Огнен кръст

48.

Операция „Маренго“ — завземането на Париж — започна. Генерал Дьо Форж бе издал заповедта си късно през нощта.

Сега стоеше приведен над голямата карта на Франция, разтворена на бюрото му. Майор Леми се бе изправил до него.

— Предните отряди на Първа бронирана дивизия наближават покрайнините на Ангулем — докладва Леми. — Движат се с максимална скорост, използвайки прикритието на нощта. Моторизираните патрули са вече в Ангулем. Утре вечер дивизията ще продължи на север. Ще заобиколи Париж и според плана ще влезе в столицата от север.

— Според официалния план, Леми — неочаквано каза Дьо Форж. — Този, който изготвих специално заради шпионина сред нас. От Ангулем дивизията ще се отправи на североизток, ще стигне до Щатору и, следвана от силни подкрепления, ще продължи по шосе Н20.

— Има нов план? — изненадано попита Леми.

— Да, но бях разгласил само официалния. Ако в Париж узнаят нещо за бъдещите ни ходове, те ще ни очакват да нападнем от север.

— А реалният план?

— Дадох го под формата на запечатани в плик писмени заповеди за всеки командир. Вече им наредих да отворят пликовете си.

— Да започвам ли с операция „Аустерлиц“ в Париж?

— Още не. Ще направиш друго — ще се обадиш на Калмар и ще му кажеш да довърши започнатото. Пола Грей. Тя е шпионин. Това е.

— Но Калмар настоява за парите си. Много настоява.

— Тогава му плати — меко му отвърна Дьо Форж. — Сигурен съм, че ще намериш необходимите средства.

Леми излезе замислен от кабинета. Дьо Форж му бе съобщил истинския план на операция „Маренго“ чак сега, след като всички командири вече го знаеха. А Леми все пак беше началник на разузнаването. Освен това майорът все по-често усещаше някаква предпазливост и сдържаност от страна на Дьо Форж. И подозрение. Генералът сякаш вече нямаше доверие в него.

В кабинета си Дьо Форж продължи да изучава картата. Запечатаните заповеди за командирите бяха кратки — те трябваше да се отправят към Париж по най-прекия маршрут — на север по шосе Н20. Последният ход, който щеше да очаква Навар от генерал, известен със сложните си маневри. Щеше да бъде в Париж преди правителството да е станало от сън.

А „Аустерлиц“, ударът отвътре, щеше напълно да обезвреди кабинета, след като бойните групи завземеха всички ключови позиции и центрове на властта малко преди влизането на Дьо Форж в Париж.

Колата се повреди, когато вече бяха стигнали далеч на юг от Бордо и се движеха сред безлюдната пустош на равнината. При сервиза на една бензиностанция временно бяха заменили реното с друг, но доста по-просторен модел — „Рено Еспас“. Освен старата кола в сервиза оставиха и голяма сума пари като гаранция.

Караше Пола. Бътлър седеше до нея и показваше пътя. Зад тях се бяха настанили Щал и Нийлд. В дъното на колата спеше Нюмън. Пред входа на една изоставена ферма с голям хамбар двигателят изведнъж угасна.

Пола завъртя няколко пъти ключа, натискайки педала на газта. Никакъв резултат — моторът отказваше да заработи. Бътлър излезе да погледне под капака и Щал го последва.

— Не разбирам много от тези двигатели — каза Бътлър.

— Прекрасно! — Пола също излезе от колата.

— Но аз разбирам — обади се Щал. — Много време изкарах във Франция. Карал съм такава кола. Нека да погледна…

Измина половин час, докато Щал се занимаваше с двигателя. Пола се оглеждаше наоколо, осъзнала колко уязвими са тук, на безлюдното шосе. Явно Щал си помисли същото, защото след половин час им направи знак с ръка да останат по местата си. Отдели се от колата и тръгна към къщата във фермата. Покривът й се рушеше. Изпопадалите керемиди оголваха прогнилите дървени греди.

Хамбарът обаче бе построен от здраво дърво. Покривът си седеше непокътнат, а пантите стабилно държаха отворените врати. Щал влезе вътре, огледа набързо помещението и се затича обратно.

— Ще се наложи да вкараме колата в хамбара, за да оправя мотора. Пола, ти седни на волана. Хайде, излизайте всички!

— Защо? — попита Пола.

— Защото — търпеливо й обясни Щал — ще ми трябват няколко часа, за да ремонтирам двигателя. Трябва да го разглобя и после пак да го събера. В сервиза са ни прекарали. Така ли се казваше?

— Така — нетърпеливо и малко раздразнено отвърна Пола. — Сигурен ли си, че ще можеш да го оправиш?

— Абсолютно. Но ще ми трябва време. А тук сме на прекалено открито място. След Бордо видяхме и танкове. Хайде, моля ви! Да преместим тази кола оттук.

Нийлд вече бе застанал до Бътлър, но никой не успя да събуди Нюмън. Оставиха го да спи и Пола седна зад волана, докато Нийлд, Бътлър и Щал бутаха колата по чакълената алея към празния хамбар. Вкараха я вътре и се огледаха, запалили фенерчетата си. Подът беше застлан със слама. Стъклата на прозорците на трите стени отдавна бяха престанали да пропускат слънчевата светлина, покрити с дебел слой мръсотия. Дървена стълба водеше към капандура в тавана — също толкова мръсна. Щал затвори едната врата, а Бътлър — другата. Нийлд насочи фенерчето си към двигателя и немецът веднага се захвана за работа.

— Наистина ли мислиш, че ще се справиш?

Щал се усмихна:

— Преди да почна в разузнаването, бях автомонтьор. Но не очаквай скоро да свърша, моля те…

През цялото това време Нюмън не бе помръднал от мястото си. Спеше буквално като заклан. По обяд Пола извади чантата, пълна със сандвичи и термос кафе. Преди да тръгнат за Ланд, тя се бе отбила в апартамента на Изабел. Запитана от французойката колко души ще пътуват и за колко време, Пола я бе излъгала, пропускайки Щал:

— Четирима сме. Ще отсъстваме два-три дни.

— Тогава ще ви трябва храна и нещо за пиене.

Изабел беше настояла да приготви сандвичи, докато Пола прави кафето. Тогава англичанката се бе ядосала заради закъснението, но сега благославяше Изабел.

Сандвичите бяха грижливо увити в сребристо фолио. Пола го махна, раздаде на всеки, а после наля кафе в единствената чаша — капака на термоса. Нюмън не помръдваше.

Нахраниха се и Щал продължи да работи под светлината от фенерчето на Нийлд. Ръцете му вече бяха покрити с масло чак до лактите. Половината от двигателя лежеше разфасован на пода и Пола се зачуди дали немецът някога щеше да успее да го сглоби наново. Заплахата дойде рано следобед.

Бътлър беше поел задачата да наблюдава околността през прозорците, устоявайки на изкушението да изчисти поне част от мръсотията. От време на време се качваше на стълбата и надникваше през капандурата. Беше горе, а Пола неспокойно крачеше из сламата, като се опитваше да не обръща внимание на прахоляка, когато Щал размаха отвертката и извика:

— Готово! Ще запали от раз, обещавам ви…

— Неприятности. Големи неприятности. И се движат бързо насам.

Беше Бътлър. Бързо слезе от стълбата, а Пола го гледаше с уплаха. Миг по-рано Щал бе успял да я зарадва. Бе повярвала, че най-после ще излязат от този мръсен и вмирисан хамбар. А сега… Бътлър запазваше самообладание при всякакви ситуации, но в гласа му Пола бе доловила тревога. Хвърли поглед към Нюмън в колата. Още спеше.

— Какво стана, Хари?

— Виж сама. През този прозорец. Танкове на Дьо Форж. Цял батальон…

Тя погледна през прозореца, а Бътлър се изправи над рамото й. Три танка с вдигнати дула преваляха билото на един нисък хълм недалеч от фермата. Движеха се право към нея. Пола стисна устни. Проклет късмет. Бътлър я хвана за ръката.

— Ела с мен. Не си видяла всичко.

Заизкачва се по стълбата и тя го последва. Гредите на покрива бяха съвсем сухи. Явно от никъде не капеше. Бътлър стъпи на дървената площадка под капандурата и се дръпна встрани, за да може жената да погледне през стъклото. Оттук цялата местност се виждаше като на длан. Полетата се простираха чак до хоризонта. Нямаше никакви дървета. Имаше танкове. Много танкове, уверено напредващи към фермата.

— Неприятна картинка — опита се да остане спокойна Пола.

— На учение са — обади се зад тях Щал. Бе ги последвал по стълбата. — Е, поне не ни виждат. Може да променят посоката си.

Пола усети как стомахът й се свива на кълбо, докато гледаше навън. Тук-там над полето пълзяха облаци ледена мъгла. Танковете преминаваха през тях и продължаваха пътя си като акули, търсещи плячка. Щал, както винаги, бе готов за действие.

— Колата е ремонтирана. Да тръгнем обратно на север, така…

— По-добре погледни на север — прекъсна го Бътлър.

Пола и Щал едновременно обърнаха главите си. Танковете се приближаваха от три посоки — север, запад и юг. Чисто беше само на изток. А пътят водеше от север на юг.

Бътлър се спусна долу, последван от останалите. Погледна през прозореца към другата, отделена от хамбара, постройка. Останките от фермерското жилище се намираха на около десетина метра от тях. Бътлър се обърна и нещо прошава в колата. Нюмън най-после се бе събудил. Изпълзя навън и се вторачи в краката си, затънали в сламата. Огледа се изненадано и спря погледа си на Бътлър:

— Какво, по дяволите, става? — погледна часовника си. — Вече е следобед. Трябваше да сме в Ланд…

Пола му наля кафе. Той жадно го погълна и подаде чашата си за още, докато Бътлър накратко му разказваше за случилото се.

Вече напълно разсънен, Нюмън бързо се изкачи по стълбата към площадката под капандурата, за да огледа положението сам. Бътлър и Щал го последваха, а Нийлд остана с Пола долу. Танковете се бяха приближили още и сега изглеждаха огромни. Непобедими, всяващи ужас стоманени чудовища.

— Оставаме тук — реши Нюмън. — Ако се опитаме да избягаме, ще ни използват за учебна мишена, без да се замислят.

— Ако се стигне до това, и ние ще очистим няколко души. Командирите на танковете са се изправили в куполите си — каза Щал.

Докато говореше, измъкна от чантата своя „Хеклер и Кох“. Беше избърсал ръцете си с парцалите, намерени в колата.

— Прибери автомата — нареди Нюмън. — Можем само да чакаме и да се надяваме.

— Ако има на какво… — тихо додаде Бътлър.

Пола също се бе изкачила при тях. Загледа танковете като хипнотизирана. Три от машините бяха съвсем близо. Първата от тях изведнъж ускори и се понесе с рев напред. Чуваше се зловещото дрънчене на гъсениците по каменистата почва.

— Господи! — прошепна Пола.

Виждаше се съвсем ясно сержантът в купола на танка. Беше млад, носеше шлем и диво ръкомахаше. Машината се движеше безпощадно напред към фермерската къща. Намали, преди да стигне до нея, и с лекота се качи върху полусрутената й стена. Тя не издържа под тоновете стомана и рухна цялата, а след нея паднаха покривът и другите стени. Погълнат от облака прахоляк, танкът започна да мачка под гъсениците си развалините на къщата. Младият командир отново махна с ръка и изкрещя в шлемофона си. Пола ясно чу заповедта.

— Сега плевнята! Прегази я…

Последната й мисъл беше, че все пак бе успяла да се обади на Лазал от апартамента на Изабел, докато французойката правеше сандвичите. Съобщи му, че се отправят на юг и остави телефонния номер на апартамента.

Туийд се бе върнал в Министерството на вътрешните работи рано сутринта, когато Нюмън и останалите вече бяха поели към Ланд. Самолетът му беше задържан на лондонското летище поради съобщение за поставена бомба. Отлетя с пет часа закъснение.

Лазал, току-що прибрал се от „Рю дю Сосайе“, седеше в кабинета си. Изучаваше картата, когато Туийд влезе запъхтян.

— Къде е Навар?

— Има спешно заседание на кабинета. Няма начин да го измъкнем. Какво има?

— Според моите изчисления остават по-малко от шестдесет часа до началото на атаката на Дьо Форж. На летището чух, че Дюбоа е говорил на някакъв голям митинг. Казал, че скоро „народът“ щял да управлява държавата. „Народът“ означава той като министър-председател, доколкото разбирам.

— И аз чух за тази реч. Защо казваш по-малко от шестдесет часа?

— Защото Дьо Форж чака само доставката на оръжие — ракети и гранати с нервнопаралитичен газ предполагам, — преди да удари. Оръжията ще пристигнат на борда на „Стоманеният лешояд“ — кораба на милионера лорд Дейн Доулиш.

— Катамаранът, за който ми разказа, преди да тръгнеш за Лондон?

— Точно така. Мисля, че знам къде са скрити оръжията. Скоро се сетих за нещо, което Пола ми бе казала. И всичко се връзва с Калмар. Знаех си аз…

— Къде е сега корабът?

— Закотвен в неутрални води край Дънуич, на източния бряг на Англия.

— Тогава защо не го задържим и претърсим?

— Защото нямам доказателства за теорията си. — Туийд закрачи нервно из стаята. Помисли си, че на Лазал вероятно всичко това му звучеше доста странно. — Виж, проблемът е, че катамаранът официално домува в Харуич. Там на два пъти са го претърсвали основно. Било е за наркотици. Не открили нищо. А Доулиш е известен във висшето общество. Финансира щедро политически партии. Знам, че съм прав, но, както ти казах, не мога да го докажа.

— Можем да изпратим самолет на бреговата охрана. Знаем ли предстоящия курс на кораба?

— Към Аркашон. Бискайския залив — кратко отвърна Туийд.

— Ще го предложа на Навар. Аз нямам необходимите правомощия. Спомена Пола. Тя ми се обади малко преди да пристигнеш…

Замълча, когато влезе Кулман без сако, само по измачканата си риза. Държеше в ръка незапалена пура. Човек би помислил, че ще умре без нея. Лазал му махна да седне и продължи:

— Пола шепнеше по телефона. Сякаш се страхуваше да не я подслушват. Каза, че целият екип, включително и Егон, се отправя на юг…

— Браво! — избухна Туийд. — Чудесно! И откъде се обади тази глупачка?

— От апартамента на Изабел Томас. Каза и номера там.

— Дай ми го. Бързо, Рене. Дано още не са тръгнали.

— Щал ще им бъде от помощ — увери го Кулман.

— Знам това. Но имаме спешна нужда от записките на Джийн Буржойн…

Пое си дълбоко въздух, когато Лазал му подаде телефона. Чудеше се как да разговаря с Изабел, ако тя вдигнеше слушалката. Така и стана. Отговори веднага, явно беше будна в този късен час.

— Пола там ли е?

— Пола ли? Коя Пола? И кой се обажда?

— Близък приятел, колега на Робърт Нюмън.

— Този пък кой е? Да не говорите за журналиста? Виждала съм снимката му по вестниците. Я ми го опишете, за да съм сигурна, че не ми правите номера. Може да сте си измислили името в последния момент. А вашето още не сте казали.

Изабел звучеше точно като жена, свикнала да я будалкат по телефона. Играеше съвършено. Туийд се ядоса заради загубата на време, но тя беше нрава. Всеки можеше да се обажда. Вече бе препатила с фалшивите агенти на DST. Туийд подробно описа Нюмън, но тя продължи да го разпитва.

— Явно наистина го познавате. Според вас какво оръжие би избрал за самозащита, ако му се наложеше?

— „Смит енд Уесън Спешъл“, калибър 38 — бързо отговори Туийд.

— Съжалявам, че ви разпитвах толкова подробно, но трябваше да бъда сигурна, че наистина сте негов колега. Пола я няма. Никой няма, сама съм. Заминаха преди около половин час.

— Разбирам — Туийд внимаваше да не я уплаши. — Те не бяха ли отседнали в хотел? — попита, за да я изпита.

— Да, в „Атлантик“. Но ще останат при мен, когато се върнат. Тоест след два-три дни. Имате номера ми, така че се обадете пак.

— Мога ли да ви помоля да напускате апартамента колкото е възможно по-рядко?

— Боб… Мистър Нюмън вече ме предупреди. Обадете се пак.

— Ще трябва да направим нещо, Рене — каза Туийд, когато затвори. — Много съм разтревожен. Целият ми екип е на път за Ланд. Тези кръстчета на картата ти какво отбелязват? Местата, където Дьо Форж провежда маневрите?

— Точно така. От получените досега доклади…

— Поставил си кръстчета и на територията на Ланд.

— Да, страхувам се, че хората ти отиват в доста опасен район.

— Трябва да измислим нещо. И то бързо — Туийд замълча. — Я ми кажи, шофьорите на френските бензиновози дали биха подкрепили Дьо Форж?

— Боже мой, не! Те са си цяла мафия. Държат се много здраво. Не харесваха дори Дьо Гол, пък какво остава за Дьо Форж. Военното управление и адът за тях са едно и също нещо.

— А фермерите в Централна и Северна Франция? Вярват ли, че Дьо Форж е спасителят на страната?

— Не. Те нямат никакво доверие на армията. Дьо Форж спечели симпатиите им на юг, като им помагаше в прибирането на реколтата. Фермерите на север гонят войниците от нивите си с лопата в ръка. Защо питаш? Май имаш някаква идея?

— Нали съм си умен — усмихна се Туийд. — Още ли се тревожиш, че Дьо Форж има свои информатори тук, в Париж?

— Да. Сигурен съм, че има. Но не мога да разбера кои са.

— Тогава ще приема поканата на Жозет и утре отново ще я посетя.

— А това за бензиновозите и фермерите?

— Трябва да се действа светкавично. Ето какво ще направиш…

49.

— Хайде да слизаме оттук! — каза Нюмън.

Пола почти се свлече по стълбата, последвана от Щал и Нюмън. Под покрива едва ли щяха да са на сигурно, място, когато танкът разбиеше стените на хамбара. Погледнаха отново през прозореца към купчината развалини, която някога бе представлявала фермерско жилище.

Както всички, Пола искаше да види какво става навън, преди да се опитат да се измъкнат. Да се измъкнат? Накъде? Пола си представи ужасяващата картина на срутващи се стени и покрив, които ги погребват под тежестта си. Дочу някой да крещи на френски в момента, в който младият разрушител насочи стоманения звяр към хамбара.

