Опълченци

През Балкана

В празната болнична стая беше тихо! От закнижения прозорец се промъкваше струя студен въздух, която играеше с пламъчето на дебелата стеаринова свещ, залепена на пръстена паница. Сянката на кюнците се повдигаше и снишаваше, сякаш висящите под целия таван ламаринени тръби търсеха удобно място на стената, за да се облегнат. Из въздуха се носеше острата сладникава миризма на карбол, смесена с тежкия дъх на спарена слама и на пот от хората, лежали върху нея. През отворената врата на съседната стая се виждаха неясните очертания на предметите и на празните сламеници на одъра. До масата в тази стая дремеше милосърдната сестра. В цялата болница беше останал само един болен. Той лежеше неподвижно и дремеше. Затова и сестрата си позволи да подпре лакът и масата и да затвори за няколкоминутна почивка зачервените си от денонощното бдение очи.

Болният обаче не спеше. Той беше само затворил очи, уморени от трептящата светлина на свещта. Суровите дърва в печката съскаха, сякаш се сърдеха за нещо. От улицата долиташе шум от хорски гласове и скрибуцане на коли по скования сняг. Понякога изтрополяваха конници и ударите на подковите по замръзналия калдъръм ехтяха в тясната улица.

Тогава мислите на болния с шеметна бързина се втурваха подир конския тропот и не се успокояваха, докато той не заглъхнеше из тясната криволичеща улица, похлупена от разперените като крила стрехи на къщите.

Дълга декемврийска нощ беше се спуснала от Баждара, зад който всеки ден залязваше слънцето, когато времето беше ясно и мъгли не виснеха над плочестите покриви. А още по-дълга и тревожна беше нощта за болния, който лежеше сам в стаите, доскоро пълни с хора, които говореха високо, пъшкаха от болките си или с шепнещ глас молеха за нещо. Сънят му беше кратък, с прекъсване, изпълнен с кошмарни видения. А мислите му най-много се въртяха около неговото собствено положение. Цял месец вече, откак лежеше в тая болница.

Когато се научиха за настъплението на юг през Балкана, другарите му един по един избягаха от болницата. Отидоха в частите си, за да участвуват в похода и битките. А той остана да лежи. Нима те бяха по-здрави от него или раните им бяха излекувани? Не! Той не ще остане повече тук!

Стори му се, че в този момент столът в съседната стая изскърца. Тихи стъпки се чуха. Сестрата беше станала и бавно се примъкваше към него. Той полузатвори очи. През мрежата на ресниците си виждаше сянката й, която нарастваше на трептящата светлина, неясна и колебаеща се. Тя пристъпи към средата на стаята, погледна към болния, който не показваше, че се е събудил, отвори печката и постави няколко дървета в пламтящите й уста. Отражението на огнените езици зачерви ярко обърнатата й към печката страна. Но желязната вратичка тропна. Яркочервените багри изчезнаха. Остана само голямата сянка на жената, която се отдалечаваше към вратата. Резето изскърца. От коридора нахлу студена струя. Но това беше само за миг. Щом вратата се затвори, отново тежкият въздух, изпълнен с миризмата на лекарства, на спарена слама и пот, завладя стаята.

Копчев се надигна на лакти и се заслуша. Стъпките на сестрата преминаха по коридора. Твърдите токове на обущата й заопипваха хлъзгавите стъпала, които водеха за двора. След малко прокънтяха по плочите на закрития входния под къщата и се загубиха. Пътната врата тропна силно, за да се намести ключалката, и тишината отново завладя болничните стаи. Сега в тях остана само дрезгавата светлина на свещта като очи, които можеха да видят само неясно очертанието на предметите, потънали в собствената си сянка.

Болният отхвърли от себе си чергата. Спусна крака от леглото и се изправи. Болката от коляното премина като остра тръпка по цялото му тяло. Той се олюля. За миг стаята потъна в дрезгава сянка. Замайването премина така бързо, както дойде. Копчев започна да се облича. На гвоздея над леглото бяха закачени широкият му син панталон и българката, изкърпени от жените в града, които идваха да помагат на сестрата. Стегна се в тях. Измъкна ботушите изпод кревата, където стоеше и походната му торба. Шинелът и опълченският му калпак висяха на закачалката до вратата. Той сам се учуди на бързината, с която се облече. Страхът, че сестрата може да се върне всеки момент, даде тая голяма пъргавина на ръцете му.

