Олд Шуърхенд II

4. глава В Куй-Ерант-Юав

Ездата през миналия ден от укрепения изоставен бивак край Ръш Крийк до извора ни беше отклонила значително от пътя и за да компенсираме доколкото бе възможно това заобикаляне, ни се налагаше да продължим натам, накъдето иначе нямаше да се отправим и където във въображението си бяхме «открили» богата бонанса, а именно към Скуиръл Крийк. Щом Хамердал чу това, отначало лицето му придоби сериозно изражение, но после той се засмя и каза:

— Надявам се да не се окажат чак толкова глупави!

— Кои? — попита Тресков, който яздеше редом с него.

— Трамповете.

— В какъв смисъл?

— Да вземат да ни следват до Скуиръл Крийк!

— В такъв случай ще заслужават много повече бой, отколкото изядоха! Сигурно ще разберат, че тази бонанса изобщо не съществува.

— Да разберат ли? А аз ти казвам, мистър Тресков, че щом са вършили вече такива гафове и дума не може да става да имат разум. Обзалагам се, че и досега вземат за чиста монета лъжата, с която ги метнахме!

— Ако си прав, те наистина ще ни преследват и в такъв случай трябва много да внимаваме да не ни открият.

— Съвсем на същото мнение съм и аз. Сигурно и ти, мистър Шетърхенд?

— Да — отговорих му. — Дори имат две причини, за да тръгнат по петите ни.

— Две ли? Сещам се само за една, а именно бонансата. Навярно и ти допускаш, че все още вярват в съществуването на златното находище?

— Да. Въпреки цялата си глупост тези хора се смятат за много умни и понеже след като се освободихме не им се подиграхме за това, че повярваха в измамата ни, те все още са твърдо убедени в съществуването на бонансата.

— Значи по тази причина ще тръгнат подир нас. Ами другата причина?

— Отмъщението, разбира се.

— Да, вярно. Сигурно в тях всичко ври и кипи като в парен котел. Не бях помислил за това. Ето защо ще се втурнат по дирите ни с цялата си стръв и ще положат всички усилия да ни догонят.

— Което обаче няма да им се удаде! Защото първо, конете ни са по-добри от техните и второ, докато успеят да тръгнат от извора, ще мине доста време.

— Да, ще продължи твърде дълго, докато някой от тях съумее да се освободи от ремъците, за да развърже и останалите.

— На жената не могат да разчитат, макар че тя не е вързана. Накарат ли я да ги освободи, тя само ще поклати глава и ще отмине. А и после, когато се развържат и яхнат конете — хм-м!

Хамердал разбра това «хм-м!». Той допълни подробностите:

— После няма да се придвижват тъй бързо, както навярно им се иска. Защото от пръчките са станали най-чувствителни там, където е най-малко подходящо за ездача. Поне от сърце ми се иска да е така! Пит Холбърс, старий Куне, ти какво ще кажеш?

Приятелят му отговори:

— Скъпи Дик, щом мислиш, че в съответната област изпитват особено приятни усещания, то аз нямам нищо против. Струва ми се, че и с теб не би било по-различно.

— Пфу! Никога няма да позволя да ме бият!

— Спипат ли те, аз съм убеден, че ще те напердашат също тъй, както и ти им нашари гърбовете.

— Дали ще ме напердашат, или не, е все едно, защото от само себе си се разбира, че за нищо на света няма да успеят да ме спипат.

— Pshaw! Нали им беше вече в ръцете!

— Дръж си човката затворена и не ме ядосвай излишно! Знаеш, че в това отношение имам много слаби и чувствителни нерви!

— Да, като корабни въжета!

— А нима само мен спипаха, а не всички ни? Тогава защо трябва да ми отправяш упреци, стари мърморко? Нека видим дали ще им се удаде повторно! Немислимо, нещо абсолютно невъзможно!

— Внимавай! Жабата, която квака най-силно, щъркелът първа я изяжда. Това е много стара истина!

— Аз — жаба? Нима нявга се е чувала и виждала подобна обида на короната? Дик Хамердал, олицетворението на всичко възвишено, красиво и стройно, да бъде сравняван с жаба! Ами че тогава с какво земноводно или насекомо остава да бъдеш сравнен ти, скакалец такъв? Да, скакалец, туй най ти подхожда! Доволен ли си, драги Пит?

— Йес! В сравнение с жабата скакалецът си остава благородна животинка!

— Много ми се ще да знам, къде му е благородството. Впрочем не ставаше дума нито за жаби, нито за скакалци, а за трамповете, които съвсем не стоят по-високо в зоологическата стълбица. Както всички мислим, те ще искат да тръгнат подир нас към Скуиръл Крийк, но дали ще намерят този поток, мистър Шетърхенд?

— Сигурно!

— Но те не знаят къде се намира?

— Нали ще видят следите ни!

— Не ми се вярва да умеят добре да разчитат дири.

— И на мен не ми се вярва, но днес цял ден ще яздим само през открита прерия и ще оставим такива следи, които и утре ще се виждат все още съвсем ясно. Освен това предполагам, че сред тях има един човек, който знае пътя до Скуиръл Крийк.

— Кой е той?

— Белият жрец.

— Тибо така? Откъде пък ще го знае този фалшив команч?

— По-рано, преди да отиде при команчите, е бил по тези места. Не мога да кажа със сигурност дали ще се сети точно за въпросната река, но все пак може да се допусне, че поне ще знае горе-долу къде се намира.

— Well! Но дали ще се присъедини към трамповете? Нали вчера в прерията се скараха с Олд Уобъл!

— Обаче днес пак се помириха! А дори и да не е така, той гледа на нас като на врагове, също както и трамповете. Следователно съвсем близко до ума е, че ще се присъедини към тях, за да ни преследва.

— Но дали те ще го вземат със себе си?

— Без съмнение! Впрочем ако тръгне с тях, той изобщо няма да се отклони от пътя си, защото също има намерение да отиде до «парка» на Сан Луис.

— Тогава навярно горе пак ще се срещнем с него?

— Да, и това никак няма да му е приятно!

— Well, тогава съм доволен! Негодникът има толкова нахална мутра, че отсега сърдечно се радвам на срещата ни. Тъй ще обработя физиономията му с юмруци, че следите им още дълги години ще си личат по нея!

Както вече споменах, пътят ни водеше през прерия, която съвсем бавно, но непрестанно се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре. Бързата езда ни приближаваше към планините, които преди обед виждахме пред нас като непрекъсната забулена в мъглявини верига. Постепенно мъглявият воал се разсея и следобед бяхме вече толкова близо до изградените от пясъчници великански предпланини на Роки Маунтенс, че между гъстите гори съвсем ясно можехме да различим светлооранжевия цвят на голите скалисти масиви.

Вече се смрачаваше, когато се добрахме до Скуиръл Крийк и то на такова място, което ни бе познато от по-рано, тъй че не бе необходимо продължително да търсим къде да разположим бивака си.

Заедно с Винету на два пъти бях пренощувал тук, тъй че околността ни бе добре позната. Заради безопасността ни ми се искаше и сега да я претърсим, но за тази цел бе станало вече твърде тъмно. Видяхме се принудени да се примирим с пропускането на тази предохранителна мярка, но това стана без особено съжаление, защото още на времето не бяхме открили признаци от стъпването на човешки крак, а и до ден-днешен, общо взето, течението на Скуиръл Крийк си оставаше толкова неизвестно, че нямахме основание тъкмо сега и тъкмо тук да предположим, че е възможно да се навъртат враждебно настроени хора.

На това място реката правеше къс остър завой и заедно с околните скали обграждаше една поляна, където по индиански обичай запалихме огън, който по-скоро мъждукаше отколкото гореше. Отсрещният бряг бе гъсто обрасъл с храсталаци и дървета, а зад тях отново започваше прерията. Имахме предостатъчно храна, защото освен нашите провизии бяхме взели и припасите на трамповете. Не им бяхме оставили ни къс месо. Нека ловуването ги забавеше.

Докато се хранехме, по едно време Хамердал силно се изкиска, а после каза:

— Мешърс, току-що ми хрумна великолепна идея!

— На тебе ли? — изсмя се Холбърс. — Каква рядкост!

— Ти пак ли искаш да нагазиш лука?! Ако хубавите идеи са такава рядкост за мен, както искаш да ни убедиш, тогава ти самият си онзи, който се излага!

— Защо?

— А нима не е излагане, че ти, олицетворението на върховна мъдрост и хитрост яздиш заедно с един толкова глупав човек?

— Правя го само от състрадание, изобщо не се излагам!

— Слушай, ако някой има право да говори за състрадание, това съм само аз. Не го ли признаеш, направо ще те зарежа!

— Да, ще ме зарежеш, като пак седнеш при мен. Но я ми кажи, скъпи Дик, за каква идея ставаше дума преди малко?

— Искам да ядосам трамповете.

— Излишно е. И бездруго вече се ядосват повече от достатъчно.

— Все още хич не е достатъчно! Мешърс, не сте ли на мнение, че трамповете ще предположат, че незабавно сме се отправили към бонансата?

— Възможно е — отговори Тресков.

— Не само е възможно, ами е съвсем сигурно! Ще си помислят че веднага ще отидем там, за да прикрием находището така, че никой да не може да го намери. В такъв случаи сме длъжни да си направим с тях голям майтап.

— Какъв?

— Ще поразкопаем земята на някое място и после ще го позакрием така, че лесно да се забелязва и всеки да може да разбере, че сме копали. Ще си помислят, че бонансата е там и с невиждано трескаво усърдие ще се заловят да дълбаят земята.

— Well! И няма да намерят нищо! — кимна Тресков.

— Не съм на същото мнение. Ако не намерят нищо, ще е все същото, както ако вземат напразно да търсят където и да било другаде по реката. Ще бъдат само разочаровани, а аз искам да ги ядосам, страшно да ги ядосам! Трябва да намерят нещо!

— Да не би да имаш предвид злато?

— Pshaw! Дори да газя в злато до колене, за тези негодници не бих жертвал и едно зрънце, даже и за майтап, не! Те ще намерят нещо друго, а именно една бележка, една много хубава бележка!

— Написана ли?

— Разбира се! Тъкмо написаното на нея трябва страшно да ги ядоса!

— Тази идея наистина не е лоша.

— Дали е лоша, или не, е все едно, стига само на тях да им стане лошо от нея. Какво ще кажеш, Пит Холбърс, стари Куне?

— Хм-м, струва ми се, че от тая работа ще излезе голям майтап, който можем да си направим с тях.

— Нали, добри ми стари приятелю! — каза Дебелия с най-нежния тон, на който бе способен, защото съгласието на приятеля му го зарадва. — Понякога ти съвсем не си толкова глупав, колкото изглеждаш!

— Да, точно в това се състои голямата разлика между теб и мен.

— Разлика ли? Какво искаш да кажеш?

— Аз не съм толкова глупав, колкото изглеждам, а ти изглеждаш по-умен, отколкото си всъщност.

— Мътните го взели! Гледай само пак да не ме разяриш! Не ме дразни, защото ще взема да кажа какво мисля за теб, а това може да те обиди!

— Well! Тогава аз също ще те пощадя. Но що се отнася до бележката, която щели да открият трамповете, я ми кажи, откъде ще я намериш? В прерията не расте хартия.

— Знам, че мистър Шетърхенд има бележник. Той ще ми даде от него един лист, та да мога да изпълня прекрасната си идея. Нали, мистър Шетърхенд?

— Зависи от това дали и аз намирам идеята ти за прекрасна — отговорих му.

— Да не би да не е?

— Не е. Първо, съвсем не е толкова сигурно, че трамповете ще дойдат право насам. Някое непредвидено обстоятелство може да им попречи или да ги отклони.

— И второ?

— Второ, ако предположат, че сме тръгнали право към бонансата, те ще са най-глупавите хора. Ако наблизо наистина имаше златно находище, ние би трябвало по-скоро да го заобиколим, отколкото да го посетим.

— О, на тези типове не им достига акъл да се досетят за подобно нещо.

— Дори и да е така, както си мислиш, каква ще ни е ползата от бележката? Нали няма да присъстваме, когато я намерят.

— И не е необходимо. Тъй живо си представям техните физиономии, сякаш съм сред тях и ги наблюдавам.

— Ами какво ще пише на бележката?

— За това ще се посъветваме. Трябва така да е написана, че да се пръснат от яд!

Неговата идея го бе въодушевила и той ме моли дотогава, докато му откъснах един лист от бележника си и му го дадох заедно с молива. После преди всичко трябваше да се обсъди текстът на бележката. Бях помолен да я напиша, но отказах всяко сътрудничество. Тресков и тримата вождове последваха примера ми, тъй че за съчиняването на голямата литературна творба останаха само Хамердал и Холбърс. Дългуча се обади:

— Слушай, не съм добре с писането. Ще трябва сам да се оправиш.

— Хм-м! — промърмори Дебелия. — Учил съм се да пиша, ама в цялата работа има една голяма пречка.

— Каква?

— Не мога да прочета какво съм написал.

— Но нали другите могат?

— Другите пък хич!

— Тогава добре се насадихме! Е, ами ако тези джентълмени не желаят да вземат участие в измислянето на текста, дали някой от тях ще бъде тъй добър поне да напише думите върху хартията?

След дълги молби и увещания Тресков се съгласи.

— Well, тогава да започваме! — каза Хамердал. — Хайде, Пит!

— Е да — отвърна Дългуча, — ти винаги се заемаш с леките неща. Но има ли някога нещо трудно, все аз трябва да го започна! По-добре започни ти!

— Сигурно и сам ще можеш да го съчиниш!

— Е, що се отнася до това, все ще мога! Но и ти ще помагаш, нали?

— С удоволствие! Страшно ме бива в съчиняването.

Също като повечето неграмотни хора така и двамата ловци под «съчиняване» разбираха изобщо написването на какъв да е текст. Тресков, който добре знаеше това и искаше да си направи малка шега, подхвърли:

— Съчиняване ли? Нима не знаете, че в такъв случай редовете трябва да се римуват?

— Да се римуват ли? — попита Хамердал и от учудване зяпна с уста. — Мътните го взели! Не съм и помислил дори. Значи тая работа трябва да се римува, да се римува, тъй ли?

— Естествено!

— Ами например как?

— Горе-долу така: сърце и перце, море и пере, пари и гори.

Дебелия закима припряно с глава и каза:

— Ако е само това, мога го и аз! Например ще кажа: вол и стол, ракия и туршия, кал и сал, картоф и пантоф. Чудесно върви! Ами какво е положението с теб, драги Пит? Можеш ли и ти?

— Защо не? С моите способности! — отвърна Дългуча.

— Тогава кажи и ти нещо!

— Веднага! И тъй започвам: яйце и лице, чорап и долап, човек и…и…човек и…и…

— Изглежда, с човек не става и аз не се сещам никаква рима. Я по-добре кажи нещо друго!

— Добре! И тъй, ярки и мярки, момче и врабче, пушка и чушка, топлийка и кутийка, глупак и дебелак…

Тук Дебелия бързо го прекъсна:

— Стига, стига! Вземеш ли да ме римуваш с «глупак», нищо няма да излезе! Но вече се убедих, че работата ще стане. И тъй, веднага започваме заедно!

— Веднага заедно ли? Не! Комуто е хрумнала идеята с бележката, той трябва да започне, а това си ти!

— Well! Тогава да си плюя на ръцете!

Той взе да се намества с твърде предприемчив вид и положи усилия да придаде на лицето си по възможност по-мъдър израз, но се получи тъкмо обратното. Залови се на работа и то как!

Виждал съм да работят с пот на чело: дървари, стоманолеяри, хамали, огняри, ковачи и други такива хора, но усилията им са били детинска игра в сравнение с напрежението на всички духовни сили, с което Хамердал и Холбърс се мъчеха да скалъпят няколко римувани реда. Безмълвни, но вътрешно развеселени, ние гледахме и слушахме какво става. От време на време, за да им помогне, Тресков подхвърляше някоя и друга дума в гъстата езикова каша на двамата и тъй след около час с подсмърчане, покашляне, много пот и страдалческо пъшкане се родиха шест стиха, които детективът написа върху листа. Понеже дословният им превод от английски направо е невъзможен, ще се опитам да им придам горе-долу приемлив за четене вид:

И тъй, Тресков бе принуден да прибави под майсторското произведение и имената на двамата измъчени поети. После те се заловиха да разкопаят земята, което им бе къде-къде по-лесно, макар тя да беше много камениста. Трудиха се около два часа, докато най-сетне сметнаха, че изкопаната дупка е достатъчно дълбока за целите им. След като увиха листа така, че да не пострада от влагата на почвата, писмото бе поставено вътре и после засипаха ямата. По време на тази работа те затъпкаха с крака камъните и пръстта колкото можеха по-здраво, та трамповете доста да се поизмъчат, без да им мине през ума, че в случая собствените им усилия бяха далеч по-големи от онези, които евентуално подготвяха за негодниците.

Лесно е да си представи човек, че такова копане, тъпкане, хвърляне и тропане не мина безшумно. Ако местността, в която се намирахме, не бе тъй затънтена и изключително рядко посещавана, ние, останалите, изобщо нямаше да допуснем подобна детинска шега. Нямах нищо против Хамердал да си направи това удоволствие, но сред нас имаше един човек, който трябваше да плаща за него и за съжаление и съвсем не за мое удоволствие този човек бях аз!

Дупката бе запълнена. Насядахме около огъня и по стар навик подехме разговор на тих глас. По едно време забелязах, че Винету хвана карабината си при затвора и бавно, колкото можеше по-незабележимо я придърпа до себе си. Същевременно той присви коляното на десния си крак. Нямаше съмнение, канеше се да стреля и то ставаше въпрос за изстрел от коляно, най-трудния, който съществува. Вече често съм го описвал. Лицето на апача бе обърнато към реката. Сигурно в храсталака на отсрещния бряг бе открил някакъв човек, когото искаше да улучи с куршума си.

Изстрелът от коляно се използва само в строго определени случаи. Да речем, че откриеш неприятел, който те наблюдава от някакво скривалище. За да спасиш собствения си живот трябва да го убиеш. Вдигнеш ли пушката да се прицелиш, той ще я види, ще разбере, че е открит и ще изчезне. За да се избегне това, се използва изстрелът от коляно, наречен така, защото в случая коляното сочи целта. Придърпваш крака под коляното към тялото си докато бедрото заеме такова положение, че мислената линия, прекарана по бедрото през коляното, да попада точно в целта, която искаме да вземем на мушка. След това посягаш към пушката — това не може да направи някакво особено впечатление, защото всеки опитен и добър уестман винаги държи пушката до себе си. Избягвайки всяко движение, което би издало намерението ти да стреляш, запъваш с десния си палец ударника, слагаш показалеца си върху спусъка, после вдигаш пак със същата ръка цевта и я слагаш да легне здраво върху бедрото, насочена точно по вече описаната въздушна линия. Въпреки че дулото е отправено към него, скритият съгледвач и в този момент все още не подозира намерението ти да стреляш по него. Трябва да го заблудиш с различни номера. Полупритваряш очи, за да не забележи накъде гледаш. Разбира се, така прицелването е трудно, защото не може да стане с открит поглед, а през ресниците на клепача и защото не бива да присвиваш другото око, за да не предизвикаш подозренията на неприятеля. Междувременно правиш разни движения с дясната ръка, обръщаш глава насам-натам, оживено разговаряш с другарите си. С една дума правиш всичко възможно, за да не разбере спотаеният съгледвач, че си го открил и се каниш да стреляш по него. Щом цевта заеме правилното положение, натискаш спусъка.

Това е изстрелът от коляно! Във всички случаи той изплашва другарите ти, защото не бива да им казваш какво възнамеряваш да правиш, иначе поведението им, техните лица, погледи, както и внезапно настъпилото мълчание ще събудят подозрението на врага, ще му издадат, че е разкрит. Както вече казах, това е най-трудният изстрел какъвто може да има. Ако хиляда майстори в стрелбата започнат да упражняват изстрела от коляно, може да се случи никой от тях да не се усъвършенства дотам, че да е сигурен в улучването на целта и то особено вечерно време. Необходимо е да се упражняваш непрекъснато с години, но само упражнението и придобитата издръжливост също не вършат работа — човек трябва да е роден за това. Изстрела от коляно научих от Винету и освен нас двамата познавах само малцина, на които бих писал висока оценка. А понякога и те не улучваха. Но той, ненадминатият майстор във всички видове оръжия на Дивия запад, Винету, дори в катранено черна нощ никога не е пропускал целта си с изстрел от коляно. Изобщо нито веднъж не съм виждал някой от куршумите му да не улучи.

И до ден-днешен високо ценя оръжията си. Карабината «Хенри» и моят мечкоубиец са най-ценното, което притежавам. Но още по-скъпа и от тях ми е Сребърната карабина на Винету, на която още докато той беше жив, винаги съм гледал или съм я вземал в ръка с известно благоговение и боязън. Когато вождът на апачите беше убит, го погребахме яхнал кон, заедно с всичките му оръжия, което ще рече и с нея. Няколко години по-късно заедно с тогавашните мои спътници при преследването на отряд оглаласи се озовахме при гробницата на Винету тъкмо когато сиусите се канеха да я отворят и ограбят. След ожесточено сражение ги прогонихме. Бяха хвърлили око на Сребърната карабина. Нямах възможност да стоя винаги в долината на реката Местър, за да пазя гробницата и тъй като можеше да се очаква, че опитът за оскверняването й щеше да се повтори, извадих Сребърната карабина, взех я със себе си и се погрижих това да се разчуе навсякъде. Сиусите научиха, че погребаното с вожда оръжие е «възкръснало» и оставиха гробницата непокътната. Сега тази великолепна пушка виси на стената близо до писалището ми между старото «оръдие» на Сам Хокинс и моя мечкоубиец и докато ви разказвам за нея, тя е пред очите ми. С дълбока меланхолия си спомням за човека, когото тя не изостави в беда нито веднъж и който бе моят най-добър, а може би и единствен приятел, като имах предвид думата «приятел» в нейния истински, най-благороден и възвишен смисъл!

И тъй, лицето на Винету бе обърнато към реката, а цевта на карабината му — към гъсталака на отсрещния бряг. Там се криеше някакъв човек, за когото бе предназначен куршумът й. Незабавно легнах на земята, посегнах към карабината «Хенри» и присвих дясното си коляно. После подех разговор с Хамердал и преструвайки се, сякаш цялото ми внимание е насочено към него, полупритворих клепачи и през миглите си отправих поглед към отсрещните храсталаци. В мига, когато сторих това, между две елички се показа цев на пушка насочена срещу мен, и преди да успея макар за секунда-две да вдигна карабината си и да се прицеля натам, изстрелът изтрещя, но в същия миг се обади и Сребърната карабина на Винету. Отсреща проехтя вик. Апачът беше улучил, а аз усетих удар в бедрото, който ми изпъна крака.

Веднага след това отсреща в гъсталака се разнесе шум от счупени клони и после бързо настъпи гробна тишина. Тук реката бе широка най-малко три метра и половина, но въпреки всичко с един от несравнимите си скокове Винету се озова на отвъдния бряг и направо влетя в гъсталака.

Нищо неподозиращите наши другари наскачаха на крака. Аз също се изправих светкавично и докато те припряно ме обсипваха с куп въпроси, се заех с крак да разпръсна горящите дърва тъй, че пламъците угаснаха. Направих го, за да не послужим като мишена и за други изстрели. После много внимателно се ослушахме. Измина много, много време, може би половин час. Кракът ме болеше и когато опипах болезненото място, усетих, че силно кърви. Бях ранен. Ето че отсреща се разнесе силният вик на Винету:

— Запалете отново огъня!

Събрах пак на едно място все още тлеещите полуизгорели клони, взех да духам, докато пламъците лумнаха и тогава сложих нови сухи съчки. Видяхме апача, изправен на отвъдния бряг до самата вода. Държеше в ръка единия край на ласото си. С другия му край бе завързано лежащо до него човешко тяло. Без да има възможност да се засили, държейки здраво ласото в ръка, той отново прескочи реката и започна да тегли към нашия бряг безжизненото тяло, което падна във водата. Взех да му помагам. Докато вършехме тази работа, той ни обясни:

— Забелязах отвъд реката човешко лице и стрелях по него. Но там е имало и още някой, когото не видях. Той също стреля. Прескочих реката, за да разбера дали наблизо се намират и други хора. Дочух бягащи стъпки и се втурнах подир тях. От другата страна на гъсталака стояха петима ездачи, но конете бяха седем. Беглецът бързо отиде при тях и им каза, че е застрелял Олд Шетърхенд, но другарят му бил убит от Винету. Бяха бледолики, сред тях нямаше нито един червенокож мъж, защото и беглецът, който възседна един от свободните коне, говореше съвсем чист английски. Те почакаха още известно време, но тъй като застреляният от Винету човек не се появи, същият мъж каза: «Мъртъв е, иначе щеше да дойде или да вика за помощ. Трябва да изчезваме, защото сигурно ще ни търсят. Но жаждата ми за отмъщение е утолена, понеже Олд Шетърхенд не е вече между живите!» Винету се изплаши от тези думи и се промъкна обратно до мястото, където се беше целил и намери един труп. Завърза го с ласото си и извика да запалите огъня. Как се зарадва щом видя, че неговият брат Шетърхенд е още жив!

— Кои ли са тези бели? — попита Тресков. — В никой случай не са били трамповете, защото не е възможно да са вече тук.

Наведох се над убития. Безпогрешният куршум на апача го бе улучил в челото. Веднага го разпознах — беше един от разбойниците на Тоби Спенсър. Досега вниманието на всички бе насочено към трупа и към апача. Но в този момент Винету забеляза тъмните мокри петна в тревата, проследи ги с поглед и изплашено възкликна:

— Уф! Моят брат е ранен, значи все пак е улучен! Кръвта тече силно. Опасна ли е раната?

