Олд Шуърхенд II

5. глава При Devils Head

Вече се намирахме високо горе в самите Скалисти планини и яздехме по източните склонове на Па-савере-пайев[81]. Величествената панорама, сред която се движехме, ние, нищожните джуджета, се отличаваше със завладяващо великолепие. Тук гигантските измерения на планинските масиви в съюз с богатите багри на голите скали имаха поразителен ефект. Това бяха високи до небето и дълги много мили гранитни скали с причудливо изваяни бастиони, които изглеждаха непреодолими. Обърнехме ли глави, за да погледнем назад, далеч-далеч в ниското, на изток виждахме ширналата се подобно на безбрежно море прерия, над чиято повърхност играеха несигурни светлинки. Потоците шумяха край нас като разбито на пяна течно сребро. Облечена в зелената си кадифена премяна с изискано съчетани багри, украсила главата си със зелена корона, госпожа Флора с горди стъпки се изкачваше нагоре по грандиозните планински скатове и купени. На една страна се издигаха едно върху друго гигантски каменни стъпала, по които растяха могъщи балсамови ели, служещи като стълба на планинските духове, когато нощно време слизат отгоре «загърнати в груб вълчи кожух, стиснали в юмрука си по някой бор». На друга страна в полите на самотен, царствено издигащ се планински титан се бяха образували цели редици от великански колонади, зад чиито горски кулиси чудните тайни на този тъй близък до небето свят замечтано дремеха. Зад ясните и тъмни контури на привидно най-високите върхове сред сиво-сини воали блещукаха сребристи и златисти точки, сияеха диамантени линии и ленти. Дали не бяха поздрави от някакъв недостъпен за смъртните приказен свят, от една вълшебна страна, намираща се някъде в другия край на земното кълбо, или там слънчевите лъчи се отразяваха от челата на далечни планински върхове, в сравнение с които заобикалящите ни скалисти великани изобщо не можеха да си съперничат по височина?

Ние продължавахме да яздим нагоре през цялото това великолепие и величественост. Днешната ни цел беше Па-савере, онова самотно светлозелено езеро, за което индианските легенди разказват необикновени неща. Там се канехме да пренощуваме, а на следващото утро да се спуснем в «парка» на Сан Луис, където очаквах да се разрешат толкова много загадки.

На сутринта след приключенията ни в Долината на мечките освободихме петдесет и тримата индианци, както им бяхме обещали. Тъй като Олд Шуърхенд бе вече при нас, нямахме основание да бързаме кой знае колко и затова не потеглихме от онзи «парк» преди юта-капотите, а ги оставихме да тръгнат на път преди нас, защото винаги е по-изгодно враждебно настроените хора да са пред теб, отколкото зад гърба ти.

А че бяха враждебно настроени към нас, бяха, макар да не можеха да се оплачат от отношението ни към тях. На никой не беше паднал и косъм от главата, никому не бяхме казали лоша дума. Въпреки това след като рано сутринта развързахме вожда, той ни заяви:

— Снощи Олд Шуърхенд ни каза, че все още не е квит с нас. Но той се изрази погрешно, защото всъщност ние все още не сме квит с него. Той уби двама воини.

— Но нали затова ви донесе четири кожи — отговори Винету.

— Не сме ги получили.

— Можете да ги вземете!

— След като им отрязахте ушите и ноктите ли? Не! A дори и да ги бяхме получили, пак щяхме да му подарим само живота, но не и свободата. Той трябва да е наш!

— И ако ви падне в ръцете, ще го убиете, нали?

— Да, защото не получихме кожите, откупа за неговия живот. Между нас отново стои пролятата кръв и ние ще поискаме неговата.

— Уф! Олд Шетърхенд и Винету винаги са били приятели на всички червенокожи мъже. И на вас не причинихме никакво зло, макар че бяхте наши пленници и преди да се разделим, се канехме да изпушим с вас лулата на мира.

— Не желаем и да чуем за вашия калюмет.

— Тогава ще бъдете не само врагове на Олд Шуърхенд, а и наши!

— Да. Между нас и вас остава враждата!

— Да бъде волята на Тусага Сарич, вожда на юта-капотите. Винету, вождът на апачите, никому не натрапва приятелството си, защото той няма навика да се страхува от който и да било неприятел. Юта-капотите могат да си тръгнат!

— Да, нека си тръгнат, глупаците! — извика Хамердал. — Изобщо благодаря за тяхното приятелство, защото побратимството им веднага ще се изпари, а от дългогодишен опит знам, че онзи, който ти предложи първо приятелството си, а после пожелае и да се побратими с теб, обикновено има намерението да ти изтупа джоба. Това винаги се оказва непоклатима истина. Нали, Пит Холбърс, старий Куне?

— Не — отвърна Дългуча.

— Какво? Ти не ми даваш право? Та нима познаваш човек, който не посяга веднага към джоба ти?

— Познавам. Това съм аз!

— Да, вярно, наистина! Но ти си изключение, действително си едно-единствено изключение, защото всички, всички други са постъпвали така!

Дебелият стар шегобиец наистина донякъде имаше право. И аз от собствен опит можех да твърдя същото, което, разбира се, се отнасяше само за «бледоликите». Колко често един или друг човек се е опитвал да се сближи с мен с помощта на думата «приятел», а после незабавно е последвало онова изключително едностранно действие, наречено от Хамердал тъй прозаично с не съвсем изисканите думи «изтупване на джоба». Индианецът не е способен на подобно нещо. Но затова пък, изглежда, обикновеният среден бледолик не се замисля много-много. За съжаление думите, споменати от Дик Хамердал не само са ми много добре познати, но и мога да разказвам твърде много за това явление. Хау!

И тъй, юта-капотите си тръгнаха. Всъщност бе твърде жалко за хубавите мечи кожи, които бяхме принудени да оставим ей тъй да изгният, но нямаше как да ги мъкнем с нас. И понеже не знаехме по кой път щяхме да се върнем, не си заслужаваше излишния труд да ги обработим и после да ги закопаем, за да ги вземем по-късно. Кой ли може да каже, какви количества от най-различни кожи са се похабили по подобен начин в Дивия запад!

Не последвахме индианците веднага по петите, защото щеше да е голяма грешка, а изчакахме до обед, за да получат известна преднина. После разбрахме, че те са бързали извънредно много и са поели съвсем в същата посока, в която трябваше да яздим и ние. Това не означаваше нищо добро за нас.

— Мисли ли Олд Шетърхенд, че имат намерение да ни отмъстят? — попита ме Апаначка.

— Да, тъй мисля — отговорих му.

— Тогава не бива да яздят пред нас, а трябва да се опитат да заобиколят и да ни излязат в гръб.

— Скоро ще го направят. Обзалагам се, че ще използват първия удобен случай, за да заличат дирите си.

Оказах се прав. През нощта се изви буря с проливен дъжд, който продължи до сутринта, и когато потърсихме следите на индианците, видяхме, че пороят ги беше унищожил.

През последните два дни Олд Шуърхенд бе извънредно мълчалив и странеше особено от мен, макар да не го правеше по обиден начин. Поведението му не бе резултат от някакво недружелюбно чувство, а подозирах, че той водеше вътрешна борба дали да бъде откровен с мен, или да продължи да мълчи. Не направих нищо, за да повлияя върху изхода от тази борба. Той беше мъж и трябваше сам да се справи със собствената си нерешителност. Забелязах, че най-сетне у него надви гласът да запази тайната си. Но въпреки това той чувстваше, че все пак трябва да спомене нещо за последния ни разговор и след като известно време язди редом с мен, проговори:

— Мистър Шетърхенд, обидих ли те с нещо, докато разговаряхме в «парка»?

— Не, мистър Шуърхенд — отговорих му.

— Струва ми се, че не бях много словоохотлив, нали?

— Ами когато човек е изморен, обикновено не е приказлив.

— Така е. Изведнъж се почувствах страшно изморен. А ти спомняш ли си разговора ни навремето в Ляно Естакадо?

— Да.

— Преди това ти беше говорил с Олд Уобъл за Бога и религията.

— Помня.

— Все още ли си на същото мнение като през онази нощ?

— Естествено!

— Значи наистина вярваш, че има Бог?

— Не само го вярвам, а го знам.

— Тогава сигурно смяташ за глупав всеки човек, който не споделя тази вяра, така ли?

— Глупав? Защо? Именно подобна надменност от моя страна би била съвсем глупава. Има хиляди и хиляди хора, които не вярват в Бог и въпреки това ме превъзхождат. И обратно, има хора, непоколебимо вярващи в Бога, но иначе неструващи кой знае колко.

— А как наричаш хората, които не вярват, че има Бог? Невярващи ли?

— Не съм съвсем сигурен как е най-правилно да ги наричаме. Много добре разбирам какво искаш да кажеш, но има толкова видове невярващи хора, че би трябвало дати разграничаваме. Едни са твърде равнодушни, други твърде лениви, трети твърде горди, за да потърсят Бога. Четвърти предпочитат сами да са си господари, да нямат над себе си никакъв повелител. Пети вярват само в себе си, шести само във властта на парите, седми вярват в голямото Нищо, осми — в материята, а деветите, десетите, единайсетите и всички останали вярват в определена мания. Нямам нито желание, нито право да ги класифицирам и да произнасям някаква присъда над тях.

— Спомняш ли си все още целия ни разговор?

— Да.

— Помолих те да ми възвърнеш изгубената вяра.

— И аз ти отговорих, че съм твърде слаб за това. Истинска помощ, поне тъй мисля аз, можеш да получиш от Бога.

— Ти ми каза и нещо друго, само че вече не си спомням точните ти думи.

— Посъветвах те да се молиш, мистър Шуърхенд. Но само не мисли, че това веднага ще ти помогне! Повярвай ми, ако голямото желание, което таиш в сърцето си, е изобщо изпълнимо, то отдавна вече щеше да е изпълнено, стига ти да вярваше в Бога и да му се беше молил! Това е моето твърдо убеждение!

— Откъде можеш да знаеш какво е желанието ми, голямо или не?

— Подозирам, предчувствам какво е.

Той ме погледна изпитателно в лицето и попита:

— Имаш ли основание за предчувствието си?

— Ще ти отговоря с въпрос: има ли неоснователни предчувствия?

— Не знам.

— Или основателни? Възможно ли е да съществуват такива?

— Аз съм неук човек. Не ги разбирам тези неща.

— Тогава нека се задоволим с това, че предчувствам нещо.

Тук разговорът ни бе прекъснат, защото трябваше да прекосим изпречилия се на пътя ни поток, който не беше дълбок и при това бе толкова бистър, че ясно виждахме дъното му. Забелязахме отпечатъци от конски копита, но не успяхме да разберем колко са били конете, във всеки случай броят им надхвърляше четири-пет. Също тъй не можехме да определим и времето, когато са минали оттук, защото потокът имаше незначителен пад и следователно не притежаваше достатъчно сила за кратко време да заличи отпечатъците. Не беше изключено да са изминали часове или дни, а също и седмици, откакто са били оставени тези дири. Но все пак имаше полза, че ги открихме — от този момент нататък започнахме да внимаваме за следи по пътя си повече, отколкото в последно време.

Обаче не успяхме да намерим нищо, защото бяхме оставили вече зад гърба си прохода и последвалите го теснини и яздехме сред висока гора, която предлагаше толкова голяма възможност да тръгнеш на къде ли не, че за да открием определена диря, можеше да се наложи да я претърсваме с дни.

Вече се бяхме добрали до купена на Па-савере-пайев. Той бе обрасъл с високостеблена гора и ние яздехме под короните на дърветата като в катедрала, през чийто гъст зелен покрив само тук-там успяваше да се промъкне някой слънчев лъч. Това бе девствената гора на Севера, която единствено можеше да вирее на тази надморска височина.

Дълги часове яздихме под покрива от шума и непрекъснато се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре. Под короните на дърветата се стъмни, защото слънцето потъна зад върха и ние се видяхме принудени да пришпорим конете, за да достигнем Езерото на зелената вода преди падането на нощта.

Най-сетне се озовахме горе! От тази страна слънцето се бе вече сбогувало с планините, но все още бе достатъчно светло, за да огледаме езерото, докъдето ни стигаха очите. Казвам «докъдето ни стигаха очите», защото отсрещният бряг не се виждаше — езерото бе твърде голямо. Тъй като започна да се смрачава, нямаше и следа от светлозеления цвят, за който напомняше името му — на езика на племето юта «па» означава вода, а «савере» — светлозелен. Доколкото можахме да забележим, езерото бе заобиколено от гора. Ние се намирахме на източния му бряг. Южният образуваше сравнително равна дъга, непрекъсната от нито един залив, а от северния бряг доста навътре във водата се врязваше широк полуостров, покрит с гъста гора. За да стигнем до полуострова, щеше да ни е необходим още четвърт час езда, но понеже нямахме никаква причина точно там да се разполагаме на бивак, останахме на мястото, където бяхме в момента.

Хамердал и Холбърс се засуетиха наоколо да съберат сухи дърва и съчки, докато все още можеше да се вижда. Щом натрупаха достатъчно голяма купчина, за да ни стигне за през цялата нощ, те се наканиха да запалят огън. Но апачът им забрани с думите:

— Засега не палете! Огънят ще хвърли светлината си далеч навътре в езерото, а нали днес забелязахме конски отпечатъци. Възможно е край езерото да има хора, които не бива да разберат, че сме тук. Нека изчакаме докато се смрачи. После ще видим дали ще можем да си позволим да останем тук и да запалим огън.

Пуснахме конете да пасат на воля и легнахме на земята. Бързо се стъмни и веднага стана ясно, че предпазливостта на Винету е била съвсем основателна, защото на брега на полуострова срещу нас пламна огън. Значи там имаше хора! А само минути по-късно откъм същата страна на езерото само че далеч по-надолу забелязахме и друг огън, но той беше видим единствено за много добро зрение, тъй като представляваше само една мъничка светла точка. Хората от полуострова едва ли имаха възможност да забележат другия огън, но и самите те не можеха да бъдат открити от втория лагер. Затова пък от нашето място се виждаха и двата огъня.

При тези обстоятелства ни оставаше да вечеряме само студено месо. Вярно че можехме да се оттеглим обратно в гората и да запалим огън, обаче там нямаше храна за конете ни. Невъзможността да се възползваме от единия природен елемент компенсирахме, като се хвърлихме в обятията на другия — тоест във водата. След банята първата ни работа бе да разузнаем какви хора се намираха на брега на езерото. От само себе си се разбира, че за тази задача бе изпратен Винету, а това, че той ме прие за придружител постигнах благодарение на настоятелното уверение, че раната ми не ме боли и изобщо не ми пречи. Иначе той щеше да вземе със себе си Олд Шуърхенд.

Оставихме пушките си на нашите спътници и поехме по не съвсем удобния път в нощта. Най-напред трябваше да навлезем в гората, докъдето стигаха храсталаците, после с протегнати напред ръце продължихме, заобикаляйки езерото откъм северната му страна. Кажи-речи, напредвахме по-бавно и от волска каруца, защото измина не по-малко от час, докато излязохме на полуострова. И тъй, свърнахме наляво и поехме по него. Скоро усетихме миризма на пушек, а не след дълго видяхме и самия огън.

Тогава легнахме на земята и започнахме да пълзим. В брега на полуострова се врязваше малко заливче, в дъното на което гореше огънят. Достигнехме ли края на заливчето от външната му страна, щяхме да се озовем пред лагеруващите около огъня хора лице в лице. Опитахме се да постъпим точно така и имахме пълен успех. Наоколо растеше колкото щеш тръстика, сред която намерихме не само прикритие, но и мек, макар и мочурест, килим, където удобно можехме да лежим.

Търсените от нас хора бяха съвсем близо пред очите ни. И кого видяхме? Олд Уобъл заедно с трамповете!

Присъствието им на това място не беше никакво чудо, но все пак останахме изненадани. Нима сред тях имаше човек, който знаеше пътя до езерото? Престоят ни в ковачницата и в Долината на мечките беше позволил на тези хора да спечелят преднина от няколко дни. Изглежда, бяха в доста добро настроение. Поне разговорът, който водеха, беше много оживен. Всички, както ги познавахме, седяха край огъня. Никой не липсваше. Но един от тях, изправен в целия си ръст, стоеше облегнат на близкото дърво и това беше… старият Уобъл. Ръката му висеше в превръзка през врата, направена от груба нещавена кожа. Видът му направо можеше да изплаши човек. Високото му кльощаво тяло бе измършавяло още повече, а страните на лицето му, които и преди нямаха кой знае колко плът, бяха хлътнали още повече, тъй че главата му съвсем бе заприличала на мъртвешки череп. Иначе толкова чисто поддържаната му бяла «грива», която всъщност се бе запазила само наполовина, просто «лепнеше» от мръсотия, ако мога да си послужа с този популярен израз. От Стария бе останал само един скелет, а почти изцяло изпокъсаното му облекло висеше като парцалите на бостанско плашило. Храна сигурно не му беше липсвала. Причина за тази промяна бе счупената му ръка. Той изглеждаше много изтощен и едва се държеше на краката си. И гласът му не бе вече същият. Звучеше глухо, сякаш говореше през кюнец и някак треперливо, като че го разтърсваше треска.

Когато заехме местата си в тръстиката, Стария тъкмо казваше нещо. Лежехме достатъчно близо и можехме да чуваме всичко, но трябваше да полагаме големи усилия, за да разберем точния смисъл.

