Обсебването на Елейзабел Крей

ГЛАВА 20ЗнаменияНощната кобилаПърви ден от мрака

Катастрофата бавно връхлетя Лондон.

С настъпването на сутринта по мръсните улици се изливаха реки от дъжд. Всичко наоколо изглеждаше мрачно и пропито от влага. Както винаги хората станаха. Ватманите, лекарите на кифлички, обущарите и адвокатите. Хората на нощта се оттегляха, за да си почиват — проститутките, комарджиите и собствениците на бърлогите за опиум в Докландс. Едната смяна приключваше, застъпена от следващата. Градът пулсираше с обичайния си ритъм, без да има и представа за ужаса, който бе надвиснал над него. Само по-невинните и чувствителните предусещаха, че нещо се случваше. Из целия Лондон се носеше ревът на бебетата. Гледачите на ръце и гадателите — разбира се онези, които бяха истински — затваряха магазините си и се криеха по домовете си. Кучетата виеха, котките мяукаха, а хората коментираха колко странно бе, че шумът от животните се чуваше в далечината дори от центъра.

Хората в Маргейт забелязаха първи. От запад на изток духаше вятър, който отнасяше дъждовните капки настрани. Но защо тогава гъстият черен облак се движеше на запад — срещу вятъра — към Лондон? Подобни наблюдения бяха направени и на север и на юг, където облаците се движеха перпендикулярно на вятъра, пълзейки бавно по посока към столицата.

Бурята се разрази на обяд. Дъждът стана два пъти по-силен, а над града се посипаха светкавици, които разкъсваха небето на хиляди парчета. Пороят бе толкова силен, че облаците отгоре не се виждаха и малко хора успяха да забележат как гъстата сива маса, надвиснала над тях, започна бавно да приема формата на кръг.

Обхватът на този феномен бе толкова невероятен, че можеше да бъде оценен единствено от голяма височина. Ако хората можеха да издигнат балон с горещ въздух сред стратосферата, по-високо, отколкото някой някога бе стигал, и погледнеха надолу, щяха да станат свидетели на невиждана до този момент гледка. Британските острови бяха покрити с облак, което бе обичайно за този период от годината, но поведението му бе странно. Сякаш Лондон засмукваше този облак в голяма спирала. Огромната облачна маса се стичаше надолу като вода в канал. Лондон се намираше в центъра на гигантски облак. Окото на урагана.

До този момент единствено най-невежите или онези, които до последно отричаха непознатото, не усещаха неспокойствието и спотаения ужас, обхванали всички. В душите им нашепваше един първичен глас, който им казваше, че се случва нещо противоестествено, което ги караше да изтръпват, а ръцете им трепереха неудържимо. Само жените говореха помежду си и обсъждаха страховете си, мъжете таяха всичко в себе си. Но това бе естественият ход на нещата.

Газените лампи бяха запалени в четири часа, толкова непрогледен бе мракът. Приглушената им светлина се отразяваше по контурите на гонещите се потоци по улиците. До шест часа хората започнаха да забелязват червеникавата светлина, прокрадваща се по небето. Най-ярка бе на юг — над Темза, но дъждът все още бе твърде силен, за да се види нещо.

Малко преди осем часа дъждът намаля и спря и точно тогава жителите на Лондон видяха, че страховете им имат основание: Там, надвиснал над Стария квартал, бе центърът на спираловиден облак, който се простираше над цялата земя, а в ядрото му, в небето пулсираше нещо тъмночервено. Като бавен водовъртеж от кръв той се въртеше наоколо с гръм и трясък и хвърляше светкавици към срутените от бомбите улици.

Зад облаците се спусна тъмнината, превръщайки мрачния ден в непрогледна нощ. Над улиците падна мъгла. А с нея наизлязоха и вештиците.

Идваха изпод земята, пробивайки си път през заключените врати на гарите. Пресякоха Темза. Внезапно мостовете останаха беззащитни пред набезите им и портите зейнаха отворени. Те преминаваха като духове през бариерите, излизаха от сенките, минаваха под вратите. Придвижваха се, почти невидими. Вълците бродеха заедно с тях. Постепенно тихо се прокраднаха и до северната част на Лондон и се настаниха там като зараза, намирайки нови дупки, които да обитават и нови улици, по които да бродят. Както и нови животи, които да отнемат.

Всичко стана постепенно. Първите жертви бяха районите, близо до Темза. Вештиците се придвижваха ловко, всички със своите намерения и подбуди. Може би около двеста души бяха засегнати в онази първа нощ, но никой нямаше ни най-малка представа за коварното нашествие, промъкващо се под первазите на прозорците му, докато вече не бе твърде късно. Твърде късно.

В своето легло в Челси лежеше съпругата на автора на реклами Кларис Бенбъри. Тя се събуди с писък при вида на мъжа си, който се бе издигнал над собственото ги легло заедно с чаршафите. Щом чаршафите паднаха на земята, тя с ужас забеляза, че очите му бяха затворени и той спеше дълбоко. Жената изпищя отново и тогава забеляза нещото, спотайващо се в сенките в ъгъла на стаята, видимо само за сънените очи. Гола, извита, стара вештица със заплетена коса, разпръсната по извитото й тяло, на четири крака с копита и дълга опашка зад нея. Сърцето на Кларис беше слабо по рождение, но сега спря напълно при гледката на Нощната Кобила, която отне съпруга й. Тя въздъхна и се просна назад, сякаш заспа отново. Не видя как съпругът й продължи да се издига към тавана, докато не бе погълнат от сенките горе. Беше й спестена и гледката на малките капчици кръв, които се плиснаха по леглата, оцветявайки белите чаршафи с червени цветчета.

Гробището „Степни“ представляваше обрасло с трева място, осеяно с надгробни и паметни плочи на жертвите от Унищожението. Гъстата мъгла, обхванала целия град, тук бе съвсем рядка заради някаква особеност на терена. Корбис Талоу, крадец по гробовете с нелоша репутация, се намираше по средата на процеса на изнамиране на свеж труп, нужен за опитите на един особено амбициозен лекар, когато мина край гроба на Китамина Форест, дъщерята на млад аристократ, която се бе разболяла от детски паралич и бе починала на осемгодишна възраст. Луната светеше над него. Дори за познавачите на вештиците фактът, че гастите предпочитаха да се крият в детски гробове, не бе много известен, а Корбис никога не бе чувал за гаст, затова продължи напред. Скоро сянката му бе нападната от вештицата и той умря.

Бароу Смит, чието истинско име бе Борис Дункел, имигрант от германските земи, не смяташе живота в Лондон за лесен. От опит бе научил, че трябваше да прикрива акцента си, тъй като лондончани не можеха да понасят хората като него след Унищожението. Живееше под друго име, за да предотврати честите побои, на които ставаше жертва в годините след бомбардирането на града. Сега горчиво мразеше града, където бе дошъл преди петнадесет години. Той постепенно го бе сринал, отнемайки първо достойнството му, после работата му като секретар на един адвокат от улица „Бонд“, а после и дома му. Петнадесет години и какво му бе останало сега, какво имаше? Само себе си — човек, облечен с дрипи, бродещ сред копторите на недоразвитите райони на Поплър, неспособен да спи, защото ужасният студ вледеняваше ставите му. Затова той вървеше без посока. В краката му се виеше мъгла, но в сърцето му все още бе жива надеждата, че тук някъде, сред това влажно и запуснато място го чакаше отдавна напусналият го късмет, който щеше да го накара да се почувства отново като човек.

Той не бе видял странния феномен над Стария квартал, тъй като бе прекарал следобеда, сгушен в една уличка, криейки се от дъжда. Беше решил да се поразходи едва след падането на мъглата.

Кучешкото скимтене прозвуча странно сред призрачната пустош наоколо. Борис се спря и се заслуша. Ето го отново. Жалостивото скимтене на някое окаяно същество, молещо за нещо. Борис се огледа и едва успя да забележи място, където земята бе вдлъбната и бе оформила малка дупка в земята, придържана от корените на едно близко дърво. След третото изскимтяване той разбра, че кучето е в дупката.

Имаше времена, когато той можеше да си представи как намира ранено куче, грижи се за него, докато оздравее и така има до себе си другар, който да внесе лъч светлина в безрадостния му живот на улицата. Но тази мисъл отдавна се бе изпарила. Затова той не можа да открие причината, поради която тръгна към дупката, освен, че усети странен копнеж по това, което бе вътре в нея каквото и да бе то.

— Ела, момче — каза той с прекрасно лондонско произношение. — Хайде да те измъкнем! Къде си се скрил?

Той клекна пред дупката. Оттам просветнаха очи. Скимтенето премина в ръмжене и Борис разбра, че каквото и да бе нещото, издаващо този звук, със сигурност не бе куче, а тази грешка му коства целия му лишен от смисъл живот.

Джимли Потър, изкусен джебчия на дванадесет години, работеше на улицата под покровителството на Пит Ножа. Той се гърчеше в съня си на леглото си в един празен склад, заедно с още шест момчета, които заедно съставляваха бандата на Пит. Животът им никак не бе лош. Крадяха чужди портмонета, запазваха си няколко пенса и даваха останалото на стария Пит. Като се изключеше рискът от обесване, останалото бе доста доходоносно.

Сега той сънуваше точно примката на бесилото, стърчащо самотно сред йоркширската пустош, която се поклащаше леко на вятъра. Той често сънуваше този сън, но никога не го помнеше, както нямаше да запомни и този, който сам по себе си бе доста забележителен заради новия елемент в него. До бесилката стоеше малко дете, малко момиченце с черна погребална рокля и черно наметало с качулка, леко килната назад. Той виждаше, че по главата й няма коса. В началото бе забила поглед в земята, но щом вдигна очи, видя, че ирисите й бяха кръвясали, а лицето й бе студено като гроб.

Джимли се събуди, както обикновено, на сутринта, протегна се и стана, за да закуси. Едва по-късно същия ден той усети първите признаци на Червената треска.

Франи Бест, проститутка и майка, живееше на горния етаж на двуетажна къща. Къщата бе като малко островче в центъра на гъсто застроените задни улици. Собствеността бе придобита благодарение на един особено благодарен клиент, който също така й бе хазяин и живееше на долния етаж заедно с жена си. Той бе натрупал състояние от безскрупулни сделки сред развиващите се райони на Лондон чрез незаконна собственост, за да изкарва пари. Мъжът спеше непробудно на долния етаж, а на горния Франи не знаеше какво да прави. Вече двадесет минути тя наблюдаваше вештицата, която обикаляше къщата, чуваше тихото скърцане на стъпките й, виждаше как се движеше тромаво и бавно с голям светещ кръгъл камък в големите си ръце. Вече бе спирала три пъти и бе оставяла камък на земята, всеки път до един от ъглите на къщата; три пъти бе изчезвала и се бе връщала с нов камък. Представляваше високо, тъжно, ужасно нещо, познато на посветените като дейлдегаст. Беше приело формата на кльощав дрипав човек, с наведена глава и превити рамене, докато носеше товара си. Движеше се като сомнамбул през мъглата, обикаляше около къщата и ако Франи бе достатъчно прозорлива, щеше да открие, че всеки път я обикаляше три пъти, преди да постави камъка на земята.

Когато се доближи до четвъртия ъгъл след третата си обиколка, тя се паникьоса. Втурна се в стаята на двегодишната си дъщеря, взе я и побягна. Слезе по стълбите. Детето бе започнало да плаче в прегръдките й. Излезе навън, тъй като страхът й от вештицата не бе толкова голям, колкото страхът да остане в тази къща, когато и четвъртият камък бъде поставен на мястото си.

Дейлдегастът сложи и последния камък в последния ъгъл и изчезна. Само след секунди къщата изскърца и се срина със земята, заравяйки хазяина и жена му под купчината блестящи камъни, които постепенно угаснаха и отново посивяха.

Големият стоманолеярен завод във Фулъм никога не спеше и ковачниците му никога не изстиваха. Разтопеният метал в огромните казани цвърчеше като лава и съскаше, когато го изсипваха по продълговатите улеи и го насочваха към гигантските форми за отливки. Мъжете носеха само потници, каски и груби панталони, пропити от мръсотия. Тъмнината бе прорязвана от ярките пещи, но наоколо бе толкова горещо, че телата на работниците постоянно бяха обляни в пот. По стените играеха продълговатите сенки на чукове, които се вдигаха и се стоварваха обратно надолу, на големите вериги и съдовете, тракащи по поточните линии.

Из цялата фабрика бе плъзнала мълвата за злото, настанило се над Стария квартал, но работниците бяха твърди хора и не се отдаваха на празни приказки, затова разговорите приключваха бързо. Докато ковачниците бяха горещи и профсъюзът им пазеше гърба от бизнесмените, които искаха да вземат работата на едни и да орежат надниците на други, те бяха доволни, което бе почти цялото щастие, на което се радваха повечето от тях.

Минаваше три часа, когато Бъртлин Крийл се приближи до един от надзирателите с тревожно изражение на лицето. Той бе дундест и плешив, но имаше огромни ръце, както и останалите в леярната.

— Какво има, Бърт? — попита го надзирателят, без да откъсва очи от бръмбара, който пълзеше в краката му. Той го смачка с ботуша си. — Е?

— Казанът с разтопения метал, Еймън.

— Какво за него?

— Ако бях на ваше място, щях да дойда да го погледна. Няма да повярвате.

Еймън изстърга остатъка от бръмбара от обувката си и тръгна, накъдето го поведе Бърт. През мрака и работниците, той стигна до мястото, където висеше гигантският казан, като някакво изображение на огнено божество. Представляваше казан от черна сплав, с гърло като кана и с висящи около него вериги. Пред него имаше няколко улея, които очакваха да се наклони, за да ги напълни и да отведат разтопения метал до формите за отливки. Те изкачиха паянтовите стъпала до върха, където горещината бе непоносима. Бърт посочи вътре.

Еймън се напрегна, за да види. Първото, което видя, бяха многобройните черни островчета от нечистотии, които бяха изплували на повърхността на пещта, но тогава нещо вътре се размърда и погледът му бе привлечен от него.

— Виждате ли го? — попита Бърт.

— Наистина виждам нещо — отвърна Еймън. — Предполагам, че е… Майчице! Видя ли това?

— Естествено, че го видях — каза Бърт. — Благословеното нещо се мърда там от около пет минути.

Еймън го загледа още по-съсредоточено. Наоколо се бяха събрали още работници, които очакваха да видят реакцията му. За известно време той го гледаше, без да продума. Беше като неясно черно петно, невъзможно да бъде разпознато, но по начина, по който плуваше, му се стори, че бе видра или тюлен. В разтопен метал с температура няколкостотин градуса. Но това бе невъзможно!

— Момчетата мислят, че е саламандър, Еймън — каза Бърт.

— Какво е саламандър? — поинтересува се той.

— Нещо, което живее в огън. Нагорещяват се дотолкова, че като излязат, се пукат като гореща чаша в ледена вода.

— И после? — полюбопитства Еймън.

— Никой не е оживял, за да разкаже — отговори Бърт.

Еймън зацъка.

— По-добре им кажи, че няма такова нещо като саламандър. Пригответе формите, изсипете метала и извадете проклетото нещо оттам. Чувате ли?

— Дадено — отвърна Бърт, доволен, че някой им бе казал как да постъпят.

В пет часа стоманолеярният завод във Фулъм избухна в пламъци, изпращайки горящи частици чак до Челси, Батърси и Хамърсмит. Те причиниха пожари, които горяха гладно чак до зори.

До сутринта всички бяха наясно, че онова, което се готвеше в Стария квартал, бе избухнало и се бе разпространило. Ако, разбира се, можеше да се нарече сутрин, защото небето бе покрито от гъст слой облаци, които пречеха и на най-напористите слънчеви лъчи да си проправят път през тях. Наоколо цареше здрач. От обхванатите от пожари части на града се вдигаше пушек, а над терасите и парковете все още играеха огнени езици. Денят не осигури почивка от вештиците. От хората, които бяха тръгнали по улиците към работните си места, малко се завърнаха. Глутници вълци нападаха колите. Работниците във фабриките бяха изпаднали в паника от спотайващите се в гредите над тях неща. Децата, които бяха пропищели от това, че имаше нещо под леглата им, на сутринта бяха изчезнали, а на възглавниците бяха оставени само техните кукли. Червената треска се разпространяваше светкавично, все повече хора забелязваха червените ивици по напуканото си тяло, пръсналите се капиляри образуваха ужасяващ пъзел по телата им. Тя засягаше хората без видима логика — не бе заразна в традиционния смисъл на думата и все пак за една нощ бе покосила повече хора, отколкото предната седмица.

Хората се криеха или се заключваха в къщите си, или напускаха града колкото можеха по-бързо. Някои успяха, но повечето — не. Шофьорите, които се опитваха да намерят пътя, се губеха и след дълго лутане се намираха обратно в центъра на града. Други заплащаха с цената на живота си да узнаят, че по улиците на Лондон бродеха невъобразими неща.

Това бе първата нощ и първият мрачен ден. Щом здрачът започна да отстъпва отново на непрогледната тъма, без изобщо да е ставало истински светло, Лондон затрепери в очакване на следващата нощ.

ГЛАВА 21На милостта на Кърпеното лицеОбсадата на Кривите улициОтново заедно

Елейзабел седеше на един разкривен дървен стол в тъмна стая. Главата й бе наведена напред, а русата й коса закриваше лицето. През правоъгълните капаци на единствения прозорец се прокрадваше слаба светлина, тъй като и без това навън бе здрач. Някъде в далечината се понесе воят на вълк, който веднага получи отговор от една глутница.

Китките я боляха от търкането във въжетата, които ги привързваха към облегалката на стола. Тя бе отслабнала — от глад и изтощение, и трепереше от студ сред голата стая. От устата й излизаха облаци пара. Струваше й се, че бе седяла на това място с часове, но отвън все още бе нощ. Сигурно не бе чак толкова дълго. Ужас след ужас, помисли си тя. Кога ще свърши всичко това?

Кърпеното лице. Как беше възможно от всички, които можеха да й се притекат на помощ в онази ледена ноемврийска нощ, да я бе спасил най-жестокият сериен убиец в Лондон? Каква бе силата, която действаше против нея? Какво бе сторила, за да си навлече такова зло?

Може би страдам заради греховете на родителите ми, помисли си тя.

Но не, нямаше да се остави на отчаянието да я погълне. Ужасната умора, която тежеше във всяка една от костите й, вредеше на решителността й, но тя можеше да пребори самосъжалението си. Бе в ръцете на Кърпеното лице, но нали все още дишаше. Това бе самата истина.

Тогава си помисли за Таниел и си представи как той я спасява — измамни надежди. Никой не знаеше къде се намира. Дори самата тя. Отново бе сам-сама.

Тя чу завъртането на тежкия ключ във вратата и погледна нагоре. Сърцето й се сви. Дебелата дървена врата се отвори и там застана Кърпеното лице с остър блестящ нож в едната си ръка.

— Добро утро, дете — каза зашитата мъртвешка маска под красивите кичури изкуствена кафява коса. Той пристъпи в стаята. Държеше ножа пред себе си.

Елейзабел подтисна стона на страх, който заплаши да се отдели от гърлото й. Тя се бе вторачила в него, без да трепне. Ако й бе писано да умре тук, щеше да го направи, без да се държи като страхливо дете. Сега тя бе самата себе си, свободна от мрачния дух, който се бе спотайвал в нея. Елейзабел Крей.

Той заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Придърпа един стол, постави го пред нея и седна. Носеше ботуши за езда, кожени ръкавици и палто със свалена яка. Не се виждаше никаква част от него, с изключение на движението на устните му и студените му мъртвешки очи.

Тя зачака, без да обели нито дума. Не смееше дори да диша.

Той се наведе, протегна ръка и я погали по бузата. Тя замръзна на място, обзета от ужас и отвращение. Ножът на Кърпеното лице веднага се опря в гърлото й в момента, в който трепна.

— Къде е духът на вештицата, мис Елейзабел? Защо вече не е в теб?

— Но как… — започна Елейзабел, но гърлото й бе пресъхнало и от устните й се отрони просто хриплив звук. Тя започна отново: — Откъде знаеш, че не е? — Това бе въпрос, от една страна, а от друга, блъф. Ако се преструваше, че Тач бе в нея, можеше да си спаси живота. Или да го погуби. Тя все още нямаше представа какво иска Кърпеното лице. Но това нямаше значение.

— Знам го, мис Елейзабел. Ти току-що ми го каза с тона на гласа си.

По лицето на Елейзабел не се изписа никаква емоция.

Той отмести ножа от гърлото й, потупа главата си отстрани с върха му и се облегна обратно на стола.

— Вештицата не е в теб — каза той. — Предполагам, че е при Братството.

— Какво би направил, ако е така?

— Моля те, престани да си играеш с мен, мис Елейзабел — каза Кърпеното лице с въздишка. — Ще се огранича само да ти кажа, че ако вештицата беше в теб, щях да те изкормя като риба тук и сега, тя щеше да умре и планът на Братството щеше да се провали.

Той стана. Тя усети хладината, лъхаща от думите му. Кърпеното лице отиде до прозореца, извади от джоба си още един ключ, отключи капаците и ги отвори. Сега звуците отвън се чуваха по-силно: вой на вълци, бягащи стъпки, отдалечена стрелба, силни пискливи звуци, неясно от какво и всичко това на фона на отдалечен тътен, който почти не се чуваше.

