Омагьосаната вода

2. Диамантът от короната

Господин Калкоен, секретарят на «Негово всемогъщество на Генералните щати», седеше сам в кабинета си и усърдно проучваше пакет важни документи, отнасящи се до един неутрален съюз между Нидерландия и Франция спрямо британското островно кралство. Вниманието му бе така ангажирано, че пропусна появата на жена си. Нейната добре окръглена фигура застана на вратата и тя със спокоен, сериозен израз на лицето изчака кога господин секретарят ще благоволи да вдигне поглед от тежката работа.

Трябва да споменем, че минхер Калкоен въпреки високия си и влиятелен пост обичаше простотата и може би от пестовни съображения не държеше прислуга, а предпочиташе да бъде обслужван от членовете на своето семейство. Те знаеха, че нищо друго не би могло да предизвика така неговия гняв, както да го смутят по време на писане или четене на важни неща, и ето как меффрау секретаршата чакаше с добродушна усмивка подходящия миг да изложи своята работа.

По едно време той затвори рязко един свитък и посегна към друг. Меффрау се прокашля тихо. Той долови звука и се обърна.

— Какво искаш, Кати?

— Да те питам дали ще слезеш за чая, или да ти го донеса тук.

— Тук, Кати, тук! Имам толкова належаща работа, че не бива да губя и секунда.

— Гол ли го искаш, или с препечени филийки?

— С хлебец, с много хлебец, Кати! Умствената работа напряга много тялото, така че секретарят трябва да яде, ако иска държавата да прокопса.

— Значи имаш неотложна работа? А пък вън стои един мъж, който желае да говори с теб.

— Кой е той? Аз наистина нямам време, Кати.

— Някакъв чужденец. Как се казва не знам, тъй като само на теб щял да каже името си.

— Не ми е притрябвало името му, да го казва на който си ще! Нека си върви!

— Чуй, той ме помоли само да ти кажа, че ставало дума за милиони.

— За милиони? Гледай ти! Има ли човекът съответната външност?

— Да, той е изискан господин, а на пръста му мярнах брилянт, греещ по-ярко и от слънцето.

— Тъй, хм-м, нека влезе тогава, а ти ми донеси чай, след като си е тръгнал!

Меффрау кимна утвърдително и напусна стаята. Човекът, оповестен от нея, пристъпи през отворената врата. При неговата поява секретарят машинално се надигна. Непознатият създаваше впечатление, че е свикнал да общува с високопоставени особи.

— Кой сте вие? — попита Калкоен.

— Името ми сигурно не ви е неизвестно. Аз съм граф Дьо Сен Жермен!

— Граф Дьо Сен Жермен? Ах, възможно ли е? Моля, настанете се!

— Подочух, че времето ви е много кът — отбеляза графът, като се отзова на поканата и седна на едно безпретенциозно кресло.

— Случаят действително е такъв, но мисля, че мога да отделя толкова, за да узная каква работа ви води при мен.

— Вече предадох да ви съобщят, че не възнамерявам да ви дотягам с дреболии. Вероятно ви е известно моето близко познанство с краля на Франция?

— Чух да се говори за това. Както изглежда, вие притежавате благоволението и доверието на владетеля.

Графът се поклони в знак на съгласие, извади от джоба едно запечатано писмо и го подаде на секретаря.

— Моля да прегледате този мандат!

Калкоен взе свитъка, разпечата го, отвори го, прегледа бегло съдържанието. Физиономията му издаваше напрежение и живо внимание, когато попита графа:

— Известен ли ви е дословният текст на писмото?

— Съдържанието, но не и дословният текст.

— Негово величество ви упълномощава за сключване на една много важна сделка с Генералните щати. Мога ли да ви помоля за информация?

— Разбира се! Трябва предварително да отбележа, че моята информация касае само определени лица. И понеже Негово величество е сметнал за добре да не посвещава в тези неща министъра на външните работи херцог Дьо Шоазьол, то и аз не мога да си позволя да включа тукашния ни пълномощен министър граф Д’Афри.

— Вашите желания ще бъдат строго съблюдавани, както мога да ви уверя в името на Негово величество. Та сега нататък, господин графе!

— И тъй, без въведение, минхер. Кралят възнамерява да направи един заем от Генералните щати.

— Аха? Пак ли? Хм-м! На каква сума?

— Една съвсем необикновена — сто милиона.

— Сто… наистина значителна!

— Но в никой случай прекалено висока за средствата, намиращи се на разположение на Генералните щати.

— Може да е така, но съм длъжен да упомена, че имахме лош добив в колониите и разходите ни в последните две години дотолкова надвишават приходите, че хазната ни е празна и трябва да помолим за помощ нашите банкери.

— В това отношение не може да има опасения. Помощните източници на Генералните щати са неизчерпаеми, а кредитът им — неограничен.

— Той беше вече по такъв начин използван, че всемогъщият господар едва ли ще се реши да го напряга за чужда изгода.

— Не би ли се взел под внимание отстъпките, които ответната страна е готова да направи?

— Възможно. За каква лихва сте упълномощен?

— Нейният размер ще зависи от бързината, с която следва да се изплати заемът.

— Понятно. А какви гаранции ще предложите?

— Една съвсем необикновена, а именно залагането на предмети, чиято стойност възлиза на повече от два пъти размера на заема. Те представляват скъпоценностите от короната на Франция.

— О-о! — възкликна удивено секретарят.

— Ще признаете — продължи графът невъзмутимо, — че един такъв залог напълно ни подсигурява. Инструктиран съм да ви уведомя, че от наша страна ще знаем за депозирането само кралят, маркиза Дьо Помпадур и аз.

