Огънят

VУбежището

Белезникавият път, който се изкачва сред нощната гора, е странно притиснат и изпълнен със сенки. Сякаш гората по чудо е преляла в него и се движи сред плътния мрак. Полкът е тръгнал да си търси ново място за почивка.

Натоварени, натежали от тъмнина, редиците вървят слепешката, блъскат се: всяка вълна, тласкана от следващата, бута предната. Отстрани се движат отделни по-стройни силуети — офицерите. Глух шум — смесица от възклицания, откъслечни разговори, заповеди, кашляне и песни — се носи над тълпата, ограничена от склоновете. Цялата тази глъчка се придружава от тропот на обуща, чаткане на ножници, на канчета и манерки, от тракането и грохота на шестдесетте коли на бойния обоз и на полковия обоз, които следват двата батальона. Цялата тази тълпа крачи и се точи по стръмния път и въпреки необятния купол на нощта плуваме в миризми, сякаш сме в клетка с лъвове.

В строя не виждаш нищо: само понякога, когато те блъснат, навираш нос в някое канче, каска или пушка и съзираш блясъка на алуминия и на синята или на черната стомана. Друг път сноп искри изскачат от огниво или лумва микроскопичното цвете на някоя кибритена клечка и тогава забелязваш изотзад близки и ярко изпъкващи ръце и лица, очертанията на неправилните редици на раменете, каски, които се издигат и спускат като вълни, щурмуващи тежката тъмнина. После всичко угасва и докато краката се движат, всички очи непрекъснато са впити в мястото, където би трябвало да се намира гърбът на този, който върви отпред.

Неведнъж спираме, строполясваме се върху раниците в подножието на пирамидите от пушки, които нареждаме под звука на свирката с трескава бързина и отчайваща мудност, заслепени от мастилената тъмнина, преди зората да се покаже, да се разтвори в мрака, да завоюва простора. Стените на нощта смътно се сриват. Още веднъж преживяваме величествената гледка на изгряването на деня над нашата вечно скитаща орда.

Най-сетне се измъкваме от нощта, сякаш вървим през концентрични кръгове от разредена тъмнина, полусянка, унила светлина. Краката ни са вдървени, гърбовете изтръпнали, раменете натъртени. Лицата стават сиви и черни — сякаш не успяваме да се изтръгнем от нощта; сега вече ние въобще не можем напълно да се освободим от нея.

Голямото стадо в редици се прехвърля на ново място, този път за почивка. Какъв ли ще е тоя край, където трябва да живеем една седмица? Мислим, но никой не е сигурен, че се нарича Гошен-Л’Абе. Разправят най-чудни неща за него:

— Екстра работа било!

От редиците на другарите, чиито фигури и черти започваме да различаваме, да разпознаваме наведените лица и зяпналите уста, сред утринния здрач се дочуват гласове, които още повече раздуват нещата:

— Никога досега не сме били случвали такова място за почивка. Там щял да е Щабът на бригадата. И Военният съвет. В дюкяните всичко се намирало.

— Щом и бригадата е там, всичко е наред.

— Мислиш ли, че ще има маса за отделението, за хранене де?

— Нали ти казвам! Имало всичко, каквото си щем.

Един черногледец клати глава:

— Какво ще бъде това място, дето никога не сме били, не знам — казва той. — Ама знам, че и то ще да е като другите.

Но никой не му вярва и след като сме се измъкнали от трескавата нощ, ни се струва, че всяка крачка на изток сред ледения въздух ни приближава към обетованата земя, към някакво ново село, което светлината ще ни донесе.

Призори пристигаме до подножието на един склон, където са разположени още заспали къщи, обвити в гъста сива пара.

Тук е!

— Ох, най-сетне! През нощта сме извървели двадесет и осем километра.

Но какво става? Не спираме. Задминаваме къщите, които постепенно отново потъват в смътната мъгла, в савана на своята тайна.

— Трябвало още много да вървим. Било хей там някъде!

Вървим като автомати, краката ни са вкочанени; ставите ни пукат, охкаме.

Денят се бави. Пелена от мъгла покрива земята. Толкова е студено, че като спрем да починем, макар да сме смазани от умора, не смеем да седнем, а крачим нагоре-надолу като призраци сред матовата влага. Остър зимен вятър шиба кожата, помита и разпръсква думите, въздишките.

Най-сетне слънцето пробива мъглата, която се е разпростряла върху нас и ни мокри. Сякаш сред земните облаци се открива приказна горска поляна.

Полкът се протяга, събужда се напълно, лицата полека се извръщат към златистото сребро на първия слънчев лъч.

Малко след това слънцето започва да жари, става много горещо.

Задъхваме се, потим се в редиците и ругаем още повече, отколкото преди малко, когато тракахме със зъби и мъглата докосваше като с мокра гъба лицата и ръцете ни.

Областта, която прекосяваме в жежкото утро, е царството на варовика.

— Тия мръсници си павират пътищата с вар!

Пътят ни ослепява, над колоната се носи дълъг сух облак от варовиков прах, който полепва по нас.

Лицата се зачервяват и блестят като лакирани: по-кръвените са като намазани с вазелин; по бузите и челата се наслоява белезникава кора, която се напуква и се рони. Краката губят смътната си форма на крака, изглеждат така, сякаш сме газили в зидарски корита. Раниците, пушките са посипани с бял прах, нашата орда очертава млечна следа по тревите отляво и отдясно на пътя.

