Оставих те да си отидеш

1

Инспектор Рей Стивънс стоеше до прозореца и съзерцаваше стола си, едната му облегалка беше счупена вече повече от година. Досега се беше уповавал на прагматичния подход да не се обляга на лявата страна, но докато беше на обяд, някой бе написал с черен маркер на гърба му дефектен. Рей се зачуди дали новооткритият ентусиазъм на поддръжката за проверка на инвентара щеше да завърши с неговата подмяна, или в крайна сметка му беше писано да управлява Службата за криминални разследвания на Бристъл от стол, който сериозно подронваше авторитета му.

Наведе се напред, за да намери маркер в разхвърляното си чекмедже, след което приклекна, за да оправи написаното на детектив. Вратата на офиса му се отвори и той чевръсто се изправи. Сложи капачката върху флумастера.

– А, Кейт, тъкмо... – Спря, защото разпозна изражението на лицето ѝ още преди да види разпечатката в ръката ѝ. – Какво ми носиш?

– Злополука във Фишпондс, началство. Убито е петгодишно дете, извършителят е избягал.

Рей протегна ръка за разпечатката и я разгледа, докато Кейт стоеше неловко на прага на вратата. Жената беше нова в службата, работеше само от няколко месеца и все още не се чувстваше в свои води. Въпреки това беше добра – по-добра, отколкото самата тя предполагаше.

– Няма регистрационен номер?

– Не и доколкото ни е известно. На местопрестъплението е отишъл патрул, а шкиперът[2] взима показания от майката на детето, докато разговаряме. Както можеш да си представиш, изпаднала е в шок.

– Имаш ли нещо против да останеш до късно? – попита Рей, но Кейт кимаше, още преди да го изчака да довърши изречението. Приливът на адреналин, който се надигаше в тях всеки път, когато се случеше нещо ужасно, ги накара да си разменят леки усмивки.

– Добре тогава, да вървим.

Кимнаха за поздрав към пушачите, които се бяха събрали под навеса на задния вход.

– Слушай, Дребен – започна Рей. – Двамата с Кейт отиваме да разследваме злополуката във Фишпондс. Можеш ли да се свържеш със следствието и да видиш дали няма да излезе нещо оттам?

– Смятай го за сторено. – По-възрастният мъж дръпна за последно от ръчно свитата си цигара. Сержант Джейк Оуен, когото всички наричаха Дребния от толкова дълго време, че беше истинска изненада, когато някой прочетеше цялото му име в съдебната зала, не беше многословен мъж и разполагаше с повече военни истории, отколкото му се искаше да разказва. Без съмнение беше най-добрият служител на Рей. Двамата работеха заедно от доста години и въпреки дребната фигура на сержанта, той беше изключително полезен съотборник.

В добавка към Кейт екипът на Дребния включваше стабилягата Малкълм Джонсън и младия Дейв Хилсдън, ентусиазиран, но непокорен детектив, чиито непрестанни усилия да се докаже, кривваха малко встрани от вкусовете на Рей. Не можеше да отрече обаче, че заедно бяха страхотен екип, от който Кейт се учеше доста бързо. Тя имаше онази пламенна страст, която караше Стивънс да изпитва носталгия по отминалите дни, когато беше млад полицай, а не бюрократ, закотвен в офис.

Кейт провираше корсата без отличителни знаци през натоварения трафик на Фишпондс. Тя беше припрян шофьор: пуфтеше, когато биваха спирани от червен светофар, и кривеше глава настрани, когато попаднеха в задръстване. Постоянно правеше нещо – почукваше с пръсти по волана, чешеше се по носа, местеше се в седалката си. Когато другите коли тръгваха, жената се навеждаше напред, все едно това щеше да ги принуди да се движат по-бързо.

– Липсват ли ти сирените? – попита Рей.

Кейт се ухили.

– Може би мъничко. – Очната ѝ линия беше леко размазана, но като се изключеше тя, лицето ѝ беше без грим. Тъмнокестеняви къдрици падаха непослушно върху очите ѝ, въпреки шнолата, която трябваше да ги възпира.

Рей извади телефона си, за да проведе необходимите разговори, които да потвърдят, че Отделът за разследване на катастрофи е на път, че суперинтендантът[3] е бил уведомен и че някой се е обадил на фургона – тромаво превозно средство, напълнено до козирката с тенти, аварийни светлини и топли напитки. Всичко беше направено. Честно казано, знаеше, че ще е така, но част от задълженията му на инспектор беше да провери. Често се стигаше до разпри, когато Службата за криминални разследвания се появеше на местопрестъплението и започнеше да задава същите въпроси като местните полицаи, но такава беше същината на работата им. Всички бяха запознати с рутината, дори Рей, който беше прекарал възможно най-малко време в униформа, преди да продължи напред.

Говори с Оперативния център, за да им съобщи, че се намират на пет минути от мястото, но не се обади у дома. Звънеше на Магс само когато знаеше, че ще се прибере навреме – това му се струваше доста по-практичен подход заради дългите часове, които работата му изискваше от него.

Завиха зад ъгъла и Кейт запълзя с колата. Шест полицейски автомобила бяха спрени безразборно на улицата, светлините им хвърляха синьо сияние върху местопрестъплението през една секунда. На метални триножници бяха поставени прожектори, ярката им светлина пробиваше през дъждовната мъглявина, която беше намаляла през последния час.

Преди да се отправят към местопрестъплението, Кейт отиде да си вземе палтото и смени обувките си с високи токчета с гумени ботуши.

– Практичността е с предимство пред стила – беше се изсмяла тя, преди да хвърли обувките в шкафчето си и да си обуе ботушите. Рей не се замисляше особено нито за едното, нито за другото, но му се прииска да си беше взел поне палтото.

Паркираха колата на стотина метра от голяма бяла тента, която беше издигната с цел да предпази малкото останали доказателства от дъжда. Едната ѝ страна беше отворена, а вътре се виждаше криминалистка, която пълзеше на колене и лакти и попиваше с тампон нещо, което не се забелязваше. Малко по-нагоре по улицата видяха втора фигура, която изследваше големите дървета по протежението на пътя.

Когато Рей и Кейт наближиха местопрестъплението, бяха спрени от млад полицай, чието светлоотразително яке беше закопчано толкова високо, че едва се виждаше лицето му между шапката и яката.

– Добър вечер, сър. Искате да видите местопрестъплението ли? Трябва да ви запиша.

– Не, благодаря – отвърна Рей. – Можете ли да ми кажете къде е сержантът ви?

– В дома на майката е – отговори полицаят и посочи към редица от малки къщи с веранди, преди да се свие отново в яката си. – Номер четири – дойде приглушеното допълнение.

– Боже, тази работа не струва – каза Рей, когато двамата с Кейт продължиха напред. – Помня, че когато бях стажант, прекарах дванадесет часова смяна на местопрестъпление под проливен дъжд, а накрая главният инспектор се появи в осем часа сутринта и ми каза, че не се усмихвам.

Кейт се засмя.

– Тази ли е причината да специализираш?

– Не точно – отвърна Рей, – но определено беше една от тях. Не, специализирах предимно защото ми беше писнало да давам сериозната работа на специалистите и никога да не довършвам започнатото. При теб как беше?

– Горе-долу същото.

Стигнаха до редицата от къщи, които полицаят им беше посочил. Кейт продължи да говори, докато търсеха номер четири.

– Исках да се занимавам с по-сериозни неща. Честно да ти кажа, бързо се отегчавам. Обичам сложните разследвания, от които ме заболява главата, докато се опитвам да ги разреша. Загадъчни пъзели, а не обикновени случаи. Намираш ли някакъв смисъл в това?

– Естествено – отвърна Рей. – Макар че никога не съм бил добър със сложните пъзели.

– Има си цака – каза Кейт. – Ще ти покажа някой път. Ето ни и нас, номер четири.

Входната врата беше красиво боядисана и леко открехната. Рей я бутна и се провикна:

– Криминални разследвания. Може ли да влезем?

– В дневната – дойде отговорът.

Избърсаха си подметките на обувките и тръгнаха по тесен коридор. Минаха покрай претрупано с палта портманто, под което имаше червени детски ботуши, прилежно подредени до дамски такива.

Майката на детето беше седнала на малък диван, а погледът ѝ беше втренчен в синя училищна раница, която стискаше в скута си.

– Аз съм инспектор Рей Стивънс. Съжалявам за сина ви.

Жената вдигна очи към него и уви толкова силно връвката на раницата около ръката си, че тя остави червени бразди върху кожата ѝ.

– Джейкъб – каза тя, очите ѝ бяха подпухнали. – Името му е Джейкъб.

На един кухненски стол, разположен до дивана, стоеше униформен сержант и се опитваше да придържа документите в скута си. Рей го беше виждал наоколо, но не знаеше името му. Погледна към значката.

– Брайън, имаш ли нещо против да заведеш Кейт в кухнята и да я запознаеш с информацията, която сте научили досега? Желая да задам няколко въпроса на свидетелката, ако нямаш нищо против? Няма да се бавя много. Вероятно можеш да ѝ направиш чаша чай през това време.

От изражението на лицето на Брайън стана ясно, че това е последното нещо, което иска да прави, но мъжът стана и напусна помещението заедно с детективката. Без съмнение щеше да ѝ се оплаче, че Службата за криминални разследвания упражнява властта си над полицията. На Рей не му пукаше.

– Съжалявам, че се налага да ви задавам още въпроси, но е изключително важно да получим колкото се може повече информация, и то колкото се може по-скоро.

Майката на Джейкъб кимна, но не вдигна поглед.

– Разбрах, че не сте успели да видите номера на колата?

– Случи се толкова бързо – отвърна жената и това отключи поток от емоции. – Говореше за училище и тогава... Пуснах го само за секунда. – Майката стегна още повече връвката около ръката си и Рей видя как кръвта се оттегли от пръстите ѝ. – Всичко стана толкова светкавично. Колата се появи от нищото.

Жената отговаряше на въпросите на инспектора тихичко, без да показва и следа от вътрешното си състояние, което определено не беше добро. Рей се ненавиждаше, че трябва да я измъчва точно в този момент, но нямаше избор.

– Как изглеждаше шофьорът?

– Не успях да го видя – отвърна майката на Джейкъб.

– Имаше ли пътници?

– Не успях да видя във вътрешността на колата – повтори жената сковано с равен глас.

– Добре – съгласи се Рей. Откъде да започнеше в такъв случай?

Майката го погледна.

– Ще го намерите ли? Човека, който уби Джейкъб. Ще го намерите ли? – Гласът ѝ се пропука и думите ѝ излязоха под формата на тихо стенание. Жената се приведе напред и притисна раницата към корема си, а Рей почувства стягане в гърдите. Пое си дълбоко въздух и се опита да прогони това неприятно усещане.

– Ще направим всичко по силите си – отвърна той. Ненавиждаше се за употребата на това клише.

Кейт се върна от кухнята, а Брайън вървеше след нея с чаша чай в ръка.

– Нещо против да приключваме с разпитите, началство? – попита мъжът.

Спри да ми разстройваш свидетелката, имаш предвид, помисли си Рей.

– Да, благодаря ти. Съжалявам, че се намесихме. Имаме ли всичко необходимо, Кейт?

Жената кимна. Изглеждаше бледа и инспекторът се зачуди дали Брайън не беше казал нещо, с което да я разстрои. След година, година и нещо щеше да я познава също толкова добре, колкото и останалите си служители, но все още не беше стигнал дотам. Тя беше пряма, поне това знаеше, и не беше прекалено упорита в налагането на мнението си по време на срещите на екипа; пък и се учеше бързо.

Напуснаха къщата и тръгнаха мълчаливо към колата си.

– Добре ли си? – попита я Рей, макар да виждаше, че не е. Челюстта ѝ беше стисната, кръвта се беше отдръпнала от лицето ѝ.

– Да – отвърна тя, но гласът ѝ я издаде, че едва се сдържа да не заплаче.

– Хей – инспекторът я прегърна непохватно, – заради работата ли е? – През годините си беше изградил защитен механизъм срещу тежки случаи като този. Повечето полицаи имаха такива – затова не обръщаха внимание на някои от шегите, които се носеха в столовата но вероятно Кейт беше различна.

Детективката кимна и си пое дълбоко дъх. Цялото ѝ тяло се разтресе, докато го правеше.

– Съжалявам, обикновено не съм такава. Присъствала съм на десетки смъртни случаи, но... Боже, бил е на пет години! Очевидно бащата на Джейкъб никога не е искал да има нещо общо с него, така че винаги са били само двамата с майка си. Не мога да си представя през какво е минала тази жена. – Гласът ѝ се пропука и Рей почувства как неприятното усещане в гърдите му се завръща отново. Защитният му механизъм разчиташе на съсредоточаване върху разследването – върху безспорните доказателства пред тях – и пренебрегване на емоциите на хората, замесени в него. Ако мислеше прекалено дълго какво би било собственото ти дете да умре в ръцете ти, нямаше да е от полза за никого, нито за Джейкъб, нито за майка му. Мислите на Рей неволно се преместиха върху собствените му деца и в него изникна ирационалното желание да се обади вкъщи и да провери дали са добре.

– Съжалявам – Кейт преглътна и му се усмихна засрамена. – Обещавам ти, че няма да се повтори.

– Хей, всичко е наред – отвърна Рей. – Всички сме били на твое място.

Жената вдигна вежда.

– Дори ти? Не си те представях, че си от чувствителния тип, шефе.

– Имам си своите моменти. – Инспекторът я стисна за рамото, преди да отдръпне ръката си. Не си спомняше някога да беше проливал сълзи на работното си място, но бе бил доста близо до това да го стори. – Ще се оправиш ли?

– Да. Благодаря ти.

Докато се отдалечаваха, Кейт погледна назад към местопрестъплението, където криминолозите продължаваха да се бъхтят здраво.

– Що за звяр убива петгодишно дете и след това бяга?

Рей отвърна, без да се двоуми:

– На път сме да открием точно това.

2

Не искам чаша чай, но въпреки това я поемам. Стискам я с две ръце и приближавам лицето си до парата, докато не се опарвам. Болката пробожда кожата ми, разстила се по бузите ми и щипе на очите ми. Боря се с инстинкта да се отдръпна; нуждая се от това вцепенение, за да прокудя за момент спомените, които няма да напуснат главата ми.

– Да ти донеса ли нещо за ядене?

Той се изправя до мен и знам, че трябва да вдигна поглед към него, но не мога да го понеса. Как може да ми предлага храна и напитки, все едно нищо не се е случило? Започва да ми се повдига, но преглъщам неприятния вкус обратно. Той ме вини за случилото се. Не го е казал, но няма нужда да го прави, виждам го в очите му. И е прав – вината е моя. Трябваше да се приберем у дома по друг път, не трябваше да говоря, трябваше да го спра...

– Не, благодаря – отвръщам тихичко. – Не съм гладна.

Злополуката се върти непрестанно в главата ми. Искам да натисна паузата, но филмът е безкраен: тялото му се удря в предното стъкло отново и отново, и отново. Пак доближавам чашата до лицето си, но чаят е изстинал и топлината върху кожата ми не е достатъчна, за да ми причини болка. Не усещам сълзите, но тежки капки започват да падат върху коленете ми. Наблюдавам ги как попиват в дънките и почиствам с нокът едно петънце от глина върху бедрото ми.

Оглеждам се в стаята на дома, който толкова много години се опитвах да създам. Завесите, закупени, за да са в тон с възглавниците, изкуството, част от него е мое, част от него съм намерила в галерии и го обичам твърде много, за да го зарежа. Мислех си, че създавам дом, но просто съм изграждала една къща.

Ръката ме боли. Усещам пулса в китката си – той е бърз и едва доловим. Приветствам болката. Ще ми се да имаше повече от нея. Ще ми се колата да беше блъснала мен.

Той отново говори.

Полицията търси извършителя... вестниците ще търсят свидетели... ще го съобщят по новините...

Стаята започва да се върти и аз забивам поглед в масичката за кафе; когато се наложи, кимам. Той прави две крачки към прозореца, след което се връща обратно. Ще ми се да седне... изнервя ме. Ръцете ми треперят и оставям недокоснатия си чай, преди да го изтърва, но вместо това удрям чашата в стъклото на масата. Той ме стрелва с раздразнен поглед.

– Съжалявам – извинявам се. Усещам метален вкус в устата си и осъзнавам, че съм прехапала вътрешността на устната си. Преглъщам кръвта, не искам да привличам вниманието към себе си, като помоля за кърпичка.

Всичко се промени. В момента, в който колата се плъзна по мокрия асфалт, целият ми живот се промени. Виждам всичко изключително ясно, макар че се намирам в кулоарите. Не мога да продължавам по този начин.

Събуждам се и за секунда не зная какво е това чувство. Всичко е същото и същевременно някак си е променено. Още преди да отворя очите си, в главата ми нахлува шум, прилича на подземен влак. Ето го и него: яркия спомен, който не мога да изключа или да сложа на тих режим. Притискам длани в слепоочията си, сякаш чрез тази груба сила мога да накарам образите да ме оставят на мира, но те продължават да идват, ясни и бързи, като че ли без тях бих могла да забравя.

На нощното ми шкафче се намира месинговият будилник, който Ив ми подари по случай влизането ми в университета

– Защото иначе никога няма да отидеш на лекции – и съм шокирана, когато виждам, че вече е десет и половина. Болката в ръката ми е засенчена от главоболие – то ме заслепява, ако движа главата си прекалено бързо, и докато се опитвам да се отлепя от леглото, всеки мускул ме боли.

Обличам вчерашните дрехи и излизам в градината, без да се отбия да си направя кафе, макар устата ми да е толкова суха, че е истинско изпитание да преглъщам. Не мога да си намеря обувките и докато вървя по тревата, сланата щипе стъпалата ми. Градината не е голяма, но зимата е тръгнала насам и когато стигам до другия ѝ край, вече не усещам пръстите си.

През последните пет години градинското ателие е моето убежище. За случайния наблюдател то не е повече от обикновен навес, но идвам тук, за да мисля, за да работя, за да избягам. Дървеният под е целият в петна от глината, която пада от грънчарското ми колело, стабилно разположено в средата на помещението, където мога да се движа около него, да заставам по-назад и да оглеждам с критичен поглед произведенията си. Трите страни на навеса са изпълнени с рафтове, на които поставям скулптурите си в подреден хаос, който само аз мога да разбера. Недовършените работи – тук, опечени, но ненарисувани – тук, приготвени за клиенти – тук. Стотици различни произведения, чиито форми все още помня под пръстите си, чиято влажност на глината все още усещам по дланите си.

Взимам ключа от скривалището му под подпрозоречната дъска и отварям вратата. По-лошо е, отколкото си мислех. Подът е скрит под килим от начупена глина, закръглени половини от вази се зъбят насреща ми. Дървените рафтове са празни, бюрото ми е лишено от скулптурите, върху които работех, а малките фигурки на перваза на прозореца са неузнаваеми, превърнати са в чирепи, които блестят на слънчевата светлина.

До вратата лежи малка статуетка на жена. Направих я миналата година като част от серия от фигури, специално за магазин в Клифтън[4]. Искаше ми се да създам нещо истинско, нещо, което да е далеч от съвършенството, но в същото време да е красиво. Изработих десет жени, всяка от тях със своите отличителни извивки, форми, белези и несъвършенства. Базирах ги на майка ми, на сестра ми, на момичета от моя клас по грънчарство, на жени, които срещах в парка. Тази тук съм аз. Бегло никой не би ме разпознал, но все пак съм аз. Гърдите са малко плоски, хълбоците малко по-тесни, а краката – по-големи. Кичур коса се е оплел около врата. Навеждам се и я вдигам. Помислих си, че не е счупена, но когато я докосвам, глината се размърдва под пръстите ми и вече имам две счупени парчета. Поглеждам ги, след което ги хвърлям с всичка сила срещу стената, където се разбиват на малки парченца, които се посипват върху бюрото ми.

Поемам си дълбоко въздух и го оставям бавно да излезе.

Не знам колко дни са минали от злополуката насам, нито как съм се справила през тях, чувствам се така, все едно краката ми се влачат в гъста меласа. Не знам защо решавам, че днес е денят. Но наистина е днес. Взимам само онова, което ще се побере в чантата ми, защото ако не тръгна сега, може никога да не го направя. Ходя наслуки из къщата и се опитвам да си представя, че никога вече няма да я видя. Мисълта е едновременно ужасяваща и успокояваща. Мога ли да направя това? Възможно ли е просто да си тръгна от този живот и да започна нов? Налага се да опитам: това е единственият ми шанс да се справя.

Лаптопът ми е в кухнята. В него са снимките, адресите, важна информация, която може да ми потрябва един ден, а я нямам на никакъв друг носител. Не разполагам с време да я записвам и макар устройството да е тежко и странно, го прибирам в чантата. Не ми е останало много място, но не мога да си тръгна без една последна част от миналото ми. Махам един пуловер и няколко тениски, за да мога да прибера дървената кутия, в която са скрити спомените ми, натрупани един върху друг под кедровия капак. Не поглеждам вътре – няма нужда. Няколко тийнейджърски дневника, хаотично водени и с откъснати страници, връзка с билети от концерти, дипломата ми, изрезки от първата ми изложба. И снимки на сина, когото обичах със сила, която изглежда невъзможна. Безценни фотографии. Толкова са малко. Дете с изключително слабо отражение върху заобикалящия ни свят, но център на моя живот.

Не успявам да устоя, отварям кутията и взимам най-горната снимка: направена е от милата акушерка в деня, в който беше роден. Той представлява малко розово личице, едва видимо под бялото болнично одеяло. На снимката ръцете ми са заели странната поза на млада майка, изпълнена с любов и изтощение. Всичко се случи толкова бързо и беше толкова плашещо, толкова различно от книгите, които бях изчела по време на бременността си, но любовта ми винаги беше налице. Усетих, че не мога да дишам, оставих снимката обратно в кутията и я прибрах в чантата си.

Смъртта на Джейкъб е новината на първите страници на вестниците. Статиите крещят към мен от будката, покрай която минавам, от магазина зад ъгъла и от автобусната спирка, на която стоя до всички останали, все едно не съм различна от тях. Все едно не се опитвам да избягам.

Те говорят за злополуката. Как било възможно да се случи подобно нещо? Кой го е сторил? Всяка спирка е източник на нова информация, късчетата клюки плуват през главите ни и за мен е невъзможно да ги игнорирам.

Била е черна кола.

Била е червена кола.

Полицията е близо до арест.

Полицията не разполага с никакви улики.

До мен стои някаква жена. Тя отваря вестника си и сякаш някой внезапно притиска гърдите ми. Лицето на Джейкъб се взира в мен, посинелите му очи ме порицават, че не съм го предпазила, че съм позволила да умре. Насилвам се да го погледна и нещо стяга гърлото ми. Зрението ми се размазва и не мога да прочета думите, но няма нужда да го правя – видях различни версии на тази статия върху всеки вестник, покрай който минах днес. Изказванията на покрусените учители, бележките върху цветята, оставени отстрани на пътя, разследването – започнато и след това отложено. Втората снимка показва венец от жълти хризантеми върху невъзможно малък ковчег. Жената до мен изпухтява и започва да говори: мисля, че по-скоро на себе си, но и на мен, вероятно смята, че също имам мнение по темата.

– Ужасно е, нали? И то точно преди Коледа.

Не отвръщам нищо.

– Да кара така, без да спре. – Жената изпухтява отново. – Да не забравяме – продължава тя, – че е било на пет години. Каква майка би позволила на дете на тази възраст да прекосява само?

Не мога да издържа – изхлипвам. Без да разбера, по бузите ми потичат горещи сълзи, които попивам с нежно набутаната в ръката ми кърпичка.

Горкото агънце – казва жената, все едно утешава малко дете. Не е ясно дали думите ѝ са насочени към мен или към Джейкъб. – Не можеш да си представиш подобно нещо, нали?

Истината е, че мога и искам да ѝ го кажа, защото каквото и да си представя тя, моето е хиляди пъти по-лошо. Жената ми намира още една кърпичка, тя е намачкана, но е чиста, и разлиства страниците на вестника си, за да прочете за включването на коледната украса в Клифтън.

Никога не съм смятала, че ще избягам. Никога не съм смятала, че ще се наложи.

3

Рей тръгна към третия етаж, където трескавата атмосфера от двадесет и четири часовата полицейска работа отстъпваше място на застланите с килими офиси на администрацията и реактивната Служба за криминални разследвания. Най му харесваше тук през нощта, когато – необезпокояван – можеше да работи върху неизменната купчина с документи. Тръгна по пътеката към офиса си, който представляваше отделение в ъгъла на помещението.

– Как мина брифингът?

Гласът го стресна. Обърна се и видя, че Кейт е седнала на бюрото си.

– Четвърта команда е старото ми работно място, знаеш това. Надявам се поне да са се правили на заинтересовани. – Жената се прозя.

– Всичко беше наред – отвърна Рей. – Те са добри момчета и ако не друго, поне знаят за какво става въпрос. – Някак си инспекторът беше съумял да задържи случая в плана за седмица, но неизбежно той беше изместен от други належащи задачи. Даваше най-доброто от себе си, за да получава подкрепа от всички смени и да им напомня, че все още се нуждае от тяхната помощ. Почука по часовника си. – Какво правиш тук по това време?

– Преглеждам отговорите на апелите за помощ на медията – каза Кейт и стрелна палец към купчината с компютърни разпечатки. – Не че има голяма полза от тях.

– Нещо съществено?

– Zilch[5] – отвърна жената. – Няколко души са забелязали коли, които карали като луди, имаме няколко набожни забележки за родителския надзор и обичайната доза откачалки и ненормалници, включително и един веселяк, който предвижда Второто пришествие. – Детективката въздъхна. – Сериозно се нуждаем от почивка – от нещо различно.

– Знам, че е изнервящо – каза Рей, – но не се отказвай, все ще изникне нещо. Винаги изниква.

Кейт изпъшка и бутна стола си надалеч от купчината с книжа.

– Не мисля, че съм благословена с търпение.

– Познавам това чувство. – Рей седна на ръба на бюрото ѝ. – Това е скучната част от едно разследване – частта, която не показват по телевизията. – Инспекторът се усмихна на скръбното ѝ изражение. – Но крайният резултат ще бъде удовлетворителен. Само помисли: сред тези листове може да се намира ключът, който да разреши случая.

Кейт погледна към бюрото си със съмнение и Рей се засмя.

– Ела, ще направя чаша чай и ще ти помогна.

Прегледаха всеки един лист, но не намериха онова късче информация, за което се надяваше Рей.

– Ах, поне отметнахме още една от задачите в списъка – каза той. – Благодаря ти, че остана с мен, за да я свършим.

– Мислиш ли, че ще намерим шофьора?

Рей кимна уверено.

– Трябва да вярваме, че ще го сторим, иначе как другите биха вярвали в нас? Работил съм над стотици случаи: не съм успял да ги разреша всичките – поне не цялостно – но винаги съм бил убеден, че отговорът се намира точно зад ъгъла.

– Дребния каза, че си изискал преглед на всички камери в района, така ли е?

– Да. Стандартна процедура при подобни злополуки, в които извършителят бяга – особено когато жертвата е дете. Опасявам се, че ще имаме още доста от това. – Мъжът посочи към купчината с листове, която вече не ставаше за нищо друго, освен за боклука.

– Няма проблем – отвърна Кейт. – Мога да работя до късно. Купих първото си жилище миналата година и, ако трябва да бъда честна, все още не мога да свикна с него.

– Сама ли живееш? – Рей се зачуди дали има право да задава подобни въпроси в днешно време. В дните, когато беше полицай, политическата коректност беше достигнала такива нива, че всичко, което беше дори бегло свързано с личния живот, трябваше да се избягва. След няколко години хората нямаше да си говорят въобще.

– Предимно – отвърна Кейт. – Купих жилището си сама, но приятелят ми остава често при мен. Предполагам, че така е най-добре.

Рей взе празните чаши.

– Така е. По-добре да си вървиш у дома – каза той. – Любимият ти ще се чуди къде си.

– Няма проблем, той е шеф[6] – отвърна жената, но се изправи. – Смените му са по-зле и от моите. Ами ти? Съпругата ти не изпада ли в отчаяние от часовете, които работиш?

– Свикнала е – обясни Рей и заговори по-силно, докато си взимаше якето от офиса. – Тя също беше полицай – започнахме работа заедно.

Полицейският тренировъчен център в Райтън он Дънсмор имаше малко привлекателни черти, но евтиният бар определено беше една от тях. По времето на една изключително болезнена караоке вечер Рей беше видял Магс заедно с нейните съкурсници. Тя се смееше на нещо, което нейна приятелка беше казала. Когато я видя, че става, за да вземе питиета, пресуши почти пълната си халба с бира, за да може да се присъедини към нея само за да стои като истукан с оплетен език. За щастие Магс не беше толкова скарана с общуването и двамата станаха неразделни през остатъка от шестнадесет седмичния им курс. Рей потисна една усмивка, като се сети как се измъкваше от женското общежитие и бягаше към собствената си стая в шест сутринта.

– От колко време си женен? – попита Кейт.

– Петнадесет години. Оженихме се веднага след стажа ни.

– Но тя вече не е на служба, така ли?

– Когато се роди Том, Магс си взе отпуска от службата, но така и не се завърна, след като на бял свят се появи и дъщеря ни – обясни Рей. – Люси вече е на девет, а Том е втора година в гимназията, така че тя започва да се замисля за връщане на работа. Иска да се преквалифицира в учител.

– Защо е спряла да работи за толкова дълго време? – Рей забеляза учудването в очите на Кейт и си спомни, че Магс беше също толкова недоверчива в дните, когато двамата бяха новобранци. Когато сержантът на Магс напусна, за да има деца, Магс каза на Рей, че не вижда смисъл да градиш кариера, която в един момент просто ще зарежеш.

– Искаше да си е у дома, за да гледа децата – обясни инспекторът. Изпита вина. Наистина ли Магс желаеше това? Или просто чувстваше, че така е правилно? Грижите за едно дете бяха толкова скъпи, че спирането на работа изглеждаше най-логичното решение за съпругата му. Знаеше, че тя иска да ги води на училище, да присъства на спортните им събития и на празненствата им. Но ако трябваше да бъде честен, Магс беше също толкова способна и находчива, колкото самия него.

– Предполагам, че когато се ожениш за работата си, трябва да приемеш и гадните ѝ страни. – Кейт изключи лампата на бюрото си и за момент настана пълен мрак, докато Рей не излезе в коридора и не задейства автоматичното осветление.

– Рисковете на професията – съгласи се инспекторът. – От колко време сте заедно с приятеля ти? – Двамата вървяха надолу към паркинга.

– Около шест месеца – отвърна Кейт. – За мен е доста – обикновено ги зарязвам след няколко седмици. Майка ми твърди, че съм прекалено дребнава.

– Какво не им е наред?

– О, ами различни неща – обясни развеселена жената. – Прекалено ревниви, недостатъчно ревниви, нямат чувство за хумор, пълни тъпанари...

– Доста си сурова – каза Рей.

– Може би – Кейт сбърчи нос. – Но е важно, нали – да намериш Единствения? Навърших трийсет миналия месец, времето ми изтича. – Не приличаше на толкова, но Рей никога не беше добър в определянето на възрастта. Все още се поглеждаше в огледалото и виждаше онзи мъж на двадесет, макар чертите на лицето му да говореха друго.

Рей бръкна в джоба за ключовете си.

– Не бързай много да се задомяваш. Не всичко е цветя и рози.

– Благодаря ти за съвета, тате...

– Хей, не съм чак толкова стар!

Кейт се засмя.

– Благодаря ти за помощта тази вечер. Ще се видим утре.

Рей се усмихна, докато вадеше колата си покрай една служебна омега. Тате! Ама че образ.

Когато се прибра у дома, Магс се намираше в дневната и гледаше телевизия. Носеше долнището на пижамата си и един стар суитчър, а краката ѝ бяха свити под нея като някое дете. Новинарят обобщаваше злополуката с убитото дете и избягалия шофьор, в случай че някой местен все още не беше научил за станалото от безкрайното медийно отразяване през изминалата седмица. Магс погледна към Рей и поклати глава.

– Не мога да спра да го гледам. Горкото дете.

Съпругът ѝ седна до нея и посегна към дистанционното, за да спре звука. На екрана картината се смени със стари кадри от местопрестъплението и Рей видя собствената си глава, докато двамата с Кейт слизаха от колата.

– Така е – каза той и прегърна жена си. – Ще го хванем.

Картината на екрана отново се смени и се видя лицето на Рей, макар интервюиращият да не се забелязваше никъде.

– Сигурен ли си? Имате ли някакви следи?

– Не точно – въздъхна инспекторът. – Никой не е видял какво се е случило – или ако е видял, не казва нищо – затова разчитаме на криминолозите и следствието.

– Възможно ли е шофьорът да не е разбрал какво е направил? – Магс стана от мястото си и се обърна към Рей. Нетърпеливо прибра един кичур зад ухото си. Откакто бяха заедно, винаги носеше косата си по един и същ начин: дълга, права и без бретон. Беше тъмна като на Рей, но за разлика от неговата не носеше никаква следа от сивота. Скоро след като Люси се роди, съпругът ѝ се беше опитал да си пусне брада, но се отказа след три дни, като осъзна, че грижите са повече от предимствата. Оттогава насам винаги беше гладко избръснат и се опитваше да не обръща внимание на поръсените си с бяло слепоочия, които според Магс изглеждаха изискано.

– Няма такъв шанс – отвърна Рей. – Качил е детето върху капака си.

Съпругата му не потръпна. Емоцията, която видя на лицето ѝ, когато се прибра у дома, беше заменена от концентрираното изражение, което помнеше добре от дните, в които служеха заедно.

– Освен това – продължи Рей – колата е спряла, дала е на заден и е завила. Шофьорът може и да не е знаел, че е убил Джейкъб, но определено е разбрал, че го е ударил.

– Прати ли някой в болниците? – попита Магс. – Възможно е водачът на автомобила също да е бил наранен и...

Рей се усмихна.

– Погрижил съм се. – Мъжът стана. – Виж, не го приемай погрешно, но денят беше дълъг, затова просто искам една бира, да погледам малко телевизия и да си легна.

– Разбира се – съгласи се резервирано Магс. – Нали се сещаш – старите навици се обаждат.

– Знам. Обещавам ти, че ще заловим шофьора. – Целуна я по челото. – Винаги ги хващаме. – Рей осъзна, че беше дал обещание на съпругата си, което не предложи на майката на Джейкъб, защото просто не можеше да го гарантира. Ще направим всичко по силите си, беше ѝ казал. Надяваше се силите им да са достатъчни.

Отиде в кухнята, за да си вземе нещо за пиене. Магс беше разстроена, защото ставаше въпрос за дете. Вероятно разкриването на подробности от злополуката пред нея не беше особено добра идея – в крайна сметка на него му беше изключително трудно да сдържа собствените си емоции, така че беше разбираемо съпругата му да се чувства по същия начин. Щеше да се постарае да пази всичко само за себе си.

Рей си взе бира и се върна в дневната, където седна до нея да гледа телевизия и смени новините с едно шоу, което знаеше, че тя харесва.

Рей пристигна в офиса си с купчина книжа, които беше взел от пощенската стая. Сложи ги върху вече затрупаното си бюро и голяма част от листовете паднаха на пода.

