Оловният войник

1.

Сакраменто, Калифорния

Петък, 19 декември 1997, 21:46 тихоокеанско време

Седнал на почетното място на дългата маса, Патрик Шейн Макланахан вдигна чашата си с „Куве дом периньон“9.

— Вдигам тост.

Той търпеливо изчака апетитната млада сервитьорка, Дона, да напълни всички чаши. Забеляза, че тя доста се позабави на другия край на масата, докато обслужваше неговия брат, Пол, и се усмихна. Когато всички чаши бяха пълни, Патрик продължи:

— Дами и господа, моля да вдигнем наздравица в чест на многоуважавания дипломирал се отличник, моя малък брат, Пол.

Около дългата, застлана с бяла покривка маса в гостилницата на Биба в центъра на Сакраменто се чу смях. Малкият брат на Патрик, беше с петнадесет сантиметра по-висок и с десетина килограма по-тежък от него.

Братята бяха съвсем различни както по характер, така и по външен вид. Патрик имаше ръст под средния, беше набит и мускулест, русокос, общо взето мъжка версия на тяхната мълчалива, сантиментална майка. Завърши инженерство в Калифорнийския държавен университет в Сакраменто, беше назначен във Военновъздушните сили на Съединените щати и имаше достатъчно късмет да остане в Сакраменто цели осем години като курсант щурман, щурман на В-52 „Стратофортрес“10, навигатор-бомбардир и инструктор по радарна навигация.

След като за втори път спечели състезанието за точност при бомбардиране и затвърди репутацията си на най-добър бомбардир във Военновъздушните сили на САЩ, Патрик получи специално назначение като инженер-изпитател в секретната военновъздушна база в Невада, наричана Център за високотехнологични авиокосмически оръжия (ЦВТАО) и по-широко известна с прозвището „Дриймланд“11, и фактически изчезна. Всички предположиха, че извършва изпитания на нови модели военни самолети в пустините на Централна Невада. Всъщност никой не знаеше с какво точно се занимава Патрик, нито с какво се е отличил, за да се издигне за толкова кратък период от капитан до генерал.

И тогава, също толкова неочаквано, той премина в запаса, върна се в Сакраменто и заедно с новата си жена, Уенди, цивилен инженер-електроник, която бе сериозно пострадала при самолетна катастрофа, отвориха семейна кръчма. Всичко стана без много обяснения. Никой не узна какво се беше случило на Патрик и на Уенди, нито защо такава успешна и високоплатена кариера приключи толкова неочаквано. Патрик не каза нищо на никого.

Той предпочиташе да не говори за себе си, нито да застава в центъра на вниманието по какъвто и да било начин. Беше затворен, донякъде книжен плъх, общо взето сговорчив тип, когото всеки би искал да има за приятел. Беше съвсем ясно, че Патрик никога не би претендирал за лидер на някоя група. Предпочиташе самостоятелните игри и развлечения като вдигане на тежести, колоездене и четене. Макар че беше набит и енергичен четиридесетгодишен мъж, той не можеше да удари както трябва бейзболната топка, дори ако от това зависеше животът му.

Пол Макланахан от друга страна можеше да я запрати на сто метра. Той беше петнадесет години по-млад от Патрик, но в някои отношения изглеждаше като по-големия брат. Висок, тъмнокос и красив, той беше по-темпераментно и напрегнато копие на техния жилав, упорит и твърд като кремък баща. Пол беше дързък, общителен, весел, радваше се на компанията на другите. Той завърши мениджмънт и право в Калифорнийския университет „Дейвис“. Докато чакаше резултатите от държавните изпити, кандидатства в Полицейската академия, с което шокира всички. Още по-голяма беше изненадата, когато, след като научи, че още на първото явяване е изкарал изпита за адвокат (само двадесет процента от всички явили се го бяха изкарали) и положи клетва, реши да остане в Академията.

Но всеки, който го познаваше, беше наясно, че да стои затворен в адвокатската си кантора или в юридическата библиотека, да пише защитни речи или да бичува с гневни думи някой лъжесвидетел в съдебната зала не отговаряше на неговия начин на живот. Той беше във всяко отношение човек на действието, роден лидер, личност. Пол отказа да заеме почетното място на масата по време на тържествената вечеря в негова чест. Вместо това той, със стола си в ръка, се местеше от място на място, за да бъде с колкото се може повече от многобройните си приятели и познати, дошли да го поздравят.

Патрик не беше изненадан. Тостът можеше да почака. Пол най-после отклони вниманието си от Дона и срещна погледа на брат си, двамата се усмихнаха и размениха мълчаливи поздрави.

„Никога не бих могъл да сторя онова, което ти се готвиш да извършиш — предаде Патрик мислено послание на своя брат. Между тях наистина съществуваше телепатична връзка. — Наистина бих искал да умея да се грижа за хората по начина, по който ти го правиш.“

„Не съм способен да върша онова, което ти правиш, Патрик — мълчаливо му отвърна Пол. — Ти знаеш всичко, което може да се знае за машините и начина им на действие. Струва ми се, че всичко това не бих могъл да науча и за милион години. Иска ми се и аз като теб да имам повече познания в областта на науката и технологиите.“

Патрик наклони чашата си с шампанско към своя брат и му отвърна без думи: „Аз ще те науча, братко“. Пол също наклони своята чаша: „Аз ще ти помогна, братко“.

— Пол, ти продължаваш традицията на рода Макланахан да дава полицаи на града и на окръга Сакраменто, която датира отпреди почти сто и петдесет години — започна гордо по-големият брат. — Още през 1850 г. нашият прапрадядо Шейн е заменил ситото за промиване на златоносен пясък, кирката и мулето срещу полицейска значка, защото е видял как неговият град затъва в беззаконие. Разбирал е, че трябва да се направи нещо срещу нарастващата престъпност… или може би е открил, че буците самородно злато не се търкалят по улиците, както са смятали всички тогава. Всъщност днес можем само да гадаем какви са били подбудите му.

— Във всеки случай прадядо ни Шейн е могъл да продължи да промива пясък и може би е щял да събере достатъчно златен прах, за да купи някое голямо ранчо в долината, което да ни остави в наследство. При този вариант сега щяхме да сме въшливи с пари, но той не го е избрал… — Патрик спря, после добави: — Така че, защо, по дяволите, въобще го споменавам? — Изчака смехът да стихне и продължи: — Но откакто прадядо Шейн е закачил тази звезда и е станал деветият пазител на реда в историята на града, мъже и жени от шест последователни поколения на рода Макланахан са служили като полицаи в Сакраменто. Пол, ти си първият от седмото поколение, който продължава традицията.

— Ние всички разбираме, че със своя ум и способности, с прекрасния си външен вид, с факта, че си късметлия, както и с всичките си добри качества, ти би могъл да влезеш в бизнеса, да станеш преуспяващ адвокат или да се отличиш във всяко друго поприще, което желаеш — продължи Патрик. — Но ти реши да постъпиш в полицията. Някой по-малко снизходителен от мен би те обвинил, че повтаряш грешката на прадядо Шейн, защото, ако се заемеш с бизнес или право, ти ще натрупаш състояние и ще можеш да издържаш своята майка и любимите си брат и сестри. — Лицето и тонът му от шеговити станаха сериозни. — Ние разбираме също и опасностите, до които води твоето решение. Имената на двама Макланахан, чичо Мик и прадядо Кели, са изписани на паметната плоча в Сакраменто и всички сме чували за онези от рода ни, които са имали неприятности и дори са били убити заради усърдната си служба в името на закона.

— Но всички знаем, че ти следваш една мечта, лелеяна двадесет и две години, още от времето, когато татко за първи път ти разреши да натиснеш сирената на полицейската кола — продължи гордо Патрик. — Ние сме тук да отпразнуваме твоето решение и да ти пожелаем всичко най-хубаво. Честито дипломиране, поздравления за наградата ти като първенец в класа по всички дисциплини, гордеем се с избирането ти за най-добрия от целия випуск. Приеми нашите пожелания за щастие и успех, както и нашата благодарност за решението си да работиш за сигурността и спокойствието на твоя град и на твоите съседи. Наздраве!

Гостите и много от посетителите на останалите маси вдигнаха чаши с шампанско и извикаха: „Наздраве!“.

— А сега, независимо от цялото ни уважение към нашата любезна и красива домакиня, госпожица Биба, предлагам ви да се съберем отново, този път в едно подходящо заведение, кръчмата „Шамрок“ край брега за истинско честване — каза Патрик и се усмихна.

Собственичката на ресторанта, Биба Кагиано, безуспешно се мъчеше с бляскавата си усмивка да убеди посетителите да останат. Заведението на Биба и „Шамрок“ отдавна бяха станали забележителности на Сакраменто, но по съвсем различни причини — ресторантът на Биба предлагаше чудесна храна, изискана атмосфера и елегантност, докато „Шамрок“ — често го наричаха и „Макланахан“ — беше съвършено друго нещо.

— Правилото в „Макланахан“, което, сигурен съм, всеки полицай добре знае, е — продължи Патрик, — че ако носите полицейска значка, вашите пари тази вечер няма да вървят… освен може би тези на шефа. — Забележката на Патрик предизвика бурни аплодисменти. — Главната цел да продължим тази сбирка в „Шамрок“ е да помогнем на младия полицай Макланахан да свикне с нощната смяна, тъй като през следващите няколко месеца той вероятно ще дава много дежурства. Така че от всички нас се изисква да останем до зори с полицая Макланахан и с неговите млади приятели, за да могат те със собствените си очи да се убедят какво означава слънцето да изгрява в края на деня. Освен това, ние ще се съберем там и по повод на старата ирландска поговорка: „Бог е измислил алкохола, за да не могат ирландците да господстват над света“. Време е да проверим доколко вярна е тя.

След бурни целувки за Биба, тълпата се отправи към чакащите таксита, за да вземе участие във втората половина на вечерното празненство.

Истинското име на заведението беше „Шамрок“, но всички го знаеха или като „Макланахан“, или като „Кръчмата на сержанта“ по чина на бащата на Патрик, който го отвори, след като напусна полицията. Каквото и да беше името му, това беше един от малкото барове в центъра на града, разполагащ с грил, с разписание за наряда на полицаите, и където човек можеше да е в течение на всичко, което ставаше в силите на реда. Понякога, особено след напрегната или кървава нощ, или в събота вечер след смяната, заведението беше отворено от шест сутринта чак до започване на следващата смяна на нощния наряд. Макар вече да не бе изцяло собственост на фамилия Макланахан, Патрик, като глава на семейството — тяхната майка, Морийн, се беше оттеглила и живееше в Скотсдейл, Аризона — напълни първите чаши с ирландско уиски и всички вдигнаха наздравица за произведения рано този ден нов випуск калифорнийски полицаи.

През тази нощ се изпи много уиски. Присъстваха повечето от випускниците на Академията, назначени в района на Сакраменто, бяха дошли действащи и запасни полицаи и агенти. Макланахан бе поканил всеки, който носи полицейска значка или работи в сферата на сигурността и закона, така че тук бяха и няколко жени полицаи, пътни патрули, социални работници, които следят за поведението на пуснати под гаранция престъпници, и дори прокурори и следователи от окръжна прокуратура. Всеки беше добре дошъл на празненството, но полицаите проявяваха нескрито недоверие, граничещо с враждебност, към всеки, когото не познаваха като свой. Ето защо никой външен не се решаваше да посегне към безплатните напитки. Едва ли някой полицай щеше наистина да попречи на цивилните да отидат до бара, но жестовете и погледите недвусмислено показваха, че безплатните питиета са само за униформени. Дипломиралите се, прекарали последните двадесет и две седмици непрекъснато заедно, бяха седнали на една голяма маса, подаваха си изпотените халби бира и приемаха поздравления, окуражителни думи и съвети от всички страни. Макар че Академията се управляваше от град Сакраменто, само седем от петдесетте випускници бяха назначени в Сакраментския полицейски участък; единадесет отиваха в Окръжното шерифство; петнадесет в Калифорнийската полиция, в шерифството на щата и в различни други правозащитни органи. Останалите деветнадесет очакваха да получат назначение. Те бяха платили да посещават петмесечната програма, едната половина от която беше като полувисш колеж, а другата като военен лагер, и се надяваха в бъдеще да намерят работа в някой правозащитен орган. Излишно е да се казва, че те се възползваха от предимството на безплатните питиета и агресивно атакуваха присъстващите офицери с надежда да намерят някой влиятелен сержант или администратор, на когото да направят добро впечатление.

Тази нощ обект на повечето шеги и закачки беше Пол Лио Макланахан. Всички ветерани искаха да се посмеят с него, да извъртят някакъв забавен номер на най-добрия от последната реколта „скърцащи“ младоци (така ги наричаха заради звука, който издаваха техните съвсем нови кожени колани). Пол обаче се държеше по начин, който обезсмисляше усилията на повечето от майтапчиите. Беше учтив. Обръщаше се към тях с „господине“ или „госпожо“, или с чина, ако го знаеше. Измъкваше се дипломатично от провокации от рода на: „Какво мислиш за гадния ни шеф?“, намираше начин да отклони предизвикателството: „Престани с тази бира, заек, и пий с нас бърбън като всички истински мъже!“, съумяваше, без да урони достойнството си, да отбегне участие в канадска борба, независимо, че поканата звучеше: „Ей, заек, ела да ти покажа как един макар и нисък, но мъж на място може да победи дангалак като теб!“. Пол влизаше в спор само за да измъкне някой приятел от сблъсък или да го предпази да не загуби контрол над себе си. Когато се оттегляше, той създаваше у всички впечатлението, че е на тяхна страна.

Пол отиде зад бара да помогне на Патрик и Уенди в миенето на халбите и гравираните чаши, когато видя брат му да му се усмихва.

— Какво има?

— Гледам те и не мога да повярвам, че си същото онова момче, което скачаше от дърветата и устройваше засади на мен или на сестрите ни. Толкова си се променил… Станал си дипломат.

— Това е главното, на което ни учеха, Патрик… В първите няколко секунди на един конфликт или дори преди да стигне на мястото на конфликта, човек трябва да прояви дипломатичност, често пъти тя определя резултата — отвърна Пол, свърши с бърсането на чашите и с благодарност потупа снаха си по рамото. — Ако се дразниш, обвиняваш, прибегнеш към сила, всеки е готов да ти отвърне по същия начин и преди да се усетиш започва бой. При повечето хора учтивостта отнема желанието да се бият… Обърни се искрено с „господине“ към един човек достатъчно пъти и той ще си отиде истински отегчен.

— Ха! Аз просто ще извадя пистолета си и ще го застрелям — пошегува се Патрик.

— Това е най-последната възможност, братко — каза сериозно Пол. — Татко ми е казвал, че за тридесет и две години служба в полицията е участвал само в няколко престрелки и е съжалявал за всеки изстрелян куршум, макар че е стрелял само за да защити своя или на някой друг полицай живот. В полицията има хора, които никога не са стреляли, освен на полигона. Аз искам да съм един от тях.

— В този град? Съмнявам се — намеси се сухо Уенди.

Уенди Макланахан скоро щеше да ражда, но бременността никак не й личеше. Коремът й беше само леко изпъкнал, поради което малцина можеха да повярват, че след по-малко от месец щеше да става майка. Носеше панталон и широка затворена блуза, но независимо от спретнатото й облекло, стегнатото й тяло се движеше енергично, без никакви следи от тромавост или клатушкащо се ходене. Дългата й права червеникавокафява коса се разпиляваше по съблазнително наедрелите й гърди.

— Мисля, че твоето отношение е по-правилно от това на брат ти, но не трябва да забравяш, че в продължение на години той е обучаван да пуска бомби над хората.

— Да, зная… трениран убиец на деца — каза Пол и се усмихна. — Училища и деца — това също влиза в списъка на вашите цели, нали? Здравей, Карго. — Пол сграбчи един минаващ униформен полицай. — Карго, запознай се с брат ми Патрик и неговата жена, Уенди. Патрик, Уенди, това е Крег Лафортие. Наричаме го Карго12. — За Патрик не беше трудно да разбере защо. Лафортие беше огромен, най-малко метър и деветдесет и тежеше може би сто и петдесет килограма. — Всяка година участва в полицейското първенство по футбол за скапаната купа. Той е мой ПТО.

Ръцете на Патрик и Уенди се изгубиха в огромната лапа на Лафортие.

— Предполагам, че това е човекът, с когото ще караш службата през първите няколко месеца? — каза Уенди.

— Да — избоботи с гръмовен глас Лафортие. — Съкращението означава…

— Пиклив трениращ офицер — прекъсна го Пол.

— Полеви трениращ офицер — коригира го Лафортие и свъси вежди така, че можеше да затъмни целия бряг. — И добре ще бъде това да е последната ти духовитост, заек, иначе ще миеш полицейските коли в Южния участък, вместо да патрулираш с тях. Да, с мен Пол ще изкара една малка шестмесечна квалификация. Започваме утре сутринта.

— Утре? Та той току-що се дипломира! — възкликна Патрик. — Нали не дават веднага специалност?

— Обикновено е така — каза Лафортие, — но смяната ми започва утре, а за Коледа аз ще си взема отпуска, така че вместо да чака две седмици, Пол започва още сега. Ще идва два часа по-рано. Ще му зачислим шкафче за дрехите, ще го научим как да прави кафе по моя вкус и други такива неща. Но на нас ни трябват хора за патрул.

— И ние така чухме — каза уморено Уенди. — Изглежда проблемът с бандите и наркопласьорите в Сакраменто е по-сериозен от когато и да било.

— Това е проблем за цялата страна, за всеки голям американски град — отвърна Лафортие, — но новата вълна от дрога наистина ни вдигна на крак. Отново има настъпление на твърдите наркотици — ЛСД, хероин, а метамфетамините буквално заливат улиците. Нарасна също и конкуренцията между престъпните организации. Северна Калифорния е точка на сблъсък… Тя е естествена връзка между бели, черни, латиноамерикански, азиатски и дори европейски банди. Тук всички намират прием и насилието ще достигне невиждани висоти.

Лафортие видя изражението на лицето на Патрик и побърза да добави:

— Не трябва да се безпокоите за Пол, господин и госпожо Макланахан. Той ще се справи. Той е изгряваща звезда, любимец на всички от управлението. А и произхожда от добро семейство… Сержантът ще бди над него, сигурен съм. Той ще се справи много добре.

Изведнъж в салона настъпи странна тишина, сякаш целият въздух беше изтеглен в Космоса. И четиримата се обърнаха. В бара влизаше началникът на полицията в Сакраменто, Артър Барона, заедно с един от заместниците си, Томас Чандлър, началник на Специално следствено управление.

Патрик беше поразен. За повече от шестнадесет години служба във Военновъздушните сили на САЩ, той нито веднъж не беше виждал такава открита враждебност, каквато излъчваха очите на редовите полицаи в помещението. Докато отиваше към бара, Барона с нищо не показа, че я е забелязал.

Той беше висок, добре сложен мъж в първата половина на петдесетте. Беше началник на градската полиция от пет години. Носеше тъмносин костюм вместо началническата си униформа. Този факт подсказваше произхода на неговата административна и политическа кариера. Беше започнал като прокурор в окръг Дейл, Флорида, а след това бе работил като администратор и консултант на редица губернатори. Известно време бе прекарал и в Министерството на правосъдието на САЩ. За никого не беше тайна, че крайната цел в кариерата му не беше поста началник на полицията в големия столичен град. Всъщност това беше само трамплин, средство за натрупване на практически опит в опазване на реда по улиците, който да впише в биографията си, за да достигне по-висока политическа длъжност.

Енергичната личност на Барона, познаването на най-новите тенденции в управлението, както и политическите му връзки от национален мащаб, го правеха популярен сред градските власти и правителствените среди, но решително не се харесваха на обикновените полицаи, които не бяха доволни, че имат за началник политик. Носеха се дори слухове, че Барона не е могъл да покрие нормите по стрелба на полигон и е трябвало да получи от Министерството на правосъдието на щата специално разрешение, за да носи огнестрелно оръжие.

Но тази вечер Артър Барона минаваше през бара с абсолютна увереност, усмихваше се и поздравяваше всички, сякаш беше най-обичаният човек в щата. Ако зърнеше някой, който не беше подчертано враждебен, той протягаше ръка и разменяше любезности. Барона, изглежда, умееше майсторски да избягва излишните ръкостискания и поздравите, на които нямаше да получи отговор. Завършилите Академията, но все още без работа младежи помогнаха да се разтопи леда, като отидоха при него и му се представиха, дадоха му визитките си и поговориха с него, надявайки се, че когато дойде време за назначаване, той ще си спомни за тях.

— Чух, че това е мястото, където мога да намеря всички дипломирали се днес — каза весело Барона, когато накрая стигна до Патрик и Уенди на бара и протегна ръка за поздрав, — и дойдох. Аз съм Артър Барона. Това е капитан Том Чандлър, един от моите хора. Имахме до късно съвещание и реших да намина, за да поздравя момчетата.

— Казвам се Патрик Макланахан, а това е жена ми, Уенди — каза Патрик и се ръкува. — Син съм на бившите собственици и почетен барман тази вечер. Добре дошли.

— Ах, да, другият син на сержанта — каза Барона. — Вашият баща беше легенда в нашия град.

— И продължава да е легенда, шефе — прекъсна го Крег Лафортие, без да вдига глава от бирата си.

Барона погледна Лафортие и кимна.

— Здравейте, Крег — каза той, познал Лафортие, но усмивката му не можа да скрие неговото раздразнение.

Тъй като дълго време беше отсъствал от града, Патрик не знаеше за напрегнатите отношения между началника на полицията и редовите полицаи. Когато в началото на годината се върна, за да ръководи кръчмата, беше чул какви ли не груби подмятания, солени шеги и неприкрити подигравки срещу Барона, беше чел пренебрежителни и понякога направо враждебни статии в седмичния бюлетин на полицейската асоциация. Но Патрик предполагаше, че това е обичайното вечно търкане между работещи и работодател. Обвиняваха началника, че при сключване на договори вземал страната на градската управа срещу полицаите. Това беше разбираемо — той се отчиташе пред председателя на градския съвет и пред кмета, но за полицаите от улицата началникът не беше „един от тях“. „Той носи значка с фалшиви претенции“ — често казваха те. И, разбира се, всички проблеми на голямото полицейско управление се струпваха върху главата на Барона и преди всичко конфликтите във връзка с бюджета и съкращенията.

