Огънят

XVIIIКибритът

Пет часът следобед. Тримата се движат в дъното на тъмния окоп.

Ужасни са, черни, зловещи в ямата около угасналото огнище. От дъжда, от тяхното нехайство огънят е изгаснал и тримата кашавари гледат въглените, погребани под пепелта и останките от дърва, от които пламъкът е отлетял, избягал и те вече изстиват.

Залитайки, Волпат стига до групата и хвърля нещо черно, което е донесъл на рамо.

— Измъкнах го от едно укрепление, ама не пролича много.

— Дърва има — казва Блер, — ама трябва да ги запалим. Иначе как ще сварим тази подметка?

— Хубаво парче е — проплаква един черен човек. — Откъм бута. Аз най-много обичам говеждо откъм бута.

— А откъде огън? — вика Волпат. — Кибрит няма, нищо няма.

— Трябва да запалим — ръмжи Пупарден, който се мъкне и се клатушка като мечка в дъното на тази мрачна дупка.

— Няма какво да го усукваш, трябва — подчертава Пепен, който се подава от нишата си като коминочистач от комин.

Той излиза, появява се като сивкава грамада, като тъмна нощ в мрака.

— Ти не бери грижа, ще намеря — заявява Блер с глас, в който се смесват яд и решителност.

Отскоро е кашавар и държи да покаже, че е на висотата на трудната си служба.

Казва го така, както би го казал Мартен Сезар, ако беше жив. Подражава на великия легендарен кашавар; който винаги намираше огън, както някои от низшите чинове се опитват да подражават на Наполеон.

— Ако трябва, ще отида да измъкна дори дъските от командния пост. Ще отида при полковника, ако ще, и ще му реквизирам кибрита. Ще отида…

— Хайде да потърсим с какво да си запалим огъня.

Пупарден тръгва начело. Лицето му е тъмно като дъно на тенджера, върху което огънят постепенно е сложил своя отпечатък. Понеже е жесток студ, той цял се е увил. Носи кожух наполовина от козя, наполовина от овча кожа, наполовина кафяв, наполовина белезникав и с тези две геометрично съшити кожи прилича на странно кабалистично животно.

Пепен има памучна шапчица, която толкова е почерняла и се е лъснала от мръсотия, че прилича на черно копринено таке. Със своите плетени шапки и жакети прилича на дънер с крака, а жълтото му лице представлява квадрат, изрязан в горната част на дебелата кора на тоя дънер.

— Да отидем към десета рота. Те винаги имат всичко каквото трябва. На пътя за Пилоните са, след новия ход.

Четирите страшни чудовища се понасят като облак по окопа, който криволичи пред тях и прилича на сляпа, несигурна, неосветена и непавирана уличка. Впрочем, на това място окопът е необитаван, служи за нещо като преход от вторите към първите линии. В прашния здрач потеглилите да търсят огън кашавари срещат двама мароканци. Единият като черен ботуш, другият като жълта обувка. Искрица надежда проблясва в сърцата на кашаварите.

— Имате ли кибрит, момчета?

— Няма! — отвръща черният със смях и разкрива дълги бели като порцелан зъби в светлокафявата си уста.

Жълтият се приближава и на свой ред пита:

— Тютюн? Една щипка тютюн?

И протяга резедавия си ръкав и ръката си, сякаш от дъбово дърво, натрито с орехов сок, който се е стекъл като на вадички по линиите на ръката, завършваща с лилави нокти.

Пепен ръмжи, рови в джоба си, вади щипка тютюн, смесен с прах, и го подава на стрелеца.

Малко по-нататък срещат пост, задрямал в здрача сред срутена пръст. Полуразбуденият войник казва:

— Надясно, после пак надясно и после право напред. Да не сбъркате!

Вървят. Дълго вървят.

— Трябва да сме далеч — казва Волпат след половин час излишен ход в безлюдния окоп.

— Слушайте, нещо много надолу слиза, как ви се струва? — обажда се Блер.

— Гледай си работата, стар дървеняк — присмива му се Пепен. — Ако нещо не ти държи, остави ни и се връщай.

Продължават да вървят сред сгъстяващия се нощен мрак… Окопът, все така пуст — страшна безкрайна пустота, — вече изглежда странно разсипан. Стените са рухнали; от сринатата пръст дъното непрекъснато ту се издига, ту се спуска.

Колкото повече четиримата огромни ловци на огън се спускат, толкова повече, ги обхваща смътно безпокойство сред мрака по този чудовищен път.

Пепен, който сега върви начело, се спира, протяга ръка я им прави знак да спрат.

— Стъпки… — казват те, сдържайки гласовете си в тъмнината.

Тогава някъде дълбоко в сърцата им се надига страх. Сбъркаха, като напуснаха всички едновременно укритието за толкова дълго време. Извършиха нарушение. А знае ли човек.

— Бързо да влезем тук — казва Пепен, — бързо!

И посочва една правоъгълна пукнатина, която започва от земята.

