Оловният войник

2.

Сакраменто, Калифорния

Четвъртък, 23 декември 1997, 11:00 тихоокеанско време

Над две хиляди полицаи от всички щати следваха трите ковчега със загиналите в престрелката по пътя към катедралата в центъра на града, където щеше да се извърши опелото. Не по-малко от хиляда обикновени граждани, въпреки хапещия студ бяха излезли по улиците да наблюдават тържествената процесия. Водени от униформени полицаи, които свиреха на гайди, други хиляда опечалени, включително губернаторът на щата Калифорния, двама щатски сенатори, всички местни висши държавни служители, сенатори и щатски конгресмени, кметът и началникът на полицията в Сакраменто крачеха в шествието. Всички сведоха глави, когато поставиха ковчезите пред олтара. Всеки от тях беше покрит с американското знаме, отгоре бяха поставени униформената барета, значката и палката на покойника. Коледната украса на катедралата придаваше странна и все пак тържествена нотка на траурната процесия.

Службата току-що беше започнала, когато в задната част на катедралата се чуха изненадани гласове. По пътеката се движеше инвалидна количка. В нея седеше превързан с бинтове млад човек. Мъжът, който буташе количката, спря отляво на единия ковчег и младежът положи дясната си ръка върху знамето. После тихо я отдръпна и обърна лице към олтара.

Началникът на полицията в Сакраменто стана от стола си и се отправи към инвалидната количка. Както обикновено Артър Барона носеше тъмен костюм вместо началническата си униформа и, подобно на повечето присъстващи на погребението високопоставени политици, под сакото си имаше бронежилетка.

— Какво прави този тук? Изведете го! — каза тихо Барона.

Младият мъж в инвалидната количка извърна към него пълните си със сълзи очи. Главата, шията, торсът, лявата ръка, рамото и десният крак бяха бинтовани, но на раменете му беше наметната полицейска униформена куртка. Всички отличия бяха махнати, освен пагоните и сребърната значка, покрита диагонално с черна лентичка. Той отдаде чест на началника на полицията и погледна придружителя си, мълчаливо молейки го да говори вместо него.

— Господин началник, полицай Пол Макланахан иска разрешение да остане до своя партньор — каза Патрик почти шепнешком.

— Негов партньор ли? Какво значи това? Кой сте вие?

— Казвам се Патрик Макланахан и съм брат на Пол, господине — отговори Патрик. — Ефрейтор Лафортие беше партньор на Пол, негов обучаващ офицер.

— Това е Макланахан? — заекна началникът. Лицето му побледня, когато чу името. — Той не беше ли убит?

Барона се обърка и смути. Имаше толкова много пресконференции, толкова работа по издирването на нападателите, че Барона още не беше посетил болницата да види ранените си полицаи.

— Полицай Макланахан, вие трябва да сте в болницата — каза Барона.

Мърморенето в катедралата се засили. Началникът видя, че множество глави се обърнаха към него. По лицата на седналите на предната редица официални представители се четеше явно съчувствие към полицая в инвалидната количка, а сакраментските полицаи отзад излъчваха открита враждебност.

— Господин началник, моля ви… — започна Патрик.

Барона положи бащински ръка върху дясното рамо на Пол и се наведе към него.

— Всичко е наред, полицай — каза той с изпълнен със съчувствие глас. — Сега твоят партньор е в ръцете на Бога. Няма защо да присъстваш.

Патрик беше изненадан от реакцията на Барона. Защо отказва тази чисто човешка молба на Пол? Това просто нямаше смисъл.

— Господине — каза Патрик и повиши глас, така че повече хора да го чуят. — Полицай Пол Макланахан почтително моли за разрешение да изпрати своя партньор в последния му път.

— Съжалявам, но не мога да разреша…

— Началник Барона, моля разрешете на Пол да остане — обади се вдовицата на Крег Лафортие, седнала на първия ред, точно зад ковчега на нейния съпруг.

Тя се изправи, прегърна нежно Пол, целуна го по бузата и се пресегна да хване бинтованата му ръка, сякаш да го задържи на мястото му, ако началникът се опита да го отпрати. Барона усети, че отново всички очи са обърнати към него и следят какво ще направи.

Незначителното стълкновение беше на път да се превърне във вълнуваща сцена за всички в църквата и Барона реши да я предотврати. Патрик, който в началото беше отхвърлил искането на ранения си брат да напусне болницата, след като загуби спора с него, беше настоял поне да го придружи на траурната служба. Той наблюдаваше Барона, усещаше как последователно го обземат гняв, смущение, объркване. Началникът на полицията се притесни. Трябваше да се измъкне от тази сцена с достойнство и то бързо. Барона придаде на лицето си израз на бащинска загриженост, кимна с глава в знак на съгласие, потупа с ръка дясното рамо на Пол и се върна на мястото си.

Патрик си помисли, че началникът на полицията в столицата на Калифорния, град с почти половин милион население, можеше да прояви повече загриженост, разбира се, не с цел да печели популярност, но поне би трябвало да познава един от своите полицаи, особено такъв, който е бил ранен в изпълнение на служебния си дълг.

Церемонията разчувства и повдигна духа на присъстващите. От високоговорителите прозвуча силният и успокояващ глас на архиепископа на Сакраментската епархия. Музиката на органа изпълваше огромното пространство. Ораторите подчертаха, че преди да загине Лафортие е убил един от нападателите. Те говориха за героичните усилия на полицейските и шерифските поделения да спрат тежковъоръжените грабители, усилия, които не бяха се увенчали с успех. Политиците неизбежно преминаха към хвалебствия. Чуха се и призиви за пълно конфискуване и забрана на всички оръжия в щата Калифорния, за изграждане на повече затвори, за изпълнение на повече екзекуции, за финансиране на всичко — от полиция до образование, за провеждане на програми за повишаване на благосъстоянието на населението… Дори бе предложено да се затвори развлекателният комплекс „Сакраменто лив“ от страх, че той може да стане причина за други насилия. Патрик остави всички тези приказки без внимание. Всъщност истински го развълнуваха не молитвите, нито церемонията, нито дори органа, а гайдите, на които засвириха двама униформени полицаи.

Техните жалейни звуци изпълниха затихналата за миг огромна катедрала. „Има нещо в песента на гайдите — мислеше си Патрик, — което достига до душата.“ Странните звуци бяха тъжни, вълнуващи, завладяващи. Те го хипнотизираха. Патрик знаеше, че от столетия армиите в Шотландия, Англия и дори Америка са тръгвали на бой под звуците на гайди, които едновременно вдъхновяват и ужасяват.

Той погледна ковчезите, после ранения си брат и почувства как в гърдите му се надига злоба. Жалният плач на гайдите предизвика у него гняв, събуди нещо жестоко, нещо свирепо. Той беше отсъствал от Сакраменто много години, но сега си беше у дома. И неговият дом беше нападнат. За бригадния генерал от американските военновъздушни сили Патрик Макланахан гайдите не изразяваха почит към загиналите полицаи, а призив за сплотяване. Родината беше застрашена. Беше настъпило време да грабнат оръжие и да я защитят.

Жестокостта на нападението над полицаите беше ужасила Патрик. Той не знаеше друг такъв случай в Съединените щати. Патрик беше воювал с контрабандисти на наркотици, бивши военни, когато летеше за Хамърхедс в граничните сили за сигурност на САЩ, но Салазар и неговите кубинци, бивши военни пилоти, така наречените „cuchillo“37, не посмяха да влязат в американски градове. Анри Казо беше единственото изключение, но той беше ограничил атаките си до бомбардировки на големи летища и бързо беше спрян от федералните и военните сили.

От съобщенията в пресата ставаше ясно, че хората, обрали „Сакраменто лив“ вероятно са били военни. Те, разбира се, едва ли бяха на редовна служба, след като бяха тръгнали в редица по двама, с бълващи огнени езици оръжия. Подобна тактика не се използваше от времето, когато англичаните бяха изгонени от колониите. Но оръжията, бронираните жилетки и костюми, самоувереността им означаваха, че още от самото начало са знаели, че имат надмощие.

Как би могла полицията да спре такива вманиачени хора? Трябва ли патрулиращите полицаи да са въоръжени до зъби? Или бронираните коли да заместят полицейските, за да са защитени срещу противотанкови ракети? Ами ако престъпниците решат да използват още по-тежки оръжия? Трябва ли в крайна сметка улиците на Сакраменто да се превърнат в бойно поле? Или редовната армия да замести полицията?

Патрик Макланахан познаваше бойните военни стратегии. Той знаеше как да анализира действията на противника и как да планира защита. Но той нямаше информация, сведения, разузнаване. Трябваше да научи повече за случая. Необходима му беше цялата събрана информация от полицията и от федералните власти, разследващи нападението. Едва тогава можеше да набележи стратегия за контраофанзива.

По пребледнялото от умора лице на Пол Патрик разбра, че той плаща цената за напускането на болничното легло. След заупокойната служба Патрик му разреши да съпроводи ковчега на Крег Лафортие до външната врата на църквата. Но веднага след като ковчегът беше качен на катафалката, той обърна стола и отведе Пол до линейката на полицейското управление, която го откара обратно в Калифорнийския университетски медицински център „Дейвис“. Почти в безсъзнание от изтощение Пол беше върнат бързо в болничната стая.

При прегледа Патрик остана при брат си. Лекарят препоръча пълна почивка и никакви посещения през следващите двадесет и четири часа. Пред вратата застана полицай със строга заповед да не пуска никого, освен медицински персонал.

Патрик отиде до близката чакалня, взе кафе от автомата и седна уморено на един стол. Телевизорът във фоайето, включен на местния канал, показваше снимки от въздуха на дългата почти километър погребална процесия, която се движеше през централната част на Сакраменто към градските гробища. После показаха Сакраментския мемориал, където също щеше да има тържествена церемония. Мемориалът беше ограден от йонийски колони, в центъра на кръга имаше висок каменен обелиск, а от външната му страна — бронзови плочи с имената на убитите сакраментски полицаи. С движението на слънцето по небето сянката от обелиска сочеше към плочата на всеки полицай в точния час, когато е загинал. Прожекторни светлини върху колоните създаваха същия ефект през нощта.

Патрик беше присъствал на много военни погребения. Последното, макар и секретно, се състоя в пустинята в Централна Невада. Беше само преди четири месеца и тогава се сбогува със своя приятел и старши офицер генерал-лейтенант Брадли Джеймс Елиът, загинал при авария с изпитателния бомбардировач ЕВ-52 „Мегафортрес“ по време на строго секретна мисия в Китай.

Той чу някакъв шум в коридора и се отправи натам. За своя изненада видя Артър Барона, следван от сътрудници, полицаи и репортери с микрофони, магнетофони и телевизионни камери. Пред вратата на стаята на Пол часовият, който само преди минути беше инструктиран да не пуска никого, мълчаливо се отмести настрана. Барона и друг полицай с капитански пагони, в когото Патрик разпозна Томас Чандлър, влязоха вътре.

— Хей! — извика Патрик. — Не можете да влизате!

Никой не му обърна внимание. Разярен, той се втурна по коридора, мина покрай часовия и влезе в стаята. Барона вече седеше до леглото на Пол и държеше лявата му ръка. Младежът беше буден. Изглеждаше замаян от изтощение.

— Жалки копелета — изрева Патрик, — изчезвайте от стаята! Докторът забрани всякакви посещения.

Камерите и микрофоните се насочиха към Патрик, а репортерите го обсипаха с въпроси, макар че той съобразително се държеше на разстояние от тях. В този миг часовият го хвана отзад, изви едната му ръка зад гърба и притисна с пръст челюстния нерв. Патрик извика от болка. Полицаят го държеше здраво. Той не можеше да се движи в никаква посока, освен надолу, към пода. Всичко това стана пред очите на репортерите.

— Почакай, полицай, почакай — каза бързо Барона. — Пусни го. Това е братът на полицай Макланахан.

Патрик се мъчеше да не политне отново към своя нападател. Сега камерите и микрофоните бяха точно пред него.

— Много съжалявам, господин Макланахан — каза Барона, — но полицията е в повишена готовност, нащрек е и всеки може да бъде взет за нападател. Сега да видим какво искахте да ми кажете?

— Докторът нареди Пол да почива, забрани всякакви посещения в продължение на двадесет и четири часа. Тази заповед включва семейство, приятели, шефове от полицията и репортери. Погледнете го. Той е съвсем изтощен. Преди да нахълтате така трябваше да се обърнете към лекуващия лекар.

Камерите отново се насочиха към Пол, Барона също. Той му стисна ръката, потупа го бащински по главата и кимна.

— Нека сега оставим този храбър полицай да си почине, момчета. Хайде всички да излезем. — Барона изведе репортерите от стаята, после застана пред вратата, сякаш е на пост. — Тук вътре лежи един храбър полицай, момчета — каза той на заобиколилите го репортери. През стъклото на вратата се виждаше Пол. — Той е ранил трима терористи в „Сакраменто лив“ преди сам да бъде прострелян. Видяхте колко сериозно е ранен и въпреки това той прояви сила и кураж да стане от болничното легло и да присъства на погребението на своя партньор. Това е един от многото сакраментски полицаи, които ви служат. Той е най-добрият от най-добрите. — Барона погледна през стъклото на вратата, вдигна палец за поздрав и каза: — Оздравявай бързо, Макланахан. Нуждаем се от повече бойци като теб по нашите улици.

Барона наведе глава, сякаш да скрие сълза, а неговите адютанти използваха момента да сложат край на фоторепортажа и репортерите бързо се отправиха към асансьорите.

Когато се отдалечиха, Барона каза на Патрик:

— Моите хора трябваше първо да проверят дали са разрешени посещенията.

Той хвърли кос поглед към Том Чандлър, сякаш мълчаливо го обвини. Чандлър протегна ръка и Патрик с неохота я стисна.

— Съжалявам за нахлуването, господин Макланахан — извини се Чандлър, — както и за случилото се. Обещавам ви, че ще открием престъпниците.

Патрик си спомни демонстрацията в стаята на Пол, но не каза нищо.

— Няма проблем — отговори той и се обърна към Барона: — Пол се оправя. Той е здраво момче.

Барона вече говореше с адютантите си и не го чу. Патрик се приближи до него.

— Извинете, господин началник. Бих ли могъл за момент да поговоря с вас?

Барона бързо изтри от лицето си гримасата на раздразнение. Не искаше да изглежда неучтив с членове на семействата на полицаи.

— Разбира се, господин Макланахан — отговори той.

Те се отделиха настрана, достатъчно далеч, за да имат чувство, че провеждат разговор на четири очи и все пак достатъчно близко, за да се чува. Чандлър се присъедини към тях.

— Какво мога да направя за вас?

— Бихте ли могли да ми дадете малко повече подробности за инцидента, при който Пол беше ранен — каза Патрик. — Някакви сведения за крадците, откъде са дошли, къде са отишли, кои са те — всичко, което може да обясни как е могло да се случи подобно нещо тук, в Сакраменто.

— Не е само в Сакраменто, господин Макланахан — отговори Барона. — Проблемът е национален. Нараства престъпността, появяват се нови престъпни банди, използват се нападателни оръжия, криминалните елементи стават все по-дръзки… Това се забелязва в цялата страна.

„Господи, да прави политическо изявление в такъв момент.“ Патрик почувства, че отново го обзема гняв.

— Да разбирам ли, че крадците също са членове на банда? Коя е тя? Знаете ли кой по-точно е направил това?

— Още нямаме информация, господин Макланахан — отвърна Барона с едва прикрито раздразнение. — Когато научим, моят заместник, който отговаря за връзките с обществеността, ще ви информира. А сега моля да ме извините, но трябва да се връщам в кабинета си, за да организирам издирването на онези копелета, които са нападнали вашия син…

— Моят брат — остро го поправи Патрик. — Чуйте, Барона, аз искам да помогна в разследването. От съобщенията в пресата става ясно, че те са били тежковъоръжени военни. Аз мога да ви помогна да ги открием и да ги победим. Бих желал да говоря с вас и с вашите следователи за начините, по които мога да помогна…

Барона отново погледна Чандлър, сякаш искаше да каже: „Защо, по дяволите, допускаш такива чудаци близко до мен?“.

— С какво се занимавате, господин Макланахан? — попита той.

— Работя в една компания в Сан Диего по договори за отбраната. Произвеждаме комуникационна и разузнавателна апаратура и космически системи за въоръжените сили на САЩ.

— Искате да кажете сателити? Не виждам как един сателит може да ни помогне. А сега моля да ме извините…

— Ние правим и други неща, господин началник — каза Патрик. — Оръжия. Сензори. Можем да получим информация от цялото земно кълбо. Ако вие ни кажете от какво се нуждаете или какви са вашите специални цели, аз съм сигурен, че ние можем да проектираме система, която да ви помогне.

Барона погледна Патрик силно раздразнен.

— Господин Макланахан, нали не се опитвате да ми продадете комуникационни системи? Да не би да сте търговец? В такъв случай трябва да ви кажа, че сега моментът не е подходящ за…

— Не се опитвам нищо да ви продам, господин началник — отвърна Патрик. — Опитвам се да ви дам нещо. Става дума за всякакъв вид специално оръжие, сензори, електронни системи. С тяхна помощ по-бързо ще откриете и заловите бандитите, които убиха трима полицаи и вкараха моя брат в болница. Мога да ви предоставя апаратура, с която вашите полицаи, без да влизат в една сграда, ще знаят точно колко хора има в нея и къде стои всеки от тях. Разполагам със средства за парализиране на пълна стая с престъпници без нито един изстрел. Мога да направя полицаите напълно защитени от куршуми. С моя помощ един полицай може да има силата на…

— Господин Макланахан, моля ви — прекъсна го Барона и уморено потри очи. — Всичко това е много съблазнително, но нямам време да…

— Господин началник, аз не ви разказвам фантазии. Аз наистина мога да направя всичко, за което говоря — отвърна Патрик. — Но ще бъде по-добре, ако вие ми подскажете с кого си имаме работа…

— С кого си имаме работа? — имитира го Барона. Той отегчено затвори очи и понечи да отмине, но обърна глава. — Чуйте ме внимателно, господин Макланахан — каза той. — Трябва да ви предупредя за нещо. Намесата в полицейско разследване е престъпление. Грабежът в „Сакраменто лив“ ще бъде разследван не само от нас, но също от военни експерти на Пентагона, от Силите за борба с тероризма, от ФБР. При всяко убийство на полицай всички полицаи в Америка се притичат на помощ. Но за цивилни достъпът е забранен. Вие нямате нужната подготовка и опит, за да участвате в…

— Аз имам нужната подготовка. Аз имам съветник, помощник и екипировка, необходими за тази работа — възрази Патрик. — Позволете ми да ви обясня по-подробно. Аз мога да ви демонстрирам технологии, които ще ви учудят.

— Не, благодаря, господин Макланахан — каза Барона. — Отново ви предупреждавам. Стойте настрана от това разследване. Ще ми бъде много неприятно да подведа под отговорност някой член от семейство на пострадал полицай, но ако това е в интерес на работата, ще го направя. Грижете се за вашето семейство, за вашия брат, и оставете разследването на професионалистите. — Барона вдигна яката на палтото си, давайки да се разбере, че разговорът е приключил и се отдалечи.

Чандлър кимна към Патрик, малко смутен от тона на своя шеф и го последва.

Патрик не можеше да направи нищо повече. Той отиде още веднъж до стаята на Пол и погледна през стъклото на вратата. Брат му спеше. Той видя мониторите до леглото, които показваха кривите на пулса и дишането му. Една сестра записваше данните. Застаналият пред вратата полицай изгледа красноречиво Патрик. „Изпълнява си задълженията“ — помисли си той с горчивина. Кимна на полицая и излезе.

До болницата, където Уенди се възстановяваше, се пътуваше двадесет минути по магистралата и след тридневното сноване по този път Патрик можеше да го мине със затворени очи. Това му даде много време за размисъл.

Барона му изглеждаше напълно объркан от инцидента. Той беше представителен, когато даваше интервюта, изпълнени с много успокоителни и безсмислени приказки, но като че ли повече се грижеше как ще се представи пред пресата, отколкото наистина да направи нещо за залавяне на убийците. Патрик реши, че не той е човекът, с когото трябва да говори. Необходим му беше детективът, натоварен с разследването. Може би той щеше да прояви по-голяма готовност да приеме известна нетрадиционна помощ от таен източник.

Когато няколко минути по-късно влезе в стаята на Уенди, Патрик я намери заспала. Джон Мастърс бе седнал до кошчето и люлееше бебето с нескрито удоволствие.

— Джон! — възкликна Патрик. — Каква изненада!

— Хей, Патрик, виж този малък мъж — каза тихо Джон и на лицето му се появи широка усмивка. — Той е чудесен, човече, наистина е чудесен. Уенди каза, че мога да го подържа и след това заспа, така че ето ме тук на пост при бебето. Одобряваш ли? Искаш ли да го вземеш?

— Щом не си решил да го отмъкнеш, можеш да го подържиш — отвърна Патрик и се усмихна.

Той целуна леко Уенди по челото, после седна до Джон Мастърс на сгъваемото легло, на което спеше през последните няколко дни.

Двамата мъже гледаха детето възхитени, сякаш то беше някакво чудно, лъчезарно същество. Косата му бе мека, вълниста и руса, но с червеникави оттенъци и толкова дълга, че обрамчваше лицето под малката плетена шапчица. Имаше мънички ушенца, закръглени малки раменца и пълни ръчички като на баща си, но нежно, мило личице и вирната малка брадичка като на майка си. Почувствало любящото присъствие, то отвори очички и ги погледна с най-бистрите, най-кръглите и най-морскосините очи, които двамата мъже бяха виждали. После отново ги затвори, стисна устнички сякаш с неодобрение и отново заспа.

— Как ще го кръстите? — попита Джон. — Знаеш ли, Джон е хубаво име.

— Брадли — чуха двамата мъже Уенди да отговаря.

Те се обърнаха и видяха, че тя се мъчи да се изправи в леглото. След цезаровото сечение коремните й мускули бяха почти неизползваеми, защото всяко движение все още й причиняваше болка, но тя изглеждаше решена всеки час да ги натоварва все повече и повече. Уенди беше вързала косите си на конска опашка, за да не й пречат и изглеждаше така красива и жизнена, както винаги.

Патрик седна на леглото до нея.

— Мисля, че решихме този въпрос още преди месец, независимо дали ще е момче, или момиче — обърна се тя към Джон, хванала ръката на мъжа си. — И тъй като моето бащино име е Джеймс…

— Брадли Джеймс Макланахан — възкликна Джон Мастърс и завъртя очи в престорено недоверие. — Вие ще дадете на вашия син, на това умно, невинно, русокосо малко момче същото име като на душевадеца от Военновъздушните сили на Съединените щати. Срамота. — Той се усмихна, после попита: — Какво става с твоя брат, Патрик? Как е той?

— Казаха, че положението му се подобрява — отвърна Патрик, — но, разбира се, това беше преди да го измъкна от болницата и да го заведа на заупокойната служба. Когато го върнах, беше почти в безсъзнание. Лекарят предписа пълна почивка на легло и за двадесет и четири часа забрани посещенията, дори и на семейството.

