Оригами

4.

— Йошигава, Накано, Кавай…, какво знаят те? Прегъват, прегъват и прегъват, а живота? И чувството? — заяви Едуардо.

Аз слушах и се съгласявах, съгласявах се и слушах. Отвреме на време питах за нещо и той ми отговаряше, без да престава да се усмихва с онази безрадостна усмивка, която никога не напускаше лицето му. Говореше за самолети и лястовици, направени с основни прегъвания, за различни типове хартия, за движение и външен вид на изделията. Приказваше също и за живота, смърта и чувствата. Беше начетен и аз, стария човек, почти без придобита култура, слушах очаровано единствената личност, която изглежда приемаше, че съществувам.

Винаги си определяхме срещите си към свечеряване — така, както правеха влюбените. Часовете ми, прекарани в приюта, бяха изпълнени с отвращение към всичко наоколо, докато не дойдеше моментът на нашето виждане. Болногледачките бяха отбелязали увеличаването на броя на нощните ми разходки, но не изглеждаха особено разтревожени. И по-добре; идеята, че на моята възраст трябваше да се оправдавам с моите похождения, съвсем не ми харесваше. Когато слънцето се скриваше, вземах палтото си и една кутия от обувки, в която се криеха моите творения, след това се отправях към каменната пейка, на която се бяхме уговорили, че ще провеждаме срещите си. Едуардо винаги пристигаше с няколко минути по-късно, като в повечето от случаите идването му се предхождаше от появата на неговите самолетчета. После се усмихваше, сядаше до мен и със значителна сърдечност се преструваше на учуден от факта, който той определяше като „моят баснословен напредък“. Разбира се, че лъжеше, но го правеше с такава топлота, че това нямаше значение за мен. Бях неспособен да създам по-сложни модели, ръцете ми бяха прекалено непохватни, а зрението ми изневеряваше в критични моменти. Въпреки това, няколко пъти атакувах един модел на слон, който Едуардо смяташе за много красив и докато се опитвах да го направя, окончателно довърших тетрадката си за записки.

През някои от нощите, Едуардо ми показваше своите творения, които винаги носеше в кутийки от прозрачна пластмаса. Веднъж донесе един жираф, който наистина изглеждаше прелестно. Друг път ме изненада с някакво китайче, което си навеждаше главата в знак на поздрав. Донасяше модели на буболечки и на самолети, които не можеха да летят. Един път пристигна с много красива маска, но не ми позволи да я изпробвам върху лицето си. В действителност, той не позволяваше да се пипа нито едно от неговите творения. Съхраняваше ги затворени в прозрачните им кутии, а аз ги наблюдавах с часове и се опитвах да отгатна как ги беше огънал. Съвсем не се притеснявах, че не мога да ги взема в ръце, защото може би бях неспособен да разбера сложността на тяхната изработка. Но е вярно, че ме болеше от проявената липса на доверие и една нощ му отправих любезен укор.

— Да ги копираш ли, Пако? — избухна той в силен смях. — Не, приятелю, съвсем не става дума за това. По-скоро…, не зная как да ти го обясня. Просто след като съм ги завършил, никой не трябва да се докосва до тях. Разбираш ли го?

Лицето му придоби мрачен вид, сякаш манипулирането на книжните му творения съдържаше в себе си някаква неопределена опасност. Съвсем не го разбирах, но това нямаше значение. Никакво значение.