Част трета

22

Самолетът на Натаниел трябваше да излети от летище „Бокс хил“ точно в шест и половина. Служебната му кола щеше да пристигне в министерството един час по-рано — в пет и половина. Това означаваше, че има около половин ден да се подготви за най-важната си задача в кратката си кариера в правителството: пътуването му до Прага.

Първо, трябваше да се оправи със слугата си и негов спътник при пътуването. С връщането си от Уайтхол намери свободна зала за призовавания и с едно пляскане на ръцете за пореден път призова Бартимеус. Когато се материализира, той се бе отървал от маскировката си на пантера и бе в една от любимите си форми: младо, тъмнокожо момче. Натаниел забеляза, че момчето не носеше редовната си египетска поличка; вместо това беше пищно издокарано в старомоден костюм от туид, с гети и, съвсем неуместно, с един кожен летателен шлем, носеше и скиорски очила, увиснали на главата му.

Натаниел се намръщи.

— Като начало може да махнеш тези очила и този шлем. Няма да летиш.

Момчето изглеждаше наскърбено.

— Защо не?

— Защото ще пътувам инкогнито, а това означава без танцуващи из митниците демони.

— Какво, да не би сега да ни слагат под карантина?

— Чешките магьосници ще сканират всички входящи полети за магия и ще подложат всеки британски самолет на най-щателна проверка. Никакъв артефакт, магическа книга или демон-идиот не биха минали. Ще трябва да съм „обикновен“ по време на полета; а теб ще трябва да те призова, след като пристигна.

Момчето повдигна очилата си, за да може да изглежда скептично.

— Мислех, че Британската империя управлява Европа — рече то. — Вие пречупихте Прага преди години. Как така те ви казват какво да правите?

— Не го правят. Все още ние контролираме баланса на силите в Европа, но сега официално имаме примирие с чехите. За момента гарантираме, че няма да има магически нахлувания в Прага. Затова това пътуване трябва да бъде извършено много фино.

— Като говорим за финес… — момчето намигна. — По-рано се справих доста добре, а?

Натаниел присви устни.

— Какво имаш предвид?

— Ами, днес се държах възможно най-прилично — не забеляза ли? Можех да бъда много дързък с твоите господари, но се въздържах заради теб.

— Така ли? Аз мислех, че си нормално дразнещ.

— Шегуваш ли се? Бях толкова мазен, че краката ми буквално се хлъзгаха под мен. Все още усещам фалшивото смирение по езика си. Но е по-добре, отколкото отново да бъда натикан в една от скръбните орбити на скъпата Джесика. — Момчето потрепери. — Моето лизане все пак продължи само няколко минути. Сигурно е ужасно да им се подмазваш постоянно, както правиш ти и да знаеш, че можеш да спреш тази игра по всяко време, ако пожелаеш, и да продължиш по собствения си път — само че нямаш куража да го направиш.

— Можеш да спреш още сега. Твоето мнение не ме интересува. — Натаниел нямаше да се върже на тези номера — демоните често подмятаха полуистини на магьосниците, за да ги дезориентират. Беше най-добре да запушиш ушите си за уловките им. — Освен това — добави той, — Дювал, например, не ми е господар. Аз го презирам.

— А Уитуел е различна, така ли? Не забелязах някаква голяма любов между вас.

— Достатъчно. Трябва да си приготвя багажа и трябва да отида до Форин офис преди да тръгна. — Натаниел си погледна часовника. — Ще искам да си на линия след… дванайсет часа в хотела ми в Прага. Докато те призова отново, те затварям в тази връзка тук. Бъди тих и невидим в този кръг извън възприятието на всички живи неща, докато те повикам.

Момчето сви рамене.

— Щом трябва.

— Трябва.

Фигурата в пентаграмата затрептя и бавно избледня като спомен от сън. След като изчезна напълно, Натаниел направи няколко заклинания, за да предотврати несъзнателното освобождаване на джина, ако някой решеше да използва кръга и забързано си тръгна. Предстояха му няколко натоварени часа.



Преди да тръгне за дома си да опакова багажа си, Натаниел се отби във Форин офис, една идентична с Британския музей сграда — както по размери и корпус, така и по мрачната и сива сила, която излъчваше. Тук се извършваше голяма част от ежедневното управление на империята. Магьосници предаваха съвети и инструкции чрез телефони и вестоносци към своите колеги в по-малките офиси по целия свят. Докато се качваше по стъпалата към въртящата се врата, Натаниел погледна към покрива. Дори само на трите нива, които можеше да види, небето над сградата бе осеяно от забързаните илюзорни форми: пъргави куриери носеха заповеди в магически кодирани пликове, а по-големи демони ги ескортираха. Както винаги, реалният размер на великата империя, който можеше да бъде почувстван само в гледки като тази, предизвикваше у него благоговеен страх и го караше да се замисли. Вследствие на това той изпита известни затруднения с въртящата се входна врата; бутайки я енергично в погрешната посока, той за съжаление запрати една възрастна сивокоса дама на пода от другата срана на фоайето. Документите под мишницата й се разпиляха по мраморния под.

След като преодоля успешно вратата, Натаниел побърза напред и с десетки объркани извинения, помогна на жертвата да се изправи на крака, преди да започне да събира документите. Докато го правеше, под акомпанимента на продължителните потоци от пискливи оплаквания на възрастната жена, той видя позната слаба фигура да излиза от една врата на другия край на фоайето и да се насочва към тях. Джейн Фарар, асистентът на Дювал, елегантна и с блестяща тъмна коса както винаги. Лицето на Натаниел се изчерви; разбърза се, но имаше прекалено много хартии за събиране, а фоайето не бе голямо. Много преди да приключи и докато възрастната дама разгорещено му казваше какво мисли за него, госпожица Фарар пристигна на мястото. Мярна обувките й с крайчеца на окото си: беше спряла и го гледаше. Доста добре си представи как стои отстрани и се забавлява.

С дълбока въздишка той се изправи и тикна документите в ръцете на старата жена.

— Ето. Още веднъж се извинявам.

— И би трябвало — небрежен, арогантен, най-отвратителен малък…

— Да, нека ви помогна с вратата…

Той я завъртя твърдо, насочи я с бутане между лопатките и набързо я изблъска. Изтупвайки дрехите си той се обърна и примигна, сякаш бе силно изненадан.

— Госпожице Фарар! Какво удоволствие.

Тя се усмихна лениво и загадъчно.

— Господин Мандрейк. Изглеждате леко задъхан.

— Така ли? Е, аз наистина имам доста спешни задачи този следобед. А и краката на тази бедна стара жена не издържаха, така че се опитах да помогна… — Хладните й очи го преценяваха. — Ами… аз най-добре да вървя…

Той се отмести, но Джейн Фарар внезапно пристъпи по-близо.

Знам, че си зает, Джон — рече тя, — но с удоволствие бих изслушала съвета ти за нещо, ако мога да съм така дръзка. — Тя безгрижно нави на пръста си един дълъг черен кичур коса. — Какъв късмет! Толкова се радвам, че се срещнахме така случайно. Дочух клюки, че наскоро си успял да призовеш джин от четвърто ниво. Това истина ли е? — Гледаше го с големите си, тъмни очи, преливащи от възхищение.

Натаниел леко отстъпи назад. Може би беше леко възбуден, естествено, и малко поласкан, но все пак изобщо нямаше желание да обсъжда толкова лични неща като избора му на демон. Лош късмет беше, че инцидентът в Британския музей бе станал толкова публичен — сега спекулациите за слугата му щяха да се разпрострат. Но никога не бе мъдро да си непредпазлив: сигурен, скрит, силен. Усмихна й се обезпокоено.

Вярно е. Не си грешно информирана. Уверявам те, че не е нещо кой знае колко трудно. А сега, ако нямаш нищо против…

Джейн Фарар въздъхна леко и кокетно намести един кичур коса зад ухото си.

— Ти си умен — каза тя. — Знаеш ли, опитах се да направя точно това — да извикам демон от четвърто ниво — но явно някак се оплитам, защото просто не мога да го направя. Не мога да измисля какъв е проблемът. Не можеш ли да дойдеш с мен и да ми покажеш заклинанията? Имам си собствен кръг за призоваване. Той е в апартамента ми, недалеч оттук. Много е усамотен — няма да ни безпокоят… — Тя леко наклони глава на една страна и се усмихна. Зъбите й бяха много бели.

Натаниел усещаше капката пот, която се стичаше бавно отстрани на челото му. Реши да приглади косата си назад и да забърше капката с движение, което се надяваше, че изглежда небрежно. Определено се чувстваше странно: премалял и все пак изведнъж разпален и енергичен. Все пак щеше да е лесно да помогне на госпожица Фарар. Призоваването на джин бе доста лесно след като вече си го правил няколко пъти. Не беше кой знае какво. Внезапно осъзна, че всъщност желае благодарността й.

Тя докосна нежно ръката му с тънките си пръсти.

— Какво ще кажеш, Джон?

— Ъмм… — Той отвори и затвори уста намръщено. Нещо го възпираше. Нещо, свързано с времето или липсата на време. Какво беше то? Бе дошъл в министерството да… да направи какво точно? Беше му толкова трудно да се сети.

Тя леко се нацупи.

— За твоята господарка ли се тревожиш? Тя никога няма да разбере. И аз няма да кажа на моя. Знам, че ние не бива да…

— Не е това — каза той. — Просто…

— Ами тогава?

— Не — трябва да свърша нещо днес… нещо важно. — Опита се да откъсне очи от нейните; не можеше да се концентрира, това бе проблемът, а сърцето му биеше прекалено шумно, за да може да чуе паметта си. От нея се носеше и възхитителен аромат, не беше стандартният сух дезодорант от самодивско дърво, а един много по-ориенталски и благоуханен парфюм. Беше много хубав, но малко тръпчив. Ароматът на нейната близост го смущаваше.

— Какво е това нещо? — попита тя. — Може би мога да ти помогна с него.

— Ъмм, ще ходя някъде… В Прага…

Тя се приближи още.

— Така ли? За какво?

— Да разследвам… ъъъ… — Той примигна, тръсна глава. Нещо не беше наред.

— Ще ти кажа какво — рече тя, — можем да седнем заедно и хубаво да си поприказваме. Можеш да ми кажеш всичките си планове.

— Предполагам…

— Имам прекрасно дълго канапе.

— Така ли?

— Можем да се настаним там двамата, да пием охладен шербет и ти можеш да ми разкажеш всичко за този твой демон, който призоваваш, този Бартимеус. Ще бъда толкова впечатлена.

В момента на изричането на името, в съзнанието му прозвуча една предупредителна нотка, прорязвайки дълбокото му опиянение. Откъде бе научила името на Бартимеус? Можеше да е единствено от Дювал, нейния господар, който го бе научил същата тази сутрин в залата за призоваване. А Дювал — Дювал не му беше приятел. Той би искал да попречи на всичко, което Натаниел правеше, дори и на пътуването му до Прага… Той се взря в Джейн Фарар с нарастващо подозрение. Осъзнаването го заля и за пръв път забеляза сензорната паяжина да издава тъпо пулсиране в ухото му, предупреждавайки го за наличието на фина магия над личността му. Омагьосване или може би обаяние… Дори само като си го помисли, блясъкът на косата й сякаш леко избледня, искрите в очите й припламнаха и се замъглиха.

— Аз — аз съжалявам, госпожице Фарар — рече той дрезгаво. — Поканата ви е много любезна, но трябва да откажа. Моля, предайте почитанията ми на господаря си.

Тя го изгледа мълчаливо, погледът на наивно възхищение светкавично се смени с безкрайно презрение. Секунда по-късно познатата, премерена студенина се беше върнала на лицето на Джейн Фарар. Тя се усмихна.

— Ще се радва да ги получи.

Натаниел се поклони леко и я остави. Когато погледна назад от другия край на фоайето, тя вече беше изчезнала.

Все още бе малко дезориентиран от срещата пет минути по-рано, когато излезе от асансьора на третия етаж в министерството, прекоси един широк, кънтящ коридор и стигна до вратата „Втори секретар“. Той оправи маншетите си, поуспокои се за секунда, почука и влезе.

Стаята имаше висок таван и дъбова ламперия; светлината нахлуваше вътре през елегантно заострени прозорци, гледащи към натовареното движение на Уайтхол. Стаята бе заета главно от три огромни дървени маси, чиито повърхности бяха инкрустирани с ленти от зелена кожа на точици. Върху тях имаше дузина разгънати карти от най-разнообразни размери: някои от примитивна хартия, други от древен нацепен пергамент и всичките бяха внимателно забодени за кожената повърхност на масата. Един дребен, плешив мъж, вторият секретар на Форин офис, бе изгърбен над една такава карта и проследяваше някаква подробност с пръста си. Той вдигна поглед и кимна приветливо.

— Мандрейк. Добре. Джесика каза, че ще минеш. Влизай. Приготвил съм ти картите на Прага.

Натаниел прекоси стаята и застана до секретаря, чиято дребна фигура едва стигаше нивото на рамото му. Кожата на човека беше жълтеникавокафява и изглеждаше суха и прашна. Той забучи пръст в картата.

— Ето, това е Прага: сравнително нова карта, както виждаш — виждат се окопите, оставени от нашите войски през Великата война. Приемам, че принципно си запознат с града.

— Да, сър. — Будният мозък на Натаниел бързо попи съответната информация. — Районът на замъка е на западния бряг на река Вълтава, а Старият град — на източния. Старият магьоснически квартал беше близо до замъка, нали така, сър?

— Точно така. — Пръстът се премести. — Ето тук, обгърнал хълма. Златната алея, където са били базирани повечето алхимици и магьосници на императора — докато не навлезли момчетата на Гладстон, естествено. Понастоящем магьосниците, които чехите имат, са разположени извън центъра на града, в предградията, така че само малка част, ако изобщо можем да говорим за някаква магия, е съсредоточена в близост до замъка. Вярвам, че всичко там е запуснато. Другият стар магьоснически център — пръстът се премести на изток през реката — е това гето тук. Точно тук Лоу е създал първите големи по времето на Рудолф. Други като него са продължили практиката в района до миналия век, затова смятам, че точно тук, а не някъде другаде ще се пазят съответните знания. — Той вдигна поглед към Натаниел. — Осъзнаваш, че това е глупава мисия, нали Мандрейк? Ако през цялото това време са имали възможността да създават големи, защо не са го правили? Както е известно, разгромявали сме ги в битки достатъчно често. Не, аз лично не го разбирам.

— Аз само действам според получената информация, сър — с уважение каза Натаниел. — Прага изглежда подходящото място като начало. — Неутралният му тон и поза прикриха факта, че той бе напълно съгласен с всяка дума на секретаря.

— Ммм. Е, ти си знаеш най-добре. — От тона на втория секретар стана ясно, че мислеше обратното. — Сега… виждаш ли този пакет? В него е фалшивият ти паспорт за пътуването. Ще пътуваш като Дерек Смидърс, млад чирак, работещ за алкохолна компания „Уат“ от Мерилебън. Пакетът съдържа документи, потвърждаващи това, ако на чешката митница станат прекалено придирчиви.

— Дерек… Смидърс ли, сър? — Натаниел не изглеждаше прекалено ентусиазиран.

— Да. Единственото име, което успяхме да намерим. Горкото момче умря от воднянка горе-долу на твоята възраст; оттогава сме взели самоличността му за правителствени цели. И така, ти отиваш в Прага с намерението да внесеш малко от тяхната отлична бира. Сложих в пакета ти списък на пивоварните, който да научиш по време на полета.

— Да, сър.

— Добре. Преди всичко, трябва да си незабележим на тази мисия, Мандрейк. Не привличай внимание върху себе си по никакъв начин. Ако се наложи да използваш магия, направи го тихо и бързо. Дочувам, че може да използваш демон. Ако е така, контролирай го.

— Разбира се, сър.

— Чехите не знаят, че си магьосник. Част от настоящото ни споразумение с тях е, че обещаваме да не извършваме никакви магически действия на тяхна територия. И обратното.

Натаниел се намръщи.

— Но сър, чух, че напоследък в Британия е имало активност на чешки шпиони. Сигурно те нарушават споразумението.

Секретарят хвърли един кос раздразнен поглед към Натаниел и почука с пръст по картата.

— Това е така. На тях въобще не може да се разчита. Кой знае, може дори да са и зад този твой инцидент с „голема“.

— В такъв случай…

— Знам какво ще кажеш, Мандрейк. Разбира се, че най-много бихме желали армиите ни още утре да маршируват по площад „Венцеслас“ и да покажем на чехите как стоят нещата, но точно сега не можем да го направим.

— Защо не, сър?

— Заради американските бунтовници. За съжаление в момента леко сме се разпрострели. Няма да продължи дълго. Ще пометем янките и после ще обърнем вниманието си обратно към Европа. Но точно в този момент не искаме нищо да ни създава проблеми. Схвана ли?

— Разбира се, сър.

— Освен това, ние също нарушаваме примирието по десетки начини. Това се нарича дипломация. Истината е, че чехите се превъзнасят повечко през последните десет години. Кампаниите на господин Девъро в Италия и Централна Европа бяха неубедителни и Съветът на Прага започна да пробва империята ни за слабости. Хапят ни, както бълхата хапе куче. Това няма значение. Всяко нещо с времето си… — Твърдостта и задоволството бяха смесени поравно в изражението на втория секретар. Той отново обърна вниманието си към картата. — И така, Мандрейк — рече той живо, — предполагам, че ще ти трябва свръзка в Прага. Някой, който да ти помогне да се ориентираш.

Натаниел кимна.

— Имате ли някой там, сър?

— Имаме. Един от най-добрите ни агенти… Името му е Арлекин.

— Арлекин… — В представите си Натаниел видя слаба, маскирана фигура, прокрадваща се с танцувална стъпка сред сенките, оставяща след себе си усещането за карнавал и заплаха…

— Така е. Това е псевдонимът на агента. Не мога да ти кажа истинското му име; вероятно то е неизвестно дори и на него самия. Ако си представяш слабичък, маскиран джентълмен, облечен пъстроцветно, с жива походка, тогава пробвай пак. Нашият Арлекин е закръглен, възрастен господин с мрачен нрав. Освен това обича да носи черно. — Секретарят направи физиономия на изискано отвращение. — Прага влияе така, ако останеш там прекалено дълго. Това е един меланхоличен град. Няколко от нашите агенти бяха докарани до самоубийство през годините. Засега Арлекин изглежда достатъчно здрав, но е малко зле откъм чувствата.

Натаниел отметна косата от очите си.

— Сигурен съм, че мога да се справя с това, сър. Как ще се срещна с него?

— Тази вечер в полунощ излез от хотела и тръгни към гробището в гетото — то се намира тук, между другото, Мандрейк… виждаш ли? Точно край стария градски площад. Ще носиш мека шапка с кървавочервено перо на нея и ще се разходиш сред гробниците. Арлекин ще те намери. Ще го разпознаеш по характерната свещ, която ще носи.

— Характерна свещ?

— Точно така.

— Какво — ще е особено дълга или какво?

— Не ми даде тази информация.

Натаниел се намръщи.

— Моля за извинение, но всичко това изглежда малко… мелодраматично, не е ли така, сър? Всички тези гробища и свещи и кървавочервени пера. Не може ли просто да ми звънне в хотелската стая, след като си взема един душ и да се срещнем в кафенето долу?

Секретарят се усмихна студено. Подаде пакета на Натаниел и тръгна зад най-далечната маса към един луксозен кожен стол, в който седна с лека въздишка. Извъртя се с лице към прозореца, където се виждаха надвисналите над Лондон дъждовни облаци. Далеч на запад валеше: размазани петънца в небето падаха под ъгъл в невидимите гънки на града. Секретарят се взираше известно време, без да говори.

— Погледни този съвременен град — рече той накрая, — построен според най-изисканите съвременни модели. Виж гордите постройки на Уайтхол: нито една от тях не е на повече от сто и петдесет години! Естествено, все още има грозни, нереконструирани райони — това е неизбежно при толкова много обикновени — но сърцето на Лондон, където работим и живеем, изглежда много напредничаво. Един град на бъдещето. Един град, достоен за велика империя. Апартаментът на твоята госпожица Уитуел, Мандрейк — прекрасна сграда; истински пример за модерните тенденции. Трябва да има много повече като нея. Плановете на господин Девъро да срине голяма част от „Ковънт гардън“ идната година, да построи наново всички онези малки къщурки с дървена конструкция в едно славно видение от бетон и стъкло…

Столът се извъртя обратно към стаята; той махна към картите.

— Виж Прага — това е нещо различно, Мандрейк. Според всички доклади тя е едно особено мрачно място, прекалено носталгично за славата на изчезналото й минало. Нещо като болестна фиксация към мъртви и изчезнали неща: магьосниците, алхимиците, Великата империя. Е, всеки доктор може да каже, че това е един нездравословен вид — ако Прага беше човек, щяхме да я затворим в санаториум. Аз смея да твърдя, че ние можем да отървем Прага от бляновете й, ако решим, но няма да решим. Не. Далеч по-добре е тя да бъде объркана и загадъчна, отколкото ясна и далновидна като Лондон. И хора като Арлекин, които следят нещата там за нас, трябва да мислят по същия начин като чехите. В противен случай няма да са ни полезни, нали така? Арлекин е по-добър шпионин от повечето, Мандрейк. И затова са и колоритните му инструкции. Предлагам ти да ги следваш дословно.

— Да, сър. Със сигурност ще се постарая.

23

Можех да позная, че това е Прага в момента, в който се материализирах. Изтърканият блясък на златистия полилей на тавана на хотелската стая; пищните и мизерни корнизи в горните краища на стените; прашните гънки на завесите над малкото легло с балдахин; меланхоличното трептене във въздуха — всичко показваше само едно. Както беше и с изражението на погнусено объркване на лицето на господаря ми. Дори и докато смънкваше последните срички от заклинанието, той се оглеждаше из стаята сякаш едва ли не очакваше тя да скочи и да го ухапе.

— Приятно ли пътува? — поинтересувах се аз.

Той направи няколко защитни свръзки и пристъпи извън кръга, давайки ми знак да направя същото.

— Никак. Все още имаше някакви магически следи по мен, когато минавах през митницата. Сграбчиха ме и ме заведоха в една проветрива задна стая, където трябваше да отговарям доста бързо — казах, че складът на компанията ми е точно до правителствена сграда и случайни заблудени магии прониквали през стените. Накрая се вързаха и ме пуснаха да си вървя. — Той се намръщи. — Не мога да разбера! Смених всичките си дрехи преди да тръгна от къщи, за да предотвратя полепването на каквито и да е магически следи!

— И бельото ли?

Той замълча.

— О, бързах. Забравих го.

— Ето, това е то. Ще останеш изненадан какво се натрупва там отдолу.

— И погледни тази стая — продължи момчето. — Това трябва да е най-добрият им хотел! Мога да се закълна, че не е бил пребоядисван през този век. Виж паяжините на онези завеси. Ужасяващо! А можеш ли да кажеш какъв би трябвало да е цветът на килима? Защото аз не мога. — Той ритна леглото раздразнено; от него изригна облак прах. — И какво е това глупаво нещо с балдахин? Защо просто не сложат хубави, тънки чисти дюшечета като у дома?

— По-весело! Поне си имаш собствени баня и тоалетна. — Огледах една отблъскващо изглеждаща странична врата: тя се отвори с театрално изскърцване и разкри една мизерна баня с плочки, която бе осветена от една-единствена крушка. В ъгъла се спотайваше чудовищна вана с три крака; беше от онзи тип, в който се убиваха съпругите или където домашните алигаторчета порастваха до огромни размери, хранени с необичайни меса49. Отсреща имаше тоалетна, внушителна по подобен начин. Верижката й висеше от тавана като въже на бесилка50. В далечните краища на тавана яростно се бореха за надмощие паяжини и плесен. Тръбите се увиваха по стената в сложна плетеница. Те свързваха ваната и тоалетната и изглеждаха точно като разпилените черва на…

Затръшнах вратата.