— Ти спомняш ли си още, нищожество такова, в какво ми се закле навремето в Хелмърс Хоум? — чухме го да пита.

Погледът на неговите дълбоко хлътнали помръкнали очи бе насочен право към едно място, където забелязахме да лежи нещо подобно на продълговат добре завързан пакет. Дали беше човек? И ако беше човек, кой ли можеше да е той? В Хелмърс Хоум? Дали думите му не засягаха тогавашните ни преживелици в онази ферма? След като не получи отговор, Стария продължи:

— Запомних заканата ти дума по дума. Тя гласеше: «Пази се от мен, гад такава! Срещна ли те пак, ще ми платиш за тези удари с живота си. Заклевам ти се с всички възможни клетви!» Дано не си го забравил!

Аха, това можеше да е единствено «генералът»! Значи гой бе пленен, пленен тук от Олд Уобъл! Бил е принуден да пътува дотук сам, защото неговите бандити нямаха възможност да го последват и така е паднал в ръцете на стария Крал на каубоите. Това обстоятелство бе изключително важно за нас. Винету го потвърди с едно тихичко трикратно «Уф, уф, уф!»

— Не съм го забравил! — обади се този път «генералът» с гневен глас. — Нали ти ме би!

— Да, бяха петдесет хубави, чудесни удара! И до ден-днешен се радвам, че ги получи, защото ти ме издаде на Олд Шетърхенд и Винету, като им каза, че и аз съм участвал в кражбата на пушките им. Значи ти, обеснико, искаш да си отмъстиш, искаш да ме убиеш?

— Да, да, ще го направя!

— Но няма да стане тъй бързо, както си мислиш! Първо е мой ред! Тъй като беше толкова искрен да ми кажеш, какво мога да очаквам от теб, ще ти отвърна със същата откровеност, защото на любовта заслужава да се отговори с любов. Това е ясно! И аз ще взема тъй малко да те убия. Чуваш ли, да те убия!

— Посмей де!

— Pshaw! От какво ли има да се плаша?

— Не съм сам!

— Я не ме будалкай!

— Имам съюзници, имам много мои хора, които ще отмъстят за мен.

— Кои са пък те?

— Това си е моя работа!

— Ах, значи било твоя работа, а не моя, така ли? Е, ами тогава няма какво да ме е грижа за тези хора. Впрочем разправяш ми ги тия само за да ме сплашиш и да се спасиш. Но Олд Уобъл, the king of the cowboys, не е човекът, който ще си подвие опашката пред теб! Знаем много добре, какво е положението с твоите хора и колко са на брой.

— Нищо не знаеш, нищо!

— Охо! Е да, ако при нас не беше Шели! Та нали ти всичко си му разказал в Топика и си искал да го вземеш със себе си, но след като си го обрал на хазарт, си го зарязал! С теб са само шестима негодници, от тях ли ще ни е страх? Те сигурно киснат при Фоум Каскейд, а ти си тръгнал насам самичък да търсиш зелен хайвер. Сам си и никой няма да ти помогне!

— Лъжеш се, дърти подлеце! Пази се! Всяка злина, която ми причиниш, ще трябва да платиш десетократно!

— Наричаш ме подлец, ти, който си най-големият мерзавец на този континент! — процеди гневно през зъби Стария. — Добре, тогава, преди утре сутринта да се заловим с теб както трябва, още сега ще преживееш едно малко въведение. Заради думата «подлец» искам да ти освежа спомените за Хелмърс Хоум. Ще бъдеш бит. Ще получиш пак петдесет удара също като тогава, само че по-силни, защото за съжаление миналия път аз само се преструвах, че замахвам силно. Момчета, съгласни ли сте незабавно да получи ударите?

— Да, петдесет удара, ама такива, че свят да му се завие — пръв се обади Шели. — Задето тъй ме оскуба в Топика!

Шумно и ликуващо останалите също изразиха съгласието си, а един от тях силно извика:

— Така ще направим една тренировка, та да сме готови за Винету, Олд Шетърхенд и техните хора, които ще получат десетократно повече удари, каквито и те… ах да! Не е необходимо този тип да го научи!… които ни оставиха в бонансата проклетата бележка вместо злато. Да отрежем «свирки», хубави «свирки», както направи дебелият Хамердал при извора!

Ще пропусна последвалата сцена. «Генералът» заплашваше и проклинаше, трамповете се смееха, а сред този шум Олд Уобъл подхвърляше своите богохулни забележки. След първите удари Винету ме побутна и ние запълзяхме обратно, напуснахме полуострова и отново навлязохме в гората. Трябваше да се промъкнем и до другия огън. Но преди това апачът ме попита:

— Какво ще предложи моят брат за бледоликия, който сам се нарича генерал?

— Той ни трябва.

— Тогава трамповете ще бъдат принудени да ни го дадат. Канят се да го убият едва на сутринта, но ние ще го измъкнем още тази нощ.

След това, промъквайки се от дърво на дърво, ние продължихме. Пътят, който трябваше да изминем, беше двойно по-дълъг от предишния. Не изтече и четвърт час, когато нейде пред нас доловихме шум, сякаш някой се блъсна в стърчащ сух клон и го прекърши. Този звук се различава от звука при счупването на клон, настъпен на земята. Откършеният от дървото клон издава звук, който замира в пробягващото нагоре по ствола ехо. Ние се хванахме за ръка и бързо се шмугнахме далеч настрани. Там легнахме на земята и притиснахме в нея ухо. Приближаваха се хора, не един и двама, а много хора. Вървяха с тихи крачки, но преминаха толкова близо покрай нас, че чухме шума от стъпките им. Идваха от посоката, накъдето се бяхме отправили.

— Уф! — обади се Винету, щом отминаха. — Дали тези мъже са седяли край долния огън?

— Ако се съди по стъпките им, трябва да са индианци.

— Да, червенокожи мъже са. Откъде ли идват и накъде ли отиват? Дали идват от единия огън и отиват при другия? Или идват от някое друго място? Да не би да са се запътили към онази страна на езерото, където е нашият лагер?

— Трябва да разберем, Винету!

— Да, трябва да го научим, и то бързо, защото може би над спътниците ни е надвиснала опасност. А опасността мигновено ще изчезне, щом Олд Шетърхенд отиде при тях.

— Значи да се върна в лагера ни, така ли?

— Да, колкото е възможно по-бързо и то без да се бавиш при трамповете.

— Ами ти?

— Продължавам надолу към втория огън.

— Тъй като индианците ще останат между теб и нас, ти се наемаш с рисковано начинание, което може да свърши зле.

— Pshaw! Винету няма да загине от опасност, която познава! Нека моите братя не заспиват, докато се върна.

Той безшумно изчезна, а аз тръгнах обратно.

Оттук нататък пътят ми беше по-опасен, защото индианците бяха пред мен. Предполагах, че целта им бе полуостровът, но въпреки това навлязох още по-навътре в гората, за да избегна на всяка цена среща с тях. Не искам да описвам природните «красоти», с които буквално с сблъсках по пътя си. Никога през живота си не съм се държал тъй «безцеремонно» с околната среда, както в онзи час. Дърветата край онова езеро могат да разкажат много неща! След споменатото време от един час се появих в нашия лагер с изподрано и насинено лице и ръце, целия полепнал със смола. Попитаха ме къде е Винету. Разказах им какво видяхме и чухме, а после накарах спътниците си да образуват верига от постове в права линия от брега на езерото до едно определено място навътре в гората. Това беше най-добрата и единствена предохранителна мярка, която можехме да вземем при тези обстоятелства.

Всички седяха на земята с пушки в ръка. Измина около четвърт час и тогава откъм полуострова до нас достигна внезапно надигнал се многогласен рев, който можеше да ти скъса нервите. Индианците, минали край нас, нападаха трамповете. При това не се разнесе нито един изстрел. Следователно белите бяха изненадани от червенокожите без съпротива.

После отново се възцари тишина.

Един-единствен миг от нощния живот в дивите девствени гори, един-единствен! И все пак колко неща бе в състояние да промени и колко ли струваше, а може би и тепърва щеше да струва! Такъв е кървавият Запад!

Измина може би още един час и огънят на полуострова угасна. Другият огън в долния край на езерото продължаваше да гори. След още два часа долових доста шумни крачки. Това можеше да е само Винету, защото друг човек би се промъкнал тайно и безшумно. Да, наистина беше той, също изподран и изранен като мен, както установихме на разсъмване. Той, който винаги проявяваше съобразителност, побърза да ни успокои:

— Моите братя спокойно могат да се съберат в лагера. Няма от какво да се страхуват. До сутринта сигурно никакъв враг няма да дойде насам!

И тъй, прибрах веригата от постове и след като пак насядахме един до друг попитах апача:

— Беше ли моят червенокож брат долу при другия огън?

— Да — отговори той.

— Там ли лагеруват индианците, с които се срещнахме?

— Да.

— Успя ли да разбереш от кое племе са?

— Да, разбрах. Двама от тях бяха останали да пазят конете. Олд Шетърхенд ще има да се чуди?

— Да не би да са юта-капотите?

— Те са, начело с вожда си Тусага Сарич.

— Това наистина е изненадващо! Сигурно са се срещнали с «генерала», който е съумял да ги спечели за съюзници. Предполагам, че той познава тази местност от по-рано, тъй че им е било възможно да ни изпреварят.

— Така е. Моят брат отгатна истината. Двамата пазачи, които подслушвах, говориха за това и аз го чух. «Генералът» се отправил към полуострова, но не се върнал. Тогава те тръгнали да го търсят.

— Каква ли цел е преследвал?

— Нищо не им е казал. Никого не пожелал да вземе със себе си. Сигурно е някаква тайна. Именно затова у индианците се събудили подозрения и щом се стъмнило, го последвали. Тъй като на полуострова видели, че са го пленили трамповете, те ги нападнали и го освободили.

— Моят брат Винету беше ли повторно на полуострова?

— Да, но юта-капотите бяха угасили огъня.

— Защо?

— Винету не знае.

— Значи нищо не можа да видиш.

— Нито видях, нито чух.

— Хм-м! Как да постъпим? Непременно трябва да се доберем до «генерала»!

— Щом не гори огън, не е възможно да го измъкнем.

— За съжаление си прав. Трябва да изчакаме или пак да запалят огън, или да се развидели. Не ни остава друг избор. А може би ще ти хрумне някоя по-добра мисъл?

— Мислите на Олд Шетърхенд са винаги добри.

— Тогава да лягаме да спим, но нека преди това да хвърлим жребий за двойни постове!

— Винету е съгласен. Намираме се на опасно място и трябва да бъдем извънредно предпазливи. Затова няма да пренощуваме тук край езерото, а ще се установим по-навътре в гората, където, преди да се развидели, последните постове трябва да доведат конете ни, за да не би още с настъпването на деня юта-капотите да забележат присъствието ни.

И тъй, оттеглихме се навътре в гората, като за момента оставихме конете да пасат край езерото. Един от двамата пазачи щеше да бди край тях, а другият при нас. Отново ми се падна първият пост. Трябваше да будувам час и половина, но това време премина спокойно. След като събудихме хората, които щяха да ни сменят, легнах да спя.

Сутринта станах два часа след разсъмване. Ядосах се че са ме оставили да спя толкова дълго, но Винету ме успокои:

— Моят брат не е пропуснал нищо. На мен се падна последната стража и щом се развидели, отидох на разузнаване. Невъзможно е да нападнем юта-капотите на полуострова и да им отнемем пленниците. Трябва да разберем накъде ще се отправят и да избързаме напред, за да изберем друго място подходящо за засада. На моя брат Шетърхенд е известно, че който съумее да се сдобие с предимството предварително да определи мястото на схватката, вече наполовина я е спечелил. Това предимство трябва да бъде на наша страна!

Той беше напълно прав, тъй че останахме там, където пренощувахме, за да изчакаме оттеглянето на индианците. Винету се отдалечи и отиде да ги наблюдава, което посред бял цен бе трудна и опасна работа. Разбира се, конете не бяха вече на брега на езерото, а при нас в гората.

Часовете се нижеха един подир друг в чакане. Полуостровът се намираше твърде далеч, за да можем да видим какво става там. Предишната вечер бяхме забелязали само светлината на огъня. Няколко пъти Винету се връща, за да не се тревожим поне за него. Не можеше да ни съобщи нищо друго освен че индианците все още са на полуострова. После ни каза че чул силни удари от брадва. Изглежда, с помощта на своите томахоки юта-капотите се бяха заели да отсекат някакво дърво, но защо, не можахме да се досетим. След като превали пладне, най-сетне той се върна, за да донесе вестта, че червенокожите са си тръгнали. Скрит зад едно дърво на около стотина крачки от тях, апачът видял как яхнали конете и потеглили на път.

— Но тогава те сигурно преди това са довели конете от мястото, където снощи забелязахме другия огън — обадих се аз.

— Така е — кимна той. — Бях наблизо, когато ги докараха.

— Можа ли да огледаш всички при тръгването им.

— Не. Между мен и тях имаше твърде много дървета.

— Разбира се, пленниците бяха с тях, нали?

— Намирах се толкова далеч, че не успях да различа червенокожите мъже от белите, а не биваше да рискувам да се приближа повече до полуострова.

— В каква посока потеглиха?

— На северозапад. Това е пътят, по който ще поемем и ние.

— Хм-м! Трябва да отидем на полуострова. Веднага ли ще препуснем с конете натам, или първо ще разузнаем дали не ни заплашва някаква опасност?

— Нищо не ни заплашва. Винету продължи малко по-нататък, за да провери дали юта-капотите наистина са си отишли.

Тъй като напълно можехме да се доверим на апача ние се метнахме на седлата и потеглихме към полуострова. Щом наближихме, най-напред потърсихме следите на индианците. Да, наистина си бяха отишли. Нямахме причина да се опасяваме, че ще ни изненадат. Безгрижно се отправихме към мястото, където бяха бивакували отначало Олд Уобъл и трамповете, а после и индианците. Там слязохме от конете.

Тревата и мъхът наоколо бяха изпотъпкани, както обикновено става при напускането на лагера. Нямахме основание да очакваме, че тук ще открием кой знае каква находка, но въпреки това по стар навик се огледахме на всички страни. Индианците не се бяха ограничили да останат само в очертанията на самия бивак, а следите им водеха в няколко посоки. Разделихме се, за да проследим различните дири и ето че след минута-две чухме вика на Олд Шуърхенд:

— Елате насам, елате насам! Елате всички насам! Ей тук лежат! Бързо, бързо!

Завтекох се в посоката, откъдето се разнесе гласът му. Каква гледка ме очакваше там! На това място между дърветата лежаха трамповете, всички заедно без изключение! Кървавочервените им глави бяха без коса и кожа. Бяха скалпирани. Дори ги бяха подредили един до друг в редица. По-подробният оглед показа, че преди това са наръгани с нож.

Побиха ни тръпки! Убитите се числяха към един човешки вид, който от морална гледна точка бе пропаднал твърде ниско. Не им бе мигвало окото да извършват какви ли не престъпления, но все пак беше ужасно да ги видим в краката си така обезобразени!

За да могат тъй бързо и сигурно да се справят с двайсет души, сигурно всеки от червенокожите предварително е знаел много добре върху кого от белите ще се нахвърли. Петдесет индианци на двайсет бели. Мъртъвците се бяха вкочанили, следователно не бяха убити едва тази сутрин, а още снощи. Но защо индианците бяха останали на това място? Защо бяха довели тук дори и конете си? Сигурно е имало нещо, което са отложили за ранната утрин и после то бе продължило до обед. Какво ли можеше да бъде? В същия миг се сетих за Олд Уобъл. Неговият труп липсваше. Несъмнено «генералът» го беше взел със себе си, за да му отмъсти по някакъв съвсем специален начин.

Докато в първите мигове стояхме безмълвно изправени пред труповете, малко след това се разнесоха толкова по-възбудени възгласи. Ако в този момент червенокожите се изпречеха пред дулата на пушките ни, струва ми се, че щяха да бъдат избити до крак! Хамердал посочи един от труповете и каза на Холбърс:

— Пит, това е Хоузия, дето искаше да ни убие!

— Йес! А ето го и Джоуел, който не повярва, че имахме желание да им подарим толкоз много пари! — отвърна му Дългуча, посочвайки към друг от мъртъвците.

— Но въпреки всичко те са твои братовчеди. Не си ли на същото мнение, стари Куне?

— Да, така е.

— Нима ще ги оставиш да лежат тук?

— Не ми се ще да причинявам такава мъка на майка им, макар че тя ме е карала да изживявам някои болезнени мигове.

— Много хубаво от твоя страна, стари Пит! И тъй, какво предлагаш?

— Да ги погребем. Не си ли на същото мнение, скъпи Дик?

— Дали ще ги погребем или не, е все едно, но ако имаме време ще им направим такива гробове, където да им е удобно доколкото позволяват обстоятелствата. Това е наше християнско задължение, още повече че са твои братовчеди. Правилно ли е да постъпим така, стари Куне?

— Хм-м! Щом мислиш да го направиш заради мен и моите роднини, тогава ти си свестен човек, скъпи Дик!