– Мамка му – изруга той и погледна изпод вежди бъркотията. Чистачът беше идвал, беше изпразнил кошчетата и беше направил вял опит да избърше прахта покрай струпаните документи, но беше оставил само валмо мъх след себе си. Две чаши със студено кафе стояха до клавиатурата му, а няколко лепящи листчета бяха залепени за монитора и съдържаха телефонни съобщения с различна степен на важност. Рей ги отлепи и ги сложи върху корицата на бележника си, където вече се намираше неоноворозова бележка, че трябва да направи атестация на хората си. Сякаш си нямаха друга работа. Инспекторът се бореше със самия себе си относно бюрокрацията в службата. Нямаше как да се противопостави на правилата – не и когато следващото повишение беше на една ръка разстояние – но нямаше как и да се съгласи с тях. Цял час, прекаран в обсъждане на личното му развитие, беше един загубен час, доколкото зависеше от него, особено когато имаше да разследва смъртта на дете.

Докато чакаше компютърът да зареди, се залюля на задните крака на стола си и погледна към снимката на Джейкъб, закачена на отсрещната стена. Винаги държеше фотографии на хората, които бяха в основата на случаите му, още откакто започна в Службата за криминални разследвания, и неговият сержант му напомни грубо, че лъскавият външен вид е хубаво нещо, но Рей никога не трябва да забравя защо вършим всичко това. По-рано снимките стояха на бюрото му, докато Магс не дойде един ден в офиса му преди години. Носеше му нещо – сега не помнеше какво точно; може би беше забравено досие или обяд. Спомни си, че се подразни, когато телефонът му звънна – беше тя, обаждаше се от пропуска, за да го изненада. Раздразнението му бързо се превърна във вина, когато осъзна, че съпругата му се е отклонила от графика си, за да го види. Магс се качи в офиса му, за да може да поздрави стария си началник, който в момента беше суперинтендант.

– Странно е да си тук – беше казал Рей, когато стигнаха до офиса му.

Съпругата му се беше изсмяла.

– Все едно никога не съм си тръгвала. Можеш да изведеш момичето от полицията, но не можеш да изведеш полицията от момичето. – Жената изглеждаше оживена, докато обикаляше офиса му, пръстите ѝ нежно проследяваха повърхността на бюрото му.

– Коя е другата жена? – беше се пошегувала с него, когато взе снимката, подпряна до тази на нея и на децата.

– Жертва – отвърна Рей, взе внимателно фотографията от ръцете ѝ и я върна на бюрото. – Била е намушкана седемнадесет пъти от приятеля си, защото не му е направила чая навреме.

Ако съпругата му беше шокирана, не го показваше.

– Не я ли държиш в досието?

– Искам да е някъде, където мога да я виждам – отвърна Рей. – Където не мога да забравя какво правя, защо работя през всички тези часове, за кого се трепя. – Съпругата му беше кимнала при тези думи. Тя го разбираше по-добре, отколкото той осъзнаваше.

– Не я оставяй до нашата снимка. Моля те, Рей. – Магс беше взела отново фотографията и се огледа наоколо за по-подходящо място. Очите ѝ се бяха спрели на ненужната коркова дъска в дъното на стаята, тя взе една карфица от чашката на бюрото му и закачи решително снимката на усмихващата се мъртва жена в средата ѝ.

Където си и остана.

Приятелят на тази жертва отдавна беше обвинен и осъден за убийството ѝ, но след нея бяха дошли още много други. Възрастен мъж, пребит жестоко от тийнейджъри крадци, четири жени, изнасилени от таксиметров шофьор, а сега и Джейкъб, който грееше в своята училищна униформа. Всички те разчитаха на Рей. Мъжът провери бележките, които си беше оставил миналата вечер, за да се приготви за сутрешния брифинг. Нямаха много за обсъждане. Компютърът му избипка, за да го уведоми, че най-накрая се беше включил, и Рей поклати глава. Може и да не разполагаха с дълъг списък с улики, но все още имаха работа за вършене.

Малко преди десет часа Дребния и екипът му влязоха в офиса на Рей. Сержантът и Дейв Хилсдън седнаха на два от ниските столове около масата за кафе, а останалите останаха в дъното на помещението или се облегнаха на стената. Третият стол беше оставен празен, заради чувството за кавалерство от страна на мъжете, но Рей се изненада да види, че Кейт не се възползва от жеста и вместо това избра да се присъедини към Малкълм Джонсън в дъното. Бройката им временно беше увеличена с двама офицери, които бяха заели от патрула – мъжете се чувстваха неудобно в набързо намерените костюми – и Фил Крокър от Пътна полиция.

– Добро утро на всички – поздрави ги Рей. – Няма да ви задържам дълго. Искам да ви представя Брайън Уолтън от Първа команда и Пат Брайс от Трета команда. Хубаво е, че ви имаме, момчета, работата е доста, така че запрятайте ръкави.

– Брайън и Пат кимнаха в съгласие. – Така – продължи Рей.

– Целта на тази среща е да си припомним какво знаем за злополуката във Фишпондс, където извършителят избяга, и как да продължим. Както можете да се сетите и сами, началничката на полицията ми диша във врата като обрив. – Погледна към бележките си, макар да знаеше съдържанието им наизуст. – В 16:28 часа в понеделник, 26 ноември, операторите на 999 са получили обаждане от жена, която живее на Енфилд Авеню. Чула силен сблъсък, след което и писък. Докато излезе навън, всичко било приключило и майката на Джейкъб вече била наведена над безжизненото му тяло на пътя. Линейката се отзовала за шест минути и детето било обявено за мъртво.

Рей млъкна за момент, за да остави тежестта на случая да се стовари върху колегите му. Погледна към Кейт, но изражението ѝ беше непроницаемо. Не знаеше дали да се чувства облекчен или натъжен, че беше съумяла толкова бързо и успешно да изгради защитните си механизми. Явно не беше единствената, лишена от емоции. Всеки непознат, който надникнеше тук, щеше да предположи, че на полицаите въобще не им пука за смъртта на това малко момче, макар Рей да знаеше, че тя беше докоснала всеки един от тях. Инспекторът продължи с брифинга си.

– Джейкъб е навършил пет години миналия месец, малко след като започва училище в "Св. Мери" на Бекет Стрийт. В деня на злополуката е бил на занималня, докато майка му е работела. Показанията ѝ твърдят, че са вървели към дома си и са разговаряли за случилото се през деня, когато е пуснала ръката на сина си и той е хукнал да прекосява, за да стигне до къщата им. От думите ѝ разбираме, че това е нещо, което е правил и преди – детето все още не може да се оправя само на пътя, затова тя винаги го държи за ръката, когато са близо до такъв.

– Освен този единствен път, добави наум Рей. Едно малко разсейване и – никога вече не би си простила случилото се. Инспекторът потрепери неволно.

– Какво е видяла от колата? – попита Брайън Уолтън.

– Не много. Жената твърди, че автомобилът не е имал никакво намерение да натиска спирачки, даже напротив, ускорявал е, когато е ударил Джейкъб, и че за малко е щял да отнесе и нея; в интерес на истината тя е паднала и също се е наранила. Полицаите, които отишли на мястото, забелязали, че има рани по тялото си, но тя отказала да се погрижат за тях. Фил, ще ни запознаеш ли с подробностите?

Единственият униформен полицай в помещението беше Фил Крокър, разследващ катастрофи, с години опит в Контрол по пътищата, той беше човекът на Рей за всички пътни инциденти.

– Няма много за казване – обясни мъжът. – Мокрото време означава, че няма никакви следи от гуми, така че не мога да ви дам приблизителна скорост или да преценя дали спирачките на превозното средство са били задействани преди удара. Намерихме парче пластмаса на около двадесет метра от местопрестъплението и установихме, че е от фар за мъгла на волво.

– Това ми звучи обнадеждаващо – каза Рей.

– Пратих подробностите на Дребния – съобщи Фил. – Опасявам се, че освен това, не разполагам с нищо друго.

– Благодаря ти, Фил. – Инспекторът вдигна бележките си отново. – Докладът от аутопсията на Джейкъб гласи, че детето е умряло от травма, причинена от силния удар. Имало е редица фрактури и разкъсан далак. – Рей беше присъствал на аутопсията, донякъде заради доказателствена приемственост и повече заради това, че не можеше да си представи, че Джейкъб ще бъде сам в студената морга. Беше гледал, без да вижда, държеше очите си надалеч от тези на детето и се опитваше да се съсредоточи върху фактите, които патологът изброяваше с монотонен глас. Двамата бяха доволни, когато всичко приключи.

– Ако съдим от удара, търсим малко превозно средство – лек автомобил или четири по четири. Патологът е открил парчета от стъкло по тялото на Джейкъб, но разбрах, че не разполагаме с нищо, за да ги свържем с някое определено превозно средство – така ли е, Фил? – Рей погледна към разследващия катастрофи, който кимна.

– Самото стъкло не е специфично – обясни мъжът. – Ако разполагахме със заподозрян, можехме да потърсим съвпадащи парчета по дрехите му – почти е невъзможно човек да се отърве от тях. На местопрестъплението не открихме никакво стъкло, което означава, че предното стъкло се е напукало от удара, но не се е счупило. Намерете колата и ще я сравня с частиците от тялото на жертвата, но без нея...

– Това поне ни помага да разберем какви щети са били нанесени на автомобила – Рей се опита да извлече позитивното от малкото доказателства, с които всъщност разполагаха. – Дребен, защо не обобщиш какво сме свършили до момента?

Сержантът погледна към стената на офиса на Рей, където разследването се изразяваше в поредица от карти и таблици, всяка от които имаше прикрепен към нея лист със задачи.

– Разпитани са всички съседи – още същата вечер, както и на следващата сутрин. Няколко души са чули нещо, което описват като силен удар, последван от писък, но никой не е видял автомобила. Наш служител е отишъл в училището, за да разговаря с родителите, също така сме разлепили листовки по Енфилд Стрийт, ако някой е видял или знае нещо, да ни се обади. Кейт се е заела с няколкото обаждания, които получихме в резултат на това.

– Нещо полезно?

Дребния поклати глава.

– Не изглежда добре, шефе.

Рей не обърна внимание на песимизма му.

– Кога изтича срокът ни за видеонаблюдение?

– Утре вечер. Разполагаме с възстановка на инцидента, а в момента хората ни работят над вероятния модел на колата. Когато приключат с него, ще пуснат симулация на случилото се.

– Трябва ми някой, който да остане до късно и да чака да види дали няма да изникне някаква сериозна следа – заяви Рей на екипа си. – Останалите можем да я караме по-кротко. – Млъкна и се огледа в помещението с очакване. – Някой трябва да го направи...

– Аз нямам нищо против. – Кейт размаха ръка във въздуха и Рей я погледна доволен.

– Какво ще кажете за фара за мъгла, който Фил спомена? – попита инспекторът.

– От "Волво" ни дадоха серийния номер. Разполагаме със списък на всички гаражи, които са получили такива през последните десет дни. Възложих на Малкълм да им се обади – като започне с местните – и да вземе номерата на колите, на които са били сменени след злополуката.

– Добре – отвърна Рей. – Ще го имаме предвид, когато правим запитвания, но да не забравяме, че това е единственото ни доказателство – не можем да бъдем напълно сигурни, че търсим волво. Кой ръководи видеонаблюдението?

– Ние, шефе. – Брайън Уолтън вдигна ръка. – Иззехме всичко, до което се докопахме: записи от обществени сгради, бензиностанции и магазини в околността. Преглеждаме половин час преди и след инцидента, но дори така говорим за няколко стотин часа.

Рей потръпна при мисълта за разходите за извънработно време.

– Искам да видя списъка с камерите – каза той. – Няма да можем да прегледаме всичките, така че вие решете кои да бъдат с приоритет.

Брайън кимна.

– Имаме доста работа за вършене – заяви Рей. Усмихна се уверено, въпреки опасенията си. Бяха минали две седмици от златния час, който съпътстваше всяко едно престъпление, когато шансовете за откриване на извършителя бяха най-високи, и макар екипът му да работеше неуморно, нямаха никакъв напредък. Помисли малко, преди да съобщи лошите новини:

– Едва ли ще се изненадате да научите, че всички отпуски се отменят до второ нареждане. Съжалявам и обещавам, че ще сторя всичко необходимо да прекарате известно време със семействата си по Коледа.

Надигнаха се недоволни шепоти, докато детективите напускаха офиса на шефа си, но никой не се оплака и Рей знаеше, че ще бъде така. Не смееха да го изрекат на глас, но всички се питаха каква ли щеше да бъде Коледата за майката на Джейкъб тази година.

4

Решителността ми се пропуква в момента, в който напускаме Бристъл. Не съм обмисляла къде мога да отида. Насочвам се на сляпо на запад, към Девън или Корнуол. С копнеж си спомням ваканциите през детството си, как двете с Ив строим пясъчни замъци на плажа и целите лепнем от сладоледа на клечка и слънцезащитния крем. Спомените ме влекат към морето, зоват ме надалеч от трилентовите авенюта на Бристъл и натоварения трафик. Изпитвам физически страх от изпреварващите коли, докато автобусът завива към автогарата. Скитам се безцелно известно време, след което подавам десет лири на мъж в будка, който продава билети за автобуси на "Грейхаунд". На него не му пука закъде ще пътувам, а на мен още по-малко.

Прекосяваме Севърн Бридж и аз поглеждам надолу към сивата водна маса на Бристълския канал. В автобуса е тихо, никой не чете "Бристъл Поуст". Никой не говори за Джейкъб. Отпускам се в седалката си. Изтощена съм, но не смея да затворя очи. Когато заспя, ме нападат образи и звуци от злополуката, осъзнавам, че ако бях подранила само с няколко минути, тя никога нямаше да се случи.

Автобусът на "Грейхаунд" се е отправил към Суонзи и аз си позволявам да огледам компанията, в която пътувам. По-голямата част от пътниците са студенти, които слушат музика или четат списания. Жена на моята възраст преглежда няколко вестника и си води бележки в краищата им. Нелепо е, че никога досега не съм била в Уелс, но се радвам, че никой тук не ме познава. Мястото е чудесно за едно ново начало.

Слизам последна и стоя на автогарата, докато автобусът заминава, адреналинът около пътуването ми вече е само далечен спомен. Вече съм в Суонзи и нямам никаква представа къде да отида. Някакъв мъж се е свлякъл на тротоара, поглежда нагоре и мърмори нещо неразбираемо, затова се отдръпвам назад. Не мога да остана тук, не знам къде да отида, затова просто тръгвам нанякъде. Подхващам игра със себе си: на следващата пресечка ще завия наляво, независимо от мястото, на което ще ме отведе, втората вдясно, право напред от първото кръстовище. Не поглеждам към пътните знаци, но предпочитам по-малките пътища, които се разкриват пред мен, по-спокойните варианти. Чувствам се замаяна – почти истерична. Какво правя? Къде отивам? Чудя се дали това значи да си изгубиш ума и тогава осъзнавам, че не ми пука. Вече няма никакво значение.

Вървя километри наред, Суонзи остава зад гърба ми. Прегръщам живия плет, когато покрай мен минават коли, те стават все по-малко с наближаването на нощта. Чантата ми е провесена на гърба ми като раница и ремъците ѝ оставят следи по раменете ми, но продължавам да вървя уверено, без да спирам. Чувам единствено собственото си дишане и това ме успокоява. Не си позволявам да мисля какво се е случило или накъде съм се запътила, просто вървя. Изваждам телефона от джоба си и без да поглеждам колко пропуснати обаждания имам, го хвърлям в канавката отстрани, където цопва в насъбралата се вода. Той е последното нещо, което ме свързва с миналото ми, и на мига се почувствам по-освободена.

Краката започват да ме болят, но зная, че ако спра и легна тук, отстрани на пътя, повече няма да стана. Забавям крачка и докато го правя, чувам някаква кола зад себе си. Стъпвам в тревата и се извръщам от пътя, но вместо да продължи напред, тя забавя на около пет метра от мен. Чува се леко съскане от спирачките и се усеща мирис на отходни газове. Кръвта бучи в ушите ми и без да се замислям, се обръщам и хуквам да бягам, чантата ми се удря в гръбнака ми. Тичането ми е тромаво, краката ми са в мехури, а по гърба и между гърдите ми се стича пот. Не чувам колата, но когато се обръщам назад, движението ме изважда от равновесие и едва не падам. Нея я няма.

Стоя на празния път като пълна глупачка. Толкова съм изморена и гладна, че не мога да мисля трезво. Започвам да се чудя дали въобще е имало някаква кола, или сама си бях въобразила шум на гуми в асфалта, защото това е единственото, което чувам в главата си.

Спуска се мрак. Знам, че се намирам близо до брега: усещам солта върху устните си и вълните, които се блъскат в сушата. На табелата пише Пенфейш и е толкова тихо, че имам чувството, че извършвам престъпление, докато вървя из селото и надничам към спуснатите завеси, които пазят от студа на зимната вечер. Светлината от луната е слаба и бяла и кара всичко наоколо да изглежда двуизмерно, разтяга сянката ми пред мен, прави ме по-висока, отколкото се чувствам. Продължавам да вървя напред, докато не виждам брега долу, където скалите обграждат един участък от пясък в топла прегръдка. Тръгвам по една ветровита пътека, но сенките са измамни и ме обзема паника от това празно пространство, кракът ми се плъзга върху пясъка и аз извиквам. Губя равновесие заради импровизираната си раница, падам, претъркулвам се и се свличам до долу. Влажният пясък хруска под мен, поемам си дъх и чакам нещо да ме заболи. Добре съм. За момент се замислям дали не съм имунизирана срещу физическата болка: чудя се дали човешкото тяло не е проектирано така, че да не може да усеща едновременно физическа и емоционална болка. Ръката ми пулсира, но я чувствам далечна, все едно принадлежи на някой друг.

Внезапно ми се иска да почувствам нещо. Каквото и да е. Свалям си обувките, въпреки студа, и усещам зрънцата пясък под ходилата си. Небето е мастиленосиньо и лишено от облаци, луната е пълна и тежко лежи над морето, близначката ѝ се отразява на проблясващи резени във водата. Не съм у дома. Това е най-важното. Не се чувствам като у дома. Загръщам се в палтото и сядам върху чантата си, облягам се на твърдата скала и чакам.

Сутринта настъпва и аз осъзнавам, че трябва да съм заспала; останали са само частици от изтощението ми на фона на разбиващите се в брега вълни. Протягам замръзналите си крайници и се изправям, за да наблюдавам яркооранжевия руж на хоризонта. Слънцето хвърля светлина, но не и топлина и аз треперя. Планът ми съвсем не беше добре премислен.

На дневна светлина е много по-лесно да се справя с тясната пътека, а скалите не са – както си мислех – безлюдни. Върху тях, на около километър оттук, се намира някаква ниска сграда, изглежда малка и спретната и е съвсем близо до редица статични каравани. Изглежда ми като добро място за поставяне на ново начало.

– Добро утро – казвам аз и гласът ми прозвучава някак слаб и писклив в относително топлия магазин. – Търся място, на което да отседна.

– На почивка ли си? – Обилната пазва на жената почива върху брой на списание "Вземи си почивка". – Странно време на годината си избрала. – Усмивката ѝ отмива укора в думите ѝ и аз се опитвам да ѝ отвърна със същото, но лицето ми отказва да се подчини.

– Надявам се да се преместя тук – съумявам да кажа. Осъзнавам, че навярно изглеждам налудничаво, мръсна съм и рошава. Зъбите ми тракат и аз започвам да се треса неукротимо, студът прониква чак в костите ми.

– А, добре тогава – казва весело жената, сякаш не е обезпокоена от външния ми вид, – значи търсиш да наемеш нещо? Ние сме затворени до края на сезона, разбираш ли? Само магазинът работи сега. Йестин Джоунс е твоят човек – той и вилата му. Ако желаеш, мога да му позвъня. Какво ще кажеш за една хубава чаша чай първо? Навън времето е ужасно, а ти изглеждаш премръзнала.

Жената ме повежда до един стол зад касата и изчезва в другата стая, където поставя чайника на котлона и в същото време не спира да говори.

– Казвам се Бетан Морган – казва тя. – Аз управлявам това място – Караванен парк "Пенфейш" – а съпругът ми Елин се грижи за фермата. – Бетан подава главата си покрай вратата и ми се усмихва. – Поне такава е идеята, макар че фермерството не е лесен бизнес в наши дни, да знаеш. О! Щях да звъня на Йестин, нали?

Жената не изчаква отговор от мен, просто изчезва за няколко минути и ме оставя да дъвча долната си устна. Опитвам се да измисля отговори на въпросите, които ще ми зададе, когато двете седнем да пием чай, и балонът в гърдите ми става все по-голям и по-стегнат.

Само дето когато Бетан се връща, не ме пита нищо. Не иска да знае кога съм пристигнала или защо съм избрала Пенфейш, или дори откъде идвам. Просто ми подава чаша със сладък чай, чието крайче е счупено, и се намества в своя стол. Тя носи толкова много дрехи, че е трудно да се прецени каква е фигурата ѝ, но облегалките се впиват в меката кожа по начин, който едва ли е особено приятен. На около четиридесет години е, с гладко, закръглено лице, което я прави да изглежда по-млада, и дълга тъмна коса, прибрана на конска опашка. Носи високи боти под дълга черна пола и няколко тениски, над които е облякла дълга до глезените жилетка, която лежи върху прашния под, докато жената е седнала. Зад нея една изгоряла клечка тамян е оставила линийка прах на перваза на прозореца, във въздуха се носи остатъчната миризма на сладка подправка. Върху старомодния касов апарат е залепена гирлянда.

– Йестин пътува насам – съобщи Бетан. Беше сложила трета чаша с чай на касата до нея и аз предполагам, че Йестин – който и да беше той – е само на няколко минути оттук.

– Кой е той? – питам аз. Чудя се дали не съм направила грешка да дойда тук, където всеки познава всекиго. Трябваше да избера някой град, където щях да запазя анонимност.

– Притежава ферма надолу по пътя – обяснява Бетан. – От другата страна на Пенфейш, по протежението на крайбрежната пътека, но има кози тук на склона. – Жената посочва към морето. – Ако наемеш вилата му, двете с теб ще бъдем съседки – но имай предвид, че не е палат. – Жената се изсмива и аз не мога да се сдържа, усмихвам се. Нейната прямота ми напомня за Ив, макар да си мисля, че спретнатата ми, елегантна сестра ще бъде ужасена от подобно сравнение.

– Не ми трябва много – отвръщам ѝ аз.

– Той не е от най-разговорливите – обяснява ми Бетан, все едно това би ме разочаровало, – но е доста приятен човек. Държи овцете си близо до нашите – жената посочва вяло навън, – и като повечето от нас се нуждае от нещо ново. Как му викаха? Разнообразяване. – Тя се засмива подигравателно.

– Както и да е, Йестин има къща за почивка в селото и "Блейн Кеди": вила нагоре по пътя.

– Това ли е мястото, което мислиш, че искам да наема?

– Ако го сториш, ще си първата от доста време насам. – Мъжкият глас ме стряска и аз се обръщам, за да видя, че на прага на вратата стои стройна фигура.

– Не е чак толкова зле! – смъмря го Бетан. – Сядай да си изпиеш чая и след това заведи дамата да го види.

Лицето на Йестин е толкова кафяво и набръчкано, че очите му почти се губят в него. Дрехите му се крият под тъмносиния работен комбинезон, който е прашен и носи мазни следи от пръсти върху двете бедра. Човекът сърба чая си под белия мустак, пожълтял от никотина, и ме оглежда преценяващо. – "Блейн Кеди" е прекалено далеч от пътя за повечето хора – казва той с дълбок акцент, който ми е малко трудно да дешифрирам. – Не желаят да носят багажа си толкова надалеч, разбираш ли?

– Може ли да я разгледам? – Изправям се и си пожелавам тази нежелана от никого и изоставена вила да е отговорът.

Йестин продължава да пие, като прекарва всяка глътка чай около зъбите си, преди да я глътне. Най-накрая изпуска доволна въздишка и напуска стаята. Поглеждам към Бетан.

– Какво ти казах? Не е особено разговорлив. – Тя се засмива. – Тръгвай – няма да те чака.

– Благодаря ти за чая.

– Удоволствието беше мое. Ела да ме видиш, след като се настаниш.

Автоматично ѝ давам обещание, макар да знам, че няма да го спазя, и бързам да изляза, където намирам Йестин яхнал едно АТВ, цялото опръскано в кал.

Отстъпвам назад. Не може да очаква от мен да седна зад него? Мъж, който познавам от по-малко от пет минути?

– Това е единственият начин човек да се придвижва наоколо – крещи мъжът, за да надвика шума от запаления двигател.

Завива ми се свят. Опитвам се да преборя първичния страх, който приковава краката ми към земята, и практическата ми нужда да видя къщата.

– Трябва да се качиш, ако искаш да дойдеш.

Карам краката си да се размърдат и сядам колебливо зад Йестин. Няма никаква дръжка пред мен, а и не мога да се хвана за него, така че се придържам за седалката си, когато мъжът дава газ и АТВ-то се изстрелва напред през неравния крайбрежен път. Успоредно на нас брегът се разкрива в целия си блясък, вълните са големи и се разбиват в скалите. Когато се изравняваме с пътеката, която идва от плажа, Йестин тръгва в противоположна на морето посока. Крещи ми нещо през рамо и ми сочи да погледна напред. Тресем се над неравния терен и аз се оглеждам за онова, което се надявам, че ще бъде новият ми дом.

Бетан я описа като вила, но "Блейн Кеди" не е повече от овчарска хижа. Някога е била боядисана в бяло, но очевидно отдавна се е отказала от борбата си с природните сили, превърнала се е в мръсносива къща. Огромната дървена врата изглежда несъразмерна на двата малки прозореца, които са се вторачили в мен, а оберлихтът[7] ми подсказва, че би трябвало да има втори етаж, макар да не се вижда достатъчно място за него. Сега разбирам защо Йестин е имал трудности да предложи вилата като къща за почивка. И най-креативният агент на недвижими имоти щеше да изпита трудности да се справи с избилата влага по стените и разместените керемиди на покрива.

Докато Йестин отключва вратата, стоя с гръб към вилата и гледам към брега. Смятах, че ще мога да видя караванния парк оттук, но пътеката се спуска надолу от крайбрежието и скрива хоризонта от настоящото ми местоположение. Не мога да видя плажа, но мога да чуя как морето се блъска в скалите, три удара между всяка вълна. Чайки се носят над главите ни, крясъците им са като мяукането на котенце в чезнещата светлина. Разтрепервам се и изведнъж ми се приисква да вляза вътре.

Приземният етаж е дълъг около три метра и половина, а неравна дървена маса разделя дневната от тясната кухня, над която е надвиснала голяма дъбова греда.

Горе пространството е разделено между спалня и малка баня с вана, наполовина от големината на нормалните. Годините на огледалото личат от изкривеното ми отражение. Кожата ми е бледа, което е характерно за червенокосите хора, но слабото осветление я кара да изглежда като прозрачна, ярко бяла на фона на тъмночервената коса, която пада на раменете ми. Връщам се долу, за да заваря Йестин да подрежда дърва за горене до камината. Приключва с купчината и прекосява помещението, за да застане пред кухненската печка.

– Малко е темпераментна, такава е – казва мъжът. Отваря капака с гръм и трясък и аз се стряскам.

– Мога ли да наема вилата? – питам аз. – Моля? – В гласа ми се усеща нотка на отчаяние и се чудя какво ли си мисли за мен този човек.

Йестин ме оглежда подозрително.

– Можеш да плащаш, нали?

– Да – заявявам твърдо, макар да не знам за колко време ще ми стигнат спестяванията ми или какво ще правя, когато се стопят.

Мъжът не е убеден.

– Имаш ли работа?

Спомням си ателието си с неговия килим от глина. Болката в ръката ми вече не е толкова силна, но едва усещам пръстите си и се опасявам, че няма да мога да работя. Ако вече не съм скулптор, каква съм?

– Аз съм човек на изкуството – заявявам най-накрая.

Йестин изсумтява, това обяснява всичко.

Договаряме се за наем, който макар и абсурдно нисък, скоро ще изчерпи паричния ресурс, с който разполагам. Но малката каменна вила е моя за следващите няколко месеца и въздъхвам облекчено, че съм си намерила местенце.

Йестин надрасква мобилен номер на гърба на разписката, която вади от джоба си.

– Остави наема за този месец на Бетан, ако ти е по-удобно. – Мъжът ми кима, насочва се към АТВ-то си и двигателят му заработва с грохот.

Наблюдавам го, докато се отдалечава, след което заключвам вратата и едва дърпам инатото резе. Въпреки зимното слънце, се качвам горе, пускам завесите на спалнята и затварям прозорчето в банята, което беше оставено леко открехнато. Долу пердетата са заседнали в металните корнизи, сякаш никога не са дърпани, така че се опитвам да ги освободя, като по този начин надигам облак прах от тях. Прозорците се клатят от вятъра и завесите едва успяват да спрат част от ледения хлад, който се прокрадва през разхлабените рамки.

Сядам на дивана и слушам собственото си дишане. Не мога да чуя морето, но жалният вой на самотна чайка звучи като плачещо бебе и аз запушвам с длани ушите си.

Изтощението ме надвива и се свивам на топка, увивам ръце около коленете си и притискам лице в грубия плат на дънките. Макар да съм подготвена, вълната от емоции ме поглъща, хлиповете ми са толкова яростни, че едва успявам да дишам. Мъката, която изпитвам, е толкова силна, че ми се струва истинско чудо, че още съм жива, че сърцето ми продължава да тупти, след като е разкъсано на парчета. Искам да си спомня как изглеждаше, но всичко, което виждам, когато затворя очи, е тялото му в ръцете ми – неподвижно и безжизнено. Позволих да си отиде и никога няма да си простя за това.

5

– Имаш ли малко време да поговорим за злополуката с детето, шефе? – Дребния беше проврял главата си през вратата на Рей, а Кейт стоеше зад него.

Инспекторът погледна към тях. През последните три месеца разследването постепенно беше избутано на заден план, изместено от други, по-належащи дела. Рей продължаваше да иска по два пъти седмично информация за развитието на случая от Дребния и екипа му, но от доста дълго време нямаше нито обаждания, нито нещо ново около него.

– Разбира се.

Двамата влязоха и седнаха.

– Не можем да намерим майката на Джейкъб – съобщи сержантът, без да увърта.

– Какво искаш да кажеш?

– Точно това. Телефонът ѝ е изключен, а къщата ѝ е празна. Изчезнала е.

Рей погледна първо към Дребния, а после и към Кейт, която явно се чувстваше неудобно.

– Моля ви, кажете ми, че се шегувате.

– Не мисля, че има нещо смешно в думите ни – заяви Кейт.

– Тя е единствената ни свидетелка! – избухна Рей. – Да не споменавам, че е и майка на жертвата! Как, да го вземат мътните, успяхте да я изгубите?

Кейт се изчерви и инспекторът се насили да се успокои.

– Кажете ми точно какво се е случило.

Жената погледна към Дребния, който ѝ кимна, че може да обясни.

– След пресконференцията нямахме повече какво да я питаме – започна тя. – Разполагахме с показанията ѝ, беше разпитана, така че я оставихме в ръцете на офицера за свръзка със семейството[8].

– Кой беше ОСС? – попита Рей.

– Даяна Хийт – отвърна Кейт след кратка пауза – от Пътна полиция.

Инспекторът записа името в синия си бележник и зачака жената да продължи.

– Вчера Даяна е решила да посети майката на Джейкъб, за да види как е, но къщата била празна. Изчезнала е.

– Какво казват съседите?

– Не много – отвърна Кейт. – Не е познавала никого от тях, за да остави адрес за връзка, а и никой не я е видял да заминава. Сякаш се е изпарила във въздуха.

Жената погледна към Дребния и Рей присви очи.

– Какво не ми казвате?

Последва известно мълчание, преди сержантът да отговори:

– Явно е имало неприятни коментари в интернет форумите – някой се е заял, като е написал, че е неспособна майка, ей такива неща.

– Наклеветил я е, така ли?

– Нещо подобно. Вече всичко е изтрито, но помолих компютърния отдел да се опита да възстанови информацията. Има и още, шефе. Когато полицаите са я разпитвали веднага след злополуката, вероятно са я натиснали малко повече. Вероятно са били малко несъобразителни. Изглежда, майката на Джейкъб е вярвала, че смятаме нея за виновна, и поради тази причина няма да си дадем зор, за да намерим шофьора.

– О, Боже – изпъшка Рей. Дали искаше много, като се надяваше нищо от това да не стигне до началничката на полицията.

– Казала ли е на някого, че не е доволна от полицейското отношение?

– За първи път чухме подобно нещо от офицера за свръзка със семейството – отвърна Дребния.

– Обадете се в училището – нареди Рей. – Някой сигурно е поддържал връзка с нея. Обадете се в кабинетите на личните лекари. Не може да са повече от двама-трима в нейния район, а тъй като е имала дете, е било задължително да се запише при един от тях. Ако разберем при кого, може да е изпратил картона ѝ в новия ѝ кабинет.

– Считай го за сторено, шефе.

– И за Бога, не позволявайте от "Поуст" да разберат, че сме я изгубили. – Мъжът се усмихна накриво. – Сузи Френч ще ни разпъне на кръст.

Никой не се засмя.

– Има ли нещо друго, което трябва да знам, освен загубата на единствения ни свидетел? – попита Рей.

– Ударих на камък с проследяването на колата – съобщи Кейт. – Няколко крадени автомобила са били засечени на наша територия, но всички са заловени и отчетени. Проверих списъка с превозни средства, които са задействали камерите за скорост същата вечер, както и всеки гараж и сервиз в Бристъл. Никой не помни нищо подозрително – или поне не искат да ми кажат.

– Как се справят Брайън и Пат с видеонаблюдението?

– Очите им се подуха – отвърна Дребния. – Прегледали са записите от полицейските и общинските камери, а сега се заемат с тези на бензиностанциите. Забелязали са някаква кола на три различни камери, която идва от Енфилд Авеню няколко минути след злополуката. Карала е доста рисково, преди да изчезне изцяло от полезрение. Повече не са успели да я засекат. Опитват се да установят какъв модел е, макар да няма никакви доказателства, че въобще е замесена.

– Чудесно, благодаря ти за новините. – Рей погледна към часовника си, за да скрие изписаното на лицето му разочарование от липсата на напредък. – Защо двамата не отидете в пъба? Трябва да се обадя на суперинтенданта, но ще се присъединя към вас след около половин час.

– Няма проблем – отвърна Дребния, който винаги беше навит за халба бира. – Кейт?

– Защо не? – съгласи се жената. – Щом ти ще черпиш.

Мина около час, преди Рей да се появи в "Нагс Хед", и другите вече бяха на второто си питие. Инспекторът им завиждаше на способността просто да се изключват: разговорът му със суперинтенданта беше оставил неприятно усещане в стомаха му. Старшият офицер беше достатъчно любезен, но посланието беше ясно: разследването наближаваше своя край. Пъбът беше топъл и спокоен и на Рей му се прииска да остави работата си настрана поне за един час и да поговори за футбол или за времето, или нещо друго, което не включваше петгодишно дете и неизвестна кола.

– Уверявам те, че идваш точно след като бях на бара – избоботи Дребния.

