Омагьосаната вода

3. Аква маледета

Беше началото на 1784 година.

По шосето от Кил за Екернфьорде се движеше шейна, в която седяха двама господа и две дами. Тези четири персони бяха хърватският принц Паранов със своята съпруга и барон фон Лангенау с жена си — някогашната придворна дама Амели д’Осе.

Двамата господа се бяха запознали във Виена. Неотдавна принцът бе посетил барона в Берлин и тъй като Лангенау трябваше да отиде по една важна работа до Екернфьорде, Паранов реши да го придружи, за да не пропусне възможността да направи едно духовно запознанство.

С други думи, в Екернфьорде живееше ландграф Карл фон Хесен-Касел, датски фелдмаршал и губернатор на провинциите Шлезвиг и Холщайн, сетнешен автор на книгата «Memoires sur la campagne de 1788 en Suede» [14].

Като ревностен фраймаурер [15] той се отличи със стремежа си да възстанови «стриктното съблюдаване», а като почитател на «тайните изкуства и науки» изразходваше големи суми за неща, признати днес за абсолютно безстойностни. Той беше една топка за игра за разни магове, чародеи, алхимици и чудодейци, които даряваше с доверието си, а те го ограбваха за своите цели. Безверниците най-често са най-податливи за суеверията.

Принц Паранов също се беше занимавал по-рано много с магия и химия, каквито бяха тогава стремежите на времето, но бе поумнял след принесените напразни жертви и се бе отдръпнал от тези неща. Въпреки това и досега проявяваше жив интерес към всичко, което се отнасяше до тях, и изпитваше непреодолимо благоволение към всеки, намиращ се в техните окови, от които самият бе успял да се освободи само с големи борби и много самообладание. Ето защо искаше да се запознае също с маршал Карл фон Хесен-Касел и се бе присъединил към барон фон Лангенау единствено за да направи сега това запознанство лично.

Разговорът естествено се въртеше около фелдмаршала, към когото и дамите проявяваха любопитство както господата.

— Право при него ли ще отидем? — попита Амели, на която личеше, че се чувства много щастлива като съпруга на Лангенау.

— Не — отвърна баронът. — Моята задача ме задължава първо да разузная надлежно терена. В някои отношения маршалът е направо непредсказуем. Той ме познава и знае, че като трезв и разумен човек не съм съгласен с някои от авантюристичните му възгледи. Ето защо следва да се очаква, че няма да прояви към мен голяма благоразположеност. Отбелязах това в Берлин и дадох да се разбере, че ще е по-добре задачата да се повери на по-подходящ човек. Но възражението ми не бе взето под внимание.

— Към кого ще се обърнете? — попита принцът.

— Към граф Дьо Ламбер, който вече има указания да направи въпросните отстъпки. Той е изкусен дипломат и е успял да спечели за намеренията ни датския легационен съветник Морин, който е сега в Екернфьорде и е довереник на маршала. Удаде ли ми се да привлека вниманието на маршала върху собствената си особа, няма да се усъмня и за миг в благополучния изход на моята мисия.

— Която естествено касае отношенията на Прусия и Швеция? — подпита принцът.

— Има неща — отговори усмихнато Лангенау — за които дори най-близкото приятелство не бива да споменава и дума.

— Хубаво! И също така има приятелства, за които политиката няма никакво разбиране.

— Не мога да се съглася. Но нека не навлизаме в територия, отдалечена толкова много от предишната тема на разговора, че трябва незабавно да се върнем. Знаете ли кой се намира понастоящем при маршала?

— Е?

— Един наш стар познайник. Прочутият граф Дьо Сен Жермен.

— Зная и искам открито да ви призная, че неговото присъствие беше още една причина да се присъединя към вас. Имам голямо желание да си уредя една малка сметчица с него.

— Аха!

— Във Виена той има добрината да ми продаде един диамант, който сам оцени на десет хиляди дуката, за половината от тази сума. Както научих по-късно, камъкът водеше произхода си от работилницата, основана от него и граф Дзобор, и се оказа фалшив. Той е у мен и аз ще помоля учтиво фалшификатора незабавно да си го прибере срещу петте хиляди дуката.

— Той няма да го стори.

— Ще го стори!

— В такъв случай би трябвало да притежава въпросната сума, което аз обаче не вярвам.

— Няма да му бъде трудно да получи един ордер от касата на маршала.

— Тази каса също е празна. Той се погрижи за това.

— Тогава си е негов проблем как ще набави сумата, ако не иска да разговарям с него с оръжие!

— С оръжие? Няма да го направиш — помоли разтревожено принцесата.

— Не се безпокой, сърце мое! Няма да си оскверня сабята с неговата кръв, а знаеш, че не съм лош стрелец. Един мъж от неговия сой може и да притежава необходимото лукавство, което се изисква за една страхлива измама, но не и смелостта да застане очи в очи пред един неустрашим противник. Той ще достави парите, защото самият най-добре знае какво въздействие има в действителност неговата аква бенедета.

— И други го знаят също така добре като него — подхвърли усмихнато Амелия. — Маркиза Помпадур пи от течността, докато… се спомина, а че и Луи XV въпреки «аква»-та умря, научи цял свят. Направо да се чуди човек, че все още има хора, които хващат вяра на един такъв измамник като графа.