Опипват с ръце пукнатината, тя се оказва вход на укритие. Промъкват се един след друг; последният нетърпеливо бута другите; успяват да се наблъскат в плътната сянка на дупката.

Шумът от стъпки и гласове става по-ясен, приближава.

От купчината, която четиримата мъже образуват, се протягат ръце, те опипват наслуки. Изведнъж Пепен пошепва със сподавен глас:

— Това пък какво ли е?

— Кое? — питат другите, притиснати, заклещени до него.

— Пълнители! — тихо казва Пепен. — Швабски пълнители върху планшет! Ние сме в швабски ход!

— Да се разкарваме!

Тримата войници понечват да излязат едновременно.

— Внимавай, дявол да го вземе! Не мърдай!… Стъпките…

Някой идва към тях. Чуват се доста бързи стъпки на сам човек.

Те не мърдат, сдържат си дъха. Очите им, впити на височина на земята, виждат как тъмнината се мести вдясно, после една сянка се отделя, приближава се, отминава… Сянката се очертава ясно. На главата личи каска с калъф, под който се отгатва остър връх. Никакъв шум освен стъпките на този минувач.

Едва германецът е отминал, без да са се наговаряли, четиримата кашавари като един се спускат, блъскат се, тичат като луди и се хвърлят върху него.

— Камарад, господа! — казва той.

Но те виждат как блясва и изчезва острие на нож. Човекът се отпуща, сякаш потъва в земята. Пепен сграбчва каската, докато той пада, и я задържа в ръка.

— Да се разкарваме — ръмжи Пупарден.

— Първо да го претърсим!

Повдигат, обръщат, преобръщат мекото влажно, топло тяло. Изведнъж германецът започва да кашля.

— Не е мъртъв.

— Мъртъв е. Въздухът излиза.

Разтърсват го, като го държат за джобовете. Чува се ускореното дишане на четиримата мъже, наведени над трупа.

— Каската е за мене — казва Пепен. — Аз го ръгнах. Искам каската.

Изтръгват от тялото портфейла с още топлите книжа, бинокъла, портмонето и гетрите.

— Кибрит! — вика Блер и разклаща една кутия. — Пълна е.

— Ах, мръсникът му с мръсник! — тихо възкликва Волпат.

— Сега да се разкарваме бързо.

Блъскат трупа в един ъгъл и се затичват с все сила, обзети от паника, без да обръщат внимание на шума, който вдигат при безредния си бяг.

— Насам!… Насам!… Ей! Момчета, бягайте кой колкото краката му държат!

Спускат се мълчаливо през странно пустия лабиринт на хода, чийто край не се вижда.

— Не мога да си поема дъх — хрипти Блер. — Моята свърши.

Той залита и се спира.

— Хайде, напрегни се, старо — съска Пепен с дрезгав, запъхтян глас.

После го хваща за ръкава и го дърпа напред като непокорна кранта.

— Стигнахме! — казва изведнъж Пупарден.

— Да, спомням си това дърво.

— Това е пътят на Пилоните!

— Ох! — стене Блер, дишайки тежко като мотор. И с последно усилие се спуска напред и сяда на земята.

— Стой! — вика часовоят.

— Ей, вие пък! — мърмори после той, като вижда четиримата войници. — Къде оттам идвате?

Мокри от пот, цели в кръв, която ги прави още по-черни в тъмнината, те се смеят, скачат като палячовци; каската на германския офицер блести в ръцете на Пепен.

— Да ви се не знае! — мърмори ухилен часовоят. — Какво ви е?…

Те са извън себе си от напрежението, тресат се като луди.

Всички говорят едновременно. Неясно, забързано разказват драмата, без напълно да им е ясно как е станало всичко. Като подминали полузаспалия часовой, сбъркали и поели по Международния ход, който до половина е наш и до половина на германците. Между френския и германския отсек няма бариера, никаква граница. Има само нещо като неутрална зона, от двата края на която постоянно бди по един войник на пост. Германският часовой вероятно не си е бил на мястото или пък се е скрил, като е видял четири сенки, или пък се е оттеглил и не е имал време да доведе подкрепление. Или най-сетне германският офицер нещо се е заблудил и е минал много напред в неутралната зона… С една дума, не им е много ясно какво точно е станало.

— Най-смешното е — казва Пепен, — че на нас и през ум не ни минаваше за всичко това и хич не се сетихме да внимаваме, като потегляхме.

— Пък търсехме огън! — казва Волпат.

— И намерихме! — вика Пепен. — Ти да не си загубил кибрита, тиквеник такъв?

— Как не! — отвръща Блер. — Швабският кибрит е по-добър от нашия. Пък и друго за палене нямаме. Да загубя кибрита! Нека само някой рече да ми го задигне!

— Закъсняхме. Водата за чорбата май е замръзнала. Да побързаме. После ще идем в дупката, дето са другарите, да им разправим какъв номер изиграхме на швабите.