— Гаранцията е повече от достатъчна, но помислили ли сте и за затрудненията, които тъкмо сега конфронтират един такъв заем?

— Имате предвид мнимото изтощение на Франция от войната и безперспективността от едно скорошно оправяне на политическите, бъркотии? Я стига! В това отношение аз съм по-добре осведомен от други и мога да ви уверя, че краят на войната наближава. А и дори опасенията ви да бяха основателни, то нали сам изказахте убеждението, че при всички случаи сте гарантирани. Дойдох най-напред при вас, понеже зная колко много тежи думата ви при важни дела, и ви моля да ми назовете имената на онези господа, към които бих могъл да се обърна след вас.

— За съжаление не ми е възможно да ви дам тази информация. Позволете да представя вашата работа първо на Генералните щати, а после ще си покаже кой ще бъде натоварен да преговаря с вас.

— Имате позволението, но при условие за най-строга дискретност. Кога мога да дойда за отговора?

— Това също не мога още да определя. Къде сте отседнали?

— В «Принца на Орания».

— Ще си позволя да ви посетя веднага щом бъде взето някакво решение.

— В такъв случай разрешете още една прибавка. — Графът извади едно малко ковчеже и го подаде на секретаря. — Ще имате ли добрината да проверите съдържанието?

Калкоен го отвори и нададе вик на удивление. Хранилището съдържаше диамант с такава големина и чистота, какъвто никога не беше виждал.

— Великолепен, възхитителен камък! — възкликна той.

— На колко го оценявате?

— Не съм толкова добър познавач, за да мога да преценя стойността му, но мисля, че се отчита по милиони.

— Гарантирано! Кралят ме натовари да го оставя при вас за проверка срещу първия задатък от сто хиляди гулдена още преди сключване на основната сделка.

— Искате да ми поверите камъка, за да мога да го покажа на всемогъщия господин?

— Да, ако имате добрината да удостоверите получаването на диаманта с подпис и печат.

— С удоволствие!

Той грижливо заключи ковчежето и мандата на графа и издаде после исканата депозитна разписка. След получаването й графът си тръгна. В коридора едва не се сблъска с един мъж, при чийто вид неволно отстъпи крачка назад.

— Барон фон Лангенау! — извика смаяно.

Баронът също беше изненадан, но не каза нито дума, а мина край графа с презрителен поглед и изчезна в кабинета на секретаря. Неуспехът на мисията му във Версай никак не бе накърнил доверието на неговия крал. Сега се намираше тук, в Хага, също в качеството на пратеник. Беше си спечелил приятелството на секретаря и имаше разрешение за достъп по всяко време. Завари Калкоен все още незадълбочен в работата. Разговорът с графа определено бе възбудил секретаря въпреки обичайното му спокойствие. При влизането на барона той вървеше с необичайна живост напред-назад из стаята.

— Добре дошъл, хер Фон Лангенау! Ех, намирате ме донякъде възбуден. Срещнахте ли някого?

— Един господин вън в коридора.

— Отгатнете кой е той!

— Граф Дьо Сен Жермен.

— Какво! Вие познавате този мъж?

— За съжаление!

— За съжаление? Явно не храните добри чувства към този прочут мъж?

Баронът направи отрицателен жест. Секретарят го улови за ръката и го притегли до себе си на един стол.

— Хер барон, знаете, че притежавате моето приятелство!

— Което е от висока стойност за мен.

— И заедно с него моето доверие!

— Което ме обвързва с най-голяма благодарност.

— Тази благодарност може да бъде налице единствено при пълно взаимно доверие. Граф Дьо Сен Жермен беше при мен по една изключително важна работа. Аз го познавам по-малко отколкото вие и тъй като много държа да чуя нещо по-определено за него, ще ви помоля да излезете от своята дипломатическа сдържаност и да проявите малко откровеност към мен!

— Мога ли да попитам за каква важна работа говорите?

— Това е тайна, хер барон. Обвързан съм с най-голяма дискретност.

— Също за мен?

— Да, така е.

— Дори ако съм осведомен за работата колкото самия граф?

— Това е невъзможно!

— Хм. Ще ви докажа обратното. Граф Дьо Сен Жермен пребивава в Хага с цел един заем от сто милиона срещу залагане скъпоценностите от короната на Франция.

Секретарят направи удивена физиономия.

— Наистина! Вие сте точно осведомен. А пък графът уверяваше, че само той единствено дели тайната с краля и маркиза Дьо Помпадур.

— Той се заблуждава, както сам виждате. Ще успее ли да изпълни поръчението си?

— Възможно е. Най-малкото ще получи стоте хиляди гулдена, които иска незабавно за краля, срещу залагане най-ценния диамант от короната.

— Сто хиляди гулдена? За това нищо не ми е известно. Неговата мисия е нарочена само за сто милиона и не мисля, че е упълномощен да иска предплащане.

— Това би породило известно недоверие, ако можех да приема, че наистина сте точно осведомен. В състояние ли сте да ми посочите източника си?

— Само като на приятел. Имам любима във Версай, чрез която добивам поглед във всички тайни на двора.

— Една млада дама, може би без официален пост, не е ли малко несигурна посредничка за такива важни работи?

— Та нали примерът ви доказа, че тази посредничка е напълно благонадеждна. Любимата ми има една близка родственица, която е постоянно край маркизата и се ползва с ненакърнено доверие пред нея.

— Тогава е лесно обяснимо, че не знаете нищо за стоте хиляди гулдена. Маркизата не ги е споменала. Впрочем камъкът повече от десетократно покрива сумата.

— Мога ли да го видя?

— След като сте толкова добре осведомен, не считам, че ще наруша думата си, ако ви покажа диаманта.

