде, той ги пусна да слязат преди него.

След няколко минути беше пред входа на небостъргача. Ветрило от стомана и стъкло над главите на посетителите предлагаше защита срещу внезапния летен дъжд. Артър надникна навън, после тръгна под дъжда и измина цяла пряка, преди да усети, че е вир-вода. Мушна се във входа на друга сграда, замисли се за случилото се и отново, без да забележи, тръгна под дъжда. Трябваше да се върне в офиса. Трябваше да разкаже на Памела. В този момент усети, че е гладен, изморен и му се пикае. Но докато дъждът го шибаше, единствената мисъл в главата му бе финалната фраза на госпожа Кариер: „Вашият клиент. Господин Гандолф“. Думите се въртяха и въртяха, докато не се превърнаха в жалка останка и той се видя принуден да приеме очевидното и да потърси твърда почва под краката си. Минута по-късно Артър отново бързаше, тласкан напред от отчаянието, сякаш ако попаднеше на друго място, показанията й щяха да получат друг смисъл.

До този момент Роми бе съществувал в съзнанието му като злочест невинен… и по-важното, той бе гледан на себе си като на доблестен защитник на справедлива кауза. Само че ако Роми беше виновен, тогава светът на Артър ставаше по-различен, по-мрачен — място, което той бе убедил себе си, че повече не се налага да обитава. Животът отново щеше да се превърне в тежка работа и задължения.

В един момент Артър се озова пред витрината на „Мортън“. Изпълнен с отчаяние, той влезе с единственото намерение да потърси мъжката тоалетна, но в този момент се сети за Джилиан, може би защото зърна с периферното си зрение ефектната й червеникава коса. Приближи до щанда за козметика, но нея я нямаше. Беше сигурен, че му се е привидяло, когато тя се внезапно се материализира пред него. Явно се беше навела да прибере нещо под щанда.

— Артър! — Джилиан отстъпи крачка назад, с ръка пред гърдите.

— Той го е направил — каза без предисловие Артър. — Реших, че трябва да знаеш. И без това Мюриъл ще го разтръби пред всички. Скоро щеше да го чуеш. Но го е направил той.

— Кой?

— Моят клиент. Роми. Той е виновен.

Джилиан излезе, като сложи преградата на щанда. Приближи се до него и го хвана за лакътя, както би постъпила с изгубено дете.

— Какво искаш да кажеш с това „Той е виновен“?

Артър описа случилото се по време на снемането на показанията.

— В момента просто не ми го побира главата — призна той.

— Имам усещането, че мозъкът ми е бил в микровълнова фурна или нещо подобно. Къде е тоалетната?

Тя се обади на колежка, че взема почивката си, и го поведе към тоалетните. Предложи да му държи куфарчето. Обясни му, че надолу по ескалаторите има кафе и ще го чака там.

След няколко минути, надявайки се най-сетне да се успокои, Артър се разглеждаше в огледалото над умивалниците в мъжката тоалетна. Косата му беше залепнала и под ярката светлина на флуоресцентните лампи изглеждаше като разлято мастилено петно. Подгизналият му сив костюм изглеждаше черен. Сега разбра защо Джилиан бе подскочила, когато се бе появил така изненадващо пред нея. Та той приличаше на току-що изтърколил се от канавката бездомник.

Излезе, обади се на Памела и я увери, че новините са точно толкова лоши, колкото звучат, после взе ескалатора надолу към малкото кафе, което „Мортън“ бяха отворили неотдавна в пореден опит да задържат клиентите си в магазина колкото се може по-дълго. Днес идеята работеше. Макар обедната почивка отдавна да бе отминала, повечето от малките бели масички бяха заети от жени, дошли да изчакат тук преминаването на бурята. Пликовете с покупки стояха при краката им.

Джилиан седеше недалеч с гръб към него и довършваше цигарата си. Кой знае благодарение на какъв механизъм това премахна част от шока след думите на госпожа Кариер. Въпреки че му ставаше все по-студено и независимо от пълното му объркване, Джилиан, като личност, продължаваше да му внушава едновременно глад и възбуда. Но не можеше да се преструва, че тя не бе постигнала това с разкритията си при последната им среща. Защото той осъзнаваше, че е преследван от образа на горящата тялото си с цигари демонизирана тийнейджърка. Можеше да я види съвсем ясно в съзнанието си: смъртно бледа и слаба, как опира огънчето до вътрешната страна на ръката си, запазвайки тържествения си израз въпреки болката и противната остра миризма на собствената й изгоряла плът.

Образът го накара да застине. Артър знаеше, че е човек на безкрайните неудовлетворени мечти. Но върху картината на вечния страдащ младеж се бе наложила втора — тази на мъжа на трийсет, в който се бе превърнал, и този мъж не беше нито дете, нито глупак, а някой, започнал да се учи от грешките си, вместо да ги повтаря до втръсване, човек, способен не само да овладее копнежите си, но дори да ги загърби. През последната седмица и половина, откакто бе спрял да ходи в кантората, бе мислил често за Джилиан. Да, сърцето му се изпълваше, да, той бе анализирал до затъпяване всичките си разговори с нея и дори ги бе украсявал с лукави забележки от своя страна, забележки, породени от работещия на високи обороти мотор на неговите фантазии. Но пулсът му бе забавил хода си, защото Артър бе осъзнал рисковете. Познаваше страстта добре, но не бе така свикнал с мъката.

Разводът го бе оставил безутешен. Но истината бе, че се бе оженил за Маря просто защото тя се бе съгласила да го допусне до себе си. Беше много симпатична. А Артър бе изненадал дори себе си с похотливостта си. И въпреки това през нито един от около четиридесетте дни съвместен живот не бе имал нито за миг чувството, че започва да я разбира. Не можа да я накара да затваря вратата на тоалетната, както и да се наслаждава на американската храна. Защо никой не му бе казал колко е трудно да обясниш себе си на човек, израсъл без телевизор, който има само смътна представа кой е Ричард Никсън, да не говорим за Фара Фосет или куба на Рубик? Всеки миг бе изненада, особено последният, когато тя му бе съобщила, че го изоставя заради някакъв провинциалист, при това не какъв да е, а… плочкаджия!

„Как можеш да ме изоставиш? — беше я попитал той. — Мен и нашия живот?“

— Тва? — бе отговорила тя. — Тва е нищо.

Беше отвратително. Но Джилиан — жена, към която се домогваше по толкова възвишен, макар и несъмнено глупав начин — представляваше много по-голяма опасност. В този свят той не притежаваше почти нищо. Но не бе съвсем така — притежаваше Душата си, своята крехка и лесно ранима душа. Човек, толкова смачкан и компрометиран, колкото бе Джилиан, човек, оставил се да бъде победен от собствените си демони до такава степен, че да падне до пиянство, престъпност, кръвосмешение и Бог знае още какво… подобен човек можеше да бъде непредсказуем като Сюзан. Беше казал на Джилиан, че не се страхува от нея. Смело… и дръзко. Само че след това бе осъзнал, че не е съвсем вярно. В късните следобеди, когато се откъсваше от бюрото си, обръщаше поглед към реката и оставяше съзнанието си да полети по пламналата в оранжево вода, мисълта за Джилиан бе водила след себе си и съвсем ясната представа за начина, по който любовта може да се превърне в катастрофа.

Застанал в сутерена на „Мортън“, той премисли всичко за пореден път. След това направи крачката напред. Можеше да бъде само себе си, а това означаваше да преследва докрай шанса да бъде с някой, за когото е мечтал, и да прескочи някак непреодолимата дистанция между образа в съзнанието си и действителния човек. Защото Артър твърдо вярваше, че също както на храна, здраве и подслон, всеки има право на това.

Джилиан запали трета цигара. Напоследък ги бе намалила до кутия на ден, но последните няколко срещи с Артър я бяха изнервили и сега пушеше повече. Не че това беше толкова лошо, неприятното бе, че имаше нужда от подкрепата на никотина. Беше ги отказала още в училище, а после бе пропушила наново в Хейзълдън, когато я бяха хоспитализирали. На срещите за групова терапия „Анонимни наркомани“ пък всеки държеше цигара. Тя знаеше, че сменя една пристрастеност с друга и че новата е почти също толкова смъртоносна, а на всичко отгоре и не така забавна, но такива бяха условията на живота, когато го живееш ден за ден.

Обърна се и видя Артър да идва. Беше дълбоко умислен. Имаше да му казва нещо важно и затова дори не го изчака да седне.

— Не трябва да се отказваш, Артър. — Но ъгълчетата на устата му бяха увиснали. Той седна до нея видимо обезсърчен. — Нямам правото да ти давам съвет — продължи тя, — но все пак те моля да ми позволиш. До момента си свършил много добра работа. Щом досега е имало един неоткрит свидетел, възможно е да има и още.

Докато го бе чакала, отначало се беше разтревожила за него. След като го бе посетила у дома му, след като се бе запознала със Сюзан, след като бе изслушала изпълнените му с възхищение разкази за баща му, бе пожелала да му се случи нещо хубаво, не заради друго, а просто защото той го заслужаваше. Провалът в делото Гандолф щеше да е незаслужен удар.

Но онова, което я изправи отново очи в очи с онази Джилиан, така често шокираща самата себе си, бе острото й разочарование при новината, донесена от Артър. Всички, някога вадили си хляба с правораздаване, знаеха старата максима, че обвиняемите най-често заслужават наказанието си. Но въпреки това, докато бе седяла и пушила, а пепелта в пепелника се бе увеличавала, тя постепенно — и изненадващо спокойно — бе разбрала, че иска освобождаването на Роми Гандолф. Искаше нейната присъда — подобно на много други нейни преценки от онзи период — да се окаже грешка. И да бъде поправена. Защото най-сетне бе разбрала окончателно: за нея новият живот за Гандолф се отъждествяваше със собственото й възраждане. Така че тя зависеше от Артър, този нов рицар на честността… нейния рицар. Защото такъв бе Артър. Човек, на когото можеш да разчиташ. Непорочен. А може би най-изненадващото във всичко бе това, че тя не искаше да вдигне ръце и да се откаже. Не се чувстваше задължена, но бе решена да го върне към живот.

— Проблемът е — обади се той, — че вярвам на Женевиев. Аз просто й изтръгнах думите от устата.

— Но ти вярваше и на Ерно. Мислиш ли сега, че той е лъгал? — Изглежда, не се бе замислял върху това. — Трябва ти време, Артър. За да говориш с клиента си. И с Ерно.

— Така е.

— Не се отказвай. — Тя хвана двете му ръце върху масата. Усмихна му се окуражително и малко неуверено, по детински, и той отговори на усмивката й. Кимна й, после пъхна ръце дълбоко под мишниците си. Каза й, че умира от студ и че трябва да се прибере, за да се преоблече. Не беше трудно да му повярва — ръцете му бяха като лед.

— Извини ме, Артър, но като те гледам, се чудя дали можеш да мислиш за работа в това състояние. Или се държа като грижовната баба?

— Няма нищо… ще взема такси.

— Ще бъде голям късмет да намериш в такова време. Къде ти е колата? Не е проблем да си взема почивката. — Артър се колебаеше, затова тя се обади по вътрешния телефон на Ралф и той й разреши да излезе. По време на бурята едва ли щяха да се изсипят навалици точно на щанда за козметика. — Хайде, Артър — повика го тя. — Сигурна съм, че безпокойствата какво ще се случи на хубавата ти кола в моите ръце ще те отвлекат от грижите.

Мястото, където паркираше Артър — плащаше месечен абонамент, — беше на половин пряка. Стигнаха дотам по свързаните подземни пасажи с магазини, съединяващи сградите в тази част на Сентър Сити. Самият паркинг бе под един от по-новите небостъргачи и от него се излизаше на Лоуър Ривър, крайбрежната улица, минаваща под Ривър Драйв. Новодошлите в града не можеха да разберат смисъла от този път, както и Джилиан, която не бе идвала тук поне от десетилетие. Всъщност Лоуър Ривър бе замислена като алтернативен път за отбиване на камионите от централните улици на Сентър Сити, понеже даваше достъп до товарните рампи на големите сгради. Идеята бе добра и работеше, но самият път криволичеше, а местата, през които минаваше, изглеждаха сюрреалистично. Мъждиви улични лампи светеха тук по двайсет и четири часа в денонощието, а с годините бездомниците бяха направили от тези места свое основно убежище. Разкапани кашони и мръсни изтърбушени матраци бяха струпани между бетонните подпори, поддържащи естакадите на Ривър Драйв. През пукнатините между отделните елементи на пътното платно се стичаше дъжд, мръсни хора в окъсани дрехи се шляеха между колоните — изглеждаха като извадени от „Клетниците“.

Артър не можеше да се отърси от днешната катастрофа.

— Чувстваш ли се реабилитирана? — поинтересува се той.

В никакъв случай, Артър. Абсолютно не.

— Така ли? След вниманието, което ти отделиха в пресата, ми се струваше, че имаш право да изпитваш известна горчивина.

— В такъв случай беше много мъжествено от твоя страна да дойдеш и лично да ми съобщиш за случилото се. Честно казано, по-скоро бих очаквала ти да си последният, от когото вих го чула.

Джилиан шофираше с неувереността на възрастна жена — въртеше волана силно, използваше спирачките често и следеше лъсналата под дъжда пътна настилка, сякаш наблюдаваше минно поле. Въпреки това, когато спираха на светофар, скришом погледаше към Артър. В сегашното му състояние му трябваше известно време, за да се досети, че тя намеква за случилото се между нея и брат й, за което му бе разказала последния път.

— Точно обратното — побърза да каже той, когато разбра подтекста на думите й. — Мислех си, че може аз да съм те обидил с онова, което ти казах, като слезе от колата.

— О, сигурна съм, че беше прав, Артър. Може би просто аз се опитвах да коригирам високото ти мнение за мен.

— Ти правиш така, че никой да няма шанс за успех с теб. Знаеш го, нали?

Едва сега тя осъзна колко силно е стиснала волана.

— Чувала съм това и преди. Това не означава, че предупрежденията ми не са били за твое добро, Артър. Всъщност по-скоро ги оправдава.

— Така е — съгласи се той. — Чух всичките ти предупреждения. Но аз никога не съм си представял, че си безпогрешна, Джилиан. Само те намирах за силно привлекателна.

— Привлекателна? От къде на къде?

Усещаше го, че я гледа втренчено. Приближаваха се към апартамента му и Артър й даде указания, видимо раздразнен. Причината, изглежда, бе в това, че отново го поставя под лъча на прожектора. Все пак й отговори:

— Мисля, че ти си много умна и много красива, което с нищо не се различава от онова, което всички останали мислят за теб, Джилиан. Знаеш какви мисли събуждаш у мъжете, така че поне не се преструвай.

— Искаш да кажеш сексуално привлекателна? — поиска да се увери тя. По някаква причина фактът, че седи зад волана, я предразполагаше към прямота. Или може би беше заради безпогрешния й инстинкт да държи всички на разстояние? Все пак смяташе, че донякъде е права.

— Казваш го, сякаш не го одобряваш. Само че това е факт от живота, нали?

Артър посочи без думи блока, в който бе апартаментът му, и Джилиан отби с облекчение. Вече можеше да се обърне и да го погледне.

— Това е в основата на всичко, нали? Сексът?

Наранен, той направи гримаса. Вече съжаляваше за всичко. Тя го виждаше върху лицето му. Този разговор… И всичко друго, което бе казал досега и което го бе направило мишена за грубия й език.

— Почакай малко — обади се той. — Не виждам какво нередно би имало да кажа сега „да“. Искаш да разложим всичко на основните компоненти? Добре, аз бих искал да правя любов с теб. Не веднага… някога. Ти си много привлекателна жена. Аз пък съм мъж. Това са първични инстинкти. Разбери, не искам да кажа, че това ще стане днес, утре или в близко бъдеще. Искам да те опозная. И ти да опознаеш мен. Искам да ме разбереш и харесаш в такава степен, че сама да го пожелаеш. А сега можеш да се надсмееш и над това, Джилиан. — Той отвори вратата на колата, но тя посегна и го спря.

— Няма да се надсмивам над нищо, Артър. Но и в моите думи има логика.

— В какъв смисъл?

— Какъв беше изразът? „Влюбване“? Ти се ловиш за образи, които сам си си създал, Артър. Образи отпреди не знам кога. Ти не ме виждаш такава, каквато съм.

— А може би те виждам по-ясно, отколкото ти самата можеш да видиш себе си.

— Има много неща, които не знаеш, Артър. — Тя погледна към улицата, сгушена под раззеленилите се извити клони на големи стари брястове. Листата почти не позволяваха на дъжда да проникне под тях. На устните й бе думата „хероин“, но ако разкажеше тази история сега, Артър щеше да заподозре, че го прави както предишния път, когато драматичното споменаване на Карл моментално го бе отблъснало. — Много… — повтори тя. — И това ме плаши.

— Защото?

— Защото е неизбежно да се разочароваш. Аз ще се чувствам като истински злодей, а ти ще бъдеш много по-охладнял, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Добре де, нека това бъде мой проблем — каза той. После бутна вратата да се разтвори по-широко. — Виж, писна ми от тези разговори. Писна ми да ми обясняваш какво искам. Имаш право да кажеш „не“. Чувал съм го и преди и още не съм скочил от никой мост. Така че кажи „не“ — веднъж и завинаги — и да приключваме. Но престани да ме дразниш.

— Но аз не искам да казвам „не“ — отговори тя. Думите смразиха сърцето й. Артър изглеждаше смаян. Джилиан гледаше право пред себе си през намокреното от дъжда стъкло. Беше смутена и изплашена и докато се чудеше какво да каже, го попита дали е паркирала колата добре.

— Прекрасно — каза той. — Ела горе. Ще ти дам списание и нещо студено за пиене, докато се преоблека.

Вероятно следвайки примера на баща си, Артър държеше щорите на южните прозорци пуснати през лятото, така че старият апартамент изглеждаше потънал в полумрак, пропит с миризма на старо и готвено, покрит с прах. Също като нея, Артър бе объркан от току-що проведения разговор, така че неспокойно се разходи и включи всички климатици. Попита я какво иска да пие и веднага се поправи:

— Имах предвид нещо безалкохолно. Проблемът е, че не зная какво е останало в хладилника. — Тръгна натам, но тя му каза, че не иска нищо. — Добре — поколеба се той, — дай ми минутка. — Тръгна към спалнята без повече думи и затвори вратата зад себе си.

Джилиан остана сама в дневната. От спалнята се чуваше тракане от отваряне и затваряне на чекмеджета. Накрая тя отиде до прозореца и вдигна щората. Облаците в небето се разкъсваха и дори изглеждаше, че може да се покаже слънце. „Артър Рейвън — помисли си тя. — Кой би могъл да си представи?“ Но в тялото й вибрираше тръпка на наслада. Това бе причината човек да се събужда всеки ден. Защото животът винаги може да поднесе всякакви изненади. Тя бързо се отдръпна от прозореца и решително почука на вратата на спалнята.

— Мога ли да вляза, Артър?

Той открехна вратата и надникна навън. Попита я какво е казала и тя повтори.

— Защо? — Тя само го погледна. — О, моля те, сигурно искаш да ми докажеш, че цялата драма не си струва емоциите.

В думите му може би се съдържаше някаква истина. Джилиан усещаше, че се е подала на един от онези подтици, които й бяха навлекли толкова неприятности през изтеклите години. Но беше права да смята, че тази връзка не може да просъществува под светлината на деня. Единственото място, където можеше да бъде реализирана, бе потънал в мрак будоар.

— Артър, само не се прави сега на непристъпен. Съмнявам, се, че бих събрала още веднъж куража да опитам това. — Тя се промъкна през открехнатата врата и го целуна. Целувката се получи суха, студена и невпечатляваща дори като първи опит. Но доказваше правотата й. Когато той отстъпи, тя видя, че е само по мокри чорапи. — Как ще го направим, Артър?

— Бавно — беше отговорът… Сега я целуна той. Не беше по-различно от първата целувка. Хвана я за ръка и я отведе при леглото. Спусна щорите плътно и в спалнята се възцари полумрак. — Сега се съблечи — каза той, без да я поглежда. — После седни до мен. Нищо повече, нека само поседим.

Тя се съблече с гръб към него. Сгъна дрехите си, сложи ги на седалката на един стол и седна. Матракът подаде под тежестта им. Седяха достатъчно близо и тя усещаше дебелото му бедро да се трие в нея. Свали поглед и видя, че членът му вече стърчи между краката му. Знаеше, че в Артър се борят нежност и алчност. Нямаше представа кое от двете ще надделее. По-скоро очакваше да бъде груб. Но вече бе взела решение и бе скочила в тъмното.

В началото не стана нищо. Беше късен следобед и дневната светлина сякаш приглушаваше проникващите отвън звуци. Наближаваше краят на деня, в далечината изхърка автобус.

След няколко минути тя усети връхчетата на пръстите му върху бедрото си. Докосваше я бавно. Докосна коляното и. Едва-едва докосна гърба й, раменете й. Докосна шията й. Както бе обещал, правеше го бавно. Когато докосна гърдите и, зърната й вече се бяха втвърдили. Целуна ги — раменете, гърдите. Целуна я за миг по устните, след това продължи надолу. Разтвори коленете й и бавно стигна с уста между тях. Погали я с език наоколо, после го вкара вътре.

За миг тя отвори очи и видя пред себе си блестящото му теме. Няколко непокорни косъмчета стърчаха едно до друго и тя с мъка потисна фаталния импулс да се засмее. Отклони погледа си… искаше да се получи, насили се да изживее само усещането и бавно се отпусна върху вълната на наслаждението. Няколко пъти дисциплинирано й съзнание се опитваше да поеме контрола, но всеки път тя успешно се преборваше с него и всеки следващ път се получаваше все по-лесно, така че към момента, когато го почувства в себе си, вече можеше да сподели удоволствието. „Това е животът“, помисли си тя. Тези забравени удоволствия бяха реката, напояваща онова забравено нещо на име живот. Тя се понесе нагоре по сребърното течение и дори не забеляза момента, в който бе посегнала към него, но вече бяха съединени, страната й бе долепена до рамото му, краката й бяха закопчани на гърба му, а тялото й реагираше на неговия ритъм.

По-късно той вдигна щорите, за да пусне светлина. Тя заслони очите си, но видя, че стои изправен пред нея и я разглежда.

— Наистина си много красива — прошепна той.

— Аз съм една от онези жени, Артър, които изглеждат най-добре облечени. — Беше прекарала часове в критични самооценки пред огледалото и знаеше какво виждат очите му. Беше покрита с лунички и толкова бяла, че краката й буквално синееха, имаше дълги крайници и малки гърди.

Любопитното при Артър бе, че той изглеждаше доста по-различен. Вярно, около корема му имаше излишна плът, но си личеше, че прекарва част от свободното си време в салона. Издутото му тяло бе по-скоро резултат на изпъкналия му гръден кош. Имаше тесни бедра, тънки като на птица крака и хубави здрави ръце. Освен това беше най-косматият мъж, когото бе виждала. Без дрехи изглеждаше енергичен и бърз. Органът му, загубил ерекцията си, блестеше сред окосмението като крушка. Беше в стила на останалото от Артър: по-дебел от средното, но не особено дълъг. Артър легна на леглото до нея и продължи да я разглежда. Тя протегна ръка, наведе се и лапна цялото „нещо“. След секунди то се уголеми.

— Не още — тихо каза той.

Но тя не го пусна. Вместо това се зае с него с подчертана нежност, нежността, която той й бе показал, и след малко ерекцията му бе пълна; после тя хвана пениса му като пръчка и започна да гали с него лицето си, очите, бузите, устата… и отново го пое. Когато го пусна, той падна до нея и заспа.

Тя вдигна падналото до леглото одеяло и се зави. Загледа се в стария полилей на тавана. Гледаше го, без да го вижда, защото се вслушваше в собствените си усещания. Времето течеше. Когато Артър проговори, разбра, че се е събудил, без да го е усетила.

— В Библията е казано добре.

— Библията? Това ли е, за което си мислиш, Артър?

— Да. — Тя затвори очи. Щеше да е ужасно, ако този скъпоценен момент се опорочеше от тирада или се изродеше в проповед. Той продължи: — Да… Мисля си за онази фраза: „И той я позна“.

— Това е заради гръцкия.

— Така ли? Е, вярна е. Нали?

— Познаваш ли ме, Артър?

— Понякога да. Познавам нещо съществено в теб.

Тя се замисли и намери идеята за нелепа. Никой не я познаваше. Тя самата не се познаваше.

— Какво тогава знаеш за мен?

— Зная, че си страдала през целия си живот, също като мен. Зная, че ти е писнало да бъдеш сама. Така ли е?

— Нямам представа — призна тя.

— Искаш уважението, което заслужаваш — продължи той. — Нуждаеш се от това.

Тя седна в леглото. Разговорът я караше да се чувства неловко.

— Не мисли. — И го целуна. — Можеш ли да го направиш още веднъж?

— Имам големи резерви — отвърна й той. — Събирал съм ги цял живот.

— Защото искам да го направим пак.

Когато свършиха, тя отиде в малката баня на Артър. Този път той се бе представил много по-добре. Всеки път, когато бе помръдвал, в тялото й се бяха развихряли забравени усещания. Беше пъшкала, беше викала, стенала, а накрая я бе помел оргазъм със сила, достойна за скалата на Рихтер. Беше се разлюляла на върха като гнездо на дърво, беше загубила представа за времето и само бе се молила това да не свършва, а когато го бе пуснала, го бе направила само защото знаеше, че в следващия миг ще припадне.

Краката й трепереха така, че се питаше дали ще може да стои на тях. „А колко обикновен изглежда“ — помисли си тя. Колата му ставаше за Бевърли Хилс, но банята му беше като в блок, даван под наем. Умивалникът се крепеше на хромирани крака. Кой знае кога някой бе монтирал над казанчето завеска и губер по перваза на чинията и тя седна на него, спомняйки си миговете на екстаза. За своя изненада се разплака. Беше смаяна… смаяна от емоцията, която бе разтърсила тялото й, и от думите, излезли от устата й.

Тя изви. Затисна устата си с ръце, но не можеше да спре. Артър я чу, почука настойчиво на вратата няколко пъти и когато не му отговори, влезе със сила. Тя седеше гола на чинията, вдигнала поглед към него.

— Толкова силно го исках — каза тя, сякаш говореше на себе си. Нямаше представа какво точно е то, но определено не бе актът. Разнообразието на едно мимолетно удоволствие в един свят на нещастие? Уважението, както бе казал той? Лудостта на това безименно желание, лежало заровено в душата й като древно съкровище, я зашемети. О, колко силно го бе желала наистина!

Остана да седи и да плаче, изливаше сълзите си и повтаряше отново и отново колко силно го е искала. Артър клекна до нея на студените плочки, прегърна я и каза:

— Вече го имаш, имаш го.

26.

28 юни 2001

Умен

— О, господи! — възкликна Мюриъл веднага след като вратите на асансьора се затвориха и Артър Рейвън остана отвън. Сложи ръка на гърдите си и се облегна на Лари, намести тясното си рамо върху лакътя му. — Кога се усети?

— Преди Артър — отговори Лари и поклати глава със съжаление. Артър продължаваше да му харесва, въпреки че го бяха прекарали. Там горе, пред асансьора, когато въздухът между тримата бе чуплив като стъкло, Артър изглеждаше на ръба на припадъка, а тежкото му дипломатическо куфарче — като воденичен камък, овесен на шията му. — В един момент се замислих дали да не извикам бърза помощ. Какво ли ще предприеме сега?

— Вероятно ще отиде в Ръдярд, за да види как ще реагира клиентът му, или в окръжната болница, за да направи същото с Ерно, ако той още е жив. Чух, че положението му се е влошило.

Лари направи саркастична бележка по повод здравето на Ерно, а после зададе интересуващия го от самото начало въпрос, а именно дали Артър е изчерпал възможностите си за маневриране в съда. Мюриъл сви рамене. В момента много повече я интересуваше да разбере как Лари се бе сетил, че именно Роми е заплашвал да убие Луиза.

— Ами… непрекъснато се питах каква е историята на тази жена — обясни Лари. — Женевиев е свестен човек. Обикновено свестните хора трябва да имат основателна причина да крият истината. Докато я слушах, в съзнанието ми се оформи следната картина за логиката й: „Луиза е мъртва и това не може да се промени. При това положение нека направя най-доброто за дъщерите й“. А това означаваше да не се разгласява истинската история, но не просто защото Ти Ен може да насъска кучетата подир наследничките, а защото това е като да се изтаковаш на гроба й. Нали разбираш, кажеш ли веднъж, че Роми е заплашвал Луиза, трябва да обясниш и защо. Така целият свят ще научи за билетите, включително момичетата на Луиза.

Излязоха във фоайето. Мюриъл имаше хубав летен загар, но Лари можеше да види, че е озарена и от победата. Когато бе щастлива и се отпуснеше, Мюриъл можеше да е най-веселото момиче на света. А в момента бе щастлива, особено да бъде с него.

— Ти си моят мъж, Лари — усмихна му се тя и се видя тясната пролука между предните й зъби. Поиска му се тази фраза да не му действа толкова възбуждащо, колкото се получи. Може би ако двамата с Мюриъл се бяха разбрали преди десетина години, сега щяха да бъдат щастливо възрастно семейство. Но човек винаги иска онова, което не може да получи, и след срива в Атланта той се бе примирил: нямаше да прежали Мюриъл до края на дните си.

Мислите му за нея както винаги имаха отношение към онова, което хората наричаха съдба. С всяка фибра от тялото си тя бе човек, който вярва, че съществува Планът — план, към който държеше да бъде съпричастна, и когато беше с нея, Лари неизменно се намираше под въздействието на тази магия. И обратно, когато я загубеше, губеше и вярата, че му предстоят велики дела.

Валеше проливен дъжд, но Мюриъл успя да спре такси. Лари бе оставил нещата си в нейния кабинет и затова се качиха двамата. По пътя Мюриъл го попита за мнението му на кой от репортерите да даде сензацията. Все още имаше време да ги включат в телевизионните новини. Обади се по телефона си на Стенли Розенбърг в „Канал 5“.

— Стю? Имам заглавието за утрешните новини. Искаш ли да го чуеш: „Свидетел: Гандолф заплаши, че ще убие една от жертвите от Четвърти юли“.

Лари обаче не виждаше повод за чак такова ликуване. Настроението му бе скапано, което вероятно се дължеше на факта, че бе до Мюриъл. Но той избута встрани многото въпроси по снемането на показанията, които го тревожеха. Първо, беше бесен на себе си, че не бе заподозрял продавачка на билети в кражбата на билети. После се сети кое го бе подвело.

— Знаеш ли — обади се той, когато Мюриъл заговори, — преглеждал съм бележките си от разговора с Ерно през октомври деветдесет и първа поне стотина пъти. Не, двеста. Когато го попитах как така Луиза печати пари, той — забележи, той сам — отвори темата за крадените билети и заяви, че не са имали проблем от години. Може би не е бил наясно как точно го е правила. Онова, което Женевиев е чула от Катерицата — „Видях Фараона и ще я убия“ — това може да е прозвучало на Ерно като индикация, че Луиза го изоставя.

— Заради Роми? Освен това защо Ерно ще нареди да претърсят Луиза, ако не е знаел за билетите?

Мюриъл беше твърде възбудена, за да се безпокои, но той настоя.

— Има и нещо друго. В бележките ми пише, че Ерно ме е посъветвал да призовем Женевиев пред голямото жури.

— Предполагал е, че тя ще натопи Роми?

— Очевидно. Само че защо толкова хитро? Защо да не ми каже направо, че Катерицата е заплашвал да убие Луиза, вместо да се прави на тъп?

Когато слязоха от таксито, дъждът плющеше с всичка сила. Мюриъл вдигна куфарчето си над главата и забърза напред, тракайки с токчета по гранитните стъпала на сградата на кметството. Постройката вече бе на един век — тухлена сграда, построена в стила на потискащите фабрики от онази епоха. Дори в слънчево време светлината вътре бе оцветена в шеллак. Тук Мюриъл бе като кралица. Приставите при металните детектори на входа я поздравиха почтително, а нямаше минаване през фоайето, без да бъде спряна през няколко метра. Двама заместник главни прокурори, разпитали деветгодишно дете във връзка с убийството на друго дете, изтичаха след нея, за да поискат разрешение за сключване на извънсъдебно споразумение. Тя им каза, че още е твърде рано, после поздрави десетина души по име и ги заговори. Правеше го по много по-естествен начин, отколкото преди години, когато за Лари беше немислимо да си я представи като ловък политик: изглеждаше искрено заинтересувана от оправянето на нечия баба след счупване на таза и държеше на всяка цена да научи как се справя някаква третокласничка в старото й училище. Единствено онези, които познаваха Мюриъл добре, можеха да разберат, че това е поза, понеже Мюриъл рядко споделяше важни неща за себе си.

Лари избърза напред и я изчака пред асансьорите. Ерно продължаваше да не му дава мира.

— Ами това? — каза на Мюриъл, когато се озоваха сами в асансьора: — Ерно чува за Катерицата и Луиза от Женевиев. Катерицата е крадец, а от друга страна, по думите на самия Ерно, най-удобното нещо за крадене там са билетите, и на всичко отгоре Луиза е пътнически агент. Така че той нарежда да я претърсят под някакъв претекст.

— Така.

— Но не намира билети. Тогава избира врата номер две: просто някакъв влюбен ненормалник, който говори глупости. Но след това тя е убита. И ето че той вдига чинно ръка и ни информира: аз знаех за какво става дума.

— Защото?

— Защото е оплескал нещата. Защото трябва да признае, че е нарушил споразумението със синдиката и я е претърсил под претекст. И изобщо не е информирал полицията за Катерицата. Някой добър адвокат би могъл да издои и Ерно, и компанията до дупка, а пък шефовете са щели да го обвинят, че е спал и не си е гледал работата… Но в този момент племенникът му е арестуван и той обмисля нещата още веднъж, защото наистина иска по някакъв начин да спаси Колинс. Нямам представа кой от двамата е разбрал, че медальонът е у Катерицата — дали Колинс го е видял наистина, или Ерно е провел малко детективско разследване и е съобщил наученото на Колинс, — но Ерно ми казва същността на части, за да не си изцапа случайно обувките. „Иди при Колинс. А, и между другото призови Женевиев“. Не мислиш ли, че мозайката се намества, а?

Влязоха в огромната приемна пред кабинетите на областния прокурор и главния му заместник. Мюриъл спря при едно от секретарските бюра, за да вземе дошлите за нея обаждания и купчина поща. Когато влязоха в кабинета й, затвори вратата и накара Лари да възпроизведе още веднъж логиката на събитията, както той я виждаше.

— Било е истината — заключи Лари. — Онова, което Ерно ни е казал тогава. Винаги си е било истината. Просто сега нервите му не издържаха, понеже тогава ни е дал ключовата улика, а сега умира в затвора.

Той спря и я загледа. Тя обмисляше чутото и със свити устни оценяваше скритите възможности.

— Окей — каза Мюриъл накрая. — Да извикаме сега глашатаите. И няколко свидетели.

— Защо?

— Щом толкова настояваш да го чуеш, ще ти кажа. — Тя сложи ръка на рамото му. — Ти беше прав. Или поне беше доста близо. Не, прав си. — Тъмните й очи блестяха като диаманти. — Ти си винаги прав, Лари. — Настъпи неловка пауза и тя свали ръката си от рамото му. — Прав си — повтори тя решително и хвърли пощата на писалището си. — Е, сега щастлив ли си най-после?

Лари установи, че не е напълно щастлив.

— Нещо ме човърка за онзи, дето е продавал билетите. Фараона.

— Какво?

— Не знам. Но много ми се иска да мога да му прочета правата. Ако Фараона е голяма клечка, може да отрече всичко, което ни каза Женевиев, особено ако Артър се добере до него преди мен и го осветли как стоят нещата.

— Тогава да го намерим.

— Предполагам, че Фараона е някакъв гангстерски прякор, нали така? — Мюриъл бе на същото мнение. — Ще се обадя на момчетата в „Организирана престъпност“ — замислено продължи Лари. — Те вече ми помогнаха за връзката на Ерно с ГИЗ.

— Ти да не си вземал хапчета за поумняване напоследък?

— Ако бях толкова умен, щях да се сетя да сложа колелца на куфарите. Сещам се за това само когато тръгвам за летището.

Мюриъл се засмя, съблече жакета си и остана по рокля без ръкави. През лятото в прокуратурата рядко ставаше под двайсет и седем градуса и не помагаха никакви климатици. Раменете й се белеха. Когато отново погледна Лари, лицето й бе съвсем сериозно.

— Не, Лари, ти си умен — тихо каза тя и добави: — Ти просто разби света ми в Атланта. — Не бяха говорили за Атланта — нито в самолета на връщане, нито през дните после и Лари нямаше никакво желание да говори за това точно сега. Ако се наложеше, щеше да се оправдае с пиенето и толкоз. Когато тя продължи, той изпита облекчение, че темата е съвсем различна: — Онзи знак на равенство, който постави между Род и Талмадж… Не мога да избия това от главата си.

— Не трябваше да го казвам.

— Вярно е — съгласи се тя. — Прав си, не трябваше да го казваш. Но онова, което се питам, е защо изобщо ми го каза, а не дали е трябвало, или не. Идваш значи и ми заявяваш: „Не ти завиждам“. Какво беше това, Лари?

— Не съм сигурен, Мюриъл. Мисля… смятах, че съм прав.

— Добре де, какво спечели от това? Или какво спечелих аз, да кажем?

Изведнъж Лари се почувства адски гузен.

— Съжалявам, Мюриъл. Честно… Трябваше да си държа устата затворена.

Но това очевидно не беше отговорът, който й трябваше. Тя го изгледа продължително, после погледът й омекна и съвсем нетипично за нея в него се появи тъга.

— Ама наистина, Лари — прошепна тя, — кога стана толкова умен?

— Просто те познавам, Мюриъл. Не зная много. Но теб те познавам.

— Сигурно е заради това — съгласи се тя.

Имаше в Атланта един момент, когато Лари си бе помислил, че и на нея й се иска колкото на него, и от начина, по който го гледаше сега, започваше да усеща същото. Какво ли означаваше това, по дяволите? Нищо хубаво, реши той. Взе нещата си от шкафа, в който ги бе оставил, прибра си папката и демонстрирайки отчайваща синоптична непрозорливост, извади сгъваемия си чадър. Беше с размера на полицейска палка и той й го показа.

— Както виждаш, не съм толкова умен, колкото си мислиш.

Тя седна зад писалището и се залови за работа, но решително поклати глава, за да изрази несъгласието си.

27.

29 юни 2001

Врагът

— Той ще ни обясни — каза Памела на Артър, когато той я взе в шест сутринта за поредната експедиция до Ръдярд. Беше успяла да убеди себе си през нощта, но Артър подозираше, че дори тя не вярва напълно в това. След девет месеца стаж в големия град в нея вече започваха да се долавят наченки на скептицизъм. Противници я бяха лъгали, съдии бяха отсъждали несправедливо… няколко пъти дори бе изпуснала горчиви подмятания по отношение на мъжете.

Но тази сутрин той не беше в настроение да се кара с никого на тема какво е възможно и какво не. Подкара колата. Сърцето му летеше. Точно в тази секунда една красива жена с ръждивочервена коса спеше в леглото му, жена със стройни рамене и златни лунички по гърба. Той, Артър Рейвън, се бе докарал до пълно физическо изтощение от любов с жената, която желаеше, не… жената, която бе желал от толкова време, че самият й образ се бе превърнал в олицетворение на желанието. Двамата с Памела започнаха разговор за случая, но мислите му непрестанно се връщаха към Джилиан и трябваше да полага върховно усилие, за да спре щастливия смях да не избълбука нагоре в гърдите му.

Да, тя несъмнено беше осъдена. Духът му се рееше по планинско плато, от двете страни на което се спускаха урви. На преден план бе Роми, който след месеци упорит труд се бе оказал виновен. А понякога мислите му се помрачаваха от гадната мъгла на безчестие, увиснала над Джилиан. В тези моменти си спомняше за предупрежденията й, че скоро той ще се разочарова от нея. Но тогава, едва ли не насилвайки себе си, си позволяваше отново да се потопи в лепкаво сладкия сироп на блаженството.

Когато пристигнаха в затвора, както винаги се наложи да изчакат. През това време Артър позвъни в кантората и му съобщиха, че същата сутрин Мюриъл е завела молба в Апелативния съд с искане да се прекратят всички съдебни действия по случая Гандолф. Беше приложила преписи на двата протокола със снети показания — на Женевиев и Ерно — и като мотив бе изтъкнала същото, което и Артър би направил на нейно място: че проблемът не е Ердай, а Роми. Държавата не бе задължена да проверява дали Ерно е натрупал в себе си горчивина чудак, решил да си достави удоволствието на път за онзи свят да обърне още една каруца, или е напълно честен, макар и заблуждаващ се гражданин. Единственият въпрос пред съда бе да прецени има ли достатъчно основания да се приеме, че досега Роми Гандолф не е разполагал с истинска възможност да обжалва обвиненията срещу него. Колкото и неохотно да бе говорила Женевиев, показанията й само увеличаваха сумата от улики за вината на Гандолф. В тази светлина съдебният процес бе продължил повече от достатъчно. Като се обръщаше към Апелативния съд вместо към Харлоу, Мюриъл все едно бе надписала молбата си „Опит да се предотвратят бъдещи отсъждания на един милозлив съдия“, но адресатът бе правилно избран и поне даваше възможност на апелативните съдии да защитят правомощията си в неспиращата борба с Кентън Харлоу. Налагаше се Артър и Памела да започнат работа върху черновата на контра-молба. Очертаваше се дълъг уикенд — особено дълъг, ако Роми не предложеше някакъв отговор на онова, което бе заявила Женевиев.