— Щастливка си, не мислиш ли, за това, че те намерих тази нощ? — попита той и погледна през прозореца. — Или по-скоро е иронично, тъй като дойдох, за да те убия, но за нещастие закъснях. Не се страхувай, дете. Малко млада си, за да те убивам, а и тази вечер не съм в настроение. Имам си други грижи. Ела. Убеди се сама.

Той отстъпи от прозореца и отиде зад нея. Тя изскимтя от страх, когато приближи ножа до китките й, тъй като мислеше единствено за близостта му до кожата й. Но въжетата паднаха на земята и Кърпеното лице отстъпи назад. Елейзабел стана и търкайки китките си, отиде до прозореца, както й бе наредено. От тази си страна затворът й граничеше с обширна пустош, осеяна с камъни и боклуци. Наоколо нямаше никой. Отвъд пустошта се намираше градът, над който се бе разположила огромна страховита мрачна вихрушка от кървави облаци, които се виеха заплашително. Самият град представляваше море от писъци, стонове и звън на камбани. Една част бе обхваната от пожар, огнените езици се издигаха над покривите и разпращаха горящи парчета във въздуха. Проблесна светкавица, която порази улиците и запали нови пожари. Но нямаше дъжд, който да ги потуши.

— Това… това Старият квартал ли е? — попита тя, ужасена. Обърна се към Кърпеното лице. — В Стария квартал ли си ме довел?

— О, не — каза небрежно Кърпеното лице. — Намираме се на около миля на север от Темза. Старият квартал се намира под този така приятен водовъртеж в небето.

Тя отново погледна навън, застинала от шока.

— Навсякъде ли е така?

— В по-голямата част — отвърна Кърпеното лице.

— Но ти каза, че е сутрин — отбеляза тя тихо.

— Така е — отговори той. — Десет часа или малко след десет. Тези облаци правят всичко да изглежда много мрачно.

Елейзабел се натъжи и се оттегли от прозореца.

— В такъв случай сме се провалили.

— Не сте се провалили — каза внезапно Кърпеното лице. — Все още не. Това е просто малка част от онова, което ще се случи, ако наистина се провалите. Chackh’morg е завършен, жертвоприношенията са направени, вратата е отворена. Това е съвсем малка част от силата, която Братството може да призове през тази врата. Все още могат да бъдат спрени.

Елейзабел се намръщи, объркана от възникналата нова ситуация. Бе очаквала много неща при срещата си с Кърпеното лице, но това не го бе предвидила.

— Говорих с жената на име Лусинда Уот. Тя се оказа доста веща по въпросите на Братството, щом я убедих да ми ги разкрие. — Той се захили с мъртвешката си усмивка. — Chackh’morg е само началото. Подготовката на всичко. Голям Страж, оформен с убийства. Братството се е подготвяло от десетилетия за призоваването на Тач. Само Ритуалът за призоваването на Плашилото е отнел седем години, за да се осигурят необходимите съставки и знания. Сега вратата е отворена, пътят е подготвен. Но предстои още една церемония. Тач ще бъде водачът, като дух, който е умрял и е бил върнат отново. Приживе тя е имала огромна сила, която й е позволила да превъзмогне смъртта. — Той замълча и се загледа в острието на ножа си. — Там, където са мъртвите, не е лесно да се намери път към земята на живите. Сега Тач познава пътищата на мъртвите и може да доведе бога на Братството при нас. Тя е като силата, привличаща големия кораб към пристанището. Тя е ключът. Но тя е смъртна. Може да умре.

На Елейзабел й бе трудно да проумее всичко това.

— Да бъде убита Тач?

— Церемонията ще отнеме няколко дни — обясни Кърпеното лице. — Щом те приключат, всичко ще бъде изгубено. Лондон, а и целият свят.

Ужасена, Елейзабел каза:

— Защо? — попита тя. — Защо правиш всичко това?

Ужасяващото лице погледна през прозореца, сякаш леко зачервено.

— Аз съм чудовище, мис Елейзабел. Но дори и чудовищата искат да живеят.

— Не разбирам — каза тя.

— Някой убиваше от мое име — каза Кърпеното лице. — Представяше се за мен. А аз не понасям имитатори на работата ми, дете мое. Но аз знаех за Братството и усетих, че те имат общо с това. Затова открих Лусинда Уот, говорих с нея и тя ми каза всичко, което знаеше. А след това… както и да е. Братството планира да навлече смърт на всички ни. — Той погледна към Елейзабел със смразяващ поглед. — А аз не искам да умра. Затова трябва да ги спрем. — Той замълча. — И ако само се добера до мъжа, който се опитва да имитира моето творчество, някой си доктор Мамън Пайк, може да се изкуша да му сторя същото, което сторих и на секретарката му. След това Кърпеното лице се отдалечи и се отправи към вратата. Отключи я, прекрачи прага и се обърна.

— Ти имаш приятели. Предлагам да ги намериш. Няма да заключвам вратата след себе си. С тези си думи той излезе.

— Изгорете ги! Изгорете мръсните им кожи!

В бутилки от най-силния лондонски грог бяха набучени клечки с увити около тях парцали, натопени в алкохол. До тях се палеха клечки кибрит. Тежкият въздух бе изпълнен с викове и ревове, които отекваха, пулсирайки, из тунелите. Но над цялата тази шумотевица се издигаше влудяващото цвърчене на плъхове, които се трупаха по импровизираните барикади, хапейки и дращейки.

Заглушената експлозия от бомбите в шишетата от грог бе придружена от гореща вълна, тъй като дългите огнени езици тръгнаха по стените на каналите и се разпростряха върху високата до колене вода. Плъховете пищяха, когато козината им се подпалваше, скачайки във водата, но водата също гореше и те просто се гмурваха и изплуваха мъртви.

Сред пълчищата плъхове се намираха и кучетата-плъхове, вештиците, които предвождаха масите. Бяха дълги по метър без опашките, бяха извити, с настръхнала на гърба козина и челюсти, които можеха да отхапят ръката на човек. Като че ли бяха изпити, обладани от духове на вештици, които ги деформираха и ги правеха огромни и отвратителни. Муцуните им бяха като на куче, ноктите им бяха закривени и заплашителни, а в очите им играеше демонично пламъче — бяха като малки фенерчета в мрака.

Крот запрати своята грог-бомба след един от тях и го уцели по гърба. За известно време се полюбува на писъците и мятането му, след което се зае с разположените наблизо няколко плъха, които се бяха метнали на крака на един стар просяк.

Кривите улици бяха обсадени от всички страни. Вештиците бяха плъзнали навсякъде из тунелите. Загражденията не бяха пречка за тях, а лабиринтът не ги объркваше, проклетите плъхове бяха стигнали и до каналите.

Набързо изградените барикади от метални парчета и решетки се оказваха напълно безполезни срещу вредителите, пристигнали на сутринта. Плъховете бяха преодолели бариерата нагоре по тунелите и бяха пристигнали заедно с отломките и мръсотията до следващите прегради, които също не се бяха оказали особено предизвикателство за тях. Водени от една мрачна сила, те съвсем лесно бяха проникнали сред човешките владения, оставяйки зад себе си пазачите, които не бяха успели да ги отблъснат.

Дузина просяци газеха из вонящата вода и размахваха ножовете си срещу плъховете, които прескачаха през краката им и ги заобикаляха отвсякъде. Крот хвана един плъх за врата и го вдигна на нивото на очите си. Започна да стиска, усещайки как кокалите му се трошаха, след което го захвърли настрани. Тръгна към тунелите, които водеха към повърхността. Тук нямаше какво повече да направи. Опитите им бяха жалки, но все пак трябваше да опитат да се защитят. Той никога не се бе чувствал толкова безпомощен.

По мрачното стълбище, по което тръгна, надолу слизаха просяци, които се бяха насочили към бойното поле. Те почти не го разпознаваха — бе целият в дрипи, смърдеше на канал и се бе прегърбил в отчаянието си. Но той си каза, че трябва да се държи според положението си и се изправи, за да скрие пораженческия си дух.

Отвори вратата в края на стълбището. Усети как от объркването в него постепенно започна да се надига гняв. Спря едно момче, което бе тръгнало надолу към плъховете.

— Остави ги, момче — каза той. — Отиди да намериш ловците на вештици и ги доведи в покоите ми. Бързо.

Момчето се подчини и се насочи обратно, придържайки сакатата си ръка към гърдите. Крот тръгна по мрачните подземни тунели, като на места спираше, за да издаде по някоя заповед, да предложи помощ, да подкрепи по един или друг начин хората си. Обстановката навсякъде около него бе трескава и заредена със силно напрежение, носеха се бързи стъпки и плач. По всяка вероятност на територията на Рикарак нещата стояха по същия начин. Не знаеше какво бе станало с другите двама Господари на просяците. Нито един от тях не бе изпратил вестоносец, за да върне съобщението. Може би просто не му бяха повярвали. Но бе готов да се обзаложи, че сега вече вярваха.

Щеше му се да извика или да убие някого. Но не бе по силите му да възпре нашествениците. Не знаеше начини да се справи с вештици или Червена треска. Сякаш най-лесно бе да се оправи с плъховете, но дори и това не им се бе удало. Той се опита да си наложи, че ще реши проблема и се насочи към покоите си. Кейтлин и Таниел вече бяха там, когато Крот влезе. Той леко повдигна вежди, учуден от присъствието на Карвър редом с ловците на вештици. Не трябваше ли детективът да е затрупан от работа на повърхността, където цареше хаос? Затвори вратата и седна на едно кресло сред златистите рамки на леглата и дървените гардероби.

— И така — започна той. — Голяма бъркотия, а?

— Наистина — съгласи се Таниел безизразно. — Как са нещата, детектив Карвър?

— Мрачни — отвърна той. Изглеждаше зле, за мъж с неговата педантичност по отношение на спретнатостта и чистотата, видът му говореше много повече, отколкото можеха да го сторят думите. — Обграждат ни. Хората не могат да се измъкнат. Копелетата ни затварят в обръч, за да ни избият. Армията е на път, но не знам какво повече от нас може да постигне тя.

— А вие какво направихте? — попита Крот със злоба, търкайки белега на устната си, който стигаше и до бузата му. Все още бе бесен, макар и не точно на Карвър.

— Опитваме се да ограничим паниката до минимум — обясни детективът. От една от стаите на Крот се разнесе трясък. За момент той погледна натам, но после го игнорира и продължи. — Охраняваме болниците. Засега това е всичко, което можем да направим.

— За какво ни повика? — попита Кейтлин, без да увърта. Бе твърде уморена за любезности. Бе прекарала последните няколко часа в борба с всякакви видове вештици, но за щастие не бе попаднала на нищо сериозно.

— Искам план за битка — заяви Крот. — Това, което правим, е безсмислено. Те ни обграждат от всички страни. Вие двамата сте единственото оръжие, с което разполагаме срещу вештиците, но предполагам, че и вие вече се изчерпвате откъм запаси и талисмани. Не можем да ги победим, ако се бием с тях тук долу.

— Аз имам предложение — каза Карвър.

— А. Предложение значи. — Крот седна на стола си и започна да барабани с пръсти по масата. — Знаех си, че не може да си дошъл току-така.

Карвър пропусна неприятния коментар покрай ушите си.

— Изправени сме пред армия, много по-многобройна от самите нас. Няма смисъл да се занимаваме с по нискостоящите. Да се заемем с генералите.

— Братството — каза Кейтлин. — Мислиш ли, че не ни е хрумнало досега? — Тя махна с ръка над главата си, сочейки към външния свят.

— Знаеш ли къде се намира Тач? — попита Карвър.

— Аз зная — обади се момчето-дявол Джак, влизайки в стаята през вратата, безшумен като привидение. Точно него Карвър бе чул да тропа в другата стая, но нямаше представа с какво се занимаваше. Явно Крот бе свикнал момчето-дявол да влиза и излиза по всяко време. — Сигурно можете да предположите. Стария квартал. Ядрото на вихрушката.

— Знаем — каза Кейтлин раздразнено. — Очевидно е. Не е нужно дори усещане за вештици, за да разбереш откъде идва цялото това нещо. Освен това смятам, че вече си направил Пророкуване, за да се увериш.

— Така е.

— Чудесно — каза Крот. — А дали някой от вас случайно е помислил за това как ще стигнем до Стария квартал, при положение, че след изминаването на миля по земята е невъзможно да останеш жив.

— Това е и моето виждане — заяви Кейтлин и се облегна назад на стола си.

— Небеса, да не би вече да сте се предали? — Карвър изглеждаше изумен и скочи на крака. — Никога не съм виждал мъже и жени, които да се предават толкова лесно! Дойдох тук с предложение за начин да се стигне до Стария квартал. Дали някой от вас ще желае да го чуе? Или може би предпочитате да обявите положението за безнадеждно и да се откажете?

Последва момент на неловка тишина. Дори Крот се почувства по детински глупаво в песимистичното си настроение.

— Как ще го направим? — Таниел прекъсна тишината с мрачен поглед. Той стискаше зъби, изпълнен с решимост. Откакто Елейзабел бе изчезнала, той бе като буреносен облак и всяка негова мисъл бе насочена към това как да я открие. Но точно тогава бяха нападнали вештиците и те бяха принудени да останат там и да защитават Кривите улици. Кейтлин нямаше да се справи без него. Но ако Елейзабел бе… не, той дори не смееше да си го помисли.

— На запад оттук е станцията на улица „Каледония“ — започна Карвър. — Кривите улици стигат почти дотам. Ако успеем да стигнем до нея, можем да минем по подземните тунели на метрото и да стигнем до парка Финсбъри.

— Искаш да вземем небесен кораб? — попита Крот, невярващ на ушите си. — Искаш да минем под земята?

— Не казвам, че не е опасно — защити се Карвър. — Но можем да се справим. Под земята няма толкова много места, откъдето да дойдат вештици. Изпратих телеграма и ангажирах пилот, той ни чака там. Летището на парка Финсбъри все още се държи от войниците, поне засега. След това ще прелетим над Стария квартал. Предполагам, че не много вештици могат да летят.

— Не мисля, че те разбрах правилно, Карвър — каза Крот. — Това, което предлагаш, ми изглежда като самоубийство.

— О, не драматизирай толкова, Крот — скастри го Кейтлин. — Това е най-доброто предложение досега. Съгласна съм.

— И аз ще дойда — заяви Таниел.

— Всички ще дойдем — каза момчето-дявол с дрезгавия си глас. — Елате в тази стая.

Озадачени, те станаха и го последваха до стаята, от която самият той бе дошъл. Там светлината на една газена лампа позволяваше да се види един кръг, на-чертан с тебешир на пода. Наблизо лежеше чанта от еленова кожа, а в кръга бяха разпръснати камъни за гадаене. Бяха плоски, бели и овални. На всеки един от тях имаше знак, издълбан и нарисуван с черно мастило.

— Знаеш ли за камъните? — попита той задъхано.

— Малко — отвърна Кейтлин, след което му пошушна: достатъчно, за да разбера дали ти ги познаваш. Камъните за гадаене представляваха стар рунически ритуал и таро, сложна система от символи, която създаваше картини с изключителна сложност, когато се комбинираха. Но за разлика от руните и тарото, те бяха твърде специфични и не подлежаха на широко тълкуване. За шарлатанин или аматьор не означаваха абсолютно нищо. Необходимо бе дълго обучение, за да се овладеят и всеки един от тях имаше свой Ритуал. Кейтлин нямаше особено доверие на момчето-дявол, тъй като бе твърде млад.

Джак приклекна до тебеширения кръг. Косата му бе разпиляна върху незрящите му очи. Като че ли нямаше никакъв проблем да намери пътя, макар че не можеше да вижда.

— Вижте — започна той. — Тази руна, паднала в тази посока, е свързана с другата. Кралят и неговото Момче. Това сме аз и ти, господарю Крот. Това тук е знак за Ловците, ориентацията му спрямо останалите означава две. Това сте вие, Таниел и Кейтлин. Има още три: Войник, Идиот и Жертва. Детектив Карвър, Арманд и Елейзабел. Той отметна кичур коса от мръсното си лице и посочи другаде в кръга.

— Там. Пътуване, Земята и това означава Горе и Долу. Движим се под и над земята. — Той се изправи срещу тях. — Хвърлих руните, преди да дойда при вас. Така е предопределила съдбата, вече е решено. Тръгваме. Това е пътят.

— А какво означават другите камъни? — попита Крот, сочейки към няколко камъчета, които Джак не бе споменал.

— Те нямат собствено значение. Разположението им помага да се разгадае значението на другите камъни — отвърна той. Таниел погледна към Кейтлин, но тя просто вдигна рамене. Изглежда момчето-дявол си знаеше работата. Който и какъвто да беше този Джак, той със сигурност притежаваше знания и сила, които не бяха характерни за тази млада възраст.

— Значи вземаме Арманд — отбеляза Крот. — Ами Таниел и Елейзабел?

— Още ли не сте разбрали? Всичко е решено. Ние сме просто пионки в ръцете на висшите сили, които искат от нас да спрем Братството.

— Искаш да кажеш, че Елейзабел ще ни открие? — попита Таниел с внезапна нотка на надежда в гласа си.

На вратата се разнесе почукване.

— Едно момиче иска да ви види, господарю — извика пазачът.

— Както изглежда — добави момчето-дявол, — вече ни откри.

При нареждането на Крот пазачът да я пусне Таниел скочи на крака, бърз като светкавица. Когато тя пристъпи вътре, той вече бе стигнал до вратата. Покрита с дрипи и изтощена, Елейзабел вдигна очи и го погледна. За момент погледите им се срещнаха, нито един от двамата не бе в състояние да продума каквото и да било, те просто се прегърнаха и думите вече бяха излишни.

ГЛАВА 22Вештицата в Елейзабел КрейСвещеният таласъмКуклите виждат кой дърпа конците

Разполагаха с много малко време и може би най-трудната част бе чакането. Веднъж взели решение да тръгнат, никой нямаше желание да отлага. Страховитото очакване бе почти непоносимо. Но Кейтлин, Карвър и момчето-дявол настояваха да поемат на път на свечеряване. Кейтлин бе посочила практическа причина: нуждаеха се от време, за да приготвят нови нишки с талисмани, тъй като сутрешните битки ги бяха оставили почти без оръжия. Джак, от своя страна, по своя отнесен и досаден начин, им каза, че камъните изискват нощно пътуване. Карвър пък настоя, че това бе „по-логично“, без да обясни защо.

Всъщност се нуждаеха от сън. Всички бяха достигнали предела на силите си. По принцип ловците и просяците бяха нощни птици, но повечето не си бяха доспали, тъй като през последните дни това бе почти невъзможно. Трябваше да бъдат максимално бдителни и подготвени, за да имат някакъв шанс там горе.

Спаха в покоите на Крот, които се охраняваха. Имаше няколко стаи, достатъчни, за да подслонят всички тях. Самият Крот отказа да заспи. Той прие съветите на своите другари, но докато територията му беше обсадена, не бе в състояние да мигне. Той отново се хвърли в боевете и когато привечер се завърна, изглеждаше напълно съсипан. Кейтлин предложи да остане, но той и момчето-дявол не искаха и да чуят.

— Живея сред бойно поле, мис Бенет — обясни й Крот и се засмя. Усмивката му изглеждаше гротескно заради белега, който тръгваше от устата и стигаше до набраздената му буза. — Минал съм през много повече отколкото тези същества могат да ми причинят.

Таниел и Кейтлин бяха прекарали по-голямата част от деня с момчето-дявол в неговото светилище, където извършваха Ритуал подир Ритуал. Спяха само ако усетеха, че са твърде изморени, за да продължат. Работата бе изтощителна, но бяха на път да се отправят към ядрото на владенията на вештиците и имаха нужда от всякакъв вид оръжия. По ножовете бяха изрисувани Стражи, вдяваха се нишки с талисмани, изработваха се амулети и контраагенти. Барут, сяра, куршуми и остриета, арсеналът им се основаваше на суеверия, митове и легенди. Момчето-дявол им осигури онова, от което имаха нужда и им предложи предмети от собствената си колекция. Ямайски стрелички с перца срещу джъмбита, гри-гри от Ню Орлиънс за отблъскване на ходещите мъртви, миниатюрни канадски горски идоли за уендигоуи. Нямаше как да предвидят всичко, а и не можеха да носят толкова много неща. Оставаше им само да се надяват, че това щеше да им бъде достатъчно.

През това време Елейзабел четеше. Джак й бе предоставил том с прости Стражи и й бе възложил да ги изучи. Ако спомените на Тач още дремеха в нея, просто трябваше да бъдат пробудени. Елейзабел четеше, очите й се премрежваха от мистериозните и смущаващи фигури, начертани с червено мастило на страниците. Всяка форма, която бе видяла, се бе загнездила в съзнанието й. Тя изучи тридесет от най-основните Стражи през този ден, но това бяха тридесет Стражи, за които бе сигурна, че ще подействат.

Какво е сторила тя с мен? — помисли си Елейзабел. Какво трябва да правя с всичко това? Елейзабел бе придобила огромна мощ буквално за една нощ и това коренно я бе променило. Бе свикнала с необичайните и въображаемите неща, които се случваха в приказките, но в този случай в ръцете й бяха оставени огромни възможности. Тя бе ужасена. Вече бе видяла Стражи, които причиняват болка, липса на ориентация, смърт. И всички те бяха изникнали в съзнанието й съвсем неочаквано, веднага щом погледът й бе попаднал на картинките. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако прекараше месец или година в изучаване на занаята на вештиците.

