Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Нека сега се обърнем към хората, чийто основен проблем

— видян от страна на страха — е страхът от отдаване и които същевременно — погледнато от страна на основните импулси

— надценяват импулса за „въртене около себе си“, което в психологически план означава импулса за себесъхраняване и отграничаване на Аз-а. Тези хора ние наричаме шизоидни.

Всички ние желаем да бъдем неповторими индивиди. Колко силно е това желание става ясно например от обстоятелството, че реагираме чувствително, когато някой обърка или преиначи името ни; ние не искаме да бъдем произволно заменяеми; искаме да притежаваме съзнанието за нашата неповторимост като индивиди. Стремежът ни да се различаваме от другите е точно толкова зададен, колкото и противоположният нему, като социални същества да съпринадлежим към групи или колективи. Ние искаме както да можем да живеем, посветени на своите лични интереси, така и да пребиваваме в партньорски отношения и междуличностна обвързаност и отговорност. Какви ще са последствията, ако един човек, отбягващ себеотдаването, се опитва да живее предимно със себесъхранението?

Неговият стремеж ще бъде преди всичко насочен към това, да стане възможно най-независим. На никого да не се надява, от никого да не се нуждае, никому да не е задължен, за него ще е от решаващо значение. Затова той се дистанцира от останалите, има нужда от разстояние спрямо тях, не ги оставя да се приближат твърде много, никога не се обвързва изцяло с тях. Нарушаването на тази дистанция той възприема като заплаха за неговото жизнено пространство, като застрашаване на потребността му от независимост, на неговата цялостност и той решително се брани срещу това. Така той развива типичния за него страх от човешка близост. Само че в живота близостта е неизбежна и затова той търси защитно поведение, зад което може да се крие от нея.

Той избягва преди всичко близки лични контакти, не допуска в интимен план никого до себе си. Той се бои от срещите насаме с някого, с един партньор, и се опитва да направи човешките отношения делови. Когато е сред хора, той се чувства най-добре в групи и колективи, в които може да остане анонимен и при все това съпричастен към общи интереси. Най-много от всичко той би желал да притежава шапката-невидимка от приказките, с чиято закрила би могъл, неразпознат, да участва и да се намесва в живота на другите, без да трябва да жертва нещо от себе си.

Такива хора създават у околните впечатление на далечни, хладни, дистанцирани, трудно разговорливи, сухи, дори студени. Често те изглеждат странни, чудати, неразбираеми и изненадващи в своите реакции. Човек може дълго да ги познава, без действително да ги познава. Ако днес сякаш сме имали добър контакт с тях, на следващия ден те ще се държат така, като че ли никога не са ни виждали; да, колкото по-близо са дошли до нас, толкова по-грубо те изведнъж се отвръщат — безчувствено, често с изглеждаща безпричинна агресия или враждебност, която наранява.

Отбягването на всяка доверена близост заради страха от Ти, от откриващото се отдаване, прави шизоидния човек все по-изолиран и самотен. Неговият страх от близостта се констелира най-вече тогава, когато той се приближава към някого или някой към него. Тъй като чувствата на благосклонност, симпатия, нежност и любов ни доближават най-много един към друг, той ги преживява като особено застрашителни. Това обяснява защо тъкмо в такива ситуации той става отхвърлящ, дори враждебен и рязко отблъсква другия: той внезапно изключва, прекъсва контакта, оттегля се в себе си и става недосегаем.

По този начин между него и околния свят зейва пропаст, която с годините става по-дълбока и все повече го изолира. Последствията от това обстоятелство стават все по-проблематични: заради отдалечеността си от света на другите той знае твърде малко за тях; празнотите в опита му с хората стават все по-големи и оттук произтича неговата несигурност в междуличностното общуване. Той никога не е наясно какво става в другия, защото това, ако изобщо е възможно, човек научава само в доверена близост и любов. Затова в своята ориентация относно хората той разчита на предположения и догадки и е дълбоко несигурен, дали в крайна сметка неговите впечатления и представи за другите и дори възприятията му са само негово внушение и проекция или все пак действителност.

Една картина, която Шулц-Хенке за пръв път използва във връзка с обрисуване на светоусещането на тези хора, може да направи казаното по-ясно — всеки един от нас вече е преживявал тази ситуация: ние седим в един влак на гарата; на съседния коловоз също има влак; внезапно забелязваме, че един от двата се движи. Тъй като днес влаковете потеглят много плавно и почти незабележимо, ние не сме усетили никакво разтърсване, никакъв тласък и единствено оптически установяваме движението. Ние не сме в състояние веднага да се ориентираме кой от двата влака е тръгнал, докато не установим по някакъв неподвижен предмет навън, че именно нашият влак все още стои, а съседният е потеглил, или обратното.

Тази картина може твърде сполучливо да илюстрира вътрешната ситуация на шизоидния човек: той никога не знае със сигурност — в степен, която далеч надхвърля и най-голямата несигурност на здравия човек — дали това, което чувства, възприема, мисли или си представя, съществува единствено в самия него, или и навън. Поради своя повърхностен контакт със света на другите хора шизоидният човек не разполага с възможността за ориентиране в него и така той се колебае в преценката за своите преживявания и впечатления, съмнявайки се дали може да ги положи навън като действителност, или те са само негово „внушение“ и принадлежат единствено на неговия вътрешен свят: действително ли другият ме гледа присмехулно, или аз само си въобразявам? Действително ли шефът днес беше особено хладен, има ли нещо против мен, беше ли по-различен от обикновено — или само така си мисля? Дали нещо у мен се набива на очи, дали нещо с мен не е наред, или се заблуждавам, че хората ме гледат толкова странно?

Тази несигурност може да приеме всички възможни степени на проявление, от винаги будно недоверие и болезнено отнасяне на всичко към себе си, до същинско маниакални внушения и илюзорни възприятия, при които човек обективно обърква вътре и вън, без объркването да бъде разпознато като такова, защото той смята своите проекции за действителност. Можем да си представим колко мъчителна и дълбоко обезпокояваща е тази несигурност, когато се превърне в трайно състояние, защото тъкмо заради споменатата липса на близък контакт тя не може да бъде коригирана. Да попита някого за това, да сподели с него своята несигурност и страх, предполага близост и доверие; и тъй като не проявява такива към никого, той се плаши да не бъде неразбран, осмян или дори взет за безумен.

Изпълнени с недоверие, от позицията на своята дълбока незащитеност, която, както ще видим, е едновременно първопричина и следствие на техния повърхностен контакт с другите, шизоидните хора — за да се застраховат — развиват особено силно такива функции и способности, които обещават да са им от полза за едно по-добро ориентиране в света: сетивни възприятия, познаващ интелект, съзнание, разум. Тъй като най-вече емоционалното и чувственото ги правят несигурни, те се стремят към свободното от чувства „чисто“ познание, което обещава да им предостави резултати, на които да могат да се осланят. Още тук става ясно защо шизоидните хора се насочват преди всичко към точните науки, които могат да им предложат тази сигурност и независимост от субективните преживявания.

В сравнение с развитието на рационалната страна, това на чувствения живот изостава; защото тук човек се нуждае от Ти, от партньор, от емоционална обвързаност и обмен на чувства. Характерно за тези хора е, че те, често надхвърлящи в интелектуално отношение средното равнище, създават впечатление на изоставащи в емоционалната сфера; чувственото при тях често остава недоразвито, а понякога и закърнява. Това създава дълбока несигурност в контактите, която може да стане причина за безкрайно много трудности във всекидневния живот; в общуването с хората им липсват „средните тонове“, те не разполагат с никакви нюанси в това отношение, така че и най-обикновените контакти могат да се превърнат в проблем за тях. Един пример:

Един студент трябвало да подготви реферат. Неконтактен, какъвто бил той, същевременно „арогантен“ — зад което си поведение скривал своята несигурност, — не му хрумнало да попита някой от колегите, как обикновено се прави това. Той измъчвал себе си с проблеми, които произтичали от самия него, а не от нещата. Той изобщо не бил наясно, дали неговото изложение ще отговори на очакванията, колебаел се в преценката си между себенадценяване и чувство за малоценност, като веднъж то му се струвало великолепно, дори неповторимо-гениално, след това съвсем банално и недостатъчно. Липсвало му тъкмо сравнението с рефератите на другите. Той си мислел, че страшно би Се изложил пред колегите си, ако ги помоли за съвет — без да знае, че това е нещо напълно обичайно. Заради тази своя изолираност той изживявал съвсем излишни и прекомерни страхове, които би могъл да си спести, ако имаше естествени колегиални контакти.

Такива и подобни ситуации и начини на поведение се трупат в живота на шизоидните и допринасят много за извънредното усложняване на банални и всекидневни ситуации; те не проумяват, че трудностите им се намират на равнище контакти, а не се основават на липса на способности.

Шизоидният човек и любовта

Както вече споменахме, в проблем за шизоидния човек се превръщат особено онези стъпки в развитието, при които става дума за непосредствен контакт с хората: тръгването на детска градина, на училище; пубертетът и първите срещи с противоположния пол; партньорските отношения и всякакъв тип обвързване. Тъй като всяка близост предизвиква страх у него, той ще се затваря толкова повече в себе си, колкото повече се приближава към някого, колкото повече се излага на опасността да обича и да бъде обичан, което той може да си представи единствено като себепредоставяне и ставане зависим.

Трудностите в общуването, появяващи се по време на детството, би трябвало да бъдат разпознати от родители и възпитатели като начало на шизоидна проблематика; вероятно те биха могли все още да бъдат предотвратени или поне смекчени, преди да са оставили по-дълбоки следи: ако едно дете има проблеми с общуването в детската градина или в класа; ако то не намира приятели; ако се преживява като аутсайдер и особняк или бива възприемано от другите като такова; ако през пубертета един млад човек отбягва връзките с противоположния пол и вместо това се заравя в книги, страни от контакти и си намира занимания, при които винаги е сам; ако преживява тежки светогледни кризи в самотни главоблъсканици за смисъла на живота, без да обменя с другите мисли за това — всичко това са алармени сигнали, които би трябвало да бъдат разбрани и при които родителите трябва да потърсят съвет.

Още по-проблематично за шизоидните личности обикновено е времето на напиращия за партньорство следпубертет. Защото в любовта ние най-много се приближаваме един към друг, душевно и телесно. Всяка любовна среща сякаш застрашава нашето собствено биване и нашата независимост, толкова повече, колкото повече ние се отваряме към другия, но и толкова повече, колкото повече искаме да запазим самите себе си. Затова тези срещи често се оказват подводните скали, в сблъсъка с които шизоидните хора болезнено осъзнават своите проблеми, може би все още несъзнавани досега, дори скрити от самите тях. Как един такъв човек пренася към другия растящия сега копнеж за близост и взаимност, за нежност и любов и преди всичко прииждащата сексуална страст? Въз основа на описаните празноти в контактите и на липсващите „средни тонове“ в общуването, което в тази възраст вече е довело до значителна непохватност в отношенията с хората, за него е особено трудно интегрирането на сексуалността. И тук в начина му на поведение липсват междинните тонове: той не разполага нито с ухажващо-завладяващата, нито с прелъстяващо-отдаващата се страна. Нежността, вербалния или емоционален израз на благосклонност са му чужди, липсва му до голяма степен и способността за вчувстване, умението-да-се-поставиш-на-мястото-на-другия.

