Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)

Вълшебството на новото, очарованието да опознаеш неизвестното, радостта от осмеляването — те принадлежат също толкова към нашата същност, колкото желанието за трайност и сигурност. Приключението ни изкушава; чуждите страни ни привличат; ние познаваме както носталгията по дома, така и носталгията по чуждото, както копнежа по сигурна закрила, така и по впечатления и преживявания, които взривяват обичайните рамки, обогатяват ни, разкриват нови страни в нас и ни променят. Ние търсим нови контакти; нещо ни тласка да опознаем и изчерпим всички възможности на нашата същност, да се разширим, да съзреем и станем по-цялостни в срещите ни с другите хора.

С това ние стигаме до четвъртата и последна основна форма на страх, на страха от неизбежното, от необходимостта и от ограничеността на нашия порив за свобода. Този страх е огледален образ на онзи, който натраливият човек изпитваше. Ако натрапливите се бояха от свободата, от обрати и риск, то при разглежданите сега хистерични хора става дума точно за противоположното. Те решително се стремят към промени и свобода, казват „да“ на всичко ново, обичат да рискуват; бъдещето, което се простира открито пред тях с всичките си възможности, е големият им шанс. И съответно те се боят от всички ограничения, традиции и твърдо установени закономерности, които бяха тъкмо ценностите на натрапливите хора. Или казано отново на езика на народната мъдрост: те живеят според мотото случилото се един път не се е случило — това означава, че в крайна сметка нищо не е обвързващо и задължаващо, нищо не може да предявява претенции за вечна валидност. За тях всичко трябва да остане относително, жизнено и цветно — важно е единствено настоящето, мигновението. „Carpe diem“ — използвай възможността, вероятно тя никога няма да се появи отново. Миналото е отминало и вече не е интересно; бъдещето е широкото поле на възможностите; но те всъщност не са запланувани — това отново би било прекалена установеност, важно е само човек винаги да е отворен за тях, готов да се откъсне от наличното.

Как би изглеждала ситуацията на един човек, който, на езика на нашето сравнение, пренебрегва свързващата всичко, концентрираща сила на привличане и се опитва да живее предимно противоположния импулс на центробежната сила? Това би означавало човек да живее в мигновението, не с твърди планове и ясни цели, а винаги в очакването на нещо ново, в търсенето на нови очарования, впечатления и приключения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазнявай от царящите в момента възбуди или желания, които му се предлагат отвън или отвътре. Такъв човек се нуждае преди всичко от чувството за свобода, защото порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да избягаш. Общовалидните, задължителни порядки биват преживявани предимно под аспекта на-ограничаване на свободата и затова по възможност отхвърляни и избягвани. Така преследваната свобода е повече свобода от нещо, отколкото за нещо.

Какво се случва, когато човек не е готов да приеме валидните правила на игра в съвместния живот на хората, закономерностите в природата и живота? Тогава той живее сякаш в един гумен свят, който изглежда произволно податлив и разтегляем, чиито порядки в крайна сметка няма нужда да бъдат вземани насериозно, защото те също постоянно се променят. В един такъв свят човек винаги намира задна вратичка, за да се изплъзне от евентуалните последствия на своето действане. Законът за каузалността например, за връзката между причина и следствие, може да е в сила в сферата на физическата природа — аз не съм склонен да призная валидността му по отношение на мен, и кой знае, може би тъкмо тук и днес той не важи.

Естествено в такъв случай човек най-много се страхува, и по възможност избягва всичко, което ни определя и ограничава веднъж завинаги: биологични дадености като половите роли на мъжа и жената, стареенето и смъртта, но също така и конвенции, предписания и закони, всякакъв вид правила на игра, които един колектив създава с оглед на общуването между хората. Нека обобщим всичко това: той се бои най-много от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които обикновено обозначаваме като действителността, „реалността“. Следователно става дума за света на фактите, към който ние трябва да се приспособим и който трябва да приемем, съзнавайки нашата зависимост от закономерностите на живота.

Хистеричният човек разполага с тази реалност твърде нашироко: поставя я под въпрос, релативира я, омаловажава я или я недовижда, опитва се да я взриви, да й се изплъзне и да използва всички останали възможности, за да я избегне и да не я признае. С това той придобива една привидна свобода, която обикновено с времето става все по-опасна, защото така човек живее всъщност в един недействителен, илюзорен свят, в който съществуват само фантазии, възможности и желания, но не и ограничаващи реалности. По този начин той все повече и повече заживява в една псевдореалност, в една „недействителна действителност“. Но колкото повече се отдалечава от реалността, толкова повече той заплаща своята привидна свобода с факта, че не познава „действителната действителност“, че не може да общува с нея. Поради тази причина опитите му да участва в нея са твърде неумели и затова протичат разочароващо, вследствие на което той още повече се оттегля в своя свят на желанията, а пропастта между този свят и действителността става все по-голяма — неизбежният дяволски кръг за хората с хистерична структура.

Нека разгледаме по-отблизо аспекта на псевдодействителността. Една от реалностите на нашето съществуване е вече споменатият каузален закон за причина и следствие, действие и резултат, който ние не можем безнаказано да омаловажаваме. Воден от чувството, че този каузален закон само ограничава, принуждава към последователност и откази, хистерикът се опитва да се изплъзне от него посредством политиката на щрауса. Той се държи така, сякаш каузалността не съществува. Завладян от някакво доминиращо, моментно желание, за чиито възможни последствия не иска и да знае, той сякаш действа според мотото след мен и потоп. Той наивно се надява, че може би тъкмо за него не са валидни каузалността и последователността на случващите се събития, или поне не във въпросната ситуация. Хистеричният човек е дотолкова погълнат от своето желание, от това, което в този миг иска да има, да постигне, че поставя себе си над възможните последствия; той мисли, така да се каже, само за края и прескача каузалността, което може да му придаде едно изключително сугестивно въздействие. Един пример в това отношение:

Учениците от едно училище трябвало да продават значки с благотворителна цел. Всеки от тях получил по един формуляр, в който се вписвали сумите, събрани от дарители и съответното количество значки за продаване. Със своя естествен чар и пленяваща усмивка тринадесетгодишната Инге успявала да спечели хората и те не можели нищо да й откажат. Тя набързо продала значките си. Изведнъж изпитала силно желание да направи нещо за себе си — та нали добре се била потрудила и си го била заслужила. В същото време парите били изкушение: те предлагали толкова много възможности — за произхода и целта им тя вече не се замисляла — във всеки случай в този момент „те й принадлежали“. Тя не могла да потисне желанието си, взела малко от събраните пари и си купила любимите сладки — с характерната за тези хора неясна представа, че „все някак“ ще у оправят нещата, погълната само от потребността, която изисквала неотложно задоволяване.

Хистеричните поначало се отличават с нисък праг на напрежение, с липса на склонност или способност да понасят изобщо напрежения в потребностите си. Всеки импулс, всяко желание трябва възможно най-бързо да бъдат задоволени, защото чакането е непоносимо. Затова те лесно се оставят да бъдат съблазнени и трудно устояват на изкушения.

Още на същия ден списъците и парите трябвало да бъдат предадени в училище. Какво да прави? Тя отишла при учителката си и помолила за още значки; със сигурност би могла да продаде и допълнителните, след това ще донесе всички пари заедно — събраната вече сума тя междувременно била оставила вкъщи (изнамирайки няколко извинения в повече, което също е характерно за хистеричните, защото едно оправдание или лъжа се нуждаят от толкова повече „основания“ колкото „по-къси са им краката“, във всеки случай повече, отколкото едно отговарящо на истината деяние). Тя получила нови значки; с това спечелила време, а и надежда, че може би ще се случи „чудото“, което би разрешило нейната ситуация (печеленето на време и залъгването на другия с обещания също са типични за хистеричните). Скоро се свечерило и дошъл последният срок за предаване на парите. Момичето стигнало до едно — както й се сторило — блестящо хрумване: отишла при съседката и я попитала, дали не може да й заеме до утре липсващата сума, защото спешно се нуждаела от няколко тетрадки; казала, че майка й в момента е на гости при приятелка и не може да я намери. Тя получила сумата и с това отново спечелила време и пространство за чудото; поне била в състояние да предаде всички пари. Съседката и заемът били забравени, с тайната надежда, че ако не мисли за тях, може би и съседката ще забрави за тези „няколко стотинки“.

Тези хора са виртуози в създаването на такива неопределени представи и очаквания за възможни чудеса и магически решения; те с учудваща наивност вярват, че по този начин ще се изплъзнат от изискванията на действителността, например според мотото: Това, което не знам, не ми създава главоболия. А и в крайна сметка, всеки човек понякога забравя нещо… В описания по-горе случай добре можем да разпознаем тенденцията към изместване — същинското, а именно откраднатите пари, вече е забравено; в паметта е останал само легално взетия от съседката малък заем, който, разбира се, ще й бъде върнат, как и кога не е важно в момента. Ако й направят забележка преди да е успяла да върне парите, тя винаги може да каже, че просто е забравила, нека да я извинят. Възможно е и съседката да не си спомни за случая — та за нея това е само една незначителна сума, а и аз също съм й правила услуги. Или — може пък „отнякъде“ внезапно да ми дойдат пари, или сама да ги спечеля — с времето ще дойде и решението.

След няколко дни съседката помолила майката на Инге да й върне заема, цялата работа излязла наяве и била много по-неприятна, отколкото едно своевременно признание. Невъзможността да се откаже от задоволяване на своето желание „на мига“ бе причината за една верижна реакция от неприятни последствия, което сякаш бе твърде висока цена за краткото удоволствие.

Примерът е показателен в много отношения; той представя цяла поредица типични хистерични начини на поведение: обсебеност от желанието и порив за задоволяването му „на мига“, които не позволяват да се мисли за нищо друго; нереална нагласа, проявяваща се в незачитане на последиците от собствените деяния, от взаимовръзката между действие и следствие; желание да се спечели време и вяра в чудеса; изобретателна ловкост в изплъзването от последствията, при^ което обаче запълването на една дупка отваря следваща; пресъчиняване и фалшифициране на „историята“, т.е. на действителния ход на събитията, съобразно желанията; умение да се забравят неприятни неща, преди всичко собственото чувство за вина; и най-накрая избягване на неприятни необходимости, като това човек да се отказва, да чака и да застава зад своите действия. Сякаш именно за тези хора се отнасят думите на Ницше: „«Аз направих това», казва паметта ми, «не може да съм направил това» — казва гордостта ми и остава непреклонна. Накрая паметта се предава.“

С подобен замах се характеризира отношението на хистеричните и към една друга реалност, тази на времето. Точността, планирането и разпределянето на времето за тях са нещо досадно, то им се струва педантично и маловажно, което обаче нерядко става за сметка на другите.

Или да вземем биологичната реалност, нашата зависимост от полово обусловените дадености, от процесите на съзряване и стареене. И тук хистеричният човек не позволява да бъде определян; той иска възможно най-дълго да остане безгрижно дете, или поне юноша, защото към тях светът е все още снизходителен и не е нужно те да бъдат изцяло отговорни. Отговорността е едно от онези неудобни понятия, които изискват да се определиш, които напомнят за каузалния закон и за тягостните последици. А що се отнася до стареенето — има средства, с които то може да бъде задържано; човек е на такава възраст, на каквато се чувства, a и няма защо да казва на всеки годините си. Ако се избягва всичко, което го кара да изглежда стар, може да се съхрани илюзията за вечна младост. Наред с облеклото съществуват много други възможности за поддържане на тази илюзия — козметични средства и пластична хирургия; хистеричният по възможност не допуска до себе си грижи и напрежения; той се брани от тях, като заявява, че тъкмо сега не е в състояние да ги понася, а ако те са неизбежни, той винаги може да се разболее к така да им се изплъзне.

Подобно е положението с етиката и морала. Докъде би стигнал човек, ако ги приеме за задължаващи, и кой ли наистина го прави? Случилото се един път не се е случило и все още не води до никакви последствия Кой изобщо е наясно, какво е добро и зло; в крайна сметка всичко е относително и зависи от гледната точка. По този начин светът става приятно пластичен и гъвкав, а за сторените грешки все има някакво обяснение. И преди всичко: кой знае какво се случва с някого, какво вече се е случило с него? За щастие мислите са свободни, и ако достатъчно убедително увериш другия, че всичко е станало така, както ти се е искало да стане — никой не може да докаже обратното.

