Обсебването на Елейзабел Крей

ГЛАВА 15Момиче в бедаТаниел се бори самКатастрофата настъпва

Леденият дъх на лондонската нощ се виеше около уличните лампи, чиято светлина безуспешно се бореше с падналия над града непрогледен мрак. Мъглите, прокрадващи се от реката, се спотайваха някъде по улиците на Уайтчапъл. Нощта бе сравнително ясна за ноември, но това се дължеше на силния вятър от север, който бе прогонил облаците.

В града започва да се настанява злото, помисли си Елейзабел. И ти го усещаш, нали?

Последното бе насочено към Таниел, който вървеше до нея. Тя го бе хванала под ръка, а той играеше ролята на съпруг, придружаващ своята съпруга в късния нощен час, макар и леко недодялано. Непрекъснато се оглеждаше наоколо, което издаваше напрежението, което го разкъсваше отвътре. Усещаше и страх, тя го знаеше. Но действията му не бяха продиктувани изцяло от това. Също като нея той долавяше гнилото в сърцето на Лондон, канцерогенните нишки, които малко по малко заемаха трайно мястото си в метрополиса.

Но усещането не беше нещо ново — дори за хора като Таниел и нея. Той — с добре развитата си интуиция, калена с течение на годините, отдадени на преследването на вештици, а тя — заради това, че в тялото й се помещаваше духът на Тач. Всеки в града го усещаше до известна степен, въпреки че бе фино и едва незабележимо. Но то винаги бе на ръба на възприятието. Караше онези, които се разхождаха в Лондон през нощта, да ускорят темпото и да избягват погледите на минувачите от страх, че могат да осъществят контакт с този безименен враг. Едва в последните няколко дни усещането бе придобило значителна интензивност — сякаш пулсираше във всеки един камък и от цимента се лееше кръвта му.

Днес бе денят, в който момчето-дявол бе предрекло, че ще бъде извършено последното убийство със зелено кабарче, и тлеещото от дълго време усещане бе преминало в осезаемо вълнение. Въздухът носеше заряд — сякаш мощна светкавица се готвеше да преодолее разстоянието до земята, за да затвори кръга и да изпълни обещанието си.

Срещата с Карвър бе доста странна. В началото, при вида на спретнатия детектив, със зализаната му коса и поддържани мустаци Елейзабел се бе почувствала неловко. Отне й известно време, за да разбере защо. Бе едно особено чувство — сякаш появата на Карвър не бе толкова съвпадение, колкото предопределение. В него те откриха някои от липсващите частици от пъзела и изведнъж всичко се беше изяснило.

Карвър бе донесъл предмет от една от предишните жертви на убийствата със зелени кабарчета, защото познаваше методите на науката за вештиците. Знаеше къде ще бъде извършено следващото убийство, но не бе наясно кога. Джак направи Ритуал и предположи. Не можа да каже какъв бе техният враг, но щеше да нападне тази нощ в Уайтчапъл.

На това място се бяха събрали сили, много по-мощни отколкото някой можеше да си представи. Елейзабел усещаше, че срещата й с Таниел не бе просто късмет. Те се откриваха един друг, сякаш събирани от нещо друго. Таниел Фокс, Кейтлин Бенет, господарят Крот, детектив Карвър: всички събрани с една цел, за съществуването, на която не бяха и подозирали преди седмица.

— Топло ли ти е, съпруже мой? — попита тя весело в опит да придаде глътка свеж въздух на сериозния им разговор.

— Най-топло ми е от това, че ти си до мен, мила моя — отвърна й Таниел с лека усмивка и намигване.

В единадесет часа в неделя улиците на Уайтчапъл привидно изглеждаха пусти, но в действителност съвсем не бе така. Онези, които наблюдаваха заплетените и мрачни улици, бяха най-добрите в изкуството на прикриването и съзирането на невидимото. Господарят Крот и неговите хора бяха тук тази нощ. Те се сливаха със сенките пред входните врати и покривите. Сред тях бе и Карвър, който вървеше безгрижно до стройната Кейтлин Бенет. Те патрулираха в Уайтчапъл, както Таниел и Елейзабел, и пробиваха мъглата с поглед в търсене на някаква следа от нещото, което тази нощ щеше да извърши нападение и убийство. В целия Уайтчапъл бяха разпръснати около петдесет мъже и жени, чиято единствена задача бе да открият убиеца и да предотвратят убийството. Но улиците бяха много. Дали щяха да успеят?

Покрай Таниел и Елейзабел премина количка, връщаща се от доставянето на късна поръчка. Таниел, който бе нощна птица заради работата си, познаваше добре ритъма на града — как се забързваше и се забавяше дори в неделната вечер заради търговията и движението. Хората се връщаха и отиваха на гости, любовници се прокрадваха вкъщи след скандали, изискваха се услуги, сключваха се сделки. Лондон никога не спеше, просто дремеше само с едното си око.

— Какво мислиш, че са вештиците, Таниел? — попита Елейзабел. Вече бяха ходили дълго и й се щеше да се разсее.

Таниел остана равнодушен.

— Те са си просто вештици. Както котката си е котка и кучето — куче.

Елейзабел леко се нацупи.

— Да, но ние знаем защо котката е котка, а кучето — куче. Знаем откъде идват. Дарвин е обяснил това в теорията си за еволюцията. Винаги са били край нас. — Тя спря и го погледна. — Но вештиците нямат нищо общо с науката. Как съществуват в един свят, където има закони за всичко, освен за тях?

Таниел замълча.

Елейзабел усети студения вятър по кожата си и потрепери. Завиха по улица „Кроули“ и продължиха напред. Таниел вдигна ръка за поздрав при срещата им с една двойка. Скрит зад сянката на периферията на шапката си и облечен с голямото си палто, той изглеждайте като същински джентълмен.

Обикаляха вече от два часа, без да знаят какво търсят и дали щяха да се справят с него, ако го откриеха. Никой не знаеше как изглежда убиецът, защото той никога не бе изпускал жертвата си. Дори Кърпеното лице не бе успял да се прикрие дотам и няколко пъти бе забелязван, когато ножът му бе пропускал целта си.

— Сър — прозвуча един глас зад Таниел. Той се обърна и съзря дребно и бледо момиче с черна рокля. Тя бе излязла от сянката на каменното стълбище. — Сър, бихте ли ми помогнали?

Таниел погледна към Елейзабел и кимна.

— С какво можем да ти бъдем полезни?

— Преследват ме — каза момичето. Таниел усети как Елейзабел го стисна за ръката. — Поне така ми се струва.

— Но кой те преследва? — попита Елейзабел. На красивото й лице бе изписана загриженост.

— Не зная — отвърна момичето. — Не го виждам, но чувам стъпките му. А може би просто си въобразявам. — Но тя изглежда не вярваше в последното.

— Можем да те изпратим дотам, където отиваш — предложи Таниел.

— О, не бих могла, виждате ли… — Тя замълча и отклони поглед. Явно мястото, накъдето се бе отправила, трябваше да остане в тайна. Наистина бе доста опасно за момиче да се разхожда само в този късен час, дори и без постоянната заплаха от Кърпеното лице. След малко тя изглежда размисли и каза:

— Бихте ли останали тук няколко минути? — попита тя. — Ако някой ме преследва, със сигурност ще мине оттук и… сър? Добре ли сте? По лицето на Таниел бе изписана болка. Главата бе наклонена напред, сякаш се бореше със силен вятър. Усещането му за вештици бе го ударило с такава сила, че мозъкът му щеше да се пръсне от пулсиращата болка.

— Таниел? — обърна се към него Елейзабел, щом забеляза промяната.

— Може би трябва…, ами, благодаря, че ми отделихте от времето си — каза момичето и погледна нервно към Таниел. Изопнатите й нерви очевидно не можеха да понесат повече необичайни неща. — Ще тръгвам.

— Не, почакай — опита се да я спре Елейзабел, докато в същото време гледаше как Таниел започна да ровичка в палтото си. Но на момичето изглежда това му бе дошло в повече — тя си мислеше, че той ще извади нож или пистолет, затова започна стремително да се отдалечава. Елейзабел понечи да тръгне след нея, за да я задържи, но Таниел я хвана за ръката. Той извади от джоба си стъкленица с предварително подготвена сяра. Тя светеше леко заради Стража, нарисуван върху нея. Таниел я изля на земята.

