Окото на голема

1

Лондон: една велика и просперираща столица на две хиляди години, която в ръцете на магьосниците се стремеше да стане център на света. Поне на размери успяваше. Беше станала голяма и грозна от богатите пиршества на властите.

Градът се простираше на няколко мили от двете страни на Темза, една обвита в дим покривка от къщи, осеяна с палати, кули, църкви и пазари. По всяко време и на всяко място кипеше дейност. Улиците бяха претъпкани и задръстени от туристи, работници и други движещи се хора, докато въздухът невидимо гъмжеше от преминаването на дяволчета, заети с поръчките на господарите си.

На пренаселените кейове, простиращи се върху сивите води на Темза, батальони войници и бюрократи чакаха да отплават на пътешествия по цялото земно кълбо. В сенките на обшитите с желязо кораби пъстроцветни търговски съдове с всякакви размери и форми преминаваха по натоварената река. Оживени въоръжени търговски кораби от Европа; арабски съдове с островърхи платна, натоварени с подправки; чипоноси джонки13 от Китай; елегантни клипери с тънки мачти от Америка — всички те бяха наобиколени и спрени от малките речни лодки на лодкарите на Темза, които шумно се съревноваваха за обичая да ги изведат до дока.

Две сърца задвижваха столицата. На изток се намираше районът Сити, където се събираха търговци от далечни земи, за да разменят стоките си; на запад, обрамчвайки един остър завой на реката, лежеше политическата част на Уестминстър, където магьосниците работеха безспирно, за да увеличат и защитят териториите си зад граница.

Момчето беше посетило Лондон по работа; сега се връщаше в Уестминстър пеша. Вървеше бавно, защото вече беше топло, въпреки че все още бе ранна сутрин, и то усещаше как потта се стича на капки под яката му. Лек бриз подхващаше ръбовете на дългото му черно палто и ги подмяташе зад него, докато вървеше. Знаеше какъв е ефектът и това му харесваше. Беше мрачен и впечатляващ; усещаше обръщащите се глави, докато преминаваше. В наистина ветровитите дни, когато палтото му се вееше хоризонтално зад него, имаше усещането, че не изглежда чак толкова стилно.

Пресече улица „Риджънт“ и продължи надолу, между варосаните сгради от началото на деветнайсти век към „Хеймаркет“, където метачите бяха заети с метене и почистване пред театрите, а продавачите на плодове вече започваха да излагат стоките си. Една жена придържаше поднос с чудесни, зрели колониални портокали, които бяха по-трудно достъпни в Лондон, откакто започнаха южните европейски войни. Момчето се приближи; минавайки, то подхвърли ловко монета в малката купичка, която висеше на врата й, и дръпна един портокал от върха на подноса. Пренебрегна благодарностите й и продължи по пътя си. Не наруши походката си. Палтото му се носеше впечатляващо след него.

На площад „Трафалгар“ наскоро бяха издигнали високи пилони, всеки един от които бе раиран спираловидно в десетки цветове; в този момент групи работници опъваха въжета между тях. Всяко въже беше натежало от весели флагчета в бяло и синьо. Момчето спря да обели портокала си и да погледа работата.

Покрай него мина работник, потящ се под тежестта на купчина флагчета.

Момчето му подвикна.

— Хей, приятел. Защо е всичко това?

Мъжът обърна поглед, забеляза дългото черно палто на момчето и веднага направи нескопосан опит за поздрав. Половината флагчета се изплъзнаха от ръцете му на тротоара.

— За утре, сър — каза той. — Денят на основателя. Национален празник, сър.

— А, да. Разбира се. Рожденият ден на Гладстон. Бях забравил.

Момчето хвърли една извита обелка на улицата и потегли, оставяйки работника да се мъчи с флагчетата и тихо да псува.

Продължи надолу към Уайтхол — район с масивни сиви сгради, внушително лъхащи на отдавна установена власт. Тук дори само архитектурата бе достатъчна да накара случайния наблюдател да отстъпи; огромни мраморни колони; големи бронзови врати; стотици и стотици прозорци, от които във всеки час горяха светлини; гранитни статуи на Гладстон и други първенци, чиито мрачни набръчкани лица обещаваха сурови наказания за всички врагове на държавата. Но момчето мина с пъргава походка покрай всичко това, белейки портокала си с такава незаинтересованост, сякаш бе роден тук. Той кимна на един полицай, мина бързо покрай пазача и пристъпи през една странична врата в двора на Отдел „Вътрешни работи“, под сянката на един орех. Чак сега спря, погълна остатъка от портокала, избърса си ръцете с кърпичката и си оправи яката, маншетите и вратовръзката. За последен път приглади назад косата си. Добре. Сега беше готов. Време бе да започва работа.

Бяха изминали повече от две години от времето на бунта на Лавлейс и внезапното издигане на Натаниел в елита. Сега вече беше на четиринайсет години, с една глава по-висок от времето, когато върна амулета на Самарканд на сигурната грижа на благодарното правителство; беше и по-едър, но все още слаб, а косата му висеше дълга и несресана, според последната мода. Лицето му бе отслабнало и пребледняло от дългите часове на учене, но очите му горяха ярко; всичките му движения се характеризираха от едва потискана енергия.

Понеже обичаше да наблюдава, Натаниел скоро усети, че сред работещите тук магьосници външният вид бе важен фактор за поддържането на статуса. Те се мръщеха на опърпаното облекло — и наистина това бе безпогрешен признак за посредствен талант. Той нямаше намерение да прави такова впечатление. С възнаграждението, което получаваше от отдела си, той си бе купил тесен прилепнал черен костюм и дълго италианско палто, които считаше за ужасно модерни. Носеше тънки, леко заострени обувки и няколко пъстри носни кърпички, които осигуряваха истинска експлозия от цветове на гърдите му. В този внимателно подреден екип той вървеше из галериите на Уайтхол с дълга, целенасочена крачка, напомнящ на някаква блатна птица, стиснал купчина листове в ръце.

Държеше рожденото си име в дълбока тайна. Сред колегите и сътрудниците си той бе известен с името си на възрастен — Джон Мандрейк.

Двама други магьосници бяха носили това име и никой не бе много известен. Първият, алхимик от времето на кралица Елизабет, бе превърнал олово в злато при прочутия експеримент пред съда. По-късно било открито, че той успял да направи това, като покрил златни топчета с тънък слой олово, което изчезвало при леко нагряване. Неговата изобретателност била одобрена, но все пак го обезглавили. Вторият Джон Мандрейк бил син на един майстор на мебели, който прекарал живота си в изследване на множеството форми на дребни демонични създания. Той натрупал списък от 1703 напълно различни подтипа, докато един от тях, нисш пъстър зелен стършелолет, не го ужилил по незащитено място; подул се до размерите на шезлонг и така умрял.

Безславната кариера на предците му не тревожеше Натаниел. Всъщност, това му носеше спокойно задоволство. Той смяташе да прослави името единствено чрез самия себе си.

Господарката на Натаниел беше госпожица Джесика Уитуел, магьосница на неопределена възраст, с къса бяла коса и слабо телосложение, наподобяващо скелет. Считаха я за един от четиримата най-силни магьосници в правителството и влиянието й бе голямо. Тя видя таланта в чирака си и се захвана да го развие напълно.

Натаниел живееше в просторна стая в крайречната градска къща на господарката си и водеше едно подредено и добре напътствано съществуване. Къщата бе модерна и оскъдно обзаведена със сиви килими и ослепително бели стени. Обзавеждането беше от стъкло, посребрен метал и бледо дърво, донесено от скандинавските гори. Цялото място имаше някакво хладно, официално, почти стерилно излъчване, на което Натаниел започна силно да се възхищава: то показваше контрол, яснота и ефикасност — всички отличителни белези на съвременния магьосник.

Стилът на госпожица Уитуел се бе пренесъл дори в библиотеката й. В повечето магьоснически домове библиотеките бяха тъмни, мрачни места — книгите бяха подвързани с кожа от екзотични животни, украсени с пентаграми и заклинателски руни отстрани. Но този външен вид, както Натаниел научи, беше чак от миналия век. Госпожица Уитуел беше поискала от „Ярослав“, фирмата за печат и подвързване, да направят еднаква подвързия от бяла кожа на всичките й томове, които после бяха описани и щамповани с идентификационни номера от черно мастило.

В средата на тази стая с бели стени и подредени бели книги имаше правоъгълна стъклена маса и точно тук Натаниел седеше по два часа всяка седмица, работейки над по-висшите тайнства.

В ранните месеци на своето назначение при госпожица Уитуел той се бе впуснал в период на интензивно учене и за нейна изненада и одобрение усвои последователни степени на призоваване за рекордно време. Бе напреднал от най-ниското ниво демони (насекоми, моулъри и таласъми-дяволчета), през средните (цялата гама фолиоти), до по-висшите (джинове от най-разнообразни класове) само за дни.

След като го видя как изгони един силен джин с импровизация, която представляваше плесница по синия му задник, господарката му изрази възхищението си.

— Ти си естествен талант, Джон — каза тя, — естествен. Когато изгони демона в Хедълхам хол, ти показа смелост и добра памет, но не осъзнавах добре колко вещ ще си в общите призовавания. Работи усилено и ще стигнеш далеч.

Натаниел й благодари сдържано. Той не й каза, че повечето от тези неща не бяха нови за него, че още преди дванайсетгодишна възраст бе призовал джин от средно ниво. Той пазеше връзката си с Бартимеус само за себе си.

Госпожица Уитуел бе възнаградила неговото ранно развитие с нови тайни и обучение, което беше точно каквото Натаниел отдавна желаеше. Под нейно ръководство той изучи изкуството да принуждава демоните към множество полупостоянни задачи, без да прибягва до неудобни инструменти като пентаграмата на Аделбранд. Той откри как да се защитава от шпиониране, като изплита сензорни мрежи около себе си; как да разсейва изненадващи атаки, като призовава светкавични енергийни потоци, които поглъщаха агресивната магия и я отнасяха. За много кратко време Натаниел бе усвоил толкова ново познание, колкото много от другите магьосници, които бяха с пет или шест години по-големи. И вече бе готов за първата си работа.

Беше обичай да се дава работа на ниски позиции на всички обещаващи магьосници като начин да бъдат научени на практическата употреба на силата. Възрастта, на която това се случваше, зависеше от таланта на чирака и влиянието на господаря. При Натаниел имаше и друг фактор, защото в кафенетата около Уайтхол бе добре известно, че самият министър-председател следеше кариерата му много заинтересовано и благосклонно. Това гарантираше, че от самото начало на него му се оказваше много внимание.

Господарката му го бе предупредила за това.

— Запази тайните си за себе си — каза тя, — особено рожденото си име, ако го знаеш. Затваряй си устата като риба. В противен случай ще ти измъкнат всичко.

— Кой? — попита я той.

— Врагове, които още не си създал. Те обичат да планират от рано.

Рожденото име на магьосника със сигурност бе източник на голяма слабост, ако бъдеше открито от друг и Натаниел пазеше своето много внимателно. В началото обаче го мислеха за малко лековерен. На партитата около него се увъртаха хубави млади магьоснички, омайваха го с комплименти преди да започнат да разпитват за подробности от миналото му. Той отблъскваше тези недодялани изкусителки сравнително лесно, но последваха и по-опасни методи. Веднъж, докато спеше, го посети дяволче, което гукаше нежни думи в ухото му и го питаше за рожденото му име. Вероятно само високият звън на Биг Бен отвъд реката предотврати непредпазливото разкритие. С иззвъняването Натаниел се размърда, събуди се и видя клечащото край ъгъла на леглото дяволче; той моментално призова един опитомен фолиот, който сграбчи дяволчето и го стисна, превръщайки го в камък.

В новото си състояние дяволчето, за съжаление, не можеше да разкрие каквото и да било за магьосника, който го бе натоварил с тази задача. След този случай, Натаниел постави фолиота да охранява добросъвестно спалнята му всяка нощ.

Скоро стана ясно, че идентичността на Джон Мандрейк няма да бъде разкрита лесно и други опити не последваха. Скоро след това, когато все още беше едва на четиринайсет, очакваното назначение дойде и той се присъедини към отдел „Вътрешни работи“.

2

Натаниел беше посрещнат с гневен поглед от секретаря в офиса си и люлееща се купчина документи на бюрото.

Секретарят, спретнат и излъскан млад мъж, с мазна червеникавокафява коса спря за миг, преди да напусне стаята.

— Закъсняхте, Мандрейк — рече той, бутвайки нагоре очилата си с бърз, нервен жест. — Какво е извинението този път? Вие също имате отговорности, нали се сещате, точно както и тези на пълен работен ден.

Спря се на вратата и свирепо сбърчи малкия си нос.

Магьосникът се отпусна назад в стола си. Изкуши се да си качи краката на бюрото, но се отказа, смятайки го за прекалено демонстративно. Позволи си само мързелива усмивка.

— Бях на местопроизшествие с господин Талоу — каза той. — Работих там от шест сутринта. Питайте го, ако искате, като дойде; може да ви каже някои подробности — ако не е прекалено секретно, естествено. А вие какво правихте, Дженкинс? Копирали сте документи усилено, надявам се.

Секретарят изскърца остро със зъби и бутна очилата си още по-нагоре на носа.

— Продължавайте в същия дух. Може сега да сте синеочкото на министър-председателя, но докога ще трае това, ако не вършите работа? Още един инцидент? Вторият тази седмица? Скоро отново ще търкате чашите за чай и тогава ще видим. — Той си тръгна с нещо средно между припкане и подскачане.

Момчето направи физиономия на затварящата се врата и в продължение на няколко секунди седя, взирайки се в нищото. Потърка очи изморено и си погледна часовника. Само девет и четирийсет и пет. А вече беше имал дълъг ден.

Клатушкащата се купчина документи на бюрото му очакваше да им обърне внимание. Той пое дълбоко дъх, оправи си маншетите и се пресегна към най-горната папка.

По свои собствени причини Натаниел отдавна се интересуваше от „Вътрешни работи“, един подотдел на обширната машина на сигурността, оглавявана от Джесика Уитуел. „Вътрешни работи“ провеждаше разследвания на разнообразни престъпни дейности, най-вече външни опити за преврат и вътрешни терористични актове, насочени срещу държавата. Когато в началото постъпи в отдела, Натаниел бе поел скромни дейности като подреждане на документи, копиране и правене на чай. Но не изпълнява тези задачи дълго.

Бързото му повишение не беше (както си шушукаха враговете му) просто резултат на чисто връзкарство. Вярно, че се бе облагодетелствал от добрата воля на министър-председателя и дългата ръка на господарката си, госпожица Уитуел, която никой от магьосниците във „Вътрешни работи“ не искаше да ядосва. И все пак това изобщо нямаше да му помогне, ако бе некомпетентен или дори с посредствени умения. Но Натаниел бе надарен и освен това работеше много. Издигането му бе бързо. Само за няколко месеца той успя да си проправи път през редица скучни чиновнически постове, докато — още преди да навърши петнайсет — стана асистент на самия министър на вътрешните работи, господин Джулиъс Талоу.

Нисък, як мъж с телосложение и темперамент на бик, господин Талоу беше безцеремонен и груб дори и в най-добрите си дни и беше склонен към внезапни изблици на невероятна ярост, която караше подчинените му да бягат и да се крият. Освен с нрава си, той се отличаваше и с необикновения си жълтеникав тен, ярък като нарциси по обяд. Персоналът му не знаеше какво бе причинило този недъг; някои твърдяха, че е наследствено, че той бил потомък на единението между магьосник и сукуба14. Други отдаваха това на биологична основа и подозираха, че е жертва на зловредна магия. Натаниел подкрепяше второто становище. Каквато и да бе причината, господин Талоу прикриваше проблема си колкото се може по-добре. Яките му бяха високи, косата му бе дълга. Носеше широкополи шапки и винаги се ослушваше внимателно за лекомислени разговори по въпроса сред персонала си.

Заедно с Натаниел и господин Талоу в отдела работеха осемнайсет човека; като се започне от двама обикновени, извършващи административни задължения, които нямаха връзка с магьосническите въпроси, и се стигне до господин Фукс, магьосник от четвърто ниво. Натаниел възприе политика на мила любезност към всички, с изключение единствено на секретаря Клайв Дженкинс. Негодуванието на Дженкинс от младостта и позицията му бяха ясни от самото начало; на свой ред Натаниел се отнасяше към него с весела наглост. Беше абсолютно безопасно да го прави. Дженкинс не притежаваше нито връзки, нито способности.

Господин Талоу бързо бе осъзнал размера на талантите на своя асистент и го беше пренасочил към важна и трудна задача: преследването на сенчеста група, известна като съпротивата.

Мотивите на тези фанатици бяха очевидни и дори странни. Те се противопоставяха на благотворното управление на магьосниците и искаха да се върнат в анархията на управлението на обикновените. През годините техните постъпки ставаха все по-дразнещи. Крадяха магически артефакти от всякакъв вид от невнимателни магьосници или от такива, които просто нямаха късмет, а по-късно ги използваха в произволни нападения над правителствени служители и собственост. Няколко сгради бяха лошо засегнати, а множество хора — убити. В най-дръзката от всички атаки съпротивата дори се бе опитала да убие министър-председателя. Правителството отговори с драконовски мерки: много обикновени бяха арестувани в подозрение за принадлежност към съпротивата, няколко бяха екзекутирани, а други депортирани със затворнически кораби в колониите. И все пак, въпреки тези разумни репресивни мерки, инцидентите продължиха и господин Талоу започна да усеща неодобрението на висшестоящите.

Натаниел прие предизвикателството с голямо желание. Преди години пътищата му със съпротивата се бяха пресекли по начин, който го караше да чувства, че до известна степен разбира естеството й. През една тъмна нощ бе срещнал три деца от обикновените, които бяха организирали черен пазар за магически предмети. Това преживяване не се бе харесало на Натаниел. Тримата набързо бяха откраднали и неговото собствено гадателско стъкло и почти не го бяха убили. Сега той копнееше за отмъщение.

Но задачата не се оказа лесна.

Той не знаеше нищо за тримата обикновени освен имената им: Фред, Стенли и Кити. Фред и Стенли бяха вестникарчета и първата стъпка на Натаниел бе да изпрати дребни търсещи сфери да проследят всички продавачи на вестници в града. Но от това наблюдение не излязоха никакви следи: очевидно дуетът си беше сменил заниманието.

След това Натаниел окуражи началника си да изпрати няколко подбрани възрастни агенти да работят под прикритие в Лондон. За няколко месеца те се потопиха в подземния свят на столицата. След като вече бяха приети от другите обикновени, те получиха инструкции да предлагат „крадени артефакти“ на всеки, който изглеждаше заинтересован. Натаниел се надяваше, че тази тактика може да подтикне агенти на съпротивата да се разкрият.

Беше напразна надежда. Повечето от провокаторите не успяха да събудят никакъв интерес към магическите си дреболии, а единственият, който наистина успя, изчезна, без да успее да докладва. Натаниел се разстрои, когато тялото му бе открито да плава в Темза.

Най-новата стратегия на Натаниел, в която той първоначално таеше големи надежди, бе да заповяда на два фолиота да приемат формата на бездомни сирачета и да ги изпрати да се шляят из града през деня. Натаниел сериозно подозираше, че голяма част от съпротивата е съставена от детски улични банди и смяташе, че рано или късно те може би щяха да се опитат да привлекат новодошлите. Но досега примамката не бе свършила работа.

В офиса тази сутрин бе горещо и сънливо. По стъклата на прозорците бръмчаха мухи. Натаниел дори си съблече сакото и нави огромните си ръкави. Потискайки прозевките си, той се зарови в купища канцеларска работа, по-голямата част от която бе свързана с последното безчинство на съпротивата: нападение на магазин в една от задните улички на Уайтхол. Призори на същия ден взривно устройство, вероятно малка сфера, било хвърлено през капандурата и бе ранило тежко управителя. Магазинът доставяше тютюн и тамян на магьосниците. Предполагаше се, че затова е бил нападнат.

Нямаше свидетели, а наблюдателните сфери не били в района. Натаниел изруга тихо. Беше безнадеждно. Хвърли документите настрана и вдигна друг доклад. На усамотени стени из целия град отново бяха надраскани обидни лозунги по адрес на министър-председателя. Той въздъхна и подписа документ, нареждащ незабавна почистваща операция, знаейки прекалено добре, че графитите щяха да се появят отново толкова бързо, колкото работеха и мъжете с варта.

Най-накрая стана обяд и Натаниел отиде на парти в градината на византийското посолство, чиято цел бе да отбележи предстоящия Ден на основателя. Той се разхождаше между гостите апатичен и кисел. Проблемът със съпротивата го глождеше.

Докато си сипваше с черпака силен плодов пунш от един сребърен супник в ъгъла на градината, той забеляза, че наблизо стоеше млада жена. След като я огледа внимателно за момент, Натаниел направи нещо, което се надяваше, че е елегантен жест.

— Чух, че напоследък сте имали успех, госпожице Фарар. Моля, приемете поздравленията ми.