Сега аз съм вештица, каза си тя, но тази мисъл я накара да се разплаче.

Всички те успяха да наваксат по няколко часа сън, повалени от умората. Арманд, който нямаше нужда да почива, бе с господаря Крот. Единствено Карвър спа непробудно през целия ден като новородено. Отвън Кривите улици рухваха под напора на вештиците бавно, но сигурно. После падна нощта.

Бурята се разрази от надвисналите над града черни облаци със страшна сила. Дъждът се изсипваше като из ведро, ревяха гръмотевици, които раздираха небето на хиляди парчета. Наоколо избухваха пожари, но в същия момент водната стихия ги изгасяше. Огнените езици, които се бяха разпространили из целия Лондон, оставяха след себе си черни петна, широки километри, както и остатъци от сгради, пометени от пороя, заедно с телата на мъртвите им обитатели.

В края на Кривите улици се намираше разкривена църквичка от камък, осеяна с високи готически сводове. Саждите от горелия наблизо пожар бяха почернили фасадата й, но пречистващият дъжд постепенно измиваше покритите с изкусни фигури стъкла. Високите й порти бяха заключени, тъй като в последните дванадесетина години не бе обитавана — откакто Кривите улици я бяха включили в територията си и я бяха присвоили. Това бе най-западната точка от владенията на господаря Крот.

Вътре, както обикновено, бродеше Свещеният таласъм, влачейки се между внушителните колони в обителта, през олтара до апсидата. Кръщелната купа бе отдавна пресъхнала, а олтарът — изоставен. Отгоре на вериги висеше дървено разпятие. Една от тях бе скъсана и сега то бе килнато настрани. Очите на Иисус наблюдаваха поквареното нещо, което се мъкнеше покрай църковните пейки.

Това същество се смяташе за живо, въпреки че беше просто сянка, дух на таласъм. Бе видимо за човешките очи само там, където светлината попадаше директно върху него; навсякъде другаде бе невидимо и се мержелееше… сякаш изобщо го нямаше. Но някъде вътре в онова, което вярваше, че бе негово съзнание, то се смяташе за пазител на църквата, защитник на камъните и бродеше из нея по цяла нощ. Преди бе отнемало живота на минувачи, но онези, които бяха успели да се измъкнат, предупреждаваха останалите. И така през последните шест години никой не се бе отбивал тук. До тази вечер.

Отместването на каменната плоча върху отвора на пода на криптата не бе никак лесно. Вероятно някога това бе служило за таен изход на свещениците, подложени на религиозното преследване, което бе прогонило британците в Америка. Оттогава проходът бе станал част от гъстата мрежа от тунели и улички, възникнали след Унищожението, полуразкрити и полуизградени от просяците, наричащи Кривите улици свой дом. Но до този момент не им се бе налагало да го използват. Таниел напрегна всички сили, за да придържа каменната плоча нагоре. Под нея, на пода на тихата, празна и запусната мрачна крипта, се разкри петно светлина. Той вдигна лампата си. Нежеланата светлина измести мрака и обля каменните рафтове, первази, напукани ковчези и въргалящите се наоколо паяци.

Той се огледа внимателно, преди да се промъкне през тесния тунел. След него тръгна Кейтлин, а после и Елейзабел, Крот и останалите. Последен мина Арманд, чиято масивна фигура едва премина оттам. При проникването им вътре всички запалиха лампите си, осветявайки цялата крипта.

Бяха заобиколени от острата миризма на мухъл и разложение, пропита в самите стени. Подът бе покрит от няколко правоъгълни камъка, чиито надписи бяха заличени от времето. Под тях имаше кости, които отдавна се бяха превърнали в прах. Отвсякъде ги заобикаляше едно особено усещане за трескаво движение — плъховете, паяците и бръмбарите се бяха втурнали към мрачните ъгли, подгонени от светлината. Таванът бе нисък и сякаш ги притискаше между редиците от ковчези от всички страни.

По лицето на Арманд бе изписан детински страх, той бе истински ужасен. Леко простена. Таниел не го погледна. Той насочи светлината на лампата си към мястото, откъдето нагоре водеше тясно, ронещо се стълбище.

— Внимавайте — каза им той.

— Бас държа, че копеленцето е някъде тук — обади се Крот.

Те знаеха за Свещения таласъм. Почти всички от Кривите улици бяха чували за него; някои дори го харесваха. Никога не се бе наложило да правят каквото и да било срещу това същество. В края на краищата това бе просто една стара църква. Защо да не си я обитава?

Но сега трябваше да се изправят срещу пазителя на църквата. Просто се налагаше. Продълговатият тунел, водещ на север, откъсваше километър нагъсто разположени и опасни улици, но от другата страна беше спасението.

— По-добре дяволът — бе казала Кейтлин.

— Запали го! — нареди Таниел. Кейтлин извади горелка с тамян — деликатна златиста сфера, висяща на три тънки верижки. Карвър стори същото и запали веществото под тамяна на прах. Арманд продължаваше да хленчи. От сферите започна да излиза пушек. И двамата започнаха да ги люлеят като махало. Мирисът се разнесе навсякъде около тях. Ухаеше на суха пръст и бе леко кисел.

— Това ли ще ни спаси от Свещения таласъм? — попита скептично Крот, шептейки сред тишината на криптата.

— Таласъмите го мразят — заяви Таниел самоуверено. — Прах от лилии, трева, суха пръст, смесени с тамян. Миризма на погребение. — Той погледна към Кейтлин, която с кимване го успокои, че вече горяха както трябваше. — Просто трябва да им припомниш, че са мъртви.

— Никога не съм си представял, че нещо толкова малко е в състояние да победи вештица — каза Крот. — Не са толкова страшни.

Таниел го погледна строго.

— Но не бих искал да споменавам броя на убитите от таласъми ловци, преди да бъде открит този — каза той.

Изкачиха се по тясното каменно стълбище и отвориха вратата, която водеше към ризницата. Тя бе малка. Тук свещениците се бяха подготвяли за литургия, но сега вътре нямаше нищо, тъй като при изоставянето на църквата, тя също бе изпразнена. Имаше само пейка и мивка. Беше мрачно, както и в цялата крипта, нямаше прозорци, през които да влиза светлина. Те минаха внимателно оттам и Кейтлин бутна вратата, която водеше към същинската част на църквата.

Бяха посрещнати от тишината на обителта. Наоколо се издигаха колони, а отгоре имаше балкон. Самата църква не бе толкова мрачна, колкото предните помещения. Вътре отекваха ехото и грохотът на бурята. Светлината отвън проникваше, пречупена през стъклената мозайка на високите прозорци, и обливаше дрехите на светците и крилете на ангелите. Дървените пейки бяха обгърнати от сенки, а големият, изработен от дърво Христос се взираше напред, килнат на една страна.

— Къде е? — прошепна Елейзабел.

— Близо — отвърнаха Таниел и Кейтлин едновременно, доверявайки се на усещането си.

— Продължавайте — посъветва ги Крот.

Арманд, значително по-щастлив от това, че се бяха измъкнали от криптата и отдалечили от труповете, вече се хилеше с глуповатия си смях. Пристъпваха бавно сред обителта, отдясно се намираха пейките, а те вървяха към двойната врата в северния край на църквата. Таниел усети как кожата на врата му настръхна. Той търсеше с поглед сянката, спотайваща се някъде сред запустелия метох.

— Ето го нашият таласъм — каза Крот и посочи.

И те зърнаха прегърбената му фигура на централната пътека. Светлината от лампите им осветяваше лявата страна на тялото му в прозрачно бяло. Беше покрит с парцали и дрипи, от раздърпания му ръкав се подаваше кокалестата му ръка. През очната кухина се виждаше и половината от яйцевидната му глава. Устните му бяха напълно съсухрени. Бяха се разтеглили в злобна усмивка под смачкания му нос и взиращите се в нищото празни очи. Наполовина труп, наполовина скелет, той не бе нито едно от двете. Сякаш осветената част от фигурата му се рееше във въздуха.

Като че ли не ги беше забелязал. По-скоро се влачеше бавно и гледаше напред, вместо наляво, където се намираха те.

— Знае ли, че сме тук? — попита Елейзабел.

— Знае — отговори Таниел. — Не се заблуждавайте. Продължавайте напред. Бавно. Може да ни пусне, ако не го обезпокоим с нищо. — Те го послушаха, но не смееха да отделят очите си от него. Бе едва на около пет метра от тях, делеше ги разстояние от една пейка.

Никой не се бе качвал над земята от доста време насам и въпреки дъжда те не подозираха за вилнеещата навън буря, докато тя самата не напомни за себе си посредством заслепяваща светкавица и оглушителен гръм. Арманд извика, а Елейзабел приклекна. Крот прокълна.

— Изчезна! — каза той. И наистина, Свещеният таласъм, осветен от светкавицата, бе изчезнал.

Светлината се изпари. Те останаха сами сред пустата църква. Въздухът бе зареден с напрежение. Врагът им бе доста опасен, когато го виждаха, а сега, когато нямаха и представа къде се намираше, бе още по-лошо.

— Тамянът е в нас — заяви Таниел. — Продължаваме напред.

Кейтлин вдигна нагоре своята горелка с тамян и я разклати още по-интензивно. Миризмата ги обгърна отвсякъде. Карвър стори същото и другите се приближиха до него. Бяха изминали около половината разстояние до целта си.

Кейтлин обмисляше възможността да пробягат останалите метри, но точно тогава тишината бе прорязана от остър вик. Скрит зад една от колоните, Свещеният таласъм скочи към тях в опит да впие ноктите си в Елейзабел. Тя изпищя и се хвърли към стената, таласъмът обаче бе отблъснат от миризмата на тамян. Крот инстинктивно започна да стреля с пистолета си към разлагащото се нещо. Съществото вече се отдръпваше със съскане и изстрелът на Крот премина през него и високото стъкло на църквата. Стъклото се пръсна и се изсипа на земята под формата на цветен дъжд от стъкълца, съсипано от неуспешния изстрел.

Таласъмът изписка, ужасен от повредата на дома му. Звукът ги проряза като нож и те се свиха от уплаха, когато създанието обърна единственото си око към Крот. Скочи отново напред и впи ноктите си в гърдите у и се пресегна за сърцето му като че беше ябълка в кошница. Господарят на просяците изрева по-силно, отколкото някой можеше да си представи. Белязаният мъж, кален в битките, изпита огромна болка. Но тогава към него се втурна Таниел и прокара нишка с талисмани през отвратителното същество. Навън отново присветна и последвалата гръмотевица бе оглушителна. До ушите им достигна единствено строполяването на нишката на земята и отдалечаващият се рев на таласъма, който най-сетне бе отстъпил. Внезапно всички започнаха да крещят. Крот се бе строполил в ръцете на Арманд и още викаше, Елейзабел крещеше истерично, Арманд просто цивреше, Карвър и Таниел раздаваха заповеди за действие, Кейтлин също. Единствено момчето-дявол стоеше неподвижно.

— Отдръпнете се! — нареди Кейтлин с висок глас. — Остави го долу, Арманд! Отдръпнете се — всички!

Крот приличаше на ранен заек, в очите му се четеше лудост и се мяташе във всички посоки. Вече нямаше дъх и бе престанал да крещи. Вместо това се задъхваше, борейки се да си поеме въздух. Арманд го постави на пода. Кейтлин бутна Карвър настрани. Той се опитваше да овладее ситуацията по собствения си полицейски начин, въпреки че не знаеше как точно до постъпи. Тя разкъса ризата на Крот, докато Арманд коленичи до главата му и я вдигна — изключително разумна постъпка.

— Но защо тамянът не подейства? — настоя да разбере Карвър.

— Този глупчо го ядоса — обясни Кейтлин, притискайки ръка към гърдите на Крот. Той бе посивял на мястото, където го бе докоснал таласъмът. Тя протегна ръка и се подготви да каже нещо, но Таниел я бе изпреварил и вече й подаваше златистата сфера с тамян. Тя я обърна на ръката си и изсипа тлеещата пепел в нея. Хвърли сферата настрани, преди енергично да втрие пепелта в гърдите на Крот. Той все още се бореше да си поеме въздух, извиваше се и кашляше.

— Не би трябвало да е… — започна Таниел.

— Сега е времето на вештиците — заяви момчето-дявол Джак. — Много по-могъщи са отпреди. — Той пристъпи към нишката с талисманите и я вдигна, без да обръща внимание на господаря. Разгледа я внимателно. Двама от Стражите пушеха, тъй като се бяха подпалили и изгоряли при контакта си с таласъма. — Сега знаем как ще се справим с тях следващия път — каза той и подаде нишката на Таниел.

Последва тупване. Кейтлин съедини двата си юмрука и ги стовари върху гърдите на Крот. Господарят на просяците се закашля и се задъха, след което падна назад. Дишаше тежко. Кейтлин въздъхна и погледна през рамо.

— Ще живее. Поне засега, но трябва да бъде лекуван. Необходим е подходящ за случая Ритуал. Можеш да го върнеш обратно, момче-дявол. Можеш да изпълниш…

— Не — задъха се Джак. — Това не е начинът. Отиваме, накъдето камъните ни посочиха.

— Заповядвам да го върнеш обратно! — викна Кейтлин.

Безизразните, зашити очи на момчето-дявол не помръднаха.

— Камъните ми казаха как ще свърши това. Ако направим всичко както трябва, ще имаме успех. Но ако се отклоним от модела, линията на бъдещето ще се промени. Няма да рискувам да изгубим целия свят заради Крот.

— Другите камъни, онези, за които каза, че нямат собствено значение, те са ти посочили разни неща, нали? — настоя Таниел.

— Казаха ми кой ще оживее и кой ще умре, както и къде ще стане това — отвърна Джак. — А в един от случаите ми съобщиха и за начина.

— Не можеш да скриеш това от нас! — каза Таниел.

— Така трябва — заяви Джак с гърления си глас. — Необходимо е, защото ако променим нещо, то неизбежно ще промени и останалите събития. Мога да спася живота на един от вас, а и той самият след това ще умре така или иначе и ще се провалим! — Той изръмжа при последната дума, което накара Елейзабел да подскочи. — Пред нас има път. Странно е, не мислите ли, че детектив Карвър предложи същия план на действие? Една сила, по-висша от нас, ни насочва в борбата срещу вештиците. Няма връщане назад.

— Няма никаква висша сила, момче-дявол! — каза Таниел ядосано. Той се изправи на крака. — А аз няма да стана пионка в ничии ръце — нито на някой човек, нито на вештица, нито пък на каквото и да е създание.

— Не говоря за никакво създание — каза Джак. — Говоря за силата, създала физиката на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се. Тя е там, когато един човек спира, за да вдигне монета, изпусната от друг човек десет дни преди това, и неговата бъдеща съпруга се блъска в него, а след петстотин години тяхното поколение управлява половината свят. Там е и когато случаен коментар кара ученият да се замисли: „Ами ако…“, а десет години след това открива лек за покосяващата всичко наред чума. Тази сила е толкова могъща и всеобхватна, че онова, което наричаме хаос е просто малка част от нейния ред, който е толкова голям, че не може да се види. Няма име, макар да се нарича от хората по определен начин — съдба и предопределеност. Но тя е това, което е… редът. Ние може и да избираме собствени пътеки, но редът винаги е пред нас. Това е път. Това е пътят.

Карвър се обади пръв.

— Кой си ти, момче-дявол?

— Аз съм просто инструмент, също като Елейзабел — отвърна той. — Видях пътя напред и трябва да ви придружа по него. Това е редът. Вдигнете господаря Крот. Той все още няма да умре.

Арманд вдигна просяка и Крот се изправи, клатушкайки се. Кожата му бе придобила сивкав оттенък, а на гръдния си кош имаше тъмно и неприятно петно. Той погледна Таниел и момчето-дявол ядосано.

— Мога да продължа — каза той. — Мога да продължа.

Думите бяха излишни. Беше им поставена задача и те се заеха с изпълнението й.

ГЛАВА 23Улица „Каледония“Под градаЗавръщане на стар неприятел

Станцията на улица „Каледония“ беше в развалини, рухнала сякаш под тежестта на силния порой. Преди двадесет години един от небесните кораби бе пуснал бомба и до този момент раната не бе излекувана, но скелетът на сградата бе толкова стабилен, че оттогава досега изглеждаше непокътнат. Ниската квадратна сграда, която се намираше сред останките, се бе наклонила навътре към центъра, тъй като почвата под нея се бе слегнала след експлозията. Тя бе пропита от влага и от дупките сред тухлите по паважа течеше вода.

Само минута след напускането на леговището на Свещения таласъм групичката бе станала вир-вода, но те бяха благодарни за това, че срещу тях не се бе изправило нещо по-страшно от изплашена котка по краткия им път между църквата и станцията на метрото. А и поне дъждът бе пропъдил проклетата мъгла. Крот дишаше хрипливо и учестено, но вървеше, опрян на масивната ръка на Арманд, който го придържаше. Ловците и детективът бяха приготвили пистолетите си, готови да стрелят при необходимост. В центъра на защитния кръг с бърза крачка вървяха момчето-дявол и Елейзабел.

Сърцата на всички бяха свити от мрачно предчувствие след онова, което им бе казал Джак. Знаеха, че някои от тях щяха да умрат. На никого не допадаше идеята, че действията им бяха продиктувани от някакъв висш план, който решаваше кой да бъде принесен в жертва и кой не. Дали пък момчето-дявол не бе нарушило реда, като им бе издало тази информация? Или пък това бе част от посоченото от камъните? Трябваше ли той да им го каже? Всеки от тях разсъждаваше трескаво върху тези въпроси, но никой не бе в състояние да им отговори. От време на време хвърляха погледи, в които се четеше омраза, към сляпото момче — инструмента в ръцете на техния манипулатор. Дали пък не ги бе излъгал, за да ги накара да изпълняват онова, което им нареди? Имаха ли смелостта да се изправят срещу него, да му се противопоставят?

Едно бе сигурно — беше успял да ги впримчи в плана си. А дали говореше истината, или самият той си играеше с тях като с кукли на конци, нямаше как да разберат.

Приближиха към порутената сграда, към онова, което бе останало от входа, водещ под земята. От дълго време насам бяха свикнали с мисълта, че метрото е непристъпно през нощта. Тогава вештиците превземаха тунелите. Повечето станции бяха като крепости, които имаха за цел да възпрат нежеланите нощни посетители и да ги задържат под земята, за да не излязат на повърхността. Улица „Каледония“ обаче бе бомбардирана по време на Унищожението, когато вештиците тъкмо бяха започнали да се появяват, и за късмет на ловците, никога не се бе възползвала от тези укрепления. Затова оттам бе лесно да се влиза и излиза. Но вештиците така или иначе не стигаха толкова далеч по линията Пикадили. Поне не и преди. Все пак кървавата роза над Стария квартал ги бе направила по-дръзки отвсякога и хората в града не знаеха какво да очакват.

Пръв в станцията влезе Таниел, пробивайки си път през широка цепнатина в тухлената стена, обрасла с рядък бръшлян. Отвътре тя представляваше голяма и куха пещера, в която отекваше шумът на дъжда отвън.

От пукнатините в тавана се изливаха тънки струйки пода, която течеше по-силно от голямата дупка в центъра. Трябваше да газят в насъбралите се локви, докато водата се оттичаше на улицата отвън или пропадаше надолу в пропастта на пода. Отвън луната бе скрита от облаци и зрението им се бе изострило, но не дотолкова, че да виждат всичко.

Кейтлин запали лампата си и останалите я последваха. Влажният въздух се изпълни с мириса на горяща мазнина. Пламъкът се плъзна по сгромолясаните колони, купчините с отломъци и мрачните врати. Фоайето с билетните каси бе широко и ниско. Някога бе представлявало голяма и просторна зала, но сега бе пълно с изпопадали камъни и не изглеждаше по този начин. Бомбата бе паднала точно над него, беше пробила покрива и експлодирала, пропуквайки пода и разтваряйки бездна навътре в земята.

— Ето там — обади се Елейзабел, сочейки към една врата със златист надпис ВЛАКОВЕ. Кейтлин погледна Таниел въпросително. Той поклати глава. Усещането му за вештици не се бе пробудило. Тя му се доверяваше. Той определено бе по-чувствителният от двамата.

Пристъпваха внимателно напред през разрушения коридор, далеч от дупката в пода в центъра. Прескачаха греди и каменни опори. Никой не бе съвсем сигурен дали мястото, на което стъпваше бе напълно безопасно. Усещаха, че във всеки един момент подът можеше да се отвори и да ги погълне. Но той издържа и те минаха под един свод, навлизайки в дълъг, каменен тунел, който слизаше надолу към едно стълбище. Елейзабел усети лека клаустрофобия при слизането надолу. Пред и зад тях бе тъмно като в рог. Единственият им щит срещу мрака бе лампата. Не се виждаше нито края, нито началото. Можеха да си представят, че слизането щеше да продължи вечно, плочките щяха да се повтарят до точката, в която светлината им щеше да изчезне, обричайки ги на смърт. Тя се почувства малка и непотребна — ужасяващо уязвима сега, когато Тач вече не бе в нея. Сега вештиците нямаше да я пощадят.