Между танка и хамбара спря втора машина и препречи пътя на първата. Пола отново надникна и видя командира на втория танк — някакъв лейтенант. Беше свалил шлема си и крещеше като побеснял, размахал юмрука си. Чуваха се и думите му:

— Ще отидеш в ареста за това! Не, ще те изправя пред военен съд. Пълен идиот! Разрушаваш собственост на фермер, а именно от тяхната подкрепа се нуждаем сега. Отнемам ти командването на танка, сержант. Слизай веднага! Ще пътуваш в моята машина като арестант…

Двигателите на двата танка бяха замлъкнали. Вътре в хамбара всички се гледаха, без да могат да повярват на късмета си. Чуха тежки стъпки — явно сержантът слизаше от танка. Нюмън направи знак с ръка и те се дръпнаха от прозореца.

Пола потърси с поглед Нийлд. Той стоеше в другия край на помещението напълно спокоен. В едната си ръка стискаше пистолета. С другата вдигна палец към Пола и й намигна. Тя успя да му се усмихне в отговор.

Танковете отново изреваха. Гъсениците задрънчаха. Нюмън предупреди с жест другите да останат по местата си. Изчака двете машини да се отдалечат, а после се втурна нагоре по стълбата, последван от Пола.

Огледа пейзажа през капандурата. Положението им оставаше тежко. Из цялото поле около фермата се движеха танкове ускоряваха, намаляваха, въртяха се, преследваха се един друг. Като при учебно сражение. Нюмън поклати глава.

— Още не сме се отървали.

— Колко мислиш, че ще трябва да останем тук?

— Докато не се убедим, че хоризонтът е съвсем чист. А, Пийт нагъва някакъв сандвич. Има ли и за мен, Пола?

Късно сутринта на същия ден Туийд пристигна в апартамента на Жозет дьо Форж в Паси. Беше се обадил по телефона и се представи със същото име — Прентис от „Дейли уърлд“. Обясни, че редакторът му искал още информация.

— Информация, мистър Прентис? — бе попитала Жозет. — Елате, ще бъда готова…

Готова… Когато му отвори вратата, Жозет беше облечена в мек домашен халат, разкопчан отпред. Виждаше се част от прозрачния й комбинезон от шифон. Докато го водеше нагоре по извитите стълби, халатът се разтвори още и откри прекрасните й дълги крака. Въведе го в спалня в предната част на къщата. Обърна се към него, пое палтото му, а очите й го пронизваха изпод дългите мигли. Тя погледна към леглото с ефирен балдахин и копринени чаршафи.

— Реших, че тук ще ни е по-удобно. Прислугата няма да ни досажда. Ще си поговорим само двамата.

— Аз наистина искам да ви задам няколко въпроса.

Туийд се отправи към един шезлонг и седна на ръба му. Не че обичаше точно този тип мебели — просто в стаята нямаше нито един стол или кресло. Жозет окачи палтото му в гардероба, приближи се, седна близо до него и кръстоса крака.

— Нужно ли е да губим време с въпроси? Тогава ми кажете кога ще излезе статията ви за моя съпруг.

— Скоро. Имате хубав бюст…

Туийд се усети в последния момент за двусмисленото си изявление и посочи с пръст, за да не бъде разбран погрешно. На една полукръгла масичка до стената беше поставен мраморен бюст на Наполеон. Само по себе си присъствието му в стаята означаваше много. А всички останали подробности правеха и това посещение на Туийд извънредно полезно. Той зачака отговора й.

— Шарл го донесе. Сега той е само Бонапарт, но в близко бъдеще…

— Чух, че армията на съпруга ви се придвижва към Париж. Навар ще позволи ли това?

— Разсмивате ме, шери. Навар не е от тези, които ще се задържат дълго върху гребена на вълната.

— Искате да кажете, че генералът ще влезе в Елисейския дворец?

Тя лекичко го потупа по бузата.

— Нима казах това?

— Не, но Дьо Форж е умен човек. Разбрах, че има съвършено разузнаване в Париж. Когато бях тук миналия път, на приема ви присъстваха доста високопоставени гости. Генерал Масон например. Мина ми през ума, че вашите коктейли са идеален начин за предаване на информация оттук към щаба на Трети корпус и обратно.

Жозет тъкмо поставяше цигара в едно цигаре от слонова кост. При последните думи на Туийд ръката й трепна и счупи цигарата. Без да го погледне, жената сви плътните си устни и се намести по-удобно. Чак тогава заговори:

— Имате много живо въображение.

— Така ли мислите? Повечето от гостите ви подкрепяха възгледите на Дьо Форж.

— Вижте, тук се бяха събрали най-различни хора. Художници, интелектуалци…

— Генерали и други висши офицери…

— Приемите ми са светски.

— И са чудесно прикритие за тайни срещи на хора, занимаващи се с разузнавателна дейност.

— Надявам се няма да публикувате нито една от тези измислици?

— Само истината, мадам — увери я Туийд.

— Мисля, че започнахме да си губим времето — тя остави цигарето в кристален пепелник, обърна се и се наведе към Туийд. Обви шията му с красивите си голи ръце и той потъна в аромата на скъпия й парфюм.

Туийд се усмихна, свали ръцете й от себе си, стана и се приближи до тежките завеси, покрили прозорците. Разтвори ги леко, сякаш за да погледне навън. После ги пусна.

— Какво има? — попита Жозет с леден глас. — Никой не наблюдава къщата, ако това ви притеснява. Мисля, че вече ви казах — съпругът ми си има други развлечения. Защо да си нямам и аз?

Беше оставила вратата леко открехната и отдолу изведнъж се чу силно тропане. Някой блъскаше като луд по входната врата. После продължително натисна звънеца.

— Извинете ме, мадам…

Туийд се втурна по стълбите. Във вестибюла се появи жена, облечена в черна рокля и с черен шал на главата. Икономката. Туийд я подмина и натисна дръжката на вратата. Отвън стояха шестима мъже в тъмни костюми и разкопчани шлифери. Зад тях до тротоара бяха паркирани две черни лимузини.

— Спалнята на втория етаж — каза им Туийд.

Лазал и трима от агентите му се затичаха нагоре. Когато влезе в спалнята, французинът завари Жозет трескаво да натиска вилката на старомоден позлатен телефон, допряла слушалката до ухото си. Постави ръка на рамото й.

— DST. Ще дойдете с нас. Телефонът ви е прекъснат. Тръгнете незабавно. Можем и да ви занесем, ако се наложи, но ще бъде под достойнството ви.

Мъжете я поведоха роптаеща обратно по стълбите. В мраморния вестибюл чакаха другите двама агенти и икономката. Лазал се приближи до нея, възпитано се извини и взе от главата й черния шал. После го постави върху косата на Жозет.

— Какво правиш, говедо! — изкрещя му тя.

— Отнасям се с вас като с дама. Не искате скандал, нали? Знаете какви са съседите. Нека си помислят, че отвеждаме икономката. Ще ви закараме в една приятна резиденция извън Париж. Не, мадам, не можете да направите нищо. Държавната измяна е тежко обвинение. Направете сцена и утре във вестниците ще излезе списък на последните ви дванадесет любовници — Лазал говореше с мек глас. — Осем от тях са женени. Ако поне една от съпругите се разприказва пред обществеността, можете да си представите какво ще стане. Престижът ви сред висшите парижки кръгове ще бъде безвъзвратно съсипан…

Лазал я настани на задната седалка, а от двете й страни седнаха негови агенти. После се върна при входната врата, поклони се с уважение и я затвори. Съседите щяха да решат, че се извинява за безпокойството на домакинята. Жозет, доста необичайно за нея, мълчеше. Колата потегли.

Туийд бе наблюдавал всичко, възхитен от светкавичните и умели действия на екипа на Лазал. Само французин можеше да се справи успешно в такава деликатна ситуация. Приближи се до другата лимузина, седна отзад, Лазал се настани до него и шофьорът потегли.

— Оставих двама да претърсят къщата — каза Лазал. — А Жозет ще обявим за изчезнала. Виждаш ли, и аз съм понаучил нещичко за воденето на психологическа война. Представяш ли си реакцията на Дьо Форж?

— Справи се чудесно — съгласи се Туийд. — Добре че не ме заведе в някоя от стаите от другата страна на къщата. Видяхте сигнала със завесите, нали?

— В момента, в който се раздвижиха, излязохме от колите. Мисля, че изигра отлично ролята си.

— Видях нещо, което ми подсказва кой път за Париж ще избере Дьо Форж, ако се стигне до това. Сега трябва да започнем втория етап от операцията.

— Какво видя?

— Бюст на един от идолите на Дьо Форж. На Наполеон. Спомни си Ватерло, Рене…

В Аркашон Виктор Роузуотър стоеше на палубата на яхтата си и оглеждаше брега с бинокъл. После го насочи към пристанището, където гората от мачти бавно се люлееше под ледения полъх на морето.

Облечен в поло и непромокаема мушама, той изглеждаше като типичен морски вълк. Ситни капки дъжд се спускаха над пристанището. Небето бе сиво. Всичко изглеждаше сиво. Уверил се, че никой не наблюдава яхтата му, Роузуотър слезе в голямата каюта под палубата.

Съблече мушамата, натисна едно скрито копче и част от ламперията се отмести встрани. Зад нея имаше скрит радиотелефон с мощен предавател. Натисна друг бутон и от палубата до мачтата изскочи дълга антена.

След минути вече разговаряше със свръзката си в щаба на криминалната полиция във Висбаден. Размениха паролите и Роузуотър предаде на Оскар краткото си съобщение:

— Скоро ще ви изпратя списък с адресите на нашите приятели във федералната република. Край.

От Висбаден Оскар веднага изпрати радиосигнал до Кулман в Париж.

Роузуотър се бе излъгал. Районът се наблюдаваше от един широкоплещест мъж в моряшко яке. Бранд беше приклекнал зад щурвала на по-малка яхта, акостирала в пристанището. Той също имаше бинокъл и бе видял Роузуотър да оглежда брега и другите кораби. Видя и издигането на антената, след като англичанинът изчезна под палубата. Бранд се изправи, слезе на брега и се отправи към близката телефонна кабина. С приведени рамене и ниско нахлупена шапка той изглеждаше като най-обикновен моряк. Влезе в телефонната будка, набра някакъв номер и се представи като Малката птица. Момичето от другата страна на линията за щастие говореше английски.

— Ти ли си, Ивет? Слушай сега. Знаеш къде се намирам. В пристанището е корабът на един английски агент. Моторна яхта с английски флаг на мачтата. Името й е „Тайфун“. Запомни ли? Повтори името на яхтата. Добре…

Генерал Дьо Форж беше побеснял. Повикан, майор Леми влезе в кабинета му и Дьо Форж го изгледа почти с омраза:

— Знаеш ли какво стана сега? Не мога да се свържа с Жозет! От централата ми казаха, че телефонът е изключен. Основният канал от Париж е прекъснат. Точно когато се готвехме да поставим началото на „Аустерлиц“. Разбери какво, по дяволите, се е случило. Защо си още тук?

— Малката птица се е обадила на Ивет…

Леми неохотно съобщи на генерала и другата лоша новина. Както очакваше, тя съвсем не оправи настроението му. Дьо Форж стовари юмрука си на бюрото:

— Изпрати екип да прочисти Аркашон! Първо Пола Грей, сега пък английския шпионин! Много станаха! Вземи със себе си сержант Рей. Той може да си поговори с онази яхта. А Калмар веднага да се заеме с младата кучка на име Грей…

— Проблемът с парите на Калмар още не е разрешен…

— Ами разреши го! Искам навсякъде из Аркашон да плъзнат фалшиви агенти на DST. Не пропускайте и Изабел Томас — любовницата на Анри Бейл. Ликвидирайте ги всичките. И още нещо. От Ланд ми съобщиха, че опитът да убият Моше Щайн е пропаднал. Намерете евреина. От Париж няма сведения за пристигането му в столицата. Целта им е да го закарат там и да го излъчат по телевизията. Искат хубаво да оплаче другарчетата си, загинали в Тарб. Тревожи ме тази област Ланд. Изпрати друг екип, по море, за да разчисти труповете на престъпните елементи, погребани там. Нека ги пъхнат в чували с тежести и да ги хвърлят на дъното.

— Нали не искате лично да се заема с това?

— Не. Лейтенант Бертие ще свърши работата. Кажи му да изчака сержант Рей да се освободи и да го вземе със себе си. Може взривяването на оная мърша да се окаже по-ефективно. Действай!

Дьо Форж изчака няколко минути, после извика сержант Рей при себе си. Когато гномът влезе, стиснал кепето си под мишница и покорно привел глава, генералът топло го поздрави и се обърна към него с истинския му военен чин:

— Седнете, капитане. Скоро се разпоредих един от телефонните ни техници да постави подслушвателни устройства на автоматите на всички офицери. Записах разговорите им и открих кой е предателят сред нас. След малко ще чуете един от записите.

— На всички офицери?

Сержантският чин на Рей му позволяваше да се движи свободно сред войниците и да докладва на командира си за техните настроения. Дьо Форж беше коварен военачалник.

— Да. Подслушваше се и вашият телефон — генералът се усмихна цинично. — Обичам да изпипвам нещата. Ето какво искам да направите…

Нюмън и останалите още не се бяха измъкнали от капана. Свечеряваше се и сивият здрач покриваше всичко наоколо. От капандурата на покрива Нюмън наблюдаваше танковете. В далечината те се подреждаха в стройни колони. Светеха само габаритите им отзад. Не бяха включили фаровете. Нюмън си спомни за известния поход на бронираните войски на генерал Гудерян през Втората световна война. Неговите танкове се бяха придвижили през нощта по същия начин — командирите на немските машини бяха следвали предния танк само по габаритните му светлини. Спусна се по стълбата.

— Още ли сме заклещени тук? — попита Пола.

— Да, за съжаление. Дано не продължат учението през нощта. Изглеждаш притеснена.

— Тревожа се за Моше Щайн. Къде е той?

— В стаята си в „Атлантик“. Предупредих го да не мърда оттам. Носят му храната горе. В момента, в който се доберем до него, един от нас ще трябва да го ескортира до Париж.

— Дали ще издържи толкова дълго, без да излиза от стаята си?

— Като момче веднъж прекарал шест месеца в едно мазе. Било е през войната. Сигурен съм, че ще издържи.

— Слава богу. Само така ще има някакъв шанс да го измъкнем.

50.

Франция гореше. В Тулуза, в Марсилия, в Тулон, в Бордо маскирани мъже носеха по улиците пламтящи лотарингски кръстове. Към тях се присъединяваха младежи, магазинери, дребни търговци. Те скоро подемаха вика на маскираните:

„За Франция! Към властта! За Франция! Към властта!“

Истерията обхващаше и по-малките съседни градове. С падането на нощта огнените кръстове заприличваха на огромни зловещи кинжали, насочени към земята.

В полетата също се издигаха пламъци. Огньовете се виждаха на километри и изпращаха все по на север вестта за началото. В Бордо Дюбоа говореше пред безчисленото множество, събрало се на Площада на победата:

— Граждани на Франция! Удари вашият час. Най-после обикновените хора ще могат да управляват страната си. Заедно ще прогоним продажниците в костюмите, които ви третираха като роби. Ще се превърнем в гордостта на Европа. Париж ще бъде прочистен от чужденците престъпници, от корумпираните министри, които купуват труда ви на безценица…

„За Франция…“

Не всички бяха излезли на улиците. Част от жителите на Бордо останаха по домовете си, здраво спуснали капаците на прозорците. В апартамента си един адвокат се обърна към жена си с тревога в гласа:

— Луиз, това ми напомня на разказите за началото на революцията от 1780-а. Прелюдията към царството на терора…

В Централна и Северна Франция картината беше по-различна. Под прикритието на нощта фермерите работеха непрестанно, помагаха и жените им. Изкарваха балите сено от плевните и ги товареха на чакащите камиони.

Офицери от DST ръководеха операцията. Внимателно записваха количествата и броя на балите, за да подготвят бъдещите компенсации от правителството.

В близост до всички пътища бяха спрели бензиновози. Чакаха на групи от по пет-шест камиона. Шофьорите търпеливо седяха в кабините си. Бяха им платили огромни суми, за да докарат товара си тук посред нощ. В кабината на всеки камион имаше дълъг маркуч. Шофьорите бяха получили малки радиопредаватели и инструкции от хората на DST.

На местата, където това бе възможно, бензиновозите бяха паркирали сред дърветата на крайпътните борови гори. Така не можеха да бъдат забелязани от самолет. Шофьорите чакаха получаването на последни заповеди по радиостанциите си.

Новините за пламтящите кръстове, за струпването на много хора и за техните призиви стигнаха в Париж. Лампите в Министерството на вътрешните работи светеха. Навар бе превърнал сградата в щаб.

Въоръжена охрана пазеше министерството. Сградата разполагаше и с най-съвършената комуникационна техника в цяла Франция. Навар бе свикал заседание в просторния си кабинет. Около масата седяха Туийд, Кулман и Лазал. Единствените хора, на които имаше доверие.

— Насрочих следващото заседание на кабинета за след три дни — съобщи Навар.

— Защо? — попита го Лазал.

— След три дни ще сме се справили с кризисното положение. Ако не успеем дотогава, то заседанието става излишно. Сигурен съм, че Дьо Форж вече е узнал новината. „Решили са, че разполагат с много време.“ Това ще си помисли той. И няма да очаква скоро да му се противопоставим.

— А мерките, които решихме да приложим? — попита Туийд.

— Мерките, които вие решихте да приложим — поправи го Навар. — Всичко върви по плана. Фермерите и шофьорите на бензиновозите са готови. Проблемът ни е там, че не знаем по кой път ще тръгне Дьо Форж.

— Шосе Н20 — каза Туийд. — Най-прекият път за Париж. Имаме нужда от информацията на Щал и Джийн Буржойн. А хората ми, които носят записките със себе си, в момента са в Ланд. Допуснаха грешка, но не мога да ги виня. Знам, че искат да ни дадат всичко наведнъж — документите и свидетелите.

— Не остава много време — тихо се обади Лазал.

— Твоят информатор още ли е в щаба на Дьо Форж? Питам заради убийството на Буржойн.

— Там е. Това убийство наистина ме потресе. Джийн беше смела жена. Днес следобед моят човек ми се обади. Съобщи, че утре вечер „Черният кръг“ ще се събере за последното си съвещание. Затова казах, че не остава много време.

— Трябва да се направи нещо — каза Навар. — Генерал Масон обяви пред кабинета, че ще отсъства за кратко от Париж. Искал да види как се провежда учението на юг.

Туийд бе готов с отговора:

— Ще направим две неща, ако се съгласите с предложенията ми. Ще продължим и с психологическата война срещу Дьо Форж. Ето първото…

След пристигането си в Аркашон сержант Рей веднага се залови за работа. Не разполагаше с много време — скоро трябваше да се присъедини към отряда на лейтенант Бертие.

