Оръжието-мутант

III

Тя постепенно и много бавно идваше на себе си, като след кошмарен сън. Когато отвори очи и блуждаещият и поглед попадна на Келхъун, то в него можеше да се прочете само застинала ненавист. Ръката и помръдна, пръстите се запромъкваха към ножа на колана, въпреки че той едва ли бе някакво опасно оръжие — просто кухненски прибор. За всеки случай докторът го прибра. Някаква неопитна ръка бе наточила острието, явно след дълго търкане в някой камък и го бе превърнала почти в игла.

— Като лекар, който се занимава с лекуването ви, забранявам да бодете хората с такова шило — поклати глава Келхъун. — Нищо хубаво няма да постигнете. Аз съм доктор Келхъун от Медицинската Служба на вашия сектор. Пристигнах да проведа планетарна инспекция. Но визитата ми, изглежда не е по вкуса на някакви личности в града и те се опитаха да ме премахнат. Избраха прост начин — затръскаха кораба ми с полето на решетката за кацане, с едничкото намерение да ме размажат по стените на кабината. Трябваше да кацам аварийно и сега искам да знам най-после, какво става тук.

Към бликащата ненавист се добави частичка съмнение.

— Ето удостоверението — показа докторът жетона, официален документ от високо ниво, който му даваше обширни пълномощия, разбира се, само в случай, че местните власти способствуват пратеника на Медслужбата в благородните му намерения.

— Естествено, подобен жетон може и да се открадне. Но имам свидетел, който е готов да потвърди думите ми. Слушали ли сте нещо за тормалите? Мургатройд ще бъде моят поръчител.

Той повика малкото пухкаво зверче. Като се приближи внимателно тормалът вежливо подаде предната си лапка, изпищя знаменитото: „Чхи!“; и започна да опипва пулса на момичето, подражавайки на по-опитния си колега.

Докторът мълчаливо наблюдаваше момичето, а то гледаше Мургатройд. Слуховете за тормалите отдавна бяха обиколили обитаемата Галактика. Бяха ги намерили на планета в системата на Денеб. Та се оказаха приятни и симпатични домашни животинки, но освен това се откри необикновената им способност да изработват имунитет към всички болести, а такива човек бе посял доста по космическите пътища. Името на изследователя, открил това свойство, не се бе запазило, но тормалите станаха не просто спътници на служителите от Медицинската служба. Те бяха малко и присъствието им служеше като сигурна визитка за космическите лекари.

Момичето произнесе с труд:

— По-рано трябваше… сега е късно. Аз мислех, че… вие сте от града…

— Там отивам — каза Келхъун.

— Те ще ви убият.

— Напълно е възможно — съгласи се докторът. — Но да говорим за друго. Вие се нуждаете от помощ, а аз съм представител на Медицинската Служба. Подозирам, че тук е започнала някаква епидемия. И някой в града не иска да види доктор от службата на планетата. Между другото, интересно оръжие имате.

— Един човек от групата ни имаше… хоби за древните видове оръжие. Каква колекция само притежаваше: лъкове, стрели, копия, а това е арбалет. За него не е нужна енергия, както за бластерите. Ние избягахме от града, а после той се върна и си взе колекцията. Така се въоръжихме.

Келхъун кимна. Най-доброто начало на разговор с пациент е на някаква странична тема. Но това което разказваше момичето попадаше точно в желаната от него тема. Освен това той сега знаеше и положението й в обществото. Въпреки че на повечето планети нямаше разделение на класи по степента на доходите, социални групи по сходство на вкусовете, интереси, мястото на жителство продължаваше да остава добра основа за положителните отношения между хората. Докторът си припомни старомодния термин „Висшия слой на средната класа“, който нищо вече не значеше в икономиката, но бе запазил определено съдържание в медицината.

— Трябва да запиша историята на болестта. Как ти е името?

— Хелън Джонс — каза уморено момичето.

Той държеше микрофона колкото се може по-близо до устата и, че думите да се запишат ясно. Професия — статистик. Тя влизаше в административната група по строителството на града.

След изграждането на града повечето строители се бяха върнали обратно на Детра-2, но Хелън заедно с административната група бе останала да помага на пристигащите заселници.