– Искаш да кажеш, че си си извадил портфейла? – учуди се Рей и намигна на Кейт. – Чудесата никога не престават. – Поръча си халба от горчивата бира и се върна с нея и три пакета чипс, които хвърли на масата.

– Как мина със суперинтенданта? – попита Кейт.

Не Можеше да я игнорира, както не можеше и да я излъже. Рей отпи от бирата си, за да си спечели малко време. Кейт го наблюдаваше внимателно и очакваше да ѝ каже, че ще им осигурят повече ресурси или по-голям бюджет. Не му се искаше да я разочарова, но така или иначе трябваше да ѝ каже в един момент.

– Хич не мина добре, честно казано. Брайън и Пат са върнати на обичайните си места.

– Какво? Защо? – Жената остави чашата си с такава сила, че виното се разплиска вътре в нея.

– Извадихме късмет, че ни ги отстъпиха и за толкова – отвърна Рей. – Двамата свършиха чудесна работа по видеонаблюдението. Патрулът има нужда от тях, а суровата истина е, че ние не можем да оправдаем харченето на още пари по този случай. Съжалявам. – Инспекторът добави извинението накрая, все едно той беше лично отговорен за това решение, но това нямаше никакво значение за последващата реакция на Кейт.

– Не можем просто да се откажем! – Взе подложката за бира и започна да къса парченца от ъгълчетата ѝ.

Рей въздъхна. Изключително трудно му беше да слага на кантар цената на едно разследване и цената на човешки живот

– Цената на един детски живот. Как можеш да поставиш цена на подобно нещо?

– Ние не се отказваме – отвърна той. – Все още работиш над фара за мъгла, нали?

Кейт кимна.

– Имало е седемдесет и три сменени фара в седмицата след злополуката – обясни тя. – Дотук всички, които са платени от застрахователните компании, са наред, но продължавам да проверявам онези, които са платили под масата.

– Виждаш ли? Кой знае какво ще излезе от това. Единственото, което правим, е да лющим повърхността на нещата. – Погледна към Дребния за морална подкрепа, но не я намери.

– Шефовете винаги искат бързи резултати, Кейт – започна сержантът. – Ако не можем да разрешим един случай за две седмици – още по-добре, ако е за няколко дена – отпада от листа с приоритетите и нещо друго заема мястото му.

– Знам как работи системата – отвърна жената, – но това не означава, че е правилно, нали? – Избута малките късчета хартия от подложката за бира към купчинката в средата на масата. Рей забеляза, че ноктите ѝ не са лакирани и са изгризани до живеца. – Имам чувството, че последното парче от пъзела е съвсем близо, разбираш ли?

– Да – отвърна инспекторът. – Може би си права. Междувременно обаче имай предвид, че ще работим над този случай между другите. Меденият месец свърши.

– Мислех си да поразпитам в "Кралската болница" – заяви Кейт. – Възможно е шофьорът да е претърпял някои наранявания по време на удара: сътресение или нещо подобно. Изпратихме патрулка до спешното в онази вечер, но трябва да разгледаме и някои по-късни случаи, при положение че извършителят не е потърсил лекарска помощ веднага.

– Хубава идея – съгласи се Рей. Това предложение раздвижи нещо в ума му, но не можеше да стигне до него. – Не забравяй да провериш още болниците "Саутмийд" и "Френчи". – Телефонът му, който беше оставен с дисплея надолу, извибрира на масата и инспекторът го вдигна, за да прочете полученото съобщение. – Мамка му.

Събеседниците му го погледнаха – Кейт с изненада, а Дребния се беше ухилил насреща му.

– Какво забрави да направиш? – попита го сержантът.

Рей се намръщи, но не обясни. Пресуши халбата си, извади десетачка от джоба си и я подаде на Дребния.

– Вземете си по нещо за пиене, аз трябва да изчезвам.

Магс зареждаше съдомиялната, когато Рей се прибра. Слагаше чинията с такава сила, че съпругът ѝ потрепери. Косата ѝ беше вързана в хлабава плитка, беше облечена в долнище на анцуг и една негова стара тениска. Почуди се кога беше спряло да ѝ пука какво носи и веднага се намрази за тази мисъл. Не беше той човекът, който можеше да я съди.

– Толкова много съжалявам – извини се Рей. – Направо изключих.

Магс отвори бутилка червено вино. Беше извадила само една чаша, забеляза съпругът ѝ, но сметна, че няма да е много мъдро от негова страна да спомене този факт.

– Много рядко – започна жената, – те моля да дойдеш някъде в точно определено време. Знам, че понякога работата трябва да бъде на първо място. Разбирам това. Наистина. Но тази среща стои в бележника от две седмици. Две седмици! А и ти обеща, Рей.

Гласът на Магс се разтрепери и съпругът ѝ я прегърна колебливо.

– Съжалявам, скъпа. Ужасно ли беше?

– Не. – Тя махна ръката му от себе си, седна на кухненската маса и отпи голяма глътка от виното си. – Имам предвид, че те не виждат нещо нередно. Просто Том не се е приспособил добре в училище, както другите деца, и те се безпокоят за него.

– Какво правят учителите по въпроса? – Рей си извади една чаша от бюфета, напълни я и се присъедини към Магс на масата. – Предполагам, че са говорили с него?

– Явно Том казва, че всичко е наред. – Съпругата му сви рамене. – Госпожа Хиксън прави всичко възможно, за да го мотивира и да го накара да е по-деен в час, но той не проронва и дума. Тя ми каза, че просто го смятала за едно от тихите момчета.

Рей изпръхтя.

– Тих? Том?

– Това имам предвид и аз. – Магс погледна към съпруга си.

– Наистина щеше да си ми от помощ там, да знаеш.

– Напълно ми се изплъзна от ума. Съжалявам, Магс. Денят отново беше много натоварен и след това се отбих в пъба за една бърза бира.

– С Дребния ли беше?

Рей кимна. Дребния, който беше кръстник на Том, беше слабост на Магс. Тя нямаше нищо против двамата да ходят да пийнат по нещо след работа, разбираше нуждата на съпруга си за малко мъжко време. Рей не спомена Кейт и не знаеше защо го направи.

Магс въздъхна.

– Какво ще правим?

– Том ще се оправи. Училището е ново за него, а това е голяма крачка за едно дете, да се премести в средното. Дълго време е бил голяма риба в малко езеро, а сега му се налага да плува с акулите. Ще говоря с него.

– Не му изнасяй една от своите лекции...

– Няма да му изнасям лекция!

– ...така само ще влошиш нещата.

Рей си прехапа езика. Двамата с Магс бяха добър отбор, но родителските им подходи бяха много различни. Съпругата му беше доста по-мека с децата, беше по-склонна да ги глези, отколкото да ги остави да се оправят сами.

– Няма да му изнасям лекция – обеща Рей.

– От училището предложиха да видим как ще е през следващите два месеца и да отидем да разговаряме отново с тях. – Магс изгледа сериозно съпруга си.

– Само кажи дата – отвърна той. – Ще съм там.

6

Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Хората препускат по хлъзгавите тротоари; преминаващите коли заливат обувките им с вода. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.

Празен път.

Джейкъб бяга.

Пищят мокри спирачки, чува се тупване на петгодишно дете в предното стъкло, тялото му се завърта, преди да се стовари върху пътя. Изцапано предно стъкло. Под главата на Джейкъб се образува локва кръв. И малко облаче от дъха му.

Писъкът нарушава съня ми и аз се стряскам. Слънцето още не е изгряло, но лампата в спалнята е включена: не мога да издържам мрака около себе си. Сърцето ми тупти бързо в гърдите ми. Концентрирам се, за да забавя дишането си.

Вдишвам и издишвам.

Вдишвам и издишвам.

Тишината по-скоро ме потиска, отколкото ме успокоява, ноктите ми се забиват в дланите и оставят червени полумесеци в кожата, докато чакам паниката да отмине. Сънищата ми стават все по-реални, по-ярки. Виждам го. Чувам болезнения удар на главата му в асфалта...

Кошмарите не започват веднага, но веднъж дошли, нямат намерение да си ходят. Всяка вечер лежа в леглото, боря се със съня и разигравам разни сценарии в главата си, като в онези детски книжки, където читателят избира края. Стискам здраво очите си и се разхождам в алтернативния си завършек: онзи, в който се прибираме пет минути по-рано или пет минути по-късно. Онзи, в който Джейкъб още е жив и даже в този момент спи в кревата си, а тъмните му мигли са се отпуснали върху закръглените му бузки. Но в крайна сметка нищо не се променя. Всяка вечер се насилвам да се събуждам по-рано, сякаш като прекъсна кошмарите си, някак си ще променя реалността. Явно вече съм свикнала, защото от седмици насам се събуждам по няколко пъти на вечер от удара на малкото телце в бронята и от собствения си безпомощен писък, когато се претъркулва и пада на мокрия асфалт.

Превърнала съм се в отшелник, затворена между каменните стени на тази вила, който не се отдалечава повече от селския магазин, за да си купи мляко, и който преживява само на хляб и кафе. Три пъти вземах решението да посетя Бетан в караванния парк и три пъти променях това решение. Ще ми се да успея да намеря сили, за да отида. Отдавна не съм имала приятелка и отдавна имам нужда от такава.

Стягам лявата си ръка в юмрук, след което разпъвам пръстите си, които са се схванали, докато съм спала. Болката не ме притеснява вече, но нямам никакво усещане в дланта си и два от пръстите ми са вкочанени. Стискам ръка, за да изгоня чувството за пробождащи ме иглички. Трябваше да отида в болницата, разбира се, но ми се струва толкова незначително в сравнение с онова, което се случи с Джейкъб; струва ми се, че тази болка е напълно заслужена. Вместо това просто превързвам раната, доколкото това ми е възможно, и всеки ден стискам зъби, когато премахвам превръзката от наранената кожа. Малко по малко нараняването зараства: линията на живота на дланта ми е скрита завинаги под слой от белези.

Измъквам се от купчината с одеяла на леглото ми. Тук, горе, няма отопление и стените лъщят от влага. Бързо навличам долнището на анцуг и тъмнозелен пуловер, под чиято яка оставям косата си затъкната, и тръгвам надолу. Студеният под ме кара да изохкам и бързо нахлузвам маратонките си, преди да дръпна резето и да отключа предната врата. Винаги съм ставала рано, заедно със слънцето, за да работя в ателието си. Чувствам се изгубена без работата си, макар да се лутам наоколо с желанието да получа нов живот.

Предполагам, че през лятото ще има туристи. Не точно в този час и вероятно не толкова близо до вилата ми, но на плажа със сигурност. Сега обаче всичко наоколо ми принадлежи и самотата е успокояваща. Слабото зимно слънце се катери по скалния връх и в локвите, които са се образували по целия крайбрежен път, се забелязва леден отблясък. Започвам да бягам и дъхът ми оставя малки облачета зад гърба ми. Никога не съм бягала в Бристъл, но тук бягам с километри.

Улавям ритъма, който е в синхрон със сърцето ми, и се насочвам към морето. Маратонките ми издават странни звуци върху каменистата повърхност, но от ежедневните си тренировки съм свикнала да не им обръщам внимание. Пътеката, която води към плажа, ми е толкова добре позната, че мога да вървя по нея със завързани очи. Изминавам последните няколко метра с подскоци и се озовавам на мокрия пясък. Бягам бавно покрай брега, докато поредицата от скали не ме води към морето.

Морето се е отдръпнало и е оставило зад себе си линия от плавеи и боклуци, които стоят върху пясъка като мръсен пръстен около вана. Отдалечавам се от скалите, ускорявам крачка и бягам в плитчините, мокрият пясък гали краката ми. Навеждам глава, за да се предпазя от хапещия вятър, и бягам настръхнала покрай брега, докато дробовете ми не започват да горят и не чувам кръвта да пищи в ушите ми. С наближаването на края на пясъка отсрещната скала надвисва над мен, но вместо да забавя крачка, аз затичвам по-бързо. Вятърът шиба косата ми в лицето и аз клатя глава, за да я махна оттам. Бягам още по-бързо и частица от секундата, преди да се размажа в приветстващата ме грамада, протягам ръце пред себе си и удрям длани в студения камък. Жива. Будна. В безопасност от кошмарите.

Адреналинът се оттегля от тялото ми и аз започвам да треперя. Тръгвам по същия път обратно към дома си. Мокрият пясък е погълнал отпечатъците от краката ми и не е оставил никаква следа от спринта ми между скалите. До крака ми има парче дърво. Взимам го и мързеливо започвам да дълбая канал около мен, но брегът се затваря около него още в мига, в който преместя инструмента си. Разгневена, се премествам няколко крачки по-навътре към земята, където пясъкът е по-сух, и очертавам друг кръг с пръчката си. Сега е по-добре. Изпитвам внезапната нужда да напиша името си тук, също като някое малко дете по време на ваканция, и се усмихвам на това си детинско желание. Дървото е тежко и хлъзгаво, но въпреки това довършвам буквите и се отдръпвам настрана, за да се насладя на творението си. Странно е да видя името си написано с такива големи букви и някак си безсрамно. Бях невидима толкова дълго време, а какво съм сега? Скулптор, който не прави скулптури. Майка без дете. Буквите не са невидими. Те крещят: достатъчно силно, за да бъдат видени от скалите. Усещам едновременно страх и вълнение. Поемам риск, но се чувствам добре.

На върха на скалите една жалка ограда напомня на хората да не се доближават прекалено близо до ронещия се край. Не обръщам внимание на знака и прескачам тела, за да застана на сантиметри от прага. Пясъкът постепенно се превръща от сив в златист, докато слънцето се изкачва все по-нагоре и по-нагоре и името ми започва да танцува в средата на плажа, като по този начин ме предизвиква да го запечатам, преди да се е скрило.

Ще го снимам, преди приливът да дойде и да го погълне, ще снимам момента, в който се бях почувствала смела. Бягам обратно към вилата за фотоапарата. Усещам стъпките си по-леки и осъзнавам, че причината за това е, защото бягам към нещо, а не от него.

Първата снимка не става особено хубава. Центрирането не е добро, буквите са прекалено далеч от брега. Връщам се долу и изпълвам пясъка с имена от миналото си, преди вълните да ги направят отново част от мократа повърхност. Пиша още имена на плажа: герои от книги, които съм чела като дете или такива, които харесвам поради звученето им. Изваждам фотоапарата, приклякам ниско до пясъка, докато си правя експерименти с ъглите, снимам буквите първо с прибоя, после със скалите, с отрязък от синьото небе. Най-накрая изкачвам стръмната пътека до върха на скалата, за да направя последните си снимки. Заставам внимателно на ръба и обръщам гръб на страха, който ме е обзел. Плажът е покрит с имена в най-различни размери, също като драсканиците на някой луд, но вече виждам как приливът започва да ближе буквите и да надига пясъка от мястото му. Довечера, когато дойде отливът, плажът отново ще е чист и тогава мога да започна отначало.

Нямам представа колко е часът сега, но слънцето е нависоко, а на фотоапарата си имам стотина снимки. Мокрият пясък е полепнал по дрехите ми и щом докосвам косата си, усещам, че се е втвърдила от солта. Нямам ръкавици и пръстите ми са болезнено премръзнали. Смятам да се прибера и да си взема една гореща баня, след което да кача изображенията на лаптопа и да видя дали някои от тях стават за нещо. Чувствам прилив на енергия; за първи път от злополуката насам имам някаква цел.

Насочвам се обратно към вилата, но когато стигам до разклонението на пътя, се разколебавам. Представям си Бетан в магазина на караванния парк и начина, по който ми напомня за сестра ми. Чувствам носталгия по дома и преди да съм си променила решението, се насочвам към приятелката си. Какво да измисля, за да оправдая посещението си? Нямам никакви пари в себе си, така че не мога да се престоря, че съм отишла за мляко и хляб. Мога да задам някакъв въпрос, но не измислям нищо съществено. В крайна сметка каквото и да кажа, Бетан ще разбере, че е просто извинение. Ще ме помисли за жалка.

Решителността ми се изпарява още преди да съм извървяла стотина метра, и когато стигам до караванния парк, спирам. Поглеждам към магазина и виждам една фигура на прозореца

– Не мога да преценя дали е на Бетан и не чакам, за да разбера. Обръщам се и хуквам да бягам към вилата.

Стигам до "Блейн Кеди" и изваждам ключовете от джоба си, но когато поставям ръка на вратата тя се помръдва лекичко и осъзнавам, че не е заключена. Тя е стара и механизмът не е изправен: Йестин ми показа как да я издърпвам и под какъв ъгъл да завъртам ключа, за да заключа, но понякога ми отнема десет минути или повече, докато се опитвам. Наемодателят ми остави номера си, но той не знае, че аз изхвърлих мобилния си телефон. Във вилата има телефонна линия, но няма апарат, така че ще ми се наложи да отида до Пенфейш, за да се обадя от някоя телефонна кабина и да видя дали ще дойде да я оправи.

Стоя вътре само от няколко минути, когато някой чука на вратата.

– Джена? Аз съм, Бетан.

Обмислям възможността да застина и да се направя, че ме няма, но любопитството ми надделява и изпитвам вълнение, когато отварям. Колкото и да търся спокойствие, се чувствам самотна в Пенфейш.

– Донесох ти пай. – Бетан държи покрита с кърпа чиния и влиза вътре, без да чака поканата ми. Оставя я в кухнята до кухненската печка.

– Благодаря ти. – Искам да подхвана разговор, но Бетан просто се усмихва. Тя сваля тежкото си вълнено палто и това ме кара да се съвзема. – Желаеш ли чай?

– Ако ще правиш – отвръща гостенката ми. – Мислех си да дойда да те видя как се справяш. Чудех се дали ще ме посетиш ти, но знам какво е когато се местиш на ново място. – Тя оглежда вилата и спира да говори – дневната не се различава по никакъв начин от момента, в който Йестин ме разведе наоколо.

– Нямам много – съобщавам засрамена.

– Всички тук сме така – отговаря развеселена Бетан. – Важното е да ти е топло и да се чувстваш добре.

Докато гостенката ми говори, аз се трудя в кухнята, правя чай, радостна съм, че ръцете ми вършат нещо, след което сядаме на чамовата маса с чашите си.

– Как ти се струва "Блейн Кеди"?

– Чудесна е – отвръщам аз. – Точно от каквото имах нужда.

– Малка и студена ли имаш предвид? – пита Бетан и се засмива, което кара чаят да излезе от чашата и да я залее. Тя бърше пръстите си в панталоните и течността потъва в тъмно петно върху бедрото ѝ.

– Нямам нужда от много място, а огънят е достатъчно топъл. – Усмихвам се. – Наистина ми харесва тук.

– Каква е твоята история, Джена? Как така се озова в Пенфейш?

– Мястото е красиво – отвръщам вяло, увивам ръце около чашата си и поглеждам към нея, не желая да срещна питащия ѝ поглед. Тя не ме притиска.

– Наистина е така. Има много по-лоши места, на които можеш да живееш, макар че тук е доста пусто по това време на годината.

– Кога отваряте караваните?

– На Великден – отвръща Бетан. – Тогава всичко заработва. Няма да познаеш мястото. През октомври работата намалява. Ако семейството ти идва на гости и се нуждае от място, където да отседне, само ми кажи – и бездруго тук не можеш да побереш никого.

– Много мило от твоя страна, но не очаквам никой да ми идва на гости.

– Нямаш ли семейство? – Бетан ме поглежда право в очите и аз не мога да отместя поглед.

– Имам сестра – признавам си, – но вече не си говорим.

– Каква е причината за това?

– О, обичайните сестрински проблеми – отвръщам лековато. Дори сега виждам разгневеното лице на Ив, която ме умолява да я послушам. Бях прекалено горда, осъзнавам аз, прекалено заслепена от любов. Вероятно ако бях послушала сестра си, нещата щяха да са различни сега.

– Благодаря ти за пая – казвам аз. – Много мило от твоя страна.

– Глупости – отвръща Бетан, необезпокоена от смяната в темата. Облича палтото си и няколко пъти увива шал около врата си. – За какво са съседите? Ще те чакам скоро да се отбиеш до караванния парк, за да пием чай.

Това не е въпрос, но кимам. Тя ме поглежда с наситено кафяви очи и отново се чувствам като дете.

– Ще дойда – казвам аз. – Обещавам. – И наистина го мисля.

Бетан си тръгва, а аз изваждам картата памет от фотоапарата си и прехвърлям снимките на лаптопа. Повечето от тях не са хубави, но няколко са уловили по перфектен начин написаното в пясъка на фона на бясното зимно море. Слагам чайника на кухненската печка, за да направя още чай, но губя представа за времето и час по-късно осъзнавам, че водата още не е завряла. Поставям ръка върху нея, за да установя, че е ледена. Отново е изгаснала. Обработката на снимките ме е погълнала толкова много, че не съм забелязала, че температурата в помещението е спаднала. Зъбите ми започват да тракат и не мога да ги спра. Поглеждам към пилешкия пай на Бетан и стомахът ми изръмжава от глад. Последния път, в който печката изгасна, ми бяха необходими два дни, за да я запаля отново. Сърцето ми се стяга при мисълта, че трябва да повторя това упражнение.

Укорявам се. Кога станах толкова жалка? Кога изгубих способността си да взимам решения, да решавам проблеми? По-добра съм от това.

– Точно така – изричам на глас и думите ми звучат по странен начин в празната кухня. – да се захващам за работа.

Слънцето изгрява над Пенфейш, преди да успея да се стопля отново. Колената ме болят от часовете, прекарани на кухненския под, а в косата си имам мазни петна. Въпреки всичко изпитвам радост от постижението си, каквато не съм изпитвала от доста време. Слагам пая на Бетан в печката, за да го стопля. Не ми пука, че не е най-подходящата храна за вечеря или че гладът ми е отминал. Сядам на масата и се наслаждавам на всяка една хапка.

7

– Хайде де! – провикна се Рей отдолу и погледна часовника си за пети път през последните няколко минути. – Ще закъснеем!

Сякаш понеделниците не бяха достатъчно стресиращи, ами Магс беше прекарала вечерта при сестра си и нямаше да се прибере до обяд, така че на него му се наложи да го играе соло за двадесет и четири часа. Рей беше – неразумно, както се оказа – позволил на Том и Кейт да останат до късно миналата вечер, за да гледат филм, и в седем и половина тази сутрин се наложи да извади от леглото принципно ранобудната си дъщеря. Сега беше осем и тридесет и пет и трябваше да се размърдат. Рей беше повикан в девет и половина в офиса на началничката на полицията и с това темпо все още щеше да се намира до стълбището и да крещи на децата.

– Раздвижете се! – Инспекторът отиде при колата си и запали двигателя, като остави предната врата отворена. Люси прелетя през нея, а несресаната ѝ коса падна върху лицето ѝ. Момичето се плъзна на мястото до баща си. Тъмносинята ѝ училищна пола беше намачкана, а единият от чорапите, които стигаха до коленете, вече беше смъкнат до глезена ѝ. Цяла минута по-късно Том се затътри към колата, ризата му беше разпасана и се вееше на вятъра. Държеше вратовръзката в ръката си и нямаше никакво намерение да си я слага. Момчето растеше изключително бързо и носеше новата си височина някак си странно, главата му постоянно беше наведена, а раменете увиснали.

Рей отвори прозореца си.

– Вратата, Том.

– А? – Младежът погледна към баща си.

– Входната врата? – Рей стисна юмрук. Как ги изтърпяваше Магс, без да изгуби търпение, не можеше да си представи. Списъкът с нещата, които трябваше да направи, изведнъж изникнаха в ума му, определено можеше да мине и без воденето на децата в училище днес.

– О – Том се върна и затвори входната врата с трясък. Качи се на задната седалка. – Защо Люси е отпред?

– Мой ред е.

– Не е.

– Е.

– Достатъчно! – изръмжа баща им.

Никой не проговори и за петте минути, които им бяха необходими да стигнат до основното училище на Люси, кръвното налягане на Рей се беше нормализирало. Паркира мондеото на зигзагообразните жълти линии, изпрати дъщеря си до класната ѝ стая, целуна я по челото и се върна точно навреме, за да види как една жена записва номера на колата му.

– О, това сте вие! – заяви тя, когато Рей спря до нея. Тя размаха показалеца си. – Би трябвало да давате по-добър пример, инспекторе!

– Съжалявам – извини се той. – Спешна работа. Знаете как е.

Остави жената да чука с химикала по тетрадката си. Гадна учителородителска мафия, помисли си Рей. Разполагаха с прекалено много време, това беше проблемът.

– Така – започна инспекторът и погледна към мястото до себе си. Том се беше наместил на него, веднага след като Люси тръгна, и се взираше, без да мигне, през прозореца. – Как е училището?

– Добре.

Учителката на Том беше казала, че макар нещата да не ставаха по-зле, не ставаха и по-добре. Двамата с Магс отидоха на среща с нея, за да чуят тирада за дете, което няма приятели, не прави повече от критичния минимум в ученето и никога не излиза на преден план.

– Госпожа Хиксън каза, че имате тренировки по футбол всяка сряда след училище. Харесват ли ти?

– Не особено.

– Едно време бях доста добър, може би част от таланта ми е дошла при теб, а? – Дори без да поглежда към Том, Рей знаеше, че момчето завъртя очите си, и потръпна, когато осъзна колко много звучи като собствения си баща.

Синът му си сложи слушалки в ушите.

Рей въздъхна. Пубертетът беше превърнал сина му в сумтящ, некомуникативен тийнейджър. Започваше да се тревожи за деня, в който дъщеря му щеше да бъде застигната от същото. Един родител не трябваше да има любимци, но Люси му беше слабост. Дори на девет, тя продължаваше да го търси за прегръдка и да го моли да ѝ прочете приказка. Още преди юношеските проблеми да бяха почукали на вратата, Том и Рей бяха кръстосали шпаги. Прекалено еднакви, казваше Магс, макар той да не виждаше подобна прилика.

– Можеш да ме оставиш тук – каза синът му и откопча колана си, докато колата още се движеше.

– Намираме се на две пресечки от училището ти.

– Татко, всичко е наред. Ще повървя. – Детето посегна към дръжката и за момент Рей си помисли, че просто ще отвори вратата и ще скочи през нея.

– Добре, схванах! – Мъжът отби, без да обръща внимание на пътната маркировка за втори път тази сутрин. – Знаеш, че ще пропуснеш проверката, нали?

– Чао.

Том затръшна вратата и се плъзна между колите, за да мине от другата страна. Какво, за Бога, се беше случило с неговия мил и забавен син? Дали тази темерутщина беше преход към един тийнейджър... или към нещо повече? Рей поклати глава. Човек си мислеше, че в сравнение със сложните криминални разследвания отглеждането на деца е лесна работа, но предпочиташе да разпитва заподозрени, отколкото да разговаря със сина си. С тях поне можеше да се разбере и да си поговори. Благодареше на Бог, че Магс щеше да прибере децата от училище.

Когато стигна до централата, вече беше забравил за Том. Не му бяха необходими големи усилия, за да се сети за какво го вика началничката на полицията. Случаят с блъснатото дете се влачеше вече шест месеца и разследването беше ударило на камък. Рей седна на стола пред покрития с дъб офис и секретарката му се усмихна.

– Тъкмо приключва един телефонен разговор – обясни жената. – Няма да се бави много.

Началникът на полицията се казваше Оливия Рипон, брилянтна, но и ужасна жена. Тя бързо се беше изкачвала по стъпалата на йерархията и беше началник на полицията в Ейвън и Съмърсет от седем години. В един момент имаше възможност да стане следващият комисар, но по лични причини беше решила да остане, където си беше, и да се забавлява, като прави на нищо старшите офицери на месечните им срещи. Оливия беше от онези жени, родени да носят униформи, тъмнокестенявата ѝ коса беше прибрана в голям кок, а масивните ѝ крака – под дебели черни панталони.

Рей изтри длани в крачолите на панталона си, за да се увери, че са напълно сухи. Беше чул слух, че началникът веднъж спрял повишението на един обещаващ офицер до инспектор, защото потните длани на бедния човечец не вдъхвали доверие. Рей не знаеше дали тази история е истина, но нямаше намерение да рискува. Принципно можеха да се справят със заплатата му на инспектор, но живееха доста скромно. Магс все още обмисляше възможността да стане учител, но той беше направил сметката, че ако получеше още две повишения, щяха да разполагат с повече пари, без да се налага тя да работи. Рей се сети за сутрешния хаос и сметна, че съпругата му и бездруго вече прави повече от достатъчно – не трябваше да започва работа само за да могат да си позволят някои глезотии.

– Вече можете да влезете – съобщи секретарката.

Инспекторът си пое дълбоко въздух и отвори вратата.

– Добро утро, госпожо.

В помещението беше тихо, началничката си водеше някакви бележки с кривия си почерк, нейна запазена марка. Рей се замота покрай вратата, като се преструваше, че се възхищава на безбройните грамоти и фотографии, които покриваха стените. Тъмносиният килим беше по-дебел и по-мек от онзи в останалата част от сградата. Една голяма конферентна маса беше заела половината от стаята. В другия край Оливия Рипон стоеше зад голямо кръгло бюро. Най-накрая жената спря да пише и погледна към посетителя си.

– Искам да приключиш случая във Фишпондс.

Ясно беше, че няма да му бъде предложено да седне, затова Рей избра стола, който се намираше най-близо до Оливия и въпреки това се намести. Тя вдигна едната си вежда, но не каза нищо.

– Мисля, че ако разполагаме с още малко време...

– Имаше достатъчно – отвърна началничката. – Пет месеца и половина, ако трябва да бъдем точни. Унизително е, Рей. Всеки път, когато "Поуст" публикува някой от твоите така наречени ъпдейти, това напомня на хората за случай, който полицията не е успяла да разреши. Съветник Люис ми се обади миналата нощ: той иска случаят да бъде приключен, както и аз.

Рей усети надигащия се в него гняв.

– Не беше ли точно Люис, който се възпротиви на предложението на гражданите скоростта в града да се намали до тридесет километра в час?

Беше ударил в десетката и Оливия го изгледа студено.

– Приключвай го, Рей.

Известно време двамата се гледаха един друг над гладкото бюро от орех, без да изричат и дума. Изненадващо, първа се пречупи началничката. Тя се беше облегнала в стола си и беше скръстила ръце.

– Ти си изключително добър полицай, Рей, и твоята упоритост е оценена. Но ако искаш да се изкачваш нагоре, трябва да приемеш, че полицейската работа е свързана също толкова с политиката, колкото и с разследването на престъпления.

– Разбирам ви чудесно, госпожо. – Рей се опита да прогони раздразнението от гласа си.

– Добре – отвърна Оливия, махна капачката на писалката си и се пресегна за следващия документ. – Значи се разбрахме. Случаят ще бъде приключен днес.

За първи път Рей беше доволен от трафика, който не му позволяваше да стигне бързо до Службата за криминални разследвания. Не изгаряше от нетърпение да каже на Кейт и се чудеше защо точно това го тревожи. Може би, защото тя беше нова в СКР и предполагаше, че няма да е особено щастлива да закрие едно разследване, в което бяха вложени толкова труд и усилия. Дребния щеше да се примири.

Веднага след като пристигна в участъка, ги повика в офиса си. Първа дойде Кейт, в ръката си носеше чаша с кафе, която остави близо до компютъра му. Там стояха три други, всяка от тях наполовина пълна със студена черна течност.

– От миналата седмица ли са?

– Да, чистачката отказва да ги мие вече.

– Не съм изненадана. Можеш да си ги миеш сам, нали знаеш? – Кейт седна, а Дребния влезе през вратата и кимна за поздрав към Рей.

– Помните ли колата, която Брайън и Пат забелязаха на видеозаписите? – започна жената, веднага след като сержантът се настани на един стол. – Онази, която, изглежда, бързаше да се разкара нанякъде.

Рей кимна.

– Не успяхме да разберем какъв модел е, затова ми се иска да я занеса на Уесли. Ако не друго, поне можем да я махнем от списъка си с доказателства.

Уесли Бартън беше анемичен, невзрачен тип, който някак си беше спечелил правото да бъде експерт по видеонаблюдение. Работеше от едно мазе без прозорци в безлична къща на Редленд Роуд, където използваше внушително количество оборудване, за да подобри качеството на видеозаписите, докато не станеха годни за доказателства. Рей предполагаше, че Уесли е чист, предвид факта, че работи с полицията, но имаше нещо в цялата тази работа, което го караше да настръхва.

– Съжалявам, Кейт, но не мога да отпусна пари за това – отвърна инспекторът. Въобще не му се искаше да ѝ казва, че всичките ѝ усилия щяха да бъдат за нищо. Уесли беше скъп, но беше доста добър, и Рей беше впечатлен от градивното мислене на служителката си. Не му се искаше да си го признае, но през последните седмици беше позанемарил работата си по случая. Цялата тази история с Том го разсейваше и за момент изпита истинско възмущение от сина си. Не беше редно да позволява на личния си живот да се отразява върху работата му, особено по време на такъв сериозен случай като този. Не че вече имаше значение, след като началничката на полицията беше казала тежката си дума.

– Сумата не е голяма – възпротиви се Кейт, – говорих с него и...

Рей я прекъсна:

– Не мога да одобря никакви разходи – обяви твърдо той. Дребния го изгледа – беше от достатъчно дълго време на тази работа, за да знае какво ще последва.

– Началничката ми каза да закрия случая – обясни инспекторът, като не отлепяше поглед от служителката си.

Последва кратка пауза.

– Надявам се си ѝ казал къде да си го завре. – Кейт се засмя, но никой не се присъедини към нея. Погледна първо Рей, а после и Дребния и усмивката ѝ застина. – Сериозни ли сте? Просто така ще се откажем?

– Няма от какво да се отказваме – отвърна инспекторът. – Няма какво друго да сторим. Не стигна доникъде с проследяването на фара за мъгла...

– Има десетки непроверени номера на автомобили – заяви Кейт. – Няма да повярваш колко много механици не си водят отчетност на работата. Това не означава, че няма да успея да ги издиря, просто се нуждая от още време.

– Забрави – отговори внимателно Рей. – Трябва да знаеш кога да спреш.

– Направихме всичко възможно – намеси се Дребния, – но търсим игла в купа сено. Нямаме номер, нито цвят, нито модел: нуждаем се от повече, Кейт.

Инспекторът беше благодарен за подкрепата на сержанта.

– А ние не разполагаме с повече – каза той. – Затова се налага да теглим чертата на това разследване. Разбира се, ако изникне нещо ново, ще подновим случая, но дотогава... – Млъкна, защото осъзна, че звучи като някой от началниците си.

– Става въпрос за политика, нали? – попита Кейт. – Началничката казва скачайте и ние питаме колко високо? – Рей осъзна колко сериозно приема тя този случай.

– Стига, Кейт, достатъчно дълго си на тази служба, за да си наясно, че понякога трябва да се взимат трудни решения.

– Внезапно спря, защото не искаше да я поучава. – Виж, вече почти шест месеца работим по случая и не разполагаме с нищо съществено, заради което да продължим. Нямаме свидетели, нямаме улики, нищо. Можем да хвърлим всичките средства на света и пак няма да имаме сериозни следи. Съжалявам, но имаме други случаи, други жертви, за които да се борим.

– Дори опита ли се? – попита детективката, бузите ѝ бяха почервенели от яд. – Или просто се примири?