Рей се бе облякъл като рибар — с мушама и качулка, спусната над лицето. Обут в гумени ботуши и хванал въдицата, уверено крачеше под слабия дъжд. През рамото си бе преметнал брезентова торба. Но вместо риба в торбата си носеше бомба с часовников механизъм.

Преди това беше наблюдавал известно време моторната яхта, хвърлил въдицата си близо до „Тайфун“. Собственикът й трябваше да се намира на борда, но Рей не видя и следа от него. Явно се бе унесъл в сладка следобедна дрямка.

„Сержантът“ безшумно стъпи на мократа палуба. Огледа се за последен път, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Извади малката бомба и натисна кончето, което активираше електромагнита в нея. Клекна и прикрепи бомбата към металната лента, опасваща кабината. Натисна второ копче и часовниковият механизъм започна да отмерва времето. Рей имаше точно пет минути, за да се отдалечи.

Забърза към колата си, сякаш раздразнен от дъжда, който се бе засилил. Хвърли въдицата и торбата на задната седалка, седна зад волана, запали двигателя и зачака. Колата се намираше на около четиристотин метра от яхтата. Погледна часовника си. Оставаше една минута.

Дъждът приглуши експлозията, но ударната вълна разтърси колата. Разкъсан, корпусът полетя във въздуха заедно с част от палубата. При падането си във водата тежките парчета от яхтата вдигаха огромни фонтани. Кърмата бе останала до брега, здраво привързана, и сега от нея се заиздига черен дим. За миг лумна огън, но дъждът от падащи късове бързо го угаси.

— Свършихме още една полезна работа — каза на себе си Рей.

Потегли веднага. Имаше среща с Бертие на брега южно от Аркашон. Рано следобед трябваше да са стигнали в Ланд.

От борда на друга яхта Роузуотър видя експлозията. Бе преместил базата си тук, очаквал подобен ход от страна на Дьо Форж. Беше взел и основната част от техническото си оборудване.

По-рано, но време на разговора си с Оскар, той беше забелязал през мрежестите пердета на илюминаторите неочакваното появяване на Бранд, забързан нанякъде край брега на пристанището.

Роузуотър не вярваше в случайните съвпадения. Само това го бе спасявало от провал досега. Където и да се намираше, винаги се подсигуряваше с второ, резервно убежище. И сега не бе повярвал в случайното присъствие на Бранд тук.

Когато водата в района на експлозията се успокои, Роузуотър сви рамене. Не го уплашиха — отдавна бе свикнал с рисковете на професията си.

Беше нощ и Нюмън седеше зад волана на колата, поела по нощното шосе към Ланд. До него Пола следеше маршрута по картата. Зад тях бяха Нийлд и Щал. В дъното Бътлър внимателно наблюдаваше пътя през задния прозорец.

Бяха изгубили много време и сега Нюмън бързо караше по шосе Н10, водещо към границата с Испания. Бяха спрели за малко на едно крайпътно ресторантче, където се хранеха шофьорите на камиони. Помещението беше пълно с дим от евтини цигари и Нюмън се спря на вратата, за да свикне със синкавата мъгла вътре. Вонята на прегоряла манджа се смесваше с острия мирис на бира. Всички маси бяха заети. Някои от посетителите стояха прави. Нюмън си проби път до бара и поръча чаша перно. После заговори на френски шофьора до себе си:

— Тръгнал съм към границата. Отивам на почивка в Испания. Но не знам откъде да мина — навсякъде е пълно с танкове.

— Продължавайте спокойно на юг. Аз идвам от Сан Себастиян. Танковете тръгнаха на север. Пътят е чист. Какво мислите за Дюбоа? Аз му нямам никакво доверие. Бас държа, че иска да влезе в правителството. Ей на това му викам политика — шофьорът се изплю на пода. — Мразя ги всичките. Заминавай спокойно на почивката си, приятелю…

Продължиха към Ланд и скоро гъста гора огради от двете страни шосето. Виждаха се следи от танковете — съборени дървета, разоран асфалт, клони, изхвърлени на шосето.

Малко преди зазоряване стигнаха Сен Жиронс, селото, където живееше Мартина. Моше бе казал, че малката й къща се намира в края на селището. След известно време откриха мястото. Нюмън с тревога установи, че всичките прозорци на къщата светят. Взе Пола със себе си и натисна звънеца. На изток се показваха първите бледи ивици на зората. Никой не отговори на позвъняването и Нюмън почука на вратата. Дочуха шум от тътрещи се чехли. Вратата се открехна, спряна от тежка верига. Отвътре надникна Мартина, напълно облечена.

— Помните ли ме? — тихо попита Нюмън. — Това е Мари. Не сме сами — в колата има наши приятели.

— Въоръжени ли сте?

Нюмън се изненада от въпроса й. Не знаеше кой отговор ще я успокои. Изведнъж разбра, че старата жена е много изплашена.

— Да, въоръжени сме…

— Влезте. Май пристигате навреме. Но не е сигурно. Помните ли пътя за гробището? Готвят се да убият още един човек. Пристигнаха с лодки… Видях ги от плажа… Гумени лодки с мотори. — Мартина хвана ръката му. — Видях един човек с вързани на гърба ръце. Мръсниците пак ще убиват. Побързайте! Може да стигнете навреме…

— Тръгваме…

Наложи се да оставят колата, когато пътеката сред дърветата стана прекалено тясна. Небето изсветляваше, но слънцето още не се беше показало. Слязоха от колата и се затичаха през гората, водени от Нюмън.

Бяха близо до морето. Чуваха рева на прибоя, а солта във въздуха гъделичкаше ноздрите им. Носеше се аромат на борове, който Пола обожаваше, но сега единствената й мисъл беше да стигнат навреме.

Бяха поспорили с Нюмън пред вратата на Мартина. Грешката му беше там, че лошо формулира предложението си:

— Ще е добре някой да остане и да пази Мартина. А и ще бъде по-безопасно за теб, ако стоиш тук…

— По-безопасно? — бе избухнала тя. — Май ме имаш за обикновен пътник. Някой, който по всяко време можеш да свалиш от влака, щом стане напечено. Губиш време, Нюмън. Аз идвам с вас…

Нюмън лесно се ориентираше сред дърветата. Скоро меката почва под краката им се смени с по-отъпканата земя на пътеката. Щал вече бе извадил автомата си, когато Нюмън вдигна ръка и прошепна:

— Стигнахме гробището.

— Тези купчини пръст гробове ли са?

— Да. Мисля, че чух глас вляво от пътеката. Да вървим!

Продължиха напред сред боровете. Нюмън вървеше в средата. Пола и Щал тръгнаха от двете му страни, а отзад останаха Бътлър и Нийлд. Всички стискаха оръжията си. Скоро излязоха на открито и видяха оловното море, набраздено от безбройни вълни.

Пола рязко си пое въздух. Ужасена, притисна с длан устата си. Намираха се на една от пясъчните дюни. Беше времето на отлива и пяната на вълните достигаше до една безкрайна широка ивица мокър пясък.

На плажа стоеше изправен лейтенант. На очите си имаше черна превръзка, а ръцете му бяха стегнати зад гърба и завързани за дървен кол, забит в пясъка. Лицето на лейтенанта бе обърнато на север. На няколко метра пред него стояха войници с насочени пушки. Между тях и мишената им беше застанала приведената фигура на друг мъж също в униформа. В отпуснатата си ръка той стискаше пистолет.

— Господи! — прошепна Пола. — Ще разстрелят лейтенант Бертие!

— Онзи по средата го познавам. Сержант Рей. Неприятно…

— Не можем ли да ги спрем?

В този момент Рей се дръпна назад. Вече нищо не делеше Бертие от насочените дула. Сержантът понечи да вдигне ръката си, но изведнъж над плажа прогърмя гласът на Нюмън. До него Щал внимателно се прицели.

— Не мърдайте, сержант Рей! След миг всички ще сте мъртви. Ако не вярвате…

Щал дръпна спусъка и разора пясъка непосредствено пред краката на войниците. Те се заковаха на местата си. Приличаха на восъчни фигури в музей. Нюмън повторно извика:

— Сержант Рей, наредете на хората си един по един да хвърлят оръжието си. Веднага!

Щал отново се прицели. Този път куршумите засипаха с пясък сержанта. Той застана неподвижно на мястото си и даде заповедта. Десет пушки паднаха на плажа. Нюмън извика за трети път:

— Хвърлете пистолета си, сержант Рей! Наредете на войниците да легнат един зад друг по корем на пясъка. Да образуват кръг с телата си. Един да гледа към морето, следващият — към брега. Хайде!

Рей трябваше три пъти да обясни на войниците какво се иска от тях. Идеята на Нюмън беше добра. Главата на всеки от легналите щеше да се намира между ботушите на човека пред него. Така нямаше да могат да говорят помежду си.

— Пийт, събери оръжията — прошепна Нюмън. — И не стой на прицела на Щал. Някой може да реши да скочи.

Нийлд бързо се справи със задачата. После изхвърли пушките във водата. Нюмън му извика:

— Претърси сержант Рей.

— Чист е — отвърна Нийлд, след като опипа професионално дрехите на гнома, чието лице се бе изкривило от омраза.

— Рей! Сега ти ще развържеш лейтенант Бертие. Нийлд, придружи сержанта и го дръж под прицел.

Когато двамата мъже се приближиха до Бертие, над плажа се спусна странна тишина, нарушавана единствено от кроткото плискане на вълните. Освободен от въжетата, Бертие разкърши китките си, протегна се и се отправи с изненадваща бързина към Нюмън.

— Рей да не мърда! — нареди Боб. Нийлд не се отделяше от тях. Изражението на Рей бе станало лукаво, като на човек, знаещ нещо неизвестно за другите.

Бертие се изправи пред Нюмън:

— Слава богу! Спасихте ми живота. Нападнаха ме в лодката. Успях да се обадя в Париж — продължи той по-тихо. — Малко преди да тръгнем за насам. Казах, че искам да звънна на приятелката си. Забавих ги малко и докато бяхме в морето — преструвах се, че виждам с бинокъла светлини от кораб. Но тогава ме сграбчиха и ме доведоха тук. Скриха лодките в гората.

— Защо сте звънял в Париж? С кого се свързахте…

Нюмън не успя да довърши. Рей изкрещя с цяло гърло:

— Не мърдайте! Хвърлете оръжието или ще бъдете убити на място!

Още не произнесъл последната дума, гномът се хвърли на пясъка. Нюмън се обърна. От гората бяха излезли дванадесетина френски войници. Повечето от тях бяха насочили автомати към хората на Туийд. Другите държаха лопати. Щал настръхна, но Нюмън го предупреди:

— Недей, Егон. Ще ни разкъсат. Хвърли автомата. Повече са от нас.

Нюмън проклинаше небрежността си. На идване бе забелязал, че някои от могилите в гробището са прясно разровени. Но в бързината да стигнат до плажа не се и замисли върху това. Сега втората група войници, явно работили по заличаването на гробовете, ги бе изненадала в гръб.

Нийлд тръгна пред Рей с вдигнати ръце. Двамата скоро стигнаха до групата на Нюмън. Гномът се ухили и показа развалените си зъби. Сега видяха капитанските нашивки на униформата му. Рей погледна Пола:

— С теб добре ще се позабавляваме. После още шест трупа ще легнат на дъното. Бертие, съжалявам, ще умреш малко по-късно от предвиденото.

Вратата на стаята на Моше Щайн в хотел „Атлантик“ рязко се отвори и вътре влязоха двама мъже с шлифери. Лицата им бяха мрачни, когато впиха тежките си погледи в евреина.

По-високият, явно началникът, проговори:

— DST. Вие ли сте Моше Щайн? Ще дойдете с нас за разпит.

— Къде? И защо, ако мога да запитам?

— Не можеш — високият пристъпи напред и го удари с юмрук в лицето. Пръстенът му сцепи устната на евреина. — Тръгвай без много приказки, мръсна еврейска гнидо!

Двамата мъже го сграбчиха, избутаха го навън и го помъкнаха надолу по стълбите. Бяха тесни за тримата и по-ниският от агентите мина отзад, без да пуска ръката на Щайн. Болката се стрелна мак до рамото му. На рецепцията нямаше никой. Мъжете повлякоха Щайн към чакащата кола.

51.

Едва ли някой би познал лорд Доулиш, ако го видеше сега в Дънуич. Обут в гумени ботуши, той бавно крачеше по брега, сякаш забравил за обичайната си походка — уверена и енергична. Върху моряшкото си яке бе облякъл мушама със спусната над лицето качулка. Както обикновено, той не искаше местните жители да разберат, че се качва на кораба си.

Гумената лодка го чакаше на плажа. Екипажът видя изражението на Доулиш и се умълча. Мъжете избутаха лодката във водата, когато лордът седна в кърмата. Запалиха извън бордовия двигател и се понесоха под непрестанния ръмеж към „Стоманеният лешояд“. Сивата пелена на дъжда скриваше катамарана от погледа им. Видяха го няколко минути след като се бяха отделили от брега. Лошото време радваше Доулиш. След падането на мрака „лешоядът“ щеше да се отправи на своя нелегален курс без навигационни светлини и никой от Дънуич нямаше да разбере за отплаването.

Доулиш стъпи на палубата и веднага повика капитан Сантос в каютата си. Свали мушамата и я хвърли в ръцете на шкипера.

— Изсуши това. Ще можем ли да отплаваме довечера?

— Сеньор, щастлив съм да ви съобщя, че товаренето почти приключи…

— Почти?

— До довечера ще сме готови. Със сигурност, сеньор. Давам ви думата си…

— А аз ще ти дам указания за курса и скоростта веднага щом свършите. Хайде, махай се. И разритай малко хората си. Да действат по-бързо.

Останал сам, Доулиш отвори вградения в стената сейф. Съблече моряшкото яке и започна една по една да изважда дебелите пачки банкноти, втъкнати под колана му. Френски и швейцарски франкове. Когато затвори сейфа, вътре имаше цяло състояние.

Извади от портфейла си кодираното съобщение, което бе написал още в „Гренвил Грейндж“. Седна зад предавателя и заработи с морза. От ключа сигналите тръгваха към мостика, втурваха се нагоре по мощната антена на върха на мачтата и отлитаха към Франция. Съобщението беше кратко.

— Тъкмо за закуска в Аркашон — каза си на глас Доулиш.

В своя щаб Дьо Форж прочете текста на радиограмата, донесена от Леми. Скръсти ръце и безмълвно се вторачи в началника на разузнаването. Леми се насили да остане неподвижен на стола си. Дьо Форж обичаше да притиска подчинените си с мълчание. Имаше си максима, която често произнасяше пред членовете на „Черният кръг“. Последното им заседание щеше да се състои тази вечер. Максимата напълно съответстваше на характера му: „Има два начина да държиш хората си в подчинение — чрез любов и чрез страх. Аз предпочитам страха.“

— Леми — каза най-накрая, — изпрати отговор на радиограмата. Предупреди Птицата, че сме забелязали в района френски самолет на бреговата охрана. Вероятно ще направи завой над Бискайския залив. Започваме утре.

Нюмън с мъка прикриваше яростта си. Войниците поглъщаха с жадни похотливи очи Пола. Рей видя изражението му и се ухили. После го потупа по рамото:

— Позволявам ти да гледаш. След това ще те застреляме. Нея също.

Нюмън се обърна към Бертие. Той доста често поглеждаше часовника си. Странно защо. Рей тъкмо решаваше кой от войниците да започне с Пола, когато острият слух на Нюмън долови звук от приближаващи се двигатели.

Секунди по-късно оглушителният рев на няколко звена хеликоптери удави шума от прибоя. Машините се показаха над върховете на дърветата като някакви големи метални птици. Част от тях веднага изчезнаха от погледа. Нюмън реши, че кацат в просеката. От юг наближиха нови вертолети. Още преди да докоснат пясъка на плажа, от тях наскачаха безброй мъже с черни якета и автомати в ръцете. CRS.

Най-близката машина изстреля предупредителен откос от картечницата си. Въртящата се перка я скриваше в облак от ситен пясък. От облака излезе позната фигура и се затича, придружена от няколко души, към мястото, където се намираха Нюмън и другите. Беше Лазал.

— Предайте се! — изкрещя той. — Хвърлете оръжието!

Рей изведнъж скочи и побягна. Бившите му пленници го отделяха от оръжията на нападателите. Хукна към гората, но Нюмън скочи след него и го последва. Към бягството на Рей се бяха присъединили и някои от войниците му. А някъде напред трябваше да са кацнали хеликоптерите…

Изведнъж групата на бегълците спря. Иззад всеки ствол на гората заизлизаха мъже с кожени якета. Държаха автоматите си готови за стрелба. Рей безпомощно се огледа за спасителен изход. Нямаше. Изведнъж чу приближаващите се стъпки на Нюмън и се обърна. Посегна за пистолета си, но англичанинът стовари юмрука си в лицето му и смаза челюстта. Рей се свлече в корените на едно дърво.

— Така ли направи с жените, мръснико? — изкрещя Нюмън, клекнал до него. Беше го сграбчил за гърлото и безжалостно впиваше палците си в гръкляна. Лазал и Пола се приближиха, а двама от хората на CRS хванаха Нюмън и го дръпнаха назад. Рей беше изгубил съзнание.

— Не си заслужава труда — каза Пола с леден глас. — Това му е достатъчно.

Появи се и Бертие. Стисна ръката на Лазал и му благодари.

— Какво всъщност стана? — попита задъхан Нюмън. Спомни си, че много отдавна бе съобщил в Париж местоположението на гробището. Отговори му Бертие:

— Нали ви казах, че се обадих в Париж? Предупредих Лазал, че се готвят да заличат следите си тук.

— И това ви спаси. Спаси и нас — каза Нюмън, докато бършеше кръвта от кокалчетата на пръстите си.

— Май наистина му смаза челюстта — обади се Пола.

— Дано съм го осакатил задълго — отвърна с омраза той.

— Трябва да заловим и другите убийци — каза Лазал. — Къде е вашата свидетелка?

— Дайте ни десет минути и ще я доведем.

— Къде е?

— В Сен Жиронс…

— Ще отидем заедно с един от хеликоптерите. Ще качим жената на борда, за да се отправи незабавно към Париж.

— Ние ще се върнем в Аркашон — каза твърдо Нюмън.

— Добре, добре. Вертолетът ще ви остави в Аркашон и после ще продължи с жената към столицата.

— Така съм съгласен — Туийд посочи Рей, който току-що се бе свестил и стенеше на земята. — Какво ще правите с този изрод? Когато дойдохме, той се канеше да разстреля Бертие.