Те си стиснаха ръцете и трябва да призная, че в момента нищо друго не бе в състояние да посмекчи тази ужасяваща сцена толкова, колкото своеобразните отношения между двамата добряци. Нямахме излишно време, трябваше да преследваме юта-капотите и да заловим «генерала», който несъмнено бе виновен за смъртта на двайсетте трампове. Но щом щяхме да погребваме двамата братя, не биваше да оставяме другите да лежат ей така. Ето защо тръгнах да търся подходящо място. При това се натъкнах на широка диря и я проследих. Тя водеше към един бор, който растеше малко по-настрани от другите дървета и когато го…

Тук перото ми отказва да продължи! Онова, което видях, беше толкова ужасяващо, че нададох силен вик. Ето защо всички мои другари се втурнаха незабавно към мен. Гледката, разкрила се пред очите им, ги ужаси не по-малко отколкото мен.

Борът беше с обиколка горе-долу колкото на седем-осем годишно дете и бе разцепен от горе на долу нейде до височината на рамото ми. Ето откъде са идвали ударите с томахок, които беше чул Винету. Индианците си бяха помогнали с дървени клинове, забивайки ги в цепнатината, защото томахоките са се оказали слаби да разцепят целия дънер. Чрез допълнителното набиване на все по-големи и по-дебели клинове, понякога и няколко един до друг, цепнатината се беше разширила толкова, че в горната си част надхвърляше диаметъра на човешко тяло и точно там бяха заклещили вързан стария Уобъл. След това бяха избили по-дебелите клинове, които лежаха пръснати по земята. И ето че нещастният старец висеше в хоризонтално положение в цепнатината с ужасно притиснат корем; от едната страна на дървото стърчаха краката му, а от другата бе увиснала горната част на тялото му. Ако бяха приклещили гърдите му, досега гръдният му кош щеше да е смачкан и Олд Уобъл нямаше да е вече жив. Но индианците със сатанинска пресметливост го бяха напъхали така, че да е притиснат само коремът му. Още беше жив. Здравата му ръка и краката се движеха, но въпреки неописуемите болки, които сигурно изпитваше, той не можеше да вика, защото бяха затъкнали устата му с топка парцали и освен това ги бяха завързали отгоре. Очите му бяха затворени. От носа му се стичаха тежки тъмни капки кръв. Поради кръвта дишането му се придружаваше от странни свирещи звуци. Нямаше време нито за думи на възмущение, нито на състрадание, трябваше бързо да му се притечем на помощ, без да губим и секунда.

— Забивайте дебелите клинове! — наредих аз. — И отгоре, и отдолу! Бързо! Необходими са ни повече, отколкото има тук. Вадете ножовете и томахоките!

Още докато изговарях тези думи, пъхнах в цепнатината един от клиновете и го забих с удари на приклада на моя мечкоубиец, който беше обкован с желязо. Да можеше отнейде да се види как се развъртяха другарите ми! Само Винету и Мато Шако имаха томахоки, но това бе достатъчно. Наблизо се намираха няколко изсъхнали дървета. Разхвърчаха се трески. За броени мигове приготвихме нови дебели клинове. Вместо чукове използвахме моя мечкоубиец и старото «оръдие» на Хамердал, чиито приклади бяха обковани с яки железни пръстени. Накратко казано, изминаха едва две минути, докато разширихме цепнатината толкова, че успяхме да измъкнем Олд Уобъл. Положихме го на земята и го освободихме от топката парцали, което всъщност трябваше да направим още преди това, но от вълнение и възбуда просто забравихме.

Отначало той остана да лежи съвсем неподвижно, но после гърдите му се повдигнаха и чухме как дълбоко пое въздух. След това отвори очи. Те бяха налети с кръв. И тогава, тогава последва нещо, което няма да забравя до края на живота си. Последва вик, но какъв вик само! Чувал съм как реват лъвове и тигри, познат ми е тръбният зов на слоновете, чувал съм страшния неописуем предсмъртен стон на конете, но всичко това не може да се сравни с ужасния протяжен и сякаш безкраен вик, който се разнесе от устата на Олд Уобъл, сякаш той искаше да изкрещи болката на целия свят. Викът му отекна в отсрещния бряг на езерото и събуди ехото дълбоко в задрямалата гора. Бяхме потресени!

После за известно време Стария пак притихна. Стояхме около него с противоречиви чувства, но все пак съчувствието ни надделяваше. Ето че след малко започна да стене все по-силно и по-силно. След това изведнъж последва рев като от глутница диви животни. Затиснах си ушите с ръце. Отново се разнесоха по-тихи стенания и вопли, а после пак проехтя такъв рев, който ни накара да отстъпим назад. И така продължиха стенанията и скимтенето му, прекъсвани от време на време от неистови крясъци. Просто нямаше край. Изглежда, той не можеше нито да чува, нито да вижда, не можеше и да говори. Какво ли бе по силите ни да направим? Холбърс остана при него, за да му налива вода в устата. Ние отидохме да приготвим гроб за трамповете. Не разменихме нито дума за тези клетници. Бяхме обзети от безмълвен ужас.

Най-сетне на западния бряг на полуострова намерихме каквото търсехме — голямо количество изхвърлени от вадата камъни, които щяха да ни стигнат за изграждането дори на толкова голяма гробница. Нямахме инструменти, за да изкопаем яма, каквато щеше да е необходима за многобройните трупове. Започнахме да мъкнем камъните към средата на полуострова, където имаше падина, дълбока почти един метър. Тя щеше да послужи за гроб.

Тази работа ни отне много време, а и непрекъснато бяхме принудени да слушаме крясъците и ревовете на Краля на каубоите, докато след около час той най-сетне поутихна. Малко по-късно при мен дойде Холбърс и ми каза, че Стария вече можел да вижда и започнал да говори. Отидох при него.

Той лежеше проснат на земята, дишаше тихо и неравномерно и щом ме забеляза, втренчи поглед в мен.

— Олд…Ше…тър…хенд — прошепна той. После се понадигна малко и ми кресна: — Куче проклето, махай се, махай се оттук!

— Мистър Кътър, намираш се пред вечността! — отговорих му. Никой не може да ти помогне! След малко, може би само след час ще издъхнеш. Оправи си сметките с Бога тук на земята, на онзи свят няма да имаш време за молби!

— Пастир на овчици! Разкарай се оттук! Искам да умра без теб и без него! Махни се от очите ми!

Разбира се, не си отидох, а му казах:

— Наистина би трябвало да се помириш с Бога и със света, би трябвало да се помолиш за опрощаване на греховете си.

— Върви си, върви си, ти казвам! — изкрещя той разярено. — Дайте ми нож, нож ми дайте, ви казвам, за да убия този тип!

Олд Шуърхенд се беше приближил до нас. Той чу думите му и се обади:

— Тоя няма да го промениш и в последните му мигове. Или ще опиташ с някоя молитва?

Погледнах го в очите. Наистина говореше сериозно. Въпреки това го попитах:

— Защо ми даваш този добър съвет?

— Защото вчера говорихме за молитвата и нейната сила. Ти вярваш в нея непоклатимо.

— Well! Ако е угодно на Бога, ще получиш доказателство за тази сила, но не и сега, не и в този момент.

Олд Уобъл повторно изгуби съзнание. Изпадна в предишното си състояние. Стенанията и животинските ревове пак започнаха да се редуват. Отдалечих се. Когато след около половин час се успокои, отново отидох при него. Той ме позна и ми кресна:

— Кога най-сетне ще ми дадеш доказателство за съществуването на твоя Бог, небесна овца такава!

Нима трябваше да му отговарям, след като пак се подиграваше? Не. Нищо повече не бях в състояние да направя за тази заблудена душа, можех само да се моля за него. Олд Шуърхенд беше забелязал, че отново отивам при Олд Уобъл и ме бе последвал. Бяхме сами при Стария. Коленичих и започнах да се моля, но не тихо, а високо, така че да могат да ме чуват Олд Шуърхенд и Олд Уобъл. Когато свърших и се изправих, очите на Олд Шуърхенд бяха влажни. Той ми стисна ръката и тихо каза:

— Вече знам какво значи да се молиш истински! Ако това не помогне, нищо повече не е в състояние да му помогне!

Съвсем противно на очакванията ми Олд Уобъл не ме прекъсна нито веднъж. Наистина ме гледаше подигравателно, но не обели нито дума. Да не би вече да се боеше да ми се присмива? Щеше да е добър признак. Не исках да преча на това благоприятно въздействие и като дръпнах Олд Шуърхенд за ръката, двамата се отдалечихме.

След известно време бяхме вече готови с работата си дотам, че можехме да положим труповете в падината. И ето че тогава ми хрумна една мисъл, не, не беше мисъл, а по-скоро внушение. Накарах да донесат стария Уобъл и да го оставят до гроба. Пренасянето му причини силни болки. Той взе да крещи без прекъсване, а после попита, защо не сме го оставили на мястото му.

— За да видиш къде ще погребем скалпираните ти другари — отговорих му аз. — Ще оставим място и за теб, тъй като преди още слънцето да залезе и ти ще спиш тук вечния си сън. Имаш само толкова време, колкото да се разкаеш за грешния си живот.

Очаквах, че гневно ще се разкрещи, но той лежеше притихнал, съвсем притихнал. Гледаше как един подир друг положихме всички трампове в ямата, а после ги покрихме с клони. Видя също как най-отгоре натрупахме камъни, как оставихме място и за него. Очите му следяха всяко наше движение. И той все още не продумваше ни дума. Ала в погледа му се четеше страх, страх, който непрекъснато растеше. Най-сетне приключихме с работата си и се отдалечихме привидно, без да му обръщаме никакво внимание. Но в себе си аз усещах изключително голямо вътрешно напрежение.

И ето че изведнъж въздухът потрепери от такъв вик, който по нищо не се различаваше от първия. Пак се върнах при него. Силните му болки се бяха възобновили, но този път той не изгуби съзнание. Гърчеше се като червей. Удряше и риташе с крака и ръце около себе си, но от устата му не се чуваха вече нито клетви, нито проклятия. После отново притихна, започна да стене и да охка. Зъбите му заскърцаха, а по челото и страните му избиха едри капки пот. Избърсах я няколко пъти. Това състояние продължи доста дълго. По едно време го чух с приглушен глас да казва:

— Мистър Шетърхенд!

Наведох се над него и тогава бавно и на пресекулки той ме попита:

— Ти знаеш всичко… всичко… не знаеш ли и старата… песен… песен… за… за… вечността?

— Коя песен? Как започва?

— Eter… nity… ox… thunder… word.

— Знам я.

— Кажи й думите… кажи ги!

Хвърлих многозначителен поглед към Олд Шуърхенд, който се беше присъединил към мен, седнах до Стария и подех текста на старата толкова силно въздействаща църковна песен, започваща така:

По изражението на Олд Уобъл си личеше, че усеща как всяка следваща дума го пронизва все по-силно и по-силно като острието на кинжал.

Но какво беше това? С голяма мъка той се опита да изговори след мен: «Ти Божията милост ще познаеш, когато греховете си покаеш»[82]…

Внезапно, обзет от неописуем страх, той извика:

— Колко време му трябва на човек, за да получи Божията милост? Колко? Кажи ми бързо!

— Само няколко мига, стига да си искрен — отговорих му.

— Твърде малко е, на съвестта ми тежат повече грехове, отколкото звезди има на небето! Кой ще ми опрости многобройните грехове? Ти можеш ли, мистър Шетърхенд?

— Аз не. Помоли Бог. Единствено той може.

— Де да се бях вслушал по-рано в думите ти! Много труд си даде с мен. Аз отричах Бога и Му се надсмивах, но сега не искам да умра без Него! Дано се смили над мен!

— О, Господи! — въздъхна Олд Шуърхенд. — виждал съм вече не един и двама как падат мъртви в схватка с неприятели, но за пръв път виждам да се умира така!

Думите на Олд Уобъл накараха другарите ни да се приближат. Наобиколиха ни. Пъхнах ръка под дрехата на Стария и потърсих сърцето му. Едва усетих лекия неравномерен пулс. Известно време той остана да лежи като труп.

— Мешърс, свалете си шапките! — помолих аз. Секундите се проточиха в минути, минутите в четвърт час, после в още един и още един.

И ето че Олд Уобъл отвори очи. Погледът, който се спря на мен, бе ведър и благ и макар гласът му да беше слаб, прозвуча ясно, когато каза:

— Спах дълго и дълбоко. Присъни ми се бащината къща, а в нея и майка ми, беше много отдавна, когато ги видях за последен път. Сънувах, че се държах към майка си лошо, много лошо и я огорчих. Помолих я за прошка. Тогава тя ме притисна до гърдите си и ме целуна. Никога през живота си Олд Уобъл не е целуван, единствено сега в предсмъртния си час. Дали това е бил духът на майка ми, мистър Шетърхенд? Дали е Божията милост, за която се молих?

— Да, тя е била — отговорих му простичко. Тогава по силно набръчканото му лице се плъзна усмивка, а после по него премина тръпка и… той издъхна.

Колко странно същество е все пак човек! Какви чувства хранехме към умрелия само преди някой и друг час! А сега стоях изправен пред трупа му така, сякаш бе починал някой мой скъп приятел! Кончината му заличи всичко лошо от миналото. И аз не бях единственият, който изпитваше такива чувства. Дик Хамердал се приближи, хвана ръката на мъртвеца, лекичко я разтърси и каза:

— Сбогом, стари Уобъл! Ако беше разбрал малко по-рано онова, което разбра днес, нямаше да умреш от такава окаяна смърт. Страшно глупаво постъпи, но не ти се сърдя! Пит Холбърс, дай му и ти ръка!

Не беше необходимо Дик да подканя Холбърс да стори същото, защото той вече се намираше до Уобъл. Съвсем не по своя лаконичен маниер, а дълбоко развълнуван, ловецът каза:

— Farewell, стари кралю! Настъпи краят на кралството ти! Ако беше по-разумен, щеше да продължиш с нас, а не с трамповете. Жалко, страшно жалко за славния каубой, какъвто си бил някога! Хайде, драги Дик, да го поставим в последното му ложе!

— Не, още не! — обадих се аз.

— Добре, но не трябва ли да продължим? — попита Хамердал.

— Разполагаме само с още два часа, докато се стъмни. Не си заслужава толкова скоро пак да търсим друго място за нощуване. Ще останем тук.

— Ами юта-капотите и «генерала»?

— Остави ги да си вървят по пътя! Няма да ни избягат, длъжни сме да ги заловим на всяка цена, защото трябва да им отмъстим за мъките, понесени от този мъртвец. Доскоро ми се струваше, че нямаме време, но сега то е повече от достатъчно.

— Съгласен съм с моя брат Шетърхенд — обади се Винету.

И тъй, разбрахме се тази нощ да останем на полуострова. Но сред нас се намери един човек, който не прояви такава готовност. Беше Олд Шуърхенд. Направи ми знак да се отдръпна настрани и ми каза:

— Мистър Шетърхенд, не ми е възможно да остана тук. Ще тръгна на път и то тайно, за да не може никому да хрумне мисълта да ме задържи. Но все на някого трябваше да го кажа и избрах теб. Не ме издавай, преди да съм изчезнал!

— Нима е толкова наложително да си вървиш? — попитах го. — Наистина ли не ти е възможно да останеш тук?

— Трябва да тръгна.

— Сам?

— Съвсем сам!

— Хм-м! Ти си добър уестман и затова няма да ти говоря за опасностите, с които може да се сблъскаш, но мистър Шуърхенд, няма ли поне да ми кажеш що за начинание ти пречи да останеш при нас?

— Не мога.

— Аз нямам ли право да науча къде отиваш?

— Не.

— Хм-м! Нямам намерение да ти отправям упреци, но все пак поведението ти граничи с недоверие.

При тези думи той бързо изпадна в лошо настроение и ми отговори:

— Сър, би трябвало да знаеш не по-зле от мен дали имам доверие в теб, или не! Вече ти казах, че става дума за тайна, за която не искам и нямам право да говоря.

— И пред мен ли не желаеш да говориш?

— Не! — прозвуча в отговор много рязко и недружелюбно.

— Well! Всеки има правото да запази своите работи за себе си. Вярно, че яздих от Джеферсън Сити дотук с мисълта да запазя доброто си приятелство с теб. Не искам да кажа, че така придобивам някакви права, а за теб произтичат някакви задължения, но все пак съжалявам, ако имаш намерения, които, опиташ ли се да осъществиш сам, могат да те вкарат в беля, докато ако благоволиш да си по-откровен към мен, е възможно да се увенчаят с успех. Нима си толкова уверен в себе си, та да си позволиш да твърдиш, че нямаш нужда от нас?

— Щях ли да дойда сам дотук, ако не вярвах, че не ми е необходима чужда помощ?

— Съвсем правилно! Но наистина ли не ти бе необходима помощ?

— Разбира се, имаш предвид, че бях в плен на юта-капотите, нали?

— Да.

— Навярно щях и сам да се освободя.

Сега вече аз бях онзи, който възприе резервиран тон:

— Убеден съм в това. Смятай въпросът за приключен! Върви си по пътя с Божията помощ! Няма да ти преча!

Наканих се да му обърна гръб. Тогава той ме хвана за ръката и умолително каза:

— Сър, не ми се сърди! В думите ми прозвуча неблагодарност. Но ти сигурно знаеш, че не съм неблагодарен!

— Знам го.

— И… и… ще ти кажа поне едно: оставам все тъй дискретен, само защото вярвам, че щом разбереш кой съм, ще ми обърнеш гръб.