Отвори вратата, ослуша се. На края на коридора се чернееше дупката на стълбището. Подпирайки се с ръка на стената, той се добра до нея. Натрупаният от хорските стъпки сняг по стълбището беше поледил тесните дървени стъпала. Той пристъпи по тях бавно. Въпреки това замръзналите дъски скърцаха издайнически и така застрашително, като че всеки миг можеха да се откъснат от страничните подпори и греди и да се сгромолясат заедно с човека.

Стъпил долу на плочника, Койчев се спря, за да си почине от напрежението, което беше го задъхало.

Въздушното течение в закрития входник отнасяше снежинките чак до портата, от която се излизаше направо на улицата. Прозорецът на бараката в двора светеше. Но на кого от прислугата би дошло наум да погледне към входа? Милосърдната сестра сега навярно беше на разговорка с другарката си в девическия манастир, където се помещаваше част от госпитала. Копчев вдигна яката на шинела си и натисна бравата на вратата. Улицата беше мрачна и празна. Фенерът, прикрепен на стената при входа, хвърляше по каменния зид ръждивожълто петно, което навяваше по-скоро тъга, отколкото бодрост и надежда за тия, който го търсеха от нужда. Отражението на червения ръст, изписан на стъклото му отпред, лежеше на снега като белег, направен с кръв. Снежинките играеха на светлината на прозорците, надвиснали над тясната улица. Тия светли петна приличаха на очи, които сякаш надничаха във вратовете и пазвите на минувачите. Шумът от движението, доскоро долитащ в стаята му, беше изведнъж пресекнал. Човешките вълни, дотогава заливали тая пуста сега улица, бяха отминали и отнесли със себе си гълчавата от викове и команди, тръскането на колите по издълбания път, тропота на конете и глухите стъпки на подкованите войнишки ботуши. От надвисналите по широките стрехи преспи вятърът бръснеше като с невидима метла скованите от студ снежинки и затрупваше с тях трапчини и ъглища.

За миг Копчев се заслуша в шепота на тия малки ледени зрънца. Иззад къщите се носеше шумът на Янтра, който така се сливаше с фученето на бурята, че той не можеше да определи посоката на течението й. Това би го насочило накъде да върви. Той съзнаваше сега само едно — че трябва да се махне час по-скоро от входа на болницата. Прислужниците или милосърдната сестра всеки миг можеха да го заварят.

Той нахлузи още повече калпака над очите си, прилепи добре яката до ушите си и тръгна по улицата. Все ще срещне някой, който да го упъти.

Вървеше по средата на калдъръма. Ботушите му се заравяха в прясно навалелия сняг, под който лежеше набитата от колите и войнишките стъпки ледена кора. На няколко пъти се подхлъзна. Тогава тръгна до самите дувари на къщите, на които би могъл винаги да се опре.

Когато след малко се спря и обърна, той съзря, че от дъното на улицата се показа сянка, която бързо го наближи. Стар човек носеше нещо, завито в бохча.

— Добра стига, юначе. Къде така?

Копчев, който беше се приготвил да запита накъде трябва да върви, за да улови пътя към Балкана, позабави отговора си. Трябваше ли да му каже истината? И изведнъж смутолеви:

— Къде?… Отивам подир другарите си.

— По това време? Че къде са те?

— Тръгнахме заедно, но аз се отбих в един дюкян — продължи да нагажда отговора си опълченецът. — Когато излязох, те вече заминали. Дали не съм сбъркал пътя? Къде извежда тая улица?

— То нашият градец има само тая улица и още една оттатък реката. Зад гърба ни отива към Конашкия мост и Падалото, а напред — към Шиваровия мост и Балкана. Дълга улица, проточила се като въркузун, та краят й няма…

И показа с ръка посоките.

— Отивам при дъщеря си. Ожених я лани след Петровден в махалата Радичевец… Сватът е нещо болнав, та рекохме двете фамилии да се съберем. Нали е Бъдни вечер… Другите отидоха по видело, пък аз останах да се опече прасенцето. Не е сега празници да се гледат, ама нали ни е адет…

Едва сега на Копчев му обърна внимание тежката бохча, която старецът крепеше в ръцете си. От нея дъхаше на току-що печено месо. Неволно си спомни за сестрата. Навярно беше отишла при другарките си в женския манастир, за да посрещнат заедно Бъдни вечер.

— Хайде да вървим сега — прибави старецът. — Дружина ще сме си чак до Шиваровия мост.