— Като се замисля, аз не бих поглеждал тук. Просто баня. Нищо особено. Как е гледката?

Той ме изгледа ядно.

— Виж сам.

Дръпнах тежката алена завеса и погледнах към очарователната панорама от огромно общинско гробище. През нощта се простираха редове от подредени надгробни камъни, оградени от редове мрачни ясени и лиственици. На интервали, от жълтите фенери, висящи по дърветата, светеше траурна светлина. По чакълестите пътеки между камъните се виждаха няколко прегърбени скитащи се индивида; вятърът довяваше въздишките им нагоре до прозореца.

Бързо спуснах завесите.

— Да… Не е точно вдъхновяваща.

— Вдъхновяваща? Това е най-мрачното място, на което някога съм бил.

— Ами, какво очакваш? Ти си британец. Естествено, че ще те сложат в скапана стая с гледка към гробищата.

Момчето седеше на едно масивно бюро и разглеждаше някакви документи от малък кафяв пакет. Той заговори разсеяно.

— Точно поради тази причина би трябвало да получа най-добрата стая.

— Шегуваш ли се? След това, което Гладстон стори на Прага? Те не забравят, нали се сещаш.

При това той вдигна поглед.

— Онова беше война. Ние спечелихме и толкова. С минимум загуби на цивилни.

В този момент аз бях Птолемей, седях край пердетата, с кръстосани ръце, гледайки го ядосано на свой ред.

— Мислиш ли? — усмихнах се презрително. — Кажи го на хората от предградията. Там все още има неизползваеми земи, където къщите са изгорели.

— А ти знаеш това, така ли?

— Разбира се, че знам! Бях тук, нали? И мога да добавя, че се биех за чехите. А всичко, което ти си научил, е било скалъпено от Министерството на пропагандата на Гладстон след войната. Не ме наставлявай по този въпрос, момче.

За момент той изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в ярост както преди. После явно в него се задейства някакъв ключ и вместо това стана студен и равнодушен. С безизразно лице се върна обратно към книжата, сякаш това, което бях казал, нямаше никакво значение и дори го отегчаваше. Някак си бих предпочел гнева.

— В Лондон — каза той, едва ли не на себе си, — гробищата са извън границите на града. Така е много по-хигиенично. Имаме специални погребални влакове, които извозват телата. Това е съвременният метод. Това място живее в миналото.

Не казах нищо. Той не заслужаваше привилегиите на моята мъдрост.



Може би за около час момчето изучаваше документите на светлината от слабата свещ, отбелязвайки малки бележки по краищата. Той не ми обръщаше внимание; аз не му обръщах внимание, само дето от време на време изпращах през стаята лек бриз и карах свещта да трепти и да го дразни. В десет и половина той звънна на рецепцията и на безупречен чешки поръча да му донесат агнешко на скара и гарафа вино в стаята. После остави химикалката и се обърна към мен, приглаждайки косата си назад с ръка.

— Сетих се! — казах аз от дълбините на балдахина, където си почивах. — Знам на кого ми напомняш. Това ме тормози, откакто ме призова миналата седмица. Лавлейс! Играеш си с косата точно както правеше той. Не можеше да я остави на мира.

— Искам да говоря за големите на Прага — рече той.

— Това е някаква суета — трябва да е така. Всичкото това масло.

— Ти си виждал големи в действие. Какъв тип магьосник ги използва?

— Смятам, че показва и несигурност. Постоянна нужда да се киприш.

— Винаги ли ги създаваха чешки магьосници? Британски можеше ли да го направи?

— Гладстон никога не си играеше с косата си или нещо друго. Той беше много спокоен.

Момчето примигна; за пръв път проявяваше интерес.

— Познавал си Гладстон?

Познавал е малко силно казано. Видях го отдалеч. Той обикновено присъстваше на битката, облегнат на жезъла си, гледаше как войските му правят касапница; тук, в Прага, из Европа… Както казвам, той беше много спокоен; наблюдаваше всичко, говореше много малко; след това, когато трябваше, всеки ход бе решителен и обмислен. Нищо общо с днешните бърборещи магьосници.

Наистина ли? — Личеше си, че момчето е заинтересувано. Нямаше нужда да се гадае на кого подражаваше. — Значи — рече той, — по някакъв начин си му се възхищавал, по твоя си отровен, демонски начин.

— Не. Естествено, че не. Той бе един от най-лошите. Из цяла окупирана Европа църковните камбани биеха, когато той умря. Ти не искаш да си като него, Натаниел, повярвай ми. Освен това — пооправих една прашна възглавница — нямаш необходимите качества.

При това той настръхна.

— Защо?

— Не си достатъчно гаден. Ето я вечерята ти.

Почукването на вратата извести пристигането на един прислужник в черно сако и възрастна прислужница, носещи разновидни плата с капаци и охладено вино. Момчето разговаря с тях възпитано, задавайки няколко въпроса за разположението на улиците наоколо и им даде бакшиш за услугите. По време на тяхното посещение аз бях мишка, уютно свита между възглавниците; останах в този вид докато господарят ми нагъваше храната. Най-накрая вилицата му издрънча върху чинията, отпи последна глътка от чашата си и стана.

— Добре — каза той. — Няма време за приказки. Единайсет и петнайсет е. Трябва да вървим.



Хотелът беше на „Кременкова“, къса уличка в края на Стария град на Прага и недалеч от голямата река. Излязохме и тръгнахме на север по осветените улици, насочвайки се бавно и сигурно по посока на гетото.

Въпреки пораженията от войната, въпреки разрухата, в която градът бе изпаднал след като императорът бе убит, а властта прехвърлена в Лондон, Прага все още запазваше нещо от стария си мистицизъм и величие. Дори аз, Бартимеус, обикновено безразличен към различните човешки вертепи, където съм бил затварян, признавах красотата й: къщите в пастелни цветове със своите високи, стръмни теракотени покриви, струпали се нагъсто около кулите и камбанариите на безбройните църкви, синагоги и театри; голямата сива река се извиваше наоколо, осеяна с дузина мостове, всеки създаден в собствен стил от силите на потни джинове51; над всичко това бе замъкът на императора, тъжно надвиснал от хълма си.

Момчето мълчеше, докато вървяхме. Това не бе изненадващо — досега той рядко беше напускал Лондон. Предположих, че зяпа наоколо, онемял от възхищение.

— Какво ужасно място — каза той. — Мерките за прочистване на бедните квартали биха свършили добра работа тук.

Погледнах го.

— Да разбирам ли, че Златният град не среща твоето одобрение?

— Ами… тук просто е толкова объркано, нали?

Вярно, че докато си пробиваш път все по-навътре в Стария град, улиците стават все по-тесни и объркани, свързани подобно на капилярна система с преки и проходи, където надвисналите отгоре стрехи са толкова нагъсто, че дневната светлина едва стига до калдъръма долу. Туристите вероятно намират този лабиринт за очарователен; за мен, той идеално въплъщава безнадеждната бъркотия на всички човешки стремежи. А за Натаниел, младият британски магьосник, свикнал с широките, груби пътища на Уайтхол, всичко това беше прекалено объркано и малко извън контрол.

— Тук са живели велики магьосници — напомних му аз.

— Онова е било тогава — рече той кисело. — Това е сега.

Подминахме Каменния мост с порутената му стара кула на източната страна; около издадения й покрив се въртяха прилепи, а в най-горните прозорци светеше нестабилна светлина от свещ. Дори и в този късен час имаше много движение по улиците: една или две старомодни коли с високи и тесни предни капаци и тежки скосени покриви, минаваха бавно по моста; много мъже и жени на коне вършеха същото; други водеха волове или управляваха двуколесни каруци, пълни със зеленчуци или бурета с бира. Повечето от мъжете носеха меки шапки във френски стил. Явно модата се бе променила през всичките години, откакто аз бях тук.

Момчето направи пренебрежителна физиономия.

— Това ме подсеща. Най-добре по-бързо да приключвам с тази игра. — Той носеше малка кожена раница; бръкна в нея и измъкна огромна увиснала шапка. При второто тършуване оттам изникна едно извито и доста намачкано перо. Той го вдигна, така че светлината от фенера да падне върху него.

— Как би нарекъл този цвят? — попита той.

Погледнах.

— Не знам. Червено, предполагам.

— Какъв вид червено? Опиши го.

— Ъмм, керемиденочервено? Огненочервено? Доматеночервено? Слънчевочервено? Може да е всеки един от всичките.

— Значи не е кървавочервено? — Той изруга. — Толкова бързах — само това можах да взема. Е, ще трябва да свърши работа. — Той тикна перото в плата на шапката и настани цялото нещо на главата си.

— А това за какво е? — попитах. — Надявам се, че не се опитваш да си елегантен, защото изглеждаш като идиот.

— Уверявам те, че това е свързано с работата. Не е моя идея. Хайде, почти полунощ е.

Сега се отдалечихме от реката и се насочихме към сърцето на Стария град, където гетото пазеше най-дълбоките тайни на Прага52. Къщите ставаха все по-малки и по-порутени, сбутани една върху друга толкова плътно, че без съмнение някои от тях се държаха прави единствено поради близостта на съседите си. Настроенията ни се променяха в различна посока, докато вървяхме. Моята същност се зареждаше с енергия от магията, просмукваща се от старите камъни, от спомените за моите геройства в миналото. Противно на това Натаниел ставаше сякаш все помрачен, мърморейки и мрънкайки под прекалено голямата си шапка като някой дърт заядливец.

— Има ли някакъв шанс — казах аз, — да ми кажеш какво точно правим?

Той погледна часовника си.

— Десет минути до полунощ. Трябва да съм в старото гробище, когато часовниците започнат да бият. — Той отново изцъка неодобрително. — Още едно гробище! Можеш ли да повярваш? Колко такива има тук? Ами, един шпионин ще ме чака там. Ще ме познае по шапката; аз ще го позная по — цитирам — „необикновената свещ“. — Той вдигна ръка. — Не питай — нямам представа. Вероятно той ще може да ни насочи към някой, който знае нещо за науката на големите.

— Смяташ, че някой чешки магьосник причинява неприятностите в Лондон? — казах аз. — Не е задължително да е така.

Той кимна или поне главата му направи рязък жест под огромната шапка.

— Именно. Вътрешен човек трябва да е откраднал окото от колекцията на Лавлейс: някъде има предател. Но знанието за използването му трябва да е дошло от Прага. Никой в Лондон не го е правил досега. Може би нашият шпионин ще може да ни помогне. — Той въздъхна. — Но все пак се съмнявам. Всеки, който би се нарекъл Арлекин, сигурно вече е доста изфирясал.

— Няма да е кой знае колко по-заблуден, отколкото останалите от вас, с вашите глупави фалшиви имена, господин Мандрейк. А аз какво да правя, докато ти се срещаш с този джентълмен?

— Скрий се и оглеждай. На вражеска територия сме и аз няма да се доверя нито на Арлекин, нито на някой друг. И така, това трябва да е гробището. По-добре се промени.

Бяхме стигнали до един чакълест двор, ограден от всички страни от сгради с малки черни прозорци. Пред нас имаше няколко стъпала, които водеха нагоре към отворена метална порта в паянтова метална ограда. Отвъд се издигаше тъмна, назъбена грамада — първите надгробни плочи на старото гробище на Прага.

Това гробище беше малко повече от петдесет квадратни метра, най-малкото в града. И все пак то бе използвано в продължение на много години, отново и отново и това допринасяше за отличителната му миризма. Всъщност, самият брой на погребенията и ограниченото пространство бяха довели до това телата да бъдат закопавани едно върху друго, отново и отново и така нивото на гробището се бе вдигнало с метър и осемдесет над двора около него. Надгробните камъни също бяха много нагъсто, големите — надвиснали над малките, а малките — наполовина заровени в земята. С разхвърляното си пренебрежение към яснота и ред, гробището беше точно типа място, което можеше да обърка подредения мозък на Натаниел53.

— Ами, хайде, давай тогава — рече той, — чакам.

— А, това правиш значи, така ли? Не можах да разбера от тази шапка.

— Превърни се в гнусна змия или плъх, или в каквото си искаш, противно нощно създание. Аз влизам. Приготви се да ме защитаваш при необходимост.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.

Този път избрах да бъда дългоух прилеп, с кожени крила и рошава глава. Това е гъвкава маскировка, смятам аз — бърза, тиха и доста подходяща за гробище посред нощ. Излетях към разхвърляния пущинак от разхвърляни камъни. Като първоначална предпазна мярка огледах седемте нива: бяха чисти, но толкова напоени с магия, че всяка една вибрираше нежно от спомените на отминали дела. Не забелязах никакви капани или сензори, въпреки че няколкото защитни възела на близки сгради подсказваха, че някакви магьосници все още живееха тук54. Наоколо нямаше никого; в този късен час бъркотията от тесни пътеки в гробището бе празна, потънала в черни сенки. Ръждясалите лампи, закрепени за оградата, излъчваха приглушена светлина. Намерих един надвиснал надгробен камък и елегантно увиснах на него, сгушен в крилата си. Започнах да наблюдавам главната пътека в гробището.

Натаниел пристъпи през портата, обувките му заскърцаха тихо по пътеката. Точно когато го направи, десетината часовници на църквите в Прага започнаха да бият, отбелязвайки началото на тайнствения час, наречен полунощ55. Момчето въздъхна шумно, разтръска глава отвратено и закрачи внимателно по пътеката с протегната ръка, опипвайки пътя си между камъните. Наблизо избуха бухал, може би като предвестник на жестока смърт, може би коментираше нелепия размер на шапката на господаря ми. Кървавочервеното перо се развяваше напред-назад зад главата му, проблясвайки слабо на оскъдната светлина.

Натаниел крачеше. Прилепът висеше неподвижен. Времето минаваше бавно както винаги, когато се мотаеш из гробищата. Само веднъж имаше движение на улицата извън оградата: едно странно създание с четири крака, две ръце и някаква двойна глава излезе, влачейки краката си от нощта. Господарят ми го забеляза и спря несигурно. Съществото мина под фенера и се оказа, че са двама влюбени, опрели глави един в друг и преплели ръце. Целунаха се старателно, изкикотиха се и отминаха нататък. Господарят ми ги изгледа как отминават със странно изражение на лицето. Мисля, че се опитваше да гледа презрително.

От този момент нататък крачката му, която никога не е била особено енергична, определено стана апатична. Той си тътреше краката, ритайки невидими камъчета, загръщайки се със сакото си, прегърбен и някак незаинтересован. Мислите му бяха другаде. Реших, че има нужда от ободрителен разговор, прелетях до него и увиснах на един камък.

— Съвземи се — рекох, — изглеждаш отчаян от живота. Ще отблъснеш този тип, Арлекин, ако не внимаваш. Представи си, че си на романтична любовна среща с някоя хубава млада магьосничка.

Не можех да се закълна — беше тъмно и така нататък — но мисля, че май се изчерви. Интересно… Може би това беше добра основа да го дразня в бъдеще.

Безнадеждно е — прошепна той. — Почти дванайсет и половина стана. Ако смяташе да се покаже, досега щяхме да го видим. Мисля… слушаш ли ме?

— Не. — Острият слух на прилепа бе доловил драскане някъде в другия край на гробището. Надигнах се леко и се взрях в мрака. — Това може би е той. Приготви се, Ромео.

Наведох се и полетях ниско между камъните, поемайки определен курс, за да избегна директен сблъсък с нещото, което идваше към нас.

От своя страна, момчето се поизправи; с килната шапка, ръцете небрежно поставени зад гърба, той започна да се шляе по пътеката, сякаш бе дълбоко замислен. Не даваше вид да е забелязал нарастващия звук от тътрене или странната бледа светлина, която се приближаваше към него между камъните.

24

С крайчеца на окото си Натаниел видя как прилепът отлетя към едно старо тисово дърво, което някак бе оцеляло в един ъгъл на гробището през вековете погребения. Един много сух клон предлагаше добра гледка към пътеката. Прилепът прелетя под него и увисна неподвижно.

Натаниел пое дълбоко дъх, намести шапката си и закрачи напред възможно най-равнодушно. През цялото време очите му бяха приковани в нещо, движещо се в дъното на гробището. Въпреки силния скептицизъм, който изпитваше по отношение на цялата тази бъркотия, тъмнината и уединението на това самотно място бяха повлияли на куража му. Против желанието си, той усети как сърцето му бие болезнено в гърдите.

Какво точно виждаше пред себе си? Една бледа, мъртвешка светлина се носеше към него, зеленикава и млечнобяла, озарявайки камъните, покрай които минеше, с болестно сияние. Зад нея се виждаше движеща се сянка, прегърбена и тромава, лъкатушеща все по-близо между камъните.

Натаниел присви очи: на нито едно от трите видими нива не видя демонска дейност. Това нещо, вероятно, беше човек.

Най-после скърцането на чакъла показа, че сянката е излязла на пътеката. Тя не спря, а продължи плавно да се приближава. Зад нея се ветрееше парцаливо черно наметало или пелерина. Като се приближи, Натаниел забеляза от предната част на пелерината да се подават чифт неприятни бели ръце, държащи нещо, което излъчваше слаба вещерска светлина. Взря се да види и лицето, но то бе скрито под тежка черна качулка, извита надолу като орлови нокти. Не можеше да се види нищо друго от фигурата. Той насочи вниманието си към предмета в бледите ръце, нещото, което излъчваше странното бяло сияние. Беше свещ, здраво забодена в…

— Ъъх! — каза той на чешки. — Това е отвратително.

Фигурата спря на място. Изпод качулката прозвуча висок и тънък възмутен глас.

— Ъъъ, какво искаш да кажеш? — Изкашля се набързо; веднага се чу един по-дълбок, по-бавен, като цяло по-зловещ глас: — Тоест — какво искаш да кажеш?

Натаниел присви устни.

— Това ужасно нещо, което носиш. Гадно е.

— Внимавай! Това е мощен предмет.

— Това е нехигиенично, нищо повече. Откъде го взе?

— Лично го отрязах от едно бесило при пълнолуние.

— Обзалагам се, че дори не е осолено. Да! Гледай — от него падат парчета!

— Не, не падат. Това са капки восък.

— Е, може би, но все пак не е редно да го разнасяш със себе си. Предлагам ти да го захвърлиш зад онези надгробни камъни, а после да си измиеш ръцете.

— Осъзнаваш ли — рече фигурата, която сега бе сложила раздразнено единия си юмрук на хълбока, — че говориш за предмет, който има силата да праща враговете ми в състояние на вцепенение и може да улови наблюдателна магия на петдесет крачки? Това е ценен предмет. Няма да го изхвърля.

Натаниел поклати глава.

— Трябва да те затворят. Такова поведение не би било толерирано в Лондон, това мога да ти кажа.

Фигурата внезапно трепна.

— Лондон? Какво общо има с мен?

— Ами, ти си Арлекин, нали? Агентът.

Последва дълга пауза.

— Може би.

— Естествено, че си. Кой друг би се скитал из гробище по това време на нощта? Няма нужда да виждам това гадно нещо със свещта, за да знам, че си ти, нали така? Освен това говориш чешки с британски акцент. Стига глупости! Трябва ми информация и то бързо.

Фигурата вдигна свободната си ръка.

— Един момент! Аз все още не знам кой си ти.

— Аз съм Джон Мандрейк, правителствен служител. Както добре знаеш.

— Това не е достатъчно. Трябва ми доказателство.

Натаниел забели очи.

— Виждаш ли това? — той посочи нагоре. — Кървавочервено перо.

Фигурата го погледна.

— На мен ми изглежда керемиденочервено.

Кървавочервено е. Или след секунда ще стане, ако не спреш с глупостите и не се захванем с работата.

— Ами… добре тогава. Но първо… — Фигурата прие застрашителна стойка. — Трябва да проверя дали сред нас няма наблюдатели. Отстъпи назад! — Вдигна предмета и изрече една дума. Внезапно бледият огън излетя, превърна се в лъчист светлинен обръч и увисна във въздуха между тях. При друга команда обръчът подскочи, уголеми се и се разпростря вълнообразно във всички посоки из гробището. Натаниел зърна как прилепът тупна като камък от мястото си на дървото, точно преди светлинната ивица да мине покрай него. Не видя какво се случи с прилепа; обръчът продължи извън границите на гробището и бързо изчезна в нищото.

Фигурата кимна.

— Безопасно е да говорим.

Натаниел посочи свещта, която се бе върнала в предишното си състояние.

— Този номер го знам. Това е светлинната халка, задействана от дяволче. Не са ти необходими мъртвешки крайници, за да го направиш. Тези готически подробности са си чисти глупости, подходящи за смайване на обикновени. На мен няма да ми въздейства, Арлекин.

— Вероятно… — Кльощавата ръка изчезна в качулката и замислено почеса нещо. — И въпреки това мисля, че си прекалено придирчив, Мандрейк. Пренебрегваш принципната основа на нашата магия. Тя не е толкова чиста и непорочна, колкото смяташ. Кръв, ритуали, жертвоприношения, смърт… те са в основата на всяко наше заклинание. Всички ние разчитаме на готически подробности по един ли друг начин.

— Тук, в Прага, може би — каза Натаниел.

— Никога не забравяй, че силата на Лондон е изградена върху тази на Прага. И така… — Тонът на Арлекин изведнъж стана делови. — Дяволчето, което дойде при мен, каза, че си тук на строго секретна мисия. Каква е и каква информация искаш от мен?

Натаниел заговори бързо и с известна доза облекчение, очертавайки основните събития от предишните няколко дни. Мъжът под качулката го изслуша мълчаливо.

— Голем на свобода в Лондон? — извика той, когато Натаниел спря. — Чудесата никога не свършват. Ето, че твоите готически подробности се завръщат и създават проблеми, независимо дали ти харесва. Интересно…

— Интересно и неразбираемо? — с надежда попита Натаниел.

— Не знам за това. Но може и да имам някои подробности за теб — бързо! Наведи се долу! — Той се хвърли на земята със скоростта на змия; без да се колебае, Натаниел стори същото. Лежеше с лице, притиснато към гробищната пръст, и слушаше кънтенето на високи ботуши по пътя отпред. Вятърът довя едва доловим цигарен дим. Стъпките заглъхнаха. След около минута агентът бавно стана на крака.

— Патрул — рече той. — За щастие усетът им за миризми е притъпен от цигарите, които пушат; засега сме в безопасност.

— Казваше, че… — подсказа му Натаниел.

— Да. Първо по въпроса с окото на голема. Няколко от тези предмети се съхраняват в магически хранилища на чешкото правителство. Съветът на Прага спира всеки достъп до тях. Доколкото знам, не са били използвани с магическа цел, но имат висока символична стойност, понеже големите са били инструмент, причинил големи щети на армията на Гладстон при първата му европейска кампания. Преди няколко години едно от очите беше откраднато, а престъпникът не бе открит. Мисля — и, подчертавам, това е само размишление, — че това изчезнало око е същото, открито по-късно в колекцията на твоя приятел Саймън Лавлейс.

— Извинявай — каза Натаниел студено, — но той не ми беше приятел.

— Е, сега не е ничий приятел, нали? Защото се провали. Ако беше спечелил, всички щяхте да го слушате с отворена уста и да го каните на вечеря. — Агентът подсмръкна дълго и пренебрежително някъде изпод качулката си. — Подръж това за секунда, трябва да пийна нещо.

— Ъъх! Студено и лепкаво е. Побързай!

— Веднага. — Ръцете на Арлекин тършуваха из наметалото по един сложен начин. Малко по-късно се появиха, стиснали зелена бутилка с коркова тапа. Той издърпа тапата и наклони бутилката някъде в качулката. Последва звук от гълтане и миризма на силен спирт.

Така е по-добре. — Невидимите устни измляскаха, тапата се върна на бутилката, а бутилката се върна в джоба. — Ще си взема това. Не си го повредил, нали? Малко е крехко. Така — продължи Арлекин, — вероятно Лавлейс е планирал лично да използва окото; ако е така, плановете му са били осуетени от смъртта му. Някой друг, може би някой негов съучастник — кой знае? — го е откраднал от нашето правителство и явно е накарал нещото да работи… Ето тук става сложно.