— Какво ще пиете, началник? — попита Уенди. — За сметка на заведението е. В чест на новите полицаи.

— Само чаша студена вода, моля — отвърна Барона.

Лафортие изсумтя от неудоволствие.

— Не можете ли поне тази вечер да пиете едно истинско питие с полицаите от улицата, шефе? — попита той.

— Имам да преглеждам цял куп книжа, а алкохолът ме прави неработоспособен. Пък и това може да ви съблазни да кажете неща, за които по-късно да съжалявате — каза Барона.

Лафортие поклати глава и отпи една голяма глътка от бирата си.

Барона се обърна към Пол, протегна ръка и каза:

— Значи това е новата сила в полицията. Моите поздравления за дипломирането, полицай Макланахан. Браво.

— Благодаря, шефе — каза Пол и стисна подадената му ръка. — С нетърпение очаквам да започна работа.

— Ние се нуждаем от силни, интелигентни, млади полицаи като вас да охраняват реда по улиците, Пол — продължи Барона. — Но ние с капитан Чандлър смятаме, че човек с произход като вашия, с диплом за юридическо образование, който е член на адвокатската колегия, може по-добре да служи на града като съветник в щаба или в ССУ13. През системата минават много заплетени случаи… А те изискват човек като вас.

— Благодаря за предложението, господин началник — отвърна Пол, — но аз постъпих в полицията, за да съм полезен на улицата. Баща ми казваше, че патрулът е единственото звено в полицията, където си заслужава човек да работи.

— Вярно е, че патрулът е нашето най-голямо и най-важно поделение, Пол — каза Барона. На лицето му се изписа изненада, че Пол не прие неговото великодушно предложение. — Но нашата работа е да се борим срещу престъпността, а това се постига по много начини, не само с патрули. Нашите ресурси и жива сила намаляват и ние трябва да поставяме най-талантливите млади мъже и жени именно на онези места, където техните умения ще принесат максимална полза…

— Значи според вас, шефе — прекъсна го Лафортие, все още отказвайки да вдигне глава от чашата си с бира, — патрулът, в който двадесет и пет процента от щатните места са незаети, може да се лиши от един добър полицай, който да отиде във вашата канцелария или да се залепи за бюрото в ССУ, или да постъпи в някой „отряд с особено назначение“, за да работи по някакъв проект, измислен от политиците или правителството във Вашингтон. Наистина ли вярвате, че подобно решение е най-доброто, шефе?

Барона престана да се усмихва. На Патрик му се стори, че всички полицаи в заведението се преместиха с три крачки по-близко, за да слушат.

— Пол, както и всеки друг новак, трябва да докаже себе си на улицата, Крег — каза Барона. — Аз съм сигурен, че заедно с вас той ще се изяви. Но Пол беше избран и назначен заради неговия забележителен произход и образование, а за изпълнението на всичките, възложени ни от различни правителствени агенции, необходими и жизненоважни програми, ние трябва да използваме в най-пълна степен всеки член на Сакраментската полиция.

— Тези програми, шефе, отклоняват хора и ресурси от всекидневните полицейски задачи и разследвания — каза Лафортие и най-после погледна началника си в очите. — Всеки път, когато започне изпълнението на някоя нова програма, от отделенията се вземат един или двама полицаи и се поставят зад някое бюро да прехвърлят документи и да въвеждат данните в компютъра. Ако посред бял ден вандали отмъкнат незаключената кола на някой разсеян общински съветник, се формира отряд с особено назначение. Група от шестима полицаи трябва да измъква малките хулигани от къщи и да ги придружава до училище. Вие изпратихте четири от моите момчета в Мексико да работят в някакъв съвместен отряд с особено назначение, а после те се хвалеха, че през всичките дни са лежали на плажа. Тази така наречена „нова и подобрена“, ориентирана към обществото, полицейска програма ми отне трима полицаи от нощната смяна, само за да можете вие…

Чандлър се опита да понижи напрежението.

— Хайде, Крег, успокой се.

— Крег, отрядите с особено назначение са необходими в модерното управление на полицейските сили — отвърна Барона — и те носят много от щатските и федералните субсидии в управлението…

— И къде са всички тези пари, шефе? — продължи саркастично Лафортие. — През следващата година Южният полицейски участък ще получи само седем нови полицаи, което няма да попълни шестнадесетте вакантни поради уволнения и преждевременно пенсиониране места. Половината от новите ни радиостанции са все още в кашоните, защото нямаме зареждащи устройства за акумулаторните батерии. Използваме гладкоцевни оръжия, които още преди две години не можаха да преминат гарнизонния оръжеен контрол. Нямаме достатъчно автоматични оръжия за всички сержанти, а би трябвало всеки полицай да разполага…

— Ефрейтор Лафортие — прекъсна го Барона със строга нотка в гласа, — сега не е време да правим точка по точка преглед на целия бюджет. С удоволствие ще сторя това когато трябва. Днес съм дошъл да поздравя новите полицаи и да им пожелая лека служба. — Той отново стисна ръка на братята Макланахан, усърдно избягвайки Лафортие и неговите поддръжници. — Когато се освободите от нощна смяна, Крег — предложи шефът, искайки да му каже: „Хич и не се надявай“, — обадете ми се и двамата ще обсъдим вашето мнение. А сега, за съжаление, трябва да ви напусна. Довиждане на всички.

Барона остави капитан Чандлър с другите на бара и се отправи към вратата като пътьом продължи да се сбогува с присъстващите.

— Какво ти стана, Лафортие? — попита Чандлър, когато шефът се отдалечи достатъчно, за да не ги чуе. — Представление за зайците ли, що ли?

Лафортие погледна Чандлър с отвращение. Когато преди двадесет и пет години постъпи в полицията, Том Чандлър, подобно на Пол Макланахан, беше един от ентусиазираните млади випускници. Висок, интелигентен, упорит, в отлична физическа форма и с подходящ произход (имаше зад гърба си две поколения полицаи) още от първия ден Чандлър показа завидни качества. Той беше определен да помага на Лафортие и същевременно да усъвършенства чудесните си полицейски инстинкти. Чандлър премина с главоломна бързина етапите в служебната йерархия.

Но той имаше и много интереси извън полицията — хазарта, колите и особено жените. Както повечето големи комарджии той имаше и добри, и лоши дни. Когато беше добре, отиваше на работа с лимузина и носеше копринени костюми; когато беше зле, пътуваше с автобус и се обличаше с евтини дрехи.

Наскоро бе преминал петдесетте. С два развода и седем години служба, откакто беше произведен в капитан, той се бореше с нов брак и със застой в кариерата. Доколкото Лафортие можеше да прецени, най-новата тактика на Чандлър, за да има някакъв шанс да стане заместник-началник или началник на полицията, беше да изпълнява ролята на подмазвач в полицейското управление.

— Откога си станал подлога на Барона, Том? — изръмжа ефрейторът.

— Какво искаш, Карго? — попита го Чандлър. — Шефът си играе играта, нали той раздава картите.

— Глупости, Чандлър. Искам само да получим онова, което ни беше обещано, това е всичко — отвърна Лафортие. — Той е длъжен да ни го осигури, а не да взема всичко за себе си. Президентът обеща още сто хиляди полицаи за улицата, но след четири години работа Сакраменто получи едва половината от обещаното, само защото градът не успя да осигури необходимите средства. След престрелката в Северен Холивуд ни обещаха повече автоматични оръжия, по-сигурни защитни облекла, по-добра съобщителна техника, повече тренировки. Нищо от това не видяхме. Моите момчета имат с двадесет процента повече повиквания на час от миналата година, но когато отида в управлението, виждам всичките ми хора да седят пред бюрата, да пишат обяснителни записки или да правят чернови за някакъв доклад, който шефът ще изнася във Вашингтон. Това е пренебрежително отношение, Том. Патрулът отново получава ритник в задника, както обикновено.

— Ако не си патрул, не си нищо… Така ли мислиш, Карго? — попита Чандлър. — Цялата друга полицейска работа е губене на време, така ли?

— Не — отвърна остро Лафортие. — Но квалифицирани полицаи да събират деца за училище или да следят кой пише лозунги по стените, или кой пресича на червено? Благодаря! На мен ми трябват момчета за патрул, а не хора, които да разясняват в детската градина защо не трябва да се пресича на червена светлина. Престани с всички тези глупости, Том, това казвам аз.

— Шефът дойде да поздрави новобранците, а ти изтърсваш всичките тези нелепости пред него и пред всички хора наоколо — каза Чандлър и поклати глава. — Много умно. И после се чудиш защо името ти не слиза от списъка на нощната смяна.

— По-добре си тръгвай, капитане, господарят чака някой да му отвори вратата — каза кисело Лафортие.

Чандлър поклати ядосан глава.

— Предполагам, че дори стабилните полицаи след време се вкисват — каза той, вдигна яката на балтона си и излезе.

— Поне съм на улицата, където ми е мястото, а не кисна в кънтри клуба да се подмазвам на кмета — промърмори Лафортие и допи бирата си на един дъх. После се обърна към Пол: — Утре вечер в Южния участък, в осем, готов за проверка. И ще препрочетем някои неща. Благодаря за почерпката, господин Макланахан.

С тежка стъпка Лафортие излезе.

— По дяволите, голям мъж. Дали правят бронирани жилетки за неговия ръст? — попита с престорено сериозен вид Патрик.

— О, да — отвърна Пол. — Приличат на големи сини табла за лепене на афиши. — Той се усмихна. — Господин Макланахан. — Пол направи физиономия. — Звучи така, сякаш си някой дъртак, братко.

— Аз наистина съм стар, братле — каза Патрик. — Но все още мога да те сритам отзад.

— Пийни още едно, братко… така ще останеш в страната на илюзиите по-дълго — каза Пол.

Уенди остана сериозна.

— Какво мислиш, че става между полицаите, шефа им и градската управа, Пол? — попита тя.

— Не мисля по този въпрос — отвърна Пол. — Съкращенията са обичайно нещо, но със сигурността на полицая никога не трябва да се прави компромис. Напрежения винаги ще съществуват, обаче градският съвет и началникът на полицията трябва да подкрепят полицаите. — Той се усмихна успокоително, след което прегърна Уенди и Патрик. — Много ви благодаря, че дойдохте чак от Сан Диего. Зная, че лекарите вероятно са те посъветвали да не пътуваш. Трябва да родиш следващата седмица, нали, Уенди?

— Не по-рано от три седмици. Само ако бях на легло, нямаше да дойдем, Пол. Не можехме да пропуснем твоето дипломиране. Освен това шефът ми пристигна в града, така че пътувахме с реактивния самолет на компанията. Утре следобед се връщаме.

— Чудесно съвпадение — каза Пол.

Уенди го целуна и отиде да събере празните чаши и халби.

Пол се обърна към брат си:

— Двамата с Уенди изглеждате прекрасно. Очевидно Сан Диего ви понася.

— Да, там е чудесно — каза Патрик. — Седемдесет и два градуса14 и много слънце всеки ден. Харесваме го.

— Известно време не се обаждаше. Миналата пролет май не можеше да вдигнеш глава. Много работа ли имаше?

— Да.

Патрик нямаше намерение да споделя с брат си, че бе извършвал тайни полети над пролива Формоза в безуспешен опит на командването да спре опустошителната война на Китай срещу Тайван с ядрени оръжия, нито че той и Уенди бяха катапултирали над централен Китай, бяха пленени и след това разменени срещу китайски пленници.

— Е, предполагам, че поне можеш да ми разкажеш за новата компания, в която работиш? Спомням си, че подаде оставка и се върна на работа в бара, а след това съвсем неочаквано отново изчезна и ни се обади от Сан Диего.

— Всъщност не мога да говоря много и за нея, Пол — каза Патрик. — Там се изпълняват много секретни задачи за Пентагона.

— Но ти отново летиш, нали?

Патрик го погледна озадачен.

— Летя ли? Какво те кара да мислиш, че отново летя?

Пол се усмихна доволен. Да, той правилно се беше досетил и Патрик го знаеше.

— Спомням си израза на лицето ти, начина ти на говорене, маниерите ти, когато летеше във военновъздушните сили, братко — каза той. — Тогава ти беше свръхангажиран. И беше доволен. Искам да кажа, че живееше пълноценно. Сега имаш същия вид. Зная, че в момента и двамата се вълнувате в очакване на бебето, но си спомням, че така… е, по дяволите, жизнен си бил, само когато изпитваш някой нов свръхсекретен самолет, за който никога не можеше да говориш.

— За какво намекваш? Какви са тези приказки за секретни самолети? Никога не съм ти казвал…

— Не си прави труд да отричаш… Зная, че е вярно — каза Пол. — Когато в новините се появи нещо за война в Европа или в Средния Изток и в пресата се заговори за тайни мисии на въздушните сили, на тебе ти потичат лигите. Освен това ти отново се подстрига… според устава.

— Току-що завършилият Полицейската академия господин детектив вече се мисли за Шерлок Холмс. Не, братко, аз работя за фирмата „Скай Мастърс“. Повече не мога да ти кажа.

— Познавам те, Патрик — каза Пол. — Тази компания, за която работиш, се занимава с високи технологии, нали? Искам да кажа с оръжия и апаратура за звездни войни през двадесет и първото столетие?

— Пол, аз…

— Разбирам, не можеш да говориш по тези въпроси — довърши мисълта му Пол. — Зная, зная. Някой ден обаче бих желал да науча нещо повече. Винаги съм бил очарован от онова, за което ти никога не можеш да говориш. Още от времето, когато летеше на бомбардировачите В-53. — Пол се поколеба, а Патрик почувства отново тяхната телепатична връзка. Звучеше глупаво, но все пак беше вярно. Винаги когато пожелаеше, неговият брат можеше да чете мислите му и това му действаше успокоително по някакъв начин… — Зная, че имаш нещо общо с онова, което се случи на самолетоносача по време на атомното нападение над Гуам15 — продължи Пол. — Същото чувство имах, когато научих за конфликта в Европа между Русия и Литва, а преди това — между Китай и Филипините. И двата пъти ти беше там. Беше участник в тези конфликти.

— Някой ден може би ще ти разкажа — обеща Патрик и се усмихна. — Сега единственото, което мога да ти кажа, е следното: занимавам се наистина с нещо космическо.

— Е, имай грижата да ми съобщиш, когато изобретиш фазер и силово поле, с които да си служат полицаите — каза Пол и удари сърдечно брат си по рамото. — Аз пръв ще ги изпробвам. — И той тръгна да обиколи гостите в салона.

Докосването й беше леко и успокояващо, сърдечно и мило, но ръката й беше твърде топла и влажна. Патрик се събуди сякаш беше прозвучал клаксон.

— Уенди?

— Обичам те, любими — отвърна тя.

Той се надигна и погледна светещия циферблат на часовника върху нощното шкафче. Беше 5:05. Включи нощната лампа над главата си. Уенди беше седнала в леглото, дясната й ръка все още го милваше, с лявата нежно гладеше корема си.

— Добре ли си? — попита той.

— Чувствам се чудесно.

Беше очевидно, че не се чувства добре.

— Контракции ли имаш?

— О, да — отвърна тя.

Патрик усети, че гласът й трепна. „Ако жена ми си служеше с уличен език — помисли си той — отговорът й най-вероятно щеше да бъде: «Шибан Шерлок, разбира се, че имам контракции!».

— От колко време?

— От няколко часа. Но не са истински. Много нередовни. Вероятно отново са от типа Бракстън-Хикс.

— О! Добре. — Беше неубедителна реакция, но какво друго можеше да каже? — Слушай, скъпа, ти имаш болки и аз наистина съм загрижен, но след като не са онези болки, искам да кажа, свързаните с раждане, ще поспя.

Контракциите Бракстън-Хикс, понякога погрешно смятани за истински родилни болки, се случваха редовно през цялата бременност на Уенди. Вероятно до няколко дни раждането нямаше да започне. Чудесно! Очакваше се Уенди да роди след три седмици. Първите бебета най-често закъсняваха, вместо да избързат…

От тържеството си тръгнаха веднага след полунощ. Бяха се настанили в апартамент в хотел «Хаят Риджънси», в центъра на Сакраменто, недалеч от «Шамрок». По пътя към хотела той усети, че Уенди изглежда малко по-напрегната от обикновено, но реши, че се дължи на умората — по принцип си лягаха около девет вечерта.

Може би не трябваше да идват в Сакраменто в нейното състояние… Тя беше решила да задържи детето, независимо че бременността й беше определена като много рискова. Уенди Торк Макланахан, електронен и авиокосмически инженер, най-напред работеше във Военновъздушните сили на САЩ, а сега беше главен конструктор в малка компания за авиокосмически технологии в Арканзас. По-голямата част от последните две години беше прекарала по болници и у дома, за да се възстанови след двукратното катапултиране от военни бомбардировачи. Последният път заедно с Патрик и с Нанси Чешиър бе скочила миналия юли над Китай. Уенди едва се беше възстановила от раните от първото катапултиране, когато й се наложи да катапултира втори път.

За щастие не загуби плода. След кратък престой в болницата и няколко седмици възстановяване, разнообразено с разследване, предприето, както й се стори, от всички правителствени органи на САЩ, с изключение на Министерството на земеделието, Уенди се върна на работа и до започването на отпуската й по майчинство преди две седмици продължи да изпълнява задълженията си на вицепрезидент на «Скай Мастърс». Тя отговаряше за конструирането на модерно авиационно електронно оборудване.

Беше в чудесна форма, бебето се развиваше нормално и тя беше настояла да дойдат на празненството на Пол. След случилото се през последните две години Патрик повече от всичко на света искаше да има семейство и нормален семеен живот. През последните десет години той се беше откъснал от близките си и му се искаше да се срещне с всички.

Но тъкмо тук и сега, на четиристотин мили от дома, неговата жена получаваше контракции и очевидно бебето скоро щеше да поеме към света. Трябваше да вземе някакво решение. Добро, лошо, кой, по дяволите, можеше да знае? «Престани с тези глупости и се справи с положението» — каза си Патрик.

— Ще позвъня на д-р Линас в Сан Диего. Просто за всеки случай — каза той.

Уенди кимна и Патрик разбра, че според нея този път болките наистина са родилни. Той вдигна телефонната слушалка. Време беше да предприеме нещо.

— Джон закара реактивния самолет на компанията на летище «Матер» да демонстрира приложението на електрореактивната технология в товарни лайнери — напомни й Патрик. — Мисля, че трябва да се опитаме да се върнем с него в Сан Диего. — Д-р Джон Мастърс, техният шеф и президент на «Скай Мастърс», беше в ракетния завод «Аероджет-Дженерал» в източния край на Сакраменто, където щеше да демонстрира разработената от него нова технология за защита от бомбен взрив на товарните отделения на самолети. — Самолетът може да се зареди и да бъде готов за отлитане за по-малко от два часа. До летището ще стигнем за тридесет минути, така че след четири часа сме в болницата в Коронадо.

— Добре — съгласи се Уенди. — Аз ще се облека. — Тя стана от леглото и тръгна към банята, но спря по средата. — Скъпи!

— Какво, любима? — попита Патрик.

Той се обърна. Уенди се пресягаше за кърпа. Патрик видя увеличаващата се кървава локва върху белите плочки на пода и скочи с пъргавина, която мислеше, че отдавна е изгубил.

Той разбра, че няма да се върнат в Коронадо.

Полигон за изпитание на ракети «Аероджет-Дженерал Корпорейшън»

Ранчо Кордова, Калифорния

Няколко часа по-късно

— Какви са последните новини от Патрик и Уенди, Хелън? — попита д-р Джонатан Колин Мастърс, главен инженер и президент на «Скай Мастърс», докато монтираше малка видеокамера пред седалките в салона първа класа на един Боинг 727.

— Какво? Джон Мастърс, ти изобщо слушаш ли ме? — извика д-р Хелън Кадири, вицепрезидент и председател на директорския борд, която се намираше във видеоконферентна зала във Вашингтон.

Кадири беше няколко години по-възрастна от Джон Мастърс, един от основателите на малката компания за авиокосмическа апаратура, която сега носеше неговото име. Тя търпеше академичните му прищевки и безгрижния му маниер във воденето на бизнеса, защото Джон знаеше как да изработва системите, от които правителството се нуждаеше, а и умееше да ги продава. «Но сега — мислеше Кадири — отиде твърде далеч. Нещо повече, той, изглежда, не иска и да знае, че рискува живота си, за да продаде един продукт. Наистина голям чудак.»

— Чуваш ли ме? Тази връзка работи ли?

— Чувам те чудесно, Джон — отговори Кадири.

— Попитах те дали си научила нещо за Уенди след съобщението, че е постъпила в болница? — повтори Мастърс.

— Джон, обърни внимание на това, което ти казвам — отвърна раздразнена Кадири. — Има и други начини да проведем демонстрацията…

— Хелън, този въпрос сме обсъждали милион пъти — прекъсна я Мастърс. — Аз ще проведа тази демонстрация. А сега ми кажи има ли някакви новини от Патрик и Уенди, или няма?

Кадири затвори очи. Не беше в състояние повече да спори. Чудак… това беше единственото логическо обяснение. Ненормален. Играта със смъртта ли го привличаше, или детинското му чувство за неуязвимост го караше да извърши намисленото от него?

Кадири провеждаше технически демонстрационен брифинг във видеоконферентния център на щаба на Федералното авиационно управление във Вашингтон. Ръководители на изследователската дейност от ФАУ16, производители от авиокосмическата промишленост и представители на авиолиниите чакаха да започне дистанционната видеодемонстрация на Мастърс. Излъчването щеше да става по двупосочна аудио-визуална линия, използваща специално изстреляни за тази цел сателити на ниска орбита, произведени от «Скай Мастърс». Джон беше в Калифорния и се приготвяше лично да проведе демонстрацията. Двамата с Кадири добре знаеха, че той в буквалния смисъл седи върху буре с барут, но единственото, за което Джон мислеше в този момент, беше постъпването на Уенди Макланахан в болницата.