Сякаш усещайки за какво си мислеше, Таниел се обърна през рамо и й се усмихна окуражаващо. Тя му отвърна.

Най-сетне стълбите свършиха и тунелът се простря пред тях. Избелели знаци сочеха пътя към релсите, две успоредни релсови линии, едната водеща на североизток към парка Финсбъри, а другата — на югозапад към Хамърсмит. Само дето вече нямаше влакове.

— Трябва да поемем по този път — заяви Таниел.

В тунела зад тях се разнесе ниско ръмжене, което ги накара да замръзнат по местата си. Те се обърнаха едновременно в посоката, от която се чу звукът. Към тях гледаха три чифта очи, които с всяка следваща тиха стъпка ставаха все по-големи и пронизващи.

Кейтлин насочи пистолета си натам и стреля. Звукът от изстрела бе оглушителен заради тясното пространство. Арманд изрева и си запуши ушите, но успя да чуе силното скимтене, което последва. Очите ги нямаше.

— Ще се върнат — каза Кейтлин. — Страхът им няма да ги държи настрани за дълго.

Елейзабел й хвърли укорителен поглед. Трябваше да ги предупреди, преди да стреля. Крот се опита да успокои Арманд, който скоро престана да циври. Сега господарят на просяците изглеждаше по-немощен отпреди. Сивкавото петно на гърдите му постепенно растеше, покривайки по-голяма част от тялото му. Само бъдещето щеше да покаже дали щеше да издържи, докато му бъде оказана помощ. Онова, което каза момчето-дявол да върви по дяволите, помисли си Таниел. Когато стигнем до небесния кораб в парка Финсбъри, ще се погрижа за Крот. Ако се наложи, сам ще извърша Ритуала. Той просто се самозалъгваше. Не бе сигурен дали знае как да пропъди инфекцията, причинена от допира на таласъма, нито пък колко сериозна е раната на сърцето му. Просто имаше нужда да си вдъхне кураж. Сега вървяха към платформата на метрото срещу гърлото на тунела, който ги приканваше да влязат вътре. Бяха приели поканата. Вече бяха стигнали твърде далеч, за да се колебаят. Нямаше връщане назад, а и желанието им да излязат от мрака, който ги бе погълнал, бе много силно.

Те пристъпваха между ръждивите релси, а чакълът хрущеше под ботушите им. Студът тук долу бе направо непоносим и мокрите им дрехи засилваха усещането още повече, докато накрая зъбите им не започнаха да тракат. Вървяха в тунела, в гърлото на метрото. Скоро те преминаха оттам с лампите си и оставиха улица „Каледония“ отново сама със своите духове и спомени.

Елейзабел мислеше единствено за това колко й трудно да се придвижва стъпка след стъпка сред студената ноемврийска нощ, тъй като температурите под земята бяха още по-ниски. След бягството от „Редфорд Ейкърс“ у нея се бе загнездила омраза към студа. Именно поради тази причина се бе облякла топло при напускането на покоите на Крот. Но въпреки това стихиите сякаш се бяха наговорили срещу нея. Дъждът я бе измокрил до кости и сега направо се вледеняваше.

Таниел вървеше редом с нея. Тя се бе притиснала към топлото му тяло, но той не я бе прегърнал както й се искаше. Усещаше как самият той трепереше, борейки се да прикрие собствените си тревоги. С всяка следваща стъпка ставаше все по-студено, като че ли кръвта им се смразяваше.

Стъпките им бяха съпроводени от непрекъснато ръмжене и сумтене. Преследвачите им не бяха много надалеч и дори повторният изстрел на Кейтлин ги задържа само за няколко минути. Те бягаха от светлината, пълзейки ниско долу, близо до стените. Но нито ловците, нито момчето-дявол усещаха нещо, което да ги наведе на мисълта, че бяха нещо повече от обикновени вълци.

— Вълци — обади се Крот в опит да се пошегува. — Най-сетне нещо създадено от Бога, което ще умре, ако го застрелям.

Стигнаха до станцията на улица „Холоуей“ съвсем неочаквано. Тунелът внезапно свърши и те се изправиха лице в лице с един влак. Беше замръзнал на място по този начин и никога повече не бе помръднал. По линията нямаше ток, за да го захрани. Оттогава насам бе започнал да ръждясва, прозорците му бяха изпочупени и сега се издигаше пред тях, пуст и празен.

Таниел вдигна лампата си нагоре и светлината се плъзна по платформата, която се намираше до релсите.

Качиха се на нея, близо до притихналата фигура на влака. Между стената на тунела и машината имаше малко разстояние, през което успяха да се проврат. Засегнатите от бомбите стени бяха хлътнали навътре с течение на времето. След тях се понесе ниският вой на вълк. Той отекна сякаш бе стенание на призрак. Арманд се огледа нервно, зъбите му тракаха.

— Идват — изведнъж каза Кейтлин. В отговор в тунела се разнесе вой.

— Сигурно са няколко дузини — каза Карвър.

Не бе необходимо някой да им казва как да постъпят, в душите им все още имаше нещо от примитивните хора — инстинктът за самосъхранение, заложен в страха, който проговаряше при воя на глутница вълци. Побягнаха. Първият вълк се промъкна през дупката, преди да успеят да изминат и половината от разстоянието до другия край на станцията. Там имаше още един свод, който щеше да ги отведе по-нататък по линията Пикадили. Той изскочи от мрака в светлината на лампата, с изплезен език и въпреки че първият изстрел на Кейтлин го пропусна, този на Таниел бе точен. Вълкът се свлече на земята, прострелян във врата.

Показаха се още три, преди звукът от изстрелите да бе престанал да отеква сред стените.

— Елейзабел! — извика Таниел. — Заведи останалите в тунела. Ние можем да ги задържим.

Елейзабел се подчини. Тя и останалите побягнаха, оставяйки Кейтлин, Таниел и Карвър да се заемат с приближаващата глутница. Таниел запрати лампата си по вълците. Тя се пръсна и по платформата се разля ивица горяща мазнина. Независимо че бе паднала доста далеч, за да възпре трите вълка, идващи към тях, светлината щеше да ги улесни при стрелянето, а и щеше да отблъсне глутницата. Трите пистолета гръмнаха и на земята се строполиха три вълка.

Те видяха как от другата страна на огъня се събраха и останалите хищници. Кехлибарените им очи присветваха на фона на светлината. Кейтлин се обърна, за да види къде бяха спътниците им. Бяха стигнали до релсите от другата страна на влака.

— Да изчезваме ли? — попита тя.

— Мисля — обади се Карвър, — че би било разумно. Те хукнаха да бягат, но вълците тръгнаха след тях като по сигнал. Минаха през пламъците, козината на някои от тях започна да пуши, а други заприличаха на огнени кълбета, водени от зверски глад, скимтящи и виещи. Таниел, Кейтлин и Карвър се обърнаха, обзети от ужас, и започнаха да отстъпват назад и да стрелят по дяволските горящи създания, които препускаха срещу тях.

— Върнете ме обратно там! — викна Крот. — Все още мога да застрелям един вълк! — но настояванията му бяха напразни, тъй като Арманд го поведе в тунела.

Последва нова вълна от изстрели, но те не можеха да видят какво става заради влака, който им пречеше.

— Елейзабел има идея — каза момчето-дявол съвсем спокойно, пристъпвайки бавно към момичето. Всички погледи паднаха върху нея. Изглежда тя рисуваше нещо в пепелта, бавно и премерено.

— Но какво си мислиш, че правиш! — попита Крот, но тя не му отвърна, а и нямаше нужда. Тъкмо нанасяше последната черта от Стража, а пръстът й бе облян от червена светлина. Тя завърши формата, която избухна в ярка светлина и изчезна.

В следващите няколко секунди не се случи нищо. Но след това въздухът бе раздран от измъчен вик, който ги накара да си запушат ушите. Настъплението на вълците на платформата бе прекъснато, тъй като силният звук ги бе спрял. Онези, които не бяха прескочили през пламъците, гледаха наоколо учудено. Но онези, които бяха, продължиха напред.

За Карвър и останалите положението бе отчайващо. Разстоянието между тях и огънят бе осеяно с тела на вълци, а въздухът бе натежал от миризмата на горяща плът. Вече бяха стигнали почти до края на платформата, но вълците продължаваха да вият и да настъпват. Карвър стреля по едно от горящите същества, но то леко се олюля и не падна. Едва след повторен изстрел от страна на Кейтлин вълкът се свлече на земята. Но зад обхванатия от пламъци звяр имаше още един, който бе преминал огъня сравнително непокътнат. Таниел вдигна пистолета си, но той щракна, празен и нещото ги нападна. Сред цялата тази бъркотия пискливият звук стана по-силен, докато накрая изглежда не можеше повече да бъде възпиран. В този момент влакът започна да се мести напред със силно скърцане, сантиметър по сантиметър. Ръждясалите му колела се движеха за пръв път след двадесет години. Вълците започнаха да вият и някои от по-умните се втурнаха назад в дупката, от която бяха дошли, за да не попаднат в капан. Други изглежда бяха застинали в нерешителност и уплашени от неприятния звук, скимтяха и се въртяха в кръг. Един от тях мина твърде близо до огъня и опашката му се подпали. В болката и страха си започна да бяга сред себеподобните си, но те страняха от него, тъй като се страхуваха от пламъците.

Вълкът, който Таниел не бе успял да застреля, приклекна ниско и се хвърли напред, блъскайки Кейтлин в масивната стена. Тя изпищя от болка, когато ноктите му съдраха палтото й. Опита се да се добере до нож, но в този момент върху му се нахвърли самият Таниел с нож в ръка. Той го заби в основата на врата му и прекъсна гръбначния стълб. Вълкът се свлече на земята мъртъв. Сякаш по чудо лампата на Кейтлин бе все още цяла след падането си и се въргаляше шумно по земята. С едно ловко движение Карвър я грабна и я запрати сред събраните на купчина вълци. Вълкът, който вече се бе подпалил стана неволната клечка, запалила течността от лампата. Зверовете избухнаха в пламъци, скимтейки неистово.

Наоколо се разнесе силен шум от врязването на влака в по-малкия от него тунел. Металът скърцаше и ронеше каменната стена, докато накрая спря. Постепенно скимтенето на вълците затихна, тъй като те бяха изгорели, скърцането също бе престанало и от запушения тунел не се носеше никакъв звук. Настана тишина.

— Направи ли ти нещо? — попита Таниел и помогна на Кейтлин да стане. — Ранена ли си?

Тя измъкна ръката си от палтото, нагъна си ръкава и погледна. По предмишницата имаше дълбоки рани. Стисна юмрук и от раните й рукна кръв.

— Турникет и превръзка — каза небрежно — и всичко ще бъде наред. Да вървим, мога да го свърша и по пътя.

Продължиха напред. Усилията при ходенето леко затоплиха телата и влажните им дрехи, но студът не бе намалял. Сега имаха по-малко фенери и тъмнината се готвеше жадно да ги погълне. Таниел помогна на Кейтлин да превърже раните си. Успяха да спрат кръвта с вещества за съсирване и превръзки, които носеха със себе си. Нараняванията бяха неразделна част от ежедневието на ловците на вештици и медицинските принадлежности бяха също толкова необходими, колкото и оръжието и талисманите; никога не тръгваха без тях. Таниел бе благодарен за това, че я бе одрал вълк, а не крейдълджак. В подобен случай тук долу нямаше как да й помогнат.

Минаха покрай „Арсенал“ без произшествия, стъпвайки внимателно по релсите с очи, впити в платформата от дясната им страна. Всеки тайно си мислеше, че може да се изкачи и по стълбите да излезе на земята, само и само да се махне от ужасния мрак, който ги заобикаляше. Крот отслабваше все повече с всяка следваща стъпка, всички забелязваха това. Но станция „Арсенал“ бе разрушена и непроходима, затова трябваше да продължат напред. Намериха се обратно в тъмния тунел — това проклето вледеняващо място.

— Спрете! — каза внезапно Елейзабел минута или половин час след напускането на станцията. Никой от тях не знаеше със сигурност и нямаше желание да погледне джобния си часовник.

Те се обърнаха към нея. Тя дишаше тежко, като от устата й излизаха облаци пара.

— Става по-студено — каза тя. — Много бързо.

Имаше право. Всички го почувстваха в този момент. Температурата падаше рязко, приближавайки се към нулата. Таниел почувства сковаващ страх в гърдите си.

Арманд бършеше езика си с опакото на ръката си, сякаш, за да махне нещо неприятно оттам. Крот го забеляза пръв и разбра.

— Въздухът е солен — заяви той.

Момчето-дявол бе на път да изпадне в паника — състояние, в което никой досега не го бе виждал. Елейзабел погледна към Крот, на лицето й се изписа ужасяващо прозрение.

— Дрог — задъха се момчето-дявол. — Издавеният народ. Идват за нас.

Елейзабел изтръпна при спомена за нощта, когато се бе разминала на косъм с едно от тези същества. Никога преди не бе чувала да ги наричат по някакъв начин, но тя познаваше добре острия вкус на морето и ниските температури, които съпътстваха появата им.

— Всички ще стоим заедно! — изръмжа Джак и извади парче черен камък от палтото си. Започна да ги обикаля, чертаейки широк кръг, докато влачеше камъка по земята, минавайки по релси и траверси. Дори на фона на светлината те не виждаха следите от начертаното, защото камъкът не оставяше следа. Но за незрящите очи на момчето-дявол тя бе ясна като бял ден.

— Студено! — проплака Арманд и притисна Крот към себе си, за да се стопли.

— Мисля, че мога да направя така, че да стане по-топло — предложи Елейзабел. Знаеше какво представлява Стражът за топлина, въпреки че не й бе ясно как точно да го приложи.

— Никакви Стражи в този кръг — изсъска момчето-дявол, което все още изглеждаше заето. — Трябва да се скрием. Кръгът ще ни направи невидими за тях. Стражите ще ги привлекат както медът привлича мухата.

От посоката, към която се бяха отправили, до тях достигна шляпането на ципест крак, който се влачеше бавно сред мрака.

— Изгасете си лампите! — нареди Джак. Те се поколебаха. — Направете го или всички ще умрем!

Лампите изгаснаха и страхът сграбчи гърлата и сърцата им. Мракът бе непрогледен. Усещаха се само студът, ужасяващият студ и драскането на Джак, който довършваше своя кръг, тъй като така или иначе той вече не можеше да вижда и нямаше нужда от светлина. Дрехите им, които вече леко бяха успели да се затоплят върху кожата им, отново се намокриха. Таниел усети как косата му залепна от влагата и по лицето му се стичаха солени капчици. Мрачната и ледено студена бездна на бездънното море ги обгърна. Дъхът им излизаше под формата на пара около тях.

— Не издавайте нито звук — прошепна момчето-дявол, намествайки се в кръга. Той чу как Крот повтори инструкцията на Арманд, въпреки че думите му бяха толкова завалени, че почти не се разбраха. В неговото състояние студът му влияеше много по-зле, отколкото на останалите и бе започнал да получава хипотермия.

Ехото от шляпащи крака се умножи. Бавни и целенасочени стъпки, тежки и мрачни. Сякаш съществата се влачеха, тъй като всяка стъпка изглеждаше затруднена, нещо средно между стържене и хлъзгане и звукът напомняше за нещо по-голямо от човек. Те се приближаваха все по-близо до сгушената и скована от ужас групичка, която стоеше напълно заслепена по средата на релсите, затворена в невидим кръг и надяваща се на спасение от нещо, което не разбираше. Само момчето-дявол си знаеше работата, дори Кейтлин не бе чувала за подобен Ритуал.

Елейзабел се сгуши в Таниел и този път, в мрака, той отвърна на прегръдката й. Обгърна я с ръце и я притисна близо до гърдите си, усещайки биенето на сърцето й до своето.

Следващият звук бе толкова близо, че тя едва не извика от уплаха, но викът замря в гърлото й. Усещаше как Арманд целият се тресе до нея и й се стори, че се бореше, за да не извика.

В следващия момент те бяха навсякъде около тях. Тежкият мирис на влага и гниеща риба проникваше в гърлото и ноздрите им. Елейзабел можеше да чуе хрипливото им дишане, да ги почувства как се движеха около тях, душейки в търсене на плячката си. Дрог знаеха, че хората бяха някъде наблизо, но недоумяваха защо не можеха да ги открият.

Кейтлин успя да се сдържи, докато нещо мина покрай нея. Косъмчетата на ръката й настръхнаха през съдрания ръкав. Тя преглътна ужаса, първичния страх от тъмното, който се опитваше да се изкачи нагоре през гърдите и гърлото й и навън. Точно в този момент осъзна, че никога преди това не се бе озовавала сред подобен непрогледен мрак. В един свят, пълен с газени лампи и фенери, това не й се беше налагало. Дори в провинцията винаги имаше лунната светлина, както и приглушените светлини на света около нея. Те бяха достатъчни, за да не бъде дори облачната нощ тъмна като в рог.

Но тук, тук нямаше никаква светлина. Нищо, нито една искрица, за която окото можеше да се хване, за да зърне каквото и да било. Абсолютна и пулсираща бездна, която заплашваше да изтръгне сърцата и душите им от тялото и да ги смаже. Таниел стоеше, без да мърда, борейки се със самия себе си. Дрог се влачеха и бълбукаха ужасно близо. Шляпането на мокра опашка, която се влачеше по релсите, смразяващият дъх на вештици, усещането за движение, докато те обикаляха отново и отново и не преставаха да търсят. Изглежда минаваха покрай кръга, без да осъзнават, че е там, но в същото време им бе ясно, че плячката им е наблизо и нямаха намерение да се откажат лесно. Ужасна студена пропаст, мрак, пропит със солта на морските дълбини. Кейтлин имаше чувството, че това изпитание нямаше да свърши никога. Тъмно, тъмно. Всичко е тъмно.

Елейзабел изскимтя леко, усещайки отвратителния дъх на едно от съществата в лицето си, което бе толкова близо, че можеше да го докосне с носа си. Но този звук, независимо че бе почти неосезаем, породи пълна тишина. Дрог бяха спрели да се движат, замръзнаха на място в момента, когато звукът се бе отделил от устните й. Сърцето на Елейзабел се сви от ужас. Бяха я чули.

Те започнаха да се движат отново, но този път целенасочено. Онези, които се бяха отдалечили, започнаха да се връщат обратно към кръга. Таниел усети как по лицето му премина нещо слизесто, толкова близо, че почувства мустаците му по устните си. Повдигна му се. Дрог бяха тръгнали към кръга, към тях. Въпрос на секунди бе да ги открият.

Измъченият стон, който накара всички да замръзнат по местата си, наведе Таниел на мисълта, че с тях е свършено, но в следващия момент разпозна глупашкия, носов звук. Това бе Арманд. В момента, в който го бе издал, той бе сграбчен и извлечен извън кръга. Не спираше да вика и да крещи сред непрогледния мрак. Щом звуците достигнаха до тях, Таниел притисна Елейзабел в обятията си. Последва бърз стържещ и хлъзгащ звук, писъците на Арманд, хлъзгане, удар и още един. Гласът на Арманд постепенно стана по-слаб, премина в циврене и напълно изчезна.

Настъпилата тишина бе пълна. Звуците от дрог бяха изчезнали. Около час след това никой не помръдна. Във въздуха вече не се усещаше вкус на сол и се бе по-затоплило значително.

— Отидоха ли си? — обади се най-сетне Карвър с едва доловим глас.

Просъскването на клечката кибрит и запалването на лампата на момчето-дявол дадоха отговор на въпроса му. След малко светнаха и останалите лампи, измествайки потискащия мрак. Таниел се тресеше, Елейзабел също започна да трепери в обятията му. Но от господаря на просяците, Крот, и неговия другар, нямаше и следа.

ГЛАВА 24Генерал МонпелиеЛондон от небесен корабСърцето на злото

Над летището на Финсбъри парк, оградено от високи стени и железни огради, се бе надвесил тъмен облак. Вътре светеха електрически крушки, захранвани от генератор, разположен в Хампстед Хийт. От западната му страна, ограждащи квадратно пространство, засипано с чакъл, бяха разположени прихлупени сгради, които светеха в мрака. От източната страна се намираше самата площадка за кацане, не особено голяма и оградена от лампи. Там стояха самотни двата големи небесни кораба, чиито балони, подобно на два платнени бръмбара, бяха завързани с вериги към земята. Дъждът се изливаше като из ведро, небето стенеше, разкъсвано от мощни светкавици и гръмотевици. Светлината им караше цялата картина на бягащи с пушки в ръцете войници за момент да застива. Сред рева на бурята се носеше шумът от изстрели. Летището стоеше само, сякаш в остров светлина сред мрачните поля, които го заобикаляха. Тук свършваше линията Пикадили.

След Унищожението и срива на улица „Каледония“ и „Арсенал“, станцията на метрото при Финсбъри парк вече не се използваше. Построяването на летището над метростанция бе грешка в градоустройствените планове. След бомбардирането на Лондон и усвояването на технологията на въздушните кораби от британците целта бе да се поправят срутените станции на метрото, да се възстанови линията Пикадили, както и да се построи летище над старата станция на Финсбъри парк. Военните трябваше да финансират построяването на летището, а градските съвети имаха задачата да възстановят разрушените станции. Строежът на летището вече бе започнал, когато се появиха и първите вештици. Тогава съветите бяха изправени пред далеч по-належащи проблеми от възстановяването на старото метро. Парите бяха похарчени за други линии, станциите така и не се върнаха към предишното си състояние, а летището бе построено в края на нефункционираща линия.

