Оръжието-мутант

II

В крайна сметка Келхъун напусна кораба си, откри обработваемото поле и мъртвеца в него. И още много други неща. Но сега той беше объркан. В ранните зори на първото утро той внимателно анализира електромагнитния спектър. Изкуствени сигнали нямаше. Но външните микрофони около пладне доловиха далечен рев на реактивни двигатели и като погледна нагоре докторът видя бялата ивица на инверсионната следа. Следователно „те“ търсят изкуствения кратер от падналия медкораб.

И този факт опровергаваше предположението за необитаемостта на планетата. Градът изглеждаше пуст, но някой се опита да го унищожи. Там трябва да има някакви хора. Явно те се страхуваха, че инспекторът на Медслужбата може да открие неща, за които същата тази служба не бива да знае. И какво е това нещо в дадения случай?

Логическо обяснение за поредицата от противоречия засега нямаше. На Марис-3 трябваше да живеят цивилизовани хора. Но те постъпваха по съвършенно нецивилизован начин. Следователно…

Келхъун продиктува кратък отчет за станалите събития и постави лентата в аварийния предавател. Ако го търсят от космоса, той ще предаде съдържащата се информация. После докторът внимателно екранира или изключи останалите вериги, с едничката цел да не открият кораба по енергетичните излъчвания. Приготви необходимите му съоръжения и заедно с Мургатройд напусна кораба. Разбира се, насочи се право към града — там се криеше коренът на злото и се намираше отговорът на всички въпроси.

Пътешествието на собствен ход се оказа нещо не съвсем привично, но не чак толкова уморително. Растителността му се стори позната. Марис-3 бе планета от земен тип, а светилото се отнасяше към класа на жълтите джуджета, където се подвизаваше и слънцето. А подобните условия, при еднаквата сила на тежестта и състав на атмосферата, при еднаквата сила на осветеност, би следвало да създаде подобни организми. На планетата се виждаха и тревисти растения и дървета, а също и някои промеждутъчни форми. Аналогията трябва да се разпростира и на животинския свят, заемащ паралелни екологични ниши.

Така че този свят изглеждаше някак си обичайно, чисто земно. Това, което срещаше по пътя си, напомняше на дивите кътчета на родната планета и не приличаше на съвсем нов свят. Но срещаха се и странности. Например едно тревоядно животно без крака пълзеше като змия. Или птичката прилична на гълъб, но по крилата вместо пера се виждаха пъстроцветни люспи. Срещаха се създания живеещи в симбиоза и Келхъун с радост би узнал дали това са екзотически симбиоти или само форми на един вид организми, наподобяващи самките и самците на зимните светулки.

Но пътят към града не беше къс и време за биологически изследвания не оставаше. През първия ден на похода той търсеше подходяща местна храна, с единствената цел да съхрани непокътнат неприкоснивения запас. Добре му помогна Мургатройд. Малкият тормал изпълняваше едновременно няколко полезни функции в екипажа на „Еклипус-20“. Той не беше просто забавно зверче, което насмешливо да подражава на човешкото поведение, но принасяше и определена полза. Мургатройд гордо пристъпваше на задните си лапи до човека, понякога затичваше на четирите си крака и нещо с интерес изследваше.

Докторът забеляза как то захапа стеблото на непретенциозен храст и като го опита на вкус, погълна парченце от него. Келхъун запомни вида на растението, отряза един образец и го прикрепи към кожата на ръката си над лакътя с помощта на еластичен бинт. Дори след няколко часа нямаше алергична реакция и той се реши да го опита. Вкусът се оказа познат — нещо между аспарагуса или шпинат, зелената маса на който запълваше добре стомаха, но иначе не чак толкова хранителен.

Буквално след няколко минути тормалът помириса плод с такъв разкошен вид, че неволно привличаше погледа, но не пожела да го докосне и побягна нататък. Келхъун запомни и това растение. Тези животинки се отглеждаха в щаб-квартирата на Медслужбата заради някои техни много ценни свойства. Стомахът им бе чувствителен и обмяната на веществата бе подобна на човешката, ако ядеше някаква храна, то с 99% сигурност, тя ставаше и за човек. И разбира се обратното — не биваше да се докосва онова, което зверчето отхвърляше. Но друга бе истинската ценност на тормалите!