— Приготви се, Джон — извика ядосано Кадири и се обърна към своя помощник, който се свърза по телефона с болницата и след няколко минути се върна с отговор.

— Тази сутрин около пет и тридесет Уенди Макланахан е приета в болницата «Мърси Сан Хуан» в Ситръс Хайтс, източно от Сакраменто. Добре е — предаде Кадири по видеовръзката. — Никакви други новини. Доволен ли си?

— От пет и тридесет ли има родилни болки? — попита озадачен Мастърс.

— Вероятно от три след полунощ, Джон — коригира го Кадири. Тя видя как той трепна при мисълта за толкова продължителни страдания. Ако Джон беше жена, помисли Хелън, още при първата контракция щеше да опита да измъкне детето от утробата си. — Всичко ще мине добре. Уенди е мъжко момиче, а и са извикали няколко добри лекари — успокои го тя.

— Чудесно — отговори с облекчение Мастърс. — Не мога да повярвам, че ще си имат бебе. След всичко преживяно…

— Джон, послушай ме поне веднъж — каза Кадири. — За миг забрави за Макланаханови… те ще се оправят. Аз се безпокоя за теб. Това, което се каниш да правиш, е просто една голяма сензация, а тя може да ти коства живота. Зная, че не даваш пукната пара за себе си и за твоите сътрудници, но помисли за компанията… за твоята компания. Ако пострадаш или загинеш, това ще е огромна загуба за компанията. Не го прави. Да поставим телеметричен манекен както първоначално смятахме.

— Хелън, ти си голямо дете, ти наистина се безпокоиш за мен — каза Джон Мастърс и се намести на седалката със самоуверена, влудяваща усмивка на лицето. — Трогнат съм от твоята загриженост.

— Не си трогнат, Джон, а си смахнат! — сопна се Кадири, раздразнена от начина, по който той възприе тревогите й за него.

Джон Мастърс наближаваше четиридесетте, но в много отношения все още беше момче… вероятно защото беше прескочил своето детство и юношество и се беше занимавал с наука, вместо с момичета. Той беше гениален учен. Висшето си образование беше завършил на тринадесет години в Дартмутския колеж. На осемнадесет години беше защитил докторска дисертация в Масачузетския технологичен институт, а на двадесет вече имаше над сто патента като инженер в НАСА, където работеше по проекти на Националната организация за стратегически отбранителни инициативи и на Министерство на отбраната.

Сега, вече ангажиран с правителствени договори и лицензи за милиарди долари, Джон Мастърс нямаше време да се занимава с онова, което наистина му доставяше удоволствие — да човърка, да върши лабораторни изследвания както в детството си, когато конструираше транзисторни апаратури и чертаеше детайли за ракети, вместо да играе бейзбол или да рисува картинки на супергерои. Но той никога не изгуби своята самоувереност, придобита през юношеството му, когато защити докторска дисертация и накара да замръзнат самодоволните и лицемерни усмивки върху лицата на професорите, които удостоиха с докторска титла едно почти дете.

След тригодишна съвместна работа Кадири все още не беше наясно какво мисли или чувства този учен хлапак. Родена в Америка, тя бе от индийски произход, родителите й бяха университетски учени професори. Хелън Кадири имаше същото образование като Джон, макар получено на по-традиционна възраст (тя беше осем години по-голяма от него). И ето че бе стигнала дотук. След като няколко пъти й беше отказван по-висок пост (Кадири чувстваше, че талантът й е подценяван заради нейния пол), тя създаде в Тенеси аерокосмическата фирма «Скай Сайънсиз». Компанията й не беше нито много голяма, нито много рентабилна, но беше нейна и Кадири се гордееше с това.

Но твърде изненадващо подбраният лично от нея директорски борд гласува и прие за свой член един млад, наперен инженер от НАСА, инстинктивно усещайки, че той със сигурност може да изведе компанията напред. Интелигентното младо зверче вземаше акции вместо заплата и се закле да забогатее или да се разори заедно с тях, което го направи още по-популярен сред членовете на борда. Джон Мастърс наистина повиши ранга на малката фирма на Кадири и през това време отне почти всичките й акции в обращение, получи контрола над нейния директорски борд, а твърде скоро и поста на Хелън, след него — нейния авторитет и дори името на компанията. Кадири направи един отчаян опит да се бори за контролния пакет, но неуспехът й направи Мастърс още по-популярен и дори по-самонадеян.

Кадири все още се радваше на значително състояние, престиж и власт като председател на борда и вицепрезидент на «Скай Мастърс». Но тя с радост би заменила всичко това за доброто старо време, когато беше и президент, и главен общ работник в една компания, която не включваше бакалавъра, магистъра и доктора на естествените науки, президента, главния досадник Джон Колин Мастърс.

Кадири включи отново комуникационната линия и каза строго:

— Джон, ти знаеш за проблемите с нестабилността и с токовите удари, които не можем да контролираме. Те могат да взривят експлозивите. Постави манекена, другия манекен, на седалката и се махни оттам.

— Ние вече провеждахме тест с експлозиви, Хелън…

— Но не в три отделни кабини, разположени толкова близко една до друга, и не с количеството, което си поставил сега — възрази Кадири. — Много е опасно. Накарай някой от службата по безопасност на полигона да изнесе поне част от тези експлозиви. Махни това нещо, Джон, и нека…

Мастърс погледна часовника си и каза бързо:

— Много е късно, Хелън. Вече е време. Имаме спътникова връзка само за един час, а Федералното авиационно управление иска да освободи въздушното пространство следобед за трафика Сан Франциско — Сан Хосе. Нека да започнем представлението.

Кадири нямаше никаква алтернатива. Тя или трябваше да каже на Мастърс да върви по дяволите преди да стане свидетел на нещастието, или да се подчини.

След като поканените лица пристигнаха и се осигури охрана на залата, Хелън Кадири се качи на подиума за кратко встъпление. Тя застана пред големия видеоекран, който показваше емблемата на компанията и видеоклипове на няколко военни технологии в действие — сателитни разузнавателни системи, сателитни комуникации, космически ракетни ускорители и оръжия — всички конструирани от «Скай Мастърс».

— Добър ден и добре дошли, господа — започна Кадири. — Аз съм д-р Хелън Кадири, вицепрезидент и председател на борда на «Скай Мастърс». Благодаря за поканата да изпълним тази демонстрационна програма. Трябва да ви напомня, че всичко, което ще видите и чуете тук, в съответствие с меморандума, подписан между «Скай Мастърс» и Министерството на отбраната, е секретно и не трябва да става достояние на никого извън тази зала.

Скоро стана ясно, че заместник-министърът на транспорта, Едуард Фентън, който беше най-високопоставеният присъстващ представител на правителството, е неспокоен. Само две минути, след като Кадири започна, Фентън вдигна ръка.

— Извинете, д-р Кадири, но аз разбрах, че д-р Мастърс ще присъства лично да отговаря на нашите въпроси. Тук ли е сега той, или не? Ако не е, най-добре да…

— Да, заместник-министър Фентън, той е с нас на жива видеовръзка от Калифорния.

— Видеовръзка? От Калифорния? — Фентън ядосано поклати глава, после кимна на секретаря си и той започна да събира книжата пред своя шеф. — Д-р Кадири, аз промених плана си за цели два дни напред, за да вместя в него срещата с д-р Мастърс, който трябваше да пристигне във Вашингтон за този брифинг. Ако сте смятали да проведете видеоконференция, трябваше да ни предупредите. Съжалявам, но аз ще трябва да…

Екранът зад Кадири изгасна, след което на него се появи Мастърс в кабината на Боинг 727.

— Браво, Ед — каза Мастърс и отпи глътка пепси от мекото пластмасово шише, с което рядко се разделяше, — вие наистина знаете как да съсипете едно добро начинание. Аз съм подготвил всичко за тази забележителна демонстрация. — Фентън още повече се раздразни от факта, че Мастърс фамилиарно се обърна към него на малко име. Мастърс веднага забеляза това и се усмихна. — О, извинявайте. Исках да кажа помощник заместник-министър. Не бих желал да проваляте моята демонстрация. Аз вече съм готов да започна.

Ако преди това Фентън се беше ядосал от обръщението, сега още повече се вбеси от това саркастично подчертаване на точната му длъжност.

— Д-р Мастърс, с вашето отсъствие от тази конференция вие загубихте моето и това на тези заети хора време. Вие ще трябва да пренасрочите този брифинг за уточнена с моята канцелария дата и лично да присъствате, както поисках. Освен това смятам, че вие ни дължите извинение. Сега, ако не възразявате аз…

— Момчета, не го правя по този начин, защото ме мързи да дойда при вас, повярвайте ми. Това просто е по-добрият начин за провеждане на демонстрацията. Готов съм да я проведа и ви гарантирам, че от нея дъхът ви ще секне. — Мастърс се обърна с уверена усмивка към всички в конферентната зала на Федералното авиационно управление, но като видя, че Фентън продължава да си прибира нещата, добави бързо: — Американските фирми имат право първи да пожънат плодовете от моето изобретение, но ако не мога да постигна споразумение с Министерството на транспорта и с Федералното авиационно управление, ще отида в Европа. Проверете моите проспекти, момчета… Аз вече получих лиценз от Министерството на търговията за продажба зад граница. Времето е пари, момчета, и тази технология е готова за приложение. Ако вие не я видите днес, утре аз ще я предложа на «Еърбъс».

Фентън почувства, че всички очи се преместиха от екрана към него. Никой от авиокосмическата промишленост, нито от въздушните компании не обичаше Джон Мастърс, този гений с държание на седемгодишно интелигентно хлапе, но всички знаеха, че той е водещ в авиокосмическите технологии. Един лиценз за новото изобретение на Мастърс можеше да им донесе милиарди долари. Никой не харесваше и Федералното авиационно управление. Това беше агенция, чийто бюрократи пречеха на бизнеса. Мастърс беше суров и груб както обикновено, но ако Фентън напуснеше, това вероятно щеше да струва на всички или поне на някои от тях милиарди долари. Всички те знаеха, че Мастърс има разрешение от Министерството на търговията за лицензиране на тази технология зад граница, каквато и да беше тя, и само този факт правеше демонстрацията важна.

Фентън видя ледените им погледи и мълчаливо седна, намръщи се към видеоекрана и каза ядосано:

— Не обичам заплахите, д-р Мастърс.

— Извинявайте, господине — отвърна Мастърс. — Но аз съм просто развълнуван. Вие знаете как е при такива случаи. Гарантирам ви, че това наистина ще ви хареса. Наистина.

Представителите на авиокосмическата промишленост въздъхнаха облекчено. Ако Мастърс беше продължил със своето хлапашко държание, Фентън щеше да напусне. Но извинението показа нужното, макар и минимално уважение и Фентън се върна на мястото си. Помощникът му подреди книжата и бележките пред него.

— Благодаря, Ед — каза Мастърс.

Ръководителите на авиокомпаниите сподавиха хихиканията си.

— Господа, цели двадесет години аз създавах устройства, които помагаха на военните да откриват и взривяват цели. Сега съм разработил защита срещу взривяване. Тя се нарича балистичен електрореактивен процес или съкратено БЕРП. — Хелън Кадири преглътна раздразнението си. В стила на Джон беше да дава такива смешни имена като БЕРП. — Позволете ми да ви обясня как открих тази технология.

Джон Мастърс взе една рамка от проводник, потопи я в съд с течност, поставен на седалката до него, и я вдигна пред камерата.

— Като деца всички сме правили сапунени балончета, нали? — Той докосна с пръст опънатата на рамката ципа и тя се спука. — Този филм е с дебелина една трихилядна от човешкия косъм. Държи се от прости химически връзки с пренебрежимо малко повърхностно напрежение. Очевидно съвсем лесно е да се разкъса. Но, когато провеждах експеримента, аз допрях до рамката с ципата няколко проводника под напрежение, после насочих лазерен лъч върху нея. И ето какво видях.

Светлините в кабината намаляха и излъчен неизвестно откъде зелен лазерен лъч прониза една нова ципа, която Мастърс беше създал върху рамката. Повърхността на ципата продължаваше да блести и да трепти.

— Сега наблюдавайте внимателно, господа. — Мастърс щракна един ключ, после натисна с пръст върху мехурчето. Повърхността му се промени. Трептенията и блестенето изчезнаха, заменени от плътен зелен цвят. — Какво видяхте? Пречупването на светлина и повърхностните вихри изчезнаха. А сега вижте това.

Мастърс обърна рамката хоризонтално и внимателно постави върху ципата един кламер. Тя не се скъса… Кламерът сякаш плуваше във въздуха. Мастърс дори размаха рамката, но кламерът остана върху ципата.

— Зная какво си мислите… Сигурно кламерът се държи от магнитно поле, създадено от проводниковата рамка, или от повърхностно напрежение. Не бързай, Шерлок! — Мастърс извади от джоба си обикновен дървен молив и го постави върху ципата. Той също остана да виси във въздуха. — Ципата е само три хилядни от дебелината на човешкия косъм и все пак тя поддържа тежест милиони пъти по-голяма от нейната собствена. Повърхностно напрежение? Химични свойства на сапунения разтвор? Да и да… но свойства, които са променени от малък електричен товар.

Светлините в кабината отново се включиха. Мастърс щракна ключа до него, ципата се спука и кламерът и моливът паднаха от рамката върху скута му.

— Аз го наричам електрореактивна колимация, пренареждане на молекулярната структура на сапунения разтвор така, че повърхностното напрежение става милиони пъти по-голямо от нормалното — каза Мастърс. — В природата непрекъснато се получава колимация, но тя обикновено се причинява от температурни или химични взаимодействия. Аз мога да я предизвикам с прилагането на слаб електричен ток. Като променям ампеража и честотата на електричния ток, мога да променям свойствата на колимирания материал.

— Колко дълго сте работили върху този процес, докторе? — попита един от присъстващите в залата ръководители.

— О, приблизително тридесет години — отговори Мастърс. — За първи път го открих, когато бях на около седем. Познавам много деца, които си играят със сапунени мехурчета, но доколкото зная аз съм първият, който пуска електричен ток през мехурче. Аз просто включих към рамката една стара шестволтова батерия и се получи.

— Това е много интересно, докторе — каза Фентън, — но можем ли да преминем към целта на тази демонстрация?

— Разбира се, Ед. — Той взе парче плат, опънат върху рамка с прикачени към нея проводници. — Могат да се колимират различни течности и колоиди — това са вещества, съчетаващи свойствата на веществото в течно, твърдо или газообразно състояние. Аз мога да използвам дори морска вода за защита на кораби и подводници от сблъскване или от повреда поради натиска на водата… Представете си подводница, която може да слиза в най-големите дълбочини на океана, без да бъде смазана, като използва за защита морската вода! Разбира се, възможно е също и деколимирането на предмета, за да се намали неговата плътност, без за това да се използва топлина или други материали. На практика приложенията на тази технология ще приличат на истинска звездна война. Вие, момчета и момичета, можете да я наречете «фазерно оръжие».

— Но истински привлекателното приложение на електрореактивната колимация е в науката за материалите и през последните години беше източник на голямо удовлетворение за мен — продължи развълнуван Мастърс. — Твърдите вещества могат да се колимират също както течностите и газовете. Това дава възможност за истински полезни приложения! — Той взе друга, по-голяма рамка, този път със закачен на нея тънък светлосив материал. — Ето парче от разработен от мен БЕРП. Това е лека и гъвкава тъкан, прилична на найлон. — Той размаха рамката и както всички очакваха, тъканта се развя. — Сега внимавайте.

Мастърс взе един чук и удари по нея. Наблюдателите с изненада чуха глух тътен. Те видяха, че след удара Мастърс изпусна рамката, но още бяха много стреснати от видяното, за да забележат нещо друго. Той вдигна рамката и отново я разтърси, закачената за нея материя се развя както преди. Приличаше на памучна носна кърпа, но когато повторно замахна и я удари с чука, тъканта пак се превърна в твърда плоча. Мастърс отново я изпусна след удара и подскочи от изненада, когато тялото му се разтърси от електричен заряд, сега малко по-силен. Този път Хелън Кадири го забеляза.

— Джон, какво има? — попита тя по микрорадиостанцията. — Защо го изпускаш? — Не последва никакъв отговор. Това потвърди най-лошите й страхове. — Джон, отново ли е токов удар?

— Няма нищо, Хелън — прошепна Мастърс достатъчно силно, за да го чуе тя, но не толкова, че да го чуят наблюдаващите демонстрацията във Вашингтон. — Просто ще държа рамката с клещи, както планирахме.

— Но ако се получават токови удари, ти трябва да преустановиш демонстрацията — каза ужасена Хелън. — Едно е, ако електричен ток удари ръката ти, съвсем друго, ако следващия път такъв удар взриви сто килограма тринитротолуол.

— Всичко е наред, Хелън. Погледни присъстващите, те са просто като хипнотизирани. БЕРП работи чудесно.

— Прекрати този опит, Джон. Ти не можеш да продължиш с демонстрацията, докато не разберем защо се получава това.

В отговор Мастърс хвана рамката с клещи, така че слабият електричен ток, който се генерираше при удряне на рамката, да не го засегне. Той удари неколкократно тъканта и при всеки удар се чуваше същия глух звук. После Мастърс свали тъканта от рамката, сгъна я и я прибра в джоба на ризата си.

— Това е… невероятно! — изрази гласно удивлението си някой от залата. — Удивително!

— Възможностите за приложенията на БЕРП са неограничени — каза Мастърс. — Аз съм мислил за всички потенциални военни приложения на тази технология — за защита на транспортни средства, за изработване на гуми, които не се пукат, за направа на непробиваеми от куршуми палатки, дори за създаване на портативни пътеки, устойчиви на земни мини. Но има едно приложение, което винаги е било в центъра на моето внимание: сигурността на въздушните полети за обикновените пътници чрез укрепване на багажните отделения на въздушните лайнери за защита от бомби, поставени от терористи, или от други катастрофални експлозии, разрушаващи самолета, като експлозията в горивния резервоар например, която свали полет 800 на ТУЕ17. Неколкостотин килограма БЕРП и съответната апаратура за управление може да спаси живота на стотици хора. На всичкото отгоре той е значително по-лек и по-евтин от облицоването на самолета или товарните контейнери с кевлар или друга броня.

— Възможно ли е това, д-р Мастърс? — попита недоверчиво Фентън. — Може ли тази система да бъде достатъчно здрава, за да окаже надеждна защита срещу бомбен взрив или експлозия на резервоар с гориво.

— Радвам се, че зададохте този въпрос, Ед — отвърна Мастърс. — Затова съм тук днес и разговарям с вас по сателитния видеоканал от ракетния изпитателен полигон на «Аероджет» край Сакраменто. Сателитната видеоконференция, между другото, се провежда благодарение на техниката НТТСС — малките тактически комуникационни и разузнавателни спътници на «Скай Мастърс», разработени специално за тази демонстрация. — Джон никога не пропускаше да спомене с добра дума собствените си продукти. — Аз съм в салона първа класа на въздушния лайнер Боинг 727. — Кадърът на екрана се промени и показа изглед отгоре на корпуса на лайнера без крилата и двигателите. — В този корпус са разположени три пакета с по двадесет и пет килограма ТНТ. Единият е в голям куфар от типа на онези, които екипажът може да качва на борда в пилотската кабина; другият е в багажния трюм, разположен под салона първа класа; третият се намира в багажното отделение под туристическия салон.

— Моят материал БЕРП поставих на две места в самолета. — Картината отново се промени и показа вътрешността на предното товарно отделение. Единственият багаж в него беше касетка с надпис «ОПАСЕН, СИЛНО РАЗРУШИТЕЛЕН ЕКСПЛОЗИВ». В дъното, осветена от прожекторите, ясно се виждаше тъкан БЕРП. — Първо, облицовах с четиридесет килограма БЕРП товарното отделение под салона първа класа.

На екрана се появи пилотската кабина на въздушния лайнер. Като се изключи изнесената авиоелектронна техника и свалената от седалките тапицерия тя изглеждаше като обикновена пилотска кабина. Между седалките на първия и втория пилот имаше куфар на колелца с надпис «ОПАСЕН, СИЛНО РАЗРУШИТЕЛЕН ЕКСПЛОЗИВ».

— Второ, свалих тапицерията в пилотската кабина и облицовах корпуса с около двадесет килограма БЕРП, после отново сложих тапицерията. Поставих малко БЕРП на вратата на кабината, водеща към пътеката в салона, а също и между лексановите18 стъкла на кабината от страната на втория пилот, но не и на първия. Това потъмнява малко стъклата, както при защита от ултравиолетови лъчи. Понастоящем в САЩ такова оцветяване на предното стъкло на кабината не е разрешено, но след демонстрацията е възможно това правило малко да се измени.

Камерата отново промени картината и показа Мастърс, спокойно разположен на седалката.

— Направих БЕРП завеса и между салоните на туристическа и първа класа. На други места няма БЕРП. Оставям туристическия салон незащитен, за да видите за какъв вид разрушение става дума, а също и защото искам да видя как всичко ще хвръкне във въздуха. — Мастърс млъкна, усмихнат като дете в зоологическа градина, после си сложи слушалките на микрорадиостанцията. — Сега ще взривя трите експлозива. Започвам от пилотската кабина…

— Какво! — извикаха почти в един глас Фентън и неколцина други от присъстващите. — Да не сте полудели, Мастърс? Наистина ли смятате да вдигнете във въздуха самолета и да останете вътре? Веднага се махнете оттам!…

Екранът се раздели на четири отделни участъка: в горната половина беше показан изглед на целия самолет. В долната половина един кадър показваше Мастърс в салона първа класа; втори — товарното отделение под салона първа класа; трети — пилотската кабина, гледана отвън през предното стъкло на кабината откъм носа на въздушния лайнер. Мастърс махна с ръка към камерата на седалката до него и вдигна една кутия с три големи червени ключа, защитени с предпазители.

— Мастърс наистина ли смята да остане вътре, д-р Кадири — попита Фентън.

Хелън не знаеше какво да отговори. Беше твърде възможно да станат свидетели на последния ден от живота на Джонатан Колин Мастърс и тя беше безсилна да го спре.

— Той ще…

В отговор Мастърс вдигна първия защитен капак на ключа, извика весело: «Гледайте, момчета!» и натисна бутона. Всички присъстващи в залата скочиха на крака шокирани, когато пред тях се появи картината.