Самата станция, намираща се под летището, бе включена към него, като бе изолирана от останалата част от метрото посредством охранявана желязна врата. Тя се намираше в приземната част на административното крило и на нея бяха поставени Стражи, за да възпрат каквито и да е вештици, промъкнали се от тъмнината. Там стояха и двама полицаи с предпазни жилетки, снабдени с пистолети и саби.

Охраната бе известена за телеграмата на Карвър, но нито един от тях не можеше да повярва, че някой може да успее да оцелее след преминаването на няколко километра подземни тунели на метрото, за да стигне до летището. Когато до ушите им достигна силно тропане, те се спогледаха, разтревожени.

— Представете се! — извика единият от тях след малко.

— Аз съм детектив Карвър! — чу се ядосан глас отвъд вратата. — Вие кого очаквахте?

Полицаите погледнаха през шпионката на вратата и бързо се заеха с отварянето й, след което поздравиха дрипавите си и премръзнали гости.

— Викнете генерал Монпелие — нареди единият от тях на другия. — И ги заведете до някоя от стаите. Трябва да се стоплят, за Бога.

Заведоха ги до една съвещателна зала — чиста стая със сивкави стени и дървени пейки, подредени до стените. На една от стените висеше черна дъска с тебешир. През малките прозорчета влизаше лека светлина от светкавиците навън. Но най-важното бе, че тук имаше огън, който през зимата се поддържаше постоянно заради пилотите и войниците, които трябваше да седят в студа, за да получават инструкции за задълженията си. Те се сгушиха около него. Безценната топлина проникваше до костите им и затопляше мокрите им дрехи. Веднъж излезли от метрото, до което никога не достигаха слънчевите лъчи, температурата отново бе станала поносима. Що се отнасяше до влажните дрехи, те бяха неизбежни в това време. Таниел се усети, че се тревожеше да не хване грип, и се засмя на собствените си абсурдни мисли. Грипът бе просто минималната цена, която можеха да платят, ако оцелеят през нощта.

— Какво стана? — попита Елейзабел, след като зъбите й бяха престанали да тракат. — С Крот и Арманд искам да кажа? Къде отидоха? — Тя отправи въпроса си към Джак, който по някаква ирония бе единственият, незаслепен от мрака.

— Няма ги — отвърна момчето-дявол.

— Това го знаем — обади се рязко Кейтлин.

Джак не реагира.

— Арманд се уплаши. Той избяга от кръга и повлече Крот със себе си. Може би се е надявал да спаси и двама им. Но вместо това спасиха нас. Дрог взеха своите жертви.

— Току-що умряха двама мъже — каза Кейтлин с удивление. — Някой от вас изобщо осъзнава ли това? Обсъждаме смъртта им като че ли са някакви непознати.

— Господарят Крот вече го няма — заяви момчето-дявол. — Нито един от нас освен Арманд не го харесваше особено. А сега и него го няма. Спестете си тъгуването за после. Така или иначе с нищо не може да ни помогне.

Последва тишина.

— Ти знаеше, че ще умрат — каза Карвър.

— Да — отвърна Джак.

— Колко още от нас ще последват съдбата им? — попита той.

— Това няма да ви кажа — отвърна той. — Ще повлияе на изхода.

В този момент вратата на стаята се отвори и вътре влезе висок набит мъж с гъста бяла брада и малки сини свински очички. Бе облечен в безупречно изгладена униформа, на гърдите му висеше медал.

— Леле! — извика той добродушно. — Добре дошли в бърлогата на лъва!

Генерал Монпелие бе мъж като канара, с груби обноски, лишени от изтънченост. Просто не бе възможно да остане незабелязан. Той мина покрай всички, здрависа се с тях и им се представи. На лицето му бе изписано особено задоволство, сякаш бе забравил това, че целият Лондон извън неговото летище е нападнат от вештици. Генералът се чувстваше в свои води единствено по време на война, когато всичко се бе изправило срещу него.

— Така, така — започна той. — Значи сте минали през тунелите, а? Нямаше да го повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи. Кой от вас е детектив Карвър? Карвър се представи. — Е, Карвър, да не губим време. И двамата сме заети мъже. Да говорим.

— Във вашия кабинет — каза Карвър. — Ако обичате. Имам нужда от подписа ви, за да гарантира правото ми да използвам един от вашите небесни кораби.

— Разбира се, разбира се — отвърна генералът. — Веднага се връщаме.

Двамата излязоха от стаята и тръгнаха по коридора към кабинета на Монпелие. По пътя той се тюхкаше за това, че проклетите, подобни на кучета животинки бяха обсадили летището и продължаваха да прииждат, независимо от това колко стреляха по тях.

— Право да ви кажа, Карвър, искрено се надявам, че писмото ви е реалност. Ще бъде много неприятно, ако сте дошли дотук за нищо.

— Имаме нужда от този кораб, генерале. И Дворецът е на същото мнение. Писмото ми идва директно от най-високопоставените служби.

— Така и трябва! — заяви генералът. — Тези неща са гордостта на кралския флот. Не мога да ги предоставя на всеки срещнат, дори и на вас, без разрешението им. А къде е старият Мейкрафт?

— Ами някъде навън — отвърна Карвър.

— Отдавна не съм се забавлявал толкова — заяви Монпелие при влизането в кабинета си. Затвори вратата.

— Боя се, че оттук нататък ще става все по-малко забавно — каза Карвър, но тонът на гласа му накара генерала да се обърне. Към лицето му бе насочено дуло на пистолет, на няколко сантиметра от носа му.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика Монпелие.

— Съжалявам, генерале. Тук съм без разрешение от Двореца. Няма никакво писмо. Имат си много работа, а и аз нямах време да чакам разрешението им, за да взема небесен кораб. Затова донесох собственото си разрешение.

— Ще откраднете небесен кораб? Не постъпвайте като глупак. Ако ме застреляте, само след секунди тук ще гъмжи от полицаи.

— Какво ви засяга. Нали ще сте мъртъв — отвърна Карвър без капка колебание. — Съжалявам, генерале, но това е твърде важно, за да позволя на бюрокрацията да ми попречи. А сега, смятам, че имате да ми дадете някои документи, подписани от вас.

Дъждът блъскаше сивата повърхност на небесния кораб. След като се удряше по дебелата тъкан, се спускаше надолу и се изливаше върху чакъла. Там, до вратата на кабината, стоеше Грегор. Той потропваше с ботуши и потриваше ръце, за да се сгрее. Палтото му бе закопчано догоре, а шапката му се бе килнала надолу над лицето му. На фона на огромния кораб изглеждаше миниатюрен, една дребна фигурка, сгушена до кабината на балона.

Грегор пъхна цигара в устата си и я запали. Той пуфтеше, когато от западната страна към него се насочиха група хора. В далечината се чуваха приглушените изстрели на войниците, които се опитваха да отблъснат мрачните фигури, прокрадващи се през полетата, привлечени от светлината.

Интересно, как се бе стигнало дотам. Преди шест години се бе измъкнал на параход от Сибир, бягайки от затворническа колония, където бе изпратен за дезертьорство от руските въоръжени сили. Той не бе боец, а страхливец. Признаваше си това, макар и сам на себе си. Просто по неприятно стечение на обстоятелствата бе решил да избяга, преди службата му да приключи.

За известно време в Лондон му бяха послужили фалшиви документи за самоличност, но като руски емигрант в Англия за него имаше работа само на доковете, а той нямаше особени заложби в областта на риболова. След година пренасяне на щайги бе чул, че летището на Финсбъри парк се нуждае от пилоти на небесните кораби. Записа се. В родината си бе пилотирал по-тромавите руски небесни кораби за около шест месеца. Знаеше за какво става дума. А и армията бе готова да забрави за това откъде бе дошъл, в замяна на уменията му.

И така, Грегор бе избягал от една войска, за да се присъедини към друга. Той нямаше нищо против. Първо, тук времето бе по-хубаво. Парите му стигаха, коремът му никога не бе празен, а и можеше да се сдобие с американски цигари, когато си пожелаеше.

Но сега трябваше да си признае, че бе объркан. Насред цялата тази бъркотия някакъв детектив на име Карвър бе изпратил телеграма на генерала с изискване за небесен кораб. Беше съобщил, че е получил одобрението на Двореца и мисията му бе да спаси Лондон.

— Ще се изненадам, ако изобщо се появят, какво остава да донесат писмо с подобно разрешение — бе заявил Монпелие, но явно бе сгрешил и за двете неща. Те бяха тук заедно с документи, подписани от генерала, които позволяваха използването на небесния кораб и Грегор в това число за период от двадесет и четири часа.

Грегор вдигна рамене. Така или иначе предпочиташе да бъде в небето, където мръсните вештици не можеха да го хванат, отколкото на земята.

Небесният кораб се издигна над чакъла с оглушителен рев на двигателите си. Огромният му корпус се понасяше постепенно нагоре. На юг небето се озаряваше от светкавици, поне бурята бе започнала да стихва. Елейзабел гледаше през прозореца на кабината, докато всичко отдолу се смаляваше и се извиваше в посоката, в която се завърташе корабът. Земята се отдалечаваше, сякаш те бяха неподвижни, а тя просто изчезваше.

Тя вдигна поглед към червената вихрушка, виеща се бавно над Стария квартал. Това бе мястото, където отиваха, за добро или лошо. Можеха ли да оцелеят в сърцето на Стария квартал, където никой не се осмеляваше да пристъпи дори и преди вештиците да нахлуят в столицата? Над него минаваха само небесни кораби, тъй като бе твърде опасно да се ходи пеша, докато се хвърлят бомби в отчаян опит да се отблъснат дяволските изчадия. Какво ли ставаше под плетеницата от улици и развалините там?

Звукът от двигателите се промени, когато небесният кораб се спусна напред към Камбъруел, първата област, населена с вештици преди двадесет години. Именно над него бе разположена зеницата на злото червено око, надвесено от облаците.

Елейзабел погледна към улиците отдолу. Дъждът бе понамалял и мъглата се опитваше да заеме мястото си сред тесните улички. По върховете на черните стълбове светеха газени лампи, безразлични към поголовната сеч. Градът представляваше мрежа от звезди, стотици хиляди светещи прозорци във всички посоки. Сякаш летяха обърнати с главата надолу — към чистото небе под тях и бурното море отгоре.

Изяждат Лондон жив, помисли си Елейзабел. И все пак оттук изглежда толкова спокоен.

Тя знаеше какво се крие зад мрака. Красотата бе фалшива, светлините светеха, защото хората се бояха да ги изгасят при мисълта за това какво щеше да дойде при тях. В къщите умираха мъже и жени. Вештиците бяха побеснели и бяха твърде много, за да бъдат отблъснати. Ключът и резето предпазваха срещу някои видове, но други се промъкваха през комините или се плъзваха по тавана, или се материализираха от дима на свещите. Бяха безбройни като видове. Лоени котки, крейдълджак, джуджуси, ангелски камъни, буреносци, блуждаещи огньове, прашни вештици, милиони, дори и повече. Откъде идват? Какво искат?

Тези въпроси се задаваха непрестанно. Вештиците не бяха дали отговор.

— Елейзабел — обади се Таниел зад нея.

Тя се обърна и го видя да стои там, мокър и дрипав, но силен въпреки всичко. Със силата, която крепеше всички тях. Обърна се към прозореца и каза:

— Страх ме е, Таниел.

— Точно това щях да ти кажа и аз — обади се той тихо.

— Наистина ли? — изненада се тя.

— Чувствам как всичко излиза извън контрол — каза той приглушено. — Преди… не бях щастлив. Но се чувствах сигурен, бях в безопасност. Откакто се появи ти, всичко се промени. Виждам как животът ми се руши около мен, изоставих дома си и замалко да полудея… промених се. Усещам го. Откакто се появи ти.

— Съжаляваш ли за това? — попита тя и усети колко нетърпелива бе да чуе отговора му.

— Нито за миг — отвърна той.

По лицето й се изписа усмивка на облекчение и сърцето й заби по-силно.

— Не зная какво ще се случи сега — каза той. — Отправили сме се към място, където никой от нас преди това не е бил. Някои от нас може изобщо да не се завърнат. Исках да ти кажа, в случай, че нямам подобна възможност… Това, което ми даде ти, Елейзабел, е безценен подарък… и аз…

— Господарю Фокс — каза тя и се обърна към него, — тихо. — Докосна устните си до неговите и той отвърна на целувката й продължително и страстно. Останалите в кабината изгубиха очертанията си, те вече нямаха значение.

Вече половин час се носеха над мрачния и гъмжащ от гадини Стар квартал. Небесният кораб се движеше над земята на смъртта, далеч от досега на вештиците. Премина отвъд Темза. Дъждът бе отстъпил място на фина мъгла, замъгляваща прозорците на кабината. Те погледнаха към града. Заплашителната червена вихрушка се разрастна, приближавайки се към тях. Навсякъде се чуваше шумът от двигателите, с помощта, на които се носеха в небето.

Единствено благодарение на въображението можеха да си представят какви неща се спотайват долу, сред разбитите от бомбардировките улици. Терасите на сградите бяха опряни една в друга, разрушени при допира си. Старите покриви зееха като отворени усти с натрошени греди вместо зъби, на местата на някогашните магазини имаше само купчина отломки. Море от разрушение, като че армии от сгради се бяха сблъскали една в друга, сривайки се със земята и излагайки останките си да гният под жаркото слънце и проливните дъждове.

Сега минаваха под ужасяващото око. Улиците под него бяха оцветени в яркочервени отсенки. Благодарение на светлината от него те забелязаха, че долу имаше движение. Някакви неща се носеха във въздуха, бягаха и се движеха тежко. Мъглата отново се бе настанила и пречеше да се различат контурите на стрелкащите се, влачещи се и придвижващи се тромаво вештици. Там, пред тях се намираше центърът на вихрушката, около който се виеха ужасните облаци.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво има там? — попита Кейтлин, притискайки се към прозорчето на кабината.

— Господи! — Таниел дишаше тежко.

То се виеше около обкръжаващите го сгради като птичи нокът, огромна готическа постройка, катедрала от злоба, която се извисяваше назъбена, злокобна и страховита. Кулите проникваха в небето. Повърхността й бе изпъстрена със злобните погледи на готически фигури от камък. Някои части от нея като че ли се бяха разтопили, а други се открояваха ярко с извитите си остриета и балкони. Високи сводести прозорци гледаха невиждащо с черните си стъкла, островърхи кули с подпорни стени и камбанарии. Беше отчасти замък, отчасти църква, отчасти храм. Нещо, конструирането на което бе отвъд способностите на други освен на най-лудите архитекти. Потопена в червената светлина на облаците отгоре, тя излъчваше някаква адска лудост. Извисяваше се гротескно и гордо като извита кървава корона.

— Утробата на мрака — поясни Джак, който стоеше зад тях. Той го знаеше и без да вижда. — Точно там трябва да отидем.

— Но как се е появила на това място? — попита Кейтлин. — Защо преди това не можехме да я видим?

— От много години насам е била покрита с плащ, невидима за нашите очи — отвърна момчето-дявол. — Със Стражи на силата, които досега не съм усещал. Но сега Стражите са свалени. Катедралата трябва да се отвори, за да приеме боговете на Братството. Глау Меска вече идват насам. Разполагаме с много малко време.

— Но… как се е озовала тук? — повтори въпроса си Кейтлин, недоволна от отговора.

— По същия начин, по който и вештиците — отвърна Джак. — А сега се подгответе. Времето почти изтича; останалото зависи от вас.

Небесният кораб се приближи до отвратителното здание и спътниците се подготвиха, доколкото им бе възможно, а в съзнанието на всеки звучеше въпросът кои от тях щяха да загинат сред стените на демоничната катедрала на Братството.

Летището на Финсбъри парк бе под обсада и амунициите вече бяха на привършване. Съществата не спираха да прииждат и независимо колко падаха убити, на тяхно място идваха нови три. Някога пустите поля сега бяха покрити с трупове, но това не възпираше вештиците, които стъпваха върху тях, водени от силния си глад, привлечени от светлините и живота зад граничната стена.

Джеръб Уейтли бе начело на защитата. Той очакваше с известно объркване заповедта за използването на натоварените с бомби небесни кораби, за да ги изпрати за помощ или да използва бомбите им за защитата на базата. Но подобна заповед така и не бе издадена. Двата небесни кораба стояха неизползвани. Той бе видял как единият от тях бе взет от някакви непознати и се бе отправил към Стария квартал. Беше се борил, докато нещата вече не бяха станали безнадеждни, и сега бе тръгнал към кабинета на генерала, за да изиска използването на последния небесен кораб за евакуиране на базата. Хората му бяха изтощени, обкръжени и губеха. Базата трябваше да бъде напусната. Ако не успееше да накара генерала да разпореди подобно нещо, щеше да се нагърби с организирането на бунт.

Отстъпване. Изтегляне… Мислеше как точно да формулира молбата си… не, по-точно искането си. Почука на вратата на кабинета на генерала. Отговор не последва. Той се намръщи. Никой не бе виждал генерала вече почти час. Почука отново, но както и предишния път, нямаше отговор. Той опита да отвори вратата, но тя беше заключена.

— Генерале? — извика той. Отново тишина. Извади пистолета си. Сега беше време за решителни действия, а не за оттегляне. По дяволите военният съд. Отстъпи назад, прицели се във вратата и отнесе ключалката й.

Вратата се отвори. До закрития с капаци прозорец имаше масивно бюро с книги и документи. Там, завързан за стола си, със запушена уста седеше генералът, почервенял от яд и издаващ нечленоразделни звуци през чорапа в устата си.

— А — каза Джеръб, сякаш това обясняваше всичко.

ГЛАВА 25КатедралатаПазачи

Дворът на катедралата бе пуст. Високите огради, които я изолираха от останалата част на Стария квартал, не позволяваха и на вештиците да припарят вътре посредством Стражи, талисмани и сили отвъд човешките възможности. Вештиците виеха и издаваха смразяващи звуци от порутените улици на Камбъруел в отчаян опит да достигнат големия небесен кораб, който се бе снижил ниско долу, на около пет метра от каменния паваж. Но катедралата бе отделена от Стария квартал, за да не проникнат в нея съществата, превзели целия Лондон. Въпреки че хората от Братството знаеха как да се справят с вештиците, те все още бяха човешки същества, уязвими от гадините. Ако нещо се промъкнеше отвъд тези стени, това бе само по повелята на Братството.

Катедралата се извисяваше над тях подобно на тъмночервена планина от извивки, сводове и колони. Тя сякаш издаваше някакъв монотонен звук, който караше главата и ушите на Таниел да пулсират, докато се спускаше надолу по въжената стълба, която висеше от кабината и стигаше до двора й. Като се изключеше бъркотията отвъд оградата, звукът от двигателите на небесния кораб и непрестанният басов тътен на катедралата, в двора бе съвсем тихо и спокойно. Сякаш тук не бе валял дъжд, както в останалата част на града. Вероятно причината бе в това, че мястото се намираше в окото на бурята.

Таниел стъпи на двора и се огледа наоколо. Отдясно бе главната порта на катедралата, която имаше две крила, лакирани с черен лак, по които със злато бяха изобразени най-различни форми и символи. Наблизо Кейтлин и Карвър привързваха въжето-котва на небесния кораб към голямата летва, с която бе залостена портата. Грегор трябваше да ги изчака. Той така или иначе нямаше друг избор, защото за развързването на въжето бяха необходими двама души: един да придържа кораба да не мърда и друг да отвърже въжетата. Не можеше да напусне кораба, за да го освободи, защото той щеше да излети без него. Съдейки по разгорещените спорове по време на спускането, можеше да се каже, че той не бе съгласен на това, но най-накрая всички млъкнаха и затаиха дъх. Не знаеха какво точно му е казал Карвър, за да го накара да им сътрудничи, но след разговора им той бе пребледнял и разтреперан. Елейзабел слезе по стълбичката последна.

— Толкова е пусто — отбеляза тя. Таниел мислеше същото. — Таниел, защо няма никакви пазачи?

— Защото знаят, че няма кой да се промъкне вътре — обади се момчето-дявол. — Стражите по вратите са толкова могъщи, че нито един ловец на вештици не би могъл да ги преодолее. Самата Тач ги е нарисувала и само тя може да ги премахне.

Таниел не се замисли над думите на Джак, защото знаеше, че не бяха дошли тук, за да стоят отвън. Все трябваше да има начин да влязат.

— Но вероятно — каза Елейзабел — ако някой има представа от изкуството на Тач, ще може да отвори вратата.

Момчето-дявол се усмихна. Това бе толкова необичайно за него, че даже изглеждаше ужасно.

— Тя се учи — каза той с дрезгавия си глас.

Таниел вдигна поглед към небесния кораб над тях.

— Не можем ли да използваме бомбите на борда на това нещо? — попита той и се приближи към мястото, където бяха закачени някакви масивни предмети.

— Трябва да бъдем сигурни — каза Джак. — Трябва ни Тач. Бомбардирането на катедралата може да блокира пътя ни навътре.

