Оставих те да си отидеш

22

Ти стоеше в ъгъла в кафето на Студентския съюз, когато те видях за първи път. Не ме забеляза, не и тогава, макар че сигурно съм се отличавал от останалите: самотен костюмар сред тълпа от студенти. Заобиколена от приятелки, ти се смееше толкова силно, че трябваше да си бършеш просълзените очи. Взех си кафето и седнах на съседната на твоята маса, където прегледах вестника си и слушах разговора ви, който блуждаеше несвързано между темите, както беше характерно за жените. Най-накрая оставих вестника и просто те наблюдавах. Разбрах, че всички сте студентки по изкуство и сте последна година. Можех да предположа това от лекотата, с която отиде на бара, обади се на приятели, които стояха от другата страна на помещението, и се смееше, без да те интересува какво мислят другите. Точно в този момент научих името ти: Джена. Почувствах се леко разочарован, когато го чух. Разкошната ти коса и бледата ти кожа ти придаваха прерафаелитско[19] излъчване и аз очаквах нещо малко по-класическо. Вероятно Аурелия или Елинор. Въпреки това, без никакво съмнение, ти беше най-привлекателната от групата. Останалите бяха прекалено предвидими, прекалено крещящи. Сигурно беше на същата възраст като тях – с поне петнадесет години по-млада от мен, – но зрелостта беше изписана на лицето ти дори тогава. Огледа бара, все едно търсеше някого, и аз ти се усмихнах, но ти не ме видя. Няколко минути по-късно трябваше да тръгвам за лекцията си.

Бях се съгласил да изнеса шест лекции, които бяха част от програмата колежите да се интегрират в бизнес обществото. Никак не ми беше трудно да се справя: студентите или бяха задрямали, или много внимаваха, като се опитваха да попият всяка моя дума. Не е зле за човек, който не е учил в колеж. Изненадващо за "Бизнес" лекция присъстваха няколко момичета, чиято размяна на погледи не можа да ми убегне, когато влязох в аудиторията онзи първи ден. Бях нещо ново: по-стар от момчетата, които учеха тук и по-млад от професорите и местните им лектори. Костюмите ми бяха шити, ризите ми като че ли бяха правени по тялото ми, сребърните им ръкавели проблясваха на светлината. Нямах сиви косми в косата си – не и тогава, – нито корем, който трябва да крия под сакото си.

Докато говорех спирах в средата на изречението и поглеждах в очите някоя от студентките – различна всяка седмица. Те се изчервяваха и ми се усмихваха, преди да отместят поглед, а аз да продължа с лекцията си. Забавлявах се с фалшивите причини, които си измисляха, за да останат след часа, и бързането им да ме хванат, преди да си събера книгите и да си тръгна. Сядах на ръба на бюрото си, с една ръка се държах за него, докато се навеждах напред, за да чуя въпросите им. Виждах как пламъкът на надеждата угасваше в очите им, когато осъзнаваха, че нямам намерение да ги поканя на среща. Те не ме интересуваха. Не и както теб.

На следващата седмица отново беше в кафето с приятелите си и когато минах покрай твоята маса, ти вдигна поглед и ми се усмихна; не беше от учтивост, беше широка усмивка. Носеше яркосин потник, под който се виждаше дантелен черен сутиен и широки военни панталони, които стояха ниско на талията ти. Между двете ти дрехи се беше оголила част от гладката ти, загоряла кожа, и аз се запитах дали си наясно с този факт – ако да, защо не те безпокои.

Разговорът се измести от курсовата работа към връзките. Говорехте за момчета, предполагам, макар че ги наричахте мъже. Приятелките ти шептяха и се налагаше да се напрегна, за да ги чувам. Подготвих се да чуя и твоето мнение по въпроса със задявките за една нощ и безразсъдните флиртове. Бях те преценил добре, защото единственото, което чух да излиза от устата ти, беше смях и насочени към приятелките ти шеги. Ти не беше като тях.

Мислех си за теб цяла седмица. На обяд реших да се разходя из колежа с надеждата, че ще те срещна. Видях една от приятелките ти – високата, с боядисаната коса – и вървях след нея известно време, но тя влезе в библиотеката, а аз не можех да я последвам, за да видя дали щеше да се срещне с теб.

В деня на четвъртата ми лекция пристигнах рано и бях награден за усилията си, като те видях да стоиш сама на същата маса, на която те бях видял предните два пъти. Четеше някакво писмо и забелязах, че плачеш. Гримът ти се беше размазал под очите ти и макар че нямаше да се съгласиш с мен, беше много по-красива така. Взех си кафето и дойдох на твоята маса.

– Нещо против да седна на вашата маса?

Натика писмото в чантата си.

– Сядайте.

– Мисля, че сме се виждали и преди тук – казах аз и седнах срещу теб.

– Така ли? Съжалявам, не помня.

Дразнещо е, че си забравила толкова бързо, но беше разстроена и вероятно не можеше да мислиш трезво.

– Водя лекции в колежа в момента. – По-рано бях осъзнал, че студентите са изключително благосклонни към преподавателите. Дали беше заради желанието някой да каже добра дума за тях, или просто заради контраста с момчетата, които едва бяха излезли от тийнейджърските си години, не бях сигурен, но определено подходът работеше.

– Наистина? – Очите ти просветнаха. – По какво?

– Бизнес науки.

– О. – Блясъкът изчезна и аз изпитах истинско възмущение, че с лека ръка зачеркна нещо толкова важно. Твоето изкуство едва ли щеше да успее да храни и облича семейство, или пък да съживи един град.

– С какво се занимавате, когато не водите лекции? – попита ме ти.

Не би трябвало да ме интересува какво си мислиш, но изведнъж за мен беше много важно да те впечатля.

– Притежавам софтуерна компания – отговорих аз. – Продаваме програми в целия свят. – Не споменах Дъг, чийто дял беше шестдесет процента, а моят само четиридесет, както и не доуточних, че в целия свят засега означаваше само Ирландия. Бизнесът се разрастваше, а аз не ти казах нищо, което не бях казал на банковия управител при последното ни искане за заем.

– Последна година сте, нали? – Смених темата.

Ти кимна.

– Изучавам...

Вдигнах ръката си, за да я спра.

– Не ми казвайте, нека позная.

Ти се засмя, играта ти харесваше и аз се правех, че мисля известно време, като си позволих да огледам добре впитата по тялото ти рокля на райета и увития около косата ти шал. Тогава беше повече килограми и гърдите ти опъваха материята. Можех да видя очертанията на зърната ти и се зачудих дали са светли или тъмни.

– Изучавате изкуство – казах най-накрая.

– Да! – Изглеждаше смаяна. – Откъде знаете?

– Приличате ми на човек на изкуството – отвърнах аз, все едно беше очевидно.

Не каза нищо, но две червени петна се появиха в горната част на бузите ти и не успя да възпреш усмивката, която се разля по лицето ти.

– Иън Питърсън. – Изпънах ръка, за да се ръкувам с теб, усетих хладината на кожата ти върху пръстите си и продължих да държа дланта ти малко повече, отколкото беше нормално.

– Джена Грей.

– Джена – повторих аз. – Необичайно име. Съкратено ли е от нещо?

– Дженифър. Но винаги са ме наричали Джена. – Засмя се безгрижно. Последната следа от сълзите ти беше изчезнала, а с нея и уязвимостта ти, която намирах за толкова привлекателна.

– Нямаше как да не забележа, че беше малко разстроена. – Минах веднага на ти и посочих към писмото, което беше смачкано в отворената ти чанта. – Да не би да получи някакви лоши новини?

Лицето ти помръкна веднага.

– От баща ми е.

Не казах нищо, просто наклоних глава лекичко на една страна и зачаках. Жените рядко се нуждаеха от покана, за да говорят за проблемите си, и ти не беше изключение.

– Тръгна си, когато бях на петнадесет, и оттогава не съм го виждала. Миналия месец го издирих и му писах, но той не иска да има нищо общо с мен. Казва, че има ново семейство и трябва да оставим миналото в миналото. – Направи въздушни кавички и саркастична физиономия, която не успя да прикрие горчивината ти.

– Това е ужасно – отвърнах аз. – Не мога да си представя, че някой не би искал да те види.

Ти веднага омекна и почервеня.

– Той губи – каза ти, макар че очите ти отново се навлажниха и заби поглед в масата.

Наведох се напред.

– Да ти взема ли кафе?

– Ще бъде чудесно.

Когато се върнах, на масата към теб се бяха присъединили група приятели. Разпознах две от момичетата, но към тях имаше трето, както и момче с пробити уши и дълга коса. Бяха заели всички столове и аз трябваше да си взема от друга маса, за да мога да седна. Подадох ти чашата и зачаках да обясниш на останалите, че сме по средата на разговор, но ти просто ми благодари за кафето и ме представи на приятелите си, чиито имена забравих на мига.

Едната от тях ми зададе въпрос, но аз не можех да сваля очи от теб. Разговаряше сериозно с дългокосото момче за някаква домашна за края на годината. Косата ти падна върху лицето ти и ти нетърпеливо я прибра зад ухото си. Вероятно усети погледа ми върху себе си, защото се обърна към мен. Усмивката ти беше извинителна и аз веднага ти простих за липсата на възпитание у приятелите ти.

Кафето ми изстина. Не исках да съм първият тръгнал си, като по този начин щях да им осигуря храна за обсъждането ми, но имаше само няколко минути преди лекцията ми. Изправих се и изчаках да ме забележиш.

– Благодаря ти за кафето.

Исках да те попитам дали ще се видим отново, но как можех да го сторя пред всичките ти приятели?

– Навярно ще се засечем следващата седмица? – попитах аз, все едно нямаше абсолютно никакво значение за мен. Но ти се беше обърнала към приятелите си и аз си тръгнах, като в ушите ми продължаваше да звънти смехът ти.

Този смях не ми позволи да се върна следващата седмица и когато отново се видяхме две седмици по-късно, облекчението на лицето ти ми подсказа, че съм взел правилното решение, като съм стоял настрана. Този път не те попитах дали може да седна при теб, просто взех две кафета – твоето черно с едно захарче.

– Помниш как си пия кафето!

Свих рамене, все едно не беше нищо особено, макар че си го бях записал в бележника срещу датата, в която се срещнахме, както правех винаги.

Този път си позволих да те питам повече неща за самата теб и те видях как се разтвори пред мен като листо, което търси влага. Показа ми рисунките си и аз започнах да прелиствам през листовете с добри, но неоригинални произведения. Казах ти, че са изключителни. Когато приятелите ти пристигнаха, бях на път да стана и да донеса още столове, но ти им каза, че си заета, каза им, че ще се присъединиш към тях по-късно. В този момент всяко мое притеснение относно теб се изпари и аз задържах погледа ти, докато не го отмести, изчерви се и ми се усмихна.

– Няма да те видя следващата седмица – казах ти аз. – Днес е последната ми лекция.

Бях трогнат да видя как на лицето ти се изписа разочарование.

Отвори уста, за да кажеш нещо, но се възпря, а аз чаках и се наслаждавах на онова, което предстоеше. Можех да те попитам сам, но исках да го чуя от теб.

– Да пийнем по нещо някоя вечер? – попита ме ти.

Направих се, че обмислям предложението ти, все едно подобна мисъл никога не ми беше хрумвала.

– Какво ще кажеш за вечеря? Отвориха нов френски ресторант в града – вероятно можем да го пробваме този уикенд?

Неприкритата ти радост беше очарователна. Сетих се за Мари и за нейното студено безразличие към всичко, беше толкова незаинтересована от изненадите и толкова отегчена от живота. Досега не се бях замислял, че може би е от възрастта, но когато видях детинското ти щастие при мисълта за вечеря в скъп ресторант, разбрах, че съм бил прав да си потърся някоя по-млада. Някоя не толкова отракана. Не те смятах за самата невинност, разбира се, но поне все още не беше станала цинична и недоверчива.

Взех те от общежитието, без да обръщам внимание на любопитните погледи на студентите, които минаваха покрай твоята врата, и останах изключително доволен да те видя облечена в елегантна черна рокля, а дългите ти крака в плътен черен чорапогащник. Когато ти отворих вратата на колата, ти се изненада.

– Мога да свикна с това.

– Изглеждаш прекрасно, Дженифър – казах аз и ти се засмя.

– Никой не ме нарича Дженифър.

– Имаш ли нещо против?

– Не, мисля, че нямам. Просто ми звучи смешно.

Ресторантът не отговаряше на ранните възторжени ревюта, които четох, но като че ли това не ти направи впечатление. Поръча си картофи соте с пилето и аз коментирах избора ти:

– Рядко е да срещнеш жена, която не се притеснява, че ще качи някое и друго килце. – Усмихнах се, за да ти покажа, че се шегувам.

– Не съм почитателка на диетите – отвърна ми ти. – Животът е прекалено кратък. – Въпреки това изяде сметановия сос на пилето си, но остави картофите. Когато сервитьорът ни предложи менюто с десертите, аз го отпратих.

– Само кафе, моля. – Забелязах разочарованието ти, но нямаше нужда от мазни пудинги. – Какво смяташ да правиш, когато се дипломираш? – попитах те аз.

Ти въздъхна.

– Не знам. Един ден бих искала да отворя галерия, но засега просто трябва да си намеря работа.

– Като художничка?

– Де да беше толкова лесно! Аз съм скулптор, предимно, и ще се опитам да продам всичко, което изработя, но междувременно ще се наложи да работя нещо – като барманка или в някой магазин – за да мога да си плащам сметките. В крайна сметка сигурно ще се върна да живея при мама.

– Разбирате ли се с нея?

Сбърчи нос по начина, по който го правят децата.

– Не особено. Тя е много близка със сестра ми, но двете никога не сме били първи дружки. Нейна е вината, че баща ми си тръгна, без да се сбогува.

Налях и на двама ни по чаша вино.

– Какво е сторила?

– Изрита го. Каза ми, че съжалява, но имала живот, който иска да живее, и не можела да продължава по този начин. След това забрани да говорим за него. Мисля, че това е най-егоистичната постъпка, която съм виждала.

Видях тъгата в очите ти и се пресегнах през масата, за да поставя ръката си върху твоята.

– Смяташ ли да пишеш отново на баща си?

Ти поклати енергично глава.

– Беше пределно ясен в писмото си, че трябва да го оставя на мира. Не знам какво е сторила мама, но е било доста лошо, щом не иска да ни вижда повече.

Сплетох пръсти с твоите и започнах да галя меката кожа между палеца и показалеца ти.

– Не можем да си избираме родителите – казах аз, – което е жалко.

– Ти близък ли си с твоите?

– Моите са мъртви. – Изричал съм тази лъжа толкова често, че почти съм започнал да вярвам в нея. Възможно е да се е превърнала в истина – откъде можех да знам? Така и не им изпратих адреса си, когато се преместих на юг, а и не мисля, че са прекарали много безсънни нощи заради заминаването ми.

– Съжалявам.

Ти стисна ръката ми и очите ти се изпълниха със състрадание.

Усетих раздвижване в слабините си и наведох поглед.

– Мина много време оттогава.

– Значи имаме нещо общо помежду си – каза ти. Дари ме със смела усмивка, според която разбираше положението ми. – И на двама ни липсват бащите ни.

Не ми стана ясно дали нарочно каза това – макар че грешеше – но те оставих да си мислиш, че си ме разгадала.

– Забрави го, Дженифър – казах ти аз. – Не заслужаваш да се отнасят така с теб. По-добре си без него.

Кимна, но можех да разбера, че не беше съгласна с мен. Поне не тогава.

Очакваше да дойда в стаята ти, но нямах никакво желание да прекарвам и час в студентско общежитие, където да пием евтино кафе в нащърбени чаши. Щях да те заведа в дома си, но вещите на Мари все още бяха там и знаех, че щеше да ги забележиш. Освен това нещата тук бяха различни. Не исках задявка за една нощ, исках теб.

Изпратих те до вратата ти.

– Кавалерството не е умряло в крайна сметка – пошегува се ти.

Поклоних се лекичко и когато се засмя, се почувствах абсурдно доволен, че те бях развеселил.

– Не мисля, че досега съм излизала с такъв истински джентълмен.

– В такъв случай – казах аз, взех ръката ти и я целунах, – трябва да ни стане навик.

Ти се изчерви и прехапа устна. Вдигна едва брадичката си, за да ми позволиш да те целуна.

– Приятни сънища – пожелах ти аз. Обърнах се и тръгнах към колата си, без да погледна зад рамо. Желаеше ме – това беше очевидно – но все още не ме желаеше достатъчно.

23

Рей беше озадачен от липсата на емоция в Джена Грей. Нямаше яростни викове, нито трескаво отричане на вината или изблик на разкаяние. Наблюдаваше лицето ѝ внимателно, докато Кейт осъществяваше ареста, но единственото, което забеляза на него, беше облекчение. Почувства се страшно неловко, все едно някой му беше откраднал краката. След повече от година в търсене на убиеца на Джейкъб, Джена Грей съвсем не покриваше очакванията му.

Тя беше поразителна, не просто красива. Носът ѝ беше тънък, но дълъг, а бледата ѝ кожа беше покрита от лунички, които преливаха една в друга на места. Зелените ѝ очи бяха изкривени леко нагоре, което ѝ придаваше котешки вид, а тъмнокестенявата ѝ коса се спускаше върху раменете ѝ. Жената нямаше грим и макар торбестите ѝ дрехи да прикриваха фигурата ѝ, тясната ѝ талия и тънкият врат подсказваха, че е със слабо телосложение.

Джена попита дали може да получи малко време, за да си събере нещата.

– Имам гост в момента – ще се наложи да му обясня всичко това. Бихте ли ни оставили насаме за минута-две? – Жената говореше толкова тихо, че Рей трябваше да се наведе, за да може да я чуе.

– Опасявам се, че това не е възможно – отвърна той. – Ще ви придружим.

Джена прехапа устната си и се поколеба за миг, но после отстъпи назад и позволи на Рей и Кейт да влязат във вилата. Някакъв мъж се намираше в кухнята, в ръката си държеше чаша вино. Лицето на Джена беше лишено от всякаква емоция, но за сметка на това всичко беше изписано върху лицето на госта, който инспекторът предположи, че е приятелят на жената.

Мястото беше толкова малко, че вероятно мъжът беше чул абсолютно всичко. Рей се огледа наоколо. Колекция от внимателно подредени камъни събираше прах над камината, пред която беше поставен тъмночервен килим, прогорен на доста места. Едно одеяло в калейдоскопични цветове покриваше дивана, вероятно опит да се освежи малко помещението, но осветлението беше слабо и ниският таван накара Рей да се наведе, когато премина от дневната в кухнята. Какво място за живеене само. На километри отвсякъде и леденостудено, въпреки горящия огън. Зачуди се защо ли жената го беше избрала, дали си мислеше, че тук ще може да се скрие.

– Това е Патрик Матюс – представи госта си Джена, все едно се бяха събрали на социално събитие. Тя обърна гръб на Рей и Кейт и инспекторът се почувства така, все едно се натрапва.

– Налага се да придружа тези полицаи. – Думите ѝ бяха отсечени и равнодушни. – Нещо ужасно се случи миналата година и трябва да оправя всичко.

– Какво става? Къде ще те отведат?

Човекът или не знаеше абсолютно нищо за случилото се, или беше невероятен лъжец, помисли си Рей.

– Ще я отведем в Бристъл – отвърна той и пристъпи напред, за да подаде визитната си картичка на Патрик, – където ще бъде разпитана.

– Не може ли да проведете разпита утре? Мога да я закарам до Суонзи на сутринта. – Господин Матюс – започна Рей, търпението му беше на изчерпване. Отне му три часа да стигне до Пенфейш и още час да намери "Блейн Кеди". – Миналия ноември дете на пет години беше блъснато и убито от кола, която не е спряла. Опасявам се, че това не може да чака до сутринта.

– Какво общо има тази злополука с Джена?

Последва кратко мълчание. Патрик погледна първо към Рей, а после и към приятелката си. Бавно заклати глава.

– Не. Трябва да има някаква грешка. Та ти дори не шофираш.

Жената задържа погледа му.

– Няма грешка.

Рей усети надигащите се в него тръпки от хладината в гласа ѝ. През изминалата година се опитваше да си представи кой би могъл да бъде толкова коравосърдечен, че да избяга и да остави едно умиращо дете на пътя. Сега, когато се изправи лице в лице с убийцата, се опитваше да се държи професионално. Знаеше, че не само той се чувства по този начин: за колегите му също щеше да е доста трудно да се справят, също както им беше трудно да се държат учтиво с изнасилвачи и педофили. Погледна към Кейт и видя, че и тя изпитва същото. Колкото по-скоро се върнеха в Бристъл, толкова по-добре.

– Трябва да тръгваме – каза на Джена. – Когато стигнем до ареста, ще бъдете разпитана и ще имате възможност да ни разкажете какво се случи. Дотогава не можем да говорим по случая. Разбирате ли?

– Да. – Жената взе малка раница, закачена на гърба на един от столовете. Обърна се към Патрик: – Ще можеш ли да останеш и да се грижиш за Бо? Ще се опитам да ти се обадя, когато разбера какво се случва.

Мъжът кимна, но не изрече нищо. Рей се запита какво ли си мисли. Какво ли беше чувството да разбереш, че някой, когото смяташ, че познаваш, те лъже?

Инспекторът сложи белезниците на китките на Джена, провери да не са прекалено стегнати, и забеляза, че жената не реагира по никакъв начин, докато го правеше. Видя белега на дланта ѝ, но тя стисна ръка и го скри.

– Опасявам се, че колата ни е малко надалеч – съобщи Рей. – Не стигнахме по-близо от караванния парк.

– Пътят свършва на около осемстотин метра оттук – обясни Джена.

– Само толкова ли са? – На Рей му се бяха сторили много повече, когато идваха с Кейт насам. Намери фенерче в багажника на колата, но батериите му бяха на привършване и трябваше да го разтриса на всеки няколко метра, за да работи.

– Обади ми се при първа възможност – каза Патрик, когато поведоха Джена навън. – И си наеми адвокат! – провикна се след тях, но черната нощ погълна думите му и жената не му отговори.

Представляваха странно трио, което се тътреше по пътя към караванния парк и Рей се радваше, че Джена им сътрудничи. Може и да беше слаба, но беше висока колкото него и определено познаваше околността много по-добре от тях. Инспекторът беше напълно дезориентиран и въобще нямаше представа колко са близо до ръба на скалите. Всеки път, в който чуеше по-силно плясъка на вълните, очакваше да го опръска морска вода. Почувства облекчение, когато стигнаха до караванния парк безпроблемно и отвори задната врата на корсата без отличителни знаци за Джена, която влезе вътре, без никакви протести.

Двамата с Кейт се отдалечиха на няколко метра от колата, за да поговорят.

– Смяташ ли, че е с всичкия си? – попита детективката. – Не е обелила и две думи.

– Кой знае? Може да е в шок.

– Предполагам, че след всичкото това време, е решила, че се е измъкнала. Как е възможно да е толкова коравосърдечна? – Кейт поклати глава.

– Нека първо чуем какво има да ни каже, става ли? – Предложи Рей. – Преди да я окачим на въжето. – След еуфорията, че най-накрая бяха идентифицирали шофьора, арестът беше някак си съвсем неочакван.

– Красивите жени също могат да бъдат убийци, наясно си с това, нали? – попита Кейт. Смееше се насреща му. Преди да успее да отговори, тя грабна ключовете от ръката му и тръгна към колата.

Пътуването им до участъка беше изключително неприятно заради бавното движение по магистрала "М4". Рей и Кейт разговаряха тихичко на безопасни теми: политиката в службата, новите коли, обявите за свободни позиции в полицията. Инспекторът предположи, че Джена е заспала, но жената проговори, когато наближаваха Нюпорт.

– Как ме открихте?

– Не беше толкова трудно – отговори ѝ Кейт, когато видя, че Рей няма намерение да го стори. – Имаш акаунт за интернет услуги на твоето име. Проверихме информацията с хазяина ти, за да се уверим, че няма грешка – човекът ни беше изключително полезен.

Рей се обърна назад, за да види как Джена приема нещата, но тя гледаше навън през прозореца към натовареното движение. Единственият знак, че не е чак толкова отпусната, колкото изглеждаше, бяха свитите ѝ в скута юмруци.

– Сигурно ви е било тежко – продължи детективката, – да живеете с онова, което сте сторили.

– Кейт – каза предупредително Рей.

– За майката на Джейкъб е по-тежко, разбира се...

– Достатъчно, Кейт – сряза я инспекторът. – Спести си приказките за разпита. – Стрелна я с предупредителен поглед и тя се намръщи насреща му отбранително. Нощта щеше да е дълга.

24

В мрака на полицейската кола си позволявам да заплача. Горещи сълзи капят върху стиснатите ми юмруци, докато детективката ми говори и въобще не се опитва да скрие отвращението си. Заслужавам всяка една дума, но въпреки това ми е трудно да ги чуя. Нито за миг не съм забравила майката на Джейкъб. Нито за миг не съм спирала да мисля за загубата ѝ – загуба, много по-голяма от моята. Мразя се за онова, което сторих.

Насилвам се да дишам дълбоко и равномерно, за да прикрия хлиповете си; не желая да привличам вниманието на полицаите. Представям си ги как чукат на вратата на Йестин и бузите ми изгарят от срам. Новините, че излизам с Патрик, се разпространиха толкова бързо из селото, че вероятно клюката за този последен скандал вече е в обращение.

Нищо не е по-зле от изражението на Патрик, когато се върнах в кухнята с полицаите. Чувството, че е предаден, е изписано толкова ясно на лицето му, все едно е надраскано с триметрови букви върху него. Всичко, което е мислил за мен, е било лъжа, лъжа, която е целяла да прикрие едно непростимо престъпление. Не мога да го виня за пламъка в очите му. Трябваше да помисля, преди да се сближа с някого – преди да допусна някого до себе си.

Вече се намираме в покрайнините на Бристъл. Искам да прочистя ума си от всичко. Ще ме отведат в стаята за разпити и ще ми предложат да се обадя на адвоката си. Полицията ще ми задава въпроси и аз ще им отговарям с цялото спокойствие, на което съм способна. Няма да плача или да сипя извинения. Те ще ме обвинят, ще се изправя пред съд и всичко ще приключи. Най-накрая ще бъде раздадено правосъдие. Така ли работи системата? Не съм убедена. Познанията ми за полицията са придобити от детективските романи и статиите във вестниците – никога не съм предполагала, че ще свърша от тази страна на оградата. В ума ми изниква купчина с вестници, снимката ми е увеличена, за да се види всяка подробност от лицето ми. Лицето на убийца.

Една жена е арестувана във връзка със смъртта на Джейкъб Джордан.

Не знам дали вестниците ще публикуват името ми, но дори да не го сторят, със сигурност ще отразят историята. Слагам ръка на гърдите си и усещам тупкането на сърцето върху дланта си. Топло ми е и съм изпотена, все едно ме наляга треска. Всичко се разпада.

Колата намалява и завива към паркинга на няколко грозни сиви сгради, отделени от околните офис блокове само от полицейската служба на Ейвън и Съмърсет, която се издига над главния вход. Превозното средство е умело насочено към малкото пространство между две полицейски коли и детективката отваря вратата ми.

– Добре ли сте? – пита ме тя. Гласът ѝ е по-мек сега, сякаш съжалява за грубите думи, които ми е казала по-рано.

Кимам, благодарна и жалка.

Няма достатъчно място вратата да се отвори напълно и е странно да слизам с оковани в белезници ръце. Непохватността, с която се движа, ме кара да се чувствам още по-изплашена и дезориентирана и се чудя дали завързаните ми ръце са причината. В крайна сметка, ако сега побягна, къде ще отида? Задният двор е ограден от високи стени с електрически врати, които блокират изхода. Когато най-накрая се наемам да сляза, детектив Евънс ме хваща за ръката и ми помага да се измъкна от колата. Тя не ме стиска силно, но самото действие ме кара да се чувствам клаустрофобично и се опитвам да потисна желанието си да я отблъсна. Тя ме води до метална врата, където мъжът натиска някакъв бутон и говори в интеркома.

– Инспектор Стивънс – казва той. – Водя задържана.

