Опълченци

Подвигът на новак

На 28 ноември 1877 година падна Плевен. Армията на Осман паша, която застрашаваше тила на Шипченската позиция и на руския корпус, изправен срещу Русчушката крепост, беше разбита и пленена. Усилията на командуването на руските освободителни войски сега се насочиха към Шипченската позиция и проникването на юг от Балкана. Прехвърлят ли се войските в Тракийската низина и заловят ли като в клещи огромната и добре екипирана армия на Вейсел паша, разположила се в каменните редути на Шейновския укрепен лагер, откъдето се продоволствуваше с храни и хора османската позиция на Свети Никола, пътят на руските войски към Одрин и Цариград се разчистваше и краят на войната идваше.

Но това не беше така лесно, както можеше да се проектира спускането на войските с молива по картите на военните щабове. Не беше нужна тука само войска, въоръжена и с висок дух за победа, а и преодоляване на непроходимия Балкан и устояване на природните стихии. Крила бяха нужни тук на руските войници, за да прехвръкнат по Тревненския и Химитлийския проход, които на военните карти дори не бяха отбелязани. По тях се промъкваха само дивите кози. На места огромни скални водопади препречваха тия пътеки. Особено Химитлийската, по която трябваше да премине отрядът на генерал Скобелев, Белия генерал, прославил се при действията срещу Плевенската крепост. А в неговия отряд влизаше и Българското опълчение, дало небивал по героизма си отпор на Сюлейманпашовата армия на Шипка от 8 до 11 август с.г.

Докато траеше проучването и прокарването на що-годе сносна пътека в гънките на Балкана, есента ги обърна с поройните си дъждове на хлъзгави калища, падините — на гьолища и с гъстите си мъгли преряза върховете, които останаха да висят във въздуха като далечни, недосегаеми острови. Малките планински реки Етъра, Паничарка и Козещица, губещи се дотогава в кривините на своите каменни корита, изведнаж бликнаха като буйни потоци и оглушиха долищата с неудържим, застрашителен рев.

И зимата дойде в селцата, където бяха се разположили седемте дружини от опълчението и прииждащите полкове от дивизията на Белия генерал. Сняг захлупи планината и малките селца Зелено дърво и Топлеш се загубиха по ридовете, в които бяха се залепили. Останаха да стърчат само военните бараки, в които се душеха сред дима на зиданите печки опълченци и войници от Уралската казашка сотня на майор Кирилов. През това време пристигаха все повече руски войски. Наближаваше денят, когато те ще запълзят по Химитлийската пътека, за да атакуват укрепения лагер на Вейсел паша при Шейново. Затова усилено се разширяваше планинската пътека. Помагаха за разчистването на снега селяните от двете села, а и жените им не останаха назад. Правеха се просеки из гъстите букови гори, насипваха се с ломени камъни тръпчинките, за да могат да минат оръдията на полските батареи, раклите със снаряди, продоволствените коли.

Особено трудна беше работата при върховете Коруджа и Чифут, възправили се на пътеката като стражи в планината. До тях пък от каменистата поляна Крали Маркови столове се откриваше страхотна бездна, в която можеше да се провали човек или товарна кола, минаващи непредпазливо по пътеката. На това открито място не беше никак безопасно и от страна на неприятеля, укрепил се на върха Малуша, откъдето префучаваше от време на време по някой снаряд. Но въпреки това пукащите се снаряди по скалите на Коруджа не уплашиха и не прогониха планинците, които съзнаваха колко важна беше работата им. Падналият през нощта сняг се изриваше, през деня с дървените оборски лопати, а в натрупаните от виелиците преспи се правеха просеки. А зимният вятър все по-яростно брулеше снега от върховете и поледяваше пътеката. Пръстите на хората премръзваха, но никой не оставяше работата си. Понякога между хората се промъкваха войнишки патрули, които оглеждаха пътя дори чак до южните склонове на Балкана.

Незаменим водач им беше кърджията Новак Димитров от село Зелено дърво. За да избегне зоркото око на османските варди по Свети Николския проход, където алчните заптиета намаляваха почти наполовина от стоката, която отнасяше за прочутия Узунджовски панаир, той предпочиташе да се смъкне в Тракийската долина с пъргавото си конче по Химитлийската пътека. Затова я познаваше като пръстите на ръцете си. Веднъж той прекара чак до Химитлий началник-щаба на опълчението подполковник граф Келлер дори под носа на низамите, които пазеха изхода на пътеката.