Джейн Фарар измърмори благодарности.

— Беше само малко гнездо на чешки шпиони. Смятаме, че са дошли с лодки от Ниските земи15. Бяха непохватни аматьори, които лесно се забелязват. Няколко лоялни обикновени вдигнаха тревога.

Натаниел се усмихна.

— Вие сте прекалено скромна. Чух, че шпионите са разигравали полицията из половин Англия, междувременно убивайки няколко магьосници.

— Имаше няколко дребни инцидента.

— Дори и така да е, това е забележителна победа.

Натаниел отпи малко от пунша, доволен от двусмислието на комплимента си. Господарят на госпожица Фарар бе началникът на полицията, господин Хенри Дювал, един сериозен съперник на Джесика Уитуел. На тържества като това тя и Натаниел често си разменяха лукави разговори, отрупани с комплименти и внимателно скрити нокти, изпитвайки темпераментите си.

— Ами вие, Джон Мандрейк? — сладко промърка Джейн Фарар. — Вярно ли е, че са ви възложили отговорността да разкриете тази дразнеща съпротива? Това не е по-малък проблем.

— Аз само трупам информация; имаме мрежа от информатори, с която работим. Нищо особено.

Джейн Фарар се пресегна за един сребърен черпак и внимателно разбърка пунша.

— Не е невероятно, но е нечувано за някой толкова неопитен като вас. Браво! Искате ли още едно питие?

— Не, благодаря. — С раздразнение Натаниел усети как страните му се изчервяват. Естествено, това беше вярно: той беше млад, той беше неопитен; всички го гледаха, за да видят дали ще се провали. Пребори се със силното си желание да се намръщи.

— Вярвам, че ще видим съпротивата пречупена в рамките на шест месеца — каза глухо.

Джейн Фарар си наля пунш в една чаша и повдигна вежди към него с изражение, което може би изразяваше развеселеност.

— Впечатлявате ме — рече тя. — Преследват ги от три години без ни най-малък пробив. А вие ще ги пречупите за шест месеца! Но знаете ли, вярвам, че вие можете да го направите, Джон. Вече може да се каже, че сте мъж.

Още едно изчервяване! Натаниел се опита да овладее емоциите си. Джейн Фарар беше с три или четири години по-голяма от него и също толкова висока или малко повече, с дълга, права, светлокестенява коса, падаща на раменете й. Очите й бяха смущаващо зелени, живи, с иронична интелигентност. Не можеше да не се почувства недодялан и грубоват край нея, въпреки великолепието на къдравата му червена кърпичка. Усети се, че опитва да обясни твърдението си, при условие че би трябвало да си мълчи.

— Знаем, че групата се състои предимно от младежи — рече той. — Този факт вече няколко пъти бе отбелязван от жертвите, а двамата индивиди, които сме успели да убием до момента, никога не са били по-стари от нас. — Той леко наблегна на последната дума. — Така че решението е ясно. Ще изпратим агенти да се присъединят към организацията. След като веднъж спечелят доверието на предателите и получат достъп до водача им… е, въпросът бързо ще бъде приключен.

Отново веселата усмивка.

— Сигурен ли сте, че ще е толкова просто?

Натаниел сви рамене.

— Самият аз почти получих достъп до водача им преди години. Може да стане.

— Наистина ли? — Очите й се разшириха, разкривайки искрен интерес. — Разкажете ми повече.

Но Натаниел си бе възвърнал самоконтрола. Сигурен, силен, скрит. Колкото по-малко информация разкриваше, толкова по-добре. Хвърли поглед през поляната.

— Виждам, че госпожица Уитуел е пристигнала сама — каза той. — Като неин лоялен чирак, трябва да свърша нещо полезно. Ще ме извините ли, госпожице Фарар?

Натаниел си тръгна от партито рано и се върна в офиса си вбесен. Набързо се оттегли в една усамотена зала за призоваване и измърмори заклинанието. Двата фолиота, все още в маскировката на сирачета, се появиха. Гледаха тъжно и несигурно.

— Е? — изстреля той.

— Нищо не става, господарю — рече русото сираче. — Уличните деца просто ни пренебрегват.

— И то ако имаме късмет — потвърди раздърпаното сираче. — Онези, които не ни пренебрегват, ни замерят с разни неща.

— Какво? — Натаниел беше възмутен.

— Ами с тенекиени кутии, бутилки, малки камъни и други предмети.

— Нямам това предвид! Искам да кажа какво е станало с малкото останала човещина? Тези деца трябва да бъдат оковани и депортирани! Какво им става? И двамата сте сладки, и двамата сте слабички, и двамата сте затрогващи — със сигурност биха ви взели под крилото си.

Двете сирачета заклатиха хубавите си малки главици в знак на отрицание.

— Не. Отнасят се към нас с отвращение. Едва ли не сякаш виждат какви сме всъщност.

— Невъзможно. Те нямат лещи, нали? Сигурно грешите в нещо. Сигурни ли сте, че по някакъв начин не се издавате? Нали не летите и не си слагате рога или пък някоя друга глупост?

— Не, сър, честно, не.

— Не, сър. Въпреки че веднъж Кловис всъщност забрави да си махне опашката.

— Доносник такъв! Сър — това е лъжа.

Натаниел поклати глава изморено.

— Не ме интересува! Не ме интересува. Но и двамата ще се сблъскате с точиците, ако не успеете скоро. Опитайте с различни възрасти, опитайте да обикаляте поотделно; пробвайте да си придадете леки недъзи, за да предизвикате съжалението им — но без заразни болести, както вече ви казах. Засега сте свободни. Махайте се от очите ми.

Натаниел седна обратно на бюрото си и си направи равносметка. Беше ясно, че фолиотите едва ли ще успеят. Те бяха демони от нисш ранг… може би това бе проблемът — не бяха достатъчно умни, за да се въплътят напълно в човешкия характер. Естествено, идеята, че децата можеха да виждат през техния външен вид, бе абсурдна; той веднага я отхвърли.

Но ако те се провалят, после какво? Всяка седмица съпротивата извършваше нови престъпления. Ограбваха се къщи на магьосници, крадеше се от коли, нападаха се магазини и офиси. Моделът беше достатъчно очевиден: опортюнистични престъпления, извършвани от малки, бързо подвижни единици, които някак си успяваха да останат скрити от патрулиращите сфери и други демони. Това беше ясно. Но все още нямаше никакъв напредък.

Натаниел знаеше, че търпението на господин Талоу се изчерпва. Дребните дразнещи коментари, като тези на Клайв Дженкинс и Джейн Фарар, предполагаха, че и други хора знаеха това. Той потупа с молива по тетрадката си, мислейки за тримата членове на съпротивата, които беше видял. Фред и Стенли… споменът за тях го накара да изскърца със зъби и да потупа с молива все по-силно. Един ден той щеше да ги хване, само да почакат. А и онова момиче. Кити. С тъмна коса, свирепа, просто едно лице, съзряно в сенките. Водачът на триото. Дали все още бяха в Лондон? Или пък бяха избягали някъде надалеч, за да се скрият извън обхвата на закона? Нуждаеше се само от следа, една-единствена мизерна следа. После щеше да се нахвърли върху тях по-бързо, отколкото очакваха.

Но той нямаше абсолютно нищо, за което да се хване.

— Кои сте вие? — рече той на себе си. — Къде се криете?

Моливът в ръката му се счупи.

3

Беше наистина очарователна вечер. Огромното пълнолуние, проблясващо в кайсиеви и житни нюанси, властваше над пустото небе, обградено от пулсиращ ореол. Няколко малки облачета пробягаха пред величественото лице на луната и изчезнаха от небето, проблясвайки в синьо-черно като корема на някакъв космически кит. Лунната светлина обливаше дюните в далечината; долу, в тайната долина, златистото сияние проникваше през очертанията на скалите и къпеше пясъчното дъно.

Но долината бе дълбока и тясна, а от едната й страна имаше издадена скала, която обгръщаше една част в мастилена тъмнина. Под това заслонено място бе запален малък огън. Пламъците бяха червени и малки и хвърляха слаба светлина. От огъня се издигаше слаба струйка дим и се разнасяше в студения нощен въздух.

На ръба на петното лунна светлина, пред огъня, с кръстосани крака седеше фигура. Бе мускулест мъж с гола глава и лъщяща, мазна кожа. От ухото му висеше тежка, златна халка; лицето му бе безизразно и невъзмутимо. Раздвижи се и от торба, окачена на кръста си, извади бутилка, затворена с метална тапа. С няколко бавни движения, които напомняха на дивата първична сила на пустинен лъв, той отпуши бутилката и отпи. Хвърляйки я настрана, той се втренчи в огъня.

След няколко секунди над долината се разнесе странен мирис, придружен от музика от цитра. Главата на мъжа клюмна и се отпусна. Сега се виждаше само бялото на очите му; заспа на мястото си. Музиката се усили, сякаш идваше от недрата на земята.

От тъмнината пристъпи някой, мина покрай огъня, покрай спящия на осветеното място в средата на долината. Музиката се усили; дори и самата лунна светлина сякаш предизвикваше допълнителна почит към красотата й. Робиня — млада, изящна, прекалено бедна да си позволи подходящи дрехи. Косата й висеше на дълги тъмни къдрици, подскачащи с всяка лека стъпка. Лицето й бе бледо и гладко като порцелан, очите — широки и пълни със сълзи. Първо предпазливо, после с внезапно отприщване на емоциите, тя затанцува. Тялото й се навеждаше и въртеше, лекото й наметало напразно се опитваше да я следва. Нежните й ръце се извиха изкусително във въздуха, докато от устата й се разнасяше странно песнопение, преситено със самота и желание.

Момичето завърши танца си. Тя отметна глава с гордо отчаяние и се загледа нагоре в мрака, към луната. Музиката замря. Тишина.

После, далечен глас, сякаш донесен от вятъра:

— Амарилис…

Момичето трепна и се поогледа. Не се виждаше нищо освен скалите, небето и кехлибарената луна. Въздъхна дълбоко.

— Моя Амарилис…

С дрезгав, треперещ глас тя отвърна:

— Сър Бертилак? Ти ли си това?

— Аз съм.

— Къде си? Защо ме разиграваш така?

— Крия се зад луната, моя Амарилис. Боя се да не би твоята красота да изгори същността ми. Покрий лицето си с мрежичката, която в момента толкова безполезно лежи върху гърдите ти, така че да мога да се доближа до теб.

— О, Бертилак! С най-голяма радост! — Момичето направи това, което я бяха помолили. От тъмнината долетяха няколко ниски одобрителни промърморвания. Някой се изкашля.

— Скъпа Амарилис! Отдръпни се! Слизам на земята.

Изпъшквайки леко, момичето притисна гръб към очертанията на близката скала. Тя отметна глава в гордо очакване. Прозвуча гръмотевица, способна да наруши покоя и на мъртвите. Момичето гледаше нагоре с отворена уста. С величествена скорост от небето се спусна фигура. Върху голите си гърди носеше посребрено елече, дълго, развято наметало, издути панталони и чифт елегантни извити чехли. В украсения му със скъпоценни камъни колан бе затъкнат впечатляващ ятаган. Той идваше надолу, с изправена глава, тъмни, проблясващи очи, гордо издадена напред брадичка под орловия му нос. От двете страни на челото му се издигаха чифт извити бели рога.

Той кацна леко близо до скалата, където стоеше грациозното момиче и се усмихна ослепително с небрежен, елегантен жест. Отвсякъде отекнаха неясни дамски въздишки.

— Какво, Амарилис — да не онемя? Толкова бързо ли забравяш лицето на обичния си джин?

— Не, Бертилак! Дори и да бяха минали седемдесет години, а не седем, не бих могла да забравя дори и един-единствен косъм от копринените коси на главата ти. Но езикът ми се преплита и сърцето ми бие до пръсване да не би магьосникът да ни хване! Ако това стане, той ще окове още веднъж нежните ми бели крака във вериги, а теб ще затвори в бутилката си.

При тези думи джинът се изсмя гръмко.

— Магьосникът спи. Моята магия е по-силна от неговата и винаги ще бъде. Но нощта си отива и призори трябва да съм с моите братя, афритите, яздейки въздушните течения. Ела в прегръдките ми, скъпа моя. В малкото останали часове, докато съм още в човешка форма, нека луната бъде свидетел на нашата любов, която ще предизвика омразата на човеците чак до края на света.

— О, Бертилак!

— О, Амарилис, мой лебед на Арабия!

Джинът пристъпи напред и обгърна момичето в мускулестата си прегръдка. В този момент болката в задните части на Кити стана прекалено силна. Тя се премести на мястото си.

В този момент джинът и момичето започнаха сложен танц, който включваше много завихряния на дрехи и размахване на крайници. От публиката се дочуха леки аплодисменти. Оркестърът продължи да свири още по-енергично. Кити се прозина като котка, свлече се по-ниско и разтърка едното си око с длан. Опипа за хартиената торбичка, изтръска последните останали осолени фъстъци и поднасяйки ги с шепа към устата си, задъвка отегчено.

Беше я обзел трепетът, който винаги се появяваше преди задача, и я човъркаше като с нож. Това бе нормално и го очакваше. Но върху всичко това се бе наслоило отегчението от седенето по време на безкрайната игра. Без съмнение, както бе казала Ан, това щеше да й осигури идеалното алиби — но Кити би предпочела да намери отдушник за напрежението си на улиците, да продължи да се движи, избягвайки патрулите, без да й се налага да бъде свидетел на такава ужасна помия.

На сцената Амарилис, мисионерското момиче от Чизуик, превърнато в робиня, пееше песен, в която (за пореден път) изразяваше неотслабващата си любов към любовника-джин в прегръдките си. Правеше го с толкова силни високи тонове, че косата на Бертилак се ветрееше, а обеците му се въртяха. Кити трепна и плъзна поглед към неясните силуети отпред, докато накрая съзря очертанията на Фред и Стенли. И двамата гледаха много внимателно, с приковани към сцената очи. Кити сви устни. Най-вероятно се възхищаваха на Амарилис.

Стига само да бяха нащрек.

Погледът на Кити се насочи надолу към тъмната бездна край нея. До краката й се намираше кожената чанта. От тази гледка й се обърнаха червата; затвори очи, инстинктивно потупвайки палтото си, за да почувства успокоителната твърдост на ножа. Спокойно… всичко щеше да е наред.

Нямаше ли да има антракт скоро? Тя надигна глава и огледа тъмната зала, където, от всяка страна на сцената, висяха магьосническите ложи, отрупани със златиста резба и плътни червени завеси, за да скрият тези вътре от очите на обикновените. Но всеки магьосник в града бе виждал тази пиеса още преди години, дълго преди тя да бъде открита за гладните за сензации маси. Днес завесите бяха дръпнати, а ложите празни.

Кити погледна часовника си, но беше прекалено тъмно, за да види часа. Без съмнение щеше да има много отчаяни раздели, жестоки сблъсъци и щастливи събирания, които трябваше да изтърпи преди антракта. А публиката щеше да се възхищава на всяка секунда от това. Те се тълпяха тук нощ след нощ, година след година, като овце. Със сигурност досега цял Лондон бе гледал „Лебедите на Арабия“, много от хората по повече от веднъж. Но все пак автобусите от провинцията пристигаха с бръмчене, докарвайки нови клиенти, които да ахкат пред опърпания блясък.

— Скъпа! Замълчи! — Кити кимна одобрително. Добра идея, Бертилак. Бе я прекъснал по средата на арията й.

— Какво има? Какво усещаш, което аз не мога?

— Шшт! Не говори. В опасност си… — Бертилак извъртя внушителния си профил. Погледна нагоре, после надолу. Явно душеше въздуха. Всичко бе замряло. Огънят тъкмо беше изгаснал; магьосникът спеше; луната бе скрита зад облак, а в небето проблясваха студени звезди. За свое огромно отвращение Кити усети, че е стаила дъх.

Внезапно, със звучна ругатня и стържене на желязо, джинът извади ятагана си и притисна треперещото момиче към гърдите си.

— Амарилис! Те идват! Виждам ги със своите свръхестествени способности.

— Какво, Бертилак? Какво виждаш?

— Седем свирепи дяволчета, скъпа моя, изпратени от кралицата на афритите да ме заловят! Нашето флиртуване я дразни: ще ни вържат и ще ни завлекат голи пред трона й да чакаме ужасната й воля. Трябва да бягаш! Не — нямаме време за нежни думи, въпреки че прекрасните ти очи ме умоляват! Тръгвай!

С един много трагичен жест момичето се освободи от ръцете му и пропълзя до левия край на сцената. Джинът захвърли настрана наметалото и късото си елече и остана гол до кръста, готов за битката.

От мястото на оркестъра долетя драматичен тон. Иззад скалите изскочиха седем ужасяващи дяволчета. Те се играеха от джуджета, носещи парчета плат около бедрата си, и бяха боядисани със зелена боя от кръста нагоре. С ужасни бойни викове и гримаси те извадиха остри ками и се нахвърлиха върху джина. Последва битка, съпроводена от звука на множество цигулки.

Зли дяволчета… лош магьосник… умело изпипана работа бяха тези „Лебеди на Арабия“, Кити със сигурност можеше да го каже. Идеална пропаганда, внимателно потвърждаваща всеобщите притеснения, вместо напълно да ги отрича. Покажете ни само малко от това, от което се страхуваме, само му извадете зъбите. Добавете музика, бойни сцени и много нещастна любов. Накарайте демоните да ни плашат, а после дайте да видим как умират. Ние контролираме нещата. Без съмнение всичко щеше да свърши както трябва в края на шоуто. Лошият заклинател щеше да бъде унищожен от добрите магьосници. Злите африти също щяха да бъдат победени. А що се отнася до Бертилак, големия джин, със сигурност накрая щеше да се окаже човек, някой източен принц, превърнат в чудовище от злонамерена магия. И той, и Амарилис щяха да заживеят щастливо до края на дните си, закриляни от мъдрия съвет на благосклонни магьосници…

Внезапно на Кити й призля. Този път не беше от напрежението от задачата; идваше някъде отвътре, от резервоара от ярост, който постоянно вреше вътре в нея. Бе породен от знанието, че всичко, което правеха, бе напълно безсмислено и безполезно. Едва ли някога щеше да промени нещо. Реакцията на тълпата й го показа. Гледайте! Хванаха Амарилис: едно дяволче я държи в ръцете си, а тя рита и ридае. Чуйте как тълпата ахка! Но гледайте! Бертилак, героичният джин, хвърли едно дяволче през рамото си в тлеещия огън! Сега преследва дяволчето с момичето и — раз, два — го съсича с ятагана си. Ура! Чуйте как ликува тълпата!

В края на краищата нямаше значение какво правеха; нямаше значение какво успяваха да откраднат или колко дръзки нападения извършваха. Това нямаше да промени нищо. Утре на улиците пред Метрополитън отново щяха да се образуват опашки, сферите отново щяха да ги следят отгоре, магьосниците отново щяха да са някъде другаде, наслаждавайки се на привилегиите от властта си.

Винаги беше така. Нищо от това, което бе направила, още от самото начало не бе променило нищо.

4

Шумът на сцената намаля; вместо него тя чу песен на птички, бръмченето на далечното движение. В съзнанието й мракът на театъра бе заменен от спомена за светлина.

Преди три години. Паркът. Топката. Техният смях. Приближаващото нещастие като гръм от ясно небе.

Якоб се хилеше и тичаше към нея; бухалката тежеше, суха и дървена в ръката й.

Стачката! Триумфът от нея! Щастливи танци. Далечен трясък.

Как тичаха, а сърцата им щяха да се пръснат. И тогава — създанието на моста…

Тя разтърка очи. Но дали онзи ужасен ден наистина бе началото? През първите тринайсет години от живота си Кити не беше наясно с точното естество на управлението на магьосниците. Или може би не го осъзнаваше ясно, защото, връщайки се назад, тя разбра, че съмненията и интуицията бяха успели да се промъкнат в съзнанието й.

Магьосниците отдавна бяха на върха на властта и никой не помнеше времето, когато това не е било така. През повечето време те се държаха настрана от ежедневието на обикновените хора. Стояха в центъра на града и в предградията, където между уединените вили минаваха широки, сенчести булеварди. А намиращото се между тези две места оставаше за всички други — улички, претъпкани с малки магазинчета, пустеещи земи, фабрики и тухлени сгради. От време на време магьосниците минаваха през тях в големите си черни коли, но като цяло тяхното присъствие се усещаше най-вече чрез наблюдаващите сфери, носещи се напосоки над улиците.

— Сферите се грижат за нашата сигурност — каза бащата на Кити една вечер, след като едно голямо червено кълбо тихо я бе последвало до вкъщи след училище. — Не се плаши от тях. Ако си добро момиче, те няма да ти навредят. Само лошите хора, крадците и шпионите трябва да се страхуват от тях.

Но Кити бе уплашена; след това в съня й често я преследваха сиво-синкави светещи сфери.