Тежката врата се отваря и влизаме в голямо помещение с мръсни бели стени. Вратата се затръшва зад нас, но звукът продължава да кънти цяла минута в ушите ми. Въздухът е застоял, въпреки шумната климатична система, която е монтирана на тавана. Носи се ритмично тропане, което идва някъде иззад лабиринта от стени пред нас. В края на помещението се намира сива метална пейка, захваната с болтове за пода, където млад мъж в средата на двайсетте си години си дъвче ноктите и плюе на пода онова, което отгризне със зъби. Облечен е в синьо долнище на анцуг с протрити крачоли, маратонки и мръсен сив суитчър с изтъркано лого. Вонята от тялото му засяда в гърлото ми и аз се извръщам на една страна, преди да успее да види смесицата от страх и съжаление в очите ми.

Прекалено съм бавна.

– Добре ме огледа, нали, захарче? – Гласът на мъжа е висок и носов като момчешки. Поглеждам към него, но не му отговарям.

– Ела да ми видиш съкровището, ако искаш! – Младежът се хваща за слабините и се смее, избликът му е някак си нелеп на фона на тази мрачна и грозна кутия.

– Стига с глупостите, Лий – казва инспектор Стивънс. Мъжът поставя самодоволна усмивка на лицето си и се обляга отново на стената, за да продължи да се хили на остроумието си.

Детектив Евънс отново ме хваща за лакътя, ноктите ѝ се забиват в кожата ми, докато ме води пред едно високо бюро. Заклещен зад него, се намира униформен офицер, чиято бяла риза е опъната върху огромния му корем. Кима на полицайката, но мен ме поглежда само бегло.

– Обстоятелства?

Детектив Евънс маха белезниците ми и като че ли на мига започвам да дишам по-леко. Търкам червените бразди по китките си и изпитвам перверзно удоволствие от болката, която ми причинява това действие.

– Сержант, това е Джена Грей. На двадесет и шести ноември 2012-а Джейкъб Джордан беше блъснат от кола във Фишпондс. Шофьорът не е спрял. Колата беше идентифицирана като червен форд "Фиеста" с номер J634 OUP, регистриран на Джена Грей. По-рано днес отидохме в "Блейн Кеди", вила близо до Пенфейш в Уелс, където в 19:33 часа арестувах Грей по подозрение за причиняване на смърт поради опасно шофиране и напускане на сцената на пътнотранспортно произшествие.

От пейката в края на ареста се чува тихо подсвиркване и инспектор Стивънс стрелва Лий с предупредителен поглед.

– Какво прави той тук всъщност? – Мъжът не се обръща към никой в частност.

– Чака да бъде разпитан. Ще го разкарам. – Без да се обръща, сержантът се провиква: – Сали, би ли върнала Робъртс отново във втора дупка? – Едра тъмничарка излиза от офиса зад бюрото, от колана ѝ виси голяма връзка с ключове. Яде нещо и тупа трохите от вратовръзката си. Тъмничарката отвежда Лий във вътрешността на ареста и той ме стрелва с отвратен поглед, докато върви. Така ще бъде и в затвора, когато разберат, че съм убила дете. Другите затворнички ще бъдат отвратени, ще извръщат поглед, когато мина покрай тях. Захапвам долната си устна, защото осъзнавам, че ще е много по-лошо от това. Стомахът ми се свива от страх и за първи път се питам дали ще успея да се справя. Напомням си, че съм минала и през по-лошо.

– Колан – казва сержантът, в ръката си държи празна найлонова торба.

– Моля? – Говори ми така, все едно съм наясно с правилата, но аз вече съм объркана.

– Колана ви. Свалете го. Носите ли някакви бижута? – Мъжът става нетърпелив и аз се заемам с колана си, вадя го от гайките на дънките и го слагам в торбата.

– Не, нямам бижута.

– Брачна халка?

Поклащам глава и инстинктивно докосвам празното място на безимения си пръст. Детектив Евънс проверява чантата ми. Нямам никакви по-лични неща в нея, но въпреки това чувството е все едно наблюдавам крадец, който обира къщата ми. Един тампон се търкулва върху плота.

– Ще имате ли нужда от тях? – пита ме тя. Тонът ѝ е нормален и нито инспектор Стивънс, нито офицера от ареста казват нещо, но аз се изчервявам бързо.

– Не.

Жената го пуска в найлоновата торба, преди да отвори портмонето ми, да извади няколкото карти, които са там, и да отдели монетите на една страна. В този момент забелязвам бледосинята картичка сред касовите бележки и банковите карти. В помещението настава пълна тишина и аз мога да чуя как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Когато поглеждам към детектив Евънс, виждам, че тя е спряла да пише и гледа право към мен. Не искам да я поглеждам, но не мога да се спра. Остави, мисля си, просто остави. Бавно и преднамерено жената взима картичката и я оглежда. Смятам, че има намерение да ме пита за нея, но вместо това я записва в списъка и я оставя при останалите ми неща в торбата. Издишам бавно.

Опитвам се да се концентрирам върху думите на сержанта, но съм изгубена в потока от правила и права. Не, не искам да уведомяват никого, че съм тук. Не, не искам служебен юрисконсулт...

– Сигурна ли сте? – прекъсва ме инспектор Стивънс. – Имате право на безплатен правен съвет, докато сте тук.

– Нямам нужда от адвокат – отвръщам меко. – Аз го извърших.

Настъпва тишина. Тримата полицаи си разменят погледи.

– Подпишете тук – казва сержантът – и тук, и тук, и тук. – Взимам химикала и драскам името си до дебели черни кръстове. Мъжът поглежда към инспектор Стивънс. – Право в стаята за разпит?

В стаята за разпит е задушно и мирише на цигарен дим, въпреки олющения надпис на вратата Пушенето забранено. Инспектор Стивънс ми показва къде да седна. Опитвам се да си дръпна стола по-близо до масата, но той е захванат с болтове за пода. Някой е написал с химикал мръсни думи върху масата. Инспектор Стивънс завърта превключвател на черна кутия на стената до него и се чува писклив звук. Мъжът прочиства гърлото си.

– Часът е 22:45, четвъртък, втори януари 2014-а. Намираме се в стая за разпити номер три в Бристълския полицейски участък. Аз съм инспектор 431 Рей Стивънс. С мен е детектив 3908 Кейт Евънс. – Полицаят поглежда към мен. – Бихте ли казали името и датата си на раждане за протокола, моля?

Преглъщам и се опитвам да насиля устата си да се раздвижи.

– Джена Алис Грей, родена на двадесет и осми август 1976-та.

Оставям думите на инспектора да се носят наоколо, сериозността на обвинението срещу мен, последствията от злополуката върху семейството, върху обществото като цяло. Не ми казва нищо, което вече да не знам, а и не може да добави повече вина към онази, която вече изпитвам.

Най-накрая идва моят ред.

Говоря тихо, погледът ми е насочен към масата между нас, надявам се да не ме прекъсне. Искам да кажа всичко само веднъж.

– Денят беше дълъг. Ходих на изложба в другия край на Бристъл и бях изморена. Навън валеше и не виждах много добре. – Опитвам се да говоря с премерен и спокоен глас. Искам да обясня как се случи, но не искам да звуча отбранително – как е възможно да оправдая случилото се? Толкова много пъти съм се чудила какво бих казала, ако се стигнеше дотук, но сега думите ми се струват странни и неискрени.

– Изникна от нищото – продължавам аз. – В единия момент пътят беше празен, а в следващия се появи то, пресичаше на бегом. Малко момченце със синя вълнена шапка и червени ръкавици. Беше прекалено късно, прекалено късно да направя каквото и да било.

Хващам ръба на масата с две ръце, опитвам се да се закотвя в настоящето, тъй като миналото заплашва да ме превземе. Чувам писъка на спирачките, помирисвам парливата миризма на изтърканите гуми върху мокрия асфалт. Когато Джейкъб се удари в предното стъкло, за момент се намираше на сантиметри от мен. Можех да се пресегна и да докосна лицето му през стъклото. Но той се сгърчи и падна на пътя. В този момент видях майка му, която клекна пред безжизненото телце и затърси пулс. Когато не откри такъв, изпищя; първичен писък, който извади всяка глътка въздух от тялото ѝ, а аз наблюдавах ужасена през размазаното предно стъкло как под главата на момчето се образува кървава локва, мокрият асфалт заблестя в червено на светлините на фаровете.

– Защо не спряхте? Не излязохте? Не се обадихте за помощ?

Връщам се отново в стаята за разпити и поглеждам към инспектор Стивънс. Почти съм забравила, че той е тук.

– Не можех.

25

– Естествено, че е можела да спре! – каза Кейт, докато изминаваше краткото разстояние от бюрото до прозореца и обратно. – Толкова е студена, че ме кара да настръхвам.

– Би ли седнала? – Рей изпи кафето си и потисна една прозявка. – Изморяваш ме още повече. – Минаваше полунощ, когато двамата неохотно решиха да приключат за вечерта и да позволят на Джена да поспи малко.

Кейт седна.

– Защо мислиш, че признава всичко толкова лесно сега, след повече от година от случилото се?

– Не знам – отвърна Рей, отпусна се в стола си и качи крака си на бюрото на Дребния. – Има нещо нередно в цялата работа.

– Какво например?

Рей поклати глава.

– Просто предчувствие. Вероятно съм изморен. – Вратата на Службата за криминални разследвания се отвори и вътре влезе Дребния. – Късно се връщаш. Как беше там?

– Натоварено – отвърна сержантът. – Само Бог знае защо хората искат да живеят на това място.

– Спечели ли майката на Джейкъб.

Дребния кимна.

– Няма да основе фен клуб скоро, но е на линия. След смъртта на Джейкъб е чувствала, че обществото стоварва голяма доза вина върху нея. Каза, че ѝ било достатъчно трудно да бъде приета, тъй като е чужденка, а злополуката само наляла допълнително масло в огъня.

– Кога си е тръгнала? – попита Кейт.

– Веднага след погребението. В Лондон има голяма полска общност и Аня отседнала при свои братовчеди в претъпканата им къща. Ако четем между редовете, съществува голям въпросителен знак дали разполага с необходимите документи, за да започне работа, което не помага, когато се наложи да се издирва.

– Доволна ли беше, че разговаря с теб? – Рей изпъна ръце пред себе си и изпука пръстите си. Кейт потръпна.

– Да – отвърна Дребния. – Останах с впечатлението, че почувства облекчение, че има някого, с когото да поговори за Джейкъб. Знаеш ли, че не беше казала на семейството си у дома? Била прекалено засрамена.

– Засрамена? Защо, по дяволите, би била засрамена? – изуми се Рей.

– Дълга история – отговори сержантът. – Аня дошла в Обединеното кралство на осемнадесет. Не е много разговорлива как е стигнала, но в крайна сметка започнала да работи с кешово заплащане като чистачка в офисите на "Глийтхорн". Сприятелила се с един от мъжете, който работел там, и не след дълго забременяла.

– И вече не са заедно с бащата? – предположи Кейт.

– Точно. Родителите на Аня били ужасени, че ще ражда извънбрачно дете, и настояли да се прибере у дома в Полша, където да могат да се грижат за нея, но жената отказала. Заявила, че иска да им докаже, че може да се справи сама.

– А сега вини себе си. – Рей поклати глава. – Бедното момиче. На колко години е?

– Двадесет и шест. Когато Джейкъб бил убит, тя си помислила, че това е нейното наказание задето не ги е послушала.

– Толкова тъжно. – Кейт стоеше мълчалива с вдигнати до гърдите си колене. – Вината не е била нейна – не тя е карала шибаната кола!

– Казах ѝ това, разбира се, но тя е натрупала доста вина оттогава насам. Както и да е, съобщих ѝ, че сме задържали някого и очакваме присъда – при положение че вие двамата сте си свършили добре работата. – Мъжът изгледа накриво Кейт.

– Не се опитвай да ме закачаш – отвърна детективката. – Прекалено късно е и чувството ми за хумор е дезертирало. Получихме самопризнания от Грей, но стана късно и ѝ позволихме да поспи до сутринта.

– Точно това смятам да направя и аз – каза Дребния. – Ако нямаш нищо против, шефе? – Мъжът развърза вратовръзката си.

– Двамата ще го направим – отвърна Рей. – Хайде, Кейт, стига толкова за тази нощ. Ще продължим на сутринта и ще видим дали Грей ще ни каже къде е колата.

Тръгнаха към задния двор. Дребния вдигна ръка за довиждане, когато мина с колата си покрай тях. Насочи се към големите метални врати, като остави Рей и Кейт в полумрака зад себе си.

– Дълъг ден – каза инспекторът. Въпреки умората си, изведнъж желанието му да се прибира у дома се изпари.

– Да.

Бяха толкова близо един до друг, че усещаше лекия аромат на парфюма на Кейт. Усети, че сърцето му е започнало да бие силно в гърдите му. Ако я целунеше сега, нямаше да има връщане назад.

– Лека нощ – пожела му детективката, но не помръдна.

Рей направи една крачка и извади ключовете от джоба си.

– Лека нощ, Кейт. Приятни сънища.

Въздъхна, когато се качи в колата. Беше толкова близо до преминаването на границата.

Толкова близо.

Часът беше около два, когато Рей си легна, и като че ли след няколко секунди алармата му звънна и отново го изпрати на работа. Сънят му беше неспокоен, не можеше да спре да мисли за Кейт. По време на сутрешния брифинг постоянно се опитваше да я изгони от главата си.

В десет часа се срещнаха в столовата. Рей се запита дали детективката беше прекарала нощта в размисли за него и веднага се смъмри за тази мисъл. Това беше нелепо и колкото по-скоро го оставеше настрана, толкова по-добре.

– Прекалено съм стар за тези среднощни приключения – каза той, докато стояха на опашката, за да си вземат закуската специалитет на Мойра, всеобщо позната като менгемето, благодарение на ефекта ѝ върху кръвоносните съдове. Надяваше се Кейт да го опровергае, но бързо се почувства глупаво заради тази мисъл.

– Благодарна съм, че не съм патрул – отвърна жената. – Помниш ли как се чувствахме в три сутринта?

– Господи, как мога да забравя? Бориш се да останеш буден и отчаяно се молиш за някоя гонка, за да си вдигнеш адреналина. Сега не мога да правя подобни неща.

Отнесоха чиниите си с бекон, наденичка, яйце, черен пудинг и пържени филийки на една свободна маса, където Кейт преглеждаше брой на "Бристъл Поуст", докато се хранеше.

– Все същите чудесни новини – каза жената. – Изборите за съветник, училищните празненства, оплакванията за кучешки лайна. – Сгъна вестника и го остави на една страна, фотографията на Джейкъб ги гледаше от първа страница.

– Успя ли да измъкнеш нещо повече от Грей тази сутрин? – попита Рей.

– Повтори същите неща от вчера – отвърна Кейт, – така че поне не си противоречи. Но не отговаря на въпроси от рода на къде е колата ѝ или защо не е спряла.

– Е, за щастие работата ни е да разберем какво се е случило, а не защо се е случило – напомни ѝ инспекторът. – Разполагаме с достатъчно, за да я обвиним. Прати я на КПС[20] и виж дали днес ще вземат решение.

Кейт се беше замислила нещо.

– Какво има?

– Когато вчера каза, че нещо не е както трябва... – жената млъкна.

– Да? – прикани я да продължи Рей.

– Имам същото чувство. – Кейт отпи глътка от чая си и остави чашата внимателно на масата. Вторачи се в нея, все едно там бяха скрити отговорите на въпросите ѝ.

– Мислиш, че може да си го измисля?

От време на време се случваше – особено с подобни сериозни случаи като този. Някой се появяваше и признаваше за някое престъпление, след което – по средата на разпита – осъзнаваха, че просто не е възможно той да го е извършил. Този някой пропускаше нещо изключително важно – нещо, което полицията умишлено беше скрила от пресата – и цялата им история пропадаше.

– Не си го измисля, не. В крайна сметка колата е нейна, а и показанията ѝ съвпадат с тези на Аня Джордан. Просто... – Кейт се облегна в стола си и погледна към Рей. – Сещаш ли се, когато по време на разпита описа сблъсъка?

Инспекторът ѝ кимна да продължи.

– Толкова подробно си спомня как е изглеждал Джейкъб. С какво е бил облечен, раницата, която е носил...

– Значи има добра памет. Нещо подобно би се запечатало в ума ти, така мисля. – Рей играеше ролята на адвокат на дявола, предвиждаше какво би казал суперинтендантът... какво би казала началничката. Вътрешно инспекторът усещаше същото неприятно чувство както и предишния ден. Джена Грей криеше нещо.

– От отпечатъците от гумите знаем, че колата не е намалила – продължи Кейт, – а и самата Грей каза, че Джейкъб се е появил от нищото. – Детективката направи въздушни кавички. – Ако всичко се е случило толкова бързо, как е успяла да види толкова много? А ако не се е случило толкова бързо и тя е имала достатъчно време, за да го види и да забележи в какво е облечен, защо го е ударила?

Рей остана мълчалив за момент. Очите на Кейт бяха светнали, въпреки малкото сън от предишната нощ, мъжът разпозна решителното изражение на лицето ѝ.

– Накъде клониш?

– Не искам да я обвиняваме още.

Рей кимна бавно. Да пуснат заподозряна, след като е направила пълни самопризнания: началничката щеше да вдигне пушилка до небесата.

– Искам да намерим колата.

– Няма да промени нищо – отвърна инспекторът. – Най-много да успеем да свалим ДНК-то на Джейкъб от капака и отпечатъците на Грей от волана. Няма да разберем нищо ново. По-заинтересован съм от намирането на мобилния ѝ телефон. Тя твърди, че го е хвърлила, когато е напуснала Бристъл, защото не е искала никой да ѝ се обажда – ами ако го е изхвърлила, защото е бил доказателство? Искам да знам на кого се е обадила преди и след злополуката.

– Значи ще я пуснем? – Кейт изгледа Рей с въпросителен поглед.

Мъжът се подвоуми. Да обвинят Джена беше лесният път, по който могат да поемат. Щеше да получи аплодисменти на сутрешната среща и потупване по гърба от началничката. Но можеше ли да обвини човек, като знаеше, че има нещо повече по случая му? Уликите му говореха едно, а инстинктът му – съвсем друго.

Рей си спомни Анабел Сноудън, жива в апартамента на баща си, дори след като мъжът молеше полицията да открие човека, който я беше отвлякъл. Тогава инстинктът му не го подведе, но той реши да не му обръща внимание.

Ако пуснеха Джена за няколко седмици, можеха да си съставят по-добра картина: щяха да се уверят, че не е останал необърнат камък, когато дойдеше времето да я изправят пред съда.

Рей кимна на Кейт.

– Пусни я.

26

Не ти се обадих почти цяла седмица след първата ни среща и можех да усетя несигурността в гласа ти, когато го сторих. Чудеше се дали не си разчела погрешно знаците, нали? Дали не си казала нещо, което не е трябвало, или си облякла неподходяща рокля...

– Свободна ли си тази вечер? – попитах те аз. – За мен ще е удоволствие да те изведа отново. – Докато изричах тези думи, осъзнах колко много исках да те видя. Изключително трудно ми беше да чакам цяла седмица, за да говоря с теб.

– Би било чудесно, но вече имам планове. – Усетих съжалението в гласа ти, но тази тактика съвсем не ми беше непозната. Игрите, които жените разиграват в началото на връзките си, са различни, но и много прозрачни. Без съмнение беше направила анализ на срещата ни с твоите приятелки, които ти бяха предложили съветите си като сплетнички на градинска ограда.

Подобни тактики бяха изморителни и детински.

– Жалко – отвърнах спокойно аз. – Успях да взема два билета за Пълп[21] тази вечер и предположих, че ще искаш да дойдеш.

Подвоуми се и аз си помислих, че съм те спипал, но бързо се осъзна.

– Наистина не мога, съжалявам. Обещах на Сара, че ще си спретнем момичешка вечер в "Ледения бар". Току-що скъса с приятеля си и не мога да я оставя сама.

Лъжата ти беше убедителна и аз се запитах дали не я беше приготвила предварително. Оставих тишината да надвисне над нас.

– Свободна съм утре вечер? – съобщи ми ти с възходяща интонация, която превърна думите ти във въпрос.

– Опасявам се, че имам нещо предвид за утре. Някой друг път тогава. Забавлявай се довечера. – Затворих и останах до телефона известно време. Едно мускулче потрепна в края на окото ми и аз го потърках нервно. Не очаквах от теб да ми играеш игрички и бях разочарован, че ги смяташ за необходими.

Не можах да се успокоя през останалата част от деня. Почистих къщата и събрах всички вещи на Мари от всяка една стая, след което ги натрупах на купчина в спалнята. Бяха повече, отколкото смятах, но щеше да е трудно да ѝ ги върна сега. Натъпках ги в един куфар, за да се отърва от тях.

В седем часа изпих една бира, след което още една. Седнах на дивана и вдигнах крака на масичката за кафе, по телевизора даваха някакво тъпо шоу с въпроси, а аз си мислех за теб. Зачудих се дали да звънна в общежитието ти, за да ти оставя съобщение и да разбера, че още си там. Но след като привърших и третата си бира, си промених решението.

Качих се в колата и отидох в "Ледения бар", където си намерих място за паркиране близо до входа. Постоях известно време и наблюдавах хората, които влизат в заведението. Момичетата бяха с възможно най-късите си поли, но интересът ми към тях не беше нещо повече от чисто любопитство. Мислех си за теб. Започвах да се притеснявам, че беше обладала мислите ми по този начин. Изведнъж за мен беше станало изключително важно да разбера дали ми казваш истината, или ме лъжеш. Бях дошъл тук, за да те заловя. Смятах, че ще вляза в претъпкания бар и няма да те видя, защото се намираш в стаята си, стоиш на леглото си с евтина бутилка вино и филм на Мег Райън. Осъзнах, че не това исках: исках да те видя да минеш покрай мен, готова за момичешката вечер с твоята жалка, зарязана приятелка. Исках да ми докажеш, че греша. Чувството беше толкова ново за мен, че едва не се изсмях.

Слязох от колата и влязох в бара. Купих си "Бекс" и започнах да си проправям път през претъпканото помещение. Някой се блъсна в мен и разлях бира по обувките си, но бях прекалено погълнат от търсенето ти, за да изискам извинение.

Тогава те видях. Намираше се в края на бара и размахваше без успех банкнота от десет лири към персонала, който обслужваше редица от клиенти, с по четири души от всеки край. Ти ме видя и за момент лицето ти изгуби всякакво изражение, все едно не успя да ме познаеш, след което се усмихна, макар че усмивката ти беше по-резервирана от онази, с която ме дари миналия път.

– Какво правиш тук? – попита ме, когато си проправих път до теб. – Мислех, че ще ходиш да гледаш Пълп. – Изглеждаше ми малко неуверена. Жените казват, че обичат изненадите, но истината е, че предпочитат да научават нещата предварително, за да могат да се подготвят.

– Дадох билетите на един колега от работа – отвърнах аз. – Не ми се ходеше сам.

Видях как се смути, че си станала причина за промяна в плановете ми.

– Но – продължи с въпросите ти, – как се озова тук? Идвал ли си и преди?

– Срещнах се случайно с един приятел – отговорих аз и вдигнах двете бутилки с "Бекс", които предвидливо бях купил.

– Отидох до бара и сега не мога да го открия. Предполагам, че му се е отворил парашутът!

Ти се засмя. Подадох ти едната бира.

– Не бива да я похабяваме, нали?

– Наистина трябва да се връщам. Беше мой ред да купувам питиета – ако въобще някой ме обслужи. Сара пази масата ей там. – Погледна към дъното на заведението, където пред малка маса се намираше високата ти приятелка с боядисаната коса. Тя разговаряше с младеж в средата на двайсетте си години. Докато ги наблюдавахме, онзи се наведе и я целуна.

– Кой е този с нея? – попитах аз.

Ти поклати глава.

– Нямам никаква представа.

– Изглежда ми наистина покрусена от раздялата с приятеля си – казах аз, а ти се разсмя.

– Та... – вдигнах бутилката с бира отново. Ти се ухили и я прие, чукна я в моята, отпи голяма глътка и облиза долната си устна. Действието ти беше преднамерено провокативно и усетих как се надървям. Ти ме гледаше в очите предизвикателно, докато отпиваше нова глътка от бирата.

– Да отидем у нас – предложих внезапно аз. Сара се беше изпарила, вероятно с новия си приятел. Стана ми интересно дали той нямаше нищо против, че е толкова лесна.

Ти се подвоуми за миг, продължаваше да ме гледаш, след което повдигна леко рамене и ме хвана за ръката. Барът беше претъпкан с хора и аз се опитвах да ни проправям път, като едновременно с това те държах здраво за ръката, за да не те изгубя. Желанието ти да дойдеш с мен ме възбуждаше и ужасяваше: започвах да се питам колко често правиш това и с кого.

Спареният въздух на "Ледения бар" остана зад нас, когато излязохме на улицата. Ти затрепери от студа.

– Нямаш ли връхна дреха?

Ти поклати глава. Свалих си якето и те наметнах с него, докато вървяхме към колажа ми. Усмихна ми се благодарствено и аз почувствах как се сгрявам отвътре.

– Можеш ли да шофираш?

– Нищо ми няма – отвърнах аз. За известно време пътувахме в мълчание. Полата ти се беше вдигнала нагоре, когато седна, и аз се пресегнах и си сложих лявата ръка на коляното ти; заопипвах с пръсти бедрото ти. Ти си премести крака: съвсем малко, но достатъчно, за да изместиш ръката ми върху капачката на коляното.

– Изглеждаш превъзходно тази вечер.

– Наистина ли мислиш така? Благодаря ти.

Махнах си ръката, за да сменя скоростта. Когато я сложих на крака ти отново, я плъзнах малко по-нагоре и нежно загалих с пръсти кожата ти. Този път не помръдна.

Когато стигнахме до дома ми, ти започна да се разхождаш из дневната и да вдигаш разни неща, за да ги разгледаш. Това ме смущаваше, затова направих кафето колкото се може по-бързо. Един безсмислен ритуал, тъй като на никого от нас не му се пиеше, макар че ти пожела. Сложих чашите на стъклената маса и ти седна на дивана, полуобърната към мен. Прибрах косата зад ушите ти, като задържах ръцете си от двете страни на лицето ти за момент, преди да те целуна. Ти ми отвърна веднага, езикът ти започна да изследва устата ми, а ръцете ти обхождаха гърба и раменете ми. Избутах те нежно назад, като продължавах да те целувам, докато не легна под мен. Усетих как краката ти се увиват около моите: хубаво беше да съм с някого така страстен, така нетърпелив. Мари беше толкова лишена от ентусиазъм, че понякога като че ли я нямаше, тялото ѝ следваше движенията, но умът ѝ беше някъде другаде.

Плъзнах ръка нагоре по крака ти и стигнах до меката, гладка кожа на вътрешната част на бедрото ти. Пръстите ми се натъкнаха на нещо копринено, но ти отлепи уста от моята и се сви на дивана, отдалечи се от ръката ми.

– Забави малко – каза ми, но усмивката ти ми подсказа, че не си сериозна.

– Не мога – отвърнах аз. – Толкова си прекрасна – не мога да се спра.

По лицето ти се разля нежна червенина. Подпрях се с една ръка, а с другата вдигнах полата ти нагоре. Бавно плъзнах пръст под боксерките ти.

– Аз не...

– Тихо. – Целунах те. – Не разваляй момента. Ти си най-прекрасното нещо на света, Дженифър. Толкова много ме възбуждаш.

Отвърна ми на целувката и спря да се преструваш. Искаше го също толкова, колкото и самият аз.

27

Пътуването с влак от Бристъл до Суонзи отнема почти два часа и макар отчаяно да се нуждая да видя морето, съм благодарна за самотата и времето за размисъл. Въобще не успях да спя в ареста, умът ми препускаше до сутринта. Бях уплашена, че ако затворя очи, кошмарите ще се завърнат. Така че останах будна, стоях върху тънкия матрак и слушах виковете и блъскането, които се носеха по коридора. На сутринта тъмничарката ми предложи да се изкъпя, като ми показа бетонен участък в края на женското крило. Плочките бяха мокри и топка косми запушваше сифона като голям паяк. Не се възползвах от възможността и все още воня на килията, в която прекарах нощта.

Разпитаха ме отново, детективката и по-възрастният мъж. Бяха раздразнени от мълчанието ми, но не можех да им кажа повече.

– Аз го убих – повторих, – това не е ли достатъчно?

В крайна сметка се отказаха и ме накараха да седна на металната пейка до бюрото на ареста, докато си шепнеха нещо със сержанта.

– Пускаме ви – съобщи ми инспектор Стивънс и аз го погледнах недоумяващо, докато не ми обясни какво има предвид. Не очаквах да ме освободят и се почувствах виновна за облекчението, което изпитах, когато разбрах, че получавам още няколко седмици свобода.