– Кейт – стрелна я предупредително Дребния, – успокой се.

Детективката не му обърна внимание и погледна предизвикателно към Рей.

– Предполагам, че трябва да се грижиш за повишението си. Няма да е особено разумно да се противиш на началничката, нали?

– Това няма нищо общо! – Инспекторът се опита да запази самообладание, но отговорът му беше по-твърд, отколкото възнамеряваше. Двамата се гледаха известно време. С периферното си зрение видя, че Дребния го наблюдава с притаен дъх. Вероятно очакваше да каже на Кейт да се разкара. Да си спомни, че е детектив в натоварената Служба за криминални разследвания и че ако шефът ѝ кажеше, че един случай е приключен, то тогава наистина е приключен. И точка. Отвори уста, но не успя да изрече нищо.

Проблемът беше, че жената имаше право. Рей не желаеше да затваря случая за убитото дете и избягалия шофьор повече от нея и имаше времена, когато щеше да се изправи пред началничката и да се бори за него, както Кейт се бореше с него сега. Може би беше загубил същността си или може би служителката му беше права: прекалено много желаеше да получи повишението.

– Трудно е, когато си вложила много труд, знам – започна нежно той.

– Не става въпрос за труда – Кейт посочи към снимката на Джейкъб на стената, – а за това малко момченце. Просто не ми се струва редно.

Рей си спомни майката на детето, седнала на дивана, с лице, погълнато от мъката. Не можеше да оспори твърдението на Кейт, затова не се опита да го прави.

– Наистина съжалявам. – Прочисти гърлото си и се опита да се съсредоточи върху нещо друго. – С какво разполагаме? – въпросът беше насочен към Дребния.

– Малкълм е в съда от цяла седмица по случая "Грейсън" за тежка телесна повреда в Куинс Стрийт – прокуратурата ще търси присъда. Аз работя по случай, предоставен ми от "Грабежи", а Дейв помага на инициативата против носене на ножове. Днес е в колежа и осъществява общественополезен труд.

Сержантът изрече термина, все едно беше мръсна дума, и Рей се засмя.

– Трябва да влизаме в крак с времето, Дребен.

– Можеш да говориш на тези хлапета, докато посинееш – започна мъжът, – но това няма да ги спре да носят остриета в себе си.

– Може и така да е, но поне сме опитали. – Рей надраска някаква напомняща бележка в бележника си. – Ще ме осведомиш как вървят нещата утре сутринта преди срещата, нали? Искам лекциите за носенето на ножове да съвпаднат с училищните празници. Нека се опитаме да съберем колкото се може повече хлапета от улицата.

– Смятай го за сторено.

Кейт се взираше в пода и чоплеше кожичките на ноктите си. Дребния я бутна нежно по ръката и тя се обърна към него.

– Сандвич с бекон? – попита я тихо той.

– Няма да ме накара да се почувствам по-добре – отвърна жената.

– Няма – съгласи се сержантът, – но аз ще се почувствам по-добре, ако цяла сутрин не приличаш на булдог, който е лапнал оса.

Кейт го дари с половинчата усмивка.

– Ще се видим там.

Последва мълчание и Рей осъзна, че детективката чака Дребния да излезе. Той изпрати сержанта, затвори вратата, върна се на бюрото си, седна и кръстоса ръце на гърдите си.

– Добре ли си?

Кейт кимна.

– Искам да се извиня, не трябваше да ти говоря така – каза тя.

– Чувал съм и по-лошо – отвърна инспекторът с усмивка на лице. Детективката не му отвърна със същото и той осъзна, че не е в настроение за шеги. – Знам, че този случай означава много за теб.

Кейт погледна отново към снимката на Джейкъб.

– Имам чувството, че съм го предала.

Рей усети как се размеква. Наистина беше така, бяха предали Джейкъб, но едва ли жената щеше да се почувства по-добре, ако ѝ го кажеше.

– Даде всичко от себе си – каза ѝ той. – Няма как да направиш повече.

– Не беше достатъчно, нали? – Тя се обърна към инспектора и той поклати глава.

– Не. Не беше достатъчно.

Кейт си тръгна от офиса му и затвори вратата след себе си. Рей удари силно по бюрото. Химикалът му се търкулна и падна на пода. Облегна се в стола и скръсти ръце зад главата си. Усещаше косата си рядка. Затвори очи. Изведнъж се почувства много стар и много изморен. Замисли се за старшите офицери, с които се сблъскваше всеки ден: повечето бяха по-стари от него, но имаше и по-млади, които се стремяха към по-високите постове и нямаха спирка. Разполагаше ли с необходимите сили да се съревновава с тях? Въобще искаше ли?

Преди години, когато се присъедини към полицията, всичко му се струваше изключително просто. Затваряй лошите и дръж добрите в безопасност. Събирай доказателства за наръгвания и нападения, изнасилвания и нанесени телесни повреди, дай своя принос за превръщането на света в едно по-добро място. Но наистина ли правеше това? През повечето дни беше затворен в офиса си от 8 сутринта до 8 вечерта и излизаше навън само когато зарежеше документацията си; беше принуден да следва бюрократщината дори когато тя беше против всичко, в което вярваше.

Рей погледна към досието на Джейкъб, което беше претъпкано с безполезни проучвания и разпити. Спомни си горчивината, изписана на лицето на Кейт, и разочарованието ѝ, че не се беше опънал на началничката на полицията. Ненавиждаше се, че мнението ѝ за него се беше променило. Думите на началничката още ехтяха в ушите му, но Рей знаеше, че няма смисъл да се противи на преките заповеди, независимо от чувствата на Кейт. Взе досието на Джейкъб и без да се колебае, го прибра в най-долното чекмедже на бюрото си.

8

Небето заплашва с дъжд, откакто дойдох на плажа призори, и когато първите капки започват да падат, аз си слагам качулката. Вече направих снимките, за които дойдох, и брегът е изпълнен с думи. Ставам все по-веща в запазването на пясъка около буквите непокътнат и все по-добра в използването на фотоапарата ми. Изучавах фотография като част от обучението ми, но скулптурите винаги са били голямата ми страст. Сега се забавлявам с овладяването на фотоапарата, играя си с настройките и го нося навсякъде – станал е част от мен, като купчините с глина, с които работех. Макар ръката ми да пулсира от целодневното му носене, разполагам с достатъчно сила, за да направя снимките. Идвам тук всяка сутрин, докато пясъкът е още влажен и податлив на обработка, но също така често се връщам и следобедите, когато слънцето е най-високо. Вече знам по кое време са приливите и за първи път от злополуката насам започвам да мисля за бъдещето; с нетърпение очаквам лятото и лятното слънце на плажа. Караванният парк вече е отворен за туристическия сезон и Пенфейш е пълен с хора. Странно е колко местна се чувствам: оплаквам се от нашествието на туристите, които са окупирали тихия ми плаж.

Пясъкът става на точки от дъжда и приливът започва да отмива формите, които съм сътворила близо до водата, заличава както постиженията ми, така и грешките. Превърнало се е в рутина всеки ден да изписвам собственото си име близо до брега и потрепервам, когато морето го поглъща. Макар снимките да се намират в безопасност във фотоапарата ми, не съм свикнала с тази краткотрайност. Няма я топката с глина, към която мога да се завръщам отново и отново, за да я извая до съвършенство, да разкрия истинската ѝ форма. По необходимост се налага да работя бързо и за мен този процес е едновременно вълнуващ и изтощаващ.

Дъждът е настоятелен, нахално си проправя път под палтото ми и през върховете на ботушите ми. Обръщам се, за да си тръгна от плажа, и виждам, че някакъв мъж върви към мен, а голямо куче подскача плътно до него. Затаявам дъх. Все още се намира на известно разстояние и не мога да преценя дали умишлено се движи в моята посока, или просто иска да стигне до морето. Усещам металически вкус в устата си и облизвам устните си, търся влага, но намирам само сол. Виждала съм този мъж и кучето му и преди: наблюдавах ги от скалите вчера сутринта, докато не се прибраха, за да ми предоставят плажа само за мен. Въпреки акрите празно пространство се чувствам като в капан и тръгвам да вървя по брега, все едно съм искала да направя точно това.

– Добро утро! – Мъжът променя леко посоката си, за да се доближи.

Не мога да говоря.

– Чудесен ден за разходка – казва той и вдига глава към небето. Около петдесетгодишен е, мисля си аз: косата под шапката му е сива, брадата му е добре поддържана и покрива почти половината му лице.

Изпускам лека въздишка.

– Трябва да се прибирам – отвръщам едва. – Трябва да...

– Пожелавам ви приятен ден. – Мъжът кима едва и се провиква на кучето си. Аз се обръщам с гръб към морето и хуквам към скалите. На половината път поглеждам назад, но човекът продължава да стои до брега и да хвърля пръчка във водата, която животното гони. Сърцебиенето ми постепенно се нормализира и аз се чувствам абсурдно.

Докато се изкача на върха на скалите, цялата съм подгизнала. Решавам да посетя Бетан и тръгвам бързо към караванния парк, защото се страхувам, че ще променя решението си.

Приятелката ми ме посреща с широка усмивка.

– Ще сложа чайника.

Тя се оттегля в дъното на магазина, като поддържа весел монолог за прогнозата на времето, за заплахата от затварянето на някои автобусни линии и счупената ограда на Йестин, в резултат на която през нощта са избягали седемдесет кози.

– Господин Сърдитко никак не е щастлив, казвам ти!

Засмивам се – не на неприятната случка от миналата вечер, а на приказките на Бетан, които винаги са съпътствани от цветистите жестове с ръце на роден актьор. Разхождам се из магазина, докато тя прави чая. Подът е от бетон, стените са бели от варта, а от двете страни на помещението има рафтове. Първия път, когато дойдох тук, бяха празни: сега са претрупани със зърнени закуски, консерви, пресни плодове и зеленчуци, които очакват почиващите. Огромна хладилна витрина приютява няколко кутии с прясно мляко и други пресни продукти. Взимам си малко сирене.

– Това е козето сирене на Йестин – казва Бетан. – Вземи си, докато все още го има – свършва като топъл хляб. Ела седни до радиатора и ми разкажи как се справяш тук. – Едно малко котенце в черно и бяло мяука в краката ѝ, жената се навежда, вдига го и го слага на рамото си. – Не искаш котка за компания, нали? Имам три от тези мъници за раздаване – нашата мишкарка се окоти преди няколко седмици. Бог знае кой е бащата.

– Не, благодаря ти. – Котенцето е абсурдно сладко: топка с косми и въртяща се като метроном опашка. Видът му кара забравени спомени отново да изплуват на повърхността и аз потъвам в стола си.

– Не обичаш ли котки?

– Не бих могла да се грижа за нея – отвръщам аз. – Не мога да опазя жив дори паяк в паяжина. Всичко, за което се грижа, умира.

Бетан се засмива, макар че аз не си правя шега. Тя придърпва втори стол и оставя чашата си с чай на касата до мен.

– Правиш снимки наоколо, нали? – Приятелката ми сочи към фотоапарата около врата ми.

– Просто няколко фотографии на плажа.

– Може ли да ги видя?

Колебая се, но откачам ремъка от врата си, включвам фотоапарата и показвам на Бетан как да преглежда изображенията.

– Много са красиви!

– Благодаря ти. – Усещам, че започвам да се изчервявам. Никога не съм се справяла добре с получаването на похвали. Като бях дете, учителите ми коментираха рисунките ми и ги излагаха в коридора, където всички да могат да ги виждат, но едва на дванадесет години започнах да осъзнавам, че имам талант, макар той да беше суров и необработен. В училището се провеждаше изложба – местно шоу за родители и живущи – и майка ми и баща ми дойдоха заедно, за да ѝ се насладят, което си беше рядкост, дори и тогава. Баща ми стоя в мълчание пред участъка, където бяха изложени моите картини, заедно със статуята на птица, която бях направила от метал. Бях задържала дъха си от доста време и усетих, че кръстосвам пръсти зад гърба си.

– Невероятно – каза той. Погледна ме така, все едно ме виждаше за първи път. – Ти си невероятна, Джена.

Щях да се пръсна от гордост. Хванах го за ръката и го заведох при госпожа Бийчинг, която му говори за колежи по изкуство, стипендии и наставничество. Аз просто стоях и се взирах в баща ми, който смяташе, че съм невероятна.

Радвам се, че вече не е сред нас. Не ми се иска да видя разочарованието в очите му.

Бетан все още разглежда снимките на плажа, които направих.

– Сериозна съм, Джена, фотографиите са прекрасни. Смяташ ли да ги продаваш?

Почти се изсмивам, но приятелката ми не се усмихва и аз осъзнавам, че предложението ѝ е напълно сериозно.

Замислям се дали е възможно. Вероятно не точно с тези снимки – все още тренирам, все още търся правилната светлина – но ако поработя върху тях...

– Може би – отвръщам аз и изненадвам дори самата себе си.

Бетан преглежда и останалите фотографии и се засмива, когато стига до собственото си име, изписано в пясъка.

– Това съм аз!

Изчервявам се.

– Просто пробвах нещо.

– Страхотна е... мога ли да я купя? – Бетан вдига фотоапарата и отново се наслаждава на снимката.

– Не ставай глупава – казвам ѝ аз. – Ще ти я разпечатам. Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Беше толкова мила с мен.

– Пощенският клон в селото има една от онези машинки, на които можеш да си извадиш снимките сама – обяснява Бетан. – Тази с моето име на нея е страхотна, както и тази тук – където водата се е оттеглила. – Тя беше посочила една от любимите ми: снимах я вечерта, докато слънцето потъваше зад хоризонта. Морето е почти гладко и прилича на сияещо огледало в розово и оранжево, заобикалящите го скали не са нищо повече от спокойни силуети от всяка страна.

– Ще ги извадя този следобед.

– Благодаря ти – казва Бетан. Тя оставя фотоапарата на една страна и се обръща към мен, нейният прям поглед ми е добре познат. – Позволи ми да направя нещо за теб.

– Няма нужда – започвам аз, – ти вече...

Бетан маха с ръка, за да изгони възраженията ми.

– Наложи се да разчистя наоколо и трябва да се отърва от някои неща. – Жената посочва към две черни торби, които стоят изправени до вратата. – Нищо луксозно: възглавници и завивки, които останаха след ремонта на статичните каравани, както и някои дрехи, които никога вече няма да ми станат, дори да се откажа от шоколада до края на живота си. Нещата не са кой знае какво – нямаме доста възможности да излизаме с балните си рокли в Пенфейш – има няколко пуловера, дънки и две-три рокли, които не трябваше да си купувам.

– Бетан, не можеш да ми дадеш дрехите си!

– Защо да не мога?

– Защото...

Жената ме поглежда право в очите и аз млъквам. Толкова е пряма, че дори не се чувствам засрамена, а и не мога да продължавам да нося едни и същи дрехи всеки ден.

– Виж, това са просто неща, които в крайна сметка ще занеса в благотворителния магазин. Прегледай ги и вземи това, което може да ти влезе в употреба. Така е разумно, нали?

Напускам караванния парк с купища топли дрехи и чанта с онова, което Бетан нарича домашни удобства. Когато се прибирам във вилата, разпръсвам всичко по пода като коледни подаръци. Дънките са ми малко големи, но с колан ще ми стоят добре. Едва не се разплаквам от мекотата на дебелата вълна на пуловера, който Бетан ми беше изпратила. Вилата е ледена и постоянно ми е студено. Малкото дрехи, които носех със себе си от Бристъл – осъзнавам, че спрях да го наричам дом – са износени и втвърдени от солта, както и от прането им на ръка в банята.

Домашните удобства на Бетан ме развълнуват най-много. Покривам стария диван с огромна покривка за легло в яркочервени и зелени квадрати и изведнъж стаята става по-топла и по-приветлива. На полицата над камината стои колекция от изгладени от морето камъни, които съм събрала от плажа: към тях добавям ваза от чантата с подаръци на Бетан и решавам да събера малко върбови стебла този следобед. Обещаните възглавници отиват на пода, близо до огъня, където обикновено стоя, за да чета или да обработвам фотографиите си. На дъното на чантата откривам две хавлии, постелка за банята и още една завивка.

Не вярвам и за секунда, че Бетан би изхвърлила тези неща, но я познавам достатъчно добре, за да не я разпитвам.

Някой чука на вратата ми и аз замръзвам на място. Бетан ми каза, че Йестин ще идва днес, но за всеки случай изчаквам още малко.

– Вътре ли си?

Издърпвам резето, за да отворя вратата. Йестин ме поздравява с обичайния си сърдит вид, а аз го посрещам топло. Постепенно осъзнах, че онова, което първоначално бях приела за неучтивост, дори за грубост, е просто запазената марка на един човек, който не се разкрива пред другите, който се тревожи повече за благополучието на козите си, отколкото за чувствата на собствения си вид.

– Донесох ти малко дърва – казва той и посочва към цепениците, които са опасно закрепени върху ремарке, закачено за АТВ-то му. – Не може да се разхождаш навън така. Аз ще ти ги пренеса вътре.

– Мога ли да ти предложа чаша чай?

– Две захарчета – провиква се Йестин през рамо, докато върви към ремаркето. Започва да нарежда цепениците в една кофа, а аз слагам чайника.

– Какво ти дължа за дървата? – питам аз, докато стоим на кухненската маса и пием чай.

Йестин поклаща глава.

– Това са остатъците от стоката ми. Не стават за продажба.

Дървата, които беше наредил до камината, щяха да ми стигнат поне за месец. Подозирам отново намесата на Бетан тук, но не съм в положение, в което мога да откажа подобен щедър дар. Трябва да измисля начин, по който да му се отблагодаря, на него и на приятелката ми.

Йестин вдига рамене, когато му благодаря.

– Не мога да позная мястото – казва той и се оглежда наоколо към цветната покривка на дивана, колекцията от раковини и природни богатства. – Как е кухненската печка? Не те разиграва много, нали? – Мъжът посочва към древната АГА[9].

– Могат да бъдат големи дразнители.

– Добре е, благодаря ти. – Потискам една усмивка. Вече съм старо куче наоколо: паля кухненската печка за минути. Не е кой знае какъв голям успех, но го нареждам до останалите си, трупам ги един върху друг, защото един ден може да успеят да заличат провалите ми.

– Е, трябва да вървя – казва Йестин. – Семейството ми ще идва на гости този уикенд и от усилията, които Глинис полага, човек би си помислил, че са някои кралски особи. Казвам ѝ, че хич не им дреме дали къщата ще е чиста и дали ще има цветя в трапезарията, но тя иска всичко да е хубаво за тях. – Мъжът завърта очи от раздразнение, но тонът му е мек, докато говори за съпругата си.

– Децата ти ли ще идват на гости? – питам го аз.

– Двете дъщери – отвръща той, – с техните съпрузи и мъниците. Ще се натъпчем здраво, но никой не се оплаква, когато става въпрос за семейството, нали така? – Казва ми довиждане и го наблюдавам, докато кара АТВ-то си по неравния път.

Затварям вратата и просто стоя, вторачена във вилата. Дневната, която само преди миг изглеждаше толкова уютна и приветлива, сега е празна. Представям си дете тук – моето дете – как си играе на килима пред огъня. Мисля си за Ив и за племенницата и племенника, които растат без мен. Може да съм изгубила сина си, но все още имам семейство, независимо какво се е случило между нас.

Разбирахме се добре със сестра ми, когато бяхме деца, макар че имахме четири години разлика помежду си. Аз ѝ се възхищавах и в замяна тя се грижеше за мен, изглеждаше така, все едно никога няма да изостави по-малката си сестричка. Бяхме много различни: аз – с моята буйна кестенява четина, а тя – с правата си като лопата светлокестенява коса. Двете се справяхме добре в училище, но Ив беше по-прилежна ученичка от мен, заравяше лицето си в учебниците доста време, след като аз вече бях изхвърлила моите на пода. Вместо да уча, прекарвах дълги часове в кабинетите по изкуство в училище или в гаража – единственото място в къщата ни, в което майка ми ми позволяваше да работя с глина и да рисувам. Претенциозната ми сестра вирваше нос нагоре при подобни занимания и пискаше, когато протегнех нацапани с глина ръце към нея. Един ден я нарекох Лейди Ив и името ѝ пасна, продължихме да я наричаме така дори когато пораснахме и създадохме свои собствени семейства. Сестра ми тайничко се радваше на прякора си, смятах аз, докато през годините приемаше поздравления за чудесните вечерни партита, които организираше, и за подаръците, които опаковаше.

След като татко си тръгна, започнахме да се отдалечаваме една от друга. Никога не можах да простя на майка ни, че го прокуди, и ми беше трудно да приема, че Ив го стори. Въпреки всичко сестра ми много ми липсва, отчаяно се нуждая от нея повече от всякога. Пет години от нечий живот са прекалено дълго време заради някакъв лош коментар.

Поглеждам към лаптопа си и намирам снимките, които Бетан иска. Добавям още три, които желая да поставя на стената на вилата в рамки, които ще направя от плавеи. Всички фотографии са от брега: снимани са по един и същ начин, но са и доста различни. Ярката синя вода от първата и слънчевата светлина, която играе по плажа, отстъпват място на равната сивота от втората снимка, където слънцето едва се забелязва в небето. Третата е любимата ми: направих я, когато ветровете бяха в стихията си и аз едва пазех равновесие на върха на скалите. Тогава дори чайките се бяха отказали от ежедневните си кръстосвания на небето. Фотографията показва черни облаци, които се мръщят към земята, а морето пръска лицата им с вълните си. Брегът беше толкова жив този ден, че усещах пулса на сърцето си през цялото време, докато работех.

Добавям още една снимка към картата памет: тя беше направена първия ден, в който писах по пясъка, когато изпълних плажа с имена от миналото си.

Лейди Ив.

Не мога да рискувам да позволя на сестра ми да разбере къде се намирам, но мога да ѝ съобщя, че съм в безопасност. И че съжалявам.

9

– Отивам да обядвам в "При Хари", шефе, искаш ли нещо? Кейт се появи на прага на офиса на Рей. Тя беше облечена в шити сиви панталони и прилепнал пуловер, върху който си беше сложила леко яке.

Инспекторът стана на крака и издърпа собствената си връхна дреха от облегалката на стола.

– Ще дойда с теб – мога да се възползвам от малко чист въздух. – Обикновено се хранеше в столовата или на бюрото си, но обядът с Кейт беше доста по-примамлива оферта. Освен това слънцето най-накрая беше изгряло, а той не беше вдигал поглед от бюрото си, откакто дойде на работа в осем сутринта. Заслужаваше почивка.

"При Хари" беше пълно, както винаги, опашката започваше от касата и стигаше до тротоара. Заведението беше популярно сред офицерите не само защото беше близо до участъка, а и защото сандвичите бяха на разумна цена и се приготвяха бързо. Нямаше нищо по-неприятно за един дежурен полицай да бъде призован незабавно, преди поръчката му да бъде приготвена.

Затътриха се напред заедно с останалата част от опашката.

– Мога да ти донеса обяда в офиса, ако бързаш – каза Кейт, но Рей поклати глава.

– Не бързам заникъде – отвърна ѝ той. – Работя върху плановете за операция "Пробив" и мога да си почина малко от нея. Хайде да хапнем тук.

– Добра идея. "Пробив" е за пране на пари, нали? – Кейт говореше тихо заради хората около тях. Рей кимна.

– Точно така. Ще ти покажа файловете, ако желаеш, можеш да си кажеш мнението какво мислиш по въпроса.

– Чудесно, благодаря ти.

Поръчаха сандвичите си и намериха двойка високи столове до прозореца, като не отлепяха очи от Хари, който след малко размаха във въздуха кафявите пликове с поръчките им. Двама униформени полицаи минаха покрай прозореца и Рей им махна за поздрав.

– Още вода в мелницата за твърдението, че СКР няма никаква работа – каза той на Кейт и се засмя.

– Въобще не са наясно – отвърна тя, извади един домат от сандвича си и го изяде. – Никога не съм работила толкова здраво, както при случая с Джейкъб Джордан. Всичко за нищо.

Рей усети горчивината в гласа ѝ.

– Не е било за нищо, знаеш това. Някой ден някой ще се разприказва за това, което е сторил, мълвата ще плъзне и ще го хванем.

– Това не е добра полицейска работа.

– Какво искаш да кажеш? – попита Рей, не беше сигурен дали е развеселен или обиден от нейната прямота.

Кейт остави сандвича на масата.

– Пълно бездействие, никаква инициатива. Не трябва просто да си стоим и да чакаме доказателствата да дойдат сами при нас: трябва да сме навън и сами да ги търсим.

Все едно слушаше ехо на самия себе си от ранните дни, когато беше детектив. Или пък Магс, макар да не помнеше съпругата му да е била толкова настоятелна, колкото Кейт. Отново беше взела сандвича си и ядеше от него, дори това правеше с непоколебима решителност. Рей прикри усмивката си. Детективката казваше точно онова, което ѝ беше на ума, без никаква цензура или притеснение дали е редно да го изрече. Щеше да разбуни духовете в участъка, но Рей нямаше проблем с откровените приказки. В интерес на истината даже смяташе, че са доста освежаващи.

– Наистина ти е влязъл под кожата, нали? – попита инспекторът.

Кейт кимна.

– Не мога да понасям факта, че шофьорът все още е някъде там, навън, и смята, че му се е разминало. Ненавиждам също факта, че майката на Джейкъб е напуснала Бристъл, защото е смятала, че не ни пука достатъчно и няма да си мръднем пръста да разберем кой го е сторил. – Тя отвори уста, за да продължи, но след това се обърна настрани, явно беше решила да не го прави.

– Какво?

Бузите на Кейт почервеняха лекичко, но тя вдигна предизвикателно брадичка.

– Не съм спирала да работя по случая.

На няколко пъти през годините Рей беше откривал документи, които не са били обработени и прибрани в архива, пренебрегвани от офицерите заради прекалената им заетост или мързела им да го сторят. Но вършенето на прекалено много работа? Това беше нещо ново.

– Работя в личното си време... а и не правя нищо, което да ти създаде неприятности с началничката, обещавам. Преглеждам отново видеозаписите и телефонните обаждания, за да видя дали не сме пропуснали нещо.

Рей си представи Кейт на пода в дома ѝ, с разпръснати листове от случая и часове трептяща картина от камерите на екрана пред нея.

– Правиш всичко това, защото смяташ, че можем да открием шофьора?

– Правя го, защото не желая да се отказвам.

Рей се усмихна.

– Ще ми кажеш ли да престана? – попита жената и прехапа устната си.

Точно това имаше намерение да стори. Но тя беше толкова целеустремена, толкова решителна. Дори да не стигнеше доникъде с това разследване, нямаше да навреди по никакъв начин на никого. Самият той щеше да стори същото преди време.

– Не – отвърна Рей. – Няма да ти казвам да спреш. Главно, защото не съм убеден, че ще променя нещо, ако го сторя.

Двамата се засмяха.

– Но искам да ме държиш в течение за онова, което правиш, и да внимаваш колко време му отделяш. Не искам личното ти разследване да е за сметка на текущите ни случаи. Договорихме ли се?

Кейт го погледна преценяващо.

– Договорихме се. Благодаря ти, Рей.

Той смачка хартиените торбички от сандвичите на топка.

– По-добре да се връщаме. Ще ти покажа файла на операция "Пробив", след което трябва да се прибирам у дома или ще загазя сериозно отново. – Мъжът завъртя очи в подигравателна физиономия.

– Смятах, че Магс няма нищо против да работиш до късно?– учуди се Кейт, докато вървяха обратно към участъка.

– Не мисля, че се разбираме особено добре в последно време – каза Рей и на мига се почувства нелоялен. Рядко говореше за личния си живот с хора от службата, освен с Дребния, който познаваше Магс почти от толкова дълго време, колкото и Рей. Не смяташе да млъква: та това беше Кейт.

– Не мислиш? – жената се засмя. – Не знаеш ли?

Инспекторът се усмихна накриво.

– Имам чувството, че не знам нищо в момента. Просто не мога да посоча нещо и да кажа... о, сещаш се. Имаме проблеми със сина ни, Том. Не се справя добре в училище и е станал наистина мълчалив и затворен.

– На колко години е?

– Дванадесет.

– Звучи ми като нормално поведение за тази възраст – отвърна Кейт. – Майка ми казва, че по това време съм била абсолютен ужас.

– Ха... мога да повярвам на това – съгласи се Рей. Жената го заплаши с юмрук и той се засмя. – Знам какво имаш предвид, но честно казано, наистина е необичайно поведение за Том. А и нещата се промениха почти за една нощ.

– Мислиш ли, че някой го тормози?

– Мина ми през ума. Не искам да го притискам прекалено много, защото започва да си мисли, че му се карам. Магс е много по-добра в тези работи, но дори тя не може да измъкне нищо от него. – Рей въздъхна. – Деца... кой не иска да има?

– Аз не искам – отвърна Кейт. Вече бяха стигнали до участъка. Тя прокара пропуска си, за да отвори страничната врата. – Поне не скоро. Има прекалено много забавни неща за правене преди това. – Жената се разсмя и Рей ѝ завидя, че е наясно с живота си.

Качиха се по стълбите. Когато стигнаха до втория етаж, където се намираше Службата за криминални разследвания, Рей се спря, ръката му беше на вратата.

– Относно случая на Джордан...

– Ще си остане между мен и теб. Знам.

Кейт се ухили и Рей се успокои вътрешно. Ако началничката разбереше, че някой продължава да работи по случай – дори и без заплащане – който тя недвусмислено беше наредила да бъде прекратен, не се съмняваше, че щеше да отдели нужното време, за да му каже какво мисли. Щеше отново да е в униформа още преди тя да е затворила телефона.

Когато се върна в офиса си, продължи работата си по плановете за операция "Пробив". Началничката го беше помолила да се намеси в разследването за предполагаемо пране на пари. Два нощни клуба в центъра на града бяха използвани като паравани за различни незаконни дейности и имаше доста доказателства, с които трябваше да се запознае. Двамата собственици на нощните клубове бяха известни и влиятелни личности в бизнес обществото и Рей беше наясно, че началничката го тества. Той имаше намерение да приеме предизвикателството.

Прекара останалата част от следобеда в разглеждане на случаите на Трета команда. Сержантката Кели Проктър беше в отпуска по майчинство и Рей беше помолил най-опитния полицай от този екип да изпълнява задълженията ѝ. Шон вършеше добра работа, но инспекторът искаше да се убеди, че нищо нямаше да се прокрадне през мрежата, докато Кели отсъстваше.

Нямаше да мине много време, преди Кейт да бъде повишена и да ѝ се дадат повече отговорности, помисли си той. Тя беше толкова умна, че можеше да научи на някои неща дори и най-опитните му детективи, а и щеше да се наслади на предизвикателството. Спомни си предизвикателното ѝ поведение, когато му обясни, че продължава да работи по случая с убитото дете и избягалия шофьор: тя не отрече, че е отдадена на работата си.

Зачуди се какво я караше да върши всичко това. Дали просто не искаше да бъде победена от един случай, или наистина смяташе, че могат да постигнат положителни резултати по него? Дали не се беше съгласил прекалено бързо с началничката да закрият случая? Помисли за момент, докато барабанеше с пръсти по бюрото си. Технически в момента не беше на служба, а и беше обещал на Магс, че няма да закъснява, но можеше да прекара един час тук и пак да се прибере в прилично време. Преди да успее да промени решението си, отвори най-долното чекмедже и извади досието на Джейкъб Джордан.

Единият час отдавна беше минал, когато забеляза колко е часът.

10

– Ах, помислих си, че си ти! – Бетан ме настига на пътя за Пенфейш, останала е без дъх, а палтото ѝ се вее на вятъра.

– Тръгнала съм към пощата. Радвам се, че се натъкнах на теб.

– Имам новини.

– Какви са те? – Изчаквам приятелката ми да си поеме дъх.

– Вчера дойде търговски представител на една от компаниите за поздравителни картички – обяснява ми тя. – Показах му фотографиите ти и той смята, че биха станали чудесни картички от тях.

– Наистина ли?

Бетан се засмива.

– Да, наистина. Помоли да принтираш няколко и обеща да ги вземе следващия път, когато ни посети.

Не мога да спра широката усмивка, която започва да се появява върху лицето ми.

– Това са чудесни новини, благодаря ти.

– Аз определено ще ги изложа в магазина си. В интерес на истината можеш да си направиш уебсайт и да качиш в него няколко фотографии онлайн, а аз ще добавя контактите в нашия пощенски списък. Много хора искат да имат красиви снимки от мястото, на което са били на почивка.

– Ще го сторя – обещавам ѝ аз, макар да нямам абсолютно никаква представа как да си направя уебсайт.

– Можеш да пишеш и послания, не само имена, нали? "На добър час", "Поздравления", такива неща?

– Да, бих могла. – Представям си цяла поредица от картичките ми, изложени във витрина, разпознаваеми от наклоненото "Д", което смятам да използвам за лого. Без име, само инициал. Така самоличността ми ще остане в тайна. Трябва да започна да правя нещо, за да изкарвам някакви пари. Разходите ми са малки – почти нищо не ям – но съвсем скоро спестяванията ми ще привършат, а нямам никакъв друг източник на доходи. А и ми липсва работата. Гласът в главата ми се присмива и аз се насилвам да го потисна. Защо да не започна друг бизнес? Защо хората да не си купуват фотографиите ми, както си купуваха скулптурите ми?

– Ще го направя – обещавам аз.

– Е, в такъв случай, всичко е решено – отвръща доволна Бетан. – Накъде си се запътила?

Бяхме пристигнали в Пенфейш, без да разбера това.

– Мислех си, че мога да проуча крайбрежието малко повече – обяснявам аз. – Да снимам и други плажове.

– Няма да намериш по-хубав от този в Пенфейш – казва приятелката ми и си поглежда часовника. – След десет минути тръгва автобус за Порт Елис – мястото не е лошо за целта ти.

Когато споменатият автобус пристига, се качвам на него доволна. Празен е и аз сядам колкото се може по-далеч от шофьора, за да избегна всякакви разговори с него. Продължаваме напред по тесни пътища и наблюдавам как морето се отдалечава, след което отново го търся, когато наближаваме крайната си цел.

Тихият път, на който автобусът спира, е хванат като в капан между каменни стени, които като че ли продължават напред по цялото протежение на Порт Елис, няма тротоари, затова се налага да вървя по пътя към онова, което се надявам, че е центърът на селото. Ще разгледам наоколо, след което ще се насоча към брега.

Торбата е наполовина скрита от живия плет, тя е черна и вързана на възел в горната си част. Изхвърлена е в плитката канавка отстрани на пътя. Едва не я подминавам, смятам, че е боклук, оставен от почиващите.

Но тогава тя помръдва, едва забележимо.

Толкова неуловимо, че смятам, че съм си въобразила, че може би вятърът е набръчкал найлона. Навирам се в живия плет и хващам торбата, в която според мен има нещо живо.

Падам на колене и развързвам възела. Зловонната миризма на страх и екскременти ме удря в носа и аз започвам да повръщам, но се опитвам да прогоня гаденето, когато виждам двете животни вътре. Едното кутре не помръдва, кожата на гърба му е издрана от неспокойното, шаващо куче до него, чието скимтене е едва доловимо. Изхлипвам и взимам живото пале, увивам го в палтото си. Непохватно се изправям на крака и се оглеждам наоколо, след което се провиквам към един мъж, който е на стотина метра от мен на пътя.

