Огънят

XVЯйцето

Бяхме отчаяни. Изгладнели, жадни, а в това жалко селище — нищо!

Обикновеното редовно снабдяване се бе забавило и ние чувствувахме остро лишенията.

Изпосталелите хора скърцаха със зъби, а на жалкия площад от всички страни стърчаха разкъртени врати, скелети на къщи, оголени телеграфни стълбове. Установихме, че тук няма нищо.

— Няма хляб, няма мърша, за пиене нито капка, стягай си колана и толкоз.

— Сиренето се е изпарило, мармалад е останал, колкото масло на шиш.

— Нищо няма, колкото и да се шегуваме и да псуваме, това си е.

— Ама загубено село! Три коптора и в тях само вятър и мъгла.

— И да ти е пълна кесията, все то, речи го, куршум без пушка, щом няма кой да ти продаде една игла.

— И Ротшилд да си, и военен шивач да си, все едно, за какво ти е богатството?

— Вчера около седма рота се навърташе едно коте. Сигурен съм, че са му видели сметката.

— Да, вярно, и аз го видях — слабичко едно такова, само кожа и кости.

— Не можеш се оправи, тъй си е.

— Някои — подхвърля Блер — се оправиха, щом пристигнаха, купиха няколко манерки вино от кръчмата на ъгъла, толкова имаше.

— Ей, мръсниците му с мръсници! Сега на тях им е добре, поне гърлата са си наквасили!

— Правичката да си кажем, то това вино ли е? Мръсотия! От него в шишето остава утайка като пепел в лула.

— Някои разправят, излапали едно пиле!

— Тяхната вяра! — казва Фуйад.

— Аз нямаше какво да си блъскам главата: беше ми останала една сардела и на дъното на едно пакетче малко чай; сдъвках го със захар.

— Къде ще се наядеш с такова нещо.

— То, дума да не става, такова нещо не засища, колкото и да ядеш, все си оставаш гладен.

— От два дена една гола чорба: жълта и постна, блести като злато. Никакъв бульон, нищо пържено! Всичката си остава в тенджерата.

— Сигурно на свещи са я направили.

— Най-калпавото е, че и лулата не можеш да си запалиш.

— Вярно, това е най-лошото! Нямам вече прахан. Имах малко, ама сега край! Колкото да претърсвам джобовете на шинела, нищо! А я върви да купиш отнякъде?…

— Аз имам едно парченце прахан, ама си го пазя.

Наистина е тежко. Тежко ти става, като гледаш как войниците нямат с какво да си запалят лулата или цигарата и примерно ги прибират в джоба. После как тръгват да се разхождат. За щастие, Тирлоар има запалка с малко бензин на дъното. Онези, които са разбрали това, се трупат около него с натъпканите си студени лули. Но и хартия няма, та да припалиш от запалката. Трябва да си послужат с пламъка на самото фитилче и по този начин да хабят на вятъра течността, останала в слабичкото й като на насекомо коремче.

… Аз имах късмет… Срещам Паради. Разхожда се, изложил доброто си лице на вятъра, мърмори и дъвче късче дърво.

— На — викам му, — вземи това!

— Кутия кибрит! — възхитен се провиква той и гледа предмета, сякаш е някаква скъпоценност. — Ех, батинка, царска работа! Кибрит!

Миг след това пали лулата си и кръглото му като пълнолуние лице цяло се зачервява от отражението на пламъка, а останалите крещят:

— Я, Паради имал кибрит!

Надвечер срещам Паради при останките на една фасада на ъгъла между две от улиците на това най-жалко от всички села. Той ми прави знак:

— Шт!…

Има странен вид, като да се стеснява.

— Слушай, преди малко — казва ми той с разнежен глас и поглежда краката си — ти ми пробута кутия кибрит. Сега пък аз ще ти се отплатя. На!

И ми пъха нещо в ръката.

— Внимавай! — шепне той. — Чупливо е!

Заслепен от великолепието и белотата на подаръка, не мога да повярвам на очите си… Яйце!