Момичето вече се бе отдалечило на известно разстояние и се бе скрило зад един ъгъл, когато течността се разплиска по калдъръма. Таниел се бе окопитил след първоначалния шок от усещането в главата си. Елейзабел бе впила поглед в земята. Сярната течност се придвижваше по улеите между калдъръма, разклоняваше се и криволичеше, движена от някаква собствена сила. Пред очите й, успоредно с нарастващия й ужас, сярата започна да приема формата на нещо — на неясните, но въпреки това безпогрешни очертания на стъпка с два пръста.

— О! — възкликна тя.

Таниел побягна. Шапката му падна от главата и косата му се разроши от вятъра, докато тичаше към момичето. Това бе невъзможно, просто не можеше да бъде…

Не се обръщай назад!

Таниел насочваше мисълта си към момичето, щом сви по същата улица, по която и то. В съзнанието му се въртяха ужасяващи представи за това какво можеше да представлява това същество. Но вече знаеше, че нищо не бе в състояние да спре целеустременото му нападение. Той я видя как бягаше от него, уплашена от това, че я преследва. Смяташе, че трябва да се страхува от него. Тя хвърли ужасен поглед през рамо. Това бе третият път, в който поглеждаше през рамо, откакто бе усетила шума от стъпките зад себе си, и това бе достатъчно, то да започне да придобива форма. Не последва искра, щом нещото се разкри пред жертвата си. Не стана и постепенно — като луната, излизаща от облак. То просто бе там. В един момент го нямаше, а в следващия се бе надвесило високо над нея с огромните си нокти и метални зъби, готово да я нападне във всеки момент.

Шумът от изстрела от пистолета на Таниел прозвуча като оръдие сред тихата нощ. Съществото бе поразено и отскочи настрани в момента, когато се готвеше да забие нокти в жертвата си. Момичето изпищя и се просна на калдъръма. Търкулна се настрани и попадна в една канавка. От главата й рукнаха вадички кръв, които покриха лицето й. Роклята й също се просмука с кръв.

Съществото се олюля и хвърли изпепеляващ поглед на Таниел. Той усети как сърцето му трепна. Стоящото пред очите му създание бе немислимо. Плашилото.

Като дете, изпълнен със смесица от любопитство и погнуса, той бе наблюдавал с часове изображението в светилището на „Крофтърс Гейт“. Плашилото и неговият другар Страшилището: те бяха единствено в приказките, с които се плашеха малките деца, за да слушат. Говореше се, че се крият в шкафовете и се спотайват в мрачните кътчета под леглото. Сега той бе изправен лице в лице със съществото от детските си кошмари, когато бе лежал, без да мигне, от страх, че то може да се протегне и да го сграбчи. Но сега това не бе някоя от онези измислени истории, а реалност — сякаш изображението от стената, от което се бе страхувал през всичките тези години, бе оживяло.

Плашилото бе огромно, с гротескни мускули и прегърбено тяло. Изпод голямото му чело надзъртаха малки пронизващи очички, а под тях зееше голямата му уста с малки остри месингови зъби, които светеха леко на фона на светлината от уличните лампи. Представляваше абсурдно разкривено човешко същество, страховито и смразяващо. На Таниел му се щеше да не бе сам в този момент. Надяваше се, че всички, чули изстрела, скоро щяха да му се притекат на помощ.

От гърлото на съществото прозвуча ниско ръмжене и то се отправи към новодошлия с намерение да го премахне от пътя си. Очевидно Таниел не бе успял да го рани сериозно с пистолета си, но бе почти сигурен, че го бе улучил от едната страна на врата.

Плашилото тръгна към него с яростен рев. Таниел насочи пистолета си и го простреля право в лицето. Внезапно съществото се спря като ударено от чук, олюля се и се стовари тежко на студения калдъръм. Таниел зареди отново пистолета си и извади една нишка със Стражи от колана. Изсушена змийска кожа, обвита в сено, пера от лешояд, изображение на лошото око на едно кръгло парче дърво — сигурно бяха някъде около двадесет вида. Това бе първото ниво на защита на ловеца на вештици срещу непознат враг: многообразие от Стражи и талисмани, които до този момент му служеха добре срещу други форми на вештици. Идеята бе, че поне един от тях трябваше да проработи. Докато Таниел подготвяше нишката с потни длани и силно разтуптяно сърце, Плашилото вече се бе изправило на крака. По лицето му нямаше и следа от куршума, но определено изглеждаше разгневено. Отново се хвърли напред с животински рев, но Таниел отскочи настрани, за да го избегне. Плашилото обаче се оказа доста ловко и бързо и измъкването му беше на косъм. Единият крак на Таниел се препречи пред другия и той се спъна. Метна нишката с талисманите и Стражите към чудовището, като се молеше съдбата да застане на негова страна. Този път бе така.

Той се строполи на земята и Плашилото не успя да го хване за няколко сантиметра. Но докато минаваше край него, нишката на Таниел се откъсна от ръцете му и се закачи на нападателя. По всичко личеше, че Стражите започнаха да действат. Вик на ярост и болка проряза тишината. Това даде време на Таниел да се изправи на крака. Нишката с талисманите лежеше на земята, обляна от студената лунна светлина. Бе потъмняла и пушеше леко. Но от Плашилото нямаше и следа.

— Таниел! — достигна до него викът на Кейтлин, която се появи иззад един ъгъл заедно с Карвър. Очевидно бяха привлечени от изстрела. С тях имаше още двама от хората на Крот.

Таниел премигна, разбирайки по усещането си за вештици, че Плашилото наистина го нямаше. След като дойде на себе си, секунди по-късно, той отиде при момичето, за чието присъствие почти беше забравил. Останалите се струпаха около него, докато коленичи до нея, за да провери пулса й.

— Добре ли си? — попита го Кейтлин задъхано. — Какво беше това, което…

— Остави ме мен — отвърна той рязко. — Тя все още е жива. Все още има надежда. Тъй като тя е жива, chackh’morg все още не е завършен.

— Помогнете й! — изръмжа Карвър към хората на Крот. Двамата се втурнаха, подчинявайки се.

Таниел бе започнал да трепери — адреналинът напускаше тялото му и едва сега той се усети слаб. Кейтлин клекна до него и го прегърна.

— Това бе Плашилото — каза той тихо.

— Плашилото? — недоумяваше Кейтлин.

— Когато бях малък, през нощта, когато лампите изгаснаха… — започна той. — Ако ми се наложеше да отида до тоалетната, трябваше да мина през тъмния коридор.

— Знам — каза Кейтлин. — Не можеш да се обърнеш повече от два пъти.

— Пееха го на площадката — обясни той. — Плашилото върви след тебе пеш, обърни се три пъти и ще умреш.

— Но до десет преброй със затворени очи и Плашилото тутакси ще се изпари — довърши Кейтлин.

Таниел покри лицето си с длани.

— Но какво прави то тук, Кейтлин? То е просто измислица. Историите за Плашилото съществуват много преди да се появят вештици. Как се е озовало тук?

Но преди да имаше възможност да отговори, зад тях се чуха стъпки. Беше Карвър.

— Таниел — обърна се той към него объркан. — Къде е Елейзабел?

Елейзабел. Беше изчезнала.

ГЛАВА 16Бдение за мъртвитеОтчаяние в камбанарията

Стаята бе тъмна и студена, покрита със светлозелени керамични плочки от тавана до пода. В центъра й, в светлината на единствената газена лампа в стената, се мотаеха три фигури. До вратата имаше още няколко скупчени силуета, чиито изражения не можеха да се видят в мрака.

— Не мога да сторя почти нищо повече — каза докторът и отстъпи настрани от носилката, на която лежеше пациентката му. — Ще се наложи да изчакаме и да видим какво ще стане.

Лиана Бътчър, последната жертва на убийствата със зелените кабарчета, се бореше за живота си някъде под Кривите улици и единствено слабото тупкане на сърцето й ги делеше от настъпването на катастрофата.

Кейтлин пристъпи към светлината. В едната си ръка стискаше писмото, открито в джоба на жертвата — доказателството за забранената любов към нея на женен мъж, което на практика я бе отвело на онова място вечерта. Сега тя лежеше спокойно. Раната в гръдния й кош бе почистена, затворена и превързана, а на главата си имаше шина заради пукнатината в черепа й. Ако не бе това писмо, тя нямаше да хукне към тайната си среща онази вечер. А ако не бе Таниел, нямаше изобщо да е жива. Кейтлин пъхна писмото в слабата й ръка.

— Надявам се да си е струвало — промърмори тя.

— Сега е в ръцете на съдбата — каза Крот. — Тук ще бъде в по-голяма безопасност и в по-добри ръце от всяка болница.

— А сега ни оставете — настоя момчето-дявол. — Ще поставя Стражи. Може да има някоя друга вештица, изпратена да довърши работата.