Понеже случаят на Роми набираше известност, персоналът в Ръдярд реагираше на честите посещения на Артър и Памела по два очевидни начина. Повечето от служителите — а те се идентифицираха с правоохранителните органи — бяха започнали да се държат с адвокатите подчертано хладно. Директорът например бе отказал да разреши свиждането днес, оправдавайки се със стандартния мотив за недостиг на персонал, и бе отстъпил едва когато Артър се обади на главния юрист в Главното управление на затворите. За щастие имаше и други служители, които се отнасяха с повече съчувствие. Те отдавна бяха приели като житейска истина, че някакъв процент от затворниците не са чак толкова лоши и че има поне един-двама, които са си направо невинни. Благодарение на ежедневния си контакт с Роми в течение на цяло десетилетие, имаше надзиратели, които го харесваха, а няколко бяха намекнали пред Артър, че мисълта Роми да е убиец е направо чудовищна. Докато чакаха седнали до караулката, Артър долови погледа на една жена — лейтенант, — която от седмици се държеше подчертано топло към каузата на Роми. Тя несъмнено се бе почувствала измамена, след като бе прочела заглавията във вестниците през последните двайсет и четири часа. Верен на себе си, Артър изпита неудобство, че е подвел и нея, и толкова много други хора.

Беше нормално да очакват, че Роми ще знае защо адвокатите му се появяват в толкова необичаен час. Затворниците бяха заклети телевизомани, а и фабриката за слухове — основен разпространител на новините от външния свят — работеше със скоростта на интернет. Въпреки това, окован за ръцете и краката, Роми се дотътри до стола от другата страна на разделителната стъклена преграда отслабнал и объркан, но буквално бликащ от жизнерадост.

— Хей, здрасти… как я карате? — поздрави ги той и както всеки път досега попита Памела носи ли венчалната си рокля. Това беше може би десетата им визита и двамата все още не знаеха как да се отнасят към този въпрос. — Та как сте значи? — поинтересува се той. За Роми, изглежда, посещението им беше, за да си побъбрят. В интерес на истината той бе започнал да се радва на повишен брой посетители. Преподобният Блайт и сподвижниците му наминаваха често — факт, за който Артър съдеше по регулярността, с която клиентът му декламираше острата риторика на Блайт.

— Имаме препятствие — съобщи Артър и осъзна, че думата вероятно е извън оскъдния речник на Роми, който изпитваше големи затруднения с нюансировката. Вместо да му обяснява, Артър направо го попита дали помни Женевиев Кариер от летището.

— Черна ли беше?

— Бяла.

— Пълна?

— Да.

— И винаги носи златно кръстче с малък сапфир?

Артър си спомни бижуто едва сега, когато Роми го спомена. Окото на крадеца беше безпогрешно. Гърлото му се сви, преди да зададе следващия си въпрос.

— Добре… казвал ли си й някога, че си искал да убиеш Луиза Ремарди?

— Това ли казва тя?

— Да.

Роми сбърчи лице в дълбок размисъл, сякаш това не беше предмет на обсъждане в цялото крило на затвора през последните часове.

— Мисля, че не съм. Нее… — Той завъртя глава със засилващо се вътрешно убеждение. Артър погледна към Памела — тя държеше телефонната слушалка между двамата — и видя, че лицето й е възвърнало част от лъчезарността си. — Не — повтори Роми, — мисля, че само другият говореше такива неща. А него никой не го е виждал от години.

— Какви неща?

— Ами… нали знаеш? Убиване и разни такива. Нея. Жената.

— Ти каза ли го на някого?

— А бе нали ти казвам, че него го няма. Хванаха го още преди ченгетата да ме сбарат. Май е яко загазил. Онези пичове, с които се дърлеше… не знам, не ми се вярва някога да излезе. Но тук не съм го виждал. Или излежава федерална присъда, или е гушнал букета, вярвай ми.

— За кого говорим?

— За онзи тип, дето вземаше самолетните билети от жената.

Артър погледна жълтия си адвокатски бележник. Имаше навика ожесточено да чеше няколкото останали му островчета коса по черепа си, сякаш за да се отърве най-сетне и от тях, и сега установи, че прави точно това. Двамата с Памела бяха разговаряли с Роми безброй пъти и досега той не беше споменавал за никакви самолетни билети. Когато Артър бе започнал работа в юридическата кантора, Реймънд Хорган му бе казал: „Едно помни: клиентът ти е не само най-големият враг на самия себе си, той е и твоят най-голям враг“.

— За Фараона ли говориш? — направо попита Артър.

Роми се усмихна:

— За него. Той сам се нарича така. Все не можех да му запомня името. — Памела тъкмо питаше дали Роми не помни фамилното име на Фараона. — Може и да съм знаел някакво друго име; но сега помня само Фараона — Фаро.

— А как се запозна с него? — намеси се Артър.

— Не съм съвсем сигурен. Познавахме се отдавна. Май той ме забърса. Но не го бях виждал много време. И изведнъж се видяхме в един клуб. Правех нещо там и хоп… те ти го и него, само дето не си спомних името му, ама той ме позна. И се хванахме заедно. Измислил беше нещо ново. Как се казваше бе? — запита се Роми.

— Кражба — опита се да помогне Артър. Памела до него трепна и го изгледа остро, но той не й обърна внимание. Работата отиваше все по на зле. Клиентът му обаче, свикнал да не се конфронтира с хората, а по-скоро да ги предразполага, се усмихна невинно.

— Нее… тази дума я знам. А бе въртеше там една работа и ми каза, че можел да продава самолетни билети и никой нямало да го хване. Пускал ги през някаква компания. Та ме попита мога ли да му намеря някакви билети, че и двамата да намажем. Така вкарах жената в работата.

— Луиза? Защо не ми напомниш откъде познаваш Луиза? — помоли Артър и крадешком погледна Памела. Предупредително. Не искаше тя да се намеси и да помогне на Роми да разплете предишните си лъжи.

— Тя вземаше някои неща от мен.

— „Неща“? Крадена стока ли имаш предвид?

— „Крадена“? — контрира на свой ред Роми. — Никога не съм питал никой с какво се занимава. Мен ме интересуваше да изчукам някой долар, толкоз.

— Значи Луиза е купувала от теб, така ли?

— Е… нищо работа. Имаше един доставчик, с камион беше. Двамата пускахме по нещо на улицата. Тя веднъж взе радио, помня. Така започнахме. Много й се говореше. Ами то посред нощ каква работа на летището? Ако не бях аз, щеше да изкукурига от скука. А другата, как каза, че се казвала?

— Женевиев.

— Аха… Тя седеше и си четеше, ако нямаше самолети. Никога не съм говорил с нея много. Мен да питаш, не ми знае даже името. Сега сигурно казва, че ме познава, защото полицаят я е изработил, както изработи мен. Не е ли така? — И Роми надникна над ръката със слушалката, за да провери как се възприема тази линия на защита, несъмнено разработена за него от „мозъците“ в затвора. Артър сви рамене и му кимна да продължава: — Ами… то това е всичко. Попитах една нощ другата, Лиза… казах й, че познавам човек, дето може да купува излишни билети. В началото не искаше да слуша, но аз продължих да питам… щото Фараона беше казал, че в това има много пари, и накрая тя каза, че ще се види с него, само и само да сложи край на тая работа. Видяха се при Гъс, а аз минах пред витрината, ама как да вляза, като Гъс беше там? Не мога. Тя клатеше глава, не се съгласяваше, но Фараона сигурно й е казал нещо, щото след седмица тя ми даде хубава шепа гущери — моя дял… И толкова, повече не се чу нищо. Та един ден се мотам по улиците и ей го на, Фараона, заговорихме си и стана ясно, че двамата с Лиза правят нещо всеки месец. А за мен — ядец. Фараона ми вика: „А бе, пич, мислех, че ти киха нещо, щото се разбрахме да го прави“. Казвам му, че като я видя, ще я убия, дето ми върти тия номера. Щото не е хубаво така, не е. И тя го е знаела, нищо че не си го е признала. Видях я, развикахме се, скарахме се, накрая тя ми даде гердана, за да си трая.

— Медальона?

— Да бе. Даде ми го, та да си трая, щото аз се бях ядосал много и я беше страх да не чуе някой, че щеше да си загуби работата. Каза, че герданът й бил най-скъпото нещо, щото в него имало снимки на дъщерите й като малки и че така съм щял да съм сигурен, че ще ми даде пари. Ама не се стигна дотам.

— И ти я уби — напомни Артър.

Роми се изправи на стола си. После се намръщи — и го направи съвсем естествено, въпреки съмненията на Артър.

— Сега и ти ли мислиш така? Сдушил си се с полицията.

— Не ми отговори, Роми. Попитах те дали ти си убил Луиза.

— Не, по дяволите, не. Аз не мога да убивам. Само се ядосах, че ме беше изложила пред моя човек, Фараона, нали се сещаш.

Роми опита всички нескопосани малки номера, които бе научил през объркания си живот, за да ги подмами да му вярват. Усмихна се плахо, помаха с тънката си ръка, но понеже Артър продължаваше да го гледа изучаващо, накрая се върна към сепнатото си изплашено изражение. Докато разглеждаше клиента си със съсредоточеност, достойна за разшифроването на криптограма, Артър изведнъж се сети за Джилиан… не толкова за молбата й да се лови и за последната сламка надежда, колкото как бяха правили любов. И изведнъж почувства, че да защитава Ромитата от неприятностите, които ги спохождаха, е част от това. Тези хора бяха неговите хора, защото, ако не беше баща му, той спокойно можеше да бъде Роми. Сюзан беше Роми. Планетата гъмжеше от същества в нужда, неспособни да се защитят, и бе прекрасно, че законът повеляваше да се зачита достойнството им. Артър усещаше, че се нуждае от тези две неща в живота си: любов и цел. И сега, след като бе намерил благодарение на някакво чудо и двете, не знаеше дали някога ще ги изпусне.

И затова искаше да повярва на Роми със същото отчаяние, с което бе искал любовта. Но не можеше. Роми бе разполагал с мотив да убие Луиза. И бе заплашил, че ще го направи. И после, когато го бяха заловили с медальона в джоба, беше признал, че го е направил. Всичко това просто нямаше как да е случайно стечение на обстоятелства.

Докато Артър размишляваше, Памела го наблюдаваше със свито сърце, сякаш имаше нужда от неговото разрешение да се надява. Той леко помръдна брадичка, за да й покаже до какъв извод е стигнал. Погледът, който тя му върна, беше изпълнен с примирение. И именно тя зададе важния въпрос на техния клиент:

— Защо не ни каза това, Роми? Защо не ни разказа всичко? Разговаряли сме с теб за случая един бог знае колко пъти.

— Но вие не ме попитахте. Аз казвам на адвокатите, само к’вото ме питат.

Това беше стандартното извинение на Роми винаги, когато вярата в простодушието му се изпаряваше или по-точно, когато биваше свалена поредната от многото му маски. Той можеше и наистина да е с коефициент на интелигентност седемдесет и пет, но знаеше как да мами. Изглежда, още в началото бе почувствал как ще се отрази на ентусиазма на Артър и Памела истината за Луиза. Знаеше това, защото се беше убедил на собствен гръб какъв е ефектът, след като беше споделил с предишните си адвокати за препродажбата на крадени самолетни билети, за изваждането му от играта и за заплахата да убие Луиза. Когато бе поел делото, Артър бе взел решение да не се опитва да разбули тайната на взаимоотношенията на Роми с който и да било от предишните му адвокати: изхождаше от мотото, което бе споделил с Памела още първия ден, когато се бяха срещнали с Роми: „Нов адвокат, нова история“. Само че вече нямаше никаква мистерия и това защо съдебният защитник на Роми бе пледирал за невменяемост, както и защо никой от последващите служебно назначени защитници не се бе опитал да подложи на съмнение вината му. С натрупаното по неволя „затворническо образование“ за Роми не беше никакъв проблем да прочете какво е изписано върху лицата на сегашните му адвокати.

— Никой не съм убивал — повтори той. — Аз не съм такъв човек. — После, изглежда, се примири с безсмислеността на протеста си. Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед встрани. — Ама това не значи, че няма да ме убият, нали?

Артър щеше да изпълни дълга си да се бори до последния момент. Щеше да напомни на Апелативния съд показанията на Ерно и щеше да наблегне на мудността, с която Женевиев бе разказала за заплахата на Роми. Но нямаше нищо, което да потвърди думите на Ерно, докато показанията на Женевиев се връзваха с всички известни факти. И тяхната достоверност се подсилваше от неохотата, с които тя ги бе дала. А най-лошо от всичко бе — и Артър току-що бе получил потвърждение на това, — че казаното от нея беше самата истина.

— Не — каза той, — не означава това.

— Да — въздъхна Роми. — Знаех го, щото снощи отново сънувах онзи сън.

— Кой сън — не се стърпя Памела.

— Как идват да ме отведат. Как става време. Когато ме вкараха при смъртниците, сънувах това непрекъснато. Събуждам се потен, воня ужасно, дори на мен си, кълна се. Понякога си мисля, че няма да се сетят за мен. Кой ще се занимава? Ние, жълтите, все за това си мислим. Понякога чуваш нощем някой да плаче на глас и знаеш, че сънува онзи сън. Ама не е хубаво да правиш така с хората. Ако някога ме пуснат от тук — каза той, — никога няма да се оправя. — Нито Артър, нито Памела можеха да отговорят нещо на това. — Знаеш ли, човече, бях тук, когато дойдоха да отведат един. Преди два дни… откараха го там, където го правят. Откарват те, когато още се надяваш, за да не почнеш да се бориш или нещо такова. Но последния, дето го взеха, Руфъс Тайрън… той беше в съседната килия. И не искаше да им се даде. Каза, че ще вземе със себе си някой от тях. Пребиха го здравата. Ама дори и така, казват, пак ги преебал… поискал последно ядене и повърнал върху себе си… май му счупили някакви кости, докато го връзвали, ама на него нали вече не му пукало. Как мислиш — дали да се биеш, за да те упоят, или да отидеш сам, а?

Памела беше червена като домат. Измънка някакво утешение и му каза, че най-добре е изобщо да не те вкарват зад решетките. Роми, който имаше чувство за хумор, се усмихна като тиква с изрязани очи и уста.

— Да бе, това е най-добре, ама не мога да не си мисля другото. Някак… не ми излиза от главата. Как да им се оставя да го направят? Повечето време си мисля да вляза в стаята с вдигната глава, щото… щото не съм направил нищо, за което да ме убиват. Е, крал съм това-онова, ама не могат да те убият заради кражби, нали? Само че точно това ще ми се случи, а?

Докарана отвъд точката на професионалното достойнство, Памела се срина до точката, в която можеше да даде неизпълнимо обещание.

— Не, няма.

— Има, има. Свикнах с тази мисъл. То човек често си мисли, че ще го убият, нали… Гледаш значи коридора и си казваш: „Оттам ще мина за последно“, „Това е последното нещо, което ще видят очите ми“ и… не можеш нищо да направиш, за да го спреш. Все някога ще стане. Ама като погледна нататък… почвам да се треса. — Роми сви глава между раменете си и се замисли над очакващия го ужас. — Вижте сега, не знам какво правите навън, ама аз още съм си тук. И нищо не се е променило за мен. — Роми не беше човек, способен да излее гнева си пред друг, но несъмнено под влияние на преподобния Блайт се беше променил в това отношение. Надигна се от стола, доближи лице до разделящата ги преграда и погледна с кафеникавите си очи Артър право в лицето: — Разбери, пич, невинен съм. Никого не съм убивал.

28.

5 юли 2001

Тайните на фараона

Вечер в офиса. Седнала зад огромното си писалище, Мюриъл преглеждаше документите, които цял ден бяха чакали да им обърне внимание. В редките случаи, когато двамата с Талмадж бяха у дома едновременно, тя щеше да събере чернови за обвинения, пощата и всякакви паметни бележки в куфарчето си и след вечеря щеше да прегледа всичко в леглото, докато телевизорът цепи въздуха, овчарката и котката се борят за място върху постелките, а Талмадж — той просто физически не можеше да говори шепнешком — води с цяло гърло поредния си международен разговор, неспособен да повярва, че не се налага да реве през океана.

И все пак тя предпочиташе самотния покой на офиса след шест. Когато приключеше, както повечето вечери, можеше да се появи на някое благотворително мероприятие в името на една или друга кауза, трупайки политически капитал за кампанията си. Къде точно? Това щеше да разбере на излизане, когато вземеше тънката папчица, подготвена й за случая от помощничката й и оставена на масичката пред вратата.

В момента обаче я интересуваха отговорите на серия вътрешни докладни, които бе разпратила миналата седмица, предлагайки пилотна програма за заловените с наркотици за пръв път. Главният съдия се бе измъкнал с плах коментар, предназначен да го опази от обвинения, ако стане някаква издънка. Юристът на полицията бе на противоположно мнение — полицията естествено искаше да вкара всички нарушители в затвора. Нед бе направил коментар с единствената дума — „Моментът?“. Той, разбира се, нямаше да остави черно на бяло нищо повече, но бе загрижен за политическите последици от това през годината на изборите наркопласьори те на улицата да бъдат пуснати, та макар да ставаше дума само за възможно най-дребните риби. Но Мюриъл бе склонна да рискува. Консултирането и придобиването на трудова квалификация бяха много по-евтини от съдебния процес и излежаването на присъда в затвора и тя бе готова да защити публично инициативата си, като щеше да приведе икономиите за данъкоплатеца. Хубавото бе, че по този начин щеше да се попречи на намеренията на Блайт и последователите му от кварталите на малцинствата. Но най-важното бе, че постъпваше правилно. Деца, достатъчно хитри и енергични, за да пласират наркотици, все още можеха да си намерят място в рамките на закона, ако някой им подадеше навреме ръка.

„Омръзна ми да използвам системата на правосъдието, за да оправям бъркотията на други“, написа тя в отговор на Нед. „Други“ за нея бяха училищата, системата на социалните служби, икономическите институции и така нататък, но Нед нямаше нужда от лекции. Въпреки това тя чу силен глас да произнася думите на тази бележка — гласът на баща й. Том Уин си бе отишъл преди дванайсет години, но напоследък доста често го чуваше да я напътства с някоя от любимите си лейбъристки мъдрости и което бе най-странното, не й беше неприятно, дори точно обратното — слушаше го с повече удоволствие, отколкото някога бе смятала, че може да е възможно. Процесуалните драми, колкото и да й бяха харесвали, вече отстъпваха в миналото… всъщност Ерно Ердай спокойно можеше да се окаже последният човек в живота й, когото е подлагала на кръстосан разпит. Това за нея вече бе недостатъчно — искаше й се да въздейства едновременно върху повече от един човешки живот. А и жестоката истина на прокурорската дейност бе, че рядко можеш да направиш нечий живот много по-добър. Да, спираш кръвотечението. Да, предотвратяваш болката. Но излизаш от съдебната зала и не очакваш да видиш отвън посадени от теб дръвчета.

Телефонът иззвъня. Беше вътрешна линия. Първата й мисъл бе за Талмадж, но после индикацията показа, че е клетъчният на Лари.

— Окъснял си — отбеляза тя.

— Не аз, а ти. Обаждам ти се от вкъщи. Току-що се сетих за нещо. И имах предчувствието, че ще те намеря на работа. Обаждам се, за да ти съобщя за себе си.

— Да не си се държал невъзпитано, Лари?

— Просто съм тъп. Онзи ден ти на мен ли ми казваше, че съм бил адски умен?

— Доколкото си спомням.

— Е, може да ти се наложи да размислиш.

Мюриъл се питаше дали този разговор не продължава от мястото, където го бяха прекъснали. Каквато и да бе, знаеше, че не е интроспективна. През целия си живот се бе стремяла да живее в света навън, да прави нещо, така че бе склонна да загуби представа за себе си и да се изненада, че например умира от глад или че трябва да се изкъпе. И точно затова се чувстваше доста некомфортно през седмиците след Атланта, защото се улавяше, че прекарва значителна част от времето си с пръст върху собствения си пулс. И един от главните въпроси, които изскачаха от храстите на подсъзнанието й, бе какво точно става между нея и Лари. За нея не беше новина казаното от Лари в самолета, че се е примирила с малкото в брака си. Нямаше нужда от особена самовглъбеност, за да осъзнае това. Убягнал й бе повторяемият характер на грешката. Омъжила се бе за идоли, макар да знаеше, че са истукани с глинени крака. И както бе тръгнало, сигурно след още един-два века щеше да осмисли какво означава това за нея.

В настоящия момент обаче загадката се казваше „Лари“. Беше доволна, че онзи ден го бе накарала да се изпоти, настоявайки да научи защо толкова държи да й налива ум в главата. Отмъщаваше ли си, или просто искаше да предложи алтернатива? Беше станало очевидно, че самият Лари няма представа кое от двете е, и това беше добре, защото тя не бе сигурна дали сама е наясно коя от двете възможности може да я направи щастлива.

Гласът в слушалката продължаваше да говори и тя осъзна, че не става дума за ничии лични проблеми.

— Днес сутринта отидох да посетя Роки Мадафи в „Организирана престъпност“ — разказваше Лари. — Казах му, че искам да го помоля да намерим гангстер с прякор Фараона и… изведнъж ме осени светлина. Помниш ли, че ми нареди да издиря онзи, дето Ерно го е прострелял в „При Айк“ преди четири години?

— Да.

— А спомняш ли си името му?

Тя се замисли и след дълга пауза каза:

— Кол.

— А първото му име?

Този път паметта й изневери.

— Ф-а-р-о-у — произнесе по букви Лари. Трябваше й цяла секунда, за да направи връзката в произношението, но първата й реакция беше скептична. — Е, има един добър начин да научим дали става дума за същия човек — продължи Лари.

— Искам да кажа, че може да има. Точно това току-що ми хрумна.

За слушането пред Харлоу двамата с Лари бяха събрали цял кашон документи, който сега лежеше под френския прозорец зад писалището на Мюриъл. Сред материалите в него имаше фотокопие на бележника с адреси, който криминолозите бяха намерили в чантичката на Луиза в „Парадайз“ преди десет години. Мюриъл бе имала идеята да засече Ердай с въпрос защо името му не фигурира там, но после се бе отказала, защото Артър вероятно щеше да контрира с възражението, че жена, която поддържа любовна връзка, едва ли ще се обажда в дома на женения си любим. Мюриъл свали телефона на мокета до себе си и продължи да разговаря с Лари, докато ровеше из документите. Накрая намери копието.

— Тук няма „Кол“ — съобщи тя.

— Потърси на „Ф“.

Вярно. „Фароу“ бе написано с химикалка с прецизния почерк на Луиза и буквите бяха идеално подравнени, сякаш изписани с използване на линийка, а „Кол“ бе добавено с молив, явно известно време по-късно.

— Мамка му! — прошепна Лари.

— Таймаут — каза Мюриъл. Прехвърли лентата на събитията назад и се опита да я анализира, както я виждаше. — Ерно застрелва купувача на Луиза шест години по-късно? Може ли това да е случайност? Знаем ли със сигурност за съществуването на връзка между Ердай и него?

— Когато са арестували Ерно в „При Айк“ — напомни Лари, — веднага след стрелбата Ерно е заявил, че Кол е изпуснал нервите си, защото Ердай го е разследвал преди време за някаква билетна злоупотреба. Дали не става дума за измамата, която Фароу е въртял задно с Катерицата и Луиза? — Лари явно бе мислил над тези неща цял ден и беше съвсем естествено да е напред във вариантите. Тя го попита защо мисли така. — Защото миналата седмица решихме, че Ердай вероятно малко по малко се е досетил какво правят тримата. Затова е наредил да претърсят Луиза. Освен това Женевиев каза, че е споменала името на Фароу пред Ерно. И той сигурно го е издирил.

— А защо Фароу е бил ядосан на Ерно шест години по-късно и го е нападнал с оръжие?

— Не зная, или по-точно казано, не съм напълно сигурен, но в докладите от стрелбата полицаите съобщават, че Фароу е крещял в лицето на Ерно, че трябвало да му плати, защото бил объркал живота му. Кой знае, може да го е извадил от бизнеса по някакъв начин. Това би било в стила на Ерно, нали така? Дали Луиза е мъртва, или не, това е без значение — той все още е бил „шерифът“ в града. Нещата се подреждат точно както си ги представих онзи ден: Ердай иска лошите да си платят. Предполагам не може да си прости, че е могъл да спаси живота на Луиза.

— Това добра новина ли е, или лоша?

— Господи… — въздъхна Лари и се замисли. — Ами трябва да е добра. Мисля, че е страхотна. Спомняш ли си как Ерно едва не изскочи от банката за свидетели, когато го попита за стрелбата? Не искаше да става дума за това. Обзалагам се, че причината е, защото е знаел, че Фароу може да ти разкаже какви глупости е надрънкал Ерно на банката. Мен ако питаш, този Фароу е в състояние да ти изиграе пълната версия на филма „Катерицата — тъпият убиец“. Широкоекранен. — Много бяха нещата, които трябваше да премисли, но в думите на Лари имаше много логика. — За нещастие има проблем — продължаваше междувременно Лари. — Прекарах цяла седмица да издирвам този Фароу, но от него няма и следа. Изпарил се е. — От онова, което бе изровил за него, излизаше, че Фароу Кол се е появил на местната сцена през 1990, когато е подал документи за шофьорска книжка. Оставил телефон и домашен адрес, но година по-късно заминал, за да се върне през 1996 и да отседне в друг апартамент. След като през 1997 го изписали от болницата, отново се запилял дявол знае къде.

Лари се бе обадил на десетки хора и бе разпитал с Дан Липранзер живущите и на двата адреса, но това не бе добавило практически нищо към вече известната информация, с изключение на физическото описание на Кол: метър и деветдесет, сто килограма и роден през 1965. Всички възможни документи: кредитно досие и трудов стаж, които телефонната компания или хазаите несъмнено бяха изискали, бяха унищожени преди много време, а държавата бе архивирала само нищо неозначаващите данни от шофьорската му книжка. Фароу Кол не беше арестуван нито тук, нито никъде другаде според базата данни на ФБР. Това беше доста необичайно за човек, прехранващ се с изкупуване на крадена стока, но Лари бе проверил в няколко полицейски участъка и никой никъде не бе чувал за Фароу Кол. Доведен едва ли не до отчаяние, Лари се бе обадил на едно малко птиченце във ведомството, издаващо номерата за социална осигуровка, което понякога му нашепваше в ушенцето дали лице с един или друг номер е плащало данъците си върху получаваните доходи, но без резултат: Кол беше или умрял, или без работа, или ползваше друго име.

— Като си помислиш, все трябва да има някакви обвинения срещу човек, нахлул в бар с оръжие в ръка — завърши разказа си Лари, — но предполагам, като са го видели целия в кръв и проснат на пода, никой не се е сетил за това. И да са си мислели нещо, то е било погребален агент ли да викат, или линейка. Както и да е, колкото и да е странно, няма нито снимка, нито отпечатъци. Единственото запазено оттогава е револверът на Фароу и ризата, която са съблекли от него в болницата — пазят ги като веществени доказателства. Мисля си все пак да пратя револвера на Мо Дикерман. Да видим дали няма да изчовърка някой отпечатък от него. Ако нещо излезе, ще имаме сламка да търсим Фароу под друго име. — Дикерман бе главен експерт по пръстовите отпечатъци и беше сред най-опитните в страната. Идеята допадна на Мюриъл. — А ако намериш някой скрит долар в бюджета на прокуратурата, можем да направим и ДНК анализ на кръвта по ризата.

И да видим дали го няма в другата база данни. — Това щеше да струва пет хилядарки. Лари явно искаше да разбере всичко, което можеше да се научи, и тя не му възрази.

— Щастлив ли си? — зададе му тя същия въпрос, който му бе задала миналата седмица.

— Все още нещо ми се губи — отговори той.

— Може да ти се губя аз, Лари. — Фразата й се стори убийствено забавна, но тя затвори и не изчака да се увери, че и на него му е толкова весело.

29.

Юли 2001

Заедно

Бяха заедно винаги, когато не бяха на работа. За Джилиан, която още в прогимназията се бе преборила с инстинктивното желание да е винаги с някого, изживяването бе абсолютно непознато. Артър стоеше в офиса си, докато смяната й в магазина не свършеше, после — към осем или девет — я вземаше с колата. Тя вече беше напазарувала в „Мортън“ и когато колата на Артър се появеше, го чакаше с препълнен с деликатеси плик. Отиваха в апартамента, любеха се, хапваха и отново се любеха. Повечето нощи тя оставаше при него и се връщаше в стаята си при Дъфи само за няколко часа, след като Артър излезеше, за да отиде на работа.

Всепоглъщащата физическа страст бе нещо непознато за нея от предишните й връзки. Но сега Артър и предстоящият секс бяха в, подсъзнанието й през целия ден. Час по час някаква странична асоциация, която тя дори не можеше да определи, изпращаше сладостна тръпка през слабините и в гърдите й. Двамата с Артър бяха в плен на сетивните удоволствия. Здравият му член сякаш притежаваше свой загадъчен живот. Озовяха ли се в неговия апартамент, това бе началото на истинския живот. Тъмните стаи бяха като влажното подземие, където се пази истината за човешкото съществуване. Ако тя или Артър се бяха спускали преди в тези неизбродни дълбини, може би щяха да имат представа как да изплуват на повърхността поне от време на време, но засега изглеждаха като споени в самата сърцевина на наслаждението.

— Пристрастена съм — каза тя една нощ и моментално млъкна, притеснена от глупостта на изтърваното признание. В нея се кръстосваха хиляди мисли, които предпочиташе да не изследва.

Тази унесеност бе подхранвана от нежеланието на Джилиан да извади връзката им наяве, извън спалнята на Артър. Струваше й се немислимо, че тези взаимоотношения могат да продължат, ако двамата започнат да се срещат и общуват с други хора, ако посмееха да се вмъкнат в контекста на някаква история, очаквания, оценка и клюки. Подобно на магия, съществуващото между тях можеше да изчезне под светлината на деня.

От своя страна, Артър изглеждаше готов да публикува на първа страница във вестниците обява за своята преданост и често бе разстроен от нежеланието й да се появят някъде заедно, та дори и само за да посетят домовете на негови приятели от гимназията или колежа, които според него щели да бъдат дискретни и готови да ги приемат. Вместо това единствената редовна компания, която приемаха, бе тази на сестра му. Всеки вторник двамата поемаха към „Франц Сентър“, изчакваха инжекцията й, вземаха я и следваше обратното пътуване към апартамента. По пътя Артър разказваше какво е правил през деня, като се преструваше, че Сюзан се интересува. Когато спираха на червено, Сюзан винаги поглеждаше към задната седалка, сякаш за да се убеди, че Джилиан още е там.

Вечерите в апартамента протичаха идентично на първия вторник. Джилиан оставаше настрана, докато Артър и Сюзан готвеха, после Сюзан се оттегляше с чинията си пред телевизора. Понякога, но рядко, завързваше разговор с Джилиан. Когато го правеше, на повърхността излизаше истинската Сюзан, дълбоко скритата личност, астероидът в пояса от прах и камъни. Тази Сюзан никога не противопоставяше лудостта си на Джилиан.

Една вечер се наложи Артър да смени бушон в мазето. Хванала поредната цигара, Сюзан се приближи до Джилиан в кухнята — вечен се доверяваше до степен да й позволи да й запали. Първото й всмукване винаги беше жадно, като че ли искаше да унищожи цялата цигара с едно-единствено дръпване.

— Не те разбирам — обади се Сюзан и скрита зад синята димна пелена между двете, плахо погледна Джилиан с големите си зелени очи.

— Така ли?

— Непрестанно си сменям мнението. Ти Нормална ли си, или Отстъпчива?

Джилиан бе объркана, но не от това, което намекваше въпросът, а защото Сюзан без външна помощ бе възприела същия подход, който Джилиан бе прилагала по отношение на пътниците във влака, минаващ по насипа покрай затвора Алдерсън. Те бяха Нормални за Джилиан не заради някакво присъщо им превъзходство, а защото бяха чисти от петното на затвора. И Сюзан, изглежда, гледаше по същия начин на онези, които за нея бяха с всичкия си.

— Опитвам се да бъда Нормална — обясни Джилиан. — Понякога ми се струва, че съм. Особено когато съм с Артър. Но още не съм сигурна.

С това разговорът приключи, но няколко нощи по-късно Артър възбудено извика Джилиан. Тя го намери във втората спалня на апартамента, където единствената светлина беше студеното сияние на неговия лаптоп, който той мъкнеше у дома всяка вечер.

— Сюзан ти е изпратила имейл! — показа й той.

Джилиан предпазливо се приближи до компютъра. Зачете и докато четеше, бавно се отпускаше на колене до коляното на Артър:

Джилиан беше потресена. Беше като да получиш писмо от заложник, някой, който знаеш, че никога няма да бъде освободен. Когато позволи на Артър да прочете пощата, той както можеше да се предвиди, се разплака. Писмата, които досега бе получавал от Сюзан, не бяха надвишавали десет-двайсет думи и бяха продукт на онези редки моменти на свързано мислене, в които Сюзан изпадаше за кратко всеки ден, сякаш под влиянието на някаква магия. Той не завиждаше на Джилиан, по-скоро беше трогнат от загрижеността на сестра си за него, но също — или поне така се стори на Джилиан — изведнъж се беше изплашил.

— За какво се безпокои тя? — попита Артър. Джилиан отказа да отговори. Но изпитваше тревога. Вечен оптимист като Артър трябваше да се замисли за опасността, очевидна дори за една луда.

По-късно, докато се любеха, между тях се бе настанило някакво отсъствие — все още едва доловимо, но пуснало корени в земята. А след това, когато Джилиан посегна към нощната масичка за цигара, Артър зададе въпроса, който досега никой от двамата не бе посмял да зададе на глас:

— Какво мислиш, че ще стане с нас?

Още когато се бе съгласила връзката между тях да продължи, Джилиан бе изказала предвиждането си и колкото и да й се искаше мнението й да се бе променило, то си оставаше същото.

— Мисля, че след време ти, Артър, ще продължиш напред. Може би ще се опиташ да надстроиш над онова, което ще си научил за себе си благодарение на мен, и ще намериш някоя на твоята възраст. Ще се ожениш. Ще ви се народят деца. Ще имаш свой живот. — Беше изненадана от образното описание на края на връзката между тях. Артър естествено се сепна и се надигна на лакът, готов да се възмути. — Не се преструвай, че не разбираш, Артър. Това, което сега става с нас, щеше да е много по-добре за теб при други обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Ако беше на двайсет и пет или петдесет и пет, разликата във възрастите ни нямаше да е толкова съществена. Но ти трябва да имаш деца, Артър. Не искаш ли деца? Повечето хора искат.

— А ти?

— Много е късно, Артър. — Това беше най-голямото й нещастие, свързано със затвора: той й бе отнел последните години за възпроизводство. Но дори тази мисъл вече беше долу, в долината с натрошените кости на хиляди съжаления.

— Защо да е много късно? Биологически ли имаш предвид? Светът е пълен с деца, които имат нужда някой да ги обича. — Артър често страдаше от прибързаност. Преди години, когато го бе познавала само отдалеч, не бе забелязала тази му страна. Но сега, отблизо, бе видяла друг Артър — човек, който се въодушевява. Имаше ли сред човешките същества по-голяма разлика от тази между смачкания от живота окаян фаталист и човека, решил да оформи живота си в контурите на една голяма идея? Тя беше неговата идея. О, тя искаше да го откаже, да сложи ръце връз лицето си и да му забрани това въодушевление в нейна компания, така както навремето баща й бе забранявал да се богохулства в негово присъствие. Но всичко бе толкова прекрасно и толкова близко до онова, което бе решила, че вече никога няма да има. Той още не я виждаше. Но в мига, в който изплуваше във фокуса на зрението му, щеше да се махне. Въпреки това тя бе решила да се наслади на мига. Така че го пое в прегръдките си, преди да възобнови бавния марш към истината.

— Не виждаш ли, Артър, че ти вече се опитваш да намериш начин да получиш всичко, което искаш в живота си с мен. Това за теб е като… приключение. Но когато дойде краят, няма да можеш да изоставиш онова, което винаги си си въобразявал.

— Да не искаш да ми кажеш, че никога не си искала да бъдеш родител?

Беше немислимо.

— Това би било огромна промяна, Артър.

— Но не е ли именно в това смисълът на живота? В промяната? Да си по-щастлив, по-близко до идеала. Виж колко силно се промени самата ти. Нали вярваш, че си се променила към по-добро?

Не се беше замисляла върху тази страна на нещата.

— Наистина не зная. Иска ми се да вярвам, че съм. Иска ми се да вярвам, освен това, че никога няма да объркам живота си по стария начин. Но не съм сигурна.

— Аз съм. Ти си трезва.

— Вярно е.

— И го правиш без никакво затруднение, нали?

Изпита суеверен страх да се съгласи. Но Артър беше прав.

Тя бе решила да се придържа към мантрата „Живей ден за ден“. Но с изключение на редките мигове на абсолютна паника, не бе почувствала влечението дори за секунда. Основният й проблем бе друг — ясният поглед върху нещата. Пълното й освобождаване от пристрастеността понякога я тревожеше, защото й се струваше невъзможно на фона на съобщенията за други хора, които водеха истинска война със зависимостта. Една вечер бе попитала Дъфи дали не се самозаблуждава. Той я изгледа продължително и после каза: „Не, Джил. Мисля, че вече си постигнала всичко, което си искала“.

Тя повтори отговора на Дъфи сега, пред Артър, но той бе твърде развълнуван от собствените си разсъждения, за да обърне внимание на смисъла му.

— В такъв случай ти си освободена.

Не. Думата беше друга — тя бе различна. Но не и освободена.

— А ти, Артър, променил ли си се?

— Ти шегуваш ли се? Та аз никога в живота си не съм бил по-щастлив. Даже и за сравнение не може да става дума.

— Само че, Артър, не би ли бил по-щастлив с някоя друга, на твоята възраст?

— Не, никога. Виж, аз съм откровено старомоден. Обичам нещата, които са малко вероятни. Любовта като съдба. Няма да повярваш, но обожавам да гледам филми от трийсетте и да плача след тях.

— Не съм чак толкова стара, Артър.

Той я мушна с пръст, но продължи настойчиво:

— Щастлив съм. Няма как нещата между нас да бъдат по-добре, Джилиан. Просто ми иде да запея. — Тя простена наум. Почувствал се предизвикан, Артър се изправи чисто гол в центъра на леглото и запя:

Вторият ред я промуши в сърцето. Но той продължи. Типично за способността му да изненадва хората около себе си, имаше добър глас и явно бе прекарал много време, слушайки сърцераздирателни бавни мелодии. С всичка сила, без се стеснява ни най-малко, той изпя песента докрай, заедно с всички припеви, и накрая Джилиан, за пръв път от много години, се разсмя от сърце.

30.

24 юли 2001

Лошо за мен

За Ерно Ердай бе започнало финалното отброяване. Макар да бе затворник, му бяха предоставени всички последни постижения на съвременната наука, достъпни в университетската болница, в това число не само хирургически процедури, но също алфа интерферон и разнообразни форми на експериментална химиотерапия. Само че един вечен враг го удари в незащитено място. По средата на нова сесия химиотерапевтични процедури Ерно хвана пневмония и въпреки чудовищните дози антибиотици дробовете му, вече отслабени от рака, не бяха достатъчно силни, за да се възстановят. Лекарите, с които контактуваха Артър и Памела, започваха да губят надежда.

Ерно бе върнат в затворническото крило на окръжната болница. За да се види с него, Артър имаше нужда от съгласието едновременно на директора на затвора и на семейството на Ерно и или едната страна, или другата му създаваха спънки от седмици. Накрая Артър заплаши да се обърне към съдия Харлоу. Харлоу нямаше как да заповяда на Ерно да говори, но забрани създаването на пречки от онези, които или изпълняваха нарежданията на Мюриъл, или мислеха, че по този начин защитават нейните интереси. Вече на два пъти Артър бе извоювал удължаване на процедурата чрез завеждане на обжалване срещу исканията на Мюриъл да се прекрати habeas-a на Роми с мотивите, че е нужно време за по-нататъшното разследване, което на практика се свеждаше до нова среща с Ерно. Съдът му бе отпуснал краен срок до петък тази седмица, а това внасяше допълнителна нотка на изнервяне в борбата за достъп до Ерно.

След поне час висене в чакалнята на затвора Артър най-сетне бе пуснат да влезе. Претърсиха го, без да влагат особено старание, и го придружиха по застланите с линолеум вътрешни коридори, облени от ярка флуоресцентна светлина.

Прикрепеният към Ерно надзирател обясни, че семейството на затворника възроптало срещу прекъсването на тяхното посещение, за да се освободи време за Артър. Когато наближиха стаята, той видя в коридора две жени. Едната беше нисичка и изглеждаше по-старомодна. Оказа се, че това е госпожа Ердай. Носът й бе зачервен, а в ръката си стискаше топка хартиени салфетки. Другата, облечена в права и прекалено къса за жена на нейната възраст пола, беше Илона — сестрата на Ерно, майката на Колинс, човека, когото Ерно бе решил да спаси. Беше висока и здраво сложена, с дълги ръце и светла коса, загубила вече естествения си цвят, и като цяло беше по-добра версия на Ерно — същото слабо лице и същата твърдост, пробиваща в чертите. Макар да не бяха разменени много приказки, двете жени показаха пределно ясно, че не харесват в Артър нищо, особено натрапването му и най-вече унижението, което бе донесъл на Ерно и което те несъмнено щяха да запомнят дълго след кончината му. Илона, която имаше светлите пронизващи очи на брат си, излъчваше надменност и неодобрение. Артър обеща да не са бави много.

Още докато бе договарял посещението си по телефона, сестрата му бе казала, че Ерно има треска, но е в съзнание. Състоянието му се усложняваше от факта, че ракът бе стигнал до костите, което му причиняваше силни болки. В този момент основният проблем при него бе точният баланс на болкоуспокояващите при неговата дихателна система, едва крепяща се на ръба на колапса.