Първи се взриви експлозивът в пилотската кабина. Той избухна с яркожълто огнено кълбо, но странно, само стъклата от страна на първия пилот изхвръкнаха, последвани от огнен стълб и пушек, а стъклата от страната на втория пилот само се покриха с паяжини от пукнатини, но не се счупиха. Мастърс скочи изненадан, но нищо друго не показваше, че двадесет и пет килограма тринитротолуол, достатъчен да взриви малко здание, току-що беше експлодирал на по-малко от тридесет стъпки от него.

— Аз съм добре! Добре съм! — извика весело той. — Абсолютно всичко е наред! Това беше експлозия на двадесет и пет килограма ТНТ само на няколко метра от мен и аз съм добре!

Ръководителите на въздухоплавателните компании гледаха едновременно с облекчение и с гняв. Почувстваха облекчение, защото на него му нямаше нищо, но се ядосаха, защото бяха принудени да присъстват на такова самоубийствено шоу.

— Вашингтон, Вашингтон, тук е службата за безопасност на полигона — намеси се един възбуден глас по служебната линия. — Хелън, по БЕРП мрежите премина силен токов удар. Изключихме веригите за последователни експлозии. Джон, ако ме чувате, най-добре веднага да излезете от самолета. Този токов удар може да изкара от строя останалата част от БЕРП, може дори да взриви другите експлозиви.

Джон намести слушалките така, че да чува по-добре след продължаващото звънтене в ушите му от избухналата точно пред него експлозия.

— Не! — извика той. — Не изключвайте мрежата! Нищо ми няма! Можем да продължим…

Секунда по-късно картината от спътника показа как цялата предна част на въздушния лайнер се повдигна и странно се преметна във въздуха. Товарното отделение, напълно откъснато от корпуса, изчезна в кълба пушек и отломки. Мастърс не беше докоснал никой от детонаторните бутони, а дори и да ги беше докоснал, това нямаше да има никакво значение, защото офицерът по безопасност на полигона беше прекъснал веригата за взривяване както от ключа на седалката, така и от самите експлозиви. Но силната ударна вълна беше преминала през кабината и се беше блъснала в най-близкия предмет — двадесетинакилограмовия куфар с ТНТ. Възникналият в БЕРП електричен товар беше достатъчен да елиминира предпазните ключове, да задейства електрически включващите се детонатори и да взриви тринитротолуола.

Мастърс беше отхвърлен обратно на седалката, тъй като цялата вътрешност на самолета бе разтърсена от взрива отпред, подът се беше надигнал, изкривен нагоре, ново кълбо дим си пробиваше път през секцията на първа класа, но Мастърс отново беше невредим. Две трети от задната част на лайнера беше или на парчета, или лежеше смачкана на земята, но предната една трета бе останала непокътната. От салона първа класа излизаше пушек. Ужасена, Хелън забеляза, че големите вентилатори, проектирани да поддържат въздуха чист, не работеха. Токовият удар, причинен от системата БЕРП, беше предизвикал късо съединение във вентилаторите.

— Джон! Чуваш ли ме? — викаше Кадири. Ръководителите на въздушните линии наблюдаваха стреснати, тъй като пушекът частично закриваше гледката в салона. — Вентилаторите не работят! Махай се! Моля ви, служба «Безопасност на полигона», веднага изкарайте Мастърс оттам!

Когато третата експлозия разкъса самолета, Мастърс отново подскочи. Образът от товарното отделение под секцията на салона първа класа изчезна в ослепителен жълт блясък. Този път Мастърс наистина изглеждаше изплашен. Той плахо се озърташе и лицето му издаваше първите признаци на обхваналите го загриженост и съмнение, че идеята за този фокус е наистина добра. Подът под краката му беше изкривен, няколко седалки летяха във въздуха. Чуха го да пищи… и после всичко изчезна. Камерата от сателита не показваше нищо… салонът първа класа изглеждаше непокътнат, но от долната страна на корпуса изригваха огромни валма пушек, огнени езици обгръщаха вече откъснатата секция на туристическата класа.

— О, господи! — изпищя Кадири. Тя вдигна слушалката на директната телефонна линия. — Джон, обади се! Служба «Безопасност», обадете се! Има ли някой там? Отговорете, дявол да ви вземе…

— Какво стана? — извика Фентън. — Какво стана? Дали Мастърс е…

— Добре съм, добре съм! — чуха в следващия миг те.

Камерата от салона първа класа отново заработи и показа разбърканото, слабо замъглено от пушек, но непокътнато помещение. Зад една противопожарна кислородна маска се показа лицето на Мастърс, почти залепено за обектива. Под ноздрите му имаше черни следи от издишвания пушек, късо подстриганата му коса беше щръкнала, но, изглежда, не беше пострадал. Един пожарникар от службата по безопасност се опитваше да го изправи на крака.

— Камерата се откъсна от поставката… Почакайте една секунда.

— Той е ненормален! — извика Фентън. — Самолетът гори!

— Ще ми казва: «Почакайте една секунда»! — извика Кадири по телефона. — Служба «Безопасност», измъкнете Мастърс от този самолет, веднага.

Мастърс нагласи камерата на първоначалното й място, изправи седалката си, седна, пое дълбоко дъх от кислородната маска, после я подаде на пожарникаря. Изглеждаше малко несигурен, оглеждаше кабината, дишането му беше леко учестено, но не беше ранен.

— Добре съм, момчета. Експлозията откъсна седалките от пода и те се разхвърчаха. Ето. — Мастърс взе камерата и я насочи към пода. — Виждате ли? Подът е цял. Малко се е издул нагоре, около десетина сантиметра, но не е разкъсан. — Той обърна камерата към туристическия салон. През завесата струеше пушек, но той я вдигна. Кабината беше напълно разрушена, разкъсана, почерняла. Пяната от пожарогасителите вече беше преградила огъня. — Единственото, което имах между мен и всичко това, беше завесата от БЕРП. Страхотно, нали!

— Той е луд, д-р Кадири, луд! — извика Фентън.

Ръководителите на въздушните линии и правителството се бяха струпали уплашени и възмутени на вратата, сякаш експлозията беше станала в конферентната зала във Вашингтон, а не на изпитателния ракетен полигон в Калифорния.

— Това или е някакъв трик, публична сензация, или е дело на сериозно разстроен мозък. Във всеки случай няма да позволя нито аз, нито правителството на САЩ да бъдем манипулирани от такъв клоун!

— Какво казахте, заместник-министър Фентън! — Попита изненадана Кадири.

— Министерството няма да разгледа изобретението на Мастърс и ще попречи на използването на тази технология, докато не намери човек във вашата организация, който да предложи една рационална, научна демонстрация и програма за узаконяване — каза гневно Фентън. — А ако Мастърс се опита да продаде технологията в чужбина, той ще бъде санкциониран тук, в тази страна и никой чуждестранен самолет, който я използва няма да бъде допуснат да влезе във въздушното пространство на САЩ.

— Но… но той доказа, че технологията е резултатна! — възрази Кадири. — Аз съм съгласна, заместник-министър Фентън, че методите на Джон са малко необичайни…

— Необичайни? Ние бяхме свидетели как той едва не беше разкъсан на парчета! — извика Фентън. — Не можеше ли да постави робот или манекен на онази седалка вместо сам да седне? — Фентън разтри слепоочията си видимо разстроен. — Картината все още е пред очите ми, д-р Кадири, сякаш наблюдавах по телевизията… кадри от Виетнам или екзекуция на пленници от Виет Конг.

— Слушайте, Ед, искам да кажа, заместник-министър Фентън — обади се Мастърс по сателитната видеовръзка, решил твърде късно, че е добре да бъде малко по-дипломатичен.

Хората от спасителната група го изправиха на крака и се опитваха да го измъкнат от разрушения корпус. Той се дърпаше като попаднало в капан животно.

— Тази технология е твърде важна, за да се остави без внимание — извика Мастърс. — Забравете тази демонстрация. Никой не пострада от нея. Аз ще ви предам получените данни от изпитанието. Данните са истински, повярвайте ми…

Страхът и паниката, породени от демонстрацията, заглушиха неговия протест. Беше много късно. Фентън и другите си бяха отишли.

Покрусена, Хелън Кадири се отпусна тежко на креслото в празната конферентна зала. Години изследвания, месеци подготовка… всичко се провали. Ще мине най-малко година, може би и повече, преди да получат разрешение отново да представят някаква информация за БЕРП. Проклет да е Джон, проклети да са неговите смахнати имена на проекта, проклето да е неговото пренебрежение към благоразумието! Трябва администрацията на Министерството на транспорта и дори на Белия дом изцяло да се смени, преди да могат да представят други проекти на правителството, на когото и да било.

Телефонът от службата по безопасност на полигона иззвъня и Хелън вдигна слушалката.

— Кадири слуша.

— Хелън, беше чудесно! — прозвуча весело гласът по високоговорителя от службата за безопасност на полигона. — Искам да кажа, че беше страхотно, човече… Когато видях как подът се изду си помислих, че си отивам… но той издържа! БЕРП издържа!

— Джон, тук всички се разотидоха…

— Хей, не се безпокой за момчетата от Федералното авиационно управление и авиокомпаниите — каза Мастърс. — Те ще се успокоят и когато разберат колко важна е тази технология, сами ще ни извикат да проведем друга демонстрация за утвърждаване. Ние ще…

— Не «ние», Джон — отвърна огорчено Хелън Кадири. — Ти и твоето пълно незачитане на чувствата и мислите, на мненията на другите ми омръзнаха. За теб всичко това изглежда като една голяма игра и ти не даваш пукната пара как се отразява то на нашия бизнес.

Джон потърси бутона да изключи високоговорителя, но вместо него включи високоговорителите на полигона. Техният разговор се чуваше по цялата изпитателна площадка и повече от тридесет души персонал слушаха отговора на Кадири.

— Веднъж се опитах да те махна като президент и не успях, затова втори път няма да се опитвам. Оттеглям се от председателството на директорския борд. Не искам да работя за смахнат човек. Ако искаш да се убиеш, можеш да продължиш, но аз няма да стоя и безучастно да наблюдавам как проваляш компанията.

— Хелън, почакай една секунда. Всичко е прекрасно! Ще бъде чудесно…

— Ти не си наред, Джон. Ти си вманиачен. Ти си луд. Ти си неустойчив. Няма да работя с човек, който напълно пренебрегва собствената си безопасност, репутацията и сигурността на компанията, която аз основах, не ти. Ще продам акциите си и ще възстановя «Скай Сайнсиз». И този път няма да позволя нито на теб, нито на когото и да било друг да ми казва как да я ръководя. Довиждане, Джон. Ще чета за теб в хумористичните вестници… или по некролозите. На едно от двете места сигурно ще се появиш. — Тя изключи с трясък микрофона и си тръгна.

Трясъкът се разнесе от високоговорителите по старата изпитателна ракетна площадка като изстрел от 155-милиметрова гаубица. Стеснителният Мастърс погледна слисаните и развеселени лица на техниците около него.

— Това щуро момиче още е влюбено в мен — каза той, макар че характерната му момчешка усмивка беше напрегната. Мастърс отпи глътка пепси и се опита да крачи безгрижно към подвижния си контролен бункер. — Ще се върне, тя още ме обича — чуха го те да си мърмори.

Когато влезе в бункера, беше още като замаян и не забеляза двамата непознати мъже в черни бойни униформи. Той отиде в малката си ниша, вдигна крака на масата и включи цифровия видеодисплей. Появиха се пълните телеметрични данни от теста. В действителност Джон не наблюдаваше екрана. Той мислеше за Хелън. Двамата мъже доближиха нишата. Първият вдигна ръка от колана си, сви пръсти, сякаш измъква пистолет от кобура, насочи ги към Мастърс и се престори, че натиска въображаем спусък. Не последва никаква реакция.

— Виждате ли, докторе — каза подполковникът от военновъздушните сили Харолд Бригс. — Не е никакво развлечение човек да ви убие.

Мастърс се обърна. Пред него стоеше възслаб, среден на ръст чернокож мъж с широка усмивка на лицето и голям пистолет «Колт», 45-ти калибър, с перлена дръжка на бедрото. Другият беше висок, бял и добре сложен, толкова намусен, колкото Бригс беше весел и толкова мускулест, колкото Бригс беше слаб.

— Хал Бригс! Сержант Уол! — възкликна Мастърс. — Какво правите тук, момчета?

— Докарахме самолетите си «Пейв Хамър» във военновъздушната база «Макклелан», северно от Сакраменто — обясни Бригс.

Самолетът MB-22 «Пейв Хамър» беше с обръщащ се ротор и можеше да излита и каца като хеликоптер, но имаше скорост и товароподемност на товарен самолет. «Пейв Хамър», вариант В-22 «Оспрей», беше специално предназначен за високорискови и с ниска височина полети над вражеска територия.

— Само в тази база има необходимата техника за тяхното обслужване. Тук извършват и цялостното поддържане на изтребителите бомбардировачи Ф-117 «Найт Хоук Стелт», така че, след като ремонтират и проведат контролни изпитания с изтребителите, ще се заемат с нашите самолети. Впрочем всичко това е поверително. Не само АПР19, но и Ф-117.

— Чухме, че провеждате някаква демонстрация и когато разбрахме за какво се отнася, побързахме да дойдем. «Мадкап Маджишън» много се интересува от БЕРП. Разбира се, всички в АПР мислят, че БЕРП е някаква шега и затова изпратиха мен и Гъни.

Мастърс разбра защо Хал Бригс е толкова приказлив. В бункера нямаше никой, който да ги чуе. АПР — Агенцията за подпомагане на разузнаването, беше подразделение на ЦРУ. Когато някой агент на ЦРУ при изпълнение на мисия изпаднеше в затруднение, управлението изпращаше АПР да измъкне приятел, да освободи агент, да извърши диверсия, да намери цели, да неутрализира неприятелска отбрана или да извърши множество други тайни дейности.

АПР е разделено на много бойни групи или клетки, съставени от военни и цивилни с различни специалности. Групите са толкова секретни, че една група на АПР може да не разпознае друга. Подполковник Хал Бригс беше командир на една такава група с кодово название «Мадкап Маджишън». Съставена главно от бивши разузнавачи и морски пехотинци, на «Мадкап Маджишън» обикновено се възлагаха много рисковани операции дълбоко във вражеска територия. Джон Мастърс беше работил с групата по много проекти. Те обичаха да използват техниката на «Скай Мастърс» почти толкова, колкото Джон обичаше да я създава.

Мастърс го погледна раздразнен.

— Слушайте, Хал — каза Мастърс. — Аз не представих този проект на армията или на някоя национална охранителна агенция, защото зная, че там той ще пропадне, ще остане свръхсекретен в продължение на двадесет години. Никой няма да може да се ползва от възможностите на тази технология. БЕРП може да спаси живота на хиляди хора, Хал.

— Като ви гледам ми се струва, че вие едва сте спасил своя живот — каза кисело Бригс. Той разгледа цифровите данни на големия компютърен дисплей върху бюрото на Мастърс. — БЕРП действа, докторе. Моите поздравления. Може би ще трябва да изгладите някои неща в него, но действа. Страхотно.

— Благодаря, Хал — отвърна Мастърс. — Но аз все още не искам…

— Доктор Мастърс, вие вече представихте БЕРП на промишлените магнати — прекъсна го Бригс. — Духът излезе от шишето. Искате да предложите откритието си на всички големи авиокомпании в света и това е чудесно. Но вие знаете, че тази технология може да спаси много агенти на АПР, които жертват живота си за родината. Единственото, за което ви моля, е да ни дадете възможност да се възползваме от вашето забележително откритие.

— Не зная, Хал — отвърна Мастърс. — Аз наистина искам БЕРП да е първото създадено от мен изобретение, което спасява, а не унищожава живот.

— Повярвайте ми, аз мога да измисля много начини, по които БЕРП може да ми помогне да спася тесния си черен задник — засмя се Бригс.

Уол поклати глава силно раздразнен. Той познаваше тона и държането на своя началник, но въпреки това винаги много се ядосваше.

— Ние не се опитваме да ви спрем да разпространите вашата система. Просто искаме да ни позволите ние първи да я ползваме. — Докато Мастърс все още се колебаеше, Бригс добави хитро: — И не забравяйте, докторе, че сме в началото на новата финансова година, а АПР получи много мангизи. Зная, че за вас парите не са важни, но аз ще ви осигуря средства да си закупите всички необходими ви запаметяващи чипове, произвеждани в Силиконовата долина20. А вие ще направите на мен и на моите момчета едно голямо добро. Какво ще кажете, докторе?

Мастърс наистина нямаше намерение да извлича печалба от разпространението на БЕРП. Той всъщност мислеше как да придума световните авиокомпании да подкрепят прилагането на системата в самолетните линии на по-бедните страни, на които да преотстъпи безплатни лицензи за новата технология. Но когато се отнасяше за военни или правителствени агенции като ЦРУ, Мастърс нямаше особени угризения на съвестта. Те имаха достатъчно средства за всякакви тъмни тайни операции и Джон реши, че е длъжен заради компанията и нейните акционери да направи колкото се може по-добра сделка.

— Е, тъй като аз изплаших всички големи производители на самолети във ФАУ — каза той и вдигна рамене, — мога да помогна на вас. За колко пари става дума, Хал?

Бригс и Уол продължаваха да наблюдават данните на екрана. Те видяха последиците от експлозията и след това погледнаха човека, който беше седял върху седемдесет и пет килограма ТНТ и беше останал жив. Бяха поразени.

— Назовете цифрата, докторе — каза Бригс с дрезгав от вълнение глас. — Покажете ни как на практика БЕРП може да помогне на моите момчета и назовете цената.

Джон Мастърс разтегна устни в широка усмивка.

— Патрик и Уенди работят върху няколко интересни приложения — каза той. — Патрик ги нарича програма «Войник на третото хилядолетие». Всичко е основано на това. — Той извади от джоба си парче БЕРП материал и го подаде на Бригс и Уол.

— Това ли е то? — попита Крис Уол. — Това ли е БЕРП?

— Това е — отвърна Мастърс. Той опипа черната бойна униформа на Уол, който се намръщи. Мастърс бързо отдръпна ръката си, сякаш се беше допрял до гореща печка. — Почти същата дебелина като вашата полева униформа, сержант.

— Много е лъскав и хлъзгав — отвърна Уол. — При движение ще вдига шум. И не диша като памука. С такава дреха през лятото ще бъде адски горещо, а през зимата ще пукнем от студ.

Мастърс набра нещо на клавиатурата на компютъра си и получи неподвижно видеоизображение. Той посочи незасегнатата секция на първа класа на самолета.

— Ние можем да матираме тъканта и да я направим по-приятна за носене. Но вие можете ли да направите вашите памучни рицарски доспехи така непробиваеми, както е БЕРП?

Бригс и Уол се спогледаха, умовете им напрегнато преценяваха. Накрая подполковникът се обърна към Мастърс и каза:

— Докторе, покажете ни какво друго имате, за да можем спокойно да направим коледните си покупки. Кога можем да видим всичко?

— Патрик ръководи програмата. Той е тук, в Сакраменто — обясни Мастърс. — Всъщност днес Уенди ражда.

— Не може да бъде! — възкликна Бригс. — Аз мислех, че събитието ще стане след две седмици.

— Случва се в този момент, Хал. Навярно вече трябва да е приключило — отвърна Мастърс. — Ние създадохме един офис тук, в Сакраменто, до секретния център на летището за реактивни самолети «Матер» и там Патрик може да ви демонстрира своето изобретение. Той взе някакъв космически материал и съм сигурен, че е имал предвид вас.

Болница «Мърси Сан Хуан», Ситръс Хайтс, Калифорния

Няколко часа по-късно

Пол Макланахан се втурна в болничната стая с букети цветя и балони в ръце и едва не се блъсна в излизащия лекар. Той намери Патрик, седнал до леглото, да държи ръката на Уенди и да вдига косата й от мокрото й от пот чело. Помещението приличаше повече на спалня, отколкото на стерилна болнична стая — обикновено домашно легло, удобно канапе и столове, боядисани в свежи цветове, красива тоалетна масичка.

Тази уютна обстановка се помрачаваше от присъствието на статив с вътрешновенозна система, състояща се от два големи съда с прозрачна течност, тръбичките от които водеха в дясната ръка на Уенди. От тази гледка сърцето на Пол се сви.

— Патрик?

— Пол! — възкликна Патрик. — Какво правиш тук? Мислех, че тази нощ си на първото си дежурство?

— Тръгнал съм към Южния участък на инструктаж, но реших да се отбия и да видя новото бебе. Само че, доколкото виждам, то още не е дошло. — Пол беше с дъждобран, но когато го свали, Патрик видя, че отдолу е с униформа. — Следобед имах класни занимания, затова съм облечен така — обясни той, — но официално не бях на служба, затова си сложих мушамата отгоре.

На двата ръкава на куртката имаше емблеми на полицейското управление, на гърдите — проста месингова табелка с името, под куртката се виждаше тъмносин пуловер с висока обърната яка, на която бяха избродирани буквите ПУС21. Ботушите му блестяха. На колана си имаше кобур с малък полуавтоматичен пистолет. На кръста си носеше и всички спомагателни принадлежности, с изключение на малкото американско флагче, закачено над месинговата табелка с името.

«Мъжко момче — помисли си Патрик. — Униформата много му отива». Униформата на Сакраментското полицейско управление, особено новобранската, беше изключително семпла, но на неговия по-малък брат тя изглеждаше по-елегантна от смокинг. Може би мислеше така, защото я носеше неговият брат?

Разбира се, очите на Патрик не пропуснаха значката — голяма сребърна седемлъчна звезда с надпис «Сакраментска полиция» и номер 109. Вероятно не беше много по-различна от оригиналните значки на Сакраментското полицейско управление от времето на Златната треска. Патрик знаеше историята на значка номер 109. Именно нея беше носил техният баща и техният дядо и техният прапрадядо. Беше изработена от сребро, вместо от хром, както ги правеха днес. Първият полицай Макланахан не е носил значка с номер, но се знаеше, че той е бил деветият патрул в новообединения град, така че когато започнали да дават значки, следващите Макланахановци най-напред получавали номер 9, а доста по-късно, тъй като полицаите се увеличили и номерата станали трицифрени — 109. Пол беше много горд, че я носи. В професия, в която смъртта може всеки миг да те споходи, беше успокояващо полицаят да се чувства като продължител на семейната традиция, сякаш значката го прави неуязвим.