Двете жени отсреща, които едва не забравят палтата си, слизат в Кардиф с чантите си с покупки. След себе си оставят днешния брой на "Бристъл Поуст" и аз го взимам, макар че не изгарям от желание да го чета.

Новината е на първа страница: Избягалият шофьор е заловен.

Дишането ми се ускорява, докато търся името си в статията, и въздишам облекчено, когато виждам, че не са го публикували.

Представям си как този вестник се намира в домовете на всички хора в Бристъл: семействата клатят глави и прегръщат децата си. Прочитам статията отново, за да се уверя, че в нея няма нещо, което да издаде настоящия ми адрес, след което го сгъвам така, че историята да остане от вътрешната му страна.

На автобусната спирка в Суонзи намирам кошче за отпадъци и го навирам под кутийките от кола и опаковките от закуски. Мастилото е изцапало ръцете ми и аз се опитвам да го изтрия, но то е попило надълбоко.

Автобусът за Пенфейш закъснява и когато най-накрая стигам в селото, започва да се стъмва. Магазинът на пощенския клон е отворен и аз си взимам кошница, за да купя някои хранителни продукти. Има две гишета в срещуположните ъгли, обслужвани от Нерис Мадок. Понякога, след учебните занятия, ѝ помага шестнадесетгодишната ѝ дъщеря. Невъзможно е да си купиш пликове от хранителното гише, както е невъзможно да си купиш консерва риба тон и торба с ябълки от гишето на пощата, така че трябва да изчакаш Нерис да заключи оборота и да се затътри от едната страна на магазина до другата. Днес дъщеря ѝ е зад гишето за хранителни стоки. Пълня кошницата с яйца, мляко и плодове, взимам торба с кучешка храна и поставям покупките на касата. Усмихвам се на момичето, което винаги е много дружелюбно, а то вдига поглед от списанието си, без да обели и дума. Очите ѝ ме оглеждат, след което се забиват отново надолу.

– Здравей? – казвам аз. Нарастващото ми раздразнение превръща думата във въпрос.

Малкото звънче над вратата звънва и в магазина влиза възрастна жена, която разпознавам. Момичето се изправя и се провиква към другото помещение. Казва нещо на уелски и след няколко секунди Нерис се присъединява към нея зад гишето.

– Здрасти, Нерис, ще купя тези – казвам аз. Лицето на жената е също толкова каменно, колкото и това на дъщеря ѝ, и се питам дали не са се скарали. Тя поглежда зад мен и се обръща към новодошлата.

– Мог' ли ти помона с нещу?

Подхващат разговор. Уелските думи са ми непознати както винаги, но честите погледи в моята посока и отвращението върху лицето на Нерис ми изясняват смисъла. Говорят за моя милост.

Жената се пресяга покрай мен, за да плати за вестника си, и Нерис отчита продажбата. Взима кошницата с покупките ми и я оставя в краката си зад гишето, след което ми обръща гръб.

Топлината от бузите ми изгаря цялото ми лице. Прибирам портмонето в чантата си и се обръщам, толкова отчаяно бързам да напусна магазина, че се блъскам в една поставка и събарям на земята пакетчета със сосове на прах. Чувам неодобрителни цъкания с език, преди да успея да отворя вратата. Вървя бързо през селото, без да поглеждам наляво или надясно, защото се опасявам от нова конфронтация, и когато достигам караванния парк, вече плача неконтролируемо. Щората на прозореца на магазина е вдигната, което значи, че Бетан е там, но не мога да се насиля да отида да я видя. Продължавам по пътеката към вилата ми и едва тогава осъзнавам, че колата на Патрик не е на паркинга на караванния парк. Не знам защо очаквах да бъде там – не му се обадих от полицейския участък, така че няма как да знае, че се прибирам – но отсъствието му ми навява лоши мисли. Чудя се дали въобще е останал за известно време, или си е тръгнал веднага, след като полицията ме отведе; може би повече не е искал да има нищо общо с мен. Успокоявам се с факта, че дори да е искал да бъде далеч от мен, едва ли би зарязал Бо.

Вече съм извадила ключа си, когато осъзнавам, че червеното на вратата не е оптическа илюзия, причинена от залязващото слънце, а петна от боя, грубо изрисувани със стиски трева, които са захвърлени в краката ми. Думите са написани набързо, пръски от боята покриват каменните стъпала.

ИЗЧЕЗВАЙ.

Оглеждам се наоколо и очаквам да видя някой да ме наблюдава, но мракът настъпва и не виждам по-надалеч от няколко метра. Треперя и се боря с ключа, губя търпение заради темпераментната ключалка и сритвам вратата в момент на ярост. Люспа от засъхналата боя полита надолу и аз я сритвам отново, насъбралите се в мен емоции намират отдушник във внезапния ми и ирационален изблик на гняв. Това не ми помага с ключалката, разбира се, и накрая се отказвам, опирам челото си на дървената врата, докато не се успокоявам достатъчно, за да опитам отново.

Вилата е студена и негостоприемна, сякаш се е присъединила към селото в опитите му да ме изгони оттук. Няма нужда да викам Бо, знам, че той не е тук, и когато отивам в кухнята, за да видя дали печката е запалена, намирам бележка на масата.

Това ми е достатъчно, за да разбера, че всичко е свършило. Не мога да възпра сълзите си, но стискам здраво очи, за да не им позволя да потекат по лицето ми. Напомням си, че сама си избрах този път, и сега се налага да тръгна по него.

Подражавам на грубостта на Патрик и му изпращам съобщение, което се състои само от едно изречение, и той ми отговаря, че ще върне Бо след работа. Очаквах да изпрати някой друг и изпитвам нетърпение и безпокойство при мисълта, че ще го видя.

Разполагам с два часа, преди да пристигне. Навън е тъмно, но не искам да оставам тук. Отново си обличам палтото и излизам.

Плажът е интересно място за нощни разходки. Няма никого горе на скалите и аз отивам до водата. Стоя в плитчините и наблюдавам как ботушите ми изчезват за няколко секунди, погълнати от всяка нова вълна. Правя крачка напред и водата облизва крачолите на панталоните ми. Усещам влагата да се прокрадва към краката ми.

Продължавам да вървя.

Наклонът на пясъка в Пенфейш е лек, необходимо е да изминеш стотина метра, че и повече, преди да изгубиш дъно под краката си и да потънеш. Наблюдавам хоризонта и правя крачка след крачка, усещам как пясъкът поглъща краката ми. Водата вече е над коленете ми и опръсква ръцете ми, спомням си как си играехме в морето с Ив, пълнехме кофичките си с водорасли и скачахме срещу пенестите вълни. Леденостудено е и дишането ми се затруднява, но въпреки това продължавам напред. Вече не мисля, просто вървя, вървя навътре в морето. Чувам тътен, но ако идва от морето, не мога да преценя дали ме предупреждава, или ме приветства. Става ми все по-трудно да се движа: намирам се до гърди във водата и всяка крачка е истинско усилие. Тогава падам, под краката ми няма дъно и аз потъвам. Налагам си да не плувам, но този глас е пренебрегнат и ръцете ми започват да гребат по своя воля. Патрик изниква в главата ми, принуден да търси тялото ми, докато приливът не го изхвърли, премазано в скалите и наядено от рибите.

Все едно някой ме е ударил през лицето, движа енергично глава и си поемам глътка въздух. Не мога да направя това. Не мога да прекарам целия си живот в опити да избягам от грешките, които съм направила. В паниката си губя посоката, в която се намира брегът, и започвам да се въртя в кръг, преди облаците да се изместят и луната да огрее скалите над плажа. Започвам да плувам. Влязла съм доста навътре и макар да ритам с крака в търсене на дъно, не усещам нищо, освен ледена вода. Една вълна ме удря и се задавям от погълнатата солена течност, на път съм да повърна, докато я изкашлям, и отново мога да дишам. Мокрите дрехи ме дърпат надолу, трудно ми е да плувам с тези обувки, които също са натежали осезаемо.

Ръцете ме болят, а гърдите ми са се стегнали, но главата ми все още разсъждава трезво, затова си поемам дъх, потапям се под водата и започвам ритмично да движа ръцете си. Когато излизам на повърхността, за да си поема дъх, ми се струва, че съм малко по-близо до брега. Повтарям действието отново и отново. Ритам с крак и усещам нещо под него. Движа ръцете си още няколко пъти и ритам и този път под краката ми има твърда почва. Плувам и бягам, и пълзя, за да изляза от морето, солената вода е в дробовете, в ушите и в очите ми и когато стигам до сухия пясък, падам на четири крака и се опитвам да събера сили, преди да се изправя. Треса се неконтролируемо: от студа и от мисълта, че съм способна да сторя нещо толкова непростимо.

Прибирам се във вилата и събличам дрехите си на пода в кухнята. Обличам си топли и сухи такива и слизам долу, за да запаля огън. Чувам Бо да лае и преди Патрик да е почукал на вратата ми, вече съм я отворила. Клякам, за да кажа здравей на кучето си и да скрия несигурността си от мъжа.

– Ще влезеш ли? – питам аз, когато се изправям най-накрая.

– Трябва да се връщам.

– Само за минута. Моля те.

Патрик се двоуми, но влиза вътре и затваря вратата след себе си. Няма намерение да сяда и стоим прави, а Бо е на пода между нас. Мъжът гледа покрай мен към кухнята, където се е образувала локва от мокрите ми дрехи. Лицето му е замъглено от объркване, но не казва нищо и в този момент осъзнавам, че каквито и чувства да е имал към мен, вече са се изпарили. Не му пука защо дрехите ми са мокри, защо дори палтото, което ми подари, е подгизнало. Единственото, което е от значение, е ужасната тайна, която съм скрила от него.

– Съжалявам. – Неуместно, но искрено изричам аз.

– За какво? – Няма да ми позволи да се размина лесно.

– Че те излъгах. Трябваше да ти кажа, че съм... – Не мога да довърша изречението, но Патрик поема щафетата.

– Убила някого?

Затварям очи. Когато ги отварям, той си тръгва.

– Не знаех как да ти кажа – думите ми се гонят една друга в бързината ми да ги изрека. – Страхувах се какво може да си помислиш.

Патрик клати глава, сякаш не знае какво да прави с мен.

– Кажи ми едно нещо: наистина ли остави онова дете? Злополуката мога да я разбера, но наистина ли си тръгна, без да спреш да помогнеш? – Очите му търсят отговор, който не мога да му дам.

– Да – отвръщам аз. – Да, тръгнах си.

Отваря вратата с такава сила, че се отдръпвам крачка назад и в следващия миг вече го няма.

28

Остана у нас още първия път. Дръпнах юргана около двама ни и се наместих до теб, за да те наблюдавам как спиш. Лицето ти беше спокойно, клепачите ти трепкаха едва. Докато спеше, нямаше нужда да се преструвам, нямаше нужда да крия колко сериозно бях хлътнал по теб. Можех да помириша косата ти, да целуна устните ти, да почувствам лекия ти дъх. Докато спеше, беше перфектна.

Усмихна се, преди още да отвориш очи. Пожела ме без покана и аз се отпуснах и ти позволих да правиш любов с мен. За първи път бях щастлив, че намирам някого в леглото си, и осъзнах, че не искам да си тръгваш. Ако не беше абсурдно, още в онзи момент щях да ти кажа, че те обичам. Вместо това ти приготвих закуска, след което отново те заведох в леглото, за да разбереш колко много те желаех.

Зарадвах се, когато пожела да ме видиш отново. Това означаваше, че няма нужда да прекарвам цяла седмица сам и да чакам правилния момент да ти се обадя. Оставих те да си мислиш, че ти контролираш нещата, и двамата излязохме отново същата вечер, както и две вечери по-късно. Не след дълго започна да идваш в дома ми всяка нощ.

– Трябва да си донесеш някои неща – казах ти един ден.

Изглеждаше изненадана, защото нарушавах правилата: не мъжете бяха тези, които прибързваха във връзките. Но когато се връщах от работа всеки ден, единствено обърнатата чаша на сушилника ми подсказваше, че си била у дома, и за мен това непостоянство беше тревожно. Нямаше какво да те задържа тук, нямаше нещо, заради което да се завръщаш.

Същата вечер донесе малка чанта със себе си: остави нова четка за зъби в чашата в банята и чисто бельо в чекмеджето, което бях изчистил за теб. На сутринта ти направих чай и те целунах, преди да тръгна за работа. През цялото време, докато пътувах към службата, те усещах върху устните си. Обадих се вкъщи, когато седнах на бюрото си, и от заваляния ти тон разбрах, че отново си заспала.

– Какво става? – попита ме ти.

Как можех да ти кажа, че просто исках да чуя гласа ти отново?

– Ще оправиш ли леглото тази сутрин? – попитах те аз. – Никога не го правиш.

Ти се засмя и на мен ми се прииска да не бях се обаждал. Когато се прибрах у дома, се качих направо горе, без да си свалям обувките. Всичко беше наред: четката ти още беше в чашата.

Направих ти място в гардероба и постепенно започна да носиш все повече и повече свои дрехи.

– Тази вечер няма да остана – каза ми един ден, докато бях на леглото и си връзвах вратовръзката. Ти беше легнала и пиеше чай, кожата ти беше разрошена, а гримът от миналата нощ още не се беше изтрил от очите ти. – Ще излизаме с приятелите ми от курса.

Не казах нищо, бях се съсредоточил във връзването на перфектен възел на тъмносинята ми вратовръзка.

– Няма проблем, нали?

Обърнах се.

– Знаеш ли, че днес се навършват точно три месеца, откакто се запознахме в онова кафене?

– Наистина ли?

– Запазих ни маса в "Льо Пети Руж" за тази вечер. Онова място, на което те заведох на първата ни среща? – Станах и си облякох сакото. – Трябваше първо да те попитам, няма смисъл да помниш нещо толкова глупаво като този ден.

– Помня го! – Остави чая си, отметна юргана и дойде при мен. Беше гола и когато обви ръце около мен, усетих топлината на гърдите ти през ризата си. – Помня всичко от онзи ден: какъв джентълмен беше и колко много исках да те видя отново.

– Имам нещо за теб – казах ти внезапно. Надявах се още да е в чекмеджето на шкафчето до спалнята ми. Порових и го намерих в задната част, под кутия кондоми. – Ето го.

– Каквото си мисля ли е? – Ухили се и размята ключа във въздуха. Осъзнах, че не съм се сетил да махна украшението на Мари и сребърното сърце проблесна на светлината.

– Тук си всеки ден. Поне трябва да имаш ключ.

– Благодаря ти. Това означава много за мен.

– Налага се да тръгвам за работа. Забавлявай се довечера.– Целунах те.

– Не, ще го отменя. Положил си толкова усилия – ще е чудесно да отидем на вечеря. А и след като имам това – отново вдигна ключа, – ще бъда тук, когато се върнеш от работа.

Главоболието ми започна да отслабва, докато пътувах за работа, но не мина напълно, докато не се обадих в "Льо Пети Руж" и не запазих маса за тази вечер.

Вярна на думата си, ти ме чакаше, когато се прибрах у дома, беше облечена в провокативна рокля, която очертаваше по чудесен начин извивките на тялото ти и разкриваше дългите ти загорели крака.

– Как изглеждам? – Завъртя се с ръка на хълбока и ми се усмихна.

– Прекрасна си.

Равният ми глас не ти убягна и ти излезе от роля. Раменете ти леко увиснаха и едната ти ръка направи въртелив жест пред роклята.

– Прекалено впита ли е?

– Изглеждаш добре – казах аз. – Какви други дрехи имаш тук?

– Прекалено е впита, нали? Само дънките, които носих вчера, и чиста блуза.

– Чудесно – казах аз и дойдох до теб, за да те целуна. – Краката ти изглеждат по-добре в панталони, а и изглеждаш фантастично в тези дънки. Бягай да се преоблечеш и ще отидем да пийнем по нещо преди вечерята.

Притеснявах се, че ключът, който ти дадох, ще е грешка, но като че ли домакинстването се беше превърнало в страст за теб. Повечето дни, когато се прибирах от работа, ме посрещаше ароматът на прясно опечени сладкиши и пиле и макар готвенето ти да беше аматьорско, бързо се учеше. Когато направеше нещо, което не ми харесваше, просто го оставях настрана и следващия път се стараеше повече. Един ден те хванах да четеш книга с рецепти с химикал и лист хартия до теб.

– Какво е сос бешамел? – попита ме ти.

– Откъде да знам? – Денят беше тежък и бях доста изморен.

Сякаш не забеляза това.

– Ще правя лазаня. Както трябва, без продукти в буркани. Набавих си всички съставки, но имам чувството, че рецептата е написана на друг език.

Погледнах към продуктите, подредени на плота: лъскави червени чушки, домати, моркови и сурово говеждо месо. Зеленчуците бяха в кафяви хартиени пликове от пазара и дори месото изглеждаше така, все едно е направо от месарницата, а не от супермаркета. Вероятно беше прекарала целия следобед в приготовления.

Не знам какво ме накара да ти разваля вечерта. Нещо, свързано с гордостта, изписана на лицето ти, или може би увереността ти, спокойствието ти. Беше прекалено спокойна.

– Не съм гладен.

Ти посърна и аз веднага се почувствах по-добре, все едно бях отлепил лепенка или обелил коричка от рана.

– Съжалявам – казах ти аз. – Много усилия ли положи?

– Не, няма проблем – отвърна ти, но беше ясно, че си обидена. Затвори книгата. – Ще я направя друг път. – Надявах се да не се сърдиш цяла вечер, но като че ли беше забравила за всичко и отвори бутилка от евтиното вино, което харесваше. Аз си налях един пръст уиски и седнах срещу теб.

– Не мога да повярвам, че завършвам следващия месец – каза ти. – Времето минава толкова бързо.

– Мислила ли си какво ще правиш след това?

Ти сбърчи нос.

– Не точно. Ще си почина лятото, може би ще попътувам малко.

За първи път чувах, че имаш желание да пътуваш, и се запитах кой ли ти беше вкарал тази идея в главата и с кого смяташе да изпълниш желанието си.

– Можем да отидем в Италия – казах аз. – С удоволствие бих те завел във Венеция. Ще се влюбиш в архитектурата, а и има няколко невероятни галерии.

– Ще бъде страхотно. Сара и Изи ще ходят в Индия за месец, може да се присъединя към тях за две седмици или да по-обиколя малко Европа. – Засмя се. – О, не знам. Искам да правя всичко, това е проблемът!

– Може би трябва да почакаш малко. – Поклатих остатъка от уискито си в чашата. – В крайна сметка всички ще се втурнете да пътувате през лятото, след което ще се върнете и ще започнете да си търсите работа по едно и също време. Може би трябва да изпревариш другите, които ще се шляят по света.

– Може би.

Виждах, че не си убедена.

– Мислех си, когато напуснеш университета, да се преместиш да живееш при мен за постоянно.

Ти повдигна едната си вежда, все едно имаше някаква уловка.

– Логично е, на практика ти вече живееш тук, а и никога няма да си намериш самостоятелна квартира с парите, които ще изкарваш от работата, която си търсиш, така че ще свършиш в някой мизерен апартамент с още няколко души.

– Смятах да се върна у дома за известно време – каза ми ти.

– Изненадан съм, че искаш да имаш нещо общо с майка си, след като е изгонила баща ти.

– Ще се оправим – каза ти, но като че ли беше изгубила увереността си.

– Добре сме си заедно – казах аз. – Защо да променяме това? Майка ти живее на един час оттук – почти няма да се виждаме. Не искаш ли да си с мен?

– Разбира се, че искам!

– Можеш да се преместиш тук и няма да се налага да се тревожиш за пари. Аз ще се погрижа за сметките, а ти ще се съсредоточиш върху работата си и продажбата на скулптурите ти.

– Така няма да е честно спрямо теб, ще трябва да помагам с нещо.

– Можеш да готвиш и да ми помагаш да поддържаме къщата в приличен вид, но наистина няма да е необходимо. Ще ми е достатъчно просто да се събуждам до теб всяка сутрин и да те заварвам тук всяка вечер, когато се прибирам от работа.

Върху лицето ти се разля широка усмивка.

– Сигурен ли си?

– Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си.

Премести се при мен в последния ден от семестъра ти, свали всички плакати от стената си и натовари вещите си в колата, която беше заела от Сара.

– Ще взема останалата част от нещата си от мама следващата седмица – каза ми ти. – Задръж, има още нещо в колата. Изненада за теб. За нас.

Хукна да бягаш и отвори вратата на мястото до шофьорското, където един кашон беше поставен долу. Пренесе го толкова внимателно до къщата, че предположих, че е нещо чупливо, но когато ми го подаде, беше много по-леко от порцелан или стъкло.

– Отвори го. – Пращеше от ентусиазъм.

Махнах капака на кашона и малка мъхеста топка погледна към мен.

– Това е котка – казах с равен глас. Така и не можех да разбера защо всички искаха да имат животно, особено котка или куче, при положение че оставяха косми навсякъде и изискваха разходки, внимание и любов.

– Котенце! – каза ти. – Не е ли прекрасно! – Извади го от кутията и го притисна към гърдите си. – Котката на Ив родила изненадващо. Раздала цялото котило, но запазила това котенце за мен. Казва се Гизмо.

– Не ти ли хрумна да ме попиташ, преди да донесеш животно в къщата ми? – Не се опитвах да сдържам тона си и ти веднага започна да плачеш. Използваше толкова жалка и предвидима тактика, че се ядосах още повече. – Не си ли гледала някоя от онези реклами, които казват да помислим добре, преди да си вземем домашен любимец? Не е изненада, че толкова много животни биват изхвърляни заради хора като теб, които взимат импулсивни решения!

– Мислех си, че ще ти хареса – каза ти, все още плачеше. – Смятах, че може да ми прави компания, докато си на работа – може да ме наблюдава, докато рисувам.

Спрях се. Наистина, котката щеше да те забавлява, докато мен ме нямаше у дома. Вероятно можех да изтърпя животното, щом това щеше да те накара да се чувстваш добре.

– Просто го дръж настрана от костюмите ми – казах аз. Качих се горе и когато отново слязох долу, ти беше направила легло на котката в кухнята, беше ѝ сложила две купички и котешка тоалетна до вратата.

– Така ще е, докато се научи да ходи навън – обясни ми ти. Гледаше ме със страх в очите и аз се укорих, че за кратко бях изгубил контрол. Насилих се да погаля котенцето и те чух как въздишаш от облекчение. Дойде при мен и уви ръце около кръста ми. – Благодаря ти. – Целуна ме по онзи начин, който винаги беше предвестник за секс, и когато нежно те натиснах по раменете, ти падна на колене, без да се оплакваш.

Беше обсебена от котката. Храната ѝ, играчките ѝ, дори лайняната ѝ котешка тоалетна беше по-интересна от почистването на къщата или приготвянето на вечеря. Много по-интересна от разговорите с мен. Прекарваше всички вечери в игра с Гизмо, размятвайки мишката играчка по пода. Казваше ми, че работиш над портфолиото си през деня, но когато се прибирах от работа, намирах нещата ти разпръснати из дневната като предишния ден.

Две седмици или малко повече след като се премести, се прибрах и намерих бележка на кухненската маса.

Бяхме говорили, както винаги, два или три пъти същия ден, но ти не беше сметнала да споделиш плановете си с мен. Не беше оставила нищо за ядене, вероятно щеше да хапнеш нещо със Сара и не беше помислила за мен. Взех си бира от хладилника. Котенцето измяука и се опита да се изкатери по панталона ми, като заби ноктите си в крака ми. Разтърсих го и то падна на пода. Затворих го в кухнята и си пуснах телевизора, но не можех да се съсредоточа. Единственото, за което можех да мисля, беше последният път, в който ти и Сара бяхте излизали: скоростта, с която тя изчезна с някакъв тип, който беше срещнала току-що и лекотата, с която ти дойде у дома.

Не ме чакай.

Не те помолих да дойдеш да живееш при мен, за да прекарвам нощите си сам. Една жена вече ме направи на глупак – нямаше да позволя това да се случи отново. Мяукането продължи и аз отидох да си взема втора бира. Можех да чуя животното от другата страна, затова отворих рязко вратата и го запратих настрани. Ситуацията беше комична и ме ободри за момент, преди да се върна в дневната и да видя кашата, която беше оставила по пода. Беше направила някакъв неумел опит да използваш само едната част от помещението, но имаше буца глина върху вестник – без съмнение мастилото му се беше отпечатало върху дървения под – и стъклени буркани, пълни с някакви тъмни субстанции и подредени в кутия за инструменти.

Котенцето измяука. Отпих от бирата си. По телевизията даваха научнопопулярен филм и гледах как лисица разкъсва заек на части. Усилих звука, но все още чувах животното. Мяукането се набиваше в главата ми. Гневът ми нарастваше все повече и повече и се превръщаше в горещата ярост, която познавах, но не можех да контролирам. Изправих се и отидох в кухнята.

Минаваше полунощ, когато се прибра у дома. Стоях в мрака на кухнята с празна бутилка от бира в ръка. Чух те да затваряш входната врата изключително внимателно, събу си ботушите и прекоси на пръсти разстоянието от коридора до кухнята.

– Забавлява ли се?

Ти изпищя, което щеше да ми бъде забавно, ако не ти бях толкова ядосан.

– Господи, Иън, изкара ми акъла! Какво правиш тук в тъмното? – Включи осветлението и флуоресцентната лампа оживя.

– Чаках те.

– Казах ти, че ще закъснея.

Говорът ти беше леко завален и се зачудих колко ли беше изпила.

– Всички отидохме на гости на Сара след пъба и... – Видя изражението на лицето ми и млъкна. – Какво има?

– Чаках те, за да не го откриеш сама – обясних ти аз.

– Какво да открия? – Изведнъж изтрезня. – Какво се е случило?

Посочих към пода, към котешката тоалетна, където котенцето лежеше безжизнено. Беше се вдървило през изминалите час-два и единият му крак сочеше нагоре.

– Гизмо! – Ръцете ти полетяха към устата ти и аз си помислих, че ще повърнеш. – О, Боже мой! Какво се случи?

Станах, за да те успокоя.

– Не знам. Прибрах се от работа и той повърна в дневната. Потърсих помощ от интернет, но след половин час умря. Много съжалявам, Дженифър, знам колко много го обичаше.

Разплака се, хлипаше в ризата ми, докато те държах в прегръдката си.

– Нямаше му нищо, когато излязох. – Погледна ме, търсеше отговори на лицето ми. – Не мога да разбера как се е случило.

Вероятно беше забелязала колебанието ми, защото се отдръпна назад.

– Какво? Какво не ми казваш?

– Вероятно не е нищо – казах аз. – Не искам да влошавам нещата.

– Кажи ми!

Въздъхнах.

– Когато се прибрах, го намерих в дневната.

– Бях го затворила в кухнята, както винаги – отговори ти, но вече беше започнала да се съмняваш в себе си.

Свих рамене.

– Вратата беше отворена, когато се прибрах. Гизмо беше накъсал парчета вестник от купчината до работното ти място. Вероятно е бил впечатлен от нещо. Не знам какво има в този буркан с червения етикет, но капакът го нямаше и Гизмо беше наврял носа си в него.

Ти пребледня.

– Това е гланцът за моделите ми.

– Отровен ли е?

Кимна.

– Има бариев карбонат в него. Доста е опасен и винаги, винаги се уверявам, че е затворен. О, Боже, случило се е по моя вина. Бедничкият Гизмо.

– Скъпа, не трябва да се обвиняваш. – Придърпах те в обятията си, притиснах те силно и те целунах по косата. Вонеше на цигарен дим. – Било е нещастен случай. Опитваш се да правиш толкова много неща. Трябвало е да останеш и да си довършиш модела до последния детайл – със сигурност Сара щеше да те разбере. – Ти се отпусна в ръцете ми и риданията ти започнаха да утихват. Взех ти сакото и оставих чантата ти на масата. – Хайде, да се качим горе. Ще стана преди теб на сутринта и ще се оправя с Гизмо.

Когато отидохме в спалнята, мълчеше през цялото време. Оставих те да си измиеш зъбите и лицето. Изгасих осветлението и легнах в леглото, а ти се сви до тялото ми като дете. Обожавах това, че се нуждаеше от мен толкова силно. Започнах да галя гърба ти и да целувам врата ти.

– Имаш ли нещо против да не го правим тази вечер? – попита ме ти.

– Това ще помогне – отвърнах аз. – Искам да те накарам да се чувстваш по-добре.