— Не вярвам — отвърнах му.

— Костта зесегната ли е?

— Не е, защото мога да стоя на крака.

— Но тази рана е много странна. В положението, което бе заел моят брат на земята, изобщо не е възможно да го улучат на това място!

— И аз си го помислих. Сигурно е било рикошет. Куршумът се е ударил ей в тази скала, отскочил е и се е забил в бедрото ми.

— Лошо. Раните от рикоширали куршуми са болезнени. Незабавно ще я прегледам!

— Предпочитам да не е веднага. Трябва да се махнем оттук!

— Заради онези шестима бледолики ли?

— Да. Огънят ни пак гори. Ако се върнат много лесно ще могат да очистят всички ни.

— Няма да дойдат, защото гласът на онзи, който говореше, трепереше от страх. И все пак предпазливостта ни повелява да тръгнем оттук, но преди това трябва да прегледам раната. Твърде дълго е стояла отворена. Сигурно моят брат е изгубил много кръв. Ето защо не можем повече да отлагаме превързването й.

— Тогава нека Хамердал нахвърля повече дърва в огъня, за да осветяват пламъците добре отсрещния бряг, а другите да наблюдават храсталаците с готови за стрелба пушки и помръдне ли нейде някое клонче, веднага да стрелят!

Прегледът на раната доведе и до благоприятен, и до неблагоприятен резултат. Благоприятното беше, че бедрената кост не бе засегната, а неблагоприятното, че раната имаше всички изгледи да забере. Куршумът бе проникнал през меките части чак до костта. Винету го извади с помощта на ножа си. От едната си страна куршумът се беше сплескал и с образуваните по този начин ръбове не бе оставил правилна кръгла дупка, а направо бе разкъсал плътта, още повече че и силата му е била значително отслабнала. Това обещаваше треска, силни болки и бавно заздравяване. Твърде неприятно! И то в такъв момент, когато всяко забавяне на пътуването ни криеше опасности!

За щастие имах в кобурите на седлото няколко чисти кърпи. Докато Винету поставяше временна превръзка, ми каза:

— Добре е, че моят брат се е научил да понася болките също като червенокожите воини. Ако в най-скоро време не намерим достатъчно читутлиши[63], ще настъпи тежко възпаление. Но намерим ли нужното количество, а преди това и денчу-тата[64], тогава се надявам, че ще превъзмогнеш нараняването си по-лесно, защото имаш силен организъм и много здрава кръв. Дано си в състояние да яздиш.

— Разбира се! Нямам желание да играя ролята на слабо-силен пациент.

— Тогава заради нашата безопасност нека напуснем това място и потърсим друго. Но ти внимавай да не се поднови кръвотечението!

Тръгнахме си от бивака, донесъл ми такива неприятности и почти час яздихме надолу по течението на реката, след което слязохме от конете и отново запалихме огън. Спътниците ми събраха смолисти клони, чиято светлина щеше да им помогне да търсят растенията. Тримата индиански вождове ги запалиха и се отдалечиха, за да съберат билки за ранения си приятел и брат Шетърхенд.

Дик Хамердал беше седнал до мен, спрял изпълнения си с нежност поглед на добряшките си очи върху раната ми. Изведнъж в прилив на загрижена ласкавост той прекара длан по страната ми и изръмжа:

— Сатанинско изобретение са тези пушки! Особено когато куршумите им улучват. Имаш ли силни болки, мистър Шетърхенд?

— В момента изобщо нямам — отвърнах му.

— Тогава да се надяваме, че няма да се появят!

— За съжаление трябва да ги очаквам. Всяка рана си иска да се наболи. Едва после заздравява.

— Болка! Каква мизерна дума! Въпреки всичко ми се ще да можех да поема страданията ти върху себе си. И сигурно не съм единственият, който мисли така. Нали, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м — обади се Дългуча, — предпочитам да бяха улучили мен!

— Аха! Е, защо не седна там, дето стреля онзи негодник? Лесно е после да се правиш на самопожертвувателен!

— Да не съм всезнаещ бе, дебел грубиян, такъв!

— Не си, но щом съм казал вече, че ми се иска аз да бях поел страданията му върху себе си, тогава ти нямаш право на никакви претенции!

— Но нали ти ме попита! И аз съм привързан към мистър Шетърхенд не по-малко от теб!

— Дали аз съм привързан или не, е все едно, стига само и двамата да сме привързани към него, ясно ли е?! Ако спипам мерзавеца, който стреля толкова непредпазливо, че онзи глупав куршум се върна обратно, тогава нека само се опита пак да си събере всичките дванайсет кокала!

— Двеста четиридесет и пет, драги Дик! — поправих го аз.

— Защо толкоз много?

— Защото всеки човек има такъв брой кости.

— Още по-добре, понеже толкоз по-дълго ще ги търси, докато ги събере! Но двеста четирийсет и пет кости? Вярно, че все още не съм броил моите, ама досега не съм и подозирал, че под кожата ми има толкоз много кокали!

— Има кости и кости. Към общия им брой се прибавят например и дребните слухови костици, както и многобройните ставни кости на дланта и стъпалото.

— Ставни костици ли? Ставни? Начаса да ме линчуват, намажат с катран и овъргалят в перушина, ако някога съм ги виждал! Пит Холбърс, тъй като ти имаш къде-къде повече и по-яки кокали от мен, запознат ли си с твоите ставни костици?

— Never mind![65] Да не си мислиш, че някога съм се обръщал наопаки като ръкавица, за да броя ставните си костици? Напълно достатъчно ми е, че ги имам. Не е нужно да ги разглеждам и да ги броя.

— Но онзи, дето стреля, ще си преброи своите, стига само да го спипам! Много ми се ще да разбера кой ли е бил!

— Вероятно самият Тоби Спенсър.

— Страшен стрелец, няма що!

— По-рано сигурно е стрелял по-добре, но нали при майка Тик отнесе от мен в ръката си револверен куршум и то за мое щастие, защото, ако не бях го ранил, вече нямаше да съм жив. Прицелил се е добре, но при дръпването на спусъка му е трепнала ръката. Виж, изстрелът на Винету беше съвсем друг. Изстрел от коляно в тази тъмнина и да улучиш право в челото! Впрочем утре трамповете ще има да пулят очи, когато намерят мъртвеца край бивака ни!

— Well! Тогава вече съвсем ще са сигурни, че бонансата се намира на онова място, — непременно ще си помислят, че сме убили този човек, защото е открил златното находище.

— Възможно е да повярват подобно нещо. Но тази твоя история с бонансата е виновна, че съм ранен.

— Ха, тъй ли? Защо?

— Шумът, който вдигнахте, докато копахте ямата, е привлякъл тези хора. Чули са го.

— Хм-м! Не мога да ти противореча. Значи ме упрекваш?

— Never mind!

— Не. Станалото, станало. Никой не е в състояние да го промени. Но я чуй, вождовете се връщат!

Да, те се връщаха. С радостен глас Винету ми извести:

— Моят брат Шетърхенд може да е спокоен, намерихме много читутлиши, а също и денчу-тата, тъй че той ще понесе раната си по-леко, макар че без болки няма да се размине.

Макар и да не мислех за «леко понасяне», все пак се зарадвах, като чух думите му. При такъв вид превръзка, каквато носех в момента, последствията изобщо не могат да се предвидят. Може би трябваше да се откажа да продължа пътуването, ако не исках състоянието ми да се влоши. Но на мен ми беше известна невероятната лечебна сила на билките, които Винету използваше за рани и бях убеден, че щях да се отърва без тежки последици.

Превръзката ми отново бе свалена, а раната — промита После от едно меко листо Винету приготви нещо като тампон с подходяща форма, който напои със силно смъдящия сок от денчу-тата. Това растение, както и нашият хелидоний[66], спада към семейството на маковите растения, но се различава от него по това, че няма жълто-червен млечен сок, а съдържа бяла съвсем рядка течност. Докато апачът вкарваше в раната ми тампона като свредел, имах чувството, че в мен забиват нажежено желязо. Свикнал съм да понасям болки, но този път трябваше да положа всички усилия, за да не правя болезнени гримаси. Винету ме погледна в очите и, кимайки с глава, ми каза:

— Знам, че Олд Шетърхенд е вързан за кола на мъченията, но тъй като превъзмогва тези болки с усмивка, на истинския кол той сигурно би се смял. Хау!

Извънредно болезнената процедура бе повторена още два пъти, при което всеки път усещах как свирепата болка малко поотслабваше. После апачът накапа в раната ми бистрия като сълза сок на читутлиши, постави върху нея билка и здраво я превърза. Тази билка спада към семейството на Plantaginaceae[67], но никак не прилича на нашия живовлек. Нито в Германия, нито в източните предели на Съединените щати съм виждал тези растения, които наистина вършат чудеса. Освен с вече споменатите две имена апачите наричат и едната, и другата билка шис-инте-тзи, което означава «индианско растение» и твърдят, че било дар от Великия дух за неговите червенокожи синове. Затова се срещало само там, където живеели те. Заедно с тях то се било оттеглило в Далечния запад и заедно с тях щяло да загине. Дори Винету, който никога не страдаше от предразсъдъци, веднъж ми каза съвсем сериозно:

— Когато умре последният индианец, ще увехне и последното листенце шис-инте-тзи и тази билка никога вече няма да се раззелени. Но заедно с червенокожата нация, тя ще процъфти в онзи живот!

Не беше изключено шестимата бели, забелязани от Винету, да се върнат, за да ни следят. Взехме необходимите предпазни мерки, като хвърлихме жребий кой кога да стои на пост. Понеже бях ранен, ме освободиха от това задължение. Въпреки раната си спах непробудно чак до зори. Но после бях събуден от чувството, че всичките стави ме въртят, а и устата ми бе съвсем пресъхнала. Винету отново се зае с хирургическите си задължения, като този път използва само сока от втората билка. След това се нахранихме и тръгнахме на път.

Преди всичко трябваше да разберем накъде са се отправили шестимата бели. Прехвърлихме се през потока и, за да ме щадят, спътниците ми започнаха да яздят бавно, но Винету препусна напред да открие търсената от нас следа. Съвсем скоро той се върна и ни заведе до нея. Тя минаваше през прерията точно в нашата посока, както и мислехме, защото нали вече ни беше известно, че Тоби Спенсър също се кани да отиде високо горе до «парка» на Сан Луис. Тръгнахме по дирята.

Прерията не беше голяма. Изобщо оттук нататък чезнеха всякакви равнини, които често са толкова отегчителни и все пак оставят онова величествено впечатление, присъщо на океана. Скоро достигнахме «предвисочините» на предпланините, ако мога така да се изразя, и вече бяхме принудени да се откажем от ездата в права посока. Добре, че познавахме пътеките и проходите, откъдето трябваше да минем. Преди всичко се налагаше да се доберем до стария тъй наречен «континентален път», предпочитан по-рано от уестманите, чийто безбройни завои водят през планините, но който, както изглежда в последно време, е почти забравен.

Понеже покритата с трева равнина остана зад нас, не беше никак лесно да се разчете дирята, която следвахме. Често тя съвсем изчезваше и то за продължително време, но после, без да си даваме особен труд да я търсим, винаги отново се натъквахме на нея. Така у нас се затвърди убеждението, че ездачите пред нас също са се отправили към континенталния път.

Тук трябваше да спомена, че слизах от коня навсякъде, където срещнехме вода, за да разхладя раната си. Това не ни отнемаше много време по начина, по който вършех тази процедура. Над коляното бях стегнал високия кончов на ботуша си с ремък толкова здраво, че надолу кракът ми оставаше херметически затворен. После с шепи напълвах горния край на кончова с вода, която почти винаги ми стигаше докато отново се натъкнехме на прясна вода. Понякога изобщо не слизах от коня, а карах някой от спътниците си да ми «напълни ботуша».

Човек едва ли може да си представи какво впечатление правят Скалистите планини, след като тъй дълго ден подир ден напразно си «гонил» хоризонта на необятната безбрежна равнина. В саваната летиш все напред към далечината, към безкрайността. Очите ти буквално се молят за някаква опорна точка, на която да се спрат, но не намират такава. Те се изморяват, ала продължават да се взират напред с копнеж… напразно, напразно! Човекът, който сред безбрежното море от трева сам се чувствува като стръкче от нея, заприличва на Ахасвер[68], който крещи за спокойствие, но не го намира. И ето най-сетне след дълги дни на копнеж и стремления в далечината изплуват сивите воали, зад които «Обетованата земя» за очите въздига своите планини към небето. Те не образува хоризонт, който, отстъпвайки, неумолимо и вероломно все бяга от теб. Не, тази завеса остава вярна, държи на думата си! Тя дори като че не само изчаква приближаването ти, но и сама тръгва срещу теб да те пресрещне. И колкото повече се приближаваш до нея, толкова по-прозрачна става тя или постепенно започва да се издига все по-нагоре и по-нагоре и лека-полека ти позволява да видиш цялото великолепие в много по-красиви краски, отколкото ти го е обещавала още отдалеч. Тогава окото намира опорна точка, а животът придобива форма и багри. Ако саваната прилича на огромна равна плоскост без начало и без край, върху която с огромни и величествени рунически знаци е изписано «Аз, Създателят, Съм алфата и омегата на всичко!», то сега звучащите с гранитния си глас тържествени химни се въздигат над земята:

«Небесата славословят Бога и планините възвестяват творението на ръцете Му. Днешният ден го нашепва на утрешния и едната нощ на следващата!» И това «каменно ликуване» събужда отклик в човешката душа, ръцете се сключват смирено, а устните започват да мълвят молитва: «Господи, колко величави и многобройни са творенията Ти! Мъдростта Ти ги е поставила в определен ред, а земята е изпълнена с твоята любов и доброта!»

Винаги, винаги са ме обземали такива мисли и чувства, когато от онези безкрайни равнини съм навлизал в планините, когато от низините съм поемал към висините. Хиляди хора са се изкачвали нагоре със смъртоносни оръжия в ръка, за да изтребват безмилостно Божиите създания. Хиляди са се изкачвали, а се изкачват и до ден-днешен, заслепени от измамния блясък на златото и среброто, за да рискуват дадения им от Бога живот в търсене на гибелния мамон. Колцина е имало между тях, които ако са знаели библейските думи:

«Аз вдигам очи към планините, където мога да намеря помощ и спасение», действително са помисляли за своето истинско спасение и за онзи, от когото единствено могат да очакват истинска помощ?

И този път яздех сам след моите спътници, за да не бъда смущаван и душата ми се бе отворила за багрите и светлините, които искряха срещу мен. Защото Скалистите планини са по-богати на багри и светлините им са по-величествени от светлините на които и да било други планини по цялата земя. Това не е прекалено гордото величие на Алпите, нито епичното на Пиринеите, а е онази величавост, която те гледа отгоре със сериозно достойнство, но и с блага усмивка. Ако древните гърци са населили Олимп със своите богове, то индианците са имали и имат далеч по-голямо право да вярват, че тук в Скалистите планини живее техният велик добър Маниту.

През този ден ние все още не навлязохме в планината, а най-напред между далеч напред разклонилите се възвишения на полите й, и въпреки това какво великолепие се откри още отсега пред нас! При всеки завой пред очите ни се вдигаше нова завеса и ни предлагаше някоя и друга красива картина.

Това бе една несравнима сменяща се панорама, само дето ние се движехме, а сътворените от Бога планини не помръдваха. Ето че високостеблената гора изпрати първите свои предвестници да ни поздравят: «Добре дошли! Моята катедрала е храм, който не е сътворен от човешка ръка!» Тук ги нямаше мътните и лениви реки на саваната, а срещу нас с пъргави скокове се втурваше бистър светъл поток и с тих плясък предупредително ромолеше: «Тъй както високо горе ще търсиш моя извор, така се стреми винаги към първопричината на всички неща!» А ветровете, които при всеки нов завой на пътя ни посрещаха с полъха си, разхлаждайки лицата ни, нежно ни нашепваха: «Ти не знаеш откъде идваме и къде отиваме, нас ни насочва Владетелят на всички неща. Тъй е и с човешкия живот, не познаваш нито началото му, нито начина, по който ще протече. Единствен Бог знае всичко и го направлява!»

Драги читателю, може би ще си помислиш, че съм прекомерно набожен, нали? Но истинската набожност не знае що е прекомерност. Тя изобщо не може да бъде измерена. Винаги обичам да съм много весел и ведър човек и добре знам кому дължа тази ведрост. Не бива да ми се сърдиш, че всичко, което съм мислил и чувствал далеч в Дивия запад, описвам тук, в «дресираната от цивилизацията» моя родина. Каквото съм направил и преживял отвъд океана, е било резултат от моите помисли и чувства и щом ти разказвам за последствията, не бива да премълчавам и причините! Освен това всеки читател има правото да надникне в сърцето на своя писател, а писателят е задължен винаги да държи сърцето си отворено за него. Така и аз ти предоставям моето сърце. Ако това ти харесва, ще се радвам, ако ли пък не, въпреки всичко то винаги ще остане отворено за теб. Иска ли една книга да постигне целта си, тя трябва да има душа, душата на своя автор. Ако е написана с бездушна резервираност, то аз не бих желал да я чета.

Бе станало вече следобед, когато малко преди да достигнем една гора, се озовахме на континенталния път. Тъй като познавахме това доста характерно място, бяхме сигурни, че се лъжем и свърнахме в новата посока. Скоро навлязохме във високостеблена гора и отвсякъде се видяхме заобиколени от великолепни борове. Може би яздихме около четвърт час в сенките им, когато срещу нас се зададе самотен ездач, облечен изцяло в дрехи от лек ленен плат и с широкополо сомбреро на главата. Изобщо сомбрерото е много популярно в Колорадо.

Човекът беше млад, изглежда, не бе надхвърлил двайсетте с кой знае колко години. Щом ни съзря, той спря коня си и ни отправи изпитателен поглед сякаш искаше да прецени, що за хора сме. Беше въоръжен само с един нож, затъкнат в пояса. Малко преди да го достигнем, той ни поздрави:

— Good day, gent’s! Накъде сте тръгнали?

— Нагоре в планините — отвърнах му.

— А докъде ще стигнете днес?

— Не знаем точно. Навярно дотам, където ни завари вечерта и намерим място, подходящо за бивакуване.

— Сред вас има и бели, и червенокожи. Ще ми кажете ли кои сте?

— Защо?

— Защото търся помощ, а помощ може да получиш само от джентълмени.

— В такъв случай сте попаднали на търсените хора. Наричат ме Олд Шетърхенд, а…

— Олд Шетърхенд ли? — бързо ме прекъсна той. — Но аз мислех, че сте мъртъв!

— Тъй ли? Кой го твърди?

— Човекът, който снощи ви е застрелял!

— Аха! Къде е този тип?

— Веднага ще научите, сър. Щом онези хора са стреляли по вас, значи мога да ви се доверя. Баща ми е «blacksmith».[69] Преди известно време се заселихме в тукашната местност, защото сега край този стар път може да се спечелят добри пари. Горе в планините откриха нови златни и сребърни залежи и всеки ден край нас минават хора, които се изкачват нагоре и се нуждаят от ковач. Досега живяхме добре, доволни сме, само дето понякога при нас се отбиват люде, които са всичко друго, само не и джентълмени. Но никой не ни е причинявал толкова злини както шестимата негодници днес. Пристигнаха преди четири часа, накараха ни да им свършим сума работа, а после не пожелаха да си платят. Сестра ми беше принудена да се скрие, едва ли е необходимо да ви обяснявам защо. Затвориха баща ми в едно помещение, а мен принудиха да им надонеса всичко, каквото имаше у дома за ядене и пиене. Започнаха просто ей така да хвърлят по пода месо, брашно, хляб, а бутилките полетяха из въздуха, преди да са ги допили. Най-после успях да избягам и тъкмо се канех да се спусна долу в долината, за да извикам моя брат, който отиде там за риба.

— А знаете ли как се казват тези типове?

— Името на един от тях е Спенсър, а на друг му викат «генерала».

— Well! Тук попаднахте на хората, които ви трябват и не е необходимо да слизате в долината. Ние ще ви помогнем. Да тръгваме!

Той обърна коня си и ние потеглихме подир него. След известно време гората от дясната ни страна свърши. Отляво тя все още продължаваше, описвайки дъга, след което и там свърши. Спряхме конете си в сянката на последните дървета, защото на около половин пушечен изстрел от нас край пътя видяхме постройка, по външния вид на която веднага си личеше, че е ковачница. Досами нея имаше открито място, заобиколено с дървена ограда, където се намираха коне, но колко, не можехме ясно да различим.

Винету ме погледна въпросително. Извън къщата не се виждаше жив човек. Следователно разбойниците сигурно все още бяха в стаята. Ето защо казах:

— Най-добре ще е да ги изненадаме. И тъй, в галоп до там, скачаме от конете, връхлитаме в къщата, вземаме им пушките, после «Hands up!» Напред! Мистър Тресков ще остане пред вратата да пази конете!

Направих последното разпореждане, защото детективът не беше уестман и много лесно можеше да допусне грешка при вика «Hands up». Освен това някой трябваше да остане при конете. Препуснахме напред. Щом стигнахме къщата, всички мигновено скочиха от седлата. Аз не можех да бъда толкова бърз, но все пак ги последвах. Вътрешността на постройката се състоеше от две помещения — ковачницата и стаята за живеене. За да се добере до стаята, човек трябваше да мине през цялата ковачница. Когато се появих на прага на отворената врата на стаята, негодниците стояха вече с вдигнати ръце. Виждах само ръцете им, но не и тях самите, защото помещението беше малко. Бях принуден да остана до вратата, а пред мен бяха моите спътници. Тъкмо в този миг Винету заповяда:

— Който отпусне ръце ще бъде застрелян! Нека Мато Шако им вземе пушките!

След като това бе направено, последва друго нареждане:

— Хамердал да им вземе останалите оръжия от поясите!

И това бе изпълнено. После апачът пак заповяда:

— А сега сядайте един до друг до стената! Вече можете да си свалите ръцете! Но който се опита да стане, ще получи куршум!

Побутнах настрана Апаначка и Холбърс, които ми пречеха, и пристъпих напред. Тогава се разнесе уплашеният вик:

— По дяволите! Олд Шетърхенд!

Беше Спенсър. Когато бяхме при майка Тик, той не ме познаваше, но вчера, след като бе стрелял по мен, беше споменал името ми пред своите другари. Сега пак го каза. Откъде ли го знаеше? Засега този въпрос беше второстепенен. Най-важното бе самият човек. Обърнах се към него със строг глас:

— Да, мъртвите възкръсват. Лошо си се целил.

— Да съм се целил…? Аз…? — попита той.

— Не се опитвай да отричаш, нищо няма да ти помогне! Спомняш ли си, когато бяхме при майка Тик в Джеферсън Сити с какви думи се сбогува с мен?

— Нищо… не… си… спомням… — заекна той.

— Тогава ще опресня паметта ти. Ти каза: «Довиждане! Но по-късно ти ще вдигнеш ръцете, куче!» Днес пак се видяхме, обаче кой си вдигна ръцете, ти или аз?

Забил поглед в земята, той не отговори. Физиономията му напомняше булдог, изял голяма порция бой.

— Но днес сметката ще бъде много по-различна оттогава, когато трябваше да си платиш само собствения гуляй и строшената чаша — продължих аз. — Ти ме рани, а това струва кръв.

— Аз не съм стрелял по теб — настоя той на своето. Тогава измъкнах револвера, насочих го към него и казах:

— Признавай! Излъжеш ли още веднъж, ще стрелям. Ти ли беше?

— Не… да…не… да, да, да! — завика той все по-страхливо, тъй като дулото на револвера все повече се приближаваше до главата му.

— Вчера твоят другар заплати коварството ти с живота си. А ти с какво ще ми платиш раната, която дължа на теб?

— Сега сме квит! — отвърна той предизвикателно.

— Как така квит?

— Ти ми простреля ръката! — той вдигна нагоре все още превързаната си дясна длан, за да ми я покаже.

— И кой е виновен за това?

— Ти! Кой друг!

— Ти се канеше да стреляш в мен, а аз те изпреварих. Тъй стоят нещата. За мен беше самоотбрана, но вместо да те наранявам, можех да те застрелям. Къде е «генералът»?

Дъглас не се намираше в стаята. Затова и попитах за него.

— Не знам — отговори ми той. — Без да ни каже нещо, тръгна нанякъде.

— Кога?

— Тъкмо преди да пристигнете.

— Негоднико, знаеш къде е отишъл! Но щом отричаш, няма много да се церемоня с теб и ще те застрелям!

Той видя как револверът ми отново се насочи към него. Подобни груби недодялани и брутални типове обикновено не притежават истинска смелост. Спенсър можеше да се досети, че не бих стрелял дори ако продължеше да отрича, но страхливостта му изтръгна признанието:

— Искаше да догони сина на ковача, защото мислеше, че е отишъл да доведе други хора.

— Тогава не е тръгнал малко преди да се появим, нали?

— Не, потегли веднага по петите на сина.

— Пеша?

— Не. Взе коня си, защото и момчето беше на кон.

— В каква посока пое?

— Не обърнахме внимание.

— Well! Струва ми се, че тази работа ще се разбере.

Излязох навън, за да дам указания на Тресков, в случай че «генералът» се завърнеше. При него стоеше и синът на ковача, който от предпазливост не беше влязъл заедно с нас в стаята. От лявата ни страна се зададе някаква девойка. Посочих към нея с ръка и попитах момчето:

— Коя е тя?

— Сестра ми, беше се скрила от разбойниците.