Родителите й нямаха такива страхове. Никой от тях нямаше достатъчно силно въображение, но ясно осъзнаваха величието на Лондон и тяхното собствено малко местенце в него. Приемаха превъзходството на магьосниците за даденост и напълно приемаха непроменящото се естество на тяхното управление. Всъщност те считаха това за успокоително.

— Бих дал живота си за министър-председателя — казваше баща й. — Той е велик мъж.

— Той държи чехите където им е мястото — казваше майка й. — Без тях хусарите16 щяха да маршируват по Клапхам17, а ти не би искала това, нали, скъпа?

Кити предполагаше, че не го иска.

Тримата живееха в една от прилепените една до друга къщи в предградието Балъм в Южен Лондон. Домът им беше малък — с всекидневна стая, кухня на долния етаж и малка баня в задната част. На горния етаж имаше малко коридорче и две спални — на родителите на Кити и нейната собствена. В коридорчето висеше дълго, тънко огледало, пред което през седмицата цялото семейство се изреждаше да си реше косите и да си оправя тоалета. Там баща й си играеше безкрайно с вратовръзката си. Кити не можеше да разбере защо той постоянно я връзваше и развързваше, постоянно прехвърляше парчето плат навътре, нагоре и навън, при положение че разликите след всеки опит бяха съвсем микроскопични.

— Външният вид е много важен, Кити — казваше той, оглеждайки поредния възел със сбърчени вежди. — В моята професия човек има само един шанс да направи впечатление.

Бащата на Кити бе висок, жилав мъж, непреклонен на вид и безцеремонен в изказванията. Беше управител на етаж в голям магазин в Централен Лондон и много се гордееше с тази си отговорност. Той се грижеше за отдела с кожените изделия: една голяма зала с нисък таван, приглушено осветена в оранжево и пълна със скъпи чанти и куфарчета, направени от обработена естествена кожа. Кожените стоки бяха луксозни предмети, което означаваше, че огромна част от клиентите бяха магьосници.

Кити бе посещавала магазина веднъж или два пъти и от тежката плътна миризма на обработена кожа винаги й се завиваше свят.

— Не стой на пътя на магьосниците — казваше баща й. — Те са много важни хора и не обичат никой да им се пречка в краката, дори хубави момиченца като теб.

— Как да позная кой е магьосник? — попита Кити. По онова време бе на седем и не бе сигурна.

— Винаги са добре облечени, лицата им са строги и мъдри и понякога носят изящни бастуни. Използват скъпи парфюми, но понякога все пак можеш да усетиш частичка от магията им: странни тамяни, необикновени химикали… Но ако помиришеш това, най-вероятно си прекалено близо до тях! Не им се пречкай.

Кити бе обещала искрено. Когато в отдела за кожени изделия влизаха клиенти, тя бягаше в далечните ъгли и ги наблюдаваше с огромните си любопитни очи. Съветите на баща й не помагаха особено. Всички, които посещаваха магазина, изглеждаха добре облечени, повечето носеха бастуни, а вонята на кожа скриваше всеки необикновен аромат. Но тя скоро започна да разпознава магьосниците по други следи: някаква твърдост в очите на посетителите, студен, заповеднически вид и най-вече едно внезапно сковаване в поведението на баща й. Винаги изглеждаше странно, когато говореше с тях, костюмът му се набръчкваше тревожно, а вратовръзката му нервно се изкривяваше. Леко се навеждаше и кланяше в знак на съгласие, докато говореха. Тези знаци бяха много незабележими, но за Кити бяха достатъчни и я смущаваха и дори плашеха, въпреки че не знаеше причината за това.

Майката на Кити работеше като рецепционистка във фирма „Перото на Палмър“ — стара фирма, скрита сред многото книговезци и производители на пергамент в Южен Лондон. Бюрото осигуряваше специални пера за писане на магьосниците, за да извършват заклинанията си. Обикновените пера цапаха, с тях се пишеше бавно и трудно и все по-малко магьосници ги използваха. Вместо тях персоналът на „Палмър“ използваше такива с топче на върха.

Професията позволяваше на майката на Кити да огледа самите магьосници, понеже от време на време някой от тях се отбиваше да провери новата стока. Тя считаше близостта им за вълнуваща.

— Тя бе толкова бляскава — казваше. — Дрехите й бяха от най-фина червено-златиста тафта18 — сигурна съм, че са купени директно от Византия! А беше и толкова властна! Като щракна с пръсти, всички подскочиха като скакалци на нейните заповеди.

— На мен пък ми звучи доста грубо — рече Кити.

— Ти си толкова малка, любов моя — каза майка й. — Не, тя беше велика жена.

Един ден, когато Кити беше на десет години, тя се прибра от училище и намери майка си разплакана в кухнята.

— Мамо! Какво е станало?

— Няма нищо. Ама какви ги говоря? Малко съм разстроена, Кити, опасявам се… опасявам се, че ме уволниха. О, Боже, какво ще кажем на баща ти?

Кити накара майка си да седне, направи й чай и й даде бисквита. След дълго подсмърчане, хълцане и въздишане истината излезе наяве. Старият господин Палмър се бе пенсионирал. Фирмата му била поета от трима магьосници, които не обичали да имат прости обикновени сред персонала си; бяха довели нов персонал и уволнили половината от старите работници, включително майката на Кити.

— Но те не могат да направят това — запротестира Кити.

— Разбира се, че могат. Това е тяхно право. Те защитават страната и ни правят най-великата нация в света; те имат много привилегии — майка й докосна леко очите си и отново сръбна от чая, — но дори така да е, пак е малко обидно, след толкова много години…

Обидно или не, това бе последният ден, в който майката на Кити работи при Палмър. Няколко седмици по-късно нейната приятелка госпожа Хирнек, която също бе уволнена, й намери работа като чистачка в печатница и животът отново се върна по отъпканата си пътека.

Но Кити не забрави.

Родителите на Кити бяха страстни читатели на вестник „Таймс“, който съобщаваше ежедневните новини за последните победи на армията. В продължение на години изглеждаше така, сякаш войните вървят добре; териториите на Империята се разширяваха с всеки сезон, а световното богатство течеше към столицата. Но този успех си имаше своята цена и вестникът постоянно съветваше всички читатели да внимават за шпиони и саботьори от вражески държави, които може би живееха в най-обикновени квартали и през цялото време тайно да разработват злонамерени планове за дестабилизиране на нацията.

— Дръж си очите отворени, Кити — съветваше я майка й. — Никой не обръща внимание на момиченце като теб. Не се знае, може да видиш нещо.

— Особено пък тук — добави баща й кисело. — В Балъм.

Районът, в който живееше Кити, бе известен с чешката си общност, която отдавна бе установена тук. На главната улица имаше няколко кафенета за борш, отличаващи се с дебелите си мрежести завеси и пъстрите саксии с цветя по первазите. Мургави възрастни господа с увиснали бели мустаци играеха шах и кегли на улиците пред баровете, а много от местните фирми бяха притежание на внуците на политическите емигранти, които бяха дошли в Англия още по времето на Гладстон.

Въпреки че районът процъфтяваше (в него се намираха няколко важни печатарски фирми, включително видната „Хирнек и синове“), неговата силно европейска идентичност привличаше постоянното внимание на нощната полиция. Докато растеше, Кити свикна да вижда дневните акции на патрулите от офицери в сиви униформи, които разбиваха врати и изхвърляха покъщнина на улицата. Понякога отвеждаха младите мъже в микробуси; друг път оставяха семействата да събират остатъците от домовете си. Кити винаги се разстройваше от тези сцени, въпреки успокоенията от страна на баща й.

— Полицията трябва да демонстрира присъствие — настояваше той. — Да държи размирниците в напрежение. Повярвай ми, Кити, те нямаше да го правят, ако нямаха сигурни разузнавателни данни по въпроса.

— Но, татко, това бяха приятелите на господин Хирнек.

Той изсумтя.

— Значи тогава трябва да си подбира приятелите по-внимателно, нали така?

Бащата на Кити всъщност беше винаги учтив с господин Хирнек, чиято съпруга все пак бе намерила нова работа на майката на Кити. Хирнек бяха видно местно семейство, чийто бизнес бе под закрилата на много магьосници. Тяхната печатница заемаше голям район близо до къщата на Кити и даваше хляб на много хора от околността. Въпреки това семейство Хирнек никога не изглеждаха кой знае колко заможни; живееха в голяма, просторна, занемарена къща малко навътре от пътя, зад обрасла с дълга трева и лаврови храсти градина. С времето Кити се запозна с градината доста отблизо благодарение на приятелството си с Якоб, най-младия от синовете на Хирнек.

Кити бе висока за възрастта си и продължаваше да расте стройна под безформената си училищна блуза и широк панталон, а беше и по-силна, отколкото изглеждаше. Не едно момче съжаляваше за шеговития си коментар по повод лицето й; Кити не си хабеше думите, когато юмрукът вършеше работа. Косата й бе тъмнокестенява и права освен в краищата, където леко и непокорно се къдреше. Носеше я по-къса от другите момичета, до средата на врата си.

Кити имаше тъмни очи и дебели черни вежди. Лицето открито изразяваше мнението й и понеже тя постоянно имаше мнение за всичко, веждите и устните й бяха в постоянно движение.

— Лицето ти никога не изразява едно и също — бе казал Якоб. — Ъъъ, това е комплимент! — добави той набързо, когато Кити го погледна ядно.

В продължение на няколко години те седяха в една и съща класна стая, научавайки каквото можеха от голямата каша от предмети, предлагани на обикновените деца. Насърчаваха се занаятите, тъй като бъдещето им бе във фабриките и работилниците на града; учеха грънчарство, дърводелство, металообработка и елементарна математика. Преподаваха им също и техническо чертане, бродиране и готварство, а за тези като Кити, които обичаха думите, се предлагаше и четене и писане с условието, че тези умения един ден щяха да бъдат подходящо вкарани в употреба, вероятно в секретарска работа.

Историята бе друг важен предмет; ежедневно им преподаваха за славното развитие на британската държава. Кити харесваше тези часове, в които имаше много истории за магии и далечни земи, но не можеше да не забележи известни ограничения в материала. Тя често вдигаше ръка.

— Да, Кити, сега пък какво има? — Тонът на учителите често изразяваше известна досада, която те правеха всичко възможно да прикрият.

— Моля ви, сър, кажете ни още за правителството, което господин Гладстон е свалил. Казвате, че тогава вече е имало парламент. И ние сега имаме парламент. Защо онзи е бил толкова лош?

— Ами, Кити, ако слушаше внимателно, щеше да чуеш, че старият парламент не е бил толкова лош, колкото слаб. Бил е управляван от обикновени хора като теб и мен, които не са имали никакви магически сили. Представи си само! Естествено, това означавало, че те са били системно нападани от други, по-силни страни и не са могли да направят нищо да ги спрат. И така, коя е била най-опасната чужда държава в онези дни… я да видим сега… Якоб?

— Не знам, сър.

— Говори ясно, момче, недей да мънкаш! Е, изненадан съм да чуя това от теб, Якоб, точно от теб. Била е Свещената римска империя, естествено. Твоите предци! Чешкият император е управлявал по-голямата част от Европа от замъка си в Прага; бил е толкова дебел, че е седял в трон с колелца от стомана и злато и е бил дърпан по коридорите от един чисто бял вол. Когато е искал да излезе от двореца, се е налагало да го спуснат навън с подсилена макара. Поддържал е птичарник с дългоопашати папагали и всяка вечер застрелвал по един в различен цвят за вечерята си. Да, имате право да сте отвратени, деца. Такъв е бил човекът, управлявал Европа в онези дни, и нашият стар парламент бил безсилен пред него. Той ръководел ужасна сбирщина от магьосници, които били зли и корумпирани и за чийто водач, Ханс Мейринк, се говори, че бил вампир. Техните войници вилнеели — да, Кити, какво има сега?

— Ами, сър, ако старият парламент е бил толкова некомпетентен, как така дебелият император не е нахлул в Британия, защото не го е направил, нали, сър? И защо…

— Не мога да отговарям на няколко въпроса едновременно, Кити, не съм магьосник! Британия е имала късмет и толкова. Прага винаги е действала бавно; императорът прекарвал голяма част от времето си в пиене на бира и ужасна поквара. Но накрая е щял да обърне ужасния си взор към Лондон, повярвай ми. За наш късмет по онова време в Лондон е имало няколко магьосници, към които бедните безсилни министри понякога се обръщали за съвет. И един от тях бил господин Гладстон. Той видял опасностите на нашето положение и се решил на предварителен удар. Помните ли какво е направил той, деца? Да, Силвестър?

— Убедил министрите да му предадат контрола, сър. Една вечер отишъл да се срещне с тях и говорил толкова умно, че моментално го избрали за министър-председател.

— Правилно, браво, Силвестър, ще получиш звездичка. Да, това било в нощта на Дългия съвет. След продължителни дебати в парламента, красноречието на Гладстон победило и министрите единодушно подали оставка в негова полза. Той организирал защитна атака на Прага през следващата година и свалил императора от власт. Да, Абигейл?

— Освободил ли е папагалите, сър?

— Сигурен съм, че го е направил. Гладстон бил много добър човек. Той е бил спокоен и умерен във всичко и носел една и съща колосана риза всеки ден, освен в събота, когато майка му я перяла. След това силата на Лондон се увеличила, а тази на Прага отслабнала. И както Якоб може би ще осъзнае, ако не беше се проснал така невъзпитано на мястото си, точно тогава много чешки граждани, като неговото семейство, са емигрирали в Британия. Много от най-добрите магьосници на Прага също дошли и ни помогнали да създадем тази модерна държава. А сега може би…

— Но мисля, че казахте, че всички чешки магьосници били зли и корумпирани, сър.

— Ами, смятам, че всички зли са били избити, не мислиш ли, Кити? Другите просто са били подведени и са осъзнали грешката си. А, ето го и звънецът! Време за обяд! И не, Кити, точно сега няма да отговарям на повече въпроси. Станете всички и сложете столовете под чиновете и, моля, излезте тихо!

След такива обсъждания в училище Якоб често бе мрачен, но лошото му настроение рядко траеше дълго. Той беше весела и енергична душа, слаб, с тъмна коса и открито, нахално лице. Обичаше игрите и от ранна възраст прекарваше много часове в игра с Кити на избуялата трева в градината на родителите си. Играеха футбол, упражняваха се в стрелба с лък, организираха си игри по крикет и общо взето гледаха да не се пречкат на голямото му и шумно семейство.

Привидно господин Хирнек бе глава на семейството, но на практика, той, както всички останали, бе под властта на жена си, госпожа Хирнек. Една жива топка от майчина енергия, с широки рамене и обемисти гърди, тя се носеше около къщата като галеон19, носен от изменчив вятър, постоянно надавайки дрезгав смях или ругаейки на чешки четиримата си непокорни сина. По-големите братя на Якоб — Карел, Робърт и Алфред — до един бяха наследили внушителната физика на майка си и техният размер, сила и дълбоки кънтящи гласове винаги вдъхваха страхопочитание у Кити и тя замлъкваше, когато бяха наблизо. Господин Хирнек беше като Якоб — дребен и слаб, но с набръчкана кожа, която напомняше на Кити за изсъхнала ябълка. Той пушеше извита лула от самодивско дърво, от която излизаха струйки сладникав дим и се разпръсваха из къщата и градината.

Якоб много се гордееше с баща си.

— Той е прекрасен — каза той на Кити, докато седяха под едно дърво след игра с топка на стената на къщата. — Никой друг не може да направи това, което той прави с пергамента и кожата. Трябва да видиш миниатюрните памфлети със заклинания, над които работи напоследък — украсени са със златен филигран по стар пражки стил, но са смалени до най-дребни размери! Изписва малки очертания на животни и цветя в идеални детайли, а после прикрепя миниатюрни парченца слонова кост и скъпоценни камъни. Само татко може да прави такива неща.

— Сигурно струват цяло състояние, след като ги завърши — каза Кити.

Якоб изплю стръка трева, който дъвчеше.

— Шегуваш се, нали? — отвърна той категорично. — Магьосниците не му плащат колкото трябва. Никога не го правят. Едва успява да поддържа фабриката отворена. Погледни всичко това — той кимна към фасадата на къщата. Плочите на покрива бяха разкривени, кепенците висяха, покрити с мръсотия, боята на вратата на верандата се лющеше. — Мислиш ли, че щяхме да живеем на такова място? Я стига!

— Много по-голяма е от моята къща — отбеляза Кити.

— Печатницата на Хирнек е втората по големина в Лондон — каза Якоб. — Само печатницата на Ярослав е по-голяма. А те просто произвеждат на едро — обикновени кожени подвързии, годишни алманаси и азбучници, нищо особено. Точно ние се занимаваме с фината работа, с истинското майсторство. Затова толкова много магьосници идват при нас, когато искат най-ценните им книги да се подвържат и да бъдат направени специално за тях. Обожават усещането за лукс и уникалност. Миналата седмица татко завърши една корица с пентаграма отпред, изработен от малки диаманти. Нелепо е, но е така; това искаше жената.

— А защо магьосниците не плащат на баща ти както подобава? Може би трябва да спре да прави всичко толкова добре, а да го прави с лошо качество.

— Баща ми е прекалено горд за това. Истината е, че няма изход. Трябва да се държи добре, иначе ще ни затворят и ще дадат бизнеса на някой друг. Ние сме чехи, нали се сещаш; подозрителни сме. Не може да ни се има доверие, въпреки че семейство Хирнек е в Лондон от сто и петдесет години.

— Какво? — Кити бе възмутена. — Това е абсурдно! Разбира се, че ви имат доверие — иначе биха ви изгонили от страната.

— Търпят ни, защото се нуждаят от нашите умения. Но с всичките проблеми на континента сме под непрекъснато наблюдение, в случай че сме в заговор с някои шпиони. Например, във фабриката на татко има една постоянна търсеща сфера; а Карел и Робърт постоянно ги следят. През последните две години полицията нахлува у нас четири пъти. Последния път обърнаха къщата с краката нагоре. Баба се къпеше; изхвърлиха я на улицата заедно със старата й тенекиена вана.

— Колко ужасно! — Кити подхвърли топката за крикет високо във въздуха, протегна ръка и я хвана.

— Така е. Такива са магьосниците към нас. Мразим ги, но какво можем да направим? Какво ти става? Свила си устни. Значи нещо те тормози.

Кити бързо отпусна устни.

— Просто размишлявах. Мразите магьосниците, но цялото ви семейство ги поддържа: баща ти, братята ти работят в работилницата му. Всичко, което изработвате, отива за тях по един или друг начин. И те пак се отнасят към вас толкова лошо. Не ми изглежда правилно. Защо семейството ти не се захване с нещо друго?

Якоб се усмихна печално.

— Баща ми си има поговорка: „Най-безопасното място да плуваш е точно зад акулата“. Ние изработваме красиви предмети за магьосниците и това ги прави щастливи. Това означава, че ни оставят на мира — поне малко. Ако не го правехме, какво щеше да се случи? Щяха да ни нападнат моментално. Отново се мръщиш.

Кити не бе убедена, че одобрява това.

— Но ако не харесвате магьосниците, не трябва да работите с тях — упорстваше тя. — Това е морално неправилно.

— Какво? — Якоб я срита по крака с искрено раздразнение. — Не ми ги пробутвай тия! Твоите родители работят с тях. Всички го правят. Няма друг начин, нали? Ако не е така, полицията — или нещо по-лошо — те посещава през нощта и духовете те отвеждат. Няма друг начин освен да се работи с тях, нали? Нали?

— Май не.

— Не, няма. Не и ако не искаш да свършиш мъртъв.

5

Трагедията се бе случила, когато Кити беше на тринайсет.

Лятото бе в разгара си. Не ходеха на училище. Слънцето грееше по покривите; птичките чуруликаха, светлината проникваше в къщата. Баща й си тананикаше, докато стоеше пред огледалото и оправяше вратовръзката си. Майка й остави една глазирана кифличка в хладилника за закуска.

Якоб се беше обадил на Кити рано. Тя отвори вратата и го видя как размахва бухалката си.

— Крикет — рече той. — Идеален ден за целта. Можем да отидем в хубавия парк. Всички ще са на работа, така че няма да има кой да ни изгони.

— Добре — отвърна Кити. — Но аз ще съм с бухалката. Чакай да си взема обувките.

Паркът се простираше на запад от Балъм, далеч от фабриките и магазините. В началото представляваше неравна, пустееща земя, покрита с тухли, магарешки бодили и стари, ръждясали парчета бодлива тел. Якоб, Кити и много други деца редовно играеха там. Но ако човек продължеше на запад и минеше през един стар, метален мост над железопътната линия, щеше да стигне до парк, който ставаше все по-хубав с разперени букови дървета, сенчести алеи и езера, в които плуваха диви патици и всичко това бе разположено върху огромна морава с хубава зелена трева. От другата страна имаше широк път, където един ред големи къщи, скрити зад високи стени, показваше присъствието на магьосници.