— Ще бъде разпитан в Париж. Сигурен съм, че ще проговори. Такива като него винаги проговарят. А сега ме следвайте…

Лазал ги поведе към брега. Повечето от войниците вече бяха с белезници на китките. Пола с облекчение дишаше чистия морски въздух. Щал прибра оръжията им и ги раздаде.

Лазал застана до отворената врата на един хеликоптер и стисна ръката на всеки, докато се качваха — Бертие, Нюмън, Щал, Бътлър и Нийлд. Когато дойде ред на Пола, той топло я прегърна.

— Преживя нещо кошмарно.

— Е, не ми беше леко — призна тя. Тялото й започваше да трепери от шока.

Пола погледна за последен път към дюните на юг, където една след друга дългите вълни милваха пясъка. Не можеше да повярва, че това идилично място бе видяло толкова ужас и смърт.

Затвориха вратата, двигателите забръмчаха и перката издигна хеликоптера над върховете на боровете.

Пред хотел „Атлантик“ високият мъж се готвеше да вкара насила Щайн в чакащата кола. Сграбчи го за врата и натисна главата му към отворената задна врата.

Изведнъж се чу пронизителен писък на гуми, влачещи се по асфалта. Последва трясък от две поредни сблъсквания. Два ситроена бяха блокирали колата на похитителите — един отпред, друг — отзад. По средата на улицата спряха още два. От тях изскочиха цивилни мъже, въоръжени с автомати. Един от тях — слаб, с къс мустак — нямаше оръжие. Пъхнал ръце в джобовете на шлифера си, той се приближи към заклещената кола и каза:

— DST. По-добре не шавайте. Хората ми ще стрелят при най-малката съпротива.

— Но ние също сме от DST — възрази по-високият от нападателите на Моше Щайн.

Слабият мъж се вгледа в ревера на протестиращия. Усмихна се, когато онзи му даде документите си. Проучи ги на бледата светлина на утрото и поклати глава:

— Подправени. Това е второто обвинение — погледна сцепената устна на Моше. — Кой ви удари?

— Има ли значение? Те са еднакви — силата е начинът им на общуване.

— Вие сте Моше Щайн, нали? Чудесно. Придружете ме, ако обичате.

Заведе го до единия от спрелите на улицата ситроени. Щайн понечи да влезе, но мъжът го спря с ръка:

— Ще отлетите за Париж под охрана. Там ви очакват. Имат нужда от вас — вие сте били свидетел на особено жестоки действия от страна на определени хора. — Мъжът говореше като по учебник. — Между другото, настоявам да ми кажете кой ви удари.

Моше сви рамене:

— Е, добре. Беше по-високият. Може би не бива да питам, но съм много любопитен. Как разбрахте, че не са истински тайни агенти?

— Ще ви кажа, и без това заминавате за Париж. Шефът ни там измисли целия трик. Знаеше, че много хора се представят за агенти, затова ни каза да забодем в ревера си по една карфица със синя главичка. Забелязва се само от хора, които съзнателно я търсят…

— Хитро — Моше трябваше внимателно да се взре в ревера на шлифера му, за да види синята точица.

Слабият мъж затвори вратата и колата потегли. Приближи се до другия ситроен, отвори задната врата и кимна на по-високия от нападателите на Щайн да влезе. Той го изгледа свирепо и наведе глава. Слабият го сграбчи за яката, дръпна го назад и с все сила стовари лицето му на покрива на колата. Онзи изпищя от болка. Кръв рукна от носа и от устата му, останала с три зъба по-малко.

Агентът на Лазал погледна мократа настилка на улицата и каза меко:

— Много е хлъзгаво тази зима. Трябва да внимаваш повече, като вървиш.

Самолетът от Париж, в който пътуваше Марлър, се приземи на летището. Той си запробива път през тълпата в чакалнята, но изведнъж смени посоката си и застана до една будка за вестници. Бе видял как няколко войници спряха за проверка двама младежи.

Марлър изчака появяването на следващата плътна група от пристигащи пътници и се смеси с тях. Намести баретата си и погледна войниците. Те водеха момчетата към багажните клетки — явно искаха да преровят чантите им.

Наетата от Париж кола го чакаше. Беше пежо. Показа документите си на момичето и й подаде няколко едри банкноти, каза, че колата ще му трябва за няколко дни.

Малко преди полета му се беше обадил Туийд. Свързал се бе по радиотелефона в базата на Марлър на „Рю дю Бак“.

— Максимален натиск. Нямаме време — само това беше наредил Туийд…

— Не се тревожете. Вече имам идея…

Калмар седеше в караваната си, спряна в една горичка край Аркашон. Разучаваше картата на пристанището, отпиваше от силното кафе и се опитваше да успокои нервите си. Припомни си още веднъж случилото се, пропуснатия шанс…

Калмар бе разбрал, че Щайн е отседнал в „Атлантик“. До хотела стигна с мотора си. Остави го в една тясна уличка до сградата. Достатъчно далеч, за да не се вижда от хотела, и достатъчно близо, за да може бързо да стигне до него, ако се наложеше. Това бе обичайната му тактика.

Беше наближил входа, когато видя двама мъже да измъкват евреина навън. Наведе се, като се престори, че връзва обувката си. В следващия миг пристигнаха четирите ситроена. От тях наскачаха въоръжени мъже.

Калмар беше професионалист, прецизен и изключително наблюдателен. Преди да се обърне и да си тръгне, той забеляза синята точица на ревера на един от новодошлите. Приличаше на главичка на забодена там карфица. Огледа внимателно реверите на двамата, измъкнали Щайн от хотела. Нямаха подобен знак. Калмар си тръгна. Знаеше един магазин, в който шивачите намираха всичко необходимо за работата си. Когато го отвориха, влезе и купи същите карфици, които бе видял да носят мъжете пред хотела.

Седнал пред картата в караваната, Калмар извади нова цигара. Запали я и погледна шлифера си на закачалката. На ревера едва се забелязваше една малка синя точица. Сгъна картата и отново се замисли. Пола Грей. Следващият обект. Тя бе изчезнала от Аркашон, но инстинктът на убиец му подсказваше, че ще се върне скоро.

52.

Навар беше свикал военен съвет в кабинета си в Министерството на вътрешните работи. Присъстваха също Туийд и Кулман. Тримата мъже вземаха последни решения.

— Лазал ми сигнализира — информира Навар двамата си довереници. — Беше кратък. Открили са гробището. Имало е войници, които са се готвели да изнесат труповете. Двамата свидетели, Моше Щайн и Мартина, старата жена, пътуват насам.

— Стара жена? — осъмни се Кулман. — Дали ще даде убедителни показания?

— Лазал твърди, че тя е яростен противник на Дьо Форж и е напълно с всичкия си.

— А моите хора? — попита тихо Туийд.

Навар прокара пръсти през тъмната ей коса. Слабото му лице излъчваше неудържима енергия и решителност.

— Съжалявам, трябваше с това да започна. Нюмън, Пола Грей и останалите от екипа ви са в безопасност. Връщат се в Аркашон. Изглежда смятат, че нещо фатално ще се случи там.

— Да, ще се случи — съгласи се Туийд. — А въздушните патрули над Бискайския залив?

— Летят непрестанно. — Навар се извърна към Кулман. — Трябваше да ви кажа, че вашият агент Щал също е в безопасност. Присъединил се е към групата на Нюмън.

— Сигналът не е бил толкова кратък — отбеляза Туийд.

— О, Лазал наистина беше лаконичен. Но той умее да казва много с малко думи. Имате ли вече новини за „Сигфрид“, Кулман?

Германецът се усмихна на Туийд.

— Информаторът ми докладва, че скоро ще знае местоположенията на групите им. Скоро.

— А саботьорите, които Дьо Форж е вкарал в Париж? — запита Туийд. — Ще можете ли да намерите маски?

— Да — отвърна Навар. — В момента хора от CRS са разположени на малки групи в близост до евентуалните обекти на нападение. Това за маските беше добра идея, Туийд.

— Просто откраднах великолепното хрумване на Лазал да се използва някакъв дребен син знак, за да се отличават истинските от фалшивите агенти на DST.

— Ключът за победата срещу Дьо Форж — продължи Навар, втренчен в Кулман — е последователността на двата удара — нашият срещу саботьорите в Париж и вашият срещу тази нелегална организация „Сигфрид“ в Германия.

— Ударът срещу „Сигфрид“ трябва да бъде нанесен първи — предупреди Туийд. — По възможност само няколко часа по-рано. Така че координацията ни ще бъде трудна.

— Готови сме. И съм съгласен с теб — каза Кулман.

— Значи — продължи Навар — сега остава само да чакаме новини за атаката на Лазал срещу „Черният кръг“. Точното определяне на времето и правилната последователност на ударите ще бъде, както казвате, Кулман, наистина трудно.

Говореха на езика, който всички разбираха — на английски. Туийд се надигна от масата и хвърли поглед към часовника на стената.

— Няма да чакам каквото и да било. Хеликоптер ще ме откара веднага до Аркашон: Предлагам да тръгнем незабавно. Събитията в това пристанище ще решат дали ще спечелим, или ще загубим…

Генерал Дьо Форж крачеше нагоре-надолу пред бюрото си. Леми го наблюдаваше. Беше необичайно за генерала да бъде толкова нервен. Обикновено бе хладен като лед. Досети се, че известията за Манто го правеха неспокоен.

— Чаках те, Леми — каза мрачно Дьо Форж. — Всъщност стоях пред тази сграда и се чудех къде, но дяволите, си, когато те видях да влизаш с мотора през портала.

— Получих ново спешно известие от жената на Калмар. Трябваше да карам като луд до една телефонна кабина в отдалечено селце сред хълмовете. Телефонът започна да звъни в момента, в който спрях.

— Какво иска?

— Пари, разбира се. Действа по възложената задача за елиминирането на Пола Грей. Ще я ликвидира веднага щом я открие. Но беше много агресивен в искането си за възнаграждение.

— Утре очаквам значителни субсидии.

Дьо Форж спря дотук. Все още не беше готов да каже на който и да било, че в 8 часа сутринта на следния ден „Стоманеният лешояд“ щеше да пусне котва в Аркашон.

— Калмар каза също, че групите на „Сигфрид“ са по местата си в цяла Германия…

— Надявам се, си подчертал, че ще му заповядаме да даде сигнал за действие след броени часове?

— Да. Както лично ме инструктирахте да направя при следващата ни връзка. Ще се свързвам с него чрез телефона на жената.

— Тогава — замисли се дьо Форж, — ще видим Германия разлюляна от бомбени експлозии. И когато светът прикове внимание върху нея, започваме ние. Ще бъде образцова акция, Леми.

— Планирана изцяло от вас месеци преди това. А демонстрациите в стил ку-клукс-клан — метежите под знака на огнения кръст в главните южни градове? Не просто образцова акция, уникална акция!

— Не ме ласкаеш без причина…

Генерал дьо Форж спря да говори, щом чу приближаващите бързи стъпки. Някой зачука трескаво по вратата. Дьо Форж кимна. Леми отиде да отвори. Сержантът от охраната стоеше обезумял и задъхан.

Инцидентът беше станал минути преди това. По заповед на самия Дьо Форж вече бяха удвоили охраната при главния вход. Шестима войници патрулираха пред портала. Всеки беше въоръжен с автомат и го държеше готов за стрелба.

Накрая на тревата стоеше танк. Цевта на оръдието му беше насочена нагоре към пътя за Бордо. Тъй като часът наближаваше, генералът бе намерил за разумно да засили защитата на Генералния щаб.

Беше необичайно ясен следобед за това време на годината. Земята оттатък пътя беше разчистена от шубрака, дърветата — отсечени и отнесени заедно с останките от стволовете. Сега надалеч се разстилаше равно поле. Бе невъзможно някой да се приближи, без да бъде забелязан.

Тук-там се издигаха ниски, осеяни с камъни, хълмове и нарушаваха монотонността на равнината, сливаща се с хоризонта. Отвъд хълмовете местността беше насечена от множество оврази, по дъното на които често течаха плитки вади! Пейзажът излъчваше спокойствие и мир.

Първият изстрел разтърси тишината. Един войник изтърва оръжието си и се вторачи в ръката си, обляна в кръв. Последва друг изстрел. Втори войник изгуби оръжието си, втренчен в опръсканите си от кръв пръсти. Нов изстрел. Трета пушка падна на пътя. Войникът припадна от шока…

След като изслуша доклада за инцидента, Дьо Форж излезе въпреки предупреждението на сержанта и тръгна право към портала.

— Може да стрелят и по вас, генерале…

На Дьо Форж никога не му бе липсвала смелост. Пренебрегвайки възраженията, той отиде до портала, махна с ръка да отворят крилата и излезе от пътя.

Той прегледа ръцете на тримата ранени, включително и на войника, който беше припаднал, но за щастие бе дошъл в съзнание преди пристигането на генерала. Дьо Форж се обърна към Леми, който го следваше.

— Пак майсторска стрелба. Като куршума, който мина на 5 сантиметра от мене в колата.

— Не разбирам…

Дьо Форж го отведе настрани, за да не ги чуват.

— Понякога си глупав. Леми. И на тримата са засегнати само пръстите, напълно достатъчно, за да изпуснат оръжието си. Забележително, нали? Добре би било, ако имахме хора, които да могат да стрелят така…

Той млъкна, загледан в далечината към осеяните с камъни хълмове. От всичките си подчинени Дьо Форж се славеше с най-остро зрение. От върха на един каменист хълм струйка дим се издигаше в безветреното небе. Дьо Форж посочи натам.

— Ето откъде е стрелял. Леми, иди и проучи.

— Слушам, генерале. Ще взема блиндирана кола и охрана.

— Добре, Леми — усмихна се Дьо Форж. — Не рискувай…

Час по-късно Дьо Форж се беше съсредоточил над военната карта с плана на похода към Париж. Нагъна я бързо и я мушна в сейфа, когато Леми влезе.

— Значи си жив — каза Дьо Форж, който седеше на стола си.

— Огънят е бил запален от някой, който е събирал дърва и съчки. Проучихме района. Открихме следи от мотор в една долчинка. Намерихме и това.

Леми измъкна нещо иззад гърба си, постави го на масата и седна. Беше голямо парче измачкан плат. Дьо Форж го отвори и го разстла върху бюрото си. Сиво наметало. Докато го гледаше, усети тръпка на мрачно предчувствие.

Телефонът иззвъня. Дьо Форж знаеше кой е, преди още да го е вдигнал.

— Манто е на телефона, генерале. Току-що стрелях по трима от вашата охрана. Исках само да им одраскам пръстите, та да си изпуснат оръжието. Май успях.

— Успя.

— И така, генерале — гласът продължи с уважение, — това е последното предупреждение, че ми дължите един милион швейцарски франка за убийството на Джийн Буржойн. Обадих се на майор Леми, за да му дам инструкции, а той ми тресна телефона. Не понасям лошото възпитание. Не понасям и хора, които не си плащат. Имате 3 часа, за да оправите нещата. Ще звънна на Леми още веднъж. След това целта сте вие.

Връзката прекъсна. Дьо Форж постави слушалката на място и предаде съдържанието на разговора на Леми.

— Това е повече от престъпление, това е небрежност, както бе казал някога Талейран. Да му затвориш телефона…

— Човекът, с който работим, е Калмар — упорито настоя Леми. — Това е човекът, на когото платихме 3 милиона франка, за да създаде „Сигфрид“.

— Което, като се обърнем назад, може да се окаже грешка. Да възложим тази задача на някой, за чиято самоличност нямаме и представа. Предлагам когато Манто се обади пак, да му платиш.

— Нямаме парите — възрази отново Леми. — Има само колкото да платим на войниците. А денят за заплати е утре. Точно сега не можем да си позволим да не им ги дадем. Какво да правим?

— Какво да правиш — поправи го Дьо Форж с умислен поглед, който минаваше над рамото на неговия подчинен.

— Калмар винаги е отстъпвал — каза Леми с ново упорство.

— Кой ли може да е Калмар? — Дьо Форж прониза с поглед Леми. — Имаш ли вести от капитан Рей? Предателят Бертие трябва вече да е мъртъв. А гробището разчистено.

— Засега нищо, генерале. Но Рей може би се опасява да изпраща дори кодирани сигнали по тези въпроси. Може би изчаква завръщането си тук, за да докладва лично.

— Добре, щом казваш — Дьо Форж се надигна. Действието му показваше край на разговора. — И намери парите за Манто.

— Няма откъде…

Леми спря насред думата. Дьо Форж вече излизаше от стаята, за да прегледа отрядите.

Бранд излезе от телефонната кабина на обветрения крайбрежен булевард в Аркашон. Времето се бе обърнало изведнъж. Водата в пристанището беше разбунтувана, мятаща се маса. Вълните се разбиваха върху асфалта. Бранд хвърли цигарата си.

Днес беше оставил моряшките костюми, с които ходеше досега. Под шлифера носеше син блейзер със златни копчета и сив панталон с ръбове като бръснач. На главата имаше моряшка шапка, ниско нахлупена над челото. Изглеждаше като типичен английски яхтсмен в чужбина.

Той забърза към ъгъла, където го чакаше моторът, с който бе обикалял старателно Аркашон. Настани се на седалката, затъкна краищата на панталоните си в кожените ботуши, натисна стартера и потегли, за да продължи обиколките си.

Вертолетът, който превозваше Нюмън, Пола, Бертие и другите пътници, включително и свидетелката Мартина, се приземи на почти изоставено летище южно от Аркашон. Яростта на вятъра нарасна и караше водите на близкото езеро да кипят. Пилотът показа голямо майсторство. Пола въздъхна с облекчение, щом докосна твърда земя.

— Няма и следа от хората на Дьо Форж — обърна се тя към Нюмън, когато моторите постепенно заглъхнаха.

— Така е, защото изтегля силите си на север — отвърна мрачно Нюмън.

— Не е ли прекрасно, че се измъкнахме от ужасния Ланд!

Вратата беше отворена. Студен въздух нахлу във вътрешността на машината. Спуснаха стълбата за слизане. Докато наближаваха летището, Нюмън беше забелязал паркираното в края му „Рено Еспас“. След като се издигнаха над Сен Жиронс, той се беше сетил, че ще им трябва транспорт. Вторият пилот беше предал на Лазал искането му по радиото. Той го получи на брега в снабдения с радио хеликоптер.

— Какъв транспорт предпочитате? — беше попитал по радиото.

— За предпочитане е „Рено Еспас“, но става и каквато и да е кола, стига да е достатъчно голяма, за да ни побере всичките.