Двамата тръгнаха из улицата. Старецът не преставаше да говори. Парата от устата му топеше скрежа отпред на вдигнатата яка. Там се бяха образували вече ледени иглици.

— Сурова зима, люта зима, юначе. Озори и вас, и братушките. Ех, да не е тя, откога да сте откъртили тая паплач от върховете… Ама май че скоро ще бъде, а? От няколко дена много братушки се извървяха нагоре към Балкана, стягат се… „Белият генерал“ щял да ви води, а?

— Да… — мънкаше в яката си опълченецът.

— Видяхме го, кога мина през града… Юнак човек!… Хвърчи, едва го настига щабът му…

Няколко конници изтопуркаха зад гърба им. Попитаха за пътя към Балкана и заминаха. На едно място светла ивица пресичаше тясната улица. Очертаваше се на отсрещната стена на къщата като прозорец със спусната завеса. Беше фурна. На тезгяха лежаха тави с току-що извадени от пещта симиди. Препеченият върху тях сусам пръскаше приятна миризма.

— Общината ги е поръчала — забеляза габровчанинът, — ще ги раздават на войската… Всинца дадохме по малко брашънце… То веке е на свършване, ама като е за войната — дадохме…

Дойдоха до Радичевец. В гъстата мъгла се очертаваха неясно силуетите на няколко къщи, кацнали на стръмния баир, току над самия път. Вдясно беше реката, оттатък която се виждаха да блещукат като светли размазани петна прозорци. Оттук пътят се прехвърляше по Шиваровия мост и отиваше към Балкана. Нищо не спираше вече студения вятър, който идваше откъм планинската теснина.

Габровецът постави торбата на снега. Развърза я. Показа се тепсия с печено прасенце. Под нея — голям кръгъл хляб. Отчупи от него, отряза с привързаното на пояса си ножче месо и го подаде на опълченеца.

— Вземи, юначе. Жал ми е, че не мога да те поканя на софрата си — тебе те чака път. Дано застигнеш другарите си… Сватовете живеят ей тука горе, дето мъждее прозорецът… По тия стъпала — право при тях… А ти все покрай реката. При Гърбавия мост ще се отбиеш надясно. Селото Зелено дърво е на няколко крачки, както се вика… Добър ти път…

Старецът постоя, докато сянката на опълченеца потъна в мъглата, намести бохчата на лакътя си и се закатери по навеяните от снега стръмни стъпала…

Копчев пристъпяше бавно по пътя. Премина по Шиваровия мост и продължи в тъмнината. Срещата със стареца и неговите думи го изпълниха с хубаво чувство. Те му напомниха за неща, които му бяха така близки! Сякаш един свят далечен, животът от ранните му младини, сега възкръсна пред него и го свърза с домашното огнище, с близките, с родния край.

Докато умът и въображението му бяха заети с тоя прекрасен спомен, той не чувствуваше страшната самота, своята безпомощност, цялата тая безнадеждност, които го обгръщаха в непрогледната мразовита нощ. И колкото повече се отдалечаваше от града и светлината на прозорците изчезваше зад гърба му, толкова повече споменът избледняваше и се загубваше в мислите му. Като пътник, спрял насред пътя в безсилие.

Вятърът напираше насреща, развяваше шинела му и се завираше в пазвата. По тялото му пълзяха студени тръпки.

Той вървеше бавно, с наведена глава. Снежинките се завираха в очите му. Под шинела му ботушите се виждаха като две тъмни петна, които понякога съвсем се загубваха в дълбокия сняг. По пътя нямаше никаква пъртина. Вятърът беше заличил следите на колите и хорските стъпки. Вървеше напосоки. Стремеше се само да не се отдалечава от шума на реката. Но този шум от време на време така се смесваше с пищенето на фъртуната, че не можеше да го различи. Това го смущаваше. Тогава се чувствуваше загубен. Но надеждата отново възкръсваше в душата му, щом слухът му долавяше глухото бумтене на реката.

Имаше моменти, когато фъртуната стихваше и наоколо ставаше толкова тихо, че той чуваше дори шумното си дишане. А шумът на реката заприличваше на шепота на оттегляща се от пясъчния бряг вълна. Мъглата за миг се вдигаше и тъмнината ставаше прозрачна като запотен прозорец, зад който се открива пейзаж с тъмни бои. В далечината заблещукаха неясни светлинки, които го обнадеждваха и помамваха. Снежинките преставаха да го щипят по лицето. Тогава той разбираше, че не валеше, а вятърът загребваше снега от полето и посипваше нощта със заледените като ситни песъчинки снежни зрънца.