Обикновените не се поощряваха да влизат в хубавата част на парка; по детските площадки се разказваха истории за деца, отишли там заради предизвикателството, които никога не се завърнали. Кити не вярваше напълно на тези истории и двамата с Якоб един или два пъти бяха прекосявали металния мост и се бяха осмелили да стигнат до езерата. Веднъж един добре облечен господин с дълга черна брада им се бе разкрещял от другата страна на водата, на което Якоб бе отвърнал с красноречив жест. Този господин явно не отвърна, но спътникът му, когото дотогава не бяха забелязали — много нисък и незабележим човек — бе хукнал да тича покрай езерото към тях с изненадваща бързина. Кити и Якоб едва бяха успели да избягат.

Но обикновено когато погледнеха през железопътната линия, забраненият парк бе празен. Срамота беше да се остави просто така, особено в такъв прекрасен ден, когато всички магьосници щяха да са на работа. Кити и Якоб бързо се насочиха натам.

Петите им забарабаниха по настилката на металния мост.

— Няма никой наоколо — рече Якоб. — Нали ти казах.

— Това човек ли е? — Кити затули очите си с ръка и се взря към една група букови дървета, отчасти неясни заради яркото слънце. — Край онова дърво? Не мога да видя съвсем ясно.

— Къде? Не… Просто сенки. Ако те е шубе, ще отидем до онази стена. Тя ще ни скрие от къщите зад пътя.

Той притича по пътеката и стигна до гъстата зелена трева, умело потупвайки топката нагоре с плоската страна на бухалката, докато бягаше. Кити го последва малко по-предпазливо. Висока тухлена стена обрамчваше отсрещната страна на парка; зад нея имаше широка улица, осеяна с имения на магьосници. Наистина централната част на тревата бе неприятно открита и се виждаше от черните прозорци на горните етажи на къщите; и наистина, ако се придържаха плътно до стената, тя щеше да ги скрие от тях. Но това би означавало да прекосят цялата ширина на парка, далеч от металния мост, което Кити считаше за неразумно. Денят бе прекрасен и наоколо нямаше никой и тя си позволи да изтича след Якоб, усещайки порива на вятъра по ръцете и краката си, радвайки се на просторното синьо небе.

Якоб се спря на няколко метра от стената до една посребрена чешмичка. Той подхвърли топката във въздуха и я удари право нагоре на голяма височина.

— Тук е добре — каза той, докато чакаше топката да падне. — Тук ще е центърът. Аз съм с бухалката.

— Ти ми обеща!

— На кого е бухалката? Ами топката?

Въпреки протестите на Кити, естественият закон победи и Якоб зае позиция пред чешмичката. Кити се отдалечи малко, потърквайки топката в късите си гащи, както правеха играчите на крикет. Тя се обърна и погледна към Якоб с присвити оценяващи очи. Той удари с бухалката по тревата, ухили се безсмислено и се врътна обидено.

Кити започна да се засилва. Първо бавно, после набра скорост, с топка в шепата. Якоб удари по земята.

Кити извъртя ръка нагоре и пусна топката с дяволска скорост. Тя отскочи от настилката на алеята и се стрелна нагоре към чешмата.

Якоб замахна с бухалката. Уцели много точно. Топката изчезна над главата на Кити, високо, високо във въздуха, превърна се просто в една точка в небето… и накрая падна на земята по средата на парка зад нея.

Якоб затанцува триумфиращо. Кити го изгледа лошо. С тежка, прочувствена въздишка тя започна да се влачи натам, за да прибере топката.

Десет минути по-късно Кити бе хвърлила пет топки и беше отишла на пет екскурзии до другата страна на парка. Слънцето прежуряше. Беше прегряла, потна и побесняла. Когато най-после се върна с провлечени стъпки, тя демонстративно хвърли топката на тревата и се просна долу след нея.

— Май си малко изморена? — попита Якоб внимателно. — Почти успя да хванеш последната. — В отговор получи единствено саркастично изсумтяване. Якоб й предложи бухалката.

— Давай тогава ти.

— След секунда.

Известно време двамата седяха мълчаливо, гледайки движението на листата на дърветата, слушайки шума на колите от другата страна на стената. Голямо ято гарвани прелетяха в безредица над парка и се настаниха на един отдалечен дъб.

— Добре, че баба ми я няма — отбеляза Якоб. — Това нямаше да й хареса.

— Кое?

— Онези гарги.

— Защо?

Кити винаги бе изпитвала малко страх от бабата на Якоб — дребно, съсухрено същество с малки черни очички, разположени върху едно невероятно сбръчкано лице. Тя никога не ставаше от стола си на най-топлото място в кухнята и миришеше силно на червен пипер и кисело зеле. Якоб твърдеше, че била на сто и две години.

Той перна един бръмбар от една тревичка.

— Би сметнала, че са духове. Слуги на магьосниците. Това е една от любимите им форми, според нея. Все неща, които е научила от нейната майка, която дошла тук от Прага. Мрази прозорците да се оставят отворени през нощта, независимо колко е горещо. — Якоб заговори със състарен, треперещ глас: „Затвори го, момче! През него влизат демоните“. Пълна е с такива истории.

Кити се намръщи.

— Тогава значи не вярваш в демони?

— Разбира се, че вярвам! Откъде иначе, мислиш, магьосниците взимат силата си? Всичко го има в книгите със заклинания, които ни пращат да подвързваме и надписваме. Това е магията. Магьосниците продават душите си, а в замяна демоните им помагат — ако направят заклинанията правилно. Ако не успеят, демоните веднага ги убиват. Кой би искал да е магьосник? Аз не, дори и срещу всичките им скъпоценности.

Кити лежа няколко минути по гръб, гледайки облаците. Хрумна й идея.

— Нека да си го изясня… — започна тя. — При условие, че баща ти и неговият баща преди него винаги са работили над книгите със заклинания за магьосниците, те трябва да са прочели много заклинания, нали? Тогава това означава…

— Виждам накъде биеш. Да, трябва да са видели някои неща, достатъчно, за да знаят как да се пазят от това, по един или друг начин. Но голяма част е написана на странни езици и ти трябва повече, отколкото само думите; мисля, че трябва да се рисуват разни работи, трябва да се научат смеси и най-различни други ужасни неща, ако ще овладяваш демоните. Не е нещо, от което един почтен човек би искал да е част; баща ми просто си трае и прави книгите. — Той въздъхна: — И все пак, хората винаги са приемали, че семейството ми е вътре във всичко това. След като магьосниците загубиха властта в Прага, един от чичовците на дядо ми е бил преследван от тълпата и изхвърлен през висок прозорец. Паднал върху покрив и умрял. Скоро след това дядо дошъл в Англия и отново се захванал с бизнеса. Тук било по-безопасно за него. Както и да е… — Той стана и се протегна. — Много се съмнявам, че онези гарвани са демони. Какво ще правят на дървото? Хайде! — Той й подхвърли топката. — Твой ред е и се басирам, че ще изпуснеш първата топка.

За огромно раздразнение на Кити точно така и стана. А после отново и отново. Паркът кънтеше от металическото дрънчене на топката в чешмата. Якоб постоянно повтаряше „опа“. Накрая Кити захвърли бухалката.

— Не е честно! — извика тя. — Направил си нещо с топката.

— Нарича се майсторлък. Мой ред е.

— Още един опит.

— Добре. — Якоб хвърли топката отдолу с показна лекота. Кити замахна с бухалката с диво отчаяние и за своя огромна изненада уцели толкова добре, че ръката й се разтресе чак до лакътя.

— Да! Уцелих! Хвани я, ако можеш! — Затанцува победоносно, очаквайки да види как Якоб бяга през поляната… но той бе напълно неподвижен, стоеше несигурно и зяпаше в небето, някъде горе зад главата й.

Кити се обърна и погледна. Топката, която тя бе планирала да удари високо нагоре над рамото си, падаше спокойно от небето, надолу, надолу, надолу, зад стената, извън парка, на пътя.

Последва ужасен трясък на счупено стъкло, пищене на гуми, висок метален удар.

Тишина. Зад стената се чу лек съскащ звук като от пара, излизаща от счупена машина.

Кити погледна Якоб. Той я погледна.

После хукнаха.

Тръгнаха направо през тревата, насочвайки се към отдалечения мост. Тичаха рамо до рамо, с наведени глави и свити юмруци и не поглеждаха назад. Кити все още стискаше бухалката. Тежеше й. Изпъшка и я захвърли. При това Якоб извика задавено и спря, хлъзгайки се.

— Идиотка такава! На нея е написано името ми… — Той се втурна назад; Кити забави, обърна се да види как я вдига. Тогава зърна, някъде по средата на разстоянието, отворена порта в стената, водеща към пътя. С накуцване през нея се появи фигура в черно; стоеше по средата на портата и гледаше към парка.

Якоб бе грабнал бухалката и отново тичаше.

— По-бързо! — изрече тя задъхано, когато стигна до нея. — Има някой… — Отказа се, не й достигаше въздух да говори повече.

— Почти стигнахме… — Якоб тръгна напред покрай брега на езерото, където ятата диви птици се разкрякаха и запърхаха уплашено през водата; минаха под сенките на буковете и тръгнаха нагоре по малко възвишение към металния мост. — Ще сме в безопасност… веднъж като преминем… ще се скрием в ямите… вече не са далеч…

Кити изпитваше силно желание да погледне зад себе си; в съзнанието си видя как фигурата в черно тича след тях през поляната. От този образ по гърба й преминаха тръпки. Но те се движеха прекалено бързо, за да успее онзи да ги хване; всичко щеше да е наред, щяха да се измъкнат.

Якоб хукна нагоре по моста, а Кити го следваше. Краката им блъскаха като парни чукове, причинявайки дрънчене на кухо и вибриране на метал. Нагоре до средата, а после надолу към другата страна…

Нещо пристъпи от нищото в края на моста.

И Якоб, и Кити изпищяха. Стремглавото им тичане внезапно спря; замръзнаха на място, удряйки се силно един в друг във върховното си, инстинктивно усилие да избегнат сблъсъка с нещото.

Беше високо като човек и наистина имаше и позата на такъв, стоейки изправено на двата си дълги крака с протегнати ръце и извити пръсти. Но не беше човек; ако можеше изобщо да се оприличи на нещо, изглеждаше най-вече като някаква ужасно изкривена маймуна с огромен размер и много издължена. По цялото си тяло имаше бледа зелена козина освен по главата и муцуната си, където козината бе тъмнозелена, почти черна. Злобните очи бяха жълти. То наклони глава и им се усмихна, превивайки изтънелите си ръце. Зад него, като камшик, се мяташе тънка, оребрена опашка, която свиреше във въздуха.

За един кратък миг нито Якоб, нито Кити можаха да продумат или помръднат. После се чу:

— Назад, назад, назад! — Това бе Кити: Якоб беше онемял от уплаха и застинал на място. Тя сграбчи яката на ризата му и го дръпна, докато се обръщаше.

В другия край на моста, с ръце в джобовете и риза, внимателно натъпкана в кожената жилетка, един джентълмен в черен костюм бе препречил пътя им. Той не изглеждаше ни най-малко задъхан.

Ръката на Кити остана впита в яката на Якоб. Не можеше да го пусне. Тя бе обърната на едната страна, той — на другата. Почувства как ръката му се протяга и, опипвайки плата на тениската й, здраво я сграбчва. Не се чуваше друг звук освен ужасеното им дишане и свистенето на опашката на чудовището във въздуха. Над главите им премина гарван и изграчи високо. Кити чу как кръвта й кипеше в ушите й.

Господинът явно не бързаше да проговори. Той бе сравнително нисък, но набит и със силно телосложение. По средата на кръглото му лице имаше един неестествено дълъг, остър нос и дори в онези мигове на пълен ужас заприлича на Кити на нещо като слънчев часовник. Лицето изглеждаше безизразно.

Якоб трепереше до нея. Кити знаеше, че той няма да проговори.

— Моля ви, сър… — започна тя прегракнало. — К-какво искате?

Последва дълга пауза; изглеждаше сякаш господинът не искаше да говори с нея. А когато го направи, мекотата в гласа му бе ужасяваща.

— Преди няколко години — рече той, — купих „Ролс Ройс“-а си на търг. Имаше нужда от много поправки, но въпреки това ми струваше сериозна сума. Оттогава съм похарчил много повече да му сложа нова каросерия, гуми, двигател и най-вече оригинално предно стъкло от тъмен кристал, за да направя машината си може би най-финия образец в Лондон. Да кажем, че това ми е хоби, малко отмора от работата. Едва вчера, след много месеци търсене, намерих оригинален порцеланов регистрационен номер и го закрепих на предния капак. Най-накрая колата ми бе завършена. Днес я изкарах да се повозя. И какво се случва? Изневиделица съм нападнат от двама обикновени лигльовци. Разбивате ми предното стъкло, заради вас губя контрол над управлението, блъскам се в улична лампа, унищожавам каросерията, гумите и двигателя и разбивам регистрационния номер на десетки парчета. Колата ми е унищожена. Никога няма да тръгне отново… — Той спря да си поеме въздух; по устните му се стрелна дебел, розов език. — Какво искам ли? Ами, първо съм любопитен да разбера какво имате да ми кажете.

Кити се огледа насам-натам в търсене на вдъхновение.

— Ъмм… дали „Извинете“ ще е добро начало?

— Извинете?

— Да, господине. Това беше нещастен случай, разбирате ли, и ние не…

— След това, което направихте? След щетите, които нанесохте? Двама проклети малки обикновени…

Очите на Кити се напълниха със сълзи.

— Не е вярно! — каза тя отчаяно. — Не искахме да ударим колата ви. Ние само си играехме! Дори не виждахме пътя!

— Играехте? В този частен парк?

— Не е частен. А ако е, не би трябвало да бъде така! — Кити се усети, че почти вика, в разрез със здравия разум. — Никой друг не му се наслаждава сега, нали? Не правехме нищо лошо. Защо да не трябва да идваме тук?

— Кити — дрезгаво проговори Якоб. — Млъкни.

— Немеиде — обърна се господинът към маймуноподобното нещо на отсрещния край на моста, — приближи се с една или две крачки, ако обичаш. Имам малко работа, която искам да се свърши.

Кити чу лекото почукване от хищническите нокти върху метала; усети как Якоб се сви до нея.

— Сър — каза тя тихо, — съжаляваме за колата ви. Наистина.

— Тогава защо — рече магьосникът — избягахте, а не останахте да си поемете отговорността?

Много, много тих звук:

— Моля ви, сър… уплашихме се.

— Колко мъдро. Немеиде… Мисля си за черния акробат, а ти?

Кити чу изпукването на гигантските кокалчета и дълбок, замислен глас.

— С каква скорост? Те са под средния ръст.

— Мисля, че трябва да е висока, не смяташ ли? Това беше скъпа кола. Погрижи се.

Явно магьосникът считаше своето участие в този въпрос за приключен; той се обърна, все още с ръце в джобовете и закуцука обратно към далечната порта.

Може би, ако можеха да избягат… Кити дръпна яката на Якоб.

— Хайде…!

Лицето му бе мъртвешки бледо; тя едва чуваше думите.

— Няма смисъл. Не можем… — Вече не я стискаше толкова силно; ръцете му висяха злощастно отстрани.

Чук-чук почукваха ноктите по метала.

— Обърни се към мен, дете.

За момент Кити се замисли да остави Якоб и да избяга сама надолу по моста и след това в парка. После се отврати от мисълта и от себе си за това, че изобщо й хрумна и се обърна хладнокръвно, за да се изправи срещу нещото.

— Така е по-добре. Директният фронтален контакт е по-добър за акробата. — Лицето на маймуната не изглеждаше кой знае колко изпълнено със злоба. Ако изобщо изразяваше нещо, то показваше леко отегчение.

Овладявайки страха си, Кити вдигна малката си ръка умолително.

— Моля… не ни наранявайте!

Жълтите очи се уголемиха, черните устни се извиха печално.

— Страхувам се, че това е невъзможно. Дадоха ми заповед — и по-точно да упражня черния акробат върху вас — и не мога да отхвърля тази задача, без да се подложа на голяма опасност. Искате ли да бъда подложен на изпепеляващия огън?

— Честна дума, бих предпочела това.

Опашката на демона се размахваше напред-назад като на раздразнена котка; той сгъна единия си крак и шумно се почеса зад коляното на другия с нокът.

— Със сигурност. Е, ситуацията е неприятна. Предлагам да приключваме колкото се може по-бързо.

Той вдигна едната си ръка.

Кити обгърна кръста на Якоб с ръка. През плата и плътта му почувства бясното биене на сърцето му.

От една точка, точно пред разперените пръсти на демона, се появи кръг от сив дим, уголеми се и се стрелна към тях. Кити чу писъка на Якоб. Имаше време само да види проблясващи червени и оранжеви пламъци в центъра на дима преди да я удари в лицето, избухвайки като огнена топка. После всичко потъна в мрак.

6

— Кити… Кити!

— Ммм?

— Събуди се. Време е.

Тя надигна глава, премигна и изведнъж се разбуди от шума на антракта в театъра. Светлините в залата се бяха включили, голямата алена завеса се бе спуснала през средата на сцената; публиката се бе превърнала в стотици червендалести индивиди, редящи се бавно в партера. Кити бе потънала в езеро от звуци, които пулсираха в слепоочията й като приливни вълни. Тя разтърси глава, за да ги прогони и погледна Стенли, който се навеждаше над местата отпред със зла усмивка на лицето.

— О — рече тя объркано. — Да. Да, готова съм.

— Чантата. Не я забравяй.

— Едва ли бих го направила, не мислиш ли?

— Ти едва не заспа.

Дишайки тежко и отмятайки кичур коса от очите си, Кити грабна чантата от пода и стана, за да позволи на един мъж да се провре пред нея. Тя се обърна, за да го последва покрай реда от седалки. За момент зърна Фред: мътният му поглед, както винаги, бе труден за разбиране, но Кити реши, че е доловила подигравателна отсенка. Тя сви устни и бавно тръгна по пътеката.

Всеки сантиметър между местата бе претъпкан с хора, които се тълпяха към бара, тоалетните, момичето със сладоледа, което стоеше на едно осветено място край стената. Придвижването накъдето и да било бе трудно; на Кити й напомняше на пазар за животни, където бавно подкарваха зверовете през лабиринт от бетонни и метални заграждения. Тя пое дълбоко дъх и с няколко промърморени извинения и благоразумна употреба на лактите се присъедини към стадото. Бавно се запромъква между най-различни гърбове и кореми към чифта двойни врати.

По средата на пътя някой я потупа по рамото. Стенли й се ухили.

— Шоуто май не ти хареса много, а?

— Естествено. Беше ужасно.

— Мисля, че имаше няколко добри момента.

— Не се и съмнявам.

Той изпъшка неодобрително.

— Аз поне не спях по време на работа.

— Работата — отряза го Кити, — сега започва.

С непоколебимо лице и разрошена коса тя излезе от вратата и влезе в един страничен коридор, който се извиваше около залата. Сега бе ядосана на себе си, ядосана, че бе задрямала, ядосана, че бе позволила на Стенли да й влезе толкова лесно под кожата. Той вечно търсеше някакъв признак на слабост, опитвайки се да го използва срещу другите; това просто му даваше повече предимства. Тя разтърси глава нетърпеливо. Забрави: сега не му е времето.

Тя се промъкна до фоайето на театъра, където голяма част от публиката се изсипваше на улицата, за да пийне ледена напитка и да се наслади на лятната вечер. Кити излезе заедно с тях. Небето беше наситеносиньо; светлината бавно си отиваше. По къщите насреща висяха разноцветни знаменца и плакати, приготвени за националния празник. Звъняха чаши, хората се смееха; тримата минаха тихо през щастливата тълпа, но бяха нащрек.

На ъгъла на сградата Кити погледна часовника си.

— Имаме петнайсет минути.

Стенли каза:

— Тази вечер са излезли малко магьосници. Виждате ли онази възрастна жена, дето се налива с джин? Има нещо в чантата. Мощна аура. Можем да го свием.

— Не. Ще се придържаме към плана. Давай, Фред.

Фред кимна. От джоба на коженото си яке извади цигара и запалка. Тръгна безцелно напред до място, от което се виждаше една странична улица и докато палеше цигарата, я огледа. Очевидно доволен, той тръгна надолу по нея, без да погледне назад. Кити и Стенли го последваха. На улицата имаше барове, магазини и ресторанти; минаваха доста хора, излезли на въздух. На следващия ъгъл цигарата на Фред очевидно изгасна. Той спря да я запали и отново се огледа внимателно на всички страни. Този път очите му се присвиха; върна се небрежно по пътя, по който бяха дошли. Кити и Стенли бяха заети да разглеждат витрините — една щастлива двойка, хваната за ръце.

Фред мина покрай тях.

— Идва демон — рече той приглушено. — Скрийте чантата.