Спряха се за нощуване. Келхъун запали огън от някакво растение, което приличаше на кактус, като го поля с горящо масло. Около растението издигна сбита пръст като стена и се получи нещо прилично на нагревателен елемент на електрическа печка. Излъчваната светлина бе достатъчно силна дори за четене и докторът дори разтвори една книга, но бързо се умори и започна да се прозява.

Разбира се, в Медслужбата не биха постигнали много, ако не умееха да прогнозират поведението на хората. Как иначе ще провериш истинността на пациентите или местните власти? Но днес бе изминал пеш доста голямо растояние. Трябваше да си почине. Погледна зверчето, което седеше в същата поза като него и внимателно се вглеждаше в собственото подобие на книга — голям плосък лист.

— Мургатройд — каза Келхъун, — Сигурен съм, че всеки шум от мрака ще изтълкуваш като признак на нежелателен субективен опит или казано с други думи, като опасност. Затова, чуеш ли някой да се приближава към нас, дай ми знак. Благодаря ти предварително.

— Чхи! — отвърна кратко тормалът.

Докторът се напъха в спалния чувал и веднага заспа.

На другия ден, в разгара на утрото, те достигнаха очертанията на някаква нива, засята с царевица. Полето бе добре обработено, явно семената за посев бяха докарани от заселниците и бяха за заселниците. Докторът реши да разгледа нивата и по нея да определи, кога са се появили тук фермерите. И съвсем неочаквано се оказа пред труп на човек.

След първата възбуда, Келхъун се зае да оглежда умрелия — или загинал? — без излишни преживявания, от чисто медицинска гледна точка. Какво се бе случило с този човек? Съдейки по вида му, бе умрял от глад. Изтощението му се забелязваше от пръв поглед. Но той едва ли е бил фермер. Въпреки че до града бе далеко, той бе типичен гражданин, доста заможен, ако се съди по дрехите и няколкото украшения. Впрочем, в сегашната епоха скъпоценностите подсказваха повече вида на дейност на притежателя им, отколкото на нивото на състоятелност. По джобовете му имаше пари, документи и няколко фотографии, а също и различни дреболии, така присъщи за този вид хора. Това беше типичен държавен служител и нямаше никакви причини да умира от глад.

Още повече до това поле покрито със зряла царевица. Стъблата на растенията се извисяваха нагоре далеч над човешкия бой. А до трупа се намираха няколко изгризани кочана. Един от тях не беше довършен до край. И ако този човек не можеше да смила тази храна, стомахът му би се подул. Но той бе напълно нормален. Така, той бе ял сурова царевица, организмът му бе поел храната и въпреки това човекът бе умрял от глад.

— Келхъун се намръщи.

— Мургатройд — обърна се към зверчето, — какъв вкус има този кочан?

Наведе едно стебло, откъсна великолепния мамул и го очисти от листата. Меките жълти зърна апетитно замирисаха. Тормалът с наслаждение започна да ги гризе.

— Следователно, той не е умрял от царевицата — мрачно изрече докторът. — И не от изтощение. Това противоречи на фактите. Той е бил длъжен да умре, с 90% сигурност, от глад.

Нужно бе да почака. Мургатройд се справи с последните зърна и коремчето му забележимо се опна. Келхъун му подаде втори кочан и зверчето с не по-малко апетит погълна и допълнителното.

— Доколкото знам от писаната и неписаната история на Медслужбата, никой още не е успял да отрови тормал — говореше си сам докторът. — Системата за хранене веднага вдига тревога, щом усети нещо вредно. Ако царевицата не беше годна за храна, ти вече би започвал да повръщаш.

Но Мургатройд лапаше с апетит и като си напълни стомахчето до край с явно съжаление блъсна настарана остатъка, на който се виждаха още доста ярко-жълти примамливи зърна. После си избърса мустачките отляво, очисти езика си и се прехвърли на мустаците от дясно и като свърши тази важна дейност, каза със задоволство:

— Чхи!