– Помогнете! Моля ви, помогнете!

Мъжът се отклонява от маршрута си и се насочва в моята посока, изглежда необезпокоен от паниката ми. Човекът е стар и гърбът му е превит, което доближава брадичката му до гърдите.

– Има ли ветеринар тук? – питам аз, когато мъжът е достатъчно близо да ме чуе.

Старецът поглежда към кутрето, което се е укротило в палтото ми, а после и към черната торба на пътя. Изцъква с език и бавно поклаща глава.

– Синът на Алън Матюс – отвръща той. Извива глава, вероятно за да ми покаже къде мога да открия този син, и вдига черната торба със зловещото съдържание. Следвам го и усещам топлината от кученцето да се разстила по гърдите ми.

Ветеринарната клиника е малка бяла сграда в края на платното със знак над вратата, който гласи "Ветеринарна клиника на Порт Елис". Вътре в чакалнята една жена стои на пластмасов стол с котешки кош в скута си. Помещението мирише на дезинфектант и на куче.

Рецепционистката повдига поглед от компютъра си.

– Здравейте, господин Томас, какво можем да направим за вас?

Спътникът ми поздравява и оставя черната торба на плота.

– Тази жена е намерила две кученца, хвърлени в канавката – отвръща мъжът. – Срамота. – Навежда се над мен и ме потупва нежно по ръката. – Те ще ви помогнат – казва той и напуска клиниката, като на излизане кара звънчето над вратата да звъни ентусиазирано.

– Благодарим ви, че ги доведохте.

Рецепционистката носи бадж върху светлосинята си туника, на който в релефно черно е изписано името "Меган".

– Много хора не биха го сторили, сещате се.

Ключовете се люлеят на ремък, който е натъпкан със значки на животни в ярки цветове и благотворителни игли за вратовръзки, от тези, които носят сестрите в детското отделение. Жената отваря торбата и в същия миг пребледнява, след което дискретно се изпарява.

Секунди по-късно една врата в чакалнята се отваря и Меган ми се усмихва.

– Желаете ли да доведете този мъник тук? Патрик ще ви види веднага.

– Благодаря ви. – Следвам жената в помещение със странна форма и разположени в ъглите рафтове. Отсреща има кухненски плот и малка мивка от неръждаема стомана, където някакъв мъж си мие ръцете със зелен сапун, като се сапунисва чак до лактите.

– Здравейте, аз съм Патрик. Ветеринарят – добавя той, след което се засмива. – Но вероятно вече сте се сетили, че е така. – Патрик е висок мъж – по-висок е от мен, което не е обичайно – с мръсноруса коса, която не е сресана в точно определен стил. Под синята си престилка е облечен в дънки и риза на квадрати, чиито ръкави са навити, усмихва се и виждам, че зъбите му са равни и бели. Предполагам, че е в средата на тридесетте си години, може и малко по-стар.

– Казвам се Джена. – Отварям палтото си, за да извадя кутрето в бяло и черно, което е заспало и издава тихи, сумтящи звуци. Явно травмиращата кончина на брат му не му е повлияла особено.

– Какво си имаме тук? – пита ветеринарят и взима нежно животинчето от ръцете ми. Това действие събужда кучето, то потреперва и се дърпа уплашено от човека. Патрик ми го подава отново. – Бихте ли го държали на масата? – пита ме той. – Не искам да го обърквам още повече. Ако някой мъж го е сложил в торбата, вероятно ще мине време, преди да започне отново да им се доверява. – Прокарва ръце над кутрето, а аз приклякам и му шепна утешителни думи в ухото, без да ми пука какво си мисли Патрик за безсмислиците ми.

– Каква порода е? – питам аз.

– Смесена.

– Смесена? – Изправям се, но продължавам да държа стабилно кучето, което се е отпуснало, благодарение на внимателния преглед на Патрик.

Ветеринарят се ухилва.

– Сещате се: по малко от тук, по малко от там. Предимно шпаньол, бих казал аз, ако съдя по тези уши, но Бог знае какво е останалото. Може би коли, дори малко от териер. Нямаше да ги захвърлят, ако бяха породисти, това е сигурно. – Патрик вдига кучето и ми го подава да го гушна.

– Колко ужасно – казвам аз и вдишвам от топлината на малкото животинче. То навира носа си във врата ми. – Кой би сторил подобно нещо?

– Ще съобщим на полицията, но шансовете да открият някого са прекалено малки. Всички си мълчат, имам предвид хората наоколо.

– Какво ще се случи с този мъник? – питам аз.

Патрик прибира ръцете си надълбоко в джобовете на престилката и се навежда над мивката.

– Можете ли да го задържите?

Мъжът има тъжи бели линии в ъгълчетата на очите си, все едно постоянно мижи срещу слънцето. Вероятно прекарва доста време навън.

– Предвид обстоятелствата, при които сте го намерили, едва ли някой ще дойде да си го потърси – казва Патрик, – а ние вече нямаме място в приюта. Ще ни помогнете изключително много, ако го вземете при вас. Прилича ми на добро пале.

– О, Боже, не мога да се грижа за куче! – заявявам аз. Не мога да се отърся от мисълта, че всичко това се е случило само защото съм дошла в Порт Елис днес.

– Защо не?

Колебая се. Как да му обясня, че около мен се случват лоши неща? Бих се радвала да имам същество, за което да се грижа отново, но в същото време това ме ужасява. Ами ако не мога да се справя? Ами ако се разболее?

– Даже не знам дали хазяинът ми ще се съгласи – казвам най-накрая.

– Къде живеете? В Порт Елис ли?

Поклащам глава.

– В Пенфейш. В една вила недалеч от караванния парк.

Виждам блясък в очите на Патрик.

– Да не сте наели мястото на Йестин?

Кимам. Вече не се изненадвам, че всички го познават.

– Оставете го на мен – казва ветеринарят. – Йестин Джоунс е съученик на баща ми и разполагам с достатъчно мръсни факти за него, че да ви позволи да отглеждате и стадо слонове, ако пожелаете.

Усмихвам се. Трудно е да не го сторя.

– Мисля да се откажа от слоновете – отвръщам аз и мигновено се изчервявам.

– Шпаньолите са чудесни за деца – казва Патрик. – Имате ли си свои?

Мълчанието като че ли продължава вечно.

– Не – отвръщам най-накрая. – Нямам деца.

Кутрето се изплъзва от ръката ми и започва да ближе енергично брадичката ми. Чувствам как сърцето му бие върху моето.

– Добре – съгласявам се аз. – Ще го взема.

11

Рей се изхлузи внимателно от леглото, не искаше да събужда Магс. Беше ѝ обещал уикенд без работа, но ако станеше сега, можеше да преглежда имейлите си около час, преди тя да се събуди, и да набере преднина по случая "Пробив". Щяха да издадат две едновременни заповеди за претърсване и ако източниците им не грешаха, щяха да открият огромни количества кокаин и на двете места, както и документация, която да покаже потока на парите в предполагаемо законния им бизнес.

Рей обу панталоните си и тръгна да търси кафе. Докато кипваше вода, чу стъпки в кухнята зад себе си и се обърна.

– Тате! – Люси обви ръце около кръста му. – Не знаех, че си буден!

– От кога си станала? – попита той, отлепи ръцете ѝ от себе си и се наведе да я целуне. – Съжалявам, че не успях да те видя, преди да си легнеш снощи. Как беше в училище?

– Добре, предполагам. Как беше на работа?

– Добре, предполагам.

Двамата се ухилиха един на друг.

– Може ли да гледам телевизия? – Люси задържа дъха си и го изгледа с умолителен поглед. Магс имаше строги правила относно гледането на телевизия рано сутрин, но все пак беше уикенд, а и щеше да остави Рей на спокойствие, за да поработи.

– Ох, върви.

Момиченцето се стрелна към дневната, преди баща ѝ да е променил решението си, и след малко се чуха гръмките звуци от някакво анимационно филмче. Рей седна на кухненската маса и включи блекберито си.

До осем часа беше прегледал повечето си имейли и си правеше втора чаша кафе, когато Люси дойде в кухнята да се оплаче, че е освирепяла от глад и да пита къде е закуската.

– Том още ли спи? – попита Рей.

– Да. Мързеланчо.

– Не съм мързелив! – разнесе се възмутен глас от стълбището горе.

– Такъв си! – изкрещя Люси.

Чуха се стъпки и Том заслиза по стълбите надолу, лицето му беше сънено, а косата му разрошена. Челото му беше цялото в петна.

– Не съм! – изкрещя в отговор той и блъсна сестра си.

– Ох! – изпищя Люси и в очите ѝ веднага се появиха сълзи. Долната ѝ устна затрепери.

– Не беше силно!

– Напротив, беше!

Рей изръмжа и се зачуди дали всички братя и сестри се биеха като тези двамата. Точно когато щеше да ги разделя насила, Магс дойде долу при тях.

– Да спиш до осем часа съвсем не е мързелуване, Люси – каза меко тя. – Том, не удряй сестра си. – Жената взе кафето на Рей. – Това за мен ли е?

– Да. – Съпругът ѝ постави отново вода на котлона. Погледна към децата, които стояха на масата и планираха какво ще правят по време на лятната ваканция, кавгата им беше забравена – поне в момента. Магс винаги успяваше да ги усмири по начин, който той така и не беше овладял.

– Как го правиш? – попита я Рей.

– Нарича се да бъдеш родител – отвърна тя. – Трябва да пробваш някой път.

Съпругът ѝ не се хвана на въдицата. Напоследък единственото, което правеха, беше да се критикуват, а той не беше в настроение за поредния дебат относно работата на пълен работен ден и родителстването на пълен работен ден.

Магс се движеше грациозно из кухнята, поставяше храна на масата, майсторски препичаше филийки, наливаше сок и пиеше кафе.

– Кога се прибра снощи? Не съм те усетила. – Тя сложи престилка върху пижамата си и започна да бърка яйца. Престилката ѝ беше подарена преди няколко години от Рей за Коледа. Съпругът ѝ я беше купил като шега – като онези ужасни съпрузи, които купуваха на жените си тенджери и дъски за гладене – но Магс не я сваляше оттогава. Върху нея имаше картинка на домакиня от петдесетте години на миналия век и мотото: "Обичам да готвя с вино... понякога дори слагам мъничко в храната." Рей помнеше как се прибираше от работа и обвиваше ръце около съпругата си, която стоеше пред фурната, усещаше как престилката се намачква под пръстите му. Не беше правил това от известно време.

– Мисля, че беше около един – отговори на въпроса инспекторът. На една от бензиностанциите в покрайнините на Бристъл имаше въоръжен грабеж. Само за няколко часа бяха успели да заловят всичките четирима мъже, замесени в инцидента, и Рей беше останал в службата повече като жест на солидарност с екипа си, отколкото от необходимост.

Кафето му беше прекалено горещо, но въпреки това отпи от него и си изгори езика. Блекберито извибрира и той погледна към дисплея му. Дребния му беше изпратил имейл, за да го уведоми, че четиримата престъпници са били изправени пред съботния съд, където магистратите са ги осъдили. Започна да пише бърз имейл на суперинтенданта.

– Рей! – скастри го Магс. – Без работа! Обеща.

– Съжалявам, просто наваксвам с имейлите от снощи.

– Само два дни са, Рей, ще трябва да се оправят и без теб. – Жената сложи тигана с яйца на масата и седна.

– Внимателно – предупреди дъщеря си, – горещо е. – Погледна съпруга си. – Искаш ли закуска?

– Не, благодаря, ще хапна нещо по-късно. Ще отида да си взема душ. – Облегна се на рамката на вратата за момент и се загледа как семейството му закусва.

– В понеделник трябва да оставим вратата отключена за мияча на прозорци – каза Магс, – така че може ли да ми напомниш утре вечер, когато изхвърляш кофите с боклук? А, ходих до съседите да видя дърветата. Обещаха да ги отсекат през следващите две седмици, макар че докато не го видя с очите си, не вярвам.

Рей се чудеше дали "Поуст" ще публикуват статия за снощната работа. Все пак бяха достатъчно бързи да отразяват случаите, които полицията не успяваше да разреши.

– Звучи чудесно – отвърна той.

Магс остави вилицата си и го погледна.

– Какво? – учуди се съпругът ѝ. Качи се горе, за да се изкъпе, като преди това написа кратко съобщение на пресаташето. Щеше да е срамота да не се отрази подобен успех като снощния.

– Благодаря ти за днес – каза Магс. Двамата стояха на дивана, но никой от тях не смяташе да включва телевизора.

– За какво?

– Че остави работата си поне за ден. – Магс отпусна глава назад и затвори очи. Кожата в краищата на очите ѝ се отпусна и изведнъж сякаш стана по-млада: Рей осъзна колко често беше намръщена и се зачуди дали и той беше същият.

Съпругата му имаше усмивка, която майката на Рей наричаше щедра.

– Това означава, че имам голяма уста – засмя се Магс първия път, когато чу това определение.

Инспекторът се усмихна при спомена. Може би съпругата му се усмихваше по-малко в последно време, но все пак си беше същата Магс, която беше и тогава. Тя често се оплакваше от килцата, които беше натрупала, откакто се родиха децата, но Рей я харесваше точно такава – коремът ѝ беше закръглен и мек, а гърдите – увиснали и големи. Комплиментите му винаги уцелваха глухото ухо на съпругата му и той се беше отказал да ѝ ги прави.

– Беше чудесно – съгласи се Рей. – Трябва да го правим по-често. – Прекараха деня у дома, почиваха си и играха крикет в градината, докато слънцето не залезе. Рей беше извадил комплекта за суингбол[10] от гаража и двете деца играха с него целия следобед, макар Том да беше заявил на висок глас, че играта е много тъпа.

– Хубаво беше да видя Том да се смее – каза Магс.

– Не го прави често напоследък, нали?

– Тревожа се за него.

– Искаш ли да говорим с училището отново?

– Не мисля, че има някакъв смисъл – отвърна съпругата му. – Почти краят на учебната година е. Надявам се смяната на учителите да му се отрази добре, а и вече няма да е от най-малките – може би това ще го направи по-уверен.

Рей се опитваше да прояви разбиране към сина си, който се носеше по течението на втория срок в училище със същата липса на ентусиазъм, която беше обезпокоила учителката му от самото начало на годината.

– Така ми се иска да споделя с нас – каза Магс.

– Той се кълне, че всичко е наред – отвърна Рей. – Просто е типичният юноша, това е всичко, но ще трябва да се промени, защото ако запази същото отношение към училището и последната година, ще има неприятности.

– Вие двамата като че ли се разбирахте добре днес – констатира Магс.

Така беше, целия ден не се бяха скарали. Рей прехапваше езика си на коментарите на Том, а Том беше намалил въртенето на очите. Денят беше хубав.

– А и не беше толкова лошо да си изключиш блекберито, нали? – попита Магс. – Не получи сърцебиене? Не те обля студена пот? Не изпадна в делириум?

– Ха-ха. Не, не беше толкова зле. – В интерес на истината не го беше изключил и през целия ден телефонът му вибрираше в джоба. По едно време се оттегли в тоалетната, за да прегледа имейлите си и да се увери, че не е пропуснал нещо важно. Беше отговорил на един от началничката относно операция "Пробив" и се зае с този от Кейт за злополуката с детето, който нямаше търпение да прочете внимателно. Магс не разбираше, че ако зарежеше блекберито за цял уикенд, след това щеше да има изключително много работа в понеделник, както и през останалата част от седмицата, за да навакса, и нямаше да има възможност да се заеме с всичко, което изникнеше впоследствие.

Рей стана от дивана.

– Ще отида в кабинета си да поработя около час.

– Какво? Нали каза, че няма да работиш!

Съпругът ѝ се смути.

– Децата вече си легнаха.

– Да, но аз... – Магс млъкна и лекичко поклати глава, все едно имаше нещо в ухото.

– Какво?

– Нищо. Всичко е наред. Прави каквото искаш.

– Ще съм готов до час, обещавам.

Близо два часа по-късно Магс отвори вратата на кабинета.

– Помислих си, че може да се зарадваш на чаша чай.

– Благодаря ти. – Рей се протегна и изръмжа, когато гърбът му изпука.

Съпругата му сложи чашата на бюрото и надникна над рамото му към дебелата купчина с документи, които четеше.

– Това ли е извънкласната дейност? – Жената прегледа най-горния лист. – Джейкъб Джордан? Това не е ли детето, което беше прегазено миналата година?

– Точно то е.

Магс изглеждаше объркана.

– Мислех си, че случаят е затворен.

– Така е.

Жената седна на едната облегалка на фотьойла, който държаха в кабинета, защото не се връзваше с килима в дневната. Не пасваше добре и в кабинета на Рей, но беше най-удобното кресло, в което някога беше сядал, и той отказваше да се раздели с него.

– Защо Службата за криминални разследвания продължава да работи по него?

Рей въздъхна.

– Не работи – отвърна той. – Случаят е затворен, но така и не архивирах материалите по него. Просто преглеждаме фактите отново, за да видим дали не сме пропуснали нещо.

– Ние?

Рей млъкна за миг.

– Екипът. – Не знаеше защо не спомена Кейт, но щеше да прозвучи странно, ако започнеше да се обяснява точно сега. По-добре беше да я държи настрана, в случай че началничката някога разбереше какво се случва. Нямаше нужда Кейт да си навлича неприятности още в началото на обещаващата си кариера.

– О, Рей – гласът на Магс беше нежен, – нямаш ли си достатъчно работа с настоящите случаи, че преглеждаш и студените досиета?

– Това е все още топло – отвърна съпругът ѝ. – А и все си мисля, че прекалено рано се отказахме. Ако му дадем още един шанс, може да намерим нещо.

Последва кратко мълчание, преди Магс да продължи:

– Не можеш да сравняваш всички с Анабел.

Рей стисна по-силно дръжката на чашата си.

– Недей.

– Не можеш да се измъчваш по този начин всеки път, в който не разрешите някой случай. – Магс се наведе напред и стисна коляното му. – Ще се побъркаш.

Рей отпи от чая. Анабел Сноудън беше първият случай, който пое на длъжността инспектор. Момичето беше изчезнало след училище и майка ѝ и баща ѝ бяха обезумели от ужас. Две седмици по-късно Рей беше арестувал баща ѝ за убийството, след като тялото на Анабел беше открито в шкафа под леглото в апартамента му; била държана жива там повече от седмица.

– Знаех си, че има нещо странно около Тери Сноудън – каза Рей и най-накрая погледна към Магс. – Трябваше да се боря по-упорито за задържането му веднага, след като момичето беше изчезнало.

– Нямаше доказателства – припомни му съпругата му. – Хубаво е един полицай да има инстинкти, но не можеш да водиш случай, като се уповаваш само на предчувствия. – Съвсем внимателно Магс затвори досието на Джейкъб. – Различен случай – каза тя. – Различни хора.

– Но пак става въпрос за дете – отвърна Рей.

Магс взе ръцете му в своите.

– Вече е мъртво, скъпи. Можеш да работиш денонощно, но няма да промениш това. Забрави го.

Рей не отговори. Обърна се към бюрото си и отвори досието отново, като едва забеляза кога Магс напусна кабинета му и си легна. Когато влезе в пощата си, намери нов имейл от Кейт, изпратен преди няколко минути. Написа набързо:

Отговорът пристигна след няколко секунди.

Рей си представи Кейт свита на дивана, от едната страна – лаптопът ѝ, а от другата – нещо за ядене.

Рей се ухили. Извлачи прозореца с пощата си до ъгъла на екрана, където можеше да го държи под око и започна да чете получените по факса болнични доклади.

Рей се засмя.

Рей неохотно затвори пощата си и се върна към купчината с болничните доклади. Бяха минали месеци, откакто Джейкъб беше блъснат и убит, и един изнервяш, глас в главата на инспектора му казваше, че цялата тази допълнителна работа няма да доведе до нищо. Парченцето от фара за мъгла на волвото се оказа, че принадлежи на някаква домакиня, която се плъзнала върху леда и ударила едно от дърветата край пътя. Бяха прекарали всички тези работни часове за нищо, а на всичкото отгоре продължаваха да го правят. Рей си играеше с огъня, като тръгваше срещу волята на началничката, а и оставяше Кейт да върши същото. За съжаление вече беше затънал прекалено надълбоко – не можеше да спре, дори и да искаше да го стори.

12

По-късно през деня ще стане топло, но засега въздухът е студен и аз вдигам рамене към ушите си.

– Хладничко е днес – казвам на глас.

Започнала съм да си говоря сама, също като старата дама, която някога ходеше по Клифтън Съспеншън Бридж, натоварена с чанти, пълни с вестници. Чудя се дали още го прави, дали още кръстосва моста всяка сутрин и всяка вечер? Когато напуснеш едно място, е лесно да си представиш, че животът в него продължава по същия начин както преди, макар че всъщност нищо не остава същото за дълго време. Животът ми в Бристъл можеше да принадлежи на някой друг.

Изгонвам мисълта, нахлузвам ботушите си и увивам шал около врата си. Провеждам ежедневната си битка с ключалката, която захапва ключа ми и отказва да му позволи да се завърти. Най-накрая успявам да заключа вратата и пускам ключа в джоба си. Бо припка след мен. Следва ме като, сянка, нито за миг не ме изпуска от поглед. Когато го прибрах у дома онзи ден, скимтя цяла вечер, искаше да дойде да спи с мен в леглото ми. Вместо това затиснах ушите си с възглавницата и заглуших жалния му плач, защото знаех, че ако му позволя това, по-късно щях да съжалявам. Минаха няколко дни, преди да престане да скимти, и дори сега спи долу пред стълбището, като се събужда веднага, щом чуе дъските на спалнята ми да скърцат.

Проверявам дали съм взела днешния списък с поръчки – помня всяка една от тях, но не искам да допусна грешка. Бетан продължава да рекламира снимките ми на летовниците и макар да ми е трудно да го повярвам, доста съм заета. Не по същия начин както преди, с всички изложби и поръчки, но все пак съм заета. На два пъти зареждах караванния магазин с картички и няколко заявки бяха изпратени на направения от мен уебсайт. Той е доста далеч от някогашното ми уеб присъствие, но всеки път, в който го погледна, се чувствам горда, че съм го направила сама, без никаква чужда помощ. Не е кой знае какво, но постепенно започвам да мисля, че вероятно не съм чак толкова безполезна, колкото някога смятах.

Не съм сложила името си на уебсайта: само галерия от снимки, малко тромава и обикновена система за поръчки и името на новия ми бизнес – Написано в пясъка. Бетан ми помогна да го избера над бутилка вино във вилата ми една вечер, когато говореше за начинанието ми с такъв ентусиазъм, че нямаше как, освен да го споделя с нея.

– Какво мислиш? – продължаваше да ме пита тя. Никой не ме беше питал за мнението ми от доста дълго време.

Август е най-натовареният месец за караванния парк и макар да продължавам да виждам Бетан поне веднъж седмично, ми липсва тишината на зимата, когато можем да си говорим час, че и повече, с крака, опрени в масления радиатор в ъгъла на магазина. Плажовете също са препълнени и се налага да ставам рано сутрин, веднага след изгрева, за да си осигуря свободна пясъчна площ за снимките ми.

Една чайка ни кряска и Бо бяга по пясъка и лае по птицата, която му се подиграва от безопасното пространство на небето. Сритвам боклуците по плажа и взимам една дълга пръчка. Водата тъкмо се е отдръпнала, но пясъкът е топъл и е започнал да изсъхва. Смятам да напиша днешното послание близо до морето. Изваждам листче хартия от джоба си и си припомням каква е първата заявка.

– Джулия – казвам аз. – Е, това си е доста лесно.

Бо ме поглежда въпросително. Смята, че говоря на него. Вероятно наистина е така, макар че не трябва да свиквам да се уповавам на него. Гледам на него така както Йестин гледа на овчарските си кучета: като инструменти от занаята му, като същества, които изпълняват определени функции. Бо е моето куче пазач. Все още нямам нужда от защита, но може да ми потрябва.

Навеждам се и изписвам голямо Д, изправям се да проверя размера му, преди да напиша останалите букви от името. Когато съм готова, хвърлям настрана пръчката и вадя фотоапарата си. Слънцето вече е изгряло и слабата му светлина хвърля розово сияние върху пясъка. Правя десетина снимки, приклекнала и гледаща през визьора, докато написаното не е погълнато от бялата пяна на морето.

За следващата поръчка се оглеждам за чист участък от плажа. Работя бързо, събирам наръчи с пръчки от купчините, изхвърлени от водата. Когато и последният плавей е на мястото си, поглеждам с критично око творението си. Кичури от все още лъскави водорасли висят от краищата на пръчките и камъните, които съм използвала, за да направя рамка за написаното. Плавеите ограждат пространство от метър и осемдесет по дължина: достатъчно, за да побере въртеливите букви, които гласят Прости ми, Алис. Когато се пресягам, за да преместя една пръчка, Бо излиза от морето и лае развълнувано.

– Мирно! – провиквам се аз. Слагам ръка върху фотоапарата, който виси върху тялото ми, в случай, че скочи отгоре ми. Кучето не ми обръща никакво внимание, то бяга по брега към другия край на плажа и оставя мокри дири зад себе си. Целта му е човек, който върви по пясъка. Първата ми мисъл е, че това е мъжът с кучето, който ме беше заговорил преди време, но тогава той поставя ръцете си в джобовете на лъскавото си яке и аз си поемам рязко въздух, защото движението ми е познато. Как е възможно това? Не познавам никого тук, освен Бетан и Йестин, но този човек, който е на не повече от стотина метра от мен, върви целенасочено в моята посока. Виждам лицето му. Разпознавам го, макар че не знам кой е, и неспособността ми да се сетя откъде, ме прави уязвима. Усещам как в гърлото ми се надига паника и извиквам на Бо.

– Джена, нали така?

Иска ми се да побягна, но краката ми като че ли са пуснали корени. Прехвърлям наум всички хора, които познавам в Бристъл. Знам, че съм го срещала някъде преди.

– Съжалявам, не исках да те изплаша – казва мъжът и аз осъзнавам, че се треса. Наистина изглежда загрижен и се усмихва широко, като че ли за да се извини. – Патрик Матюс. Ветеринарят от Порт Елис – добавя той. В този момент си го спомням, както и начина, по който прибра ръце в джобовете на синята си престилка при първата ни среща.

– Съжалявам – най-накрая успявам да изрека аз, гласът ми е тих и несигурен. – Не те познах. – Поглеждам към празната крайбрежна пътека. Съвсем скоро хората ще започнат да пристигат, за да прекарат деня на плажа, подготвени за всякакви атмосферни условия със своите чадъри, слънцезащитен крем и прегради, които да ги пазят от вятъра. За първи път и аз се радвам, че сезонът е в разгара си и Пенфейш е пълен с хора: усмивката на Патрик е топла, но вече съм си патила от такава преди.

Мъжът се навежда, за да погали ушите на Бо.

– Май си свършила доста добра работа с този момък. Как го кръсти?

– Името му е Бо. – Не мога да се спра: правя две очевидни стъпки назад и веднага усещам как възелът в гърлото ми се разхлабва. Отпускам ръцете си, но те не ме слушат и вместо това се сплитат зад гърба ми.

Патрик пада на колене и се заиграва с Бо, който ляга по гръб, за да му погалят коремчето, изпълнен с щастие от случайното внимание.

– Въобще не изглежда нервен.

Успокоявам се от отношението на Бо към мъжа. Не казват ли, че кучетата са добри в преценката си за хората?

– Не, справя се чудесно – отвръщам аз.

– Определено е така. – Патрик се изправя и изтърсва пясъка от коленете си, а аз съумявам да остана на мястото си.

– Така като гледам, не си имала проблеми с Йестин. – Мъжът се ухилва.

– Никакви – отвръщам аз. – В интерес на истината той смята, че кучето е неделима част от всяко домакинство.

– Не мога да не се съглася с него. Самият аз бих си взел едно, но работя толкова много часове, че няма да е честно. А и се срещам с достатъчно животни през деня, че не се оплаквам.

Патрик се чувства като у дома си край морето, по ботушите му е полепнал пясък, а гънките на якето му са побелели от солта. Той кима към сърцето на плажа.

– Коя е Алис и защо ѝ искаш прошка?

– О, това не е за мен. – Сигурно ме мисли за странна, щом рисувам в пясъка. – Поне сантиментът не е. Правя снимка за някого.

Патрик изглежда объркан.

– Такава ми е работата – обяснявам аз. – Фотографка съм. – Вдигам фотоапарата си, все едно няма да ми повярва. – Хората ми изпращат съобщения какво искат да напиша в пясъка и аз идвам тук, пиша го и след това им изпращам снимката. – Спирам да говоря но мъжът изглежда изключително заинтригуван.

– Какви съобщения?

– Предимно любовни послания – или предложения за брак – но получавам и други заявки. Това очевидно е извинение, а понякога хората ме карат да пиша известни цитати или текстове на любими песни. Всеки път е различно. – Отново спирам да говоря и се изчервявам неимоверно.

– Изкарваш си прехраната по този начин? Удивителна професия! – Търся сарказъм в гласа му, но не откривам такъв и си позволявам да се почувствам малко горда. Наистина професията ми е удивителна и я създадох от нищото.

– Продавам и други снимки – продължавам с обясненията аз, – предимно на плажа. Толкова е красив, че много хора искат да си ги купят.

– Така е, нали? Обожавам това място.

Няколко секунди стоим в мълчание и наблюдаваме как вълните се образуват и после се разбиват в пясъка. Започвам да се изнервям, затова мисля какво да кажа.

– Какво те води тук? – питам аз. – Не са много хората, които се разхождат по плажа толкова рано през деня, освен ако нямат куче.

– Трябваше да пусна една птичка – обяснява Патрик. – Една жена донесе ганет[11] (със счупено крило), който остана в клиниката, докато се оправи. Прекара няколко седмици с нас и днес го доведох на скалите, за да го пусна. Опитваме се да ги пускаме на същите места, на които са били открити, за да получат своя шанс за оцеляване. Когато видях съобщението ти в пясъка, не устоях на изкушението да сляза долу и да те попитам за кого си го написала. Едва когато наближих, осъзнах, че вече сме се срещали.

– Ганетът отлетя ли?

Патрик кима.

– Ще се оправи. Случва се доста често. Не си местна, нали? Помня, че каза, че си отскоро в Пенфейш, когато доведе Бо при мен. Откъде идваш?

Преди да успея да измисля отговор, някакъв телефон звъни – тенекиена мелодия, която звучи някак неуместно на плажа. Вътрешно въздъхвам от облекчение, макар вече да имам добре съчинена история, подготвена за Йестин и Бетан и случайния минувач, който се насочва към мен в търсене на разговор. Аз съм човек на изкуството по професия, но съм наранила ръката си по време на инцидент и не мога да работя, затова съм се захванала с фотография. Не е много далеч от истината все пак. Не са ме питали за деца и се чудя дали ще успея да изрека отговора, без да издам истинските си чувства.

– Съжалявам – казва Патрик. Бърка в джобовете си и изважда от тях малък пейджър, заровен в шепа гранули и сламени клечки, които падат върху пясъка. – Трябва да е усилен до край, иначе не го чувам. – Мъжът поглежда към малкото екранче. – Опасявам се, че се налага да бягам. Доброволец съм на спасителната лодка[12] в Порт Елис. На повикване съм два пъти месечно и както изглежда, явно имат нужда от нас сега. – Прибира пейджъра в джоба си. – Радвам се, че те видях отново, Джена. Наистина се радвам.

Патрик вдига ръка за довиждане, хуква да бяга нагоре по пясъчната пътека и изчезва, преди да успея да се съглася с него.

Връщаме се във вилата и Бо ляга в коша си изтощен. Свалям сутрешните снимки на компютъра, докато чакам чайника да заври. Станали са по-хубави, отколкото очаквах, предвид разсейването: буквите изпъкват на съхнещия пясък, а сърцето ми от плавеи е перфектната рамка. Оставям най-доброто изображение на екрана, за да поработя върху него по-късно, и отнасям кафето си горе. Ще съжалявам за това, сигурна съм, но не мога да се спра.

Сядам на пода, оставям чашата си на голите дъски и търся под леглото кутията, която не съм докосвала, откакто пристигнах в Пенфейш. Издърпвам я към мен и кръстосвам крака под себе си, за да отворя капака. Вдишвам спомените заедно с прахта. Болката ме обгръща мигновено и знам, че е по-добре да затворя кутията и да не я пипам повече. Но също като наркоман, който желае следващата си доза, така и аз не мога да я оставя.

Взимам малкия фотоалбум, който е на върха на купчина документи. Прокарвам пръсти през снимките от времето, което ми се струва толкова далечно, все едно принадлежи на някой друг. Ето ме в градината, отново в кухнята, готвя. Тук съм бременна, гордо пъча корема си и се хиля пред фотоапарата. Възелът в гърлото ми се отпуска и усещам добре познатия бодеж в очите си. Премигвам, за да го изгоня. Бях толкова щастлива онова лято, сигурна, че новият живот ще промени всичко и ще можем да започнем отначало. Смятах, че ще е добре за нас. Докосвам снимката и проследявам с пръст формата на корема си, като си представям къде е била главата му, свитите му крайници, едва оформените му пръстчета.

Внимателно, все едно мога да нараня своето неродено дете, затварям албума и го връщам обратно в кутията. Трябва да сляза долу сега, докато все още мога да се контролирам. Усещането е като постоянното бутане с език на болен зъб или чесането на краста. Опипвам, докато пръстите ми не намират мекия заек, с който спях всяка вечер на моята бременност, за да мога после да го дам на сина си, напоен с моята миризма. Вдигам го към лицето си и вдишвам, отчаяно търся следа от него. Изпускам ридание и Бо изкачва безшумно стъпалата и влиза в спалнята.

– Слизай долу, Бо – нареждам му аз.

Кучето не ми обръща внимание.

– Махай се! – крещя към него, една луда жена, която стиска детска играчка. Пищя и не мога да се спра, макар че не Бо виждат очите ми, а човека, който отне бебчето ми, човека, който отне живота ми, когато отне този на сина ми. – Махай се! Махай се! Махай се!

Бо ляга на пода, тялото му е напрегнато, а ушите му са сплескани върху главата му. Но той не се предава. Бавно, сантиметър по сантиметър, животното се приближава до мен, без да сваля и за миг очи от мен.

Успокоявам се също толкова бързо, колкото съм избухнала.

Бо се спира до мен, все още е легнал върху дъските, и поставя глава в скута ми. Затваря очи и аз усещам тежестта и топлината му през дънките си. Неочаквано ръката ми започва да го гали и сълзите ми потичат.

13

Рей беше събрал екипа си за операция "Пробив". Кейт щеше да отговаря за веществените доказателства[13]; това си беше доста работа за някого, който беше в отбора само от осемнадесет месеца, но той беше сигурен, че тя ще се справи.

– Естествено, че мога! – каза детективката, когато ѝ спомена притесненията си. – А и винаги мога да се обърна към теб, ако имам някакви проблеми, нали?

– По всяко време – отвърна Рей. – Питие след работа?

– Само се опитай да ме спреш.

