Обсебването на Елейзабел Крей

ГЛАВА 8Улица „Милосърдие“Убийствата със зелените кабарчета

Присена Уестън бе богобоязлива жена, но от едно нещо се страхуваше повече, отколкото от Всевишния в този момент и то се намираше някъде зад нея.

По улиците отново се стелеше мъгла, която оставяше лепкавия си отпечатък по камъните, сякаш никога не се бе вдигала. Луната бе скрита зад облаците някъде горе и от нея нямаше и следа. Нощта над Лондон все още не бе отстъпила място на зората и сред мъглата се спотайваха много опасности. Бе настанал сковаващ студ, температурите бяха паднали под нулата, прозорците бяха заскрежени, а на местата, където се бе насъбрала мъгла, се бе образувал кристално чист лед. Кръчмите и хановете вече бяха празни и единственият звук, който смущаваше тишината, бе този на една отдалечена фабрика.

Прис бе свикнала с тишината. От четиригодишна възраст бе почти напълно глуха. Тогава пияният й баща бе пляскал с ръце близо до ушите й, в резултат, на което тъпанчетата й се бяха спукали. Но сега тя не усещаше присъщото на тишината спокойствие. Въпреки че по улиците цареше гробна тишина, главата й бучеше. Кръвта й бушуваше, учестеното й дишане я караше да се превива на две, а сърцето й биеше с лудешки ритъм. Някъде зад нея бе Кърпеното лице. Той преследваше лондончани вече петнадесет години, а в периметъра на дейността му влизаха северните брегове на Темза. През тези петнадесет години майките използваха неговото име, за да плашат децата си и да ги накарат да се държат прилично. „Веднага в леглото или Кърпеното лице ще те вземе!“. Много малко от тях обаче знаеха, че Кърпеното лице убиваше само жени, никога мъже или деца. Някои твърдяха, че е наполовина вештица — дете на Черната Анис, която една нощ приютила мъж в постелята си, изпила дъха му, оставяйки го безжизнен, а себе си — пълна със семе. Ако обаче Кърпеното лице наистина бе човешко същество, беше твърде умно, тъй като съвсем умело избягваше опитите на пийлърите да го заловят. След десетилетие и половина на терор, почти никой не знаеше какво точно представлява той, с изключение на онези, които по чудо бяха успели да се измъкнат от лапите му. Точно техните описания бяха причина за неговия прякор.

Сега самата тя бе зърнала тази маска на ужаса — зеещата уста сред сивото, парцаливо и закърпено зебло, предсмъртната гримаса под перука от красива женска коса с прав бретон. Той стоеше на пресечката между улица „Шрю“ и улица „Милосърдие“. Със скръстени ръце и дълго закопчано палто, сякаш я бе чакал цяла нощ. Тя бе побягнала и независимо че не чуваше стъпките му зад себе си, знаеше, че я бе последвал. От всички хора в Лондон бе избрал точно нея й сега тя бягаше, за да спаси живота си.

Улица „Милосърдие“ бе заобиколена от тесни запуснати и криви улички, много, от които бяха без изход. Една случайна бомба от Унищожението бе попаднала в тази област и трудолюбивите местни жители се бяха заели да поправят щетите, без да обръщат особено внимание на това коя улица накъде води. Къщите се издигаха нагоре една срещу друга. Понякога небето се виждаше като ивица между улуците им. Някои от прозорците светеха с приглушени светлини и създаваха усещане за топлина на фона на ледената лондонска вечер.

Тя бягаше, но паниката замъгляваше разсъдъка й. Бягаше напосоки сред гъстата мъгла. На всеки двадесетина метра се обръщайте назад, изправена лице в лице с пустата улица. Понякога й се струваше, че в мъглата зад нея пробягваше черна фигура, но сивотата бързо я поглъщаше. Около нея се издигаха уличните лампи, неми и апатични свидетели на ужаса й.

Не чуваше нищо освен бурния ритъм на тялото си. Сякаш бе изолирана от заобикалящия я свят — не виждаше нищо в мъглата, а слухът отдавна не й служеше.

Нещо пробяга по улицата пред нея, застина на място и се върна обратно на стълбите, откъдето бе тръгнало. Котка, уплашена от новодошлата. Но тя нямаше почти никакво време да види това, тъй като левият й крак се стрелна неконтролируемо настрани и тя започна да пада.

Лед, помисли си и се пльосна на калдъръма. Пред очите й се появиха звездички.

Но болката не можеше да я спре. Скимтейки, Прис се изправи на крака. Усети, че устната и челюстта й вече бяха започнали да се подуват. Бе тичала по улицата, а не по тротоара, защото по калдъръма ботушите й бяха по-стабилни. Но дори това не бе достатъчно в нощ като тази.

Тя погледна панически през рамо и видя, че там, зад нея, стоеше Кърпеното лице. Сред гъстата мъгла се очертаваше само черният му силует. Той я чакаше да се затича отново.

С отчаян вик жената се хвърли към вратата на най-близката къща, чиито прозорци все още светеха в нощта.

— Помощ! — извика тя, блъскайки по нея. — За Бога, помогнете ми! Кърпеното лице е след мен!

Но макар да знаеше какво казва, не бе чувала гласа си откакто бе на четири години и звуците, които сега издаваше, бяха почти напълно нечленоразделни. Тя викна отново. Звукът кънтеше оглушително в главата й, но от устата й не се отронваше нито една ясна дума. Езикът й просто бе отвикнал да се движи.

Кърпеното лице тръгна бавно към нея. С всяка следваща стъпка силуетът му ставаше все по-ясен. Тя тръгна към друга къща; сърцето й щеше да се пръсне, похлопа и на нейната врата, но хората вътре вероятно си мислеха, че това е някой луд и не искаха да се замесват. Просто дръпнаха завесите и залостиха вратата си.

Тя проплака и погледна назад към Кърпеното лице, който се приближаваше с бавни стъпки, с увереността на котка, приклещила мишката в ъгъла. Сега тя отново видя застиналата в смъртна гримаса маска, красивата перука, дългия нож в лявата му ръка, проблясващ на лунната светлина.

Побягна отново. Устните й шептяха отчаяни молитви. Нима не бе достатъчно благочестива през всичките тези години? Та нали посещаваше редовно църквата? Защо точно тя? Защо бе избрал нея! Бе прокълната да има баща-пияница, който бе осакатил слуха й, преди да намери смъртта си на дъното на бутилка джин; майка й бе умряла от туберкулоза, но дори след всичко това вярата й не бе угаснала. Никой не я бе учил на това — и двамата й родители бяха атеисти, въздигащи в култ единствено две божества — алкохола и опиатите. Всичко това й бе дало повече от добра причина да се отрече от вярата си. Но тя бе примерна и набожна, отдадена на вярата католичка и жена с добро сърце. Защо всичко това се случваше на нея?

В следващите няколко минути тя мислеше само за своето бягство, не виждаше, не чуваше и не усещаше нищо друго. Падна още два пъти, но на местата, където трябваше да се е наранила, усещаше само леко схващане. От учестеното й дишане и пулс главата й пулсираше. Не смееше да спре. Гърдите я боляха. Мускулите й сякаш бяха от олово. Спря, за да почука на още една врата, но опитът отново бе безуспешен. Градът сякаш се изолираше от обречените. Живущите на улица „Милосърдие“ бяха насядали в близост до огъня и печките си, безучастни към случващото се навън. Прозорците и вратите им бяха бариера към улицата и те слушаха безутешните викове на Прис с ледено безразличие. Смятаха, че с отварянето на вратата, щяха да поканят злото в дома си. А и възможността тези звуци да бяха на някоя вештица далеч не бе изключена.

Тя се почувства напълно изтощена. Започна да бяга все по-бавно, докато накрая се влачеше по улицата със сетни сили. Задъхана, Прис се облегна на една улична лампа. Коремът я болеше. По лицето й се стичаха сълзи. Обърна се назад и с тежка въздишка видя, че той беше там. Бе съвсем спокоен — сякаш дори не му се бе наложило да се затича, за да я настигне.

Не можеш да се измъкнеш, казваше й. Ела тук, за да те набуча на ножа си.

— Помощ — прошепна тя. Но този път не говореше на никого. Просто знаеше, че няма кой да й помогне.

Точно в този момент обаче почувства прилив на нова енергия и побягна — без посока. Просто усети, че не можеше да се предаде така лесно.

Зави зад един ъгъл и попадна на тясна уличка, която водеше към задния двор на някакво магазинче. Там имаше отворена врата, разделяща улицата от дворчето. Беше толкова изтощена, че не забеляза двете сенки, които излязоха от една тъмна дупка в стената и тръгнаха подире й. Не можеше да чуе ниското ръмжене на вълците. Разбра за преследвачите си едва когато усети как нещо я блъсна отзад със страшна сила и я събори на земята. При падането удари главата си в една метална пластина на желязната врата и пред очите и сякаш се спусна черно перде.

Сутринта детектив Езраел Карвър прибави още една карфица върху голямата карта на Лондон, която висеше на стената в офиса, който делеше с инспектор Мейкрафт в полицейското управление в „Чийпсайд“. Едно малко хартиено знаменце с цифрата седемдесет и шест, внимателно изписана на него, бе промушено от същата тази карфица, забита югоизточно от улица „Милосърдие“ в Холбърн.

Той седна на дървеното си бюро, подпря главата си и се загледа в картата. През щорите на прозорците се процеждаше светлина. Тя превръщаше носещите се във въздуха прашинки в миниатюрни слънца, които се стрелкаха във всички посоки. Стаята не бе разхвърляна, нито пък подредена, а нещо по средата. С дървената си ламперия приличаше повече на кабинет на университетски професор или стая на библиотекар, отколкото на полицейски участък. Карвър бе изолиран посредством дебела врата от останалата част от сградата, където непрекъснато влизаха и излизаха престъпници и ограбени граждани, обсъждаха се тревоги, доклади и спешни повиквания. Но там, в неговия офис, бе спокойно. Той стана и отиде до прозореца. Погледна навън през щорите и видя покривите на сградите наоколо, мързеливо препичащи се на ярката слънчева светлина. Погледът му се плъзна по заострените кули и куполите на високите църкви, по навъсените фасади на фабриките и порутените работилници, по тесните комини, пронизващи небето, и внезапно го обзе чувство на обич към града и хората му. Това бе едно меко пламъче, един особен вид любов към това място, която не го бе напускала през целия му живот. Докато стоеше там и гледаше през прозореца, той усети, че бе на ръба на нещо голямо, на някакво вътрешно разкритие, което можеше да промени характера му, да го направи по-мъдър.

Но прелюдията към този момент, който не бе сигурно дали изобщо щеше да настъпи, бе прекъсната от Мейкрафт, който шумно завъртя дръжката на вратата и влетя в стаята, втренчен в купчина доклади в ръцете си.

— Добро утро, Карвър — каза той, без да го погледне.

— Инспектор Мейкрафт — отвърна вежливо Карвър, прикривайки раздразнението си от това, че бяха прекъснали момента на прозрението му.

Мейкрафт остави книжата и го погледна. Карвър наближаваше трийсетте; не бе нито висок, нито нисък, а широкоплещест. Черната му коса бе зализана назад, а над горната му устна се мъдреха тънки черни мустачки. Носеше дебела жилетка, кафява риза и впити тъмнокафяви панталони. Както винаги, изглеждаше спретнат. В това отношение бе педантичен. Бъркотията в общия им кабинет бе почти изцяло по вина на Мейкрафт, но Карвър бе твърде възпитан, за да го упрекне за това.

— Номер седемдесет и шест — каза Мейкрафт. — Крайно време е да направим нещо с този приятел Кърпеното лице.

Карвър се усмихна, защото усети, че именно това се очакваше от него. Това бе тяхна шега, която си повтаряха от много време насам; сякаш през последните две години не се бяха опитвали да направят нещо по въпроса. Тази шега вече отдавна се бе изтъркала, но Мейкрафт все още я повтаряше при подходящ случай — заради традицията.

— Как е тя? — попита той.

— Голяма късметлийка е, че все още е жива — отвърна Мейкрафт и се стовари на стола си. — Не спира да повтаря, че Бог я е спасил.

— Спасил я е, като едва не са я изяли вълци? — запита Карвър, повдигайки вежди, след което и той седна.

Мейкрафт извади една дебела пура от вътрешния джоб на сакото си и отряза края й с едно сребристо ножче. Запали я и вдиша от ароматния дим. След това разговорът продължи.

— Поне е още жива. Затова го казва. Тя е едва петата жена, успяла да се измъкне от него за петнадесет години. Такава е нашата информация.

— Не бих нарекъл нападението на диви животни приемлив начин за измъкване — заяви Карвър сухо.

Мейкрафт насочи пурата си към младежа.

— Неведоми са пътищата Божии — отговори той.

— Е, да, но и нашият господин Кърпено лице си го бива — каза Карвър, почуквайки по бюрото с кокалче.

— Много скоро тя ще се оправи — продължи Мейкрафт. — Няколко драскотини, един два белега. Вече разпитах мъжа, който е прогонил вълците. Той е ловец. Пътува до Юкон, за да лови мечки заради кожите им. Държи магазин за кожи, когато се върне в Лондон. През останалата част от времето с него се занимава семейството му. — Последва пауза, през която Мейкрафт смучеше пурата си и наблюдаваше Карвър с присвити, подозрителни очи. — Доста странно е, че от всички хора, които можеха да попаднат на онова място, там се е оказал точно ловец на диви животни.

Карвър подпря глава с ръцете си и се облегна назад.

— Говориш така, сякаш вярваш, че е била спасена от нещо свръхестествено — каза той с иронична усмивка.

— Хм — изсумтя Мейкрафт, без да се обвързва с отговор.

— Е, като оставим настрана метафизиката, благодарение на мис Уестън сега имаме определено преимущество — продължи Карвър, стана и се запъти към картата на стената. — Кърпеното лице винаги атакува на същото място, ако първият път не е успял. Поне така е станало предишните четири пъти, когато е пропуснал убийството. — Той посочи местата, където няколко карфици бяха забодени по две. — Ако следва модела на поведение, което сам си е създал, следващото му похищение ще е скоро и в радиус от около половин миля от последното.

