Опълченци

Срещу башибозука

След превземането на Шейновския укрепен лагер Българското опълчение получи назначение да конвоира за Търново пленената Вейселова армия. Оттук руски войски поеха по-нататъшната охрана на пленниците, а опълчението замина за Котел да пази демаркационната граница с Тузлука, определена временно с Одринското примирие, и да бъде заслон в тила на руските войски, проникнали на юг към Цариград.

Щом се получи в Котел съобщение, че башибозушки шайки са нападнали няколко български села, Първа и Трета опълченска дружина бяха вдигнати по тревога. Те намериха село Медвен напуснато от жителите му. Селяните бяха избягали, за да се спасят от ятагана на озверените башибозуци. По улиците лежаха убити хора. На много къщи вратите бяха изкъртени и покъщнината разхвърляна по дворищата. Всичкият добитък беше отмъкнат. Цели стада говеда и кервани от коли с плячка бяха откарани в село Кадърфакли, към което се оттеглиха шайките. В това село ги настиснаха двете опълченски дружини.

От един дълбок дол, в дъното на който минаваше река Луда Камчия, селото беше разделено на две махали. Опълченците заеха позиция по единия скат на дола и пуснаха верига долу покрай реката. Не можеха да я преминат, макар че на места тя беше плитка. Залостили се зад къщите и плетищата на отсрещната махала, башибозуците със своята стрелба не пропущаха да мине никой през дола. На превързочните пунктове започнаха да пристигат ранени.

Трета опълченска дружина заемаше позиция на южния фланг. Дружинният лекар, доктор Константин Йованов Везенков, млад, висок, строен мъж, с руса къдрава брада, която го правеше по-възрастен, отколкото беше, запретнал ръкавите на шинела си, се отпусна уморен на един камък. Беше превързал няколко тежко ранени опълченци. Взривните куршуми бяха отворили големи рани. Трябваше да бърка в една дори доста дълго време и да прави разрез, за да извади куршума. Но веригата в дола се окопа добре и ранените намаляха. Сега доктор Везенков можеше да излезе на малката височина над превързочния пункт и да погледа сражението…

Той беше родом от Крушево, малък градец, разположен по скалистите поли на Крушевската планина, пазещи от север входа за прекрасната Битолска долина. Още като ученик при учителя Иван Божинов Шумков, когото гърците бяха преименували на Яне Теологос заради високото му елинско образование, малкият беше надъхан със свободолюбивия дух, който проявяваше тоя родолюбив градец в борбата си срещу гръцкия владика. Начело на тази борба стоеше учителят Шумков. Въпреки многото години, прекарани в гръцките училища, той не изгуби своето народностно съзнание. Когато Константин порасна, вярата в освободителната роля на Дядо Ивана го подтикна да замине за великата славянска страна Русия, където свърши българската гимназия при Минковския пансион в Николаев, а отпосле и медицина в Московския университет. Като студент той влезе в просветителната и родолюбива група на Любен Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев, Василаки Попович и др., които работеха за просветата и освобождението на българския народ. Щом свърши университета, Константин Везенков бе назначен за уездки лекар в град Верея, в Московска губерния. Но в 1877 година Русия обяви война на Турция за освобождението на българския народ. Доктор Везенков беше един от първите, който се записа в Българското опълчение. Влезе в комисията за приемане на доброволците. След това дойдоха походите, боевете при Стара Загора и Шипка. В тях той не беше само лекар, но и войник. Опълченците видяха как в критическите дни на Шипка той се хвърли на коня си и под град от неприятелски куршуми занесе важно съобщение на позициите. А в момента, когато османците бяха заобиколили шепата защитници, той събра ранените от превързочния пункт и пред очите на самия генерал Радецки ги поведе на атака… Така разбираше той своята служба в опълчението.

И сега, подпрян до един плет, наблюдаваше сражението, сърцето му трептеше възбудено при мисълта колко лесно биха могли да се разправят с башибозушката съпротива, ако конният взвод беше при дружината. Той би могъл да заобиколи във фланг башибозуците, които обстрелваха дола по дължината му и не позволяваха на опълченците да мръднат напред и да ги унищожат или разпръснат.

Зад гърба на доктора се чуха стъпки. Той се обърна живо. Конният му ординарец се показа иззад къщата в двора. Дърпаше коня за поводите.

— Не ми трябваш — махна му с ръка докторът, — стой там.

В това време наблизо куршум разрови земята.

— Не виждаш ли? — прибави сърдито Везенков. — Ще убият животното.

Ординарецът се закри зад къщата.

Втори куршум не последва.

— Случаен е бил — каза на себе си докторът, — изпуснал го е някой от тия проклети башибозуци.

В това време над селото прелетя ято гарвани. Зловещият им грак проехтя сред пукота на пушките като тъжно предзнаменование. Докторът се загледа в тях.

„Търсят мърша“ — помисли си той и пред погледа му неволно се мярнаха конските лешове край пътя, по който бяха дошли опълченците до Кадърфакли. И тягостни мисли потиснаха душата му.