Срещаха се по два-три пъти седмично след работа, за да обсъждат случая с блъснатото дете и избягалия шофьор. С изчерпването на възможностите бяха започнали да говорят все по-малко за него и все повече за живота си извън службата. Рей се изненада да разбере, че Кейт, също като него, е страстна почитателка на Бристъл Сити и двамата бяха прекарали много приятни вечери в оплакване на скорошното им изпадане от лигата[14]. За първи път от години инспекторът се почувства като нещо различно от съпруг или баща, или дори полицай. Почувства се като Рей.

Мъжът внимаваше да не работи по случая с детето по време на работните си часове. Така или иначе нарушаваше заповедта на началничката, но докато не го правеше през работно време, смяташе, че няма как да я ядоса. А и ако попаднеха на някоя сигурна следа, която доведеше до арест – е, началничката щеше да запее друга песен тогава.

Трябваше да крият работата си от останалата част от екипа на Службата за криминални разследвания, затова Рей и Кейт се срещаха в един пъб, който беше доста далеч от обичайните обиталища на полицията. "Конят и Жокеят" беше тихо местенце, с отделени с паравани сепарета, където можеха да си отворят документацията, без да се тревожат, че някой ще ги шпионира, а съдържателят никога не вдигаше поглед от кръстословицата си. Това беше приятен начин да завършиш деня и да се освободиш от стреса, преди да се прибереш у дома, и Рей постоянно проверяваше колко е часът, докато не стана време да си тръгне от офиса.

Както обикновено, един телефонен разговор в пет часа го забави и когато влезе в пъба, Кейт беше на половината на питието си. Безмълвното споразумение между тях гласеше, че който пристигне първи тук, купува пиячката, така че неговата халба с "Прайд" го очакваше на масата.

– Какво те задържа? – попита Кейт и бутна пивото към него. – Нещо интересно?

Рей отпи глътка от халбата.

– Един случай, който може да поемем – отвърна инспекторът. – Става въпрос за наркопласьор в квартал Крестън, който използва шест или седем хлапета, които да му вършат мръсната работа – струва ми се, че ще излезе нещо интересно от цялата работа. – Един изключително устат член на Парламента от лейбъристката партия постоянно използваше проблема с наркотиците като основа за надутите си публични речи за заплахата към обществото, която тези беззаконни квартали представляват, и Рей знаеше, че началничката иска от тях да заемат активна позиция по въпроса. Надяваше се операция "Пробив" да мине добре, което щеше да го изстреля нагоре в очите на шефката му и тя вероятно щеше да поиска от него да оглави и този случай.

– Екипът, който работи по случаите на домашно насилие, се е свързал с Доминика Лете – продължи Рей, – приятелката на един от дилърите. Опитват се да я накарат да повдигне обвинение срещу него. Очевидно не искаме да го уплашим, като изпратим полиция, но едновременно с това наш морален дълг е да се погрижим за приятелката му.

– В опасност ли е?

Рей обмисли въпроса, преди да отговори.

– Не знам. Областният прокурор смята, че рискът е голям, но тя твърдо отказва да ни осигури улики срещу него и в момента въобще не ни сътрудничи.

– Колко време имаме, докато можем да действаме?

– Може да минат седмици – обясни Рей. – Прекалено много е. Ще трябва да я преместим на сигурно място – при положение че се съгласи – и да го задържим с обвинения за домашно насилие, докато не изникнат доказателства, че е наркопласьор.

– Изборът на Хобсън[15] – каза Кейт замислена. Кое е по-важно: продажбата на наркотици или домашното насилие?

– Не е толкова просто, нали? Какво ще кажеш за насилие, причинено заради наркотици? За кражбите, осъществени от пристрастени, които мислят единствено за следващата си доза? Резултатите от пласьорството може и да не са толкова светкавични като удар в лицето, но се разпростират надалеч и са много болезнени. – Рей осъзна, че говори по-силно от нормалното и млъкна.

Кейт сложи ръката си върху неговата, за да го успокои.

– Хей, аз го играя адвокатка на дявола. Решението не е лесно.

Рей се ухили глуповато.

– Съжалявам, бях забравил колко се разпалвам от подобни неща. – В интерес на истината от доста време не се беше замислял на подобни теми. Работеше като служител на реда от толкова много години, че причините да се занимава с тази професия бяха заровени под купища документация и лични проблеми. Радваше се, че му беше напомнено кое наистина е от значение.

Погледът му за момент срещна този на Кейт и Рей почувства топлината на кожата ѝ върху своята. Секунда по-късно жената дръпна ръката си и се изсмя пресилено.

– Едно за из път? – попита инспекторът. Когато се върна на масата, моментът беше отминал и той се замисли дали не си беше въобразил всичко. Остави напитките и отвори пакет с чипс, който постави между двамата.

– Нямам нищо ново за случая на Джейкъб – призна Рей.

– Нито пък аз – въздъхна Кейт. – Ще се наложи да се откажем, нали?

Мъжът кимна.

– Така изглежда. Съжалявам.

– Благодаря ти, че ми позволи да работя по случая и ми помага през цялото време.

– Беше права, че не трябва да се отказваме – отвърна Рей, – и се радвам, че продължихме с него.

– Макар че не мръднахме и крачка напред?

– Да, защото сега можем да спрем с чиста съвест, нали? Сторихме всичко, което можеше да се направи.

Кейт кимна бавно.

– Чувството е различно, така е. – Жената погледна към Рей преценяващо.

– Какво?

– Май не си подлизуркото на началничката в крайна сметка. – Тя се ухили и той се засмя. Радваше се, че се беше издигнал в очите и.

Ядяха чипс в приятно мълчание и Рей провери телефона си, в случай че Магс му беше изпратила съобщение.

– Как вървят нещата у дома?

– Както винаги – отвърна инспекторът и прибра апарата в джоба си. – Том продължава да сумти по време на храненията, а Магс и аз продължаваме да спорим по въпроса какво трябва да се направи. – Изсмя се, но Кейт не се присъедини към него.

– Кога ще ходите пак при учителката му?

– Бяхме в училището вчера – отговори мрачно Рей. – Минали са едва шест седмици от новата година, а Том вече пропуска часове. – Барабанеше с пръсти по масата. – Не го разбирам това дете. През лятото всичко беше наред, но след като започна училище, се върна същият стар Том: некомуникативен, навъсен, груб.

– Все още ли мислиш, че го тормозят?

– Училището казва не, но те винаги биха казали това, нали?

– Рей нямаше високо мнение за класната на Том, която бързаше да прехвърли вината върху него и съпругата му, че не представлявали обединен фронт на родителските срещи. Магс го беше заплашила, че ще дойде в офиса му и ще го измъкне насила за следващата среща, и Рей беше толкова притеснен, че ще забрави, че работи у дома цял ден, така че да може да придружи Магс за уговорката. Не че това промени нещо.

– Учителката на Том казва, че той влияе лошо на останалите в класа – обясни инспекторът. – Очевидно е подривен. – Изкикоти се подигравателно. – На тази възраст! Та това е нелепо. Ако не могат да се оправят с инати хлапета, въобще не е трябвало да стават учители. Том не е подривен, просто е невъзможен.

– Чудя се откъде ли е взел това – каза Кейт и потисна усмивката си.

– Внимавайте, детектив Евънс! Или може би искате отново да облечете униформа? – Рей се ухили.

Смехът на Кейт се превърна в прозявка.

– Съжалявам, пребита съм. Мисля, че ще приключвам за тази вечер. Колата ми е в гаража, така че трябва да проверя графика на автобусите.

– Аз ще те закарам.

– Сигурен ли си? Не съм ти по път.

– Няма проблем. Хайде, тъкмо ще ми покажеш как изглежда богаташкият квартал на града.

Апартаментът на Кейт се намираше в малка жилищна сграда в центъра на Клифтън, където цените, поне според Рей, бяха значително завишени.

– Родителите ми ми помогнаха с депозита – обясни жената. – Никога не бих могла да си го позволя иначе. Освен това е малък; технически са две спални, но само ако не слагаш легло във втората.

– Със сигурност щеше да получиш доста повече за тези пари, ако си беше купила жилище другаде.

– Вероятно е така, но Клифтън си има всичко! – Кейт посочи околността с ръка. – Така де, къде другаде можеш да си вземеш фалафел в три през нощта?

Тъй като единственото нещо, което Рей искаше в три, беше да се изпикае, не виждаше положителната страна на това преимущество.

Кейт откопча колана си, но не слезе, ръката ѝ беше на дръжката на вратата.

– Искаш ли да се качиш и да видиш апартамента? – Тонът ѝ беше нормален, но изведнъж въздухът се изпълни с очакване и в този момент Рей осъзна, че преминава граница, от която няма връщане назад.

– С удоволствие – отвърна той.

Апартаментът на Кейт се намираше на последния етаж, до него се стигаше с модерен асансьор, който изминаваше разстоянието за секунди. Когато вратите му се отвориха, се озоваха в малко помещение, покрито с мокет, а точно срещу тях се намираше боядисана в кремаво врата. Двамата излязоха от асансьора и стояха мълчаливи, докато вратите му се затвориха зад тях. Кейт гледаше право в него, брадичката ѝ беше леко повдигната, един кичур коса беше паднал през челото ѝ. Рей изведнъж осъзна, че въобще не бърза да си ходи.

– Аз съм дотук – каза Кейт, без да отлепя поглед от него.

Мъжът кимна и посегна да прибере непослушния кичур зад ухото ѝ. След което, без да има време да обмисли какво се случва, той вече я целуваше.

14

Бо навира носа си в свивката на крака ми и аз го почесвам зад ушите. В крайна сметка не успях да контролирам чувствата си и го заобичах. Той спи на леглото ми, както искаше от самото начало. Когато кошмарите дойдат и аз се събуждам с писъци, кучето е там, за да ме близне по ръката и да ме успокои. Постепенно, без да съм усетила, мъката ми се е променила; от сурова, разкъсваща болка, която не може да бъде заглушена, до тъпа, поносима такава? Която съм способна да заключа в далечните кътчета на съзнанието си. Ако тя е там, тиха и спокойна, осъзнавам, че съм способна да се преструвам, че всичко е наред. Че никога не съм имала друг живот.

– Хайде, ела. – Пресягам се и изключвам нощната лампа, която не може да се сравнява със слънчевата светлина, проникваща през прозореца. Вече познавам сезоните в залива и вътрешно усещам задоволство, че съм живяла почти цяла година тук. Всеки ден на това място е различен. Променливите приливи и отливи, непредсказуемото време, дори боклуците, които се хвърлят по плажа, го променят всеки час. Днес морето се е надигнало заради нощния дъжд, пясъкът е сив и заплашен от тежките облаци над него. По това време няма опънати тенти в караванния парк, само статичните каравани на Бетан и няколко кемпера, които принадлежат на летовниците, възползвали се от отстъпките за края на сезона. Не след дълго паркът ще затвори и заливът отново ще ми принадлежи.

Бо хуква пред мен и бяга към плажа. Приливът е дошъл и той се гмурка в морето, лае по студените вълни. Засмивам се. Сега прилича повече на шпаньол, отколкото на коли, с малко по-дългите си крака на тийнейджър и толкова много енергия, че се чудя дали някога ще успее да я изразходи.

Поглеждам към върха на скалите, но е празен и аз се чувствам разочарована, но бързо прогонвам това чувство. Нелепо е да се надявам да видя Патрик, срещали сме се тук само един-единствен път, но не мога да попреча на мисълта да се оформи в съзнанието ми.

Намирам си участък от пясък, върху който да пиша. Предполагам, че работата ще западне през зимата, но засега върви доста добре. Изпитвам изключително удоволствие всеки път, когато пристигне някоя поръчка, и се забавлявам да отгатвам историите зад съобщенията. Повечето от клиентите ми имат някаква връзка с морето и много от тях ми изпращат имейли, след като са получили поръчките си, за да ми кажат колко много са харесали снимката, как им е минало детството на плажа или са прекарвали семейните ваканции край брега. Понякога ме питат кой плаж е това, но никога не отговарям.

На път съм да започна работа, но Бо излайва и аз вдигам поглед, за да видя, че някакъв мъж ни приближава. Дъхът ми спира, но той вдига ръка за поздрав и осъзнавам, че е той. Това е Патрик. Не успявам да скрия усмивката си и макар сърцето ми да препуска в гърдите, не усещам страх.

– Надявах се да те открия тук – казва той, преди дори да е стигнал до мен. – Какво ще кажеш за един чирак? – Днес не носи ботуши и по кадифените му панталони е полепнал пясък. Яката на лъскавото му яке е обърната на една страна и аз устоявам на изкушението да му я оправя.

– Добро утро – поздравявам аз. – Чирак?

Мъжът прави плавно движение с лявата си ръка, за да обхване по-голямата част от плажа.

– Помислих си, че мога да ти помогна в работата ти.

Не мога да разбера дали не ми се подиграва. Не казвам нищо.

Патрик взима пръчката от ръката ми и стои в бойна готовност, изпънат като войник над празната пясъчна площ. Започвам да се изнервям.

– По-трудно е, отколкото изглежда – казвам аз със сериозен тон, с който се опитвам да прикрия неудобството си. – Не мога да си позволя да снимам отпечатъци от стъпки, а и трябва да работим бързо, иначе приливът ще дойде прекалено близо.

Не си спомням някой някога да е искал да сподели тази част от живота ми: изкуството винаги е било нещо, което трябва да стои затворено в другата стая, нещо, което правя съвсем сама, все едно то не принадлежи на реалния свят.

– Схванах. – Виждам съсредоточеност на лицето на Патрик, която е трогателна. Това, в крайна сметка, е просто съобщение в пясъка.

Прочитам поръчката на глас:

– Благодаря ти, Дейвид. Лесно и просто.

– Аха... благодаря ти за какво точно се чудя? – казва Патрик и се навежда над пясъка, за да напише първата дума. – Благодаря ти, че нахрани котката? Благодаря ти, че спаси живота ми? Благодаря ти, че се съгласи да се ожениш за мен, дори и след онази задявка с пощальона?

Ъгълчетата на устата ми потрепват.

– Благодаря ти, че ме научи да танцувам фламенко – предлагам аз, като се опитвам да остана сериозна.

– Благодаря ти за избора на чудесни кубински пури.

– Благодаря ти, че ми удължи периода на заема.

– Благодаря ти, че... – Патрик посяга напред, за да довърши последната дума, и губи равновесие, залита напред и успява да остане прав само защото забива крак в средата на съобщението. О, мамка му. – Отстъпва назад, за да огледа опропастеното послание и поглежда извинително към мен.

Избухвам в смях.

– Казах ти, че е по-трудно, отколкото изглежда.

Той ми връща пръчката.

– Прекланям се пред вашите възвишени артистични умения. Дори и без стъпката в съобщението, трудът ми не е ужасно внушителен. Всички букви са с различни размери.

– Смел опит – казвам му аз. Оглеждам се за Бо и се провиквам да се маха от рака, с който има намерение да си играе.

– Как ти се струва? – пита Патрик. Поглеждам към онова, което е написал в пясъка, като очаквам втори опит за Благодаря ти.

Питие?

– По-добре е – казвам аз, – макар че не е едно от... – Млъквам. Чувствам се глупава. – О, разбирам.

– В "Крос Оук"? Тази вечер? – Като че ли Патрик губи кураж за момент и усещам, че и той е нервен. Това ми дава увереност.

Колебая се, но само за секунда, не обръщам внимание на туптенето в гърдите си.

– С удоволствие.

През целия ден съжалявам за своята прибързаност и до вечерта съм станала толкова нервна, че започвам да треперя. Представям си всички възможни начини, по които нещата могат да се объркат, и прехвърлям наум всичко, което Патрик ми е казвал, търся предупредителни знаци. Наистина ли е толкова порядъчен, колкото изглежда? Въобще съществуват ли толкова порядъчни хора? Обмислям варианта да отида до Пенфейш и да се обадя във ветеринарната клиника, за да отменя срещата, но знам, че няма да посмея. Взимам си душ, за да убия малко време, водата е толкова гореща, че кожата ми става розова, след което сядам на леглото си и се чудя какво да облека. Минали са десет години, откакто за последно ходих на среща, и се страхувам да не наруша някое правило. Бетан продължава да чисти гардероба си с дрехи, в които вече не може да се побере. Повечето са прекалено големи за мен, но пробвам една тъмнолилава пола и макар да се налага да я завържа в талията с шал, не мисля, че ми стои зле. Разхождам се из стаята и се наслаждавам на непознатото чувство краката ми да се докосват, докато вървя, платът да се опира в бедрата ми. Спомням си момичето, което някога бях, но когато се поглеждам в огледалото, осъзнавам, че подгъвът е над коляното ми и краката ми дръзко се подават надолу. Свалям полата и я хвърлям на топка в дъното на гардероба и взимам дънките, които преди малко съм свалила. Намирам чиста блуза и си сресвам косата. Изглеждам по същия начин, както и преди час. Както винаги. Спомням си момичето, което щеше да прекара часове в приготовления, преди да излезе: музиката е пусната, гримовете са разпръснати из цялата баня, въздухът е напоен с парфюм. Тогава нямах никаква представа какъв всъщност е истинският живот.

Вървя към караванния парк, където се разбрахме да се срещнем с Патрик. В последния момент реших да взема Бо с мен и неговото присъствие ми възвръща част от смелостта, която чувствах на плажа тази сутрин. Когато стигам до парка, Патрик стои до отворената врата на магазина, Бетан се е облегнала на рамката ѝ и разговаря с него. Смеят се за нещо и аз веднага си помислям дали не на мен.

Бетан ме забелязва, Патрик се обръща и ми се усмихва, докато вървя към тях. Смятам, че има намерение да ме целуне по бузата, но той просто ме докосва нежно по ръката, когато ме поздравява. Чудя се дали изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.

– Да слушате и двамата! – казва ни Бетан с ухилена физиономия.

Патрик се засмива и двамата тръгваме към селото. Мъжът не спира да говори през цялото време и макар да съм сигурна, че преувеличава историите на някои от пациентите си, съм благодарна за безспирния поток от думи. Когато стигаме до селото, вече съм се поуспокоила малко.

Съдържателят на "Крос Оук" се казва Дейв Бишъп, йоркширец, който се е преместил в Пенфейш няколко години преди мен. Дейв и съпругата му Ема са неделима част от обществото тук и – като повечето в Пенфейш – знаят имената на всички и с какво се занимават. Никога не съм влизала в пъба, но съм поздравявала Дейв, когато съм идвала с Бо до малкия пощенски клон.

Всяка надежда за спокойно питие се изпарява в момента, в който влизаме през вратата.

– Патрик! Твой ред е да черпиш, нали?

– Трябва да излезем навън да видиш Роузи отново, още не се е оправила.

– Как е старецът ти? Не му ли липсва уелското време?

Потокът от разговори, примесен със затвореното пространство наоколо, ме изнервят. Стискам здраво каишката на Бо и усещам как кожата се изхлузва от влажната ми длан. Патрик казва по няколко думи на всеки, но не се спира, за да разговаря с тях. Поставя ръка на гърба ми и нежно ме побутва през тълпата от хора, за да стигнем до бара. Усещам топлината на дланта му и съм едновременно облекчена и разочарована, когато я маха и поставя ръце на плота.

– Какво ще пиеш?

Ще ми се да си беше поръчал първи. Копнея за студена бира и оглеждам пъба, за да видя дали някоя от другите жени пие такава.

Дейв се изкашля учтиво.

– Джин с тоник – казвам аз нервна. Никога не съм пила това питие. Неспособността ми да взимам решения не е нова, но не мога да си спомня кога се е появила.

Патрик си поръчва бутилка "Бекс" и наблюдавам как стъклото се изпотява.

– Ти трябва да си фотографката, която е отседнала в "Блейн Кеди"? Чудехме се къде се криеш.

Мъжът, който говори с мен, е може би на същата възраст като Йестин, носи каскет и дебели бакенбарди.

– Това е Джена – представя ме Патрик. – Тя гради свой бизнес, така че няма време да пие бири с вас, старчета.

Мъжът се засмива, а аз се изчервявам, благодарна на ветеринаря за доброто обяснение на моята изолация. Избираме си маса в ъгъла и макар да усещам погледите върху нас и клюкарстването, което е в разцвета си в този момент, след известно време всички се съсредоточават върху бирите си.

Внимавам да не говоря прекалено много, но за щастие Патрик е пълен с истории и интересни факти от местната история.

– Прекрасно място за живеене – казвам аз.

Събеседникът ми простира дългите си крака пред себе си.

– Такова е. Не че ми се струваше така, докато растях. Децата не оценяват красивите околности или сплотената общност, не мислиш ли? Постоянно карах родителите ми да се преместим в Суонзи – бях убеден, че той ще промени живота ми и изведнъж наистина ще стана много известен, ще имам прекрасен социален живот и купища приятелки. – Патрик се ухилва. – Те не одобряваха идеята за преместване и аз отидох да уча в местното средно училище.

– Винаги ли си искал да станеш ветеринар?

– Откакто проходих. Постоянно нареждах плюшените си играчки в коридора и карах майка ми да ми ги води една по една в кухнята, за да мога да ги оперирам. – Когато говори, цялото му лице оживява, ъгълчетата на очите му се набръчкват стотна от секундата преди да се усмихне. – Изкарах отличните оценки, от които се нуждаех, за да вляза в Лийдския университет и да следвам ветеринарство, където най-накрая намерих социалния живот, за който копнеех толкова дълго.

– А купищата приятелки? – питам аз. Патрик се засмива.

– Една-две. Но след всичкото време, в което отчаяно се опитвах да избягам от Уелс, той започна да ми липсва ужасно. След завършването си намерих работа близо до Лийдс, но когато се откри възможност в клиниката в Порт Елис, веднага се възползвах от шанса. Мама и татко остаряваха и щях да съм наоколо, за да им помагам.

– Родителите ти живеят в Порт Елис? Винаги съм се чудила на хората, които имат близки взаимоотношения с майка си и баща си. Не завиждам, просто не мога да си го представя. Вероятно ако баща ми беше останал, нещата щяха да стоят по различен начин.

– Мама е родена тук. Татко се е преместил със семейството си още като тийнейджър и с майка ми са се оженили, когато двамата са били на деветнадесет.

– Баща ти също ли е бил ветеринар? – Задавам прекалено много въпроси, но се опасявам, че ако спра, аз ще съм тази, от която се изискват отговори. Патрик като че ли няма нищо против, запознава ме със семейната история, която кара лицето му да се изкриви в носталгична усмивка.

– Инженер. Вече е пенсионер, но през целия си живот работи за една газова компания в Суонзи. Заради него съм доброволец на спасителната лодка. Татко го правеше години наред. Хукваше по средата на неделния обяд и мама ни караше да казваме молитва всички да се приберат благополучно на сушата. Тогава го мислех за истински супергерой. – Патрик отпива от бирата си. – Това беше едно време, когато старата спасителна станция в Пенфейш функционираше – преди да построят новата в Порт Елис.

– Често ли те викат?

– Зависи. Повече през лятото, когато караванните паркове са пълни. Няма значение колко много знаци, които предупреждават хората, че скалите са опасни или че не трябва да се плува при силни приливи, са поставени – не им обръщат внимание.

– Събеседникът ми изведнъж става много сериозен. – Трябва да внимаваш, когато се къпеш на плажа – подводните течения са безмилостни.

– Не съм добра плувкиня – признавам си аз. – Все още не съм навлизала по-дълбоко от коленете ми.

– Недей – отвръща Патрик. Забелязвам настоятелност в погледа му, която ме плаши, и се местя неудобно в стола си.

Мъжът сваля поглед и отпива дълга глътка от халбата си. – Приливът – обяснява той – е уловил доста хора.

Кимам и обещавам да не плувам.

– Звучи странно, но най-безопасното плуване е навътре. – Очите на Патрик просветват. – През лятото е чудесно да си наемеш лодка, да влезеш навътре и да се гмурнеш в дълбоките води. Ще те заведа някой път, ако желаеш.

Предложението е напълно нормално, но аз потрепервам. Мисълта да съм сама с този мъж – с когото и да е – в средата на океана е изключително плашеща.

– Водата не е толкова студена, колкото си мислиш – обяснява Патрик, който не е разчел правилно причината за неудобството ми. Той спира да говори и настъпва неловка тишина.

Навеждам се и галя Бо, който е заспал под масата, и се опитвам да измисля нещо, което да кажа.

– Родителите ти още ли живеят тук? – Най-накрая съумявам да го сторя. Винаги ли съм била толкова тъпа? Опитвам се да си спомня времената в университета, когато бях сърцето и душата на компанията; приятелите ми избухваха в смях, когато кажех нещо. Сега ми е трудно да водя дори нормален разговор.

– Преместиха се в Испания преди две години, щастливците му с щастливци. Мама има артрит и топлото време помага на ставите ѝ – поне това ѝ е извинението. Ами твоите? Още ли са наоколо?

– Не точно.

Патрик изглежда любопитен и аз осъзнавам, че просто трябваше да отвърна с не. Поемам си дълбоко въздух.

– Никога не съм се разбирала с майка си – разказвам му аз. – Тя изгони баща ми, когато бях на петнадесет и оттогава не съм го виждала – така и не ѝ простих за това.

– Вероятно си е имала причини да го стори. – Думите му изискват отговор, но аз предпочитам да се държа отбранително.

– Баща ми беше невероятен човек – казвам аз. – Тя не го заслужаваше.

– Затова не си виждала и майка си, така ли?

– Виждах я години наред, но взаимоотношенията ни прекъснаха, когато... – Спирам се. – Скарахме се. Преди две години сестра ми ми писа, че е починала. – Виждам съчувствие в погледа на Патрик, но не му обръщам внимание. Каква каша забърках само. Не се вписвам в нормалния калъп, с който събеседникът ми е свикнал: вероятно вече съжалява, че ме е поканил на питие. Тази вечер става все по-неловка и за двама ни. Общите приказки бяха свършили и аз нямам представа какво друго да кажа. Страхувам се от въпросите, които вероятно се разхождат в ума на Патрик: защо съм дошла в Пенфейш, защо съм напуснала Бристъл, защо съм съвсем сама. Ще ме попита от учтивост, без да осъзнава, че всъщност не желае да научава истината, без да осъзнава, че не мога да му я кажа.

– Трябва да се прибирам – казвам аз.

– Сега? – Сигурно се чувства облекчен, макар че не го показва. – Все още е рано – можем да пийнем по още едно или да хапнем нещо.

– Не, наистина, по-добре да вървя. Благодаря ти за питието. – Изправям се, преди Патрик да е изпитал нуждата да ми предложи да се видим отново, но в същото време той избутва стола си назад.

– Ще те изпратя до вас.

Чувам предупредителни аларми в главата си. Защо иска да дойде с мен? В пъба е топло и приятелите му са тук; половината му халба с бира е недокосната. Главата ми тупти. Мисля си колко изолирана е вилата ми, как никой няма да чуе, ако мъжът откаже да си тръгне. Патрик може да изглежда мил и честен сега, но зная колко бързо нещата могат да се променят.

– Не. Благодаря ти.

Минавам като хала през групата от местни, без да ми пука какво мислят за мен. Съумявам да не побягна, преди да напусна заведението и да завия зад ъгъла, но след това хуквам по пътя за караванния парк и по крайбрежната пътека, която ще ме отведе у дома. Бо бяга по петите ми, изненадан от внезапната промяна на темпото. Студеният въздух наранява дробовете ми, но не спирам, докато не стигам до вилата, където за пореден път се боря с ключалката. В крайна сметка успявам да вляза, слагам резето и се облягам на вратата.

Сърцето ми бие като лудо и ми е изключително трудно да си поема дъх. Вече не съм сигурна дали се страхувам от Патрик; мъжът се е смесил с паниката, която изпитвам ежедневно. Не се доверявам на инстинктите си вече – заблуждаваха ме толкова много пъти досега – затова най-безопасното, което мога да сторя, е да стоя настрана.

15

Рей се обърна и зарови лице във възглавницата, за да се скрие от сутрешната слънчева светлина, която преминаваше през отворените щори. За момент не успя да разпознае усещането, което се надигаше в него, но бързо го стори. Вина. Какво си мислеше? Никога не беше изпитвал нужда да изневерява на Магс – нито веднъж за всичките петнадесет години брак. Отново превъртя събитията от миналата нощ в главата си. Беше ли се възползвал от Кейт? Преди да успее да си отговори, в ума му изникна възможността жената да подаде оплакване, но веднага се презря за тази мисъл. Тя не беше такава. Но въпреки това притеснението му почти измести вината.

Равномерното дишане до него му подсказа, че е единственият буден, така че се измъкна от леглото, погледна към спящата купчина до него, юрганът беше дръпнат над главата ѝ. Ако Магс разбереше... не му се мислеше.

Докато ставаше, купчината се размърда и той замръзна. Колкото и страхливо да звучеше, искаше му се да се измъкне, без да се налага да води разговор със съпругата си. Все някога трябваше да се изправи срещу нея, но се нуждаеше от няколко часа, за да осмисли онова, което се беше случило.

– Колко е часът? – измърмори Магс.

– Малко след шест – прошепна Рей. – Отивам рано на работа. Имам да наваксвам с документацията.

Жената изсумтя и отново заспа. Рей изпусна тиха въздишка на облекчение. Изкъпа се набързо и след малко повече от половин час пристигна в офиса си, затвори вратата и се зарови в книжата, като че ли така можеше да заличи случилото се. За щастие Кейт беше някъде навън по задачи, а на обяд рискува да отиде набързо до столовата, заедно с Дребния. Намериха една свободна маса и Рей донесе две чинии, които бяха обявени за лазаня, но имаха много малко прилики с нея. Мойра, готвачката, беше изрисувала красиво с тебешири италианското знаме до ястието за деня и беше грейнала насреща им, когато прие поръчките им, така че Рей мъжката нагъваше огромната си порция и се опитваше да разкара настоятелното чувство за гадене, което го преследваше, откакто се събуди тази сутрин. Мойра беше огромна и на неопределена възраст, вечно усмихната, въпреки кожния ѝ проблем, благодарение на който се сипеха сребърни люспи от ръцете ѝ, когато си съблечеше жилетката.

– Добре ли си, Рей? Тревожи ли те нещо? – Дребния изстърга остатъците от обяда с вилицата си. Сержантът беше благословен с железен стомах, който не само се справяше с храната на Мойра, но и ѝ се наслаждаваше.

– Добре съм – отвърна инспекторът и почувства облекчение, когато Дребния не продължи да настоява. Вдигна поглед, видя, че Кейт влиза в столовата, и му се прииска да се беше хранил по-бързо. Дребния се изправи, металните крака на стола му изскърцаха върху пода. – Ще се видим в офиса, шефе.

Рей не успя да измисли приемлива причина, за да върне обратно сержанта, или да изостави обяда си, преди жената да седне, затова просто се насили да се усмихне.

– Здрасти, Кейт. – Усети как лицето му почервенява. Устата му беше пресъхнала и преглътна трудно.

– Здрасти. – Детективката седна и разопакова сандвичите си, въобще не забелязваше неудобството му.

Изражението ѝ беше неразгадаемо и неприятното чувство в стомаха на Рей се засили. Избута храната на една страна, реши, че гневът на Мойра е по-малката от двете злини, и се огледа, за да се увери, че никой не слухти.

– Относно миналата нощ... – започна той, чувстваше се като някой срамежлив младеж.

Кейт го прекъсна:

– Съжалявам. Не знам какво ми стана... добре ли си?

Рей изпусна една въздишка.

– Горе-долу. Ти?

Кейт кимна.

– Малко съм засрамена, ако трябва да бъда честна.

– Няма от какво да се срамуваш – каза Рей. – Не трябваше да..

– Не трябваше да се случва – каза Кейт. – Беше просто целувка. – Жената се ухили насреща му, след което отхапа от сандвича си и продължи да говори през кашкавала и киселите краставички: – Хубава целувка, но просто целувка.

Инспекторът издиша бавно. Всичко щеше да е наред. Нещо ужасно се беше случило и ако Магс научеше, щеше да настане сеч, но всичко щеше да е наред. Двамата с Кейт бяха възрастни и можеха да забравят ситуацията, все едно въобще не се беше случвала. Едва сега, от дванадесет часа насам, Рей си позволи да си спомни колко добре се беше почувствал да целуне някой толкова изпълнен с енергия, толкова жизнен. Усети, че отново почервенява, и се изкашля, за да прогони мисълта.

– Надявам се наистина да си добре – каза мъжът.

– Рей, всичко е наред. Наистина. Няма да подам оплакване срещу теб, ако се тревожиш за това.

Инспекторът почервеня.

– Господи, не! Въобще не ми е минавало през ума. Но съм женен и не искам...

– А и аз се срещам с някого – отвърна Кейт безцеремонно. – Двамата знаем какъв ще е резултатът. Така че е забравено, нали така?

– Така.

– Слушай – започна детективката, изведнъж беше станала много делова, – причината да те потърся е, че искам да разбера какво мислиш да направим годишно възвание за случая на Джейкъб Джордан.

– Мина ли цяла година вече?

– Следващия месец. Едва ли ще съберем кой знае колко нови доказателства, но ако някой проговори, поне ще получим още информация, а и винаги съществува възможността виновникът да изпита нуждата да си изчисти съвестта. Все някой трябва да знае кой е карал онази кола.

Очите на Кейт сияеха, на лицето ѝ играеше онова добре познато му решително изражение.

– Хайде да го направим – каза той. Представи си реакцията на началничката при предложението и знаеше, че няма да се отрази добре на кариерата му. Но годишното възвание беше добра идея. Това беше нещо, което правеха от време на време с нерешените случаи, макар и само за да уверят семействата, че полицията не се е отказала напълно – дори разследването вече да беше прекратено. Струваше си да опитат.

– Чудесно. Трябва да приключа с документацията от тази сутрин, но ако искаш, можем да планираме възванието този следобед? – Кейт помаха усмихната на Мойра, докато напускаше столовата.

Рей завиждаше на способността на детективката просто да загърби събитията от миналата нощ. Не му беше лесно да я погледне, без да си представи ръцете ѝ, увити около врата му. Скри остатъците от лазанята си под една хартиена салфетка и остави чинията си на рафта до вратата.

– Чудесна работа, Мойра – каза Рей, докато минаваше покрай нея.

– Утре е гръцки ден! – провикна се готвачката след него.

Инспекторът си каза наум, че утре трябва да си донесе сандвичи.

Говореше по телефона, когато, без да почука, Кейт отвори вратата на офиса му. Видя, че е зает, безмълвно се извини и тръгна да излиза, но Рей ѝ направи знак да влезе и да седне. Тя затвори внимателно вратата и се разположи в един от ниските столове, за да го изчака да приключи. Видя я да се взира в снимката на Магс и децата на бюрото му и изпита нова вълна угризения. Стана му още по-трудно да се съсредоточи върху разговора с началничката.

– Наистина ли е необходимо, Рей? – питаше Оливия. – Шансовете някой да се обади са минимални, а притеснението ми е, че така просто ще привлечем внимание към факта, че не сме заловили никого за убийството на детето.

Името му е Джейкъб, изрече наум Рей, повтаряйки думите на майката на момчето, изречени преди почти цяла година. Инспекторът се запита дали шефката му в действителност беше толкова незаинтересована, колкото изглеждаше.

– След като никой не търси правосъдие, струва ми се напълно ненужно да разбутваме случая отново. Бих казала, че имаш достатъчно работа за вършене. А и наближават изборите за главен инспектор.

Намекът беше повече от ясен.