Логиката също е една толкова досадна реалност. Но човек е в състояние да се изплъзне до голяма степен и от нея като обяви собствената логика за различна от тази на другите, но затова пък не по-малко логична. Ако хистеричният извършва скокове в мисълта, които другият не може да последва и затова ги определя като нелогични, то това е негов проблем; аз самият ги разбирам и намирам за логични. И какви фантастични възможности предлага езикът, ако човек веднъж вече е прозрял, че може да прави с него каквото си поиска и да поставя другите в мат! Така той развива една псевдологика, която стига дори до съзнателни или несъзнателни лъжи, в които е трудно да бъде уличен.

Такива хора също не съзнават същинския си страх — в случая от необходимостта и окончателността. Вместо това у тях срещаме страхът от преминаване на открити пространства и улици (агорафобия), страхът от пребиваване в затворени помещения, в асансьори, железопътни купета и т.н. (клаустрофобия). Често се срещат и фобии, свързани с животни. Тези страхове представляват изместване на същинския страх върху нещо второстепенно и безобидно, преди всичко върху нещо преодолимо. Ако например човек се страхува от асансьори или мостове, той може като цяло да ги отбягва и така да се скрие от страха си. Същинският страх — от ограничаване на свободата или от ситуация на изкушение, за която той не е дорасъл, защото нито действително иска да се откаже, нито се осмелява да вземе пожеланото, този вътрешен конфликт бива прехвърлен върху външни обекти на страх, които „разрешават“ конфликта по следния начин: заради този си страх човек вече изобщо не изпада в ситуации на изкушение. Защото ако не мога повече — най-малкото сам — да изляза на улицата, не мога и да съм изложен на изкушения. Естествено това отбягване не е истинско решение и надеждна защита срещу страха — все нещо кара човек отново да се конфронтира със своя страх и го тласка към стълкновение с него. Ако той въпреки това се чувства заловен на тясно и не вижда никакъв изход, се стига до реакции на паника, до „отстъплението напред“, което прави невъзможно разумното обмисляне на положението.

Нека сега покажем как погрешните нагласи, характерни за хистеричните хора, постепенно се сумират и водят до все по-безизходни ситуации.

Какво може да направи един човек, за да успее да се изплъзне от задълженията и окончателното? Най-сигурният метод като че ли е винаги да се живее само в настоящия момент, сякаш той няма предистория и последствия. Ако вчера съм направил грешка или глупост, които не са останали незабелязани — то не е имало вчера и животът започва едва днес. Хистеричните придобиват своята невероятна пластичност посредством нарушаването на времеви и каузални взаимовръзки; те живеят сякаш без история, без минало. По този начин те действително отхвърлят значителен баласт, но, от друга страна, така в живота им навлиза нещо точкообразно, фрагментарно и менящо оттенъците си, една липса на континуитет. Те могат, подобно на хамелеони, да се приспособяват към всяка нова ситуация, но развиват твърде малко от онзи Аз-континуитет, който обикновено наричаме характер. Затова те изглеждат непредвидими и трудно уловими. Тъй като хистеричните винаги играят някаква роля, съобразена със съответния момент и неговите потребности, както и с човека, с когото общуват, от толкова много ролеви игри най-накрая те вече не знаят кои са самите те. Така те развиват една псевдоличност без континуитет, ясни контури и характерен израз.

Когато човек изпитва страх, защото се чувства заловен на тясно, има една друга възможност — тази да обърне играта, като прехвърли вината върху другия. Тогава самоупреците се превръщат в упреци към другия, което става рефлексивно, както при децата: ако например едното каже „ти си глупав“, другото автоматично отговаря не, ти си глупав. Ако човек бива критикуван и упреквай, той веднага превръща казаното в противоположна критика и упреци, които понякога са изсмукани от пръстите и нямат никаква връзка с дискутирания проблем — но в момента снемат бремето и правят излишно вглеждането в себе си. Това проектиране на собственото чувство за вина като упрек навън може да достигне такава степен, че накрая човек сам да повярва, че другият е бил виновен, според мотото дръжте крадеца. Естествено такова поведение води до нарастваща неискреност спрямо самия себе си, която понякога се превръща в лъжа, обхващаща целия живот. Така се пораждат неопределени страхове и едно смътно чувство на несигурност; в краен случай човек винаги може да намери още една роля, която го предпазва от последствията и от необходимостта да приеме реалността: бягството в болестта, което поне му позволява отново да спечели време.

Хистеричният човек и любовта

Хистеричният човек обича любовта. Той я обича както обича всичко, което е в състояние да засили самочувствието му: възбудата, екстаза, страстта; той обича да достига върховите точки на преживяването. Ако можем да разгледаме Аполоновото начало като копнеж на един по-скоро натраплив човек, то Дионисиевото е копнежът на хистеричния. Преодоляващите граници преживявания го привличат; но не както при депресивния като отказ от Аз-а, а като разширяване на Аз-а, като апотеоз на Аз-а. Ако депресивният човек се опитваше да трансцендира себе си в снемащото границата на Аз-а отдаване и в симбиотичното сливане, то хистеричният се опитва да достигне до такава интензивност на преживяването, която да му позволи да израсне над самия себе си.

Затова човекът с хистерични черти е интензивен, страстен и изискващ в любовните си отношения. Той търси преди всичко потвърждение на самия себе си; той се опиянява от своята любов и от тази на партньора, и вижда в това една от кулминациите на живота. Той умее да създава еротична атмосфера и знае как да омагьосва, често е майстор на еротиката. Хистеричният умело свири на този инструмент и владее всички негови нюанси — от флирта през кокетството до прелъстяването. Той отлично знае как да даде на партньора чувството, че е достоен за любов, нещо, което много допринася за неговия чар и сексапил. Той притежава голяма сугестивна сила, от която човек трудно може да се изплъзне — той така убедително представя своите достойнства и очарование, че е трудно да не му се повярва.

В любовта хистеричният особено много залага на споменатата по-горе сила на желанието. Той е човекът на „veni-vidi-vici“ и завладява крепостта с щурм, а не чрез продължителна обсада. Той умее да общува с другия пол; контактът с него никога не е скучен. Той често обича любовта повече отколкото партньора и, изпълнен с любопитство и жажда за живот, иска да опознае възможно най-много нейни форми и образи. Той обича блясъка и великолепието, празненствата и забавите, винаги е готов да се весели, а и умее да организира празници; със своите чар, темперамент, обиграност и директност той обикновено е център на вниманието. Единственият смъртен грях е да не го сметнеш достоен за любов, това той трудно може да понесе, камо ли да прости. С него можеш да предприемеш всичко; колкото по-сензационен е животът, толкова по-добре — скуката е нещо убийствено, а когато е сам, тя лесно го връхлита. Хистеричните са такива — цветни, жизнени, раздаващи се партньори, спонтанни в своите чувствени излияния, способни интензивно да изживяват мига. Те обичат да се наслаждават, богати са на фантазия и гледат на всичко като на игра. Верността не е толкова важна за тях поне собствената; тайните любови притежават едно особено очарование и създават пространство за романтичната им фантазия.

В сексуално отношение нещата са малко по-трудни за хистеричните; често еротичната игра и нежната прелюдия са по-важни от задоволяването на сексуалните желания; те искат да кажат на мига поспри, ти тъй си хубав, дълбоко да му се насладят и да забавят идването на края. Те искат медения месец и сватбеното пътешествие да продължава;! вечно и трудно понасят потъването на брака във всекидневието. Те обичат разнообразието. Ако отсъства здравословна нагласа към собствения и противоположния пол, лесно се стига до увреждане на сексуалните способности, дори до фригидност и смущения в потентността. И двата пола обичат да гледат на секса като на средство за постигане на целта — както за засилване на самочувствието, така и на желанието им за власт над партньора; но не толкова, за да подчинят партньора, както натрапливите, а за да преживеят опиянението от властта, която самите те излъчват. По пътя на изнудването жените особено лесно злоупотребяват със сексуалността в себеотдаването или в отказа.

Колкото повече става дума за същински хистерични структури на личността, толкова повече се засилва изискващото поведение и се надценява потребността от намиране на потвърждение. Тогава любовната връзка се превръща в институция, която е необходима на човек за себеутвърждаването му, която постоянно трябва да представя свидетелства за неговата неустоимост. Защото самочувствието на хистеричните се гради преди всичко на такива успехи, на възхищението, отразено в очите на другия, на биването-желан. Естествено с годините това става все по-трудно, тъй като тяхната привлекателност, основана предимно на външността, отслабва, и тогава те преживяват дълбоки кризи, свързани с възрастта. Хистерикът се нуждае от партньора; но не защото смята, че не е способен да живее без него, както депресивният, а като огледало, в което желае да види отразен себе си като достоен за любов, като средство за повишаване на лабилното си самочувствие. Неговият нарцисизъм, неговата любов към самия себе си се нуждаят от непрекъснато потвърждение; затова той лесно се поддава на ласкателства, на които обича да вярва. Така че партньорът му е необходим преди всичко, за да го уверява в неговия чар, хубост, значимост и други достойнства. Затова той е склонен към нарцистичен избор на партньор; но не заради страха от „съвсем различното“ в противоположния пол, както шизодният, а защото търси в партньора нещо възможно най-подобно на самия себе си, защото иска да открива себе си и да обича себе си в партньора.

Нерядко обаче някои хистерични представители и на двата пола търсят незабележими партньори, в сравнение с които те изглеждат още по-блестящи, и които безрезервно им се възхищават. Това напомня на баснята за пауна, който искал да се ожени за една обикновена кокошка; в съвета служителката сврака изразила своето учудване от обстоятелството, че един толкова великолепен паун иска да сключи брак с невзрачната кокошка, на което той отвърнал тържествено: „аз и моята жена ме обичаме до полуда.“

Такива отношения, стъпили здраво на желанието за намиране на потвърждение, естествено в никакъв случай не са устойчиви на кризи; партньорът едва ли е в състояние напълно да задоволява тези потребности. Тогава човек си търси нов партньор, с когото се разиграва същата история. Към тази група спадат отявлените донжуани и мъжемелачките, които сякаш колекционират скалпове и чието самочувствие зависи от броя на техните жертви; за тях любовта е само една игра, в която те на всяка цена трябва да спечелят. Тъй като техните любовни претенции са твърде големи, животът им е низ от разочарования; недоволство, капризи, лошо настроение и оплаквания, изискване на все нови и нови доказателства за любов, за които не малка роля играят финансовите възможности и общественият успех на партньора, в които хистеричните искат да се отразят, сякаш са техни собствени. И понеже хистеричният човек извлича самочувствието си почти изцяло от доказателствата за любов, той е ненаситен в това отношение, а средствата и пътищата за тяхното изтръгване са най-разнообразни: сравняване на партньора с другите, които обичат „истински“; изтъкване на обстоятелството, че някой друг би направил всичко за него; сцени и страстни упреци, че твърде малко му се предлага; реакции като при катастрофа, когато партньорът се дистанцира. Във всичко това често се среща една трудна за разгадаване смесица от чувство и пресметливост, така че партньорът никога не знае, къде точно се намира.

Ако човек храни към любовта или към брака илюзорни очаквания и изисква повече, отколкото сам е готов да инвестира, той непрекъснато бива разочарован; обикновено той не схваща тази взаимосвързаност и остава в търсене на „голямата любов“. Затова в партньорските отношения на хистеричните се срещат най-честите раздели и завързване на нови контакти; тъй като новите връзки трябва да компенсират предишните разочарования, към тях още от самото начало се поставят прекомерни изисквания, в което пак е заложен зародишът на провала.

Ние всички придобиваме първия си опит с другия пол чрез нашите родители, братя и сестри. Отношението на родителите един към друг, представата за брака или за други общности, изградена чрез тях, опитът с нашите братя и сестри, оформят очакванията ни за партньорство, любов и сексуалност. Ако сме имали щастието да обичаме нашите родители и като семейна двойка, без да трябва да ги идеализираме, без от друга страна да трябва да ги съжаляваме или презираме, дори мразим; ако сме могли да съпреживеем тяхната ограниченост, техните грижи, проблеми и усилия, но и техните радости, взаимната подкрепа, разбирането и доверието им един към друг, тогава ние имаме по-големи изгледи да намерим партньор, който да отговаря на такива очаквания и в същото време разполагаме с един реално осъществим образ за собственото ни биване партньор. Родители, които смятат, че трябва да поддържат у детето представата за своето превъзходство и непогрешимост, които разиграват пред него образцов брак, изглеждащ съвсем различно зад кулисите, го карат да живее с идеята за един възможен идеален брак, който то по-късно ще се опитва да намери. А родители, които не могат да задоволят потребността на детето от образци, специфични да съответния пол, и с начина си на живот му предлагат нещо разочароващо и плашещо, обагрят негативно неговите очаквания от партньорството.

