Огнен кръст

28.

Президентът на Франция се спусна по шестте стъпала, които водеха от входа на Елисейския дворец към чакащата колона от автомобили. Началникът на кабинета задържа вратата на ситроена отворена, докато президентът влезе вътре, после я затвори, заобиколи колата и се настани до него. На предните седалки седнаха шофьорът и един цивилен въоръжен служител от охраната.

Ситроените в двора на Елисейския дворец бяха осем, паркирани в колона пред железните врати на входа откъм улица „Фобург дю Сент Оноре“. Министър-председателят бързо влезе в колата зад президентската. В останалите се качиха служители на президентството и въоръжена охрана.

На улицата пред Елисейския дворец патрулираха униформени мъже с автомати. Движението по нея беше отклонено. В далечината се виждаше как полицаите удържат любопитните тълпи. След подадения сигнал вратите се отвориха, президентската лимузина излезе на улицата, набра бързо скорост и се отправи към гарата, а останалите автомобили я последваха на къса дистанция. Ескорт от въоръжени мотористи придружаваше колите — четирима пред президентската лимузина, а по-голяма група — зад последната кола.

Президентът седеше изправен. Знаеше, че въпреки високата скорост на кортежа жителите на Париж го наблюдават с любопитство и вълнение. Едва когато наближиха гарата, шофьорът намали. Влезе през входа за автомобили и спря точно до червения килим, който водеше до президентския вагон.

Президентът слезе от колата и приветства почетния караул. Кимна в знак на одобрение на началника му и се качи във влака. Облечен в бяло прислужник го посрещна с поклон и го придружи до креслото в луксозния вагон. Президентът знаеше, че всички камери в момента са насочени към него. Нисък и набит, той се настани удобно и извъртя главата си така, че да изглежда най-добре. Отвори кожената папка, подадена му от помощника, и се престори, че чете някакъв документ.

Президентският вагон се намираше непосредствено зад големия локомотив на влака. „Те Же Ве“ — гордостта на френските железници — стоеше до перона като някакъв дълъг излъскан куршум. След напускането на Париж той щеше да развие скорост от близо 250 км/ч. Вагонът на министър-председателя се намираше зад президентския. Последните бяха запазени за журналистите от пресата, радиото и телевизията. Те щяха да отразяват посещението на президента в опустошения Лион. Политическата цел на това посещение беше да се покаже на обществото загрижеността на държавния глава и правителството.

Никой не извести потеглянето на влака. Той се плъзна по релсите и продължи пътя си под студеното ноемврийско слънце.

Президентът за пръв път заговори на началника на канцеларията:

— Подготвено ли е всичко за пристигането ми в Лион? За първата част от обиколката си ще имам нужда от кола.

— На гарата ще ви чака блиндирана лимузина.

— По-късно, когато хората ме наобиколят, ще сляза от колата, за да поговоря с тях, да им изкажа съболезнованията си и да се ръкувам с всеки поотделно…

— Началникът на охраната се страхуваше именно от това. Лазал предупреди, че в страната работи професионален наемен убиец, някой си Калмар. Досега е убил поне двама души. Общото мнение е, че трябва да останете в лимузината.

— Лазал явно е разтревожен. Но президентът на френската република трябва да бъде сред хората, когато те имат нужда от това. Така кажете и на службата по охрана…

Президентът се задълбочи в документите, които държеше. Не се и сещаше да погледне през прозореца. Трябваше да прегледа купища хартия. Зачете се в подробните доклади за вълненията в южната част на страната. Наистина не можеше да измисли начин да се справи лично с обезпокоителното разрастване на терора.

Фермерите и работниците, излезли на полето, чуха приближаването на експреса. Спряха се и се загледаха в размазаните му от скоростта очертания. В голямата кабина на локомотива механикът погледна часовника си и се обърна към своя колега:

— Скоро ще пристигнем. Продължаваме с максималната скорост. Президентът очаква от нас точно това…

Южно от Руан линията преминаваше по един виадукт високо над някаква река. Влакът не намали скоростта. Това бе обичайната процедура. Главният механик погледна през прозореца и видя полетелия срещу тях мост. Пъхна между устните си цигара, но реши да не я пали.

Локомотивът стигна виадукта и се втурна по него. Вагоните послушно го следваха. На не повече от километър в далечината се виждаше малък град, разположен на върха на хълм.

В момента, в който влакът стъпи с цялата си дължина на моста, мощна експлозия взриви края на виадукта малко пред локомотива. Дълъг сектор от линията бе изхвърлен нагоре. Влакът продължи да се движи по релсите, докато първите колела изгубиха опората си. Локомотивът полетя встрани и премина през каменната стена, сякаш бе направена от хартия. Влакът и сега не намали скоростта си. Продължи движението си, но този път в празното пространство. Излетя от моста като торпедо с вагони, безвъзвратно вкопчени един в друг.

Преви се на две и с адска скорост се втурна към дъното на пропастта. Локомотивът започна да се извърта във въздуха. Главният механик не успя дори да изплюе цигарата. Зъбите му се врязаха в нея, а когато по-късно откриха откъснатата му глава, в устата й намериха филтър от „Голоаз“.

Локомотивът удари дъното на пропастта и трясъкът беше по-силен от експлозията на бомба. Върху него, около него, навсякъде се стоварваха вагоните и се превръщаха в смазано, негодно за нищо желязо. Никой не оживя в президентския вагон. Никой не оживя във вагона на премиера. В останалите вагони повечето загинаха веднага, другите пострадаха ужасно.

В края на града един мъж на средна възраст в опърпани дрехи бе чакал появяването на експреса, наблюдавайки с бинокъл моста. Фокусира лещите и се вгледа в дупката от експлозията. Приличаше на дупка от изваден зъб.

29.

Лимузината на генерал Дьо Форж спря пред входа на вила „Форбан“. Той не изчака шофьорът да му отвори вратата и изскочи сам. Държеше двата ключа от входната врата. Отключи, бутна я навътре, влезе и я затръшна след себе си. После застана неподвижен.

— Ти пък какво правиш тук?

Джийн Буржойн, облечена в тесен зелен пуловер и къса пола, отметна назад златистата си коса, и вдигна изненадано ръце:

— Не се ли радваш, че ме виждаш, Шарл?

— Не ме предупреди, че ще се върнеш толкова рано — отвърна сухо той.

— Не съм твоя подчинена, за да те информирам за всяко мое движение. Нали така?

Гласът й беше нежен и приглушен, не издаваше никакво раздразнение. Тя извади златна табакера от чантата си, избра цигара, постави я между устните си и я запали със златна запалка. Същата, на която бе гравиран Лотарингският кръст.

Дьо Форж се приближи до нея, изтръгна цигарата от устата й и я хвърли на полирания паркет.

— Ще го изгориш — каза тя.

— Вдигни я тогава.

— О, не, скъпи. Ти я хвърли, ти ще я вдигнеш.

Устните му се стиснаха. Направи две крачки встрани и смачка цигарата с тока на ботуша си.

Гневът му й се стори любопитен. Тя се приближи до блиндираните прозорци при входната врата и надникна навън. До лимузината стоеше само шофьорът.

— Къде е приятелят ти майор Леми? А телохранителят ти лейтенант Бертие? Те винаги те придружават.

— Слушай, казвал съм ти го милион пъти. Не ми задавай въпроси, свързани с професията ми.

— Не се сърди. Мисля само за безопасността ти. Имаш много врагове… Искаш ли чаша кафе?

— Да, ако обичаш…

Когато тя отиде да направи кафето, Дьо Форж влезе в хола и нервно закрачи из стаята. Джийн бе засегнала болното му място със споменаването на двамата офицери.

Преди известно време Леми се бе обадил на телефона за свръзка, оставен от Калмар. Женски глас му беше съобщил при коя телефонна кабина и по кое време да чака обаждането на Калмар. После Леми бе докладвал на Дьо Форж, че е говорил с убиеца и че му е предал новата поръчка на генерала. Чак след това Леми се беше свързал с информатора в службата на Лазал. Сега майорът се намираше в Лион, стигнал там с полета от Бордо.

Подробно инструктиран, Бертие бе отишъл в Лион с хеликоптера на Трети корпус. Никой от двамата не знаеше за задачите на другия. Дьо Форж продължаваше да крачи нервно, току поглеждайки часовника си. Очакваше новини по обяд.

Още нещо тревожеше генерала — присъствието на Джийн Буржойн във вилата. Бе имал намерението да претърси внимателно мястото, докато я няма. Отново погледна часовника си. Дали най-силният му ход бе успял?

В своя голям кабинет, гледащ към двора и „Плас Бово“, Пиер Навар, министър на вътрешните работи, седна зад бюрото си и се захвана за работа. Туийд беше впечатлен от решимостта и усърдието на слабия тъмнокос французин.

— Планът ви е приведен в изпълнение, Туийд, както вероятно вече знаете — каза Навар. Погледна Лазал, който му кимна в съгласие.

Трима души седяха в креслата, разположени в полукръг около бюрото на министъра. Туийд се беше разположил с лице към Навар, а от двете му страни бяха Пола и Лазал. Пола попита:

— Господин министър, защо Франция изведнъж закипя? Винаги сме смятали страната ви за една от най-стабилните. А сега сме изправени пред бунтове, масови безредици, нападения над евреи.

— Добър въпрос — Навар се наведе над писалището си в стил Луи XV, а тъмните му проницателни очи се приковаха в нейните. — Под повърхността съществува един стремеж Франция да стане същата, каквато беше преди години. Определени елементи копнеят за времето на Дьо Гол. Тогава държавата бе най-могъщата в Европа. Обединението на Германия подсилва копнежа им. И Дьо Форж използва докрай тази носталгия по миналото, като представя себе си за новия Дьо Гол. Амбициите му са съвсем прозрачни.

— Не виждам как би успял — упорстваше Пола.

— Аз също. Но той много умно разчита на това негласно желание от страна на някои французи — Франция да оказва най-силното влияние в Европа, а по-късно и в целия свят.

— Аз все още не разбирам — намеси се Туийд, — защо поискахте помощта ни.

— Лесно можете да се досетите — Навар разпери ръце. — Ние сме изцяло потопени в ситуацията. И затова може би не виждаме толкова ясно нещата, колкото би трябвало. Вие сте от Острова — това не е обида, напротив. Вие можете да погледнете на всичко отстрани. Това, което предложите, може да изненада противника ни. Тоест генерал Шарл дьо Форж.

— Страхувам се — каза Туийд. — Чувствам, че Дьо Форж чака удобния момент, за да натисне спусъка. Чака събитието, което да оправдае действията му.

— Президентът стои между Дьо Форж и всеобщия хаос. Съществуваше вероятност да се поколебае — прекалено много се вслушваше в онова куче на Дьо Форж Жанин, министъра на отбраната. Но вторият бунт в Лион накара президента да действа по-решително. Сега очаквам и друго посещение, един човек, който ще представи отношението на Германия. По моя молба тук ще пристигне главният инспектор Ото Кулман. С всички пълномощия, дадени му от канцлера на Германия…

Генерал Дьо Форж бе решил все пак да се възползва от посещението си във вила „Форбан“, въпреки че намерението му да я претърси пропадна. Когато Джийн Буржойн седна на леглото и започна да се обува, той влезе в банята.

При излизането на Дьо Форж Джийн бе напълно облечена. Генералът закопчаваше униформата си. Жената реши, че моментът е подходящ да си поговори с него:

— Шарл, кой наистина стои зад тези ужасни бунтове? — попита я, докато сресваше косата си.

— Откъде мога да знам?

— Майор Леми би трябвало да знае. Нали това е работата на началниците на разузнаването.

— На французите им дойде до гуша от чужденците, които пъплят из страната, които взимат работата им, които мърсят улиците със самото си присъствие дори.

— Но аз прочетох в „Монд“, че така наречените тълпи действали с военна прецизност. И ако са били обикновени граждани, защо е трябвало да носят маски? Явно е било важно никой да не бъде разпознат.

— Предполагам, че се страхуват от полицията.

Дьо Форж й отговаряше небрежно, докато се оглеждаше в огледалото. Джийн познаваше този тон, познаваше добре и поведението му. Генералът криеше нещо. В момента той се чувстваше добре и тя се надяваше да го накара да проговори.

— Съвсем не си убедителен, Шарл. Какво ще кажеш за онова ужасно клане на евреите в Тарб? Убийците са носели бели наметала с качулки, също като ку-клукс-клан. Отново маскирани мъже. И отново „военна прецизност“ — така се е изразил журналистът, временно отвлечен, за да присъства на нападението.

Дьо Форж сложи шапката си и бавно се извърна с лице към нея. Отпуснал ръце до бедрата си, той я погледна като змия, хипнотизираща жертвата си. Тя издържа на погледа му. Гласът му прозвуча тихо и зловещо:

— Какво намекваш, Джийн?

— Нищо не намеквам. Просто искам да ми подскажеш някакво обяснение на тези невероятни и злокобни събития.

— Хората се бунтуват, за да изразят гнева си, а и страха си от появата на новата и всесилна Германия.

— Разбирам — Джийн не звучеше убедена, но смени темата. — Жена ти Жозет все още ли е безразлична към нашата връзка?

— Жозет е лоялна към мен и към положението ми — аз съм най-добрият офицер във Франция. Тя се върна в апартамента ни в Париж. Усети, че отново настъпва време за нейните светски приеми. Много влиятелни личности присъстват на тях.

— Докато бяхме в леглото, имах усещането, че чакаш някакви важни новини…

Дьо Форж сви рамене. Още един жест, който го издаваше.

— Много разчиташ на въображението си.

Дьо Форж внимаваше да не поглежда към Джийн. Работеха всичките му инстинкти за близка опасност. Буржойн умееше да го подвежда. Дали не й беше казал прекалено много? Прекалено много се интересуваше от работата му, от плановете му, задаваше и опасни въпроси.

— Трябва да тръгвам.

Прегърна я силно. Очите му зад гърба й останаха ледени. Дали не беше време да вземе мерки? Още една задача за Калмар?

Или за Манто?

Телефонът настойчиво иззвъня.

Експресът Париж — Бордо спря в Ангулем, на север от Бордо. От него слязоха Нюмън и Моше Щайн. Последният отиде да наеме кола, а Нюмън застана в една телефонна кабина и набра номера на кабинета на Лазал. Казаха му, че го няма. Нюмън направи всичко възможно да убеди мъжа от другата страна на линията, че Лазал очаква обаждането му. Помолиха го да съобщи номера си и да изчака…

Едно рено спря до отсрещния тротоар. Караше го Моше Щайн. Евреинът се престори, че не вижда Нюмън. Беше късно следобед, а по небето се гонеха ниски мрачни облаци. Скоро щеше да се спусне нощта, а до вилата на Щайн в Ланд имаше много път. При това трябваше да се отбият и в Аркашон.

Преди да напусне Париж, Нюмън си бе купил комплект съвсем нови дрехи. Сега бе облечен с френски шлифер, френски обувки и панталони, а на главата си носеше барета. Вбесен, той продължаваше да чака. Щеше ли въобще някой да се обади? Изведнъж телефонът иззвъня…

Лазал, все още в кабинета на Навар, вдигна слушалката, когато телефонистът осъществи връзката и я подаде веднага на Туийд, разбрал, че Нюмън се обажда от обществен телефон.

— Пристигнахме в Ангулем — докладва Нюмън. Говореше бързо. — Монетите ми свършват. Отиваме в Аркашон. После в Ланд. Моше е с мен — внимаваше да не спомене името Щайн. — Ако се случи нещо неочаквано, оставете съобщение на Изабел. О, не съм ви дал номера й. Той е… Моше ми разказа доста и ми се струва, че сега ще преследват именно него. В Ланд се случвали странни неща. Вилата му е близо до селцето Сен Жиронс. Адресът, който ни даде в Париж, бе фалшив. Вилата е близо до морето. А Сен Жирон се намира на шосе Д42 — то се отбива от НЮ и продължава на запад. Ето и телефонния номер…

— Запомних го — отвърна Туийд. — Пола ще се отправи на юг. Може да има нужда от убежище. Имаш ли една минута време да поговориш с нея?

— Дайте ми я.

— Боб — започна бързо и ясно Пола, — кажи ми само дали Изабел може да ме приюти?

— Да. Ще я предупредя, че идваш. Паролата ще е „Грюер“ — това е вид сирене.

— Благодаря ти, Боб.

— Пола, по-добре не идвай тук. Моше ми разказа някои неща, докато пътувахме. Тук е по-опасно, отколкото около „Браднъл“…

— Тогава се пази. Хайде не искам да те задържам повече. Пола прекъсна връзката, преди той да успее да възрази.

Нюмън остана замислен в кабината около минута. Господи! Недоверието и заплахата завладяваха всичко. В самия щаб на DST Моше не бе посмял да съобщи истинския си адрес! Секунда преди да се обади Лазал, Нюмън бе дочул телефонистката да казва „Министерство на вътрешните работи“… И дори в тази крепост на сигурността Пола бе наблегнала на думата „само“, за да го предупреди да не говори излишно. Не бе споменала и фамилията на Изабел.

Замисли се дали не бе казал нещо, което да свързва пряко Изабел с Аркашон. Припомни си целия разговор. Не, не го беше направил. Но всичко дотук налагаше един-единствен извод — по върховете вече се бе наместило предателството, измяната, платените доносници.

Започна лекичко да ръми. Ситни и леденостудени, водните капчици повече приличаха на мъгла. Нюмън излезе от кабината, бързо прекоси улицата и седна до Щайн. Куфарът му се намираше на задната седалка.

— Да тръгваме, Моше.

Дълго пътуваха на юг в нощта. Нюмън видя някаква ярко осветена бензиностанция, приличаща на запалена насред пустошта факла. Каза на евреина да спре, за да заредят.

— Имаме достатъчно бензин.

— Въпреки това ще заредим — настоя Нюмън.

Слязоха от колата и той влезе в малкия магазин до бензиностанцията, докато Моше пълнеше резервоара. Нюмън бе виждал много снимки от Втората световна война и сега веднага разпозна една голяма стара немска туба за бензин, оставена до рафтовете. Възрастният човек, който обслужваше колонката, го погледна, когато излезе от магазина, понесъл тубата. Нюмън се усмихна:

— Трофей от войната?

— Имам няколко. В края на войната един немски шофьор на път за Германия ги изхвърли от камиона си.

— Ще ми я напълните ли? Искам да имаме резервно гориво. Ще ви платя за тубата колкото поискате.

Човекът вече бе свършил с резервоара и я напълни догоре, а Нюмън му подаде парите. Внимателно завинти капачката и постави тубата в багажника на колата.

— Имаме ли нужда от това? — попита Моше, когато потеглиха.

— Може да останем без бензин, нищо не се знае. Карай бързо, но спазвай ограниченията. Не припарвай до Бордо. Отиваме направо в Аркашон.

Малко след разговора на Пола с Нюмън телефонът в кабинета на Навар отново иззвъня. Пола тъкмо се канеше да си тръгва, но Туийд я задържа с жест.

Навар вдигна слушалката, каза няколко думи и я подаде на Лазал. Той слуша известно време, зададе няколко въпроса и я даде на Туийд:

— За теб е.

— Говори Туийд…

— Слава богу! — гласът на Хари Бътлър. — Пристигнахме преди половин час, както поискахте. Тия от DST ми скъсаха нервите, докато ги убедя да ме свържат с вас. Трябваше да им показвам картата си, да им опиша как изглеждате. Пийт е с мен, пак според инструкциите. Сега какво да правим?

— Една пресечка на „Рю дю Сент Оноре“ води към Площада на Мадлената. На тази улица се намира швейцарски ресторант. На първия етаж е. Отидете там.

— Спомням си мястото. Срещали сме се в този ресторант. После какво?

— Ще чакате да се появи един човек и няма да се отделяте от него от момента, в който го видите. Вие ще бъдете неговата охрана. Той ще ви даде по-нататъшни инструкции.

— Ясно. Имаме ли нужда от железария?

Говореше за оръжие и резервни патрони. Туийд го увери, че ще получат. Затвори телефона и погледна към Пола, която стоеше до вратата. Имаше достатъчно време, за да хване полета до Бордо.

— След като се отбиеш на „Рю дьо Сосайе“, отиваш в швейцарския ресторант — каза й той. — Сигурен съм, че разбра къде се намира. — Туийд се обърна към Лазал: — Пак ще имаме нужда от помощта ти. Искам да дадеш на Пола два пистолета „Валтер“, калибър 7.65 мм и достатъчно патрони.

— Трябва ми и един „Броунинг“, калибър 32.

Лазал кимна с глава и излезе с Пола. Когато останаха сами с Туийд, Навар се изправи. Бавно закрачи из стаята, хванал ръце на гърба си.

— Каква е крайната цел на този доста неясен за мен план?

— Дьо Форж се опитва да дестабилизира Франция — отвърна Туийд. — Аз пък ще раздрусам Дьо Форж. Той е отговорен за убийството на един от агентите ми, това аз няма да забравя никога. Но има и друго — Европа трябва да бъде силна и стабилна, за да може да посрещне всякаква заплаха от изток…

Туийд спря да говори, когато Навар вдигна слушалката на интеркома в отговор на позвъняването му. Французинът каза на някого „Нека се качи“, затвори и погледна Туийд:

— Пристигнал е Ото Кулман. Всеки момент ще влезе при нас. Вратата се отвори и на прага се появи Кулман. Изражението му беше мрачно. Ръкува се с Навар и Туийд и се настани в едно кресло. Извади пура, разгледа я, без да я пали, и проговори:

— Дойдох, за да разбера от вас развоя на събитията. Немската преса е пълна със съобщения за бунтовете в Лион, за антиамериканските и антигерманските призиви на размирниците.

— Не се тревожи — каза Навар. — Вече работим заедно. Туийд има готов план, но не мога да ти го обясня в подробности. Разкажи ми за положението в Германия.

— Неспокойно, несигурно. След обединението изведнъж се оказахме най-силната държава в Европа. Разумните хора са разтревожени от това. Горбачов махна похлупака на Русия, но май не разбра, че направи същото и с Германия. Отвори вратите за тъмните сили. За „Сигфрид“. Плаши ме това, че „Сигфрид“ може да се окаже оръжие в ръцете на крайната десница. Моля се на Бога членовете на организацията да са терористи, дошли от чужбина. Ако са такива, рано или късно ще попаднат в мрежата ни…

Кулман продължи да говори, а Туийд се замисли за Нюмън и Пола. И двамата се бяха отправили на юг, към района на Бордо, към територията на генерал Дьо Форж. Опитваше се да предвиди бъдещето, когато телефонът отново иззвъня.

Навар изтича до бюрото и вдигна слушалката. Разговорът му беше дълъг, но говореше предимно човекът от другата страна. Туийд и Кулман го наблюдаваха с тревога, усетили нарастващото му безпокойство. Навар се изправи в стола си и се наведе напред с изопнато лице. Бавно затвори телефона и погледна гостите си:

— Обади се шефът на DST в Лион… — Навар си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Президентът на Франция е мъртъв. Премиерът също. Взривили са линията на влака, в който са пътували. Цялата композиция е паднала в пропастта. Загинали са много хора.

— Генерал Дьо Форж натисна своя спусък — каза Туийд. — Сега Франция ще изригне като вулкан.

30.

Преди Аркашон Моше намали скоростта. Фаровете осветяваха брега на залива, когото сушата почти напълно отделяше от океана. Встрани от пътя се виждаше блатиста местност, осеяна с локви застояла вода и малки мудни поточета. Светлините на Аркашон се приближаваха в мрака.

— Трябва да се обадя на един човек — каза Нюмън. — Не вярвам да се забавя повече от половин час, но не мога да съм сигурен. Искаш ли да ме изчакаш в някой хотел? После ще мина да те взема.

— Разбира се, приятелю. До гарата има малък хотел. Можем да идем първо там, а после да вземеш колата.

— Така ще е най-удобно — съгласи си Нюмън. Беше уморен и идеята да отиде пеша до апартамента на Изабел никак не му харесваше. Беше й се обадил от обществения телефон в едно село по пътя, за да я предупреди, че идва. А гласът й бе прозвучал толкова щастливо, че той започваше да се тревожи.

Моше спря пред някакъв малък хотел, взе куфарчето си, слезе от колата и се отправи към входа, като пожела успех на Нюмън. Леден вятър фучеше по улиците на градчето. Студът беше непоносим. За десет минути Нюмън стигна до апартамента на Изабел. Облечена в синя пола и сако, тя обви ръце около него.

— Господи! Не можеш да си представиш колко се радвам, че те виждам. Чу ли последните новини, Боб? Ужасно е… — тя отново започна да говори бързо. — Президентът е мъртъв, убит е. Взривили са влака, с който е пътувал за Лион. Министър-председателят също е мъртъв, Боб. Бил е в същия влак…

— По-бавно, по-бавно, Изабел.

— Ще ти направя едно чудесно горещо кафе. Премръзнал си. Нищо чудно, като знам какво е навън. С мляко и без захар го обичаш, нали? Виждаш ли, спомням си… Ела и се настани в хола. Запалила съм камината. После ще поговорим…

Нюмън седна на канапето в уютния хол. Огънят в камината пропукваше приятно. Помагаше му да съсредоточи мислите си.

Президентът и премиерът бяха мъртви. По време на разговора си с Дьо Форж Нюмън бе усетил стремежа на генерала да действа независимо от никого. Властта на президента му бе действала като усмирителна риза. Сега Дьо Форж можеше да прави каквото си иска, неограничаван от никого. В Париж щеше да настъпи объркване, а после хаос. И всичко това означаваше, мислеше си той, че двамата с Моше ще бъдат в още по-голяма опасност тук, в Ланд. Това, което Моше му бе разказал, показваше рисковете, на които се излагаха. А сега рисковете ставаха тройно по-големи.

— Ето кафето… — Изабел остави подноса на малката масичка и наля в две чаши. — Ужасна новина, нали? Добре че дойде. Сега сме пак само двамата.

Тя седна на земята, подвила дългите си крака като котка, и се облегна на коленете му, отпивайки от кафето. Нюмън зададе въпроса, който го притесняваше:

— Къде е сестра ти? Има ли опасност да се върне?

— Не. След теб ми се обади Лусил от Стокхолм от апартамента на гаджето си. Ще остане по-дълго. Влиза ни в положението. — И усмивката й беше котешка.

— Така ли? Името ми знае ли?

— Разбира се, че не! Държа да си в безопасност, макар че имам пълно доверие на Лусил. Но нали знаеш как си говорят хората в леглото — все ще каже нещо на гаджето си. Сега знае само, че при мен е един приятел. Изглеждаш като истински французин с тези дрехи.

— Това беше целта ми! — Нюмън бе свалил баретата и шлифера си. Беше го направил, преди да попадне под властта на топлината от камината, а и на Изабел. Ръката й нежно галеше коляното му. Усещаше, че ако тя продължи още малко с ласките си, като нищо щеше да прекара нощта с нея. Реши да вземе мерки навреме и рече:

— Скоро ще трябва да тръгвам.

— Боб, много ли се ядоса, когато ти казах по телефона за връщането ми в Бордо?

— Не, но успя да ме разтревожиш. Олекна ми, когато разбрах, че си се отървала от главорезите. Те щяха да те убият — също както Анри на гара „Сен Жан“.

— Вместо това аз ги убих.

— Защитавала си се храбро и умело. Завършило е трагично за тях, но си го заслужаваха.

— Трябва да ти се изповядам за…

— Да не съм свещеник?

— Естествено, че не си — тя се засмя дяволито. — Теб най-малко мога да приема за свещеник. — Ръката й се придвижи към бедрото му и остана там. Той положи своята върху китката й, за да й покаже, че му е приятно, а и за да й попречи да шава много.

— Анри си водеше един бележник. Беше се свършил и се готвеше да продължи записките си в нов. Даде ми стария, за да го пазя. Обещах му да не чета написаното — каза ми, че е опасно, — и аз удържах на обещанието си. Скрих го сред дрехите си в апартамента в Бордо. Още е там.

— Защо не ми го даде? — тихо попита Нюмън.

— Забравих. Знам, че звучи идиотски, но просто забравих. Толкова много и ужасни неща се случиха. Убийството на Анри. Двамата мъже, които следяха апартамента, докато ние бяхме вътре. Опитвах се да правя точно това, което ти ми казваше, за да успеем да се измъкнем невредими.

— Но нали все пак се върна там за брошката си?

— За бога! — избухна тя. — Онези двамата почукаха на вратата ми! Знаеш какво стана после. Пак забравих за бележника. Надявам се, не го намираш за странно!

Значи Анри Бейл — иначе казано Френсис Кари, агентът на Туийд — бе водил някакви записки за разкритията си в района на Бордо. Може би все пак не беше умрял напразно. Нюмън знаеше, че Туийд никога не би преживял загубата му, освен ако не се окажеше, че мисията на Кари е довела до някакъв съществен резултат. А в този бележник записките можеха да се окажат изключително важни. Особено сега, когато анархията постепенно завладяваше Франция след бруталното убийство на президента и министър-председателя.

— Имаш ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да, разбира се. В онова чекмедже на бюрото е.

— Дай ми го за няколко часа.

— Защо? — Очите й неспокойно заблестяха. — Какво си намислил?

— Дай ми ключа и ще ти кажа.

— Ще дойда с теб.

Тя скочи на крака и изтича до чекмеджето. Нюмън с облекчение се сети, че бе предупредил Моше Щайн да не се тревожи, ако закъснее. И добре че Щайн му беше оставил реното. Изабел отново се приближи, скрила ключа зад гърба си. Коленичи пред Нюмън и каза:

— Ще имаш ключа само ако ми кажеш за какво ти е.

— За да взема бележника на Анри. Но трябва да знаем точно къде е, преди да тръгнем за където и да било.

Изабел реши, че се е съгласил да я вземе със себе си. Обясни точно в кое чекмедже в спалнята се намираше бележникът, пъхнат под бельото й. Нюмън кимна, наведе се напред и притегли ръцете й към себе си. Тя покорно се остави да я прегърне. Едната му ръка мина зад гърба й. Изабел жадно впи устни в неговите, сякаш искаше да ги изтръгне. Ръката на Нюмън намери нейната, разтвори насила пръстите й, усети метала и измъкна ключа. Тя бързо извъртя тялото си и се дръпна назад, пламнала от ярост. Изправи се и го погледна:

— Лъжец! Искаш да отидеш сам, нали?

— Добре, представи си, че тръгнем заедно — каза меко Нюмън, докато прибираше ключа в джоба си. — Вероятно още наблюдават апартамента. Ти си с мен. Половината от съзнанието ми е заета с това да пазя теб, да внимавам да не ти се случи нищо. А трябва да бъда съсредоточен изцяло върху собствената си безопасност. Мисля ли и за теб — ще убият и двама ни. Ако съм сам, шансът ми за оцеляване нараства много.

Тя стоеше със скръстени ръце. Гневът й се бе уталожил. Нюмън се надяваше, че е достатъчно умна, за да разбере аргументите му. Тя изведнъж се усмихна:

— Разбирам, Боб. Хареса ми как каза „да пазя теб“. Сети се, че това е ключът от задната врата, нали?

— Тъкмо мислех да те питам. През задния вход влизането и излизането ми от сградата ще бъде по-лесно.

— После ще дойдеш тук, нали?

— Майка ти има ли ключ от апартамента в Бордо?

— Да… — каза го, преди да разбере какво всъщност имаше предвид той. — Значи няма да се връщаш, така ли? А аз как ще разбера дали всичко е минало добре? Трябва да знам това, Боб.

— Ще ти се обадя веднага, щом имам възможност. Не мога да ти обещая точно време, но ти обещавам да ти позвъня. — Поколеба се, преди да премине на другата, малко по-деликатна тема. После продължи: — Изабел, една много важна жена, която работи за друг човек, ще те посети скоро…

— За теб ли е важна? — очите й отново заблестяха.

— Казах ти, не работи за мен. Но шефът й е мой близък сътрудник. Жената се казва Пола. За да си сигурна, че е тя, Пола ще употреби думата „Грюер“.

— Ще се погрижа за нея — каза Изабел, поуспокоена донякъде. Нюмън се зачуди какво щеше да стане, когато се съберат Пола и Изабел. И двете бяха еднакво умни, а и еднакво своенравни. Може би не трябваше да дава на Пола адреса на французойката. Но сега вече бе късно. Той се изправи:

— Имаш ли няколко празни бутилки?

— Цяла торба. От минерална вода са. Тъкмо се канех да ги изхвърлям. Пия много вода — тя хвана нежно ръката му. — Жадно създание съм аз, и не само за теб. Бутилките са в кухнята.

Влязоха в кухнята, боядисана в много светлосиньо, и Нюмън забеляза, че всичко е безупречно чисто и подредено. Изабел отвори един шкаф и извади здрава пластмасова торба.

— Вътре са двадесет. Празни, но с капачките. Преброих ги, когато ги слагах вътре. Такава съм си. Какво гледаш?

На една лавица бяха наредени няколко алуминиеви фунии. Нюмън избра една, бръкна в торбата, извади бутилка, махна капачката й и пъхна на нейно място фунията. Тя плътно прилепваше по ръба на гърлото.

— Може ли да взема и това? Освен ако не ти е любимата.

— Смешно. Слагай я в торбата!

Той я прегърна, преди да тръгне, освободи се с мъка от ръцете й, обхванали го като пипала на октопод, и излезе от сградата. Влезе в реното, сложи торбата отзад и я покри с одеялото, което беше на задната седалка. Караше бавно по улиците на Аркашон, когато подмина някакъв пешеходец. В последния момент на Нюмън му се стори, че позна униформения френски офицер. Фаровете го осветиха само за секунди, после мъжът се скри в сенките. Да, не можеше да е сгрешил. Въпреки униформата и ниско нахлупеното военно кепе Нюмън можеше да се закълне, че бе видял лейтенант Бертие. Имаше нещо много познато в начина, по който вървеше. Нюмън си припомни срещата си с него във фоайето на „Браднъл“, когато човекът, представящ се под името Джеймс Сандърс, се бе препънал и бе изругал на чист френски. Това беше още един повод за тревога по пътя за Бордо.

Първото нещо, което направи впечатление на Нюмън в центъра на града, беше значително по-големият брой униформени мъже, които патрулираха на групи. Бе решил да посети бар „Маями“, откъдето мнимите агенти на DST бяха отвлекли Анри Бейл, преди да го убият.

При предишната си среща с Изабел тя му бе казала адреса на заведението. Чудейки се дали е отворено по това време на нощта, Нюмън паркира близо до бара и извървя останалото разстояние пеша. Знаеше, че във френските си дрехи и с килнатата настрани барета можеше да мине незабелязан от няколкото двойки, забързани да се спасят от студа. Бар „Маями“ беше отворен.

Нюмън бавно влезе вътре и се огледа за френски офицери сред посетителите. Повечето бяха цивилни — все здрави пиячи, на които не им се ставаше от масите. Главният барман, описан от Изабел, почистваше тезгяха.

— Чаша перно — поръча Нюмън.

— Скоро ще затваряме — предупреди го пълният барман, когато взе парите.

— Търся Изабел Томас — прошепна Нюмън. — Не мога да я открия в апартамента й. А сме ей така с нея. — Нюмън сплете показалците си и намигна. — Да имаш някаква идея къде може да се е запиляла?

Барманът понечи да свие рамене, но забеляза банкнотата от двеста франка, която стърчеше измежду пръстите на Нюмън. Ръката с парцала започна да се движи по-бавно, мъжът се огледа бързо и се наведе напред:

— Не знам точния адрес.

— Е, горе-долу поне. Нещо, от което да започна.

— И другият… — барманът спря насред изречението, но Нюмън го довърши наум: „И другият каза така.“ Барманът не откъсваше очи от банкнотата на една ръка разстояние от него.

— Аркашон — прошепна той. — Повече не мога да ви кажа.

— А ти откъде знаеш, че е там?

— Момичето често идваше преди. Гаджето й работеше тук — онзи, дето го претрепаха на гарата. Веднъж го чух да й казва, че щял да я посети в Аркашон, когато отидела там. Това е.

— Все е нещо. Благодаря.

Бързо му подаде парите. Барманът започна усърдно да лъска тезгяха, сякаш съжалил, че се е разприказвал. Нюмън допи перното, излезе и бързо отиде до колата. Запали двигателя и го остави да поработи, преди да потегли. Новините бяха възможно най-лошите. Щом за двеста франка барманът му бе казал на него, непознатия, местонахождението на Изабел, значи го бе правил и преди. Всичко водеше до извода, че хората на Дьо Форж са по следите на момичето. И не можеше да се отърве от убеждението си, че на шосето бе видял именно Бертие. Трябваше незабавно да предупреди Изабел.

Следващата задача щеше да бъде откриването на бележника на Бейл. Потегли, когато от бара излезе голяма група хора. Отсега нататък трябваше да бъде изключително внимателен.

31.

Нюмън намали скоростта, когато наближи блока на Изабел. Бе решил да паркира в една пряка на тридесетина метра от входа към двора, където бе оставил колата предния път. Достатъчно далеч, за да не събуди подозрението на евентуалните постове пред сградата, и достатъчно близо, за да може да изтича до нея, ако се наложеше да бяга.

Улицата беше празна. Беше и тъмна, ако не се смяташе осветената витрина на магазина срещу входа на блока и мъждивите светлинки на уличните лампи. Пред самия вход нямаше никой, но на тротоара пред витрината се бяха скупчили група мъже в дебели палта. Играеха на зарове. В този студ? Погледна ги пътьом, стегна крака върху педала, но не ускори. Тридесетина метра по-нататък зави по тясна павирана пресечка и паркира с две колела на тротоара.