Карвър изучаваше картата напрегнато. Сред малките карфички и знаменцата им имаше седем зелени кабарчета, всяко, от които притежаваше цифра като на останалите. Те бяха разпръснати из целия Лондон, а не скупчени на едно място като другите карфици.

— Детектив, — подкани го Мейкрафт. — Все още ли се опитваш да откриеш нещо?

Карвър сбърчи нос.

— Не мога да се сдържа. Знам, че има някаква закономерност. Особено при тези проклети убийства със зелените кабарчета.

Убийствата със зелените кабарчета бяха най-новото в развитието на разследването на Кърпеното лице. Това име им бе дошло от самия Карвър, който бе започнал да ги маркира на картата със зелени кабарчета, за да покаже, че се различаваха от другите. Беше доста невинно име за подобни зверски престъпления, но все пак малко хумор никога не бе излишен, особено, когато бе необходим, за да се запази трезвият разсъдък на работещите по случаите.

Бяха започнали преди година. Убийства, извършвани далеч от територията на Кърпеното лице, който определено се отличаваше със собствена зона на действие — на запад до Хамърсмит, на изток до Поплър, дори едно в Стария квартал. Изглежда това бе работа на Кърпеното лице. За момента той притежаваше нещо като монопол върху серийните убийства в Лондон, особено след екзекуцията на Джо Котешката стъпка. Телата на жертвите му си приличаха — очите, езиците и сърцата им бяха отстранени, отрязани с точност на хирург. Ръцете им бяха скръстени върху окървавените гърди и бяха обърнати с лицето надолу, а празните им очи се взираха в пътната настилка. Но в това имаше нещо нередно, тъй като Кърпеното лице никога не бе убивал извън територията си. Карвър бе напълно убеден в това.

Широко разпространена бе теорията, че Кърпеното лице бе член на един от многото лондонски подземни култове, подхранвана от определената повторяемост при убийствата на жертвите му. Карвър не вярваше в това. Един средностатистически „култ“ в Лондон представляваше няколко богати пикльовци, които се забавляваха, носейки черни свещи и книга за вештици, с която на практика можеше да се сдобие всеки. Разбира се, освен ако онова с Братството не бе истина. Е, поне никой не дърпаше неговите конци.

Бе прекарал часове в наблюдение и изучаване на зелените кабарчета на картата, в опит да открие някаква закономерност. Изглеждаха така подредени, така ясни. Разстоянието между убийствата на Кенсинггьн и Батьрси бе почти точно половината от това между Кенсингтън и Поплър, където бе извършено друго убийство със зелено кабарче. Четирите други убийства бяха планирани по подобен математически начин. Имаше някаква закономерност, усещаше го, но не бе нещо, с което се бе сблъсквал преди, нямаше очевидна симетрия, затова бе практически невъзможно да се предвиди къде ще се случи следващото убийство.

Мейкрафт твърдо бе на мнение, че тези убийства са дело на Кърпеното лице. Въпреки че не се намираха в обичайния му периметър на действие, той отказваше да повярва, че ги извършва някой друг. Бе просто немислимо как някой друг можеше да се измъкне със седем убийства за по-малко от дванадесет месеца, без да остави никаква следа след себе си. Дори Кърпеното лице бе засичан в някои от случаите, а това бе в ранните му години, когато извършваше три или четири убийства годишно. Мейкрафт отказваше да приеме възможността да съществува още един сериен убиец в Лондон и то по-изобретателен от него.

Карвър знаеше, че Мейкрафт греши. За него бе ясно като бял ден, че убийствата със зелените кабарчета не бяха работа на Кърпеното лице. Това поставяше на дневен ред два въпроса: Защо така ожесточено защитаваше тезата си, без да вземе предвид доказателствата, и кой наистина извършваше убийствата със зелените кабарчета?

ГЛАВА 9Кривите улициГриндълКарвър прави разкритие

Лондон крие в сърцето си едно тайно място. Мрачно, с порутени сгради и лоша канализация, което не може да бъде срещнато на нито една карта или пътеводител. По осеяните му със зарази улици живеят паразити, които точно в тази част на града не са нито по-добре, нито по-зле от хората, обитаващи същите тези места. Тук не съществуват закони, няма пийлъри, не минават таксита. Дори въздушните кораби, излитащи от и кацащи на Финсбъри Парк, избягват да прелитат твърде близо до него. И точно тук — на Кривите улици — дойдоха Таниел, Кейтлин и Елейзабел. Въпреки всичките опасности, които криеше, идването тук бе равносилно на изчезване от лицето на земята.

Когато наближиха Камдън, вече бе обед. Улиците се виеха в различни посоки под силното и заслепяващо ноемврийско слънце. Неговата светлина безмилостно разкриваше всяко несъвършенство в тази част на града — дотолкова, че с грозотата си бе напълно отблъскваща за гледане. Все още се намираха в началото на Кривите улици. Наоколо се виждаха остатъци от плакати, залепени на порутените стени от някой безразсъден хлапак. Те известяваха пристигането на голям руски цирк в Лондон или поставянето на нова пиеса на Пикадили. По земята се търкаляха кафяви хартиени пазарни пликове, подмятани от лекия ветрец. Те прелитаха над трупове на плъхове, изплували в канавките по време на някоя буря и заклещени там, съсухрени и безжизнени. Опушените прозорци наоколо се взираха тъжно в тях, неми свидетели на разположените недалеч фабрики, бълващи по цял ден сажди и въглерод. В далечината се виждаха комините, от които изригваше черна пушилка и замърсяваше синьото небе над тях. Когато имаше подходящ вятър, можеше дори да се по-диша от нея.

След събитията от предишната нощ в Елейзабел бе настъпила промяна. По някакъв начин осъзнаването, че вътре в нея имаше нещо, което се бори да завладее ума й, я бе накарало да укрепи духа си. Стана й ясно, че именно незнанието е било причина за нейната потиснатост. Присъствието на Тач в нея не бе и наполовина толкова страшно сега, когато бе идентифицирала врага си. Спомни си, че Тач се страхуваше от нея по време на хипнотичното й ходене насън. След като бе имала достатъчно време да си помисли, тя бе разбрала какво се бе случило предната нощ и го обясни на Таниел призори, докато се приготвяха да напуснат „Крофтърс Гейт“.

— Сега всичко ми е по-ясно, Таниел — каза тя, докато седяха заедно на пода със скръстени крака, опитвайки се да отделят най-важното от случилото се. — Нещата ми се изясняват.

— Вече спомни ли си нещо? — бе попитал Таниел. На лицето му бе изписана искрена загриженост, която бе накарала Елейзабел да усети как сърцето й подскочи от щастие.

— Само… някакви странни образи — отвърна тя. — Но аз зная някои неща… ако разбираш какво искам да ти кажа. Не знам точно как, искам да кажа, че не си спомням защо ги знам. Но… смятам, че осъзнавам, а не си спомням. Разбираш ли?

— Така мисля — каза Таниел и бледите му очи потърсиха нейните. — Тогава какво си мислиш, че става?

— През миналата нощ — започна тя — Кейтлин сложи тези неща… тези Стражи в моята стая. — Тя постави ръката си върху неговата с виновна усмивка. — Тоест в твоята стая.

Таниел изобщо не бе забелязал разликата между двете, все пак успя да й отговори нещо като джентълмен, което после не можа да си спомни. Тя дръпна ръката си и продължи.

— Както и да е, онази нощ, нещото, което тръгна след мен…

— Дрог — прекъсна я Таниел механично.

— Това ли беше? — потрепери тя. — Мисля, че е най-добре да не научавам нищо повече за него. Но то бе отпратено от Стражите на Кейтлин. Чудех се защо Тач просто не ме накара да стана и да изляза в коридора, където бе то. Все пак го направи на следващата вечер. Тогава ми хрумна.

— Първата вечер не ти бяхме дали приспивателно — досети се Таниел.

— Да — възкликна тя и плесна с ръце. — Точно затова Тач успя да направи това. Разбираш ли, това, което каза за церемонията… ако и духът, и приемникът се борят, един от тях трябва да е по-силен.

— И ти смяташ, че си по-силната? Тя успя да се наложи само когато ти бе упоена?

— Да! — възкликна тя отново.

— Чудя се дали присъствието на Тач е причина за… за състоянието, в което те намерих онази нощ в Стария квартал — зачуди се Таниел. — Има известна логика. — Той вдигна глава и погледна към Елейзабел. — Но много ми е любопитно как успя да стигнеш до всички тези заключения?

— На мен също — призна си тя. За момент и двамата замълчаха.

— Ще открием родителите ти, да знаеш — обади се Таниел най-сетне. — Ще стигнем до дъното на всичко това.

Елейзабел не отговори.

Когато навлязоха по-навътре в Кривите улици, тя разбра защо ги наричаха така. Къщите бяха скупчени много близо една до друга, а самите улици вървяха ту наляво, ту надясно без каквато и да било закономерност. Между празните складове се издигаха насипи. От време на време се сблъскваха с купчини отломки, неразчистени след Унищожението, и им се налагаше да се връщат назад. По улиците нямаше почти никакви хора; срещнаха само няколко сакати просяци, които дори не им се примолиха за някоя дребна монета, а просто продължиха да се влачат нататък. Някъде в далечината се носеше шумът от игрите и смеха на хлапета, но с изключение на това всичко изглеждаше запуснато.

— Какво търсим? — запита Елейзабел.

— Не можем да го намерим, ако опитаме — отвърна Таниел. — Чакаме да ни забележат.

— Но защо тук е толкова тихо? — зачуди се Елейзабел, без да насочва въпроса си към някого.

— Просяците отиват в града през деня — обясни Таниел, търкайки едното си кървясало око с юмрук. За щастие, оздравяваха бързо и вече не го боляха. — Онези, които са тук, умеят добре да се прикриват. Почакай да падне нощта и тогава ще разбереш какво наистина представляват Кривите улици.

— Знаеш какво правиш, нали? — попита Кейтлин жизнерадостно. Таниел я погледна смразяващо, след което се обърна към Елейзабел.

— Тук имам един приятел. Казва се Крот. Той е един от четиримата Господари на просяците, които управляват това място. Той може да ни помогне. Трябва да се крием и да стигнем до дъното на тази мистерия. Случва се нещо мрачно. От Братството са намислили нещо. Успели са да призоват духа, който в момента е в теб, както и да повикат дрог, и още нещо — само Всевишният знае какво — в опит или да те убият, или да си те върнат.

Елейзабел примига на парцали, без да знае как да отговори.

— Какви са тези Господари на просяците? — попита тя.

— Да бъдеш просяк в Лондон си е занаят — също като да бъдеш крадец или дърводелец — обясни той. — Дърводелците имат свое обединение, крадците — свои организации, а просяците си имат Господари на просяците. Мисля, че преди е имало само един Господар, но сега са разделени на четири банди, всяка със свой водач. Бандите подпомагат своите членове срещу процент от печалбата им и се грижат за това да премахват просяците, които не са членове на нито една банда. — Той вдигна рамене. — Е, не съм напълно запознат с всички подробности.

— Ами Крот? Кой е той? — продължи да разпитва тя.

— Той се познаваше с баща ми — отвърна Таниел. — Жената на Крот бе обсебена от зъл дух. Това е вид вештица, която се прилепва към гърба на човек. Не се вижда и не може да се пипне, но стои там, тежи ти, разболява сърцето ти, съсипва душата ти и те кара да се чувстваш постоянно изморен. Постепенно изгубваш воля за живот и един ден падаш на колене и никога повече не се изправяш.

Елейзабел изглежда се натъжи.

— Това е ужасно — каза тя тихо.

— За щастие лесно се премахват. Бедата е в това, че никой не знае, че са там. Крот бе водил жена си на всички видове доктори, преди да стигне до баща ми в отчаянието си. Той прогонил вештицата, но вече било твърде късно. Жената починала, но Крот остана благодарен на баща ми затова че направи последните й дни щастливи. Бяха много добри приятели до самата смърт на баща ми. Надявам се той да си спомня и мен с добри чувства.

Според джобния часовник на Таниел бе малко след три часа. В далечината прозвуча и звън на църковна камбана. Тогава Кривите улици най-сетне забелязаха присъствието им. Бяха изтощени от недоспиване и от многочасовото обикаляне в произволни посоки. Затова усетиха облекчение, когато от една тясна уличка към тях се приближи човек с измършавяло лице и прокъсано кафяво наметало. Той заговори с дрезгав глас:

— Изгубихте ли сте?

— Ти от бандата на Крот ли си? — контрира го Таниел на свой ред.

— Хмм. Значи ви трябва един от неговата банда. Не съм. Аз съм от тази на Рикарак. — Странникът ги огледа от главата до петите като сврака, изучаваща потенциално съкровище. — Почакайте тук — каза той съвсем неочаквано и изчезна зад един ъгъл.

Те зачакаха, както им бе казано. Никой не продумваше. Бяха обхванати от трескаво нетърпение. След по-малко от три минути се появи друг човек. Той бе прегърбен и от едната страна на лицето си имаше ужасяващ белег, сякаш е бил нападан от диво животно. Бе покрит с парцали и дрипи, кожата на врата му бе увиснала, а по ръцете си имаше червеникавокафяви петна.

— Наричат ме Гриндъл — каза той с нисък и бавен глас. — Каква работа и’ате с Крот?

— Името ми е Таниел Фокс, ловец на вештици — отговори той. — Това е Кейтлин Бенет, също ловец на вештици. Дамата е Елейзабел Крей.

— Ой, чувал съм за баща ти, господарю Фокс, — каза Гриндъл, мижейки. — На Кривите улици няма вештици.

— Не сме дошли тук, за да търсим вештици. Бих искал да се срещна с Господаря Крот — заяви Таниел.

— Тъй ли? — каза старецът с кисела усмивка. — Наистина ли?

За Езраел Карвър денят бе дълъг. Нямаше конкретна причина, никакво специфично обстоятелство, което да го направи по-труден от останалите. Просто бе уморен и нямаше търпимост към никого и към нищо. Затова му костваше огромно усилие да се държи учтиво, докато обикаляше полицейския участък, за да търси папки, които безнадеждно некадърната им секретарка бе разпиляла в най-различни кабинети.