Стоеше неподвижна под мен, но когато те целунах, ти не ми отвърна. Влязох в теб и натиснах здраво, исках да провокирам реакция от твоя страна – каквато и да е – но ти затвори очи и не издаде никакъв звук. Отне ми цялото удоволствие от акта и егоизмът ти ме накара да те чукам по-грубо.

29

– Какво е това? – Рей стоеше зад Кейт и гледаше към визитната картичка, която въртеше в ръцете си.

– Нещо, което Грей носеше в портмонето си. Когато я извадих, тя пребледня, като че ли се шокира, че е там. Опитвам се да разбера какво е.

Картичката беше с размерите на стандартна визитка. Беше светлосиня, с два реда с адрес в центъра на Бристъл и нищо друго. Рей я взе от ръцете на Кейт и я потърка между палеца и показалеца си.

– Много евтина картичка – констатира той. – Някаква идея какво представлява логото? – В горната част на картончето, отпечатани с черно мастило, бяха две незавършени осмици, едната се намираше в другата.

– Нямам представа. Не го разпознавам.

– Предполагам не си научила нищо за адреса от системата ни?

– Няма информация, няма нищо и в избирателния списък.

– Възможно ли е да е просто стара визитна картичка? – Рей огледа добре логото отново.

Кейт поклати глава.

– Не и ако съдя по начина, по който реагира, когато я взех. Тя отключи нещо в нея – нещо, за което не искаше да знам.

– Добре, да вървим тогава. – Инспекторът отиде до металния шкаф на стената и взе комплект ключове. – Има само един начин да разрешим загадката.

– Къде отиваме?

Рей вдигна синята картичка в отговор, Кейт си грабна връхната дреха и го последва на бегом.

На Рей и Кейт им отне известно време да намерят Грантъм Стрийт 127, непривлекателна тухлена къща в един безкраен ред от нечетни числа, които въобще не отговаряха на четните си събратя от другата страна. Постояха отвън за момент, за да разгледат добре обраслата градина и решетките на всеки прозорец. В съседната градина два матрака осигуряваха място за отдих на любопитна котка, която измяука, докато вървяха по пътеката към предната врата. За разлика от другите къщи, които имаха евтини ПВЦ врати, 127 разполагаше с изящно боядисана дървена врата с шпионка. Нямаше пощенска кутия, но до вратата беше монтиран метален пощенски цилиндър, чиято вратичка беше подсигурена с катинар.

Рей звънна на звънеца. Кейт бръкна в джоба за идентификационната си карта, но инспекторът постави длан на ръката ѝ.

– По-добре недей – каза ѝ той, – не и преди да разберем кой живее тук.

Чуха стъпки по пода. Те спряха и Рей погледна към шпионката в центъра на вратата. На какъвто и тест да бяха подложени, определено го преминаха, защото след няколко секунди някой отключи. Последва втора ключалка. Вратата се отвори на сантиметри – наложено ограничение заради веригата, която се опъна. Строгите мерки за сигурност бяха накарали Рей да очаква някой по-възрастен, но жената, която погледна през вратата, беше на неговите години. Носеше шарена рокля под тъмносиня жилетка, с яркожълт шал, увит около врата ѝ и вързан на възел.

– Мога ли да ви помогна?

– Търся една приятелка – започна Рей. – Името ѝ е Джена Грей. Живее на тази улица, но въобще не мога да си спомня коя беше къщата. Сигурно не я познавате, нали?

– Опасявам се, че не.

Рей погледна през рамото на жената към вътрешността на къщата и тя затвори леко вратата, погледна го в очите и задържа погледа му.

– От дълго време ли живеете тук? – попита Кейт, без да обръща внимание на резервираността на жената.

– Достатъчно дълго – получи бърз отговор детективката. – Сега, ако ме извините...

– Съжалявам, че ви обезпокоихме – каза Рей и хвана Кейт за ръката. – Хайде, скъпа, да вървим. Ще се обадя тук-там да видя дали ще успея да намеря адреса. – Извади телефона си пред тях.

– Но...

– Благодаря ви все пак – каза инспекторът и побутна спътницата си.

– Точно така – каза тя, най-накрая разбрала намека му. – Ще се обадим тук-там. Благодарим ви за отделеното време.

Жената затвори бързо вратата и Рей чу два ключа да се превъртат един след друг. Държеше ръката си до тази на Кейт през цялото време, докато не излязоха от видимост. Тази близост го изгаряше.

– Какво мислиш? – попита детективката, когато влязоха в колата. – Дали Грей е живяла тук? Може би жената там знае повече, отколкото ни каза?

– О, определено знае повече – отвърна Рей. – Забеляза ли с какво беше облечена?

Кейт се замисли за момент.

– С рокля и жилетка.

– Нещо друго?

Детективката поклати глава объркана.

Рей натисна един бутон на телефона си и дисплеят оживя. Подаде го на спътницата си.

– Снимал си я?

Инспекторът се ухили. Пресегна се и увеличи снимката, като се концентрира върху възела на жълтия шал на жената, където имаше малък кръгъл знак.

– Това е значка – каза Рей. Увеличи изображението още веднъж и накрая всичко се изясни. Видяха дебели черни линии като две осмици, едната беше в другата.

– Символът на картичката! – констатира Кейт. – Добра работа.

– Няма съмнение, че Джена е свързана по някакъв начин с тази къща – каза Рей. – Въпросът е как?

30

Така и не разбрах защо толкова много искаше да ме запознаеш със семейството си. Мразеше майка си и макар да разговаряше с Ив веднъж седмично, тя никога не си направи труда да дойде до Бристъл, така че защо трябваше да ходиш до Оксфорд всеки път, когато те искаше там? Ти винаги отиваше, като добро момиче, и ме оставяше сам за нощ – понякога и повече – докато се радваше на големия ѝ корем и, без съмнение, флиртуваше с богатия ѝ съпруг. Всеки път ме молеше да дойда с теб и всеки път ти отказвах.

– Ще започнат да си мислят, че не си истински – каза ми ти. Усмихна се, за да ми покажеш, че се шегуваш, но усетих отчаяние в гласа ти. – Искам да прекараме Коледа заедно, не беше същото без теб миналата година.

– Тогава остани тук с мен. – Изборът, който трябваше да направиш, беше прост. Защо не ти бях достатъчен?

– Искам да бъда и със семейството си. Даже не е необходимо да оставаме през нощта – можем да отидем на обяд.

– И няма да пийнем? Що за коледен обяд ще бъде тогава!

– Аз ще карам. Моля те, Иън, наистина искам да те покажа.

Буквално ми се молеше. Постепенно беше започнала да намаляваш грима, който носеше, но този ден си беше сложила червило и аз наблюдавах червената извивка, която представляваше устата ти, докато ме умоляваше.

– Добре. – Свих рамене. – Но на следващата Коледа ще бъдем само аз и ти.

– Благодаря ти! – Грейна и ме прегърна.

– Предполагам, че трябва да им вземем подаръци. Ще е смешна работа, предвид колко много пари имат.

– Всичко е уредено – отвърна ти, прекалено доволна от сърдития ми тон. – Ив ще се зарадва на цветя, а Джеф на бутилка уиски. Наистина, всичко ще е наред. Ще ги заобичаш.

Съмнявах се. Бях чул повече от достатъчно за Лейди Ив, за да си направя собствени заключения, макар че бях заинтригуван какво те караше да си толкова обсебена от нея. Никога не бях смятал липсата на брат или сестра за недостатък и постоянните ти разговори с Ив ме дразнеха. Когато влизах в кухнята, докато говориш по телефона с нея, и ти внезапно млъкваше, ми ставаше ясно, че обсъждате мен.

– Какво прави днес? – попитах аз с цел да сменя темата.

– Денят беше чудесен. Ходих на занаятчийски обяд в "Трите колони" – една от онези групи за хора от креативната индустрия. Невероятно е колко сме много, всеки от нас работи от вкъщи или в малки офиси. На кухненски маси... – Погледна ме с извинителен поглед.

Невъзможно беше да се храня в кухнята, благодарение на постоянния слой боя, глинен прах и разпръснати по масата скици. Нещата ти бяха навсякъде и вече не съществуваше място, на което можех да се отпусна. Къщата не изглеждаше малка, когато я купих, и дори когато Мари живееше тук, имаше достатъчно място за двама ни. Тя беше по-тиха от теб. Не толкова темпераментна. По-лесно беше да се живее с нея, ако се изключеха лъжите. Но вече се научих как да се справям с тях и знаех, че няма да попадна в капана им отново.

Продължаваше да говориш за обяда, на който беше ходила, и аз се опитах да се концентрирам върху думите ти.

– Смятаме, че ако сме шестимата, ще можем да си позволим наема.

– Какъв наем?

– Наемът за споделеното ателие. Не мога да си позволя самостоятелно, но изкарвам достатъчно пари от преподаването, за да се включа с другите, и така ще имам добра пещ и ще разкарам всички тези неща от тук.

Не знаех, че изкарваш някакви пари от преподаването. Предполагах, че водиш курсове по грънчарство, защото така пилееш по-разумно времето си, отколкото като правиш фигурки, които да продаваш за подаяния. Очаквах да предложиш да ми помогнеш за ипотеката, преди да се включиш в някакво бизнес начинание. В крайна сметка през цялото време живееше тук напълно безплатно.

– По принцип звучи чудесно, скъпа, но какво ще стане, когато някой се махне? Кой ще плаща неговия наем? Виждам, че не си го обмислила.

– Трябва ми място, на което да работя, Иън. Преподаването е хубаво и ми харесва, но не това е нещото, което искам да правя цял живот. Скулптурите ми започват да се продават и ако мога да ги правя по-бързо, да приемам повече поръчки, мисля, че мога да си създам приличен бизнес.

– Колко скулптори и хора на изкуството всъщност правят това? – попитах те аз. – Искам да кажа, че трябва да гледаш реално на нещата – възможно е начинанието ти никога да не прерасне в нещо повече от хоби, което ти носи джобни пари.

Не ти хареса да чуеш истината.

– Като работим съвместно, ще можем да си помагаме един на друг. Мозайките на Аврил ще стоят страхотно с нещата, които вая, а Грант прави едни от най-прекрасните маслени картини. Ще е чудесно да работя с някои от приятелите си от университета, но не съм се чувала с тях от векове.

– Начинанието е изпълнено с проблеми – казах ти аз.

– Може би си прав. Ще помисля още малко.

Видях, че вече си взела решение. Щях да те изгубя заради тази твоя мечта.

– Чуй ме – започнах аз, като се опитах да скрия притеснението в гласа си, – от известно време си мисля да сменим къщата.

– Наистина? – Изглеждаше ми разколебана.

Кимнах.

– Ще си намерим дом с достатъчно дворно място и ще ти построя ателие в градината.

– Мое собствено ателие?

– С твоя пещ. Ще можеш да правиш каквото си искаш в него.

– Ще направиш всичко това за мен? – На лицето ти се появи широка усмивка.

– Бих направил всичко за теб, Дженифър, знаеш го. Наистина беше така. Щях да направя абсолютно всичко, за да те задържа.

Докато беше под душа, телефонът звънна.

– Джена там ли е? Сара се обажда.

– Здрасти, Сара – поздравих момичето аз. – Опасявам се, че в момента е навън с приятели. Тя не ти ли се обади последния път, когато звъня? Предадох ѝ съобщението ти.

Последва кратко мълчание.

– Не.

– Ах. Ще ѝ кажа, че си звъняла.

Докато все още беше горе, претърсих чантата ти. Нямаше нищо необичайно, касовите бележки бяха все от места, на които ми каза, че си ходила. Усетих как балонът на напрежението в мен се смалява. Реших този път да проверя и секцията за банкноти в портмонето ти и макар че беше празна, усетих нещо под пръстите си. Погледнах по-внимателно и видях, че има малка преграда в плата, където бяха пъхнати някакви бележки. Прибрах ги в джоба си. Ако бяха свързани с домакинството ни, прибрани за съхранение, щеше да ме попиташ дали съм ги виждал. Ако ли не, щях да разбера, че криеш тайни от мен. И крадеш парите ми.

Никога не ги спомена.

Когато ме напусна, дори не бях забелязал, че си си тръгнала. Чаках те да се прибереш у дома и малко преди да си легна, видях, че четката ти за зъби е изчезнала. Проверих при куфарите, но нищо не липсваше, освен една малка раница. Той предложи ли ти да ти купи всичко, от което имаш нужда? Обеща ли ти да ти осигури всичко, което поискаш? Какво му предложи ти в замяна? Отвращаваш ме. Но позволих да си отидеш. Казах си, че съм по-добре без теб и докато не изтичаш до полицията с обвинения, които те определено щяха да нарекат тормоз, ще те оставя да избягаш там, накъдето си се запътила. Можех да те преследвам, но не исках да го правя. Разбираш ли? Не те исках. Щях да те оставя на мира, ако не беше малката статия в днешния "Бристъл Поуст". Не бяха споменали името ти, но мислиш ли, че не се сетих, че си ти?

Представих си как полицаите те питат за живота ти, за връзките ти. Виждам ги как те тестват, как слагат думи в устата ти. Ти се разплакваш и им казваш всичко. Знам, че ще се пречупиш, и няма да мине много време, преди да дойдат да почукат на вратата ми и да ми задават въпроси, които въобще не са тяхна работа. Ще ме нарекат грубиян, мъчител, бияч на жени. Не съм никое от тези неща: никога не съм ти правил нещо, което не си заслужила.

Познай къде ходих днес. Хайде де, предположи. Не? Ходих в Оксфорд, за да посетя сестра ти. Смятах, че ако някой знае къде се намираш сега, това ще е тя. Къщата не се беше променила много през последните пет години. Разполагаше с все така добре подрязаните дафинови дръвчета, които стояха от двете страни на входната врата, и все така изнервящия звънец.

Усмивката на Ив се изпари веднага, щом ме видя.

– Иън – посрещна ме с равен тон тя. – Каква изненада.

– От доста време не сме се виждали – казах аз. Сестра ти никога не беше имала смелостта да ми каже право в очите какво мисли за мен. – Оставяш топлото да излезе навън – предупредих я аз и влязох в коридора от черни и бели плочки. Ив нямаше друг избор, освен да отстъпи назад и да ме пусне, и докато минавах покрай нея, закачих гърдите ѝ с ръката си. Насочих се към дневната. Тя припна след мен в опит да ми покаже, че все още е господарката на този дом. Жалка картинка.

Седнах на стола на Джеф, защото знаех, че това ще я подразни, а Ив седна срещу мен. Виждах вътрешната ѝ борба, искаше да ме попита какво правех тук.

– Джеф няма ли го? – попитах аз. Забелязах нещо в очите на сестра ти. В този момент осъзнах, че тя се страхува от мен, и мисълта беше изключително възбуждаща. Не за пръв път се запитах как ли беше лейди Ив в леглото, дали щеше да е толкова сдържана, колкото теб.

– Заведе децата в града.

Тя се намести в стола си, а аз оставих тишината да надвисне над нас, докато ситуацията не стана неловка.

– Защо си дошъл?

– Просто минавах – отвърнах аз и огледах голямата дневна. Бяха я ремонтирали от последния път, когато идвахме тук – ще ти хареса. Боядисали са я в онези меки, тебеширени цветове, които искаше за нашата кухня. – Доста време мина, Ив.

Сестра ти кимна леко в съгласие, но не каза нищо.

– Търся Дженифър – обясних аз.

– Какво имаш предвид? Не ми казвай, че най-накрая те е зарязала? – Изсъска думите с повече страст, отколкото някога съм виждал у нея.

Не обърнах внимание на заяждането ѝ.

– Разделихме се.

– Тя добре ли е? Къде се намира?

Сестра ти имаше наглостта да се тревожи за теб. След всичко, което изрече. Лицемерна кучка.

– Искаш да кажеш, че не е изприпкала при теб?

– Не знам къде е.

– О, сериозно? – отвърнах аз, без да ѝ повярвам и за секунда. – Вие двете бяхте толкова близки – трябва да имаш някаква представа. – Едно мускулче започна да трепери в ъгълчето на окото ми и аз го разтрих, за да го накарам да спре.

– Не сме говорили от пет години, Иън. – Тя се изправи. – Време е да си вървиш.

– Искаш да ми кажеш, че не сте се чували през всичките тези години? – Изпънах крака и се отпуснах в стола. Аз щях да реша кога да си тръгна.

– Не – отвърна Ив. Видях как очите ѝ се стрелнаха за кратко към полицата над камината. – Сега искам да си вървиш.

Камината беше грозна картинка – с газов огън и фалшиви въглища. На полицата над нея имаше няколко картички и покани, изправени от двете страни на старинен часовник.

Веднага разбрах какво не иска да видя. Трябваше да си малко по-внимателна, Дженифър, преди да изпратиш нещо толкова очевидно. Ето я и нея, нелепо изправена сред поканите с позлатени краища: снимка на плаж, направена от скален връх. В пясъка беше написано: Лейди Ив.

Изправих се и позволих на сестра ти да ме изпрати до предната врата. Наведох се и я целунах по бузата. Усетих я как се сви и се преборих с желанието си да я блъсна в стената, задето ме беше излъгала.

Тя отвори вратата и аз се престорих, че търся ключовете си.

– Сигурно съм ги изтървал – казах аз. – Ей сега се връщам.

Оставих я в коридора и се върнах в дневната. Взех картичката и я обърнах, но не намерих адреса, който се надявах да е там, само някакво сладникаво съобщение за Ив с добре познатия ти крив почерк. Някога ми пишеше бележки, оставяше ги под възглавницата и в куфара ми. Защо спря да го правиш? Един мускул се стегна в гърлото ми. Разгледах снимката. Къде си? Напрежението, което изпитвах, заплашваше да експлодира и скъсах картичката наполовина и после на още една половина, и още една, и на мига се почувствах по-добре. Захвърлих парчетата зад старинния часовник, точно когато Ив се върна в стаята.

– Намерих ги – казах аз и се потупах по джоба.

Сестра ти огледа стаята, без съмнение очакваше да види нещо нередно. Нека гледа, помислих си. Нека го намери.

– За мен беше удоволствие да те видя отново, Ив – рекох ѝ аз. – Със сигурност ще се отбия отново следващия път, когато съм в Оксфорд. – Насочих се към изхода.

Сестра ти отвори уста, но от нея не излязоха никакви думи, затова казах вместо нея:

– Ще чакам с нетърпение.

Веднага, щом се прибрах, започнах онлайн претърсване. Имаше нещо очевидно британско в тези високи скали, заобикалящи плажа от три страни, и в това сиво небе с мрачни облаци. Потърсих английски брегове и започнах да преглеждам изображенията. Преминавах на следващата страница отново и отново, но единственото, което открих, бяха празнични картички на плажове, изпълнени със смеещи се деца. Промених критерия на търсене на английски плажове със скали и продължих да преглеждам снимките. Ще те намеря, Дженифър. Където и да си отишла, ще те намеря.

И тогава ще дойда за теб.

31

Бетан се е забързала към мен, на главата си носи плетена шапка. Започва да говори отдалеч. Умен номер: не мога да я чуя какво ми казва, но не мога и да си тръгна, когато ми говори. Стоя и я изчаквам да дойде при мен.

Вървим през полето, Бо и аз, стоим настрана от скалите и от бушуващото море. Страхувам се да се приближа до него отново, макар че не от водата съм уплашена, а от себе си. Усещам как започвам да полудявам и независимо колко много вървя, не мога да избягам.

– Помислих си, че това тук, горе, си ти.

Караванният парк едва се вижда от това място: била съм само едно петънце на хълма. Усмивката на Бетан продължава да е искрена и топла, като че ли нищо не се е променило от последния път, когато разговаряхме, но сигурно е научила, че съм под гаранция. Цялото село знае.

– Бях излязла на разходка – обяснява ми тя. – Искаш ли да се присъединиш?

– Ти никога не излизаш на разходка.

Устата на Бетан потръпва едва.

– Добре де, просто много ми се искаше да те видя.

Двете тръгваме да вървим, Бо бяга пред нас в безкрайното си търсене на зайци. Денят е студен и ясен и дъхът ни се превръща на пара. Почти е обяд, но земята още е твърда от сутрешния мраз, а пролетта изглежда доста далеч. Започнах да си отбелязвам дните на календара; датата, на която трябва да се явя в полицията, е зачеркната с голям черен кръст. Остават ми десет дена. От листовката, която ми дадоха в ареста, съм наясно, че може да мине още време до процеса ми, но едва ли ще видя друго лято в Пенфейш. Чудя се колко ли ще пропусна.

– Предполагам си чула – започвам аз, неспособна да понеса и миг повече тишината.

– Трудно е да се пропусне нещо в Пенфейш. – Бетан се е задъхала и аз забавям крачка. – Не че обръщам голяма внимание на слуховете – продължава тя. – Предпочитам да го чуя от твоята уста, но имам усещането, че ме избягваш.

Не го отричам.

– Искаш ли да поговорим?

Инстинктивно казвам не, но после осъзнавам, че всъщност искам. Поемам си дъх.

– Убих едно момченце. Името му беше Джейкъб.

Бетан издава тих звук – въздиша, вероятно, или просто поклаща глава – но не казва нищо. За момент виждам морето, приближаваме се все по-близо до скалите.

– Беше тъмно и валеше. Не го видях, докато не беше прекалено късно.

Бетан изпуска дълга въздишка.

– Било е злополука.

Не е въпрос и аз съм трогната от отношението ѝ.

– Да.

– Това не е всичко, нали?

Мелницата за клюки на Пенфейш е изумителна.

– Не, това не е всичко.

Стигаме до скалите, след което завиваме наляво и продължаваме да вървим към брега. Едва успявам да си наложа да говоря.

– Не спрях. Продължих и го оставих да лежи на пътя, заедно с майка му. – Не поглеждам към Бетан и тя не казва нищо няколко минути. Когато най-накрая го прави, не увърта.

– Защо?

Това е най-трудният въпрос, на който трябва да отговоря, но на нея поне мога да кажа истината.

– Защото бях изплашена.

Най-накрая поглеждам крадешком към Бетан, но не мога да разчета изражението ѝ. Тя гледа към морето и аз спирам до нея.

– Мразиш ли ме за това, което съм направила?

Приятелката ми ме дарява с тъжна усмивка.

– Джена, сторила си нещо ужасно и ще плащаш за него през всеки един ден от остатъка от живота си. Мисля, че това е достатъчно наказание, нали?

– Не ме обслужват в магазина. – Чувствам се жалка, да се оплаквам за магазинерските си проблеми, но унижението ме наранява повече, отколкото ми се иска да си призная.

Бетан свива рамене.

– Забавни са. Не харесват пришълци и само си търсят причина да се обединят срещу тях...

– Не знам какво да правя.

– Не им обръщай внимание. Пазарувай извън града и ходи с високо вдигната глава. Случилото се е единствено между теб и съда и не влиза в работата на никой друг.

Дарявам я с благодарствена усмивка. Прагматизмът на Бетан е успокояващ.

– Наложи се да заведа една от котките до ветеринарната клиника вчера – казва тя, за да смени темата.

– Говорила си с Патрик?

Бетан спира да върви и се обръща към мен.

– Той не знае какво да ти каже.

– Добре се справяше последния път, когато го видях. – Спомням си студенината в гласа му и липсата на емоции в погледа му, когато си тръгна.

– Той е мъж, Джена, а те са глупави създания. Говори с него. Говори с него по начина, по който говориш с мен. Обясни му колко уплашена си била. Той ще разбере колко много съжаляваш за стореното.

Сещам се колко близки са били Патрик и Бетан, докато са растяли, и за момент се питам дали приятелката ми не е права: дали все още няма шанс за мен и него? Но тя не видя начина, по който той ме погледна.

– Не – казвам аз. – Всичко приключи.

Стигаме до брега. Една двойка разхожда кучето си долу, край морето, няма други хора наоколо. Приливът се надига и облизва пясъка в своя ход към плажа, побутва една рачешка черупка. На път съм да кажа довиждане на Бетан, когато забелязвам нещо на пясъка, близо до морето. Потривам очи и поглеждам отново, но вълните покриват повърхността и не мога да прочета написаното. Още една вълна и то се изгубва завинаги, но съм сигурна, че видях нещо, абсолютно сигурна. Изведнъж ми става много студено и стягам палтото си по-плътно около тялото си. Чувам звук на пътеката зад нас и се обръщам рязко, но няма нищо там. Очите ми оглеждат крайбрежната пътека, скалите, отново се връщат на плажа. Там някъде ли е Иън? Наблюдава ли ме?

Бетан ме гледа разтревожена.

– Какво има? Какво не е наред?

Поглеждам към нея, но не я виждам. Пред очите ми е единствено написаното: онова, което не съм сигурна дали видях на плажа или само в главата ми. Бели облаци се понасят около мен, кръвта започва да бучи в ушите ми, докато звуците от морето изчезват напълно.

– Дженифър – казвам тихичко.

– Дженифър? – пита ме Бетан. Поглежда надолу към плажа, където вълните обливат гладкия пясък. – Коя е Дженифър?

Опитвам се да преглътна, но влагата в гърлото ми лепне.

– Аз. Аз съм Дженифър.

32

– Съжалявам – каза Рей. Седна на ръба на бюрото на Кейт и ѝ подаде лист хартия.

Тя го взе, но не го погледна.

– Това решението на КПС ли е?

Инспекторът кимна.

– Няма доказателства, които да подкрепят теорията, че Джена крие нещо, и ние не можем да се бавим повече. Тя трябва да се яви този следобед и ще ѝ повдигнем обвинение. – Рей забеляза изражението на Кейт. – Свърши добра работа. Търси отвъд доказателствата, точно както прави един добър детектив. Един добър детектив обаче знае кога да спре.

Мъжът се изправи и стисна нежно рамото ѝ, преди да я остави да прочете решението на КПС. Не беше приятно, но това беше рискът, който човек поемаше, когато следваше инстинктите си – те невинаги бяха надеждни.

В два часа се обадиха от пропуска, за да кажат, че Джена е пристигнала. Рей я записа в ареста и я заведе при металната пейка до стената, докато подготвяше обвинителния лист. Косата ѝ беше вързана на конска опашка, като по този начин разкриваше високите ѝ скули и бледата ѝ, чиста кожа.

Рей взе напечатаните обвинения от сержанта в ареста и отиде до пейката.

– Обвинена сте по Раздел I от Закона за движение по пътищата от 1988-а за причиняване на смъртта на Джейкъб Джордан поради опасно шофиране на двадесет и шести ноември 2012-а. Обвинена сте също така по член 170(2) от Закона за движение по пътищата от 1988-а за това, че не сте спрели и не сте съобщили за инцидента. Искате ли да кажете нещо? – Инспекторът наблюдаваше внимателно жената за някаква следа от страх, шок, но тя само затвори очи и поклати глава.

– Нищо.

– Оставям ви в ареста за постоянно, за да се явите пред Бристълския съд утре сутринта.

Чакащата тъмничарка пристъпи напред, но Рей я спря.

– Аз ще я отведа. – Хвана нежно ръката на Джена над рамото и я поведе към женското крило. Звукът от гумените им подметки провокира какофония от въпроси, докато вървяха към килията ѝ.

– Може ли да изляза навън за цигара?

– Дойде ли време да ме разпитате?

– Ще ми дадете ли още едно одеяло?

Рей не им обърна внимание, знаеше, че не трябва да се меси във владението на сержанта от ареста, и гласовете се превърнаха в недоволни мрънкания. Спря пред номер 7.

– Свалете си обувките, моля.

Джена развърза връзките си и използва предната част на всяка от тях, за да ги свали през петите. Остави ги пред вратата и от тях върху лъскавия сив под паднаха песъчинки. Тя погледна към Рей, който ѝ кимна към празната килия, след което влезе и седна на синия матрак.

Инспекторът се облегна на рамката на вратата.

– Какво не ни казваш, Джена?

Жената извърна рязко глава, за да го погледне.

– Какво имате предвид?

– Защо не остана, а избяга с колата?

Джена не отговори. Тя отметна косата си назад и Рей отново видя този ужасен белег на дланта ѝ. Вероятно беше от изгаряне. Или може би някаква трудова злополука.

– Как се появи това? – попита той и посочи към нараняването ѝ.

Жената извърна глава в опит да избегне въпроса.

– Какво ще се случи с мен в съда?

Рей въздъхна. Нямаше да получи повече информация от Джена Грей, това беше ясно.

– Утре е само първоначалното изслушване – отвърна той. – Ще бъдеш помолена да си избереш защита и случаят ще бъде изпратен на Кралския съд.

– След това?

– Ще бъдеш осъдена.