Не изгаси веднага двигателя. Остана неподвижен и замислен зад волана. Един от играчите бе вдигнал главата си, когато ги подминаваше. За момент Нюмън го бе видял съвсем ясно. Беше облечен в дебело старо палто с вдигната яка, на главата си имаше шапка. Но лицето под шапката беше същото, което Нюмън вече бе виждал на снимка. Зло, ухилено лице. Като на гном. Като на опасно и жестоко джудже. Сержант Рей от състава на Трети корпус. Геният на Дьо Форж, специалист по взривни устройства. Човекът, за когото се говореше, че има много повече власт, отколкото предполага сержантското му звание. Защо тогава седеше на улицата пред входа за апартамента на Изабел в тази ледена нощ? Защо отново се усмихваше? Дали не очакваше поредния си професионален успех?

Нюмън бавно се затътри към алеята за задната врата на сградата. Няколко влюбени двойки също вървяха прегърнати по улицата, някои дори се спираха за целувка.

Сега Нюмън си спомни нещо, което му бе казала Изабел. Стълбището, по което бяха слезли от апартамента на майка й, стълбището, в чиято шахта бяха умрели фалшивите тайни агенти, стигаше само до вратата на същия този апартамент. За другите имаше отделен вход с отделно стълбище. Този факт би могъл да бъде установен лесно от някой, дошъл да си поиграе с ключалката. Някой като сержант Рей. Експерт по поставянето на бомби.

С периферното си зрение Нюмън следеше играчите, които изглеждаха изцяло погълнати от заровете. На входа за алеята се сблъска с двама влюбени, погълнати един от друг.

— Пардон — каза бързо младежът.

В края на алеята, точно преди тя да завие под прав ъгъл към задния вход на блока, бе паркиран стар очукан фургон. Слабата улична лампа осветяваше надписа на него — „Коминочистач“.

Нюмън внимателно крачеше по паветата към фургона. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Наблюдаваше затворената врата към стълбището — вратата, ключът от която се намираше в джоба му. „Въобразявам си, просто съм изнервен“ — казваше си той, но затворената врата наистина изглеждаше зловещо.

Приближавайки се до фургона, той се зачуди дали коминочистачът не седи зад волана, запалил последната цигара за вечерта, преди да се прибере при вечно мърморещата си жена. Надникна в кабината. Нямаше никой. Може пък жената на коминочистача да е най-прекрасното създание в цял Париж. Отново погледна към затворената врата.

Идеята му хрумна изведнъж. Подсказа му я увереността, че бе видял именно сержант Рей в компанията на другите играчи. Извади от джоба си връзка ключове и избра малък шперц, който на времето му беше оставил един дребен крадец от лондонския Ийст Енд. Всичко зависеше от това дали коминочистачът използваше старото оборудване, което някои домакини все още предпочитаха, особено в провинцията — четка с дълга дръжка, съставена от отделни, влизащи една в друга, бамбукови пръчки. От доста време насам комини се чистеха с уред, подобен на прахосмукачка.

За по-малко от минута успя да отключи задната врата на фургона. Включи джобното си фенерче и огледа каросерията. Слаба богу! Бамбуковите пръчки бяха вътре.

Нюмън бързо сглоби дългата дръжка и постави четката. Отдалечи се от фургона, погледна през алеята към улицата и се ослуша. Нищо. Никакво движение или звук.

Застана встрани от вратата, хванал дългата огъваща се дръжка. Приклекна ниско, протегна ръката си и започна да движи четката от горе на долу по вратата и касата й. Когато стигна до ключалката, Нюмън натисна с всичка сила.

Експлозията беше приглушена, но мощна. Вратата излетя, разбита на няколко парчета. Четката и дръжката бяха изтръгнати от ръката му. Пушек и прах на талази заизлизаха от входа. Ако се беше опитал да отключи вратата, взривът щеше да го разкъса на парчета.

Нюмън се затича към зейналата дупка и се втурна по стълбите. Хванал фенерчето в едната ръка, а ключа от апартамента — в другата, той задържаше дъха си, за да не се нагълта с прахоляка вътре.

Ако действаше бързо, нямаше защо да се притеснява от реакцията на съседите. Експлозията ги бе изненадала, щеше да им трябва време, за да се осъзнаят. Отвори чекмеджето и започна да преравя дрехите на Изабел. Намери бележника, увит в чифт долно бельо. Беше малък и тънък, подвързан със синя кожа. Мушна го в джоба си, бързо излезе от апартамента и се спусна по стълбите, след като затвори вратата. Хвърли поглед през парапета към дъното на шахтата. Бледа светлина играеше по бетонната основа. Нищо чудно, че преследвачите на Изабел бяха умрели на място.

Преди да излезе от сградата, Нюмън огледа алеята. Беше пуста. Но рано или късно полицията щеше да пристигне. Отправи се бързо към изхода на алеята. Движеше се близо до стената. Точно преди да излезе на улицата, иззад ъгъла изскочи мъж в дебело палто. Сержант Рей. Нюмън реагира светкавично, тялото му само си припомни тренировките в базата на SAS. Рей също беше бърз. Пъхна ръка под палтото си, но Нюмън му нанесе свиреп саблен удар във врата. Рей се свлече на паважа, започна да стене и да се гърчи. Нюмън се бе надявал да го умъртви. Но сега нямаше време да довършва започнатото. Хукна към колата си, често поглеждайки през рамо. Играчите, неподвижни, наблюдаваха главния вход на сградата. Беше изминал половината път до колата, когато го забелязаха и се изправиха.

Краката на Нюмън едва докосваха земята. Стигна до реното, скочи вътре и рязко потегли, оставяйки улицата на Изабел зад себе си. Преди да завие в първата пресечка, хвърли поглед в огледалото. Играчите на зарове не се виждаха. Бавни бяха на скоростната отсечка. И най-важното — не бяха видели модела на колата му.

Излезе от Бордо, като караше бързо, но внимаваше да не превишава ограниченията на скоростта. Понесе се по пустото шосе обратно към Аркашон.

Моше Щайн отвори вратата на хотелската стая при третото почукване на Нюмън. Напълно облечен, той го покани вътре и му показа разхвърляното легло:

— Спах с дрехите. Готов съм да тръгнем веднага за вилата, ако искаш. Но може би ти имаш нужда от малко сън. Шлиферът ти е покрит с прах. Пак ти казвам, мога да отида сам.

— Стига си говорил глупости. Остави ме само да се обадя по телефона и се приготви да тръгнем веднага след това…

Нюмън вдигна телефона до леглото и позвъни на Изабел. Тя отговори още на втория сигнал. Явно бе чакала обаждането му.

— Аз съм, Боб. Сега ме слушай, нямам много време. Главният барман в „Маями“ е чул Анри да споменава Аркашон, когато сте разговаряли преди време. Беше достатъчно да го подкупя, за да ми каже това, което, сигурен съм, е казал и на други, не толкова приятелски настроени към теб…

— Ще бъда много предпазлива, Боб. Радвам се, че те чувам. Откъде се обаждаш?

— От далече — излъга той. — Слушай ме, моля те! Мисля, че на излизане от Аркашон видях лейтенант Бертие. Запомни ли името? Добре. Той е от доверените хора на генерал Дьо Форж. Изглежда така… Запомни ли? Видях го с униформа, но може да облече цивилни дрехи. Ето защо ти описах толкова подробно отличителните му белези. Стой си вкъщи колкото може повече…

— По някое време ще трябва да изляза на покупки.

— Излез рано сутринта — веднага щом отворят магазините. Избягвай тълпите. Носи шал на главата си. И си стой вкъщи колкото може повече. Скоро ще гледам пак да ти се обадя.

— Кога? Кога, Боб?

— Веднага щом имам възможност. Трябва да свършваме.

Затвори телефона, преди тя да успее да възрази. Бе внимавал да не спомене името й. Имаше доверие на Моше, но знае ли някой на какви мъчения може да бъде подложен човек и колко дълго ще мълчи? След случилото се в Бордо Нюмън бе започнал да мисли, че Дьо Форж е наистина чудовище. Вратата можеха да се опитат да отворят Изабел или майка й. От телата им щяха да останат само кървави късове.

— Готов съм да тръгнем, когато кажеш — обади се Моше зад гърба му. — Ако все още държиш да дойдеш, разбира се. Те знаят, че един им се е изплъзнал при клането в Тарб. В книгата за гостите на дискусиите има списък с имената и адресите на членовете на нашата група. Книгата остана в замъка. А всички знаят, че съм заклет противник на Дьо Форж. Аз — тоест ние — ще бъдем следващата им цел.

— Тръгваме — кратко отвърна Нюмън.

Половин час по-късно те се движеха на юг по нощното шосе към областта Ланд.

Вече се бе стъмнило, когато Пола слезе от самолета в Бордо. Зад нея вървеше Хари Бътлър, облечен в спортни дрехи и кожено яке. По нищо не личеше, че се познават. В лявата си ръка той носеше сак и се вглеждаше в лицата от тълпата.

От самолета бяха слезли малко пътници, но из летището патрулираха много френски войници — униформени и въоръжени с автомати. След Бътлър крачеше Пийт Нийлд. Спретнатият му делови костюм го караше да изглежда като бизнесмен.

Едно момиче в униформа на стюардеса наблюдаваше новопристигналите. Пръв я забеляза Бътлър. Изпревари Пола и излезе в ледената нощ. Веднага видя колата, наета по телефона от Париж. Униформеното момиче държеше някакъв формуляр на името на Пиер Бланк. Приятно, обикновено френско име, за което работниците в лабораторията на Парк Кресънт бяха изготвили необходимите документи. Бътлър метна чантата си на задната седалка, като остави едно свободно място, и плати на момичето в брой. Пола, понесла малкото си куфарче, се отдалечаваше от летището. Бътлър седна зад волана, спокойно се намести, потегли и я настигна. Спря за секунда, колкото Пола да успее да скочи на задната седалка, и насочи колата към Бордо.

Зад тях Нийлд, който добре говореше френски, бе застанал на опашката за таксита. Пола остави куфарчето си до чантата на Бътлър и се протегна, а после се отпусна и се загледа в светлините зад прозореца.

— Е, Хари, добре го изработихме.

— Не, не успяхме. Някакъв дебелак, който пуши пура, се движи зад нас в един фиат. Видя те да се качваш в колата.

— Лошо.

— Е, не чак толкова — Бътлър сви рамене. — Според плана първо ще отидем в хотел „Пулман“ в района Мериадек, ще се регистрираме, ще платим предварително в брой, ще оставим някои неща в стаите и ще напуснем сградата.

— А онзи с пурата?

— Няма да тръгнем направо за Аркашон, след като излезем от хотела. Проучих картата на местността. Първо ще потеглим на юг. Този фиат има антена като за доста мощен предавател. Шофьорът явно се обажда периодично по него. Ще тръгнем по един тесен път на юг. После ще направим обратен завой и ще се отправим към Аркашон и възхитителната Изабел. Епитетът е на Нюмън, не мой.

— А онзи с пурата? — повтори Пола.

— Вече няма да е след нас…

От Париж Пола се бе обадила на Джийн Буржойн във вила „Форбан“. Тя я беше поканила да я посети на следващия ден следобед, тогава щяла да бъде сама във вилата. Пола бе решила да използва сутринта, за да отиде и види Изабел Томас в Аркашон.

Стратегията беше изработил Хари Бътлър, допускайки, че така наречените „агенти на тайните служби“ могат да ги засекат на идване. Пристигнаха в модернистичния хотел „Пулман“, платиха предварително и в брой за две стаи. Казаха, че ще останат една седмица. На Пола хотелът й приличаше на пчелен кошер, особено докато оглеждаше луксозната си стая. Прозорецът беше голям, оформен като пчелна килийка в кошер. Бе разположен високо и от него трудно можеше да се погледне навън. Тя бързо вдигна капака на куфара си и извади голям найлонов плик. Вътре имаше някои дрехи, които напоследък мислеше да изхвърли. Част от тях закачи в гардероба. В една чаша в банята остави четка и наполовина използвана паста за зъби. Всеки, влязъл тайно в стаята, щеше да реши, че жената ще се върне съвсем скоро. Погледна часовника си, затвори куфара, изчака точно тридесет минути и взе асансьора за фоайето.

Бътлър, вече подредил стаята си по подобен начин с неща, които никога повече нямаше да види, я чакаше зад волана на реното. Пийт Нийлд седеше на задната седалка. Беше пристигнал в хотела с такси след тях, но бе повторил съвсем същата процедура по настаняването и подреждането на стаята. Пола се настани до Бътлър и прошепна:

— Хайде, Аркашон. Идваме.

— Ще почака малко. Наблизо е паркиран онзи фиат. Тръгваме през полетата южно от Бордо…

Половин час по-късно те се движеха по едно празно междуградско шосе. Празно, ако не се смяташе реното им и фаровете на колата зад тях. Пола се обади:

— Чудя се какво стана с Марлър. Сякаш изчезна вдън земя…

— А, някъде наоколо е — отвърна Бътлър. — Но не ме питай къде, нямам представа.

— Туийд му възложи някаква много специална мисия. Интересно ми е каква.

— Защо не питаш Туийд, като се видите следващия път?

— Туийд сигурно е още в Париж. Останах с впечатлението, че ще прекара няколко дни в града, за да си сътрудничи с Навар. Моментът, в който пристигнахме във Франция, е наистина исторически. Президентът и премиерът са мъртви…

Пола бе разбрала новината от съседа си в самолета за Бордо. Малкото пътници оживено обсъждаха събитието. Но освен възбудата им Пола бе усетила и първите признаци на тревога.

— Сигурно ще попитам Туийд за Марлър — каза тя.

— Познай дали ще ти отговори — усмихна се Бътлър. — А и бас държа, че Марлър, където и да е той, няма представа за нашето местоположение. Туийд изпипа тази операция до съвършенство…

Замълча, когато колата изкачи някакъв хълм, и хвърли бърз поглед в огледалото. Отзад се движеше само фиатът. Заспускаха се по наклона. Пред тях също нямаше коли. Бътлър намали, преди пътят отново да стане равен, и извъртя рязко волана. Колата застана напряко на шосето и го блокира.

— И това място ще свърши работа — каза той с обичайния си безизразен глас.

— За какво? — попита Пола.

— Почакай и ще разбереш.

Бътлър докосна валтера в кобура на кръста си. Пола му беше предала малко куфарче с оръжие в швейцарския ресторант в Париж. Благодарение на Лазал самата тя носеше в чантичката си броунинг, калибър 32. Нийлд беше въоръжен с втори валтер. Бътлър извади пътна карта от жабката и излезе от колата, като остави фаровете включени. Върна се няколко метра назад по пътя и застана в средата, хванал картата във вдигнатата си ръка. Фиатът превали хълма, втурна се по наклона, но бързо намали и спря малко пред Бътлър. В кабината беше само шофьорът. Бътлър уверено тръгна напред, като показваше картата на светлината на фаровете. Когато стигна до вратата на шофьора, той вече бе свалил стъклото и го наблюдаваше с подозрение. Бътлър започна на завален френски:

— Загубихме се. Не знаем даже къде се намираме, а картата не ни помага да се оправим. Може би вие…

Докато го слушаше, ниският дебел мъж, облечен в тъмен костюм, стискаше между устните си запалената пура. Дясната ръка на Бътлър, пъхната в шофьорска ръкавица, полетя напред като нападаща змия. Стиснатият му юмрук се стовари върху челюстта на французина. Чу се силно изпукване като от нещо счупено. Шофьорът се преви над волана.

Бътлър отвори вратата и пребърка палтото му. Извади един броунинг и го захвърли в храстите, като преди това свали пълнителя. В един от джобовете намери служебна карта на името на ефрейтор Жан Миле. Метна и нея при пистолета. Войник, загубил документите си, обикновено загазва лошо. Миле не помръдваше. Бътлър забелязва, че при удара зъбите му бяха прерязали пурата на две. Едната половина вероятно още се намираше в устата му. Другата догаряше на пода. Може би щеше да успее да подпали фиата при повече късмет…

Бътлър изтръгна микрофона, прикрепен към таблото, после прекърши антената на покрива. Измъкна ключовете на колата и ги запокити в полето. Оставаше да вдигне капака и да махне кабелите. Когато свърши, реши, че няма начин фиатът отново да потегли, върна се при реното и седна зад волана.

— Някакви проблеми? — запита го Пола.

— Да, за ефрейтор Жан Миле. Сега можем да обърнем и да тръгнем към Аркашон. Да се надяваме, че тамошното население е по-дружелюбно.

32.

Генерал Шарл дьо Форж беше сам в кабинета си в щаба на Трети корпус, когато телефонът иззвъня. Очаквайки обаждането на Леми, той вдигна слушалката и грубо се представи.

— На телефона е Манто — произнесе глас на перфектен френски. — Аз ви свърших услугата. Добре се получи, нали? Президента и министър-председателя с една бомба. Знам, че точно това искахте…

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Нали ви казах — Манто. Взривяването на влака ще ви излезе евтино — два милиона швейцарски франка. Но този път ви съветвам да си платите, генерале. Не искате да се позанимая с Трети корпус, нали?

— Искам доказателства…

— Скоро ще ги имате. Когато се убедите, ще ви съобщя как да извършите плащането. Искам сумата в едри банкноти, като се надявам номерата им да не бъдат последователни. Това няма да ми хареса.

— Заплашвате ли ме?

— Не, разбира се. Аз никога не заплашвам. Аз действам. Приемете това като жизненоважен съвет. Дочуване…

Манто прекъсна връзката. Онемял от дързостта на това обаждане, генерал Дьо Форж остана неподвижен на стола си. Къде, по дяволите, се бавеше Леми? Почукването на вратата го изведе от моменталното му объркване. Грубо изкрещя:

— Влизай!

Вратата се отвори и в стаята пристъпи лейтенант Бертие с безупречно поддържаната си униформа, хванал в ръка навити на руло листове. Косата му все още бе по-тъмна от обикновено — резултат от боята, която бе използвал, преди да тръгне за Олдбърг. В последния момент се сети да козирува.

— Е? Нещо важно ли е? Казвай, защото чакам друг човек.

— Обади се майор Леми. Пътува насам. Казах му за съобщенията на Ройтерс, които току-що получихме, и той реши, че ще искате да ги прочетете веднага.

— Тогава ги остави на бюрото — Дьо Форж се гордееше със способността си да мисли едновременно за три различни неща.

— Беше изпратен в Аркашон, за да откриеш Изабел Томас, любовницата на шпионина Анри Бейл. Успя ли?

— Още не, господин генерал. Името й го няма в указателя.

— Указателя ли? — Дьо Форж стовари юмрук на писалището. Изпратих те да откриеш човек, а не телефон! Знаеше описанието й, което даде барманът. И всичко, което си направил, е било да отвориш указателя?

— Направих повече, уверявам ви. Проведох някои дискретни разследвания. Но никой от магазинерите, с които успях да поговоря в Аркашон, не познаваше жената. Обикалях улиците с надеждата да я видя. Обикалях цяла нощ…

— Тогава се върни, за да се поразходиш и през деня! Изабел Томас може да се окаже опасна. Не знаем какво й е казал Бейл. Веднага се върни в Аркашон!

— Слушам, господин генерал…

По време на разговора Дьо Форж бе сгънал картата на Париж, изпъстрена от знаци и забравена отворена на бюрото му при влизането на Бертие. Когато остана сам, той с нарастващо изумление се зачете в репортажите на Ройтерс. Час по-късно на вратата отново се почука. Този път беше майор Леми.

— Къде, по дяволите, се бавиш? Доста време те нямаше.

— Сега пристигам от Лион. Задържаха полета заради случилото се. Прочетохте ли тези репортажи?

— Прочетох ги — Дьо Форж седеше изправен в стола си с висока облегалка. — Пише, че някакъв селянин наблюдавал с бинокъл катастрофата. Било му хоби да гледа влаковете. Казал, че няколко минути преди идването на „Те Же Ве“ видял на моста мъж с наметало. Манто. По-късно служителите на тайните служби претърсили селото и открили сива пелерина в една кофа за боклук. Нищо не мога да разбера. Калмар трябваше да…

— Калмар получи поръчката ни…

— Не ме прекъсвай! Докато се мотаеше в Лион, тук ми се обади един човек. Можеш ли да познаеш кой?

— Калмар?

— Не. Манто! Как, по дяволите, е научил номера ми? Манто каза, че той бил взривил влака. Не му повярвах, но после прочетох репортажите. Онзи старец не може да си е съчинил историята — никой не е чувал за Манто. Поиска ми два милиона швейцарски франка. Ще трябва да се разбереш с него, когато отново се обади.

— Не искате да кажете, че ще платим тази огромна сума, нали?

— Леми, колко пари сме дали досега на непознатия Калмар?

— Три милиона швейцарски франка. Общо.

— Значи три милиона. Всичките предадени на един призрак, наречен Калмар. Банковата сметка на човека, представящ се като Калмар, е доста солидна, не мислиш ли?

— Нищо не знам за този човек, генерале! — запротестира Леми. — Казах ви как работи Калмар. Аз набирам един номер, обажда се жена, казва ми при коя телефонна кабина да отида и кой е номерът й. Или пък ме пита направо за имената на обектите и след това ми казва къде да отида. Чакам обаждането на Калмар при някой отдалечен обществен телефон. За времето сме се разбрали с жената. Когато се свърже с мен, аз му давам по-подробни инструкции и сведения за обекта или обектите. Калмар говори с мен на английски, но с акцент, който не мога да определя. Оставям парите в платнена торба зад кабината. Той всеки път ме предупреждава, че ме наблюдава и ще ме убие, ако се опитам да разбера кой е, когато взима торбата.

— Доста добре измислено. Сега ще насочим вниманието си към операция „Аустерлиц“. Създаването на паника в Париж. Отрядите по местата си ли са?

— Всичко върви по плана…

— Всеизвестна фраза, която означава, че всичко върви наопаки. Както мислиш за Бертие?

— Един от най-сигурните ни хора — отвърна убедено Леми.

— Точно тях трябва да следя най-много! — Гласът на Дьо Форж беше циничен. — Най-добрите предатели са хората, в които всеки има пълно доверие. — Той отвори картата на Париж, където бе отбелязал позициите на терористичните ядра. — Бертие беше тук преди малко и го видях да наблюдава внимателно тази карта.

— Той е в кръга на приближените ви — малцината избраници, които съставят строго секретната секция на нашето разузнаване. Според мен е нормално да се интересува от това, което става.

— Добре тогава — Дьо Форж обаче не звучеше убеден. — Сега най-важното е да уточним време за старта на „Аустерлиц“. Все още е рано да ударим. Успешната операция трябва да предхожда нашето пристигане в Париж, където ще възстановим реда точно преди старата система да се е разпаднала съвсем.

— Нашите хора ще чакат уговорения сигнал.

— Погрижи се за това. Сигналът може да бъде даден скоро. През това време засили мерките за сигурност в Ланд.

— А Калмар?

— Дръж се както обикновено, когато се обади. Аз съм сигурен, обаче, че първо ще ти позвъни Манто. Направи всичко възможно да узнаеш откъде получава сведения за поръчките ни. Най-много се тревожа именно за тази мистерия — кой всъщност е Манто. Дали е пак Калмар или друг човек? Както и да е, това е твоя задача. И не забравяй — повтори той, — искам железни мерки за сигурност в Ланд.

Париж. Късно вечерта. Лампите в Министерството на вътрешните работи още светеха. Навар бе поръчал храна и напитки за себе си, за Туийд, за Лазал и за Кулман.

Шефът на германската полиция бе говорил няколко пъти с федералния канцлер. Новините за влаковата катастрофа бяха достигнали до Германия. Навар също поприказва с канцлера, като се опита да го убеди, че положението във Франция постепенно се овладява, че антигерманските и антиамериканските демонстрации вече са забранени, че те са били дело на шепа фанатици, което беше самата истина.

— Планът ви дава ли вече някакви резултати, Туийд? — попита той при един кратък миг на почивка.

— Хората ми са по местата си. Знаят какво да правят. Напредваме изключително бързо. Но сега са важни вашите планове, господин министър. Франция е без президент и без премиер.

— Свиках извънредно съвещание на останалите членове на кабинета в два часа тази нощ.

— Защо избрахте това нечовешко време?

Навар се усмихна:

— Искам да поставя всичко под мой контрол. Все някой трябва да го направи. Аз съм издръжлив, а малките часове са ми приятели. Ако се наложи, ще държа и останалите до пълно изтощение. Но те трябва да одобрят кандидатурата ми за временен министър-председател. Под мой контрол ще остане и вътрешното министерство.

— Ключова позиция — съгласи се Туийд.

— Точно това е целта ми. Вече мобилизирам големи отряди на CRS, готови да потеглят на юг. Подготвих и едно звено хеликоптери. Може да имаме нужда от тях в Ланд.

— Защо там?

— Защото силата, поддръжниците на Дьо Форж са на юг. Получаваме непрекъснати съобщения за цивилни, които купуват оръжия. Уж били за лов. Но истината е, че се страхуват от алжирците. „За Франция“ — партията на Дюбоа, подкрепяна от Дьо Форж — прави всичко възможно, за да долее масло в огъня. В речите си Дюбоа все по-често говори, че мюсюлманските елементи трябва да бъдат депортирани преди Северна Африка да избухне в пламъци.

— Споменахте кандидатурата ви за премиер. Не трябва ли първо да бъде одобрена от членовете на парламента?

Навар отново се усмихна:

— Така е. Но вече има прецедент. През 1958-а парламентът отново възложи на Дьо Гол да състави правителство. Депутатите бяха изплашени до смърт. Имаха нужда от силна личност начело на държавата, страхуваха се от десант в Париж на френските военни подразделения, дислоцирани в Алжир. Подобна е и сегашната ситуация. Депутатите отново са обезумели от страх. Дьо Форж се надява да застане на предната позиция, но аз ще го изпреваря. Тази нощ. Точно в два.

Хранеха се, когато по телефона се обадиха за Кулман. Той взе слушалката, каза няколко думи и помоли да бъде държан в течение. После затвори.

— Информаторът ми попаднал по следите на ново ядро на „Сигфрид“. Този път в Хамбург. Въоръжени полицаи нахлули в сградата, където се криели терористите.

— Нима този път са заловили някого? — попита Туийд. — Трима души. Плюс оръжие и експлозиви. Първите разпити сочат, че арестуваните са дребни риби от Елзас. Логично е да идват оттам, защото хората в тази френска провинция, разположена до границата с Швейцария, говорят и немски.

— Кой е бил информаторът? Същият, който съобщи и другите адреси? Човекът от Фрайбург? — тихо попита Туийд.

— Да. Защо?

— Просто се чудех. Но се чудя и докъде е стигнал Нюмън. Той се отправи към Ланд…

На повече от сто километра южно от Бордо Моше седеше зад волана на колата, понесла се по шосе Н10. Беше късно през нощта, но евреинът сякаш не усещаше умората. Отказа на Нюмън да се сменят и продължи напред, като изпреварваше камион след камион. Настилката на пътя беше превъзходна.

Гъсти борови гори обграждаха шосето. Бяха навлезли дълбоко в областта Ланд. Някои от камионите на пътя имаха испански номера и надписи по каросериите. Бяха слезли много на юг, близо до испанската граница. Горите сякаш нямаха край. Блесналите очи на автомобилите в другото платно, профучаващи край колата, хипнотизираха Нюмън. Когато движението намаля, евреинът започна да говори, за да не се отпусне на волана:

— Забравих да ти кажа за един инцидент по време на погрома в Тарб. Подпалиха живи повечето от нас. Аз и още един евреин решихме да се измъкнем през задния вход. Докато търсех някакво оръжие, приятелят ми изтича да отвори вратата. Когато хвана дръжката обаче, тя избухна в лицето му. Експлозията размаза тялото му на отсрещната стена.

— Мисля, че познавам почерка. Това е сержант Рей, специалистът на Дьо Форж по взривни устройства. Веднъж се срещнахме, но когато се разделихме, той имаше някакви проблеми с челюстта. Ти как успя да се измъкнеш?

— Когато видях какво стана с вратата, изпълзях до един прозорец и скочих в канавката под него. Храстите ме прикриваха и успях да избягам. По подобен начин можем да напуснем и вилата ми. Ще ти покажа. Освен това ще те запозная и с една стара жена, която ще ти разкаже как Дьо Форж използва крайбрежието на Ланд. Превърнал го е в… гробище…

Последното изречение прозвуча зловещо, но Нюмън знаеше, че евреинът щеше да му каже повече, когато му дойдеше времето. Моше зави и слезе от магистралата за Биариц, за да продължи по по-тясното шосе Д42. Над стрелката при разклона пишеше Сен Жиронс. Докато слушаше евреина, Нюмън си припомняше инструкциите на Туийд:

„Югът е царство на Дьо Форж. Бордо е символът на разгрома през 1871-ва и 1940-а и той го използва до краен предел. Този път Бордо ще донесе на Франция победа и могъщество. Това са негови думи.“

„Откъде знаете толкова много?“ — беше попитал Нюмън.

„Лазал има поне един агент в лагера на Дьо Форж. Не знам кой е, но изпраща редовни доклади. Затова се радвам, че заминаваш на юг. Открий какво, по дяволите, се мъти там. И преди всичко опитай се да събереш доказателства за дейността на Дьо Форж. В тази операция освен Франция ние поддържаме и Германия. Ако решиш, можеш да се свържеш с агента на Кулман в Бордо Щал. Знаеш подробностите за него…“

Нюмън си спомни решимостта и необичайното вълнение на Туийд. Бе подсилвал всяко изречение с отсечени жестове на ръката си. Тревогата и загрижеността за пръв път бяха изпълзели изпод маската му на спокойствие и безпристрастие.

— Моше, опиши ми къде се намира вилата ти.

— Западно от Сен Жиронс. Скрита в горите на Ланд, но съвсем близо до морето. През нощта можеш да чуеш шума от прибоя. А и през деня, ако морето е бурно. Дюните се простират на километри по плажа. Беше спокойно и идилично местенце, преди да започнат убийствата.

— Какви убийства?

— По-добре е да видиш всичко сам. Нали казват, че един поглед замества хиляда думи. Освен това там има човек, който ще ти покаже нещата по-добре от мен.

— Опиши ми самата вила.

— Стара дървена едноетажна постройка. С веранда откъм морето. Две спални, дневна, кухня и тоалетна. Това е.

— Входове и изходи?

— Влиза се откъм верандата през здрава дървена врата. От двете й страни има прозорци. Отзад прозорци няма, с изключение на един — разположен ниско до земята, затворен с решетка. Точно пред него се намира дълбока ровина, подобна на канавката, която ми спаси живота в Тарб. Втора врата извежда встрани от къщата. Има и мазе без изход навън.

— Мисля, че успях да си я представя.

Повече не проговориха. Продължиха по нощното шосе, подминаха Сен Жиронс, а после евреинът свърна по някакъв черен път, водещ навътре в гората.

Нюмън погледна часовника си. След около два часа щеше да настъпи утрото. Атаките често се провеждаха призори.

В Аркашон Бътлър случайно избра същия хотел, в който временно се бе приютил Моше Щайн. Според плана, те пристигнаха там през нощта. Пола бе увиснала на ръката му, като се притискаше силно в него.

Бътлър бързо оправи формалностите с администратора, който оглеждаше новопристигналата двойка и Нийлд, последвал я с куфарите. В ръката си Бътлър стискаше няколко сгънати френски банкноти. Помоли на френски за три съседни стаи.

— Трудно ще стане — администраторът се втренчи в него над полукръглите си очила. — Хотелът е почти пълен.

— Посред ноември? Хайде стига. Идваме чак от Лазурния бряг. Искам три стаи. Една до друга. Е, ако не може…

Банкнотите започнаха да изчезват в джоба на Бътлър. Администраторът изведнъж се оживи. Престори се, че проверява нещо в регистъра. После каза:

— Моля да ме извините. Оказа се, че имаме три свободни съседни стаи на първия етаж. Можете да се настаните веднага…

— Цената, която съобщи, беше невероятна.

— Ти за луд ли ме взимаш? — продължи Бътлър на френски.

— Ето ти пари за трите стаи. Повече няма да получиш.

Администраторът се ухили. Беше убеден, че посетителите нямат нужда и от трите, че Пола щеше да легне при Бътлър. А те искаха да създадат точно това впечатление.

Бътлър занесе куфарчето на Пола в средната стая. Така с Нийлд щяха да я охраняват по-лесно. Когато си тръгваше, Пола се обади:

— Благодаря ти, Хари. За това, че се грижиш за мен.

— Тъкмо ме подсети — без нас няма да мърдаш никъде.

— Добре, обещавам. Сутринта ще се обадя на Изабел и се надявам да я посетя. С моя сигурен ескорт, разбира се. А следобед ще отидем във вила „Форбан“, за да мога да се срещна отново с Джийн Буржойн. Преди това ще й позвъня по телефона.

— Чудесно. Но не бива да забравяме, че се намираме на опасна територия. Може да се случи всичко. Лека нощ…

Запалил цигара, Марлър седеше на леглото в малък апартамент на „Рю дю Бак“ в Париж. Беше облечен с френски джинси и френска риза. Почиваше си, но си беше позволил единствено да разкопчае горните две копчета на ризата.

До себе си беше поставил най-усъвършенствания радиотелефон в света, създаден в техническата лаборатория на Парк Кресънт. Телефонът беше снабден с мощен предавател и дълга антена, която се разгъваше след натискането на един бутон. Марлър поддържаше непрекъсната връзка с Туийд в Министерството на отбраната. Но обхватът на телефона беше далеч по-голям.

Сред подредените в един куфар дрехи имаше и няколко доста необичайни за Марлър предмети. Той се представяше за търговец на козметика и носеше със себе си своите „мостри“ — части от екипировката му, скрити под външния вид на разнообразни флакони и шишета.

В голям калъф беше поставена разглобена карабина „Армалайт“, увита в копринен шал, заедно с амунициите и специален оптически мерник. Доверен куриер на Лазал му бе предал оръжието в някаква съмнителна кръчма на Монмартър. Оттам Марлър бе стигнал до квартирата си с метрото. Един-единствен човек знаеше местонахождението му — Туийд.

Със себе си Марлър носеше и голяма сума пари, плюс няколко отворени билета за полетите на „Ер Интер“. Част от тях вече бе използвал. Погледна часовника си, затвори очи и се унесе в сън. Марлър имаше способността да заспива по всяко време. Телефонът стоеше на възглавницата, непосредствено до ухото му. Нямаше начин да не чуе позвъняването. Чакаше нови инструкции.

33.

— Пристигнахме. Ето го и моя горски дом.

Нюмън внимателно огледа вила „Жон“. Беше малко по-голяма от старите дървени колиби. Гъстите борове, които я ограждаха, сякаш се опитваха да я достигнат, за да я погълнат. Не можеше да си представи откъде идва името й — „Жон“ на френски означаваше жълто, — но сега не му се питаше. Погледна часовника си. Повече от час до разсъмване. Когато Моше се качи с куфарите на верандата, за да отключи входната врата, Нюмън събра останалия багаж — торбата с празните бутилки, фунията и тубата с бензин.

Моше бе паркирал колата сред ниските храсти отстрани на „вилата“ и те отчасти я скриваха от погледа. Когато Нюмън стъпи на верандата, евреинът запали лампите.

— Моше, ще поогледам наоколо. Връщам се след минута — извика Нюмън и остави багажа на пода.

— Чака те чаша шампанско…

Вятърът брулеше на пристъпи върховете на боровете. Звукът напомняше морски прибой. Нюмън бавно крачеше в мрака. Вятърът поутихна и сега вече можеше да се чуе шумът от вълните, разбиващи се в близкия бряг.

Внимателно огледа местността около вилата. Зад постройката откри ровината, за която му бе споменал Моше. Приличаше на дълбок канал, полузатрупан от опадалите клони и шишарки, преминаваше покрай къщата и изчезваше в гората. Човек наистина можеше да пропълзи по дъното му и да не бъде забелязан.

Нюмън чувстваше, че атмосферата на Ланд започва да го потиска. Стъпваше безшумно по меката почва, стиснал в ръка своя „Смит енд Уесън“, и не можеше да се отърве от усещането, че е хванат в капан. Изпита нужда да излезе на открито и се отправи към брега.

Гората свърши изведнъж. Пред Нюмън се простираше безкрайната шир на Атлантическия океан. Огромни дълги вълни бавно се надигаха от водата, стоварваха се на плажа и покриваха пясъка с блестящ килим от пяна. Свикнали с тъмнината, очите на Нюмън изведнъж забелязаха някакво раздвижване на брега.

Беше застанал нависоко, а от водата го делеше дългата ивица на дюните, които на юг ставаха по-големи и напомняха на пустинен пейзаж. На плажа беше приклекнала фигурата на стара жена, увита в черен шал, която събираше нещо по пясъка.

Той бавно се оттегли обратно в гората, а после изтича до вратата. Лесно я намери — светлините й се виждаха отдалеч. Моше явно не беше с всичкия си. Нюмън рязко отвори вратата и видя приятеля си, седнал пред голяма дървена маса с чаша вино в ръка. Той посочи втора чаша на масата и каза:

— Това е за теб.

— Ти луд ли си? Осветил си къщата като коледна елха. Ако са ти вдигнали мерника, много ще ги улесниш.

— Аз съм готов да ги посрещна.

— Но аз не съм. На плажа се мотае някаква стара жена…

— Чудесно! — Моше се изправи. — Това е Мартина. Тя ще ти разкаже какво става по тия места. Ще отидем да я видим веднага.

— Но само след като угасиш проклетите светлини и заключиш вратата.

Двамата забързаха към плажа. Нюмън трудно да следваше уверения ход на евреина сред пясъчните дюни. Моше повика жената, а после предупреди Нюмън:

— Мартина се отнася с подозрение към непознатите. Но има основания за това. Какво, сам ще разбереш. Ще те представя като британски агент. Тя смята, че френските служби за сигурност сътрудничат на Дьо Форж.

Едва сега Нюмън видя какво правеше старицата. До самия край на пенестия килим, който периодично покриваше пясъка, тя събираше изхвърлените от морето клонки и трески. Сбръчканото й лице с остър нос и масивна челюст се извърна към Нюмън изпод шала, когато Моше представи спътника си.