Отвори чекмеджето, в което беше прибрал ковчежето, и го подаде на Лангенау. Този огледа камъка с най-голямо внимание и каза:

— Не съм познавач, но по всички изгледи диамантът е истински. Само едно обстоятелство ми прави впечатление…

— Какво?

— Имах възможност да проуча много обстойно диамантите на френската корона, а не мога да се сетя да съм виждал този.

— В това отношение може да се намери повече от едно обяснение. Защо да не дадем аванса, ако камъкът е истински? Вие не обичате графа и може да си имате своите основания, но в търговските работи човек често е заставен да пренебрегва личното си мнение. В Париж ли срещнахте графа?

— Във Версай. Дължа му едно много тежко дипломатическо поражение, когато вече бях сигурен в победата.

— А вие сте отмъстителен?

— В буквалния смисъл на думата, не. Познавах шарлатанина от по-рано.

— Наричате го шарлатанин? Един необичаен характер обикновено постъпва необичайно, поради което лесно може да бъде преценен погрешно. Къде се запознахте с него?

— В Лангенау.

— Във фамилното си имение? Кога беше това?

— Преди повече от четири години. Баща ми беше любител на абстрактните науки и прекарваше по-голямата част от времето си в изследване на метафизични въпроси. Напоследък се нахвърли върху магията, астрологията и алхимията. Макар да помрачаваше същността си, да започваше да предпочита уединеността на фамилния кръг, можехме спокойно да го предоставим на любимото му занимание, тъй като не съзирахме никакви вреди за нас. Но ето че в Лангенау внезапно се появи граф Дьо Сен Жермен под името на един рицар от Шьонинг. Татко беше придобил известна слава като алхимик, което сигурно е привлякло изпечения авантюрист. С неговата поява при нас дойде и нещастието. Не ми се иска да се вглъбявам отново в онези трагични времена и ще ви кажа само, че графът тласна татко към смъртта, след като с неизвестна за мен хитрост бе заграбил цялото ни имущество. Майка почина скоро след това, а сестра ми изгуби годеника си, който в качеството си на беден офицер вече не можеше да мисли за съграждане на отдавна лелеяното огнище.

— Тъжно, много тъжно! Но убеден ли сте наистина, че графът носи вината за всичко това?

— Толкова съм убеден, че пазя за него ей това олово тук. — Той бръкна под жилетката и извади на показ един куршум, който съхраняваше върху гърдите си на един шнур. — Татко намери смъртта си от него. Ето защо той ще прониже сърцето на измамника. — Скри отново куршума и прокара ръка по лицето, сякаш с това движение можеше да пропъди налегналите го тежки мисли. После отметна глава и попита: — Знаете ли, че утре у граф Д’Афри ще има голямо соаре?

— Вече съм поканен.

— Аз също. Ще отидете ли?

— Отсега не мога да кажа. Може би заемът така ще ми ангажира времето, че да възпрепятства идването ми.

— За което много ще съжалявам. Положението на изолираност, в което моят крал понастоящем се намира, има за естествена последица и неговите поданици да бъдат поставяни в изолация. Така че ако отсъствате, ще трябва да бъда сам със себе си.

— Убеден съм, че ще преодолеете това нещастие също така победоносно както вашият доблестен крал, и… аха, ето че Кати идва и ми носи чая. Вие естествено също ще вземете една чаша? Всъщност би трябвало безжалостно да ви прогоня, тъй като първоначално възнамерявах напрегнато да работя, но този заем за милиони така могъщо ме овладя, че вече не мога да обърна внимание на книжата си. Кати, още една чаша, няколко хлебчета и две лули с новопристигналия тютюн от Суматра!…

На другата вечер из великолепните и бляскаво осветени помещения на френския посланик, освен високите сановници на Генералните щати и представителите на всички европейски правителства, се движеше една многолюдна тълпа от прочути и влиятелни частни лица, чието присъствие придаваше на приема един по-малко дипломатически вид.

Трапезата, край която присъстващите в продължение на няколко часа се бяха отдавали на телесните радости на живота, беше раздигната. Разпилени на отделни групи и в различни стаи, те опитваха с оживен разговор да уредят своите лични или държавни изгоди.

Секретарят на «всемогъщите Генерални щати» наистина отсъстваше. Барон фон Лангенау се движеше в семпъл черен костюм, привидно безучастен към групите бъбрещи дами и господа. Ето как стигна накрая до една празна стая, с която завършваше поредицата от стаи. Тя беше оскъдно осветена. Пристъпи до един от прозорците, затулен от висящи до пода завеси, и се загледа в нощния зимен пейзаж.

По едно време чу приближаващи стъпки.

Двама мъже влязоха и се настаниха на плюшената тапицерия на една ниша в стената. Със сигурност се бяха уединили да обсъдят някаква тема, която не е за всяко ухо. Лангенау вече се канеше да излезе от своето непреднамерено скривалище, когато чу да се споменава едно име, което го накара да остане. Разбра, че единият от мъжете беше самият граф Д’Афри.

Другият беше прословутият Казанова, който със своето бягство от Оловния затвор на Венеция си бе спечелил много популярна репутация. Сега беше дошъл от Франция, за да ускори по заръка на херцог Дьо Шоазьол един важен финансов въпрос.

— Казвам ви, драги Казанова, че ако таите надежда да направите добра сделка, със сигурност се заблуждавате, в случай че не настъпят внезапно непредвидени обстоятелства — каза графът. — Аз изпитвам симпатии към вас и ви желая най-добра сполука, но на краля се прави лоша услуга. Действията на генералния ревизор поставиха нацията в погрешна светлина и хората биха достигнали до неминуем банкрут, както искам открито да ви кажа.