Опитите за разрешаване на конфликта между напиращата страст и страха от човешка близост могат да изглеждат по различен начин. Често шизоидният се впуска само в необвързващи, лесни за прекъсване, или чисто сексуални връзки, в които той сякаш откъсва сексуалността от чувствените си преживявания. В този случай партньорът е само „сексуален обект“, който служи за задоволяване на плътските му желания, без да представлява друг интерес за него. Но партньорските му връзки са лесно заменяеми и заради неговата емоционална безучастност. По този начин той се предпазва от опасностите на любовта, от това, да не би в задълбочаването на близостта с другия да излезе наяве цялата му безпомощност и неопитност в сферата на чувствата. По същата причина той обикновено отблъсква и знаците на благосклонност от страна на партньора — той не знае как да им отговори, те по-скоро го карат да се чувства неловко.

Един мъж отишъл в посредническо бюро за брачни контакти и от предложените му снимки избрал жената, която най-малко му харесала — тя поне не би представлявала заплаха за него, не би могла да пробуди никакви любовни чувства в душата му.

Една жена била в състояние да се отдаде физически на някой мъж само ако знаела, че навярно никога не би го срещнала отново.

Един женен мъж имал в съшия град, в който живеел със семейството си, тайно жилище; той периодично се усамотявал в него, неоткриваем за никого, докато отново усетел желание да се върне при семейството си. Той се нуждаел от този заслон, за да се предпази от прекомерната близост и чувствените претенции на жена му и семейството му (които, от своя страна, тъкмо заради тези негови изплъзвания се опитвали да го обвържат по-здраво, с което отново засилвали неговата потребност от убежище).

Примерите ни показват колко голям е страхът на шизоидните хора от обвързване, установяване, зависимост или подчиняване; само така можем да проумеем техните реакции, които често ни се струват странни и неразбираеми. Единственото, което шизоидният човек действително притежава и което до известна степен му е познато, е той самият; оттук и чувствителността му спрямо действителни или мними заплахи за неговата цялостност, спрямо посегателства и нарушаване на неговата дистанция, от която той се нуждае, за да не загуби опората в себе си. Естествено такова поведение прави невъзможна една атмосфера на доверие, камо ли на интимност. От позициите на своето жизнено чувство той възприема обвързването като принуда за отказ от самия себе си — това естествено става възможно най-вече с партньори, които прекалено много се нуждаят от подкрепата и близостта на другия. Страхът от обвързване може да стигне дотам, че шизоидният да свърне дори пред брачния олтар или да избяга от ритуалната зала.

Един млад мъж се сгодил по настояване на своята приятелка — те са познавали от години, но той не искал да се обвързва. Той отишъл при нея с пръстените и те отпразнували годежа. Когато напуснал дома й, той оставил в пощенската кутия едно предварително написано писмо, с което развалял току-що сключения годеж.

Подобни начини на поведение съвсем не са рядкост при шизоидните хора. Те умеят да общуват от разстояние, да пишат хубави писма, но ако се стигне до по-близък личен контакт, веднага се оттеглят и се затварят в себе си.

Посредством споменатото откъсване на сексуалността от чувствения живот, нагонното се преживява сякаш изолирано; по този начин не само партньорът се превръща в „сексуален обект“, но и целият любовен живот може да се сведе единствено до функционален процес. Шизоидният не познава нежната любовна предигра, еротиката и, нехаещ за потребностите на другия, директно се насочва към своята цел. Нежността лесно се изражда в измъчване на партньора, в грубо посягане или друг вид причиняване на болка. Зад това може да се крие несъзнаваното желание за осезаема реакция от страна на другия. Веднъж задоволен, шизоидният е склонен възможно най-бързо да се отърве от партньора си. „След това“ — ставаше дума за половия акт — „с най-голямо удоволствие бих я изхвърлил“ е типично изказване на един шизоиден мъж, което издава неговия страх от чувствените претенции на партньорката.

Още по-трудно става, когато шизоидният прехвърля върху партньора рязката амбивалентност между чувствата на любов и омраза, своето дълбоко съмнение във възможността Аз да бъде обичан. Тогава той постоянно го подлага на нови изпитания, изисква от него все нови доказателства за любов, които трябва да снемат съмненията му. Това може да прерасне в душевен и в същински садизъм. В такъв случай неговото поведение става изключително деструктивно; доказателствата за любов и проявите на благосклонност на партньора биват обезценявани, омаловажавани, анализирани, поставяни под съмнение или сатанински-умело тенденциозно тълкувани. Така например спонтанните прояви на внимание от страна на партньора биват тълкувана като израз на угризения на съвестта, чувство за вина или опит за подкупване („Какво искаш да постигнеш по този начин?“; „Ти сигурно имаш да ми се извиняваш за нещо?“). Характерната за тях добра теоретично-абстрактна дарба за комбиниране предлага безкрайни възможности за подобни тенденциозни преиначавания. В романа „Възглавницата“ Кристиане Рохефорт2 по превъзходен начин описва подобна връзка, като особено убедително обрисува как с времето една любяща жена бива доведена от шизоидния си партньор до границата на толерантност.

Нерядко шизоидният човек руши с цинизма си всички пориви на нежност у себе си и у другия, за да не позволи да бъде обзет от тях. В мигове на особена интимна близост той засяга партньора на най-уязвимото му място, като иронизира и осмива неговото поведение, израз на лицето или думи: „Не ме гледай толкова предано, като куче“; „Само ако знаеш, колко смешен изглеждаше“ или „Остави тези глупави обяснения в любов и дай да говорим по същество“ и т.н.

Естествено по този начин систематично се разрушава всяка готовност за любов от страна на партньора, освен ако той не притежава необикновена способност за любов, или пък не е противоположният мазохистичен тип, който от чувство за вина, страх от загуба или по други подбуди смята, че трябва да се примирява с всичко или изпитва удоволствие да бъде измъчван. В противен случай той най-накрая ще се отдръпне или ще започне да изпитва омраза, което шизоидният партньор преживява като триумф („Сега излезе наяве истинската ти същност“), без да може да проумее докъде е докарал другия тъкмо със собственото си поведение. Автобиографичните романи на Стриндберг са изпълнени с подобна шизоидна трагика и в същото време съдържат впечатляващи описания на биографичните основания за едно такова личностно развитие (напр. „Синът на една слугиня“). Аксел Борг, главният герой в романа му „В открито море“, е блестящо обрисуван шизоиден човек с несъмнени автобиографични черти.

Проникне ли студенината на чувствата по-дълбоко, достигне ли екстремното и болестното, то границата със сексуалното насилие и убийство би могла да се окаже много тясна, преди всичко, ако върху партньора несъзнателно се проектират, „пренасят“ — на езика на психоанализата — непреработени чувства на омраза и жажда за мъст, отнасяни първоначално към значимите фигури от детството. Една откъсната, неинтегрирана в цялото на личността нагонна страна, е винаги опасна; ако прибавим към това пълната неспособност за вчувстване в партньора и закърнялостта на чувствата, всички сексуални престъпления стават възможни.

Заради трудностите, които срещат в поддържане на чувствена връзка, дори изобщо в намирането на партньор, шизоидните хора често се опитват да се справят сами, вземайки сякаш самите себе си за партньор в самозадоволяването. Или пък се насочват към ерзац-обекти, както в случая с фетишизма. Естествено при такива ерзац-обекти тяхната способност за любов не може да се развива, въпреки че и тези форми на нарушена способност за любов все пак съдържат елементи на желанието за любов и са израз на техните търсещи копнежи.

При шизоидните хора, дори сред иначе високо интелигентните, нерядко се среща инфантилна сексуалност. Понякога те избират за сексуален партньор полово незрели деца или младежи, което може да се обясни с обстоятелството, че тежко увреденият в контактите човек по-малко се страхува от тях и се осланя на детското доверие.

Често потисканите в него способност за любов и копнеж за отдаване избиват като екстремна, дори маниакална ревност. Шизоидният човек чувства колко малко достоен за любов го прави поведението му, колко малко способен е да обича и предусеща, че така трудно може да задържи някого. Затова той навсякъде надушва съперници, които често — с право — смята за по-истински обичащи и по-достойни за любов. Софистично и дребнаво той изопачава невинни, съвсем естествени начини на поведение на партньора до нещо потайно, преднамерено и демонично. Това може да доведе до маниакалност в отношенията, да направи с времето партньорството нетърпимо и в крайна сметка да го разруши — с едно удоволствие от разрушаването, от което той самият също страда, но не е в състояние да се държи по друг начин. Мотивацията би могла да изглежда по следния начин: след като вече е ясно, че е невъзможно да бъда обичан, по-добре сам да разруша това, което не мога да задържа — тогава поне ще съм действащият, а не само страдащият. Така можем да разберем неговото поведение: тъкмо когато иска да обича и да бъде обичан, той се държи по най-малко достоен за любов начин. Ако партньорът сега се отвърне от него, ще е по-безболезнено, отколкото ако действително се е борил за него и въпреки това е бил изоставен. Такава профилактика на разочарованието не е рядкост сред шизоидните хора; тя същевременно съдържа — обикновено несъзнаван — аспекта да подложиш партньора на изпитание: ако въпреки моето поведение той все още ме обича, значи ме обича истински. Всичко това показва колко трудно е на тези хора да смятат себе си достойни за любов. В екстремни случаи недоверието и ревността могат да доведат до убийство: щом партньорът не ме обича, тогава няма да може да обича никого другиго.

Обикновено страхът от отдаване съзнателно се преживява от шизоидните хора единствено като страх от обвързване. Дълбоко потискан, копнежът за отдаване, който също спада към нашата същност, се натрупва и засилва страха, така че сега отдаването се разбира вече само като пълно себепредоставяне, отказ от Аз-а и биване погълнат от другия. Това води до демонизиране на партньора, което на свой ред отново усилва страха и прави по-разбираеми някои иначе непонятни начини на поведение на шизоидните хора, преди всичко тяхната внезапна омраза, породена от чувството за застрашеност от страна на един свръхсилен друг, без те да са наясно, че тъкмо тяхната собствена проекция придава на другия такава мощ.