Кейтлин и Таниел се оттеглиха към стаите, които Крот им бе предоставил. Бяха добре обзаведени — с плячкосани оттук и оттам столове, легла и килими, но нищо не се връзваше с останалите предмети. При други обстоятелства домът на Таниел вече щеше да му липсва и той се зачуди какво ли се бе случило с изоставеното им убежище. Но сега имаше по-важни неща, за които да се погрижи.

— Всичко ще бъде наред с нея — увери го Кейтлин, отгатвайки причината, поради която се бе умълчал. — Вината не е твоя. Таниел се бе превърнал в сянка. От него се излъчваха потиснат гняв и смущение.

— Трябваше да я оставим тук — каза той.

— Но тя самата настоя да дойде — успокои го Кейтлин. — Двойките са по-малко опасни през нощта от самотните мъже, говорихме за това. Това момиче никога нямаше да се обърне към теб, ако Елейзабел не бе там.

Той не отговори. Стигнаха до стаите си през един покрит с пукнатини и олющен коридор, който някога бе изпълнявал функцията на мазе и перално помещение на някакво училище. Беше студено и влажно. В един от ъглите светеше лампа. Таниел запали огъня в малката дървена печка и започна да го раздухва.

— Може да си е тръгнала по собствено желание — предположи Кейтлин, но вече бяха обсъдили всички възможности. — Ако…

Таниел изсумтя.

— Или е при Кърпеното лице, или е в ръцете на Братството. Във втория случай вече са си върнали Тач и нещата са от зле по-зле. А ако е при Кърпеното лице… — той замълча — поне вече не бива да се тревожим за Тач.

— Таниел! — скара му се Кейтлин заради студенината в гласа му. — Сега звучиш като баща си.

— Баща ми никога не би се провалил по този начин. Щеше да я опази — каза Таниел.

— Естествено, че нямаше — отвърна Кейтлин, която се бе настанила на един стол. Щом Таниел замълча, тя вдигна глава и го погледна. В очите му се четеше учудване.

— Как може да говориш по този начин? — попита я той.

— О, Таниел, да не би да си въобразяваш, че си единственият, който познава Джедрая? Ловувала съм с него десетки пъти. Беше добър. Изключителен. Но не бе точно човекът от легендите. И ти трябва да престанеш да се стремиш към невъзможното.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — заяви Таниел, въпреки че пламъкът в очите му говореше обратното.

— Ти имаше избор — продължи Кейтлин със спокойствие, което го изнервяше. — Ако не бе спасил Лиана Бътчър, сега щяхме да бъдем в много по-голяма беда. Е, какво тогава? Трябваше да застанеш плътно до Елейзабел и да оставиш Братството да изпълни пъкления си план или да я загубиш за малко, за да спасиш момичето и да спечелиш малко време за всички ни?

На лицето на Таниел сякаш се бе настанил буреносен облак.

— Знаеш отговора на този въпрос, Кейтлин.

Кейтлин го погледна спокойно.

— Тогава не се преструвай, че изчезването й не те интересува.

Отчаянието не бе емоция, присъща на един джентълмен, затова Таниел потърси уединението на старата камбанария, за да се отдаде на безрадостните си мисли. Тя бе част от една порутена църква на Кривите улици и се издигаше достатъчно нависоко над покривите, за да му осигури усамотение. Дотам не стигаха дори вездесъщите валма от мъгла.

Той се бе свил, облян от светлината на голямата луна. Гърбът му се опираше в студения камък. Бе съвсем тихо. Наблюдаваше малката светлина на един въздушен кораб, който правеше маневри над Финсбъри Парк, изпод готическите сводове на камбанарията. Някъде в далечината се носеше приглушеният звук от падащите над Стария квартал бомби. Тази вечер се извършваше едно от месечните нападения на флота над Камбъруел. Над вече разрушените области, където се развъждаха вештици, се пускаха бомби в опит да бъде намален броят им. Но безуспешно. Бомбардираха собствения си град, за да разрушат ядрото на заразата.

Той мислеше за миналото си, когато всичко бе някак по-просто. Докато баща му бе жив, той не бе ловец на вештици, а просто дете. Бе твърде малък, за да осъзнае какво означаваше смъртта на майка му. Повечето от спомените му за нея бяха мъгляви звуци и усещания, които се изпаряваха, щом се опиташе да ги задържи. Но с баща му бе по-различно.

Много малко хора бяха усетили липсата му, когато Джедрая го бе взел от образователните институции на Нейно Величество. Той винаги бе тих и не се сприятеляваше лесно. Но Джедрая го взе под крилото си и го научи на занаята на ловците на вештици. Таниел го обичаше заради това. Как да залага клетка за души, как да извършва Ритуали, в какви кухини да търси тежка стъпка, как да разпознае Черна Черупка, как да гледа към светлините в блатото, без да го погълнат. Затова момчето гледаше баща си с широко отворени очи и попиваше всичко от най-добрия ловец на вештици на всички времена.

Когато Джедрая почина, Кейтлин бе поела неговата роля. Обърканото момче насочи цялата си енергия към онова, което познаваше. Той беше преди всичко ловец на вештици и такъв щеше да си остане. Това бе волята и на покойния му баща. Но тази професия не му оставяше свободно време за нищо друго.

„Татко“, помисли си той. „Ако не бе починал, вероятно и аз щях да те виждам в същата светлина като Кейтлин. Как мога да достигна една легенда? Как да се преборя с един дух?“

След смъртта на жена си Джедрая бе самотен. Никога повече не се влюби и нямаше подобно желание. Това бе мъжът, с когото бе израснал Таниел и подсъзнателно той бе попил неговите уроци. Да бъде самотен. Винаги сам. Да няма нужда от никого. И тогава на сцената се бе появила Елейзабел.

Тя бе разрушила стените на неговата самота. Нямаше нужда да прави нещо особено за тази цел. Просто с присъствието си тя бе пробудила у него чувства, на които той нямаше представа, че е способен. Тя бе преобърнала живота му, бе изкарала на повърхността истинската му същност. Но чак сега, когато я нямаше, той осъзна дълбочината на случилото се.

Беше отчаян. Отчаян, защото Елейзабел я нямаше. И независимо колко си блъскаше мозъка, не можеше да открие начин, по който да я намери. Талисманът, който Кейтлин бе направила за нея, за да я предпазва от вештици, сега работеше срещу тях, тъй като им пречеше да я открият. Беше разговарял с момчето-дявол и то бе потвърдило най-лошите му страхове. Нямаше Ритуал, който да посочи местоположението й без нещо нейно — като например коса или нокът, или скъпо за нея бижу. Трябваше да е нещо важно и обичано от нея, просто нямаше друг начин. Но дори да притежаваха нещо подобно, талисманът на Кейтлин отново щеше да я скрие от тях.

— Не можем да я открием — каза момчето-дявол. — Вероятно на Лиана Бътчър й остава седмица живот. Единственото, което бихме могли да сторим, е да се молим да е при Кърпеното лице, а не в ръцете на Братството. Защото ако Братството измъкне от нея духа, трябва да се подготвим за края.

Таниел се намираше в пълна безизходица.

— Елейзабел — прошепна той. — Върни се при мен.

ГЛАВА 17Сбирка Кюриън Блейк

Имението на Пайк изглеждаше страховито на фона на мрачната ноемврийска нощ. Беше започнало да се смрачава. Масивната му фасада бе изпъстрена със светещи прозорци, от които надзъртаха малките любопитни очи на паяците. Бе разположено сред пуста тревиста местност, където единствените звуци идваха от шумоленето на храстите и стръкчетата трева, полюшвани от вятъра. До голямата порта от ковано желязо водеше лъкатушещ черен път, който минаваше около една леха, издръжливите цветове на която светеха с кадифения си блясък на фона на лунната светлина.

Намираше се на около час път с кола от „Редфорд Ейкърс“ и бе единствената сграда на осеяния с дървета хълм. Обикновено бе обгърната от тишина — пред нея светеха само уличните лампи към входа. Но тази вечер в многобройните й зали ехтяха гласове, звънтене на чаши, кроене на планове и лъст.

— Мейкрафт — поздрави го Пайк и го покани да влезе. — Закъсня.

— Мамън — поздрави го на свой ред инспекторът, нарочно използвайки първото му име. Той знаеше колко много се дразни от това неговият домакин. Огледа се наоколо, все още развълнуван от пътуването си. — Имах работа. Знаеш много добре, че ще ме изгорят жив, ако не съм си на мястото, в случай че се появи още едно убийство със зелено кабарче.