И отгоре на всичко:

— Мини вдясно! Обоз!

Бързото отместване вдясно не минава без блъскане.

Един конвой камиони — дълга върволица огромни четвъртити болиди — с адски трясък се задава по пътя. Проклятие! Докато минава, вдига килима от бял прах, който покрива пътя, и го мята на раменете ни.

Сега сме облечени със светлосив воал, с бледи лица, с надебелени вежди, мустаци, бради и бръчки. Приличаме едновременно и на себе си, и на чудновати старци.

— Като одъртеем, такива грозни ще станем — казва Тирет.

— И плюнката ти е бяла — установява Бике.

Когато спираме за почивка, изглеждаме като редица гипсови статуи, в които тук-таме прозират мръсни следи от човешки образи.

Отново поемаме. Мълчим. Мъка. Вече всяка стъпка е страдание. Лицата са сгърчени в гримаса и замръзнали под бледата проказа на праха. Безкрайното усилие ни вцепенява и изпълва с тъпа умора и отвращение.

Най-сетне съзираме тъй дълго търсения оазис: отвъд един хълм, върху по-висок хълм — покриви, покрити с плочи, сред кичеста зеленина, свежа като салата.

Там е селото; докосваме го с погледи, но още не сме стигнали. Дълго време то сякаш се отдалечава, докато полкът се катери към него.

Най-сетне, точно когато бие дванадесет, пристигаме в лагера, който вече бе започнал да ни се струва невероятен, приказен.

С маршова стъпка, с пушки на рамо, полкът залива догоре улицата на Гошен-л’Абе. Повечето села в околността на Па-дьо-Кале имат по една-единствена улица. Но каква улица! Тя често е дълга няколко километра. В Гошен-л’Абе се разклонява пред кметството и образува други две улици: селището е като главно „У“, неравно оградено с ниски къщи.

От дългата движеща се редица се отделят колоездачите, офицерите, ординарците. После, докато вървим напред, войници на групи нахлуват и изчезват под портите на хамбарите, тъй като все още свободните къщи са запазени за офицерите и за канцелариите… Нашият взвод най-напред отива до края на селото, после се оказва, че има недоразумение между артелчиците, и се връщаме на другия край, там, откъдето пристигнахме.

Това разкарване ни забавя и в отделението, разтакавано от север на юг и от юг на север, освен огромната умора и раздразнение от ненужното ходене се долавя и трескаво нетърпение. От огромно значение е да ни настанят и да ни пуснат на свобода, колкото може по-рано, ако искаме да осъществим отдавна лелеяната си мечта — да наемем у някой местен жител помещение с маса, около която отделението да се храни. Много сме говорили по тоя въпрос, за приятните мигове, които ни чакат. Съвещавахме се и решихме, че сега вече ще поемем тази допълнителна разноска, направихме и обща каса.

Но ще успеем ли? Много от помещенията вече са заети. Не сме ние единствените, изпълнени с тази мечта за удобство, ще трябва, значи, доста да търчим, за да уредим нашия стол… Три дружини пристигат след нас, но четири са вече тук, освен това има и допълнителни столове — на санитарите, на писарите, на водачите на коли, на ординарците и други такива, редовните столове на подофицерите, на взвода и какви ли не още… Всички тези хора са по-силни от простите войници от ротите, по-подвижни са, имат повече средства и могат предварително да си изпечат работата. И още докато вървим в редица по четирима към хамбара, определен за отделението, виждаме как други мечтатели като нас вече се мяркат на праговете на завоюваните помещения и се отдават на домакинствуване.

Тирет мучи и блее:

— Ето го обора!

Доста голям хамбар. Сламата е накълцана и като стъпваме, вдигаме облаци прах; мирише на клозет. Но горе-долу сме на завет. Сваляме багажа, настаняваме се.

Още веднъж онези, които са мечтали за кой знае какъв рай, са разочаровани.

— Гледай ти, и тук е същата стока като другаде.

— То навсякъде е едно и също.

— Така си е, дявол да го вземе.

— То се знае…

Но време за приказки няма. Трябва да се оправим и да изпреварим другите — това му е майката. И то колкото може по-скоро. Макар че гърбовете ни са смазани и краката ни болят, правим това последно усилие, от което ще зависи благоденствието ни за цяла седмица.

Отделението се разделя на два патрула, които потеглят тичешком, единият наляво, другият надясно, по улицата и без това вече препълнена с войници, очевидно също заети с търсене. Всички се наблюдават, следят се… и бързат. Понякога даже се сблъскват, бутат се, ругаят.

— Веднага ще започнем оттам; иначе ще ни изпреварят!…

Струва ми се, че участвувам в отчаян бой между всички войници из улиците на току-що завоювано село.

— За нас — казва Мартро — войната все си е борба и бой, непрекъснато!

Чукаме от врата на врата, стеснително се представяме, предлагаме се като нежелана стока. Някой от нас пита:

— Нямате ли някое местенце, госпожо, като за войници? Ще плащаме.

— Не, защото имам офицери (или подофицери, или пък: защото тук е столът на музикантите, на секретарите, на пощальоните, на господата от амбулаториите и т.н.).

Провал след провал. Едно след друго затваряме всички врати, които сме открехнали, и пред прага се споглеждаме с все по-слаба и по-слаба надежда в очите.