Това бяха мигове на почивка за бурята. След това тя отново се затирваше през долищата, дигаше снежен прах и изпълваше полето с вой.

Копчев се бореше с нея. Обръщаше й гръб, когато връхлиташе върху му, и пак тръгваше — напредваше крачка по крачка. Той ту се катереше по стръмнина, ту се спускаше в някаква долчинка. Бурята така го замиташе из надолнището, че го караше да тича по стръмнината. Тогава му се струваше, че тя ще го захвърли в някой трап и там ще го зарине със сняг. Ще изчезне, ще се загуби като ледена снежинка.

Но волята му да живее, да намери другарите си, не го напускаше.

Той помнеше, че на път за болницата бяха минали през някакво село. Къщите му бяха сгушени по околните баирища, но долу при пътя, който извиваше покрай реката, имаше ханче и няколко бежански колиби. Нали там селяни бяха ги почерпили с топла ракия? На Колчев му се струваше, че беше вървял много време и че той отдавна трябваше да стигне при това ханче. Къде е сега то? Изчезнало ли е под снега, или той беше сбъркал пътя? А умората вече го оборваше. Той чувствуваше как потта на гърба му се вледенява. От студа пръстите му залепваха по заледения прът, който едва стискаше в ръка. Опита се да го стопли в ръкавите си, но и там беше студено. Скрежът бе се набил в плата.

По едно време му се стори, че като се спускаше по някаква стръмнина, шумът на реката стана по-ясен. Надеждата пак трепна в душата му. Та нали и ханчето беше до самата река. Но колкото отиваше по-надолу, толкова мъглата ставаше по-гъста. Тъмнината така го обгърна, че той дори и ръката си не можеше да види. В този миг му се счу кучешки лай. Не, не беше това халюцинация на слуха му. Ето и звънчета на шейна. Те спряха внезапно, но кучешкият лай продължаваше като задавена кашлица, която идваше зад някаква стена, съвсем близо до него и все пак непреодолима. Колко безкрайна беше тази стена, издигната от мъглата!

Той чуваше как сърцето му бие ускорено от радост. Хе, той беше вече много близко до ханчето или до селото. Но и кучешкият лай престана. Не беше ли това минала по пътя шейна? Тя, която беше събудила надежда в него и беше го свързала с живота, сега го отминаваше!

Той напъна гърди и извика:

— Хей, хорааааа… хорааа… Чувате ли… хораааа?

Но той дори не чу и гласа си. Като че шумът на реката и на бурята, мъглата и непрогледната тъмнина го удавиха в своята неизмерима дълбочина, още преди да излезе от устата му. Сякаш някой чужд човек хриптеше до ушите му.

Гъстата студена мъгла нахлу в дробовете му и го задави. Той наду отново гърдите си.

— Хейййй, хораааа!…

Този път навярно ще го чуят. Но никой не се обади. Той остана с разперени ръце, както беше ги издигнал, да поеме въздух с отворени уста. В този миг на отчаяние ухото му долови тропване на врата. Шумът дойде от стръмнината. Оттам едно светло петно изплува в мъглата.

— Кой вика? — чу се плътен глас…

Изненадата на Копчев беше толкова голяма, че той не можа веднага да отговори. Гърлото му беше се схванало от радост. Само направи няколко крачки с протегнати ръце напред. Светлото петно се залюля, фенер затършува в тъмнината.

— Насам, насам — прозвуча слабият глас на Копчев, който беше застанал на мястото си като схванат. — Тук, насам.

От стръмнината се спусна към него едра сянка. Светлина обля Копчев.

— Опълченец!? — Гласът на приближилия се човек беше изпълнен със състрадание. — Що щеш по това време?… Ела, братко!…

Копчев не се мръдна от мястото си. Човекът го прегърна през кръста и го повлече нагоре. Опълченецът мълчаливо се отпусна на ръцете му.

— Хайде, още малко — насърчаваше го добрият човек, — още няколко крачки. Ето и моята колиба. Йово, отвори вратата…

На вратата застана жена със среден ръст. Тя протегна ръце да помогне.

— Остави, аз сам мога… — живо каза мъжът.

Топлината от огнището погали бледото лице на опълченеца и скрежът потече на струйки по него. Копчев се свлече до огнището. Човекът го остави, излезе навън и тутакси се върна с шепи сняг. Разтри с него лицето, втвърдилите се като кокали пръсти на опълченеца.