— Аз ще сложа край на машинациите му, бароне, и ви умолявам за една услуга. Споменахте, че винаги носите със себе си куршума, покосил живота на вашия баща. Моля да ми го заемете, докато трае престоят ми в Екернфьорде.

Лангенау го погледна късо и дълбоко в очите, после извади куршума от капсулката и мълчаливо му го предаде.

Стигнаха града. Паранов слезе с принцесата при странноприемницата, а барон фон Лангенау продължи със съпругата си към граф Дьо Ламбер, където бе приготвен един апартамент за двамата. Баронът се беше отличил като дипломат и бе много радушно посрещнат от графа.

Двамата проведоха най-напред един разговор, отнасящ се до задачата на Лангенау, и се отправиха после към легационния съветник Морин, за да го помолят да представи барона на фелдмаршала.

В същия час последният седеше в мекото си кресло, в което го приковаваше омразната подагра, и се ровеше в стари, пожълтели ръкописи. От време на време поглеждаше неспокойно към часовника — изглежда, с нетърпение очакваше някого. Ето че най-сетне камердинерът влезе и доложи:

— Господин граф Дьо Сен Жермен!

— Да влезе!

Графът се появи на вратата. Видът му беше все същият, както навремето при срещата му с краля на Франция Лудовик. Той като че наистина не се състаряваше, но едно по-внимателно проучване навярно щеше да установи, че умее да съхранява външността си с козметични средства за дълъг период от време. Поклони се на маршала и по негов знак се настани на един стол близо до приятеля.

Лицето на маршала в този миг не показваше израз на благожелател, а раздразнение, увеличавано и от причиняваните от подаграта болки в крака.

— Още преди час пратих да ви помолят да дойдете при мен, графе.

— Екселенц ще ме извини, че не можах веднага да се отзова на неговата покана! Задържа ме една важна топилка, която бях започнал в лабораторията.

— Важна топилка? Знаете ли, драги господине, какво топене ме занимава пак по изключителен начин в последно време?

— Слушам, екселенц!

— Топенето на съдържанието на моята каса. В продължение на повече от пет години живеете при мен; в продължение на повече от пет години ви предоставям чудовищни дори за моите средства суми, за да бъдете в състояние да сдържите обещанията, които ми дадохте. В продължение на повече от пет години чакам да удържите думата си, а не виждам друг резултат, освен че състоянието ми отива към края си и ще трябва да си кося нервите с кредиторите, В продължение на повече от пет години бях образец на търпение, но ведно със средствата ми се свършва и моето търпение.

— Екселенц ме плаши! Моите начинания водят сигурно към целта; те се намират в такъв ход, че…

— Че накрая и аз самият ще трябва да си ходя! — пресече го на думата маршалът. — А пък ходенето ми е зорно. Вие възнамерявате да създадете една животворна напитка, даваща вечна младост на човека, а не сте в състояние да ми предложите даже цяр, който да изгони подаграта ми.

— Екселенц ще ми позволи забележката, че болестта отдавна щеше да се е разкарала, ако не беше неговият прибързващ, горещ темперамент…

— А, все старите възражения! Какво общо има моят темперамент с подаграта? Да не би с търпеливостта, проявяващ повече от пет години, да съм доказал, че характерът ми е чак толкова прибързан и сприхав? Днес отново трябва да платя две хиляди дуката и наистина не знам откъде ще ги взема. Често бях принуден да разчитам на Морин, но съвсем наскоро той ми направи едно повече от недвусмислено заявление, че вече не можел да стои на мое разположение. И сега какво?

На графа се виждаше, че се намира в необикновено смущение. Сякаш се бореше с някакво решение.

— Наистина ли материалното положение на екселенц е така застрашено, както чувам?

— Застрашено? Това е твърде слабо казано! Всичко се свърши, всичко! Аз вече изобщо нямам материално положение. Няма към кого да се обърна освен към вас, графе. Можете ли да ми заемете пет хиляди фридрихсдора [16]?

Графът наведе глава и остана цяла минута смълчан. Кой можеше да каже какво става в него? После вдигна отново очи и погледна маршала в лицето с победоносна усмивка.

— Да ви заема? Не, аз ще ви ги подаря, та дори сто хиляди или милион, ако желаете!

— О-о! Възможно ли е? — извика маршалът.

Без да мисли за подаграта — тя мигновено изчезна, сякаш никога не бе познавал това мъчително заболяване, — той скочи и пристъпи чевръсто към графа.

Той го гледаше самоуверено.

— Виждате ли сега, екселенц, че имам лек против вашата болест? Беше необходима само една дума и тя изчезна.

— А болестта на касата ми?

— Тя също!

— Обяснете по-ясно!

— Знаете, че в продължение на пет години напразно чаках благоприятно разположение на небесните тела.

— За съжаление!

— Днес, точно в полунощ, то ще настъпи.

— Наистина ли? — попита маршалът с дълбока въздишка на облекчение.

— Съвсем сигурно. Изчисленията ми няма да ме подведат.

— Добре! Значи най-сетне имаме благоприятно разположение на звездите, но другото…?

— Всичко е готово, аз съм подготвен.

— Какво можете да ми обещаете?

— Вечен живот и несметно богатство точно в полунощ, екселенц.

— Графе, действително ли е вярно това?

Маршалът се намираше в състояние на неописуемо въодушевление. Всички жертви, всички ядове бяха отминали. Той прегърна графа и го натисна пак към стола, от който «чудодеецът» в своето смущение бе станал.