— Във Франция изпълнявам официална мисия — каза й Нюмън. Разследвам престъпленията на генерал Дьо Форж.

— Говорите много добре френски. На англичаните обикновено им е трудно — рече тя, а очите й внимателно го изучаваха.

— Имате ли някаква информация, която би ми помогнала да го изправя пред съда?

Стената падна. Жената бързо заговори, като размахваше клонките в ръката си като оръжие. Очите й заблестяха от омраза:

— Племенникът ми служеше в Трети корпус. Дьо Форж го застреля като предател. Както и много други преди и след него. Убиват ги тук, в Ланд. Това е гробището на Дьо Форж. Елате с мен, ще ви покажа. Само елате…

Грубата й ръка сграбчи лакътя на Нюмън. Той се учуди на силата й, когато жената го повлече обратно към дюните, пусна го и пъргаво се заизкачва по тях. Вятърът беше утихнал и докато тя ги водеше към гората, злокобна тишина обгърна малката група.

Старицата крачеше към вилата, но преди да стигне до нея, се отклони по тясна пътека, водеща на юг през огромните стволове на боровете. Нюмън погледна часовника си. Надяваше се да не се бавят много. Искаше бързо да се върне в къщата. На идване бе забелязал кола, спряла в една пряка на главната улица в Сен Жиронс. Кола с двама души на предните седалки. Силният му инстинкт го предупреждаваше, че трябва да очакват най-голямата опасност призори.

Водени от старицата, те се спуснаха по полегат хълм и навлязоха в широка просека в гората. Земята беше осеяна с ниски могилки, полускрити под мъртва папрат и гниещи борови клонки.

— Ето го гробището на Дьо Форж — каза Мартина и вдигна поглед към Нюмън. — Имате ли здрави нерви, сър?

— Виждал съм доста неприятни картинки.

— Тогава разровете с крак някоя от тези могилки. Можете да го направите и с ръце — виждам, че имате ръкавици, — но това, което ще намерите, може да не ви хареса…

Нюмън се наведе над най-близката могилка. Бръкна с ръка под мекия пласт от сплетена шума и изтръгна голямо парче от него. Отдолу се показа чиста почва, прогизнала от последния дъжд. Пръстите му докоснаха нещо твърдо. Разрови пръстта около предмета и спря. Пред погледа му се намираше човешки череп, част от заровен скелет, лежал на това място поне две години. Но това, което наистина прикова очите му, беше третата дупка в черепа. Можеше да бъде пробита единствено от куршум. Останки от дрехи не се забелязваха. Нюмън свали ръкавиците си и извади малък фотоапарат, изработен в лабораторията на Парк Кресънт, натисна бутона за нощни снимки и направи три. После пак си сложи ръкавиците, зарови черепа и хвърли обратно вдигнатата шума.

— Сега елате тук! — каза старицата. Стоеше изправена и сочеше с кокалестия си пръст към друга, прясно натрупана могилка.

Нюмън се наведе над нея, стисна зъби и разрови рехавия килим от клонки, който я покриваше. Под пръстта, плитко закопано, лежеше човешко тяло в ранен стадий на разложение. Този път нямаше съмнение, че в главата му от упор е бил изстрелян куршум. Тялото беше в униформата на редник от френската армия.

Нюмън направи десет снимки на трупа — млад мъж, отишъл да служи в армията, за да срещне там съдбата си. Той се насили да претърси дрехите му, но не откри никакви документи за самоличност. Погледна още веднъж тялото, преди да го зарови. Приличаше на дълбоко заспал човек.

— Сега тук!

Отново старицата. Отново разкривеният пръст, сочещ към друга смърт, към друг гроб. На Нюмън започваше да му се гади. Тръсна глава и бавно огледа просеката. Могилките бяха поне двадесет. Не можеше да повярва на очите си.

— Защо? — попита той.

Старата се изхрачи на земята:

— Дьо Форж ликвидира тези, които не поддържат възгледите му. Нали ви казах за племенника си…

— Да. Подозирали го, че е шпионин. А всички тези трупове тук? Не може всички да са били шпиони.

— Някои от войниците, доведени на това място, отказваха да копаят гробовете. Застрелваха и тях.

— А вие откъде знаете?

— Видях, чух как един войник захвърли лопатата и протестира пред командира си. Офицерът го застреля на място.

— А те как не са ви забелязали? — Нюмън още не беше убеден.

— Седнах в храсталака, когато чух шума от пристигането им. Май не вярвате на старата Мартина. Гледайте.

Жената, облечена в черно, се отдалечи и изведнъж изчезна. Нюмън я бе наблюдавал внимателно, но тя просто се стопи във въздуха. Огледа се, после я повика:

— Мартина, къде си?

— Тук.

Нюмън тръгна към гласа, последван от евреина. Почти се препъна в тялото на жената, приклекнало зад дебелия ствол на едно дърво. Сега вече й повярва. Каза на Моше, че отива за малко на брега. Беше докосвал труповете и се страхуваше от инфекции. Изхвърли ръкавиците в изтеглящите се вълни на отлива и изми ръцете си. Когато се отправи назад към Моше, видя Мартина, тръгнала на север по плажа да събира клонки.

— Трябва бързо да се върнем във вилата — каза той на евреина. — Знаеш ли къде живее Мартина?

— В малка къща в покрайнините на Сен Жиронс. Събира изсъхналите дръвца от плажа и опадалите в гората клони, за да се топли на огъня им. Част от събраното продава за подпалки. Така се изхранва.

— Живее като куче…

— Но поне живее. Ако я бяха забелязали войниците, отдавна да е мъртва. Хората на Дьо Форж идват тук с гумени лодки. Понякога чувам изстрелите. Мислех си, че провеждат учения. Не ми и минаваше през ума, че изпълняват смъртни присъди.

— Понеже стана дума за оцеляване, мисля, че трябва да извършим някои приготовления, когато се приберем във вилата. Ето какво ще направим…

Нападнаха ги малко по-рано, отколкото бе очаквал Нюмън. Бяха се настанили с евреина на тъмно в дневната, когато чуха напевите:

— Смърт на всички евреи! Смърт на всички…

От връщането си в къщата двамата не бяха престанали да работят. Моше смаза решетъчния капак на задния прозорец, за да може да се отвори лесно. Нюмън взе куп парцали и ги накъса на ивици. После се зае с празните бутилки. Раздели ги на две — за него и за Моше. Разпредели своите, здраво затворени, по джобовете на шлифера си, няколко пъхна под колана. Моше направи същото. Нюмън му даде и резервната си запалка. Виковете на хората отвън ставаха все по-силни. Евреинът каза:

— Все още мисля, че трябва да си тръгнеш. Ако го направиш веднага, може да успееш да се измъкнеш.

— Тази война е и моя. Задачата ми е да спра Дьо Форж. А това са негови хора. Идват за теб.

— Искам да си тръгнеш — настояваше Моше. — Не трябваше да те взимам със себе си.

— А не искаш ли да им отмъстиш? Не е ли това същата песен, която чу в Тарб преди другарите ти да бъдат овъглени?

— Същата е…

— Значи и някои от мъжете са същите. Не искаш ли да им отмъстиш? — повтори Нюмън.

— Не можем да лежим и да чакаме да ни убият, както правехме досега.

— Тогава защо мърмориш?

— Изобщо не мърморя! — възпротиви се Моше.

Нюмън се усмихна в мрака:

— Е, значи добре се преструваше…

Той млъкна, когато напевите се превърнаха в грозни, настървени крясъци. Мъжете бяха навлезли в просеката около вилата. Блясък отвън освети стаята и Нюмън пропълзя до прозореца. Зловещи сенки заиграха по стените. Гърлото му беше пресъхнало. Преглътна.

Водачът на нападателите беше издигнал огнен кръст — Лотарингския кръст на Дьо Гол от Втората световна война. Нюмън гледаше с погнуса тази отвратителна гавра със свещения символ. От двете страни на водача крачеха по четирима мъже, сякаш оформящи фланговете на военно подразделение. Деветимата бяха облечени в ужасяващи бели наметала, а качулки скриваха главите им. Осем от тях носеха в ръцете си пламтящи факли. Ку-клукс-клан.

— Боб, трябва да си вървиш — прошепна Моше.

— Или и двамата ще си тръгнем живи оттук, или и двамата ще умрем — спокойно отвърна Нюмън. — Знаеш как ще действаме.

— Добре. Ще се справя. Време ли е?

— Нека се приближат още малко. Негодниците се забавляват, искат да удължат агонията ни.

— Ще изгорят къщата до основи.

— Това е техният план. А ние започваме нашия…

Излязоха от вилата през задния прозорец, като го затвориха след себе си. Нюмън мина пръв и запълзя бързо по дъното на ровината. Показа се над ръба й и усети аромата на боровете. Моше запълзя в обратна посока и скоро се озова до дясната страна на къщата. Нюмън му даде знак, двамата се измъкнаха от канала и застанаха плътно долепени до двете срещуположни стени на вилата. Нападателите им се намираха пред верандата.

Нюмън извади една бутилка и отвинти капачката й. Остра миризма измести уханието на боровете — шишето беше пълно с бензин, налят в него с помощта на фунията. В гърлото му беше пъхната ивица плат и Нюмън извади края й навън. Показа се иззад ъгъла на къщата и видя пред себе си крайните двама от нападателите. Подпали фитила на бутилката със запалката си и метна шишето. То се разби точно между двамата и избухна с ослепителен пламък. Огънят се втурна към белите им наметала и жадно ги погълна. Мъжете се разбягаха с ужасни писъци, превърнати в живи факли.

Нюмън запали фитила на втората бутилка и я хвърли към водача, вдигнал горящия кръст. Тя избухна в краката му, а огнените езици пропълзяха по дрехите му. Кръстът се разлюля и падна на земята, а мъжът с нечовешки крясъци се срути след него в огнения пъкъл. Нюмън хвърли третата бутилка. Тя експлодира във въздуха и подпали още двама от нападателите.

Отляво Моше също хвърляше бомбите си. Имаше точен прицел. Четирима от негодниците побягнах встрани, обхванати от огъня, но скоро се свлякоха на земята с писъци. Нощта се превърна в огън. Крясъци и викове на ужас замениха песента на мъжете, дошли да убият и изгорят Моше Щайн.

Тишината настъпи изведнъж. Чуваше се само пропукването на догарящия бензин. Противна миризма се понесе над земята. Двама от нападателите се бяха хвърлили на земята с надеждата да се спасят от пламъците. Не успяха, разбира се. Спасиха само дрехите си. Телата на останалите лежаха наоколо напълно овъглени.

Нюмън се приближи към тези двама мъже. Наметалата бяха изгорели, но дрехите под тях бяха оцелели. Униформи на френската армия. Нюмън спокойно извади фотоапарата и направи по пет снимки на всеки от труповете. Моше се приближи към него.

— Ужасно е, нали?

Ръцете на Нюмън не трепваха, докато снимаше. Беше претръпнал от преживяното в Източна Германия преди няколко години, по времето на Студената война. Прибра апарата и изхвърли от джобовете си неупотребените бутилки.

— Беше на живот и смърт. Или те, или ние. Сега имам доказателства. Предлагам ти да тръгнем веднага към Аркашон. Трябва да се свържа с Париж.

34.

8.30 сутринта. Ниски сиви облаци се бяха спуснали над Аркашон, притискайки града като похлупак. Пола излезе от реното. Посрещна я хапещият студ пред входа на сградата, в която живееше Изабел Томас.

Бътлър също слезе, за да я придружи. Нийлд остана зад волана — да пази колата и да наблюдава входа. И двамата с Бътлър носеха малки радиотелефони, с които можеха да поддържат връзка. Нийлд щеше да предупреди за най-малкия знак на опасност от улицата.

Преди да тръгнат от хотела, Пола се беше обадила на Изабел. Съвсем не ентусиазирано французойката се бе съгласила да я види. Бътлър настоя да придружи Пола до апартамента.

Изабел отвори вратата, без да сваля веригата. Надникна навън.

— Кого търсите?

— Казвам се Пола Грей. Намира ли ви се случайно малко швейцарско сирене „Грюер“?

— Кой е мъжът с вас?

— Моят пазач — усмихна се Пола. — Приятел и професионален телохранител. Хванал е здраво каишката ми.

Изабел свали веригата, отвори вратата, после я затвори и отново постави веригата. Поведе гостите си през големия хол към една маса с кресла и диван около нея. Бътлър каза, че няма да им пречи и попита къде да се настани, докато чака.

— Ще пиете ли кафе? — запита Изабел.

— С удоволствие. Черно, без захар — отвърна Пола.

Пет минути по-късно Изабел се върна с кафето, оставила Бътлър в кухнята. Отново изгледа Пола от глава до пети и седна сериозна от другата страна на масата. Пола усети скритата й враждебност и отгатна първия въпрос на Изабел.

— Близки приятели ли сте с Боб Нюмън?

— Работя в една служба за сигурност. Мистър Нюмън ни помага от време на време. Нали знаете, задграничните кореспонденти обикалят по целия свят и са наясно с всичко, което става. Познаваме се добре, но не бих казала, че сме близки приятели.

Изабел се опита да прикрие облекчението в погледа си. Сега Пола разбираше защо бе привлякла Нюмън — освен изключително красива, тя беше и умна. Това обясняваше ентусиазма, с който Боб я бе описал. Пола бързо смени темата на разговора.

— Тук чувствате ли се в безопасност? Преживяла сте някои доста неприятни неща.

— Мога ли да ви наричам Пола? — изведнъж се оживи Изабел. — Чудесно. Аз съм Изабел. Пола, има нещо, за което трябва да ти разкажа. Боб ме предупреди да пазарувам само рано сутрин и да си стоя вкъщи през останалото време. Точно това и правех.

— Правилно…

— Чакай, има още. Един продавач ми каза, че скоро тук щял да пристигне онзи странен британски кораб, с двойния корпус. Боб се интересуваше от кораба. И от някакъв развратник, наречен лорд Дейн Доулиш.

— И той ли пристига в Аркашон? — рязко попита Пола.

— Не знам.

— А къде е чул новината продавачът?

— В бар „Мартиника“, близо до брега. Така ми каза.

— Можеш ли да ми обясниш къде точно се намира този бар?

— Да — Изабел сякаш изгаряше от желание да помогне. — Ще ти нарисувам скица, за да стигнеш по-лесно. Сигурно вече е отворено. Но местенцето е доста противно. Сега ще взема лист…

Когато Изабел начерта плана си, Пола забеляза колко чист и ясен е той. Почеркът й беше същият. Отпиваше от кафето си, докато французойката й обясняваше подробностите. Движенията й бяха изящни и в същото време енергични.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — попита тя, когато Пола сгъна листа.

— Разбира се.

От началото на срещата си двете жени бяха разговаряли на английски. Постепенно започваха да усещат помежду си топлотата на приятелството.

— Имаш ли представа кога Боб ще дойде в Аркашон?

— Никаква. Той почти никога не ми казва плановете си.

— Пола! — французойката изведнъж отново се оживи. — Щях да забравя, а може би трябва да знаеш това. Няколко часа след като си тръгна оттук, Боб ми се обади по телефона. Предупреди ме, че е видял един френски офицер на излизане от града. Името му е лейтенант Бертие. Описа ми го и каза да внимавам за този мъж.

Новината изненада Пола. Тя си спомни инцидента в колата, когато лейтенантът я беше закарал до „Адмиралтейството“. Бертие, който се бе представил за Джеймс Сандърс, който бе ключова фигура сред най-доверените хора на Дьо Форж. Аркашон вече не беше сигурното убежище, от което се нуждаеха. Пола внимателно обмисли отговора си.

— Чух за този Бертие. Той наистина е опасен. Моля те, вслушай се в съвета на Боб и се пази. Сега трябва да тръгвам.

— И ти се пази — помоли я Изабел. — Ако се наложи да се криеш, ела тук.

— Няма да се колебая, вярвай ми! — Пола се опитваше да скрие изненадата си от присъствието на Бертие в града. — Ще ти се обаждам.

Бътлър излезе от кухнята:

— Благодаря за чудесното кафе.

Излязоха на тротоара и той се огледа в двете посоки на улицата. После се отправиха към колата, където Нийлд изглеждаше заспал зад волана.

— Вярваш ли й? — попита Бътлър.

— Единствените хора, на които вярвам сега, са в екипа на Туийд. Появата на Бертие тук ме шокира. Ще трябва непрекъснато да се оглеждаме за него. Където и да ходим!

— А сега къде точно ще ходим?

— В бар „Мартиника“. Оттам е тръгнал слухът, че пристига „Стоманеният лешояд“ на Доулиш. Всеки път потръпвам при мисълта за този кораб. Напомня ми за нощта, когато се гмуркахме с Карин Роузуотър. Тогава го видях за пръв път. Е, хайде да видим какво ще узнаем в бар „Мартиника“.

„Местенцето е доста противно“. Изабел се беше изразила много меко. Пола, облечена в шлифер, влезе сама в бара. Бътлър я последва след половин минута, но с нищо не показа, че я познава. Този път Нийлд не остана в колата. Влезе в бара малко след Бътлър.

Мястото представляваше обикновена моряшка кръчма. Пола се отправи веднага към бара. Посетителите — мъже в къси двуредни палта — я огледаха с жадни очи. Един от тях й подметна нещо неприлично, но тя не му обърна внимание.

— Сух вермут, ако обичате — каза на бармана.

Седна на едно високо столче и когато барманът — едър грубоват мъж с леко кривогледи очи — се приближи с чашата, тя рискува и направо го попита:

— Вярно ли е, че се очаква онзи английски катамаран — „Стоманеният лешояд“?

— О, не знам. Не ми е работа. Гледам само да си прибирам парите от поръчките — той хвърли поглед през рамото й. — Трябва да питате ей оня човек. Седнал е на ъгловата маса зад вратата.

Пола отпи от вермута си. Беше доста рано за алкохол, но щеше да изглежда нелепо, ако оставеше чашата си недокосната. Огледа стените на бара, изпъстрени със снимки на голи момичета в най-различни пози. И изведнъж замръзна. На масата в ъгъла седеше пълен широкоплещест мъж, облечен в късо моряшко палто. Бранд.

За последен път беше видяла помощника на Доулиш по време на състезанието в Гренвил Грейндж. Сега той я гледаше право в очите. Каза нещо на двамата здравеняци, които му правеха компания, изправи се и тръгна към нея. Огромната му длан сграбчи рамото й и Бранд се покатери на съседния стол.

— Мис Пола Грей. Какво прави такава изискана дама като вас в Аркашон, в тази долнопробна кръчма?

— Бъдете така добър да свалите лапата си от рамото ми, ако искате да си говорите с мен.

— Корава жена! — Бранд пусна рамото й. — Светът е малък, нали?

— Нека повторя въпроса ви — какво правите вие самият толкова далеч от Олдбърг?

— Ех, тия любопитни репортери. Все задават въпроси. Този навик някой ден ще ви навлече ужасни неприятности.

— Рядко се занимавам с журналистика. По принцип работя в една застрахователна компания.

Бранд се ухили неприятно:

— Затова ли умеете да избягвате въпросите ми? Попитах ви защо сте тук. В Аркашон. В този бар.

Пола се извъртя на стола си с лице към него, за да може по-лесно да се измъкне, ако се наложеше. Усмихна се ледено:

— Бранд, хайде да сключим една сделка. Първо вие ще ми отговорите, а след това аз. Става ли?

— Не става — изражението му беше грозно. — И не ми се правете на умна. — Ръката му отново се протегна напред и я сграбчи над лакътя. — Последната жена, която се опита да хитрува пред мен, още носи синини. Искам отговор…

— Аз ще ти го дам — каза Бътлър зад гърба му. Гласът му беше овладян, както и лицето му. — С мис Грей имаме важна среща и ако не си махнеш пръстите от ръката й, аз ще счупя твоята. Може да строша и двете ти ръце, за по-сигурно.

Бранд пусна Пола, слезе от стола и застана с лице към Бътлър, няколко сантиметра по-висок от него. Нещо в стойката му, в безизразното му лице, което го наблюдаваше отгоре, разколеба Бранд. Той вдигна рамене и се отправи към масата си.

— Бих могъл да те размажа.

— Защо не опиташ? — предложи Бътлър.

Лицето и вратът на Бранд почервеняха. Той се обърна и отново изгледа Бътлър. Юмрукът му се сви, готов да нанесе първия удар.

— Слушай, ако исках да се бием, щях да започна аз — каза кротко Бътлър. — Естествено някой щеше да извика полиция, а много свидетели щяха да посочат виновника. Щяха да го посочат проснат на земята.

— Струва ми се, че закъснявате за срещата си.

Бранд се върна до ъгловата маса, където го чакаха приятелите му. Един от тях бе започнал да се надига от стола си. Нийлд, застанал близо до масата, го хвана здраво за рамото и го натисна надолу. Без да го пуска, той се обърна на френски към втория мъж:

— DST. Ако създавате проблеми, ще ви пръсна черепите. — Ръката му се намираше под палтото, хванала валтера. — Или ще ви арестувам като заподозрени терористи…

Бранд седна на масата. Пола и Бътлър минаха покрай него. Бранд не ги погледна. Нийлд ги последва и тримата излязоха от бара.

Бътлър седна зад волана на реното, Пола се настани до него, а Нийлд се качи отзад. Жената се обади:

— Благодаря ти, Хари. Започваше да става сериозно. Видя ли колко голяма беше ръката му? Наистина ме заболя. Но ти успя да го сплашиш.

— Точно това е интересното. Изплаши го споменаването на полицията. Ти знаеш кой е той, нали?

— Разбира се. Бранд — дясната ръка на Доулиш. Наежи се, когато го попитах какво прави в Аркашон. Явно наистина очакват да акостира „Стоманеният лешояд“. Сигурно затова е тук.

— Освен ако не трябва да свърши нещо друго. Къде отиваме?

— Във вила „Форбан“, за да се видя с Джийн Буржойн. Тя е убедена, че Дьо Форж няма да се появи цял ден. Но по-добре да бъдем предпазливи. Много предпазливи.

— Нали затова сме тук с Пийт.

Той разгледа картата, дадена им от Лазал. На нея бе посочен най-изолираният маршрут до вилата. Тръгнаха по крайбрежния булевард, защото Пола искаше да провери дали не е пристигнал катамаранът на Доулиш. За рибарските лодки, излезли от завета на пристанището, денят щеше да бъде отвратителен. Пола изведнъж се наведе напред.

Улицата беше почти празна. Навесът над витрината на една сладкарница се мяташе бясно над напорите на вятъра, сякаш искаше да полети с него. Дори морето в пристанището беше набраздено от големи пенести вълни. Един мъж, облечен в шлифер и с развята от вятъра коса, крачеше към колата. Пола бе сигурна, че познава атлетичното тяло и плавната походка на човека.

— Хари, спри, когато стигнем до този мъж.

Беше Виктор Роузуотър. Последният човек, когото бе очаквала да види в Аркашон. Пола изскочи от колата веднага след като Бътлър спря.

— Виктор! Каква чудесна изненада! Наистина не очаквах да те видя тук.

Роузуотър я прегърна, видя колата и въпросително погледна Пола. „Типично за него — помисли си тя, — да не я попита направо.“

— Всичко е наред — увери го Пола. — От екипа на Туийд са. Можеш да говориш спокойно. Какво правиш?

— Обадих се на Моника, за да говоря с Туийд. Секретарката му е жена на място. Нищо не ми каза, само ме попита на кой телефон да ми позвъни Туийд. Той ми каза, че се намираш в този район.

— А ти защо си тук, Виктор? Толкова се радвам, че те виждам.

— Исках да те открия. Затова и тръгнах по тази улица. Можем ли да поговорим?

— Хайде да е следобед. Сега трябва да ида на едно място. Виждаш ли онова кафе на пресечката? Да се видим там към четири часа?

— Ще съм там в три и половина. Ще те чакам, докато дойдеш.

— Кой беше този? — попита Бътлър, когато продължиха пътя си.

— Виктор Роузуотър, офицер от военното разузнаване, базиран във Фрайбург в Германия. Пътува много.

Пола му разказа за първата им среща с Туийд в хотел „Драй Кьониг“ в Базел, за убийството на жена му Карин. Бътлър продължи да кара, докато стигнаха до пристанището. От „Стоманеният лешояд“ нямаше и следа.

— Да тръгваме направо към вила „Форбан“ — каза Пола, като погледна часовника си. — Бих искала Туийд да знае за присъствието на Бранд в града.

— Нататък по пътя има телефонен автомат — обади се Нийлд.

— Можеш да му се обадиш оттам…

Туийд, все още в Париж, прекара нощта в Министерството на вътрешните работи. Навар беше осигурил походни легла за него и за Кулман. След години това сътрудничество между Англия, Франция и Германия — между Туийд, Навар и Кулман — щеше да стане легендарно.

Туийд още се чувстваше скован от краткия сън на неудобното легло, когато се обади Пола. Изслуша доклада й за Бранд и за срещата й с Виктор Роузуотър.

— Да, аз му казах, че може да те открие в Аркашон. Вече е близо до врага. Обади ми се, за да ми съобщиш какво ти е казал на срещата в кафето. Може би разполага с нови сведения. Трябва да знам всичко.

— Как е Боб Нюмън?

— Не се е обаждал. Надявам се скоро да разбера какво е открил. Сега ме чуй, Пола. Това посещение във вила „Форбан“ е много рисковано. Франция няма президент, но Навар беше одобрен със слабо мнозинство за министър-председател. Това може да накара Дьо Форж да нанесе решителен удар. А той е непредсказуем. Във вила „Форбан“ можете да налетите на голяма опасност.

— В момента брегът е чист. Имам уникалния шанс да се добера до нещо важно. Джийн е много близка с генерала.

— Няма да си сама, нали?

— Не. Ще стоят непрекъснато до мен. Лепнали са се като лейкопласт за гърба ми. Не се тревожете. Трябва да тръгваме…

Туийд затвори телефона, изпълнен с лоши предчувствия. Вече съжаляваше, че бе позволил на Пола това пътуване.

Дьо Форж изравни пластмасовата линийка с ръба на писалището. Действие, което напълно отговаряше на характера му — праволинеен и педантичен. Някои офицери го смятаха за маниак. Генералът погледна Леми, седнал срещу него, който току-що бе докладвал за пристигането на нови групи саботьори в Париж.

— И така — довърши майорът, — Париж може да гръмне в момента, в който наредите. Въпреки назначаването на Навар за премиер. Той няма да успее да овладее положението.

— Продължавам да си мисля за Джийн Буржойн. Дали още мога да й имам доверие?

— Решихте да не се виждате днес с нея. Много неща не могат да бъдат решени във ваше отсъствие.

— Най-важното от тях обаче е сигурността. Тя е с предимство пред всичко останало. Разпореди се за колата! — Взел още едно от внезапните си решения, генералът се изправи и нахлупи кепето си. — Отиваме във вила „Форбан“. С въоръжен ескорт.

— Размислихте ли добре, генерале?

— Виж, Леми. Аз съм наблюдателен по природа. При едно от посещенията си във вилата остави куфарчето си на масата, докато се изкъпя. После, когато отидох да си го взема, видях, че е леко отместено. Просто беше под друг ъгъл с шарките на масата. Знам, че в лагера ни има шпионин, който докладва на Лазал. Когато го — или я — идентифицираме, ще приложим най-тежкото наказание. Ще го изпратим при останалите в Ланд. Искам ескортът ми да е въоръжен с автомати.

35.

При кацането след полета от Париж Марлър носеше два големи калъфа. На летището нямаше съгледвачи и това го улесни много. Облечен в джинси, яке и спортни обувки, той нахлупи баретата си. Тръгна сред навалицата, като си подсвиркваше някаква френска мелодия. Слаб и строен, спокойно можеше да мине за обикновен французин.

Наетото по телефона от Париж пежо го чакаше. Показа на момичето фалшивите си документи, плати в брой, намигна й и седна зад волана. Измина няколко метра и спря, за да погледне картата. Припомни си подробностите по маршрута и продължи напред. Бе получил последните инструкции на Туийд в базата в апартамента на „Рю дю Бак“.

„Засили натиска“ беше последната заповед на Туийд.

В Министерството на вътрешните работи в Париж Навар бе осигурил за Туийд отделен кабинет с телефон, който не можеше да се подслушва. Беше следобед и англичанинът седеше в стаята по риза, докато бършеше стъклата на очилата си.

Опитваше се да разбере как Доулиш успяваше незабелязано да пренася оръжия на борда на „Стоманеният лешояд“, а негова светлост вероятно нравеше именно това. В края на краищата той беше в международния оръжеен бизнес. От друга страна, вече на два пъти бяха претърсвали кораба му в Харуич. Дали Доулиш щеше да рискува да използва „лешояда“ за транспортиране на оръжия? Хийткоут, началникът на пристанището, можеше по всяко време да нареди трето претърсване. Не, Доулиш беше прекалено хитър, за да рискува затвор. Нещо започваше да се избистря в съзнанието на Туийд, но той все още не можеше да го определи. Набра номера на Парк Кресънт и се свърза с Моника:

— Нали имаш доклада на Пола за събитията при Дънуич и Олдбърг в деня, когато беше убита Карин Роузуотър? Прочети ми го, ако обичаш. Трябват ми някои подробности…

Той остана заслушан, докато Моника бързо четеше доклада, и от време на време записваше нещо в бележника пред себе си.

— Това е всичко — завърши Моника. — Помогна ли?

— Не съм сигурен. Нещо упорито ми убягва, но ще го хвана. Дано успея навреме. При нас няма нищо ново…

При предишното си обаждане Туийд й беше съобщил за новата си временна база. „Нищо ново“ — това не бе самата истина. С незначително мнозинство Навар беше одобрен за министър-председател.

Вратата се отвори и в стаята влезе мъжът, за когото мислеше. Навар беше спал едва два часа, но изглеждаше изпълнен с енергия. Седна на бюрото на Туийд и скръсти слабите си ръце.

— Е, приятелю, ето че възникна проблем. Готвех се да изпратя на юг тежко въоръжени отряди на CRS и много хеликоптери. Сега Лазал ми каза, че в Париж е пристигнала и заела позиция малка армия от саботьори, готови да започнат метежите. Какво да правя, да насоча вниманието си тук, на север, или да се заема с юга? — Той махна с ръка. — Всъщност нямам нужда от отговор. Това мога да реша само аз. Но Дьо Форж скоро ще предприеме най-силния си ход, ще нанесе големия си удар — свалянето на френското правителство.

— А началник-щаба на армията генерал Масон? Дьо Форж му е подчинен. Защо не го отстрани от длъжност?

— Вече го помолих да го направи. Отказа. Щял да си подаде оставката, ако настоявам. Представяте ли си отражението на такава оставка върху обществеността? Още повече ще улесни Дьо Форж. Започвам да подозирам, че сам Масон е член на „Черният кръг“, че всъщност Дьо Форж командва него.

— Трябва да вземете трудно решение.

— И то съвсем скоро. Кулман иска да ви види…

Началникът на германската полиция влезе малко след като Навар напусна стаята. Запалил поредната си пура, той изглеждаше бодър, уверен и решителен. Седна на един стол и погледна Туийд:

— Реших да се справя с проблема „Сигфрид“ по мой начин. Сега почти всички офицери от криминалната полиция са извън Висбаден, пръснати са из цяла Германия. Притиснали са всички информатори от подземния свят. Наредих им да използват всякакви методи, за да накарат хората да проговорят.

— Канцлерът знае ли?

— Ей, забравих да му кажа — Кулман се ухили и се плесна по челото. — Знаеш ли, в цялото това напрежение не ми и мина през ума да му се обадя. Но си мисля, че ще е по-добре да изчакам резултатите от акцията. Ще те информирам редовно…

Отново останал сам, Туийд прочете за втори път доклада на Пола. Цялата операция се превръщаше в една безмилостна надпревара с времето. Усилията на Навар да защити Париж. Офанзивата на Кулман срещу „Сигфрид“. Собствените му разследвания върху начина, по който Доулиш успяваше нелегално да снабдява Дьо Форж с оръжие и пари. Съобщението на Пола, че Бранд е в Аркашон, допълнително изостряше ситуацията.

Във вечерния сумрак лорд Дейн Доулиш се отправи към мястото на брега, където беше акостирала гумената лодка с мощен извънбордов двигател. Беше сменил шапката си с капитанска фуражка. Носеше син блейзер със златни копчета и тъмносин панталон.

Доулиш винаги държеше да бъде облечен подходящо за всеки отделен случай. Сега бе поел ролята си на моряк. Освен че съответстваше на ситуацията, тя допълваше и репутацията му на плейбой. А ролята на плейбой щеше да поеме в момента, в който срещнеше първата красива жена.

Недалеч от брега бе закотвен „Стоманеният лешояд“, отплувал от Харуич. Дори сега, в полумрака, водолазите продължаваха да се гмуркат, за да изследват потъналия град. Доулиш се качи в лодката и докато първият помощник я насочваше към двукорпусния гигант, той го попита:

— Операцията приключи ли?

— Още не, сър. Продължаваме да работим.

— А трябваше досега да сте свършили, по дяволите! Ще хвърчат глави, ако не се вместим в сроковете…

— Щастлив съм да ви съобщя, че се движим според разписанието, сър.

— Ами бъди си щастлив. Аз ще се зарадвам едва тогава, когато шкиперът докладва, че товарът е на борда…

От брега няколко от жителите на Дънуич наблюдаваха с бинокли „Стоманеният лешояд“. Постоянството на Доулиш в проучването на дъното ги радваше. А и се отразяваше добре на бизнеса. Местната кръчма бе редовно изпълнена от водолазите, излезли на брега за кратка почивка. Те добре си плащаха за обърнатите чашки, които утоляваха жаждата им. Никой не подозираше, че зад дейността на Доулиш се крие нещо зловещо.

Когато лордът се качи на борда на „Стоманеният лешояд“, морето бе спокойно. След пристигането си от Харуич корабът бе завил на сто и осемдесет градуса и сега отново бе насочен на юг. Намираше се на около половин миля от брега и хората там можеха да наблюдават само десния му борд. Това, което любопитните селяни не виждаха, беше трескавата и доста различна по характер активност на левия, обърнат към морето. Там един малък подвижен кран бе спуснал веригата си дълбоко под водата. Когато нямаше нужда от него, стрелата му се прибираше в голяма четвъртита кабина на палубата.

Близо до кърмата се намираше и един усъвършенстван хидроплан. В поплавъците му за приводняване бяха монтирани механизми, които спускаха колела, за да може самолетът да каца и на твърда земя. „Лешоядът“, специално конструиран и изработен в Норвегия, бе струвал на Доулиш заедно с аксесоарите близо четиридесет милиона долара.

Доулиш се отправи веднага към мостика и когато видя шкипера, се обърна грубо към него:

— Надявам се, че тази вечер ще отплуваме към Аркашон.

Шкиперът Сантос разпери ръце.

— Не съм сигурен дали ще успеем да натоварим за няколко часа. Може да се наложи да тръгнем едва утре…

— Няколко часа! — побесня Доулиш и закова погледа си в очите на шкипера. — Трябваше да дойда по-рано, за да разбия няколко глави! Защо, по дяволите, трябва лично да ръководя всичко, за да съм сигурен, че сроковете ще бъдат спазени? Всеки път — едно и също. Без мен не можете да мръднете, така ли?

— Работата е опасна. При такъв товар произшествията не са изключени, а ние се стремим да ги избягваме…

— Ще ми докладваш на всеки половин час. През нощта прехвърлихте ли товара от камионите?

Доулиш имаше предвид камионите, дошли тук от фабриката в гората по пътя за Ортфорд. Фабриката, която Марлър и Нюмън се бяха опитали да проучат, но не бяха успели докрай заради мините, поставени около нея.

Когато камионите пристигнаха в Дънуич посред нощ, те не изненадаха никого. Двама от водолазите — редовни клиенти на „Бърлогата на моряка“ — бяха споменали, че се очакват камиони с доставки от прясна храна и електронна техника за гмуркачите. Те поддържаха версията, че за проучванията се използва най-ново техническо оборудване.

На Сантос му се искаше Доулиш да се махне от мостика. По националност беше панамец и тук получаваше заплата, каквато никой друг нямаше да му даде. Достатъчно голяма, за да си държи устата затворена.

— Разбрахме се, нали? Ще ми докладваш на всеки половин час — повтори Доулиш и тръгна към луксозната си каюта.

Тя беше голяма и също оборудвана с последните постижения на комуникационната техника. Затвори вратата и тъкмо си наливаше голяма чаша скоч, телефонът иззвъня.

— Мътните да го вземат!

Остави питието, седна в креслото и вдигна слушалката. Чу боботещия овладян глас на Бранд, идващ от Аркашон ясен и отчетлив:

— Тук може да се случат неприятни неща. Познайте кого срещнах в една местна кръчма.

— Мразя да гадая. Казвай направо, за бога!

— Онази патка, Пола Грей, дето ви интервюира. Опитах се да разбера какво прави тук, но доникъде не стигнах.

— Това едва ли е случайно съвпадение…

Доулиш даде на помощника си точни инструкции, закодирани в изречения и фрази, които никой друг не би успял да разбере. Не искаше да поема рискове, тъй като знаеше за съвършената подслушвателна апаратура в Челтнъм, която се използваше дори от правителството. По време на разговора не се спомена нито едно име, с изключение на Пола Грей, но то едва ли щеше да подскаже много на евентуалните подслушвачи.

Лек дъждец падаше от ниското притъмняло небе, което покриваше Париж. Туийд току-що се бе прибрал от кратката разходка из града. Бе усетил неспокойствието на населението. Възгледите на посетителите в един бар, където бе пийнал чаша кафе, го бяха шокирали. А тези хора бяха най-обикновени граждани. Туийд си припомни дочутите реплики:

„Време е Дьо Форж да вземе властта.“

„Само той може да бъде втори Дьо Гол.“

„Трябва ни един силен мъж, за да прочисти страната от арабите и другите гнусни чужденци. Ако можех, щях да ги прибера от улиците, да натоваря цялото племе на кораби и да го изпратя там, откъдето е дошло. А Дьо Форж може да го направи и ще го направи…“

На влизане във вътрешното министерство Туийд показа пропуска си, даден му от Навар. Докато отключваше вратата на кабинета си, чу телефона да звъни.