— Прекрасно — похвали помощника си докторът. — Този човек не е умрял от глад. Колкото отиваме по нататък, толкова по-страшно става.

В походната раница, имаше, разбира се, лабораторна чантичка с комплект инструменти. При полевите изследвания анализите се извършваха по стандартна методика. Докторът се намръщи, взе образец и като стоеше прав, изпълни всички операции. Когато процедурата свърши, той погреба, доколкото успя, трупа и отново потегли. Настоението беше мрачно и по челото пробягваха дълбоки бръчки.

Така измина почти половин час без да разменят нито дума. Мургатройд след обилния обед предпочиташе да тича на четирите си крака. Изведнъж Келхъун се спря и решително каза:

— Е, дай сега и теб да проверим, Мургатройд!

Първо прослуша пулса на зверчето, после се зае със отделянето на влага от кожата през порите, накрая с честотата на дишане. Издишвания въздух бе прокаран през анализатора, чрез който определи основните показатели на обмяната на веществата. Тормалът бе свикнал с тези процедури и спокойно се подчини. Резултатите не противоречаха на очакванията — Мургатройд бе в абсолютна форма.

— Ама, че работа! — сърдито извика Келхъун. — Мъжът е умрял от изтощение. В тъканите му практически няма никакви мазнини. Той е ял царевицата, смилал я и умрял от глад. Защо?

Мургатройд неволно се размърда, сякаш именно той бе виновен за това. „Чхи!“ — произнесе въпросително и жално погледна човека.

— Ама, никак не ти се сърдя — успокои го докторът. — Но дявол да го вземе…

Той прибра в раницата полевата лаборатория и те отново поеха пътя си. Но след десет минути трябваше да спрат.

— Какво в същност е станало? Май изводът ми не е правилен. Той е ял и организмът му е приемал храната. Но защо тогава е умрял ог глад? Защото е престанал да се храни? Това е невъзможно, но така се случило.

— Чхи! — пропищя самоуверено Мургатройд.

Докторът мрачно въздъхна и те продължиха пътя си. Човекът не е умрял от някаква болест — това е така ясно. Поне не непосредствено. Анализът на тъканите говори, че те са работили нормално до последния миг. Значи, организмът като цяло изведнъж е престанал да функционира. Той е престанал да се храни?

— Човекът е живял в града — измърмори недоволно Келхъун. — А до там е така далеч. Какво е търсил тук?

Няколко крачки направи в нерешителност, преди да продължи. Възможно ли е, гражданинът просто да се е заблудил?

— Той е от града — продължи докторът да разсъждава на глас, — и го е напуснал. Градът е практически празен. Там са само нашите неосъществени убийци. Бил е построен за преселниците, нивята са били разорани и засяти. Градът не е помръднал от мястото си, по полетата узрялата царевица чака някой да я събере. А къде се намира населението?

Той се намръщи и погледна в краката си. Животинчето също се намръщи, но при него това не стана така добре.

— Той е бил принуден да напусне града? Болест ли го е прогонила? Епидемия?

— Чхи! — без особено доверие се произнесе Мургатройд по въпроса.

— И аз не знам — съгласи се докторът. — Той е умрял сам. Не е бил убит. Възможно, изчезнал е от града, защото се е спасявал от същите тези хора, които ни нападнаха. Те са се опитали и него да убият? Но защо? И защо ни нападнаха? Защото сме от Медицинската Служба ли? И в щаба да не узнаят, че тук е възникнала епидемия? Направо за смях!

Животинчето почна да обикаля някакво растение, помириса го и реши, че не представлява интерес и се върна при доктора.

— Това никак не ми харесва — каза той. — Всяка екологическа система има лешояди. Някой от тях са с крила. Ако градът е пълен с трупове, над тях биха кръжали хиляди птици. Къде са те? И ако наистина бе възникнала епидемия, корабът на Медслужбата биха го приели с радост! Какво ни подсказва това, Мургатройд?

Но на животинчето му беше просто скучно. Докторът прекалено често се спираше и те се придвижваха така бавно.