— Почакай — прекъсна разказа и доктора. — Ти спомена за бягство от града. Хората, които са останали там от вашата група ли са? И ако не, откъде са се взели?

Тя бавно поклати глава.

— Не знам… Те се появиха след епидемията.

— Гледай ти! Кога започна епидемията? Как стана това?

Тя продължи разказа си, като често прекъсваше от слабост. Епидемията бе започнала сред последната група строители, които трябваше да се завърнат на Детра-2. В града те бяха около хиляда души от всички класи и професии. Болестта отначало започнала сред работещите на обширните ниви и се разпространила преди да я забележат. Някакви особени първоначални симптоми нямало, освен общо отпадане и нервно потискане. Работниците престанали да спорят и да се карат. Обикновено здравите хора се държат умерено агресивно и караниците между тях стават някак си от само себе си. Но сега на спорове сили не останали.

После се появило задъхването, на болните не стигало въздух. Симптомите открил един лекар, който ги забелязал у себе си и изведнъж започнал да се задъхва. Той проверил обмяната — анализите показали, че е изключително ниска — на веществата си и заподозрял нещо сериозно.

— Кажи ми — прекъсна я Келхъун. — Вие сте статистик, но употребявате медицински термини. Откъде са ти известни?

— Ким учеше медицина — уморено каза момичето. — Ние… трябваше да се оженим.

Докторът кимна.

— Продължавай, моля те.

Често Хелън трябваше да си почива, да събира сили и тогава да продължава разказа си. Задъхването сред жертвите на епидемията се засилвало. Скоро дори и най-обикновеното движение, например изправянето на крака, предизвиквало посиняване, като от удушаване. За ходене въобще не можело да се мисли. Скоро болните можели само да лежат неподвижно. Губели съзнание и умирали.

— А какво казаха лекарите за това?

— Ким би могъл по-подробно да разкаже — прошепна момичето. — лекарите опитаха направо всичко възможно и работеха до припадане. Те успяха да предизвикат подобни симптоми в опитните животни, но вируса не откриха. Ким каза, че не са получили чиста култура. Просто не си го представям! По нито един метод не можеше да се отдели носителя на болестта, а тя независимо от това беше и заразна.

Келхъун се намръщи. Появяването на нови патогенни механизми е малко вероятно, но ако с нормалните методи не са успели да отделят носителя на болестта… Това е работа само за Медицинската Служба. И тези хора се опитаха да не го пуснат на планетата? Описанието на болестта също даваше храна за любопитни съпоставки.

Носителят на болесстта с успех се криеше от изследователите. Но такава способност не носи на микроба изгоди в естествени условия, където няма никакви причини да се крие от електронния микроскоп. По естествен път, разбира се. Какво е станало тук всъщност?

— И какво стана, след като разпознахте епидемията?

— Дойде първият транспорт от Детра — продължи с безнадежден тон девойката. — Ние не ги пуснахме на планетата, предупредихме ги за карантината и те поеха без да разтоварват стоката обратния път.

Келхъун кимна, разбира се, те нямаше да кацат при тези условия.

— После се появи нов кораб. Ние бяхме останали живи около двеста души и половината имаха признаците на болестта. Корабът кацна със собствените си двигатели, защото нямаше кой да направлява решетката.

На това място гласът на девойката започна да трепери. Средствата за връзка работели отлично и избягалите от града и останалите в него видели кацането на собствените си екрани. Появили се хора, но не приличали никак на лекари. Камерите на космодрума веднага изключили и повече никой не успял да се свърже с него. Отрязаните един от друг оцелели хора в далечните селца и градските квартири започнали да си разменят послание с отчаяната надежда, че това все пак са лекари. После прилетелите се появили в къщата на един заселник, точно когато той водел разговор. Камерите работели. Собственика отворил вратата и радостно ги поздравил, като ги смятал за изследователи, дошли да търсят причината за възникналата болест.

И събралите се край екрана всичко видели. Непознатите влезли и хладнокръвно убили приятеля им и семейството му.

