Обсебването на Елейзабел Крей

ГЛАВА 1ПреследванетоЖестока изненада за ТаниелПърви впечатления

Небесният кораб се носеше тежко във въздуха. Продълговатият му корпус приличаше на мътно сребристо петно на светлината от газените лампи на града. Силният пронизителен звук от двигателите му отекваше сред улиците на Стария квартал и караше тъмните и мрачни прозорци на високите, гъсто разположени тераси да прозвънват недоволно. Подобно на огромен полускрит звяр, той се носеше над мрежата от улички и павирани алеи, твърде голям, за да забележи незначителните същества по тях. Накрая той отмина, а шумът от двигателите му постепенно започна да затихва и накрая отстъпи място на тишината.

Тази вечер въздухът бе пропит от хлад, от една ледена въздишка, която бе пропълзяла от водите на Темза и се бе настанила в сърцето на Лондон. Разбира се над града се бе разстлала и мъгла, която покриваше всичко, подобно на фин воал, който превръщаше светлината от черните улични лампи в меко сияние. Мъглата бе неотменима част от есенната лондонска нощ също като симпатичните таксита, които пърпореха около Пикадили Съркъс или строгите пийлъри, които крачеха на север от голямата река. Но не и на юг, не и в Стария квартал. Това бе царството на лудите и уродливите, както и на всичко друго, за което човек не би желал дори да помисли. Добрите жители на столицата никога не оставаха там след залез слънце, не и ако им беше мил животът.

Таниел Фокс се заслуша в тишината, която бе оставил след себе си небесният кораб. Някъде в далечината се разнесе сирената на стар параход, плаващ нагоре по Темза. Освен него и жуженето на една близка газена лампа не се долавяше никакъв друг звук. Нито стъпки, нито пък гласове. Единствено белота и в двете посоки, която сякаш поглъщаше павираната улица и облицованите с камъни магазини с висящите над вратите им табели.

— Значи се криеш от мен, така ли? — промърмори той към невидимата си плячка, след което измъкна плитка позлатена купичка от джоба на палтото си, голяма колкото бисквита. Коленичи на каменния паваж и постави купичката пред себе си. След това я напълни с тъмночервена течност от една стъкленица, която бе извадил от другия си джоб.

Ако в това време покрай него бе минал някой, щеше да се натъкне на странна гледка: блед и сериозен седемнадесетгодишен младеж, прегърбен съсредоточено над паважа в мъгливата нощ. Разумният не би останал да се чуди дълго, тъй като в Стария квартал се криеха много опасности. Те дебнеха отвсякъде, независимо че Темза бе само на километър на север. Но в случай, че останеше, щеше да види как момчето извади още една стъкленица, този път пълна със светла течност. Ако пък бе застанал по-наблизо, щеше да долови острата миризма на сяра, когато момчето махна тапата, към която имаше прикрепена малка пипета, пълна с течността. Щеше да види как момчето капва една-единствена капка от нея в купичката и как тя започва да свисти и свети с ярка бяла светлина — едно малко яростно зрънце, което бавно се насочи към ръба на купата и остана там, блъскайки се в златото сякаш се опитваше да прескочи отвън. Щеше да види как само за секунди угасна и изчезна, а в същото време момчето хвърли поглед в посоката, указана от нея.

— Ето къде си — каза Таниел тихо. Той вдигна купичката, изля съдържанието й на улицата и я върна обратно в джоба на дългото си палто.

Той тръгна предпазливо по павираната улица, оглеждайки се наоколо с наострени уши. Междувременно извади пистолета си от колана, за да бъде готов да го използва, в случай че му се наложи. Близостта до Темза не предполагаше голяма възможност да се натъкне на нещо различно от това, което търсеше, но рискът можеше да има фатални последици. Това бяха думи на баща му. А той знаеше какво говори. Бе надхитрявал смъртта толкова пъти, че тя се бе отказала да го преследва — поне така казваха хората.

Именно баща му го бе научил на номера с купичката. Пусни една капка сярна смес в свинска кръв гледай в каква посока ще се отклони. Натам е и твоята цел. Беше малко примитивно, но вършеше работа, ако знаеш с какво да смесиш сярата.

И тогава в мрака се разнесе звук — висок и нечленоразделен рев, който се извиси до кресчендо, след което утихна; вик, който не бе нито от човек, нито от животно. Таниел се опита да установи откъде идваше, но мъглата осуетяваше опитите му. И все пак със сигурност беше наблизо.

Той закрачи по-бързо и леко се затича. Мина по една тясна и тъмна уличка, над която сградите сякаш образуваха тунел. Прескочи свлеченото на земята тяло на един бездомник, който лежеше в безсъзнание в сянката на каменни стълби. От него се разнасяше ужасяваща смрад, той си мърмореше нещо под носа и се мяташе. Вероятно сънуваше кошмари. Мъжът се излагаше на голяма опасност, като спеше на улиците на Стария квартал, но ако се съди по миризмата му и начина, по който изглеждаше, не можеше да се каже, че му бе останал много живот. Таниел не му обърна внимание. Това беше Лондон — човек или оцеляваше, или падаше в калта като него.

В дъното на улицата, където започваше друг пасаж, се чу някакво движение. Таниел си пое дълбоко въздух и се закова, а кокалчетата му върху дръжката на пистолета побеляха. Срещу него стоеше вълк, който го гледаше втренчено, застинал на място, докато пресичаше улицата. За момент вълкът остана неподвижен, а кехлибарените му очи изучаваха момчето в мрака. После се обърна и продължи. Явно скоро бе ял и за момента не се интересуваше от нова храна.

Таниел бавно изпусна дъх с облекчение. Вълците бяха сериозна опасност и бродеха из целия град — дори на север от реката. Разбира се, в онази част бяха по-рядко явление и много често ги застрелваха. И все пак, докато продължаваха да се развъждат свободно из Стария квартал, продължаваха и да прекосяват реката през нощта. Не един или двама бездомници или пък напудрени дами бяха ставали жертва на изгладнелите вълци из целия град.

Той му даде няколко минути, за да се отдалечи и продължи напред. Сред мъглата се разнесе същият онзи обезумял вик на неговата плячка. Този път бе много близо. Беше се насочила обратно към бърлогата си.

Момчето го бе изненадало близо до улица „Чадуик“. Това не бе първият път, когато се отделяше от своята територия. Две бебета бяха изчезнали от креватчетата си и това бе работа на нещото, което преследваше. Таниел трябваше да се погрижи това да не се случи отново. Това, че една част от града бе смъртоносна през нощта, както и че честните магазинери трябваше да бързат непременно да се приберат от другата страна на реката преди залез слънце, бе достатъчно ужасяващо. Но когато зловещите същества, които бродеха по улиците, започнаха набези и отвъд Стария квартал, бе дошло време да се направи нещо. Шумът от стъпките му потъваше в нежно спускащата се тъмнина, докато вървеше към източника на писъците. Магазините бяха запустели, а порутените каменни къщи зееха срещу него, замръзнали в зловещи гримаси. През главата му премина онова, което знаеше за плячката си. Той се подготви да се изправи срещу нея, както го бе учил баща му.

Беше крейдълджак. Сигурен беше. Освен, че две бебета бяха изчезнали, той го бе зърнал и на улица „Чадуик“, откъдето го бе прогонил. Тези същества разполагаха скривалищата си на тихи и тъмни места, скрити от дневната светлина. Обикновено бърлогите им бяха на високи места, тъй като бяха добри в катеренето, а и там бе по-безопасно — имаше много начини да се измъкнат. Никога не се оставяха да ги сгащят. Около скривалищата им бе осеяно с трупове на плъхове, тъй като това бе основната им храна, когато не разполагаха с човешка плът. Хранеха се с мърша, нападаха, но бяха и страхливци. Както невестулките плячкосваха яйцата на птиците, така и те се нахвърляха върху беззащитни деца. Ако имаха възможност, бягаха, но ако се наложеше да се борят, го правеха. Затова Таниел не смяташе да пренебрегва вештици от никой вид.

Той забави крачка, оглеждайки сградите наоколо. В основата си те бяха черни, а нагоре потъваха в сивата мъгла. Вдясно от него се виждаше надпис: Е. ЧЕЛМТЪН, Търговец и доставчик на най-добрия тютюн. Отсреща се издигаше мрачна счетоводна сграда. Крейдълджак се спотайваше, без да издава нито звук. Таниел усещаше, че е наблизо, но въпросът бе къде! Той отново извади плитката си купичка и повтори процедурата. След като повторно бе упътен от нея, той тръгна напред, прекоси един двор, застлан с напукани и изпочупени плочи, и спря.

— Значи тук се криеш — промърмори. Имаше навика да си приказва — на себе си — или на плячката си, когато излизаше на лов за вештици сам. Това намаляваше напрежението. Бе на седемнадесет години и професията му бе ловец на вештици. Издържаше се сам, откакто бе на четиринадесет, а шест години преди това се бе учил да ловува. И бе добър. Но това, към което се бе насочил сега, бе по-опасно от всяко животно и само глупак можеше да се отнесе към него с пренебрежение и без страх.

Пред него се издигаше кино — триъгълна конструкция със заоблена предна част и разположена под формата на буква V между две пресичащи се улици. Тъмна и мрачна, тя бе надвиснала над него като нос на кораб, тъй като той стоеше точно под върха на V-то, което се издигаше три етажа нагоре. Долните етажи бяха заковани с дъски, а прозорците на горния бяха изпочупени. Преди време там имаше кинематограф, който бе същинско постижение на науката. Той пресъздаваше движещи се картини и хора от цяла Европа прииждаха, за да го зърнат. Сега представляваше поредната жертва в битката, която населението на Лондон губеше в опит да запази града си.

Трябваше да е там. Имаше всички отличителни черти на убежище на крейдълджак. Освен това интуицията му подсказваше същото — просто трябваше да е там. Ловът на вештици бе в кръвта на човек — баща му постоянно повтаряше това. Той усещаше тези неща също като него. Просто знаеше.

Таниел прегледа външната страна на сградата, но не можа да открие вход. Но за крейдълджак това нямаше особено значение. Те бяха надарени със способността да проникват навсякъде с помощта на тънките си и дълги пръсти и слабите си кокалести тела. За тях прозорците бяха като врати. Той се опита да махне една от дъските, с които бе закован входът, но не успя. Отправи се непоколебимо към задната част на киното, където бе разположена малка къщичка. Ключалката на вратата й отдавна бе разбита. Той бутна вратата внимателно, насочвайки цевта на пистолета си в тъмнината, която се стелеше вътре. Нищо не помръдна.

В стаята миришеше на мухъл с едва доловима неприятна сладникавост. Таниел се спря за момент, за да могат очите му да свикнат с мрака, след което пристъпи вътре съвсем тихо. Крейдълджак щеше да побегне, ако усетеше присъствието му. Единственият шанс да го хване беше да се промъкне вътре съвсем безшумно. Той притвори вратата внимателно и мракът го обгърна.

Бе захапал долната си устна и бе напрегнал сетивата си до последно, за да чуе някакъв звук или пък да зърне нещо, което да му подскаже къде се крие крейдълджак.

Забеляза, че стаята бе обърната с главата надолу. През един от покритите с мръсотия прозорци, който като по чудо бе останал здрав, проникваше лека светлина. Така той видя наполовина сдъвканите и запратени по всички ъгли на стаята трупове на плъхове и няколко малки кучета. Въздухът в стаята бе тежък, пропит от миризмата на застояла кръв и прах.

Таниел си отдъхна, като видя, че крейдълджак не бе в непосредствена близост и пристъпи напред. Къщата имаше само една стая на долния етаж и стълби, които водеха нагоре. Дори и преди масовото напускане на Стария квартал, тя бе представлявала скромно жилище, но сега се разпадаше и отвън, и отвътре.

Той заизкачва стълбите, потъвайки в мрака на следващия етаж. Там се намираше двойният прозорец, през който се прокрадваше приглушената светлина на газените лампи отвън. На него висяха изпокъсани платнени завеси. Нагоре ставаше още по-тъмно и смърдеше на животни — носеше се миризма на мускус, от която му се повдигна докато се изкачваше. Наоколо се въргаляха кутии и стари щайги. Вештицата, която търсеше, можеше да се спотайва във всеки един от тъмните ъгли, в хилядите потайни кътчета наоколо. Той пристъпи напред съвсем тихо. Нощният въздух сякаш излъчваше заплаха и студ, много по-сковаващ от обикновения хлад на нощта. Той се просмукваше през кожата и ноздрите му, сякаш бе на път да вледени самото му сърце.

От тавана над него се чу някакъв шум, който го накара да подскочи от страх и инстинктивно да извади пистолета си. Горе. Беше на последния етаж.

Прекоси стаята безшумно, насочвайки пистолета си към отвора в тавана, към който водеше разкривена стълба. Там горе изглеждаше малко по-светло. За момент му се стори, че забеляза нещо да притичва над отвора, но после изчезна и той вече не бе сигурен дали не бе просто зрителна измама.

Насили се да потисне страха, от който коремът му се бе свил на топка, и с едната ръка се хвана за перилото на стълбата, усещайки грубата повърхност на дървото. Заизкачва се съвсем бавно и тихо с пистолет, насочен нагоре. Молеше се старото дърво да не изскърца и да го издаде. Като по чудо, то удържаше теглото му и не издаде дори звук. Още малко нагоре — всяка измината стъпка му се струваше като цял километър.

Той подаде главата си през отвора, стиснал пистолета. За няколко ужасяващи секунди му се струваше, че би могъл да бъде нападнат отвсякъде. Напрегна се в готовност да отвърне на удара, но такъв не последва. Изкачи се още нагоре съвсем предпазливо. Главата и раменете му се подадоха от отвора.

Това бе спалня със същия размер като стаите на останалите два етажа. До една от стените имаше легло, чието покривало отдавна бе разкъсано на фини нишки. Наоколо се въргаляха остатъци от плъхове и някакви други животни с неопределен вид, но стаята като цяло бе празна. Там, където някога бе имало прозорец, зееше огромна дупка, от която вътре проникваше мъгла и слаба светлина от уличните лампи. Таниел загърна палтото си с една ръка и се качи в стаята. Крейдълджак не беше там. Но откъде тогава бе дошъл шумът?

Той прескочи трупа на някакво светло косместо животно и пристъпи към дупката в стената и тавана. Откъде бе дошъл шумът? Нямаше ни най-малка представа. Какво бе причинило това? Дали стената бе паднала под собствената си тежест поради некачественото строителство? Или пък от някоя бомба, хвърлена от небесен кораб? Кой знае?

Погледна навън и забеляза широк декоративен каменен перваз, който минаваше под терасите на последния етаж и на една от стените на киното. Той напрегна зрението си и се вгледа по-внимателно в полупрозрачната мъгла, която се носеше около него, и точно там видя още една дупка, подобна на тази, която водеше към горния етаж на киното.

— Аха, значи оттук влизаш вътре.

Погледна надолу. Мъглата му пречеше да види ясно калдъръмената улица на около дванадесет метра под него, но определено нямаше да омекоти падането му, ако се подхлъзнеше от перваза.

Но нямаше друг избор. Беше стигнал толкова далеч и не можеше да се откаже. Негов дълг бе да отърве Лондон от още една вештица тази вечер.

Съвсем внимателно той стъпи отвън на перваза, отпускайки тежестта си постепенно, за да провери дали ще го издържи. Явно бе достатъчно здрав. Стискайки пистолета в дясната си ръка, като с лявата се подпираше на стената за опора, той постепенно се отдалечи от безопасността на отвора и започна да се движи по перваза. Отдясно океанът от мъгла го очакваше в прегладнялата си паст, а под него някакви нищожни двадесет сантиметра гранит и хоросан го придържаха, за да не падне.

То се появи, когато той беше на половината разстояние от дупката. Таниел беше така съсредоточен да не падне, че закъсня с около секунда с вдигането на пистолета. Една мрачна, мършава сянка, проблясък от подивели кехлибарени очи и къси остри зъби, а после гърмът на оръжието и ужасяващото усещане за безтегловност от изгубеното равновесие. За момент, който сякаш продължи цяла вечност, той се олюля преди фаталния скок към улицата отдолу и после падна.

Протегна ръка инстинктивно, тъй като мисълта закъсняваше, и успя да се хване за перваза. Мускулите на рамото му едва не се откъснаха, щом поеха тежестта на цялото тяло, но той успя да се залюлее и да се хване и с другата ръка. Преди изобщо да успее да се осъзнае, той висеше над обвития с мъгла калдъръм, на ръба между живота и смъртта.

Крейдълджак изрева и изчезна в къщата, преобръщайки нещо по стълбите, в отчаяния си опит да избяга. Таниел нямаше време да усети шока от срещата си със смъртта и започна да се набира нагоре, ругаейки. С помощта на жилавите си мускули успя да повдигне лекото си тяло. Едното коляно, после другото. Изправи се на крака и забързано тръгна назад по перваза. По пътя към отвора към горния етаж на разнебитената къща извади от колана си втори пистолет; предният бе изчезнал в мрака, докато падаше. Дали бе улучил крейдълджак? Вероятно не. Но в никакъв случай нямаше да го остави да се измъкне.

Забравяйки за предпазливостта, той се втурна надолу по тъмните стълби в преследване на целта си. Спускайки се надолу към вратата, която бе оставена отворена заради крейдълджак, той… Писък и нещо, което го нападна отстрани — ревеше и се мяташе, дращеше и плюеше. Той извика, изумен, когато то успя да го събори на земята. Бореше се да се освободи от хватката му, но то нападаше с огромна ярост и бе твърде неудържимо, за да се справи с него. Той успя да се измъкне, без да може да разбере какво го бе нападнало. Хвана ръцете му зад гърба. На бузата му имаше дълбоко одраскване. Боляха го още доста рани, които нещото му бе направило. Но това не бе крейдълджак.