Елейзабел вече се беше приближила до портата и обхождаше повърхността й с поглед.

— Не я докосвай — предупреди я момчето-дявол. — Стражите могат да те убият.

— Няма да я докосна — увери го Елейзабел и започна да чертае своя Страж във въздуха.

Таниел я наблюдаваше с леко учудено изражение на лицето. Тази нова нейна способност, подарък за сбогом от Тач, вече й се удаваше напълно. Внезапната поява на подобно нещо у някого бе в състояние да обърка и най-издръжливата психика, също като да се събудиш с нов крайник, но Елейзабел вече го бе приела. Това бе нейната сила, си бе казала тя. Нищо не можеше да я срине толкова лесно. През изминалата седмица бе преминала през неща, които не би пожелала дори на най-големия си враг, и бе останала с всичкия си. Успяваше да се приспособи към всяка ситуация, да открие ключ за всяка врата.

Той се спомни за целувката им и се усмихна сам на себе си въпреки страха. Помисли си какво ли щеше да стане с тях, когато всичко това приключи.

Елейзабел нарисува и последната черта от Стража като че ли това бе най-естественото нещо, което можеше да направи. Това бе Страж на Отрицанието, който притежаваше силата да разсее всички останали Стражи. При други обстоятелства не бе толкова лесно да бъдат премахнати Стражите на Тач. Но всеки, който бе поставил Страж, можеше да го отзове със същия успех и тъй като Елейзабел бе наследила способността си от Тач, шансовете й бяха огромни.

Тя отстъпи назад, оставяйки фигурата да се рее във въздуха пред нея.

Нищо. И после заслепяваща светкавица, която накара всички тях да прикрият очите си. Стражите на вратата блеснаха ярко и избухнаха като барут. След малко започнаха да тлеят и изчезнаха. Сега златото от символите бе потъмняло и зацапано, тъй като силата им се бе изпарила. Елейзабел погледна към Таниел и му се усмихна.

— Бас държа, че старата вештица ще съжалява за това, че някога е срещала мис Елейзабел Крей — каза Карвър ухилен. — Но сега на работа. Нямаме време.

Ритуалът napthau’es’maik бе отнел около два дни. Всеки член на Братството бе научил своята част като по вода. Необходимо бе церемонията да продължи без прекъсване, за да има успех, но четиридесет и осем часа бе твърде дълъг период от време за когото и да е, за да запази концентрацията си. Затова бдението се извършваше на смени по четири часа, като не се променяше наведнъж, а постепенно. Окултистите се оттегляха и биваха замествани съвсем плавно, така че във всеки един момент да има не по-малко от двадесетина от тях, които да осъществяват церемонията.

За успешното завършване napthau’es’maik бяха необходими повече от хиляда компонента. Правилните молитви трябваше да се произнесат в правилната последователност; за кръга на призоваване трябваше да бъде призован поотделно всеки един от сто и тринадесетте Стражи, тамянът следваше да се приготви и да се изгори в точните съотношения, всеки от участниците в церемонията трябваше да премине през ритуално пречистване всеки път, щом се присъединяваше към групата, помазването трябваше да се осъществи, преди Тач да се присъедини в самия край на церемонията, за да призове Глау Меска да слязат на земята. Имаше много неща, които да се сбъркат и само един верен начин.

— Пайк! Пайк! Къде си, проклетнико?

Тач се носеше по каменните коридори на катедралата към мястото, където спеше Пайк, и викаше. Докторът току що бе приключил с извършването на една особено сложна част от pthau’es’maik, толкова деликатна, че не можеше да я довери на никого другиго. Сега искаше да си почине.

— Да, го’жо. Какво мо’а да направя за вас? — обади се Кюриън Блейк, който стоеше от външната страна на вратата, зад която спеше Пайк.

— Махни се от пътя ми, ти, нещастен колониален пън! Казах, изчезвай! Пайк!

Високият американец измери с поглед жената, която стоеше пред него. Такава загуба, помисли си той. Красивото осемнадесетгодишно момиче, прекрасна английска роза, ако изобщо имаше такава, която бяха напълнили с бодли. Тач имаше лицето и тялото на това младо момиче, но все още изглеждаше стара. Здравите й кости пукаха, деликатните пръсти на ръцете й бяха извити от артрита, гласът й бе дрезгав като на сврака. Каква загуба само.

— Той спи, мис Тач — заяви Блейк. — Каза да не го безпокоя. — За разлика от другите членове на Братството, Блейк не удостояваше Тач с особено уважение. Докато те се прекланяха пред нея и изпълняваха всяка нейна прищявка, той не се държеше с нея по някакъв особен начин. Това я вбесяваше.

— Ти негов слуга ли си, а? Говори, казах!? Слуга?

— Докато на слугата му плащат, за да изпълнява, каквото докторът поиска от него, да.

— Пайк! — изрева тя и вратата се отвори. В нея застана самият доктор, облечен в пижама и побутващ очилата нагоре по носа си.

— О, мис Тач! Каква…

— Някой е отворил вратата на катедралата! — изпищя тя. — Усещам го. Всичките ми Стражи са разбити. Някой е проникнал вътре, глупак такъв!

На доктора му трябваше известно време, за да проумее какво му казваше старата, но това му подейства като кофа със студена вода.

— Господин Блейк! — каза той рязко. — Намери натрапниците и се отърви от тях!

— С най-голямо удоволствие — каза той и се оттегли.

— Веднага ще се облека — каза той на Тач. — Признавам си, че не очаквах някой да успее да се приближи толкова до нас, но има начини да се справим със ситуацията.

Сякаш се разхождаха по артериите на някакво огромно спящо чудовище.

Вътрешността на катедралата бе облицована със злато, черен камък и червен лак. Златно, черно и червено, червено и черно, и златно и никакъв друг цвят или нюанс сред тях. Декорирани сводове, оброчни олтари, малки червени ниши със запалени в тях черни свещи. Цветовете бяха така наситени и неизменни, че привличаха силно погледите им и ги потискаха. Толкова прекрасни, богати цветове, а в същото време агресивни, тъмни и могъщи.

— Мразя това място — прошепна Елейзабел.

— Има известен чар — обади се Кейтлин, която често носеше червено и черно и ги съчетаваше прекрасно.

— Внимателно — каза Карвър. — Може би вече са разбрали, че сме вътре. — Неговият пистолет бе зареден, както и тези на ловците.

— Знаят — прошепна момчето-дявол.

— Знаеш ли, вероятно е някакъв тип вештица, която е безформена — разсъждаваше Пайк, докато крачеше по мрачния коридор. — Те обладават живи същества. Също като крейдълджак, кучета-плъхове и така нататък.

— Глупак! Аз съм запозната с всичко, което може да се знае за вештиците — сряза го Тач.

— Но разбира се, че е така — отвърна Пайк. — Моля да приемеш най-дълбоките ми извинения. Искам да кажа, че от известно време призоваваме вештици от различни видове.

— Проста задача. Проста — каза Тач. Сега тя чу ръмжене, обърна се и погледна към Пайк със свитите си очички. — Какво беше това, а?

— Точно за това говорех — заяви докторът. — Вештиците имат нужда от тяло-приемник, за да живеят, също като теб. Един от най-старите ни членове се занимава с развъждането на особено жестоки кучета-пазачи. Ние поставяме вештици в тях. Резултатите бяха невероятни, както показаха експериментите ни.

— Хм. По-бързо, скоро идва времето за моята част от церемонията.

Пайк се спря пред една заключена и залостена врата. Там стояха двама набити мъже, които се занимаваха с усмиряване на животни. Ръмженето идваше отвътре, силно и гърлено. Докторът подаде на Тач тънка гривна от гладък метал с един-единствен Страж на нея.

— Моля те, сложи си я. Всички имаме такава. Ще възпре кучетата да те нападнат.

Тач си постави гривната и един от пазачите отключи вратата и я отвори. Реакцията бе незабавна. Ръмженето избухна в подивял лай. Звукът от спъването на веригите се примеси с този от удрянето на огромните им туловища в решетките. В стаята бе тъмно като в рог, но светлината, която проникваше вътре от коридора позволи на Тач да види двете редици с клетки и очертанията на съществата вътре.

— Удивителни са, нали? — каза Пайк. Двамата пазачи пристъпиха към клетките и освободиха кучетата-вештици.

ГЛАВА 26Кучета-вештициПророчествата се изпълняватАмериканският начин

Те чуха пристигащите кучета много преди да ги видят и знаеха, че те не бяха обикновени.

— Сигурно са няколко дузини! — предположи Кейтлин. Карвър проверяваше дали пистолетът му е зареден. Усещането за вештици на Таниел се пробуждаше и се засилваше с всяка изминала секунда, докато кучетата се приближаваха към тях.

Намираха се във висока стая с червени колони, достигащи до наклонения таван над тях. В няколко редици бяха подредени дървени пейки и масивни маси, създаващи впечатлението за трапезария. Имаше два свода. Под единия бяха минали, за да влязат, а другият се намираше точно отсреща. В стените имаше две малки вратички.

Звуците се носеха от сводестата врата срещу тях и се засилваха все повече.

— Обърнете масите! — извика Карвър. — Да направим барикади!

Те го послушаха. Вдигнаха две от тежките маси и ги опряха на входа, откъдето идваха звуците. След това обърнаха и останалите пейки и маси, превръщайки залата в лабиринт от препятствия. Сториха всичко това за около минута и затаиха дъх в очакване. Бяха оформили три редици от тежките маси, за да могат да се скрият, преминавайки към следващата при необходимост. Между масите зад тях бяха оставили малки разстояния, откъдето да минат, след което да ги придърпат една към друга, за да съединят барикадата. Сега бяха заели позиция зад най-предната редица с очи, впити в сводестата врата, откъдето щяха да дойдат нападателите им. Таниел подаде на Елейзабел къс меч с тясно острие.

— В случай, че се приближат твърде много — каза той. Елейзабел го взе, без да промълви нито дума.

Първите кучета се показаха, а две от тях успяха да прескочат масите на входа и се приземиха на четири крака на каменния под. Кейтлин изпусна тихо проклятие при вида им. Вече нямаше съмнение, че това бяха вештици. Имаха форма на кучета, но изглеждаха издути и извити отвътре. Имаха огромни гръдни кошове, възлести крака с толкова напращали мускули, че изглеждаха гротескно, зъбите им бяха огромни. Подаваха се силно над венците им и се забиваха в устите им, а слюнката им бе оцветена в розово от кръвта. Очите им бяха тъмни и воднисти, с празен поглед. Костта над тях бе толкова издадена, че почти ги закриваше. Козината им бе черна, но червената светлина, проникваща отвън, й придаваше дяволски вид.

Таниел стреля пръв, последван от останалите. Първите две кучета паднаха, но след тях идваха още, преодоляваха препятствията едно след друго с бесен рев. Таниел се прицели и отнесе главата на едно, което бе сложило лапите си на масата, за да прескочи и нея. Карвър и Кейтлин стреляха по друго, но успяха да уцелят две от тях, отблъснати при опита си да се покатерят над барикадата. Тогава четири кучета наведнъж се блъснаха в масите и те паднаха под тежестта им. Съществата се втурнаха напред, пистолетите изсвистяха и две от тях паднаха на земята. Но кучетата не спираха, а и сега бяха многобройни. Препускайки през стаята, те се хвърляха над преобърнатите маси, зад които се криеха натрапниците. Едно от тях се покачи горе и в устата му гръмна пистолет, от което мозъкът му се разхвърча.

През една от цепнатините се промуши друго куче, което се втурна към Елейзабел, тя обаче вдигна сабята си с две ръце, сякаш бе кама и я заби отстрани в тялото на съществото. То изрева от болка и мина покрай нея, но бе посрещнато от куршума на Карвър. Инспекторът извади сабята от ребрата му и я хвърли обратно на Елейзабел, без да губи нито миг, защото кучетата продължаваха да прииждат в стаята. Той се прицели в още едно, което се опитваше да се провре между масите, но го пропусна и улучи дървото. Кейтлин изрева, тъй като една треска я удари точно над окото. Таниел уби кучето със сабята си, преди да успее да се провре напълно.

— Отдръпнете се! — извика Кейтлин и като по сигнал те се промушиха през разстоянията между задната редица от маси и ги придърпаха една към друга, за да съединят барикадата.

Таниел започна да презарежда пистолета си трескаво, когато ги нападна втората вълна. Кейтлин избърса струйката кръв от челото си и отново се прицели. Проклетите същества нямаха умора и сега прииждаха от всички посоки.

По-умните от тях вече не се опитваха да прескочат масите, а се опитваха да ги заобиколят и да атакуват от всички страни въпреки барикадите. Таниел се обърна и видя, че едно от кучетата се бореше с момчето-дявол, като го дращеше в опита си да го захапе. Момчето-дявол извади една стреличка с екзотични цветове на перата и я заби в съществото. В същия момент кучето експлодира и изгоря в светлокафяв пламък. Останалите кучета спряха, изумени от агонията на себеподобния си. Момчето-дявол успя да се спаси. В този момент във въздуха хвърчеше нещо, хвърлено от Кейтлин…

Въздухът избухна в оглушителна експлозия, която бе толкова ярка, че направо ги заслепи. Една от светлинните бомби на Кейтлин с малко добавка за повече шум.

Отново избухнаха изстрели, но този път идваха иззад тях. На Таниел му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че те не бяха произведени от Кейтлин или Карвър. Някой друг стреляше по тях. Той се обърна рязко и видя четирима мъже, облечени по абсурден начин. Двама бяха със смокинги, един — с фрак и кожени панталони за езда и последният — с тъмночервен плащ и качулка на раменете. Те стояха на входа, откъдето бяха дошли натрапниците, но обърнатите маси им пречеха да ги уцелят. Бяха в безизходица — от едната страна се намираха кучетата-вештици, а от другата — Братството.

— Не се разделяйте! — извика Кейтлин, но викът й бе заглушен от следващата светлинна бомба — този път насочена към окултистите.

— Вие трябва да останете до края, ти и Таниел — внезапно изсъска момчето-дявол в ухото на Елейзабел.

— Какво? Но къде отиваш ти? — извика тя.

— Настъпи моят час. Няма да…

Той бе прекъснат от Кюриън Блейк, който се прицели и стреля. Елейзабел изпищя, щом видя как по дървената повърхност на масата, по роклята, лицето и косата й плисна кръв. Момчето-дявол падна възнак в нея и тя отново изпищя и го отблъсна, залитайки назад. Усети как някой й помогна да се изправи на крака. Беше Таниел, който не спираше да стреля през рамото й към кучето-вештица, което се спусна към тях.

— Сега! — извика Кюриън Блейк и заедно с останалите трима мъже се втурнаха, заобикаляйки масите. Егмонт, мъжът с червеното наметало, лежеше възнак, прострелян от един от куршумите на Кейтлин в сърцето. Дарстън, един от облечените със смокинги, тъй като още не бе взел участие в pthau’es’maik — се строполи на земята, преди да има възможност да се приближи до мястото, където седяха Кейтлин, Карвър, Таниел и Елейзабел. Но Блейк съгласува атаката си с момента, в който няколкото останали кучета се втурнаха към тях, затова Карвър и Таниел се заеха да ги отблъснат. Единствено пистолетът на Кейтлин бе насочен към тях, но не задълго, тъй като Блейк я простреля в ръката.

Тя извика от болка и се преви. Блейк и другият оцелял — Ходж, прескочиха масите и се прицелиха. Карвър се обърна, но в същия момент пистолетът на Блейк отново се обади, той падна на масата зад себе си и не помръдна. Спречкването приключи, когато Ходж опря пистолета си в главата на Таниел, а Блейк се бе прицелил в Кейтлин, която бе коленичила на пода, стискайки обляната си в кръв ръка. Елейзабел застина на място.

— Със сигурност няма да ми е приятно да застрелям една дама, госпожо, но не ми оставяте друг избор, нали? — изръмжа той.

— Копеле — изсъска Кейтлин през стиснатите си зъби. Опитваше да сгъне пръстите си, но без особен успех. В дланта й имаше дупка и плътта й изглеждаше черна на фона на червеникавата светлина.

— О, мислех си, че англичанките имат добри обноски — каза той и се ухили. Разнесе се ръмжене, но Блейк извади втори пистолет със свободната си ръка и простреля последното останало куче-вештица, което се опитваше да прескочи масата.

— Дяволски трудно се удържат, наистина. Но не мога да ги оставя да сдъвчат пленниците ми.

— Познавам те — каза Таниел и Блейк се обърна, докосвайки шапката си за поздрав.

— Кюриън Блейк, най-добрият ловец на вештици в Щатите. А аз познавам теб, сър. Таниел Фокс, ако не греша. Синът на най-добрия ловец на вештици в Англия или поне така съм чувал.

— Господин Блейк, не трябва ли да се погрижим за тях веднага? — обади се Ходж.

— Млъкни, Ходж — каза американецът. — Имам си работа. Никой няма да ходи никъде. Безценната церемония на Пайк е спасена. А аз искам да се позабавлявам. Ходж се подчини колебливо, но не свали пистолета си от Таниел. — А сега, сър — обърна се Блейк към Таниел, — бихте ли ми оказали честта?

— О, съмнявам се — каза Таниел. — След като се обръщаш срещу мен.

— Е, аз съм там, където има най-много пари, това си е самата истина — каза Блейк с неприятния си провлачен американски акцент. — Но не бих могъл да пропусна възможност като тази. Най-добрият в Щатите срещу най-добрия в Обединеното кралство. Винаги съм искал да се състезавам с баща ти, момче. Но хората казват, че синът е не по-малко способен. Ти и аз, Таниел Фокс. Да видим кой ще победи.

— Искаш да се изправиш срещу него на дуел! — възкликна невярващо Кейтлин.

— Или това, или ще ви застрелям и двамата веднага — отвърна Блейк. — А с вас и онова красиво същество ей там — той посочи към мястото, където Ходж бе стиснал Елейзабел за ръката, все още насочил пистолета си към Таниел.

Ходж се обади:

— Господин Блейк, наистина трябва да ви кажа, че съм против.

— Казах да млъкнеш, нещастник такъв! — извика американецът. — Там, откъдето идвам, един мъж прави това, което трябва, разбра ли ме? Това е законът на Били Хлапето; не си най-добрият, докато не победиш най-добрия. Е, аз съм най-добрият и сега съм тук, за да го докажа. Споразумяхме ли се, господарю Таниел Фокс?

— Но без пистолети — каза Таниел. — Със саби.

— Така да бъде — ухили се Блейк. — Знаех си, че ще кажеш това. Няма глупак, който да се изправи пред мъж от Кентъки на дуел с пистолети. Да си разчистим малко място.

Ходж премести пистолета си към Кейтлин, докато Блейк претърси Таниел и захвърли всички оръжия, с които разполагаше, с изключение на избрания от него нож — кама с дълго острие с изобразен кръст, гравиран със Стражи и руни. Блейк и Таниел преместиха масите от средата на стаята настрани, разчистиха телата на кучетата-вештици и на момчето-дявол. Така си обособиха една малка, покрита с кръв, арена за борба. Ходж премести Кейтлин и Елейзабел настрани, до една от стените на стаята. Той се препоти от неудобство, докато гледаше как откаченият американец се подготвя.

— Надявам се да ми простиш за тази прищявка — каза Блейк и извади сабята си. — За това да се бием и така нататък. Но просто трябва да разбера, все пак си син на баща си, нали?

— Ще видим — отвърна Таниел.

Той също подготви сабята си и двамата се изправиха един срещу друг, нагласявайки положението на тялото си, готови за борба. Известно време се въртяха в кръг, посягайки леко, за да изпитат рефлексите на противника. Блейк бе бърз, в това нямаше съмнение, може би дори по-бърз от Таниел, но последният знаеше един-два трика и в главата му вече се въртеше план въпреки безизразното изражение на лицето му.

— Любопитен съм — обади се Блейк, който очевидно обичаше да чува гласа си. — Чувал съм истории за това как баща ти е убил първата си вештица с нож, на който са били изобразени Стражи, и оттогава ги предпочитал пред оръжията. Така ли е?

— Той го е убил с този нож — каза Таниел с вдигнато острие. — Даде ми го, когато бях на осем години. Оттогава не ме е подвеждал.

Блейк изглеждаше впечатлен.

— Брей, това направо ми скри шапката — каза той. После нанесе удар в близост до бузата на Таниел, който бе парирай от неговия нож. Контраударът на Таниел бе насочен към брадичката на американеца, но Блейк го отблъсна и ритна Таниел в гърдите. Но последният бе по-бърз. Той използва силата на удара и замахна към брадата на Блейк. Докато Блейк се отдръпваше, Таниел възстанови равновесието си.

— Хм — каза американецът и погледите им отново се срещнаха. — Дано добрият Господ благослови кожата на янкито. — Брадичката му бе само леко одраскана, защото ботушът му бе поел по-голямата част от удара.

Кейтлин искаше да извика, за да го окуражи, но вместо това мълчеше и гледаше. Тя знаеше, че Ходж стои до нея, насочил пистолета си към главата й. Усети също така как ръката му постепенно се отклоняваше, тъй като обръщаше повече внимание на дуела, отколкото на пленниците си. Но все пак бе необходимо да се отклони много повече, преди да посмее да предприеме нещо. Затова тя наблюдаваше Таниел и се молеше да спечели. Елейзабел, която стоеше от другата му страна, бе изцяло погълната от дуела, а на лицето й бе изписан ужас.