Беше изненадан да види, че ги чака точно „Еспас“. Лазал сигурно бе положил големи усилия, за да им осигури необходимото. Шофьорът стоеше до колата и им махаше за добре дошли, докато се приземяваха. Нюмън застана на отворената врата до Бертие и изведнъж се вцепени. Излезли от укритията си, към хеликоптера тичаха войници. Един от мъжете насочи автомата към кабината на пилота. Пола се разтрепери зад рамото на Нюмън.

— Божичко! Тъкмо си мислех, че сме в безопасност. Хората на Дьо Форж…

Майор Леми влезе в Аркашон следобед. Караше ситроена бавно край брега и спираше често, за да оглежда пристаналите кораби. Те се поклащаха под ударите на големите вълни, които навлизаха дори в пристанищния басейн.

Носеше същите дрехи, с които беше облечен при посещението си в Олдбърг. Изтъркан шлифер с поохлузена яка, а отдолу — английско спортно сако и панталони. Велурените му обувки бяха пак английски, също и вратовръзката, и раираната му риза. Леми обичаше подробностите.

След като проучи брега и района на пристанището, той напусна Аркашон и подкара към пътя, който минаваше близо до пристанищния басейн и навеса за лодки, където бяха удушили Джийн Буржойн. Голяма група камиони и машини, покрити с маскировъчни мрежи, бяха паркирани до широкия хелинг, минаващ през блатата и стигащ до водата. Пак спря. Минута по-късно двама войници с карабини излязоха отстрани на колата му.

— Не може да продължите по-нататък — каза на френски войникът от неговата страна.

— Англичанин съм — провлачи Леми на съответния език. Съжалявам, не разбирам. Англе.

— Не може. Не може — разпореди се войникът на английски със силен акцент.

— Не може какво? — запита Леми.

— Назад — войникът махна с ръка в посока, обратна на навеса за лодки. — Обратно. Военна зона.

— Страшно съжалявам — усмихна се Леми изпод кожената си шапка. — Да се върна? Добре! Окей!

Леми обърна колата си нагоре и пое обратно по следите, които беше оставил при спускането си по хълма. Махайки на войника, който не му отговори, той подкара към Аркашон. Започна да обикаля бавно из града, да кръстосва търпеливо улиците, да намалява съвсем, когато минаваше покрай пешеходец.

На мостика на „Стоманеният лешояд“, потеглил от Дънуич, Доулиш се консултираше с капитан Сантос. В джоба му беше известието, с което го предупреждаваха за въздушни патрули.

— Сантос, имам причини да мисля, че около брега има френски въздушен патрул, който ни търси. Трябва да им се изплъзнем.

— „Изплъзнем“, сеньор?

— Да сме сигурни, че няма да ни открият, тъпанар такъв.

— В такъв случай ще направим две неща. Сменяме курса и отплаваме навътре в морето. Ще плаваме през нощта и ще бъдем в Аркашон някъде след зазоряване, струва ми се. Моля, изчакайте малко.

Сантос се спусна с олюляваща се моряшка походка към каюткомпанията. Доулиш го последва нетърпеливо. Разбира се, че можеше да пресметне и наум такова нещо с тъпата си глава. Сантос не обичаше да му дават зор. Измери разстоянията, дълго сумтя и почуква с линийката по картата.

— Изчислението ще е съвсем грубо. Може би ще успеем да пристигнем няколко часа след зазоряване.

— Гледай да е така.

Бесен заради закъснението, Доулиш се върна в каютата си, за да състави следващото съобщение, да го кодира и да го изпрати.

Дьо Форж изруга наум, когато проучете новото съобщение от Птицата, донесено му от неприятната Ивет. Външно въобще не реагира. Можеше да се наложи да забави изпращането на заповедта до командирите за отваряне на запечатаните указания. Можеше да се наложи да забави „Аустерлиц“. „Решавай в последния момент“ — каза на себе си и докато гледаше Ивет, му хрумна нещо.

— Онази нощ ти проследи Джийн Буржойн до навеса за лодки. Спомням си да казваш, че си видяла мъж и жена в светлината от фаровете на колата им.

— Да, генерале. Мъжът беше Робърт Нюмън, кореспондентът. Разпознах го веднага от снимките по вестниците. А жената огледах добре.

— Достатъчно добре, за да познаеш и двамата отново?

— Напълно — каза с гордост Ивет. — Имам съвършена памет за лица. Ще ги позная и двамата.

— Тогава вземи старата си кола и тръгни из града. Карай и се оглеждай за тях. Ако ги забележиш, обади ми се по радиотелефона — той й се усмихна, а тя засия.

— Разчитам на теб, Ивет.

Докато стоеше на отворената врата на вертолета и гледаше как войниците обкръжават машината, лейтенант Бертие прошепна на Нюмън:

— Оставете това на мен. Мисля, че с малко късмет ще успея да се справя с тях.

Намествайки кепето си, със сурово изражение Бертие слезе по стълбата. Сержантът, командир на отделението, изглеждаше неуверен, но автоматът му все още беше насочен срещу офицера.

— Срещу офицерите си ли обикновено вдигате оръжие? — попита спокойно Бертие. — Ако не свалите незабавно автомата, ще ви изпратя в карцер, като преди това ще ви разжалвам в ефрейтор, а може и в редник.

— Сър, имаме инструкции да охраняваме това летище и да водим в щаба на Трети корпус всеки, който кацне на него — каза нервно той.

Бертие реши да играе на едро. Съмняваше се, че Дьо Форж е разпространил заповедта за екзекутирането му.

— Споменахте Генералния щаб — продължи той със същия равен тон. — Чували ли сте за майор Леми?

— Да, сър. Той е…

— Шеф на разузнаването — довърши вместо него Бертие. — Аз съм лейтенант Бертие — неговият помощник. С мен са няколко изключително важни личности, които трябва да придружа до Аркашон. Това е секретна мисия на Генералния щаб. А вие пречите на изпълнението й.

— Не са ми казали…

— Разбира се, че не са, кретен! — Бертие рязко смени тона. — Току-що ти съобщих, че мисията е секретна. Защо според теб реното стои там и ме чака? А и по пътя за Аркашон вече има постове, надявам се… — не беше ясно дали последните му думи бяха въпрос или твърдение.

— Да, сър, има постове, както казахте.

— Вашето отделение всъщност може да бъде полезно с нещо на щаба. Първо, имате ли мотори?

— Да, сър…

— Тогава четирима от вас ще бъдат ескорт пред и зад реното. Вие ще сте единият. Щом минем последната контрола, завивате и се връщате обратно тук. Междувременно изтеглете всичките си хора. Пътниците на борда не трябва да бъдат видени. Хайде, размърдайте се. Закъсняхме…

Когато всички войници изчезнаха, Бертие махна към реното. То се приближи до стълбата, а шофьорът изглеждаше изплашен. Пътниците слязоха един след друг и влязоха в колата. Бертие седна отпред до шофьора и му нареди да кара бързо към Аркашон. Четиримата мотоциклетисти се присъединиха към колата веднага щом напуснаха летището — двама отпред и двама отзад.

— От какво ли съм вир-вода? — обади се Бертие.

Калмар беше яхнал мотора си, спрян до бордюра на една тиха уличка в Аркашон, пресичаща крайбрежния булевард. Носеше черно кожено яке и каска. Нагласи очилата си и се приготви да продължи търсенето из града. Беше обикалял улиците около час и бе спрял да отдъхне. Фермерски трактор пълзеше по булеварда. Със същата бавна скорост го следваше „Рено Еспас“, а шофьорът му очевидно изчакваше удобния момент да изпревари.

Калмар напрегна очи зад очилата си. Докато реното преминаваше кръстовището, той видя една жена да наднича през прозореца на колата. Пола Грей. Отдели се от бордюра, зави по крайбрежния булевард и ги последва на значително разстояние. Тракторът продължи да се движи по брега, а реното сви в странична улица.

Калмар не можеше да повярва на късмета си. Още веднъж инстинктът му се беше оказал верен. Пола Грей се бе върнала. Когато реното свърна в следващата пряка, той го изпревари, като внимаваше да не поглежда към прозорците. В страничното огледало видя колата да спира и намали.

Нюмън изскочи първи, помогна на Пола да слезе, хукна към входа, пъхна ключа, който му беше дала Изабел, и разтвори вратата към фоайето. Останалите пътници също се измъкнаха и бързо влязоха вътре. Нюмън се върна при шофьора. Той вече заключваше реното. Подаде ключовете на Нюмън и се отдалечи към крайбрежния булевард.

Калмар наблюдаваше всичко това в страничното огледало. Бяха петима заедно с Нюмън. Единият имаше рошава коса, а другият, за негова изненада, беше в униформата на френски офицер.

Нюмън заключи вратата, докато останалите се качваха по стълбата. В края на фоайето вратата на партерния апартамент беше открехната няколко сантиметра. Жена с остър поглед и клюнест нос я затвори. Отвори я отново няколко минути по-късно, когато някой натисна звънеца. Мъж с черно кожено яке, стиснал каската си под мишница и хванал пакет в едната ръка, й показа изрезка от вестник със снимката на Нюмън. Обясни, че трябва да предаде пакета лично на мистър Нюмън и попита на кой етаж да го намери.

— Първи етаж — отвърна клюнът. — Сега оная е с петима горе. Разбирате какво искам да кажа, нали?

Калмар постави шлема си и заизкачва стълбите. Щом чу жената да затваря, той тихичко се спусна обратно във фоайето. В джоба му беше шперцът, с който бе отворил входната врата.

Тихо затвори след себе си. Не биваше да насилва късмета си. Беше открил къде се намира целта. И на Пола Грей не й оставаше дълго да живее.

53.

Фургонът на телефонните техници спря пред входа. Четирима мъже в комбинезони изскочиха и тръгнаха към вратата. Единият от тях носеше връзка ключове. Третият ключ стана. Той отвори вратата и влезе във фоайето. Беше нисък и набит човек. Веднага забеляза леко открехнатата врата на един апартамент, втренчените очи и клюнестия нос на жената, която надничаше иззад нея. Той се приближи до вратата.

— Май ти трябва един добър мъж, а, стара вещице? Или пък го искаш лош?

— Как смеете…

Тя тресна вратата в ухиленото му лице. Мъжете изтичаха нагоре по стълбите. Вторият — слаб човек — почука на вратата на Изабел. Нюмън леко я открехна, а дясната му ръка прикриваше пистолета. Вгледа се в слабия мъж с комбинезона. Лазал.

— Хайде, и ти ли си като стария клюн долу? — пошегува се Лазал на английски.

Нюмън пусна четиримата мъже да влязат. Лазал представи спътниците си като офицери от J3ST. На комбинезоните си те имаха по една забодена карфица, от която се виждаше само синята главичка. Лазал се усмихна, като видя изненаданото лице на Пола.

— Знам какво те учудва. Изпратих Мартина и Моше Щайн до самолета за Париж. Рей и останалите главорези, които се наричат войници, също пътуват натам, за да бъдат разпитани. А ние кацнахме на острова в пристанището, където ни чакаше лодка, за да ни отведе до брега. Фургонът също ни чакаше. Прецизна организация, нали? Този град гъмжи от хора на Дьо Форж.

— Не мога да дишам от тях — каза Пола с усмивка.

— А сега да не губим време. У вас са онези записки, които сте взели от трупа на злощастната Джийн Буржойн.

— Тук са, в чантата ми. Оказа се, че са бележки върху предстояща военна операция. Заповядайте.

— Благодаря. — Той се обърна към Щал: — Кулман каза, че разполагате с жизненоважна информация. Ото е в Париж, където отивам и аз.

Някъде изпод сакото си Щал извади малко тефтерче. Подаде го на Лазал.

— Предреших се като офицер от DST — каза той на английски. — Влязох в Генералния щаб, после в кабинета на Дьо Форж. Беше изхвърчал навън по време на някаква тревога, оставяйки на бюрото си плановете на операцията — на атаката срещу Париж. Подробностите са в бележника.

— Благодаря ви. Справили сте се прекрасно. За Кулман и другите ще бъде важно да прочетат това. — Лазал погледна Бертие. — Радвам се да ви видя далеч от Дьо Форж. Направихте чудеса за вашата страна. Ще поговорим спокойно, когато се върнем в Париж — довърши Лазал и попита: — Изабел тук ли е?

— В кухнята е — каза Нюмън. — Ще я извикам, ако искате.

— Да, благодаря. Забележителна жена, ако се съди по това, което ми разказахте. Просто й кажете, че сме от DST. Но побързайте.

— Преди това ето ви бележника на Анри Бейл. Вътре има списък на частите на Дьо Форж, които той е забелязал в Бордо.

След като му подаде бележника, заради който бе умрял Френсис Кари, Нюмън доведе Изабел. Тя бе свалила набързо престилката си, приготвила цяла планина от сандвичи. Пое протегнатата ръка на Лазал. Той я погледна насмешливо, което се стори странно на Нюмън. После хората от DST си тръгнаха.

Бертие започна да говори. Всички седяха около голямата маса и поглъщаха сандвичите. Изабел ставаше често и доливаше чашите от кафеварката. Пола се беше опитала да й помогне в кухнята, но тя любезно бе отказала. Нюмън увери колегите си, че могат да имат пълно доверие на Изабел. Напомни им, че тя случайно беше убила двамата мними агенти на тайните служби, а по-късно го бе придружила в рискованата му мисия да измъкне Щал.

— Работех за Лазал от много месеци — им каза Бертие, — от мига, в който разбрах, че Дьо Форж е заплаха за Франция. Като офицер от разузнаването, подчинен на майор Леми, се преструвах пред Дьо Форж, че мамя Лазал, „преструвайки се“, че работя за DST. Разбирате ли? Лазал ми даваше подвеждаща информация, която съобщавах в щаба. Даде ми също и подслушвателно устройство, което можех да монтирам на стената в кабинета си, съседен с този на Леми. Подслушвах много телефонни разговори. А когато се обаждах на Лазал, звънях от обществени автомати в съседните села.

— А как те разкриха? — попита Нюмън. — Щяха да те застрелят там на брега.

— После вече никой нямаше право да напуска територията на Генералния щаб. Допуснах грешката да използвам вътрешен телефон, за да съобщя на Лазал нещо изключително важно. Оказа се, че това копеле Дьо Форж контролира всички телефони. Бяха ме подслушали. Капитан Рей има удоволствието да ми го каже лично там на брега.

— Но какво правехте в Олдбърг — попита го Пола, — представяйки се за Джеймс Сандърс — търговец на корабно оборудване?

— Генерал Дьо Форж ме изпрати с известие за лорд Доулиш. Той е още един мръсник. — Бертие погледна Нюмън: — Единствената му цел е да установи тесни връзки с френското висше военно командване, за да може да продава оръжие на страните от Близкия изток. Особено на онези, в които този вид търговия е официално забранен. Е, свърших разказа си.

Нюмън изгледа Пола, която беше станала от мястото си, за да погледне през прозореца. Правеше го за втори път.

— Защо нервничиш, Пола?

— Малко след като пристигнахме, погледнах през този прозорец. Един мъж с мотор тъкмо преминаваше надолу по улицата. Носеше каска и беше приведен над кормилото. Сигурна съм, че го познавам. Имаше нещо в движенията му, когато завиваше зад ъгъла. Ще се сетя…

— Изяж си сандвичите. Искам после да обиколя Аркашон. Имам чувството, че нещо важно ще се случи тук.

Генерал Дьо Форж стоеше изправен в купола на танка. Пред него на огромния плац бяха строени в безкрайни редици танковете на Втора бронирана дивизия. Техните командири и екипажите им чакаха до гигантските чудовища с погледи, приковани в Дьо Форж. Генералът започна речта си. Думите му хипнотизираха войниците:

— Бойци на Франция! Часът наближава! Ваш дълг е да спасите републиката от продажните политици в Париж. Тулон, Марсилия, Тулуза, Бордо, Лион и още много други градове са във властта на безчинстващите тълпи. Колко време остава до царството на хаоса в Париж?!

— Войници! Кой стои зад тази анархия?! Във Франция има три милиона и половина араби. Араби! Те изнасилват нашите френски жени, трошат магазините, подпалват домовете ни.

— Надигат се и евреите — дебнат възможността да завземат властта. Ами алжирците! Нека си ходят там, откъдето са дошли! Да си ходят в африканските коптори, чиито зарази донесоха тук!

— Войници! Вие ще спасите Франция. Орди от бежанци от изток заплашват да залеят Европа. Франция трябва да поеме отредената си роля. Само Франция има силата да спре вълните от чужденци. Готови ли сте?

Избухна буря от възторжени викове и аплодисменти. Гръмовният рев на мъжете се превърна в истерия:

— Дьо Форж в Париж! В Париж! Дьо Форж в Елисейския дворец!

Щом ревът започна да заглъхва, един капитан се обърна към лейтенанта до себе си:

— Какъв велик оратор! Пред него Дюбоа изглежда аматьор…

Дьо Форж махна с ръка в отговор на аплодисментите. Скочи от танка и бързо закрачи пред първата редица, стискайки ръцете на офицерите и на редниците. Те бяха готови.

54.

Началото на декември. Туийд пристигна в Аркашон.

Хеликоптерът, който го докара от Париж, се спусна на пристанищния басейн с форма на триъгълник, преди да кацне на брега в края на Птичия остров северно от Аркашон. Втори вертолет стоеше на пясъка. Полетът трябваше да съвпадне с отлива. Туийд се обърна към пилота и заговори в шлемофона си:

— Може ли да прелетите ниско над плажа? Искам да се ориентирам.

— В какво? — попита Фред Хамилтън, който седеше до него.

Още в Парк Кресънт Хауърд бе настоял Хамилтън да придружи Туийд като телохранител. Туийд с неудоволствие се бе съгласил.

Хеликоптерът полетя по-ниско и промени курса си. Отправи се на юг и почти стигна до Кап Фере на полуострова, който възпираше яростта на Атлантическия океан. Малко по-нататък се намираше входът към закътания пристанищен басейн — входът, през който трябваше да мине „Стоманеният лешояд“, преди да акостира в пристанището.

— В хората — отвърна Туийд. — Искам да видя дали ще позная някого.

Беше извадил мощния си бинокъл и наблюдаваше брега и лодките, застанали на котва. Настрои лещите на фокус и съзря върху палубата на една яхта позната фигура. Виктор Роузуотър. Винаги налице при всяка нова неприятност.

Туийд се намръщи, когато приближиха пристанището. Отново нагласи фокуса. Мъж с моряшка шапка тъкмо слизаше на брега от някаква лодка и тръгваше към мотора си. Дясната ръка на Доулиш. Бранд. Туийд не беше очаквал да го види тук. Той стисна устни, докато наблюдаваше Бранд да сменя моряшката си шапка с жълта каска, да потегля и да се отдалечава от брега, в посока към града. Туийд даде нови заповеди на пилота:

— Следвайте този мотор. Ако е възможно, без шофьорът му да разбере какво правим. Ако трябва, ще летим по-нависоко.