— Глупости! Какъвто и да си, Олд Шуърхенд си остава свестен човек!

— Но аз съм син на… затворник!

— Pshaw!

— Какво? Това не те ли плаши?

— И през ум не ми минава!

— Но помисли си, сър,… затворник!

— Знам че в затворите и в каторгите е имало и свестни хора!

— Баща ми дори е умрял в затвора!

— Това е много тъжно! Но няма нищо общо с приятелството ни!

— И майка ми е била в затвора!

— Ужасно!

— Вуйчо ми също!

— Нещастен човек си ти!

— Но двамата са избягали!

— Радвам се за тях.

— Сър, та ти изобщо не питаш, защо са били наказани!

— Каква полза, ако го науча?

— Заради фалшификация на пари!

— Лошо! Това се наказва много сурово.

— Е? Все още ли ще разговаряш с мен?

— Защо не?

— Със сина и племенника на фалшификатори на пари, на затворници?

— Слушай, мистър Шуърхенд, какво ме засягат парите и затворите на Съединените щати? Дори да допуснем, че роднините ти действително са извършили това престъпление и са заслужили наказанието си, ти каква вина имаш?

— Нима няма да ми обърнеш гръб?

— Слушай, сър, не ме обиждай! Да не съм варварин? Онзи, който заслужава наказание, да си го понесе, но изтърпи ли го, поне в моите очи той си остава пак предишният човек. Изобщо съм на мнение, че най-малко петдесет процента от хората, излежаващи подобно наказание, не са престъпници, а или са болни, или пък самите те са жертва на нещастни обстоятелства.

— Да, ти във всяко отношение мислиш хуманно, това ми е известно. И аз за моя радост мога да ти кажа, че родителите ми и моят вуйчо бяха невинни. Не са извършили никакво престъпление.

— Тогава сполетялото ги нещастие е дваж по-голямо. Но не мога да разбера как е възможно да си помислиш, че дори и да са се провинили, аз ще те смятам за длъжен да изкупуваш греховете им! Ще бъдеш ли и занапред все тъй потаен към мен?

— Принуден съм!

— Well! Тогава поне ми кажи кога ще се видим пак!

— След четири дни.

— Къде?

— В Пуй-баке, в Гората на сърцето, която се намира почти в средата на «парка» на Сан Луис. Винету сигурно я знае. Тя има формата на сърце, оттам идва името й. Непременно ще бъда там.

— Ако не ти се случи нещо!

— Че какво ще ми се случи?

— Слушай, мистър Шуърхенд, ти все още си правиш сметката така, сякаш положението е същото, както когато си тръгвал на път от Джеферсън Сити, но междувременно се случи какво ли не и нещата се промениха. Появи се «генералът» и…

— Pshaw! — прекъсна ме той. — Не ме е страх от него! Изобщо какво ли ме интересува той?

— Може би те интересува повече отколкото си мислиш!

— Съвсем не ме засяга, сър, ама ни най-малко!

— Е, няма да споря с теб! Освен това юта-капотите са наблизо.

— Все ми е едно!

— А и жрецът на команчите!

— Той пък ми е съвсем безразличен! Изобщо много е съмнително дали се намира по тези места. Ти виждал ли си го?

— Не.

— Според разказите на другарите ти той се е присъединил към трамповете, следователно трябваше да е заедно с тях на полуострова, но излиза, че ги е напуснал.

— Сигурно. И умно е постъпил!

— Ако действително е бил умен, трябва да е изостанал назад.

— Аз съм на друго мнение. Щом някой мъж е тръгнал да язди с жена си нагоре из този пущинак, несъмнено има много наложителни причини. Сигурно го разбираш не по-зле от мен.

— Естествено.

— Тогава без съмнение тези причини са все още налице, с други думи той не се е върнал. Трамповете не е бивало да научат, каква работа го води в планините. Ето защо се е разделил с тях. Сигурно е станало така.

— Защо тогава отначало е тръгнал заедно с тях?

— От жажда за отмъщение и омраза към нас и за да може под закрилата им да се добере до планините. Щом ги е достигнал, той си е обрал крушите. Съвсем сигурно е нейде наблизо.

— Нека! Не ме интересува! И тъй, ти знаеш как стоят нещата — след четири дни ще те чакам в Пуй-баке. Дотогава можеш да се занимаваш с преследването на юта-капотите, за да ги накажете заради масовото убийство, което извършиха тук! Надявам се никой от вас да не тръгне по следите ми!

— В това отношение можеш да бъдеш спокоен.

— Обещаваш ли ми?

— Да, давам ти дума!

— Тогава се разбрахме. Сбогом!

— Има още нещо! Няма ли да вземеш месо?

— Не. Самите вие имате нужда от него, а и ще направи впечатление, ако се запася с провизии.

— Ще го сторим тайно!

— Благодаря ти! Пътем ще намеря достатъчно дивеч. И тъй, още веднъж сбогом!

— Сбогом, мистър Шуърхенд! Да си пожелаем щастлива среща!

Ние се разделихме и аз успях тъй да наредя нещата, че той можа да отиде до коня си и да се отдалечи, без да направи някому впечатление. По-късно когато забелязаха отсъствието му и разбраха от мен, че тайно се е измъкнал с коня си, това предизвика всеобща изненада. Всички искаха да научат каква причина го е накарала да си тръгне, без да се сбогува, но аз нищо не им казах. Само Винету не зададе никакъв въпрос, но после, след като се смрачи и двамата седяхме един до друг, той сметна за уместно да направи следната забележка:

— Пак ще се наложи да освобождаваме Олд Шуърхенд!

— И аз мисля така — казах аз.

— Или ще видим трупа му!

— И това не е изключено.

— Не се ли опита моят брат да го задържи?

— Безуспешно.

— Можеше да му кажеш, че знаеш повече, отколкото си мисли.

— Това и смятах да направя, но той искаше да запази своята тайна само за себе си.

— Тогава си постъпил правилно, като си замълчал. Доверие не се печели насила.

— Скоро ще разбере, че е било по-добре да бъде откровен!

— Да. Ще има да се чуди, като види, че с проницателността си моят брат Шетърхенд за кратко време е стигнал по-далеч от него за толкова дълги години! Необходимо ли е заради заминаването му да променяме плановете си?

— Не.

— Значи ще преследваме юта-капотите?

— Да.

— Но до утре сутринта следите им ще се заличат и няма да можем да ги разчетем.

— Няма значение. «Генералът», който ги предвожда, иска да се качи до Фоум Каскейд, следователно знаем къде отиват.

— А пък те знаят, че яздим по петите им, което означава, че ще ни устройват засади, за да си отмъстят, че им отнехме Олд Шуърхенд.

— Ето защо предполагам, че той отново ще им падне в ръцете.

— Да не губим време. През нощта той няма възможност да язди кой знае колко бързо, а ние ще имаме възможност да препускаме. Ето това трябваше да му мине през главата. Дори да не му се случи нищо лошо, пак няма да достигне Фоум Каскейд много преди нас. Не биваше да се отделя!

След известно време положихме Олд Уобъл в гроба и също го покрихме с клони и камъни. Казахме «Отче наш», както и една друга молитва, а после направихме дървен кръст и го поставихме върху гроба. Ето тъй остана да лежи високо в планините старият Крал на каубоите, прекарал целия си живот в прериите на Запада и то погребан от онези, които беше тръгнал да преследва, за да им донесе отмъщение и смърт, смърт, връхлетяла самия него.

Останахме на лагер край осветявания от огъня гроб и спахме до сутринта. Веднага щом започна да се развиделява тръгнахме на път.

Следите на индианците все още си личаха в меката горска почва, но щом пътят ни излезе на по-твърд терен, те изчезнаха. Това не ни смути. Престанахме да ги търсим и, без да ни е грижа за каквото и да било, продължихме в избраната посока толкова бързо, колкото ни позволяваше релефът на околността.

От Езерото на зелената вода се спуснахме надолу до «парка» на Сан Луис. Към обяд се добрахме до него. Той се разкри пред очите ни в цялото си величие и красота, заел много мили надлъж и нашир. За ловеца едва ли може да съществува по-прекрасна гледка от обградения отвсякъде от издигащи се до небето планински великани «парк», в който горите и прериите, скалите, потоците и езерата се редуват така, сякаш с прахосването на много милиони долари любителите на лова са го създали по изкуствен начин и то тъй, че човек да може да поостане по-продължително и при случай да стреля по всички годни за лов животни, предлагани от Дивия запад.

По-рано на това място бизоните са живеели с хиляди. Сега са прогонени. Куршумите на златотърсачите ги бяха принудили да напуснат тукашните места. Доскоро «паркът» на Сан Луис все още е бил главна цел на тези търсачи на приключения. Сега обаче те го бяха изоставили, за да се отправят към планините на Корес Рейндж, където, както разказват, били открити неизчерпаеми златни залежи. Разбира се, всичко това научихме едва по-късно, а в момента все още бяхме на мнението, споделяно и от Тоби Спенсър, че тук нейде край Фоум Каскейд са открити значителни находища. «Паркът» не бе напуснат от всички златотърсачи. «Елитът», ако мога така да се изразя, си беше отишъл, но утайката беше останала, понеже подобни хора не притежават средствата за едно такова дълго пътуване. Тези люде продължаваха да се скитат из «парка» и подобно на събирачите на парцали от градовете чоплеха в изоставените мини и клеймове, като не пропускаха изгоден случай да жънат там, където нищо не са посели.

Олд Шуърхенд ни беше определил среща в Пуй-баке, Гората на сърцето. Винету знаеше къде се намира тя. Но на нас и през ум не ни минаваше да я посетим. Първата ни цел беше Фоум Каскейд, накъдето се беше отправил и ловецът.

Целия предобед яздихме през една местност, която изглеждаше така, сякаш е пренесена направо от Швабия. По обяд наближихме малка горичка, където решихме да дадем на конете си едночасова почивка. През нея минаваше бистър поток — той щеше да ни осигури необходимата за обяда вода. Все още не бяхме достигнали самата горичка, когато се натъкнахме на диря, която идвайки отстрани, водеше към същата цел. Следата не беше по-стара от един час и издаваше, че оттук са минали между дванайсет и петнайсет коня. Естествено спряхме. Винету слезе от седлото и тръгна сам напред, за да разбере с какви хора щяхме да се срещнем. Върна се съвсем набързо. Не бе възможно в горичката да се намират кой знае какви уестмани, защото тайното промъкване до подобни люде би му отнело значително повече време. Лицето му бе придобило онова надменно-дяволито изражение, което рядко се наблюдаваше при него и винаги обещаваше нещо забавно.

— Навярно хората не са особено опасни, а? — попита Тресков, щом забеляза странната усмивка на апача.

— Дори са много опасни! — отговори му Винету и веднага стана сериозен.

— Индианци ли са?

— Не.

— Значи са бели. Колцина са?

— Тринайсет.

— Добре ли са въоръжени?

— Да с изключение на червенокожия.

— Ах! Значи с тях има и индианец?

— Пленен индианец. Затова Винету ги нарече опасни.

— Става интересно. Къде лагеруват? Далече ли е оттук?

— От другата страна на горичката.

— Какви са? Ловци?

— Тези бледолики не са ловци, нито уестмани, а са златотърсачи. Но защо Тресков не попита за най-важното?

— За най-важното ли? И кое е то?

— Индианецът.

— Ах, да! Вярно! Може ли да се разбере, от кое племе е той?

— Не е от никое племе.

— Тъй ли! Да не би Винету да го познава?

— Познавам го.

— Кой е той?

— Индианец? Наш добър приятел? Не мога да отгатна!

— Нека Тресков попита Олд Шетърхенд, по чието изражение виждам, че се е досетил.

Без да изчаквам въпроса на детектива, отговорих:

— Индианец, който не се числи към нито едно племе и е наш приятел, това, мистър Тресков, е много лесно да се отгатне. Той може да е само Колма Пуши.

— Гръм и мълния! Нашият загадъчен спасител! Него ли са пленили белите? Разбира се, че ще го освободим!

— Но не и веднага — намеси се Винету. — Ще се престорим, че не го познаваме. После уплахата им ще е толкова по-голяма.

Наистина бях очаквал да се срещнем с Колма Пуши тук в «парка», но не предполагах, че ще го видим толкова скоро и то пленен. Реших да приема тази случка като знак, че не бива повече да пазя само за себе си всичко онова, за което се бях досетил, което бях вече открил. Заобиколихме горичката, а после свърнахме към потока, където се бяха разположили белите със своя пленник.

Щом ни забелязаха, всички скочиха на крака и грабнаха пушките си. Без изключение бяха пропаднали типове, от които можеш да очакваш всичко друго, само не и добро.

— Good day, мешърс! — поздравих аз, щом спряхме. — Както личи, тук човек може прекрасно да лагерува. И ние имахме намерение да се настаним на това място за някой и друг час.

— Кои сте вие? — попита един от тях.

— Уестмани сме.

— Но сред вас има и индианци! Това е подозрително. Тук си имаме един такъв тип, дето ни окраде. Твърде вероятно е от племето юта. Да не са и вашите червенокожи от същото племе?

— Не, единият е апач, другият команч, а третият е осаг.

— Well, тогава не е опасно. Тези племена живеят много далеч оттук и съм убеден, че няма да се интересувате от този червенокож нехранимайко.

Първоначално възнамерявахме да си направим с тях една шега, но щом огледахме пленника малко по-внимателно, веднага се отказахме от тази мисъл. Да, това беше Колма Пуши и от наша страна щеше да е голямо безобразие, ако не го освободяхме незабавно, защото той бе така вързан, че сигурно изпитваше силни болки. Един поглед към Винету бе достатъчен, за да го уведомя за намеренията си. Всички слязохме от конете си и ги спънахме. Междувременно белите оставиха пушките си и отново насядаха. Приближих се до тях с карабината «Хенри» в ръка и попитах:

— Джентълмени, сигурни ли сте, че този човек ви е обрал?

— Разбира се! Спипахме го на местопрестъплението — отговори същият златотърсач.

— Well, тогава да ви се представим. Казвам се Олд Шетърхенд. Тук до мен стои Винету, вождът на влачите, а…

— Винету ли? — възкликна човекът. — Виж ти! Значи имаме много прочути гости! Добре сте ни дошли, добре сте ни дошли! Сядайте, мешърс! Сядай при нас, мистър Шетърхенд, и ни кажи дали това в ръцете ти е карабината «Хенри»? А през рамо мечкоубиеца ли носиш?

— Изглежда сте чували за моите пушки. Ще ти кажа, сър, че много ми харесваш. Не ми харесва само едно нещо!

— Какво?

— Че сте вързали този индианец.

— Че защо да не ти харесва? Та нали той изобщо не те засяга!

— Засяга ни дори много, защото е наш добър приятел. Не прави излишни сцени, сър! Искам да си поговорим съвсем дружески. Ако се разберем с теб, ще се разделим миролюбиво. Ако ли не, пушките ни незабавно ще загърмят! Я развържи ремъците на пленника! Който се докосне до пушката си, мигновено ще бъде застрелян!

При тези думи дулата на всички наши пушки се насочиха към златотърсачите. Не бяха очаквали подобно нещо! Добре беше, че ни познаваха по име, вследствие на което никой от тях и не помисли за съпротива. Предводителят им само ме попита:

— Сериозно ли говориш, мистър Шетърхенд?

— Да, не се шегувам.

— Е, тогава ние се пошегувахме, но сега вече край!

Той се приближи до Колма Пуши и го развърза. Индианецът се изправи, протегна се, вдигна от земята някаква пушка измъкна от пояса на един от белите закривен нож, присъедини се към нас и каза:

— Благодаря на моя брат Шетърхенд! Тази пушка и този нож са мои. Нищо друго не са ми взели. Разбира се, не съм откраднал от тях каквото и да било!

— Убеден съм в това! Какво е мнението на моя брат Колма Пуши, как да постъпим с тези хора? Ние ще се вслушаме в желанието му.

— Остави ги да си вървят!

— Наистина ли?

— Да. Намирам се в ръцете им едва от един час. Не заслужават да си губим времето с тях и да ги наказваме. Не искам моите братя да се занимават с тях!

— Не мога изцяло да изпълня желанието ти. Налага се, преди да продължим, да им кажа няколко думи, тъй като няма да останем при тях. Искам да разбера защо са пленили и вързали един индианец, без да им е сторил никакво зло.

— И аз мога да го кажа на моя брат Шетърхенд.

— Не! Искам да го чуя от самите тях!

При тези думи човекът, който беше говорил досега, зарови ръка в косата си, взе да се чеше, където не го сърбеше и каза:

— Надявам се, че не ни смяташ за страхливци, само защото не оказваме съпротива, сър! Но това не е от страхливост, а от уважение пред мъже като вас. Ще ви разкажа всичко най-откровено. Дойдохме тук да търсим злато, но работата ни потръгна много мизерно. Този индианец непрекъснато се мярка из «парка», а хората разправят, че знае богати залежи на злато, които, разбира се, никому не издава. Пленихме го, за да го принудим да ни каже някое хубаво място. После пак щяхме да го пуснем. Тъй стоят нещата и ми се струва, че няма за какво да ни държите сметка. Откъде можехме да знаем, че ви е приятел!

— Добре, добре! Така ли е както казва той? — попитах Колма Пуши.

— Така е — потвърди той. — Моля да не ги закачате!