– Ще отида ли в затвора? – попита Джена и повдигна очи, за да ги насочи към Рей.

– Вероятно.

– За колко време?

– До четиринадесет години. – Инспекторът погледна лицето на жената, върху което най-накрая се беше изписал страх.

– Четиринадесет години – повтори тя и преглътна трудно. Рей задържа дъха си. За секунда си помисли, че Джена ще му разкрие причината, поради която не е спряла онази нощ и е избягала. Но тя извърна глава от него и легна на синия матрак. Затвори очи.

– Искам да поспя малко.

Рей остана за известно време пред килията ѝ, но след това си тръгна. Затварянето на вратата проехтя зад него.

– Добра работа. – Магс целуна Рей по бузата, когато влезе през вратата. – Гледах новините. Прав беше да не се отказваш от случая.

Реакцията на мъжа беше уклончива, все още беше афектиран от поведението на Джена.

– Началничката доволна ли е от резултата?

Рей последва Магс в кухнята, където му отвори кутийка бира и я наля в стъклена чаша.

– Във възторг е. Естествено, годишното възвание е било нейна идея... – Той се усмихна накриво.

– Това не те ли притеснява?

– Съвсем не – отговори Рей, отпи от бирата си и я остави на масата с доволна въздишка. – Не ми пука кой ще обере лаврите по случая, стига разследването да е извършено професионално и да получим съответните резултати в съда. Освен това – добави инспекторът – Кейт свърши тежката работа тук.

Може и да си въобрази, но като че ли Магс вирна малко нос при споменаването на детективката.

– Колко години мислиш, че ще получи Грей в съда? – попита тя.

– Може би шест или седем? Зависи кой ще е съдията и дали ще решат да я дадат за пример. Подобни дела, в които има намесени деца, винаги са особено емоционални.

– Шест години не са нищо. – Рей знаеше, че съпругата му си мисли за Том и Люси.

– Освен когато са прекалено много – отвърна инспекторът, по-скоро на себе си.

– Какво имаш предвид?

– Цялата работа е много странна.

– В какъв смисъл?

– Мислим, че може да има нещо повече в нейната история от онова, което ни казва. Но вече я обвинихме, така че всичко приключи: дадох на Кейт колкото се може повече време.

Магс го изгледа остро.

– Мислех си, че ти водиш случая. Кейт ли сметна, че има нещо повече в този случай? Затова ли пусна Грей?

Рей вдигна поглед, изумен от грубостта в тона на съпругата си.

– Не – отвърна бавно той. – Пуснах я, защото ми трябваше повече време, за да разгледам фактите и да се уверя, че обвиняваме правилния човек.

– Благодаря ви, инспектор Стивънс, но знам как работи системата. Може да прекарвам дните си в дундуркане на деца и в приготвяне на обеди, но някога и аз бях детективка, така че не ми говорете, все едно съм някаква глупачка.

– Съжалявам. Виноват. – Рей вдигна ръце в пародийна отбранителна поза, но Магс не се засмя. Намокри един парцал с топла вода и започна бързо да бърше кухненските повърхности.

– Просто съм изненадан, това е всичко. Тази жена е избягала от сцената на престъплението, зарязала е колата си и се е скрила в средата на нищото, а когато я откриваме година по-късно, си признава всичко. Струва ми се някак си не на място.

Рей се опитваше да скрие раздразнението си. Денят беше дълъг и единственото, което искаше, беше да си вземе бира и да се отпусне.

– Има нещо повече в този случай – каза той. – Доверявам се на Кейт – има добри инстинкти. – Целият се изчерви и се зачуди дали не прекалява със защитата на служителката си.

– Така ли? – отвърна стегнато Магс. – Браво на Кейт.

Рей въздъхна звучно.

– Нещо случило ли се е?

Магс продължи да чисти.

– С Том ли е свързано?

Съпругата му се разплака.

– За Бога, Магс, защо не ми каза по-рано? Какво има? – Рей стана и уви ръце около нея, обърна я към себе си и нежно взе парцала от ръката ѝ.

– Мисля, че може би краде.

Гневът, който обзе Рей, беше толкова силен, че за известно време не успя да проговори.

– Какво те кара да мислиш така? – Това вече преля чашата. Едно беше да бяга от училище и да вилнее из къщата в хормонални гневни избухвания, но да краде?

– Е, не съм напълно сигурна – продължи Магс. – Все още не съм говорила с него... – Жената забеляза изражението на лицето на Рей и вдигна предупредително ръка. – А и не искам. Не и преди да науча фактите.

Мъжът си пое дълбоко въздух.

– Разкажи ми всичко.

– По-рано днес почиствах стаята му... – Магс затвори очи за кратко, все едно дори споменът за това беше труден за преглъщане – ...и попаднах на кутия с разни неща под леглото му. В нея има айпод, няколко дивидита, много десерти и чисто нови маратонки.

Рей поклати глава, но запази мълчание.

– Знам, че не разполага с никакви пари – обясни съпругата му, – защото все още ни изплаща счупения прозорец, и нямам представа как би успял да се сдобие с всички тези неща, освен ако не ги е откраднал.

– Чудесно – отвърна Рей. – Най-накрая ще го хванат. Ще е много интересно, нали? Синът на инспектора е арестуван за кражби.

Магс го погледна ужасена.

– Това ли е всичко, за което можеш да мислиш? През последните осемнадесет месеца синът ти се намира в ужасно състояние. Някога щастливото, спокойно и умно момче се е превърнало в калпазанин и крадец, а на теб първата ти мисъл е Как това ще се отрази на кариерата ми? – Тя млъкна и вдигна ръце, сякаш да го задържи настрана от себе си. – Не мога да говоря за това с теб.

Тя тръгна към вратата, но се спря и се обърна към съпруга си.

– Остави Том на мен. Ти само ще влошиш нещата. Освен това имаш доста по-сериозни неща, за които да се тревожиш.

Рей чу бързите ѝ стъпки по стъпалата и затръшването на вратата на спалнята. Знаеше, че няма смисъл да я последва – очевидно не беше в настроение за разправии. Кариерата му не беше първото му притеснение, беше просто притеснение. И тъй като беше единственият, който носеше пари в семейството, беше доста необмислено от страна на Магс да се отнася нехайно към това. Що се отнасяше до Том, щеше да я остави тя да се разправя с него, щом така искаше. Освен това, ако трябваше да бъде честен, не знаеше откъде да започне.

33

Къщата на Бофорт Кресънт беше много по-голяма от старата. Нямаше да ми дадат ипотека за цялата сума, така че изтеглих заем и се надявах, че ще мога да го изплащам. Вноските щяха да са големи, но си струваше. Къщата имаше дълъг двор, подходящ за твоето ателие, и очите ти грейнаха, когато избрахме мястото, на което да го направим.

– Перфектно – каза ти. – Тук ще имам всичко, от което се нуждая.

Взех си отпуска от работа и започнах да строя ателието още през първата седмица, в която се нанесохме, и ти не можеше да направиш достатъчно за мен, за да ми се отблагодариш. Носеше ми чаши с горещ чай в градината и ме викаше да хапна супа с домашно приготвен хляб. Не ми се искаше това да свършва и почти неумишлено започнах да се бавя. Вместо да започвам работа в девет всяка сутрин, изместих часа на десет. Прекарвах повече време в обедна почивка, а следобеда просто сядах в дървената черупка на ателието и чаках да ме повикаш.

– Не можеш да работиш на тъмно, скъпи – казваше ми ти. – Виж, ръцете ти са замръзнали! Ела вътре и ми позволи да те стопля. – Целуваше ме и ми казваше колко си развълнувана, че ще си имаш свое собствено местенце, в което да работиш, че никой не се е грижел толкова добре за теб и че ме обичаш.

Върнах се на работа и ти обещах да довърша ателието през уикендите, но когато се прибрах у дома вечерта, беше довлякла онова старо бюро вътре и беше пръснала гланцовете и инструментите си. Новата ти пещ беше разположена в ъгъла, а грънчарското ти колело в средата на помещението. Ти седеше на малък стол, съсредоточена върху глината, която се въртеше между ръцете ти. Наблюдавах те през прозореца, докато вазата придоби форма с минимално количество движения. Надявах се да усетиш присъствието ми, но ти не вдигна поглед и аз отворих вратата.

– Не е ли фантастично?

Продължаваше да не ме поглеждаш.

– Харесва ми да съм тук. – Махна крака си от педала и колелото забави ход, след което спря да се върти напълно. – Ще отида да се преоблека и да приготвя вечерята. – Целуна ме по бузата едва, като държеше ръцете си настрана от дрехите ми.

Постоях в студиото за известно време и гледах към стените, които си представях покрити с рафтове, към ъгъла, където бях планирал да ти сглобя специално бюро. Направих крачка напред и натиснах за кратко педала на грънчарското ти колело. То се завъртя, едва направи пълен цикъл, и без твоите насочващи ръце, вазата се килна на една страна и потъна в себе си.

След този момент ми се струваше, че не те виждам с дни. Постави печка в ателието си, за да можеш да прекарваш повече време там, и дори през уикендите, още от рано, обличаше изцапаните си с глина дрехи и се насочваше към него. Направих ти рафтовете, но не и бюрото, което бях планирал, а и твоята стара маса ме дразнеше.

Живеехме в къщата вече около година, когато се наложи да отида по работа в Париж. Дъг работеше с потенциален клиент и трябваше да направим добро впечатление, за да получим голяма поръчка за софтуер. Бизнесът не вървеше особено и дивидентите бяха по-малки и по-нарядко, отколкото ми беше обещано. Бях си направил кредитна карта, за да мога да те водя на вечери и да ти купувам цветя, но вноските ставаха все по-трудни за плащане. Клиентът от Париж щеше да ни върне в играта.

– Може ли да дойда? – попита ме ти. Това беше единственият път, в който показваше някакъв интерес към работата ми.

– Обичам Париж.

Бях видял как на Дъг му потекоха лигите, когато веднъж заведох Мари на парти в службата, и начина, по който тя се държеше тогава. Нямах намерение да повтарям тази грешка.

– Ще работя през цялото време, няма да ти бъде забавно. Да отидем някой друг път, когато няма да съм толкова зает. Освен това трябва да довършиш вазите си.

Прекарваше вече седмици наред в обикаляне на магазините за подаръци и галериите с твои изделия и от всички само две бяха поискали по десетина от саксиите и вазите ти, за да ги продават на консигнация. Беше толкова щастлива, все едно беше спечелила от лотарията, започна да отделяш много повече време на всяко ново свое произведение.

– Колкото повече време работиш, толкова по-малко получаваш за труда си – напомних ти аз, но явно моят бизнес опит не беше важен за теб и ти продължи да прекарваш много време в рисуване и гланциране.

Обадих ти се, когато кацнах в Париж, и изпитах носталгия, когато чух гласа ти. Дъг изведе клиента на вечеря, а аз се престорих, че имам мигрена и си останах в стаята, където си поръчах пържола, и в крайна сметка съжалих, че не съм те взел с мен. Безупречно оправеното легло изглеждаше огромно и неприветливо и в единадесет часа слязох долу в бара на хотела. Поръчах си уиски и останах на бара. Поисках още едно, преди да съм изпил и първото. Изпратих ти съобщение, но ти не ми отговори: предположих, че си в ателието си, глуха за моите обаждания.

На масата до мен имаше някаква жена. Носеше бизнес облекло – сив костюм на райета и черни обувки с високи токчета. На мястото до нея стоеше отворено куфарче. Разглеждаше някакви документи, но когато вдигна поглед и видя, че я гледам, ме дари с изморена усмивка. Отвърнах ѝ.

– Вие сте англичанин – констатира тя.

– Толкова ли е очевидно?

Тя се засмя.

– Когато пътувате толкова много, колкото мен, се научавате да разчитате знаците. – Жената събра документите, над които работеше, прибра ги в куфарчето си и го затвори. – Стига толкова работа за днес.

Нямаше намерение да си върви.

– Може ли да се присъединя към вас? – попитах аз.

– За мен ще е удоволствие.

Не го бях планирал, но беше точно онова, от което имах нужда. Не я попитах за името ѝ до сутринта, когато излезе от банята, увита в кърпа.

– Ема – отговори тя. Не пожела да узнае моето и се зачудих колко ли често прави това в анонимни хотелски стаи, в анонимни градове.

Когато си тръгна, ти се обадих и ти позволих да ми разкажеш как си прекарала деня си, за това колко доволен е бил магазинерът от вазите ти и как нямаш търпение да ме видиш. Каза ми, че ти липсвам и че мразиш да сме разделени. Усетих как ме изпълва увереност и се почувствах отново в безопасност.

– Обичам те – казах аз. Знаех, че имаш нужда да го чуваш, че не ти е достатъчно да виждаш всичко, което правя за теб, как се грижа за теб. Ти въздъхна.

– Аз също те обичам.

Явно Дъг беше поработил здраво над клиента по време на вечерята и от шегите на сутрешната ни среща стана ясно, че са ходили в стриптийз бар. До обяд бяхме сключили сделката и партньорът ми се обади в банката, за да ги уведоми, че отново сме платежоспособни.

Помолих рецепциониста в хотела да ми извика такси.

– Къде мога да намеря най-добрия бижутериен магазин? – попитах аз.

Той ме дари с познаваческа усмивка, която ме подразни.

– Малък подарък за дамата ви ли, сър?

Не му обърнах внимание.

– Най-доброто място?

Усмивката му стана малко по-изкуствена.

– Фабур Сантоноре, мосю. – Мъжът остана все така вежлив, докато чаках таксито си, но предположението му ми коства бакшиша, а на мен ми беше необходимо цялото време, през което пътувах в таксито, за да се успокоя.

Тръгнах по Фабур Сантоноре, докато не стигнах до малък бижутериен магазин, който носеше лишеното от въображение име "Мишел". В него върху черни подноси бяха подредени блестящи диаманти. Исках да си избера на спокойствие, но служители с елегантни костюми кръжаха наоколо и предлагаха помощта си, поради което ми беше трудно да се съсредоточа. В крайна сметка избрах най-големия: такъв, който нямаше как да откажеш. Квадратен диамант върху семпъл платинен пръстен. Подадох кредитната си карта и си казах, че си струваш.

Летях за вкъщи на следващата сутрин, малката кожена кутийка прогаряше дупка в джоба на палтото ми. Имах намерение да те изведа на вечеря, но когато отворих вратата, ти хукна към мен и ме прегърна толкова силно, че не можех да чакам повече.

– Омъжи се за мен.

Ти се засмя, но вероятно забеляза искреността в погледа ми, защото спря и сложи ръка на устата си.

– Обичам те – казах аз. – Не мога да живея без теб.

Ти не каза нищо и аз се почувствах разколебан. Това не беше част от плана ми. Очаквах да ме прегърнеш, да ме целунеш, да се разплачеш, но най вече да кажеш да. Извадих кутийката и я сложих в ръката ти.

– Сериозен съм, Дженифър. Искам да си моя, завинаги. Кажи, че си съгласна, моля те, кажи, че си съгласна.

Ти поклати леко главата си, но отвори кутийката и зяпна срещу нея.

– Не знам какво да кажа.

– Кажи да.

Последва достатъчно дълга пауза, за да усетя страх в гърдите си, че може да откажеш. Но тогава каза да.

34

Стряска ме метален звук. След като инспектор Стивънс си тръгна миналата вечер, наблюдавах олющената боя на тавана и усещах как студът се промъква през матрака от бетонения под под него, докато сънят не ме споходи нежелан. Изправям се в леглото, крайниците ми са схванати, а главата ми тупти от болка.

Нещо трака по решетките и аз осъзнавам, че металният звук е бил отварянето на квадратния люк в средата на вратата, през който една ръка подава пластмасов поднос.

– Хайде, нямам цял ден.

Взимам подноса.

– Може ли да ми донесете някакви болкоуспокояващи?

Тъмничарката е застанала така, че не мога да видя лицето ѝ, само черната ѝ униформа и част от русата ѝ коса.

– Докторът не е тук. Ще трябва да изчакаш, докато не отидеш в съда. – Едва довършила изречението си, тя затваря рязко люка и екотът от затръшването му се носи по целия коридор. Чувам тежките ѝ стъпки да се отдалечават.

Сядам на леглото и опитвам от чая, който се е разлял върху подноса. Той е хладен и много сладък, но пия жадно от него. Едва сега осъзнавам, че не съм яла и пила нищо от вчера на обяд. Закуската представлява наденица и боб в кутия за микровълнова фурна. Пластмасата се е разтопила по краищата и бобът е покрит с яркооранжев сос. Оставям подаянието и празната си чаша на пода и използвам тоалетната. Няма седалка, само метална мивка и листове твърда хартия. Бързам да довърша, преди тъмничарката да се е върнала.

Изоставената ми храна отдавна е изстинала, когато чувам отново стъпки. Те спират пред килията ми и някой се опитва да намери ключ от връзка с ключове, след което тежката врата се плъзга настрани и аз виждам навъсено момиче на двадесет и няколко години. Черната униформа и мазната руса коса я определят като тъмничарката, която ми е донесла закуската, и аз посочвам към подноса на матрака ми.

– Опасявам се, че не можах да изям храната.

– Не съм изненадана – отвръща тъмничарката и се изхилва.

– Не бих я докоснала, дори да умирах от глад.

Стоя на металната пейка срещу бюрото в ареста и си обувам ботушите. Към мен са се присъединили още трима души: всичките са мъже, облечени в долнища на анцузи и суитчъри, които са толкова еднакви, че в началото си мисля, че са някаква униформа. Те сядат и се облягат на стената, чувстват се толкова у дома си тук, колкото аз се чувствам не на място. Извръщам се, за да разгледам безбройните бележки на стената над главите ни, но те нямат никакъв смисъл за мен. Информация за адвокати, преводачи, правни съвети. Трябва ли да съм наясно какво се случва? Всеки път, в който ме залива вълна от страх, си напомням какво сторих и че нямам право да съм изплашена.

Чакаме около половин час, а може и повече, докато звънецът не прозвънява и сержантът в ареста не поглежда към монитора на стената, на който се вижда голям бял камион.

– Лимузината ви пристигна, юнаци – казва той.

Момчето до мен осмуква зъбите си и измърморва нещо, което не мога да разбера, но нямам и желание да го сторя.

Сержантът отваря вратата на двама офицери.

– Имам четирима за теб днес, Аш – съобщава на мъжа той.

– Хей, Сити отнесоха голям бой миналата вечер, не мислиш ли?

– Поклаща леко глава, все едно съжалява, но в същото време се ухилва широко и човекът на име Аш го тупа приятелски по рамото.

– Ще дойде и нашето време – отвръща той, след което поглежда към нас за първи път. – Захващай се с документите.

Мъжете продължават да си говорят за футбол, а офицерката се приближава до мен.

– Готова ли си, мила? – пита ме тя. Жената е закръглена, сякаш е бременна, и ме обзема нелепата нужда да заплача. Тя ми казва да се изправя и с длани опипва ръцете, гърба и краката ми. Хваща презрамката на сутиена ми и проверява еластичността му през ризата ми. Момчетата на пейката се посбутват и аз се чувствам толкова уязвима, все едно съм гола. Офицерката поставя белезниците на моята дясна и своята лява ръка и ме води навън.

Отвеждат ни в съда в камион с прегради, което ми напомня на конските вагони в градските представления, на които майка ми ни водеше с Ив. Опитвам се да остана на пейката, когато камионът завива, китките ми са оковани във верига, която продължава по цялата ширина на отделението ми. Липсата на пространство ме кара да изпитвам клаустрофобия и се взирам през затъмнения прозорец, който отминава бристълските сгради в калейдоскопична последователност от форми и цветове. Опитвам се да навържа всичко в смислена поредица, но ми се завива свят, затварям очи и облягам челото си върху студеното стъкло.

Движещата се клетка е заменена от статична в дълбините на Съда на магистратите. Дават ми чай – този път е горещ – и препечена филийка, която се превръща в клечки кибрит в гърлото ми. Казват ми, че адвокатът ми ще дойде при мен в десет. Как е възможно още да не е станало десет? Днес изживявам цял един живот.

– Госпожице Грей?

Адвокатът е млад и незаинтересован, костюмът му е скъп и на райета.

– Не съм молила за адвокат.

– Трябва да имате процесуално представителство, госпожице Грей, или да се представлявате сама. Желаете ли да се представлявате сама? – Повдигнатата му вежда подсказва, че само пълен глупак би обмислял подобна възможност.

Клатя глава.

– Добре. Разбрах, че сте признали по време на разпита, че сте извършили убийство поради опасно шофиране и че не сте спряла и не сте съобщила за злополуката. Прав ли съм?

– Да.

Мъжът разгръща документите, които е донесъл със себе си, червената лента, с която са били завързани, е хвърлена на една страна. Все още не ме е погледнал.

– Какво желаете да пледирате: виновна или невинна?

– Виновна – отвръщам аз и думата увисва във въздуха, това е първият път, в който я изричам на глас. Аз съм виновна.

Мъжът си записва нещо, което е много по-дълго от една дума, и аз искам да надникна, за да видя какво е.

– Ще поискам гаранция за вас и има голяма вероятност да я получите. Нямате други присъди, съобразила сте се с всички условия на предишната гаранция, дошла сте навреме... Разбира се, укриването ви ще се използва срещу вас... Имате ли някакви психически проблеми?

– Не.

– Жалко. Както и да е. Ще дам най-доброто от себе си. Имате ли някакви въпроси?

Десетки, мисля си аз.

– Не – казвам на глас.

– Съдът да стане.

Очаквах повече хора, но с изключение на отегчения мъж с тетрадката в участъка, който разсилният ми обяснява, че е от пресата, има много малко. Адвокатът ми се намира в средата на залата, с гръб към мен. Млада жена с тъмносиня рокля стои до него и прокарва маркер над някаква напечатана страница. На подобна дълга маса, но на няколко метра от тази, се намира подобна двойка – обвинението.

Разсилният до мен ме дърпа за ръкава и аз осъзнавам, че съм единствената, която стои права. Магистратът, мършав мъж с рядка коса, пристига и съдът започва да заседава. Сърцето ми препуска, а лицето ми гори от срам. Малкото хора ме наблюдават любопитно, все едно съм експонат в музей. Спомням си нещо, което някога съм чела за публичните екзекуции във Франция: гилотината е издигната в центъра на града, за да могат всички да я виждат; жените плетат с куките си, докато чакат представлението. Заливат ме студени тръпки, защото осъзнавам, че аз съм днешното представление.

– Моля, обвиняемата да се изправи.

Отново ставам на крака и си казвам името, когато ме питат.

– Какво пледирате?

– Виновна. – Гласът ми е писклив и аз се изкашлям, за да си прочистя гърлото, но повече не ме питат нищо.

Адвокатите спорят за гаранцията във вербална битка, която ме замайва.

Те разговарят един с друг чрез магистрата, също като сърдити деца с помощта на родител. Думите им са екстравагантно емоционални, илюстрирани с цветущи жестове, които са безсмислени в празната съдебна зала. Спорят за гаранцията: дали трябва да бъда задържана в ареста до делото пред Кралския съд, или да бъда освободена и да чакам настъпването му у дома. Осъзнавам, че адвокатът ми спори за пускането ми, и ми се иска да го дръпна за ръкава и да му кажа, че не съм заинтересована от гаранцията. Освен Бо, няма друг, който да ме чака у дома. Няма да липсвам на никого. В затвора ще бъда в безопасност. Оставам мълчалива, с ръце в скута ми, несигурна какво изражение трябва да си придам. Не че някой гледа към мен. Аз съм невидима. Опитвам се да проследя спора на адвокатите, да разбера кой печели тази война на думи, но бързо се изгубвам в театралниченето им.

Над залата се спуска мълчание и магистратът ме поглежда със сериозно изражение. Изпитвам абсурдното желание да му обясня, че не съм като обичайните посетители на съда му. Че съм израснала в къща като неговата, че съм ходила в университет, организирала съм вечери, имала съм приятели. Че някога съм била уверена и социална. Че преди миналата година никога не съм нарушавала закона и че случилото се е една ужасна грешка. Но погледът му е незаинтересован и аз осъзнавам, че на него не му пука коя съм аз или колко вечери към организирала. Аз съм просто поредният престъпник, минал през вратите му; не съм по-различна от останалите. Усещам как идентичността ми е разкъсана на парчета за пореден път.

– Вашият адвокат страстно защити правото ви на гаранция, госпожице Грей – започва магистратът, – увери ме, че по-скоро ще отлетите за Луната, отколкото да се опитате да избягате отново. – Разнася се хихикане от обществените места, където на втория ред се намират две старици с термос. Модерните tricoteuses[22]. Ъгълчетата на устата на магистрата потръпват доволно. – Каза ми, че първоначалното ви бягство от сцената на това наистина ужасно престъпление е било причинено от моментно умопомрачение, което не е характерно за вас и никога няма да се повтори. Надявам се, госпожице Грей, за доброто на всички ни, да е прав. – Мъжът млъква за миг и аз стаявам дъх.

– Гаранцията е одобрена.

Изпускам дъха си, което може да се приеме за облекчение.

Носи се шум от мястото за пресата и аз виждам младия мъж с тетрадката да излиза от реда си, тетрадката е натикана в джоба на якето му. Сочи с глава към пейката, преди да излезе, и оставя вратата да се люлее зад него.

– Съдът да стане.

Докато магистратът напуска съдебната зала, разговорите стават все по-силни и аз виждам адвоката ми да отива до масата на обвинението. Смеят се за нещо, след което идва при мен, за да поговорим.

– Добър резултат – изрича той и се усмихва. – Случаят ви е насрочен за разглеждане от Кралския съд на седемнадесети март – ще ви бъде осигурена информация за правната помощ и възможностите ви за представителство. Приятен път до дома ви, госпожице Грей.

Странно е чувството да изляза свободна от съдебната зала след двадесет и четири часа, прекарани в килията. Отивам до столовата и си купувам кафе, което изгаря езика ми заради нетърпението ми да опитам нещо различно от полицейския чай.

Над входа на Бристълския съд на магистратите има стъклен покрив, който осигурява прикритие от дъжда на малка група от хора, които разговарят бързо между дръпванията от цигарите, които пушат. Докато слизам по стълбите, съм блъсната от жена, която върви в противоположната посока, и кафето се излива през неправилно сложеното капаче върху ръката ми.

– Съжалявам – изричам автоматично. Когато спирам и вдигам поглед, виждам, че жената също е спряла и държи микрофон в ръката си. Стряска ме неочакван проблясък и забелязвам, че на няколко крачки от мен стои фотограф.

– Как се чувствате от перспективата да влезете в затвора, Джена?

– Какво? Аз...

Микрофонът е натикан толкова близо, че едва не докосва устните ми.

– Ще продължите ли да пледирате, че сте виновна? Как мислите се чувства семейството на Джейкъб?

– Аз, да, аз...

Хора ме блъскат от всеки ъгъл, въпросите на репортерката се опитват да надвикат скандирания, които не мога да разбера. Има толкова много шум, все едно се намирам на футболен стадион или на концерт. Не мога да дишам и когато се опитвам да се обърна, съм блъсната в противоположната посока. Някой ме дърпа за палтото, губя равновесие и падам тежко върху друг, който грубо ме изправя. Виждам грозно направен плакат, който е вдигнат нависоко над малката тълпа от протестиращи. Който го е написал, е започнал с големи букви, но последните няколко от тях бяха по-свити, за да могат да се съберат. Правосъдие за Джейкъб!

Това е. Това скандират всички.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб! – Отново и отново, виковете като че ли се носят зад мен и навсякъде около мен. Поглеждам настрани в търсене на пространство, но и там има хора, кафето ми пада на земята, капакът му полита и то се излива, течността изпръсква обувките ми и потича по стъпалата. Залитам отново и за момент си мисля, че ще падна и ще бъда премазана от тази полудяла тълпа.

– Отрепка!

Различавам изкривена и ядосана уста и огромни кръгли обеци, които се люлеят напред-назад. Жената издава примитивен звук в задната част на гърлото си, след което изплюва лепкавия резултат в лицето ми. Обръщам се точно навреме и усещам как топлата храчка се приземява на врата ми и се стича покрай яката на палтото ми. Действието ѝ е също толкова шокиращо за мен, колкото и ако ме беше ударила, затова заплаквам и се прикривам зад вдигнатите си ръце, готвя се за следващото нападение срещу мен.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Усещам как една ръка ме хваща за рамото и се напрягам, извивам се и търся трескаво изход от тук.

– Да пробваме по заобиколния път, става ли?