Свидетелите на убийството, които чувствували първите пристъпи на болестта, започнали да съобщават на разпръснатите из града групички за престъплението. Хората били обхванати от ужас. Може би е станало грешка? Може би престъплението е извършено от отделни лица, а не със знанието на командира? Но едва ли могло да бъде грешка. Колкото и чудовищно да изглеждало, чумата на Марис-3 решили да прекратят със същия способ с който се борят с епизоотиите по добитъка. Заразените се унищожават и така се предотвратява разпространяването на болестта.

Но подобно предположение било така ужасно, че трудно могло да се повярва без неопровержими доказателства. С настъпването на нощта била изключена градската енергомрежа. Телевизорите престанали да работят. Залезите на Марис-3 са изключително красиви и спокойни, но сега над града в буквалния смисъл на думата висяла мъртва тишина и само понякога от пустотата на черните прозорци се донасял стоновете на умиращите.

Жалките остатъци на оцелелите побързали да напуснат града под закрилата на нощта. Бягали самостоятелно и на групи, като със себе си носели чумата. Някои водели или носели тези от семейството си, които не могли да се движат сами. Помагали на жените, мъжете, родителите и децата да се измъкнат извън града, но бягството не би могло да спаси живота им. То само предотвратявало жестокото убийство. Обречените кой знае защо го смятали за изход от положението.

— Но това не е личната история на болестта ти — каза тихо докторът. — Искам да знам, какво е станало с тебе. Кога започна болестта? Какво би могло да бъде причината…

— Така, вие знаете ли нещо? — видът на Хелън беше безнадежден.

— Още не — призна си докторът. — Знам прекалено малко. Нямам достатъчно данни и се опитвам да събера повече.

Хелън разказа за себе си. Апатията било първият симптом — безразличие към околното. Те се опитала да не се поддава на чувството, но то се усилвало всеки ден. Все по-силно и по-бързо идвала умората. Но иначе не изпитвала никакви неприятни усещания — нито глад, нито жажда. Просто, да си спомни за нещо, трябвало да си напряга волята.

Посочените симптоми напълно съответствували на кислородно гладуване, което се появява в разредена атмосфера. Но тук процесът бил безкрайно дълъг и разтегнат в продължение на седмици. Но краят бил същият.

— Аз се заразих още преди да избягаме от града, но не го знаех тогава. Сега знам, че ми остават няколко дни живот и да мога да правя и да мисля нещо, ми е необходимо да напрягам всичките си сили. И в всеки ден става по-трудно. А после ще престана да опитвам…

Тя разказваше, а докторът гледаше как се въртят касетите на магнитофона.

— Но да се опиташ да ме убиеш, енергията ти стигна — забеляза той.

За оръжие на момичето служеше арбалет със стоманена пружина, която се натягаше с помоща на лост. За повече удобсто имаше цев и приклад с ръкохватка. Така бе лесно да се прицелва.

— Кой монтира арбалета?

— Ким… Ким Уолпол — каза момичето след известно колебание.

— Следователно не си сама, или… другите от групата живи ли са?

Тя отново помълча преди да отговори:

— Ние разбрахме, че сами трудно ще издържим. Но да оцелеем няма никаква надежда. Ким е най-силен от всички. Той обтегна тетивата на арбалета. Той е от неговата колекция.

Келхъун започна да задава различни въпроси, външно несвързани помежду си. Момичето отговаряше. Те били единадесет души. Двама вече умрели. Трима са в кома. Те не можели да се хранят, нито да бъдат хранени и бавно умирали. Най-много сили имал Ким. Той се промъкнал в града и се върнал с оръжие. Станал лидер на групата, продължавал да бъде най-силен и, както смяташе Хелън, бил най-умният от всички тях.

Хората чакали смъртта, по пришълците завоеватели, като такива ги считали заселниците, не смятали да ги оставят на мира. От града тръгнали отряди ловци, които търсели още живите бегълци и ги убивали на място.

— Сигурно — равнодушно предположи девойката, — да изгорят телата и да унищожат заразата. Те не искат да чакат. Какъв ужас — трябва да защитаваш собственото си право на естествена смърт! Затова и стрелях по вас.