— Нуждаят се и от формиращото заклинание — каза Натаниел. — Написва се на пергамент и се пъха в устата на голема, преди да се съживи. Това е частта, която никой не е знаел през всичките тези години. Никой в Лондон.

Агентът кимна.

— Тайната може да е била изгубена; но също така може и да е все още известна в Прага, но просто да е останала неизползвана. В момента съветът не иска да ядосва Лондон; британците са прекалено силни. Предпочитат да изпращат шпиони и малки групи, които тихомълком да работят в Лондон, да събират информация. Този твой голем… прекалено драматичен ход е за чехите — като директен резултат биха очаквали да последва инвазия. Не, аз мисля, че търсиш някой отцепник, някой, който работи за личната си индивидуална полза.

— И така, къде да търся? — попита Натаниел. Не можа да не се прозине, докато говореше; не бе спал от инцидента в Британския музей предишната нощ. Беше тежък ден.

— Трябва да помисля… — Агентът се замисли за няколко секунди. — Трябва ми време да направя проучванията си. Ще се срещнем отново утре през нощта и ще ти дам имена. — Той се загърна в наметалото си с драматичен замах. — Ще се срещнем…

Натаниел го прекъсна.

— Надявам се, няма да кажеш „под бесилото“, „на мястото за екзекуции“ или нещо друго толкова мрачно.

Фигурата се изпъчи.

— Нелепо е. Дори и само като идея.

— Добре.

— Щях да предложа ямите за трупове от чумата на улица „Хибернска“.

Не.

Агентът изглеждаше вкиснат.

— Добре — изръмжа. — В шест часа при будката за хотдог на Стария градски площад. Това достатъчно нормално ли е за теб?

— Това ще свърши работа.

— Значи, дотогава… — Със замятане на пелерината и изскърцване на скритите колене, фигурата се обърна и развявайки се, тръгна нагоре по гробищната пътека, а мъртвешката му светлина блещукаше неясно в далечината. Скоро светлината изчезна и нищо освен отдалечаващата се сянка и приглушената псувня, която агентът изрече, като се блъсна в един надгробен камък, не показваха, че някога е била тук.



Натаниел седна на един камък в очакване Бартимеус да се появи. Срещата беше задоволителна, само малко дразнеща; сега имаше достатъчно време да си почине преди следващата вечер. Измореният му мозък се отнесе. Споменът за Джейн Фарар отново се върна. Колко приятно беше да е така близо до него… Беше му повлияло почти като наркотик. Той се намръщи — естествено, че бе като наркотик. Нали му бе направила магия. И едва не се върза, тотално пренебрегвайки предупреждението на сензора си. Какъв глупак беше.

Момичето или искаше да го забави, или да разбере какво знае. И в двата случая работеше за господаря си, Дювал, който очевидно не искаше отдел „Вътрешни работи“ да успее по какъвто и да било начин в това начинание. Когато се върнеше, без съмнение щеше да срещне още повече враждебност. Дювал, Талоу, Фарар… Дори на неговата господарка, госпожица Уитуел, не можеше да разчита, ако не й доставеше каквото искаше.

Натаниел разтърка очи. Изведнъж се почувства много изморен.

Леле, изглеждаш сякаш ще паднеш всеки момент. — Джинът седеше на един камък насреща, в познатата момчешка форма. Кръстосваше си краката точно като Натаниел и се прозяваше екстравагантно. — Трябваше да си легнал преди часове.

— Чу ли всичко?

— Повечето. Изпуснах малко, след като пусна халката. Почти ме удари и трябваше да предприема действия по отстъплението. Добре, че трите корена бяха разместили няколко камъка. Успях да падна в подземна кухина, докато сондата минаваше отгоре. — Момчето спря, за да изтръска малко сив прах от косата си. — Не че по принцип препоръчвам гробовете като място за криене. Никога не знаеш какво може да намериш. Но собственикът точно на този беше доста гостоприемен. Позволи ми да се гушна в него за няколко секунди. — Смигнах многозначително.

Натаниел потрепери.

— Колко адски гадно.

— Като говорим за това — рече джинът. — Свещта, която този приятел носеше. Наистина ли беше…?

— Да. Опитвам се да не мисля за това. Арлекин не е просто полулуд, което без съмнение е последствие от дългото живеене в Прага. — Натаниел стана и си закопча сакото. — Но си има и полезни страни. Смята, че ще може да ни даде някои контакти утре вечер.

— Добре — рече момчето, заето да си закопчава сакото със сходен маниер. — Тогава може би ще можем да действаме. Моята рецепта за информаторите е или да ги пека на бавен огън, или да ги увеся за крака през някой висок прозорец. Това обикновено кара чеха да си каже и майчиното мляко.

— Няма да има нищо подобно, ако можем да го избегнем. — Натаниел тръгна надолу по пътеката към изхода на гробището. — Властите не бива да знаят, че сме тук, така че не можем да привличаме вниманието върху себе си. Това означава никакво насилие или очевидни магии. Разбра ли?

Разбира се. — Джинът се усмихна широко, пристъпвайки до него. — Познаваш ме.

25

В 9:25 часа сутринта в деня на голямото нападение, Кити вървеше по една задна уличка на „Уест енд“. Вървеше бързо, почти тичаше; автобусът бе забавен от движението на Уестминстърския мост и тя закъсняваше. На гърба й подскачаше малка раничка; косата й се развяваше зад нея, докато се движеше.

Точно в 9:30 часа, разрошена и малко задъхана, Кити пристигна при служебния вход на театър „Колизеум“, бутна леко вратата, която се оказа отключена. Погледна бързо зад себе си към осеяната с боклуци улица, не видя никого и се вмъкна вътре.

Сивият и мръсен коридор бе пълен с кофи и странни дървени конструкции, вероятно предназначени за сцената. През един мърляв прозорец се процеждаше малко светлина; спареният въздух миришеше силно на боя.

Отпред имаше друг коридор. Следвайки запаметените инструкции, Кити тихомълком тръгна по него и стигна до друга стая, пълна със закачалки с костюми. Въздухът стана по-спарен. Нечий бивш обяд — парченца сандвич с пържени картофи и полупразна чаша кафе — лежаха пръснати на масата. Кити влезе в трета стая и видя внезапна промяна: под краката й имаше дебел килим, а стените бяха с тапети. Сега някъде отдалеч миришеше на дим и лак. Тя бе близо до предната част на театъра, в обществените коридори.

Спря и се ослуша. В цялата празна сграда не се чуваше звук. И все пак някъде отгоре, някой чакаше.



Беше получила инструкциите си онази сутрин в атмосферата на трескава подготовка. Господин Пенифедър бе затворил магазина в този ден и се бе оттеглил в склада в избата, за да започне да подрежда екипировката им за нападението. Всички останали също бяха заети, шиеха черни дрехи, лъскаха инструменти, а Фред се упражняваше в мятане на ножа в уединената изба. Господин Хопкинс беше насочил Кити към „Колизеум“. Мистериозният благодетел, каза той, бил избрал този неизползваем театър като сравнително неутрално място, където магьосник и обикновен можеха да се срещнат в равностойни условия. Там щяха да й дадат помощта, от която се нуждаеха, за да влязат в гробницата на Гладстон.

Въпреки някои съмнения за цялото начинание, Кити не можеше да не се развълнува от името. Гладстон. Историите за великолепието му бяха безбройни. Приятелят на народа, ужасът на неговите врагове… Да осквернят гробницата му бе толкова немислима постъпка, че умът й едва я разбираше. И все пак, ако успееха, ако се върнеха вкъщи със съкровищата на основателя, какви чудеса още можеше да извърши съпротивата.

Ако се проваляха, Кити не си правеше илюзии за последствията. Групата се разпадаше. Пенифедър беше стар: въпреки страстта му, въпреки гнева му, силата му отслабваше. Без твърдото му водачество групата щеше да се разпусне — всички щяха да се върнат към еднообразния си живот под тиранията на магьосниците. А ако имаха кристалната топка и магическото портмоне, тогава какво? Може би тогава съдбата им щеше да се промени и щяха да привлекат свежа кръв за каузата си. Само мисълта за това караше сърцето й да забие по-бързо.

Но първо трябваше да се срещне с непознатия благодетел и да спечели неговата помощ.

Коридорът минаваше покрай множество отворени врати, през които Кити виждаше покритите места в театралния салон. Беше много спокойно, всеки звук се приглушаваше от дебелия килим и елегантните тапети по стените. Килимът беше виненочервен, тапетите — на розови райета. Единствената украса бяха избелелите театрални плакати и очуканите месингови свещници, които излъчваха слаба, нестабилна светлина. Кити вървеше бързо, докато стигна стълбите.

Тръгна нагоре по дългите, ниски стъпала, после — отново, почти в обратна посока — нагоре по още едни стълбища, мина по един тих коридор и стигна до мястото, където от лявата страна имаше шест ниши със завеси. Всяка от тях бе вход към една от нишите, гледащи към сцената и използвани от магьосниците.

Всяка от нишите имаше номер, гравиран на месингова табелка над завесата. Без да спира, Кити се насочи към последната ниша в редицата. Тя бе номер седем; мястото, където щеше да чака благодетелят.

Както и всички останали, завесата бе напълно спусната. Кити спря отпред, заслуша се, но не чу нищо. Един кичур коса бе паднал на лицето й. Тя го приглади назад и докосна сребърната висулка в джоба си за късмет. После отмести рязко завесата и пристъпи вътре.

В нишата нямаше нищо освен два тежки златни стола, обърнати с лице към сцената. От лявата страна бе дръпната завеса, скриваща помещението от залата долу. Кити се намръщи смутено и объркано. Да не беше объркала номера или часа? Не. По-вероятно благодетелят се беше уплашил и не се бе появил.

На облегалката на единия стол имаше забодено листче хартия. Кити пристъпи напред да го издърпа. В този момент усети леко движение във въздуха, много лек шум зад нея. Ръката й се стрелна към палтото. В основата на врата й бе упражнен внезапен лек натиск. Тя замръзна.

Гласът бе тих и замислен.

— Моля те, изобщо не се опитвай да се обърнеш, скъпа моя. Лекото убождане, което чувстваш, е от върха на кама, изкована в Рим за Борджиите. Остротата не е единственото й качество — на един пръст нагоре по острието има капка отрова; ако тя докосне раната ти, ще умреш за тринайсет секунди. Споменавам го само за да спазваме подходящите подробности. Без да се обръщаш, моля те, хвани стола и го постави с лице към стената… Добре. Сега седни. Аз ще седна плътно зад теб и после ще говорим.

Кити издърпа стола с лице към стената, заобиколи го бавно и предпазливо седна в него, като през цялото време усещаше острието във врата си. Чу шумолене на дрехи, скърцане на кожени обувки, лека въздишка, след това някой седна и се отпусна. Погледна стената, но не каза нищо.

Гласът прозвуча отново:

— Добре. Сега сме готови и се надявам, че можем да вършим работа. Нали разбираш, че предпазните мерки, които взимам, са просто за самозащита? Аз не искам да ти навредя.

Кити остана загледана в стената.

— Нито пък ние на теб — рече тя спокойно. — Но все пак и ние сме взели предпазни мерки.

Гласът изсумтя.

— Които са?

— Моя колежка чака пред театъра. Тя носи малка кожена чанта. В нея има шест малки демона, обвити в избухлив гел. Това, вярвам, е ефикасно бойно оръжие и може да изравни цяла сграда със земята. Наскоро го откраднахме от склада на Министерството на отбраната. Споменавам го, за да те впечатля: способни сме на забележителни неща. Казвам го и защото, ако не се върна до петнайсет минути, приятелката ми ще активира дяволчетата и ще ги хвърли в театъра. — Лицето на Кити беше безизразно. Това беше лъжа.

Сподавен смях.

— Добре казано, скъпа моя. Ами тогава, трябва да побързаме. Както господин Хопкинс без съмнение ви е казал, аз съм на свободна практика и с много връзки сред магьосниците; дори лично съм се занимавал с изкуството от време на време. Но, също като теб, и на мен ми е писнало от тяхното управление! — В гласа му се прокрадна гневна нотка. — Поради дребно финансово недоразумение правителството ми отне богатството и имотите! Сега съм просяк там, а някога спях на копринени чаршафи от Ташкент! Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие от това да видя как магьосниците пропадат. Затова ще помогна на каузата ви.

Тези забележки бяха изречени с много емоции; при всяко натъртване върхът на камата се забиваше във врата на Кити. Тя навлажни устни.

— Господин Хопкинс каза, че имате ценна информация за нас.

— Така е, наистина. Трябва да разбереш, че аз не изпитвам съчувствие към обикновените, за чиято кауза работите. Но действията ви дразнят големите в правителството и това ми харесва. И така, по същество. Хопкинс обясни ли ви естеството на предложението? — Кити кимна предпазливо. — Добре тогава, посредством връзките си аз получих достъп до документите на Гладстон и направих някои проучвания. Дешифрирах някои кодове и разбрах подробности за проклятието, което е оставил да пази останките му.

— Това ми изглежда твърде оскъдна защита за някой с неговата сила — каза Кити. — Ако мога така да се изразя.

— Ти си интелигентно, упорито момиче — одобрително каза гласът. — Когато е умрял, Гладстон е бил стар и слаб, мършав като вретено, неспособен на нищо повече от обикновено заклинание. И все пак това е свършило работа. Никой не го е осквернил от страх да не бъде поразен от проклятието. Но то може да бъде преодоляно, ако вземете необходимите предпазни мерки. Аз мога да ви дам тази информация.

— Защо да ти вярваме? — извика Кити. — Не разбирам. Какво печелиш ти от това?

Гласът явно не се възмути от въпроса.

— Ако исках да унищожа групата ви — каза той спокойно, — в момента, в който влезе през тази завеса, щеше да си арестувана от полицията. Освен това вече ти казах, че искам да видя как магьосниците се провалят. Но ти си права, естествено. Правя го и заради нещо друго. Докато се ровех в архива на Гладстон, открих списък на погребалните предмети. Той съдържа предмети от интерес и за вас, и за мен.

Кити леко се размърда в големия златен стол.

— Ще ми трябват поне две минути да напусна сградата — каза тя. — Уверявам те, че приятелката ми е много точна.

— Ще бъда кратък. Господин Хопкинс трябва да ви е казал за чудесата в криптата — можете да ги вземете — магическите оръжия и всичко останало. Аз нямам нужда от тях; аз съм мирен човек. Но аз събирам необикновени предмети и ще се радвам да притежавам наметалото на Гладстон, което е било сгънато и поставено на саркофага му. То няма магическа сила, така че ви е безполезно. А и ако дъбовият му жезъл е оцелял, искам и него. Той има минимална магическа стойност — мисля, че го е омагьосал да пази от насекоми — но ще се радвам да го имам в колекцията си.

— Ако вземем останалите съкровища — рече Кити, — ще се радваме да ти дадем тези неща.

— Много добре, споразумяхме се. И двамата ще се облагодетелстваме. Ето необходимата ви екипировка. — С леко шумолене, една малка черна чанта бе избутана по килима пред нея. — Не я пипай все още. В нея има сандъче и чук. Те ще ви предпазят от проклятието. Включил съм и подробни инструкции. Следвайте ги и ще живеете. Слушай внимателно — продължи гласът. — Довечера в единайсет и половина уредниците на абатството ще си тръгнат. Отидете при вратата на манастира: аз ще уредя да я оставят отворена. Втора врата затваря пътя към самото абатство; по принцип се затваря с две средновековни резета и греда. Ще оставя и тази врата отключена. Тръгнете в северния кораб56 на храма и намерете статуята на Гладстон. В една колона зад нея е входът към гробницата. За да влезете, трябва просто да завъртите ключа.

Кити се обърка.

— Ключ ли?

Нещо малко и блестящо прелетя във въздуха и падна до чантата.

— Пази го добре — каза гласът — и помни да се предпазите с магията ми преди да отворите гробницата. В противен случай цялото това хитруване ще е било за нищо.

— Ще запомня — каза Кити.

— Добре — Тя чу как някой стана от стола. Гласът заговори отвисоко, близо до нея. — Тогава това е всичко. Желая ви успех. Не се обръщай.

Острото усещане отзад на врата й намаляваше, но толкова леко, толкова неусетно, че в началото Кити не можа да разбере, че вече го няма. Тя изчака цяла минута, неподвижна, с широко отворени очи.

Накрая изгуби търпение.

Тя се обърна плавно с ножа си в ръка.

Нишата бе празна. И когато излезе в тихия коридор, здраво стиснала ключа и чантата, тя не видя никого наблизо.

26

Някъде в далечното минало, дълго преди първите магьосници да пристигнат в Лондон, голямата църква на Уестминстърското абатство бе имала значителна власт и влияние в града наоколо. Построено през вековете от една династия забравени крале, абатството и земите му се простираха върху обширен район, населен от учени монаси, извършващи служенията, учещи в библиотеката му и работещи на земите му. Главната църква се издигаше на над трийсет метра височина, с високи кули в западния край и в центъра на сградата над олтара. Сградата бе построена от твърд бял камък, който постепенно се обезцветяваше от дима и магическите излъчвания на растящия град.

Годините минаваха; кралете падаха от власт и бяха заменени от парламенти, които се събираха в Уестминстър хол, недалеч от абатството. Влиянието на църквата постепенно отслабваше, както ставаше и с талията на оцелелите монаси, за които сега бяха тежки времена. Много от външните сгради на абатството се рушаха и само манастирите — четири големи сгради, заобикалящи централния затревен площад — оставаха в добро състояние. Когато самият парламент бе превзет от новата власт — група силни магьосници, които нямаха много време за традициите на църквата — изглеждаше сякаш и самото абатство може да се превърне в руини.

Но една традиция спаси сградата. Най-великите лидери на страната, независимо дали крале или министри, отдавна биваха погребвани в подземията на абатството. Сред колоните в основния кораб вече се бяха струпали безброй много гробове и възпоменателни плочи, а земята отдолу бе направена на решето от крипти и гробници. Магьосниците, които се домогваха до вечната слава, както и кралете преди тях, решиха да продължат тази практика; вече беше въпрос на голяма чест за всекиго да бъде погребан в църквата.

Останалите монаси бяха изхвърлени. Бяха назначени няколко духовника да извършват редките служения и понастоящем абатството оцеляваше като гигантска гробница. Малко обикновени ходеха там през деня, а през нощта околността му се отбягваше. Имаше нездравословна репутация.

Затова и охраната на сградата бе сравнително слаба. Наистина нямаше голяма вероятност групата да срещне някаква охрана, когато точно в 11:30 часа първите от тях пристигнаха при отключената врата на външната страна на манастира и безшумно се вмъкнаха вътре.



Кити бе поискала да отиде в абатството през деня, за да разузнае както трябва и да види гробницата на Гладстон отвън. Но господин Пенифедър й бе забранил.

— Не трябва да предизвикваме подозрение — каза той.

Всъщност Кити нямаше защо да се притеснява. Господин Хопкинс се държеше както обикновено през целия този дълъг и притеснителен ден, проучвайки множество карти на абатството и околностите. Той им показа разположението на помещението, под което бяха скрити повечето гробници; показа им покритите алеи, където навремето монасите сядали да четат или се разхождали в лошо време. Показа им околните пътища, отбелязвайки караулните помещения на нощната полиция и известните пътища на наблюдателните сфери. Посочи вратите, които щяха да бъдат отключени, и предложи, в случай че има неочаквани патрули, да се съберат в абатството един по един. Всичко беше много добре организирано от господин Хопкинс.

— Само ми се иска да имах устойчивост като вас — тъжно рече той. — Тогава и аз щях да мога да взема участие в мисията.

Господин Пенифедър наблюдаваше Стенли, който мъкнеше една кутия с оръжия, взета от избата.

— Хайде сега, Клем — извика той. — Ти свърши твоята част! Остави другото на нас. Ние сме професионалистите по кражбите и прикриването.

— Извинете, сър — каза Кити. — И вие ли ще идвате?

Лицето на стареца почервеня от ярост.

— Разбира се! Това ще е върховният момент в живота ми! Как смееш да предполагаш обратното? Мислиш, че съм прекалено слаб ли?

— Не, не, сър. Естествено, че не. — Кити отново се наведе над картите на абатството.

В този ден в групата се бе прокраднало голямо нетърпение и притеснение; всички те, дори и обикновено спокойната Ан, бяха много нервни и докачливи. Сутринта екипировката бе измъкната и всеки мълчаливо приготви собствения си комплект. Когато Кити се завърна с подаръците от благодетеля, господин Пенифедър и господин Хопкинс се оттеглиха в задната стаичка на магазина да проучат инструкциите. Останалите обикаляха около боите и стативите почти без да продумват. Ан приготви сандвичи за обяд.

Следобед Кити, Фред, Стенли и Ник отидоха до избата да упражняват уменията си. Фред и Стенли се редуваха да хвърлят дискове по една стара греда, а Ник и Кити тренираха бой с ножове. Когато се върнаха, откриха, че господин Пенифедър и господин Хопкинс все още са затворени в стаичката и се съвещават. В 5:30 часа атмосферата бе наелектризирана до крайност и Ан донесе чай с бадемови бисквити. Един час по-късно господин Пенифедър излезе от задната стая. Много внимателно той си сипа хладък чай в една чаша.

— Дешифрирахме инструкциите — каза той. — Сега вече сме напълно готови. — Той вдигна чашата си за тържествен тост. — За това, което ще ни донесе тази вечер! Справедливостта е на наша страна. Бъдете уверени и вярвайте, приятели мои. Ако сме смели и не направим грешка, животът ни никога няма да е същият.

Той отпи и остави решително чашата си върху чинийката. Започна последното обсъждане.



Кити влезе втора във външната сграда на абатството. Ан я беше изпреварила с по-малко от минута. Тя се вторачи в тъмнината, чувайки дишането на Ан наблизо.

— Да рискуваме ли с малко светлина? — прошепна тя.

— Фенерчето химикалка — каза Ан. — Ето.

Един тънък лъч освети стената насреща, после за кратко и лицето на Кити. Кити премигна и вдигна ръка.

— Дръж го надолу — рече тя. — Не знаем нищо за прозорците.

Клякайки на каменния под, Ан несигурно завъртя фенерчето около себе си, осветявайки набързо купчини кутии от боя, лопати, градински гребла, една лъскава нова косачка за трева и множество други инструменти. Кити свали раницата от гърба си, хвърли я пред себе си и погледна часовника си.

— Време е за следващия.

Сякаш в отговор, някъде отвън, зад вратата прозвуча лек стържещ звук. Ан угаси фенерчето. Стояха клекнали в мрака.

Вратата се отвори и затвори, придружена от звука на тежко дишане. Въздухът в стаята се раздвижи за момент, донасяйки силния аромат на афтършейв.

Кити се успокои.

— Здрасти, Фред — каза тя.

Останалите от групата пристигнаха на интервали от по пет минути. Последен се появи самият господин Пенифедър, изморен и задъхан. Изхриптя заповед.

— Фредерик, Стенли! Фенерите! Няма… няма никакви прозорци в тази стая. Няма от какво да се страхуваме.

Шестимата се появиха на светлината от силните фенери: всички имаха раници, всички бяха облечени в черно. Господин Пенифедър дори си беше боядисал бастуна в черно и бе заглушил края му с парче плат. Сега той се облегна на него, оглеждайки групата един по един бавно и решително, събирайки сили.

— Много добре — рече той накрая. — Ан, качулките, моля.

Бяха извадени и раздадени тъмни, вълнени маски. Фред погледна недоверчиво своята.

— Не ги обичам тези неща — изръмжа той. — Дращят.

Господин Пенифедър изцъка нетърпеливо с език.

— Само младежките пъпки няма да са достатъчни тази вечер, Фредерик. Прекалено важно е. Слагай я. Добре — последна проверка. После към манастира. И така, Никълъс, при теб ли е сандъчето с херметическата мантия?

— Да.

— А чукът, с който трябва да го разбием?

— И той.