— Well! Ще бъдем снизходителни, но се надявам, че и занапред няма да имаме повод да се държим с тях по-различно от днес. Ако някой иска да открие златна жила, нека сам си я търси. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам, джентълмени! Моля ви да не тръгвате оттук, преди да са изминали два часа, иначе все пак карабините ни ще започнат да гърмят!

Още докато изговарях предупреждението си, Колма Пуши се метна на своя кон, който естествено се намираше при животните на златотърсачите и ние потеглихме, без повече да удостоим с поглед тези хора. Те бяха от най-ниските обществени слоеве.

За да се отдалечим колкото може повече от тях, препускахме в галоп, докъдето беше възможно, а после спряхме на едно място, което също като онази горичка бе доста подходящо за почивка.

Конят на Колма Пуши привличаше любопитството ми, защото нали долу край Ръш Крийк го бяхме видели за съвсем кратко време. Беше мустанг с превъзходно телосложение, бърз и издръжлив, както успяхме да установим за това сравнително късо разстояние.

Докато се хранехме, разговорът ни замря. Причина за това бе присъствието на тайнствения индианец. Когато изядох моето парче месо и отново пъхнах ножа си в пояса, Колма Пуши също се бе вече нахранил. Изправи се, приближи се до коня си, метна се на седлото и каза:

— Моите братя ми направиха голяма услуга. Благодаря им! Ще се радвам, ако някога се видим отново!

— Нима моят брат Колма Пуши се кани вече да си тръгне? — попитах го аз.

— Да.

— Защо бърза да се разделим?

— Той е като вятъра, трябва да отиде там, закъдето е тръгнал!

— Да, той е като вятъра, който усещаш, щом се появи, но изчезне ли, не знаеш къде е отишъл. Нека моят брат слезе от коня и остане още малко при нас, защото искам да говоря с него!

— Нека моят брат Шетърхенд ме извини! Трябва да тръгвам!

— Защо Колма Пуши се бои толкова от нас?

— Колма Пуши не се бои от никого, но задачата, която има да изпълнява, му повелява да бъде сам.

За мен бе цяло удоволствие да наблюдавам лицето на Винету. Той подозираше намеренията ми и вътрешно се радваше на ефекта, който щеше да предизвика поведението ми.

— Моят червенокож брат не се нуждае вече от кой знае колко време, за да се справи със задачата си — отвърнах му аз, — Скоро тя ще бъде изпълнена.

— Олд Шетърхенд говори думи, които не разбирам. Аз си отивам и казвам на братята си сбогом!

Той бе вдигнал вече ръка, за да подкара коня си, когато се обадих:

— Колма Пуши няма да си тръгне, а ще остане тук!

— Трябва да си вървя! — отвърна ми той най-решително.

— Well, тогава ще ти кажа следното: ако моят брат Колма Пуши трябва да си върви, то моля моята сестра да бъде така добра да остане тук при нас!

Особено много наблегнах на двете думи «брат» и «сестра». Моите спътници ме гледаха слисано, а Колма Пуши бързо скочи на земята, приближи се до мен и почти изгубил самообладание, извика:

— Какво каза Олд Шетърхенд? Какви думи чух от устата му?

— Казах, че Колма Пуши не е мой брат, а моя сестра — отвърнах аз.

— Да не би да мислиш, че съм жена?

— Да.

— Лъжеш се!

— Не се лъжа! Олд Шетърхенд знае винаги какво говори.

Тогава той протегна към мен и двете си ръце, като че искаше да се защити и извика:

— Не, не! Този път Олд Шетърхенд не знае какво говори!

— Знам!

— Не, не! Как е възможно да е жена такъв воин, какъвто е Колма Пуши!

— Техуа, красивата сестра на Икветзи-па още съвсем млада е умеела добре да язди и добре да стреля.

При тези думи Колма Пуши нададе силен вик, отстъпи няколко крачки назад и втренчи широко отворените си очи в мен. Аз продължих:

— Навярно Колма Пуши ще остане сега при нас, нали?

— Какво… какво… знаеш ти за… Техуа и какво… какво за Икветзи-па?

— И за двамата знам много, много неща. Ще бъде ли моята сестра Колма Пуши достатъчно силна да ги чуе?

— Говори, говори, о, говори! — отвърна тя като умолително сключи ръце и пристъпи съвсем близо до мен.

— Знам, че Икветзи-па е бил наричан също и Вава Дерик.

— Уф, уф! — възкликна тя.

— Чувала ли е някога моята сестра имената Тибо така и Тибо вете? Познат ли й е разказът за «myrtle wreath»?

— Уф, уф, уф! Продължавай!

— Наистина ли се чувстваш достатъчно силна да чуеш всичко?

— Силна съм. Само продължавай, продължавай!

— Трябва да те поздравя от двете малки хлапета, които преди години се казвали Лио Бендър и Фред Бендър.

При тези думи тя отпусна ръце. Опита се да извика, но викът й заседна в гърлото. После бавно се отпусна на земята, опря лакти в тревата, скри лице в дланите си и заплака, но толкова силно и сърцераздирателно, че започнах да се безпокоя за нея.

Не е трудно човек да си представи с какво удивление спътниците ми следяха нашия разговор и какво изразяваха погледите им, втренчени в плачещата жена, която все пак, изглежда, бе надценила своята сила и самообладание. В този момент Апаначка се изправи, приближи се до мен и ме попита:

— Моят брат Шетърхенд спомена Тибо така, Тибо вете и Вава Дерик. Това са думи и имена, които са ми познати. Защо те разплакаха Колма Пуши?

— Тя плаче от радост, а не от скръб.

— Нима Колма Пуши не е мъж, не е воин?

— Тя е жена.

— Уф, уф!

— Да, жена е. Нека сега моят брат Апаначка прояви своята сила и мъжество. Тибо така не му е баща и Тибо вете не е негова майка. Моят брат има друг баща и друга майка…

Не можах да продължа, защото Колма Пуши светкавично скочи на крака, хвана ме за ръката и сочейки към Апаначка изкрещя:

— Това Лио ли е… да не би да е Лио Бендър?…

— Не е Лио, а Фред Бендър, по-малкият от братята — отговорих аз. — Колма Пуши може да ми вярва, знам го съвсем сигурно.

Тогава тя се обърна към него, свлече се на земята, прегърна коленете му и изхлипа:

— Сине мой, сине мой! Той е Фред, моят син, моето момче!

При тези думи Апаначка извика, не, изкрещя в лицето ми:

— Тя ли е… тя ли ми е майка, наистина ли е моя майка?

— Да, тя е — отговорих му.

Тогава той я хвана през раменете, изправи я, погледна я в очите и каза:

— Колма Пуши не е мъж, а жена! Колма Пуши е моята майка, моята майка! Затова значи, затова те обикнах тъй силно веднага, щом те видях!

В този момент и неговите сили му изневериха. Заедно с нея той се отпусна на колене, прегърна я здраво и притисна глава о бузата й. Винету се изправи и се отдалечи. Направих знак на останалите и те ме последваха. Тръгнахме си, за да оставим двамата насаме, не биваше никой да ги смущава. Но не мина много време и ето че Апаначка дойде при мен и с припрян, настойчив и умолителен глас ми каза:

— Нека моят брат Шетърхенд се върне при нас! Та ние нищо не знаем и имаме толкова много въпроси!

Отведе ме при Колма Пуши, която седеше на земята и ме посрещна с очаквателен поглед. Апаначка се настани до нея, прегърна я с едната си ръка и ме подкани:

— Нека моят брат ни разкаже как е разбрал, че Колма Пуши е моя майка! Винаги съм мислил, че Тибо вете ми е майка!

— Тибо вете ти е леля, тя е сестра на майка ти. Когато е била млада са я наричали Токбела.

— Това е вярно, о, Боже, вярно е! — възкликна майката. — Мистър Шетърхенд, добре си помисли дали всичко, което чуваме от теб е истина! Повярвам ли сега, че съм намерила сина си, а после все пак излезе, че не е той, че ти си се излъгал, тогава може да полудея като сестра си! Размисли, моля те, размисли!

Нейният език, както и начинът й на изразяване бяха вече съвсем същите като на някоя бяла лейди. Ето защо се отказах да се обръщам към нея по индиански обичай с «моята сестра» или с името Колма Пуши, и отговорих:

— Моля те, кажи ми дали си мисис Бендър!

— Аз съм Техуа Бендър — отвърна ми тя.

— Тогава не се лъжа, Апаначка е твоят по-малък син.

— Значи е истина, истина ли е, мистър Шетърхенд?

— Той е. Можеш да бъдеш сигурна.

— Доказателства, моля те за доказателства!

— Искаш ми доказателства? Нима твоето сърце не ти говори, че е той?

— Говори ми, да, говори ми, че е той! Още щом го видях за пръв път как мина на кон през входа на онзи бивак, сърцето ми веднага заговори. То ме уверява, че ми е син, но въпреки това трепери от страх, защото все пак е възможно да не е той. Сърцето ми иска доказателства не заради съмненията си, а за да намери покой и в бъдеще да може безгрижно да се радва на това неочаквано щастие.

— Добре, но какво разбираш под доказателства, мисис Бендър? Да не искаш да ти донеса свидетелство за раждане? Не мога!

— Нямам това предвид, но сигурно има и други доказателства!

— Има някои доказателства, само че в този момент не са ми подръка. Ще познаеш ли сестра си?

— Сигурно, съвсем сигурно!

— Ами зет си?

— Аз нямам зет.

— Токбела не е ли женена?

— Не. Венчавката беше прекъсната.

— От твоя брат Падре Дитерико, нали?

— Да.

— Как се казваше годеникът?

— Тибо.

— Брат ти ли стреля по него?

— Да. Рани го в ръката.

— Тогава не е възможно да се лъжа! Какъв беше този Тибо?

— Фокусник.

— Тя знаеше ли го?

— Не.

— Искаш ми доказателства, но аз мога да ти ги дам само ако съм запознат с тогавашните обстоятелства и събития, защото трябва искрено да ти призная, че всичко, което знам, се гради единствено върху предположения. Но това не бива да те плаши. Апаначка е твоят син Фред и ми се струва, че съвсем скоро ще видиш и брат му Лио.

— Лио? Господи! Жив ли е? И той ли е още жив?

— Да.

— Къде е?

— Сега е тук в «парка». В продължение на дълги години те е търсил, но всичките му усилия са били напразни.

— Значи всичко, което знаеш, сър, си го научил от него?

— За съжаление не. Нищо не съм научил от него, нищичко, нито дума, освен че баща му бил умрял в затвора, а майка му и вуйчо му също били на това печално място.

— И той го знае? Сам ли ти го каза? Но откъде го е научил? Кой ли му го е казал? По онова време беше само на няколко годинки!

— Виж, това не сподели с мен. Но я ми кажи дали вуйчото, който бил също в затвора, е твоят брат Икветзи-па?

— Да.

— Ужасно! Той, проповедникът, да е фалшификатор на пари?

— За съжаление! Представиха се доказателства, които не можа да обори.

— Но как е било възможно да осъдят трима души, макар че са били невинни?

— Моят девер беше планирал и премислил всичко толкова рафинирано, че не успяхме да се защитим.

— Той е бил брат на мъжа ти, така ли?

— Да, но не кръвен брат, а заварен.

— Хм-м! Значи само природен брат, така ли?

— Той беше от първия мъж на моята свекърва.

— Как се казваше?

— Всъщност Етърс, Даниъл Етърс, но по-късно по името на своя пастрок бе наречен Бендър, и то Джон Бендър, защото умрелият първороден син се е казвал Джон.

— От тези две имена Джон Бендър ли използвахте по-често или Дан, Даниъл Етърс?

— Никога не използвахме второто име.

— Аха! Затова на кръста е написано Д.Б., а не всъщност правилното Д.Е.!

— За какъв кръст говориш?

— На гроба на твоя брат.

— Какво? Ходил си вече горе на гроба му?

— Не.

— А откъде знаеш за кръста?

— Един познат ми разказа за него. Виждал го е и е чел буквите.

— Кой е той?

— Казва се Харбър.

— Харбър ли? Да, познавахме се! Значи той е бил горе?

— Ти ли ми задаваш този въпрос, мисис Бендър! Та нали си го видяла!

— Аз ли? Кой твърди подобно нещо?

— Аз. Ти си го спасила от гладна смърт с онази половин печена планинска овца!

— Предположения, сър — усмихна се тя.

— Да, наистина е предположение, но е вярно! Защо си се държала на разстояние, защо не си се показала пред него?

— Щеше да ме познае. Значи той ти е разказал за онзи гроб?

— Да. И благодарение на разказа му лека-полека успях да установя фактите и да ги свържа помежду им.

— Винету помогна ли ти в разгадаването им?

— Да, по своя безмълвен, мълчалив начин. Още като малко момче той е виждал брат ти, който после внезапно изчезнал.

— Да, заедно с мен и Токбела.

— Може ли да науча причината за внезапното ви изчезване?

— Да. Брат ми Дерик, чието индианско име бе Икветзи-па, ала като християнин го наричаха Дитерико или на английски Дерик, беше известен проповедник, но всъщност не е следвал. Искаше допълнително да навакса пропуснатото и затова отиде в източните щати. Още от по-рано се бяхме виждали с Бендър. Обикнахме се, но преди да стана негова жена, трябваше да усвоя познанията и обноските на бледоликите. Моят брат беше горд човек. Не искаше да признае пред хората, че още има да учи. Няколко червенокожи воини също силно ме желаеха за жена. Те щяха да тръгнат подир мен и да убият Бендър. Това са двете причини, поради които напуснахме дома, без да кажем защо, нито пък къде отиваме. Моят брат започна да посещава един колеж, а ние с Токбела се настанихме в пансион. Бендър ни навестяваше там. Водеше и брат си. Та този негов брат ме видя и от същия миг започна да полага големи усилия да ме отнеме от Бендър. Не успя и любовта му към мен се превърна в омраза. Бендър беше богат, а Етърс беден. Бедният получи работа в кантората на богатия. Скоро той се запозна много добре с всички помещения на кантората и с цялото им обзавеждане. Когато се оженихме, Токбела заживя при нас. Етърс започна да води у дома някакъв млад човек на име Тибо. След известно време, забелязахме, че Тибо и Токбела се обичат. Но Бендър научи лоши неща за Тибо и му забрани да ни посещава. Това разсърди Етърс, но въпреки всичко той продължи да води приятеля си у нас. Обаче бе принуден да напусне работа и оттогава той не биваше повече да ни идва на гости. Двамата решиха да си отмъстят.

— Подозирам какво е станало! Та Тибо е бил фалшификатор на пари!

— Предположението ти е вярно, мистър Шетърхенд. Един ден у дома дойде полиция. Вместо истински пари в касата намериха почти само фалшиви. Под хастара на палтото на брат ми също бяха зашити фалшиви пари, а в моята стая откриха клишетата. Арестуваха ни и тримата. Представиха ни различни документи, написани с подправения почерк на мъжа ми и на брат ми. Тези документи доказваха тяхната, а също и моята вяна. Осъдиха ни и ни изпратиха в затвора.

— А кантората на Бендър?

— Премина в ръцете на Етърс. Бендър нямаше никаква възможност да го предотврати. Токбела заедно с двете ми момчета отиде в същия пансион, в който бях живяла още като девойка.

— Ужасно! Ти, привикналата на такава свобода индианка, в затвора!

— Уф! Отрязаха ми косата, принудена бях да облека дрехите на престъпниците и ме затвориха в малка тясна килия. Бях нещастна, много нещастна, плачех ден и нощ!

— В това време Тибо сигурно пак се е опитал да се домогне до сестра ти, нали?

— Така е. Тя му обещала да стане негова жена, ако ни освободи. Тибо подкупил един ключар от затвора, който избягал заедно с брат ми.

— Защо не е избягал с Бендър или с теб?

— Заради златото. Брат ми знаеше няколко находища, беше вземал вече злато оттам, за да го подари на Бендър за нашата сватба. Това бе известно на Етърс. Ето защо освободиха само моя брат — за да се докопат до пари, било от него, било чрез него. Когато избягал заедно с ключаря, той взел със себе си Токбела и моите две момчета. Отвел ги в Денвър, където ги оставил под закрилата на бившия служител от затвора. После отишъл в планините да вземе още злато. Било му необходимо, за да възнагради ключаря, а също и за да освободи Бендър и мен. Със златото, което получил, бившият служител на затвора открил кантора за обмяна на пари и ценни книжа. Токбела и момчетата останали да живеят при него. Той обикнал децата. Брат ми напуснал Денвър, за да освободи Бендър и мен. Това му се удаде само наполовина. Аз излязох на свобода, но междувременно от мъка по изгубеното щастие и поруганата чест Бендър се разболя и умря в затвора. Дерик ме отведе в Денвър. В същото време там бяха пристигнали Тибо и Етърс, който беше банкрутирал. С лъжа и измама накарали Токбела да се съгласи да стане жена на Тибо. Ние пристигнахме на сватбения им ден и заварихме годеника и годеницата готови да се венчаят. Но Дерик бързо смъкна венчето от главата на годеницата и…

— Мисис Бендър, извинявай, че трябва да те прекъсна. Токбела говори тъкмо обратното, че той бил поставил венчето върху главата й.

— Това е заблуда на умопомрачението й.

— Аха! Ти знаеше ли, че е полудяла?