— Така сигурно, както седя тук — прозвуча гордият отговор. — Питието може да се приготви само при подходящи звезди и могат да минат столетия, преди днешното благоприятно разположение да се повтори. Аз приготвих чудотворната вода за пръв път в деня, след който Мойсей спусна мрака над Египет; за втори път в деня на погребението на Самуил, върховния свещеник, и за трети път в нощта, когато Христос завърши своята проповед в планината.

— Вие сте познавали Христос?

Лицето на графа се измени в странна усмивка.

— Аз съм опознал всичко и всички, екселенц. Ако можехте да попитате апостол Петър, той щеше да ви признае, че много често съм му давал добрия съвет да усмирява своята невъздържаност. И както съм живял преди три хиляди години, така ще ме видите и след още три хиляди, защото в полунощ ще изпиете заедно с мен капките на вечния живот и никога няма да опознаете смъртта.

Маршалът кажи-речи се вцепени от надежда и прехлас. Графът беше пускал тук и там по някой лек намек, наистина, но никога, както сега, не бе говорил за своето трихилядолетно минало.

— Графе, аз не се съмнявам, че ми казвате истината, но ако действително изпълните обещанията си, ще ви възнаградя, както никой още не е бил въз…

— Възнаграждение? Я стига, екселенц, кой би могъл да ме възнагради? Не съм ли аз този, от когото ще получите всичко? С какво ще можете да ме възнаградите, при положение че съм ви дарил вечна младост и безмерно богатство! А сега трябва да вървя, защото не бива да пропусна и един-едничък от щастливите мигове. Но в полунощ ще ви донеса щастие и живот. Наредете да приготвят залата, както винаги е ставало при нашите заклинания!

Той тръгна и остави маршала в неописуемо вълнение. На този щеше да му е най-добре да остане насаме със своите мисли и ликуване, ала това явно не му е било отредено. След известно време влезе един слуга и доложи за някого, но маршалът във възбудата си го пропусна.

Вратата се отвори отново и пристъпи едно дребно, сухо човече, чиито напълно побелели коси навяваха заключение за напреднала възраст. Мина доста време, преди маршалът да забележи влезлия.

— Кой сте вие и кой ви разреши тук достъп? — попита с гневно звучащ глас.

— Бях оповестен, екселенц! — прозвуча спокойният отговор.

— Аха, тъй! И кой сте?

— Името ми е Ван Холмен.

— Ван Холмен? От Хага?

— Да.

— Ах! Седнете!

Беше видно, че пристигането на химика му дойде малко ненавременно, но той се взе бързо в ръце и обясни:

— Вие ми бяхте описан, и то не едва днес или вчера, като човек на науката, ползващ се с неограничено доверие.

— Казанова! — вметна Ван Холмен с вежлив поклон.

— Как? Вие знаете с кого съм говорил?

— Прочутият затворник ми писа.

— Така! Когато се озовах в положение да чуя безпристрастната преценка на химик, който не допуска да му повлияят разни авантюристични възгледи, аз си спомних неговите думи и ви отправих покана до Хага в Холандия да дойдете при мен за една седмица.

— Както екселенц вижда, аз се отзовах на тази покана, макар с това в голяма степен да занемарявам собствените си работи.

— За всичко ще бъдете обезщетен, но поставям условие до утре да се задоволите само със стаята си.

— Мога ли да попитам за работата, екселенц, на която се дължи отправената ми покана?

— Днес няма да говорим за нея, тъй като преди всичко трябва да си отдъхнете, но ви обещавам, че утре сутринта ще бъдете напълно осведомен.

Дребният химик наклони глава настрани с лека усмивка.

— Мога ли да се считам вече за осведомен?

— Как така?

— Екселенц — отговори той сега със сериозен тон, — аз не съм врач и винаги искам да знам онова, което трябва да знам. Откликнах на поканата ви, но нямам време да се залавям с нещо утре, което мога да започна още днес.

— Аз ще ви обезщетя!

— Не можете. Бихте могли да ми дадете някаква компенсация за загубата на пари, която ми донесе пропуснатият ден, но не сте в състояние да ми върнете загубеното време и да ми замените неприбраните духовни плодове. Граф Дьо Сен Жермен не е човекът, заради когото бих прахосал дори един час от скъпоценното си време. Той може да чака пет години успеха на един опит, понеже си има своята аква бенедета, която го прави безсмъртен, но аз съм обикновен простосмъртен и ето защо трябва да си скъпя времето.

Последното изречение беше изговорено със затаена подигравка, която не се изплъзна на маршала.

— Вие си имате представа защо ви повиках? — попита той.

— Не само си имам представа, ами го зная. Повикахте ме в Екернфьорде, понеже храните съвсем основателно недоверие срещу мъжа, който толкова много ви е обещал, а нищо не е удържал. Аз трябва да проуча неговата работа и моята преценка ще е за вас отвесът на поведението ви спрямо него.

— Така е — призна маршалът изненадано.

— Тогава моля да изтъкнете причината, поради която не мога да започна веднага работа.