— Много ли е пострадал?

Патрик вдигна рамене.

— Жив е, слава богу. Стреляно е от малко разстояние с деветмилиметрово оръжие. Бронежилетката му е спасила живота, но е пострадал сериозно. Има спукана гръдна кост, повреден хранопровод, вътрешен кръвоизлив в левия дроб, който може би ще изисква по-сериозна хирургическа намеса. Един куршум е пронизал лявата ключица и е заседнал в ларинкса, така че трябва да го извадят…

Джон Мастърс повдигна рамене.

— Няма страшно. Ще го сменим.

Патрик примигна.

— Какво?

— Ларинкса. Можем да го сменим с електронен. Много по-добър от използваните сега. С вътрешен микрочип. Много добре дублира човешкия глас, уверявам те… Няма да звучи като играчка робот за по два долара. Какво друго?

Патрик погледна изненадано и продължи:

— Няколко счупени ребра, лявото рамо раздробено, има голяма опасност лявата ръка да бъде ампутирана, десният крак също е доста тежко пострадал…

— Всичко това също можем да поправим, Патрик — каза уверено Джон. — Гръдна кост, ребра, лопатки, ключица… Няма проблем. Лека фибростоманена кост, по-здрава от стомана, а по-лека от естествената кост.

— „Скай Мастърс“ и протези ли прави, Джон? — попита Уенди.

— А как иначе? Това беше един от любимите проекти на Брад Елиът — отвърна Джон. — Брад събра маса специалисти за изследователската работа по изработване на протези и те постигнаха забележителни успехи. Ръката и кракът ще бъдат най-вълнуващи.

— Надявам се, че няма да се нуждае от никакви протези — каза Патрик. — Докторите не могат да кажат със сигурност, но и те се надяват. Кракът не е толкова зле, може да се възстанови до седемдесет и пет процента. Ръката, рамото… Е, още е рано да се каже.

— Просто искам да ви кажа да не се тревожите за Пол — отвърна Джон. — От него се изисква единствено воля за живот, а след като чух, че е поискал да присъства в църквата, за да изпрати своя партньор, мисля, че той наистина иска да живее! Но не желая да слушам такива глупости като възстановяване „седемдесет и пет процента“. Позволете ми да му помогна и ще го направя като нов. Както казват в телевизионните реклами: „Можем да го направим. Разполагаме със средствата за това“.

— Това не са телевизионни реклами, Джон, нито експеримент. Пол е мой брат и говорим за неговия живот — каза сериозно Патрик.

— Зная, приятелю — отвърна Мастърс. — Ще оставим докторите да го лекуват. Той ще има нужда от операция, рехабилитация и време. Но искам да знаете, че ако нищо не му помогне, нашата компания разполага с големи възможности. Не искам да се тревожите.

Патрик кимна да благодари, макар че гневът, който кипеше в него избиваше на повърхността.

— Благодаря, Джон — промърмори той.

Всички млъкнаха и загледаха спящото бебе. Накрая Уенди наруши тишината.

— Как мина демонстрацията с БЕРП, Джон?

Мастърс наведе очи към пода после вдигна рамене.

— Още няма отзиви. Мисля, че мина добре. Всъщност страхотно беше. Технологията работи отлично.

— Все още ли съществува онзи малък дефект с токовите удари? — попита Патрик.

— Хм… Да, проблемът още не е решен — призна Джон след доста дълга пауза. — Но новините са добри. Твоите приятелчета Хал Бригс и онзи страхотен морски пехотинец проявиха интерес.

— Те са идвали? Къде са?

— При Макклелан. Казаха нещо за обслужване на техния самолет…

— Да — каза Патрик. — Макклелан извършва тестове на самолети, главно на скъпи или секретни самолети като изтребители „Стелт“, самонасочващи се ракети „Круз“ — все техника от този род. Специализираното подразделение на Хал Бригс използва товарни самолети С-130 „Стелт“ в мисии за тайно влизане и излизане над чужди територии и само Макклелан може да поддържа специалното им покритие.

— Тяхната организация проявява интерес към приложението на някои от твоите идеи за използването на БЕРП.

— Чудесно! — възкликна Патрик. — Но аз все пак съм съгласен с теб. Тази технология трябва да се предостави на световните авиокомпании. По-късно можем да я продадем на правителството или на армията.

Джон погледна малко смутено, но не каза нищо.

— Къде е Хелън? — попита Уенди. — Все още ли е на срещата с Федералното авиационно управление и представителите на авиолиниите, или се върна в Сан Диего?

Джон отново се поколеба. Патрик и Уенди се спогледаха озадачени.

— Джон?

— Тя напусна компанията — каза Мастърс притеснено.

— Какво е направила?

— Напусна. Ще си вземе акциите и отново ще създаде собствена компания.

— Какво се е случило? Да не сте се скарали?

— Не!

— Тогава какво, за бога? Говори!

— О, тя малко се разстрои, защото се подиграх с Федералното авиационно управление и не проявих към тях нужната сервилност — каза Мастърс и на лицето му се изписа детинско упорство, което пролича и в гласа му. Мастърс разбра, че нито Патрик, нито Уенди повярваха на това и добави почти шепнешком: — Може би малко се уплаши заради мен, защото при демонстрацията с БЕРП аз останах на борда на самолета.

— Какво си направил? — възкликна Уенди.

Тя погледна съпруга си, но за нейна изненада той не беше ядосан. Лицето му изразяваше повече учудване и нещо като любопитство.

Бебето изглежда усети напрежението и заплака. Уенди го взе на ръце.

— Не мога да повярвам! — каза тя. — Джон, можело е да загинеш. Нищо чудно, че Хелън е била разстроена. И сте показали това по телевизията за шефовете във Вашингтон! Господи, Джон, даваш ли си сметка, че ако нещо не е било както трябва, ти си щял да ги накараш да наблюдават собствената ти смърт? Нищо чудно, че нито от Федералното авиационно управление, нито от въздушните компании има някакви отзиви. Те вероятно ни смятат за някакви комедианти.

Уенди отново погледна Патрик. Той се взираше с онзи отчужден поглед, който показваше, че умът му е далеч.

— Патрик?

— Аз ще говоря с Хелън, ще я помоля да се върне — каза Патрик, излизайки от унеса си. — Джон, ти ще трябва да обясниш на борда какво се е случило, след това да убедиш всички негови членове да поговорят с Хелън. Ние не само ще изгубим най-ценния си конструктор и инженер, но и информацията, която тя може да отнесе със себе, ще струва на компанията милиарди.

Уенди беше разочарована, че Патрик не зае по-твърда позиция, но реши да премълчи. Точно сега той се тревожеше за доста неща. Освен това Джон изглеждаше истински натъжен и огорчен от перспективата Хелън Кадири да напусне компанията. На Уенди винаги й се беше струвало, че Джон изпитва удоволствие да измъчва Хелън, но може би това беше само привидно.

Брадли стана неспокоен. Беше време за хранене. Уенди разкопча болничната нощница и оголи гърдите си, бебето захапа зърното и лакомо започна да бозае. Джон отвори уста от изненада. Уенди не направи опит да се закрие.

— Извинявай — каза Джон и скочи на крака смутен. — Мисля, че това е указание да изляза.

— Няма нищо, Джон — успокои го Патрик, но той вече беше на вратата.

Уенди се усмихна и притисна сина си до гърдите.

— Може би трябва да поговориш с него, Патрик — каза тя. — Точно сега той изглежда много объркан.

— Така и ще направя. Той може би трябва да се извини на Хелън пред борда. Но не, всички знаем колко е добър Джон в извиненията…

Джон Мастърс стоеше пред прозореца в края на коридора. Изглеждаше отчаян. Патрик отиде при него и се усмихна.

— Ти наистина не трябваше да излизаш, Джон — каза той. — Тя просто кърмеше бебето.

— Зная.

Усмивката на Патрик стана още по-широка.

— Мислиш за Хелън, нали, Джон?

— Хелън? Какво искаш да кажеш?

— Ти я харесваш, нали?

— Хелън е може би осем или десет години по-възрастна от мен! — възрази Мастърс. — Какво те кара да мислиш, че я харесвам?

— Възрастта няма значение и ти го знаеш — каза Патрик. — Тя е интелигентна и независима. Аз виждам как се държиш с нея…

— Какво? За какво говориш?

— Хайде, Джон — каза Патрик и се усмихна приятелски. — Ти през цялото време искаш да спечелиш нейното внимание, да й докажеш, че владееш положението, че не се страхуваш от нищо, че си уверен в себе си. Понякога се държиш като влюбен ученик.

— Махай ми се от главата, Мак — избухна Мастърс. Той се обърна настрана намръщен, после отново се усмихна. — Мислиш ли, че Хелън е умна?

— Разбира се — отвърна Патрик. — Малко е загадъчна…

— Вярно е. Малко странна, сдържана, дълбока, неясна като жените от рисунките на Кама Сутра38 — каза Мастърс, загледан през прозореца, сякаш изучаваше нейна снимка. — Знаеш ли, че е била женена?

— Мисля, че чух такова нещо.

— Да. Омъжила се е в Англия, след като защитила докторат в Оксфорд. Когато дошли в Щатите, се разделили. Нямат деца.

— Е, струва ми се, че сега се чувстваш виновен за решението й да напусне компанията, най-вече защото тя се държи, сякаш й е писнало от теб — каза Патрик. — По-добре й кажи какво чувстваш към нея…

— Да й кажа какво чувствам към нея? Имаш предвид да й призная, че я харесвам? — възкликна озадачен Джон. — Ти да не си мръднал?

— За бога, Джон! — извика изненадан Патрик. — Ти имаш чувства към Хелън и ще я пуснеш да си отиде, без да й кажеш?

— Какво да й кажа? Как мога да й кажа нещо сега? Тя ще ми се присмее! Ще ме удуши!…

— Джон, най-лошото поражение е, когато не си се опитал да победиш — отвърна сериозно Патрик. — Ти трябва да говориш с нея. Може би ще ти се присмее. Може би ще си отиде. А може да те изненада и да остане, дори да се влюби в теб. Кой, по дяволите, може да знае? Но ти си длъжен да опиташ.

Патрик виждаше как Джон изпада в ужас при мисълта да разговаря с Хелън Кадири.

— Може би си прав. Просто трябва да опитам — каза Мастърс най-сетне. — Благодаря.

— За нищо — каза сърдечно Патрик и приятелски го удари по рамото.

— Хей, Мак, много те бива по тези въпроси. Ти давал ли си някога такива съвети на Пол?

Тогава Патрик си даде сметка, че не беше мислил за брат си, както му се стори, от дълго време и това го върна към ужасната действителност. Усмивката изчезна от лицето му. Той се обърна и погледна през прозореца.

— Не — призна тъжно. — Когато аз бях в колежа той беше дете… Занимаваше се със своите си работи, а аз се бях отдал на моите. Когато Пол беше в гимназията, аз бях офицер във военновъздушните сили и работех като луд да бъда най-добрият. После той постъпи в колеж, аз бях далеч в „Дриймланд“. Странно, ние почти не сме говорили помежду си, но се познаваме доста добре. Сякаш по някакъв начини сме свързани.

— Сигурно е страхотно да имаш брат — отбеляза Джон.

— Ако някога почувстваш нужда от брат, Джон, аз съм насреща — увери го Патрик.

— Благодаря, Мак. Ти мой брат… Бригаден генерал Патрик Ш. Макланахан, мой по-голям брат. Чудесно. В такъв случай аз ще бъда чичо на малкия Брад, нали?

— Разбира се.

— Страхотно! — Джон прегърна Патрик през рамо и те останаха известно време така. Джон се обърна към асансьора. — Трябва да тръгвам. Но по-напред ще се отбия да кажа довиждане на Уенди и на Брадли…

— Една секунда, Джон — каза Патрик. — Искам да те попитам нещо.

— Питай.

— Ти наистина ли си седял в самолета, когато са се взривили експлозивите?

Джон го погледна.

— И ти ли, Мак? И ти ли ще ме ядеш за това? И ти ли ме мислиш за луд?

— Не, не — протестира Патрик.

Джон го погледна озадачен.

Патрик се обърна настрана, очевидно борещ се с важен за него въпрос.

— Исках да зная…

— Какво искаш да знаеш?

Патрик дълго се колеба, после попита:

— Беше ли те страх, Джон? Когато избухнаха онези експлозиви, изплаши ли се?

— Хм… всъщност, Патрик, да ти кажа право, не, не отначало. Предполагам, че дори не съм мислил за това. Бях сигурен, че БЕРП ще издържи, знаех, че ако остана вътре когато експлозивите се взривят, това ще впечатли Федералното авиационно управление и всички онези идиоти от авиокомпаниите. Мислех, че това ще е необоримо доказателство… Аз нарочно сложих експлозивите кажи-речи под задника си, за да докажа, че БЕРП действа.

Той поклати глава, а очите му се разшириха от възхищение при спомена за преживяването, когато избухнаха експлозивите.

— Но ще ти призная, Мак, когато първият експлозив се взриви, едва не се подмокрих. Вторият взрив беше още по-лош. Третият… Е, мислех, че чисто и просто ще умра. Подът под краката ми се нави като голям стоманен килим. Сега вече разбирам израза „омекнал като парцалена кукла“.

— Но ти не се уплаши, нали? Ти остана в корпуса на самолета със седемдесет и пет килограма ТНТ под теб, достатъчен да събори голямо здание, и не се изплаши?

— Зная, че звучи като голямо самохвалство, Мак, но наистина не се изплаших — каза Джон. — Натиснах онзи бутон без изобщо да почувствам какъвто и да било страх. И знаеш ли какво?

— Готов си отново да го направиш — възкликна Патрик. — Ще го направиш още сто пъти. Ще седнеш на сандък с ТНТ, за да докажеш, че твоята технология действа. Ти си се чувствал толкова уверен в себе си и в онова, което си направил, че си бил готов да рискуваш живота си, но да го докажеш.

— Точно така. Ти ме разбираш. За мен това е голямо облекчение… Човече, бях започнал да мисля, че съм луд. Ако ми беше казал колко глупаво съм постъпил, щях да се засегна.

— Джон, ти наистина си постъпил глупаво — каза Патрик. — Но понякога трябва да се извърши нещо опасно както ти си направил, за да докажеш правотата си, макар на другите това да изглежда глупаво.

Мастърс кимна, радостен да чуе такива думи. Но беше очевидно, че Патрик има наум и нещо друго.

— Какво си намислил, Мак? — попита той. — Защо изобщо говорим за това?

Патрик се подвоуми после поклати глава.

— Просто и аз имам някои идеи — отвърна той. — Глупости.

— Глупости ли? От теб? Едва ли. Ти си най-уравновесеният, интелигентен, съобразителен, разумен, прагматичен човек, когото познавам. Какво си намислил?

— Нищо. Забрави за това.

Мастърс реши да не настоява повече.

— Когато говорих с Хал Бригс и Крис Уол след демонстрацията — отвърна Джон, — те казаха, че АПР проявява голям интерес към някакво подготвяно от вас приложение на БЕРП… Някакви идеи за войника на бъдещето. Те искат колкото се може по-скоро да го демонстрираш. Аз говорих с борда на компанията и той одобри финансиране на една разработка. Така че получаваш зелена светлина за работа.

— Чудесно! — възкликна Патрик. — Но това вероятно означава, че БЕРП ще се засекрети, Джон. Знаеш, че ние имаме други идеи за БЕРП, много по-хуманни…

— Хал ме убеди, че има достатъчно време БЕРП да се внедри за граждански цели — отвърна Джон. — Пък и ми беше трудно да пренебрегна сумите, за които говореше.

— Но ще бъде ли възможно засекретяването на БЕРП, след като ние вече го демонстрирахме пред авиокомпаниите и Федералното авиационно управление? — посочи Патрик.

— Хал обеща да помогне — отвърна Джон. — Ще ни обезпечи сигурност, докато създадем работещ прототип на войник на бъдещето, удовлетворяващ изискванията на всички. Работата ни ще бъде свръхсекретна, ще бъдем охранявани и отвътре, и отвън, докато всичко не бъде завършено.

— Страхотно — каза Патрик, почувствал се ентусиазиран за първи път от няколко дни. — Мога веднага да започна, макар че ще трябва да помагам на Уенди за бебето и да следя възстановяването на Пол. Но не смятам, че ще се наложи да взимам отпуск…

— По дяволите, след всичко, което се случи напоследък, аз съм готов да ти дам, ако искаш, цяла година отпуск.

— Не ми е необходимо чак толкова много. Само от време на време да отсъствам от работа, ако реша, че Уенди, Пол или Брадли имат нужда от мен — отвърна Патрик. — Но ти благодаря. За мен това значи много. Можем да помислим дали да не преместим лабораторията във военновъздушната база „Макклелан“, или в нашите сгради на „Матер“…

— Имаш пълна свобода на действие, Патрик — каза Мастърс. — Тази седмица ще вземем сградите на стария секретен обект на „Матер“. Там ще започнем изпълнението на програмата „Войник на третото хилядолетие“ при пълна секретност.

Докато говореше, той се поколеба. Видя, че умът на Патрик отново е някъде другаде, разработва някакъв план, анализира го, променя го, проверява го с шеметна бързина.

— Ти се каниш да започнеш нещо, нали, Патрик? Готвиш се да сриташ нечий задник.

Патрик погледна Джон със студени стоманеносини очи и каза:

— Искам да ликвидирам онези копелдаци, които убиха полицаите и раниха Пол. Не искам да ги арестувам, нито да ги пленя или накажа. Искам да ги унищожа. Зная, че разполагаме с оръжията и технологията за това и искам да го направя. Утре. Сега. Веднага.

Джон имаше чувство, че Патрик му крещи, макар че гласът му бе само дрезгав, застрашително звучащ шепот.

— Ей, Мак, ти не приличаш на себе си. Обикновено настояваш да се изчака, да се прецени ситуацията, да се формулира стратегия. Ти държиш на онази глупост, която гласи: „Първо планирай полета, след това лети по плана“.

— Този път не — отвърна категорично Патрик. — Искам да намеря хората, които нараниха моя брат, нападнаха града ми, моя дом и да ги смажа като въшки. Ще използвам всяка технология, всяко оръжие, с което разполагам, за да го направя. Ще го сторя със или без сътрудничество на полицията в града или на ФБР, или на който и да било друг.

Джон гледаше приятеля си онемял. Той никога не бе го виждал толкова разгневен, толкова изпълнен с решимост, толкова… кръвожаден.

— Какво трябва да направя аз? — попита Мастърс. — Какво искаш от мен?

— Всичко — отвърна Патрик. — Достъп до всичко, с което разполагаш. Цялата твоя апаратура за разузнаване и проследяване. Всичките ти компютри, мрежи, комуникационни системи, твоя самолет, твоите сателити. Всичките ти оръжия, сензори, прототипи, производствени мощности. И най-много от всичко достъп до теб. Онези гадове, които нападнаха града, са войници, те не са обикновени крадци. Ще ми трябва модерна бойна техника, за да ги победя.

Джон преглътна с усилие.

— Не можеш да го получиш — каза той и поклати глава.

Патрик го погледна, в очите му се четеше обида, но на лицето му беше изписана стоманена решимост.

— Разбирам, Джон…

— Остави ме да довърша, Мак — прекъсна го Мастърс. — Ти не можеш да получиш нищо без моята помощ.

— Какво?

— Аз искам да ти помогна — повтори Мастърс. — Когато започват боеве, винаги съм се чувствал пренебрегнат от Вашингтон или от Пентагона, или от някой друг. Не искам и този път да стоя настрана. Ако ще се бием, ще се бием заедно. Ти ще ми кажеш от какво имаш нужда и аз ще ти го набавя. Но когато започне стрелбата, искам да бъда там с теб. Искам и аз да участвам. Това е всичко.

Патрик се подвоуми. Това, което имаше наум, беше толкова невероятно, че се питаше дали той самият може да участва в него, камо ли пък да включи и Джон Мастърс. Джон нямаше представа какви опасности крие неговият план.

Но бойният призив още звучеше в ушите му, той още чуваше гайдите, които свиреха на погребението на тримата полицаи. Патрик нямаше представа какво ще се наложи да върши Джон Мастърс, нито какви опасности ги очакват, но вече нищо не можеше да го спре.

— Съгласен съм — каза той и подаде ръка. — Ще работим заедно. Няма дори да ти казвам колко опасно ще бъде. Но каквото и да стане, ще работим заедно.

Вместо да му стисне ръка Джон го прегърна.

— Много, много добре. Кога започваме?

— Веднага — отвърна Патрик. — Време е да научим нещо за врага.

Щаб на Специално следствено управление, алея „Беркът“, Сакраменто, Калифорния

Петък, 26 септември 1997, 18:32 тихоокеанско време

Табелката на едноетажната, прилична на жилищна постройка, сграда указваше, че това е Градско пътно управление на Сакраменто, но Патрик знаеше, че в действителност тук се намират други служби. В шест и тридесет тази вечер на паркинга пред сградата имаше само една кола и тя беше далеч в северния край. На мястото бе поставена табелка: „Резервирано. Паркирането забранено“.

Патрик слезе от колата си, точно когато един мъж излизаше от сградата.

— Капитан Чандлър — извика той.

Мъжът внимателно наблюдаваше как Патрик се приближава към него, но не спря да го изчака, а се отправи към колата си. Дясната му ръка беше небрежно пъхната в джоба на панталоните. Когато дойде по-близко, на светлината от близката улична лампа Патрик видя, че Чандлър е отметнал сакото си назад, осигурявайки си свободен достъп до пистолета на колана. Той стигна до колата едновременно с Патрик. Чандлър отключи и постави внимателно куфарчето си на предната дясна седалка.

Очевидно положението в Сакраменто все още беше напрегнато.

Капитан Том Чандлър беше облечен в хубав кафяв двуреден костюм и носеше модерни, прилични на мокасини обувки, украсени с пискюли — спретнат, делови на вид мъж.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине? — попита той. Тогава разпозна Патрик. — Вие сте Макланахан, нали? Братът на Пол? Видях ви в „Кръчмата на сержанта“ вечерта преди престрелката и в болницата, когато се скарахте с шефа.

— Така е — отвърна Патрик. — Искам да говоря с вас.

— За какво става дума?

— За нападението над моя брат. Кой е отговорен за него. Искам информация от разследването. И то сега!

— Вие искате информация? — За кого, по дяволите, се мислеше този човек? Чандлър се опита да овладее надигащия се в него гняв. — Страхувам се, че нямам какво да ви кажа, господин Макланахан.

— Но вие сте началник на ССУ — каза Патрик. — Чух, че разследването е възложено на вашето управление.

Чандлър се разтревожи. Очевидно не му харесваше, че Патрик знае неговия пост. Специалното следствено управление се състоеше от три постоянни служби: разследване, наркотици и аморално поведение, както и няколко поделения със специално назначение, които имаха за задача да разкриват измами с ценни книжа, да се борят срещу безредици, тероризъм и банди. Длъжността завеждащ ССУ се смяташе за важен трамплин към поста началник на полицията.