— Трябва да я попитам нещо.

Щом момичето се приближи до нас, брат й я успокои, че няма защо да се страхува повече, тъй като ние сме били тук. Попитах я:

— Къде се бяхте скрили, мис?

— Отсреща в гората — отвърна ми тя.

— През цялото време ли?

— Не. Видях, че брат ми се метна на коня си и исках да го последвам. Но в същия момент от къщата излезе онзи човек, дето му викат «генерал» и изведе коня си от ограденото място. Ала щом го възседна, ме забеляза и се отправи към мен. Побягнах обратно, но той ме настигна тъкмо когато се добрах до гората.

— И после? — подканих я аз, защото замлъкна.

— После пристигнаха други ездачи.

— Това сме били ние. Той видя ли ни?

— Да. Изглежда, страшно се изплаши и взе ужасно да ругае.

— Познал ни е.

— Тъй изглеждаше. Спомена за Олд Шетърхенд и за някакъв си Винету.

— Неприятно! После какво направи?

— Пришпори коня си и изчезна.

— Без да каже нито дума?

— Поръча ми нещо за Олд Шетърхенд.

— Това съм аз. И какво трябва да ми кажете?

— Ами…ами…навярно ще се обидите, сър.

— Не, никак. Моля ви да ми предадете точно всяка дума!

— Нарече ви най-големия мерзавец по цялата Божия земя. Нямал нищо против, ако ви се прииска да обесите или убиете по някакъв друг начин неговите спътници, но той щял да си разчисти сметките с вас.

— Това ли е всичко?

— Нищо друго не каза. Но понеже ви нарече голям мерзавец, това ме накара да се страхувам и от вас, и ако не бях видяла, че брат ми тъй дълго и спокойно стои пред вратата, без да му се случи нищо лошо и досега нямаше да изляза от гората.

— Можете да бъдете спокойна. Никой няма да ви стори повече никакво зло.

Отново влязох в къщата и синът на ковача ме последва.

— Е, разбра ли къде е генералът? — подвикна ми Тоби Спенсър.

— Да — отвърнах му. — Избягал е.

— А-а! Наистина ли е избягал? — попита ме той зарадвано.

— Да. Аз не съм като теб, казвам истината веднага.

— Ха-ха! Тогава няма да го заловите!

— Днес не, но по-късно с толкова по-голяма сигурност. Но пък вие сте ни здраво в ръцете.

— Pshaw! Като нищо ще ни пуснете на свобода!

— Защо?

— От страх пред него.

— От страх пред този мухльо, който, щом ни видя, веднага офейка?

— Да. Той ще отмъсти за нас!

— Pshaw! Поръчал е на дъщерята на ковача да ми каже, че хич няма да му пука, ако ви обеся или убия по някакъв друг начин.

— Не го вярвам!

— Безразлично ми е дали го вярваш, или се съмняваш. А сега по един друг въпрос! Къде е стопанинът на този дом?

— Долу в избата — отвърна синът, посочвайки към дървения капак на пода.

— Там ли са го затворили?

— Да. Надвиха го и го хвърлиха долу.

— Пуснете го да излезе!

Но липсваше ключът от катинара. Отначало Спенсър отричаше да го е прибрал, но от страх пред револвера ми все пак го даде.

Из цялата стая бяха пръснати парчета от счупени бутилки, чаши, паници и други съдове. Бяха се разигравали дивашки сцени. Когато отворихме капака, от избата излезе ковачът — висок, як и кокалест мъжага. Сигурно на негодниците е струвало много усилия, докато затворят този човек в избата. Личеше си, че се е защитавал. Лицето му беше изподрано и покрито с подутини и синини. Още кървеше. Видът му бе ужасен. След като се огледа наоколо и, изглежда, разбра, че тук се слушаше моята дума, той се обърна към мен:

— Кой ме освободи от избата?

— Ние — отговорих му.

— Ти как се казваш?

— Олд Шетърхенд.

— Това не е ли името на един известен уестман?

— Да.

— Ами тези червенокожи? Може ли човек да им се довери?

— Те са прочути вождове на своята нация и са свикнали да закрилят всеки изпаднал в беда човек.

— Well, тогава сте дошли съвсем навреме точно където трябва, мешърс! Не е ли ужасно, че трябва да дойдат индианци, за да защитят един почтен човек от тези бели разбойници? Нямате представа какви презрени и коварни мерзавци са те!

— Известно ни е, защото ги познаваме. И ние имаме с тях сметка за уреждане.

— Нима!? А голяма ли е?

— Доста. Ей този тип с физиономията на злобен булдог снощи стреля по мен, за да ме убие.

— Слава Богу!

— Какво? Благодариш на Бога, че срещу мен е извършено покушение ли?

— Да. Благодаря на Бога два пъти. Един път, защото не са те убили и ти можа да дойдеш да ме освободиш, и втори път, затова, че са стреляли по теб, защото така имаш правото да не се церемониш много-много с подлия убиец, макар и да не е улучил.

— Улучи ме!

— А-а! Така ли? Но изобщо не ти личи!

— Куршумът се заби ей тук в бедрото ми. Отвори ми доста тежка рана в крака. Ето, все още се вижда кръв!

— Тогава ще плаща с живота си и това страшно ме радва!

— Каква ми е ползата?

— Остава ти удовлетворението, че на този свят има един подлец по-малко.

— Нима това ще облекчи болките ми? Ще заздравее ли раната ми?

— Слушай, ти да не си решил да го пуснеш да си ходи?

— И през ум не ми минава!

— Тогава ми кажи какво го очаква!

— Ще образуваме съд и съдът на саваната ще реши.

— Справедливо е. А ще разрешите ли и аз да участвам в него?

— Да ти разрешим ли? Дори си длъжен да участваш. Нали са извършили престъпление и срещу теб.

— И още как! Ако зависеше от мен, ковчегът им вече да е готов. Кога ще започне заседанието на съда?

— Най-добре веднага!

— Къде?

— Отвън пред къщата. Както е известно, доколкото е възможно съдът на саваната винаги трябва да заседава под открито небе.

— Но тогава негодниците ще ни офейкат!

— Нека само се опитат! Впрочем нали можем да ги вържем.

— Well! Така ми харесва. Имам достатъчно ремъци и въжета.

— Да ги донеса ли? — попита синът му с голяма готовност.

— Да, донеси ги! Висят окачени отвън.

В този момент Тоби Спенсър взе думата:

— Само не се перчете тъй, сякаш сте наши съдии и можете да ни съдите! Не сте вие хората за тази работа. Няма да позволим да ни вържете!

Ковачът се приближи до него, размаха кокалестия си юмрук пред лицето му и каза:

— Мълчи, нещастнико! Ако продължиш тъй нахално да си отваряш устата и да протестираш, извън съдебното заседание ще изкарам с теб още един специален танц! Ясно ли е?

Синът донесе въжетата и ремъците. Дадох нареждането:

— Връзвайте ги поред, тъй както са седнали! Който се съпротивлява, да бъде бит!

— Да, да ги напердашим! — ликуващо извика ковачът. — Навън имам достатъчно жилави пръчки. Нека момчето донесе и тях!

Синът излезе и ги донесе.

Това помогна. Вярно, че негодниците страшно ругаеха, но иначе не оказаха никаква съпротива. Скоро лежаха проснати на земята, вързани по маниера на уестманите. Момчето на ковача получи поръчението да ги охранява най-строго. После излязохме навън. Отначало възнамерявах да вземем и разбойниците с нас, но се отказахме, защото само щяхме да си усложним работата.

Ето че отново се поставиха старите въпроси, появиха се вече неведнъж възникналите противоречия във възгледите ни. Нямах никакво намерение да бъда снизходителен, още повече че самият аз бях ранен, но с изключение на Винету всички останали искаха смърт поне за Тоби Спенсър, а аз не го желаех и не можех да дам съгласието си. Започна се дълъг и много разгорещен спор, докато най-сетне ковачът, който се държеше като някой «разлютен Хаген»[70], скочи на крака и извика:

— Виждам, че тъй ще си седим тук и до утре, без да се споразумеем. Тези хора са преди всичко мои, защото нападнаха дома ми като диваци, изпотрошиха всичко, а мен раниха. Виждате, че лицето ми все още кърви. Мистър Шетърхенд, ти си твърде мекосърдечен човек, но въпреки това ще се съобразя с мнението ти и няма да искам смъртта на Спенсър. В замяна обаче очаквам, че ще бъдат приети предложенията, които ще направя.

— Какви са те? — попитах го.

— Най-напред да ми разрешите от тяхната собственост да се обезщетя за онова, което ми унищожиха. Съгласен ли си, сър?

— Да. От само себе си се разбира, че трябва да те обезщетят.

— Well! Тогава остава Спенсър, който е виновен за всичко. Ти не искаш да дадеш съгласието си да бъде убит, защото той не те е пречукал, а само те е ранил. Смятам, че това е проява на мекушавост от твоя страна, тъй като Дивият запад не знае пощада за убиеца, независимо дали убийството е успяло, или не. Но въпреки това нека проявим един вид милосърдие. Той е заслужил смъртта, но няма да го екзекутираме ей така, а ще му дадем възможност да се защитава.

— Какво имаш предвид?

— Нека се бие с мен на живот и смърт!

— Едва ли можем да се съгласим на подобно нещо.

— Защо не?

— Този човек има великанска сила.

— Pshaw! И аз не съм някое хлапе! Или си мислиш така само защото съм позволил да ме затворят в избата? Но те ме изненадаха и бяха шестима!

— И тъй да е! Виждам, че си здравеняк, но въпреки всичко двубоят не е равностоен.

— Защо?

— Защото той е негодник и за него няма да е жалко, а ти си почтен човек, който има деца. Нямаш право да залагаш живота си срещу неговия.

— Но аз не го залагам. Споменатата от теб неравностойност ще се компенсира от оръжията, с които ще се бием.

— Какви ще са те?

— Ковашки чукове.

— Ковашки чукове! Ама че хрумване? Значи ставаше дума за двубой между циклопи.[71]

Искрено си признавам, че такъв двубой страшно ме привличаше като уестман, но като човек смятах, че съм длъжен да се противопоставя. Обаче изобщо не намерих време да дам израз на раздвоението си, защото спътниците ми с голяма готовност приеха това предложение. Двубой и то такъв двубой според обичаите на саваната не можеше да бъде отхвърлен. Какво зрелище само щеше да е да гледаш как двамата се нахвърлят един срещу друг с железните чукове в ръце — загрубелият здраво сложен ковач и Тоби Спенсър, който притежаваше силата на няколко души! Никой не бе преживявал досега подобно нещо. Никога не го е имало! Всички мигновено изпаднаха във възторг. Хамердал извика:

— Чудесна, великолепна идея! Какъв ли череп трябва да имаш за да можеш да понесеш такива удари! Съгласен съм! А ти Пит Холбърс, старий Куне, не си ли?

— Хм-м! Щом ти мислиш, че такива чукове ще окажат по-добро въздействие, отколкото ако вземеш да галиш някого с ватирани ръкавици, тогава няма как да не ти дам пълно право, драги Дик — отговори му Дългуча.

Другите също изразиха съгласието си. Дори вождът на апачите каза:

— Да, нека се бият. Винету няма нищо против.

И тъй отнета ми бе всякаква възможност да възразявам. Дадох съгласието си.

Изведохме разбойниците навън, понеже страшният двубой можеше да се състои само на открито. Щом научиха какво решение сме взели, отначало просто не им се вярваше, но скоро така разсеяхме съмненията им, че на бърза ръка се видяха принудени да проумеят сериозността на намеренията ни. Разбира се, възраженията на Спенсър бяха най-гръмогласни. Той заяви, че в никакъв случай нямало да участва в двубоя, но ковачът му каза:

— Хич не ме интересува дали искаш да участваш или не, щом дадат сигнала започвам да удрям и не се ли отбраняваш, още в следващия миг ще бъдеш труп. Няма какво да се церемоним много-много с такъв мерзавец като теб. Сигурно ще вземеш да се защитаваш.

— Но това е чисто убийство!

— А нима вчера е било нещо друго, когато си стрелял по Олд Шетърхенд?

— Теб това не те засяга!

— Засяга ме, и то много, защото ще се бия с теб вместо този джентълмен. Ако той беше благоволил да се изправи срещу теб, смъртта ти бе сигурна, а срещу мен все пак имаш някаква възможност да излезеш победител.

С изпитателен поглед разбойникът измери фигурата на ковача и после каза:

— А какво ще стане с мен, ако те убия?

— Нищо. Никой няма да посегне на победителя.

— И ще мога да отида където си поискам?

— Да отидеш, да, само че, без да яздиш.

— Защо?

— Защото от този момент всичко, каквото имате, става мое.

— По дяволите! И защо?

— Като обезщетение за собствеността ми, която съсипахте.

— Всичко? Конете и всичко останало?

— Да.

— Но това е обир! Това е измама! Та туй си е чист грабеж!

— Pshaw! Трябва да заплатите щетите, които ми нанесохте. Знам, че нямате пари, понеже преди не веднъж и дваж се хвалихте, че сте изяли и изпили всичко с каквото разполагам, без да имате възможност да ми го платите. Сега съм принуден да се обезщетя с вашите вещи.

— Но това е много повече от сумата, която ти се полага!

— О, аз не издребнявам чак дотам! И вие не се проявихте кой знае колко добре по отношение на правото и справедливостта. Сега ще понесете последствията!

Тогава Спенсър се обърна към мен, навярно защото ме смяташе за най-човеколюбив от всички:

— И ти ли си в състояние да допуснеш подобна несправедливост?

— Да не би да искаш да обжалваш присъдата пред мен? — отговорих му с учудване в гласа. — Пред мен, по когото стреля?

— Да, въпреки това! Този изстрел няма нищо общо с ограбването ни!

— И аз нямам вече нищо общо с теб. Мисля, че можеше да се досетиш!

— Тогава всички да ви вземат дяволите, всички, от първия до последния! Щом по този начин ме принуждавате да стигна до крайности, не си мислете, че ще се отнеса особено нежно към този ковашки скелет. Все едно че вече съм пръснал черепа му. Да започваме танца!

Булдожкото му лице бе станало тъмночервено от ярост и можеше да се чуе как скърцаше със зъби. Ковачът нямаше нищо против и каза:

— Добре, ще донеса чуковете, а после тъй ще го изкова, че свят ще му се завие!

Той влезе в ковачницата, а аз го последвах, за да му дам един добър съвет:

— Внимавай, сър! Спенсър е силен и опасен тип!

— Pshaw! Не ме е страх. Знам, че нищо не може да ми направи!

— Не бъди толкова самоуверен! Струва ми се, че се каниш само да нанасяш удари с чука, нали?

— Да. Че какво друго?

— От него трябва да очакваш не само удари с чука, а и да го хвърли по теб!

— Няма да има право. Тъй ще се уговорим.

— Дори да е забранено, той пак ще го направи! А случи ли се, нищо няма да можеш да промениш. Ще ти пречи ли, ако чукът бъде вързан?

— Вързан за какво?

— С ремък за ръката, най-добре за китката.

— Хич няма да ми пречи, ама никак. Но защо е необходимо?

— За да не може безчестният да получи предимство пред честния, като хвърли чука, вместо само да удря с него. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, не! Стига да разполагам с достатъчно свобода на движенията, за да мога да въртя чука.

— За това сам ще се погрижа, защото аз ще ги вържа. Хайде, ела!

Когато се върнахме, Тоби Спенсър бе вече развързан. С по един револвер във всяка ръка Винету бе застанал пред него и чух да го заплашва:

— Ако бледоликият направи и най-малкия опит за бягство, веднага ще стрелям!

Завързах чуковете за китките на двамата противници така, че можеха удобно да удрят с тях, но не и да ги хвърлят. После и аз извадих револвера си и повторих заплахата на апача.

Положението бе извънредно напрегнато, а хората — изпълнени с нетърпеливо очакване. Образувахме кръг, в средата на който двамата стояха близо един срещу друг с големите еднакво тежки чукове в ръка. Взаимно се измерваха с погледи. Ковачът беше спокоен и хладнокръвен, докато Спенсър бе извънредно възбуден.

— Няма да започвате, преди да съм ви казал! — нареди Винету. — Може да използвате всякакви трикове, а също и свободните си ръце!

— Добре, много добре! — заликува Спенсър. — Сега този тип ми е сигурно в ръцете!

— Да — извика един от неговите хора, — щом ти разрешават да действаш и с другата си ръка, с него е свършено. Стисни го за гърлото да му секне дъхът!

— Дръж си устата затворена! — сряза го Дик Хамердал. — Никой не те е питал за мъдрия ти съвет. Можеш само спокойно да гледаш, без да се месиш!

— Охо! Сигурно ще ни разрешите поне да говорим! Та за какво човек има уста?!

— Дали имаш уста или не, е все едно, но трябва да я държиш затворена, иначе ще ти натъпча някой парцал между зъбите. Запомни го!

И аз също като останалите бях обзет от голямо напрежение. Кой ли щеше да победи? Несъмнено по-голямата физическа сила бе на страната на Тоби Спенсър, докато ковачът бе по-опитен в употребата на тъй необичайното оръжие. Освен това той проявяваше такова хладнокръвие, което будеше доверие във възможностите му, докато с всяка изминала минута разбойникът ставаше все по-нервен.

Синът на ковача заедно със сестра си също бе застанал в нашия кръг. Лицата на двамата не издаваха ни най-малка загриженост за бащата. Това обстоятелство също ме успокои.

— Сега можете да започвате! — каза Винету. Тоби Спенсър незабавно замахна, за да нанесе удар и същевременно с лявата си ръка посегна към гърлото на ковача, но не се съобрази, че така силата на удара му неизбежно щеше да се намали. Ковачът го парира с насрещен удар, тъй че чуковете се срещнаха, ала неговият чук продължи движението си надолу и удари лявата ръка на Спенсър, който я отдръпна с болезнен вик.

— Куче! — изрева негодникът. — Ако не те смачках веднага, ще го направя ей сега!

Той направи скок напред, замахна с всичка сила, за да удари ковача, но якият мъж се изплъзна настрани и ударът не го улучи. Силният замах огъна нехранимайкото одве, тъй че той се приведе към земята.

— Бързо, тате, удряй сега! — извика синът. Подканата му се оказа излишна, защото с високо вдигнат чук ковачът се извъртя под деветдесет градуса към противника си и с един-единствен удар го просна на земята. Вдигайки незабавно ръка за втори удар, той застана така с впит поглед в лежащия на земята враг, който конвулсивно потръпваше с крака и ръце и издаваше хъркащи, изпълнени със страх стенания. Тогава ковачът отпусна ръка, изсмя се презрително и каза:

— Негодникът е проснат на земята! Можех да му смачкам черепа, но няма да го сторя, защото вече не е в състояние да се отбранява. И това му стига!

Да, на Спенсър му стигаше! Той нито беше в безсъзнание, нито пък мъртъв, но, изглежда, бе изгубил всякаква власт над крайниците си. Едва след известно време си възвърна способността да се движи по собствената си воля и бавно се изправи, подпирайки се на едната си ръка. Другата се оказа неспособна да му служи.

— Прокле…! — прогъгна той, като успя да процеди през зъби само тези две срички. Очите му бяха налети с кръв, лицето му се бе изкривило от такава животинска злоба, каквато едва ли може да се забележи дори в озъбил се койот.

— Строших му лопатката — обади се победителят. — Макар че няма да пукне от това, поне никога вече няма да може да върши насилие над мирни люде. Отвържи ми чука!

Той протегна ръката си към мен и аз развързах тежкия инструмент.

В този момент Спенсър се изправи, но се олюляваше на-сам-натам. Изглежда, цялата му сила го бе напуснала. Но пък се възвърна способността му да говори и, възползвайки се от това, той ни засипа с такъв порой от проклятия и псувни, че Хамердал доближи револвера си на педя от главата му и го заплаши:

— Веднага млъкни, иначе ще ти пръсна черепа с куршум!

Спенсър го погледна право в очите с безсрамна усмивка, изплю се в краката му и, олюлявайки се, отиде при другарите си, където безсилно се отпусна на земята. Вързаха го, без да окаже никаква съпротива.

— Fiatjustitia![72] — каза Тресков. — Получи си заслуженото, макар и да не е смърт. А сега какво ще го правим? Дали да го превържем?

При тези думи той погледна към Винету. Апачът отговори:

— Вождът на апачите няма да се докосне до този човек!

— От мен също не може да очаква помощ — заявих аз.

— Well! Нека сам види къде ще намери лекар да му оправи рамото!

В този момент от гората се появиха четирима ездачи, един млад човек и трима по-възрастни. Отправиха се към нас. Ковачът каза:

— Ето идва и другият ми син, дето беше отишъл за риба, а останалите трима са наши добри познати, най-близките ми съседи, макар поради тукашните големи разстояния това понятие да е твърде относително. Идват тъкмо навреме, защото, когато утре си тръгнат оттук, ще ме отърват от тези гости, които, без да ме питат и без каквито и да било формалности, се самопоканиха в моя дом.

Изглежда, синът бе имал добър улов, защото пред себе си напреко на коня придържаше пълна мрежа с риба. Той и спътниците му се учудиха, щом видяха вързаните хора. С кратки думи ковачът им разказа случилото се, а после сподели с тях молбата си. Добре беше, че тримата мъже нямаше да останат в ковачницата, а искаха да продължат. Възнамеряваха да заведат някакво съдебно дело и отиваха в града, тоест мястото, което там по онова време хората имаха добрината да наричат град. Те трябваше да яздят цяла нощ, за да достигнат целта си на сутринта и предложиха да вземат със себе си негодниците, но не чак до града, а пътем щяха да се отърват от тях, като ги пускат един по един на различни места. Така щяха да им попречат в близко време да се съберат и да предприемат нещо срещу семейството на ковача. Понеже пленниците трябваше да бъдат отведени на коне, синовете също щяха да ги придружат, за да върнат обратно освободените коне.

Докато изпразвахме джобовете на разбойниците и ги връзвахме върху конете, последваха много шумни и бурни сцени. Обстоятелството, че успяхме по такъв начин и то още същия ден, да се отървем от тях, бе твърде благоприятно защото очаквахме и трамповете, които несъмнено следваха дирите ни и всеки миг също щяха да се появят при ковачницата. Не биваше да заварят хората на Спенсър и евентуално да се съюзят с тях.

Всичко друго само не и благопожелания чухме от устата на пленниците, когато, придружавани от петимата мъже, напускаха мястото, харесало им отначало тъй много, колкото по-малко им бе допаднало после. Разбира се, още по-хубаво щеше да е, ако и истинският им предводител, «генералът», не бе имал късмета да ни се изплъзне.

Този човек бе за нас толкова важен, че Винету тръгна да търси следите му. Завърна се едва след като се беше стъмнило. Той бе стигнал до убеждението, че Дъглас не е имал намерение да се задържи в близост до ковачницата, защото дирята му водела непрекъснато все в права посока. Изглежда, той се боеше от нас твърде много, за да му хрумне мисълта тайно да се промъкне обратно и да разбере как ли ще постъпим с неговите спътници. Беше предпочел да ги изостави на произвола на съдбата само и само да бъде колкото е възможно по-далеч от нас.

Винету донесе нови билки за раната ми, които бе намерил по време на ездата си. Това много ме зарадва. Докато бяхме заедно с хората на Спенсър на тях обръщах по-голямо внимание, отколкото на себе си. После, когато вълненията преминаха, усетих болките и онова твърде добре познато чувство на празнота в главата и безтегловност на цялото тяло, които обикновено поне при мен са предвестници на треска. Направиха ми нова превръзка, но въпреки това през нощта ме втресе. Заспивах по за петнайсетина минути, но после винаги отново се събуждах, а когато призори отворих дума да продължим пътуването, Винету, който беше бдял над мен, поклати глава и каза:

— Моят брат не бива прекомерно да се осланя на силите си. Ще останем тук.

— Но нямаме време.

— Щом става дума за здравето на Олд Шетърхенд, винаги имаме време! По-добре е да останем тук един ден, за да дадем възможност на билките да подействат, отколкото по-късно да легнеш болен в планините.

Имаше право, тъй че останахме при ковача, който от сърце се зарадва на решението ни.

Синовете му се завърнаха с конете и ни разказаха как негодниците се противили на това, че ги зарязват един подир друг сами в тъмната нощ. Най-далеч отвели Тоби Спенсър. Навярно ако бях на тяхно място щях да оставя при него някой от другарите му да се грижи за него. Но те не проявили чак такава човечност, още повече че по пътя поведението му съвсем не е било такова, което да ги настрои по-състрадателно.

Докато другарите ми седяха вътре в стаята и обядваха с дивечово месо, аз лежах в тревата пред къщата, защото нямах апетит, а и на открито ми беше по-приятно, отколкото затворен между стените на тясното помещение. Конете ни се намираха във вече споменатото оградено място, където им бяха оставили предостатъчно зелен фураж. И тъй отдалеч те не можеха да бъдат забелязани или поне никой не можеше да разпознае в тях нашите коне, и ето защо групата ездачи, появили се току-що иззад последните дървета на гората, не видя никаква причина да заобиколи ковачницата, пред която лежах. Бяха трамповете. Начело яздеха Реди и Олд Уобъл, а най-отзад следваха някогашният жрец и неговата скуоу.

За да не ме забележат, аз не станах на крака, а пропълзях в ковачницата, откъдето отидох в стаята да известя за пристигането на тези скъпи приятели. Вече бяхме разказали на ковача за срещата си с тях. Ето защо той предложи:

— Джентълмени, останете тук! Ще изляза сам. Какви ли физиономии ще направят, щом разберат кои хора се намират при мен!