— В природата не се срещат парадокси — изрече мрачно Келхъун. — Само когато човек се намесва… резултатът прилича на чума, по време на която нападат кораба на Медслужбата. Тук има нещо мръсно. Тук, в космодрума и въобще навсякъде. Трябва да си отваряме зорко очите, Мургатройд!

Той закрачи бързо и животинчето пусна ръката му и затича напред на разузнаване. Показа се нова верига от хълмове.

След час се добраха до тях. Това бяха изтощени от времето остатъци на древна планинска верига, чиито върхове сега не надминаваха хиляда хиляда и петстотин фута височина. На билото се спря. Времето и мястото бе подходящо да почине, да се огледа и да запомни видяното. Плавните вълни на местността отиваха към хоризонта, където се сливаха със синята ивица на морето. Вляво нещо белееше.

Келхъун въздъхна и вдигна бинокъла си.

Това бе единственият град на Марис-3, столица на колонията от планетата Детра, където бе така пренаселено. Още от начало бе планирано население от сто хиляди души. Тук щеше да бъде ядрото на прекрасна цивилизация, която впоследствие би се вляла в съобществото на обитаемите светове.

Разбира се, бинокълът не можеше и да се сравнява с електронния телескоп, но и това което се виждаше през окулярите му, бе напълно достатъчно. Градът бе съвсем цял и идеално празен. Той не изглеждаше мъртъв, а като замразен. Пред погледа се точеше една автострада, но на нея не се виждаше и едно движещо се петънце. Пътят и небето над града бяха пусти.

Докторът стисна устни и се прехвърли на местността около града. Квадратните и правоъгълни полета бяха добре обработени. Отначало почвата е била очиствана от мощни булдозери, с които са се премахвали всичси местни семена, корени и дори микроорганизми. После са били разпиляни във вид на аерозол земни почвени бактерии, азотосвързващи и съдържащи фосфор, които живеят в симбиоза със земните растения. Но преди това са извършили серия от контролни опити, да си изяснят, как тези бактерии ще живеят в условията на местното бактериално обкръжение. И едва тогава са започнали да сеят.

Познатата гледка на люлеещи се житни поля, притежаваше зеленоватия отенък, който с нищо друго не може да се обърка. Прадедите на тези растения някога са процъфтявали на Земята и сега следваха нейните деца по цялата Галактика.

— По нивите може да се съди за хората — каза докторът. — Ето, на тези които са отпред, няколко седмици не е стъпвал човешки крак. Полетата са добре обработени, браздите са прекарани равни и прави, видът на растенията е прекрасен, но има признаци на изоставяне. С тези ниви никой не се занимава.

Животинчето разглеждайки с умен поглед разгърналото се поле, размишляваше над произнесените думи.

— Накратко казано — заключи Келхъун, — ние се набъркахме в някаква история. Населението е практически нула. Иначе със съвременните машини дори един човек би обработвал огромна площ. Тук по най-решителан начин са променили плановете си. Няма на какво да се надяваме. Без връзка в щаба няма начин дда се върнем. От нашата помощ те нямат никаква нужда, въпреки че Медицинската Служба е получила питане от инспекцията на колониите. Или някой изведнъж е изменил намеренията, или решетката за кацане се командува от други хора.

На това място Мургатройд произнесе дълбокомислено:

— Чхи!

— На онзи нещастник, който погребах, помощ би му потрябвала непременно. Възможно, населението да се е разделило на две групи. Едната помощ не търси — и тя ни затръска така яростно на орбитата. На втората… помощ им е нужна. Следователно, има противоречие, сблъсък от определен род…

Той намръщи вежди и се вгледа в хоризонта. А животинчето, съвсем по човешки, изправено на два крака, с лапа на очите против слънчевата светлина, гледаше на другата посока. Нищо особено не се забелязваше.

— Нека направим следното предположение, Мургатройд — измърмори докторът. — Мъртвеца, хората в космодрума, молбата за инспекция. Каква е връзката между тях?

Животинчето бе вперило очи в храстите на педесетина фута отляво. Докторът тръгна надолу по склона, а Мургатройд в позата на увлечен наблюдател не помръдна. Гърбът на крачещия човек бе обърнат към храстите.