— Мисля, че няма от какво да се притесняваш — увери го Пайк и премигна с тежките си клепачи. Точно в този момент Мейкрафт се сети на какво му приличаше. Със заостреното си плешиво теме и мършавото си вратле, той напомняше на лешояд. Мейкрафт насочи вниманието си към мъжа, застанал до доктора. С дългото си палто и високата си шапка той не се вписваше по никакъв начин в обстановката. Всички наоколо бяха облечени елегантно. Единствено той и Мейкрафт се открояваха от тълпата.

Намираха се в една от приемните на Пайк, обзаведена в стила на цялата къща. Пепеляво сини стени, дървени дивани с флорални мотиви по дамаските, пластмасови декорации по тавана и мрачни портрети на стари политици в тежки златни рамки. Веднъж Пайк бе нарекъл този стил „Филаделфийската ера на независимостта“. Мейкрафт не бе особено критичен към вътрешния дизайн и просто му се довери. Докторът винаги бе демонстрирал привързаността си към Америка. Това обясняваше присъствието на мъжа до него там, а не в една от килиите на доктора.

— Изглеждаш ми разсеян, Мейкрафт — отбеляза Пайк.

— Не са ли всички така? — отвърна той и посочи към хората в стаята. Високопоставени личности разговаряха по важни въпроси, които не вълнуваха особено Мейкрафт. Но те не успяваха да прикрият нервните погледи, които хвърляха към доктор Пайк. Явно бяха неспокойни заради нещо.

— Какво става? — изсъска той на Пайк. — Защо още не се е случило?

— Всичко с времето си — отвърна Пайк. — Не мисля, че вие двамата се познавате.

— Кюриън Блейк — представи се високият мъж с американски акцент. Мейкрафт се здрависа с него и се опита да изглежда любезен към човека, когото вече презираше.

Кюриън Блейк бе известен ловец на вештици, за когото някои казваха, че е подлец. Идваше от Кентъки, САЩ. Беше емигрирал в Англия преди седем години, несъмнено бягайки от твърде големия ентусиазъм, проявен като член на шесторката от Ремингтън. Тук Блейк се срещнал с доктор Пайк, който на свой ред останал впечатлен от неговата безмилостност и изцяло меркантилни принципи. Докторът го използваше, за да поправя грешките на Братството. Случваше се Ритуалите да се объркат, някакъв вид вештица трябваше да бъде унищожен, а друг път имаше хора, които знаеха твърде много, за да продължат да дишат. Блейк приемаше равнодушно всякакъв тип задачи.

Мейкрафт мразеше този човек. Въпреки че беше важен за Братството, той бе изключително противен с неговата извратена любов към насилието. Бе чувал различни истории за него: веднъж пребил някакъв човек до смърт с дръжката на пистолета си, за да не хаби куршум, друг път замаскирал едно убийство като обир, обръщайки къщата с главата надолу и убивайки съпругата на жертвата. А случаят със съдията на Братството бе направо потресаващ. Последният бе взел злополучното решение да напусне организацията. Пайк бе наредил на Блейк да го „убеди в противното“. Блейк отвлякъл осемгодишната му дъщеря, завързал ръцете й отзад като на пиле и я хвърлил в Темза. След това напомнил на съдията, че има още две дъщери и съпруга и ако някога отново му хрумне да напусне Братството, те щели да последват най-голямата му дъщеря.

Мейкрафт не бе човек с кой знае какви морални принципи, но хладнокръвието на Кюриън Блейк отвращаваше дори него. За да избегне разговора с американеца, той се разходи из залата. На едно място бяха събрани важни клечки от Братството: съдии, адвокати, лекари, политици, кандидат-кмет от Есекс — най-висшият слой на обществото. Бяха се присъединили, подмамени от обещания да станат част от най-влиятелните мъже и жени в Лондон, заслепени от мисълта за успех, знаещи, че с подобни хора зад гърба си нямаше да се провалят никога. Под тях бяха онези с по-малкото власт, но все пак важни заради постовете си. Медицински сестри, държавни служители, детегледачки, секретарки, полицаи, дори пощальони. Всички, които можеха да променят нещо: да подправят данни, да пречат на съобщенията да достигнат до получателя им, да заставят хората да правят, което им е изгодно. Неведнъж от приютите бе изчезвало бебе, което впоследствие се принасяше в жертва по време на церемониите на Братството.

Хората ставаха част от Братството на първо място заради облагите, които предлагаше то. Мейкрафт на два пъти бе получавал отказ за повишение, но щом се бе присъединил, трети отказ нямаше. Въвеждането в култа се осъществяваше след като на хората бе оказана „помощ“. Дотогава те бяха задължени към Братството и смятаха, че церемониите ще са безобидни. Атеизмът или липсата на конкретна религиозност бе важен фактор при избора на хора. И когато виждаха какво е в състояние да направи култът за тях, те започваха да ламтят за още и още. Онези, които бяха твърди в отказа си да участват, а в миналото имаше подобни случаи, или ставаха жертва на изнудване, или просто бяха елиминирани.

Всички стояха там в очакване Пайк да проговори. Чакаха, за да им обясни защо обещанието му все още не бе изпълнено. Защо боговете им не бяха освободени? Щом Пайк започна да се изкачва по витото стълбище, сред тълпата се надигна шушукане. Стълбището се състоеше от две симетрични части, които се издигаха от тъмния каменен под на залата и се срещаха горе на една площадка, където се намираха две дъбови врати, водещи навътре в имението. Точно на това място Пайк спря, облегна се на дървения парапет и огледа обърнатите към него лица на събралите се. Те мълчаха в очакване.

Мейкрафт бе застанал до Блейк. Американецът му се усмихна мазно и престорено.

— Виждам, че част от нас са решили да останат вкъщи, отхвърляйки поканата ми — каза Пайк строго, поразявайки с поглед тълпата. Той си придаваше важност, като не произнасяше никакво предисловие или въведение. Събралите се започнаха да се оглеждат в опит да установят кой отсъства, за да започнат да злорадстват, но Пайк не им даде тази възможност. — Няма да протакам и да удължавам агонията на несигурност до вечерята, за да направя съобщението, което всички вие сте дошли да чуете — каза той, отдръпна се от парапета и отново обходи с поглед тълпата. — Много от вас са пропътували дълъг път от домовете си дотук. Онези от вас, които решиха да останат в Лондон, пътуваха по-малко, но това е наградата за лоялността им.

На лицето му се изписа студена усмивка. За никого не бе тайна, че Пайк не хранеше симпатии към онези, решили да напуснат столицата заради надвисналата катастрофа. Лондон бе епицентърът на възхода на Братството. Предпазливите — или както ги бе нарекъл Пайк, неверните — се страхуваха да се озоват в сърцето на пожара, преди да видят колко горещ бе той.

— Chackh’morg трябваше да бъде завършен вчера. Първият етап от нашата победа трябваше вече да е факт. Но онова, което всички вие искате да знаете, е: защо не е? Каква грешка бе допусната? Това е, което всички искате да разберете.

Насъбралите се изглежда се почувстваха виновни, независимо че Пайк ги бе свикал. Кюриън Блейк гледаше ноктите на лявата си ръка.

— Нека тогава ви осветля — каза Пайк. — Вчера последното жертвоприношение от поредицата на chackh ’morg бе нарушено от външно влияние. По-точно от ловци на вештици.

Из тълпата се понесе шушукане. Пайк изчака то да утихне, постепенно и последните гласове заглъхнаха и в залата отново настана тишина.

— Нашият агент рани жертвата смъртоносно — продължи той, — но за наше съжаление до този момент тя не е умряла. Просто е въпрос на време да бъде сломена от нанесените й рани. Щом моментът на последния й дъх настъпи, chackh’morg ще бъде завършен и ще започне първият етап. Това е дребно препятствие по пътя ни. Най-големите медицински умове не бяха в състояние да я спасят, а и съм сигурен, че повечето от тях така или иначе са тук. Шегата му бе посрещната от бурен смях, който намали напрежението в стаята.

— Но има още една причина, поради която съм ви събрал. Отново се нуждая от вас. Шестдесет души трябва да посетят рецитала на Пречистването на Чандлър. До края на вечерята очаквам доброволци. Рециталът е довечера в един часа след полунощ. Ще ви дам информация за събитието.

„Тази вечер? — помисли си Мейкрафт, изненадан. Но това значи…“ Той се обърна към Блейк, а въпросът се четеше в очите му. Блейк се усмихна вяло и докосна ръба на шапката си. О, как мразеше Мейкрафт този човек!