— Да? Кой е?

— Моника. Още новини. Първо за снимките, които Марлър направи по време на риболова с Нюмън. Разбирате ли ме? Снимките на сградите в завода на Доулиш по пътя за Ортфорд.

— Разбирам, Моника. Много време им трябваше, за да ги проявят и да си кажат думата.

— Вярно е. Но когато дойдоха данните и докладът от Портън, държавният секретар лично възложи на Специалния отдел да проучи мястото. Експерти от Портън също отидоха там. Но не откриха нищо.

— Нищо? — Туийд беше изненадан. Спомни си доклада на ветеринарния лекар за смъртта на лисицата, донесена от Нюмън. Той беше сигурен — нервнопаралитичен газ. — Май не разбирам…

— Всъщност и аз малко избързах. Филмите на Марлър били проявени и много внимателно проучени в Портън — предполагам, че са използвали най-новата си техника. Според експертите контейнерите, които се появили на снимките, били от вида, в който се съхранява нервнопаралитичен газ. Затова се и съгласили да тръгнат от Портън, за да разгледат мястото заедно с хората от Специалния отдел.

— И какво са намерили в лабораторията на Доулиш?

— Нищо. Била празна. Нито един контейнер. Преровили всичко с инструментите си. Било съвсем чисто. Прекалено чисто, както се изрази един от експертите. А мини също нямало.

— Благодаря, Моника. Обаждай се…

Туийд се чувстваше още по-зле, когато затвори телефона. Продължаваше да бъде сигурен, че нещо важно му убягва. Взе отново доклада на Пола и го зачете. Обръщаше внимание на всяка дума.

След пътуването през полето Бътлър спря реното на тридесетина метра от входа на вила „Форбан“. Пола слезе от колата и се приближи до затворените метални врати.

— Имам лоши предчувствия — обади се от задната седалка Нийлд.

— Нищо чудно, и аз ги имам. Нали затова взехме предпазни мерки? — отвърна Бътлър.

Джийн бе казала на Пола да се обади по домофона. Апаратът се намираше в една от колоните на входа. Пола натисна копчето и погледна към пътя, водещ към щаба на Трети корпус.

— Да? Кой е? — чу се гласът на Джийн, говорещ на френски. Пола приближи устните си плътно до микрофона.

— Аз съм — Пола. Сама ли си?

— Да. Влизай. Ей сега ще отво…

— Недей! Не отваряй вратите. Ще влезем отзад. Имай ми доверие. Остави задната врата отворена. След пет минути съм там.

— Добре. Както кажеш. Нямах търпение да се видим… Пола изтича обратно и скочи в колата до Бътлър. Каза им, че всичко е наред — Джийн е сама. Бътлър безмълвно кимна и потегли по един много тесен страничен път. Преди да напуснат Аркашон, той бе проучил подробната карта на местността и бе открил, че този път води до задната част на вилата. Там се разклоняваше и продължаваше сред полето, преди отново да се включи в този, по който бяха дошли.

Движеха се отдясно покрай висока каменна стена. Това не притесняваше Бътлър — той беше разпитал Пола за местоположението на вилата. Рано сутринта се бе отбил в един магазин за корабно оборудване и беше купил дълго въже с кука на края. Така щяха да могат да се прехвърлят през стената.

Беше следобед и небето приличаше на гъста сива каша. Вятър нямаше, но студът беше непоносим. Метеорологичните прогнози предупреждаваха за гъста мъгла откъм морето. А и бяха пристигнали малко по-късно от предвиденото, което тревожеше Бътлър. Дано всичко минеше гладко.

Когато стигнаха до задната страна на имението, Бътлър видя, че няма да имат нужда от въжето. Спря колата под надвисналите клони на едно дърво, чийто ствол се намираше от вътрешната страна на оградата.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш по клоните и да се спуснеш оттатък, Пола?

Тя го погледна с насмешка и понечи да отвори вратата. Бътлър сложи ръка на рамото й:

— Сега командвам аз. Намираме се на вражеска територия.

— Сигурно сме луди. Това е владение на Дьо Форж… — каза Нийлд.

— Затова — продължи Бътлър — аз идвам с теб. Можеш да разговаряш насаме с Буржойн, но аз трябва да съм наблизо, примерно в съседната стая. Ще тръгна пръв по дървото.

— Ами аз? — попита Нийлд.

— Стой тук и обърни колата, за да можем да тръгнем веднага. Не сме на разходка, знаете го.

— Да обърна на този тесен път? Е, благодаря за доверието.

Бътлър изскочи от колата, намести валтера си, хвана се за клона и се изкачи по него. Спря, за да огледа местността. Дърветата покрай оградата бяха добро прикритие. Погледна към имението. Няколко акра поляна до задната стена на вилата. Спусна се по ствола на дървото.

Пола, облечена с пуловер под шлифера, джинси и маратонки, го последва. Първо съблече горната дреха и я хвърли през стената. После се покатери по дървото и скочи до Бътлър. Облече се и се огледа. Тишината беше зловеща, тревожна.

— Тръгвам напред. Ти ме следвай и се пази от изненади.

— Но Джийн каза, че е сама…

— Но може да е говорела с пистолет, опрян в главата й, нали?

Марлър се настани по-удобно на мястото, откъдето можеше да наблюдава цялата местност. Пежото беше скрито навътре в храсталака и никой не можеше да го забележи. Клекна зад сплетените мъртви клони на паднало дърво. Вдигна бинокъла и фокусира лещите. Намираше се на малка височинка. Внимателно огледа всичко наоколо, да не би да е пропуснал нещо или някого. Не забеляза нищо.

Беше съвсем тихо. Не пееха птички. Нямаше и вятър. Мъртва тишина. Търпеливо зачака. Отдавна беше свикнал да чака.

36.

Туийд седеше зад бюрото във временния си кабинет, когато телефонът иззвъня. Позна гласа на Моника.

— Казвай — подкани я той.

— Споменах ви, че ще се опитам да открия сведения за конструкцията на „Стоманеният лешояд“, построен в Норвегия. Нашият човек в Осло се обади. Извини се за закъснението. Искал да представи пълната картина.

— И каква е тя?

— Потресаваща. Докът, където построили кораба, изгорял до основи малко след като спуснали „лешояда“ на вода, за да отплува към Англия. Било истинска трагедия. Работниците, построили кораба, празнували ведно от помещенията. Вратите били затворени. Пожарът избухнал изведнъж и никой не успял да се спаси. Полицията предположила, че подпалването е умишлено, но не арестувала никого.

— Умишлено е, разбира се. Жестоко и ужасно.

— Не съм свършила. Връзката ни в Осло отишла в кантората на дизайнера, създал „Стоманеният лешояд“. Там казали, че в нощта на пожара някой проникнал с взлом в сградата и откраднал много от чертежите, включително тези на катамарана.

— Естествено…

— Още не съм свършила. Нашият човек попитал къде живее инженерът. Не живеел никъде. Колата му не се задържала на заледения път в планините и той свършил на дъното на дълбока пропаст. Мъртъв е.

— Разбира се. Много ти благодаря, Моника. Не се колебай да ми звъннеш пак, ако нещо изскочи…

Туийд затвори телефона и се облегна назад. Сега нямаше съмнение, че „лешоядът“ съвсем не е обикновен кораб. И това, което го отличава от останалите, е било толкова важно, че е трябвало да бъде запазено в тайна на всяка цена. Дори тази цена да е животът на целия състав на корабостроителницата. А и нелепата смърт на инженера, създал кораба. Било е ново брутално убийство, нищо повече.

Туийд отново се замисли върху доклада на Пола за преживяното край Дънуич, за кошмарното преследване през блатата, за смъртта на Карин Роузуотър. Нямаше да го забрави, докато онази малка подробност, която все му убягваше, не застанеше на мястото си в главата му.

Във вила „Форбан“ Бътлър намери задната врата отключена. Опита се да я отвори безшумно, но тя изскърца на пантите си. Държеше валтера в ръка. Отвори я широко и влезе в модерно обзаведена кухня. Но вместо нея Бътлър видя насочения към главата му маузер, калибър 7,63 мм.

Зад пистолета стоеше жена с дълга руса коса, професионално хванала дръжката с две ръце. Бътлър тихо заговори на английски, а очите му огледаха кухнята.

— Може ли да напиша нещо върху този лист? Листът се намираше върху кухненския плот. До него имаше и писалка. Бътлър остави валтера на плота. Красивата жена кимна, без да изпуска оръжието. Бътлър бързо започна да пише. После вдигна листа, за да може да го прочете Джийн:

„Сама ли сте? Пола Грей чака в дъното на градината. Аз я охранявам.“

— Ох, слава богу! Изплашихте ме. Казвам се Джийн Буржойн — беше свалила пистолета. Изглеждаше наистина изплашена. — Видях ви през прозореца. Непознат въоръжен мъж. Помислих си, че Дьо Форж е изпратил човек да ме убие. Моля ви, извикайте Пола. Ще направя кафе. Мляко искате ли? — Тя изведнъж се усмихна. — Не е ли смешно? В един момент съм готова да ви убия, обезумяла от страх, а в следващия ви питам за мляко. Искате ли мляко все пак? А захар?

— Направете го черно — спокойно отвърна Бътлър. — За Пола също. Мога ли да си взема пистолета? Благодаря. Сега ще я доведа…

Излезе навън и махна на Пола, а тя тичешком се приближи иззад ствола на дървото. Бътлър я спря, преди да влезе, и й разказа какво се беше случило. Пусна я пред себе си и я последва, а напрежението започна да отпуска тялото му.

Първо си бе помислил, че хора на Дьо Форж са накарали Буржойн да го посрещне с оръжие. После пък забеляза уверения й пръст върху спусъка. Едно дръпване и щеше да си иде ей така. Определено имаше нужда от кафето.

— Ще наблюдавам входа, докато вие двете си говорите — каза той. — Ако някой неочаквано се появи, ще се измъкнем отзад. Оставете вратата отключена.

— Разбира се. — Джийн му се усмихна топло. — Съжалявам за посрещането. Сигурно ви изкарах акъла.

— А, нищо ново…

Бътлър излезе от кухнята, разгледа разположението на стаите на първия етаж и застана зад завесата в хола, откъдето можеше да наблюдава алеята, водеща от оградата до входа на сградата.

— Толкова се радвам, че те виждам — каза Джийн, докато наливаше кафето. — Напоследък съм много изнервена. Сега ще занеса кафе на приятеля ти и после ще поговорим в кабинета отзад.

Тя бързо се върна и поведе Пола към кабинета, чиито прозорци гледаха към градината зад вилата. Пола седна в едно от креслата и забеляза, че ръката на Джийн, хванала чашата, леко трепери. Изглежда моментът беше подходящ да насочи разговора към опасната тема, да се опита да накара домакинята да разкаже всичко, което знаеше.

— Джийн — започна Пола, — Хари ми каза, че се страхуваш от убийците на Дьо Форж. Той защо би желал смъртта ти?

Буржойн сякаш се затвори в себе си. Лицето й помръкна. Някак отнесено приглади дългата си коса. Пола обаче не се отказа от целта си:

— Стигнала си дотам, че просто се налага да го споделиш с някого. Имам чувството, че от месеци живееш под напрежение. Аз все пак работя в сферите на сигурността.

— На държавната сигурност?

— Донякъде…

Джийн се усмихна:

— Май ти казах, че чичо ми в Олдбърг е работил във Военното разузнаване…

— И че още има контакти с Министерството на отбраната.

— Като че ли не ти казах точно това — Джийн разглеждаше чашата си. — След като те закарах до „Браднъл“, поговорих с чичо. Знаеш ли какво ми каза?

— Не, разбира се. Откъде бих могла?

— „Това момиче работи за разузнаването, сигурен съм.“ Предавам ти точните му думи.

— Е, да речем, че не е бил много далеч от истината.

— И аз така си помислих — Джийн отново се усмихна топло. — Ти може би си се досетила, че прекалено дълго време съм любовница на Дьо Форж. И че не го правя за удоволствие.

— Кажи ми какво успя да научиш, Джийн. Този човек представлява опасност за Франция, ако не и за целия свят. — Пола говореше развълнувано.

— Намеренията му са да стане президент на страната — каза Джийн, загледана в стената. — Тайно е свързан с Дюбоа — фанатика, застанал начело на движението „За Франция“. Целта им е да създадат такова безредие, че обикновените хора да посрещнат Дьо Форж като спасител.

— А как точно мисли да постигне това?

— Не знам дали трябва да ти кажа — Джийн се поколеба, но не за дълго. — Веднъж остави куфарчето си на една маса в хола. Докато беше в банята, аз разгледах съдържанието му. Там бяха плановете за масиран военен удар. С подробности за състава и маршрута на силите на Трети корпус, които ще тръгнат към Париж.

— Какви бяха тези подробности?

— Запомних ги наизуст. После ги записах. Ще ти дам бележките си, но знай, че поставяш живота си в опасност.

— Защо не тръгнеш с нас сега? Ще вземеш и записките си.

— Къде сте отседнали?

— В Аркашон.

— Няма да ми е трудно да дойда в града и да ви дам бележките. Сега сме прекалено близо до щаба на Трети корпус. Искам сама да поема отговорността в случай на провал. Кажи ми къде да ви открия в Аркашон.

Пола реши, че няма смисъл да настоява. Джийн Буржойн беше упорита и решителна жена. Явно трябваше да се срещнат в Аркашон.

— Ще бъдем в един малък хотел, наречен „Атлантик“. Името е глупаво за тая дупка, която повече прилича на пансион…

Пола млъкна и вдигна поглед, когато Бътлър бързо влезе в стаята и хвана ръката й. Нещо се беше случило. Той я изправи на крака и я бутна към вратата, като се обърна към Джийн. Заговори тихо и бързо:

— Неприятности пред входа. Мисля, че пристигна Дьо Форж. С въоръжен ескорт…

— Ще се видим в Аркашон — прошепна Пола.

Бързо излязоха през отключената задна врата. Пола се втурна като спринтьор към стената на оградата, а Бътлър затвори тихо вратата и бързо я последва. Когато стигна до стената, Пола вече се бе покатерила по дървото и беше скочила от другата страна. Бътлър се изкачи след нея и отново спря за миг, за да огледа вилата. Не видя никого. Спусна се по клоните и изтича до реното.

Пола вече бе вътре, а Нийлд беше запалил двигателя. Бътлър скочи на предната седалка и партньорът му веднага потегли. Караше бавно, защото се страхуваше, че ще вдигнат много шум, ако настъпи докрай педала.

Застанал пред вратата, Дьо Форж извади ключовете си. Хвърли поглед през рамото си към Леми, който го чакаше в лимузината, и към групата въоръжени мотоциклетисти, възседнали машините си, с автомати, преметнати на гърба.

Дьо Форж бързо прекоси хола и отвори вратата към кабинета си. Джийн Буржойн четеше някаква книга. Вдигна изненадано поглед и я затвори. Изправи се:

— Мислех, че днес няма да дойдеш, Шарл…

— И аз така мислех!

Дьо Форж грубо я блъсна обратно в креслото и тръгна към кухнята. Огледа се, завъртя топката на задната врата и тя се отвори. Вилата беше истинска крепост. Всичките й прозорци бяха непробиваеми от куршуми. Задната врата имаше шпионка. Освен секретната брава имаше и три здрави резета. Именно те привлякоха вниманието на Дьо Форж. Бяха издърпани встрани.

Генералът извади пистолета си и излезе навън. Огледа цялата поляна. Не видя нищо, но дочу звук — шума от двигателя на отдалечаваща се кола.

Втурна се обратно, заключи вратата и изтича до главния вход на вилата. Отвори я със замах и се приближи до лимузината си. Леми веднага излезе и се изправи на чакъла.

— Зад вилата има път, който води през полето, нали?

— Да, има един запуснат селски път…

— Изпрати по него човек от ескорта. Ако настигне кола, да я спре. Да употреби сила, ако се наложи. Разпореди се веднага.

Дьо Форж се върна във вилата, а Леми даде нарежданията си. Останала сама в кабинета, Джийн бе извадила от чекмеджето маузера. Дали трябваше да застреля негодника? Не бе успяла да отиде да заключи и да пусне резетата на задната врата, подплашена от отключването на входната.

Когато Дьо Форж влезе отново в кабинета, завари я седнала в същия фотьойл. Буржойн го гледаше с ледени очи, затворила книгата в скута си. Бе решила да не използва пистолета. Пола я беше предупредила за охраната на генерала. Ако го убиеше, щеше да умре малко след него. Заговори първа:

— Полудя ли, Дьо Форж? Не съм ти робиня, нито пък редник, когото можеш да удряш, когато ти скимне! Този път прекали!

— Не! Ти прекали! — Дьо Форж сграбчи облегалката на креслото, за да се овладее поне донякъде. — Задната врата беше отворена. С кого беше? Кой е излязъл оттам, когато ви изненадах с пристигането си?

— Никой — Джийн остави книгата си на масата и се изправи с лице към него. — Аз излязох в градината да подишам малко свеж въздух. Когато ви чух да идвате, се върнах бързо вътре, защото трябваше да те посрещна. Но да пукна, ако знам защо трябва да се оправдавам за всяко свое движение. Повече нищо няма да ти кажа.

Дьо Форж беше овладял гнева си. Умът му хладно и прецизно заработи. Прегърна я, целуна я и се усмихна. Тя не отвърна на ласките му. Дьо Форж я пусна и каза:

— По-красива си от всякога. Свежият въздух ти се е отразил добре. Минах оттук просто да те видя. Утре вечер ще дойда за по-дълго. Довиждане, засега…

Той бързо прекоси хола, за да може Джийн да чуе стъпките му по блестящия паркет и да реши, че наистина е много зает. Когато седна в лимузината до Леми и колата потегли, изражението на лицето му се беше променило, а тонът му беше груб и рязък:

— Изпрати ли човек да се погрижи за онзи автомобил?

— Тръгна веднага. Ще го спре и ще разбере кой е в него. После, без да освобождава колата, ще ми се обади по радиостанцията.

— Добре. Май отново ще има пострадали по време на учение. Много невинни граждани си умират от невнимание, нали така? Връщаме се в щаба.

— Натисни педала, Пийт — нареди Бътлър. — Ако са чули колата ни, сигурно вече са изпратили някой да ни проследи. Искам да се махнем от този проклет път, да се качим на главното шосе, преди да са ни настигнали. Тогава никой няма да може да докаже посещението ни във вила „Форбан“.

— Дръж се, Пола — каза Нийлд и ускори.

Тесният път следваше извивките по дъното на един овраг, което означаваше, че колата не можеше да бъде забелязана от шосето, към което се движеха. Повърхността му беше неравна, осеяна с камъни и буци пръст. Пола се държеше здраво за вратата, докато Нийлд рязко въртеше волана в двете посоки, следвайки непрекъснатите завои. Скоростта не му създаваше проблеми по трудното трасе. Бивш автомобилен състезател, навремето той беше участвал в немалко ралита. Можеше да удържи всякаква кола при всякаква скорост върху всякаква пътна настилка. Известно време Пола следеше хода на стрелката на спидометъра на таблото, но после се отказа. По-добре щеше да се чувства, ако не знаеше с каква скорост се носят по камънаците.

От главното шосе ги деляха около две мили, когато Пола погледна зад колата. Бяха навлезли в прав участък и пътят продължаваше пред тях като по конец. Настилката също беше по-добра и не се усещаше бясното подскачане от преди. Пола извади бинокъла от чантата си и го насочи през задното стъкло.

Далеч зад тях на пътя се бе появила малка точка, която непрекъснато увеличаваше размерите си. Фокусира лещите и си пое дълбоко въздух. Потупа Бътлър по рамото. Той се извъртя назад:

— Неприятности?

— Така ми се струва. Един войник кара като побеснял зад нас. От мотора му стърчи антена. Мисля, че на гърба му има автомат.

Нийлд хвърли поглед в огледалото:

— Застреляй го, Хари.

— Не. Знаеш ли какво ще стане, ако намерят куршум в трупа на войник от армията на Дьо Форж? Намираме се на вражеска територия, не забравяй това.

— Имаш ли друго решение?

— Ще измисля нещо. Например… — Бътлър им обясни как да действат в подходящия момент. Пола отново погледна назад. Мотоциклетистът се беше приближил, но не достатъчно, за да може да го види добре. Бътлър за трети път погледна в страничното огледало. После заповяда на Пола:

— Скрий се. Легни на пода и се свий на кълбо. Онзи отзад не трябва да те види.

— Както наредите, сър!

Пола легна на пода, неудобно подвила крака. Добре че сега пътят беше по-добър. Нийлд продължаваше да кара бързо, но мотоциклетистът с лекота ги задмина. Пътят беше по-широк — достатъчно, за да може да профучи покрай колата и да продължи със същата скорост пред нея. Успяха да зърнат зловещата каска, тъмните очила на лицето на войника, поклащащата се от скоростта антена, автомата на гърба.

Мотоциклетистът държеше кормилото с една ръка. С другата им направи знак да спрат.

— Продължавай — нареди Бътлър. — Но постепенно намалявай.

— Не виждам как ще изпълним плана ти…

— Просто продължавай да караш. Може да имаме късмет.

— И ти си ми един оптимист… — подигра го Нийлд.

— Така трябва, приятелю.

— Какво става? — попита Пола.

— Много неща — отвърна Бътлър. — Ти си дръж главата ниско.

Моторът изведнъж ускори и се скри от погледа. Пред тях пътят се спускаше в някаква падина. Войникът не се появи от другата й страна. Значи ги чакаше в ниското. Бътлър въздъхна с облекчение. Погледна Нийлд, той кимна и намали още малко. Бътлър се обърна и каза на Пола:

— Продължавай да лежиш. След малко може да стане напечено.

Нийлд измина още няколко метра и пътят изведнъж се спусна стръмно надолу. Недалеч пред тях стоеше мотористът. В ръцете си държеше автомата. Когато видя реното, той го вдигна и се приготви да стреля.

Нийлд направи това, което бяха решили с Бътлър. Рязко натисна газта и колата полетя напред, насочена точно към фигурата на войника. Той още не се беше прицелил добре. Поколеба се, когато видя втурналата се срещу му машина, и това бе голямата му грешка. В последния момент се опита да отскочи настрани, но краят на бронята на реното го удари. Тялото му прелетя няколко метра и се стовари на пътя като чувал цимент. Повече не помръдна. Колата блъсна и мотора, оставен на стойка малко встрани. Машината подскочи, завъртя се и легна на една страна. Нийлд рязко спря и Пола тихичко го наруга, но предвидливо бе сложила чантата под главата си. Бътлър погледна назад. От антената на мотора не бе останало нищо. Дори и да беше жив, войникът нямаше да може да се свърже с никого.

— Добра работа свърши, Пийт.

— С ласкателства ще стигнеш далеч.

Нийлд излезе на главното шосе и продължи бързо към Аркашон, където Пола имаше среща с Виктор Роузуотър.

37.

Лимузината на генерал Дьо Форж се намираше на средата на пътя към щаба на Трети корпус. Пред и зад нея се движеха мотористите от ескорта. От двете страни на пътя се издигаха малки хълмове. По билата на някои се виждаха ниски дървета. До генерала седеше Леми и разглеждаше картата на Париж.

Шофьорът неочаквано натисна спирачката. Дьо Форж се изправи в седалката и погледна напред. Един от мотористите лежеше на пътя. Машината му беше захвърлена до него, а колелата й още се въртяха. Войникът неуверено започна да се изправя на крака.

— Какво е това, по дяволите! — изкрещя Дьо Форж. — Не може ли да се държи на мото…

Трясъкът на счупено стъкло прекъсна думите му. Нещо прелетя през колата. Прозорецът до Дьо Форж изведнъж се напука. Стъклото до Леми беше същото — оттам бе влязъл куршумът.

— Залегнете! — извика Леми. Сграбчи Дьо Форж и го смъкна до нивото на прозореца. — Това беше куршум! Стойте така, аз ще разбера какво става…

— Глупости! — побесня Дьо Форж. — Кажи на шофьора да продължи напред. И да кара бързо…

Леми се подчини. Шофьорът заобиколи падналия мотор и ездача му. Леми ги погледна и се обърна към Дьо Форж:

— Спряха кортежа, като изстреляха куршум в предната гума на първия човек от ескорта. Оловото я е разкъсало на парцали. Ако е било олово, разбира се. Вероятно са използвали някакъв вид куршум с вътрешен заряд, щом успя да пробие бронираното стъкло.

— Копелетата дори не могат да стрелят точно.

Дьо Форж почти буквално цитираше думите на генерал Дьо Гол след неуспешния опит да бъде убит на 22.VIII.1962 година.

Дьо Форж обичаше да се изразява като легендарния Дьо Гол. За да демонстрира желязното си самообладание и способността си да мисли едновременно за няколко неща, той смени темата:

— Мисля, че Джийн Буржойн е шпионка. Време е да бъде елиминирана. Свържи се веднага с твоята агентка Ивет. Кажи й да тръгне незабавно от щаба на Трети корпус към вила „Форбан“ и да се скрие около нея. Ако Буржойн се отправи нанякъде, да я проследи и да докладва. От транспортната служба да й предоставят радио оборудвана цивилна кола.

Няколко войници от останалия назад ескорт настигнаха лимузината. Леми взе слушалката на радиотелефона и веднага се свърза с Ивет. Повтори й заповедите на Дьо Форж.

— Тръгвам веднага — отвърна жената.

Леми затвори. Погледна дупките от куршума. Явно наистина бяха използвали специален заряд. Куршумът бе проникнал с лекота през стъклото, на сантиметри от главата на Дьо Форж.

Но генералът сякаш бе забравил за инцидента, замислен за други проблеми. Той се обърна към Леми и даде следващата си заповед:

— Леми, точно преди да тръгна, ми се обади Птицата. Съобщи, че неговият доверен човек Бранд срещнал някоя си Пола Грей в Аркашон. Птицата подозира, че тя е агент на нечие разузнаване. Така че обектите на Калмар стават два. Свържи се с него и му кажи да пристъпи към действие незабавно…

Във временния си парижки кабинет Туийд говореше по телефона с Пиер Лорио от Интерпол, базиран в същия град. Лорио отговори на въпроса му:

— Туийд, страхувам се, че не разполагам с нищо конкретно за този убиец. Само непотвърдени слухове, че Калмар е работил в Букурещ, Варшава и Берлин. И че идва от изток, каквото и да означава това.

— А на мен ми трябва поне един сигурен факт. Как е убивал досега, разбира ли от експлозиви, как изглежда или поне на каква възраст е? За нас той все още е само призрак.

— За две от изброените неща съм чувал по нещо. Говори се, че любимият му метод е удушването на жертвите. И че е специалист по експлозиви.

— Искам факти, а не слухове.

— Точно това търсим и ние, Туийд. Ще държа връзка.

В момента, в който Туийд затвори телефона, в кабинета му влезе Кулман. Изглеждаше пълен с енергия. Заговори, като размахваше пурата си:

— Докъде стигна, приятелю?

— А ти? — отвърна му с въпрос Туийд.

— Обръщаме Германия с главата надолу, за да пипнем „Сигфрид“. Мисля, че този път ще имаме резултати. Натискът е толкова силен, че бойните ядра на групировката непрекъснато сменят квартирите си. На един адрес в Дюселдорф пристигнахме с час закъснение. Изпуснахме трима мъже и една жена. Но те не бяха успели да вземат със себе си оръжията и експлозивите. И най-важното — намерихме отпечатъци. Явно са били наистина подплашени, щом не са почистили апартамента.

— Изпрати ли отпечатъците в Интерпол?

— Разбира се — Кулман нетърпеливо махна с ръка. — Оттам съобщиха след проверка на досиетата, че не могат да свържат отпечатъците с някой от досега известните терористи. Мислиш ли, че това има значение за нас?

— Има много голямо значение — отвърна Туийд. Беше доволен, защото информацията подкрепяше собствената му теория.

— Върху какво работиш в момента?

— Върху самоличността на Калмар. Трябват ми още няколко фрагмента от мозайката, и портретът му ще е готов. Около този убиец има нещо много странно…

Дьо Форж седна зад бюрото в кабинета си и директният телефон почти веднага иззвъня. Леми бе отишъл в собствения кабинет, за да осъществи контакта с Калмар — щеше да се обади на жената, която му казваше при кой телефонен апарат да отиде.

Генералът внимателно постави кепето си на бюрото, така че козирката да сочи към него. Чак тогава вдигна слушалката. Предполагаше, че звъни Леми, за да съобщи къде ще чака обаждането на Калмар.

— Да? Кое е?

— Куршумът, който премина през лимузината ви, беше насочен точно пет сантиметра пред лицето ви. Следващия път обаче ще пробие дупка в черепа ви.

— Кой се обажда, по дяволите?

— Знаете много добре. Манто. Дължите ми два милиона швейцарски франка. Разпоредете се на Леми да извърши плащането. След пет минути ще му се обадя по директния телефон.

— Откъде да знам, че вие…

— От вестниците. Предполагам, че можете да четете?

— Смеете да ме обиждате? — процеди Дьо Форж.

— Смея да ви убия, ако не получа парите си. Досега всички са си плащали. Освен един. Впрочем и той плати — с живота си.

— Имам силна охрана — каза генералът с леден глас.

— И днес я имахте. И се движехте в бронирана лимузина. Не успя да ви предпази, нали? Знам всяко ваше движение. Ако имате някакви поръчки за мен, обадете ми се. Чрез Леми. Но само след като сега си платите. В швейцарски франкове. И, както казах, без поредни номера на банкнотите.

— Ще помисля върху предложението ви за…

Дьо Форж разбра, че вече никой не го слуша. Французинът от другата страна беше прекъснал връзката. Генералът остана за миг неподвижен, после набра номера на Леми:

— Ела веднага в кабинета ми!

— Но, генерале, трябва да тръгвам. Осъществих връзката с жената на Калмар…

— В кабинета ми! Казах — веднага!

Дьо Форж тресна слушалката. Малко се беше поуспокоил — държа се с подчинения си така, както Манто се бе държал със самия него. Изравни бележника си с ръба на бюрото. Лицето му остана намръщено. Леми влезе задъхан, без да почука, но шефът му не обърна внимание на тази волност. Опитваше се да прикрие факта, че се чувства в безизходица.

— Нещо спешно ли е, генерале?

— Седни. Не говори. Слушай внимателно какво ти казвам. Не ме прекъсвай…

Дьо Форж накратко предаде разговора си с Манто. Докато говореше, той внимателно наблюдаваше началника на разузнаването си. По челото на Леми бяха избили капки пот. Разбира се, те можеха да бъдат и резултат от усилията му да стигне бързо до кабинета на шефа.

— Това е положението — завърши Дьо Форж. — Спомена и нещо за вестниците. Надявам се, че ти следиш развоя на събитията и си ги чел.

Дьо Форж извади последните броеве на „Либерасион“, „Фигаро“, „Монд“ и ги хвърли през бюрото в скута на Леми.

— Чети!

Вече ги бе чел, разбира се, но се подчини. Подреди заглавията едно под друго:

— Манто! — избухна Дьо Форж. — Нищо друго освен този Манто! За какво плащаме на Калмар? Дали не прехвърля работата си на Манто?

— Съмнявам се…

— Продължавай да се съмняваш! Но преди по-малко от час Манто изпълни заканата си. Куршумът му за малко не ме улучи. И — продължи той саркастично, — ако не си го забелязал, тази атака беше безупречно пресметната. Най-напред стреля по гумата на първия мотор от ескорта, за да спре колата ми. Не застреля войника, макар и да съм сигурен, че можеше да го направи. Манто каза, че ще ти позвъни на директния телефон. Откъде, за Бога, научава номерата? Във всеки случай ще бъде по-добре да се намираш в кабинета си, когато те потърси. Тоест след малко.

— Заповедите ви, генерале?

Леми бързо се изправи. Дьо Форж вдигна ръце и погледна тавана, сякаш молеше Бог да му помогне да се справи с идиотите около себе си.

— Ще му платиш, естествено. Два милиона швейцарски франка. И се постарай банкнотите да не са с поредни номера.

— Но аз трябва да тръгна, към посочената ми телефонна кабина, за да се свържа с Калмар. Но него какво да кажа?

— Сам не можеш ли да го измислиш? Все аз трябва да решавам. Съобщи на Калмар имената на Пола Грей и Джийн Буржойн. Първата се намира в Аркашон. Когато попита за плащането, кажи му, че очакваме големи парични постъпления всеки момент. Това е и истината.

— А на Манто да платя според неговите условия?

— Точно така — Дьо Форж се усмихна. — Но съобщи и на него имената на обектите. Да видим кой работи за нас и кой печели с работа. Време е да идеш в кабинета си…

Останал сам, Дьо Форж закрачи из кабинета с ръце на гърба. Беше доволен от последния си ход. Кой от убийците щеше да се справи пръв? Време беше да разчисти всички шпиони от пътя си. От пътя към властта над Франция.

В Министерството на отбраната в Париж Туийд също четеше заглавията във вестниците и текста под тях. Вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Рене Лазал.

— Навар реши ли къде да съсредоточи силите си? — попита Туийд. — Тук, на север, около Париж или на юг, близо до щаба на Дьо Форж?

— Все още изчаква. Изчаква някои нови развития, които да му посочат правилното решение. Разбрал е, че Жозет — жената на Дьо Форж — е пристигнала в Париж и организира салонни тържества и следобедни приеми в апартамента в Паси. Много влиятелни личности посещават приемите, включително и журналисти. Явно подготвя почвата за пристигането на Дьо Форж в Париж.

— Разбирам — Туийд погледна през прозореца. — Рене, можеш ли да ми дадеш адреса на апартамента в Паси?

Лазал взе лист от бюрото, написа с ясния си почерк улицата и номера, сгъна листа и го подаде на Туийд.

— Какво си намислил?

— Време е да изляза на бойното поле и сам да огледам обстановката. Тук напрежението става непоносимо. Вече страдам от клаустрофобия.

— Има още нещо интересно за теб. Отнася се за чужденеца, член на „Черният кръг“, когото наричат Птицата. Напоследък все по-често присъства на тайните заседания.

— Откъде, за Бога, получаваш тази информация?

— Тайна. Имам си информатори.

— Няколко?

— Правилно си ме разбрал. И един съвет — ако ще ходиш в Паси, пази се…

Когато остана сам, Туийд написа на един лист: Птицата. Добави и думата на френски. После нарисува лешояд. Всичко съвпадаше. Но кои ли бяха информаторите на Лазал?

Ивет Мурлон, агентката на Леми, бе получила нарежданията от шефа си. Седеше в очуканото пежо, с което беше пристигнала от щаба на Трети корпус, и наблюдаваше вила „Форбан“. Намираше се сред полето и добре виждаше металните врати на оградата на вилата, но сама оставаше скрита от храстите пред колата.

Ивет беше безлична на вид жена с бледа кожа и грозни крака. Като добавка имаше и неприятна, зла уста. Беше предана като куче на генерал Дьо Форж. От своя страна генералът бе достатъчно предвидлив, за да й подарява от време на време по нещо дребно — жест, който друг мъж никога не проявяваше към нея. Дьо Форж я държеше на разстояние от себе си, но имаше пълно доверие във верността й.

Пежото криеше някои технически подобрения, за които бе невъзможно да се съди по външния му вид — мощен двигател и радиостанция, по която Ивет можеше да се свързва с Трети корпус от всякакво разстояние. Но най-голямото предимство на Ивет беше фактът, че в нея никой никога не се заглеждаше. Сега бе облечена в омачкан шлифер и носеше чифт стари протъркани ръкавици.

Жената се наведе напред, когато железните врати се отвориха. Дори от това разстояние успя да познае шофьора, седнал зад волана на ровъра. Нямаше начин да не забележи буйните руси коси на Джийн Буржойн. Колата се отправи на север. Ивет изчака малко, запали двигателя, излезе на пътя и тръгна след ровъра.

Привидната промяна в настроението на Дьо Форж не бе успяла да заблуди Джийн Буржойн, когато генералът си тръгна от вилата. Въпреки наглед приятелското му отношение тя бе разбрала, че вече й няма доверие.

Джийн отдавна беше очаквала този момент. Бързо приготви багажа си. Сложи записките си върху операция „Маренго“ — направени след прочитането на документите в куфарчето на Дьо Форж — в една найлонова торбичка, която прикрепи с лепенка към бедрото си.

Взе със себе си само необходимия минимум от дрехи. Остави без съжаление във вилата съвсем новата си пелерина и коприненото бельо, подарено й от Дьо Форж — не искаше да носи върху тялото си нищо, което да й напомня за връзката им. Но пистолета „Маузер“ предвидливо пъхна в чантичката си.

В късния следобед шосето към Аркашон беше пусто. Джийн мислеше след пристигането си в града да отиде в хотел „Атлантик“, да вземе стая и да се свърже с Пола. А ако не успееше, щеше да се обади в Париж.

Мъжът, известен като Калмар, седеше в хотелската стая и изучаваше снимката на Джийн Буржойн. Беше сигурен, че скоро ще му се удаде възможност да удуши и нея. Нямаше снимка на Пола Грей, но не се и нуждаеше от такава. Вече бе виждал жената. Рядко му възлагаха ликвидирането на два обекта едновременно. Искаше му се да приключи бързо с изпълнението на поръчката.

По телефона Леми му беше дал кратки и точни инструкции. Но не му бе съобщил местонахождението на обектите. Това учуди Калмар. Учудваше го и самият майор Жул Леми. Заплатата му на началник на разузнаването едва ли беше много висока. А явно единствено той — с изключение на Дьо Форж, разбира се, — знаеше кои са хората за ликвидиране. Това може би обясняваше и някои други странни неща.