— Що за същество си ти? — попита той, въпреки че не очакваше отговор. Създанието, което го бе нападнало, бе провиснало на ръцете му, дишайки на пресекулки с полупритворени очи. Очевидно бе момиче, но Таниел знаеше, че външният вид в Стария квартал можеше да бъде доста подвеждащ. Тя простена тихо и изгуби съзнание.

ГЛАВА 2Неукротимата Мис БенетСреща с доктор ПайкИме за момичето

Ловците на вештици бяха най-различни видове. За да се изправиш срещу толкова силен враг, определено бе необходимо да притежаваш мотивация. За едни това бе предизвикателство, срещу което копнееха да се изправят, за да изпъкнат сред останалите; други бяха водени от идеята, че правеха услуга на света. Трети намираха своята причина в религията си или пък се бореха за отмъщение. Някои от тях бяха родени за това, а други просто търсеха своята ниша. Парите блазнеха едните, а другите желаеха да се изправят очи в очи с опасността. Почти всички имаха своите причини и макар да изглеждаха на пръв поглед нормални, повечето криеха тайни, тайни, които ги караха да искат работата, с която никой друг дори не си и помисляше да се заеме. Причината на Кейтлин Бенет бе, че е особен човек.

По улиците започваше да цари сутрешното оживление, докато тя вървеше по „Крофтърс Гейт“ призори. Сергиите се нареждаха, просяците се мъкнеха към предпочитаното си място. От пекарните на продавачите започваше да се носи миризмата на печени небелени картофи и кестени. Наоколо прехвърчаха таксита, които не обръщаха внимание на пешеходците, минаващи по калдъръма.

Къщата, в която Кейтлин живееше заедно с Таниел Фокс, се намираше в близост до внушителната катедрала „Сейнт Люк“. Тя бе грандиозна, терасирана постройка, с врата и еркер на приземния етаж и още два прозореца над него. На най-горния етаж имаше още няколко продълговати прозореца, които имаха за цел да пропускат възможно най-много светлина. Няколкото квадратни метра павиран двор бяха оградени от желязна черна ограда. Тъмнозелената сграда с бежови каменни первази и стъпала на „Крофтърс Гейт“ номер 273 не бе привлекателно, а по-скоро функционално място. Катедралата се издигаше високо над заобикалящите я сгради, осеяна с извивки, арки и остри кули, които изглеждаха мрачни и навъсени на фона на току-що изгряващото слънце. Причудливите водоливници се взираха злобно надолу от ъглите на кулите, размахвайки лапи и нокти към сградите и улиците около катедралата.

Кейтлин се пресегна и отвори вратата. Топлината, която я посрещна, й подсказа, че Таниел си бе вкъщи. Но какво бе това приглушено хлипане? Тя влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

— Таниел? — обади се тя.

— Тук съм — гласът му идваше от всекидневната.

Кейтлин последва гласа до източника му. Независимо от настъпващата сутрин огънят бе запален, както и газените лампи. Стаята бе в тъмни нюанси на зеленото и кафявото и бе облицована с дърво. Пред камината имаше килимче и няколко твърди и неудобни кресла. В единия край на стаята стоеше маса от тиково дърво. Тежките завеси бяха напълно дръпнати.

На килимчето пред камината бе коленичило момиче. Кейтлин реши, че вероятно бе на възрастта на Таниел, въпреки че я виждаше само в гръб. Имаше дълга руса коса, покрита с кал и сплъстена, и носеше тънка бяла рокля, на места скъсана и покрита с кървави петна. Тя пиеше от кафява керамична купа нещо, което миришеше на телешка супа. Таниел бе коленичил до нея и когато приятелката му влезе, се обърна към нея:

— Имам нужда от твоята помощ.

Кейтлин Бенет бе наставничка на Таниел в годините на неговото обучение като ловец на вештици. Беше и негов приятел. Таниел смяташе, че наближава тридесетте, въпреки че бе изключително трудно да прецени, тъй като тя действаше с такъв замах и ентусиазъм, че съвсем спокойно можеше да бъде десет години по млада. Бе висока, малко по-висока, отколкото трябваше, за да бъде тялото й пропорционално. Това я правеше неграциозна и й придаваше вид на едва прохождащо жребче. Лицето й — нито красиво, нито пък грозно — бе изпълнено с вътрешна светлина, която струеше навън и я правеше да изглежда хипнотична. Косата й бе подстригана късо на тила — невероятно смела и ексцентрична прическа във времената, когато от жените се очакваше да бъдат женствени и свенливи. Още по-шокиращи бяха двата тъмночервени кичура, които се спускаха от скалпа по продължение на цялата й коса.

Дрехите й бяха странно подбрани: тъмночервено сако от свинска кожа, черна блуза и черни памучни панталони с червени шевове. По устните на Таниел заигра усмивка. Жена с панталони! Кейтлин не спазваше ничии правила и това му допадаше. Той й се възхищаваше. Може би дори повече, отколкото се бе възхищавал на покойния си баща Джедрая Фокс — най-великия ловец на вештици в Лондон.

— Намерих я в Стария квартал — каза той спокойно. — Не желае да ми каже как се казва. Изобщо не говори.

— Кой те одра така, Таниел? — попита Кейтлин и приближи до тях.

— Тъкмо преследвах един крейдълджак и… — Таниел спря, тъй като забеляза, че на лицето на приятелката му се изписа загриженост. — Не ме одра той. Тя беше. Мисля, че е луда.

Кейтлин коленичи до момичето и огънят огря едната страна на лицето му. Сега тя успя да огледа бездомното същество — забеляза студения му отнесен поглед, насочен към огъня. Момичето изглеждаше застинало от ужас, сякаш в същия този момент наблюдаваше нещо — някъде отвъд пламъците, което те двамата не можеха да видят. От време на време механично отпиваше от супата, стискайки силно купата в ръцете си. Кейтлин внимателно отметна кичур коса от мръсното й лице, за да може да огледа по-добре драскотините по него. Момичето не реагира.

— Таниел, къде намираш тези момичета? — въздъхна тя.

Таниел й се усмихна.

— Не одобряваш ли?

— Мисля, че си способен на повече — отвърна тя. — Докато преследваш вештици в Стария квартал, няма да можеш да си намериш подходящо момиче. — Тя се изправи и погледна надолу към гостенката им. — Какво й е? Ранена ли е?

— Не видях нищо, което да прилича на одраскване от животно или от вештица — обясни Таниел. — Мисля, че тези са от падане.

— През цялото време ли се държеше така? — попита Кейтлин — Толкова ли бе мълчалива?

— Когато я открих, беше доста буйна. Вероятно съм я уплашил.

Кейтлин се почеса зад врата.

— Ами така действаш на хората — заяви тя. — Но ето, че сега съм тук. Най-добре ми кажи какво точно се случи.

Таниел започна да разказва събитията от изминалата нощ — как бил на редовната си обиколка, когато видял крейдълджак, който плячкосвал по улица „Чадуик“, как го прогонил обратно в Стария квартал и как го проследил до леговището му, където открил и това момиче.

— А сигурен ли си, че крейдълджак не я е изподрал? — запита Кейтлин, когато Таниел завърши разказа си. Крейдълджак бяха особен тип вештици, които можеха да прехвърлят състоянието си на други същества при одраскване или ухапване. Ако беше издрал момичето, а то, от своя страна, бе одрало Таниел…

— И преди съм имал вземане-даване с крейдълджак. Знаеш го. Хапали са ме, но аз ги прогонвам от себе си. Имунизиран съм.

— Имах предвид себе си — каза Кейтлин, която крачеше из стаята. — Това, което превръща хората в крейдълджак, е нещо като треска или малария — или се преборваш с него и оставаш имунизиран завинаги, или то надделява. Кейтлин никога не бе нападана от крейдълджак.

— Сигурен съм, че не е одраскана от тях — каза Таниел, прокарвайки ръка през хубавата си руса коса и погледна към момичето.

След като бе изяло супата, момичето внезапно бе станало сънливо. Клепачите и главата й постепенно натежаха. Таниел я заведе на горния етаж, където тя моментално заспа на леглото му. Той провери дали прозорците са затворени и заключи вратата зад себе си. Добре бе да е предпазлив. Поне докато не узнаеха със сигурност с какво си имаха работа.

Когато се върна във всекидневната, Кейтлин седеше на един стол, топлеше се на огъня и ядеше супа с парчета черен хляб.

— Хапни си още супа — каза Таниел.

Кейтлин вдигна ръка, за да му благодари.

— Значи мислиш, че момичето е лудо? — попита тя.

Таниел кимна, хапейки разсеяно долната си устна.

— Може да е луда или пък да е обладана от зъл дух, а може и да е много уплашена. Ще отида при доктор Пайк в приюта да го попитам дали някой от пациентите му не липсва. — Той се намръщи, от което стана ясно, че идеята не му допадаше особено. — Но не искам да я оставя сама. Ще останеш ли за малко с нея?

— А ще получа ли още супа? — попита Кейтлин.

Приютът „Редфорд Ейкърс“ бе разположен в покрайнините на Лондон. Издигаше се самотен от едната страна на нисък хълм, заобиколен от поля, през които минаваше един-единствен път. Това бе голяма сграда, лишена от орнаменти — беше чисто и просто паралелепипед от камък с малки квадратни прозорчета, пръснати равномерно по фасадата й. Излъчваше суровост подобно на остра скала или светкавица в небето.

Когато стигнаха до един завой, пред тях се извиси голяма стена с порти от ковано желязо. В центъра на всяка от портите бяха изобразени инициалите Р.Е, изработени от метал. Мъж с кисела физиономия, с кепе на главата и кафяво сако попита Таниел по каква работа е там и го пусна, като отвори скърцащите порти. Щом таксито потегли напред, Таниел забеляза как пазачът се върна в колибата си и вдигна слушалката на телефона.

Шофьорът на таксито се намръщи при вида на сградата и натисна педала на газта. Очевидно желаеше да се махне оттам колкото може по-бързо. Таксито спря на покрита с чакъл алея, пред внушителния каменен портал, който представляваше главният вход. Сякаш вратите от тъмен махагон ги гледаха гневно. Шофьорът се огледа нервно и остана разочарован, когато Таниел му каза да изчака; явно се бе надявал да се измъкне веднага. Тънък писък проряза тишината някъде над тях, при което шофьорът подскочи.

Веднага щом Таниел слезе от таксито, порталът се отвори и зад него се появи доктор Пайк. Имаше изпито лице и тънък остър нос, на който бяха кацнали чифт малки кръгли очилца. Косата му бе силно посивяла и бе започнал да оплешивява. Тялото му беше сухо и мършаво — също като лицето, но сините му очи бяха ярки и остри зад кръглите стъкла и тежки клепачи.

— А, господарю Таниел Фокс! — каза той и лицето му се изкриви в усмивка. — Винаги ми е приятно да те посрещна тук! Пазачът ми ме информира за пристигането ти. Таниел се ръкува с него.

— Радвам се да те видя отново, докторе — каза той на свой ред, въпреки че не успя да прозвучи убедително.

— Ами — продължи Пайк, плясвайки и потривайки ръцете си — да не стоим повече навън — денят е мрачен. Нека влезем вътре.

Той въведе Таниел във фоайето на „Редфорд Ейкърс“. Имаше висок таван и вито стълбище, разположено до една от стените, което водеше до балкон. Подът бе покрит с бели и червени плочки, а зад едно гравирано бюро седеше строга рецепционистка с черна коса, оформена в кок. Таниел винаги се изумяваше от това колко подвеждащо изглеждаше фоайето. То бе чисто, спретнато и приятно. За разлика от останалата част на сградата.

Пайк поддържаше разговора с него, докато го водеше нагоре по стълбите към малкия си кабинет. Степите на кабинета бяха заети от лавици с книги с голям формат. Имаше стол със зелена кожа, стоящ зад бюро, върху което лежаха подредени купчини документи. На видно място бе разположена книга по френология и модел на човешки череп, върху който отделните части бяха грижливо разграфени и наименовани.

Пайк покани Таниел да седне, след което самият той зае мястото си зад бюрото. То бе разположено срещу висок правоъгълен прозорец, от който се процеждаше слаба светлина. Таниел не харесваше Пайк, в негово присъствие винаги се чувстваше неловко. Това вероятно се дължеше на естеството на работата на Пайк. Не бе възможно някой да работи в приют за луди пет дни в седмицата и това да не му се отрази поне малко. Таниел определено чувстваше влиянието на обстановката.

Пайк бе един от старите познати на баща му, тъй като работата му изискваше да посещава „Редфорд Ейкърс“ доста често. Не всички вештици бяха като крейдълджак. Имаше такива, които внушаваха лудост и само хората със силна психика успяваха да не им се поддадат. Някои от онези, които в момента гниеха в мрачните килии на „Редфорд Ейкърс“, бяха тикнати там от Джедрая и Таниел. Самото му присъствие на това място го изнервяше.

— Е, младежо, доколкото разбирам си дошъл, за да говорим за нещо — започна Пайк, поставяйки ръцете си на бюрото и взирайки се в Таниел с проницателните си сини очи.

До стаята достигна застрашителен вой — приглушен, но изпълнен с болка, който зловещо отекна из нея. Пайк дори не мигна.

— Една от нашите най-нещастни души. Изглежда никога няма начин да изолираме звука. Но след време се свиква.

— Доктор Пайк, дойдох при теб, за да ти задам един въпрос. Разбира се, той е поверителен.

— Поверителен ли? — възкликна възрастният мъж развеселено и очите му заблестяха. — Охо! Явно съм в беда!

— Изобщо не е така. Просто отговорът би могъл да засегне репутацията ти, ако достигне до неподходящи уши.

Пайк придоби по-сериозно изражение, облегна се назад и разтвори ръцете си с дланите нагоре.

— Давай тогава.

Таниел си пое дълбоко въздух, опитвайки да прикрие неловкостта, която изпитваше. Мразеше това място. Почти усещаше как затворниците гниеха в тъмните си килии, измъчвани от собствените си вътрешни демони.

— Доктор Пайк, как стои въпросът със сигурността в „Редфорд Ейкърс“?

По лицето на доктор Пайк за момент се изписа раздразнение. Сякаш искаше да каже: и дойде дотук, за да ме попиташ това?

— Задавам този въпрос — продължи Таниел, преди Пайк да отговори, — защото снощи попаднах на едно момиче, което бе в състояние на лудост. Първоначално си помислих, че може би е попаднала на вештици, но е трудно да се установи дали лудостта е вродена или предизвикана. Тогава си помислих, че може би е избягала от това заведение и…

— Виж, мога да те уверя, че не е! — отвърна Пайк рязко. — Охраната ни тук е на най-високо ниво и нито един пациент не е напуснал, преди да бъде напълно излекуван от нас.

— Съжалявам, сър — каза Таниел, навеждайки глава. — Трябваше да проверя, преди да опитам да определя с Ритуал източника на нейната лудост. Но сър, уверявам ви, че ако някой е избягал и ми кажете, мога да го доведа, без никой да разбере.

Пайк изглежда щеше да изръмжи още нещо, но изведнъж се успокои.

— О, прости ми. Не исках да избухвам. Просто миналата нощ спах малко. Не, приятелю, уверявам те, нито един от пациентите на „Редфорд Ейкърс“ не липсва — сега или когато и да било. Но бих могъл да проверя в другите приюти, ако желаеш. Момичето при теб ли е?

— Да — отвърна Таниел.

— Ако искаш можеш да я доведеш тук. Ще се погрижим за нея. За неопитен човек би било опасно да контактува с нея.

Таниел си помисли за мрачните коридори, ръждясалите решетки на килиите, писъците и виковете, плача и силния кикот, които раздираха вътрешността на порядъчната на пръв поглед сграда на „Редфорд Ейкърс“.

— Засега не съм имал проблеми — отвърна той дипломатично. — Най-добре да не я притесняваме.

— Много добре. А има ли си име?

— Не обелва нито дума.

— Аха — каза Пайк и му се усмихна със съжаление. — Най-вероятно е някое побъркано сираче. Казваш, че си я открил в Стария квартал? А как изглежда, за да мога да дам описанието на моите колеги?

Таниел се замисли за момент.

— На около двадесет и пет години е, с черна коса и тъмнокафяви очи — излъга той.

Пайк си записа.

— Ще поразпитам за теб. А сега, господарю Фокс, винаги ми е много приятно, но се налага да се връщам на работа. Ще те изпратя.

— Благодаря — отвърна Таниел.

Докато слизаха надолу по стълбите, двамата си размениха любезности, след което Пайк изчака Таниел да се качи в таксито. Шофьорът запали колата и потегли.

Те се клатушкаха по неравната алея към портала, но на Таниел това не му правеше впечатление. Той бе потънал в размисли.

Не бе казал, че е намерил момичето в Стария квартал. Откъде тогава Пайк знаеше за това? Може би бе предположение, все пак той му бе казал, че е бил на лов, когато я е намерил, а голяма част от лова на вештици ставаше там. Именно там бяха вештиците. Но въпреки това имаше нещо подозрително.

Засега той реши да не мисли за това. По-спешно бе да открие самоличността на момичето.