— Йово, смъкни сламеника от одъра и го тури ей тука, до огнището. Така. Сега помогни ми да го съблечем.

Койчев беше се съвзел и даваше знак, че сам ще направи това, но добрите хора не го оставиха да помръдне ръка. Смъкнаха замръзналия на гърба му шинел. Овлажнилата от потта българка беше се скоравила. Ботушите бяха станали на кора, която не се огъваше. Мъжът хвърли дебела черга върху премръзналия човек.

От срещния одър няколко чифта детски очи с любопитство наблюдаваха това, което ставаше край огнището.

— Никола — каза бащата на едно от децата, — скочи и набумкай огнището с дърва. А вие там спете — смъмра той другите, които също се надигнаха. — Човек… добър човек… едва-що не го е замела фъртуната.

Никола надяна цървулките, дръпна абичката от сандъка до огнището и изхвръкна навън. Върна се, прегърнал цял куп заскрежени дърва.

— Ако друго ни липсва, поне дърва имаме — забеляза бащата и започна заедно с детето да стъква огъня.

Отначало огънят примижа, дървата зацвърчаха и изведнъж огнището отвори огнени, топли очи, които изпълниха колибата със светлина и топлина. Опълченецът дишаше шумно. Той гледаше добрите хора, загрижените им лица и усмивка на благодарност се прокрадна на края на устните му под още влажните от скреж малки мустачки.

— Йово — махна с ръка мъжът, — дай ракията.

Дребната женица загледа мъжа си въпросително. Къде ще е ракията?

— Хич не си спомням къде я турихме.

— Е, потърси… Ама по-скоро, че държим гол човека, ще измръзне още повече. А пък трябва да се разтрие…

Копчев беше смъкнал мократа риза от гърба си. Жената затършува из колибата. Изведнъж Никола се обади:

— Ей сега ще я намеря, мамо. Хей я…

Детето се подвря под одъра по колене и измъкна една голяма бъклица. Дотътра я до огнището. Бащата я отпуши и погледна с укор жена си.

— Голяма колкото буре, ама нали не вади очите на човека. Я се понадигни малко, юначе. Така…

Копчев се подпря на лактите си. Захапа дървената шийка.

— Само една глътка. Стига, стига — задърпа селянинът бъклицата от ръцете на опълченеца. — То само малко трябва.

После той сипа на шепата си и започна да го разтрива с ракията, докато цялото тяло на Копчев пламна. Отпусна се на сламеника. Топлината и ракията го упоиха.

— Понагрей на огъня заешката кожа — каза селянинът на жена си, като продължаваше все още да разтрива премръзналия. Кротката и убита от бежанските грижи жена му помогна да увият опълченеца в кожата, метнаха дебелата дреха върху нея, пристегнаха го като пеленаче. Селянинът го тупна бащински по бузата с ръка и каза:

— Утре си пак на крак!

И като мяташе дрехите му на сандъчето близо до огъня, за да съхнат, прибави усмихнат:

— С бурята ли бе излязъл да се бориш, а? Накъде беше тръгнал?…

Копчев се опита да преглътне слюнката си, която беше се запряла на пресъхналото му гърло.

— При другарите си бях тръгнал…

— И хубаво щеше да ги намериш в някой трап край реката. То, байновото, иска и малко разум… през нощта тръгнал… На светло е все по-друго нещо. И през деня в такава буря може човек да се изгуби и да загине, без да го види някой… А денем и хора минават по пътя…

Опълченецът се размърда, като че искаше да освободи ръцете си от притискащите го дрехи. В очите му блесна строго пламъче.

— Ами че утре къде ще намеря другарите си? Те ще са вече далече в Балкана…

— Ако не бях те чул, хубаво щеше да ги застигнеш… Но злото мина. За него да не говорим… Пак голям герой си, като можа да стигнеш до бежанските колиби… И ханчето е тук наблизо. Хе, долу в реката… Ама и аз да тръгна в тая буря, бая ще се пощурам, докато го намеря… То мъгла ли е? Гъста, непрогледна — с нож да я режеш…

Селянинът говореше тихо, като на себе си. После изведнъж повиши гласа си.

— Хайде, Никола, свивай се под чергата — каза той на детето, което примигаше на огъня със зачервени от дима очи. — Като те няма при другите, и те не могат да заспят. Пет деца — все дребосък — прибави той загрижено. — Ех, бежанско тегло. Добре поне, че най-голямото Иванчо можах да настаня на работа в Габрово… При сладкаря Йонко Шекерджията… Само за прехраната му.