После Чандлър се досети, че Патрик трябва да е научил за неговия пост в „Кръчмата на сержанта“. Той реши да бъде по-любезен.

— За нещастие, аз не мога да ви предложа никаква информация и ви съветвам да не вярвате на слуховете и предположенията, които можете да чуете в бара.

— Никой нищо не ми е казал — отвърна Патрик. — Моят брат е в критично състояние в болницата, след като беше прострелян заедно с тримата полицаи, които загинаха. Но на никого от семействата им не се казва нищо. Така ли смятате да излезете от тази ситуация? Ще ви хареса ли, ако се изправя пред телевизионните камери и кажа, че ние не знаем нищо за разследването, че ни оставяте в пълно неведение?

Чандлър затвори вратата на колата, заобиколи я, отиде от другата страна и се изправи пред Патрик.

— Аз умея да отвръщам добре на заплахи, господин Макланахан, но ви предупреждавам, че реакцията ми няма да ви хареса.

Патрик стисна зъби и се наведе към него. Щеше ли да налети на бой? В ума на Чандлър проблеснаха варианти на атаката, но за негова изненада раменете на Макланахан се отпуснаха, ръцете увиснаха безжизнени, главата клюмна, коленете се огънаха като омекнали. Изненаданият Чандлър, готов да се бие, го чу да ридае! Пред него стоеше един нисък човек, не по-висок от метър и седемдесет, тежък около осемдесет килограма, но добре сложен, като борец или играч на ръгби, и, по дяволите, той плачеше!

— Господи… Хайде, господин Макланахан, съвземете се — каза Чандлър по-спокойно, но не пристъпи по-близко, защото се опасяваше от неочакван бърз удар.

— Съжалявам, съжалявам! — каза дрезгаво Макланахан през приглушени ридания. — Никога по-рано не ми се е случвало такова нещо. След смъртта на баща ми толкова се страхувах, че Пол ще бъде следващият. Майка ни е в нервна криза, взима успокоителни, толкова е разстроена. Пол може да изгуби ръката си. О, господи, не зная какво да правя! Не зная какво да кажа на майка ни…

Той фъфлеше, от очите му продължиха да се леят сълзи. Чандлър помисли, че човекът ще припадне върху капака на колата му.

— Елате с мен, господин Макланахан — каза той и го поведе към задната врата на сградата. Отключи и блокира алармената система. Влязоха в приемна, мебелирана с няколко писалища, кантонерки и поставени върху тях радиостанции и компютри.

Макланахан последва капитана в коридора до кабинета му. Чандлър набра кода върху бутоните на стената, отключи вратата, въведе Макланахан и с жест го покани да седне. Патрик подпря лакти на колене и се хвана за главата, а Чандлър зае мястото си зад писалището.

— Съжалявам, че ви занимавам с това…

— Няма нищо — каза Чандлър. — Да ви предложа нещо? Сода? Вода с лед?

От дъха на посетителя си бе разбрал, че преди да дойде, Макланахан вече беше обърнал няколко питиета…

— Вие, ченгетата, нямате ли нещо по-силно в барчетата си? — попита Макланахан, опитвайки се гласът му да прозвучи шеговито, но надявайки се думите му да се възприемат сериозно.

— Страхувам се, че Филип Марлоу е отмъкнал бутилката с уиски — отвърна Чандлър.

Отвращението му от брата на Пол нарастваше с всяка минута.

— Една сода тогава ще ми дойде добре — съгласи се Макланахан.

Чандлър излезе. Когато половин минута по-късно се върна, посетителят му беше подпрял лакът на писалището, с едната си ръка закриваше очите, а с другата се държеше за корема, сякаш му се повдигаше.

Чандлър седна на стола си зад писалището.

— Съжалявам, господин Макланахан, но много малко неща мога да ви кажа във връзка с разследването на престрелката — каза той, като се молеше Макланахан да не повърне в кабинета или да не заплаче отново.

— Извършихте ли вече арести?

— Не, още не сме — отвърна Чандлър. — Но имаме някои сигурни следи. Използваният от бандата хеликоптер малко след инцидента е видян на летище „Плейсървил“, така че съсредоточаваме търсенето си там. Това е свръхсекретна информация, господин Макланахан. Не трябва да я споделяте с никого, дори с вашата майка.

— Разбира се — обеща Патрик. Гласът му трепна, сякаш отново щеше да се разплаче. — Страхувам се, че нямам достатъчно средства да се грижа за Пол. Докторите казват, че може да загуби лявата си ръка, че дори няма да може да говори.

— Ако това ще успокои вас и вашето семейство, мога да ви уверя, че Пол ще получи безплатно пълна медицинска помощ — каза Чандлър. — А ако не може да се върне на работа до края на живота си, ще получава помощ за изгубена трудоспособност. Сумата е равностойна на пълната му основна заплата без удръжки.

— За изгубена трудоспособност? — стъписа се Макланахан.

Чандлър видя, че лицето на мъжа побеля, после позеленя.

— Искате да кажете, че може да го категоризират като инвалид?

— Не съм казал такова нещо, господин Макланахан…

Патрик изведнъж се изправи.

— Аз… Аз мисля, че ще ми стане лошо — успя да каже той.

„О, за бога — изруга на ум Чандлър. — Този човек е прекалено чувствителен.“

— Излезте в коридора, завийте надясно, третата врата вляво е мъжката тоалетна.

Макланахан кимна, хвана се за корема и изскочи от кабинета. Забави се няколко минути. Чандлър изпуши една цигара, после стана да види дали му е попреминало. Когато отвори вратата, налетя право на него.

— По-добре ли сте?

— Аз… Аз толкова съжалявам… Толкова съм объркан — отвърна Макланахан. — Тази ужасна трагедия така силно ме разстрои.

— Може би ще се чувствате по-добре, ако малко намалите пиенето — каза строго Чандлър. — Семейството ще има нужда от вашата помощ, а в това състояние вие не можете да му помогнете. Приберете се у дома. Ще ви информираме по пощата за хода на разследването.

— Мога ли отново да ви посетя? Мога ли редовно да се срещам с вас? Или нещо от този род?

„Само това липсваше“ — помисли си Чандлър… Последното нещо, от което се нуждаеше, беше този мъж да виси из кабинетите на ССУ. Никой от работещите тук не искаше цивилни лица да се мотаят наоколо. Особено пияници като този приятел.

— Вижте, господин Макланахан — каза търпеливо Чандлър, — вие сте брат на полицай. Не ми се ще да ви изгоня, но ще го направя, ако настоявате да минавате често тук и да задавате въпроси.

— Но защо? — изхленчи Макланахан.

— Защото, ако излезе някоя неофициална, невярна информация за тези убийци, тя може да предизвика паника в града — обясни Чандлър. — Ако по-напред ми позвъните и обещаете да не се възползвате от тази привилегия, вие можете да дойдете и аз ще ви дам цялата информация, чието изнасяне, по моя преценка, няма да навреди на по-нататъшното разследване на случая. Разбирате ли ме?

— Да — отвърна тихо Макланахан.

— Всъщност вие можете да получите цялата информация от пресата — каза Чандлър.

— Но аз наистина ще ви помогна, ако…

— Мисля, че ще е по-добре да посветите времето си на Пол и на вашето семейство — каза строго Чандлър, надявайки се, че Патрик отново ще се разкисне. Но той, изглежда, твърдо държеше на своето искане, затова Чандлър добави: — Ако вие и вашата майка ще се чувствате по-добре, позвънете ми и ние ще се срещнем и ще поговорим. Съгласен ли сте?

— Да — каза Макланахан. Той протегна разтрепераната си ръка. Чандлър я намери студена и влажна. — Сега ще ви се махна от главата. И ви обещавам, че няма да ви безпокоя, освен ако не е абсолютно необходимо.

— Чудесно. Лека нощ. — Чандлър нямаше търпение този човек да напусне кабинета му.

Той го проследи с поглед, докато се качи на колата и потегли.

Пол Макланахан живееше в обширен апартамент с три спални. Намираше се над таверната „Шамрок“, на крайбрежната улица в Стария Сакраменто. В него Патрик и Уенди бяха живели, преди да се преместят в Сан Диего. Патрик реши да премести семейството си там, докато Пол излезе от болницата. Той вече беше преустроил втората спалня в детска стая за Брадли, беше набавил креватче и гардероб, пълен с бебешки принадлежности и дрешки, и беше преустроил голямата спалня за себе си и за Уенди. Патрик искаше апартаментът да прилича колкото се може повече на онзи в Коронадо, така че Уенди да се чувства по-комфортно. Когато наближи времето Пол да бъде изписан от болницата, те ще се преместят в друг апартамент, а след като напълно се оправи, ще се приберат в Сан Диего.

Третата спалня също беше преустроена — в нея се помещаваше командният център. Там именно Патрик намери Джон, когато се върна от срещата с Чандлър.

— Как се чува, Джон? — попита той.

— Силно и ясно — отвърна Мастърс. — Добра работа. Къде ги постави?

— В кабинета на капитана, в стаята за отмора, в банята, в залата за конференции.

— Чудесно. Слушай…

Джон натисна бутона на магнетофона на бюрото и те чуха гласа на Том Чандлър, малко дрезгав, но достатъчно ясен, който говореше по телефона с жена си:

— Сега тръгвам, скъпа. Щях да се прибера преди двадесет минути, но братът на онзи новобранец, който беше ранен при престрелката се появи на паркинга… Да, същият, когото показаха по телевизията. Големият силен мъж от телевизията, точно така. Поиска ми информация и аз му казах къде да си я набута, а той се разциври и разлигави. Мисля, че беше пиян. Затова го сложих да седне и се опитах да го успокоя. После той едва не повърна в кабинета ми. Накрая му казах да се прибира и да легне да се наспи. Така че тръгвам… Добре… Чудесно… Разбира се, ще взема по пътя за вкъщи. Доскоро, мила. Чао. — С това записът свърши.

— Записах и разговора на Чандлър с букмейкъра. Той залага за баскетболна среща за суперкупата. Тази информация може да ни бъде полезна някой ден — поясни Джон. — Малко е глупаво да се залага по служебен телефон, който може да се подслушва, но предполагам, че не е необходимо да си много умен, за да станеш полицейски капитан. — Той изключи магнетофона, пренави лентата, после я включи на автоматичен запис, така че всички разговори да се улавят от електронния подслушвач. — Трябвало е да станеш артист, Мак — добави той и се усмихна.

— Мислех, че ще повърна, след като си нажабурках устата с онова отвратително уиски — каза Патрик. — Какъв е обхватът на системата?

— Само четири километра — отвърна Мастърс. — Сега сме на максималния обхват. Смятам да поставя ретранслатор върху някоя сграда. Онази в съседство с неговата ще бъде най-подходяща, но може да се постави и на всяка друга в радиус от един километър от подслушвателните устройства. Релейният ретранслатор увеличава обхвата на около двадесет километра. Тогава ще можем да улавяме предаванията отвсякъде. Може би ще пуснем и системата НТТСС да улавя сигналите, и да ни ги предава навсякъде из континента.

— Не мисля, че ще се наложи — каза Патрик с иронична усмивка. Той знаеше страстта на Джон Мастърс към технологично господство и беше сигурен, че ще осъществи идеята си и без негово съгласие. — Съществува ли опасност да открият подслушвателите?

— Съществува — призна Джон. — Те се задействат от звук, което означава, че няма да работят, ако в стаята няма шумове. В повечето случаи, когато проверяват стаите за подслушвателни устройства, специалистите се стараят да пазят тишина, така че устройствата не работят и не могат да бъдат открити, но в режим на изчакване те консумират макар и минимална енергия, затова е възможно търсещият сензор да ги открие.

Мастърс замълча, после добави:

— Но обикновено не детекторите ги откриват, Патрик. Някой накрая ще разбере, че изтича информация. Местното полицейско управление може да не разполага със сложна апаратура за откриване или проследяване на подслушвателни устройства, но е достатъчно да пусне фалшива информация и да намери някой копой. След като ти започнеш да използваш получената фалшива информация, дните за подслушване на кабинетите са преброени. Ще открият микрофоните и всичко ще свърши. Това може да стане след часове, а може и след дни.

Но Патрик не слушаше.

— Благодаря, Джон — каза той. — Ще започна да прослушвам записите и ще ти се обадя веднага щом науча нещо важно. След като открием кой е врагът, ще планираме следващия си ход.

Мастърс кимна. Патрик Макланахан винаги знаеше какво прави.

— Докато те нямаше, се обади Уенди — каза Мастърс. — За по-сигурно ще я задържат в болницата още няколко дни. Ще я изпишат на тридесети.

— Чудесно — отвърна Патрик.

Джон беше изненадан.

— Чудесно ли каза?

— Това ще ни даде малко повече време за изпълнение на нашия план — обясни Патрик. — Искам да изпреварим полицията. Искам пръв да стрелям в тези мръсни негодници.

— Да не би да искаш да скриеш това от Уенди? — попита озадачен Джон. — Смяташ да не й кажеш какво правим?

— Така е — призна Патрик. — Не искам да й казвам точно сега. Трябва да съставя план за действие, преди да й кажа. Надявам се, не след дълго полицията да хване терористите, а ако сега кажа на Уенди за това, без нужда ще я разстроя. — Джон поклати глава при тази логика, но реши да не спори. — Отивам в „Мърси Сан Хуан“. Ще се върна късно.

„Той знае какво прави — за трети или четвърти път тази вечер си каза Джон Мастърс. — Това е Патрик Макланахан. Той винаги има точен план за действие. Винаги знае какво върши. Винаги.“

Щаб на Специално следствено управление, алея „Беркът“, Сакраменто, Калифорния

Понеделник, 29 декември 1997, 09:25 тихоокеанско време

— Ето какво имаме досега, шефе — започна капитан Том Чандлър.

Той запозна началника си, Артър Барона, заместника му и началника на управлението за оперативна работа с последните данни от операцията.

— Не е много.

— Частната охранителна компания на комплекса „Сакраменто лив“ още не е изслушала обясненията на един от охраната, Джошуа Мълинс, който е бил дежурен през нощта на нападението. Тя го търси като непосредствен свидетел, а ние го издирваме като съучастник в обира. Мълинс е бивш служител на Оукландското полицейско управление, уволнен е по подозрение за кражба на оръжие и наркотици. Апартаментът му в центъра на града е опразнен. Той има известни връзки с местните рокерски банди, затова разпитвахме из техните свърталища. Никой не го е виждал.

— Искам да го намерите — отвърна Барона. — Изпратете по радиото описание на неговата външност до всички полицейски управления в страната. Той вероятно се е отправил към района на Залива.

— Вече е изпратено — каза Чандлър. — Доколкото ни позволява числеността на личния състав, организирахме наблюдение на местните барове на рокерите — клубовете „Боби Джон“, „Сатър Уок“, „Постийз“ и някои други. Окръжното управление ни съдейства и е организирало наблюдение над рокерските свърталища в окръга. Работим също с прокурорите в Йоло, Сатър, Аламеда, Сан Франциско и с окръжния прокурор на Плейсър. Обещаха в рамките на техните правомощия да събират информация за рокерските клубове. Нашите информатори ни съобщават, че Мълинс е говорил за някакъв майор. Още нямаме информация кой е той, откъде идва, с какво се занимава или защо е установил връзка с Мълинс. Според участвалия в престрелката сержант, един от бандитите, след като бил ранен, извикал на немски или на някакъв друг език, така че може би трябва да търсим чуждестранна терористична група. Аз съм в контакт с ФБР и Интерпол, но засега не можем да им кажем нищо, освен да опишем дрехите, оръжията и метода на действие. Престъпниците са отвели със себе си всички ранени.

Чандлър млъкна. Барона го погледна изненадан.

— Това ли е всичко, Чандлър? Само това ли сте научили?

— Страхувам се, че е така, шефе.

— Том, това е абсолютно недостатъчно — укори го Барона. — Вече мина цяла седмица и още не сме арестували никого. Трябва да предприемем нещо, иначе градската управа ще изгони всички ни. Искам арестувани.

Началникът бързо напусна конферентната зала.

Чандлър ядосано зарови пръсти в косата си.

— Нещо друго, с което мога да ви разочаровам днес, господа? — попита той.

— Ние знаем ограничените ви възможности, Том — каза един от присъстващите заместници. — Включете всичките си хора за издирване на този Мълинс. Ние ще се погрижим да ви изпратим подкрепление, за да намалим натоварването на хората ви. Какво ще кажете?

— Вече изразходвах средствата за извънреден труд за следващите два месеца — отвърна Чандлър. — Ако приемем допълнителни хора, бюджетът за цялото тримесечие ще свърши. Моите полицаи могат да наблюдават денонощно само две места — „Постийз“ и „Сатър Уок“. Те са частни клубове, „Боби Джон“ е обществен. Мълинс най-вероятно ще се появи в някой от частните.

— Тогава сложете наблюдателите си там — каза заместникът на Барона. — При първа възможност изпратете някой да огледа „Боби Джон“. Ние ще дадем описание на Мълинс на нощните патрули. Но според мен, ако той изобщо има ум в главата, отдавна е напуснал този град. Ще се опитам да издействам и малко пари за извънреден труд, но не разчитайте на това. Направете всичко възможно, Том.

„Направете всичко възможно“ — повтори наум Патрик Макланахан, когато записът свърши. Какво можеше да направи Чандлър? Всички полицаи в управлението работеха по дванадесет часа на смяна.

— Да. Вече сме чували да се говори за този майор. Изглежда той стои в основата на грабежа.

— Така е — съгласи се Патрик. Той замълча за момент, после добави: — Трябва да подслушваме клуба „Боби Джон“. Не се разбра колко време ще мине, докато ССУ започне да го наблюдава.

— Прав си — съгласи се Мастърс. — Ти знаеш ли нещо за този клуб?

— Достатъчно, за да стоя далеч от него — отвърна Патрик. — Там учениците от гимназията тайно обръщат по някое питие или се обзалагат с рокерите, но аз не съм ходил в него.

— Е, Чандлър каза, че това е обществен бар — каза Джон. — Предполагам, че ти, както и всеки друг, имаш право да отидеш там. Ако видим, че пред него са паркирани един милион мотоциклета, просто ще го посетим друг път.

Клуб „Боби Джон“, булевард „Дел Пасо“, Северно Сакраменто, Калифорния

Четвъртък, 30 декември 1997, 01:27 тихоокеанско време

Пред клуба бяха паркирани няколко големи мотоциклета „Харли“39. Духаше студен и влажен вятър. Той усили неочакваното чувство на страх, което Патрик изпита, когато отвори вратата и влезе вътре с четири миниатюрни подслушвателни устройства в джоба.

Макар че семейството му държеше бар от много години, Патрик не обичаше тези заведения. Особено му бе неприятно да посещава чуждите барове в мръсните части на града, нощем и самичък. Дори когато навън е тъмно, винаги има няколко мига, когато очите не са се адаптирали към слабото осветление вътре. Патрик се почувства уязвим. Всички вътре можеха да го видят, но той не можеше да види никого, не можеше да предотврати опасността, която бе възможно да го застрашава. Масите и хората по тях се очертаваха като сенки. Чувстваше се безпомощен, гол, чужд, сякаш влязъл в леговище на мечки. Той можеше да се сблъска с човека, когото търси, без да го познае.

Когато зрението му се адаптира, можа по-ясно да разгледа наоколо. Помещението беше малко и тясно. Барът се простираше почти по цялата дължина на стената вдясно. Две игрални маси вляво доминираха в стаята. Тъмен коридор в единия край водеше към задната част на сградата. Патрик чу оттам да идват силни гласове. Предположи, че са редовни посетители. Един рокер се беше подпрял на стената в коридора. Изглежда пазеше пред вратата на специална стая. Лъч светлина за миг освети коридора и Патрик предположи, че в дъното има врата, която води към алеята отзад.

Стените бяха покрити със снимки на голи жени и мотоциклети, с плакати на Конфедерацията на южните щати, на Третия райх, с неонацистки и ку-клукс-клановски знамена.

„Само да поставя подслушвателните устройства и се измитам оттук — каза си Патрик. — Едно на бара, то ще може да улавя мъжките гласове на разстояние от пет до десет метра във всички посоки, едно на игралната маса, едно в тоалетната и едно в стаята за срещи отзад, ако мога да отида там.“

На бара беше претъпкано, затова Патрик остана на мястото, където стояха сервитьорките. Барманът не му обърна никакво внимание. Сега Патрик можеше да различава лицата на рокерите при бара. Погледите на някои от тях излъчваха нескрита враждебност, докато други, за негова изненада, го гледаха със страх. Повечето обаче бяха безразлични. Беше достатъчно тъмно и никой не забеляза, когато той прикрепи първото подслушвателно устройство под ръба на бара.

Скоро обаче късметът му изневери. Един огромен, дебел, брадат рокер, седнал на най-близкия до него стол, вдигна глава от бирата си.

— Хей, сладур, барът за педерасти е по-надолу — изръмжа той с пиянски глас.

Патрик не му обърна внимание.

Рокерът се пресегна и го блъсна толкова силно, че той отлетя няколко стъпки назад.

— Казах, барът за педерасти е по-надолу, скапаняк. Хващай си пътя.

Патрик реши, че е по-добре да се премести зад игралните маси, но рокерът, изглежда, нямаше намерение да го пусне да мине.

— Хей, Род, остави го — обади се барманът.

Той сложи друга бира пред рокера, който бързо забрави за Макланахан. Барманът погледна към Патрик и се намръщи.

— Това не е място за туристи, момче — каза той. — Какво искаш?

— Да използвам тоалетната.

— Тоалетната е само за клиенти.

— Ще взема една бира.

— Петак.

— Петак за една бира?

— Ти току-що купи една и на Род.

Патрик сложи пет долара на бара.

— Къде е тоалетната?

— В кафенето, през две карета — излая барманът. — Сега разкарай гадната си мутра оттук.

Патрик се опита да остане спокоен. В „Шамрок“ беше имал работа с няколко скандалджии, които, след като пийнеха повечко бира, се опитваха да се сбият. Помисли си, че би могъл да се оправи и в тази ситуация. Въпреки това почувства, че нещата започват да излизат от контрол, а беше тук само от няколко минути.

— Взимам бирата и се махам — каза Патрик.

Барманът се пресегна към хладилния шкаф, извади бутилка бира и я сложи на бара. Но преди Патрик да посегне, една ръка в ръкавица я взе. Патрик се обърна и видя зад себе си не много по-висок от него мъж с дълга кафява коса, с брада, облечен в кожено яке. Очите му бяха безжизнени. Друг рокер, с бръсната глава и козя брадичка, се приближи до първия и застана отдясно на Патрик.

— Кой си ти бе, кретен? — попита първият и отпи от бирата.

— Никой не съм — отговори Патрик. — Просто влязох да пия една бира и да пикая.