Междувременно трамповете бяха стигнали до къщата. Завикаха собственика да се появи и слязоха от конете. Поведението им не беше особено възхитително. Дик Хамердал тихичко се изкиска и каза:

— Все още усещат сладките спомени от нашите пръчки. Сигурно е, че ще предпочетат да намерят тук аптека вместо ковачница!

И без да се гледа опърлената коса на Олд Уобъл, видът му пак беше много отпаднал и болнав. Освен индианката той единствен все още седеше на седлото с безсилно отпуснато тяло. Явно го беше хванала много по-силна треска от моята през изминалата нощ. Когато ковачът излезе при тях. Реди го попита:

— Слушай, човече, вчера не минаха ли оттук седмина ездачи?

— Да — отвърна му той.

— И сред тях имаше трима редмани?

— Тъй беше!

— С два катраненочерни жребци между конете?

— И туй е вярно.

— Сигурно си ги наблюдавал и знаеш дали бързаха.

— Не повече от вас.

— Добре. Да имаш у дома си някакво лекарство срещу треска?

— Нямам. Обикновено ние не обръщаме никакво внимание на треската.

— Но храна можем да получим от теб, нали?

— За съжаление не. Банда разбойници ме ограби до шушка.

— Я не ни будалкай! Сами ще проверим какво може да се намери.

— Няма да ви позволя. Този дом не е собственост на всеки минал оттук непознат, а е мой!

— Не ме карай да се смея! Да не си въобразяваш, че ще изплашиш двайсет мъже? Искаме да ядем и ти трябва да набавиш всичко, от което имаме нужда!

— Ама страшно късо режете! Какво ще стане с плащането? Имате ли пари?

— Пари ли? — изсмя се Реди. — Ако искаш тояга, от тази стока имаме колкото щеш, но пари не!

— Хм-м, че е имало тояги, виждам и сам. Дирите им все още ясно си личат!

— Човече, какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казвам.

— Искам да знам, откъде накъде ти хрумна да говориш за тояги!

— Та кой пръв отвори дума за тях? Не аз, ами ти!

— Ах, тъй ли! Помислих си, че… А сега ни направи място да влезем!

— Мястото пред дома ми е мое и на никой друг!

— Не дрънкай глупости! Нуждаем се от месо, брашно и други неща и ти не можеш да ни забраниш да ги потърсим!

— Well, както искате! Наистина не мога да ви забраня. Само си мисля, че ще има да се чудите на месото, което ще намерите!

— Стига приказки, а се отдръпни!

Ковачът се остави да го избутат от вратата. Трамповете напираха по петите на Реди. Щом ковачът прекрачи прага, каза:

— Ето, вижте месото ми. Човешко е, живо човешко месо. Всичките наши пушки бяха насочени към вратата. Реди ни видя и се изплаши:

— Назад, назад! — завика той. — Връщайте се бе, негодници! Тук са Олд Шетърхенд и Винету, а и всички останали!

Следващите го по петите трампове също ни видяха. На бърза ръка ни обърнаха гръб. Започна се блъскане, бутане и тикане, само и само час по-скоро да се измъкнат от къщата. Изпратихме ги с гръмогласен смях. Отвън те се метнаха на конете си и препуснаха много по-бързо, отколкото бяха дошли. Отново последен беше жрецът, който дърпаше поводите на коня, възседнат от жена му. Дебелият Хамердал не можа да се сдържи, стреля подир тях през прозореца и извика:

— Плюха си на петите без месо и без брашно! Преселихме им супата! Не съм ли прав. Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм-м, само с една гола супа нямаше да се задоволят! Тук щяха да я свършат същата, каквато я свършиха вчера и разбойниците на Спенсър. Цяло щастие е за ковача, че не си тръгнахме, а останахме при него!

— Дали е било за него цяло щастие или нещастие, е все едно, щом негодниците нямаха никакъв късмет!

Винету бързо изскочи навън и отиде при нашите коне. Минута по късно го видяхме да препуска по следите на трамповете. Знаех защо бързаше толкова много — те трябваше да го забележат, трябваше да разберат, че е по петите им и ги наблюдава. Така щеше да им мине всякакво желание тайно да се върнат и да ни издебнат. След около два часа апачът се появи и ни увери, че трамповете са си обрали крушите и поне в близко време няма защо да очакваме враждебни действия от тяхна страна.

Тъй като засега се чувствахме в безопасност и не беше необходимо да сме заедно, Мато Шако и Апаначка отидоха «да направят месо» и ловът им бе твърде успешен. Винету остана при мен, за да се грижи за раната ми.

Трябваше да спомена още, че от сутринта огънят гореше, защото ковачът имаше задачата да се погрижи за конете ни, при което неговите синове му помагаха. Ние не бяхме вече в прерията, където земята е мека, а се канехме да се изкачим в Скалистите планини, а там поне конете на белите се нуждаят на всяка цена да са добре подковани. Винаги, когато бе необходимо, на враните ни жребци завинтвахме специални «железни обувки», изобретение на апача. «Обувките» и нужните инструменти се намираха в кобурите на седлата ни. За случаите, когато се налагаше да заблудим някакви съгледвачи, бяхме поръчали да ни изработят подкови с винтчета и секретни заключалки, които често са ни били от полза.

Така измина времето до свечеряване, когато отново ме втресе, но треската ми беше по-слаба и много по-краткотрайна от миналия път. Спах през цялата нощ, а и Винету спа до зори. Щом прегледа раната ми, той със задоволство каза:

— Здравият организъм на моя брат и билките надминаха очакванията ми. Твоят Хататитла има плавен ход и като имам предвид умението ти да яздиш, можем да рискуваме да тръгнем на път без опасения за здравето ти, освен ако не ни се наложи да минем през много труден терен, където ездата ще е изнурителна. Ще спираме да почиваме по-често от обикновено.

Той извади няколко златни зърна от скритата в пояса си торбичка, за да плати на ковача. Ковачът възрази, че било твърде много, искал възнаграждение само за труда си, но не и за гостоприемството. Но апачът не взе обратно нищо от златото. Изпратени със сърдечни пожелания от тези добри хора, ние възседнахме конете и поехме към планините.

Оттук нататък пътят ни постоянно се изкачваше нагоре. Привечер вече прехвърлихме предпланините, изградени от пясъчници, и се озовахме пред самите Скалисти планини.

Не ни беше кой знае колко грижа, в каква посока са яздили трамповете. За нас бе важно колкото се може по-бързо да се доберем до «парка» на Сан Луис. Знаехме, или по-скоро предполагахме, че там отново щяхме да срещнем Тибо и жена му. С изключение на Олд Уобъл всички останали лица ни бяха безразлични.

Сега вече трябваше да изоставим стария континентален път и да свърнем настрани. Планинските пейзажи се разкриха пред очите ни с цялото си внушително великолепие. Намирахме се в районите, обрасли с гори от таксодия[73], и често се удивлявахме на изключителната височина на дърветата, макар че те далеч не можеха да се мерят с гигантските секвои на Сиера Невада, сред които има великани с обиколка, надхвърляща трийсет метра. В областта Висейлия се намира една секвоя, чийто диаметър възлиза на дванайсет метра.

Яздехме по стръмен терен, широк няколко английски мили, който се издигаше нагоре като покрив на къща и бе изцяло покрит с гора. Това обаче не беше девствената гора на Севера, където гъстите корони на дърветата се сплитат, образувайки плътен зелен покрив. Тук огромните конифери[74] растяха на такова разстояние едно от друго, че клоните им само тук-там едва се докосваха. Единственият им стремеж бе нагоре, но не и към сближаване с околните дървета. Между тях проникваха слънчевите лъчи и не позволяваха възцаряването на онзи полумрак, който е типичен за северните гори. Бавно и без да спираме, яздехме нагоре по гористите стръмни, но иначе с равна повърхност склонове, които аз все още не познавах. Ала Винету беше идвал вече тук и ни осведоми:

— Отвъд тази височина се простира Куй-ерант-юав[75], където по всяко време може да срещнете гризли. Никой червенокож мъж не обича да остава да пренощува там, защото сивата мечка на Скалистите планини се дразни от огъня и напада хората, дори без да я закачат.

— Там ли ще пренощуваме? — попита Хамердал. — Много ми се иска да застрелям някоя гризли.

— Не. Ние сме седем души и тъй като заради сивите мечки би трябвало четирима да стоят на пост, ще могат да спят само трима, а според мен това не е добра нощувка.

— Дали ще застрелям някоя гризли, докато спя, или когато съм буден, е все едно, стига само тъй да я улуча, че да не мръдне.

— Нима моят малък дебел брат е убивал някога дивеч на сън?

— Хиляди пъти! Колко често съм сънувал, че избивам цели стада от бизони или някакъв друг добитък! Нали, Пит Холбърс, стари Куне?

— Да — кимна Дългуча. — Всичките си подвизи си ги вършил на сън, а после събудиш ли се, от геройството ти няма и помен.

— Не ме излагай! Опитвам се поне докато спя да бъда свестен човек, а ти и когато спиш, и когато си буден, си оставаш все същия нескопосан Кун.

— Нескопосан ли? Я ми доведи най-голямата гризли, каквато може да се намери по земята и тогава ще видиш, кой е нескопосаният — аз или ти!

Онова, което Винету спомена за сивите мечки на Куй-ерант-юав, събуди любопитството ми. Обикновено гризли не обича да съжителства с други мечки. Но от думите на апача можеше да се разбере, че е срещал в долината наведнъж по няколко екземпляра. Затова го попитах:

— Нима тук мечките не водят същия самотен живот, както и по другите места?

— Всички гризли са необщителни — отговори той. — Дори женската напуска мъжката, когато й се родят малки, защото гризли е безсърдечен баща и няма нищо против да изяде децата си. Но щом моят брат види тази долина, няма повече да се чуди, че сивите мечки се срещат там по-често, отколкото където и да било другаде. Винаги, когато бизоните от скалистите «паркове» започнат своето преселение, непременно минават през Куй-ерант-юав. А това привлича мечките и ги задържа тук. Местността е тъй затънтена и същевременно има толкова лоша слава, че рядко се посещава от ловци. Тук растат в изобилие къпини, малини и други подобни дребни плодове, които гризли обича, а в усойните полунепристъпни странични клисури на долината мечките могат да живеят необезпокоявано от себеподобните си. Въпреки това, особено по време на чифтосването им, се случва да избухнат кървави свади и често са намирани останките от победения противник, по които личи, че не е бил убит от ловец. Ако имахме време, щяхме да останем, за да отидем на лов.

Да, за съжаление нямахме време и все пак било ни писано да останем в злокобната долина по-дълго, отколкото предполагахме в момента.

Колко нависоко се простираше стръмният скалист склон, по който трябваше да се изкатерят конете ни, може да се разбере по това, че ни беше необходим повече от един час, за да се доберем до върха. Горе пред нас се ширна гористо плато, пресечено от многобройни клисури, което в другия си край отново се спускаше стръмно надолу.

Отвъд се простираше «Долината на мечките», към която все още нямахме открит изглед, защото ни пречеше гората. Винету ни отведе към една от клисурите, образувана от буен планински поток. Тя беше толкова стръмна, че се видяхме принудени да слезем от конете и да ги поведем за юздите. Трябва да спомена, че пътуването ни от ковачницата до тук не ме бе изморило или затруднило. Треската не се повтори повече. Вярно, раната ме болеше и то доста, но това не беше причина да спираме, а още по-малко пък да взема да лежа и да мързелувам.

Щом стигнахме долу, пред очите ни се откри една част от Долината на мечките. Там, където се намирахме, тя бе широка поне една английска миля. По дъното й течеше поток, подхранван и от ляво, и от дясно от буйно спускащите се планински води. Наоколо лежаха безброй едри скални късове, срутили се от височините, които заедно с обраслите ги храсталаци предлагаха на обитателите на тази пустош удобни скривалища. И от двете страни имаше клисури, подобни на онази, по която се спуснахме. Тук-там великански дървета с широки корони стърчаха към небето, а нагоре по склоновете на долината пълзеше гора, примесена с по-ниски трънливи храсталаци. Изобщо не можеше да има по-добро убежище за сиви мечки, а по безбройните следи от бизони си личеше, че за хищниците бе осигурена изобилна храна, в случай че в момента наистина се навъртаха наоколо.

Все още не бе настъпило времето за голямото преселение на бизоните, но останалите през лятото по високопланинските (следователно по-студените) пасища, все пак вече се бяха спуснали долу и преминали през долината. Особено по-възрастните яки и едри екземпляри на американския «бъфало» са единствените животни, осмеляващи се да излязат срещу гризли. Теглото на сивата мечка достига до 500 килограма, а бизонът може да надхвърли дори един тон. Какви ли ужасни схватки несъмнено е виждала вече тихата затънтена Куй-ерант-юав!

Прекосихме я, без да ни е грижа за следите на бизоните, и се отправихме към една от страничните клисури, които, както Винету добре знаеше, предлагаше сравнително удобен път нагоре по отсрещния склон на долината.

По дъното на тази клисура течеше макар съвсем малко тънкоструйно поточе и, скачайки по многобройните съвсем тесни каскади, се спускаше долу в долината, като ни оставяше необходимото място да се изкачим нагоре. Щом достигнахме приблизително средата на височината, апачът, който яздеше начело, спря коня си и скочи от седлото. С изключително старание започна да оглежда изровената и силно напукана скала, покрита тук-там с оскъдна трева и мъх, а после каза:

— Ако имахме време, можехме да се сдобием с кожата на една сива мечка. Дошла е от дясно, пресякла е клисурата и навярно леговището й се намира нейде между скалите от лявата страна.

Всички ние също тъй бързо скочихме от конете, за да видим следата. Но Винету накара спътниците ни да не мърдат от местата си с думите:

— Нека моите братя останат там, където са, за да не заличат дирята! Нека само Олд Шетърхенд дойде при мен!

Приближих се до него. Само острото зрение на апача бе в състояние да открие дирята. Двамата я проследихме през потока до отвъдната страна на клисурата, където тя ставаше по-ясна. Трябва да е бил някой възрастен и много силен Татко Ефраим, който бе оставил тук отпечатъците си. (Уестманът нарича гризли Татко Ефраим.) Тук ясно си личаха следите от могъщите лапи, а след като се изкатерихме още малко по-нагоре, спускащите се отстрани отъпкани пътечки ни показаха, че наистина сме съвсем близо до скривалището на мечката.

Имах голямо желание да направим посещение на този Ефраим и затова погледнах Винету въпросително. Но той поклати глава и започна да се спуска обратно. Наистина не бе трудно да предположим, че нямаше да има време за лов, а и нямаше да е кой знае колко удобно да влачим с нас тежката меча кожа. Когато се завърнахме при нашите другари, видях, че очите на Мато Шако и Апаначка блестяха от възбуда, но те нищо не казаха. Хамердал ни попита:

— Има ли някакъв звяр отсреща?

— Да — кимнах в отговор.

— Well! Тогава да му светим маслото!

— Не, ще го оставим на спокойствие!

— Но защо? Да откриеш леговището на мечка и да не опразниш бърлогата е все едно да намериш бонанса и да оставиш златото непокътнато! Наистина не го разбирам!

— Трябва да продължим.

— Добре де, но едва след като пернем онзи юначага с някой куршум!

— Това не е толкова лесно и няма да стане тъй бързо, както си мислиш, драги Хамердал. Не бива да забравяш, че ще рискуваме живота си.

— Дали ще го рискуваме или не, е все едно, стига само гризли да не ни пречука. И тъй, предлагам сега да…

— Нека моят брат Хамердал ни последва, без да прави предложения — прекъсна го Винету, като яхна коня си и продължи поетата вече посока.

— Каква голяма грешка! — кисело промърмори Дебелия, възсядайки старата си кобила. — Пологът тъй хубавичко си лежи под носа ни, а ние оставяме яйцата в него непокътнати! Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, стари Куне?

— Че тези яйца са много опасни, скъпи Дик. Да ги оставим там, където са! — отговори му Дългуча.

— Опасни ли? Хайде бе! Гризли си е гризли и нищо повече!

Аз също съжалявах, че бяхме принудени да оставим «полога», без да вземем яйцата от него, както се изрази Хамердал, но Винету беше прав. Дори и да не рискувахме чак живота си, то при една среща със сивата мечка винаги може да се очаква да се случи някоя беда, а на мен моята рана ми стигаше!

Малко след като изкачихме отсрещната височина, ние се озовахме в края на една от онези открити площи сред горите, които в Скалистите планини наричат «паркове». Този «парк» се простираше нагоре по височината на около две английски мили, а средната му ширина бе половин миля. Отделните сенчести дървета, малките скупчени групи от различни дървесни видове, както и храсталаците, чието правилно подреждане напомняше лехи с декоративни растения, му придаваха вида на изкуствено озеленена площ. Откъм отвъдната страна на възвишението гората постепенно отново се спускаше в друга широка долина.

Паркът бе разположен точно в посока север-юг, а ние се намирахме в неговия югоизточен край, откъдето продължихме да яздим към южните му предели, за да се спуснем в следващата долина преди смрачаване и там да пренощуваме. В този момент на северозапад забелязах ято врани, които от време на време се вдигаха във въздуха над дърветата и после пак кацаха, но не на едно и също място, а като непрекъснато се местеха в определена посока. Това не можеше да не ми направи впечатление. Погледът на Винету също бе отправен натам, за да наблюдава враните. Вниманието и на другите също бе привлечено от поведението на птиците и Мато Шако се обади:

— Уф! Ей там от долината се изкачват хора. От време на време, подплашени от тях, враните литват над дърветата.

— Изглежда, предположението на вожда на осагите е вярно — казах аз. — И аз мисля, че оттам се задават хора и при това не са малко, защото птиците едва ли ще се плашат толкова от двама-трима души.

— Не трябва ли да се опитаме да разберем кои са те? — Всъщност нямаме време за това. Забавим ли се тук, няма да успеем да се спуснем в долината преди настъпването на нощта. Нека Винету реши дали появяването на толкова много хора е достатъчно важно за нас, за да останем тук и да ги наблюдаваме.

— Сигурно са индианци — заяви апачът.

— Това е опасно за нас! Какво ли ще търсят от тази страна на планината? Ако действително са индианци, възможно е да са единствено от племето юта, чиито пътеки минават през проходите, разположени на север.

— Моят брат Шетърхенд е прав. Какво ли могат да търсят тук? Трябва да се опитаме да разберем. Но понеже не знаем в каква посока ще поемат след като достигнат този «парк», сме принудени да навлезем обратно в гората и там да изчакаме появяването им.

В този изключително рядък случай не бях съгласен с Винету. Ето защо се обърнах към него с онзи учтив тон, който особено между приятели е направо наложителен:

— Нека моят брат ме извини, но аз не предпочитам да изчаквам тук!

— Защо — попита ме той.

— Ако изчакаме тук, а после искаме да ги огледаме, ще трябва да тръгнем подир тях едва когато достигнат северния край на «парка». А дотам има две мили път. Тъй като те няма да спрат, а ще продължат ездата, ще сме принудени да следваме дирята им, което никак няма да е лесно, защото междувременно ще се е стъмнило.

— Моят брат е прав — съгласи се той.

— Искам да ги наблюдавам отблизо, докато преминават покрай нас!

— За тази цел разполагаме с твърде малко време. Е да, ние двамата можем да достигнем мястото, откъдето ще минат, защото имаме най-добрите коне, но не и нашите спътници.

— Тогава да тръгнем сами, а нашите приятели ще ни последват по-бавно. Понеже не бива да оставяме следи в открития «парк», те ще трябва да се придържат към този край на гората в сянката на дърветата, а после при отсрещния й ъгъл да свърнат на север, като продължат да се движат между последните дървета. Ще спрат да ни чакат горе, където онези високи върхари стърчат над останалите корони.

— Винету е съгласен със своя брат. Нека ни чакат там, но да не палят огън, защото могат да се издадат!

И тъй ние се разделихме с останалите и препуснахме под короните на дърветата в края на гората отначало на запад, а после, щом достигнахме югозападния ъгъл на «парка», свърнахме на север. Всичко това ни се удаде само благодарение на обстоятелството, че дърветата не растяха нагъсто. Все пак трябваше много да внимаваме, защото имаше достатъчно стърчащи корени и скрити дупки, в които конете можеха да се спънат и да паднат.

Тъй като се налагаше да яздим, следвайки образувания от гората ъгъл, сегашният ни път бе дълъг почти три мили, а разстоянието от мястото, където забелязахме враните над гората, до началото на «парка» бе само малко повече от половин миля. Но приближаващите се хора яздеха нагоре по височината, следователно вероятно се движеха бавно, а ние летяхме в грациозен, макар и предпазлив, галоп, тъй че можехме да се надяваме първи да се доберем до северозападния ъгъл на «парка».

Преди да достигнем самия ъгъл, ние спряхме, за да оставим конете. Вързахме ги на едно подходящо място и продължихме пеша, докато се озовахме в горния край на някаква падина, водеща, изглежда, надолу към долината. Сигурно това беше пътят, по който очакваните от нас ездачи щяха да се появят. Те все още не бяха минали оттук, защото когато подадохме глави измежду храсталаците, доколкото ни беше възможно и хвърлихме поглед надолу в падината, не забелязахме никакви следи нито от хора, нито от коне.

Зарадвани, че успяхме да пристигнем навреме, обзети от голямо напрежение, ние наострихме слух да доловим идващите отдолу шумове. Не чакахме дълго и ето че дочухме приближаващия се тропот на самотен кон. Дали не бяхме се заблудили? Дали вместо цял отряд идваше само един-единствен ездач? Съвсем невероятно! Сигурно някой яздеше напред като съгледвач.

В този миг той се появи. Отначало зърнахме само главата му, която стърчеше над храсталака, а после видяхме и целия конник. Беше индианец от племето юта и при това вожд. В косата му имаше две орлови пера. Конят му…

Небеса! Конят му…! Не ме ли лъжеха очите? Та това беше съвсем същият кон, който преди време отмъкнах от вожда на команчите от Каам-кулано, а по-късно го подарих на Олд Шуърхенд! Винету ме побутна и тихо каза:

— Уф! Твоят команчски кон! Конят на нашия брат Шуърхенд!

— Да, той е, съвсем сигурно е той! — отвърнах му също тъй тихо.

— Да му мислят, ако са го нападнали и пленили!

— Тежко им! Познаваш ли този индианец?

— Познавам го. Той е Тусага Сарич[76], вождът на капотите от племето юта. Виждал съм го неведнъж.

— Що за воин е той?

— Не е храбър, а е лицемерен и изпълнен с коварство.

— Нека почакаме да видим воините му!

Вождът отмина. След малко се зададоха неговите хора, като яздеха един подир друг според обичая на индианците. Преброихме петдесет и двама души. В средата на върволицата, яхнал стара кранта, яздеше…Олд Шуърхенд. Ръцете му бяха вързани, а също и краката — с ремък под корема на коня.

Как ли беше попаднал в ръцете на индианците юта? Имаше вид на страдащ човек, но в никакъв случай не изглеждаше сломен. Можеше да се предположи, че е от няколко дни при тези червенокожи, които вероятно се отнасяха зле с него и не му даваха храна.

В момента не можехме да направим за него нищо, абсолютно нищо. Налагаше се да ги оставим спокойно да отминат, но бяхме твърдо решени да направим и рискуваме за него всичко, което бе по силите ни. След като тропотът от конете им заглъхна, ние изпълзяхме от храсталака и предпазливо тръгнахме по петите им. Трябваше да разберем къде се канеха да лагеруват.

Когато достигнаха «парка», индианците се отправиха към северния му край, но не отидоха много далеч. После слязоха от конете. Скоро разбрахме, че са решили да останат на това място. Ето защо се върнахме при конете и се отправихме към високите дървета, където имахме среща с нашите спътници.

Те бяха вече там и ни очакваха. Лесно може да си представи човек какво впечатление им направи нашият разказ. Най-важното бе да разберем с каква цел индианците юта идваха в тази местност, какво мислеха да правят с Олд Шуърхенд и какви възможности ни се откриваха да го освободим.

Преди всичко трябваше да изчакаме настъпването на нощта, за да се промъкнем незабелязано до индианците. Наистина скоро щеше да започне да се смрачава, но за плана ни бе необходима пълна тъмнина. Междувременно Винету прегледа раната ми и според него състоянието й беше задоволително.

Щом се спусна непрогледният нощен мрак, ние се отправихме към лагера на индианците юта.

Не тръгнахме направо през открития «парк», а отново покрай гората и когато стигнахме до ъгъла на «парка», свърнахме надясно. Не след дълго забелязахме светлината на няколко огъня, чийто дим усетихме още преди това. За нас беше добре дошло, че индианците не бяха запалили огньовете под открито небе, а между дърветата, защото именно тези дървета щяха да ни осигурят прикритие. Само конете им стояха спънати малко навътре в «парка», охранявани от двама червенокожи, които отегчено се разхождаха нагоре-надолу.

Навлязохме наляво в гората, за да се озовем в гръб на индианците. Това ни се удаде напълно, понеже там имаше високо избуяла папрат, през която можахме да се промъкнем почти до самите червенокожи. Разбира се, за тази цел бе необходима голяма сръчност и много време. И най-лекото докосване на долната част от стеблото предизвикваше ясно забележимо раздвижване на перестите листа. Улеснихме си работата, като апачът запълзя пръв напред, а аз го последвах. Разделихме се, едва когато стигнахме колкото бе възможно по-близо до лагера. Така отпадаше необходимостта да проправяме два пътя, и си спестявахме половината от работата, която ни очакваше на връщане.