— Здравей, братче — каза Уенди. Гласът й беше напрегнат от умора и болка, но тя дружелюбно му се усмихна и му протегна ръка. Пол намери място за цветята и балоните, целуна я и премести един стол до леглото й. — Изглеждаш страхотно, Пол — каза тя. — Готов ли си за нощното дежурство? Твоят първи нощен патрул… колко вълнуващо!

— Мислех, че униформите стоят в личните ви шкафчета — каза Патрик.

— Така е, но аз имах занимания с МТД — това е мобилен терминал за данни… В центъра на града е и трябваше да бъда в униформа — обясни Пол. — В Академията не ни обучаваха да работим с МТД, тъй като в различните участъци системите не са еднакви, но аз исках да съм подготвен, преди да изляза на улиците.

— Но кажете нещо за себе си! Когато тази сутрин научих, че сте тръгнали към «Мърси», помислих, че бебето ще се роди на задната седалка на колата. Да, Патрик, може би е по-добре ти да чакаш отвън… Вероятно то се страхува от теб и затова не излиза на бял свят. — Усмивката му помръкна, когато забеляза, че нито брат му, нито снаха му се засмяха на шегата. — Да не би да има някакви усложнения?

— Уенди има контракции. Разкритието е само три сантиметра — каза Патрик, цитирайки думите на акушер-гинеколога, които беше чул преди един час. — Водата й изтече в пет. В нея имаше кръв. Веднага пристигнахме тук. Докторът намери кръв и меконий… бебешки изпражнения… във вътреутробната течност и се страхува от инфекция. Той включи бебето към монитор посредством сонда, прикрепена към главата му, и, разбира се, свърза Уенди с наблюдаваща апаратура и я сложи на интравенозна система. Така че не е възможно никакво разхождане, никакви освежаващи душове… Нашият план за раждане изхвърча през прозореца петнадесет минути след пристигането ни тук.

Патрик предложи на Уенди малко счукан лед срещу обезводняването. Тя отначало отказа, но после отстъпи след престорено строгото настояване от негова страна. Той посочи един от мониторите.

— Ето най-важните органи на бебето. А този показва утробата на Уенди… — Патрик загледа как иглата на пишещия уред започна бързо да се движи. — Още една контракция. Дълбоко, отпускащо дишане, мила.

Уенди пое дълбоко дъх и го изпусна, сбърчи вежди в усилието си да преодолее болката.

— Много добре. Около тридесет секунди до пика. Не задържай дъха си, скъпа. Ако трябва, го изпусни през зъби, но не го задържай… чудесно. Пет секунди… това е пикът, мила, добре го правиш… Издишай за около тридесет секунди и ще свърши… наистина добре, любима, скъпа, прекрасно го направи. Сега поеми отново дъх. Отпусни спокойно ръце, отпусни и пръстите на краката, напрегната си, трябва да се отпуснеш. Искаш ли пак да ти масажирам прасците? — Той протегна ръце към левия й крак.

Пол погледна лентата, която излизаше от апарата. Очевидно Уенди изпитваше такива болки от дълго време. Изглеждаше изтощена, като излязла от сауна. Чаршафите бяха мокри от пот, лицето й — пепеляво от напрягане.

— Още колко ще продължи, Патрик? — попита Пол.

— Не зная. Надявам се скоро да роди. Бебето доста силно рита в утробата на Уенди. Лекарите не искат да й дадат болкоуспокояващи, докато разкритието не стане поне пет сантиметра.

— Сигурен съм, че за нея това ще е голямо облекчение… За мен щеше да е, ако бях на нейно място — каза Пол, чудейки се дали би бил толкова силен и толкова мобилизиран, колкото бяха те. — Мисля, че от съчувствие и аз изпитвам коремни болки. — Той се поколеба, после попита: — Мислиш ли, че ще прибегнат до цезарово сечение, ако не се разшири повече?

— Не можем да направим цезарово сечение — отвърна Патрик. — Уенди има… хм… има известни коремни наранявания. Рисковано е. Трябва да бъде нормално раждане. Ако е необходимо, ще й дадат нещо за ускоряване на родовия процес.

— Наранявания ли? Какви наранявания? Какво й се е случило? — Пол видя, че Патрик се колебае и вдигна ръка. — Разбрах, разбрах… нямаш право да говориш за това. Господи, надявам се всичко да завърши добре. — Той написа нещо на лист хартия. — Това е номерът на моя пейджър. Обади се, когато настъпи голямото събитие и ще ме извикат. — Пол целуна Уенди по челото, точно когато започна нова контракция. — Дълбоко отпускащо вдишване, любима — каза Пол и се усмихна окуражаващо. — Скоро ще те видя пак.

Усмивката на Уенди беше изкривена от болка, но тя стисна ръката му с благодарност.

Полицейско управление «Джоузеф Е. Рони», булевард «Франклин», Сакраменто, Калифорния

Малко по-късно

Пол се срещна с Лафортие в кръглата стая за проверка в участъка няколко минути преди осем.

— Спри тук, заек — каза едрият ефрейтор. Пол спря. — Застани мирно. Чакай да те огледам. — Пол застина неподвижен и Лафортие го заоглежда. — Къде е проклетата ти значка, заек?

— На мушамата, господин ефрейтор. Значките винаги се носят на най-горната дреха.

— Дай да я видя.

Макланахан подаде мушамата и фуражката си. Всичко беше според устава. Носеше значката — старата сребърна значка. Почти седемдесет и пет годишна, тя трябваше да бъде в музея. Вместо това едно младо ченге щеше я носи по улиците на Сакраменто. Лафортие почтително прекара пръсти по тежката сребърна звезда като внимаваше да не остави отпечатъци върху нея, после я върна.

— Тази звезда има дълга история, заек. Бъди готов да я носиш с чест.

— Готов съм, господин ефрейтор.

— Добре. И престани с това «господин ефрейтор», когато го няма лейтенанта. Аз съм Крег или Карго, нали съм ти партньор. Ще се обръщаш по устав към всеки с по-висок чин от твоя, което означава към всички, освен ако специално не ти дадат разрешение да не го правиш или не ти поръчат ядене, което никога няма да стане, така че продължавай в този дух.

Макланахан кимна.

— Оръжието?

Макланахан откопча калъфа и извади полуавтоматичния служебен пистолет «Зиг Зауер Р226», като внимаваше да е насочен към пода и пръстът му да не е на спусъка. Той отиде в ъгъла до един стоманен двадесет и пет литров варел, наполовина пълен с пясък и леко наклонен, насочи оръжието към пясъка, свали пълнителя, освободи затвора, върна в пълнителя изхвърления от цевта патрон и подаде незареденото оръжие на Лафортие. Както очакваше, Лафортие го намери безукорно. В Академията уроците по поддържане и боравене с оръжие бяха много сериозни. Той провери дали всички пълнители на Макланахан имат максималния брой 9-милиметрови патрони.

— Зареди и изпразни — заповяда Лафортие и му подаде оръжието.

Макланахан отиде при варела, сложи пълнителя, вкара патрон в цевта, после извърши операцията в обратен ред — свали пълнителя, върна шестнадесетия патрон обратно в пълнителя, сложи пистолета в калъфа и го закопча.

«Исусе — помисли си Лафортие, — май ще ми бъде трудно да намеря кусури на този младок». Макланахан не изглеждаше прекалено самоуверен, но винаги беше добре да се направи забележка на новаците, дори за нещо дребно, просто да не си вирят много носа.

— Белезниците.

Макланахан ги подаде.

— Само един чифт ли имаш? Да не би да очакваш да арестуваш само един-единствен престъпник тази вечер?

— Полагат се само по един чифт на смяна.

— Зная, но това не ме интересува. От сега нататък ще носиш по два чифта. Утре сутринта иди в оръжейния склад и си вземи още едни. — Той докосна вътрешния зъбец на белезниците. Отвориха се лесно. Очевидно съвсем скоро бяха смазани. Лафортие ги върна обратно на Макланахан. — Резервен ключ за тях?

Макланахан се пресегна зад гърба си и извади малък ключ. В случай че е прикован със собствените си белезници, един скрит ключ можеше да го освободи.

«Очевидно сержантът добре е обучил сина си» — помисли си Лафортие.

— Добре. Когато получиш чека със заплатата, си купи едно хубаво ръчно фенерче. Тези на градската полиция не струват пукнат грош. Ключовете?

Макланахан разтвори ключодържателя и извади връзка ключове. Полицаите носеха ключове за различни стаи, шкафчета за дрехи, телефонни кабини и дузина други неща. Беше ги завързал всичките с дебела гумена лента, за да не тракат, с изключение на ключа от патрулната кола, така че лесно да го намери. Да, това момче си знаеше работата и държеше очите и ушите си отворени.

«Сержантът вероятно е връзвал с гумена лента ключовете от неговите играчки още от най-ранна възраст» — помисли си Лафортие.

— Много добре. Не остава нищо друго, освен да правиш всичко това през следващите двадесет или тридесет години и ще бъдеш образцов полицай. — Той за момент остана сериозен. — А сега да си изясним нещо. Както чувам следобед си бил на занимания по МТД?

— Тъй вярно, господин ефрейтор — каза Макланахан. — В Академията обучението ни по МТД не беше достатъчно…

— Това ми е известно — прекъсна го Лафортие. — Съвсем скоро ще имаш програма и ще започнеш обучение по МТД. Но преди да вземеш извънредни работни часове трябва да поискаш разрешение от твоя сержант.

— Аз не съм искал никакви извънредни работни часове… Отидох в моето редовно работно време.

— За теб няма «твое време», заек — каза Лафортие. — Ти си на служба осем часа и нито минута повече, от девет вечерта до пет сутринта. Аз трябваше да взема разрешение, за да те извикам тук един час по-рано. Нито градът, нито аз искаме да имаме на улицата уморен до смърт заек. Нощната смяна е трудна, Макланахан. На теб ти е необходим всеки час, през който да спиш и да почиваш. Но по-лошото е, че ти си направил това, без да ме уведомиш и трябваше да го науча от моя шеф.

Лафортие се наведе напред точно пред лицето на Макланахан, така че младежът трябваше да го гледа право в очите.

— През следващите шест месеца на друго може и да не успея да те науча, заек, но поне ще те науча, че ние сме длъжни да общуваме. Така че ние ще общуваме един с друг. От тук нататък трябва да действаме като едно цяло. Аз не съм от онези ПТО, които ще те карат да мълчиш, да не се обаждаш. Ние трябва да бъдем очи и уши един на друг. Когато един от нас е зает, другият трябва да следи, да слуша, да е нащрек. Ние никога не работим поотделно. Ако искаш нещо, дори то да е банално или лично, аз трябва да зная. Ти трябва да споделяш, да ми казваш какво имаш наум. Не мисли за себе си, мисли за нас. Разбираш ли?

— Разбирам, Крег — отговори Пол. — Аз просто исках да бъда подготвен, господин ефрейтор, знаете, да бъда малко по-напред…

— Зная, че си ентусиаст, Макланахан — каза Лафортие. — Всички вие от рода Макланахан се славите като упорити и смели. Но репутацията на фамилията не струва пукната пара, докато човек сам не си изгради такава. Не предприемай нищо самостоятелно. Ако имаш идея да направиш нещо, най-напред я обсъди с мен. Аз съм твоят ПТО, но аз съм и твой партньор. Ние работим в екип. Добре го запомни.

— Слушам.

— Бележник? — попита Лафортие, протегна ръка и взе бележника в метална обложка.

«Добра работа» — помисли Лафортие, докато четеше написаното. Макланахан наистина беше изпреварил съвипускниците си с посещението в класа за работа с мобилен терминал за данни. В управлението обикновено минаваха седмици преди да се насрочат такива занимания, така че зайците трябваше да изучават сложната система по време на работа. Беше добре да патрулираш с партньор, който не се страхува да проявява инициатива, знае какво не му достига и по свое желание се заема да го научи.

Бележникът също беше добре подреден. Но той не можеше да допусне първия ден Пол да се измъкне без никаква забележка.

— Тук ти липсват няколко формуляра, заек — каза той. — Ще ти покажа какво трябва да носиш. Формулярите се попълват с молив «В» 0,5 мм, не с химикалка нито с молив «НВ». И е добре да имаш повече от един молив… Този вероятно ще изгубиш още през първата нощ. Следвай ме.

Болница «Мърси Сан Хуан», Ситръс Хайтс, Калифорния

Няколко часа по-късно

Акушер-гинекологът завърши прегледа.

— Все още само три сантиметра… може би най-много четири — каза той.

Отново започна контракция. Уенди Макланахан беше толкова изтощена, че можа само да затвори очи.

— Докторе, вие казахте, че е три сантиметра преди осем часа. От три часа следобед на всеки три-четири минути Уенди има контракции! Какво става? — попита Патрик.

— Трудно раждане, господин Макланахан, това е всичко — каза лекарят. — Ще й дадем малко окситоцин да ускорим нещата. Може да помогне.

— Не зная как протичат ражданията, докторе, но тя вече е напълно изтощена, трепери, обилно се поти, бяла е като платно и се оплаква, че й е студено. Изглежда ще изпадне в шок. Какво да правим?

Лекарят разгледа данните на монитора.

— Няма нищо толкова тревожно, господин Макланахан — успокои го той. — Уенди изглежда силна, бебето също. Важно е да се напъва…

— Тя е прекалено изтощена, за да се напъва, докторе — възрази Патрик. — Какво ще кажете за епидурал? Нещо да намалим болката?

— Обикновено не даваме епидурал, докато разкритието не е поне пет сантиметра — отвърна докторът. — По принцип можем да й дадем нещо да намали напрежението, но на този етап епидуралът ще създаде проблеми. С него може да не е в състояние да се напъва, когато дойде време. Ще започнем с окситоцин… това ще ускори малко движението на плода… и в системата за интравенозно преливане ще сложим болкоуспокояващо. Щом стане пет сантиметра — най-много след един или два часа, ние ще…

— Един или два часа? — ужаси се Патрик. — Това продължава вече почти двадесет часа.

— Мисля, че когато я докарахте тук, тя не беше в такова състояние, господин Макланахан — каза гинекологът. — Във всеки случай хубаво е да оставим нещата да следват естественото си развитие. Трябва да избягваме прекалено голямата интервенция. Ускоряването на раждането е много голям акт. Ние искаме, ако е възможно, да избегнем цезаровото сечение.

— Въобще не можете да направите цезарово сечение, докторе — каза Патрик. — Уенди иска раждането да бъде колкото се може по-естествено, с минимум медикаменти и максимум движение…

— Известно ми е, господин Макланахан — каза докторът, — но очевидно нещата не се развиват според плана. Може би няма да имаме избор…

— Прочетете личния й здравен картон, докторе — каза Патрик. — На нея не може да й се прави цезарово сечение.

— Прочетох го. Д-р Линас ми го изпрати по факса, господин Макланахан, и прочетох бележката му за коремните рани и уврежданията на кръвообращението. Прочетох също, че д-р Линас препоръчва да се прекрати бременността поради сериозна опасност за здравето на Уенди от евентуални усложнения по време на раждането.

Лекарят видя виновното изражение, което се появи върху лицето на Патрик, и го съжали. Очевидно те много искаха да имат дете и бяха готови да рискуват живота на майката. Той погледна диаграмата и се намръщи, след това заразглежда внимателно Патрик.

— Малко съм объркан от някои неща, господин Макланахан — каза той. — Виждам следа от белег, може би от изгаряне, има увреждания на белия дроб, корема, сърцето, но не е посочена никаква причина. Как е пострадала вашата съпруга? В автомобилна катастрофа?

Патрик преглътна тежко, видимо объркан и загрижен.

— Аз… аз не мога да ви кажа — отвърна той.

— Извинете?

— Не мога да ви съобщя никакви подробности, докторе — обясни Патрик. — Мислех, че д-р Линас ще приложи към здравния картон бележка, с която да обясни…

— Има бележка, в която се загатва за отговорна и секретна мисия — каза гинекологът, — но преди да лекувам вашата съпруга и нейното бебе, аз искам да зная какво точно се е случило с нея. Не мога да работя на тъмно, господин Макланахан, това е опасно. Не мислите ли за вашата жена и за бебето? Кое е по-важно за вас — националната сигурност или живота на жена ви и детето?

— Моето семейство, разбира се — каза категорично Патрик. — Ще ви осведомя за всичко, което желаете да научите. Но най-напред ми кажете какво е действието на окситоцина, как той ускорява раждането?

— Лекарството ще увеличи, а след това ще регулира честотата и силата на нейните контракции… Така ще съумеем да овладеем положението — обясни акушер-гинекологът. — Очаквам нещата да протекат по-бързо. Ако не стане така, тогава ще разгледаме възможностите…

— Не цезарово сечение! — каза категорично Патрик.

— Рискувате здравето, дори живота на бебето…

— Казах никакво цезарово сечение — извика Патрик и погледна непреклонно лекаря. — Няма да рискувам живота на Уенди. Точка.

Лекарят кимна. Видя болката, изписана на лицето на мъжа срещу него.

— Добре, добре. Решението ще вземем по-късно. Вероятно не по-рано от няколко часа. Но преди това трябва да поговорим. Седнете…

Кръстовището на Седма улица и улица «К», Сакраменто

По същото време

Комплексът се наричаше «Сакраменто лив» и от години беше най-големият в центъра на града. Само на улица «К» бяха разположени десет нощни клуба и десет кинотеатри. Тук всичко беше струпано на едно място — от тихите, отморяващи ресторанти, където сервираха хубави вина и пури, до пицариите, залите за игри и анимационни филми за деца, баровете, където свиреха джаз, рок, фънк, кънтри, дискотеките и фитнес клубовете. Клиентите можеха да дойдат с кола или да се повозят на електрическото влакче чак до просторната пешеходна алея. Човек можеше да гледа филм, да прекара вечерта в някое от заведенията или да направи приятна разходка. Комплексът беше целогодишно добре посещаван, но през почивните дни тук ставаше истинско стълпотворение. Уморените от пазаруването в многобройните магазинчета хора отдъхваха в кинотеатрите, а след това вечеряха или пиеха по едно, преди да се отправят за дома.

Заведенията затваряха в полунощ. Армия от чистачки почистваше и подреждаше всичко за по-малко от час, но през летния сезон посетителите се увеличаваха и работата продължаваше по-дълго. Управителите на нощните клубове обикновено свършваха с преброяването на касовите бележки, проверката на постъпленията, инвентаризацията и отчетите си за деня чак към един след полунощ. Когато прибираха дневния оборот в големите стоманени контейнери на колела, които въоръжената охрана откарваше в касата на втория етаж на комплекса, вътре все още имаше няколко чистачки.

В комплекса непрекъснато имаше охрана, особено когато се пренасяха парите. През деня из него обикаляха полицаи, но преди полунощ всички, с изключение на един си отиваха и оставаха само частните охранители, двама охранители — един на първия етаж и един на втория, контролираха операцията. Стоманените контейнери с парите се пренасяха с един служебен асансьор до касата. Други охранители наблюдаваха монтираните из комплекса монитори и следяха площта около асансьора. Нощните пазачи, въоръжени само с радиостанции и фенерчета, оглеждаха навсякъде, за да се уверят, че всички посетители са напуснали сградата. По време на приемането и пренасянето на парите полицаят стоеше на втория етаж заедно с началника на частната охранителна компания. Той носеше стандартна полицейска радиостанция, свързана с централния диспечерски пункт. Частните охранители и нощните пазачи също поддържаха помежду си и с началника си радиовръзка.

На асансьора можеха да се натоварят наведнъж само три контейнера, така че, докато първите се изкачваха нагоре, пет оставаха на първия етаж. Други три се очакваха да дойдат от няколко заведения. Първата партида беше стигнала на втория етаж, когато централното осветление намаля и след това изгасна. Веднага се включи аварийното акумулаторно захранване.

— Повреда в централното електрозахранване, повреда в централното електрозахранване! — съобщи началникът на охраната по аварийната високоговорителна уредба.

Един пазач наду алармена свирка, чистачките на първия етаж моментално спряха работа и придружени от въоръжен охранител се насочиха към изхода. Другите пазачи се завайкаха, защото алармата означаваше, че асансьорът е изключен и до възстановяване на главното електрозахранване те трябваше да мъкнат тежките контейнери по стълбите до касата на втория етаж.

— Първи етаж, наред ли е всичко? — извика по радиостанцията началникът на охраната.

— Всичко е под контрол — чу се гласът на един охранител.

Той съобщи, че чистачките са изведени навън и вратите са затворени, заключени и проверени. Началникът на охраната отвори вратата към стълбището, заключи я след себе си и слезе надолу. Вратата към първия етаж беше заключена откъм стълбището, така че хората от втория етаж можеха да използват стълбището като противопожарен изход, но никой от първия не можеше да се качи нагоре, ако охраната не му отключи. Началникът почука три пъти, получи отговор от две почуквания и отвърна с едно, преди да отключи. Карлсън, един от по-новите охранители, пазеше от другата страна на вратата.

— Хайде, момчета, колкото по-скоро пренесем тези касетки по стълбите, толкова по-скоро ще…

Като изневиделица се появи мъж с тъмни дрехи, с войнишка каска и с черна маска на лицето. Началникът на охраната успя само да го зърне за миг преди нападателят да вдигне пистолет със заглушител на цевта и да го опре до челото му. Последва ярък пламък и после мрак.

— Охранител едно-седем.

Полицаят от Полицейското управление на Сакраменто, който се намираше на втория етаж, взе радиостанцията си от бюрото и включи микрофона.

— Охранител едно-седем слуша.

— Изпълняваш ли вече 908?

— Не — отговори полицаят. Често се случваше полицаите да пропуснат да докладват на диспечера изпълнението на възложената им извънредна задача. Тъй като бяха минали тридесет минути от предвидения час, диспечерът го проверяваше. — Тук има повреда в електрозахранването. Може би ще остана още половин час.