Тя замълча и си пое дълбоко въздух. Келхъун кимна с разбиране. Бегълците си помагаха един на друг с цел да избягнат насилстдената смърт. Под закрилата на нощния мрак те се събираха на едно място и тези, които имаха още достатъчно сили, се грижиха за безпомощните. През деня се криеха в единични „дупки“ и така намаляваха до минимум риска да бъдат унищожени накуп. Ако откриеха един, то останалите биха избягнали безчестието на смъртта, достойна само за животни. Други мотиви за поведение вече не бяха останали. Което за Келхъун говореше за достойни традиции. Такива хора трябваше нещо да знаят за науката за вероятностното поведение, но я наричаха просто „етика“. Тези, които ги убиваха, завоевателите, бяха явно хора от друг тип. И изглежда бяха дошли от друг свят.

Минутка — каза си Келхъун.

Той отиде при Мургатройд, който, катко му се стори, бе нещо затихнал и му провери пулса и честотата на дишане.

— Ще ти помогна да отидеш до мястото на срещата — каза той енергично. — „Колегата“ ми вече реагира на заразената кръв. Освен това искам да поговоря и с другите от вашата група.

Момичето едва се изправи на крака. Дори необходимостта, нещо да прави я изморяваше, но тя с мъжество, макар и бавно пое към хълма. Докторът прибра допотопното оръжие, натегна пружината, постави стрела на мястото и тръгна след нея. Малката колона се завършваше от тормала.

Четвърт час по-късно Хелън уморено се облегна на неголямо дърво. Трябваше да си почине, но се страхуваше да седне на тревата, защото щеше да и бъде прекалено трудно да се изправи отново.

— Аз ще те нося — заяви твърдо докторът. — Показвай ми пътя!

Той я взе на ръце и те продължиха. Девойката беше много лека, дори при стройната и фигура, тя би тежала доста повече, ако не беше болна. Като приложение към този товар трябва да се посочи и антикварното оръжие.

Тормалът не изоставаше от двамата си спътника, които се изкачиха на нисък хълм, спуснаха се в доста дълбок дол, провряха се през гъст храсталак и излязоха на някаква полянка. Тук се намираха няколко примитивни колиби — по-скоро навеси от клони с листа, оплетени на пръти. Те не бяха предназначени за постоянно жилище — кратковременно укритие за нещастници, които искаха спокойно да умрат на това място.

Но бе станало нещастие. Келхъун го разбра веднага, преди хелън. Под навесите имаше постели от листа. Върху тях имаше три трупа. Очевидно бяха тези, които не бяха успели да издържат обхваналата ги перманентна кома. Но имаше и отличие. Той бързо се обърна към момичето, преди тя да види нещо и каза:

— Не мърдай, лежи тихо и не се обръщай.

И тръгна към навесите да провери ужасното предположение. След миг го обхвана яростен бяс. Той обичаше професията си, смисълът на която бе борбата със смъртта. Случвало му се бе да губи борбата с нея и той разбираше неизбежността на такива поражения, като всеки друг лекар. Но всеки друг медик би изпитал същото, при вида на хора, които биха могли да бъдат негови пациенти, а сега лежаха с прерязани гърла.

Докторът покри мъртвите с клонки и се върна при момичето.

— Тук са били онези от града — каза той с хриптящ глас. — Убили са болните. Сигурно сега търсят останалите.

Мрачно се усмихна и тръгна да търси следи. На самият край на поляната откри дълбоки отпечатъци на подметки. Натисна с крак и видя, че неговият отпечатък е значително по-плитък. Следователно, тук бе минал човек, който тежеше значително повече от него. Значи, не е от групата на заболелите от тайнствената чума.

На отсрещната страна на поляната имаше подобни следи.

— Бил е сам — хладнокръвно определи Келхъун. — Значи не се бои. И защо? Градските администратори оръжие не притежават. И са толкова слаби, че не могат да се съпротивляват.

Хелън не прибледня, тя бе просто толкова бяла, че нямаше накъде да побледнява повече и само мълчаливо гледаше доктора, а той мрачно се взираше в небето.

— След час слънцето залязва. Ако нашествениците изгарят труповете на убитите, убиецът ще се върне обратно. Той е забелязал, че навесите са предвидени за повече хора. Непременно ще се върне.