Когато се върна на „Крофтърс Гейт“, вече бе късен следобед. Той отиде да провери момичето, което все още спеше, но непрестанното й мятане и обръщане бе изцапало и събрало чаршафите му. Кейтлин пък бе заспала на стола във всекидневната. Бе наредила Стражи навсякъде около стаята на Таниел. Той се засмя. Независимо че Кейтлин изглеждаше вятърничава, тя бе една от най-добрите в Лондон. С нея шега не биваше.

Таниел бе капнал от умора, тъй като не бе спал от предната вечер. Затова разрови огъня и се сви върху килимчето. Тази вечер, реши той, щяха да проверят дали момичето е по-добре и да преценят какво да правят с нея в случай че не беше. За момента се отпусна и потъна в дълбок сън.

На Таниел не му се налагаше да навива часовник. Имаше завидната способност да реши кога иска да се събуди и отваряше очи точно три минути преди часа. Просто това бе една от неговите странности. Помисли си, че в него има доста неща, които не се смятаха за нормални, докато си миеше лицето в банята и се гледаше в огледалото. Колко хора можеха да се похвалят с това, че бяха ловци на вештици на седемнадесет години? И колко живееха в собствен дом, пък бил той и купен от баща им?

Но със сигурност не изглеждаше ненормален. Имаше чиста кожа и приятни черти. Лицето му не носеше белези от едра шарка или треска като много други, които бе виждал. Вероятно бе малко блед и никога нямаше да има фигура като на баща си, тъй като раменете му бяха по-тесни и бе по-слаб. Но притежаваше красиви бледосини очи и лъскава руса коса, наследени от майка му, на която приличаше много. Баща му често казваше, че като го погледне, вижда майка му. Понякога го правеше с обич, а друг път — с разочарование затова, че Таниел не бе успял да отговори на очакванията му. В подобни моменти Таниел се чувстваше съкрушен и всеки път нещо се пречупваше в него.

Но баща му си бе отишъл, както и майка му. Сега той бе съвсем сам.

Детството му не бе лесно. Беше единственият син на човек, който още преди неговото раждане си бе извоювал заслужено славата на легенда. Джедрая Фокс — най-изтъкнатият ловец на вештици в Лондон, а и в света. Той знаеше повече за вештиците от всеки друг. Бе висок и едър мъж с гъста черна брада, силен като бик и с ум, остър като бръснач. Бе оцелял след стотици срещи със смъртта и се бе превърнал в икона сред останалите ловци на вештици в Лондон. В годините, когато никой не знаеше нищо за вештиците и ловът им бе равен на самоубийство, именно разказите за неговите подвизи привличаха нови ловци. Същата роля имаха и есетата, които той публикуваше и по този начин разпространяваше знания за това как се побеждават различните видове вештици. Таниел благоговееше пред баща си.

Но тогава си отиде майка му. Чиана Роузлийф Фокс, безсмислено и брутално убита в гробище в Уайтчапъл. Тя бе красива, артистична, сладка, баща му я обожаваше и Таниел я обичаше много. Но въпреки това тя бе умряла. След смъртта й Джедрая се бе променил.

— Тя бе прекалено добра за този свят. Принадлежеше на следващия живот, на ангелите. — Той бе казал това веднъж, когато Таниел бе на шест години. В гласа му се усещаше ужасяваща тъга, когато бе погледнал през прозореца. — Хора като твоята майка просто нямат място на този свят. Благият й характер, състраданието й, творческите й пориви… ако някога са били силни качества, сега са се превърнали в слабости. Сега е векът на индустрията, Таниел. Векът на Разума. Хората се трудят във фабрики, учените създават чудеса. Лека-полека разкриваме тайните на вселената, а те са студени и безмилостни. Сега на дневен ред е науката, а при нея няма място за поезия, разкази или разтоварваща музика. Страх ме е за теб, сине. Страхувам се, че чертите, които си наследил от майка си, могат в един момент да се изправят срещу теб.

— Но кажи ми за вештиците, татко? Къде се вписват те в този нов век на науката, разума и логическата мисъл?

Джедрая леко наведе глава.

— Не се вписват — отвърна той. — Точно по тази причина ги убиваме.

Когато Таниел бе на единадесет години, уменията на баща му, които го бяха превърнали в легенда, му бяха изневерили. Така и не откриха онова, което бе преследвал, а от самия него също бе останало твърде малко.

Приятелката на Джедрая — Кейтлин — се зае с обучението на момчето. Джедрая му бе оставил къща и приличен доход, тъй като ловът на вештици бе доста рентабилна професия заради опасността, на която се излагаше човек. Парламентът отпускаше заплати и премии, които караха адвокатите да скърцат със зъби от завист. Кейтлин се премести в дома на Таниел и продължи обучението му като ловец на вештици. Това бе единственото му обучение още от осемгодишна възраст. Не се бе занимавал с нищо друго. С времето учителят и ученикът станаха приятели, а след това и ловни другари. Таниел затвори чешмата и отиде да види как е момичето. Тя беше доста интересна. В началото, когато бе решил да я вземе със себе си, не беше мислил много — просто бе сметнал, че не бива да я оставя в това състояние да броди сама из Стария квартал. В действителност дори не бе мислил за това какво щеше да стане, след като се оправеше. Вероятно щяха да открият родителите й и да им я върнат. Но ако не се оправеше?

Този въпрос се въртеше в главата на Таниел, докато прекоси коридора до стаята си, където бе заключено момичето. През цялото време в съзнанието му изникваха противоречиви мисли. Имаше малко приятели и никой от тях не му бе достатъчно близък. Но това бе участта на ловеца на вештици. Работеше през нощта, почти винаги сам. Обучението му се извършваше у дома. Но все пак имаше Кейтлин, нали така? А познаваше и други ловци на вештици. Беше щастлив. Можеше да гние в приют за бедни вместо да печели в пъти повече от по-голямата част от хората в Лондон. Можеше да бъде и по-лошо.

Той отключи стаята и пристъпи вътре, потънал в своите мисли.

— Един джентълмен би почукал, преди да влезе — каза момичето тихо.

Таниел бе внезапно откъснат от мислите си.

— О…, Аз много съжалявам, аз… не очаквах да си будна.

Тя лежеше на една страна, завита до брадичката. Кожата й блестеше от пот, а русата й коса падаше върху бузите. Но очите й бяха отворени и тя го гледаше.

— Температура ли имаш?

— Студено ми е — отвърна тя. Погледът й се плъзна към отворената врата, след което се върна обратно на него. — Кой си ти?

— Таниел Фокс, мис. На твоите услуги.

— Може ли да хапна нещо? — попита тя с дрезгав глас.

— Разбира се. Може би нещо готвено?

Тя кимна леко и се облиза, след което се усмихна, което й придаде вид на доволно коте.

— Веднага се връщам — каза той и се насочи към вратата.

— Как попаднах тук? — дочу се отново гласът на момичето.

— Не си ли спомняш? — попита Таниел.

— Не — отвърна тя. Очите й се разшириха и тя придърпа завивката по-нагоре. — Не мога да си спомня нищо!

Таниел се приближи до нея. По лицето й бяха изписани страх и безумие — същите, които бе забелязал, когато я видя за пръв път.

— Успокой се. С времето ще си спомниш. Знаеш ли как се казваш? Да започнем с това.

Тя изглежда се поуспокои малко.

— Да, помня как се казвам — каза, очевидно успокоена от този факт. — Елейзабел Крей.

— Нека тогава ти донеса нещо за ядене, мис Елейзабел, след което ще продължим разговора си.

Тя кимна отново. Трепереше и продължаваше да се поти. Таниел се изправи и излезе, затваряйки вратата зад себе си. След няколко крачки той се върна и завъртя ключа в ключалката.

ГЛАВА 3Жена с лоша репутацияРабота на улицатаНеприятен обрат на съдбата

Мъри Улбъри бе родена под лоша звезда. Това бе единственото възможно обяснение. Как иначе момиче от заможно семейство щеше да стигне дотам, че да стои на „Хенгманс Роу“ в студена ноемврийска вечер с лице, изписано като на кукла, и да праща въздушни целувки на минаващите таксита и коли?

Тя се чувстваше дълбоко потисната и дори малките глътки джин, които отпиваше от време на време от едно шишенце, не успяваха да я накарат да се почувства по-добре. До този момент бе имала двама клиенти, които я бяха пипали и дърпали по доста груб начин в стаята, преди да си сложат костюмите и палтата и да излязат от сградата като най-почтени джентълмени.

Поне мъглата тази вечер не бе толкова гъста, помисли си тя, хвърляйки поглед към кръчмата „Уотърсайд“, мечтаейки си да беше там вместо на студа отвън. Щеше да се зарадва дори на грубиян като онзи преди малко, защото така щеше да се качи на топло в стаята, която бе наела на горния етаж. Докато гледаше натам, двама трътлести и червендалести стари пияници излязоха, последвани от вълна от топлина, светлина и смях. Но вратата се затвори и веселбата отново бе заглушена.

— Искате ли компания, господа? — попита тя, като им намигна и се усмихна, разкривайки кафеникавите си зъби.

— О, мила госпожице — отвърна по-трезвият от двамата. — Портмонетата ни вече са празни заради демона в кръчмата.

— Точно така, демонът на име Уиски — обади се другият, пелтечейки. — Голям крадец е, крадец е пълен. Уиски, уиски. Но така ми допада.

— Вървете тогава, господа — отпрати ги Мъри, която вече не се интересуваше от безсмисленото им дърдорене. Тази вечер сякаш не я свърташе. Те се заклатушкаха нататък със смях. Тя остана отново сама в студената вечер.

Мъри бе облечена много леко. Всяка госпожица, която бе с всичкия си, щеше да се навлече с два чифта чорапогащи и няколко ризи, ако й се налагаше да излезе навън. В никакъв случай нямаше да мръзне с една тънка дантелена рокличка, шапка, шал и дантелено бельо. Дъхът й излизаше под формата на пара, докато се оглеждаше първо в едната, а след това в другата посока. Наоколо нямаше жива душа. Покрай нея минаваше Темза, която стремглаво се вливаше в морето. Тя извади шишенцето от един джоб на роклята си, пийна още една глътка топъл джин и продължи да чака следващ потенциален клиент.

Със сигурност беше лоша звезда. От самата й поява на този свят я преследваше лош късмет. Бе родена със седалищно раждане и майка й, която бе слаба и деликатна жена, бе починала. Баща й, който бе сметнал, че жена му е умряла заради него и заради дъщеря си, бе попаднал в порочния кръг на алкохола и хазарта. Когато бе под тяхно влияние, той биеше жестоко Мъри. Това ставаше най-вече, когато същата вечер не му бе провървяло на карти, а това се случваше често. В такива моменти я караше да спи в коша за въглища. Често с него имаше и жена, която се смееше и правеше неприлични коментари. Всеки път жената беше различна. Тя си спомняше как един път, когато бе на осем години, баща й я бе пребил особено жестоко. Спомняше си как се бе свила върху твърдото паянтово легло, от очите й се стичаха сълзи и я болеше на повече места, отколкото можеше да брои. Спомняше си огромната сянка на баща си, която излизаше от вратата. Несъмнено отиваше да търси алкохол или проститутка, или и двете. Никога не се връщаше. Оставяше я сама. Сама заедно с огромните дългове, които бе натрупал от загуби на хазарт.

Следващите два дни не се появи. Тя бе свикнала да готви и да върши къщна работа. Можеше да се грижи за себе си. Когато на вратата се чу тропане, тя отвори в очакване да види баща си на прага. Вместо него там стоеше негов заемодател на име Скримп, заедно с още двама яки мъже. Това беше моментът, когато тя откри, че също представлява дълг. Баща й я бе заложил на покер. И я беше изгубил.

Разбира се, това бе незаконно, но тя нямаше какво да стори. Сега, когато бе сираче, нямаше кой да се застъпи за нея. Бе продадена на приют за два шилинга.

Изминаха седем дълги години. Дните се нижеха бавно. Тя шиеше, докато пръстите й не окапеха от болка и после още малко. Имаше дузини деца като нея, наблъскани в малък приют, където шиеха ризи срещу корички хляб и подслон. Сигурно бе направила стотици хиляди шевове. Живот на безконечен труд, пот, жега и болка. Но това бяха най-хубавите години от живота й. Причината бе една. Момче на име Кейрън.

Той идваше от Ирландия и бе с две години по-голям от нея. Спомняше си лицето му, на което винаги грееше усмивка, слабото му тяло — голо до кръста заради лятната жега, и закачливите му очи. Но най-впечатляващ бе гласът му. Акцентът, това, че обещаваше далечни и непостижими неща, приключения и вълнения. Работеше по покривите — бе едно от момчетата, които работеха на скрипците. Бе ловък катерач, липсата му на страх от височините бе изумителна. Тя се влюби в него и той в нея. За пръв път се чувстваше желана и необходима на друго човешко същество.

Един ден той се разболя от грип. Началникът му обаче го накара да работи, независимо от това. Бягал по гредите, когато изведнъж почувствал замайване и паднал. Така най-прекрасната част от живота на Мъри Улбъри свърши.

Тогава тя избяга. Напусна приюта, без да знае къде да отиде, но готова да умре от глад вместо да остане там. Една мила проститутка на име Елсби я забеляза как обикаляше улиците и я взе при себе си. Точно тогава там беше и мъж, чиято работа бе да наглежда дамите на нощта — Рачет. Той видя в нея възможности и само след седмица тя вече работеше за него. Това бе преди пет години. Оттогава се занимаваше само с това.

Отекващ звук от стъпки я върна в реалността и тя осъзна, че се бе унесла. Алкохолът вече бе размътил добре мозъка й и почти бе забравила за студа. Примижа, за да види кой идва и изръмжа, когато разпозна един от редовните си клиенти. Господин Уордъл. Ненавиждаше го. Той бе противно същество с много ниска хигиена — дори според нейните стандарти. Но тя се стегна и се усмихна.

— Господин Уордъл, сър! — извика тя. — На Мъри й е студено и би искала да дойдеш да я стоплиш!

Господин Уордъл се приближи тежко, задъхан и потен, до нея. Той забърса челото и плешивото си теме с кърпичка.

— Съжалявам, мис Мъри. Тази вечер съм зает. Просто минавам оттук.

— Имаш нещо по-важно от твоята Мъри? Засрами се! — пошегува се тя. Той й се поклони, след което забърза напред. Явно се притесни да не го видят с нея. Много странно, помисли си тя. Все пак парите биха й дошли добре, но почувства облекчение от това, че тази нощ нямаше да й се наложи да прави мили очи на този гнусен мъж.

Вече бяха изминали около пет минути, откакто господин Уордъл бе отминал, а наоколо нямаше жива душа. Настроението й бе мрачно, бе й студено, чувстваше се отегчена, а и се страхуваше да не пипне пневмония. Точно тогава до ушите й достигна шум от кола. Тя вдигна поглед: черна карета с гравирано стъпало, теглена от черен породист кон и бяла кобилка. Кочияшът седеше приведен, увит плътно в палтото си, а изпод килнатата му напред шапка излизаха облачета пара. Тя се подготви да се изпъчи и да викне, щом се приближи, но след малко реши, че няма смисъл.

Но за нейна изненада, с приближаването си каретата намали и спря. Конете запръхтяха и енергично запристъпваха от крак на крак. От ноздрите им излизаше пара. Мъри погледна кочияша с известна доза страх от покритото му лице.

— Добър вечер, сър — каза тя тихо.

Кочияшът свали шапката си и яката си. След това й се усмихна. Тя си отдъхна. Имаше приятни черти, тънки кафяви мустаци и нежни очи.

— Добър вечер, госпожице. Да не би случайно да чакате такси?

Тя се усмихна на неговото ласкателство. Съвсем очевидно бе какво точно чакаше.

— Може би чакам кочияша на таксито.

— Да, но, виждате ли, аз съм кочияш на карета, госпожице. Колко жалко!

— А този привлекателен кочияш на карета не би ли желал компанията на жена тази вечер? — попита тя, поклащайки изкусително бедрата си.

— Опасявам се, че този скромен кочияш на карета тази вечер е на работа, госпожице — каза той със съжаление. — И все пак каретата ми е празна, а на Вас сигурно Ви е студено. Не бихте ли желали да Ви закарам у дома?

— Не мога да си позволя да пътувам в такава хубава кола — каза тя.

— Безплатно е, госпожице.

— Това е много мило от Ваша страна, сър, но аз трябва… — започна тя, след което се спря. Какъв смисъл имаше да стои тук? Явно бе, че тази нощ щеше да бъде слаба. Бе се появил само един от редовните й клиенти, отвратителният господин Уордъл, който също не бе пожелал услугите й. Мръзнеше до смърт за нищо и освен това имаше чувството, че се разболява. Рачет нямаше как да разбере.

— Сър, предложението Ви е много мило — заяви тя. — Приемам.

— Чудесно! — каза той. — Та какво е карета без пътник и без такава красива дама като вас? Къде отиваме?

— До Арчърууд — каза тя, а кочияшът си сложи шапката и хвана юздите.

Тя се качи. Чувстваше се леко замаяна от джина. Купето на каретата бе луксозно и удобно, въпреки че не бе по-топло, отколкото навън. Тя се облегна назад, отпи от бутилката и се отпусна. Определено това бе един вид обрат на съдбата. Вероятно лошата й звезда светеше малко по-слабо тази нощ.

Пътят бе учудващо приятен. Лекото клатушкане в комбинация с джина я унесе. Разстоянието до дома й не бе голямо. Тя не живееше в кръчмата, не, там бе по работа. Но всички онези истории за вълци и други по-лоши неща… Толкова близо до Темза бе опасно. Беше попадала в опасни ситуации и преди, затова каретата бе по-сигурна от ходенето пеша в Лондон през нощта.