Измина минута. Кити и Стенли си гукаха и обсъждаха персийските килими на витрината. Фред огледа изложените в съседния магазин цветя. Кити гледаше ъгъла на пътя с крайчеца на окото си. Иззад него се появи добре облечен, дребен, беловлас джентълмен, който си тананикаше някаква военна песен. Той пресече пътя и изчезна от погледа им. Кити погледна Фред. Той поклати глава почти незабележимо. Кити и Стенли останаха на местата си. Иззад ъгъла излезе жена на средна възраст с огромна шапка на цветя; вървеше бавно, сякаш размишляваше над неправдите в света. Въздишайки тежко, тя се обърна към тях. Кити усети парфюма й, докато отминаваше — силен, доста груб аромат. Стъпките й заглъхнаха.

— Окей — рече Фред. Той се върна до ъгъла, разузна набързо, кимна и изчезна зад него. Кити и Стенли се отлепиха от витрината и го последваха, пускайки ръцете си, сякаш бяха докоснали чума. Кожената чанта, която до този момент се намираше под палтото на Кити, сега се появи в ръката й.

Другата уличка бе по-тясна и наблизо нямаше пешеходци. Отляво, зад един черен парапет се простираше дворът за доставки на магазина за килими. Фред се бе облегнал на парапета и гледаше нагоре и надолу по улицата.

— В онзи край току-що премина една търсеща сфера — каза той. — Но сега е чисто. Твой ред е, Стан.

Портата към двора бе заключена с катинар. Стенли се приближи и го огледа отблизо. Отнякъде изпод дрехите си извади чифт стоманени клещи. Той стисна катинара, извъртя го и веригата падна. Влязоха в двора със Стенли начело. Той се взираше внимателно в земята пред тях.

— Има ли нещо? — попита Кити.

— Не тук. На задната врата има пух: някаква магия. Трябва да я избягваме. Но на прозореца няма нищо — посочи той.

— Окей. — Кити се прокрадна към прозореца и огледа вътре. От малкото, което виждаше, прецени, че помещението беше склад; бе отрупано с килими, всеки един навит, стегнат и опакован в лен. Момичето погледна другите. — Е? — изсъска тя. — Виждате ли нещо?

— Естествено и затова — рече несериозно Стенли — е толкова тъпо ти да командваш. Без нас си безпомощна. Сляпа. Не — няма капани.

— Няма демони — каза Фред.

— Добре. — Кити вече имаше черни ръкавици на ръцете. Сви юмрук и го заби в най-долното стъкло. Изпукване, кратко издрънчаване от стъкла по перваза. Кити се пресегна, дръпна резето и вдигна прозореца. Подскочи нагоре и се пъхна в стаята, където падна тихо, оглеждайки се бързо на всички страни. Без да изчака другите, тя мина покрай пирамидите от лен, вдишвайки застоялия въздух от опакованите килими, и бързо стигна до една полуотворена врата. От чантата измъкна фенерче: лъчът светлина освети голям, богато оборудван офис с бюра, столове и килими по стените. Ниско долу, в един тъмен ъгъл имаше сейф.

— Стой. — Стенли хвана ръката на Кити. — На нивото на краката има светеща нишка — минава между бюрата. Избягвай я.

Ядосано, тя се освободи от хватката му.

— Нямаше просто да се нахакам слепешката. Не съм тъпа.

Той сви рамене.

— Да, разбира се.

Пристъпвайки високо над невидимата нишка, Кити стигна до сейфа, отвори чантата, извади малко бяло кълбо и го постави на земята. Внимателно се отдръпна. Застана до вратата и изрече дума; с мек стон и ветровит порив, кълбото се сви в нищото. Засмукването му повлече близките картини от стените, килима от пода и вратата на сейфа от пантите. Спокойно, пристъпвайки над невидимата нишка, Кити се върна и коленичи до сейфа. Ръцете й се движеха бързо и трупаха предмети в чантата.

Стенли подскачаше от нетърпение.

— Какво има?

— Моулърски стъкла, няколко първични сфери… документи… и пари. Много пари.

— Хубаво. Побързай. Имаме пет минути.

— Знам.

Кити затвори чантата и излезе от офиса, без да бърза. Фред и Стенли вече бяха излезли през прозореца и висяха нетърпеливо навън. Кити прекоси стаята, изскочи в двора и се насочи към портата. Секунда по-късно, заради някакво неясно чувство тя погледна назад през рамо — тъкмо навреме, за да види как Фред хвърля нещо в склада.

Тя спря на място.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Няма време да си приказваме, Кити. — Фред и Стенли избързаха покрай нея. — Играта започва.

— Какво направи току-що?

Излязоха на пътя на бегом и Стенли й смигна.

— Пръчка пламък. Малък подарък за тях. — До него Фред тихо се кикотеше.

— Планът не беше такъв! Това бе само взлом! — Вече подушваше дима, който се носеше във въздуха. Свиха зад ъгъла и минаха покрай предната част на магазина.

— Не можем да вземем килимите, нали? Тогава защо да ги оставяме да ги продадат на магьосниците? Не може да съжаляваш помагачите, Кити. Те си го заслужават.

— Могат да ни заловят…

— Няма. Успокой се. Освен това някакъв си малък, обикновен взлом няма да излезе на първа страница, нали? Но взломът и пожарът ще излязат.

Пребледняла от гняв, с пръсти, впити в дръжките на чантата, Кити крачеше до тях нагоре по пътя. Въпросът не бе в публичността — просто Стенли оспорваше авторитета й отново и то по-сериозно, отколкото преди. Това бе нейният план, нейната стратегия и той нарочно я бе подкопал. Трябваше да действа веднага, нямаше спор. Рано или късно заради него щяха да ги убият.

Пред театър „Метрополитън“ на пресекулки звънеше звънец, а последните хора от публиката влизаха обратно през вратите. Кити, Стенли и Фред се присъединиха към тях, без да забавят крачка и след няколко минути отново се отпуснаха в местата си. Оркестърът отново загряваше, а на сцената завесата бе вдигната.

Все още трепереща от ярост, Кити сложи чантата между краката си. В този момент Стенли се обърна и се ухили.

— Вярвай ми — прошепна той. — Сега вече ще сме на първа страница. Утре сутрин няма да има нищо по-голямо от нас.

7

На половин миля северно от тъмните води на Темза, в Сити, ежедневно се събираха търговците от целия свят, за да разменят, продават и купуват стоки. Докъдето поглед стигаше се простираха пазарни сергии, сгушени под стрехите на старите къщи като пиленца под крилото на майка си. Изложеното богатство нямаше край: злато от Южна Африка, късове сребро от Урал, полинезийски перли, люспи балтийски кехлибар, разноцветни скъпоценни камъни, шарена коприна от Азия и хиляди други чудеса. Но най-ценни от всички бяха магическите артефакти, които бяха плячкосани от древни империи и донесени в Лондон, за да бъдат продадени.

В сърцето на града, при разклонението на улиците „Корнхил“ и „Полтри“ приканващите викове на търговците кънтяха остро в ушите на минувачите. В тази централна зона се допускаха само магьосници и входовете към панаира се охраняваха от полицаи в сиви униформи.

Тук всяка маса бе отрупана с предмети, за които се твърдеше, че са необикновени. Един бегъл поглед би показал омагьосани флейти и лири от Гърция; гърнета, съдържащи погребална пръст от кралските гробища на Ур и Нимрод; нежни златни артефакти от Ташкент, Самарканд и други градове по пътя на коприната; племенни тотеми от северноамериканската пустош; полинезийски маски и фигурки; необикновени черепи със закрепени в устата кристали; каменни ками, целите в петна от жертвоприношения, отнесени от разрушените храмове на Теночтитлан.

Точно тук веднъж седмично, късно в неделя вечер, прочутият магьосник Шолто Пин оглеждаше конкуренцията с величествена походка и купуваше дреболиите, които му харесваха.

Бе средата на юни и слънцето потъваше зад триъгълните покриви. Въпреки че самият пазар, вклинен между сградите, беше плътно обвит от синя сянка, самата улица все още излъчваше достатъчно топлина, за да е приятна разходката на господин Пин. Носеше бяло ленено яке, панталон и широкопола сламена шапка на главата. В едната му ръка свободно висеше бастун от слонова кост; другата, от време на време, докосваше леко врата му с огромна жълта кърпичка.

Изисканото облекло на господин Пин си личеше дори и в лъснатите обувки. И то въпреки мръсотията по улицата, която бе доста; виждаха се остатъци от стотици недоизядени ястия — изхвърлени плодове, опаковки от сандвичи, ядки и черупки от стриди и остатъци от мазнина и хрущяли. На господин Пин не му пречеше: накъдето и да се насочеше, мизерията пред него се измиташе от невидима ръка.

Докато вървеше, той разглеждаше масите от двете страни през дебелия си стъклен монокъл. Бе приел обичайното изражение на отегчена незаинтересованост — защита срещу набезите на търговците, които го познаваха добре.

— Сеньор Пин! Тук имам балсамирана ръка с тайнствен произход! Била е открита в Сахара — подозирам, че е от мощите от някой светец. Отказах на всички посетители, чакайки вас…

— Моля поспрете, мосю; вижте какво имам в тази странна кутия от обсидиан…

— Погледнете това парче пергамент, тези рунически символи…

— Господин Пин, сър, не слушайте тези разбойници! Вашият изискан вкус ще ви покаже, че…

— … тази разкошна статуетка…

— … тези драконови зъби…

— … тази кратунка…

Господин Пин се усмихваше любезно, поглеждаше предметите, игнорираше виковете на търговците и продължаваше бавно напред. Той никога не купуваше много; повечето доставки му се изпращаха със самолет директно от агентите му, работещи из цялата империя. Но дори и при това положение човек никога не знаеше. Винаги си заслужаваше да погледнеш панаира.

Редицата свършваше с маса, претрупана със стъкло и грънци. Повечето стоки съвсем очевидно бяха съвременни фалшификати, но едно мъничко синьо-зелено гърне със запечатан капак привлече вниманието на господин Пин. Той се обърна небрежно към продавачката.

— Този предмет. Какво представлява?

Зад масата бе застанала млада жена с многоцветна забрадка на главата.

— Сър! Това е фаянсово гърне от Омбос в Древен Египет. Било е открито в дълбок гроб, под тежка каменна плоча, до костите на висок мъж с крила.

Господин Пин повдигна едната си вежда.

— Наистина? А имате ли този чуден скелет?

— Уви, не. Костите били пръснати от възбудената тълпа.

— Колко удобно. А гърнето — не е ли било отваряно?

— Не, сър. Мисля, че съдържа джин или пък някакво проклятие. Купете го, отворете го и вижте сам!

Господин Пин взе гърнето и го завъртя в дебелите си бели пръсти.

— Хм — промърмори той. — Изглежда странно тежко за размерите си. Може би сгъстена магия… Да, този предмет донякъде ме интересува. Каква е цената?

— За вас, сър — сто лири.

Господин Пин се изкиска от сърце.

— Аз наистина съм богат, скъпа моя; но и с мен не бива да се шегуват. — Той щракна с пръсти, чу се тракане по грънците, драскане по плата и нещо невидимо бързо се изкатери нагоре по един от прътите, които поддържаха масата, изтича през платнището и леко скочи на гърба на жената. Тя изпищя. Господин Пин не откъсна поглед от гърнето в ръката си.

— Пазаренето е хубаво нещо, скъпа моя, но човек винаги трябва да тръгва от разумна цена. А сега защо не предложиш друга сума? Моят асистент, господин Симпкин, с готовност ще потвърди, ако цената ти си заслужава.

След няколко минути с посиняло лице и задушаваща се от хватката на невидимите пръсти около врата й жената изпелтечи една минимална сума. Господин Пин подхвърли няколко монети на сергията и си тръгна развеселен, отнасяйки находката на сигурно място в джоба си. Той напусна панаира и закрачи по улица „Полтри“ към колата си. Всеки, който му стоеше на пътя, биваше набързо помитан встрани от невидимата ръка.

Господин Пин намести туловището си в колата и даде сигнал на шофьора да тръгва. После, намествайки се на седалката, той заговори на въздуха.

— Симпкин.

— Да, господарю?

— Тази вечер няма да работя до късно. Утре е денят на Гладстон и господин Дювал организира вечеря в чест на нашия основател. За съжаление аз трябва да отида на този събор на скуката.

— Много добре, господарю. Малко след обяд пристигнаха няколко сандъка от Персеполис. Искате ли да започна да ги разопаковам?

— Искам. Сортирай и надпиши всичко по-маловажно. Не отваряй никой от пакетите, запечатани с червен пламък; тази маркировка означава голямо съкровище. Ще намериш и сандък с плочи от сандалово дърво — погрижи се за него; вътре има скрита кутия с детска мумия от дните на Саргон. Персийските митници стават все по-наблюдателни и моят агент трябва да става все по-изобретателен в контрабандата. Ясно ли е всичко?

— Ясно е, господарю. Ще изпълнявам старателно.

Колата спря пред златните колони и лъскави витрини на „Аксесоари Пин“. Задната врата се отвори и затвори, но господин Пин остана вътре. Колата потегли към движението на „Пикадили“. Малко след това в ключалката на предната врата на магазина издрънча ключ. Вратата се отвори, после леко се затвори.

Няколко минути по-късно на четвърто и пето ниво около къщата се издигнаха предупредителни възли, усукаха се над нея и се затвориха. „Аксесоари Пин“ бе защитена за нощта.

Вечерта напредваше. Движението по „Пикадили“ намаля и покрай магазина минаваха малко пешеходци. Фолиотът Симпкин хвана един извит прът с опашката си и издърпа дървените капаци над витрините. Единият леко изскърца, докато се затваряше. С възклицание на досада Симпкин стана видим и се появи в малка светлозелена форма, с криви крака и превзето изражение. Намери една тенекия зад тезгяха и протегна опашка да смаже пантата. После премете пода, изпразни кошчетата, оправи витрината с манекените и след като магазинът бе достатъчно чист според него, издърпа няколко големи сандъка от задната стаичка.

Преди да се заеме със задачата си, Симпкин провери още веднъж магическата алармена система много внимателно. Преди две години един зъл джин бе успял да се вмъкне, докато той бе на стража и много ценни предмети бяха унищожени. Той извади късмет, че господарят му бе простил, а изобщо не го заслужаваше. И въпреки това споменът за наказанията все още разтреперваше същността му. Това не трябваше да се случва никога повече.

Възлите бяха цели и вибрираха предупредително, като се приближеше до стените. Всичко бе наред.

Симпкин отвори първия сандък и започна да маха опаковъчната вата и стърготини. Предметът, който извади най-напред, бе малък и опакован в насмолена хартия; с обиграно движение махна хартията и огледа предмета несигурно. Представляваше странна кукла, направена от кост, слама и черупки. Симпкин надраска няколко реда в дневниците с едно дълго гъше перо. Средиземноморски басейн, на около 4000 години. Само антикварна стойност. Незначителна стойност. Постави я на тезгяха и продължи да рови.

Времето течеше. Симпкин бе на предпоследния сандък. Беше натъпканият със сандалово дърво и той внимателно бърникаше около него в търсене на контрабандната мумия, когато за пръв път чу тътнещите звуци. Откъде идваха? Уличен шум? Не — спряха и започнаха твърде внезапно. Може би далечна гръмотевица?

Шумът стана по-висок и обезпокоителен. Симпкин остави перото и се заслуша с леко наклонена на една страна кръгла глава. Странни, непоследователни трясъци… накъсани от тежки, тъпи удари. Откъде идваха? Някъде извън магазина, това бе очевидно, но от коя посока?

Той скочи на крака и приближавайки предпазливо най-близкия прозорец, леко повдигна кепенците. Зад охранителните възли „Пикадили“ бе тъмен и празен. В къщите отсреща светеха няколко лампи, а движението бе слабо. Не виждаше нищо, което да обясни звуците.

Заслуша се отново. Сега бяха по-силни; всъщност, сякаш идваха някъде зад него, от вътрешността на сградата… Симпкин спусна кепенците, опашката му свистеше неспокойно. Отдръпна се леко, протегна се зад тезгяха и измъкна една голяма неравна бухалка. Стискайки я в ръка, той отиде бавно до склада и надзърна вътре.

Всичко в стаята изглеждаше нормално: претъпкана със сандъци, кашони и рафтове с артефакти, които се подготвяха за излагане на витрините или за продажба. Електрическата крушка на тавана нежно бръмчеше. Симпкин се върна в магазина, мръщейки се озадачено. Шумовете бяха станали доста силни — нещо някъде се трошеше. Дали да не осведоми господаря? Не. Неразумна мисъл. Господин Пин не обичаше да го безпокоят излишно. Най-добре беше да не го тревожи.

Още един отекващ трясък и шум от счупено стъкло; за пръв път вниманието на Симпкин бе привлечено към дясната стена на магазина, която бе непосредствено между него и магазин за колбаси и вино. Много странно. Той пристъпи напред да проучи. В този момент се случиха три неща.

Половината стена избухна навътре.

Нещо огромно пристъпи в стаята.

Всички светлини в магазина угаснаха.

Вкаменен на средата на пода, Симпкин не виждаше нищо — нито на първо ниво, нито на някое от другите четири, до които имаше достъп. Внезапна леденостудена тъмнина бе обгърнала магазина и дълбоко в нея нещо се движеше. Чу стъпка, после ужасяващ трещящ шум откъм античния порцелан на господин Пин. Последва още една стъпка, а после късане и порене, което можеше да идва единствено откъм закачалките с костюми, които Симпкин бе окачил толкова внимателно тази сутрин.

Професионалната обида надделя над страха му: изстена ядно и вдигайки бухалката, случайно я удари в тезгяха.

Стъпките спряха. Усети, че нещо се взира в него. Симпкин замръзна. Тъмнината го обгръщаше.

Огледа се бързо напред-назад. По памет знаеше, че се намира само на няколко метра от най-близкия прозорец с кепенци. Ако сега тръгнеше назад, може би щеше да успее да го достигне преди…

Нещо в стаята пристъпи към него. Идваше с тежки стъпки. Симпкин започна да се оттегля на пръсти.

В средата на стаята се чу внезапен трясък на дърво. Той спря, трепвайки. Това бе махагоновият шкаф, който господин Пин толкова харесваше! Регентският период, с абаносови дръжки и лазурносиня украса! Каква ужасна катастрофа!

Насили се да се съсредоточи. Още само няколко метра до прозореца. Продължавай да вървиш… почти стигна. Тежките стъпки идваха след него, всяка една отекваше по пода.

Внезапно дрънчене и стържене на разкъсан метал. О — това вече беше прекалено! Сортирането на тези стелажи със защитни сребърни огърлици му беше отнело цяла вечност!

Възмутен, той отново спря. Стъпките сега бяха по-близо. Симпкин забързано се заклати малко по-далеч и опипом докосна металните кепенци. Усети предупредителното вибриране на възлите зад тях. Трябваше само да излезе през тях.

Но господин Пин го бе инструктирал да остане в магазина независимо от всичко и да го защитава с живота си. Вярно, че това не беше официална заповед, дадена от пентаграма. Такава не бе получавал от години. Така че можеше и да не се подчини, ако искаше… Но какво щеше да каже господин Пин, ако напуснеше поста си? Дори не искаше да мисли за това.

Провлачена стъпка зад него. Студен мирис на пръст, червеи и глина.

Ако Симпкин се бе подчинил на инстинктите си и бе подвил опашка и избягал, може би все пак щеше да се спаси. Можеше да счупи кепенците, да разкъса възлите и да падне навън на пътя. Но годините на охотно подчинение на господин Пин му бяха отнели инициативността. Бе забравил как да прави каквото и да е по собствена воля. Така че той не можеше да направи нищо друго освен да стои, да трепери и да надава дрезгаво писукане, което ставаше с все по-високи тонове, докато въздухът около него изстиваше като гроб и бавно се изпълваше с невидимо присъствие.

Той се сви назад към стената.

Точно над него се разби стъкло; усети го как се посипва на пода. Финикийските буркани за тамян на господин Пин! Безценни!

Нададе яростен крясък и в последния момент си спомни за бухалката в ръката си. Той замахна сляпо с всичка сила, удряйки срещу застрашителната тъмнина, която се спусна и го обгърна.

8

На зазоряване в Деня на основателя следователите от отдел „Вътрешни работи“ вече бяха работили дълго на „Пикадили“. Пренебрегвайки обичая за празника, според който всички граждани трябваше да са в обикновено облекло, служителите бяха облечени в тъмни сиви костюми. Погледнати отдалеч, като се катереха безспирно по останките от разрушените магазини, те наподобяваха мравки, трудещи се на някаква купчина. Навсякъде работеха мъже и жени, навеждаха се към земята, изправяха се, поставяха парченца от останките с пинсети в найлонови торбички или оглеждаха миниатюрни петънца по стените. Пишеха в тефтери и чертаеха диаграми на парчета пергамент. Още по-необикновеното беше или поне така изглеждаше на тълпата, шляеща се зад жълтите предупредителни флагчета, че те изричаха заповеди и даваха отсечени сигнали на въздуха. Тези наставления често бяха съпътствани от леки неочаквани въздушни течения или неясни бързи звуци, които предполагаха бързо и рязко движение — усещания, които неприятно разпалваха въображението на зяпачите, докато изведнъж не се сетеха, че имат друга работа и не отидеха другаде.