Хеликоптерът се издигна малко. Пилотът умело следеше целта. Туийд не отделяше очи от бинокъла. Заплетената мрежа на улиците на града го изумяваше. Бранд се провираше с лекота през лабиринта, но сякаш не следваше определена посока. Изведнъж на Туийд му хрумна, че Бранд вероятно претърсва града. Кого ли се надяваше да открие? Няколко минути по-късно видя втория мотоциклетист. Караше в друга част на Аркашон. Туийд задържа погледа си върху него. Човекът зави в една алея, спря и завъртя кормилото. От начина, по който свали каската си и изпъна врат, Туийд се досети, че е спрял да отдъхне. В град като Аркашон моторът беше удобно превозно средство, но бе странно да засечеш два в такъв малък интервал от време. Туийд отново фокусира бинокъла, докато мотоциклетистът обтягаше схванатите си мускули. Пред очите на англичанина се избистри лице, познато от снимките, доставени от Лазал. Лицето на майор Леми.

Пилотът изслуша новите нареждания на Туийд и пое курс покрай източния и южния бряг на пристанището. Градът бе останал назад, а пред тях, до самия ръб на водата, се простираха блатата. Туийд забеляза, че по пътищата във вътрешността бяха поставени военни патрули. Дьо Форж владееше пристанището.

Притисна бинокъла към очите си и видя дървения хелинг приспособлението за спускане на лодките във водата. Зад него бяха спрели камиони с маскировъчни мрежи. Туийд се смръщи и огледа целия район. Патрулите охраняваха абсолютно всички пътища.

Поклати глава, свали бинокъла и нареди на пилота да кацне незабавно на острова.

— Видяхте ли нещо, сър? — запита Хамилтън.

— Да. Огледах внимателно полето на предстоящите действия.

Когато Туийд слезе по стълбата на хеликоптера, на брега измъкваха една лодка. Англичанинът бързаше. Строен мъж, облечен в работен комбинезон на телефонен техник, се приближи към него:

— Добре дошъл на Птичия остров — каза Лазал.

Още докато си стискаха ръцете, Туийд сподели онова, което занимаваше ума му. Той разказа сбито за хелинга през блатата, за чакащите военни камиони, за патрулите и контролните пунктове.

— Хамилтън — помощникът ми тук — продължи той — посети Дънуич, преди да се срещнем на Хийтроу на път за Париж. Имаше мъгла и той още не е видял „Стоманеният лешояд“. Убеден съм, че след броени часове този бързоходен кораб ще пристигне тук, за да достави оръжие на Дьо Форж. Ще бъде през нощта или на разсъмване.

— Няма да е през нощта — каза Лазал. — Влизането в пристанището е трудно. Шкиперът ще има нужда от дневна светлина. Проблемът е, че целият район гъмжи от хора на Дьо Форж.

— Тогава „Стоманеният лешояд“ няма да акостира никога. Свържи се с Навар. Това е в негова власт…

— Кое?

— Официалното предупреждение, че около Аркашон има останали мини от Втората световна война и че никой не трябва да приближава брега на по-малко от десет мили.

— Това ще спре ли Доулиш?

— Едва ли, доколкото го познавам. Ще помисли, че е блъф. Затова се разпоредете да спуснат със самолет истински морски мини. Знам, че разполагате с онзи вид, който излъчва непрекъснат радиосигнал — така ще е лесно да ги приберете след това.

— Така е. Безмилостен си… — отбеляза с усмивка Лазал.

— И генерал Дьо Форж е такъв. Вече познавам врага. Ще ми се да го срещна лице в лице.

— Може и да го уредим някак…

— Е, дано. Виждам, че имаш друга лодка, скрита в храстите. Мога ли да я използвам до Аркашон?

— На всичкото отгоре си и наблюдателен — отново се усмихна Лазал. — Лодката трябваше да е скрита. Както и да е, от въздуха не могат да я забележат.

— Къде са Пола, Нюмън и останалите?

Лазал му разказа за преживяванията им в Ланд, за това, че са се върнали оттам и че са се преместили от „Атлантик“ в апартамента на Изабел Томас. Туийд поклати глава:

— Тази така наречена безопасна квартира може лесно да бъде разкрита. Трябва веднага да се махнат оттам. Но къде да идат?

— Мога да помогна — увери го Лазал. — Наел съм голямата моторна яхта „Ураган“…

— Подхожда на това, което се задава.

— Закотвена е в края на пристанището далеч от останалите кораби. — Докато говореше, Лазал извади карта и отбеляза с кръстче едно място. — Това е щабът на моите хора, които работят в града. Далече е и от контролните пунктове на военните. Ще има достатъчно място за всички ви.

— Тогава бързо ме откарайте до брега.

Нюмън току-що се беше прибрал в апартамента на Изабел. Бе обикалял с реното из Аркашон, но реши да не рискува излишно и паркира колата в една тиха странична уличка. Прекалено дълго бяха използвали само този автомобил.

Туийд пристигна малко след него с колелото, което Лазал бе избрал измежду няколкото, скрити в храстите на острова. Французинът беше отбелязал и адреса на Изабел върху картата.

— Никой не забелязва велосипедистите — му бе казал той.

Туийд натисна звънеца на входната врата. Минута по-късно едра жена с клюнест нос и любопитни очи му отвори.

— До първия етаж съм — обясни той на френски.

— Не му стига на това момиче — измърмори злобно жената. — Вече има петима горе. Предполагам, че ще се справи и с вас.

— Бихте ли повторили?

Тя повехна под ледения му поглед. Туийд избута с презрение пищните й форми навътре и се затича по стълбите. Отвори му Нюмън. Погледна го изненадано.

— Всички трябва да изчезнете оттук — обяви Туийд, без да се церемони, веднага щом влезе в стаята. — Незабавно.

Бързо обхвана с поглед Бътлър. Нийлд, Бертие, Щал и Пола. Задържа го по-дълго върху Изабел, която Нюмън му представи като „просто приятелка“.

— И защо трябва да напуснем толкова бързо? — попита Изабел, вирна брадичка и го измери с очи.

— Защото на практика градът вече е превзет от Дьо Форж. Давам ви пет минути да разчистите и да си съберете нещата. Най-много пет…

— Досега бяхме в безопасност — настоя тя. Явно го преди предизвикваше и това му се видя любопитно.

— Професионалният убиец Калмар е в Аркашон. Удуши едно момиче в Англия. След това удуши още една жена на по-малко от пет километра оттук. Изглежда, се е специализирал в убийствата на хубави жени. Мисля, че сте в списъка му. Пола също. Съберете си багажа. Бързо…

„Ураган“ представляваше много голяма моторна яхта. Беше закотвена извън пристанището на Аркашон при устието на един поток, а откъм сушата бе скрит от борова горичка.

Туийд слезе от реното, което Нюмън паркира сред боровете, и настоя да проучи сам наглед пустия кораб. Изкачи се внимателно по трапа и стъпи на борда. Водата все още бе спокойна. Малки вълнички едва браздяха повърхността й, но от океана се задаваха на стада ниски черни облаци.

Кабината с щурвала на „Ураган“ беше наблизо до носа. Стълба водеше от палубата към салона. Първият знак, че Туийд не е сам на кораба, дойде, когато влезе в просторното помещение с дълга маса в средата. Твърд предмет притисна гърба му. Дуло на пистолет. Туийд застана съвсем неподвижен.

— Пиер? — попита той.

— Кой си ти, по дяволите?! — отвърна рязко груб глас.

Туийд вдигна сгънатото препоръчително писмо, дадено му от Лазал. Една ръка го пое през рамото му. Оръжието продължаваше да стои опряно в гърба му. Невидимият отново проговори:

— Стой мирен, докато те претърся.

— Няма нужда. Рядко нося оръжие.

Говореха на френски. Една ръка професионално опипа тялото му. Туийд усети пистолета да се отделя от гърба му и бавно се извърна. Гледаше го добре сложен двуметров мъж на около тридесет години, светлокос, с присмехулни очи. Беше облечен в шлифер със синя карфица на ревера.

— Очаквах ви — поздрави той Туийд. — Съжалявам, че не бях много любезен. Хората на Дьо Форж са навсякъде. Е, вече сте тук, аз ще вървя. Имам много работа. Колко сте в реното?

— Петима мъже и две жени, без мен.

— Тук ще се чувствате добре. В спалното отделение има удобни койки. Яхтата разполага и с добре оборудвана кухня, много храна и напитки.

— Преди да тръгнете, може ли чаша вода? — Туийд изпитваше ужас от кораби и море. Всичко непрекъснато и непредвидимо се клатеше. Дори вътре в пристанището нямаше вяра на яхтата — тук също се усещаха приливите и отливите на океана. Извади от джоба си таблетка против морска болест и я преглътна с донесената вода. По-добре да е сигурен, отколкото после да съжалява…

Пет минути по-късно Пиер си тръгна. Хората на Туийд бързо се качиха на борда и се настаниха. Пола предложи на Изабел долната койка в края на спалното отделение, но французойката настоя да вземе горната. Двете заедно отидоха в кухнята и прегледаха хранителните запаси и домакинските уреди. Нюмън забеляза, че се разбират отлично. После Туийд ги събра в салона, помоли Нийлд да пази отвън, а останалите прикани да седнат около дългата маса. Настани се така, че да може да вижда всички и ги погледна сериозно.

— Ето новите правила. Първо — никой да не напуска кораба без мое разрешение. Второ — ще дежурим на палубата на смени…

— Което важи и за нас — казаха в хор Пола и Изабел. Туийд ги изгледа.

— Ще реша това после. Лазал ще дойде малко преди свечеряване, за да ме заведе някъде. Нюмън ще дойде с мен. Докато ни няма, ще ме замества Егон Щал. И трето — ще се храним в определени часове.

— Трябва да ги знаем предварително — обади се Изабел.

— Наистина, ако ще готвим — съгласи се и Пола.

— Защо ни събрахте тук? — попита Нюмън.

— Защото вече е време да контролирам изцяло нещата. Апартаментът на Изабел беше използван достатъчно дълго.

— Само това ли са причините? — запита Щал.

С този въпрос германецът оправда още веднъж мнението на Туийд, че е проницателен, способен и надежден човек. Такъв и би трябвало да бъде, за да оцелее толкова дълго в Бордо. Преди Туийд да успее да отговори, Нюмън зададе на Щал въпроса, който го интересуваше отдавна:

— Как, за бога, проникна в щаба на Дьо Форж?

— Лесно — засмя се чаровно Щал. — Влязох с камиона, който караше всеки ден хляб на офицерите. Скрих се в дъното на каросерията, без шофьорът да ме усети. Докато установя къде зарежда, мина доста време, но това е без значение. Измъкнах се от камиона, докато разтоварваше. Преди това в Бордо бях преджобил един фалшив агент на DST, който пък проверяваше документите ми. Взех му служебната карта.

— Къде се научи да „преджобваш“? — попита Пола.

— О, с това навлязох в живота.

На Пола й трябваше малко време, за да разбере, че се шегува. Той я потупа по ръката и продължи:

— Зад една от бараките ме спря сержант. Показах му картата от DST, ударих го, омотах го с въже и го набутах в голяма кофа за боклук, която ми се видя подходяща. После чаках дълго край кабинета на Дьо Форж. Щом той изхвърча навън, аз влязох вътре. Останалото вече ви казах.

— Интересно — рече Туийд.

— А вие не ми отговорихте на въпроса — напомни му Щал. — Коя е другата причина, поради която ни доведохте тук?

Туийд замълча. Огледа всички около масата. Искаше отговорът му да постигне желания ефект. Искаше наистина да ги стресне.

— Причината е следната: докато летях над Аркашон с хеликоптера, който ме докара от Париж, видях Калмар.

55.

Лазал пристигна с голям катер половин час преди свечеряване. Съдът навлезе в устието на потока и леко се удари в корпуса на „Ураган“. На борда имаше вече няколко души от DST, въоръжени с автомати. Лазал изглеждаше нетърпелив:

— Идвайте бързо — викна на Туийд. — Чакат ни много неща. Бертие, идваш и ти…

— Нюмън също — каза му Туийд.

Катерът обърна и бързо напусна устието. Пола остана на палубата, загледана с безпокойство в пенестата диря зад него, докато той се отдалечаваше към Птичия остров. Бътлър хвана ръката й:

— Слизай долу, тук си лесна цел.

— Мисля си, че мисията, за която тръгнаха, е опасна…

— Може би… — Бътлър я последва надолу по стълбата. — Но предполагам винаги си знаела, че когато се стигне дотук, ще бъде така. Опасно…

Благодарейки на Бога, че беше глътнал таблетката, Туийд се надвеси над перилата. Катерът подскачаше по вече надигащите се вълни. Задаваше се буря.

Щом стигнаха острова, Лазал ги поведе към един чакаш хеликоптер. Машината излетя, преди да успеят да си сложат коланите и каските. Отправиха се на изток — към сушата и настрани от Аркашон.

— Сега ли ще се срещна с Дьо Форж? — попита Туийд.

— Това е част от замисъла — отвърна Лазал. — Всъщност ще се срещнеш с целия „черен кръг“ — сега са се събрали за последното си съвещание във вила „Форбан“.

— Откъде знаеш?

— Бертие ми докладва.

— От телефона в Генералния щаб?

— Не, обади се от автомат в едно селце. В това последно обаждане, което едва не му коства живота, той ми съобщи, че Дьо Форж е обявил сбор на Втора бронирана дивизия в щаба. Нашата акция ще бъде пълна изненада за тях. Сега всичко е в ръцете ни…

Докато летяха с максимална скорост към вътрешността, Туийд, който гледаше през прозореца, видя как от огромни хангари в малки горски просеки се издигнаха други хеликоптери. Цяла ескадрила полетя под илюминатора. Бяха много, издигаха се като ято скакалци и сякаш увисваха на еднаква височина във въздуха. Вертолетите следваха същият курс като машината на Туийд.

— Кои са тези? — попита той.

— Тежко въоръжени надеждни части на CRS. Дьо Форж си мисли, че войските са останали по камионите в префектурата на Бордо. А всъщност всички са в хеликоптерите под нас. Преди време машините се отправиха насам една по една и кацаха на местата, предварително избрани от мой помощник, който познава района. Мисля, че виждам светлините на вила „Форбан“.

Започна да се смрачава. Сумракът беше плътен и сив като дим. Вертолетите кръжаха. Туийд виждаше обширното имение, заобиколено от високи стени. Криволичеща алея водеше към голяма осветена вила. Щом наближиха, видя и лимузините, спрели пред къщата. Сети се за злощастната Джийн Буржойн. Хеликоптерите се спуснаха от небето в строен ред. Скакалците кацаха навсякъде около имението. „Черният кръг“ беше обкръжен.

— Никой не може да премине през този кордон — каза Нюмън.

— Вече обезвредиха постовете при портала — добави Туийд. Бе видял охраната, когато се спуснаха до върховете на дърветата — на входа стояха с вдигнати ръце униформени войници. Един вертолет, въоръжен с голямокалибрена картечница, беше кацнал на тревата срещу затворената врата.

Хеликоптерът на Лазал се приземи пред вилата до паркираните лимузини. Той слезе пръв с пистолет в едната ръка и ключове в другата. Последваха го няколко души от Силите за борба с безредици. Облечени в кожени якета, досега те бяха седели в задната част на хеликоптера. Туийд, Нюмън и Бертие скочиха от машината и тръгнаха след Лазал към вратата. Той отключи и кимна към момчетата от CRS.

— Откъде извади тия ключове? — прошепна Туийд.

Нюмън му отговори:

— Дадох му връзката, която открих в чантичката на Джийн Буржойн. Върху два от тях беше гравиран Лотарингският кръст — като на емблемата на вратата…

Лазал беше влетял в просторния вестибюл. Изглежда знаеше накъде да върви. С насочен пистолет блъсна вратата, която водеше вляво. Вътре вече цареше пълно объркване.

Туийд разпозна генерал Масон — началник-щаба на армията, който припряно тъпчеше изписани листове в едно куфарче. Генерал Лапоант — командирът на Ударните сили, стоеше прав до дълга маса. Луи Жанин — министърът на отбраната, сякаш се бе вкаменил на стола си. Дюбоа, отново в смачкан черен костюм, с омърляна бяла вратовръзка, с буйна и разчорлена коса, изглеждаше отчаян.

Но това, което привлече вниманието на Туийд, беше бутнатият настрана стол начело на масата. От генерал Дьо Форж нямаше и следа.

Хората на CRS нахълтаха с насочени оръжия. Лазал пристъпи до масата и се обърна към Масон:

— Къде е Дьо Форж?

— Генерал Шарл дьо Форж ли имате предвид?

Масон му отговори хладнокръвно и грубо. Гледаше Лазал с нескрито презрение.

— Повтарям, къде е Дьо Форж? — процеди Лазал. — Всички сте арестувани. Обвинението? Държавна измяна. Това се отнася и до генерал Шарл дьо Форж, който седеше на този стол. Къде е?

— Генералът не е бил тук. Вие кой сте? И се обръщайте към мен с „генерал“…

— Името ми е Лазал. Началник на Дирекцията за надзор на териториите в Париж.

— Скоро няма да сте началник! — избухна Масон. — Лично ще се погрижа да ви изритат на улицата…

— Вие сте лъжец, Масон. Последвайте ме. Всички.

Той се запъти към една странична врата в средата на стената, отвори я и влезе в съседната стая, обзаведена като кабинет, с голямо бюро. Нюмън и Бертие наблюдаваха двама здравеняци от CRS. Момчетата трябваше да сграбчат побеснелия Масон за ръцете, за да го поместят. Със сила го повлякоха към кабинета.

Генерал Лапоант, слаб човек с тъжно лице, нямаше нужда от втора подкана, за да изпълни това, което му наредиха.

Влезе в кабинета с подчертано достойнство. На Нюмън той изглеждаше най-интелигентният член на „Черният кръг“. Дюбоа също не се съпротиви. Подръпваше мустака си, докато се тътреше с увиснали рамене след Масон.

Лазал, вече седнал зад бюрото, бе отворил с друг ключ дълбокото долно чекмедже. Нюмън надникна в него — на дъното лежеше модерен касетофон. Лазал беше натиснал бутончето за пренавиване и ролките на касетофона се въртяха бързо. Той включи „Старт“, облегна се назад и заслуша. Членовете на „кръга“ се наредиха край стената.