Човекът го удари с глава и в очите на Патрик избухнаха звезди. Един ботуш го изрита отстрани в лявото коляно, той падна и помете половината под, преди да се удари с трясък в бара. Патрик чу хрущящия звук на счупено стъкло и в следващата секунда почувства назъбения край на строшена бирена бутилка до гърлото си. Усети, че потича кръв. Една ръка като стоманено менгеме го стисна за врата и го притисна плътно до бара. Неколцина други рокери се струпаха наоколо.

— Знаеш ли, само глупав скапаняк като теб може да влезе в това място — каза човекът с бирената бутилка. — Как ти дойде на ума, че можеш просто да прескочиш тук и да ни баламосваш? Кой си ти, гадно, мръсно, тъпо копеле?

— Никой не съм — повтори Патрик. — Дойдох да пия една пиклива бира!

— Мръсен лъжец! — кресна рокерът.

Единственият изход за Патрик сега беше да се втурне към вратата, но ръката на врата му го стисна още по-силно и той извика от болка.

— Говори!

— Аз съм брат на един от ранените полицаи — каза Патрик през заслепяващата болка в главата.

— И какво, по дяволите, искаш?

Не отговори.

Ръката го стисна още повече. Помисли, че умира.

— По-добре говори, мамино синче такова, или ще ти прекърша врата.

— Търся Мълинс — промърмори Патрик, полуобезумял от болката и ужаса. — Мълинс организира този обир. Него искам.

Хватката на врата му не се отпусна. Но рокерите се разсмяха и Патрик изпита известно облекчение.

— Какво си решил да правиш с него? — попита друг глас.

— Искам да го разпитам за майора, да науча кой е организирал обира — отвърна на пресекулки Патрик, като се опитваше да се освободи. — И след това да му нашаря шибания задник.

Отново се чу смях.

— Хей, милото ми момченце, това е хубаво желание — каза мъжът със счупената бирена бутилка. — Но днес не е щастливия ти ден. Защото Мълинс точно сега те държи за врата и ще те изхвърли навън. Ако имаш късмет, той може да те срита по дебелия задник или да изреже инициалите си на лицето ти. Но ако приеме току-що казаното като лична обида, животът ти ще свърши в камиона за събиране на смет.

Патрик с мъка изпъна врат и погледна зад рамото си. Държеше го човекът с бръснатата глава и козята брадичка. Той въобще не приличаше на полицейското описание на Мълинс.

— Хей, убиецо на полицаи — извика Патрик. — Хайде да се бием двамата, негоднико. Да те видя колко си силен без твоята армия.

Човекът се засмя в лицето му, после блъсна главата му в бара. Патрик успя навреме да се извърне, за да не си разбие носа.

— Убийството на онези полицаи си беше бизнес, мръсен кучи син такъв — каза Мълинс. — Но теб ще клъцна за собствено удоволствие.

— Полицаите следят това място — заплаши го Патрик през стиснатите си зъби и с разтреперан от ярост глас. — Те снимат всеки, който влиза и излиза оттук. Ако умра, всички ще бъдете заподозрени в убийство.

— Може и така да е, подло, гадно копеле — каза мъжът с бутилката.

Патрик почувства, че претърсват джобовете му. Взеха портфейла и няколко монети, но за щастие не намериха подслушвателните устройства.

— Въпреки това ще умреш. А сега ми кажи как научи за Мълинс и майора. И най-добре започвай веднага да говориш или аз ще…

— Хей! Погледни това!

Един рокер измъкна нещо от стиснатата дясна ръка на Патрик. Беше малък предмет — къс и дебел бял цилиндър с кръгло гумено капаче. Извиха ръцете на Патрик зад гърба му, главата му подскочи нагоре.

— Какво е това, мръсна твар? — изрева човекът с бирената бутилка, вдигна намерения предмет пред лицето на Патрик. — Прилича на гумен куршум или на гилза от пушка. По-добре ми кажи, изрод такъв, или Мълинс ще извие шибаната ти глава.

— Пуснете ме! — извика Патрик. „Малкият цилиндър беше последната ми надежда — помисли си мрачно той, — беше единственият шанс да се освободя.“ Той се беше поколебал да го използва и сега щеше да плати за това. — Ще се махна оттук. Никога повече няма да се доближавам до това място. Само ме пуснете.

Човекът с бирената бутилка го удари по лицето с обратната страна на ръката си. От разкъсаната му устна потече кръв.

— Предполагам, че просто трябва да те убия, приятел…

— Това е граната с нервнопаралитичен газ! — извика силно някой.

Всички се обърнаха и видяха една фигура да стои пред задния коридор. Джон Мастърс вдигна един предмет като току-що взетия от Патрик.

— Ето, вижте! — и той хвърли цилиндърчето с всичка сила в стената над бара.

Чу се силен гръм и от гранатата изригна гъст бял облак, който с учудваща бързина се разпростря из цялата стая. За един миг като че ли падна мъгла. Имаше кисел вкус, миришеше на сяра и пареше на очите и гърлото.

Рокерите се разпръснаха. Патрик падна на пода, но не от газа. Той пареше и миришеше странно, но не беше паралитичен. Рокерът го беше пуснал.

— Джон!

— Тук, Мак, той…

Патрик вдигна глава и видя как рокерът с брадата се втурна към Мастърс и го сграбчи. Счупената бирена бутилка блесна в задимения въздух.

— Джон! — изкрещя Патрик. Той скочи на крака и когато рокерът замахна, се опита да го хване за ръката. Беше много късно. — Джон! — отново изкрещя той.

Жилетката на Мастърс се разпра на гърдите. Той инстинктивно притисна ръце към раната. През пръстите му закапа кръв.

— Патрик — извика слабо Мастърс.

— Хайде, Джон, да се махаме оттук!

Мастърс стоеше като замръзнал на мястото си. Патрик го хвана през кръста и с теглене и влачене го помъкна навън. Усети как някой го сграбчи отзад и яростно замахна с дясната си ръка. Нападателят изрева и го пусна.

Джон и Патрик, който почти го носеше, тръгнаха по булевард „Дел Пасо“ към паркинга пред супермаркета „Сейфуей“, където ги чакаше наета спортна кола.

— Добре, сега можем да намалим темпото — каза Патрик.

Те се обърнаха и погледнаха назад. Половин дузина мотористи вече бръмчаха по булевард „Дел Пасо“, по улицата тичаха хора.

— Трябва да се махаме оттук, Патрик!

— Спокойно — отвърна Патрик и обърса кръвта от жилетката на Джон. — Ако сега побегнем, само ще привлечем вниманието на всички. Опитай се да стоиш прав, Джон. Само още няколко крачки. Там ще се подпреш, брат.

— Аз… Аз се нуждая от помощ, Патрик…

— Хайде, не спирай. Ще се оправиш.

Наложиха си да вървят спокойно към колата. Патрик се задъхваше от усилието да поддържа Джон и от обхваналата го ярост. Профучаха няколко полицейски коли и двамата се спряха да гледат, сякаш са случайни любопитни минувачи.

Патрик помогна на Джон да се качи в колата и на светлината в купето прегледа раната. Беше дълбока, но кръвта не бълбукаше, нито изтичаше на тласъци, което означаваше, че не е засегнат бял дроб или голям кръвоносен съд. Макланахан свали жилетката на приятеля си, притисна я към гърдите му и я завърза с обезопасителния колан. После седна на седалката на водача и включи двигателя. Излязоха на улицата. Полицейски коли, следвани от една пожарна, летяха към клуба „Боби Джон“.

Дълго време никой от тях не проговори. Бяха онемели от ужаса на случилото се. Накрая Патрик каза:

— Благодаря ти, че ме измъкна от там.

— Няма за какво, Мак — отвърна Джон. — Твоят план за непредвиден случай помогна. Благодарение на онези безжични микрофони чух всичко и донесох бомбичка.

Патрик притисна ръката на Джон до гърдите му, за да спре кръвоизлива. Подобен инцидент изобщо не беше планиран.

— Човече, колко навреме дойде — каза развълнуван той. — Исусе, как се изплаших. Мислех, че ще умра. Единственото, за което можех да мисля, бяха Уенди и Брадли, и как ще умра на онзи мръсен, вонящ на бира кръчмарски под. Боже, Джон, толкова съжалявам…

— Грешката не е твоя, Мак — каза Мастърс. — Планът беше добър.

— Не исках да пострадаш…

— Хей, хайде, Патрик. Аз не съм малко момче. Ако не бях пресметнал риска, нямаше да дойда в бара.

— Можеха да те убият…

— Не. Те просто се опитваха да ни сплашат. Но ние не се плашим така лесно, нали, генерале?

Патрик разбираше, че с цялото това бабаитство Джон искаше да скрие колко е разтревожен. Господи, когато видя от гърдите на Джон да шурти кръв…

„Няма да му разреша отново да се излага на опасност“ — реши Патрик. Джонатан Колин Мастърс не беше само голям американски учен и инженер. Той беше негов приятел, човек, когото бе приел за брат. Не можеше да му позволи да рискува живота си в тази лична вендета.

Няколко минути по-късно те завиха по отклонението от магистралата на изток, по шосето, което водеше към летище „Матер“. Там се намираше секретният обект на бившето Военновъздушно командване, сега превърнат в надеждно място за изследователска и експериментална работа. Високите шестметрови огради от бодлива тел още стояха. Отгоре бяха монтирани камери и сензори. Имаше бариера за спиране на колите и място за извършване на проверка. Двуетажната подземна постройка бе комплектувана с офиси, конферентни зали и кухни. Наблизо се издигаха два хангара.

Охраната на „Скай Мастърс“ беше на поста си и един от тях, Ед Монтегю, посрещна Мастърс и Макланахан.

— Добър вечер, д-р Мастърс, генерал Макланахан. Как е госпожа Макланахан и новото… — Той видя подгизналата от кръв жилетка на Джон, бялото му като платно лице и млъкна. — Боже мой! Какво, по дяволите, се е случило?

Монтегю махна с ръка към помещението на охраната и те пуснаха колата в зоната за проверка.

— Ед, ще ни трябва пакет за първа помощ — каза Патрик.

Монтегю донесе аптечка от стаята си и докато оказваха първа помощ на Мастърс, колата и Патрик бяха проверени. После заведоха Джон в охранителната служба, където следващите двадесет минути почистваха и превързваха причинената от рокера рана.

— Искате ли да се обадя в полицията, генерале? — попита Монтегю.

— Не, благодаря, Ед — отвърна Патрик и облече чиста риза. — Но се нуждаем от лекаря, когото наехме, да прегледа Джон. Мисля, че се казва д-р Хайнрих. Обади му се по телефона и му кажи да дойде. И да си вземе хирургически инструменти.

— Нищо ми няма, Мак — протестира Джон.

— Раната не изглежда зле, но все пак искам той да те прегледа — каза Патрик.

— Докторът тръгна — докладва секунди по-късно Монтегю.

— Добре — каза Патрик. — Ако той те пусне, Джон, Ед ще ни закара с бронираната кола в апартамента на Пол. Ед, първото нещо, което трябва направиш, е да измиеш нашата кола и да я върнеш на компанията, откъдето е наета. Искам лично да го направиш.

Охранителят кимна, че е разбрал.

Двадесет минути по-късно лекарят дойде. Той направи четиридесет бода на гърдите на Джон Мастърс, петнадесет от тях с вътрешно разтварящи се хирургически конци. Въпреки няколкото местни упойки, по време на процедурата Джон на три пъти губи съзнание. Лекарят предписа антибиотици, болкоуспокояващи, три дни почивка на легло и ги изпрати да си вървят.

Патрик се чувстваше смазан. Гнетеше го съзнанието, че вината за случилото се е единствено негова.

Монтегю седна зад волана и те се отправиха към апартамента на Пол в центъра на града. Там щеше да бъде по-лесно да се грижат за Джон, отколкото в неговата хотелска стая. Навсякъде из града патрулираха полицейски коли. На пресечката на улица „И“ и Втора улица ги спряха за проверка. Двама полицаи заобиколиха колата.

— Добър вечер, господа. Провеждаме рутинна проверка — издекламира полицаят от страната на шофьора, сякаш четеше правилника. Другият насочи фенерче към двамата, седнали на задната седалка. Мощният лъч проникна през тъмните стъкла. — Няма да ви отнемем повече от необходимото време. Откъде идвате посред нощ, господа?

Патрик видя, че полицаят, който говори с Монтегю не наведе главата си близко до лицето му, за да подуши дали дъхът на водача мирише на алкохол, както това обикновено се правеше. Ед Монтегю също го забеляза. Долавяйки напрежение, той показа документ, че е бивш полицейски офицер и лицензиран частен следовател, и има разрешение за носене на оръжие.

— Идваме от летището за реактивни самолети „Матер“ — обясни той. — Аз придружавам д-р Мастърс и генерал Макланахан до дома им.

Като чу името Макланахан, полицаят спря, познал Патрик на задната седалка.

— Извинявайте за безпокойството, господине — каза той и кимна към партньора си да изгаси фенерчето. — Приятна вечер.

— Няма нищо, полицай — отвърна Патрик. — Какво става?

— Не мога да ви кажа. Вие за къде сте?

— За стария Сакраменто. Крайбрежната улица и улица „Л“.

— Сещам се, „Кръчмата на сержанта“. — Очевидно полицаят знаеше адреса. — Ще се обадя да не ви безпокоят повече… Ние сме разположили контролни постове навсякъде. Приятна вечер.

На другия контролен пост отново ги спряха, вероятно да не създават впечатление, че правят някому изключение, но бързо ги пуснаха. Ед помогна на Джон да се качи в апартамента, после им пожела лека нощ и си отиде. Джон се движеше доста добре, но Патрик вървеше близо до него, готов да му помогне, докато се съблече и си легне.

— Джон, много съжалявам за случилото се — каза за кой ли път Патрик. — Обещавам повече да не се случва. Никога.

— Никога? Да не би да си решил да спреш изпълнението на плана си? — попита Джон.

Тъй като Патрик сведе очи, той продължи:

— Приятелю, ти знаеш, че аз добре разбирам твоята болка и желанието ти за отмъщение, и напълно съзнателно се съгласих да ти помагам. Сигурен съм, че си съгласен да пипнем този рокер, особено след като заради него ми направиха двадесет бода и загрозиха красивото ми тяло.

Патрик се усмихна.

— Но да се занимаваме с тези бандити е лудост — продължи Джон. — За да се справи с тях, човек няма друг избор, освен да стане също толкова мръсен, долен и смахнат като най-лошия от тези глупаци. Нали не искаш това?

— Искам да унищожа боклуците, които убиха тримата полицаи и се опитаха да убият Пол — каза Патрик.

— Как, Патрик? Тази нощ ние ги атакувахме с фалшиви гранати и се измъкнахме. Но тези бандити не се плашат така лесно. — От тона на Джон Мастърс Патрик разбра колко е разстроен. — Какво ще носим следващия път? Пистолет? Обзалагам се, че всички в бара имат пистолети. По-големи пистолети? Автомати? Базуки? Какво? Докъде можем да стигнем?

Патрик реши да не отговаря на въпроса.

— Ако искаш да ми помогнеш, аз ще планирам всичко така, че да не трябва ти отново да отиваш на мястото на сблъсъка както тази вечер — отвърна Патрик. — Само от време на време ще оказваш помощ. Не искам да си на огневата линия.

Джон изглеждаше уморен и изплашен, но изпълнен с решителност.

— Аз ще ти помагам, Мак — каза той. — Съгласих се да ти помагам и ще ти помагам.

Патрик седна на стола в ъгъла на спалнята, потри очи, провери носа и скулите си, опипа челюстта си за следи от счупено.

— Джон, не държа да спазиш обещанието си — каза той. — Чувствам се така, сякаш съм извън контрол, сякаш съм на шейна, която се спуска по стръмен склон. Не мога да контролирам чувствата си. Искам да убия всички тези типове. Чувствам, че имам сили и способност да го сторя. Не искам да стоя настрана и да гледам как други се бият заради мен. Но, по дяволите, не го правя както трябва! Не се страхувам за себе си. Аз съм като теб в онзи самолет… Зная опасността, но въпреки това трябва да го направя. Като си помисля за Уенди и за малкия Брадли и как синът ми щеше да расте без баща, ако ме бяха убили в онази дяволска дупка… — Той млъкна и зарови лицето си в ръце. — О, господи, не зная какво да правя.

Звънецът на вратата иззвъня и го стресна.

„Трябва да си купя пистолет“ — помисли си той и отиде до вратата.

— Кой е? — попита.

— Господин Макланахан? Аз съм капитан Чандлър, от Полицейското управление. Дойдох да говоря с вас.

Патрик погледна през шпионката и видя златната значка на Том Чандлър.

През ума му премина тревожна мисъл. Нима вече е разкрит? Той отвори вратата и пусна Чандлър да влезе. Беше самичък.

— До късно сте буден — каза Чандлър.

— Работихме до късно на „Матер“.

— Вие и един друг джентълмен, нали? Среден на ръст, слаб, с къса коса, младолик?

— За какво намеквате, капитане?

— Много добре знаете за какво намеквам, господин Макланахан — отговори гневно Чандлър. — Тази вечер сте били в клуб „Боби Джон“. Вие и другият човек. Той тук ли е? — Патрик не каза нищо. — По-добре ми отговорете, Макланахан, защото иначе след около три секунди върху вас ще се стовари гневът господен.

— Да, тук е — отговори Патрик.

— Ранен ли е?

— Да, но ще се оправи. Извикахме лекар.

Чандлър въздъхна облекчено.

— Знаете ли колко глупаво сте постъпили, Макланахан? Давате ли си сметка? Какво правехте тази нощ?

— Мъчехме се да намерим отговор — каза Патрик. Той реши да говори направо. — Опитвах се да открия онези, които раниха Пол. Бях там да огледам, да слушам, ако е възможно, да науча нещо.

— С газова граната?

Патрик вдигна рамене и отмести очи.

— Вижте какво, аз нямам пистолет нито спрей със сълзотворен газ. Трябваше да направя нещо.

Чандлър пристъпи една крачка по-близко и насочи пръст към лицето на Патрик.

— Ако установя, че продължавате да си пъхате носа във връзка с грабежа, господин Макланахан, ще ви хвърля в затвора за намеса и създаване на спънки в разследването на полицията. Не искам повече инициативи, разбрахте ли?

— Да. Разбрах.

— За вас самия ще бъде по-добре. — Чандлър замълча за момент, после продължи: — Чуйте ме. Въпреки всичко, което ми наговорихте, ще ви кажа следното: Не си позволявайте да повторите стореното тази нощ. Иначе ще ви арестувам. Вече арестувахме двама души, за които се смята, че са замесени в престрелката с полицията. Намерихме и един труп.

— Това… Това звучи като голяма новина, капитане — изненада се Патрик. — Благодаря ви, че ми го казахте. Очаквате ли в скоро време още арести?

— Да — отвърна Чандлър. — Ще ви съобщаваме за по-нататъшното развитие на разследването. И отново ще ви припомня, че всичко това е поверителна информация. Съобщавам ви го като израз на внимание и разбиране. Не ме разочаровайте.

— Разбирам, капитане.

Чандлър кимна и тръгна към вратата. След като той си отиде, Патрик се върна в спалнята и намери Джон заспал. Болкоуспокояващото беше оказало своето въздействие. Той се отправи към дневната и взе магнетофона, свързан с подслушвателното устройство. Нямаше търпение да чуе какво е станало в щаба на ССУ през последните няколко часа. Новините бяха учудващи. Арестуваните двама души се бяха появили в една клиника в северната част на града със счупени крака и вътрешни наранявания. Обяснили, че са пострадали при автопроизшествие. И двамата били германци с разрешение за работа в Канада, но раните им не били пресни. Персоналът от клиниката се усъмнил и съобщил на полицията. Характерът на раните давал основание да се предположи, че може би те са ударените от Пол с полицейската кола по време на престрелката в „Сакраменто лив“.

Втората част от новините беше още по-изненадваща. Джошуа Мълинс бил намерен мъртъв в река Сакраменто — застрелян като при екзекуция. Патрик се върна в стаята да събуди Мастърс.

— Изглежда Мълинс е мъртъв — съобщи той, — а двама бандити са арестувани при опит да получат медицинска помощ.

— Мълинс? Човекът, който едва не те уби тази нощ, е мъртъв? — Джон изглеждаше доволен. — На мен новините ми звучат много добре. Може би, в края на краищата, полицията наистина води борба с престъпниците.

Патрик кимна.

— Това променя ли плановете ти? — продължи обнадежден Джон. — Какво смяташ да правиш?

— Аз мисля, брат — каза Патрик с доволна усмивка, — да прибера жена си и сина си от болницата. След това ще се погрижа Пол да получи необходимите му средства за живот и да остави полицейската работа за полицията. Разбрах, че съм изпреварен, извън класацията съм, а и нямам никакви улики. — Той стана и се протегна успокоен и доволен. — Лека нощ, Джон. Съжалявам за кашата, в която те забърках тази нощ.

— Недей да съжаляваш, Патрик. Ще се оправя.

— Аз ще се грижа за теб, а после отново ще се заловим за работа — каза Патрик. — Трябва да върнем Хелън, да убедим ФАУ и авиокомпаниите да подновят сделката за БЕРП. След това да вземем акъла на Хал и Гани Уол със системата „Супервойник“. С нетърпение очаквам да започнем.

Той отиде в дневната, легна на дивана и заспа. Въпреки болката от поражението, за първи път от много дни Патрик спа дълбоко.

Уилтън, южната част на окръг Сакраменто, Калифорния

По-късно същата сутрин

— Нищичко не разбирам — каза Бени Рейнолдс. — Първо изпращате двама от хората на майора в болница, след това екзекутирате един? Какъв е смисълът?

Таунсенд се усмихна, но не отговори. Той заедно с Бени, с бившия германски войник Бруно Райнгрубер и няколко от неговите хора бяха в едно от скривалищата на „Арийската бригада“. То беше ранчо в земеделския район на окръг Сакраменто, на около шестдесет километра южно от града. Къщата беше в центъра на площ от около четиридесет акра, заобиколена от много защитни огради, мрежи и електронни сензори. Полицията не можеше да се приближи, без да бъде открита. Имаше вид на обикновена тухлена постройка, типична за горещата и суха Сакраментска долина, но в действителност беше малка крепост. Вратите, пантите и рамките бяха подсилени със стомана и можеха да се разбият само с монтиран на кола таран. В къщата имаше каси с оръжия, оборудване и боеприпаси за продължителна обсада или за екипиране на мощна щурмова група. Вътре приличаше повече на команден щаб, отколкото на фермерска къща. Кухнята беше оборудвана като комуникационен център, столовата преустроена на конферентна стая.

— Всичко е много просто, господин Рейнолдс — каза Таунсенд. — Хората на майор Райнгрубер се биха с кураж и умение и бяха ранени в бой. Колкото и отвратително да е да предадем някой от нашите на врага, гражданските здравни заведения са много по-добри от нашите полеви болници, а беше необходимо те да получат помощта, която заслужават. Мълинс, от друга страна, не се подчини на заповедта да стои настрана от заведения и райони, определени от мен и от моя щаб за забранени. Изрично му беше заповядано да не влиза в контакт с никой от членовете на „Сатанинско братство“, нито да посещава често някоя от техните така наречени клубни къщи. Той наруши тези заповеди. Неговото залавяне можеше да провали цялата операция. За неизпълнение на задължения и неподчинение има само едно наказание — смърт.