Копчев го слушаше мълчаливо. Поклащаше от време на време глава. Понякога погледът му се зарейваше из полутъмните ъгли на колибата, където беше струпана покъщнина.

Селянинът проследи погледа му.

— Какво гледаш? — каза той с тъга. — Това едва можах да измъкна от Аджар… Запалиха го башибозуците… Може да си чувал за него. Хей там, в Караджадаг, под върха Кадрафил… Брежанска неволя. Други пък съвсем голи-голенички избягаха… само душата си да спасят от мъка и от ножа на поганеца. Пък измряха по кърищата… Покрай пътя, та чак до Габрово е цяло гробище. Както си умираха хората от глад и от студ, така ги и заравяха до самите колиби…

Селянинът натъпка луличката си с рязан тютюн, подхвана в шепата си въгленче и го пусна в лулата. Тютюневият дим се зави над главата му. В това време бурята напъна вратата на колибата. Въздушната струя се спусна от комина и обели лъскавите зъби на въглените в огнището. Искри се пръснаха до краката на бежанеца.

— Вече цял месец все така вие… Затрупва ни, сякаш иска да ни заличи от земята — забеляза замислен той. — Останах с тая дребна челяд тук с надежда, че скоро ще се приберем в селото си, а пък то…

Жената се завъртя около огнището и наля в една паница ошав. Приятна миризма се разля от него. С това бяха посрещнали Бъдни вечер. Нямаше какво да сготви. Постави паницата на земята до опълченеца. Но той не я виждаше, затворил очи. Може би беше вече заспал.

— Да се прибираме, Божко — каза тихо жената и на пръсти отиде до одъра да понареди разхвърляните по него черги.

Селянинът се надигна от пъна, на който седеше, постоя няколко мига надвесен над заспалия и се примъкна към одъра…

На следния ден следобед Копчев пристигна в опълченския лагер при Зелено дърво. Дружините бяха строени за тръгване в поход. След малко започна молебенът.

Сутринта беше тиха и слънчева, но сега времето беше се развалило. Мъгла беше забулила планината. Студен полъх заледяваше снега и той скърцаше под стъпките на стройните опълченски редици. Капчиците от чимширената китка, с която отец Амфилохий ръсеше хората, замръзваха на лицата им. Те щипеха кожата, а по заскрежените мустаци и бради оставаха само като топчици. Но опълченците не усещаха студа, който замразяваше всичко в планината не толкова поради това, че под шинелите си бяха стегнали овчи кожухчета и на краката си навили дебели навуща и чорапи с ходила, намазани със свинска мас, а защото горяха от нетърпение час по-скоро да тръгнат на поход и да влязат в бой с османците.

„Български юнаци — проникваха в сърцата им прочувствените думи на Белия генерал, — вий, юнаци, още от първите дни на формирането на опълчението се показахте достойни за онова участие на руския народ, което той приемаше в съдбата на вашето поробено отечество. В битките при Стара Загора и на Шипка вие се показахте достойни за по-добра участ и заслужихте любовта и доверието на вашите бойни другари — нашите солдати. Аз напълно се надявам, че вие и в бъдещите битки ще покажете същата храброст и самоотверженост… Надявам се на това още повече, че вие, българите, се биете за свободата на поробеното си отечество, за отмъщението на поруганата чест на вашите майки и сестри…“

Кое сърце можеше да остане спокойно пред такива прости и топли думи, които засягаха патриотичното и честолюбиво чувство на хората? Мнозина опълченци бършеха сълзите си, когато слушаха тая сърдечна реч на прославения руски генерал.

Не тръгнаха опълченците със своите юнашки песни, нито пък музиките засвириха бойни маршове. Неприятелят беше толкова наблизо, че можеше да ги чуе. Позициите му по Малуша се издигаха над козите пътеки, по които пълзяха дружините.

При село Топлеш Белият генерал отново огледа редиците им. Изправен гордо на своя бял кон, с усмихнати очи, нетрепващи пред студения вятър, който брулеше лицето му, той козируваше с гола ръка на тия хора, в силата на които вярваше. Беше сигурен в тях и знаеше, че нищо не ще ги спре в устрема им към победата.

— На добър път, братя!

— Покорно благодарим, ваше сиятелство! Урааа!…

Никаква предпазливост не можеше да спре вече бурния отговор, който излетя от гърлата на хилядите хора, които маршируваха на снега като на учебен плац. Нищо не можеше да накърни обичта към командира, чиито бойни подвизи бяха отпечатани така живо в сърцата им.