Любовният живот на хистеричните хора е затруднен от обстоятелството, че в сравнение с другите те по-дълго остават фиксирани към първите значими фигури от противоположния пол и по-трудно могат да се освободят от идентифицирането с тях. Това се дължи на факта, че хистерията се появява през последната фаза от детското развитие — приблизително от четвъртата до шестата година, — в която детето, както ще видим по-нататък, се идентифицира със заварените образци и придобива първите предформи на своята по-късна нагласа към собствения и другия пол. Принципно съществуват следните възможности: човек повтаря по отношение на партньора някогашната си детински-обожаваща или идеализираща нагласа към родителя от противоположния пол или към брата или сестрата, и следователно очаква от него мъжа-мечта или жената-мечта. Или човек пренася като очакване върху партньора старите разочарования, страх или омраза, породени от значимите фигури в детството и останали непреработени, следователно своя негативен опит, така че по-късните отношения от самото начало са обременени с предразсъдъка, че мъжете или жените са такива, каквито сме ги преживели за пръв път. Тогава човек проектира върху партньора някогашния образ на бащата или на майката и се настройва към тази своя проекция по същия начин, по който е бил настроен към праобразите, без да е в състояние да оцени справедливо нито партньора, нито своята собствена партньорска роля, защото е останал заклещен в старата си роля на син или дъщеря.

Разочарованият от майката син може да развие омраза към жените и да отмъщава на партньорките си за някогашните разочарования, като например подобно на дон Жуан ги прелъстява и изоставя, причинявайки им на свой ред това, което някога е преживял от майка си. Разочарованата от бащата дъщеря си отмъщава на мъжа по свой начин: тя може да развие омраза към мъжете, или да се превърне в криворазбираща еманципацията жена, която се стреми към равнопоставеност на половете не от чувство за справедливост и собствена ценност, а просто иска да обърне играта и да отмъсти: издигайки изискването за равноправност, тя всъщност има предвид надмощието на жените. Или се хвърля в краката на всеки мъж, за да нарани с това бащата (щом ти не ме обичаш, значи нищо не струвам и мога да се унижавам, колкото си искам — психодинамичните основания на някои проститутки). Или пък подобно на Кирка превръща мъжете в свине, както е описано в Одисеята, т.е. тя ги използва, уронва достойнството им и се опитва сексуално да ги закрепости. Подобна нагласа имат жените, които физически, духовно или материално насилват мъжа, използват го, изсмукват го, отнемат властта му, „кастрират“ го, обезценявайки неговата мъжественост. Романите и пиесите на Стриндберг често представят такива демонично-разрушителни жени. И най-накрая — и при двата пола разочарованията от противоположния пол или страхът от него могат да доведат до хомосексуалност. Разбира се, възможно е ролите на бащата и майката да бъдат представени и поети съответно от брат или от сестра.

Дълбоката свързаност с нашите първи значими фигури от противоположния пол е един общочовешки феномен, който французите изразяват по следния начин: „On revient toujours a ses premiers amours.“8

Един следващ пример за зависимостта на хистеричните хора от най-ранните значими фигури, т.е. от техния „семеен роман“, е обстоятелството, че те нерядко попадат в любовни триъгълници, в които несъзнавано повтарят своето положение между родителите, което най-често се среща при единствени деца в семейството. Те попадат в тези любовни триъгълници неволно и сякаш съдбовно, както обикновено те се изразяват; такава очевидно е тяхната орис — всички жени, съответно мъже, които им харесват, вече винаги са обвързани. В действителност те търсят тъкмо такива обвързани партньори, влизат в интимни отношения с тях със съзнанието, че те не са свободни, и така повтарят старото съперничество, което като син или дъщеря са имали с бащата, съответно с майката. Те остават фиксирани към това, да нахлуват във връзката на двама партньори и да отнемат единия от другия, като си съперничат с партньора от техния пол и се опитват да го изместят; в същото време обаче те се боят от връзка, в която партньорът е свободен, защото по този начин към тях биха били отправяни по-сериозни и обвързващи изисквания.

Трябва да познаваме житейската история на тези хора, за да разберем тяхното поведение; те обикновено само предават по-нататък греховете, които са били извършени спрямо тях: в семейството те са нямали възможността здравословно да разгърнат своята женственост или мъжественост, твърде много са били обвързани със семейството си; или са нямали образци за развитието на своята полова роля, защото са били отхвърлени в нея, или пък защото пола в тях е бил пробуден твърде рано и неуместно, и така мъжкото и женското е констелирано, преди те да са придобили дотолкова идентичност и самочувствие, че да могат да развият мъжа или жената в себе си, следователно преди духовно да са съзрели за половото.

Основният проблем на хистеричните по отношение на любовта и партньорството може да бъде видян в техните илюзорни очаквания от живота, от любовта, брака и от другия пол. Изискващото поведение от една страна и готовността да даваш, от друга, обикновено не се намират в здравословно отношение помежду си и тъкмо този факт е непрестанен източник на разочарования за хистеричните, от които те биха могли да научат, че тяхната основна нагласа се гради на едно заблуждение (Tauschimg), което прави разочарованието (Ent-tauschimg)9 необходимо. Вечно будният копнеж и изпълнената с очакване претенция на хистеричните, които не се питат за своето собствено участие в случващото се, е тяхната проблемна страна.

При избора на партньор това намира израз дори в обстоятелството, че материалната и престижна гледна точка — положение в обществото, състоятелност, звания и външни достойнства на партньора — е по-важна за тях, отколкото личностните качества. Те и в това отношение дълго остават деца, лесно се впечатляват от външната страна на нещата, която сякаш им обещава безгрижен живот; разочарованията те обикновено прехвърлят върху партньора. Страхът от преживяването на себе си като нестойностен може да се превърне при хистеричните в пристрастеност към търсене на потвърждения, която, както всяка пристрастеност, никога не може да бъде задоволена, защото търси „навън“ това, което човек всъщност би трябвало да осъществи в самия себе си: в случая разгръщането на една истинска способност да се обича, която е в състояние да създаде истинско самочувствие.

Склонността да проектираш собствените си липси става особено проблематична в партньорството. Тя може да приеме всички степени — от вечния Някой е „виновен“ за нещо, през обвинения и тенденциозна, изопачаваща фактите логика, до клевети и интриги. Особено трудни са взаимоотношенията между един хистеричен и един натраплив партньор, които освен това са противоположни типове. Колкото повече натрапливият партньор неотстъпно и последователно настоява за точното разискване на конкретната ситуация, за да докаже, че той има право, толкова повече хистеричният се изплъзва посредством една непонятна „логика“, посредством „хода на коня“ в мисленето, както Шулц-Хенке сполучливо нарече този прийом, имайки предвид придвижването на коня в играта на шах; защото хистеричният ясно схваща тенденцията на другия, който иска, отрязвайки му всички пътища за изход, да го уличи в сторените грешки, на което той се съпротивлява с всички възможни средства. Ако натрапливият е по-гъвкав, ако му построи мост или остави отворен пътя за отстъпление, нещата се развиват много по-добре. Следователно вместо да го притиска към стената, натрапливият трябва по-скоро да се опитва да разбере ситуацията от позицията и преживяванията на своя партньор.

Хистеричният човек сякаш инстинктивно избягва шизоидни партньори — те лесно го разгадават и проявяват твърде малко готовност да задоволяват неговата потребност от потвърждение и възхищение. Напротив, той обича да си избира депресивни партньори, които притежават тази готовност, както и другата — да се подлагат на прекомерни изисквания; с течение на времето в една такава връзка всичко става за сметка на депресивния. Отношенията между двама хистерични партньори се развиват добре само тогава, когато хистеричната структура не е силно проявена — иначе съперничеството и желанието да се засенчат един друг се превръщат в неизбежно препятствие.

В литературата се срещат много примери на превъзходно обрисувани хистерични жени, като например Скарлет в романа на Маргарет Митчел „Отнесени от вихъра“. В писмата на Пушкин и фонтане добре могат да се видят трудностите в общуването с жени с изразена хистерична структура. Тук бихме могли да споменем и приказката „Рибарят и златната рибка.“10

Хистеричният човек и агресията

Специфичната форма на агресия, която детето усвоява във възрастта от четвъртата до шестата година, е съперничеството и конкуриранетр. В тази фаза, както при всяка нова стъпка на развитие, се запазват и по-ранните форми на агресия. Сега става дума за полово специфичната агресия в нейните основни форми на домогване и завладяване, или, казано по-общо — битката за всичко, което подпомага утвърждаването на собствената значимост и битката срещу всичко, което изглежда да я заплашва. Следователно тук агресията се изразява най-вече в надпреварата с другите, в желанието да се докажеш; тя се поставя в служба на стремежа за валидизиране.

За разлика от вече описаната агресия на натрапливия човек, тази на хистеричния е гъвкава, спонтанна, нехаеща и често необмислена, затова пък не толкова продължителна и злопаметна. Тя обхваща всички степени на импулсивни прояви, стигайки до произвол, тя е по-скоро личностно, отколкото обективно отнесена.

Колкото по-силни са хистеричните черти, толкова повече агресията се използва в името на стремежа за валидизиране; нейни екстремни форми са възторжените апотеози на самия себе си, преминаващи в безпочвено самохвалство, както и невероятната чувствителност спрямо нарцистични накърнявания. На дневен ред излизат изхвърлячеството и ненаситната страст за валидизиране; човек иска винаги да застава на преден план, да свири първа цигулка; всеки друг от същия пол е потенциален съперник, чието засенчване увеличава собствения блясък.

Често срещано сред хистеричните хора е „импониращото поведение“; те непременно искат да направят впечатление, да бъдат в центъра на вниманието това желание за импониране може да достигне толкова по-висока степен, колкото по-голяма несигурност се крие зад него, колкото по-голяма е диспропорцията между привидност и битие, между желан-Аз и реален-Аз. Поради липсата на самокритика и самоконтрол, тук агресията носи нещо прекалено импулсивно; човек лесно се оставя да бъде завладян от нея и отива твърде надалеч, както изобщо прекаляването е свойствено за тези хора. Характерна за тях е и тенденцията към обобщаване; при агресиите по отношение на партньора всички мъже са мърльовци, всички жени са глупачки и т.н.

Хистеричната агресия често наподобява архаичния внезапен щурм; но докато при шизоидния той е израз на екзистенциалната застрашеност на неговото съществуване, тук той се използва повече за драматизиране, за впечатляване на другия. В своите изблици на агресия хистерикът е изненадващият победител; той обича да действа изневиделица, защото това сякаш му обещава по-голям успех, отколкото планираната стратегия. За него нападението е най-добрата защита. Наред с това хистеричната агресия би могла да бъде характеризирана и като „нелогична“. Един пример:

На обективно справедливата и спокойно поднесена критика от страна на мъжа й заради някакво недоглеждане, жената изпада в диви афекти, без изобщо да обръща внимание на същественото, и от своя страна го засипва с порой от упреци, които нямат нищо общо с проблема и се отнасят към съвсем странични неща. Следователно тя просто обръща тоягата (ситуацията) и загърбва реалността посредством „бягството напред“.

Това може да се обясни с лесно наранимо, лабилно самочувствие на хистеричните хора, което ги кара да реагират толкова болезнено и на най-незначителната критика и нападки; заради недостатъчната им идентичност със себе си то се крепи върху тясна основа и затова е лесно за разплащане; дори и най-лекото накърняване на любовта към себе си може да предизвика интензивни чувства на омраза, в които ясно личи страха от биването-недостоен-за-любов.

Една особена форма на хистерична агресия е интригата. И тук можем да открием семейния й произход: в нея човек несъзнавано повтаря ситуацията, в която като дете се е намирал между родителите (и евентуално братята и сестрите), в която е трябвало да лавира между тях, защото е бил използван от единия родител срещу другия или срещу някой от братята и сестрите, и така е бил превърнат в обект на неразрешими семейни проблеми, в обект, на чийто гръб са били изживявани конфликтите в брака. Това води до възникване на интриги, омаловажаване на другия чак до сриване на авторитета и унищожаването му, отявлено отмъстително поведение. Ако към това се прибави и омразата между половете, отмъстителността може да достигне екстремни форми. Хистеричната агресия обича „сцените“, в които човек все повече се разпалва, прилагайки своите актьорско-изпълнителски умения, открито насочени към „публиката“. Пламенното негодувание, патетичните жестове и страстните обвинения са типични хистерични прояви на агресия, които често замират, ако вече няма публика.