— Дявол да го вземе! Ще видиш, че нищо няма да намерим — мърмори Барк. — Толкова филоксери са се настанили преди нас. Мръсни лайна!

Тълпата набъбва навсякъде. И трите улици почерняват по принципа на скачените съдове. Срещаме „туземци“ — старци и сакати, с изкривена походка или безумно изражение, или пък млади, обвити от тайнствеността на скрити болести или на политически връзки. Колкото до фустите — само старици и момичета, много момичета, дебели, с пухкави лица; те се клатушкат като бели гъски.

Неочаквано в една от пресечките между две къщи за миг ми се мярка нещо: някаква жена прекосяваше сянката…

Но това е Йодокси! Йодокси, жената сърна, която Ламюз преследваше там, край гората, като фавн в утрото, когато водехме ранения Волпат и Фуйад, а тя се мярна и с усмивка се съедини с Фарфаде.

Нея току-що зърнах като слънчев лъч в тази уличка. После тя се скри зад някаква стена и уличката потъна в сянка… Значи, тя е вече тук! И ни е следвала през цялото ни дълго и мъчително преселение! Привлечена…

Да, това й личи: колкото и за кратко да зърнах лицето й под светлата украса на косите, ясно забелязах, че е сериозна, замечтана, замислена.

Ламюз, който ме следва по петите, не я видя. Аз не му заговорвам за нея. Скоро ще открие присъствието на тази красива жена, към която цялото му същество се стреми, но която го отбягва като блуждаещо пламъче. Впрочем засега сме много заети. На всяка цена трябва да завоюваме желаното кътче. Продължаваме лова отчаяно настървени. Барк ни води. Той е взел работата присърце. Чак трепери, прашният му перчем се развява. Води ни, вирнал нос. Предлага ни да опитаме и на жълтата врата пред нас. Напред!

При жълтата врата срещаме една наведена фигура — Блер е сложил крак на крайпътния камък и дялка с нож засъхнала кал по обувките си, от която падат цели парчета… Също като че ли вае скулптура.

— Краката ти никога не са били толкова бели — закача го Барк.

— Шегата настрана — казва Блер, — не знаеш ли случайно къде е тая идиотска кола?

И обяснява:

— Трябва да потърся зъболекарската кола, че да ми закачат ченета и да ми махнат гнилите корени, дето са ми останали. Уж някъде насам била, колата за зъби де.

Той затваря ножчето си, прибира го и тръгва покрай стената, цял изпълнен с мисълта за възкресението на челюстите си.

Още веднъж молим като просяци:

— Добър ден, госпожо, дали нямате някое местенце, дето да се храним? То се знае, разбира се, ще плащаме…

— Не…

На осветения нисък прозорец се подава като от аквариум някакъв старец и вдига странното си плоско лице, пресечено с успоредни бръчки като извехтяла страница.

— Ами кучкарника?

— В кучкарника няма място; и нали там перем…

Барк хваща топката в летеж.

— И там става. Може ли да видим?

— Там перем — мърмори жената и продължава да мете.

— Вярвайте ни — казва любезно усмихнат Барк, — ние не сме неприлични хора, нито се напиваме, нито правим гюрултия. Нали може да надзърнем, а?

Жената оставя метлата. Тя е слаба. И плоска като дъска. Късата дрешка виси на раменете й като на закачалка. Лицето й е безжизнено, замръзнало, сякаш е от картон. Поглежда ни, колебае се, после насила ни отвежда в някакво много тъмно помещение от кал, пълно с мръсни дрехи.

— Чудесно — искрено вика Ламюз.

— Ама мило детенце! — казва Барк и потупва кръглата като гумена топка бузка на едно момиченце, което ни оглежда вирнало носле в полумрака. — Ваше ли е, госпожо?

— Ами това? — прави усилие да се намеси Мартро, зърнал едно вече поотраснало бебе с опънати като мехур и зацапани с прах бузи, по които лъщят следи от сладко, и колебливо протяга ръка да помилва изплесканото сочно личице.

Жената не благоволява да отговори.

Стоим пред нея и пристъпяме от крак на крак, хилим се като просяци, които още не са си получили милостинята.

— Дано тая дърта мискинка се съгласи! — шушне ми на ухото Ламюз, разяждан от безпокойство и желание. — Тук, знаеш, е цял разкош, пък и навсякъде е вече претъпкано!

— Маса няма — най-сетне казва жената.

— За масата да не ви е грижа! — възкликва Барк. — Ей тая врата, дето е опряна в ъгъла, ще я направим на маса.

— Да не вземете да мъкнете и да разхвърляте всичко! — отвръща картонената жена, изпълнена с недоверие; очевидно вече съжалява, че не ни е изгонила веднага.

— Не се безпокойте, казвам ви. Ей сега ще видите. Хей, Ламюз, гълъбче, ела да ми помогнеш.

Поставяме старата врата върху две бурета под недоволния поглед на сухата жена.

— Като я поизчистим — казвам, — екстра ще стане.

— Точно така, стринке, ще я изметем и от покривка няма нужда.

Тя се чуди какво да каже, гледа ни враждебно.

— Има само две столчета, а вие колко сте?

— Горе-долу една дузина.

— Една дузина ли? Господи-божичко!

— Голяма работа! Всичко ще се нареди, ей там оная дъска, готова пейка. Нали, Ламюз?…

— Всякак! — казва Ламюз.

— Тая дъска — вика жената — ми трябва. Едни войници, дето бяха тука преди вас, се опитаха да ми я отмъкнат.