„Господа, няма да хабя излишни думи. Утре ще превземем Париж. Ще изпратя сигнал за «Аустерлиц» и дестабилизирането на столицата ще започне рано сутринта…“

Твърдият заповеден глас на Дьо Форж. Нямаше грешка. „Сигурен ли сте, че «Аустерлиц» ще успее? Само това ще ни даде основание да потърсим помощта ви за възстановяването на реда.“

Гласът на Масон, малко нервен.

„Масон, трябва да ми се доверите докрай. Операцията може да има само един главнокомандващ. Аз, генерал Дьо Форж, съм този главнокомандващ.“

Лицето на Масон, обикновено червендалесто, сега беше загубило цвят. Той стоеше като вцепенен, а записът продължаваше да възпроизвежда разговора.

„Всички ви приемаме за главнокомандващ, генерале. А скоро ще се обръщаме към вас с «господин президент».“

„Но кога най-рано можем да отстраним Навар, за да поема поста му?“

Това бе мазният глас на Дюбоа. Погледът му несигурно и нервно обхождаше хората от CRS.

Лазал спря записа и се втренчи в мъжете.

— Нужно ли е още? Казах държавна измама, Масон. Имате една-единствена алтернатива, която другите нямат…

Докато прослушваха записа, Нюмън беше отишъл в другия край на стаята. Цялата стена беше в библиотеки със стъклени витрини. Забеляза един рафт с разбутани книги. Прекара пръсти по пантите на стъклената вратичка. Натисна едната и се чу изщракване. Ръбът на библиотечния шкаф се плъзна леко встрани като врата. Той го избута докрай. Отзад каменни стъпала водеха някъде надолу. С пистолет в ръка Нюмън хукна по тях и продължи по дълъг коридор, минаващ под къщата. Спря пред стоманена плоча, която не можа да премести. Изтича обратно и Лазал се извъртя в стола си.

— Дьо Форж е избягал през таен тунел — съобщи Нюмън. — Без съмнение тунелът излиза далеч извън оградата на имението. Вероятно го е чакала кола.

— Жалко. Неприятностите ни продължават.

Лазал нареди на един от хората си:

— Сложете белезници на задържаните. Отведете ги до различни хеликоптери. Ще летят за Париж.

— Това е възмутително — запротестира Дюбоа.

Генерал Лапоант не възрази. Просто протегна напред ръцете си с долепени китки. Един от агентите на DST извади белезници, но Лазал поклати глава:

— Заповедта не важи за генерал Лапоант. Придружете го, без да му слагате белезници.

Досега Туийд бе мълчал. В крайна сметка си беше работа на Лазал, но това с генерал Лапоант му се стори странно. Щом вкараха Масон в съседната стая и изведоха Дюбоа и Жанин, той попита:

— Генерале, и вашият глас ли е на записа?

— Да — усмихна се сухо Лапоант. — Ще намерите нужните доказателства срещу мен.

— Подкрепяхте ли плана на Дьо Форж?

— Никога не е споделял с нас плана на бойните си действия. Извънредно предпазлив е. — Той замълча. После продължи: — Добре, така или иначе, всичко е записано… Настоявах пред Дьо Форж да не прави нищо прибързано. Да се срещне с Навар, да разбере възгледите и намеренията му. Но въпреки това поемам цялата отговорност за постъпките си. Довиждане, господа…

— А сега — Масон! — реши Лазал и скочи.

— Първо ми кажи как разбра за касетофона? — каза Туийд. — Или го постави самият ти?

— Беше хрумване на Джийн Буржойн. Кабел от касетофона минава под килима. Ето тук. — Лазал отиде до стената, деляща ги от стаята, където винаги се беше събирал „Черният кръг“. Отмести малка масичка и каза: — Един от техниците ни проби дупка в стената. Вкарахме малък, но мощен микрофон, който се задейства от човешки глас. Улавя всичко, казано вътре. Джийн винаги знаеше кога ще се събират — Дьо Форж измисляше някакъв повод тя да отсъства от вилата. Тогава слагаше нова лента. Записите изпращаше на мен. Това е една от причините да знаем толкова много. Бог да я благослови. По-рано днес дойдох лично, за да сложа лентата… А сега — Масон.

Те влязоха в дневната, където втренчен в стената седеше генералът. Лазал дръпна един стол и се настани с лице към Масон.

— Имате две възможности. Предложи ги Навар. Ще стоите в Париж под денонощна охрана. Ще пуснем слух, че Манто иска да ви убие. Ще запазите сегашния си пост, докато приключим с цялата операция. Ще правите публични изявления само ако са минали през Навар. После ще ви пенсионираме по здравословни причини — с полагащата се пенсия.

Лазал се взря в лицето на Масон. Той му отвърна с леден поглед.

— Другата възможност е да предпочетете позора, военния съд и вероятно затвора.

— Ще ви сътруднича — отговори моментално Масон.

Имаше странен блясък в очите му. Лазал се усмихна на себе си. Масон се бе вързал. Още се надяваше на победата на Дьо Форж. Когато го изведоха от стаята, Лазал се обърна към Туийд и Нюмън:

— На Жанин ще предложим същото. Той ще приеме. Рискуваме, но все още не сме стигнали до края. Много жалко, че Дьо Форж успя да се измъкне. Той ще бърза. Последният сблъсък наближава. По-добре се върнете с мен в Париж. Навар се е съгласил да постави стари морски мини.

— Още не — каза Туийд. — Ще останем в Аркашон. Искам да видя какво ще прави Доулиш. Струва ми се, че сега е моментът Кулман да върже ръцете на „Сигфрид“, преди да са се развихрили.

Мрежата на Ото Кулман из цяла Германия се затегна на другата сутрин в един часа. Полицейски части нахлуха по адреси в Хамбург, Франкфурт, Мюнхен и много други градове. Адресите бяха съобщени от Хелмут Шнайдер, информатора на Роузуотър. Навсякъде успяха да изненадат групите на „Сигфрид“. До три часа в Париж Кулман вече бе получил доклада им за конфискуваните неколкостотин килограма „Семтекс“, бомби с часовников механизъм и много оръжие.

— С този арсенал спокойно можеш да започнеш война — каза той на Лазал, който се беше върнал в Париж.

— А хората, които щяха да използват всичко това?

— Идват главно от Елзас. Вероятно защото в тази област се говори и немски. Има и членове на някакво странно движение, което иска Германия да вземе Елзас. Медиите изобщо не разбраха какво става. Образцова акция.

— В Париж с „Аустерлиц“ ще бъде по-различно — каза мрачно Лазал.

„Стоманеният лешояд“ бе отплувал от Дънуич веднага след свечеряване. Двата му корпуса режеха като ножове огромните вълни и корабът следваше курса си, без да се поклаща.

Доулиш стоеше на мостика, а до него Сантос поглеждаше за стотен път екрана на радара. Нямаше и следа от кораб пред тях. Преди това бяха засекли самолет, излетял от френския бряг, но той бързо се бе отклонил на юг. „Лешоядът“ под личното командване на Доулиш извършваше своя рейд през Атлантика без навигационни светлини. Сантос бе изразил опасенията си:

— Досега никога не сме плавали без тях.

— Нищо, време е да свикнеш с опасностите. Имаме радар. Най-добрият в света. Ако не го пипат глупаци, всичко ще бъде много просто. Ти отговаряш за глупаците. Нали шкиперът е за това? Не искам никакви грешки. За да си получиш премията.

Сантос сви рамене с примирение. Той наистина желаеше тези пари. Много. Необлагаеми. В брой.

Вече наближаваха Аркашон и първите кървавочервени ивици на зазоряването се бяха разлели на източното небе. Сантос стоеше с Доулиш на мостика, когато телеграфистът изтича по стълбата нагоре. Изглеждаше обезумял от страх и размахваше лист хартия.

— Капитане! Току-що получихме сигнал от брега. Има стари мини от войната. Наредиха да обърнем веднага, докато не е станало късно.

— Божичко!… — започна Сантос.

— Блъф — излая Доулиш. — Чист блъф. Мини, друг път! Това са номерата на Навар. Оставаме на същия курс…

— Но ако е вярно — отново поде Сантос.

— Казах същия курс, по дяволите!

На борда на „Ураган“ високият офицер от DST, когото бяха заварили на яхтата, се бе привел над мощен предавател. Зад него се бяха струпали Пола, Туийд, Нюмън и останалите. Офицерът погледна Туийд:

— Изпращат предупредителния сигнал непрекъснато. Няма отговор.

— Няма и да има — отвърна Туийд. — Познавам Доулиш. Ще се опита да промуши „лешояда“. Мисли, че просто блъфираме. Ще хвърля един поглед…

Изтича нагоре по стълбата с бинокъл на врата. Вече на палубата, той се изкатери на покрива на кабината и оттам се прехвърли върху стълбата на радарната мачта. Отдолу Пола го наблюдаваше с безпокойство — всички знаеха, че Туийд страда от морска болест.

Изправен на върха на мачтата, той успя да види „лешояда“, който цепеше вълните с двата си корпуса отвъд входа на пристанището. Туийд не отделяше от очите си прибора за нощно виждане. „Лешоядът“ бе наистина удивителен кораб. Дали би могъл с късмета, който толкова често имат негодниците, да избегне мините и да стовари собствениците си на брега?

Доулиш мина от другата страна на мостика. Погледна надолу. Едно метално кълбо със стърчащи шипове плуваше на по-малко от метър от корпуса. Слезе от мостика и изтича до малкия самолет, където винаги чакаше пилот. Влезе вътре, изкрещя заповедта си и едновременно с това натисна бутона, който прибра стълбата и затвори вратата.

— Излитай! Вдигни тая играчка във въздуха, докато не сме се разхвърчали на парчета. Курсът — после! Вдигай я, за бога!

През бинокъла Туийд видя как „лешоядът“ намали скорост, преди да влезе в пристанището. Стисна устните си. Изглеждаше, че Доулиш ще успее. А после?… Нервнопаралитичен газ в ръцете на човек като Дьо Форж. Само страхът от този газ щеше да е достатъчен, за да разчисти пътя му към Париж.

Тогава видя малкия самолет. Той се отдели от палубата и се заиздига вертикално. Доулиш се измъкваше.

Самолетът се намираше на трийсетина метра над кораба, готов да отлети надалеч, когато „лешоядът“ активира мината. Чу се глух тътен, който разтърси пристанището. Огромен гейзер изригна вода и едри метални късове. Обгърна бръмчащия самолет, който за миг изчезна в гъстия облак от пръски. Водният стълб полетя обратно надолу, а след него, бавно въртящ се около носа си, пропадна и самолетът. Отдолу един от корпусите се откъсна заедно с палубата и се понесе по повърхността на океана. Другият бързо потъна надолу. Падащият самолет се стовари на палубата и я разби. Огромни късове от корпуса се разхвърчаха над вълните. Останките от „лешояда“ потънаха под водата и тогава последва оглушителна експлозия. Ракетите се бяха взривили. Водата изригна наново. Гигантски фонтан изхвърли нагоре отломките на онова, което преди секунди беше най-усъвършенстваният кораб в света. Туийд се успокои, защото знаеше, че нервният газ ще се разтвори бързо в океана и ще стане безвреден. Той се вкопчи в мачтата, когато ударната вълна разлюля яхтата. Последва тишина. Туийд се спусна и погледна хората си.

— Доулиш вече го няма. Доставката на оръжие е провалена. Но съвсем не мисля, че това ще спре Дьо Форж.

56.

Марлър беше получил новите си инструкции, преди Туийд да отлети от Париж за Аркашон. За пръв път не пътуваше с „Ер Интер“. Бе чакал с часове в кабината на хеликоптера, кацнал на малко летище извън Париж. На седалката до него лежеше калъфът с карабината „Армалайт“ и снайпера му. Едно момиче, което не говореше много, му носеше храната. Между часовете за ядене той спеше почти през цялото време. Но когато пилотът го разтърси, за да го събуди, той веднага скочи.

— Нещо ново?

— Започна се. По улиците на Париж е като в ада. Отлитаме на юг.

По улиците на Париж беше като в ада. Но адът бе създаден от саботьори, вкарани в града, които бяха започнали да действат според плана на операция „Аустерлиц“.

Задната врата на един камион за мебели, спрял близо до телефонната палата, се отвори и от него се изсипа група мъже с маски, които стискаха автомати. Но щом наближиха входа, друга група маскирани мъже с карабини ги обкръжи.

Водачът на нападателите, който трябваше да завземе съобщителния възел, се обърка. Подкрепления, за които не бяха му казали? Докато се чудеше, един приклад се стовари върху тила му и го повали на земята. Останала без водач, групата се обърка още повече. Следващата изненада бяха гранатите сълзотворен газ, които избухнаха в краката им. Никой от саботьорите не забеляза, че новодошлите маскирани мъже носеха тънки зелени ленти на дясната си ръка.

Схватката за централата беше груба и кратка. Хората на CRS, които можеха да различат приятел от враг по зелената лента на ръката, обкръжиха метежниците. Натъпкаха ги в камиони „Берлие“, скрити в съседните улици. Много от победените бяха качени в безсъзнание. Цялата операция трая точно пет минути.

Подобни сблъсъци можеха да се видят навсякъде в Париж. Лазал беше предвидил точно вероятните обекти на нападателите и беше разпределил силите на CRS в близост до всички ключови места.

Главният удар беше насочен срещу Министерството на вътрешните работи. Стотина от метежниците наскачаха от частни коли и фургони — повечето крадени. За тяхна изненада вратите, които водеха към двора откъм площад „Бово“, не бяха заключени. Помитайки охраната, те нахлуха в просторния вътрешен двор и се втурнаха към сградата на министерството. Генерал Дьо Форж го бе определил като цел № 1, посъветван от жена си Жозет, която след това изчезна.

Нападателите спряха внезапно, когато други мъже — също много и също маскирани, препречиха пътя им. Вратите зад тях се затвориха и метежниците се оказаха в капан. Преди да разберат какво става, хората от CRS ги връхлетяха — размахваха приклади и гумени палки, трошаха глави, поваляха нападателите. Силите за борба с безредиците не се славеха с галантни обноски. Сега се нахвърляха върху всеки, който нямаше зелена лента на ръката си.

Навар гледаше жестоката схватка от прозореца на кабинета си на първия етаж. Злополучните нападатели скоро бяха натикани в камионите, които влетяха през отново разтворените врати на двора.

Час по-късно командирите на отрядите на CRS във всички части на града докладваха, че са изпълнили задачата си. Навар реагира веднага. Специални отряди бяха охранявали журналистите и колите на телевизията, дошли в министерството. Навар веднага получи програмно време. Застана пред камерите и съобщи накратко, че са се справили с „терористите“ и градът вече е спокоен.

Генерал Дьо Форж беше решителен военачалник. Изслуша спокойно обаждането на Леми от Аркашон:

— Пълна катастрофа, генерале! — Леми звучеше потресено. — „Стоманеният лешояд“ беше почти влязъл в пристанището, когато се взриви — разлетя се на парчета. Приеха съобщение, че край брега са забелязани мини от войната. Мислех, че е блъф. Няма да получим никога оръжието, което чакахте…

— Благодаря, Леми. Докладвай обратно в Генералния щаб.

Дьо Форж затвори телефона. Стана, за да даде инструкции на офицера, който чакаше.

— Тръгваме — операция „Маренго“ започва. Ще пътувам в танка начело на дивизията. Преди час наредих на останалите командири да отворят запечатаните си инструкции. До края на деня победата ще е наша.

На борда на „Ураган“ Туийд прочете изявлението на Дьо Форж от предната нощ, което беше предвидено за сутрешния брой на „Монд“.

„Учението ще се провежда и на територията на Централна Франция. Войските няма да стигнат по на север от Шатору. Населението се предупреждава да стои настрана от местата, където се водят маневрите. Често по време на учение се използва бойно въоръжение и се провеждат реални стрелби.“

— Каква е целта на всичко това? — попита Пола.

Туийд погледна през илюминатора. Беше следобед и яхтата танцуваше като балерина по вълните. Той беше глътнал още едно от хапчетата си.

— Забележи употребата на думата учение. Повторена е два пъти. Опитва се да заблуди Навар. А от Шатору нагоре шосе Н20 върви право към Париж. Както предрекох, той ще следва този маршрут. А в Париж очакваха обход от запад.

— Убеден съм, че сте прав — каза Бертие. — През нощта той ще се придвижи с максимална скорост и когато Париж се събуди, Дьо Форж ще е на „Шанз Елизе.“. Той победи.

— Как разбрахте, че ще тръгне по шосе Н20? — попита Пола.

Туийд се усмихна:

— При посещението си у Жозет в Паси забелязах бюст на Наполеон — идола на Дьо Форж. Не може да не е изучил военните му походи. Когато Наполеон се отправил срещу Уелингтън, той максимално бързо придвижил войските си направо към Брюксел и изненадал Уелингтън при Катър Бра. Париж е Брюксел за Дьо Форж — той ще връхлети по най-краткия маршрут.

— И нищо няма да го спре — добави мрачно Нюмън.

— Почти нищо — съгласи се Туийд. — Погледна офицерите от DST, охраняващи яхтата. — Мисля, че всички трябва да се върнем в Париж. На острова чака хеликоптер. Надеждата ни…

Замълча, когато чу някой да минава по трапа. Нюмън се дръпна встрани от стълбата. Пистолетът беше в ръката му. По дървените стъпала силно затрополяха нечии стъпки. Изведнъж се появи Виктор Роузуотър и се усмихна на Пола и останалите.

— Мислех си, че сте някъде в Аркашон. Е, казахме последно сбогом на лорд Дейн Доулиш.

— Целите сме в сълзи — рече Нюмън. Роузуотър погледна Туийд:

— Мисля, че трябва да знаете — майор Леми е още в Аркашон. Защо не е с Дьо Форж? — погледна към Пола. — Може би трябва да довърши нещо там?

57.

— Късно тази сутрин видях и Бранд в един бар в града — каза Роузуотър на Туийд.

— Бранд. Мислех си за него.

Туийд не каза нищо повече, докато гледаше надолу през прозореца на летящия хеликоптер. В него бяха още Пола и Изабел, унесени в разговор, Щал, Нюмън, Бътлър, Нийлд и Бертие. Всички на път за вкъщи През Париж.

Туийд, който бързаше, беше раздразнен от дългия им престой на острова. Наложи се пилотът да отстрани някаква повреда в двигателя. Беше все още светло, но денят си отиваше, когато застигнаха Трета армия на север от Шатору.

Туийд помоли пилота да слязат по-ниско. Първо видяха камионите, бронетранспортьорите и мотоциклетите. После безкрайната колона полеви сто петдесет и пет милиметрови оръдия. А пред тях нагоре по шосе Н20 се движеше още по-дълга колона от тежките танкове. Туийд вдигна бинокъла и го фокусира върху танка в началото на колоната, предхождан от голяма група ескортиращи мотори.