— Всичко това го знам добре, но все пак не ми се иска да гледам напълно отчаяно на успеха на моята мисия. На правителството липсват пари. Аз съм натоварен да разменя с възможно най-малка загуба френски държавни книжа, чиято числова стойност представлява двайсет милиона, срещу по-добре котиращи се чуждестранни книжа. Успехът на мероприятието не е невъзможен, тъй като министърът ме увери, че войната, която снижава нашите полици, наближава своя край. Тайните мирни преговори били в пълен ход, както ме увериха от много добре осведомено място.

— Не искам да оспорвам този радостен факт, но сигурно ще признаете, че в качеството си на пълномощен министър трябва да съм по-пълно информиран относно нашите политически надежди и опасения. Държавната хазна е празна, флотата — унищожена, а войските ни — разбити. Следствие на това мирът няма да бъде изгоден за вас. Който възнамерява сега да купува нашите книжа, ще трябва дълго да чака, преди да може да ги оползотвори без загуба, а господин Дьо Бернис ме натовари да ви предоставя двадесетте милиона само с осем процента отстъпка. Склонен съм да вярвам, че при една такава оферта няма да се яви купувач.

— Въпреки това аз си запазвам надеждата. Когато кралят види, че искането му е твърде високо, ще го намали. Днес имах срещах господин Пеелс и шестима други шефове на компании. Те ми предложиха десет милиона в брой, седем милиона в петпроцентови книжа и освен това се отказват от онези милион и двеста хиляди гулдена, които френско-индийската компания дължи на холандската. Това са девет процента загуби за нас. При настоящите условия предложението ми се струва много приемливо.

— Заблуждавате се, като мислите, че кралят има някакво отношение към тази сделка. Политиката «Oeil de boeuf» [12] много често се намира, и сега също, в положение на лишаване своите акредитирани пълномощници от правене на сметки.

— Не ви разбирам.

— Възможно. Кралят и херцог Дьо Шоазьол обикновено рядко вървят ръка за ръка по паричните въпроси. Те събират парите независимо един от друг, с единствената разлика, че единият носи отговорност, докато на едно величество, поставено по Божия милост, не може да се държи сметка. Сигурно познавате граф Дьо Сен Жермен?

— Срещал съм го няколко пъти в Париж при госпожа Д’Орфе.

— Вярвам. Госпожа Д’Орфе е половин магьосница и за магии и други подобни неща разходва суми, всяка от които се явява цяло състояние. За нея графът вероятно е феномен, в чийто блясък на всяка цена трябва да се движи. Какво мислите за него?

— Създава впечатление за необикновен човек. Кралят го дарява с цялото си доверие и дори му устрои едно великолепно жилище в Шамбор.

— Виж ти! — възкликна удивено Д’Афри. — Този авантюрист май е предпочитан от щастието повече отколкото някои хора с големи заслуги. Знаете ли, че се намира тук?

— Нито дума.

— Отседнал е в «Принца на Орания» и си дава вид на дипломат, без да ме удостои и с едно посещение. Не успях да отгатна естеството и целта на неговата мисия, но не бих се подхвърлил и на опасността да се компрометирам с препоръка, ако някой дойде да иска сведения за него.

— В «Принца на Орания?» Та това е странноприемницата, в която живея и аз!

— Значи може да се предположи, че някой път ще влезете в разговор с него.

— При всички случаи, графе.

— Мога ли да разчитам на вашата опитност, да узная идеята на неговото пребиваване тук?

— Не мога да кажа дали притежавам такава, но един опит няма да навреди.

Двамата мъже се отдалечиха. Подслушвачът напусна скривалището си и се върна след тях в предните помещения. Намерението му беше да потърси Казанова.

Този беше седнал при масичката на една колона. Беше мъж, отличаващ се с рядка, своеобразна красота, а големите му тъмни очи сякаш господстваха над цялото общество. Лангенау приближи и поде с поклон:

— Синьор Казанова ли имам честта да поздравя?

— Да.

— Ще ме извините ли, че търся разговор с вас, без да съм ви представен?

— Моето минало удостоверява, че съм враг на всяка принуда. Настанете се тук, драги господине!

Баронът седна от другата страна на масичката и поясни:

— Името ми е Фон Лангенау…

— А-а, представителят на краля на Прусия в Хага?

— Да.

— Мога ли да ви уверя в искрената си симпатия?

— Вашето внимание ми е приятно, още повече че ви потърсих с единственото желание да ви бъда полезен.

— Следвате ли с това желание някаква определена посока?

— Разбира се! Не ви ли е възложил херцог Дьо Шоазьол уреждането на една работа?

— Така е! Аз нямам основание да я върша тайно.

— Казаха ли ви, че ще се натъкнете на трудности?

— Предположението ви и тук е правилно, но мисля, че ще ми се удаде благополучно да преодолея препятствията.

— С удоволствие бих допринесъл своето за решението на тази нелека задача.

— Ще ме задължите с най-голяма благодарност — отбеляза прочутият затворник от Венеция. — В състояние ли сте наистина да окажете една сериозна подкрепа, хер барон?

— Надявам се, че никак няма да е малка. Намирам се в щастливото положение да ви назова едно значително препятствие, поставено пред вас, за което вероятно нямате сведение. Който познава враговете си, може да избере най-добрия път да ги победи.

— Препятствие? Мога ли да попитам в какво се състои, хер барон? — осведоми се Казанова.

— То се казва Сен Жермен.

— Сен Жермен? Познавате ли този мъж?

— Малко, но пред друг едва ли ще имам охота да го призная. Знаете ли каква работа го е довела в Хага?

— Не — отвърна Казанова и бързо попита: — На вас известна ли ви е?