Сега Таниел атакуваше. Първо замахна към корема на Блейк, а после — в посока към очите. Блейк го отблъскваше умело. Отвърна с несложна тристепенна комбинация, с която Таниел успя да се справи с лекота. Те се изпробваха взаимно за слабости. Все още нито един от тях не се биеше с всичките си способности и Таниел се стремеше да отложи този момент колкото може по-дълго, защото ако Блейк го нападнеше с цялата си мощ, той се съмняваше, че щеше да издържи дълго. Само едно подхлъзване и Блейк щеше да спечели, но той не можеше да позволи това да се случи. Беше взел решение и знаеше как трябва да постъпи. Но всичко зависеше от времето.

При тази си мисъл той се спусна напред и замахна. Блейк остана изненадан от внезапната проява на сила и не успя да отблъсне удара съвсем умело. За негово нещастие бе ранен по външната страна на ръката. Той изруга и се отдръпна назад, но раната не бе толкова дълбока и не бе засегнала нерви. Ръката все още можеше да му служи. Таниел се възползва от преднината, която бе получил и се втурна в бой. Кънтенето на сабите отекваше из залата.

— Не е зле, господарю Таниел Фокс — каза Блейк. — Никак не е зле. Сега вече започвам да се забавлявам.

— Много се радвам — отвърна Таниел и отново нападна, отблъсквайки сабята на Блейк и го удари в носа.

Блейк залитна назад, ругаейки, и докосна лицето си с ръка.

— Счупи ми проклетия нос! — извика той. Таниел пробиваше защитата му с чисто безразсъдство. Боравещият с нож трябваше да се пази, да се отдръпва и да напада единствено, когато му се удадеше подобна възможност. Иначе рискуваше да загуби някои от пръстите си. Но Таниел бе нападнал Блейк, сварвайки го неподготвен, с което се бе изложил на огромна опасност. Блейк не успя да отреагира, тъй като бе силно изненадан от дързостта му. Биеше се като човек, когото не го бе грижа за собствения му живот.

Но край с това. Следващият път Блейк щеше да бъде подготвен. Вече познаваше тактиката на Таниел. Още една грешка и край.

Таниел погледна към Кейтлин и нещо в погледа му я накара да почувства силно напрежение, тя видя неговата решителност. Готвеше се да направи нещо, но какво? Ходж почти бе свалил пищова си, но имаше възможност да я простреля, ако мръднеше. Тя бе бърза, но не чак толкова.

— Това бе мръсен номер, момче — каза Блейк. Вече не беше толкова радостен. Носът му бе смачкан, а под очите му имаше синини. Той вдигна ножа си. На лицето му бе изписан гняв, който на фона на червената светлина в стаята изглеждаше зловещо. Втурна се към Таниел. — Край на игричките.

— Край — отвърна Таниел и се втурна напред, пускайки Блейк покрай себе си като тореадор, изви се и заби ножа си в челото на Ходж. Блейк леко засегна ръката на Таниел, но бе твърде изумен, за да приложи голяма сила. Кейтлин измъкна пистолета от ръцете на Ходж. Американецът не можеше да повярва на очите си. За момент остана така, но скоро се осъзна и измъкна пистолета си от кобура, насочвайки го към Кейтлин. Но беше твърде бавен. Макар и с лява ръка, Кейтлин се прицели и стреля, а куршумът на Блейк се заби в тавана, тъй като той се строполи назад, мъртъв.

Кейтлин не смееше да мръдне, разсъждавайки върху онова, което бе успяла да направи съвсем спонтанно. Елейзабел зяпаше с отворена уста. Таниел стоеше, притискайки ръката си. И тогава всичко им стана ясно.

— Таниел! — извика Елейзабел и се втурна към него. Той се захили и я прегърна, но в следващия момент изпъшка от болка и тя се отдръпна. На лицето й бе изписана внезапна загриженост.

— Ранен си — каза Елейзабел и отмести съдрания му ръкав настрани, за да види раната.

— Не се тревожи — отвърна той. — Просто драскотина.

Кейтлин пристъпи зад Елейзабел.

— Е, Таниел Фокс — каза тя с усмивка, оглеждайки се наоколо. — Предполагам, че все пак си син на баща си. — Внезапно спря и усмивката й помръкна.

— Какво има? — попита Таниел.

— Ето там — посочи тя. — Нещо помръдна. — Кейтлин се втурна в посоката, преминавайки между масите.

— А — каза Карвър, ухилен. По лицето му се стичаше кръв и той се надигна от мястото, където лежеше. — Мис Бенет. Извинявам се. Изглежда съм прострелян.

ГЛАВА 27ГалериятаГрегор отново свободенПриливът настъпва

Към тях се приближаваха стъпки, придружени от гласове.

Намираха се в тесен каменен коридор — един от многото между отделните стаи — и на практика се бяха изгубили. Момчето-дявол Джак им бе казало, че церемонията се провежда в зала, чиито размери позволяваха присъствието на много хора в нея. В началото смятаха, че няма да имат особени затруднения при откриването й, но вътрешността на катедралата бе така оплетена с многобройните си стаи и коридори, че приличаше на лабиринт от златисто, черно и червено, и сега те просто нямаха представа къде се намират.

Елейзабел открехна една дъбова врата в стената и те минаха през нея. Помещението, в което попаднаха, наподобяваше хранилище за книги, разхвърляни небрежно наоколо без особен ред. Стъпките постепенно се усилиха, минаха пред вратата и започнаха да заглъхват.

— Вероятно вече всички ни търсят — предположи Кейтлин. Таниел разсеяно презареждаше пистолета си.

— Само да се добера до Тач, ще й пръсна мозъка — мърмореше сам на себе си.

— Но ти не знаеш как изглежда — отбеляза Елейзабел.

— Но ти знаеш — отвърна й той.

— Мисля, че ще успея да я позная — каза тя, не толкова уверена, колкото Таниел.

— Трябва да сме близо — заяви Таниел. — Церемонията се извършва някъде наоколо.

— Но катедралата е толкова голяма — обади се Елейзабел. — И церемонията не е по-малка — отбеляза той. Бяха оставили Карвър, след като го превързаха и му помогнаха, доколкото това им бе възможно. Кейтлин смяташе, че ще оживее, но не можеше да се движи. Бяха го завели до една стаичка, встрани от залата, в която се бяха борили срещу кучетата-вештици, с обещанието да се върнат да го вземат. Той ги подкани да тръгват по-бързо. Много по-важни неща от живота му бяха заложени на карта.

Те отвориха вратата на стаичката и продължиха надолу по коридора, като не спираха да се ослушват. Пътят им напред изглеждаше чист. Явно Братството бе твърде заето с церемонията.

Внезапната сила, с която усещането за вештици връхлетя Таниел, го свари напълно неподготвен. Той падна на колене на земята съвсем неочаквано. Чуваше как Елейзабел му говори нещо, но гласът й бе толкова далечен, че той не разбираше нито дума от казаното. Тя се бе навела над него, а на красивото й лице бе изписана силна загриженост. Кейтлин бе също толкова уплашена. Господи, какво беше това?

Пред очите му изникнаха ужасяващи картини. Тъмнина, скован от студ мрак, солените дълбини на най-дълбоките океани, където до скалите не достигаше нито лъч светлина, а налягането бе толкова силно, че можеше да смачка човек като зрънце грозде. И тогава той видя резултата от пъклените дела на Братството, онова, което щеше да се случи, ако церемонията бъдеше завършена. Океаните щяха да излязат от коритата си, които щяха да се разцепят, пускайки на свобода ужаса, заровен там от векове. Лондон щеше да бъде покрит от морето и нещата, излизащи от водите и пропастите на Атлантика и Полярния кръг, вештиците щяха да беснеят с викове и рев по останалата суша. В съзнанието му изникнаха огромни, високи около километър същества, които пристъпваха с бавни крачки, полу невидими сред облаците мъгла; неща, които не биваше да съществуват, развихряха океаните и изпращаха цунами, за да разрушат човешките градове; децата щяха да се раждат с хриле и ципи между пръстите.

Сушата щеше да бъде погълната от морето, а когато водите му се отдръпнеха, всичко щеше да е разрушено. И тогава щеше да се появи новият вид, съществата от дълбините, слугите на тъмните богове, познати на хората като Глау Меска. Щяха да издигнат величествени храмове и градове, съградени от кости и плът. Ужасът им щеше да се разпространи като тумор, докато накрая след сто години, броени от този момент, Майката Земя щеше изцяло да им принадлежи. Видението внезапно изчезна, оставяйки Таниел задъхан, потен и обвил ръце силно около тялото си. Усещането му за вештици бе намаляло драстично, но главата му все още пулсираше. Той прекара няколко секунди, без да помръдне, за да осъзнае къде се намираше.

— Таниел, добре ли си? Какво има?

— Същинската церемония е започнала — каза той, напълно уверен в думите си. — Тач е започнала процеса на призоваването на Глау Меска при нас. Не усещате ли идването им?

— Аз… чувствам нещо — каза Елейзабел колебливо.

— Аз да — заяви Кейтлин. — И идва от тази посока. — Тя посочи нагоре по коридора.

Усещането им имаше свой епицентър. Това бе портата, където стоеше Тач и призоваваше Глау Меска. Таниел усещаше върху себе си страховития поглед на тези създания, които не се побираха в рамките на човешкото въображение. Точно в този момент, повече от всичко друго, той изпита неистовото желание да затвори портата, да заслепи тези очи, за да не се чувства като прашинка под зоркия им поглед.

Отново се чуха стъпки, но Таниел и Кейтлин дори не се опитаха да се скрият. Те закрачиха нагоре по коридора, през пищния интериор на катедралата и когато пред тях се изправиха двамата окултисти с роби и качулки, ги застреляха на място, преди изобщо да им дадат възможност да извадят оръжия.

Таниел прескочи телата им съвсем хладнокръвно. Никога преди това не бе убивал човек, с изключение на един обсебен от вештица преди много години. Но сега не чувстваше угризения. Братството бе спомогнало за появата на вештиците. Бяха избили стотици, а може би хиляди хора по улиците на Лондон. А сега искаха да навлекат зло, което можеше да погълне целия свят.

На фона на всичко това техният живот изглеждаше нищожен и точно в този момент Таниел осъзна как се бе чувствал баща му през всичките онези години при мисълта, че единственото същество, което бе обичал от цялото си сърце, бе убито и лежеше в гробищата. Сега му стана ясно защо Джедрая се бе затворил в себе си по този начин. Защото бе чувствал същата болка, каквато изпитваше и синът му в този момент. И след всичко случило се, това изглеждаше незначително.

Пътят, по който ги бе повел Таниел, ги изведе до едно стълбище, дълбоко в сърцето на катедралата. Пред тях се изпречиха още трима окултисти, но той ги застреля с такова хладнокръвие, сякаш стреляше по тенекиени кутии. Пътят бе къс, тъй като вече се намираха близо до залата на церемонията, когато му се яви видението. Таниел се спря в основата на още едно стълбище, което обаче бе тясно и трудно различимо. Той постави пръста си на устата, за да им направи знак да замълчат и надзърна зад ъгъла. Кейтлин видя как леко се отдръпна назад, след което изскочи напред с пистолет в ръка и стреля три пъти. Нещо се строполи и Таниел се отмести, когато покрай него надолу по стълбите се търколи тялото на един пазач.

— Не могат да ни спрат — заяви той. — Не са много и всичките са необходими за церемонията.

— Таниел — обърна се към него Кейтлин с ръка на рамото му. — Бъди внимателен.

Той я погледна с безизразен поглед.

— Няма да се проваля — каза, след което се изкачи по стълбите. Те тръгнаха след него. Отгоре имаше врата, лакирана в черно, изпъстрена със символи и гравюри.

Той мина през нея и звукът се усили. Наоколо се носеше монотонно пеене, грубо и гърлено. Сякаш певците наблягаха на всяка буква. Това бе церемониална зала. Висок и къс балкон със златен обков, с декорирано перило, разположено между дръпнатите на две страни тъмночервени завеси. Имаше достатъчно място за зрители, но нямаше пейки. Вместо тях бе поставена платформа, от която можеха да се наблюдават ритуалите отдолу. Нямаше запалени лампи и ъглите, в които се събираха завесите бяха тъмни. Но светлината отдолу обливаше черните каменни плочи по земята, а червената светлина, идваща отвън, придаваше на пламъка на свещите кървави отблясъци.

Залата бе точно толкова голяма, колкото я бе описал Джак. Продълговати прозорци, високи по петнадесет метра и широки едва половин метър украсяваха стените като драскотини на гарван. Те се спускаха от един масивен витраж във формата на диамант, намиращ се на същата височина, на която и балконът, на който стояха те в момента. Под тях, върху черен обсидиан, бе разположен огромен кръг за призоваване, направен от злато, който блестеше силно. От него към централната пътека се простираше пукнатина, в която гореше огън. От двете й страни стояха окултистите от Братството с тъмночервените си плащове и маски-огледала. От едната страна на залата имаше дървени маси с гравирани демони и готически фигури, върху гърбовете на които бяха сложени стари книги. Сега един от окултистите четеше на глас на фона на монотонното пеене на останалите. В друга част на залата се виждаше каменен олтар с издълбани в кръг жлебчета, пълни с кръв. Дори на фона на червената светлина бе ясно, че бяха запълнени неотдавна.

А там, в кръга за призоваване, стоеше младо момиче, прегърбено като старица. Ръцете й, с пръсти, сгърчени като животински нокти, бяха разперени напред. Главата й висеше надолу, а очите й бяха затворени, сякаш спеше или пък се бе съсредоточила силно върху нещо.

— Това е тя — каза Кейтлин.

— Така е — дочу се глас от сенките зад тях и Елейзабел усети студеното дуло на пистолет опряно в тила й.

Грегор гледаше нервно през прозорците на пилотската си кабина и се молеше пасажерите му да се върнат колкото може по-бързо. Седеше така, обзет от страх, вече почти час и поддържаше височината на кораба, дъждът бе спрял и светкавиците вече пронизваха небето по-рядко. Той виждаше какво се случва отвъд стената. Отвратителните същества дращеха, бореха се и виеха в опит да я прескочат. Вештиците бяха привлечени към силата, която се криеше вътре като железни стружки към магнит. Въпреки че засега стените успяваха да ги задържат навън, той очакваше във всеки един момент нещо да се покатери при него по въжето, завързано за резето на портата. Нещо зло.

От самото начало той не си бе представял нещата по този начин. Смяташе чисто и просто да остави Карвър и другарите му там, след което да си тръгне.

Но къде ще отида? — помисли си той на руски. Сигурно летището вече е превзето, а войниците са мъртви или евакуирани. Не мога да се измъкна от Лондон, както войската не може да навлезе. Ще се изгубя и ще тръгна отново към центъра. При добро стечение на обстоятелствата.

Намираше се в задънена улица. Не можеше да се освободи, без някой да му окаже помощ с въжетата, тъй като небесният кораб щеше да отлети при развързването. Обкръжен бе от смърт, без място, където да отиде. Там, където се намираше в момента, бе най-безопасното място, за което можеше да се сети и все пак се чувстваше в безизходица. О, майко, помисли си Грегор, искам да се махна оттук.

Но къде бяха останалите? Може би вече са мъртви, помисли си. Е, той нямаше намерение да се присъедини към тях.

Край. Не можеше да издържи повече. Бе се издигнал на около едва пет метра, когато изведнъж небесният кораб се разтресе и той залитна напред. Въжетата, вързани за портата към двора на катедралата, се бяха изпънали докрай и не му позволяваха да продължи издигането си нагоре. Сети се за вештиците отвъд оградата и тласна силно кораба, молейки се въжетата да се скъсат, преди двигателите да загреят.

Инспектор Мейкрафт бе на път да избухне от нерви. Но не можеше да каже защо. Беше посещавал много от сбирките на Братството; бе свидетел на призоваването на Тач и вселяването й в Елейзабел Крей; присъстваше на призоваването на Плашилото, което да извърши убийствата със зелените кабарчета, както и когато бедната Частити Блейн — тази, която в момента стоеше в кръга за призоваване в церемониалната зала — бе отровена и Тач бе прехвърлена от Елейзабел в нея. Знаеше с каква сила разполага Братството и какво можеха да направят. Знаеше и че се готвеха за този момент вече тридесет години, за момента на идването на боговете им, родени от писъци и бедствия. Но защо сега, когато моментът почти бе настъпил, той се страхуваше? Може би светът му харесваше такъв, какъвто си беше. Възможно ли бе да се съмнява в обещанията на Пайк, че Братството ще бъде пощадено при масовото унищожение, което ги чакаше? Вярваше ли наистина, че огромните създания се интересуват от дребните същества, които са ги призовали? Не правеха ли огромна грешка?

Но това вече нямаше значение. Вече бе твърде късно. Той обаче се опасяваше, че може да направи нещо неразумно, ако останеше в церемониалната зала, затова взе пистолета си и се отправи към катедралата. Стените й бяха дебели и по един или друг начин черният камък заглушаваше звуците в зданието, но все пак до него достигаше отдалечена стрелба, докато вървеше из коридорите. Ловците на вештици бяха вътре. Той го знаеше. Кучетата бяха пуснати и онези от Братството, които не участваха в церемонията бяха грабнали оръжията, за да се защитят, но катедралата бе огромна и коридорите — оплетени. Затова бе невъзможно да се каже от коя посока идваха изстрелите.

По дяволите, никой не бе подготвен за подобен развой на събитията. Никой не знаеше къде се намира катедралата, какво остава да проникне в нея. Нямаше начин, по който да стигнат до тях по земята. Разбира се, небесните кораби предоставяха определена възможност, но преди Стражите винаги успяваха да ги отблъснат, скривайки катедралата от погледите им и прецизно насочвайки ги да пускат бомбите си другаде при идването им в Стария квартал. Но пък благодарение на контактите си с военните, те се бяха погрижили небесните кораби да не получат разрешение за излитане.

Всички окултисти бяха заети със случващото се в катедралата. Никой не се бе сетил да погледне в двора. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално, но така или иначе прозорците, които гледаха натам бяха малко, а и самите им стъкла бяха тесни и замъглени. Единствено Мейкрафт се чудеше как ловците на вештици са проникнали вътре. Погледна отвън и видя въжето, завързано за портата на оградата. После вдигна поглед и зърна небесния кораб, ръмженето на мотора на който се заглушаваше от монотонното пулсиране на катедралата, както и от воя на вештиците отвъд оградата. Небесен кораб! Проклет небесен кораб!

Той пристъпи в трапезарията, където се бе разиграла борбата с кучетата. Прескочи през масите и пейките, отвратен от ужасната гледка на мъртвите кучета. Спря до тялото на момчето-дявол и после се захили при вида на Блейк. Най-сетне си бе получил заслуженото. Но наистина вършеше работа. Беше като животно.

Мейкрафт се измъкна оттам през големите порти — единственият път към катедралата. Предполагаше се, че трябва да бъдат заключени и охранявани от Стражи, толкова могъщи, че дори Пайк да не може да ги пробие. А сега стояха отворени. С пистолет в ръка инспекторът пристъпи към червената светлина, струяща през портите и погледна навън.

Грегор погледна през вратата на кабината към двора отдолу. На фона на червената светлина от виещите се над него облаци видя, че основното въже-котва все още си беше на мястото, увито около летвата на портата. Изруга на руски. Въжетата нямаше да се скъсат, нито пък летвата щеше да поддаде. Той знаеше какво се крие зад портата, но това не го интересуваше. Всички в катедралата можеха да се защитят, трябваше да изчезва и то бързо.

— Пфу! — каза, тряскайки вратата на кабината. — Ще се измъкна от всички вас.

Върна се на мястото на пилота и седна. Небесният кораб не разполагаше с достатъчно мощен двигател, за да се откъсне, знаеше това. Двигателите бяха слаби, имаха сила само за да издигнат балона нагоре.

Е, ако искаше да се отърве от въжетата, имаше само един начин да го стори. Щеше да е доволен, когато всичко това приключи. Без изобщо да мисли повече, той щракна два бутона на таблото и небесният кораб се заклати, тъй като двете бомби, закачени в долната му част, се освободиха и паднаха на земята.

Мейкрафт тъкмо се чудеше какво да прави с небесния кораб, когато видя как от долната му част се отделиха двете обли неща. От четирите секунди, които им трябваха, за да стигнат до земята, Мейкрафт прекара две в това да се чуди какво представляваха, една в осъзнаване на ужаса, а през последната целият му живот се взриви пред очите му. Той изчезна сред облак бяла светлина, убит в сърцето на експлозията. Предната врата и портата на катедралата се пръснаха на хиляди парчета, а дворът се покри с останки. Близката стена на катедралата се разклати и се сгромоляса под тежестта на камъка над нея. Небесният кораб успя да се издигне над всичко това заедно с остатъците от въжето-котва. Грегор ликуваше от щастие при отдалечаването си от отвратителната катедрала. Насочи небесния кораб на север и се понесе напред с възможно най-висока скорост.