— Да. Етърс и Тибо се нахвърлиха върху Дерик, завърза се схватка, при която Дерик простреля ръката на Тибо.

— Но това не стана в църквата, нали?

— Не, а в жилището на Токбела, в дома на някогашния ключар от затвора, който междувременно бе станал банкер.

— Сега ми идва една мисъл. Да не би този банкер да се казва Уолас?

— Не. Откъде ти хрумна това име, сър?

— Ще ти кажа по-късно. Продължавай разказа си!

— Токбела се бе стопила от мъка, докато сме били в затвора. Беше болна и отслабнала. Уплахата от прекъсването на венчавката и последвалата схватка я повалиха на легло. Обзета от нервна треска говореше незсвързани неща и скоро изпадна в умопомрачение. Започна да буйства. Успокояваше се само когато при нея беше по-малкото ми момче, Фред, когото тя много обичаше. Заедно с момчето, без което тя нямаше да тръгне, брат ми я изпрати в лудница под надзора на психиатър. Дерик, аз и Лио останахме да живеем при банкера. Етърс и Тибо изчезнаха. Поне така мислехме ние. Златото се беше свършило и Дерик отново трябваше да отиде в планината. Помолих го да ме вземе със себе си и той се съгласи, защото в ездата и стрелбата бях сръчна като червенокож воин. Стигнахме до Девилс Хед, където ни нападнаха. Етърс и Тибо съвсем не бяха изчезнали, а се бяха крили, за да ни наблюдават и ни бяха проследили. Етърс, когото винаги сме наричали Джон Бендър, застреля Дерик, и възползвайки се от уплахата ми, двамата успяха да ме обезоръжат и вържат. Навярно убийците си мислеха, че вече сме били при находището и носим у себе си злато. Тъй като не намериха ни грам, толкова се разгневиха, че решиха да не ме убиват бързо, а да ме оставят да умра от бавна смърт — от глад и жажда. Заровиха брат ми близо до самата скала и ме сложиха върху гроба му. Там ме вързаха толкова здраво, че не можех да помръдна. Лежах тъй три дни и четири нощи, и вече чувствах, че скоро ще умра, когато дойдоха индианци и ме освободиха.

— От кое племе бяха?

— Бяха юта-капоти.

— Ха! Странно! Продължавай!

— Тези юта ми дадоха да ям и да пия и ме отведоха със себе си. Един техен млад воин, наречен Тусага Сарич, искаше да ме вземе за жена и затова не ме пусна да си отида. Когато достигнахме пасищата на племето юта, аз отказах да стана негова скуоу. Опита се да ме принуди. Междувременно бях възстановила силите си, излязох срещу него на двубой и го победих. Тогава той набързо се отказа от мен, а и другите мъже от племето не ме пожелаха, защото никой не искаше жена, която побеждава воините.

— А в какви отношения си сега с юта-капотите?

— Те са ми приятели. Тусага Сарич все още ме обича, макар навремето да се видя принуден да се откаже от мисълта да ме вземе за жена. От него мога да поискам всичко. Вярно че не ми върнаха свободата веднага. Пуснаха ме едва след две години, когато се заклех в свещения амулет, че винаги ще се чувствам като воин на юта-капотите. Разбира се незабавно препуснах към Денвър. Децата ми бяха изчезнали. Етърс и Тибо бяха ходили при психиатъра и със заплахи бяха отвели Токбела. Тя тръгнала с тях, но щом я разделили с Фред, започнала да буйства, тъй че били принудени да вземат и момчето. Банкерът също беше изчезнал и то заедно с Лио, моя син. Разпитах за него и от шерифа разбрах, че няколко дни след изчезването му дошли полицаи, за да го арестуват заради участието му в освобождаването на затворник.

— Значи може да се предположи, че Етърс или Тибо е направил донос срещу него, но все пак банкерът своевременно е бил предупреден от някого. Избягал е, грижливо заличавайки всяка своя следа.

— Точно така е направил, защото дълги години напразно търсих както него, тъй и Токбела.

— Мога да те успокоя, като ти кажа, че е приел друго име и е положил големи грижи за възпитанието на момчето. Понастоящем той или неговият син живее в Джеферсън Сити.

— Наистина ли? И ти го познаваш, сър?

— Да, бях при него. Но разказвай по-нататък!

— Ей сега свършвам. Започнах да търся децата си, но напразно. Яздих из всички савани през всички долини. Разпитвах в градовете и сред червенокожите. Но не ги намерих. Нямаше да ми е възможно да върша всичко това като жена. Ето защо облякох мъжки дрехи, които нося и до ден-днешен. Когато всичките ми усилия останаха напразни, почти отчаяна пак отидох при Девилс Хед. Знаех, че обикновено убиецът се завръща на местопрестъплението и затова небето над този «парк» се превърна в мой покрив. Убиецът все още не се е появил, но той непременно ще дойде, ще дойде! Убедена съм! И тогава тежко му! Сигурно още не е умрял, защото Бог е справедлив. Той ще ми го изпрати в ръцете, за да си разчистя сметките с него и да го накажа!

— А ще можеш ли да го познаеш?

— Да.

— Но оттогава са изминали много години, мисис Бендър!

— Ще го позная, ще го позная! Колкото и да се е променил, ще го позная по зъбите му!

— По двата липсващи зъба на горната челюст!

— Уф! И това ли знаеш? Значи и ти го познаваш?

— Не го познавам. Или ако предположенията ми не ме лъжат, все пак го познавам! Синът ти Лио ми каза за липсващите му зъби.

— Лио? Жив ли е? Наистина ли си разговарял с него?

— Да.

— Бързо ми кажи къде е сега!

— Тук, в «парка» на Сан Луис. Ако не днес, ще го видиш утре или вдругиден. А ако не се заблуждавам, скоро ще срещнеш и убиеца. Той е на път към местопрестъплението. Тибо идва заедно с Токбела, а Етърс язди с известна преднина пред тях. Впрочем мога да ти кажа накъде са поели навремето двамата негодници с Токбела и Лио, след като са напуснали Денвър.

— И това ли си научил? От кого?

— От Винету и Мато Шако.

— Кажи ми, мистър Шетърхенд, кажи ми!

— Отишли при осагите и не само че им отмъкнали всички кожи, събрани от лов в продължение на цяла година, но убили и няколко техни воини. После двамата се разделили. Тибо заедно със сестра ти и момчето поел към команчите от племето наиини. Той се скрил при тях, защото престъпленията му излезли на бял свят. По пътя му натам бил намерен в края на Ляно Естакадо от бащата на Винету, който го спасил да не умре от жажда.

— Трябва да чуя всичко по-подробно! Двамата ще ми го разкажат!

Тя скочи на крака и се накани да се отдалечи.

— Чакай, мисис Бендър! — помолих я аз. — Могат да ти го разкажат и пътем. Не бива да губим никакво време. Трябва да яздим нагоре към Девилс Хед. Или все още искаш да се разделиш с нас и да продължиш пътя си сама?

— Не, не! Оставам при вас. Това се разбира от само себе си!

— Тогава ще извикам спътниците си. Тръгваме. След броени минути отново бяхме на път. Колма Пуши знаеше по-добре и от Винету откъде трябва да минем. Тя яздеше начело заедно с него, Апаначка и осага. Четиримата водеха разговор, на който не беше необходимо да присъствам. Яздех след тях. Подир мен следваха Тресков и «обърнатият сандвич». Слисаният Хамердал изпадна във въодушевление от това, че тайнственият индианец се беше оказал жена. Чух го да казва зад гърба ми:

— Виждал ли е някой досега подобно нещо, един мъж да излезе всъщност жена? От Колма Пуши, чиято храброст и хитрост толкова ни възхищаваха, взе че се излюпи една скуоу, от която човек няма как да не се възхищава още повече! Какво мислиш по този въпрос, Пит Холбърс, старий Куне?

— Нищо! — отговори Дългуча.

— Всъщност тъй е най-правилно. Нищо, абсолютно нищо! Та кой ли знае какво да каже? От днес нататък смятам всичко за възможно. Вече няма да се изплаша дори ако и моят стар приятел Пит Холбърс се превърне в скуоу!

— И през ум няма да ми мине, скъпи Дик!

— Дали ще ти мине или не, е все едно. Какво ли можеш да направиш, ако изведнъж разбереш, че си преоблечена фуста?

— Много добре знам какво ще направя!

— Какво?

— Незабавно ще се омъжа за теб!

— Охо! Без да ме питаш?

— Да, без да те питам!

— Но тогава след венчавката незабавно ще се разведа!

— А аз пък няма да ти дам развод!

— Ще видим! Ти да не мислиш, че ще подам молба за развод, без да имам уважителни причини?

— Не съществуват такива!

— Колкото искаш!

— Кажи ми поне една!

— Веднага! Явно недохранване! Ето ти една причина.

— Да не би да изглеждаш зле хранен?

— Не аз, а ти! Ще заявя, че не съм в състояние да изхранвам жена си и ако не ми повярват, ще те представя като доказателство. И ако след това някой все още си въобразява, че при мен се намира достатъчно хляб за теб, тогава нека си сложи портрета в рамка и си го закачи на стената като спомен за нещо много глупаво!

— Каквото ми липсва на дебелина, наваксвам го на дължина!

— Каква ми е ползата от жена, която е толкова източена, че не мога от време на време да й трия сол на главата? Навярно разбираш, какво искам да кажа, нали?

— Йес.

— Понякога тази процедура е твърде необходима, старий Куне. Сегиз-тогиз и твоята глава е толкоз твърда, че човек просто не знае какво да те прави.

— Ами остави я каквато си е! И в твоята глава не винаги всичко е наред и мога лесно да ти го докажа!

— Докажи го де!

— Я си спомни само за «бебето» на сивата меча майка! Започва да се боричка дебелакът му с дебелак с една гризли така, сякаш двамата току-що заедно са излезли от училище! И до ден-днешен по кожата ти личи каква достойна роля игра в онази история!

— Дали съм я играл аз или мечката, е все едно, стига само някой да я е изиграл! Освен това изобщо не разбирам от къде на къде от нашата сватба се отплесна да говориш за мечката! Я кажи нещо по-свястно, кажи например какво ще правим с «генерала», когато ни падне в ръцете!

— Нищо по-лесно от това!

— Е?

— Ще му платим със същата монета. Също ще го заклещим в ствола на някое дърво. Според мен напълно си го е заслужил.

— Аз, разбира се, ти давам право. С най-голямо блаженство ще помагам да направим подходяща цепнатина в някой ствол, където той ще пропее още по-хубаво от Олд Уобъл, онзи клетник. Ще го заклещим и това е!

Чувството за справедливост на двамата приятели ги доведе до повелята на Стария завет, а също и до закона на пустинята, на който се подчиняват бедуините: зъб за зъб, око за око, кръв за кръв. С изключение на Хамердал и Холбърс сред нас не се намираше друг човек, който да няма сметки за уреждане с тъй наречения «генерал». Мато Шако искаше да му потърси сметка за убийство и грабеж с измама. Тресков го търсеше заради други престъпления. Да не говорим за Винету и мен. Ами Апаначка и Колма Пуши? На тях двамата «генералът» дължеше много повече, отколкото на всички други взети заедно. Защото за мен вече нямаше никакво съмнение, че само той и никой друг бе тъй дълго търсеният Дан Етърс. Фактът че не му липсваха зъби, а често се споменаваше за два липсващи зъба, не можеше да ме заблуди, понеже съществуват и изкуствени зъби, имало ги е още при древните египтяни. Но ми се струваше направо невероятно, че тази мисъл не бе хрумнала никому, не бе хрумнала дори и на Олд Шуърхенд. Бях толкова сигурен, че Етърс ще ни падне в ръцете, че отсега обмислях какво наказание да му наложим.

Малко по-късно ме извикаха при Колма Пуши и мога да кажа, че по време на ездата си говорихме и разказвахме толкова много, имаше толкова много въпроси и отговори, както рядко се е случвало. Така измина следобедът и се свечери.

Все още нямахме намерение да спираме, защото луната бе изгряла на небето и преди да залезе, щеше да ни свети поне още половин час. А през това време можехме да продължим ездата.

Слънцето бе вече отдавна изчезнало, когато свърнахме в една от онези долини със съвсем полегати склонове, които придават на «парка» на Сан Луис толкова своеобразен релеф. И тогава забелязахме някаква диря, водеща точно в нашата посока. След като я огледахме, се оказа, че е оставена от три коня и в никакъв случай не бе по-стара от един час. Веднага си помислих за жреца, жена му и техния товарен кон. Както разбрах от погледа, който ми хвърли, на Винету му бе хрумнала същата мисъл. Пак ни предстоеше вълнуваща сцена!

Пришпорихме конете и мълчаливо продължихме ездата. Силно приведен напред, Винету «висеше» отстрани на седлото, за да не изпуска следите из очи, но само след десетина минути не можехме вече да ги различаваме. Вярно, че луната пръскаше мъжделива светлина, но тя не бе достатъчна. И тъй двамата с Винету слязохме от конете. Дадохме юздите им на другите да ги водят и вървейки начело, от време на време се навеждахме съвсем ниско над земята, за да се убедим дали все още има някакви отпечатъци. Тъй измина около половин час и луната взе да залязва. Не беше ли по-добре да спрем на това място да бивакуваме и рано сутринта отново да тръгнем по следата?

Още докато ни занимаваше този въпрос, усетихме миризма на изгоряло, която лекият ветрец довя до нас. Изглежда, огънят, откъдето тя идваше, бе току-що запален, иначе щяхме да я надушим по-рано. Помолихме нашите спътници да ни чакат и двамата безшумно продължихме. Не след дълго от дясната страна на долината се натъкнахме на малка полянка, засенчвана от короните на дърветата и точно там гореше огънят. Легнахме на земята и запълзяхме напред, защото забелязахме три коня и двама души, седнали край огъня, но не ни бе възможно по-подробно да ги различим. Когато се приближихме достатъчно, разбрахме кои са. Винету прошепна:

— Уф! Жрецът и неговата скуоу!

— Да, те са, точно както си мислехме — потвърдих и аз.

— Ще ги пленим ли?

— Както иска моят брат.

— Ако ги заловим, ще се измъчим да ги мъкнем с нас, но оставим ли ги да продължат пътя си, е възможно пак да офейкат. Не е ли по-добре да ги пленим?

— По-добре е. Ще доведем ли първо и другите?

— Не. Веднага ще го сграбчим така, че да не може да се съпротивлява.

Промъкнахме се толкова близо до огъня, колкото бе възможно, без да ни забележат. Жената се хранеше, а междувременно мъжът мързеливо се беше изтегнал в тревата.

— Хайде! — прошепна Винету.

Изправихме се и с няколко скока се нахвърлихме върху него. Жрецът извика, но аз го ударих с юмрук два пъти по главата и той притихна. Вързахме го с неговото ласо. После Винету отиде да доведе спътниците ни, защото това място беше удобно за пренощуване. Приятелите ни дойдоха и слязоха от конете. Жената не ни обърна никакво внимание. Не каза нито дума, когато пленихме мъжа й. Апаначка заведе майка си при огъня, посочи жената на жреца и рече:

— Това е Тибо вете елен!

Елен беше християнското име на Токбела. Минута-две Колма Пуши безмълвно гледа жената, а после въздъхна дълбоко и каза:

— Това ли е моята мила хубава Токбела?

— Да, тя е — потвърдих аз.

— Боже Господи, какво е станало с най-красивата дъщеря на нашия народ! Как ли съм се променила и аз!

Да, някога и двете са били много красиви, обаче възрастта, животът в дивата пустош и умопомрачението бяха толкова съсипали Небето, тъй като Токбела означава «небе», че на сестра й бе необходимо известно време, за да я познае. Колма Пуши понечи да коленичи до нея, за да може да й обърне повече внимание, но Винету каза:

— Моята сестра все още не е погледнала мъжа, но нека засега тя се скрие, защото скоро той ще дойде в съзнание. Тибо не бива веднага да разбере кой още се намира тук. Зад дърветата има удобно скривалище.

Тези думи се отнасяха и за другите и, подчинявайки се на поканата му, те се изпокриха, тъй че щом Тибо се съвземеше, щеше да види само Винету и мен.

Не беше необходимо дълго да чакаме и ето че той се раздвижи и отвори очи. Щом ни позна, възкликна:

— Апачът! И Олд Шетърхенд! Уф, уф, уф! Какво искате от мен? Какво съм ви направил, че сте ме вързали?

— Че пак сме те вързали, искаш навярно да кажеш — отвърнах му аз. — Просто следваме един стар хубав навик, от който не искаме да се откажем, защото неведнъж е доказвал предимствата си.

— Но не може безпричинно да се напада и връзва човек! Нима съм ви дал някакъв повод?

— Не един и два.

— И сега пак ли?

— Всъщност само непряко.

— Непряко? Уф, уф! Какво означава това?

— Я млъкни с твоето «уф, уф!» и престани да се правиш на индианец! Сигурно фокусникът Тибо много добре знае, какво се разбира под непряко. Нали?

— Проклятие! Фокусник ли?

— Да, фокусник, фалшификатор, крадец, негодник, разбойник, фалшификатор на пари, убиец и други подобни. Както чуваш, това е цяла поредица от гальовни думи, които до една прекрасно ти подхождат.

— По-скоро подхождат на теб!