С думата «работа» имам предвид заличаването на следите. В ранни зори, щом се развиделеше, индианците не биваше да забележат, че някой се е крил в папратта. Едва ли е необходимо да споменавам, колко е тежка подобна работа и колко много време отнема. Докато се оттегля назад, човек трябва да изправя всяко отделно растение, всяко листо, както и да премахва всеки отпечатък от ръцете и краката си.

Тусага Сарич седеше, облегнал гръб на ствола на едно дърво, обърнал към нас лявата си страна. Краката му, кажи-речи, достигаха до самия огън, който гореше пред него. Отвъд огъня срещу вожда седеше Олд Шуърхенд, вързан за едно дърво. Освен това както китките на ръцете, тъй и глезените му бяха стегнати с ремъци. Подобно на невчесана грива дългата му кестенява коса се спускаше в безпорядък чак до земята. Това му придаваше прилика с Винету, но още по-голяма беше приликата му с… Колма Пуши, тайнственият индианец, и то такава прилика, която сега ми се стори направо очебийна.

По разхвърляните наоколо остатъци разбрахме, че индианците бяха вечеряли. Вероятно Олд Шуърхенд не бе получил нищо. Невъзможно беше да подозира присъствието ни. Та нали той изобщо не знаеше, че съм бил в Джеферсън Сити, че там съм научил плановете му и съм го последвал. Навярно сега можех да му дам някакъв знак, който му бе познат от по-рано, но бях достатъчно предпазлив да не го направя, защото трябваше да се съобразя с голямата му изненада. Можеше да се очаква, че тя ще ни издаде.

Лежахме така повече от половин час, без да чуем нещо важно. Индианците разговаряха, но не споменаха нищо, което да е важно за нас. Изобщо не отвориха дума за целта на пътуването си. А вождът бе съвсем мълчалив. Почти не помръдваше. Лицето и фигурата му изглеждаха като издялани от камък. Само в очите му имаше живот. Непрекъснато поглеждаше към пленника с израз на задоволена омраза. Олд Шуърхенд също седеше почти неподвижно, с полупритворени клепачи. Изглеждаше сякаш околният свят му е безкрайно безразличен и го изпълва с такова презрение, че изобщо не си струва труда да си отвори очите. Ако имаше дума, подходяща за поведението му, това бе единствено думата гордост!

След споменатия повече от половин час в далечината се разнесе гласът на планински вълк, на който отговориха и други вълци. Този вой даде повод на вожда да наруши мълчанието си:

— Чува ли бледоликият вълците? Боричкат се за кокалите, които им е оставил Куй-ерант[77] след гощавката си.

Олд Шуърхенд не отговори. Вождът на юта продължи:

— Тъй ще се боричкат утре вечер и за твоите кости!

Понеже пленникът и този път не проговори, Тусага Сарич гневно му кресна:

— Защо мълчиш? Ме знаеш ли, че когато някой прочут вожд си отвори устата да ти каже нещо, ти трябва да му отговориш?

— Прочут ли? Pshaw! — обади се презрително Олд Шуърхенд.

— Съмняваш ли се?

— Да. Не те познавах досега. Нито веднъж не бях чувал името ти. Възможно ли е тогава да си прочут?

— Нима прочут е само онзи, чието име непременно трябва да е стигнало тъкмо до твоите уши?

— Който познава Запада тъй добре като мен, трябва да знае името на всеки прочут мъж!

— Уф! Искаш да ме обидиш само за да умреш бързо! Но това няма да стане. Ти ще се изправиш срещу сивата мечка!

— За да се издокараш после с кожата, ушите, ноктите и зъбите й и да лъжеш хората, че ти си я убил!

— Мълчи! Тук има над петдесет воини, които ще знаят, че не аз съм я убил. Как тогава ще мога да говоря тъй, както ти казваш?!

— Подлецът е способен на всякаква лъжа. Защо ме пращате да отида в Долината на мечките? Защо самите вие не искате да се спуснете в нея?

— Куче! Ти не присъства ли на съвещанието ни и не чу ли всяка дума от нашето решение? Ти уби нашите двама воини, които бяха баща и син и се наричаха Мечи зъб и Меча лапа. Двамата бяха получили тези имена затова, защото бяха убили могъщата сива мечка на Скалистите планини. Те бяха много прочути воини…

— Бяха страхливци! — прекъсна го Олд Шуърхенд. — Страхливци, които ме нападнаха в гръб! Убих ги в открита честна борба, като се отбранявах срещу тях. Ако не се бяхте нахвърлили толкова много хора върху мен, петдесет срещу един, ако не бях изненадан и нападнат в гръб, щяхте да се запознаете с мен по съвсем друг начин!

— Всеки червенокож мъж познава бледоликите. Те са кръвожадни и грабливи като дивите зверове и затова човек трябва да се отнася с тях като към хищници. Ако някой повярва, че са достойни за честна борба, той загива от ръката им. Ти си бледолик, макар да предполагам, че в жилите ти тече и индианска кръв. Но точно този вид хора са най-лошите, каквито може да има!

Думите на вожда ме слисаха. В жилите на Олд Шуърхенд индианска кръв! Но той нямаше външните белези, а още по-малко пък нрава на метис. И все пак колко често, когато съм седял до него и безмълвно съм го наблюдавал, ми се е струвало, че в него има нещо индианско. Само че не съм могъл да открия в какво всъщност се крие то. Ето че сега червенокожият вожд открито изказа тази мисъл и когато след думите му в очите на Олд Шуърхенд запламтя изгарящ, но сдържан огън, поне едно ми стана ясно: това бяха индиански очи! Вождът продължи:

— Трябва да отмъстим за смъртта на Мечия зъб и Мечата лапа. Не можем да те вземем с нас до лагерните огньове на нашето племе, за да умреш там на кола на мъченията, защото то живее твърде далеч оттук. Затова решихме да изберем друга смърт за теб. Ти уби двете «Мечки» и ето защо трябва да бъдеш убит от мечките. Нима намираш в това решение някаква подлост или страхливост от наша страна?

— В решението не, но в начина, по който смятате да го изпълните.

Това не е страхливост, а милосърдие към теб! Pshaw! Нямате кураж да слезете в Долината на мечките!

— Дръж си езика зад зъбите, куче! Нима не ти оказваме голямо доверие, като два дена поред рано сутрин ще ти разрешаваме сам да напускаш този лагер, вярвайки на думата ти, че вечерта пак ще се върнеш?

— Но как се съчетава това доверие с думите, които каза преди малко за бледоликите? Тогава защо ми вярвате?

— Защото знаем, че Олд Шуърхенд винаги държи на обещанието си. В това отношение той съвсем прилича на Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд.

— Познаваш ли тези двама бели ловци?

— Никой от тях не съм виждал, но знам, че думата им никога на две не става. Съвсем същото съм чувал и за теб. Ти си от малкото бледолики, в които човек може да има доверие, макар че и вие като всички бели си оставате врагове на червенокожите мъже. Ти да не мислиш, че с приказките си ще можеш да промениш произнесената над теб присъда?

— И през ум не ми минава да си помисля подобно нещо. Твърде добре ви познавам!

— Искаш да кажеш, че и ние умеем да държим на дадената дума. Решението ни за твоята участ остава непроменено. Утре, щом се разсъмне, ще те пуснем да слезеш в Долината на мечките. Ще получиш ножа и пушката си. Вечерта ще се върнеш, а на следващото утро ще ти разрешим пак да отидеш там и като се свечери, отново ще се появиш при нас. Ако през двата дни убиеш четири мечки и донесеш кожите им, ще ти подарим живота.

— Живота да, но не и свободата, така ли?

— Не. Ще ти върнем свободата едва когато дойдеш с нас и вземеш за жена някоя от нашите дъщери. По твоя вина изгубихме двама храбри воини и в замяна на това ще станеш воин на нашето племе, ако не те изядат мечките.

— Вече неколкократно ви казах, че не съм съгласен.

— Ще видим. Ще намерим начин да те принудим!

— Pshaw! Олд Шуърхенд не може да бъде принуден!

— Но този път ще бъдеш. Няма да можем да те принудим само ако не изпълниш обещанието си и не се върнеш. Ала ние знаем, че това няма да се случи. Няма да се завърнеш само ако те разкъсат зъбите и ноктите на мечките.

— Well! Няма да ме разкъсат и непременно ще се върна. Ей там точно покрай гората минава една пътека, прехвърля възвишението, което ни отделя от Долината на мечките и води право в нея. Оттам ще се спусна долу, оттам и ще се върна. Но ще ме търсите ли, ако все пак не дойда?

— Не дойдеш ли, значи си мъртъв и изяден.

— Но възможно е да бъда само ранен!

— Не. Човек, който е ранен така, че да не може да ходи, непременно ще стане плячка на хищниците. Тъй че няма да те търсим!

— Кажи най-сетне истината! Страхувате се от сивите мечки!

— Мълчи! Нима не сме над петдесет воини?! Сред нас няма нито един, който да се бои сам да нападне сивата мечка. Тогава как ще ни е страх като сме толкоз много? Ще изчакаме тук да видим дали ще донесеш четирите кожи, две за Мечи зъб и две за Меча лапа. Но върнеш ли се жив без кожите, ще те застреляме. Не дойдеш ли, значи си мъртъв и двамата наши воини са отмъстени. Такова решение взехме и няма да го променим. Аз казах. Хау!

Той направи с ръце знак, че повече не иска да слуша и отново се облегна на дървото. Ние изчакахме още около четвърт час и след като никой от тях не отвори уста, разбрахме, че няма да научим нищо друго и по описания вече начин напуснахме наблюдателния си пост.

Заличаването на следите ни бе възможно само благодарение на това, че индианците бяха запалили огньове. Притиснати плътно до земята, поглеждахме срещу пламъците им и така получавахме необходимата светлина, но все пак цялата работа продължи около час. Едва тогава можехме да си кажем, че на разсъмване няма да има и помен от присъствието ни.

Току-що се бяхме измъкнали от гъстата папрат и тъкмо се канехме да пропълзим още двайсетина-трийсет метра до едно място, където вече можехме да се изправим, когато вождът стана на крака и даде заповедите си за през нощта. Чухме, че всички огньове трябвало да бъдат изгасени с изключение на огъня, при който лежеше пленникът, а червенокожите да налягат около него в двоен кръг. Освен това двама стражи непрекъснато щяха да обикалят бивака, защото Долината на мечките бе твърде близо и не беше изключено някоя гризли да се появи насам.

Тази предпазна мярка бе наистина наложителна, още повече че голяма част от индианците бяха въоръжени само с копия, лъкове и стрели, но за нас се оказа изключително неблагоприятна. Вземехме ли решение да освободим Олд Шуърхенд още тази нощ, двойният кръг от хора извънредно много щеше да ни затрудни, а прибавят ли се и постовете, тази работа ставаше почти невъзможна, при положение че не искахме да пролеем кръв. От страх от мечките оставените на пост индианци сигурно щяха да са двойно по-внимателни и ако Винету и аз се канехме да ги изненадаме по обичайния си маниер, не биваше да забравяме, че и всички останали щяха да спят леко, защото тревогата им щеше да ги държи нащрек. В случая бе невъзможно да използваме начина, по който измъкнах Апаначка от ръцете на осагите или както Колма Пуши ни освободи от трамповете.

Докато всички юта изпълняваха заповедите на вожда си, те вдигнаха такъв шум, че лесно и незабелязано успяхме да се отдалечим. После Винету тръгна редом с мен, но без да продума. Размисляше. Както го познавах, той нямаше да се върне при спътниците ни, без да е взел някакво решение.

И не се излъгах. Все още бяхме твърде далеч от нашия лагер, когато той спря и с обичайния си решителен глас каза:

— Моят брат Шетърхенд е убеден, че днес не можем да предприемем нищо, нали?

— За съжаление да — отвърнах му.

— Навярно ще се справим с постовете, но при конете са поставени още двама, а всички индианци ще спят леко.

— И въпреки това, ако се стигне до схватка и рискуваме живота си, пак ще успеем, но аз съм против това.

— Винету също. Каквото можем да постигнем без риск, ще го постигнем без риск. И тъй ще чакаме до зазоряване.

— И тогава ще се върнем в Долината на мечките, нали?

— Да, за да говорим с Олд Шуърхенд.

— Колко ще се изненада и как ще се зарадва, когато ни види!

— Сърцето му ще се изпълни с блаженство! Но той няма да тръгне с нас.

— Не, непременно ще удържи на думата си.

— Уф! Знаем къде се намира леговището на една гризли. Казват, че в Долината на мечките винаги имало по няколко. Дано да е истина!

— Това е изключителна идея, достойна за моя червенокож брат!

— В такъв случай Олд Шуърхенд ще може да им занесе кожите!

— Но положението му не би се променило кой знае колко. Тогава ще му подарят само живота, но не и свободата.

— Моят брат има право. Във всички случаи ще се видим принудени да го освободим. Но само ако се сдобие с кожите, ще може после да тръгне с нас. Иначе не. На индианците юта той не е обещавал да язди заедно с тях и да си избере за скуоу една от техните жени.

— Добре, утре ще потърсим следи от мечки! Но сега се сещам за нашите собствени следи. Сигурно утре през целия ден всички юта ще се скитат из «парка» и ще открият мястото, където сме се разположили на бивак.

— Уф! Не бива да оставаме там. Но къде ще отидем?

— Налага се да избягваме «парка» и околностите му, защото дирите ни непрестанно ще бъдат открити. Има само две възможности: първо, да продължим и да се спуснем в долината, откъдето дойдоха индианците юта, но това не ни върши работа поради тъмнината и защото рано сутринта ще трябва да яздим обратно. И второ, да се върнем пак в Долината на мечките, където утре ще се разиграят решителните действия. При настъпилата тъмнина това, разбира се, е опасна работа, но днес се запознахме с клисурата и ако ние двамата водим конете и се спускаме съвсем бавно, сигурно ще успеем. Наистина, не бива да забравяме, че бърлогата на гризли се намира съвсем близо до пътя ни.

— Щом ние двамата водим останалите, нищо лошо няма да им се случи. Ако мечката се намира наблизо, конете ни ще издадат присъствието й. А и срещу тъмнината има средство. В горната част на клисурата Винету забеляза едно съвсем изсъхнало таго-тси[78], от което ще станат хубави факли.

— Добре! Значи слизаме обратно в Долината на мечките, така ли?

— Да. Що се отнася до мечката, от шума на потока няма да чуем приближаването й, но затова пък ще държим очите си отворени.

— А следите, които ще оставим из «парка»? Защото не можем пак да се придържаме в края на гората, ще трябва да го прекосим.

— Винету ще ги заличи с одеялото си. Хау!

Това «хау!» показваше, че съвещанието ни е свършило и ние се отправихме към нашите спътници, за да им съобщим кого сме видели, какво сме чули и после решили. Всички, и особено онези, които бяха приятели на Олд Шуърхенд, а именно Апаначка, Дик Хамердал и Пит Холбърс, пожелаха да помогнат в освобождаването му. Разказът ни бе съвсем кратък. Другите поискаха да чуят и подробностите, но Винету ги възпря с думите:

— Нека моите братя почакат, докато разполагаме с повече време. Преди всичко трябва да заличим следите си тук наоколо, а това доста ще ни забави.

Заедно с Мато Шако и Апаначка той се нагърби с тази тежка работа, защото на мен навеждането ми причиняваше болки. После възседнахме конете и ги насочихме през «парка» към входа на клисурата, откъдето днес бяхме минали. Яздехме в индианска нишка, като Винету бе последен, за да изправя смачканата трева с помощта на одеялото си, което влачеше зад коня си, вързано за ласото. Щом стигнахме до клисурата, слязохме от седлата, защото трябваше да водим конете за юздите.

Тук Винету застана начело, след него вървях аз, а другите ни следваха. Заради мечките държахме пушките си готови за стрелба. Горе в края на «парка» благодарение на изгрелите звезди беше станало малко по-светло отпреди, но в дълбоко врязалата се клисура цареше такъв мрак, че едва различавах жребеца на Винету, макар да вървях тъй близо подир него, че можех да го хвана за опашката. Тук отново по най-блестящ начин се прояви несравнимото чувство за ориентиране на апача както и неговият силно развит нюх.

Въпреки привикналите ни към тъмнината очи пътят ни беше много труден. Улесняваше ни само това, че днес бяхме минали вече по пътечката край потока. Дори на някои места шумът на водата ни служеше за водач. Най-сетне, след доста дълго време Винету спря пред мен и каза:

— Тук от лявата ми страна се намира сухото таго-тси. Нека моите братя опипат клоните му и отрежат за факли онези, по които има повече смола! Междувременно аз ще бдя да не ни изненада гризли.

Понеже се намирах най-близо до дървото, пръв намерих един доста смолист клон и го отрязах. След като го запалих, работата тръгна по-лесно. Скоро всеки от нас се запаси с по няколко факела и тогава продължихме, стиснали в единия си юмрук горящия клон, преметнали през лакът юздите, хванали с другата ръка пушката.

Естествено за това спускане ни трябваше много повече време, отколкото за изкачването. Представлявахме изключително фантастична гледка. Добрахме се до мястото, където Винету беше открил мечите следи. Той освети земята. Не се виждаха нови отпечатъци. Вероятно старият Ефраим все още се чувстваше добре в бърлогата си или пък противно на очакванията ни тя се намираше твърде далече и той не можеше нито да ни види, нито да ни чуе. Спуснахме се в долината, без ни най-малко да бъдем удостоени с вниманието му. Но с това трудностите ни не се свършиха, защото трябваше да намерим подходящо за бивакуване място.

Щом клоните изгоряха, отново останахме на тъмно. Но долината беше просторна, тъй че звездната светлина бе достатъчна, за да се оправим. Имахме основание да предполагаме, че сме единствените хора в Куй-ерант-юав и следователно можехме да се откажем от предохранителните мерки, които е наложително да се вземат, когато се намираш близо до неприятели. И тъй започнахме да си търсим място за бивак не под короните на дърветата по склоновете на долината, а в средата й под открито небе. Скоро намерихме едно кътче, което ни се стори подходящо.

Наоколо имаше няколко огромни скални отломки, разположени така, че от три страни обграждаха достатъчно просторно място за нас и конете ни. Следователно само откритата четвърта страна трябваше да бъде охранявана. Пролуките между отделните скали бяха запълнени от къпинови храсти, между които имаше много суха трева. Понеже подобни места често се посещават от змии, ние подпалихме тревата. Огънят бързо се разпространи, като обхвана и храстите, а това ни позволи, внимателно и подробно да огледаме бивака си. Наистина имаше няколко змии. Видяхме ги да бягат от огъня и ги избихме. Така мястото бе прочистено и вече можехме безгрижно да се настаним. Двама от нас трябваше да застанат на пост. Поради раната ми моите другари искаха да ме освободят от това задължение, но аз не се съгласих и заедно с Хамердал поех първата стража, която щеше да продължи два часа.

Седнахме един до друг откъм откритата страна на обграденото от скали място и сложихме пушките си до нас, за да са ни подръка. Спътниците ни поприказваха съвсем малко и после легнаха да спят. Междувременно разказах на Дебелия всичко каквото чухме от индианците юта. След това отидох до един близък храсталак да отрежа млади клони за храна на конете. Тъй минаваше времето и щом нашите два часа изтекоха, събудихме Апаначка и Холбърс, които бяха на ред. Мато Шако и Тресков щяха да поемат следващата стража, а за четвъртата оставаше единствено апачът. Сам Винету щеше да гарантира сигурността ни повече от достатъчно.

Много ми се искаше да заспя, но не можах. Не че отново бях измъчван от треска, не, но пулсът ми биеше по-ускорено от обикновено, без да знам защо. Все пак сигурно причината се криеше в раната ми. Двамата пазачи седяха съвсем на същото място, където бях седял и аз с Хамердал. Те тихо разговаряха. Хрупането на конете и редките удари на някое копито в земята бяха единствените шумове, нарушаващи нощната тишина. Над главите ни звездите блестяха по-силно отпреди. Ясно се различаваха скалите и намиращите се между тях хора и коне.

И ето че в този миг видях как враният жребец на Винету с рязко и странно движение вдигна глава от нарязаните клони. Веднага след това забелязах, че и моят жребец направи съвсем същото движение. И двата коня издадоха страхливо пръхтене и застанаха така, че задните им крака бяха обърнати към мен. Те надушваха някаква опасност и тя приближаваше откъм мястото, където лежах. Не беше възможно да е човек, защото тогава пръхтенето на конете щеше да бъде по-тихо и предупредително, а не толкова изплашено. Наострих слух.

Лежах пред процепа между две скали, който допреди малко бе закрит от трънливите храсти, но след догарянето им беше зейнал. За щастие отворът беше тесен — колкото да се промуши човешка ръка. В този момент от другата страна на процепа нещо започна да дращи и да рови, но тъй шумно и мощно, както никой човек не би могъл да го стори. Същевременно се разнесе онова свистящо сумтене и душене, което познавах толкова добре, че мигновено скочих на крака, грабнах мечкоубиеца и прошепнах на вожда на команчите:

— Апаначка, мечка! Но не вдигайте шум, никакъв шум, елате по-близо насам!

Винету, който имаше толкова изострен слух, още в съня си беше усетил ставането ми и вече стоеше до мен със Сребърната карабина в ръка.

— Мечка до скалата зад гърба ни! — осведомих го аз. Другите продължаваха да спят. Нищо не бяха чули и ние сметнахме, че ще е по-добре да не ги будим, тъй като вероятно щяха да вдигнат шум. Поне от страна на Тресков можеше да се очаква подобно нещо.

Със запънати спусъци на пушките Апаначка и Холбърс се приближиха до нас. Винету им даде следното указание:

— Ще стреляте само в случай на крайна нужда! За гризли най-подходяща е пушката на Олд Шетърхенд, тъй че той ще има право на първите два изстрела. Едва тогава идва моят ред. Вие ще стреляте само когато ви кажа!

Холбърс беше леко възбуден. Той попита:

— Дали ще се изкатери по скалата, за да дойде тук?

— Не — отвърнах му. — Сигурно ще…а-a, ето я вече! Стойте тихо! Оставете ме да действам!

Откъм откритата страна на бивака ни, заобикаляйки ъгъла на последната скала, бавно и непохватно се появи тъмна тежка маса. Беше мечката. Държеше главата си ниско над земята и душеше. Конете ни силно изпръхтяха от страх. Двата врани жребеца обърнаха задниците си към нея, за да се отбраняват със задните си копита. Все още не биваше да стрелям. Куршумът трябваше да мине между ребрата й и да прониже сърцето. За тази цел бе необходимо мечката да се изправи на задните си лапи. И тъй, направих един скок към нея, за да привлека вниманието й върху себе си, а после бързо отстъпих назад, защото въпреки привидната си непохватност гризли е изключително бързо животно.

Постигнах целта си. Щом ме зърна, тя веднага се изправи — беше най-много на шест крачки от мен. В този миг изтрещя първият ми изстрел. Стори ми се, сякаш мечката получи удар отпред и щеше да падне по гръб. Само че не падна, а се олюля насам-натам и после пристъпи още две крачки напред. Тогава изстрелях и втория куршум, който я събори. Паднала на земята, тя присви лапи към тялото си, като че искаше да прегърне някого и да го удуши, отърколи се на другата си страна, после отново се обърна, разтвори лапи и замря. При това не издаде никакъв звук, не се чу дори последното й издихание. Всъщност сивата мечка не издава никакъв глас, най-често борбата с нея е тиха, безмълвна, но тъкмо това я прави тъй страшна, че «да се смръзне мозъкът на костите ти», както обичаше да се изразява моят стар приятел Сам Хокинс. При гръмовития рев на лъва човек стреля някак си по-лесно.

— Мъртва е! — обади се Винету. — И двата куршума пронизаха сърцето й. Но все още не се приближавайте до нея! Гризли има жилав живот, понякога макар за няколко мига той се връща в нея.

Разбира се, още първият изстрел разбуди всички останали и те бързо скочиха на крака. Съвсем по гордия индиански маниер Мато Шако остана безмълвен. Макар и да не беше страхливец, Тресков се оттегли до самите скали. Хамердал се промъкна между конете, приближи се до мен и извика:

— Мечка! По дяволите, наистина е мечка! И тъкмо аз да я проспя! Унесъл съм се само за минутка и тогава се е появила. Бях толкова изморен! Яд ме е на мен самия, бесен съм от гняв! Иде ми с две ръце да се зашлевя!

— Направи го, скъпи Дик, направи го незабавно! — подкани го Холбърс.

— Мълчи, стари скакалецо! За да вземеш сам да си биеш шамари, е необходима по-голяма сръчност, отколкото притежаваш например ти! Ама не, как пък се случи тъкмо на мен! Извън себе си съм от яд, целият съм извън себе си!

— Ами че тогава пак влез в себе си, та да се съвземеш.

— Дали ще вляза в себе си и дали ще се съвзема е все едно, стига само този звяр да не беше излязъл толкова глупав да дойде точно когато отново бях заспал! Щом една мечка няма повече акъл, от кого мога да очаквам, че ще има, питам те аз?!

Колкото и комично да изразяваше яда си, той все пак говореше сериозно. Ниското дебело човече сигурно нямаше да се изплаши, несъмнено щеше да се хвърли върху мечката! С това, разбира се, не искам да твърдя, че щеше да я убие. Необмислената смелост лесно може да стане опасна. Тъй като Хамердал пропусна възможността да се изправи срещу живата гризли, сега въпреки предупреждението на апача се запъти към мъртвата, за да ни покаже, че не се страхува. Обърна я на другата й страна, разбира се, с голямо напрежение на силите, взе да дърпа лапата й насам-натам и каза:

— Мъртва е, мешърс, съвсем мъртва е, иначе нямаше да позволи да се отнасят с нея така. Предлагам да й свалим ръкавиците и ботушите заедно с цялата й рунтава кожа. Във всеки случай вече не може и дума да става за сън!