Един пример за омразата към мъжете и отмъстителното поведение на жена със силно изразени хистерични черти: Заради претенцията й за съобразяване с нейните слаби нерви и крехко здраве, съпругът й можел да пуши — дори и през зимата — само на балкона на жилището, тъй като тя не понасяла дима. Когато гледал футболен мач по телевизията, тя му се присмивала пред децата заради този примитивизъм, както и изобщо подценявала всичко, в което не можела да вземе участие, защото не проявявала интерес или била по-слаба от него. Той имал по-добро образование от нея; книгите, които й препоръчвал, тя намирала за скучни, тъй като не ги разбирала или изобщо не полагала усилие да ги разбере. Неговите сексуални желания надхвърляли нейните представи, и тя все намирала оправдания, за да се измъкне от тях. Така тя обезценявала неговите качества във всяко отношение и по този начин, без да съзнава това, тя си отмъщавала на него за разочарованията от своя баща, който предпочитал по-интелигентната й сестра.

И един пример за интригантство:

След много време един от пациентите ми сподели, че едновременно с лечението при мен бил започнал психотерапевтично лечение и при друг колега. Той искал да изпробва кой от двама ни е по-добър, кои методи повече му допадат. При мен се изказваше негативно за моя колега и неговия начин на работа, при него правел същото с мене, без нито един от нас да предполага, че той едновременно ходи и при двама ни; защото той описваше на всеки от нас лечението при другия като проведено отдавна. Така той ни разиграваше един срещу друг, както някога родителите му са го използвали един срещу друг. По този начин той си отмъщаваше за злоупотребата, която родителите някога са извършили спрямо него, като всеки зад гърба на партньора се опитвал да го спечели за себе си и да го настрои срещу другия. Той повтаряше това отмъщение, за да извлече, както тогава, облаги за себе си, да се възползва от нас двама ни, както преди от родителите; но в същото време, точно както някога, той не беше искрен с никой от нас и по този начин бойкотираше терапевтичната ситуация.

Биографични основания

Как може да се стигне дотам, страхът от необходимостта и окончателността да бъде толкова надценявай или, разгледано от страна на импулсите, импулсът към центробежното, следователно към промяната, да бъде преживяван толкова едностранчиво? Ако ние отново се опитаме да потърсим предразполагащи структурни фактори, можем да предположим наличието на една възприемчивост към емоционалното, голяма спонтанност и жизнения порив да изразяваш, да споделяш себе си, да представяш навън своите вътрешни изживявания; следователно удоволствие от контакти, потребност от контакти, както и силно изразена потребност от валидизиране. Такива заложби правят човек по-зависим от околните, от техните симпатии и от потвърждението, което те му дават. В позитивен план това се изразява като жизненост, откритост, способност за приспособяване и промяна; а също и в една интензивност на живеене, която може да бъде заразителна — тези хора никога не са скучни; те се нуждаят от стимул, но и самите те стимулират. Благодарение на вродения си чар, а често и на хубостта си, те от рано събуждат симпатии; човек лесно ги заобичва и затова те са свикнали да бъдат харесвани просто такива, каквито са; те действат възбуждащо и естествено скоро усещат това. Това, че тези достойнства могат да се окажат и един „данайски подарък“, е свързано преди всичко с обстоятелството, че по този начин хистеричните свикват да бъдат обичани и да будят възхищение, без да трябва да полагат каквито и да е усилия от своя страна. По този начин те отрано свикват да се осланят на своите външни достойнства и очакват да бъдат обичани винаги и навсякъде. Тези заложби имат проблематични последици, когато са налице определени влияния на околния свят, които сега бихме искали да разгледаме.

Според опита на психоанализата едно евентуално хистерично развитие започва между четвъртата и шестата година. На тази възраст детето излиза от фазата на малкото дете if трябва да извърши важни стъпки в развитието си. Междувременно то е придобило по-големи способности и поведенчески възможности, но сега бива изправено пред нови задачи: то трябва постепенно да се приобщава към света на възрастните, да опознава правилата на игра в него; то трябва да набележи в първи щрихи своята полова роля като момиче или момче и да погледне на бъдещето като на поле за доказване и за съизмерване с другите. Това означава, че то трябва да се откаже от своя досегашен магически свят на желанията с неговите представи за неограничени възможности, в полза на това, което ние обикновено наричаме реалност, в това число и реалността на ограничеността на неговото собствено искане и можене.

Неговият вътрешен и външен свят на преживявания е станал по-широк и по-богат, и по същество вече обхваща всички сфери на преживяване, които са част от живота на възрастния. От него се очаква да проявява все повече разбиране, отговорност и разум, — накратко, тук детето в много отношения трябва да извърши проверката, откриването и приемането на реалността, които спадат към ставането възрастен.

За да осъществи успешно тези стъпки на съзряване, детето се нуждае от убедителни образци, спрямо които да може да се ориентира. Необходима му е представа за живота, която да изглежда достойна, за да се стреми към нея; светът на възрастните трябва да му се струва изпълнен с очарование, представяните от тях порядки и форми на живот — достойни за подражание.

В тази фаза родителите биват изправени пред нови изисквания; те вече нямат пред себе си малкото дете, за което те са били всемогъщи полубогове, а дете, което критично наблюдава, притежава нарастващ порив за знания, пита и иска да чуе основанията за забраните и повелите, което иска да бъде прието като цялостна личност и да почувства себе си достойно за любов и което преди всичко иска да се увери, че и неговата любов значи нещо за родителите, че и то има какво да предложи. То оформя в зародиш своите полово специфични начини на поведение, домогващо се или завладяващо, и иска да бъде взето насериозно в това отношение. Тук зрелостта и разбирането на родителите са особено важни, защото в този момент детето се нуждае от образец (идеал) в търсенето на „проект“ за самото себе си, който да води до здравословно самочувствие и в крайна сметка до намирането на идентичност.

Всичко това е липсвало на хистеричните хора тъкмо в период, в който потребността от направляване и образци е най-силна. За да може да излезе от възрастта на малкото дете и да приеме реалността на живота, за да се откаже от детинско поведение и от това да остане безотговорно дете, в полза на отговорност и разбиране за необходимостта — за да може да поеме върху себе си всички тези нови задачи, светът трябва да предложи на детето порядки, които да му изглеждат смислени; родителите трябва да могат да събудят в него желанието да стане като тях, то трябва да поиска да се идентифицира с тях. Само тогава то ще бъде готово да изостави по-раншните детински начини на поведение и свободи. То трябва да познае своите възможности, съответстващи на възрастта, и да намери полово специфично потвърждение — така справянето с новите задачи ще му доставя удоволствие и ще го изпълва с гордост и здравословно самочувствие.

Нека сега си представим една променяща се и хаотична среда, където днес се наказва това, което утре изобщо не се забелязва или дори приема; среда, в която детето продължава да се третира като малко дете, на което няма защо да се обръща сериозно внимание — като че ли не му се дължи откровеност, като че ли то е още толкова малко и глупаво, толкова маловажно, за да се вземат насериозно въпросите му и да им се даде отговор по същество. Или да си представим родители, които правят детето свидетел на бурни сцени и разпри, живеейки с мисълта, че то още не разбира всичко това и че не е необходимо да се сдържат пред него, но които в същото време очакват то да се държи разумно. Ако детето обаче последва примера на родителите, то незабавно бива порицавано, а въпросът му „защо“, след като и те правят същото, бива наказван като нахалство, според мотото „quod licet Jovi, поп licet bovi“11; следователно преди всичко среда, която е хаотична, противоречива, неразбираема, без направляване и образци, предлага на детето твърде малко ориентация и опора. Тогава то предпочита да остане безотговорно дете. Един пример (от дневника на едно момиче): Бъди необикновена и ще правиш впечатление. Бъди болна и твоята майка ще се грижи за теб, бъди здрава и „нормална“ и човек ще го намира за саморазбираемо. Затова: бъди рафинирана, играй театър, давай от една страна на хората това, което искат — едно слънчево момиче, едно дете, с което можеш да се похвалиш, което сияещо прегръща всеки и бива наричано „сладко“ — за да можеш от друга страна да си вземеш това, от което ти имаш нужда. А ако не те обичат толкова, че да постигнеш целта си с нежност, тогава тяхната загриженост за теб ще те доведе до целта. Колкото по-болна, толкова по-обичана… До конфликти се стигна едва в пубертета и преди всичко, откакто пораснах. Веднъж, трябва да съм била на 12 или 13 години, една от моите лели ни дойде на гости. Аз се втурнах, както обикновено правех, надолу по стълбите и се хвърлих на врата й: „Не се дръж толкова екзалтирано“ беше предупреждението на майка ми. „Какво значи екзалтирано?“ попитах аз. „Нещо прекалено, преувеличено.“ Вече нищо не разбирах. Как това, което досега винаги беше „сладко“ и „очарователно“, изведнъж бе станало прекалено? Бавно проумявах, че всяка възраст има своите закони. Че на едно дете се прощава всичко, на един тинейджър много по-малко, а на един възрастен нищо.

Аз усвоих един нов трик, който винаги успяваше в отношенията със силния пол: този на „наивното, невинно, неопитно момиче, което с безпомощни, големи, покъртителни очи очаква само добро от света“. Господи, та аз наистина бях наивна, но когато една по-възрастна позната ми даде да разбера, колко божествено наивна съм била, аз станах и много пресметливо наивна.

Най-големите дон Жуановци ставаха безпомощни пред моята наивност и внезапно загубваха смелост да ми правят неморални предложения. Вчера разпитвах майка си за моето детство и тя сподели: „Когато отиде в училишния интернат, аз те забравих начаса. Винаги съм си мислела, че ти си много щастлива там, твоите писма винаги звучаха толкова ведро.“ Тя, моята имаща сетива за всичко майка, която, стане ли дума за мен, чуваше как тревата расте, да се остави да я заслепят тези цензурирани писма! Въпреки моите горещи молби аз трябваше да остана в интерната. В такъв случай съществува само едно оръжие: болестта.

Друго младо момиче сподели:

Защо ми е да порасна в свят от глупаци (тя имаше предвид семейството си) и да бъда разумна? Тогава би трябвало да страдам прекалено много.

Още един пример за хистеризиращо обкръжение: Мъж в средата на трийсетте дойде на лечение заради ^о си симптоми; в киното той можеше да седи само на края на реда, не можеше да пътува с експресни влакове („заради дългите разстояния между две гари; ако аз карах влака, би било другояче — тогава бих могъл да спра и да сляза, ако ме дострашее“), да се качва в асансьор, да преминава с кола по мост (тогава трябваше да слезе от нея и държейки се за перилата, да стигне до отсрещната страна); когато бе сам в стая, той изпитваше мъчителен страх, че таванът ще се срути върху него; в същото време се страхуваше, че въз основа на всички тези изглеждащи и на самия него безсмислени страхове би могъл да полудее. През последните години страхът от полудяване бе станал най-мъчителният за него (брат му постъпил заради душевно заболяване в клиника и там починал).

В груби щрихи няколко обстоятелства от неговата биография, които биха могли да хвърлят светлина върху страховете му: дълго време той бил единственият син в семейството (брат му бил с осем години по-малък) и много глезен от майката. Бащата бил коректен, силно натраплив държавен служител, който си вземал от службата работа за вкъщи, така че семейството му, освен по време на ядене, почти не го виждало. Майката глезела сина зад гърба на бащата, тайно му давала пари, купувала му много дрехи и винаги заставала като буфер между него и света, при трудности в училище и т.н. Бащата не забелязвал нищо ет това, не се и интересувал и бил доволен, когато не го занимавали с неприятности. Пациентът много боледувал като дете и това било допълнителен повод за майката да го глези; разочарована от брака с много по-възрастния и трезв мъж, тя превърнала сина си в най-важното за нея на този свят и, глезейки го, се опитвала да задържи неговата любов. В годините след пубертета синът въртял бизнес на черно с един приятел, печелел добре от това и водел разпуснат живот, с много момичета. Само майката знаела за тези сделки, които биха изглеждали на бащата, с неговата нагласа и позиция, във висша степен осъдителни (бащата бил толкова коректен, че когато не успявал да си перфорира билета в препълнения автобус, на следващия ден перфорирал два). Синът престанал да ходи редовно на училище, но това обстоятелство, както и мисълта за неговия таен и забранен бизнес, който можел по всяко време да излезе наяве, го карали да живее в непрекъснато нарастващ страх. Той водел двойствен живот — пред бащата бил коректният син, а зад гърба му една хазартна натура, прикривана от майката.