Тя се събуди, когато каретата спря. Тогава разбра че е задрямала. Премигвайки, Мъри се изправи и се протегна, дочувайки пукота от стъпки върху чакъла. Кочияшът идваше, за да й подаде ръка и да я изведе навън. Тя се почувства като истинска дама. Определено това бе щастлив обрат на събитията.

При отварянето на вратата, бузите й, покрити с руж, пребледняха. От привлекателния кочияш нямаше и следа. На мястото на красивото му лице имаше маска от сиво зебло с кръпки, зашити нескопосано една към друга. На мястото на устата и очите бяха изрязани дупки, а вместо коса имаше кестенява женска перука с бретон. Устата сякаш бе застинала в смъртна гримаса и това в контраст с фризираната коса изглеждаше ужасяващо.

— Кърпеното лице! — Тя едва си пое въздух. Очите й се плъзнаха по дългия нож в ръката му. Лошата звезда грееше по-силно от всякога. В този момент Мъри си пожела повече от всичко господин Уордъл да не бе имал друг ангажимент тази нощ.

ГЛАВА 4Треската на ЕлейзабелНежелан наблюдателПисмо от доктор Пайк

Елейзабел седеше в леглото, увита като пашкул — раменете и коленете й бяха завити, само ръцете и главата й се подаваха извън одеялото. Това беше доста детинско, но на Таниел му допадаше, защото му напомняше как самият той бе правил същото, когато бе малък.

Тя се бе събудила с невероятен апетит, на който Таниел едва смогваше. Вече бе на третата си купа с яхния, когато Кейтлин се върна от аптеката с тинктура за треската й. Аптеката бе затворена — някъде в далечината Биг Бен отмери един часа сутринта, но Кейтлин познаваше семейството, което я държеше и то винаги се отзоваваше на нейните нужди, когато тя чукаше на вратата им в толкова късен час. Докато се хранеше, Елейзабел почти не говореше, погълната от храната, която Таниел й бе донесъл. Тя изпи тинктурата, без да задава въпроси или да се оплаква, трепна малко, когато лекарството премина през гърлото й, след което подаде на Таниел празната купа и се почувства сита.

— Как си? — попита Таниел.

— По-добре — каза тя с лека усмивка. — Вече не ми е толкова студено. Нито пък съм така изморена.

— Искаш ли да отидем до огъня? Там е по-топло, отколкото в стаята.

Тя кимна. Блестящите й очи бяха втренчени в него. Таниел й помогна да се премести във всекидневната, където Кейтлин вече разпалваше огъня. Все още увито в одеялото, момичето седна със скръстени крака на един от столовете. Светлината от танцуващите пламъци се отразяваше върху капчиците по влажната й кожа. Стаята се стопли бързо и се изпълни с усещане за уют. Таниел й донесе бренди. Наля и на себе си и Кейтлин, придърпа един стол и седна до нея.

— Най-добре да излизам на лов — обади се Кейтлин. — Двама покривни катерачи са били забелязани в Кенсинггън, един адвокат е обявил награда за тях. Трябва да стигна там, преди за това да е чул някой друг.

— Късмет — пожела й Таниел. — И внимавай с опашките им.

— Не те ли научих аз на това? — засмя се Кейтлин на излизане.

— Вие сте ловци? В Лондон? — попита Елейзабел с видим интерес, докато отпиваше от брендито си.

— Ние сме ловци на вештици, мис — обясни Таниел.

— О! — каза тя с особен тон в гласа. След това го погледна. Светлината от огъня подчертаваше фините й, бебешки черти дори изпод разрошената й коса и жълтеникавия оттенък, причинен от треската. — Ти беше много мил с мен — добави, играейки със сребърна гривна на китката си.

Таниел се изчерви и се обърна към огъня, за да прикрие червенината по бузите си. Отпи глътка от питието си.

— Просто сторих каквото всеки друг джентълмен би направил — отвърна той. Последва кратко мълчание, през което той чуваше туптенето на сърцето си.

— Защо не мога да си спомня? — запита тя тихо.

— Вероятно треската замъглява мозъка ти — предположи Таниел. — Щом тя отмине, ще изчезне и объркването ти.

— Надявам се — каза тя. Намръщи се, като че се опитваше да си спомни нещо, което обаче й убягваше. — Помня… някакви откъслечни неща. Помня лицата на родителите си. Но не и къде живея. Познавам този град — улиците и алеите… защо тогава не си спомням къде живея?

— Ще си спомниш — увери я Таниел. — Междувременно оставих кофи с топла вода, ако искаш да се изкъпеш.

Елейзабел вдигна кичур от рошавата си руса коса и го огледа отблизо. След това огледа и дланите си. На лицето й се изписа разбиране — бе осъзнала, че е мръсна. До този момент тя нямаше никаква представа за това, че бе мръсна. Не, че бе много мръсна.

— Кажи ми — каза тя със студен глас. — Кажи ми къде ме намери.

Таниел й разказа, като през това време се опита да прецени що за човек седеше пред него. Момичето стоеше превито, трескаво и леко трепереше. Със сигурност бе странно. Той започна да се чуди. Откъде идваше, какви бяха родителите й, как бе израснала? Дали не бе като него — самотна и различна? Или пък имаше щастлив дом с много приятели и живот, изпълнен със смях?

Докато размишляваше, той мислено отбелязваше някои нейни особености. Например роклята й. Бе изпокъсана и кална, но без съмнение не бе от най-евтините. На китката и врата й висяха сребърни верижки, които не бяха нещо особено, но със сигурност обикновена прислужница или пък момиче от приют не можеше да си ги позволи. Въпреки болнавия си вид, не изглеждаше така, сякаш постоянно й бе липсвала храна. Нямаше въшки в косата. Гласът й също: произнасяше гласните отчетливо, думите — ясно. Явно бе получила добро възпитание или бе ходила на уроци по произношение.

Когато свърши с разказа си, тя остана мълчалива за момент.

— Трябва да се изкъпя — каза след това. Както бе обещал Таниел, в банята тя намери три кофи с гореща вода и една със студена. Хладният въздух бе изпълнен с пара и малкото прозорче на стената бе запотено, а по покритите с тъмнозелени плочки стени се стичаха вадички. До една от тях имаше вана, а на друга бе закачено огледало в цял ръст. То също бе замъглено и по него се стичаха капки вода. Имаше и маса, на която бяха поставени различни мехлеми и масла, както и, за нейна изненада, грижливо сгънати чисти дрехи. Тя ги разгледа и видя, че се състояха от перленосиня рокля, няколко шноли за коса, чорапогащи и обувки. Вероятно бяха на майката на Таниел, предположи тя и за кратко се запита кога ли щеше най-после да се види с жената в къщата, за да й благодари. Приближи се към огледалото и го забърса, това обаче не помогна, затова намери един сапун, топна го в студената вода и натърка ръцете си с него. Когато отново се опита да избърше огледалото, парата се махна. Взе една кърпа и изми лицето си със сапун и вода. Да, това лице й беше познато. Това поне бе добре — не бе непозната сама на себе си. След това свали мръсната и изпокъсана рокля и се огледа. Тялото също й бе познато — всяка извивка, бенка и луничка. Тя се завъртя и отново погледна отражението си през рамо. И тогава сърцето й подскочи. Там имаше нещо, което не си спомняше. Присъствието му й беше чуждо, непознато и застрашително. Татуировка, кръгла татуировка в основата на гърба. Тя я огледа продължително. Бе трудно да се каже какво точно изобразяваше. Стилизиран образ на същество с много пипала, представено триизмерно, със синьо и черно мастило. Видът му предизвика безпокойство у нея. Не искаше да го има на тялото си, сякаш кожата около него желаеше да се отдръпне настрани. Образът като че ли говореше на подсъзнанието й и предизвикваше чувство на ужас у нея.

Тя потрепери и извърна поглед от него. Присъствието му върху тялото й я караше да се срамува. Не бе благоприлично да има каквато и да било татуировка и то точно там. Не бе в състояние да си спомни обстоятелствата около поставянето й, но не бе сигурна дали искаше да знае какви са били.

Тя напълни ваната, но я направи малко по-топла в бързината да се изкъпе. Щом се наведе напред, кръвта се качи в главата й и тя усети замайване. Внимателно, Елейзабел. Все още си слаба.

Но от какво. Дали слабостта й по някакъв начин не бе свързана с пристъпите й на лудост и амнезията? И с отвратителните кошмари докато спеше, които си спомняше съвсем смътно?

Тя се разплака съвсем тихо. Какво й ставаше? Коя беше, тя? Коя бе Елейзабел Крей?

Не можеше да види единственото прозорче горе вдясно, без да се повдигне. Но така или иначе нямаше нищо за гледане, тъй като банята бе на горния етаж и отвън бе тъмно. А и освен това прозорецът се бе запотил от топлината. Затова тя не забеляза как по него се появява един отпечатък — разтворена ръка, лепната на стъклото отвън, която премахваше запотеното отвътре при допира си. И въпреки че отвън нямаше нищо, видимо за човешките очи, до ръката постепенно се появи още един отпечатък във формата на челюст и вежда — сякаш някакво лице се бе залепило за прозореца и гледаше надолу към ваната.

Когато Елейзабел слезе долу, изкъпана и облечена, сресана и спретната, Таниел си глътна езика. Пред очите му стоеше момиче, което нямаше нищо общо с онова, което бе довел вкъщи преди две вечери. Онова бе изпито, изтощено, мръсно, с поглед на изплашено животно. Момичето, което стоеше пред него в този момент, приличаше на кукла — с гладки и съвършени черти като на дете и светлозелени очи с ясен поглед. Русата й коса, която преди това бе заплетена и разрошена, сега бе измита, сресана и хваната с шноли така, че падаше свободно върху раменете й на вълни с цвят на пшеница. Носеше перленосинята рокля, която й бе оставил в банята. Бе точно нейният размер.

Той се изправи, приглади косата си назад и ниско се поклони.

— Госпожице — обърна се той към нея, — нямах ни най-малка представа, че под цялата тази мръсотия се крие принцеса.

Тя се засмя леко и се изчерви.

— А пък аз нямах представа, че зад джентълмена се крие разбойник.

— Отдавате ми твърде голяма чест — каза той. — Как си?

— Сега се чувствам по-добре — отвърна тя. — Мисля, че треската преминава.

Гласът й все още беше слаб, но това не променяше усещането за огромната промяна. Таниел забеляза, ме погледът му се спираше на нея по-често, отколкото трябваше.

— Искаш ли да седнеш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Трябва да си почина, поне така мисля. Просто дойдох… да ти благодаря. Затова че се грижиш за мен.

— Радвам се, че те намерих, преди да пострадаш — каза той.

— Тази рокля… на майка ти ли е?

— Беше — отвърна той. — Но нея вече я няма, баща ми също. Както и всичко значимо.

Тя се натъжи от думите му.

— Някои значими неща траят цял живот.

Огънят изпука. Таниел погледна към нея през рамо с особено изражение.

— Тук ти си мой гост, мис Елейзабел, докато се оправиш. Искам да приемеш тази къща като свой дом.

Тя се усмихна.

— Ще открием родителите ти — обеща й той.

Но незнайно защо Елейзабел не почувства нищо при тези думи.

— Лека нощ — каза тя и се отдалечи.

Събуди се с вик. Обгръщаше я тъмнина. Пулсът й препускаше, а челото и гърбът й бяха плувнали в пот. Огледа се наоколо, обхваната от паника, без да знае къде се намира. Знаеше само, че я преследваше едно огромно, тъмно и невидимо нещо, което пищеше, стенеше и я искаше. Тогава тя се върна към реалността, което й подейства успокояващо. Започна да подрежда пъзела на мислите си.

Намираше се в спалнята на Таниел. Беше нощ. Бе заспала и това бе само сън. Кошмар, ужасяващ кошмар. Но това бе всичко. Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои.

В стаята бе студено и тъмно. Тя слушаше как сърцето й постепенно се връща към нормалния си ритъм. Черните железни улични лампи светеха през прозореца и образуваха неясни жълтеникави фигури по дървения под. През нощта стаята изглеждаше някак по-голяма, като че ли стените дишаха. Един от талисманите, висящ от покрива, издаваше звук, докато се местеше. Забравих да попитам за тях, помисли си тя изтощено, щом и последните неприятни усещания от кошмара се изпариха и бяха изместени от умора. За пръв път бе забелязала талисманите на връщане от банята. Изглеждаха като неща, които не се вписваха в обстановката. Стаята бе спретната и подредена; имаше скрин, тоалетка с гребен и стара книга върху нея, легло, лакиран дървен под и килим. Нямаше много украси. Нищо не издаваше повече за характера му, беше просто обикновена стая.

Само талисманите… те бяха интересни. Над прозореца висеше лисича опашка, за която бе завързана стъкленица, пълна с нещо, увита с дълга връв от дървени мъниста със странна миризма. Под леглото си бе намерила намотка с въже, но преплетените конци бяха боядисани в червено, бяло и кехлибарено и по него бяха навързани малки звънчета. Точно под вратата бяха изрисувани малки символи с някаква черно-пепелива боя. Над леглото й висеше още една декорация от различни метали с малки звънчета.

Тя отмести одеялата настрани и се завъртя. Усети хладината от допира на нощницата по кожата си. Беше от мека виолетова коприна, елегантна и луксозна, и й бе точно по мярка. Намери я оставена на леглото си същата вечер. Вероятно бе на майката на Таниел, помисли си тя, и се натъжи.

Точно тогава забеляза, че от треската вече нямаше и следа. Седна на леглото, за да провери дали отново ще усети замайване. Не. Чаршафите все още носеха мирис на болест, острата миризма на трескава пот, но вече се чувстваше добре. Поне за това съм благодарна, каза си тя и легна отново.

Заслуша се в скърцането на дъските и улуците. Изведнъж бе завладяна от усещането за огромна, непосилна самота. Не точно заради момента, не просто, защото къщата бе празна, а заради чувството, че налегналата я самота щеше да се настани трайно в съзнанието й. Тя се носеше по течението, без да има пристан, който да може да нарече свой дом. Усети как стомахът й се сви и й се доплака. Може би бе заспала. А може би не. Трудно бе да се каже. Носейки се по ръба между осъзнаването и несъзнателното, тя не знаеше дали просто леко се бе унесла, или бе заспала дълбоко, преди очите й отново да се отворят широко. Внезапно бе обхваната от паника. На тавана имаше нещо.

Сърцето й препускаше неудържимо. В стаята бе притъмняло, бе сигурна в това, сенките се сгъстяваха, докато не закриха светлината, температурата се бе понижила дотолкова, че от устата й започна да излиза пара. Но дори в мрака тя успяваше да забележи една по-тъмна сянка, нещо голямо, което стоеше в долната част на леглото й и се бе надвесило над нея, подпряно на тавана; застинала сянка, от която струеше зло. Бе много високо, неопределено, лишено от лице, силно осезаемо присъствие, което я накара да се вкамени от страх.

Там няма нищо! — крещеше разумната част от разсъдъка й яростно на вледеняващата паника, която я бе обхванала. Това не е нищо друго, освен сянка, нищо повече от една сянка!

Но то беше там и от него струеше силно зло, толкова силно, че й се стори, че се задушава. Нещо, което нямаше никакви очертания или форма и въпреки това тя чувстваше смразяващия му поглед върху себе си.

Почти машинално протегна ръка към кибрита на масичката до леглото, който бе оставен за палене на газената лампа. Не смееше да извърне поглед от мрачната сянка над себе си, защото се страхуваше, че в същия момент щеше да се спусне към нея и тя…

Драсването и изсъскването на клечката разпръсна вцепенението и малкото пламъче прогони мрака. С треперещи ръце тя вдигна стъклото на газената лампа и доближи клечката до фитилчето, след което взе лампата, без да връща стъклото на място, и я вдигна нагоре.

Там нямаше нищо.

Тя седна на леглото задъхана. Изчезнало ли беше? Или там през цялото време не бе имало нищо? Само преди малко бе толкова сигурна…

Тя се измъкна от леглото. Кожата й под тънката копринена нощница настръхна от студа. Постави стъклото на лампата, за да увеличи светлината, усили я до пълна яркост и тръгна да огледа стаята. Погледна зад скрина, под леглото и накрая за по-сигурно завъртя ключа в ключалката.

Просто халюцинации от треската, каза си тя. Това трябваше да е причината. Вероятно още не съм се възстановила напълно, както си мислех. Мушна се обратно в леглото и постави лампата на масичката до себе си. Известно време лежа будна, втренчена в тавана, откъдето се бе появило нещото.

Нещо ми се е случило, помисли си тя. Нещо се е случило и затова не мога да си спомня и затова бях болна и затова имах пристъпи на лудост. Но вече се оправям. Оправям се.

Изведнъж почувства, че се държи глупаво, вдигна стъклото на лампата и изгаси пламъчето. Тъмнината отново се настани в стаята. Тя наблюдаваше тавана, но там виждаше единствено бяла мазилка. Постепенно започна отново да се унася. Стълбите изскърцаха — леко и продължително.

Тя отново се събуди. Очите й се взираха в мрака, изпълнени със страх. Това не бе естествен звук на нощта. Нито бе дрънчене на изстудяващи се тръби, нито изскърцване на дъски. До нея отново достигна скърцане. Някой се качваше нагоре. Отне й няколко секунди, за да стигне до това прозрение, през които нещото бе изкачило още две стъпала. Тези стъпки се приближаваха към нея съвсем целенасочено, в тях имаше нещо неестествено. Обзе я ужасяващо предчувствие и усещане за беззащитност.