— Добре. Обади се твоята детегледачка. Няма проблеми, просто проверявам. Обади ни се, когато преминеш към изпълнение на 908.

— Добре.

— Централа 907 край.

Полицаят захвърли ядосано радиостанцията на бюрото. В последно време животът му ставаше все по-гаден. Като че ли почивните му дни не бяха достатъчно лоши, та скапаната му жена реши, че не желае повече да бъде съпруга на ченге, нито майка, нито домакиня… Взе, че замина за Лос Анджелис с новия си любовник и го заряза с петгодишната им дъщеря и планина от неплатени сметки. Една детегледачка вече го беше напуснала заради многото му извънредни дежурства и се опасяваше, че и другата ще стори същото преди близките му да успеят да дойдат от Монтана и да му помогнат. Преди да го напусне, жена му беше изпразнила всичките им текущи сметки, така че единствените коледни подаръци, които щеше да получи малката му дъщеря тази година, по всяка вероятност щяха да бъдат играчки от благотворителното дружество. Каква отвратителна Коледа!

По затворената врата към стълбището се чуха три по-чуквания. Полицаят заобиколи защитния панел и отговори с установената парола от две почуквания. Последваха още две — правилният отговор. Той отвори вратата и умря, преди да падне на земята.

Централен окръжен затвор, улица «И», 651, Сакраменто, Калифорния

Същото време

Пол Макланахан изобщо не знаеше къде точно се намира новият окръжен затвор в центъра на града. Сега, още през първото си дежурство, той го посети два пъти. Говореше се, че затворът приличал на луксозен хотел, но на Пол мястото просто се стори мрачно, стерилно и потискащо.

Двамата с Лафортие влязоха в подземния гараж през голяма, стоманена, вдигаща се нагоре врата. След като заключиха оръжията си на поставките в колата, те отведоха заловения от тях престъпник до дебелата врата от стомана и стъкло, охранявана от седнал зад бронирано стъкло заместник-шериф. Понеже арестантът беше заподозрян, че продава дрога, те си сложиха гумени ръкавици, съпроводиха го до банята и проведоха обиск на голо. Той включваше гнусния процес, при който затворникът със свалени панталони се навежда, с ръце разтваря двете половини на задника си и кашля няколко пъти, за да могат да огледат ануса му за скрита дрога. Един поглед към задника на този човек накара Пол да пожелае да се напари с горещ душ. Той си помисли, че ако арестантът реши да се съпротивлява ще му трябват двойни ръкавици, за да го докосне. Но гонитбата около десетте блока, докато го хванат — веднага щом видя, че колата на Лафортие и Макланахан намали, той побягна — очевидно го беше изморила.

— Службата започва да ти става все по-интересна, нали, заек? — обърна се Лафортие към младия си партньор и се усмихна.

Пол продължи да оглежда дрехите и маратонките на арестувания.

Крег Лафортие извади късмет. Срещна в залата за регистрация стари приятели и докато Пол попълваше рапортите, те започнаха да си разказват вицове. В стаята имаше най-малко трима градски полицаи, осем заместници на сакраментския окръжен шериф, четирима патрулиращи по калифорнийската магистрала, както и бегли познати от други участъци, които Пол не можа точно да идентифицира. Клетката, където държаха арестуваните, беше пълна, така че някои от арестантите стояха направо в помещението и полицаите им задаваха въпроси, попълваха документите и си подхвърляха закачки. Тъй като за Пол това беше второто посещение на затвора за тази нощ, можеше да се каже, че е преминал цялата тренировъчна програма за един заек: първият път да наблюдава; вторият — сам да регистрира; третият — да обучава други. Кривата на обучение, помисли младежът, е стръмна като Монт Еверест.

Пол беше успял да попълни повечето формуляри още на мястото на задържането и в колата по пътя към затвора, така че няколко минути по-късно той приключи с писането. Лафортие провери свършената работа.

— Справяш се доста добре — каза той. — Но само четири пакета нискокачествен мет на стойност под сто долара… Тъй като тук е претъпкано, след един час ще го пуснат.

— Но той е рецидивист, Карго — каза Макланахан и размаха компютърната справка за заподозрения. — Вече е бил съден за притежаване на дрога и за продажба…

— Този път обаче количеството не е достатъчно, за да се предяви обвинение за продажба — каза Лафортие. — Четири пакета, но никакъв чек, нито пачка пари, нищо не е открито на местопрестъплението, макар че беше задържан в район, в който няма право да се движи. Разбира се, грешката е наша. Неговата приятелка или жена му ще внесе гаранция от пет стотака и ще го пуснат. Аз ще доказвам като свидетел експерт, че е имал намерение да продаде дрогата, но един добър адвокат ще отхвърли обвинението много преди съдът да насрочи датата на заседанието и той ще изкара месец-два в затвора само за нарушение на забраната за движение.

— Май излиза, че напразно сме се старали — каза Пол.

— Скапан ли си вече, заек? — попита развеселен Лафортие. — Няколко часа на улицата и се чувстваш разочарован? Добре дошъл в света на полицията. Не се безпокой за обвинението, тревожи се за ареста и доказателствата. Полицаите провалят повече дела от небрежна работа на местопрестъплението, отколкото прокурорите в съда. Поне последните твърдят, че е така. Да регистрираме този човек и да се връщаме на улицата.

С документите в ръка Лафортие и Макланахан придружиха арестанта до службата по регистриране. Мястото беше претъпкано и работата вървеше бавно.

Най-напред го прегледа една медицинска сестра. По ръцете на арестанта тя откри стари следи от подкожни инжекции, което наложи да му се направи тест за СПИН. След двадесет минути чакане го придружиха до гишето за записване и го предадоха на дежурния сержант заедно с рапорта за приложените доказателства. Затворникът беше отново съблечен и обискиран от заместници на шерифа. После му направиха снимки, взеха му отпечатъци от пръстите и изчакаха резултатите от теста за СПИН, за да определят дали да го поставят в обща килия или да бъде отделен. Няколко минути по-късно Лафортие и Макланахан слязоха в гаража.

— Необходимо е цялата тази процедура да се намали на по-малко от час, заек, включително и времето за придвижване до затвора — каза Лафортие. Радиостанцията му изграчи. Едрият ефрейтор чу познат глас, който говореше нещо за авария в увеселителния комплекс «Сакраменто лив». Той намали силата на звука така, че да може да разговаря с партньора си. — Отделям повече време за тази работа, защото трябва да се научиш да я вършиш добре и да си създадеш добри навици. Но нашето място е на улицата, не в затвора. Така че бързо да излизаме оттук и да наваксаме изгубеното време. — Той забеляза блуждаещия поглед на Макланахан. — Добре ли си, заек?

— Предполагам, че съм малко потиснат от гледката в затвора — отвърна Макланахан. — Обискирането на голо, бумащината, затварянето в клетки като плъхове… Всичко ми изглежда толкова нечовешко.

— Никога преди не си влизал в затвор, нали? — Пол поклати глава. — Това трябва да се изисква от всеки кандидат за полицията. Нали разбираш, че единствената алтернатива е, когато ги хванем, да им теглим по един куршум в черепа. Но ние не искаме това, нали, заек?

— Не.

Едрият ПТО видя, че мрачното изражение на Пол не се промени.

— Защо постъпи в полицията, Макланахан? — попита Лафортие. — За бога, та ти си адвокат. Изкара изпита в Калифорния и всичко. При нас в полицията мнозина посещават вечерния Юридически институт и някои дори са го завършили, но ти си единственият, когото познавам, взел адвокатския си изпит, при това от първи път. Ти би могъл да станеш помощник окръжен прокурор, да печелиш много пари, да носиш хубави дрехи, да работиш в уютен офис, да говориш само по телефона и никога да не ти се налага да надзърташ в мръсните задници на разни отрепки. Заради твоя старец ли го направи? Защото, ако е за това, няма да издържиш и една мразовита нощ на улицата…

— Не, не е за това — отговори категорично Макланахан.

— Тогава защо? За престиж? Заради униформата? Заради чудесната значка, която носиш? Едва ли е за пари. Трябва да е заради стареца. Завладяло те е някакво чувство за отговорност да продължиш фамилната традиция на Макланахан, защото твоят по-голям брат не е полицай…

— Направих го, защото искам да помогна, Крег…

— Звучи ми като пропаганда за промиване на мозъци, заек.

— Не е пропаганда, господин ефрейтор — отвърна твърдо Макланахан. — Това е моят град, моят дом…

— Това е дом и за онзи, когото арестувахме тази вечер, заек — прекъсна го Лафортие. — Както и за всички онези хора в затвора, за безпризорните и дори за преминаващите. Те всички имат права, знаеш. Имат право да правят каквото си искат…

— Те нямат право да нарушават закона в моя град — отвърна гневно Макланахан. — Тук всички ние спазваме закона. Моето семейство спазва закона. Съседите ми спазват закона. Само така можем да живеем в мир. Няма да търпя някой да нарушава закона в моя град!

— Добре, добре, успокой се, заек. — Лафортие вдигна ръце да покаже, че се предава. — Ти проповядваш в олтара на черквата. Според мен има само едно основание човек да стане полицай… Да получи власт, за да може да защитава своя град и своите съседи от престъпници. Виждам, че и ти мислиш така. Ето защо има надежда да станеш истински полицай. Единственото, което трябва да правиш, е да помниш току-що казаното от теб. Забрави за събличането, за клетките и за целия останал боклук. Ти си тук тази нощ, за да защитаваш твоя град. Не го забравяй. Запомни ли го, заек?

— Тъй вярно — отвърна Пол, възвърнал си предишното настроение. «Затворът е неизбежна част от работата — реши той, — но той не е истинската работа. Да бъде на улицата, да помага на онези, които имат нужда от помощ, да арестува престъпници — това е истинската работа на полицая.» Той отиде от другата страна на колата, качи се и закопча колана.

— Готов ли си? — попита Лафортие.

— Тъй вярно — отвърна ентусиазиран Пол.

— Готов да атакуваме улиците? Да арестуваме още лоши хора? Да прилагаме законите в тази красива столица?

Пол отбеляза нарастващия сарказъм в гласа на Лафортие и видя, че едрият ПТО още не беше влязъл в патрулната кола. Тогава разбра какво трябва да направи. С виновен вид той откопча колана, излезе и заобиколи колата. Лафортие му подхвърли ключовете и Макланахан отключи оръжията.

— Следващия път, заек, това ще ти струва вечерята — предупреди го Лафортие, докато закачваше пистолета на ремъка си. — Повече от сигурно е, че първият път, когато си самичък и си забравиш револвера, ще изпаднеш в беда. Никога не го забравяй. Сега вече наистина сме готови.

Излязоха от гаража и почакаха на рампата навиващата се стоманена врата зад тях да се затвори.

— Да пием по едно кафе в «Старбъкс», че ми се гади от онази помия, която сервират в затвора или в управлението, после, преди да се отправим към южната част, ще наминем покрай «Сакраменто лив» — каза Лафортие на партньора си, докато излизаха на улицата.

— Покрай «Сакраменто лив» ли? Защо?

— Един мой приятел е съобщил оттам на диспечера за авария в електрозахранването. Просто ще прескочим при него за минутка-две.

— Поискал ли е помощ? — попита Макланахан. — Не чух повикване.

— Не, не е поискал помощ, заек — отговори Лафортие. — Но трябва да ти кажа и е добре да запомниш, че нищо не е така добро, с изключение може би на едрогърда брюнетка, седнала гола на скута ти, от това да видиш пристигането на патрулна кола на мястото на произшествието. Дори ако не искаш подкрепа и напълно контролираш положението, адски добре е да видиш наблизо друг полицай. Радваш се, ако видиш хора от шерифството, охранители, шофьори на линейки, чистачи на улиците, сервитьори или който и да било работещ нощна смяна…

— Но как може човек да наобикаля всички? Не е възможно да бъде навсякъде…

— Слушай, наблюдавай и обръщай внимание на всичко — каза Лафортие. — Особено, когато чуеш съобщение по радиото… Тъй като в днешно време повечето връзки са по МТД, всеки полицай, който използва радиовръзка, може да чуе, че негов колега е попаднал на подозрителна личност, така че, ако е свободен и е наблизо, е добре да намине да го види. Слушай гласа на полицая, тона… Те казват много повече от самите думи. Обръщай внимание и на фоновия шум… Ако чуеш много гласове да викат или да крещят, ако някой пищи, това може да означава, че около полицая има много хора, възможно е да е обграден, да е много изплашен от реакцията на тълпата, поради което не смее да вика за помощ. Когато видиш на улицата полицай, изправен дори пред сам човек, иди да разбереш какво става. Ако не се нуждае от помощ, той ще ти каже.

— Скоро ще разбереш всичко това, особено след като мине изпитателният ти срок и излезеш самичък на улицата — продължи Лафортие. — През нощта този град може да изглежда ужасно голям и самотен, дори за най-обръгналите ветерани от полицията. Ръсти сигурно ще мърмори, задето сме се отклонили от маршрута, но повярвай ми, всеки е доволен, когато някой го наобиколи.

Акушер-гинекологът се отправи бързо към стаята и отиде право до леглото на Уенди, провери показанията на мониторите, после цифровите данни. По нищо не пролича, че жената го е забелязала. Главата й беше обърната настрани, устните бяха леко разтворени. Беше завита чак до брадата с едно допълнително одеяло, но въпреки това от време на време потреперваше.

Макар да не го показваше, Патрик беше вътрешно изтощен. Мониторът на ембриона звънна. Влезе сестра, натисна един бутон и излезе. Патрик не разбра дали тя погледна показанията на апарата. Сестрата вършеше това редовно най-малко от час и половина и той се страхуваше, че тя вече е престанала да им обръща внимание. Той можеше малко да направи за Уенди. Преди около час един анестезиолог беше сложил най-после епидурален шнур на гръбначния стълб на Уенди — единствената процедура, при която Патрик беше помолен да напусне стаята, така че болките сега не бяха толкова вцепеняващи. За нещастие, Уенди не беше много контактна. Окситоцинът беше поел контракциите и тя се разтърсваше от тях всеки две или три минути. По нея имаше толкова много тръби и жици, че беше заприличала на обект на някакъв научен експеримент. Това определено не беше начинът, по който бяха мечтали да се роди тяхното дете.

— Какво става, докторе? — попита Патрик, когато гинекологът завърши прегледа.

— Време е за действие. Пулсът на бебето сега е учестен, съдържанието на кислород в кръвта му се понижава и изглежда главата му се удря в шийката, но тя все още е разтворена само пет сантиметра. Страхувам се, че нямаме никакъв избор. Трябва да направим цезарово сечение.

— Вече говорихме по този въпрос — възрази гневно Патрик. — Уенди не може да понесе цезарово сечение поради раните…

— Нямаме друга алтернатива, господин Макланахан — каза лекарят. — Ако това продължи, ще изгубите бебето. Не можем повече да повишаваме окситоцина. Водата й изтече преди почти двадесет и четири часа и опасността от инфекция нараства. Ако се забавим още малко, рискуваме да изгубим и нея, и детето.

— Тогава… — Патрик не можеше да повярва, че ще го каже, но трябваше. — Ако операцията е много рискована, трябва… длъжни сме да прибегнем до аборт.

— След като ми разрешихте, аз се свързах с д-р Линас да науча подробности за раните на Уенди — каза гинекологът. — Според мен тя е достатъчно силна да понесе цезарово сечение. Д-р Линас не споделя моето мнение…

— Тогава трябва да постъпим според препоръките на д-р Линас.

— Тук аз съм лекарят, а не д-р Линас — каза гинекологът твърдо. — И аз нося цялата отговорност. Не зная степента на нейните увреждания, но мисля, че и д-р Линас не ги знае. Очевидно и с него сте играли тази игра на тайни.

Патрик отклони очи. Той чувстваше огромното бреме на избора между държавната тайна и добруването на неговото семейство, и си даваше ясна сметка, че може да сгреши. Акушер-гинекологът си помисли, че понякога тези хора се вживяват твърде силно в ролята на малкия оловен войник, като забравят, че става дума за живи хора.

— Откровено казано — продължи лекарят, — като имам предвид ужасните травми на Уенди, двамата сте поели голям риск с тази бременност. Шансовете за запазване здравето на майката и на бебето никога не са били по-големи от петдесет на петдесет. Трябвало е да ви посъветват…

— Посъветваха ни — призна Патрик. — Но това беше чудо. Уенди най-после зачена и ние решихме да задържим бебето.

Докторът леко се усмихна.

— Е, господине, сега всички трябва да преживеем последиците от вашето решение. Цяло чудо е, че при такава тежка бременност Уенди е останала в добро здраве и това определено е плюс в нейна полза, но в момента сме затруднени. Случи се най-лошото. Вие трябва да вземете решение, Патрик.

— Добре — каза Патрик, пресегна се и хвана ръката на Уенди. Тя се размърда, но не отвърна на лекото му стискане. — Какви са възможностите?

— Единствената възможност за раждане на здраво бебе е веднага да направим цезарово сечение — каза гинекологът. — А единственият начин да сме сигурни за здравето на Уенди е да прекъснем бременността. Можем да почакаме с надежда, че разкритието ще нарасне, но съществува риск от нараняване и дори смърт за бебето, понеже главата му се удря в шийката и то проявява видими признаци на умора. Съществува и опасност да се инфектират и майката, и бебето. Можем да извършим цезарово сечение с риск за здравето на Уенди, макар да съм сигурен, че всичко ще мине благополучно. Можем да прекъснем бременността и да спасим Уенди. Това са възможностите, господин Макланахан.

Патрик погледна жена си, но тя не беше чула нищо от казаното.

— Ти трябва да ми помогнеш да излезем от това положение, мила — каза й тихо той. — Аз самичък не мога да взема решение.

Сякаш в отговор, тя отвори очи и леко се усмихна. Уенди преглътна, пое дъх и прошепна:

— Ти ще станеш чудесен баща, любими.

— Уенди, чуй ме. Трябва да те попитам… Бебето е застрашено, ти си в опасност. Мисля, че трябва да абортираш, мила.

Изражението на Уенди не се промени, но тя повдигна уверено брадичка.

— Не прави това, Патрик — каза тя.

— Не мога да рискувам живота ти, Уенди…

— Аз вече изживях своя живот, Патрик — отговори Уенди. — Не отказвай един нов живот. Моля те, не прави това.

— Но ние имаме друга възможност, Уенди — каза умолително Патрик. — Можем да си осиновим дете. Не мога да рискувам да те изгубя…

— Патрик, мили, ние имаме това дете сега, него трябва да спасим — отвърна Уенди. — Няма друга възможност. Сега сме само ние тримата. Ти знаеш какво трябва да направиш.

През сълзи Патрик видя как Уенди се усмихна. Той се наведе над нея, целуна я по челото, стисна ръката й и кимна. Тя му кимна в отговор. Въпреки епидурала, настъпиха други, по-силни от предишните контракции и Уенди затвори очи.

Патрик се обърна към гинеколога и каза:

— Цезарово сечение, докторе.

— Добре, да започваме — отвърна докторът.

Екипът от сестри и акушерки отведе Уенди в подготвителната зала.

— Искам да присъствам — заяви категорично Патрик. — Искам да бъда с Уенди. Няма да я оставя самичка в този момент.

— Естествено — съгласи се докторът.

Патрик получи тънка пластмасова хирургическа манта, кепе и шушони, които се поставяха над обувките.

— Облечете се. Ще изчакате навън, докато подготвим жена ви за операцията. Тогава ще ви пуснем. Не се безпокойте.

От скоростта, с която работеха сестрите и лекарят, Патрик разбра, че току-що бе започнала най-голямата битка в техния живот.

Лафортие мина покрай главния вход на «Сакраменто лив», после паркира по-настрани в улицата, но не изключи двигателя. Нещо го тревожеше.

— Защо не се обадим на твоя човек по радиото да ни пусне да влезем? — попита Пол Макланахан.

— Вътре е тъмно — отвърна Лафортие.

— Има повреда в електрозахранването, Карго.

— Но аварийните акумулаторни светлини също са изключени — посочи Лафортие. — Една или две лампи да не работят разбирам, по всичките едновременно да излязат от строя?

— Какво мислиш?

— Мисля, че сега Ръсти вероятно е доста ядосан — каза Лафортие. Той взе радиостанцията. — Охрана едно-седем, едно Джон двадесет-едно. — Не последва никакъв отговор. Лафортие отново опита. Пак никакъв отговор. — Ще се обадя на диспечера да му звънне. Може да е в тоалетната или някъде другаде. — Лафортие обърна мобилния терминал за данни към себе си и набра на клавиатурата: 1ДЖН21 НА ПЛЦУЗ МОЛ ЗВЪН ОХРАНИТ 17 — Това означаваше искане да се позвъни от централата на полицая със силен сигнал, който да го накара веднага да се обади.

— Трябва ли да поискаме подкрепление? — попита Макланахан.

— Още не… Нека видим какво ще съобщи Ръсти — отвърна Лафортие.

Той включи на скорост и се премести по-напред, където не можеха да ги видят от сградата.

— Er bewegt sich in nordliche Rictung auf der Seventh Street22 — докладва часовият.

На всеки вход на сградата имаше по един въоръжен мъж в бойни дрехи, с каска, с очила за нощно виждане и с тежко автоматично оръжие.

— Verstanden23 — отвърна един от нападателите.

Скрити зад полуотворената врата, трима души държаха под обстрел стълбището. Бяха извлекли тялото на полицая от защитния панел, така че да не се вижда от касата, разположена зад отсрещната стена. Бронираната й врата все още беше затворена. Очевидно хората вътре още не бяха разбрали за произтеклите събития.

— Каква е процедурата при отваряне на вратата, Мълинс? — попита един от въоръжените мъже със силен немски акцент.

— Първо ще се обадят по телефона, майоре — отговори един мъж в униформа на охранител. — След това ще прегледат бронираната врата. Началникът на охраната трябва добре да се вижда, преди да се отвори вратата. После те ще…

Откъм бюрото се чу силен телефонен звън.