Калмар прибра снимката в плика и го пъхна в джоба си. Изглежда, лесно щеше да спечели тези пари. А това, че обектите бяха два, съвсем не го тревожеше.

Нюмън спа в продължение на двадесет и четири часа в стаята си в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Бяха тръгнали с Моше от Ланд и до пристигането в града не бяха спирали никъде. Нюмън слезе от колата късно следобед напълно изтощен.

Моше също едва гледаше от умора. Всичките му жизнени сили бяха се изчерпали. Нюмън бе взел душ и имаше намерение да се обади веднага след това на Туийд, но заспа в момента, в който докосна леглото.

Сънят му бе неспокоен, разпъван от кошмари. Отряд за екзекуции на фона на дюните и гората в Ланд. Санитари вдигат на носилка жертвата и я отнасят сред дърветата. Там хвърлят тялото в ямата, а лицето на мъртвеца прилича на Нюмън. Една старица наблюдава всичко това, ухилена в гримаса на сатанинско задоволство. Мъж с качулка се навежда над Нюмън. Сваля я от главата си и отдолу се показва усмихнатото лице на майор Леми…

Най-после се събуди, но усещаше главата си като пълна с памук. Насили се да стане от леглото и погледна часовника. Навън вече се смрачаваше. Съблече се до кръста и се напръска с ледена вода. Избърса се и се разкърши. Усети как мозъкът му постепенно се съвзема.

Трепереше от студ. Отоплението в хотела беше слабо. Облече чифт чисти дрехи — първите, които извади наслуки от куфара. Седна на леглото и набера тайния телефонен номер на Министерството на вътрешните работи. Наложи му се да бъде много настоятелен, за да го свържат с някой от големите началници. Попадна на Лазал.

— Трябва спешно да разговарям с Туийд.

— В момента не е в сградата, мистър Нюмън. Мога ли да помогна с нещо?

— Само Туийд може. Благодаря ви. Ще се обадя пак.

Само на Туийд можеше да съобщи новата информация.

Нюмън излезе в коридора, отиде до стаята на Моше и почука на вратата. Наложи се да почука още няколко пъти, преди тя да се отвори и бледото, небръснато лице на евреина да се покаже зад спуснатата верига.

— О, ти ли си. Извинявай, бях заспал.

Нюмън влезе и Моше отново постави веригата. Прокара пръсти през рошавата си коса.

— Имам чувството, че върху мен се е срутила Айфеловата кула. Сега какво ще правим? Аз продължавам да мисля, че ще е най-добре да ме оставиш тук. Тръгни на север. Вземи и колата. Няма смисъл да рискуваш живота си. Вече го направи…

— Няма да се отделя от теб, докато не те видя в безопасност в Париж. Между другото, известно време няма да съм в хотела. Пари имаш ли? Добре. Дай на персонала солиден бакшиш и им кажи да ти изпратят прилична храна в стаята. Не излизай, докато не ме чуеш да почукам на вратата ей така…

Нюмън потропа с пръсти по масата в определен ритъм. После се върна в стаята си, бързо се обръсна, среса се и облече топло палто. Навън беше много студено.

Първо провери дали Пола е в хотела. Намери името й в книгата за посетители, но тя беше излязла. Реши да използва времето, за да посети Изабел. Може би бе забелязала някого в Аркашон. Някой, за когото трябваше да знае.

38.

— Съжалявам, че толкова закъснях, Виктор. Вече не се надявах да ме дочакаш.

Роузуотър с усмивка посрещна Пола, когато тя нахълта в ресторанта, наречен по-рано от нея „кафе“. Бе облечен в черно кожено яке и плътни моряшки панталони с изрядни ръбове. Прегърна Пола и я попита какво ще пие.

— Вермут.

— А гладна ли си?

— Като вълк! Не съм яла цяла вечност.

— Ето менюто, избери си нещо.

— Не ми трябва. Искам един огромен омлет с гъби и много пържени картофи. Тази вечер не ми пука за фигурата ми.

— Е, аз с удоволствие ще я наблюдавам, докато ти не й обръщаш внимание — пошегува се той и повика келнера.

Ресторантът беше полупразен. Бътлър влезе, но се направи, че не вижда Пола. Избра си малка маса до прозореца. Пола му беше казала, че ще се оправи и без охраната си, че след срещата си с Роузуотър ще се върне веднага в „Атлантик“.

— Ти ще влезеш сама — беше й отвърнал Бътлър. — Малко след теб ще се появя и аз, но ще съм по-кротък и незабележим от тапетите, обещавам ти. Изричната заповед на Туийд е да не се отделяме от теб.

През прозореца Бътлър виждаше паркираното рено и седналия зад волана Нийлд. Партньорът му наблюдаваше пространството около ресторанта.

Едно червено порше, спряно на двадесетина метра по-надолу от другата страна на улицата, привлече погледа на Нийлд. Беше паркирано в сянката встрани от най-близката улична лампа и не можеше да се види дали в него има човек. Нийлд извади валтера от кобура и го постави в скута си. Поршето го тревожеше.

Вътре в ресторанта Пола отпиваше от вермута и наблюдаваше Роузуотър. Дори сега, в края на деня, той изглеждаше удивително свеж с красивото си лице, изсечената челюст и чаровна усмивка. Пола обичаше мъжете, които умееха да се усмихват.

— Разкажи ми какво прави през деня — предложи Роузуотър.

— Нищо особено, бях на гости.

— На мъж или жена?

— Много си любопитен…

— Не, просто съм ревнив…

Една елегантна французойка влезе в ресторанта и Роузуотър я погледна. Келнерът пое палтото й. Жената сякаш играеше пред публика. Грациозно освободи ръцете си от ръкавите, вдигна ги и приглади дългите си буйни коси. Движението подчерта прекрасната й фигура. Бе облечена в черно и стегнатите й гърди красиво надигаха плътно прилепналата рокля. Жената гледаше право в Роузуотър. Бавно му се усмихна.

Пола проследи погледа на Виктор. В другия край на помещението Бътлър избра същия момент да се обърне. Бавно взе солницата от съседната маса, а очите му за миг изучиха новопристигналата. Келнерът я настани на една маса близо до неговата. Бътлър остави ненужната солница.

— Тази дама… — Роузуотър отново се обърна към Пола. — Прекалено красива е, за да е сама. Странно, нали? Нищо чудно да е една от жените, агенти на Дьо Форж.

— Хайде да я забравим и да се наслаждаваме на вечерята.

— Добре, мъж или жена посети днес? Казах ти, че ревнувам.

— Ревността ти се отразява добре на апетита ми. А мога ли да попитам ти какво прави през деня?

— Обикалях местността наоколо с колата, спирах за проверки от патрулите, показвах документите си. Не истинските…

— Патрули ли каза? — прекъсна го объркана Пола.

— Войници от Трета армия.

— Искаш да кажеш от Трети корпус.

— Не. Попитах ги — те казаха Трета армия. Изглежда, издирват някого. Опитах се да ги подпитам, но те повтаряха едно и също — провеждали военни маневри. Някои дори не разговаряха с мен. Човек може да си помисли, че сме във военно положение.

— Това е доста тревожно…

— Но няма да ни развали вечерта, нали?

Половин час по-късно Пола усети стомаха си пълен. Беше се натъпкала ужасно, но пък усещането за ситост си заслужаваше. Погледна часовника си и се намръщи.

— За съжаление трябва да тръгвам, Виктор. Благодаря ти за прекрасната вечеря. Чувствам се наистина разкошно.

— Къде се разбърза? Аз исках да се поразходим с колата. Знам един добър нощен клуб, където можехме да пийнем и потанцуваме…

— Съжалявам. Би било чудесно, но съм невероятно изморена. Дай ми телефона, на който мога да те намеря.

Роузуотър извади бележник, записа номера, откъсна листа и го подаде на Пола:

— А аз къде да те търся?

— Никъде — усмихна се тя. — Непрекъснато съм в движение. Такава ми е работата.

— Каква тайнствена жена…

Келнерът донесе палтото й. Роузуотър й помогна да го облече. Ръката му нежно стисна рамото й. Когато тръгнаха към вратата, Бътлър, вече платил, се изправи и ги последва. Настигна ги пред ресторанта. Пола го представи на Роузуотър:

— Това е братовчед ми Хари.

— Видях ви вътре — каза Роузуотър, когато пое ръката му, и добави без ентусиазъм: — Можехте да седнете при нас.

— Не обичам да досаждам — отвърна Бътлър с каменно лице.

— Ние сме пеша — обясни Пола. — Твоята кола къде е?

— В една глуха пряка на крайбрежния булевард — отвърна Виктор. — Е, довиждане. Обаждай се.

Виктор се отдалечи към брега, но Бътлър задържа Пола на мястото й, докато не се скри зад ъгъла. Чак тогава тръгнаха към реното, където търпеливо чакаше Нийлд. Пола го бе съжалила по време на вечерята. Когато седна в колата, тя го попита:

— Откога не си ял, Пийт?

— От половин час — Нийлд се обърна усмихнат, хванал нещо в ръката си. — Сандвичи от хладилната чанта. Не тръгвам никъде без храна. И без термос кафе.

— Хайде да се махаме — каза Бътлър, когато се настани до партньора си. Карай обратно към хотела. Бавно.

— Преди това искам да проверя онова порше. Стои тук от идването ни. Ей сега се връщам. Излезе от колата, преди Бътлър да успее да му отговори. Пола видя, че ниско до бедрото си държи валтер. Пресече улицата и тръгна към поршето, което стоеше като тигър, приклекнал преди скок. Крачеше спокойно, като местен жител на път за вкъщи, вдигнал яката си срещу хапещия студ. На улицата не се виждаха други хора. Нощните сенки, неспокойни и изнервящи, бяха обгърнали колата. Нийлд придърпа по-високо яката си и се приближи до колата. Каучуковите подметки на обувките му не вдигаха никакъв шум. Докато Пола наблюдаваше движенията му, пот изби по дланите й. Напрегна се в очакване на изстрели.

Нийлд обиколи колата, после отново пресече улицата и се върна при реното. Седна зад волана и прибра валтера.

— Фалшива тревога. Няма никой. Сега вече тръгваме.

— Карай бавно — повтори Бътлър.

— Каза ми го вече.

— Да, но Джийн Буржойн се обади скоро — рече Пола. — Колкото по-бързо се измъкне от вилата, толкова по-добре.

— Трябва да действа много предпазливо — съгласи се Бътлър. Нийлд изведнъж спря, изруга и каза, че портфейла му го няма.

Реши, че го е изпуснал от джоба си, слезе от колата, без да угаси мотора, и се затича назад. Върна се много бързо. Докато прибираше портфейла си, каза, че го намерил паднал на улицата. Пола доста се учуди от поведението му — Нийлд никога не губеше нищо.

Колата бавно се движеше. Улиците на Аркашон бяха почти празни — заради късния час, заради студа, заради ноември, който скоро щеше да отстъпи пред декември. Свърнаха покрай един ъгъл и Пола изведнъж се обади:

— Намали, Пийт.

Малко пред тях по тротоара от същата страна на улицата се движеше мъж. Въпреки тежкото палто и астраганената шапка Пола позна стойката му и начина, по който вървеше — като човек, измерващ разстояние в крачки.

— Отново лейтенант Бертие.

— Сигурна ли си? — попита Бътлър.

— Абсолютно. Нали го познавам, прекарах известно време с него в Олдбърг, когато се представяше за Джеймс Сандърс.

— Засили леко, Пийт — посъветва го Бътлър. — Ще се усъмни, ако ни види да се влачим така.

В момента, в който се изравниха с Бертие, Пола бързо погледна през прозореца. Да, това беше офицерът на Дьо Форж. Малко преди да стигнат хотела, Бътлър каза:

— Странно, не мислите ли? Бертие обикаля града. Пак в Аркашон срещнахме и любезния мистър Бранд. Май в този край се готви нещо…

— Стига! — прекъсна го Пола. — Достатъчно се тревожа за Джийн. Може да е звъняла, докато ме е нямало.

— Скоро ще разберем това.

Ивет Мурлон, агентката на Дьо Форж, бе проследила Джийн Буржойн, без жертвата й да забележи опашката. Очуканото пежо на Ивет по нищо не се различаваше от хилядите подобни френски автомобили.

Джийн пристигна в „Атлантик“ по тъмно и веднага се отправи към рецепцията. Внимателно формулира въпроса си:

— Приятелката ми Пола Грей каза, че е отседнала в хотел в Аркашон. Надявам се, че това е мястото…

Тя сложи ръката си на гишето, стиснала две банкноти. Администраторът небрежно пое парите и отвърна:

— Точно това е мястото. Приятелката ви е отседнала тук.

— Прекрасно! Ще ми кажете ли номера на стаята й?

— Да, но няма да ви свърши работа. Тя излезе.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Нямам представа. Не ми казва къде ходи. — Администраторът се поколеба, после се наведе към Джийн: — Мисля, че излезе за вечеря. С нея беше и един мъж.

— Благодаря ви. Мога да я почакам, нали? — тя огледа полутъмното фоайе. — Ще седна на онова кресло.

— Разбира се…

Кожената тапицерия на креслото беше срязана на едно място и от процепа стърчеше дунапрен. „Е, не е като в «Риц»“ — помисли си Джийн, докато сядаше. Дълго време остана в креслото. Пола не се появяваше. Започна да се тревожи — Дьо Форж вероятно се бе върнал във вилата, а в такъв случай хората му вече бяха по петите й. Джийн се почувства невероятно уязвима.

Отвори чантата си, извади протъркана карта на местността и я проучи. Бедата беше там, че щеше да се наложи да я остави на дежурния администратор, а той изглеждаше любопитен — със сигурност щеше да намери начин да отвори запечатания плик. Изведнъж се сети за разрешението на проблема и маркира с кръстчета три обекта на картата. После номерира кръстчетата. Едно. Две. Три. Написа на отделен лист бележка и я пусна заедно с картата в голям плик. Запечата го и го надписа за Пола Грей. Отиде до рецепцията и го подаде на администратора, като добави още две банкноти.

— Ще трябва да тръгвам. Моля ви, предайте това на мис Грей, когато се върне. А дали ще имате стая за мен по това време на годината?

— Името ви?

— Лайза Мейсън. Не, не го пишете сега, много бързам. Ще попълня книгата като се върна…

Ивет Мурлон видя Буржойн да влиза в „Атлантик“. Изчака няколко минути, а после, убедена, че англичанката ще остане за през нощта, подкара отново колата си. Малко по-нататък по улицата паркира в сянката на висока стена. Изтегли антената и настрои радиопредавателя. Съобщи кодовото си име, когато се свърза, и докладва:

— Обектът се намира в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Изглежда, че ще пренощува тук. Някакви заповеди?

— Да, Ивет. Наблюдавай хотела. Докладвай незабавно за всяко движение на обекта. Ако се налага, проследи го. Повтарям — докладвай незабавно…

— Разбрано…

Ивет захвърли микрофона, вбесена от тона на жената. Кучка! Защо ли точно тази надута крава приемаше съобщенията, когато Леми отсъстваше? Й къде ходеше Леми, когато знаеше, че ще се обади? Обикновено отсъствието на майора предвещаваше нечия смърт…

Лейтенант Бертие вървеше по една от пресечките на крайбрежния булевард, когато джобният му телефон изпиука. Скри се под арката на някакъв жилищен вход, извади апарата, каза името си и се заслуша. Заповедите, които получи, бяха подобни на дадените на Ивет. Наредиха му да се обажда през петнадесет минути.

Бертие прибра антената и бързо тръгна към булеварда.

Бранд се обади от апарата в ъгъла на бара. Слуша известно време, отговори кратко и затвори. Остави на тезгяха парите за питието си и забърза към паркираната кола.

39.

Пола взе плика, даден й от дежурния администратор на „Атлантик“. Той отново я повика, когато се отправиха с Бътлър и Нийлд към стаите.

— Един мъж звъня да пита дали сте в хотела.

— Каза ли си името?

— Затвори веднага, щом разбра, че ви няма.

Тримата влязоха в стаята на Пола. Тя и Бътлър се заеха с плика, а Нийлд се загледа през завесите на прозореца.

— Отварян е — каза Пола. — После некадърно са го залепили.

— Нашият приятел на рецепцията — предположи Бътлър.

Пола скъса плика и извади картата и бележката. Съобщението беше кратко: „В десет тази вечер куриер ще ви съобщи една цифра. Вижте картата и ще разберете къде ви чакам.“

— Джийн е извънредно предпазлива. Това никак не ми харесва.

Тя разтвори картата на единствената маса в стаята. С „едно“ беше отбелязано кръстчето върху името „Вила Роз“. Номер две обозначаваше „Разклон“. Под „три“ пишеше „Навес за лодки“. Подаде картата на Бътлър и погледна часовника си. Десет без петнадесет.

— Хари, ти ще показваш пътя, когато дойде куриерът. Дано да е скоро. Тя едва ли разполага с много време. А и тези предохранителни мерки… Трябваше да съм тук, когато ме е потърсила.

— Нека просто се отпуснем и изчакаме събитията — предложи Бътлър. — От това, което видях и чух във вила „Форбан“, съдя, че е корава жена.

— Ще сляза долу, за да посрещна куриера — каза Нийлд и излезе от стаята.

Минута по-късно се върна, като връхлетя вътре. Хвана ръката на Пола и я бутна към вратата:

— Тук е. Но настоява да те види лично. Побързай — администраторът иска да го изхвърли от фоайето…

Пола хукна по стълбите, плътно следвана от Нийлд, а Бътлър се надвеси над парапета, скрил валтера зад гърба си. Мъж с еднодневна брада, облечен като скитник, стоеше срещу администратора. Обърна се, тръгна към Пола и й подаде плик.

— Казаха ми как изглеждате — проговори той с провансалски акцент. — Трябваше да ви го предам лично.

— Благодаря. Мога ли да ви помогна с нещо? С пари?

— Платиха ми добре.

Скитникът докосна с пръст омазнената си шапка, изгледа администратора и излезе от хотела. Вече в стаята си, Пола скъса плика. На сгънат лист хартия със същия почерк бе написано само „Номер три“.

— Навесът за лодки — каза Пола. — Между Гайян и Фактюр. Ти ще водиш, Хари.

— Ще карам аз — каза Нийлд, докато се спускаха по стълбите.

— Не, по дяволите! Този път ще карам аз — изстреля Пола и се втурна към колата.

Джийн Буржойн стоеше на площадката пред навеса за лодки, запалила цигара. Рядко пушеше, но сега нервите й бяха опънати до скъсване. Прикриваше огънчето от цигарата с лявата си ръка. Сгушена в коженото палто, тя се опитваше да не се поддава на потискащата атмосфера около навеса. Единственият звук беше плискането на вълните в подпорите. От едната страна на площадката имаше поток. Малка лодка лежеше неподвижно, заседнала в плиткото му тинесто дъно.

Площадката и навесът бяха издигнати близо до брега на пристанищния басейн. Някога дървен хелинг бе водил от навеса през заблатената земя до водата. Сега от това приспособление за спускане на лодките бяха останали само подпорите и няколко прогнили дъски. Духът на разруха витаеше наоколо.

Дървени стъпала се спускаха от двете страни на площадката. Едните водеха към потока, а другите слизаха на твърда земя. По тях се бе качила Джийн. Беше паркирала ровъра си встрани от широкия черен път, водещ от шосето към навеса. Водата, която тихичко плискаше под площадката, би трябвало да действа успокоително на нервите й. Тази нощ, на това забравено от Бога място, звукът сякаш ги раздираше.

Всъщност Джийн бе избрала мястото именно заради отдалечеността му. Сигурна беше, че Дьо Форж е открил отсъствието й, че опасността вече навсякъде я дебне. А трябваше на всяка цена да предаде на Пола записките си по операция „Маренго“. Те разкриваха един хладнокръвен и жесток военен план, целящ военен преврат и сваляне на правителството. Информацията трябваше да стигне до Париж.

Джийн дочу тихо изпукване. Като на прогнила дъска под нечий крак. Прилепи се плътно до стената, скри цигарата в шепи, ослуша се, втренчена в стълбите, идващи откъм пътя. Звукът не се повтори. Дървото просто стенеше от старост.

Беше се надявала да изчака Пола в „Атлантик“, но си тръгна, защото не й хареса начинът, по който я наблюдаваше администраторът. Щом тя успя да го подкупи, и друг можеше да го направи. А всяко издирване щеше да започне с проверка на малкото отворени хотели в Аркашон. Стори й се по-безопасно да я чака далече от града.

Хвърли цигарата си през перилата. Тя просъска във водата и угасна. Не искаше да рискува да я загаси с крак върху древните дъски на пода. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе пожар. Слаб шум отново достигнало ушите й. Автомобилен двигател. Всъщност два. Колите вероятно се движеха по шосето. Но защо шумът престана? Две коли ли беше чула? Не бе сигурна — нощем звуците изминаваха дълъг път. Потрепери. Беше ужасно студено. Но Джийн знаеше, че трепери от страх, а не от студа.

Натрупаното напрежение през месеците, прекарани във вила „Форбан“, най-после взимаше своето. Напрежението да угажда на Дьо Форж, да го подпитва за всичко, без да издава интереса си, да изпраща докладите си в Париж. Във вилата адреналинът я държеше хладнокръвна и прецизна. Сега усещаше обратния ефект. Господи, как искаше да се върне в Олдбърг, в „Адмиралтейството“, да се върне при спокойствието и тишината в дома на чичо си, при дългите разговори с него — разговори, в които не трябваше да запомня всяка изречена дума.

Отново изскърца дъска. Тя се скова. Този път звукът беше по-различен, по-силен, сякаш излязъл изпод ботуша на тежък човек. Без да се отделя от стената, Джийн се плъзна към стълбите, слизащи до потока. Поклащането на водата й заприлича на движенията на акула. „Глупости! Я се вземи в ръце, момиче!“ Тогава видя сянката — огромна, приближаваща се от другата страна на площадката. Силуетът на едра фигура. Не виждаше лицето й.

Този път беше наистина. Дъските злокобно скърцаха, докато фигурата крачеше към нея. Обезумяла от ужас, Джийн хукна в обратна посока. Стигна стълбите, водещи към потока, и се спусна по тях. Зад себе си чу плясването на обувки в прогизналата почва, когато фигурата скочи от площадката. Тя се извърна, изведнъж сетила се за маузера, пъхнат в джоба на палтото. Хвана дръжката му, извади го навън. Ужасът сковаваше движенията й.

Виждаше добре в тъмното. Сега разбра защо лицето на фигурата беше останало скрито. Мъжът имаше маска на главата. Една голяма длан сграбчи китката й, изви я и Джийн пусна пистолета, за да не я счупи. Две ръце в ръкавици се стегнаха около гърлото й, а палците уверено притиснаха гръкляна. Запрепъва се назад към малката лодка в плитките води на потока, но нападателят я последва, без нито за миг да отслабва безмилостната хватка около гърлото й. Последното, което Джийн Буржойн видя от този свят, беше черната му маска и две студени очи, които я гледаха през процепите. После погледът й се замъгли и угасна завинаги.

Убиецът се изправи задъхан. Клекна, за да претърси тялото, но чу звук от приближаващи се коли. Остави трупа и се затича, приведен през блатото, а гумените му ботуши затъваха в тинята. Когато стигна паркираната кола, бе вече далеч от навеса за лодки, над който се бе спуснала зловеща тишина.

Ивет Мурлон бе проследила Джийн Буржойн на излизане от „Атлантик“. Когато видя жертвата си да се отправя към навеса за лодки, тя изтегли антената и докладва. После зачака в колата, паркирана далеч от навеса. Предполагаше какво ще стане там!

Ивет обожаваше Дьо Форж. Това, което можеше да се случи на добре облечената жена в навеса, съвсем не я засягаше. Ивет обичаше само едно нещо повече от Дьо Форж — парите.

40.

— Ето го навеса. Дано сме пристигнали навреме.

Пола караше като обезумяла, докато говореше. Караше на дълги светлини. По шосето в този час нямаше други коли. Бътлър седеше безмълвен до нея.

— Противно място — обади се отзад Нийлд.

Пола намали, за да завие вляво по черния път. Фаровете не пропуснаха разклона. Колата пое по грубата настилка. Пола примигна с фаровете, за да даде знак на Джийн, че идват, че помощта е близо, че вече няма да е сама.

Рязко настъпи спирачката в основата на навеса. Пресегна се към дръжката на вратата. Бътлър спря с ръката си нейната.

— По-добре да изляза пръв…

— Махни си проклетата ръка! Бързам!

Блъсна вратата, изскочи навън, отвори чантата си и в движение измъкна броунинга. С другата ръка извади фенерче от джоба си и тръгна нагоре по стълбите. Бътлър я последва, стиснал валтера.

Пола намали крачка, когато се изкачи на площадката и я освети с фенерчето. Отвори вратата към закритото помещение и видя малка яхта, чийто корпус се разпадаше от старост. Дали Джийн беше разбрала кой идва?

— Аз съм — Пола. Джийн, дойдохме. Къде си?

Не чу отговор и продължи по площадката, като осветяваше прогнилите дъски пред себе си. Не искаше да падне в смъртоносната прегръдка на тинята. Стигна до стълбите, водещи към потока.

Нийлд беше останал при колата. Чу шума от приближаването на друг автомобил. Излезе навън и приклекна ниско, когато мощни фарове осветиха пътя. Стисна силно валтера.

Фенерчето на Пола освети следите от стъпки по влажната земя. Бяха големи, прекалено големи, за да са от Джийн. Спря на върха на стълбите и бавно обходи подножието им с лъча. Изведнъж замръзна. Зад нея Бътлър прошепна:

— Какво има?

— О, господи! Не! Не същото!…

Изтича надолу по стълбите, прекоси няколко метра блатиста почва и навлезе в плитката вода на потока. Спря по средата, а желязната й воля не позволи на фенерчето да потрепне в ръката. Едно тяло лежеше по гръб в малка стара лодка. Буйна руса коса бе разпиляна по кърмата. А под нея — неподвижна, мръсна вода. Олдбърг… Всичко се повтаряше. Пола стисна зъби. Бътлър мина пред нея, наведе се над трупа и го освети с прожектора си.

— Стой там, Пола.

Тялото й почти изскочи от кожата си, когато една ръка хвана нейната. Чу гласа на Нюмън. Обърна се да го види — той беше последният човек, когото очакваше да срещне през тази кошмарна нощ.

— Боб! Слава богу! Мъртва е, нали?

Още докато го произнасяше, разбра, че въпросът й е излишен. Грозните синини и белези по шията на Джийн се виждаха ясно под светлината на прожекторите. Тръгна към Бътлър, но Нюмън я спря.

— Стой тук.

— Трябваше да ми предаде много важни записки…

— Казах ти да си стоиш на мястото. Пийт, пази от другата страна.

Нюмън се приближи до Бътлър и се наведе до него. Гледката беше грозна. Очите на Буржойн бяха изхвръкнали от орбитите. Шията й беше жестоко смазана. Превърната в каша. Но русата й коса все още бе красива.

Най-долното копче на палтото й се беше скъсало.

Нюмън внимателно разкопча останалите. Полата й също се бе вдигнала нагоре при борбата за живот. Нещо бе прикрепено високо на бедрото й. Нюмън вдигна още малко полата и видя над ръба на чорапа малък найлонов плик, залепен с лепенка към кожата. При убийство само полицията имаше право да докосва жертвата, помисли си Нюмън. Дръпна лепенката, освободи пликчето и оправи полата.

— Мисля, че убиецът ни е чул, че идваме — каза Нюмън, когато се приближи до Пола. Гласът му беше спокоен и делови. — Затова не е успял да я претърси. Може би не е умряла напразно.

Прегърна Пола и я поведе обратно на площадката. Тя се сети, че още държи броунинга, и го пъхна в чантата си. Вървеше като зомби. Нюмън не я пусна, докато не слязоха от другата страна и не стигнаха до колата. По-нататък беше паркирано реното му.

— Нищо ми няма — увери го Пола.

— Има ти много, по дяволите!

— О, Боб, беше също както Карин в Олдбърг. И двете ги намерихме удушени. Захвърлени в стари лодки като някакви ненужни детски кукли. Кошмарът се повтаря, Боб. Ако някога открием кой върши всичко това, аз лично ще го убия. Ще изпразня целия пълнител в главата му…

Най-после се предаде. Избухна в сълзи и скри лицето си в гърдите на Нюмън. Той я прегърна и я притисна до себе си, галейки я по косата и по гърба. Тялото й постепенно се отпусна. Нийлд и Бътлър търпеливо изчакваха встрани, хванали пистолетите си. Внимателно оглеждаха местността. Пола извади кърпичка, избърса очите си и погледна Нюмън.

— Не ме интересува в какви отношения е била с Дьо Форж. Тя беше прекрасна жена. Харесвах я много. Била е и храбра, предполагам. Не е лесно да шпионираш онзи негодник…

— Сигурно си права — Нюмън вдигна плика. — Когато стигнем достатъчно далеч оттук, ще видим какво ти е донесла. Но сега е опасно. Хората на Дьо Форж може да са наблизо. А и не искам местните власти да разберат за нас.

— Предполагам, че по закон…

— По дяволите закона! Сега Дьо Форж е законът тук. Това е работа за Лазал. Ще му се обадя от хотела. Но само след като се изметем от този район.

Пола се беше съвзела и оправяше палтото си. Поклати глава.

— Няма да напусна района на Аркашон, докато Туийд не ми нареди. Джийн е мъртва, но аз съм жива.

— Бих искал по-дълго да останеш такава — каза Нюмън и я поведе към реното.

— Откъде, за Бога, се появи при навеса? — попита Пола на път за Аркашон. Бътлър и Нийлд се движеха в колата зад тях.

Нюмън й разказа:

— Когато с Моше пристигнахме от Ланд, спахме в „Атлантик“ цяло денонощие. После те потърсих, но те нямаше. Реших да посетя Изабел. Това и направих. Когато се връщах в хотела, видях те да влизаш в колата и да я подкарваш като обезумяла. Реших да тръгна след теб и да разбера какво става.

— Е, видя. Не трябваше да оставяме Джийн така. Изглежда ужасно…

— А как? Да приберем тялото и после какво? Да информираме местната полиция и да си навлечем куп неприятности? Или да ни задържат? Мислиш ли, че на Туийд щеше да му хареса това — сега, когато Франция е на път да се взриви? В Марсилия също е имало бунтове срещу американците и арабите. Задълбочава се…

— Откъде знаеш за Марсилия?

— От Изабел — гледа телевизия, слуша радио. Каза ми, че имало много пострадали. Най-важната роля играли, разбира се, нашите приятели с маските.

— Спомена Ланд. Как мина там?

— После ще ти разказвам — отвърна мрачно Нюмън. — Дано сега успеем да се свържем с Туийд и Лазал. Светът на Дьо Форж започва да ни притиска.

В Париж Туийд изкара напрегната вечер. Куриерът с фалшивите документи, изпратени от Моника, пристигна. Лазал съобщи, че в осем тази вечер има прием в дома на Жозет дьо Форж.

Когато стигнаха Паси, Туийд накара шофьора на таксито да спре няколко къщи пред сградата, която търсеше. Изкачи се на терасата на елегантната постройка, обърната към малък парк, и се загледа в спиращите лимузини, от които се изсипваха гостите. Сред тях разпозна Луи Жанин — министъра на отбраната и марионетка на Дьо Форж. Лакеят на вратата попита Туийд дали има покана.

— Журналист съм — отвърна той. — Предай на мадам Дьо Форж, че работя за „Дейли уърлд“. И побързай. Отвън е доста студено. Ако не се върнеш до три минути, няма да ме завариш. Но аз ще се обадя по телефона, за да уредя сам срещата си, а след това ти едва ли ще си още на работа. Ето визитката ми…

Докато чакаше, покрай него минаваха другите гости, облечени във вечерни рокли и костюми. По ръцете и шиите си някои жени имаха бижута, струващи цели състояния. Туийд се чувстваше съвсем добре в спретнатия делови костюм. Защо пък трябваше да се облича специално за това гнездо на пепелянки?

Лакеят се върна забързан, с променено изражение. Покани Туийд вътре, пое палтото му и го поведе през застлания с червен килим вестибюл към голямата зала, пълна с гости. Залата беше мебелирана с вкус и осветена от блестящи полилеи. На стените имаше картини — Туийд позна една на Гоген.

Лакеят с лакти си пробиваше път през шумната тълпа. Гласовете се смесваха със звъна от чаши с шампанско. Туийд забеляза генерал в пълна униформа. Масон, началник-щаб на армията. После лакеят го представи.

Жозет дьо Форж беше висока и стройна жена, облечена в черна кадифена рокля, която подчертаваше превъзходното й тяло. Лъскавата й коса беше прибрана на кок. Властна, но и красива жена. Роклята оставяше прекрасните рамене съвсем голи и се крепеше върху тялото й като с магия. Тъмните й очи изучаваха Туийд, докато държеше в ръка картичката му. Той веднага разбра, че ще се опита да подчини и него на чара си.

— Мистър Прентис от „Дейли уърлд“. Чувствайте се като у дома си на този малък прием. Шампанско? — тя кимна на един келнер и Туийд неохотно взе чаша вино. — Елате, ще седнем, за да си поговорим спокойно — продължи тя на английски. — Толкова много хора. Направо е ужасно. Но поканиш ли един, трябва да се обадиш и на другия, и така нататък. Лесно се обиждат, ако не ги поканиш. Като деца са…

Без да спира да говори, тя го заведе до елегантно канапе до стената, махна му с ръка да се приближи и седна, кръстосала дългите си крака, които се виждаха през дълбоката цепка на роклята. Туийд нарочно задържа поглед върху тях — сигурен беше, че от него се очаква именно това. Заговори на английски — не искаше тя да знае, че владее отлично френски.

— Тук сте събрали много хора от висшето общество. Виждам и генерал Масон. Успява ли да ви даде поне малко морална помощ в тези кризисни дни?

— Най-любопитното, мистър Прентис, е това, че английската преса започва да се интересува от Франция. Скоро Париж отново ще стане столицата на Европа, както беше при Наполеон.

— А Германия?

— Там знаят да уважават силата! — тя махна с ръка. — А скоро Франция ще бъде призната за супер силата на континента. Та ние разполагаме с нашите „ударни сили“ — атомното ни въоръжение. Ето там е застанал генерал Лапоант, командващ тези части.

„Орлите се събират“ — помисли си Туийд, докато се обръщаше да види посочения от Жозет униформен генерал. Бе средно висок, строен, с къс черен мустак. Слушаше усмихнато някаква руса красавица, която го гледаше с обожание.

— Разведе се с жена си — продължи Жозет — и сега Лизет се надява да го покори. Той може да легне с нея, но втори път няма да се ожени.

— Предполагам, че възгледите на премиера ви Навар са други, че той предпочита тясното сътрудничество с нова Германия.

— Навар? Пфу — тя изпъна длан пред устата си и духна в нея.

— Ще се прости с поста си, когато мъжът ми влезе в Париж.

— Имате предвид с армия?

Жозет присви хипнотичните си очи и изгледа Туийд, преди да отговори. После огледа залата и сви устните си:

— Не можем да говорим спокойно в тази лудница. Елате, ще се оправят за малко и без мен.

Туийд спря един келнер, даде му чашата си и последва жената. Тя отвори някаква врата и влезе в по-малка стая, обзаведена главно с меки шезлонги, достатъчно широки, за да могат да поберат двама души. Заключи вратата и се отправи към шезлонга до противоположната стена. Излетна се на него и потупа с ръка мястото до себе си.

— Елате и седнете при мен. Така всичко ще си дойде на мястото.

Туийд седна на ръба с лице към нея. Главата й почиваше на ниската възглавничка на облегалката. Той извади от джоба си малък касетофон, постави го на масичката за кафе, натисна копчето и се чу тихото бръмчене на моторчето.

— Надявам се, нямате нищо против.

Тя се пресегна и натисна бутона за спиране с лакирания в розово пръст. Шумът спря. Усмихна се разсеяно и вдигна голите си ръце зад тила.

— Едва ли ще искате да запишете всичко, което си кажем. Освен това не понасям тези машинки.

— Както желаете! — Той извади писалка и бележник. — Може да си водя бележки, нали? Добре. Бихте ли повторили това, което ми казахте в другата стая? Не успях да го запомня — излъга той.

— Разбира се… — Жозет се поизправи в шезлонга, сви краката си и се облегна на вдигнатите си колене.

Докато говореше, Туийд записваше.

— Казахте — подсети я той, когато жената свърши, — че очаквате мъжа си да пристигне в Париж начело на армия.

— Вие, журналистите, сте наистина непоносими — тя лекичко го плесна по коляното, но ръката й се задържа там. — Вече ме питахте за това. А аз не ви отговорих.

— Сега ще го направите ли?

— Разбира се, че генералът ще дойде в Париж. И ще дойде навреме. Франция плаче за един силен мъж, който да я спаси. Може би ще пристигне и армията му — войниците му са предани и той едва ли ще успее да ги възпре.

„Добре измислено“ — каза си Туийд и продължи да записва. Сега вече виждаше сценария на преврата. Това посещение на приема се оказваше много полезно. Ръката на Жозет нежно се размърда върху коляното му. Туийд я покри с длан. Беше най-привлекателната и най-опасната жена, която бе виждал. Реши да говори направо:

— Какво ще стане, ако мъжът ви влезе и ни завари така?

— Заключих вратата.

— Знаете какво имам предвид.

— О, не се безпокойте. Шарл се забавлява при друга. От много време си има любовница. Някаква англичанка. Винаги е намирал жени, за да се разтовари. Вие никога ли не го правите?

Тя бе извадила ръката си изпод неговата и пръстите им сега бяха сплетени. Лекичко го придърпа към себе си. Туийд трябваше да употреби цялото си самообладание, за да устои. Каза си отново, че Дьо Форж е отговорен за смъртта на неговия агент в Бордо Френсис Кари. На жената, изглежда, просто й се забавляваше. Но може би се опитваше да прехвърли пропагандата на Дьо Форж отвъд Ламанша. Туийд си пое дълбоко въздух.