Когато Артър влезе, Ерно беше заспал и изглеждаше точно като човек, комуто предстои да умре. Беше загубил доста тегло след показанията в съда. Поредната сесия химиотерапия бе довела до окапване на поне половината му коса и бе оставила малки отделни гнезда по черепа му. Във вените на ръцете му бяха сложени системи, а накрайникът за носа му бе сменен от пластмасова кислородна маска, която се замъгляваше отвътре при всяко негово плитко вдишване. Кожата му имаше цвета на жълтия адвокатски бележник на Артър. „Поредният «жълт»!“, помисли си Артър.

Той дръпна един стол, седна и зачака Ерно да се събуди. Беше превъртял в главата си стотина сценария в надежда, че Ерно ще спечели отново доверието му, но при всички тях не бе успял да примири в една версия показанията на Ерно и Женевиев. Мюриъл, която предния ден се бе обадила на Артър, за да го увери, че ще се противопостави на всеки негов опит да издейства нови удължавания на процедурата в отговор на ходовете й, насочени към нейното прекратяване, му бе съобщила новата си теория защо Ерно лъже.

— Той се противопоставя на смъртното наказание — каза тя. — Понеже е докарал на Роми екзекуция, а сега е във фаза, когато отново вярва в католическите ценности и не иска да умре в смъртен грях, той се опитва да я предотврати по единствения достъпен му начин. — Теорията не изглеждаше особено убедителна, но Артър я разглеждаше като подобрение спрямо предишния подход на Мюриъл, защото поне не се опитваше да изкара Ерно чудовище. Всъщност, докато седеше до леглото на Ерно, Артър изпита прилив на топлота към него. В началото му бе трудно да разбере защо, но с напредване на времето и заобиколен от долитащите от коридора звуци на болницата, той осъзна, че Ерно изглежда в доста голяма степен, както бе изглеждал Харви Рейвън в последните си дни. Мисълта за баща му и споменът за доблестта на привидно най-обикновеното му съществуване, както винаги изпълни Артър с емоции, но пропастта, пред която се оказваше в такива мигове сега, след като разполагаше с Джилиан, му изглеждаше не така дълбока.

Върна се към настоящето и видя, че Ерно го наблюдава през хоризонталните пръчки в страничната преграда на леглото. Бяха помолили Артър да си сложи хартиена маска и сега той я дръпна надолу, за да даде на Ердай възможност да го познае. Разочарованието върху лицето на смъртника бе повече от очевидно.

— Стори ми се… че си… моят племенник — с мъка каза Ерно. Гласът му бе дрезгав до неразбираемост, а въздухът не му стигаше. Въпреки това споменът за Колинс го накара да се усмихне. — Идва довечера — каза той. — Добро момче. Оказа се свестен. Трудни времена. Но свестен. Красиви деца… — И Ерно затвори очи, доволен от тази мисъл.

Артър му даде минутка и после го попита дали е чул за Женевиев. Той кимна. Неочаквано за себе си, след седмици на подготовка за тази среща, Артър не можеше да измисли следващия въпрос.

— Добре де… по дяволите — запъна се той. — Вярно ли е?

— Разбира се — прошепна с труд Ерно. — Нали затова… обвиних… Катерицата.

— Защото си знаел, че е заплашил да убие Луиза?

— Да. — Ерно говореше с такова усилие, че напрягаше цялото си тяло, но мисълта му бе логична. Той потвърди, че е приписал убийството на Луиза на Катерицата, защото е знаел за заплахата. Ерно бе убил Луиза по свои си причини, но Катерицата услужливо бе станал изкупителната жертва. — Казвах му на Лари… призови Женевиев, но… — Ерно бавно премести брадичката си отляво надясно, за да изрази огорчението си от глупостта на Лари. — Щеше да е разплел случая… още преди десет години.

— Имаш предвид билетите, така ли?

— Не билетите. За мен не беше… добре.

— Защото си бил началник на сигурността ли?

Ерно кимна и безпомощно помръдна ръка. Историята несъмнено бе сложна, но Артър бе достатъчно досетлив за нуждите на един човек, останал без дъх.

— Женевиев… — Той слабо се изкашля, преглътна и затвори очи, за да се пребори с внезапния пристъп на болка. Когато си пое дъх, изглеждаше объркан.

— Женевиев? — опита се да му помогне Артър.

— Не мислех, че тя знае… за билетите.

— Защо?

— Нямаше да ми каже за… Катерицата. Щеше да се получи зле… за нейната приятелка. — Артър разбра, че Ерно е бил прав. Женевиев не бе знаела за далаверата с билетите, когато бе съобщила за заплахата на Роми. Бе научила цялата история по-късно, когато Луиза й се бе накарала, че е замесила Ердай.

— Такаа… — замислено каза Артър. — И за какво е трябвало Лари да се досети сам?

— Луиза… Катерицата… заплахата. — Ерно събра ръце и сплете пръсти. — Останалото… — Той сви устни, за да покаже, че то няма значение. Най-вероятният извод, ако Женевиев бе съобщила на Лари само за заплахата на Роми, щеше да е, че смахнатият мошеник е бил разочарован от любовта. Което вършеше добра работа като мотив.

— Господи, Ерно! Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Сложно… — Ерно изчака да премине някакъв спазъм. — Лошо за Катерицата. — И в това беше прав. Една история, започваща с това как Катерицата заплашва да убие Луиза, никога нямаше да се развие нормално. Но дори да разбираше с разума си добрите намерения, Артър се ядоса на дяволската хитрост, с която Ерно бе манипулирал истината.

Ерно лежеше със затворени очи. По лицето му бяха изписани всички следи от тежката му болест — плетеницата от венички, нездравият цвят, отоците. Миглите му бяха окапали, а клепачите му изглеждаха възпалени.

— И за мен… — неочаквано се обади той.

— И за теб какво? — не разбра Артър. — Щеше да се получи зле и за теб, така ли? — Ерно успя да вдигне ръката си навреме, за да се изкашля в нея, и докато се давеше, кимна утвърдително. — Но защо? — настоя да разбере Артър. — Защо е щяло да бъде лошо и за теб?

— Билетите — обясни Ерно. — Крал съм и аз.

— И ти? — Ерно пак кимна. — По дяволите, Ерно, защо си го правил?

Той уморено обърна ръка и погледна към тавана.

— Глупаво… Заради парите… Семейни проблеми. Беше две години преди това.

— Преди да го направи Луиза?

— Да. Спрях. От страх.

— Било те е страх?

— Хванат ли нея… хващат и мен. — Ерно за миг спря да диша. — Затова отидох в ресторанта… Да я спра. Сбихме се. Гъс извади пистолет. — Ерно затвори очи. Останалото нямаше нужда от повторение.

— Значи никога не е имало любовна връзка. — Ерно само леко се усмихна на самото предположение за това. — Господи… — възкликна Артър. Изпита върховно отчаяние — онова чувство, което често го спохождаше, когато нещата придобиваха катастрофален обрат, чувството, че вината е изцяло негова, и в резултат от това изпитваше неудържимото желание да изскочи от собствената си кожа, да я смачка или ако трябва дори да я обели от себе си. — Божичко, Ерно… Защо не каза това?

— Пенсия — обясни той. — Двайсет и три години. Сега е за жена ми. По-добре беше така. За всички.

По-добре за Роми, по-добре и за него — това искаше да каже. С тънката разлика, че всяка лъжа е заплашена да изпълзи наяве по разломите над истината. Артър започна да пресмята наум. Първият му инстинкт бе да извика незабавно съдебен секретар — някой, който да запише всичко това. Само че… само че така щеше да получи потвърждение твърдението на Мюриъл, че Ерно е нагласил историята си за своите собствени цели. Още по-лошо: щеше да се разбере, че Ерно е лъжесвидетелствал пред съдия Харлоу. В очите на закона това означаваше, че той е абсолютно недостоверен източник на информация. Към това щеше да се прибави и самопризнанието, че е бил крадец, лъгал в продължение на повече от двайсет години своя оказал му пълното си доверие работодател.

— Това ли е всичко, Ерно? — Ерно събра сили за решително кимване. — Ами Фараона? — сети се Артър. — Можем ли да го намерим?

— Никой… Дребен мошеник… Няма го от години.

— Има ли той нещо общо с убийството?

Ерно издаде някакъв звук, който Артър със закъснение интерпретира като смях. Изглежда, мисълта за нов заподозрян му се виждаше забавна. Той бавно завъртя лице — жест, който бе използвал неколкократно досега. Триенето във възглавницата бе довело до образуване на плешиво петно на врата му.

— Аз… само аз. — Той се пресегна през решетката на предпазната преграда и стисна в горещата си длан пръстите на Артър. — Твоят човек… нищо… не… съвсем невинен. — Ерно отново се загърчи в спазъма на разтърсваща кашлица, последван от притихването пред връхлитащата го болка. Но не забрави докъде е стигнал: — Съвсем! — Макар това да му костваше титанично усилие, Ерно се извъртя в леглото така, че да доближи лицето си по-близко до това на Артър. — Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко в орбитите, но може би само така изглеждаше на фона на жълтеникавия му тен. — Лари няма да повярва — прошепна той. — Много е горд.

— Вероятно.

— Убих ги всичките. — Усилието да го каже и движенията го изтощиха напълно и той падна по гръб, все така вкопчен в ръката на Артър. Впи в тавана непомръдващ поглед и след няколко секунди Артър се обезпокои дали не е загубил съзнание, но някакво трепване в ръката на Ерно му показа, че той още е на себе си. — Помисли добре — настоя Ерно. — Много добре… Разбери ме… Разбери… Исках да е различно… накрая.

С развитието на разговора Артър чувстваше как вътре в него се образува вакуум. Светът, нарисуван от Ерно — Луиза на паркинга, скарването на двамата любовници, сцени, които Артър бе извикал в съзнанието си с такава отчетливост, че му се струваха видени на филм, — беше безмилостно изтрит. Когато излезеше от болницата, онова, което щеше да остане, бе фактът, безмилостният, неопровержим факт, че Ерно е лъжец, чиито мотиви може би не са по-добри от това да изживее неповторимото удоволствие от забъркване на всички и всичко в една неописуема каша. Последната версия била разпердушинена? Хе, какво от това, ето ви нова. Но тук и сега, в присъствието на Ерно, Артър не можеше да се съмнява в него. Може би просто отдаваше дължимото на Ерно като измамник от висша категория. Но противно на всякакъв разум, той му вярваше.

Времето бавно минаваше.

— Винаги съм го знаел — обади се Ерно.

— Кое?

Ерно отново се напъна да се обърне и Артър посегна да му помогне. Рамото на Ерно беше само кости.

— Аз — каза Ерно и изкриви лице в гримаса.

— Какво ти?

— Лош… — поясни Ерно. — Лош живот. Защо?

Артър си помисли, че става дума за въпрос от философски или религиозен характер, но Ерно го бе задал в чисто риторична форма, защото разполагаше с отговора: — Винаги съм знаел — обясни той. — Много е трудно…

— Какво е трудно?

Ерно го изгледа продължително с лишените си от мигли очи и отговори:

— Много е трудно… да си… добър.

31.

2 август 2001

Съдът отсъди

— Спечелихме. — Томи Молто с лице, подобно на ванилов пудинг, сграбчи Мюриъл за ръката, когато тя излезе от офиса на Нед Холси след сутрешната оперативна. Апелативният съд бе оповестил решението си: молбата на Гандолф бе отхвърлена и временното отлагане на екзекуцията му бе отменено. — Спечелихме — повтори Томи Молто. Томи беше странен случай. Той рядко можеше да види гората, но беше точно онзи, от когото човек има нужда, ако иска да отсече дърво. Преди десетилетие, когато бяха съдили Катерицата, точно Томи бе голямата клечка, а Мюриъл бе чиракът, който се учеше. Само че Томи изобщо не бе израсъл с годините, а тя малко по малко го бе застигнала и в крайна сметка бе номинирана за главен заместник — пост, за който Томи бе бленувал. Томи си беше Томи — лишен от чувство за хумор, упорит и верен на жертвите, на полицията, на околията и на факта, че светът е по-добро място за живот без онези, които той стръвно преследваше и безмилостно обвиняваше. Мюриъл го прегърна. — Никога не съм се съмнявал — каза Томи. После й обеща да й прати копие от решението веднага след като Керъл се върне от съда, и си тръгна засмян.

В момента Нед бе на среща със сенатор Малвойн, така че тя му остави бележка. Когато стигна от другата страна на големия салон, разделящ офиса на Холси от нейния, Мюриъл прегледа получените съобщения — бяха се обадили четирима репортери — и се прибра в кабинета си. Седна зад голямото си писалище до високия прозорец и затвори очи, изненадана от облекчението, което изпитваше. С работа като нейната, човек се научаваше да хваща големите вълни. В много случаи пътят към брега се оказваше приятен и се случваха маса вълнуващи неща, но тя винаги помнеше, че ако се озовеш под вълната, докато тя се стоварва върху теб, ще те гложди една-единствена мисъл: какъв глупак бях и как можах да рискувам всичко? Защото тя не бе заложила само резултата от избора срещу изхода на случая Роми Гандолф. Реалната заплаха бе да бъде отписана като човек, чиято цялостна кариера е била изградена върху гнила основа.

Но изживяното — възкачванията и сривовете — си бе заслужавало. По изключение за пръв път в живота си тя бе наясно в нещо: държеше да стане следващият областен прокурор на околия Киндъл. Моментното разколебаване в преследваната цел й бе дало възможност да осъзнае колко силно държи да я постигне — както наградата, така и последствията, които щяха да дойдат с новата длъжност. Но заедно с това не бе загубила увереността си, че ако по делото Гандолф се бе случила някаква издънка и блайтовците на този свят бяха блокирали пътя й към креслото в съседния офис, тя самата щеше да се измъкне без особени поражения. Тя не вярваше в Бог, който седи там горе и дава сигнали или прави ходове с фигурите. Но ако не станеше областен прокурор, това сигурно щеше да е за добро. През последните месеци на два пъти се бе събуждала с мисъл за училище по теология. По-късно през деня мисълта изглеждаше смехотворна, но тя бе започнала да гледа на нея все по-често като на сериозна алтернатива. Може би от амвона щеше да постигне повече важни неща.

На вратата се почука. Влезе Керъл Кийни, крехка блондинка с перманентно червен връх на носа, и донесе съдебното решение. Мюриъл го прегледа, главно за да не разочарова Керъл. Истината бе, че самата тя никога не се бе отнасяла сериозно към странната формулировка, характерна за апелативните съдилища. Конфликтите в закона, които я интересуваха, бяха изписани с главни букви: виновен или невинен, правата на индивида срещу правата на обществото, правилната употреба на властта. Възприемаше еквилибристиките, използвани при формулирането на решенията в думи, главно като словесна декорация.

— Добра работа — похвали я Мюриъл. Керъл бе съставила петициите, довели до този резултат, и дори бе вложила цяла нощ в усърден труд след показанията на Женевиев. Но и двете знаеха, че провалът на Керъл да се сети какво бе имал предвид Артър с извикването на Ерно пред съда щеше да се отрази фатално на шансовете й да стане съдебен прокурор. В своята работа Мюриъл ставаше източник на голям брой лоши новини, при това не само по отношение на адвокатите и техните клиенти, но също така и в прокуратурата, където само малцина заместници получаваха назначение по дела и явявания в съда, с които идваха повишенията и увеличението на заплатата. И Мюриъл със соломоновско хладнокръвие решаваше кой ще спечели. Керъл, която нямаше инстинктите за работа в съда, беше загубила.

— Местните се неспокойни — съобщи Йоланда, една от няколкото й помощнички, която надникна през вратата след като Керъл си тръгна, и размаха още няколко бележки на телефонни обаждания на репортери. Мюриъл се обади на Донтел Бенет — говорителя на прокуратурата — и той я поздрави.

— Обади се в пресрума, че ще получа жалките им извинения по обяд — отвърна тя.

Той се засмя и попита кого ще избере да бъде с нея на подиума. Молто и Керъл от едната й страна. Харолд Гриър вече беше директор на полицията и заслужаваше да присъства по много причини.

— Старчек? — напомни й Донтел.

— Абсолютно — каза Мюриъл. — Сама ще му кажа.

Преди да свършат разговора, Донтел каза:

— И без злорадство, момичето ми. Просто помни. Скептицизмът е задължителна част в работата на пресата.

— Той кога идва, преди или след продаване на мястото за реклами?

Тя се обади на още няколко души, преди да открие Лари зад бюрото — нещо, което напоследък му се случваше все по-рядко.

— Поздравления, детектив. Апелативният съд смята, че си заловил, когото трябва.

— Без майтап?

Тя му прочете по-разбираемите части на съдебното решение. В края на всеки ред той се разсмиваше като лакомо дете.

— Сега е време да се срещнем с пресата — обясни му тя. — Ще можеш ли да се издокараш за обяд?

— Ще видя дали пластичният ми хирург ще може да ме впише в графика си за днес. Означава ли това, че мога да оттегля телеграфното си искане до Интерпол за информация относно Фароу?

— Така изглежда. — Разследването, подновено във връзка с показанията на Ерно, беше официално закрито. През следващите година — две папката с делото сигурно щеше да бъде прехвърляна от едно адвокатско бюро на друго и хора като Артър щяха да измислят различни причини с единствената цел да отложат екзекуцията. Но работата й с Лари бе приключена.

Тя затвори телефона и със забравена яснота осъзна, че няма абсолютно никакво намерение да го пусне.

Главният секретар на Апелативния съд се обади в девет сутринта да уведоми Артър, че ще обявят решението по „Петицията на Роми Гандолф до директора на затвора Ръдярд“ до един час. Когато Артър съобщи новината на Памела, тя предложи да вземе писменото решение, за да има Артър повече време за подготовка за срещата с репортерите, и когато тръгна за съда, се отби в кабинета му.

— Губим — късо я предупреди той.

Преди да се запознае с Роми Гандолф, Памела Таунс вероятно щеше да влезе в спор. Днес обаче борбеността я бе напуснала и тя също така късо отговори:

— Зная.

След двайсет минути позвъни на Артър от Федералната сграда. Унинието й пролича още с първата дума:

— Мъртви сме — съобщи Памела по клетъчния си телефон. — Или по-скоро, той е мъртъв… при това в буквалния смисъл. А ние сме мъртви само в правния. — И прочете на Артър съществените моменти от решението: „Във връзка с усилието му да заведе втора петиция habeas corpus, на господин Гандолф бе отпуснат кратък период, за да приведе доказателства за действителната си невиновност, останали неоткрити преди. Макар служебно назначеният от съда защитник на господин Гандолф…“, това сме ние — поясни Памела, сякаш Артър след тринайсет години стаж в правосъдната система можеше да не знае. — „Макар служебно назначеният от съда защитник на господин Гандолф да призова нов свидетел на невиновността на господин Гандолф, показанията на господин Ерно Ердай остават непотвърдени от каквито и да било веществени доказателства…“ Странно е, че не ги е грижа за потвърждението на база криминологична експертиза, когато се касае за случая срещу Роми.

— Продължавай — каза й Артър.

— „В допълнение към горното, господин Ердай е осъден за углавно престъпление и разполага с ясен мотив да се опита да накаже същите правозащитни органи, които са го наказали, а освен това признава, че преди десет години е дал свидетелски показания, които влизат в пълно противоречие с неговата настояща версия на събитията. Трябва да се вземе предвид, че държавата откри друг свидетел срещу господин Гандолф, Женевиев Кариер, която съобщи за свързано със случая инкриминиращо изявление на молителя Гандолф и даде нови доказателства за мотив у господин Гандолф да убие една от жертвите. Разказът на госпожа Кариер не влиза в противоречие с досега събраните веществени доказателства. Ние съзнаваме, че уважаемият областен съдия…“ изненадана съм, че не са сложили „уважаемият“ в кавички — вметна Памела, намеквайки за неодобрението, което апелативните съдии хранеха към съдия Харлоу. Този път Артър не направи опит да скрие нетърпението си, когато я подкани да продължи. — Такаа… — каза Памела. — Значи: „Уважаемият областен съдия е постановил ограничена достоверност, що се отнася до господин Ердай, но това се отнася до периода, преди да станат известни показанията на госпожа Кариер, което обезценява до известна степен валидността на това постановление. Господин Гандолф е изчакал почти десетилетие, преди да потърси невиновността си по съдебен път. Макар това очевидно да хвърля сянка на съмнение върху правдоподобността на сегашните му твърдения, за закона е важно, че молителят навремето е имал възможността да заяви невинността си и че не се е възползвал от нея нито по време на процеса, нито при някое от следващите си оспорвания на присъдата. Петиция от типа на habeas corpus, особено заведена повторно, има ограничена сфера на приложение, отнасяща се до нарушението на конституционни права на обвиняемия, като например съдебна грешка. В случая няма основания да се вярва, че става дума за нещо подобно. Съгласни сме с държавата, че преките улики за виновността на господин Гандолф, на които е основал присъдата си първоинстанционният съд, остават неопровергани. Нещо повече: сумата от улики срещу молителя с течение на времето се е увеличила. В съответствие с това ние постановяваме, че няма законови основания да се разреши втора петиция за habeas corpus. Независимо от степента, в която предишното ни постановление, допускащо кратък период на събиране на показания, може да бъде разглеждано като разрешение за горното, нашето заключение е, че подобно разрешение би било дадено без основание. С настоящото се прекратява служебната съдебна помощ, дадена на господин Гандолф по тази процедура, и се изказват благодарности на неговия защитник. Временната забрана върху екзекуцията се вдига и Върховният съд на околия Киндъл вече може да насрочи дата за нейното изпълнение“.

След като затвори, Артър се обърна към прозореца и се загледа в реката. Имаше усещането, че се дави в тъмните й води. Екзекуция. Мислите му се насочиха към последиците за Роми, но сърцето му остава потънало в скръб за него самия. Медиите едва ли щяха да уловят този нюанс, но той разбра посланието на съда. Съдиите смятаха, че е раздухал историята на Ерно, без да прояви задължителната доза здрав скептицизъм. От един служебен защитник се очакваше умереност, която, изглежда, смятаха, че е пропуснал да прояви. И той осъзна, че това е така. Много добре разбираше, че в последно време се е оставил да бъде тласкан от страстите си. Роми Гандолф бе успял да му покаже, че тези страсти имат място и в закона. Но появилият се за миг лъч светлина предстоеше да бъде угасен окончателно.

Лари мразеше журналистиката. Вярно, имаше няколко репортери, с които се разбираше добре, но се отнасяше с подозрение към тяхната професия. Тези хора не виждаха пламъците, не усещаха горещината, но се напъваха да разкажат на всекиго за пожара. Точно затова му достави огромно удоволствие да види как Мюриъл се разправя с тях днес.

Пресрумът на прокуратурата бе някогашна зала за съвещания на съдебното жури. Стената в дъното бе боядисана в електриково синьо — предпочитан фон за снимки — и имаше издигнат подиум. Точно под микрофона бе поставен гербът на околията, изработен от пластмаса вместо от месинг, за да се избегне дразнещото очите отражение от инсталираните високо под тавана мощни осветителни тела. Застанала под ярката им светлина, Мюриъл изглеждаше спокойна и любезна, но едновременно с това властна. Тя представи хората, с които бе дошла, споменавайки специално Лари, после сдържано похвали постановлението на Апелативния съд на Съединените щати и възхвали може би бавния, но прецизен ход на съдебния процес. След което заяви, че както била споменавала от месеци, било крайно време да се отиде към екзекуцията на Роми Гандолф. Няколко от репортерите пожелаха да коментира разказа на Ерно, но тя ги препрати към постановлението на съда. Напомни, че проблемът е Гандолф, а не Ерно. Катерицата беше осъден и сега съдът недвусмислено бе заявил, че присъдата е справедлива. Трима анонимни съдии на няколко преки от тук се бяха превърнали в най-добрите нейни защитници.

Когато прожекторите над главите им угаснаха, Лари разхлаби вратовръзката си. Шефът му стисна ръка, после Лари размени няколко шеговити фрази с Керъл и Молто. Мюриъл го чакаше да излязат заедно и рамо до рамо двамата прекосиха мраморното фоайе на кметството, където по това време на деня не можеше да се разминеш. В тълпата изглеждаше съвсем естествено, когато тя го хвана под ръка.

— Лари, ти свърши голяма работа по този случай. Съжалявам, че той ни причини толкова киселини това лято, но това е положението.

Той я попита какво следва нататък и тя му описа различните юридически гранати, които Артър или приемникът му можеха да опитат. Всички те нямало да избухнат.

— Артър оттегля ли се от случая? — поинтересува се Лари.

— Това зависи само от него. Съдът определено му дава възможност за това.

— Артър не е такъв. Той никога няма да се примири.

— Може би — съгласи се тя.

— Е… — каза Лари и се обърна към нея, задавен от напиращите в него емоции. Тълпи хаотично носещи се адвокати, забързани да заведат различни документи, и групи излизащи да обядват служители ги заобикаляха от всички посоки.

— Мисля, време е да се сбогуваме.

— Едва ли, Лари — засмя се тя.

— Така ли?

— Ще трябва доста да се потрудиш, за да избягаш отново от живота ми, моето момче. Обади ми се. Трябва да го отпразнуваме. Наистина… — Тя вдигна ръце и го прегърна. Като майстор в показната страна на нещата — умение задължително за хора, явяващи се в съдебна зала, — го направи с нужната доза стерилна сдържаност. За хората край тях жестът едва ли щеше да изглежда като нещо повече от довиждане между уважаващи се колеги. Но докосналото се за миг до него тяло разказваше друга история. — Ще чакам да ми звъннеш — прошепна тя и го пусна. После се отдалечи и дори кокетно махна с ръка през рамо — първият и единствен жест, който някой би могъл да интерпретира като флирт. Лари бе получавал сигналите й от известно време, но това бе първият миг, когато се убеди, че ги разчита вярно.

Все още замаян, той мина покрай високите колони на входа на кметството. Инстинктивно избра сенчестата страна, но когато вдигна поглед, видя, че небето е притъмняло. Във въздуха се носеше миризмата на задаващ се дъжд.

Спомни си онова време, когато пак бе част от това дело и когато бе смятал, че всичко е приключило веднъж и завинаги. Беше седял цели две седмици до Мюриъл по време на процеса срещу Катерицата в началото на 92-ра, когато го бяха осъдили. Тогава връзката му с Мюриъл се бе разпаднала и тя се готвеше да се омъжи за Талмадж. През седмиците на подготовка за процеса Лари бе живял с юношеските терзания преди първа среща и си бе въобразявал, че самото допиране на телата им на скамейката в съда ще върне Мюриъл на земята и при него. А когато не се случи нищо подобно, това до такава степен го вкисна, че накрая не беше сигурен за кого точно журито е решило, че трябва да умре.

Независимо дали играеше, или наистина флиртуваше, преди две седмици Мюриъл бе подметнала, че му липсва, и ако не бе затворила така бързо, той сигурно щеше да измънка нещо тъпо от рода на: „Сигурно“. Само че не му се извървяваше отново тази Голгота, макар за него усещането да бе по-близко до падане от четиридесетия етаж. Иронично, все пак. От старта до финала две неща се бяха оказали синоними: краят на Роми и краят с Мюриъл.

Застанал на тротоара, той погледна назад към красивата сграда на кметството и видя отново думите, издълбани във варовика над колоните: Veritas. Justicia. Ministerium. Ако можеше да разчита още на училищния си латински, това трябваше да означава нещо от рода на „истина, справедливост, служба“. Усети по кожата му да пролазват тръпки. За него това продължаваха да са правилните думи, това продължаваше да е неговото верую — онова, което го бе крепяло по време на целия процес, въпреки дивотиите и изобретателните ходове на защитата на Роми. Но докато стоеше и гледаше, у него се затвърди едно усещане.

Той още не беше щастлив.

Джилиан разбра за постановлението чак късно следобед. Беше в магазина в Сентър Сити и Аржентина Рохас, която дойде да я смени, й каза какво е научила от радиото в колата си. Аржентина за пръв път показваше, че знае за миналия живот на Джилиан, и бе повече от ясно, че нарушава собственото си табу, убедена, че носи на Джилиан добри новини, особено след написаното по неин адрес през дните след показанията на Ердай. Джилиан й благодари, но при първа възможност отиде в стаята на продавачките, за да позвъни на Артър.

— Жив съм — отговори той на въпроса й как се чувства. — Донякъде. — После й предаде смисъла на постановлението. — Не очаквах това.

— Искам да те поканя на вечеря, Артър. — Каза го, без да го бе планирала, но изпитваше силно желание да го утеши и се досещаше, че точно сега не му се ходи в апартамента. Колкото и да бе разочарован, предложението й го зарадва. Тя му каза да се срещнат в „Меч бук“, заведение в Сентър Сити, където Артър можеше да си поръча пържола и печени картофи — любимата си храна. Когато пристигна там след осем, той вече седеше край масата и изглеждаше съсипан.

— Поръчай си нещо за пиене — предложи му тя. Винаги, когато бяха заедно, той се отказваше от алкохола заради нея, но ако някой някога се бе нуждаел от глътка уиски, това бе Артър в момента.

Артър й бе донесъл копие от постановлението, но не й даде да прочете голяма част от него, преди да се разтовари: напомни й, че й бе казвал, че ще загубят; но сега, когато това се бе случило, реалността бе доста по-трудно поносима, отколкото бе изглеждало. Как бяха паднали толкова ниско съдиите?

— Артър, като съдия научих някои неща. Адвокатите гледат един на друг с много повече колегиалност и разбиране, отколкото гледат на съдиите. Колко пъти например си прощавал на друг адвокат — нека да е Мюриъл например — и си си казвал, че тя само си гледа работата? Но опрат ли нещата до съдиите, адвокатите не пропускат да се възмутят. Само че и съдиите просто си вършат работата. Не разбираш ли, някой трябва да отсъди, и, да речем, отсъждаш ти. Вземаш решение, макар вътре в себе си да си уверен, че някои от хората, с които се разминаваш по улиците на път за работа, биха могли да се представят по-добре по един или друг въпрос. Само че отсъждаш. В началото си ужасен, че може да допуснеш грешка. Знаеш, че това е неминуемо, нещо повече — това се очаква, иначе, ако съдиите бяха безгрешни, щеше ли да има преглед на решенията? Така че… отсъждаш. Смирено. Хуманно. Вършиш си работата. Те са преценили, Артър. Но това не означава, че са прави.

— Успокоителна мисъл. За съжаление, това е последната дума. — В процесуален смисъл оставаха още някои по-дребни схватки, но от гледна точка на Артър, само божи пръст на стената в килията на Роми можеше да начертае съдбата му по-сигурно. — Но не мога да повярвам, че са имали безочливостта да ме освободят — допълни той.

— С благодарности, Артър.

— Ако уточня „изказани през зъби“, това сигурно ще преувеличи ентусиазма им. Много гнусна история. Те просто не желаят да допуснат човек с възможности да се посвети на проблемите по това дело.

— Артър, те просто се опитват да освободят теб и партньорите ти в кантората от бремето. Нищо не може да ти попречи да продължиш да представяш Роми пряко на pro bono основа. Може той да те наеме, вместо да те назначава съдът.

— Да бе… Точно за каквото си мечтаят съдружниците ми. Да се надпикаваме с Апелативния съд.

Тя разбираше, че никакви думи не могат да го утешат, и се присъедини към мрачното му настроение. Беше уверена, че онова, което съществува между нея и него, е крехко. Имаше хиляди причини за това… сега виждаше една повече. Победеният Артър не би могъл да поддържа тази връзка. А нещастният Артър щеше да вижда у себе си все по-малко, а в резултат — по-малко и у нея.

През няколкото часа, които прекарваше в стаята си при Дъфи всеки ден, Джилиан често си бе задавала въпроса, срещу който Артър засега не бе събрал куража да се изправи. Обичаше ли го тя? Нямаше спор — той бе най-страшният любовник в живота й. Но имаше ли и любов? Беше изненадана с каква лекота бе приела, че отговорът на този въпрос е „да“. Неговата компания й носеше нещо обновяващо, вечно, съществено. Тя желаеше да бъде с Артър. И с все по-засилваща се тъга осъзнаваше отново и отново, че това няма да продължи завинаги. Седмици наред се бе питала дали да се бори, когато се появят първите признаци на разрива, или кротко да приеме съдбата си. Но не, нямаше да се остави покорно отново да бъде смачкана. Нали Артър имаше друго мнение за нея. Така че бе длъжна и заради двамата да покаже някаква сила на характера.

— Артър, мога ли да те попитам нещо?

— Да. Все още имам желание да се любим тази нощ.

Тя се пресегна през масата и го плесна по ръката. Но й стана приятно, че либидото му е по-силно от разочарованието.

— Не, Артър. Прав ли е съдът?

— В юридическия смисъл на думата?

— Невинен ли е клиентът ти, Артър? Наистина? Какво мислиш?

Бяха му донесли уискито и той с въжделение погледна чашата, но не я докосна.

— А ти какво мислиш, Джил?

Контрата бе изкусно нанесена… и бе дошла неочаквано за нея. Не си беше задавала този въпрос от седмици. Междувременно се бяха умножили причините да не вярва на Ерно, към когото се бе отнесла с подозрение още в самото начало. Но въпреки това за нея фактите по случая оставаха блато: някои документални следи, подсказващи, че Гандолф би могъл да има алиби, защото е бил по това време в затвора, показанията на Ерно, кражбите на Луиза, въпросът дали Гандолф изобщо е способен на убийство. Така че днес, въпреки усилието й да гледа трезво и безпристрастно на нещата, съществуваха доста основателни съмнения, а следователно, на база на съществуващите веществени доказателства, тя не само не би могла да прати Гандолф на смърт, но дори и в затвора. Не беше наясно как Артър бе успял да я убеди в това, макар тя да не бе дорасла дотам да гарантира за невинността на Гандолф или да критикува собственото си решение, направено на база на предоставените й по онова време доказателства.

— Какво мисля аз вече е без значение, Артър — каза тя, след като обясни хода на мислите си. — По-интересно е твоето мнение.

— Аз вярвам на Женевиев. Дори Ерно призна, че тя му е споменала за заплахата на Роми да убие Луиза. И всеки път, когато прехвърлям всичко в главата си, виждам, че Ерно е лъгал за още нещо. Но имам нуждата да вярвам, че Роми е невинен. И затова вярвам в това. — Той нещастно поклати глава, съзнавайки абсурда в собствените си думи.

— Тогава трябва да продължиш. Не е ли така? Като адвокат? Ще можеш ли наистина да се погледнеш в огледалото, ако изоставиш на тази фаза клиент, в чиято невинност вярваш? Направи каквото можеш, Артър. Или поне се опитай — настоя тя.

— Какво да опитам? Аз имам нужда от факти. Нови факти.

Винаги когато Артър заговореше за случая — а той не пропускаше възможност за това, — тя го изслушваше с интерес, но ограничаваше коментара си до окуражаване. За самата нея бе по-добре, ако приемеше факта, че повече няма роля в този свят. Това обаче не й пречеше да си състави собствено мнение, което вече изглеждаше безпредметно да държи само за себе си.

— Знаеш с каква неохота правя предложения — започна тя, но той само махна с ръка: отхвърляше извиненията й и й даваше знак да продължи. — Ти не си казал на Мюриъл, че Ерно също е крал билети, нали? — поиска да се увери тя.

— Господи, разбира се, не — въздъхна Артър. — Това само допълнително ще очерни Ерно. Защо питаш?

— Обаче Ерно казва, че заради това е влязъл в „Парадайз“ — защото го е било страх да не би заради нея да стигнат до него. Така ли е?

— Е?

— Но още преди това Ерно е организирал претърсването й и не е намерил нищо. Защо все пак е останал толкова сигурен в естеството на нейната далавера? И ако наистина не е имал любовна връзка с нея, какво го е извело в полунощ, и то по време на национален празник, и го е подтикнало да се кара с нея?

— Ето, това ме притеснява в Ерно — призна Артър. — Не мога да се оправя в лабиринта на неговите лъжи.

— Е, аз може би мога да предложа алтернативен поглед, Артър. Смятам, че Ерно е наблюдавал Луиза — сам, защото не е било възможно да сподели подозренията си с подчинените си от страх да не издаде нещо за собствените си кражби. И докато я е следял, може да я е забелязал да краде.

— Това звучи логично. Каза, че е отишъл в „Парадайз“, за да я спре.

— Но защо не я е спрял още на летището?

— Вероятно е искал да разбере с кого се среща и на кого дава билетите. Нали в това е смисълът от следенето?

— Което те връща обратно на нейния купувач. Фараона.

— Фараона? Защо?

— Ами той също може да е бил там, Артър — в „Парадайз“. По някое време.

Макар и с вътрешно нежелание, Артър се връщаше към живот пред очите й. Той изправи гръб, лицето му просветна, но в следващата секунда отново помръкна.

— Не можем да го намерим. Роми спомена, че Фараона е получил тежка присъда, но Памела не успя да намери нищо в съдебните архиви. Дори Ерно каза, че е изчезнал.

— Зная, но едно нещо привлече вниманието ми. Женевиев казва, че не е могла да измисли как така Луиза и Фараона са останали незабелязани толкова време. Така ли е?

— Да, точно така каза.

— Значи Фараона е разполагал с много по-добър начин да пласира билетите от това — образно казано, разбира се — да ги предлага на улицата.

— Роми каза, че ги пробутвал през някаква компания. — На Артър му трябваха няколко секунди, за да анализира казаното от нея. — Какво мислиш? Отдел „Командировки“ в някоя компания?

— Нещо подобно.

Започнаха да разработват възможните варианти и подходите към тях и Артър все по̀ заприличваше на себе си, съживен от надеждата за почти невероятното. После внезапно, без никакво предупреждение, пак посърна и впи малките си очи в нея.

— Какво има пък сега? — попита тя, опасявайки се, че е открил някакъв недостатък в логическата верига на разсъжденията им.

Той я хвана за ръката.

— Страшно си добра в това.

32.

7-8 август 2001

Очевидно

Малко след полунощ в петък Ерно Ердай почина. Артър научи новината от Стю Дубински, който му се обади у дома рано в събота сутринта и поиска коментар. Артър изказа съболезнованията си, после си спомни задължението си като адвокат и похвали Ерно като човек, намерил в последните дни на живота си куража да се опита да поправи стореното от него зло в миналото. Рядко бе изричал думи, в чиято истинност да е по-малко уверен.

Въпреки това ролята му на представител на Роми изискваше от него във вторник сутринта да посети опелото на Ерно в катедралата „Сейнт Мери“. Лятото, особено тази година, бе сезон, беден на новини, така че смъртта на Ерно се настани на централно място в местната преса въпреки показанията на Женевиев и постановлението на Апелативния съд. При това положение едва ли бе изненадващо, че по някакъв останал неизвестен начин преподобният Блайт бе получил задачата да произнесе надгробно слово. Цялата епархия се изсипа на погребението, а монсеньор Войчик, енорийският пастор в „Сейнт Мери“, пое службата. Звездата, разбира се, бе Блайт, абсолютно магнетичен в ролята на проповедник, изстреляла го на небосклона още преди четиридесет години.

Преподобният Блайт бе гений в много отношения. Повечето бели в околия Киндъл в един или друг момент му се бяха присмивали, развеселени от острата му риторика и перманентното му състояние на бушуваща ярост. Артър не правеше изключение. Но, за разлика от другите, той помнеше и многото постижения на Блайт, а не само митичните му изпълнения, сред които походите редом с Мартин Лутър Кинг, извоюването на десегрегация в училищата на околията и по-малко акламираните завоевания като програмата „Безплатна закуска за бедните деца“ и няколкото благоустройствени проекта, променили облика на кварталите. Онова, което най-силно възхищаваше Артър, бе гласът на надежда, който Блайт отдавна бе предоставил на своята общност. Артър все още помнеше как на единайсет-дванайсет години бе включвал радиото на неделните излъчвания на преподобния Блайт, за да чуе проповедите му пред многохилядната тълпа, повтаряща в забвение неговите думи:

И докато разтърсващият глас на Блайт изригваше от тялото му, младият Артър се чувстваше точно толкова въодушевен, както всяка друга овца от стадото на преподобния.

Способността на Блайт да привлича върху себе си фокуса на пресата бе най-шлифованото му умение. Където беше Блайт, там бяха и камерите и той бе винаги добър за поне петнайсет секунди във всяка вечерна емисия, стига да си отвореше устата. Не че Артър имаше някакви възражения. Благодарение на преподобния, Роми се бе задържал на предните страници, при положение че медиите със сигурност щяха да са забравили името му, ако с него се бе захванал някой друг. Което не пречеше на Артър да вярва, че интересите на клиента му изискват той да се държи на по-голямо разстояние от сипещия огън и жупел Блайт.

След последния псалм Блайт последва монсеньор Войчик и опечалените извън катедралата, склонил смирено глава, докато изнасяха към катафалката обсипания с бели цветя ковчег на Ерно. Фотографите, лишени от всякакво чувство за благоприличие, се тълпяха най-отпред. Колинс, племенникът, когото Артър позна от снимката, беше първият от шестимата носачи. С костюм и с вратовръзка изглеждаше съвсем примерен гражданин, какъвто се твърдеше, че бил станал. Той вдигна ръка, докато избутваха ковчега в катафалката — беше със сиви ръкавици, — после отиде да утеши вуйна си и майка си, и двете облечени в черно. Тримата заедно тръгнаха към лимузината, която щеше да съпроводи тленните останки на Ерно до гробището.