— Фредерик, щангата при теб ли е? Добре. А толкова полезният ти комплект от ножове? Отлично. Стенли — въжето и компаса? Кити — лейкопласта, превръзките и мехлема? Добре, а ключът за гробницата е при мен. Що се отнася до оръжията, трябва при всеки един от нас да има поне по едно моулърско стъкло и някаква първична сфера. Много добре.

Той замълча за момент да си поеме дъх.

— Още няколко неща — добави той, — преди да започнем. Оръжията ще се използват само в краен случай, ако ни обезпокоят. Иначе трябва да сме неуловими. Невидими. Ако вратата към абатството е заключена, се оттегляме. В самата гробница трябва да намерим съкровищата; аз ще ги разпределя между вас. Напълвате чантите и се връщате обратно там, откъдето сте дошли. Ще се срещнем отново в тази стая. Ако нещо се обърка, при първа възможност отидете в избата. Избягвайте магазина. Ако по някаква причина загина, господин Хопкинс ще ви съветва по-нататък. Утре следобед той ще чака в кафене „Друидите“. Някакви въпроси? Не? Никълъс би ли…

В края на външната сграда имаше втора врата. Ник отиде тихо до нея и я бутна. Тя се отвори; отвъд се виждаше мастилената тъмнина на откритото пространство.

— Тръгваме — каза господин Пенифедър.



Влязоха в колона по един: Ник, следван от Кити, после Фред, Ан, Стенли и най-отзад господин Пенифедър.

Тихи като прилепи те се движеха безшумно и бързо, малки движещи се зрънца на фона на тъмните стени. Неясни по-бледи сенки маркираха сводестите прозорци отдясно, но вътрешният двор на манастира не се виждаше. Нямаше луна да им освети пътя. Маратонките им докосваха земята с нежно шумолене като изсъхнали листа, отронени от вятъра. Бастунът на господин Пенифедър, със заглушения си връх, потупваше най-отзад. Отпред покритият фенер на Ник се люлееше тихо на дългата си верига и хвърляше отблясъци по земята като блуждаещ огън; носеше го ниско, под нивото на прозорците от страх да не го видят нечии очи.

Кити преброи арките, докато вървеше. След осмата водещата светлина отпред се стрелна надясно, зад ъгъла на манастира. Тя също зави и продължи, без да забавя крачка, като и тук продължи да брои арките. Една, две… Тежестта на раницата притискаше гърба й; чуваше как съдържанието вътре се мести. Искрено се надяваше, че сферите са добре защитени в платнените си опаковки. Четири, пет… Автоматично провери дали останалите й оръжия са на място: нож в колана, диск за хвърляне в якето. Те й даваха много по-силно чувство за сигурност от всички магически оръжия: те не бяха покварени от допира на демони.

Шест, седем… Намираха се в края на северната страна на манастира. Водещата светлина се разтресе и забави. Кити едва не налетя в гърба на Ник, но спря навреме. Отзад шумоленето от крака продължи за момент, после спря.

Усети как Ник обърна глава. Гласът му бе полушепот:

— Вратата на главния кораб на църквата. Сега ще видим.

Той вдигна фенера, прехвърляйки го пред себе си за момент. Кити зърна черната повърхност на древна врата, тежко обкована с гигантски пирони, чиито сенки отскачаха и се въртяха при преминаването на светлината. Светлината се снижи. Мрак, тишина, леко драскане. Кити чакаше, пръстите й търкаха висулката в джоба. Представи си как пръстите на Ник пробягват по неравното дърво и набитите пирони в търсене на гигантското метално резе. Чу тихо потропване и звуците от постоянно и потиснато напрягане — тихи пъшкания и псувни от Ник, шумоленето на якето му. Очевидно беше затруднен.

Хайде.

Приглушено дрънчене; по плочите се разля неясна светлина. Ник бе пуснал фенера на пода и се бореше с резето с две ръце. Близо зад себе си, почти направо в ухото си, Кити чу как Фред изрече сподавено проклятие. Осъзна, че от напрежение бе стиснала зъби толкова силно, че я боляха челюстите. Беше ли сгрешил благодетелят? Беше ли вратата все още заключена? Ако беше така, те определено бяха в безизходица. Това беше единственият начин да влязат, а вратата не можеше да бъде разрушена. Не можеха да рискуват с каквато и да е експлозия.

Нещо се тръкна в нея; от аромата позна, че е Фред.

— Нека аз. Отмести се… — Чу се шумолене, докато Ник се отместваше, кратко драскане, после Фред изсумтя. Веднага последва силно пукане и глухо тупване, едновременно с това ръждясалите панти изскърцаха. В гласа на Фред се долавяше нотка на задоволство. — А аз мислех, че има проблем. Дори не беше заяла.

Той се върна на мястото си в колоната; без повече коментари групата мина през вратата и я затвори след себе си. И така, те бяха в централното помещение на Уестминстърското абатство.



Ник намести капака на фенера си, намалявайки го до най-ниската степен. Изчакаха няколко минути очите им да свикнат. Църквата не бе напълно тъмна: постепенно Кити започна да различава призрачните сенки на големите сводести прозорци срещу тях, простиращи се по северната стена на кораба. Очертанията им станаха по-ясни, осветявани от външната страна от далечни светлини, включително и от минаващи коли. По стъклото на прозорците бяха изобразени странни фигури — но светлината не беше достатъчно силна, за да се видят ясно. От пътищата отвън не долиташе никакъв звук; почувства се като затворена в гигантски пашкул.

Близо до себе си Кити различи каменна колона, чийто горен край се губеше в сводестите сенки. На равни разстояния в помещението се издигаха други колони, оградени в основата си от големи черни петна, със странни пропорции и доста многобройни. Видът им накара стомаха й да се свие: това бяха паметни плочи и гробове.

Приглушено почукване загатна, че господин Пенифедър продължаваше напред. Думите му, при все че бяха прошепнати изпод маската, събудиха серия от ехо, което се понесе сред камъните.

— А сега, бързо. Следвайте ме.

Тръгнаха през просторното помещение, под невидимия покрив, следвайки сиянието на светлината. Господин Пенифедър вървеше напред толкова бързо, колкото можеше, а останалите се струпаха след него. Стенли пристъпваше отляво. Докато минаваха покрай едно безформено черно петно, той вдигна фенера си любопитно и изпищя ужасено. Отскочи назад, а люлеещата се светлина хвърли нестабилни сенки около тях. В ушите им прокънтя отразеният му писък.

Господин Пенифедър се завъртя; ножът на Кити се озова в ръката й; а в тези на Фред и Ник се появиха сребърни дискове.

Какво има? — просъска Кити, докато сърцето й биеше лудо.

От тъмното се чу плачевен глас.

— Точно до нас — там… призрак…

— Призраците не съществуват. Вдигни си фенера.

С очевидно нежелание Стенли се подчини. На трептящата светлина, в една ниша се разкри каменен пиедестал. Едната му страна беше извита и на нея имаше гравиран скелет, покрит с плащеница и размахал копие.

— О… — плахо каза Стенли. — Това е статуя.

— Идиот такъв — прошепна Кити, — това е просто нечия гробница. Не можеше ли да изпищиш още по-високо?

— Хайде. — Господин Пенифедър вече продължаваше. — Губим време.

След като напуснаха основната зала и завиха покрай една кръгла, бяла колона, за да навлязат в северната част, броят на паметните плочи, разхвърляни по пътеките, се увеличи. Ник и Стенли вдигнаха фенерите да осветят гробовете; тук някъде трябваше да се намира този на Гладстон. Много от статуите бяха изображения на магьосниците в реални размери: седяха в каменни столове и изучаваха разгънати пергаменти; стояха героично изправени в каменни наметала, а бледите им, остри лица гледаха невиждащо надолу към бързащата група. Една от тях носеше клетка, в която безнадеждно седеше жаба; тази жена бе изобразена усмихната. Въпреки желязната си решимост, Кити бе нервна. Колкото по-скоро напуснеха това място, толкова по-добре.

— Ето — прошепна господин Пенифедър.

Скромна статуя от бял мрамор — мъж, стоящ на нисък, кръгъл пиедестал. Веждите му бяха сбърчени, а лицето му представляваше истински пример за дълбока замисленост. Носеше широка пелерина, а под нея старомоден костюм с висока, колосана яка. Ръцете му бяха сключени небрежно отпред. На пиедестала имаше само една дума, гравирана в мрамора:

ГЛАДСТОН

Частица от славата на това име се прехвърли върху тях. Отдръпнаха се от статуята, събирайки се плътно един до друг, на почтително разстояние. Господин Пенифедър заговори меко:

— Ключът към гробницата е в джоба ми. Входът е на онази колона там. Малка, бронзова врата. Кити, Ан, вие имате най-остър поглед. Намерете вратата и открийте ключалката. Според — той потисна кашлицата си — според записките, трябва да е от лявата страна.

Кити и Ан заобиколиха статуята и се приближиха към колоната, Ан прокарваше малкото си фенерче по камъните отпред. Внимавайки къде стъпват, те обиколиха колоната, докато на светлината не се показа матовият отблясък на метал. Пристъпиха по-близо. Металният панел беше малък, висок само метър и половина, и при това доста тесен. Нямаше никакви орнаменти освен миниатюрна шевица от коне по краищата.

— Намерих я — прошепна Кити. На левия ръб по средата имаше малка дупка. Ан приближи фенерчето; дупката бе пълна с паяжини.

Господин Пенифедър доведе другите: те застанаха събрани до колоната.

— Никълъс — каза той. — Приготви мантията.

В продължение на около две минути, Кити стоя с тях в мрака, дишайки равномерно през вълнените влакна на маската си, в очакване Ник да се приготви. От време на време приглушеното бучене показваше преминаването на лимузина някъде по площада на парламента; но иначе всичко бе тихо освен звука от кашлицата на господин Пенифедър, потискана в ръкавиците му.

Ник се прокашля.

— Готово.

В този момент чуха воя на сирени, който ставаше все по-силен, после минаха по моста Уестминстър и продължиха. Заглъхнаха. Най-после господин Пенифедър кимна леко.

— Сега — каза той. — Застанете наблизо, иначе мантията няма да ви предпази.

Нито Кити, нито останалите имаха нужда да им се казва. Те се събраха наблизо в груб кръг, с лица обърнати навътре и докоснати рамене. В средата Ник държеше изящно абаносово сандъче; с другата ръка държеше малък чук. Господин Пенифедър кимна.

— Държа ключа. В момента, в който мантията ни покрие, ще завъртя ключа в ключалката. Когато това стане, останете неподвижни — независимо какво се случва.

Ник вдигна чука и рязко го стовари върху капака на абаносовото сандъче. Капакът се счупи на две; отчетливото изпукване прокънтя като пистолетен изстрел. От сандъчето нагоре излетя поток от жълти частици, които се въртяха и блещукаха със своя собствена светлина. Те описаха спирала над групата на височина от около четири метра и половина, после се извиха настрана и надолу като вода от фонтан, паднаха на каменния под и изчезнаха в него. От кутията продължаваха да се издигат частици, летяха нагоре и валяха надолу, оформяйки блед блестящ балдахин, който ги запечатваше като в купол.

Господин Пенифедър вдигна малкия, златен ключ. Много бързо той се протегна, внимавайки ръката му да не излезе извън ръба на блестящия купол и постави ключа в ключалката. Завъртя го и си дръпна ръката бърз като гърмяща змия.

Зачакаха. Никой не помръдваше. Бузите на Кити бяха покрити със студена пот.

Безшумно малката бронзова вратичка отскочи. Зад нея имаше черно пространство и от него бавно изплува сияещ балон от зелена светлина. Като стигна до отвора, той изведнъж стана по-бърз, нараствайки с особено противно съскане. Секунда по-късно в помещението изригна ярък, зелен облак и озари всички статуи и паметни плочи като мъртвешки пламък. Групата се разтрепери в защитната си мантия, докато проклятието изгаряше въздуха около тях и се издигна до половината височина на залата. Бяха в безопасност, стига да не мърдаха извън купола; дори при това положение до носовете им достигна такава миризма на зараза и разложение, че трябваше да се насилят да не повърнат.

— Надявам се — изпъшка господин Пенифедър, докато зеленият облак бушуваше напред-назад, — че мантията ще издържи по-дълго от проклятието. Ако не — ако не, Стенли, опасявам се, че следващите скелети, които ще видиш, ще са нашите собствени.

В мантията беше много горещо. Кити усети как главата й започва да се замайва. Тя прехапа устни и се опита да се концентрира: ако припаднеше сега, щеше да е фатално.

Изненадващо и неочаквано, проклятието се самовзриви. Зеленият облак явно изчезна в имплозия, сякаш — заради липсата на жертви — му се наложи да погълне сам себе си. За малко цялото помещение бе осветено от нездравата му светлина; после се просмука в нищото и отново настъпи мрак.

Измина една минута. От носа на Кити капеше пот. Никой не помръдваше и на милиметър. После изведнъж господин Пенифедър започна да се смее. Беше висок, почти истеричен звук, който накара Кити да стисне зъби. Съдържаше нотка на екзалтация, която малко излизаше от границите на нормалното. Тя отскочи инстинктивно назад, по-далеч от него, и пристъпи извън мантията. Усети щипане, минавайки през жълтия балдахин, после нищо. Огледа се за секунда, после пое дълбоко въздух.

— Е, гробницата е отворена — каза тя.

27

Свечеряваше се; собствениците на малките кафенета в задните улички около площада се бяха раздвижили, палеха лампи, които окачваха над вратите и събираха дървените столове, които бяха пръснати по тротоара през деня. Изпод мрачните черни кули на старата църква Тин се чуваше звънът на вечерните камбани. В нея лежеше погребан моят добър приятел Тихо57, а улиците жужаха от прибиращите се по домовете си жители на Прага.

През по-голямата част от деня момчето седя отпуснато на маса с бяла покривка пред една таверна и чете няколко чешки вестника и евтини брошури. Ако вдигнеше поглед, пред него се разкриваше добра гледка към Стария градски площад, където излизаше уличката след около десетина метра; ако погледнеше надолу, пред очите му изникваше добра гледка към смесицата от празни чаши за кафе и съдове, отрупани с остатъци от наденички и парчета солети, остатъците от следобедната му консумация.

Аз седях на същата маса и носех чифт огромни слънчеви очила и модерно сако, подобно на неговото. За по-добър ефект, бях сложил една солета на чинията пред себе си и я бях натрошил на парчета, за да изглежда сякаш си опитвам. Но, естествено, аз не ядях и не пиех нищо58.

Старият градски площад беше едно от най-големите открити пространства в източната част на града, едно неравно място от светъл паваж, осеяно с пешеходци и будки за цветя. Пред елегантните пететажни къщи лениво прелитаха ята птици; от хилядите комини се издигаше дим. Беше най-спокойната сцена, за която може да се мечтае и все пак аз не бях спокоен.

— Ще спреш ли да се въртиш? — Момчето плесна с брошурата си по масата. — Не мога да се концентрирам.

— Не мога — казах аз. — Тук сме прекалено на открито.

— Отпусни се — не сме в опасност.

Огледах се крадешком.

— Така казваш ти. Трябваше да си останем в хотела.

Момчето поклати глава.

— Щях да полудея, ако бях останал в онзи бълхарник и минута повече. Не можах да спя от праха в леглото. И цяло племе дървеници пируваха с мен през нощта — чувах ги как отскачат от мен всеки път, когато кихнех.

— Ако си бил прашен, трябваше да се изкъпеш.

Той погледна смутено.

— Ваната някак си не ми хареса. Изглеждаше прекалено… гладна. Както и да е, Прага е достатъчно безопасна; тук вече почти няма магия. През цялото време, докато седяхме тук, не си видял нищо — нито дяволче, нито джин, нито магия, — а сме в центъра на града! Няма вероятност някой да види какво представляваш. Успокой се.

Свих рамене.

— Щом казваш. Няма аз да тичам по стените, а войниците да ме бодат с копия в задника.

Не ме слушаше. Отново беше хванал брошурата и я гледаше намръщено. Аз се върнах към заниманието си от следобеда: а именно — да проверявам отново и отново нивата.

Ето как стоят нещата: момчето беше абсолютно право — цял ден не бяхме видели нищо магическо. Това не означаваше, че властите нямаха своето присъствие: няколко войници в тъмносини униформи и лъскави високи ботуши и шапки59 постоянно се разхождаха по площада (Веднъж спряха на масата на господаря ми и поискаха документи за самоличност; господарят ми подаде фалшивите си документи, а аз им пуснах един проблясък, те забравиха какво искаха и се отдалечиха.). Но не бяхме видели нито един от магическите видове, които бяха нещо нормално в Лондон: търсещи сфери, фолиоти, маскирани като гълъби и т.н.… Всичко изглеждаше много невинно.

И въпреки че казвам това, някъде наблизо, недалеч от мястото, където се намирахме, усещах силна магия, която действаше енергично на всички нива. Всяко едно ниво трептеше от нея, но най-вече седмото, откъдето обикновено идват най-големите неприятности. Не бе насочена към нас — все още; и все пак това ме изнерви, най-вече, защото момчето — понеже беше човек, млад и арогантен — не усещаше нищо и продължаваше да се държи като турист. Не обичах да съм на открито.

— Трябваше да се съгласим да се срещнем на усамотено място — настоях аз. — Тук е прекалено публично.

Момчето изсумтя.

— И да му дадем шанса пак да дойде облечен като таласъм? Не мисля така. Нека да носи костюм и вратовръзка както всички останали.

Наближаваше шест часът. Момчето плати сметката ни и бързо натика брошурите и вестниците в раницата си.

— Ред е на будката за хотдог — каза той. — Както и преди стой назад и ме защитавай, ако нещо се случи.

— Добре, шефе. Няма го червеното ти перо. Какво ще кажеш за някоя роза или панделка в косата?

— Не. Благодаря.

— Само питам.

Разделихме се в тълпата; аз се отклоних, придържайки се към сградите от едната страна, докато момчето продължи към центъра на площада. Тъй като повечето от прибиращите се хора по една или друга причина се придържаха към краищата, той изглеждаше леко изолиран. Гледах го как върви. Ято врабчета излетя от паважа близо до краката му и се насочи към покривите отгоре. Прегледах ги разтревожено, но сред тях нямаше скрити наблюдатели. Всичко беше наред, засега.

Един джентълмен с рошави мустаци и енергичен вид бе прикрепил скара на колела към велосипеда си и бе заел изгодна позиция близо до центъра на площада. Тук той беше разпалил въглищата и оживено печеше наденички за гладните граждани на Прага. Беше се образувала малка опашка и господарят ми застана там, оглеждайки се небрежно за появата на Арлекин.

Аз застанах равнодушно до една стена и започнах да наблюдавам площада. Не ми харесваше: прекалено много прозорци блестяха от лъчите на залязващото слънце; бе невъзможно да се каже кой би могъл да гледа през тях.

Шест часа мина. Арлекин не се появяваше.

Опашката за наденички се скъсяваше. Натаниел беше последен. Той се придвижи напред, ровейки из джоба си за дребни пари.

Проверих минувачите във всички далечни краища на площада. Под кметството стоеше малка групичка и клюкарстваше, но повечето хора все така бързаха за вкъщи, влизаха и излизаха от уличките към площада.

Ако Арлекин беше наблизо, то той не даваше никакъв знак.

Тревогата ми се увеличи. Не се виждаше никаква магия, но още имаше трептене на всички нива.

Съвсем не в мой стил огледах всички изходи. Имаше седем… Това поне беше добре: много пътища за бягство при нужда.

Сега Натаниел бе втори на опашката. Пред него имаше едно малко момиченце и искаше допълнително кетчуп на наденичката.

През площада крачеше висок мъж. Носеше костюм и шапка; държеше вехта чанта. Погледнах го. Изглеждаше също толкова висок, колкото Арлекин, но не можех да съм съвсем сигурен.

Натаниел още не го бе забелязал. Гледаше как момиченцето се отдалечава, олюлявайки се под тежестта на огромния хотдог.

Мъжът се насочи към Натаниел, вървеше бързо. Може би прекалено бързо — сякаш възнамеряваше да направи нещо…

Тръгнах напред.

Мъжът мина близо зад Натаниел, без да го погледне. Продължи да върви елегантно по паважа.

Отново се успокоих. Може би момчето беше право. Бях малко нервен.

Сега Натаниел си купуваше наденичка. Явно се пазареше с продавача за количеството допълнително кисело зеле.

Къде беше Арлекин? Часовникът на кулата на Старото кметство показваше шест и петнайсет. Много закъсняваше.

Чух далечно дрънчене, някъде сред пешеходците, по краищата на площада — неясно, ритмично, като звънчетата на лапландска шейна надалеч в снега. Сякаш идваше едновременно от всички страни. Беше ми познато, но все пак някак различно от всичко, което бях чувал преди… Не можех да го определя.

Тогава видях сините точки, промъкващи се покрай минувачите при изхода на всяка една от седемте улици и разбрах. Ботушите тропаха по паважа, слънцето проблясваше по пушките, металните джунджурии дрънчаха на гърдите на половината въоръжени сили на Прага, докато си пробиваха път. Тълпата се стопи назад, дочуха се разтревожени гласове. Изведнъж войниците спряха; здрави редове блокираха всяка улица.

Аз вече тичах през площада.

— Мандрейк! — извиках. — Забрави Арлекин. Трябва да се махаме.

Момчето се обърна, стиснало хотдога. Досега не бе забелязал войниците.

— Ах — рече той. — Досадно.

— Много си прав. А не можем да минем и по покривите. Там също ни превъзхождат по численост.

Натаниел погледна нагоре и видя публика от няколко десетки фолиота, които очевидно бяха изпъплили на покривите от другата страна и сега клечаха по най-горните керемиди и комините на всяка къща на площада, гледаха злобно надолу към нас и правеха обидни жестове с опашките си.

Продавачът на хотдог беше видял армейските кордони; с изплашен писък той скочи на седалката на велосипеда си и бясно потегли по паважа, оставяйки след себе си диря от наденички, кисело зеле и съскащи нажежени въглени.

— Те са само хора — каза Натаниел. — Това не е Лондон, нали така? Да си пробием път през тях.

Сега вече тичахме към най-близката улица — „Карлова“.

— Мислех, че не искаш да използвам никакво насилие или очебийна магия — казах аз.

— Тези деликатности са вече минало. Ако нашите чешки приятели искат да започнат нещо, тогава ние можем… О!

Все още виждахме велосипедиста, когато това се случи. Сякаш полудял от страх, несигурен какво да направи, той беше минал напред и назад по площада; изведнъж, с наведена глава, напрегнал крака над педалите, той смени посоката, насочвайки се право към една от армейските редици. Един войник вдигна пушката; проехтя изстрел. Велосипедистът трепна, главата му се отпусна на една страна, краката му увиснаха от педалите и започнаха да отскачат и да се влачат по земята. Все още движен от инерцията, велосипедът продължи право напред с висока скорост, скарата подскачаше и трещеше отзад, докато накрая се заби в прекъсналата се редица от войници и се преобърна, изхвърляйки тялото, наденичките, горещите въглени и студеното зеле върху най-близките мъже.

Господарят ми спря силно задъхан.

— Трябва ми щит — каза той. — Сега.

— Както пожелаеш.

Вдигнах пръст, създадох щита около двама ни: той увисна блещукащ, видим на второ ниво — една неравна сфера, която се местеше, докато се движехме.

— Сега — рече момчето свирепо, — детонация. Ще си взривим пътя през тях.

Погледнах го.

Сигурен ли си за това? Тези мъже не са джинове.

— Ами, само ги събори встрани някак си. Натърти ги леко. Не ми пука. Стига да преминем невредими…

Един войник се освободи от бъркотията от проснати крайници и бързо се прицели. Изстрел: куршумът изсвистя през трийсетметровото пространство, мина право през щита и отлетя, като пътьом раздели на две косата на Натаниел.

Момчето ме погледна бясно.

— И какъв точно щит е това?

Нацупих се.