— Ако не довършим този разговор, ще загубя работата си.

— Добре, питайте, мистър Прентис. Ще си починем после.

— Чух слухове за някакъв клуб на високопоставени личности, чиято цел е да завземат властта в Париж. Чух и друго — че един от членовете му е чуждестранен производител на оръжия, който тайно снабдява генерал Дьо Форж.

Тя се сепна, но се овладя за миг. Беше хитра и реакцията й го свари напълно неподготвен — Жозет протегна напред крака си, сложи го в скута му и се усмихна. На Туийд не му оставаше нищо друго, освен да се усмихне в отговор и да подпре бележника на крака й.

— Не мога да си представя на кой му е хрумнала тази мелодраматична идея — отвърна на въпроса му тя. — А на моите приеми наистина идват високопоставени личности, както сам се уверихте. Искат да следят отблизо последните събития. А те приближават към своя връх — жената бавно раздвижи крака си напред-назад в скута на Туийд. — Връх ли казах? — измърка тя.

— Слабото ви място е — бързо изрече Туийд — това, че нямате никаква политическа подкрепа.

— Така ли мислите?!

Тя дръпна крака си и скочи от шезлонга. Оправи роклята си и се огледа в голямото стенно огледало. После отиде до вратата, отключи я и му кимна да се приближи. Туийд влезе с нея в залата. Жозет го хвана с едната си ръка, а с другата му посочи един мъж, който непрекъснато говореше на брюнетката пред себе си, като подсилваше думите си с отсечени жестове на ръцете.

— Ето я вашата — нашата — политическа подкрепа. Това е Емил Дюбоа — лидерът на партията „За Франция“. Всеки ден хиляди хора се стичат под знамената му.

Туийд разгледа Дюбоа. Среден на ръст, вече позакръглен, на около петдесет години. Имаше рошава коса и дълъг увиснал мустак над плътните си устни. Под официалното си сако носеше обикновена бяла връзка, малко зацапана. Противен тип, който напомни на Туийд за снимките на Пиер Лавал — френския колаборационист от войната.

— Май тежката артилерия наистина е на ваша страна — Туийд се опитваше да възстанови предишното благоразположение на Жозет.

— А тежката артилерия винаги печели. Защо не ми дойдете на гости утре вечер? Ще бъда сама. Ще ви дам картичката си. Обадете ми се предварително, за да се подготвя…

Жозет отвори чекмеджето на писалището до стената. Извади картичка с релефни букви и алена роза над името. Подаде му я с подкупваща усмивка.

— Частната ми визитка с частния ми телефон. Давам я на малко хора.

Туийд благодари, пожела й лека нощ и взе палтото си от лакея. Когато излезе от къщата, потупа джоба си, за да се увери, че касетофонът е там.

— От другата страна на улицата ви чака такси, мистър Прентис — каза му лакеят и посочи колата.

Прентис. Името бе избрала Моника. Бе предупредила за това и главния редактор на „Дейли уърлд“ — близък приятел на Туийд. Вече в таксито, той извади касетофона, погледна го и се усмихна.

— Така ли мислите?! — долетя от касетофона ясният глас на Жозет дьо Форж.

Туийд се изправи, изключи машината и погледна Лазал. Бяха в кабинета на Навар в Министерството на вътрешните работи. Самият Навар в момента отсъстваше.

— Как успя да направиш записа? — попита Лазал. — Нали каза, че изключила касетофона?

— Така си мислеше. В техническата лаборатория на Парк Кресънт изработиха този шедьовър. Включва се след натискането на стопа, а копчето за старт задейства устройство, възпроизвеждащо звука от работещо електромоторче. Когато касетката започне наистина да се върти, звукът спира.

— Добре, а ако тя се бе съгласила да записваш на лента?

— Щях да кажа, че много бръмчи, щях да го взема в ръце и да натисна скритото отзад копче.

— Такива машинки биха ни свършили доста работа. Както и да е, сега най-важното е намекът на Жозет, че мъжът й ще пристигне с войската си в Париж. Разбра ли, че Дьо Форж е назначен за временно командващ Трета армия!

— Не. Нима Навар го одобри?

— Не успя да направи нищо. Генерал Масон обяви назначението публично, без да се допита до Навар. Единствената възможност сега е да уволни генерал Дьо Форж и началник-щаба на армията. Но това ще доведе до въстание. Не може да го направи.

В този момент самият Навар влезе в кабинета. Лицето му беше сериозно и решително. Лазал му разказа за посещението на Туийд и Навар поиска да чуе записа. Отпусна се зад бюрото си, втренчи се във въртящите се ролки на касетата и внимателно изслуша целия разговор.

— Радвам се, че като премиер ще можете да ръководите и вътрешното министерство — каза му Туийд след края на записа.

Навар се усмихна:

— Да, успях да задържа контрола върху министерството. Това е и моят коз в играта. Тайните служби, полицията и най-важното силите за борба с безредици сега са под моя власт. Въпросът е кога да изиграя коза си. Имам нужда от сигурни доказателства за измяната на Дьо Форж.

Телефонът иззвъня, Навар отговори, после подаде слушалката на Туийд:

— Обажда се Робърт Нюмън…

41.

Генерал Дьо Форж се разхождаше из кабинета си и слушаше доклада на Леми за успешната акция на Калмар. Движението му изнервяше майора — Дьо Форж често оставаше зад гърба му, докато той говореше. Генералът обичаше да използва този психологически трик — да кара посетителите да се чувстват неудобно. На едно място прекъсна разказа на Леми:

— Долната част на палтото и обувките ти са целите в тиня.

— Почвата е прогизнала от вода…

— Дори и да е така, трябваше да се изчистиш, преди да влезеш. От теб се очаква да бъдеш по всяко време пример за войниците.

— Моля за извинение. Нямах търпение да ви уведомя за успеха на Калмар. Джийн Буржойн е мъртва.

— Елиминирахме един шпионин. Мисля да превърна сегашните маневри на войската в начало на операция „Маренго“. Преди това ти трябва да започнеш с операция „Аустерлиц“ — създаването на хаос в Париж. Отсега нататък огненият кръст трябва да се появява навсякъде.

Докато Дьо Форж говореше, част от съзнанието му беше заета с мисълта, че в щаба му има шпионин. Някой доставяше информация на властите в Париж — информаторът в службата на Лазал го бе потвърдил. Значи предателят беше сред най-доверените му хора. Лейтенант Бертие? Самият Леми? Трябваше да го разкрие бързо и да го ликвидира. Задължително преди старта на „Аустерлиц“ и „Маренго“.

— Огненият кръст бе знамето на бунтовете в Марсилия и Тулон — увери го Леми. — Утрешните вестници ще са пълни със снимки. Да пристъпя ли към операция „Аустерлиц“?

— Още е рано. Изборът на подходящ момент е най-важната част от всяка кампания. Каза, че ти се е обадил Бертие, за да съобщи, че е видял Пола Грей в Аркашон. В кола с още двама мъже. Тя ще бъде следващата цел на Калмар. Трябва да приключи с ликвидирането й до двадесет и четири часа.

— Не е много. Калмар обича да планира прецизно действията си.

— Е, тогава ще се наложи да побърза с прецизността си. Тревожи ме и загадъчният Манто.

— Той ми се обади и ми каза да поставя два милиона швейцарски франка в платнена торба, а нея да оставя зад телефонната кабина при едно селце до Бордо. Това и направих. После си тръгнах.

— Какво друго ти каза? — попита Дьо Форж през лявото рамо на Леми.

„Истински дявол — помисли си майорът. — Откъде разбра, че това не е всичко?“

— Манто ми каза да отида в щаба за половин час. После съм можел и да се върна при телефонната кабина. Нямал нищо против да се върна и по-рано, но щял да стреля в главата ми.

Това несъмнено бе езикът на Манто, помисли си Дьо Форж. Калмар никога не говореше така.

— Друго?

— Да. Каза, че ще се заеме с Пола Грей. И с всеки друг, който сметнем за излишен. Точно така се изрази.

Дьо Форж се надяваше, че след плащането на исканата сума Манто щеше да го остави на мира. Сега се чувстваше по-спокоен. Куршумът, прелетял пред лицето му, бе успял да го стресне.

— Изпрати жълт сигнал за групите в Париж, включени в операция „Аустерлиц“ — изведнъж нареди генералът. — Незабавно…

Когато Леми излезе, той погледна часовника си. Следващият, последен сигнал щеше да бъде червен — сигналът за взривяването на Париж. Трябваше скоро да нанесе удара, преди Навар да е успял да стабилизира правителството.

Навар и Лазал наблюдаваха Туийд, докато говореше по телефона, но неговото лице остана безизразно. Туийд си водеше кратки записки, рядко задаваше по някой въпрос на Нюмън. В един момент му каза да изчака и се обърна към двамата французи:

— Обажда се от хотел в Аркашон. Никой не подслушва. Бътлър наблюдава администратора. Трябва веднага да решим един проблем.

— Какъв?

— Нюмън разполага с доказателства за зверствата на Дьо Форж. Направил е снимки… — Туийд сбито им разказала гробището в Ланд и за случилото се при вилата на Моше Щайн.

— Нека аз поговоря с него — каза Лазал. Взе слушалката и започна: — Лазал. Ще бъда кратък. Филмът у вас ли е? Добре. Знаете ли летището при езерцето Казо, западно от шосе Н652?

— Да. Видях го, когато се връщахме с Моше от Ланд.

— Призори там ще кацне хеликоптер „Алует“. Дайте филма на пилота. Кодовото му име е Валми.

— Ще бъда там.

— Туийд ми прави знак, изчакайте…

Туийд се бе замислил върху сбития разказ на Пола за откриването на трупа на Джийн Буржойн. Реши, че е крайно време да изведе сътрудничката си от опасния район. Разказа с две думи на Лазал за убийството. Французинът зарови пръсти в косата си.

— Господи! Джийн беше един от агентите ми в района. Това е ужасно. Оставам само с един човек там…

— Дай ми проклетия телефон, Рене! — Туийд грабна слушалката. — Боб, Пола къде е? Дай ми я… Пола, съжалявам за Буржойн, сигурно не си на себе си от шока… Да, разбира се, че си го свързала с Олдбърг. Сега ме слушай: изтеглям те от района. Лазал ще изпрати хеликоптер. Боб знае за това. Ще се качиш на него и ще дойдеш в Париж.

— Не. Оставам тук, докато открием мръсника. Успя да убие две мои приятелки — Карин и Джийн…

— Пола — произнесе сериозно Туийд, — това не е молба, това е заповед. Отлиташ оттам с хеликоптера!

— Не — повтори твърдо тя. — Оставам. С мен е Боб. Хари и Пийт също.

— Май не ме чу — каза рязко Туийд. — Заповядвам ти…

— А аз не се подчинявам! Ако не ви харесва, после можете да ме изхвърлите от екипа.

— Непреклонна жена…

— Когато поискам, съм такава. Сега искам. Как е при вас?

— Дай ми Нюмън.

— Слушам, Туийд — обади се Боб.

— Сам разбра, че не мога да се оправя с Пола. Но я искам на борда на вертолета. Ако се наложи, ще я занесеш до машината на ръце!

— Не мога да го направя. Грешите за Пола. Тя ще приеме това като бягство от битката. Не че не съм съгласен с вас, що се отнася до безопасността й. Но тя е пълноправен член на екипа. Не го забравяйте.

— Може пък и да си прав. Дано доказателствата, които си събрал, ни помогнат да неутрализираме мощта на врага. Лошото е, че нямаме свидетел.

— Имаме — каза Нюмън, като се сети за Мартина, жената, която събираше съчки по плажа. — Малко е стара, но умът й е на мястото си. Може да направи силно впечатление, ако се появи по телевизията.

— Боб, тази жена ни трябва.

— Тоест да се върна в Ланд. Добре, виждам, че е важно. Може да наклони везните в наша полза.

— Да се върнеш в Ланд? — Туийд не бе очаквал това. — Не мога да го искам от теб.

— Вие не го и искате. Сам взех решението. Тръгвам веднага, щом свърша с други е неща.

— Боб, обещай ми да се обадиш, преди да тръгнеш. Или поне някой от останалите да го направи.

— Окей. Обещавам. Пазете се.

— Ти се пази — гласът на Туийд издаваше тревогата му. — Имаме причина да мислим, че скоро адът ще се отприщи. Отсега нататък можеш да очакваш всичко.

Туийд умислен затвори телефона. Бяха стигнали до критичния момент в безмилостната битка за спасяването на Франция. По време на разговора му Навар бе стоял прав, загледан сякаш в мъглите на несигурното бъдеще. Туийд го погледна, видя изражението му, отгатна мислите му. После обърна очи към Лазал.

Шефът на френските тайни служби също изглеждаше нервен и несигурен. Дали беше време да удари с батальоните си DST, полувоенните Сили за борба с безредиците, останалите подразделения под негово командване? И накъде трябваше да ги насочи? На юг, където хаосът беше организиран и ръководен от Дьо Форж? Или да ги остави да отбраняват Париж?

Единствен Туийд знаеше правилния ход. Чужденец в чужда столица, той изглеждаше толкова спокоен, колкото би бил зад бюрото си в Парк Кресънт.

— Зная какво трябва да направим — гласът му бе решителен — Но първо искам да ми опишете ситуацията в момента така, както я виждате вие.

Отговори му Навар, все още бодър, въпреки късния час:

— Както знаете, без да се допита до мен, Масон публично обяви назначаването на генерал Дьо Форж за временно командващ Трета армия. Войската в момента провежда учение на територията на цяла Южна Франция. Каква е целта на маневрите? Разиграват отбраната на Марсилия, Тулон и Бордо при нападение по вода и въздух. Фиктивният нападател е генерал Али — диктатор, чиито войски са базирани в Северна Африка. Повод за интервенцията е преследването на арабите във Франция. Сценарият на учението напълно съответства на антиарабската пропаганда, организирана от Дюбоа.

— А каква е истинската цел на маневрите?

— Да се осигури правото на Дьо Форж свободно да разполага и придвижва във всички посоки войските си, обхващайки огромна територия.

— Трябва да го ударим сега. Незабавно, без пощада. Изправени сме срещу зли сили. Расисти, хора, мразещи до смърт арабите, германците, американците…

Туийд се бе изправил, когато главен инспектор Ото Кулман влетя в стаята, здраво стиснал в устата си незапалена пура. В ръката си държеше сгънат лист хартия.

— Идвам от Германия — каза той на Навар. — Да започвам ли?

— Разбира се.

— Туийд, преди време ти ме посъветва да изпратя тайни агенти в Базел и Женева. Каза, че там се намира базата на Калмар. В неутрална Швейцария. Че там получава заповедите.

— Какво откриха твоите хора?

— Четирима души, които са свързани по някакъв начин със събитията от последния месец, са посещавали в този период Базел, Женева или и двата града. Ето имената им и местонахожденията им.

Туийд разгърна листа, прочете го и го върна на Кулман.

— Името на човека, когото познаваме като Калмар, е в този списък. Но не мога да докажа твърдението си. Все още.

Туийд влезе в кабинета, затвори вратата и седна зад бюрото си. Трябваше насаме да проведе няколко важни телефонни разговора, да даде извънредни инструкции за бързи действия.

Първо позвъня на Марлър.

После се свърза с Нюмън и поговори по-дълго с него. Повика на телефона и Бътлър. Нарежданията му бяха кратки. Свърза се и с Пийт Нийлд. Заповедите за него отново бяха кратки.

Помоли Нийлд да му даде Пола. Приказва дълго с нея — спокойно и далеч по-топло, отколкото при последния им разговор. Тъкмо затвори, когато влезе Кулман.

— Сядай, Ото. Не се опитвам да идентифицирам Калмар. Искам убиецът да се чувства в безопасност, извън всякакво подозрение.

— Мисля, че стратегията ти е добра. Дойдох, за да поговорим насаме. В Германия приех кратък радиосигнал от Щал. Помниш ли го?

— Разбира се. Хотел „Де Берг“ в Женева. Тогава говорихме за него. Сега ми се струва, че от срещата ни насам са изминали години. Щал е твой агент, представящ се за французин в Бордо. Каза ми фиктивното му име, адреса и телефонния номер.

— Свърза се с мен съвсем за кратко. Едновременно ме зарадва и разтревожи — разполагал с ценна информация, но не можел да се измъкне от Бордо. Има ли начин да помогнеш?

— Мисля, че да. Мои хора се намират в този район. Паролата е „Гемлин“ нали?

— Точно така. Благодаря ти.

— Не ти обещавам нищо, Ото — предупреди го Туийд и немецът излезе от стаята.

Туийд се пресегна за телефона и набра номера на „Атлантик“, даден му от Нюмън. Щеше да остави на Боб сам да реши дали да отиде отново в Бордо, за да спаси Щал. Нюмън вече бе рискувал достатъчно, за да го излага на нова опасност.

Марлър седеше на леглото в апартамента на „Рю дю Бак“ в Париж, когато му се обади Туийд. Пушеше цигара пред разтворената карта на Франция. Вдигна слушалката при първото позвъняване и отговори, без да казва името си:

— Да? Кой е?

— Туийд. Искам да засилим натиска, Марлър, искам да ги притиснем още по-здраво. Войната, която водим с теб, е психологическа. Можеш ли да измислиш нещо?

— Дайте ми една секунда…

Марлър издуха кръгче дим и проследи с поглед пътя му към опушения таван на мизерната стая. Кръгчето постепенно се разду и димът се разсея във въздуха.

— Хрумна ми нещо. Чисто психологически ход. Ще замина за известно време.

— Успех!

Марлър прибра радиотелефона в отвореното куфарче, оставено на един стол. Извади самолетните билети на „Ер Интер“, на които трябваше само да попълни посоката и номера на полета. Вече бе използвал няколко, но оставаха достатъчно. Взе пластмасово шише пудра с жълтеникав оттенък, застана пред огледалото и сложи малко от нея на лицето си.

Пудрата беше част от „мострите му“ — нали се представяше за търговец на козметика. Резултатът от процедурата пред огледалото беше блед, нездрав цвят на лицето. Доста французи изглеждаха точно така. Марлър критично огледа отражението си и оправи ъгъла на баретата.

Бе облечен в сини джинси и яке. Преди няколко дни беше проверил на практика дали външният му вид и поведението му постигат желания ефект. Тогава влезе в първия бар и си поръча нещо за пиене. Заразхожда се из помещението с чаша в ръка — отдавна бе забелязал, че французите имат този навик. Поприказва с бармана, с някои от посетителите. Оплака им се от трудностите в бизнеса. Всички се отнесоха с разбиране към проблемите му. Нещо повече — те го приеха като един от тях.

— Време е да се захванеш с работата си — каза Марлър на собственото отражение.

Знаеше, че си говори сам, разбира се. Често когато работеше дълго време без партньор, се връщаше към този навик. Вече с нетърпение очакваше деня, в който щеше да се махне от този противен апартамент.

В хотел „Атлантик“ Нюмън също бе разтворил карта пред себе си. Беше на Бордо.

— Налага се да се върна в града, за да измъкна Щал — един немски агент, внедрен там — обясни той. В стаята бяха Пола, Нийлд и Бътлър. — Тръгвам довечера. През нощта ще имам по-големи шансове.

— Ти си полудял — избухна Пола. — При последното си ходене там просто извади невероятен късмет. А сега непрекъснато съобщават за засилени предохранителни мерки в Бордо. Погледни вестниците…

Вестниците бяха пръснати на леглото му. Всички публикуваха снимки от бунтовете в Марсилия и Тулон. Натрапваха се образите на мъжете с маски и лотарингските кръстове, пламнали в нощта. Метежите ставаха все по-свирепи.

— Ако довечера тръгнеш за Бордо — продължи Пола, — няма да можеш дори да подремнеш. А сутринта трябва да посрещнеш хеликоптера. Къде ще бъдат рефлексите ти тогава, ако налетиш на нещо непредвидено?

— Благодаря ти за доверието — озъби й се Нюмън.

— Тревожа се за теб, глупак такъв.

— Всичко е наред — усмихна се той. — Разбрах те и наистина ти благодаря. Трогнат съм.

— Упорито магаре! — Доброто й настроение се бе върнало след усмивката на Нюмън. Прегърнаха се топло. Зад тях Нийлд смигна на Бътлър. Винаги при операция настъпваха подобни моменти. Резултат от непрестанната опасност, от безсънието и умората. Нервите не издържаха.

— Не мога да открия улицата на Щал на тази карта. „Пасаж Емил Зола“. Ще се отбия при Изабел, преди да тръгна. Тя сигурно знае мястото.

Пола се усмихна дяволито:

— Гледай да не останеш при нея до сутринта.

Нюмън я плесна по дупето и се обърна към Бътлър и Нийлд.

— Грижете се добре за нея, докато ме няма.

— Нали ще се върнеш тук, преди да тръгнеш за… езерото и хеликоптера на Лазал? — попита Бътлър. За малко щеше да се изпусне и да каже „за Ланд“, но навреме се усети, че вероятно Нюмън не е казал на Пола за това пътуване. По телефона Туийд поотделно бе предупредил него и Нийлд, че отговарят лично за безопасността на жената, че тя е изправена пред смъртна опасност.

42.

Виктор Роузуотър се намираше далеч от Аркашон. Седеше в хола на своя ултрамодерен апартамент на „Конвикщрасе“ във Фрайбург. Погледна часовника си. Четири сутринта. Скоро трябваше да пристигне Хелмут.

През нощта един частен самолет го докара от Бордо до Базел. Там Роузуотър плати уговорената сума на пилота, качи се в колата си, оставена близо до летището, и пое през границата по аутобана към Фрайбург.

Времето беше противно. Тежък сняг затрупваше древните покриви на университетското градче. Роузуотър се изправи и отиде в кухнята, обзаведена с вкус и много пари. Наля си чаша кафе от машината и се върна в хола. Отпи от кафето и се загледа в снимката на Пола Грей, която тайно бе направил. Подпря я на старата сребърна кана, купена от антикварен магазин. Колекцията му от сребърни съдове беше огромна.

„Красива е — помисли си Роузуотър. — И за разлика от повечето хубави жени излъчва някакъв вътрешен чар и нежност. Такива момичета постигат целите си по-лесно от останалите.“

Хелмут Шнайдер. Той се замисли за германеца, заради който бе долетял във Фрайбург. Хелмут беше необикновен човек. Мрежата му от информатори се простираше до всички краища на Германия. Много от хората му бяха доста съмнителни типове. Сред заслужаващите повече уважение имаше бармани, хотелиери, шофьори на таксита и автобуси — все хора, които виждаха и чуваха много неща.

Негови информатори бяха и сводници, нелегални търговци на оръжие, съдържатели на нощни клубове. Те населяваха един свят, който за обикновените хора беше напълно непознат.

По искане на Роузуотър Хелмут им беше казал да му докладват за всички забелязани чужденци с ирландски акцент в говора, за начина, по който се движат из страната. Благодарение на тези източници Роузуотър бе успял да неутрализира няколко бойни групи на ИРА, преди да започнат терористичните си действия.

Сега Хелмут имаше друга задача — разкриването на тайните квартири на „Сигфрид“. Роузуотър го очакваше с последните сведения.

Най-странното беше това, че Хелмут рядко напускаше евтиния си апартамент във Франкфурт. Всичките си връзки осъществяваше по телефона. Но Хелмут беше достатъчно хитър, за да не се задържа дълго на едно място. През два месеца сменяше квартирата си и съответно телефонния номер. Наемаше жилища в различни части на Франкфурт. Това налагаше непрекъснато да се обажда на най-доверените си хора, за да им съобщава новия си телефон. Но инстинктът му за самосъхранение бе невероятно силен. Хелмут никога не рискуваше с постоянен адрес.

Чукане на входната врата прекъсна мислите на Роузуотър. Той скочи на крака, извади пистолета си, приближи се до здравата дървена врата и надникна пред шпионката, преди да отключи и издърпа резетата.

Една странна личност чакаше отвън. Мъжът беше облечен в черно от глава до пети, носеше черни очила и бял бастун за слепи. На Роузуотър му трябваше време, за да разпознае Хелмут Шнайдер.

— Изтупай снега от палтото си — нареди му той. — И бъди така добър да си събуеш обувките.

Целият под на апартамента беше покрит с дебел килим. Сам педант по отношение на чистотата, Роузуотър поддържаше луксозното жилище в безупречен вид. Затвори вратата чак след като Шнайдер изтупа снега от себе си, свали обувките и влезе в топлото антре. Роузуотър му посочи хола и занесе палтото и обувките в кухнята. Прибра дрехата в килера, а обувките сложи в мивката. Наля втора чаша кафе и я занесе на Хелмут, който се беше настанил в едно кресло с крака, изпънати към най-близкия радиатор.

— Някакви данни за „Сигфрид“?

— Едно умно момиче е проникнало в главното им командване. Няма да ти кажа коя е — Шнайдер се усмихна и показа две дупки в зъбите си. — Момичето ги мрази в червата, казвам ти. Освен това е смела и й сече пипето.

Шнайдер бе свалил черните очила и сега хитрите му очички блестяха от задоволство. При пристигането си бе изглеждал като отрепка. В момента приличаше на ловно куче, надушило дирята.

— Нещо по-конкретно?

— Успокой се, де — смъмри го Шнайдер. Говореше на немски. — Тук е топличко. А отвън все едно си в Сибир.

— Защо си се маскирал? — попита Роузуотър и изведнъж настръхна. — Не са те проследили, нали?

— Напротив.

— Дотук ли? Боже Господи…

— Хайде успокой се най-после — повтори Шнайдер, доволен, че е успял да стресне иначе спокойния англичанин. — Наистина ли си мислиш, че не мога да забележа навреме опашката? Бяха двама, но се движеха разделени. Измъкнах им се в Хайделберг. Отидох до апартамента на един приятел и взех неговата кола — моята оставих там. Преди да се облека така, оставих и втората кола — някъде около твоя район беше.

— Професионално — Роузуотър се опитваше да прикрие нарастващото си раздразнение. — Докъде стигна?

— „Сигфрид“ имат въоръжени групи в Хамбург, Дортмунд, Берлин, Хановер, Дюселдорф, Франкфурт, Карлсруе, Мюнхен и Щутгарт. Подготвя се голяма акция.

Докато говореше, Шнайдер извади портфейл изпод трите ката дрехи — два пуловера и сако. Дръпна ципа на вътрешното отделение и измъкна от него сгънат на четири лист хартия с формат на машинописна страница. Подаде го на Роузуотър и доближи още малко краката си до горещия радиатор.

Роузуотър прочете списък с точни адреси. Някои вече знаеше. Погледна към Шнайдер, който стискаше с две ръце топлата чаша.

— Това ли е всичко?

— Съвсем не — Шнайдер допи кафето си и остави чашата. — Скоро ще получа друг списък. Ще съобщя на хората телефонния номер, който ми даде, за да могат да се свържат с теб.

— Добре.

Роузуотър си мислеше, че Шнайдер е идеален за работата си. Обществото го беше отхвърлило от себе си и той можеше да се смеси с обитателите на другия, на подземния свят, и да спечели доверието им. А и нямаше опасност да изпревари Роузуотър, като предаде списъците в полицията. Полицията беше негов враг — Шнайдер, крадец на дребно, бе излежал пет доста дълги присъди в немските затвори. Следващото провинение щеше да му коства години зад решетките.

— Време е да си тръгваш — подсети го Роузуотър. Шнайдер направи универсалния жест, с който се искаха пари — протегна ръка и потърка палеца и показалеца. Роузуотър никога не му даваше парите, преди да си ги е поискал — беше тактически ход, така нямаше опасност германецът да си помисли, че може да гребе от бездънна яма. Бръкна в джоба си, извади четири банкноти от по петстотин марки и ги подаде на Шнайдер. Много пари, но разноските на Хелмут се бяха увеличили. Немецът сякаш се колебаеше.

— Не е достатъчно, за да покрие разходите ми. Трябват ми двойно повече.

— Нямам толкова — Шнайдер очакваше този отговор. — Ще трябва да се оправиш с по-малко. Ето ти още хиляда и нито марка повече.

Роузуотър остави парите на масата. Шнайдер ги вдигна, когато той тръгна към кухнята за обувките и палтото. Доизтръска неразтопения сняг по обувките. Нямаше търпение да се отърве от немеца.

Шнайдер отново се престори на слепец. Намести черните очила, приведе рамене и започна да почуква с бастунчето по стените, за да привикне към ролята си. Роузуотър с облекчение погледна гърба му. Искаше веднага да тръгне към летището на Базел. Оттам щеше да хване първия самолет за Бордо през Женева и да продължи с кола към Аркашон. В бар „Мартиника“ бе дочул приказките на някакъв мъж със силно изразен ирландски акцент. Дискретните му проучвания бяха показали, че човекът често посещава заведението. Освен това искаше да се срещне и с Пола Грей.

Дванадесет часа по-рано Нюмън тръгна от „Атлантик“ към апартамента на Изабел. Докато караше по крайбрежния булевард, морето му напомни за Олдбърг с огромните си тежки вълни.

Бе се замислил и върху записките, взети от безжизненото тяло на Джийн Буржойн. Докато ги четеше сам в стаята си, бе разбрал, че държи в ръцете си плановете за придвижване на войска към Париж. Подробностите сочеха маршрут на север и изненадващ мълниеносен удар от страна на Дьо Форж.

Дали информацията беше достоверна? Вероятно да, защото Джийн беше чертала карти и използва специфичния език на военните. Явно бе запомнила наизуст цели пасажи, за да ги запише по-късно. Въпросът сега беше дали трябва да остави тази ценна информация в хеликоптер, с който може да се случи всичко. Но как другояче би успял да я предостави на Туийд?

Нюмън паркира в една пряка близо до апартамента и излезе от колата. Пред входа се засуети уж в търсене на ключовете, за да провери дали не го следяха.

Бе позвънил на Изабел, преди да тръгне от хотела. Когато натисна звънеца на вратата, тя веднага я разтвори широко. Заговори бързо, докато отново я заключваше и слагаше резето:

— Толкова дълго те нямаше, Боб. Ще останеш ли за през нощта? Ако не искаш да се любим, можем просто да си поговорим… Май не трябваше да го казвам… Боб, непрекъснато мисля за теб. А ти?

Всичко това тя изрече на един дъх. Пристъпи напред и притисна тялото си в неговото. Прегърна го силно и простена от удоволствие. Нюмън нежно я хвана за раменете, внимателно се освободи от нея и я задържа на разстояние. Момичето го гледаше с широко отворени очи, разтреперана цялата.

— Изабел, имам нужда от помощта ти. Трябва да тръгна веднага. Отивам в Бордо…

— Не! Не в Бордо! Не знаеш какво е там сега. Приятели ми разказаха. По всички главни улици патрулират военни…

— Главните улици не ме интересуват. Интересува ме „Пасаж Емил Зола“. Знаеш ли къде се намира?

Пусна я, извади своята карта на Бордо и я разтвори на масата в хола. Тя застана до него с писалка в ръка, а косата й погали лицето му. Понечи да отбележи нещо на картата, но той спря ръката й:

— Недей. Опасно е да се пише по картите. Можеш ли да ми обясниш къде е улицата?

— Да, но трудно ще я намериш. Минавала съм оттам стотици пъти, без да я забележа. Но мога да те заведа.

— В никакъв случай. Тръгвам сам.

— Сериозно? — тя леко подръпна кичур от косата си. — Добре тогава. По кой път ще стигнеш до Бордо? По същия, по който пътувахме двамата, предполагам.

— Струва ми се разумно, поне го познавам.

— Много разумно. „Пасаж Емил Зола“ се намира в тази част на града.

Тя посочи източните покрайнини на Бордо, най-далечния край на града откъм Аркашон, по пътя за аерогарата. Нюмън се вгледа в картата, но отново не откри улицата. Нямаше я и в индекса. Смени тона си и се обърна рязко към Изабел:

— Стига си го увъртала. Бавиш ме, а животът на един човек виси на косъм. Просто ми покажи къде точно се намира проклетата улица!

— Ето я — тя леко докосна едно място на картата. — А за да избегнем военните патрули, ще заобиколим и ще подходим от изток. Ще ти покажа пътя.

— Не, благодаря. Не искам отново да рискувам с теб.

— Извини ме за малко, трябва да изключа кафеварката — тя изчезна през вратата на кухнята и се появи отново след няколко секунди. Бе наметнала палтото си, в ръка държеше кожена чанта. Нюмън бързо сгъна картата и й пожела лека нощ. Отиде в антрето, издърпа резето на вратата, отключи я и излезе.

Настани се зад волана на реното и се канеше да запали, когато другата врата се отвори и Изабел, вече облякла палтото, седна до него. Направи го бързо и с лекота, като котка. Преди да се усети, стреснат от появяването й, Нюмън вече бе хванал дръжката на пистолета си.

— Дай ми картата — меко каза Изабел. — Нали един човек е в опасност? Значи ще му помагаме заедно. Без мен няма да се оправиш в града. Няма ли да тръгваме най-после?

— Говори Манто.

Генерал Дьо Форж, сам в кабината, се скова в стола си. Бяха само две думи, но прозвучаха зловещо в слушалката на телефона.

— Добре, казвай за какво се обаждаш. Нали получи парите си.

— Хитрец! Ей богу, хич не се страхувате. Не ви ли пука за собствения ви живот?

— Я спри за малко — Дьо Форж се бе окопитил от изненадата. — Бих искал да ми обясниш последната си забележка.

— Парите, генерале.

— Какво парите? Нали се разбрахме за сумата?

Дьо Форж бе объркан. Леми беше изпълнил нарежданията на Манто. Или пък именно майорът беше гнилата ябълка в щаба му?

— За сумата се разбрахме. Но три четвърти от банкнотите са фалшиви. Сред останалите пък има поредни номера. Това беше голяма грешка, генерале. Направо самоубийствена.

Гласът звучеше ужасяващо спокоен. Човекът все едно говореше за някаква незначителна делова сделка. А Дьо Форж не бе очаквал това, което му съобщи Манто. Не знаеше как да реагира.

— Ще проведа разследване — каза бързо той. — Предадох на куриера лично парите. Досега мислех, че всичко е наред.

— Това го казвате вие. Друго не можете и да кажете. Ще проведа една последна демонстрация. Между другото, оставих торбата зад същата телефонна кабина. Можете да си я приберете, в случай че казвате истината. В което много се съмнявам.

— Каква демонстрация…

Дьо Форж разбра, че никой не го слуша. Остави слушалката разтреперан, размисли, после отново я вдигна и повика спешно Леми. След това се обади на лейтенант Бертие, току-що прибрал се в кабинета си. Каза му, че иска да го види, и му нареди да дойде и да чака пред вратата. Стоеше изправен с гръб към силуета на Дьо Гол, когато влезе Леми. Значи майорът също трябваше да остане прав.

Дьо Форж му разказа за обаждането на Манто. Наблюдаваше внимателно Леми, докато говореше. Лицето му беше свъсено. Това на Леми остана безизразно. Майорът разумно изчака командира си да свърши.

— Та какво ще ми кажеш сега?

— Това е лудост. Занесох парите както той поиска. Фалшиви банкноти? Невъзможно!

— Освен ако някой не ги е подменил, за да спечели от тях.

— Това обвинение ли е, генерале?

— Можеш да го наречеш предположение. Опитвам се да разбера истината. Както ти казах, той е оставил торбата на същото място. Веднага иди там и ми я донеси.

— Сега? Посред нощ?

— Не си оглушал, нали? Казах веднага. Вземи и охрана. Бертие трябва да чака отвън. Вземи него и още някого.

— А какво ще правим с Калмар, генерале? Обади ми се, за да си поиска парите. За ликвидирането на Джийн Буржойн…

Телефонен звън прекъсна думите му. Дьо Форж вдигна слушалката:

— Дьо Форж. Говорете бързо, зает съм.

— Докладва Манто, генерале. При предишното си обаждане пропуснах да ви кажа, че очистих и Джийн Буржойн. Това ще ви струва един милион швейцарски франка. Предайте на Леми, че ще го инструктирам как да извърши плащането. И, ако обичате, този път с истински банкноти.

— Слушай…

Манто бе прекъснал връзката. Генералът внимателно постави слушалката на вилката, сякаш се страхуваше телефонът да не избухне в лицето му. Изгледа Леми в продължение на почти минута, преди да проговори. Предаде му думите на Манто. Майорът слушаше, без да знае какво да отговори.

— Не мога да проумея как е разбрал къде се е намирала Джийн. Мястото, което тя избра за срещата си, бе доста изолирано. Ако Ивет не я беше проследила, никой нямаше да знае къде да я търси.

— Но някой е знаел, нали? — каза меко Дьо Форж. — Ти си знаел. Или момичето, което е приело обаждането на Ивет. То ти е съобщило информацията по радиостанцията, а ти каза, че си се свързал с Калмар на уговорения телефонен номер.

— Какво предлагате?

— Да изпълниш заповедта ми. Отиди и донеси онази торба с парите.

Леми се обърна, готов да излезе, но реши за последен път да изрази опасенията си. Явно Дьо Форж не съзнаваше какво иска от него.

— Ако Манто наблюдава района, ще си помисли, че му готвим капан, щом види охраната ми в колата.

— Ще трябва да поемеш този риск. Кажи на Бертие да влезе и го изчакай отвън…

Лейтенант Бертие се изправи неподвижен пред изучаващия поглед на Дьо Форж. Генералът търсеше по лицето му следи от неспокойствие или страх, капки пот по челото — точно както бе гледал Леми.

— Пола Грей. Някакви новини за нея?

— Да, генерале. Отседнала е в хотел „Атлантик“ в Аркашон. Видях подписа й в книгата на рецепцията. Лошото е, че с нея има двама телохранители. Професионалисти са, ако се съди по досегашното им поведение. Не я изпускат от погледа си.