— Напълно.

— Можете ли да говорите за нея?

— Всъщност не, но понеже предполагам, че ще ви посетя в положение да окажете една услуга на граф д’Афри, трябва да знаете всичко. Вашата мисия би следвало да се провали, тъй като без ваше знание една подобна е движена лично от краля.

— Невъзможно! Говорете, хер барон!

— Касае се ни повече, ни по-малко за един заем от сто милиона срещу залагане скъпоценностите на френската корона. Кралят желае да направи тази сделка без намесата на своите министри и дори без тяхно знание. Граф Дьо Сен Жермен се счита за човека, който може да го постигне, и следствие тази самоувереност не благоволява да направи една визита на граф д’Арфи. Може би има и други причини, които засега само предполагам, без да мога конкретно да ги назова.

— Убеден ли сте, че ми казвате истината?

— Без това убеждение не бих ви говорил.

— Откога графът се занимава тук с тая работа?

— От вчера.

— Знаете ли нещо по-подробно?

— Знаех целта на неговото пътуване още преди да е пристигнал тук и трябва…

— В Германия, изглежда, сте много добре осведомени за тайните връзки и ходове на френския двор?

— Саморазбираемо! Господин Калкоен, секретарят на Негово всемогъщество, говори с мен относно тази работа и ми съобщи, че графът вече е заложил най-драгоценния диамант от короната.

— Убеден ли сте в това?

— Аз самият го видях. Диамантът наистина е великолепен и от най-чиста проба. Днес научих, че ответната страна е склонна да сключи сделката, а вие съзнавате, добри ми Казанова, че от тази работа вие само ще пострадате. Ако холандците заемат сто милиона на краля, едва ли ще проявят склонност да ви разменят за министъра двайсет милиона.

— Имате право и аз ви дължа голяма благодарност хер барон. Напълно разбирам намека, който ми правите, и искам на свой ред открито да ви отбележа, че на сърцето ми лежат много повече моите двайсет милиона отколкото стоте на краля. Човекът си е себичен.

— Следователно и аз. Франция сега е на вражеска нога с нас и на моя крал не му е безразлично дали Людовик ще получи една такава сума, или не. Трябва да умеем тайно да се браним.

— Вие, изглежда, сте размишлявали по този въпрос. Можете ли да ми дадете някой добър съвет?

— Един мъж с вашите способности не се нуждае от съвет, но аз ще ви представя на банкера Бидриън Хоуп, който има решаващия глас по работите на Сен Жермен и при една моя препоръка с удоволствие ще ви бъде полезен във вашите. Освен това ми се върти една мисъл, която не искам да премълча пред вас. Аз познавам диамантите на френската корона, а не съм виждал сред тях депозирания. Сен Жермен иска за него една предплата от сто хиляди гулдена, което не фигурира в неговите указания…

— Я гледай…

— Прибавите ли към това и факта, че той е опитен химик, и у вас ще се загнезди подозрението, което аз не мога да победя.

— Въобразявате си нещо невъзможно!

— От моя гледна точка това, което наричате «невъзможно», е дори много вероятно. Познавам един отличен химик, който е беден, но честен мъж и няма да се остави да бъде заслепен от самомнителността на графа. Разбирате ли ме?

— Много добре! Той ще изследва диаманта от короната. Ще ме запознаете ли с него?

— Веднага щом пожелаете. Той се казва Ван Холмен и живее наблизо. Доверени хора приема и през нощта и аз възнамерявам след соарето да го навестя.

— Ще позволите ли да ви придружа?

— С най-голямо удоволствие! — После прибави с тънка усмивка: — Не вярвам граф д’Арфи да има причина или склонност да окаже съдействие на Сен Жермен. Ако знаем, че притежавате благосклонността на посланика, бих намекнал, че едно писмо от негова страна до министъра би осуетило заема.

— Оставете ме да действам, хер барон! Графът не е наясно с мисията на Сен Жермен. Като ми давате възможност да го осведомя, аз ще му окажа услуга, която ще го накара и той да прояви услужливост към мен. Простете, че ви напускам! Веднага ще говоря с него.

Той се изправи, за да приведе в изпълнение изричното намерение. Барон фон Лангенау остана със съзнанието, че е върнал на граф Дьо Сен Жермен първата рата за спомена при парка на Версай. При първата възможност по-късно даде знак на Казанова и заедно с него напусна двореца на пълномощния министър.

— Е? — попита, докато крачеха един до друг по улицата.

— Д’Арфи беше във висша степен изненадан.

— Споменахте ли му моето име?

— Не бяхте ми дали разрешение за това.

— Правилно сте постъпили. Ще пише ли?

— Вече го направи. Сметна работата за толкова важна, че се отдели за няколко минути от компанията, за да състави доклада и веднага да го изпрати по бърз куриер.

— Великолепно! Виждате ли тази малка къща? Тук живее Ван Холмен.

Намираха се пред една невзрачна постройка, от чийто комин въпреки късния нощен час видяха да се издига гъст тъмен пушек, в който от време на време се примесваха проблясващи в червено и синьо искри. Заобиколиха два ъгъла и стигнаха до задната врата. При едно особено почукване от страна на Лангенау тя се отвори от само себе си и се затвори после зад тях без някаква видима помощ.

Като прекосиха един къс, тесен коридор, те се озоваха в окадено ниско помещение, чиято обстановка го характеризираше като лаборатория. Сред множество епруветки, реторти, тегели и разни чудновато оформени съдове клечеше едно бедно човече, което наглед не се поинтересува от влезлите, а продължи да наблюдава заставането на някаква металическа течност, излята в пясъчна форма. Едва когато се намираше в състояние на втвърдяване, то се надигна да поздрави пришълците. Това стана просто и със сърдечност. В него нямаше нищо от маниерите на шарлатаните.