— Ще бъда искрен, драги мой! Може би постъпих малко прибързано. Признавам, че доверието ми към графа ни най-малко не е разклатено, защото… защото…

Трудно беше на стария, достопочтен ветеран да изрече една неистина. Ван Холмен, беше достатъчно схватлив да разбере веднага всичко. Той вметна:

— Защото ви е дал ново обещание, което е толкова многообещаващо и блестящо, че всичките ви съмнения са ударили на бяг. И тъй като моето експертно мнение вече не е необходимо, ще си позволя без забавяне да се върна в родината.

Още преди маршалът да е съумял да го задържи, той беше отворил вратата и напусна помещението. По същото време се отвори вратата на вестибюла и влязоха двама мъже, единият от които огледа химика първо усъмнено, а после — с радостна изненада.

— Ван Холмен! Възможно ли е?

— Хер барон фон Лангенау! Вие също в Екернфьорде?

— Както виждате! Какво правите при маршала?

— Нещо много важно. Убедих го, че на света живее някой си Ван Холмен, и си тръгнах.

— Какво означава това?

— Това означава, че маршалът поиска да дойда, за да поогледам пръстите на граф Сен Жермен. Онзи обаче си е извоювал ново доверие, тъй че в качеството си на personne inutile [17] имам задължението да се измета.

— Не си тръгвайте, а почакайте тук, докато се върна! После ще ме придружите до моето жилище!

— Доложете за мен! — заповяда другият на камердинера.

Този отвори вратата.

— Господин легационният съветник Морин!

— Да влезе.

Морин се отзова на поканата заедно с барона.

Маршалът беше все още така въодушевен от разговора с графа, че без да обърне внимание на Лангенау, се втурна към Морин и го улови за двете ръце.

— Добре дошъл, господин съветник, добре дошъл! Вие ме виждате днес радостно развълнуван, тъй като получих една обещаваща щастие новина.

— Позволете да участвам в радостта ви, екселенц, но нека преди това ви представя барон фон Лангенау, който е дошъл от Берлин, за да увери екселенц в приятелските чувства и голямото уважение на своя крал!

— Аха! Много добре, хер барон! Вярно, че ние още не сме се виждали, но вие сте ми известен от делата си като мъж, на когото неговият крал може да разчита. Сядайте, господа, а вие чуйте, господин съветник, каква радостна вест имам да ви съобщя! Вие също, господин барон, няма да лишите моята новина от вниманието си. Дори зная, че ще се удивите и ще признаете, че навремето сте постъпили несправедливо с един велик мъж.

— Мога ли да попитам кого екселенц удостоява с честта да нарече велик мъж? — попита Лангенау учтиво.

— Граф Сен Жермен.

— А-а, тъй, тъй! Аз също го наричам велик, но той е величие от съвсем друго естество.

— Аз се намирам в благоприятното положение да ви убедя в противното. Сигурно сте чули, че той живее при мен?

— Отдавна знам, че е намерил при вас убежище от отмъщението в преследването на онези измамени, които са му повярвали!

— Това е едно сурово и несправедливо изказване, което същевременно оскърбява и мен — отвърна маршалът със свъсена физиономия. — Но вие сте мъж, който се радва на моето уважение, и аз със сигурност ще имам своето удовлетворение, когато искрено си вземете обратно думите. Длъжен съм да ви се извиня, тъй като и аз бях започнал вече да се разколебавам. Много добре зная, че хората ми се присмиват за доверчивостта и жертвите, които съм принесъл на графа, но днес подигравчиите ще бъдат съсипани. Аз смятам да се оправдая по начин, по-бляскав от който не би могло да има.

— Ще се радвам за екселенц, ако преценката ми за графа се окаже погрешна. В този случай съм готов да му простя всичко, което е причинил на мен и близките ми — отвърна баронът.

— Разбирам! Срещнах Казанова, който ми разказа едно-друго за вас и графа. Убеден съм, че с великия маг са постъпили навремето в Хага несправедливо. Той е най-прочутият мъж на столетието и понастоящем се намира в лабораторията или библиотеката ми. Тази нощ, точно в дванайсет часа, той ще разреши две задачи, по които магията и химията от хилядолетия напразно са работили. Вие идвате в добър час и аз каня и двама ви да станете свидетели на нашата победа.

Морин се поклони, благодарейки, и каза:

— Графът — когато имах честта да се запозная с него, носеше името господин Беламаре, — е един изключителен мъж, едно явление, което излиза извън всички наши представи.

— Къде го срещнахте за пръв път? — попита Лангенау.

— Във Венеция. Там станах свидетел как той подари на един познат обикновена хартиена изрезка, която един банкер погаси срещу двеста дуката. Съумя да накара една перла за пет дуката така да нарасне за осем дни, че му предложиха после шейсет за нея. А барон Щош уверяваше, че преди много години го видял в Байона, където превърнал в чисто сребро една оловна табла с тежина няколко фунта. И от това време ни най-малко не бил остарял.

— Чували ли сте го да музицира? — попита маршалът.

— Да, на пиано. Свири вълшебно.

— Днес ще се възхитите още повече от него. Без да го уведомя, аз поканих едно отбрано общество от дами и господа, за да оправдая официално с резултат досегашното си доверие. По този повод той ще се прояви по моя молба като виолинист. Майсторството му тук е направо несравнимо. Княз Смирноф, който преди четиридесет и девет години го е чул да свири на виолина, ме уверяваше, че през този дълъг период той не е променил нито умението, нито външния си вид. Ще ви покажа също един извънредно забележителен ръкопис.