Оживлението, което цареше в главната част на сградата, не му се нравеше. Сякаш с всеки изминал ден хората, които се тълпяха на рецепцията, в чакалнята и по твърдите пейки, ставаха все повече и повече. Лондончани бяха тръгнали по наклонената плоскост след Унищожението. Откакто онези пруси ги бяха бомбардирали преди около двадесет години. Откакто бяха дошли вештиците.

Най-сетне, събрал необходимите документи, той се върна в офиса си и затвори вратата зад себе си, изолирайки се от шума навън. Забеляза, че Мейкрафт все още не се бе върнал от мястото, където бе отишъл. Седна на стола си и сложи книжата пред себе си.

В интерес на истината той харесваше Мейкрафт. Докато работеше в Холбърн, имаше доста вземане-даване с по-възрастния мъж, но когато бе разбрал, че Парламента му възлага да работи по залавянето на Кърпеното лице, той не се поколеба. Веднага прие, независимо че щеше да му се наложи да работи с човек, с когото винаги се бе спречквал в миналото. Сега, след две години съвместна работа, те се познаваха добре — знаеха и положителните, и отрицателните си страни. А той бе радостен от факта, че имаше привилегирована позиция при избирането на нови назначения по проблемите с Кърпеното лице.

Е, каза си наум Карвър, като оставим всичко това настрани, какво ще правя по въпроса с убийствата със зелените кабарчета?

Той почука с молива по зъбите си, взирайки се в пространството пред себе си. Приглушените светлини приветстваха поредната студена, мрачна и мъглива нощ. Денят бе преминал монотонно, без особени разкрития. Затова, за да свърши поне нещо полезно, той реши да се обади на доктор Пайк от „Редфорд Ейкърс“ и да го попита дали е имал време да хвърли поглед на книжата, които му бе предоставил. По предложение на Мейкрафт му бяха дали документите, свързани с убийствата със зелените кабарчета, за да даде професионалното си мнение по въпроса дали са дело на Кърпеното лице, или не и ако не са, кой би могъл да е извършителят. Карвър бе против изнасянето на информация извън полицейското управление, но Мейкрафт бе настоял под претекст, че на доктора можеше да се има доверие. В действително можеше да изчака Мейкрафт, за да се обади той на Пайк. Все пак двамата бяха приятели, но Карвър нямаше желание да чака повече.

Вдигна слушалката и се подготви да набере, но точно тогава осъзна, че няма номера на доктор Пайк. Помоли оператора да го свърже с „Редфорд Ейкърс“, но тя също нямаше координатите му. Той си извини и постави слушалката обратно на телефона.

Колко глупаво от моя страна, помисли си. Отправи се към бюрото на Мейкрафт и отвори чекмеджето, където бе тефтерчето с телефоните му. Мейкрафт трябваше да има номера. Разгърна го и започна да търси. Почеркът на Мейкрафт бе отчайващо грозен и нечетлив. Освен това той имаше досадния навик да драска по ъгълчетата на страниците, което бе доста неприятно и разсейващо. На всичко отгоре не бе подредил номерата по азбучен ред и когато Карвър най-сетни успя да открие името на доктор Пайк, под него със ситен почерк бе написано: Телефонен номер: виж Лусинда Уот, секретарка. Когато продължи да разлиства в търсене на мис Уот, той постепенно забави темпото и се намръщи. Върна две страници обратно и се вгледа в нещото, което бе привлякло погледа му.

На пръв поглед Мейкрафт не бе човек с особено въображение. И все пак от драскулките му можеше да се заключи, че имаше определено творческо мислене. Виждаха се дракони, човекът-кифла (очевидно нарисуван, когато Мейкрафт е бил много гладен, тъй като бе представен като Второто пришествие), както и много британски знамена. Но точно там, сред многобройните безсмислени драсканици, имаше една малка картинка. Наподобяваше нещо като назъбена мида или око с много гъсти мигли… Не, не, по-скоро приличаше на странен мутирал октопод или тюлен, или… не можеше да се каже със сигурност. Бе нарисуван в един кръг като някаква значка или символ. Сигурно в друг случай не би грабнало вниманието му, но просто сега усети някакво смътно неприятно чувство, когато го погледна. Острият му ум бе направил връзката още от първия поглед.

Той на няколко пъти погледна към картата на стената и после към символа. След това извади по-малка карта на Лондон от чекмеджето си и означи точките, където бяха извършени убийствата със зелените кабарчета. След това ги свърза като съзвездие и начерта крива около тях.

— О, Небеса! — Карвър се задъха и погледна към картата на бюрото си. Разпростряно над Лондон, с една малка недовършена част, бе нещото с пипалата от адресника на Мейкрафт. Местата, на които бяха извършени убийствата със зелените кабарчета, образуваха основните точки на неговата форма: върховете на пипалата, върха на нещото, което най-вероятно представляваше глава и т.н. Наблюдавайки картата, той забеляза, че оставаха само още две точки, за да бъде завършена формата напълно. Той ги постави. Слънцето се закри от облак и в стаята се смрачи.

— О, Небеса — каза той отново. — Мейкрафт!

ГЛАВА 10Среща с КротСключване на сделкаКралят на плъховете

Залата за угощения на господаря Крот бе с внушителни размери. Представляваше огромна стая, облицована с камък, с високи и дебели колони, които достигаха до многобройните сводове на тавана. Всичко бе направено от масивни каменни блокове и в стаята сякаш нямаше истински врати. Като че ли бе едно голямо общо пространство, чиито неосветени краища потъваха в мрака.

Но сред колоните бе светло и горещо. В центъра на залата бяха разположени метални корита, пълни с живи въглени, върху които се приготвяха шишове и грил, жилави пържоли, твърдо свинско и пилешко. В бълбукащи казани — да, казани, дори днес, в този век! — се варяха картофи и зеленчуци. Из залата се стрелкаха готвачи, които обръщаха и опитваха храната.

В осветената част бяха наредени маси, на които седяха просяци от Кривите улици — мъже, жени и деца. Бяха мръсни и чорлави; много от тях имаха някакъв недъг, тъй като сред родителите бе широко разпространена практика да осакатяват детето си, за да предизвикват съчувствие сред минаващите и това да развърже кесиите им. Все пак наоколо се носеше весела глъчка — оживени разговори, смях, хаплив хумор или игриво боричкане. Всички ядяха и пиеха вино, за да прокарат месото. Стаята бе изпълнена с живот, звуците отекваха във високия покрив и изпълваха въздуха с радост.

Мъжът, когото Гриндъл им бе посочил като господаря Крот, не седеше на някакво специално място, нито пък на определена маса. Не бе на висок стол или подиум. Хранеше се между един едър мускулест мъж с простовато лице, на което бе изписана дебилност, и едно малко момче, което седеше със затворени очи и заплетена коса, разпиляна по лицето му. Докато те го наблюдаваха, той се засмя от сърце на някаква смешка и потупа едрия мъж по гърба. Последният се захили глупаво.

Гриндъл ги заведе при Крот, който вдигна глава и ги погледна. Той бе слаб мъж на около четиридесет години и вероятно щеше да изглежда добре, ако не беше огромният белег от меч на бузата му, от който горната му устна се бе извила нагоре, и белезите от едра шарка, скрити зад рядката му брада. Изглеждаше като просяк, помисли си Таниел, или по-скоро като човек извън закона — нещо като Робин Худ. Той се укори за това заиграване с въображението.

Вниманието му бе приковано от момчето, което седеше до него. Имаше една подробност, която не бе успял да зърне отдалече, но сега тя бе съвсем очевидна. Момчето не си бе затворило очите по собствено желание. Точно под и над клепачите му вървяха две линии от кафяви точки, през които минаваше конец. Очите му бяха зашити.

— Таниел Фокс! — възкликна Крот. — Колко време мина само! Когато те видях за последен път, бе на половина на сегашния си ръст.

— Езекиен Крот — отвърна той с усмивка. Крот се изправи и те сърдечно се здрависаха. — Все още крал на собствения си замък, както виждам!

— Разбира се, разбира се — отвърна Крот, след което се обърна към Гриндъл. — Да се донесе храна на моите гости. — С един жест той накара седящите на масата срещу него да вземат чиниите си и да се преместят. Сега пейката бе свободна. — Седнете — подкани ги той. — А, очарователната мис Бенет. За мен е удоволствие да бъдеш мой гост.

Тя кимна, усмихна се и седна.

Гриндъл се върна с още един помощник и постави пред тях четири чинии с пиле, картофи, сос и зеле. Едва тогава те усетиха колко са гладни. Кейтлин започна да яде веднага, останалите изчакаха Крот да даде разрешение, за да сторят същото. Гриндъл седна отдясно на момчето със зашитите очи.

— За мен е чест да представя моите другари — каза Крот. — Вече познавате стария Гриндъл. Тук, отдясно, е момчето-дявол Джак — мой най-близък съветник. А тази канара отляво е Арманд. Той е французин, но иначе е много добър човек.

Арманд отново издаде своето хъ-хъ-хъ при споменаването на името му, след което взе едно парче пиле и започна да го дъвче.

— Предполагам, че сте дошли при мен с някаква молба. С какво мога да ви бъда полезен, Таниел? — запита Крот след известно време. — С баща ти бяхме много близки приятели, затова като помагам на теб все едно помагам на него.

— Надявам се аз също да мога да ти помогна с нещо — отвърна Таниел. Той гледаше момчето-дявол Джак с известно неудобство.

— Тогава сподели своите тревоги и аз ще споделя моите — каза Крот отзивчиво. — После ще видим какво можем да правим.

Таниел му разказа как стояха нещата, изпускайки една или друга подробност на места, но без да спестява истината в основни линии.

Когато приключи разказа си, Крот се наведе напред. Пируването около тях бе достигнало връхната си точка, но той изглежда не забелязваше силния шум, който почти заглушаваше думите им.

— По всичко личи, че се намирате в много затруднено положение, приятели мои.

— Мисля, че това, с което сме се заели, ще има далеч по-големи последици от онези, пред които вече се изправихме. Братството иска това момиче — убеден съм. Има вероятност онова, което се крие зад цялата тази история, да има отражение върху всички нас.

— Таниел Фокс е прав — обади се момчето-дявол с груб и дрезгав шепот. Всички на масата обърнаха погледите си към него в очакване да продължи, но той не го направи. Крот дори не го погледна, само барабанеше с пръсти пред лицето си.

— Трябва да подслоня всички ви — каза той бавно. — Трябва да подслоня и нея, когато започнат да прииждат разни неща да я търсят. Също така ще искате от мен да открия колкото може повече информация за нейното минало, както и за това в какво се е замесила в момента. Така ли е?

— Точно така — отговори му Таниел.

— Молите ме за твърде много.

— Знам — каза Таниел.

Последваха няколко напрегнати секунди, след което Крот плесна с ръце. Арманд стори същото и се захили с малоумния си смях.

— Както и да е, достатъчно за вашите проблеми — каза той. — Смятам, че трябва да обсъдим какво точно можете да направите за мен.

— Нещата са доста мрачни тук, на Кривите улици — обади се неочаквано Джак. Крот млъкна веднага, оставяйки невиждащото момче да говори. — Виждам епидемия в камъните на нашите мазета и тръбите са замърсени с нещо необичайно. Заобиколени сме от предвестници на злото. — Той обърна лицето си към Елейзабел. — Не усещате ли смъртната агония на града? Намираме се на ръба на ерата на злото. Старият дух в теб, Елейзабел Крей, е ключът. Тя ще донесе мрака.

— Коя е тя? — попита Елейзабел.

— Знаеш името й — отвърна момчето-дявол. — Целта й…

— Ще ви бъде разкрита скоро — прекъсна го Крот. — След като ми направите една малка услуга. Лицето на Таниел бе сериозно и неразбиращо.

— Но какво можем да направим ние?

Крот задъвка една студена и мазна пилешка кълка.

— В нашите канали има нежелан гост — каза той, докато дъвчеше. — Премахнете го.

Таниел кимна.

— Разбира се — отвърна той, но разговорът бе прекъснат внезапно от пронизителния вик, дошъл от единия край на залата. Пръв скочи на крака Крот, последван от всички просяци, както и от Арманд. Звукът бе дошъл от мрачното пространство извън колоните. Донесоха фенерчета и докато Крот пристигна до мястото на суетнята, около него вече се бе оформил обръч от хора. Те се отдръпнаха пред него и гостите му и за момент останаха така, втренчени в нещото, което лежеше в единия край на залата.

Там лежаха мъртви пет черни плъха, всеки с размерите на малко куче. Острите им резци стърчаха над студените им усти, а дебелите им опашки бяха заплетени, увити под формата на сложен възел, около който бяха проснати безжизнените тела на плъховете.

— Какво е това? — попита Елейзабел, забелязала страха, с който просяците се взираха в него.

— Крал на плъховете — отговори Кейтлин.

— Това е предвестник на злото — поясни момчето-дявол Джак със своя груб и дрезгав глас. — Знаците са недвусмислени. Наближава бедствие. Мракът тропа на вратите ни.

ГЛАВА 11Странната смърт на Алиста УайтКола в „Редфорд Ейкърс“

Голямата готическа арка на гарата „Св. Панкрас“ се издигаше сред поройния дъжд и изглеждаше някак призрачно и мистериозно на фона на слабата лунна светлина. Тази вечер нямаше мъгла, пороят я бе разкъсал на парчета и я бе принудил да се скрие сред студените гробища и запуснатите поля. По улиците имаше малко хора. Дъждът падаше със страшна сила и онези, които случайността бе заварила навън, бяха заобиколени от собствен облак мъгла, който се получаваше когато капките отхвърчаха от тях.