Това е Таниел, Таниел или Кейтлин. Един от двамата. Няма защо да се паникьосваш толкова.

Но някъде вътре в нея, дълбоко и инстинктивно, се бе загнездило чувството, че този някой или нещо идваше за нея.

В стаята бе станало още по-студено и тъмнината се бе сгъстила. Тя придърпа одеялото към брадичката си и се изтласка назад, облягайки се на горната дъска на леглото. Започна да обхожда стаята с поглед, търсейки нещо, което можеше да й послужи като оръжие.

Тоалетката!

Там имаше чекмеджета, в някое от тях трябваше да има нож за писма. Но тя бе като вцепенена. Не можеше да напусне леглото, където се чувстваше сигурна, и да прекоси стаята, за да го потърси.

Неканеният гост вече бе достигнал коридора и тя чак сега осъзна защо стъпките й се бяха сторили неестествени. Бяха на нещо мокро. И то не като стъпки от мокри ботуши, а тихото шляпане на нещо като перки или ципести крака. Бяха придружени от тежко хрипливо дишане — като на стар, много стар човек.

Като че ли точно този звук я изтръгна от вцепенението, което я бе приковало към леглото. Тя отметна одеялото и стъпи на килима. Не смееше да светне лампата, за да не покаже на натрапника къде се намира. Оставаше й поне да се надява, че той не знае, че е вътре. Прекоси стаята съвсем тихо, полагайки всички усилия да не вдига шум. Точно срещу нея вървеше мрачната й сянка, отражение в огледалото на стената. Тя се учуди на това колко нормално изглеждаше, докато в същото време вътрешно бе скована от ужас.

Шляпането се приближи бавно. До нея достигна и звукът от влаченето на нещо тежко. Елейзабел погледна уплашено към вратата, представяйки си как нещото отвън вече започваше да я отваря. После дръпна едно от чекмеджетата на тоалетката толкова тихо, колкото можеше.

Беше заключено. С треперещи ръце опита със следващото, но в бързината то изскърца с оглушителен звук, който отекна в тъмнината.

Стъпките спряха. За Елейзабел тишината бе още по-мъчителна от тяхното приближаване. Въздухът се пропи от мириса на сол. Тя дори я усети по устните и езика си. Сега в стаята бе много студено, толкова, че тя започна да се тресе неудържимо. От устата й излизаше пара.

Като в студените и мрачни морски дълбини, помисли си. Тогава усети как влагата започна да се лепи по тялото й, мокрейки нощницата й, прилепвайки и сплъстявайки косата към лицето й под формата на влажни и лепкави пипала. Вече се тресеше с всичка сила. Успя да погледне надолу към вътрешността на чекмеджето. Там имаше нож, но не за писма, а с ве-образно острие.

Нещо се блъсна във вратата. Елейзабел изкрещя, грабна ножа и коленичи срещу вратата. Блъскането се повтори, като този път се разклати и касата на вратата. Елейзабел изписка отново, като заглуши непоносимия звук.

Но как Таниел не бе усетил тази шумотва и не се беше събудил?

Ако това пред вратата не бе самият той.

Последва тишина. Елейзабел се бе втренчила във вратата с широко отворени очи, задъхваше се, трепереше и стискаше ножа пред себе си в отчаян опит да се защити от онова, което щеше да се появи. Кожата й бе лепкава, а косата й се бе сплъстила. Ключът започна бавно да се завърта. Обзета от ужас, Елейзабел се бе втренчила в ключалката, където ключът се въртеше милиметър по милиметър, приближавайки я до момента, когато между нея и нещото отвън нямаше да остане никаква преграда. Не можеше дори да мръдне от мястото си. Щракването на ключалката прозвуча като изстрел.

Вратата бавно започна да се отваря, разкривайки десетина сантиметра пълен, непрогледен мрак. Съвършена тишина.

Когато на сутринта Кейтлин се върна от лов, бе цялата изподраскана, но като че ли не бе пострадала сериозно. Нощта бе безуспешна. Покривните катерачи бяха изчезнали още преди тя да пристигне, а през останалото време тя ги бе търсила, но така и не ги бе настигнала. Откри Таниел да седи в едно от креслата с чаша бренди в ръка.

— Добро утро — поздрави го тя жизнерадостно, и седна до него. Той сипа още едно бренди и и го предложи.

— Таниел, много си мил — каза тя.

— Има развитие на нещата — заяви той.

Кейтлин се изправи на стола.

— Тази сутрин чух Елейзабел да крещи. Когато отидох бе почти подивяла от страх и бръщолевеше странни неща. Отне ми цял час да я успокоя и да ми разкаже какво се е случило.

— И какво ти каза? — попита Кейтлин.

Той й разказа за преживяното от Елейзабел през нощта и натрапника в коридора.

— После й дадох успокоително. Сега спи от известно време.

— И ти не си чул нищо преди това? — попита го тя.

— Не — отвърна той. — Какво мислиш за тази история?

Кейтлин не отговори веднага. Разклати чашата с брендито, за да го затопли.

— Склонна съм да мисля, че е луда — каза тя най-после.

Таниел също замълча за известно време. Огънят и светлината отвън придаваха застиналост на чертите му.

— Ти й вярваш — заяви Кейтлин и гласът й отекна в чашата, докато отпиваше от брендито.

— Просто начинът, по който ми го описа… — каза той замислено. — Не може просто да си го измисли. Това е било дрог, сигурен съм.

— Но това е описание на дрог като по учебник — възрази Кейтлин. — Точно затова се съмнявам в думите й. Може би го е прочела някъде. Ние не знаем нищо за миналото й, помисли за това. Още повече, че в цялата история има само две потвърдени срещи с Издавения народ.

— Опитвам се да проследя фактите, — каза Таниел, като стана и започна да кръстосва стаята, която ставаше все по-светла с изгряването на слънцето. — Беше влажно. Стражите, които беше изрисувала по рамката на вратата, бяха пипани. Бяха разкривени и разхвърляни Нещо е пробвало да премине със сила бариерата.

— Или пък някой ги е изтрил и е надраскал нови — каза Кейтлин.

— Не е изключено. Виж, Таниел, тя е просто едно изгубено момиче. На кого му е притрябвало да изпраща дрог след нея? Знаеш ли колко трудно е да привлечеш един от тях?

Таниел се облегна на прозореца, а светлината, проникваща отвън, озари гърба и раменете му и хвърли сянка върху лицето му. Кейтлин въздъхна и стана с ръце в джобовете, като се изправи пред бившия си ученик.

— Знам, че ти се иска да е нормална — каза тя. — Наистина тази работа те среща с много малко хора — навън си през нощта, ловуваш. Не можеш да си сам, Таниел. Ти си на седемнайсет. Хората се нуждаят от приятели.

— Но ти си ми приятелка — отвърна Таниел.

— Аз не се броя — каза тя и разроши косата му. — Аз бях преди всичко твоя учителка. А и съм твърде стара за теб. — Тя вдигна рамене. — Просто ти давам съвет, Таниел. Трябва да си напълно сигурен в нея, преди да започнеш да възлагаш надежди. Познавам те добре. Смяташ да я задържиш.

Внезапно Таниел се засмя.

— Да я задържа ли? Къде ще я сложа? Все някога искам да спя в собственото си легло. — За момент той сякаш щеше да продължи, но след това придоби унило изражение и извади едно писмо от джоба си. — Пристигна преди час — каза той и го подаде на Кейтлин. След това излезе от стаята и затвори вратата зад себе си съвсем леко.

Кейтлин разгледа писмото, обръщайки внимание на подателя. Беше от доктор Пайк, от „Редфорд Ейкърс“.

Кейтлин препрочете писмото два пъти, преди да го сгъне грижливо и да го пъхне обратно в плика. Усети как нещо натежа в гърдите й.

— О, Таниел — каза тя жалостиво.

Телефонът в коридора иззвъня.

ГЛАВА 5Надбягване с времетоМейкрафтТаниел получава втори шанс

— Насам! — извика един глас. Кейтлин и Таниел се втурнаха покрай уплашената прислужница и се качиха нагоре по стълбите, откъде бе дошъл писъкът. Това бе просторна къща в Кенсингтън, отдалечена от улицата с три широки стъпала, оградени от черни железни первази, откъдето се стигаше до високата зелена входна врата. Младата жена, която им бе отворила вратата, ги последва нагоре, а черно-бялата й престилка се мяташе около глезените й.

— Надясно! — извика тя след тях. — В кабинета на господаря!

Кейтлин отвори вратата с трясък и двамата с Таниел се втурнаха вътре. Стаята бе слабо осветена от газени лампи, окачени по стените, и малка камина, предназначена да отблъсне ноемврийския студ. По земята се търкаляха преобърнати фини гравирани дъбови столове и няколко книги, паднали на пода от лавиците по стените, с подгънати и намачкани страници. В основата на една от лавиците мъж и жена бяха коленичили над една просната възнак фигура. Жената държеше дете, което плачеше с всичка сила.

— Махнете се от него! — викна Кейтлин при влизането си в стаята, в резултат, на което и мъжът, и жената подскочиха, а бебето заплака още по-силно.

— Бенет! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изръмжа мъжът, щом се обърна. Таниел го позна веднага. Това бе Реджилен Мейкрафт, главен инспектор към „Чийпсайд Пийлърс“. Той бе висок и едър мъж, със строги побеляващи червеникави мустаци и оредяваща коса в същия цвят. Бе облечен с дебел износен балтон в бежов и също поизбелял цвят. Жената изглеждаше също толкова шокирана.

— Но това е моят съпруг — възпротиви се тя с отслабнал глас, като сочеше мъжа на пода.

— Не за дълго, госпожо — каза Кейтлин и клекна на мястото, където те бяха стояли досега. — И ако реши да захапе или одере един от двама ви, вие също ще го последвате.

Таниел клекна до нея, а жената и Мейкрафт се отдалечиха на няколко крачки до мястото, където стоеше уплашената прислужница. Мъжът пред тях бе млад и силен. Имаше руса коса и квадратна челюст. Лежеше на земята, пръстите му пулсираха, превръщайки се в животински нокти, а лицето и дрехите му бяха пропити от миришеща на кисело пот. Беше пребледнял. Цветът на лицето му бе като брашно, а вените от двете страни на врата му се бяха издули. Дишаше тежко и на пресекулки, подобно на ранен заек или мишка в челюстите на котка.

— Очите му се обърнаха — каза тихо Таниел. Кейтлин кимна. Очите на мъжа действително бяха придобили цвят на тъмен мед, а зениците му бяха във формата на хоризонтално обърнат пясъчен часовник. Кейтлин бутна нагоре горната му устна, разкривайки остри като бръснач зъби и посивели венци. Очите проследиха движението й, но притежателят им изглеждаше твърде слаб, за да помръдне. Кейтлин се обърна към жената.

— Вие ли ни повикахте?

— Хети се обади — отвърна тя, галейки врещящото бебе по главата и сочейки прислужницата. — Но аз открих Джонатън. Той каза… бил чул някакъв звук в детската стая и отишъл да провери какво става. Там имало някой… или нещо. Той успял да го пребори, намушкал го, мисля, с нож, но после то скочило през прозореца и избягало. Когато го открих, на ръката му имаше рана от ухапване. Обадихме се на полицията, но още преди инспектор Мейкрафт да дойде, той изпадна в това състояние.

Таниел хвърли поглед към жената. Това явно бе госпожа Търнър, защото когато бяха получили обаждането от Хети, им бе съобщено, че ги очакваха в дома на Търнър. Спокойствието, което излъчваше, бе необичайно за случая: съпругът й лежеше ранен на земята, а детето й замалко да бъде отвлечено. Очевидно дори и това не бе в състояние да пречупи аристократичната й осанка — изглеждаше съвсем леко притеснена.

— Бил е ухапан от крейдълджак — заключи Таниел. — Преди две вечери срещнах може би същото това същество. Занесете бебето долу и нека някой го наглежда до настъпването на сутринта. Колко време е изминало от случилото се?

— Час или вероятно малко повече — каза тя, предавайки ревящото бебе на прислужницата. — Прави каквото казва той, Хети. — Хети изглежда остана изумена от това, че господарката й приемаше заповеди от седемнадесетгодишно момче, но изпълни нареждането и изведе бебето от кабинета. Кейтлин изруга под носа си и припряно отвори една чанта, която бе донесла със себе си.

— Какво става, Бенет? — настоя Мейкрафт, който изглежда се почувства смутен от това, че в случая бе излишен.

Кейтлин махна пренебрежително с ръка, като че прогони муха. Таниел се изправи и погледна главния инспектор право в очите.

— Бил е ухапан от крейдълджак преди повече от час. Това означава, че ако не изпълним Ритуала незабавно, той ще се превърне в един от тях. Дори вече може да е прекалено късно.

Госпожа Търнър изглеждаше ужасена.

— А след това? — попита Мейкрафт. — Ако е твърде късно?

Таниел замълча, но студеният му поглед казваше всичко.

Госпожа Търнър произнесе едно, „О!“ зад дланите, които бе поставила върху устата си.

— Таниел! — викна Кейтлин и му подаде един метален инструмент, наподобяващ клещи. — Отвори му устата!

Таниел изпълни нареждането, без да се колебае дори за секунда. Когато се занимаваше с вештици, ставаше различен човек. Съзнанието му бе съвършено ясно — без капчица съмнение или колебание. Хората изпитваха уважение към ловците на вештици, макар и млади като него, заради силата и самоувереността им. Все пак той бе син на една легенда. И имаше върху какво още да поработи.

Преди изнемощелият Джонатън Търнър да разбере какво се случва, Таниел бе пъхнал клещите от едната страна на устата му и я бе отворил с непоколебима сила — като че ли си имаше работа с животно, а не с човек. Той се дръпна и се опита да се измъкне, но Таниел бе пъхнал клещите така, че за него бе по-болезнено да се противи. Кейтлин бе отворила едно шишенце с гъста прозрачна течност къс скоростта на светлината и изсипа съдържанието й направо в гърлото на проснатия на пода мъж. Джонатън се задави и инстинктивно погълна течността.

— Вие двамата! Хванете му ръцете! — заповяда тя, без да откъсва очи от нещото под нея, което бе започнало да се извива и мята, притиснато от клещите на Таниел в желязна хватка.

Мейкрафт хвана едната му китка и я притисна, но след като се убеди, че жената нямаше намерение да направи същото, ловко затисна и другата.

Кейтлин се пресегна над инспектора, който бе застанал на пътя й, и взе от чантата си още един инструмент. Това бе тънък обръч стомана, покрит със злато. По средата имаше панта, а от едната страна — малък катинар. Таниел притисна главата на Джонатън с клещите към земята и Кейтлин постави обръча около врата му, затваряйки катинара.

— Много е стегнат — каза Таниел, забелязвайки колко дълбоко се впи в кожата му. Джонатън имаше много дебел врат, въпреки че бе започнал да се смалява пред очите им.

— Нямаме време — отбеляза Кейтлин рязко. — Мейкрафт, нека Таниел хване една от китките му. Разпънете го.

Таниел пусна клещите и почти мигновено Джонатън се опита да захапе пръстите му като бясно куче. Той беше очаквал това, но Мейкрафт подскочи, пускайки едната от китките му. Таниел я хвана светкавично, удари я в земята и коленичи. Джонатън бе като разпънат на пода — с разперени ръце и с Кейтлин, седяща на краката му. Той се мяташе като полудял във всички посоки, но не успяваше да достигне нито един от тях, за да го ухапе. Госпожа Търнър хленчеше отстрани.

— Ако не искаш да се озовеш в същото положение, Мейкрафт, опитай се да бъдеш малко по-внимателен — каза Кейтлин. Инспекторът не се почувства добре от забележката, но не каза нищо.

Тъй като ръцете на Таниел вече бяха свободни, той извади от чантата си съд с гъста и неприятна свинска кръв и една изцапана четка с гъсти косми и ги подаде на Кейтлин. Тя разкъса ризата на онова, което започваше да прилича все по-малко и по-малко на Джонатън Търнър, и под нея, на мястото на силното му и мускулесто тяло, се откри слаб и измършавял гръден кош. Кожата му бе пожълтяла като пергамент.

Таниел поклати глава. Вероятно вече бе твърде късно за този мъж. Той наблюдаваше как Кейтлин се зае да рисува Страж на гърдите му. Кървавите линии, които оставяше четката, започнаха да оформят символ в извита и странна форма, осеяна с къси ивици. Както повечето Стражи, в него имаше някаква нередност — като че формата му противостоеше на законите на тригонометрията; очите на хората, които го наблюдаваха твърде дълго, започваха да смъдят и онези, които не бяха свикнали с ефекта от него, можеха да получат главоболие. Докато Кейтлин привършваше рисунката, присъстващите в стаята почувстваха някакво особено притеглящо усещане като че се навеждаха към Стража и губеха равновесие. С нанасянето на последната линия това чувство изчезна, връщайки ги обратно в реалността. Внезапно Джонатън бе застанал мирно — само очите му се въртяха отчаяно във всички посоки.

— Вече можеш да го пуснеш — каза Таниел на Мейкрафт. Главният инспектор пусна ръката му бавно. Таниел стори същото. Кейтлин вече ровеше в чантата за нещо друго.

— Какво му направихте? — попита госпожа Търнър с нисък глас.

— Поставен е под Стража — обясни Таниел. — Не може да мърда. Сега можем да извършим Ритуала, за да прогоним крейдълджак от него.