— Мога ли да науча заглавието на този ръкопис?

— Това е един коментар от Раймундус Лулус и изяснява някои тъмни пунктове около Хебер, Роджър Бейкън и Арно дьо Вилньов. Томът ми струваше почти четири хиляди талера.

— От кого го купихте?

— От Сен Жермен.

— Истински ли е? — поинтересува се неволно Лангенау.

— Защо питате?

— Защото, доколкото зная, Раймундус Лулус не се е занимавал с магия, а едва от неговите последователи е представян като маг.

— Позволете тук да бъда на друго мнение. Впрочем графът е заплатил от своя страна за ръкописа петнайсет хиляди талера.

— Какви са двете задачи, които довечера ще разреши?

— Ще направи една проявителна смеска на прах, която само при един допир превръща всички метали в чисто злато.

— Това би било едно разтърсващо света изобретение. А другата?

— Една аква бенедета, която не само премахва както досегашната влиянието на старостта, а прави смъртта от външни фактори в чиста невъзможност.

— Имате предвид примерно смъртта от раняване?

— Да.

— В такъв случай съм любопитен дали ще успее — обади се Морин.

— Аз съм убеден. Прахът вече от пет години стои над огъня. Аз все отново и отново трябваше да чакам, тъй като потайните часове така и не искаха да съвпаднат с положението на небесните тела, и вече изгубих търпение, когато графът преди малко даде уверението, че днес в полунощ всички магически и астрономически предпоставки щели да бъдат налице. Нали господата ще дойдат?

Морин изрази съгласие; Лангенау размишляваше.

— Бих дошъл, екселенц, но вече другаде приех покана.

— Отказвате! При кого?

— При граф Дьо Ламбер, у когото живея с жена си. Поканени са също принц Паранов и съпругата му, които пристигнаха заедно с мен.

— И кой още?

— Друг никой.

— Тогава елате всички в единайсет часа при мен! Принц Паранов не ми е непознат. Срещал съм го във Виена и Варшава. Той и принцесата ще бъдат добре дошли. Граф Дьо Ламбер често се е отбивал при мен и няма да откаже да ви придружи. А вашата съпруга… а-а, не чух ли веднъж, че Амели д’Осе, чудно красивата племенница на госпожа Д’Осе, била първата дама при маркиза Дьо Помпадур?

— Така е, екселенц.

— В такъв случай трябва да я поздравя, хер барон!

— Тя ще дойде, защото също ще бъде любопитна да види дали опитите на графа ще излязат успешни. От своята леля тя наследи един кръст, който тази навремето бе получила като подарък от граф Сен Жермен в присъствието на маркизата. Аз дадох да го изследват — беше фалшив.

— Или е бил изследван от ювелир, който не е бил експерт! Има най-различни диаманти. Понякога те са безцветни и бистри, но често са оцветени в сиво, розово, синьо, зелено или черно, така че една заблуда не е изключена.

— Съгласен съм, екселенц. Но принц Паранов също е купил преди време от графа един диамант за пет хиляди дуката, чието специфично тегло било само две и половина, докато това на диаманта възлиза на три и пет до три и шест долара. А двата диаманта, които изследвах в Хага с Ван Холмен, нито фосфоресцираха на тъмно, нито изгаряха в кислородна среда. По-големият уж беше от диамантите на френската корона. По-късно се установи, че скритото намерение било Генералните щати да бъдат измамени с една малоценна сбирка за сто хиляди гулдена. Попитайте банкера Ейдриън Хоуп. Той ще потвърди моите показания, защото и до днес при него се намира на съхранение един камък, който уж струвал милиони, а пък никой не си го е поискал.

— Ако всичките ви думи съдържат истината, то има достатъчно причини да бъда предпазлив. Но аз съм убеден, че се заблуждавате. Само преди малко графът ми каза, че е живял още преди няколко хиляди години.

— Следствие неговата аква бенедета?

— Да.

— Людовик XV, Помпадур и графиня Жержи са пили от нея и въпреки това умряха. Да не би нейният ефект да се проявява само при графа? Той явно е един много изкусен козметик, това е всичко.

— Да, но тъкмо графиня Жержи е претендирала, че го е познавала от Венеция петдесет години преди появата му в Париж. А външността му от това време наистина била останала непроменена. Как ще обясните това достоверно твърдение?

— Или авантюристът е разиграл с Жержи една задкулисна игра и тя е била негова довереница и партньорка, или дамата е имала някаква болезнена заблуда, а може би се е намирала и под демоничното му влияние.

— Хм-м. А какво е мнението ви за онова саморъчно послание на Монтен, което е показал на Луи Петнадесети?

— Възможно е да е било умела фалшификация, но не е изключено и да е било истински документ, предаден от Монтен през 1580 година на някой граф Дьо Сен Жермен. По някакъв начин посвещението попада много по-късно в ръката на авантюриста. А може и той да е добавил във Франция името Сен Жермен.

— Вашите проницателни умозаключения ме удивляват и аз ще размисля върху тях.

— Думите ви са висока чест за мен. Впрочем ще помоля за разрешение да донеса днес кръста на моята жена. Принцът ще ви покаже своя диамант. Дали ще има в компанията някой познавач?