Но за някои необходимостта да пътуват бе по-голяма от страха им от дъжда и такситата все още пърпореха през стичащите се по улиците дъждовни реки. За най-нещастните от тях съществуваше както необходимостта да излязат, така и липсата на достатъчно финансови средства. Алиста Уайт бе жена, която издържаше три деца. Нямаше съпруг. Но доброто й сърце не позволяваше да ги изпрати да се трудят. Тъкането й носеше достатъчно пари, за да води що-годе приличен живот, но не и да си позволи да се вози на такси, когато краката й вършеха същата работа. Затова тя продължи да върви, без да съзнава, че нещо я преследва и че то ще отнеме живота й преди зазоряване. Сред пороя бавно се движеше кола, дърпана от черен жребец и бяла кобилка. Прегърбеният й водач носеше цилиндър и бе вдигнал яката на обемистото си палто така, че се виждаше само сянката на очите му, докато лицето му оставаше скрито.

Колата се придвижваше тихомълком по улиците около „Св. Панкрас“ в посока, известна само на нейния водач, в определено време и към определено място. Постепенно тя се скри зад стената от дъжд и изчезна от поглед.

Пороят не преставаше. По каменните стени на сградите се стичаха вадички, които постоянно променяха посоките си. Тротоарите се бяха превърнали в брегове на реките, стичащи се по улиците и вливащи се в канавките, които жадно поглъщаха водите им. По покривите също се стичаше вода, която падаше на улицата с бясна скорост. Под слабата закрила на чадъра си, Алиста продължаваше да върви към къщата на доктор Роуч. Естествено на него нямаше да му стане много приятно да го събуди в този късен час — бе някъде около един и половина през нощта, — но момчето й, Джип, бе повалено от треска, а тя бе видяла какво се бе случило с неговия приятел Томас преди седмица, когато той се бе разболял. Бе видяла как по цялото му тяло се бяха появили онези ужасни цепнатини като на счупена ваза, а кръвта минаваше отдолу на милиметър под кожата му. Бе виждала същото по носовете и бузите на старите пияници, чиито вени се бяха пръснали от многогодишно смучене на алкохол. Но онова бе по цялото тяло и Томас вече лежеше някъде под земята, сигурно в общ гроб, тъй като не можеха да си позволят подобаващо погребение. А сега и нейният Джип. Червена треска.

Тя се загърна с наметалото и наведе главата си, на която носеше шапка, надолу срещу силния дъжд. Разстоянието бе три километра, но животът на сина й бе в опасност и тя дори не се замисли, преди да тръгне. Дори с радост забеляза, че дъждът намаляваше. Точно тогава той внезапно спря, сякаш водната завеса се бе откъснала от небето и се бе стоварила на земята, оставяйки след себе си само реките по улиците. Наоколо настана тишина и луната облече всичко със стоманени отблясъци.

У Алиста започна да се надига усещане за страх, което се усилваше с всяка следваща крачка по мокрия паваж. Нещо не бе наред, нещо… но тя не можеше да го назове. По мокрото й лице се изписа недоумение. Замисли се какво ли можеше да е това. Никога не се бе отличавала с особен ум или образование и се възхищаваше искрено на онези, които ги имаха. Ето защо обвини собственото си невежество за това, че не можеше да се сети. Тъкмо започна да се чувства силно объркана, когато й хрумна нещо.

Тя спря под светлината на една улична лампа. Да, чуваше го. Продължи да върви с напрегнат слух. Все още бе там. Можеше ли да е някакъв номер? Ехо? Може би, но нещо й подсказваше, че не беше. Усети как я обля студена пот. На всеки две свои крачки тя чуваше три стъпки.

Спря отново и погледна зад себе си. Третата стъпка отново се чу след нейните две. Бе едва доловима — сякаш някой я преследваше, но внезапното й спиране го хващаше неподготвен. Като че ли някой се опитваше да върви със същото темпо като нея, но не успяваше. Само че на улицата нямаше никой.

Тя се загледа зад себе си, но не видя нищо. Чуваше се само плискането на вода.

Но не бе ли чувала вече нещо подобно на това? Защо това извикваше в ума й някакъв спомен? Ама че глупава глава! Но сега нямаше време. Трябваше да стигне до доктор Роуч.

Тя продължи напред, но звукът не престана: туп, туп (туп), туп, туп (туп). Да не би да шляпаше нещо, увито около глезена й? Или пък коланът на палтото й? Докато вървеше, хващаше различни части от дрехите си — първо едната страна на полата си, после — обувката си, опитвайки да установи по комичен отстрани начин дали нещо от нея не причиняваше този шум. Но след малко се отказа. Ако имаше нещо такова, така нямаше да престане.

Тя отново хвърли поглед на дългата и добре осветена улица и не видя нищо. В главата й се въртеше някаква стара рима, която майката на Томас й бе казала веднъж, но сред смесицата от страх и притеснение за Джип тя не можеше да си я спомни добре. Изсумтя и продължи напред. Но страхът и усещането, че трябваше да си спомни нещо, не преставаха и дори се усилваха. Онези стъпки все още отекваха зад нея, като сега бяха още по-ясни — като че някой вървеше точно зад гърба й. Не можа да устои и погледна за трети път през рамо, но това й бе за последно.

Лусинда Уот бе жена със строго изражение на лицето. Движенията й наподобяваха птица, кълвяща по стенографа си с пръсти или дращеща нещо на листата до себе си, навела глава като врабче, за да види какво точно пише. Тя бе рецепционистка, секретарка и личен помощник на главния лекар в „Редфорд Ейкърс“ и очакваше да се обръщат към нея с подобаващите уважение и достойнство, които смяташе, че постът й изисква.

„Редфорд Ейкърс“ не бе от най-приятните места, където можеше да попадне човек през нощта, но доктор Пайк изискваше от нея поне веднъж седмично да остава там, а често и повече. Получаваше добро заплащане и бе отдадена на работата си, тъй като в живота й имаше много малко неща, които изискваха вниманието й. Едно от тях бе малкият й апартамент в Айлингтън, а другото — двете й котки с едно и също име — Котка. Въображението й бе доста ограничено, както и вкусът й към модата. По време на тези нощни смени тя придружаваше доктора при неговите визитации от клетка в клетка, а после в мазетата, по време на които той извършваше наблюдения над нощното поведение на пациентите си. Говореше с нисък, безизразен глас на фона на виковете, смеха и пелтеченето, отекващи между влажните и мухлясали каменни стени. От малките прозорчета в стоманените врати надзъртаха луди очи и се носеха мръсни думи, които мис Уот не би пожелала да достигнат до ушите дори и на най-долната проститутка. Докторът изглежда изобщо не се впечатляваше от обграждащата го лудост, но мис Уот стискаше зъби, за да потуши ужаса, сграбчващ сърцето й всеки път, когато минаваше по мрачните коридори.

Докато тя се приготвяше да си ходи, дъждът понамаля, но това бе само колкото да си поеме дъх, тъй като не след дълго, след силен гръм той се изсипа над Лондон с пълната си мощ. Мис Уот, която винаги мислеше с няколко хода напред, имаше чадър в едно от шкафчетата на бюрото си. В момента, в който го извади и излезе в коридора, една ярка светкавица обля всичко около нея в светлина. Мис Уот се приближи към прозореца и погледна навън. Дали не бе по-разумно да си повика такси? Но щом вдигна слушалката на телефона, отвън се чу изскърцване на гуми. Озадачена, тя отвори голямата входна врата на „Редфорд Ейкърс“ и там, точно пред площадката, видя кола, теглена от черен жребец и бяла кобила.

Водачът й се бе навел ниско, носеше цилиндър и си бе вдигнал яката, за да предпази лицето си от дъжда. Щом тя се появи на вратата, той вдигна ръка.

— Мис Лусинда Уот? — опита се да надвика плющенето на дъжда той.

— Аз съм — отвърна тя.

— Колата е за Вас, мадам.

— Но аз не съм я поръчвала — възрази тя и се огледа от двете страни на площадката. В този момент един от обитателите на сградата изпищя, а ефектът от вика му бе подсилен от една светкавица на юг.

— Мисля, че е поръчана от някой си доктор Пайк — обясни той. — Или греша?

Мис Уот се обърна и погледна към стълбите, водещи към кабинета на доктора, където в момента той попълваше доклади. Определено подобна досетливост не му бе присъща, но от време на време вършеше такива неща.

— Не, не бъркате — каза тя и отвори чадъра си, преди да се подаде навън. Водачът слезе и й отвори вратата.

— Лош късмет е да отворите чадър вътре, мадам — отбеляза той, тъй като тя още не бе стъпила на площадката, когато го стори.

— Бабини деветини — отвърна мис Уот и затвори вратата. — Не вярвам в подобни суеверия.

Скритите очи на водача я проследиха, докато се качваше и сгъваше чадъра си, сякаш бе затварящо се черно цвете.

В колата бе доста хладно, но пък за щастие — сухо. Мис Уот се облегна назад на удобната седалка и водачът пришпори конете. Докторът по всяка вероятност му бе казал къде отиваха, затова тя просто се облегна назад и се отпусна. Тази нощ бе ужасна. Колата си бе чист късмет. Седеше и слушаше как навън бурята се усилваше, благодарна за това, че бе вътре, а не сред нея.

Едва когато колата започна да забавя ход и накрая спря, за пръв път й мина през ума, че ставаше нещо нередно. За толкова кратко време не можеха да са изминали дори половината път до Айлингтьн.

— Кочияшо — започна тя и отвори вратата. В този момент обаче се изуми от мястото, на което се бяха озовали. То нямаше нищо общо с тесните лондонски улички. Намираха се сред някаква пустош, нещо като поле или парк. Силният дъжд не й даваше възможност, а види по-добре. Имаше една-единствена пътека, по която се движеха те и огромно пространство, покрито с трева, както и няколко призрачни дървета.

— Питам — повтори тя — защо спряхте?

Не последва никакъв отговор. Само тишина.

Тя попита отново, но след като и този път не получи отговор, реши да отвори чадъра си и да излезе навън. Щеше й се да нахока този нелюбезен кочияш. Но в същото време изпитваше страх, примесен с любопитство, по отношение на случващото се.

— Това някаква шега ли е? — попита тя рязко, щом излезе. — Мога да ви уверя, че работата ви виси на косъм.

Пристъпи към мястото на кочияша, но то бе празно.

За момент не знаеше какво да стори. Беше съвсем сама по средата на тази пустош, а на всичкото отгоре и валеше като из ведро. Тя се бе измокрила доста. Хвърли няколко бързи погледа наоколо и направи няколко крачки назад. Конете пристъпваха и цвилеха неспокойно, разтърсвайки мокрите си гриви.

— Кочияшо? — извика мис Уот.

Никакъв отговор. За момент тя остана така, без да се решава да стори нищо. Не познаваше Лондон толкова добре, че да предположи къде точно се намира, нито пък можеше да се ориентира в този дъжд. Някъде в далечината се чу ръмженето на въздушен кораб, който вероятно се готвеше да каца, за да избегне бурята.

Напълно объркана, тя реши да се качи обратно в колата и да изчака някой да й се притече на помощ или кочияшът да се завърне. Ако тръгнеше пеша, със сигурност щеше да си докара пневмония.

Тя влезе вътре и изтръска чадъра си, ругаейки кочияша. Ами ако останеше тук цяла нощ, насред ужасната буря. Но какво си мислеше този? Какво…

В този момент обаче погледът й се спря на отсрещната седалка. Там имаше нещо, което го нямаше преди. Бе хартия с набързо надраскана рисунка на създание — създание с много пипала, затворено в кръг. Тя се пресегна и го докосна с пръсти, сякаш искаше да провери дали е твърдо.

— Chackh’morg — прошепна.

В този момент вратата на колата се отвори и тя се обърна рязко. Дръпна се назад и изпищя. Това бе той — Кърпеното лице — отвратителното подобие на покрит с парцали труп, със зееща паст под мокрите кичури женска коса, които се бяха сплъстили, обгръщайки лицето му от сиво зебло. В едната си ръка държеше нож, по който проблясваха малки дъждовни капчици.

Когато влезе при нея и затвори вратата зад себе си, тя не бе в състояние да помръдне. Той седна срещу нея и вдигна рисунката. Наведе се бавно напред и прокара острието по треперещото й гърло. С другата си ръка вдигна листа хартия пред очите й.

— Chackh ’morg — каза Кърпеното лице. Мис Уот бе очаквала от тази смразяваща уста да излезе глас от отвъдното, но той звучеше напълно нормално, въпреки че в него имаше нещо заплашително. То я ужасяваше точно толкова, колкото и ножът. Кърпеното лице се наведе още по-напред. Устата му бе толкова близо до нейната, сякаш щеше да я целуне. — Ти знаеш кой убива от мое име — прошепна той с дрезгав глас. — Няма ли да ми кажеш, Лусинда Уот?

ГЛАВА 12Демонът в каналитеНомер за залавяне на вештици

На следващия ден тъкмо бе започнало да се смрачава, когато Кейтлин и Таниел се озоваха в компанията на гиганта Арманд и възрастния Гриндъл. Те слизаха по ръждива стълба сред останките на една помпена станция. След бягството от „Крофтърс Гейт“ през нощта бяха спали като къпани. Тази нощ нямаха никакви посещения. Елейзабел спа непробудно, а те се редуваха да я пазят. Явно талисманът, който й бяха дали, вършеше работа. Поне засега.

Бяха оставили Елейзабел при Крот, тъй като нямаше смисъл да я водят с тях на лов на вештици. Само щяха да я изложат на опасност.

— Таниел?

Той погледна нагоре. Намираха се в пропито от влага преддверие. Над тях имаше кръгъл люк, през който преминаваше светлината от помпената станция и обливаше стъпалата на ръждива стълба, както и голата каменна стая. Виждаше се само един проход, водещ надолу. Беше гласът на Кейтлин.

— Какво? — обади се той.

— Попитах дали имаш представа какъв вид може да е вештицата — повтори тя. — Въпреки че явно мислеше за нещо друго.

— Съжалявам — извини се той. Арманд също каза, че съжалява с грубия си и плътен глас с френски акцент. Гриндъл го сръга и го накара да замълчи.

Таниел вчеса косата си назад и захапа долната си устна. След малко се обърна към Кейтлин.

— Ами, от описанието, което направи Крот, според думите на онези, които са я виждали и са оцелели, както и от състоянието на онези, които не са, бих казал, че е уайт.

Кейтлин се усмихна.

— И как се справяме с уайтове? — попита тя.

— Опитваш се да ме изпиташ ли? — каза той на свой ред.