Затова шизоидният човек трудно се осмелява на една продължителна чувствена връзка. Той е по-склонен на краткотрайни, интензивни, но непостоянни връзки. Бракът за него е институция, която притежава цялото несъвършенство на човешките творения; затова естествено той може да бъде разтрогнат, ако вече не се преживява като удовлетворяващ. Той би трябвало в по-голяма степен да отговаря на човешките потребности и да е съобразен с тях. Според шизоидния изневярата е нещо неизбежно в една продължителна връзка; той изисква за себе си свобода и е готов — впрочем по-скоро теоретично и не винаги така саморазбираемо на практика — да я предостави и на партньора. Често той е теоретик и реформатор на брака; най-малкото се осмелява да наложи своя собствен жизнен стил, противно на конвенции и традиции, и да живее според своите убеждения. В това отношение той не рядко показва повече честност и кураж от много други хора. Понякога шизоидният има продължителни връзки, страхува се единствено от тяхното легализиране, поради което при него по-често се стига до подобни на брак отношения без женитба. В случаи на ранно отпадане на контакта с майката или на разочарования от нея, не рядко се срещат връзки с по-възрастни, майчински настроени жени; те му позволяват да навакса много от това, от което като дете е бил лишен. Понякога такива жени са в състояние да дават много топлина и закрила, без сами да предявяват големи претенции; това са даряващи жени, които проявяват искрено разбиране към неговата ситуация, без да очакват нещо, което той не може да даде и тъкмо така го обвързват повече, отколкото той иначе би допуснал. Само по-дълбоко увредените в резултат на ранни преживявания развиват изключителна омраза към жените и импулси за отмъщение. Тъй като в своята жизнена история шизоидният е преживял женското като чуждо и застрашаващо, нерядко той се обръща към същия пол; или избира партньорка, която със своите сякаш мъжки черти не му изглежда „изцяло различна“, както една женствена жена. Връзката често прилича по-скоро на отношенията между брак и сестра или между приятели, основана повече на общи интереси, отколкото на еротичното привличане на половете. В партньорството той тежко понася продължителната близост — за него например отделните спални са естествена потребност и другият трябва да прояви разбиране за това, ако не иска да го тласне към отбрана и принудително дистанциране.

В заключение можем да кажем, че най-трудно за шизоидния човек е — какви точно са причините, ще разберем по-добре от по-нататъшното изложение — да развие своята способност да обича. Той е невероятно чувствителен към всичко, което заплашва да ограничи неговата свобода и независимост; той е оскъден в изразяването на чувства и е най-благодарен, когато партньорът му предлага една ненатрапваща се благосклонност, късче родина и закрила. Който знае как да го приеме, може да разчита на неговото дълбоко разположение, което той просто не може да показва добре и да си признава.

Шизоидният човек и агресията

Тук и в следващите раздели върху агресията предпочитам вместо за омраза да говоря за агресия, защото агресията е най-често срещаната изразна форма на омразата и може по-ясно да бъде описана в нейните различни проявления. Страх и агресия са тясно свързани помежду си; вероятно първоначално агресията се поражда от неудоволствие и страх, при което неудоволствието е праформата, архаичната форма на страха в нашето най-ранно детство. По това време ние все още не разполагаме с по-късните възможности за преработване на неудоволствието и преодоляване на страха, а сме само безпомощно изложени на тях. Това, което ги поражда в този най-ранен период, са интензивни фрустрации като глад, студ, болки; нарушаване на собствения ритъм и на интегритета на жизненото пространство; свръхнатоварване на сетивните органи и ограничаване на свободата на движение; разводняване на собственото битие поради прекомерна близост и вмешателство на другите; самота. Следователно в този времеви отрязък страхът е преди всичко интензивно неудоволствие; за малкото дете в такива ситуации страх и агресия все още практически времево съвпадат: това, което предизвиква неудоволствие и страх, предизвиква същевременно агресия и ярост.

С какво разполага малкото дете, за да овладее страха и да отстрани неудоволствието? Първоначално само с безсилна ярост, която се изразява в плач, по-късно в ритане и удряне около себе си, т.е. в моторно разтоварване и отреагиране. Тъй като в най-ранното детство все още няма различаване на Аз и Ти, тези прояви на агресия са ненасочени и неотнесени към никого — те са просто отреагиране на неприятно чувство и неудоволствие с цел разтоварване на състоянието и организма. Тук можем да говорим за архаична форма на агресията; тя се проявява елементарно, спонтанно, неконтролирано и все още личностно неотнесено, затова и безогледно и без чувство за вина — последните биха предпоставили една личностна отнесеност.

Интензивността на архаичния страх е невероятно голяма, тъй като той, заради пълната безпомощност на малкото дете, бива преживяван от него като застрашаващ екзистенцията му, като заплаха за цялото му съществуване. Агресията и яростта съответно също биват тотално преживявани — в такива ситуации детето е „самата ярост“ или „самият страх“, единствено обсебено от подтика да ги отреагира, да се освободи от тях. Рефлексивното свиване, отдръпването от света или описаният щурм на движения са двете праформи на реакция спрямо страха и неудоволствието и при други живи същества: бягството назад, отдръпването, рефлексът да се преструваш на умрял или бягството напред, щурмът на движения, атаката.

Ако шизоидният човек и занапред остане необвързан, ако продължи да се чувства незащитен, изоставен и застрашен, той и занапред ще преживява действителните или мними атаки като заплаха за цялата му екзистенция. И съответно неговите реакции ще бъдат съвсем архаични в по-горе описания смисъл: мигновена безогледна агресия, която цели отстраняване на страха, съответно на причинителя на страх, разтоварване на състоянието му — „to get it out of one’s system“, както много сполучливо казват англичаните.

Лесно е да си представим колко опасни могат да станат тези архаични шизоидни агресии, произтичащи от чувството за екзистенциална застрашеност при хора, които твърде малко познават емоционалното обвързване. Тук нищо не задържа и не спира агресиите, те не са интегрирани в цялостната личност на шизоидния. Така те остават безогледни елементарни инстинктивни изблици. Подобно на сексуалността, агресия и афекти на шизоидните също не са слети в едно цялостно емоционално преживяване, те представляват чисто инстинктивно отреагиране, изолирано и откъснато от общото преживяване. И тъй като освен това им липсва и способност за вчувстване, то практически не съществуват никакви спиращи сили. По този начин агресията продължава да служи само за разтоварване от напрежение, бива неконтролирана и изживявана без чувство за вина. Поради своята необвързаност с другите, шизоидните хора нямат никаква представа за въздействието на афектите и агресиите им върху околните те „само“ са отреагирали нещо; при това другият изобщо не е бил важен за тях. Затова те често са твърде остри, нараняващи и безцеремонни, без да си дават сметка. В един вестник имаше съобщение, че младеж убил едно момче. Запитан за мотивите, той отговорил, повдигайки рамене, че нямало особени причини — момчето с нещо го дразнело. Толкова опасна може да стане една изолирана, откъсната от цялостното преживяване, с нищо не удържана агресия, произтичаща от готовността да се мрази, предизвиквана от най-дребни поводи. Тя може да придобие самостоятелност и да приеме всички мислими екстремни форми, особено ако се съюзи с един също толкова неинтегриран сексуален нагон. „Автопортрет“-ът на Юрген Бартч представлява разтърсващо свидетелство в това отношение.

В своите изследвания върху затворници американският психиатър Кинцел установява, че агресивните сред тях (violent men) имат два пъти по-голям защитен кръг (cirkle of protection) в сравнение с неагресивните. Агресивните — ние бихме ги причислили към шизоидните — реагират на навлизането на външни хора в този защитен кръг, на прекрачването на тази невидима имагинерна граница, с паника, която веднага преминава в диво нападение. Впечатляващ пример за шизоидно светоусещане е изказването на един пациент: „Когато някой наруши дистанцията ми, изригна омраза.“ Това напомня на описаните от Конрад Лоренц3 реакции на животни, които с бурна агресия нападат всеки, навлязъл в границите на техния участък.

Чувството на незащитеност сред хората и необвързаността на шизоидния, както и породеното от тях недоверие, го карат да преживява приближаването на някой друг като заплаха, на която той отговаря първоначално със страх, последван от мигновена агресия. Това негово основно жизнено чувство прави разбираеми някои често непонятни реакции. Една архаична, неинтегрирана, откъсната агресия може да прерасне в насилие, което смазва другия като досадно насекомо, ако той е причината човек да се чувства притиснат. Както всички необвързани, откъснати от цялостното преживяване нагони, агресията също може да стане опасно самостоятелна и да доведе до асоциални и криминални прояви.

Но дори да оставим настрана тези екстремни примери, на шизоидните хора като цяло не е лесно да контролират своите агресии. Те самите не страдат от тях толкова много, колкото обкръжението им. Това, което първоначално е било защита от страха, може да се превърне в доставяща наслада агресивност, проявявана заради самата нея, приемаща всички възможни форми на жестокост и садизъм. Рязкост, внезапна нараняваща острота, ледена студенина и недостъпност, цинизъм и мигновено преминаване от близост във враждебно отхвърляне са техните най-чести възможности за израз~на агресия. На тях и тук им липсват „средните тонове“ неовладяна, умела и ситуативно премерена агресия — последното видяно впрочем само отвън, защото изхождайки от своето собствено преживяване, те намират поведението си изцяло адекватно на ситуацията.

При шизоидния човек агресията често изпълнява и друга функция, освен тази на отбрана — да защятат духа на изначалното значение на думата arpecjia (ad-greqi = приближаване към другия) за него тя е начин за установяване на контакт, често единственият, с който той разполага. Затова тя може да представлява за шизоидния форма на ухажване, която в известен смисъл напомня на все още неумелите опити за сближаване с другия пол, характерни за пубертета. Тук е налице същата смесица от страх и обожание, скриване на чувствата, груб агресивен допир вместо непосмяна или неумела нежност, страх да не се изложиш, готовност веднага да се отдръпнеш, преминаване от симпатия към неблагосклонност и цинизъм при действително или мнимо отхвърляне.

За общуването с шизоидните хора е важно да се знае, че при тях агресията може да има и това значение на ухажване. По-лесно им се отдава да бъдат агресивни, отколкото да проявят симпатия и други позитивни чувства. Въз основа на техните големи празноти в общуването с хората те и тук се чувстват дълбоко несигурни. Психотерапевтичната практика показва, че ако им се предостави време да попълнят тези празноти, те до голяма степен успяват да интегрират своите агресии и се научават адекватно да се отнасят към тях.

Биографични основания

Как може да се стигне до шизоидно развитие на личността, до свръхнадценяване на страха от отдаването и съответно до подчертаване на „въртенето около себе си“, на себесъхраняването?

Конституционално предразполагаща в това отношение е първо една свръхсензибелна структура, голяма чувствителност, лабилност и ранимост. В знак на самозащита човек полага между себе си и околните дистанция, тъй като заради своята подобна на радар фино реагираща чувствителност и сякаш промокаемост той възприема всяка по-голяма физическа и психическа близост като прекалено „смущаваща“. Така че дистанцията е необходима на шизоидния, за да може той изобщо да се справя със света и с живота. Тя му дава сигурността и защитата, че няма да бъде разводнен и прегазен от другите; като структура той е една твърде отворена система, сякаш „без външна обвивка“, затова трябва да се отграничава и отчасти затваря, за да не бъде залят от изобилието на всички възприети дразнения.