— Използват сребърни куршуми60. Щитът не е сигурен. Хайде… — обърнах се, сграбчих го за врата и в същия момент извърших необходимата промяна. Слабата, елегантна форма на Птолемей порасна и загрубя; кожата се превърна в камък, тъмната коса — в зелени лишеи. Навсякъде по площада войниците имаха отлична видимост към смуглия, кривокрак гаргойл, търчащ с висока скорост и влачещ един ядосан младеж след себе си.

— Къде отиваш? — запротестира момчето. — Там пътят ни е отрязан!

Гаргойлът скръцна с роговия си клюн.

— Тихо. Мисля.

Което си беше достатъчно трудно при цялата патърдия. Хукнах обратно към центъра на площада. От всички улици бавно напредваха войници, приготвили пушките, тропаха с ботуши и дрънчаха с емблемите си. Горе по покривите фолиотите надаваха нетърпеливи звуци и се готвеха да тръгнат напред, надолу по стръмните наклони. Ноктите им тракаха по керемидите като хиляди насекоми. Гаргойлът забави и спря. Още куршуми изсвистяха покрай нас. Така, както се подмяташе, момчето бе уязвимо. Извъртях го пред себе си; каменните крила се спуснаха пред него, препречвайки линията на огъня. Това имаше и допълнителното предимство, че заглушаваше оплакванията му.

От крилото ми рикошира сребърен куршум, ужилвайки същността ми с отровния си допир.

Бяхме заобиколени от всички страни: сребро на нивото на улицата, фолиоти по високото. Което ни даваше само една възможност. По средата.

Отдръпнах леко едното си крило, повдигнах момчето да погледне бързо площада.

— Погледни — казах. — Коя къща, мислиш, има най-тънки стени?

В първия момент не ме разбра. После очите му се разшириха.

— Ти няма…

Онази ли? С розовите кепенци? Да, може би си прав. Ами, да видим…

И при тези думи излетяхме, препускахме през дъжд от куршуми — аз, с клюна напред и с присвити очи; той — пъшкащ, опитващ се да се свие на топка и да предпази главата си с ръце едновременно. Гаргойлите могат да наберат доста добра скорост, при условие, че размахат и крила, докато тичат и се радвам да кажа, че ние оставихме тънка обгорена диря по камъните зад себе си.

Кратко описание на целта ми: старомодна, четириетажна сграда, квадратна, широка, с високи арки в основата, където имаше търговска част. Зад нея се издигаха мрачните кули на църквата Тин61. Собственикът на къщата я обожаваше. Всеки от прозорците имаше двойни кепенци и бяха прясно боядисани в очарователно розово. На всеки перваз имаше дълги, ниски сандъчета за цветя, отрупани до пръсване с розово-бели божури; от вътрешната страна на всеки прозорец стилно висяха къдрави мрежести пердета. Всичко беше забележително красиво. Само дето по кепенците нямаше изрязани сърца, но стилът беше точно такъв.

Войниците тичаха от двете страни на улицата; събираха се, за да ни пресекат пътя.

Фолиотите се раздвижиха от улуците и се спуснаха с опънати парашути от кожа.

Замислих се, като цяло трябваше да се целя във втория етаж, по средата между враговете ни.

Затичах се, отскочих, крилете ми изскърцаха и се размахаха; двутонният гаргойл се изстреля гордо във въздуха. Два куршума долетяха да ни пресрещнат; освен това, един фолиот, малко избързал пред другарите си, се спусна на пътя ни. Куршумите минаха от двете ни страни; от своя страна фолиотът беше пресрещнат от един каменен юмрук, който го нагъна в нещо кръгло и плоско, подобно на сериозно смачкана хартиена чиния.

Двутонният гаргойл се удари в прозореца на втория етаж.

Щитът ми все още беше активен. Затова момчето и аз бяхме доста добре защитени от стъклата, дървото, тухлите и мазилката, които се срутваха навсякъде около нас. Това не му попречи да изпищи от страх, а това донякъде беше същото, което направи и възрастната дама, седнала в стола си, когато прелетяхме покрай нея. За момент зърнах изящна спалня, прекомерно отрупана с дантелени орнаменти; после изчезнахме от живота й, излизайки бързо през насрещната стена.

Падахме надолу, надолу в хладните сенки на една задна уличка, сред порой от тухли, през плетеница от пране, което някой непредвидлив индивид бе окачил на простора на прозореца си. Кацнахме тежко, като гаргойлът пое по-голямата част от удара с остарелите си прасци. Момчето излетя от ръцете му и се изтърколи в канавката.

Станах изморено на крака; момчето направи същото. Врявата зад нас сега беше приглушена, но нито войниците, нито фолиотите нямаше да се забавят да пристигнат. Една тясна уличка водеше навътре в сърцето на Стария град. Безмълвно тръгнахме по нея.



Половин час по-късно лежахме проснати в сенчестите треволяци на една обрасла изоставена градина и се опитвахме да си поемем дъх. От доста време не се чуваха звуци от преследване. Доста по-рано се бях върнал към по-дискретната форма на Птолемей.

— И така — казах аз. — Тази работа с не-привличай-вниманието-върху-нас. Как се справяме?

Момчето не отговори. Гледаше нещо, което стискаше здраво в ръцете си.

— Предлагам да забравим за Арлекин — рекох. — Ако има някакъв разум в главата си, ще емигрира на Бермудите след цялата тази дандания. И никога повече няма да го видиш.

— Няма нужда — каза господарят ми. — Освен това, вече е безполезен. Той е мъртъв.

— Ъ? — Събитията подлагаха всеизвестното ми красноречие на изпитание. В този миг осъзнах, че момчето все още държеше хотдога си. Изглеждаше леко окаяно след приключението, понеже по-голямата част от киселото зеле сега бе заменено от апетитно покритие от мазилка, дърво, парчета счупено стъкло и цветни венчелистчета. Момчето го гледаше съсредоточено.

— Виж, знам, че си гладен — казах аз. — Но това вече е малко прекалено. Нека ти намеря хамбургер или нещо друго.

Момчето поклати глава. Той разтвори хляба с прашни пръсти.

— Това — рече той бавно — е, което ни обеща Арлекин. Нашият следващ контакт в Прага.

— Една наденичка?

— Не, глупак такъв. Това… — Изпод хотдога той издърпа малка визитка, леко превита и изцапана с кетчуп. — Арлекин беше продавачът на хотдог — продължи той. — Това му беше маскировката. И днес той умря за страната си, така че отмъщението за него е част от мисията ни. Но преди това трябва да намерим ето този магьосник.

Той вдигна визитката. На нея имаше надраскани само четири думи:

Кавка

Златната алея №13

28

За мое огромно облекчение, момчето изглежда бе научило нещо от спасението ни като по чудо на Стария градски площад. Вече не виждах небрежния английски турист; вместо това през останалата част от тъмната и неудобна вечер той ми позволи да го преведа през лабиринта от разбити пражки улички по подходящия начин — предпазливо, старателно напредване на двама чужди шпиони на вражеска територия. Насочихме се на север с безкрайно търпение, отбягвайки пешеходните патрули, които излизаха от площада, като се оплитахме в прикрития или понякога влизахме в безстопанствени сгради и се спотайвахме, докато войниците отминеха. Помагаха ни тъмнината и сравнително малкото магическо преследване. Няколко фолиота се разхождаха по покривите, излъчвайки търсещи импулси, но аз ги отклоних лесно, без да бъдем открити. Като изключим това, нямаше нищо: нямаше пуснати полуафрити, никакви джинове. Лидерите на Прага разчитаха изключително на ненаблюдателните си войници и аз напълно се възползвах от това. По-малко от час след като полетяхме, вече бяхме прекосили река Вълтава в каросерията на един камион със зеленчуци и се насочвахме към замъка през един район с градини.

Във великите дни на империята всеки ден на здрачаване ниският хълм, на който се намираше замъкът, беше осветяван от хиляди фенери; според капризите на императора те си меняха цвета и от време на време позицията, осветявайки дърветата и къщите по склоновете в разнообразни светлини62. Сега лампите бяха натрошени и ръждясваха на стълбовете си. Като изключим няколкото слаби оранжеви петна, които всъщност бяха прозорци, хълмът на замъка пред нас беше тъмен, обгърнат от нощта.

Накрая стигнахме до основата на стръмен ред калдъръмени стъпала. Горе над нас се намираше Златната алея — видях блещукащите й светлинки на фона на звездите, на самия край на големия, студен, черен хълм. До основата на стъпалата имаше ниска стена, а зад нея — бунище; оставих Натаниел да се спотайва там, докато аз полетях като прилеп на едно бързо разузнаване нагоре по стъпалата.

Източните стълби почти не се бяха променили от онзи далечен ден, когато смъртта на господаря ми ме освободи от служба при него. Беше прекалено много да се надявам, че някой африт ще изскочи и ще грабне настоящия ми господар. Единственото присъствие, което улавях, беше на три дебели сови, скрити в редиците тъмни дървета от двете страни на пътя. Проверих отново; бяха си сови дори на седмо ниво.

Далеч зад реката все още течеше издирването. Чувах как свирките на войниците пищяха с тъжно безсилие — звук, който вълнуваше същността ми. Защо ли? Защото Бартимеус бе прекалено бърз за тях, ето защо; защото джинът, когото искаха да хванат, вече беше далеч и пърхаше бързо над 256-те стъпала по Касъл хил. И защото някъде пред мен, в тишината на нощта, все още съществуваше източникът на безпокойство, който усещах да трепти на всяко ниво — странната, неидентифицирана магическа дейност. Нещата щяха да станат интересни.

Прилепът отмина старата съборена Черна кула, някога заемана от елитната гвардия, но сега дом единствено на дузина спящи гарвани. Моята цел се намираше зад нея. Една тясна и непретенциозна уличка, от двете страни на която се издигаха редици скромни къщурки — всичките с високи комини, малки прозорци, напукана мазилка и обикновени дървени врати, излизащи направо на пътя. Мястото винаги бе било такова, дори и в славните дни. В Златната алея работеха други правила.

Вечно увисналите покриви сега вече не подлежаха на поправка — една бъркотия от разкривени рамки и разместени керемиди. Настаних се на една оголена греда на най-крайната къщурка и огледах улицата. В дните на Рудолф, най-алчният от всички императори, Златната алея беше център на магически усилия, чиято единствена цел беше създаването на философския камък63. Всяка къща бе наета за различен алхимик и известно време малките къщурки кипяха от дейност64. Дори и след като търсенето бе прекратено, улицата остана дом на чуждестранни работници, работещи за чехите. Правителството искаше да са близо до замъка, където можеше да ги наглежда. И положението остана така чак до проклетата нощ, в която силите на Гладстон превзеха града.

Сега тук не живееха чуждестранни магьосници. Постройките бяха по-малки, отколкото ги помнех, сгушени една до друга като чайки на сушата. Почувствах старите магии, все още просмукали се в камъните, но почти нищо ново. С изключение на… лекото трептене на нивата сега беше по-силно, източникът му — много по-близо. Прилепът се огледа внимателно. Какво виждаше? Куче, ровещо дупка в основата на една стара стена. Осветен прозорец, ограден от тънки завеси; вътре — възрастен мъж, прегърбен край огъня. Млада жена, на уличната светлина, вървяща внимателно по калдъръма на високи обувки, вероятно отиваща към замъка. Празни прозорци, затворени рамки, дупки по покривите и срутени комини. Боклуци, понесени от вятъра. Една весела сцена.

И номер 13, на средата на улицата, един коптор, не по-различен от другите, що се отнася до мръсотия и меланхоличност, но със силен греещ зелен възел, обграждащ го на шесто ниво. Вътре имаше някой и този някой не искаше да го безпокоят.

Прилепът прелетя бързо нагоре и надолу по улицата, внимателно избягвайки възела, където бяха дъгите му. Останалата част на Златната алея беше тиха и спокойна, напълно погълната от нищожната си активност вечер. Спуснах се бързо обратно там, откъдето бях дошъл, надолу към основата на хълма, да вдигна господаря си.

— Открих мястото — казах. — Умерени защити, но би трябвало да успеем да се вмъкнем. Побързай, докато няма никой.

Казвал съм го и преди, но хората са абсолютно безполезни, когато стане дума за придвижване. Времето, което беше необходимо на момчето да изкачи онези мизерни 256 стъпала, огромният брой охкания и пъшкания и ненужните спирания да си поеме дъх, забележителният цвят, който прие — никога не съм виждал нещо подобно.

— Иска ми се да си бяхме купили хартиена торба или нещо подобно — му казах. — Лицето ти лъщи така, че вероятно може да се види от другата страна на Вълтава. А това дори не е много голям хълм.

— Какви… какви… защити има? — Умът му беше зает единствено с работата.

— Слаб възел — казах аз. — Няма проблем. Ти изобщо ли не тренираш?

— Не. Нямам време. Прекалено съм зает.

— Ама, разбира се. Сега вече си твърде важен. Бях забравил.

След около десет минути стигнахме до срутената кула и аз отново се превърнах в Птолемей. В този вид го поведох към едно място, където нисък склон се съединяваше с улицата. Оттук огледахме копторите на Златната алея, докато господарят ми пъшкаше и пухтеше леко до стената.

— Ужасяващо състояние — коментирах.

— Да. Трябва… да ги съборят всичките… и да строят наново.

— Говорех за теб.

— Коя… коя е?

— Номер тринайсет ли? Онази отдясно, третата подред. С бялата мазилка. Като свършиш с умирането, ще видим какво можем да направим.

Внимателно се придвижихме в сенките на алеята на няколко метра от къщурката. Господарят ми беше тръгнал направо към предната врата. Протегнах ръка.

— Стой на място. Възелът е право пред теб. Само още сантиметър нататък и ще го задействаш.

— Мислиш ли, че можеш да се вмъкнеш?

— Аз не мисля, момче. Аз го знам. Правех такива неща още когато Вавилон беше само малка станция за добитък. Дръпни се, гледай и се учи.

Пристъпих към крехката светеща мрежа от влакна, която блокираше пътя ни и наведох глава по-близо. Избрах си малка дупка между нишките и нежно духнах към нея. Намеренията ми бяха правилни: миниатюрното облаче от покорен дъх65 влезе в дупката и увисна там, без да премине и без да се отдръпне. Беше прекалено леко да задейства алармата. Останалото бе лесно. Нежно и бавно разширих облачето; с нарастването си, то раздалечи влакната. След няколко минути в мрежата близо до земята бе създадена голяма кръгла дупка. Оформих дъха във формата на обръч и небрежно пристъпих през него.

— Така — казах аз. — Твой ред е.

Момчето се намръщи.

— Да направя какво? Все още не виждам нищо.

С известно раздразнение, преоформих дъха и го направих видим на второ ниво.

— Сега щастлив ли си? — казах. — Просто мини внимателно през обръча.

Направи го, но все още не изглеждаше впечатлен.

— Ха — рече той. — Доколкото те познавам може да си измисляш всичко това.

— Не е моя грешката, че човешките същества са толкова слепи — изстрелях аз. — И все пак приемате уменията ми за гарантирани. Пет хиляди години под ваша команда и не съм чул дори едно благодаря. Чудесно. Ако не вярваш, че там има възел, с удоволствие ще го задействам за теб. Ще видиш как тича магьосникът Кавка.

— Не, не. — Сега беше припрян. — Вярвам ти.

Сигурен ли си? — Пръстът ми висеше назад към светещите линии.

— Да! Успокой се. Сега — ще се промъкнем през някой прозорец и ще го хванем неподготвен.

— Чудесно. След теб.

Той пристъпи мрачно напред, право в линиите на втори възел, който не бях забелязал66. В къщата проехтя висок шум от сирена, сякаш се състоеше от десетина камбани и звънящи часовници. Шумът продължи няколко секунди. Натаниел ме погледна. Аз погледнах Натаниел. Преди някой от нас да реагира, шумът прекъсна и зад вратата на къщурката прозвуча тракане. Вратата се отвори със замах и един висок мъж с диви очи и с кепе на главата се втурна навън67, крещейки вбесено.

— Вече ти казах — извика той. — Прекалено рано е! Няма да стане преди зори! Ще ме оставиш ли на м… — О! — Чак сега ни забеляза. — Какво по дяволите?

— Близо си — рекох аз. — Това донякъде зависи от гледната точка. — Скочих напред и го съборих на земята. За секунда ръцете вече бяха високо зад гърба, добре овързани с връвта от халата му68. Това беше с цел да предотврати всякакви бързи движения с ръцете, които можеха да призоват нещо на помощ69. Устата му бе натъпкана с част от ризата на Натаниел, за да не произнесе някоя заповед. След това го вдигнах грубо на крака и го избутах обратно вътре, преди господарят ми дори да си отвори устата и да каже нещо. Ето толкова бързо може да действа един джин, когато е необходимо.

— Само гледай! — казах гордо. — Никакво забележимо насилие.

Господарят ми премигна.

Съсипа ми ризата — каза той. — Разкъса я наполовина.

— Срамота — рекох. — Сега затвори вратата. Можем да го обсъдим вътре.

След като вратата беше затворена, можехме да се огледаме вътре. Къщата на господин Кавка можеше да се опише най-добре с термина научна свинщина. Целият под и всяка мебел бяха покрити с книги и разхвърляни ръкописи: на места те образуваха объркани пластове, дебели по няколко десетки сантиметра. Те на свой ред бяха покрити с тънък слой прах, разхвърляни химикалки и пера и множество силно миришещи неща, които имаха гадния вид на останки от обяда на магьосника през предходните един или два месеца. Под всичко това имаше голяма работна маса, стол, кожен диван, а в ъгъла — една примитивна правоъгълна мивка само с едно кранче. Няколко заблудени пергамента се бяха преместили и в мивката.

Изглеждаше, сякаш първият етаж на къщурката бе изцяло зает от тази стая. Един прозорец в дъното разкриваше хълма надолу през нощта: през стъклото неясно светеха светлините от града далеч надолу. През една дупка нагоре в тавана преминаваше стълба, вероятно към спалнята. Изглежда магьосникът не беше минавал по нея от известно време: погледнат отблизо, очите му носеха сиви кръгове, страните му жълтееха от умора. Освен това беше изключително слаб, стоеше съсухрен, сякаш всичката енергия бе изтекла от него.

Не особено внушителна гледка — нито магьосникът, нито стаята му. И все пак тук беше източникът на трептенето на седемте нива: почувствах го по-силно отвсякога. Караше зъбите ми да тракат във венците си.

— Сложи го да седне — каза господарят ми. — На дивана ще свърши работа. Разбутай тези боклуци да не ти пречат. Добре. — Той седна на ъгъла на работната маса с един крак на пода, а другият се клатеше небрежно. — Сега — продължи той, обръщайки се към пленника си на добър чешки, — нямам много време, господин Кавка. Надявам се да ми сътрудничите.

Магьосникът го изгледа с изморените си очи. Рязко сви рамене.

— Предупреждавам ви — продължи момчето. — Аз съм много силен магьосник. Аз контролирам много ужасяващи същества. Това създание пред вас — при това аз вдигнах рамене и заплашително издух гърди — това е най-гадният и най-малко впечатляващ от моите роби (Сега си отпуснах раменете и стомаха.). Ако не ми дадете информацията, която искам, ще стане много лошо за вас.

Господин Кавка издаде нечленоразделен звук; той кимна и извъртя очи. Момчето ме погледна.

— Какво мислиш, че значи това?

— Откъде да знам? Предлагам да му махнем парцала и да разберем.

— Добре. Но ако произнесе и една сричка от каквато и да било магия, унищожи го на момента! — За да подкрепи тези свои думи, момчето направи физиономия на ужасна жестокост, която го правеше да изглежда сякаш имаше язва. Махнах парцала. Магьосникът се изкашля и отделя слюнки известно време. Не беше по-разбираем отпреди.

Натаниел почука с пръсти по едно свободно място на масата.

— Внимавайте, господин Кавка! Искам да слушате внимателно всичките ми въпроси. С мълчание, предупреждавам ви, няма да стигнете доникъде. Да започнем…

— Знам защо сте дошли! — Гласът изригна от устата на магьосника с цялата сила на придошла река. Звучеше предизвикателно, обидно и безкрайно изморено. — Няма нужда да ми казвате. Заради ръкописа е! Разбира се! Как може да е нещо различно, при условие че целият съм се посветил на тайнствата му през последните шест месеца? През това време той ми изяде живота; виждате ли — лиши ме от младостта ми! Кожата ми се сбръчква с всяка драскотина на химикалката. Ръкописът! Не може да е нищо друго!

Натаниел бе изненадан.

— Ръкопис? Е, възможно е. Но нека да се изяс…

— Заклел съм се да пазя тайна — продължи господин Кавка. — Заплашиха ме със смърт, но какво ми пука вече? Еднократната смърт е напълно достатъчна. Два пъти — това е невъзможно за никой човек. Виждате ли как е отслабнала енергията ми… — Той вдигна и двете си китки на светлината; бяха като пръчки и трепереха, кожата бе толкова тънка, че светлината проникваше между костите. — Ето това ми причини той. Преди това кипях от живот.

— Да, но какво…

— Знам точно кой си — продължи мъжът, прекъсвайки господаря ми, сякаш не съществуваше. — Агент от британското правителство. Очаквах те, въпреки че, признавам си, някой не толкова млад и не толкова безнадеждно неопитен. Ако беше пристигнал преди месец, може би щеше да ме спасиш. И без това няма значение. Не ми пука. — Той изпусна една прочувствена въздишка. — Намира се зад теб, на масата.

Момчето погледна зад себе си, протегна се и вдигна една хартия. В същия момент изпищя от внезапна болка; пусна я на мига.

— Аах! Омагьосана е! Някакъв трик…

— Не показвай младостта и неопитността си — казах аз. — Злепоставяш ме. Не виждаш ли какво е? Всеки, който има очи, би ти казал, че това е центърът на цялата магическа дейност в Прага. Нищо чудно, че те удари. Използвай онази твоя шарена кърпичка в джоба си и я проучи по-отблизо. После ми кажи какво е.

Аз вече знаех, естествено. Бях виждал такива неща и преди. Но ми харесваше да виждам как това измислено момченце трепери от страх, прекалено сащисан да се подчини на инструкциите ми, увивайки ръката си в огромната кърпа и отново вдигайки документа невероятно предпазливо. Представляваше огромен ръкопис, изрязан от телешка кожа, без съмнение разпънат и изсушен според старите методи — един дебел, гладък пергамент, прекрасен и лъскав, пращящ от сила. Тази сила не идваше от материала, а от думите на него. Бяха изписани с необикновено мастило, равни части в черно и червено70, и течеше красиво отдясно наляво, от дъното на страницата нагоре към горната част; ред върху ред, заплетени калиграфски руни. Очите на момчето се бяха уголемили от учудване. Той усещаше майсторството, трудът, положен за тази творба, въпреки че не можеше да разчете символите. Вероятно щеше да изрази това изумление, ако можеше да вземе думата. Но магьосникът, старият Кавка, продължаваше да пее като канарче, без да спира.

— Все още не е довършено — казваше той. — Виждате го. Трябва да се добави още половин ред. Имам една цяла нощ работа пред себе си: нощ, която при всички случаи ще ми е последната, защото той със сигурност ще ме убие, ако самото мастило не пресуши кръвта ми. Виждате ли онова място — онази малка, квадратна кутийка? Шефът му ще си напише името там. Само толкова кръв трябва да жертва той, за да контролира създанието. За него всичко е много добре, о, да. Но не толкова за бедния Кавка.

Как се казва? — попитах. Считам, че е най-добре да се пристъпва направо към въпроса.

— Шефът? — изсмя се Кавка, като издаде скрибуцащ звук като от луда стара птица. — Не знам. Никога не съм го виждал.

Момчето все още се взираше изумено в ръкописа.

— Това е за друг голем — каза той бавно. — Ще бъде поставено в устата му, за да се съживи. Той дава на хартията живота и кръвта си, която ще захрани голема… — Той вдигна поглед към Кавка с ужасено учудване, изписано на лицето.

Защо го правиш? — попита. — Това те убива.

Направих нетърпелив жест.