— Pshaw! Нали искаш да знаеш защо пак сме те вързали! С удоволствие ще ти кажа: за да не отидеш преждевременно на уговорената среща.

— Среща ли? Сигурно бълнуваш!

— Едва ли!

— И къде е тя?

— При Девилс Хед.

— Кога?

— На двайсет и шести септември.

— Както вече разбрах, винаги обичаш да говориш със загадки, но този път ми е съвсем невъзможно да се досетя какво имаш предвид!

— Тогава вместо двайсет и шести септември ще ти кажа, че срещата е в деня на свети Киприан. Може би така ще разбереш по-лесно.

— Киприан ли? Какво ме засяга този светец?

— На неговия празник трябва да пристигнеш при Девилс Хед.

— Кой ти каза?

— Дан Етърс.

— Мътните го взели! — кипна той. — Не познавам никакъв Дан Етърс!

— Тогава той те познава.

— И това не е вярно!

— Не е ли? Но нали ти пише писма!

— Писма? Хабер си нямам!

— Писма върху кожа, а написаното е оцветено с цинобър. Не е ли вярно?

— Да те вземат дяволите! За пръв път чувам за някакво писмо.

— Но то е в кобурите на седлото ти.

— Подлецо! Да не би да си ровил в моите неща?

— Разбира се!

— Кога бе?

— Когато ми се прииска! Според моите изчисления ще пристигнеш един ден по-рано за честването на празника на свети Киприан при Девилс Хед. Затова малко те позавързахме, та да се позабавиш. Какво ще правиш там толкова рано? Не съм ли прав?

— Как ми се ще заедно с твоя Киприан да вземеш да вървиш по дяволите!

— Вярвам ти, вярвам, че ти се иска, но за съжаление не ми е възможно да изпълня твоето желание, защото съм нужен другаде.

— Навярно трябва да питам къде, а?

— Не е необходимо! Сам ще видиш къде, защото отсега нататък оставаш при нас и ще яздиш натам, накъдето отиваме и ние.

— И през ум не ми минава!

— Изобщо няма да те питаме какво ти минава през ума и какво не, защото занапред ще се съобразяваш с нашия ум и с нашите желания. Я ми кажи, всъщност кой е Вава Дерик, за когото понякога говори жена ти? Много ми се иска да разбера!

— Питай самия него!

— Излишно е! «Вава» е дума от езика на моките и затова предполагам, че тя е индианка от племето моки и той е неин брат.

— Нямам нищо против!

— Но аз мисля, че ти си имал нещо против този брат.

— Мисли, каквото си щеш.

— Против него и против семейство Бендър!

— По дяволите! — извика изплашено той.

— Моля те, не се вълнувай! Какво знаеш в общи линии за това семейство? Питам, защото се търси някой си Фред Бендър.

Той се изплаши така, че не можа да отговори.

— Та за същия този Фред Бендър казват, че бил отвлечен от тебе при осагите, които все още имат да уреждат една сметка с теб.

— Сметка ли? Представа си нямам!

— Заедно с онзи знаменит «генерал» сте сключили с тях сделка за различни кожи, която, ако се провали, може да ти струва живота.

— Не познавам никакъв генерал!

— Разправят, че във връзка с онази сделка двамата с него сте убили няколко осаги.

— Невероятна фантазия имаш, мистър Шетърхенд!

— О, не! Както знаеш, при мен е Мато Шако. И той вече те видя, но не каза нищо, за да не ни развали удоволствието.

— Тогава продължавай да се забавляваш, само мен ме остави на мира! С теб нямам никакво вземане-даване!

— Моля, моля! Ако искаме да се забавляваме, ти не бива да липсваш. На теб се пада да играеш главната роля!

— Тогава кажи в името на сатаната, какво всъщност искате от мен!

— Абсолютно нищо. Ще ми се само да ти покажа един човек.

— Кой е той?

— Един индианец. Любопитен съм да видя дали го познаваш. Я го погледни!

Направих знак на Колма Пуши. Тя се приближи и се изправи пред него.

— Добре го огледай! — подканих Тибо — Познаваш го.

Двамата впиха погледи един в друг. По изражението на Тибо разбрах, че през ума му мина определено подозрение, но не каза нищо.

— Може би ще ме познаеш, ако ме чуеш да говоря — каза Колма Пуши.

— Хиляди дяволи! — извика той. — Кой… кой си ти?

— Не се ли сещаш?

— Не… не… не!

— Спомни си за Девилс Хед! Там се разделихме, убиецо!

— Уф, уф! Нима мъртвите отново възкръсват? Не може да бъде!

— Да, мъртвите възкръсват! Аз не съм мъж, а жена.

— Не може да бъде! Не може и не бива да е истина!

— Но е истина. Аз съм Техуа Бендър!

— Техуа, Техуа Бендър!

Той затвори очи и остана да лежи безмълвно и неподвижно.

— И ти ли го позна? — тихо попитах Колма Пуши.

— Веднага! — каза тя.

— Искаш ли още да разговаряш с него?

— Не, засега не.

— А със сестра си?

— Да.

Хванах жреца под мишниците, вдигнах го и го поставих с лице към най-близкото дърво. Там го вързахме, без да обели и една дума. Много му беше дошло. Появяването на жената, която бе смятал за мъртва, го бе съкрушило.

Колма Пуши седна до сестра си и аз бях извънредно любопитен да видя как ли щеше да се държи умопобърканата, щеше ли да я познае?

— Токбела, мила Токбела! — каза Колма Пуши, като улови сестра си за ръката. — Познаваш ли ме? Сещаш ли се коя съм?

Жената не отговори.

— Токбела, аз съм твоята сестра, сестра ти Техуа!

— Техуа! — безизразно промълви умопобърканата.

— Погледни ме! Погледни ме! Ти трябва да ме познаеш! Токбела изобщо не вдигна поглед.

— Кажи й името на твоя по-малък син — прошепнах на Колма Пуши.

— Токбела, слушай! — поде тя. — Фред е тук. Фред Бендър е тук!

При тези думи умопобърканата вдигна очи, задълго втренчи поглед в нея и макар все още неразбиращо повтори името:

— Фред Бендър… Фред Бендър!

— Познаваш ли Етърс, Даниъл Етърс?

Тя потръпна и отговори:

— Етърс… Етърс… зъл човек… много зъл човек!

— Той уби нашия Вава Дерик! Чуваш ли? Вава Дерик!

— Вава Дерик? Къде е моето сватбено венче, моето myrtle wreath.

— Няма го, изчезна, но аз съм тук, твоята сестра Техуа Бендър.

При тези думи очите на жената се пооживиха. Тя попита:

— Техуа Бендър? Техуа Бендър? Това… това е моята сестра.

— Да, твоята сестра! Погледни ме! Погледни ме, виж дали ме познаваш!

— Техуа… Техуа… Токбела, Токбела, това съм аз, аз, аз!

— Да, ти си! Познаваш ли Фред Бендър и Лио Бендър, моите синове?

— Фред Бендър… Лио Бендър… Фред е мой, мой!

— Да, той е твой. Ти го обичаше.

— Обичах… много обичах! — каза тя и приветливо се усмихна. Фред е мое момче. Фред… на моята ръка… в моите прегръдки!

— Ти обичаше да му пееш люлчената песен.

— Люлчена песен… да, да люлчена песен!

— Тогава нашият Вава Дерик те взе заедно с него и Лио и тримата ви отведе в Денвър. Чуваш ли ме? Вава Дерик ви заведе в Денвър!

Това име събуди в нея някакви спомени, но те не бяха приятни. Тя поклати тъжно глава, сложи длан върху нея и каза:

— Денвър… Денвър…там беше моето myrtle wreath… в Денвър.

— Припомни си! Припомни си! Погледни ме! Колма Пуши хвана с две ръце главата й, извъртя я така, че умопобърканата да я погледне в очите и добави:

— Погледни ме и кажи името ми! Сега ми кажи, коя съм аз!

— Коя съм аз! Аз съм Токбела, аз съм Тибо вете елен!

— Коя си ти?

— Коя си ти… ти? — тя отправи към сестра си поглед, в който вече се четяха съзнание и воля. После отговори:

— Ти си… ти си мъж.

— Господи, тя не ме познава! — завайка се Техуа.

— Твърде много изискваш от нея — обадих се аз. — Трябва да се изчака някой миг на просветление. Тогава ще имаме по-голяма надежда да си припомни някои неща. В момента усилията ти са напразни.

— Клетата Токбела, клета, клета сестро!

Тя притисна главата на жената до гърдите си и започна да я милва по хлътналите сбръчкани страни. Тези ласки бяха за клетницата такава рядкост, че тя отново затвори очи и лицето й придоби изражение, сякаш цялата бе нащрек. Но това не продължи дълго. Напрегнатото очакване бързо изчезна от чертите й и отстъпи място на безизразната празнота, чийто отпечатък обикновено се четеше по лицето й.

Ето че в този момент Апаначка се приведе към майка си, и попита:

— Красива ли беше Токбела, когато бе млада?

— Красива беше, много красива!

— И тогава нейният дух бе винаги при нея, така ли?

— Да.

— А беше ли щастлива?

— Тя беше щастлива като цветето в прерията, когато слънчевите целувки изпиват росата от чашката му. Тя беше любимката на племето ни.

— И кой й отне щастието и душата?

— Тибо, дето е вързан на онова дърво.

— Не е вярно! — извика жрецът, който, разбира се, бе чул всяка дума. — Не съм я побъркал аз, а твоят брат, когато прекъсна венчавката ни. Него трябва да упрекваш, а не мен!

Тогава Мато Шако стана, изправи се пред него и каза:

— Куче, още ли се осмеляваш да отричаш! Не знам какви чувства имат бледоликите и как се обичат, но ако тази жена никога не те бе срещнала, нямаше да загуби душата си я все още щеше да е тъй щастлива, както и преди. Погледът й буди в мен жалост, а изразът на лицето й ми разкъсва сърцето. Тя не може да те обвини, нито да ти потърси сметка. Но аз ще го сторя вместо нея. Признаваш ли, че навремето, когато те приехме като гост, ти ни измами?

— Не!

— Не участва ли в убийството на нашите воини?

— Не!

— Уф! Веднага ще чуеш отговора ми на това непрестанно отричане!

Осагът се върна при нас и ни попита:

— Защо моите братя искат да водят този човек чак до Девилс Хед? Нуждаят ли се от него там горе?

— Не — отговори Винету.

— Тогава чуйте какво ще ви каже Мато Шако! Тръгнах с вас и дойдох дотук да отмъстя за злото, причинено ни на времето. Пленихме Тибо така, а сигурно ще заловим и «генерала». Досега всичко приемах мълчаливо, но вече знам, че няма да ми дадете «генерала», защото другите имат по-голямо право на отмъщение към него от осагите. Затова пък искам да разполагам с Тибо така. Да, трябва да го имам и ще го имам, сега, веднага! Няма да го убия тъй както се коли куче. Видях как постъпвате вие, видях че давате възможност да се бори за живота си дори онзи, който е заслужил смъртта. Жрецът е мой. Казвам ви го. Но той ще получи право да се защитава! Направете съвещание! Предоставите ли ми го, тогава нека се бие с мен! Но ако не сте съгласни и се опитате да го закриляте, ще го застрелям, без да питам. Давам ви четвърт час. Постъпете както искате, но аз ще удържа на думата си! Не ми ли разрешите да се бия с него, ще го застрелям! Аз казах. Хау!

Той се отдръпна десетина крачки настрани и седна на земята. Предложението му бе за нас съвсем неочаквано. Трябваше да се отнесем към него напълно сериозно, защото бяхме твърдо убедени, че Мато Шако щеше да изпълни всяка своя дума. Случаят бе съвсем прост: ако не допуснехме двубоя да се състои, след четвърт час Тибо щеше да бъде труп. Допуснехме ли го, жрецът щеше да има възможност да се защитава и да си спаси живота. И тъй съвещанието ни беше кратко, не продължи и пет минути. Двубоят щеше да се състои. Наистина отначало Тибо се опъна и не искаше да се съгласи, но щом разбра, че осагът не се шегува и ще го застреля, той се подчини. Що се отнасяше до вида на оръжието, Мато Шако бе достатъчно горд, за да предостави избора му на противника си. Тибо избра огнестрелно оръжие. По команда, дадена от Винету, всеки от тях щеше да има право на три изстрела. Не повече. Щяха да стрелят едновременно и то от петдесет крачки разстояние.

Отмерих дистанцията на открито равно място в долината, а после в двата края на тази линия запалихме по един огън, за да може всеки да вижда целта си. Развързахме ръцете на Тибо. Глезените му вързахме с ремък, който му позволяваше удобно да стои, а също и бавно да ходи, но не и да избяга. След това му дадохме пушката с три куршума и го отведохме до мястото му. Разбира се, всички ние присъствахме на тази сцена. Само жената на жреца остана да седи край лагерния огън.

Когато Винету даде знак, двата изстрела почти се сляха в едно. Никой от двамата не улучи. Тибо се изкиска подигравателно.

— Не се смей! — предупредих го. — Не познаваш осага! Имаш ли някакво желание, в случай че умреш? Имащ ли поръчение, което можем да изпълним?

— Ако ме застрелят, желая само едно: всички да отидете по дяволите!

— Помисли за жената!

— Ти помисли за нея! Тя не ме интересува повече!

— Well! A сега един въпрос: «генералът» е Дан Етърс, нали?

— Попитай го него самия, а не мен!

Той отново вдигна пушката си в положение за стрелба. Винету даде знак и изстрелите изтрещяха. Тибо се олюля, посегна с ръка към гърдите си и се свлече на земята. Винету се наведе над него и прегледа раната му.

— Право в сърцето, мъртъв е.

С бавни крачки осагът се приближи, погледна го, без да продума, след което се върна при лагерния огън и седна на земята. Той бе останал невредим. А ние отново трябваше да копаем гроб, с която работа се заловиха Хамердал и Холбърс. Жената на жреца не подозираше, че е станала вдовица, но несъмнено сполетялата я загуба бе за нея по-скоро печалба.

Мога да отмина последвалата нощ, защото не се случи нищо, което заслужава да се спомене. На сутринта тръгнахме на път също тъй рано, както и предишния ден. Апаначка яздеше редом с майка си и двамата разговаряха много продължително, но колкото и да е странно, разговорът им някак не вървеше. Младежът изглеждаше потиснат. Не му беше безразлично, че Тибо така, когото бе смятал за свой баща, умря по такъв начин. И тази негова потиснатост му правеше чест!

Вероятно вече се намирахме пред началото на края и колкото повече се приближавахме до целта си, пътуването ни ставаше все по-опасно. Можеше да се очаква, че «генералът» ще ни постави множество клопки. Имаше достатъчно места, откъдето трябваше да минем и които бяха много подходящи за засада. Оттам спокойно можеха да стрелят по нас. Но нищо подобно не се случи. Той или не вярваше, че ще се появим още днес, или си запазваше правото да ни погоди някой номер едва горе при Фоум Каскейд или чак при Девилс Хед.

За да бъда по-кратък, само ще отбележа, че привечер се озовахме близо до Фоум Каскейд. Представете си прочутия швейцарски водопад в долината Лаутербрунер, където водата се разбива на прах, само че тук скалите не са чак толкова високи, а сгромолясващите се надолу водни маси са три пъти по-могъщи, и ето ви картината на Фоум Каскейд в «парка» на Сан Луис. Високо горе над скалите се извисяваше вековен лес, а и долу почти цялото дъно бе покрито със скални отломъци както също и с гора. Истински хаос от камънаци, а над тях надвиснал зеленият свод от короните на дърветата, който бе толкова гъст, че бе направо невъзможно да пропусне някой слънчев лъч. Щом се озовахме под този покров, около нас се възцари полумрак.

— Откъде минава пътят за Девилс Хед? — попитах Колма Пуши. — Сигурно нейде по този път можем да очакваме да се натъкнем на юта-капотите.

— Ей там вляво през гората, а после води нагоре по скалите — отговори ми тя. — Безпокоят ли ви юта-капотите?

— Не особено, но естествено трябва да знаем къде са.

— И до ден-днешен се числя към тяхното племе и ще разговарям с тях. Щом съм заедно с вас, няма защо да се боите от тези юта.

Разбира се, бяхме й разказали вече за срещата си с Тусага Сарич и неговите воини.

— Както вече споменах, не ни е страх от тях и предпочитам да не се осланям много-много на посредничеството ти.

— Защо?

— Защото искат да ни отмъстят, а и са обещали на «генерала» помощта си срещу нас. Това са две важни обстоятелства, които са против нас, докато в наша полза може да се посочи само един фактор — твоето влияние над тях. В най-добрия случай ще има продължителни преговори, по време на които «генералът» може би ще избяга. Не, не, предпочитам да разчитам на себе си!

— Тогава елате! Познавам гората, както и всяка скала. Ще ви водя.

Тя застана начело и ние я последвахме в индианска нишка. Яздихме около половин час, докато се стъмни толкова, че се видяхме принудени да слезем от седлата и да поведем конете. Навярно на открито едва сега се здрачаваше, но дълбоко в гората бе вече нощ. Продължихме да вървим все по-нататък и по-нататък, както ни се стори безкрайни часове. Изведнъж някъде пред нас изцвили кон и ние спряхме.