Колкото и вълнуващ да бил този живот сам по себе си, синът все по-често получавал сърдечни оплаквания и виене на свят (Schwindel), които били соматизираният израз на факта, че животът му до голяма степен се основавал на измама (Schwindel). Той нямал истинска опора както в самия себе си, така и навън. Идентифицирането с бащата било не само непривлекателно, защото неговият свят се състоял единствено от задължения, а и затруднено от обстоятелството, че двамата твърде малко общували помежду си. Понякога в неделя той отивал в кабинета на бащата — в който по друго време не бивало да влиза, — и тогава син и баща седели на голямо разстояние един от друг, бащата четящ вестник, а синът списание; те едва разменяли по някоя и друга дума — нямали какво да си кажат, или пък от взаимното смущение не намирали път един към друг. Бащата и неговият начин на живот му изглеждали комични; заедно с майката те се присмивали „на стария“ зад гърба му заради неговото особнячество и свръхкоректност. Майката, която твърде млада се омъжила за значително по-възрастния мъж, най-вече заради високата му служба, самата останала дете в брака и в опозиция спрямо съпруга. Чрез сина тя се наслаждавала на „големия живот“, по който и тя копнеела, заради което не била в състояние да му даде опора, а само фалшива закрила в трудностите.

Така той никъде не срещнал истински ориентири, нямал твърда почва под краката си и живеел в постоянен страх от катастрофа, от това, че всичко би могло да се сгромоляса (срутването на тавана на стаята) и той няма да има за какво да се залови (страхът от мостове); другите страхове се отнасяли за ситуации, в които той не би могъл „да напусне играта“, ако поиска; цялата „измама“, върху която бил изграден животът му, би могла внезапно да излезе наяве (сърдечните оплаквания и пристъпите на световъртеж). Страхът да не полудее отчасти бил свързан с брат му, отчасти бил израз на смътната представа, че така повече не може да се продължава.

Но и атмосферата на „златния кафез“ в така наречените добри кръгове благоприятства хистеричното развитие. В тях се отделя голямо внимание на привидността; общественият престиж е по-важен от децата, които до голяма степен са оставени на грижите на някакъв „персонал“, а в същото време се набива в главите им „кои са те“ и каква роля играят техните родители навън в света. В училище те се превръщат в обект на завист, защото сякаш „имат всичко“ и трябва да играят ролята на щастливи деца — иначе биха изглеждали неблагодарни; така в крайна сметка те скриват своите нужди зад арогантност, която никой не разбира или пък смятат, че може би наистина са за завиждане.

Ако родителите не са истински образци за детето, то разполага само с две възможности. Или въпреки всичко се идентифицира с тях и с техните привидни стойности, или престава да взема родителите насериозно, но в такъв случай се чувства напълно изоставено. Когато порасне, то се държи така, както е преживяло в семейството биването възрастен, или остава закотвен във вечна опозиция, иска само да не стане като родителите си, което обаче естествено не е конструктивен модел.

Трудна е и ситуацията на едно дете, чиито родители са си разменили ролите — когато майката командва в къщи, а бащата е под чехъл. Тук не се има предвид размяната на установените от обществото полови роли (според валидните в настоящия момент конвенции), а изкривяванията на мъжкото и женското. Мъжът под чехъл е обезвластеният от жената мъж, страхуващ се от нея; а жената, която „се мъжее“, изповядва нагласа на съперничество и омраза към мъжкото, както и на презрение към своя собствен пол. В този случай детето не получава подходящ образец за своята полова роля, което най-малкото затруднява развитието му в това отношение, а по-късно обикновено води до проблеми в нагласата му към другия пол. Положителната нагласа на родителите към собствения пол е един от най-важните фактори, за да може детето да се идентифицира с един изглеждащ му привлекателен образ на бащинско-мъжкото, съответно майчинско-женското.

Обществото би трябвало да предлага на мъжа и на жената по-богати възможности за осъществяване на тяхната полова роля, което да съответства на многообразието на биването мъж или жена. Едностранчивото определяне на това, какви би трябвало да бъдат „мъжът“ или „жената“ и какво би трябвало да е поведението им, за да бъдат приети като такива от колектива, произтича от йерархични или идеологически претенции за власт, които ние днес започваме да отхвърляме в полза на една еманципация от такива „роли“, която касае двата пола и иска да ги освободи от подобни предопределящи окови, фактът, че мъжкото и женското в различните култури биват преживявани по различен начин, би трябвало да ни наведе на мисълта, че тези роли са времево обусловени, а не както ние обикновено смятаме, биологическа даденост. Всяко общество създава ролите на мъжа и на жената, от които се нуждае, и започва да го прави още с най-ранното отглеждане на децата. В своята книга „Мъжът и жената“ Маргарет Мийд дава впечатляващи примери в това отношение.

Нещастните бракове на родителите също благоприятстват хистеричното развитие на детето на тази възраст — преди всичко на единствени деца в семейството — което бива взето от единия родител като ерзац на партньора. Така пред него не само се поставят свръхизисквания, защото то бива тласнато в една роля, за която още не е съзряло, но и то твърде рано отпада от безгрижното детство, преждевременно съзрява в много отношения, без да е имало възможност да извърши съответните за възрастта стъпки на развитие. Синът се превръща например в утешител или съюзник на майката, която е разочарована от бащата; доверяват му се неща, които не са за възрастта му и само го обременяват; той заплаща ролята на близък и интимен довереник на майката и с това, че тя го прави противник на бащата и често разрушава връзката му с него, защото синът го вижда само през очите на майката. По този начин не може да бъде преживяна здравословната възможност да обичаш родителите като двойка, да можеш да проявиш своята благосклонност към двамата без чувство за вина. Преждевременната мъдрост съжителства с инфантилни черти, и така сякаш биват прескочени водещите до съзряване сблъсъци с бащата, които са толкова важни за по-късното утвърждаване в света на мъжете. Mutatis mutandis12 същото се отнася и за дъщерята; и на двамата се отнема възможността да изградят една здравословна връзка с родителя от другия пол.

Нека споменем още едно следствие от тази ситуация: натрапената на детето роля, която не отговаря на неговата действителна същност, а е само една функция, в която то е тласнато, не му дава истинска сигурност. В същото време, по отношение на други неща, с него обикновено продължават да се отнасят като с дете, и това съжителстване на трябването-да-бъдеш-възрастен и на държането-с-теб-като-с-дете дълбоко обърква детето и освен това създава у него чувство за малоценност, когато то не може да изпълни очакванията, които не разпознава като прекомерни.

Родители, неудовлетворени от факта, че не са постигнали в живота онова, за което са мечтали, могат да благоприятстват хистеричното развитие на детето, ако го използват с цел, то да постигне непостигнатото от тях. В такъв случай те не само не могат да му бъдат образец и да му предложат необходимото направляване, но и го тласкат в една роля, която често изобщо не съответства на неговите собствени наклонности. На тази основа могат да възникнат хистерично-депресивни смесени структури.

До подобни последствия се стига и ако детето бива тласнато в ролята на слънчицето на мама или на татко. Такива деца винаги трябва да са лъчезарни, ведри, в добро настроение и да радват родителите; наистина заради това ги обичат и им се възхищават, но всъщност те трябва да поддържат една фасада, поради което много трудно и късно намират своята идентичност. Тази роля може до такава степен да се превърне в тяхна втора природа, че те изцяло да се разминат със самите себе си и обикновено се стига до тежки депресии и сривове, когато по-късно ролята не бива повече изпълнявана или необходима.

Трудно е също и обкръжение, което, независимо по какви причини, твърде много се отличава от обичайното, което например представлява едно определено социално съсловно съзнание или някакво малцинство. Тогава вкъщи детето се учи на нагласи и начини на поведение, които са валидни и дори поощрявани в семейството, но навън биват отхвърляни. Така детето стига — обикновено в училищна възраст — до кризи и преживява ситуации, за които или изобщо не е, или пък е погрешно подготвено. Разочарованието от света, чувството за несигурност и провал, както и горчивото познание, че наученото вкъщи е неприложимо навън, повторно фиксират, сега регресивно, детето още по-силно към семейството. На тази основа често възникват хистерично-шизоидни смесени структури.

Следователно централният проблем на хистеричните хора е, че те_не са намерили своята идентичност. Те или не успяват да излязат от идентификацията с образците от своето детство, или остават закотвени в бунта срещу тях, или пък приемат други натрапени или предложени им роли.

Освен в разгледаните вече среди, благоприятстващи хистерията, такава структура на личността може да се развие и в едно подчертано натрапливо обкръжение, но тогава като протест срещу закостенялото, вменяващо, окастрящо всички жизнени импулси възпитателно поведение, което парализира здравословния порив за свобода на тази възраст. В опозиция спрямо всичко това човек достига до екстремни начини на поведение и сякаш „изхвърля детето заедно с мръсната вода“, като не само отхвърля прекомерните ограничения, но и като израз на съзнавано или несъзнавано предизвикателство, винаги прави обратното на онова, което се очаква от него. Това може да хвърли светлина върху „непрокопсаните“ деца в някои особено строги, пуритански или подчертано авторитарни среди. В този случай става дума не за „истинска“, а за реактивна хистерия.

Нека сега накратко се спрем на обстоятелството, че по-рано хистерията е била приписвана изключително на жените, което е заложено още в наименованието, тъй като думата хистерия се извежда от гръцкото hystera = матка. Това би трябвало да ни накара да се замислим, дали отговорът на въпроса защо очевидно по-често жените заболяват хистерично, няма допълнително да осветли причините за хистеричното развитие. В същото време нека не приемаме безкритично научни схващания, водени от фалшив респект пред науката, която става тенденциозна тъкмо в отсъжданията си относно човека — често несъзнателно, а понякога и напълно съзнателно.

В миналото животът на жената в нашата западна култура почти изцяло беше ограничен до сферата на съпругата, домакинята и майката. Смисълът на живота й и ролята, която обществото очакваше тя да играе, бяха заключени (се свеждаха) в семейството (и вътре се разпорежда грижовната стопанка… се казва в Шилеровата „Камбана“), за разлика от мъжа, пред когото се откриваха много по-богати възможности за себеосъществяване. По този начин партньорската връзка означаваше за жената нещо съвсем различно, отколкото за мъжа. В същото време социалната роля на мъжа бе привилегирована в много отношения; мъжкото по принцип се поставяше по-високо, постиженията на жената се оценяваха и заплащаха по-ниско, юридически и икономически жената бе държана в зависимост. Положението на жената в патриархата не бе за завиждане: ощетена във всичко, ограничена в нейните възможности за развитие до дом и семейство, принудена повече да отговаря на желанията и очакванията на мъжете и на обществото, отколкото на своята собствена същност, подложена на колективни предразсъдъци, които дълго време отричаха дори душата й, а по-късно не признаваха правото й на сексуален живот. В подобна ситуация хистерията се оказа, така да се каже, единственото оръжие на жената, за да наложи своите желания и претенции на свръхмощния мъжки свят и същевременно да си отмъсти на него. Ще ни се едва ли не да кажем: тя „изнамери“ хистерията като поведение, срещу което „няма лек“, спрямо което мъжът се чувстваше безпомощен и резигнираше. Хистеричното поведение е толкова ирационално, нелогично, непредвидимо и необяснимо, че със своята рационалност и логика мъжът нямаше власт над него: кое в реакциите на жените бе намерение, кое болест; кое не-искане, кое неможене; драматичните сцени, телесните симптоми, изблиците на отчаяние до заплахи със самоубийство, поставяха на мъжа загадка след загадка, пред които той често се проваляше, ако не пожелаваше да „укроти“ с камшика на Ницше „опърничавата“, с което обаче окончателно разрушаваше партньорството. Принизената до „брачно задължение“ сексуалност на жената често бе причината за нейната „фригидност“, с което отново й се пробутваше Черният Петър. Зад тази надменност на мъжа, зад неговите претенции за власт и собственост стоеше обаче, предпазливо скриван и стаяван, неговият страх от жената, от „другата страна“ на живота, която бива преживявана като толкова по-опасна и застрашителна, колкото по-едностранчиво бива застъпвано и надценявало мъжкото. С гения на несъзнаваното жената намери противовес на мъжкото „превъзходство“ в хистерията, която бе едновременно самозащита и отмъщение. Не е случаен фактът, че в постепенно отзвучаващия патриархат все по-рядко се среща така наречената класическа хистерия; една призната за равностойна жена, която има възможност свободно да се развива, не се нуждае повече от нея.