Другата възможност за шизоидно развитие е наличието на една особено интензивна моторно-експанзивна, агресивно-необуздана структура, липсата на склонност или способност за обвързване — структури, заради които човек отрано лесно бива възприеман като досаден или пречещ. Тогава той често бива отхвърлян, отблъскван, неприеман в своята самобитност и по тази причина превръща недоверчивото отдръпване-в-себе си, така характерно за тези хора, в своя типична същностна черта.

Без същински да спадат към конституционалното в употребения по-тесен смисъл, но все пак заложени в телесното, същевременно с това вече сочещи околния свят като фактор-причинител, тук би трябвало да споменем онези телесни или други характерни признаци, с които едно дете от самото начало не отговаря на очакванията и желанията на своите родители, преди всичко на тези на майката. Причина за това може да е обстоятелството, че то не е от желания пол, както и всевъзможни други физически признаци, които пречат на майката да му даде вниманието и любовта, от които то се нуждае; нежеланите деца също попадат в тази графа.

Към тези конституционални аспекти — при които обаче често реакциите на околните са по-отговорни за шизоидното развитие от самите заложби — сега се прибавя и факторът околен свят като най-съществения задвижващ шизоидното развитие на личността механизъм. За да можем по-добре да разберем това, трябва да разгледаме ситуацията на детето след раждането и в първите седмици от живота му.

За разлика от други живи същества, след раждането си детето дълго време е напълно безпомощно и тотално зависимо от обкръжението си. В тази взаимовръзка Адолф Портман говори за човека като за преждевременно роден.

За да може детето постепенно да се обърне с доверие към заобикалящия го свят и да осъществи първото Ти-намиране, този свят трябва да му изглежда приемлив и будещ доверие. Приемлив в смисъл на отговарящ на неговите възрастови потребности. Малкото дете се нуждае от атмосфера, която може да се опише най-вече като закриляща, даваща чувството на защитеност и уют, включваща подходящите за него жизнени условия. То би трябвало да има шанса да изживее тази „райска“ фаза на саморазбираемо задоволявани потребности, защото само на основата на едно такова прадоверие то постепенно може да се осмели да се впусне в живота, без страха, че ще бъде погубено.

Странно е, че дълго време ние имахме твърде неясни представи за жизнените условия, необходими на малкото дете; диференцираността и способността за възприемане на кърмачето, както и въздействието на външни влияния върху него бяха до голяма степен подценявани. Впечатляващи в това отношение са изследванията на швейцарския детски лекар Щирниман с новородени. Няколко цитата от неговата книга „Психология на новороденото“: „Някои напълно сериозни трудове… изключват категорично усещането за болка до тестата седмица; че това не е така, установих от моите наблюдения по време на поставяне на инжекции, когато със сигурност можех да предскажа, че при втората инжекция на следващия ден новородените ще заплачат още при дезинфекцията.“ И за паметта: „… съществуват спомени от времето преди раждането: по наблюдения на нашите медицински сестри децата на жени, работещи вечер до късно (сервитьорки и т.н.), често стоят будни чак до полунощ, при това без да плачат, докато деца на жени, работещи сутрин рано, често стават неспокойни към 2–3 часа през нощта. В зависимост от времето за работа и отдих на майката, детето още преди раждането е привикнало към съответния ритъм на движение и покой.“

Очевидно тук има още много за изследване: със сигурност обаче от тези и други наблюдения на Щирниман би трябвало да направим извода, че значително сме подценявали възприятията, усещанията и чувствения живот на новороденото. Грижите за кърмачето, храненето и хигиената дълго време изглеждаха най-важното и напълно достатъчно условие за правилното му отглеждане. Едва със задълбоченото изследване на ранното детство, преди всичко от страна на психоанализата на Фройд и неговите ученици, ние придобихме изцяло нови виждания, допълнени от изследванията на поведенческите науки. На тях дължим знанието за формиращото значение на първите впечатления и ранния опит, и особено за значението на първите седмици от живота.

Действително още Гьоте споделяше същия възглед (Разговор с Кнебел, 1810), казвайки: „Една от основните грешки, които правим, е че твърде малко се посвещаваме на най-ранното възпитание. В него обаче до голяма степен е заложен целият характер, цялото биване на бъдещия човек.“ Но такива интуитивни схващания оставаха единични, без от тях да бъдат извлечени необходимите заключения.

Днес ние знаем, че най-ранното обкръжение на детето трябва да му предложи, наред със споменатите задължителни грижи, емоционална топлота и внимание, една съобразена с него мяра както на дразнения, така и на покой, и определена стабилност на жизненото пространство, за да може то да отговори на околните с доверие и откритост. При това е от голямо значение детето да получава достатъчно телесна нежност.

Но ако в тази най-ранна възраст детето, напротив, преживее света като плашещ и ненадежден, като пуст, или пък като прегазващ и заливащ, то ще се отдръпне ужасено от него. Вместо да се обърне с доверие към света, то отрано ще изгради дълбоко недоверие към него. Както пустотата на света, която детето преживява, когато твърде често и дълго бива оставяно само, така и прекомерността или твърде голямата интензивност на дразнения и сменящи се впечатления въздействат шизоидно върху него; то бива възпрепятствано още в първите стъпки на обръщането си към света и сякаш бива тласнато обратно към самото себе си.

В своите изследвания с изоставени деца Рене Шпиц показа, че деца, които през първите седмици от живота си са били разделени от майките и така съвсем рано са преживели липсата на майчина ласка, претърпяват тежки до необратими увреждания в своето развитие — дори при отлично хранене и безупречни хигиенни условия в детския дом, където една медицинска сестра се грижи за десет деца. Всички деца, които отрано са били пренебрегвани или смущавани от преизобилието на дразнения, ще проявяват в развитието си значителни закъснения, едностранчивости, пропуски или неотговаряща на възрастта ранна зрялост, тъй като не са получили — или поне не в достатъчна степен — необходимите жизнени условия и по този начин са били изложени на несъответстващи на възрастта страхове.

Особено лесно до такива ранни шизоидизиращи увреждания се стига при необичаните или нежелани от самото начало деца; както и при децата, преживели ранни раздели — например поради продължителен болничен престой или загуба на майката. Същото се отнася и за децата на прекалено млади майки, недостатъчно съзрели за майчинството, както и за „децата в златен кафез“, често оставяни на грижите на равнодушен „персонал“, тъй като родителите „нямат време“ за тях; майките, които скоро след раждането трябва отново да тръгнат на работа, също не могат да дадат на детето това, от което то се нуждае.

Такава липса на любов и внимание в най-ранното детство е един от източниците на шизоидно развитие на личността; другият е свръхизобилието на дразнения, предлагано от майките, които не оставят детето на спокойствие и не се вчувстват в неговите потребности. Второто вероятно изглежда по-малко убедително и тъкмо затова изисква по-подробно описание. За да може малкото дете да изгради своята ориентация, неговото обкръжение трябва да проявява определена стабилност, благодарение на която то постепенно да му стане близко и детето да се обърне с доверие към него — създаването на близост е основата на възможността да се доверяваш.4 Детето не е в състояние да преработи твърде честата смяна на грижещите се за него хора, на обкръжението му и на сетивните впечатления (напр. продължителни шумни звукови кулиси от радио и телевизия, ярко осветление, дори по време на сън, чести пътувания и т.н.). Неспокойното обкръжение и майките, които сякаш нахлуват в детето, прегазват неговата нужда от покой и потребност да бъде само, като прекалено много се занимават с него, мъкнат го навсякъде със себе си и не оставят никаква възможност за проява на собствените му импулси, също са причина то да се отдръпне и страхливо и объркано да се затвори в себе си. Освен тази среда съществува и друга, която отрано поставя пред детето свръхизисквания и по този начин въздейства шизоидизира-що, защото не благоприятства неговия органичен растеж. Това е такава среда, в която детето е принудено да лавира между много трудни или незрели възрастни, които не се справят със своите собствени проблеми. Тогава то отрано трябва да долавя настроения и да разбира ситуации, за да не натоварва със себе си и без това напрегнатата и същевременно лабилна атмосфера; не рядко то трябва да поеме родителската роля за себе си и за родителите, защото не намира опора в тях, както и те самите — в себе си. Това, разбира се, е безгранично свръх-изискване към едно дете; преди да е намерило самото себе си, то бива вкарано в родителска роля, трябва да проявява разбиране към възрастните, да мисли във всички посоки, да посредничи, да разбира, да компенсира и така изобщо не успява да бъде самото себе си; по този начин то трябва повече да живее живота на другите, отколкото може да живее своя собствен. С това не само се ограбва неговото детство, но и неговата същност и увереността в себе си остават неразвити; липсата на стабилна почва под краката става основното му жизнено чувство.

Един такъв човек ще се опита да направи себе си ненараним като къпещия се в драконова кръв Зигфрид, за да не показва поне пред света своята уязвимост — но раними места винаги ще остават. Как да направи себе си ненараним? Очевидно като стане недосегаем за чувства, като върви през света сякаш с шапка невидимка, неразпознат и анонимен. Човек си изгражда фасада, зад която никой не може да надникне, така че другите никога не знаят какви всъщност са отношенията им с него. Но доколкото чувствата все пак са нещо неизбежно, той развива способността съзнателно да ги направлява и дозира. Следователно той ги подлага на рефлексия и се учи съзнателно да ги допуска или изключва, но в никакъв случай не се оставя спонтанно на тях, защото това би могло да стане опасно. Родителите на една млада пациентка се оплакали пред нейна приятелка от студеното и враждебно държане на дъщерята с тях; когато приятелката споделила това с нея, пациентката отговорила след кратък размисъл: „добре, тогава ще изключа моята омраза“ — в следствие на което отношението й към родителите станало още по-далечно и неутрално.

Тук би трябвало да добавим, че и като възрастни ние също притежаваме граница на толерантност по отношение на сетивните впечатления; известно е — в някои страни това се практикува по време на разпити, — че продължителни звукови кулиси или светлинни въздействия, както и принудително бодърстване изтощават психически; продължителната самота и тъмнина също могат да окажат подобно въздействие. Разбира се, границата на толерантност на малкото дете е много по-ниска.

В това отношение от особено значение се оказва обстоятелството, дали едно дете бива кърмено или хранено с шише. Редовното завръщане на майката и ощастливяващата двамата дълбока близост при кърменето правят възможно за детето не само постепенното разпознаване на човека, от когото идва сигурното задоволяване на всички негови потребности, а и създават у него първите наченки на отправената към един човек надежда, благодарност и любов. При децата, хранени с шише, този ход на развитие най-малкото се затруднява поради постоянно сменящите се хора, които освен това се държат много различно с тях. По този начин те преминават през един по-сложен процес на учене и по-трудно ще се почувстват така интензивно свързани с един човек, както кърмените деца. След като разпознахме в липсата на свързаност решаващата характеристика за възникване на шизоидността, става ясно, че нейните наченки могат да бъдат поставени още тук, посредством отпадането на описаната дълбока близост между майка и дете.