– Мислех си да те помоля да се заемеш със случая с наркотиците в Крестън – сподели началничката, – но ако предпочиташ да се занимаваш със стари разследвания... – Операция "Пробив" беше голям успех и това не беше първият път, в който началничката размахваше примамката на още по-големи случаи пред него. Поколеба се за миг, но срещна погледа на Кейт. Тя го наблюдаваше внимателно. Работата с детективката му беше припомнила защо беше станал полицай и продължаваше да е такъв през всичките тези години. Беше преоткрил старата си страст към работата и отсега нататък щеше да прави онова, което смяташе за правилно, а не което се нравеше на шефовете.

– Мога да се справя и с двата случая – отвърна уверено Рей. – Ще пусна възванието. Мисля, че това е правилното решение.

Последва пауза, преди Оливия да проговори отново.

– Само една статия в "Поуст", Рей, и няколко банери. Нищо повече – и всичко приключва след седмица. – Началничката затвори телефона.

Кейт чакаше инспектора да каже нещо и нервно почукваше с химикала си върху облегалката на стола.

– Действаме – каза Рей.

На лицето на детективката се появи огромна усмивка.

– Добра работа. Бясна ли е?

– Ще го преживее – отвърна инспекторът. – Просто искаше да отбележи, че не одобрява и че ще излезе чиста от ситуацията, когато нищо не се случи и общественото мнение отново бъде насочено срещу нас.

– Малко цинично от нейна страна!

– Тя е от висшето ръководство, не го забравяй.

– Все още ли искаш да бъдеш повишен? – Кейт замига артистично с очи и Рей се засмя.

– Не мога да остана тук завинаги – отвърна той.

– Защо не?

Рей си помисли колко хубаво би било, ако забрави за политиката за повишения и просто се концентрира върху работата си – работата, която обичаше.

– Защото имам две деца, за чието образование трябва да се погрижа – отвърна най-накрая той. – Аз ще бъда различен, няма да забравям какво се случва на земята.

– Ще ти напомня тези думи, когато станеш началник – започна Кейт, – и ми обясняваш, че не мога да пусна годишно възвание.

Рей се ухили.

– Вече говорих с "Поуст": Сузи Френч е доволна, че ги използваме да публикуват апела ни, ако има нови свидетели, да се обаждат с всякаква информация по случая... и така нататък. Вестникът ще се заеме със статията за Джейкъб, но искам ти да се обадиш на Сузи и да ѝ дадеш подробностите около възванието, телефонен номер и официално обръщение на полицията, че желаем да говорим с хората поверително.

– Няма проблем. Какво ще правим с майката?

Рей сви рамене.

– Ще работим по възванието без нея. Говори с класната на Джейкъб в училището му, попитай я дали желае да говори пред вестника. Ще е хубаво нещата да бъдат погледнати от гледна точка, която е липсвала преди, ако е възможно, разбира се. Може би разполагат с някоя рисунка, която е нарисувал в часовете? Или нещо друго. Ще почакаме да видим дали възванието ще доведе до нещо, преди да тръгнем да издирваме майка му, която като че ли е изчезнала от лицето на земята.

Рей беше бесен на офицера за свръзка със семейството за това, че не беше поддържала по-сериозен контакт с майката на Джейкъб. Не че беше изненадан от покриването на жената. Опитът му го беше научил, че когато изгубеха някого, хората реагираха по два начина: не местеха нищо в домовете си, поддържаха стаите в същото състоянието – както винаги – като някакъв олтар; или започваха отначало, неспособни да понесат мисълта да живеят всеки ден, все едно нищо не се е променило, когато всъщност целият им свят се е променил.

След като Кейт напусна офиса му, Рей гледа известно време снимката на Джейкъб, която все още беше забита с карфица на корковата дъска. Ъгълчетата ѝ се бяха намачкали леко, затова инспекторът я откачи и внимателно ги оправи. Подпря фотографията на момчето до тази на Магс и децата, защото там щеше да я вижда по-лесно.

Годишното възвание беше последният им шанс, който едва ли щеше да им донесе някакви положителни резултати, но поне беше нещо. Ако нищо не излезеше, просто щеше да архивира материалите по случая и да продължи напред.

16

Сядам на кухненската маса пред лаптопа, коленете ми са свити под плетения пуловер, който някога носех в студиото си през зимните месеци. Намирам се точно до печката, но умирам от студ и скривам ръцете си в ръкавите. Още не е станало обяд, ала си наливам голяма чаша червено вино. Пиша в търсачката на компютъра, но застивам. Минаха толкова много месеци, откакто за последно се измъчвах. Няма да променя нищо – това ми е пределно ясно – ала как да не мисля за него точно в този ден?

Отпивам глътка от виното и натискам Enter.

За секунди екранът се изпълва със статии за злополуката, форуми по темата и отдаване на почит към Джейкъб. Цветът на текста на линковете показва, че съм проверила всеки един от сайтовете.

Днес, точно година след като светът ми рухна, в онлайн изданието на "Бристъл Поуст" има нова статия.

Изпускам тих стон, стиснала съм юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. След като поглъщам кратката статия, се връщам отначало, за да я прочета отново. Няма никакво развитие по случая, няма нови улики или информация за колата, само напомняне, че шофьорът се издирва от полицията за причиняване на смърт поради опасно шофиране. Последното ме отвращава и аз затварям браузъра си, но дори фоновата снимка на плажа не ме успокоява. Не съм ходила на брега от срещата ми с Патрик. Имам поръчки, които трябва да изпълня, но съм толкова засрамена от държанието си, че се притеснявам да не се натъкна на него на плажа. Когато се събудих на сутринта след срещата ни, ми се струваше нелепо, че съм се уплашила, и имах достатъчно кураж, за да му звънна и да му се извиня. Но лека-полека изгубих смелостта си, а вече минаха почти две седмици, без никакъв опит от негова страна да ми се обади. Изведнъж ми става много зле. Изсипвам виното в мивката и решавам да изведа Бо на разходка по крайбрежния път.

Вървим като че ли километри, заобикаляме носа и се насочваме към Порт Елис. Под нас се намира сива сграда, която осъзнавам, че навярно е спасителната станция, спирам се за миг и си мисля за всичките животи, спасени от доброволците, които я обслужват. Не мога да не мисля за Патрик, докато вървя по пътеката, която води до Порт Елис. Нямам никакъв план, просто продължавам напред, докато не стигам селото и не се насочвам към ветеринарната клиника. Едва когато отварям вратата и малките камбанки над нея зазвъняват, започвам да се чудя какво, за Бога, ще кажа.

– Как мога да ви помогна? – Това е същата рецепционистка, макар че не бих я запомнила, ако не бяха цветните ѝ значки.

– Мога ли да се видя с Патрик за момент? – Сещам се, че би трябвало да има причина за посещението ми, но жената не ме пита за такава.

– Ей сега се връщам.

Стоя неловко в чакалнята, където заедно с мен са жена, малко дете и нещо в плетена кошница. Бо опъва каишката си и аз го дърпам назад.

Няколко минути по-късно чувам стъпки и Патрик се появява. Облечен е в кафяви кадифени панталони и карирана риза, косата му е пълна каша, сякаш е прокарвал пръсти през нея.

– Неща се е случило с Бо ли? – Той е любезен, но не се усмихва и аз губя част от решителността си.

– Не. Чудех са дали не може да поговорим. Само за момент.

Колебае се и започвам да си мисля, че ще каже не. Бузите ми горят и съм напълно сигурна, че рецепционистката ни гледа.

– Ела.

Следвам го до стаята, в която за първи път прегледа Бо, обляга се на мивката. Не казва нищо – няма намерение да ми помага.

– Исках да... исках да се извиня. – Усещам неприятно чувство в очите си, но си налагам да не плача.

Патрик ме дарява с крива усмивка.

– И преди са ме разкарвали, но не и с такава скорост. – Погледът му е по-мек в този момент и аз си позволявам да се усмихна едва.

– Много съжалявам.

– Направих нещо не както трябва ли? Обидих ли те?

– Не. Съвсем не. Ти беше... – Мъча се да намеря правилната дума, но накрая се отказвам. – Вината е моя, не съм много добра в тези неща.

Следва кратко мълчание, след което Патрик се ухилва насреща ми.

– Може би имаш нужда от тренировки.

Не мога да спра смеха си.

– Може би.

– Виж, имам още двама пациенти, след което приключвам. Какво ще кажеш да ти сготвя вечеря? В момента на котлона ми ври яхния и има повече от достатъчно за двама. Дори ще сложа порция за Бо.

Ако сега кажа не, никога повече няма да го видя.

– С удоволствие.

Патрик поглежда часовника си.

– Върни се след час. Ще се оправиш ли дотогава?

– Да. Така или иначе исках да направя малко снимки на селото.

– Чудесно. Значи ще се видим след малко. – Усмивката му е по-широка сега и достига очите му, които се набръчкват в ъгълчетата си. Той ме изпраща и аз срещам погледа на рецепционистката.

– Всичко наред ли е?

Чудя се за какво ли си мисли, че съм искала да се срещна с Патрик, и тогава осъзнавам, че не ми пука. Бях смела: може и да избягах, но се върнах обратно и тази нощ щях да вечерям с мъж, който ме харесва достатъчно, за да не ме отхвърли заради моята нервност.

Честотата, с която поглеждам часовника си, не кара този час да тече по-бързо, затова аз и Бо правим няколко обиколки на селото, преди да стане време да се върнем в клиниката. Не искам да влизам отново вътре и изпитвам облекчение, когато Патрик излиза навън, слага си лъскавото яке и се усмихва широко. Почесва ушите на Бо, след което се насочваме към малка къща на следващата улица от клиниката. Влизаме в дневната, където кучето ми веднага се разполага пред камината.

– Чаша вино?

– Да, моля. – Сядам, но съм нервна и почти веднага се изправям отново. Стаята е малка, но приветлива, с килим, който покрива по-голямата част от пода. От двете страни на камината има по един фотьойл и аз се чудя кой е неговият – по нищо не личи единият да е по-използван от другия. Малкият телевизор изглежда някак случайно попаднал тук, но два огромни рафта изпълват нишите до креслата. Накланям глава, за да прочета заглавията.

– Имам прекалено много книги – казва Патрик, когато се връща с две чаши с вино. Взимам едната, благодарна, че ще намеря занимание на ръцете си. – Трябва да се отърва от някои от тях, но в крайна сметка все ги задържам.

– Обичам да чета – признавам аз, – макар че не съм докоснала книга, откакто се преместих тук.

Патрик сяда в един от фотьойлите. Следвам примера му, разполагам се в другия и започвам да си играя със столчето на чашата.

– От колко време си фотограф?

– В интерес на истината, не съм такава – отвръщам аз, изненадана от собствената си искреност. – Аз съм скулптор. – Сещам се за градинското си студио: смачканата глина, парчетата от завършените скулптури, готови за доставка. – Поне някога бях.

– Не ваеш ли вече?

– Не мога. – Подвоумявам се, след което разтварям пръстите на лявата си ръка, където кожата ми е белязана през дланта и китката. – Претърпях злополука. Мога да използвам ръката си, но нямам никакво усещане в пръстите.

Патрик изсвирва тихичко.

– Бедничката. Какво се случи?

Пред очите ми изведнъж изниква онази нощ преди цяла година и аз прогонвам спомена обратно там, откъдето се е появил.

– Изглежда по-зле, отколкото е в действителност – казвам аз. – Трябваше да внимавам повече. – Не мога да погледна към Патрик, но той умело сменя темата.

– Гладна ли си?

– Умирам от глад. – Стомахът ми надига вой от възхитителната миризма, която се носи от кухнята. Следвам домакина си до изненадващо голямо помещение с чамов скрин, поставен по цялата дължина на една от стените.

– Беше на баба ми – обяснява Патрик и изключва котлона. – Родителите ми го взеха, след като почина, но те заминаха в чужбина преди две години и аз го наследих. Огромен е, не мислиш ли? Какво ли няма вътре. Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Наблюдавам мъжа, докато сипва яхния в две чинии и избърсва с кърпа плота, където е разсипал, но в крайна сметка оставя по-голямо петно след себе си.

Пренася горещите чинии до масата и слага едната от тях пред мен.

– В общи линии, яхнията е единственото, което мога да готвя – казва извинително Патрик. – Надявам се да ти хареса. – Сипва малко от храната в метална купичка. Като по команда в кухнята се появява Бо и изчаква търпеливо, докато му сложат да яде.

– Още малко, приятелче – казва Патрик, взима една вилица и започва да бърка месото, за да го охлади.

Поглеждам надолу, за да прикрия усмивката си. Човек може да си извади много изводи за хората, от начина, по който се отнасят с животните, и това ме кара да изпитвам все по-топли чувства към Патрик.

– Изглежда много вкусно – казвам аз. – Благодаря ти. – Не си спомням кога за последно някой е правил нещо за мен. Винаги аз съм готвила, чистила, подреждала. Толкова много години съм се опитвала да създам едно щастливо семейство, само за да видя как то се разпада около мен.

– Рецептата е на майка ми – отвръща Патрик. – Опитва се да разнообрази диетата ми всеки път, когато ми идва на гости. Смята, че когато не е тук, живея предимно на пица и чипс, също като баща ми.

Засмивам се.

– Тази есен ще се навършат четиридесет години, откакто са заедно – казва мъжът. – Направо не мога да си го представя, ти можеш ли?

Не мога.

– Някога бил ли си женен? – питам аз.

Погледът на Патрик помръква.

– Не. Едно време си мислех, че мога да го сторя, но нещата се объркаха.

Настъпва кратко мълчание и мисля, че виждам облекчение на лицето на домакина си, когато не продължавам да задълбавам темата.

– Ами ти?

Поемам си дълбоко въздух.

– Бях омъжена за известно време. В края на краищата искахме различни неща. – Колко по-сериозно всъщност беше всичко.

– Живееш доста изолирано в "Блейн Кеди" – казва Патрик. – Това не те ли притеснява?

– Харесва ми. Мястото е много красиво, а и Бо е с мен да ми прави компания.

– Не ти ли става самотно, няма никакви къщи наоколо?

Сещам се за неспокойните нощи, когато се събуждам с писъци и до мен няма никой, който да ме успокои.

– Двете с Бетан се срещаме доста често – отвръщам аз.

– Тя е добра приятелка. Познавам я от години.

Чудя се колко близки са били Патрик и Бетан. Той започва да ми разказва история, когато двамата са заели лодка от бащата на Патрик, без да го питат, и са отплавали с нея.

– След няколко минути ни видяха. Баща ми беше скръстил ръце до бащата на Бетан. Знаехме, че ще имаме много неприятности, така че останахме в лодката, а те на брега. Стояхме в това положение с часове.

– Какво се случи?

Патрик се засмя.

– Предадохме се, разбира се. Върнахме се на брега и се изправихме срещу тях. Бетан беше с няколко години по-голяма от мен, така че тя отнесе повечето от порицанията, а аз бях наказан за две седмици.

Усмихвам се, докато той си спомня с весела тъга за наказанието. Представям си го като момче, с разрошена като сега коса и глава, пълна с идеи за пакости.

Празната ми чиния е заменена от ябълков пай с яйчен крем. Ароматът на гореща канела изпълва устата ми със слюнка. Загребвам крема от маслената глазура и го изяждам. Започвам да си играя с десерта, за да не изглеждам груба.

– Не ти ли харесва?

– Чудесен е – отвръщам аз. – Просто не ям сладко. – Трудно е да наруша навиците си.

– Не знаеш какво изпускаш. – Патрик изяжда десерта си на няколко хапки. – Не съм го правил аз. Едно от момичетата на работа ми го донесе.

– Съжалявам.

– Не, наистина, няма проблем. Ще го оставя да изстине и после Бо може да го излапа.

Ушите на кучето настръхват, когато чува името си.

– Той е чудесно куче – казва Патрик, – а и е щастливец при това.

Кимам в съгласие, макар Бо да има нужда от мен също толкова, колкото и аз имам нужда от него. Аз съм щастливката в случая. Патрик е забил единия си лакът в масата и брадичката му е легнала в дланта му, докато гали кучето. Отпуснат и доволен: това е един мъж, който не е изпълнен с тайни и болка.

Той вдига поглед и забелязва, че го гледам. Става ми неловко и отмествам очи, които се натъкват на нова поредица от рафтове в ъгъла на кухнята.

– Още книги?

– Не мога да се спра – отвръща ухилен Патрик. – Там са предимно готварски книги, които майка ми ми е давала през годините, макар че има и няколко криминални романа. Чета всичко със свестен сюжет.

Той започва да разчиства масата, а аз стоя и го наблюдавам.

Да ти разкажа ли една история, Патрик?

Историята на Джейкъб и злополуката. За бягството ми, защото не можех да видя друг начин да оцелея, освен да започна отначало, и за писъците всяка нощ, защото никога няма да мога да забравя случилото се.

Да ти разкажа ли тази история?

Виждам го как ме слуша и очите му се разширяват, докато му разказвам за писъка на спирачките и как главата на Джейкъб се удря в предното стъкло. Искам да се пресегне през масата и да ме хване за ръката, дори и само във въображението ми. Искам да каже, че разбира, че не е била моя вината, че може да се случи на всеки. Но той клати глава, става от масата, кара ме да си тръгна. Той е възмутен. Отвратен.

Не мога да му кажа.

– Добре ли си? – Патрик ме гледа по странен начин и за момент като че ли може да прочете мислите ми.

– Вечерята беше чудесна – казвам аз. Имам две възможности: да оставя Патрик зад гърба си или да скрия истината от него. Не искам да го лъжа, но не мога да понеса мисълта да го загубя. Поглеждам към часовника на стената. – Трябва да си вървя – казвам аз.

– Няма ли да отлетиш като Пепеляшка отново?

– Не и този път. – Почервенявам, но Патрик се усмихва. – Последният автобус за Пенфейш е в девет часа.

– Нямаш ли кола?

– Не обичам да шофирам.

– Аз ще те закарам. Изпих само една малка чаша вино – няма да е проблем.

– Няма нужда, предпочитам да се прибера сама.

Мисля, че усещам сянка на раздразнение в очите на Патрик.

– Ще те видя ли на плажа утре сутринта? – питам аз.

Мъжът се отпуска и се усмихва.

– За мен ще е удоволствие. Наистина ми беше много приятно да те видя отново, радвам се, че се върна.

– Аз също.

Патрик ми държи нещата, докато стоим в малкия коридор, и аз си закопчавам палтото. Мястото едва достига, за да си движа лактите, и близостта ме прави непохватна. Не мога да се справя с ципа.

– Дай на мен – казва той.

Наблюдавам го как внимателно поставя двете страни една до друга и дърпа ципа нагоре. Не смея да помръдна от тревога, но Патрик спира точно под брадичката ми и увива шала около врата ми.

– Ето. Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш? Ще ти дам номера си.

Притеснението му ме изненадва.

– Бих го сторила, но нямам телефон.

– Нямаш мобилен?

Едва не се разсмивам на учудването му.

– Не. Има телефонна линия във вилата за интернета, но не съм свързала апарат. Ще се оправя, обещавам.

Патрик поставя ръце на раменете ми и преди да имам възможност да реагирам, се навежда и ме целува нежно по бузата. Усещам дъха му върху лицето си и изведнъж се чувствам неловко.

– Благодаря ти – казвам аз и макар да не съм отвърнала нито адекватно, нито оригинално, Патрик ми се усмихва така, все едно съм изрекла нещо изключително. Замислям се колко е лесно да бъдеш с толкова невзискателен човек.

Закачам каишката на Бо и казвам довиждане. Знам, че мъжът ще ме изпрати с поглед и когато се обръщам в края на пътя, виждам, че все още стои на прага.

17

Мобилният на Рей иззвъня, докато закусваха. Люси усъвършенстваше домакинските си способности и се държеше много по-сериозно, отколкото случаят го налагаше. Върхът на езика ѝ се подаваше от устата, докато внимателно слагаше прегорял бекон и жилави яйца в чиниите на родителите си. Том беше на гости с преспиване у приятел и нямаше да се върне преди обяд: Рей се беше съгласил с Магс, когато съпругата му каза колко е приятно синът им да завързва приятелства, но честно казано, просто се наслаждаваше на спокойствието в една къща, в която липсваха затръшванията на врати и гневните викове.

– Изглежда много вкусно, мила. – Рей извади телефона от джоба си и погледна дисплея. После видя изражението на съпругата си. – По работа е. – Зачуди се дали не беше нещо ново около операция "Сокол" – така бяха кръстили случая с наркотиците в Крестън. Началничката беше размахвала моркова още една седмица, преди най-накрая да го хвърли в скута на Рей, с ясните инструкции да се съсредоточи върху него, дори и за сметка на останалите му задачи. Не спомена годишното възвание. Нямаше нужда.

Магс погледна към Люси, която беше погълната от подреждането на храната върху чиниите.

– Първо закуси. Моля те.

Рей неохотно натисна червения бутон на телефона и прехвърли разговора на гласовата поща. Тъкмо беше набучил хапка бекон и яйца на вилицата си, когато домашният телефон иззвъня. Вдигна го Магс.

– О, здравей, Кейт. Спешно ли е? В момента закусваме.

Изведнъж Рей се почувства много неудобно. Започна да преглежда имейлите на блекберито си, просто за да прави нещо, и да хвърля бързи погледи към съпругата си, която с позата си показваше, че не е доволна от нарушаването на личното им пространство. Защо Кейт му звънеше у дома? И то в неделя? Опита се да разбере какво казва детективката в телефонната слушалка, но не успя да чуе нищо. Добре познатото неприятно чувство, което го тормозеше през последните няколко дни, се завърна отново и Рей погледна към бекона и яйцата си без капка ентусиазъм.

Магс му подаде безмълвно телефона.

– Здрасти, Рей – поздрави го бодро Кейт, което изостри още повече терзанията му. – Какво правиш?

– Закусваме със семейството. Какво има? – Усети погледа на Магс върху себе си и осъзна, че е необичайно груб.

– Съжалявам, че те безпокоя – отвърна сухо Кейт, – но бях сигурна, че няма да искаш да чакаш до утре.

– Какво има?

– Става въпрос за блъснатото дете и избягалия шофьор. Имаме свидетел.

След половин час Рей вече беше в службата.

– С какво разполагаме?

Кейт разгледа принтирания имейл, който им беше изпратен от Полицейския оперативен център.

– Човек, който казва, че червена кола, движеща се хаотично, му е засякла пътя по същото време, в което се е случила злополуката – докладва детективката. – Мислил е да съобщи за нея, но така и не го е сторил.

Рей усети прилив на адреналин.

– Защо не се е обадил, когато търсихме свидетели в началото?

– Не е местен – обясни Кейт. – Бил е на гости на сестра си за рождения ѝ ден – затова е толкова сигурен за датата – но се е прибрал в Борнмът същия ден и така и не е чул за случая. Мъжът е събрал две и две, когато сестра му му е споменала за възванието миналата нощ.

– Надежден ли е? – попита Рей. Свидетелите винаги бяха непредвидими. Някои хора имаха невероятна памет за подробности, други не можеха да ти кажат какъв е цветът на ризата им, преди да проверят, и дори тогава се объркваха.

– Не знам, все още не сме разговаряли с него.

– Защо, по дяволите, не сме?

– Едва девет и половина е – сопна се отбранително Кейт. – Получихме информацията, пет минути преди да ти се обадя, и сметнах, че ще искаш ти да говориш с него.

– Съжалявам.

Детективката не обърна внимание на извинението.

– Извинявам се, ако съм звучал грубо, когато се обади. Беше ми малко, сещаш се, странно.

– Всичко наред ли е?

Имаше скрит подтекст във въпроса. Рей кимна.

– Да. Просто се почувствах неудобно, това е всичко.

Погледите им се срещнаха за миг, преди инспекторът за извърне своя.

– Добре, хайде да се заемаме за работа. Искам всяка една подробност, която свидетелят може да ни осигури за колата. Модел, цвят, номер, описание на човека зад волана. Изглежда, получаваме нов шанс за този случай, нека този път си свършим работата както трябва.

– Няма си никаква шибана представа! – Рей крачеше пред прозореца в офиса си и не се и опитваше да скрие раздразнението си. – Не може да ни каже на колко години е шофьорът, дали е бял или черен... Исусе! Даже не знае дали е бил мъж или жена! – Инспекторът разтърка главата си енергично, все едно с това си действие можеше да стимулира възникването на някоя идея.

– Видимостта беше лоша – напомни му Кейт, – а и човекът е бил съсредоточен в запазването на контрола над собственото си превозно средство.

Рей не беше в настроение да оправдава свидетеля.

– Такъв човек не бива да е на пътя, щом малко дъжд му влияе по този начин. – Стовари се тежко на стола си и отпи от кафето пред него. Намръщи се, когато осъзна, че е ледено студено. – Милея за дните, в които ще имам време да изпия цяла чаша кафе – промърмори той.

– Форд от 1991 година – прочете от бележките си Кейт, – с пукнато предно стъкло. Вероятно "Фиеста" или "Фокус". Поне разполагаме с нещо.

– По-добре е от нищо – съгласи се Рей. – Да продължаваме нататък. Приоритизирай намирането на майката на Джейкъб. Ако – когато – хванем човека, отговорен за това, искам тя да разбере, че не сме се отказали от случая на сина ѝ.

– Разбрано – отвърна детективката. – Добре си поговорих с класната ръководителка в училището, когато ѝ се обадих за възванието. Ще ѝ позвъня отново и ще се опитам да получа повече информация. Все някой трябва да е запазил връзка с нея.

– Ще накарам Малкълм да поработи върху колата. Ще пуснем проверка на всички бристълски фиести и фокуси и ще те заведа на обяд, за да прегледаме разпечатката.

Рей избута настрана онова, което Мойра смело беше нарекла паеля, и постави ръка върху купчината с книжа пред него.

– Деветстотин четиридесет и две. – Подсвирна.

– И то само в този район – каза Кейт. – Ами, ако просто е минавал оттук?

– Дай да видим дали можем да съкратим списъка малко. – Рей сгъна разпечатката и я подаде на жената. – Провери в АРРН[16]: да речем половин час преди и след злополуката. Ще видим колко от тях са били на пътя по това време и ще започнем да ги елиминираме една по една.

– Приближаваме се – каза Кейт с блестящи очи. – Чувствам го.

Рей се ухили.

– Хайде да не прибързваме. С какво друго се занимаваш в момента?

Детективката преброи задачите си на пръсти.

– Кражба в "Лондис"[17], поредица от нападения над азиатски таксиметрови шофьори и възможно сексуално насилие, което ще ни бъде прехвърлено от патрула. О, също така съм зачислена да водя курс за два дни следващата седмица.

Рей изпръхтя.

– Считай се за освободена от курса – отвърна той. – Прехвърли останалата си работа на мен, за да я преразпределя. Искам да работиш на пълен работен ден върху случая на Джейкъб.

– Този път официално ли? – попита Кейт и повдигна едната си вежда.

– Напълно – отвърна Рей и се ухили. – Но не се преработвай.

18

Автобусът ми пристига в Порт Елис и Патрик вече ме чака там. От две седмици насам се срещаме на плажа всяка сутрин и когато ми предлага да прекараме свободния му следобед заедно, се двоумя само за миг. Не мога да се страхувам през целия си живот.

– Къде ще ходим? – питам аз и се оглеждам наоколо за подсказки. Къщата му се намира в противоположната посока, а и минаваме покрай селския пъб, без да спираме.

– Ще видиш.

Напускаме селото и следваме пътя, който се вие надолу към морето. Докато вървим, ръцете ни се докосват и той сплита пръсти с моите. Сякаш ме удря ток, но отпускам ръката си в неговата.

Новината, че излизам с Патрик, се е разпространила в Пенфейш с изключителна бързина. Вчера се натъкнах на Йестин в селския магазин.

– Чух, че се виждаш с момчето на Алън Матюс – каза ми той с лека усмивка на лице. – Той е добър момък, този Патрик, не си попаднала на някой лош. – Цялата се изчервих.

– Кога ще дойдеш да оправиш предната ми врата? – попитах го аз, за да сменя темата. – Ключалката заяжда и понякога не мога да превъртя ключа.

– Не трябва да се тревожиш за това – отвърна ми Йестин. – Наоколо няма крадци.

Наложи се да си поема дъх, преди да му отвърна. Бездруго бях наясно, че ме мисли за странна, че искам да си заключвам вратата.

– Може и така да е – отвърнах, – но ще се чувствам по-добре, ако е оправена.

За пореден път Йестин ми обеща, че ще намине покрай вилата, за да отстрани проблема, но когато излязох на обед, нямаше и следа от него, а ключалката ми отне цели десет минути, докато я заключа.

Пътят продължава да се стеснява и аз виждам надигащото се море в края му. Водата е сива и непримирима, бушуващите вълни запращат бяла пяна във въздуха. Чайките се носят в главозамайващи кръгове, блъскани от ветровете, които вилнеят край брега. Най-накрая осъзнавам къде ме води Патрик.

– Спасителната станция! Можем ли да влезем?

– Това е идеята – отвръща спътникът ми. – Вече си виждала ветеринарната клиника, помислих си, че може да искаш да видиш и това място – прекарвам доста време тук.

Спасителната станция на Порт Елис представлява странна, ниска сграда, която може да се обърка с индустриална постройка, ако не е издигнатата над нея наблюдателница; четирите ѝ стъклени прозореца ми напомнят за самолетна кула.

Минаваме покрай двойка големи сини плъзгащи се врати в предната част на сградата и Патрик въвежда кода за достъп в малка сива кутия до по-малка врата от едната страна.

– Ела, ще те разведа наоколо.

Вътре станцията мирише на пот и море, на добре познатата миризма на сол, която се просмуква в дрехите. В навеса за плавателни съдове виждам яркооранжева надуваема лодка, която Патрик нарича просто Лодката.

– Завързана е – казва спътникът ми, – но понякога, когато времето е лошо, единственото, което можем да направим, е да стоим в нея.

Лутам се наоколо в навеса, оглеждам съобщенията, закачени на вратата, списъка с оборудването и ежедневните отметки срещу него. На стената е закачена паметна плоча в чест на трима доброволци, изгубили живота си през 1916-а.

– Кормчия П. Грант и членовете на екипажа Хари Елис и Глин Бари – чета на глас аз. – Колко ужасно.

– Притекли са се на помощ на бедстващ параход близо до полуостров Гоуър – казва Патрик, приближава се до мен и ме прегръща през рамо. Вероятно вижда лицето ми, защото добавя: – Тогава е било много различно – нямали са и половината от оборудването, с което разполагаме сега.

Той поема ръката ми и ме извежда от навеса за лодки. Отиваме в малка стая, където мъж със синьо горнище приготвя кафе. Лицето му има тен като на човек, който е прекарал целия си живот на открито.

– Всичко наред ли е, Дейвид? – пита Патрик. – Това е Джена.

– Показва ти въжетата, нали? – Дейвид ми намига и аз се усмихвам на тази тяхна изтъркана шега.

– Никога досега не съм се замисляла за спасителните лодки – признавам аз. – Просто съм ги приемала за даденост.

– Нямаше да са даденост, ако не продължаваме да се борим за тях – казва Дейвид и изсипва пълна лъжица със захар в кафето си. – Разходите ни се поемат от КНСИ[18], а не от правителството, така че постоянно се опитваме да събираме пари, както и доброволци.

– Дейвид е нашият оперативен мениджър – казва Патрик. – Той ръководи станцията и ни съблюдава.

Мъжът се засмива.

– Съвсем не е в грешка.

Звъни телефон, звукът кънти в празната стаичка на екипажа и Дейвид се извинява, че трябва да ни остави. Секунди по-късно се връща отново, разкопчава синьото си горнище и бяга към навеса за лодки.

– Преобърнато кану край Росили Бей – крещи към Патрик. – Липсват баща и син. Хелън се обади на Гари и Алед.

Спътникът ми отваря едно шкафче и изважда от него нещо от жълта гума, червена спасителна жилетка и тъмносиня мушама.

– Съжалявам, Джена, трябва да вървя. – Мъжът поставя непромокаемите покривала върху дънките и пуловера си. – Вземи ключовете ми и ме чакай у дома. Ще се върна за нула време. – Движи се бързо и преди да успея да отговоря, вече е побягнал към навеса за лодки, точно когато други двама мъже минават през плъзгащата се врата, готови за действие. Съвсем скоро четиримата влачат лодката към водата и скачат бързо на борда ѝ. Един от екипажа – не мога да кажа кой – дърпа въженцето, за да задейства мотора, плавателното средство се изстрелва напред и започва да подскача по буйните вълни.

Стоя там и гледам смаляващото се оранжево петно, докато сивотата не го поглъща напълно.

– Бързи са, нали?

Обръщам се и виждам някаква жена, облегнала се е на рамката на вратата на стаята на екипажа. Тя е над петдесет, в черната ѝ коса са се настанили сиви кичури, носи шарена блуза, на която е закачена значка на КНСИ.

– Аз съм Хелън – представя се тя. – Отговарям за телефона, развеждам посетителите наоколо, такива неща. Ти трябва да си момичето на Патрик.

Почервенявам от фамилиарниченето.

– Аз съм Джена. Главата ми се върти – няма и петнадесет минути от получаването на сигнала досега.

– Дванадесет минути и тридесет и пет секунди – коригира ме Хелън. Усмихва се на очевидната ми изненада. – Налага се да записваме часа на повикванията и времето ни за реакция. Всичките ни доброволци живеят на няколко минути оттук. Гари е малко по-нагоре по пътя, а Алед държи месарницата на главната улица.

– Какво се случва с магазина, когато го повикате?

– Закача знак на вратата. Местните са свикнали – доброволец е от двадесет години.

Обръщам се отново към морето, в което вече не се забелязват лодки, с изключение на огромния плавателен съд навътре. Тежки облаци са надвиснали толкова ниско, че хоризонтът не се вижда, небето и водната шир са се превърнали в една обща сива маса.

– Всичко ще е наред – казва Хелън нежно. – Не мога да спра да се тревожа, но се свиква.

Поглеждам към нея с любопитен поглед.

– Дейвид е мой съпруг – обяснява жената. – След като се пенсионира, прекарваше повече време в станцията, отколкото у дома, така че в крайна сметка си помислих: ако не можеш да го победиш, присъедини се към него. Първия път, в който го повикаха, обезумях. Едно беше да го изпращам от къщата ни, съвсем друго да ги видя как се качват в лодката... и когато времето е като това... е... – Хелън потрепери. – Но се връщат. Винаги се връщат.

Жената поставя длан на ръката ми и аз съм щастлива от този разговор.

– Кара те да осъзнаеш, нали? – питам аз. – Колко много... – спирам се, неспособна да го призная дори пред себе си.

– Колко много искаш да се върнат? – довършва тихичко Хелън.

Кимам.

– Да.

– Искаш ли да ти покажа останалата част от станцията?

– Не, благодаря ти – отвръщам аз. – Мисля да се върна в къщата на Патрик и да го изчакам там.

– Той е добър човек.

Чудя се дали е права. Чудя се откъде знае. Тръгвам по хълма, като се обръщам на всеки няколко крачки, търся оранжевата лодка. Не мога да видя нищо и стомахът ми е свит от притеснение. Нещо лошо ще се случи, просто знам, че е така.