Щом семейството пое натам, Блайт започна да повтаря хвалебствията от надгробното си слово пред наобиколилите го на стъпалата на катедралата камери. Артър опита да се измъкне незабелязан, но беше спрян от единствената познала го репортерка — Мира Амир от „Бюгъл“, която изпреварваше Стю Дубински в почти всяка история, заслужаваща да бъде отразена. Докато отговаряше на въпросите й, Артър я увери, че Гандолф ще заведе нова молба за преразглеждане решението на Апелативния съд. Дори предсказа успех, но не пожела да се разпростира върху конкретните мотиви, които смяташе да използва.

Прибра се в кантората мрачен, потиснат от развитието на делото. Памела бе оставила на бюрото му двайсетсантиметрова купчина документи и обяснителна записка. През последните два дни, разработвайки хипотезата на Джилиан, тя се бе опитала да идентифицира всички в околията, които имаха някакво отношение към пътуванията на хора, и търсеше „Фараона“ или име, наподобяващо това. Беше прекарала вчерашния следобед на телефона без никакъв успех, след което, по предложение на Артър, бе отишла до публичния регистър, за да проучи списъка на пътническите агенти в щата.

Извадените данни бяха внимателно групирани в две категории: списъци на фирмените отдели за командироване, членовете на местната асоциация на пътническите агенти и копия от регистрациите на четирима пътнически агенти. За разлика от повечето други щати, пътническите агенти тук трябваше да имат лиценз, за поучаването на който се изискваше диплом, оценка от явяване на валиден в рамките на щата изпит и удостоверения за примерно поведение и здрави морални устои, които общо взето се свеждаха до свидетелство за чисто съдебно минало и липса на улики за измами на клиенти. Според живото описание в бележката на Памела, за да идентифицира лицензираните през 1991 година агенти, й се бе наложило да се върне в доцифровата ера, съхранена на хартиен носител, където едва не се бе задушила от миризмата на мухъл, а четецът на микрофишове я бе оставил с главоболие.

Артър взе копията от регистрациите, които бе разпечатала. Ферд О’Фалон („Ферд О?“, се четеше на бележката на Памела в полето на документа). Пиа Феро. Ник Фарос.

И Фароу Кол.

Трябваше му само секунда, за да се сети откъде знае това име и да изтича по стълбите до стаичката на Памела. Тя говореше по телефона и той възбудено започна да обикаля около нея, кършейки ръце, докато не я накара да прекъсне разговора.

— Това е човекът, по когото е стрелял Ерно!

За да се увери, накара Памела да открие забутаните в чекмеджетата в коридора отвън копия от полицейските доклади. Когато ги изрови, двамата седнаха в клаустрофобичната й стаичка, където всяка равна повърхност бе използвана за натрупване на купчини чернови, постановления и преписки по разни дела. В ъгъла се мъдреше люлеещ се стол, покрит с яркочервено одеяло, носещо извезания върху него герб на университета в Уисконсин. Тя използваше стола вместо закачалка за палтото си и като временна спирка за документите, взети от библиотеката на фирмата. Артър го разчисти, свали с очакваното от Памела благоговение одеялото и го метна връз металните кантонерки. Седна на стола, а Памела се намести на своя стол и подпря краката си на едно изтеглено навън чекмедже на бюрото. После двамата се отдадоха на онова, което вече бяха правили стотици часове. Беше Фароу, тоест Фаро — Фараона. Пътнически агент.

— Къде да го търсим? — попита Артър.

Отвратена от лазенето из празни подземия, Памела предложи да направят търсене в интернет с някоя от специализираните за тази цел програми. Имаха платен достъп до грижливо поддържаната от години база данни, съдържаща информация от обществено достъпните архиви на всичките петдесет щата. Партньорите му вече бяха изказали загрижеността си от ескалиращите разходи по дело, което се оформяше като загубено, но Артър бе по-нетърпелив и от Памела. Онова, което получиха, след като въведоха името на Фароу Кол и платиха с кредитна карта поисканата им сума от сто и петдесет долара, не изглеждаше да си заслужава парите. Резултатът се свеждаше до кратко кредитно досие, в което единственото по-интересно бе адрес от 1990 и актуализираните за последен път през 1996 данни от шофьорската книжка на Фароу. Въпреки че „Куик Трек“ бе преровила бог знае колко милиарда записи, във всичките петдесет щата не бе намерено нито едно упоменаване на това име. Фароу повече не беше лицензиран като пътнически агент в този щат, както и в останалите тринайсет отделни юрисдикции, където се изискваше такова лицензиране. Фароу Кол никога не се бе явявал пред съда — не беше съден, не беше банкрутирал, не се беше развеждал, дори не беше обвиняван. Още по-удивителното бе, че не бе имал ипотека, не бе притежавал недвижима собственост. И не се беше женил. Всъщност, ако можеше да се вярва на „Куик Трек“, той даже не се бе раждал, а при това положение не беше и умирал… поне не на територията на Съединените щати.

— Но как е възможно това? — смаяно попита Памела, когато получиха отговора и на последната заявка — тази за търсене в издадените актове за раждане.

Артър замислено гледаше екрана. Както винаги, когато знаеш отговора, решението става очевидно.

— Това е измислено име — каза той. — Фароу Кол е измислено име. Този, когото търсим, се казва иначе. — От което следваше ново очевидно заключение: бяха се върнали на изходна позиция.

Сряда бе почивен ден за Лари — той ползваше компенсация за часовете извънреден труд по делото Гандолф, положени основно нощем. С момчетата му довършваха новата къща на върха на Форт Хил, но днес един от работниците не се бе появил, така че се наложи Лари да сложи маската, да хване пескоструйката и да се занимава цял ден с тази мръсна и уморителна работа, при която финият прах се набива във всичките ти пори.

Някъде по обяд усети, че пейджърът в джоба му вибрира. Номерът беше в Макграт Хол — търсеха го значи полицейските началници. Ако се бе захванал с нещо по-достойно, щеше да се направи на ударен, но понеже започваше да му омръзва, реши да си вземе почивка. Когато позвъни, гласът от другия край съобщи: „Кабинетът на заместник полицейски началник Еймъс“. Уилма Еймъс, някогашната партньорка на Лари по случая с убийствата от четвърти юли, сега бе заместник-началник по кадровите въпроси. Мнението на Лари бе, че Уилма е родена точно за тази работа, но тя бе запазила жив интерес към делото Гандолф и му се бе обаждала няколко пъти след разпита на Ерно с явното желание да научи нещо отвътре. Лари си помисли, че ще започне да го хвали за решението на Апелативния съд, но тя му съобщи, че разполага с новини, които може да го заинтересуват.

— Сестра ми Роуз работи в „Публичния регистър“ — каза му Уилма. — Вчера там се появила една новичка. Казала, че е адвокат във фирмата на Артър Рейвън. Търсела информация за пътническите агенти от деветдесет и първа.

— Хиляда деветстотин деветдесет и първа означава Гандолф, нали?

— Нали точно затова те търся, Лари.

— И знае ли сестра ти до какво се е добрала помощничката на Артър?

— Роуз й е помогнала да разпечати копия от формулярите за регистрация. После е направила второ копие, което смятах да ти пратя, но разбрах, че почиваш, така че реших първо да ти се обадя.

— Благодаря ти, Уилма.

Тя почна да му чете имената от формулярите и Лари взе молив от Пако — главния дърводелец, — но спря да пише в секундата, в която чу името на Фароу Кол.

— Мамка му! — каза той и обясни на Уилма кой е Фароу.

— Означава ли това, че е пътнически агент?

— Означава, че съм пропуснал нещо.

Възбуден, той се върна на работа. Отначало мислеше, че е разстроен от това, че е пропуснал очевидния факт, че Фароу може да е пътнически агент. И понеже нищо друго не можеше да задържи вниманието му, продължи да разсъждава на тази тема, докато минаваше сглобките с шкурка. Но към края на следобеда стигна до една идея, която никак не му харесваше.

Към четири Пако и двамата му работници си тръгнаха и Лари реши да извърви пеша няколкото преки до таверната „При Айк“ — полицейската кръчма, където Ерно бе прострелял Фароу Кол. Може би ако „При Айк“ не беше толкова наблизо, нямаше да се престарава. Но го бяха спохождали и по-лоши идеи от тази да пие нещо студено в такъв горещ ден и да престане да се безпокои.

Направи каквото можа, за да се приведе в по-приличен вид, но когато тръгна надолу по склона, в косата и по дрехите му още имаше набит фин бял прах. Районът бързо се юпизираше. Голяма част от местните бързаха да се приберат по-рано, за да се възползват в максимална степен от остатъка на деня, но имаше такива с дипломатически куфарчета — изглеждаха, като че ли идват от голф игрища, а не офиси на компании. Специалността на Лари от колежа беше бизнес. От време на време, когато в главата му неволно се прокраднеше мисълта за парите, които може би щеше да е натрупал, едно от успокоенията му беше, че поне не се бе налагало да се беси всяка сутрин с вратовръзка. Какъв свят! Човек вече не нищо не можеше да разчита.

Думата „таверна“ можеше да се използва по отношение на „При Айк“ само с някои условности. Вътре нямаше нито папрати, нито паркет. Представляваше дълга полутъмна стая с лоша акустика и съвсем отчетливата миризма на разлята бира. Имаше бар с огледала и плот от черешово дърво, сепаретата покрай стената бяха със седалки, тапицирани с червена кожа, а в центъра на салона бяха кукнати няколко маси за пикник. Айк Минок, собственикът, бивше ченге, се бе пенсионирал по инвалидност още през шейсетте, заради прострелване в главата. Момчетата от Шести участък бяха започнали да идват тук, за да го подпомогнат финансово. Днес „При Айк“ беше място, задължително за всеки на полицейска служба в околия Киндъл. През седмицата тук се появяваха две групи хора: полицаи и жени, които ги харесваха. Когато за пръв път доведоха Лари тук — беше през седемдесет и пета — един от старите полицаи му каза: „В тази професия получаваш две неща, които повечето от останалите не могат да ти дадат — револвер… и момичета. Давам ти безплатен съвет, който се отнася и до двете: дръж го в кобура“. Лари не го послуша. Застреля двама, макар и при изпълнение на служебните задължения. Що се отнасяше до второто… там нямаше никакво извинение.

Съществуваше едно неписано правило, съгласно което никой никога и пред никого не разказваше за случилото се в „При Айк“ — нито за какво се е говорило, нито кой с кого си е тръгнал. В резултат тук можеха да се научат неща, които просто нямаше как да ти бъдат казани в Академията. Момчетата лъжеха без капка свян — всеки искаше да се изкара най-големия герой. Но се чуваха и много признания на пияна глава — от хора, неприкрили партньора си, до такива, които така се изплашили, че направо се напикали. Тук можеше да видиш разплакани за жестоки издънки и умиращи от смях за тъпотата на нещастниците отвън, които само чакаха някое ченге да излезе и да ги излови.

Когато влезе, няколко души го извикаха да седне при тях. Лари тръгна да стиска ръце, да говори и да слуша глупости, но малко по малко си пробиваше път към бара, където Айк наливаше бирата. На двата телевизора вървяха епизоди на „Ченгета“.

Айк, също като неколцина други, поздрави Лари за финала на делото Гандолф. Историята с Ерно беше подразнила доста хора, но така се случваше винаги, когато някой, наричащ себе си част от братството, кривнеше от пътя.

— Да — каза Лари, — не можах да пролея сълзи, когато Ерно потегли за ада. — На бар плота до него лежеше сутрешният вестник. В долната му половина имаше снимка на Колинс и останалите, в момента, когато вкарваха ковчега на Ерно в катафалката. Вчера Лари едва се бе сдържал да не отиде в „Сейнт Мери“ с плакат, на който да пише „Прав ти път“.

— И на мен не ми харесваше тоя кучи син — каза Айк. — Имаше нещо в начина, по който показваше, че работата му липсвала. Нали се сещаш, сякаш мама му е казала да си стои у дома, докато другите момчета отиват да си играят. Мисля, че той разбираше нещата по друг начин. Но пък изпи тук маса бира проклетникът.

Айк приличаше на стар битник. Косата по темето му си бе отишла, но отстрани не само беше останала, ами яката му бе скрита под гъсти кичури. Освен това имаше деликатно подстригана брадичка. Беше се препасал с дълга престилка, непрана поне от месец, а ослепялото му око беше млечнобяло и се движеше някак самостоятелно, сякаш живееше собствен живот.

— Ти беше ли тук, когато е прострелял онзи тип? — попита Лари.

— Какво значи бил ли съм? Естествено. Само че се занимавах със същото, което ме виждаш да правя и в момента, така че не видях нищо, докато не ми замириса на барут. Мамка му! — оплака се Айк. — Куршумът ми съсипа мазилката, обаче първото, за което си спомням, беше барутът. — Айк огледа салона. — Гейдж, ето го там, стоеше на метър и от двамата. Той видя всичко.

Лари взе бирата си и без да бърза, се отправи натам. Майк Гейдж работеше в отдел „Престъпления срещу собствеността“ на Шести участък. Беше образец за „добро ченге“ — от онези чернокожи, сресани вечно на път, дето изглеждат, като че ли са издълбани с длето. Освен това беше кротък, в неделя ходеше на църква и имаше шест деца. Лари се придържаше към теорията, че кротките момчета са най-добрите полицаи. Самият той, особено на младини, беше доста избухлив. Майк обаче бе невъзмутим. В много от полицаите с времето се натрупва горчивина. Една от причините е, че полицейската работа по правило не се оказва приключението, което си очаквал. Дори децата ти израстват, като прекрасно разбират, че от теб не се е получила легендата, която си си въобразявал, че ще станеш. Защото работата се свежда главно до прехвърляне на папки, полудяване от скука, безпомощно наблюдение как те прескачат за повишенията в полза на връзкарите и осъзнаването, че правиш по-малко пари от подлеците, които прибираш. А когато в един момент установиш, че ти е писнало, неочаквано за себе си разбираш, че вече не ставаш за нищо друго. Но Майк беше като Лари — все още изпитваше сладка тръпка сутрин, когато взимаше значката си. И продължаваше да вярва, че да помагаш на хората да бъдат добри, а не лоши, е страхотна работа.

Майк беше с няколко момчета от Шести, но му направи място на пейката до себе си. Един от компанията, Мал Родригес, протегна юмрук през масата за пикник и Лари го удари в стила на играчите, приемайки поредния поздрав за победата от миналата седмица. Беше шумно — колоните дънеха „Крийд“ — и за да се чуват, Лари се приближи още по-плътно до Майк. Двамата поговориха за делото около минута и установиха, че са на едно мнение — Ерно се бе оказал адски странна личност.

— Айк казва, че си бил до тях, когато Ерно гръмнал онзи тип — Фароу Кол.

— Лари, аз съм в полицията, откакто си и ти, но честно ти казвам, никога не съм се разминавал толкова близко с куршум. — Майк се усмихна над бирата си. — Онзи глупак, дето Ерно го простреля… Фароу казваш… Ами той крякаше като някаква иракчанка и тогава Ерно му издърпа пищова от ръката и го избута навън, само че изведнъж и двамата нахлуха обратно и — бам! На метър от мен! — Майк посочи страничната врата, до която бе седял.

Лари зададе един от въпросите, които го бяха измъчвали през цялото време:

— Защо Фароу не беше обвинен за заплаха срещу Ерно?

— Ами ние всички го бяхме отписали. А и Ерно не искаше да отправя обвинения срещу него. В мига, в който му взехме пищова, започна да се вайка над тялото.

— Нали Ерно каза, че било самоотбрана?

— Така каза. Само че не спря да ни повтаря да сме оставели човека на мира.

— Не е много логично.

— Ти си от „Убийства“ и по ги разбираш тези неща, но мен ако питаш, онези, дето стрелят, не си падат по логиката.

Лари се замисли за секунда. Здравият разум му подсказваше да спре да пита, но на петдесет и четири години той още не беше научил как да се вслушва в гласа му.

— Виж, Майк… Става дума за това, че започнах да сънувам лоши сънища. Искам да намеря покой за едно нещо. Ти как мислиш, можеш ли да го разпознаеш? За Фароу ти говоря.

— Четири години, Лари. Може би Мал би могъл. Той му държа петнайсет минути главата в скута си, докато чакахме линейка.

— Момчета, я да ви черпя по една бира на бара. — Айк бе прибрал броя на „Трибюн“ и Лари го помоли да го извади пак. — Ей за този ви говоря — каза Лари и показа челната страница на Гейдж и Родригес. — Кажете ми само, че не ви прилича на онзи, дето Ерно го е застрелял.

Родригес надникна преди Майк, но на лицата и на двамата бе изписано едно и също. Лари им сочеше Колинс на снимката от погребението на Ерно.

— Господи — прошепна Лари. Но фактите продължаваха да се трупат и това продължаваше целия ден. Фароу бе пътнически агент, такъв бе и Колинс. Ръст, възраст, расова принадлежност — всичко съвпадаше. И Колинс, и Фароу се представяха от Джексън Ейърс. „Фароу Кол“ звучеше като „Колинс Фаруел“, което бе добре известен подход при избор на измислено име. И не беше ли съвсем разбираемо за човек, току-що излязъл от затвора, да си избере фалшива самоличност, за да е сигурен, че няма да даде на полицаите летящ старт, ако му се случи пак да оплете конците по един или друг повод? Но онова, което най-силно безпокоеше Лари, бе същото, което го бе осенило, докато бе почиствал с пескоструйката: разказът на Колинс как Исус бил влязъл в живота му с куршум в гърба.

Родригес се опитваше да го успокои, но Лари излезе навън, за да се обади по клетъчния си телефон. Високите облаци в небето бяха започнали да потъмняват и приличаха на гневен жребец, изправил се на задните си крака. „Тази нощ ще има буря“, мина през ума на Лари. После настоящето отново го налегна.

Адски шибан случай!

33.

8 август 2001

На море

— Имаш ли време да излезеш от офиса?

Беше след края на работното време и Мюриъл сама бе вдигнала телефона. Гласът на Лари звучеше топло и познато. Беше чакала това обаждане от няколко дни и затова много се разочарова, когато той добави: — Тук има няколко момчета, с които трябва да поговориш. — Трябваха й няколко секунди, за да скрие объркването си, преди да го попита къде, по дяволите, се намира. Според звуците май беше в някоя кръчма.

— Какво има? — предпазливо попита тя.

— Отворихме буркана с червеите — отговори Лари. — Не… Змии. Гърмящи. — Значи имаха проблем. — И ако не възразяваш — допълни Лари, — донеси, моля те, старото досие на Колинс, което събрахме за него, преди да го посетим в затвора. — После й каза къде да го потърси в купа документи, складирани в офиса й.

След половин час Мюриъл бутна дъбовата врата на таверната и веднага почувства настроението вътре. Общо взето, сред полицаите в околия Киндъл имаше две школи по отношение на нея: едните я харесваха, другите я мразеха от дън душа. Принадлежащите към втората група не размахваха мнението си по време на работа, но в извънработно време не се смятаха задължени да се държат благовъзпитано. Светът, в който живееха, беше прекалено мъжки, за да могат да понесат с разбиране амбициите на една жена. Тя можеше да се съгласи, че твърде често си позволява да бъде твърдоглава и че понякога се държи дори оскърбително, но в дъното на душата си бе убедена, че големият проблем на мъжете, гледащи я в момента без особена симпатия, е предубедеността.

Лари беше на бара. Беше по работен комбинезон и изглеждаше овъргалян в брашно. И дрехите, и косата му бяха посипани с бял прах.

— Решил си да се маскираш като поничка със захар за Хелоуин, така ли? — Той не схвана шегата, докато не се погледна в огледалото над бара, но дори и тогава не му стана смешно. Обясни й какво е правил целия ден, но беше ясно, че го вълнува не външният му вид, а по-други неща. — Какво става? — попита накрая тя. Той й разказа, сглобявайки историята парче по парче. Само защото стоеше близко до него, не се наложи да му изкрещи: — Искаш да кажеш, че Ерно Ердай е стрелял по собствения си племенник?

— Казвам, че е възможно. Донесе ли досието?

Лари махна с ръка на Майк Гейдж да дойде да погледне направената в ареста снимка на Колинс от 1991. Майк само го изгледа, без да каже нищо. Обади се Родригес:

— Предполагам отговор „Определено“ няма да те задоволи, а?

— Кажи каквото мислиш.

— Очите, човече. — Родригес почука с пръст цветната снимка. — Почти са оранжеви. Тоя да не идва от Селото на прокълнатите или нещо такова?

— Аха — съгласи се Лари.

— Да си вървим — каза му Мюриъл. Това не бе мястото за дискусия. Дори полицаите, които я харесваха, не бяха надеждни съюзници, защото много от тях бяха по-лоялни по отношение на репортерите, отколкото към нея. Когато излязоха, предложи на Лари да го качи. Той отвори вратата и се поколеба да не изцапа седалките. Тя караше хондата от 1991 и колата й никога не се бе отличавала с чистота, дори докато още беше нова.

— Лари — каза Мюриъл, — едва ли има нещо, на което тази тапицерия да не е ставала свидетел. — И едва не се засмя, като се сети за някои моменти по-така. Потеглиха и той й каза накъде да кара. — Добре — обади се тя след малко. — Сега ми обясни.

— Не знам дали нещо ще се промени.

— Това вече е втора стъпка — обясни му Мюриъл. — Първо трябва да разберем какво точно е станало. Искам да се уверя, че съм разбрала правилно: ако майка ми иска да се сдобри със сестра си, трябва да се опита да я застреля в гръб, така ли?

За първи път тази вечер Лари се засмя.

— Има три хиляди комедианти без работа, а ти се майтапиш.

— Попитах сериозно. Това ли е последователността? Защото, доколкото схващам, след това Ерно и Колинс стават по-близки от всякога.

— Мамка му… — отговори Лари. — Нямам представа. И да ти кажа, не ми пука. Семейството на Ерно не е по-сбъркано от кое да е друго. И какво тогава? Ако питаш мен, това е ТМИ. — Така наричаха синдрома „твърде много информация“.

Лари посочи входа на алеята за коли. Къщата бе във викториански стил, в който той се смяташе за специалист. Цветовете бяха живи, яркото контрастираше със сенките, за да направи по-релефна резбата по дървените плоскости. Мюриъл се наведе над волана, за да разгледа всичко по-добре.

— Господи, Лари… каква красота!

— Нали? Тази обаче е специална. Понякога се разхождам из нея и ме е яд, че не можех да си позволя нещо подобно за себе си, когато момчетата още бяха малки. Което, разбира се, е обичайната история: никога не можеш да имаш онова, което искаш, когато ти е най-нужно. — Той, изглежда, осмисли думите си едва след като ги каза — тялото му се напрегна и тя забеляза, че той съзнателно не поглежда към нея. За да го извади от неловкото положение, му предложи да я разведе из къщата.

Започнаха от градината. Вече се стъмваше и насекомите атакуваха, но Лари не им обръщаше внимание, докато й показваше съвсем скоро насадените растения. Цялото това наследство от цвят и красота, което щеше да остави за бъдещия собственик, той първо бе видял в главата си, така че сега с удоволствие се залови да обяснява как различните цветя — минзухари, божури и хортензии — ще разцъфнат и ще радват окото през цялата година. Беше вече тъмно, когато свърши, и то само благодарение на забележката на Мюриъл, че ако останат още малко навън, ще бъдат изядени живи.

Вътре Лари не бе така обстоятелствен. Стените се шпакловаха и изглаждаха и на касите на вратите беше опънат полиетилен. Предизвикателството на къща като тази, обясни Лари, било в това да знаеш кои неща да оставиш, за да запазиш духа на мястото, и кои да пожертваш в името на пазарното търсене. Например осветлението. Когато къщата била нова, стаите били тъмни като обори и се осветявали с настенни газови аплици. Днешните собственици обаче по правило са ненаситни консуматори на електроенергия. Лари обясни, че с времето се е научил, че купувачите ценят силното осветление и изобилието от електрически ключове.

Беше интересно да се наблюдава Лари в другия му живот. Той я забавляваше, както винаги, и тя нямаше никакви затруднения да си го представи като предприемач. Дори нежността на Лари към градината бе нещо, с което постепенно бе започнала да се съобразява. Мъжът, когото познаваше още от юридическия факултет, обичаше да се преструва, че единствената уместна употреба на думата „чувствителен“ е върху опаковката на презервативите. Но вътре в него се спотайваше друг Лари — винаги бе знаела това — и тя се възхищаваше на стария си приятел, че от време на време му позволява да се покаже.

— Работи ли вече канализацията? — попита тя и Лари й показа къде да отиде. На стената до умивалника имаше прозорче и сред рояка светлини долу Мюриъл видя квартала, в който бе израсла — на половин километър от Форт Хил, пояс от бунгала, построени сред лабиринт от железопътни депа и гаражи за камиони. Даже днес кварталът си оставаше терен за безкрайни паркинги, осветени ярко, за да се предотвратят кражбите, и километрови отсечки, по които колони тежкотоварни камиони, нови фордове и контейнери чакаха реда си да застанат на рампите. Хубаво място. Хората се трудеха усилно, бяха свестни и мили и желаеха за децата си само най-доброто. Но както винаги се случва с трудовите хора, те много добре усещаха дълбочината на пропастта, отделяща ги от онези, които ги командват. Но не и от нея, беше се заклела тя. Не и от нея.

Вече нямаше илюзии. Знаеше, че щеше да полудее, ако беше изживяла живота си изолирана от властта. Но докато гледаше надолу към стария си квартал, продължаваше да живее с най-доброто на онези времена, със знанието, че просто трябва да живееш живота си, да се опитваш да направиш поне половин крачка напред, да сториш повече добро, отколкото зло, и да обичаш някого. Точно желанието да установи повторно контакт с тези ценности бе в основата на онзи един час, който прекарваше всека седмица в църквата, когато сърцето й излиташе от тялото й и се устремяваше към Бог. Бебетата, които така и не бе могла да има, също бяха в църквата, неизвестни непознати, също като любимия, за когото си въобразяваш, че те чака някъде по света… когато си на тринайсет. Бъдещето. Животът на нейния дух. В молитвата си тя продължаваше да протяга ръце към тях със същата любов, с която го бе правила в мечтите си. Помисли си за Лари и изведнъж усети, че любовта на един мъж може би ще запълни живота й.

Той я чакаше в пристроената обща стая в задната част на къщата. В първоначалния си вариант изпълнението било евтино и Лари обясни, че се опитал да я поукраси с хубав мокет. За да отблъсне емоцията на онова, което едва не я задавяше, тя насочи разговора към работата.

— Лари, според мен е време да хвърлим на масата всичко, което знаем за Ерно и Колинс. Утре ще напиша на Артър писмо.

— Защо?

Очакваше да я попита.

— Защото е ясно, че те отчаяно се мъчат да издирят Фароу. Става дума за смъртна присъда, Лари, и не бива да крия от тях неща, които могат да са съществени.

— Съществени?

— Лари, аз нямам представа какво означава всичко това, както впрочем и ти. Но нещата се свеждат до това, че Колинс е крал билети с помощта на Луиза, така ли е? Според теб това нищо общо ли няма с обяснението откъде е знаел достатъчно, за да накисне Гандолф?

— Мюриъл, направо виждам как Артър ще се изправи в съда и ще се опита да отвори всички възможни линии на интерпретация едновременно. Знаеш, че е така. И ще се разкрещи, че трябва да дадем на Колинс имунитет.

— Това му е работата, Лари. Което не означава, че ще стане, както на него му се иска. Апелативният съд никога няма да ме принуди да дам имунитет на Колинс. Но аз бих искала Артър да е наясно с нещата — за това, че Колинс е Фароу, за стрелбата. Както и за онова, което Колинс ни разказа в Атланта. Трябваше да разкрия това още преди време, но мога да се престоря, че истината едва сега ме е осенила.

Лари стисна очи, вбесен от глупостта на закона.

— Но ние не сме сто процента сигурни, че Колинс е Фароу — напомни накрая той.

— Стига, Лари…

— Съвсем сериозно. Нека се свържа с Дикерман и да проверя успял ли е да снеме отпечатък от револвера. Това вече би означавало, че със сигурност става дума за Колинс.

— Обади му се. Кажи му, че разследването отново е активирано и че имаме нужда от бързи отговори. Но не мога да чакам с Артър. Колкото повече се колебаем, толкова по-силно ще се разсмърди, че сме скрили ключови улики, благоприятни за защитата. Артър разполага с десет дни, за да обжалва постановлението на Апелативния съд, и аз искам да мога да кажа, че съм му предоставила информацията своевременно, веднага след като сме видели връзката между събитията около убийствата.

— За бога, Мюриъл.

— Това е последното препятствие, Лари.

— Господи — каза той, — колко пъти ще трябва да печелим това шибано дело? Понякога ми иде да отида в Ръдярд и да застрелям Роми, та цялата тази дивотия най-после да свърши.

— Може би вината е наша. Може би има нещо, което през цялото време ни пречи да сложим точката. — Тя, разбира се, знаеше какво е това „нещо“, знаеше го и той, но това бе част от „дивотиите“, с които му се искаше да приключи веднъж и завинаги. Тя сложи ръка на рамото му. — Лари, повярвай ми. Всичко ще завърши добре. — Което естествено доказваше неговата теза. Онова, в което той вярваше открай време. Че един случай никога не се отнася до жертвата, обвиняемия или какво точно се е случило. Изобщо не е това. И за полицая, и за адвокатите, и за съдията случаят е важен за самите тях. А конкретният случаи бе важен за всички едновременно. Извърнал лице от нея, Лари буквално трепереше от безсилие. — Наистина, Лари — каза тя. — Ако не си искал да продължаваш с този случай, защо отиде в „При Айк“? Защо изобщо ми се обади?

Той я погледна, после сложи ръката си върху нейната в знак на помирение. Контактът, колкото и да бе мимолетен, я запрати в прилива между двамата. Тя надникна плахо в очите му. После леко стисна рамото му и без никакво колебание го пусна. Погледна дланта си и лекичко се засмя.

— Какво?

Тя обърна дланта си към него. Беше побеляла от гипсовия прах.

— Остави белега си, Лари.

— Така ли?

— Колона от сол — поясни тя.

Той се смути. Явно не разбираше какво точно иска да му каже.

— Какво беше сбъркала жената на Лот?

— Погледнала назад — напомни Мюриъл с крива усмивка.

— Да, вярно.

Макар да си бе обещала, че няма да прекрачи граничната линия, усещаше, че този път не може да спре. Нямаше никакво значение дали става дума за тяхната младост, за мечтите или за най-обикновено либидо — тя желаеше Лари. Той излъчваше нещо, което не бе почувствала у никой друг. Преди десет години не бе забелязала това, но тогава връзката им бе олтар пред нея, признание на нейната власт. Беше нещо уникално. Лари познаваше силата в нея и за разлика както от Род, така и от Талмадж, не я боготвореше за собствени цели. Той просто искаше мир на определени условия, пълноценно партньорство, и да бъдат двамата. Тя бе пропуснала тази невероятна възможност преди години и отлично съзнаваше това; днес обаче искаше да се увери, че шансът повече не съществува. Отново вдигна дланта си.

— Дали Бог не ми казва по този начин да стоя настрани от теб, Лари?

— Не разбирам тези неща, Мюриъл. Не поддържам пряка връзка с него.

— Но това ли искаш? Миналото, каквото е?

Лари дълбоко се замисли.

— Да ти кажа истината, Мюриъл, не знам какво точно искам. Но зная едно: не искам отново да мисля за самоубийство.

— Значи казваш „не“?

Той се подсмихна.

— Момчетата не могат да казват „не“.

— Това са само думи, Лари. — Тя отново погледна дланта си. Белият прах се бе полепил по изпъкналите места и линиите изпъкваха с особена яснота. Линията на живота и линията на любовта, така любими на всички хироманти, изглеждаха като реки върху карта. Тя вдигна поглед и намери на рамото му мястото, където ръката й бе оставила отпечатък.

Мисълта, че може да се противопостави, мина през главата на Лари като гола абстракция, без да остави следа. Излъчването на Мюриъл започваше да му действа. И както винаги, инициативата бе в нейните ръце. „Защо ми се обаждаш — изтъкнала бе тя, — ако искаш от мен да не предприемам нищо?“. Беше я довел тук. И сега тя правеше нещата максимално лесни. Малка и безстрашна, тя се изправи на пръсти, постави едната си ръка върху рамото му, сложи другата върху бузата му и го притегли надолу към себе си.

След това нещата се развиха с отчаянието и скоростта на поставена в клетка птица, подскачаща, за да полети. С всичкото безполезно пърхане с крила и блъскането в клетката. От горещината плътта й бе леко солена — вкус, който той асоциираше с този на кръвта. Сърцето му се блъскаше в гърдите и в резултат той приключи много по-бързо, отколкото му се бе искало. Неприятната изненада бе, че бяха оплескали всичко. Тя беше или в началото, или в края на цикъла си и бе пожелала да го направи в нея, сякаш изплашена, че ако му каже да вземе предпазни мерки, нещата ще се развалят.

Накрая тя се оказа отгоре и остана вкопчена в него така, сякаш той беше скала. Усещаше я да си почива и това му бе по-приятно дори от другото. Погали я с двете си ръце и споменът за тялото й се върна със сладка болка: издутините на прешлените по гърба й, ребрата, изпъкнали като клавиши на пиано, пищните извивки на дупето й, което той винаги бе смятал за най-привлекателната част от анатомията й. Откакто се бяха разделили, беше плакал само веднъж, когато дядо му, имигрантът майстор-колар, бе умрял на почти сто години. Лари често си спомняше с благодарност за него и мислеше колко по-тежък щеше да е животът за двайсет и трите деца и внуци на този човек, ако той не бе събрал куража да се пресели тук. Примерът за този така дълго продължил героизъм му пречеше да съжалява себе си в този момент. Спасението бе в хумора.

— И как сега да обясня на момчетата, че се налага да почистват чисто нов мокет?

— Давай — подкани го тя, — оплачи се. — Главата й бе вирната закачливо. Беше с брошка, която в бързината не бяха успели да махнат, и сега разкопчаната й рокля се развяваше около нея като пелерина: черната дантела на точки още стоеше върху раменете й, но надолу беше гола. — Съжаляваш ли, че го направихме? — попита го тя.

— Още не зная. Възможно е. По-късно.

— Недей.

— Ти си по-корава от мен, Мюриъл.

— Вече не съм.

— Не, не е вярно. Поне знаеш как да вървиш напред. Защото аз май не зная.

— Лари… Не вярваш ли, че ми липсваше?

— Сериозно?

— Стига, Лари.

— Не, наистина. Ти не си позволяваш да се обърнеш и да видиш какво си оставила назад. Може би в този миг осъзнаваш…

— Кое?

— Че трябваше да се омъжиш за мен.

Черните й очи застинаха, малкият й обсипан със ситни лунички нос се разшири, когато пое дълбоко въздух през него. Те се изгледаха с лица на сантиметри едно от друго и той усети, че убедеността му започва да я дразни. И разбра, че тя го знае. Но възможно ли беше да се прибереш у дома при семейството си, след като си казал нещо такова на глас пред друг? Той почувства едва доловимото признание в помръдването на тялото й, в отместването на погледа, когато тя отново отпусна глава на гърдите му.

— Ти беше женен, Лари. И още си.

— И бях обикновен полицай — уточни той.

Никога не бе събирал куража да я уязви толкова силно и толкова отблизо. И тя никога не би го понесла. Но нещата се бяха променили.

— И беше обикновен полицай — призна накрая тя.

Не можеше да я види, но ръката му върху гърба й усещаше пулса на емоцията. Възседналата го жена беше крехка и малка, върната за миг към истината на природата, и Лари, с цялото си грамадно тяло, я заобикаляше от всички страни. Легнал по гръб върху светлия мокет, той леко я залюля, сякаш бяха на борда на кораб, подхвърлян от вълните в ужасното море на живота.

34.

9 август 2001

Стар познат

8:00 Джилиан чакаше Артър в „Меч бук“ и пиеше сода. Артър със сигурност бе с Памела. Наближаваше времето да подадат жалбата до Апелативния съд за преразглеждане на постановлението.

През последната седмица, с изключение на обичайната вечеря във вторник със Сюзан, Джилиан и Артър бяха излизали всяка вечер — театър, симфоничен концерт, три филма. Артър беше като човек, свалил оковите. Излизанията бяха като освобождаване от тревогите по делото Гандолф, в което напоследък и двамата не виждаха големи основания за оптимизъм. Когато се разхождаше с нея, Артър дори бе започнал да демонстрира мъжко самочувствие. Както е да е… В него имаше много малко неща, които не й бяха мили.

Внезапно Джилиан почувства, че някой я гледа. Не че усещането й бе напълно непознато — все пак тя бе общоизвестната Джилиан Съливан, — но когато се вгледа, видя, че е обект на внимание от страна на красива тъмнокожа жена, малко по-млада от нея. Когато погледите им се срещнаха, жената се поусмихна. Не беше адвокат — Джилиан веднага забеляза това. Модният външен вид на жената например — копринената блуза с шал-яка струваше на техния щанд повече от триста долара — би могъл да заблуди някой друг, че е клиентка, но Джилиан веднага разбра, че не е. Споменът се връщаше на фрагменти… Тина. Джилиан положи всички усилия да не трепне, но единствено приближаването на Артър я спря да не избяга веднага.

Бяха се обръщали една към друга само на малко име. Така че тази жена беше просто Тина, нещастното малко богато момиче от скъпите блокове в Уест Бенк, което продаваше, за да може да си позволи скъпия навик. Когато Джилиан отиде, за да купи, й отвори камериерка. Така Джилиан попадна в уникално общество — това на наркоманите — професионалисти. Тук маниерите бяха по-добри, опасностите по-малко, но дори тази обществена среда бе шуплива като онази на улицата. Непрестанно се появяваха разни хора, други изчезваха изведнъж и завинаги, трети бавно потъваха към дъното. Тина беше от първите. Бяха я заловили. Ужасена, че името й ще изплува или че вече е била засечена от наблюдението над Тина, Джилиан се бе зарекла да се откаже. Но тялото й отказа да се подчини, то жадуваше за наркотика. Като всички други дилъри, Тина не й беше оставила алтернативен източник. Джилиан бе забелязала един актьор от местен театър да идва няколко пъти. Струваше й се лудост да му се обади. Трийсет и шест часа след последната си доза тя метна на главата си шал, тръгна пеша на запад към Норт Енд и спря на една от пресечките. Ако я арестуваха, беше готова да каже, че е искала да почувства обстановката във връзка с предстоящо произнасяне на присъда или че е трябвало да се запознае от първа ръка с това как се вземат наркотици. Прояви достатъчно здрав разум да се обърне към една проститутка с мини пола и боти. „Потърси Леон“ — посъветва я момичето, но я огледа добре и се отдалечи, като клатеше глава със съжаление.

Значи Тина. Гледаха се от петнайсетина метра и се опитваха да преценят колко жестоко е постъпило времето с всяка от тях. Джилиан първа отмести поглед, осъзнала изведнъж мъдростта на инстинктивното си желание да не се показва на публични места.

В този момент до масата се приближи Артър и веднага усети, че нещо не е наред. Попита я и тя беше на ръба да му отговори, когато си представи как многозначителната му усмивка се стопява. Не тази вечер, реши тя. Не искаше да му разваля настроението точно тази вечер, а още по-малко искаше да го разсейва. Всъщност можеше ли да има подходяща вечер за подобно признание? На няколко пъти едва не му бе разказала истината, но в последния момент все нещо я възпираше. Така че тази тайна си оставаше само нейна.

— Изглеждаш, сякаш ти се е случило нещо хубаво — забеляза тя.

— Хубаво? Може и да се окаже хубаво. Засега само внася допълнително объркване. Намерили са Фароу.

— Шегуваш се!

— Това не е и половината. Мюриъл ми написа писмо.

— Може ли да го видя? — Беше протегнала ръка още преди Артър да е успял да извади плика от джоба си. Писмото носеше антетката на Мюриъл Д. Уин, Главен заместник областен прокурор, Околийска прокуратура, Киндъл. В реда за тема на писмото беше вписано: „Народът срещу Гандолф“, последвано от стария номер в архивата на съда. Дори на тази късна фаза Мюриъл не искаше да признае, че се намира на нежеланата, от нея територия на федералния съд.

Следваха осем номерирани точки. Мюриъл бе съчинила писмото си в неразбираем стил не заради Артър, който можеше да чете и между редовете, а по-скоро заради Апелативния съд, пред който това писмо несъмнено щеше да бъде показано. Но сред различните подробности за личността на Фароу Кол, извадени от базата данни, повечето от които Артър вече бе показал на Джилиан още миналата седмица, имаше две важни неща: преразказ на казаното от Колинс Фаруел, племенник на Ерно, през юни в Атланта, когато му е била връчена призовка. И признанието, че двама полицейски служители неотдавна са идентифицирали по снимка Колинс като Фароу.

— Господи! — извика Джилиан, когато стигна до изненадващото разкритие. Сърцето й затуптя лудо. В следващия миг тя се замисли за реакцията си, която на практика означаваше, че вече гледа на себе си като част от делото. Попита Артър какво мисли.

— Не съм сигурен, че онова, което става в главата ми, може да се нарече мислене — призна си той. — Честно казано, с Памела блуждаехме без посока. Но едно нещо мога да ти кажа отсега: няма да стана член на избирателния комитет на Мюриъл. Много от това тук е постигнато по недостоен начин. — Артър подозираше, че Памела е била проследена при посещението си в „Публичния регистър“. И беше бесен, че едва сега научава за казаното от Колинс в Атланта. — Вече депозирах искане да се даде на Колинс имунитет. В отговора си Мюриъл заявява, че няма никакви индикации Колинс да е в състояние да каже нещо от полза за Роми. — Но голямото разочарование на Артър отново се казваше Ерно, който му бе казал, че Фароу е евтин мошеник, изчезнал без следа още преди години. — Никога няма да стигнем дъното в лъжите на Ерно — горчиво каза той. — Те са като плаващи пясъци. Потъваме и потъваме в тях.