— Чхи! — простена тормалът. Беше се изправил на задните си лапи и гледаше предните като чужди. Дишаше тежко.

Келхъун бързо го прегледа. Дишането бе бързо, сърцето биеше в същия ритъм, както при Хелън, температурата на тялото бе спаднала. Келхъун зашепна нежно:

— Ние с тебе често ще имаме такива неприятни изживявания, такава ни е професията. Но знай, на мен ми е по-тежко. Та ти не си извършвал с мен разни мръсни неща, а аз трябва да те рискувам…

— Чхи! — жално изписка животинчето и заизкривява муцунката си. Докторът внимателно го постави на постелката от зелени листа.

— Лежи спокойно! — заповяда човекът. — Не трябва да се преуморяваш.

Мургатройд записка след него, но остана да лежи, сякаш се бе уморил.

Келхъун постави Хелън на място, откъдето добре да вижда полянката, но сама да бъде добре прикрита. Той самият се скри на известно растояние от нея. Той би могъл да тръгне да търси убиеца, но тогава болните щяха да останат без защита, а убиецът би могъл да запраши някъде надалеко, ако не смяташе днес да се връща. Освен това сега животът на Мургатройд бе по-важен от живота на всяко друго живо същество на Марис-3. От малкия тормал зависеше всичко.

Но Келхъун не беше доволен от себе си.

Наоколо беше тихо, ако не се смятат обикновените горски шумове. Понякога се донасяше мелодично изпискване, приличащо на свирня на флейта — по-късно докторът разбра, че източник бяха пълзящи съществе, напомнящи на земни костенурки. С плътен басов глас дърдореха прелитащи дребосъци, които с доста усилие на възприятието би могъл да причисли към птиците. Чуруликаха странни животни приличащи на свине, макар и да бяха нещо съвсем различно. Слънцето Марис бавно се спускаше към закръгленото теме на близкия хълм. С приближаването на сумрака настъпваше предвечерната тишина.

Някъде отдалече се дочу шум — човек или дори повече от един се промъкваха през гъсталака и се приближаваха към поляната. Скоро се чуха няколко думи. От гората се измъкнаха измъчен момък, който с рамото си поддържаше съвсем отслабнал старец. Келхъун направи жест на Хелън да не се обажда и да мълчи. Старецът направо се строполи на тревата, а до него младежът задиша тежко, но продължаваше да стои изправен.

На поляната се появи втора двойка — мъж и жена. В слабата светлина на вечерната заря още можеше да се види какви са измъчени лицата им от болестта.

А от другата страна излезе пети човек, с тъмна брада и широки плещи — някога е бил силен мъж, но чумата бе сложила тежкия си печат на него.

Тези хора с труд се поздравиха. Те още не знаеха, че са станали с трима по-малко. Младият мъж с брадата събра сили и тръгна към колибките, където се криеше ужасната гледка на убитите им другари.

Мургатройд нещо изхихика.

Отново зашаваха клоните на гората, но този път шумно и агресивно. Някаква силна ръка огъна клоните настрана и с твърда стъпка се появи на поляната висок мъж, як на вид и здрав цвят на лицето. Келхъун с усета си на професионалист, отбеляза, че пришълеца е малко пълен, принадлеши към онзи психосоматически тип хора, които не страдат от душевни мъки и щасливо живеят с днешния ден.

Докторът безшумно се изправи и тръгна към поляната. Непознатият стоеше с гръб към него и с насмешка разглеждаше жалките граждани, които приличаха повече на скелети.

— Върнахте се, а? — дружелюбно каза убиецът. — Юначаги, икономисахте ми доста време. Веднага свършвам с вас всичките.

С ленива увереност той се протегна към кобура на бедрото.

— Хвърли оръжието! — изрева зад гърба му Келхъун. — Веднага го хвърли!

Дебелакът се обърна рязко и видя насочения в гърдите му арбалет. В полумрака добре се виждаше що за оръжие е това. Но къде по-голямо значение имаше униформата на Медицинската Служба. И той с професионална бързина измъкна бластера от кобура.

Келхъун натисна спусъка и простреля със стрелата гърлото му. Когато дебелакът падна на земята, той беше мъртъв. За съжаление.