Това е инспектор Стивънс, лицето му е мрачно и непоколебимо, когато ме издърпва обратно по стъпалата и влизаме в съда. Той ме пуска, когато се озоваваме в безопасност, но не казва нищо и аз го следвам мълчалива през двойка врати и навън в някакъв двор, който се намира в задната част на сградата. Той ми посочва към една порта.

– Оттук ще стигнете до автобусната спирка. Добре ли сте? Желаете ли да се обадя на някого?

– Добре съм. Благодаря ви – не знам какво щях да правя, ако не се бяхте появили. – Затварям очи за секунда.

– Гадни лешояди – казва инспектор Стивънс. – Пресата винаги твърди, че си върши работата, но няма да се спрат пред нищо, докато не получат историята си. Що се отнася до протестиращите, има няколко безделници, които независимо за какво става въпрос, ще ги видите да размахват плакати и да протестират. Не го приемайте лично.

– Ще се опитам да не го правя. – Усмихвам се неловко и се обръщам да си вървя, но полицаят ме спира.

– Госпожице Грей?

– Да?

– Някога живели ли сте на Грантъм Стрийт 127?

Усещам как кръвта се оттегля от лицето ми и се насилвам да се усмихна.

– Не, инспекторе – отвръщам внимателно. – Не, никога не съм живяла там.

Мъжът кима замислен и вдига ръка, за да ми каже довиждане. Поглеждам назад, докато вървя към портала, и виждам, че той все още е там и ме наблюдава.

За голямо мое облекчение влакът до Суонзи е почти празен. Отпускам се в мястото си и затварям очи. Все още се треса от срещата ми с протестиращите. Поглеждам през прозореца и въздишам от облекчение, че съм се насочила обратно към Уелс.

Четири седмици. Остават ми четири седмици, преди да отида в затвора. Мисълта е невъобразима, но и напълно реална. Обаждам се на Бетан и ѝ съобщавам, че в крайна сметка ще се прибера у дома тази вечер.

– Пуснаха те под гаранция ли?

– До седемнадесети март.

– Това е добре. Нали? – Приятелката ми е объркана от липсата ми на ентусиазъм.

– Днес ходила ли си на плажа? – питам я аз.

– Разходих кучетата до скалите на обяд. Защо?

– Имаше ли нещо на пясъка?

– Нищо, което да го няма обикновено – отвръща Бетан и се смее. – Какво очакваше?

Въздъхвам от облекчение. Започвам да се съмнявам дали въобще съм видяла онези букви.

– Нищо – отвръщам аз. – Ще се видим след малко.

Когато стигам при Бетан, тя ме кани да остана и да хапна, но не ставам за компания в този момент и ѝ се извинявам, че не мога. Тя настоява да ми изпрати нещо за вкъщи, затова я изчаквам, докато ми сипва супа в пластмасова кутийка. Почти час по-късно я целувам за довиждане и двамата е Бо тръгваме по пътеката към вилата ми.

Вратата толкова се е надула от лошото време, че не мога нито да завъртя ключа в ключалката, нито да я отворя. Натискам дървото с рамо и то поддава малко, достатъчно, за да освободи ключалката и да успея да завъртя ключа, който сега се върти безполезно в механизма. Бо започва да лае бясно и аз му казвам да млъкне. Подозирам, че съм счупила вратата, но не ми пука. Ако Йестин беше дошъл да я оправи още първия път, когато му казах, сега нямаше да имам такива проблеми. Постоянните ми насилвания с ключа му бяха създали много повече работа.

Изливам супата на Бетан в малка тенджерка и я слагам на печката, като оставям хляба настрана. Вилата е студена и си търся някаква жилетка, която да облека, но няма нищо долу. Бо е развълнуван, бяга от едната страна на дневната до другата, все едно е бил далеч оттук доста повече от двадесет и четири часа.

Има нещо различно в стълбите днес и не мога да разбера какво е то. Все още не е напълно тъмно, но от малкото прозорче над тях не влиза никаква светлина. Нещо ги закрива.

Стигам до върха на стълбището, когато разбирам какво.

– Не изпълни обещанието си, Дженифър.

Иън свива коляното си и ме изритва силно с крак в гърдите. Изпускам дървения парапет и падам назад, свличам се по стъпалата, докато не се удрям в каменния под.

35

Свали пръстена след три дни и аз се почувствах така, все едно ме удари. Каза, че се тревожиш да не го нараниш и че ти се налага да го сваляш толкова често по време на работа, че се притесняваш да не го изгубиш. Започна да го носиш на тънка златна верижка около врата си и аз те заведох да си избереш венчална халка, нещо обикновено и гладко, което може да е на ръката ти през цялото време.

– Вече можеш да го носиш – казах ти аз, когато напуснахме бижутерийния магазин.

– Но сватбата ще е чак след шест месеца.

Ти ме държеше за ръката и аз стиснах твоята силно, докато прекосявахме.

– Вместо годежния пръстен, имам предвид. За да имаш нещо на пръста си.

Не ме разбра.

– Нямам нищо против, Иън, наистина. Мога да почакам, докато се оженим.

– Как хората ще знаят, че си сгодена? – Не можех да оставя нещата така. Спрях те и сложих ръце на раменете ти. Ти се огледа наоколо, видя всичките забързани купувачи и се опита да се освободиш, но аз те държах силно. – Как ще знаят, че си с мен – продължих аз, – ако не носиш пръстена ми?

Разпознах погледа в очите ти. Често го виждах в тези на Мари – тази смесица от предизвикателство и предпазливост – и това ме раздразни изключително много. Как смееше да се страхуваш от мен? Усетих как се напрягам и когато болката се изписа на лицето ти, осъзнах, че пръстите ми се забиват в раменете ти. Махнах ръцете си от теб и ги отпуснах от двете си страни.

– Обичаш ли ме? – попитах те аз.

– Знаеш, че те обичам.

– Тогава защо не желаеш хората да знаят, че ще се женим?

Бръкнах в найлоновата торбичка, извадих малката кутийка и я отворих. Исках да прогоня този поглед от очите ти и без да мисля, паднах на едно коляно и ти предложих пръстена. От минувачите се разнесе шумотевица и на лицето ти се появи червенина. Движението около нас забави ход, всички се спираха, за да ни гледат, и аз изпитах гордост, че си с мен. Моята красива Дженифър.

– Ще се омъжиш ли за мен?

Изглеждаше изумена.

– Да.

Отговорът ти беше много по-бърз от първия път, когато те попитах, и възелът в гърдите ми изчезна веднага. Сложих пръстена на безимения ти пръст и се изправих, за да те целуна. Разнесоха се аплодисменти около нас и някой ме потупа по гърба. Не можех да спра да се хиля. Точно това трябваше да направя още първия път, помислих си аз: трябваше да придам по-голяма церемониалност на случая, по-тържествен вид. Ти заслужаваше повече.

Вървяхме, хванати ръка за ръка, през натоварените бристълски улици и аз потривах метала на венчалната ти халка с палеца на дясната ми ръка.

– Хайде да се оженим сега – казах аз. – Да отидем в ритуалната зала, да вземем няколко свидетели от улицата и да го направим.

– Но всичко е уредено за септември! Цялото ми семейство ще е там. Не можем просто да отидем и да сключим брак сега.

Имаше нужда от известно увещаване, че една голяма църковна сватба би била грешка: нямаше баща, който да те изпрати до олтара, и защо трябваше да пилеем пари за парти с приятели, с които вече не се виждаше? Направихме резервация за гражданска церемония[23] в хотел "Кортярд" с включен обяд за двадесет души след венчавката. Помолих Дъг да ми бъде кум, но останалите гости щяха да са твои. Опитах се да си представя родителите ми да бъдат до нас, но успях да си спомня единствено лицето на баща ми последния път, когато го видях. Разочарованието. Отвращението. Изгоних образа му от главата си.

Ти беше непреклонна.

– Не можем да променяме плановете си сега, Иън. Остават само шест месеца – не е кой знае колко много.

Не беше, но броях дните, след които щеше да се превърнеш в госпожа Питърсън. Казвах си, че ще се почувствам по-добре тогава: по-сигурен. Щях да знам, че ме обичаш и че ще останеш до мен.

Нощта преди сватбата ни настоя да останеш с Ив в хотела, докато аз изстрадвах една ужасна вечер в пъба с Джеф и Дъг. Дъг направи половинчат опит да създаде една прилична ергенска вечер, но никой не се възпротиви, когато казах, че ще се оттеглям да си лягам по-рано, за да съм отпочинал за големия ден.

В хотела успокоих нервите си с двойно уиски. Джеф ме потупа по ръката и ме нарече чудесен човек, макар че така и не бяхме намерили общи интереси помежду си. Той не искаше да се присъедини към мен за едно питие и половин час преди церемонията кимна към вратата, където се появи жена с тъмносиня шапка.

– Готов ли си да се запознаеш с тъщата? – попита ме той. – Не е чак толкова лоша, да знаеш. – Пресиленият хумор на Джеф винаги ме дразнеше, но днес му бях благодарен за него. Искаше ми се да ти се обадя, да се уверя, че ще дойдеш. Не можех да прогоня чувството на паника в стомаха си, че може да ме оставиш сам, че може да ме унижиш пред всички тези хора.

Двамата с Джеф тръгнахме към нея. Майка ти протегна ръка и аз я поех, след което се наведох и целунах сухата ѝ буза.

– Грейс, за мен е чест да се запознаем. Чувал съм толкова много за теб.

Казвала си ми, че въобще не приличаш на майка си, но можех да видя високите ти скули в нея. Може и да беше наследила чертите на лицето на баща си и артистичните му гени, но определено стройната ти фигура и изучаващото ти изражение бяха нейни.

– Ще ми се да можех да кажа същото – отвърна Грейс и ъгълчето на устните ѝ потрепери в подобие на усмивка. – Ако искам да разбера какво се случва в живота на Джена, трябва да попитам Ив.

Дарих я с изражение, което смятах, че олицетворява солидарност, макар че и аз бях щастлив от нежеланието ти да комуникираш с нея. Предложих питие на Грейс и тя прие чаша шампанско.

– Наздраве – каза тя, но не предложи тост.

Накара ме да те чакам петнадесет минути, което, предполагам, си беше твое право. Дъг изигра пиеса, че е изгубил пръстена, и се наложи да търсим, както се случваше на всяко друго сватбено празненство, във всеки друг хотел в страната. Когато се появи в залата, не беше възможно да има друга толкова красива булка, колкото теб. Роклята ти беше обикновена: деколте във формата на сърце и пола, която се плъзгаше по бедрата ти и падаше на пода. Носеше букет от бели рози, а косата ти беше направена на буйни, лъскави къдрици.

Стояхме един до друг и аз поглеждах крадешком към теб, докато слушаше водещия церемонията регистратор. Когато изрекохме обетите си, ти ме погледна в очите и на мен не ми дремеше за Джеф или Дъг, или за майка ти. Дори да имаше хиляди хора в залата, аз виждах единствено теб.

– Обявявам ви за съпруг и съпруга.

Последваха нерешителни аплодисменти и аз те целунах по устните, преди да се обърнем и да тръгнем по пътеката заедно.

Хотелът беше приготвил напитки и канапета в района на бара и аз те наблюдавах как обикаляш залата, приемаш комплименти и показваш пръстена на ръката си на всички.

– Изглежда прекрасно, нали?

Не бях забелязал, че Ив се е приближила до мен.

– Тя е прекрасна – отвърнах аз и сестра ти кимна, за да приеме корекцията.

Когато се обърнах осъзнах, че Ив вече не гледа към теб, а се е вторачила в мен.

– Няма да я нараниш, нали?

Засмях се.

– Що за въпрос към човек, който се жени днес?

– Най-важният, определено – отвърна Ив. Отпи от шампанското си и ме огледа. – Доста ми напомняш на баща ни.

– Вероятно точно това вижда и Дженифър у мен – отвърнах кратко.

– Вероятно – съгласи се Ив. – Просто се надявам да не я предадеш и ти.

– Нямам намерение да изоставя сестра ти – отвърнах аз, – не че ти влиза в работата. Тя е голяма жена, а не някое дете, разстроено от кръшкащия си баща.

– Баща ми не беше кръшкач. – Тя не го защитаваше, просто констатираше един факт, но бях заинтересован. Винаги бях смятал, че е оставил майка ти заради друга жена.

– Тогава защо си тръгна?

Ив се направи, че не е чула въпроса ми.

– Грижи се за Джена, тя заслужава да се отнасят добре към нея.

Повече не можех да гледам самодоволната ѝ физиономия и да слушам нелепите ѝ, покровителствени молби. Оставих я на бара и дойдох при теб, за да те прегърна. Моята нова съпруга.

Бях обещал да те заведа във Венеция и нямах търпение да ти я покажа. На летището гордо подаде новия си паспорт и се ухили, когато прочетоха името ти.

– Звучи ми толкова странно!

– Скоро ще свикнеш с него – казах ти аз, – госпожо Питърсън.

Когато разбра, че съм купил билети за първа класа, изпадна в екстаз и настоя да се възползваме от всичко, което ни се полагаше. Полетът беше само два часа, но през това време си сложи маската за очи, преглеждаше филмите и пи шампанско. Наблюдавах те, доволен от факта, че си толкова щастлива, и то благодарение на мен.

Забавиха ни на летището и стигнахме до хотела си доста по-късно от планираното. От шампанското ме беше заболяла главата, а и бях изморен и недоволен от обслужването. Когато се върнехме у дома, щях да поискам да ми възстановят част от сумата заради това.

– Хайде да оставим куфарите и веднага да излезем навън – каза ти, когато пристигнахме в мраморното лоби.

– Ще сме тук цели две седмици. Ще си поръчаме румсървис и ще си разопаковаме багажа – градът ще е тук и на сутринта. Освен това – пуснах ти ръка и те стиснах за задника – ние първата брачна нощ.

Ти ме целуна, езикът ти обходи устата ми, но после се дръпна и ме хвана за ръката.

– Даже няма десет часа! Хайде де, дай поне да се разходим наоколо и да пийнем по нещо някъде, след което ти обещавам, че ще се приберем.

Рецепционистът се усмихна, не си правеше труда да прикрие удоволствието си от нашето импровизирано шоу.

– Любовна свада? – Засмя се той, въпреки погледа, с който го изгледах. Останах потресен, че и ти се засмя с него.

– Опитвам се да убедя съпруга си – усмихна се, когато изрече думата, и ми намигна, все едно това щеше да промени нещо, – че трябва да се разходим из Венеция, преди да видим стаята си. Градът изглежда толкова красив. – Затвори очите си за малко по-дълго от нормалното и аз осъзнах, че си пияна.

– Красив е, signora, но не толкова, колкото вас. – Рецепционистът направи нелеп поклон.

Погледнах те, очаквах да завъртиш очи, но вместо това ти се беше изчервила и видях, че си поласкана. Поласкана от това жиголо, този мазен палячо със своя маникюр на ръцете и цветенце на ревера.

– Дайте ни ключа, моля – казах аз. Застанах пред теб и се облегнах на рецепцията. Последва кратка пауза, преди рецепционистът да ми подаде портфейл с две магнитни карти с размерите на кредитна.

– Виопа sera, signore.

Вече не се усмихваше.

Отказах помощ за куфарите ни и те оставих да влачиш своя до асансьора, където натиснах бутона за третия етаж. Наблюдавах те в огледалото.

– Беше приятен, нали? – попита ме ти и аз усетих надигащата се в гърлото ми жлъчка. Толкова добре си прекарахме на летището, толкова приятно беше по време на полета и сега ти опропасти всичко. Говореше, но аз не те слушах: мислех си как му се усмихваше, как се изчерви и му позволи да флиртува с теб, как ти хареса.

Стаята ни се намираше в края на покрит с мокет коридор. Пъхнах магнитната карта в четеца и зачаках кликването, което подсказваше, че вратата е отключена. Отворих я и плъзнах куфара си през нея, без да ми пука дали ще те удари на влизане. В стаята беше горещо – прекалено горещо – но прозорците не се отвориха и аз охлабих яката си, за да се охладя. Кръвта туптеше в ушите ми, но ти продължаваше да говориш, продължаваше да бръщолевиш, все едно нищо не се беше случило, все едно не ме беше унижила.

Юмрукът ми се сви инстинктивно, кожата ми се опъна над напрегнатите ми кокалчета. Напрежението растеше като балон в гърдите ми и изпълваше всяко свободно местенце, буташе дробовете ми настрани. Погледнах те, все още се смееше, все още бърбореше и аз вдигнах юмрука си и го стоварих в лицето ти.

В същия миг балонът се спука. В мен се разля спокойствие, като изпускането на адреналин след секс или след тренировка във фитнес салона. Главоболието ми намаля и мускулчето в ъгъла на окото ми престана да трепти. Ти издаде гъргорещ, сподавен звук, но аз не те погледнах. Напуснах стаята и слязох с асансьора отново до рецепцията. Излязох направо навън на улицата. Намерих един бар и изпих две бири. Не обърнах никакво внимание на бармана, който се опита да ме въвлече в разговор.

Час по-късно се прибрах в хотела.

– Може ли малко лед, моля?

– Si, signore. – Рецепционистът изчезна и след малко се върна с кофичка с лед. – Желаете ли винени чаши, signore?

– Не, благодаря ви.

Вече се бях успокоил, дишането ми беше умерено и бавно. Качих се по стълбите, не бързах да се прибирам.

Когато отворих вратата, те видях, свита на леглото. Изправи се и се сви в края му, по-близо до таблата. На шкафчето отстрани имаше купчина с кървави салфетки, но въпреки опитите ти да се почистиш, все още имаше засъхнала кръв над горната ти устна. Носът и едното ти око вече бяха посинели. Когато ме видя, започна да плачеш и сълзите ти придобиха кървав нюанс, когато стигнаха до брадичката ти, покапаха на ризата ти и я оцветиха в розово.

Поставих кофичката на масата и взех една кърпа, в която сложих лед и после я завързах. Седнах до теб. Цялата трепереше, но нежно наложих студения компрес върху кожата ти.

– Намерих един чудесен бар – казах ти аз. – Мисля, че ще ти хареса. Разходих се наоколо и видях няколко местенца, които можем да посетим за обяд утре, ако ти се ходи.

Махнах ледения компрес и ти ме погледна, очите ти бяха големи и уплашени. Все още се тресеше.

– Студено ли ти е? Ето, завий се с това. – Издърпах одеялото, което беше сгънато в долната част на леглото, и го увих около раменете ти. – Изморена си, денят беше дълъг. – Целунах те по челото, но ти продължаваше да плачеш и ми се прииска силно да не беше опропастявала първата ни брачна вечер. Смятах, че си различна и че никога вече няма да изпитам нуждата да се освободя: това блажено чувство на смирение, което идва след боя. Съжалявах да разбера, че в крайна сметка, ти беше същата като всички останали.

36

Опитвам се да дишам. Бо започва да скимти, ближе лицето ми и ме бута с носа си. Опитвам се да мисля, опитвам се да се движа, но силата на удара ми е изкарала въздуха и не мога да се изправя. Дори да успея да накарам тялото си да проработи, нещо се случва вътре в мен, светът ми става все по-малък и по-малък. Изведнъж отново се озовавам в Бристъл и не зная в какво настроение ще се прибере Иън. Приготвям му вечеря и се готвя да ми я хвърли в лицето. Свита съм на две в ателието си и се опитвам да се предпазя от ритниците, които се стоварват отгоре ми.

Иън слиза внимателно по стълбите и клати глава, все едно укорява непослушно дете. Винаги съм го разочаровала, никога не намирам правилните неща, които да кажа или да направя, независимо колко много се старая. Говори ми нежно и ако човек не чува думите, би си помислил, че той е загрижен за мен. Но звукът от гласа му ми е достатъчен, за да започна да се треса неудържимо, все едно лежа върху лед.

Той надвисва над мен – краката му ме заклещват – и очите му бавно обхождат тялото ми. Ръбовете на панталоните му са остри като ножове, токата на колана му е толкова излъскана, че мога да видя ужасеното си изражение в нея. Забелязва нещо на якето си, издърпва едно висящо конче и го оставя да полети надолу към пода. Бо продължава да скимти и Иън го сритва силно в главата. Кучето изхвърча на метър настрани.

– Не го наранявай, моля те!

Бо изскимтява отново, но се изправя. Бяга в кухнята, където се скрива.

– Ходила си в полицията, Дженифър – казва Иън.

– Съжалявам. – Думата излиза под формата на шепот и не съм сигурна дали ме е чул, но ако я повторя и той си помисли, че се моля, това ще го разгневи. Странно е колко бързо всичко се връща при мен: нуждата да ходя по тънко въже и да не бъда жалката жена, която го разгневява. През годините съм грешила много повече, отколкото съм правила нещата по правилния начин.

Преглъщам.

– Аз... аз съжалявам.

Ръцете му са в джобовете му. Изглежда спокоен, безгрижен. Но аз го познавам. Знам колко бързо може да...

– Съжаляваш ли, мамка ти?

За стотна от секундата прикляква и приковава с колене ръцете ми.

– Смяташ, че като кажеш, че съжаляваш, ще оправиш всичко? – Той се навежда още повече и забива по-силно капачките на коленете си в бицепсите ми. Прехапвам езика си, но прекалено късно, за да спра вика от болка, който го кара да сбръчка устни от отвращение заради липсата ми на контрол. Усещам надигащата се жлъчка в гърлото си и я преглъщам.

– Каза им за мен, нали? – Ъгълчетата на устата му са изцапани в бяла пяна и докато говори, от нея излиза слюнка, която капе по лицето ми. За момент си спомням протестиращата пред съда, макар че случилото се ми се струва много по-отдавна от няколко часа.

– Не, не съм.

Отново играем същата игра, тази, в която той ми подхвърля въпрос, а аз се опитвам да го отбия. Едно време я играех добре. В началото си мислех, че виждам уважение в очите му: веднага се отказваше от тормоза и си пускаше телевизора или излизаше навън. Но или започнах да губя тренинг, или той промени правилата, защото преценката ми почна да ме заблуждава всеки следващ път. Засега като че ли е доволен от отговора ми и сменя темата.

– Виждаш се с някого, нали?

– Не, не се виждам – отговарям бързо. Радвам се, че казвам истината, макар че той няма да ми повярва.

– Лъжкиня. – Удря ме по бузата с опакото на ръката си. Чува се плющящ звук, като от камшик, и когато проговаря отново, звукът кънти в ушите ми. – Някой ти е помогнал да създадеш уебсайт, някой ти е помогнал да си намериш това място. Кой е?

– Никой – отвръщам аз и усещам кръв в устата си. – Справих се сама.

– Не можеш нищо да направиш сама, Дженифър. – Навежда се напред, докато лицето му почти не докосва моето. Насилвам се да не мърдам, защото знам колко много мрази да треперя.

– Та ти дори не можа да избягаш като хората, нали така? Имаш ли някаква представа колко лесно беше да те намеря, след като разбрах къде правиш снимките си? Изглежда, хората от Пенфейш изгарят от желание да помогнат на един странник да намери стара позната.

До този момент не ми е минал през ума въпросът как Иън ме е намерил. Винаги съм знаела, че ще го стори.

– Чудесна картичка си изпратила на сестра си, между другото.

Подхвърленият коментар е като пореден удар в лицето, кара ме да се свия отново.

– Какво си сторил на Ив? – Ако нещо се случи със сестра ми и децата ѝ заради моята непредпазливост, никога няма да си го простя. Бях толкова отчаяна в опита си да ѝ покажа, че още ме е грижа за нея, че въобще не помислих, че мога да я поставя в опасност.

Той се засмива.

– Защо да ѝ правя нещо? Тя не ме интересува, само ти. Ти си жалка, безполезна уличница, Дженифър. Ти си нищо без мен. Нищо. Какво си ти?

Не отговарям.

– Кажи го. Какво си ти?

Кръвта се стича в гърлото ми и аз се опитвам да говоря, без да се задавя.

– Аз съм нищо.

Иън се засмива и се измества, болката в ръцете ми понамалява. Прокарва пръст по лицето ми, по бузата ми и по устните ми.

Знам какво следва, но това не го прави по-леко. Бавно откопчава копчетата ми и съблича ризата. Надига потника ми, за да разкрие гърдите ми. Очите му ме обхождат безстрастно, в тях няма нищо повече от частичка желание, след което посяга към панталона си. Стискам очи и се затварям в себе си, неспособна да се движа, неспособна да говоря. За момент се питам какво ли ще стане, ако изпищя или ако кажа не. Ако се боря с него или просто го отблъсна. Но не го правя и никога не съм го правила, и мога да виня единствено себе си за това.

Нямам представа от колко време лежа тук, но вилата е тъмна и студена. Вдигам дънките си, търкулвам се на една страна и свивам колене към тялото си. Усещам тъпа болка между краката си и влага, която подозирам, че е кръв. Не знам дали съм припаднала, но не си спомням Иън да си е тръгвал.

Викам Бо. Следва агонизиращо тежка една секунда тишина, преди кучето да се затътри плашливо от кухнята, опашката му е свряна между краката и ушите му са увиснали върху главата му.

– Много съжалявам, Бо. – Придумвам го да се приближи, но когато посягам с ръка към него, той излайва. Само веднъж – предупредителен лай – и обръща глава към вратата. Опитвам се да стана на крака и потръпвам, когато ме пронизва остра болка. Някой чука на вратата.

Изправям се, полуприклекнала, в средата на помещението, с ръка върху нашийника на Бо. Той ръмжи, но не лае отново.

– Джена? Там ли си?

Патрик.

Изпитвам прилив на облекчение. Вратата не е заключена и когато я отварям, се налага да потисна един стон при вида му. Оставям лампата в дневната изключена и се надявам, че мракът ще е достатъчен, за да скрие лицето ми, което съм сигурна, че вече носи белези.

– Добре ли си? – пита ме Патрик. – Нещо случило ли се е?

– Аз... сигурно съм заспала на дивана.

– Бетан ми каза, че си се върнала. – Мъжът се двоуми и поглежда за кратко към пода, след което отново връща погледа си на мен. – Дойдох, за да се извиня. Не трябваше да ти говоря по този начин, Джена, но всичко беше такъв шок за мен.

– Няма проблем – отвръщам аз. Поглеждам покрай него към мрачните скали, питам се дали Иън не е някъде там и не ни наблюдава. Не мога да му позволя да ме види с Патрик – не мога да позволя Патрик да бъде наранен заедно с Ив, както и всеки друг, който означава нещо за мен. – Това ли е всичко?

– Може ли да вляза? – Той тръгва напред, но аз поклащам глава.

– Джена, какво има?

– Не искам да те виждам, Патрик. – Чувам се как изричам думите и не си позволявам да ги отрека.

– Не те виня – казва той. Лицето му е изморено и изглежда така, все едно не е спал от дни. – Държах се ужасно, Джена, и не знам как да ти се реванширам. Когато чух какво си... какво се е случило, бях толкова шокиран, че не можех да мисля трезво. Не можех да стоя покрай теб.

Започвам да плача. Не мога да се спра. Патрик хваща ръката ми и ми се иска никога да не я пуска.

– Искам да разбера, Джена. Няма да се преструвам, че не съм шокиран – че не намирам всичко това за изключително трудно – но искам да знам какво се е случило. Искам да съм до теб.

Не казвам нищо, макар да съм наясно, че има само едно нещо, което трябва да кажа. Има само един начин да предпазя Патрик.

– Липсваш ми, Джена – казва тихичко той.

– Не искам да те виждам повече. – Издърпвам ръката си от неговата и се насилвам да вложа увереност в думите си. – Не искам да имам нищо общо с теб.

Патрик прави крачка назад, все едно съм го ударила, и лицето му пребледнява.

– Защо правиш това?

– Защото това искам аз. – Лъжата е истинско мъчение.

– Защото си тръгнах ли?

– Няма нищо общо с теб. Нищо от това няма нищо общо с теб. Просто ме остави на мира.

Патрик ме поглежда и аз си налагам да срещна погледа му, като се моля да не усети вътрешната борба, отразена в очите ми. Най-накрая приема поражението си и си тръгва.

Затътря се по пътеката и в един момент хуква да бяга.

Затварям вратата и падам на пода, прегръщам Бо и започвам да плача звучно в козината му. Не успях да спася Джейкъб, но мога да спася Патрик.

Веднага, щом се чувствам по-добре, се обаждам на Йестин и го моля да поправи счупената ключалка.

– Вече въобще не мога да завъртя ключа – казвам му аз. – Напълно е счупена и няма никакъв начин да я заключа отвън.