— Добра сполука, братя!

Вятърът отнесе отговора из планината и го удави далече в долищата, потънали в мъгла снежна буря. Във вледенения въздух остана само да звучи ехото на бойното „ура“ като закана.

Оттук пътеката се възправяше, тясна и стръмна към снежните върхове, губещи се в мъглата.

Копчев почти незабелязано беше се вмъкнал в опашката на дружината още на Зелено дърво! Фелдфебелът, без да го пита много-много, му бутна една кримка в ръцете. Лекарят на дружината обаче, доктор Панов, го видя и му кимна с глава. Пошушна му на ухото:

— Като свърши молебенът, ела в бараката да те прегледам. Малко накуцваш…

— Здрав съм, нищо ми няма — отвърна Копчев. — Ще ме изпишат ли от градската болница, ако не съм оздравял?…

Докторът упорствуваше на своето. Той искаше на всяка цена да прегледа опълченеца, както гласеше и дружинната заповед за похода. Той протегна ръка:

— Дан болничния билет.

Копчев дигна рамене, без да поглежда доктора.

— Изгубих го снощи в бурята. Може би е останал в колибата, където пренощувах…

Доктор Панов поклати глава недоверчиво.

— Ще видим това после.

Но когато дружините тръгнаха от Зелено дърво, лекарят не се сети за Копчев. Всички гледаха да бъдат в редицата и да не остават назад от другарите си. Докторът беше зает със санитарния кон, натоварен с дружинната аптека. Кой обръщаше внимание на опълченеца, който понакуцваше в опашката на дружината си? Поледеният и утъпканият от хилядите стъпки сняг беше хлъзгав, затова може би Копчев вървеше така предпазливо.

От село Топлеш пътеката се извиваше право нагоре. На места хората се катериха поединично. Свечеряваше се и мъглата ставаше все по-гъста. Вледеняващият вятър зафуча. Скоравените от студа снежинки се завираха във вдигнатите яки. Посипваха дърветата. Клоните се запревиваха. Ледените шушулки по тях запяха с остър металически глас. По пътеката ботушите се заравяха в домъкнатия от вятъра зърнест сняг и се плъзгаха по заледената под него кора. Опълченци падаха и помъкваха със себе си вървящите зад тях другари. Това запираше колоната, разстройваше я. Товарните коне се събаряха встрани, потъваха в преспите.

Скоро така се стъмни, че нищо не се виждаше наоколо. По гласовете, които идеха отстрани, се познаваше, че група опълченци измъкваха потъналите в преспите коне или хора. Понякога се надаваше вик отзад:

— Надясно! Щиковете надолу!

Конници се провираха из редиците. Опълченците се стъписаха настрана. Но конете се оказаха в тази адска буря и по тая стръмна пътека по-неиздръжливи от хората. Ездачите слизаха и ги повеждаха за юздите. Почивките бяха безразборни, почти на всяка крачка. Опълченците обърнаха кримките с щиковете надолу. Имаше опасност падащите да се натъкнат на острието им. И все по-навътре в Балкана навлизаха хората. По тази пътека трябваше да бъде пренесена и полската артилерия на отряда.

Докато имаше сили, Копчев вървеше с другарите си, не изоставаше. Движението някак си намаляваше болката в коляното. Но когато влажната мъгла започна да прониква през плата и захвана да изстудява залепналата на гърба му риза, той почувствува как силите му започнаха да се губят. От катеренето по стръмнината свитите му колене вече не се изправяха. При всеки опит да се застои прав те трепереха.

От време на време се чуваше в редицата вик:

— Не се отбивай настрана! Не сядай, ще замръзнеш! Върви!…

— Върви! — подемаха вика няколко гласа. — Не сядай… Ще замръзнеш…

А самите гласове провисваха във въздуха като замръзнали.

„То само за минутка — мислеше си Копчев, — ей тъй, малко да поседне човек… само за минутка… Ще си почина и пак ще тръгна…“

Краката му вече трепереха от умора. Той затърси с очи опора. Отстрани до него му се мярна голяма сянка. Беше преобърната шейна. Празна… Воловете бяха отведени. Товара хората отнесоха нагоре на гърбовете си. А навярно и завет беше при нея.