Докато стоеше на купчината зидария, пръсната от „Аксесоари Пин“, Натаниел гледаше как обикновените се разотиват. Той не ги винеше за любопитството им.

„Пикадили“ бе в хаос. По целия път от магазина на Греб до този на Пин, всеки търговски обект бе изкормен, съдържанието му натрошено и изхвърлено на пътя през счупените врати и прозорци. Хранителни продукти, книги, костюми и артефакти лежаха жалки и унищожени сред бъркотията от стъкла, дърво и натрошени камъни. В сградите положението беше още по-зле. Всеки от тези магазини имаше старинен, благороден произход; всеки беше съсипан и не подлежеше на поправка. Рафтове и тезгяси, стойки и пердета лежаха на парчета, ценната продукция бе натрошена, смазана, стрита на прах.

Гледката бе поразителна, но и много странна. Явно нещо бе минало през междинните стени между магазините по горе-долу права линия. Заставайки в единия край на опустошената зона човек можеше да надзърне през цялата дължина на блока, през корпусите на всичките пет магазина и да види движещите се работници на другия край на руините. Освен това бяха пострадали само партерните етажи на сградите. Горните помещения бяха незасегнати.

Натаниел почука с химикалката по зъбите си. Странно… Не приличаше на никое друго нападение на съпротивата, което бе виждал. Най-малкото това бе много по-разрушително. А и точният причинител бе доста неясен.

В развалините на близкия прозорец се появи млада жена.

— Хей, Мандрейк!

— Да, Фенъл?

— Талоу иска да говори с теб. Вътре е.

Момчето леко се намръщи, но се обърна и стъпвайки внимателно, да не събере прекалено много тухлен прахоляк по лачените си кожени обувки, слезе от купчината и влезе в тъмнината на разрушената сграда. На мястото, където преди това е бил центърът на магазина, стоеше ниска, плещеста фигура в тъмен костюм и широкопола шапка. Натаниел се приближи.

— Търсили сте ме, господин Талоу?

Министърът рязко махна с ръка.

— Искам да чуя мнението ти. Какво би казал, че се е случило тук?

— Нямам представа, сър — рече Натаниел ведро. — Но е много интересно.

— Не ми пука колко е интересно — сопна се министърът. — Не ти плащам да ти е интересно. Искам отговори. Какво мислиш, че означава?

— Все още не мога да кажа, сър.

— И каква работа ми върши това? Това няма никакво значение! Хората ще искат отговори, Мандрейк, и ние трябва да им ги дадем.

— Да, сър. Може би, ако ме оставите да продължа да оглеждам, сър, бих могъл…

— Отговори на това — каза Талоу. — Какво смяташ, че го е направило?

Натаниел въздъхна. Той не пропусна отчаянието в гласа на министъра. Талоу вече усещаше натиска; толкова нагло нападение в Деня на Гладстон нямаше да се приеме добре от висшестоящите.

— Демон, сър — каза той. — Африт може да причини такова разрушение. Или марид.

Господин Талоу прокара жълтеникавата си ръка по измореното си лице.

— Такова същество не е било замесено. Нашите момчета изпратили сфери, докато врагът е бил все още вътре. Малко преди да изчезне те са докладвали, че няма и следа от демонична дейност.

— Простете, господин Талоу, но това не може да е истина. Човешки фактор не би могъл да направи това.

Министърът изруга.

— Така казваш ти, Мандрейк. Но нека сме честни, какво си открил досега за начина на действие на съпротивата? Отговорът е: не много. — В тона му имаше неприятна острота.

— Какво ви кара да мислите, че е била съпротивата, сър? — Натаниел сдържа гласа си спокоен. Виждаше накъде отиват работите: Талоу щеше да направи всичко възможно да хвърли колкото може повече от вината върху плещите на помощника си. — Това е много различно от познатите ми атаки — продължи той. — Съвсем различен мащаб.

— Докато не получим доказателства, Мандрейк, те са най-вероятните заподозрени. Точно те причиняват произволни разрушения като това.

— Да, но само с моулърски стъкла и разни други дреболии. Не биха могли да потрошат цял блок, особено пък без магията на демон.

— Може би са използвали други методи, Мандрейк. А сега, повтори ми още веднъж събитията от миналата нощ.

— Да, сър, за мен ще е удоволствие. — И пълна загуба на време. Вътрешно кипнал от гняв, за няколко секунди Натаниел направи справка в пергаментовия си тефтер. — Ами, сър, по някое време около полунощ, свидетели, живеещи в апартаментите от другата страна на „Пикадили“, извикали нощната полиция. Те описали обезпокоителни шумове, идващи откъм „Луксозни стоки Греб“ в единия край на блока. Полицията пристигнала и намерила огромна дупка, избита във външната стена, а най-добрият хайвер и шампанско на господин Греб били пръснати по целия тротоар. Ужасна загуба, ако мога така да се изразя, сър. През това време от Центъра за коприна „Дашех“, две къщи по-нататък, долитали страхотни трясъци; полицаите надникнали през прозорците, но всички светлини вътре били угасени и източникът не бил ясен. Може би тук си струва да се отбележи, сър — добави момчето, вдигайки поглед от тефтера, — че днес всички лампи в сградите работят както трябва.

Министърът направи раздразнителен жест и ритна останките на малка кукла, направена от кост и черупки, лежаща между останките на пода.

— И значението на това е?

— Че каквото и да е влязло тук е предизвикало спирането на светлините за цялата нощ. Това е още едно странно нещо, сър. И все пак… началникът на нощната полиция изпратил хората си вътре. Шест човека, сър. Добре обучени и свирепи. Влезли през витрината на „Деликатеси Кут“ един след друг, близо до мястото, откъдето идвали трясъците. След това всичко утихнало… После от вътрешността на магазина просветнали шест малки сини светкавици. Една след друга. Без много шум, без нищо. Всичко отново станало тъмно. Командирът изчакал, но хората му не се върнали. Малко по-късно чул трясъците отново, някъде по-нататък, близо до магазина на Пин. По това време, около 1:25 часа сутринта, пристигнали магьосници от сигурността и запечатали целия блок в ядро. Били изпратени търсещи сфери, както споменахте и вие, сър. Те веднага изчезнали… Не много след това, в 1:45 часа, нещо пробило ядрото в задната част на сградата. Не знаем какво, защото разположените там демони също са изчезнали. — Момчето затвори тефтера. — И това е всичко, което знаем, сър. Шест жертви от полицаите плюс осем изчезнали охранителни демони… О, и помощникът на господин Пин. — Той погледна бързо към далечната стена на сградата, където малка купчина въглени все още леко тлееше. — Финансовите щети, разбира се, са много по-големи.

Не беше ясно дали господин Талоу бе чул много от доклада; той изгрухтя раздразнено и се обърна. През натрошените тухли мина магьосник в черен костюм с мършаво бледо лице. Носеше малка златна клетка, в която седеше дяволче. От време на време дяволчето разтърсваше яростно клетката с орловите си нокти.

Господин Талоу се обърна към мъжа, докато минаваше.

— Фукс, има ли вече някакъв отговор от госпожица Уитуел?

— Да, сър. Тя иска резултати двойно по-бързо. Това са нейни думи, сър.

— Разбирам. Състоянието на дяволчето означава ли някаква зараза или отрова, останала в следващия магазин?

— Не, сър. То просто е подвижно като пор и е двойно по-зло. Няма опасност.

— Много добре. Благодаря, Фукс.

Докато Фукс се отдалечаваше, той заговори на една страна на Натаниел.

— Ще трябва да поработиш извънредно върху това, Мандрейк. Както чувам, министър-председателят изобщо не е щастлив. — Той се ухили и тръгна; тракането на клетката с дяволчето бавно заглъхна в далечината.

С каменно лице Натаниел приглади косата си зад едното си ухо и се обърна да последва Талоу, който си проправяше път между парчетата тухли в стаята.

— Мандрейк, ще огледаме останките на полицаите. Закусвал ли си?

— Не, сър.

— Точно по темата. Трябва да отидем в съседния магазин, в „Деликатеси Кут“. — Той въздъхна: — Оттам взимах хубав хайвер.

Стигнаха до междинната стена, водеща към съседното заведение. Беше пробита. Тук министърът спря.

— А сега, Мандрейк — рече той, — използвай този твой мозък, за който сме чували толкова много, и ми кажи какво заключение си правиш от тази дупка.

Натаниел обичаше такива тестове. Той оправи маншетите си и замислено присви устни.

— Дава ни някаква представа за размера и формата на извършителя — започна той. — Таванът тук е на четири метра, а дупката е само три метра висока: така че каквото и да я е направило, едва ли е по-високо. Широчината на дупката е един метър, така че съдейки по относителните размери на широчината и височината, бих казал, че може да е с формата на човек, въпреки че очевидно е много по-голямо. Но по-интересен е начинът, по който е била направена дупката… — Той спря, потърквайки брадичката си по един, както се надяваше, умен и замислен начин.

— Това дотук е очевидно. Продължавай.

Натаниел не вярваше, че господин Талоу е успял да направи такива изчисления.

— Ами, сър, ако врагът бе използвал детонация или някаква подобна експлозивна магия, тухлите на пътя й щяха да бъдат изхвърлени или разбити на малки частици. Но ето ги пред нас естествено начупени и натрошени по краищата, а и много от тях са все още слепени една за друга в здрави блокове. Бих казал, че каквото и да е нахлуло тук, то просто си е пробило път, сър, отхвърлило е стената сякаш не съществува.

Той изчака, но министърът просто кимна, сякаш с неизразима досада.

— И…?

— И, сър… — Момчето изскърца със зъби; знаеше, че го карат да мисли вместо водача си и бе възмутен от дъното на душата си. — И… това прави африта и марида по-малко вероятни. Те биха взривили всичко по пътя си. Имаме си работа с неконвенционален демон.

Това беше. Талоу нямаше да измъкне и дума повече от него. Но министърът изглеждаше доволен за момента.

— Точно така мисля и аз, Мандрейк, така мисля и аз. Ами, толкова много въпроси… А ето и още един.

Той се повдигна и премина през пространството в стената в съседния магазин. Гледайки ядосано, момчето го последва. Джулиъс Талоу беше глупак. Изглеждаше самодоволен, но като слаб плувец на по-дълбоко краката му ритаха неистово под повърхността в опит да продължи да плува. Каквото и да станеше, Натаниел не възнамеряваше да потъне с него.

Във въздуха на „Деликатеси Кут“ се носеше силен аромат, остър и неприятен. Натаниел се пресегна в джоба на гърдите си за обемистата цветна носна кърпичка и я сложи на носа си. Пристъпи предпазливо в мрачната вътрешност. Каците с маслини и маринована аншоа бяха пробити, а съдържанието — разлято; миризмата им се смесваше доста противно с нещо по-плътно и по-кисело. Следи от горене. Очите на Натаниел започнаха леко да щипят. Той се изкашля в кърпичката си.

— Значи, ето ги най-добрите мъже на Дювал. — Гласът на Талоу бе изпълнен със сарказъм.

По пода на магазина бяха пръснати шест конусовидни черни купчинки пепел и кости. В най-близката ясно се виждаха два кучешки зъба; както и една дълга тънка кост, вероятно пищялът на полицая. По-голямата част от тялото бе напълно изчезнала. Момчето прехапа устни и преглътна.

— Трябва да свикнеш с тези неща във „Вътрешни работи“ — топло каза магьосникът. — Можеш спокойно да излезеш навън, ако ти е прилошало, Джон.

Очите на момчето блестяха.

— Не, благодаря. Добре съм. Това е много…

— Интересно? Не е ли така все пак? Превърнати изцяло в чист въглерод — или почти, което не е от значение; оцелял е само някой и друг зъб. И все пак всяка малка купчинка говори сама за себе си. Погледни, например, онази там до вратата, най-разпръснатата от всички. Предполагам, че се е движел бързо, може би е бягал да се спаси. Но май не е бил достатъчно бърз.

Натаниел не каза нищо. На него му беше по-трудно да понесе безсърдечието на министъра, отколкото останките, които всъщност представляваха доста спретнати купчинки.

— И така, Мандрейк — каза Талоу. — Някакви идеи?

Момчето си пое мрачно дъх и се разрови бързо в подредената си памет.

— Не е детонация — започна той, — нито миазма, нито проклятие — всичките са прекалено разхвърляни. Би могло да е пламък…

— Така ли смяташ, Мандрейк? Защо?

— Щях да кажа, сър, че би могло да е пламък, само че няма никакви разрушения около останките. Изгорели са единствено те, нищо друго.

— Така ли? И какво е тогава?

Момчето го погледна.

— Наистина нямам представа, сър. Вие какво мислите?

Момчето се съмняваше, че господин Талоу щеше да успее да отговори; министърът бе спасен от леко иззвъняване на невидимо звънче и трептене във въздуха до него. Тези признаци показваха пристигането на някой слуга. Господин Талоу изрече заповед и демонът се материализира напълно. Незнайно защо, имаше вид на малка зелена маймунка, която седеше с кръстосани крака върху светещ облак. Господин Талоу я погледна.

— Докладвай!

— Както поискахте, сканирахме останките и всички етажи на сградата на различните нива до най-дребната подробност — рече маймунката. — Не откриваме никакви следи от магическа активност, освен следните, които ще изредя: Първо — леко блещукане по границата на защитата, която екипът по сигурността издигна около периметъра; второ — остатъчни следи от тримата полуафрити, изпратени вътре. Явно същността им е била унищожена в заведението на господин Пин; три — множество аури от артефактите на „Аксесоари Пин“. Повечето от тях все още са пръснати по улицата, въпреки че няколко дребни стойностни предмета бяха присвоени от вашия асистент, господин Фукс, докато не гледахте. Това е равносметката на нашите проучвания. — Маймунката завъртя опашка спокойно. — Искате ли още някаква информация на този етап, господарю?

Магьосникът махна с ръка.

— Това е всичко, Немеиде. Можеш да тръгваш.

Маймунката наклони глава. Изправи опашка право нагоре във въздуха, сграбчи я с четирите си лапи сякаш бе въже и покатервайки се бързо, изчезна от поглед.

Министърът и асистентът му останаха мълчаливи за момент. Накрая господин Талоу наруши тишината:

— Видя ли, Мандрейк? — каза той. — Това е загадка. Не е работа на магьосник — всеки по-висш демон би оставил следи при преминаването си. Аурите на афритите, например, остават и могат да бъдат открити в продължение на дни. А следи няма, никакви! Докато не намерим доказателства за обратното, трябва да приемем, че предателите от съпротивата са намерили някакъв немагически начин за нападение. Е, трябва да се захващаме с това преди да ударят отново!

— Да, сър.

— Да… Е, мисля, че видя достатъчно за деня. Върви и направи проучвания, обмисли проблема. — Господин Талоу го погледна косо — в гласа му имаше леко прикрит намек. — Все пак, официално ти си отговорен за случая, понеже това е работа на съпротивата.

Момчето се поклони вдървено.

— Да, сър.

Министърът махна с ръка.

— Имаш разрешението ми да тръгваш оттук. О, и пътьом би ли казал на господин Фукс да влезе тук за малко?

Лека усмивка пробяга бегло по лицето на Натаниел.

— Естествено, сър. С удоволствие.

9

Тази вечер Натаниел си тръгна към къщи мрачен и обезверен. Денят не бе минал добре. През целия следобед потокът от съобщения ясно свидетелстваше за безпокойството на старшите министри. Какви бяха най-новите новини около безчинството на „Пикадили“? Имаше ли арестувани заподозрени? Щеше ли да бъде наложен полицейски час в този ден на национално веселие? Кой точно бе начело на разследването? Кога на полицията щеше да се даде повече власт да се разправя с предателите сред нас?

Докато се трудеше, Натаниел бе усетил скритите погледи на колегите си и хиленето на Дженкинс зад гърба си. Не вярваше на никой от тях; всички изгаряха от желание да го видят как се проваля. Изолиран, без съюзници, той нямаше дори слуга, на когото да разчита. Двата фолиота, например, бяха безполезни. Същия следобед ги бе освободил завинаги, прекалено обезсърчен, за да ги накаже както заслужаваха.

Нуждая се от подходящ слуга, мислеше си той, като тръгна от офиса, без дори да погледне назад. Нещо силно. Нещо, за което знам, че ще ми се подчинява. Нещо като Немеид на Талоу или като Шубит на господарката ми.

Но бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Всички магьосници се нуждаеха от едно или повече демонични същества за лични роби и видът на тези роби бе сигурен индикатор за статуса им. Големите магьосници, като Джесика Уитуел, например, се възползваха от услугите на могъщи джинове, които призоваваха само с едно щракване на пръстите. Министър-председателят се обслужваше от един синьо-зелен африт — въпреки че заклинанията, необходими за пленяването му, бяха грижливо направени от няколко от помощниците му. В ежедневието повечето магьосници ползваха фолиоти или дяволчета с различни сили, които обикновено придружаваха господарите си на второто ниво.

Натаниел отдавна копнееше да си има собствен прислужник. Първо бе призовал едно дяволче-таласъм, което се появяваше в жълтеникав серен облак, но скоро откри, че не може да понася тиковете и гримасите му и го изгони.

После опита с един фолиот: при все че той поддържаше дискретен външен вид, беше невероятно измамен и се опитваше да извърти всяка заповед на Натаниел и да се възползва от нея. Натаниел бе принуден да оформя дори най-простичките заповеди в сложен език според правилата, така че създанието да не може да се прави, че не е разбрало. А когато осъзна, че му трябват петнайсет минути само за да му нареди да напълни ваната, търпението на Натаниел се изчерпа; той удари фолиота с горещи пулсации и го прогони завинаги.

Последваха още няколко опита и Натаниел безразсъдно призоваваше все по-силни демони в търсене на идеалния роб. Той притежаваше необходимата енергия и умения, но му липсваше опитност да прецени качеството на избора си преди да стане късно. В една от подвързаните в бяло книги на господарката си той бе открил джин на име Кастор, призоваван за последен път по времето на италианския Ренесанс. Както си му е редът, той се появи, бе вежлив и ефективен и (както Натаниел с удоволствие забеляза) безкрайно по-елегантен от тромавите дяволчета на колегите си в офиса. Обаче Кастор притежаваше адска гордост.

Един ден в персийското консулство се провеждаше важно тържество; това бе възможност за всички да покажат прислужниците си, а по този начин и способностите си. В началото всичко вървеше добре. Кастор придружаваше Натаниел във формата на дебело херувимче с розово лице и дори бе стигнал дотам, че да носи дрешки, които си подхождаха с вратовръзката на господаря му. Но престорената му скромност предизвика антипатия у другите дяволчета, които му нашепваха обиди, докато отминаваха. Кастор не можа да пренебрегне подобна провокация — като светкавица той скочи от рамото на Натаниел, сграбчи един шиш кебап от близкия поднос и без дори да спре, за да махне зеленчуците от шиша, го запрати като копие в гърдите на най-отявления провокатор. При последвалата врява в мелето скочиха няколко други дяволчета; второ ниво се превърна в безпорядък от размахващи се крайници, хвърчащи сребърни прибори и разкривени лица. На магьосниците им трябваше доста време да възвърнат контрол.

За щастие Натаниел бе освободил Кастор на момента и въпреки разследването, така и не стана напълно ясно кой демон е започнал сбиването. Натаниел с удоволствие би наказал Кастор за действията му, но щеше да е прекалено рисковано да го призове отново. Върна се към по-малко честолюбивите роби.

Но колкото и да се стараеше нищо, което Натаниел призоваваше, не притежаваше исканата от него комбинация от инициативност, сила и покорство. Всъщност той неведнъж се хвана, че мисли с носталгия за първия си слуга…

Но той бе решил твърдо повече да не призовава Бартимеус.

Уайтхол бе пълен с тълпи от развълнувани обикновени, пръснати безредно край реката заради парада на флота и тържествената заря. Натаниел се намръщи; цял следобед, докато седеше прегърбен над бюрото си, звуците от маршируващите групи и щастливите тълпи долитаха през отворения прозорец, нарушавайки концентрацията му. Но това безобразие бе официално одобрено и той не можеше да направи нищо по въпроса. На Деня на основателя окуражаваха обикновените хора да празнуват; магьосниците, от които не се очакваше да приемат пропагандата толкова навътре, работеха както обикновено.

Навсякъде около него имаше зачервени и светнали лица, щастливи усмивки. Простолюдието вече бе прекарало часове в безплатно ядене и пиене на специалните будки, поставени из цялата столица и бяха очаровани от безплатните шоута, организирани от Министерството на забавленията. Във всеки парк в Централен Лондон имаше чудеса: хора, които ходеха на кокили; гълтачи на огън от Пенджаб; редове с клетки — някои с екзотични зверове, други съдържаха навъсени бунтовници, заловени през кампаниите в Северна Америка; купища съкровища, събрани от цялата Империя; военни експонати; забавления и въртележки.