Във всеки случай разгледаните смущения имат следните последствия: детето още от самото начало трябва да се отбранява и пази от света, или бива разочаровано от него. Ако не срещне навън адекватен партньор, то се връща към самото себе си, взема себе си за партньор и не извършва докрай крачката от Аз към Ти. Ако в своето по-нататъшно развитие то не може да придобие коригиращ опит, възникват гореописаните празноти, склонността към независимост, егоцентризмът и себеотнесеността.

Така в общи линии изглежда факторът околна среда, който благоприятства шизоидното развитие на личността. Тук можем да споменем, че поколението, преживяло през ранното си детство войната, която за много малки деца означаваше подобни на гореописаните условия (липса на спокойствие през първите седмици от живота, причинена от нощни бомбардировки, бежански съдби, раздели на семейства, загуба на родина и т.н.), че това поколение като цяло проявява шизоидни черти: към тях можем да причислим нежеланието за семейна обвързаност, склонността към групови образувания и масови мероприятия, при които човек се преживява като съпринадлежащ и въпреки това остава анонимен, както и необвързващите отношения между половете. В тази връзка могат да бъдат разгледани проявите на хулиганство, които се появяват при навлизане в пубертета. Някои черти на модерното изкуство също се свързват с така наречената „загуба на средата“. Шизоидното изкуство въздейства най-вече разтърсващо, често обаче то е отблъскващо. Според Фурмайстер и Визенхютер („Метамузика“) в оркестри, които изпълняват предимно модерни композиции, често след репетиции целият ансамбъл музиканти се чувствал болен.

Но и цялостната ситуация на западния човек сякаш въздейства шизоидизиращо: светът ни предлага все по-малко закрила; въпреки целия комфорт ние се чувстваме все по-застрашени; свръхизобилието от дразнения, на които сме изложени и от които много трудно можем да се скрием, прави нашето жизнено чувство лабилно; призракът на ужаса от възможни войни и съзнанието, че днес сме в състояние изцяло да унищожим самите себе си, опасната възможност за власт и манипулиране дори и на живите системи посредством техника и природни науки създават у нас това чувство на екзистенциална застрашеност, което срещнахме при възникването на шизоидни структурни признаци. Като движение в противоположната посока може да бъде разгледан нарастващият интерес към йога и други медитативни практики; осезаемата потребност от завръщане към вътрешния свят може да се види и в употребата на наркотици; хипитата и безделниците съзнателно се отказват от достиженията на една техника и цивилизация, чието неконтролирано господство става все по-съмнително за всички нас. Овладяването на природата, преодоляващата време и пространство техника и условията на живот, при които трябва да водим своята борба за съществуване, заплашват все повече да доведат до закърняване на нашата душевност, така че днес можем да говорим за един процес на шизоидизиране на западното общество.

Следователно липсата на съответна на възрастта защитеност през най-ранното детство сякаш е кратката формула за развитие на шизоидни структури на личността, доколкото те са свързани с влиянията на околния свят. Дали и в каква степен тук съществуват предродилни влияния чрез майчиния организъм все още е твърде малко изследвано, макар и много вероятно. В споменатата вече книга Щирниман пише, че е възможно да се докаже наличието на слухова способност още преди раждането: една бременна жена била поставена пред рентгенов екран, след това бил натиснат автомобилен клаксон, вследствие на което детето се свило конвулсивно. Възможно е, посредством емоционалните и афективни преживявания на майката, посредством нейната чувствена нагласа към бременността и детето, още в майчината утроба да започва тази незащитеност, ако вместо приемане и радостно очакване — по каквито и да е било причини — майката е настроена враждебно към детето, което носи, не го иска или е изпълнена с омраза.

Примери за шизоидния тип поведение

Надарен, но много своенравен и почти без никакви контакти музикант се намирал в тежка финансова ситуация. Един познат му предложил добре платено място, което отговаряло на интересите му и било от решаващо значение за него. В деня, в който трябвало да започне работата, която вече бил приел, той не се явил без каквото и да е извинение и загубил шанса си. Пред себе си той изтъквал аргумента, че приятелят само искал да му покаже собственото си превъзходство и да навре в очите му неговото мизерно положение — може би дори е имал хомосексуални мотиви.

Следователно вместо да приеме това, което доброжелателно му е предложено, той бива обзет от страха да не стане зависим и да не трябва да се чувства задължен и благодарен на другия. Пред самия себе си той беше длъжен да го изтълкува превратно, като припише на приятеля си съмнителни мотиви. Още по-дълбоко в основата на това трудно разбираемо поведение се намира желанието да поставиш другия на изпитание: ако наистина има сериозно намерение да ми помогне и не се стресне от държането ми, ако въпреки всичко не ме изостави, то тогава аз действително знача нещо за него.

Тук съвсем ясно проличава невъзможността за излизане от този съдбовен кръг и за придобиване на нов опит в общуването: дали някога за шизоидния човек ще съществува достатъчна гаранция, за да може да повярва в една истинска благосклонност? И кой от друга страна би бил готов да се подлага на такива прекомерни изисквания и да се опитва да разбира основанията на подобно поведение? Светът като цяло изобщо не е склонен да го прави.

При това ситуацията на този човек бе още по-сложна, защото той сякаш еднакво силно желаеше неговият познат да продължи да се занимава с него въпреки поведението му, както и да го изостави. В първия случай той би трябвало да коригира своето мнение за хората и да може да им се довери, за което копнееше. Във втория случай той би затвърдил представата си, че хората не са достойни за доверие и с още по-голямо „право“ би се оттеглил, изпълнен с горчивина, в своята героична самота и човешко презрение, което беше по-удобно.

Този музикант често сменяше приятелките си, които всеки път скоро отново напускаше, защото не харесваше ту стила на едната, ту фигурата на другата, ту образованието на третата и т.н. — все рационализации на страха му от обвързване и същевременно предпазване от това, да не би все пак да се влюби в някого и така да се изложи на опасността, наречена „любов“. Тук би трябвало да споменем, че пациентът, извънбрачно дете, отрано бил даван на различни роднини и възприеман от тях като товар.

Друг пример за такава структура на личността:

Един мъж на средна възраст постоянно се измъчвал от мисълта, че е аутсайдер. Той имал чувството, че никъде не е на мястото си, че другите хора го отхвърлят или гледат подигравателно-критично на него. Той страдал от това и ставал несигурен, професионалната му кариера била на път да се провали тъкмо поради обстоятелството, че другите го възприемат като чуждо тяло и като „изключително труден“; и така се стигнало до типичния порочен кръг — неговата ответна реакция действително го правела все по-труден за общуване. Много често, без никаква видима причина, той ставал груб, нараняващо ироничен с началниците, „кастрещ“ безоснователно колегите; начинът му на обличане и на живот толкова се различавал от обичайния, че хората все повече се отдръпвали и не искали да имат нищо общо с него.

Въз основа на нарастващата дистанция и изолираност сега не само той проектираше много неща върху околните, а, както обикновено става във всяко взаимодействие, те от своя страна също проектираха толкова много неща върху него — човек винаги е склонен да проектира своите собствени проблеми и неинтегрирани, несъзнавани дялове на душата върху онова, което му изглежда чуждо, непривично или заплашващо. Така той сякаш все повече се превръщаше в черната овца, в изкупителната жертва на колектива, в който живееше и работеше. И понеже хората в действителност малко го познаваха, той изглеждаше някак странен на повечето си колеги, без те някога да са полагали усилие да си дадат сметка, защо го отхвърлят. Така скоро започнаха да се носят слухове за него; може би той „не е съвсем наред“; може би има проблеми със сексуалността си; може би е неблагонадежден в политическо отношение и т.н., накратко — той изглеждаше подозрителен, без човек да е наясно как и защо. Хората не съзнаваха, че по този начин проектират върху него собствени непреработени проблеми. Нищо от това не му бе споменавано; той усещаше само нарастващото, необяснимо за него дистанциране на другите, улавяше тук и там по някой недоверчив поглед или виждаше, как те се разбират помежду си с погледи, които той не можеше да проумее — накратко, стигна се до един дяволски кръг, задвижван от двете страни, от който не съществуваше изход.

Сега бих искал да опиша по-подробно някои моменти от биографията на този мъж, за да покажа къде са били заложени наченките на неговата шизоидност, на бъдещите трудности в социалния живот и общуването, които той самият първоначално изобщо не можеше да види в тази взаимовръзка; той ги възприемаше единствено като загадъчни и сякаш съдбовни.

Той произхождаше от необичайна среда. Бащата бил автор на пътеписи и по време на ранното детство на сина, единствено дете в семейството, се ползвал с голям успех. Печелел много пари и живеел нашироко, организирайки шумни празненства. Майката била изцяло погълната от този луксозен живот сред висшето общество и нямала много време за детето — по-скоро интерес и любов. Така той от малък бил предоставен на грижите на една детегледачка, а след това на един черен прислужник. Според господин Х. двамата все пак не се отнасяли много зле с него.

Той бил петгодишен, когато родителите му разтрогнали брака си, който и в годините преди това едва ли би могъл да бъде наречен истинска общност, тъй като и двамата — те смятали това за модерно и за знак на разкрепостеност — имали многобройни интимни връзки с други партньори. Той останал при бащата, в началото му казали само, че майката „заминала задълго“, без никакъв коментар. Скоро след това — нещо, което той научил много по-късно — майката постъпила за около две години в психиатрична клиника. Можем да предложим, че тя и преди това е имала психически проблеми. Малко след развода бащата се оженил за една от сестрите на майката — това бил неговият трети брак. Мащехата отдавна мразела сестра си, която винаги била предпочитаната в къщи; по-късно, когато момчето станало на 15 години, тя се самоубила — след което бащата се оженил за четвърти път.

Господин Х. израснал в тази среда. Винаги се чувствал като петото колело на колата; никой не се грижел истински за него; той отрано живеел с чувството, че пречи, че всъщност е излишен и в крайна сметка — нежелан. Това се засилило от следните обстоятелства: бащината къща се намирала извън града, на изолиран хълм в една все още малко населена област, така че момчето нямало с кого да си играе. Бащата, чудак по природа, пиел често и водел своенравен живот; той превръщал нощта в ден, работел само нощем, защото тогава бил най-малко обезпокояван, и спял през деня, така че синът му почти не го виждал; освен това пътувал често и седмици наред отсъствал от къщи. Обществените порядки не значели нищо за него, той им се надсмивал — те са само за глупавите и слабите, била неговата аргументация.

Затова и по-късно синът не бил изпратен на училище, а обучаван вкъщи от частни учители, които също се сменяли често. Едва десетгодишен той тръгнал на училище. Тук за пръв път се проявили неговите проблеми в общуването, което не е за учудване с оглед на споменатата предистория. Дотогава той буквално нямал никакъв опит с деца на неговата възраст, не бил участвал в каквато и да е общност. Несигурността му го карала да търси роля, която да играе в класа и зад която да може да се скрие. И тъй като на няколко пъти — когато бил много забавен, без да си го поставя за цел — спечелил симпатии и одобрителен смях, той станал клоуна, а по-късно и размирника на класа. Той се домогвал до симпатиите на съучениците си, като иронизирал всичко, подигравал се с учителите, оставал равнодушен към предупреждения и наказания, бягал от училище и т.н. На бащата всичко това доставяло по-скоро удоволствие, така че момчето спечелило дори нещо като бащинско разположение — той се гордеел, че синът му също не се прекланя пред нормите на обществото.