— Благодаря, Бертие. Добре се справи. — Гласът на Дьо Форж бе приятелски. Според принципите си той никога не допускаше грубо поведение с повече от един офицер едновременно. — Вероятно ще те върна в Аркашон. А сега майор Леми има работа за теб. Чака те отвън…

Останал сам, Дьо Форж замислено започна да рисува в бележника на бюрото горящи лотарингски кръстове. Калмар. Манто. Дали бяха един и същ човек? Или и двамата бяха измислица на Леми, а самият той извършваше екзекуциите?

Леми бе превъзходно трениран офицер, отличен стрелец. Винаги той осъществяваше връзката с неизвестния убиец и така напълно го отделяше от Дьо Форж. Това положение бе изгодно за генерала — никой не можеше да го свърже с убийствата. Идеята беше на Леми. Винаги той вземаше огромните суми, за да ги занесе на убиеца. Преди да премине към разузнаването, Леми бе работил в сапьорни части и разбираше от експлозиви. Дьо Форж се замисли върху убийството на президента и премиера. Дали Леми трупаше състояние за сметка на армията?

Дьо Форж беше раздразнен и объркан, а трябваше да се съсредоточи изцяло върху операциите „Аустерлиц“ и „Маренго“. Размишленията за двамата убийци, ако изобщо бяха двама, губеха ценно време. „Ще го обмисля пак, когато се върнат с парите“ — каза си той. А и проблемът с Пола Грей скоро щеше да бъде разрешен.

43.

Майор Жул Леми беше саможивец. Охраната му го изнервяше и той остави двамата офицери да седнат на задната седалка. В черната нощ фаровете осветяваха надалеч голата студена пустош, в която не се забелязваше и следа от живот.

Намираха се на около три километра от малкото селце с телефонната кабина в края на къщите. Никой от жителите нямаше да може да забележи Леми, докато той претърсваше земята около кабината, за да намери оставената торба. При положение че парите наистина бяха там, разбира се.

Бертие седеше зад празната седалка до шофьора. Държеше револвера в скута си, здраво хванал дръжката. Беше го извадил от кобура тайно, защото знаеше, че Леми щеше да възрази.

Досега нито един от двамата лейтенанти не бе проговорил. Знаеха прекрасно, че Леми ги ненавижда, и се стараеха да не нарушават тишината. Бертие беше нащрек. Неприятно му беше това пътуване в мрака без ескорт. Смяташе, че така представляват чудесна мишена. В момента, в който отново се сети за това, Леми намали, за да премине един опасен остър завой. Изведнъж силен пукот вцепени и тримата. Бертие пръв разбра, че бяха чули изстрел. Миг след пукота стъклото до другия офицер се пръсна и малки остри парчета обсипаха лейтенанта. Бертие видя дупка и в своя прозорец. Свали кепето си. Част от козирката му беше отнесена.

— Карайте! — извика той на Леми. — По нас стрелят! Това беше куршум…

Леми рязко настъпи газта. Колата се намираше в началото на дълъг прав участък и майорът подкара на зигзаг по него. Стараеше се да няма ритъм в честите му извъртания на волана. Колата стремглаво политаше ту вляво, ту вдясно, но беше невъзможно да се предскаже следващото движение. Леми наистина бе превъзходен шофьор.

— Някой ранен ли е? — попита той, докато караше.

— Лицето на партньора ми е нарязано, но мисля, че ще оживее.

Бертие се бе отървал невредим. Куршумът бе изхвърлил парченца от стъклото в лицето на офицера до него, но на излизане чрез срещуположния прозорец острите късове бяха отлетели навън. Вледеняващият студ се промъкваше в колата през двете дупки. Дълбока падина следваше правия участък и Леми спря, когато стигнаха на дъното й. Заповяда на подчинените си:

— Докато претърсвам телефонната кабина, вие заемете позиция — разделете се и се отдалечете от колата. Ще се справите ли, лейтенант Шабер?

— Мисля, че да, сър…

— „Мисля“ не е достатъчно.

— Ще се справя, сър — бързо отвърна лейтенантът.

С голяма носна кърпа той попиваше кръвта от лицето си. Когато Леми отново потегли, Шабер опипа с пръсти кожата си, но в нея не бяха останали стъкла. Майорът спря на няколко метра от телефонния апарат. Офицерите излязоха от колата. Леми изтича приведен до кабината, освети я с джобното си фенерче. Вътре нямаше нищо. Намери торбата там, където Манто бе казал, че ще бъде — отзад. Торбата беше същата — Леми я позна по едно мръсно петно. Връвта, която стягаше отвора й, беше развързвана и после отново завързвана, но с различен възел. Занесе я до колата и я остави на предната седалка. Лейтенантите скочиха отзад и Леми потегли обратно към щаба. Тревожеше го въпросът какво щяха да открият в чантата. Страхуваше се и от следващи куршуми.

След като изслуша доклада на Леми, Дьо Форж излезе от кабинета си в ледената нощ, без да вземе шинела си. Спря с ръце на кръста, загледан в дупките от куршума на прозорците на колата. Кимна към Бертие и Шабер:

— Качете се в колата и седнете така, както е било при изстрела. Когато влязоха, Бертие се приведе леко напред — спомни си, че в момента на изстрела се бе канил да каже нещо на Леми. Дьо Форж се втренчи в положенията на телата на двамата лейтенанти, като си припомняше собственото си премеждие в лимузината. После даде знак на офицерите да излязат.

— Вземи ново кепе от склада — каза Дьо Форж на Бертие, видял откъснатата козирка.

— За малко не ме улучи, генерале.

— Не е искал да те улучва. Отново се е целил на сантиметри пред лицето ти. — Генералът погледна Леми. — Ето я и обещаната демонстрация. — Дьо Форж отново се обърна към лейтенантите си. — Вие се връщайте в частите си. Ти, Бертие, облечи цивилни дрехи и тръгни незабавно към Аркашон. Провери къде е онова момиче и докладвай веднага на майор Леми…

Отправи се към кабинета си, следван от майора. Торбата лежеше на бюрото му. Дьо Форж я посочи:

— Отвори я и провери парите.

В това време влезе и друг майор — от финансовата служба на Генералния щаб. Преди да постъпи в армията, беше работил в една френска банка. Леми изсипа торбата на бюрото. Дьо Форж взе една банкнота от хиляда швейцарски франка и я подаде на новодошлия:

— Истинска ли е?

Офицерът извади лупата си, а Дьо Форж нервно закрачи из кабинета. Финансистът запали лампата на бюрото и внимателно разгледа банкнотата. После остави лупата и каза:

— Фалшификация. При това умела. Но все пак фалшификация.

Дьо Форж безмълвно подаде на офицера още две банкноти. Той повтори процедурата с лупата.

— И тези са фалшиви. Сигурен съм.

— Могат ли да бъдат изплатени от банка? Да не са ги забелязали там?

— Невъзможно. Банкнотите са с висока стойност. Банките не биха могли да се излъжат. Понякога стават и грешки. Но три фалшиви банкноти на едно място? Абсурд!

— Благодаря ви, майоре. Свободен сте. Не казвайте на никого за тези пари. Налага се да проведа разследване.

— Е, майор Леми? — тихо произнесе той, когато останаха сами. Леми изглеждаше объркан и притеснен. Вдигна в ръка една пачка пари:

— Номерата са поредни. А не бяха, когато ги проверявах преди.

— Мислиш ли, че нашият английски приятел Птицата ни пързаля?

Въпросът беше коварен. Леми внимателно обмисли отговора си. Стисна устни и после каза:

— Не. Никога не ми е минавало през ума. С парите си той купува приятелството ви, а оттам и възможностите за оръжеен бизнес със страните, близки на Франция.

— Прибери всичко това и го сложи в сейфа.

Когато Леми излезе, доверието на Дьо Форж в Манто бе станало много по-голямо, отколкото доверието му в майора. Но сега трябваше да се съсредоточи върху операция „Маренго“.

Същата тази сутрин, когато Дьо Форж проверяваше парите от Манто, Хелмут Шнайдер закусваше в едно кафене в покрайнините на Карлсруе.

След срещата си с Виктор Роузуотър във Фрайбург той се отправи на север по автомагистралата. Изглеждаше съвсем различно. Преди да влезе в колата, бе прибрал в един куфар черните очила, бастуна, палтото и обувките и бе оставил куфара в дъното на багажника.

Сега носеше чист пуловер, джинси и фуражка от тези, които обикновено си слагаха германските студенти. Бавно отпиваше от горещото кафе, спокойно дъвчеше сандвича. От време на време поглеждаше часовника си.

Веднага щом отвориха Централната поща на Карлсруе, той паркира близо до сградата. Излезе от колата, влезе в пощата, огледа малкото посетители и се шмугна в първата телефонна кабина.

Набра един телефонен номер в Германия и говори в продължение на няколко минути. Съобщенията му бяха закодирани, така че евентуален подслушвач би останал с впечатлението за обикновен делови разговор. Свърши, остави слушалката, върна се при колата и отново пое към апартамента си във Франкфурт.

За да стигнат до „Пасаж Емил Зола“, Изабел преведе Нюмън по заобиколен маршрут през южните покрайнини на Бордо. Искаше да влязат в града от изток, за да не се усъмни никой, че пристигат от Аркашон.

Преди да тръгнат, Нюмън се бе сетил за друго. Върнаха се в апартамента на момичето и прегледаха запасите от вино в килера. Нюмън избра дванадесетина бутилки „Божоле“ и ги занесе в колата. По негово настояване Изабел взе един бял шал от гардероба на сестра си. Уви го около главата си и се усмихна — бялото беше цветът на младоженците.

Обиколката на града им отне много време и те навлязоха в Бордо малко преди разсъмване. Докато се движеха по шосе И136, бяха забелязали много военни машини в полето край пътя, но до този момент нямаха никакви неприятности.

— Наближаваме „Понт дьо Пиер“ — предупреди го Изабел. Там можем да очакваме проверка.

Оказа се права. Когато се качиха на моста над Гарона, фаровете осветиха войници с автомати, препречили пътя. Зад тях дървена бариера спираше колите. От реката се издигаше лека мъгла.

— Приготви се за представлението — каза й Нюмън.

С белия шал на главата, скриващ косата й и придърпан над раменете, Изабел се доближи до него, хванала в ръката си бутилка вино. Той свали стъклото на прозореца. Тя направи същото. Нюмън спря колата, остави двигателя да работи, взе друга бутилка вино и започна да се клатушка на седалката си, когато войниците ги наобиколиха. С пиянски глас запя „Марсилезата“.

— Новото „Божоле“ е чудно! — изкрещя той и хвърли бутилката през прозореца.

Шишето хвръкна над главите на войниците и те радостно се развикаха, когато един от тях успя да го хване във въздуха. Нюмън отново запя и някои от момчетата започнаха да му пригласят. Бяха вкочанени от студ и отегчени до смърт от висенето на контролния пункт на моста.

Изабел също хвърли бутилката си. Те я грабнаха и жадно загледаха французойката, която широко им се усмихваше. Тя взе друго шише в момента, в който Нюмън изхвърляше през прозореца поредната бутилка вино.

— Новото „Божоле“… — изрева отново той с глас на много пиян.

— Късничко го опитахме тази година — прошепна Изабел и се изкиска.

Хвърлиха по още една бутилка. Войниците се бяха дръпнали назад, за да могат да хващат летящото вино. Нюмън, ухилен до уши, започна да натиска клаксона, за да вдигнат бариерата.

— Хайде, момчета, че бързаме за една работа…

— Скоро няма да си вече девствена, сладурано — викна на Изабел един от войниците.

— Не те е срам! — смотолеви усмихнато тя и му хвърли една бутилка.

Войниците вече бяха почнали да пият виното. Нюмън се наведе през прозореца, подаде едно шише на мъжа до бариерата и той я вдигна, като им махна да продължат пътя си. Нюмън засмяно му козирува. След това подкара към края на моста и продължи из тесните улички на града, насочван от Изабел.

Постепенно започна да се ориентира. Намираха се близо до търговския комплекс „Мериадек“. Погледна в огледалото и видя военен джип с четирима войници, който се движеше след тях. Каза на Пола за преследвачите, но миг по-късно гъст облак мъгла обви джипа.

— Завий вдясно! — извика тя.

Минаха в една тясна пресечка. В мърлявата светлина на зазоряването Бордо изглеждаше още по-ужасяващ. Развалини от стари сгради, с почернели рекламни плакати на „Чинцано“ по оцелелите стени. Нюмън отново изпита чувството, че се движи в съвсем скоро бомбардиран град.

— Сега надясно!

Колата навлезе в още по-тясна улица с разнебитени автомобили, паркирани по двата тротоара. Изабел се беше навела напред, вперила поглед в мъглата и сумрака, завладели пресечката. Нюмън погледна в огледалото. Нямаше и следа от джипа.

— Паркирай тук, има място. Вече сме близо.

Нюмън намали, завъртя волана, реното пропълзя на тротоара и спря на сантиметър от предната кола. Върна се половин метър назад и изключи двигателя. Дори в Лондон никой не би помислил да паркира на толкова малко пространство.

В момента, в който се качваше на тротоара, Нюмън забеляза ситроена, отправил се на заден ход към същата пролука в безкрайната редица от коли. Излезе и за малко не падна, подхлъзнал се на заледените плочки. Беше студено като на полюсите. Ситроенът спря до него, отвътре изскочи добре облечена жена и се приближи, а лицето й бе почервеняло от яд:

— Ей, тук паркирам аз! Не ме ли видяхте? Разкарайте колата!

Нюмън отново отвори вратата, пресегна се и взе последната бутилка „Божоле“. Поклони се на жената и й я подаде с усмивка.

— Току-що се оженихме. Това е подарък, за да празнувате заедно с нас.

Жената взе бутилката, погледна Изабел и кимна с глава:

— Е, поне имам някаква компенсация. Но само Бог знае къде ще оставя сега колата. Проклетите военни обсадиха една от сградите по-нататък. Джиповете им са заели всички празни места…

Без да благодари, тя влезе в ситроена си и продължи на заден ход. Скоро колата й се изгуби в сивата мъгла. Нюмън вдигна ръце и погледна Изабел:

— Трябваше някак да й запуша устата.

— Успя. Видя ли как й заблестяха очичките? За бутилка вино май доста неща може да се направят…

— Сигурно. Но мисля, че ни направи услуга. Тези войници, за които спомена тя, никак не ми харесват. На какво разстояние сме от улицата на нашия човек?

— Стотина метра по-нататък.

Нюмън я прегърна и тръгнаха бавно напред. Отстрани изглеждаше, че се интересуват повече един от друг, отколкото от посоката, в която се движеха. След малко мъглата изтъня и пред себе си видяха джиповете на военните, паркирани от двете страни на улицата. Две цивилни коли лежаха обърнати на една страна насред платното. Явно ги бяха избутали от местата им за паркиране. Армията — с предимство пред всички…

Нюмън и Изабел се прикриха в свода на един жилищен вход. Загледаха се в сградата, накъдето се бяха обърнали и войниците — застанали на двата тротоара, стиснали автоматите си. Една позната фигура беше приклекнала до вратата на къщата и като че ли се опитваше да пъхне нещо под нея. Сержант Рей.

— Нали не търсим тази сграда? — попита Нюмън.

— Точно тази. Кръстовището с „Пасаж Емил Зола“ е на няколко метра оттук. Сградата е на ъгъла и адресът се води на другата улица.

— Военните всеки момент ще нахълтат вътре. Експертът на Дьо Форж се готви да взриви вратата.

— Пристигаме в последния момент.

— Май изпуснахме и него. Много закъсняхме — каза Нюмън, замислен за нещастника Щал, заклещен вътре.

44.

Туийд прие обаждането на Пола в Министерството на вътрешните работи. Най-напред попита дали някой може да подслуша разговора.

— Никой — увери го тя. — Взех всички предпазни мерки. Знаете ли, обмислях предложението ви да дойда при вас в Париж…

— Е? — подкани я Туийд, когато тя замълча.

— Прочетох документите, които Джийн Буржойн ми носеше тогава. Струва ми се, че трябва лично да ви ги предам. Ще се кача с тях на хеликоптера, изпратен от Лазал. Джийн рискува живота си — Пола с мъка преглътна — и го загуби. Беше заради тези записки. А те са наистина важни. Това първо.

— А второ? — попита Туийд и се опита да скрие облекчението си.

— Мисля, че е ужасно тялото на Джийн да лежи там при… вие знаете къде. В студа и калта. Знам, че за нея вече няма значение, но…

— Не се тревожи — прекъсна я Туийд. — Група от агенти на Лазал вече тръгнаха от Бордо, за да вземат тялото и да го донесат в Париж. Предполагам, че в момента летят за насам.

— Слава богу! И още нещо.

— Какво?

— Ще дойда в Париж само при условие, че се върна веднага тук. Знаете с кого съм се захванала.

Калмар, помисли си Туийд. Не й каза за реакцията на Лазал при съобщението за смъртта на Буржойн. Бързо обмисли молбата й.

— Съгласен съм.

— На условието, което поставих?

— На молбата ти, Пола — поправи я той.

— Съжалявам. Разбира се, че беше молба.

— Е, съгласих се.

— А агентите на Лазал? Знаят ли къде да я намерят?

— Нюмън много подробно ми обясни как се стига до мястото. Обади се преди доста време. Повтарям ти, тя вече лети насам. Ще те чакам с нетърпение. Сега ми дай Бътлър.

Когато свърши разговора си с Бътлър, в кабинета влезе Кулман. В ръка държеше лист от факса. Подаде го на Туийд:

— Току-що дойде от Висбаден. Оказа се прав. По дяволите, винаги се оказваш прав.

В „Атлантик“ екипът на Туийд бе измислил най-простото разрешение на проблема с подслушването на телефона. Това можеше да стори само някой от администраторите, които обслужваха и малката централа на хотела, а Нийлд се бе сприятелил и с двамата. И двамата пушеха — дневният администратор обичаше „Житан“, нощният — „Голоаз“. Нийлд винаги разполагаше с няколко пакета от двата вида и с достатъчно пари за бакшиш, когато ги молеше за неща като сандвичи или топло кафе в стаята. Стана му навик да слиза във фоайето винаги, когато горе провеждаха важен телефонен разговор. А за да не станат много съвпаденията, той често ги навестяваше на рецепцията, за да си побъбрят.

Когато Бътлър свърши разговора си с Туийд, Пола го попита какво му беше казал. Бътлър приятелски я хвана за ръката:

— Любопитна сврака. Пийт и аз ще те придружим до хеликоптера, за да се уверим, че отлиташ жива и здрава. Когато се върнеш, трябва отново да поемем охраната ти тук и да не те изпускаме от поглед. Туийд наистина много държи на това.

— Имам чувството, че той съвсем не ни казва всичко, което знае. Като че ли ме използва за примамка и всеки момент очаква да ме нападнат.

— Туийд знае какво прави. — Бътлър погледна часовника си.

— Не си спала изобщо, а трябва призори да се качиш на вертолета. Защо не подремнеш?

— Прав си. — Тя седна на леглото, а лицето й беше разтревожено. — Ей сега ще се просна.

— Май си притеснена…

— Скоро се сетих за нещо, което се случи в Олдбърг. Не ме питай какво — трябва първо да го обмисля. Тревожа се и за Боб. Какво ли става в Бордо?

— Сигурно сградата има заден вход откъм „Пасаж Емил Зола“ — каза Изабел. — Както при апартамента на майка ми.

— Тогава ще опитам веднага. Преди войниците да щурмуват къщата.

— Ние ще опитаме — рече твърдо Изабел. — Ще използваме друга разновидност на трика при моста. И недей да спориш с мен. Познавам по-добре улиците в града.

Тя го хвана под ръка, нагласи шала около раменете си, притисна се в Нюмън и го загледа с очи, пълни с любов. Тръгнаха по улицата и когато един войник се обърна към тях, Изабел хвана косата на Нюмън, наведе главата му и жадно го целуна. Войникът се ухили и ги остави да минат покрай него.

Свърнаха по „Емил Зола“ и се шмугнаха незабелязани в тясната алея към другия вход на сградата. Миришеше на гниещи боклуци и Изабел сбърчи нос. В края на алеята имаше врата. Момичето извади фенерчето, дадено й от Нюмън, и го включи. Видяха металната решетка пред говорителя на домофона — мръсна и ръждясала. Имаше и звънец. На него пишеше „Жан Пико. 3-и етаж“.

— Под това име ли се крие Щал?

— Да — отговори Нюмън и огледа алеята. Наоколо нямаше жив човек. — Странно, че не виждаме войници тук.

— Ти самият щеше да пропуснеш входа на алеята. Те също не са го забелязали.

— Вярно — Нюмън гледаше нагоре към покрива. — Нашият човек живее на последния етаж. Е, да започваме.

Натисна копчето на звънеца и долепи ухо до разпадащата се решетка. Дали проклетото устройство още работеше? Обади се глас на френски:

— Кой звъни? Човек не може да си легне от вас!

— Гемлин — каза Нюмън и повтори: — Гемлин.

— Качете се бързо.

Когато чуха избръмчаването на механизма, освобождаващ бравата, Изабел натисна вратата. Нюмън веднага дръпна назад момичето и пъхна крак в процепа. Взе фенерчето от ръката й и бързо прекара лъча му по дървената каса. Не видя кабели. Нямаше следи от поставено взривно устройство. Дали наистина войниците не знаеха за този вход?

— Алеята отбелязана ли е на картите? — попита той.

— На тези, които съм виждала — не. Да побързаме, ако искаш, а?

Тя се втурна напред и за малко не се подхлъзна на заледената мозайка. Нюмън насочи фенерчето над главата й и освети старо стълбище с железен парапет. Въпреки голямата чанта, преметната на рамото й, Изабел с лекота се заизкачва нагоре. Той я последва, раздразнен от последната й иронична забележка, като осветяваше стълбите пред краката й. Беше затворил с крак вратата към алеята.

Изабел бързо тичаше нагоре, а чантата се люшкаше покрай бедрото й. Нюмън очакваше всеки момент да чуе приглушения тътен от взривяването на главния вход. Дали бяха влезли в капан? Единствено мисълта за Щал го караше да продължава нагоре. Агентът на Кулман се бе прикривал толкова дълго. Сигурно беше наистина смел човек.

Стъпалата бяха каменни, студени, издълбани в средата от господ знае колко хиляди крака, изкачвали ги през дългите години. Миришеше на плесен и гнило. Миришеше на запуснато. Половината от хората в този град живееха в подобни къщи. Там вероятно миришеше по същия начин. На разруха. Стигнаха последния етаж.

Нюмън вдигна фенерчето и видя името на табелката до вратата. Изабел натисна бутона на звънеца и задържа палеца си върху него. Оставаше им малко време.

Вратата се открехна, спряна от поставената отвътре верига. Лицето, което надникна през процепа, не бе такова, каквото Нюмън очакваше. Кръгло, с буйна коса и рунтав мустак. Очите гледаха иззад очила с рогови рамки.

— Гемлин — бързо каза Нюмън. — Войниците са обкръжили сградата. Трябва веднага да изчезнем оттук.

— Англичанин ли сте? — попита на английски.

Нюмън се учуди — досега всички го бяха приемали за французин. Заговори на английски:

— Да. Искате ли да се измъкнете, или не? Рискувахме живота си…

— Влизайте.

Вратата се затвори за миг, веригата бе свалена, после Щал отново я отвори и я заключи след тях. С едната си ръка пусна резето. В другата държеше граната. Нюмън я погледна, после се обърна към немеца. Беше нисък, тантурест, но излъчваше енергия и живост. Очите му изучиха Нюмън, после Изабел. Щал обясни:

— Познах ви от снимките във вестниците. А и Кулман ме беше предупредил. Кое е момичето?

— Изабел Томас. Изпитана е.

— Убих двама от хората на Дьо Форж. Още колко искате да очистя, за да се успокоите?

— Длъжен бях да попитам — отвърна рязко Щал. — Оцелял съм дотук само благодарение на предпазливостта.

Говореха бързо, но Нюмън нямаше търпение да излязат от къщата. Ако това изобщо беше възможно, разбира се.

— Трябва да изчезваме — каза той на Щал. — Откъде ще минем, пак през задния вход?

— Прекалено опасно е — Щал поклати глава. После каза на Изабел: — Покажете ми подметките си.

Изабел подви крак като щъркел и му показа гумената подметка на маратонката си. Немецът кимна и се обърна към Нюмън, който повтори действията на момичето. Защо Щал губеше ценно време? Той носеше обувки с каучукови подметки, вече доста протрити. Щал отново кимна:

— По покривите ще е опасно — покрити са с лед. Но още по-рисковано ще е да тръгнем по стълбите.

Сякаш в потвърждение на думите му някъде отдолу се разнесе глухият тътен на експлозия.

— Рей взриви вратата — предупреди Нюмън. — Взели ли сте записките си?

Докато задаваше въпроса, Щал, облечен в кожено яке и джинси, бързо изтича до една врата, отвори я, а зад нея се показаха тесни стръмни стълби, водещи нагоре. В края им се виждаше капандура. Немецът нахлузи чифт дебели ръкавици и се закатери. На върха вдигна ръка към капандурата. През рамото си беше преметнал брезентова чанта, подобна на тази, която Изабел носеше. Французойката изчака Нюмън да тръгне след Щал, затвори вратата и го последва. Чак сега немецът отговори на въпроса:

— Бележникът ми е в джоба. Записал съм много неща. Гранатата беше в случай, че вместо вас войници се бяха появили на вратата. Щях да ги заплаша и да взривя всички ни. Не забравяйте, че покривите сега са като пързалка. Първо ще изляза аз, после вие. Заедно ще изтеглим Изабел.

По-рано бе пуснал гранатата в чантата си. Вдигна капандурата и леден въздух повя над главите им. Щал пъргаво се изкачи на покрива, просна се по корем и подаде ръка на Нюмън. Той внимателно излезе навън в хапещия студ на сибирската нощ. Покривът стръмно се спускаше към улицата, където бяха войниците. Всъщност те вероятно вече тичаха нагоре по стълбите. На една от площадките Нюмън бе видял коридора, идващ от главния вход. Оттам нататък стълбите водеха право към апартамента на Щал.

От другата страна на улицата неонов надпис пращеше и осветяваше коварно заледените керемиди на покрива. Нюмън легна до Щал и пъхна крак в дупката на една липсваща керемида. От апартамента под тях се разнесоха силни удари. После нещо изтрещя. Бяха разбили входната врата. Пресегна се надолу и хвана лявата ръка на Изабел. В този момент рухна и вратата към стълбите, на които се намираше жената. Тежки войнишки обувки се втурнаха нагоре. Нюмън се опита да издърпа Изабел, но не успя. Тя го погледна в очите и тихо каза:

— Дръж ме, Боб. Хванал ме е за крака. Не докосвай дясната ми ръка…

Нюмън се удиви от непредвидимите реакции на тази жена. Когато се бяха видели в апартамента й в Аркашон, тя бе разтреперана от вълнение. А сега, когато животът й висеше на косъм, умът й хладно пресмяташе шансовете. Дясната й ръка се плъзна в чантата и извади кухненски нож с широко острие. Хвана го здраво за дръжката и погледна надолу към войника, проснал се на стръмните стълби, за да стисне глезена й в желязната си хватка. Изабел вдигна ножа, прицели се във врата му и го заби. Войникът изрева, кръв бликна от раната и той отпусна ръката си. Свлече се безжизнен надолу.

Нюмън бързо я издърпа на покрива. Тя легна до него, хванала се за рамката на капандурата. Със свободната си ръка избърса ножа и го пусна обратно в торбата. Нюмън се опита да разчисти с крак част от леда по покрива. Керемидите не издържаха, рухнаха надолу и откриха прогнилите дървени греди под тях. Изабел стъпи в дупката, а той, без да изпуска рамката на капандурата, се огледа за Щал. Немецът се намираше на билото на покрива, яхнал го с широко разтворени крака, и им махаше с ръка да се приближат.

— Ще минем оттук — каза той на английски.

Пропълзяха към него, но в последния момент Изабел се подхлъзна. Нюмън с ужас видя как тялото й се запързаля надолу по заледената повърхност. В самия край на покрива Изабел успя да намери с крак металния улей на водосточната тръба и здраво стъпи в него. Ръкавиците й безпомощно задраскаха по леда върху керемидите. Единствено улеят на водостока я спасяваше от падане. Нюмън пусна рамката и се плъзна към жената. Хвана се с ръка за една от гредите в дупката, която бе пробил с крак преди малко. Сега предстоеше най-трудното. Набра се обратно нагоре и внимателно започна да извърта тялото си успоредно на ръба на покрива. Успя, рязко сви крак и го пъхна в дупката. Превит на две, Нюмън пусна ръцете си и в момента, в който тялото му се плъзна надолу, изпъна другия си крак и той безпогрешно намери дървената греда в дупката. Протегна ръка и сграбчи китката на Изабел. Понечи да я дръпне към себе си, когато тялото й се извъртя настрани и тя увисна с цялата си тежест на ръката му. Успя да я задържи. Улеят на водостока не бе издържал и се бе откъртил от покрива. Трябваше да го предположи. Намираха се в Бордо.

Нюмън бавно изтегли нагоре Изабел. Сега ледът му помагаше — тялото й гладко се плъзгаше към него. Двамата стъпиха устойчиво на гредите и пропълзяха към билото на покрива. Щал беше още там — яхнал го като кон във физкултурен салон. Отново им направи знак с ръка:

— Хайде! Насам!

С едната си ръка Нюмън придържаше Изабел през кръста. Другата, стисната в юмрук, стоварваше върху керемидите, пробиваше нова дупка, хващаше се за гредите отдолу и се изтегляше по-нататък. Напредваха бавно. Стигнаха до капандурата, близо до билото, и продължиха нагоре. Изабел беше по-близо до рамката, когато Щал нададе предупредителен вик. Нюмън погледна назад през рамото си, без да изпуска кръста на жената, и видя автомата на войника, който тъкмо излизаше от стълбището. Вече бе стигнал билото. Изабел извика:

— Хвани ме за дясната ръка!

Нюмън се подчини. Хвана китката й, тялото й се плъзна метър надолу. Точно това беше целта й. Изабел сви крака си и ритна с все сила войника, вече легнал на покрива. Ритникът смаза лицето му и той изпусна рамката, за която се бе хванал. Запързаля се надолу. Пусна оръжието си и ръцете му отчаяно задраскаха по керемидите. Автоматът изхвърча от покрива и полетя към улицата. Краката му откъртиха голямо парче лед, но керемидите под него останаха здрави. Ледът се удари в улея на водосточната тръба и също полетя надолу. Погледът на Нюмън, възседнал билото, стигаше почти до улицата. Войникът се пързаляше все по-бързо. Прелетя над улея и ръцете му безпомощно се размахаха, а пронизителният му писък разцепи тишината. Престана изведнъж, когато тялото се размаза върху паважа четири етажа по-ниско.

Нюмън изтегли Изабел на билото и двамата започнаха да се придвижват напред по заледените полукръгли керемиди. Главата на втори войник се показа при отвора на капандурата. Щал извади граната от чантата си, дръпна халката и я хвърли в квадратния отвор на покрива. Чу се мощен взрив и главата на войника изчезна. Последва глухото трополене на тела, падащи надолу по стълбите. След това изведнъж стана тихо. Нюмън и Изабел продължиха пътя си. Щал беше пропаднал някъде. Буквално. Разтревожен, Нюмън забърза напред. Когато стигна края на билото, погледна надолу и разбра къде бе изчезнал немецът.

Два метра под себе си Нюмън видя желязна платформа с парапет. Щал стоеше там и се усмихваше. Нервите на този човек бяха от стомана. Нюмън погледна назад, видя Изабел до себе си. Около капандурата нямаше никой. Скочи на платформата и подгъна колене при падането, за да омекоти удара. Обърна се точно навреме, за да поеме Изабел. Тя дишаше тежко. Махна шала от раменете си и го сложи в чантата. После приглади косата си.

— Сега накъде? — попита Нюмън.

Щал сложи пръст на устата си и го заведе в края на платформата. Нюмън се наведе над перилата и видя в ниското „Пасаж Емил Зола“. Улицата бе пълна с войници, стиснали автоматите си. Явно бяха излезли от сградата. Щал го дръпна за ръкава и той се прибра.

— Има ли някакъв изход? — попита Нюмън. — Не ми се катери повече по покривите. Едва ли ще имаме същия късмет.

— Как дойдохте до къщата?

— С кола. Рено под наем. Паркирано е на двадесетина метра от главния вход. Няма начин да стигнем до него, без да ни забележат.

— Има. Никой няма да ни очаква точно там. Ще изпратят войниците по всички покриви наоколо. Това тук е пожарен изход. Слизаме долу. Ще водя аз, а Изабел нека върви до мен.

Нюмън за пръв път забеляза стълбите. Спускаха се от другата страна на платформата покрай страничната фасада на сградата. Щал заслиза пръв, хванал с една ръка парапета, а с другата — кръста на Изабел. Нюмън знаеше, че тя ненавижда това.

Вътрешно нервите й стенеха, но външно оставаше спокойна. Спуснаха се до първата площадка и продължиха надолу. Щал не отделяше поглед от шахтата между двете постройки, в която водеха металните стълби. Изведнъж и двата крака на Изабел полетяха напред изпод тялото й. Щеше да се пребие при падането, ако Щал не я бе придърпал силно към себе си. Задържа я, здраво стиснал кръста й, докато не се закрепи отново на крака.

— Тези железни стъпала са покрити плътно с лед — каза той. — Но не мисля, че сега е времето да се упражняваме в пързаляне.

Тя го погледна и му се усмихна топло. От този момент Щал започна да й харесва. Сега вярваше, че с двамата мъже до себе си все още имаха някакъв шанс да се измъкнат от ада, в който се бе превърнал Бордо.

Близо до първия етаж желязото не се виждаше изпод гладкия дебел лед. Слязоха на земята и Щал ги поведе през лабиринта от тесни алеи и вътрешни дворчета, докато не излязоха на „Емил Зола“. Колата се намираше на около петдесет метра от тях.

Улицата беше празна. Щал се бе оказал прав — войниците претърсваха покривите. По предложение на Нюмън немецът легна на задната седалка и се зави с оставеното там одеяло. Изведнъж вдигна главата си и се усмихна дяволито. Мустакът му беше покрит със скреж.

— Намерих си една бутилка „Божоле“. Дали да не си гаврътна малко? Ако ни спрат, ще имаме готово извинение — прибирате пиян приятел вкъщи. Става, нали?

Този път Изабел насочваше Нюмън по нов маршрут. Мъглата още не се бе вдигнала. Когато приближиха западния край на моста, Нюмън включи на къси и намали, сякаш се готвеше да спре. Точно преди да се качат на моста, той натисна клаксона. Включи дългите светлини, натисна докрай газта и колата с рев се понесе напред. Разби бариерата, а пред нея неясни сенки отскачаха панически встрани. Нюмън продължи да ускорява, въпреки изстрелите отзад, и скоро стигнаха другия край на моста.

— Веднага вдясно! — нареди Изабел, приведена напред, за да следи пътя.

Нюмън чак сега пусна клаксона. Рязко изви волана и гумите пронизително изпищяха. Намали, когато премина един остър завой, следван от тясна уличка. Изабел продължаваше да командва, а лабиринтът от мрачни улици сякаш нямаше край. Изведнъж, без предупреждение, къщите изчезнаха и те се озоваха в края на града, на един безлюден път, водещ през полето. Ледената мъгла също бе останала зад тях в Бордо.

— Далеч ли сме от Аркашон?

— Ще стигнем преди разсъмване — отвърна Изабел.

— Налага се.

Нюмън беше на края на силите си, изтощен от двете безкрайни пътувания. А го чакаше още шофирането до езерото, където трябваше да посрещне хеликоптера от Лазал. После щеше да се върне в Ланд, за да вземе със себе си свидетелката Мартина — старицата, която събираше дръвца по плажа. Дали щеше да издържи? А ако се случеше нещо непредвидено, дали рефлексите му нямаше да му изневерят?

45.

Париж. Министерството на вътрешните работи. И тук изтощението и непрекъснатото напрежение си казваха думата. Туийд, небръснат и с леки торбички под очите, седеше зад бюрото си, когато влезе Навар. Идваше от спешно заседание на кабинета. Лазал нервно крачеше из стаята, недоспал като всички останали. Кулман, настанил се в коженото кресло, изглеждаше спокоен и готов за действие.

— Някакви новини? — попита Навар и седна на бюрото на Туийд.

— Цял полк камиони на CRS пътуват към Бордо. Може би вече са пристигнали в града. Ще паркират край префектурата — отвърна Лазал.

— Психологически трик — тихо додаде Туийд.

— Психологически?

— Камионите са празни — обясни Лазал. — Освен шофьора има само още един човек — пак в кабината. Ще докладват незабавно на Дьо Форж за пристигането им. Стискам палци да го вдигнат от леглото и да съсипят съня му.

— Добре де, а с какво ще транспортираме силите на CRS, когато се стигне до последния удар? — бързо попита Навар.

— На всички летища и площадки за кацане около Париж съм разположил армада от хеликоптери. Когато нападнем, ще ги ударим по въздуха.

— Идеята ми харесва — одобри Навар. — Записах за телевизията обръщение към нацията. Напомних на гражданите, че цивилната власт стои по-високо от военната във всяка демократична държава.

— Министрите знаят ли за това? — попита разтревожен Лазал.

Навар се усмихна:

— Не. Луи Жанин, нашият предан министър на отбраната, щеше веднага да предупреди Дьо Форж. Имам чувството, че последното сражение ще започне съвсем скоро. — Той извади от джоба си касета и я подаде на Лазал. — Това е запис на обръщението ми към народа на Франция. Заключете го в сейфа си на „Рю де Сосайе“. И, моля ви, останете на разположение тук или там. Щабът ви се намира съвсем близо.

— Кога очаквате да започне Дьо Форж? — попита Кулман.