— Банкерът Ларсен от Стокхолм е един от най-изтъкнатите експерти по скъпоценни камъни. Той ще пристигне днес да предяви претенции за една не съвсем незначителна сума, която за съжаление ще бъда принуден да му откажа, тъй като от тези петгодишни експерименти средствата ми се изчерпиха. Довечера трябва да му дам възможност да се увери, че ще бъда по-богат и от Крез.

Лангенау се усмихна на сляпото доверие на маршала. Но за да обвърже губернатора, каза:

— Имайте добрината да отчетете и възможността тази надежда да се окаже измама! Оттук аз ще тръгна за Стокхолм и по тази причина възнамерявах да депозирам известна сума при Ларсен. Ще ми бъде много приятно да мога да говоря с него още тук по този въпрос и моля за разрешение да се явя в качеството на ваш представител, екселенц.

Маршалът го погледна радостно изненадан. Един обсаден от кредитори мъж при такова предложение обикновено изоставя всяка сдържаност.

— Мой представител? С удоволствие, хер барон! Но сумата възлиза на две хиляди дуката.

— Въпреки това аз държа на молбата си.

Маршалът му подаде ръка.

— Прието! И се надявам, че ще настъпи час, в който ще мога да си позволя да бъда към вас също така внимателен. А сега мога ли да изразя увереност, че ще се явите довечера с граф Ламбер, принц Паранов и вашите дами?

— Няма да ви караме да ни чакате, екселенц! Но един въпрос! Няма ли да е уместно да присъства и химикът Ван Холмен, когото срещнахме във вестибюла?

— Хм! Ако вие желаете, да. Но той вече си е тръгнал и аз за съжаление не знам къде да го намеря.

— Той ме чака във вестибюла. Човекът се радва на моето най-голямо уважение. По време на своето пребиваване тук ще бъде мой гост.

Двамата мъже се надигнаха и се сбогуваха с маршала, който определено хранеше едно приятелско разположение към Лангенау, макар по отношение преценката към Сен Жермен да нямаше единомислие с него…

Беше вечерта и вече удари единайсет часът. Всички изтъкнати членове на малкия двор на губернатора се бяха събрали в залата, която граф Дьо Сен Жермен беше определил за своите намерения.

Прозорците бяха плътно затулени, стените — облечени в черно. По висящия от потона полилей във формата на корона горяха само няколко свещи, така че в помещението цареше изпълнен с тайнственост полумрак, който не позволяваше добре да се различат чертите на присъстващите. В заден план на залата беше закачена завеса — сигурно закриваше сцената, на която графът щеше да се появи. Досами входа на залата, за да не бъдат забелязани веднага от сцената, бяха заели места Лангенау и Паранов със съпругите си, а редом с тях — Ван Холмен.

Маршалът беше поздравил гостите си и после се бе отдалечил. Сега влезе отново и се обърна към барона:

— Бях при графа — прошепна. — Досега той смяташе, че ще присъствам само аз и много се ядоса, когато му съобщих, че победата ни ще бъде отпразнувана в многобройна компания.

— Той не заяви ли, че при това положение няма да може да разреши задачата си?

— Сигурно имаше намерение да го каже, но аз не го оставих да стигне дотам. Отбелязах, че доверчивостта ми е осмивана и той е длъжен в интерес на моята чест официално да докаже, че не е шарлатанин и е недооценяван единствено защото непосветените не умеят да поберат в разума си неговата мощ и величие.

Лангенау не успя да сдържи доволната си усмивка. Семето на недоверието, което беше посял в сърцето на губернатора, беше покълнало и започнало да връзва плод.

— Знаете ли за нашето присъствие?

— Не.

— Искате ли да окажете на мен и себе си една услуга?

— Говорете!

— Наредете да завардят всички изходи и разположете постове под прозорците, достижими от графа.

— Хер барон, това би било проява на недоверие, на което не съм способен.

— Но пък аз, екселенц! Аз познавам графа и не мога да се преборя с мисълта, че той съзнава своето положение и ще се опита да офейка. В никой случай нямам намерение да бъда вземан на подбив от него и откровено признавам, че бих си тръгнал, ако нямах убеждението, че не може да се изплъзне и ще бъде принуден да си доиграе ролята до един или друг край.

Тези думи прозвучаха така убедително, че не пропуснаха да окажат своето въздействие върху губернатора.

— Е, добре! Щом ме принуждавате по този начин, ще изпълня желанието ви.

— Заповядайте на хората си да кажат на графа при евентуален опит за бягство, че има избор между дуел и сцената там.

Маршалът се отдалечи и мина доста време, преди да се върне. Беше вече четвърт час след дванайсет, когато това стана, и въпреки недостатъчното осветление на залата можеше да се различи бледнината, обхванала неговото лице.

— Случило ли се е нещо? — попита Лангенау.

— Да. Вашето предвиждане се оказа вярно, хер барон. Аз самият спипах графа, когато вече се канеше тайно да се измъкне.

— Аха!

— Принудих го да остане.

— Ще се яви ли?

— Длъжен е — процеди старият ветеран. — Сега вярвам, че е измамник. Ако се възпротиви, изгубен е.

— Той при всички случаи е изгубен! — обади се Паранов хладнокръвно.

Още докато говореше, една ярка светкавица проряза пространството зад завесата и тя се вдигна. Графът беше застанал по средата на сцената, загърнат в дълга персийска дреха. Имаше и няколко слуги, носещи разни прибори и странно оформени съдове. Видът му беше на як и държелив петдесетгодишен мъж. След като подреди предметите и отпрати слугите, той започна с монотонен глас:

— Приветствам ви с поговорката на мъдреците, с поздрава на маговете, с абракадабрата на безсмъртния Серенус Самоникус.