Нещо басово и мелодично зазвуча, като дебела натегната струна. Блъскането в гърба застави Келхъун да се спъне и да падне. На земята замря неподвижно. От него стърчеше дебела стрела.

Мургатройд подскочи и се хвърли надолу, към човека и възбудено започна да подскача около стопанина си. Предните лапки комично се вцепиха в жест на отчаяние. Той се опита да дръпне Келхъун за ръката, но не успя да го помръдне.

Из храсталака се появи младо момиче. Тя бе много слаба, направо измъчена, макар дрехите и да подсказваха за състоятелност и принадлежност към гражданите. В ръцете си държеше някакво примитивно оръжие. Като дойде до доктора, тя се наведе и задърпа стрелата.

Тогава докторът се съживи и дръпна момичето за ръката. Тя неочаквано леко — впрочем не чак толкова неочаквано, ако се има предвид измъчения и вид, — се изтърколи на земята. Опита се да се съпротивлява, но силата и изненадата бяха на страната на Келхъун. Девойката изведнъж задиша често и тежко и прекрати съпротивата.

Мургатройд възбудено танцуваше край борците.

Докторът бързо скочи на крака. Момичето лежеше в краката му и се задъхваше.

— Честна дума — с професионален тон произнесе докторът. — Като лекар мога да кажа, че най-добре е да лежите в леглото и да не скитате из храстите, откъдето да стреляте по непознати. При това от такова нещо. Отдавна ли боледувате? Сега ще ви прегледам. Ние с Мургатройд отдавна се надявахме да срещнем някой от вас, местните жители. Но единственият когото видяхме, нищо вече не можеше да ни разкаже.

Той свали раницата си, сърдито издърпа стрелата и я погледна. Връх нямаше, тя бе просто една заострена пръчка.

За щастие походната лаборатория не беше пострадала. Той се съсредоточи над експрес анализа на неудачната убийца.

Състоянието й беше тежко. Веднага, се забелязваше силното изтощение на организма. Очите на задъхващото се момиче бяха потънали дълбоко и тя със усилие вмъкваше въздух в дробовете си, което явно не й носеше никакво облекчение. Тя не каза нито дума и загуби съзнание.

— Така — произнесе тържествено Келхъун, — Дойде време и за теб, скъпи Мургатройд, да се появиш на сцената. За такива случаи сме те възпитавали.

Той енергично се захвана за работа.

— Освен чувствителното смилане и системата за изработване на антитела, приятелю, не би ти попречило да имаш и инстинкта на куче-пазач. Иначе следващият път някой друг може по-добре да ми простреля гърбината от тази наша млада пациентка. Ти се огледай наоколо дали не бродят и други врагове, а?

— Чхи! — съгласи се тормалът, въпреки че нищо не беше разбрал.

Докторът намери вената на момичето заби иглата, взе известно количество кръв и с нея направи инжекция на зверчето. То не усети никаква болка. На това място още когато беше само на една седмица с операция бяха прекъснали нервните краища. Половината кръв отиде в Мургатройд, останалото количество в микроампулата на експресната лаборатория.

— Ще ти кажа като на колега — съобщи докторът, — че Вие навярно вече сте забелязали симптомите на кислородното гладуване. Какъв абсурд на този свеж въздух, където и ние заедно с нея свободно вдишваме кислород. Парадокс, нали Мургатройд? Но да работим бързо. Как да и помогнем, като нямаме под ръка кислород?

Той погледна внимателно девойката. Припадъкът и беше дълбок. Признаците, както при мъжа край церевичака, на изтощение ясно се виждаха, само че тя бе на по-ранен стадий. Лъка и стрелите — оръжието за убийство — не съответствуваше на оръжието с което разполагаха хората от космодрума. Тя едва ли принадлежеше към тяхната група и дори възможно бе да е избягала от града под заплахата на смъртта.

Келхъун отново съпостави фактите и високо изруга, обхванат от мъка и злост. И веднага се прекъсна, като се страхуваше тя да не го чуе.

Но тя не идваше в съзнание.