ГЛАВА 18Момичето с бялата рокляНеприятна среща

Стаята бе квадратна, с нисък таван. Изглеждаше запусната, а по голите й каменни стени играеха сенки, хвърляни от огъня. Бе много задушно и горещо. Наоколо се носеше острата и задушлива миризма на пот и кръв. По стените с тъмночервено бяха изобразени многобройни символи и магически знаци. Върху мръсния камък се преплитаха отпечатъци от ръце с изкусно изписани Стражи. Бяха навсякъде — по стените, тавана и пода. Мястото бе покрито със съсирена кръв.

Те бяха там — хората, маскирани зад огледала. Тъмночервени роби, качулки, паднали напред над огледалата, които стояха на мястото на лицата им. Всеки един от окултистите носеше картина на сцената пред себе си под качулката. Ярката яма с горящи въглени и останалите от обкръжението. Говореха с нисък, монотонен, гърлен глас на неприятен и отблъскващ език.

Върху ямата имаше скара, а върху нея — желязна решетка. Беше се образувала кухина с формата на куб, в центъра, на който висеше хамак от дебели въжета. Всяко от тях бе осеяно със Стражи. Вътре, увита с въжетата като муха в паяжина, стоеше Елейзабел Крей.

Очите й се стрелкаха към хората, които я бяха обградили, но й бе доста трудно да се фокусира. Беше й горещо, много горещо. Цялата бе плувнала в пот — сякаш тялото й се топеше като восък. Силно упоена, тя почти не знаеше коя бе всъщност, какво остава затова как се бе озовала на това място.

Монотонният звук се усили и изпълни цялото пространство около нея. Под нея, върху решетката, имаше голяма купа. Там се събираше потта й, която се бе просмукала и капеше от тънката й бяла рокля. Гърлото и устните й бяха пресъхнали, мокрите кичури на русата й коса бяха прилепнали към лицето, дишаше затруднено и тежко. Не си спомняше нищо, не знаеше нищо освен това, че й бе много топло и бе заобиколена от непознати. Сякаш бе новородено, изправено пред един непознат свят, който наблюдаваше с любопитни очи, напълно уязвимо към всичко и всички.

Но нещо в самата нея я безпокоеше. Едно присъствие, един глас, от който се излъчваше зловещо послание. Казваше нещо, нещо, нещо… звуците не бяха членоразделни. Тя се намръщи учудено и се опита да се концентрира, изолирайки шума около себе си.

Да. Да!! О, мислеше се за такава умница, красавице!! Но кой е хитрият сега? А? Питам, кой е хитрият сега? Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!

Коя си ти? — попита тя самата себе си.

Казах Тач!! Глуха ли си? Питам, глуха ли си??

Елейзабел се замисли.

Мога да те чуя. Това значи ли, че съм глуха?

Глупаво момиче!! — каза рязко гласът и млъкна.

Гласовете наоколо се повишиха й заговориха по-бързо. Звуците не й харесваха, напомняха й за нещо, което й се щеше да зачеркне от съзнанието си.

Какво става? — попита тя другия глас.

Тъпоумно момиче!! Изваждат ме от теб най-сетне. И ще ме вселят в друго момиче. Дано този път го направят като хората и тя да умре, когато трябва!! А не като теб, ти, малко дръгливо врабче. Не като теб, ужасно същество. Уууу!! Как те мразя само!!

Но защо говориш всички тези неща? Какво съм ти направила?

Тихо!! Тихо, отвратително момиче!!

Елейзабел се подчини. Усещаше, че трябваше да се страхува, но приятната топлина, която сякаш се придвижваше от сърцето й настрани, не й позволяваше да се вълнува. А и бе изтощена от сънливостта, причинена от топлината и обезводняването.

С периферното си зрение забеляза някакво движение и успя да завърти шията си, за да го види. Погледът й бе замъглен, но забеляза, че в стаята бе въведено момиче с бяла рокля. Тя бе упоена — усещаше го, — но все пак се опитваше да се съпротивлява на фигурите с огледала върху лицата, които я влачеха към ямата с огъня. Не, не бе упоена, а отровена.

В същия този момент Елейзабел усети как всичко се прояснява. Това бе тя, но преди няколко дни. Церемонията бе различна, но подобна на тази. Когато се бяха присъединили към Братството, родителите й не се бяха споразумели за жертвите, които трябваше да направят. Може би не я бяха обичали, но нямаше да позволят да я убият, за да подслони тялото й духа на Тач. Затова Братството ги бе отвлякло, бе убило родителите й и бе използвало нея за целите си. Бяха й дали отрова, бяха я поставили на мястото, където се намираше сега и бяха запели монотонните си напеви. Но сега беше различно. Този път се опитваха да извадят духа от нея и да го вселят в друго тяло. Момичето трябваше да умре, но въпреки отровата, тя се бореше докрай.

Елейзабел усети огромна мъка и по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Тя едва виждаше момичето през замъгления си поглед, но усещаше страха й, чувстваше как постепенно силите й я напускаха и духът й отслабваше.

?? 0, но какво е това?? Какво е това?? Тъжна ли си?? Не се тревожи, скъпа моя.!! Церемонията сигурно ще убие и теб!!

Тези думи бяха заглушени от надигналия се в Елейзабел гняв. Братството! Как можеше да си играят с живота на толкова хора, сякаш бяха пионки за шах, от които се отърваваха заради царете, цариците и топовете? Това се случваше и с нейния живот. О, как само ги мразеше тя. Точно в този момент тя ги мразеше много силно заради всичко, което й бяха причинили. За унижението и страха, и падението, и болката. Елейзабел усети как опиатите постепенно отстъпваха място на здравия разум, както облаците се разсейваха, за да направят път на ярките слънчеви лъчи. Точно тогава тя даде дума на самата себе си, че щеше да издържи, щеше да оцелее след това изпитание, щеше да ги накара да платят за това, което й бяха причинили, както и за момичето, което бяха поставили на колене на ръба на огнената яма.

Тихо, глупаво момиче!! Ама ти…!!

Млъкни! — нареди Елейзабел със сила, която порази другия глас. Не искам да чуя нито дума повече от теб, ти, злобно, мъртво от десетилетия, отвратително същество. Аз съм жива и възнамерявам да си остана такава, а ти ще се върнеш обратно в онази част на ада, откъдето си дошла!

Тач изскимтя и се отдръпна. Тя бе просто сянка, крехък дух. Елейзабел все още бе господарка на ума си, поне засега гневът й бе премахнал ефекта от успокоителните и тя беше способна да разсъждава трезво.

Монотонният говор стана много силен и внезапно спря. Елейзабел усети как атмосферата в стаята сякаш натежа, въздухът стана непоносимо горещ. Нещо я блъсна, но отвътре. Като че някой в нея изстискваше белите дробове и сърцето й. Тя изкрещя от болка и ужас, усещането бе така особено. Сякаш нещо разкъсваше душата й, нещо бе впило нокти в нея. Тя извика, но гърлото й беше като шкурка и отново усети болка. Но тя кресна, все пак тази болка бе естествена.

Вътре, заедно с нея викаше и Тач. Въжетата около Елейзабел се бяха впили в нея, сякаш искаха да я накълцат на парчета, които да паднат в купата отдолу. Въжетата, осеяни със Стражи, горяха и тя се гърчеше, упоена и беззащитна. Прехапа устните си от болка и усети солени капки кръв с мирис на метал в гърлото.

След това дойде непоносимото. Усети невъобразима болка. Благодарение на това, че бе упоена, Елейзабел не стана жертва на невероятния шок. Сякаш я дърпаха коне, които я разпъваха едновременно в различни посоки, мъчение, което й взе дъха, притисна мозъка й и я накара да плаче и вие от болка, докато в същото време й се повдигаше.

Болката продължи дълго след като тя си помисли, че не може да издържи повече. Ако за момент се бе отказала, ако бе пожелала да умре, за да се избави от неописуемите мъки, може би това щеше да стане. Но волята й бе това, което не позволяваше на тялото да се отпусне, а гневът й внушаваше необходимостта да оцелее, за да не ги остави да я победят. След много, много дълго време болката спря. В този момент тя усети огромно облекчение, помисли, че бе умряла и това бе възнаграждението й.

Под нея момичето пиеше от купата с потта й с кама, опряна на гърлото. Бе принудена да гълта, тъй като бе твърде слаба, за да им противостои. Тя умираше и сега вече Тач бе вътре в нея. Скоро щяха да й дадат противоотровата, но дотогава духът й щеше да е прекалено слаб, за да се пребори със старата вештица.

Елейзабел не можеше да види лицето й, не виждаше друго, освен мрак. След малко й прималя и тя изпадна в безсъзнание.