— Не това имаме нужда да знаем — казах — Трябва да открием кой. Времето изтича, а зората не е далеч.

Но магьосникът отново говореше. Леката притъпеност в погледа подсказваше, че вече не ни вижда ясно.

— Заради Карл, естествено — каза той. — И Миа. Беше ми обещано безопасното им завръщане, ако създам тези неща. Трябва да разберете, че аз не вярвам в това, но не мога да изоставя единствената малка надежда, която имам. Може би той ще я оправдае. Може би не. Вероятно те вече са мъртви. — Той избухна в противна кашлица. — Истината е, че се страхувам, че това е така.

Момчето беше безизразно.

— Карл, Миа? Не разбирам.

— Те са единственото семейство, което имам — каза магьосникът. — Толкова е тъжно, че ги загубих. Това е един несправедлив свят. Но когато ти предложат пролука светлина, ти се катериш към нея — дори и ти, един проклет британец, би трябвало да го разбираш. Не можех да пренебрегна единствения си шанс да видя лицата им отново.

— Къде са те, твоето семейство? — попита Натаниел.

— Ха! — Магьосникът се раздвижи при тези думи; кратък пламък проблясна в очите му. — Откъде да знам? На някой забравен от бога затворнически кораб? В Тауър? Или пък костите им са вече изгорени и погребани. Това са твои води, англичанче — ти ми кажи. Ти си от британското правителство, предполагам?

Господарят ми кимна.

— Човекът, когото търсите, не иска нищо добро за правителството ви. — Кавка се изкашля отново. — Но, от друга страна, ти знаеш това. Затова си тук. Моето правителство би ме убило, ако знаеше какво съм направил. Те не искат да се създава нов голем, за да не докара друг Гладстон в Прага, размахващ онзи ужасен жезъл.

— Приемам — каза момчето, — че твоите роднини са чешки шпиони? Те са отишли в Англия?

Магьосникът кимна.

— И бяха заловени. Повече не чух за тях. После се отби един джентълмен и каза, че работодателят му ще ги върне при мен живи, ако разкрия тайните на голема, ако създам необходимия пергамент. Какво можех да направя? Какво би направил всеки баща.

Нехарактерно за него, господарят ми беше мълчалив. Нехарактерно за мен, аз също. Погледнах съсухреното лице на Кавка, мътните му очи, видях в тях безкрайните часове, които е прекарал прегърбен над книгите и документите, видях го как излива живота си на страницата заради малкия шанс, че семейството му може да бъде върнато при него.

— Завърших първия пергамент преди месец — каза Кавка. — Точно тогава и вестоносецът промени исканията си. Сега вече се изискваха два голема. Напразно спорех, че това ще ме убие, че няма да доживея да видя Миа и Карл отново… Ах, той е жесток. Не ме чуваше.

— Кажи ни за вестоносеца му — каза изведнъж момчето. — И ако твоите деца са живи, аз ще ги върна при теб. Гарантирам ти го.

Умиращият мъж направи неистово усилие. Очите му се приковаха към господаря ми; мътилката се замени от търсене на сила. Той внимателно прецени Натаниел.

— Много си млад да даваш такива обещания — прошепна той.

— Аз съм уважаван член на правителството — каза Натаниел. — Имам силата да…

— Да, но може ли да ти се има доверие? — въздъхна тежко Кавка. — Все пак си британец. Ще попитам демона ти… — Той не отвърна очи от Натаниел, докато говореше. — Какво ще кажеш? Може ли да му се има доверие?

Издух бузи, духнах тежко.

— Труден въпрос. Той е магьосник. По правило би продал и баба си за парче сапун. Но е неизмеримо по-малко корумпиран от някои от тях. Може би. Малко.

Натаниел ме погледна.

— Благодаря ти за силната подкрепа, Бартимеус.

— Пак заповядай.

Но за моя изненада, Кавка кимаше.

— Много добре. Ще го оставя на съвестта ти, момче. Така или иначе няма да доживея да ги видя. Истината е, че съм изтощен. Не ми пука ни най-малко за теб или за него — можете да продължите да се избивате, докато цяла Британия бъде съсипана. Но аз ще ти кажа, каквото знам и нека това бъде краят. — Той закашля слабо с брадичка, подпряна на гърдите. — Бъди сигурен в едно нещо. Аз няма да завърша този ръкопис. Няма да има два оживели голема по улиците на Лондон.

— Ето това наистина е жалко — каза един дълбок глас.

29

Как точно бе пристигнал тук, Натаниел не можеше да каже. Нито някой от външните възли беше задействан, нито някой от тях — Натаниел, Кавка и дори Бартимеус — го беше чул да влиза в самата къща. И все пак ето го, облегнат небрежно на стълбата към тавана, с мускулести ръце, сгънати на гърдите.

Устата на Натаниел се отвори. Думи не излязоха — нищо освен ужасено ахване на разпознаване.

Брадатият наемник. Наемният убиец на Лавлейс.

След боя в Хедълхам хол около две години по-рано, наемникът беше избягнал залавянето. Правителствените агенти го бяха търсили надлъж и нашир, в Британия и на континента, но безуспешно, не бе открита никаква следа. С времето полицията изостави нещата; закриха случая и прекратиха търсенето. Но Натаниел не можеше да забрави. В паметта му се бе запечатала една ужасна картина: наемникът, който излизаше от сенките в кабинета на Лавлейс, носещ амулета на Самарканд, палтото му, изцапано с кръвта на убит човек. Четири години образът бе висял като облак над ума на Натаниел.

И сега убиецът стоеше на два метра от него, оглеждайки всеки от тях със студените си очи.

Както и преди, той излъчваше зла жизненост. Беше висок и мускулест, синеок, с огромни вежди. Явно бе подрязал леко брадата си, но черната му коса беше по-дълга, до средата на врата му. Дрехите му бяха черни — широка риза, развлечена туника, широки панталони над коляното, високи ботуши, издути около прасците. Надутата му увереност блъсна Натаниел като юмрук. Натаниел веднага осъзна нищожната си сила, слабостта на крайниците си.

— Не си прави труда да ни запознаваш, Кавка — каза мъжът. Гласът му беше ленив, дълбок и бавен. — Ние тримата сме стари познати.

Старецът изпусна една дълга, тъжна въздишка, която трудно можеше да се разтълкува.

— Така или иначе няма смисъл. Не знам имената на никой от вас.

— Имената никога не са били важни за нас.

Ако джинът беше стъписан, не го показваше.

— Виждам, че си си взел ботушите — рече той.

Тъмните вежди се сключиха.

Казах ви, че ще си платите за това. Така и ще стане. Ти и момчето.

До този момент Натаниел седеше на бюрото на Кавка, вкаменен от шока. Сега, със съзнателно усилие да демонстрира някакъв авторитет, той се избута напред и се изправи с ръце на хълбоците.

— Ти си арестуван — рече той, гледайки страховито наемника, докато говореше.

Мъжът отвърна на погледа с такава съкрушителна незаинтересованост, че Натаниел почувства как се свива и смалява на мястото си. Вбесен, той прочисти гърлото си.

— Чу ли какво казах?

Ръката на мъжа се раздвижи — толкова бързо, че Натаниел едва успя да го види — и в нея се появи сабя. Сочеше небрежно към Натаниел.

— Къде е оръжието ти, дете?

Натаниел издаде брадичка дръзко и размаха пръст към Бартимеус.

— Там — рече той. — Той е африт под моя команда. Една моя дума и ще те разкъса на парчета.

Джинът изглеждаше малко стъписан.

— Ъ, да — рече съмнително. — Точно така.

Под брадата се разпъна ледена усмивка.

— Това е съществото, което и преди беше с теб. Тогава то не успя да ме убие. Какво те кара да мислиш, че този път ще има по-голям успех?

— Упражненията подобряват уменията — каза джинът.

— Колко вярно. — Още едно светкавично движение, още едно неясно петно — и в другата си ръка държеше метален диск във формата на буквата S. — Упражнявал съм се дълго с това — рече наемникът. — Ще пререже същността ти и после ще се върне обратно в протегнатата ми ръка.

— Дотогава няма да имаш ръка, с която да хващаш — каза Натаниел. — Моят африт наистина е бърз. Като нападаща кобра. Ще те пипне преди това нещо да е излетяло от ръката ти. — Той премести поглед по джина и наемника. Никой от тях не изглеждаше прекалено убеден.

Никой демон не е бърз като мен — каза наемникът.

— Така ли? — отвърна Натаниел. — Само го пробвай.

Бартимеус бързо вдигна пръст.

— Виж сега…

— Покажи най-добрия си удар.

— Може пък да направя точно това.

— И ще видиш какво ще ти се случи.

— Ей, я се успокойте — рече джинът. — Това мъжкарско позиране е много хубаво, но моля ви, не ме намесвайте. Защо вие двамата не направите една канадска борба, да си премерите бицепсите или нещо друго? Освободете напрежението по този начин.

Натаниел го пренебрегна.

— Бартимеус — започна той, — нареждам ти…

В този момент се случи нещо неочаквано. Кавка се изправи.

— Стой, където си! — Очите на наемника се завъртяха, върхът на сабята се премести. Кавка не изглеждаше да го е чул. Той се заклати леко на мястото си, после се помъкна напред, далеч от дивана, през отрупания с хартия под. Краката му предизвикваха леки хрущящи звуци, докато стъпваше по пергаментите. След няколко стъпала той стигна до масата. Една тънка като кокал ръка се стрелна и сграбчи ръкописа на голема от хлабавия захват на Натаниел. Той се отдръпна, притискайки го към гърдите си.

Наемникът замахна така, сякаш щеше да хвърли диска, но се спря.

— Остави го, Кавка! — изръмжа той. — Помисли за семейството си — помисли за Миа.

Очите на Кавка бяха затворени; отново се люлееше. Той вдигна лице към тавана.

— Миа? Тя е изгубена за мен.

— Завърши документа тази нощ и ще я видиш утре, кълна се!

Очите се отвориха. Бяха мътни, но блестяха.

— Какво значение има? Ще съм мъртъв до изгрева. Силата на живота ми вече е изцедена.

На лицето на наемника се изписа раздразнение. Не беше от типа хора, на които им харесваше да преговарят.

— Моят работодател ме уверява, че те са добре и в безопасност — каза той. — Можем да ги измъкнем от затвора тази нощ и до сутринта да ги докараме в Прага. Помисли добре — искаш ли цялата тази работа да замине на вятъра?

Натаниел погледна джина. Той бавно си сменяше мястото. Не изглеждаше наемникът да е забелязал. Натаниел се покашля и се опита да го разсее допълнително.

— Не го слушай, Кавка — каза момчето. — Той лъже.

Наемникът хвърли бърз поглед на Натаниел.

— Много е неприятно за мен — каза той, — че не те заловиха този следобед на площада. Дадох на полицията най-внимателни инструкции и все пак се оплескаха. Трябваше да се справя с теб лично.

Знаел си, че сме тук? — рече Натаниел.

— Разбира се. Времето на пристигането ти беше възможно най-неподходящо. Още ден или два и нямаше да има никакво значение — щях да съм се върнал в Лондон със завършения ръкопис. Разследванията ти нямаше да доведат до нищо. Затова трябваше да те задържа. Затова и подшушнах на полицията.

Очите на Натаниел се присвиха.

Кой ти каза, че идвам?

— Работодателят ми, разбира се — каза наемникът. — Казах на чехите и те следяха онзи дребен британски агент през цялото време, знаейки, че накрая ще ги заведе при теб. Между другото, те вярват, че си в Прага да поставиш бомба. Но всичко това вече са подробности. Те ме разочароваха.

Докато говореше, беше протегнал сабята и диска, а очите му шареха между Натаниел и магьосника. Умът на Натаниел препускаше — почти никой не знаеше, че ще идва в Прага и все пак наемникът беше предупреден. Което означаваше… Не, трябваше да се концентрира. Видя как Бартимеус все още се промъкваше настрана, неуловимо като охлюв. Още малко и джинът щеше да е извън полезрението, в точната позиция за атака.

— Виждам, че си намерил друг гаден предател на мястото на Лавлейс — изстреля той.

— Лавлейс? — Веждите на мъжа трепнаха леко учудено. — Дори и тогава не той беше главният ми работодател. Той не беше нищо друго освен вторично занимание, аматьор, прекалено нетърпелив да успее. Господарят ми го насърчаваше, докъдето можеше, но Лавлейс не беше единственият му инструмент. Нито пък аз сега съм единственият му слуга.

Натаниел не бе на себе си от ярост.

Кой е той? За кого работиш?

— Някой, който плаща добре. Това, естествено, е очевидно. Ти си един странен малък магьосник.

В този момент джинът, който успешно се беше промъкнал в периферното зрение на наемника, вдигна ръка да нападне. Но в същия момент Кавка се задейства. През цялото това време той беше стоял до Натаниел и държеше пергамента в ръце. Сега, без думи, с плътно затворени очи, той внезапно се напрегна и разкъса ръкописа на две.

Ефектът беше неочакван.

От разкъсания пергамент се надигна порой от магическа сила и избухна в къщурката като земетресение. Натаниел бе изхвърлен във въздуха сред водовъртеж от летящи неща: джин, наемник, маса, диван, хартии, документи, разлято мастило. За част от секундата Натаниел видя как трите различни нива се тресяха в различна степен: всичко беше утроено. Стените се разклатиха, подът се наклони. Електрическата светлина изпука и угасна. Натаниел падна тежко на пода.

Пороят се оттегли през дъските на пода долу в земята. Заклинанието на ръкописа го нямаше. Нивата се стабилизираха, кънтежите замряха. Натаниел вдигна глава. Бе натикан под преобърнатия диван с лице към прозореца. Светлините на града все още светеха през него, но изглеждаха странно по-високи отпреди. Отне му момент да схване какво се бе случило. Цялата къщурка се бе наклонила и беше кацнала точно на ръба на хълма. Дъските на пода бяха наклонени под един лек ъгъл към прозореца. Докато гледаше, много малки предмети минаха, хлъзгайки се покрай него, и се спряха в наклонената стена.

Стаята беше съвсем тъмна и се чуваше шумоленето на тихо падащата хартия. Къде беше наемникът? Къде беше Бартимеус? Натаниел лежеше напълно неподвижен под дивана, очите му бяха уголемени като на заек през нощта.

Виждаше Кавка много добре. Старият магьосник лежеше по гръб върху наклонената мивка, а дузина хартии падаха леко върху него като импровизиран покров. Дори и от разстояние Натаниел виждаше, че е мъртъв.

Тежестта на дивана притискаше тежко един от краката на Натаниел и го бе приковал за пода. Много му се искаше да го отмести, но знаеше, че е прекалено рисковано. Лежеше тихо, гледаше и се ослушваше.

Стъпка; една фигура бавно влезе в полезрението му. Наемникът спря край тялото на мивката, огледа го за момент, изруга тихо и отиде да тършува из пръснатите мебели край прозореца. Движеше се бавно, напрегнал крака заради наклона на пода. Вече не стискаше сабята си, но в дясната му ръка блестеше нещо сребърно.

Като не намери нищо сред останките, наемникът започна да се катери нагоре през стаята, като методично въртеше глава ту на една, ту на друга страна, с присвити в мрака очи. С ужас Натаниел видя, че той се приближаваше все повече към дивана. Натаниел не можеше да се оттегли: диванът, който го скриваше от погледа, беше и негов капан. Той прехапа устни, опитвайки се да си припомни думите на някое подходящо заклинание.

Наемникът сякаш чак сега забеляза преобърнатия диван. Той остана неподвижен за две секунди. После, със сребърния диск в ръка, клекна да повдигне дивана от приведената глава на Натаниел.

И Бартимеус се появи зад него.

Египтянчето се носеше над плочките на пода; краката му висяха отпуснато, ръката му беше протегната. Около формата му сияеше сребърен ореол, блестеше върху бялата дрешка около кръста му и грееше мрачно в косата му. Джинът подсвирна веднъж, весел звук. Наемникът се извъртя с неясно движение; дискът излетя от ръката му; изсвири през въздуха, проряза сиянието от едната страна на Бартимеус и описа кръг в стаята.

— Ха-ха, не уцели — рече джинът. От пръстите му изригна пламък и обгърна наемника на мястото му. Огнена топка обви горната част от тялото му; той извика, хващайки се за лицето. Залитна напред, хвърляйки червено-жълто сияние в стаята, блестящо през стиснатите му огнени пръсти.

Свирещият диск стигна най-далечната точка от стаята; с промяна на тембъра, той се устреми назад, стрелвайки се към ръката на наемника. По пътя проряза едната страна на египтянчето. Натаниел чу как джинът извика; видя как формата на момчето потрепна и се разтресе.

Дискът се върна в горящата ръка.

Натаниел дръпна и освободи крака си от дивана; отблъсна го трескаво от себе си и, препъвайки се в неравния под, се изправи на крака.

Египтянчето изчезна. На негово място, осветен от пламъците, към сенките изприпка един куцащ плъх. Горящият мъж пристъпи след него с мигащи в пламъците очи. Дрехите му почерняваха на тялото; дискът проблясваше червеникаво в пръстите му.

Натаниел се опита да си събере мислите. До него беше стълбата към тавана. Беше се катурнала и облегнала диагонално на тавана. Хвана се за нея.

Плъхът пробяга по един стар пергамент. Хартията изпука шумно под краката му.

Дискът разряза пергамента на две; плъхът изцвърча и се завъртя на една страна.

Горящите пръсти се раздвижиха; в тях се появиха още два диска. Плъхът хукна лудо, но не бе достатъчно бърз. Дискът се впи в дъските на пода, притискайки опашката на плъха под сребърното си острие. Плъхът се мяташе слабо в опит да се освободи.

Наемникът пристъпи по-близо. Вдигна тлеещия си ботуш.

С яростно усилие Натаниел отмести стълбата и я остави да падне тежко на гърба на наемника. Хванат беззащитен, мъжът изгуби равновесие и падна настрани сред порой от искри. Стовари се на пода на къщурката, подпалвайки всички ръкописи наоколо.

Плъхът се дръпна неистово и освободи опашката си. С рязък скок се озова до Натаниел.

— Благодаря за това — задъхваше се той. — Видя ли как ти го нагласих?

Натаниел гледаше ококорено тромавата фигура, която в яростен пристъп отхвърляше стълбата от себе си, явно безразличен към обграждащите го пламъци.

— Как е възможно да оцелее? — прошепна. — Пламъците са го обхванали. Той изгаря.

— Опасявам се, че са само дрехите — каза плъхът. — Тялото му е напълно неуязвимо. Но сега сме го хванали до прозореца. Гледай сега.

Той вдигна малката си розова лапа. Брадатият мъж се обърна и чак сега забеляза Натаниел. Изръмжа ядосано, вдигна ръка; там проблясваше нещо сребърно. Замахна…

И бе пресрещнат директно от пълната сила на Ураган: той изригна от лапата на плъха, повдигна го и го запрати назад през прозореца, сред искрящ водопад от натрошено стъкло и горящи парчета хартия, които бяха издухани заедно с него от пода. Той падна навън в тъмнината, навън и надалеч надолу по хълма. Падането беше маркирано от пламъците, които все още се издигаха от тялото му. Натаниел го видя как отскочи веднъж в далечината, после остана неподвижен.

Плъхът вече тичаше нагоре по наклонения под към вратата на къщурката.

— Хайде — извика той. — Да не мислиш, че това ще го спре? Имаме пет минути, най-много десет.

Натаниел хукна след него, през купища тлееща хартия и навън в нощта, задействайки първо единия възел, после другия. Звукът от алармите се издигна нагоре към небето и разбуди жителите на Златната алея от меланхоличните им сънища, но плъхът и момчето вече бяха отминали разрушената кула и препускаха надолу по стъпалата на замъка, сякаш по петите ги следваха всички демони, призовавани някога.



Късно на следващата сутрин, облечен в нови дрехи и перука, показвайки току-що откраднат паспорт, Натаниел прекоси чешката граница и навлезе в контролираната от Британия Прусия. Стигна на стоп в град Кемниц в камиона на един хлебар и отиде право в британското консулство, където обясни положението си. Проведоха се телефонни разговори, провериха се пароли и самоличността му бе потвърдена. До средата на следобеда се намираше на борда на самолет, който излиташе от местното летище за Лондон.

Джинът беше освободен на границата, понеже стресът от дългото призоваване изтощаваше Натаниел. От дни не беше спал както трябва. В самолета беше топло и въпреки желанието си да помисли над думите на наемника, умората и бръмченето на двигателите си казаха своето. Още преди самолетът да полети, Натаниел бе заспал.

На „Бокс хил“ го събуди стюардесата.

— Сър, пристигнахме. Очаква ви кола. Искат да побързате.

Излезе на стълбата на самолета под лекия, студен дъжд. До пистата чакаше черна лимузина. Натаниел слезе бавно, все още не напълно разбуден. Почти очакваше там да завари господарката си, но задната седалка бе празна. Шофьорът докосна шапката си с отварянето на вратата.

— Поздрави от госпожица Уитуел, сър — каза той. — Трябва да дойдете в Лондон незабавно. Съпротивата удари в сърцето на Уестминстър и… Е, ще видите резултата лично. Няма време за губене. Положението е катастрофално.

Без да продума, Натаниел се качи в колата. Вратата се затвори зад него.

30

Стъпалата вървяха по ръба на колоната отгоре, извиваха се надолу под земята по посока на часовниковата стрелка. Проходът беше тесен, а таванът — нисък. Дори Кити трябваше да се наведе, а Фред и Ник — които бяха превити на две — трябваше да слизат на една страна като два странни рака. Въздухът бе задушен и неприятен.

Господин Пенифедър водеше най-отпред. Фенерът му бе нагласен да свети най-силно. Всички други направиха същото и с наличието на светлина духът им се повдигна. Сега, след като вече бяха влезли под земята, нямаше начин някой да ги види. Опасната част бе отминала.

Кити вървеше след тътрещия се Ник, а Стенли ги следваше отблизо. Дори и с неговия фенер отзад сенките сякаш ги дебнеха; постоянно се стрелваха и подскачаха в периферното й зрение.

Един порядъчен брой паяци си бяха направили домове в процепите от двете страни на стъпалата. От ругатните на господин Пенифедър ставаше ясно, че му се налага да си проправя път през множество стогодишни паяжини.

Слизането не продължи дълго. Кити преброи трийсет и три стъпала, а после пристъпи през метална решетка в едно открито пространство, зле осветено от светлината на фенерите. Тя отстъпи встрани, за да позволи на Стенли да излезе от стълбището, после си махна маската. Господин Пенифедър току-що бе направил същото. Лицето му беше леко зачервено, обръчът от бяла коса — разрошен и на шипове.

— Добре дошли — прошепна той с висок, дрезгав глас, — в гробницата на Гладстон.



Първото усещане на Кити беше очевидната представа за тежестта на земята над главата й. Таванът бе направен от внимателно изсечени каменни блокове; с течение на годините камъните се бяха разместили. Сега се бяха издули застрашително и притискаха слабата светлина, сякаш искаха да я угасят. Въздухът бе изпълнен с мирис и дим, извиващ се от фенерите и натрупващ се гъсто по тавана. Кити се хвана, че се бори инстинктивно за всяко вдишване.

Самата крипта бе сравнително тясна, може би само около четири метра в най-широката си част; дължината бе неопределена, защото се простираше отвъд светлината на фенерите им. Подът бе покрит с плочки и гол, като изключим покритието от бяла плесен, която на места се бе разпростряла и нагоре по стените. Трудолюбивите паяци от стълбището явно не се бяха осмелили да минат през решетката: никъде не се виждаха паяжини.

В една от стените на камерата, точно срещу входа, имаше изрязан дълъг рафт, който бе празен, с изключение на трите стъклени полусфери. Въпреки че стъклото беше мръсно и напукано, Кити успя да види останките от халки от изсушени цветя във всяка една от тях: стари лилии, макове и стръкчета розмарин на петна от гадни лишеи. Погребалните цветя на великия магьосник. Кити потрепери и се обърна към основния предмет на внимание на групата — мраморния саркофаг точно под рафта.