Настъпи напрегната пауза, по време на която той плъзна очи по събранието, за да разпознае присъстващите. Поради царящия в залата полумрак това не му се удаде напълно. После продължи:

— Който е посветен в тайната на Артехиус и Сандивайе, който познава теорията на планетарните часове и талисманите на Полифилос и граф Дьо Трие, може да помоли своя гений да тръгне с мен до Меркурий, от Меркурий до Луната, от Луната до Юпитер и от Юпитер до Слънцето. Това е магическият кръг на Зороастър [18], наричан от мъдрите Зендашт. Той прескача Сатурн и Марс и аз ще го обознача с черни букви по тази бяла дъска.

Той взе един черен пастел и записа няколко непознати за всички йероглифи по дъската. После се обърна отново към събранието:

— Поздравявам ви още веднъж в името на гения на Агрипа и ви обграждам с пентаграмата на великия Соломон, чието изкуство да побеждава смъртта аз днес преоткрих. Нека той се яви, за да засвидетелства, че неговият дух и моят са едно. Угасете светлините!

Стана, както беше заповядал.

— Camera obscura! [19] — отбеляза презрително Ван Холмен. — Светкавицата преди малко беше колофон със семена на плавун. О sancta simplicitas! [20]

Сянката изчезна и сега Сен Жермен запали свещите на един трираменен светилник, който освети ярко сцената. После поде отново:

— Сега се спускат вашите ангели от юг и север, от изток и запад. Издигнете се, духове на огъня и земята! На маестрото на тайните изкуства е дадена власт над скали и камъни, над почви и метали.

Взе една табла от масата и я подаде от подиума.

— Убедете се, слушатели на великия маестро на гномите, че таблата е от сребро!

Подносът тръгна от ръка на ръка, беше признат като сребърен и му бе върнат. Той взе една колба и я вдигна нависоко.

— Този прах е подгряван на свещен огън в продължение на повече от пет години. Той съдържа всемогъществото, превръщащо камъни и въздух в диаманти. Той за миг ще превърне тази сребърна табла в злато.

Той отстъпи встрани и задържа подноса така, че светлината от свещите да остане между него и очите на присъстващите. Отсипа малко от праха.

— Колко умно! — промърмори Ван Холмен. — Светлината ни заслепява. Една подмяна е лесно осъществима.

Граф Дьо Сен Жермен пристъпи отново напред и подаде подноса.

— Убедете се, смаяни, че среброто се е превърнало в злато! Нека стопанинът на този помилван свише дом задържи таблата!

Златото предизвика удивлението на всички зрители с изключение на мнително настроените, седнали отзад. Таблата стигна накрая до ръцете на маршала и той я задържа. Сега графът разположи няколко триножника, под които запали спирт.

— Наближава великият миг, в който цялата вечност ще бъде прикована в капка вода. Донесете смеските!

Един слуга донесе една табла с няколко колби, а после един пистолет, който обаче графът върна.

— За какво е оръжието? — попита Паранов.

— Той ще накара слугата да стреля по него и с това ще докаже, че аква бенедета го прави неуязвим — отвърна маршалът. — Поне в тази работа трябва да е сигурен.

— Слугата, който донесе колбите, довереник на графа ли е?

— Не. Аз му го придадох за обслужване напосоки, когато преди малко помоли за слуга.

— Помещението, в което се намира, може ли да се обхване с поглед от сцената?

— Не. То е свързано с нея чрез тясна, сега отворена врата.

— И как се стига дотам?

— През задната врата на страничния коридор.

— Благодаря.

Той се надигна и напусна тихо залата. Меките постелки на антрето заглушаваха стъпките му. Когато отвори тихо посочената врата, намери малката стая празна. Слугата сигурно помагаше нещо на сцената. Паранов видя две маси. Едната беше празна, а на другата лежеше пистолетът, до него един куршум и барут. С две бързи, тихи крачки той се озова там и подмени куршума с този, който баронът толкова дълго бе носил върху сърцето си. Щеше да пасне съвсем точно в незаредената сега цев. В следващия миг стоеше отново в коридора и се върна обратно в залата. Деянието беше извършено напълно осъзнато. Във войнствения и деен живот на дивия хърватин изцяло липсваха онези деликатни чувства, които биха въздържали друг от подобна постъпка.

— Къде бяхте? — попита Лангенау, когато той зае отново мястото си.

— Ще разберете — отговори онзи лаконично и отправи поглед към сцената.

Над пламъците нещо клокочеше и съскаше. Графът пристъпваше от един огън към друг, а слугата застиваше зад него при дадена заповед. Най-сетне процедурата бе доведена до успешен край. Графът събра течностите в едно шишенце и угаси пламъците. После отсипа една капка от шишенцето в друго с вода, напълни една златна лъжица и я вдигна.

— Хвала на този час и благодат на този дом! Това стъкълце съдържа новата аква бенедета, от която е достатъчно човек на всяко столетие да взема по една-единствена капка, за да бъде безсмъртен, вечно здрав и неуязвим. Първата капка принадлежи на изобретателя.