Чувствам се странно да съм в къщата на Патрик, а него да го няма, и се противопоставям на изкушението да се кача горе и да разгледам. Тъй като нямам какво да правя, пускам радиото на една от местните станции и се заемам с чиниите, които са натрупани в мивката.

– Мъж и неговият син са изгубени, след като кануто им се е обърнало на километър и половина от Росили Бей.

Радиото пращи от статичния шум и аз се опитвам да го настроя.

– Спасителната лодка на Порт Елис отплава, след като местните получиха сигнала за тревога, но досега не са успели да открият липсващите мъже. Ще се върнем към тази история по-късно.

Вятърът клати дърветата, докато не се извиват почти на две. Не виждам морето от къщата и не мисля, че това ми харесва. Чудя се дали не трябва да се подчиня на желанието си да се върна в спасителната станция и да чакам появата на малкото оранжево петно.

Довършвам миенето на чиниите и подсушавам ръцете си в кухненската кърпа, докато вървя из помещението. Върху скрина са натрупани много книжа, които намирам някак си успокояващи. Слагам ръка на дръжката на шкафа и чувам думите на Патрик в главата си.

Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.

Какво има там, което не иска да видя? Поглеждам зад мен, все едно може да влезе всеки момент, и дърпам вратичката решително. На мига нещо пада отвътре и аз се стряскам, но успявам да хвана вазата, преди да се разбие на пода. Поставям я отново сред хаоса от стъклария; въздухът в шкафчето е парфюмиран от аромата на лавандула от сгънатото спално бельо в него. Няма нищо зловещо тук: просто колекция от спомени.

На път съм да затворя вратичката, когато виждам сребърния край на фотографска рамка да се подава измежду купчина покривки за маса. Изваждам я внимателно. Оказва се снимка на Патрик, ръката му е прегърнала жена с къса руса коса и прави бели зъби. Двамата се усмихват, не на фотоапарата, а един на друг. Питам се коя е тя и защо приятелят ми е скрил тази снимка от мен. Това ли е жената, за която е смятал, че ще се ожени? Поглеждам към снимката и търся нещо, което може да ми подскаже кога е правена. Патрик изглежда по същия начин, както сега, и се чудя дали тази жена е в миналото, или все още е част от живота му. Явно не съм единствената, която пази тайни. Връщам фотографията с рамка между покривките за маса и затварям вратичката, като оставям съдържанието зад нея както го намерих.

Обикалям кухнята, но накрая се изморявам от безпокойството си и си правя чаша чай, която сядам на масата да изпия.

Дъждът щипе лицето ми, замъглява очите ми и изпълва зрението ми със сенчести форми. Едва различавам шума от двигателя над воя на вятъра, но все още чувам как се удря в капака, как се строполява на асфалта.

Изведнъж водата в очите ми не е дъжд, а морска вода. Двигателят не е от кола, а пухтенето на спасителната лодка. Макар писъкът да е моят, лицето, което ме гледа – черните езера за очи и съсиреците мокри мигли – не е на Джейкъб, а на Патрик.

– Съжалявам – казвам аз, без да съзнавам дали говоря на глас. – Не исках...

Усещам как една ръка разтърсва рамото ми и ме изважда грубо от съня. Объркана, вдигам глава, която преди миг е била отпусната върху свитите ми ръце, дървената маса все още е топла от дъха ми и усещам как студът на кухнята ме зашлевява през лицето. Присвивам очи заради неприятната електрическа светлина и вдигам ръка, за да прикрия лицето си.

– Не!

– Джена, събуди се. Джена, сънуваш.

Бавно свалям ръката си и отварям очи, за да видя, че Патрик е коленичил до стола ми. Отварям уста, но не мога да говоря, чувствам се замаяна от кошмара и щастлива, че той се е върнал.

– Какво сънува?

Опитвам се да събера думите заедно.

– Аз... не съм сигурна. Бях уплашена.

– Не се страхувай. – Мъжът приглажда мократа коса върху слепоочията ми и обвива с длани лицето ми. – Вече съм тук.

Патрик е блед, косата му е мокра от дъжда, върху миглите му все още има капки вода. Очите му, които обикновено блестят, са празни и тъмни. Изглежда съсипан и без да се замислям, се навеждам и го целувам по устните. Той отговаря жадно, продължава да държи лицето ми между дланите си, след което рязко ме пуска и опира челото си в моето.

– Прекратиха претърсването.

– Прекратили са го? Искаш да кажеш, че не сте ги намерили?

Патрик кима и аз виждам тежестта на емоциите, която е изпълнила очите му. Мъжът се отпуска.

– Ще продължим отново на сутринта – казва равнодушно той, – но никой не си прави илюзии. – Затваря очи и обляга глава в скута ми, заплаква открито за бащата и за неговия син тийнейджър, които са решили да излязат да карат кану в това време, въпреки всички предупреждения.

Галя го по косата и позволявам на собствените си сълзи да потекат. Плача за момчето, което е само в морето, плача за майка му, плача за сънищата, които ме преследват нощем, за Джейкъб, за моето малко момченце.

19

На Бъдни вечер телата са изхвърлени на брега, дни след като Патрик и останалите от екипажа са преустановили търсенето им. Наивно предполагах, че двата трупа ще се появят заедно, но досега трябваше да съм разбрала, че приливът е непредвидим. Пръв беше синът, носен нежно от вълнистото море към Росили Бей. Морето изглежда прекалено кротко, за да е предизвикало ужасните наранявания на бащата, който се появява на километър и половина надолу по брега.

Намираме се на плажа, когато Патрик получава обаждането и аз разбирам от здраво стиснатата му челюст, че новините не са добри. Той отива малко настрани от мен, като че ли за да ме предпази, и се обръща към морето, докато слуша мълчаливо Дейвид. След като приключва разговора, остава неподвижно на същото място и наблюдава хоризонта, все едно там се крият отговорите на въпросите му. Отивам до него и поставям длан на ръката му. Той се стряска, все едно е забравил, че съм там с него.

– Много съжалявам – казвам аз и се надявам да открия правилните думи.

– Срещах се с едно момиче – започва да ми разказва той, все още загледан в морето. – Запознахме се в университета и заживяхме заедно в Лийдс.

Слушам, без да знам накъде ще ни отведе този разговор.

– Когато се върнах тук, я доведох с мен. Тя не искаше да идва, но не желаехме да живеем отделно, така че тя напусна работата си и дойде да живее в Порт Елис. Мразеше това място. Прекалено малко, прекалено тихо, прекалено бавно за нея.

Чувствам се неудобно, сякаш нарушавам личното му пространство. Искам да му кажа да спре да говори, че не е необходимо да ми разкрива всичко това, но го усещам, че не може да се възпре.

– Един ден се скарахме, беше средата на лятото. Причината беше все една и съща: тя искаше да се върнем в Лийдс, а аз да остана тук и да си създам име. Тя излезе и дойде на плажа да сърфира, но попаднала на въртоп и никога вече не се върна.

– О, Боже, Патрик. – В гърлото ми е заседнала буца. – Това е ужасно.

Най-накрая мъжът се обръща към мен.

– Дъската ѝ за сърф изплува на следващия ден, но така и не открихме тялото.

– Ние? – учудвам се аз. – Самият ти си я търсил? – Не мога да си представя колко болезнено е било това за него.

Патрик свива рамене.

– Всички я търсихме. Такава ни е работата, нали така?

– Да, но... – млъквам внезапно. Естествено, че я е търсил – как би могъл да не го стори?

Обвивам ръцете си около него и той се отпуска в прегръдката ми, лицето му е опряно във врата ми. В представите ми животът му е идеален, той е един забавен и прекрасен човек. Но призраците, с които се бори, са истински като моите. За първи път съм с някого, който има нужда от мен също толкова, колкото и аз от него.

Вървим бавно към вилата и преди да стигнем, Патрик ми казва да го изчакам да вземе нещо от колата си.

– Какво е? – питам аз заинтригувана.

– Ще видиш. – Блясъкът се е завърнал отново в очите му и аз се чудя на способността му да се справя с подобна мъка. Питам се дали отминалите години са му дали сила и се надявам, че един ден и аз ще успея да открия такава.

Патрик се връща и на рамото му е увесено коледно дърво. Усещам тъга, когато си спомням колко се вълнувах някога за Коледа. В едни отминали времена, когато бяхме деца с Ив. Украсяването на елхата беше ритуал със строги правила: първо лампичките, после гирляндите, след това подреждането на играчките и накрая поставянето на очукания ангел на върха. Може би сестра ми следва тези правила със собствените си деца.

Не желая дърво в къщата си. Украсите са за децата, за семействата. Но Патрик настоява.

– Няма да го махна – казва той, влачи го през прага на вратата и оставя следа от борови иглички зад себе си. Поставя го на грубата му дървена поставка и проверява дали е правилно сложено. – Освен това е Коледа. Трябва да имаш дърво.

– Нямам с какво да го украся! – възпротивявам се аз.

– Виж какво нося в чантата.

Отварям тъмносинята раница на Патрик и виждам стара кутия за обувки, чийто капак е залепен с дебело тиксо. Когато го повдигам, под него намирам десетина червени топки, чието стъкло се е напукало с времето.

– О – прошепвам аз, – много са красиви. – Взимам една от играчките и тя се завърта в главозамайващи кръгове, виждам лицето си, отразено стотици пъти върху повърхността ѝ.

– Бяха на баба ми. Казах ти, че има всякакви неща в онзи стар скрин.

Прикривам червенината, която избива при спомена, че тършувах в него и открих снимка на Патрик и жената, която сега осъзнавам, че вероятно е била момичето, което се е удавило.

– Прекрасни са. Благодаря ти.

Украсяваме дървото заедно. Патрик е донесъл тънки лампички, а аз намирам панделки, които да завържа за клоните. Има само дванадесет топки, но светлината се отразява във всяка една от тях и създава падащи звезди. Вдишвам аромата на бор и искам да запечатам завинаги в спомените си този момент на пълно щастие.

Когато дървото е украсено, сядам с глава, отпусната на рамото на Патрик, и наблюдавам как светлината танцува върху стъклото и образува фигури по стената. Мъжът чертае кръгове върху откритата кожа на китката ми и аз се чувствам изключително добре, по-спокойна не съм била от години. Обръщам се, за да го целуна, езикът ми търси неговия, отварям очи и виждам, че и той е отворил своите.

– Да се качим горе – прошепвам му аз. Не знам какво ме кара да желая това сега, точно в този момент, но изпитвам физическа нужда да бъда с него.

– Сигурна ли си? – Патрик се отдръпва лекичко назад и ме поглежда право в очите.

Кимам. Не съм сигурна, не и напълно, но искам да разбера. Искам да разбера дали може да бъде различно.

Той прокарва ръце през косата ми, целува врата ми, бузите, устните. Изправя се и ме води нежно до стълбите, палецът му продължава да гали дланта ми, все едно не може да си представи да се откъсне от мен и за миг. Докато изкачвам тясното стълбище, той ме следва, ръцете му са върху талията ми. Усещам как сърцето ми препуска.

Далеч от огъня и от топлината на печката, спалнята е студена, но не температурата, а желанието ме кара да треперя. Патрик сяда на леглото и ме придърпва нежно да легна до него. Отмята косата от лицето ми с ръка, прокарва пръст зад ухото ми и надолу по врата ми. Чувствам как се изнервям: мисля си колко непривлекателна съм, колко тъпа и безинтересна, и се чудя дали след като осъзнае тези неща, той ще продължи да иска да бъде с мен. Но го желая толкова много, а това надигащо се желание в корема ми е така непознато, че ме възбужда още повече. Приближавам се по-близо до Патрик, толкова близо, че е трудно да различа дъха си от неговия. За цяла минута лежим така, с допрени устни, които не се целуват, докосващи, но не и вкусващи. Мъжът бавно разкопчава ризата ми, очите му не се отделят от моите и за секунда.

Не мога да чакам повече. Откопчавам си дънките и ги свличам надолу, сритвам ги безразсъдно с крака, след което непохватно се опитвам да разкопчея копчетата на ризата му. Целуваме се страстно и сваляме дрехите си, докато Патрик не е чисто гол, а аз съм единствено по боксерки и тениска. Той хваща краищата на тениската ми, но аз поклащам глава.

За момент просто спираме. Очаквам от него да настоява, но Патрик просто задържа погледа ми за момент, след което се навежда напред, за да целуне гърдите ми през мекия памучен плат. Докато се движи надолу, извивам гръб назад и се оставям на ласките му.

Унасям се да заспивам, увита в завивки и крайници, когато по-скоро усещам, отколкото виждам как Патрик се пресяга, за да изключи нощната лампа.

– Остави я включена – казвам аз, – моля те. – Той изпълнява молбата ми, без да ме пита защо. Вместо това ме прегръща и целува челото ми.

Събуждам се и осъзнавам, че нещо се е променило, но все още съм сънена и не мога да разбера какво е. Не е присъствието на друг човек в леглото до мен – макар че и това е странно – а фактът, че наистина съм спала. На лицето ми бавно се появява усмивка. Събудила съм се сама. Не съм била принудена да го сторя заради писъците ми или заради писъка на спирачки и удара на черепа му в стъклото. За първа вечер от повече от дванадесет месеца не съм сънувала злополуката.

Смятам да стана и да направя кафе, но топлината на леглото ме притегля обратно под юргана и аз се увивам около голото тяло на Патрик. Прокарвам ръка по него, по твърдия му корем, по силното му бедро. Усещам раздвижване между краката си и отново се изумявам от реакцията на собственото си тяло, което болезнено желае да бъде докосвано. Патрик се размърдва, вдига леко глава и ми се усмихва, очите му още са затворени.

– Весела Коледа.

– Искаш ли кафе? – Целувам голото му рамо.

– По-късно – отвръща той и ме придърпва под юргана.

Оставаме в леглото до обяд, наслаждаваме се един на друг и ядем кифлички с конфитюр от касис. Патрик отива долу за още кафе и когато се връща, носи подаръците, които оставихме под елхата миналата вечер.

– Палто! – възкликвам аз, когато разкъсвам хартията от намачкания, зле опакован пакет, който той ми подава.

– Не е много романтично – казва мъжът смутен, – но не можеш да продължаваш да носиш този дрипав шлифер, когато ходиш на плажа във всяко време – ще замръзнеш.

Веднага го обличам. Палтото е дебело и топло и непромокаемо, с дълбоки джобове и качулка. Милион пъти е по-хубаво от шлифера, който носех до момента, намерен на верандата на вилата, когато се преместих тук.

– Според мен да ми помогнеш да съм суха и да ми е топло е изключително романтично – казвам аз и целувам Патрик. – Чудесно е, благодаря ти.

– Има нещо в джоба – споменава ми той. – Не е точно подарък, просто нещо, което смятам, че трябва да имаш.

Вкарвам ръце в джобовете и изваждам от там мобилен телефон.

– Стар апарат, който не използвам. Нищо модерно, но работи. Няма да ти се налага да вървиш чак до караванния парк, за да се обаждаш.

На път съм да му обясня, че единственият човек, на когото звъня, е той, но осъзнавам, че вероятно точно това има предвид. Може би не одобрява факта, че не мога да се свържа с него по всяко време. Не знам какво е мнението ми по въпроса, но му благодаря и си напомням, че не е задължително да го държа включен.

Патрик ми подава втори подарък, майсторски увит в тъмнолилава хартия и панделка.

– Този не съм го опаковал аз – признава си той, без да е необходимо.

Внимателно разопаковам хартията и отварям малката кутия с финеса, който заслужава. Вътре има седефена брошка във формата на мида. Тя улавя светлината и десетки цветове заиграват по повърхността ѝ.

– О, Патрик. – Трогната съм. – Прекрасна е. – Изваждам я и я закачам на новото си палто. Срамувам се да му подаря рисунката на брега на Порт Елис, която направих за него – спасителната лодка, която не заминава навътре в морето, а се връща благополучно от него.

– Толкова си талантлива, Джена – казва той и вдига рамкираната картина, за да ѝ се наслади. – Пропиляваш таланта си тук. Трябва да организираш изложби, да популяризираш името си.

– Не мога – отвръщам аз, но не му обяснявам защо. Вместо това му предлагам да се разходим, за да изпробвам новото си палто. Взимаме Бо с нас.

Плажът е пуст, отливът е настъпил и голяма част от брега бледнее. Натежали със сняг облаци са надвиснали над скалите и изглеждат дори по-бели на фона на тъмносиньото море. Чайките кръжат над главите ни, жалните им писъци ехтят наоколо, а вълните се разбиват ритмично в пясъка.

– Чувствам се неловко, че оставяме следи след себе си. – Плъзгам ръка в тази на Патрик, докато се разхождаме. За първи път не нося фотоапарата си. Вървим към водата и позволяваме на ледената пяна да намокри обувките ни.

– Майка ми обичаше да плува в морето на Коледа – споделя ми приятелят ми. – Все се караха с татко за това. Той знаеше колко са опасни теченията и я обвиняваше, че е безотговорна. Но тя грабваше хавлията си и хукваше към плажа. Естествено, всички смятахме, че е невероятно и я окуражавахме от брега.

– Луда работа. – Сещам се за момичето, което се е удавило, и се чудя как е възможно да стои близо до вода след такава трагедия. Бо напада вълните и се опитва да захапе подскачащата около него морска вода.

– Какво ще кажеш за себе си? – пита Патрик. – Някакви шантави семейни традиции?

Замислям се за момент и се усмихвам, когато се сещам за вълнението, което изпитвах като дете, когато наближаха коледните празници.

– Нещо подобно – отвръщам най-накрая аз, – обожавах семейните Коледи. Родителите ми започваха да се подготвят от октомври и къщата беше претъпкана от вълнуващи пакети, скрити в шкафовете и под леглата. След като татко си тръгна, правехме същите неща, но въпреки това беше различно.

– Опитвала ли си се да го намериш? – Патрик стиска ръката ми.

– Да. Докато бях в университета. Издирих го и открих, че има ново семейство. Писах му и той ми отговори, че е по-добре миналото да си остане в миналото. Разби ми сърцето.

– Джена, това е ужасно.

Вдигам рамене, все едно не ми пука.

– Близка ли си със сестра си?

– Бях. – Взимам един камък и се опитвам да направя жабки с него по повърхността на водата, но вълните са прекалено бързи. – Ив застана на страната на мама, когато татко си тръгна, а аз ѝ бях бясна, че го изхвърли. Въпреки това се грижехме една за друга, но не съм я виждала от години. Изпратих ѝ картичка преди няколко седмици. Не знам дали я е получила – дори не знам дали живее на същия адрес.

– Да не сте се скарали?

Кимам.

– Тя не харесваше съпруга ми. – Дръзко е от моя страна да го изрека на глас и се разтрепервам от страх.

– Ти харесваше ли го?

Въпросът е странен и ми е необходимо известно време, за да го обмисля. Толкова дълго съм мразела Иън, толкова дълго съм се страхувала от него.

– Някога – отвръщам най-накрая. Помня колко очарователен беше, колко различен от колежанчетата с техните непохватни свалки и вулгарен хумор.

– От колко време си разведена?

Не го поправям.

– Отскоро. – Взимам шепа камъни и започвам да ги хвърлям в морето. Камък за всяка година, в която се чувствах обичана.

– Понякога се опасявам, че може да се върне. – Изсмивам се едва, но реакцията ми се струва неуместна и Патрик ме поглежда замислен.

– Нямаш деца?

Навеждам се и се преструвам, че търся камъчета.

– Не му допадаше идеята – отвръщам аз. Не съм далеч от истината. Иън никога не бе искал да има нещо общо със сина си.

Патрик ме прегръща с една ръка през рамото ми.

– Извинявай, че ти задавам толкова много въпроси.

– Няма проблем – успокоявам го аз и осъзнавам, че наистина го мисля. Чувствам се в безопасност с него. Вървим бавно по плажа. Пътеката е хлъзгава заради леда и аз съм доволна, че ме е прегърнал. Казах му повече, отколкото съм имала намерение, но не мога да му кажа всичко. Ако го сторя, ще си тръгне и тогава няма да има кой да ме хване, когато падна.

20

Рей се събуди в добро настроение. Взе си отпуска за Коледа и макар да беше ходил два пъти до офиса и да си беше взел работа за вкъщи, почивката му се отрази добре. Чудеше се докъде беше стигнала Кейт със случая на Джейкъб.

От всичките деветстотин и няколко бристълски фиести и фокуси, само малко повече от четиридесет бяха активирали системата за автоматично разпознаване на регистрационните номера. Снимките се изтриваха след деветдесет дни, но въоръжена със списък на номерата, Кейт проследи всеки регистриран собственик, за да ги разпита какво са правили в деня на злополуката. През последните четири-пет седмици детективката беше свършила много работа, но тя все още не ѝ беше донесла необходимите резултати. Някои от колите бяха продадени без необходимите документи, регистрираните собственици се бяха преместили, без да оставят новите си адреси... истинско чудо беше, че успя да елиминира толкова много коли от списъка си, предвид кое време на годината беше. Сега, след края на празниците, определено трябваше да доведе случая до неговия завършек.

Рей надникна в стаята на Том. Виждаше се само главата на сина му под купчината на юргана и той затвори тихичко вратата. Новогодишният му оптимизъм не стигаше чак до сина му, чието поведение се беше влошило толкова много, че вече имаше две официални предупреждения от класната си. Следващото щеше да доведе до временно изключване, което според Рей беше абсурдно наказание за дете, което по-често пропускаше часове, отколкото присъстваше на такива, а и съвсем не му се нравеше идеята отново да ходи в училището.

– Люси спи ли още? – попита Магс, когато се присъедини към нея в кухнята.

– Да, и двамата още спят.

– Тази вечер трябва да ги пратим рано по леглата – каза съпругата му. – След три дни отново са на училище.

– Имам ли чисти ризи? – попита Рей.

– Искаш да кажеш, че не си си изпрал? – Магс се скри в мокрото помещение и след малко се завърна с няколко изгладени и сгънати ризи, метнати върху ръката ѝ. – Някой е свършил добра работа. Не забравяй, че довечера имаме уговорка със съседите.

Рей изсумтя.

– Налага ли се?

– Да. – Магс му подаде ризите.

– Кой обикаля комшиите в деня след Нова година? – изуми се инспекторът. – Изключително неподходящо време за парти.

– Според Ема сега е идеалното време за освежително питие. Бездруго всички са прекалено заети около Коледа и Нова година.

– Не е – отвърна Рей. – Тези срещи са истински трън в задника. Винаги са били такива. Всички искат да ми се похвалят как са надвишили скоростта с десет километра в час, в не особено населена зона и каква пародия е нашето правосъдие. Превръщат се във всеобщо плюене по полицията.

– Просто се опитват да подхванат разговор, Рей – отвърна търпеливо Магс. – Не прекарват много време с теб...

– Има си основателна причина за това.

– ...така че единственото, за което можете да разговаряте, е работата ти. Бъди мил с тях. Ако не ти допада темата, просто я смени. Говорете за общи неща.

– Мразя да говоря за общи неща.

– Добре. – Магс стовари един тиган върху плота с ненужна сила. – Тогава не идвай, Рей. Честно ти казвам, по-добре да не идваш, отколкото да развалиш всичко с настроението си.

На инспекторът му се искаше съпругата му да не му говори, все едно беше едно от децата.

– Не съм казвал, че няма да дойда, просто казах, че ще е тъпо.

Магс се обърна към него, търпението ѝ се беше изчерпало, а в погледа ѝ видя разочарование.

– Не всичко в живота е вълнуващо, Рей.

– Честита ви Нова година – каза Рей, когато влезе в Службата за криминални разследвания, и остави метална кутия с шоколадови бонбони на бюрото на Дребния. – Искам да се реванширам, че ви се наложи да работите по Коледа и Нова година.

– По време на празниците в службата трябваше да има дежурен и сержантът беше изтеглил късата клечка.

– Ще е нужно нещо повече от шоколадови бонбони, за да се реваншираш за това, че започнах в седем сутринта на тридесет и първи декември.

Рей се ухили.

– Така или иначе си прекалено стар за среднощни партита, Дребен. Магс и аз заспахме много преди дванадесет на Нова година.

– Аз все още се възстановявам – каза Кейт и се прозя.

– Хубав ли беше купонът? – попита инспекторът.

– Поне онова, което помня от него. – Детективката се засмя и Рей изпита лека завист. Съмняваше се на партитата на Кейт да се водеха досадни разговори за фишове за превишена скорост и неправомерно изхвърляне на отпадъци, с каквито беше изпълнена нощта му.

– Какво имаме за днес? – попита той.

– Малко добри новини за теб – отвърна Кейт. – Разполагаме с номер.

Инспекторът се ухили.

– Крайно време беше. Сигурни ли сте, че е правилният номер?

– Доста. Системата за АРРН не го е засичала от злополуката насам и макар данъкът да е изтекъл, колата не е била бракувана. Моето предположение е, че е била зарязана някъде или изгорена. Регистрирана е на адрес в Бофорт Кресънт, на около осем километра от мястото, на което Джейкъб беше блъснат. Дребния и аз отидохме да я проверим вчера, но беше празна. Това е имот на лизинг, така че сержантът се опитва да се докопа до регистрите, за да разбере дали лизингодателят разполага с нов адрес.

– Но имаме име, нали? – попита Рей, неспособен да скрие вълнението, което изпитваше.

– Имаме име – ухили се Кейт. – Не разполагаме с нищо в нашата система или в регистъра на избирателите за него, също така не успях да открия нищо онлайн, но днес ще постигнем напредък. Отправила съм запитвания към Агенцията за защита на личните данни и сега, след като празниците свършиха, трябва да получим някои обаждания.

– Имаме напредък и с майката на Джейкъб – съобщи Дребния.

– Това е чудесно – каза Рей. – Трябва да излизам в отпуска по-често. Говорихте ли с нея?

– Няма телефонен номер – отвърна сержантът. – Най-накрая Кейт успя да се свърже с един от учителите в "Св. Мери", който я познава. Очевидно, след злополуката майката на Джейкъб смятала, че всички обвиняват нея. Била изпълнена от вина и бясна, че на шофьора му се е разминало...

– Му се е разминало? – учуди се Рей. – Смята, че просто сме си стояли и не сме правили нищо, нали?

– Само повтарям онова, което ми беше казано – отвърна Дребния. – Както и да е, прекъснала е всички връзки и е напуснала Бристъл, за да започне отначало. – Мъжът почука по папката, която като че ли беше набъбнала с два сантиметра от последния път, в който Рей я видя. – Чакам имейл от местната полиция, но трябва да разполагаме с адрес до края на деня.

– Добра работа. Наистина е важно да привлечем майката, в случай че стигнем до съд. Последното нещо, от което се нуждаем, е някой антиполицейски настроен тип да подшушне на вестниците, че повече от година не можем да обвиним никого.

Телефонът на Кейт иззвъня.

– Служба за криминални разследвания, детектив Евънс на телефона.

Рей тъкмо се беше насочил към офиса си, когато жената започна да жестикулира енергично към него и Дребния.

– Невероятно! – каза тя. – Много ви благодаря.

Записа бързо нещо в тефтера на бюрото си и все още се хилеше, когато остави телефона секунда по-късно.

– Спипахме шофьора – каза тя и размаха листа хартия победоносно.

Дребния ги дари с рядката си усмивка.

– Обадиха се от Агенцията за защита на данни – каза детективката, докато се клатеше напред-назад в стола си. – Пуснали са информацията ни в системата си и са ни открили адрес!

– Къде се намира?

Кейт скъса най-горния лист от тефтера си и го подаде на Дребния.

– Чудесна работа – каза Рей. – Хайде да се размърдаме. – Сграбчи двете връзки с ключове от металния шкаф на стената и хвърли едната към сержанта, който я хвана умело. – Дребен, вземи папката с всичко, което имаме за майката на Джейкъб. Отиди до местната полиция и им кажи, че не можем да чакаме повече – имаме нужда от адреса веднага. Не се връщай, преди да я намериш, а когато го сториш, увери я, че никой няма да се измъкне от отговорност – правим всичко по силите си, за да осъдим човека, отговорен за смъртта на Джейкъб. Кейт и аз ще отидем да заловим шофьора. – Инспекторът млъкна и метна другата връзка с ключове на детективката. – Сега като се замисля, по-добре ти да караш. Аз трябва да си отменя плановете за довечера.

– Щеше да ходиш на някое приятно местенце ли?

Рей се ухили.

– Повярвай ми, предпочитам да съм тук.

21

Почукването на вратата ме кара да подскоча. Станало ли е време? Мога да прекарам часове наред в обработка на снимки. Бо наостря уши, но не лае и аз го галя по главата на път към вратата. Издърпвам резето.

– Вероятно ти си единствената тук, която се заключва – оплаква се Патрик развеселен. Влиза и ме целува.

– Градски навици, какво да правя – отвръщам аз. Връщам резето отново на мястото му и се боря с ключа, за да заключа вратата.

– Йестин още ли не я е оправил?

– Знаеш го какъв е – казвам аз. – Постоянно обещава, че ще го стори, но така и не го прави. Каза, че ще дойде тази вечер, но не съм затаила дъх. Убедена съм, че смята за абсурдно желанието ми да си заключвам вратата.

– Е, има право. – Патрик се навежда над вратата, хваща здраво големия ключ и се опитва да го завърти в ключалката.

– Не мисля, че е имало обир в Пенфейш от 1954 година насам. – Мъжът се ухилва, но аз не обръщам внимание на подигравката му. Той не знае как претърсвам къщата през нощите, когато не е с мен, или как се стряскам при всеки звук отвън. Кошмарите може и да са престанали, но страхът още е там.

– Ела до печката да се стоплиш – казвам аз. Навън е много студено и Патрик изглежда премръзнал.

– Времето ще се задържи такова за известно време. – Приема съвета ми и се приближава до древната печка. – Имаш ли достатъчно дърва? Мога да ти донеса малко утре.

– Йестин ми донесе достатъчно за седмици наред – обяснявам му аз. – Идва да прибира наема на първо число от месеца и обикновено се появява с дърва в ремаркето си – не иска никакви пари за тях.

– Той е добър човек. Двамата с баща ми са приятели от едно време – постоянно киснеха в пъба, след което идваха у дома и се опитваха да убедят майка ми, че не са пили. Не мисля, че се е променил много.

Засмивам се при мисълта за пияния Йестин.

– Харесвам го. – Взимам две бири от хладилника и подавам едната на Патрик. – Та, каква е тайната съставка за вечеря?

Гостът ми се обади тази сутрин, за да каже, че ще донесе храна и аз се чудя какво ли има в хладилната чанта, която остави до вратата.

– Беше ми доставена днес от доволен клиент – отвръща Патрик. Отворя капака и бърка вътре. Прилича на магьосник, който вади заек, само дето вместо заек вади лъскав синьо-черен омар, чиито нокти посягат мързеливо към мен.

– О, Божичко! – Едновременно съм изумена и изплашена от предложеното меню, тъй като никога не съм опитвала да готвя нещо толкова сложно. – Много от клиентите ти ли ти плащат с омари?

– Бройката би те изненадала – отвръща Патрик. – Плащат ми още с фазани и зайци. Понякога просто идват и ми ги дават, но друг път ги намирам пред вратата си. – Мъжът се хили насреща ми. – Научих се да не питам откъде са дошли. Трудно е човек да си плаща данъците с фазани, но за щастие все още има достатъчно хора с чекови книжки, които да поддържат професията активна. Не мога да върна болно животно, само защото човекът, който го води, няма пари да ми плати.

– Ти си истинска душичка – казвам аз, прегръщам го и го целувам нежно по устните.

– Шшш – отвръща той, когато се отделяме един от друг, – ще ми развалиш имиджа на мачо, който съм си изградил. Освен това не съм толкова мек, че да не мога да одера заек или да сваря омар. – Дарява ме със смеха на злодей от анимационен филм.

– Идиот – разсмивам се аз. – Надявам се знаеш как да го сготвиш, защото аз определено не знам. – Поглеждам предпазливо към омара.

– Гледайте и се учете, госпожо. – Патрик премята хавлията през едната си ръка и се покланя екстравагантно. – Вечерята ще бъде сервирана след малко.

Намирам най-голямата тенджера, с която разполагам, а мъжът връща омара в хладилната чанта, докато чакаме водата да заври на агата. Пълня мивката с вода, за да измия марулята, двамата работим в сговорна тишина, от време на време Бо се провира между краката ни, за да ни напомни за присъствието си. Атмосферата е приятна и безопасна и аз се усмихвам. Хвърлям скришом поглед към Патрик, който е погълнат от соса, който приготвя.

– Добре – казва той, когато улавя погледа ми и оставя дървената лъжица върху тигана. – За какво си мислиш?

– За нищо – отвръщам аз и отново насочвам вниманието си върху салатата.

– О, я стига, кажи ми.

– Мислех си за нас двамата.

– Вече задължително трябва да ми кажеш! – заявява Патрик смеейки се. Посяга към мивката, намокря си ръката и ме пръска.

Изпищявам. Не мога да се въздържа. Преди умът ми да има време да ми обясни, че това е Патрик – просто Патрик, който се закача – аз се отдръпвам от него и прикривам главата си с ръце. Интуитивна, инстинктивна реакция, която ускорява пулса ми и кара ръцете ми да се потят. Въздухът вилнее около мен и за секунда се пренасям в друго време. На друго място.

Тишината е осезаема и аз бавно ставам, изправям се, сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите. Ръцете на Патрик са отпуснати от двете му страни, изражението му е ужасено. Опитвам се да проговоря, но устата ми е пресъхнала, а и чувството на паника в гърлото ми още не е отшумяло. Поглеждам към госта си, виждам объркването и вината, изписани на лицето му, и знам, че се налага да му дам обяснение.

– Много съжалявам – започвам аз. – Аз... – Хващам се за главата уплашена.

Патрик се приближава до мен. Опитва се да ме прегърне, но аз го отблъсквам, засрамена от реакцията си и бореща се с внезапния импулс да му разкрия всичко.

– Джена – пита ме нежно той, – какво се е случило с теб?

Някой чука на вратата и двамата се поглеждаме.

– Аз ще отворя – казва Патрик, но аз поклащам глава.

– Сигурно е Йестин. – Благодарна съм за прекъсването и разтривам лицето си с пръсти. – Връщам се след минута.

В мига, в който отварям вратата, осъзнавам какво се случва.

Винаги съм искала просто да избягам: да се преструвам, че животът, който съм водила преди злополуката, принадлежи на някой друг и да се залъгвам, че отново мога да бъда щастлива. Често съм се чудила каква ли ще е реакцията ми, когато ме намерят. Чудех се какво ли ще е чувството да ме върнат и дали щях да се съпротивлявам.

Но когато полицаят изрича името ми, аз просто кимам.

– Да, това съм аз – отвръщам.

Мъжът е по-възрастен от мен, с черна коса, която е подстригана късо, и тъмен костюм. Изглежда мил и се питам какъв ли е животът му; дали има деца и съпруга.

Жената до него пристъпва напред. Изглежда по-млада, с тъмна чуплива коса, която пада около лицето ѝ.

– Детектив Кейт Евънс – представя се тя и отваря кожен портфейл, за да ми покаже металната си значка. – Служба за криминални разследвания на Бристъл. Арестувам ви за причиняването на смърт поради опасно шофиране и за напускането ви на сцената на местопрестъплението. Имате право да запазите мълчание, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда...

Затварям очи и издишам бавно. Време е да спра да се преструвам.