— Чудя се… — започна Джилиан и се запъна. После продължи: — Ерно спомена, че е искал да защити Колинс, когато съобщил на Лари през деветдесет и първа. Та, чудя се дали това не е била единствената му грижа през цялото време — да защитава Колинс.

— Като го прострелва? Голям защитник, няма що. На мястото на Колинс щях да съм по-доволен от най-обикновено подаръче.

Джилиан се засмя. Артър беше прав, разбира се. Но не напълно.

— Дори там, в „При Айк“, Ерно е предпочел да не се издава, че Фароу му е племенник. Запитвал ли си се защо?

— Мога да се досетя. Колинс влиза в таверната с револвер в ръка. Углавен престъпник с огнестрелно оръжие — това означава минимум две години, независимо от обстоятелствата.

— Значи Ерно все пак е защитил племенника си — подчерта Джилиан. Артър раздразнено помръдна рамо, признавайки, че в думите й има някаква истина. — Питам се, Артър, дали в крайна сметка няма да се окаже, че Ерно не е бил посвоему последователен по отношение на теб. Ако помниш, инстинктът ти ти казваше, че Ерно винаги ти е казвал истината за едно нещо.

— И то е?

— Че Роми е невинен.

— О… — каза Артър. — Това ли?

— Нека значи приемем, че той е имал два доминиращи мотива: да оневини Роми и да защити Колинс.

Артър взе плика с писмото на Мюриъл и замислено почука с него ръката си. След малко кимна.

— Това би обяснило защо Ерно не спомена за билетите, преди Женевиев да даде показания — каза той. — Защитавал е по-скоро Колинс, а не пенсията си. Ако авиокомпанията беше научила, че Колинс е крал билети в съучастие с Луиза и Роми, та ако ще да е било и преди милион години, сто на сто щяха да направят всичко, за да му бъде отнет лицензът, да не говорим, че щяха и да го съдят.

— Възможно е. Но аз си мисля, че може да става дума за нещо повече от това. Роми е бил сърдит на Луиза, че са го забравили. Дали не е възможно и Колинс да й е имал зъб? Например, защото е застрашила тяхната схема на кражби? Или ако е разбрал, че и него го изолират по някакъв начин. Нали решихме, че Фароу също може да е бил в „Парадайз“ онази нощ.

Артър я гледаше, без да мига. Около тях дрънчаха чинии и прибори, звучеше тиха романтична музика, долитаха приглушени гласове. Но и двамата не чуваха нищо от това.

— Мислиш, че убиецът е Колинс?

— Не зная, Артър. Обменяме идеи. Но е повече от ясно, че Ерно е искал да постигне освобождаване на Роми, без да се разкрива участието на Колинс.

Артър обмисли хипотезата, после каза:

— Следващият ми ход трябва да е подновяване на искането ми да се даде на Колинс имунитет.

— Мисля, че е хубаво да чуем какво би могъл да ни каже.

— Какви според теб са шансовете Апелативният съд да преразгледа постановлението си и по този начин да ни даде време да стигнем до показания от страна на Колинс?

— Не са много големи. За тях искането ни е адвокатски трик да издействаме някаква отсрочка в последния час. Смятам, че те ще предпочетат да се придържат към вече взетото решение: това би било съвсем естествено. — Артър кимна намръщено. Очевидно и той бе на същото мнение. — Трябва ти някой по-благоразположен, Артър. Някой склонен да повярва на Ерно.

— Харлоу?

— Защо не?

— Но той няма юрисдикция по случая. Делото е от компетентността на Апелативния съд.

Оказа се, че тя има идея и по този въпрос. Подобно на Мюриъл, и Джилиан бе изградила кариерата си изключително в съдебната зала. Преди влизането й в Алдерсън познанията й по процесуалните аспекти на федералното право бяха нулеви, но след години на правни консултации за затворнички, прекарващи времето си в измисляне на мотиви за една или друга молба, бе набрала доста опит в тази сфера.

Тя започна да разказва и в един момент Артър бръкна в куфарчето си и извади бележник, за да си записва. После заедно започнаха да нахвърлят контурите на съответното искане. Всеки предлагаше фрази, после Артър четеше съставените изречения. Дори премести свещта на масата по-близко до себе си. Тя го гледаше и се радваше, че е щастлив, кипящ от енергия и доволен от нея и от себе си. Фокусът на загрижеността й бе колкото Артър, толкова и Гандолф, но тя споделяше възбудата му, че е възможно да се намери лъч надежда за Роми в закона. Изведнъж почувства силата на закона, чиято скучна реалност не бе нищо повече от думи върху страницата — сила, способна да изиграе решаваща роля не само в живота на другите, но и в нейния. Законът бе нейната кариера, беше мястото на нейния триумф и заедно с това на нейното падение, а сега, благодарение на Артър, можеше да стане и извора, от който да почерпи силата да се върне. Думите му, дълги, витиевати и строго звучащи, съставляваха езика, който тя най-добре разбираше. Докато двамата с Артър обсъждаха какво да е следващото изречение, тя продължаваше да се чуди дали да приеме това признание с ликуване, или с мъка.

35.

10 август 2001

Бога на отпечатъците

В петък по обяд Лари получи съобщение от Морис Дикерман, главен експерт по пръстовите отпечатъци и завеждащ криминологичната лаборатория към обединените полицейски сили на околия Киндъл, с което се искаше Лари да го посети в кабинета му в Макграт Хол. След като изчете внимателно листчето със записа на обаждането, Лари го сви на топче с размера на грахово зърно и го хвърли. Видеше ли Дикерман, трябваше задължително да се обади и на Мюриъл — нещо, което Лари старателно бе избягвал през последните два дни. Тази сутрин тя му бе оставила съобщение на гласовата поща за последното искане на Артър, заведено в Апелативния съд. Гласът й бе закачлив и сладък и беше повече от явно, че е щастлива да има повод да го потърси. Той побърза да изтрие съобщението.

Някога беше бягал от нея след всяка среща, но го бе правил, защото искаше да убеди себе си, че не е хлътнал до уши, че все още въздухът не изглежда по-чист, когато тя е наблизо, и че още няма нужда да крачи в живота рамо до рамо с друг. Сега се криеше, защото не беше сигурен каква част от тези неща все още е готов да повтори.

Само че докато отбягваше Мюриъл, отбягваше и жена си. Смешна работа — беше убеден, че е приключил с онзи етап от живота, когато душеше дрехите си, преди да ги прибере в гардероба, за да се увери, че Нанси няма да долови миризмата на чужд одеколон или пудра. Преди десет години бе толкова смазан и победен, когато Мюриъл бе обявила края на връзката им, че дори не бе намерил сили да се преструва пред Нанси. Една вечер, след като се бе сринал в шезлонга и бе опукал набързо няколко бири, Нанси бе застанала пред него.

— Пак ли те сдъвкаха и те изплюха? Нека се сетя… пак са те зарязали. — Беше прекалено слаб, за да я лъже, но истината я смая. — И да не искаш сега от мен да те съжалявам?

— Ти сама ме попита.

— И сега трябва да се отнасям внимателно с теб, така ли?

Но го направи, защото беше Нанси и беше прекалено добра, за да се държи по друг начин. Без думи се бяха съгласили да посетят отново адвокатката, с която преди време бяха започнали да обсъждат безкръвна раздяла на имуществото. Отложиха го, докато Лари се оправи. След половин година все още имаха намерение да го направят. Дори две години по-късно Лари бе убеден, че и двамата само гледат да се появи нещо по-добро. Все пак Нанси държеше няколко коза. Тя никога нямаше да изостави момчетата му. Времето минаваше и благодарността му към нея за това отношение, както и преклонението му пред нейния характер, правещ я достойна за канонизиране, клонеше към безкрайността. А и малко по малко започваше да губи интерес към другите жени — те не бяха на нивото на Мюриъл; но по-важното бе, че дължеше уважение на Нанси, която не се бе възползвала от възможността да го изхвърли на улицата. Понякога Лари се замисляше за царящото между двамата разбирателство и се питаше дали просто бракът не е замислен да бъде такъв — спокоен и изпълнен с взаимно уважение. Но не. Не. Трябваше да има някакъв акорд, който те грабва, а не цял живот да слушаш хармония и припеви.

Именно последното заключение го бе върнало при Мюриъл. Беше убеден, че от това няма да излезе нищо хубаво. Майка му обичаше да му натяква тази фраза, изрече я в главата му и сега. Едва ли му се бяха събрали два час сън общо от сряда насам. Коремът му беше като изтъркан с шкурка, а погледнеше ли се в огледалото, установяваше, че очите му изглеждат като кратери. Най-лошото бе, че самият той нямаше представа какво точно иска. Единственото, което му бе ясно, когато се изправи пред вратата на Дикерман, бе, че е оставил живота зад гърба си.

Морис Дикерман, кокалест нюйоркчанин, бе наричан Бога на отпечатъците от полицаи, прокурори и дори от голяма част от адвокатите. Често изнасяше лекции в различни университети и по конференции на правозащитните органи из страната, но освен това бе и изтъкнат учен, автор на важни статии върху пръстовите отпечатъци. При тази му известност беше по-вероятно да бъде открит да дава показания в някой съд в Аляска или Ню Делхи, отколкото да наглежда Криминологичната лаборатория, но като служител на една полицейска система, в която скандалите не бяха редки — само миналата година бяха разкрити две престъпни групировки с участие на полицаи: едната за продажба на наркотици, другата за обири на бижута — Мо беше скъпоценен капитал и уникален източник на достоверна информация. В средата на 90-те беше заплашил да напусне и това най-сетне бе принудило кметството да намери парите за доставка на автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци — нововъведение, закупено години по-рано от други управления със същия числен състав.

През 1991, когато бяха убити Гъс Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди, не беше възможно да се идентифицира непознат пръстов отпечатък, без да се разполага със заподозрения. Ако извършителят не бе оставил всичките си десет отпечатъка, които се съхраняваха на картата — а тя на свой ред се правеше, като натопените в специално мастило пръсти един по един се притискаха върху специален картон, — беше невъзможно да се установи от кой пръст е даден частичен отпечатък, а от тук бе невъзможно и да се издири неизвестен отпечатък в огромния каталог от пръстови отпечатъци, поддържан от местната полицейска служба и ФБР в национален мащаб. Компютърната обработка на изображения бе променила това състояние на нещата. АСИПО, автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци, позволяваше на машината да сравни снет отпечатък с всеки въведен в базата данни. АСИПО например бе позволила на Мюриъл само за една нощ да установи, че нито един от отпечатъците, оставени в „Парадайз“, не е на Ерно.

Основният недостатък на АСИПО бе времето, което отнемаше една справка. Макар компютрите да ставаха все по-бързи, всяка справка блокираше системата за около час. По делото Гандолф, при което в ресторанта бяха намерени 700–800 отпечатъка, нямаше никакъв практически приложим начин да се идентифицират всички, защото полицията все пак работеше и по други дела. Но ако Мо бе успял да снеме отпечатък от револвера, който Фароу Кол бе размахвал в „При Айк“, щеше да е само въпрос на минути да се потърси съответствие с местната база данни, където нямаше начин да не са въведени данните на често арестувано лице като Колинс Фаруел.

Мо току-що се бе върнал от двайсетдневна командировка в Париж, където бе запознавал жандармите с последните постижения в техниката за снемане и обработка на отпечатъци — отсъствие, което съвсем естествено му бе попречило да реагира бързо на първоначалната молба на Лари за изследване на револвера на Фароу. Когато Лари влезе, той настоя да му покаже направените в Париж снимки, които се съхраняваха в компютъра му. Мо не бе от хората, които е лесно да прекъснеш. И не го наричаха Бог на отпечатъците само защото бе корифей. Той се изразяваше с точно формулирани и логически завършени мисли, които държеше да бъде оставен да изкаже докрай, така че докато си играеше небрежно с мишката, разказа на Лари много повече, отколкото полицаят държеше да научи за скулптурите в Тюйлери и античната площадка в Шести арондисман. Седнал на твърдия стол от другата страна на бюрото, Лари търпеливо чакаше удобна възможност да попита Мо направил ли е нещо с револвера.

Когато най-сетне успя да вмъкне въпроса си, Мо бавно се извърна от компютъра си и изду буза с език.

— Трябва ли да разбирам, Лари, че това има отношение към случая Гандолф? Същия, за който от известно време чета из вестниците?

Като имаше предвид византийските отношения, царящи в кметството, Лари не бе идентифицирал номера на делото в заявката до Мо. В Дикерман имаше нещо безплътно. Макграт Хол бе добро място да се преструваш, че не забелязваш някои неща, а за съзнанието на Мо се смяташе, че е ангажирано само с две неща на този свят: пръстовите отпечатъци и бейзбола, за който той, изглежда, също знаеше всичко.

— Доста правилно предположение, Мо.

— Аз не бих го нарекъл предположение, Лари. — Седнал невъзмутимо от другата страна на бюрото, където все още лежеше смачканият хартиен плик от обяда му, Мо съзерцаваше Лари, без да отмества поглед от него.

— Какво намекваш, Мо?

— Мисля, че е по-добре просто да ти покажа какво направих. А ти ще направиш заключенията си сам.

Мо се обърна и извади от металния шкаф зад себе си револвера и копията на различни формуляри, съпровождащи револвера като официално веществено доказателство. Беше запечатан в здрав найлонов плик, загубил еластичността си с времето и потъмнял на местата, където е бил сгъван. Личеше си, че това е пликът, в който е било съхранявано оръжието, откакто през 1997 Ерно беше стрелял по Фароу. Всъщност Лари го виждаше за пръв път чак сега. Доколкото можеше да се прецени по външния му вид, бе 38-и калибър. При настоящите процедури, приети, за да се избегне станалата пословична способност на огнестрелни оръжия и наркотици да „изчезват“ от склада за веществени доказателства, без да разполага със съответната съдебна заповед, Лари имаше по-голям шанс да види диамантите на английската кралица. Когато разбра, че револверът не е върнат на собственика, той просто изиска предаването му в отдел „Пръстови отпечатъци“. След приключване на делото законният собственик на оръжие, използвано в престъпление, можеше да поиска то да му бъде върнато. Отдел „Веществени доказателства“ щеше да направи заявка в БАТИОО12 за проверка в базата данни за откраднати оръжия. Ако оръжието бе чисто, собственикът можеше да си го получи обратно. Но Фароу Кол така и не бе пожелал да си го върне, което не изненадваше Лари с оглед пълното изчезване на Фароу след инцидента.

В обичайния си изчерпателен стил Мо обясни колко трудно е да се снемат отпечатъци дълго след последния контакт с обекта. Понеже отпечатъците оставаха под формата на мастни отлагания, отделяни при изпотяването, с годините те се изпаряваха. Лари естествено знаеше всичко това и именно поради тази причина специално бе поискал изследването да бъде направено от Бога на отпечатъците. Въпреки лекцията идеята, изглежда, се бе оказала добра, защото Мо явно бе имал късмет.

— В конкретния случай единственият снет със стандартната техника отпечатък е бил взет от тук. — Мо избута очилата си нагоре и с гумата на един молив посочи през найлона няколко петна върху цевта, а след това показа на Лари цифровите им изображения на монитора. — Става дума за много, много непълни отпечатъци. АСИПО изведе като съмнителни шест карти. Визуалният оглед показва, че те са може би от палеца и дланта на нашия човек. Но това е само мнение, което не би имало тежест в съдебната зала. Всеки добър адвокат ще ме направи да изглеждам смешен, ако имам дързостта да дам твърдо заключение на базата на толкова лоши отпечатъци. — Той остави на бюрото си картата — картон 15х22 сантиметра, запълнен с добре познатите черни отпечатъци, по четири в две редици за пръстите, два по-големи блока за палците, а до тях — едновременно снетите отпечатъци на петте пръста на двете ръце. За да бъде идентификацията максимално надеждна, в горния ляв ъгъл на картона бе фиксирана с техниката на ламинирането снимка в анфас на лицето, на което принадлежаха отпечатъците. Симпатичният млад човек, гледащ право пред себе си с изпразнено от изражение лице, бе Колинс. Нещо бе подсказвало на Лари този изход, но изглежда, въпреки това бе хранил някакви надежди, защото от гърдите му неволно се изтръгна въздишка. Сега животът щеше да бъде по-прост. — Както изглежда, държал е револвера за дулото — поясни Мо.

— Така пише и в докладите — каза Лари. — Но все пак искам да съм сто процента сигурен, че това е нашият човек. — Той почука картата с пръст. Ако увереността не бе абсолютна, Артър щеше да има проблеми с използването на това веществено доказателство.

— Разбирам. Аз също исках да потвърдя заключението си. Затова направих следващ експеримент на по-висше ниво. Забелязах нещо ето тук, долу, върху дръжката. На какво ти прилича? — Той сочеше малко цветно петно, почти в същия цвят както жълто-кафявата дръжка на револвера.

— Кръв?

— Ако вече не беше, щях да кажа, че имаш шанс да станеш детектив в отдел „Убийства“. Когато се стреля, обикновено има кръв. А кръвта е интересна среда за отпечатъци, защото изсъхва бързо. При това положение оставеният в кръв отпечатък е по-траен от оставения от мазнина. Само че когато идентифицираме кървави отпечатъци, химикалите, които нормално се използват за снемане на обикновените отпечатъци и които са разработени да полепват по остатъци от пот, не действат. Този отпечатък е буквално ецван в кръвта, но е толкова слаб, че е едва забележим. Нали не виждаш кървави отпечатъци по револвера? — Лари не виждаше. — Преди десет години това щеше да е краят. Днес правим с цифров фотоапарат снимка в инфрачервения спектър, която подсилва кръвта и филтрира подложката, в случая кафявата дръжка. След това подложих получения образ на цифрова обработка, с цел да установя има ли наложени изображения. Тогава се оказа, че има четири кървави отпечатъка — три частични и един съвсем ясен палец. Два от частичните и палеца бяха на дръжката, а третият частичен — на спусъка.

Мо дръпна стола си назад, та Лари да разгледа по-добре образите на екрана на монитора. Лари кимна, за да не го разочарова, но започваше да губи търпение.

— Прекара ли ги през АСИПО?

— Естествено — спокойно отговори Мо.

Потърси в папката пред себе си и извади две карти, завъртя ги и ги остави пред Лари. Едната беше отпреди почти двайсет и пет години и отпечатъците на нея бяха снети при приемането на Ерно Ердай в полицейската Академия, а другата беше от неговия арест по повод стрелбата срещу Колинс.

— Така си се сетил, че става дума за делото Гандолф — каза Лари. Мо кимна и Лари продължи: — Ето как стоят нещата… Ерно отнема револвера от човека, който го е държал за дулото — нека предположим, че това е бил Колинс — и го прострелва, за което го вкарват в затвора. Това обяснява отпечатъка върху спусъка.

— Тази информация можеше да ми бъде от полза — сухо коментира Мо, — ако бях разполагал с нея навреме. Но понеже я нямах, прегледах оръжието още веднъж, като се надявах някак да потвърдя идентификацията на Фаруел. Така, след известен размисъл, направих онова, с което може би следваше да започна, и проверих дали в барабана има патрони. С удоволствие установих, че ми бяха изпратили заредено оръжие, и с неудоволствие — че съм имал глупостта да работя върху спусъка, вместо да започна с барабана.

— Съжалявам — обади се Лари, — но се връзва с другите неща. Адвокатът на Ерно е казал, че клиентът му ще признае вината си веднага щом пристигнат в участъка. Поради тази причина револверът е престанал да бъде интересен, защото не е имал смисъл като улика.

— Сигурно. — Мо поклати глава пред колосалната всеобща глупост, в това число и собствената си. — Жена ми смята, че имам добра работа зад бюро. Според теб ще се сети ли някой, че е било самоубийство?

— Не и по време на бейзболния сезон, Мо. — Мо изкриви устни и кимна. За това не се бе сетил. — Колко патрона са останали? — попита Лари.

— Само един неизползван. Но в останалите гнезда имаше четири гилзи със следи от ударника. — Мо казваше, че с револвера е било стреляно четири пъти. Докладите бяха единодушни, че Ерно е стрелял в Колинс само веднъж. С разрешение на Мо Лари дръпна към себе си плика и натисна найлона, за да разгледа револвера по-добре. Беше с барабан за пет патрона и определено бе 38-и калибър. — Във всеки случай — продължи Мо, — когато сърцето ми заби отново, се оказа, че ме очакват много приятни изживявания. Върху всяка гилза намерих съвсем ясни отпечатъци. Гнездата на барабана съхраняват влагата по-дълго, нали разбираш. — Мо щракна няколко пъти с бутоните на мишката, за да му покаже нови снимки, после посочи куршума и четирите гилзи в отделен по-малък плик в големия с револвера.

— И имаше ли някакъв успех с тези отпечатъци в базата данни?

— Аха. Двайсет и две годишен мъж, арестуван през петдесет и пета за мафиотска дейност. — В онези времена „мафиотска дейност“ бе общ термин, включващ сбиване в бар, така че обвиненията бяха свалени веднага. Мо извади и тази карта. Бяха минали десет години и Лари трябваше да се вгледа сериозно, още повече че лицето от снимката бе на по-млад човек от онзи, когото познаваше. Но накрая се сети. Младежът от черно-бялата снимка несъмнено бе Гъс Леонидис.

За миг Лари изпита задоволство, че го е познал. В следващата секунда осъзна смисъла и през тялото му премина тревожна тръпка.

Макграт Хол бе построен през годините на Първата световна война като оръжейна фабрика. Полицията се бе нанесла тук през 1921 и някои се шегуваха, че още имало чиновници от онези времена. Самата сграда представляваше мрачна, неподвластна на времето гробница. Кабинетът на Мо бе със северно изложение. Високите двойни прозорци гледаха към рушащия се квартал Кийуаний, отделен с морава, желязна ограда и няколко дървета. Лари се загледа в подмятаната от вятъра опаковка на сандвич и я проследи с поглед, докато тя не се издигна над оградата.

„Скапан случай. Господи, адски скапан случай!“

Лари отново се наведе над оръжието. „Смит енд Уесън“, за който извън всякакво съмнение е доказано, че е револверът на Гъс. И револверът на Гъс имаше отпечатък на Ерно върху спусъка и един неизстрелян патрон в барабана. Друг куршум бе изваден от тялото на Колинс Фаруел. Това оставяше три куршума. „Не“, каза си Лари, повтори пак „не“ и довърши веригата заключения в главата си до логическия й край.

— Мислиш, че това е оръжието, с което е било извършено убийството в моя случай, нали, Мо?

— Мисля, че балистичната експертиза ще даде отговор със сигурност. И подозирам, че момчетата, които се занимават с ДНК анализ, ще ти кажат чия е кръвта на ръката на Ердай. Сега трябва да върна револвера на мястото му в склада за веществени доказателства, за да могат и другите да си свършат работата. Но ще се постарая да проследя лично как някой ще дойде и ще се разпише за получаването му. Извиках те просто, за да ти кажа какво разбрах.

Мо му подаде плик с доклада от анализа. Лари го сложи машинално в джоба на сакото си, но мислите му бяха другаде. В момента той не разполагаше с нищо друго, освен инстинкта, който толкова пъти го бе извеждал на вярна следа. Само че безстрастният механизъм на същия този инстинкт сега му казваше, че кръвта по ръката на Ерно няма да се окаже на Колинс. Сега, когато имаше време да помисли, Лари си спомни, че докладите за стрелбата в „При Айк“ казваха до един, че поне десетима полицаи са скочили върху Ерно, след като е стрелял. Револверът е бил изтръгнат от ръцете му преди Ерно да се приближи до ранения си племенник. Следователно кръвта на дръжката на револвера на Гъс Леонидис беше дошла от другаде. Като неумолимо работеща машина, Лари бавно прегледа възможностите: бореше се най-вече със себе си. Луиза Ремарди беше застреляна от упор. И ако пръстът на Ерно се бе запечатал върху спусъка в кръвта на Луиза, това означаваше, че Ерно е бил стрелецът от 4 юли 1991.

Ерно беше. А това беше оръдието на убийството. И по някаква игра на съдбата Колинс бе държал същия този револвер шест години по-късно. Върху него имаше отпечатъци и от Колинс. Единственият човек, чиито отпечатъци не бяха на револвера, се оказваше Катерицата. Който обаче си бе признал.

— Значи Ерно или Ерно и Колинс са го направили заедно с Катерицата — каза Лари. — Катерицата не ги е изпял, а Ерно му е върнал услугата, като е разбрал, че умира.

Мо обаче само поклати глава.

— Всичко, което аз мога да кажа, Лари, е чии са отпечатъците.

Лари разбираше това много добре. Просто се опитваше да обясни нещата на себе си. Катерицата си бе признал. Катерицата знаеше за съществуването на този револвер. Катерицата бе задържан с медальона на Луиза в джоба. И пак Катерицата беше казал на Женевиев, че ще убие Луиза. Нищо не се бе променило. Поне дотолкова, доколкото ставаше дума за Катерицата.

Но как, по дяволите, стояха нещата с Колинс?

Когато Артър научеше за това, щеше да вдигне шум до бога. Случаят, който отказваше да приключи, щеше да подкара наново на максимални обороти. Докато Лари стоеше и в главата му цареше пълен хаос, Мо му посочи спортното сако, върху което бе оставил доклада.

— Ще разчитам на теб да бъдеш куриерът до Сентър Сити.

— Безкрайни благодарности — каза Лари. После погледна Мо и допълни: — Да му го начукам.

Навън, в парка пред кметството, имаше пейки — служителите седяха на тях през лятото да си изядат сандвичите. Свикнали да се угощават с нападалите трохи, там щъкаха катерици — и когато Лари тежко се отпусна, за да помисли, веднага го наобиколиха с надежда.

Нямаше дума, която да изрази душевното му състояние. „Разстроен“? Само че той винаги научаваше нещо в тези моменти на просветление. И онова, което научаваше сега и тук, бе, че изобщо не е изненадан за Ерно. Винаги бе допускал възможността Ерно да увърта. Ерно беше стрелецът. Повтори си го още няколко пъти. Потресен бе от последиците, а не от самия факт.

Онова, което го безпокоеше най-силно, докато минутите на този кошмарен ден изтичаха, имаше име и се казваше Мюриъл. Сега вече се налагаше да я види. Истински. Седеше на пейката и премисляше наново всички мисли, които му се бяха въртели из главата през последните два дни; изпита отново задушаващите го чувства, пулсът му отново се ускори, когато си спомни за нея и какво бяха правили. И в един миг на прозрение му се изясни още нещо: Мюриъл никога нямаше да напусне Талмадж. Тя просто бе неспособна да се изолира от сферата на влияние около Талмадж, особено преди изборите. Нямаше начин да се е променила толкова силно. А дори да не бяха изборите, Мюриъл щеше да предизвика скандал с признанието, че е спала със свидетел по продължаващо и толкова противоречиво дело. Онази Мюриъл с коравата душа и чистия поглед, което така силно бе привличала Лари, нямаше да зареже цялата си кариера заради него. Оставаше онова, което той добре познаваше: тайни среши, въргаляне из хотелски стаи, молби да не се избързва. А Нанси… Нанси беше жена, при това от онези, които обръщат внимание на дребните подробности, и щеше да забележи. Но онова, което наистина го убиваше, бе животът, който бе съумял да изгради без Мюриъл. Не можеше да се примири с факта не че бе готов, а дори само че обмисляше да захвърли този живот, за да улови нещо неуловимо. Беше изпълнен с горчивина към самия себе си, а сърцето му сякаш помпаше отровна киселина.

Усещаше плика с доклада във вътрешния си джоб. Не беше готов за подобен развой на събитията. Нито беше готов за среща с Мюриъл. Още по-малко бе готов да чете във вестниците за поредния пробив в един случай, който беше решил преди десет години. Беше готов Роми Гандолф да си отиде и в живота му да настане мир.

Дали наистина беше? Подобни шансове в живота на човек идваха много рядко: да си върнеш загубеното, за което не си спирал да съжаляваш. Да поправиш грешката на глупака в теб. Можеше ли да остави подобна възможност да му се изплъзне? Седеше замаян и изпълнен със съмнения, готов да изкрещи просто ей така. После извади доклада, скъса го на малки парчета и го хвърли в кошчето за боклук. Катериците ентусиазирано изтичаха да проверят, но и тях, както и останалите, ги чакаше само разочарование.

36.

17 август 2001

Земята на Линкълн

Очакването на драма в съдебната зала на съдия Кентън Харлоу се бе изпарило. В галерията нямаше никакви посетители, а присъствието на пресата се бе редуцирало до обичайния кортеж: Стю Дубински, Мира Амир и един репортер за местната телевизионна станция, пресен випускник от факултета по журналистика, който — даже в очите на Артър — дори не се бе научил как да се облича. Артър се бе държал особено внимателно с представителите на медиите по отношение правните последици на исканията, които бе завел. Каквито и да бяха надеждите му в Харлоу, нямаше да има никаква полза, ако съдията сметнеше, че Мюриъл вече е достатъчно наказана от пресата за пропуските си.

Не бе спал добре. Не беше съвсем наясно в каква посока върви делото на Роми. Писмото на Мюриъл за Колинс му отваряше вратичка за известно протакане и дори може би му даваше възможност леко да надигне капака на ковчега, нещо повече — за известно време го бе накарало да фантазира, че вижда Колинс зад свидетелската банка и показанията му установяват по някакъв начин невинността на Роми. Само че напоследък Артър все по-често се замисляше за бъдещето. Защото рано или късно всичко това щеше да приключи. И както преди време се бе изразила Джилиан, животът отново щеше да стане живот, а не приключение. Понеже бе човек, свикнал да разполага винаги с дългосрочен план, Артър изведнъж бе загубил способността си да вижда ясно нещата. Тази неувереност отравяше сънищата му и ги правеше бурни и тревожни. Някъде към пет сутринта бе изпълзял в кухнята и се бе изправил пред източния прозорец, за да проследи как изгарящият слънчев диск си прорязва път в небето. „Всичко ще се оправи“, каза си той. И дори си повярва, още повече когато, без да каже нито дума, в кухнята дойде Джилиан, дръпна стола си до него, седна в тънкия си бял халат, хвана ръката му и не я пусна, докато слънцето не захвърли розовата си дегизировка и не заблестя ослепително в пълното си царствено великолепие.

В залата с решителни крачки влезе Мюриъл, следвана от Керъл Кийни. Беше облечена в пригладен костюм с панталон и както винаги приличаше на мършава котка, готова за бой. Остави папките си на една от свободните маси, прекоси съдебната зала и седна до Артър на предната скамейка, където той и още няколко адвокати очакваха началото на съдебното заседание.

— Е — каза тя, — колко е дълбока фокусническата ти шапка? Има ли в нея още останали зайчета?

— Надявам се това да е достатъчно.

— Беше наистина много умно, Артър. Признавам ти го.

Артър бе извоювал от Апелативния съд още едно удължение с мотива да му бъде предоставена възможност да разследва обстоятелствата около Колинс, за когото Мюриъл го бе информирала писмено. Това се очакваше. Но следващият му ход, замислен с помощта на Джилиан, беше наистина изненадващ. Позовавайки се на Правило 11 от Федералните правила на гражданско-процесуалния кодекс, Артър бе поискал от съдия Харлоу да санкционира прокуратурата на околия Киндъл за пропуска да направи достояние казаното от Колинс на Лари в Атланта. По същество Артър заявяваше, че даденият преди месеци от Мюриъл отговор на искането му да се даде на Колинс имунитет е бил функционално неверен. За наказание той настояваше съдия Харлоу да разпореди на Мюриъл да даде имунитет на Колинс и да позволи на Артър да снеме показанията му. Теоретично погледнато, съдия Харлоу вече нямаше власт по делото. Но от друга страна, първоначалният съдия би следвало да е в най-добра позиция да прецени дали е бил излъган, така че подобни въпроси следваше да бъдат отправени най-напред до него. И законът щеше да се съобрази с наложените от него санкции, ако той сметнеше, че една от страните е действала недобросъвестно.

— Апелативният съд ще прозре намеренията ти, Артър. Колкото и да е умен този ход, той е обречен.

— Не мисля, че е обречен, Мюриъл. Мисля, че съдия Харлоу ще повярва, че си скрила съществена информация.

— Нищо не съм скривала, Артър. Ако някой нещо е крил, това беше Ерно… не само крил, но и лъгал.

— Той защитаваше племенника си.

— Като е стрелял в него? Освен това не съм чувала мотивите да са извинение за лъжесвидетелстване. Думите на Ерно са без стойност, Артър. И винаги е било така.

— Особено ако не разкриеш обстоятелства, които биха ги подкрепили.

— Нищо не би ги подкрепило, Артър.

— А какво ще кажеш за това, че Колинс — според собственото му признание — се е молил всяка вечер на Бог да му прости за онова, което Ерно и той са сторили на Роми? Как е позволила съвестта ти да премълчиш това?

— Това са дивотии, Артър. Колинс се опитва да подкрепи вуйчо си по най-елементарния възможен начин и пуска димна завеса пред Лари, без да рискува да бъде уловен в лъжесвидетелстване. А ти, Артър, получи тази информация в мига, в който тя придоби някакъв смисъл по отношение на другите факти.

— Какво още има, Мюриъл, което според теб още не е придобило смисъл по отношение на други факти?

— Артър, заявих пред теб и пред съдията в моя отговор, че ти разполагаш с всичко, което може да бъде тълкувано благоприятно за Гандолф.

— С изключение показанията на Колинс. Наистина ли си вярвала, че съдът ще ти позволи да криеш Колинс в килера, докато не екзекутират Роми?

— Колинс е страничен проблем, Артър. Няма нищо, което да го свързва с тези убийства. Ти си много добър, когато опре до създаване на странични атракции. Такава ти е работата. Признавам ти го. И дори ще ти кажа, че има още една странична атракция, която ми се струва интригуваща.

— Например?

— Една птичка ми пошепна, че Джилиан Съливан доста често се навърта в офиса ти. И че ви е видяла да се държите за ръце в „Меч бук“. За какво става въпрос? Някои любопитни хора биха искали да научат… — Мюриъл зададе въпроса си с малко зловеща усмивка.

Това, разбира се, го постави на мястото му, каквото всъщност бе желанието на Мюриъл. Истината беше, че както Джилиан бе предрекла преди много време, Артър се притесняваше, когато чуваше злобните подхилвания, на които бе дал повод слухът за тяхната връзка.

— И какво общо има това, Мюриъл?

— Не зная, Артър. Малко е необичайно, не мислиш ли?

— Тук няма конфликт на интересите, Мюриъл. Още преди месец ти каза за протокола, че Джилиан няма роля в тази съдебна процедура.

— Опитах се да проявя разбиране, Арт. Винаги съм харесвала Джилиан. Всеки заслужава втори шанс.

Според самата Джилиан Мюриъл не даваше пет пари за нея. Честите сравнения между двете им бяха дотегнали още преди време. Освен това Мюриъл не вярваше в предоставянето на втори шанс. Тя беше прокурор, чието кредо бе пределно ясно: наказания за всички грешки… с изключение на нейните естествено. Но бе постигнала целта си. Артър искаше да приключи с разговора. Мюриъл почувства това и стана.

Още преди няколко седмици Артър бе взел предпазната мярка да предупреди Роми писмено, че между него и Джилиан съществуват близки приятелски отношения. Но Мюриъл се бе опитала да го уязви не на тема дали е редно, а по-скоро да му покаже, че е уязвим. И бе дошла да го предупреди. Намекът бе, че ако Артър подхване кампания на очерняне на високия й професионализъм, защото за известно време е укрила информация за Колинс, тя също разполага с известно количество кал, която с удоволствие би могла да запрати по него.

Артър разбираше, че не е приспособен за тази професия. Въпреки всичките му години в окопите на правото и въпреки онова, което му бе известно за Мюриъл, първата му мисъл, когато бе дошла да седне при него, бе, че иска да си поприказват дружески, понеже го харесва.

— Всички да станат — обяви съдебният пристав.

Харлоу делово излезе от кабината си и се отправи към креслото; стискаше няколко папки под мишница. Обяви набързо решенията си по няколкото други случая, включени в графика преди тяхното дело, и когато стигна до „Гандолф срещу директора на Ръдярд“, усмихнато изчака Артър и Мюриъл да заемат местата си на подиума.

— Мислех, че вече няма да се видя с вас, приятели. Добре дошли. — И той покани Мюриъл да декларира реакцията си на молбата на Артър.

Тя започна с плам:

— Първо, Апелативният съд заяви, че повече не съществува дело, което очаква някакви решения. Второ, господин Рейвън вече не е адвокат на Гандолф. Трето, периодът за ограничено събиране на нови улики, разпореден от съда, изтече преди повече от месец. И четвърто, няма абсолютно никакви нередности в нищо, което е било заявявано пред този или друг съд.

Харлоу се поусмихна, явно развеселен от стила на Мюриъл. Може да бе метър и петдесет и под петдесет килограма, но удряше като боксьор тежка категория. Съдията се облегна на високия си стол и прекара пръсти през дългата си бяла коса.

— С всичкото уважение към моите приятели тук, които са очите и ушите на обществеността — каза той, поглеждайки към репортерите — мисля, че има някои неща, които е най-добре да намерят решение отзад в кабинета ми. Защо адвокатите не се присъединят към мен там?

Той ги преведе през външния си офис в Земята на Линкълн, както най-често наричаха помещенията зад гърба му. Тук, по стените и полиците, имаше поне петдесет портрета и статуетки на Линкълн от всички фази на живота му, включително няколко фотографии, направени от прочутия Матю Брейди. Из цялата стая се виждаха документи, носещи подписа на Линкълн. В една кутия бяха изложени едноцентови монети с нумизматична стойност с неговия лик.

Следваха ги секретарите на Харлоу — бял мъж и чернокожа жена, — дошли с жълтите си бележници. Съдията се приближи до бюрото си, съблече тогата и я закачи на закачалката. Усмихваше се.

— Приятели — каза той, — виждал съм какви ли не дела вече от четиридесет и повече години, но уверявам ви, това ще го запомня. Напомня ми за онези мачове в колежа, когато всички отбелязваха точки в допълнителното време. Отидеш да си купиш бира и като се върнеш, не можеш да разбереш кой води. — Той ги покани да седнат около ореховата заседателна маса. Формалностите на съдебната процедура задължаваха съдията първо да изслуша адвокатите, но извън съдебната зала Харлоу нямаше особен респект пред протокола. — Не обичам да се крия от пресата, но сме я докарали дотам, че трябва да сме откровени един с друг, за да стигнем донякъде. — В този момент се обадиха да съобщят, че в залата е дошла Памела, и съдията нареди на пристава да я доведе при тях. — Окей, край на майтапите — каза Харлоу, когато и Памела зае мястото си край дългата маса. — Първо, госпожице Уин, вие не ме познавате много добре и аз също не ви познавам особено добре, но понеже сега си говорим насаме, смятам и двамата ще се съгласим, че беше редно да коригирате депозираните пред този съд улики веднага след разговора с господин Фаруел.

— Иска ми се да го бях направила, ваша чест.

— Чудесно. А вие, господин Рейвън, вероятно разбирате, че ако госпожица Уин бе искала да ви навреди, изобщо нямаше да разкрива нищо от това.

— Няма спор, съдия Харлоу. Но тя изчака до постановлението на Апелативния съд. Положението, в което се намира моят клиент сега, е да се опита да поправи практически fait accompli13.

— Значи става дума само за момента на разкриване на информацията, Артър, така ли е? — Артър разпери безпомощно ръце, изразявайки неохотно съгласие, но Харлоу продължи: — Не омаловажавам случилото се, Артър. А и всички знаем, че е от значение кой точно съд се произнася. Честно казано, госпожице Уин, ако бях чул, че племенникът на господин Ердай се моли всяка вечер на Бог да му прости за онова, което са причинили на Гандолф, щях да съм много любопитен какво би могъл да каже пред съда Колинс Фаруел.

— При цялото ми уважение, ваша чест — каза Мюриъл, — прокуратурата никога не дава имунитет по желание на обвиняемите или на която и да било от страните в съдебен процес, най-сетне и на съдилища, които искат да получат достъп до показания. Ако законодателната власт е смятала, че тези лица трябва да имат властта да дават имунитет, тя е щяла да им я даде. Но не го е направила. Ние нямаше да дадем имунитет на господин Фаруел тогава, няма да го направим и сега.

Съдията я гледа с присвити очи няколко секунди.

— Не мисля, че верният подход тук сега, госпожице Уин, е да си броим снарядите в арсенала. Всеки от нас разполага с различна власт. Вие имате властта да не давате имунитет. Аз пък имам властта да взема някои съдебни решения, които може да не ви допаднат. А господин Рейвън пък има властта да направи така, че те да бъдат чути нашир и надлъж. Така че вместо да говорим за власт, предпочитам да поразмишляваме кое е справедливо. За всички нас е очевидно, че Колинс Фаруел знае нещо за обстоятелствата, съпътствали това престъпление — нещо, което не е съобщил преди години. Господин Рейвън казва, че ние трябва да знаем всичко, преди да екзекутираме клиента му, и на мен това ми се струва доста разумно желание. Сега, след казаното от Женевиев Кариер за поведението на господин Гандолф през юли деветдесет и първа, никой от нас няма да се изненада, ако господин Рейвън получи повод да съжали за желанието си да разпита господин Фаруел. Но всички ние ще бъдем с чиста съвест за онова, което ще последва за него и неговия клиент. В това число вие. Уверявам ви — и аз също. Така че предлагам да отделим един-два дни на размисъл кое е справедливо, а не да мислим за дадената ни власт, понеже последното може да ни отведе по път, в края на който няма да ни очаква нищо приятно.