Това, което можем да научим от казаното за генезиса на хистерията, е следното: потискането, обезценяването, несвободата, принудите и неразбирането от страна на съответния партньор, на обществото, водят, като противореакция, до възникване на хистерични начини на поведение, независимо от пола. И другите видове среди, които описахме като благоприятстващи хистерията, също касаят двата пола.

В общи линии ние представихме генезиса на хистеричното развитие на личността, който показва как се стига до характерния за този тип структура страх от биването определен, от окончателността и необходимостта. Разочаровани, че усвоените от тях начини на поведение не са довели до очаквания успех — който те, колкото по-често са претърпявали поражения, толкова по-бързо и рано очакват, — хистеричните изпитват твърде малко истинско задоволство от своите умения; това засилва тяхната потребност от валидизиране, която те отново се опитват да задоволят с недостатъчни за целта средства, и така се стига до хистеричния дяволски кръг, от който може да се излезе само с последователно придобиване на знания и умения. Всичко това прави по-разбираема и тяхната лесна податливост на изкушения: всеобщата им неудовлетвореност от себе си и от живота ги прави гладни за преживявания; те постоянно са в търсене на нови възбуди, промени, от които се надяват да получат мечтаното; те винаги смятат, че това, което трябва да се промени, се намира навън, а не в тях самите — в разпознаването на действителното положение на нещата е заложено началото на оздравяването.

От помощ за тях би било дори само това, не да продължават да избягват реалността, а да признаят и приемат нейните правила на игра, порядки и закони в тяхната последователност, да проявяват готовност за вникване в себе си и съзряване. Тук спадат смелостта към неподправеност и готовността за необходими откази, които ние всички трябва да извършваме. Само тогава реалността ще им разкрие и своите позитивни страни и ще им даде мащаба за удовлетвореност и пълнота — нещо, което те също могат да постигнат.

Странен е фактът, че понятието хистерия много често се използва в негативен смисъл; спрямо натрапливия, депресивния или шизоиден човек ние като цяло проявяваме по-голямо разбиране, повече сме склонни да гледаме на него като на страдащ; напротив, окачествим ли някого като хистеричен, най-често в съзнанието изплува нещо, което-сякаш дава основание за морално превъзходство. Това вероятно се дължи на представата, че хистерикът само си играе на болен, че би могъл да бъде съвсем разумен и т.н., „стига само да поиска“; а може би и на обстоятелството, че в това отношение сме възприели и запазили стари предразсъдъци. Дано въз основа на описаните случаи е станало по-ясно, че хистерията е болест, с проследима история на развитие, и че хистерично болният човек е също толкова страдащ, колкото и други болни. Може би в подкрепа на нашия предразсъдък се прибавя и фактът, че — погледнато отстрани — болните от хистерия сякаш често са облагодетелствани от живота хора, на които ние затова, така да се каже, не искаме да признаем правото да се разболеят; ако човек познава тяхната жизнена история, ще трябва да ревизира своето мнение. В крайна сметка ние всички страдаме от недостатъчно преработване на миналото. Тези, за които миналото е било такова, че все пак са могли да оформят плодотворно живота си, защото са почерпили от него повече помощ, отколкото вреда, би трябвало от благодарност за това да проявяват разбиране и толерантност към по-малко ощастливените.

Примери за хистеричния тип поведение

Нека сега отново приведем няколко примера. Една заможна жена се обърна към мен заради своя 16-годишен син, защото имала основания да се безпокои, че той проявява склонност към хомосексуалност. В разговора, който двамата проведохме, за нея очевидно беше най-важно да се представи в най-добра светлина — както в буквалния, така и в преносен смисъл на думата: тя не само премести стола така, че да може лицето й най-добре да се вижда, а малко издутата й буза да остане в сянка (за която тя се извини, днес сутринта й бил изваден един зъб), но и като майка сама се обсипа с комплименти, затова пък основно разкритикува и разнищи своя съпруг. В разговора със сина излязоха наяве следните детайли: родителите от години имали много тежък брак, но не искали да се развеждат заради обществен престиж. Майката често предприемала далечни пътувания, на които винаги вземала сина си. Така той трябвало да играе ролята на малкия кавалер; те живеели само в най-изисканите хотели и по време на тези пътувания спели в една и съща стая, дори и когато той достигнал и преминал възрастта на пубертета. Тя била привлекателна жена, на която доставяло удоволствие да въздейства прелъстително върху сина, да му позволява дотолкова да вижда тялото й, когато се облича или съблича, че да чувства неговото сдържано любопитство и възбуда, в същото време неговата стеснителност, която тя намирала за „сладка“. Тя се оставяла да бъде обожавана от него като от паж; но когато веднъж синът, играещ натрапената му от нея роля, „на собствена глава“ си поръчал нещо в ресторанта на хотела, тя се отнесла с него пред келнера така, сякаш е малко дете, което няма право да си позволява това. Следователно той само изпълнявал функцията да обожава майката и да бъде нещо като нейна играчка. До голяма степен тя разрушила и връзката с баща му, като го настройвала срещу него и реагирала ревниво, когато синът се обръщал към него. Бащата от своя страна чувствал отчуждаването на сина, не виждал обаче никаква реална възможност да го спечели за себе си, тъй като майката дори и като време имала предимство, защото той много по-рядко от нея виждал сина си и не бил склонен по същия начин да го настройва срещу нея, за да й го отнеме. Синът от своя страна тълкувал това поведение като равнодушие и виждал в него един вид самопризнание на бащата, че е виновен — майката очевидно имала право, когато всеки път казвала, че тя го обича повече от бащата, който нехаел за него. Така тя изцяло го използвала за своите цели, превърнала го в обект на отмъщение срещу съпруга си, без дори да си дава сметка, какво му причинява по този начин. Тя си отмъщавала за разочарованията в брака, за които обвинявала само мъжа си, тъй като той й „предлагал твърде малко“.

Единственото дете от един много проблематичен брак, едно прелестно момиче, било използвано от майката за осъществяване на нейната собствена незадоволена потребност от валидизиране. На четири години тя вече била манекен на детско облекло. По време на ревютата майката седяла на първия ред и детето много се страхувало да не направи нещо погрешно, да не би да не се движи грациозно и т.н.; защото, както тя се изрази, студеният и твърд поглед на майката регистрирал „всяка грешка“. Когато всичко минело добре, майката нежно я прегръщала и целувала пред публиката и създавала покъртителна картина на майчина любов; когато то допуснело грешка, в къщи тя сериозно го нахоквала и продължавала да го обучава, заплашвайки го с наказание, ако такова нещо се повтори. Детето останало с чувството, че майката ще го дарява с любов, само ако не я разочарова и функционира добре; в същото време външните достойнства придобили свръхценност, нещо повече, те сякаш изобщо били единствената действителна ценност. Примесеното със завист възхищение на другите деца било за нея само една слаба утеха. По-късно тя станала известен и търсен манекен, но изпитвала нарастващ страх от остаряването, защото цялото й съществуване и самочувствие се градели на нейните телесни прелести, в това чисто и връзките й с мъжете. Тя имала много „афери“, които обаче в крайна сметка не я задоволявали, продължавала да копнее за „голямата любов“. Тя не искала да премине 30-те — струвало й се, че след това животът вече няма никакъв смисъл. Реагирала с тежки депресии и на най-малкото напълняване. Майката продължавала строго да я контролира и оценява без капка снизхождение, само с оглед на пазарната й стойност; тя посредничела при връзките й със заможни мъже и се надявала, че един богат зет ще осигури старините й. Един за малко неуспял опит за самоубийство доведе в крайна сметка момичето на психотерапия и цялата окаяност на ситуацията лъсна зад красивата фасада, за която толкова много й завиждаха — в много отношения типична съдба в тази и подобни професии.

Една жена със силно изразени хистерични черти се опитвала изцяло да подчини мъжа си. Още в семейството на нейните родители бащата бил възприеман повече или по-малко като комична фигура, достатъчно добър, за да издържа семейството, но иначе „quantite negligeable“13. Тя гледала на своя мъж по същия начин, предимно като източник на доходи и била подкрепяна в това отношение от майката, при която се задържала по-често, отколкото в собственото си жилище. Майката често принизявала зетя — тя смятала, че дъщеря й заслужава „нещо по-добро“; зетят бил учител, т.е. действително „осигурен“ и с право на пенсия, но големи богатства от него не можели да се очакват. Тя подстрекавала дъщеря си да извлича колкото се може повече от него и да си живее живота. Така дъщерята се отдала на своите интереси и удоволствия, занемарила домакинството. Тя не искала деца и живеела с нагласата, че нейният мъж всъщност трябва да бъде доволен, че може да обича една толкова изискана и достойна за възхита жена. Мъжът, който с времето се наситил на това капризно създание, се надявал, че тя ще улегне с брака и с едно майчинство. Това обаче не се случило; освен това жената не искала да прекъсне тесния контакт с майката — тя по-скоро останала нейна дъщеря, отколкото била негова съпруга. Така двамата все повече се отчуждавали. Когато мъжът започнал връзка с друга жена, съпругата с широк замах зачеркнала миналото и своето участие в него и се хванала само за актуалния факт на неговата изневяра, която го превръщала във виновник за случилото се. Тя не била готова да се конфронтира със себе си и поведението си, което би било шанс за вглеждане в ситуацията и за разговори, които да ги сближат отново — това би било твърде голямо обвързване с реалността, би изисквало твърде неприятно вглеждане в себе си и би довело до сериозни последствия.

В този случай жената изобщо не се беше отделила от своето семейство, преди всичко от майката; тя все още продължаваше да се намира в дълбока идентификация с нея и затова безкритично беше приела нейните мащаби и схващания.

Едно такова не докрай осъществено отделяне от ранните значими фигури е характерно за хистеричните хора. Друг пример в това отношение, с по-подробно обрисуване на средата: Госпожица П. била единствената дъщеря от един много тежък брак. Бащата бил известно име в политиката, с големи успехи в кариерата си, но вкъщи тираничен, склонен към произвол и нетолерантност, истински деспот. Майката, която също произхождала от семейство, в което мъжете се радвали на партриархални права, а жените били поставени на второ място, останала и в брака си дребнава еснафка, страхлива и несамостоятелна, в същото време непоправима защитница на предразсъдъци и схващания, господствали в нейното семейство. Никога не си правела труда да си създаде собствена преценка за хората и за живота; тя застъпвала вече възприетото толкова по-закостеняло, колкото по-несигурна била в самата себе си, и така живеела в един свят, основан на принципа „както правят хората“, в който проблеми не съществували, защото тя винаги знаела, как „човек“ трябва да се държи.

Тя безпределно се възхищавала на жънещия успехи и известност мъж, предоставяла му вземането на всички решения („ти по-добре разбираш това“; „аз съм напълно съгласна с тебе“; една добра съпруга е длъжна да споделя мнението на мъжа си), подчинявала му се изцяло и така бракът с нищо не допринасял за нейното по-нататъшно развитие, на което мъжът й не отдавал голямо значение. Той бил доволен, че има една покорна и грижовна жена, която му се възхищава и го глези, когато се връщал вкъщи от своите чести пътувания. От друга страна обаче тя започнала да му доскучава, тъй като не го стимулирала и не била самостоятелна. Тъй като тя сама не гледала сериозно на себе си, и той не я вземал насериозно, и скоро се впуснал във връзки с други жени. Това не останало скрито за нея, а и той изобщо не го отричал; тя не поискала да се разведе, защото в такъв случай би трябвало да разчита единствено на себе си; той също не искал, заради удобството — така имал своите приключения и въпреки това дом, освен това един развод вероятно би навредил на доброто му име. Тя реагирала безпомощно на тази ситуация, отначало му правела отчаяни сцени и му отправяла упреци, които само го дразнели и отблъсквали. Така всичко си останало по старому, само дето в своята мъка тя все повече се вкопчвала за дъщерята. Тя отрано доверила на детето своите грижи; по този начин не само прекалено го товарила за възрастта му, но в резултат на това дъщерята започнала да гледа на бащата през очите на майката като на лош мъж, и в същото време като ужасяващ пример, какви всъщност „са мъжете“. Дъщерята била по-привързана към майката, защото тя я глезела и се грижела повече за нея, отколкото постоянно заетият, вечно пътуващ, толкова нетърпелив и непредвидим баща. Бащата от своя страна започнал да проявява по-голям интерес към нея едва когато тя навлязла в пубертета и станала едно красиво младо момиче. Той флиртувал с нея, видимо я предпочитал пред майката, нескрито изразявал възхищение от нейната фигура и я докосвал по един не много бащински начин. Между двамата се създала еротично обагрена връзка, вследствие на която тя осъзнала привлекателността на тялото си. В същото време тя изпаднала в трудна ситуация, тъй като с поведението си бащата я превърнал в съперница на майката, от която се нуждаела заради нейните постоянни грижи и отдаденост. От една страна тя се ласкаела от мъжко-одобряващото отношение на бащата, което й давало съвсем ново самочувствие, от друга страна изпитвала вина спрямо майката, чиято роля в присъствието на бащата сякаш се свеждала само до домакиня, а вълнуващите неща — излизанията навън, разходките из града и т.н. — бащата предприемал само с нея. В същото време тя тайно триумфирала от факта, че е засенчила майката пред бащата, но се страхувала да не проиграе нейната любов, тъй като в крайна сметка, при цялата й дребнавост и еснафщина, майката винаги била тази, към която тя можела да се обърне и на която можела да разчита, от която получавала топлота. Така тя била разкъсвана от противоречиви чувства: в нейните очи бащата представлявал „големия свят“ и със своя начин на живот събуждал в нея непреодолени очаквания и неясни представи за един живот, който майката със сигурност никога не би могла да й предложи — майката ценяла много повече скромността и отказите, тя no-скоро изпитвала страх от големия свят, в който се бояла, че не може да се утвърди и който, както тя смятала, й бил отнел мъжа.