— Аз ще се заема, Таниел — каза Кейтлин, взе едно парче червен восък и начерта осмоъгълник на пода около тялото на Джонатън. — Жената каза, че Джонатън е ранил нещото, това означава, че в детската стая трябва да има кръв. Отиди там с Мейкрафт и я открий. Няма да му позволя да пробва това с още едно бебе.

Таниел извади пистолет, отвори барабана, за да провери дали е зареден, и го затвори отново.

— С удоволствие — заяви той.

Мейкрафт трябваше да признае, че бе впечатлен. Момчето със сигурност знаеше какво прави. Но сякаш старанието, което полагаше, бе малко смразяващо. Ловците на вештици го изнервяха, въпреки че предпочиташе да го изядат жив, преди да си го признае.

На Таниел не му отне много време да открие кръвта на вештица по пода на детската стая. Легълцето бе обърнато, а прозорецът зееше, пропускайки студения нощен вятър. В стаята бе проникнала мъгла. На пода имаше няколко тъмночервени петна, които бяха започнали да се просмукват в дървото. Таниел се приближи до едно от тях, топна пръста си вътре и го опита, изплю и отиде до следващото. Това също го опита и изплю, но придоби доволно изражение.

— Кръвта на вештиците има различен вкус — обясни той в отговор на недоумяващия поглед на Мейкрафт. — По-водниста е. С по-металически привкус.

Той набързо събра малко от нея в едно шишенце, което извади от джоба на дългото си палто. Продължи да се взира в него, докато колата на Мейкрафт ги носеше по улиците на Лондон към Темза. Мейкрафт наблюдаваше с видим интерес как не отделя очи от него и в същото време го пази да не се разлее при клатушкането на колата. Представляваше колба, обвита с мрежа от златни нишки, които я предпазваха и в същото време позволяваха да се види какво има вътре. Висеше от единична сфера с помощта на тройна верига, излизаща от горната й част. На дъното на шишенцето, което Таниел държеше в дланта си, бе събраната кръв на крейдълджак.

— За какво бе всичко това преди малко? — попита Мейкрафт.

Таниел отговори, като извади едно шишенце, пълно със сяра, което бе използвал и при последната си среща с крейдълджак.

— Крейдълджак не е нещо, което се вижда на пръв поглед. На пръв поглед виждаме онова, което е останало от бедното същество, което е обсебил. Нямам представа как изглежда, преди да приеме тялото на поредната си жертва, а и никой досега не го е виждал поне доколкото ми е известно. — Той погледна към Мейкрафт, за да провери дали следеше мисълта му. — Имат някаква особена връзка със сярата. Привличат я, но те самите я мразят. Точно това изсипа Кейтлин в гърлото на Търнър.

Очите на Мейкрафт се разшириха.

— Сяра. Но тя е…

— Отровна — довърши Таниел вместо него, капна няколко капки от нея в кръвта на крейдълджак и смени шишенцето. — Не и в тези количества. Хората пият хапчета със сяра, за да се лекуват, нали така?

— А златният нашийник?

— Крейдълджак мразят допира със златото. То забавя процеса на трансформацията.

— Как? — настоя Мейкрафт почти ядосан, че му се налагаше да признае невежеството си.

Таниел отново затвори шишенцето и го закачи на веригата.

— Кой знае? — каза той.

— Ти не знаеш! — учуди се Мейкрафт.

Таниел го погледна и отметна русата си коса назад с една ръка.

— Вештиците не следват правилата на науката, сър. Законите, които се отнасят до земните неща, не ги засягат.

— Но това е абсурдно! — възкликна Мейкрафт.

— За съжаление не е — каза Таниел. Той лекичко поклащаше сферата в долната част на веригата, описвайки малки кръгове с нея. — Ловът на вештици не е наука — по-скоро е деветдесет процента налучкване и десет процента суеверия. Чудиш се защо вештиците ни прогонват от собствения ни град? Просто защото ни отне твърде много време да се научим как да ги побеждаваме. Проби и грешки, сър. А всяка грешка води още един ловец на вештици на среща със смъртта. А — каза той, прекъсвайки обяснението си, — ето един такъв случай, инспектор Мейкрафт.

Сферата бе започнала да свети отвътре с приглушена жълтеникаво-бяла светлина, която блестеше през обгръщащата я златиста мрежа.

— Това е някой прост научен номер — каза Мейкрафт. — Много химикали реагират по същия начин, когато се смесят.

— Истина е — призна Таниел. — Но тук третият елемент е самият крейдълджак. Колкото повече се приближаваме към съществото, толкова по-ярко ще свети сферата.

Те слязоха от колата някъде в Челси, на север от реката. Нито един от двамата не бе запознат с тази част на града, а и бе паднала гъста мъгла, която им пречеше да видят някакъв ориентир или пътни знаци, ако не се приближеха твърде близо до тях.

— Аз ще ви изчакам тук, инспекторе — заяви кочияшът и зареди една двуцевка, наблюдавайки кобилите си. Бяха твърде близо да Стария квартал, за да си позволят да бъдат спокойни, а и вълците обичаха конско месо.

Таниел вдигна сферата пред очите си, като я остави да се залюлее свободно на веригата. С отиването им на юг тя бе започнала да свети значително по-ярко.

— Откъде знаеш, че от цял Лондон ще бъде точно тук? — запита Мейкрафт с желанието по-скоро да унижи младото момче, отколкото да узнае отговора.

Но Таниел го контрира с незабавен отговор.

— Крейдълджак имат свои територии. Открих леговището на този близо до Ламбет. Сигурно вече го е напуснал, но не е отишъл твърде далеч. Най-прекият път от Кенсингтън е през Челси, но макар и да се движат бързо, трябва да се крият и да остават незабелязани. Мисля, че в момента сме малко пред него. Скоро трябва да мине оттук. Просто трябва да го пресрещнем.

— Сигурен ли си, че това е същият, който си видял преди това?

— За щастие крейдълджак са рядко явление — каза той. — Сигурен съм.

Мейкрафт извади пистолета си, докато Таниел наблюдаваше движението на сферата. Той забеляза, че тя се отклонява повече на запад, като привлечена от магнит.

— Е, щом куршум в сърцето ги спира, и аз съм в играта — заяви той рязко.

— И е доста ефективен, сър — добави Таниел. — Насам.

Те вървяха по улиците на Челси. Кръчмите и хановете вече бяха затворили, но по павираните улици все още се клатушкаха пияници и гуляйджии с почти пресушени бутилки уиски или някакъв друг алкохол. Привлечени от ярката светлина, която идваше от Таниел, те вървяха из мъглата като мушици със зачервените си пиянски носове. Но при вида на пистолетите в ръцете на двете забързани фигури, веднага тръгнаха в друга посока. По алеите се мяркаха и няколко дами на нощта, които чакаха клиенти. Те обаче не продумаха, тъй като познаха Мейкрафт.

От време на време Таниел спираше, за да се посъветва със сферата, но тя се отклоняваше в посоката, в която той вече бе тръгнал. Изглежда просто имаше нюх за тези неща. Това слабичко и деликатно момче със светли очи и русолява коса, разделена път, бе доста по-вещо, отколкото предполагаше видът му. Работата на Мейкрафт често го бе сблъсквала с вештици, а също и с ловци на вештици. На всички тях им се носеше славата на особняци. Независимо от астрономическите суми, отпускани от Парламента за заплати за тази опасна работа, не всеки можеше да я върши. Само определен тип хора бяха в състояние да се заемат с избиването на вештиците. Но това момче притежаваше едно необикновено качество — желязно спокойствие. Мейкрафт бе срещал Джедрая Фокс неведнъж. Малко бяха хората в града, които не бяха чували за най-добрия ловец на вештици в Лондон. И крушата не бе паднала по-далеч от дървото.

Те крачеха по бреговете на Темза, минавайки покрай алеята, където преди две вечери Кърпеното лице бе убило Мъри Улбъри. Някъде в далечината забръмча цепелин и звукът от него отекна в нощта, но бе твърде далеч и не можеше да се види в непрогледния мрак.

И изведнъж съвсем внезапно прозвуча високият и див смях на крейдълджак, който отекна навсякъде около тях. Таниел застина, Мейкрафт също.

— По-близо е, отколкото си мислех. Сигурно не съм сложил достатъчно реактив — промърмори Таниел под носа си и вдигна сферата. — Трябваше да свети по-ярко.

А, значи и ти правиш грешки, помисли си Мейкрафт с малка доза задоволство. Сферата се отклони наляво по посока към Темза.

— Във водата ли е? — запита Мейкрафт.

— Може би — отвърна Таниел. — Вероятно така се придвижва към Стария квартал. Ако побързаме, можем да го хванем.

Те се затичаха. Оградата отляво свърши и се появи каменно стълбище, което водеше надолу от повдигнатото над калните брегове на реката шосе. Равнището на водата не се бе вдигнало много и сенките на акостиралите кораби се простираха сред мрака под тях в очакване на прилива, който да ги издигне. Те слязоха надолу. Звукът от ботушите им бе погълнат от гъстата мъгла, дланите им бяха потни и дъхът им излизаше на малки облачета.

Мейкрафт издаде лек звук на отвращение, щом ботушите му заджвакаха в мократа ледена кал, много по-дълбока, отколкото бе очаквал, а по връзките и през дупките започна да прониква зловонна тиня. Таниел бе усетил същото неприятно чувство, но той поне го бе очаквал и не бе така смутен.

— Не чувам никакво раздвижване във водата. Вероятно вече е прекосил.

— А може би знае, че го преследваме и просто се е скрил и изчаква — предположи на свой ред Таниел.

Сега корабите се бяха надвесили над тях като мрачни морски чудовища, високи и внушителни от позицията си, въпреки че бяха просто малки риболовни лодки и траулери. Линията на брега, откъдето бяха дошли, бе очертана от слаби улични светлини. Долу сякаш бяха попаднали в друг мрачен свят на сенки. Мейкрафт си помисли, че трябваше да се сети да си донесе фенер, но после реши, че дори той нямаше да му бъде от голяма полза. Имаше пълнолуние. Поне на това трябваше да са благодарни.

Пад калните брегове на реката се стелеше необичайна тишина, на фона, на която шумът от стъпките им в калта отекваше със страшна сила. От време на време Таниел хвърляше поглед към ярката сфера, висяща от веригата в ръката му.

— Тук е — каза той. — Не може да е минал от другата страна. Мейкрафт се огледа, като в същото време стигнаха до сянката на голям морски траулер, която бе надвиснала уморено над тях.

— Смяташ, че може да е… — започна Мейкрафт, но въпросът му бе прекъснат внезапно от писклив вик някъде над тях. Нещото се спусна рязко надолу върху Таниел. Пистолетът на момчето гръмна, сферата падна от ръката му и се разби, след което и самият той бе повален в смрадливата кал с подивялата вештица върху му. Неспособен да реагира достатъчно бързо, за да отблъсне нападателя си, той усети как до бузата му се приближи нокът, но отклони глава настрани и крейдълджак се размина с целта си на милиметри. Мейкрафт извика и съществото вдигна глава, обзето от внезапна паника.

Инспекторът бе насочил пистолета си към него, но щом се изправи очи в очи със създанието, за момент се поколеба. Някога това бе представлявало човешко същество. Сега бе съсухрено нещо, с кожа като пергамент, кокалесто и мършаво, покрито с парцали, с дълги, жестоки нокти на ръцете и краката. Очите му бяха в същата онази форма на хоризонтален пясъчен часовник, както и на Джонатън Търнър, а лъсналите му зъби, оголени докато ръмжеше зад сухите си напукани устни — бяха дребни и силно заострени.

Чу се изстрел, но не от оръжието на Мейкрафт. Таниел бе приближил пистолета си до жилестия корем на съществото и бе дръпнал спусъка. То отскочи, виещо и съскащо. Шляпаше в калта в опит да се измъкне. Мейкрафт притича до Таниел и му подаде ръка, за да го изтегли от тинята, където бе повален.

— Застреляй го! — извика Таниел, щом се освободи. — Убий го!

И действително, въпреки че бе простреляна в стомаха и бе ранена от острието на Джонатън Търнър, вештицата не спираше да бяга през калта към реката.

— Стреляй! — подкани го отново Таниел, изправяйки се на крака. — Ако стигне до водата, ще го изгубим!

Мейкрафт насочи пистолета си с изпъната напред ръка, примижа с едното око и се прицели. Крейдълджак вече бе просто далечен силует сред мъглата и той дочу плискането на водата под краката му, когато достигна реката.

— Проклето нещо! Много е далече — каза Мейкрафт и се отказа да стреля, тъй като само щеше да изхаби един куршум.

Таниел извади собствения си пистолет и стреля, усещайки силата на отката по цялата си ръка. Повали го с изстрел между кокалестите плешки. Крейдълджак изквича с известна изненада. След това тялото му пльосна във водата. За момент остана неподвижно — проснато с лицето надолу, след което течението го понесе към морето, оставяйки едва забележима тъмночервена следа. Таниел свали ръката си.

— Но не твърде далече — отбеляза той.

— Наистина — отвърна Мейкрафт, удивен от разстоянието, от което бе стрелял Таниел, и осъзнавайки на какъв забележителен изстрел бе станал свидетел.

ГЛАВА 6Стаята на КейтлинИзпълнява се РитуалПравят се планове

Таксито си пробиваше път през леката сутрешна мъгла на Лондон. Таниел и Кейтлин се връщаха от къщата на Търнър и наблюдаваха настъпването на зората. В тези часове, когато слънцето все още бе много ниско на хоризонта, улиците бяха сковани от студ, мъртви и пусти. Но това бе гледка, с която ловците на вештици бяха свикнали повече, отколкото с яркото обедно слънце.

— Нещо те тревожи, Таниел — отбеляза Кейтлин, докато се клатушкаха в таксито.

Таниел се обърна към нея, след което отново насочи погледа си навън през прозореца към тихите улици, очакващи настъпването на деня.

— Няма да я заведа при Пайк — заяви той след малко. — Луда или не, тя няма да попадне в ръцете му.

— Боже, Таниел, ти я предпазваш — каза тя с едва доловима усмивка.

— Не се шегувай с мен — обади се той рязко.

Кейтлин се засмя и преметна червено-черната си коса назад.

— Слушай, Таниел — започна тя, — разбирам, че искаш да я спасиш по някакъв начин. Не успя да спасиш майка си, не можа да спасиш и Джедрая и мислиш, че…

— Кейтлин — прекъсна я той рязко. — Спри.

Тя протегна ръката си пред себе си и се загледа във връхчетата на пръстите си.

— Просто не искам да пострадаш, Таниел. Тя може да е луда. Трябва да се примириш с това.

— Говорих с нея, ти също. Тя е с всичкия си, но има нещо… — той замълча. — Ако смятах, че е луда, нямаше да я оставя сама.

— Наблъскана е с толкова приспивателно, че да я държи до утре по това време — отбеляза Кейтлин. — За това изобщо нямаш основание да се тревожиш.

Но Елейзабел беше будна, когато пристигнаха. Стоеше с гръб към тях, а дългата й русолява коса се виждаше през високата облегалка на стола, на който седеше. Пред нея гореше огън. Тя не забеляза, когато влязоха. Не отвърна и на поздрава им. Кейтлин погледна Таниел въпросително. Озадачен, Таниел пристъпи напред, за да види лицето на Елейзабел. Сърцето му подскочи, щом момичето се обърна рязко.

— Кой си ти? — попита тя остро и Кейтлин вдигна глава от нещата, с които се бе заела в дъното на стаята.

Таниел замръзна от ужас. Елейзабел изглеждаше стара. Не, не беше точно така. Кожата й бе гладка, чертите й — детински и нежни, ръцете й — бледи и деликатни, но самите жестове на тялото й бяха различни. Тя се бе изгърбила напред към огъня като старица. Главата й стърчеше като на костенурка от неподвижния врат. Лицето й обаче изглеждаше хлътнало, сякаш чертите й бяха застинали в ужасяващо изражение. Ръцете й бяха сковани и извити като животински нокти. Беше облечена единствено с нощницата, която Таниел й бе дал.

— Кой си ти? Кой си ти, питам!

А и гласът й. Без съмнение това бе гласът на Елейзабел, но гласните и произношението й звучаха по съвършено различен начин. Таниел не можеше да определи акцента, но той бе груб и старинен.

— Знаеш кой съм аз, мис Елейзабел — отвърна той.

Кейтлин се приближи, тъй като усети, че нещо определено не бе наред.

— Зная кой си ли? Никога не съм те виждала досега! И не съм никаква мис Елейзабел.

— А коя си тогава?

— Тач съм. Така ме знаят всички вече близо шестдесет години, съпруга и вдовица. Ти кой си? Къде съм? А? Къде се намирам? Говори!

— Тач? — повтори Таниел, който все още не можеше да дойде на себе си.

— Тач, ами. Ти сигурно си някое простовато и не особено умно момче. Наистина не особено.

Таниел пусна обидата покрай ушите си. Той се свлече на един от фотьойлите до камината. Кейтлин също седна. Огънят пукаше тихичко, заглушен от тежката атмосфера.

— А сега сядат до моя огън, без дори да поискат позволение или пък да си кажат имената — каза Елейзабел с дрезгав глас. — За какво сте ме довели тук, а? А? За да ми губите времето. Знаете ли, че имам сили? Сили!

— Какви са те? — попита Кейтлин предпазливо.

— Покажете ми вашите знаци! Покажете ми знаците! Вие не сте от Братството, нали? Какво е това момиче? Какво е, питам? О, главата ми! Защо трябва да страдам толкова? Защо трябва да се боря? Кой си ти?