Беше два метра и четиридесет сантиметра дълъг и метър и половина висок, чисто изсечен, без орнаменти или някакви надписи, като изключим бронзовата табелка, поставена по средата на едната страна. Капакът, също от мрамор, бе отгоре, въпреки че Кити си помисли, че стои малко на една страна, сякаш е бил поставен там набързо и е останал ненагласен.

Много развълнувани, господин Пенифедър и останалите се наредиха около саркофага.

— В египетски стил е — казваше Ан. — Типичната грандиозност, в желание да се подражава на фараоните. Но няма йероглифи.

— Какво пише тук? — Стенли се взираше в табелката. — Не мога да го разбера.

Господин Пенифедър също го оглеждаше.

— На някакъв дяволски език е. Хопкинс може би щеше да може да го прочете, но на нас не ни върши работа. А сега… — Той се поизправи и почука с бастун по капака на саркофага. — Как можем да отворим това нещо?

Кити сбърчи вежди с отвращение и нещо като притеснение.

— Трябва ли? Какво ви кара да мислите, че нещата са там?

Нервността на господин Пенифедър си пролича в лесната му раздразнителност.

— Е, едва ли ще лежат по пода, нали така, момиче? Дъртият вампир със сигурност ги е искал близо до себе си, дори в смъртта. Останалата част от стаята е празна.

Кити остана спокойна.

— Проверихте ли?

— А! Загуба на време! Ан, вземи един фенер и провери далечния край. Увери се, че няма никакви ниши там. Фредерик, Никълъс, Стенли — ще ни трябват всички сили да отместим това. Можете ли да го хванете от вашата страна? Може да имаме нужда от въже.

Когато мъжете се събраха около него, Кити отстъпи назад, за да гледа как напредва Ан. Веднага стана ясно, че господин Пенифедър беше прав. След няколко стъпки фенерът на Ан освети далечната стена на камерата, една гладка повърхност от чисти каменни блокове. Тя прокара светлината по нея няколко пъти, проверявайки за ниши или контури на врата, но не видя нищо. Свивайки рамене към Кити, тя се върна в средата на стаята.

Стенли бе извадил въжето си и оглеждаше единия край на капака.

— Ще бъде трудно да го вържем — рече той, почесвайки се по врата. — Няма къде да го прокарам. И е прекалено тежък да го вдигнем…

— Можем да го издърпаме настрана — каза Фред. — Така си мисля.

— Нее, прекалено е тежък. Масивен камък.

— Може да няма много триене — изтъкна Ник. — Мраморът е достатъчно гладък.

Господин Пенифедър избърса потта от челото си.

— Е, момчета, ще трябва да опитаме. Единственият друг вариант е да възпламеним сфера, а това може да повреди предметите. Ако ти, Фред, си подпреш краката на стената, ще получим допълнителна опора. А сега, Ник… — Докато продължаваше обсъждането, Кити се наведе да огледа бронзовата табелка. Беше плътно покрита с малки клиновидни знаци, подредени така, че да оформят нещо, което явно бяха думи или символи. Не за първи път Кити съжали за неграмотността си. Познанието за непонятните ръкописи не беше нещо, на което те учеха в училище, а и господин Пенифедър бе отказал групата да изучава откраднатите книги със заклинания. Тя се почуди дали бащата на Якоб би успял да прочете надписа и какво ли щеше да му каже той.

— Кити, дръпни се настрана, ако обичаш. Добро момиче. — Стенли бе хванал едната страна на капака, Ник другата, а Фред — за когото бе останал горният край — бе подпрял крак на стената, точно под рафта. Подготвяха се за първия напън. Прехапвайки устни при шеговитостта на Стенли, Кити стана на крака и се отдръпна, изтривайки лицето си с ръкав. По кожата й избиваха капки пот, въздухът в криптата беше много спарен.

— А сега, момчета! Бутайте! — Мъжете се напънаха с ръмжащи възгласи. Ан и господин Пенифедър държаха фенери около тях, за да осветяват работата им. Светлината лъщеше по изкривените лица, оголените зъби и увисналите челюсти. За секунда сред пъшкането им се чу лек, стържещ звук.

— Добре — почивка! — Ник, Фред и Стенли рухнаха със задъхани викове. Господин Пенифедър ги обиколи, накуцвайки, и ги потупа живо по раменете. — Премести се! Определено се премести! Браво, момчетата ми. Все още не се вижда вътрешността, но ще стигнем и дотам, поемете си дъх, а после ще опитаме отново.

Така и направиха. И после още веднъж. Всеки път пъшкането им ставаше по-силно, мускулите им пращяха от усилието; всеки път капакът се отместваше още малко, а после отново упорито спираше. Господин Пенифедър ги подтикваше, танцувайки наоколо като демон, почти забравил куцането си, с изкривено на несигурната светлина лице.

— Бутайте — точно така! Съдбата ни е на сантиметри под носовете ви, затова направете малко усилие! О — бутайте, мамка му, Стенли! Още малко! Напънете се, момчета!

Кити вдигна един захвърлен фенер и се разходи из празната крипта, влачейки краката си през гъстата бяла плесен, убивайки време. Тя се размота до далечния край на камерата, почти до стената, после се обърна и се върна.

Нещо й хрумна, едва доловима странност се мотаеше някъде в ума й. За момента не можеше да каже какво точно беше, а и ликуването на останалите след едно особено успешно отместване я разсея допълнително. Тя се завъртя на пети, загледа се обратно към далечната стена и вдигна фенера.

Стена — ни повече, ни по-малко.

Тогава какво беше това, което…? Плесента. Липсата й.

Навсякъде около нея под краката й се простираше бялата плесен; почти нямаше непокрит камък. И от двете страни стените бяха в същото положение. Плесента постепенно се издигаше нагоре към тавана. Вероятно един ден цялата стая щеше да е покрита с нея.

И все пак на далечната стена нямаше нито едно петънце плесен. Камъните бяха чисти, линиите им — ярко очертани, сякаш строителите си бяха тръгнали същия този следобед.

Кити се обърна към другите.

— Ей…

— Точно така! Още едно бутане и това е, момчета! — Господин Пенифедър буквално подскачаше. — Вече виждам единия ъгъл! Още едно отместване и ние ще сме първите видели стария Гладстон откакто са набутали костите му тук!

Никой не чу Кити; никой не й обърна ни най-малко внимание.

Тя отново се обърна към далечната стена. Изобщо нямаше плесен… В това нямаше смисъл. Може би тези чисти каменни блокове бяха направени от друг вид камък?

Кити пристъпи напред да докосне блокчетата; при това движение обувката й се закачи на неравния под и тя падна напред. Вдигна ръце да се подпре на стената — и падна право през нея.

Секунда по-късно се стовари тежко на плочите на пода, удряйки китките и колената си. Фенерът отскочи от протегнатата й ръка и издрънча край нея.

Кити извъртя очи от болка. Коляното й пулсираше болезнено и всичките й пръсти тръпнеха от съприкосновението при падането. Но тя беше най-вече объркана. Как се беше случило? Бе сигурна, че е паднала върху стената и все пак явно беше преминала през нея, сякаш я нямаше.

Зад себе си чу страховито стържене, последвано от ужасен трясък, няколко триумфални възгласа и някъде сред тях един болезнен вик. Чу и гласа на господин Пенифедър.

Браво, момчетата ми! Браво! Стига си хленчил, Стенли — не си толкова зле. Съберете се наоколо — нека го погледнем!

Бяха го направили. Тя трябваше да види това. Сковано и с болка Кити се изправи на четири крака и се пресегна за фенера. Изправи се и в този миг светлината от фенера освети малко от мястото, където се намираше.

Без да иска, въпреки времето, прекарано в акции, въпреки измъкванията на косъм, клопките, демоните и смъртта на приятелите й, шокът от това, което видя, я накара да се задъха и разтрепери като детето, което бе на онзи железен мост преди толкова много години. Пулсът й блъскаше в ушите, главата й се завъртя. Тя чу дълъг, висок, пронизителен вой, който кънтеше из цялата камера и подскочи, преди да осъзнае, че идва от собствената й уста.

Зад нея, пламенните викове изведнъж спряха. Дочу се гласът на Ан.

— Какво беше това? Къде е Кити?

Кити все още зяпаше право напред.

— Тук съм — прошепна тя.

— Кити!

— Къде си?

— По дяволите това момиче — да не се е качила нагоре по стълбите? Никълъс, върви и погледни.

Кити!

— Тук съм! В далечния край. Не ме ли виждате? — Не можеше да повиши глас; усещаше гърлото си стегнато. — Тук съм. Не съм сама…

Истинският край на залата не бе много по-далеч от илюзорния, през който беше паднала, може би само на около три метра от мястото, където стоеше. Бялата плесен не бе обърнала внимание на фалшивата бариера и бе преминала през нея: бе покрила стените, пода и всичко по него и светеше с болезнено сияние на студената светлина на фенера й. Но въпреки плътното си покритие, тя не можеше да скрие обектите, които лежаха подредени в редица между стените; видът им беше прекалено ясен. Бяха шест на брой, един до друг, обърнати с лице към Кити, с крака към задната стена на залата, костеливите им глави почиваха върху гърдите. Заради херметизацията на криптата плътта им не се бе разложила напълно; вместо това тя се бе свила около скелетите, така че челюстите им бяха изтеглени надолу от стягащата се кожа, оформяйки постоянните изражения на необуздан ужас. Самата кожа бе почерняла като вкаменелост или като обработена кожа. Очите им се бяха стопили напълно. И шестимата бяха облечени странно, в старомодни костюми; на люшкащите се крака имаше тежки ботуши. Ребрата на единия се подаваха изпод ризата. Косата им бе останала точно както е била в живота; спускаше се от ужасните глави като водорасли. Кити забеляза, че единият все още имаше красиви кестеняви къдрици.

Другарите й все още викаха името й; глупостта им я изуми.

Тук съм! — С внезапно усилие тя се откъсна от вцепенението на шока, обърна се и извика в залата. И Ник, и Ан бяха наблизо; при звука на гласа й, главите им се завъртяха, но очите им останаха празни и безизразни, преминавайки през Кити, сякаш я нямаше. Кити изстена отчаяно и пристъпи към тях; при движението усети слабо съскане по тялото си.

Ник извика. Ан изпусна фенера.

— Най-добре елате да видите това — рече тя кратко; после, когато не отговориха, попита: — Какво, по дяволите, ви става?

Гневът й стресна Ник от шока му.

— В… виж се — заекна той. — Наполовина си вътре в стената, наполовина вън. — Кити погледна надолу — определено от тази страна илюзията бе доста добра: стомахът й, гърдите и единият й крак се подаваха от стената, сякаш бяха отрязани на две. Тялото й я щипеше там, където се докосваше до магията.

— Дори не блещука — прошепна Ан. — Никога не съм виждала толкова силна илюзия.

— Можете да преминете през нея — каза отегчено Кити. — Зад нея има разни неща.

— Съкровище? — Ник бе олицетворение на нетърпението.

— Не.

След малко останалата част от групата бе дошла край стената и след известно колебание един по един пристъпиха през илюзията. Камъните само станаха на леки вълнички. От другата страна бариерата бе невидима.

И шестимата зяпаха мълчаливо и шокирано осветените трупове.

— Аз казвам да се махаме оттук веднага — рече Кити.

— Погледнете косите — прошепна Стенли. — И ноктите им. Вижте колко са дълги.

— Наредени като сардини в чиния…

— Как мислите, че…?

— Задушили са се, може би…

— Виждате ли онази дупка в гърдите му? Тя не е естествена…

— Няма от какво да се притесняваме. Много са стари. — Господин Пенифедър заговори с насърчаваща увереност, вероятно целяща да успокои и него, колкото и останалите. — Вижте цвета на кожата им. Буквално са се мумифицирали.

— Мислите, че са от времето на Гладстон ли? — попита Ник.

— Несъмнено. Стилът на дрехите го доказва. Края на деветнайсти век.

— Но те са шест… По един за всеки от нас…

— Млъквай, Фред.

— Но защо ще са…?

— Вероятно някакво жертвоприношение…?

— Господин Пенифедър, слушайте, ние наистина…

— Да, но защо ще ги крият? В това няма смисъл.

— Тогава мародери? Наказани, като са били погребани живи.

— … наистина трябва да тръгваме.

— Това е по-вероятно. Но все пак защо ще ги крият?

— И кой го е направил? Ами проклятието? Ето това не разбирам. Ако те са го задействали…

— Господин Пенифедър! — Кити тропна с крак и изкрещя; звукът прокънтя в цялата зала. Обсъждането внезапно спря. Тя се насили да проговори през стегнатото си гърло. — Тук има нещо, за което не знаем. Някаква клопка. Трябва да забравим съкровището и да се махаме веднага.

— Но тези кости са стари — каза Стенли, възприемайки решителния маниер на господин Пенифедър. — Успокой се, момиче.

— Не ме поучавай, малка отрепко.

— Съгласна съм с Кити — каза Ан.

— Но, скъпи мои… — Господин Пенифедър постави ръка на рамото на Кити и го разтърка с фалшива веселост. — Това наистина е много неприятно, съгласен съм. Но не бива да преувеличаваме. Както и да са умрели тези бедни хора, те са били сложени тук преди много време — вероятно докато гробницата е била още отворена. Това е причината по илюзорната стена, която ги скрива, да няма плесен, нали виждате. Плесента е оттогава. Стените са били нови и чисти, когато са били изградени. — Той посочи труповете с бастуна си. — Помислете по въпроса. Тези момчета са лежали тук преди гробницата да бъде запечатана — иначе проклятието щеше да се е задействало при влизането им. А не е станало така, защото ние току-що го видяхме и разпръснахме.

Думите му имаха ефект върху групата; последва кимане и мърморене в знак на съгласие. Но Кити поклати глава.

— Тук има шестима мъртви мъже, които ни предупреждават — рече тя. — Ще сме глупаци, ако ги пренебрегнем.

— Ха! Те са стари. — От облекчението в гласа на Фред изглеждаше, че подтекстът в тази идея тъкмо бе стигнал до мозъка му. — Стари кокали. — Той протегна ботуша си и насмешливо сръчка най-близкия череп; той се изтърколи на една страна, падайки от шията, и тупна бързо на каменните плочи с лек звук, като от тракащ порцелан.

— Кити, скъпа, трябва да се научиш да си по-малко емоционална — каза господин Пенифедър, като извади носна кърпа от джоба си и избърса челото си. — Вече отворихме саркофага на стария дявол — и земята още не ни е погълнала, нали? Ела и погледни, момиче: все още не си го виждала. Има красив копринен покров, разпънат най-отгоре — само той сигурно струва цяло състояние. Пет минути, Кити. Ще ни трябват само пет минути да вдигнем покрова и да грабнем портмонето и кристалното кълбо. Няма да смущаваме съня на Гладстон за дълго.

Кити не каза нищо; пребледняла, тя се обърна и закрачи обратно през бариерата, към залата. Не можа да се насили да проговори. Гневът й бе насочен колкото към самата нея — заради собствената й слабост и безпричинен страх, — толкова и към водача й. Думите му й изглеждаха прибързани; прекалено повърхностни и леки. Но не бе свикнала да се противопоставя на волята му директно; а и знаеше, че настроението на групата е като неговото.

Почукването на бастуна на господин Пенифедър се придвижваше близо зад нея. Малко се беше задъхал.

— Надявам се, скъпа Кити, че ще ми окажеш честта лично да вземеш кристалното кълбо в твоята чанта. Разбираш ли, аз ти вярвам — вярвам ти безрезервно. Трябва всички да бъдем силни още пет минути, а после ще напуснем това прокълнато място завинаги. Съберете се наоколо и пригответе раниците си. Богатството ни очаква!

Капакът на саркофага лежеше, където бе паднал, под ъгъл между гробницата и пода. Едно парченце от ъгъла се бе отчупило при удара и лежеше малко встрани върху плесента. На пода стоеше и весело светеше един фенер, но никаква светлина не проникваше в зеещата черна вътрешност на гробницата. Господин Пенифедър зае позиция в единия край на саркофага, облегна бастуна си на камъните и се облегна на мрамора. Той се усмихна на групата и сви пръсти.

— Фредерик, Никълъс — вдигнете фенерите си отгоре. Искам да виждам точно какво пипам. — Стенли се изкикоти нервно.

Кити погледна назад към залата. През тъмнината едва успя да види студените очертания на фалшивата стена, с ужасната тайна, скрита зад нея. Тя си пое дълбоко въздух. Защо? В това нямаше смисъл…

Тя се обърна обратно към саркофага. Господин Пенифедър се наведе над него, внимателно хвана нещо и дръпна.

31

Коприненият покров се издигна от саркофага почти безшумно, със сухо шумолене и лек облак от кафяв прах, който изригна като спорите от спукана гъба. Прахът се изви на светлината от фенерите, после бавно падна. Господин Пенифедър събра покрова и го положи внимателно на мраморния ръб; чак след това се наведе напред и погледна вътре.

— Снижете светлината — прошепна той.

Ник го направи; всички проточиха вратове и погледнаха.

— Аах… — Въздишката на господин Пенифедър бе като на чревоугодник на маса, чието ястие е пред него и напълно осъзнава какво удоволствие го очаква. Като ехо му отвърна хор от въздишки и тихи възгласи. Дори Кити моментално забрави опасенията си.

Всички познаваха лицето като своето собствено. То беше на централните публични места в Лондон, неизбежно присъстваше на всяко обществено място. Бяха виждали образа хиляди пъти на статуи, паметници и крайпътни фрески. Бе изобразяван в профил на учебниците, на правителствените формуляри, на плакати и високи билбордове на всеки пазар. Той гледаше надолу сурово и заповеднически от пиедестали в половината от зелените паркове; зяпаше ги от смачканите банкноти, извадени от джобовете им. По време на цялото им бързане и търчане, през всичките им ежедневни надежди и тревоги, лицето на Гладстон им беше постоянен спътник и охраняваше нищожното им съществувание.

Тук, в гробницата, те гледаха познатото лице развълнувани.

Беше направено от злато, най-вероятно, внимателно изковано и фино оформено; една смъртна маска, достойна за основателя на империята. Докато тялото все още изстиваше, умели занаятчии бяха взели отпечатък, направили калъп и излели втечнения метал. При погребението маската бе поставена обратно на лицето, един вечен образ, който завинаги да гледа в мрака, докато плътта отдолу се разлагаше. Това бе лицето на един стар човек: с орлов нос, тънки устни, измършавели скули — където в златото бяха оформени бакенбарди — и прорязано от хиляди бръчки. Очите, потънали дълбоко в ябълките, бяха оставени празни, изрязани в златото. Две зинали дупки се взираха мрачно във вечността. Всички от групата бяха застинали с отворена уста, сякаш гледаха лицето на император от древността, покрит с ужасна слава.

Навсякъде около маската имаше бяла коса.

Той лежеше спокойно, в една не много по-различна поза от тази на телата в тайното крило със сключени върху корема ръце. Пръстите бяха само кости. Носеше черен костюм, плътно закопчан, изпънат над ребрата, но гадно увиснал навсякъде другаде. Тук-там трудолюбиви червеи или ларви бяха започнали процеса на разложение и на места проблясваха малки бели петънца. Обувките бяха малки, черни и тесни, с допълнителна патина от прах върху тъмната кожа.

Тялото почиваше върху червени сатенени възглавници, на висока поставка, която заемаше половината ширина от вътрешността на саркофага. Докато очите на Кити се разхождаха по златната маска, други бяха привлечени към по-ниската стойка до нея.

— Вижте само блясъка… — въздъхна Ан. — Невероятно е!

Всичко това си струва да се вземе — рече Стенли, хилейки се глуповато. — Никога не съм виждал такава аура. Нещо тук трябва да е наистина силно, но иначе всичко си има сила — дори и наметалото. — Върху коленете, прилежно сгънато, имаше плат в черно и алено, а отгоре — малка златна брошка.

— Наметалото на държавата — прошепна господин Пенифедър. — Нашият приятел и благодетел го иска. И ще го има. Вижте останалото…

Там се намираха те, струпани на по-ниския рафт: прекрасните предмети от гроба, за които бяха дошли. Имаше множество златни предмети — малки статуетки във формата на животни, гравирани кутийки, украсени със скъпоценни камъни мечове, няколко глобуса от черен оникс, един малък триъгълен череп на някакво неизвестно същество, няколко запечатани свитъка. Горе, край главата стоеше нещо малко във формата на купол, покрито с черен плат, сега посивял от праха — вероятно пророческото кълбо. Близо до краката, между едно шише с капачка под формата на кучешка глава и обикновена оловна чаша в стъклен контейнер се намираше сатенено портмоне. До него имаше малка черна чантичка, затворена с бронзова закопчалка. Надолу по дължината на саркофага, близо до самото тяло лежеше церемониален меч, а край него — жезъл от потъмняло дърво, обикновен и без украса, с изключение на една гравирана на върха пентаграма.

Дори и без дарбите на останалите, Кити усещаше силата, излъчвана от тази колекция. Тя буквално вибрираше във въздуха.

Господин Пенифедър трепна и се окопити.

— Добре, да действаме. Отворете и пригответе чантите. Ще вземем всичко. — Той погледна часовника и ахна изненадано. — Почти един часът е! Изгубихме прекалено много време. Ан — първо ти.

Той се наклони над ръба на саркофага, протегна се вътре и сграбчи няколко предмета с две ръце.

— Ето. Тези са египетски, ако не греша… Ето го и портмонето… Внимавай с него, жено! Пълна ли е чантата? Добре — Стенли, застани на нейно място…

Докато плячкосваха саркофага, Кити стоеше малко назад, с отворена раница и отпуснати отстрани ръце. Отново я бе обзело същото притеснение, както при откриването на шестте тела. Тя постоянно гледаше към фалшивата стена и назад към стълбите на входа, а кожата й тръпнеше и настръхваше от въображаеми страхове. Тази тревога бе придружена и от нарастващото разкаяние за тези среднощни дейности. Никога досега идеалите й — желанието й да види магьосниците сразени, а властта върната на обикновените — не бяха изглеждали толкова далеч от реалността за групата на господин Пенифедър. И колко гротескна реалност само беше това. Разголената лакомия на другарите й, развълнуваните им викове, зачервеното, лъщящо лице на господин Пенифедър, лекото подрънкване на ценностите, докато изчезваха в чантите — изведнъж всичко това й се стори противно. Съпротивата едва ли не беше просто една банда грабители на гробове — и тя бе една от тях.

— Кити! Тук!

Стенли и Ник бяха напълнили чантите си и се отместиха настрана. Беше неин ред. Кити се приближи. Сега господин Пенифедър се протягаше още по-навътре, главата и раменете му изчезваха в саркофага. Той се показа бавно, подаде й едно малко погребално гърне и буркан, украсен със змийска глава, и отново се наведе.

— Ето… — Гласът му кънтеше странно в гробницата. — Вземи наметалото… също и жезъла. И двете са за благодетеля ни, който — уф! — ни напътства толкова добре. Не мога да стигна другите неща от тази страна; Стенли, би ли поел оттатък, ако обичаш?

Кити взе пръчката и натика наметалото дълбоко в чантата си, потръпвайки леко от студеното и леко мазно докосване. Видя как Стенли се надигна на ръба на саркофага и прехвърли половината си тяло надолу, пресягайки се дълбоко, докато краката му за момент се размахаха във въздуха. На отсрещния край господин Пенифедър се облегна на стената и си изтри челото.

— Останаха само още няколко неща — изпъшка той. — После ще — о, по дяволите това момче! Защо не може да е по-внимателен?

Може би в прилив на прекомерен ентусиазъм, Стенли бе паднал с главата напред в саркофага, събаряйки фенера назад на пода. Чу се тъп удар.

— Ти, малък глупак! Ако си счупил нещо… — Господин Пенифедър се наклони напред да погледне вътре, но не можа да види нищо в тъмното. Отдолу се чуваха неравномерни звуци, заедно с шума на некоординирано движение. — Стани внимателно. Да не повредиш кристалното кълбо.