Копчев направи няколко крачки и се опря на страничната дъска на шейната. Не, не така, трябва да седне! Смъкна се под извитото високо заднище на шейната. Не духаше. Снегът не беше я затрупал от тази страна. Това беше удобно място, което го обгърна и приюти на завет. Бузите му пламнаха в огън. Под яката ушите му горяха. Той чуваше бурята как вие и чука със зърнестия сняг по шейната. Но в неговото скривалище тя не проникваше. До ушите му достигаха хорски глъч и викове, подвиквания на коняри. Бурята грабваше тия гласове, омотаваше ги в снежната вихрушка, която ги отнасяше далече някъде в тъмнината, задушени в бесния й вой. Край него се мяркаха като тъмни петна неясните очертания на хора и животни.

Не беше ли това дружината му, неговите другари, които се качваха по стръмната пътека в планината? Той трябваше да ги застигне, иначе ще изостане и ще се изгуби. Да, той трябва да се измъкне от тая дупка и да отиде при тях.

Поиска да стане, а остана на мястото си. Топлината, която беше го обзела, беше толкова хубава и желана. Тя беше покорила съвършено волята му. Какво от това пък, ако остане още малко в това хубаво и толкова топло местенце?

Той се унесе леко, незабелязано, заслушан в гласовете, които достигаха до него. Не, това не са чужди гласове. Някой го назовава на име. Та това е бащиният му глас! Той звучи така ясно и живо в ушите му! Той чува да говори кротко майка му. Малките му братчета и сестричета са се омърлушили като на Бъдни вечер и чакат да ги поканят на софрата. Наистина не е ли сега Бъдни вечер? Той вижда бащиния си дом. Сняг е засипал всичко по двора. Мечо е вързан под навеса до пътната врата. Той се хвърля върху му, прегръща краката му, но не лае. Само скимти радостно.

Копчев поглежда през прозореца. Софрата е сложена до огнището. Около голямата пита, току-що извадена от връшника, са наредени паници с ошав, със скълцано зеле с ориз, гърне с боб и няколко шепи орехи, сушени сливи и ябълки. Той знае, че под софрата, на плочите са сложени купчинки с тор от обора, слама от плевнята и пясък, който децата са нагребали от реката по тъмното, без да издават глас или друг шум, за да не ги чуе чудовището, което лежи скрито на дъното на реката.

Децата със страхопочитание пристъпят към софрата и чакат бащината благословия, за да се нахвърлят върху гозбите. До огнището е присвила колене баба му и посбутва жарта върху големия пън, домъкнат от гората. Това е бъдникът, който не трябва да загасва тази нощ. Той трябва да гори, за да има живот и щастие в този дом.

Баща му слага на малката паничка, на която примигват живи въглени, няколко зрънца тамян и прикадява всички ъгли на стаите, за да се махне злото, което се прикрива там и дебне хората. Връща се и размахва ръка с димящата паничка над софрата и хората, наредени около нея. После посипва бавно с тор и слама земления под, за да не остане къщата без добитък и храна да има в изобилие. Когато нагребва с лопатата пясъка и го спуща да се рони бавно върху пода, сякаш брои песъчинките, той казва със светнали очи: „Колкото песъчинки на тая лопата, толкова врясък в тоя дом“. Начупва топлата пита и дава на всекиго по парче. Слага и пред мястото на отсъствуващия. И за него са отделени от всички гозби по малко.

Бащата се прекръства и казва:

— Хъ сега яжте, па догодина да се съберем по живо, по здраво пак на тая софра…

И като поглежда празното място, добавя:

— А пък за него, добър е господ… ще ни го доведе…

Децата се сбутват и се нахвърлят на софрата. И в тоя миг, когато вниманието на всички е насочено към гозбите, той безшумно отваря вратата и влиза. Пристъпя бавно. Очите му жадно поглъщат празничната картина, която се разкрива пред него. Как нищо не се е изменило тук! И огнището, в което тлее бъдникът, и полицата с подредените шарени паници, и блестящите като старо сребро калайдисани котли, и сандъкът с брашното и нощвите над него, и куките на тавана, на които закачат люлките за бебетата, и какви ли не още предмети, които правят уютен и удобен домашния кът…

Изведнъж всички настават от софрата. Майката го е видяла най-напред. Тя изпреварва другите. Хвърля се на гърдите му, задавена от вълнение. Не може дума да продума. Езикът му се е схванал… Само скланя глава на майчиното рамо… Колко е топло на него и как гали душата това хубаво майчино рамо!…

А в Балкана снегът все повече засипваше шейната…