Таниел и Кейтлин се спогледаха. И двамата мислеха за едно и също нещо, но се надяваха онова, което бяха чули, да не бе истина. Братството.

Тъкмо се канеха да кажат нещо, когато Елейзабел проговори отново, обръщайки се към Таниел със силен и дразнещ глас.

— Тя не трябваше да бъде тук! Виж! Виж знака! О, нищо ли не разбираш, слабоумно момче?

В този момент Елейзабел скочи от стола и се пресегна към копчетата на гърба на нощницата си. Скъса я с рязко и силно дръпване. Дрехата се разпра до основата на гръбнака й, разкривайки плешките й и тънка ивица мека плът. Таниел бе толкова шокиран, че не можа да откъсне поглед, както би направил в нормална ситуация. В момента, когато дойде на себе си, той вече бе зърнал татуировката — тъмния кръг точно над опашната кост на Елейзабел, и не успя да отклони очи. Същество с много пипала, татуирано на кожата й с мастило. В него имаше нещо отвратително, което дразнеше очите, както го правеха и Стражите. Но това нямаше нищо общо със Стражите, които беше виждал.

— Виж! — настоя тя — Знакът! Какво е това момиче? Защо не мога да постигна целта си? Защо главата ми пулсира така?

След малко Елейзабел се свлече обратно на стола и стисна очите си.

— Ооо, главата ми! — стенеше тя, притискаше слепоочията си и се клатеше напред, вплела пръсти в светлата си коса. После замълча, дишането й се успокои… и поемайки си дълбоко въздух, се просна назад на стола, отвори очи и пред тях отново застана предишната Елейзабел.

Преобразяването бе внезапно. Тя се промени и физически. Вече не бе прегърбена, нито се накланяше напред; движенията й бяха плавни, незасегнати от заболели стави и стари мускули. Отново беше млада и гъвкава. Гласът й си бе върнал ясното и отчетливо произношение, което Таниел харесваше.

Щом го погледна в очите, за момент на лицето й се изписа ужасяващо объркване. Тя се огледа наоколо; забеляза огъня и двамата си събеседници, а после и полуоблеченото си тяло. Не само че бе по нощница, но тя бе раздрана и висеше настрани по гърба й. Елейзабел се сви и се сгуши във фотьойла.

— Бях заспала — каза тя. Това бе единственото, за което се сети.

— Не — заяви Таниел. — Не беше.

Стаята на Кейтлин бе продълговата и просторна. Преди това тук се бе помещавало студиото на майката на Таниел. Намираше се на горния етаж на „Крофтърс Гейт“ 273 и за разлика от стаята на Таниел, тази говореше много за нейния обитател. Бе голяма — с доста излишно пространство без каквито и да било стени или прегради, които да създават усещане за ограничение. Всичко бе открито на показ — от миниатюрната масичка до голямото старо легло с балдахин. Сутрешното слънце вече се бе издигнало и светеше ярко. Големите прозорци, разкриващи гледки на север и юг от сградата, сега го бяха уловили и пиеха жадно от него, обливайки стаята със светлина.

Също като обитателя си, стаята бе в пълен безпорядък. Нищо не съответстваше на друго; всичко бе разхвърляно и оставено да открие собственото си място. От устата на един алигатор, провесен от тавана и поклащащ се леко от ветреца, стърчеше опашка на сокол. До една полупразна библиотечка се въргаляше купчина с книги, сякаш бе коствало твърде много усилие да се подредят по местата им. Много от тези книги струваха колкото месечния наем на къща в центъра на Лондон. На лавиците наоколо, непосредствено до плюшени мечета и кукли, бяха поставени тъмни заплашителни пентаграми и черни лоени свещи. Леглото с балдахин носеше следи от отдавна отминало величие — мърляво и проядено от молци, принадлежащо на далеч по-изискано място.

— Това е! — заяви Кейтлин победоносно и извади една овехтяла сива книга, гравирана с някакъв на пръв поглед неразбираем златист надпис. Тя се приближи до Таниел, който бе седнал на ниския плетен диван, настани се до него и скръсти крака, поставяйки книгата помежду им.

— Какъв е този език? — попита той, взирайки се в странните букви по страниците.

— Санскритски — отвърна тя отнесено, тъй като вече четеше внимателно написаното. — Сигурна съм, че срещнах нещо подобно тук…

Тя се бе втурнала устремено да търси книгата, веднага щом Таниел бе сложил Елейзабел в леглото с нова доза приспивателно. И за двама им вече бе късно — обикновено на обяд лягаха да спят — но Кейтлин бе като хрътка, попаднала на следа от заек, и с характерния за нея силен ентусиазъм бе твърдо решена да открие онова, което й бе необходимо.

— Бих казала, че беше нещо като октопод — отбеляза тя.

— Имаше повече пипала — отвърна той и се наведе над книгата, която бе обърната с главата надолу пред него. — Беше изобразено под особен ъгъл — сякаш се опитва да се откъсне от кожата й.

Кейтлин вдигна глава от книгата и забарабани с пръсти.

Чу я какво каза, нали? — Братството.

— Братството — изведнъж се изправи, наведе се назад, още и още, докато не направи мост, след което си вдигна, краката и завърши стойката. — Може би се замесваме в нещо далеч по-опасно, отколкото си мислим — каза тя, накланяйки глава. — Сигурен ли си, че искаш да продължим докрай?

Таниел се облегна назад на дивана и за момент забрави за книгата.

— Някога имала ли си чувството, че… — започна той, спря и после отново продължи. — Някога имала ли си чувството, че изборът ти вече не зависи само от теб? Искам да кажа усещала ли си, че трябва да тръгнеш по път, различен от този, по който досега си вървял? Сякаш някой ме призовава. Разбираш ли? И като че ли не мога да се контролирам. Нещо, за което преди това не съм мислил сериозно, сега е просто неустоимо за мен.

Кейтлин хвана ръце зад гърба си и вдигна едната ж вежда иронично.

— Таниел, говориш неясно, както само мъж може да го прави. Изплюй камъчето.

— Аз… — започна той и отново спря. — Тя има нужда от мен.

— Тя има нужда от теб — повтори Кейтлин с усмивка.

Таниел упорито отказваше да признае това, което тя очакваше.

— Тя е сам-самичка и е уплашена. Около нея има повече, отколкото си мислим. Тя си няма никой.

Настана тишина. Една тънка завеса се разлюля от появилия се ненадейно вятър.

— Искам да бъда неин приятел — продължи той. — Искам… нещо различно от онова, което познавам. Тя е толкова странна, разбираш ли? Мисля, че животът й е бил много по-различен от моя. — Той погледна към Кейтлин. — Искам да видя какво ще стане. Искам да й помогна.

Кейтлин винаги го разбираше. С Таниел бяха сродни души.

— Страница 1 каза, сочейки към книгата в скута му.

Таниел погледна към книгата, след което отново вдигна поглед.

— През цялото време си знаела къде е? — запита той — Знакът? Знаеш какво означава?

— Естествено — отговори Кейтлин с тон, който подсказваше, че това, което му предстоеше да чуе, нямаше да му хареса. — Известен е като chackh ’morg. Това е символ, използван от последователите на Глау Меска — Дълбинните. За последен път някой от тях е забелязан преди тринадесет години. В Чийпсайд е било разкрито тайно общество на окултисти и този символ е фигурирал на много от церемониите им. — Тя замълча. — Тези хора издигат в култ по-могъщите вештици. Преговарят с тях, принасят им жертви, работят за тях, за да съберат повече мощ за себе си.

— Но защо не знам за това? — попита Таниел, леко раздразнен от невежеството си.

— Преди Лондон бе залят от подобни култове, но в сегашни дни е почти невъзможно да се издирят. Или са се научили да се укриват по-добре, или просто са били погълнати от по-големи култове. Но това е работа на пийлърите. Ловците на вештици се занимават с вештици, а не с малки групи хора, които си въобразяват, че могат да призоват демон чрез масичка за спиритически сеанси и няколко обратни молитви. Пийлърите и без това си имат достатъчно работа.

— Искаш да кажеш, че тя е била част от култ? Част от Братството?

— Може би — отвърна тя. — Но от Братството не са глупави да татуират себе си по този начин, защото само при едно залавяне ще бъдат разкрити от властта. Не, chackh’morg е нещо друго. Обикновено жигосват с него онзи, когото ще принасят в жертва. Кейтлин седна на дивана до Таниел, облегна се назад и се протегна.

— В дебелите книги, с които разполагам, е посочен само един пример, при който са си правели труда да татуират жертва. И това е било, когато тя не е била обречена на обикновена смърт, а на обсебване.

— Но как става това?

— Всичко е само на теория, нали разбираш — каза Кейтлин. — Няма никакви доказателства, че някога е действало. Когато един дух се нуждае от тяло, преди това то трябва да се освободи от пребиваващия в него дух. Предписва се отрова, която постепенно убива жертвата. Един дух не може да се всели в мъртво тяло, но може да заеме тялото на умиращ човек. Тогава, точно преди настъпването на смъртта, отровата се неутрализира и силният дух побеждава отслабналия.

— Да, но този път не е станало така — каза Таниел, обхванат от прозрение. — Духът не е победил жертвата и сега е там вътре с Елейзабел. — Той се обърна към Кейтлин. В очите му се четеше решителност. — Това означава, че не е луда. Просто е обсебена. Някой просто е вкарал това нещо вътре в нея.

Кейтлин кимна.

— Изглежда е така.

— А каква е функцията на знака?

— Знакът е покана — обясни Кейтлин, внезапно се изправи и приглади панталоните си от черно кадифе. — Насока. Веднъж призован, духът трябва да знае къде да отиде. Те са й дали отрова, но според моето и твоето предположение, тя не е свършила работа. Момичето някак е успяло да й се противопостави, била е по-силна, отколкото са очаквали. А когато Тач е пристигнала, жертвата все още е имала достатъчно мощ да се бори.

— Братството! — каза Таниел, стана и закрачи из стаята. — Помниш ли какво каза тя преди малко? Братството я е призовало.

— А сега духът е вътре в Елейзабел — каза Кейтлин. — И предполагам, че те си го искат обратно. — Внезапно тя се завъртя, осенена от нова идея. — Ела с мен в светилището. Трябва да пробвам нещо.

Всеки ловец на вештици имаше поне едно светилище. Това бе място, където можеха да извършват ритуалите, процедурите и експериментите си на спокойствие и в безопасност. Най-често това бе съвсем семпла стая — мазе или таван. Подобно светилище можеше да се разположи навсякъде и въпреки че в началото повечето от тези места бяха разхвърляни или голи, не след дълго натрупването на различни предмети за извършването на ритуали им придаваше определена загадъчност и очарование, усещане за тържественост, което вдъхваше благоговение.

Светилището на Таниел и Кейтлин се намираше в мазето на „Крофтърс Гейт“ 273. Представляваше просторна, квадратна стая с нисък таван. До нея се стигаше през вратичка в края на коридора, откриваща няколко каменни стъпала. Стаята бе осветена от газови лампи, висящи на стените, чиято светлина обливаше дървената облицовка и гладкия черен камък, покриващ пода. Атмосферата бе душна и тежка — сякаш им се намръщи, щом влязоха. В един от ъглите се издигаше отвратително, покрито с шипове двуметрово дърво. Клоните му приличаха на копия, които се извиваха около тънкия и жилав ствол. Високо на стената имаше малко затъмнено прозорче, откъдето се виждаха краката на минувачите по „Крофтърс Гейт“. Под него имаше ужасяващо изображение, което приковаваше погледа. От едно парче дърво бяха издялани две фигури. Едната беше дребна и набита — дебела и мускулеста едновременно — и притежаваше разтеглено готическо лице, ухилено и разкриващо заострени месингови зъби. Тя бе приклекнала като жаба и се бе опряла на ръцете си за опора. Другата бе приведена зад първата под определен ъгъл. Имаше човешки размери, плоско и широко лице и неприятни черти, скрити зад буйна рошава грива. Носеше риза без ръкави и големите й космати ръце висяха настрани като на маймуна. Под тях имаше плочка с гравиран надпис: Плашилото и Страшилището. Таниел ненавиждаше тази гравюра, която бе на баща му, но Кейтлин я обожаваше.

В дъното на стаята имаше черен олтар от мрамор и полиран метал. Около него грижливо бяха подредени купи, тамян и свещи. До него имаше стъклен шкаф, изработен от дъбово дърво, в който стояха принадлежностите на ловеца на вештици — талисмани, кръв на прах, огнища, лой, клетки за души, стойки за вештици, кинжали и много други. Въпреки че това бяха предмети, сякаш излезли от суеверията и народните предания, те се оказваха ефективни срещу определени видове вештици. На всички им бе известно, че повечето легенди се раждаха от зрънце истина; много ловци на вештици неведнъж бяха поверявали живота си на някоя легенда.

Кейтлин първо го заведе до кръга за призоваване в центъра на пода от черен камък. Беше направен от злато и в него бе разположен още един концентричен кръг. В пространството между двата кръга, също със злато, бяха изобразени магически образи и Стражи, които сякаш се движеха, следвайки се един друг, ако човек се загледаше по-дълго в тях.

Създаването на едно светилище отнемаше месеци. Необходимо бе огромно количество Стражи, които да не позволят нито една външна сила да се промъкне вътре и да попречи на сложните ритуали, които се извършват, както и да задържат всичко вътре, в случай че нещо с тях се объркаше. Таниел бе чувал за някои светилища в покрайнините на Стария квартал, които вече бяха запуснати. Собствениците им бяха убити поради собствената си непредпазливост и неопитност, тъй като силите, които бяха призовали, се развилняваха из къщата или стаята, или мястото, откъдето ги призоваваха. Подобни места скоро придобиваха слава на обитавани от духове и хората започваха да ги избягват.

Но никъде другаде в светилището нямаше повече Стражи, отколкото в кръга за призоваване. Много от ритуалите се осъществяваха точно на това място — място, където законите на физиката не се прилагаха толкова стриктно и вештиците нямаха същата сила, както навън. Тук се случваха неща, които обикновено се смятаха за невъзможни.

Кейтлин подготви простичък ритуал — още учениците се учеха на такива. Тя извади малко камъче от джоба на панталоните си — част от вулканична скала с форма на шишарка. На нея с плътни линии бе изобразен Страж. След това извади стъкленица със свинска кръв и поля Стража с малко от нея. Той попи течността жадно. Таниел се намръщи и клекна на ръба на кръга.

— Това е Пророкуването на Страчли. И какво точно ще ни покаже то? Можех да го правя, когато бях на десет.

— О, сигурна съм в това — каза Кейтлин и извади една дрънкалка, каквато би използвал и някой шарлатанин. Беше направена от кости на гарван, кехлибарени мъниста, котешки зъби, нацапани със свинска кръв. Тя започна да описва малки кръгове във въздуха над камъка, като същевременно подрънкваше с дрънкалката първо леко, а после силно. Звукът от нея караше зъбите да изтръпват. Когато дрънкаше леко, той се приглушаваше, но когато започваше да дрънка силно, бе толкова мощен, че ушите ги заболяваха. Докато правеше това, тя продължи да говори: — Кажи ми тогава каква е ролята на Пророкуването на Страчли?

— Използва се за засичане на дейност на вештиците. Там, където се събират най-много от тях — каза Таниел. — Но този метод е много груб и неточен и ако го използваш в Лондон, наличието на Стария квартал в такава близост ще го осуети както магнитът разстройва компас.

— Отговор като по учебник, мили мой Таниел — каза Кейтлин със сериозен глас като на училищна директорка. Камъкът в кръга бе започнал да се клати и върти. — Старият квартал е на юг оттук, нали така? Коя стена е южна?

— Към олтара — отвърна той, сочейки през рамото си. Намираше се точно зад него.

— А сега гледай — каза тя и спря, и в същия момент енергичното дрънчене престана. Камъкът сякаш застина на място за момент. След това се завъртя около оста си и започна да се издига нагоре, отскачайки от земята и заравяйки се в тавана. Настана пълна тишина. Кейтлин погледна Таниел многозначително. — Познай чия стая е точно два етажа над нас?

Таниел тихо изруга.

— Но какво означава това?

Кейтлин отново седна на краката си.

— Означава, че всичко, което дори малко наподобява вештица, има точна представа къде се намира тя — обясни тя. — За тях тя е като фар. По-точно духът в нея е като фар. Можем да се обзаложим, че ако остане тук, утре вечер със сигурност ще дойде нещо, което да я потърси. А после ще стане така и на следващата вечер и на по-следващата, докато накрая не се доберат до нея.

Таниел се изправи и приглади косата си назад.

— Можеш ли да измислиш нещо, което да предотврати това?

— Знам един ритуал, с който ще направя талисман за Елейзабел. Той ще замаскира присъствието й за вештиците така, че поне да не могат да я надушват от километри. — Кейтлин се изправи и загледа изображението на Плашилото и Страшилището, потънала в мисли. — Но това не решава самия проблем. Те ще знаят, че тя е тук, дори да не могат да я видят. Ако вештицитс не ни спипат, Братството ще го направи.

— Колко дълго ще отнеме?

— Ритуалът ли? Шест, седем часа.

— Вече ще се е стъмнило — каза той. — Ще поставя Стражи навсякъде в къщата. Ще изчакаме преминаването на нощта и ще излезем призори.

— И къде точно ще отидем? — попита Кейтлин с ръка на кръста — Братството имат очи и уши навсякъде.

— Не и на Кривите улици — отговори Таниел.