Тази проблематика се изострила, когато родителите се разделили, без да се развеждат; бащата се преместил в по-голям град, а тя останала с майката в познатата обстановка. Със заминаването на бащата „големият свят“ сякаш потънал за нея. Тя отново станала по-близка с майката, която от своя страна виждала в нея единствения смисъл в живота си. Майката се опитвала да привърже дъщерята към себе си с глезене и събуждане на чувство за вина — когато дъщерята искала да води свой собствен живот и често я оставяла сама — и така повтаряла поведението, което някога била възприела по отношение на мъжа си. Разочарована от бащата, дъщерята извличала от готовата на всичко майка това, което можело да се извлече. В несъзнавана идентификация с бащата, чрез която тя се опитвала да компенсира неговата загуба, сега тя на свой ред тиранизирала майката и се държала с нея така, както бащата го правел. По този начин двете жени продължавали старата брачна ситуация, само със смяна на ролите между бащата и дъщерята; тя, подобно на бащата, критикувала майката, оставяла се да бъде глезена и обслужвана, изкарвала си на нея своето недоволство и лошо настроение, което майката понасяла от страх да не я загуби. Дъщерята виждала бащата само на големи интервали, когато той я канел при себе си в големия град. Междувременно тя пораснала и станала още по-привлекателна; гордият баща излизал с една млада дама, след която мъжете се обръщали и която той за кратко време глезел като приятелка. През останалото време той държал изкъсо майката, така че майка и дъщеря били принудени да живеят съвсем скромно, но в дните на кратките срещи с дъщерята той демонстрирал целия блясък на своя живот. Водел я в елегантни ресторанти, купувал й скъпи дрехи и бижута, ходел с нея на опера и т.н. Но също така внезапно, както засиявал, блясъкът помръквал отново за неопределено време: дъщерята била отпращана обратно при майката, в нейния ограничен свят, в който дрехите, бижутата и събудените претенции изобщо не пасвали, а само засилвали недоволството й. По този начин тя свикнала да предявява претенции, които сама не била в състояние да осъществи, претенции, които отправяла към живота, сякаш нещо й се полага — с което тя дори не грешала напълно, защото начинът на живот на бащата би могъл да й го осигури; ако той се беше грижел повече за нея, развитието й би могло да протече съвсем различно. Майката поемала върху себе си възможно най-много неща, за да бъде необходима на дъщерята; от страх да не загуби и нея и да остане съвсем сама, тя не била заинтересована дъщеря й да получи смислено образование — това би застрашило тяхното усамотение. Становището на бащата по този въпрос било: „дъщеря ми няма нужда да работи“ — една често срещана нагласа сред хора, издигнали се сами в живота, по отношение на техните деца; гордостта от факта, че са постигнали всичко със собствени сили, гордостта, че „могат да си позволят“ да не се налага техните дъщери да печелят пари, ги кара да забравят какви последствия би имало това за децата. Самата дъщеря не проявявала определена склонност към някаква професия и така несъзнателно си отмъщавала на родителите, оставайки зависима от тях, което бихме могли да формулираме горе-долу по следния начин: „След като вече сте ми направили живота толкова труден, че аз дори не знам къде ми е мястото, трябва поне да продължавате да се грижите за мен“ — което напомня на израза: „Пада му се на баща ми да ми измръзнат ръцете, след като не ми купува ръкавици“, зад чийто зловещ хумор често се крият безнадеждност и отчаяние. Така растяла госпожица П.; тя била очарователна, претенциозна, умеела да се облича добре и „да поддържа разговор“, имала изисканите маниери на баща си, без обаче да притежава неговите способности и умения. Несвикнала да работи, тя живеела като спящата красавица, която чака своя принц-избавител. Такъв обаче не се появявал, защото тя нямала достъп до висшите кръгове, а пък по-обикновените мъже нямали „какво толкова да й предложат“. Зад външно демонстрираните гордост, претенциозност и сигурност, тя оставала едно малко несигурно момиче, затворено и много свързано с майката, което трябвало да скрива тази несигурност от себе си и от света зад арогантно поведение. Тя усвоила един струващ й се изискан, леко носов говор и на пръв поглед създавала впечатление на леко отегчена млада дама от „най-добрите кръгове“, която добре познава света. На фона на така стеклите се обстоятелства госпожица П. все по-често изпадала в страхови състояния. Тя вече не можела да предприеме нищо без майката, дори да излезе навън сама. Тя развила страхова невроза със звукова симптоматика, която се изразявала и в телесни симптоми като сърцебиене, виене на свят и нарушения на съня, заради които тя — заедно с майката — обикаляла от лекар на лекар; сметките получавал бащата, който обаче скоро отказал да ги плаща. Нейният същински страх — страхът от реалността, от себедоказване, от изучаване на нещо и от ясни решения относно това, как би искала да изгради живота си, както и от изоставяне на своето детински-незряло поведение — бил прехвърлен върху тези страхове, които би трябвало да й осигурят извинение, че не е в състояние да се справи с всички тези неща — та нали била болна. Страховата невроза изпълнявала следните функции: чрез нея дъщерята връзвала майката за себе си като броня и буфер от света; тя й спестявала разочарованието от осъзнаването на факта, че наистина имала желание за нещо голямо в живота, за което на воля фантазирала в мечтите си, но не развила необходимите способности, за да го превърне в действителност; тя била един вид отмъщение спрямо родителите, и сега дъщерята имала „легитимно“ извинение, с което можела да се изплъзне от всичко неприятно. Разбира се, този пример също е опростен и сякаш представен „на бързи обороти“; но във всички възможни варианти на една благоприятстваща хистерията среда могат да се разпознаят типичните за нея черти, които още веднъж би трябвало да обобщим:

Тежък брак на родителите, в който детето — при това единствено — се въвлича по неотговарящ на възрастта му начин; липсата на истинско направляване и на полово специфични образци; среда, изпълнена с противоречия, с твърде малко здравословни възможности за ориентиране в света; прекалено дълга обвързаност с единия родител; отсъствие на солидни умения и знания; съблазняване и събуждане на неясни очаквания за бъдещето; и поради всичко това една неосъществена идентичност. Госпожица П. така и никога не разбрала със сигурност, кое всъщност е „действителността“: мащабният свят на бащата или ограниченият, но все пак изпълнен с топлота и загриженост свят на майката. Каква да бъде тя самата? Дали да бъде изискана дама — но как да стане такава? Или да бъде като майка си — но колко непривлекателно и скучно е това! И какво ще прави, когато някой ден майката умре? Тази мисъл я преследвала и карала, въпреки целия тормоз и използване на майката, все пак да бъде мила с нея, за да я запази възможно най-дълго около себе си. Така може да бъде разбрана безизходицата в отношението на двете жени — те твърде много се нуждаели една от друга, за да могат да се пуснат на свобода — порастването на една от тях би застрашило тяхната предпазваща ги „невроза за двама“, би ги тласнало към стъпки на съзряване, от които те изпитвали страх. Заболяването на дъщерята беше алармен сигнал на още здравата част в нея, че това така повече не може да продължава.

Улрике била трето дете в семейството, имала две по-големи сестри. Затова родителите й искали да имат момче. Но въпреки че тя не се родила момче и в този смисъл била едно разочарование за родителите, те не отстъпвали от желанието си и я възпитавали като такова. Наричали я Ули, обличали я като момче, косата й била късо подстригана и родителите й непрекъснато уверявали себе си и нея, че тя изглежда като момче, нещо, което й доставяло удоволствие, защото звучало като признание и я карало да се държи момчешки. Тя играела само с момчета и се стараела да прави същото като тях, била горда, ако някой й кажел, че тя може да се мери с всяко от тях. В пубертета тя много страдала, когато при нея се развили вторичните женски полови белези; дори по време на менструалния си цикъл била много активна, за да не изостава от момчетата. С годините тя все пак се превърнала в интересен тип момиче, с нещо момчешко в себе си и с характерния за това специфичен чар, което бързо намерило отзвук у мъжете; и тъй като досега имала с тях само приятелски отношения, тя наивно предприела с един познат пътуване през уикенда, но била^езкрайно ужасена и възмутена, когато той поискал от нея нещо, което тя изобщо не очаквала, и бранейки се отчаяно, успяла да му се изплъзне. Бащата, който обичал до полуда своите дъщери и кроял за тях големи планове, бил един от онези „откриватели“, които вечно чакат своето велико откритие, което никога не правят; с него чакало и цялото семейство и съжалявало бедния баща, който бил толкова надарен, но все още неоткрит от света. Улрике участвала с успех в училищните театрални представления и показала известен актьорски талант; затова бащата изведнъж решил да изживее чрез дъщерята своите незадоволени амбиции; тя трябвало да стане актриса. Започнала да взема уроци по актьорско майсторство; за щастие — или нещастие — тя скоро попаднала на пиеса, в която търсели тип като нейния и така получила своята първа голяма роля, която дължала повече на външния си вид, отколкото на своите умения. Други предложения за роли обаче не последвали; бащата изписал купища писма до театри и агенции, изпращал снимки на дъщерята и преувеличено описание на нейните таланти. Тя била поканена тук и там на прослушвания; и понеже нямала някакъв изключителен талант, тя се чувствала двойно потисната от предварителните бащини възхвали и събудените от тях очаквания — и се проваляла. Междувременно тя се опитвала — без да се отказва от надеждите за актьорска кариера — да си намери друга работа, за което обаче нямала достатъчно познания и което й носело нови разочарования, така че или скоро я уволнявали, или тя сама се отказвала след пробния период. На 25-годишна възраст тя се подложила на психотерапевтично лечение заради страхови състояния (агорафобия); вече не можела да излиза сама от къщи и била неработоспособна; това било израз на цялата й дезориентираност и безпомощност.

Примерът показва преди всичко усложненията по пътя към откриване на женската роля и трудностите, с които се сблъсква едно дете, когато трябва да изпълни желанията и представите на родителите, без да притежава необходимия за това фундамент.

Заключителни наблюдения

Хистеричните личности живеят в една псевдореалност, която, както показахме, обхваща всички възможни области. Техният централен проблем е въпросът за автентичността — той е вътрешното отражение на тяхното бягство от реалността в, „роли“.

Заради прагматизма им религията лесно се превръща за тях в една необвързваща вяра — човек никога не знае, дали църквата все пак няма да му потрябва; за тях и тук привидността е по-важна от автентичността; достатъчно е да се спазва формата. Харесва им мисълта, че с разкаяние и изповед човек се освобождава от цялата си вина и може, съвършено невинен като новороден, да започне наново. Те определено споделят представата за личностен бог в смисъла на един добър баща, който, разбира се, особено много обича тъкмо тях и все някога ще го покаже. Така в много отношения те остават детински-незрели, наивни и вярващи в чудеса, позволяват да бъдат съблазнени от „обещания“ за избавление, които не изискват големи усилия от тяхна страна. Затова те често стават привърженици на такива секти, които освен това задоволяват тяхната потребност от сензации. Ако решат да се подложат на психотерапия, те обикновено искат да бъдат хипнотизирани, с надеждата от раз да се избавят от трудностите си, без да полагат усилия.