– Не се тревожи за това – отвръща Йестин. – Никой няма да ти открадне нищо.

– Искам я поправена! – Силата на молбата ми изненадва и двама ни и за секунда настъпва тишина.

– Ще дойда след малко.

Пристига след час и бързо се заема за работа, но отказва чая, който му предлагам. Свирка си тихичко, докато маха ключалката и омаслява механизма, преди да я постави отново и да ми покаже колко лесно се върти сега ключът.

– Благодаря ти – казвам му аз, едва не хленча от облекчение. Йестин ме поглежда любопитно и аз увивам още повече жилетката около себе си. Целите ми ръце са в синини, които кървят и цапат дрехите ми като мастило попивателна хартия. Изпитвам болка, все едно съм избягала маратон, лявата ми буза е подута и усещам един зъб да се клати. Оставям косата да пада върху лицето ми, за да скрие най-лошото от него.

Виждам, че Йестин гледа към червената боя на вратата.

– Ще я изчистя – обещавам аз, но той не отговаря. Кима ми за довиждане, но като че ли променя решението си и се обръща към мен:

– Пенфейш е малко селище – казва той. – Всички знаят всичко за другите.

– И аз така чух – отвръщам аз. Ако очаква от мен да се защитавам, ще остане разочарован. Ще приема наказанието си от съда, а не от селяните.

– Щях да стоя мирен, ако бях на твое място – съветва ме Йестин. – Нека всичко отшуми.

– Благодаря ти за съвета – отговарям стегнато.

Затварям вратата и се качвам горе, за да се изкъпя. Стоя под парещата струя със затворени очи, за да не виждам новопоявилите се белези по кожата ми. Малки драскотини, големи колкото човешки пръсти, са осеяли гърдите и бедрата ми и се отличават ясно върху бледата ми кожа. Бях глупачка, че повярвах, че мога да избягам от миналото. Колкото и бързо да бягам, колкото и надалече, никога няма да мога да го надбягам.

37

– Искаш ли да ти помогна с нещо? – попита Рей, макар да знаеше, че Магс държи нещата под контрол. Винаги го беше правила.

– Всичко е готово – отвърна тя и си свали престилката.

– Чилито и оризът са във фурната, бирите са в хладилника, а шоколадовите браунита са на плота.

– Звучи чудесно – поздрави я съпругът ѝ, който обикаляше нервно из кухнята.

– Можеш да извадиш съдовете от съдомиялната, ако си търсиш някаква работа.

Рей започна да вади чистите чинии и се опита да измисли безопасна тема за разговор, която нямаше да свърши в спор.

Тазвечерното събиране беше идея на Магс. Да отпразнуват добре свършената работа, беше му казала тя. Рей се чудеше дали по този начин не му показваше, че съжалява, задето се бяха скарали.

– Благодаря ти отново, че предложи това – каза той, когато тишината стана неловка. Вдигна приборите за хранене и остави вадичка вода след себе си. Магс му подаде парцала.

– Това е един от най-нашумелите случаи, върху които си работил – отвърна съпругата му. – Трябва да се отпразнува. – Взе парцала от ръцете му и го остави в мивката. – А и ако се налага да избирам между това да прекарате нощта в "Нагс Хед" или да дойдете тук да хапнете и да пиете по няколко бири, е...

Рей прие критиката стоически. Значи това беше истинската причина за вечерята.

Двамата се движеха внимателно един около друг в кухнята, все едно ходеха по лед, все едно Рей не беше прекарал нощта на дивана, все едно синът им нямаше купчина крадени неща под леглото си. Рискува да хвърли поглед към Магс, но не успя да разчете изражението ѝ и реши, че ще е най-добре просто да запази мълчание. В крайна сметка всичко, което кажеше, беше грешно.

Не беше честно да сравнява Кейт със съпругата си, знаеше това, но нещата бяха много по-лесни на работа. Кейт никога не се обиждаше и не беше необходимо да репетира думите в главата си, преди да говори с нея, както беше започнал да прави, ако искаше да засегне някоя трудна тема пред Магс.

Не беше сигурен дали Кейт щеше да иска да дойде на вечерята.

– Ще те разбера, ако откажеш – беше казал той, но жената го беше погледнала объркана.

– Защо да не... – Тя беше прехапала устната си. – О, разбирам. – Беше се опитала да направи сериозна физиономия като тази на Рей, но не успя и очите ѝ заблестяха. – Казах ти, че всичко е забравено. Мога да се справя, ако и ти можеш.

– Мога да се справя.

Надяваше се наистина да може. Изведнъж се почувства много неудобно при мисълта за Магс и Кейт в една стая. Миналата вечер лежеше буден на дивана и не можеше да прогони мисълта, че съпругата му знае, че е целунал Кейт, и я беше поканила с ясната цел да му каже, че е така. Макар да беше наясно, че публичните конфронтации не са в стила на Магс, вероятността за свада тази вечер не му даваше мира.

– От училището днес изпратиха писмо по Том – каза съпругата му. Изрече го внезапно, но Рей остана с впечатлението, че се опитваше да му го каже, откакто се беше прибрал от работа.

– За какво се отнася?

Магс го извади от джоба на престилката си и му го подаде.

– Най-накрая! – възкликна Рей и потупа писмото с опакото на ръката си. – Признават, че имат проблем в училището, така ли? Крайно време беше.

Магс отвори виното.

– Говорим от колко – над година – че Том е тормозен, а те дори не обмислиха идеята, нали така?

Магс го погледна и за момент лицето ѝ се сбръчка, отбранителната ѝ физиономия се изпари.

– Как сме успели да го пропуснем? – Потърси без успех кърпичка в единия джоб на жилетката си. – Чувствам се като една безполезна майка! – Потърси и в другия джоб, но пак не откри нищо.

– Хей, Магс, недей така – Рей извади носната си кърпа и нежно избърса сълзите, които бяха потекли от очите ѝ. – Не си пропуснала нищо. Никой от двама ни не е. Знаехме, че нещо не е наред, откакто започна в това училище, и ги натискахме да решат проблема още от първия ден.

– Не е тяхна работа да го решават. – Магс си издуха носа. – Ние сме родителите.

– Така е, но проблемът не е тук, нали? В училището е. Сега навярно го признават и ще направят нещо по въпроса.

– Надявам се това да не влоши още повече нещата за Том.

– Мога да говоря с полицая за обществена подкрепа, който отговаря за "Морланд Даунс" – каза Рей. – Ще видя дали могат да насрочат сесия относно тормоза.

– Не!

Сериозността в гласа на Магс го попари.

– Нека поработим с училището, за да разрешим проблема. Не всичко е полицейска работа. Нека поне веднъж запазим това в семейството, става ли? Ще ти бъда благодарна, ако не говориш за Том в службата.

Като по сценарий някой позвъни на звънеца.

– Добре ли си? – попита я Рей.

Магс кимна, избърса си лицето с носната кърпа на съпруга си и му я върна.

– Добре съм.

Рей се огледа в огледалото в коридора. Кожата му изглеждаше сива и изморена и изведнъж му се прииска да отпрати Кейт и Дребния и да прекара нощта с Магс. Но Магс беше готвила цял следобед – нямаше да му е благодарна, че е било напразно. Въздъхна и отвори вратата.

Кейт беше облечена в дънки, високи до коленете ботуши и блуза с деколте във формата на V. Нямаше нищо блестящо в облеклото ѝ, но изглеждаше по-млада и по-освободена, отколкото на работа, и това го накара да се почувства неудобно. Рей отстъпи назад, за да я покани да влезе.

– Тази вечеря е чудесна идея – каза Кейт. – Благодаря ти, че ме покани.

– Удоволствието е мое – отвърна инспекторът и я поведе към кухнята. – Ти и Дребния работихте много здраво през последните няколко месеца: просто исках да покажа на двама ви, че оценявам усилията ви. – Ухили се. – А и ако трябва да бъда честен, идеята беше на Магс – не мога да си припиша заслугата.

Съпругата му прие коментара му с тънка усмивка.

– Здрасти, Кейт, хубаво е най-накрая да се запознаем. Лесно ли ни намери? – Двете жени се изправиха една до друга и Рей беше изумен от контраста между тях. Магс не се беше преоблякла и суитчърът ѝ беше опръскан с капки сос. Изглеждаше така, както винаги – сърдечна, позната, мила – но до Кейт беше някак си... потърси правилната дума. Не толкова лъскава. Обзе го чувство на вина и застана до съпругата си, все едно близостта беше лекарство за предателството.

– Каква прекрасна кухня. – Кейт погледна към тавата с браунита на плота, прясно изпечени във фурната и поръсени с бял шоколад. В ръцете си държеше чийзкейк в картонена кутия. – Донесох десерт, но се опасявам, че изглежда доста жалко на фона на твоя.

– Много мило от твоя страна – каза Магс и взе пакета от ръцете на гостенката си. – Винаги съм смятала, че кейковете са по-вкусни, когато някой друг ги е правил, не мислиш ли?

Кейт я дари с благодарствена усмивка, а Рей издиша бавно. Вероятно вечерта нямаше да е толкова неловка, колкото беше очаквал, макар че колкото по-скоро се появеше Дребния, толкова по-добре.

– Какво да ти предложа за пиене? – попита Магс. – Рей е на бира, но имам и вино, ако желаеш.

– Чудесно.

Рей се провикна към стълбите.

– Том, Люси, елате да поздравите гостенката ни, асоциални малчугани такива.

Последваха поредица от шумни стъпки и децата заслизаха по стълбите. Дойдоха в кухнята и застанаха като наказани на вратата.

– Това е Кейт – представи я на децата Магс. – Тя е детектив-стажант в екипа на татко.

Очите на Рей се разшириха заради това определение, но Кейт не изглеждаше засегната.

– Още няколко месеца – ухили се тя, – и ще бъда истинска детективка. Как сте, приятелчета?

– Добре – отвърнаха в синхрон Люси и Том.

– Ти трябва да си Люси – каза Кейт.

Момиченцето имаше русата коса на майка си, но останалото беше наследила от баща си. Всички коментираха колко много двете деца приличаха на него. Рей не можеше да забележи приликата, докато двамата бяха будни – имаше толкова много от собствените им индивидуалности – но когато заспяха и чертите на лицата им бяха отпуснати, можеше да види собственото си лице, отразено в техните. Зачуди се дали някога беше изглеждал толкова войнствен, колкото собствения си син в този момент: мръщеше се към пода, все едно беше набрал за нещо на плочките. Беше сложил гел на косата си и тя стоеше на гневни клечки, които отговаряха на изражението му.

– Това е Том – представи го Люси.

– Кажи здравей, Том – каза Магс.

– Здравей, Том – повтори той, без да отмества поглед от пода.

Майка му го перна леко с кърпата вбесена.

– Съжалявам, Кейт.

Детективката се усмихна на Том и той погледна към Магс, за да разбере дали ще го накара да остане.

– Деца! – каза домакинята ядосана. Махна фолиото от една чиния със сандвичи и я подаде на Том. – Вие двамата може да се качите горе с това, щом не искате да сте с нас, старците. – Жената ококори очи в пародия на ужас и Люси се изкикоти. Том завъртя очи и двамата изчезнаха в стаите си за секунди.

– Добри хлапета са – каза Магс, – поне през повечето време. – Довърши изречението толкова тихо, че не стана ясно дали говореше на себе си или на останалите.

– Том има ли още проблеми с тормоза? – попита Кейт.

Рей изпъшка наум. Погледна към Магс, която умишлено избегна погледа му. Челюстта ѝ се стегна.

– Нищо, с което да не можем да се справим – сопна се тя.

Рей потръпна и погледна към Кейт в опит да се извини, без Магс да го забележи. Трябваше да предупреди служителката си колко чувствителна беше съпругата му по темата за Том. Последва неловко мълчание, но телефонът на Рей получи съобщение. Извади го от джоба си доволен, но сърцето му се сви, когато прочете написаното.

– Дребния няма да дойде – съобщи той. – Майка му е получила още един удар.

– Добре ли е? – попита Магс.

– Така мисля – пътува към болницата сега. – Рей изпрати съобщение на Дребния и върна телефона отново в джоба си. – Значи ще сме само тримата.

Кейт погледна първо към домакина, а след това и към домакинята, която се обърна и започна да бърка чилито.

– Вижте – каза детективката, – защо не отложим вечерята за някой друг път, когато Дребния ще успее да дойде?

– Не ставай смешна – отвърна Рей с весел тон, който му се стори фалшив дори и на него. – Освен това има толкова много чили: никога няма да успеем да го изядем без помощ. – Погледна към Магс, искаше му се да се съгласи с Кейт и да отложат вечерята за някой друг път, но жена му продължи да бърка ястието.

– Абсолютно си прав – отвърна бодро тя и подаде на съпруга си чифт ръкавици за фурна. – Би ли донесъл вечерята? Кейт, защо не вземеш тези чинии и не дойдеш в трапезарията?

Нямаше предварително уговорени места, но Рей седна начело на масата, а гостенката им от лявата му страна. Магс сложи чиния с ориз, след което се върна в кухнята за купа настърган кашкавал и купичка заквасена сметана. Седна срещу Кейт и за момент тримата бяха заети да си подават купите и да си пълнят чиниите.

Когато започнаха да се хранят, потракванията на приборите в порцелана правеха липсата на разговор още по-очевидна и Рей се опита да измисли някаква тема. Магс нямаше да иска да говорят за работа, но вероятно това беше най-безопасно. Преди да се накани, съпругата му остави вилицата си отстрани на чинията.

– Как намираш Службата за криминални разследвания, Кейт?

– Обожавам я. Часовете са истинско убийство, но работата е страхотна и е точно онова, което винаги съм искала да правя.

– Чувам, че инспекторът е истински кошмар.

Рей погледна остро към Магс, но тя се усмихваше приятно на Кейт. Въпреки това безпокойството му не намаля и на йота.

– Не е толкова лош – отвърна детективката и погледна настрани към началника си. – Макар че не знам как се оправяш с него: офисът му е ад. Навсякъде има наполовина изпити чаши с кафе.

– Защото работя прекалено много и нямам време да изпия цяла чаша – възпротиви се Рей. Закачките с него бяха малка цена, която се налагаше да плати предвид обстоятелствата.

– Винаги е прав, разбира се – каза Магс.

Кейт се престори, че обмисля въпроса.

– Освен когато греши.

Двете се засмяха и Рей си позволи да се отпусне малко.

– Тананика ли си "Огнените колесници"[24] през цялото време? – попита Кейт, – както прави на работа?

– Откъде да знам? – отвърна спокойно Магс. – Почти не го виждам.

Доброто настроение се изпари и за момент се хранеха в мълчание. Рей се прокашля и Кейт вдигна поглед. Дари я с извинителна усмивка и тя сви рамене, но когато се обърна, осъзна, че Магс ги наблюдава, лека бръчка се беше появила на челото ѝ. Тя остави вилицата си и бутна чинията си настрани.

– Липсва ли ти работата, Магс? – попита Кейт.

Всички я питаха това, все едно очакваха от нея да копнее за документацията, за гадните часове, за мръсните къщи, в които си бършеш краката, когато излизаш от тях.

– Да – отвърна тя, без да се подвоуми.

Рей вдигна поглед.

– Така ли?

Магс продължи да разговаря с Кейт, все едно съпругът ѝ не се беше обадил.

– Не ми липсва точно работата, а жената, която бях тогава. Можех да кажа нещо, да уча хората. – Рей спря да яде. Магс си беше същата жена, каквато винаги бе била. Същата, каквато винаги щеше да бъде. Носенето на значка не можеше да промени това, нали?

Кейт кимна, все едно я разбираше, и Рей беше благодарен за търпението ѝ.

– Смяташ ли да се връщаш някога?

– Как бих могла? Кой ще се грижи за малчуганите? – Магс завъртя очи нагоре към стаите на децата си. – Ами за него? – Погледна към Рей, но този път не се усмихваше и мъжът се опита да дешифрира отразеното в очите ѝ. – Знаеш какво казват: зад всеки велик мъж...

– Вярно е – прекъсна я съпругът ѝ с по-силен глас, отколкото тихият разговор предполагаше. Погледна към Магс. – Ти вършиш всичко.

– Десерт! – внезапно каза домакинята и се изправи. – Освен ако не желаеш още малко чили, Кейт?

– Не, благодаря ти. Мога ли да ти помогна с нещо?

– Стой си, няма да ми отнеме и секунда. Ще разчистя масата и ще се кача да видя децата да не са направили някоя беля.

Магс занесе всичко в кухнята, след което Рей чу тихи стъпки по стълбите и приглушени гласове от стаята на Люси.

– Съжалявам – каза инспекторът. – Не знам какво я прихваща.

– Заради мен ли е? – попита Кейт.

– Не, не мисля. В последно време е в странно настроение. Мисля, че е разтревожена за Том. – Дари я с успокоителна усмивка. – Вината е моя – вината винаги е моя.

Чуха Магс да се връща долу и когато отново се появи, носеше поднос с браунита и купичка със сметана.

– Всъщност, Магс – каза Кейт и стана от мястото си, – мисля, че ще пропусна десерта.

– Ако предпочиташ ще ти донеса някакъв плод. Имаме пъпеш, желаеш ли?

– Не, не е заради това. Просто съм изтощена. Беше дълга седмица. Вечерята беше чудесна, благодаря ти.

– Е, щом не искаш. – Магс остави браунитата на масата.

– Така и не те поздравих за случая на Грей – Рей ми каза, че ти си отговорна за разрешаването му. Хубаво е, че можеш да включиш подобен успех в биографията си толкова рано в кариерата си.

– Всъщност резултатът дойде благодарение на съвместната ни работа – отвърна Кейт. – Добър екип сме.

Рей знаеше, че има предвид цялата Служба за криминални разследвания, но извъртя поглед към него, докато го изричаше, и той не посмя да погледне съпругата си.

Стояха в коридора и Магс целуна Кейт по бузата.

– Ще ни дойдеш отново на гости, нали? Беше ми приятно да се запознаем. – Рей се надяваше да е единственият усетил неискреността в гласа на жена си. Каза довиждане на Кейт и се подвоуми за миг дали да я целуне или не. Реши, че ще е странно, ако не го стори и я дари с кратка целувка, но усещаше погледа на Магс върху себе си. Изпита облекчение, когато гостенката им тръгна по пътеката, и той затвори и заключи вратата.

– Не мисля, че мога да устоя на тези браунита – каза Рей с бодрост, която не изпитваше. – Искаш ли да хапнем?

– На диета съм – отвърна Магс. Отиде в кухнята и извади дъската за гладене. Напълни ютията с вода и я почака да загрее. – Приготвих кутия с ориз и чили за Дребния, оставих я в хладилника – ще му я занесеш ли утре? Няма да е ял свястна храна, ако стои в болницата цяла вечер, а и едва ли ще му се готви утре.

Рей си взе чинията в кухнята и започна да яде на крак.

– Много мило от твоя страна.

– Той е приятен човек.

– Така е. Работя със страхотни хора.

Магс мълча известно време. Взе чифт панталони и започна да ги глади. Когато заговори отново, се опитваше да звучи нормално, но натисна върха на ютията малко по-силно върху плата.

– Красива е.

– Кейт?

– Не, Дребен. – Магс го погледна ядосана. – Естествено, че Кейт.

– Предполагам си права. В интерес на истината никога не съм се замислял. – Лъжата беше нелепа – съпругата му го познаваше по-добре от всеки друг.

Тя вдигна едната си вежда, но Рей се зарадва, когато видя, че се усмихва. Рискува да се пошегува:

– Ревнуваш ли?

– Никак даже – отвърна съпругата му. – В интерес на истината, ако тя ще глади, може да се нанесе.

– Съжалявам, че ѝ казах за Том – извини се Рей.

Магс натисна някакво копче на ютията и върху панталоните се появи облак пара. Не отместваше поглед от дъската за гладене, докато говореше:

– Обичаш си работата, Рей, и аз се радвам за това. Тя е част от теб. Но имам чувството, че децата и аз съществуваме на заден план. Чувствам се невидима.

Мъжът отвори уста, за да се възпротиви, но съпругата му поклати глава.

– Говориш повече с Кейт, отколкото с мен – продължи Магс. – Тази вечер я видях – връзката между вас. Не съм глупава, знам какво е да работиш толкова много часове с някого: говориш с него, разбира се, че ще го правиш. Но това не означава, че не можеш да разговаряш и с мен. – Жената създаде още един облак пара и натисна ютията още по-силно върху дъската за гладене, напред и назад, напред и назад. – Никой не е казвал на смъртния си одър, че е искал да прекара повече време на работа – продължи Магс. – Децата ни растат и ти не си до тях. Не след дълго тях ще ги няма и ти ще се пенсионираш. Тогава ще останем двамата и няма да имаме какво да си кажем.

Не беше така, помисли си Рей и се опита да намери правилните думи, за да ѝ го обясни, но те заседнаха в гърлото му и той просто поклати глава, все едно така можеше да накара изреченото от нея да изчезне. Стори му се, че чу Магс да въздиша, но може би беше просто още едно облаче пара.

38

Така и не ми прости за онази нощ във Венеция. Никога не се отказа от бдителността си и никога вече не ми се отдаде напълно. Дори когато синините изчезнаха от носа ти и можехме да забравим за всичко това, знаех, че все още мислиш за него. Знаех го от начина, по който очите ти ме следваха през стаята, когато отивах да си взема бира, и от колебанието в гласа ти, преди да ми отговориш, макар че постоянно ме уверяваше, че си добре.

За годишнината ни отидохме на вечеря. Бях ти намерил подвързана в кожа книга на Роден в антикварния магазин на Чапъл Роуд и я бях увил във вестника, който бях запазил от сватбения ни ден.

– Първата годишнина е хартиена – напомних ти аз и очите ти грейнаха.

– Перфектна е! – Сгъна вестника внимателно и го пъхна в книгата, където бях написал: За Дженифър, която обичам все повече с всеки изминал ден, и ти ме целуна по устните. – Много те обичам, знаеш – каза ми.

Понякога не бях сигурен, но никога не се съмнявах в чувствата ми към теб. Обичах те толкова много, че чак се страхувах; не знаех, че е възможно да желаеш някого толкова силно, че си готов да направиш всичко за него, за да го задържиш. Ако можех да те отведа на самотен остров, надалеч от всички, щях да го направя.

– Помолиха ме да поема още един курс за възрастни – каза ми ти, когато ни отведоха до масата ни.

– Какви ще са парите?

Ти сбърчи нос.

– Доста малко, но ще е терапевтичен курс за определена бройка хора с депресии. Мисля, че ще е доста смислено нещо.

Изпръхтях.

– Звучи ми като шайка смешници.

– Има силна връзка между творческите занимания и настроенията на човек – обясни ми ти. – Ще е чудесно да знам, че им помагам да се възстановят, а и е само за осем седмици. Ще мога да го вместя с другите ми часове.

– Стига да ти остава време и за твоята работа. – Изделията ти се продаваха вече в пет магазина в града.

Ти кимна.

– Ще се оправя. Редовните ми поръчки не са проблем, но за известно време ще огранича новите. В интерес на истината, не очаквах да получа толкова много часове – трябва да ги намаля догодина.

– Е, знаеш какво казват – започнах аз и се изсмях. – Онези, които могат, го правят, а онези, които не могат – преподават!

Не каза нищо.

Храната ни пристигна и сервитьорът изнесе истинско представление, докато ти сложи салфетка и ти налее вино.

– Мислех си, че ще е добра идея да си открия своя собствена банкова сметка за бизнеса ми – каза ти.

– Защо ти е да го правиш? – Зачудих се кой ли ти беше вкарал тази глупост в главата и защо въобще обсъждаш финансите ни с други хора.

– Ще е по-лесно, когато си попълвам данъчната декларация. Сещаш се, ако всичко постъпва само по една сметка.

– Това ще ти донесе единствено допълнителна работа – отвърнах аз. Срязах пържолата си на две, за да проверя дали е изпечена както аз я обичах, и внимателно отделих мазното настрани в чинията си.

– Нямам нищо против.

– Не, ще е по-лесно, ако всичко минава през моята сметка – казах ти. – Все пак аз съм този, който плаща ипотеката и сметките.

– Така е. – Опита от ризотото си.

– Повече пари ли ти трябват? – попитах те аз. – Мога да ти дам повече пари този месец, ако желаеш.

– Може би малко повече.

– За какво са ти?

– Мислех да си купя някои неща – обясни ми ти. – Мога да си взема някои нови дрехи.

– Защо не дойда с теб? Знаеш каква си, когато си купуваш дрехи – ще си избереш нещо, което ти стои ужасно, и в крайна сметка ще върнеш половината. – Засмях се и се пресегнах през масата, за да ти стисна ръката. – Ще си взема малко почивка от работа и ще прекараме деня заедно. Ще обядваме на някое приятно местенце, след което ще тръгнем по магазините и тогава можеш да тормозиш кредитната ми карта, колкото ти се иска. Как ти звучи всичко това?

Кимна и аз се съсредоточих върху пържолата си. Поръчах още една бутилка червено вино и докато я довърших, бяхме останали единствената двойка в ресторанта. Оставих голям бакшиш и залитнах към сервитьора, когато ми донесе палтото.

– Съжалявам – каза ти, – пийна си малко повече.

Сервитьорът се усмихна любезно и аз изчаках да излезем навън, преди да те хвана за бицепса и да го стисна между палеца и показалеца си.

– Никога не се извинявай вместо мен.

Беше шокирана. Не знам защо – не беше ли точно това, което очакваше от Венеция насам?

– Съжалявам – извини ми се ти. Пуснах те и те хванах за ръката.

Прибрахме се късно у дома и ти се качи направо горе. Изгасих долу и се присъединих към теб, но ти вече беше в леглото. Когато легнах до теб, ти се обърна към мен и ме целуна, прокара ръце по гърдите ми.

– Съжалявам, любими – каза ми.

Затворих очи и зачаках да се пъхнеш под юргана. Знаех, че е безсмислено: бях изпил две бутилки вино и не изпитах почти нищо друго освен леко раздвижване, когато ме пое в устата си. Оставих те да опитваш известно време, след което избутах главата ти настрани.

– Не ме възбуждаш вече – казах ти аз. Обърнах се с лице към стената и затворих очи. Ти отиде в банята и докато заспивах, те чух да плачеш.

Не бях планирал да ти изневерявам, след като се оженихме, но ти напълно спря да правиш всякакви усилия в леглото. Би ли ме винила, че се оглеждам, когато алтернативата е мисионерска поза със съпруга, която си държи очите затворени през цялото време? Започнах да излизам всеки петък след работа и да се прибирам в малките часове, след като се наситех достатъчно на онези, с които свършвах в леглото. Явно не ти пукаше и след известно време спрях да се прибирам въобще. Връщах се по обяд в събота и те намирах в ателието ти. Никога не ме питаше къде съм бил и с кого. Превърна се в нещо като игра, исках да видя докъде щеше да се стигне, преди да ме обвиниш, че не съм ти верен.

Деня, в който го направи, гледах футбол. Манчестър Юнайтед играеха с Челси и аз се бях опънал пред телевизора със студена бира в ръка. Застана пред мен.

– Махни се от пътя ми – в допълнителното време са!

– Коя е Шарлът? – попита ме ти.

– Какво искаш да кажеш? – Извих врат, за да виждам телевизора.

– Името е написано върху касова бележка, заедно с телефонен номер. Коя е тя?

От екрана се разнесоха радостни възгласи, когато Манчестър Юнайтед отбелязаха точно преди последния съдийски сигнал. Въздъхнах и посегнах към дистанционното, за да изключа телевизора.

– Сега доволна ли си? – Запалих си цигара, защото знаех, че така ще те разгневя.

– Не можеш ли да пушиш навън?

– Не, не мога – отвърнах ти аз и издишах облаче дим в твоята посока. – Защото това е моята къща, а не твоята.

– Коя е Шарлът? – Тресеше се цялата, но продължаваше да стоиш пред мен.

Засмях се.

– Нямам представа. – Това беше самата истина: нямах представа коя е. Можеше да е всяка една от жените, с които бях. – Вероятно някоя сервитьорка, която си е паднала по мен – сигурно съм прибрал касовата бележка в джоба си, без да видя написаното. – Говорех спокойно, в гласа ми нямаше и следа от вина, и ти започна да омекваш.

– Надявам се, не ме обвиняваш в нещо. – Погледнах те в очите предизвикателно, но ти отмести поглед и повече не повдигна темата. Едва не се разсмях. Толкова лесно беше да те победи човек.

Изправих се. Носеше потник без сутиен под него и ясно виждах цепнатината между гърдите ти и зърната ти под материята.