Кити вдигна фенера, който се търкаляше по плочките, мърморейки заради глупостта на Стенли. Винаги си е бил говедо, но това беше безценно дори в неговия случай. Тя прекрачи счупения капак, за да задържи фенера над саркофага, но отскочи назад стреснато, понеже много внезапно главата на Стенли изскочи иззад ръба. Шапката бе паднала на лицето му, скривайки го напълно.

— Опа! — извика той с висок дразнещ тон. — Колко съм непохватен само.

Кръвта на Кити кипна.

— Какво си мислиш, че правиш? Да ме стряскаш така! Това не е игра!

— Побързай, Стенли — рече господин Пенифедър.

Много съжалявам. Много съжалявам. — Но не изглеждаше изобщо да съжалява. Той не си оправи шапката, нито се измъкна от гробницата.

Настроението на господин Пенифедър започна да се променя опасно.

— Ще обърна бастуна си към теб, момче — извика той, — ако не се раздвижиш.

— Да се раздвижа? О, това го мога. — При тези думи главата на Стенли започна да се тресе глупаво напред-назад, сякаш в ритъм, който само тя можеше да чуе. За смайване на Кити, главата отново се шмугна надолу и изчезна, а после отново изскочи с кикот. Това действие явно доставяше на Стенли детинско удоволствие; той повтори движението, придружено с различни възгласи и викове.

— Има ме! — викаше той, с приглушен зад шапката глас. — А сега… ме няма!

— Момчето е полудяло — каза господин Пенифедър.

— Излизай оттам веднага, Стенли — каза Кити с напълно различен тон. Внезапно, без особена причина, сърцето й заби по-бързо.

— Стенли ли съм? — рече главата. — Стенли… ммм, отива ми, наистина. Добро и почтено британско име. Господин Г. би го одобрил.

Сега Фред беше до Кити.

— Ей… — беше необикновено колеблив, — как така му се промени гласът?

Главата замръзна на място, после кокетно се наклони на една страна.

— Ами да — рече, — ето ти хубав въпрос. Чудя се дали някой може да отгатне. — Кити бавно отстъпи назад. Фред бе прав. Гласът вече изобщо не звучеше като този на Стенли, ако изобщо бе звучал така досега.

— О, не се опитвай да си тръгнеш, малко момиченце. — Главата се разклати енергично напред-назад. — Така само ще оплескаме нещата. Я да те видим. — Пръстите на скелет, подаващи се от един парцалив черен ръкав, се издигнаха от саркофага. Главата се наклони на една страна. Пръстите нежно махнаха шапката и я сложиха на главата под странен ъгъл. — Така е по-добре — каза гласът. — Сега се виждаме ясно.

Под шапката едно лице, което не беше на Стенли, проблясваше от златото. Навсякъде около него се разкри буйна бяла коса.

Ан нададе внезапен вой и хукна към стълбите. Главата се разтресе изненадано.

— Проклета грубиянка! Не ни запознаха! — с внезапно движение на костеливата китка, нещо бе измъкнато от саркофага и запратено напред във въздуха. Кристалната топка падна с трясък в основата на стълбите и се затъркаля право срещу Ан. Тя изпищя и рухна назад на пода.

Всички от групата видяха бързия полет на топката и нейното падане. Сега всички се обърнаха обратно към саркофага, където нещо се изправяше на крака, вдървено и странно, с тракане на кости. Най-накрая застана право, обвито в мрак, изтупвайки прахта от сакото си и цъкайки неодобрително като придирчива старица.

— Само вижте каква бъркотия! Господин Г. щеше да е много разстроен. А червеите унищожили бельото му. Има дупки и там, където слънцето не свети.

Внезапно се наведе и протегна ръка, грабна един паднал на пода край саркофага фенер. Вдигна го нагоре като страж и на светлината му огледа всяко едно от ужасените им лица. Вратните прешлени пращяха при движението на черепа зад маската, а златната маска проблясваше матово в ореола си от дълга бяла коса.

— И така. — Гласът зад маската звучеше различно. Променяше се с всяка дума, първо бе висок като на дете, после дълбок и дрезгав; първо мъжки, после женски, след това ръмжеше като звяр. — И така — рече то. — Ето ви тук. Петима самотници, дълбоко под земята, без да могат да избягат на сигурно място. Как, моля, се казвате?

Кити, Фред и Ник стояха неподвижно по средата на пътя до металната решетка. Господин Пенифедър бе далеч по-назад, свит до стената под рафта. Ан бе най-близо до стълбите, но бе просната на пода и хлипаше мълчаливо. Нито един от тях не можа да се окопити да отговори.

— О, хайде де. — Златната маска се наклони на една страна. — Опитвам се да бъда дружелюбен. Което, считам, е изключително мило от моя страна, при условие, че току-що се събудих и заварих един нахакан хулиган с прекомерно голяма шапка да се рови из нещата ми. И което е по-лошо — погледнете тази драскотина на погребалния костюм! Направи го с падането си. Такива са децата днес. Което ме подсеща. Коя година е? Ти. Момичето. Което не скимти. Говори!

Устните на Кити бяха толкова пресъхнали, че едва успяваше да изрече думите. Златната маска кимна.

— И аз си мислех, че е минало дълго време. Защо ли? Ще кажете заради скуката. Да, и ще сте прави. Но също и заради болката! Ах, няма да повярвате каква болка! Толкова много, че не можех да се концентрирам, при цялата агония и самота и шума на глозгащите в мрака червеи. Би докарало някой по-нисш до лудост. Но не и мен. Разреших проблема с болката преди години, а другото просто го понесох. А сега, с малко светлина и компания да си побъбря, няма да скрия, че се чувствам добре. — Скелетът щракна с кокалестия си пръст и го раздвижи настрани. — Малко съм схванат — не е изненадващо, не са останали никакви сухожилия — но това ще отмине. Всички кости ли са по местата си? Да. И всичките ми неща ли? Ах, не… — Гласът стана тъжен. — Някои малки мишки са дошли и са ги отнесли. Палави малки мишлета… Ще ги хвана за опашките и ще им изтръгна мустачките.

Кити бавно мушкаше ръка в чантата си, под наметалото и другите предмети, за да намери първичната сфера. Вече я беше стиснала в потната си ръка. До себе си усети как Фред прави същото, но не толкова внимателно; тя се уплаши, че шумолящите му движения скоро щяха да бъдат забелязани. И затова заговори повече за отвличане на вниманието, отколкото с някаква истинска надежда.

— Моля ви, господин Гладстон, сър — заекна тя. — Всичките ви неща са тук при нас и с удоволствие ще ви ги върнем, както си бяха.

С неприятно стържене главата се завъртя върху прешлените си на 180 градуса, за да погледне назад. Като не видя нищо, тя се наклони учудено на една страна и се завъртя обратно.

— Към кого се обръщаш, момиченце? — попита. — Към мен ли?

— Ъ… да. Мислех…

— Аз — господин Гладстон? Луда ли си, или глупава като кокошка?

— Ами…

— Погледни тази ръка. — Пет костеливи пръста се вдигнаха на светлината и се завъртяха на кокалестата китка. — Погледни този таз. Погледни гръдния кош. — При всяко изречение пръстите отместваха разлагащия се плат, за да разкрият пожълтели кости. — Виж това лице. — За момент златната маска бе отместена леко и Кити зърна черепа с ухилени зъби и кухи очни ябълки. — За Бога, момиченце, изглежда ли ти господин Гладстон жив?

— Ъ… не съвсем.

„Не съвсем…“ Отговорът е НЕ! Не, не е. Защо? — питаш ти. Защото е мъртъв. Мъртъв от сто и десет години и гние в гроба. Не съвсем. Що за отговор е това? Вие наистина сте идиоти, момиченце, ти и твоите приятелчета. И като говорим за това… — Скелетът посочи с кокалестия си пръст бронзовата табелка на страната на саркофага. — Не можете ли да четете?

Кити поклати глава безмълвно. Скелетът плесна с пръсти по челото си в знак на присмех. — Не може да чете шумерски, а тръгнала да тършува из гроба на Гладстон! Значи не сте видели частта за „оставянето на славния водач да почива в мир“?

— Не, не сме. Много съжаляваме.

— Или частите за „вечния пазител“, или „суровото отмъщение“, или „извинения не се приемат“?

— Не, нищо за това. — С крайчеца на окото си Кити видя как Фред отпусна леко чантата си, но дясната му ръка все още беше вътре. Вече беше готов.

— Е, какво можете да очаквате тогава? Невежеството си има своите бонуси. В този случай това е неприятна смърт. Първата група също искрено се извиняваха. Трябваше да ги видиш как паднаха на колене и реваха за милост. Онова там са те. — То разклати кокалест пръст към фалшивата стена. — И те бяха алчни, това е сигурно. Дойдоха само след седмици. Единият беше личният секретар на господин Г., ако помня правилно, много лоялен индивид; някак бе успял да направи копие на ключа и да избегне проклятието. Скрих ги само за да е подредено и ако сте добрички, ще направя същото и с вас. Чакай тук.

Скелетът дръпна единия си крачол над ръба на саркофага. Кити и Фред се спогледаха. Като един те измъкнаха първичните сфери от раниците си и ги хвърлиха срещу скелета. Той вдигна ръка обидено; нещо невидимо блокира полета на сферите; те паднаха тежко на пода, където, вместо да гръмнат, се стопиха с приглушено, жалко квичене, оставяйки единствено малки черни петънца по каменните плочи.

— Наистина не мога да позволя тук да се създава хаос — укорително рече скелетът. — По времето на господин Гладстон гостите бяха по-внимателни.

Господин Пенифедър измъкна сребърен диск от своята чанта; опирайки се на бастуна си, той го хвърли странично по скелета. Той проряза подмишницата на прашния костюм и се впи здраво. Гласът, извиращ иззад маската, нададе пронизителен писък.

— Същността ми! Това го усетих. Среброто е нещо, което наистина не понасям. Виждаш ли как сам искаш да бъдеш нападнат, старче. — От маската изригна ярка зелена светкавица и се стрелна в гърдите на господин Пенифедър, отхвърляйки го грубо назад срещу стената. Скелетът изгрухтя доволно и се обърна към другите. — Това ще го научи — каза той.

Но Фред отново се бе раздвижил, вадеше от скрити места по себе си един след друг сребърни дискове и ги хвърляше със светкавична скорост. Скелетът клекна под първия, подскочи над втория, а третият му отряза кичур коса. Сега вече се бе измъкнал от саркофага и явно бе преоткрил силата на движенията си; с всеки подскок и стъпка явно ставаше все по-бърз, докато очертанията му почнаха да се размазват.

— Това е забавно! — извика той, докато подскачаше и се въртеше. — Наистина съм ви много задължен, хора!

Запасът от дискове на Фред изглеждаше неизчерпаем; той поддържаше постоянен огън, докато Ник, Ан и Кити постепенно се оттегляха към стъпалата. Изведнъж изхвърча още една зелена светкавица и удари Фред в краката, запращайки го на земята. След миг той бе на крака, малко нестабилен, със сбърчени от болка вежди, но пълен с живот.

Скелетът спря изненадано.

Виж ти — рече той. — Естествена устойчивост. Отблъсква магията. Не съм виждал това от Прага. — Почука с кокалест пръст по устата си. — Чудя се какво ли ще правя? Нека да помисля… Аха! — С един скок той се озова обратно в саркофага и започна да тършува из него. — Дръпни се, Стенли; трябва да взема… да! Така си и мислех. — Ръката му отново се появи, стиснала церемониалния меч. — Тук няма магия. Само дълга, твърда стомана. Мислиш ли, че можеш да отблъснеш и това, господин Пъпчивко? Ще видим. — Той размаха меча над главата си и тръгна напред.

Фред остана на мястото си. Извади автоматичния нож от джоба си и го отвори с едно движение.

Кити се намираше при металната решетка, стоеше несигурно в основата на стъпалата. Ник и Ан вече бяха изчезнали нагоре; чуваше се как се изкачват трескаво. Тя погледна към господин Пенифедър, чиято собствена устойчивост се бе оказала полезна. Той се влачеше към нея на четири крака. Пренебрегвайки инстинктите си, които й крещяха да се обърне и да побегне, тя се втурна обратно в залата, сграбчи господин Пенифедър за раменете и го задърпа към стъпалата, напрягайки всичките си сили.

Извън полезрението й зад себе си тя чу как Фред гневно изръмжа. Последва свистящ звук и мек удар.

Кити издърпа господин Пенифедър със сила, която не подозираше, че притежава. През решетката и нагоре по първите няколко стъпала. Вече бе изправила господин Пенифедър на крака; в едната си ръка той все още стискаше бастуна, другата бе впита в якето на Кити. Дишането му беше учестено, плитко и болезнено. Не можеше да говори. Нямаше и фенер; движеха се в пълен мрак. Кити се подпираше на жезъла от гробницата. Той се клатушкаше при всяка стъпка.

Някъде отзад и под тях се дочу викащ глас.

— Йуу-хуу! Има ли някой горе? Малки мишлета — шумолящи зад ламперията. Колко мишлета? Едно мишленце… две. О, боже, едното е осакатяло.

Лицето на Кити бе обвито в паяжини. Дишането на господин Пенифедър сега се бе превърнало в пъшкащ вой.

Няма ли да слезете при мен? — умоляваше гласът. — Самотен съм. Никой от приятелите ви не иска вече да си говори с мен.

Тя почувства лицето на господин Пенифедър близо до ухото си.

— Аз… аз… трябва да си почина.

— Не. Продължавай да вървиш.

— Не мога.

— Ако вие няма да слезете, тогава… Ще трябва аз да се кача! — Дълбоко под земята металната решетка изскърца.

Хайде.

Още едно стъпало. Още едно. Не помнеше колко са; във всеки случай бе изгубила бройката. Със сигурност почти бяха излезли. Но господин Пенифедър се движеше все по-бавно; дърпаше я назад като труп.

Моля те — прошепна тя. — Един последен опит.

Но той вече бе напълно спрял; усети, че е клекнал на стъпалата до нея и се давеше за всяка глътка въздух. Напразно дърпаше ръката му, напразно го умоляваше да реагира.

— Съжалявам, Кити…

Тя се отказа, облегна се на извиващите се камъни, издърпа ножа от колана си и зачака.

Шумолене на плат. Тракане в мрака. Кити вдигна ножа си. Тишина.

И тогава, с внезапно дръпване и един-единствен задъхан вик, господин Пенифедър бе издърпан в тъмнината. В един момент бе там, в следващия го нямаше, а нещо тежко се отдалечаваше с влачене от нея надолу по стъпалата, туп, туп, туп.

Кити остана замръзнала на място за може би пет секунди; после вече препускаше нагоре по стъпалата, през воалите от полюшващи се паяжини, сякаш ги нямаше, постоянно блъскайки се в стената, спъвайки се в неравните стъпала; накрая видя пред себе си правоъгълника сива светлина и падна в сумрачното помещение на църквата, където по прозорците блестяха уличните светлини, а статуите на магьосниците гледаха неумолимо надолу към безнадеждността и отчаянието.

Тя пробяга през помещението, като едва избягна няколко пиедестала и направо се блъсна в един ред дървени столове; звукът от тропането при падането им проехтя из цялото огромно пространство. Мина покрай една голяма колона, после още една и забави ход. Сега, когато входът на гробницата беше на достатъчно разстояние назад, тя се отдаде на безмълвен плач.

Чак сега осъзна, че можеше да завърти ключа на ключалката.

— Кити. — Тих глас от сенките. Сърцето на Кити блъскаше в гърдите й; с протегнат напред нож тя се отдръпна назад.

— Кити, това съм аз. — Тънък лъч светлина от малкото фенерче. Лицето на Ан, бледо, със сиви очи. Тя трепереше зад една висока дървена поставка.

— Трябва да се измъкнем. — Гласът на Кити бе дрезгав. — Накъде е вратата?

— Къде е Фред? А господин Пенифедър?

Накъде е вратата, Ани? Помниш ли?

— Не. Тоест, мисля, че натам, може би. Толкова е трудно в тъмното. Но…

— Хайде тогава. Изгаси фенерчето засега.

Тя тръгна подтичвайки, Ан се препъваше след нея. В първия момент на паниката си Кити просто бе хукнала, без да мисли и без ориентация. Беше го причинила гадната тъмница под земята — усещанията и мислите й бяха притъпени, не можеше да мисли трезво. Но сега, въпреки че все още бе тъмно и плесенясало, поне въздухът бе свеж — това й помагаше да се оправи с околността, да се ориентира в позицията си. Високо горе светеха редица бледи прозорци: отново бяха в главния кораб, на противоположната страна на вратата на манастира. Тя спря, давайки на Ан възможност да я настигне.

— Точно отсреща е — просъска тя. — Стъпвай внимателно.

— Къде е…?

— Не питай. — Тя се прокрадна още няколко стъпки напред. — Ами Ник?

— Изчезна. Не го видях…

Кити изруга под носа си.

— Няма значение.

— Кити… изпуснах си чантата.

— Е, това сега няма значение, нали? Изгубихме всичко. — В момента, в който го каза, тя изведнъж осъзна, че все още държеше жезъла на магьосника в лявата си ръка. Това някак си я изненада; по време на отчаяното си бягство тя изобщо не го бе забелязала. Раницата с наметалото и другите ценности бе изгубена някъде на стъпалата.

— Какво беше това?

Те спряха на място, по средата на тъмното пространство на помещението.

— Не чух…

— Нещо пробягващо. Ти…?

— Не… Не, не съм. Продължавай.

Още няколко стъпки; усетиха, че пред тях се издига висока колона. Кити се обърна към Ан.

— Покрай колоната. Ще ни трябва фенерчето да намерим вратата. Не знам колко далеч сме стигнали.

— Добре.

В този момент точно зад тях се чу рязко притичване. И двете изпищяха и се хвърлиха в противоположни посоки. Кити загуби равновесие, падна наполовина върху колоната и рухна на пода. Ножът отскочи от ръката й. Тя се изправи на крака колкото се може по-бързо и се обърна.

Тъмнина; отнякъде се чуваше леко стържене. Фенерчето лежеше на земята, хвърляйки нещастния си лъч светлина върху колоната. Ан не се виждаше никъде.

Бавно, бавно, Кити се отдръпна назад зад колоната.

Вратата за манастира бе някъде наблизо, бе сигурна в това, но къде точно беше не можеше да каже. Стискайки жезъла, тя се промъкна напред, с протегната ръка, напипвайки пътя си на сляпо към южната стена на помещението.

За нейна изненада и почти непоносимо облекчение, пръстите й докоснаха грубото дърво и студеният полъх на истински свеж въздух обля лицето й. Вратата висеше леко отворена; тя задраска по нея отчаяно, опитвайки се да я избута настрана, за да се промъкне.

И точно тогава чу познатия звук; някъде зад нея, в църквата. Чук-чук — чукането на бастуна на един куц човек.

Кити не смееше да диша; остана замръзнала на мястото си, наполовина вън, наполовина вътре от вратата на абатството.

Чук, чук, чук. Едва доловим шепот.

— Кити… помогни ми…

Не можеше да бъде. Не можеше. Тръгна да излиза към манастира; спря.

— Кити… моля те… — Гласът бе слаб, стъпките несигурни.

Тя стисна здраво очи; пое си бавно и дълбоко дъх; вмъкна се обратно вътре. Някой си влачеше краката в средата на залата и почукваше неуверено с бастуна си. Бе прекалено тъмно да различи фигурата; изглеждаше объркана, несигурна за посоката, луташе се насам-натам, кашляше слабо и викаше името й. Кити я гледаше иззад една колона, дръпвайки се назад всеки път, когато се обръщаше към нея. От това, което виждаше, формата и размерът бяха типичните за него; движеше се по правилния начин. Гласът също изглеждаше познат, но въпреки всичко това, сърцето й навяваше лоши предчувствия. Със сигурност нещото се опитваше да я хване в капан. И все пак тя не можеше просто да се обърне и да избяга и никога да не разбере със сигурност, дали не е оставила господин Пенифедър там, сам и все още жив.

Трябваше й фенерчето.

Лъчът оскъдна светлина все още светеше безполезно до следващата колона. Фенерчето на Ан лежеше точно там, където бе паднало. Кити изчака, докато куцащата фигура отмина малко повече, после прилази напред тихо като котка, коленичи и взе фенерчето в ръка. Изключи го и се отдръпна в тъмнината.

Фигурата явно бе усетила движението. По средата на помещението, тя се обърна и нададе трепереща въздишка.

— Има ли… някой там?

Скрита зад колоната, Кити не издаваше звук.

— Моля те… скоро ще ме намери.

Почукванията започнаха отново. Чуваха се все по-близо и по-близо.

Кити прехапа устни. Щеше да се втурне, да включи фенерчето, да погледне и да избяга. Но страхът я държеше скована, крайниците й отказваха да помръднат.

Чук, чук… после чу как бастунът пада на камъните с кухо издрънчаване, последван от приглушения удар на сринало се на земята тяло.

Кити взе решение. Държейки фенерчето между зъбите си, тя извади нещо малко от джоба на панталона си: сребърната висулка на баба Хирнек бе тежка и студена в ръката й. Тя отново сграбчи фенерчето и пристъпи иззад колоната. Включи фенерчето.

Точно до нея, скелетът се бе облегнал безгрижно на колоната, с ръка на кръста и проблясваща златна маска.

— Изненада — рече той. И скочи върху нея.

Кити падна назад с писък, изпусна фенерчето, протегна сребърната висулка към идващата чернота. Завихряне на въздуха, изпращяване на кости, пресипнал вик.

— Е, това не е честно. — Очертанието се отдръпна малко. За първи път зърна очите му: две светещи червени точки, блестящи от раздразнение.

Кити се отдръпна, все още стискайки сребърната висулка пред себе си. Двете очи я следяха, без да я изпускат, но се въртяха и шареха в мрака, докато тя размахваше висулката напред-назад.

— Остави го, момиченце — каза скелетът много раздразнено. — Това ме изгаря. Сигурно е доста качествено щом прави така, въпреки че е толкова малко.

— Назад — озъби се Кити. Някъде зад нея се намираше вратата.

— Така, има ли вероятност да го направя? Имам си заповед, нали се сещаш. Всъщност имам две. На първо място да пазя собствеността на Гладстон. Изпълнено. Браво, Хонориус. С това няма проблем. На второ място да унищожа всеки нашественик в гробницата. И как върви? Дотук десет от дванайсет. Не е зле, но може и по-добре. А ти, момиченце, си номер единайсет. — Той внезапно се втурна; Кити усети как кокалестите пръсти замахват в тъмното; тя се наведе с вик и вдигна висулката. Последва дъжд от зелени искри и животински вой.

— Ау! Проклета да си! Махни го!

— Така, има ли вероятност да го направя? — Кити усети студен полъх зад себе си, направи две-три крачки назад и почти се сблъска с отворената врата. Мушна се през нея, пристъпи през стъпалото и навлезе в манастира.

Сега скелетът представляваше сенчеста форма, прегърбена на арката на вратата. Той размаха юмрук.

— Трябваше да си взема меча за теб, Кити — каза. — Наполовина се чудя дали да не се върна и да го взема… — После се вцепени и наклони глава. Нещо бе привлякло вниманието му.

Кити продължаваше да се отдръпва назад по коридора.

— Звездите… Съвсем ги бях забравил. — Фигурата на вратата подскочи изведнъж и застана на един корниз, гледайки нагоре към небето. — Толкова са много… толкова ярки и бисерно лазурни. — Дори и от далечния край на манастира, на няколко метра и продължавайки да се оттегля, Кити го чуваше как души въздуха и си мърмори и надава сподавени викове на възхищение и радост. Явно съвсем бе забравил съществуването й.

— Няма камъни. Няма червеи. Колко е различно само! Няма плесен, няма мъртвешка, прашна тишина. Няма нищо подобно. Толкова много звезди… и толкова много пространство…

Кити зави зад ъгъла и се втурна към вратата на манастира.

Загрузка...