В следващите два часа той изследва целия периметър на къщата, поставяйки Стражи на всяка врата и прозорец. Внимателно повтори рисунките пред вратата на стаята, където спеше Елейзабел, с мастило. Заключи я отвън и взе ключа със себе си. Този път това бе за нейна безопасност. Щом остана доволен от това, че тяхната крепост бе толкова непробиваема, колкото изобщо бе в състояние да я направи, той седна на един стол във всекидневната и си позволи да се унесе в дрямка.

ГЛАВА 7Нощно безпокойствоБратството се намесва

Елейзабел се събуди с усещането, че не е сама.

Нощта бе изместила слънцето само преди миг. Тя не разбираше как, но знаеше това със сигурност. Сякаш сама бе наблюдавала изтичането на последните песъчинки от часовника на деня. Като че пред очите й светлата ивица на хоризонта постепенно бе започнала да изтънява и да отстъпва място на тъмното кадифе на нощното небе. Тя се бе събудила почти в същия този момент, премигвайки на фона на меката сивкава лунна светлина, която се процеждаше под завесите в стаята на Таниел и обливаше пода и висящите наоколо талисмани в меко сияние.

Но тя не беше будна или по-точно не бе достатъчно жизнена. Чувството бе доста смущаващо: от една страна се чувстваше свежа и готова за действие, а от друга умът й бе замъглен от вцепеняващо усещане, което я караше просто да затвори очи и отново да потъне в дълбок сън. Но онази част от нея, която бе будна, не й позволяваше да го стори. Беше й трудно да разграничи едно усещане от друго, тъй като по-бавната й страна, безспорно под влиянието на приспивателното, което бе взела, объркваше мислите й и ги правеше разпокъсани и объркани. След това стана и точно в този момент я осени прозрението, че нещо не беше наред. Тя самата нямаше желание да помръдне, да отмести одеялото и да се изправи. Тялото й се подчиняваше на нечия друга воля, а това бе най-голямата и ужасяваща намеса, която можеше да си представи. Обзе я желание да извика или да заплаче за помощ, но мускулите, които през целия й живот се бяха подчинявали на мислите й, този път не помръднаха. Внезапно усети, че бе просто един мозък, пренасян в черепа на някаква ужасна машина от плът, бе просто частица живот в ръцете на нещо друго. Точно в този момент, повече от всякога, тя усети как бе на път да полудее.

Но приспивателното, замъгляващо ума й, смекчи шока и я предпази от това да се пречупи, като просто й помогна да откаже да повярва на случващото се. Вероятно без него нямаше да преодолее травмата с непокътнат разсъдък. Но сега просто нямаше време да възприеме всичко. Тя пристъпваше към вратата. Тялото й очевидно не се влияеше от обзелата я паника. Завъртя дръжката. Беше заключено. Нещо в нея сякаш пламна и тя се огъна. Ясната част от разсъдъка й препускаше като тигър в клетка — бясна и дива. Елейзабел сякаш нямаше достъп до нея; просто усещаше, че е някъде там и прави нещо. Но не й принадлежеше. Кой си ти?

„Я Сядай, малко момиченце!!“ — последва грубият отговор, който я удари като камшик. Тя се оттегли в собственото си съзнание.

Сигурно сънувам, помисли си и внезапно нещата й се изясниха. Това бе като спасителна сламка, начин да се справи с абсурдната ситуация, в която бе попаднала. Приспивателното ме кара да сънувам…

Тихо. Тихо ти казвам!!

Тя се подчини. Старият дрезгав глас звучеше много неприятно. Най-добре да правя каквото казва и да изчакам сънят да свърши. Тялото й отново се опита да отвори вратата. Ръката сякаш не бе нейната и този път завъртя топката по-силно. Пръстите й я боляха малко, както и гърба и кръста. Осъзна, че се бе прегърбила, но нямаше сили да се изправи. Отвътре тя се чувстваше спокойна, тъй като първоначалният шок бе попреминал. Но на негово място се бе появило силно отричане на случващото се.

Тя видя как ръцете й започнаха да описват бавно някаква фигура във въздуха. Отначало изглеждаше, че просто чертаят вълни без особен смисъл (не бяха ли ръцете й доста възлести), но скоро забеляза, че движенията повтаряха един и същ модел. Сложният танц на пръстите се извършваше отново и отново, напълно идентичен.

И сега тя успя да забележи нещо странно. Там, където пръстите бяха рисували невидими линии във въздуха, мракът сякаш бе по-светъл, по-малко плътен — като парче плат, което е било носено до протриване и отдолу прозират конците му. С всяка следваща линия чертите ставаха все по-определени, все по-ясни, а покривката на нощта избледняваше още повече. Тя усети в гърдите си топлина, която извираше от корема й. Сякаш тялото й пламна от огън, а кръвта бушуваше в ушите й, докато всяка фибра от тялото й стана свръхчувствителна.

И последната черта бе направена, и пръстите, които не й принадлежаха, преминаха по двуизмерната форма, която необяснимо как висеше пред вратата. Появи се тъмночервена светлина, тлееща като въглен, когато линиите, които беше начертала, се разцепиха по своето продължение като разрязано от ножа на пръстите й черво. И тогава за момент Стражът се появи в своята цялост. Рееше се във въздуха — хоризонтален двоен прорез върху три вълнисти линии, както и много малки кръгчета и точици — плетеница, която замъгляваше за кратко мозъка. Само за секунди тя потъна в тъмнината, откъдето бе дошла. Разнесе се силно щракване и вратата се отключи. Колко странно, помисли си тя, но след това си спомни, че трябваше да мълчи. Всичко бе някак замъглено и паметта й не бе толкова добра в момента. От време на време усещаше как нещата се проясняват, но скоро отново се потапяше, сякаш бе скала, която приливът ту заливаше, ту оголваше. В един от моментите на прояснение, й хрумна мисъл, която изненада дори нея.

Ако не беше това приспивателно, нямаше да имаш власт над мен.

В същия момент старицата сякаш се сви, уплашена от възможността да бъде нападната, но само след малко нещата се върнаха постарому. Гласът на Елейзабел, който за момент бе станал силен, сега отново притихна, затъпен от лекарството.

Тя се страхува от мен, помисли си Елейзабел. Аз съм по-силна от нея.

Тялото й вървеше по тъмния коридор. Под виолетовата нощница кожата й бе настръхнала от студа. Усещаше, че старицата, която се казваше Тач, се опитва да се прокрадва тихо, но остарелите й кости не й даваха възможност да се владее добре и дървените дъски, по които стъпваше, проскърцваха. Слънцето току-що бе залязло; момчето и Кейтлин трябваше още да спят.

О, ще се справя с тях, ще се справя с тях!!, изписка гласът на Тач в черепа на Елейзабел. Техният час ще удари — и то много скоро!!

Под нея се спускаха стълбите — под прав ъгъл с коридора — стръмни и тесни. По тях се прокрадваше плаха светлина от прозорците долу, през които се процеждаше светлина от уличните лампи. Тя стъпи на тях, клатушкайки се, и започна да слиза.

Таниел отвори очи и внезапно усети, че бе напълно буден.

Спането на стол не бе от най-удобните начини да прекара деня. Вратът го болеше ужасно от страната, на която се бе накланял под тежестта на главата си, която бе облегнал на рамото. Със смущение усети, че бузата му бе мокра, тъй като се бе олигавил. Избърса лицето си с ръкав и се огледа във всекидневната. Огънят отдавна бе угаснал и се бе превърнал в пепел. Над Лондон отново бе паднала нощ. Той се изправи, протегна се и си помисли, че да бъде джентълмен е тежко, тъй като трябваше да отстъпи леглото си на гостенката им. Елейзабел. Мисълта за нея го натъжи. Имаха доста неща за обсъждане тази вечер. Тя бе в по-голяма беда, отколкото си мислеха в началото.

Едно изскърцване на стълбите го накара да застине, докато сресваше косата си назад. Погледна предпазливо към вратата. Зад нея бяха коридорът и стълбите. Внезапно почувства, че това бе дежа вю. Беше чул същия звук в съня си. Точно това го бе събудило. Бе сънувал баща си — как се отдалечава от него по едно дълго стълбище. Таниел не бе в състояние да изкачи дори първото стъпало, за да го последва. Въпреки че на пръв поглед изглеждаше ниско, щом понечеше да вдигне крака си, ставаше високо като планина. Тогава баща му бе стъпил на една изгнила дъска и бе прозвучал онзи шум, който го беше събудил. Неговата сънливост бе приписала този звук на самия сън, но всъщност в коридора наистина имаше някой.

Той пристъпи към вратата и хвана дръжката, но тогава до него достигна нещо друго. Оттатък се чуваха гласове.

Застина на място и се напрегна, за да чуе нещо, но те бяха далечни и съвсем неясни. Представляваха лек шепот, сякаш някой си говореше сам; два или три гласа, трудни за разпознаване. От време на време дочуваше по половин дума, която се опитваше да довърши сам. Носеше се и смях — един хълцукащ звук, който постепенно се усили и престана. Като че ли в коридора имаше хора, които си шушукаха и крояха планове. Придружаваше ги приглушено съскане, както и по-висок шепот, но бе твърде труден за разграничаване.

Таниел отстъпи от вратата. Палтото му бе проснато на един от столовете и пистолетът му лежеше отгоре. Той ловко прекоси тъмната стая, стъпвайки безшумно по каменния под, и взе оръжието. Щастлив от факта, че бе спал напълно облечен, той се върна до вратата и се облегна на нея. Шептенето продължаваше — ту се усилваше, ту затихваше, след което преминаваше в смях, толкова силен и лудешки, че той се отдръпваше от дървото изненадан. Звукът можеше и да идва от място, много близко до ухото му. В него имаше нещо плашещо, нещо не съвсем нормално. Мърморенето не спря дори и тогава. Стори му се, че дочува името си, наред с мрачни обещания и недочути предложения за това какво можеха да му причинят докато спи.

Стълбите изскърцаха отново, вече по-близо до коридора на долния етаж. Явно който бе отвън слизаше отгоре.

Елейзабел, помисли си той, обзет от страх, че някой или нещо е било горе при нея. Това го накара отново да постави ръката си на дръжката и да отвори вратата с насочен навън пистолет, готов да посрещне онова, което се спотайваше там.

Вратата към коридора зееше. Зад нея се виждаше нездравият полумрак от газените улични лампи, чиято светлина се прокрадваше през прозорците. Мърморенето се чуваше по-силно, въпреки че все още не беше отчетливо. Отново се разнесе отвратителният смях. Отляво се намираше тежката дъбова входна врата, а вдясно бе стълбището. От мястото, където стоеше, виждаше само долните три стъпала. Той пристъпи навън, тъй като не желаеше да се поддаде на страха, който го бе обхванал, и насочи дулото на пистолета към тях.

Там стоеше Елейзабел, като котка, хваната изненадващо от светлината на лампа. Слабата светлина се отразяваше в очите й по странен начин — две бели точки в центъра на покритото й от сенки лице. Гледаше го както би гледала хищник — превита, сякаш се готвеше да избяга. Шепотът изпълваше коридора, но най-силно се чуваше навън, отвъд входната врата. Той свали пистолета си.

— Елейзабел? Дори не му мина през ума въпросът как се бе измъкнала от стаята си.

Елейзабел изглежда за момент се поколеба, след което заслиза надолу. Опитваше да върви изправена, но той забеляза, че имаше същата прегърбена и нестабилна стойка, както преди. Таниел настръхна и по гърба му се стекоха ледени капки пот… Знакът, помисли си той и вдигна пистолета си.

— Тач? — предизвика я той.

Съвсем неочаквано Елейзабел изсъска, а лицето й се разкриви в грозна злобна гримаса. Тя се втурна покрай него с ловкост, която го свари неподготвен, и отмести ръката му, в която държеше пистолета, настрани. Когато премина покрай него, приличаше на някаква замъглена сянка. Грабна дръжката на вратата, завъртя ключа и я натисна.

— Не! — извика Таниел и се хвърли към дъбовата врата в момента, когато тя тъкмо щеше да я отвори. За секунда очите му се плъзнаха по шепнещото нещо, спотаено отвън, и коридорът се взриви от смразяващ вик на нечовешка злоба, от който косата му бе издухана назад, а вазата и телефонът на масичката до парапета паднаха на земята. Към него се хвърли нещо огромно и безформено, но в този момент той успя да затвори вратата, избутвайки ръката на Елейзабел. Ураганът от зло престана също толкова бързо, колкото бе започнал, и остави след себе си само тих сподавен вой, който скоро бе погълнат от настаналата отново тишина.

Таниел се облегна на вратата, стиснал очи в стремежа си да прогони от съзнанието си видяното. Пред очите му играеха звездички. Бе вдигнал пистолета си в посоката, където предполагаше, че стои Елейзабел, за да осуети евентуален нов опит за бягство. Усещаше как по лицето му се стичаха сълзи, а предната част на мозъка му гореше, в шок от ужаса, на който бе станал свидетел.

— Таниел? — обади се тя, но това бе Елейзабел, не Тач. Гласът й трепереше, крехък и загубен.

Той отвори очи и забеляза, че тя бе коленичила на около метър вляво от мястото, накъдето бе насочил пистолета си. На лицето й бе изписана някаква странна смесица от притеснение и страх. Тя се задъха и покри устата си с пръсти.

— Очите ти… — каза накрая. Той отпусна ръката с пистолета си. Очите му горяха, както и останалата част от лицето му. — Таниел, очите ти! — повтори тя и го хвана за ръката, за да му помогне да се изправи.

— Ти… спомняш ли си? Спомняш ли си нещо? — попита той изтощено, докато тя го поведе нагоре по стълбите към банята.

— Погледни! — подкани го Елейзабел. В гласа й се усещаше отчаяние и той погледна в огледалото, до което го бе завела. Можеше да вижда съвсем слабо.

В очите му не бе останала и следа от бяло. Бяха така зачервени, че за него просто нямаше място. На практика всеки капиляр в тях се беше пръснал.

От ъгълчетата на очите му течаха струйки водниста червена течност — сълзи, примесени с кръв.

По настояване на Кейтлин повикаха лекар, макар Таниел да твърдеше, че вече е добре. Той прегледа очите му и ги посъветва да изчакат до сутринта, за да видят дали състоянието му ще се подобри. Най-тежко засегнати бяха капилярите, но те щяха да се възстановят сравнително бързо. Не беше по-сериозно от силен удар в окото, затова нямаше нужда да изпадат в паника. За известно време трябваше да избягва прекалено ярка светлина и алкохол.

— Изчакайте до сутринта! — повтори Таниел с отвращение, след като докторът си бе заминал. — До сутринта трябва да се махнем оттук.

— Да се махнем ли? — попита Елейзабел — Но къде ще отидем?

— На Кривите улици — отвърна Кейтлин. — Имаме… — тя се поколеба — един приятел, който може да ни помогне.

Елейзабел си играеше с талисмана на шията си. Някога бе принадлежал на майката на Таниел — красива плоска спирала от златен филигран, въртяща се навътре, с малки нефритени камъчета в дупчиците между обкова и със сапфир в средата. Тя бе затаила дъх, когато Кейтлин й го бе дала. Първо отказа да го приеме, но Таниел се бе намесил с думите:

— Ще го носиш, мис Елейзабел. В противен случай всички ние ще умрем.

— Искам да зная — обади се тя неочаквано. — Трябва да ми кажете какво става. Не мога да се примиря с това да ми казвате какво да правя, без да имам и най-малка представа защо се отнасяте с мен по този начин.

Таниел се обърна към Елейзабел, чудейки се дали ще може да понесе още шокиращи новини. На лицето й обаче бе изписана решителност. Тя искаше отговори, независимо какви бяха. Просто трябваше да си обясни с нещо безтегловността, в която бе изпаднала.

— Много добре — отвърна Таниел и й разказа всичко. За знака и неговото предназначение, за духа вътре в нея, както и за онова, което бе казала за Братството, когато Тач бе проговорила чрез нейната уста.

— Братството — прошепна тя. — Това название ми звучи някак познато.

— Никой не знае колко от това, с което разполагаме като информация, е истина и колко е измислици — каза Таниел. — Повечето хора изобщо не са чували за тях. Братството се състои от мъже и жени, посветени на това да работят за себе си. Адвокати, политици, банкери, аристократи, лекари, редактори във вестници… Говори се, че наброяват хиляди. Богати и властимащи. Влиятелни мъже и жени.

— Почти всеки ловец на вештици знае, че в ядрото им има сборище — обади се Кейтлин. — Сърцето на Братството е култ. Е, всеки, който се е опитвал да го докаже, по един или друг начин накрая е завършвал в Темза, но това ни е известно. Такава ни е работата — да знаем такива неща.

— Защо… Но как не са ги спрели досега? — запита Елейзабел.

— Кой би посмял? — отвърна Таниел, търкайки очите си. — Дейността им се пази далеч от пресата. Те имат на своя страна съдии, полицейски комисари, адвокати. Те са силните в Лондон, но по-голямата част от града не вярва в съществуването им.

— И сега те искат мен? — попита Елейзабел.

— Те искат онова, което е вътре в теб — поясни Таниел, докосвайки нежно ръката й.

Елейзабел наведе глава и когато отново проговори, гласът й бе крехък и раним.

— Не разбирам защо е всичко това. Какво съм сторила, за да се въвлека в подобно нещо?

— Точно това трябва да разберем — каза Таниел.

— Тогава се оставям в твоите ръце, Таниел Фокс — каза тя, — защото няма към кого другиго да се обърна.

Мракът се спусна над Лондон и тримата почувствала тежестта на невидимия си враг отвъд стените на дома. Спяха на смени в очакване на зората.