— Никога не преставаме да се учим, Таниел — захили се тя.

— Както, по всичко личи, и да преподаваме — каза той. — Уайт виреят само на светлина. Не могат да ти навредят, когато е пълен мрак, но и твърде силната светлина ги унищожава. Само че наистина трябва да е доста ярка — намръщи се той. — Всъщност никога не съм имал вземане-даване с уайт. На дневна светлина ли го извеждаме? И как става това, ако не се показват, преди да се смрачи?

Кейтлин разтърси чантата си.

— Правим си собствена дневна светлина.

По-рано същия ден Крот му бе разказал за канализацията на Кривите улици. Това, което се виждаше на повърхността им, бе едва една трета от всичко. Под улиците се спотайваше лабиринт от стари подземни складове, скривалища, както и мрежа от канали и недовършени тунели за метрото. Всяка от четирите банди си имаше собствена територия, която ревностно защитаваше. Именно под земята бяха същинските крепости. Кривите улици бяха почти неуязвими в случай, че пийлърите или някой друг решеше да ги реконструира по някаква причина. Под земята имаше лабиринти със задънени улици и запечатани врати, люкове и тунели, толкова тесни, че оттам се минаваше с пълзене. Имаше дори капани. Така, също като вештиците, просяците можеха да бъдат отблъснати, но не и победени. Те винаги се завръщаха още по-многобройни. Просията, както личеше от пира, на който бяха станали свидетели, бе печеливш занаят във времето на индустрията и богатството. Онези, които я управляваха, нямаше да се откажат лесно от своята ниша.

Но в последно време нещо се прокрадвало в каналите — нещо, което бе преминало покрай талисманите и другите артефакти, традиционно използвани за прогонването на вештици. Просто тези места бяха доста далеч на север от реката и вештиците не бяха стигали дотук. Досега. От известно време насам сред каналите бяха започнали да изчезват просяци. Телата им бяха намирани в отвратително състояние. Разяждането на плътта навеждаше на мисълта за уайт. Кожата бе съсухрена и почерняла, артериите — прекъснати и завързани на възел, цялото тяло бе започнало да се разлага. Гледката бе наистина смразяваща. Затова ловците на вештици подхождаха с особено внимание към тези същества. Но те се нуждаеха от помощта на Крот и трябваше да се заемат със задачата.

Крот бе изпратил хората си, за да набавят всичко, което им бе необходимо, и сега то се намирайте в издутата чанта на Кейтлин. Когато започна да се смрачава, те тръгнаха по следите на уайта.

Гриндъл ги поведе надолу към друго преддверие, осветено от светлината на газените лампи. То бе овално и в центъра си имаше люк. От него се подаваше железен лост, напъхан под една от дръжките.

— Светнете лампите, ако искате да виждате — каза им Гриндъл.

— Пригответе се да ги загасите по мой сигнал — добави Кейтлин.

— А? — възнегодува Гриндъл и потупа Арманд по рамото, за да вдигне капака на люка. — Да ги загасим ли? Да не си луда, долу е тъмно като в рог. Нищо не изключвам с това нещо, което се мотае наоколо.

— Не ме ли чу? — каза Кейтлин. — Уайт е сянка, не може да ти направи нищо в тъмното, защото сянката има нужда от светлина, която да й придаде форма. Ако тръгне към теб, просто си изгаси лампата.

Таниел отново се бе разсеял. Мислите му постоянно се въртяха около Елейзабел, сякаш по този начин можеше да я защити.

Каналите под Кривите улици капеха и воняха, обвити от собствения си мрак. Тук долу не се виждаше абсолютно нищо. Ако не бяха лампите, които държаха, щяха да бъдат като слепи. Калната вода се плискаше в краката им. Единствените шумове идваха от нея, техните стъпки и стрелкането на плъхове наоколо. Таниел си спомни за Краля на плъховете, който бяха видели и потрепери. Този любопитен феномен бе наблюдаван неведнъж: четири или повече плъха с толкова здраво овързани опашки, че не можеха да се разплетат дори и мъртви. Смяташе се, че Кралят на плъховете се образува от еднаквото мислене на плъхове. Това бе доста неприятен начин да се предаде някакво послание, но при плъховете приятните неща не бяха много. Мисълта, че тичащите наоколо гадини могат да бъдат свързани с някакъв общ разум, накара Таниел да настръхне.

— Вече може да е навсякъде пред нас. Доколкото ми е известно, оттук започва територията на проклетото нещо — обясни Гриндъл.

— Значи тук — каза Кейтлин. — Ще го сложим тук горе.

Тя постави чантата на каменната пътека, по която бяха вървели, и отвори ципа й. Вътре имаше снопчета с къси пръчки.

— А, тук долу не можеш да използваш бомби! — извика Гриндъл.

— Бум! — обади се Арманд и се засмя на собствената си смешка.

— Не е динамит — поясни Кейтлин, ровичкайки в чантата. — Фойерверки.

— Светлинни бомби? — възкликна Таниел — Чудесно! — Тук ще устроим мрежа от светлинни бомби и ти, Гриндъл, ще отговаряш за запалването им — нареди Кейтлин. — С Таниел ще принудим уайта да дойде дотук, като използваме останалите бомби. Щом стигне до мястото, ще бъде обграден от светлина от двете страни. Би трябвало да бъде достатъчно силна, за да го унищожи.

Кейтлин започна да подрежда светлинните бомби по протежение на канала, подрязвайки фитилите с невероятна точност. Другите не можеха да й бъдат полезни с нищо, затова стояха и поглеждаха нервно към мрака, който се стелеше отвъд светлината на лампите им. Бяха запушили носовете си, защото вонята бе нетърпима. Гриндъл мърмореше нещо на Арманд, който го слушаше, без да реагира. Таниел мигаше и търкаше кървясалите си очи. Гриндъл бе станал доста напрегнат.

— Колко има още? — питаше той Кейтлин, която не му обръщаше внимание. Старият просяк бе вдигнал лампата си и уплашено наблюдаваше движещите се сенки. Демоничният уайт можеше да бъде навсякъде. Всяка една от сенките можеше да се превърне в нещо опасно.

Всички си отдъхнаха с облекчение, когато Кейтлин заяви, че е готова. Тя раздаде остатъка от светлинните бомби и показа на Гриндъл фитила, с който щеше да се запали първия-фойерверк, с което да постави началото на поредицата. И така, оставяйки Гриндъл и Арманд зад себе си, ловците тръгнаха сред мрачната паст на канала, който беше обиталище на уайт.

— Щом го видиш, хвърли фойерверк — посъветва го Кейтлин. — Уайтовете са бавни и Стражите ти ще те предпазят за няколко секунди, само ги докосни…

Таниел прокара пръст по дрънкащите на врата му метални талисмани, които висяха под ризата. Това бе последното ниво на защита на ловеца на вештици. Ако всичко друго откажеше, можеха да се надяват, че поне един от Стражите щеше да отблъсне вештиците, срещу които се бяха изправили. Понякога действаха всички едновременно, а друг път — нито един. При крейдълджак, който заемаше човешко тяло от плът и кръв, нямаха ефект. Но как щеше да бъде при уайта, не се знаеше.

Техните лампи светеха твърде слабо в сравнение с острова от светлина, където останаха да чакат Гриндъл и Арманд. Скоро те се скриха зад един ъгъл и останаха само двамата. Капаците на лампите им бяха отворени, а очите им се стрелкаха във всички посоки. Лекото плискане на водата от дясната им страна сякаш се усили с възцаряването на тишината. Те вървяха по хлъзгавата пътека между влажната стена и лепкавия канал. Вонята бе толкова силна, че на Таниел постоянно му се повдигаше.

Изминаха няколко минути, в които се чуваха само техните стъпки и плискането на водата. Нервите на Таниел се бяха опънали до пръсване — като струни на чело, дръпнати до последно.

— Шшш — изсъска Кейтлин и Таниел застина на място.

Първоначално не чуха нищо. Но после той се появи. Един тих тракащ звук, като от зъби. Кейтлин вдигна ръка и дръпна ръкава си. Под него имаше гривна с малки цветни плочки от кост, свързани с котешко черво. Тя го погледна. Със сигурност костите се удряха една в друга и тракаха.

— Виждал ли си такова нещо преди? — попита тя Таниел.

— Какъв е този Страж?

— Парадигмата на Мандерил.

— Но тя служи за откриване на дейлдегасти — възрази Таниел.

— Очевидно върши работа и при уайт — захили се Кейтлин. — Кой би си го помислил? Още едно късче мъдрост остава в историята с моето име — Кейтлин Бенет.

— Поздравите по-късно — посъветва я Таниел, щом тракането се усили. — Наближава.

Мракът около тях сякаш се затвори. И двамата настръхнаха. Всички ловци на вештици — или поне онези, които бяха оцелели дълго време в занаята — си изработваха усещане за вештици, с което улавяха знаците на присъствието им, неосезаеми за останалите. В този момент това усещане в тях крещеше, подсказвайки им, че наблизо има нещо, нещо, което щеше да се покаже единствено, ако попаднеше в светлината на лампите им.

— Там! Там, Таниел — отляво! — извика Кейтлин и запали фитила на своята светлинна бомба, която веднага се възпламени.

Таниел се обърна към извивката на канала. Напрегна се, за да улови и най-малкото движение, и в същия момент съзря сянката, пълзяща по стената, петте гротескно дълги пръста мрак от двете му страни. Той извика и се хвърли настрани. Лампата му се пръсна на парчета и горящата течност от нея се разля по земята. След малко светлинните бомби се запалиха и тунелът пламна с ослепителна светлина. Точно в този момент Таниел се бе вторачил в уайта, но внезапната светлина го заслепи и той затвори кървясалите си очи от болка. Дълго време не бе в състояние да ги отвори. Отнякъде се разнесе смразяващ вой. Това бе попадналият сред силната светлина уайт. Таниел успя да долови контурите на неговата сянка и вретеновидните му пръсти, дълги колкото половината тяло. Те се пресегнаха към него с причиняващата си разложение хватка.

— Таниел! — извика Кейтлин и той усети как тя му помогна да се изправи на крака.

— Добре съм — настоя той, премигвайки. Временното му заслепяване постепенно бе преминало и сега отново бе в състояние да вижда. — Накъде отиде?

— Натам — показа му Кейтлин. — Обратно към Гриндъл.

— Гриндъл! — изкрещя Таниел. Силата на гласа му накара Кейтлин да трепне. — Идва към теб!

Той хукна да бяга. Кейтлин го последва. Нямаше никакво време, за да чака да се възстанови напълно. Дори не бе съвсем сигурен какво се бе случило, но предположи, че светлината бе накарала уайта да избяга. Не се отдалечаваше много от Кейтлин, защото лампата бе в нея. Тя ги делеше от пълния мрак, но в същото време представляваше и опасност, тъй като заради нея уайтът можеше да ги нападне.

— Гриндъл! Запали фитилите! — викна той, но щом завиха, чуха сподавен вик на ужас. Уайтът бе нападнал просяка. Таниел усети как кръвта му се смрази при вида на Гриндъл, Арманд и уайта в целия му блясък.

Той бе отвратителен и безформен. Гърчеше се непрекъснато, извиваше се и променяше формата си сякаш бе течен. Едно петно мрак, което се стичаше по стените и пътеката и затъмняваше светлината на лампата. И двете му ръце бяха големи колкото тялото, извън каквито и да било пропорции. Нямаше глава, а само две тлеещи точки, които вероятно представляваха очи, заровени в гръдния му кош. Гротескната му форма завършваше с два дълги крака с остри колене. Приличаше на човешка сянка, когато слънцето бе ниско на хоризонта и сенките изглеждаха издължени. Вештицата бе нападнала Гриндъл. Беше се впила в тялото му и сякаш преминаваше през него с острите си пръсти. Таниел извърна поглед, неспособен да гледа подобен ужас, но все пак бе зърнал нещастния просяк и сърцето му се сви. Плътта на човека се съсухряше и потъмняваше пред очите им, зъбите му окапваха един по един, Гриндъл се разлагаше пред тях…

— Арманд! — извика Кейтлин на плиткоумния гигант, който се бе свлякъл на земята от страх на няколко крачки от Гриндъл и се опитваше да се измъкне от ужаса, застигнал приятеля му. — Не, идиот такъв! Таниел се опитваше да запали една светлинна бомба. Той викна Кейтлин да застане до него, за да може да използва нейната лампа. След това я хвърли към мрачната сянка, която бе изоставила Гриндъл и бе тръгнала към гиганта, като се надяваше да я улучи. Кейтлин хукна към главния фитил, който щеше да запали мрежата от светлинни бомби. Бомбата на Таниел мина покрай тях, но отскочи от един камък, падна във водата и изгасна.

Кейтлин вече бе стигнала до мястото, където бе проснато тялото на Гриндъл. Докосна лампата си до фитила на веригата от светлинни бомби, които просякът не бе успял да активира. Уайтът бе твърде зает, тъй като се бе устремил към Арманд, и не обърна внимание на започналия да свисти фитил. След малко фойерверките се възпламениха. Този път Кейтлин и Таниел бяха извърнали погледи, но светлината бе толкова заслепяваща, че виждаха капилярите на клепачите си. Уайтът издаде неописуемо силен писък, който ги накара да настръхнат. Но този път светлината бе твърде ярка, за да успее да се измъкне. С пронизителен рев той се стопи и изчезна заедно с угасващата светлина.

Две лампи все още светеха — тази на Кейтлин и онази, която Арманд бе изпуснал на земята, когато бе тръгнал да се притече на помощ на своя приятел С постепенното намаляване на светлината до двете приглушени пламъчета на лампите, се чуха звуците от сподавен плач.

Арманд бе коленичил до разложените останки на своя другар Гриндъл. Той притискаше бузата си до неговата и издаваше тъжни стенания.

Владенията на Крот бяха разположени в центъра на лабиринта, съставляващ територията на Господарите на просяците. Пътят дотам минаваше през подгизнали каменни сводове, през мазета и люкове, тунели и порти, охранявани от едри и яки караули. Без водач щеше да им бъде невъзможно да стигнат. Тук бе сърцето на малката му империя, центърът на властта му, където никой друг Господар на просяците не можеше да го открие. Не бе нужно да им завързват очите, докато отиваха на срещата си с Крот, тъй като и бездруго нямаше да запомнят пътя.