Имаше право. Никой ловец не може да заспи до току-що убита гризли. Трябваше да запалим огън и затова почти всички тръгнахме да търсим суха дървесина. Когато пламъците лумнаха, забелязахме, че мечката беше женска и тежеше към 350 килограма. Беше забележително красиво животно.

— Сигурно преди сме видели нейните следи — обади се Тресков.

— Не — отговори Винету. — Онези следи бяха оставени от много по-тежко животно. Не е била жената на мечока, а самият той. Щом дойде Шуърхенд, ще отидем да намерим и него.

Извадихме ножовете, за да свалим на жената на мечока ръкавиците, ботушите и ловната й дреха. Всички без Винету и мен се заловиха за работа. Ние двамата гледахме.

— Уф! — възкликна апачът след известно време, като скочи на крака и посочи навън към откритото място пред скалите. — Ей там е бебето!

Между скалите огънят хвърляше светлината си далеч навън и на нея забелязахме млада мечка, застанала до храстите, от които бях отрязал клоните за храна на конете. Размерите й бяха колкото на средно голямо теле, само че тя беше по-дебела.

— Ура, бебето на тази лейди! — извика Дик Хамердал, скочи на крака и се втурна навън право към мечката.

— Дик, Дик — завиках подир него. — Не я закачай, не я закачай! Това животно е много по-опасно, отколкото си мислиш!

— Глупости! Глупости! Вече я хванах, вече я хванах! — изкрещя ми той в отговор.

Да, само че и мечката го хвана! Отначало той не искаше да я пусне, но после пък сам не успя да се изтръгне от нея. Не се виждаше точно как се бяха сграбчили двамата. Затъркаляха се по тревата, при което Дебелия започна да крещи:

— Woe to me! Help, help![79] Този звяр не ме пуска!

С нож в ръката Апаначка се втурна между скалите към двамата добре закръглени герои. Като бръкна с лявата си ръка между човека и животното, той вдигна десницата си, за да нанесе смъртоносния удар. Сигурно улучи точно, защото видяхме, че мечката остана да си лежи на земята, а Хамердал с мъка се изправи на крака и гневно извика:

— Ама че звяр! Какво необразовано добиче! Исках да го хвана живо, а вижте само как ме подреди! Трябваше да напрегна всичките си сили, за да се предпазя от зъбите му! Но за наказание ще бъде изпечено и изядено, независимо от това, дали още е живо, или не!

Той улови «бебето» за единия му крак и го довлече при нас. Ножът на Апаначка беше улучил мечката право в сърцето. Хамердал изглеждаше твърде зле. На много места дрехите му бяха разкъсани, а лицето му — издрано. Ръцете му също кървяха, а и от краката му се стичаха червени капки. Външният му вид накара най-добрият му приятел, Дългуча Холбърс, да изгуби самообладание. Той даде израз на привързаността си към него не със състрадателни думи, а с гневни упреци:

— Какви ги вършиш бе? Я се погледни на какво приличаш! Решава си човекът и хуква да хване с голи ръце една гризли! Подобна глупост никой не е виждал! Кажи сега какво да те правя? Това ли ти е обичта към мен, за която толкоз често си ми говорил? С твоите щуротии не правиш ли и себе си, и мен безкрайно нещастен? Нима кожата ти е дадена, за да бъде обезобразена от ноктите на мечка? Какво си застанал пред мен и ме зяпаш? Говори! Отвори си устата! Човече, кажи нещо де!

Хамердал наистина стоеше с отворена уста, втренчил смаяния си поглед в своя най-добър приятел. Каква дълга реч! Думите на Дългуча бяха направо «изстреляни» от устата му, надпреварвайки се една друга! Невъзможно бе това да е кроткият, спокоен и лаконичен Пит Холбърс! Хамердал поклати глава и отговори:

— Пит, стари Пит, наистина ли си ти, или не си? Та аз не мога да те позная! Изведнъж си станал такъв оратор, какъвто не можеш срещна никъде! Ти съвсем си се променил! Да не повярва човек! Нима толкова много ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам, глупако! Как иначе!? Защо трябва да ми причиняваш такава болка, да те гледам тъй изподран! Какъв вид имаш само! Виж се в огледало! Ах, тъй, тук нямаме огледало! С теб човек си има само ядове, мъки и страдания! А радост? Pshaw! С теб човек изобщо не може да преживее никаква радост!

— Стига си ругал! Дали ще преживееш с мен радост или страдание, е все едно, стига само изобщо да преживееш нещо с мен! Кой можеше да знае, че едно такова пале ще има толкоз сила!

— Пале! Една гризли ми била пале! Не мога да те гледам повече в такъв вид. Очите ме заболяват от яд и мъка заради теб. Добрата ти мила физиономия тъй изподрана! Хайде, Дик, ела с мен при потока. Ще те измия.

Той го хвана за ръка и го задърпа след себе си към близкия поток. Когато се върнаха, «скъпият Дик» беше добре измит. Разбира се, драскотините не се бяха заличили. Водата не бе помогнала и на скъсаните му дрехи.

— Нима този човек не прилича на скитник? — продължи да се гневи Пит. — Мистър Шетърхенд, моля те да ми направиш една голяма услуга!

— Каква?

— В кобурите на седлото си имаш необходимите неща за шев. Моля те да ми услужиш с тях, защото аз естествено ще трябва да му закърня съдраните партакеши.

— С удоволствие, вземи ги, Пит!

Той изпълни подканата ми. После ни предложи възможност да наблюдаваме как човек, който иска да вдене игла, четвърт час не може да улучи ухото й. А на какво приличаха бодовете му! Бодове, които бяха на такова разстояние един от друг, като дърветата край улиците! При второто вдяване беше забравил да направи възела на конеца и не престана да шие, разбира се, без никакъв резултат, докато не му обърнах внимание на конеца, който все се изнизваше. После му обясних и как дадено място трябва да се тропоса, друго да се мине на заден бод, а трето да се зашие с подгъване. Тогава той гневно захвърли кълбото конци, побутна ми крака на Дебелия, убоде ме с иглата по пръста, докато ми я подаваше и извика:

— На ти целия кърпеж, сър! Щом можеш по-добре, направи го сам! Тропосване! Задни бодове! Кой ти е чувал подобно нещо! Ами какви други бодове има още, мистър Шетърхенд?

— Синджирен бод, обикновен и двоен машинен бод, а бодове могат да се направят също с нож и сабя.

— Бодовете с нож по ми харесват, но с другите ме пощади! Я ти го изкърпи този тип! На мен ми писна!

Какви бяха последствията ли? Че седях почти до зори да кърпя ловната дреха, панталоните и жилетката на дебелия ловец на мечешки бебета! Междувременно хапнахме мечешко печено. Лапите, които, както е известно, са най-вкусната част от мечката, увихме и прибрахме за по-нататък, защото стават най-апетитни едва след като вземат да «бъкат» от червеи. Но дали така ще се харесат на всеки?

Щом започна да се зазорява, Винету и аз се метнахме на конете и като поведохме за юздата тъмнокафеникавия жребец на Мато Шако, поехме нагоре по долината, където искахме да изчакаме появяването на Олд Шуърхенд. Бяхме изминали около две английски мили, и ето че от лявата ни страна видяхме да се отваря клисурата, откъдето според подслушания от нас снощи разговор той трябваше да дойде. Спряхме на известно разстояние зад някакви храсти, зад които се скрихме с конете си, но така, че да не е възможно да мине, без да го видим.

Не беше изключено горе при индианците юта да се е случило нещо непредвидено или вождът да е променил плана си. Ето защо бяхме изпълнени с голямо напрежение дали ловецът щеше да се появи, или не. Измина повече от час и ето че най-после отсреща между дърветата забелязахме някакъв човек. Но той не излезе на открито, тъй че не успяхме ясно да различим кой беше. Въпреки това реших да рискувам и силно извиках:

— Мистър Шуърхенд! Мистър Шуърхенд!

Човекът се спря, но само за миг-два. Ако това беше той, сигурно щеше да се приближи, без да се бави. Като пленник на индианци несъмнено щеше да се зарадва да завари тук други хора и при това негови познати. Не се излъгах в предположението си. Щом извиках името му за трети път, той бързо изскочи между дърветата и се отправи към нас, но понеже не се показахме, насред пътя се спря и ни подвикна:

— Кой е в храстите? Кой извика името ми?

— Приятел — отговорих му.

— Покажи се! В Дивия запад човек трябва да е предпазлив.

— Ето ме!

При тези думи аз се показах иззад храстите, но Винету все още остана скрит. Олд Шуърхенд веднага ме позна.

— Олд Шетърхенд! Олд Шетърхенд!

Назовавайки името ми, от радостна изненада той изпусна пушката си, втурна се към мен с широко разтворени ръце и ме придърпа, не, буквално ме сграбчи и притисна до гърдите си.

— Каква радост, какво щастие! Моят приятел Олд Шетърхенд, спасителят ми от по-рано, а може би мой спасител и този път!

При всяка дума той ме побутваше назад, за да ме погледне в очите и после отново ме притискаше в прегръдките си. Очите му блестяха. Страните му пламнаха. Беше изпаднал в състояние на безкрайно щастлива възбуда. След това продължи:

— Кой можеше да предположи, че сега, тъкмо сега се намираш в Скалистите планини, и то точно в Долината на мечките! Как се радвам, колко съм щастлив! Имаш ли някоя особена причина, за да предприемеш това пътуване?

— Да. Идвам от Джеферсън Сити.

— А-а! При банкера ли си бил? Той ли ти каза, че съм тръгнал насам?

— Да.

— И ти ме последва?

— Разбира се! Джеферсън Сити, после кръчмата на Лебрънс в Топека, фермата на Фенър и тъй нататък! Виждаш, че съм точно осведомен.

— Слава Богу, слава Богу! Спасен съм! Ти нямаш представа какво имам предвид. Трябва да ти кажа, че съм пленник!

— На вожда Тусага Сарич!

— Какво? Ти знаеш…? — учуди се той.

— За днес и утре те пуснаха срещу честната ти дума! — продължих през смях.

— Той наистина всичко знае! — възкликна ловецът.

— За да им занесеш четири мечи кожи!

— Но…но…сър…кажи ми как успя да научиш всичко това!

— Снощи, когато горе в «парка» ти седеше край огъня при вожда, ние лежахме скрити в папрата на три крачки от вас и ви подслушвахме.

— Небеса! Само ако знаех!

— Чухме всяка дума. Беше невъзможно още същата нощ да те освободим. Ето защо въпреки тъмнината снощи се спуснахме обратно в тази долина, за да те изчакаме да дойдеш тук. Колко се радваме, че дойде!

— Но ти говориш само за себе си, а казваш «ние»! Има ли някой с теб?

— Да. Ела да го видиш!

Заведох го зад храстите. Щом Олд Шуърхенд зърна Винету, нададе възторжен вик и му протегна и двете си ръце. Апачът сърдечно ги стисна и го приветства:

— Душата на Винету се радва отново да види своя брат Олд Шуърхенд. Мислехме, че ще можем да го догоним едва високо горе в «парка» на Сан Луис, но затова пък сега сме толкова по-доволни да покажем на вожда на юта-капотите, че петдесет негови воини няма да са достатъчни, за да задържат в плен Олд Шуърхенд!

— Дадох им дума да се върна! — предпазливо подхвърли Олд Шуърхенд. — Без такова обещание те нямаше да ме пуснат.

— Знаем. Олд Шуърхенд няма да наруши дадената дума и ще се върне. Но тогава Олд Шетърхенд и Винету ще отидат при индианците юта, за да им кажат няколко думи!

— До утре вечерта трябва да им занеса четири кожи от гризли, иначе ще изгубя живота си. Известно ли е това на вожда на апачите?

— Известно ни е. Олд Шуърхенд ще занесе кожите. А за да може да го направи, нека ми разреши временно да го изоставя!

Той възседна коня си и се отдалечи.

— Къде отива? — попита ме Олд Шуърхенд.

— Ще търси следа от гризли.

— Well. Тук ли трябва да го чакаме?

— Не. И ние ще тръгнем. После той сам ще ни намери.

— Разбира се, с голяма радост ще дойда с теб, но не бива да забравям, че времето ми е много скъпо.

— Заради мечите кожи ли?

— Да.

— Има време. Ето, възседни този жребец!

— Вие двамата имате три коня. Не сте ли сами? Има ли и други хора с вас?

— Да. Ще се срещнеш с познати.

Докато Винету се отправи нагоре по долината, ние свърнахме в обратната посока. Преди това Олд Шуърхенд взе пушката си от мястото, където я беше изпуснал от смайване. Той разбра, че го очакваха и други изненади и затова се отказа да ми задава въпроси, на които и бездруго нямаше да му отговоря. Когато наближихме нашия лагер, недалеч от него видях Хамердал. Олд Шуърхенд също го забеляза, позна го и ме попита:

— Мистър Шетърхенд, това не е ли старият Дик Хамердал?

— Той е — отговорих му.

— Ами тогава много вероятно при вас се намира и неговата сянка, Пит Холбърс, а?

— Естествено! «Двойният сандвич» е неразделен.

— Аха, значи това е изненадата, която си ми приготвил! Благодаря ти!

Оставих го да си мисли така. Хамердал се завтече към нас, спря коня на Олд Шуърхенд, подаде му ръка и извика:

— Welcome, мистър Шуърхенд, welcome в тези хубави планини! Надявам се не си забравил своя добър приятел Дик!

— О, не съм, драги Хамердал. Винаги с удоволствие съм си спомнял за теб.

— Дали е било с удоволствие или без удоволствие, е все едно, стига само и за Пит Холбърс да има място в сърцето ти!

— Разбира се, че има!

— Значи и за двама ни?

— Естествено! И за него, колкото и да е дълъг, и за теб, колкото и да си дебел. Така доволен ли си?

— Напълно! Ела тук да видиш добрия стар дангалак!

Стигнахме до самия лагер и скочихме от седлата. Хамердал поведе Олд Шуърхенд между скалите и с ликуващ глас извика:

— Пит Холбърс, старий Куне, ето го! Водя ти го. Подай му ръка. Но не му се хвърляй на врата, защото от теб човек не може да се отърве. Ръцете ти всекиго ще обгърнат два пъти!

Отначало вниманието на Олд Шуърхенд бе насочено изцяло към Холбърс, но когато погледът му падна върху Апаначка, той се стресна от изненада.

— Апаначка! Моят червенокож брат Апаначка! — възкликна той. — Това… това… наистина не очаквах! Е, сега вече знам по-добре каква изненада си имал предвид, мистър Шетърхенд! Нека моят червенокож брат ми позволи да го прегърна!

Очите на команча сияеха от радост. Без да каже нито дума, той разтвори ръце. По време на съвместното си пътуване до форт Теръл двамата се бяха привързали един към друг и сега се хвърлиха в прегръдките си. След това бе поздравен и Тресков. После му представих вожда на осагите. С обичайното си достойнство Мато Шако му подаде ръка, дружелюбно му кимна и като посочи към мечите кожи каза:

— Моят брат Шуърхенд трябва да занесе на юта четири кожи, нали?

— Да — отговори му ловецът.

— Ето тук има вече две. Олд Шетърхенд уби голямата мечка, а Апаначка — по-малката.

— Тези не се броят. Трябва сам да ги убия. Тогава го попитах:

— А нима Тусага Сарич изрично спомена това условие?

— Не, изрично не. Но той не можеше да знае, че тук ще срещна такива добри помощници. Сигурно си е мислил, че ще му занеса кожите на мечки, убити от самия мен.

— Какво си е мислил или предполагал, не ни засяга. Ще се съобразяваш само с уговореното.

— Беше казано само, че трябва да донеса четири кожи.

— Ами тогава занеси му ги! Струва ми се, все ще се намерят още две.

— Може би Тусага Сарич няма да признае тази малката.

— Защо?

— Защото е от млада мечка.

— Но е кожа, цяла непокътната кожа и нищо не й липсва. Ще трябва да я признае.

— Ами ако откаже?

— Тогава ще го принудим. Ти си се задължил да му занесеш четири кожи от мечки, а това е меча кожа.

— Съгласен съм с теб, че трябва да се съобразявам само с изрично договореното.

— А даже и с него не! На въпроса може да се погледне и от една друга страна. Изобщо не е нужно да им носиш каквито и да било кожи.

— Хм-м!

— Да. Не е трудно да се проумее. Какво ще стане, ако не им занесеш нито една кожа?

— Ще ме застрелят.

— Тогава не им носи нищо! Ние ще се погрижим да не те застрелят. Недей излишно да се двоумиш как да постъпиш с тези червенокожи! Та какво са ти обещали? Ако рискуваш четирикратно живота си и убиеш четири гризли, ще ти подарят само живота, но не и свободата. Нима е справедливо?

— Наистина не е!

— А ти не си им обещал нищо друго, освен да се върнеш. Трябва да удържиш на дадената дума, както бих постъпил и аз. Но повече никой не може да иска от теб. Изобщо сега не му е времето да се занимаваме с тези излишни неща. Убеден съм, че има нещо друго много по-важно за теб.

— Какво е то?

— Да се нахраниш.

— Прав си — отвърна ми той с усмивка. — Индианците ме държаха много изкъсо и за три дни не ми дадоха нито хапка.

— Тогава най-напред яж до насита! Всичко останало ще се уреди.

Дадохме му храна и той започна да яде с апетит, който наистина свидетелстваше за тридневни пости. Нарочно го бях накарал да седне на такова място, където не можеше да чуе тихото ми предупреждение към другите, което всъщност трябваше да отправя към тях още преди да отида да го посрещна. Казах им, че не бива да споменават пред него думите Тибо така, Тибо вете, Вава Дерик и «myrtle wearth». Имах основания за това. Когато предупредих и Апаначка, той ми отправи много странен, разсеян и въпросителен поглед, но нищо не каза. Дали не започваше да подозира онова, което мислех, че знам единствено аз?

Бяхме пуснали конете на свобода. Те пасяха край потока, а ние се разположихме отвън пред скалите, за да можем да ги наблюдаваме и, ако се наложеше, да ги защитим с пушките си. Започнахме да си разказваме истории за лични преживявания, както и за случки, засягащи всички нас, но с нито една дума не споменахме нещо свързано с развитието на сегашните събития. Изключение направи само разказът на Олд Шуърхенд за това, как беше попаднал в ръцете на индианците юта.

Цялото продължително пътуване предприел съвсем сам и преди четири дни се разположил на бивак край един извор, в чиято околност не се забелязвали никакви човешки следи. Почувствал се в безопасност, задрямал, но ненадейно бил събуден от двама червенокожи, един по-млад и друг по-възрастен, които били коленичили до него с ножове в ръка. Отблъсквайки ги настрана, той светкавично скочил на крака и измъкнал револвера си. Въпреки това те отново се нахвърлили върху него с ножовете си и за да се спаси, той бил принуден да ги застреля. Но още в следващия миг се видял заобиколен от петдесетина други индианци, които така го притиснали, че въпреки значителната си физическа сила, не бил в състояние да се съпротивлява. Изтръгнали му револвера, а той самият бил повален на земята и вързан. Не бе необходимо да ни разказва останалото — бяхме го чули предишната вечер горе в лагера на индианците юта.

Така в приказки измина времето до обяд. Малко по-късно се появи апачът на своя жребец. Той скочи на земята и ме попита:

— Научи ли нашият брат Шуърхенд всичко, което трябва да знае засега?

— Да, всичко — потвърдих аз.

— Ще вземе ли тези две мечи кожи?

— Да.

— Ще намерим и другите две. А сега нека моите братя Олд Шетърхенд и Апаначка ме придружат.

— Къде отиваме?

— Да открием бърлогата на мечката, чиито следи видяхме вчера.

Щом чу тези думи Дик Хамердал веднага попита:

— Ами аз няма ли да дойда?

— Не. Клисурата е много тясна и излишни хора само ще ни пречат.

— Дик Хамердал никога не пречи! Да не ме смятате за някакъв безполезен тип или за страхливец, който си плюе на петите веднага щом зърне носа на мечка?

— Не, но Дик Хамердал има твърде много кураж. С прекалената си храброст лесно може да ни докара голяма беда. Бебето на старата мечка му даде добър урок.

— Урок — не урок, е все едно, но ви обещавам, че ще си взема бележка!

Дебелото човече се моли толкова настоятелно, че накара апача да омекне и да вземе следното решение:

— Тогава нека моят дебел брат дойде с нас, но ако направи някаква грешка или не ми се подчини, никога повече няма да го взема със себе си!

Холбърс и Тресков не се почувстваха засегнати от това, че щяха да останат в лагера. Но Мато Шако навъсено попита:

— Нима Винету мисли, че вождът на васайите съвсем внезапно се е превърнал в негоден воин?

— Не. Мато Шако не знае ли, защо го оставям тук? А кой ще защити конете ни, ако докато ни няма се появи някоя мечка, а може би и враждебно настроени хора?

Наистина не бе достатъчно да се разчита само на Холбърс, а да не говорим за Тресков. Осагът се почувствува поласкан и с гордост в гласа отговори:

— На конете няма да им се случи нищо лошо. Моите братя могат да бъдат спокойни!

И тъй, ние петимата взехме пушките си и тръгнахме на път. След около десетина минути достигнахме клисурата и навлязохме в нея. Докато се изкачвахме, се стараехме да избягваме всякакъв шум и колкото по-нагоре вървяхме, толкова по-предпазливи ставахме. Дебелакът крачеше втори, непосредствено след Винету. Изразът на лицето му бе изключително самоуверен. Ако нещата зависеха от него, то всички сиви, кафяви, черни и други мечки сигурно щяха да се разбягат!

Когато достигнахме вчерашното място, много внимателно претърсихме пътя и в двете посоки. Но нищо не забелязахме. Мечката не се беше прехвърляла на отсрещната страна. Тогава прекосихме потока и тръгнахме нагоре по скалистата стръмнина. Винету беше начело, а Хамердал продължаваше да върви подир него. Натъкнахме се на отпечатъците, които бяхме забелязали още миналия ден. Тези отпечатъци се събираха в добре отъпкана меча пътека, която завиваше зад острия ръб на една скала. Винету не заобиколи веднага скалата. Най-напред подаде глава само толкова, колкото да може с едно око да хвърли поглед на нея. После се закова неподвижно на мястото си и с ръка ни направи знак да пазим абсолютна тишина. Бях убеден, че е видял мечката. Когато след малко се обърна към нас, цялото му лице сияеше.

Той хвана Хамердал за раменете и, без да каже нито дума, съвсем тихо лекичко го побутна към ъгъла и го накара предпазливо да погледне зад скалата. Само след секунда Дебелия отдръпна глава, бързо се промуши покрай мен и останалите и застана последен. Беше пребледнял като платно. Тогава и аз надзърнах иззад ръба на скалата и разбрах, че Хамердал нямаше защо да се срамува от това, че беше пребледнял. Между камънаците и трънливите храсти добре отъпканата пътека водеше към едно място, където скалата образуваше масивна задна стена с доста напред надвесена каменна козирка. Там, върху насъбраните с нокти земя, трева и клонаци, защитен от вятър и дъжд, лежеше кралят на сивите мечки. Да, той заслужаваше това име, защото още не бях виждал мечка с подобни размери. Този Татко Ефраим като нищо имаше четирийсет години. За това свидетелстваше и козината му, която изглеждаше дори още по-стара. Какво туловище, каква глава, какви крайници! Ако бях на мястото на най-силния бизон, сигурно щях да избягам от страх. Кралят спеше. Как ли щеше да изглежда този колос, когато се изправеше! Човек наистина можеше да се разтрепери!

Отстъпих назад и дадох възможност и на другите да се полюбуват на мъжествената красота и великолепния профил на този мечешки Адонис. После се скупчихме, за да се съвещаваме. Олд Шуърхенд и Апаначка направиха своите предложения. Хамердал упорито мълчеше. Винету ме погледна в очите с онзи неописуем израз, който остава незабравим за мен, и ме попита:

— Моят брат Шетърхенд има ли все още онова доверие в мен, както по-рано?

Разбрах, какво намерение имаше и кимнах.

— Доверие в мен, в десницата ми и в моя нож? — попита ме той повторно.

— Да.

— Ще ми повери ли живота си?

— Да.

— Тогава нека моите братя ме последват! Той ни поведе обратно към един гъст храсталак. Там се спря и каза:

— Ще се скрия зад онези храсти. Олд Шетърхенд ще ми доведе мечката и ще я накара да мине оттук. Нека другите мои братя се притаят зад онази скала и внимателно наблюдават какво ще се случи по-нататък! Олд Шетърхенд и Винету са едно цяло. Двамата имат едно тяло, една душа, а също и само един живот. Неговият живот ми принадлежи, а моят е негов. Хау!

— Какво се каните да правите? — угрижено попита Олд Шуърхенд.

— Нищо, което може да те разтревожи — отвърнах му.

— Подозирам, че имате намерение да се изложите на голяма опасност!

— Няма никаква опасност, защото познавам Винету. И тъй спокойно изпълни нареждането му, а ето вземи и моите пушки!

— Как? Какво? Искаш да останеш невъоръжен?!

— Не. Съвсем няма да съм без оръжие. Само върви… върви!

Спътниците ни се отправиха към скалните късове и се сгушиха зад тях. Винету хвана дръжката на ножа си с лявата ръка и пропълзя зад храстите, където се скри. В случай че все още имах някакви опасения, с успокоителен глас той ми прошепна:

— Вятърът е наш съюзник, но ако все пак мечката ме открие, ти ще й нанесеш първия удар!