Стените на изолатора вече й бяха познати, въпреки че преди това не бе сигурна дали щеше да успее да се събуди отново след церемонията. Огледа мръсно белите стени и плоските бутони по ъглите. Всичко бе толкова чуждо, но въпреки това тя изпита известно облекчение.

Все още съм тук, помисли си. Беше оцеляла след церемонията, а Братството все още не я бе убило.

През облицованите стени някъде отдалече до нея достигнаха викове на силна болка. Идваха от някоя друга килия в приюта. Тя лежеше на мекия под, опряла бузата си в него. От едното й око се отрони сълза. Поне отново бе в състояние да разсъждава трезво. Бяха я държали упоена, откакто онзи американски ловец на вештици я бе довел тук. Той я бе грабнал от улицата с изкусна ловкост и бързина в момента, в който Таниел бе с гръб към нея. Последното, което си спомняше, преди да се озове в килия в „Редфорд Ейкърс“, бе как в един момент вървеше след Таниел, докато той преследваше поредната жертва на убийство със зелено кабарче, а в следващия някой я сграбчи и я замъкна в една тъмна улица с уста, запушена с парцал, напоен с хлороформ.

Нямаше представа колко време я бяха държали на това място. Вероятно не много дълго, предположи тя. Искаха да изкарат Тач от нея възможно най-скоро и да я подслонят в друго тяло, което не бе с толкова силна воля за живот. Бяха разговаряли с Тач няколко пъти, но за тази цел упояваха Елейзабел, за да може тя да говори през нейната уста. Не можеше да си спомни съдържанието на разговорите. Може би Тач им съобщаваше своите условия, може би точно тя бе пожелала да оставят Елейзабел жива. Но със сигурност не бе необходима повече на Братството, тъй като вече имаха Тач. Тя си спомни думите на духа по време на церемонията:

Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!

Страхуваше се да си помисли каква изненада й бе приготвила Тач.

Елейзабел се изправи внимателно и се облегна на меката стена с лице към вратата. Носеше груба памучна рокля в мръсно бял цвят, каквато носеха всички обитатели на това място. Гърлото й все още бе сухо, но не бе толкова обезводнена, колкото си мислеше, че ще бъде след церемонията. Може би след това й бяха давали вода? Вероятно се бе събуждала по някое време след церемонията, но не бе сигурна.

Все пак на измъченото й лице се изписа лека усмивка. Но вече съм самата себе си. Аз съм Елейзабел Крей и никой друг. И ако някога се измъкна от тези хора, обещавам на Бог, че повече никой освен мен няма да има влияние върху съзнанието ми. Нито чрез опиати, нито чрез вештици.

Това бе самата истина. Едва когато Тач бе изчезнала, Елейзабел осъзна колко осезаемо е било нейното присъствие. Беше като бреме, бе усещала главата си тежка. Сега тя се чувстваше лека и свободна като птица. Но ти все още си в клетка, Елейзабел, каза си тя.

Нямаше да се отчайва. Отново беше на себе си, а желязната й воля винаги я крепеше. Щеше да изчака, за да види какво ще се случи по-нататък.

След малко тя се сети за родителите си и почувства угризения за тяхната смърт. Бяха й твърде далечни, винаги се бяха държали отчуждено. Бяха станали част от Братството, именно те я бяха въвлекли в това. Бяха заслужили съдбата си да отплават по течението на мътната Темза.

Помисли си и за Таниел. Как ли се чувстваше сега? Тревожеше ли се за нея, търсеше ли я? Дали искаше да се върне, за да не позволи на Братството да се добере до Тач, или просто желаеше тя самата да се върне? Искаше ли това изобщо? Тя не можеше да проумее начина, по който той се отнасяше с нея. Понякога бе мил, а друг път — студен. Но на нея й харесваше, когато се усмихваше, както и това, че понякога обръщаше местата на думите. Харесваше й и неговият проницателен поглед. Прииска й се отново да бъде с него. Той бе единственото истинско нещо, което някога бе имала.

Точно докато си мислеше за него, тя започна да си рисува фигурки по стената. На фона на зацапаното чертаеше чисто бели линии. В началото драсканиците й нямаха определена форма, но постепенно ставаха все по-сложни. Накрая, докато рисуваше парен влак, й хрумна една мисъл, която я накара да замръзне на мястото си. Наистина ли можеше да е толкова просто?

Тя се изправи на крака. От умората и глада леко й се зави свят. Прекоси килията и коленичи пред вратата. Отвътре нямаше дръжка и част от меката облицована стена бе оградена с един тъмен и тесен правоъгълник. Тя затвори очи и се опита да си спомни. Колкото и изплъзващи се да бяха спомените, в съзнанието й гореше един много ясен образ. Толкова отчетлив, че чак изглеждаше нереален. Беше го зърнала само веднъж, но си го спомняше по-добре от лицето на майка си.

Тя започна да чертае с пръст по мръсната облицовка. Линии, които се срещаха и разклоняваха, формирайки сами някаква форма. Доволна, тя седна и погледна към начертания Страж за отваряне. Същия, който бе нарисувала и онази нощ, когато Тач за пръв път бе поставила тялото й под своя контрол, когато бе заключена в стаята на Таниел и търсеше изход. Нищо не се случи. Елейзабел побутна вратата, но тя продължаваше да бъде заключена.

Сърцето й се сви. Надеждата, която я бе обхванала за малко, се изпари. Но и без това идеята бе глупава. Ужасният дух в нея бе начертал Стража, а не тя. Просто се надяваше, че част от тази сила бе останала в нея посредством някакво тайнствено проникване. Очевидно бе направила грешка.

Тя примижа към формата, която бе нарисувала. Както всички Стражи, и този изглеждаше доста истински, сякаш останалият свят леко бе изгубил очертанията си. И все пак… не изглеждаше ли тъканта, по която бе минал пръстът й, малко по-тънка? Сякаш бе проникнала по-навътре в меката облицовка на вратата.

Обзета от вълнение, тя прокара пръста си по начертаните вече линии. Постара се да го движи бавно и внимателно, призовавайки силата на Стража. Първият път нямаше ефект. Това не я обезкуражи и тя опита отново. Вторият път й се стори, че вижда нещо, но не бе сигурна дали не се дължеше на въображението й. Четвъртият път я убеди в противното. Не тъканта изтъняваше, а някакъв невидим слой във въздуха, който постепенно изчезваше, за да се появи на друго място, мястото, където съществуваха Стражите.

Сърцето й започна да препуска, очите й се разшириха и светнаха от изумление. Усети топлина в стомаха си, както първия път, когато я управляваше Тач. Това нещо изискваше техника, в рисунката трябваше да се вложи енергия, но за Елейзабел беше съвсем естествено — тя дори не знаеше откъде се бе научила. Бе наблюдавала как Таниел чертаеше Стражи в свинска кръв, но преди това се изискваше специална подготовка на кръвта, Ритуали и смесване с други вещества. Тя просто чертаеше с пръст някаква форма, която действаше, наистина действаше!

Тач, ти отвратителна старице, все пак може и да има нещо, за което да съм ти благодарна, помисли си тя. Стражът светеше пред очите й с яркочервена светлина, като разрез на хирург. Тя прокара пръста си за последен път и отдръпна ръката си. За момент яркочервената фигура остана на вратата. Блясъкът й изпълни цялата килия, а после изчезна, заслепявайки я за момент като слънце. Последва едва доловимо щракване и вратата се отвори няколко сантиметра.

В първия момент тя остана така, неспособна да помръдне от учудване. След това, олюлявайки се, се изправи на крака. Бутна вратата и погледна отвън. Коридорът бе пуст, пропит от влага и ечащ от далечни викове. Осветяваха го няколко газени лампи, чиято светлина се отразяваше в мокрия каменен под. Тук, където вече нямаше облицовка на стените, която да заглушава шума, тя чу мърморенето, плача, боричкането и виковете на своите съседи в техните килии. Въздухът около нея бе изпълнен с хиляди луди степания, които отекваха и се умножаваха. Нищо чудно, че тук нямаше никой. Един нормален пазач много скоро щеше да откачи и да бъде настанен в някоя от клетките, ако трябваше да охранява подземието нощ след нощ.

Елейзабел пристъпи боса по влажния студен под. По коридора се стичаха вадички вода. Тя затвори вратата на килията зад себе си и се огледа в двете посоки. В единия край имаше врата. Тя побягна.