— Хер барон — попита, — как стана така, че ви виждам днес толкова късно у дома си?

— Исках да ви представя синьор Казанова, който вероятно скоро ще има случай да ангажира вашето изкуство.

— Синьор Казанова от Венеция?

— Да — отвърна този.

— Е, тогава няма да е необходимо тепърва да се пробужда интереса ви. Вие вече сте ми известен с репутацията на добър химик.

— Вярно е, че навремето много се занимавах с химия, но не я докарах кой знае колко далеч.

— Скромен сте. Знам със сигурност, че притежавате много добри познания. Жалко само че учителите ви са се занимавали повече с алхимия вместо с истинска наука.

— Вие познавате мен, ученика, докато аз не съм чувал нищо за вас, майстора. Как стана така?

Дребното човече се усмихна леко на себе си.

— Истинското изкуство си стига само за себе си и не надава крясъци да го забележат. Въпреки това аз не съм толкова известен, както си мислите. Общувам дори с лица, които са си извоювали на територията на алхимията значително име. Познавате ли госпожа Д’Орфе от Париж?

— Даже се наричам неин приятел.

— Зная, защото тя често ми е говорила за вас, а там на масата още лежи последното й писмо, в което ви споменава. Всеки момент очаквам един мъж, когото преди няколко седмици видях при нея.

— Мога ли да науча кой е този мъж?

— Граф Дьо Сен Жермен.

— А! — извика удивено Казанова. — И графа ли числите към своите приятели?

— Аз? Хм-м! — Химикът поклати гордо глава. — Стотици хора го почитат почти като бог, ала аз го смятам за един умен шарлатанин, който добре умее да превръща за себе си дукатите на други в шестнайсеткаратово злато. Сега той е тук и посредством слугата си ме уведоми, че в настоящия час ще ми направи едно посещение. Наистина съм любопитен какво го води насам.

— Това е една щастлива случайност — обади се барон фон Лангенау. — Именно заради графа дойдохме при вас. Той е натоварен, или поне така си дава вид, да заложи скъпоценните камъни от френската корона срещу сумата от сто милиона и депозира най-големия диамант с молба за незабавно наброяване на сто хиляди гулдена. Казвам ви го, защото зная, че ще си мълчите. Приятелството между графа и краля на Франция трябва да е много искрено и изпълнено с доверие.

— Да — прибави Ван Холмен, — или вярата на графа в наивността на други хора е също толкова голяма. Аз отгатвам желанието, което искате да изразите към мен, така че не е необходимо да го казвате. Чувате ли този звук? Почука се. Ще отворя оттук. Влезте в това помещение! Той няма да забележи присъствието ви.

Отвори една скрита зад димника врата и вкара двамата мъже в една камерка, отделена от лабораторията само с една тънка стена, така че можеше да се чува всяка изговорена в нея дума. Те доловиха шум от отваряне и затваряне на врата и после станаха свидетели на един много важен разговор.

— Вие ли сте Ван Холмен?

— Да.

— Аз съм граф Дьо Сен Жермен.

— Тъй!

Графът много вероятно беше очаквал да направи впечатление. Простото «тъй» на химика, изглежда, го подразни.

— Познавате ли ме?

— Не.

— Но мен ме знае цял свят и князе се домогват до моето благоволение.

— Тъй!

— Вие май малко или даже никак не общувате със света?

— Да.

— Дойдох при вас, за да ви предложа една много добра сделка.

— Тъй!

— Чували ли сте нещо за моята прочута аква бенедета?

— Не.

— Тази чудодейна напитка е най-голямата победа на човешкия дух. Който я употребява, никога няма да остарее и умре.

— Тъй!

— Трябваше да дам от нея на краля на Франция и маркиза Дьо Помпадур. Запасът ми отива към края си, а кралят ме моли за подновяване на дозата. За приготовлението на водата се нуждая от напълно обзаведена лаборатория и понеже не нося своите апарати, ви умолявам да ми отстъпите вашите за един час. Ще оставя ненарушено сегашното им състояние и като награда за вашата любезност ви предлагам този диамант. Приемате ли предложението ми?

— Да.

— Получих камъка от граф Дзобор във Виена като подарък. Струва си своите хиляда и двеста гулдена.

— Тъй!

— Точно сега зает ли сте?

— Не.

— Значи мога веднага да започна. От запасите ви не се нуждая, тъй като нося съставките на моята аква бенедета в джоба на наметалото си.

— Тъй!

— Този шнур до звънец в жилищното ви помещение ли води?

— Да.

— При това положение ще ви уведомя със звънеца, когато свърша. Ето диаманта. В рамките на един час ще бъда готов. Можете да си вървите!

— Тъй!

Отвори се врата, а после се чу как бе заключена отвътре. След късо време, неочаквано се надигна един капак в пода на камерата, чието съществуване двамата мъже не бяха забелязали, и от него се измъкна химикът. Усмихнато им даде знак да мълчат.

— Занимателен разговор, а? — прошепна. — Сега онзи ще приготвя своята универсална вода на живота. Аз ще го наблюдавам.

Постави предпазливо един стол до разделителната стена и безшумно отвори един монтиран под тавана отдушник. През възникналото отверстие беше възможно да се наблюдава всичко, което става в лабораторията.

Постоя доста време на своя пост и после слезе.

— Е? — попита баронът.