„Това сигурно е заложено в структурата на тази организация“, каза си Бени. Когато се отнасяше до дисциплината на техните хора, Таунсенд и Райнгрубер бяха безмилостни. Сержантите на Райнгрубер налагаха тази дисциплина бързо и болезнено. Бени беше виждал германците да стоят мирно, докато ги наказват с удари в стомаха или ги блъскат с приклад в гърба. Обратното също беше вярно: ако някой изпълняваше добре заповедите, той получаваше похвала и поздравления. Бени не обичаше да го признава, но беше доходно да се служи на тези двамата. Техните хора бяха добре платени, хранеха се добре, но много тренираха и работеха… особено неприятно беше, че Таунсенд бе готов да убие всекиго от тях, ако сметнеше това за необходимо.

Няколко минути по-късно един часови докладва, че в територията на ранчото навлизат пикапи. Съобщението беше последвано от електронните сигнали от сензорите за движение (Бени знаеше, че часовите са длъжни да докладват на Таунсенд или Райнгрубер за приближаване на непознати лица още преди да задействат сензорите. В противен случай ги чакаха тежки наказания).

— Пикапи на „Братството“ — докладва един сержант. — Общо пет.

Таунсенд и Райнгрубер кимнаха. Няколко минути по-късно в къщата бяха пуснати петима членове на „Сатанинско братство“. Претърсиха ги основно както ръчно, така и с електронна апаратура. От трима от тях напълниха цял кашон с оръжия. „Типично за Братството — помисли си Бени. — Рокерите или си мислеха, че Таунсенд няма да ги провери за оръжие, или предполагаха, че след като намерят едно-две ще престанат да ги проверяват.“

Лидерът на Братството, Доналд Лансет, не се появи. Бени беше предупредил Таунсенд, че той няма да дойде. Представяше го един от местните лидери, Джоуи Харисън — Сънливеца. Ако имаше някой, който наистина трябваше да присъства на тази среща, то това не беше Харисън. Той беше прекалено подъл, кръвожаден и прекарваше по-голяма част от времето в затвора. Мразеше ролята на представител, пратеник или посланик. Ненавиждаше чужденците. Беше озлобен срещу всички, които имаха намерение да се включат в доходния бизнес с наркотици. Очевидно Лансет го беше избрал за днешната среща, за да се набие в очите на Таунсенд и да го има предвид.

Мъртвешките очи на Харисън огледаха стаята. Той забеляза бутилката „Джак Даниелс“ на масата в ъгъла, отвори я и отпи една голяма глътка.

Таунсенд го наблюдаваше с иронична усмивка.

— Заповядайте, почерпете се, господин Харисън — каза той.

Харисън се оригна, отиде при англичанина и се пресегна към дясното му бедро. Кобурът, който намери скрит под якето, беше празен.

— Аз поисках да не се носят оръжия, господин Харисън — каза Таунсенд. — И спазвам условието.

— Добре е, че го спазвате — усмихна се рокерът. Той отново отпи от шишето. — Значи вие сте Таунсенд, а? Онзи, който трябваше да заеме мястото на Казо, така ли? И сега вероятно се мислите за голяма клечка. — Той се обърна да огледа Бруно Райнгрубер. — Това ли е шибаният германец?

— Представям ви майор Бруно Райнгрубер, мой заместник и старши офицер.

Райнгрубер беше заел парадна стойка малко зад Таунсенд, вдигнал високо квадратната си челюст, изпъчил гърди. Когато чу името си той удари токовете на ботушите си и поздрави с вдигане на ръка.

— Heil40 за шибания Хитлер — отвърна на поздрава Харисън с изпълнен с отвращение глас. — Вие, момчета, сте хубавци, истински гадни хубавци. И всичките сигурно имате също такива хубави, скапани задници. — В този миг Харисън съгледа Рейнолдс. — Хей, Бени, обясни на твоите приятелчета, че ако отново те спипам на моите улици, си мъртъв.

— Съветвам те да послушаш тези момчета, Сънливец — каза Бени. — Това е бизнес.

— О, сигурен съм — отвърна Харисън, говорейки на Бени, но с лице към Таунсенд. — Сигурен съм, че „Ангелите“, „Мотористите“, нелегалните мексикански работници и фантетата също правят бизнес. Но тук те нищо не значат. Контролът на този щат е в ръцете на Братството. — Той поклати глава. — Вие сте външни хора, навлеци. Първо убихте двама от нашите братя и откраднахте химика ни, после изпратихте на онзи свят един от нашите охранители, а след това организирахте тази среща и искате да бъдете големия бос. Ние не желаем чужденци да се месят в нашата дейност.

— За един месец вие ще произвеждате повече метамфетамин, отколкото сте произвеждали за една година, господин Харисън — каза Таунсенд. — При това лесно, безопасно и гарантирано. За много кратко време всички ще забогатеем.

— Тази сделка включва ли убийството на няколко ченгета, Таунсенд? — попита гневно Харисън. — Вие ни струвате доста скъпо с това ваше нападение.

— Разбирам, че господин Мълинс ви е разказал за нашата работа — отвърна Таунсенд и усмивката му помръкна. — Изглежда нашето решение да турим край на нещастния му живот е било правилно.

— Мълинс беше охранител на Братството, тъпанар — каза Харисън. — Той беше един от нашите хора и вие го знаехте. Той ни даваше богата информация за фирми, складове, полицейски акции. С неговото убийство вие все едно че атакувате цялото „Сатанинско братство“. Вие сте ни длъжници.

— Мълинс беше невестулка, беше готов за пари да продаде и собствената си майка — каза гневно Таунсенд. — Той участва в операцията „Сакраменто лив“ за пет хиляди долара. Колко от тази сума трябваше да даде на вас?

Пред озадаченото лице на Харисън Таунсенд добави:

— Или вие дори не сте знаели, че той участва в тази работа? Предполагам, че е последното. Така че Мълинс е ощетил Братството. Той беше лъжливо, нечестно копеле. Трябвало е отдавна да го убиете.

— Може и да сте прав, Таунсенд. Но аз нося едно предупреждение за вашите тъпи, дебели глави: Махайте се от града и повече да не сте припарили насам, иначе здравата ще си изпатите. Разбрахте ли?

— Все пак не искате ли да чуете моето предложение? — попита Таунсенд.

— Включва ли то производството или продажбата на мет?

— За щастие не — отвърна сухо Таунсенд. — Производството на дрога, и по-специално на метамфетамин, изглежда много рисково начинание. По-добре да го оставим на мексиканците.

— Ако открия, че вършите някакви сделки с шибаните мексиканци — каза Харисън, — лично ще избия всички ви. Вашите германски приятели няма да могат да ви помогнат.

— Майор Райнгрубер е готов да тръгне на война с вас, с мексиканските картели, с полицията и с всеки, който ни се противопоставя — каза строго Таунсенд, втренчил единственото си здраво око в Харисън. — Но аз предпочитам сътрудничеството пред войната. Тъй като ние имаме някои сходни политически и културни възгледи, ще ви кажа, че предпочитам да работим заедно.

— Но вие ни взехте Бени Готвача — възрази Харисън. — Това означава, че ще произвеждате мет. Ако си позволите да произвеждате кранк на територията на Братството, ще умрете.

— Господин Рейнолдс е технически експерт и съветник за организиране на производството на метамфетамин — каза Таунсенд. — Ние създадохме средства за производство на мет в огромни количества при голяма безопасност, сигурност и рентабилност, но нямаме намерение лично да се занимаваме с това. Ще го оставим на вас. Ще си направите ли труда да чуете какво имаме предвид?

Любопитството на Харисън надделя. Той кимна в знак на съгласие. Таунсенд го поведе към хамбара зад къщата, който се охраняваше от четирима тежковъоръжени войници. Вътре, подредени като бъчви в пивоварна, имаше двадесет черни стоманени барабана, монтирани на малки ремаркета.

— Какво, по дяволите, е това, Таунсенд? — попита Харисън. — Да не е някаква шега?

— Това е сърцевината на моята нова операция, господин Харисън — отговори англичанинът. — Това са хидрогенатори за мет.

— Какво казвате са това?

— Хидрогенатори — повтори Таунсенд. — Всеки с капацитет сто и тридесет килограма, с вградена бъркалка, с апаратура за контрол на налягането, установяване на утечки, има филтър за въздуха и механизъм за пречистване на продукта. На ремаркето е монтиран също захранващ агрегат и апаратура за вакуумиране. Напълно автономно.

Харисън все още изглеждаше объркан. Бени му обясни:

— Големи мангизи, Сънливец. Става дума за двеста, триста хиляди долара на ден от един хидрогенатор. Лесно се пренася, сам си работи… Практически можеш да закараш едно от тези ремаркета в задния си двор до скарата за барбекю и никой няма да разбере, че произвеждаш мет. Лесно е за използване като фурната на Сузи.

Сега вече Харисън разбра. Той отиде до една от инсталациите и опипа черната стоманена повърхност.

— Много добре. Ще ги взема. Колко?

— Не се продават, господин Харисън — отговори Таунсенд. — Но вие можете да ги имате. Всичките, ако искате.

Бени гледаше като треснат. Лицето на Харисън цъфна в широка усмивка.

— Вземам ги, дървена главо.

— Единственото, което искам, е да плащате на моята организация скромната сума от две хиляди долара за всеки произведен килограм — каза Таунсенд.

Харисън се помъчи да сметне сумата и усмивката му изчезна. Таунсенд видя, че е затруднен и му помогна.

— Това прави двадесет процента от цената на едро, но само осем от продажната цена на дребно. Ако желаете, можете да купувате и химикалите, и катализаторите от нас. А можете и сами да си ги доставяте. „Арийската бригада“ осигурява дори охрана на всяка инсталация.

— Но получавам инсталациите безплатно, така ли? — попита невярващ Харисън.

— Абсолютно безплатно — отвърна Таунсенд. — Всяка инсталация сигнализира, щом завърши хидрогенирането.

— Този задник винаги ли така ясно се изразява, Бени? — оплака се Харисън.

— Той иска да ти каже, Сънливец, че инсталацията ни съобщава кога някой произвежда мет — обясни Бени, спомняйки си предварително репетирания сценарий, въпреки че все още не беше излязъл от шока. — Полковникът получава дължимото за всеки произведен килограм. Така всеки си знае сметката. Инсталацията ни съобщава колко си произвел.

— Точно така — отговори Таунсенд. — Инсталацията може да ни съобщи кога и колко сте произвели. За един цикъл се получават до петнадесет килограма мет. За всяка пълна партида вие ще ни плащате тридесет хиляди долара, а всичко останало, което печелите, остава за вас. Ние дори осигуряваме поддържане на инсталациите… Ако те се повредят, безплатно ще ги поправяме. Ние ще станем „Майкрософт“ в областта на метамфетамина.

— Какво ще станете? — изръмжа Харисън, все още опипващ повърхността на хидрогенатора.

— Няма значение — отвърна Таунсенд. — Приемате ли предложението?

Очевидно Харисън беше впечатлен.

— Ще го предам на шефа — каза той. — Мисля, че ще му хареса.

— Добре — отвърна Таунсенд. — Тогава не ви задържам.

Харисън отново погледна неразбиращо Таунсенд, сякаш той му говореше на чужд език, но англичанинът тръгна към вратата и той разбра, че срещата е свършила.

Бени Рейнолдс беше онемял. Когато петимата рокери от Братството излязоха, той се обърна към Таунсенд и попита:

— Какво, по дяволите, правите? Каните се да им предадете тридесет хидрогенаторни инсталации? За тяхното изработване изразходвахме четвърт милион долара! Те ще ни носят милиони долари месечно!

Таунсенд вдигна рамене в знак на несъгласие.

— Това е добра сделка както за Братството, така и за нас — каза той. — Разбира се, ние ще дадем няколко и на мексиканските, и на някои други рокерски банди. В края на краищата „Сатанинско братство“ не са единствени на Запад.

— Смятате да направите подобна сделка и с други банди? Това е самоубийство! Ако Братството научи, ще ни обяви война.

— Не мисля, че ще има война, Бени — отвърна Таунсенд уверено и се усмихна. — Залогът е твърде висок. Ние трябва да построим още десет хидрогенатора. След това започваме обучение на всички, които ще работят. Моят план е да раздадем апаратурата и за една нощ да обучим всички — и от Братството, и от мексиканските банди — всички из цяла Калифорния, Невада и Орегон. Да започваме, а?

Междуконтинентално пристанище за яхти „Мариот“, Сан Диего, Калифорния

Събота, 14 февруари 1998, 19:15 тихоокеанско време

Хелън Кадири хвърли бегъл поглед на красивия младеж, който й отвори хотелската врата. Бе решила да отиде към доковете. Тя беше родена и израснала в Сан Диего, но от години не бе ходила на пристанището. Виждаха се много повече хора, отколкото си спомняше. Въпреки това беше красиво. Времето беше сухо и меко, духаше ветрец, който довяваше солен въздух, но не беше толкова силен, че да трябва да облича връхна дреха.

За момент Кадири се порадва на времето и на пейзажа преди умът й да се върне към съществуващото положение. Какво, по дяволите, искаше Джон Мастърс? Телефонното му обаждане онзи ден беше първото, след демонстрацията на БЕРП в Сакраменто. Останалите от директорския борд вече бяха говорили с нея. И всички я молеха да се върне. Всички, освен Джон Мастърс. Упорит, както винаги.

По нейно нареждане адвокатът й състави искане за три милиона долара при приключване на участието й в „Скай Мастърс“. То подейства като бомба. Сделката включваше плащане в брой на някои от нейните привилегировани акции, трансформиране на останалите в обикновени и прехвърляне на собствеността на някои патенти и технологии, още в процес на разработка, които по право й принадлежаха. Кадири не искаше да опустоши компанията. Макар че, ако пожелаеше, положително можеше да го стори.

— Хелън?

Тя с изненада разбра, че отворилият вратата млад човек беше Джон Мастърс. За първи път го виждаше облечен в нещо друго, а не в джинси и маратонки. Косата му беше добре подстригана и сресана и, това беше трудно да се повярва, носеше вратовръзка!

— Аз… о, извинявай, Джон — каза Хелън стъписана. — Не те познах. Ти изглеждаш толкова… толкова…

— Нормален?

Хелън се усмихна.

— Това е необичайно за мен, права си.

Тя се смая. Джон никога не се шегуваше със себе си. Тъкмо напротив. Всъщност той се смяташе за дар божи за западния свят. Хелън погледна памучния си панталон, обикновена блуза и семпла жилетка.

— До теб се чувствам като Пепеляшка, Джон, а това определено е нещо, което никога не съм мислила да кажа за себе си. Звучи ужасно.

— Много се радвам, че си тук — призна Джон. Той й подаде букет червени рози. — Честит Свети Валентин — поздрави той и я погледна в очите.

— Благодаря — каза тихо тя. — Поласкана съм. Сега ми кажи кой си ти и какво си направил с истинския Джонатан Колин Мастърс?

— О, това съм си аз — отвърна Джон. — Ние сме натам. — Той посочи с ръка към пристанището.

— Срещата няма ли да се състои в хотела? — попита Хелън. — Помолих адвоката си да присъства. Очаквам всеки момент да дойде. — Видя неговото объркване. — Смятах, че тази среща е в отговор на моето предложение за уреждане на нещата, Джон.

— Не. Аз не съм планирал присъствието на никакви адвокати — отвърна Джон. — Ти можеш да го доведеш, ако искаш, но той ще провали…

— Какво ще провали?

— Ами… настроението — отвърна малко смутен Джон.

— Настроението ли? — възкликна Хелън. Отначало тя беше заинтригувана, дори развълнувана от постъпката на Джон. Сега се ядоса. Това напомняше на някоя от обичайните шеги на Мастърс. Но не фактът, че той си прави шеги я ядоса… Ядоса я нейното желание да не е шега, попарено от осъзнаването, че се самозаблуждава.

— Джон, какво е това? Какво става? Ако това е някакъв вид закачка, помогни ми, ще ти бъда благодарна.

— Не, не е закачка, Хелън — отвърна Джон. — Следвай ме.

— Къде отиваме?

— Изненада — каза Джон.

Той я поведе по стъпалата към пристанището. Един усмихнат мъж в бели дрехи на сервитьор се поклони и им отвори специалната врата към кея.

— Джон, къде отиваме — раздразнено попита Хелън. — Това е лудост. Ако не можем да разискваме нашите различия като разумни същества, ние би трябвало просто…

— Пристигнахме — каза Джон и спря пред най-красивата яхта, която Хелън беше виждала през живота си.

До кърмовия кубрик стоеше сервитьор в снежнобели дрехи, готов да им помогне да се качат на борда. Срещу него се виждаше музикант с цигулка в ръка. Къса стълба водеше към покрита палуба на носа, където Хелън видя маса с блестяща бяла покривка и прибори за двама. Двигателите на яхтата тихо работеха. Екипажът беше строен, готов да изпълнява команди.

— Джон, какво, за бога, си намислил? — попита Хелън.

— Ще говорим на палубата — отвърна той. — Хайде по-напред да се качим.

— Къде ще ходим?

— О, мислех да отидем до Каталина за уикенда — каза Джон. — Зависи от времето. А можем да отидем до Дана Пойнт или до Мексико…

— Мексико! — възкликна Хелън. — Джон, ще ми кажеш ли най-после какво значи всичко това?

— Хелън, нека поговорим на палубата — повтори Джон.

Той погледна наоколо. Малка тълпа зяпачи се беше събрала, привлечена от нежната музика на цигулката. Джон се почувства неловко.

— Никъде няма да вървим, докато не ми отговориш на въпроса — настоя Хелън. — Какво става? Отново ли някоя от твоите изискани шегички? Нямам време за губене.

— Това не е шега, Хелън — увери я Джон. Лицето му беше започнало да изразява потиснатото настроение на човек, разбрал, че големият му план може би няма да се осъществи. — Тази нощ е само за нас двамата. Шанс да бъдем заедно, да говорим, да се насладим на хубава вечеря, да разгледаме брега нощем.

— И никой друг?

— Никой друг.

— Какво те кара да мислиш, че ще се хвана на въдицата, Джон? — попита тя.

— Няма никаква въдица, Хелън. Просто има много неща, за които трябва да поговорим. Толкова много неща искам да ти кажа…

— И не се отнасят до споразумението за изкупуване на акциите?

— Не, нямат нищо общо с това — увери я Джон.

— А за какво тогава?

— За… за теб и мен, Хелън. За нас двамата.

— За нас? Няма „нас“, Джон.

— Аз искам да има, Хелън — отвърна искрено Джон. — Не може ли да се качим на борда?

— Говори сега, Джон — настоя Хелън. — Какво искаш да ми кажеш.

За щастие тълпата беше започнала да се разпръсква. Цигуларят беше влязъл вътре, но продължаваше да свири.

— Хелън, по време на демонстрацията на БЕРП в Сакраменто аз усетих нещо у теб — каза Джон. — Не зная дали съм прав, или не, но зная какво почувствах. И когато мисля за това, мисля за теб и наистина се чувствам добре.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че ме обичаш? — попита Хелън и гласът й прозвуча недоверчиво. — Изпитваш чувства към мен?

Джон взе ръцете й.

— Да, така е. Имам чувства. И искам да разбера дали са взаимни.

Хелън спря и го погледна в очите. Това беше прекалено много, за да повярва, прекалено много дори да го разбере. Истина ли беше? Тя неочаквано усети, че той държи ръцете й и ги измъкна.

— Джон, Джон, това е много хубаво — каза смутено Хелън. — Към мен никога по-рано не са се отнасяли така. Но…

— Но какво?

— Ние сме по средата на преговори за изкупуване на акционерна компания. Става дума за милиони — каза Хелън. — Ти плащаш по три хиляди долара на ден на адвокатите, за да разрешат нашите различия…

— Е, това свърши — отговори Джон. — Ти можеш да имаш всичко, каквото пожелаеш. Всички права върху патентите, пълна собственост на създадените от теб, но още непатентовани конструкции, пълна пазарна стойност на инвентара и стойността на твоите акции от изходната компания в брой или в процент от печалбите. Ти го заслужаваш. Ти трябва да го имаш.

Хелън Кадири беше поразена.

— Два месеца юридически преговори и всичко да завърши по този начин? — попита тя. — Каква е уловката?

— Няма никаква уловка — увери я Джон.

— И не трябва да се кача на тази яхта с теб? Не трябва да вечерям с теб? Не трябва да спя с теб?

Джон я погледна дяволито и вдигна рамене.

— Е…

— Труден човек си ти, Джон, наистина си труден — каза гневно Хелън. — Не можа да ме сплашиш с един куп адвокати и си решил с ухажване да ме накараш да подпиша сделката?

— Не! Съвсем не е така! — протестира Джон. — Сделката вече е приключена. Преди четири часа подписах твоето последно искане.

— Подписал си го?

— Да — увери я той и отново взе ръцете й в своите. — Можем да разглеждаме това пътуване като честване или дори помирение.

Хелън погледна Джон, после яхтата, след това отново младия мъж.

— Сериозно ли говориш? — попита тя. — Наистина ли искаш да прекараш времето си с мен?

— Да — потвърди Джон. — Може би дори нещо повече: и в бъдеще да бъда с теб, ако искаш. Но нека най-напред да направим тази първа стъпка, съгласна ли си? Имам толкова неща да ти кажа, толкова много да споделя с теб.

Хелън поклати глава и го спря.

— Съжалявам, Джон. Ти ми даде много основания за размисъл. Ще ми се да можех да дойда с теб. Но не мога. Довиждане.

Джон гледаше как Хелън се отдалечава и всички звуци сякаш изчезнаха. Той не чуваше тихото туптене на двата дизелови двигателя, успокояващите звуци на цигулката, мекото скърцане на съседните яхти, опъващи въжетата, с които бяха завързани. Чуваше само бързо заглъхващите й стъпки. Тя си отиваше от неговия живот.

Летище за реактивни самолети „Матер“, ранчо Кордова, Калифорния

Четвъртък, 25 февруари 1998, 07:17 тихоокеанско време

Джон Мастърс спря в средата на големия хангар. Вътре вече бяха наблюдаващите: подполковник Хал Бригс, сержант Крис Уол и д-р Карлсън Хайнрих — здравен консултант на „Скай Мастърс“. Бригс и Уол бяха облечени в черните си бойни униформи и носеха оръжие на кръста. Лекарят беше в цивилен костюм. Мастърс и Хайнрих носеха слушалки — радиостанции, с чиято помощ можеха да разговарят с експериментатора. Бригс изглеждаше малко нетърпелив.

— Още ли ще чакаме да започне изпитването, момчета? — попита той. — Агенцията за подпомагане на разузнаването иска доклада от вчерашното изпитание. Къде е Патрик? Нали той ще ни изнесе шоуто?

— Готови сме, Хал — каза Джон. — Патрик е готов.

Той скръсти ръце и неочаквано заприлича на ученик, който изнася доклад пред класа за прекараната в лагера лятна ваканция.