Съдията гледаше Мюриъл изпод гъстите си прошарени вежди. Тя не отговори нищо, но беше очевидно, че обмисля възможните последици. Резултатът бе онова, което Артър й бе казал в залата: Кентън Харлоу нямаше да допусне екзекуцията на Роми Гандолф, без да е чул разказа на Колинс. Това, че показанията на Колинс Фаруел можеха да покажат преждевременността в постановлението на Апелативния съд за приключване на случая, допълнително мотивираше Харлоу. Но той предоставяше на Мюриъл няколко възможности. Под лупата на пресата тя можеше благородно да даде имунитет на Колинс, като обясни това с верността си пред истината, или можеше да избере да се дуелира срещу един федерален съдия, на когото окото му нямаше да мигне да я засили в избирателната кампания, жигосана като лъжкиня.

— Защо не помислим за тези неща? — отново предложи Харлоу. После продиктува на секретаря, който водеше протокола, кратко решение, в което се казваше, че се дава ход на искането на Артър. След което ги отпрати. Мюриъл избърза да си тръгне първа, без да скрива възмущението си. Щом се скри от погледите им, Памела не се сдържа, прегърна Артър и се засмя.

— Това беше гениално! — За момента Артър бе нейният герой.

Той отклони приписваните му заслуги и я прати в кантората, за да изготви кратка паметна бележка за случилото се днес, която да заведат в Апелативния съд.

37.

17 август 2001

Те знаят

Щом се прибра в офиса си, Мюриъл позвъни на пейджъра на Лари — остави му съобщение веднага да се яви при нея. Обади се и на началника на детективите, за да е по-сигурна. Имунитетът на Колинс бе решение на прокуратурата, но за неговото вземане можеше и трябваше да се вземе мнението и на работещите по случая детективи. Освен това беше повече от ясно, че е крайно време Лари да се покаже. Раздразнена от сблъсъка с Харлоу и обзета от безпомощност, тя не искаше да търпи повече детинските му номера.

Когато след около час той дойде, донякъде й беше минало. Лари изглеждаше измъчен, а тя се чувстваше горе-долу по същия начин, по който се бе чувствала през последните няколко дни. В миналото Лари често бе бягал от нея. Беше се надявала и двамата вече да са по-различни, но нищо подобно — бяха дошли до повратната точка и нищо не се бе променило. Цялата история с всичките й усложнения, дължащи се основно на неразбиране, я натъжаваше, а на моменти я караше да се чувства унизена. Но в неделя си бе тръгнала от църквата готова да повярва, че може би е за добро, че нещата между нея и Лари няма да потръгнат.

Нед Холси, енергичният главен прокурор с криви като на кавалерист крака и бяла коса, бе пожелал да се намеси лично. Нед бе пословично миролюбив, но в този момент търпението му бе на изчерпване. Той направи знак на Лари да затвори вратата, после продължи да говори с Мюриъл, която седеше зад необятното си писалище на фона на пейзажа в огромния прозорец.

— Кени Харлоу беше тъпанар още когато бяхме състуденти преди четиридесет и пет години — тъкмо казваше Нед. — Но откакто му дадоха съдийската тога, стана направо непоносим. А точно сега е толкова голям дивак, че заслужава собствена слънчева система. Така че ако ме питаш дали наистина ще се държи като тъпанар, отговорът е „да“.

— Продължавам да не вярвам, че Апелативният съд ще допусне той да ни натъпче имунитета в гърлата, Нед — отговори Мюриъл. В живота й гневът винаги бе водил до непоколебимост. Изправи гръб. Отвърни на удара. Такива бяха девизите на баща й за противодействие срещу арогантна сила.

— Той ще ти изглозга костите още преди това, Мюриъл — въздъхна Нед. — „Съдия казва, че заместник областният прокурор е лъгала“. Но забрави за себе си и за това, че той ще те унищожи завинаги. Би ли желала да поставиш прокуратурата пред подобно изпитание? Аз на твое място не бих.

— Какво има? — не издържа Лари. Тя му обясни с няколко думи какво се е случило в съда и Лари реагира със засегнато честолюбие: — Господи, Нед, не можеш да му дадеш имунитет! Един бог знае какви ще ги надрънка Колинс. Толкова време е минало след убийствата… та той просто ще си измисля на момента. Никога няма да можем да приключим с този случай.

— Лари — обърна се към него главният прокурор, — ние можем да си говорим колкото си щем за политиката на прокуратурата. Само че изглежда, че крием истината. Та този човек едва ли не в прав текст ти е казал, че се смята за виновен в натопяването на Гандолф.

— Ами ако се окаже, че е замесен? — попита Лари.

— Лари — възрази Мюриъл, — няма никакви улики, че Колинс е свързан по какъвто и да било начин с убийствата. Не съществуват нито веществени доказателства, нито има свидетелски показания. Освен това как би могла държавата да споменава, че може да има друг замесен в убийствата, в момент, когато се опитваме да екзекутираме Гандолф за това? Боже, само да обелим дума за това и можем сами да си сковем ковчезите и да скочим в тях.

Нед, понеже си беше Нед, потупа окуражително Лари по рамото и тръгна да излиза. Когато стигна вратата, се обърна и посочи с пръст главната си заместничка:

— Това е твой случай, Мюриъл. Ще те подкрепя, каквото и да решиш. Но аз бих потърсил извънсъдебно споразумение с Артър. Предлагаме имунитет срещу обещание да спре с обжалванията, ако се окаже, че показанията на Колинс не им помагат.

— Артър едва ли ще се хване на това.

— Е, тогава поне ще имаш политическо покритие, ако решиш да се конфронтираш с Кени.

Нед беше добър и мъдър. Предложението му й допадаше.

— Такаа… — започна Мюриъл, щом той излезе. — Нещо лошо ли направих или казах? Няма картички? Няма обаждания? Няма цветя? — Само допреди секунди смяташе да не казва нищо и дори допреди миг бе уверена, че като отвори уста, ще е в състояние да говори безгрижно. Обаче сега направо кипеше. Опря двете си ръце на писалището и пое дълбоко дъх. — Не се безпокой, Лари. Не ти се обадих заради това.

— Не съм си го и помислял.

— Исках да чуя мнението ти за Колинс.

— Не можеш да му дадеш имунитет, Мюриъл. Дикерман най-сетне ми се обади във връзка с револвера.

— Кога?

— Миналата седмица.

— Миналата седмица?! По дяволите, Лари, няма ли някъде из полицейските устави записано, че прокурорът трябва да знае за всички улики по делото? Известно ли ти е, че още във вторник заведох отговор на поредното искане на Артър, в който декларирам, че сме предали всичко, свързано с Колинс? И кога смяташе да ме уведомиш?

— Веднага след като измислех какво да кажа във връзка с останалото.

— „Останалото“? За личните ни отношения ли става дума?

— Може и така да се каже.

Тук, в кабинета й, можеха да разговарят по-спокойно. Седнала зад писалището точно срещу него, тя скръсти ръце и го попита дали мисли, че случилото се миналата седмица в ремонтираната къща е грешка.

— Ако знаех какво да мисля, Мюриъл, щях да дойда и да ти го кажа. Това е истината. А ти какво мислиш?

Тя се потопи за миг в мътилката на собствените си чувства, после отговори тихо:

— Мисля, че беше прекрасно да съм с теб. Няколко дни се реех в небесата от щастие. Докато не разбрах, че няма да ми се обадиш. Какво стана?

— Не мога повече това — измъчено каза той.

— „Това“?

— Да се чукаме като малолетни — отговори й той. — Аз и ти, сещаш ли се? Или ще го правим както трябва, или го забравяме. Много съм стар за половинчати решения.

— И аз не искам нищо половинчато, Лари. Искам те в моя живот.

— Като?

— Като някой, с когото съм свързана. Близко свързана.

— Понякога? През цялото време?

— Господи, Лари! Говоря ти за нужда, а не за боен план.

— Вече няма да се крия, Мюриъл. Или го правим както трябва, или го забравяме завинаги.

— Какво правим или забравяме?

— Говоря ти за това ти да напуснеш Талмадж, а аз Нанси. Говоря ти, че трябва да си кажем, поне веднъж да го изречем с думи, че сме направили грешка… голяма грешка, и че ще се опитаме да спасим каквото е останало.

— Уф… — каза Мюриъл, после докосна гърдите си: сърцето й беше на път да изхвръкне. — Господи!… — В мислите си не бе стигала по-далеч от идеята за нова връзка, която само допреди няколко минути вече бе отписала като невъзможна.

— Говоря сериозно.

— Виждам.

— И не съм абсолютно убеден, че го искам. Но съм по-сигурен, че ако ти поставя нещата по този начин, за мен няма да остане какво да решавам.

— Говориш съвсем сериозно, нали, Лари?

— Опитвам се.

Беше ядосан, както толкова често напоследък, и дори вече изживяваше болката на отхвърлянето, което бе приел. Тя знаеше, че миналата седмица го бе оставила объркан, тъжен за много неща и със сигурност чувстващ се много виновен. Но въпреки всичко това от дълбините на душата й започваше да блика щастие. Беше се освободила от нещо. След всичко опасно, глупаво и егоистично, което беше правила, сега гледаше с надежда напред.

— Доволна съм, че го каза… Наистина. — Говореше спокойно, но усещаше надигащата се в нея паника. Толкова много неща изведнъж се бяха натрупали застрашително едно върху друго. Бракът й. Работата й. Бъдещето й. Коя беше тя? По дяволите… Заслужаваше ли любовта да пожертваш заради нея живота, който си искала? Беше ли любовта — истинската, буйна, непокорна любов на четиридесет и четири години — достатъчна компенсация за всички останали неща, към които се бе стремила? Стихотворенията и романите бяха категорични, че единственият възможен отговор е „да“. Но тя още не беше сигурна какво отговарят зрелите хора в реалния живот. Или поне не бе сигурна за себе си. — Трябва да обмисля това, Лари. И то много сериозно. — Видя, че това е първата изречена от нея фраза, която му достави удоволствие.

— Добре — съгласи се той. — Помисли сериозно. — За момент млъкна, после добави: — Но вероятно няма да искаш да говориш с мен.

— И защо?

Гневът, който досега го бе крепил на крака, се беше изпарил и той тежко се отпусна на дъбовия стол до писалището й.

— Защото още не знаеш какво ми разказа Мо за револвера.

Лари бе прекарал повечето дни през последните двайсет и четири години от живота си в издирване на най-опасните екземпляри в града. Беше ги преследвал из потънали в мрак строителни площадки, беше ги гонил по тъмните улички, дори беше предвождал специален отряд, облечен от глава до пети в защитен костюм, когато отидоха да заловят Кан-Ел, водача на „Нощните светци“, който се бе окопал в някаква дупка, въоръжен с цял арсенал огнестрелно оръжие, закупено бог знае как от либийската армия. И във всички тези случаи бе изпитвал някакво опиянение, някакъв гъдел. Никога не се бе страхувал от опасността и никога не бе усещал толкова отчетливо надигащите се в гърлото му киселини, както сега. Осъзна, че единственият човек на света, който най-откровено го плаши, седи пред него. Изведнъж просто не можа да се сети какво го бе накарало да не й каже миналата седмица за револвера. Истината, поне доколкото можеше да си спомни за това сега, когато в главата му се въртеше вихрушка от несвързани мисли, бе, че му беше омръзнало да позволява на Мюриъл винаги тя да определя правилата.

Той заговори, а Мюриъл ставаше все по-сериозна и непроницаема. Лицето й бе като камък.

— И какво направи с доклада на Дикерман? — попита тя, когато видя, че е свършил.

— Нека кажем, че… го загубих.

— Да кажем значи. — Тя отпусна чело върху ръцете си.

— Мюриъл, това е без значение. Катерицата го е направил. Знаеш, че го е направил той. Дори да го е направил заедно с Ерно и Колинс, пак е той.

— Това е само теория, Лари. Твоята теория. Може би нашата теория. Но тяхната теория е, че Ерно го е направил сам. И тяхната теория става мъъъъничко по-убедителна, когато добавим, че е оставил кървави отпечатъци върху оръжието на престъплението.

— Не сме сигурни, че е такова.

— Аз залагам сто долара, че е, Лари. Имаш ли стотачка, за да заложиш на обратното? — Погледът й го пронизваше. — Поне петдесет цента, а?

— Окей, Мюриъл.

— Господи — каза тя, без да спира удивено да върти глава. — Какво си мислил, Лари?

— Просто кофти ден — изтърси той.

— Спести ми глупостите си, Лари. Искам този револвер още днес в балистиката. Кажи им, когато приключат, веднага да го предадат в серологията. И се свържи с БАТИОО да проследят фабричния му номер.

— Слушам.

— Смятай се за късметлия, че нещата се развиват по този начин. Ако Артър беше надушил какво си направил, щеше да свършиш в Ръдярд. Разбираш ли това?

— Спести ми мелодрамата, Мюриъл.

— Не се шегувам.

— Я заеби това най-сетне, Мюриъл. Казах ти го сега. Само няколко дни по-късно. Прокурорът никога не знае всичко. Ти просто не искаш да знаеш всичко.

— В смисъл?

— Стига, Мюриъл. Знаеш отлично как стават нещата. Нали не ходиш при месаря да му искаш рецептата за страшния салам, който ти продава? Това си е салам и ти знаеш, че е салам. В него няма нищо, което да те убие.

— Какво още не знам, Лари?

— Карай…

— Без тия номера, Лари. Край на игричките.

— Истината ли казваш, или се опитваш да ме предизвикаш?

— Приеми го както искаш.

Както беше предполагал, беше си изпитание на нервите и той щеше да загуби.

— Добре… Вярваш ли, че медальонът наистина е бил в джоба на Катерицата?

Това й запуши устата. В погледа на Мюриъл Безстрашната проблесна страх.

— До днес вярвах.

— Е… беше.

— Майната ти — с видимо облекчение каза тя.

— Но не и в деня, когато го арестувах. Бил е там предната нощ и някакъв скапан полицай решил да го прибере. Аз само го… върнах на мястото му. Това е, за което ти говорех. Сега само да не ми кажеш, че си шокирана.

Не беше. Това се виждаше.

— Лари, да скриеш отпечатъци по оръдието на убийството не е съвсем същото, както да оправиш някои разплетени конци по делото. Дано съзнаваш това. — Тя завъртя стола си и се обърна към прозореца. — Боже, каква каша… — Лари я гледаше как почуква с нокът междината между предните си зъби и обмисля решението. Малко по малко здравият разум в нея надделя и подобно на спасителен пояс я върна на повърхността. — Ще дам на Колинс имунитет — заяви тя накрая.

— Какво?!

— Ако Артър получи онова, за което се бори, няма да пита защо. А ако имаме късмет, Джексън ще ни остави да изслушаме първо разказа на Колинс на четири очи.

— Не можеш да му дадеш имунитет. Този тип е нахлул в заведение с револвер!

— Нямам избор, Лари. Ти ми отне избора. Не мога да се боря с това. Просто няма как да призная, че Колинс може да е убиецът, и да продължавам да искам Гандолф да бъде екзекутиран. Или едното, или другото. Майната ти, Лари, не схващаш ли, че с отпечатъците на Ерно на спусъка, ние се връщаме в самото начало? При това положение Колинс може да се окаже най-добрият ни шанс. Харлоу беше прав. Колинс може да довърши Роми веднъж и завинаги.

— Не — възрази Лари. Не че имаше предвид нещо конкретно, направи го по принцип. Беше бесен за всичко. — Пак са изборите, нали? Ти беше решила да му дадеш имунитета така или иначе. Нед те накара да си промениш мнението. Аз съм само извинението. Изобщо не си искала да си мериш силите с Харлоу.

— О, я си го начукай, Лари! — Тя взе един молив от писалището си и го запрати в прозореца. — Дявол да те вземе, толкова ли не можеш да разбереш! Изборите са последната ми грижа. Пред тях стои законът. Има си правила. И има една такава дума, Лари, дето се казва справедливост. За Бога, десет години минаха оттогава, но като те слушам сега, направо се питам какво ли наистина се е случило там. Схващаш ли? — Беше се навела настръхнала над писалището и изглеждаше готова да скочи и да го удуши.

— О… схващам отчасти — отговори той и тръгна към вратата. — Все пак съм само полицай.

В ранната лятна вечер Джилиан стоеше пред входа на „Мортън“ в центъра на града и чакаше Артър. И последните окъснели на работа вече си бяха тръгнали, така че движението по улиците бе оредяло. На няколко метра от нея две измъчени жени с натъпкани пазарни пликове седяха на пейката в остъклената автобусна спирка.

Джилиан вече се бе научила да измерва продължителността на връзката между нея и Артър с дневната светлина. Започваше да се стъмва все по-рано. Слънцето, което двамата бяха видели да се изкачва в небето рано сутринта, сега се гмурваше в реката и горещото му сияние прелиташе като сянка на ястреб по светлите облаци на хоризонта. Вечерният ветрец сменяше често посоката си — още един предвестник на наближаващата есен. Макар многократно да й бяха обяснявали, че това е характерно за депресивните натури, тя така и не се бе избавила от навика си да гледа на природните явления — спускането на тъмнината, изтичането на лятото — със суеверен страх. Животът беше хубав. Но това нямаше да продължи много.

Артър закъсняваше. Когато колата му най-сетне се появи, той бе превъзбуден.

— Ново послание от Мюриъл — съобщи той без предисловие в мига, в който Джилиан седна до него. Извади две копия на нейните къси искания до съда, които прокуратурата бе завела късно следобеда едновременно пред Областния съд на Съединените щати и Околийския апелативен съд. Признавайки получаването на „нова и съществена информация относно естеството и обстоятелствата на престъплението“, Мюриъл искаше спиране на всички съдебни процедури за период от четиринайсет дни, за да може държавата да проведе допълнително разследване.

— Но как… — запъна се Джилиан. — Ти обади ли й се?

— Естествено. Поисках да ми бъде предоставена незабавно новата информация, но тя не отстъпи и милиметър. Дуелирахме се така известно време и накрая се споразумяхме, ако аз й дам две седмици, тя да отстъпи по моята петиция да се преразгледа постановлението на Апелативния съд и да отвори отново случая. По същество, от нейна страна това е съгласие да й бъдат отнети точки от таблицата за класиране.

— Господи! — Макар Артър да караше, тя се примъкна по-близо до него и го прегърна. — Но какво се е случило? Дали ще даде имунитет на Колинс?

— Не мога да повярвам, че веднага ще отстъпи и ще признае, че на него може да му се вярва до степен да отворим наново делото. Ако не хареса онова, което има да каже Колинс, ще го обяви за лъжец. Значи става дума за нещо повече. Нещо наистина голямо.

От месеци Артър имаше невъзможната фантазия, че един ден Мюриъл ще види светлината относно Роми. Джилиан имаше много по-ниско мнение за нея, но Артър просто отказваше да гледа в неблагоприятна светлина на човек, с когото е работил толкова години. Но и тя като него бе склонна да вярва, че се е случило нещо драматично.

— Значи прекрасен ден за теб, нали? — поиска да се увери тя.

— Да де — уклончиво отговори той.

— Случило ли се е нещо лошо?

— Не по делото. И не точно лошо. Мюриъл направи коментар за нас. Те знаят.

— Разбирам. И как приемаш и това?

— Неловко ми е. — Той сви рамене.

Острият език на майка й в този миг щеше да изсъска: „Нали ти казвах“ — ако беше жива. Цялата съзнателно култивирана сдържаност на Джилиан беше само средство да потиска този глас, който така и не бе успяла да прогони от главата си. Но бедният Артър искаше толкова силно всички да го харесват. Както бе предсказвала, че ще се случи един ден, той трудно понасяше да бъде принизяван и подиграван за избора на приятелката си. В шест сутринта го бе намерила дълбоко замислен да гледа с невиждащ поглед слънцето.

— Сигурно едва се сдържаш да не ми кажеш, че си ме предупреждавала? — попита я той.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Ще го преживеем. — Тя се усмихна и посегна към ръката му. — Не, наистина. Онова, което ме завари да си мисля тази сутрин, бе, че трябва да избягаме.

— О, така ли?

— Сериозно ти казвам. Събираме си багажа и намираме някое местенце. Започваме от нулата. И двамата. Вече се обадих тук-там, Джил. Има щати, където след няколко години, ако всичко е наред, ще имаш добри шансове в случай, че подадеш молба за възстановяване.

— В професията? — Той я погледна и стоически кимна, преди да се влее в трафика. Самата идея бе смайваща. Никога не се бе замисляла, че един ден може да се върне от изгнанието си. — А твоята практика, Артър?

— Какво моята практика?

— След всичките тези години, които си чакал да станеш съдружник.

— Това е просто страх от отблъскване. Искал съм да стана, защото едва ли щях да се понасям, ако не бях станал. Освен това, ако инстинктът ми не ме лъже за Роми, аз ще стана богат. Защото ако го измъкнем, Роми ще заведе грандиозен граждански иск. А аз ще мога да напусна кантората и ще се заловя с делото. Той ще си получи милионите, а аз — моя дял. Обмислил съм го.

— Явно.

— Не, не е както звучи. Аз никога не съм се чувствал добре в частната практика. Аз съм работна пчеличка. Нямам фасон, за да привличам богати клиенти. Моята мечта е да намеря добър случай и да работя къртовски по него. За предпочитане нещо, в което вярвам.

Преди години, от разстояние, Джилиан бе възприемала Артър като родил се възрастен още с първия си ден на този свят. Това, разбира се, бе функция на външния му вид и фатализма, който той бе приел от баща си. Делото Гандолф му бе помогнало да разбере себе си по-добре и да осъзнае, че е най-щастлив, когато се бори за идеали, та макар и неосъществими.

— А какво ще стане със сестра ти? — попита Джилиан.

Толкова характерно за него. Начинът на разсъждение на Артър вече й бе така ясен, сякаш го прожектираше на широк екран. Тя забеляза как реалността пронизва сърцето му.

— Може да останем в Средния запад. И без това, ако се захвана с гражданския иск на Роми, няма да мога да отида твърде далеч, понеже ще трябва да идвам тук поне два пъти седмично. Но дали да не се обадя на майка ми? Ще й кажа, че вече е неин ред. И без това изчезна от живота ни за трийсет години. Май аз съм родителят, а тя — детето. Защо просто не й кажа: „Време е да пораснеш“?

Джилиан се усмихна, защото Артър, изглежда, наистина обмисляше тази възможност. Тя така и не бе имала ненаситната му способност да се отдава на мечти за невъзможното, което впрочем бе и една от причините да потърси спасение в наркотиците. Но обичаше да го наблюдава, когато се рее в свободен полет. А напоследък се улавяше, че и тя лети с него. Това продължаваше не по-дълго, отколкото бе животът на някой от новите изотопи, създавани в реактори, чието съществуване беше повече на теория, но тя се засмя в полумрака, затвори очи и за миг повярва заедно с Артър в идеалното бъдеще.

38.

22 август 2001

Друга история

Джексън Ейърс изпитваше огромно удоволствие да дразни хората. Първоначално се бе съгласил Колинс да бъде интервюиран, преди да даде официално показания, стига срещата да се проведе в Атланта и прокуратурата да плати на Джексън самолетния билет дотам и обратно. После се оказа, че Колинс се е върнал в града, за да оправи нещата с имуществото на Ерно. Но, обясни Джексън, клиентът му бил взел решение да говори само след като се закълне пред Бога, че ще казва единствено истината. Мюриъл разполагаше с възможността да свика голямо жури, за да продължи разследването за убийствата от 4 юли, понеже при убийство нямаше давност, и предпочете този вариант пред снемането на показанията пред съдия. По този начин можеше да се занимава с Колинс, без Артър да й наднича над рамото или да пусне за медиите само онази информация, която му изнася, а освен това щеше да избегне нарушаването на принципа на прокуратурата да не дава имунитет по граждански дела. Дори Джексън предпочиташе голямото жури, понеже така показанията на Колинс щяха да останат тайна.

На 22 август Колинс пристигна в чакалнята пред залата, където се събираше голямото жури. Беше в същия тъмен стилен костюм, в който се бе появил на погребението на вуйчо си. Държеше Библия, около която имаше броеница от дървени мъниста със закачен на нея кръст. Книгата изглеждаше прелиствана толкова често, че бе омекнала като булеварден роман. Редом с Ейърс до Колинс седеше едрата му русокоса жена.

Мюриъл представи попълнения формуляр за даване на имунитет и Джексън го прочете дума по дума, сякаш не бе виждал подобни десетки пъти в живота си, после Мюриъл отвори вратата към залата на голямото жури. Джексън се опита да се вмъкне, макар прекрасно да знаеше, че е забранено. В тази зала можеха да присъстват само свидетелят, прокурорът, съдебният секретар и членовете на голямото жури.

— Трябва да присъствам — каза Ейърс. — Няма начин да стане иначе.

След половин час преговори се споразумяха Колинс да се закълне, после процедурата да бъде прекъсната. Същия следобед в кантората на Джексън щеше да се проведе разговорът, който щеше да бъде записан, а записът щеше да бъде предоставен по-късно на голямото жури. Мюриъл беше доволна да се изнесат от съдебната палата, където някой досаден журналист можеше да надуши нещо.

Джексън имаше няколко офиса — един в Сентър Сити и друг в Кийуаний, — но основното му място бе в Норт Енд, недалеч от летище „Дюсейбъл“. Също като Гъс Леонидис, Джексън бе отказал да се раздели с квартала, в който бе израсъл. Този му офис се намираше в едноетажен пазарен комплекс, собственост на Джексън, В единия край бе най-големият му наемател — клон на верига денонощни магазини, в които се предлагаха и лекарства. В другия край, зад ограден със стъклени стени вестибюл, бяха помещенията, заемани от Джексън.

Мюриъл дойде отделно от Лари и Томи Молто. През цялата седмица бе жестока жега, съпровождана с изгарящи кожата пориви на вятъра от юг, а слънцето жулеше като с камшик. Отначало Мюриъл реши да ги изчака отвън, но само след няколко минути на открито потърси спасение при климатиците.

В крайна сметка се събраха в големия вътрешен кабинет на Ейърс. Като познаваше суетността му, Мюриъл очакваше стените да бъдат музей на неговата личност, но вместо това повечето пространство бе отделено на семейството му — три деца, все адвокати в различни градове, и ако Мюриъл можеше да брои вярно, девет внуци. Жена му беше починала преди няколко години. Мюриъл гледаше модерния офис и се питаше дали този човек би казал, че Америка е велика страна, или че не е трябвало да се мъчи толкова за онова, което си заслужава по право. Защото и двете бяха истина.

— Мюриъл, моля те, седни тук. — В пристъп на неочаквана галантност Джексън й предлагаше големия стол зад бюрото си. Мебелировката бе измамно семпла и функционална — датски модернизъм, закупен от магазин за офис оборудване с намаление. Междувременно Ейърс седна в креслото до своя клиент. Подобно на хористи, съпругата на Колинс, Лари и Молто се настаниха зад тях. Верен на себе си, Джексън извади собствен лентов магнетофон и го сложи на бюрото до касетофона на Мюриъл.

След като изпробваха изправността на двете записващи устройства, Колинс погледна Ейърс и попита:

— Мога ли вече да говоря?

— Защо не оставиш дамата да ти зададе въпрос, а? — отговори му Джексън. — Това тук не ти е урок по актьорско майсторство. Няма нужда от монолози.

— Има едно-единствено нещо, което си заслужава да се каже — каза Колинс.

— И то е? — поинтересува се Мюриъл.

— Вуйчо Ерно уби онези хора и Гандолф няма нищо общо с това.

Тя попита Колинс откъде е толкова сигурен. Той погледна Ейърс, който му кимна, че може да отговори.

— Добре, след като си започнал, няма как сега да спреш — обясни му Джексън.

Колинс притвори за миг изумителните си кехлибарени очи и обясни:

— Защото, и нека Исус ми прости, аз бях там и го видях.

Столът на Ейърс бе прекалено висок за Мюриъл. Високите й токчета висяха от краката й и тя трябваше да ритне един-два пъти в мокета, за да се завърти, та да вижда Колинс по-добре. Косата му бе пооредяла, а самият той бе понаедрял, но си оставаше все така неземно красив. Лицето му бе вдървено, сякаш се опитваше да покаже кураж пред лицето на истината.

— Не искам никога повече да разказвам пак тази история — започна Колинс. — Затова пожелах сега да я чуе и Ан-Мари, така че да приключим днес. Моят Бог и Спасител знае, че съм роден в грях, но е тъжно дори само да се мисли за онзи човек, в който щях да се превърна без него.

Мюриъл погледна към Лари, който се бе настанил до климатика. Заради неистовата горещина си беше съблякъл спортното сако и внимателно сгънато го бе метнал през коляното си. Лари гледаше съсредоточено собствения си крак, който нетърпеливо потропваше по мокета. Бяха в самото начало, но Лари явно вече бе чул предостатъчно за Исус. През годините се бе наслушал на подобни излияния от хора, способни да изрежат с нож герба на бандата си върху корема на жертвата, а после, трийсет секунди преди да чуят присъдата си, намираха Бог и го приемаха в душата си. Тези неща обаче никога не бяха безпокоили Мюриъл. Тя вярваше, че Бог ще се ориентира за какво става дума. Може би заради това някои смятаха нея за бог. Работата на Мюриъл бе да възложи отговорностите тук, на Земята.

Реши да се върне в миналото за кратко, съобщи за протокола датата и часа, обясни естеството на процедурата и помоли всички в офиса да кажат няколко думи, за да запечати лентата образец от всеки глас.

— Нека започнем с вашето име — обърна се тя към Колинс. След като той го съобщи, тя го попита за другите имена, с които е бил наричан като възрастен. Той изрецитира поне дузина. — А Фароу Кол? Използвали ли сте това име?

— Да.

— Като другите? За да се укриете?

— По-скоро за да започна нов живот — обясни той и се усмихна с горчивина. — Аз съм като много хора: все се опитвам да започна нов живот — и най-сетне го намерих. — Той хвърли поглед на адвоката си. — Мога ли да разкажа това, както аз искам? — Ейърс посочи безмълвно Мюриъл. — Съхранявам това в главата си в определен ред — каза й Колинс. — Можете да ме питате каквото пожелаете, но нека първо ви го кажа, както си го знам.

Щеше да го направи така или иначе. Мюриъл добре познаваше човешката природа. Колинс можеше да нагласи нещата както му хрумнеше — като разкаял се грешник, като един от обезправените или като човек, с когото са злоупотребили. В крайна сметка нейната задача щеше да е да разположи всичко в малките неподатливи кутийки на закона. Затова му каза да постъпи както намери за добре.

Колинс спечели малко време, като ненужно оправяше костюма си. Беше облякъл бяла риза и бе избрал модна вратовръзка. Личеше си, че продължава да държи на външността си.

— В крайна сметка — най-сетне започна той, — това наистина е история за мен и вуйчо ми. Не че в нея не са намесени и много други хора, които може би трябваше да бъдат важни. Само че не станаха. Това е първото, което е добре да разберете… Двамата с вуйчо Ерно извървяхме дълъг път. Може би на земята не е имало други двама, които да са се мразили толкова силно, колкото ние двамата понякога. Мисля, че това беше, защото за всеки от нас другият бе най-скъпото нещо, което имаше. Аз бях всичко, което той имаше като заместител на дете, а той за мен бе най-близкото, което имах вместо баща, и нито един от двама ни не смяташе, че е късметлия. Ето ме пред вас, виждате ме, чернокож съм за всеки, който има очи, а онзи дългоноско искаше от мен да се държа като него, сякаш имаше начин да го направя. — Колинс погледна към кръста и Библията в скута си. — Бях на тринайсет-четиринайсет години, когато сложих кръст на всички в стария квартал. Дали щяха да ми го кажат в очите, или не, бях си черен и бях най-гадната чернилка, която можеше да се намери. Само че както ви казах… вуйчо Ерно не се отказваше от мен. Аз обикалях улиците, правех глупостите, които правех, продавах най-вече крек и сам го пушех, а вуйчо… вуйчо се преструваше на полицай — той много обичаше да се прави на полицай, — идваше, изваждаше ме от дупките и ми казваше, че си провалям живота. Животът си е мой, отвръщах му аз, и пак се връщах към него. Само че винаги, когато полицията ме прибереше, се обаждах на вуйчо, а той идваше, изкарваше ме навън и ме предупреждаваше: „Никога повече“… Първото ми осъждане като пълнолетен бе през осемдесет и седма. Ерно ми издейства да лежа при облекчен режим. А когато излязох, наистина, ама наистина исках да започна нов живот. Ако се държиш прилично, реабилитират те напълно, задраскват черното ти минало и ти дават шанс. Ерно и мама ме изпратиха в Унгария, за да ме отдалечат от лошата ми среда тук, а аз на своя глава заминах за Африка. Когато се прибрах, помолих вуйчо да ми помогне да вляза в бизнеса с пътническите агенции… Осемдесет и осма бе най-щастливата година на Ерно с мен. Правех всичко, което ми бе казвал да правя. Ходих на училище, учих, взех си изпитите, получих работа в „Тайм ту травъл“ и се явявах всяка сутрин точно навреме. Минавах покрай братята, с които бях движил преди това, сякаш не ги познавах. Не беше лесно, казвам ви. Беше си направо трудно. Ерно и мама все ми разправяха колко трудно им е било в Унгария — яли катерици и врабчета, — само че аз бачках и бачках, и нямах никакви пари. Бяха на двайсет и не знам колко си години, а още живеех при майка си. Повишиха ме в агент и започнах да работя на пряка комисиона в „Тайм ту травъл“, само че нито една от големите корпорации не искаше да има нищо общо с някаква млада чернилка. Накрая отидох при него и му казах: „Вуйчо Ерно, няма да изплувам, казвам ти, опитвах и опитвах, но просто виждам, че нищо няма да стане“.

Колинс погледна да види как възприемат разказа му. Молто се възползва от паузата, за да стане и да провери дали касетофонът работи както трябва. Джексън естествено провери магнетофона.

— Ерно, разбира се, виждаше, че отивам към нанадолнището, и беше направо отчаян. В един момент реши да ми прехвърли малко бизнес. Все луди идеи, една след друга. Така започна онази работа с билетите. В началото се преструваше, че това са билети, загубени по някакъв начин. Никакво въображение — пълна глупост. Естествено, че веднага се сетих за какво става дума.

Лари се обади:

— Имаш ли нещо против да те попитам някои неща? — Гласът му не звучеше особено приятелски. На Колинс, захласнат в собствения си разказ, му трябваха няколко секунди, за да се върне към реалността.

— Не, Старчек.

Първият въпрос на Лари бе прост:

— Откъде идваха билетите?

— По онова време — обясни Колинс — билетите вече бяха започнали да се разпечатват от компютри. Само че принтерите вечно не работеха — задръстваха се, разместваха полетата. Половината от времето агентите издаваха билетите на ръка и ги прекарваха през валидираща машина, в която се регистрираха с личен ключ — карта, която плъзгаха през специален четец. Ако направиш грешка, докато пишеш билета, го анулираш и вписваш номера му в дневник на сгрешените билети. Това бяха билетите, които Ерно ми даваше — ставаше дума за непопълнени валидирани билети, включени в дневника, така че никой не ги търсеше.

— Авиокомпаниите се опитаха да ми внушат — каза Лари, — че рано или късно хората, летящи с такива билети, е щяло да бъдат хванати.

— Вероятно — съгласи се Колинс. — Само че никой никога не е летял с такъв билет. Аз връщах тези билети, за да покрия стойността на другите, които издавах. — Мюриъл погледна Лари, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но и той изглеждаше объркан. Колинс обясни: — Да предположим, че съм имал клиент, който е платил с налични за пътуване до Ню Йорк. Вземах билет, от тези, дето ми ги даваше Ерно, и го изписвах като билет до Ню Йорк за по-ранна дата. Сложената валидация го правеше да изглежда като издаден на ръка на гише на Ти Ен. Тогава вписвах като върнат билета на Ерно, за да покрия цената на билета на моя клиент — нали става дума за равностойна замяна. Слагах наличните на клиента в джоба си, вместо в касата на „Тайм ту травъл“. Така, вместо малък процент от цената на билета — това е комисиона — прибирах цялата му парична стойност. Авиокомпанията сравняваше купона с валидирания билет и повече не се интересуваше.

— Умно — призна Мюриъл.

— Не съм го измислил аз — увери я Колинс. — Ерно се беше сетил как да го прави. Той беше виждал всички възможни измами с билети. Предполагам в един момент се е сетил за начин, който да сработи. Може би за него това е било нещо като предизвикателство. Ерно беше голяма работа.

— Така… — пак се обади Лари. — Точно за това се чудех… Ерно. Защо не е направил онова, което би направил всеки полунормален човек: да ти даде пари.

Колинс поклати глава, сякаш се опитваше да прецени най-точния отговор.

— Знаеш ли, Ерно беше много странен човек.

— Без майтап — ехидно отговори Лари и Колинс стисна неодобрително устни. Ясно беше, че не му харесва нито езикът, нито идеята някой да осквернява паметта на Ерно. Мюриъл пак погледна Лари. Като се имаше предвид как се бяха разделили миналата седмици, тя очакваше Лари да я изгледа предизвикателно, но той само меко кимна.

— Първо на първо, Ерно беше дребнав — каза племенникът му. — Това е истината. Паднеше ли му долар в ръката, никога не го изпускаше. Освен това от време на време започваше да мърмори как авиокомпанията можело да се отнася по-добре с него за едно или друго. И още нещо… животът извън закона може да бъде много възбуждащ, питайте всеки, който знае. Ерно не спря да се оплаква какво е загубил, след като го изхвърлиха от Академията. Но знаете ли, когато аз гушна моите малки, винаги им казвам едно и също: „Ще направя всичко за вас“. Казвам им го, защото си го мисля, и ми се струва, че Ерно ми казваше горе-долу същото: опитай се да направиш нещо от себе си и няма да има нищо, което да не направя, за да ти помогна.

Колинс се наведе напред, за да види дали Старчек е удовлетворен. Лари изкриви лице в гримаса, изразяваща „Можеш ли ги разбра мошениците“. Колинс се върна към разказа си:

— Както и да е, аз продължавах да се чувствам като че ли съм кукла на конци. Отидох на почивка в Европа, попаднах в Амстердам, ударих няколко дози и… започнах наново. Когато ме прибраха за втори път, Ерно ме заряза. Каза, че заложил всичко на мен, и ето как съм му се отплатил. Точно така каза. Този път ме вкараха в пандиз с умерен режим в Дженсенвил и той не ме посети нито веднъж… Разбрах колко е зле, когато излязох през деветдесета. Честно казано, знаех две неща: как да пласирам наркотици и как да бъда пътнически агент. Черно и бяло — така ги виждах. Само че не можех да упражнявам и двете. Още едно олепване с наркотици и ставах троен хикс и влизах с доживотна. А с осъждането ми през осемдесет и девета си загубих лиценза. Сигурно трябваше да се преместя, само че младите… нали знаете, винаги се смятат за по-умни от системата. Измислих си името Фароу Кол, фалшифицирах дипломата си и отново се явих на изпит.

— Аха — обади се Мюриъл. Колинс реагира с горчива усмивка.

— Намерих работа в „Менса Травъл“ — работа изцяло на комисиона — и всичко започна както преди: къртовска работа за без пари. Е, онзи номер с ръчно издадените билети веднъж бе сработил. Оставаше просто да намеря някой, който да ги обработва както трябва. Нямаше как да отида в Ти Ен, защото Ерно щеше да ме изрита на улицата, но една вечер се замотах в едно заведение, „Лемплайт“, и се появи Гандолф — опитваше се да пробута нещо някому. Знаех кой е. Бях „работил“ около два месеца на летището веднага след гимназията. Купуваше от мен трева. Само че този път дори не можа да си спомни името ми, но аз реших, че след като е винаги наясно как нещо е „загубило“ собственика си, може да познава на „Дюсейбъл“ пътнически агент, готов да заработи нещо отгоре. Обещах му, че станат ли нещата, ще се погрижим за него. Така ме свърза с Луиза… В началото тя не искаше и да чуе. Убедих я едва когато й казах, че Ерно е правил същото.

Това, изглежда, я впечатли. Изглежда, не искаше да бъде по-долу от Ерно.

Мюриъл попита кога е било това.

— О… май започнахме през януари деветдесет и първа. Нали тогава бяха убити, през деветдесет и първа? Значи е било януари. И всичко вървеше добре, докато един ден не се натъкнах на Гандолф пак на същото място. Разбрах, че тя не му е давала нищо от своята част. Може да не беше разбрала, че задължението да го покрива е нейно. Сигурен съм, че й казах, но тя не го беше направила. Та значи той отишъл на летището и се развикал там, докато накрая не му дала медальона си, само и само за да го накара да млъкне, докато тя събере каквото му дължала.

— Казвате, че Луиза на практика му е дала медальона в залог? — уточни Мюриъл.

— Точно това казах — потвърди Колинс. — Някаква семейна скъпоценност. Само че вече беше късно, защото Катерицата се бе раздрънкал и Ерно беше надушил. Достатъчно му било да чуе името ми и веднага схванал какво става. Откри ме. Развика се, че нямало да ме остави да крада зад гърба му, в неговия „магазин“, и най-малко по начина, по който той ме е научил. Нареди ми да спра, защото иначе сам щял да се погрижи за това. Следващото, което чух, бе, че са претърсили Луиза под измислен претекст…

— За наркотици — поясни Лари.