Въпреки голямото си желание, той не успял да създаде приятелски контакти, защото другите го възприемали като наистина интересен и занимателен, но в крайна сметка комичен аутсайдер. Тъй като бил талантливо и умно момче, той все пак спечелил известно признание сред съучениците си, но не и истински приятел.

Когато бил на 12 години започнало това, което той по-късно сам наричаше своята „голяма болест“: понеже бил блед, хилав и предразположен към болести, втората му майка го освободила от часовете по физкултура и му забранила всякакъв вид спорт — „заради слабото ти сърце и защото израсна много бързо“. В резултат на това той не успял да развие здравословно усещане за тяло, да се почувства добре в собственото си тяло и проявявал характерните за това черти на скованост и непохватност; по този начин отпаднала още една възможност за контакт, телесна близост и здравословно съперничество.

Мащехата му, която криела зад свръхзагриженост своето не-благоразположение към него, го мъкнела от лекар на лекар. Дълго време, без определена причина, той трябвало да „пази леглото“. Лекарите се включили в тази игра и най-накрая един от тях успял да установи латентна туберкулоза на белия дроб. Сега той бил затворен за повече от 2 години в стаята си, през по-голямата част от времето — на легло. В този период той изчел огромно количество книги от богатата библиотека на бащата — безразборно, каквото му попаднело под ръка. Веднъж, по време на терапията, той съвсем сполучливо характеризира себе си: „В емоционално отношение аз съм десет години по-млад, отколкото в интелектуално“ — което всъщност е типично за шизоидните хора. „Аз не знам, дали съм хомо- или хетеросексуален“, бе друго негово изказване, изразяващо несигурността относно собственото му усещане за пол.

Едва четиринадесетгодишен той се върнал в училището и с оглед на контактите този втори опит протекъл не по-щастливо отколкото първия. Двете години на изолация тъкмо по времето на пубертета, които той преживял отделен от връстниците си, без партньор и разчитащ единствено на своята фантазия, по разбираем начин го затворили още повече в себе си и засилили неговите трудности в общуването. Отново бил възприеман от другите като чуждо тяло — освен това сега той влязъл като „нов“ в един вече сраснал се с годините колектив. В една анкета за бъдещи професионални желания 15-годишният написал: „професионален пушач“. Учителите реагирали остро на тази хулиганска ирония, без да видят криещите се зад нея нужда и безпомощност, без да схванат поведението му като алармен сигнал към околните. Като студент той станал член на една побойническа групировка — нещо изцяло несъответстващо му, но пореден опит „да принадлежи към нещо“, да се измерва с връстниците си и да докаже мъжествеността си. Воден от същите мотиви, по-късно той се записал доброволно в армията, но и тук останал особняк, който с непохватността си често предизвиквал другите към незлобливи подигравки.

След военната служба той продължил своето следване; изучавал история, езици и литература. След завършване на образованието си се отдал на преподаване; макар да гледали на него като на чудак, който се чувства у дома си само в света на книгите, той се радвал на високо професионално признание. Учениците оценявали задълбочените му познания и били снизходителни към слабостите му. На 24 години той се оженил — по-правилно би било да се каже: бил оженен. Малко след това жена му започнала да се оплаква, че той се интересува повече от своите книги и студии, отколкото от нея — което той изобщо не разбирал, защото я дарявал с вниманието, на което бил способен и от своя страна бил разочарован, че тя отдава твърде малко значение на неговия духовен свят и интереси. Така скоро се стигнало до взаимни изневери, от негова страна и до хомосексуални преживявания, които предизвикали у него тежко чувство за вина и граничещи с мания за преследване реакции — заради тях в крайна сметка той се подложи на психотерапия.

Описаната биография съдържа някои от типичните основания за шизоидно развитие на личността: твърде голяма дистанция, равнодушие и често отсъствие на родителите още от самото начало; освен това липса на телесна нежност и на разбиране за потребностите на детето. По-нататък: недостатъчно направляване, оставяне на детето само при важни стъпки в развитието; липса на контакт и общи преживявания с връстници, на участие в групи и общности; неудовлетворителни възможности за развитие на чувствената страна, на умението да се доверяваш. Всичко това води до появата на пропуски в общуването с другите хора, до липса на житейски техники, което постоянно захвърля един такъв човек назад към самия себе си, не на последно място и заради реакциите на света, които още повече го закотвят върху ролята на аутсайдер.

От казаното става ясно защо именно върху такава база се развива една от основните форми на страх — тази от отдаването и близостта — и съответно се надценява импулсът за себесъхраняване, а икономическата независимост се явява единствената възможност за себезапазване. Тук шизоидният превръща така да се каже нуждата в добродетел, като издига своята самота в ценност. Така той може да стигне до екстремни форми на нарцисизъм и до ожесточена враждебност спрямо всички и всичко, до презрение към човека, до цинизъм и нихилизъм. Зад всичко това, от никого незабелязван и страхливо стаен, се крие дълбокият копнеж за близост и доверие, за това да обичаш и да бъдеш обичан. Естествено, оттук лесно може да се стигне до асоциални и криминални прояви — понякога е достатъчен само един допълнителен подтик. Градацията в начина на поведение на шизоидните — от първоначално недоверие през отхвърляне, индиферентност, студенина до омраза и презрение към хората — обикновено е реакция от опита им с околните, който води до гореописания дяволски кръг.

Още един кратък пример, едно себеописание, което особено пластично обрисува липсващата емоционална въвлеченост в общуването и опита тя да бъде заместена от рационални средства за ориентиране — един шизоиден пациент веднъж сподели:

Винаги оставам с впечатлението, че тогава, когато другите реагират по чувство, при мен просто бързо протича поредица от процеси на включване и изключване.

Едно превъзходно описание за това, как при шизоидните хора неупражняваната емоционална връзка се замества от интелектуална будност и радароподобна чувствителност на сетивните органи и мисловните ходове — „процесите на включване и изключване“.

Тежките натоварвания и конфликти, с които те не успяват да се справят, се превръщат в последствие в телесни симптоми: при шизоидните — в съответствие с проблематиката им — биват засегнати преди всичко сетивните органи, както и органите за контакт и обмяна, кожата и дишането; тук спадат астматичните оплаквания и екземи, които понякога се появяват още в ранна възраст. Кожата е органът, който както ни отграничава от обкръжаващия свят, така и ни води до допир с него, по нея намират предпочитан израз трудностите в общуването на шизоидните хора — смущения в оросяването, псориазис, изпотяване и т.н.

Допълнителни даблюдения

Нека обобщим още веднъж: при шизоидния „разединен“ човек цялостният контекст на преживяване (на неговите духовни впечатления, подтици и реакции) е разкъсан в различна, но винаги много голяма степен; преди всичко виталните му импулси са откъснати и изолирани от чувственото преживяване. С други думи, при него не е сполучила интеграцията на различните преживелищни или личностни слоеве, която се осъществява благодарение на спояващото чувство. Съществува голяма разлика най-вече в степента на зрялост между разсъдък и чувство, между рационалност и емоционалност; чувствени процеси и разсъдъчен опит протичат сякаш отделно, без да бъдат споени в цялостно преживяване. Тъй като шизоидният отрано е трябвало да се ориентира с помощта на разсъдъка и на сетивните възприятия, защото не е успял да придобие достатъчно добра емоционална ориентация, той не разполага с нюанси на чувствата; той познава предимно примитивните праформи на чувството, афектите; в палитрата на неговите изразни възможности сякаш липсват средните тонове, налице са само крайностите черно и бяло. Всичко това е следствие от отпадането на емоционалната обвързаност с хората.

Като предпазно средство срещу страха си от близост шизоидният човек се опитва да достигне възможно най-голяма независимост. Тази негова склонност, както и избягването на близки контакти неизбежно се свързват с кръжене около самия себе си, с нарастваща егоцентричност, която все повече го тласка към изолация. Естествено такива хора преживяват най-интензивните страхове изобщо, защото самотата и изолацията усилват страха. Техният страх от полудяване например може да достигне непоносима степен — в него също се отразява преживяването на биването-различен-от-останалите и на незащитеността в света. Един шизоиден пациент веднъж сподели: Страхът е единствената реалност, която познавам; характерното в случая бе, че той не можеше да опише страха като страх от нещо определено, конкретно, а го преживяваше като тотален. И един друг пациент: Аз не познавам никакъв страх; някъде в мене нещо вероятно се страхува, но този страх не е в моето Аз — той напълно се дистанцираше от страха си, който сякаш вече не бе в неговото съзнание; лесно можем да си представим обаче колко лабилно е едно такова състояние, колко лесно Аз-ът може да бъде погълнат от отцепения страх.

Дори само възможността да споделиш своя страх е облекчение. Но ако човек никога не се осмели на това, защото се страхува да не би така да попадне във властта на другите или да бъде сметнат за луд, като им се покаже в цялата си слабост и незащитеност, то тогава натрупалият се с времето страх може да придобие степен, която вече трудно се понася. Тогава се стига до изблици на страх, дори до психоза като последен отчаян опит да се избяга от страха. Човек откача (verruckt), прескача (verruckt)5 реалните мащаби и се спасява в един нереален свят, в който той изглежда здрав, а околният свят болен, което в някои случаи вероятно е така. Така човек прехвърля своите страхове върху обекти от външния свят, където по-лесно може да ги избегне, надвие или отстрани; от страха вътре в себе си не можеш да избягаш.

С нарастване на аутизма шизоидният все повече загубва интерес към света и хората, един процес, който се определя като загуба на обект и който често бива описван от самия него като апокалиптично преживяване. Когато човек все повече оттегля тъкмо своето заинтересовано съучастие в света, своето емоционално отношение към него, светът обеднява, потъва, превръща се в нищо, бива у-нищожен. Сънищата на шизоидните хора често изразяват едно такова жизнено чувство: Аз се намирам върху голяма, въртяща се шайба, подобна на дяволско колело, което кръжи все по-бързо и все по-бързо; аз едва се държа, хлъзгам се все по-близо към външния ръб и всеки момент мога да бъда изхвърлен в Нищото. Или: Крепост от циментови стени с няколко малки шпионки сред огромна пясъчна пустиня; крепостта е добре въоръжена и снабдена с хранителни продукти за години; аз я обитавам сам. Самотата, заслоняването, защитата от страха и нуждата от независимост едва ли могат да бъдат представени по-сполучливо.