— Ама ние не сме крадци — опитва се да вметне Ламюз внимателно, за да не дразни съществото, от което зависи нашето удобство.

— Аз не казвам, че сте крадци, ама нали знаете, войниците всичко повреждат. Ужас е тая война!…

— Така значи, колко ще бъде наемът за масата и там каквото трябва да стоплим това-онова на печката?

— Двайсет су на ден — като насила изрича хазяйката, сякаш ние й измъквахме тези пари.

— Скъпичко — казва Ламюз.

— Толкоз плащаха и другите, дето бяха тук, и добри момчета бяха тия господа, дори от яденето си ни даваха. Знам аз, за войниците то нищо не е. Пък ако ви е скъпо, други ще си намеря за тази стая и за масата, за печката, и то не дванайсет души. Само да рече човек и все ще е пълно. Дванайсет!

— Аз само така казвам „скъпичко“, ама ще се спогодим — бърза да добави Ламюз. — А, какво ще кажете?

Той ни задава съвсем формално този въпрос, ние кимаме.

— Не се отказваме и да пийнем нещо, а? — подмята Ламюз. — Вие не продавате ли вино?

— Не — отвръща жената и добавя с разтреперан от гняв глас. — Нали знаете, военните власти заставят, който има вино, да го продава по петнайсет су. Петнайсет су! Проклета война! Петнайсет су си е чиста загуба, господине. Затова аз вино не продавам. Имам вино за нас си. Е, то да речеш, някога, като за услуга, давам, ама на познати, на разбрани хора, и не за петнайсет су, господине, то се знае.

Ламюз е от „разбраните“. Той хваща манерката си, която винаги виси на бедрото му.

— Дайте едно кило. Колко ще струва?

— Двайсет су, колкото и на мен ми излиза. Ама то е за услуга, щото сте военни.

Изгубил търпение, Барк измърморва нещо като на себе си. Жената го изглежда накриво, със злоба и понечва уж да върне манерката на Ламюз.

Но окрилен от надеждата най-сетне да пие вино, зачервен, сякаш то вече е обагрило бузите му, Ламюз бърза да се намеси:

— Не се бойте, между нас ще си остане, стрино, няма да ви издам.

Тя не мърда, кисело мърмори против нормирането на виното. Победен от желание, Ламюз стига в самоунижението и капитулацията дотам, че й казва:

— Какво да се прави, госпожо, военна работа! Не се мъчете да разберете!

Тя ни завежда в избата. Три огромни бъчви изпълват помещението с внушителните си размери.

— Това ли ви е личната провизийка?

— Знае да се оправя дъртата! — мърмори Барк.

Жената нападателно се извръща:

— Да не искате да се съсипем с тая война! Стига ни, дето си губим парите за това-онова.

— За какво? — настоява Барк.

— То се вижда, че вие не рискувате парите си.

— А, не, ние само кожата си рискуваме.

Разтревожени от опасния за нашите непосредствени интереси обрат, който взема разговорът, ние се намесваме. В това време някой разтърсва вратата на избата и един мъжки глас изкрещява:

— Палмир!

Жената тръгва, клатушкайки се, но предпазливо оставя вратата отворена.

— Просто без пари! — обръща се към нас Ламюз.

— Ама че гадове! — шепне Барк, който не може да преглътне подобно посрещане.

— Срам и позор! — казва Мартро.

— Ще рече човек, че ти за пръв път виждаш такова нещо?

— Ама и ти, Ламюз, си голям дивак! Като си седнал да й разправяш: „Какво да се прави, военна работа!“ Успокояваш я, дето ни краде за виното! Голямо геройство!

— Какво да правя, какво да й кажа? Иначе трябваше да си обираме крушите. Нито маса, нито винце, така ли? И четирийсет су да ни кара да й плащаме виното, пак ще купуваме, нали така? Просто късмет, дето я намерихме. Вярно, не бях спокоен, треперех да не вземе да ни отпрати.

— Знам аз, че то навсякъде си е същото, ама все пак…

— Оправят се туземците, и още как! Нали трябва да има и такива, дето се възползуват. Няма всеки да върви да го трепят я!

— Бива си ги хората от Източна Франция!

— Ама и северняците си ги бива!

— … Приемат ни с отворени обятия!…

— Това за обятията си е вярно…

— Нали ти казвам — повтаря Мартро, — срам и позор.

— Затваряй си устата! Ей я кучката иде.

Отбихме се в квартирата, за да съобщим, че сме уредили работата, после отидохме да пазаруваме. Като се върнахме в новата си трапезария, намерихме другарите в разгара на приготовленията за обяд. Благодарение на личните си връзки с главния кашавар, по принцип противник на деленето на продуктите, Барк беше успял да получи картофите и месото, които се полагаха на петнадесетте човека от отделението.

Беше купил мас — една топчица за четиринадесет су. Ще си опържим картофи. Беше намерил консервиран грах — четири кутии. Кутията с желирано телешко на Менил Андре ще ни бъде ордьовър.

— Добре ще си хапнем! — рече очарован Ламюз.

Надзърнахме в кухнята. Грейнал от щастие, Барк се въртеше край чугунената печка, която заемаше едната стена и изпълваше помещението с горещия си дъх.

— Без да ме забележат, бутнах супата да ври — пошушна ми той и вдигна капака на тенджерата.

— Огънят не е силен. Половин час, откак съм сложил месото, пък водата още е бистра.