— Именно — потвърди Колинс. — Наркотици. Подхвърлил, че носи наркотици. Не знам, може да си е помислил, че след като се е забъркала с мен, правим и това. Само че тя не беше от жените, които ще позволят да бъдат третирани по този начин. Не спряхме. Тя имаше нужда от повече пари, за да се разплати с Гандолф и да си прибере медальона… Обади ми се в началото на юли. Каза, че била особено предпазлива, но имала няколко скътани билета. Не се боеше от Ерно. Увери ме, че е скрила билетите така, че никой не би могъл да ги намери. Уговорихме се за четвърти юли, понеже беше празник и нямало да има никой, значи беше удобно да се видим… Та на трети юли, по-точно през нощта на четвърти, веднага след полунощ, се срещнахме в „Парадайз“. Едва беше влязла в заведението и Ерно нахлу след нея. Разкрещя се, че бил контролирал дневника за сгрешените билети, бил я наблюдавал, следял я. „Свършена си, малката — заплаши я той, — но ще ти дам един шанс“. Погледна ме и ми нареди: „Махай се от тук. А ти — каза й на нея, — дай ми билетите, които си напъхала в бельото си, и си напиши оставката веднага или ще извикам полиция“… Луиза… казвам ви, ако щете вярвайте, беше корава. На нея никой не можеше да й нарежда. „Я се таковай — кресна му тя. — Полиция щял да ми вика. Само я извикай и ще им кажа, че си правил същото“.

Колинс повдигна леко ръка и се премести. Слънцето грееше право в очите му. Джексън стана да оправи щорите. Дали защото си спомняше особено картинно онова, което разказваше, но Колинс седеше като застинал. После продължи:

— Значи… когато му каза това, настъпи повратният момент. Защото Ерно до този момент не бе допускал, че мога да го изпортя пред някого. Веднага схвана, че съм разказал на Луиза. Но и през ум не му бе минавало, че подобна тайна може да се сподели с друг. Още повече с човек извън семейството… Ерно… Ерно беше кибритлия. Почервеня, ококори едни очи. Веднага стана ясно, че е готов да убие човек. Наистина. Само че не Луиза смяташе да похарчи, а мен. Знам, че имаше ли в този миг пистолет в ръката, щеше да ме опука, без да се замисли. Но нямаше. Не още. Просто се нахвърли срещу нас, викаше, кряскаше и какво ли още не, така че в един момент се появи Гъс и му каза да се измита, но Ерно не му обърна внимание. Това продължи още малко и в един момент Гъс се върна с револвер… След това нещата са както вуйчо ги е разказал в съда. Ерно се присмя на Гъс, че той нямало да застреля никого, но изведнъж Луиза грабна револвера от ръката му и Ерно се хвърли върху нея. На мен застрелването не ми се стори чак толкова случайно, колкото се е опитал да го предаде. Стори ми се, че беше успял да издърпа револвера от ръцете й. Но всичко стана съвсем бързо. Бум! Така изтрещя, че пет минути по-късно ми се струваше, че ресторантът още се тресе. Луиза погледна към дупката в средата на тялото си, а от нея излизаше дим, дим излизаше ви казвам, като от цигара. За секунда никой от нас не знаеше какво да направи, така че само стояхме и я гледахме, и беше толкова странно… Накрая Гъс се измъкна от вцепенението и тръгна към телефона. Ерно му викна да спре, но Гъс не го послуша и Ерно го гръмна, сякаш убиваше кон.

— А ти? — попита Лари.

— Какво аз?

— Ти какво направи?

— Виж сега, аз съм чувал какви ли не страхотии, но истината е, че дотогава не бях виждал с очите си застрелян. Беше ужасно. Наистина ужасно. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше: „Ами сега как ще оправим нещата?“. Беше толкова ненормално, че не можех да се насиля да повярвам, че ще продължи. Струваше ми се, че в един миг всичко ще щракне и ще се намести обратно както си е било. И после изведнъж осъзнаваш, че няма начин да стане… След като Ерно застреля Гъс, се разплаках и вуйчо изрева: „Чия е вината, Колинс? Чия е вината?“. Тогава реших, че съм следващият, и дори погледнах към прозореца: вече два пъти се беше стреляло, някой сигурно беше чул, значи скоро можеше да се появи полиция. Но беше Четвърти юли и никой в нищо нямаше да се усъмни, най-много да си помислеха, че са фойерверки… Тогава Ерно видя последния. Криеше се. Беше с костюм… под масата. Ерно насочи револвера и му нареди да тръгва надолу към фризера. После чух изстрел. По някаква причина не прозвуча като първите два. Ерно се качи. Погледна ме и видях, че гневът му се е изпарил. Седна смазан и ми каза какво да направя. Щяхме да го нагласим да изглежда като обир. „Вземи това“, „Избърши там“ — направих всичко, което ми нареди.

— Заплашваше ли ви? — попита Мюриъл.

— Револверът още беше в него, ако имате предвид това. Но от поведението му не изглеждаше като че ли смята да ме застреля. Честно казано, предполагам, че и за секунда не му е минало през ума, че ще откажа да направя каквото ми казва, защото и на мен не ми хрумна. Наля бяхме едно семейство… — допълни Колинс. Той спря, пое си тежко дъх и се замисли над последното си изречение.

— Ти ли свали труповете долу? — попита Лари.

— Да, влачех ги и плачех. — Колинс се обърна към Лари. — Да не си мислиш за кървавите отпечатъци?

— И за тях. — Криминолозите бяха установили, че отпечатъците сред кървавите следи, оставени от влачените трупове, са от обувките на Пол Джъдсън.

— Когато се качих за последен път, Ерно видя, че обувките ми са напоени в кръв. Каза ми: „Не можеш да излезеш на улицата така. Слез долу и виж чии обувки ще ти станат“. Тогава за пръв път ми идеше да му кажа: „Не“. Казах му, че няма да обувам обувки на мъртвец. Можете ли да си представите? Спорихме не знам колко време. Накрая направих каквото ми каза, както и преди. — Колинс посочи с пръст Лари: — Можеш да провериш, че обувките бяха на третия, бизнесмена. Хубави мокасини, италиански. Моделът беше май… „Фачоне“. Бяха му малко големи. Перленосиви. Сигурно всички са го гледали само в краката… кой бизнесмен ходи с перленосиви обувки?

Мюриъл видя нещо да трепва в лицето на Лари — обяснението за обувките, изглежда, съвпадаше с нещо. Лари започваше да вярва, че Колинс може би разказва голяма част от истината. Тя самата вече нямаше никакви съмнения.

— Готвехме се вече да си тръгнем, когато на изхода Ерно щракна с пръсти. „Подръж това“, каза ми той. Вече бяхме извадили всичко — портфейли, бижута, карти, револвера — и го бяхме опаковали в една от престилките на Гъс. Той слезе за малко на пръсти долу и като се върна, го видях да носи капут.

— Презерватив ли искате да кажете? — прекъсна го Мюриъл.

— Точно така. При това използван. След всичко станало… — Колинс завъртя глава. — Както и да е, Ерно ми каза: „Онази кучка беше натъпкала билетите в задника си. Нямаше да ги открия и с миньорска лампа, ако не бях видял края на капута“. Беше навила поне петнайсет билета в него.

Колинс за пръв път погледна назад към Ан-Мари. Тя бе подпряла брадичка на дланта си и досега на Мюриъл се струваше, че полага максимални усилия да не избухне. Но когато Колинс се обърна към нея, тя веднага протегна ръка и хвана неговата. Постояха така няколко секунди.

— Добре ли си? — попита Ейърс клиента си.

Колинс поиска вода. Направиха почивка — всички имаха нужда от минутка отдих. Мюриъл потърси с поглед Лари, но той изглеждаше затворен в себе си. Докато чакаше пред тоалетната в коридора, Мюриъл попита Молто какво мисли. Молто почисти с нокът петно доматен сос от ризата си, после второ върху вратовръзката си и накрая призна, че не знае какво да мисли. И Мюриъл не беше сигурна.

Когато се върнаха, Ан-Мари държеше едната ръка на Колинс. С другата той продължаваше да стиска Библията. Последваха минута — две занимания със записващите устройства и бяха готови да продължат. Мюриъл отново съобщи датата и часа, после, за да направи връзка с последната част от разказа, попита Колинс какво се е случило след „Парадайз“.

— Онази нощ Ерно бе променен. Аз също. В „Парадайз“ се бе държал, какъвто го познавахме — ядоса ли се, не мисли, — но после бе изчерпан и потиснат. А сега беше най-откровено изплашен — опитваше се да измисли как да не го заловят. Започна да ми чете лекции: непременно спомени пред някои твои приятели как двамата сме отишли да пием по едно тази вечер, никога не се напивай, за да не започнеш да дрънкаш за това у дома или пред някоя жена. Но най-важното за него тогава бе как да се отърве от престилката в багажника, от револвера, портфейлите и бижутата… от всичко. Вече минаваше три, бяхме изморени и не ни се занимаваше точно с това. Аз специално не исках да имам повече нищо общо. А Ерно пък трепереше, че някой ни е видял. Единствената мисъл в главата му бе, че няма начин да не ни хванат, ако се опитаме да хвърлим вързопа в реката, да напалим огън, за да го изгорим, или да го заровим в гората. Но в задния му двор имаше навес за инструменти с дъсчен под, под който имаше пръст — ако изкопаехме дупка там, нямаше начин да ни видят. Почнахме, изкопахме яма на половината път до Китай и хвърлихме вързопа вътре. Той обеща да измисли по-добър план, като се успокои, но аз знаех, че и двамата не искаме никога вече да видим тази престилка. После ме изпрати до колата и на улицата ме хвана и здраво ме прегърна. Последния път, когато го беше правил, трябва да съм бил на десет. Не знам, при цялата тази лудост, най-лудото нещо може би бе колко приятно ми стана. Този човек уби трима и ме прегърна. Потеглих. Плачех като дете… След онази нощ не можех да намеря душевен покой. Престанах за известно време да бъда Фароу Кол, в случай че полицията откриеше нещо за билетите. Не беше изминала и седмица и отново се хванах с наркотиците. Ерно направи всичко възможно, за да ме спре, но аз вече бях имал време да премисля и не исках да имам нищо общо с него. Един ден отидох в „Лемплайт“ и ей ти на, пак Гандолф. Трябва да беше два месеца след онази история. Около нас сигурно имаше двайсетина души, а той бръкна в джоба си и извади медальона на Луиза. Беше го увил в скъсана хартиена салфетка. Веднага го познах. Бях го виждал на шията й… „Фаро — каза ми, той така ме наричаше, «Фаро» — Фаро, човече, какво да правя с това сега? Ми то май никой няма да се интересува от него“. Отговарям му нещо от рода на: „Чувам, чернилко, че те търсят. Най-добре се отърви от това. Полицията казва, че ти си я гръмнал“. А той: „Ма как така, аз не съм направил нищо. Ще потърся някой от нейните хора. Ще ми платят добре, нали вече я няма. Те ми дължат, тя не ми плати“. „Брат ми, прави каквото искаш — казвам му, — но май трябва да поизчакаш, докато не приберат някой друг, задето я е пратил на метър под земята. И още нещо — повече за онези билети не искам и дума да чуя“. „Не бой се, брат ми“ — обеща ми той… Вуйчо Ерно само дето не откачи, като му разказах. След това започна да търси Гандолф, искаше да му вземе медальона, преди да е оплескал нещата окончателно, обаче така и не успя да го открие. Още не беше зима и Гандолф не ходеше на летището.

Мюриъл неволно изпъшка. Зимата. Макар Ерно да бе подготвил ролята на Колинс много внимателно, той самият бе пропуснал тази подробност, когато им разказа епизода за срещата с Гандолф и медальона и тя го бе заковала на свидетелската скамейка. Тогава бе почувствала, че ги лъже.

— Скоро вече бяха нагазил дълбоко — продължи Колинс. — На втори октомври ме заловиха по време на голяма акция. Бяха ме снимали и така нататък. Полицаите ми казаха, че този път няма отърване, още докато ме вкарваха в колата. „Трети път ти е, момче. Гледай хубаво през прозорците, защото до края на живота си повече няма да видиш улица“. Не им пукаше. Но си вършеха работата. Щях да пропея веднага, още на път за участъка, ако не ме беше страх, че онези Гангстери извън закона, дето можех без да искам да натопя, ще ме убият още първата нощ в затвора… Както и да е, на втория час в пандиза ми хрумна, че всичко това е по вина на вуйчо Ерно. Ако не беше изпозастрелял онези хора, нямаше да съм зад решетките. И ако натопях вуйчо, никой нямаше да ме убие за това. Само че Ерно беше умен. Много добре знаеше какво ми се върти из главата и беше първият, който ме посети… „Каза ли им нещо?“, бе първото, което ме попита, като се видяхме. Престорих се, че не го разбирам, но на него такива не му минаваха. „Слушай, недей на мен тия. Знам какво си мислиш. И няма да ти кажа да не го правиш заради мен. Но помисли за себе си. Кажеш ли им истината, работата става много сериозна. Защото чии обувки са на краката на онзи? И кой крадеше билети заедно с момичето? Сега те чака доживотен. За убийство дават петдесет-шейсет и ще ти ги лепнат всичките. Не искаш това, нали?“. Разбира се, че не исках. И изобщо не се чувствах готов да изпортя вуйчо, особено както стоеше пред мен. А и донякъде беше прав. Ерно знаеше как действат полицаите… Каза, че имал по-добра идея. Да хвърлим вината на бедния нещастен Гандолф. И без това беше издрънкал, че ще убива Луиза. Така да се каже, сам се бе направил заподозрян номер едно. Стигаше само леко да насочим полицията накъдето трябва. Не бях сигурен, че Катерицата е имал глупостта да задържи медальона след онова, което му казах, но Ерно ми каза да не се безпокоя, нали сме имали онзи вързоп под склада му, щял да го изкопае, да вземе нещо от него и да го подхвърли на Гандолф, за да остави отпечатъци върху него. Не се наложи обаче, понеже онзи хахо все още стискал медальона, когато сте го заловили. Щял да си получи парите, дето му ги дължали. Мозъкът му бе толкова мек, че вкараш ли идея в него, няма излизане. — Колинс със съжаление поклати глава. — Едно нещо не ми е ясно и досега: как е възможно да погледнеш този мършав човек и да видиш в него убиец? Ерно веднъж ми каза: „Кучето го прави с всяка кучка, стига да я подуши разгонена“. Вуйчо познаваше душата на полицая.

Мюриъл провери как Лари приема това наблюдение, но той отново се бе разсеял и гледаше през щорите към паркинга. Истината, поне доколкото Мюриъл можеше да прецени, бе, че Ерно беше пресметнал нещата доста добре. Най-големият му риск беше, че когато арестуваха Катерицата, той щеше проговори за билетите, за да обясни откъде има медальона. Но изглежда, дори Гандолф бе съобразил, че тази история ще го замеси твърде много. Да заплашиш Луиза бе твърде близко до това да я убиеш. Но дори Катерицата да бе изпял всичко това, Ерно и Колинс знаеха, че полицията ще има голям проблем да открие Фароу.

— Затова ли през деветдесет и първа в затвора казахте, че никога няма да свидетелствате? — попита тя. — Когато ни разказахте за медальона?

— Да — потвърди Колинс. — Не можех да се явя. Роми веднага щеше да ме познае като Фароу. И тогава нищо нямаше да попречи на цялата история да излезе наяве. Но се получи, както искахме. На мен ми дадоха десет години, а вуйчо Ерно продължи, сякаш беше подминал пътен инцидент по магистралата… Вуйчо се държа добре с мен през цялото време, докато бях на топло, идваше да ме посещава, носеше рани неща, напътстваше ме да се възползвам от шанса, когато изляза. Това стана в края на деветдесет и шеста. Понеже никой не бе научил за Фароу, той отново се появи на бял свят, готов да се върне към бизнеса, но истината бе, че хванах лулата по-малко от две денонощия след като стъпих на улицата. Всичко бе постарому. Бях провален човек. Ерно не желаеше да ме погледне. Не искаше да каже името ми. Но все пак ме беше страх да се заловя с наркотиците както преди. Хванеха ли ме, този път влизах до живот, и толкоз. А и не можех да се отърва с вуйчо, защото вече бях вкарал Гандолф и никой нямаше да повярва на нова история… Една нощ се почувствах особено зле. Трябваше да взема нещо, а джобовете ми бяха празни. Тогава в съзнанието ми изплуваха думите на Ерно, че разполагаме с онези неща, които изнесохме от „Парадайз“ и които сигурно още бяха закопани под пода. Отидох там с лопата и започнах да копая. Намерих вързопа. Престилката беше изядена от червеите, но всичко друго си беше на място. Идеята ми беше да взема каквото мога и да го продам — говоря за часовниците и пръстените, — но видях револвера и ми мина мисълта, че с него може да изтръскам вуйчо с по-голяма сума. Неговите отпечатъци все още бяха на револвера, така че нямаше да има избор и щеше да ми даде каквото ми дължеше. Отново се бях върнал на това. Че той ми дължи. Дължи ми, и толкова… Вуйна се прибра и спомена, че го била видяла в „При Айк“. Отидох там и влязох — държах револвера за цевта, за да не изтрия отпечатъците му върху дръжката. Разкрещях се, че ми е объркал живота и че трябва да плати за това. Няма спор, не мислех с главата си. Половината хора в бара бяха полицаи и въоръжени, така че секунда след първата ми дума всички бяха насочили срещу мен кой каквото имаше… „Я ми дай това“, каза Ерно и издърпа револвера от ръцете ми, избута ме навън, опита се да ме вразуми, каза ми, че щели да ме убият, и ми обясни, че не мога да го накисна за онези убийства, след като вече съм натопил Гандолф. „Ей, по този револвер сигурно има твои отпечатъци“, казах му. „Е, и какво? — вика ми той. — Двайсет полицаи са свидетели как току-що ти го издърпах от ръцете“. Прав беше, разбира се, но на мен ми беше писнало все той да е добрият и белият, и все аз — лошият и черният. „Да — напомних му, — само че аз имам останалото от вързопа и мога да покажа дупката, от която съм го извадил, а тя е у дома ти, така че този път ще си платиш, защото сега влизам пак там и ще разкажа на всички що за страхлив убиец си“… Само че Ерно, както вече казах, никак не обичаше изненадите. Ама никак. Бях тръгнал към вратата, а той извика: „Недей, не го прави“. Ако бях наред, сигурно щях да си спомня сцената с Гъс. Само че не бях. Последното, което помня, беше, че влязох през вратата. Дори не съм чул изстрела. Само светлината. Онази нощ видях лицето на Исус. Наистина. Чух гласа Му. Мисля, лежах проснат на пода и умирах, но където и да съм бил, знаех, че вече всичко е наред… Така и стана. Малко след като ме изписаха от болницата заминах за Атланта. Оттогава съм там. И най-сетне тръгнах по правия път… В един момент обаче нещата се обърнаха. Този път бяха прибрали Ерно, а аз бях навън. Аз бях онзи, който го посещаваше и му разказваше, че Исус иска да спаси душата му. Може и да ме е чул, не зная. Но като разбра, че е болен, нещо в него се пречупи. Не искаше да си тръгне от този свят с всички тези грехове. Отидох да го видя малко преди Нова година… той току-що бе научил колко лошо е състоянието му. Опитах се да го утеша, но той ме погледна и каза: „Скоро ще екзекутират онзи дребен смотаняк“. Знаех какво иска да ми каже. Не говорехме за пръв път по този въпрос. „Не можем да ги оставим да го направят“, каза ми Ерно… „Направи тогава каквото трябва“, съгласих се аз. „Не — възрази той, — не те прострелях и не спасих по този начин живота и на двама ни, за да те вкарам обратно там. Все още е както ти казах — полицията никога няма да повярва, че не си участвал в стрелбата. Ще ти обясня какво трябва да се каже. Само не съм сигурен, че ще намеря някой, който да пожелае да ме изслуша. Но ще опитам. Ти само си дръж устата затворена. Обади се на адвокат Ейърс. И им казвай само едно: Петата поправка“.

Колинс вдигна поглед от скута си и светлите му очи намериха Мюриъл със същата прямота, с която я бе погледнал, когато бе започнал.

— Това е всъщност всичко — каза й той.

Беше един от онези дни, когато става все по-топло и по-топло, докато слънцето не залезе. Дори в четири следобед, докато стоеше с Лари и Молто на паркинга пред офиса на Ейърс, Мюриъл усещаше асфалта под краката й да поддава. Беше оставила слънчевите си очила в колата и сега гледаше примижала към двамата мъже. С лице към изпепеляващото слънце не й бе никак трудно да си представи защо хората винаги са го боготворели.

— Е? — попита тя.

Всички бяха потиснати.

— Трябва ми време да си помисля — отговори с нежелание Молто. — И искам да прегледам делото. Дай ми двайсет и четири часа. Нека го обсъдим в петък.

Лари и Молто тръгнаха към колите си, за да се спасят от жегата. Преди Лари да потегли, Мюриъл се приближи до конкорда му. Той свали прозореца и я лъхна хладен въздух от климатика.

— Така и не поговорихме — напомни му тя.

— Вярно, не поговорихме. — Беше сложил любимите си слънчеви очила „Оукли“ и очите му не се виждаха, което може би беше добре. — Има ли смисъл?

— Имам да ти кажа някои неща.

Той сви рамене:

— Утре вечер ще бъда пак в онази къща. Трябва да направя списък за банкета, който смятам да дам на момчетата. Отбий се за по бира, ако искаш.

— Ще дойда — обеща тя.

Лари тръгна, без да я погледне повече.

Тя отвори вратата на колата си и още беше на паркинга, когато Джексън излезе през стъклените врати на офиса си и се запъти към своя кадилак, стиснал куфарчето си под мишница. Бързаше.

— На среща ли? — поинтересува се Мюриъл.

Пъргав и енергичен, Джексън отговори с неочакван подем:

— Всъщност да. Отивам с една приятна дама на симфоничен концерт в парка. — Беше вдовец от вече три-четири години.

Мюриъл попита как се справя Колинс. Когато излизаха, жена му го беше прегърнала.

— Там е вътре, моли се, както и би следвало да прави. Ще му трябва малко време, но ще се оправи. Това, което чухте, Мюриъл, беше светата истина. Надявам се да си достатъчно умна, за да си го разбрала.

— Ако Господ иска работата ми, Джексън, дори няма да се опитвам да си я задържа. Но в противен случай ще трябва сама да реша.

— Не си играй с мен, Мюриъл. От устата на този човек не излезе нито една фалшива дума. Но ако ти си на различно мнение, твоя си работа. Едно нещо обаче трябва да знаеш. Представлявам този човек, откакто беше непълнолетен. Беше си хулиган като останалите, но Ерно, лека му пръст, не спираше да казва: „Той е добър, добър е и ще се оправи“. Мюриъл, повярвай ми, никой не знае кой от тях ще се върне на правия път. В наши дни вие дори не се опитвате да им помогнете. Заключвате ги за колкото може по-дълго и дори ги убивате, ако ви се отвори възможност.

— Правилно ли чух думата „хулиган“ от устата ти, Джексън?

— Хулиган или не, никой няма право да губи надежда в човешко същество, Мюриъл — каза Джексън. — И знаеш ли защо? Защото в това няма никакъв смисъл. Изобщо няма смисъл да се занимаваме с това, което правим, ако ще се отказваме от хората.

Ако Джексън станеше областен прокурор, щеше да осъди половината от собствените си клиенти по-бързо, отколкото можеше да убива мухи с мухобойката. Но срещу прокурор бе готов да защити всякаква теза.

— Приятна вечер, Джексън.

— Надявам се. — Джексън си позволи многозначително засмиване, после седна на червената кожена седалка на кадилака си. Изглежда, гърбът му създаваше проблеми, но каквито и да бяха болежките му, Джексън в никакъв случай не изглеждаше прекалено стар за любов. Никой не беше. Той настъпи с ентусиазъм педала на газта и двигателят изръмжа одобрително. Лари си беше заминал и Мюриъл отново бе обхваната от съмнения. Преди няколко дни се бе питала готова ли е да зареже всичко заради любовта. Изведнъж я прониза ироничният начин, по който този случай отиваше към развръзка. Нещата се развиваха така, че победителят щеше да спечели всичко. Джексън и Артър щяха да отърват клиентите си, а Мюриъл нямаше да получи нищо.

— Чу ли последните клюки по случая? — попита тя Джексън, който бе започнал да вдига прозореца.

— Какви?

— Артър Рейвън и Джилиан Съливан в храма на любовта.

— Не — призна Джексън. После се изсмя остро, както го бе направил преди малко. — И откога продължава това? — Мюриъл сви рамене. — Е, не е ли това върхът? — попита Джексън: — Артър Рейвън и съдийката наркоманка.

— Коя?

— О, не ме ли чу? Наркоманка. Имах няколко клиенти, които се кълняха, че са я виждали да обикаля по улиците, докато още беше на стола.

— Крек?

— Хероин. Така ми казаха.

— Сигурен ли си, Джексън?

— Това са улични слухове, но се знаеше от много хора. Изненадвам се, че ни си чула. Но казвам ти, много хора не можеха да се помирят, че точно тя трябва да ги съди. Дори бандитът, Мюриъл, има чувство за справедливост.

Не беше сигурна дали е изненадана, или развеселена. Но идеята определено бе забавна.

— Наркоманка — замислено повтори Мюриъл.

— Била е. Днес вече не е. Днес е в храма на любовта. — Джексън включи на скорост, но й се усмихна с видимо удоволствие. — Видя ли — каза той, преди да потегли — потвърди се, което ти казах.

— Кое?

— Никога не губи вяра в човека.

39.

23 август 2001

Първи

Първо правиха любов. Изчукаха се нетърпеливо. На паркинга пред Ейърс беше споменала за говорене, но той се досещаше какво ще последва. Не бяха изминали и трийсет секунди след като влезе, и двамата бяха вплетени един в друг, а той не беше сигурен кой е започнал пръв. Нямаше никакъв смисъл човек да се съпротивлява на това. Нямаше да е нито за по-добро, нито за по-лошо.

Но и двамата не изглеждаха шокирани, напротив, чувстваха се много уютно. Стигнаха докрай, до това извечно място, където удоволствието се превръща в смисъл от съществуването ни на земята. На самия финал в един момент, когато си разменяха местата, нейната ръка беше върху него, неговата — в нея, и всеки държеше пръст върху бутона на другия, а когато очите й за миг се отвориха, тя го погледна с усмивка, която бликаше от екстаз.

След това останаха да лежат на мокета, който той още не бе сменил. Голи и мълчаливи.

— О… — обади се първа Мюриъл. — Това беше върхът.

Той повтори думите й, после стана и отиде в кухнята за по бира. Когато се върна, седна на едно от стъпалата на стълбата, оставена от бояджиите.

— Та… — започна той, — аз разбирам това като au revoir.

— Това ли мислиш, че съм дошла да ти кажа?

— Не е ли така?

— Не съвсем.

— Окей, кажи ми тогава онова, за което си дошла.

Все още гола, тя седна и се подпря с ръце отзад. Лари се запита какво е станало с гърдите й. Никога не бе имала с какво да се похвали, но сега виждаше бобени зърна в чиния. Не че той самият можеше да предложи нещо забележително с провисналия си корем, отпуснат върху поомекналия му член. Животът беше жесток.

— Лари, аз мислих много. Искам неща, които взаимно си пречат.

— Например?

— Нали се кандидатирам за областен прокурор.

— Кандидатираш се. Кое е следващото в списъка?

Тя го изгледа.

— Мислиш ли, че нещата щяха да бъдат кристално ясни, ако ставаше дума за твоя живот?

— Щеше да е моят живот.

— Лари, как е възможно да ме чукаш с такава страст и десет минути по-късно да ме мразиш толкова силно?

— Обяснението е, че никога повече няма да те обичам с такава страст. Нали?

— Защо не се отпуснеш малко и не дойдеш да седнеш до мен и да направиш нещо глупаво, като да ме хванеш за ръка, и защо не ми заговориш, сякаш сме двама души, които се обичат, вместо да се държим като палестинци и израелци?

Не бяха от онези, които щяха да се държат за ръцете. Двамата с Мюриъл така и не бяха намерили златната среда. Бяха или напълно съединени, или тотално откъснати. Но той седна до нея на мокета, а тя мушна ръка под дебелия му бицепс.

— Прав си, Лари. Искам да успея в тази кампания. Но не съм сигурна, че финалът на онова дело ще ми позволи да спечеля. Както и да е, не мога днес да напусна дома на Талмадж… и причините за това са всякакви. Не мога да победя без него… това е жестоката истина. Лари, той просто не заслужава това от мен. Разбираш ли, трябва да се изправя пред него и да му заявя в очите, че бракът ни не се развива добре. Но никога досега дори не съм му намеквала за това.

— И мислиш, че това ще оправи нещата?

— Виж, когато се омъжих за Талмадж, нещата изглеждаха на кантар. Нямам предвид, защото и двамата бяхме амбициозни — истината е, че точно това се получи и никога няма да е проблем. Говоря по-скоро за начина, по който виждам себе си и гледам на него. Ти си този, който ми отвори очите. Но аз ще се преборя с това заедно със съпруга ми, а не с теб. Докъдето и да ни доведе това.

Той изведнъж осъзна, че тя му предлага да чака в готовност. Казваше му, че все още могат да имат шанс.

— А аз какво да правя междувременно? Казах ти, че не мога да живея по средата.

— Чух те. И изобщо не ти предлагам живот в тайно обожание. И за двама ни е най-добре това да спре. Споделям с теб какви мисли ми се въртят в главата. Но не съм ясновидка и не мога да предположа какво ще се случи в крайна сметка. Ти преди десет години ми каза, че слагаш край на брака си, а адресът ти е все още същият.

— Става дума за различни неща.

— Разбираш ме какво искам да ти кажа.

Наистина я разбираше. Погледът му бе забит в мокета. Членът му, който винаги го бе забърквал в какви ли не неприятности, се бе спаружил. Но не това беше болката му. Отчаяно искаше да остане ядосан, защото това щеше да удържи другото, което напираше в него. Междувременно ръката й го стисна още по-силно.

— Виж… трябва да ти кажа още нещо. За случилото се по онова дело… на Гандолф. Какво беше разкрито и какво не беше. Голяма част от всичко това е по моя вина. Вече го разбрах. Ти ми каза, че не си като мен, но аз не те чух. Има основателна причина хората да казват да не сереш, където ядеш, и да не чукаш на работа. Но аз го направих. Защото исках да знам как е извън брака. Исках да изживея усещането.

— И как беше?

Тя го изгледа продължително.

— Дяволски приятно. — Помълча малко и допълни: — Но едновременно с това егоистично и глупаво. И непрофесионално. Така че ако има някой виновен по делото Гандолф, нека да съм аз. Както и да се отрази това на плановете ми. — Това му харесваше. Харесваха му много от нещата, които бе казала през последните няколко минути. В думите й звучеше честност. Обикновено Мюриъл можеше да се отнася жестоко с всеки друг, освен себе си. — Между другото — допълни тя, — като говорим за делото, готов ли си за най-смешното?

— Малко хумор няма да ми се отрази никак зле в момента. — Но когато му разказа за Джилиан, която била купувала наркотици по улицата, не повярва: — Няма начин.

— Днес реших да проверя клюката. Обадих се на Глория Мингам в Агенцията за борба с наркотиците. Технически погледнато, това не са неща за пред голямо жури, но въпреки това на Глория никак не й се говореше. Така че ми го пошушна на ухото.

— Имаш предвид буквално пошушна или говориш образно?

— Буквално.

— И какво беше?

— Пуф-паф.

Лари се изсмя.

— Джилиан е пафкала? Хероин?

— Очевидно.

— Има логика. Не можеш да вкараш игла в айсберг, нали?

— Глория призна, че е имало обвинения, но нищо не се е доказало. Защото всички свидетели били наркомани.

— Господи, какви лицемери! — въздъхна Лари.

— Федералните?

— Артър…

— Ами ако Джилиан не му е казала?

— Чудесно. И това ли трябва да му поднесем на тепсия?

— Не мисля — засмя се Мюриъл. — Според мен съдът ще намери, че Артър е имал възможност сам да се добере до тази информация. — Тя се усмихна злобничко, после подпря брадичката си. Мислите й се бяха отклонили в друга посока.

— Нова идея? — попита той.

— Може би. Нещо, свързано със случая. Ще трябва да го обмисля.

— И накъде отива този случай? Как го виждат отвисоко?

Тя помисли за секунда, след това го попита какво му е мнението за разказа на Колинс.

— Забележително изпълнение — призна Лари. — Абсолютно в стила на вуйчо му. Сигурно в рода им всички са родени артисти.

— Мислиш ли, че е бил там? В „Парадайз“?

— Колинс? Но аз знам, че е бил там.

— Така ли?

— Извадих обувките на Джъдсън от склада за веществени доказателства. Колинс беше прав. Цял ден висях на главата на момчетата, дето правят ДНК анализ. Те вече разполагаха с профил на Колинс от окървавената риза на Фароу и намериха достатъчно количество остатъчен материал в обувките. Виж, шест години е много време и те не могат да са съвсем категорични. От друга страна, не може да се прави съпоставка между ДНК в потта и в кръвта. И все пак намериха същите алели като от ризата. С две думи — обувките са на Колинс, не че ДНК анализът на нивото на деветдесет и първа е могъл да се произнесе по този въпрос. — Погледна я. Тя пиеше бира и обмисляше чутото. — Това променя ли нещо за теб?

— Нищо.

Значи и тя бе повярвала, че Колинс е бил на местопрестъплението.

— Добре, сега ще ти кажа нещо, в което не вярвам — каза той. — Не вярвам в историята за невинния наблюдател. Ерно е бил напълно прав, като го е заплашвал, че полицията ще се усъмни, че той е замесен в убийствата. Ти би ли влачила насам-натам трупове, ако нямаш нищо общо с убийствата?

— Странна история — призна Мюриъл. — Но семейните отношения понякога са необясними. Ти например знаеш, че Колинс е влачил телата, защото самият той ти съобщи това. Впрочем същото се отнася и до обувките.

— С други думи, не мислиш, че е бил пряко замесен?

— На дръжката и спусъка има само отпечатъци на Ерно и те са с кръвта на Луиза, така ли е, Лари?

— Нека бъдем по-точни — кръвта е нейната група. Не посмях да притеснявам момчетата и за кръвта… представяш си колко им бях омръзнал, а серологията беше дала достатъчно категоричен отговор. — Кръвта по револвера беше В-отрицателна. Само два процента от хората имаха такава кръвна група и Луиза беше сред тях. Джъдсън, Гъс и Колинс бяха все от нулева. Лари бе хранил голямата надежда, че тази на Ерно е В-отрицателна, но от болницата го бяха разочаровали. Но за Лари фактът, че Ерно бе стрелял, не изчерпваше всичко.

— Аз продължавам да не вярвам, че Роми не е имал нищо общо. Може би Ерно и Роми са се скарали с Колинс и Луиза. А сега Колинс само довършва започнатото от вуйчо му: да измъкне Роми, който е опрал пешкира.

— Вярваш ли, че Роми е от онези, които биха се пожертвали, Лари? Та той себе си не може да защити. И освен това няма никакви преки веществени доказателства, които да подкрепят тази теза.

Лари обаче имаше идея. Вече си бе осигурил помощта на неколцина кадети за утре. Беше издействал съдебна заповед за претърсване и се надяваше да открият под навеса на Ерно нещо взето от жертвите в „Парадайз“ в нощта на убийствата. Колинс бе споменал, че напоследък Ерно се е блазнил от идеята да изкопаят сами вързопа, но после е съобразил, че върху някои от нещата може да са останали отпечатъци на Колинс. Надеждата на Лари бе, че там могат да намерят и отпечатъци на Катерицата или негова ДНК.

— Ще имаш заповедта още преди десет часа и ти стискам палци, Лари, повярвай ми. Но ако не намерим нищо, което да уличава Катерицата, това ще означава още една голяма точка за тях. Засега всички криминологически анализи подкрепят Ерно и Колинс. Ако онези неща са там, както ни разказа Колинс, и ако на тях открием само негови и на Ерно отпечатъци, това е краят за нас. Нали се сещаш какво ще означава, Лари: нов процес.

— Нов процес?

— Е, можем да си правим оглушки пред Харлоу още година — година и половина, но ако погледнеш в резюме: показанията, отпечатъците, ДНК-то, и на всичко отгоре дневникът от архива, доказващ, че Катерицата е бил в ареста по време на убийствата… — Тя поспря, замислена за мащаба на онова, което бе казала. — Гандолф просто ще получи своя habeas. — Може и да имаше право за юридическата страна на закона, но той виждаше, че не й се иска всички тези лоши новини да стигнат с неудобни заглавия до челните страници на вестниците и да носят предимство на противника й. — И това не е най-лошото — допълни тя.

— Кое е лошото в такъв случай?

— Не можем да проведем същия процес наново.

— Заради Колинс ли?

— Колинс ни разказа две различни истории, по същество обвинявайки и оневинявайки един и същи човек. Той е наркопласьор и измамник и има в досието си три присъди по углавни престъпления. Може да възхвалява Исус на воля. Но яви ли се на свидетелската банка, заседателите ще си запушат носа. Проблемът ми е как да вкараме медальона като веществено доказателство.

— А защо не го направим по стария начин? Аз ще свидетелствам.

— Няма начин, Лари. Съдебната зала е място, където могат да станат много странни неща. Не ми се иска да си го признавам, но е имало случаи, когато ме е напушвало да прихна при показанията на моите собствени свидетели. И все пак досега не съм призовавала съзнателно на банката някой, за когото знам, че ще лъжесвидетелства. И няма да започна да го правя тепърва.

— Лъжесвидетелство?

— Ами така му казват, Лари, когато измисляш под клетва. — Тя го гледаше право в очите, но не както преди малко. Сега пред него бе Мюриъл Безстрашната.

— Би ли се съгласила да станеш обвинител, Мюриъл?

Тя се погледна — все още беше чисто гола — и отговори:

— Мисля, че ще трябва да се самоотстраня.

— Не, сериозно — каза той. — Би ли нарекла това престъпление?

— Мисля, че не е редно, Лари. Нещо повече, смятам, че е дълбоко нередно. И няма да допусна да свидетелстваш, че си намерил медальона джоба на Катерицата, при положение че не си.

Макар да я познаваше отдавна, Лари така и не бе успял да се убеди на практика колко силно вярва Мюриъл в принципа. Сега му се струваше, че казва каквото мисли. Само че тя никога не бе елиминирала собствения си интерес от сметките. Оставеше ли го да излъже, той щеше да разполага с лост срещу нея.

Лари се замисли над вариантите. Със съгласието на Артър те бяха върнали медальона на дъщерите на Луиза още през юни, така че нямаше никакъв шанс по него да се открият отпечатъци, доказващи, че е бил в ръцете на Катерицата.

— Ами ако призная, че по-рано съм излъгал? — попита той.

— Това е еквивалентно на низост при изпълнение на служебните задължения, Лари. Ще те уволнят на секундата. И ще можеш да се сбогуваш с пенсията си. И ще продължиш да нямаш никакви улики, поставящи медальона в джоба на Катерицата, освен ако полицаят, дето го е откраднал, не се яви и не си признае, а нали и двамата знаете, че това никога няма да се случи, освен ако и той не дава пет пари за пенсията си. Само че за нас вече ще е без значение.

— От къде на къде?

— Ти ще си признал, че си излъгал, за да осъдиш човек, нали така?

— За да осъдя убиец.

— Но кой ще гарантира, че не би го направил пак? Не забравяй, ти си единственият свидетел за много неща, случили се между теб и Роми, докато последният е бил под арест през октомври деветдесет и първа. Бъди сигурен, че при следващата ни среща в съда Артър ще се разплаче, че признанието е изтръгнато със сила… по някакъв начин. Единственият начин да го опровергаем, е да извикаме на банката полицай, за когото вече се знае, че лъжесвидетелства.

— И ще загубим самопризнанието на Катерицата?

— Най-вероятно. Както и медальона. И ще сме ти сложили кръста. Лари, трябва да знаеш, че в най-лошият случай, ако признаем, че си излъгал за медальона, и ако се разбере по някакъв начин, че си унищожил доклада на Дикерман, от Главната прокуратура на Съединените щати като нищо могат да те подведат под отговорност за затрудняване на правосъдието.

— Федералните?

— Ние сме във федерален съд, Лари, ако не си забравил.

— Мамка му… — Тези хора съдеха ченгета за развлечение и това беше част от несекващата борба между институциите на федералното и щатско правораздаване.

— Така че не можем да проведем процеса отначало, Лари.

Лари мразеше всички тези процесуални дивотии… и Мюриъл, когато се правеше на рупор на закона. Обгърна коленете си с ръце и се поинтересува не могат ли да се споразумеят с Гандолф, заменяйки смъртната присъда с дългосрочен затвор.

— Това е най-добрият вариант — съгласи се Мюриъл. — Но нали познаваш Артър. Кръстоносец на справедливостта. Та кръстоносецът вярва, че клиентът му е невинен. Кръстоносецът вероятно ще иска нов процес.

— И какво ще стане тогава? — Тя не отговори и Лари припълзя на четири крака и я стисна за ръката. — Не искам да чувам за затвори, Мюриъл. Не искам да ми се налага да се срещам с този тип на улицата. По-скоро бих поел риска да се явя в съда, да загубя пенсията си, да ме съдят за затрудняване и така нататък… Мюриъл, говоря ти сериозно. Обещай ми, че ще се явиш.

— Лари…

— Обещай ми, дявол да го вземе! Как беше името на онзи грък, дето влачил камъка нагоре и все не стигал до върха на планината? Сизиф? Аз не съм Сизиф, Мюриъл. Онова е било проклятие. И точно това ще ми сториш ти.

— Искам да те спася, Лари.

— Така ли му казваш? — извика той и сграбчи дрехите си.

Но тя не му обръщаше внимание. Мислите й отново бяха скочили в друга посока. Трябваше му секунда, за да разбере, че е намерила изход от ситуацията.

40.