— Нищо, нищичко! Разглежда колбите и тигелите. Твърдо съм убеден, че неговата аква бенедета не е нищо друго освен съвсем безобидна смес от дестилирана вода и някаква ароматна течност. Посещението му при мен много вероятно има за цел само реклама. Много е възможно обаче неговата aqua benedetta да се превърне за него в aqua maledetta [13]. Струва ми се, че извърши голяма грешка, като ми подари така наречения диамант на граф Дзобор, защото аз ще го подложа на внимателно изследване, и се надявам, че няма да си тръгнете, преди да сте чули резултата.

— С удоволствие ще останем, тъй като е от наша полза възможно по-скоро да знаем къде сме.

Казанова и Лангенау също се качиха един след друг на стола и установиха, че на графа и през ум не му минава да се залови с направата на някакъв химически разтвор. Едва след изтичането на един час извади един прах и го запали.

В съседното помещение се разпространи лек и фин дим.

— Сега ще звънне — отбеляза Ван Холмен. — Изпарението трябва да ме накара да повярвам, че наистина е работил.

Имаше право. Звънецът отекна и при неговия сигнал той изчезна под капака, за да се появи в отвореното вече от графа работно помещение.

— Подушвате ли нещо? — попита този.

— Да.

— Това е освободеният при приготвянето на чудодейната вода животворен газ. Само неговото вдъхване ще ви удължи живота с цяло десетилетие.

— Тъй!

— Имате ли познания и върху небесните тела?

— Не.

— Това е непростим пропуск от ваша страна. Който иска да властва над материята, от която се състои нашата Земя, трябва да се стреми преди всичко да овладее безкрайната и всеприсъстваща материя, която е изначалието на целия живот.

— Тъй!

— Аз съм готов, а вие си имате възнаграждението. Мога ли да дойда пак?

— Да!

— Предстои ми да направя няколко важни и сложни смеси, които ще изискват повече време от днес. Моето присъствие ще ви коства малко прекъсване на собствената ви работа, наистина, но в никой случай няма да ви бъде в ущърб. Вече ви е ясно, че съм свикнал да плащам кралски, а да не говорим за известността, която ще придобие работното ви помещение от факта, че в него съм приготвил вълшебното си средство.

— Тъй!

Това непрекъснато «тъй» и «да» изглежда озадачи графа. Той хвърли изпитателен поглед на безизразното лице на дребния химик и каза:

— Защо не говорите? Да не сте дали обет да употребявате само едносрични думи?

— Да.

— В такъв случай с вас не е възможен никакъв разговор. И така, аз си тръгвам. Лека нощ! Но още през тази седмица ще дойда пак.

— Тъй!

Прочутият маестро на водата на живота се отдалечи с благосклонно кимване. Химикът не изпита ни най-малко желание за поклон, придружи го до вратата и я заключи грижливо зад него. После се върна в лабораторията и освободи Казанова и барона от камерата.

— Този значи бил толкова прочутият граф Дьо Сен Жермен, кумирът на всички астролози, магове и алхимици!

— Да, той беше — потвърди Лангенау. — Ваш дълг е да се чувствате силно ощастливени от тази пълна с чест визита.

— Хм, претекстът за аква бенедета служеше естествено само като въведение. Кой знае какви химически процеси има да извърши, свързани със стоте милиона и диамантите от короната. А сега ще подложа на проверка камъка на граф Дзобор.

Огънят вече беше угаснал. Той го раздуха отново, напълни разни колиби, тегели и други съдове с различни вещества и предприе с камъка процедури, за които дори на Казанова липсваха познания. Изследването отне дълго време и утрото отдавна се бе сипнало, когато свърши.

Двамата наблюдатели се намираха в състояние на голямо напрежение, защото резултатът от това строго научно изследване щеше да окаже значително влияние върху техните намерения.

— Най-после съм готов! — отсъди с победоносна физиономия Ван Холмен.

— И вашата преценка гласи? — осведоми се баронът.

— Знаете ли от какво се състои диамантът? — прибави Казанова.

— Разбира се. Той се състои от чист въглерод.

— И поради това трябва при силна температура и в кислородната среда на въздуха да изгори до въглероден двуокис — добави Казанова.

— Правилно. Вие видяхте, че поех риска да изгоря този диамант, оценен от графа на стойност хиляда и двеста гулдена, но не успях. После го третирах с други химикали и получих в крайна сметка този фин, сиво-бял прах, от чийто разтвор се отделя рядка, прозрачна и изключително твърда утайка. Нека на часа да умра, ако камъкът е бил диамант! От какво вещество се е състоял, в момента не мога да кажа, защото ще трябва да подложа както праха, така и утайката на много сложни процедури, но още отсега храня убеждението, че си имаме работа с майсторски добре постигната съставна стъклоподобна материя.

— Опитът да се изгори един диамант до въглероден двуокис влече ли непременно след себе си загубата на целия камък?

— Не, понеже процесът на изгарянето може да се прекъсне, макар това да си има своите мъчнотии, за които не всеки химик е дорасъл.

— Намирате ли се способен да подложите на проверка депозирания от графа коронен диамант, без това да увреди значително на неговата стойност, ако камъкът е истински?

— Намирам се за способен.

— В такъв случай приемете засега нашата благодарност за днешния ви труд, а когато работата се реши, ще…

— О, моля ви! — вметна Ван Холмен. — Не ми дължите нито благодарност, нито възнаграждение! Всеки истински труженик на нашата чудесна наука трябва с всички сили да се стреми да се противопостави на шарлатанина. Аз ще бъда богато възнаграден, ако моята работа допринесе за разобличаването на един шмекер, на когото при неговите необикновени заложби се е удало повече, отколкото на други да сее гибел и нещастия и да жъне в замяна богатство и слава.

Те напуснаха с чувство на възхищение честния учен мъж. На улицата баронът спря.

— Нашето дело едва сега започва — каза той. — Искате ли да ковем желязото, докато е още горещо?