Не успя да чуе радостните звуци на вештиците, които преминаха през срутената ограда, прескочиха останките в двора и се вляха в катедралата като отрова. Търсеха вратата, тъй като силата, която усещаха вътре, ги привличаше като магнит. Стотици от тях влязоха вътре, подскачаха, влачеха се, виеха се като ужасяващи и зловещи сенки. Проникнаха в пъклената катедрала, за да се насладят на онова, което беше в нея.

ГЛАВА 28Отговорите на ПайкВештиците са разкритиВсичко приключва

В момента на силната експлозия Таниел падна на земята, прострелян в корема.

Ехото накара всички в церемониалната зала да подскочат, но те бяха добре дисциплинирани и знаеха какви могат да бъдат последствията от прекъсването на Ритуал с подобно значение. До тях бяха достигнали отдалечените изстрели на ловците на вештици при промъкването им вътре в катедралата, затова бяха донякъде подготвени. Все пак някои от тях се огледаха, за да проверят дали някой не е паднал. Пеенето леко се забави, но скоро отново се усили. Опасният момент бе приключил. Тач стоеше, без да помръдне и четеше от мрачните текстове. Дори да трябваше да ги застрелят до един, трябваше да завършат Ритуала. Прекъсването на този късен етап щеше да вкамени мозъците им както ледът — локва.

Пренебрегнаха писъка на Елейзабел, игнорираха гласовете, които се чуваха от балкона вече няколко минути, както и трясъка, който ги бе разлюлял току-що и едва не бе преобърнал някоя от плочите. Наблизо бе станала експлозия. Под маските им се лееше студена пот. Ако плочата бе паднала, всичко щеше да приключи. Дори нещо толкова малко можеше да разстрои pthau’es’maik. Доктор Мамън Пайк насочи пистолета си към челото на Кейтлин.

— Скъпа моя мис Бенет, предупредих го да не се опитва да прави каквото и да било.

— Но ти го простреля! — извика Елейзабел.

— Да, така изглежда — каза докторът студено. — Наистина трябва да се научите, че не блъфирам.

Експлозията в двора бе толкова силна, че докторът бе залитнал. Таниел се бе опитал да се възползва от удалата му се възможност, но дори той не бе толкова пъргав. Пайк бе взел своя американски револвер със седем куршума и бе стрелял напосоки. Беше го уцелил. Сега куршумът бе забит в стената, а около него, имаше мрежа от кървави пукнатини.

Елейзабел бе коленичила до момчето в отчаян опит да го защити и да му помогне. Кейтлин стоеше наблизо. Тя гледаше ту към Таниел, ту към Пайк като че ли се опитваше да реши как да отмъсти на противния доктор. Таниел простена и почна да се изправя на крака.

— Не, Таниел, не бива — каза Елейзабел, но щом стана ясно, че той нямаше намерение да остане на земята, го прегърна и му помогна. По устните му имаше кръв. Той се обърна към доктора:

— Урок, който скоро няма да забравя, докторе — каза той с хриптене и на лицето му се изписа болка. Дупката в дрехите му едва се виждаше, но кръвта отляво на корема му личеше силно.

— Брей, наистина имаш силен дух — отбеляза докторът. — От експлозията стана ясно, че някой прави бели в катедралата ми. Ще ви запазя живи в случай, че за мое нещастие, успеят да се доберат дотук. Заложниците са доста полезно нещо.

— Стой мирен — изсъска Елейзабел, отмествайки палтото и разкъсвайки ризата му. Макар че упоритият глупчо искаше да стои прав, щеше да бъде проклета, ако го оставеше да изгуби кръвта си. Тя го огледа отзад и видя, че куршумът бе излязъл през гърба, което беше добре. Единственото, което можеше да стори, бе да спре кръвта, докато намереха помощ.

— Имал си късмет — каза Кейтлин на Пайк. — Не знаеше, че сме тук. Можехме да влезем в залата и Тач вече щеше да е мъртва.

Пайк захихика.

— Мис Бенет, минахте покрай четири от моите Стражи, без дори да ги забележите. Знаех точно къде се намирате. Зоната около залата е пълна с малки аларми, ако разбирате какво искам да ви кажа.

— Кейтлин, дай ми колана си — нареди Елейзабел. Кейтлин го стори. Панталоните й бяха достатъчно тесни, за да се задържат и без кожената ивица. И все пак, ако носеше рокля, както останалите жени…

— Пайк — обърна се към него Таниел, но стисна зъби, тъй като го проряза силна болка от раната. Той си пое въздух, за да му премине. — Пайк, трябва да спреш това.

— Да спра кое? Да спра церемонията! Скъпо момче, нямаш представа колко много съм работил, за да стигна дотук. Защо да я спирам?

— Всички вие ще умрете. Братството ще бъде погубено заедно с всичко останало.

— Вероятно — съгласи се Пайк, примигвайки с тежките си клепачи и накланяйки тънкото си вратле напред като лешояд. — Въпреки че се съмнявам. А какво ще получим, ако останем живи?

— Какво? — извика Таниел. — Какво ще получите? Вие вече сте богати и имате огромна власт… Имате повече власт от Парламента! Защо ви трябва да рискувате всичко това? Та нали сте крале и кралици на света!

Пайк се засмя.

— Ласкаеш ме. Много мило, Таниел, но си задай въпроса кой иска този свят. Вештиците определят новите правила. Превземат ни и ни избиват, стъпка по стъпка. Предпочитам с всичко това да се свърши и да мина на тяхната страна, отколкото да умра безсилен като всички вас.

— Тогава се бори с тях!

Той се засмя гърлено и грубо.

— О, имай милост, момче. Още ли не си го разбрал? Не можем да се преборим с тях!

— Защо? — попита Таниел враждебно, плюейки кръв. — Защо не?

— Защото ние ги създадохме! — извика той. — Създаваме ги всеки ден! Все повече и повече, по-мрачни и по-зли, вештица след вештица, докато не остане жив човек. И тогава и те ще изчезнат. — Той погледна Таниел безизразно. — Таниел Фокс, вештиците не са родени от вештици като Тач. Вештиците сме ние!

Никой на балкона не продума. Носеше се само монотонното припяване, както и далечен тракащ звук, който изглежда никой от тях не забелязваше.

— Лъжеш — обади се Кейтлин.

— Не, мис Бенет! — извика Пайк разтреперен. — Толкова е ясно! Никога ли не сте се чудили защо някои вештици приличат на стари легенди, които са измислени много преди тяхната поява? Ние вземаме най-лошите си кошмари и ги превръщаме във вештици. Вземаме цялата си насъбрана вина, омраза, срам, всичко, което мразим у себе си, и измисляме духове, които да ни преследват и чудовища, на които ставаме жертва. И дори не осъзнаваме, че го правим! Той пристъпи към другата част на балкона.

— Знаеш ли, че през живота си човек използва само десет процента от мозъка си, Таниел? Аз, да! Прекарал съм доста време в изследване на мозъка и съзнанието и това, което ги кара да работят. Не се ли питаш какво правим с оставалите девет десети? Не се ли питаш какво ще стане в случай, че използваме този допълнителен потенциал? Господи, преди тридесет години никой не бе чувал за нещо като усещане за вештици. Приемът в приюти се е увеличил четири пъти след Унищожението и ще останеш изумен, когато разбереш колко от тези хора чуват гласове или твърдят, че имат връзка с отвъдното и понякога, само понякога, можеш да си позволиш да им повярваш.

— Унищожението — повтори Таниел, твърде запленен от разказа на Пайк, за да осъзнае къде се намира или да помисли за дупката в корема си. — Тогава започна всичко. Какво се е случило? Какво в пруските бомби би отприщило подобно нещо?

— Нас самите — отвърна Пайк. Той внезапно се намръщи, стори му се, че чува някакъв отдалечен шум. Това го обезпокои, но не можеше да си обясни защо. — Бомбардираха нас — продължи той. — Тогава нашата вяра секна. Именно тогава навлязохме във Века на разума.

Елейзабел бе откъснала ръкава на роклята си и бе направила превръзка на Таниел. Той изглежда не забелязваше, че кърви силно. Тя виждаше, че той не просто се опитва да печели време или да разсее Пайк, а бе искрено запленен от разказа на възрастния мъж. Кейтлин не мърдаше в очакване на частица от секундата, в която да се възползва от възможността да го нападне, но той бе твърде хитър, за да го позволи.

— Векът на разума? — попита тя. — Но какво общо има той с всичко останало?

Елейзабел подаде компреса на Таниел и му каза да го държи на гърба си, докато тя му приготви още един за входната рана. Той се изкашля, като в слюнката му имаше кръв.

— Е, мис Бенет. Векът на разума е причината всички ние да сме тук сега. От зората на нашата история хората са вярвали в нещо. Пещерните хора са се страхували от огъня в небето, индианците са имали своите животински богове, гърците и римляните — също, ацтеките са имали своите идоли, ние имахме нашите църкви… Не разбираш ли? Винаги сме имали нещо, върху което да прехвърляме вината! Когато някоя висока вълна разрушавала дадено село, това било защото боговете са били ядосани, а не защото не са я построили достатъчно далеч от брега. Когато дете умирало от треска, това било, защото селото било грешно, а не, защото не са имали подходящи системи за филтриране на водата. Когато сме извършвали ужасен грях, когато сме били изпълнени със срам и вина, сме имали отдушник. Можело е да ни се прости. Без значение в какво сме вярвали, важното е просто да сме вярвали.

— Настъпването на Унищожението, пускането на бомби от небето… това бе краят. Триумфът на науката. Вече нямахме нужда да вярваме в Бог, който ни наказва от небето. Човекът възприе ролята на Бога. Сега ние сме тези, които имат силата да изравняват градовете със земята и да отнемат хиляди човешки животи само с един удар. Разбираш ли, старият Чарлз Дарвин е обяснил живота! Науката се движи напред с огромни крачки и всяка измината стъпка е в посока на отдалечаване от старите порядки. Науката ни отне необходимостта да вярваме в каквото и да било, защото сега можем да си дадем обяснение за всичко. Какво ни остава? Кой ще отнеме нашата болка, страх и агонии? Кого другиго освен себе си можем да виним?

— Вештиците — прошепна Таниел запленен. — Когато нямаме повече вяра, идват вештиците. — Той внезапно се намръщи, когато Елейзабел уви колана на Кейтлин около него и го пристегна върху компресите, като преди това ги намести. Докторът кимна.

— Човечеството все още не е достатъчно зряло, за да поеме отговорността за собствените си грешки — продължи той. — Нужно ни е да вярваме в нещо извън самите нас. С предприемането на стъпките в науката, с обясняването на всичко, не ни остана нищо. Заводи, фабрики, сираци, сажди и смог. А ако това е всичко, което ни обвързва с действителността, заслужава ли си наистина да живеем? Заслужава ли си да се влачим през цялата болка само за да видим, че крайната цел не оправдава изминатия път за постигането й? Вештиците живеят в градовете по целия свят, Таниел, защото това е мястото, където хората, изгубили надежда, се събират, за да направят състояния, но се провалят.

— По един или друг начин, въпреки че не си го признавахме сами на себе си, у нас се надигаше паника. Дълбоко в себе си, там, където науката не достига, се страхуваме от пустотата, която създаваме, от самоунищожението, което си навлякохме сами. Затова изобретихме вештици, събудихме дълбоко заспала част от съзнанието си, за чието съществуване дори не сме подозирали, и моделирахме съществата, преследващи ни в собствените ни кошмари. Защото цялата омраза, вина и срам трябва да си намерят някакъв отдушник, Таниел, иначе ще ни погълнат живи. Ако ги задържим в себе си, ще станем като Кърпеното лице.

— Виждаш ли — заключи накрая той, — ние в Братството не унищожаваме човечеството. То само срива себе си. Ние просто му предоставяме нещо, в което отново да вярва. Нашият подарък към света: нови и прегладнели богове, отвъд законите на математиката и петте сетива. Глау Меска, момчето ми. О, те ще възкресят отново Дарвин.

Сега звукът стана твърде силен, за да не му обърнат внимание — съскане, ръмжене, викане — като пронизваше слуха им с приближаването си. Пайк, прекъснат по време на речта си, го бе пренебрегнал, но сега доволното изражение на лицето му помръкна и по него се изписа несигурност.

— Какво е това? — попита Елейзабел и погледна нагоре.

— Мисля — обади се Таниел с окървавена усмивка, — че твоите безценни вештици искат да се срещнат с теб, доктор Пайк.

Очите на доктора се разшириха от ужас, тъй като думите на Таниел бяха дали външен израз на онова, което той не смееше да си помисли. Този звук, този звук. Вештици.

— Пуснали сте ги вътре! — изрева той и в следващия момент насочи револвера си към главата на Таниел. — Ти уби всички ни! И дръпна спусъка.

Вештиците се спуснаха на глутници в залата под тях с писъци и стенания. Монотонното пеене на окултистите се смеси с техните неистови викове. Кейтлин ритна пистолета от ръката на Пайк, преди да осъзнае, че той бе засякъл. Таниел се втурна към него, но Пайк се измъкна, доста ловко за възрастта си, и излезе през вратата преди който и да било от тях да го спре, изчезвайки надолу по стълбите.

Таниел вдигна пистолета, завъртя барабана и се прицели. Тогава в главата му прозвучаха думите на момчето-дявол, произнесени в бърлогата на Свещения таласъм:

Говоря за силата, създала законите на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се.

Под тях хаосът бе пълен. Окултистите биваха разкъсвани на парчета, но Тач оставаше непокътната в центъра, защитена сред кръга за призоваване с разперени ръце и провиснала надолу глава. Той стреля.

Тач отскочи назад, старата вештица в тялото на младото момиче, и очите й се отвориха, пронизвайки Таниел с поглед, въпреки огромното разстояние през осветената в червено зала. На гърдите й, върху бялата й рокля, зееше тъмночервена рана. Ръцете й се провесиха тежко настрани. По лицето на Частити Блейн бе изписана изненада, но очите го проклинаха във вечността. Тя се строполи назад, изпадна извън кръга и бе погълната.

Небето се разтресе от ужасяващ гръм, звук толкова мощен, че сякаш срина всичко наоколо. Нечовешкият рев накара Таниел да падне на колене. Силен вятър, носещ мириса на сол и море, премина през катедралата, като че ли подтиснатото зло крещеше от объркване. Огромните, ужасни очи на Глау Меска се извърнаха от човешкия свят, погледът им премина и се замъгли, когато порталът, който трябваше да ги доведе на Земята рязко се затвори. Елейзабел се бе притиснала към Таниел и тримата се бяха сгушили, криейки се от урагана, който вилнееше наоколо, като три дребни фигурки на балкона над ревящата тълпа под тях. Вятърът спря. Настана тишина.

Шоковата вълна се отля от катедралата. Земята и въздухът пулсираха. Огромната червена вихрушка от облаци бе прекъсната като верига на колело и избухна. Небето се раздираше от отровните й стрели и мракът се раздроби на хиляди парчета.

Земята се надигаше и тресеше из целия Лондон. Сградите стенеха, поклащаха се и се свличаха на земята, а прозорците им се пръскаха на хиляди парчета. Хората пищяха, паметниците падаха, камъкът се пукаше. Тауър Бридж се наклони на една страна и потъна под водите на Темза. От свещи и огнища избухваха пожари. В Стария квартал положението бе същото, въпреки че той отдавна бе напуснат. Там също бушуваха огнени езици.

Отново се разнесе пронизващ вик, но този път той се състоеше от много гласове. Елейзабел затвори очи и се притисна в Таниел, който от ужас дори не усещаше раната в корема си.

И след това всичко приключи. Настана тишина. Шумоленето на завесите на балкона, трополенето на нещо метално по пода… това бе всичко.

Елейзабел отвори очи. През изпотрошените прозорци на катедралата нахлуваха сияйни слънчеви лъчи, които озаряваха многобройните арки. От ужасната червена светлина нямаше и следа. Наоколо цареше жизнерадостно утро. Тя внимателно се изправи на крака и помогна на Таниел да стори същото. Останките от окултистите и Тач лежаха неузнаваеми на пода на залата под тях, но от вештиците нямаше и следа. Облаците, закриващи слънцето, които им позволяваха да бродят из града и през деня, ги бяха предали, улавяйки ги чрез слънчевите лъчи. Вече ги нямаше. Кейтлин се изправи заедно с тях. Погледът й обхвана невероятната гледка.

— Мисля, че всичко приключи — каза тя и погледна към Таниел. В очите му се четеше загриженост. — Аз пък смятам, че тепърва започва.

ГЛАВА 29Заключение

Детектив Карвър седеше на пейка в Хайд парк и наблюдаваше нощта. Небето над Лондон бе ясно; и най-ярките звезди успяваха да надделеят над газените лампи и светлината им достигаше до него. Той седеше сам под една лампа и от устата му излизаше пара в прохладната януарска вечер. Лондон пулсираше от атмосферата на Коледа и Нова Година. Нещастието, което ги бе сполетяло, не бе успяло да унищожи желанието им за празнуване; всъщност тази Коледа не бе като предишните. Дори на фона на руините и разрушенията те бяха празнували до забрава. Нямаше пищна украса или паради, но всяка жена и всеки мъж осъзнаваха, че им бе даден втори шанс; бяха се срещнали лице в лице със смъртта и бяха оцелели. Затова вдигаха тостове за новото начало и повторния шанс за живот.

Ново начало наистина, помисли си Карвър. Последиците от станалото, известно като Затъмнението, бяха жестоки, но също както Големия Пожар в Лондон преди това, то бе спомогнало за прочистването на нещата, които имаха нужда от това. В нощта след като Таниел бе убил Тач, Старият квартал бе изгорял до основи и единствено водите на Темза бяха възпрели огнените езици да достигнат северната част на града. Карвър си спомни как пламъците се издигаха високо в нощта, оформяйки стена, която съскаше и вилнееше, знаейки че не може да премине отвъд реката. Пожарите на север бяха потушени бързо. Най-накрая бе завалял дъжд, поставяйки край на огнената стихия.

Градът бе започнал да се изправя на крака. Таниел и Елейзабел бяха заминали. Той не знаеше къде, но Таниел бе споменал нещо във връзка с учене, за опит да напише книга за вештиците, за нов начин за тяхното унищожаване. Чувстваше това като свой дълг след онова, което бе чул от Пайк. Трябваше да разкаже онова, което знаеше, да уведоми ловците на вештици по целия свят за природата на враговете им. Беше се заклел вече да не ловува, но щеше да се занимава с науката за вештиците. Където и да бяха сега с Елейзабел, важното бе, че бяха заедно, отдавайки се на любовта си един към друг. Той не знаеше с какво щеше да се занимава тя. Разполагаше с известно състояние и къща от родителите си, но Карвър никога не бе могъл да я разбере. Правеше това, което искаше.

Карвър все още се виждаше с Кейтлин от време на време. Тя бе добре и, въпреки че ръцете й леко изтръпваха в студени нощи като тази, продължаваше да ловува. Той се чувстваше задължен към нея, тъй като именно тя го бе забелязала, след като Блейк го бе прострелял, беше го превързала и скрила, докато довършат работата си в катедралата. Беше усетил разтърсването от бомбата, беше чул виковете на вештиците при навлизането им, но след това бе припаднал и нямаше представа какво се бе случило, докато Кейтлин и останалите не се бяха върнали при него, за да го отведат от онова ужасно място. Пропускането на финала бе лош късмет, но все пак се смяташе за щастливец, че все още бе в състояние да диша. Бе щастлив. Карвър се изправи, протегна се и се загърна в голямото си палто. Взе шапката си и тръгна да се разхожда по Парк Лейн. През какъв сложен лабиринт бяха преминали само, през каква мрежа от съвпадения, която ги бе довела до едно или друго заключение, без да свършва. От време на време позволяваше победи или загуби, преминавайки нататък. Всичко бе с определена цел. Без Кърпеното лице, той и Мейкрафт никога нямаше да се свържат, той никога нямаше да разкрие пръста на Братството в ставащото и нямаше да могат да го спрат. Същото се отнасяше и за Елейзабел. Как ли се бе измъкнала от Братството първия път, когато Таниел я бе открил? Дори тя не знаеше.

Направляват ни сили, много по-могъщи, отколкото всеки от нас би могъл да си представи, помисли си той.

Но имаше едно нещо, което го тормозеше. Доктор Мамън Пайк, главата на Братството, все още живееше някъде в провинцията. Никой не знаеше за неговата връзка със Затъмнението и никога нямаше да узнае. Той бе избягал от катедралата като всички тях. Криеше се зад паравана на почтеност, работейки в „Редфорд Ейкърс“, като продължаваше да се занимава с лекуването на пациенти. И Карвър не можеше да го докосне с пръст. Тази вечер Пайк отиваше на парти. Светска сбирка на медицински умове. Карвър знаеше това, тъй като го следеше отблизо, но все още без никакъв резултат. Сега Пайк се пазеше чист като снега в Доунс. Законът нямаше доказателства срещу него.

Обезсърчен, Карвър продължаваше да крачи по Парк Лейн. В този час движението бе слабо, имаше само една самотна кола, тракаща по паветата. Водачът й бе вдигнал яката си, за да се предпази от студа, а шапката му бе килната напред върху лицето. Той удряше леко конете: черен жребец и бяла кобила. Щом премина покрай Карвър, наклони шапката си за поздрав и инспекторът стори същото. Карвър се прибра у дома, а Кърпеното лице продължи напред към уговорката с някой си доктор Мамън Пайк, с когото имаше стари сметки за уреждане.