Миг след това чувам, че спори с хазяйката. Става въпрос за тази допълнителна тенджера: нямала повече свободно място на печката си; казали сме й били, че ни трябвала само една тенджера, и тя повярвала; ако знаела, че ще й правим въртели, нямало да ни даде стаята под наем. Барк отговаря, шегува се и успява да успокои чудовището.

Един по един пристигат и останалите. Изпълнени със сладки мечти, като гости на сватбен пир, те намигат, потриват ръце.

Когато попадат в тази черна кухня след ярката светлина навън, те стоят няколко мига заслепени като загубени, същински бухали.

— Не е много светличко — казва Менил Жозеф.

— А на тебе, батинка, какво ти трябва?

Останалите се провикват в хор:

— Много сме си добре тук.

В полумрака като в подземие всички поклащат одобрително глави.

Произшествие — по невнимание Фарфаде се опира до мръсната мека стена и на рамото му се отпечатва толкова черно петно, че се вижда дори тук. Фарфаде, който толкова се грижи за външността си, мърмори и за да избегне втори допир със стената, се блъска в масата и изпуска лъжицата си на земята. Навежда се, опипва неравния под, където години наред са се стелили прах и паяжини. Когато намира лъжицата, тя е черна като въглен и от нея висят някакви нишки. Разбира се, тук да изпуснеш нещо е цяла катастрофа. Трябва да се движим внимателно.

Ламюз слага тлъстата си като салам ръка между два прибора.

— Хайде на трапезата!

Ядем. Храната е обилна и доброкачествена. Шумът от разговорите се смесва с бълбукането на изпразвани бутилки и на дъвкането с пълна уста. Докато се наслаждаваме на щастието да ядем седнали, един лъч се процежда през високото прозорче, хвърля дрезгава светлина в част от помещението, очертава квадрат на масата, проблясва върху един прибор, козирка, око. Без да ме забележат, наблюдавам това мрачно празненство, където кипи веселие.

Бике описва митарствата си, докато намери жена, която да се съгласи да му опере дрехите.

— Ама скъпичко искат, дявол да го вземе!

Тюлак разправя каква опашка имало на бакалницата — нямали право да влязат вътре, трупали се като овце.

— И макар че си вън, ако не си доволен и кажеш една дума повече, и оттам ще те изгонят.

Какви други новини? Новата заповед предвиждала строги санкции за посегателство върху имуществото на местните жители и вече съдържала списък на наказаните. Волпат е евакуиран. Войниците от 93-и набор ще бъдат изпратени в тила — и Пепер е сред тях.

Когато донася пържените картофи, Барк съобщава, че на масата на хазяйката имало войници: санитарите на артилеристите.

— Те си мислят, че са се наредили, ама ние сме си по-добре — казва Фуйад убедено, като се разполага в сянката на малкото отвратително помещение, където сме толкова натясно, колкото в землянка (но на кого ли би минало през ума да прави такова сравнение?).

— Знаете ли — казва Пепен, — момчетата от девето ударили кьоравото! Една бабка ги приела без пари, защото старецът й, който бил умрял преди петдесет години, на времето си бил стрелец. Разправят даже, че без пари им дала месо и те сега го ядели задушено.

— Навсякъде има добри хора. Ама момчетата от девето наистина имат страшен късмет, от цялото село точно на тази къща да попаднат, дето има добри хора.

Палмир идва и носи кафето, което сме си заръчали. Започва да се опитомява, слуша ни и даже ни пита начумерено:

— Защо викате на фелдфебела кафеджията?

Барк многозначително отговаря:

— Открай време така му викат.

Когато жената си отива, започват да одумват кафето й:

— Измитичко пада! Захарта на дъното се вижда.

— И го продава по десет су.

— Това си е чиста прецедена водица.

Вратата се открехва и очертава бяла линия; в процепа се показва лицето на едно момченце. Привличаме го като котенце, сочим му парче шоколад.

— Викат ме Шарло — чурулика детето. — Ние сме съседи. И ние имаме войници. Все си имаме войници. Продаваме им, каквото искат. Само дето понякога се напиват.

— Я слушай, малкия, ела насам — казва Кокон и хваща момченцето между коленете си. — Слушай сега. Нали татко ти казва: „Дано да продължи войната?“ А?

— Ами да — казва детето и клати глава, — защото ще станем богати. Той казва, че до края на май ще съберем петдесет хиляди.

— Петдесет хиляди! Не може да бъде!

— Да! Да! — тропа с крак детето. — С мама си говореха. Татко иска все да е така. Мама вика, че не знае, защото брат ми Адолф е на фронта. Ама ние ще го доведем в тила и тогава войната да трае, колкото си ще.

Остри писъци откъм жилището на нашите хазяи прекъсват тези признания. Пъргавият Бике отива да разбере какво става.

— Няма нищо — казва той, като се връща. — Чичото ругае стрината, вика, че не била никаква домакиня, защото сложила горчица във винената чаша със столче, може ли такава работа, вика.

Ставаме. Напускаме нашата спарена изба, изпълнена с миризма на лула, вино и кафе. Като прекосяваме прага, лъха ни тежка горещина, наситена с мазен дъх на пържено, който не може да се изпари от кухнята и излиза от нея, щом вратата се отвори.

Преминаваме през облаци мухи, които се събират на черни, пластове по стените и се разхвърчават като шумящи покривала при появяването ни.