— Това се разбира от само себе си, хер барон — отговори Казанова. — Вярно, още е доста рано сутринта, но един приятел, какъвто ви е секретарят Калкоен, можем да навестим и в този час.

Запътиха се към жилището на секретаря и срещнаха в коридора госпожа Кати. С бяла нощна шапчица на главата, тя се бе заела с бърсането на червените и белите керамични плочки на пода. Поздрави двамата мъже, малко учудена от ранното посещение.

— Минхер Калкоен вече на крак ли е? — попита баронът.

— Вече на крак? — откликна тя полуудивена, полуоскърбена. — Минхер винаги става с петлите.

— В такъв случай сигурно можем да говорим с него?

— Понеже го желае хер баронът, да, но иначе не. Утринният час има злато в устата. Това е едно добро правило за работа.

Изкачиха стълбите и тръгнаха към кабинета на секретаря. Той си беше сложил краката върху мангала, държейки вестник в лявата ръка и дългоцевна глинена лула в дясната.

— Каква изненада! — възкликна изпод сред гъст тютюнев облак. — Сигурно ми носите някаква изключително важна вест, хер фон Лангенау.

— Най-напред синьор Казанова, за когото много вероятно…

— Съм чувал, нали? Ние дори сме разговаряли, така че официалностите са излишни. Сядайте, минхер, и казвайте какво ви води при мен!

— Идваме във връзка с познатата диамантена история.

— Какво? В този… Но, аз мисля, тази работа е най-дълбока тайна, а ето че вие ми представяте синьор Казанова като посветен.

— Знаете каква важна задача го е довела тук. Всемогъщият господар прави разрешението й трудно и както почти вярвам, е по-скоро склонен да осигури на един измамник сто милиона. Аз не съм дал на граф Дьо Сен Жермен тържествен обет за мълчание, така че мога да говоря за тайната си с когото ми е угодно. Имах основателна причина да се доверя на синьор Казанова. Това стана снощи при граф д’Афри и сега ние вече сме в състояние да ви услужим с резултат.

— Наистина ли? Целият съм в слух!

— Депозираният коронен диамант все още ли ви се намира под ръка?

— Не. Предоставих го на разположение на Всемогъщия господар, а той го предаде за съхранение на банкера Хоуп.

— Проверен ли беше?

— От трима експерти с непогрешими очи.

— И какво гласи тяхната преценка?

— Той е истински.

— Аха! Действително ли?

— Да. Господарят на Генералните щати проявява голяма склонност да приеме предложението на граф Дьо Сен Жермен.

— В такъв случай трябва да ви кажа, че тримата вещи лица въпреки всичко навярно са се заблудили. Снощи ние подложихме на химически анализ един диамант на графа, който може би някои прецизни познавачи щяха да сметнат за истински.

— При кого?

— При Ван Холмен.

— Той е надежден. Как намери камъка?

— Беше фалшив, макар графът да претендираше, че го бил получил като подарък от граф Дзобор и обяви стойността му на хиляда и двеста гулдена.

— Удивен съм!

— Ние не, защото нищо друго не бяхме очаквали. Тези хиляда и двеста гулдена сега се състоят само в една нищожна купчинка прах, за която никой и една пара не би дал.

— Разказвайте, разказвайте, ако искате да повярвам!

Баронът направи един изчерпателен доклад за събитието при дребния химик. Когато свърши, секретарят се бе вторачил в него със зяпнала уста. Лулата на добрия човек отдавна беше угаснала. Той я остави настрани и се надигна.

— Това е извънредно забележително и трябва да се вземе присърце. Ще имате ли добрината да ме придружите до Ейдриън Хоуп?

— Готови сме.

Не след дълго тримата се намираха на път за банкера. Там Лангенау и Казанова дълго време не се добраха до думата, тъй като усърдният минхер секретар не пропусна случая самият да разкаже. Хоуп го изслуша до края с напрегнато внимание. Сетне последва продължителен и много оживен разговор, след чийто завършек тримата напуснаха банкера с обещание за най-дълбока дискретност. Още на вратата той подаде ръка на Лангенау и Казанова.

— Сбогом, господа! Ако предположението ви се потвърди, ние ще разобличим един изпечен мошеник, а вие ще си спечелите благодарността на Негово всемогъщество. В този случай не храня съмнение, че обмяната на двайсетте милиона няма да намери пречка, синьор Казанова. Ще съжалявам само, че няма да можем да процедираме според законите срещу шарлатанина, понеже трябва да се съобразяваме с Негово величество краля на Франция.

Когато Казанова се озова насаме с барона, каза:

— Убеден съм, че вървим към победа и винаги ще ви дължа една голяма благодарност.

— Нямате основание да говорите за благодарност, тъй като аз действам единствено от собствени интереси — гласеше отговорът. — Аз дължа на графа една отплата и мисля, че за да го разоблича, не бих се нуждал от вестителя, когото Д’Арфи изпрати вчера при херцога.

Имаше право с това мнение, защото само след два дни граф Дьо Сен Жермен получи от непознат пратеник следното писмо:

«Граф д’Афри, пълномощният министър на краля на Франция, поиска от владетеля на Генералните щати Вашата екстрадиция. Депозираният от Вас диамант беше изследван и признат за фалшив. Той остана тук на съхранение, докато лично кралят не го поиска. Два часа след получаването на тези редове ще дойдат да Ви арестуват.»

И наистина, след два часа един полицейски вахмистър дойде в жилището на графа, но този беше вече отпътувал. Преследването беше подето мудно и ето как скоро се разбра, че се намирал на сигурност в Англия. От съображения към Людовик XV го бяха оставили да се изплъзне…