— Предполага се — започна Мастърс, — че барутът е открит от китайците през VII век. Донесен е в Европа през XIV век и е променил облика на целия континент, на цялото общество. За първи път разгневен арабин от Северна Африка е използвал пушка срещу човек през XIV столетие. Това е променило историята на цялата планета… първият изстрел с пушка наистина е бил „чут в целия свят“.

Въпреки всички технологически успехи през последните седемстотин години, пушката и малките метални парчета, които тя изхвърля, продължават да променят живота на човечеството. Тази проста технология е отпреди стотици години, но тя все още е смъртоносна. Като се замисли човек, вижда колко е разочароващо. Нашата компания създава различни видове технологии за защита от хладни оръжия, но и най-добре екипираният войник обикновено е убиван по същество от същото оръжие, което са използвали номадските пустинни разбойници преди столетия.

— Всичко това, момчета, сега се променя — продължи Мастърс. — Подполковник Бригс, запознайте се с войника на двадесет и първото столетие.

Те чуха тихо свистене на сгъстен газ в празния хангар и изневиделица се появи една фигура. Тя сякаш се материализира от въздуха, изплува от сянката в един ъгъл на хангара. Човекът се приземи на краката си приведен, после бавно се изправи и мълчаливо застана пред тях.

Носеше тъмносив, прилепнал по тялото костюм, подобен на водолазен, голям дебел шлем, дебели ръкавици и ботуши, и тънка, но широка раница. Шлемът покриваше цялото му лице и се спускаше без преход върху раменете. Широкото забрало съдържаше различни сензори, които можеха да се спускат над очите. Отвън шлемът изглеждаше плътно затворен. Очевидно притежаваше и необходимия дихателен апарат.

За един миг всички гледаха онемели фигурата в тъмни дрехи. Тя се завъртя, за да бъде огледана от всички страни, и застана неподвижна.

— Прилича на онзи тип от филма „Подводно преследване“ — заядливо отбеляза Хал Бригс, — само дето е по-нисък и по-закръгленичък. Предполагам, че е бригаден генерал Макланахан?

Патрик вдървено кимна.

— Правилно, Хал — чу се един електронен глас.

— Сякаш говори клоун зад витрината на заведение за бързо хранене — каза Хал и се усмихна.

По втори канал, който Бригс и Уол не можеха да слушат, Патрик предаде:

— Джон, когато се приземих, отново почувствах токов удар.

— В такъв случай препоръчвам да преустановим изпитанието — намеси се д-р Хайнрих по линията. — Проблемът не е отстранен.

— Патрик — каза Мастърс, — това е твой проект и ти демонстрираш съоръжението. Какво ще кажеш?

Патрик Макланахан за момент се поколеба.

— Да продължим — предложи той. — Ударът не беше много силен и сега се чувствам чудесно.

— Аз препоръчвам да се преустанови демонстрацията — повтори Хайнрих.

— Ние се движим по график и вече изразходвахме получените средства — отговори грубо Патрик. Гласът му беше нетърпелив, дори развълнуван. — Всяко закъснение ще ни струва скъпо. Продължаваме.

— И как ще ходите по нужда с това облекло, Патрик? — попита Бригс.

— Гледайте си вашата работа, а когато почувствате такива нужди, се приберете у дома да се облекчите — отговори спокойно Патрик.

— Докачлив, много докачлив — каза Хал. — Нямам намерение да се правя на духовит, момчета, но моделът не е точно това, което очаквахме. Как ще летите в този си вид?

— С краткотраен тласък от въздух под налягане — отговори гордо Джон. — Войникът на бъдещето вече няма да тича, нито ще влиза в боя… Той ще скача в него. Той може да скача до десет метра вертикално и тридесет метра хоризонтално. Захранващият блок, който носи на гърба си, може да презарежда генераторите за газ за около петнадесет секунди.

— Ще бъде забавно да наблюдаваш отделение от тези чешити да подскачат като скакалци по време на боя — отбеляза Бригс. — Колко издържа един захранващ блок?

— Вашата спецификация изисква минимум шест часа, но по нашата са предвидени осем — отвърна Джон Мастърс. — Създаденият от нас захранващ блок може да се зарежда от всякакъв енергиен източник — дванадесетволтов автомобилен акумулатор, домашен електрически контакт, двеста и двадесет или триста и осемдесет волтова индустриална мрежа, самолетен спомагателен захранващ агрегат, дори фотоклетки. Ако цялата енергия се изчерпи, блокът просто се изхвърля и костюмът се превръща в стандартно бойно облекло. Патрик?

Макланахан се пресегна към скритите скоби на раменете, откачи захранващия блок, маскиран като раница, и го подаде на Бригс и Уол. Приличаше на овална костенуркова черупка, която следваше извивките на тялото. Беше дебел около три сантиметра и тежеше десетина килограма. С откачването на захранващия блок забралото на шлема автоматично се вдигна. Патрик натисна един миниатюрен ключ в левия му край и шлемът се отключи. Той го свали и го даде на двамата военни да го разгледат.

Бригс прояви интерес към конструкцията на шлема, но Крис Уол се загледа в Патрик. След внимателен оглед, той попита:

— В тези одежди е топло, нали?

— Малко.

Патрик се беше изпотил и лицето му бе зачервено като на футболист, току-що тичал цяло полувреме. Хайнрих му подаде шише с ледена вода и се опита скришом да провери пулса му. На лицето на Уол се появи недоверчиво изражение, но той не каза нищо. Върнаха шлема и захранващия блок и Патрик ги сложи. Щом закрепи на раменете си раницата, той едва чуто изстена. Беше включил само тайната комуникационна линия.

— Патрик? Какво става? Добре ли сте? — попита докторът.

— Аз… Аз отново почувствах токов удар, когато сложих шибаната раница на гърба си — отговори Патрик с осезаема болка в гласа.

— Веднага прекратете изпитанието и свалете този скапан захранващ блок! — каза Хайнрих.

— Не! — извика Патрик.

Този път всички го чуха. Широката усмивка на Хал малко помръкна, а Крис Уол, ветеранът пехотинец и командос, сега беше видимо загрижен.

— Как сте, Макланахан? — попита той. — Гласът ви не прозвуча много бодро.

— Всичко е под контрол — бързо отговори Мастърс. — Той може да издържа топлина над сто градуса, студ до минус двадесет и дори да стои в ледена вода до един час. Костюмът разполага със собствена система за дишане, така че войникът е в безопасност дори при използване на химическо или биологично оръжие.

Уол отиде при Патрик и внимателно разгледа костюма. На шлема бяха монтирани няколко сензора, сочещи в различни посоки, както и различни екрани, които се плъзгаха над очите. Уол видя кислородна маска, микрофон и няколко миниатюрни датчици, насочени към очните ябълки на Патрик.

— Виждам инфрачервени сензори, микрофон… Какво друго имате там?

— Цялостна комуникационна система на всички честоти — дълги и средни вълни, УКВ, дори кодирана клетъчна — отговори Патрик. — Имам микрофон, който улавя шепот от сто и петдесет метра. На шлема е монтиран дисплей за данни, както и малки екрани с менюта за промяна на различните функции на системата. Командите от менютата се избират визуално. Миниатюрната инфрачервена система предупреждава за движения във всяка посока.

— Удобен ли е този костюм? — попита Уол. Той отстъпи една крачка от Патрик. — Как се чувствате? Можете ли свободно да се движите?

— Чувствам се малко скован — призна Патрик и, за да се увери в усещането си, сви рамене и колене, — но мога…

Уол неочаквано направи рязко движение и за изненада на всички блъсна силно Макланахан. Патрик се преобърна и тежко тупна на гръб върху бетонния под на хангара.

— Приличате на мека, надута, прегоряла поничка, Макланахан! — каза гневно, почти изкрещя Уол. — Изглеждате смешен! Вие не можете да се движите, не можете да тичате, едва стоите на краката си и вътре в това нещо или ще получите топлинен удар, или ще се изпотите до смърт! Нима очаквате да дадем всичките тези пари за войник, когото и моята баба може да прекатури? И къде е скапаното ви оръжие?

Патрик се мъчеше да се изправи на крака. Отначало изглеждаше малко несигурен, сякаш от падането беше останал без въздух, но скоро успя да стане.

— Той няма никакви оръжия — каза Мастърс.

— Какво? Няма никакви оръжия? Опитвате се да ме убедите, че войникът от двадесет и първото столетие няма да използва никакви оръжия. Вие се шегувате!

— Не, не се шегуваме — отвърна Патрик. През усилвателя гласът му прозвуча сърдито. Той се беше изправил, бе разперил ръце встрани и заел предизвикателна поза. — Ние разработваме нова пехотна бойна система, срещу която съвременният войник с огнестрелно оръжие ще бъде абсолютно безпомощен. Престанете да разсъждавате със задника си, Уол!

При тези думи Уол се ядоса още повече.

— Това са глупости — отвърна той. — Част от спецификациите на този проект включват нови серии от нападателни оръжия. Досега не видяхме такова нещо. Какво всъщност ни показвате? Аз съм обучавал войници при минусови температури без такива костюми със захранващ блок. Що се отнася до монтираните в шлема сензори и миниатюрната радиостанция — такива неща използваме от години. Какво й е специалното на тази система? За какво сте се напомпали толкова?

Патрик протегна лявата си ръка и Джон Мастърс му подаде галванизирана стоманена тръба, дълга около метър и дебела към три сантиметра. Патрик я подхвърли на Уол, който с лекота я хвана с една ръка.

— Ударете ме с всичка сила, Крис — каза Патрик.

— Извинете, не разбрах добре. Искате да ви ударя?

— Точно това искам, Крис. С всичка сила.

— Но аз не съм част от вашата програма за изпитания, Макланахан — отвърна Уол. — Аз съм тук да присъствам на демонстрация, а не да ви наранявам, за да може д-р Мастърс да отчита показанията по уредите. Намерете си друг да…

В този момент се чу острото изсъскване на компресиран въздух, Патрик скочи от пода, полетя и с всичка сила удари Уол. Двамата паднаха на земята, но Патрик бързо се изправи, моментално се ориентира, докато Уол остана на пода зашеметен.

— Казах да ме ударите, дявол да ви вземе — прозвуча електронният глас. — Правете каквото ви се казва!

Крис Уол се изправи. Изглеждаше като разярена мечка гризли. Той вдигна стоманената тръба, завъртя я и с всичка сила я стовари върху лявото рамо на Патрик. Чу се глух звук, Патрик се олюля, но не падна. Уол отново замахна. Този път тръбата удари Патрик по гърдите. Отново никакъв ефект. Последваха още два силни удара по ръцете под лактите. Следващият, вече по-слаб, защото Уол беше останал без дъх, попадна право върху дясното слепоочие. Главата на Патрик климна на ляво, но той не падна. После сякаш от дълбините на меча бърлога Патрик изрева със силен, почти животински рев и стисна глава от болка.

— Патрик! — извика Мастърс. — Добре ли си? Докторе, помогнете му!

Карлсън Хайнрих изтича при Патрик, готов да го измъкне от костюма и да му даде първа помощ, но Патрик замахна с лявата си ръка и го удари. Едно от ребрата на лекаря изпука толкова силно, че всички в хангара го чуха.

Докато Уол го гледаше изненадан, Патрик пристъпи към него и заби лявата си ръка в гърдите му. Ударът беше като от тежък ковашки чук. Въздухът му излезе, Уол падна на колене, притиснал ръка към корема си. Лицето му се изкриви от болка. Патрик се пресегна, вдигна стоманената тръба и го удари отстрани по главата. Потече кръв. Сержантът падна по очи и остана неподвижен. От ушите, носа и устата му бликна кръв. Патрик изръмжа и вдигна тръбата над падналия човек, замахна…

— Какво, по дяволите, правите! — извика потресен Бригс.

Патрик Макланахан, техният приятел и колега щеше да убие Крис Уол! Той изтича и го блъсна. Двамата паднаха на бетонния под.

— Патрик, какво, по дяволите, правите, човече?

Той имаше намерение просто да задържи Макланахан, да го успокои, но Патрик замахна с две ръце и го фрасна по челюстта. На Бригс му се стори, че върху му се стоварва стоманена подпорна греда… Ударът беше силен наистина, но остави у него чувството, че не го удрят човешки ръце. Сякаш бяха огромни стоманени пръти, абсолютно твърди. Главата на Бригс отскочи нагоре, от прехапания език и разбития нос потече кръв, от устата му изхвърчаха избити зъби.

Патрик изрева като луд, изправи се на крака и отново хвана скритата си в шлема глава. После вдигна стоманената тръба и се нахвърли върху първия, когото видя — легналия по очи Крис Уол. Вдигна тръбата като дървар, канещ се да сече дънер…

— Не! — изкрещя Бригс.

Той извади 45-калибровия си „Колт“, прицели се и изстреля три куршума — два в гърба и един в шлема. Патрик изрева отново. Изкривеният от електрониката глас прозвуча като скърцане на локомотивни спирачки върху релси, като стържене на метал в метал. Той пусна тръбата и отново се хвана за главата, гърчейки се от болка… Но все още беше на крака. След миг той нададе вик и нападна.

— Патрик, спри!

Бригс изстреля останалите в пълнителя пет куршума. След първия изстрел Патрик падна на колене. Въздухът се изпълни със син пушек, между стените ехтяха гърмежи. Сцената беше сюрреалистична: виеща като животно, тежко дишаща от болка костюмирана фигура, коленичила на бетонния под.

Но той не беше победен. Патрик се изправи на крака, гърдите му се надигаха, усиленото от микрофоните дишане се чуваше тежко и задъхано. Бригс не можеше да повярва на очите си. Патрик току-що беше улучен с осем куршума от 45-милиметрово автоматично оръжие от не повече от десет метра и все още беше жив. А дали наистина беше жив? Дали това не беше някакъв повреден, сеещ смърт автомат? Бригс хвърли празния пълнител, сложи нов и се прицели…

— Чакайте! — извика Мастърс.

Двамата с Хайнрих изтичаха при Патрик, хвърлиха се от дясната му страна и го задърпаха към пода. Патрик се освободи и удари лекаря. Хайнрих извика от болка, пусна го и стисна счупената си ръка. Това даде на Мастърс достатъчно време да натисне едно малко, скрито ключе под левия край на шлема на Патрик. Шлемът се отвори и тупна върху бетонния под на хангара.

Онова, което видяха, накара кръвта им да замръзне. Лицето на Патрик беше изкривено от болка, очите изцъклени, устата широко отворена, вените на главата и врата пулсираха бясно, сякаш всеки момент щяха да се спукат, мускулите на врата се бяха издули страхотно. Кървясалите му очи бяха втренчени в Бригс. Той се олюля като пиян, готов отново да връхлети, да изтръгне сърцето на Бригс, да пролее кръвта му. Бригс се прицели в изкривената от болка глава и затвори очи…

— Недейте, Хал — извика спокойно Мастърс и вдигна ръце. — Той сега е съвсем безвреден. Захранването в костюма е изключено. Само стойте настрана от него.

Мастърс се наведе да помогне на Хайнрих, който притискаше счупената си ръка към тялото. Патрик се хвърли напред, но Бригс го блъсна настрана, за да бъде по-далеч от тези стоманени юмруци.

Бригс наблюдаваше как Патрик върти очи от една страна на друга, как стисна главата си, после отново разпери ръце, олюля се, опита се да се задържи и се свлече на колене на пода.

— Защо върти така очи? — попита Бригс.

— Опитва се да активира сензорите на очните ябълки — обясни Мастърс. — Да включи системите на костюма. Мисли, че шлемът е още на главата му. Не го докосвайте, Хал. Ефектът ще премине, но има опасност отново да го възбудите. По-добре се погрижете за Крис.

Без да изпуска Патрик от очи, Бригс отиде при Крис Уол. Едрият морски пехотинец стенеше от болка и безуспешно се опитваше да вдигне ръка до главата си. Изглеждаше в много лошо състояние.

— Мисля, че Патрик му е пукнал черепа — каза Бригс, — но е в съзнание, макар че едва се държи. Нуждае се от лекарска помощ.

— Аз… аз вече повиках линейка — чуха те Патрик да казва. Дишането му почти се беше нормализирало. Все още беше на колене, главата му бе отпусната на една страна, сякаш нямаше сили да я държи изправена. — Веднага щом го ударих, по УКВ канала се свързах със службата за сигурност и поисках да изпратят линейка. Всеки момент ще пристигне.

— Какво, по дяволите, се опитвахте да направите, Патрик? — изръмжа Бригс. — Какво ви стана, човече?

— Аз… аз не зная, Хал — каза тихо Макланахан. — Чувствах се, сякаш съм… не зная, дрогиран или нещо от този род. Когато Крис ме блъсна, почувствах… почувствах, че искам да го убия. За мен той беше враг. Виждах всичко така ясно, сякаш наблюдавам себе си. Когато куршумите ме удариха, исках нещо да разкъсам… каквото и да е. Исках да убия вас, да убия Крис, да убия всички около мен. Не съм губил чувството си за реалност. Знаех кои сте вие, знаех къде съм, но съзнавах също, че трябва всички ви да убия.

— Исусе! Мисля, че този костюм ви е побъркал — каза Бригс. — Джон, помогнете му да излезе оттук, преди да е дошла линейката. Аз ще остана с доктора и с Крис.

Мастърс помогна на Патрик да стане и го отведе до съседния офис. Когато пристигна линейката, той помогна на Уол да се качи, даде инструкции на служителите от охраната, после се върна при приятеля си.

Намери го там, където го беше оставил, седнал на пейката с лакти, подпрени на коленете, загледан в пода. Беше отворил горната част на костюма, така че нямаше да умре от топлинен удар. Джон свали раницата със захранващия блок, после му помогна да се съблече. Скоро Патрик седеше на стола само по долно бельо, мокро от пот. Гледаше право пред себе си, отворил уста. Изразът му показваше, че пред очите му минават като на лента последните ужасни двадесет минути. Кръвоносните съдове около очите му бяха издути, мускулите на врата, раменете, гърдите и ръцете бяха удебелени и изпъкнали, сякаш току-що беше приключил състезание по вдигане на тежести. Той заплака.

— Не се тревожи за станалото — успокои го Джон. — Мисля, че всички ще се оправят.

— Страхувах се, че съм убил Крис. Тръгнаха ли за болницата? Как са те?

— Крис е доста зле — призна Джон, — но когато го откараха беше в съзнание. Карл е със счупена ръка и ребро. Хал — с няколко избити зъба и прехапан език, но ще се оправи. Той е с Крис. — Двамата мъже дълго седяха без да говорят, потресени от случилото се. После Джон се прокашля и попита: — Патрик… Патрик, какво почувства?

— Какво?

— Хайде, Патрик, трябва да ми кажеш. Ти получи удар по главата със стоманена тръба. Боже мой, стреляха в главата и в гърба ти почти от упор с автоматичен пистолет четиридесет и пети калибър. Звукът от изстрелите едва не ме събори!

— Аз… аз не искам да говоря за това.

— Трябва, Патрик! — настоя Мастърс.

— Сам разбираш, не по-зле от мен, че тази програма е неуспешна. Тя се провали пред представители от въздушните линии и ФАУ. Сега нито АПР, нито някоя правителствена агенция ще прояви интерес към БЕРП. Край с нея.

— Но ти я изпробва, Патрик. Ти знаеш какво е усещането. Аз никога не бих имал кураж да облека този костюм и да се оставя Хал Бригс да стреля в мен! Ти си единственият, който някога ще знае как се чувства човек… — Той замълча, после продължи: — … неуязвим, като супермен. Как беше? Какво изпитваше?

Патрик прошепна нещо толкова тихо, че Мастърс не можа да го чуе, после отново заплака.

— Няма значение — рече успокояващо Джон и сложи ръка на рамото му. — Всичко свърши. Ние ще унищожим този костюм. Обещавам ти. Той вече никого няма да нарани.

— Джон… по дяволите, Джон, той е чудесен, в него човек се чувства страхотно! — възкликна Патрик. Сълзите в очите му бяха повече от срам, отколкото от болка. — Когато енергията от костюма нахлу в мен, аз се почувствах така жизнен, както не се бях чувствал от месеци. Енергията е невероятна, Джон, огромна. Тя е като наркотик, като адреналин, инжектиран направо в сърцето. Но приливът на енергия ми причини също и нещо друго… направи ме малко луд, безумен. Всичко минаваше като в каданс. Ударите от куршумите чувствах като океански вълни, които ме блъскат, но аз им устоявам, макар да усещам силата в тях, а после те се отдръпват и аз продължавам да стоя.

— Боли ли? Енергийните удари нараняваха ли те?

Патрик се засмя.

— О, боже мой, разбира се, че боли — призна той.

Джон го погледна, сякаш за миг беше полудял.

— Болката беше… изключителна. Това е единствената дума, с която мога да я опиша. Изключителна. Винаги така съм си представял, че се преживява бавната смърт, след като човек е приел факта, че тя е неизбежна. Чувствах се освободен, силен, волен. Чувствах цялото си тяло като в огън. Всеки нерв беше жив, въздействащ върху мозъка ми. Невероятната болка ме направи да се чувствам… — Той поклати глава, вдигна рамене и продължи: — … безсмъртен. Умирах, но се чувствах безсмъртен. Чувствах се… страхотно.

— Ще разруша този проклет костюм, Патрик — каза твърдо Джон. — Като оставим настрана какво те е накарал да пожелаеш да направиш, макар че те защити от куршумите на Хал, той можеше да те убие. Не мога да приема такава цена. Никакъв правителствен договор, никакво научно постижение не струва човешки живот.

Но Патрик изглежда не го слушаше. Той беше някъде далеч.

— Ще се обадя и на Уенди…

— Недей — извика Патрик. — Аз ще й кажа.

Първото нещо, което направи Патрик след посещението си при Крис Уол и Карл Хайнрих в болницата, беше да се прибере у дома и да прегърне жена си и детето си. Но не каза нищо. Той просто ги притисна до себе си и остави тяхната топлина да отмие спомените от ужасната сутрин.

Калифорнийски университетски медицински център „Дейвис“, пресечката на булевард „Стоктън“ и Четиридесет и втора улица, Сакраменто, Калифорния

Следващата сутрин

Когато на другата сутрин Патрик пристигна в Калифорнийския университетски медицински център „Дейвис“, той се стресна от тълпата репортери и телевизионни камери пред входа.

— Господин Макланахан! — викаха те. — Насам, господин Макланахан! Какво мислите за решението на съда?

Патрик винаги се стремеше да избягва медиите, но този път журналистите го обградиха и той не успя да скрие объркването си.

— Господин Макланахан, вече сте чули за решението на апелативния съд, нали?

— Не, не съм — отвърна Патрик, любопитството му се пробуди.

— Един съдия в щатския апелативен съд е отхвърлил решението на върховния съд да не се пускат под гаранция двамата обвинени в убийство при престрелката в „Сакраменто лив“ — каза репортерът. — Според него нямало достатъчно улики, за да се докаже вината им.

Патрик ахна от изненада.

