Оригами

5

Четири дена по-късно, синът ми дойде да ме посети.

Валеше ситен дъжд, който просмукваше дрехите и охлаждаше кожата. Синът ми пристигна с новата си блестяща кола, придружен от една красива девойка с големи очи и дълги крака, обути в прилепнали по тях джинси — беше една от онези, които никога досега не бях виждал. Те притичаха под дъжда разстоянието от паркинга до входа, където мълчаливо ги очаквахме аз и една болногледачка. И двамата ми отправяха безгрижни усмивки, и не спираха да говорят, докато преминавахме през приюта. Говореха за къщата си, колата и тяхната работа. Разговаряха за времето, политиката и плановете си за женитба.

— Защо дойде, Хорхе? — попитах сина ми, използвайки момента, в който останахме сами.

Девойката се бе отправила с танцуваща походка след болногледачката по посока към кухнята, вероятно с намерението да провери какъв вид бавна отрова ни сервираха ежедневно. Аз и Хорхе останахме заедно пред вратата на залата за развлечения. Докато палеше цигара, той ме изгледа от горе до долу.

— Тук е забранено да се пуши — рекох укорително.

— Не ме занимавай с глупости, татко — отвърна ми той и пусна облаче дим. — Знаеш защо дойдох. Държиш се като смахнат старец и излизаш по нощите, Бог знае къде…

След това още няколко минути, които и се сториха вечност, продължи да ме упреква. Не му отговорих. Слушах го мълчаливо, убеден, че съдържанието на думите ми няма да има никаква стойност за него. Някой включи телевизора и мърморенето му прекъсна нашия разговор.

Двамата си заминаха, така както бяха дошли, притичвайки под дъжда. Никога повече не ги видях, но в дъното на сърцето ми не чувствах съжаление. След този момент, наблюдението върху тайното ми нощно придвижване съвсем се стесни. Две от болногледачките непрекъснато патрулираха по коридорите като затворнически кучета, а един пазач непрекъснато висеше пред входната врата през цялата нощ. Наличният фонд на приюта се наслаждаваше на перспективата за увеличение на разходите за пребиваване, но невъзможността да се видя с Едуардо ме разкъсваше вътрешно.

Върнах се към скучното ежедневие, обхванат от собствените си мисли. Ако по-рано почти нямах връзка с обитателите на приюта, сега се потопих в състояние на пълно мълчание и ги прекъснах напълно. Затварях се в стаята си и с часове прекарвах проснат в леглото, вперил поглед в празното пространство. През някои от дните отварях прозореца и наблюдавах улицата, но тъй като от това място не можех да видя парка, тъгата ме нападаше бързо.

Дните ми преминаваха като есенни листа и скоро стана очевидно, че депресивното ми състояние съвсем не облагодетелства околната среда в приюта. Една особено тъжна утрин, когато сивите облаци бяха потопили небето, шефката на болногледачките ме повика в кабинета си и успя да проведе дълъг, свойски разговор с мен. Няма да ви разказвам подробностите, само ще ви кажа, че след повече от два часа стрелба и примирие, накрая ми бе предоставено разрешение да излизам през нощта по един път в месеца, но с обещанието, че винаги ще се връщам преди разсъмване.

Спомням си, че оня ден не бе четвъртък, но мисля, че беше единствения път, когато си изядох и двете яденета. След това се качих в стаята си и твърдо очертах с кръстче квадратчето на окачения на стената календар, което отговаряше на датата дванайсети ноември.