Когато офицерът записваше нещо в бележника си и правеше скица на местността, Новак стоеше настрана и очите му жадно поглъщаха и прекрасната долина, и хубавите турски къщи с обширни овощни дворица. Ех, мислеше си селянинът, като гледаше тия богати къщи, напуснати от изплашеното население, и ги сравняваше със своята дървена планинска колиба, ще се свърши войната и той ще влезе тук, ще запретне ръкави и райска градина ще направи в някой от тия дворове. Разбира се, защо пък това да не стане, стига свободата да изгрее над тая изстрадала българска земя?

За тоя ден си мечтаеше той и когато разузнаванията приключиха, се прибра в дървената си планинска колиба, при жената и децата си.

А руски войски все повече пристигаха в двете села. Явно беше, че съдбоносният ден на похода наближаваше. И последният ешелон вече беше се прибрал. По липса на помещения войниците налягаха под колите и край огньовете. Но де огън, който да ги стопли. Само мъждукаше, нямаше дърва. А беше излязла заповед по войската в никакъв случай да не се секат за огрев плодните дръвчета. Онези дърва, които на гръб бяха докарали от просеките в планината, се свършиха. Едно по едно загасваха огнищата. Дори храната не можа да се сготви, а камо ли чай да стопли премръзналите войници. А на следния ден ги чакаше съдбоносният поход.

Зъзнеха на студа хората, зъзнеше и населението в студените си колиби.

Тая нощ Новак не го свърташе в къщи. Нали на сутринта той ще води отряда на Скобелева по заледената Химитлийска пътека.

Излизаше от колибата, поглеждаше налягалите под колите войници, загасналите огнища и се връщаше, клатейки замислено глава. Триеше вкочанелите от щипещия студ пръсти и тропайки с крака, се мъчеше да се стопли. Все пак в студената колиба, където децата и жена му бяха се завили презглава с чергите, беше поне завет. А вън? Планинският вятър бръснеше и заледяваше всичко. Как ще се вдигнат утре на поход войниците, които глождеха само сухар, без да са се стоплили с храна от незавиращия казан, нито пък можеха да си направят чай? Като гледаше как подскачаха, наловили се като на хоро, премръзналите братушки, той размисли нещо и се втурна в колибата.

Влизането му беше така шумно, че жената и децата, както бяха завити в чергите, скочиха от одъра.

— По-скоро — извика той на слисаната си жена, — взимай с децата каквото можете и бягайте при съседите!

— Какво? — изпищя жената. — Да не би османците?…

— Не ме питай! Прави каквото ти казвам. Отведи децата в съседите и ела да събираме покъщнината!

И сам започна да граби каквото му попаднеше на ръцете. Смъкна от гвоздеите на стената закачените дрехи, сграбчи сламениците и ги струпа пред къщата. После задърпа раклите и ги изнесе навън. Натрупа върху тях съдовете от полиците и всичко каквото можеше да извлече.

— Боже, боже! — кършеше ръце жената, като се върна от съседите. — Мъжът ми е полудял!

Без да я слуша, Новак се втурна към войниците:

— Братушки, взимайте брадвите и тичайте с мене! Има дърва!

Отначало премръзналите войници не го разбраха. Но когато той грабна брадвата от походната кухня и започна да кърти стените на колибата, последваха го. Много ръце се впуснаха да му помагат.

— Ето ви дърва — повтаряше Новак и сечеше още по-силно оголените от мазилката пръти.

Скоро от колибата остана само купчина дърва.

На бивака лумнаха буйни огньове. От войнишките казани се разнесе мирисът на врящата гозба и на чай…

Рано сутринта, загърнат в селския си кожух и яхнал пъргаво казашко конче, Новак водеше Скобелевия отряд по Химитлийската пътека.

На 28 декември 1877 година отрядът на Белия генерал атакува Вейсел паша в Шейновския укрепен лагер. Превземането на редут № 3 от Пета опълченска дружина реши съдбата на боя.

Същия ден напразно войници и опълченци търсеха Новак, за да го отведат при генерал Скобелев. От скромния селянин нямаше и следа. Той беше изпълнил дълга си и се беше изгубил в редиците на безименните герои…