Самите му покои бяха наистина луксозни — каменните стени бяха покрити с кожи и натруфени украшения. Изглежда Крот притежаваше инстинкт на сврака, тъй като на едно място бяха събрани безброй лъскави и крещящи предмети. Четирите свързани стаи бяха претъпкани с евтини вази и орнаменти и между тях почти нямаше място да се минава. Стаята, в която седеше сега, бе осветена от газени лампи. Вътре имаше комплект странни мебели и ниска маса. Под една от облегалките за ръце на дивана се зъбеше препариран леопард. По пода и стените висяха черги. Нямаше нищо общо с никое от местата, които Таниел бе посещавал. Е, може би имаше някаква прилика с таванската стаичка на Кейтлин.

ГЛАВА 13Перис ГлиганаЕлисандър и СанфортОбаждане за Мейкрафт

Сега там се намираха пет души. Крот седеше на любимия си фотьойл от полирано дърво с тъмнозелени възглавници. Кейтлин и Таниел седяха на дивана, Елейзабел — на друг фотьойл с безвкусен зелен цвят, момчето-дявол Джак стоеше право. Бяха разположени в кръг около масата, отрупана с вино и други спиртни напитки. Всеки държеше чаша червено вино „Кианти“. Крос вдигна тост.

— За Гриндъл — каза той. — Тъжна загуба. — Всички си пийнаха и след като тостът бе приключил, застанаха в очакване. Крот ги бе събрал веднага след като се бяха завърнали от каналите.

— А сега, на работа — заяви той. — Мисля, че трябва да обсъдим някои неща, приятели мои. Изглежда всички ние сме изправени пред нещо. Дори не се учудвам от това, че Лондон е изправен пред него — от Унищожението насам има твърде много тайни. Затова съм ви събрал тук — за да поговорим… да съставим план. — Той отпи от чашата си, след което се наведе напред към тях. — Дори аз виждам, че нещо в Лондон не е наред. Отвсякъде ни заобикалят знаци. А онова, което е пагубно за града, е пагубно и за мен и моите хора. Бих искал да споделите с мен онова, което знаете, след което… Уговорил съм среща с един мой приятел, който ще ви каже всичко, което бихте искали да знаете за миналото на мис Крей и родителите й.

Елейзабел вдигна глава.

— Ще се срещнете с него в пет часа утре в кръчмата „Зеленият ангел“, на юг от реката. Междувременно, вие сте мои гости. Таниел, можеш да я придружиш. Това е всичко. Той е доста напрегнат, когато му се налага да се запознава с нови хора, но именно поради тази причина е все още жив.

И така, Таниел и Елейзабел прекосиха Темза. Реката бе пълноводна и зеленикаво кафявите й води се бяха разплискали по моста. Денят бе хубав и топъл. Моряците бяха навили ръкавите на ризите си и стояха прави на палубите на параходите нагоре по реката, в посока към доковете. Портите на моста „Батърси“ бяха отворени, както обикновено през деня, и от двете им страни, облечени в опънатите си черни униформи, стояха пийлърите.

Таниел изучи с поглед защитните укрепления на моста — двойните, покрити с шипове перила от двете му страни. Последното ниво на защита между Северен Лондон и Стария квартал, с което разполагаше всеки мост на реката. Всяка нощ пийлърите заставаха там с мечове и пистолети, охранявайки портите, но това бе напълно безсмислено на този етап. Вълците не бяха толкова глупави да се опитват да преминат през мостовете, а вештиците си намираха други начини. Таниел подозираше, че използваха метрото и минаваха през тунелите под реката. Каква ирония наистина: всички гледаха на подземния транспорт като на върховно постижение в областта на градоустройството. Но тогава се бяха появили вештиците. Сега никой, който имаше поне малко разум, не използваше метрото след залез слънце. За всички други освен за ловците на вештици, това бе равносилно на самоубийство.

Те минаха моста „Батърси“ и навлязоха в Батърси. Фактът, че Старият квартал кипеше от живот през деня, бе доста странен. През нощта бе напълно запустял. Жителите на Лондон просто отказваха да изоставят напълно територията си и смешно ниските наеми на юг от Темза правеха мястото привлекателно за бизнес. Затова през деня тук гъмжеше от хора. Стоките бяха по-евтини, тъй като разходите на продавачите бяха по-ниски. Имаше по-малко полиция, пийлърите, наречени така по името на основателя си — сър Робърт Пийл — стояха предимно от северната страна. Старият квартал се бе превърнал в райско място за онези, които кривваха леко встрани от закона. Не можеше да се похвали с чисто име и бе значително по-опасен от улиците от другата страна на реката. Престъпниците и убийците тук нямаха почивен ден и не се ограничаваха с нощните часове като вештиците. Просто за онези, които имаха смелостта да рискуват, тук възможностите бяха неограничени.

— Откъде са се появили вештиците? — поинтересува се Елейзабел по пътя към Ламбет.

— В какъв смисъл? — попита Таниел, който слушаше с половин ухо, докато минаваше покрай един агресивен продавач на ябълки.

— Ами, просто, откакто се помня, те са тук. Но трябва да е имало времена, когато не са били. Сигурна съм, че го четох някъде.

Те завиха зад един ъгъл и попаднаха на една по-тиха уличка. От двете й страни се издигаха терасите на две рушащи се сгради. Минаваха малко хора и имаше един странен фокусник и сергия за кифлички.

— Никой не знае със сигурност — каза той. — Не е било преди много време. Тук са от около двадесет години.

— И това ли е всичко?

Таниел кимна.

— Дори не знам как е започнало. Много малко хора говорят за това. Имало е някакъв спор относно военноморска територия с прусите. Нещата са вървели към война…

Елейзабел се намръщи.

— Унищожението.

Тази дума не можеше да се чуе често във Великобритания. Хората избягваха да си спомнят за поражението. Затова Таниел внимаваше при споменаването й в близост до хора, които не познаваше. Дори бе малко изненадан от това, че я бе казал пред Елейзабел, и почувства облекчение за това, че тя не се обиди.

На езика на техните агресори Vernichtung означавате унищожение. Пруската империя бе станала доста могъща по онова време, тъкмо бе извоювала победа пад Франция и се бе окичила със знамена и почести. Един дребен спор с Великобритания — единствената, достойна за съперник империя в близост — бе ескалирал в сериозен конфликт. Историците бяха на мнение, че пруският канцлер просто си бе намерил извинение, за да тества новите си технологии — тайната гордост на неговата страна. Въздушните кораби.

Първата среща на британската общност с тях стана, когато група тъмни, сребристи тела покриха нощното небе на Лондон, навлизайки от естуара на Темза и разпростирайки се над столицата. Бе твърде тъмно, за да се видят, но хората се тълпяха на прозорците, привлечени от силното бръмчене, и бяха ужасени — на фона на нощния мрак корабите изглеждаха страховито.

Последваха бомбите — отгоре падаха купчини експлозиви, които се взривяваха на различни места в града, сривайки сгради със земята. Звукът бе страшен. Някои от хората излизаха по улиците, други се сгушваха в леглата си, застинали от ужас. До този момент лондончани никога не бяха ставали жертви на нещо с подобна разрушителна сила. Затова и не можеха да си намерят място от страх.

Бомбите не спряха да валят в продължение на две седмици. След това Парламентът капитулира и позволи на прусите да излязат като победители от спора. Британската гордост бе смазана, дори не посмяха да обявят война. Въздушните кораби кръжаха в небето непрестанно. В крайна сметка обаче, те се отдръпнаха и се върнаха откъдето бяха дошли, но белезите, които оставиха зад себе си, така и не бяха излекувани.

— И тогава са се появили вештиците? — Таниел се почеса зад врата.

— Така се говори. Някои твърдят, че са били затворени под земята и експлозиите са ги освободили. Други вярват, че това е Божието наказание за това, че позволихме на прусите да срутят катедралата „Св. Павел“.

— Да, но какво е твоето мнение?

— Няма значение откъде са се появили — каза Таниел. — Най-важното е да открием начин как да се отървем от тях.

— Аз пък мисля, че това е важно — възпротиви се Елейзабел. — Трябва да познаваш природата на противника си, ако искаш да го победиш.

— Може и да си права. Но те са се появили по онова време. В началото никой не е вярвал, че изобщо съществуват. Лекарите твърдели, че са просто видения на изпаднали в шок оцелели от Унищожението. Нещата бяха особено тревожни около Камбъруел, където почти всичко бе сринато.

Разговорът продължи през целия път до старата кръчма, където трябваше да се срещнат с познатия на Крот. Обясни й как вештиците са се множали сред силно засегнатия от бомбите Камбъруел и как са се възползвали от това, че Парламентът е отказвал да повярва в съществуването им. Министър-председателят бил зает да поправя щетите в центъра на града, по-слабо развитата южна част можела да почака. И това било огромна грешка. Само след година започнали да наричат Камбъруел „мъртвата зона“. След две вече била напълно необитаема. Тогава в града плъзнали плъхове, носейки със себе си жестоката канална треска, при която кожата на лицето и ръцете се изсушавала дотолкова, че ставала на люспи, под които се виждала суровата плът. Епидемията върлувала из Лондон през следващите осемнадесет месеца, когато лютата зима я унищожила, а с нея и плъховете.

Учените, занимаващи се с изучаването на вештици, спорели дали плъховете по някакъв начин били свързани с вештиците, или просто хората станали жертва на лошо стечение на обстоятелствата, при което те се появили по същото време както и вештиците. Вероятно ако не била епидемията, щяло да има някаква възможност вештиците да бъдат озаптени. Но Парламентът бил твърде натоварен с други дела, а през това време те ставали все повече и повече и съвсем незабелязано завладявали нови територии. Когато каналната треска била овладяна, вештиците били плъзнали из почти цялата южна част на Лондон.

Но Лондон не бе единственият град, страдащ от тази напаст, въпреки че бе първият нападнат от тях и сега там бяха най-много. Манчестър, Ливърпул, Нюкасъл и Глазгоу също бяха в списъка, но там проблемът бе отчасти овладян. В Ню Йорк, Филаделфия и Ню Орлиънс вече също имаше ловци на вештици. В почти всяка столица бяха регистрирани масови нахлувания на подобни същества. Унищожението вероятно бе положило основите, но вештиците бяха плъзнали на много други места, където населението бе с голяма гъстота. Дори най-прочутите световни учени, посветили се на проблема, не можеха да дадат обяснение за това как точно се бе случило това. Защо се появяваха само в най-големите градове? Като вирус ли се разпространяваха или просто инстинктивно? Никой нямаше отговор на тези въпроси.

Името на вештиците бе дадено от едно древно суеверие. С него бяха кръстени всички зли твари в града. Демони, дяволи, духове, призраци… никой не знаеше какво представляваха, но всички бяха на едно мнение: че те бяха свързани с онези, които се занимават със свръхестественото. Векът на разума бе попречил на възникването на лова на вештици, който се бе ширил из цяла Европа през предишните векове. Сега жителите на Великобритания бяха твърде резервирани, твърде сдържани, за да действат срещу подобна глупост. Вътрешно те имаха нужда от познания за вештиците, с които да си ги обяснят, но никога не биха признали открито подобно нещо.

Вештиците. Всъщност бе доста трудно да се даде име на нещо непознато.

С новата напаст съвсем естествено бяха възникнали и хора, които желаеха да й се опълчат и да започнат изтребването й. Така те приели донякъде подвеждащото име ловци на вештици. Но не бяха като онези в миналото, които принасяли изкупителни жертви за болести, отдавна обяснени от науката. Те бяха ново поколение мъже и жени, преследващи мрака, разстлал се над Лондон. Ловците на вештици.

Кръчмата, пред която стояха Таниел и Елейзабел, представляваше схлупена дървена колиба. Отпред висеше дъска, която се полюшваше от вечерния бриз. На нея бе изобразена жена със зеленикава рокля, с крила и меч, но доста поизбеляла. „Зеленият ангел“ се намираше в северната част на Батърси, недалеч от Темза. Бе разположена на павирана улица, от двете страни, на която се бяха надвесили магазини и складове — толкова близо един до друг, че почти закриваха небето. Елейзабел я гледаше подозрително. Отвътре се носеше пиянска глъчка. Зад мръсните и опушени стъкла се движеха сенки.

— Скоро слънцето ще залезе — каза Таниел.

— Дотогава трябва да сме се махнали от Стария квартал. Няма да се бавим.

Елейзабел си пое дъх и се стегна.

— Да вървим — каза тя. — Трябва да науча истината. — Но в този момент отново бе завладяна от усещането, че нямаше особено желание да разбере кои бяха родителите й.

В „Зеленият ангел“ бе тъмно и горещо, въздухът бе пропит от миризмата на пот и пушек. Хората, които ядяха там, изглеждаха мръсни и брадясали. Хилеха се през развалените си зъби, а кожата им бе почерняла от мръсотия. Щом влязоха вътре, Елейзабел веднага усети студените им погледи върху себе си и се почувства застрашена. Въпреки това тя с нищо не издаде страха си — вървеше изправена и не избягваше погледите им. Таниел я поведе уверено към кръгла маса в мрачен ъгъл, където нисък и дебел мъж дъвчеше пуешко бутче. Той дръпна стол за нея, след което сам се настани на масата. Дебелият мъж дори не ги удостои с поглед.

Елейзабел погледна към Таниел объркана, но той просто зачака. Тя премести погледа си върху мъжа. Лицето му бе покрито от неколкодневна брада, а едното му око бе покрито с млечнобяла ципа. Докато се хранеше, той грухтеше, а сосът от пуйката капеше по шкембето му. Елейзабел бе виждала отблъскващи хора и преди, но този нямаше равен на себе си.

— Дано не са ви проследили — каза рязко той, без да вдигне очи.

— Не са — увери го Таниел с ледено спокойствие.

Той отхапа още едно парче от пуешкото бутче и погледна към Елейзабел със здравото си око.

— Това тя ли е? — попита с пълна уста.