Изобщо не се страхувах. Неизвестността може да те разтревожи, но разбереш ли какво те заплашва, изправиш ли се непосредствено пред опасността, безпокойството ти минава. Аз също стиснах ножа си с лявата ръка и леко изтичах обратно до ръба на скалата. Когато погледнах зад нея, видях, че мечката продължаваше да лежи в същото положение. Вероятно през нощта тя здравата се беше натъпкала и затова сега спеше толкова по-дълбоко. Знаех, че това щеше да е последният сън в живота й, взех един камък, заобиколих скалата и го хвърлих по мечката. Улучих я и тя вдигна глава. Малките й злобни очи се спряха на мен и без да се протяга и бави, тя се изправи на крака с такава бързина, която едва ли можеше да бъде надмината от някой тигър или пантера. Побягнах обратно край ъгъла и, без да го изпускам из очи, закрачих гърбом към храстите, зад които се криеше апачът. В този миг мечката се появи иззад скалата и вече наистина ставаше въпрос за живота ми. Ако се спънех и паднех, бях безвъзвратно загубен.

Номерът се състоеше в това, да подмамя звяра да мине покрай Винету и точно тогава да го накарам да се изправи на две лапи, за да дам възможност на апача да нанесе сигурен удар. С онази привидно тромава лекота, която освен на мечката е свойствена и на слона, тя ме последва, на пръв поглед бавно и колебливо, но всъщност много бързо и решително. Не видя друго живо същество освен мен и започна да ме догонва. Това и исках. Когато достигнах храстите, тя бе само на осем крачки от мен. Затичах се по-бързо. Ето че в този момент гризли се озова при храстите. Направи още една крачка и ако не успеех да я накарам да се изправи, с мен беше свършено! Никое живо същество на земята не можеше да устои срещу лапите на това чудовище. Сигурно по сила далеч превъзхождаше лъва.

И тъй, или — или! Бързо направих две крачки напред и вдигнах ръка. Винету бе вече изскочил от храстите и застана зад мечката с нож в юмрука. При моето привидно нападение гризли спря и се изправи на задните си крака. Цялата й глава стърчеше над мен. В този миг апачът заби ножа си между познатите две ребра право в сърцето на звяра, но не припряно и прибързано, а с пъргаво и отмерено движение, както е необходимо, ако човек иска да улучи съвсем точно. Острието на ножа му се заби до дръжката. Той не го остави в мечката, а незабавно го издърпа, за да не бъде с голи ръце.

Чудовището се олюля, сякаш щеше да рухне, но после съвсем неочаквано светкавично се извърна и протегна лапи към Винету, който едва намери време да отскочи назад. В тези секунди неговият живот беше в опасност, а не моят. Незабавно се озовах зад мечката, замахнах и й нанесох удар с ножа, но след това мигновено отскочих назад, оставяйки забитото острие в нея. Този път тя нито се заклати, нито се олюля. Старият Ефраим остана съвършено неподвижен. Дори главата му не промени положението си. Това продължи десет, двайсет, трийсет, четиридесет секунди. После, сякаш ударена с невидим железен чук, гризли се строполи на място и не помръдна.

— Уф! Точен удар! — каза апачът и ми подаде ръка. — Повече няма да стане!

— Само довърших твоята работа — отговорих аз. — Сърцето на този великан трябва да е поставено в няколко кожени торби. Необходима е голяма сила, за да забиеш в него острието. За малко да те докопа!

Пред нас лежеше огромната маса месо, тежаща не по-малко от петстотин килограма! Този юначага разпространяваше такава миризма, от която човек можеше да изгуби всякакъв апетит да опита лапите му. Обикновено хищниците от семейство котки миришат много по-тежко и по-неприятно от мечката. Но този екземпляр правеше изключение.

Ето че спътниците ни се приближиха. Изпънахме тялото на гризли и едва тогава получихме възможност да се удивим на истинските му смразяващи кръвта размери, да помислим какво ли би станало с нас, ако ножовете ни бяха изневерили.

— Не си представлявах тъй нещата — обади се Олд Шуърхенд. — Да излезеш срещу такова чудовище само с нож в ръка, наистина това означава да предизвикваш Бога. И аз не съм някой слабак или страхливец, но не бих поел такъв риск!

— Моят брат се заблуждава — отговори Винету. — Често един хубав нож и една сигурна ръка вършат по-добра работа от не съвсем точно изпратения куршум. Не всяка мечка е толкова силна като тази.

Апаначка не каза нито дума. С изпълнен от възхищение поглед той измерваше мъртвото чудовище, докато се навеждаше, за да измъкне ножа ми. Но затова пък толкова по-шумен бе Дик Хамердал. Той разгледа раните и каза:

— Съвсем близо са една до друга! Мешърс, всъщност откъде може да знае човек точно мястото, където трябва да нанесе удара?

— За това няма определено правило, остава ти само верният поглед — отговорих му аз. — Не всички мечки имат еднакво телосложение, а и видът и качеството на кожата и руното също лесно могат да се окажат съдбоносни.

— Хм-м! Ами ако улучиш реброто?

— Тогава ножът ти ще се отплесне и вероятно набързо ще бъдеш скалпиран.

— Благодаря! В такъв случай хвала на пушката ми! Е да, ако можеше с едната си ръка спокойничко да потърсиш мястото, където с другата да забиеш ножа! Тогава и аз бих искал да опитам!

— Борбата с гризли няма нищо общо с клането на прасе!

— Сам го видях! А сега кажи, какво ще правим с този мил Татко Ефраим?

— Ще му вземем кожата и ще го оставим да лежи тук.

— А месото му?

— Благодаря! Сигурно ще се дъвче толкоз лесно, колкото подметка. Да побързаме, защото, изглежда, Винету ни е намерил и друга работа!

— Моят брат Шетърхенд отгатна — кимна апачът.

— Има ли следи от друга гризли?

— Да, но много далеч оттук, чак в другия край на долината.

— Можеше да се очаква. Мечките гризли не обичат да живеят тъй нагъсто една до друга, както бобрите или прерийните кучета. Мисли ли моят брат Винету, че ще успеем да се справим още днес преди настъпването на нощта?

— Да. Конете бързо ще ни отведат дотам.

— Ще мога ли пак да дойда с вас? — попита Хамердал.

— Не — отвърнах му. — Няма как, ще трябва да се съобразим и с Мато Шако. Ако и този път го пренебрегнем, ще го схване като обида. Не забравяй, че той самият е убил вече седем сиви мечки.

— Дали ще го пренебрегнем или не, е все едно, стига само да му позволим да участва в лова. И тъй, с удоволствие му отстъпвам.

— Дали е с удоволствие или не, е все едно, щом не ти остава друг избор! — имитирах го аз. — А сега изтичай до лагера да доведеш един кон, за да не мъкнем ние тежката кожа!

Той изпълни подканата ми. Когато се върна, доведе старата си кобила, както и Пит Холбърс. Кобилата остави долу на пътя край потока, а двамата с Пит Холбърс се изкачиха при нас на скалите. Там Хамердал се обърна към мен и ми каза:

— Мистър Шетърхенд, ето го коня, който пожела да имаш!

Междувременно бяхме приключили работата си — бяхме смъкнали кожата на мечката «ръкавиците, ботушите и дрехата». Затова му наредих:

— Ето, отнеси кожата при коня!

— Какво? При моята кобила ли? — попита Хамердал с лукава усмивка. — Но аз я доведох само за да я яздя, а не да мъкне кожата.

— А кой ще я носи?

— Конят, дето ти го поиска, мистър Шетърхенд, е ей това дългокрако морско конче, Пит Холбърс, старият Кун.

Едва сега добрият Пит проумя, защо дебелият му приятел го беше взел със себе си. Той гневно му се скара:

— Как се осмеляваш! Струва ми се, че трябваше да имам честта пръв да получа правото да видя тази мечка! А вместо това ти пак си правиш майтап с мен!

— Не се горещи толкоз много, скъпи Пит! Нима не я виждаш пръв от хората, останали в лагера?

— Но няма да мъкна кожата!

— Добре, ще проявя разбиране, защото и бездруго трябва да влачиш собствената си кожа, което не е малък товар. И тъй, хващай, ще я занесем само до кобилата!

Докато двамата се измъчваха с тежката кожа, ние, останалите, избързахме напред.

Щом стигнахме в лагера, казахме на Мато Шако, че този път той ще дойде с нас. Вождът го сметна за съвсем естествено. Тресков, Хамердал, Холбърс и Апаначка щяха да останат при кожите.

Яздейки вече към горния край на долината, ние минахме покрай мястото, където се срещнахме с Олд Шуърхенд. Освен разстоянието, Винету не ни съобщи никаква друга подробност за приключението, към което се приближавахме все повече и повече.

Долината беше изключително дълга и колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова повече тя се стесняваше. Тук-там срещнахме бизони, къде сами, къде на цели семейства, но не и на многочислени стада, защото времето на истинското есенно преселение все още не беше настъпило. Тези животни толкова малко се плашеха от хора, че изобщо не бягаха от нас, а само се поотдръпваха настрана. По това заключихме, че през лятото не са били безпокоени от ловци. Намираха се някои стари мъжкари, които дори не се отместваха, а само втренчваха учудени погледи в нас или най-много предизвикателно свеждаха големите си глави с яки рога, докато отминем. Разбира се, ловната страст се разбуди във всеки един от нас, но не биваше да й се отдаваме, защото нямахме необходимото време, а и от мечките разполагахме с повече от достатъчно месо.

Уестманът никога не убива животно, ако не се нуждае от месото му. Също така не е вярно, че по време на двете големи преселения на бизоните индианците устройвали голяма съвършено ненужна касапница сред тях. Червенокожите знаят твърде добре, че без тези стада не могат да живеят и неминуемо ще загинат. Затова винаги внимават да не «правят повече месо», отколкото имат нужда. Ако в днешно време бизоните са измрели, вината е единствено на белите. Така например цели тълпи от бели ловци-убийци се събирали и наемали влакове, които спирали в прерията веднага щом се покажело стадо бизони. После направо от вагоните, подтиквани единствено от жаждата за избиване, те стреляли по животните, докато пукотевицата им омръзнела. След това влакът продължавал, за да спре пак при следващото стадо. Никой не се интересувал дали улучените бизони са мъртви или ранени. Ранените животни се влачели докъдето им стигнели силите и после рухвали на земята, за да бъдат разкъсани от лешоядите и вълците. Така единствено от жажда за кръв били «избумкани» или смъртно ранени хиляди и хиляди бизони, а милиони центнери месо изгнили, без да донесат полза на нито един човек. Самият аз нерядко съм се озовавал на такива места, където е имало подобно масово избиване на бизони и съм виждал избелените им кости да лежат на големи купчини. Дори кожите и рогата им не бяха взети.

При гледката на подобно поле, покрито с лешове на бизони, сърцето на всеки истински уестман не може да не се свие от болка, а какво ли са си мислели индианците, какво ли са си казвали, не е толкова трудно да се отгатне! Те са оставали с убеждението, че правителството не само търпи тази позорна касапница, ами дори я покровителства, за да ускори изтребването на червенокожата раса, обречена по такъв начин на глад. А когато червенокожите се опитвали да се противопоставят на масовото избиване, самите те били също тъй безмилостно унищожавани като бизоните.

Къде са сега стадата бизони, къде са гордите червенокожи и бели ловци с рицарско поведение? Твърдя, че вече не е останал нито един-единствен от онези уестмани, за чиито подвизи и преживявания се разказваше край всеки лагерен огън. Костите им са разпилени и ако в наши дни мотиката или ралото изрови от земята някой полуизгнил череп, вероятно там се е разиграло подло нападение или отчаяна схватка от онези, при които, както навсякъде в напоения с кръв Запад, насилието безмилостно е потъпквало право и справедливост…

Яздехме вече над един час, и то съвсем не бавно, но въпреки това все още не бяхме достигнали до другия край на Куй-ерант-юав. По едно време Винету най-сетне спря коня си и каза:

— Само след две-три минути ще се доберем до едно място, където Винету намери убит бизон. Бил е повален от гризли. Мечката е изяла само малка част от месото, но е разтрошила костите с мозък и го е изсмукала. Така постъпва само сивата мечка. Следата й води нагоре по склона на долината, излиза извън нея и после продължава нататък по планинския скат.

— Винету откри ли там бърлогата й? — осведоми се Олд Шуърхенд.

— Не. Исках само да разбера накъде водят следите й, но не и да нарушавам спокойствието й, за да могат после и моите братя да кажат, че са убили една гризли. Мисля, че постъпих правилно!

— Да справедливо е! Когато занеса четирите кожи, ми се иска да мога да си кажа, че поне едната от тях е мой ловен трофей.

— Може би Олд Шуърхенд желае да му оставим тази гризли на него?

— Да, моля ви.

— Тогава ще я има! Ще вземе ли за целта мечкоубиеца на Олд Шетърхенд?

— Не. Мога да разчитам на моята пушка.

— Ами аз какво ще правя? — попита вождът на осагите. — Нима хората трябва да кажат, че в присъствието на Мато Шако са били убити четири мечки, без той да си е помръднал пръста?

— Навярно и за моя червенокож брат ще се намери какво да прави — отговори Винету, — но какво, ще видим едва когато открием мечката. Ще спрем наблизо и… уф, уф!

През последната част на разговора ни бяхме продължили ездата. По едно време Винету отново спря коня си и протегна ръка, за да покаже нещо пред нас. На около хиляда крачки откъм лявата страна на долината забелязахме една гризли, която се появи между дърветата и като се затича тромаво, пое направо през откритата равнина. Държеше главата си сведена ниско над земята и не се оглеждаше нито наляво, нито надясно. Ако я беше обърнала макар и леко към нас, непременно щеше да ни забележи. Не можеше да ни надуши, защото вятърът духаше към долния край на долината.

— Посред бял ден! — каза Олд Шуърхенд. — Този звяр сигурно е гладен!

— Да — кимна Винету. — Щом е напуснал бърлогата си по това време, означава, че му се е изострил апетита, но също е и сигурен признак, че от доста отдавна ловци не са посещавали тази местност.

— Къде е бизонът? — попитах аз.

— Моят брат не може да го види оттук, защото онези храсталаци се намират между него и нас — отговори апачът.

— Това, че мечката съвсем противно на навиците си идва посред бял ден, ще ни спести време. Не е необходимо да я търсим. Тук ще слезем от конете и ще ги спънем! Храстите, за които спомена Винету, ще ни позволят да се приближим до нея, без да ни забележи.

— Нека моите братя почакат още малко, имам едно предложение — каза осагът щом слязохме от конете.

— Какво е то? — попита Олд Шуърхенд.

— Нямам нищо против, ако моят брат Шуърхенд убие тази гризли, но разрешете ми и аз да участвам в лова!

— Как?

— Дик Хамердал ми разказа как Олд Шетърхенд и Винету са убили другата мечка. Заедно с Олд Шуърхенд искам да убием тази гризли по същия начин.

— Много е рисковано!

— Не е.

— О, рисковано е! Самият аз не съм съвсем сигурен дали още с първия удар ще я улуча така, че веднага да рухне на земята. А Мато Шако толкова ли е сигурен в ножа си?

— И аз още не съм убивал сива мечка само с нож. Но и нямам предвид да й излезем само с нож в ръка. Може ли Олд Шуърхенд да разчита на пушката си?

— Да.

— Тогава няма да е трудно да убием мечката. Моят брат ще вземе пушката си и ще се скрие, а аз ще му доведа животното, също както е постъпил преди и Олд Шетърхенд.

— Щом като Мато Шако желае да поеме този риск, аз нямам нищо против.

— Няма никакъв риск, стига само куршумът да попадне там, където трябва.

— Pshaw! Няма да пропусна целта!

— Винету и Олд Шетърхенд съгласни ли са? Разбира се, че бяхме съгласни. Спънахме конете по-накъсо и в индианска нишка се отправихме към споменатия храсталак. Когато го достигнахме, на около стотина крачки пред нас видяхме гризли, спряла при бизона. Беше с гръб към нас и ровеше с лапите си месото, за да оголи костите, пълни с мозък. След главния мозък костният мозък е най-голямото лакомство за сивата мечка. На около трийсетина крачки от нас имаше отломък от скала, чиято големина позволяваше на един човек да се скрие зад него. Осагът го посочи и каза:

— Нека моят брат залегне зад онзи камък. Аз ще се приближа до мечката и ще я доведа при него. Всичко ще стане тъй лесно, сякаш е детска игра.

Както аз, тъй и Винету съвсем не споделихме мнението на Мато Шако. Разстоянието между мечката и скалата беше твърде голямо. Но си замълчахме, за да не нараним гордостта на осага.

Той остави пушката си при нас, легна на земята и запълзя към скалата, за да я използва като прикритие. Олд Шуърхенд го последва по същия начин, но, разбира се, с пушката си. Щом достигнаха големия камък, Олд Шуърхенд остана там, а Мато Шако продължи.

Мечката все още не бе забелязала нищо от онова, което се кроеше срещу нея. Въпреки доста голямото разстояние чувахме как зъбите й шумно трошаха костите на бизона. Мато Шако се промъкваше все по-напред и по-напред. Но това бе повече проява на непредпазливост, отколкото на смелост.

— Уф! — обади се Винету. — Нека държим пушките готови за стрелба. Вождът на осагите не умее правилно да разпределя пътя си!

Аз също не можех да разбера действията на Мато Шако. Той изобщо не се съобразяваше с бързината на гризли. Не биваше да се отдалечава от Олд Шуърхенд толкова много, че на връщане да бъде застигнат от мечката. Но вместо да обърне вниманието на гризли върху себе си от такова разстояние, че преследван от нея, пръв да стигне до Олд Шуърхенд, той продължаваше да пълзи все по-напред и по-напред! Тогава Винету сложи длан около устата си и му извика:

— Мато Шако спри! Спри и се изправи!

Осагът го чу и стана на крака. Но и мечката чу вика и се обърна в посоката, откъдето се беше разнесъл. Забеляза индианеца и незабавно се затича в тръс към него. А какво означаваше това ще стане ясно от сравнението, че тръсът на една гризли се равнява на конски галоп. Мато Шако се беше приближил на двайсетина крачки от мечката и следователно до Олд Шуърхенд имаше да измине около петдесет крачки. Но сигурно гризли щеше да го догони преди това! Към всичко друго се прибавяше и обстоятелството, че ако Олд Шуърхенд действително искаше не само да рани мечката, а да я убие, не биваше да стреля, преди тя да се изправи и да открие гърдите си като мишена. Затова припряно му извиках:

— Мистър Шуърхенд, не стреляй още! Аз ще закрилям осага!

Вдигнах моя мечкоубиец в положение за стрелба и зачаках. Навярно Мато Шако никога през живота си не беше правил такива скокове, но напразно. Мечката бързо го догонваше.

— Мато Шако, свърни бързо встрани! — изкрещях му аз.

Извиках му, защото той и мечката се приближаваха към нас в една права линия и следователно никой не можеше да стреля по животното без опасност за човека. Но вождът не обърна внимание на моя вик и продължи да тича право напред. Тогава аз изскочих далеч пред храстите и повторно изкрещях предупреждението си. Гризли бе само на три крачки зад гърба му. Този път той ме разбра и светкавично свърна встрани. Вече имах открита цел и мечката получи от мен един куршум, преди още да свари да го последва. Разбира се, не стрелях, за да я убия, исках само да я спра и това ми се удаде. Тя изостави осага и се закова на едно място. Поклащайки глава насам-натам, гризли видя, че от нея тече кръв и вдигна лапа към раната, която куршумът ми бе отворил малко по-долу от врата й. Този момент бе използван от Олд Шуърхенд, който се изправи иззад скалата и дръзко тръгна към мечката. Разстоянието бе приблизително десетина метра. Мечката го видя и се изправи на задните си лапи. Олд Шуърхенд продължи непоколебимо да крачи напред и стреля веднъж в гърдите й, а след няколко крачки й изпрати втория си куршум. После захвърли пушката и извади ножа. Но за щастие тази предпазливост се оказа излишна. Това бе предостатъчно и за този Татко Ефраим. Той падна, отърколи се няколко пъти насам-натам по земята, лапите му конвулсивно потръпнаха и после, оставяйки тялото си заедно с кожата при нас, душата му пое своя път към Вечните ловни полета.

От предупредителния вик на Винету до този миг не бе изминала дори една минута, толкова бързо се разигра всичко. Мато Шако застана до нас тъй запъхтян, че едва успяваше да си поеме дъх.

— Едва… едва… отървах кожата! — задъхано изрече той.

— Защо моят брат бе толкова непредпазлив! — обади се апачът.

— Непредпазлив ли? Аз?

— Да! Та кой друг?

— Ти! Винету!

— Уф! Аз ли съм бил непредпазлив?

— Да. Ако не ми беше извикал преждевременно, мечката нямаше да ме забележи! Така е!

Няколко мига Винету го гледа с усмивка в очите, а после, без да каже нито дума, гордо се извърна.

— Обръща ми гръб! Нима не съм прав? — попита ме осагът.

— Вождът на осагите не е прав — отвърнах му аз.

— Олд Шетърхенд се лъже! Нима Винету трябваше да привлича вниманието на мечката върху мен?

— Да. Нали ти се промъкваше към животното, за да привлечеш вниманието му!

— Но не тъй прибързано!

— Прибързано ли? Напротив, трябваше да стане къде-къде по-рано! Много преди това трябваше да се изправиш и да извикаш на мечката. Тогава тя нямаше да хукне тъй близо по петите ти, а и ти нямаше да развалиш удоволствието на Олд Шуърхенд.

— Аз ли съм му развалил удоволствието? С какво?

— С изстрела, който бях принуден да дам, за да ти спася живота. Преди още Олд Шуърхенд да убие животното, то получи от мен един куршум. Нима това не е ядосало ловеца?

— Уф, уф! Да, не го помислих!

— Тогава помисли за нещо друго, че трябва да благодариш на Винету вместо да го укоряваш! Ако не ти беше извикал, щеше още повече да се приближиш до мечката и вероятно сега нямаше да си жив.

При тези думи аз също го зарязах и отидох при мечката, където Винету и Олд Шуърхенд вече се бяха заели да й събличат кожуха. Този Татко Ефраим се намираше в най-зрялата си възраст, ако мога да си послужа с тоя израз. Взехме лапите му, а изрязахме и един от бутовете, защото ни се струваше уместно да се запасим с възможно повече месо. Очаквахме, че горе на студа във високите планини то щеше добре да се запази.

Ето че вече разполагахме и с четвъртата кожа и можехме да се върнем в бивака. Четири мечки за един ден! Макар сред тях да имаше и една кожа на младо животно, все пак това бе изключително рядко успешен лов, още повече че никой от нас не беше ранен, да, такъв успех едва ли беше възможно да се постигне нейде другаде освен в затънтената и тъй рядко посещавана от бели ловци Куй-ерант-юав!

Когато се върнахме в лагера, вече беше късен следобед и трябваше да решим какво да предприемем вечерта. Вярно, Олд Шуърхенд бе получил двудневен срок, но на нас и през ум не ни минаваше съвсем безполезно да пропиляваме още един ден. Онова, което можеше да се направи за освобождаването му, трябваше да стане тази вечер, но какво и как, ето най-важните въпроси.

За Олд Шуърхенд бе невъзможно сам да замъкне кожите до «парка». Трябваше да ги занесат конете ни. Но не биваше да се изкачваме оттам, откъдето той се беше спуснал в долината, защото индианците юта щяха да ни забележат. И тъй, избрахме да минем през нашата клисура, където убихме големия стар Татко Ефраим. Също както и предишния ден, най-напред щяхме да се доберем до северозападната страна на «парка». Винету се промъкваше на известно разстояние пред нас, за да успее да ни предупреди, в случай че някои индианци се бяха залутали в тази посока.

От само себе си се разбира, че Дик Хамердал не предприе мълчаливо трудното изкачване, тъй че чух следния разговор:

— Сега ще изиграем на червенокожите един номер. Но за да играем каквото и да било, ни трябва музика. Ти на какъв инструмент умееш да свириш, стари Пит?

— На най-дългата ерихонска тръба — отвърна му неговият приятел.

— Да, наистина. Ти можеш да свириш на всичко, което е дълго, с изключение на самия себе си! Много ми се ще да чуя какви ли звуци ще излязат от такъв стар обой!

— Ами тогава подрънкай на собствените си струни, стара китаро! Ама че си разстроена!

— Дали съм разстроен или не, е все едно, но днес искам да ми се чуе гласът. Три грамадни мечки и едно бебе при това! Такова нещо не се е нито чувало, нито виждало!

— Да, и всичките четири убити от теб!

— Не се подигравай! Да не би смъртта им да тегне на твоята съвест?

— Не, но не се надувам с тях като теб.

— От сърце ти вярвам. Та как ли може да се надуе такъв дълъг скелет като теб? Впрочем аз само изброих случките и събитията от световната история на днешния ден, а той още съвсем не е свършил. Сега тепърва предстои ужасно да изплашим горе онези юта.

— Уф! Те пък сигурно страшно ще се изплашат от теб, нали?

— Във всеки случай от мен ще се изплашат повече, отколкото от теб! А сега мълчи, скоро ще стигнем целта си!

Когато се озовахме горе, вече се беше толкова стъмнило, че не ни бе възможно да различим никакви следи и така и не разбрахме дали индианците бяха идвали чак дотук. Още от миналия ден знаехме пътя и тъй като не яздехме, а водехме конете за юздите, сравнително лесно се добрахме до онази група високи дървета, при които предишния ден ни бяха чакали нашите другари, докато Винету и аз подслушвахме червенокожите.

Тук се налагаше да оставим конете си, защото ако ги вземехме с нас близо до индианците, лесно можеха да ни издадат.