— Какво? — възкликна той. — Не, това е невъзможно!

Репортерите се въртяха около него като акули. Той разбираше, че не трябва да отговаря, че трябва да скрие обхваналия го ужас, но не можа да сдържи изненадата си. „Не може да бъде, каза си той, най-добрата, единствената възможност да се научи кои са нападателите на Пол и убийците на тримата сакраментски полицаи изглежда се е изплъзнала от ръцете им.“

Като в мъгла Патрик си проби път през тълпата репортери и влезе в болницата. Вътре го посрещнаха още повече журналисти, но поставеният на пост полицай му проправи път до стаята.

Там вече бяха Джон Мастърс и един техник протезист. Пол седеше в леглото с неотлъчния бележник на скута, който използваше при общуване и гледаше разбиращо. Много от бинтовете и превръзките от врата и гърлото му бяха свалени. Най-ужасен вид имаха рамото и чуканчето на лявата ръка. Въпреки трите операции, незащитеното от бронежилетката рамо не бе възможно да бъде оправено, а и раните на левия бицепс и на лакътя бяха много големи. Преди месец най-после беше взето решение за ампутиране на ръката. Пол беше приел стоически новината, но сестрите споделиха с Патрик, че са го виждали нощем тайно да плаче.

— Чу ли за решението на съда? — попита Джон.

— Току-що от репортерите отвън — отвърна Патрик, седна до леглото и стисна дясната ръка на брат си. — Но не знам подробности. Какво, по дяволите, става?

— Според апелативния съд нямало достатъчно доказателства за участието на заподозрените в престрелката.

— Но в такъв случай те сигурно са проучили кои са тези хора — възрази Патрик. — Казали ли са?

— Бивши германски войници — отвърна Джон.

Патрик кимна. Той беше убеден, че в престрелката са участвали професионални войници.

— Чакай да видим дали мога да се досетя. Работили са като наемници в някоя група или наркобанда, проникнали са в страната нелегално и са планирали грабеж…

— Не. Казаното от Чандлър онази нощ е вярно. Имали са официални визи за Канада и разрешение за работа. Всичко е потвърдено. Обяснили са, че са на посещение в Сакраменто и не са знаели, че е необходима виза, за да дойдат тук.

— Това са глупости! Това са пълни глупости! — възкликна Патрик. — Полицията не е ли проверила техните обяснения? Къде са пребивавали? Какво са правили? Къде са отивали?

— Твърдят, че са се движили по някакъв път, мисля, че шосе „Гардън“, от брега към жилищния комплекс, където били отседнали, и са били блъснати от кола — отвърна Джон.

Патрик веднага си припомни онова, което знаеше за шосе „Гардън“. То вървеше успоредно на река Сакраменто и на места беше безлюдно. В квартала „Нортгейт“, между едноименния булевард и шосе „Гардън“, имаше много германски емигранти, толкова много, че го наричаха Малкия Берлин. В някои други комплекси в този квартал живееха много емигранти от Източна Европа. В един апартамент се тъпчеха по няколко семейства и беше почти невъзможно да се следят обитателите.

— Казват, че след инцидента някой ги закарал до жилището им — продължи Джон. — Не се обадили в полицията, защото се страхували да не бъдат депортирани, но когато видели, че раните им са лоши, някакъв анонимен добър самарянин ги откарал в болницата. Той също бил нелегален емигрант и затова не се представил.

— Но според всички медицински сведения за раните им, те са били ударени от полицейска кола — възрази Патрик. — Броят на счупените ребра отговаря точно на размерите на полицейската кола, с която Пол…

— Да… Е-е, очевидно хората от пресата говорят без да мислят — каза възмутен Джон. — Оказва се, че полицията не може да докаже нищо. Раните съответстват на удар от някаква кола, но те не могат да кажат със сигурност, че е била полицейска.

— Значи апелативният съд е решил, че обвиненията за убийство не са подкрепени с доказателства и е прекратил делото. Остава само обвинението за нарушение на емиграционните закони. И най-лошото, което може да им се случи, е да бъдат качени на самолета и върнати в Канада или в Германия, ако Канада откаже да ги приеме… Междувременно окръг Сакраменто ще заплати всичките им разходи за лечението.

Патрик поклати глава.

— Това е кошмар — каза той с глас, изразяващ гняв и разочарование. — Направо кошмар. Бях сигурен, че са участвали в престрелката.

Очевидно Мастърс улови нещо в тона на Патрик, което му напомни за събитията от предния ден, защото изражението му се промени. Стана разтревожено, дори изплашено. Патрик забеляза това и кимна на Джон. Беше мълчаливо послание: „Добре съм. Не се тревожи“.

Пол също усети напрежението.

— Всичко ли е наред? — чу се познат глас. — Говориш толкова раздразнено, сякаш си готов да убиеш някого.

Патрик погледна втрещен брат си.

— Пол? Ти ли каза това?

— Много си прав! — усмихна се гордо младежът.

Патрик гледаше недоумяващо.

— Електронният ларинкс работи! Ти си го направил, Джон! На какъв принцип действа?

— Сензори в трахеята, прикрепени към мускулите, които задвижват гласните струни, задействат лазери. Те играят ролята на гласни струни — обясни Мастърс. — Лазерните датчици включват електронен апарат. Той преобразува вибрациите на лазерната светлина в звуци и ги предава през гърлото, през устната и носната кухина. Ние можем да възпроизведем почти естествения глас на Пол, защото, както при нормалния говор, звукът излиза от неговата уста. Изработването на техниката беше най-лесната част. По-трудно беше настройването на системата, за да съответства точно на неговия глас.

— Невероятно — каза Патрик. — Направо изумително. Моите поздравления!

— Бих желал д-р Хайнрих да беше тук, за да ме чуе — каза Пол.

Докато говореше, техникът постави един прибор на гърлото му и извърши някои фини настройки. Резултатите бяха направо зашеметяващи. Гласът на Пол, макар и изкуствен, звучеше забележително естествено, като човешки глас, записан на магнетофон.

— Мастърс каза, че вчера си имал някакъв инцидент?

Патрик наведе глава.

— Един експеримент, който не протече така добре, както искахме — отвърна той.

Пол не настоя за повече подробности. Той разбра, че и двамата не желаят да говорят за случилото се. Патрик вдигна очи, видя, че брат му го гледа и разбра, че е доловил онова, което искаше да научи.

Докато техникът работеше с електронния ларинкс, една сестра донесе куп писма. През петте седмици след престрелката пристигаха цели чували с писма. Напоследък бяха малко понамалели. Сестрата каза, че писмото най-отгоре е донесено на ръка и Пол направи знак на Патрик да му го прочете. Патрик го зачете и онемя. Всички се втренчиха в него. Техникът спря да работи.

— Патрик? Какво има? — попита Пол.

— От управлението е… от служба „Личен състав“ — смутено каза той. — Пол, ти си пенсиониран.

— Пенсиониран?

— Съобщават, че първоначално смятали да работиш на облекчен режим, но според лекарите раните ти са много сериозни и се налага да те пенсионират. Ще ти плащат пълна заплата в продължение на два месеца след изписване от болницата, а после — инвалидна пенсия. До края на живота си ще получаваш всякакви здравни и социални помощи както и половината от основната ти заплата без удръжки за данъци. Личните ти вещи са изпратени у дома ти.

Пол падна назад върху възглавницата.

— Вече са изпразнили шкафчето ми? — възкликна той. — Използвах го само веднъж! — Той обърна глава настрана, мъчейки се да задържи сълзите си. — Господи, не мога да повярвам. Не лично, не дори по телефона… Съобщават ми с писмо, че съм освободен.

В стаята настъпи продължителна тишина. После Мастърс разсея напрежението.

— Това е за добро, Пол, така ще имаме време да работим върху втората фаза. Следващият проект, ако си готов за него, е да се заемем с рамото и ръката. Не мисля, че тук ще можем да го реализираме. Трябва да те прехвърлим в нашия комплекс в Сан Диего.

Пол мълчеше.

— Притеснява ли те нещо, Пол? — попита Мастърс.

— Не зная — отвърна младежът. — Да напусна Сакраменто, да приема…

Той повдигна здравата си дясна ръка, после погледна към мястото на липсващата лява.

— Зная, че ти е трудно — каза Джон. — Но виж това.

Той отвори куфарчето си, извади една касета, сложи я във видеото и дръпна завесата пред прозореца на вратата, така че никой от коридора да не може да надзърта.

Онова, което видяха на екрана, ги изуми. Беше човешка ръка… или по-скоро изглеждаше и се движеше като такава, тъй като бе монтирана на метална стойка. Беше съвършена до най-малките подробности, с истинска човешка кожа, с тъмни косми от лакътя надолу, със здрави розови нокти. Докато гледаха, ръката се пресегна, взе един молив от съседното писалище и започна „да пише“ във въздуха.

— Поразително! — възкликна Пол. — Изглежда толкова… Направо като истинска.

— Отне ни три месеца да я настроим така, че да може да си служи с молива — каза гордо Мастърс. — Почти две години продължи изследването и разработването. В нея се съдържат над триста отделни хидравлични двигатели. Диаметрите им варират от двадесет и пет милиметра до по-малко от два милиметра. Шарнирите и фитингите, тоест изкуствените хрущяли и сухожилия са от фибростомана. Ръката, китката и пръстите са с по-голям обхват на движение от нормалните, но за да се работи с нея, се изисква съзнателно усилие. Същото се отнася и за физическата сила. Двигателите са хидравлични, така че са многократно по-силни от човешките мускули, но все пак няма да получиш силата на супермен.

Мастърс продължи с описанието на ръката, но след като разбра, че Пол не слуша, той изключи телевизора, пренави лентата, извади касетата и я прибра в куфарчето си.

— Може би ще искаш да си помислиш още малко — каза Джон и кимна на техника да привършва с настройките. — Когато вземеш решение, се обади да поговорим. Доскоро.

Братята останаха сами. Патрик видя сълзи в очите на Пол.

— Всичко ще бъде наред, не се безпокой — каза той.

— Какво става с мен? — попита Пол. В електронно синтезирания глас трепна отражение на тъгата, обхванала сърцето му. — Вече не се чувствам човек. — Той погледна по-големия си брат и добави: — И ти… Ти също не се чувстваш човек, нали? Какво става с нас, братко?

— Пол, единственото, за което трябва да мислиш сега, е да оздравееш по-бързо — каза Патрик. — Всичко друго е…

— Не говори глупости! — избухна младежът. — Вече твърде дълго се отнасяш с мен като с невръстно дете. Не трябва да ме защитаваш, да ми спестяваш мъката. Когато татко умря, ти ми каза, че всичко ще бъде наред. Използва същите думи, когато напусна Сакраменто, а след това аз почти не те видях. Ръката и гърлото ми са накълцани на парчета, а ти ми внушаваш, че всичко ще се оправи. Ти си пълен с тайни, Патрик. Чувствам болката, която изживяваш, братко, но ти не искаш да я споделиш.

Той замълча и лицето му помръкна.

— Аз се превръщам в онова, което най-много мразя, Патрик. Превръщам се в машина! Имам лазери вместо гласни струни, микрочипове вместо ларинкс и сега Джон иска да ми сложи хидравлични двигатели за мускули и фибростомана за кости. Превръщам се в онова, което най-много ненавиждам на този свят.

Погледна Патрик със странна смесица от тъга и съжаление, и продължи:

— Но най-лошото, братко, е, че се боя да не стана като теб. Чувствам как и душата ми ще се замести от машина. А единственото, което чувам от теб е: „Не се тревожи. Приеми го. Всичко ще бъде наред“. По дяволите, страшно съм изплашен! Страхувам се, защото се превръщам в проклет механичен прибор, а обърна ли се към теб за помощ и напътствие, усещам друга, още по-ужасна машина. Това ме съсипва. — Той спря, очаквайки брат му да заговори. Но последва само тишина. — Говори, дявол да те вземе! Говори или се пръждосвай оттук.

— Пол, не мога да говоря за това — каза Патрик. — Всичко е…

— Не ми казвай, че е секретно или строго секретно, или някоя подобна глупост — отвърна Пол. — Нещо ни разделя. Ние искаме да сме заедно, свързани, да си помагаме, но не можем. И двамата страдаме. Аз зная какво ме наранява, Патрик. Но какво, по дяволите, наранява теб? — Той затвори очи, напрягайки се да установи телепатичната връзка, която някога свързваше братята, въпреки огромните различия във времето и пространството. После отчаяно поклати глава. — Единственото, което виждам, е привидение, Патрик, безлично привидение. Кажи ми, Патрик! Какво става? Какво се случва?

Не последва никакъв отговор. Пол отметна глава назад върху възглавницата.

— Господи, семейството ми се разпадна. Полицейското управление ме изрита. Сега ти ме отблъскваш. Какъв подарък за Нова година!

Би било толкова добре, мислеше си Патрик, толкова правилно да каже всичко на Пол. Искаше му се да му разкаже всичко…

— Съжалявам, Пол — чу се да казва. — Не мога да говоря. Иска ми се да можех, но не мога. — Пол се обърна настрана. — Повярвай ми, братко, всичко е наред. Най-важното нещо за теб е да се оправиш. Почини си, а по-късно аз ще…

— Спести си приказките, братко. Ще се оправя. Върви и върши онова, което, по дяволите, вършиш.

Патрик пристъпи към Пол, наведе се към него, но връзката беше прекъсната. Лицето в болничното легло пред него можеше спокойно да бъде на някой непознат.

Той се обърна и излезе, пробивайки си път през струпаните наоколо репортери. Беше му писнало от този проклет град. Време беше да вземе семейството си и да се прибере у дома.

Уилтън, Калифорния

Същото време

Следващата среща между Грегъри Таунсенд, Харисън и рокерите от Братството беше кратка и делова.

— Шефът се съгласи — съобщи Сънливеца. — Тридесет инсталации за мет, по десет хилядарки всяка, гаранция срещу първите ни плащания. Вие осигурявате обучението и поддържането, ние плащаме по две хилядарки на килограм произведена дрога. Приема ли се?

— Приема се — каза Таунсенд. — Следващата седмица, ако няма някакви непредвидени усложнения, ще доставим една хидрогенаторна инсталация на посочено от вас място, която от съображения за сигурност дотогава ще бъде в движение. Всеки път, когато ваши хора вземат инсталация, ще оставят депозит от сто хиляди долара лично на мен или на майор Райнгрубер.

Той помълча малко и продължи:

— Вашите хора ще откарат хидрогенаторните инсталации във вашите бункери или както им казвате там, но всяка от тях ще се съпровожда от един от моите хора. След като пристигне на мястото, моят човек ще обучи членовете на вашето братство как да работят. След периода на обучение вие ще представите като окончателен авансов депозит двеста хиляди долара, последната част от предварителния депозит срещу нашия дял за първите произведени с инсталацията партиди. Приема ли се?

— А химикалите? — попита Харисън.

— Инсталациите — отговори Бени — ще бъдат заредени с достатъчно химикали за първата опитна партида — малко над десет килограма. Полковникът доставя химикали само за опитната партида. Ако искате повече, трябва да ни се обадите.

— Как ли пък не, ще ви се обадим — сопна се Харисън. — Ние си имаме наши доставчици.

— Гарантираме качеството на продукта, безопасността и производителността на хидрогенаторите само при работа с наши химикали — отвърна Таунсенд. — Ако използвате по-нискокачествени материали, не поемаме никаква отговорност.

— Най-добре е инсталациите да работят, тъпанар такъв, защото иначе ще ги използваме за ковчези за вас и вашите хора, след като накълцаме миризливите ви задниците на кайма — озъби се Харисън. Гневният му поглед се спря върху Рейнолдс, след това се премести върху Таунсенд и Райнгрубер. — И не се бъзикайте с нас, Таунсенд. Казахте, че вашите инсталации се нуждаят от определени химикали в определени количества и концентрации. Чудесно. Кажете какви са и ние ще си ги набавим. Ако имаме нужда да ги купим от вас, ще го сторим, но на прилична цена… И без друго вече смъкнахте сума ти пари в брой от тази сделка, без да поемате никакви рискове.

Таунсенд разпери примирително ръце и кимна.

— Много добре. Химикалите на прилична цена. Бени ще ви даде всички необходими спецификации. Ако не ги спазвате, разбира се, рисковете са изцяло за ваша сметка.

— Вие изпълнете вашето задължение от сделката, англичанино, а ние ще имаме грижата за останалото — отвърна Харисън. Таунсенд протегна ръка, да скрепят споразумението, но рокерът не му обърна внимание. — Пригответе инсталациите за следващия петък през нощта и ние ще ви съобщим къде да ги откарате.

Харисън и рокерите тръгнаха към вратата. Един от тях надникна в превърнатата в комуникационен център кухня, където няколко телевизора предаваха сутрешните новини. Той спря и посочи към един от екраните.

— Това е той! — извика рокерът. — Той е!

— За кого, по дяволите, говориш? — попита Таунсенд.

— Човекът от бара, дяволите да го вземат — отвърна гангстерът. — Онзи, който твърдеше, че търси Мълинс.

— А разбра ли се защо го търси? — попита Таунсенд.

— Искал да го пита за майора — отвърна рокерът. — Каза, че полицията ни следи. И още, че брат му бил един от ранените полицаи и затова искал да отмъсти на Мълинс.

Таунсенд се намръщи.

— Изглежда, че от вашата организация изтича информация, Харисън. При вас или има информатор, или полицията специално наблюдава някой от вашите хора.

— Мълинс — каза Харисън. — Трябва да е бил скапанякът Мълинс.

— Дано да е бил той. В моята организация не търпя такива неща.

— По-кротко, Таунсенд — възрази рокерът. — Моите момчета знаят, че ако пропеят са мъртви.

— Добре. Погрижете се да е така.

Докато гледаше как гангстерите от „Сатанинско братство“ си заминават, Грегъри Таунсенд поклати глава.

— Мръсни копелета — промърмори под носа си той. — Не заслужават тази сделка. Не си струва човек да си губи времето с тях.

— Ако искате да имате дял в бизнеса с мет, полковник — каза Бени Рейнолдс, — трябва да работите с Харисън и Лансет. След като им помогнете да се утвърдят, те ще се бият ден и нощ да поддържат бизнеса.

— Адски мръсен бизнес — отбеляза Таунсенд.

Той се върна в стаята и видя Бруно Райнгрубер пред телевизионните екрани да записва нещо на парче хартия.

— Was ist est41, майоре?

— Макланахан — прочете Райнгрубер от листчето, после продължи на немски. — Телевизията е идентифицирала полицая, ранил моите хора с колата си. Макланахан. В болница е. Още е жив. Не е мъртъв, както съобщи сержант Чернеков. Оцелял е.

— А неговият брат е ходил в бара, за да отмъщава. Колко трогателно! — отговори Таунсенд. — Не му обръщайте внимание, майоре. Това не е важно. Сега трябва да се концентрираме върху организирането на доставката на хидрогенаторите.

— Аз изгубих четирима души по време на обира, на вашия обир — възрази Райнгрубер. — Вие наехте Мълинс, а той се обърна срещу нас. Двама от моите хора са убити, двама — арестувани. По новините съобщиха, че са освободени, но ако този Макланахан идентифицира ефрейтор Шнайдер и отново го арестуват? В този щат убийството на полицай автоматично води до смъртно наказание. Макланахан трябва незабавно да бъде убит!

Макар че Бени не разбираше немски, нямаше начин да не схване смисъла на свирепото „sofort“42. Таунсенд не му обърна внимание.

— Майоре, ние не бива да разпиляваме енергията си във война срещу една или две незначителни личности — каза той. — Забравете за Макланахан.

— Моля ви да помислите върху моето искане, Herr Oberst — отвърна германецът. — Ние си обещахме заедно да наложим в тази страна такъв терор, какъвто не е имало от времето на Анри Казо. Нека започнем сега. Първата ни цел трябва да бъде Макланахан. Този полицай рани двама от моите войници. Брат му дръзна да ни следи, да ни преследва и дори да ни заплашва. Не мога да търпя това. Моите хора ще се бият до смърт, за да отмъстят.

Таунсенд обмисли думите на Райнгрубер.

— Много добре, майоре — каза накрая той. — Представете ми план за действие и ще го обсъдим. Но тази операция трябва да бъде нещо повече от обикновено убийство. Ако тя ще попречи на нашия план за господство в щата, няма да я проведем.

— Ich verstehe, Herr Oberst. Vielen Dank43 — каза Райнгрубер, усмихна се доволно, тракна токове и отсечено наведе глава в знак на благодарност. — Няма да бъдете разочарован.

Калифорнийски университетски медицински център „Дейвис“, пресечката на булевард „Стоктън“ и Четиридесет и втора улица, Сакраменто, Калифорния

Петък, 6 март 1998, 10:27 тихоокеанско време

Полицейският художник почти винаги можеше да каже кога скицата, правена по описание, започва да съответства на запомненото от свидетеля лице. Когато на рисунката се появеше решаващата черта, очите на свидетеля се стесняваха, устните се затваряха плътно, лицето побледняваше, а тялото се напрягаше. Накрая, обикновено неочаквано, рисунката сякаш пробуждаше и извикваше в съзнанието потиснати дотогава спомени, лица и събития. Същата реакция видя художникът от Сакраментското полицейско управление, когато нанесе последните щрихи върху компютърния образ.

— Това е той — извика Пол Макланахан. — Това е човекът, когото улучих при стрелбата.

Капитан Томас Чандлър стана от стола си в ъгъла на болничната стая и погледна екрана на портативния компютър. Патрик Макланахан също се приближи, надявайки се, че скицата прилича на някой от мъжете, които беше видял в клуб „Боби Джон“. Не приличаше на никого. Той се отдалечи. Чандлър се намръщи. Той изобщо не харесваше брата на Пол Макланахан, а днес по-малко от всякога.

— Сигурен ли сте, полицай Макланахан?

— Абсолютно — отговори Пол. — Видях го много добре. Беше идеално осветен от уличната лампа.

Чандлър кимна. Неговите оперативни работници бяха оглеждали няколко пъти мястото на престрелката и бяха установили, че светлината от лампите на пешеходната алея пада директно върху нападателя.

— Бихте ли могли да идентифицирате още някой от нападателите, например онези, които сте блъснали с колата или човека, който е стрелял по вас? — попита Чандлър.

— Съжалявам, капитане — отговори Пол. — Всички бяха с противогази. Може би бих се усъмнил в някого по височината и формата на тялото, но това е недостатъчно за задържане под стража. Един добър адвокат лесно ще обори такива показания.

— Оставете на нас грижата за съда. Нека най-напред тикнем зад решетките колкото се може повече от тези типове — каза Чандлър. — Абсолютно ли сте сигурен за човека на скицата?

— Да, господин капитан — потвърди Пол. — Абсолютно сигурен съм.

— Добре. — Чандлър кимна към художника. — Ще я разпратим по всички полицейски участъци включително във ФБР и Интерпол. Ще ви донесем да разгледате още снимки. Може да извадим късмет. — Той се обърна към Патрик, за да включи и него в обсъждането. — Сега ми обяснете къде се канехте да отпътувате?