Пуст снежен пейзаж; на заден план няколко прекършени дървета, на преден план една малка вана с гореща вода; аз се чувствам много самотен. Този сън на един младеж описва неговата ситуация:

Той е третото и последно дете в семейството, родено след завръщането на бащата от Първата световна война. Бащата бил ранен в главата, вследствие на което лесно се разстройвал и дразнел и бил неспособен да управлява фермата, в която те живеели. Майката била много загрижена за него; в този период тя поела ръководството на стопанството и нямала много време за детето — на езика на съня: малкото топлина, както това е представено с ваната. Момчето се чувствало много самотно и когато било на 12 години конструирало следната „връзка“ с майката: вечер, когато то вече било в леглото, тя обикновено свирела на пиано; то свързало с тел и батерия един клавиш към лампата до леглото си, която светвала, когато майката натискала този клавиш.

Подобни психодинамични причини не рядко лежат в основата на технически изобретения, които несъзнателно трябва да коригират преживените по време на детството липси, в този случай една незаситена потребност от контакт.

Едва ли бихме могли да представим по-изразително шизоидното биване-в-света, отколкото тези сънища го правят. Максим Горки, който имал много трудно детство и отрано трябвало да потегли на странстване, за да печели пари, изглежда е познавал тази нагласа. Когато веднъж посетил Толстой, той му разказал свой сън, в който по една от безкрайните зимни руски улици марширували няколко чифта ботуши — само ботушите. Надали самотата би могла да бъде представена по-сбито.

Следователно отдръпването от света и оттеглянето в самия себе си постепенно водят до загуба на света, която се преживява с много страх, като пропадане в Нищото, в абсолютната празнота, както това става в съня с дяволското колело. Често страховите представи и сънища на шизоидните хора приемат формата на световни катастрофи от апокалиптичен вид. Този, който прекалено иска да се вкопчи в самия себе си, е изложен на опасността да изгуби света и така в крайна сметка остава с представата, че единствено той съществува.

Нека опишем с още няколко примера последствията на страха от близостта и на надценяваното „въртене около себе си“. Предизвиканата по този начин недоверчива бдителност заплашва все повече да се превърне в болестна себеотнесеност: тези хора чуват, както казва народът, как „расте тревата“, т.е. те допускат, че винаги и навсякъде витаят опасности и провиждат дори зад най-невинната забележка обезпокоителни мотиви.

Когато веднъж окачих в кабинета си нова картина, един шизоиден пациент веднага предположи, че с това съм имал конкретно, отнесено към него намерение, да тествам реакцията му спрямо промяната. Наред с почти параноидната себеотносеност този пример показва фино регистриращата сетивна бдителност на шизоидните — те обикновено възприемат и най-малките промени в околния свят, които не биха направили никакво впечатление на останалите. За своята ориентация в света те разчитат изключително на сетивните си възприятия, които тъкмо затова са изострили. В друг случай, когато по време на терапевтичната сесия телефонът иззвъня няколко пъти, същият пациент си мислеше, че аз съм поръчал тези обаждания, за да проверя как той ще реагира на смущенията.

Когато човек отнася към самия себе си почти всичко, което възприема навън — нещо, което изобщо не би хрумнало на някой друг с повече контакти и по-живи връзки с околните, — той постепенно става подвластен на една мания в отношенията и значенията, която може да се разрасне до същински маниакална система и вече да не може да бъде коригирана. Тогава този човек не се среща с нищо и с никого случайно, тогава навън вече не се случва нищо, което да не стои в тайна връзка с него самия и да няма някакво особено значение, до което той ще се стреми да се добере.

Всичко това естествено е изключително мъчително и обезпокояващо; така човек не само изгубва всякаква непосредственост, но и сякаш постоянно е „нащрек“, винаги готов да се предпази от внезапни изненади и мними опасности. Затова той изважда крайно внимателно контактните си сензори, както охлювът рогцата си, готов веднага да ги прибере, ако някой дойде твърде наблизо.

Един млад мъж, преживял многократно професионални неуспехи (поредния по време на терапията), преработваше маниакално чувството си за провал. Той искаше да напредне в социално отношение, но нямаше достатъчно самоувереност, а също и подкрепа от страна на семейството, в което смятали, че той непременно искал да бъде нещо „повече“ и да се издигне „по-нависоко“; най-добре да върви по стъпките на бащата и да остане в стопанството — всяка жаба да си знае гьола! Така че той беше изключително амбицирай да успее, да се докаже на другите; затова и неговите неуспехи го засягаха толкова дълбоко — те сякаш даваха право на семейството му. Ние многократно се опитвахме да разберем тези взаимовръзки, полагахме усилия да снемем неговите маниакални представи посредством точна проверка на реалността. Но след гореспоменатото поражение той отново изпадна в маниакално преработване. Той дойде сломен в кабинета ми и каза горчиво и почти предизвикателно: „да не би да искате и този път да кажете, че е чиста случайност, че днес на гарата видях един мъж, облечен в скъсан костюм, съвсем подобен по цвят и материя на моя единствен хубав костюм, не е ли това недвусмислен знак, който сякаш иска да ми каже, че съм неудачник, пропаднал тип?“ Тук добре се вижда маниакалното преработване на неговото чувство за малоценност, на неговия провал, както и психодинамичните основания, които накратко споменах. А също и близостта на предразсъдъците с такива маниакални представи — бихме могли cum grano sails6 да кажем, че един предразсъдък вече показва наченки на мания; ние обикновено точно толкова афективно се вкопчваме и в предразсъдъците, без да сме готови да ги подложим на основна проверка на реалността, евентуално, за да ги коригираме, подобно на този пациент, вкопчен в своята маниакална представа.

Наченки на такава мания в отношенията ние познаваме и у самите себе си — когато сме душевно обременени или имаме непреработени страхове и чувство за вина. Нека вземем за пример човек, който по време на Третия Райх бил настроен срещу партията и властимащите и често се изказвал срещу тях; той лесно стигал до мания за преследване и виждал във всеки есесовец опасен враг, комуто вероятно е донесено, какво той е говорил или пък знае за някого, което би било достатъчно за да го вкарат в концентрационен лагер. Самотата и изолацията, незащитеността сред околните и реалните заплахи благоприятстват маниакалните реакции. Ако някой е сам през нощта в чужда къща, може би дори в чужда страна и чува непознат за него шум, по-лесно е склонен да го изтълкува погрешно и същевременно маниакално, особено ако е притеснен, изпълнен със страх или чувство за вина, отколкото ако същият човек се намира спокоен сред закрилящото присъствие на най-близките си хора. Манията в отношенията на шизоидните отново разбулва пред нас основния им проблем: тяхната изолираност и незащитеност сред хората. Примерите обаче същевременно разкриват колко тясна е границата между здраво и болно, как в извънредни ситуации ние показваме реакции, които иначе познаваме само от болните — тъкмо защото тези болни дълго време са били изложени на подобни извънредни условия, в които са развили своите „болестни“ реакции — трябвало е да ги развият като самозащита. Още един пример за това как шизоидните маниакално преработват своето потиснато желание за общуване и нежност:

Един много самотен и не особено контактен мъж към трийсетте седял веднъж по време на концерт до младеж, който му се сторил извънредно привлекателен. Той често го поглеждал крадешком и усещал нарастващо желание да завърже контакт с него, да го заговори. Неопитен в общуването с хората и в разбирането на своите собствени импулси, той постепенно бил завладян от страх, който първоначално само неопределено го обезпокоявал, но в последствие преминал в паника — когато започнало да му се струва, че вижда как от младежа се излъчват цветни кръгове, които се наслагват около него, сякаш така другият иска да го обрамчи, да го улови; обляла го студена пот и той напуснал на бегом концертната зала.

Тук ясно се вижда как потиснатите желания за контакт, нежност, и скритото зад тях желание за хомосексуална близост, които той не се осмелява да намекне или недвусмислено да покаже на младежа, сега той проектира като тръгващо от другия похищаване. И тук действителната ситуация сякаш е изместена (ver-rackt), вътрешният страх е изнесен навън като заплаха, от която той може да се изплъзне само чрез бягство.

Ако човек е толкова лабилен и беззащитно изложен на света вън и вътре в себе си, става ясно защо шизоидните хора се опитват да развият житейски техники, с помощта на които те вече не допускат нищо до себе си; които им дават възможност да останат недокоснати и незасегнати, винаги обективни, дистанцирани и, ако е възможно, превъзхождащи, благодарение на които нищо не ги изважда от равновесие, но и нищо вече действително не ги достига. Това може да приеме всички степени — от хладна дистанция, арогантност, недостижимост до ледена студенина и безчувственост, или, ако тези защитни позиции не са вече достатъчни, да доведе до внезапна острота и експлозивна агресия, подобни на тези, които вече описахме. Тук обкръжението на шизоидния да окаже истинска помощ, когато познава контекста на поведението му, когато разбира вътрешната нужда, диктуваща неговия начин на поведение.

В терапията на шизоидни хора се стига до съприкосновение с гранични състояния, които хвърлят светлина върху застрашеността на човешката екзистенция. Тъкмо затова от тях можем да научим какво е важно за човека в екзистенциален смисъл, а, от друга страна, какви семейни и социални фактори застрашават нашето развитие в степен, която, ако това изобщо е възможно, само много трудно може да бъде компенсирана. Понякога на такъв фон израстват гениални хора — приемайки чувството за тоталното биване-поставен-под-въпрос, което показва често тясната граница между гениалност и психоза. Във всеки случай едно е сигурно: ако тези хора съумеят да устоят и да превъзмогнат своето страдание и страхове, те са в състояние да достигнат най-висшите измерения на човешкото.

Би трябвало да подчертаем, че шизоидните черти могат да приемат много различна интензивност. Ако са опитаме да съставим поредица от типовете шизоидни личности, която води от хората, които все още могат да бъдат наречени здрави, през леко и тежко увредените до най-тежките случаи, тя би изглеждала по следния начин: хора с проблеми в общуването — свръхчувствителни хора — единаци — оригинали — чудаци — чешити — особняци — аутсайдери — асоциални типове — престъпници — психотици. Сред тях не рядко се срещат гениални дарования. При гения самотата и необвързаността се отразяват позитивно — свободен от традиции и съобразявания, той може да познае неща, които обвързаният с традицията не вижда или не се осмелява да види. Неговата незащитена ситуация му позволява да стигне до познания, преминаващи границите, от които другите — изпълнени с респект — стоят надалече. Ако чувственият им живот не е обеднял, а само плахо възпиран, то шизоидните са много нюансирани и чувствителни хора, дълбоко ненавиждащи всичко банално и плоско. Само при обедняване на чувствата и чувствена студенина те могат да изостанат от същински човешкото.

В отношението си към религията те обикновено са скептици, а често и циници, остроумни в разкриването на „безсмислието“ на вярата, критични спрямо ритуали, традиции и всичко формалистично. Те изобщо размагьосват и отрезвяват с удоволствие, чак до лишеното от страхопочитание „обяснение“ на необяснимото — за което едно просветено и предимно природонаучно ориентирано време предлага достатъчно възможности. Така те често са рационалистите, на които липсва органът за определени сфери на преживяване, поради което с тях не може да се дискутира върху такива теми.