По улицата се виждаха няколко човека от Нощната полиция, въпреки че дори и те правеха всичко възможно да се впишат в общото веселие. Натаниел видя, че няколко от тях държат блед, розов захарен памук, а един, оголил зъби в неубедителна усмивка, позираше с възрастна дама, за да ги снима съпругът й. Тълпата изглеждаше спокойна, което беше облекчение — събитията на „Пикадили“ не ги бяха обезпокоили прекалено.

Когато Натаниел прекоси Уестминстърския мост, слънцето все още бе високо над искрящите води на Темза. Той замижа нагоре, през контактните си лещи, сред реещите се чайки, видя висящите отгоре демони, които следяха тълпите за евентуално нападение. Прехапа устни и ритна ядно една празна опаковка от закуска. Точно такъв ден би избрала съпротивата за някой от малките си номера: максимална публичност, максимално притеснение за правителството… Възможно ли бе нападението на „Пикадили“ да е тяхно дело?

Не, той не можеше да го приеме. Бе прекалено различно от нормалните им престъпления, далеч по-диво и разрушително. И не бе работа на хора, независимо какво твърдеше онзи глупак Талоу.

Той стигна до южния бряг и зави наляво, далеч от тълпите, в жилищен район с ограничен достъп. Под кея самотно се поклащаха яхтите на магьосниците, а най-голямата и аеродинамична от всички бе „Огнена буря“ на госпожица Уитуел.

Пропищяването от клаксон го сепна, докато се приближаваше към блока. Лимузината на госпожица Уитуел бе паркирана край бордюра, а двигателят й работеше. Един флегматичен шофьор гледаше напред. От задния прозорец се подаде ъгловатата глава на неговата господарка. Тя му махна да се приближи.

— Най-после. Изпратих ти дяволче, но ти вече си беше тръгнал. Качвай се. Отиваме в Ричмънд.

— Министър-председателят…?

— Иска да ни види веднага. Побързай.

Натаниел бързо изтича до колата, сърцето му биеше силно в гърдите. Едно такова бързо привикване на аудиенция не вещаеше нищо добро.

Още преди да бе успял да затръшне вратата, госпожица Уитуел даде знак на шофьора. Колата тръгна рязко по паважа край Темза, отхвърляйки Натаниел назад на седалката му. Той се успокои, доколкото можа, усещайки погледа на господарката върху себе си.

— Знаеш за какво е всичко това, предполагам? — попита тя сухо.

— Да, госпожо. Инцидентът на „Пикадили“ тази сутрин?

— Естествено. Господин Девъро иска да знае какво правим ние по въпроса. Забележи, че казах „ние“, Джон. Като министър на сигурността аз отговарям за отдел „Вътрешни работи“. Ще ми упражнят натиск за това. Враговете ми ще търсят възможност да спечелят предимство пред мен. Какво ще им кажа за тази катастрофа? Арестувал ли си някого?

Натаниел си прочисти гърлото.

— Не, госпожо.

— Кой е отговорен?

— Ние… като цяло не сме сигурни, госпожо.

— Наистина ли? Говорих с господин Талоу този следобед. Той доста ясно обвини съпротивата.

— Така ли? А… ъмм, а господин Талоу също ли ще идва в Ричмънд, госпожо?

— Няма. Взимам теб, защото господин Девъро те харесва, което може да ни бъде от полза. Господин Талоу не е толкова представителен. Считам го за надменен и некомпетентен. Ха, на него не може да се разчита дори да направи едно правилно заклинание, както свидетелства и цветът на кожата му. — Тя изсумтя презрително с бледия си слаб нос. — Ти си умно момче, Джон — продължи тя. — Разбираш, че ако министър-председателят се ядоса на мен, аз ще се ядосам на тези по-долу. Вследствие на това господин Талоу е притеснен. Той трепери дори когато си ляга в леглото. Знае, че докато спи, могат да го сполетят и по-лоши неща от кошмари. За момента той те защитава от пълната сила на моето недоволство, но не бъди самодоволен. Тъй като си млад, много лесно можеш да бъдеш обвинен в различни неща. Господин Талоу вече се опитва да прехвърли отговорността на теб.

Натаниел не каза нищо. Госпожица Уитуел го гледа мълчаливо известно време, после обърна поглед към реката, където една флотилия от малки плавателни съдове бе тръгнала с много шум към морето. Някои бяха броненосци, тръгнали за далечните колонии, дървените им корпуси бяха покрити с метални пластини; други бяха малки патрулни лодки, предназначени за европейски води, но всички бяха с вдигнати платна и развети флагове. Тълпите на брега ликуваха, високо нагоре бяха изстреляни вимпели, които после паднаха като дъжд в реката.

Господин Рупърт Девъро бе министър-председател вече двайсет години. Той беше с второстепенни възможности, но пък ненадминат политик, който бе успял да остане на власт, надигравайки колегите си. Бяха направени няколко опита да бъде свален, но добрата му шпионска мрежа бе успяла при почти всички случаи да залови конспираторите преди да направят своя удар.

Разбирайки още в началото, че властта му зависи до известна степен от поддържането на високомерно отделяне от по-нисшите министри в Лондон, господин Девъро бе издигнал палата си в Ричмънд, на около десет мили от центъра на столицата. Старшите министри бяха канени да се консултират с него всяка седмица; а постоянният поток от заповеди и доклади се поддържаше от свръхестествени вестоносци и така министър-председателят бе винаги информиран. Междувременно той можеше да задоволи склонността си към хубав живот, навик, за който имението в Ричмънд бе пригодено по един възхитителен начин. Покрай другите удоволствия господин Девъро бе развил страст към сцената. От няколко години той поддържаше познанство с водещия за момента драматург, Куентин Мейкпийс, един джентълмен с безграничен ентусиазъм, който редовно посещаваше Ричмънд, за да изнася частни представления на министър-председателя.

С напредването на възрастта и намаляването на енергията му, господин Девъро рядко си позволяваше да излиза от Ричмънд. Когато това ставаше — за да направи преглед на войските, тръгващи за континента, или пък за да посети първото представление на някоя пиеса — той постоянно биваше придружаван от бодигард-магьосник от девето ниво и батальон от хорли на второ ниво. Тази предпазливост бе станала по-изявена от дните на конспирацията на Лавлейс, когато господин Девъро едва не бе загинал. Параноята му се бе разраснала като плевел върху богата почва, увивайки се и усуквайки се около всички, които му служеха. Никой от министрите не се чувстваше напълно сигурен нито за работата си, нито за живота си.

Насипаният с чакъл път минаваше през селца, процъфтяващи благодарение на щедростта на господин Девъро и накрая свършваше в Ричмънд — групичка добре обзаведени къщурки, разположени на огромна зелена поляна, осеяна от дъбове и кестени. От едната страна на поляната имаше висока тухлена стена, прекъсната от порта от ковано желязо и подсилена със стандартните магически охранителни системи. Зад нея се виждаше кратка алея между редици от тисови дървета, която свършваше при двора на построения в края на деветнайсти век „Дом Ричмънд“.

С тихо бръмчене лимузината спря пред стълбите на входа и четирима прислужници в аленочервени сака се приближиха, за да обслужат гостите. Въпреки че все още беше ден, над верандата висяха мощни фенери и весело осветяваха няколко от високите прозорци. Някъде далеч с меланхолична елегантност свиреше струнен квартет.

Госпожица Уитуел не даде веднага знак да отворят вратата.

— Ще бъде съвет в пълен състав — каза тя, — така че няма нужда да ти казвам как да се държиш. Без съмнение господин Дювал ще бъде възможно най-агресивен. Той вижда миналата нощ като невероятна възможност да спечели решително предимство. И двамата трябва да бъдем абсолютно хладнокръвни.

— Да, госпожо.

— Не ме разочаровай, Джон!

Тя почука по стъклото; един прислужник подскочи напред да отвори вратата на колата. Заедно се изкачиха по ниските стъпала и влязоха във фоайето на къщата. Тук музиката беше по-силна, носеше се мързеливо между тежките завеси и източната мебелировка, засилваше се от време на време, после пак заглъхваше. Звукът изглеждаше доста близък, но нямаше и следа от музиканти. Натаниел не очакваше да види такива. При предишни случаи, когато бе посещавал Ричмънд, винаги се чуваше подобна музика; тя следваше човек, където и да отидеше, като един постоянен фон на красотата на къщата и двора.

Един прислужник ги поведе през низ от луксозни зали, докато накрая минаха под висока бяла арка и влязоха в дълга, просторна, осветена от слънцето стая, очевидно долепена към къщата оранжерия. От всяка страна се простираха кафяви цветни лехи, спретнати, празни и съразмерни, осеяни с декоративни розови храсти. Тук-там невидими лица разравяха пръстта с гребла.

В оранжерията въздухът бе топъл и се раздвижваше от бавен вентилатор, спуснат от тавана. Под него, върху полукръг от дивани и канапета се бяха опънали министър-председателят и неговата свита, пиеха кафе от малки бели византийски чашки и слушаха оплакванията на едър мъж в бял костюм. Като го видя там, стомахът на Натаниел се преобърна: това бе Шолто Пин, чийто бизнес беше съсипан.

— Считам това за най-долнопробно престъпление — казваше господин Пин. — Невероятно оскърбление. Понесох такива загуби…

Най-близкото до вратата канапе бе празно. Госпожица Уитуел седна там, а Натаниел, след известно колебание, направи същото. Той бързо огледа присъстващите в стаята.

Първо: Пин. Съвсем естествено Натаниел се отнасяше към търговеца с подозрение и неприязън, понеже бе близък приятел на предателя Лавлейс. Но нищо не беше доказано, а и очевидно в случая той бе пострадалата страна. Глухите му жалби продължаваха да се чуват.

— … че се опасявам, че може никога да не се възстановя. Колекцията ми от незаменими реликви я няма. Всичко, което ми остана, е едно глинено гърне с безполезна суха паста! Едва ли…

Самият Рупърт Девъро се бе излегнал на диван с висока облегалка. Той бе със среден ръст и телосложение, поначало красив, но сега, благодарение на многото си и разнообразни глезотийки, бузите и коремът му се бяха малко позагладили. Докато слушаше господин Пин, по лицето му постоянно се редуваха изражения на отегчение и раздразнение.

Господин Хенри Дювал, началник на полицията, седеше наблизо, със скръстени ръце, а сивата му барета лежеше небрежно на коленете му. Носеше отличителната униформа на Сивите, елитните кадри на нощната полиция, чийто командир бе той: бяла риза с къдрички, наситеносиво яке — карирано, безупречно изгладено, с яркочервени копчета, сиви панталони, втъкнати във високи черни ботуши. Лъскави месингови еполети обхващаха раменете му като орлови нокти. В този екип неговото тромаво телосложение изглеждаше дори по-голямо и по-широко, отколкото беше; въпреки че седеше тихо на мястото си, той изпъкваше в стаята.

Присъстваха и други трима министри. Безличен мъж на средна възраст с права руса коса седеше и изучаваше ноктите си — това беше Карл Мортенсен от Хоум офис. До него, прозявайки се изразително, седеше Хелън Малбинди, любезният министър на информацията. Министърът на външните работи, Мармадюк Фрай, мъж с огромен апетит, дори не се преструваше, че слуша господин Пин — бе зает да поръчва на висок глас допълнителен обяд на един почтителен прислужник.

— … шест картофени кюфтета, зелен боб, нарязан надлъжно…

— … от трийсет и пет години трупам запасите си. Всеки един от вас се е възползвал от бизнеса ми…

— … и още един омлет от хайвер от треска, умерено поръсен с черен пипер.

На същото канапе, на което седеше господин Девъро, отделен от него от купчина люшкащи се персийски възглавнички, седеше нисък червенокос джентълмен. Носеше смарагдовозелена жилетка, тесни черни панталони с пришити в плата пайети и огромна усмивка. Очевидно се забавляваше с дебата. Погледът на Натаниел се спря за момент върху него. Куентин Мейкпийс бе автор на повече от двайсет успешни пиеси, последната от които, „Лебедите на Арабия“, бе счупила всички касови рекорди в Империята. Присъствието му в тази компания бе донякъде неуместно, но не и напълно неочаквано. Знаеше се, че е най-близкият довереник на министър-председателя и другите министри го търпяха с предпазлива учтивост.

Господин Девъро забеляза пристигането на госпожица Уитуел и направи знак с вдигната ръка. Покашля се дискретно; потокът от оплаквания на господин Пин моментално спря.

— Благодаря, Шолто — каза министър-председателят. — Напълно ясен си. Всички сме силно развълнувани от твоето затруднение. Може би сега ще можем да получим някои отговори. Джесика Уитуел е тук заедно с младия Мандрейк, когото, сигурен съм, всички помните.

Господин Дювал изсумтя, гласът му бе изпълнен с ирония:

— Кой не познава Джон Мандрейк? Следим кариерата му с интерес и най-вече усилията му против тази обезпокоителна съпротива. Надявам се, че носи новини за пробив по този случай.

Всички очи се приковаха в Натаниел. Той направи лек, скован поклон, както изискваше учтивостта.

— Добър вечер, дами и господа! Ъмм, все още нямам категорични резултати. Внимателно проучваме местопрестъплението и…

— Знаех си! — Медалите на гърдите на началника на полицията се заклатиха и иззвъняха от движението при прекъсването. — Чуваш ли, Шолто? „Няма категорични резултати.“ Безнадеждно.

Господин Пин изгледа Натаниел през монокъла си.

— Наистина. Много разочароващо.

— Крайно време е отдел „Вътрешни работи“ да бъде свален от случая — продължи Дювал.

— Ние в полицията можем да се справим по-добре. Време е съпротивата да бъде смазана.

— Чуйте, чуйте. — Господин Фрай хвърли бегъл поглед, после се обърна пак към прислужника. — И ягодови руладини за десерт…

— Наистина е така — тежко рече Хелън Малбинди. — Самата аз понесох някои загуби — наскоро ми бе открадната една ценна колекция от африкански маски на духове.

— Някои мои сътрудници — добави Карл Мортенсен — също са били ограбени. А миналата нощ бе подпален складът на доставчика ми на персийски килими.

Господин Мейкпийс се усмихна спокойно.

— В интерес на истината, повечето от тези престъпления са адски незначителни, не е ли така? Те не ни вредят чак толкова. Тези от съпротивата са глупаци: те отблъскват обикновените със своите взривове — хората се страхуват от тях.

— Незначителни? Как можахте да го кажете — извика господин Дювал, — когато една от най-значимите улици в Лондон е опустошена? Враговете ни по целия свят ще се втурнат към къщи да предадат добрите новини — че Британската империя е прекалено слаба да предотврати нападения в собствения си двор. Мога със сигурност да ви кажа, че това ще се приеме доста добре в затънтените гори на Америка. И на всичко отгоре в Деня на Гладстон.

— Което, между другото, е смешна екстравагантност — рече Мортенсен. — Прахосване на ценни ресурси. Не знам защо почитаме стария глупак.

Господин Мейкпийс се подсмихна.

— Не бихте му го казали в лицето, Мортенсен.

— Господа, господа… — намеси се министър-председателят. — Не бива да се препираме. В едно отношение Карл е прав. Денят на основателя е сериозна работа и трябва добре да се организира. Разсейваме населението с евтини тривиалности. От хазната се вземат милиони за финансирането на безплатната храна и напитки. Дори Четвърти флот отложи отпътуването си за Америка, за да осигури допълнителен спектакъл. Бързо трябва да се обърне внимание на всичко, което разваля ефекта — и вреди на търговията на господин Пин. Понастоящем е задължение на отдел „Вътрешни работи“ да разследва престъпления от този вид. А сега, Джесика, би ли докладвала…

Госпожица Уитуел направи жест към Натаниел.

— Господин Мандрейк ръководи случая заедно с господин Талоу. Още не е имал време да докладва и на мен. Предлагам да го изслушаме.

Министър-председателят се усмихна благо на Натаниел.

— Казвай, Джон.

Натаниел преглътна. Господарката му го оставяше да се погрижи сам за себе си. Много добре тогава.

— Прекалено рано е да се каже какво е причинило разрушението тази сутрин — каза той. — Може би…

Монокълът на Шолто Пин отскочи от окото му.

— „Разрушение“? — изрева той. — Това е катастрофа! Как смееш, момче?

Натаниел бе упорит.

— Прекалено рано е, сър — рече той, — да кажем дали това в действителност е била съпротивата. Напълно е възможно да не е така. Може и да са агенти на чужда сила или пък засегнатото честолюбие на наш собствен ренегат. Има някои странни елементи в този случай…

Господин Дювал вдигна косматата си ръка.

— Абсурд! Със сигурност е нападение на съпротивата. Носи всички белези на техните престъпления.

— Не, сър. — Натаниел се насили да отвърне на втренчения поглед на полицейския началник. Нямаше да се кланя повече. — Нападенията на съпротивата са малки, обикновено включват магически оръжия от ниско ниво — моулърски стъкла, първични сфери. Винаги са насочени срещу политически мишени — срещу магьосници или фирми, които ни снабдяват — и имат нотка на опортюнизъм. Винаги са бързи. Инцидентът на „Пикадили“ е различен. Бил е със свирепа сила и е продължил доста време. Сградите са потрошени отвътре навън — в голямата си част външните стени са останали непокътнати. Накратко, смятам, че нещо е упражнило магически контрол от високо ниво върху разрушението.

Тогава заговори госпожица Уитуел.

— Но нямаше улики за дяволчета или джинове.

— Не, госпожо. Методично и щателно преровихме района в търсене на следи и не открихме нищо. Нямаше никакви традиционни магически следи, което сякаш отхвърля присъствието на демони; нито пък имаше някакъв знак за човешка намеса. Хората, присъствали на нападението, са били убити от някакъв вид мощна магия, но не успяхме да идентифицираме източника й. Ако мога да говоря свободно — господин Талоу работи усилено и педантично, но методите му не водят до никакви нови улики. Ако врагът удари отново, смятам, че ще продължим да се препъваме в него, освен ако не променим тактиката си.

— Трябва ни повече власт за Сивите — каза господин Дювал.

— С цялото ми уважение — рече Натаниел, — шест от вълците20 ви не бяха достатъчни снощи.

Последва кратка тишина. Малките очи на господин Дювал огледаха Натаниел преценяващо от горе до долу. Носът му бе къс, но невероятно широк, брадичката беше синя от наболата брада, издадена напред като гребло на снегорин. Не каза нищо, но погледът му бе ясен.

— Това беше доста недвусмислено — каза накрая господин Девъро. — И така, какво е твоето предложение, Джон?

Това беше. Трябваше да сграбчи този шанс. Всички те го очакваха да се провали.

— Мисля, че имаме всички основания да смятаме, че атентаторът от снощи ще удари отново — рече той. — Атакува „Пикадили“ — едно от най-популярните туристически места в Лондон. Вероятно иска да ни унижи, да всее несигурност сред чуждестранните посетители, да подрони международното ни положение. Каквато и да е причината, нуждаем се от джинове от високи нива, които да патрулират из столицата. Бих ги разположил близо до други прочути райони за пазаруване и туристически забележителности като музеи и галерии. Така, ако нещо се случи, ще сме в състояние да действаме бързо.

Последва неодобрително сумтене и обща глъчка от събралите се министри. Предложението бе нелепо: вече имаше патрулиращи наблюдателни сфери; полицията също бе подсилена; джиновете от високо ниво изискваха голям разход на енергия… Само министър-председателят остана замълчан — заедно с господин Мейкпийс, който седеше облегнат на мястото си с много развеселено изражение.

Господин Девъро въдвори тишина.

— Уликите ми изглеждат неубедителни. Това безчинство дело на съпротивата ли е? Може би да, може би не. Ще има ли полза от още наблюдение? Кой знае? Е, аз взех решение. Мандрейк, в миналото ти се доказа като повече от способен. Направи го и сега. Организирай наблюдението и проследи нарушителя. Залови и съпротивата. Искам резултати. Ако „Вътрешни работи“ се провали — тук той погледна Натаниел и госпожица Уитуел многозначително, — ще трябва да позволим на други отдели да поемат работата. Предлагам ти да тръгваш веднага и да подбереш демоните си много внимателно. А за останалите от нас — днес е Денят на основателя и би трябвало да празнуваме. Да отидем да хапнем!

Госпожица Уитуел не проговори, докато бръмчащата кола не остави селцето Ричмънд далеч зад тях.

— Създаде си враг в лицето на Дювал — рече тя най-накрая. — И не мисли, че другите ги е много грижа за теб. Но това сега е най-малкият ти проблем. — Тя погледна тъмните дървета навън и бързо отминаващата в здрача природа. — Аз вярвам в теб, Джон — продължи тя. — Тази твоя идея може да даде някакви резултати. Говори с Талоу, накарай отдела си да работи, изпрати демоните си на улицата. — Тя прокара дългата си тънка ръка през косата си. — Самата аз не мога да се концентрирам върху този проблем. Имам да свърша прекалено много неща около подготовката за американските кампании. Но ако успееш да откриеш врага ни, ако възвърнеш малко гордостта на „Вътрешни работи“, ще бъдеш възнаграден добре… — Твърдението съдържаше намек и за обратното. Тя го остави недовършено; не бе необходимо да казва останалото.