24 август 2001

Хероин

В приемната на „О’Грейди, Стайнбърг, Маркони и Хорган“ вече познаваха Джилиан. Тя влезе, поздрави присъстващите с махване на ръка и мина по коридорите на кантората; получаваше вяли усмивки както от онези, които не я познаваха, така и от другите — които я познаваха прекалено добре. Както бе предсказала, Артър не бе очаровал съдружниците си с избора на приятелка. За да не реагира неволно по някакъв начин, Джилиан вървеше, забила поглед във верижката на глезена си, която бе купила тази сутрин. През целия си живот не бе могла да оформи твърдо мнение към този женски аксесоар. Майка й бе заявила, че верижките за глезен са кич, което бе довело дотам, че Джилиан бе носила верижки като тийнейджърка, а после ги бе зарязала като хлапашки глупости. Но в края на лятото, когато вече беше хванала някакъв тен и можеше да ходи без чорапогащи, тънката верижка докосваше кожата й по много чувствен начин. Означаваше ли това нещо? Може би й напомняше за нелогичните понякога съображения на Артър. Тя почука на стъклената врата на офиса му и надникна.

— Не е ли време за вечеря?

Той седеше в стола си с гръб към нея. Беше свел глава. Помисли си, че може би чете, но когато се извъртя към нея, разбра, че е плакал. Артър беше верен на себе си. Плачеше, когато си поиска. Разтревожи се едва когато той изрече една-единствена дума:

— Хероин? — Повтори я още няколко пъти, а тя все не можеше да отвори уста. — Тази сутрин — поясни той — Мюриъл е завела искане пред Харлоу да отвори процедурата по събиране на доказателствен материал и да те разпита.

— Мен?

— Теб. Искането е мотивирано с това, че има основания да се вярва, че ти разполагаш с информация, благоприятна за защитата. Толкова е нелепо и низко, че отказах да те безпокоя с тези глупости. Влетях в залата възмутен: „Евтино“, „Театрално“, „Нечистоплътно“. Думи, които не бях използвал пред хора по отношение на друг адвокат. Самата идея да свържат процеса с интимните ни отношения… Накрая, когато се изчерпах, Мюриъл поиска от съдията десет минути прекъсване и ми показа шест клетвени декларации все от хора, които са ти продавали хероин или са те виждали да си купуваш. Дори при това положение аз отказах да повярвам на проститутки и всякакви такива… Но днес следобед се срещнах с двама от свидетелите, Джилиан, срещнах се на четири очи. И те ме убедиха. Единият беше консултант. Помага на хората да се откажат и да не посягат пак. Не им беше приятно да говорят за това. И нямаха нищо против теб… едната от тях сподели, че се е явявала пред твоя съдебен състав и ти си й дала условна присъда. Намекна, че се е досетила защо. Искам да кажа… те не ме излъгаха. Казаха ми истината. Истината за теб. Можеш ли да си представиш как се почувствах? Господи, Джилиан… хероин?

Нямаше уместни думи за такава ситуация. Беше седнала в едно от креслата, но не помнеше кога го е направила. Чувстваше се сякаш бе пътувала с асансьор, полетял надолу от десет етажа и заковал се неочаквано малко преди да се разбие. Защото беше като смазана. За един миг й мина мисълта да отрече, което само засили отчаянието й.

— Артър — каза тя, — това само допълнително разваля нещата.

— Права си, разваля ги.

— За мен. Прави всичко да изглежда така пошло. На мен и без това ми беше трудно, Артър. Знаеш това. Надявам се, разбрал си го.

— Джилиан, аз помня, че това беше първото, което те попитах. Ти ми отговори, че си била трезва по време на процеса срещу Катерицата.

— Отговорих на въпроса ти. Казах ти, че не съм злоупотребявала с пиенето. Бях като свидетел, Артър, образован свидетел. Отговорих на въпроса ти.

— А после? През следващите четири месеца… не помисли ли… Още ли не осъзнаваш какъв шибан проблем е това в правен смисъл?

— Правен смисъл?

— По отношение на Роми. Той е бил съден от наркоманка, пристрастена към хероина.

— И не е бил първият обвиняем, чийто съдия е бил с разклатено здраве. Не забравяй, че присъдата беше обжалвана, Артър. Два пъти при това. Имало е безброй процесуални възможности за постигане на справедлива присъда. И нито един съд не е намерил основания за обратими грешки.

— А Конституцията?

Не можеше да разбере в какъв контекст я споменава.

— Конституцията?

— Конституцията, Джилиан, гарантира на всеки подсъдим справедлив процес. Мислиш ли, че това се отнася до процес пред съдия, който ежедневно извършва углавно престъпление? Не просто съдия, чиято мисъл не е била чиста, но такъв, който е обикалял улиците и следователно е имал силен мотив да не настройва срещу себе си нито прокуратурата, нито полицията?

За това не се бе сетила. Беше обмислила ситуацията още първия път, когато се бяха видели с Артър на кафе, беше споделила опасенията си с Дъфи и бе отложила решението си за после. В момента я вълнуваше справедливостта по отношение на нея. Но дисциплинираният й мозък веднага бе прозрял последиците за Гандолф и тя разбираше позицията на Артър. Беше виновна и Артър я бе уличил в това.

— Мюриъл вече се обади да ми каже какво очаква да направя.

— И?

— И аз й отговорих, че ще внеса искане, с което коригирам искането за habeas corpus в жалба, че твоята пристрастеност е нарушила правото на Роми на справедлив процес.

— И ще ме призовеш на свидетелската банка?

— Ако се наложи.

Беше готова да му каже, че е прекалява с превземките си или че се държи непоносимо импулсивно. Беше ли възможно да разпитва жената, с която спи? Но отговорът беше много прост. Изглежда, вече не можеше да разсъждава така бързо, както някога. Очевидно за Артър тя вече не беше жената, с която спи.

— Господи, Джилиан. Самата мисъл за това ме убива. Не мога да си представя как си се крила из входове и си купувала от проститутки… и после си сядала на стола си и си осъждала други хора! Не, не мога да си го представя. А ти? Коя, за Бога, си ти?

Да, ясно. Знаеше, че рано или късно той щеше да й зададе този въпрос.

— Очакваш ли да победиш, Артър, с тази си нова тактика? — Беше я страх, че това може да прозвучи като молба за милост. После осъзна, че може би е именно това.

— Искаш да кажеш, очаквам ли да се разплатя с теб, Джилиан? Не… Не! Памела вече започна проучване. Нов процес не може да има. Но моята позиция е, че повторен процес е невъзможен, защото не може един човек да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Държавата е в невъзможност да изпълни фундаменталното си задължение да обезпечи компетентен форум. И Мюриъл изглежда склонна да се вслуша в това съображение.

За секунда Джилиан си представи как Мюриъл посреща това. Макар и победена, последна щеше да се смее тя. Каква рядка възможност при съдебните процеси — да пречупиш своя опонент.

— Нека проверя дали съм разбрала — обади се Джилиан. — Аз съм изкупителната жертва. Един троен убиец ще се измъкне, понеже аз съм била пристрастена към хероина. Така ли ще бъде изнесено пред пресата?

Артър предпочете да не отговори, защото нямаше смисъл да отрича. Досега в очите на обществото тя бе окаян човек, разочаровала всички. Сега обаче щеше да мине в категорията на чудовищата. Тя осъзна, че Артър вече я вижда като чудовище. Благодарение на малкото разстояние, което ги разделяше, тя четеше в зачервените му очи неща, които се бе надявала никога да не види…

— Вината е моя, Джилиан. Ти ме предупреди. Каза ми какво си направила с мъжете в живота си. Дори ми разказа историята на целия си живот. А аз въпреки това се реших да скоча с двата крака.

Въпреки че се чувстваше мизерно, думите му я нараниха допълнително и тя се почувства, сякаш някой е изтръгнал мускул близо до сърцето й. Вече беше кристално ясно, че за нея и Артър това е краят. Никога досега той не й бе говорил толкова жестоко.

Без да вижда накъде върви, тя излезе от офиса му, извървя обратния път по светлите коридори и се добра до асансьора. Когато се озова на улицата, спря на тротоара. „Хероин?“ чу го да изрича. И пак: „Хероин?“. Как бе могла да стори това със себе си? Трябваше да си спомни и така, за пръв път от години, се сети за сладкото забвение, което й носеше наркотикът.

41.

27 август 2001

По средата

Мюриъл и Лари вървяха под разлистените дъбове и брястове на алеята. И двамата носеха сандвичи от „Събуей“ в хартиени пликове и яркочервени чаши с безалкохолни напитки. Този тесен участък, дълъг няколко километра, бе изравнен и впоследствие залесен малко след Гражданската война и навремето бе представлявал градска градина по средата на път, от двете страни на която бяха чаткали конски копита. Днес ивицата бе заградена от четири ленти трафик — две на изток и две на запад — и шумът от колите правеше невъзможен всякакъв разговор, освен ако не седнеха един до друг на циментовите пейки с дървени седалки.

— Тук? — предложи Мюриъл.

— Където и да е. — От самото начало Лари не бе имал настроение за тази разходка.

— Мислех си за нас, Лари, и осъзнах, че всичкото ни време заедно е все в затворени пространства. Не е ли така? Ти не спираш да ми говориш за градини, а се срещаме между четири стени. В съда… в офиса… в хотелска стая.

В този момент наблизо мина огромен автобус, шофьорът даде газ и ги обгърнаха облаци отровна миризма.

— Много идилично — коментира Лари. — Защо ли имам чувството, Мюриъл, че времето ми изтича?

Тя опита да се усмихне, но не се получи. Беше разопаковала сандвича си, но го остави на пейката. Кой знае защо, за следващото изречение й трябваха и двете ръце.

— Реших да оттегля обвиненията срещу Роми Гандолф — каза тя. Анализът не беше особено труден. Експедицията на Лари в двора на Ерно бе довела до изваждането на шест предмета с отпечатъците на Ерно или Колинс и нито един с тези на Катерицата. Но кой знае защо, се беше страхувала да произнесе тези думи. Лари бе отхапал голяма хапка от своя сандвич и мрачно я дъвчеше. Възелът на вратовръзката му беше — свален петнайсет сантиметра под яката. Вятърът я подхвана и я вдигна хоризонтално. — Ти си първият, на когото казвам — допълни Мюриъл. — След Нед, разбира се.

Той преглътна тежко и каза:

— И ме доведе тук, за да не ме чуе никой да крещя? Така ли? — Не се беше замисляла над това. Но както винаги, инстинктът й бе имал някакви основания, за да й подскаже да постъпи така. — Сигурно се шегуваш, Мюриъл. Та ти си в идеална ситуация. Сама каза, че Артър няма да влезе в извънсъдебно споразумение, но сега той няма избор, ако не иска да убие приятелката си в съда.

От толкова време бяха заедно, а тя така и не се бе замисляла за разликите в световете, в които живееха. Лари беше един от най-умните хора, които познаваше. Четеше книги. Можеше да мисли абстрактно. Но за него законът се свеждаше само до тактика. За разлика от адвокатите, той дори не се бе опитвал да приеме принципите и последователността му. Виждаше само голямата картина, където практикуващите измислят логични причини, за да направят каквото им хрумне.

— Съмнявам се, че ще постъпи така — каза Мюриъл. — Той ще продаде своя клиент, за да спаси Джилиан.

— Заслужава си да се опита.

— Няма да е етично и за двама ни, Лари. Искам да кажа, че няма да е етично и за него, и за мен да го предложим.

— На кого разправяш това, Мюриъл?

— Лари, аз не съм по-добра от другите и също правя фалове, но поне полагам усилия. И вярвам на принципа, че не можеш да наложиш правилата, ако сам не ги спазваш. Освен това — тя усети, че сърцето й се свива — вече не вярвам, че Катерицата е виновен.

Още преди да бе изрекла думите — тя естествено знаеше какво ще каже, — знаеше, че ще го нарани, но начинът, по който той се сви и се отдръпна от нея, можеше да й скъса сърцето. Лицето и гърбът му се втвърдиха като камък. Това беше единственият човек на земята, който я бе обичал по избрания от нея начин, а тя бе на път да го превърне в свой враг.

— Той си призна — тихо каза Лари. Това беше квинтесенцията. В крайна сметка тя би могла да каже, че Лари я е заблудил. Но Лари, детектив с над двайсетгодишен стаж, никога не би признал, че се е заблудил. За него възможностите бяха две: или професионална непочтеност, или некомпетентност. Или по малко и от двете. Но в момента той не бе готов да признае, че е допуснал грешката, за да й достави удоволствие.

Преди няколко дни си бе помислила, че се държи мелодраматично, когато й бе заявил, че тя не може да постъпва с него по този начин. Но с честота, недостижима за никой друг, Лари я бе изпреварвал на финалната права и тогава бе направил същото. Да приеме нейната преценка, означаваше да плюе сам на себе си. Ничия обич не стигаше толкова далеч.

— Лари, както се развиват нещата, ударът поема Джилиан. Не Дикерман. Нито Колинс. Няма съмнения в разследването. Неофициално нашата история е, че не можем да рискуваме отказ от съдебно преследване по едно и също обвинение, защото това може да доведе до обжалване на всички съдени от Джилиан в течение на няколко години. И ако трябва да водим тази битка, не можем да си го позволим по дело, завършило със смъртна присъда, заради строгостта на процедурата в тези случаи.

Докато обясняваше, сините очи на Лари не се отместваха от нея. Накрая той стана, извървя няколкото метра до теленото кошче за боклук и с яд запрати остатъка от сандвича си в него. После се върна по напуканата настилка, където тревата не бе успяла да се прихване както трябва.

— Знаеш колко лицемерно е всичко това, нали? Да стовариш всичко върху Джилиан… това, разбира се, защитава теб много по-добре, отколкото защитава мен.

— Моето разбиране е, че помага и на двама ни.

— Когато освободят Роми, първото, което ще предприеме Артър, е да заведе огромен граждански иск… и всички тези неща за Дикерман и Колинс ще изплуват по време на снемането на показанията.

— Няма да има такова, Лари. Те няма да поемат риска Роми да бъде разпитан, защото той може да каже всичко. Случаят ще се реши бързо и под масата.

— Веднага след първичните избори.

Усещаше, че в неговото съзнание вече е загубила всички положителни качества. Но кимна утвърдително. Беше такава, каквато беше. И картината невинаги беше красива. Запита се струва ли си усилието да му каже колко голяма ще е болката й за него. Очакваха я ужасни нощи. Но работата щеше да я погълне. А и най-лошото сигурно щеше да дойде след много години.

Вчерашния ден се бе молила горещо в църквата. Беше благодарила на Бог за всичко, което й бе дал. Живот, изпълнен със смисъл. Внучето на Талмадж. Никой не притежаваше всичко. Вярно, нямаше любов, но причината вероятно бе в това, че я бе желала по-малко от някои други хора. И все пак, когато стана от пейката, се чувстваше леко замаяна. За един кратък миг й се прииска да изпълзи по корем до него. Но бе избрала самотата. Лари стоеше наведен напред, подпрял брадичка с ръка и почервенял от гняв. Тя знаеше, че отсега нататък винаги, когато се сети за нея, тя ще е жената, провалила живота му.

— Трябва да се видя с Джон Леонидис — съобщи тя. — Казах му, че ще отида в „Парадайз“.

— Обратно към сцената на местопрестъплението — прошепна Лари.

— Да.

— Не ме карай да те прикривам и в това. Говоря за отношенията ти с него. Няма да лъжа момчетата. Просто няма, Мюриъл. Ще казвам истината за теб на всеки, които ме попита.

Врагът й. Неговата истина. Тя го изгледа за последен път и се обърна, за да спре такси.

Плака тихо през половината от пътя до ресторанта. Когато наближиха, започна да мисли какво да каже на Джон. Щеше да му разкаже всичко с подробностите. Джон не беше от хората, които щяха да се раздрънкат, а дори да го направеше… майната му. Опита се да измисли нещо, с което да го утеши. Джон Леонидис бе чакал цяло десетилетие някой да плати с живота си за смъртта на баща му. Дори ако успееше да го убеди, че Ерно е убил Гъс — а тя вече бе приела, че истината е точно такава — Джон щеше да се подразни от мисълта, че Ердай е напуснал живота при свои условия. В крайна сметка след цяло десетилетие в съдебната зала и след безброй разговори със семействата на жертвите, Мюриъл бе стигнала до убеждението, че повечето хора приемат с някакво ъгълче на съзнанието си — там, където е скрит страхът от тъмното и силния шум, — че когато бъдат премахнати истинските виновници, хората и техните близки ще се върнат към живот. Това беше жалката логика на отмъщението, усвоена още от проходилката, логиката на жертвения олтар, където се осъществява една сделка: живот за живот.

Беше присъствала като наблюдаващо лице на три екзекуции. При първата, бащата на жертвата — майка на две деца, застреляна при обир в бензиностанция — си бе тръгнал огорчен, защото онова, което се бе надявал да му донесе душевен покой, само го бе накарало да се чувства още по-зле. Но при следващите два пъти семействата бяха казали, че са получили нещо като удовлетворение от зловещата церемония по отнемане на човешки живот — усещане за слагане на точка, чувство за възстановяване на някакъв ужасен баланс в света, утехата, че злодеят вече няма да може да почерни живота на никой друг. Но при болката, която изпитваше в момента, тя не можеше да разбере защо причиняването на допълнителна болка може да направи живота на земята по-щастлив за някого.

Накара таксито да спре пред масивната стъклена врата на „Парадайз“. Спомняше си съвсем ясно лятната жега преди десет години, когато двамата с Лари бяха влезли през същата тази врата — хладният въздух бе обгърнал голите й крака, които все още помнеха тялото на Лари между тях час преди това. Това беше минало. Той бе минало. Факт, който трябваше да приеме. Може би точно мисълта за Лари и онова, в което той вярваше така упорито — за Мюриъл то вече бе измислица, — я върна за момент към Роми Гандолф. Като насън тя пак го видя. Образът беше нелеп — Роми стоеше изправен в полумрак в подземие, от тавана на което капеше вода. Беше готова да се разсмее, но по необясним начин слабата светлина в подземието започна да се засилва, а с това и болката, която усещаше. Сигурно трябваше да минат десетилетия, а може би и до края на живота си нямаше да може да се помири с онова, което му бяха причинили, и с причините, поради които го бяха направили.

Верен на себе си, Джон я посрещна топло. Прегърна я, заведе я в офиса си отзад… офиса, който някога бе принадлежал на баща му. Фотографиите на Гъс все още висяха по стените.

— Новините не са добри, предполагам? — започна Джон. Беше чел вестниците през уикенда и знаеше за Джилиан. Фразата на Ейърс за „съдийката наркоманка“ се бе оказала много удачно заглавие за първа страница.

— Не знам, Джон. Не знам как да го нарека.

Той я изслуша, без да говори. Единствената му реакция бе гризането на нокътя на палеца. В един момент Мюриъл си помисли, че може да му потече кръв. Едва се сдържа да не му каже да спре. Но не й влизаше в работата да го съветва как да приеме истината. Но Джон бе разумен човек. Разбра неоспоримостта на кървавите отпечатъци и с готовност прие заключението й, че Гандолф няма пръст в убийствата. Независимо дали тя го заслужаваше, или не, Джон имаше вяра в нея като адвокат. Единствената утеха, която все още искаше, бе онова, което тя бе очаквала.

— Ти щеше ли да поискаш смърт за онзи… Ердай? Например, след като разкажеше всичко, ако по някакво чудо беше оживял?

— Щяхме да се опитаме, Джон.

— А щяха ли да го осъдят?

— Предполагам, че не.

— Защото е бял?

Дори сега на езика й бе да каже „не“. Заседателите преценяваха тежестта на престъплението по ценността на отнетия живот. В това уравнение фактори като раса и социален статус оставаха неразличими. Хората щяха да отдадат голямо значение на факта, че жертвите на Ерно са трудещи се семейни хора. На другата везна щеше да бъде сложена оценката на убиеца и тук съображение като цвят на кожата щеше да бъде оставено без внимание.

— В крайна сметка заседателите отсъждат смърт само когато сметнат, че подсъдимият е опасен и напълно безполезен за обществото. В случая щеше да има значение, че Ерно се е опитал да направи едно добро — обясни тя на Джон. — Той не искаше да остави един невинен да умре вместо него. Всъщност две добри дела: безпокоеше се за племенника си. — Плът от плътта ми. Кръв от кръвта ми. А може би щеше да е от значение това, че Мюриъл разбираше страстите, които го движеха.

— Не мога да го разбера — оплака се Джон. — Ама честно. Какъв е смисълът, къде е логиката? Хората са мъртви: баща ми, Луиза и Джъдсън. От онова, което ми разказа, ми е ясно, че този Ерно е пълен боклук. Убиец. Лъжец. Лъжец под клетва. Крадец. Измет. Отрепка. Два пъти по-лош, отколкото си мислехме, че е Гандолф. И той щеше да живее?

С това не можеше да се спори. Ерно беше лош, и то по-лош от средното.

— Така е с делата, когато се търси смъртна присъда, Джон. При тях всичко е крайно: престъплението, залогът, чувствата у всички. Правилата са добри, но много често никое от тях не само не е приложимо, а изобщо няма логика.

Беше донесла протокола от разговора с Колинс. Джон прелисти няколко страници, после й го върна.

— Това е — каза той и дълбоко въздъхна. — Край. Толкоз.

На излизане тя му се извини за собствената си роля в протакането на случая и за мъките, които бе донесло това на толкова хора. Но той я спря.

— Няма да позволя на никой дори само да намекне — заяви той със същата страст, с която бе заклеймил безсмислеността на закона, — та макар и за секунда, че не си правила всичко по силите си. Ти и Лари. Томи. Всички. Никога.

Прегърна я със същата жар, с която я бе прегърнал на посрещане, и отиде да потърси бинт за палеца си.

Когато излезе навън, тя се обърна, за да хвърли поглед на ресторанта, където преди десет години трима души бяха намерили ужасната си смърт. Никога нямаше да може да погледне тази семпла ниска сграда, тухлените й стени и големите й витрини, без да изпита поне част от ужаса, който Луиза, Пол и Гъс бяха изпитали в последните мигове от живота си. Застанала на тротоара, тя се опита да си представи какво е минало през главите на всеки от тях, когато са осъзнали в онази последна частица от секундата, че животът и всичко, което са обичали от цялото си сърце, ще свършат по прищявката на друго човешко същество… край, пред който бяха безсилни логиката и човечността.

Останал вътре, Джон повтори нещо, което бе изричал често — че продължава да вижда кръвта по пода. Но все пак не бе затворил „Парадайз“. Ресторантът беше паметникът на Гъс, дом за неговия дух. Светъл подслон в тъмната нощ. Храна за гладните. Компания за самотните. Място, където кипи живот и където такива като Гъс се опитват да бъдат приятели на другите.

Тя щеше да се върне.

42.

30 август 2001

Освобождаването

Дрехите, в които Роми Гандолф бе съден и в които бе предаден на затворническите власти, отдавна бяха загубени. Може би някой бе сметнал, че е безпредметно да се пазят дрехите на „жълт“. Малко преди да влязат в Ръдярд, Памела и Артър се отбиха в един супер и купиха за Роми три панталона и няколко ризи. След това щастливи продължиха пътя си на юг.

Когато пристигнаха в Ръдярд, на паркинга през затвора се бяха събрали много микробуси на новинарските програми. Преподобният Блайт даваше пресконференция. Както винаги, придружаваха го хиляди. Артър не можеше да разбере откъде се вземат всички тези хора около Блайт — някои бяха служители в църквата му, други осигуряваха охраната, но интересът на останалите оставаше за него истинска мистерия. Кохорта от поне трийсет души придружаваше доведения или заварен брат на Роми, за чието съществуване Артър бе разбрал едва предната седмица, когато във вестниците бяха започнали да обсъждат предстоящия граждански иск. Целият легион на Блайт ликуваше — всички очакваха с нетърпение предстоящото събитие и се радваха на факта, че благодарение на броя си и вниманието на пресата, са превзели една малка част от територията на затвора.

Блайт, изглежда, бе докарал сглобяема сцена — нещо от рода на висок подиум — в багажника на дългата лимузина, с която пътуваше и която бе кротко паркирана далеч от обективите. Бе имал благоприличието да се обади на Артър и да го поздрави, след като Мюриъл бе внесла искане за прекратяване на съдебното преследване срещу Роми, но оттогава не се бяха чували нито с преподобния, нито с някой от хората му. Артър естествено изобщо не бе изненадан да види Блайт тук. С лъщящата си плешива глава и големите си бели мустаци Блайт изглеждаше съвсем добродушно. Но само до момента, когато си отвори устата. Докато приближаваше тълпата, Артър можа да чуе жалбите му по повод несправедливостта на една съдебна система, допуснала пристрастени към наркотиците съдии да осъждат на смърт невинни чернокожи. Имаше основание, но Артър знаеше, че отвътре нещата изглеждат по-различно.

Репортерите се устремиха към Артър, но преподобният го покани при себе си на подиума, енергично раздруса ръката му, потупа го одобрително по гърба и отново му каза, че се е справил добре. Именно Блайт бе информирал Артър при последния им разговор, че държавата е снела показанията на племенника на Ерно и че Мюриъл просто се спасява, като обвинява Джилиан. Джексън Ейърс, който в интерес на клиента си бе настоял за пълна секретност, бе скрил Колинс някъде в Атланта и бе отказал да потвърди пред Артър онова, което несъмнено бе споделил с Блайт. Бе казал само едно: „Твоят човек не го е направил. Не е бил там. Останалото е без значение. Страхотна работа, Рейвън. Никога не съм мислил, че ставаш за нещо като защитник, но явно много съм бъркал. Страхотна работа“.

Истината за Колинс можеше да изплува по време на слушането на гражданския иск, особено ако държавата се заинатеше и откажеше да влезе в споразумение. Артър се надяваше по обратния път да обсъди с Роми намеренията му да потърси компенсация. Предния ден бе информирал Рей Хорган, че очаква да поеме гражданския иск на Роми и че ако това стане, смята да напусне фирмата.

Артър и Памела влязоха в караулката и подадоха единия панталон и една риза на дежурния, който отказа да ги вземе.

— Ония отвън, с преподобния Блайт, донесоха костюм. Струва поне петстотин долара, ако не и повече. — Лейтенантът, който беше бял, се огледа тревожно: разбираше, че е най-разумно да си държи устата затворена.

След малко дойде и самият Блайт. Придружаваше го много впечатляващ мъж, висок и мъжествено красив, великолепно облечен, афроамериканец. Лицето му бе познато на Артър отнякъде. Не беше местен, в това Артър нямаше съмнения. Някакъв герой, беше всичко, което Артър можеше да си спомни, може би атлет.

Дежурният вдигна телефона и след няколко минути се появи директорът на затвора Хенри Маркър. Също чернокож, той се отнесе с видима симпатия към Блайт и покани цялата група да го придружи. След като минаха през първата врата, Артър и Памела завиха в посока, в която досега не бяха ходили, и влязоха заедно с всички в иззиданата с оранжеви тухли сграда на администрацията. И тук имаше охрана и блиндирани врати, но целта беше различна: да се задържат затворниците отвън, а не вътре.

Качиха се на втория етаж и там Маркър ги въведе в офиса си, обширен, но икономично обзаведен. Ромео Гандолф неспокойно седеше зад писалището на директора в костюм и с вратовръзка. Когато влязоха, той смутено скочи: явно не знаеше какво се очаква от него в този момент. Най-сетне му бяха свалили белезниците. Неспособен да се сдържи и макар да бе плакал доста през изтеклата седмица, Артър веднага се разплака отново и видя, че по бузите на Памела също се стичат сълзи. Междувременно Блайт се хвърли върху Роми и го прегърна.

Директорът бе подготвил няколко документа за подпис. Артър и Памела ги прегледаха, докато Блайт дръпна Роми в другия край на стаята. Артър ги чу да се молят заедно, след което последва разгорещен разговор. След това Роми изписа с труд името си под документите и всички бяха готови да тръгват. Маркър ги придружи до входа. Електронната ключалка щракна и директорът като иконом отстъпи крачка встрани, за да им направи път. В същата секунда Блайт ловко се промуши между Артър и Памела и застана до Роми в мига, в който слънчевата светлина озари лицето му.

Операторите с камерите отпред се заблъскаха. Разнесоха се викове. Блайт подхвана Роми за лакътя и го насочи към подиума на паркинга. Покани Артър и Памела и ги настани на втория ред, зад себе си и Роми. Памела беше подготвила за Роми кратко изявление и му го даде в ръката, но Блайт го взе и му пъхна друг лист. Роми послушно започна да чете, после спря и се огледа безпомощно. Брат му се качи и прочете няколко от думите. Едва сега Артър схвана какви усилия са били положени, за да може Роми да прочете преди десет години подготвеното от друг и записано на касета самопризнание. И както си стоеше на подиума, отново осъзна чудовищността на стореното на Роми Гандолф — това и върховното удовлетворение за него и Памела да знаят, че са насочили силата на закона в полза на Роми и че законът е поправил една несправедливост, която пак той бе причинил. В този миг Артър вярваше, че дори да го хване алцхаймер ще запомни този ден до края на старините си.

Гандолф вече се бе отказал от заявлението. Кавалкадата от репортери и оператори бе вдигнала облак прах от застлания с чакъл паркинг и Роми мигаше и триеше очите си.

— Не мога да кажа нищо, освен благодаря на всички — простичко изрече той.

Репортерите продължаваха да го обстрелват с едни и същи въпроси: как се чувства на свобода, какви са плановете му. Роми каза, че мечтае за голяма пържола. Блайт обяви планове за отпразнуване в църквата. Пресконференцията приключи.

Гандолф скочи от платформата и Артър си проби път напред, за да се добере до него. В предварителния разговор по телефона се бяха споразумели, че Роми ще пътува с тях по обратния път. Артър бе започнал да проучва перспективите Роми да си намери работа. Трябваше да обсъдят и гражданския иск. Но когато Артър го насочи към задния паркинг, Роми се дръпна.

— Аз май ще тръгна с тях — каза той. Дори да съзнаваше, че разочарова Артър, не му личеше. Но на лицето му бе изписано любопитство. — Каква ти е колата? — Артър се поусмихна и назова марката и модела. Роми обходи с поглед паркинга, но когато видя лимузината, очите му светнаха. — Нее… с тях съм — настоя той. Все пак изражението му оставаше неуверено. Хората на Блайт държаха няколко по-напористи репортери надалеч. — Искам да ти благодаря за всичко, което направи… наистина. — И му подаде ръка. Артър осъзна, че двамата с него за първи път се докосват. Ръката му бе странно мазолеста, макар и тясна като на дете. Гандолф я подаде и на Памела, а тя го прегърна. — Казвах ти да се държиш за мен — каза й той. — Ще си намеря жена хубава като теб, обаче черна. Ще бъда богат. И ще си купя акции. — В този миг красивият мъж, който придружаваше Блайт, дойде да прибере Роми. Роми тръгна с него и не се обърна да погледне адвокатите си…

Вече напускаха Ръдярд, когато Памела каза на Артър кой е мъжът: Милър Дъглас, известен адвокат от Ню Йорк, специалист по защита на гражданските права. Вече нямаше съмнение кой ще поеме тегобите по гражданския иск на Роми. Роми щеше да подпише договор за наемане на услугите му още в лимузината, ако вече не го бяха направили в офиса на директора. Артър отби на банкета, за да се окопити от новината.

— Това е ужасно! — въздъхна той. Памела, все още достатъчно млада и далеч от бизнес страната на закона, сви рамене.

— Не мислиш ли, че това е правилният за него адвокат? — каза тя. — Нашата фирма никога не е поемала граждански дела.

Артър, който никога не се бе замислял над тази дреболия, продължи тихо да страда от иронията на развръзката. Роми беше свободен. Артър не беше. Хорган сигурно щеше гръмогласно да се изсмее, когато вземеше Артър обратно на работа — а това щеше да стане на цена, която щеше да се плаща години наред. Добре че Рей го бе помолил да премисли. „Честно казано, Артър — бе му казал той, — може да се окаже, че ще има засуха до следващия ти невинен клиент. Да кажем, десет-двайсет години“. Артър се замисли как да формулира обяснението си пред Рей, после се отказа. Макар да беше разочарование, изборът на друг адвокат от Ню Йорк идваше на второ място. Въпреки водовъртежа, съпровождащ освобождаването на Роми, безкрайните обаждания от репортери и ликуването в кантората, където Артър изведнъж бе разбрал, че има много симпатизанти, имаше нещо, което го глождеше, една точка, в която духът му търсеше да намери почивка… както сега.

Джилиан. „Моя Джилиан, моя Джилиан“, помисли си той и отново заплака. Мюриъл бе свършила чудесна работа в очернянето й. Два дни след като се бяха заловили с нея, „Трибюн“ се бе добрал до снимката на Джилиан след арестуването й от ФБР, направена през 1993, и я бе публикувал на първа страница заедно с материал от няколко хиляди думи за историята на нейното падение, почерпана от многобройни източници, като се започне с агенти от борбата с наркотици, адвокати и наркомани от улицата. Разказът за съдийката наркоманка бе стигнал до много от националните вестници, особено специализираните в клюки за известните личности. Само тук-там бяха сметнали за справедливо да споменат, че Джилиан е била чиста, когато са я съдили, както и сега.

Като адвокат на Джилиан, за Артър бе неприемливо да й се обажда и да я утешава. А и все още се чувстваше прекалено засегнат, за да го направи. На всичко отгоре, доколкото можеше да си спомни, тя дори не му се бе извинила. Може би, казваше си той, ако бе направила някакво усилие да изрази съжалението си за това, че го е измамила, може би тогава щеше да се намери някаква пътека през джунглата от противоречиви задължения към неговия клиент. Дни наред той преглеждаше записаните обаждания на всеки половин час и дори излезе в понеделник по обяд, за да провери пощата у дома си. Може би бе изразил укорите си прекалено сурово, а язвителните думи на раздяла за „историята на нейния живот“ бяха излишни. Напълно възможно беше тя да се държи настрана заради юридическите тънкости на ситуацията. А най-вероятно просто се бе отказала, смазана от сбъдването на собствените си думи за обречеността на връзката им. Преди три нощи се бе събудил със студена пот на челото от кошмар, че отново е посегнала към бутилката. След това, секунда по-късно, се сети, че нейният проблем не беше в бутилката. Но това не бе сложило край на тревожещите го фантазии, в които я виждаше да изчезва под дъжда из тъмните входове бог знае къде.

Стигнаха в града и Артър паркира до сградата на Ай Би Ем, но когато двамата с Памела тръгнаха да влизат заедно, се поколеба. Изведнъж схвана, че вече не е адвокат на Роми Гандолф. Въпреки разочарованието си и след изпаряването на състоянието, до което като верен син на баща си той никога не бе вярвал, че ще се добере някога, той изживя миг на истинско освобождение. Беше носил дълго непосилно бреме, беше залитал под него понякога, но го бе извлачил до края и имаше много причини да чувства облекчение.

Артър целуна с чувство Памела по бузите пред високите въртящи се врати на сградата и я увери, че тя е велик адвокат. След това, обхванат от страх и мрачни опасения, извървя пеша четирите преки до „Мортън“. Джилиан не беше на щанда. Колежката й, Аржентина, се наведе внимателно, за да не остави следи от пръстите си по безукорно чистото стъкло, и тихо обясни, че Джилиан не е идвала на работа цяла седмица — нито тук, нито в магазина в Ниъринг.

— Репортерите са разбойници — прошепна тя. — Мисля, че е напуснала.

— Напуснала ли?

— Така чух да казват. Не я очакват да се върне. Казват, че щяла да заминава.

Артър си тръгна. Докато вървеше покрай огромните магазини, обмисляше възможностите. Нямаше абсолютно никакъв опит като стратег по сърдечните проблеми и дори сега продължаваше да се чувства прекалено наранен, за да е сигурен какво точно иска. Но в крайна сметка не можеше да изневери на себе си. Артър Рейвън не можеше да бъде майстор на изящните ходове и не знаеше какво е това стил. Ако знаеше нещо, то бе как да върви напред с равно темпо.

В дома на Дъфи Мълдоър имаше поне един доволен да го види. Лицето на Дъфи се озари от радост още докато се бореше с веригата на вратата.

— Артър! — извика старецът и го прегърна, докато Артър влизаше в малкото антре. Не пусна ръката му и явно изгаряше от желание да чуе подробностите от последната седмица, готов да влезе в дружески разговор между защитници, които рядко имат повод за празнуване. Но погледът на Артър вече бе открил Джилиан, която в отговор на вдигнатия от Дъфи шум се бе появила на стълбището. Личеше си, че е чистила, защото бе облечена съвсем семпло с дрехи, каквито Артър изобщо не можеше да си представи, че има. Тънките й бели крака се подаваха от протрити къси панталонки, а ризата й беше с навити ръкави. Беше си сложила гумени ръкавици и — за пръв път, откакто Артър излизаше с нея — нямаше грим. Зад нея видя куфар.

— Свърши — обяви той. — Пуснаха го.

Джилиан го поздрави, погледна нагоре в слабата светлина на тясното стълбище и сложи крак на най-долното стъпало. Междувременно Дъфи се бе сетил, че е най-добре да изчезне.

— Мога ли да те прегърна? — попита тя.

Пуснаха се след най-малко минута и седнаха на стъпалата. Джилиан, която никога не бе проронвала сълза, заплака, а Артър, който почти не бе спирал, се наслаждаваше на изключителното удоволствие отново да е до нея. За свое притеснение и неудобство той установи, че има страхотна ерекция. И Джилиан бе почувствала прилив на желание, но бе възприела прегръдката му повече като братска. И двамата нямаха представа какво ще се случи сега.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя уморено вдигна ръце.

— Не съм друсана, ако това те безпокои. Дъфи се погрижи да не стигна дотам.

— Заминаваш ли?

— Трябва, Артър. Пати Чонг, познаваме се от юридическия факултет, се съгласи да ме вземе като помощник във фирмата си в Милуоки. Ще правя разследване по делата. Може би след време, ако всичко върви нормално, както ти сам ми подсказа, ще мога да кандидатствам да ми върнат правата. Но трябва да се махна от тук. — Тя поклати глава. — Дори аз, Артър, най-после реших, че съм изтърпяла достатъчно. Вчера стигнах дотам, че пратих Дъфи до магазина, за да ми вземе едно лекарство по рецепта. Онази снимка… — Тя стисна очи. Снимката бе направена, когато бе съкрушена, смазана от отчаяние и след безсънна нощ, преминала в разпити от агентите на ФБР, и Джилиан изглеждаше като смахната старица. Косата й бе разчорлена. И разбира се, погледът в очите й бе мъртъв.

— Щях да се зарадвам, ако се беше обадила — каза той. — Щеше да е ужасно да дойда и да разбера, че си заминала.

— Не можех да ти се обадя, Артър. Не можех да те моля за съчувствие, когато всеки удар с бича по мен беше от полза за Роми. Освен това — допълни тя — беше ме срам. И страх от това как ще реагираш. И бях объркана. Не можех да остана тук, Артър, а знаех, че ти никога няма да тръгнеш.

— Не мога — каза й той. — Заради сестра ми.

— Разбира се — отговори тя.

Беше доволен, че го бе казал, защото благодарение на това в него нещо се отвори като шлюз. Естествено, че не беше истина. Той можеше да замине. Хората във „Франц Сентър“ щяха да се грижат за Сюзан. Майка му можеше най-сетне да намери начин да бъде полезна. И ако всичко друго се провалеше, можеше да вземе Сюзан там. Кантората дори имаше клон в Милуоки. Можеше нещо да се уреди. Всичко щеше да се уреди. Дори между тях двамата. В него отново вземаше връх по-добрата му страна.

— Не знам защо правя някои неща, Артър — призна му тя. — Опитвам се да се разбера от години… мисля, че ставам по-добра, но ми предстои дълъг път. И все пак мисля, че по някакъв начин съм се опитвала да се опазя. Както и да е… оказа се толкова лошо, колкото те предупреждавах. Трябва да ми го признаеш.

— Щеше да ти е много по-лесно с някой до теб, Джилиан.

— Този някой не можеше да си ти, Артър. Това бе част от проблема. — Това му прозвуча като извинение и тя го прочете в очите му. Но бе наясно със себе си. — Зная какво е да желаеш някого, Артър. Познавам това чувство много добре. И се кълна, че никога не съм искала да ти причиня болка.

— Вярвам ти.

— Наистина ли?

— Сигурен съм, че много по-силно си искала да нараниш себе си.

— Сега вече говориш като Дъфи.

— Говоря съвсем сериозно. Ти работиш срещу самата себе си. Просто е забележително.

— Моля те, Артър. Писна ми от анализи на характера ми. И не бих искала да се занимавам с това насаме. Този период, Артър, беше много, много труден за мен. Имаше вечери, когато съм стискала стола така, че кокалчетата на пръстите ми побеляваха. Бях забравила какво е да си в криза на абстиненция.

Артър се замисли. После каза:

— Искам да бъда с теб, Джилиан. Да замина с теб. Да живея с теб. Да те обичам. Искам това. Но трябва да осъзнаеш колко много усилия си положила да се унищожиш. За да не го направиш пак, когато сме заедно. Ако можеш да ми обещаеш, че ще разбереш това и ще се пребориш с него, заради двама ни…

— Моля те, Артър. Не съм нито тъпа, нито сляпа. Съвсем ясно разбирам що за жалка донкихотщина е това да станеш, за да паднеш пак. Но е безнадеждно, Артър.

— Не е безнадеждно — каза й той. — Изобщо не е. Мога да ти дам това, от което се нуждаеш.

— И то е? — Искаше в гласа й да прозвучи скептицизъм, но понеже думите идваха от Артър, тя веднага му повярва.

— Себе си. Аз съм твоят човек. Аз мога да ти кажа нещо, което мисля, че не си чувала досега. — Той я хвана за ръцете. — Погледни ме сега и слушай. Само слушай…

Красивото й лице се обърна към него и интелигентните й очи го погледнаха.

— Прощавам ти — каза той.

Тя продължи да го гледа още известно време. После помоли:

— Кажи ми го пак.

— Прощавам ти — повтори Артър, без да пуска ръцете й. — Прощавам ти, прощавам ти, прощавам ти. — И после й го каза още няколко пъти.