Той поднесе лъжицата до устата си и бавно всмукна напитката. После продължи:

— Втората капка ще съхрани във вечна младост мъжа, при когото се намираме и който подкрепяше свещената наука с толкова великодушни жертви. Но преди това трябва да докажа, че тази едничка капка наистина ме предпазва от смърт и всяко нараняване, макар едва в този миг да е преминала в тялото ми.

Даде знак на слугата, който донесе пистолета и съпринадлежностите. Графът обърна внимание на публиката:

— Прегледайте барута, оловото и оръжието, за да се убедите, че няма никаква измама!

Прегледът скоро приключи. После слугата зареди грижливо пред очите на всички оръжието. Графът го накара да застане от едната страна на сцената и самият се облегна на срещуположната стена.

— Едно… две…

— Стой! — извика с висок глас Паранов, като пристъпи към сцената. — Само една дума, господин граф Дьо Сен Жермен!

Графът позна хърватина и пребледня.

— Принц Паранов!

— Съвсем вярно! Познавате ли този камък?

Той извади диаманта.

— Да.

— От вас ли го получих?

— Действително.

— Истински ли е?

— Да.

— Значи сте готов да си го вземете обратно срещу пет хиляди дуката?

— Аз не купувам камъни!

— Дори ако ви отправя покана за дуел?

— Не мога да приема такава покана, понеже съм неуязвим! — отвърна графът гордо.

— Е, добре, след като не приемате гърди срещу гърди, тогава хитрост срещу измама!

Отстъпи назад. Графът не изгуби ни най-малко самообладание от този инцидент. Той се обърна към слугата и започна наново да брои:

— Едно… две… три!

Изстрелът проехтя. Графът изхвърли ръце във въздуха и посегна конвулсивно към шнура, служещ за вдигане и спускане на завесата. Прозвуча многогласен вик на ужас. Завесата се спусна.

— Последвайте ме! — повели Паранов и се втурна през вратата по коридора към сцената — след него маршалът, Лангенау и Ван Холмен.

Слугата стоеше блед и безпомощен пред Сен Жермен, който лежеше в безсъзнание на земята, заобиколен от локва димяща кръв. Ван Холмен се наведе да прегледа ранения.

— Изгубен! — отсъди той. — Ще дойде на себе си само за да умре.

— Прегледайте този куршум! — помоли Паранов. Химикът го разгледа внимателно и се изправи шокиран.

— А, сега се досещам! Този куршум се състои от живак и смес на галмей. Изглежда като от олово, но при изстрел се разпада още след цевта и пада безвредно на земята. Принце, вие сте били тук и сте го сменили с онзи, който ви е дал баронът, нали?

— Така е!

Този прост и спокоен отговор хвърли другите в ужас, ала принцът отхвърли упрека с повелителен жест.

— Спокойно, господа! Този крал на измамниците и шарлатаните заслужава нещо повече от една толкова внезапна и безболезнена смърт. Хиляди го проклинат. Той сто пъти е избягвал справедливото наказание, защото иначе е трябвало да бъдат посрамени височайши особи. А един заклет сиромах, извършил прегрешение, към което го е тласнал гладът, бива обречен на бесилка или да изчезне в тъмнината. Ние си отмъстихме, господа, и нека дълбок мрак покрие тази сцена!

— Но събранието там вън! — изпъшка маршалът.

— Нека си мисли, че става дума за безсъзнание. Дори когато човек е неуязвим, куршумът предизвиква контузия, за която му трябва време да се възстанови.

Ван Холмен междувременно се бе огледал. Той се наведе, вдигна една картонена тръба и я помириса.

— Тук се е криела светкавицата — каза. — А тук отзад виждате отворената врата на камерата! Вие трябваше да я обслужвате, нали? — обърна се към слугата, който кимна смутено. — А тук зад светилника лежи сребърната табла, която той «превърна» в злато! Това са вашите пари, господине…

«Маршал» искаше да каже, но този беше изчезнал. Сигурно се беше отправил към залата, за да успокои гостите си и се освободи от тях.

Сега графът се раздвижи. Отвори очи с конвулсивно свиване на лицевите мускули и се вторачи в стоящите около себе си. Постепенно в погледа му се върна съзнание. Плъзна очи от един към друг и зашепна:

— Паранов… Лангенау… Холмен… ох, аква… бене… дета…!

Ван Холмен се наведе към него и заговори:

— Вие се възползвахте от най-благородното, науката, за най-долното, на което човек е способен — за измама. Ето защо се изпълни онова, което ви предрекох навремето в Хага. Вашата аква бенедета се превърна за вас в аква маледета. Искате ли свещеник?

Раненият сега си беше възвърнал напълно съзнанието.

— Измама… — прошушна той, — изгубен… мъртъв… ох, аква… маде… дета…!

Поток кръв бликна от носа и устата му. Той се надигна и падна възнак. Смъртта го бе сключила в ледената си прегръдка, за да му докаже, че с нея подигравка не бива.

На другия ден в Екернфьорде се заговори, че граф Дьо Сен Жермен бил леко неразположен, тъй като един куршум рикоширал от тялото му. По-късно се чу, че бил напуснал града, за да предприеме околосветско пътуване. Неговите привърженици и почитатели дълго чакаха някакъв признак на живот от негова страна. Има хора, които и до днес вярват в аква бенедета.

Той досега не се е върнал от своето пътешествие…