Въпреки слабостта си, мисълта да се измъкне по-бързо от гласовете й даваше сили. За щастие, във вратите на килиите нямаше прозорчета и тя не виждаше измъчените души в тях, които издаваха такива сърцераздирателни викове, но въображението й начерта картините, които не можеше да види, а това бе повече от достатъчно. Стигна до края на коридора и видя, че вратата бе отключена. Втурна се напред, без да мисли за това какво можеше да срещне по пътя си.

Беше попаднала в стая за лечение. В средата имаше количка с каишки на местата за китките, кръста, глезените и врата на по-буйните пациенти. Вдясно бе разположено нещо като висок страховит шкаф, покрит с шайби и ключета. Той бучеше, зареждан от генератор, разположен някъде в сърцето на приюта. Над количката имаше нещо, наподобяващо метална шапка, свързана с шкафа с жици. Елейзабел изтръпна при мисълта за това какво се случваше в тази стая. Тя продължи напред, оставяйки виковете на лудите далеч зад себе си.

След това се намери на място, където изглежда се събираше персоналът. Вътре имаше кухненски бокс, меден чайник с почерняло дъно, както и маса, върху която в една назъбена чиния лежаха остатъци от месно руло. Без да се замисли, тя го грабна и почувства облекчение от това, че бе студено. Това, че рулото вече бе изстинало, предполагаше, че който и да бе човекът, изял две трети от него, не се бе навъртал наоколо скоро. Тъй като бе гладна като вълк, тя изяде остатъка. Трябваха й сили, за да се справи. При това не бе никак лошо.

Откри едно тясно стълбище, което водеше до къс, мрачен коридор, където имаше още една врата. Тя бе заключена, но по нея нямаше мръсотия, където да начертае Стража. Елейзабел се намръщи, след което вдигна пръста си във въздуха и започна да рисува. Пред очите й се очерта познатата форма, почти невидима, но все пак там.

Защо мога да правя това? — запита се тя и отново прокара очертанията й във въздуха. Всеки път си мислеше, че това бе просто трик на съзнанието или на зрението й, но не беше така. Просто рисуваше във въздуха с огромна лекота — сякаш й бе по-лесно да го начертае правилно, отколкото да сбърка. Спомняше си го, но това бе отвъд спомена. Тач бе изчезнала от нея, но бе оставила много неща след себе си: опит и спомени, които сега принадлежаха на Елейзабел. Старата вештица бе постъпила неразумно, като я бе научила на изкуството да рисува Страж. Веднъж постигнато, то не можеше да се забрави. Също като карането на колело. Елейзабел нямаше представа как го правеше, но действаше, а това бе най-важното в момента.

Стражът бе готов. Вратата щракна и се отвори. Елейзабел се усмихна, изпълнена с чиста детска радост и бутна вратата. Бе много тежка, но тя се напрегна и я помести.

Тази стая не бе пропита от влага, както останалите, а бе красиво обзаведена. Представляваше спретнат кабинет с портрет на кралица Виктория над камината и фрекологически модел на бюрото. През прозореца се виждаше, че навън бе тъмна нощ. Тя пристъпи вътре и забеляза защо вратата бе толкова тежка. Това бе част от стенна библиотека, а когато я затвори, не можеше да се познае, че това бе вход.

Дали целият „Редфорд Ейкърс“ не изобилстваше с такива тайни коридори? Кабинетът на Пайк ли бе това, или нечий друг? Нямаше време да търси отговори. Явно тази вечер в приюта нямаше никой и не й се искаше да пропилява възможността да се измъкне. Тя погледна отвън и излезе от стаята. Ослушваше се, но не чуваше нищо. Приютът бе снабден със собствена система за захранване с електричество и наоколо светеха малки месингови лампи. От дълбините на сградата прозвуча вик, достатъчно силен, за да мине през стените. Тя подскочи, изруга наум и се отправи към един балкон, който гледаше надолу към рецепцията. Пред нея се намираше врата от тъмен махагон с празно бюро до нея. Нямаше и следа от живот. Но защо няма никой? — запита се тя наум и се отправи надолу по витото стълбище, готова да се прикрие във всеки един момент. Босите й крака потъваха в килима, стъпвайки напълно безшумно. Щом слезе долу, тя се огледа. Около нея имаше няколко врати, но всички бяха затворени. Онази, която извеждаше навън, бе ясна. Тя се отправи към нея, обръщайки се през рамо. Късметът нямаше да е с нея дълго. Трябваше да побърза.

Както си мислеше, вратата бе заключена, но тя извика на помощ Стража. Начерта го, малко по-бързо, отколкото трябваше, но свърши същата работа. Ключалката щракна и се отвори. Тя погледна към площадката на „Редфорд Ейкърс“. Лампите осветяваха малка част от двора. Отвъд тях се виждаха очертанията на оградите и портата, но в колибата на пазача не светеше. Никъде не се долавяше раздвижване. Разбира се, тя не очакваше да срещне много персонал в този час на нощта, но със сигурност всяка болница имаше пазач. Изглежда лудите нямаха нужда от това.

Тя нямаше откъде да знае, че церемонията по прехвърлянето на Тач бе тази вечер. За нея бяха необходими много Ритуали; подготовката на новото тяло на Тач, настаняването й там, както и предотвратяването на лутането на душата й щяха да отнемат цялото време до зазоряване. Голямата част от персонала на „Редфорд Ейкърс“ бе в Братството, а онези, които не бяха членове, бяха пуснати в почивка. Пайк не желаеше ничия намеса в работите му тази вечер. Беше се доверил на ключалките да държат Елейзабел настрани, докато не вземеше решение какво да прави с нея, а пациентите можеха да останат и без надзор за една вечер.

И така, Елейзабел пристъпи навън сред студената ноемврийска нощ. Усети как кожата й настръхна под тънката бяла рокля, която бе единственото й облекло. Бе ледено студено, но тя нямаше желание да се мотае на това място нито секунда повече от необходимото. Затвори вратата и се затича боса по чакъла. Бягаше от светлината към уюта на мрака отвъд портата. До Лондон имаше не повече от километър или два през полята. Щеше да види светлините на града и да се отправи към тях.

Но докато стигна до портата, зъбите й тракаха и тя трепереше неконтролируемо. Ходилата й бяха ожулени от чакъла и кървяха. Вкочанена, тя започна да се катери по портата и едва не припадна от изтощение. Стовари се от другата страна. Наистина виждаше светлините на Лондон, но това не бе особено облекчение за нея. Само след половин час щеше да е умряла от студ. Трябваше да избира между това да умре там и това да се върне в „Редфорд Ейкърс“. Ще умра тук, помисли си тя. Така е по-добре. Не. Трябваше да опита. Щеше да опита — независимо колко невъзможно изглеждаше. И тъкмо когато взе това решение, до ушите й достигна звук. Отдалечен шум на кола, която идваше по пътя към нея. Тя клекна в тревата, за да се скрие зад едни храсти, от които започваше полето. Искрицата надежда, тлееща в нея, я накара да забрави за студа. Може да е Пайк, предупреди я вътрешният й глас. Може пък и да не е! — отвърна му тя. Далечното бяло петно постепенно придоби формата на кон, който теглеше черна кола. След малко тя забеляза, че всъщност конете бяха два, но единият бе черен като нощта, в която препускаше. Колата изглежда нямаше намерение да спре. Ако не отиваше в „Редфорд Ейкърс“, тогава това можеше да бъде нейното спасение. Тя затаи дъх, щом се приближи до нея, и тъй като не намаляваше, се увери, че щеше да подмине приюта. Затова изскочи от тревата и извика:

— Сър! Моля, помогнете ми! — силата на гласа й преодоля тракането на зъбите. — Откарайте ме при пийлърите, моля ви! Бях отвлечена, но успях да избягам! — Тя знаеше, че пийлърите нямаше с какво да й помогнат, но всяка друга посока щеше да бъде твърде съмнителна.

Водачът, с вдигната високо яка, килната шапка и закрито лице, слезе и й отвори вратата на колата. Той взе едно одеяло от гърба на единия от конете и й го подаде.

— Млада госпожице, тук не е място за вас. Качвайте се. Ще ви откарам, където пожелаете.

Твърде облекчена, за да му благодари, тя се качи в колата и се уви с най-прекрасния подарък, който можеше да получи в този момент. Одеялото бе затоплено от коня и миришеше на него.

— Тръгвайте, моля! Тръгвайте! — извика тя припряно от вътрешността на колата.

— Разбира се, мис Елейзабел — прошепна Кърпеното лице и пришпори конете.

ГЛАВА 19Просяците се подготвят за войнаНеизбежното настъпва

— Усещате ли го? — попита момчето-дявол, появявайки се като призрак на масата на господаря Крот, който подскочи от уплаха.