— Това ли е телефонното обаждане? — попита въоръженият мъж, наречен току-що майор, и очевидно водач на групата. Плътният му бронезащитен костюм от кевлар покриваше цялото му тяло, с изключение на главата. В ръка държеше пехотинска каска, също от кевлар, към която бяха прикрепени микрорадиостанция — слушалка, защитни очила за нощно виждане и газова маска. По бойните му дрехи висяха паласки с пълнители, гранати и автоматичен пистолет в плътен боен кобур. Този човек беше изкарал акъла на охраната.

— Не. Това е полицейска радиостанция — отговори охранителят. — Диспечерът нарежда на полицая да му се обади.

— Знаеш ли процедурата? — попита майорът. — Можеш ли да отговориш вместо него?

Мълинс се поколеба. Бяха минали две години от изгонването му за кражба на наркотици и оръжие от Оукландската полиция. Дълго време той не можа да си намери свястна работа никъде в областта на Залива, макар официално да не беше обвинен в престъпление, защото полицейското управление не искаше случаят да се разгласява. Накрая го приеха в частна охранителна фирма в Сакраменто. Но не му повериха оръжие, нито успя да забогатее от тази си работа. Наложи се да се задоволи с минимално възнаграждение като сезонен нощен пазач в «Сакраменто лив» и на други места из града. Мълинс живееше в мизерна хотелска стая срещу петдесет долара на седмица. Хотелът се намираше близо до спирка «Грейхунд», в центъра на града.

Но сега Мълинс имаше допълнителни източници на доход. Той винаги беше обичал моторите и, когато го уволниха от полицията, тази му страст го тласна в престъпна посока — постъпи в «Сатанинско братство». Бандата му плащаше добре, за да я предпазва от изненади, когато организираше кражба на гориво от някоя рафинерия или химикали и лекарства от някой склад.

Днешната акция обаче не беше на «Сатанинско братство». Преди седмица неколцина мъже с вид на военни и с германски акцент му предложиха сума, равна на половината му годишна заплата, само за една нощ. Той веднага се съгласи и получи пет хиляди долара аванс. Единственото, което трябваше да направи, беше да информира ръководителя на групата за процедурите за сигурност при прибиране на контейнерите с парите в «Сакраменто лив» и да отвори вратата, когато му кажат.

Мълинс обаче не очакваше, че тези хора ще са толкова кръвожадни. Те убиваха на място всеки изпречил се на пътя им частен охранител, дори невъоръжените нощни пазачи. И сега, вместо да му дадат парите и да го пуснат да си върви, един от германците го замъкна по стълбите да обяснява как може да се проникне в касовата стая. На всичкото отгоре искаха и да се обади в участъка. Мълинс се колебаеше.

— Хайде, Мълинс. Отговаряй. Бързо!

— Но аз не зная кодовете им…

— Побързай! Трябва да отговориш. Кажи им, че всичко е наред.

Мълинс отиде до бюрото и взе продължаващата да звъни полицейска радиостанция. Той нерешително натисна бутона на микрофона.

— Охрана едно-седем слуша.

— Охрана едно-седем, радвам се да те чуя, едно Джон две-едно иска 940 на твое 925.

«По дяволите» — помисли си Мълинс. Полицейският участък в Сакраменто използваше радиокод от девет, а не от десет думи. Беше минало доста време откакто той изобщо беше използвал радиокодове. Мълинс смътно си спомни, че 925 означава «местоположение», но нямаше представа какво означава 940. Може би някаква среща.

— Ах, добре, кажи на едно Джон двадесет-едно, че ще бъда там след тридесет минути и ще се срещнем в… — той си спомни, че окръжният затвор е само през три карета — … в затвора. Край.

— Добре, охрана едно-седем. Централа край.

— Това не беше Ръсти Каратърс — промърмори мрачно Лафортие.

Пол виждаше как неговият партньор търси обяснения и пресява ситуации и възможности. След няколко дълги мига мълчание единственото, което каза, беше:

— По дяволите.

— Може би някой от частните охранители е отговорил по радиостанцията на Каратърс — допусна Макланахан.

— Тогава защо не се представи? Защо не каза: «Полицаят е в тоалетната, ще му предам, че искате да се обади колкото е възможно по-бързо» или нещо от този род — възрази Лафортие. — Не. Този човек се опита да се представи за Ръсти. Там става нещо. — Лафортие включи на скорост и излезе на заден ход от улицата. — Ще обиколим комплекса да огледаме.

— Ein Polizeiwagen kommt durch die Seventh Street24 — докладва по радиото един от наблюдателите. — Der gleiche Wagen wie vorher25.

— Приеха съобщението — каза нервно Мълинс.

— Nein — възрази майора.

Точно тогава чуха слаб метален трясък… На прозорчето на вратата на касата се отвори малка стоманена решетка, после се затвори и заключи. Майорът разположи хората си от двете страни на вратата, а той и Мълинс се скриха зад защитния панел.

— Слушайте, вие в касата — извика майорът. — Обградени сте. Моите хора плениха вашите колеги и полицая. Вече взехме осемте контейнера. Веднага излезте от стаята и се предайте. Ако го направите веднага, няма да ви сторим нищо.

— Ние извикахме полиция! — обади се глас отвътре. — Патрулна кола вече е тръгнала насам!

— Всички телефонни линии, алармата и електрическото захранване на целия комплекс са прекъснати — предупреди ги майорът. — Вече се обадиха от полицията, но ние ги убедихме, че всичко е наред. Никаква помощ няма да дойде. Най-добре е да се предадете веднага. Не ни карайте да изгубим търпение, защото ще започнем да избиваме заложниците. Животът им зависи от вас. — Той се обърна към Мълинс и го попита тихо: — Къде точно се пазят парите?

— Вероятно са прибрали непреброените пари от контейнерите и се канят да ги заключат в сейфа — отвърна Мълинс.

— Управителят има ли достъп до сейфа, след като бъде заключен? Ключалката с часовников механизъм ли е?

— Не зная — каза Мълинс, но след като майорът го изгледа много ядосано, той реши, че е по-добре да отговаря малко по-уклончиво, отколкото направо отрицателно. — Но почти съм уверен, че е така.

— Тогава ще трябва да разбием тази врата, преди да сложат парите в сейфа — заключи майорът. — Дайте веднага динамит!

Хората му побързаха да сложат експлозив под вратата на касата.

Облечен в стерилните пластмасови дрехи, Патрик Макланахан още чакаше пред операционната зала. Бяха минали повече от двадесет минути откакто акушер-гинекологът, анестезиологът, няколко сестри и още един лекар, когото Патрик не познаваше, бяха завършили с миенето на ръцете и бяха влезли в операционната.

По коридора бързо премина сестра с количка. Той протегна ръка да привлече вниманието й.

— Аз съм бащата — каза Патрик. — Какво става? Трябваше да съм вътре, със съпругата си…

— Докторът ще ви съобщи кога да влезете — отвърна тя.

Патрик задържа вратата отворена, след като сестрата влезе. Помещението за подготовка се намираше вдясно, беше отделено от операционната зала със завеса. Тя беше дръпната настрани и през пролуката Патрик видя количка с апарат на нея. Стори му се, че това е дефибрилатор — прибор, който вкарва в нормален ритъм сърцето. Облечен в манти и с маски, медицинският персонал беше заобиколил операционната маса.

— Какво става? — извика Патрик.

Няколко глави се обърнаха към него. Той чу акушер-гинекологът да казва:

— Затворете онази врата!

— По дяволите, кажете ми какво става! — изкрещя Патрик.

— Господин Макланахан, оставете ни да си вършим работата — отвърна лекарят. — Сестра…

Затвориха вратата на операционната зала. Миг след това излезе една сестра, хвана Патрик за ръка и го помоли да изчака в коридора.

— Какво става? — повтори разтревожено Патрик. — Добре ли е Уенди?

— Моментът е критичен, това е всичко — отговори сестрата.

— Какво, по дяволите, означава «критичен»? — избухна той. — Добре ли е жена ми?

— Докторът ще говори с вас веднага щом стане възможно — успокои го сестрата. — Моля ви, почакайте тук.

Тя бързо се върна в операционната без дума повече.

«Това е кошмар — мислеше Патрик — абсолютен кошмар…»

Както предполагаха, патрулната кола на Каратърс беше паркирана на пешеходната алея на улица «К» откъм южната страна на комплекса. Полицаите имаха право при нужда да използват градските патрулни коли за транспортиране на затворници и макар че алеята беше за пешеходци, собствениците на магазини и полицаите паркираха на нея.

«Сакраменто лив» заемаше почти цялото пространство между Шеста и Седма улица и улиците «К» и «Ж», в най-североизточния край на квартала. От Седма улица Лафортие освети с джобното си фенерче пешеходната алея и видя само работници от чистотата.

— На мен ми се струва, че всичко е наред — каза Макланахан.

— Алеята извива и оттук не можем да я огледаме цялата — възрази Лафортие.

Той подкара по алеята и освети вратите на комплекса. Бяха затворени. След завоя, близо до товарната рампа в източната част на комплекса видяха паркиран голям фургон.

Макланахан откопча предпазния колан.

— Ще отида да проверя…

— Остани си на мястото — заповяда Лафортие.

Той отмина фургона без да спре или намали, после излезе от пешеходната алея, тръгна по улица «Ж» и зави надясно по еднопосочна улица.

— Няма ли да проверим онзи фургон? — попита Макланахан.

Лафортие вече тракаше по клавиатурата на мобилния терминал за данни — предаваше номера на фургона. Бяха завили и тръгнали обратно към Седма улица, когато получиха данните от проверката.

— Търговски регистрационен номер — прочете Макланахан отговора на дисплея. — Двутонен фургон, регистриран в Ранчо Кордова, принадлежи на компания за даване на коли под наем…

Лафортие също внимателно проучваше екрана.

— Нещо не ми харесва този фургон — каза той. — Нестандартна конструкция, нестандартни размери. Може би регистрационните номера са крадени. — Той спря колата в началото на пешеходната алея откъм Седма улица, завъртя терминала към себе си, написа «1ДЖН21 НА ПОДЗ 912 ОБСТОЯТЕЛСТВАТА САК ЛИВ ВЪЗМ 211» и изпрати съобщението по спешния канал. Така съобщението щеше да стигне до всички полицейски терминали. Секунди по-късно екранът оживя с радионаправления, имена, номера на полицаи от патрули в центъра на града. Веднага няколко подразделения отговориха на повикването, включително сержантът от центъра на града.

Докато Лафортие работеше с компютъра, Пол почувства как пулсът му се ускорява. Той усещаше, че нещо става, но информацията течеше на екрана и той не можеше да я чуе.

— Кажи ми какво става, Карго — помоли го Пол.

— Слушай — каза Лафортие. — Предадох съобщение 912 — подозрителни обстоятелства, с възможност 211, т.е. извършване на обир. Изпратих го спешно, защото вътре има полицай, който може да е в беда. Така че сега всички поделения в сектора са уведомени, както и всеки, който може да извърши проверка. Съобщиха, че сержантът от този сектор идва насам. Той знае, че в комплекса има полицай, че «Сакраменто лив» е опасно място, а от сигнала ми е разбрал, че това не е моят район, така че лично ще дойде тук. Повикване 211 винаги привлича вниманието.

— Но тъй като аз направих съобщението и съм старши по чин на местопроизшествието, длъжен съм да информирам дежурните поделения какво става и какво трябва да правят. Смятам да кажа на сержанта, че според мен Ръсти е отвлечен. Ще му кажа и за фургона. Възнамерявам да го уведомя за повредата в електрозахранването. Ще препоръчам да не поддържаме връзка по радиото, а да преминем на секретен канал, защото онзи, който е взел радиостанцията на Ръсти, може да ни подслуша. — Докато говореше, Лафортие бързо написа: «ПОДР 1 ДЖН 21 ВЪЗМ 207 СИГУР 971 ТРАНСП СРД 1734БД21 ВЪЗМ 503 В АЛЕЯ „Н“ НА УЛИЦА „К“ ПОСЛ ПРЕКЪСВАНЕ ЕЛЕКТРОЗАХРАНВ САК ЛИВ ПРЕПОРЪЧВ МТД ИЛИ ТАК КАНАЛ 6211 ЗАПОДОЗР МОЖЕ БИ СЛЕДИ ЧЕСТ».

— Какво да правим по-нататък? — попита Лафортие. Пол беше така замаян, че му трябваше цяла минута, за да се опомни. — Хайде, заек, каква е следващата ни стъпка?

— Трябва да проверим какво става с Каратърс — отговори накрая Макланахан. — На първо място е безопасността на полицая.

— Много добре. Сега…

В този момент до тях се приближи кола със знака «С», който показваше, че принадлежи на сержанта на сектора. Стъклата на страничните прозорци на двете коли безшумно се отвориха. Лафортие позна Мат Ламон.

— Хей, Мат. Това е моят стажант, Макланахан. Пол, сержант Мат Ламон, патрул в центъра на града.

— Какво става, Карго? — попита Ламон. Той погледна Макланахан, но не си направи труда да го поздрави. — Какво правите в моя район?

— Идвахме от затвора и чухме, че Ръсти е в «Сакраменто лив» — отговори Лафортие. — Исках да му се обадя, но не можах да се свържа с него по радиото. Минах край комплекса и намерих един фургон в алеята. Номерата му не отговарят на регистрацията. Някой се обади по радиостанцията на Ръсти, но гласът не звучеше като неговия.

— Да, и аз го чух — отвърна Ламон.

Той отговаряше за всички полицаи в неговия сектор и за патрулите от нощната смяна. Сержантът включи микрофона на радиостанцията си:

— Охранител едно-седем, Едуард десет.

Никой не отговори. Ламон направи още няколко безуспешни опита. После се обърна към Лафортие:

— Къде е колата на Ръсти? На пешеходната алея ли?

Лафортие кимна.

— Добре, Карго. Ще оставим там твоя заек, скрит зад колата. А ти иди на изхода на алеята откъм улица «Ж» и оттам наблюдавай. След като пристигнат подкрепления, ще надзърнем вътре. Да тръгваме.

Лафортие подкара колата към улица «К».

— Добре, Пол, слушай — каза той. — Твоята задача ще бъде да наблюдаваш изхода на пешеходната алея към улица «К» и да докладваш за всичко, което видиш, и, разбира се, да се пазиш. Скрий се зад колата на Каратърс, зад блока на двигателя. Той осигурява надеждна защита. От пешеходната алея се виждат трите входа на сградата. Постарай се да ги наблюдаваш всичките. Не се показвай. И не пускай никого да излезе, освен ако не е с вдигнати ръце. Викай за помощ, ако се наложи. Не се притеснявай, просто стой там спокойно и мисли, преди да помръднеш. Разбра ли?

— Разбрах, Крег.

— Добре. Заминавай!

Макланахан взе полицейската си палка, затича по Седма улица към пешеходната алея и отиде до празната полицейска кола. Коленичи до десния преден калник. Беше така напрегнат, че не усещаше проливния дъжд.

Сърцето му бясно блъскаше в гърдите. Дишаше повърхностно и учестено, челото и вратът му плуваха в пот, сякаш току-що беше пробягал сто метра. Разположи се между дясната предна гума и вратата. Блокът на двигателя беше между него и сградата. Поради дъжда видимостта не беше добра, но виждаше и трите входа на «Сакраменто лив», които излизаха на пешеходната алея.

Пол усили максимално радиото, но не чу нищо. Работеше ли? Бяха ли заредени батериите? Провери два пъти да не би да не е на правилния канал, после завъртя потенциометъра и чу пукане от електростатични смущения. По дяволите! Батерията беше достатъчно мощна и радиостанцията работеше на необходимия обхват. Той намали силата на звука с няколко деления, после завъртя тонблендата, докато статичните смущения изчезнаха.

Сега какво? Да извади оръжието? Защо? Пред него нямаше никаква заплаха. Ами ако се покаже някой пиян бездомник или види случаен минувач да се разхожда по улицата? Трябва ли да излезе от укритието и да го спре, или да остане скрит и да се надява, че ще отмине? А в случай, че излезе, какво ще стане, ако престъпниците решат точно тогава да напуснат сградата? Или ако пияният е един от тях?

«Ела на себе си, Пол! — каза си той. Престани да се объркваш с безкрайни сценарии. Просто запази спокойствие и си отваряй очите на четири.»

Вратата на полицейската кола беше заключена, както се полагаше по устав. Той видя, че на предната седалка е прикрепена 12-калиброва пушка, модел «Ремингтон». Постара се да запомни този факт, в случай че му потрябва. На халката си имаше набор от различни ключове, но вратите на полицейските коли бяха с еднакви ключалки, така че при нужда можеше да я отключи. Пол огледа улицата, за да си набележи път за измъкване, места за прикритие и скривалище. Нямаше много възможности — няколко бетонни прегради срещу минаване на транспортни средства, няколко контейнера за смет, два-три щанда с реклами. Малко бяха местата в пешеходната алея, където можеше да се скрие.

Всеки момент щеше да пристигне помощ. Добре, той беше готов. Скоро нещо трябваше да се случи.

— Моля, отдръпнете се! — извика главният управител на «Сакраменто лив» от касата на втория етаж. — Излизаме! Ще отворим вратата и охраната ще ви предаде оръжието си. Чувате ли ме? Предаваме се! Излизаме…

Взривът от пластичната мина удари стоманената врата, откъсна я от пантите и я захвърли в стаята като лист, подхванат от торнадо. Един от охранителите умря, смазан от летящата врата. Тялото на другия бе разкъсано от взривната вълна. Третият се надигна от пода и понечи да остави оръжието си, но беше убит с автоматичен откос.

Майорът беше поставил каската на главата си, бе преметнал през рамо гранатомет и автомат с лазерен мерник АК-74. На гърба си носеше малка раница с допълнителни муниции. Той влезе в опустошената каса заедно с тежковъоръжената си лична охрана и нощния пазач Мълинс.

Главният управител и тримата клубни управители се бяха свили на пода, от лицата, ръцете и спуканите тъпанчета на ушите им течеше кръв. Майорът огледа стаята. Не се виждаха никакви контейнери с пари. Очевидно бяха заключени в сейфа. Той вдигна автомата и се прицели в един от разтрепераните пленници.

— Кой е главният управител? — изкрещя майорът.

— Ето го — каза Мълинс и посочи човека вляво, коленичил край обезобразеното тяло на един от пазачите.

Молеше се наум това да помогне за спасяване на живота на тези нещастни хорица.

— Ти! — каза високо майорът, така че всички да го чуят. — Отваряй сейфа или ще умреш.

— Не мога — с разтреперан глас отговори главният управител. — Ключалката е с часовников механизъм. До девет сутринта не може да се отвори. Всеки опит за отваряне ще задейства алармата и той може да…

— Лъжец! Идиот! — Майорът натисна спусъка на автомата си и главата на един от клубните управители се пръсна като презряла диня.

Опръскан с кръв и мозък, главният управител изпищя и загледа обезобразения труп.

— Отваряй сейфа, ако не искаш да присъстваш на смъртта на следващия си служител.

Главният управител моментално скочи и зарови из връзката с ключове. С треперещи ръце той пъхна един ключ в ключалката, набра комбинацията, завъртя ключа и отвори вратата на сейфа.

— Schweinehund26! Заради мръсната си алчност причини смъртта на един от сътрудниците си! — извика майорът и изстреля в слабините на главния управител три куршума от автомата си.

Огънят от дулото беше с диаметър цяла педя, шумът в малкото помещение бе оглушителен. Но гърмежите бяха заглушени от агонизиращите писъци на кастрирания управител, докато накрая кръвта му изтече и той умря.

— Schnell27! — извика майорът и още трима от тежковъоръжените му войници се втурнаха вътре. — Качете контейнерите на камиона!

Те побързаха да изнесат пълните с пари стоманени контейнери навън. Майорът дори не погледна двамата, останали живи, издаде още заповеди по радиото, после се обърна към Мълинс:

— Как ще се разположи полицията отвън? Имат ли тежки оръжия?

— Не мисля, че… Не, нямат — запелтечи Мълинс, изплашен повече откогато и да било. Не смееше да каже на човек, който хладнокръвно беше убил трима души пред очите му, че не знае. — Не съм чул да викат специалните части. За всеки случай през нощта групите за борба с тероризма подслушват полицейските честоти през петнадесет минути. Те могат да дойдат тук най-рано след половин час. Обикновено старшият на групата носи автомат М-16, но в полицията не тренират много с това оръжие.

— Ein einziges Gewehr28? Само един автомат? Що за полиция има този град? — Майорът се засмя. — Дори едно дете с «Калашников» може да се сражава с полицията тук и има шанс да победи! Kinderpolizei29!

— По дяволите, специалните части имат М-16 едва от два месеца, а повечето политици в този град искат полицаите да са напълно обезоръжени — каза Мълинс. Той беше много радостен, че може да съобщи нещо. — Всички други полицаи разполагат само с пистолети или с малки пушки. Единственият сериозен проблем е окръжният затвор, който се намира наблизо, но там има само шестима полицаи. Истинската помощ ще пристигне за нула време, но след като призивът се излъчи.

— Много преди да дойде, ние ще сме напуснали това място — каза уверено майорът. — Убийте всички полицаи! — извика той на хората си, докато двамата с Мълинс слизаха по стълбите към задния изход и се насочиха към алеята, където стоеше фургонът. — Няма да допусна да има престрелка с полицията. Ще ги ударим здравата и то първи.

Експлозията разтърси прозорците и счупи стъклата на предните врати на «Сакраменто лив». Пол Макланахан скочи. Радиостанцията падна, той заопипва да я намери в тъмното, вдигна я от мокрия паваж, натисна бутона на микрофона и предаде: «Чух експлозии в сградата».

— Освободи този канал! — му отвърна друг глас, вероятно на Ламон. — Централа, Едуард десет, въведи 211 и 994 за това направление. Всички поделения в центъра на града да отговорят на код три. Завардете периметъра между «Капитол авеню», Осма и Пета улици и улица «И». Бомбена експлозия вътре в «Сакраменто лив». Пригответе се. Централа, прибавете 246 за това местоположение, чуват се изстрели… Исусе, още изстрели… Изпратете специалните части и поделение «Стар». Изпратете 944 и 246 в «Сакраменто лив» и поискайте подкрепление за мен на Седма улица.

— Едуард десет, едно Линкълн десет отговаря — чу се друго радиосъобщение.