— В една частна клиника в Коронадо — отговори Патрик, — близо до Сан Диего…

— По дяволите, зная къде е Коронадо — прекъсна го Чандлър. — Обяснете защо?

— Нали вече ви обясних. — В гласа на Патрик се промъкна нетърпение. — Моята компания ще постави изкуствена ръка на Пол.

— Давате ли си сметка за опасностите, на които подлагате брат си с това преместване? — попита Чандлър. — Тук той се охранява денонощно.

— Там също ще има охрана — каза Патрик. — Аз лично ще се погрижа за това.

Капитанът пое дълбоко дъх и каза:

— Ще бъде наистина лошо, ако Пол пострада…

— Искате да кажете лошо за градската управа и за началника на полицията.

— Мога да извадя съдебно решение Пол да остане под охранителен арест — извика гневно Чандлър. — Ще бъде в интерес на неговата лична безопасност. Ако арестуват престъпниците и има съд, Пол ще бъде главният свидетел. Ние имаме интерес да го опазим жив, за да може да свидетелства. Можем да принудим Пол да остане…

— Аз искам да поставят на брат ми изкуствен крайник… Мислите ли, че ще се намери съдия, който да ни откаже разрешение, особено като се вземе предвид, че вие още не сте арестували никого? — попита Патрик. — Колко дълго вие и вашият шеф и градската управа смятате да му отказвате възможността да получи нова ръка?

— Млъкнете и двамата! — извика Пол, повишил за първи път електронно синтезирания си глас. — Капитане, аз ще се върна в Сакраменто веднага щом стане нужда да извърша оглед или да свидетелствам в съда. Уверен съм, че брат ми и неговата компания ще съумеят да ме опазят докато се върна.

— Да, но аз не съм — възрази Чандлър.

— Капитан Чандлър, решението е взето — намеси се категорично Патрик. — Ако смятате, че можете насила да задържите Пол, действайте. Ще се видим в щатския съд. Ние излизаме. Долу ни чака линейка. Решавайте?

Чандлър нямаше избор. Макланахан беше прав. От кабинета му вече бяха отправили искане до съда Пол да остане. Не им разрешиха.

— Вашата линейка примамка и колата, която ще откара Пол, ще бъдат съпроводени от мотоциклетен ескорт, който да блокира кръстовищата. Това поне не можете да откажете.

— Без колата — настоя Патрик. — Нашата „Събърбан“ е бронирана и вътре имаме въоръжена охрана.

— Онези бандити имат противотанкови оръжия — напомни му Чандлър. — Дори бронирана кола няма да има шанс.

— Тази ще има — възрази Патрик.

— Правите голяма грешка. — Чандлър насочи пръста си към него. — Без нужда поставяте под заплаха и себе си, и Пол.

Макланахан не отговори. Продължавайки да клати глава, взел компютъра със скицата на художника под мишница, Чандлър напусна болничната стая.

Малко по-късно под засилена полицейска охрана със сервизния асансьор беше свален силно дегизиран човек в инвалидна количка, с бронежилетка под болничната дреха. Бързо го прехвърлиха в чакащия на паркинга „Събърбан“. Колата изглеждаше обикновена, но беше армирана с кевлар, прозорците бяха от непробиваем лексан, а гумите й — подсилени бандажни. Пред нея беше паркирана една частна линейка. Със запалени фарове, с двама моторизирани полицаи пред нея и зад нея, линейката напусна паркинга и излезе на булевард „Стоктън“. Секунда по-късно потегли и колата, също следвана от двама моторизирани полицаи.

Когато излязоха на булеварда, проехтяха изстрели. Спирачките на линейката изскърцаха и тя спря на разкъсаните си гуми. Водачът на „Събърбан“-а натисна газта, но от една странична улица, точно пред него, излезе голям син фургон и му блокира пътя. Преди колата да обърне назад, от фургона изскочиха четирима въоръжени мъже с бронекостюми, с каски и черни бойни униформи. Полицаите оставиха моторите си на платното и хукнаха да търсят укритие. Нападателите откриха огън срещу двата автомобила. Водачът на линейката и неговият помощник побягнаха.

Един от терористите вдигна на рамо къс ракетомет, извика: „Умри, Макланахан!“ и изстреля противотанкова ракета в линейката, която избухна в огнено кълбо. После четиримата нападатели изтичаха да огледат „Събърбан“-а. Те намериха на предната седалка водача в безсъзнание, но жив… и един обезглавен манекен, облечен в болнична дреха на задната. Колата беше ударена от непосредствена близост с противотанкова ракета, но не беше разрушена. Псувайки високо на немски, четиримата изтичаха до очакващия ги наблизо автомобил и изчезнаха.

Инвалидната количка точно пристигна до частния хеликоптер, паркиран на покрива на „Уелс Фарго Билдинг“, когато предадоха първите съобщения за атаката.

— Мръсни копелета! — извика Хал Бригс. — Нападнали са и двете примамки! — Стиснал автоматичен „Колт“ в ръка, той се свърза с охраняващите групи, разположени на покрива и около сградата. — Водачът на линейката е добре. Шофьорът на „Събърбан“-а е ранен, но ще се оправи — каза той на Патрик Макланахан. — Това, че сте поставили от този ваш материал БЕРП е спасило живота му.

Докато Пол и хората от охраната се качваха, Патрик се обърна към Бригс и извика през шума от работещия двигател на хеликоптера:

— Какво е положението с охраната в апартамента? Обадиха ли се?

Хал Бригс беше разположил служители от АПР в жилището на Пол Макланахан. Хал включи микрофона и заповяда на всички групи да се обадят.

Само една не отговори.

Хал Бригс и двама от неговите командоси, опитни войници от корпуса за специални операции към Военноморските сили на САЩ, се движеха безшумно по стълбището към третия етаж на сградата над таверната „Шамрок“. Патрик ги следваше с 9-милиметров револвер „Зиг Зауер Р226“, който приличаше на детска пушка.

От изпратените да охраняват апартамента командоси нямаше никаква следа. Стигнаха до предната врата и Бригс тихо натисна дръжката. Беше отключено. Патрик беше запознал екипа с разпределението на апартамента, така че бяха наясно с капаните вътре: множество големи килери и шкафове, много прозорци към реката, голяма веранда на западната страна, тънки стени, голям брой врати към многото стаи.

Бригс пъхна една плоска камера под вратата и я включи към миниатюрен телевизионен монитор. На екрана се появиха двама заложници и един бандит в дневната. Нищо друго не се виждаше. От двете страни на коридора имаше отворени врати — почти безнадеждна ситуация. В мига, в който влезеха, престъпниците можеха да изскочат от половин дузина врати.

Умът на Бригс още съставяше план за действие, когато предната врата се отвори. Пистолети се насочиха, предпазители изщракаха…

— Да влезе само Макланахан. — Изненаданите командоси чуха глас с английски акцент. — Ако някой друг се опита да влезе, госпожа Макланахан и детето са мъртви.

„Мамка ти“ — прошепна Бригс. Той огледа входа, сякаш очакваше да види безжична телевизионна камера или поне микрофон, с чиято помощ бандитите ги наблюдават. Бригс настрои микрорадиостанцията си и…

— Недей — прошепна Макланахан и го докосна по рамото. — Аз ще отида. Сам.

— Но е равносилно на самоубийство, Патрик.

— Ако искаха да ни убият, отдавна щяхме да сме мъртви — отвърна той.

Беше стиснал пистолета си. Той го насочи нагоре, имитирайки възможно най-добре начина, по който Хал Бригс държеше оръжието си, и влезе. От гледката, която се разкри пред очите му, кръвта му се смръзна. С бебето на ръце, Уенди беше завързана на стола в дневната с изолационна лента. Очите и устата й също бяха залепени с лента… и по нея имаше кръв. Кръв имаше навсякъде — в коридора, по стените, по целия под.

— Господи, Хал — прошепна той в микрофона на слушалката микрорадиостанция. — Уенди, Брадли… Исусе, мисля, че вече са мъртви.

— О, боже! — извика Бригс. — Господи, не!

Патрик продължи напред покрай килера, влезе в хола, после през отворената врата на първата спалня вляво. Нямаше никой. Отиде в кухнята. Видя двамата командоси с прерязани гърла да гледат безжизнено в нищото. Подът беше хлъзгав от кръв. Вляво банята за гости беше празна, както беше и…

— Свалете оръжието, генерал Макланахан — каза гласът с английски акцент.

Патрик се завъртя към столовата вдясно — празна. Обърна се и почувства дулото на пистолет опрян в тила му. По дяволите, човекът е зад него! „Мъртъв съм!“ — помисли той.

— Моля, не вършете нищо прибързано, генерале, защото без нужда ще пострадат още хора. Сложете предпазителя и разперете ръце в страни. — Патрик направи както му бе наредено. — Много добре. Сега не мърдайте, иначе ще умрете. — Една облечена в ръкавица лява ръка се протегна и докато дулото на пистолета продължаваше да натиска главата му, измъкна револвера на Патрик от пръстите му. — Благодаря. Чудесно оръжие. Пристъпете напред! Ръцете зад врата, спрете там!

Патрик беше с лице към столовата, но с периферното си зрение видя жена си и бебето. В гърдите му се надигна омраза и гняв. Той тихо изръмжа.

— Копеле! — изруга той. — Ти уби полицаите, а сега и бебето ми. По-добре ме застреляй веднага, защото ако не го направиш, до края на живота си ще те преследвам и ще те смажа.

— Имайте ми доверие, генерал Макланахан — отвърна гласът. — Никога не убивам умишлено мирни хора, особено жени и деца. Вашата жена и красивото ви дете са живи. Те просто спят… упоени. Аз подготвих тази малка сценка за вас в случай, че не съм тук да ви поздравя лично със завръщането. Но ви обещавам, че без каквото и да било колебание ще ви убия, ако вашите придружители се опитат да влязат в апартамента. Не ми се ще да пострадат невинни хора в престрелка.

Патрик затвори очи и каза наум една молитва.

— Пусни ме да видя жена си и детето.

— Всичко с времето си, генерале — отвърна терористът. — Най-напред ще ви направя едно предложение.

— Кой си ти?

— Името ми не е важно, макар да имам чувството, че вие или вашите хора скоро ще го откриете по гласа. Изглеждате много съобразителен мъж.

— Какво, по дяволите, искаш? — озъби се Патрик. — Вече убихте брат ми…

— Опитахме се, генерале. Ще ми се да беше вярно — възрази терористът. — Докладваха ми, че сме сбъркали. Вашите коли примамки… много умно, много резултатно. Мислех, че няма да използвате повече от една. И бягството не беше от летището за хеликоптери на болницата, което ние също държахме под обстрел. Тази компания, за която работите, тази „Скай Мастърс“ май добре се грижи за вас.

— Очевидно хората, които сте разположили тук да пазят вашето семейство, са професионални войници, добре обучени и въоръжени, макар и млади, и без опит — продължи гласът. — Изглежда вие все още имате връзка с армията. Все по-любопитно и по-любопитно, както се казва.

— Защо просто не ни оставите на мира?

— Ще бъда най-щастливият човек на света да оставя вас и хубавото ви семейство на мира и да си гледам работата — каза англичанинът, — но когато се появихте в клуба „Боби Джон“ и заразпитвахте за инцидента в „Сакраменто лив“, вие лично се набъркахте в неща, които са всъщност моя работа.

— Бих могъл дори да подмина този малък епизод като неразумни, безплодни усилия на един обзет от желание за мъст брат и с това да приключа. Но след като открих кой сте, понаучих и някои много необичайни и интересни факти за вас… Един източник твърди, че вие сте бивш военен, а сега работите във фирма, свързана с Пентагона. Според друг вие сте генерал от авиацията. Но какво представлява генерал без армия? Очевидно вие нямате армия. Поне такава, която моите информатори да могат да открият. И все пак тук намираме тези очевидно военни или бивши военни да охраняват вашето семейство… Отвън също ви чакат, готови да се намесят. Много любопитно.

— Какво искаш?

— Нещо много просто, генерал Макланахан — да станем партньори. Ясно е, че вие имате специални контакти с армията, много по-обширни и по-трайни от онези, които аз бих могъл да установя за кратко време. Единственото, което трябва да направите, е да ми продадете малко оръжие или информация. Гарантирам ви, че от тази сделка ще спечелите доста.

— Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че имам достъп до нещо ценно за теб?

— Просто разсъждавам логично — каза гласът. — Генералите обикновено имат достъп до неща, за чиято важност понякога дори не си дават сметка. Моята мрежа е огромна и бързо нараства. Информацията от вас, комбинирана с друга по целия свят, може да се окаже много ценна. Ако приемете моето предложение, аз съм готов да разделим печалбите от този съюз по равно — петдесет на петдесет. Гарантирам ви, че ще печелите стотици хиляди долари месечно… всъщност аз съм толкова сигурен в това, че съм ви приготвил авансово такава сума. Мога да ви осигуря безопасно убежище навсякъде по света, нова външност, сигурно място за вашето семейство и за вашия брат.

— Можете да си вземете предложението и да си го заврете отзад.

— Очаквах да кажете такова нещо, генерале… Малцина свестни хора ще решат веднага да се обърнат срещу своята страна и своя пагон — съгласи се терористът. — Като израз на професионална войнишка солидарност ви давам три дни да помислите върху предложението. Вземете брат си, жена си и детето и идете в Сан Диего или където е разположена секретната ви група и обсъдете предложението ми. Формулирайте всички въпроси, които искате да ми зададете, когато отново се видим. Но ако откажете, ние ще бъдем във война и аз ще преследвам вас и цялото ви семейство, докато не убия всички ви. Това е първото и единствено предупреждение. Ако се обърнете към властите, ще приема, че избирате да се бием и тогава всички от семейството ви ще бъдат смятани за врагове и ще бъдат екзекутирани. Това включва вашата майка в Аризона, вашата сестра в Тексас, другите ви две сестри в Ню Йорк. Разбирате ли, генерале?

— Да.

— Много добре. Сега, генерале, легнете по лице с ръце зад тила.

Патрик с нежелание изпълни нареждането, съжалявайки, че когато имаше възможност не беше рискувал и не се беше опитал да застреля терориста. Англичанинът измъкна от ухото му микрорадиостанцията. Почувства някакъв предмет върху гърба си.

— Хей, вие на стълбите — чу той гласа на терориста. — Сега излизам. Съветвам ви да останете по местата си и да не мърдате. При генерала оставих взривно устройство с батерийно захранване. Може да се взриви или дистанционно, или ако генералът се движи, или ако някой се приближи към него. То ще убие всички на етажа, включително генерала и цялото му любимо семейство. След половин час устройството само ще се деактивира. Мисля, че знаете какво да правите. Приятен ден.

Патрик почувства огромно облекчение, когато разбра, че мъжът си отиде. Сега най-големият му страх беше Уенди или бебето да не се събудят и неволно да задействат детонатора. Няколко минути по-късно почувства нещо да го докосва отстрани, след това да лази отдясно. „Господи, плъх или котка, или нещо подобно — помисли ужасен той. — Едно такова животно вероятно може да задейства детонатора.“ Патрик се бореше с всички сили да контролира дишането си и треперенето на мускулите. Не, нещото, или каквото беше полазило по гърба му… о, по дяволите, то фактически душеше поставения върху гърба му предмет…

— Спокойно! Спокойно! — чу той познат глас.

Преди да може дори да помръдне Хал Бригс го изправи на крака.

— Господи! — извика Патрик. — Хал, какво правиш?

— Чисто е, момче, чисто е — каза Бригс. — Един командос проверява останалата част от апартамента, друг наблюдава от прозореца навън и се опитва да определи пътя за бягство на терориста. Няма никаква бомба.

— Какво, по дяволите, лазеше по гърба ми? — попита Патрик, но без да чака отговор се спусна към жена си и сина си.

— Моят малък „Скитник“ — отвърна Бригс. — Върви заедно със сензор за откриване на експлозиви. — Той държеше прибор с размерите на мишка със закачен към него дълъг, тънък като конец оптичен кабел. — „Скитникът“ има камера с размерите на топлийка, микрофон и малки крачета, с които може да лази по мебели и дори по стени. Извинявай, но трябваше да проверя.

Патрик се наведе над Уенди и бебето, чу спокойното им дишане и започна внимателно да отлепва лентата. Разбра, че червените петна по тях са от доматен сос.

— Исусе, не е кръв, слава богу! — извика той към Бригс. — Това копеле е отвратително чудовище! Какво беше поставил на гърба ми?

— Това — отговори мрачно Хал и му подаде лист, на който беше написано на ръка: „Не забравяйте нашето споразумение, генерале!“, а отдолу…

О, господи… беше мъничко детско пръстче, показалец. Изглеждаше като отрязано с ножица.

— Не! — изкрещя Патрик и обезумял, с пълни със сълзи очи, заопипва малките ръчички на Брадли да намери раната.

— Патрик! Патрик, всичко е наред! — извика Бригс. — Фалшиво е. От пластмаса!

Ръчичките на бебето бяха цели.

— Боже мой, какъв мерзавец.

Патрик свали последното парче лента и освободи спящата жена и детето. Миг по-късно, след като проверката показа, че не са свързани с някоя скрита бомба или с подслушвателен прибор, той ги взе на ръце и придружен от Бригс и двамата командоси ги изнесе от зловещия апартамент.

Колата се понесе с голяма скорост към летище „Матер“.

— След десет минути излитаме, Патрик — успокои го Бригс.

— Ще променим маршрута на самолета — каза Патрик, прегърнал жена си и детето.

— Промяна в маршрута? Къде искаш да отидем?

— В Арканзас — отговори Патрик. — Не желая Уенди, Пол и Брадли да остават в този щат. Колкото се може по-далеч и по-бързо.

Бригс кимна.

— Разбирам те, Патрик. — Той не можеше да вини Патрик, че иска да спаси семейството си от тази лудост и терор в Сакраменто.

Зад магазина на Тоби, улица „Е“, „Рио Линда“, Калифорния

Беше единственият денонощно отворен магазин наоколо. Въпреки че се намираше в района с най-висока престъпност в цяла Северна Калифорния, вече над двадесет години в него не бяха ставали никакви обири, нито кражби. Причината беше съвсем проста: никой, който е с всичкия си, не се решаваше да посегне на заведение на „Сатанинско братство“.

Зад магазина, на дългата стотина метра мръсна уличка имаше малка, занемарена ферма с паянтова петстайна къща, няколко навеса и хамбар. Макар че магазинът беше в центъра на полуселския жилищен район, рокерите можеха да отидат с моторите си до него за стек цигари или за бутилка бира и след това дискретно да се върнат вкъщи, без да бъдат забелязани. Разбира се, в случай че някой изобщо си правеше труда да ги следи. Тази нощ около фермата и зад магазина бяха паркирани повече от сто мотора и двадесетина коли. Клубът на „Сатанинското братство“ провеждаше специално събрание.

Почти двеста души се бяха събрали в хамбара и наблюдаваха как едрият бивш германски командос обяснява на развален английски как се работи с портативния хидрогенатор. Инсталацията беше маскирана като покрито ремарке с оригинална боя и фирмена табелка. От него беше откачен и поставен на десетина метра встрани бензинов агрегат.

— Това е много прост — започна войникът. — Вие не пипа никакви химикали. Вие прикачва резервоари тук и тук, включва захранващ кабел тук… — Той обясняваше и изпълняваше операциите, а десетина старши членове на Братството стояха зад него, внимателно наблюдаваха и се чудеха на чистотата, производителността и безопасността на инсталацията.

Един час по-късно резервоарът беше отворен и специалистите разгледаха резултата от първия етап на процеса. В смесителя имаше повече от петнадесет килограма чист хлоропсевдоефедрин.

— Готов за хидрогениране — обясни войникът от „Арийската бригада“. — Ние остави него вътре. Не пипа, не филтрува, не суши. Машина прави всичко сама.

„Готвачите“ от Братството не можеха да повярват — петнадесет килограма абсолютно чист хлоропсевдоефедрин в резервоара, готов за хидрогениране без неизбежната миризма на смъртоносния серен диоксид, без риск да бъдат обгорени от хлороводородния газ, който така лесно се превръщаше в солна киселина. Извън резервоара нямаше никаква миризма, никакви утайки — нищо. Отпадъчните странични продукти от първата реакция се събираха в отделен съд.

Със започване на втората фаза на процеса започнаха и спорове за разпределението на партидата, за количеството готова дрога, която ще получи всеки член и за сумата, която трябва да плати за нея. Петнадесет килограма почти готов за ползване метамфетамин струваха между двеста и триста хиляди долара, а може би дори и повече. Ето защо всички членове и кандидат-членове искаха да вземат полагащия им се дял. Техните клиенти вече чакаха стоката. Когато германецът затвори хидрогенатора и налягането започна да се увеличава, парите бяха почти събрани.

— Аз чака тук — каза командосът. — Ние контролира продукт заедно. Аз отговорен за инсталация, докато вие плати.

— Я по-добре стой отвън, Химлер — каза председателят на местния клуб на Братството. — Не искаме да ни слушаш приказките.

— Ich gehe nicht!44 Аз не излезе, докато продукт се инспектира.

— Излизай веднага, щом аз ти казвам да се махнеш! — заповяда рокерът.

Невъоръженият германец нямаше голям избор. Дадоха му бутилка уиски и жена по негов избор за компания, придружиха го до станцията за пълнене на бутилки с пропан пред магазина и му казаха да чака, докато не го повикат. Един кандидат-член на братството остана да го пази.

Докато командосът и неговият пазач се настаняваха на пейката зад цистерната с пропан, рокерката отиде в заведението на Тоби да се облекчи, да купи пакет цигари и да си побъбри с продавача. Беше се бавила не повече от десет минути, но когато се върна, намери пазача мъртъв. Германецът беше избягал. Ужасена, тя се втурна към хамбара да каже какво е станало.

Точно когато достигна хамбара, светът се разтвори в кълбо от синьо-жълт огън и изгаряща топлинна вълна, които тя усети за част от секундата, преди да се изпари. Грамадното огнено кълбо погълна хамбара, къщата, магазина на Тоби, цистерната с пропан и още тридесет къщи и магазини около мястото на взрива. Огнен стълб се издигна стотина метра нагоре в нощното небе. Взривът разтърси прозорците и събуди хората на няколко километра наоколо.

Но това не беше единственият взрив през тази нощ. В много градове из цяла Калифорния изригваха огромни гъбоподобни облаци и огнени кълба. На север чак до Чико, на юг до Лос Анджелис, на изток до Долината на смъртта и на запад до Оукланд и Сан Франциско, огромни експлозии разкъсваха нощното небе и убиваха стотици производители и търговци на дрога, изтребваха членове на „Сатанинско братство“, обезлюдяваха рокерски банди. На няколко места хидрогенаторите за метамфетамин бяха разположени в сутерени на жилищни блокове и в центъра на населени жилищни райони. Загинаха стотици невинни хора.

Само за няколко часа мотоциклетният клуб „Сатанинско братство“, някои други моторизирани банди, както и много мексикански и азиатски престъпни организации за производство на метамфетамин фактически престанаха да съществуват.