„Ето — продължаваха да го вълнуват те, — и с всеки от нас може да се случи това… Живеем, радваме се и изведнъж… Хей там, в някой трап край пътя… Уж сме в примирие, а пък още продължаваме да се бием. И то по-лошо, отколкото в редовно сражение… Отвсякъде фронт.“

Гласове се чуха наблизо. Някой се оплакваше. Войници с носилка се приближаваха към доктора. Раненият мяташе ръце и не можеше да сподави болката си.

— Ойде ми но̀гата — стенеше той.

— Я виж ти, земляк? — учуди се докторът и спря носилката. — Какво има?

— Ранен е в бедрото, ваше благородие — отвърна един от носачите. — Нали стрелят с взривни куршуми, проклетниците, разбита е костта му. Ей така се клати кракът му…

— Ойде живо̀тот ми, ваше благородие… Нема по̀веке живот… — нареждаше раненият и стенеше от болки. — Я су ранен зле…

„Мияк?“ — мина през ума на доктор Везенков, като слушаше говора на ранения опълченец, и погледът му се оживи. Той не си спомняше да беше приемал мияк в опълчението в Плоещ. Македонци имаше в опълчението много, но мияк… Не, не си спомняше… Може би този е дошъл по-късно. Той се наведе над носилката.

— Отко̀де си, юначе?

— От Крушево, Македония, ваше благородие. Я су от Крушево…

— Носете го на пункта — заповяда докторът на носачите и тръгна подир носилката.

Докато промиваше и превързваше раната му, Везенков говореше на ранения:

— И аз съм от Крушево, юначе. Съграждани сме…

— Согражданин? — отвърна изненадан раненият и повдигна глава, за да види добре доктора.

— Съгражданин — повтори докторът. — Как се викаш?

— Петър Нунков, ваше благородие. Я су дюлгерин. Во Браила беф. Во Търново настигноф ополчението. Докле своршиф работата, и вие сте трогнали от Плоещ…

Доктор Везенков извади от джоба на шинела си бележник. Започна да записва нещо.

— Та ти се казваш Петър Нунков?

— Тако, ваше благородие. Лели ке оздравеот? Ке умрем, али по̀веке не можем да работа…

— Ще оздравееш, ще оздравееш, Петре — усмихна се докторът. — На тая рана иска само малко лежане, и толкова… Може и в Русия да те откарат. Ето ти тая бележка…

Доктор Везенков мушна една хартишка в ръката на ранения. И някаква горчивина сви в тъжна усмивка устните му.

— Ако не се освободи отечеството ни, там ще ме намериш… На адреса на тая бележка… В Русия… Ако ли слънцето изгрее и над нашия роден град — в Крушево.

— Во Крушево, во Крушево, ваше благородие… Ойде си веки полумесецот… Удави сет у море…

— Чул те господ — додаде докторът и се обърна строго към санитарите: — Да се откара с линейката в Котел в госпитала и да му се направи гипсова превръзка.

В това време горе на баира се чу конски тропот и „ура“.

„Аха, нашите атакуват“ — мина през ума на доктор Везенков и започна да се катери по сипея. Ординарецът му беше се подал зад стената на къщата и настръхнал наблюдаваше атаката на българската сотня. Всъщност това не беше цялата опълченска сотня, а само един взвод от нея под командата на младия юнкер Юрев. Конете препускаха в кариер. Под краката им хвърчаха буци изсъхнала пръст от пасбището, което се простираше съвсем равно и голо между двете махали. Тежките казашки шашки святкаха над главите на конниците като пламъчета, които ту гаснеха, ту отново избухваха. Залегналите зад плетищата башибозуци още отдалече посрещнаха със залпове конницата. Няколко коня се препънаха и паднаха заедно с ездачите си. Строят на взвода се разбърка, младият командир не устоя и върна конниците назад.

Доктор Везенков стискаше пестници от яд.

— Това е срамно!… Шипченски герои!… От едни башибозуци се изплашиха… Денщик, дай коня ми!…

И махна с ръка на ординареца, който тутакси изскочи с коня иззад къщата, без да разбере какво иска от него докторът.

— При мене, при мене! — викаше му доктор Везенков, като махаше възбудено с ръце. И когато конният взвод се приближи до плета, където стоеше той, извика:

— Толкова ли е бабешко сърцето ви, че се уплашихте?

Доктор Везенков се метна пъргаво на коня си. Измъкна сабята.

— След мен, юнаци! Напред!

Мощният му и внушителен глас изведнъж проникна в сърцата на конниците. Нямаше време за колебание. Кавалеристите обърнаха конете си и полетяха след доктор Везенков.

А той препускаше в кариер, издигнал сабята високо над главата си. В този момент той беше се забравил. За нищо не мислеше. Вятърът пищеше в ушите му. Чуваше само конския тропот. Буци пръст се пръскаха под твърдите удари на копитата.

Когато наближиха махалата, от плетищата проехтя пушечен залп. Повтори. След това пропукаха безредно отделни пушки. Башибозуците не издържаха и се разбягаха из дворищата. Някои от кавалеристите прескочиха плетищата и настигнаха бягащите.

— Урааа! — извика с цяло гърло от възторг доктор Везенков и се надигна на седлото си. В ръката му блестеше сабята, огряна от слънцето…