Беше от лейтенанта в центъра на града, който очевидно следеше радиопредаването. Когато пристигнеше, той щеше да поеме командването на операцията.

За пренапрегнатия Пол Макланахан автоматичната стрелба вътре в комплекса звучеше по-силно от експлозията. Преди дори да разбере какво прави, той беше измъкнал своя «Зиг Зауер Р226» и го беше насочил към предния вход на сградата. Изстрелите се чуваха толкова близко, бяха толкова силни, че той наведе глава, сякаш куршумите свистяха и рикошираха от стените около него. Ръката, с която стискаше пистолета трепереше, и всеки звук, всеки повей на вятъра караше дулото на пистолета му да отскача нагоре. Пол се чувстваше уязвим, изложен на прицел и нямаше място в целия свят, където да се скрие.

Той започна отново да прехвърля през ума си възможностите. Какво да направи, ако види човек да излиза от сградата? Трябва ли да го предупреди? Няма ли с това да се разкрие и да стане лесна мишена? Ако човекът държи пистолет, трябва ли пръв да стреля? Ами ако е въоръжен с бомби или гранати?

Бронежилетката под униформата не му изглеждаше и наполовина толкова дебела и надеждна, колкото преди половин час.

Крег Лафортие насочи фаровете на полицейската кола право към задния вход, който зееше отворен срещу паркирания в алеята фургон. От сградата изскочиха трима облечени в черно въоръжени мъже. Те бутаха пред себе си контейнери на колела. Лафортие знаеше, че клубовете използват точно такива за пренасяне на събраните пари. Той видя монтирания в задната страна на фургона хидравличен подемник да се издига на нивото на товарната рампа. Двама въоръжени мъже в черно стояха във фургона, готови да примъкнат контейнерите вътре.

— Пет 211 — подозрителни на товарната рампа — предаде Лафортие по портативната си радиостанция. — Всички подозрителни — 417. Искаме незабавна подкрепа! — Той прибра радиостанцията в калъфа, измъкна служебния пистолет, коленичи колкото можа по-ниско, прикрит зад предния десен калник на полицейската си кола и извика: — Полиция! Не мърдайте! Хвърлете оръжията! Незабавно!

Лафортие не очакваше да се предадат. И те наистина не се предадоха. Щом видя един от тях да сваля от рамото си пушка и да се прицелва, той откри огън. Изстреля по три куршума във всеки от петимата въоръжени бандити.

Лафортие видя, че те трепнаха и подскочиха, когато куршумите ги удариха, но не паднаха. Двама вдигнаха големи автомати с огромни, извити като банан магазини. Лафортие изтича приведен до паркираната наблизо кола и коленичи зад левия й заден калник, защитен от блока на двигателя, секунди преди нападателите да открият огън. Те обсипаха полицейската кола с едрокалибрени куршуми, разбиха предното стъкло, пробиха двете леви гуми. Престанаха да стрелят, чак когато разбиха фаровете.

— Стрелят, стрелят! — предаде Лафортие по радиостанцията. — Силен огън от големокалибрено автоматично оръжие. Стрелят откъм алеята. Може би и петимата са с автомати. Вероятно са с бронекостюми. Целете се в главите, повтарям, целете се в главите!

— Махни се оттам, Карго! — извика по радиото Ламон. — Отивай на Седма или на Шеста улица, където е поделението. Джон дванадесет и Джон четиринадесет, Джон двадесет и едно идва към теб. Прикривайте го.

Лафортие знаеше, че на Седма улица поделенията са повече, затова реши да тръгне към Шеста.

— Говори Джон двадесет и едно, движа се на запад по улица «Ж».

Той хвърли празния пълнител от пистолета си и веднага сложи нов. Време беше да се маха от тук…

Точно тогава пред очите му се появи най-страшният полицейски кошмар. От алеята излезе мъж, облечен сякаш в черна броня, с вдигнат АК-74. Когато стигна на тридесет крачки от изоставената полицейска кола, той извика: «Tod alien Polizisten!»30 и откри огън, изстрелвайки куршумите от автоматичното си оръжие на всички страни. После продължи напред, вдигнал автомата си така, че да може да се прицели във всичко, което се движи, от другата страна на колата. Вървеше без да бърза, без да прави опит да се прикрива, сякаш бе обикновен пешеходец, който пресича улицата.

Лафортие остави радиостанцията на паважа, прицели се и изстреля пет куршума в главата на човека. Той знаеше, че стреля по посока на Седма улица, към Ламон и другите момчета, но това беше шанс, който не можеше да пропусне… Този тип трябваше да умре. Един от изстрелите трябва да го е улучил, защото човекът падна и Лафортие го чу да вика: «Achtung! Ich bin angeschossen! Ich bin angeschossen!»31, хвана врата си с ръка и запълзя назад по алеята.

Втория нападател Лафортие видя много късно. Въоръженият престъпник излезе иззад ъгъла на сградата, прицели се в полицая с противотанковия гранатомет, който носеше, и стреля. Колата, зад която се бе скрил Крег, изхвърча няколко метра нагоре във въздуха и падна на земята като кълбо от огън и разтопен метал.

Мат Ламон, който пълзеше по улица «Ж» към алеята, стиснал пушката си М-16, наистина закъсня да помогне на Лафортие, но се зарече да разкъса на парчета този убиец, дори това да бъде последното нещо в живота му. Той залегна, вдигна пушката и стреля три пъти в главата на бандита, но не улучи. Ламон скочи на крака, приведе се и притича до ъгъла на сградата, готов да стреля по всяка глава, която се изпречи на пътя му. Реши да рискува и надзърна зад ъгъла. Страхотен залп нащърби мазилката наоколо. Даде си сметка, че пушката приличаше на детска играчка в сравнение с автоматите на нападателите. Той забърза обратно към Седма улица и се скри зад едно дърво.

— Полицай убит, полицай убит! — извика Ламон по портативната си радиостанция. — Код 900, код 900, комплекс «Сакраменто лив», тежковъоръжени нападатели в алеята между улици «Ж» и «К»!

След като предаде код 900 — код за бедствено положение, който трябваше да насочи всички полицаи в града в тази посока — Ламон огледа алеята. Видя само останки от горящата кола, която бе защитавала неговия приятел и колега Крег Лафортие. «Карго поне удари едно от копелетата, преди да умре» — помисли си тъжно Ламон.

— Какво по дяволите стана? — попита нервно Мълинс.

Експлозията и автоматичната стрелба навън ехтяха из комплекса. Човек имаше чувството, че всичко наоколо е пълно с полицаи, надпреварващи се да убият престъпниците.

Майорът слушаше рапортите на подчинените си по монтираната в каската му микрорадиостанция.

— Един от хората ми в алеята е мъртъв — каза той.

Полицейската радиостанция в ръцете на Мълинс зазвъня и предаде позивна към всички постове.

— Предадоха код 900 — каза той. — След броени минути всички полицаи от района ще бъдат тук.

— Значи е време да се измитаме — заключи спокойно майорът и започна да издава заповеди.

— Какво ще стане с мен? — попита жално Мълинс. — Аз нямам бронезащита! Полицаите ще ме убият за три секунди.

— Искаш ли да те спася от това нещастие? — попита майорът и вдигна пушката си.

— Не!

— Тогава се махай от очите ми. Оправяй се както можеш. Ще ти подаря живота, тъй като ми служи добре, но те предупреждавам: Ако се оставиш да те хванат или разкриеш нещо за мен и моята организация, по-добре се моли на полицията да те убие. Защото аз ще се погрижа агонията ти да продължи с дни. Сега verscwinde32! Махай се! Аз и войниците си имаме работа.

Пол Макланахан беше учил в Академията за код 900, беше слушал обясненията на инструкторите, беше прослушвал записи от действителни радиопозивни. Но основното, което научи, беше никога да не прави такова повикване по радиото — то беше запазено за някого, който стои много по-високо в йерархията от самия него. Той може да вика за «подкрепа» или за «прикритие», или «необходим полицай за помощ», или «полицай в беда», или дори «помощ!», но никога код 900. Единствената причина някой да изпрати тази позивна, предупреждаваха съвсем сериозно инструкторите, е земята да се разтвори и от недрата й да излязат всички обитатели на ада.

Пол разбра, че сега става точно това. Той видя и чу експлозията от другата страна на комплекса, видя огньовете, чу пистолетните изстрели, чу отговора на тежки автоматични оръжия. Исусе, Карго, моля те, обади се по радиото. Човече, кажи нещо. Кажи нещо…

Когато чу думите «Полицай убит», Пол допусна, че се отнасят за неговия партньор. А когато сержантът предаде по радиото код 900, разбра, че битката вероятно е започнала.

По Седма улица крещяха мъже, през няколко улични карета виеха сирени. Звуците подействаха успокоително на младежа, самичък, насочил пистолет към тъмната сграда. Единственото, което искаше сега, беше да е със своя партньор, да го прикрива, да го защитава, да го отнесе на сигурно място. Но знаеше, че няма да напусне поста си, докато не получи заповед, затова се зарадва, когато други полицаи откликнаха и се втурнаха да помогнат на Карго. Той просто трябваше да…

Оглушителна експлозия го извади от унеса му. Главните врати на «Сакраменто лив» зейнаха, разпръсквайки наоколо дъжд от стъкло и огън. Пол почувства силен удар по главата, помете го вълна горещ въздух. Ушите му звънтяха толкова силно, та си помисли, че е напълно оглушал. Пръстът му инстинктивно намери спусъка на неговия «Зиг». Изплаши се, че може без да иска да го натисне. После друга експлозия разтърси нощта и колата на Ламон на Седма улица избухна в пламъци — откъм алеята беше изстреляна ракета, която прогони полицаите да търсят друго укритие.

И тогава те се появиха: две колони от по четирима души с каски и противогази, водени от облечена в плътен черен бронекостюм фигура, която стреляше с АК-74. Мъжете зад него носеха по-малки, но достатъчно мощни автомати MP-5 и сипеха дъжд от куршуми. Докато се придвижваха по Седма улица, фургонът излезе от алеята, за да ги пресрещне.

Те отминаха Пол и не го видяха. Той се прицели в най-близкия бандит и изстреля три куршума в главата му. Последният човек в дясната колона се препъна, спря, обърна се, видя паркираната полицейска кола и за две секунди я обсипа с куршуми. Осветен от съседните улични лампи, той беше идеална цел. Пол се прицели и го улучи право в лицето. Мъжът изкрещя, падна на земята и започна да се гърчи.

Пол се готвеше за втори изстрел, когато двама от бандитите в дясната колона се обърнаха и откриха огън с техните МР-5. Той отвърна на стрелбата, натискайки бързо спусъка без да се цели, с надеждата, че нападателите ще потърсят укритие или ще побегнат. Не сториха нито едното, нито другото. Стреляха отново. Време беше да се махне от там.

Пол запълзя към дясната страна на полицейската кола, приготвяйки се да се оттегли на избраната от него позиция — една здрава на вид телефонна кабина на няколко метра, когато почувства болка в десния крак. Погледна и видя прасеца си, разкъсан точно над кубинката.

Като дете той много обичаше филми с престрелки и приключения. Беше виждал често на телевизионния екран как раняват героите. Сега разбра, че всички са се държали неправдоподобно. Кракът му не отхвръкна назад, дори не почувства, че е ударен. Не беше раздробен. Не бликна кървав фонтан. Болката беше много лека… Това беше най-странното. Онова, което можа да види от раната — не беше много — подсказваше, че очевидно е от рикошет. Куршумът бе ударил в стена или в земята, отскочил е и го е наранил.

Пол се затича. Тогава го заболя. Болката беше адска! Отпусна се на дясното си коляно. Бандитът презареждаше автомата си. Той свали големия, приличен на банан пълнител, за да сложи нов. Пол се прицели и отново стреля. Не улучи. Този път бандитите не отвърнаха на огъня, очевидно доволни, че са го ранили и повече няма да е заплаха за тях. Видя ги да се насочват на север по Седма улица, за да настигнат другите, които прикриваха със стрелба приближаващия се фургон.

«Няма път за вас!» — каза си Пол Макланахан. — Няма да ви дам да избягате, не и след като убихте моя партньор!“ Но единственото му оръжие беше 9-милиметров пистолет — твърде неравностоен пред автоматите на бандитите. В този миг в съзнанието му проблесна идея.

Пол се пресегна и извади връзката с ключове, благодарен, че не бе вързал с гумена лента ключа за колата и лесно го намери. Отключи полицейската кола на Каратърс, вмъкна се вътре, завъртя стартера и включи на скорост. Легна напреко на предната седалка, хвана волана с лявата ръка, а с дясната натисна рязко педала за газта и потегли напред.

Двамата бандити, които мислеха, че са се отървали от него, се обърнаха, прицелиха се и стреляха, но беше много късно. Пол ги премаза, усети как телата им се завъртяха под калниците. Върху колата отново се посипа автоматичен огън. Предното стъкло се пръсна. Без да пуска педала на газта, Пол превключи на задна скорост. Гумите изсвириха. Инерцията го отнесе напред, изпусна волана. С пробита дясна предна гума, колата се завъртя и се блъсна в ъгъла на сградата на улица „К“. Двигателят спря. Беше попаднал в капан.

Пол вдигна глава. Видя друг нападател на по-малко от три метра, взел го на мушка, който приближаваше за по-сигурно.

Пол превъртя малкия ключ на радиопулта и освободи прикрепената към арматурното табло 12-калиброва пушка „Ремингтон“. Легнал по гръб на предната седалка, с лице към приближаващия се терорист, с последни усилия той вдигна пушката, прицели се в лицето му и натисна спусъка.

Не последва никакъв изстрел. Чу се само глухо щракане. Господи, пушката не беше заредена. Тъй като нямаше да патрулира тази нощ, Каратърс очевидно е мислел, че не си струва труда да я зарежда. Обхванат от отчаяние, Пол я хвърли към нападателя. Дулото удари право между двете лещи на противогаза и ги разби.

— Ich bin verletz! Helft mir!33 — извика терористът нещо на чужд език.

Дали беше немски? Пол не знаеше.

Стрелецът смъкна разкъсаната маска, вдигна каската. Пол видя едно много младо, сякаш изсечено с длето лице, квадратна челюст, ниско подстригана черна къдрава коса, тъмни гъсти вежди и странно изкривен на дясно нос, очевидно счупен. Момчето изглеждаше вцепенено, парализирано от страх, тъй като разбра, че Пол може да го идентифицира. Полицаят се пресегна за закачения на бедрото му пистолет, но не можа да откопчае кобура. Друга маскирана фигура с каска блъсна младия бандит настрана, извика: „Zeit zu schlafen, Schweinehund!“34 и откри огън, стреляйки с автомата цели три секунди.

— Господин Макланахан — извика сестрата от вратата на операционната. — Елате с мен! Бързо!

Патрик почувства как сърцето му се сви.

— Добре ли е Уенди?

— Сложете си маската и ме последвайте — заповяда сестрата.

„Господи — помисли си Патрик — какво ли, по дяволите, се е случило?“ Не беше чул бебешко изплакване… Какво, в името на Всевишния, е станало?

Фигури в манти и маски бяха заобиколили операционната маса. Виждаше се единствено главата на Уенди. Очите й бяха затворени, голям бял чаршаф закриваше тялото й от раменете надолу. На главата й имаше пластмасово боне, ръцете й бяха завързани за масата с каиши. До главата й, вперил очи в редицата монитори и в няколкото уреда за автоматично измерване на течности, стоеше анестезиолог. Имаше две системи за интравенозно преливане с празни банки за кръв и плазма. Лекарят посочи на Патрик един свободен стол до главата на Уенди.

— Господин Макланахан — започна акушер-гинекологът без да отмества поглед от пациентката си, — това е д-р Джемал, нашият главен хирург. Помолих го да присъства на раждането.

— Главен хирург? — попита Патрик. — Добре ли е Уенди, докторе?

— В началото установихме разкъсване на матката и сериозен вътрешен кръвоизлив — започна д-р Джемал. — Белегът на корема е голям. При тези рани сигурно е имала ужасни болки по време на цялата бременност.

— Добре ли е тя?

— Попитайте я лично — каза анестезиологът.

Патрик се обърна и видя, че Уенди го гледа с любов.

— Здравей, любими — каза тя.

Очите й бяха ясни и живи, леката й усмивка осветяваше стаята повече от всички операционни лампи, взети заедно.

— Уенди… О, господи, Уенди, как си? — попита Патрик и се наведе да я целуне.

Очите му се напълниха със сълзи. Той погледна гинеколога.

— По дяволите, докторе, можете ли да ми кажете какво става тук?

— Не мога… точно… сега, татенце — отвърна докторът.

Стреснат, Патрик видя Джемал да стои на нисък стол и да натиска Уенди с всичка сила. После залата се изпълни с чудесния рев на бебе.

— Имате син, господин Макланахан, красиво здраво момче. — Лекарят пое малкото телце от сестрите. — Просто е чудесно. Лошата новина е, че според мен вие си изгубихте матката, Уенди. Трябваше да направим хистеректомия. Но се държахте чудесно. Моите поздравления!

Патрик наблюдаваше очарован как сестрите отрязаха пъпната връв, бързо избърсаха бебето, изчистиха носа и устата и го поставиха в малка отоплявана кабинка върху масата. Претеглиха го, направиха отпечатъци от стъпалцата и капнаха няколко капки сребърен нитрат в очите му за предпазване от инфекция. След това го повиха и сложиха на главата му синьо-бяла плетена шапчица. Накрая една от сестрите вдигна така приготвения малък пакет и го подаде на Патрик.

Патрик Шейн Макланахан беше летял с военни самолети, тежащи по двеста тона, беше боравил с ядрени устройства и с оръжия за милиони долари. Но сега, взел в ръце трикилограмовия пакет, в който беше неговият син, той се почувства безпомощен, зашеметен.

Патрик вдигна бебето, така че Уенди да може да го вижда. И двамата родители плачеха от радост. Бебето отвори светлосините си очички, погледна първо майка си, после баща си и се разрева. Патрик го притисна до себе си и то млъкна. Той се наведе и целуна жена си.

— Ти успя, любима, ти го направи! — каза гордо той. — Чудесно бебе.

— Ние го направихме, Патрик. — Тя се пресегна и му стисна ръка. — Щом се върнем в стаята, ще се обадиш на брат си. Нямам търпение да му съобщим добрата новина.

От Седма улица фургонът с въоръжените бандити бързо се отправи към „Капитол авеню“, след това зави на запад към моста „Тауър“. Там спря. Двама души слязоха, оставиха на пътя четири мини, след което бързо се върнаха във фургона. Секунди, след като фургонът премина през моста, мините избухнаха и запратиха цялата му източна част в реката, прекъсвайки по този начин основния път за преследване.

Фургонът продължи по шосе СР-257, след това зави по междущатски път 80 и се насочи на юг, към магистралата. Преследващите го полицаи отбелязаха, че това е първата реална грешка на терористите. Полицейските поделения на запад от Дейвис, както и тези от Сакраменто, започнаха да свиват пръстена около фургона. Блокираха източното и западното платно на път 80 и дузина полицейски отделения се отправиха на запад по магистралата, готови за преследването.

То не продължи дълго. Пристигнаха съобщения, че фургонът е спрял по средата на отсечката, дълга два километра, която свързваше двата щата и минаваше през земеделски земи, образуващи мочурлива равнина на запад от река Сакраменто. Фургонът беше в капан. След минути полицейските части щяха да пристигнат на мястото. Ако терористите се опитаха да се измъкнат, като слязат от пътя и нагазят в мочурливата местност, те щяха лесно да бъдат преследвани из равните оризови и ечемични ниви.

Водени от магистралния патрул, поделенията постепенно стесняваха кръга към фургона. Очевидно терористите си дадоха сметка къде се намират, защото, когато почти стигнаха до далечния западен бряг на високия път, те спряха, обърнаха тежко движещия се фургон назад и се насочиха обратно на изток. Твърде късно. Вече нямаха изход.

Няколко силни експлозии разтърсиха пътя през мочурливата местност. В краищата на двата подстъпа към междущатското шосе бяха оставени бомби с взрив, които блокираха движението и в двете посоки. Полицаите не можеха да достигнат до фургона, но и той не можеше да отиде никъде. Минути по-късно планът на терористите стана ясен. От нощното небе се спусна военен хеликоптер УХ-1 „Хюи“. Полицията наблюдаваше безпомощно как бандитите извадиха от контейнерите книжните пари, прехвърлиха ги в чували от кариран вълнен плат и ги натовариха. Хеликоптер на Сакраментското окръжно шерифство с двама мъже от специалните части на борда и с други двама, стъпили на плазовете за приземяване, се опита да се приближи, но терористите бяха подготвени. Огнен език от противосамолетна ракета „Стингър“ лизна двигателя. Хеликоптерът загуби контрол и падна сред оризовите ниви. Един от застаналите на плазовете загина от експлозията, другият бе издърпан вътре от другарите си. И тримата оцелели получиха сериозни наранявания.

Десет минути по-късно хеликоптерът на терористите се издигна във въздуха. Той се отправи на изток, като летеше ниско над повърхността на земята, за да избегне радарите. Достигна до подножието на планините Сиера Невада, после изчезна.

На летище „Плейсървил“, на стотина километра източно от Сакраменто, няколко камиона посрещнаха хеликоптера. Майор Бруно Райнгрубер първи слезе и изпъна ръка в хитлеристки поздрав към полковник Грегъри Таунсенд.

— Willkomen zuhause, Major35 — каза Таунсенд, докато терористите прехвърляха вълнените торби в камионите. Той преброи пристигналите войници. — Разбирам, че не всичко е минало много добре.

— Нашите момчета се сражаваха като лъвове, Herr Oberst36 — каза мрачно Райнгрубер. — Но полицията се би отчаяно и извади късмет. Обещавам за всеки загинал наш войник да убия по десет полицаи.

— Ще имате тази възможност, майор — обеща Таунсенд. — Град Сакраменто още не знае какво го чака. Случилото се тази нощ е твърде малко в сравнение с наказанието, което ще го сполети. Сакраменто ще се научи да се страхува от нас. Ще го принудим да падне на колене, иначе жертвите ще нараснат. Но не забравяйте крайната цел. Унищожаването на този град е само средство за нейното постигане.