— Гръм и мълнии! — прокле той, шокиран. След това се обърна към своя помощник. — Защо не си в светилището и не се опитваш да намериш момичето?

Напоследък Крот бе доста изнервен и от неговата величествена осанка почти не бе останала следа. Някои от просяците в залата се обърнаха към него, загрижени, след което продължиха да хранят. Крот постепенно се пропукваше под тежестта на своята отговорност. Стотици мъже, жени и деца разчитаха на неговата закрила, а той не бе в състояние да направи нищо, за да предотврати плановете на Братството, мрака, който знаеше, че щеше да настъпи. Безкрайното очакване бе изхабило нервите му.

— Усещате ли го? — повтори въпроса си Джак, но този път стана ясно, че той бе насочен към Кейтлин и Таниел, които седяха срещу Крот и Арманд.

— Какво по-точно? — настоя да научи Крот, преди да отговорят.

— Братството се е добрало до Тач — каза Кейтлин и пребледня. — Усетих нещо, но… не знаех. Направили ли са го?

— Без съмнение — отвърна Джак с дрезгавия си глас. — Пречистването на Чандлър. Не мислех, че ще го усетя. Братството разполага с повече мощ, отколкото си мислехме.

— Ами Елейзабел? — попита Кейтлин и бутна настрани своята чиния. — Намери ли я?

Момчето-дявол се обърна към нея.

— Сега тя няма никакво значение.

— За мен има — извика Таниел и подскочи.

Кейтлин го хвана за ръката, без да сваля очи от Джак.

— Знаеш ли къде е било извършено Пречистването? — попита тя.

— Не можах да разбера — отвърна момчето. — Няма значение. Елейзабел е била отвлечена от Братството и то се е сдобило със своя дух. Смъртта на Лиана Бътчър ще доведе плана им докрай. Трябва да се подготвим.

Арманд се засмя с идиотския си смях.

Хъ, хъ, хъ.

Крот се огледа из голямата зала. Бе вечер като всички останали. Смях, храна, шумни веселби, висшето общество на просяците. Той бе техният закрилник и приемаше тази си задача сериозно. Що се отнасяше до него, целият свят можеше да падне в пропастта, но не и неговите хора. Лицата им можеха да са покрити с белези и обезобразени, крайниците им — счупени или липсващи, но сърцата им бяха като на всички останали. Той чувстваше, че ги предава. Лошите поличби, Краля на плъховете, Червената треска… всички свидетелстваха за идването на злото. Крот не вярваше в Бога, но вярваше в Братството и във вештиците. Знаеше на какво бяха способни.

Разговорите продължиха до зори. Изпратени бяха съобщения до останалите трима Господари на просяците за това какво щеше да се случи, предупредени бяха да се подготвят. Бандата на Крот бе уведомена. Наредено им бе да престанат с просенето и да се подготвят за война. Капаните бяха проверени, застроени бяха укрепления, вратите бяха заковани. В каналите бяха разпратени пазачи, а горе, по улиците — шпиони. Крот не желаеше да издава заповедта до последно, защото знаеше добре, че паниката и безредиците бяха лоши съветници. Хората неизбежно щяха да се уплашат най-вече от това, че не знаеха срещу какво им предстоеше да се изправят.

Злото настъпва, се шушукаше из Кривите улици. Злото настъпва. Но какво по-точно бе естеството на това зло, никой не знаеше.

За просяците бе достатъчно това, че техният господар им бе дал заповед. Тъй като бяха суеверен народ и бяха станали свидетели на поличбите из целия град, те вярваха в злото. Червената треска се бе разнесла бързо извън Кривите улици и имаше няколко жертви, въпреки че за щастие те не бяха заразили други хора. Поне така се смяташе. Знаеха, че бяха навлезли в мрачни времена, но бяха щастливи от това, че правеха нещо по въпроса.

Живущите под земята винаги бяха подготвени за война. Просяците се намираха в състояние на постоянна бдителност, защото враговете им не бяха никак малко. Пийлърите винаги бяха искали да прочистят Кривите улици от дрипавите им заселници, другите Господари на просяци постоянно се бореха за територия и плячка, което само по себе си също бе конфликт, заплашващ да избухне във всеки един момент. Естествено, съществуваха и вештиците. За по-малко от двадесет и четири часа Кривите улици щяха да са напълно подготвени, поне доколкото им позволяваха запасите, и владенията им щяха да бъдат непристъпни като Лондонската кула.

Кейтлин се върна в студената, стерилна стая, привлечена като молец към светлина. От време на време тя си бе открадвала по няколко часа сън, но умората, настанила се върху плещите й, отказваше да изчезне. Тук времето като че ли се забавяше, измервано по-скоро с вдишвания, отколкото със секунди. Дишането на Лиана Бътчър бе станало доста неравномерно с приближаването на края. Наоколо се носеше миризмата на смърт.

Лиана Бътчър: напълно незначителна, откъдето и да я погледнеше човек. Нещастно омъжена за груб и недодялан съпруг, работник във фабрика за консерви, тя бе бледа и крехка жена. Единственото, което Кейтлин знаеше за нея, бе, че имаше тайна любов някъде в Лондон. Тя бе отгатнала това от писмото в джоба й, където бяха запечатани нежните чувства на един мъж към нея. Това бе единственият лъч светлина в безрадостния живот на Лиана, но и това й бе отнето, тъй като бе станала жертва на демонична игра на „свържи точките“.

Тя бе отвлечена и доведена тайно на Кривите улици. Никой не знаеше къде се намира. Просто се бе изпарила. Така и трябваше да бъде. В нито една болница нямаше да се намира в безопасност от вештиците. И така, тя лежеше сама и умираше. Пред вратата й имаше пазачи, имаше и няколко посещения от лекаря и нищо повече. Само Кейтлин седеше до нея час след час. Нещо в тази жена предизвикваше силна мъка у нея. Тази жена и нейното писмо. Защо не напусна съпруга си? Защо не опита да бъдеш щастлива? Защо предпочете да бъдеш унижавана и тъпкана? Чувстваше се така, сякаш я познаваше, познаваше измъчените й черти, крехката й фигура, невзрачните й дрехи и шапка. Тя бе препрочитала писмото много пъти, беше разбрала много подробности от него. То докосваше сърцето й по непонятни за нея причини. Незначителната Лиана Бътчър сега бе най-важният човек на земята за тях. Умираше заради тях, а единственият човек, който имаше желание да стои до нея, бе Кейтлин.

Колко жестоки и ужасни са хората, помисли си тя. С всичките им амбиции, алчност и невежество. На сутринта всеки ще се заеме с работата си и нито дори една стотна от тях няма да подозира, че животът им може да продължи още един ден благодарение на тази жена. А онези, които знаят, не се интересуват. За тях е важно само тяхното сърце да продължи да бие. Ако тя никога не се събуди, ако продължи да диша, но не се събуди, те ще бъдат съвсем доволни.

Понякога тя мразеше града. Фабриките, бълващи мръсотия, безконечните нови изобретения, строгите обноски, престъпниците… това бе лицето на Века на разума, новия свят на науката. Мръсотия, сажди и ужасна, отвратителна алчност. Убийства, злоба и омраза. Фабриките носеха пари, а там, където имаше пари, бяха бизнесмените. И кой даваше и пет пари за живота на Лиана Бътчър, когато имаше милиони като нея, които пакетираха кутиите, стояха на тъкачните станове или разбъркваха лугата? Кейтлин копнееше за времената, за които бе чела в книгите, времената на селото, на честния труд и на топлото огнище. Времена, когато хората се грижеха един за друг и единствено аристократите се занимаваха със спорове за това как да се избиват помежду си, докато обикновеният човек просто вършеше работата си.

Такива времена сигурно никога не са съществували, каза си тя, но все пак можеше да си мечтае. Да мечтае за място, различно от това — бездушно, мръсно, гъмжащо от най-лошите човешки създания. Да копнее за свят без вештици.

Хвана студената и съсухрена ръка на Лиана Бътчър и й прочете писмото на глас за стотен път. Надяваше се, че от мястото, където се намираше, Лиана я чуваше и можеше да бъде доволна от това, че някой я обичаше. Тя някак усещаше, че момичето си отива. Завърши писмото и вдигна поглед към тавана на мрачната стая, сякаш виждаше през него небето. От очите й бликнаха сълзи. Какво щеше да стане с тях сега, сега, когато тъмнината щеше да ги погълне всеки момент? Какво щеше да стане с всички тях? Все още държеше ръката на Лиана, когато тя почина.