После, помъкнали кожите, ние се приближихме до лагерните огньове на червенокожите дотолкова, че да не се изложим на опасността да ни открият. Там оставихме кожите на земята.

Най-накрая трябваше също тъй незабелязано да се промъкнем още по-близо до бивака. За да се улесни задачата ни, бе необходимо да отвлечем вниманието им, и най-сигурното средство за тази цел бе самият Олд Шуърхенд. Появеше ли се в лагера, несъмнено всички погледи щяха да се насочат към него. И така той получи указанието да се върне при огньовете десетина минути след отдалечаването ни.

Един подир друг, водейки се за ръка, ние навлязохме в гората. Огньовете от лявата ни страна улесняваха промъква-нето ни. Въпреки това определеното време почти изтече, докато сварим да се сгушим в сянката на дърветата в гръб на червенокожите. Но трябваше да се приближим още, за да успеем, налагаше се да изчакаме появяването на Олд Шуърхенд.

Ето че се разнесоха силни викове на изненада. Ловецът беше дошъл и, пълзейки по земята, ние се промъкнахме сред споменатата по-рано гъста папрат. Този път голямата предпазливост, проявена миналия ден, се оказа излишна, защото никой не гледаше към нас.

Все още не бе преминало вълнението, предизвикано от появяването на Олд Шуърхенд, когато ние вече се бяхме разположили сред листата на папратта колкото можеше по-удобно. Трябва да се отбележи, че вождът Тусага Сарич седеше на съвсем същото място както миналата вечер, само че този път беше сам. Той бе единственият човек, който не скочи на крака. Всички останали се стълпиха около Олд Шуърхенд и го обсипаха с въпроси. Но той не отговори на нито един от тях, а безмълвно се заоглежда на всички страни.

Едва след като реши, че вече сме заели набелязаните от нас места, със силен глас той се обади:

— Воините на юта ме посрещат с многобройни въпроси, без да се замислят, че тук единствено вождът е онзи човек, на когото ще отговарям!

— Уф! Бледоликият е прав — изказа одобрението си Тусага Сарич. — Нека Олд Шуърхенд ми каже дали е бил долу в Долината на мечките!

Ловецът отговори на вожда с думите:

— Да, бях долу.

— Видя ли следи от гризли?

— Дори от няколко гризли!

— Също и самите мечки ли?

— Да.

— Но без да влизаш в двубой с тях, нали?

— Досега не съм срещал гризли, която да не се е простила с живота си, след като е била тъй непредпазлива да се мерне пред очите ми!

— Но ти не си ранен!

— Никога не съм позволил на никоя мечка да се докосне до мен. Та за какво имам пушка?

— Значи излезе победител?

— Да.

— Но не виждам никаква кожа!

— Кожа ли? Ти говориш само за една кожа! Нима забрави какво ми беше възложено? Не трябваше ли да донеса четири кожи?

— Уф! Приказваш много гордо! Нима събра четирите кожи?

— Събрах ги.

— Не е истина, не е възможно, не мога да повярвам!

— Олд Шуърхенд винаги казва истината!

— Но как си могъл да носиш кожите? Четири кожи от сиви мечки тежат толкова много, че никой човек не е в състояние да ги мъкне сам!

— Изглежда, синовете на юта-капотите са много слаботелесни хора. Изпрати четирима воини да отидат на четирийсетина крачки надолу покрай гората и нека донесат каквото намерят там!

— Уф, уф! Дадох ти срок от два дни, днес и утре. Ако мислиш, че можеш да се шегуваш, ще те накажа, като от двата дни ти оставя само един, тъй че ще трябва да умреш още днес!

— Не приказвай толкова много, а ги изпрати!

— Уф! През изминалия ден бледоликият сигурно се е побъркал!

По негов знак четирима мъже се втурнаха в указаната посока. Вождът и останалите зачакаха с голямо напрежение. Никой не продумваше. И ето че се разнесоха силни възгласи на изненада, сигурен признак, че индианците не са се разкарвали напразно. Юта-капотите, насядали преди малко на земята, отново скочиха на крака и очаквателно впериха погледи натам, откъдето трябваше да дойдат четиримата им другари. И те се появиха, като всеки от тях влачеше по една кожа от гризли, която остави съвсем близо до огъня.

Индианците задърпаха кожите насам-натам и много внимателно ги заоглеждаха. Най-голямо възхищение предизвика кожата на стария Татко Ефраим, когото убихме в клисурата. Напразно търсиха дупката от куршума, а когато най-сетне откриха следите от двата удара с нож, разположени съвсем близко една до друга, и разбраха, че мечката не е застреляна, а е убита с нож, многогласният шум замря и се възцари толкова по-впечатляваща тишина. Изпълнените с удивление погледи на всички се отправиха към белия ловец.

Убиването на мечка се смята от индианците за най-големия подвиг. Онзи, който без чужда помощ убие гризли, се радва на почести до края на живота си, а даже и подир смъртта си. В съвета на старейшините неговият глас е пръв след гласа на вожда дори и да е все още съвсем млад човек. Тъй като юта-капотите не се отличаваха с някакви особени бойни качества, сигурно победата над гризли имаше за тях още по-висока стойност, отколкото за другите племена, прочули се с голямата си храброст. И ето че сега в краката им лежаха не една, а четири такива кожи! А сред тях се намираше и кожухът на едно наистина великанско животно, което беше убито с нож! Никой от юта-капотите не би се осмелил да се изправи срещу къде-къде по-малка сива мечка само с нож в ръката! Ето защо изведнъж се възцари такава тишина, а погледите на всички петдесет и три чифта очи се отправиха към Олд Шуърхенд.

Ловецът се престори, че не ги забелязва, извади от ловната си чанта парче печено месо и започна да яде. Тогава вождът го попита:

— Това месо от тези мечки ли е?

— Да — отговори му ловецът.

— Но за да изпечеш месото трябва да имаш огън! Ние изпразнихме всички джобове на Олд Шуърхенд. Той не е имал нито пункс[80], нито каквото и да било друго огниво, с което да запали огън!

— Прав си!

— И все пак си имал огън, нали? Как си могъл да го запалиш?

Тусага Сарич бе обзет от подозрения. Олд Шуърхенд отговори:

— Червенокожите мъже не са запознати с науките на бледоликите. Белият не се нуждае нито от пункс, нито от клечки със сяра. Нима Тусага Сарич все още не е чувал, че с помощта на стомана и камък може да се запали огън?

— Това го знам.

— Е, острието на ножа ми е стоманата, а кремък намерих долу при скалите. В хралупата на всяко загнило дърво има предостатъчно прахан.

— Уф! Вярно! Вече си бях помислил, че Олд Шуърхенд е срещнал други хора, бледолики, които се му дали огън. А как успя да намериш четири мечки?

— Имам очи!

— А да ги убиеш?

— Имам пушка и нож!

— А как изкачи дотук тежките кожи?

— Имам рамене и ръце!

— Но никой човек не може да носи тези четири тежки кожи.

— Наведнъж не. Но кой е казал, че съм постъпил така?

— А нима си могъл да го направиш иначе?

— Разбира се! Не мога ли да ги донеса дотук една по една?

— Уф! Вярно. Ще видим дали утре ще убиеш още една мечка!

— Още една ли? Кой го иска?

— Аз. Между кожите има една много малка. Тя не се брои!

— Но затова пък старата гризли е толкоз по-голяма.

— Няма значение, че тя е по-голяма. Мечката си е мечка!

— Тук съм съгласен с теб. Мечката си е мечка. Следователно и малката мечка трябва да се признае за мечка. Донесъл съм четири кожи и толкова!

— Единствено аз решавам това, не ти! Тъй че мълчи!

С тези думи, без да подозира, той предизвика началото на такава развръзка, която щеше да му донесе къде-къде по-големи вълнения, отколкото мечите кожи. Най-спокойно Олд Шуърхенд му отговори:

— Наистина ли си въобразяваш, че Олд Шуърхенд е човек, на когото можеш да заповядаш да мълчи, когато реши да говори? Аз приказвам, когато си искам, и правя каквото пожелая. Нямаш право да ми заповядваш!

— Нямам ли? Нима не си мой пленник?

— Не!

— Уф! Тъй си мислиш само защото пушката и ножът са ти все още в ръцете!

— Pshaw!

— Това, че още не съм наредил да ги вземат, трябва да ти покаже колко сигурно те държим в ръцете си. Ще заповядам пак да те вържат.

— Няма да го направиш! Аз изпълних каквото поиска от мен и вече съм свободен!

— Нищо подобно! Малката не се смята. Но дори да се съглася да се брои и тя, ще спасиш само живота си! Ще тръгнеш ли с нас и ще вземеш ли жена от нашите?

— Не!

— Тогава оставаш пленник!

— Учудвам се, че се осмеляваш да разговаряш с мен по такъв начин. Онзи, който безстрашно се е спуснал в Куй-ерант-юав и е донесъл четири кожи от сиви мечки, не се бои от никой червенокож мъж! От долината донесох и свободата си.

— Говори по-ясно, ако искаш ухото ми да разбира думите ти.

— Добре, ще говоря ясно! Давам ви възможност да изберете дали Олд Шуърхенд да бъде ваш приятел, или ваш враг. Върни ми свободата!

— Отказвам! Не разчитай много на ножа и на пушката си! Тя не е омагьосана като карабината на Олд Шетърхенд, която непрекъснато стреля, без да я зареждаш и срещу която не могат да излязат нито петдесет, нито сто воини.

— Значи си убеден, че тази карабина превъзхожда вашите оръжия?

— Убеден съм, а сигурно и всеки воин е убеден в това.

— Виждал ли си някога тази карабина?

— Не.

— Тогава обърни глава наляво!

Не бяхме давали на Олд Шуърхенд никакви определени указания как да се държи, нито пък имахме уговорка какво да прави и какво да приказва. Ходът на събитията щеше да определя и нашето, и неговото поведение. Винету и аз сметнахме подканата му към вожда за сигнал за намеса и се изправихме. Насочих карабината «Хенри» към Тусага Сарич, а в същото време Винету безстрашно се приближи до него, като че се намираше в кръга на най-добрите си приятели, тикна обкованата със сребро карабина под носа му и попита:

— Можеш ли да ми кажеш каква е тази карабина? Как я наричат?

В този момент отново пролича какво впечатление правеше обикновено появяването на Винету, неговият величествен вид и гордото му самоуверено поведение. Всички погледи се отправиха към него. Никой не посмя да посегне към оръжието си. Индианците бяха толкова изненадани и изплашени от внезапното ни изникване, че дори не успяха да дадат външен израз на обзелите ги чувства. Вождът им тъй и забрави да скочи на крака. С втренчени в карабината очи, почти заеквайки, той отговори:

— Това… това… уф… това е Сребърната карабина на Винету!

— Да, аз съм Винету, вождът на апачите, а ето там стои моят брат Олд Шетърхенд с омагьосаната си карабина, зад него пък виждаш други вождове на различни червенокожи племена, както и храбри воини на бледоликите, насочили пушките си към вас. Кажи на воините си да кротуват, защото, който се осмели да направи някакво движение, незабавно ще получи куршум в главата!

За нас бе истинско удоволствие да наблюдаваме въздействието на тези думи. Никой от индианците не посмя да помръдне, всички стояха като статуи. Вождът им ме погледна с изпълнени със страх очи и умолително се обърна към апача:

— Виждам, че ти си Винету и вярвам, че онзи бледолик е Олд Шетърхенд. Не искам да държи омагьосаната си карабина насочена към мен. Кажи му да я отмести!

Тогава Винету му отговори:

— Изглежда, вождът на юта-капотите не разбира в какво положение се намира. Какви са тези ремъци, дето виждам да лежат в краката на моя брат Шуърхенд?

— Това са ремъците, с които бях вързан тази сутрин — отвърна му ловецът.

— Вдигни ги и вържи с тях ръцете и краката на Тусага Сарич!

Вождът понечи да скочи на крака. Тогава аз шумно запънах спусъка.

— Стой! Кротувай! — предупреди го Винету. — Още едно такова движение и няма да ти се размине куршумът! Чуйте ме всички мъже от племето на юта-капотите! Не пропускайте нито сричка от думите, които ще ви кажа! Вие сте наши пленници, сложете оръжие и не оказвайте съпротива, докато ви връзваме. Утре рано сутринта ще ви върнем оръжията и свободата и ще можете да отидете накъдето поискате. Който не е съгласен, нека вдигне ръка, но който вдигне ръка, незабавно ще бъде застрелян!

Разбира се, нито една ръка не се помръдна.

— Вие сте пленили нашия приятел и брат Олд Шуърхенд и сте го влачили с вас. Оставили сте му да избира между смъртта и борбата със сивата мечка. Това не може да не бъде наказано. Ние ще ви наложим незначително наказание. За провинението си ще бъдете пленници за една нощ. Утре сутринта отново ще сте свободни. Онзи, който се съгласи с условията ни, ще постъпи умно. Който отблъсне добрината ни, ще заплати със своя живот. Винету каза. Хау!

Не чухме абсолютно никакви възражения и тогава се обадих:

— И аз, Олд Шетърхенд, давам на воините на юта-капотите думата си, че ако се оставят да ги вържем без съпротива, утре сутринта пак ще са свободни. Вождът пръв ще се запознае с ремъците. Дик Хамердал и Пит Холбърс, вие двамата разбирате от този занаят! И аз вече казах. Хау!

Много интересно е да се наблюдава почти неизбежното въздействие, оказвано от подобно спокойно, решително и самоуверено държане върху хора като юта-капотите. Репутацията, с която се славехме, както и страхът от моята мнимо омагьосана карабина, навярно също имаха дял, но особено външността на апача, и начинът, по който се държеше и говореше, и в този случай постигнаха целта, преследвана от Винету — докато го връзваха, вождът не оказа съпротива, а и воините му нямаше какво друго да правят, освен да последват примера му. Едва когато и последният индианец бе стегнат с ремъци, аз отпуснах карабината си. Ръцете ме боляха.

Следващата ни работа беше да върнем собствеността на Олд Шуърхенд. Обстоятелството, че нищо не се е изгубило, го настрои помирително и той ни заяви:

— Всъщност тези индианци заслужават един добър урок, защото никак не е приятно няколко дни да те мъкнат насам-натам като пленник. Не бива да ми държат сметка за това, че застрелях двама техни хора, понеже бях принуден да спасявам живота си. Така че сега собствено все още не съм квит с тях и можех да им поискам някакво обезщетение. Но тъй като те станаха причина да се срещна тук с вас, ще задраскам сметката им и ще се съглася утре сутринта да им разрешим да продължат пътя си. Но, разбира се, няма да им дадем мечите кожи!

— Само това липсваше! — съгласи се с него Дик Хамердал. — Ако някой иска да има меча кожа, нека сам отиде да си поговори с юначагата, който, следвайки природните закони, е пораснал заедно с нея. Нали, Пит Холбърс, стари Куне?

— Хм-м! — изръмжа Дългуча. — Ами ти всъщност в каква кожа си пораснал, скъпи Дик?

— Разбира се, не в твоята! Да не би пак да започваш да ме дразниш! От снощи, откакто мистър Шетърхенд ми стана придворен шивач, вече държа на чест и слава и няма да ти позволя да си правиш майтапи с мен и да ме ядосваш. Но, мешърс, кой ще влачи тези кожи толкова далеч нагоре из планините? Та това ще е неудобно, ще бъде голяма съсипия!

— Моите братя ще се откажат от кожите и ще задържат само трофеите — обади се Винету. — Това е достатъчно.

Той имаше предвид зъбите, ноктите и ушите на мечките, които ловците по стар обичай носят на врата или на шапката си като символ на победата. Трябва да спомена, че с помощта на томахоките и ножовете бяхме извадили зъбите на животните. Оставаше само да се реши въпросът, кой ще получи тези трофеи. Олд Шуърхенд беше застрелял последната мечка, тя му принадлежеше. После стана дума за женската с малкото, чиято кожа и зъби бяха присъдени на мен. Що се отнася до стария силен Татко Ефраим, Винету искаше да наложи мнението, че е убит от втория удар с нож, което ще рече от моята ръка. Между мен и него се завърза спор, от който излязох победител. Реши се, че огромната гризли е убита от него. Той се подчини с думите:

— Олд Шетърхенд и Винету не са две различни лица, а едно цяло. Следователно е безразлично, кой ще получи трофеите.

— Ами бебето? — обади се Дик Хамердал. — Кой ще получи почетните символи от него?

— Апаначка — отговорих аз.

— Какво? Защо пък гой?

— Защото той уби с ножа си младата мечка.

— Ах тъй! А защо успя да я убие с нож, мистър Шетърхенд?

— Разбира се, защото държеше в ръката си нож.

— Не позна! Защото аз бях хванал бебето и здраво го държах. Ако не бях аз, той нямаше да може да го убие с ножа си.

— Май че беше обратното!

— Как е било?

— Не ти държеше мечката здраво, ами тя тебе!

— Дали тя ме е държала или аз нея, е все едно, бяхме се вкопчили здраво и не я пуснах, преди Апаначка да я убие. Ако в сърцето на прочутия вожд на команчите има поне следа от човешка справедливост, ще трябва да признае, че заслугата единствено и неоспоримо е моя!

При тези думи Апаначка се усмихна и каза:

— Моят брат Хамердал носи по себе си следи от бебето и затова нека той получи кожата!

— Наистина ли мислиш така, скъпи приятелю и братко Апаначка?

— Да. Тъй като бебето бе сграбчило моя брат Хамердал толкова здраво, Апаначка се отказва от дрехата, облечена му от неговата меча майка.

— Но ние му я съблякохме и сега ми принадлежи! Чу ли и разбра ли, Пит Холбърс, стари Куне?

— Йес! — кимна Дългуча.

— Ами ти какво получи?

— Нищо! Не позволявам да ми правят подаръци!

— Да не би тази кожа да е подарък за мен?

— Йес, нищо друго!

— Охо! Честно съм си я заслужил. Договорът за покупко-продажба е изписан с ясни букви върху кожата ми!

— И то толкова здраво, че не успях да го измия!

— Пак искаш да ме ядосаш! Но няма значение. Аз съм и си оставам твоят най-добър и най-верен приятел. Ще делим.

— Какво? Бебето ли?

— Не, а само предметите, които ще ни останат като спомен за милото дете. Кажи ми, стари Пит, искаш ли да вземеш половината от тях?

При тези думи по лицето на Холбърс се появиха бръчките на най-милата му усмивка и той възкликна:

— Едва ли ще постъпиш така, скъпи Дик!

— Защо не? Забрави ли какво каза преди малко Винету?

— Какво?

— Олд Шетърхенд и Винету не са две различни лица, а едно цяло. Значи е съвсем безразлично кой ще получи трофеите. Но същото се отнася и за нас двамата — Дик Хамердал и Пит Холбърс са едно тяло и една душа — тялото си ти, а душата съм аз. Да дадем тогава на тялото едната половина от хубавите бебешки неща, а другата да отредим на душата. Съгласен ли си?

Той му подаде ръка. Холбърс я пое и каза:

— Йес, съгласен! Все пак ти си човек на място, стари Дик!

— И тебе си те бива! Тялото и душата винаги трябва да са в съюз. И тъй не ме ядосвай повече и ще ти остана верен до гроб!

Човек наистина не знаеше дали трябва да се чувства трогнат, или да се смее на двамата чудаци. Дебелата душа и източеното мършаво тяло представляваха прелестният незабравим образ на тази неразделна, но тъй често «раздвоена» от караници двойка.

Разпределението на трофеите бе извършено между нас така, че индианците нищо не чуха. Искахме и за в бъдеще да останат с убеждението и да разказват на всички, че за един ден Олд Шуърхенд е убил четири сиви мечки. Откакто ги бяхме вързали, юта-капотите мълчаха и кротуваха. Нито разговаряха помежду си, нито пък на вожда им му идваше наум да ни подхвърли някоя дума. Впрочем ние нямахме нищо против, защото през последната нощ бяхме спали съвсем малко и се нуждаехме от почивка. За да опростим осветяването на лагера, запалихме само един голям огън, където приготвихме вечерята си, състояща се от печено мечо месо. Докато се хранехме разпределихме постовете. Измолих за себе си първия пост, защото се чувствах доста изморен. Тази вечер раната ме болеше по-силно отколкото миналия ден, но не го казах. Затова исках после да се опитам да поспя без прекъсване.

Що се отнася до постовете, направихме нещо, което навярно никога досега не се беше случвало в Дивия запад. Накарахме да участват и пленниците. Всичко на всичко с нас имаше шейсет коня, които трябваше да бъдат пазени, за да не се пръснат през нощта. С тази работа можеха да се заемат юта-капотите, от които всеки час освобождавахме по двама воини, а после пак ги връзвахме. Така не се излагахме на опасност. Та нали те нямаха никакви оръжия и понеже знаеха, че рано сутринта отново щяха да бъдат свободни, нямаше защо да очакваме неприятности от тяхна страна.

Щом другите ни спътници налягаха да спят, Олд Шуърхенд седна при мен и каза:

— Позволи ми да взема участие в твоята стража! През цялата нощ съм спал и съм свеж и бодър като рибата в потока. Радостта от срещата ни не ми дава да заспя. Вярно, че още днес предобед си казахме някои неща, но да седя сам с тебе е все пак друга работа. Бил си при Уолас в Джеферсън Сити. Придружаваше ли те някой друг?

— Не, сам бях — отговорих му.

— Негов гост ли беше?

— Предложи ми, но му отказах.

— Защо?

— Защото в такъв случай сигурно щяхме да говорим за теб повече, отколкото бе необходимо. Не исках да науча от него нищо друго освен настоящата ти цел и пътя, по който яздиш.

— И само това ли приказвахте?

— Да.

— Благодаря ти, сър!

— Моля. Допускаше ли, че ще задавам такива въпроси, които ми е разрешено да поставя само след смъртта ти?

— Не, в никакъв случай! Но не е изключено Уолас да се е разприказвал. Който вземе да разговаря с теб, лесно разкрива душата си. Знам го от собствен опит.

— Уверявам те, че не съм чул и една дума, която да намекне дори за някаква тайна!

— Имам ти доверие, мистър Шетърхенд. Повярвай ми, ако можех да говоря, тъкмо ти щеше да си първият, с когото всичко щях да споделя. Но съществуват някои обстоятелства, които ме принуждават да мълча.

— Знам, че ми имаш доверие. Затова и въпреки това искам да ти задам един въпрос.

— Кажи го!

— Наистина ли, каквото и да става, ти трябва да мълчиш?

— Все още ми е забранено да говоря, но, разбира се, могат да настъпят такива обстоятелства, които да ми разрешат да проговоря.

— Хм-м! Кажи-речи, се чувствам задължен да направя следната забележка: виждал съм такива случаи, когато принудителното мълчание, мълчанието заради дадената честна дума, е било равносилно на грях, на престъпление. Дано и твоето мълчание не спада към тези случаи, или?

— Не. Чувствам се свободен от всякаква вина.

— А сегашното ти пътуване свързано ли е с тайната?

— Всичките ми скитания са свързани с нея.

— Предполагам, че нещо търсиш, търсиш някого, искаш да хвърлиш светлина сред някакъв мрак. Спомни си само къде ли не съм обикалял из Щатите и Дивия запад! Съвсем ли смяташ за изключено именно аз да съм научил нещо важно за теб, именно аз да съм в състояние да ти дам някакво указание, стига само да ми загатнеш за какво става дума?

— Не, немислимо е, мистър Шетърхенд. Онова, което ми е на сърцето, е толкова далеч от теб, че не е възможно да си влизал в досег с него.

— Не е възможно ли? Well! Ами ако е станало обратното и вече съм се сблъсквал с него?

— Невъзможно е! Повярвай ми, невъзможно е!

— И все пак толкова ми се иска да ти помогна да отърсиш от себе си тежестта, която те потиска!

При тези думи той бързо се отдръпна от мен и почти с рязък тон ми каза:

— Тежест ли? Мистър Шетърхенд, никаква тежест не ме потиска! Моля те да не настояваш повече, няма да ме накараш да проговоря!

— Ах, приятелю, що за думи! Нямам никакво намерение да изтръгвам нещо, което искаш и трябва да запазиш в тайна! Говорих ти от най-чисто сърдечно съчувствие, а не от любопитство. Давам ти това уверение с мисълта, че ще ми повярваш.

— Вярвам ти, но все пак вече се чувствам изморен и ще си легна да поспя. Желая ти лека нощ!

— Лека нощ!

Той си избра удобно място и легна на земята. Как тъй изведнъж се почувства изморен? Беше се засегнал. Но как можеше той, който трябваше добре да ме познава, да вземе искреното ми съчувствие за натрапчивост, и да почувства нещо отблъскващо в добронамерената ми готовност да му помогна? Мъжът в мен, характерът ми усещаше обидата, но човекът в мен, доброто ми сърце и благият ми нрав превъзмогнаха надигащото се огорчение. Хората, които крият в душата си някоя тайна, и са може би твърде обременени, не могат да се нарекат щастливи, а всеки нещастен човек има право на снизхождение и извинение. Резките думи и поведение на приятеля ми бяха вече простени.

Когато времето на моята стража изтече, аз се погрижих да сменя двамата пазачи на конете от юта-капотите, а после събудих Апаначка, защото той трябваше да застане на пост след мен. Бях изморен, но въпреки това още дълго умувах над разгадаването на тайната, за която ми беше забранено да се интересувам. На заспиване все още мислех за гроба сред скалите във високите планини и край него чувах жало-вен женски глас да вика своя Вава Дерик. Сънувах също как около този гроб се движеха счепкани в схватката човешки фигури, но когато призори се събудих, не можах да си спомня нещо по-определено за никоя от тях…