Натаниел се почувства длъжен да отговори.

— Да, госпожо — каза дрезгаво. — Благодаря.

Госпожица Уитуел бавно кимна. Тя погледна Натаниел и въпреки възхищението и уважението към господарката си, въпреки че бе живял в нейната къща, той внезапно усети, че тя го гледа безстрастно, сякаш много отдалеч. Това бе погледът на летящия високо ястреб към мършавия заек, докато се чудеше дали си струва спускането. Натаниел внезапно осъзна съвсем ясно младостта и слабостта си, своята неопитност и уязвимост пред нейната сила.

— Нямаме много време — каза господарката му. — Заради теб самия се надявам, че имаш под ръка някой способен демон.

10

Както винаги, естествено, се опитах да се съпротивлявам.

Впрегнах цялата си енергия да противостоя на дърпането, но притегателните думи просто бяха прекалено силни; всяка дума беше като харпун, пробождащ субстанцията ми, придърпвайки я, изтегляйки ме. В продължение на три кратки секунди нежната гравитация на Другото място ми помогна да се дърпам… после, изведнъж, подкрепата й отслабна и бях откъснат като дете от гърдата на майка си.

Изведнъж същността ми бе сбита, разтеглена до безкрайна дължина и секунда по-късно изхвърлена в света на познатите, омразни ограничения на пентаграма.

Където, следвайки законите от незапомнени времена, веднага се материализирах.

Избори, избори. Какъв да бъда? Призоваването бе силно — неизвестният магьосник със сигурност бе опитен и следователно едва ли щеше да се уплаши от ревящ буган21, или пък призрак с множество очи. Така че избрах нежен префърцунен вид, за да втълпя на моя тиранин знаменитата си изтънченост.

Ако мога да кажа, това си беше елегантна работа. Във въздуха се въртеше един огромен балон с цветовете на дъгата, целият блещукащ с перлено сияние. От него се носеха леки ухания на ароматно дърво, с лека, сякаш идваща от голямо разстояние, ефирна музика от арфи и цигулки. В балона, с малки кръгли очила, поставени върху изящното носле, седеше красива девойка22. Тя надзърна спокойно от балона.

И нададе изумен писък на ярост.

— Ти!

— Чакай сега, Бартимеус…

— Ти! — Ефирната музика спря неприятно изведнъж; нежните ароматни ухания станаха граниви и кисели. Красивото лице на девойката почервеня, очите й се уголемиха като две сварени яйца, стъклата на очилата й се напукаха. Розовите й устнички се отвориха и откриха остри жълти зъби, скърцащи от ярост. В балона затанцуваха пламъци и той се уголеми застрашително сякаш щеше да избухне. Завъртя се толкова бързо, че въздухът започна да жужи.

— Само ме чуй за секунда…

— Имахме споразумение! И двамата се заклехме!

— Е, строго погледнато, това не е съвсем вярно…

— Не е ли? Толкова бързо ли забрави? А е скоро, нали така? На Другото място аз губя представа за времето, но ти не изглеждаш много по-различно отпреди. Все още си хлапе!

Той се изпъчи.

— Аз съм важен член на правителството…

— Дори не се бръснеш още. Колко време мина? Две години, може би три?

— Две години и осем месеца.

— Значи сега си на четиринайсет. И ме призоваваш отново толкова скоро.

— Да, но задръж за секунда — аз така и не се заклех навремето. Просто те освободих. Така и не изрекох…

— Че няма да ме призовеш отново ли? Това си беше ясният подтекст. Аз щях да забравя твоето истинско име, ти щеше да забравиш моето. Това бе сделката. А сега… — Във въртящия се балон красивото лице на девойката все повече се разваляше — беше се появила една забележителна увиснала вежда, груб нос, дивашки червени очи… малките кръгли очила някак си не пасваха и една ръка с орлови нокти се протегна в балона, сграбчи ги и ги натика в устата, където острите зъби ги стриха на прах.

Момчето вдигна ръка.

— Само спри да се правиш на глупак и ме изслушай за секунда.

— Да те слушам? Защо да го правя, след като болката от последния път едва си е отишла? Мога да ти кажа, че очаквах почивка, доста по-дълга от две години…

— Две години и осем месеца.

— Две нещастни човешки години, за да се възстановя от травмата на срещата с теб. Да, знаех, че някой идиот със заострена шапка някой ден отново ще ме извика, но не мислех, че ще е същият идиот като последния път!

Той стисна устни.

— Аз нямам заострена шапка.

— Ти си глупак! Зная рожденото ти име, а ти ме връщаш обратно в този свят против волята ми. Ами, това е добре, защото ще го изграча от покрива преди да приключа!

— Не — ти се закле…

— Клетвата ми приключи. Край! Отменена, анулирана, върната на изпращача с клеймо „Неотворена“. Твоята игра може да се играе и от двама, момче. — Лицето на девойката бе изчезнало. Вместо него звяр с множество зъби и твърда козина хапеше повърхността на балона, сякаш се опитваше да се освободи.

— Само ми дай секунда да ти обясня! Правя ти услуга!

— Услуга? О, момче, това ще да е нещо безценно! Това трябва да го чуя.

— В такъв случай млъкни за малко и ме остави да говоря.

— Добре! Чудесно! Ще мълча.

— Хубаво.

— Ще мълча като гроб. Твоят гроб, между другото.

— В такъв случай…

— И ще видим дали имаш дори и най-бегла възможност да измислиш оправдание, което си заслужава да се чуе, защото се съмнявам…

— Би ли млъкнал! — Магьосникът внезапно вдигна ръка и аз почувствах съответния натиск откъм външната страна на балона. Престанах с хапливото празнословие.

Той си пое дълбоко дъх, приглади назад косата си и си оправи маншетите, без да е необходимо.

— Така — рече. — Аз съм с две години по-голям, както ти толкова правилно отбеляза. Но съм и с две години по-мъдър. И трябва да те предупредя, че няма да използвам системния порок, ако се държиш зле. Не. Някога преживявал ли си обърнатата кожа? Или разтегалката на същност? Разбира се, че си. С характер като твоя това ти е гарантирано23. Добре тогава. Не си играй с търпението ми.

— Вече сме минавали през всичко това — казах. — Помниш ли? Ти знаеш моето име, аз знам твоето. Ти запращаш наказание към мен, аз ти го връщам обратно. Никой не печели. Така и двамата ще пострадаме.

Момчето въздъхна и кимна.

— Вярно е. Може би и двамата трябва да се успокоим. — Той скръсти ръце и се отдаде на няколко минути съзерцание на моя балон24.

И аз на свой ред го погледнах мрачно. Лицето му все още имаше едновремешния блед и изгладнял вид, или поне така беше с онази част от лицето, която виждах, защото половината от него бе покрита от същинска грива. Можех да се закълна, че не се е приближавал и на една миля от ножици от последния път, когато го видях; къдриците му падаха по врата като някакъв мазен, черен Ниагарски водопад.

А що се отнася до останалото, той наистина не беше толкова кльощав като преди, не бе наедрял, а по-скоро беше несъразмерно издължен. Изглеждаше сякаш някой великан го е хванал за главата и краката, дръпнал е веднъж и се е махнал от отвращение: торсът му бе тесен като вретено, ръцете и краката — тънки и не на място, последните доста наподобяваха крайници на маймуна.

Слабоватият ефект бе подсилен от избора му на облекло: елегантен костюм, толкова впит, сякаш беше нарисуван върху него, смешно дълго черно сако, остри като ножове обувки и голяма носна кърпа с размера на малка палатка, висяща от джоба на гърдите му. Ясно си личеше, че си мисли, че изглежда адски ослепителен.

Тук имаше някои непоклатими възможности да го обиждам, но аз изчаквах момента. Огледах набързо стаята, която явно беше някаква официална зала за призоваване, вероятно в правителствена сграда. Подът бе покрит с някакво изкуствено дърво, напълно гладък, без шупли и дефекти, очевидно идеален за създаване на пентаграма. Един остъклен шкаф в ъгъла съдържаше купища тебешири, линии, компаси и документи. До него друг бе пълен с буркани и бутилки с десетки видове тамян. Като изключим това, залата бе напълно гола. Стените бяха боядисани в бяло. Квадратен прозорец високо на едната стена гледаше към черното нощно небе; стаята се осветяваше от скучна група голи крушки, подрънкващи от тавана. Единствената врата бе от желязо и беше залостена отвътре.

Момчето приключи с размишленията си, оправи си отново маншетите и сбърчи вежди. Придоби леко огорчено изражение: или се стараеше да изглежда тържествено, или имаше лошо храносмилане — трудно бе да се каже кое точно.

— Бартимеус — рече той тежко, — чуй ме добре. Повярвай ми, аз дълбоко съжалявам, че отново те призовавам, но нямах голям избор. Обстоятелствата тук се промениха и двамата ще се облагодетелстваме от подновяването на познанството ни.

Той замълча, явно мислейки, че имам да направя някоя конструктивна забележка. Нямаше начин. Балонът остана мътен и неподвижен.

— Накратко ситуацията е проста — продължи той. — Правителството, от което сега съм част25, планира голяма сухопътна офанзива в американските колонии тази зима. Войната вероятно ще струва скъпо и на двете страни, но понеже колониите отказват да се кланят на волята на Лондон, за съжаление, явно няма друг избор освен да се одобри кръвопролитието. Бунтовниците са добре организирани и имат свои собствени магьосници, някои от които силни. За да ги разгромим, изпращаме голяма войска от магьосници-воини с техните джинове и по-нисши демони.

Сега се раздвижих. На едната страна на балона се отвори уста.

— Ще изгубите войната. Бил ли си в Америка? Живял съм там от време на време, за период от двеста години. Целият континент е един пущинак — и продължава сякаш до безкрай. Бунтовниците ще се оттеглят, ще ви въвлекат в безкрайна партизанска война и ще се бият така, докато ви свършат силите.

— Няма да загубим, но си прав, че ще е трудно. Ще загинат много хора и джинове.

— Със сигурност много хора.

— Джиновете падат също толкова бързо. Не е ли било винаги така? Озовавал си се в достатъчно битки през живота си. Знаеш как е. И точно затова ти правя услуга. Старшият архивист се порови из архивите и е изготвил списък от демони, които могат да бъдат полезни в американската кампания. Твоето име е сред тях.

Голяма кампания? Списък от демони? Звучеше ми малко вероятно. Но стъпвах внимателно, опитвах се да измъкна повече от него. Балонът трепна, едно действие не много различно от свиване на рамене.

— Добре — каза балонът. — Америка ми харесва. По-добре е, отколкото тази кочина Лондон, която наричате свой дом. Там липсва противната градска бъркотия — само огромни открити пространства от небе и зелени полета, с безкрайно издигащи се върхове на планини, облечени в бяло… — За да подчертая задоволството си, накарах едно щастливо биволско лице да се появи от вътрешната страна на балона.

Момчето разтегли тънките си устни в онази стара позната усмивка, която толкова ненавиждах преди две години.

— Аха. Не си бил в Америка отдавна, нали?

Биволът го изгледа подозрително.

— Защо?

— Сега там също има градове, простират се по източното крайбрежие. Два от тях дори се доближават по големина до Лондон. Точно там е проблемът. Пущинакът, за който говориш, е зад тази култивирана ивица, но ние не се интересуваме от него. Ти ще се биеш в градовете.

Биволът огледа копитото си с фалшиво безразличие.

— Изобщо не ме притеснява.

— Не ли? Не би ли предпочел да работиш тук за мен? Мога да те махна от списъка за войната. Ще бъде за фиксиран период, само няколко седмици. Дребни наблюдателни задължения. Далеч по-малко опасно от откритото воюване.

— Наблюдение? — Станах язвителен. — Помоли някое дяволче.

— Нали знаеш, че американците имат африти.

Това вече бе стигнало твърде далеч.

— О, моля те — рекох. — Мога да се справя и сам. Успях да премина през битката при Ал-Ариш и обсадата на Прага, без ти да ме държиш за ръката. Да си го кажем направо, явно много си загазил, иначе никога нямаше да ме върнеш. Особено при това, което зная, нали, Нат?

За момент изглеждаше сякаш момчето щеше да експлодира от ярост, но се овладя навреме. Въздъхна, издувайки бузи.

— Добре — каза. — Признавам си. Не те призовах тук само за да ти направя услуга. — Бикът извъртя очи.

— Леле, каква изненада!

— Притискат ме тук, у дома — продължи момчето. — Трябват ми бързи резултати. Ако не — той стисна силно зъби, — може да се… отърват от мен. Повярвай ми, с удоволствие бих призовал някой дя… демон с по-добри маниери от твоите, но нямам време да издиря подходящ.

— Ето, около това се носи ореолът на истината — рекох. — Тази американска история е пълна глупост, нали? Опитваш се да спечелиш благодарността ми предварително. Ама е трудно. Не се връзвам на това. Знам рожденото ти име и възнамерявам да го използвам. Ако имаш поне малко мозък, ще ме освободиш моментално. Разговорът ни приключи. — За да наблегне на това, биволът вдигна муцуната си към небето и се врътна надменно в балона.

Момчето подскачаше от вълнение.

— О, хайде де, Бартимеус…

— Не! Моли се колкото си искаш, този бивол тук няма да те чуе.

— Никога няма да ти се моля! — Сега гневът му се отприщи с пълната си ярост. Леле, това си бе страховит порой от яд. — Слушай ме внимателно — изръмжа той. — Ако не получа помощ, няма да оцелея. Това може и да не означава нищо за теб…

Биволът погледна през рамо, с широко отворени очи.

— Какви способности само! Направо ми четеш мислите!

— Това може и така да е. Но американската кампания наистина съществува. Няма списък, признавам, но ако не ми помогнеш и загубя живота си, ще се погрижа преди да си отида да препоръчам името ти за войската там. После можеш да ми плещиш рожденото име надлъж и нашир щом ще ти е от полза. Аз няма да съм наблизо да страдам. Така че това са ти възможностите — заключи той, скръствайки ръце още веднъж, — кратко, съвсем простичко наблюдение или подлагане на риск в битка. Ти решаваш.

— Така ли? — попитах аз.

Дишаше тежко; косата му бе паднала пред лицето.

— Да. Ще ме предадеш на свой риск.

Биволът се обърна и го изгледа твърдо и продължително. Наистина краткото наблюдение бе за предпочитане пред отиването на война — битките имат гадния навик да излизат от контрол. И въпреки че бях бесен на младежа, винаги го бях считал за безкрайно по-симпатичен господар от повечето от тях. Изобщо не беше ясно дали все още е такъв. Понеже бе изминало малко време, може би все още не се бе покварил напълно. Дръпнах един цип в предната част на балона и се облегнах на отвора, подпрял брадичка на копитото си.

— Е, явно отново победи — рекох спокойно. — Явно нямам избор.

Той сви рамене.

— Не, не много.

— В такъв случай — продължих, — най-малкото можеш поне да ме информираш донякъде. Виждам, че си се издигнал в обществото. На какъв пост си?

— Работя за отдел „Вътрешни работи“.

— „Вътрешни работи“? Не беше ли това отделът на Ъндъруд? — Биволът повдигна една вежда. — Аха… Някой следва стъпките на стария си господар.

Момчето прехапа устни.

— Не. Това няма нищо общо.

— Може би някой все още е малко гузен за смъртта му…26

Момчето се изчерви.

— Глупости! Това е невероятно съвпадение. Новата ми господарка предложи да поема работата.

— Ама да, разбира се. Крехката госпожица Уитуел. Възхитително създание27. — Прецених го в детайли, загрявайки за задачата си. — Тя ли те посъветва и за модното ти облекло? Каква е все пак идеята на тези смешни прилепнали като собствената ти кожа панталони? Разчитам етикета на бельото ти през тях. А що се отнася до маншетите…

Той се наежи.

— Тази риза е много скъпа. Миланска коприна. Големите маншети са последна мода.

— Приличат на дантелени гуми за отпушване на тоалетни. Истинско чудо е, че вятърът не те отвява назад. Що не ги отрежеш и не ги направиш на още един костюм? Няма как да стане по-грозен от този, който носиш сега. А може и да ти направят красива женска лента за коса.

Видно беше, че подигравките за дрехите му явно го дразнеха повече от тези за Ъндъруд. Приоритетите му със сигурност се бяха променили през годините. Бореше се да овладее яда си, опипвайки неспирно маншетите.

— Виж се само — казах. — Толкова много нови малки навици. Басирам се, че ги копираш от някой от безценните си магьосници.

Ръката му моментално се отдръпна от косата.

— Не, не е така.

— Сигурно и в носа си бъркаш като госпожица Уитуел, толкова отчаяно искаш да си като нея.

При все че беше лошо да се върна, бе хубаво отново да го видя как се гърчи от ярост. Оставих го да подскача из своята пентаграма за малко.

— Сигурно не си забравил — рекох развеселено. — Призоваваш ме, а остроумните приказки идват като бонус. Това си е част от удоволствието.

Той изпъшка с ръце на лицето.

— Изведнъж смъртта не изглежда чак толкова ужасяваща.

Сега вече се почувствах малко по-добре. Поне основните правила бяха ясно установени.

— И така, разкажи ми за това наблюдение — рекох. — Казваш, че е просто?

Той се успокои.

— Да.

— И все пак работата и дори самият ти живот зависят от резултата от него.

— Точно така.

— Значи няма нищо ни най-малко опасно или сложно в него?

— Не. Е… — Той замълча. — Не много.

Биволът почука навъсено с копито.

— Продължавай…

Момчето въздъхна.

— Има нещо по улиците на Лондон, което е силно разрушително. Не е марид, не е африт, не е джин. Не оставя магически следи. Срина половин „Пикадили“ миналата нощ, причинявайки ужасни опустошения. Магазинът „Аксесоари Пин“ бе разрушен.

— Наистина? Какво стана със Симпкин?

— Фолиотът? О, той загина.

— Тц. Колко жалко28.

Момчето сви рамене.

— Нося известна отговорност за сигурността на столицата и вече ме обвиняват. Министър-председателят е бесен, а господарката ми отказва да ме защити.

— Изненадан ли си? Предупредих те за Уитуел.

Изглеждаше навъсен.

— Накрая тя ще съжалява за вероломството си, Бартимеус. Както и да е, губим време. Искам от теб да наблюдаваш и да проследиш агресора. Организирам и други магьосници да изпратят и своите джинове навън. Какво ще кажеш?

— Да приключваме — казах. — Каква е задачата и какви са условията?

Той ме гледаше сърдито изпод буйните си къдрици.

— Предлагам подобен на последния договор. Ти се съгласяваш да ми служиш, без да разкриваш рожденото ми име. Ако си усърден и сдържаш обидните забележки до минимум, продължителността на службата ти ще бъде относително кратка.

— Искам точно определена продължителност. Без неясноти.

— Добре. Шест седмици. Това за теб е просто един миг.

— А точните ми задължения?

— Обща универсална защита на господаря ти (мен). Наблюдение на определени места в Лондон. Преследване и идентифициране на неизвестен враг със значителна сила. Как ти звучи?

— За наблюдението добре. Клаузата за защита е известен недостатък. Защо не я изключим?

— Защото тогава няма да мога да ти имам доверие да ме защитаваш. Никой магьосник не би рискувал с това29. Ще ми забиеш нож в гърба при първа възможност. И така — приемаш ли?

— Приемам.

— Тогава се приготви да получиш задачата си! — Той вдигна ръце и издаде напред брадичката си, поза, която не бе толкова впечатляваща, колкото се опитваше да изглежда, защото косата му постоянно падаше върху очите. Изглеждаше точно като на четиринайсет години.

— Чакай. Нека да помогна. Късно е, вече би трябвало да си се пъхнал в леглото. — Сега биволът носеше очилата на девойката върху муцуната си. — Какво ще кажеш за това…? — Придадох отегчена, тържествена нотка на гласа си: — „Ще ти служа още веднъж в продължение на шест пълни седмици. С нежелание обещавам да не разкривам името ти през това време…“

— Рожденото ми име.

— О, добре. „… рожденото ти име през това време на никой човек, когото срещна“. Какво ще кажеш?

— Не е напълно достатъчно, Бартимеус. Не е въпрос на доверие, а по-скоро на завършеност. Предлагам: „… през това време на никой човек, дяволче или друг дух, независимо в този свят или друг, на никое ниво; нито ще допусна да ми се изплъзнат срички от името, така че ехото да може да бъде чуто; нито ще ги прошепна в бутилка, пещера или друго тайно място, където техните следи могат да бъдат уловени с магически средства; нито ще ги напиша или гравирам на никой познат език, така че тяхното значение да може да бъде видяно“.

Напълно честно. Мрачно повторих думите. Шест дълги седмици. Поне бе пропуснал една подробност при формулирането, което бях избрал: след като изминеха седмиците, щях да съм свободен да говоря. А това и щях да направя, ако получех и най-малката възможност.

— Много добре — казах. — Готово е. Разкажи ми повече за този твой неизвестен враг.