Но често тази тяхна нагласа към религията или вярата е сякаш несъзнателна профилактика спрямо разочарования: те не се осмеляват да повярват, за да не бъдат разочаровани, но все пак тайно очакват „доказателството“, което би могло да ги убеди. Понякога те са нихилистично настроени и деструктивни, дяволски се наслаждават, ако успеят да разрушат вярата на околните. Но в стремежа да спечелят другите за каузата на собственото си неверие отново проличава проблематичността на тяхната нагласа; може би те просто не искат да останат сами със своето неверие. Тъй като никога не са преживели защитеност и любов, тежко увредените сред тях не могат да бъдат вярващи и клонят към атеизъм. Те често превръщат самите себе ся в мащаб за всички неща, което понякога води до мания за величие, надменност и себеобожествяване. Сякаш отслабването на техния интерес към света и все по-радикалното насочване на интереса към собствената личност придават на последната мощ и значение, които постепенно изпълват цялото съзнание. Някои обаче могат да потърсят и открият в религиозното непреживяната досега защитеност. Но това няма да е детинска вяра, нито пък вяра в един личностен любящ бог, а по-скоро допускането на нещо свръхличностно неведомо, на което шизоидният противопоставя достойнството на условно свободния индивид и съзнанието за хуманната задача на човека като човек, която е негов изконен дълг.

Етиката и моралът изглеждат на шизоидния по-скоро съмнителни. Той не цени особено високо онези изисквания, които са прекомерни за човека такъв, какъвто той е, и по този начин му вменяват чувство за вина. Той по-малко от другите изобщо е склонен да изпитва вина. Поради липсата на контакти шизоидният е по-слабо адаптиран в социален план; егоцентричен по природа, той живее по-скоро самосъхранително и оценява според това, което е уместно за него. Така той създава един „морал на господаря“, който признава за валиден единствено по отношение на самия себе си. Той е изпълнен с презрение към „слабите“, които се чувстват обвързани с морални размисли — това му изглежда като проява на страхливост и липса на смелост за самостойност. Ако са силни личности, те живеят според своите собствени закони, за тях в пълна сила важат думите „силният е най-силен сам“ с всички заложени тук възможности и опасности. Само силният притежава мощта да положи като ценност своето отрано осъзнато биване различен от другите, каквото е мотото на тази глава. По-слабият и по-крехкият се оттегля от света като наблюдаващ и се опитва, изграждайки си личен свят, да компенсира това обстоятелство, за да не се нуждае от другите. Така той може да се отдаде на занимания с животни или с мъртви материи, които понякога изцяло го ангажират. Ако са дълбоко увредени, те често имат деструктивно-разлагащо влияние, стават асоциални и безскрупулно използват други хора за своите цели.

Шизоидните родители и възпитатели дават на детето твърде малко топлина; те остават много далечни за него, не успяват адекватно да схванат и отговорят на чувствените потребности на детето, често иронизират всяка негова проява на чувства. Те лесно правят детето несигурно, като твърде скоро отгатват и психологически разкриват неговите мотиви, и по този начин отрано го тласкат към саморефлексия. То зъзне в тяхно присъствие и се смущава от резките им, трудно разбираеми за него реакции, които сякаш го държат в алармена готовност. У тях то среща много малко възможности за любяща идентификация, те са прекалено недостижими за него. Но шизоидните често създават добър контакт с малкото дете, към което могат да изпитват нежност. По-късно те скриват своята благосклонност зад подигравателна ирония, което трудно позволява на детето да придобие увереността, че любовта му е нещо ценно, че тя би могла да означава много за другия, тъй като неговите чувства никога не биват взети насериозно. („Господин синът ми има внезапни пристъпи на нежност“; „Госпожица дъщеря ми сигурно иска да изкрънка нещо от мен, щом е толкова любвеобилна“.)

Въз основа на своята структура шизоидните предпочитат професии, при които не се влиза в тесен контакт с другите. Те проявяват склонност към теоретично-абстрактни области. Сред тях особено често се срещат специалисти в природните науки, астрономи, физици, математици и инженери. Ако те изследват човека, то това става сякаш индиректно, по околни пътища: с помощта на психологически тестови методи, микроскопи и рентгенови апарати или, както патологията, мъртвия човек. За тях душата лесно се превръща в струпване на физиологически рефлекси, те биха могли в един глас с Шопенхауер да заявят: „Господи, ако те има, спаси душата ми, ако имам такава.“ Тяхната психология често притежава нещо разбулващо, искащо разобличение. Като лекари те по-скоро са изследователи, отколкото терапевти, често имат специално отношение към психиатрията и граничните науки; като теолози те по-скоро са учени, отколкото практикуващи духовници. Често те отвръщат своя поглед от хората и се обръщат към животните, растенията и мъртвата материя, изследват света микро и макроскопично с подобрените сетивни органи на микроскопа и далекогледа.

Не е трудно да си представим колко опасно може да стане познанието и възможността за власт в ръцете на един силно шизоиден учен, който, лишен от всяка човешка обвързаност, живее единствено за своите идеи и се опитва да ги осъществи. Освен от склонности и дарования, техният избор на професия често се определя от факта, че шизоидните търсят области, в които се надяват да намерят достоверно познание, незамъглено от субективни чувства. Като философи те често са откъснатите от живота абстрактни мислители, на които повече се отдава теорията, отколкото практиката.

В политиката те обичат да застъпват революционни, дори анархистични идеи, екстремни позиции и радикализъм; или пък те са изцяло аполитични — политиката „не ги засяга“ от гледна точка на солипсизма им, който не се интересува от общността, независимо от какъв вид е тя.

В изкуството им приляга абстрактно-непредметното направление; шизоидните се опитват да намерят облик на своите сложни вътрешни преживявания, като ги изразяват по-скоро закодирано и символично; или пък те са остри критици, сатирици и карикатуристи. Обикновено стилът им е своеобразен, неконвенционален, във всеки случай оригинален, понякога визионерски. Ако в своята несъотнесеност те не се обръщат към определена публика, а, надхвърляйки себе си, изразяват всеобщо човешкото и принципното, могат да отключат нови посоки на развитие. Те често улавят психологическото, витаещо във въздуха, тълкуват неизразимото и се издигат до сфери, които другите не виждат или избягват, така че техните произведения могат да задълбаят познанието ни за човека. Те рядко стават популярни преди смъртта си.

За шизоидния професията лесно се превръща просто в работа — в крайна сметка за тях е без значение, как си изкарват прехраната, техният собствен живот е извън професията, те имат най-много любовни афери и хобита. С удоволствие се захващат с дейности, които са свързани с много самота и изискват малко междуличностни контакти. Не рядко се срещат различни форми на обръщане към света на животните, растенията и минералите. Прилягат им електротехниката, транспорта и други професии, в които те несъзнавано и символично могат сякаш абстрактно да задоволят потребността си от контакт и обвързаност.

Шизоидните личности от голям формат могат да предизвикат велики преломи, да бъдат пионери и инициатори. Защото тези хора, изживяващи най-интензивно проблематичността на човешкото съществуване, възприемат неща, преживяват адове и изстрадват в своята самота и изолираност гранични състояния, от които по-защитените си нямат и представа.

С възрастта те могат да станат още по-самотни и по-странни. Но на някои се отдава да помъдреят. Като цяло можем да кажем, че шизоидните хора по-лесно от другите умеят да остаряват; благодарение на вече присъщата им независимост и изолация, те по-добре понасят усамотението. Те отрано са изградили свой собствен свят, в който могат да живеят, без твърде много да се уповават на участието на околните, Те по-малко се страхуват от смъртта, приемат я несантиментално и стоически като факт. Тъй като не са инвестирали кой знае колко в света и в хората, те нямат какво толкова да губят; те не са привързани особено силно към нищо, в това число и към самите себе си, и затова по-лесно могат да оставят нещата на естествения им ход.

Позитивните черти на шизоидните хора се проявяват преди всичко в суверенната самостоятелност и независимост, в смелостта да бъдеш самия себе си, да си автономен индивид. Към техните силни страни спадат дарбата за изострена наблюдателност, безафектно-хладната обективност, критично-неподкупният поглед за фактите, смелостта да виждаш нещата такива, каквито са, без да ги смекчаваш или разкрасяваш. Те най-малко биват ограничавани от традиции и догми от какъвто и да е вид, не допускат да бъдат зависими от нищо, не предприемат нищо, преди да са го изпитали и обмислили. Несантиментални по природа, те мразят всякакви прекомерни изблици, всяка неяснота и чувствена замаяност. Те ясно и безкомпромисно застъпват убежденията си и имат за всичко свое собствено мнение. Обикновено те притежават иронично-сатирична страна и остър поглед за слабостите на другите; трудно могат да бъдат заблудени и често са „неудобни“ в междуличностните контакти, защото не са склонни да допуснат лъжа и фасадност. Те вярват в способностите си и са в състояние да живеят без илюзии; със своята участ те искат да се справят, за тях съдбата е нещо преодолимо — човекът е този, който оформя сам своята съдба.

Тук трябва да споменем и онези шизоидни хора, които имат силно изразена шизоидна структура, но не страдат от нея и затова възприемат себе си като здрави. Те ценят своята независимост и необвързаност и я изживяват за сметка на другите, които страдат от тяхната безогледност. Към тази категория спадат много властимащи, и изобщо хора, които разполагат с другите и безцеремонно ги използват за свои цели — изхождайки от дълбокото си презрение към човека.

Ако тук и по-нататък „позитивните“ представители на четирите типа структура са бегло обрисувани, причината за това е, че принципното в личностните структури може да бъде по-ясно показано тъкмо в крайните форми; аз се надявам, че никой няма да възприеме това оценящо; всяка структура носи своите възможности за разгръщане до едно по-високо ниво.

Най-важното за шизоидния човек е да не пренебрегва противоположния полюс на своя стремеж за себесъхраняване и независимост — страната на отдаването, — а да го интегрира като допълващ до степен, която не позволява абсолютизирането на едностранчивото и надценявано „въртене около себе си“, нито отиването в болестна изолация, караща го да отпадне от всякакъв вид обвързаност. „Не е добре човек да е сам“; необвързаният лесно става нечовек. Както ще видим в последната глава, всяка от четирите личностни структури е подвластна на очарованието на съответния противоположен тип; в това аз виждам един несъзнаван стремеж за допълване, за освобождаване от болестотворната едностранчивост; тъй като ние не можем просто да пренебрегнем никой от основните импулси и да избегнем съответстващия му страх, без да си навредим. В осмеляването да се обърнеш с доверие към другия, в осмеляването да забравиш себе си, се крие възможността за намиране на изход от застрашаващото уединяване и се съдържа шансът да преживееш благосклонността и обвързването не само като товар, окови и опасност, а и като поддържане, като общност на преживяването и на развитието, като разширяване на нашата Аз-ограниченост благодарение на партньора.