— Пак ще стане като лани!… Вън мухи, вътре въшки…

— И още по-навътре микроби.

В един ъгъл на мръсната малка къща, пълна с вехтории, с прашни останки от минали времена, посипана с пепелта на толкова угаснали слънца, край мебели и домакински съдове нещо се движи — старец с дълъг, олющен, грапав розов врат, като врат на птица с окапали от болест пера. И профилът му е кокоши: без брадичка, а с дълъг врат; сив слой брада покрива хлътналите му бузи, големи кръгли корави клепачи се вдигат и спускат като капаци над изтритото стъкло на очите.

Барк вече го е виждал.

— Гледай го: съкровище търси. Вика, че имало някъде из колибата; той е свекърът. Изведнъж вземе, че залази на четири крака и вири задник из всички кьошета. На, гледай.

Старецът непрекъснато опитва с бастуна си ту тук, ту там. Почуква по долната част на стените, по тухления под. Като минаваха, обитателите и посетителите на къщата го бутаха. Палмир го блъскаше с метлата, но иначе не го закачаше, макар сигурно да си мислеше, че използуването на общественото нещастие е къде по-голямо съкровище от някакво си несигурно ковчеже.

Две жени седяха прави и поверително си говореха край една порта пред стара карта на Русия, покрита с мухи.

— Да, ама най-много трябва да се внимава с ракията — ако наливате, както трябва, няма да изкарате шейсет дози от една бутилка и тогава много печалба ще изпуснете. Не казвам, че ще мине от вас, е, не чак толкова, ама няма да имате печалба. За да не стават такива неща, трябва всички, които продаваме, да се споразумеем, ама хората толкова мъчно се споразумяват даже за общ интерес!

Вън палеща жега, сред която се стрелкат мухи. До преди няколко дена те още рядко се срещаха, а сега непрестанно се чува бръмченето на безбройните им малки моторчета. Излизаме с Ламюз. Ще поскитаме. За днес ни оставят на мира: пълна почивка заради нощния поход. Можем да поспим, но много повече има сметка да използуваме почивката, за да се поразходим на воля: утре пак ще ни хванат за учение, наряди…

Има и много по-късметлии от нас, някои вече са включени в наряди.

Корвизар отвръща на Ламюз, който го кани да дойде да се поразкара с нас и опипва малкия си кръгъл нос, забучен водоравно като тапа в продълговатото му лице.

— Няма как. Хванаха ме за чистач.

И той показва лопатата и метлата, с които, наведен в смрадта край стените, изпълнява службата си на метач и клозетен чистач.

Вървим отпуснато. Следобедът тегне над задрямалото поле и притиска натъпканите ни до насита стомаси. Сегиз-тогиз разменяме по някоя дума.

Някъде далеч се чуват викове: Барк е нападнат от цял полк домакини… Бледо момиченце с прибрани отзад коси като проскубана четчица и с уста, поръбена със стреснушки, и няколко жени, които са насядали в сянката на портите и бродират някакви безвкусни ръкоделия, наблюдават сцената.

Минават шест войници, водени от ефрейтор артелчик. Носят купчини нови шинели и навързани обувки.

Ламюз поглежда спечените си безформени обуща:

— Дума да няма, трябват ми нови лодки, за малко ще ми видиш пръстите на краката през тия… Все пак няма да тръгна по стъпала, нали?

Чува се бръмчене на самолет. Вдигнали глави, извили врат, следим движението му, очите ни се насълзяват от блясъка на небето. Когато пак поглеждаме земята, Ламюз ми заявява:

— Тия машини никога няма да влязат в работа, никога.

— Как можеш да говориш така, има толкова напредък, толкова бързо…

— Да, ама там ще си останат. Никога нищо по-добро няма да излезе, никога.

Отказвам се от спора, невежеството, винаги когато може, отрича обещанията на прогреса, и оставям дебелия си другар заинатено да си въобразява, че необикновените постижения на науката и на индустрията изведнъж са спрели.

Започнал да ми разкрива дълбоките си мисли, той продължава, навежда глава, приближава се към мене и ми казва:

— Знаеш ли тя е тук, Йодокси.

— Аха! — отвръщам аз.

— Да, братче. Ти никога нищо не забелязваш, това си го знам. — И Ламюз снизходително ми се усмихва. — Та разбираш ли? Щом е дошла тук, значи, я интересуваме. Последвала ни е заради някой от нас, можеш да бъдеш сигурен. — После продължава: — Искаш ли да ти кажа, братче? Дошла е заради мене.

— Сигурен ли си?

— Да — глухо казва човекът бик. — Първо на първо, аз я искам. После на два пъти, братче, съм я срещал на пътя си. Разбираш ли? Ще ми кажеш, че избяга; ами че тя е срамежлива, то си е така…

Той спира посред улицата и ме поглежда право в очите.

Пълното му лице с лъскави от тлъстината бузи и нос е сериозно. Той вдига топчестия си юмрук към тъмножълтите, грижливо завити мустаци и нежно ги поглажда. После продължава да ми разкрива сърцето си.

— Имам й мерак, да, ама съм съгласен и да се оженя за нея. Казва се Йодокси Дюмай. По-рано не ми идеше на ум да се оженя за нея, ама откак научих фамилията й, съвсем друго стана и съм съгласен. Ей, дявол да го вземе, ама е хубавица, а? И не само дето е хубава… Ах!…

Дебелият момък прелива от чувства, от вълнение и се мъчи да ми ги предаде с думи.