— Елейзабел Крей, за мен е удоволствие да ти представя Перис Глигана — представи я Таниел. Той познаваше репутацията на мъжа.

— Глиган — като прасето — добави той.

— Наистина ли? — каза Елейзабел любезно.

— Охо, малката госпожица се мисли за умна — озъби се той. — Мислиш се за нещо повече от мен, нали? — Той насочи бутчето към нея. — Е, щом ти кажа онова, за което съм дошъл, ще разбереш, че не е така.

— Крот не ти плаща, за да правиш подобни хапливи забележки — скастри го Таниел. — Разполагаш ли с информацията, за която сме тук?

— Да. Въпреки че не знам защо тази фина госпожица не ти е казала сама.

— Това не е твоя работа — сряза го Таниел отново. — Говори.

Перис Глигана изсумтя и изтри мазната си уста с ръкава. Огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша и започна.

— Елисандър и Санфорт Крей сключили брак млади. Били от средната класа, не особено заможни, а имали дете, което да издържат. Елисандър била талантлива музикантка, а Санфорт — наследник на морска търговска компания. Били млади и жизнени, но имали и своите тревоги. Талантът на Елисандър се похабявал в малки оркестри и тя започнала да се отчайва, тъй като надеждата, че ще бъде забелязана, постепенно я напускала. Що се отнася до бащата на Санфорт, той нямало да предостави компанията на сина си докато бил жив. Санфорт прекарал младостта си, разчитайки на издръжката от баща си и хората го смятали за мошеник и прахосник. Надявам се, че засега това оправдава очакванията ти, мис Крей.

Елейзабел не реагира. Тя седеше тихо като порцеланова кукла. По всичко личеше, че зад нелицеприятната външност на мъжа се крие увлекателен разказвач. Просто той събуждаше у нея спомени, за които не бе сигурна, че желае да се връщат. Той обаче продължи.

— Но тези негови черти пленили Елисандър и те били силно влюбени един в друг. А когато бащата на Санфорт се разболял от туберколоза и починал, компанията вече била негова и бъдещето им изглеждало осигурено… или поне те мислели така.

Таниел се обърна към Елейзабел и сърцето му се сви. Винаги бе подозирал, че в миналото й се криеше нещо мрачно, но се бе надявал да греши. Щеше му се тя да се зарадва от новините за родителите си.

— За известно време всичко вървяло по мед и масло — продължи Перис и отхапа още едно парче от бързо намаляващото пуешко бутче. — Бизнесът вървял добре, въпреки че Санфорт нямал особено желание да се занимава с него. Сега, когато разполагал с пари, той успял да уреди прослушване на Елисандър и само след година тя вече свирела на чело в кралския оркестър. Мис Крей, по онова време ти си била на шест или седем години.

— Спомням си — каза тя с равен тон.

— Но нещата не останали безоблачни за дълго. Санфорт просто не разполагал с достатъчно хъс, за да бъде бизнесмен. Той поверил наследството на баща си в ръцете на неспособни управители, които само събирали печалбата, без да вършат самата работа. Скоро многото пари си казали думата. Санфорт започнал да залага и да се покварява. Жена му също. Те оставяли детето си на грижите на бавачки, които го учели на маниерите и навиците на висшето общество, до което то никога нямало да достигне.

Таниел отново погледна към Елейзабел. Лицето й бе напълно безизразно. Почувства се неловко от това, че Перис говореше за нея сякаш тя не присъстваше, сякаш разкриваше живота й с пълни подробности, като при аутопсия. Но това бе присъщо за мъжа. На външен вид бе отблъскващ, но си имаше своите начини да разкрива и най-големите тайни.

— Това станало преди около десет години — продължи Глигана. — Не след дълго сред хората започнали да плъзват клюки. Мрачни клюки, слухове и шушукания: опиум, ужасни извращения, при споменаването на които човек би потреперил и…

— Това е достатъчно, Перис — прекъсна го Таниел тихо. — Няма да ти позволя да злорадстваш.

— О, само не ми казвай, че не си любопитен да чуеш останалото! — захили се Перис с развалените си зъби. — Нека те уверя, че станало още по-лошо.

— Таниел — обърна се към него Елейзабел и се усмихна плахо, — трябва да чуя всичко.

Таниел се поколеба. Щеше му се да не я бе довел тук, за да я предпази от това.

— Мис Елейзабел, аз…

— Моля те, настоявам — прекъсна го тя, търсейки погледа му със зелените си очи. — Някои неща трябва да се знаят, независимо колко са неприятни.

— Да продължа ли? — попита Глигана нетърпеливо, вперил поглед в тях. Без да изчака отговор, той започна отново. — Е, както и да е, двамата изгубили работата си и състоянието си много бързо. Санфорт — защото не се интересувал от компанията, а Елисандър — заради скандалните си постъпки. Санфорт бил избрал неподходящи хора да управляват империята му и те присвоявали от богатството му, докато не сринали компанията напълно. Елисандър пък била твърде скандална, за да бъде част от кралския оркестър, независимо от таланта си. Ако били само наркотиците и съмнителната й нравственост, може би щяла да запази мястото си в оркестъра заради уменията си. Но за нея се говорели и други неща. С нарастването на вкуса им към греха, развратниците от по-висшата класа започнали да им влияят и те се насочили към по-мрачни удоволствия. Говорело се, че се присъединили към някакво сатанинско сборище на аристократи, политици, адвокати и други влиятелни личности.

Перис се приближи към тях и заговори на по-нисък глас.

— Известни, както сигурен съм, и двамата знаете, като Братството.

Таниел затвори очи и леко наведе глава. Това бе нещото, което не желаеше да чуе.

— Прав е — каза Елейзабел внезапно. — Прав е — повтори тя. — Сега си спомням. Всичко. Никога не споменаваха това име пред мен, но… наистина беше братството. Знам това.

— А, разбира се, забравих за красивата Елейзабел — саза Перис. — Докато те се забавлявали с неща, които биха накарали самия дявол да се засрами, тя започнала да се отдалечава от тях. Състоянието на родителите било нараснало отново след присъединяването към братството, но за нея нещата никога не се били промеши. Била обгрижвана от много бавачки, живеела в скъпи интернати. Но тя била дете с проблеми и където и да отидела, постоянно се забърквала в бели. Само че Санфорт и Елисандър изобщо не забелязвали това. Независимо от това, което вършела, тя не успявала да привлече така необходимото й родителско внимание. Таниел погледна към Елейзабел, чудейки се как ще реагира на подобни дръзки твърдения за нейния характер. Тя обаче отново стоеше мълчаливо, без да реагира.

— Това било всичко. До преди седмица — заяви Перис с по-висок глас. — Защото тогава от къщата си в Кент, напълно безследно, изчезнало цялото семейство Крей. Това бил един от редките случаи, в които били заедно. Вечерта си легнали и на сутринта… ги нямало.

— И после? — попита Таниел.

— Нищо — каза Перис. — Дни наред — нищо. Така и не го оповестили във вестниците. Полицията не предприела нищо. Известно семейство изчезнало безследно и никой не знаел и не правел нищо по въпроса.

— Но как така? — попита Елейзабел. Тя бе толкова любопитна, като че говореха за нечий друг живот, а не за нейния.

— Говорим за Братството — каза Глигана и се почеса по носа. — Полиция, редактори на вестници, бизнесмени… повярвай ми, мис, те решават кое ще се знае и кое не.

Елейзабел погледна Глигана в очите.

— Има и още — каза тя.

— Има — потвърди той и като че ли дори по неговото лице се изписа тъга. — Моят разказ завършва с нещастен край. Преди четири дни телата на Елисандър и Санфорт Крей били извадени от Темза. Очевидно са скочили от Тауър Бридж.

Инспектор Мейкрафт се отпусна на стола зад бюрото си. Стомахът му се беше свил на топка. Все още усещаше миризмата на кървавия дъжд в ноздрите си. По дяволите! Беше ставал свидетел на гнусни неща в работната си практика… но този път я познаваше. Съвсем различно бе, когато бе някой бездомен скитник или непознат аристократ, но тази жена бе виждал преди по-малко от седмица и бе разговарял с нея. Дори се бе опитал да я разсмее с някаква шега за пийлърите.

Той затвори очи, но мракът само му осигури по-ясен фон, на който съзнанието му да обрисува отново ужасната гледка. Затова ги отвори. Отиде до прозореца, оставяйки следа по пода от капките, капещи от него. Погледна към мъгливите улици на нощния Лондон, несъзнателно следвайки навика на Карвър. Тази мисъл го накара да му се обади. Трябваше да се чуе с него, да го уведоми за случилото се…

Не, помисли си той, променяйки мнението си. Не, така или иначе ще научи на сутринта. По-добре засега да не знае. Не искаше Карвър да го види в тази му светлина. Бе досетлив мъж, с интуиция, граничеща с феноменалност.

Телефонът пред него иззвъня и той подскочи от стола си. Вдигна слушалката припряно, за да заглуши поне за малко камбанния звън в съзнанието си.

— Инспектор Мейкрафт — представи се той в слушалката, избърса дъждовните капки от челото си и отметна оредялата си коса назад.

— Някой иска да ни каже нещо — чу той от другата страна.

На Мейкрафт му трябваха няколко секунди, за да разбере кой му се обажда.

— Съобщение — каза той, щом разбра на кого принадлежеше гласът.

— Предупреждение.

— Но кой би се осмелил да предупреждава нас?

Мейкрафт замълча за малко и отговори.

— Кърпеното лице.

— Кърпеното лице?

— Познавам Кърпеното лице. Това е негова работа. Не може да се сбърка.

— Че каква работа има той с нас?

— Откъде да знам. Тишина. — Няма значение. Може да знае за нас, но е закъснял. До неделя първата церемония ще бъде извършена. След това момичето няма да може да ни се изплъзне.

— Неделя? Дотогава има цели два дни! Мислех, че имаме работа преди това.

— Два дни, Мейкрафт. Съветвам те дотогава да се увериш, че всички твои приятели и семейството ти няма да са в Лондон по това време. Ти, разбира се, ще останеш тук и ще се позабавляваш с нас.

Мейкрафт замълча, въздържайки се от укора, който му се искаше да отправи.

— Ами Кърпеното лице?

— Направи, каквото можеш по въпроса. Смятам, че няма да имаме проблеми с него. Междувременно сигурно ще ти бъде интересно да разбереш, че намерих още малко помощ за търсенето на някогашната лейди Тач. Кой би се справил по-добре с откриването на вештици от ловец на вештици?

— Тим? Обадили сте се на него! — извика Мейкрафт — Надявам се не сте забравили да му споменете малката подробност, че момичето ни е необходимо живо!

— О, на него това му е ясно — прозвуча гласът от другата страна и затвори.

Мейкрафт тресна телефона с такава сила, че замалко не го счупи. Той се изправи и закрачи нервно из стаята. Пура — една пура щеше да го успокои. Той седна, извади пура от джоба си, сряза я и запали края. Задържа дима в устата си, но нищо не бе в състояние да разпръсне толкова бързо тревогата, която изпитваше. Разтревожен, той си сипа чаша от уискито, което държеше в бюрото. Отпи голяма глътка, а после — още една.

Кърпеното лице! Този ужасен злодей! По своя собствен странен начин той бе изпитвал нещо към онази жена, чийто разчленен труп бе видял преди малко. Привличане, копнеж по силна и студена жена. Може би ако нещата се бяха развили по друг начин, можеха да се сближат. Може би.

Независимо колко се стараеше, той не успяваше да се отърси от образа, който изникваше в съзнанието му. Мократа и влажна улица. Проливния дъжд. Разкривения и нагънат навес. Символът chackh ’morg, изрисуван с кръв по тухлите на стената. И накрая жертвата, която вече почти не приличаше на човешко същество. Пироните и ножовете, това, което бе направил с лицето й…

Мейкрафт остави чашата с уиски, защото му се повдигна. Не мисли за това, не мисли. Както обикновено Карвър бе излязъл прав. Глухата жена бе успяла да се измъкне от него, затова бе убил друга в същата зона. Само че този път това бе Лусинда Уот, секретарката на доктор Пайк и жената, която самотният инспектор можеше да обикне.

Кърпеното лице знаеше за Братството. Знаеше и че Лусинда бе част от него. А това означаваше, че може би знаеше за всички тях.

Мейкрафт погледна картата на Лондон зад себе си. По лицето му се изписа омраза. Той погледна карфиците по повърхността й, сред които бяха и зелените кабарчета.

Само още едно зелено кабарче, приятелю, и вече нищо няма да бъде в състояние да ни спре. Просто не биваше да избираш точно нея, Кърпено лице.

ГЛАВА 14Честта на скитницитеНеочакван съюзник

На Кривите улици се зазоряваше. Слънцето постепенно се издигаше на хоризонта, промушвайки лъчите си през сутрешната мъгла. В Лондон все още се усещаше нощният студ, но на местата, достигнати от топлите лъчи, личеше, че се очертава необичайно топъл ден.

В градината на покрива на висока и тясна сграда, където преди това се бе помещавала аптека, стоеше Елейзабел и наблюдаваше разбуждането на града. Тя се бе облегнала на високата до гърдите й каменна стена, обграждаща покрива, заровила пръсти в русите си коси. Зад нея се простираха редици с оранжерии, лехи с картофи и моркови, скрити зад грубите листа.

Тя усети как той се приближи зад нея, въпреки че не бе чула как се изкачва по стълбите и излиза на площадката. Престори се, че не го чува, впила поглед в разкривените улици отдолу.

— Мис Елейзабел?

— Здравей, Таниел — каза тя и се обърна. Таниел беше леко разчорлен, спуканите капилярчета в очите му почти бяха изчезнали и вече изглеждаше значително по-добре.

— Сигурно си уморена — отбеляза той.

— Бе доста изтощителна вечер — каза тя. — Но не мисля, че скоро ще мога да заспя. А ти?

— Аз съм свикнал да спя по-малко — обясни Таниел. — Виждал съм твърде много ужасяващи неща, за да мога да си легна спокойно. — Той замълча. — Ще ми позволиш ли да остана за малко при теб?

— За мен ще бъде удоволствие.