Генерал Дьо Форж стоеше в купола на своя „Льо Клерк“. Беше отказал шлем и носеше кепе, а на врата му висеше бинокъл. Забелязвайки хеликоптера, той го вдигна и Туийд изпита странното усещане, че се гледат очи в очи. Дьо Форж свали бинокъла, уверено махна с ръка напред и танкът с тътен продължи пътя си.

— Вече е доста на север от така наречената територия на учението — каза хладно Туийд. — Територията, която сам определи. Учението трябваше да бъде ограничено южно от Шатору. А това тук е шосе Н20. Как, за бога, ще разчисти магистралата, за да даде път на тази армия от стомана?

— Не се съмнявам, че ще намери начин — отвърна Роузуотър. — А какво правеше Бранд в Аркашон? Чакаше „Стоманеният лешояд“?

— Да. Но може и да е имал и друга цел. Още не сме свършили с него.

Марлър седеше зад пилота на хеликоптера, полетял на юг над шосе Н20. Беше късно следобед и сноп слънчева светлина пробиваше облаците и се спускаше към земята като мощен лъч от прожектор.

— Ето ги, идват — каза пилотът на френски.

— Да освободят Париж — отвърна мрачно Марлър на същия език.

Хванал се с една ръка за облегалката на пилота, с другата вдигна бинокъла си. Група мотоциклетисти беше спряла на едно кръстовище. Зад тях войници сваляха от цивилен камион пътни табели. Марлър прочете:

„Заобиколете! Главният път е затворен! Военни маневри!“

— Дьо Форж превзема шосе Н20. Дано скоро видим и самия него.

— Копелето върви право към Париж…

Пилотът продължи да лети ниско. Марлър наблюдаваше слънчевата светлина. Скоро щеше да падне здрач, а после мрак. Което значеше, че изпълнението на мисията му може да се окаже невъзможно. Вдигна бинокъла. Видя група мотористи, понесли се по магистралата пред танковете. С широко разкрачени крака и подпрян, за да не падне, Марлър нагласи отново фокуса. Не можа да повярва на очите си. В купола на танка, който водеше колоната, стоеше изправената фигура на генерал Дьо Форж. Марлър внимателно огледа местността. На изток от пътя се издигаше ниско хълмче. Пресметна наум разстоянието.

— Можеш ли да кацнеш на онзи плосък хълм? — попита той пилота по микрофона в шлема си.

— Мястото е идеално.

— Не изключвай двигателя…

Машината се спусна в дъга настрани от магистралата. Щом докосна върха, Марлър, вече свалил шлема, грабна калъфа, блъсна вратата и скочи на тревата, приведен под въртящата се перка. Изтича до една стърчаща от земята скала, залегна, измъкна карабината, постави оптическия мерник, опря оръжието върху камъка и нагласи фокуса, щом генералският танк се появи върху кръстчето.

Дьо Форж имаше силно развит инстинкт за опасността. Той видя кацането на вертолета. Извърна се и махна уверено на танковете, идващи отзад. После даде заповед на мерача:

— На хълма на изток току-що кацна хеликоптер. Стреляй по него веднага щом си готов.

Със светкавична скорост компютърът направи изчисления на посоката и траекторията. Огромното дуло се извъртя на 90 градуса, после започна да се спуска, за да улови точно целта.

Марлър дръпна спусъка две секунди преди оръдието да изстреля снаряда и да пръсне хеликоптера на парчета. Куршумът „дум-дум“ отнесе предната част от черепа на Дьо Форж. Тялото му се свлече върху екипажа отдолу, разплисквайки кръв в очите на мерача, който механично натисна копчето.

Снарядът прелетя на около 50 метра над вертолета и падна в една ферма. Уби фермера, жена му и трите деца, които бяха седнали да вечерят.

Марлър се прицели отново и стреля три пъти над главите на вцепенените мотоциклетисти. Те наскачаха от седалките, грабнаха автоматите и започнаха да стрелят по хеликоптера, който стремително се заиздига нагоре.

В танка цареше паника. Дьо Форж представляваше ужасна гледка проснат върху екипажа и още бълващ кръв. Петте танка зад тях не знаеха, че генералът е мъртъв. Те се подчиниха на последното му махване и продължиха напред. Веригите им дрънчаха и стържеха по настилката.

Точно пред тях имаше малка горичка, а сред дърветата шофьори на бензиновози бяха хванали маркучите от цистерните на паркираните камиони и изливаха бензина по магистралата. Течността вече бе образувала малко езеро. Един фермер държеше сноп горяща слама. Той хвърли факлата и петролното езеро пламна. Огнената завеса погълна петте танка, които се движеха най-отпред.

Объркване и хаос! Въртящи се танкове, които се блъскаха един в друг в отчаяното си бягство от огнената стена. Два от тях обърнаха назад и с тътен минаха от двете страни на машината на мъртвия Дьо Форж. Удариха се челно трите танка, които се движеха нагоре по шосето. След миг цялата колона спря на пътя. Армия без командир, без заповеди, без цел.

Пламъците обхващаха полетата и подпалваха просмуканите с бензин купи сено. Хеликоптерът, отнасящ Марлър в Париж, се бе превърнал в малка точка в сивия здрач на свечеряването.

58.

Бяха изминали двадесет и пет часа и сега всички се бяха събрали в кабинета на Навар в Министерството на вътрешните работи. Навар заговори:

— Оправяме се бързо с кашата. Както сте разбрали от заглавията в сутрешните вестници, генерал Шарл дьо Форж е умрял трагично по време на учение, за което сам е настоявал да бъде използвано бойно въоръжение. Никога не ще узнаем кой го е застрелял по случайност в суматохата на шосе Н20.

— Някой от неговите хора? — предположи Марлоу.

— Такова е общото мнение. После една голяма цистерна бензин се преобърнала, а горивото пламнало. Истинска трагедия.

— Така е — отвърна Лазал с безизразно лице.

— Военното учение беше прекратено. Всички подразделения са върнати в казармите. За онова тайнствено гробище, което Нюмън откри в Ланд, няма да има съобщения.

— Че то си е просто подробност — каза Нюмън доста злобничко.

— Дьо Форж е обявил всички убити за дезертьори. Няма смисъл да разстройваме близките. Те бездруго очакват най-лошото — отбеляза Навар с типичния галски реализъм. — А записите за телевизията на двамата свидетели Мартина и Моше Щайн никога няма да бъдат излъчени. Касетите бяха унищожени. Старата дама Мартина изглежда вече доволна, след като чу за смъртта на Дьо Форж. А Моше Щайн е човек философ.

— И разгромът на „Сигфрид“ приключи — каза Кулман. — С което май приключва всичко.

Тук се намеси Туийд:

— Остава да заловим Калмар.

— А откъде да започнем? — попита Роузуотър. — Нямаме никакъв ключ към самоличността му.

— Не съм сигурен — рече Туийд. — Обадих се на Джим Коркорън — шефа на охраната на летище „Хийтроу“. Докладва ми, че е видял майор Леми да пристига с директен полет от Бордо. Коркорън го проследил, записал и номера на наетата кола. Аз се обадих във фирмата — Леми е тръгнал към Олдбърг.

— Искам да се върна там — каза Пола.

— Твърде опасно е — възпротиви се Туийд. — Звъннах и в „Гренвил Грейндж“. Познайте кой вдигна. Бранд. И той се е върнал в района на Олдбърг.

— Полага ми се отпуск — настоя Пола. — Така че ще отида там. Искам да успокоя духа на Карин…

— Идеята ти не ми харесва — каза Нюмън.

— Не държа някой да идва с мен. Това е частно пътуване.

— Какво е положението в Южна Франция? — смени темата Туийд.

— Дадохме на Дюбоа две възможности — обясни Навар. — Първата е да разпусне зловещата си расистка организация „За Франция“. Второто е да отиде на съд за държавна измяна като член на „Черният кръг“. Беше му напомнено, че гласът му е записан на онази касета. Познайте коя от двете възможности избра.

— Първата, разбира се — отговори Нюмън. — Тая гнида с лекьосана вратовръзка няма капка смелост.

— Позна. Съгласи се да разпусне партията си. Ще се върне към стария си занаят — зарзаватчия в Прованс. Ще продава гнили плодове на безумни цени. Без водач расистите са безвредни.

— А ние трябва да се върнем в Лондон — каза Туийд.

— Значи мога да посетя отново Олдбърг — отдъхна си Пола.

Беше късен следобед, декемврийски следобед, когато Пола застана до прозореца на спалнята в хотел „Браднъл“ в Олдбърг. Валма от сиви облаци нахлуваха от североизток. Прииждаха огромни вълни, разбиваха се в стената на брега и хвърляха пяната си чак до прозореца й. Бе малко по-студено от деня на отчаяното бягство през блатата с Карин, но атмосферата си оставаше същата. Беше време да излезе за разходката си, преди да се е стъмнило съвсем.

Прегледа съдържанието на чантата, стегна колана на шлифера, уви шал около главата си и излезе от стаята. Долу нямаше никой. Усмихна се на момичето на рецепцията, изтича по стълбите към входа, сви наляво и се запъти към настръхналите от студа блата.

Пресече пустия обществен паркинг и обувките й застъргаха по чакъла на пътя, водещ към бреговите укрепления. Все още работеха по тях. В момента на обекта нямаше никой — строителите си бяха отишли вкъщи. Мина покрай постройката за лодки на яхтклуба „Слодън“ и зави надолу по стръмната тревясала пътечка към блатата.

Светлината чезнеше по-бързо, отколкото бе очаквала. Хвана се, че мисли за Калмар, звяра, удушил злощастната Карин. Струваше й се, че е станало преди сто години. Земята беше по-мека от последния път, когато бе предприела същата разходка. Стигна там, където пътеката се разклоняваше: наляво — обратно към пътя, и надясно — по стръмното към дигата, от която се виждаше пристанът за яхтите.

Пола пое надясно и тръгна по тясната криволичеща пътека, която следваше ръба на дигата. Започваше приливът. Вълните нахлуваха нагоре по тесния канал, който тръгваше от морето тридесет километра по на юг и вървеше успоредно на брега, чак дотук. Тогава чу стъпките. Тежки, уверени, те бързо я застигаха.

Туийд паркира форда до стената на хотела. Изскочи, заключи колата и хукна към входа. Насред стълбите се спъна и силно изруга. Продължи да ги изкачва, влачейки се нагоре по парапета, когато момичето се появи на рецепцията:

— Има ли ви нещо, сър? О, мистър Туийд, това сте вие.

— Изкълчих си проклетия глезен. Извинете. В хотела ли е мис Пола Грей?

— Току-що излезе — тръгна на разходка из блатата.

— Не сама, надявам се?

— Нямаше никой с нея.

Откъм бара се появи Виктор Роузуотър. Погледна Туийд, когато той рухна в едно кресло с изпружен десен крак и странно извит глезен.

— Какво става? — запита Роузуотър. — Пола се обади в апартамента ми в града да каже, че идва тук. Пита ме дали бих искал да й правя компания.

— И защо не й правите?

— Защото не знаех, че е пристигнала. Чаках я в бара.

— Робърт Нюмън няма ли го? — попита Туийд момичето. Изглеждаше раздразнителен. — Каза ми, че идва насам.

— Пристигна по-рано, сър. Канеше се да отскочи до „Гренвил Грейндж“.

— О, не! — Туийд погледна към Роузуотър. — Той е убеден, че Калмар се е върнал в Олдбърг. Трябва да е отишъл в имението, за да се позанимае с Бранд. Ще види обаче, че Бранд го няма.

— Това пък откъде му хрумна на Нюмън?

— Майор Леми и Бранд са тук, в Олдбърг. А сега Пола е тръгнала да се шляе из тези блата. Много ме притеснява. Сама. Те е в голяма опасност. И всичко, което мога да направя в момента, е да излазя няколко крачки.

— Ще отида да я намеря — каза Роузуотър и снижи глас. — Взел съм служебния си револвер.

— Тогава защо губите време, по дяволите!? — Туийд погледна момичето. — Можете ли да кажете кога излезе Пола Грей?

— Преди около петнадесет минути.

— Тръгвам да я догоня. Вие се грижете за глезена си.

Преди Туийд да успее да отговори, капитанът беше изхвърчал по стълбите, загърнат в шлифера си.

— Тя наистина ли е в опасност? — попита момичето. — Сещам се за това, което се случи преди време в блатата…

— И аз. Моля се на Бога Роузуотър да стигне навреме.

Пола можеше да чуе плисъка на прииждащата към дигата вода. Прииждаше като след порой. Яхтите, привързани за буйовете, се поклащаха от прилива и мачтите им се люлееха напред-назад. Обърна се веднага, щом чу стъпките. Беше Виктор Роузуотър.

— Слава богу, че си ти. Чудех се кой ли може да бъде. Чувствах, че трябва да дойда и да погледна за последно мястото, където е умряла Карин. Нещо като поклонение, както казах в Париж.

Роузуотър сплете пръстите на ръцете си, пъхнати в ръкавици. Той погледна към кея, където една яхта, покрита със синя мушама за през зимата, се приближаваше бързо, носена от прилива. Явно се бе освободила от буя и сега плуваше през тръстиките близо до дигата.

— Туийд пристигна в „Браднъл“. Страшно се безпокои, че си тук сама — каза той.

Пола бръкна с едната си ръка в чантата и му се усмихна.

— Но за теб е добре, нали. Калмар?

— Какви ги приказваш, по дяволите! — отвърна грубо Роузуотър.

— Трябваше да се сетя много по-рано. Спомняш ли си онази нощ, когато дойдохме повторно тук с Нюмън — по твое настояване? Каза, че се страхуваш да не би полицията да е пропуснала някоя улика. Щом отминахме сградата на яхтклуба, ти попита „Сега накъде?“. Правеше се, че не знаеш пътя. После стигнахме там, където пътеката се разклонява. Едната върви обратно към пътя, а другата се изкачва на дигата. Тогава аз се подхлъзнах. Ти вървеше отпред. Без да се замисляш, ми помогна да се изкача на дигата. Едва скоро разбрах какво всъщност означаваше това. Ти си знаел къде е открито тялото на Карин.

— А ти, скъпа, си прекалено умна, за да живееш дълго. Тъй или иначе се боях, че си ме видяла от върха на дървото как удуших оная тъпа кучка.

— Тъпа кучка? Карин ти беше жена…

— Да, но започна да ми омръзва. Както и ти…

— И Джийн Буржойн ми беше приятелка. Ти, мръснико, я удуши. Ти я уби.

— Да, срещу дебела пачка пари. Чиста работа — онзи навес за лодки край Аркашон беше идеален за целта. Свърших работата и се изметох, преди да дойдете вие.

— Безчувствено копеле! Господ знае какво още си извършил.

— Организирах „Сигфрид“ в Германия. Като офицер от разузнаването, за когото се предполага, че работи срещу ИРА, имах нужните контакти. Получих друга добра сума. Сега остана само ти. Не е ли ирония на съдбата? Да умреш там, където умря приятелката ти Карин. Може би това ще те утеши…

Пристъпи към нея. Пола беше измъкнала наполовина автоматичния броунинг от чантата си, когато той сграбчи дясната й китка с желязна хватка и я изви. Оръжието падна на пътеката. Ръцете му се стрелнаха към шията й и палците притиснаха гръкляна.

— Няма да се измъкнеш — изрече хрипливо тя.

— Защо не? Туийд подозира двама в района. Лукавия майор Леми и онзи дебелак Бранд. Кажи сбогом, Пола…

Палците се впиха в гръкляна й. Тя се опита да го ритне в слабините, но високата фигура, изправена над нея, се извъртя настрани. Коляното й удари с все сила крака му. Образът му започна да се замъглява.

Мушамата на вече доближилата се яхта бе отметната встрани. Нюмън изскочи и се втурна през тинята и туфите трева нагоре към дигата. Сграбчи Роузуотър за косата и рязко дръпна главата му. Калмар изръмжа, пусна Пола и се извърна. Двамата мъже се вкопчиха един в друг, загубиха равновесие и се затъркаляха надолу по дигата към отломките от лодката, в която бе намерено тялото на мъртвата Карин. Нюмън усети пръсти върху шията си, но използва раменете си като лост, за да се измъкне изпод Роузуотър, и успя да застане върху му. Ръцете му сграбчиха убиеца за гърлото и натиснаха главата му под водата. Задържа така. Главата на Роузуотър се виждаше като смътен силует под повърхността. Той разтвори устата си, за да поеме въздух, докато се мъчеше да се освободи, но дробовете му поеха морска вода. Главата на Роузуотър с полепнала по черепа коса се показа на повърхността. Ужасяваща гледка. Нюмън не пускаше врага си, а ръцете му се стегнаха още повече, когато го потопи отново. Без да обръща внимание на конвулсиите на тялото, той го държеше здраво. Скоро усети как ръцете около гърлото му се отпускат и падат. Отдръпна своите предпазливо. Тялото остана безжизнено под водата.

Прогизнал до кости, Нюмън се изправи, олюлявайки се. От него се стичаше вода. Успя да махне едва-едва на Пола, която гледаше надолу и разтриваше с ръка гърлото си. Той се изкачи обратно на дигата, сякаш изкачваше Еверест, и застана до Пола. Тя бе вдигнала поглед към блатата.

Нюмън чу звук от приближаваща се кола. Видя машината — джип с огромни гуми подскачаше към тях, заслепявайки ги с мощните си фарове. Той прикри очите си с мокра ръка и видя трима мъже в джипа, когато спря до дигата откъм сушата. Главен инспектор Букенън, до него Туийд и сержант Уордън на волана.

— Виж… Боб — едва изрече Пола.

Сочеше от другата страна на дигата. Водите на прилива повдигаха тялото на Роузуотър. Обувките му стърчаха над повърхността. Заедно с останките от лодката то се понесе към пристана. Туийд застана първи до тях. Нямаше вид на човек с изкълчен глезен.

С дрехи, увиснали на тялото му, Нюмън разказа на тримата мъже за случилото се. Говори кратко.

— Винаги сме смятали, че Роузуотър е убиецът — каза Букенън. — Оная история с намирането на пръстена с Лотарингския кръст ни насочваше далече от него — към Франция. Уордън беше начело на екипа, който пръв претърси мястото на престъплението. Никога не биха пропуснали пръстена. Проблемът беше; че нямахме доказателства. Когато е убита съпругата, първият заподозрян е съпругът.

— Мисля, че трябва да отведем тези двамата в хотела и да ги пъхнем в гореща вана — каза Туийд. — А тялото… според мен водата ще го отнесе чак в Северно море.