В етиката те споделят подобна наивно-необвързваща нагласа. Те щедро се възползват от възможността да релативират всичко и да търсят изкупителната жертва навън, в другия, а не в тях самите. Това затруднява вглеждането в себе си и самокритиката, заради което те рядко извличат поука от кризите.

В крайна сметка и тук става дума за нещо общочовешко, което в различна степен ни е присъщо, защото всички ние е трябвало да преминем през тази формираща фаза от детското развитие, с нейните задачи и страхове. Същия процес на проектиране на собствени липси и чувство за вина върху другите с цел разтоварване ние срещаме и в колективи, където той играе важна и опасна роля. Особено подходящ за такива проекции се оказва „врагът“, и човек остава с впечатлението, че враговете биват изнамерени, за да се освободим от бремето на собствената си вина, цели народи, религиозни общности и раси обикновено проектират един върху друг това, което не искат да признаят по отношение на самите себе си, и тази готовност за проектиране може да бъде разпалвана и използвана за политически или идеологически цели от безскрупулни властници. Такива неконтролирани и подклаждани проекции играят — в качеството си на психодинамични основания — решаваща роля за избухването на войни, расова омраза и религиозни сблъсъци. Желанието за освобождаване от бремето и вината на миналото е една общочовешка потребност.

За разлика от депресивния, който се смята за виновен по отношение на много неща, хистерикът е склонен да забравя или отрича собствената си вина. Своеобразното в немския език обозначаване с една и съща дума „Vergehen“14 както на времеви, така и на нравствени измерения, ни кара да се замислим — преминават ли с времето нашите престъпления? За хистеричната част в нас това би било добре дошло.

Като родители и възпитатели хората с хистерична структура на личността могат да увличат и въодушевяват; те притежават мощна сугестивна сила, могат да убеждават и да създават у детето чувството, че животът е хубав и си струва да се живее. В проявите на чувства те са повече спонтанни, отколкото постоянни; децата обичат такива родители, гордеят се с тях и им се възхищават; родният дом има „атмосфера“, гостоприемен е, много хора им завиждат заради родителите — често обаче само дотогава, докато разпознаят фасадността. При силно изразена хистерична структура на родителите трудността се състои преди всичко в липсата на последователност във възпитанието; те рязко сменят глезене и отказ, така че детето трудно може да се ориентира и никога не знае със сигурност, какво го очаква, защото поведението на възрастните зависи повече от настроенията им и в по-малка степен се определя от обективните факти. Така те задават в душевен план един „мартенски климат“, който кара детето да живее сред несигурност и хаос. Те често събуждат в него погрешни очаквания за живота. Ако са разочаровали детето, или трябва да изискат от него необходим отказ, те му дават неопределени обещания в бъдеще време — когато пораснеш — и го отклоняват от сблъсъка с тях и от възможността да вникне е необходимостта на отказа; тогава детето свързва всеки отказ с очакване за предстоящо възнаграждение. Всичко това събужда в него онова опасно очакване за едно бъдеще, изпълнено с чудеса, които все някога ще се случат; по този начин родителите поддържат неговите илюзорни представи-желания, вместо да го въведат в реалността.

В това, а и в други отношения те не развиват в детето жизнено необходими умения и способности, то не получава от тях достатъчно опит в справянето с кризисни ситуации, което полага началото на бъдещи разочарования от себе си и от живота. От една страна, те прекалено много привързват детето към себе си, от друга страна, внезапно го отблъскват: ако то се превърне за тях в ангажимент, товар и отговорност, ако потърси разбиране за своите проблеми, то изведнъж се чувства изоставено и осъзнава факта, че уверенията в любов в крайна сметка са били само красиви думи. Хистеричните родители не търпят критика от страна на детето, приемат я като лична обида и трудно признават собствените си грешки — не като натрапливия човек заради перфекционизъм и претенции за власт, а от накърнена суетност и самолюбие. Ако детето ги залови натясно и им поиска обяснение, те изобщо не обръщат внимание на това, а настоятелно повтарят, че винаги са искали най-доброто и са правили толкова много жертви, така че вместо трудностите на детето да бъдат взети насериозно, то започва да изпитва чувство за вина заради своята неблагодарност.

Опасна е и склонността им да „възпитават“ представителни деца; те трябва да блестят за прослава на родителите и не бива да разочароват, защото така ще загубят любовта им. Изобщо опасността от това, детето да бъде тласнато към някаква роля, е най-голяма при хистеричните. Отчасти защото те злоупотребяват с детето, за да издигнат собствения си престиж, отчасти защото то трябва да осъществи техните собствени несбъднати желания — нека си припомним примера с манекенката.

В политиката хистеричните обикновено са представители на либералните или революционни партии, не на последно място заради потребността от сензация, както и заради едно неясно недоволство и също така неясни очаквания за бъдещето. Като революционери те обаче не притежават твърдостта и последователността на шизоидните: те наивно вярват в напредъка, както вярват във всичко ново, само защото е ново и различно — в това отношение те също са пълна противоположност на натрапливия човек, който държи на старото, защото то поне е познато и изпробвано. Като политици (едно от големите имена сред тях е Бенджамин Дизраели, според описанието на Андре Мороа) те са завладяващите, способните да въодушевяват оратори, които обичат да обещават твърде много. Често те са водещите фигури, на които повече приляга да дават ход на нещата, да чертаят нови пътища, отколкото да вършат необходимата изпълнителска работа по осъществяването на своите идеи. Но те могат да бъдат и прелъстителите, които умело използват тайните желания на своите избиратели, за да се издигнат до високите етажи на властта и които живеят според мотото „след мен и потоп“, които повече не се интересуват от това, което са предизвикали; понякога те са играчите va banque, които рискуват до краен предел и дори след поражения отново се изправят на крака.

В социалната сфера те са подходящи за всички професии, които изискват личностна изява, гъвкава реакция в съответния момент, мобилност, контактност и способност за приспособяване, и които в същото време задоволяват тяхната потребност от валидизиране, тяхното желание за лично участие. Прилягат им всякакъв род дейности, в които те представляват служби и постове, придаващи им символна значимост, защото те до голяма степен се идентифицират с тях като с роля. При това за тях службата или постът е не толкова задължение, както за натрапливия, а по-скоро възможност да увеличат блясъка на своята личност, поради което ордените и титлите им изглеждат особено привлекателни. Отдава им се всякаква дейност, за която контактността е определяща и която задоволява тяхната потребност от общуване с хората, тяхното желание за „публика“. Те са убеждаващите фирмени представители, предумващите продавачи, които пробутват на един клиент залежалата стока като особено изгодна и обличат от главата до петите друг, който иска да си купи само вратовръзка. Те плуват в свои води навсякъде, където става дума за чар, физически достойнства, обиграност и спонтанност, импровизация и изненадващи победи. Привличат ги всички професии, които събуждат неясни надежди за живот в „големия свят“ или ги водят до съприкосновение с него; фотомодели, манекени, фирмени управители; те жънат успехи в сферата на бижутерията, козметичните услуги, както и хотелиерството. Хистеричният е повече личностно, отколкото обективно ориентиран в своите постижения, така че те много зависят от хората, за които са предназначени. При наличието на съответно дарование те могат да извисят своите заложби и качества до художественото (преди всичко актьорско и танцово майсторство): способността за въображение и художествен израз, удоволствието от сценичното представяне.

Старостта и смъртта са последните неизбежни реалности в нашия живот, които не могат непрекъснато да бъдат отричани. Несвикнали да приемат реалността и да се прекланят пред необходимостта, хистеричните и тук проявяват склонност да си затварят очите колкото се може по-дълго. Старостта и смъртта естествено съществуват, това няма как да се отрече, но сякаш повече за другите, а не за тях самите. Затова те се опитват да поддържат възможно най-дълго илюзията за вечна младост, представата за едно бъдеще, изпълнено с възможности. Те с охота възприемат всякакъв род методи и практики, които обещават продължителна младост, както и учения, които изповядват живот след смъртта, по възможност като продължение на отсамното съществуване. В следствие на неприемането на собствената си смърт те често не подготвят навреме своето завещание и не привеждат делата си в ред, така че понякога оставят след себе си пълен хаос. На старини, под натиска на приближаващата смърт, при тях нерядко се стига до внезапно, сякаш радикално преориентиране и промени в поведението им, които напомнят на израза на младини развратница, на стари години ревностна богомолка и при едно по-внимателно вглеждане създават впечатление на лишени от принципност, така че истинността на тези промени е твърде съмнителна. На тях може би най-трудно им се отдава да остаряват с достойнство, затова пък притежават способността да преиначават своето минало и да живеят в спомени, които променят съобразно желанията си и в които играят главната роля. При все това някои от тях са в състояние да придадат блясък и героично величие на умирането си и могат да превърнат оттеглянето от сцената на живота в един впечатляващ спектакъл.

Изкуството във всички негови форми е предпочитаната сфера за изява на хистеричните хора; това, което създават, неизменно носи техния личностен отпечатък; понякога те са склонни към известен ексхибиционизъм; те имат талант да пишат прекрасни писма, автобиографии и себеописания. Цветовете, оригиналността и жизнеността са техните стихии. За тях често формалното е без значение. Те често сънуват наяве; тук опасността се крие в обстоятелството, че фантазията не се насочва по здравословен начин към живота, като подготвително упражнение, а се оттегля от него в един свят на мечти и желания, който все повече ги отдалечава от действителността — само хората на изкуството са в състояние да превърнат този факт в нещо съзидателно.

Сънищата на хистеричните — доколкото те отразяват структурно-специфична проблематика — често показват в наивна форма сбъдването на желания, носят в себе си нещо илюзорно, тъй като в тях законите на реалността са снети и много неща се случват като в приказките. Често в сънищата им съществуващите проблеми се разрешават като по чудо — например в една безизходна ситуация изведнъж се оказва, че те могат да летят, или притежават магически способности, или някакъв deux ex machina внезапно се появява и спасява ситуацията. Изтласканият надълбоко страх нерядко се изразява в сънищата им по следния начин: те нямат твърда почва под краката си или изведнъж се изправят пред пропаст. Обикновено техните сънища са цветни, живи, изпълнени със събития и често дори най-дългите се запомнят добре. Освен това е характерно, че решението на труден проблем, което би коствало много усилия, бива изнамерено не от самия сънуващ, а предложено от други хора.

Ако се опитаме да представим хистеричните структури във възходяща линия — от здравия човек с хистерични дялове на личността до леките и по-тежки увреждания, тя би изглеждала по следния начин: жизнено-импулсивни хора с подчертан стремеж за валидизиране и самовлюбеност — нарцистична потребност от намиране на потвърждение и желание да бъдеш в центъра на вниманието — прекален стремеж за валидизиране и пристрастеност към контакти — мамини синчета, които не са напуснали семейното гнездо — хистерична престореност, игра на роли и бягство от реалността чак до измамниците от класа — вечните девойки и юноши — женомразците и мъжемразките, не приемащи своята полова роля и нерядко бягащи в хомосексуалността — „кастриращите“, деструктивни жени, отявлено ненавиждащи мъжете и типът дон Жуан, отмъщаващ на жените — фобии — тежка хистерична картина на болестта с душевна и телесна симптоматика, която в крайна сметка не може да се свърже в крайна сметка с определена органова система, все пак с известно предпочитание на крайниците (поява на парализа).

Здравият човек с хистерични структурни дялове обича да рискува, да предприема много неща, винаги е готов да се обърне към новото; той е гъвкав, пластичен, жизнен, бликащ и завладяващ, жив и спонтанен, склонен да импровизира и изпробва. Той е добра компания и никога не е скучен, при него винаги „нещо се случва“; той обича всяко ново начало и е пълен с оптимистични очаквания за живота. За него всяко начало сякаш носи в себе си всички шансове, във всяко начало живее едно вълшебство, каквото е мотото на тази глава. Той задвижва всичко, разклаща традиции и остарели, закостенели догми; притежава нещо завладяващо сугестивно, много чар, който знае как да използва. Той не взема нищо насериозно — освен може би самия себе си, — защото знае, че повечето неща в живота са относителни; той е по-силен в намирането на импулси и задвижването на нещата, отколкото в издръжливостта и търпеливото провеждане на заплануваното. Но тъкмо неговото нетърпение, неговото любопитство и необремененост от миналото му дават възможност да съзре и да се възползва от някои шансове, които устроените другояче хора не виждат, или за които те биха означавали предел, граница. Така своенравно и безстрашно той може да гледа на живота като на цветно приключение, смисълът на който се състои в това, да бъде живян възможно най-богато, интензивно и пълно.