Таниел застана до нея. За известно време двамата наблюдаваха особената красота на градската панорама пред тях.

— Не изпитвам нищо — обади се най-сетне Елейзабел.

— Понякога е така преди да усетиш истинската мъка — каза той тихо.

— Не — отвърна тя. — Различно е. Мразех родителите си. Имах много бавачки. Но родителите ми… те бяха хора с положение, а моята работа бе да не им се пречкам. Толкова ненормална ли съм, Таниел?

— Любовта се трансформира в омраза много лесно — отвърна Таниел. — Аз не те смятам за ненормална. Вероятно вината е била тяхна.

— Значи имам къща — добави тя. — Пари. Сигурно трябва да им бъда благодарна за това. Разбира се, ако Братството вече не е присвоило всичко. — Тя замълча и го погледна. — Но какво друго имам? Не си спомням приятелите си, хората, които може би съм обичала. А знаеш ли кое ме плаши най-много, Таниел? Вече си спомням почти всичко, а въпреки това все още някои неща не са ми известни. Неща, свързани с усещането за топлина. Не помня нищо за това. Таниел, къде е изчезнало детството ми?

Таниел не отговори.

— Съвсем сама съм — каза тя тихо. — Сега вече го знам. Като че ли винаги съм го знаела дори когато не можех да си спомня. Никога… никога не направих нищо, нали? Не си направих труда да разбера кои са родителите ми. Смяташ ли, че подсъзнателно съм знаела?

— Може би — предположи Таниел и след малко добави. — Но сега имаш нас.

На нежното й лице се изписа усмивка. Косата й блестеше на фона на сутрешното слънце.

— Щастливка съм за това, че именно ти ме откри — каза тя. — Никой друг нямаше да направи за мен това, което стори ти.

— Всеки друг… би постъпил по същия начин — каза той, но по лицето му се появи руменина.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя и съвсем неочаквано го прегърна с нежните си ръце. Изненадан, той също обви ръцете си около нея. Тя прошепна, облегнала бузата си на рамото му: — Имаш добро сърце, Таниел. Виждала съм достатъчно лоши хора, за да мога да разпозная добрите. В този град не са малко, но ти… — тя замълча. — Ти си като диамант в ядрото на въглен.

— Елейзабел, аз… — започна той, но не можа да продължи.

— Какво — каза тя, отдръпна се и го погледна със зелените си очи. — Кажи всичко, което чувстваш. Не е толкова трудно.

— Аз… — започна той, но извърна поглед пораженчески. — Поласкан съм от комплимента ти — добави, но и двамата знаеха, че това е просто съвсем малка част от онова, което наистина искаше да каже.

— Момчето-дявол твърди, че може да изкара Тач от мен — заяви тя. Лекият ветрец полюшна косата й, която се разпиля върху роклята й. Не — това бе роклята на майка му, както и всички други, които бе получила от Таниел.

— Тогава ще бъдеш ли свободна? — попита той. — Когато чуждият дух се махне от теб?

Елейзабел тръгна да се разхожда между зеленчуковите лехи по покрива, галейки листата на растенията. Таниел я последва.

— Не зная — отговори тя. — Той казва, че Тач призовава себеподобните си. Точно по тази причина те ме преследват. Сега тя спи в мен. Талисманът, направен от Кейтлин, е изпил силите й. Във всеки случай ще му трябват поне три дни, за да подготви церемонията.

— Почти непосилно трудно е — обясни Таниел. — Отвъд способностите на повечето ловци на вештици. Момчето-дявол сигурно притежава някакъв особен талант. — Той спря. Елейзабел също. — Коя е тя? Момчето-дявол каза ли ти?

— Тя е вештица — отговори Елейзабел. — На около двеста или повече години. Тя е приятелка на вештиците и то много могъща. Когато умряла, духът й бил много силен. Братството я призовало… и трябвало да се всели в мен. Тя е натоварена с важна мисия. Братството има план и тя е част от него. Но докато е в мен, те не могат да го изпълнят.

— Помниш ли какво стана онази вечер?

Тя поклати глава.

— Почти нищо не помня. Онази вечер си легнах да спя и след това се озовах в твоя дом.

— Упоили са те?

— Нямам представа — каза тя. — Но сега вече зная… зная коя съм и каква съм била… и това ме прави по-силна. По-силна от тях.

— Вярвам, че е така — каза Таниел тихо.

Господарят Крот имаше доста неща, за които трябваше да се погрижи. Денят бе изминал и просяците от неговата банда, както обикновено, бяха заминали да работят, докато той спеше. Всичко вървеше като по часовник. Както трябваше и навреме. Както винаги, просяците се завръщаха и предаваха припечеленото на счетоводителите. Те го регистрираха, събираха двадесет процента в замяна на участието им в бандата, контактите и безопасността, която тя осигуряваше, и им връщаха останалото. Винаги бе така. Но нещата се променяха и по свиването на корема си Крот усети, че това не бе за добро.

Това момиче… Ако не беше синът на Джедрая, щеше да предпочете да се отърве от нея. Или щеше да я пропъди от Кривите улици, или щеше да обмисли по-драстично решение на въпроса. Щом бе толкова ценна за Братството, значи бе опасна за всички останали. Момчето-дявол Джак със сигурност бе на това мнение. Неговият съвет бе да я убият, а той рядко грешеше. „Не духът в нея е опасен, беше казал той. Тя е ключ към нещо, сигурен съм. А ако погубим ключа, вратата ще си остане затворена.“

Но Таниел бе изключил тази възможност. Той бе отишъл при Крот след срещата си с Перис Глигана.

— Ти обеща да ни предоставиш своето гостоприемство, след като те избавим от неканения гост в каналите. Надявам се, че това включва и гарантиране на безопасността ни от твоите мъже.

— Разбира се — увери го Крот с отзивчива усмивка.

— Но също и от твоите жени и деца, както и всички други номера, които вероятно си намислил, след като си разбрал в каква опасност се намираме ние, а и ти.

— Естествено, Таниел — увери го повторно Крот, но този път гласът му бе по-студен.

Таниел бе предположил правилно, че Крот не включваше в понятието „мъже“ жените от бандата си, които бяха не по-малко опасни от първите. Така той можеше да отстъпи от обещанието си, ако Таниел не му бе обърнал внимание на това.

Е, вече имаха думата му. А думата на един просяк бе като тази на крадеца. Крот откриваше особена ирония във факта, че най-нискостоящите хора в Лондон бяха по-обвързани с това, което обещаваха, а стойността на честността намаляваше пропорционално на издигането нагоре по обществената стълба.

Той бе потънал в размисли, когато на вратата на стаята му потропа Миленда Шотландката. Той й даде разрешение да влезе.

— Миленда — поздрави я Крот. — Как е момчето ти?

Миленда се захили с беззъбата си усмивка. Независимо как я наричаха, бе родена в близост до Лестър, където бе започнала да проси, преди да се премести на юг в Лондон. Нейният напълно фалшив шотландски акцент караше лондонската аристокрация да изпитва по-силно съчувствие, защото, виждаха, че животът й бе пълен с неудачи, макар да беше шотландка. На Крот това му допадаше. Тя събуждаше у тях старите имперски идеи и те се отнасяха благосклонно към един от „поданиците“ си.

— Добре е, господарю Крот — каза тя. — Добре е. Чуйте мъ. Некакъв досадник се мотай наоколо, ако мъ ръзбирате. Някои мислът, чи и пийлър, но ни е от обикновените, а по-изтупан.

— Какво направихте с него?

Миленда се почеса по ухото.

— Тъмън мислихми да го изгоними, както винаги правими, но той вика, чи иска да съ види с големия шеф, имал нещо важно за казване.

— Това е интересно. Как се казва?

— Карвър, каза той. Езраел Карвър, детектив в онуй — тъй ди, при пийлърити в Чийпсайд.

— Ами тогава ми го доведи. Да чуем какво има за казване.

Миленда кимна и излезе. Крот се облегна назад и скръсти ръце.

— Хм, много любопитно, много любопитно — промърмори той, неволно цитирайки книгата, която четеше.

След петнадесет минути Миленда се завърна с Карвър. През това време Крот бе подготвил стаята, където същата сутрин се бе срещнал с Таниел и останалите. Въпреки че се намираше далеч под земята, усещаше кога започваше да се свечерява, без дори да погледне джобния си часовник. Щом Карвър бе въведен в стаята, там вече го чакаха кани с бренди, шери и вино. Господарят Крот възприемаше положението си сериозно. Не беше като Рикарак или останалите господари на просяците — смяташе, че при отношенията му с външния свят бе необходимо достойнство.

Остана доволен, когато видя, че Карвър бе спретнат и добре облечен. Черната му коса бе сресана и прибрана назад, а мустаците му бяха с безупречна симетрия. Бе чувал за него, макар да не му се бе налагало да го среща. Не можеше да е по-лош от Мейкрафт, с когото се бе виждал вече няколко пъти.

— Детектив Карвър, добре дошъл в моя скромен дом — посрещна го той и го покани да седне на масата срещу него.

— Господарю Крот, за мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас — каза Карвър без капчица ирония в гласа си. Седна.

— Бренди, шери или вино? — попита го Крот с усмивка. — Или сте на работа?

— Дори да бях, щях да ви помоля за едно шери — отвърна Карвър. — Последните няколко дни бяха просто мъчителни.

— А, да, Миленда ми спомена нещо… — започна той и наля шери. — Какво може да е толкова важно, че да доведе при мен инспектор, който не е дежурен, и то тук — на Кривите улици? Но вие сигурно ще ми кажете.

— Нуждая се от вашата помощ, господарю Крот — каза той без заобикалки.

— О, и вие ли? — Върху белязаното лице на Крот се изписа усмивка.

— Намирам се в пълна безизходица — каза детективът. — Няма към кого другиго да се обърна. Освен към вас, господаря на просяците. Знам, че не може да сте свързан с това, а и нямам представа какво друго мога да сторя.

— Тогава кажете ми какво се е случило и от какво имате нужда и ще се споразумеем за условията — каза Крот.

Карвър му разказа всичко. Започна от убийствата със зелените кабарчета. Разказа как е разбрал, че Мейкрафт крие информация от него, как всъщност е знаел какво представляват тези убийства и сигурно е бил свързан с тях по някакъв начин. Каза му как е наложил картината на нещото с пипалата върху картата на Лондон и е видял, че остават само още две празни точки, за да бъде завършена формата. Разказа и, че жена на име Алиста Уайт е била убита вчера на едно от двете места, като по този начин е останала само една точка. После сподели за близкото приятелство на Мейкрафт с доктор Мамън Пайк, чиято секретарка — Лусинда Уот, била убита по особено жесток начин миналата нощ със същия символ, изрисуван с кръв на стената зад нея.

Крот се облегна назад и глътна брендито, което си бе сипал.

— И вие смятате, че тези неща са свързани? Но как? — запита той.

— Мейкрафт, Пайк и мис Уот са част от нещо — отвърна Карвър. — Нещо, свързано с този символ, както и с убийствата със зелените кабарчета. Сега се е намесил и Кърпеното лице, който е убил мис Уот, за да остави съобщение или по-скоро — предупреждение.

Те отново замълчаха.

— Още едно шери, детектив? — предложи Крот и щом Карвър прие, той напълни неговата чаша с шери, а своята — с бренди.

— И сте дошли при мен, защото смятате, че аз зная нещо, което вашите колеги от полицията не могат да ви кажат — заключи Крот и подаде чашата с шери на Сарвър. Щом последният я взе, той замълча, след което каза: — Или просто не им вярвате?

Карвър го погледна спокойно.

— Дойдох, защото вие сте този, при когото идват всички, когато не знаят как да постъпят. И защото се страхувам да си помисля какво ще се случи, щом се запълни и последното място. Става въпрос за убийства, господарю Крот, а не за залавянето на убиец. Зная, че тук се крие нещо голямо. Искам да знам с какво си имам работа. — Той се приближи напред. — Знам, че имате приятел, когото наричат момчето-дявол. Той гадаел по предмети. Донесъл съм нещо от една от жертвите на тези убийства и…

— Символът, който ми описахте… — обади се Крот внезапно, пресегна се назад и извади някаква груба хартия, навита на руло, — така ли изглеждаше?

Това бе chackh’morg — рисунката на нещото с много пипала, така неприятно за гледане — изобразено с мастило. Карвър примигна и погледна Крот, обхванат от паника.

— Аз не съм един от тях, не се тревожете — успокои го господарят на просяците. — Моят съветник Джак го нарисува след разговора си с Елейзабел. Доста талантлив художник е за сляпо момче, не мислите ли?

— Коя е Елейзабел? — попита Карвър.

— Едно момиче, с което трябва да се запознаете — каза Крот. — Както бях започнал да ви казвам, момчето-дявол я виждаше в съзнанието си. Той… има такава дарба. Показах този символ на Таниел Фокс и той ми каза, че е татуиран на гърба на Елейзабел.

— Таниел Фокс? Синът на великия ловец на вештици? Значи всичко е свързано — промълви Карвър, — всичко.

— Чували ли сте за Братството, детектив Карвър? Карвър се намръщи.

— Да съм чувал за тях… да, но те не са ли…

— От всичко, което чух, мога само да ви кажа да подбирате по-внимателно бъдещите си партньори. — Гласът на Крот бе сериозен. — В момента си имате работа с Братството. Инспектор Мейкрафт, мис Уот и несъмнено доктор Пайк… Можете да бъдете сигурен, че те са членове и са свързани с всичко случващо се, каквото и да е то.

— Но Братството не съществува! — възпротиви се Карвър.

— Напротив. Съществува, както го има и Кърпеното лице — отвърна Крот. — Може би е дошло време вие и аз да обединим усилията си, детективе. Има неща, които са по-големи от всички нас и потрепервам само при мисълта какво ще се случи, когато големият chackh ’morg бъде завършен с последното убийство. — Смятате ли, че положението е толкова сериозно?

Крот го погледна, без дори да мигне.

— Ще ви заведа при момчето-дявол Джак и останалите и ще ви оставя да се убедите сам. Мракът почти ни е покрил, детективе. И ние сме единствените, които са в състояние да го спрат.