— Ех, братче!… Понякога просто с въже трябва да ме вържеш — отсича мрачно той и кръвта нахлува в шията и бузите му. — Толкова е красива, толкова… Пък аз съм… Такава една, не като другите, сигурно си забелязал, ти всичко забелязваш. Селянка уж, пък е такава по-страшна от парижанка, ако ще парижанката да е издокарана, наконтена, нали? Тя… Аз.

Той свива червеникавите си вежди. Иска да ми обясни какво великолепно нещо мисли. Но не познава изкуството да се изразява с думи и замлъква; остава сам с несподелимото си вълнение, винаги сам въпреки желанието си.

… Вървим редом един до друг край къщите. Гледаме как пред портите спират коли, натоварени с бурета. Гледаме как по прозорците към улицата цъфтят храсти от консервени кутии, китки от прахан и фитили — всичко, което войникът е принуден да купува. Почти всички селяни се занимават с бакалия. Местната търговия бавно се е развивала, но сега се е развихрила. Всеки търгува, обзет от треска към цифрите, заслепен от умножението.

Камбаните бият. Задава се шествие. Военно погребение. Върху кола за сено, водена от войник от обоза, е положен ковчег, покрит със знаме. Следват я команда войници, подофицер, един свещеник, един цивилен.

— Мършаво погребение, с отрязана опашка! — казва Ламюз. После прошепва: — Лазаретът не е далеч. Опустява, няма как! Какво да се прави. Ех, добре са си мъртвите. Но само понякога, невинаги… Ето!

Отминаваме последните къщи. На полето, в края на улицата, са се разположили полковият и бойният обоз: походните кухни и тракащите коли, които ги следват, натоварени с куп съдове, колите с червен кръст, камионите, каруците със сено, кабриолетът на пощальона.

Около колите са пръснати палатките на водачите и на караула. Между тях коне тъпчат голата земя и със стъклените си очи гледат бездънното небе. Четирима войници сглобяват маса. Ковачницата на открито дими. Това разнородно, пълно с живот селище, настанено в разорана нива, където успоредни криволичещи коловози са се втвърдили от горещината, вече обилно е заобиколено със смет.

Край лагера една голяма бяла кола се откроява сред другите с чистотата и блясъка си. Ще речеш, луксозна кола сред панаир, където входът е по-скъп.

Това е прословутата зъболекарска кола, която Блер търси.

Ето го и Блер. Стои пред нея и я оглежда. Вероятно отдавна се върти наоколо и не може да откъсне очи. Самбрьомьоз, санитарят на дивизията, се връща от покупки и се качва по подвижната стълбичка от боядисано дърво, която води до вратата на колата.

В ръцете си държи голяма кутия, сухар, хубав хляб и бутилка шампанско.

Блер го заговаря:

— Я слушай, простако, в тая кола ли са зъболекарите?

— То си пише — отвръща Самбрьомьоз, нисък, набит, чист, избръснат, с бяла, като колосана брадичка. — Ако не виждаш, зъболекарят не може да те излекува, ами иди на ветеринар.

Блер се приближава и внимателно разглежда колата.

— Хитра работа! — вика той.

Още повече се приближава, отдалечава се, колебае се дали да повери челюстта си на тази кола. Най-сетне, се решава, слага крак на стълбичката и изчезва зад вратата.

Продължаваме разходката… Свиваме по една пътека, край която високите храсти са поръсени с прах. Шумовете стихват. Светлината блести отвсякъде, топли и напича пътеката, тук-таме разстила ослепителни, парещи бели петна и трепти в съвсем синьото небе.

На първия завой долавяме леко скриптене на стъпки и заставаме пред Йодокси!

Ламюз изпуска глухо възклицание. Може би и този път си въобразява, че тя го е търсила, вярва в някакъв дар на съдбата… С цялото, си грамадно тяло се спуска към нея.

Тя го поглежда, спира се пред един глог. По странното й слабо лице се изписва тревога, клепачите й се спускат над великолепните очи. Тя е гологлава, басмената й блузка е изрязана около врата и леко открива розовата й плът. От толкова близо със златната си коса на слънчевата светлина тази жена е наистина съблазнителна. Лунната белота на кожата й привлича и смайва погледа. Очите й искрят, зъбите й блестят в полуоткрехната като рана уста, червена като сърце.

— Слушайте… Ще ви кажа… — задъхва се Ламюз. — Вие толкова ми харесвате…

Той протяга ръце към красивата като скъпоценност жена, застанала неподвижно.

Тя се сепва и му отвръща:

— Оставете ме на мира, вие ме отвращавате!

Ръката на мъжа сграбчва една от нейните малки ръце. Тя се опитва да се изскубне, да се освободи. Блестящо русите й коси се разпускат и се мятат като пламъци. Той я притегля към себе си. Протяга врат към нея, устните му се издават напред. Иска да я целуне. Иска го с всичките си сили, с цялото си същество. Би умрял, за да я докосне с уста.

Но тя се съпротивява, надава глух вик, вижда се как на врата й трепка вена, красивото й лице грозно се сгърчва в омраза.

Доближавам се и слагам ръка на рамото на другаря си, но намесата ми е излишна — победен, той отстъпва и ръмжи:

— Да не сте нещо откачен! — вика му Йодокси.

— Не!… — стене нещастникът, объркан, смазан, подлуден.