Чий ли беше този кон? На всяка цена трябваше да разберем. Спътниците ни останаха да чакат, а както обикновено Винету и аз продължихме. Съвсем скоро пред нас просветля. Гората свърши и само броени крачки по-нататък в скалистата стена се отваряше процеп и ние забелязахме тясна много стръмна пътечка, която водеше нагоре. Несъмнено оттам се отиваше за Девилс Хед. На малко по-светлото място между скалите и гората като пазачи на пътеката се бяха разположили твърде добре познатите ни юта-капоти. Те знаеха, че щом искаме да отидем до Девилс Хед, ще минем оттук, и затова се бяха установили на лагер в началото й с намерението да ни заловят. Какво късогледство! Лесно можеха да се досетят, че няма да се втурнем право в ръцете им, а първо ще разузнаем какво е положението.

«Генералът» не беше сред тях, но пък видяхме един друг човек, който не се числеше към отряда им — нашия Олд Шуърхенд! Значи се беше случило точно каквото Винету и аз си бяхме вече помислили и предсказали: индианците пак го бяха пленили. Защо ли ни беше зарязал, вместо да изчака нощта при нас? В този момент ме хвана яд на него.

— Ей го къде е вързан на дървото. Пленник както и преди! — казах аз. — Нека моят брат ме почака тук!

— Къде отива Олд Шетърхенд? — попита Винету.

— Ще доведа другарите ни.

— За да го освободим?

— Да. И ако вождът на апачите не иска да ми помогне, сам ще се втурна сред червенокожите негодници. Трябва да се сложи край на тази история. Вечното пълзене и дебнене ми втръснаха!

— Уф! Разбира се, Винету ще участва с удоволствие!

— Тогава ще отведем конете на някое скрито място и ще се върнем тук. Ти остани да ни чакаш!

Забързах обратно, защото нямаше никакво време за губене. Каквото искахме да вършим, трябваше да стане, докато все още бе донякъде светло.

В тази околност, навсякъде осеяна с удобни скривалища, бързо намерихме място, където да скрием конете. Оставихме Тресков да ги пази и отидохме при Винету, който в това време беше обмислил тактиката ни. Другите се пръснаха в широка верига, описвайки полукръг около червенокожите и, след като им дадохме указания как да се държат, можехме да пристъпим към изпълнение на плана ни, който донякъде можеше да се нарече рискован и не дотам добре обмислен. Но аз бях изгубил вече търпение. Искаше ми се и трябваше да си излея върху някого яда, а Винету, верният приятел, се оказа дотам снизходителен, че не пожела допълнително за ме дразни с някакви възражения.

За да държи пленника под око, вождът седеше, разбира се, съвсем близо до него. Червенокожите бяха притихнали. Никой не говореше. И ето че ние двамата изведнъж се озовахме сред тях. Винету мигновено преряза ремъците на Олд Шуърхенд, а аз стиснах с една ръка вожда за гърлото и с другия си юмрук го ударих по главата така, че се простря на земята. Индианците скочиха на крака, грабнаха оръжие и нададоха бойния си вик. Веднага насочих дулото на карабината към главата на вожда и ги надвиках:

— Тихо, иначе ще застрелям Тусага Сарич в главата!

Те млъкнаха.

— Никой да не мърда! — продължих. — Ако само един насочи оръжието си към нас, вождът ще умре. А ако се държите миролюбиво, нито на него, нито на някой друг ще се случи нещо лошо. Обградени сте и можехме да ви избием. Защо все пак не го направихме ще ви обясни Колма Пуши.

Индианката се показа иззад дърветата. Щом я видяха, юта-капотите се поуспокоиха. Тя им заговори така, както го изискваха обстоятелствата и за наша радост докара нещата дотам, че индианците временно ни предадоха оръжията си. Влиянието й над тях наистина бе по-голямо, отколкото предполагах. Вързахме вожда.

Естествено първата ни работа беше да попитаме за «генерала». Бил поел с коня си към Девилс Хед и се канел да се върне предобед на следващия ден. Въпреки това незабавно изпратих осага нагоре по пътеката да я охранява и да се погрижи Дъглас-Етърс да не ни изненада. Както ни обясни Колма Пуши, той трябвало да мине през тази теснина, защото друг път нямало.

Човек лесно може да си представи какви очи опули вождът, когато се съвзе и видя, че Олд Шуърхенд е свободен, а самият той вързан. Бях взел мерки Тусага Сарич да бъде спечелен за нашето дело. Колма Пуши седна при него и му обясни всичко. Разказа му за престъпленията на «генерала», извършени към самата нея. Преди това трябваше най-настойчиво да я уверя, че «генералът» не е никой друг освен Дан Етърс. Тя каза на вожда, че техният сегашен съюзник навремето е застрелял брат й, а самата нея оставил вързана върху гроба му. Така тя почти го спечели на своя и наша страна. А след като по мое поръчение му съобщи, че всъщност сме дошли да отмъстим на юта-капотите за ужасната смърт на Олд Уобъл и трамповете, но ще се откажем от отмъщението си, ако те се отрекат от «генерала» и минат на наша страна, тогава Тусага Сарич заяви със силен глас, та всички да можем да го чуем:

— Ако удържите на думата си, ние няма повече да го закриляме. Вярно, че му обещахме да бъдем негови братя, след което двамата изпушихме калюмета. Затова на нас ни е забранено да се държим враждебно с него. Следователно ни е възможно да постъпим само така, както ще ви кажа. Веднага, си тръгваме. Ще прекосим гората и ще стигнем до «парка». На сутринта ще продължим да яздим. Тъй че вие оставате господари на този път, по който ще дойде бледоликият. Ще можете да го плените и да правите с него, каквото поискате. Тусага Сарич каза. Хау!

Нито Винету, нито аз бяхме на мнение, че можем напълно да му се доверим, но Колма Пуши се застъпи за него, тъй че не се колебахме дълго и приехме предложението му. Не беше изтекъл и половин час, когато те тръгнаха през тъмния лес с горящи главни в ръка, водейки конете си за юздите. Накарахме Колма Пуши да ги придружи и след като се върна, тя ни извести, че юта-капотите наистина са си отишли и не кроят срещу нас никакви коварни планове. Тогава изгасихме огъня и легнахме да спим, но постът в теснината остана и го сменяхме през цялата нощ. Изглежда, Олд Шуърхенд нямаше намерение сам да ни разкаже как е попаднал отново в ръцете на индианците. Но пък и ние не искахме да го засегнем с излишни въпроси, тъй че цялата работа бе подмината с мълчание.

Чакахме почти до обед, но «генералът» не се появи. Тогава в нас се зароди мисълта, че юта-капотите са ни излъгали. Напълно бе възможно той изобщо да не се е отправил към Девилс Хед. Не ни оставаше никакъв друг избор, трябваше да се изкачим дотам.

Изключително тежко бе да изминеш този път на кон. Харбър ни го беше описал напълно достоверно. Той се виеше все между стените на тесни скалисти процепи или покрай пропасти. Колма Пуши ни водеше. Трябваше да накараме конете да напрегнат всичките си сили. Бяхме яздили вече над два часа, когато Колма Пуши ни каза, че остава само още около половин час път. Едва изрекла тези думи и пред нас се разнесе вик. Видяхме самотен ездач, появил се иззад един от завоите. Беше «генералът». Викът му се бе изтръгнал при вида на нашата водачка, в която беше втренчил изпълнения си с ужас поглед. После той съзря и мен, тъй като яздех след нея.

— По дяволите, Олд Шетърхенд! — изкрещя той. После обърна коня си, за което едва-едва намери място и изчезна.

— След него! Бързо, пришпори коня колкото му държат краката! — подвикнах на Колма Пуши. — Избяга ли ни сега, никога вече няма да го видим!

Тя смуши коня си и се започна такава бясна и рискована гонитба, споменът за която и до ден-днешен ме кара да изтръпвам. Следвайки го по петите, а той пришпорваше коня си към все по-лудешка бързина, ту го виждахме, ту се скриваше от очите ни според това накъде извиваше пътят. Винету яздеше съвсем близо зад мен. Безумното преследване не бе продължило и четвърт час, когато от дясната страна на пътя се отвори широк напречен проход. «Генералът» свърна в него. Колма Пуши го последва, но се обърна върху гърба на коня си и ми извика:

— Неколцина наляво, за да го пресрещнат!

И тъй аз продължих в тази посока, като дадох на Винету указанието:

— Ти надясно, аз наляво! Ние двамата сме достатъчни! Както можеше да се заключи от поведението на Колма Пуши, някъде по-нататък тези два пътя се пресрещаха, така че беглецът неминуемо щеше да попадне между нас. Продължих да яздя пак между скалите толкова бързо, колкото ми позволяваше теренът и за всеки случай взех карабината в ръка. Каменните стени от двете ми страни ставаха все по-високи и по-високи.

След няколко минути достигнах едно място, където отляво зееше дълбока пропаст, а отдясно почти право нагоре водеше тесен пролом. В същия момент долових тропота на галопиращ кон, който се приближаваше срещу мен. И ето конникът се появи иззад завоя. Беше «генералът». Той забеляза пропастта от едната страна, видя и мен пред себе си с пушка в ръка и избълва ужасяващо проклятие. Кажи-речи, все още в галоп скочи от коня и се втурна нагоре през тесния пролом. Можех да го застрелям, но исках да го заловим жив. В този миг се появиха Винету и Колма Пуши, които също спряха конете си.

— Ей тук нагоре побягна! — извиках им. — След него, след него!

— Това е Девилс Хед — отговори Колма Пуши. — Няма друг път до горе и обратно. Той е в ръцете ни!

Започна се такова катерене, което би направило чест на всеки ловец на диви кози. «Генералът» имаше съвсем малка преднина. Той захвърли пушката си, понеже му пречеше. Аз бях преметнал през рамо само карабината «Хенри», а мечкоубиеца бях оставил долу. Така продължихме да се изкачваме все по-високо и по-високо. Проломът стана още по-тесен и свърши с тесен каменен перваз, който водеше встрани. Точно натам се устреми «генералът». Последвах го. Тук на човек можеше да му се завие свят. На едно място первазът прекъсваше. Трябваше да се направи скок почти колкото дължината на човешко тяло. В страха си беглецът предприе тази рискована стъпка. И наистина се добра до отвъдния край на каменния перваз, но изглежда, там скалата бе напукана, от нея се откърти голямо парче и заедно с «генерала» с трополене и шум се срути в бездната. Ужасен отвърнах глава.

— Връщайте се, той падна! — извиках на Винету и Колма Пуши.

Със същата трескава бързина се втурнахме обратно по пътя, по който се бяхме изкачили. Щом се озовахме долу, ние се метнахме на конете и препуснахме обратно. След броени минути видяхме нашите спътници. Те стояха край купчина каменни късове. Онова парче скала бе съборило по пътя си и други значително по-големи отломки, които едва са се крепели. Под най-големия камък лежеше «генералът». От кръста нагоре тялото му беше свободно. Но долната му половина се намираше под камъка. Несъмнено смазана. В момента той не усещаше нищо, защото бе изгубил съзнание.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Също като Олд Уобъл! Коремът му е затиснат! Какво възмездие!

— А тук! Погледнете тук! — обади се Колма Пуши, сочейки към каменната стена. — Забелязвате ли, какво е издълбала там ръката ми?

Видяхме разни фигури, между които един кръст, а под него можеше да се прочете: «На това място Д.Б. уби Падре Дитерико, за да си отмъсти на Е.Б.». Под тези думи имаше едно слънце с буквите Е.Б. По гърба ми побиха студени тръпки. Попитах Колма Пуши:

— Това ли е онзи гроб в скалите?

— Да. Подписът Е.Б. е мой, защото християнското ми име е Емили. Този човек лежи сега върху гроба на брат ми, точно там, където ме остави вързана и където, докато се борих с него, изгубих венчалната си халка.

— Венчална халка ли? Да не е тази?

Аз свалих пръстена от ръката си и й го подадох. Тя го огледа, прочете гравираните букви и цифри и ликуващо извика:

— Е.Б. 5 VIII 1842, той е! Моят пръстен, моят пръстен пак се намери! Откъде го имаш, мистър Шетърхенд?

— Изхлузил се е от ръката на «генерала», докато получаваше петдесет удара с пръчка по гърба в Хелмърс Хоум на границата на Ляно Естакадо.

— Каква случайност!

— Не е случайност — обади се Олд Шуърхенд. — Който и с този пример не стигне до убеждението, че има Бог, и не се научи да вярва и да се моли, той навеки е загубен! Дълги години аз нито вярвах, нито се молих, но сега отново научих и едното, и другото.

— За което ще бъдеш незабавно възнаграден — обадих се аз. — Но я ми кажи най-сетне съвсем искрено, откога престана да се молиш?

— Откогато моят пастрок Уолас ми разказа какво се е случило в семейството ми. Оттогава търся майка си, вуйчо си и леля си.

— А защо дойде дотук?

— На Уолас бе предадено писмо за мен, което ме приканваше на двайсет и шести септември да се явя на някаква среща при Девилс Хед, но не биваше да казвам никому нито дума.

— Писмото е било от «генерала». В Ляно Естакадо той те е познал и е започнал да събира сведения за теб. Искал е да те погуби. Подмамил те е тук, за да те убие.

— «Генерала»? Та какво общо може да има той с мен?

— Този тъй наречен «генерал» е Дан Етърс, когото ти търсеше.

— Дан Етърс…? Господи, възможно ли е?

— Да. Веднага ще ти го докажа. Та нали и ти имаш доброто зрение на уестман. Я погледни в устата му! Тя е широко отворена и ето тук…!

Бръкнах в устата на «генерала» и измъкнах протеза с два изкуствени зъба.

— Тези зъби не са истински — продължих аз. — Виждаш ли двете празни места на горната му челюст?

Какво смайване предизвика това! А аз добавих:

— Казах, че вече имаш награда за промяната, извършила се в теб. Името ти е Лио Бендър, а това е майка ти.

Невъзможно е да се опише последвалата сцена. Обградиха ме, обсипаха ме с въпроси, запрегръщаха ме. Побягнах и останах по-надалеч, докато чух протяжен страшен вик, който ме накара да се върна обратно. Дан Етърс беше дошъл в съзнание и надаваше такъв рев, в сравнение с който виковете на Олд Уобъл бяха направо «пианисимо». С него не можеше да се размени нито дума. Той само ревеше, не като лъв, а като глутница диви зверове. Беше нетърпимо. Видяхме се принудени да се отдалечим. Не бяхме в състояние да му помогнем, защото беше напълно невъзможно да помръднем скалата, за да измъкнем изпод нея тялото му. Съдено му бе да умре точно на мястото, където лежеше, на мястото на своето престъпление. По-късно, когато виковете му престанаха, ние се върнахме при него. Той бе стиснал здраво зъби и ни посрещна с изцъклен поглед, който не може да бъде описан.

— Дан Етърс, чуваш ли ме? — попитах го.

— Олд Шетърхенд! Бъди проклет! — отвърна той.

— Имаш ли някакво желание?

— Бъди проклет во веки веков, куче!

— Смъртта вече те е сграбчила. Искам да се помоля с теб.

— Да се помолиш? Ха-ха-ха! А не искаш ли по-добре да…

Онова, което каза, беше ужасно, нечовешко. Въпреки всичко продължих с въпросите си. И другите го питаха, молиха, напомняха му, предупреждаваха го. В отговор чухме само ругатни и богохулства. Отдалечихме се, за да спестим на слуха си най-страшните сквернословия. Тогава той отново започна да реве. Какви ли болки изпитваше, та от гърлото му се изтръгваха такива крясъци! И въпреки това нищо не бе в състояние да го накара да се разкае. Упорството му само се засилваше.

Насядахме на едно място, което беше толкова далеч от него, че крясъците му едва-едва долитаха до нас. Там го ударихме на приказки и така прекарахме остатъка от следобеда, вечерта и цялата нощ. Не е трудно да се досети човек, за какво и за кого говорихме. Все още имаше въпроси и загадки, останали без отговор, но онзи, който можеше да им отговори и да ги разреши, носеше такава сатанинска душа, че отказа да ни даде каквито и да било сведения. Естествено това бе Дан Етърс. Вечерта и през нощта го посетихме няколко пъти, но винаги ни отговаряше само с проклятия и подигравателен кикот. Дори не ни позволи да го подкрепим с малко вода. Когато се опитах да го направя, той ме заплю в лицето. После пак дълго време продължи да реве, да крещи и да богохулства, а призори го намерихме умрял, умрял, но не като човек, а като… като… като, просто не мога да намеря сравнение. Така не е възможно да свърши нито бясно куче, нито някакъв скот, нито което и да било от най-нисшестоящите същества. В сравнение с него Олд Уобъл беше ангел. Оставихме го да лежи там, където си беше, а върху него натрупахме купчина камъни.

И какъв е краят ли, драги читателю? Знам, ти би желал да научиш всички подробности за отделните лица, но реша ли да го направя още сега, ще прибързам и сам ще се лиша от удоволствието в някоя от следващите си книги да ти разкажа нещо повече за тях. Ще те успокоя само за съдбата на Токбела. Постепенно лудостта й премина в тиха меланхолия, а тя не й пречеше да вземе живо участие във всичко, което я заобикаля и вълнува. «Душата й отново се завърна при нея.»

А Дик Хамердал и Пит Холбърс? Тези двама симпатяги са… но дали са или не са, е все едно, стига само да са живи и здрави!…