— Подозирам, че вече е започнал. Генерал Масон одобри началото на онези опасни военни маневри — учение с цел отблъскването на нахлуващите войски на фиктивен военен диктатор, — в случая той е генерал Али. Току-що разбрах, че първите моторизирани патрули на Дьо Форж са стигнали до Ангулем.

— Доста на север от Бордо и по-близо до Париж — отбеляза Туийд.

— Точно така. А сега, господа, моля да ме извините. Искам да открадна няколко часа сън.

Всички решиха, че имат нужда от същото, и оставиха Туийд сам. Той разтвори картата и погледна къде точно се намира Ангулем. Поклати глава и започна да сгъва картата, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Моника от Парк Кресънт — и тя не се отделяше от бюрото си в тези ранни часове на утрото.

— Хауърд се върна от Щатите — каза му тя. — Иска да се консултира с теб възможно най-скоро. Току-що се е срещнал с министър-председателя.

— Предай му, че ще хвана първия сутрешен самолет. Но го предупреди, че ще се върна в Париж преди края на деня.

— Той май имаше предвид нещо друго.

— Няма да го има, щом се видим. Ти просто потвърди пристигането ми. Докато съм в Англия, ще се опитам да прескоча и до Олдбърг. Ще се върна в Лондон навреме, за да хвана самолета за Париж.

— Коя кола ще използвате?

— Моя форд — ескорт. Незабележим, но много надежден. Опитай се да разбереш къде се намира в момента лорд Дейн Доулиш и неговият катамаран „Стоманеният лешояд“. Обърни се за помощ към Хийткоут от пристанището на Харуич.

— Вече се сетих за него. Ще ви чакам.

Туийд навъсено затвори телефона. Хауърд беше директорът, единственият му началник в Тайната разузнавателна служба.

Защо искаше толкова спешно да разговаря с него? Какво ли си бяха казали с новия министър-председател — човек, известен с непоклатимите си становища? Туийд беше говорил с него, преди да отпътува за Париж. Премиерът го бе изслушал и се беше съгласил за огромното значение на тази мисия.

Туийд погледна часовника си, вдигна слушалката и набра номера на „Атлантик“. Когато администраторът отговори, той помоли да го свържат, без да споменава името си:

— Бих искал да говоря с мистър Хари Бътлър. Кажете му, че го търси приятел — той очаква позвъняването ми…

— Говори Бътлър. Радвам се да ви чуя. Моля ви, изчакайте една секунда…

Бътлър закри с длан микрофона и извика Нийлд, който бе задрямал с дрехите си на леглото:

— Пийт, обади се.

— Веднага слизам долу.

Нийлд сложи обувките си и хукна към вратата, като пътьом провери дали пакетът „Голоаз“ е в джоба на якето му. Слезе във фоайето и администраторът бързо затвори телефона, когато му поиска чаша кафе — и без това не можел да заспи.

— Можете да говорите — каза Бътлър в стаята.

— Отлитам за Лондон с първия самолет. Ще се върна късно вечерта. Предупреди Пола. Това е.

— Ясно.

В Париж Туийд се обади на аерогарата, за да запази двупосочен билет за Лондон. Нямаше никаква представа какво щеше да се случи в Аркашон след неговото обаждане.

В стаята си в „Атлантик“ Пола бе събудена от будилника, нагласен за 4.00 часа. Искаше да има време спокойно да се приготви за полета с хеликоптера.

Изкъпа се, бързо се облече и за три минути успя да се гримира. Бе подредила багажа си в куфара още предната вечер. Затвори капака му и чу познатото почукване по вратата. Въпреки това извади броунинга, преди да отвори. Беше Бътлър.

— Влизай, Хари. Аз съм вече готова. Боб върна ли се?

— Още не. Но не се тревожи, тръгнаха по много заобиколен маршрут.

— Дано не се е случило нещо лошо. Никак не ми харесваше това негово връщане в Бордо.

В гласа й Бътлър усети нещо повече от приятелска загриженост. Усмихна й се окуражително:

— Боб може да се грижи за себе си. Дойдох да ти кажа друго. Реших да се махнем от този хотел. Опасно е да се задържаме толкова дълго на едно и също място.

— Къде ще идем?

— Не можах да открия друг подходящ хотел. Ще питам Боб дали можем да се преместим за няколко дни в апартамента на Изабел. Там по-трудно ще ни хванат дирите.

— Изабел? — Пола сякаш се колебаеше. — Е, аз мога да се разбера с нея, но не знам тя как ще ме понесе.

— Боб ще го уреди…

Той погледна към вратата, където се почука по уговорения начин. Извади валтера и леко я открехна, без да сваля веригата. Отвън стоеше Нюмън с някакъв рунтав непознат. Пусна ги в стаята и Нюмън ги представи на Щал с малките им имена. Пола веднага хареса приятелското държание на немеца. Той я гледаше право в очите, докато стискаше протегнатата й ръка. Нюмън обаче бе решил за всеки случай да изпита още веднъж Щал.

— Егон иска да се свърже с Кулман по телефона — каза той. — Аз ще набера — погледна към Бътлър. — Видях, че Нийлд е още долу — обира на покер администратора…

Бътлър кимна. Нийлд наистина не бе успял да заспи и беше слязъл отново във фоайето, за да поиграе карти. Малко след като Нюмън се качи с непознатия, той видя Бътлър, надвесен над парапета на стълбите. Правеше му знак, че ще говорят по телефона. Нийлд взе колодата, разбърка картите и незабелязано ги подреди така, че на администратора да се падне кент флош роял. Това сто процента щеше да го задържи на мястото му, докато горе говореха.

В стаята на Пола Нюмън избра номера на Министерството на вътрешните работи, каза паролата, предложена от Туийд, и помоли да го свържат с него. След кратка пауза се обади Лазал — гласът му беше много сънен. Изслуша Нюмън, преди да му съобщи, че шефът му е тръгнал за летището.

— Аз всъщност исках да говорим с Ото Кулман — обясни Нюмън.

Далеч по-бодрият глас на Кулман се обади миг по-късно и Нюмън подаде слушалката на Щал. Не му беше казал, че знае родния му език толкова добре, колкото и своя.

Една от първите фрази, които Щал произнесе, беше „Капитан Фишер“. Наблегна на думата капитан и Нюмън разбра, че това е паролата му за пред Кулман. Щал съобщи, че носи извънредно важно информация и че ще я пази, докато не се срещне с него. От останалите му реплики Нюмън разбра, че Кулман уверяваше агента си в това, че може изцяло да разчита на спасителите си и че може да им съобщи всичко, което прецени.

Пола погледна Нюмън, когато той седна на леглото и се взря в часовника си. Помисли си, че изглежда напълно изтощен, съсипан от безсънието, блед и измъчен. Той се наведе към нея и тихо прошепна в ухото й.

— Туийд не е в Париж. Лазал ми каза, че е тръгнал за летището.

— Но той трябваше да ме посрещне! Нали ще летя с онзи хеликоптер…

Дочул разговора им, Бътлър се приближи и тихо заговори, докато Щал се миеше в банята. Шумът от водата заглушаваше думите му:

— Туийд каза, че ще се върне от Лондон късно довечера.

— Тогава защо да летя до Париж? — Пола погледна Нюмън, който потисна една прозявка и се обърна към Бътлър. — Хари, обади се на Лазал и му кажи да отложи идването на хеликоптера с точно двадесет и четири часа.

— Добре, аз ще тръгна за Ланд — с мъка произнесе Нюмън. Вече му бе трудно дори да говори.

— Как ли пък не! — озъби се Пола. — Погледни се на какво приличаш. И това не можеш да направиш, защото едва гледаш от умора. Ще се обърнеш в някоя канавка.

— Трябва да докарам свидетелката… Мартина…

— Ще я докараме всички. Аз, Хари и Пийт ще се редуваме на волана. Ти ще поспиш отзад. Ще те събудим, когато наближим мястото.

Пола нарочно не спомена име, защото видя Щал да излиза от банята. Той постави очилата си, усмихна се и се приближи. Погледна Нюмън, после Пола.

— Добре съм — промърмори Нюмън, но се хвана за таблата на леглото, за да не падне назад. — Ти остани тук, Пола… В Ланд… опасно е…

— За теб ще е опасно, не за мен. Добре бил! Не си спал от векове, не можеш да държиш очите си отворени.

— Освен това ние с Нийлд не можем да се отделяме от Пола. Забрави ли?

Тук се намеси Щал:

— Вижте, мога да помогна, ако се налага. Спах цял ден и сега съм бодър.

— Някакво оръжие имаш ли? — попита Бътлър.

— Това става ли? Дано ти вдъхва доверие. — Щал нехайно дръпна ципа на чантата си пред очите на Бътлър и извади отвътре автомат. Беше „Хеклер и Кох“ — моделът, използван от специалните отряди на SAS. Със сгъваем приклад. Докато говореше, Щал предвидливо държеше оръжието насочено към тавана. — Деветмилиметров автомат. Скорострелност 650 изстрела в минута. Обсег 1500 метра. Имам и достатъчно резервни патрони. И гранати като тази.

— Добре си се обзавел — каза впечатлен Бътлър.

— И въпреки това щях да си умра в онзи капан в Бордо. Не можех и да помисля за бягство без транспорт. Патрулите спират всеки, особено пешеходците. Бих могъл да дойда с вас.

— Окей, смятай се нает — изведнъж се обади Пола.

Нюмън я зяпна с изненада:

— Вече ти ли командваш?

— Да. Някой трябва да го прави, докато се очовечиш. Самоизбрах се. Хари, по-добре се обади веднага на Лазал, за да върне хеликоптера.

Бътлър каза на Нюмън, че ще се преместят с багажа при Изабел, преди да тръгнат за Ланд, и се отправи към телефона. Нюмън вдигна ръка:

— Ще трябва да й се обадя, за да й съобщя… да я помоля, тоест…

— Не — твърдо отвърна Пола. — Аз ще й позвъня, преди да тръгнем. Ще я питам дали може да ни приеме, без да й казвам къде отиваме. Ще се оправя с нея.

— Продължавам да мисля, че не трябва да идваш с нас в Ланд. Ще бъде невероятно опасно.

— Вече реших. А ти се постарай да не заспиваш, докато не те завлечем до колата. Ще ни бъде тесничко — тя погледна Щал, — но ще се наместим някак. И не е лошо вие двамата да се обръснете. Ако не възразявате.

Виктор Роузуотър, облечен в английски пуловер от камилска вълна, пристигна на летище Бордо от Швейцария и си запробива път през тълпата в чакалнята. Военен патрул го спря, но той размаха пропуска си:

— Разкарайте се, бързам.

Малко по-късно влезе в колата си. След две минути вече бе оставил аерогарата далеч зад себе си. Посоката му беше Аркашон и, както обикновено, искаше да стигне там бързо.

За да избегне регистрирането в хотел, той беше наел моторна яхта, закотвена до брега на пристанищния басейн. Хранеше се в ресторантите или си купуваше храна и я готвеше в яхтата. Роузуотър беше експерт в избягването на административните формалности, чрез които се следеше кой влиза и кой напуска градовете.

След като се прибереше в яхтата, първата му задача щеше да бъде посещението в бар „Мартиника“. Бе решил да проследи приказливия ирландец, който често навестяваше кръчмата. Надяваше се след това да срещне и Пола Грей, дори това да изискваше доста търпение.

Хванал дългия калъф, Марлър слезе от самолета на „Ер Интер“ на летище „Орли“ в Париж. Пак подмина чакащите таксита — шофьорите им лесно запомняха лица.

Използва анонимността на метрото, за да стигне до невзрачния си апартамент на „Рю дю Бак“. На влизане в къщата подаде няколко банкноти на портиера — достатъчни, за да платят наема му за още две седмици.

— Върви ли бизнесът ви? — попита портиерът, зарадван от парите.

— Криво-ляво…

Марлър внимателно прегледа стаята за следи от претърсване. Ако някой бе влизал в негово отсъствие, той веднага щеше да се премести в следващата квартира — бе наел друг апартамент на няколко преки от този. Не личеше някой да е влизал.

Свали маратонките си, седна на оправеното легло и извади от калъфа радиотелефона. Избра номера на вътрешното министерство и помоли да го свържат с Туийд, като каза и паролата. След известно време се обади и Лазал и съобщи, че човекът, когото търси, ще бъде цял ден извън страната.

— Благодаря, ще се обадя пак.

46.

Туийд се бе подготвил за битка в Парк Кресънт. При пристигането си от Париж откри, че Хауърд го чака в собствения му кабинет. Моника го поздрави с мрачно изражение и се зарови в поредната папка документи.

— Купил си си нов костюм от Щатите? — каза Туийд с безизразно лице.

— Ти шегуваш ли се? Взех го от „Харъдс“. „Най-добрата конфекция, която можете да си купите с пари.“

С едро лице, розова кожа, гладко избръснат, висок метър и осемдесет и поохранен, директорът бе влязъл в едно от най-предвзетите си състояния. Стоеше прав до бюрото на Туийд. Посегна да приглади с ръка ревера на сивия си раиран костюм и за миг проблесна скъпоценният камък на копчето за ръкавели. Панталонът му беше с модерни маншети. Вдигна дясната си ръка на кръста и каза:

— Повиках те, за да разбера какво става във Франция. След пристигането си в Англия разговарях с новия премиер. Разбрах, че също като предишния той ти е дал лично директивите си. Мразя тази дума.

— Точно така — кратко отвърна Туийд и седна зад бюрото.

— А каза ли ти, че работи по така наречения си метод на двойна проверка?

— Това какво означава? — попита Туийд, докато бършеше очилата си с носната кърпа.

— Означава, че… — Хауърд зае любимата си поза, настани се в кресло с крак, преметнат през страничната облегалка. — Означава, че министър-председателят е изпратил втори екип или човек в района. За който екип или човек ние не знаем нищо.

„За който екип или човек.“ Директорът обичаше да се изразява по подобен начин. Туийд тихо забарабани с пръсти по бюрото — сигурен знак, че е бесен. Моника вдигна поглед, усетила предстоящата битка.

— Той не разбира ли, че такъв ход от негова страна може да предизвика пълен провал на цялата мисия, ако не и нещо по-лошо? Два различни екипа, които се блъскат на една и съща територия, без да знаят един за друг… Ти не му ли обясни какъв риск ни кара да поемем?

— Е… — Хауърд намести кърпичката в горното джобче на сакото си. — Той е нов. Имаме нужда от подкрепата му, така че трябваше да му позволим да осъществи идеята си.

— Искаш да кажеш, че не ти е стискало да възразиш.

— Възмутен съм от тона и езика ти, Туийд…

— Ами възмущавай се — отвърна без следа от разкаяние Туийд.

— Не ти ли намекна кои са в другия екип?

— Не — хладно отговори Хауърд. — Аз също не го попитах, естествено. Това е новият ни премиер. Има право на идеите си.

— Премиерът е човек, който обича всичко да се казва направо — Туийд беше разярен. — Искал е да разбере дали ще настояваш да ти даде информация за другите.

— Ти не присъства на разговора…

— Проверявал те е — настоя Туийд.

— Скъпи приятелю — Хауърд прокара пръсти по безупречно сресаната си коса. — Нас проверява, не мен. Предполагам, че просто няма доверие в нашата организация. А положението е сериозно. Между другото, колко сериозно е всъщност?

Туийд накратко му разказа за всичко. Завърши с обаждането си до Лазал от лондонското летище, при което французинът му бе съобщил, че Бътлър и останалите се отправят на юг, за да доведат свидетелката.

— На юг? — Хауърд звучеше уплашен. — На юг от Аркашон? Господи! Право в ръцете на Дьо Форж. Къде точно отиват?

— Предполагам, че в Ланд.

— Боже, човече! Ти луд ли си? — Хауърд скочи от креслото и закопча сакото си. — Нали току-що ми разказа за гробището на Дьо Форж! Как си посмял да изпратиш хората си отново там?

— Когато изпълняват мисия, хората ми сами решават как да постъпят при извънредни обстоятелства. Знаеш това — тихо рече Туийд. — Сами взеха и това решение и аз напълно ги подкрепям. Ако мислиш, че акция може да бъде ръководена от един човек, седнал тук в креслото си, значи си стоял прекалено дълго в Щатите.

Тихата ярост в гласа на Туийд изненада Хауърд. Той стисна устни и се взря в Моника, която отвърна на погледа му. Най-после сдържано попита:

— Какви са следващите ти планове? Твоите лични планове?

— Довечера ще летя за Париж, но преди това ще се отбия в Олдбърг. Там започна всичко — с убийството на Карин Роузуотър. Ако лорд Дейн Доулиш е в имението си, ще посетя и него.

— С какви цел, ако мога да запитам?

— Можеш. Той е нагазил до уши в тази кал. Искам да го пораздрусам.

— Държа да пътуваш с охрана. Не, изслушай ме — той вдигна ръка, когато Туийд отвори уста, за да възрази. — Какво ще кажеш за Фред Хамилтън? Ще бъде полезно за него. Освен това разбрах, че е превъзходен стрелец.

— Способен е, наистина — призна Туийд.

— Значи се разбрахме — грейна Хауърд. — Ще бъда много по-спокоен, когато знам, че Хамилтън е до теб. Трябва да те оставям. Чака ме куп работа…

Моника свирепо изгледа гърба му, когато излезе от стаята. Избухна в мига, в който Хауърд затвори вратата:

— Куп работа! Как ли пък не! Докато го нямаше, аз обработвах всичко, което пристигаше за него. Като се върна, само прегледа копията от моите отговори на писмата. — Моника постепенно се успокои. Все пак изглеждаше наистина загрижен, когато настоя Хамилтън да ви придружи.

— Беше загрижен — съгласи се Туийд. — А пък докато свикне със стила на работа на новия премиер, ще мине доста време.

— Какво правите във Франция, за да се справите с Дьо Форж?

— Ще ти разкажа.

Туийд сплете пръстите на ръцете си, погледна часовника и започна:

— Във временния си кабинет във вътрешното министерство закачих на стената снимка на Дьо Форж, дадена ми от Лазал. Точно срещу бюрото ми виси. Опитвам се да разбера врага си, да го изуча, да се поставя на негово място.

— Четох, че генерал Монтгомъри направил същото — закачил снимка на Ромел. Искал да влезе в кожата на противника си.

— Е, това, което аз върша, е далеч от тактиката на Монтгомъри. Може и да има някакви сходства, не знам. Но да се върнем на темата. Убеден съм, че Дьо Форж готви държавен преврат, за да стане президент на Франция. Той организира метежите, абсурдните, но много резултатни акции на хора, облечени като членове на ку-клукс-клан. Убеден съм, че чака едно-единствено нещо, за да нанесе удара си.

— Какво чака?

— Пари и най-вече модерно въоръжение от лорд Доулиш — краля на оръжейния бизнес. Казано иначе — чака акостирането на „Стоманеният лешояд“ в Аркашон. Бранд, помощникът на Доулиш, е вече там.

— А къде е корабът? Не може ли да бъде спрян?

— Първи отговор — отивам в Олдбърг и подплашвам Доулиш, после тръгвам за Дънуич, за да проследя „лешояда“. Отговорът на втория въпрос е: не, не можем да спрем кораба. Нямаме доказателства, че на борда се превозва оръжие.

— Искате да кажете, че Дьо Форж се готви да започне война?

— Не, война не. Ще се опита да използва страха от всемогъщата си армия, за да подчини Париж и сегашното правителство. Със сигурност ще пусне слух, че войниците му са въоръжени с нервнопаралитичен газ.

— А какво правите, за да го спрете?

— Две неща едновременно. Вадим го от равновесие със средствата на психологическата война — караме го да отлага удара си. Използваме доста необичайни методи. И второ — събираме улики срещу него, които да го дискредитират, преди да нападне.

— Значи е доста сериозно…

— Най-голямата заплаха за стабилността в Европа след падането на Берлинската стена. Военен диктатор в Париж — това е повече от сериозно. Сега трябва да тръгвам. Остава ми малко време, а трябва да отида в Олдбърг и в Дънуич. После да се върна, за да хвана самолета за Париж.

Когато се изправи, Моника се приближи до него с един брой на „Дейли мейл“. Постави го на бюрото и посочи заглавието и статията под него:

Докато обличаше палтото си, Туийд прегледа бегло статията. Историята за Манто, бе преплувала Ламанша. На него се приписваха убийството на префекта на Париж, двойното убийство на президента и премиера на Франция чрез взривяването на влака, а също и убийството на някаква англичанка на име Джийн Буржойн.

Убиецът винаги оставял след себе си своя знак, пишеше в статията. Пелерината. Такава била намерена след смъртта на парижкия префект — в една кофа за боклук. Друга открили близо до взривения мост при покушението над премиера и президента.

Агенти на DST извадили пелерината и от навеса за лодки, където била удушена англичанката, близо до Аркашон.

— Манто е безпощаден — каза Моника.

— И много загадъчен. Хамилтън в колата ли ще чака?

— Да. Пазете се. Калмар може още да е около Олдбърг.

— Или пък Манто?

Туийд излезе от стаята.

Фред Хамилтън седеше зад волана на форда.

— Аз ще карам — каза Туийд.

Хамилтън премести дългото си тяло на съседната седалка. Двадесет и осем годишен, той остана с изпънат гръб, сякаш глътнал бастун, и започна да оглежда колите по натоварените лондонски улици в търсене на евентуални преследвачи. Марлър неведнъж го бе подигравал за това, че приема живота и работата си прекалено сериозно. Беше гладко избръснат, с къса кестенява коса и леко гърбав нос. Когато излязоха от Лондон и поеха през Есекс, Туийд хвърли поглед към шлифера му и попита:

— Взел си пистолет, нали?

— Да. Колт, калибър 45. Седем патрона в пълнителя. Имам и резервни.

— Едва ли ще ти потрябват.

— Мистър Хауърд настоя. И с ваше позволение, сър, точно когато най-малко очаквате да имате нужда от охрана, тя ви спасява живота.

— Можеш да не ми казваш сър. Просто Туийд.

Профучаха през Сафък с максималната позволена скорост.

Туийд подмина Олдбърг, после зави при Снейп Молтингс и малко преди последното отклонение към Айкин, където река Олд правеше красивата си извивка, едно волво, спряло на банкета, рязко потегли след тях с надут клаксон.

Хамилтън пъхна ръка под шлифера си. Туийд погледна в огледалото, поклати глава и изруга наум. Отби встрани и волвото спря след тях.

— Тези ги познавам. От Скотланд Ярд са — предупреди той Хамилтън.

Бяха, разбира се, главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Туийд гледаше право напред, когато Букенън се изправи до прозореца.

— Какъв малък свят, нали Туийд? — каза Букенън и изгледа Хамилтън. Сякаш на челото на високия млад мъж беше написано „телохранител“. Букенън продължи: — Почивахме си, преди да идем да разпитаме лорд Дейн Доулиш.

— Аз имах същото намерение — сухо отвърна Туийд.

— Е, в такъв случай можем да посетим негова светлост заедно. Сега под какъв флаг плавате?

— Специален отдел.

— Може би ще успеем да притиснем Доулиш. Надявам се, нямате нищо против?

Денят беше сив и дъждовен. Застанал пред прозорците в своето имение, лорд Дейн Доулиш гледаше към пристана отвъд поляната, същата поляна, на която скоро, а му се струваше, че оттогава са изминали години, се бе състояло състезанието по стрелба. На пристана беше привързана яхтата му „Морска пяна“. Водата на реката беше спокойна, настръхнала под едрите капки дъжд, които шибаха прозорците на имението.

Доулиш се бе върнал от „Стоманеният лешояд“, закотвен край Дънуич, след като за малко не бе удушил Сантос шкипера. Все още бесен, Доулиш си спомни за разговора им на мостика:

„Кога ще можем да отплаваме? Искам точното време!“

„Товаренето още не е приключило…“

„За Бога, човече, колко време ви трябва?“

„Сеньор, товарът е много опасен. А количеството също е голямо — най-голямото досега. Сигурно не искате някой неприятен инцидент, който би могъл да повреди кораба.“

„Искам резултати! Условията ви за работа са прекрасни. Морето е спокойно. Прогнозите за времето над Бискайския залив също са добри. Колко още ще продължи товаренето?“

„Първата ми задача е да опазя кораба ви, сеньор…“

„Моята също — Доулиш бе размахал, пръста си под носа на Сантос. — Но сериозно изоставаме с разписанието. Разпореди се да работят повече хора, глупак такъв!“

„Всички водолази са долу…“

„И кога ще можем да отплаваме? Казвай!“

„Утре вечер. Ще видите…“

„Това е крайният срок. Ако не сте готови — ще те убия, обещавам ти…“

Доулиш свърши още две неща, преди да тръгне за имението си. Влезе в кабината и написа закодирано съобщение. Подбра внимателно думите си:

„Товарът ще бъде доставен на уреченото място след седемдесет и два часа. Следващият сигнал от мен ще бъде последен. Тогава ще съобщя точния час. Птицата.“

Сам го занесе на радиста. После се отправи към палубата зад мостика. Специалният му самолет, който можеше да каца на земя и вода, стоеше на малка издигната платформа. Доулиш се приближи до пилота и каза:

— Искам да те видя как ще излетиш и как ще кацнеш на кораба.

Самолетът представляваше умален и леко изменен вариант на вертикално излитащите „Хариър“. След заповедта на Доулиш двигателите му изреваха, той се отдели от площадката и се заиздига право нагоре. Пилотът го задържа над катамарана, а после се спусна и кацна точно на предишното място. Най-после доволен, Доулиш се отправи към Гренвил Грейндж. Но тук вече го чакаше неприятна изненада — съобщение от главен инспектор Букенън от отдел „Убийства“ на Скотланд Ярд, че ще го посети преди обед.

— Какво ли пък иска този идиот? — запита се на глас той, застанал до прозореца с поглед върху яхтата.

Доулиш бе решил, че са приключили с разследването на смъртта на Карин Роузуотър. Някой нервно почука по вратата. Той грубо извика на натрапника да влезе. Появи се прислужник в бяло сако:

— Имате посетители. Някои си главен инспектор Букенън и сержант Уордън. Имали сте уговорка.

Доулиш му каза да остане на мястото си. Отвори шкафчето с напитките и си наля огромна доза уиски. Изпи го чисто на две големи глътки, облиза плътните си устни и затвори барчето.

— Сега можеш да кажеш на копелетата да влязат.

Първото нещо, което Букенън забеляза, беше костюмът за езда на Доулиш. Лордът изглеждаше малко странно в него — все пак беше краят на ноември. Носеше и твърда шапка. Бе застанал с гръб към камината, в която приятно пропукваха горящите съчки. В ръката си държеше камшик. Вдигна го за поздрав към посетителите си и посочи дивана:

— Седнете там, ако обичате.

Букенън се усмихна на себе си, докато се настаняваше. Уордън неудобно седна до него. Светлината от прозореца падаше точно в лицата им. Това беше стар трик — да останеш в сянката, а светлината да блъска посетителите ти в очите.

Доулиш се намръщи, когато влезе друг човек. Новодошлият се спря и внимателно огледа стаята. Сякаш търсеше всичко друго, само не и собственика й.

— Вие пък кой сте, по дяволите? Съобщиха ми само за двама служители на Скотланд Ярд.

— Специален отдел. — Туийд вдигна личната карта, изготвена в техническата лаборатория. Спокойно я прибра в джоба си, преди да продължи: — Значи неправилно са ви съобщили. Трябва да ви задам няколко важни въпроса, но ще изчакам инспектор Букенън. Той е с предимство.

— Нищо не разбирам. Сядайте. Ето там.

Камшикът посочи дивана, където имаше място за трети човек. Туийд не му обърна внимание. Приближи се до стол с красива резба, поставен до стената с камината. Седна на него и остана встрани от Доулиш, така че той трябваше да се извърне, ако искаше да го погледне. Букенън се подсмихна, разбрал тактиката на Туийд.

— Предпочитам стол с твърда облегалка. Нека инспекторът започне с въпросите си — каза Туийд.

— Той все още не се е легитимирал — процеди Доулиш. Букенън това и чакаше. Стана, приближи се до лорда, показа му картата си и остана на мястото, подпрян с лакът на полицата над камината, доста по-висок от домакина си. Извади една снимка.

— Познавате ли тази жена?

— Не.

— Хайде, лорд Доулиш. Снимката не е на фокус, а вие почти не я погледнахте. Кажете ми познавате ли жената.

— Коя е? — попита Доулиш, като взе в ръка подадената му снимка.

— Вие ще ми кажете. Май не искате да отговорите на въпроса ми. Значи я познавате.

— Глупости! Никога не съм я виждал. За какво е всичко това?

Доулиш върна фотографията на Букенън. Обърна се към Туийд, който го гледаше, кръстосал крака и прибрал ръце в скута си. После хвърли камшика на една маса, метна шапката си след него и пъхна ръце в джобовете на бричовете си.

— Това — продължи Букенън със същия равен тон, — което разследваме, е бруталното убийство на Карин Роузуотър в блатата край Олдбърг. Недалеч оттук.

— И защо дойдохте при мен?

— Защото свидетелката на убийството Пола Грей ни разказа за поне петима мъже — едри, въоръжени, с маски на лицата, които преследвали двете жени в лодка от Дънуич. Разбрах, че на „Стоманеният лешояд“ имате водолази, затова и се заинтересувах от вас.

— Дейността ми край Дънуич е благотворителна — без да печеля, аз наемам водолази за изследванията на селището, погълнато от морето преди години.

— Значи признавате, че за вас работят водолази — думите на Букенън прозвучаха като обвинение. — Целта ми е да открия членовете на групата, която е преследвала двете момичета и по-късно удушила едното от тях.

— Все още не разбирам защо дойдохте при мен.

Гласът на Доулиш бе станал агресивен. Бе започнал все по-често да поглежда към часовника си — позлатен „Ролекс“.

— Защото — отвърна спокойно Букенън — се оказа трудно да открия тези хора. Проверявате ли миналото на водолазите си, преди да ги наемете?

— Извънредно внимателно. — Доулиш се обърна с лице към Туийд, раздразнен от немигащия му втренчен поглед. — А вас какво ви интересува?

— Освен благотворителните си дейности вие се занимавате и с оръжейни сделки, от които сте натрупали състоянието си. Снабдявате ли с оръжия Франция? — попита Туийд.

— Франция има своя индустрия.

— Не отговорихте на въпроса ми. Корабът ви „Стоманеният лешояд“ някога акостирал ли е във френско пристанище?

— Вижте, вече започна да ми омръзва. Човек с работа като моята — основните ми интереси, между другото, са в областта на търговията с храни — има нужда от почивка и разтоварване. Надявам се, не ви изненадах — добави саркастично той. — С „лешояда“ обикалям из целия свят.

— Значи е кораб с двойно предназначение — тихо каза Туийд.

Доулиш замръзна. Изгледа с ненавист мъжа срещу себе си. Ако погледът му можеше да убива, от Туийд нямаше да остане нищо.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Лошо ли се изразих? — попита невинно Туийд. — Исках да кажа, че с „лешояда“ вие изследвате дъното и пътешествате по света. Служи ви за две неща, нали?

Букенън се намеси, като подаде визитката си на Доулиш:

— Изпратете ми на този адрес пълния списък с имената на водолазите. Сам ще проуча миналото им. Благодаря, че отделихте от ценното си време, лорд Доулиш. Това засега е всичко. Туийд?

Туийд кимна с глава и последва Букенън и Уордън. На излизане се спря, обърна се и каза на Доулиш:

— Чух, че Бранд не се отделя от вас. Били сте като сиамски близнаци. Да не сте го изпратили на ваканция в чужбина?

Доулиш вдигна ръката си с изпънат показалец и го насочи в гърдите на Туийд като пистолет:

— Вратата е точно зад гърба ви.

47.

Доулиш се втурна нагоре по широкото стълбище, влезе в спалнята, приближи се до прозореца и погледна надолу. Двете коли тръгнаха заедно и скоро се скриха от погледа. Без да бърза, лордът слезе обратно в стаята, която гледаше към поляната. Отвори барчето и си наля нова двойна доза чисто уиски.

Настани се удобно в едно кресло, изпи наведнъж половината от питието и остави чашата на масичката. Пет пари не даваше за инспектора от Скотланд Ярд. Тревожеше го загадъчният посетител от Специалния отдел.

Първо въпросът му за Франция. А после и неясната фраза „с двойно предназначение“. Непознатият наистина бе успял да го стресне. Доулиш си спомни погледа му, когато накрая го попита и за Бранд.

— Да изгние в ада дано… — изруга Доулиш на глас. Глътна на екс остатъка от уискито си.

Туийд се движеше след волвото на Букенън, докато стигнаха шосе А 12. Тук полицаят продължи на юг, а Туийд зави надясно и се отправи на север към Дънуич.

— Добре ли мина, сър? — попита Хамилтън, когато вече бяха изминали доста път.

— Така ми се струва.

Туийд не каза нищо повече и се съсредоточи върху сравнително ненатовареното шосе. Караше с възможно най-висока скорост. Наложи му се да намали, когато зави по черния път за Дънуич. Стигнаха до брега и той паркира форда край кръчмата на селото. Излезе от колата, взе от задната седалка кожената си шапка и я нахлупи на главата си. Провеси на врата си бинокъл. Така изглеждаше като отпускар, чието хоби явно са морските птици. Погледна към Хамилтън:

— Опитай се да се отпуснеш. Дръж се по-естествено. Сега сме туристи.

Единствената реакция на Хамилтън, доста неохотна при това, беше да пъхне и двете си ръце в джобовете на шлифера. Обикновено държеше дясната си свободна, за да може да грабне веднага пистолета, ако се наложеше. Туийд поведе по пътя. Подмина обществения паркинг, зави надясно и се заизкачва по стръмна криволичеща пътека.

— Били ли сте тук преди, сър?

— Много отдавна. Това е едно от онези места, които никога не се променят.

Туийд продължи да крачи уверено нагоре, докато стигна до върха на скалите, равен и обраснал с трева. Една дървена пейка гледаше към сивото спокойно море и сякаш с нетърпение чакаше някой да седне на нея. Туийд съзря това, което търсеше, и без помощта на бинокъла, но въпреки това го долепи до очите си и настрои фокуса.

Видя „Стоманеният лешояд“ такъв, какъвто го бе описала Пола. Двата му корпуса лежаха неподвижни в прегръдката на тихото море. На една платформа, издигната над самата водна повърхност, бе привързана моторница. Вероятно с нея докарваха на кораба всичко необходимо за екипажа. До моторницата бе вързана голяма гумена лодка с извънбордов двигател. Дали с нея маскираните мъже бяха преследвали Пола и Карин? Туийд се вгледа още по-внимателно.

Зад мостика се намираше някакъв странен самолет. За това още никой не бе докладвал. Значи веднъж стъпил на борда, Доулиш можеше да напусне кораба по всяко време. Няколко души се качваха в гумената лодка. Вероятно щяха да излязат на брега.

— Хайде да тръгваме… — каза Туийд и веднага заслиза по тясната пътека обратно към Дънуич. Хамилтън се стараеше да не изостава, но му беше трудно. Шефът му вече бе влязъл в колата и запалил двигателя, когато той седна до него. Туийд хвърли последен поглед през полето към закотвения катамаран и потегли.

Движеха се по шосе А12, когато той изведнъж намали, отби встрани и спря, без да гаси двигателя. Остана в седалката си като в транс, ръцете му неподвижно лежаха на волана. Хамилтън го погледна, после се обърна пак напред, като се стараеше да не вдига шум. Бътлър веднъж го бе предупредил, ако види Туийд в това състояние, да не се тревожи, а просто да го остави на мира. Странното поведение на началника му означаваше, че изведнъж е проумял нещо извънредно важно.

Двойна проверка.

Според Хауърд премиерът бе употребил точно тази фраза. Два независими екипа на една територия. На Туийд не беше съобщено кои са в другия екип. А това само потвърждаваше, че е прав за самоличността на Калмар убиеца.

Подкара с максимална скорост към Лондон.

— Не сте яли, нали? — попита Моника, когато Туийд влезе в кабинета си. — Така и предполагах. На бюрото ви има сандвичи и прясно кафе.

— Благодаря. Много мило, наистина.

Преди да седне, Туийд погледна часовника си. Имаше на разположение половин час. Махна найлона от първия сандвич, отхапа голямо парче и разбра, че е невероятно изгладнял.

Моника се приближи и му наля кафе в голяма чаша.

— Ще останете в Париж, докато всичко свърши, нали?

— Не. Сега ще ида в Париж, но после ще отлетя на юг за Аркашон. Искам да поема нещата в свои ръце в най-критичния момент.

— Отново се обадиха от Портън Даун. Открили в боклуците във фабриката на Доулиш някакъв контейнер. Бил празен, но най-добрият им експерт, току-що върнал се от отпуск, го изследвал и открил следи от нервнопаралитичен газ.

— Това прави пътуването ми до Аркашон още по-важно.

— А няма ли да е опасно?

Туийд погълна и втория сандвич.

— Вероятно. Но целият ми екип е вече в опасната зона. Трябва да бъда с тях.

— Вие знаете нещо, което не искате да ми кажете — обвини го тя.

— Ако е така, значи никой друг освен мен не го знае. Не мисли, че си извън играта, Моника.

— Генерал Дьо Форж скоро ще нападне, нали?

— През следващите два или три дни. Изчаква още едно нещо. Искам да го изпреваря, преди да го е дочакал.

Телефонът иззвъня. Моника с раздразнение се приближи до бюрото, вдигна слушалката и след миг каза, че ще провери дали Туийд е още в сградата.

— Търси ви Букенън от Скотланд Ярд…

— Туийд слуша.

— Май сме доста силен екип заедно. Негова светлост вече проявява признаци на тревога. Сега проучвам водолазите му.

— Много добре. Можете да направите и друго — прегледайте регистрите на всички хотели в Олдбърг за нощта, в която бе убита Карин Роузуотър. Търсете имената на хората, които са замесени по един или друг начин в цялата работа. Мисля, че ще откриете убиеца. Съжалявам, сега трябва да тръгвам…