— И втори път да не сте ми се мярнали, чувате ли! — казва тя.

И си отива задъхана. Докато се отдалечава, той дори не я гледа: стои, зяпнал към мястото, където бе стояла тя, с отпуснати ръце, с изтерзана, събудена от нея плът, неспособен да измисли някаква молба.

Отвеждам го. Той върви след мене мълчалив, възбуден, подсмърча, диша тежко, сякаш дълго е тичал.

Навежда недодяланата си голяма глава. В безмилостната като на вечна пролет светлина прилича на нещастния циклоп, който някога в далечни времена обикалял древните брегове на Сицилия, осмян, покорен и превърнат в чудовищна играчка от сияйната сила на едно момиченце.

Пътуващ продавач на вино бута количка, в която се издува бъчва. Продал е няколко литра на караула. Изчезва на завоя на пътя — жълто плоско лице като пита кашкавал, редки леки коси на прашни кичурчета, толкова слаб в широките си панталони, че краката му сякаш са прикрепени за тялото с върви.

И разхождащите се безцелно войници от караула повеждат разговор за този скитащ палячо в края на селото под дъсчицата с името му, която се клатушка и скърца.

— Отвратителна физиономия — казва Бигорно. — Да ти кажа право, не бива да се оставят толкова цивилни да скитосват най-свободно край фронта, особено пък такива, дето нито ги знаеш, нито ги познаваш.

— Е, преувеличаваш, летяща въшко — отвръща Корне.

— Ти си гледай работата, подметко — настоява Бигорно, — прекалено много им се доверяваме. Знам аз какво говоря, като си отворя устата.

— Не знаеш — казва Канар. — Чичото отива в тила.

— Тукашните жени — мърмори Ла Молет — са по-грозни от маймуни.

Другите момчета от караула са втренчили очи в небето — следят два неприятелски самолета сред заплетената мрежа на следите им. Лъчите играят и превръщат ту в черни гарвани, ту в бели чайки непоколебимите механични птици, около които безброй точки от шрапнели пъстрят лазура като дълъг воал от снежинки сред лятното небе.

Прибираме се. Срещаме други двама, които се разхождат: Карасюс и Шесие.

Те съобщават, че готвачът Пепер щял да върви в тила, по силата на закона Делбие, пращали го в опълченски полк.

— Това е тъкмо за Блер работа — казва Карасюс; той има смешен голям нос, който никак не отива на лицето му.

Из селото вървят на групи или на двойки войници, събрани чрез преплетените нишки на разговора. Някои самотници се събират по двама, разделят се, после, още недоизрекли всичко, отново се събират като привлечени от магнит един към друг.

Ето настървена тълпа; сред нея летят бели листове. Вестникарят продава по две су вестниците, които струват едно су. Слаб като заешка лапа, Фуйад се е спрял насред пътя. На ъгъла на една къща Паради пече на слънце розовото си като шунка лице.

Бике се присъединява към нас в неофициално облекло — куртка и полицейско таке. Облизва се.

— Срещнах другари. Пийнахме по една. Нали разбираш, утре пак започва бачкането; преди всичко чистене на дрехите и пушките. Само шинела да оправя ми стига! То вече не е шинел, ами същинска броня.

Монтрьой, който работи в канцеларията, пристига и вика на Бике:

— Хей, дрисльо, имаш писмо! От цял час тичаме подире ти! Никакъв те няма!

— Аз не мога да бъда и тук, и там, дръвник с дръвник. Дай да видя!

Разглежда писмото, поподмята го в дланта си, после скъсва плика и съобщава:

— От старата е.

Забавяме крачките си. Той чете, следи с пръст редовете, клати убедително глава и движи устни като набожна жена.

Колкото повече приближаваме към центъра на селото, толкова по-гъста става навалицата. Козируваме на майора и на черния свещеник, който върви до него като жена, излязла на разходка. Пижон, Гьонон, младият Ескютнер, стрелецът Клодор ни викат. Ламюз е като сляп и глух, способен е сякаш само да върви.

Бизуарн, Шанрион, Рокет пристигат шумно, съобщават голямата новина:

— Разбирате ли, Пепер ще върви в тила.

— Какви ли не ги измислят! — вика Бике и вдига нос от писмото. — Старата се притеснява за мене.

И той ми показва пасаж от майчиното си послание:

— „Когато получиш това писмо — срича той, — сигурно ще си цял в кал, измръзнал, без удобство, без нищо, мой бедни Йожен…“

И се смее.

— Писала го е преди десет дена. Ама не позна! Не ни е студено, защото от тази заран е топло. Не сме без удобства, защото си имаме стая къде да ядем. Е, имаше и лоши дни, ама сега ни е добре.

Връщаме се в наетия кучкарник и си мислим за тези думи. Тяхната трогателна простота ме вълнува и ми разкрива една душа, множество души. Едва се показа слънцето, едва ни докосна един лъч, едва си създадохме нещо като удобства и изпълненото със страдания минало престана да съществува, престана да съществува и ужасното бъдеще… „Сега ни е добре.“ И толкова.

Бике се настанява като господин на масата, за да отговори. Той грижливо подрежда и проверява листа, мастилото, перото, после усмихнат започва да реди едри букви по малката страница.

— Ще се смееш, ако ти кажа какво пиша на старата — подхвърля той.

Препрочита писмото си, радва му се, усмихва се сам на себе си.