– Така ли излизаш? – попитах те аз.

– Само до магазините.

– Показваш си циците? – учудих се. – Искаш хората да си мислят, че си някаква курва ли?

Сложи ръце върху гърдите си и аз ги махнах от там.

– Значи няма проблем напълно непознати хора да ги виждат, но не и аз? Не можеш да си избираш, Дженифър: или си проститутка, или не си.

– Не съм – отвърна тихичко.

– Не ми изглежда така на мен. – Приближих ръката си към тялото ти и забих цигарата си между гърдите ти. Ти изпищя, но аз вече бях напуснал стаята.

39

Рей вървеше към службата след сутрешната среща, когато беше пресрещнат от дежурната на пропуска на участъка. Рейчъл беше слаба жена, в началото на петдесетте си години, с правилни, птичи черти и късо подстригана сива коса.

– Дежурен ли си днес, Рей?

– Да – отвърна мъжът подозрително, защото знаеше, че този въпрос никога не биваше последван от нещо добро.

– При мен дойде една жена на име Ив Манинг, която иска да докладва за възможно престъпление: безпокои се за сестра си.

– Не може ли смяната да се оправи с нея?

– Всички са навън, а жената е много разтревожена. Чака вече дял час, за да говори с някого. – Рейчъл не каза нищо повече, нямаше нужда да го прави. Просто погледна към Рей през обикновените си очила с телени рамки и го зачака да направи правилното нещо. Все едно беше помолен от мила, но настоятелна леля.

Надникна през рамото на дежурната към пропуска, където някаква жена правеше нещо на мобилния си телефон.

– Това тя ли е?

Ив Манинг беше жена, чието място беше в кафето, а не в полицейския участък. Имаше лъскава кестенява коса, която се спускаше върху раменете ѝ, докато си гледаше телефона, и яркожълто палто с много големи копчета и цветна подплата. Цялата беше зачервена, макар че това можеше да не се дължи на вътрешното ѝ състояние. Отоплението в участъка като че ли имаше само две степени: арктическа и тропическа, а днес явно беше тропически ден. Рей изруга наум протокола, че възможните престъпления трябваше да бъдат докладвани на полицейски офицер. Рейчъл беше повече от способна да се справи с жената.

Инспекторът въздъхна.

– Добре, ще изпратя някой долу да се види с нея.

Доволна от чутото, Рейчъл се върна на мястото си.

Рей се качи горе и намери Кейт на бюрото ѝ.

– Би ли слязла долу на рецепцията да се оправиш с възможно престъпление?

– Не може ли смяната да се заеме?

Рей се засмя на физиономията, която детективката направи.

– Вече пробвах това. Върви, ще ти отнеме максимум двадесет минути.

Кейт въздъхна.

– Караш ме само защото знаеш, че няма да ти откажа.

– Трябва да внимаваш на кого споделяш тази информация. – Рей се ухили. Кейт завъртя очи, но на бузите ѝ изби червенина.

– Казвай, каква е работата?

Инспекторът ѝ подаде листа хартия, който Рейчъл му беше дала.

– Ив Манинг. Чака те долу.

– Добре, но ми дължиш питие.

– Няма проблем – провикна се Рей, когато жената напусна Службата за криминални разследвания. Беше ѝ се извинил за странната вечеря, но Кейт му каза, че няма проблем, и оттогава не бяха говорили за случилото се.

Инспекторът тръгна към офиса си. Когато си отвори куфарчето, намери бележка, оставена му от Магс, върху бележника с датата и часа на срещата им в училището следващата седмица. Съпругата му беше нарисувала кръг около написаното с червен химикал, за да привлече вниманието му. Рей залепи бележката в предната част на монитора си до другите, всяка от които носеше парченца важна информация.

Вече беше на средата на документите, които трябваше да обработи, когато Кейт почука на вратата му.

– Не ме прекъсвай – каза ѝ той. – Набрал съм скорост.

– Искаш ли да чуеш за възможното престъпление?

Рей спря и направи знак на Кейт да седне.

– С какво се занимаваш? – попита го тя, когато видя планината от документация на бюрото му.

– Административна работа. Предимно номериране и пресмятане на разходите ни през последните шест месеца. От счетоводството ми казаха, че ако не им ги предам днес, няма да ги одобрят.

– Имаш нужда от помощ.

– Имам нужда от време да върша полицейска работа – каза той, – а не тези простотии. Съжалявам. Кажи ми какво стана.

Кейт погледна към бележките си.

– Ив Манинг живее в Оксфорд, а сестра ѝ Дженифър – тук в Бристъл, заедно със своя съпруг, Иън Питърсън. Ив и сестра ѝ се скарали преди пет години и оттогава не са се виждали и чували, нито с нея, нито със зет си. Преди няколко седмици Питърсън се появил от нищото и я питал къде е Дженифър.

– Напуснала ли го е?

– Така изглежда. Госпожа Манинг е получила картичка от сестра си преди няколко месеца, но не може да си спомни пощенския печат, а и отдавна изхвърлила плика. Намерила картичката скъсана на парчета и скрита зад часовника на полицата над камината си. Сигурна е, че това е дело на зет ѝ, който дошъл в къщата.

– Защо му е да прави това?

Кейт сви рамене.

– Нямам представа. Госпожа Манинг също не знае, но това доста я притеснява. Иска да обяви сестра си за изчезнала.

– Очевидно тя не е изчезнала – отвърна раздразнен Рей.

– Не и щом ѝ е изпратила картичка. Просто не желае да бъде открита. Това са две коренно различни неща.

– Това ѝ казах и аз. Както и да е, записах всичко, за да го видиш. – Жената му подаде найлонов плик, в който имаше две написани на ръка страници.

– Благодаря ти. Ще ги погледна. – Рей взе доклада и го остави на бюрото си сред останалата документация. – В случай че успея да се оправя с тази купчина, още ли си навита за онова питие? Мисля, че ще имам нужда от него.

– Чакам го с нетърпение.

– Чудесно – отвърна инспекторът. – Том ще ходи някъде след училище и му обещах да го прибера в седем, така че ще е набързо.

– Няма проблем. Да не би синът ти да завързва нови приятелства?

– Така мисля – отговори Рей. – Не че ще ми каже с кого. Надявам се да разберем повече, когато се срещнем с учителката му следващата седмица, но не съм особено обнадежден.

– Е, ако имаш нужда някой да те изслуша в пъба, чувствай се свободен да разтовариш – каза му Кейт. – Не че мога да ти предложа някакъв съвет как да се справиш с тийнейджър.

Рей се засмя.

– Ако трябва да бъда честен, ще се радвам да поговорим за нещо различно от тийнейджъри.

– В такъв случай съм насреща да те разсея. – Кейт се ухили и Рей отново си спомни онази вечер пред апартамента ѝ. Дали и тя си мислеше за нея? Имаше намерение да я попита, но жената вече се беше насочила към бюрото си.

Рей извади телефона си, за да изпрати съобщение на Магс. Вторачи се в дисплея в опит да измисли правилните думи, за да не ядоса съпругата си, а и да не я лъже. Не трябваше да изкривява истината, помисли си той; да излезе да пие бира с Кейт беше същото, като да излезе с Дребния. Рей реши да не обръща внимание на гласа в главата му, който му обясняваше защо не е същото.

Въздъхна и отново прибра телефона в джоба си, без да е изпратил съобщение. По-лесно беше да не казва нищо. Погледна през отворената врата на офиса си и забеляза главата на седналата на бюрото си Кейт. Тя със сигурност го разсейваше, помисли си Рей. Просто не знаеше дали това беше хубаво или не.

40

Минават две седмици, преди да се осмеля отново да изляза сред хора; едва когато жестоките лилави синини на ръцете ми изсветляват до бледозелено. Боли ме да си спомня колко шокиращо изглеждат контузиите върху кожата ми, а само преди две години бяха част от мен, както беше част от мен цветът на косата ми.

Принудена съм да изляза, за да купя кучешка храна. Оставям Бо у дома, за да хвана автобуса до Суонзи, където никой няма да обърне внимание на жена с поглед, забит в пода, и с шал около врата, въпреки топлото време. Поемам по пътеката към караванния парк, но не мога да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава. Поглеждам зад мен и се паникьосвам, че съм погледнала в неправилната посока, затова се обръщам още веднъж, но и там няма никого. Въртя се в кръгове, но не мога да видя нищо заради черните петна, които са се появили в очите ми и като че ли се местят заедно с мен, накъдето и да погледна. Намирам се на ръба на паниката, страхът, който се надига в гърдите ми, е толкова силен, че ми причинява болка. Ту ходя, ту тичам, докато не виждам статичните каравани и ниския магазин на Бетан. Най-накрая сърцето ми забавя ход и аз се опитвам да се съвзема. В моменти като този затворът ми се струва като по-добрата алтернатива пред живота, който водя.

Паркингът за коли на Бетан е за хората, които отсядат в караванния парк, но близостта му до плажа го прави атрактивен за онези, които са решили да се разходят по него. Приятелката ми няма нищо против, освен в разгара на сезона, когато поставя големи знаци, на които пише Частен паркинг, и връхлита от магазина, когато види някое семейство да разтоварва багажа за пикник от колата си. По това време на годината, когато паркът е затворен, колите, които се спират на него, принадлежат на разводачите на кучета и на хората, които обичат разходките.

– Можеш да го използваш, разбира се – ми беше казала Бетан, когато се запознахме.

– Аз нямам кола – обясних ѝ тогава.

Тя ми каза, че гостите ми могат да спират на паркинга ѝ, но никога не отбеляза, че нямам такива, освен Патрик, който винаги си спираше лендроувъра там, преди да дойде да ме види. Прогонвам спомена от главата си, за да не реши да остане.

В момента има няколко паркирани коли на мястото. Очуканото волво на Бетан, някакъв ван, който не разпознавам и... потривам очи и клатя глава. Не е възможно. Не може да е моята кола. Започвам да се потя и си поемам голяма глътка въздух, докато се опитвам да си обясня какво точно виждат очите ми. Предната броня е счупена, в средата на предния прозорец стъклото е пукнато и се е образувала паяжина с големината на юмрук.

Това е моята кола.

Изглежда невъзможно. Когато напуснах Бристъл, изоставих автомобила си. Не защото смятах, че полицията ще го проследи – макар че ми мина през ума – а защото не можех да понеса гледката му. За един ужасен миг се зачудих дали полицията не го е намерила и не го е докарала тук, за да тества реакцията ми. Оглеждам се из паркинга, все едно ще бъда нападната от въоръжени полицаи.

Толкова съм объркана, че не мога да преценя колко е важна колата, не мога да преценя дали е от значение. Сигурно е, щом полицията толкова дълго настояваше да им кажа какво съм направила с нея. Трябва да я разкарам. Сещам се за филмите, които съм гледала. Дали мога да я хвърля от някоя скала? Или да я запаля? Ще ми трябва кибрит и бензин или нафта... но как ще я запаля, без Бетан да ме види?

Поглеждам към магазина, но не я виждам на прозореца, така че си поемам дълбоко въздух и тръгвам към колата си. Ключовете са в запалителя и аз не се двоумя. Отварям вратата и сядам на мястото на шофьора. На мига съм споходена от спомени за злополуката: чувам как майката на Джейкъб пищи и собствения си ужасен вик. Започвам да треперя и се опитвам да се взема в ръце. Автомобилът пали от първия път и излизам от паркинга. Ако Бетан погледне навън сега, няма да ме види – за нея ще е просто кола, която вдига облак прах след себе си и се насочва към Пенфейш.

– Приятно е да си отново зад волана, нали?

Гласът на Иън е премерен и сух. Натискам спирачките и колата захожда рязко наляво, а ръцете ми се плъзгат по волана. Ръката ми се е стрелнала към дръжката на вратата, когато осъзнавам, че звукът идва от CD плейъра.

– Предполагам, че ти липсва малката ти блъскаща количка? Няма нужда да ми благодариш, че ти я върнах.

Гласът му има мигновено действие върху мен. Чувствам как се смалявам, потъвам в седалката си, все едно мога да се скрия в нея, а ръцете ми са горещи и лепкави.

– Забрави ли брачните ни клетви, Дженифър?

Слагам ръка на гърдите си и я притискам силно, опитвам се да забавя ритъма на сърцето си.

– Стоя до мен и ми обеща, че ще ме обичаш, почиташ и ще ми се подчиняваш, докато сме живи.

Иън ме дразни, като припява с ледения си глас клетвата, която дадох преди толкова много години. Той е луд. Сега разбирам това и се ужасявам, че през всичкото това време съм си лягала до него, без да знам наистина на какво е способен.

– Да припкаш в полицията и да им разказваш историите си не е разбирането ми за почит, Дженифър, не мислиш ли? Да им разказваш какво се случва зад вратите ни не е олицетворението на подчинение. Просто помни, винаги съм ти давал онова, което си си просила...

Не мога да слушам повече. Удрям CD плейъра и дискът излиза болезнено бавно. Изваждам го и се опитвам да го счупя наполовина, но той не се огъва и аз изпищявам насреща му, сбръчканото ми лице се отразява в лъскавата му повърхност. Излизам от колата и го хвърлям в плета.

– Остави ме на мира! – крещя аз. – Просто ме остави на мира!

Шофирам трескаво, опасно, плътно до високия плет, извън Пенфейш и в околностите му. Треса се цялата и ми е напълно невъзможно да сменя предавката, затова оставам на втора и колата вие недоволна. Чувам думите на Иън отново и отново в главата си.

Докато сме живи.

Виждам пропаднала плевня малко встрани от пътя и никакви други къщи наоколо. Поемам по черния път към нея. Когато я доближавам, виждам, че няма покрив и голите ѝ греди посягат към небето. От едната ѝ страна са натрупани гуми и някакви стари машини. Ще ми свърши работа. Карам до далечния край на плевнята и скривам колата зад ъгъла ѝ. На пода е оставено платнище и аз го дърпам към себе си. Заливам се с воняща вода, която се е събрала в гънките му. Покривам колата си с него. Поемам риск, но автомобилът ми изчезва напълно под тъмнозелената мушама, а наоколо всичко изглежда така, все едно от доста дълго време не е стъпвал човешки крак.

Поемам по дългия път към дома и си спомням деня, в който пристигнах в Пенфейш, когато онова, което стоеше пред мен, беше много по-неясно от онова, което беше зад мен. Сега знам какво ми готви бъдещето: остават ми още две седмици тук, след което ще се върна в Бристъл за присъдата си и ще бъда в безопасност.

Пред мен има автобусна спирка, но аз продължавам да вървя, всяка стъпка ми дава увереност. Малко по малко започвам да се успокоявам. Иън просто си играе игрички, това е всичко. Ако имаше намерение да ме убие, щеше да го стори, когато дойде във вилата.

Късно следобеда стигам до жилището си и над него са надвиснали мрачни облаци. Влизам вътре само колкото да си облека непромокаемото яке и да повикам Бо. Отвеждам го на плажа да потича. Близо до морето мога да дишам отново и знам, че то ще ми липсва най-много от всичко.

Усещането, че съм наблюдавана, е съкрушително и аз се обръщам с гръб към водата. Изпитвам болезнен страх, когато виждам фигура на скалите, тя гледа към мен и сърцето ми започва да бие по-силно. Викам Бо и го хващам за нашийника, но той лае и се откъсва от мен, бяга по пясъка към пътеката, която води нагоре, до мястото, на което стои мъжът на фона на небето.

– Бо, върни се!

Той бяга, без да ми обръща внимание, а аз не мога да помръдна от мястото си. Едва когато кучето стига до края на плажа и поема по пътеката, фигурата се размърдва. Мъжът се навежда, за да погали Бо, и аз на мига разпознавам познатите движения. Това е Патрик.

Може и да нямам желание да се виждам с него от последната ни среща насам, но облекчението, което изпитвам, е толкова силно, че преди да се усетя, вече съм тръгнала по следите, които кучето ми е оставило в пясъка.

– Как си? – пита ме той.

– Добре съм. – Ние сме непознати, които се опитват да водят разговор.

– Оставих ти няколко съобщения.

– Знам. – Игнорирах всичките. В началото ги слушах, но не можех да понеса мисълта какво съм му причинила, затова изтрих останалите, без да ги чуя. Накрая просто си изключих телефона.

– Липсваш ми, Джена.

Гневът му е нещо, което мога да разбера и да приема, но сега е спокоен и с умолителен вид и усещам как увереността ми се пропуква. Тръгвам към вилата.

– Не трябва да си тук. – Противя се на желанието да се огледам наоколо, за да видя дали не ни наблюдават. Ужасена съм, че Иън може да ни види заедно.

Капка дъжд пада върху лицето ми и придърпвам качулката си. Патрик върви до мен.

– Джена, говори с мен. Спри да бягаш!

Точно това съм правила през целия си живот, защото не мога да се защитя.

Проблясва светкавица и дъждът се усилва толкова много, че ми е трудно да дишам. Небето внезапно става мрачно и сенките ни изчезват. Бо се притиска към земята и ушите му увисват. Бягаме към вилата и отключвам вратата точно когато над нас се разнася гръм. Бо минава покрай краката ни и се стрелва по стълбите. Викам го, но той не идва.

– Ще отида да видя дали е добре. – Патрик се качва по стъпалата, а аз заключвам вратата и минута по-късно тръгвам след него. Намирам го на пода в спалнята си, с треперещия Бо в ръцете му. – Всички са еднакви – казва ми той с полуусмивка, – независимо дали са наперени пудели или мачо мастифи, всички мразят гръмотевиците и фойерверките.

Коленича до тях и погалвам главата на Бо. Той изскимтява едва.

– Какво е това? – пита ме Патрик. Дървената ми кутия се подава изпод леглото ми.

– Мое е – отвръщам рязко и я изритвам силно отново навътре.

Патрик се учудва, но не казва нищо, изправя се на крака и води Бо долу.

– Може би не е лоша идея да му пуснеш радиото – предлага ми той. Говори така, все едно той е ветеринарят, а аз съм негова клиентка и се питам дали не го прави по навик, или просто е решил, че повече няма да се опитва. Когато обаче оставя Бо на дивана, завива го с одеяло и му пуска силно "Класик FM", за да заглуши гърмежите, заговаря отново, но този път с много по-нежен глас:

– Ще се грижа за него.

Прехапвам устната си.

– Остави го тук, когато заминеш – казва той. – Не е нужно да ме виждаш или да говориш с мен. Просто го остави тук и аз ще дойда да го взема. Ще го гледам, докато ти... – млъква. – Докато те няма.

– Може да минат години – обяснявам аз и гласът ми ме предава на последната дума.

– Хайде да му мислим, когато дойде – отвръща Патрик. Навежда се и целува челото ми с най-нежната си целувка.

Давам му резервния ключ от кухненското чекмедже и той си тръгва, без да изрече и дума повече. Боря се със сълзите, които нямат никакво право да потекат от очите ми. Всичко това е по моя вина и колкото и да ме боли, трябва да се направи. Но сърцето ми продължава да подскача, когато някой чука на вратата ми пет минути по-късно, и аз си мисля, че Патрик се връща за нещо.

Отварям.

– Искам да напуснеш вилата – казва Йестин без никакви встъпителни думи.

– Какво? – Подпирам се с ръка на стената, за да не падна. – Защо?

Той не ме поглежда в очите, само се навежда, за да погали Бо.

– Искам да те няма до сутринта.

– Йестин, не мога да си тръгна! Знаеш какво се случва. Условията по гаранцията ми са да остана на този адрес до деня на делото ми.

– Това не е мой проблем. – Най-накрая Йестин ме поглежда и осъзнавам, че също не се наслаждава на това, което прави. Лицето му е сериозно, но в погледа му виждам болка. Мъжът бавно клати глава. – Виж, Джена, цял Пенфейш е наясно, че си арестувана, защото си блъснала някакво момче, и всички знаят, че стоиш тук, защото си наела вилата ми. Самият аз мисля, че всеки може да се озове на твое място. Въпрос на време е да последва още от това – хазаинът ми посочва към графитите на вратата, които въпреки опитите ми да изчистя, все още са там, – че и по-лошо. Кучешки лайна в пощенската кутия, пиратки, палежи – постоянно четем за подобни неща във вестниците.

– Нямам къде да отида, Йестин – моля му се, но решителността му е непоколебима.

– Селският магазин не иска да купува продукцията ми вече – обяснява ми той, – отвратени са, че давам покрив над главата на убийца.

Поемам си дълбоко въздух.

– Тази сутрин са отказали да обслужат Глинис. Няма проблем да се заяждат с мен, но когато почнат и със съпругата ми...

– Трябват ми още няколко дни, Йестин – продължавам с молбите аз. – Трябва да се явя в съда след две седмици и след това ще изчезна завинаги. Моля те, Йестин, позволи ми да остана дотогава.

Мъжът пъха ръце в джобовете си и извръща поглед към морето за известно време. Чакам. Знам, че нямам какво повече да кажа, за да променя решението му.

– Две седмици – казва той, – но нито ден повече. И ако ти е останал малко здрав разум, ще стоиш настрана от селото дотогава.

41

Стоеше в ателието си по цял ден и щеше да изчезнеш отново в него и през вечерите, ако не ти казвах да не го правиш. Явно не ти дремеше, че работех здраво през седмицата и че може би исках утеха в нощите, някой да ме пита как е минал денят ми. Беше се превърнала в същинска мишка, бързаше да се скриеш в дупката си при първа възможност. Някак си беше станала известна местна скулпторка, не благодарение на вазите ти, а на ръчно изработените фигурки, високи двадесет сантиметра. На мен въобще не ми харесваха с тези криви лица и непропорционални крайници, но очевидно имаше пазар за подобни неща и ти едва смогваше да ги изработваш.

– Купих DVD за довечера – казах ти една събота, когато влезе в кухнята, за да си направиш кафе.

– Добре. – Не ме попита кой е филмът, но аз така или иначе не знаех. По-късно щях да изляза, за да избера някой.

Облегна се на плота, докато чайникът завираше, беше пъхнала ръце в джобовете на дънките си. Косата ти беше пусната, но прибрана зад ушите и забелязах рана на лицето ти. Видя ме, че я гледам, и пусна косата си върху нея.

– Искаш ли кафе? – попита ме ти.

– Моля. – Сипа вода в две чаши, но добави кафе само в едната. – Ти няма ли да пиеш?

– Не се чувствам много добре. – Наряза един лимон и си сложи парче от него в чашата. – Не ми е добре от няколко дни

– Скъпа, трябваше да ми кажеш. Ела, седни тук. – Издърпах ти стол, но ти поклати глава.

– Всичко е наред, просто малко съм пребледняла. До утре ще се оправя, сигурна съм.

Увих ръце около теб и допрях бузата си до твоята.

– Горкото бебче. Ще се погрижа за теб.

Ти също ме прегърна и аз те залюлях нежно, докато не се дръпна. Мразех, когато правиш така. Все едно ме отблъскваш, а единственото, което се опитвах да направя, беше да те утеша. Усетих как челюстта ми се стяга и веднага забелязах как се притесни. Радвах се да видя това – означаваше, че все още ти пука какво мисля аз – но в същото време ме разгневи.

Вдигнах ръка над главата ти и чух как рязко си пое дъх, потръпна и стисна очи. Нежно махнах нещо от косата ти.

– Паричен паяк[25] – казах аз и отворих длан, за да ти покажа.

– Това е на късмет, нали?

На следващия ден не се оправи и аз настоях да си останеш в леглото. Донесох ти солети, за да успокоиш бунтуващия се стомах и ти четох, докато не ми каза, че главата те боли. Исках да се обадя на доктор, но ти ми обеща, че ще отидеш в клиниката в понеделник. Погалих те по косата и наблюдавах как очите ти потрепват в съня ти. Зачудих се какво ли сънуваш.

Оставих те в леглото в понеделник сутринта, заедно с бележка до възглавницата, която да ти напомни да отидеш на лекар. Обадих ти се от работа, но ти не ми отговори и макар че звънях на всеки половин час от този миг насетне, продължи да не вдигаш домашния телефон, а мобилният ти беше изключен. Изпълни ме ужасна тревога и до обяд реших да се прибера да проверя дали си добре.

Колата ти беше пред къщата и когато сложих ключа си в ключалката, осъзнах, че твоят е от другата страна. Стоеше на дивана и беше хванала главата си в ръце.

– Добре ли си? Умрях от притеснение!

Погледна ме, но не каза нищо.

– Дженифър! Звъня ти цяла сутрин – защо не вдигаш телефона?

– Излязох – отвърна ми ти – и после... – Млъкна и повече не продължи.

В мен се надигна добре познатият гневен балон.

– Не ти ли хрумна колко много ще се притесня? – Хванах те за пуловера ти и те вдигнах на крака. Ти изпищя и звукът замъгли съзнанието ми. Блъснах те назад през стаята и те натиснах в стената, пръстите ми обхванаха гърлото ти. Усетих сърцето ти да бие силно и бързо.

– Моля те, недей! – проплака ти.

Бавно и внимателно стиснах с пръсти врата ти, ръката ми натискаше все по-силно и по-силно, все едно принадлежеше на някой друг. Издаде задушаващ звук.

– Бременна съм.

Пуснах те.

– Не може да бъде.

– Бременна съм.

– Но ти пиеш противозачатъчни.

Започна да плачеш, падна на пода и уви ръце около коленете си. Стоях над теб и се опитвах да намеря смисъл в онова, което ми казваше. Беше бременна.

– Вероятно се е случило онзи път, когато бях болна – обясни ми ти.

Приклекнах и те прегърнах. Помислих си за баща ми, колко студен и неприветлив беше през целия ми живот, и се зарекох никога да не бъда такъв със собственото си дете. Надявах се да е момче. Щеше да прилича на мен, да иска да бъде като мен. Не можех да спра усмивката, която беше започнала да се разлива на лицето ми.

Пусна коленете си и ме погледна. Цялата се тресеше и аз те погалих по бузата.

– Ще си имаме бебче!

Очите ти още бяха влажни, но притеснението бавно напусна лицето ти.

– Не си ли ядосан?

– Защо да съм ядосан?

Бях в еуфория. Детето можеше да промени всичко. Представих си те пълничка и с корем, зависима изцяло от мен, да се грижа за теб, да ти масажирам краката и да ти нося чай. Когато бебето се родеше, щеше да спреш да работиш и аз щях да издържам двама ви. Бъдещето ни се разгърна в главата ми.

– Това дете е истинско чудо – казах ти аз. Хванах те за раменете и ти се напрегна. – Знам, че нещата между нас не са перфектни напоследък – продължих аз, – но сега всичко ще е различно. Ще се грижа за теб. – Погледна ме право в очите и усетих как ме залива вълна от вина. – Всичко ще е наред – казах аз. – Толкова много те обичам, Дженифър.

От очите ти отново потекоха сълзи.

– Аз също те обичам.

Исках да кажа, че съжалявам – за всичко, което ти бях причинил, за всеки път, в който те бях наранил – но думите заседнаха в гърлото ми.

– Не казвай на никого – наредих ти вместо това.

– Какво да им казвам?

– За споровете ни. Обещай ми, че няма да казваш на никого. – Усетих как раменете ти трепереха под ръцете ми и видях как в очите ти се появи страх и притеснение.

– Няма – отвърна ти, гласът ти беше едва доловим. – Никога няма да кажа на никого.

Усмихнах се.

– Сега спри да плачеш – не трябва да стресираш бебето. – Изправих се и ти подадох ръка, за да ти помогна да сториш същото. – Зле ли ти е?

Ти кимна.

– Легни на дивана. Ще ти донеса одеяло. – Ти се възпротиви, но аз те заведох против волята ти и те сложих да си легнеш. Ти носеше сина ми и аз имах намерение да се грижа за двама ви.

Тревожеше се за първия преглед.

– Ами, ако нещо не е наред?

– Защо да не е наред? – учудих се аз.

Взех си почивен ден от работа и те заведох в болницата.

– Вече може да си свива пръстите. Не е ли невероятно? – Беше прочела това в една от безбройните бебешки книги. Бременността те беше обсебила, купуваше си купища списания и преравяше интернет за съвети за родилните мъки и кърменето. Независимо какво казвах, разговорът винаги стигаше до бебешки имена или списък с неща, които трябва да купим.

– Невероятно – отвърнах аз. Вече бях чувал всичко това и преди. Бременността не се беше развила по начина, по който очаквах. Работеше настървено както и преди и макар да приемаше предложенията ми за чай и масажи на краката, не ми изглеждаше благодарна за тях. Обръщаше повече внимание на нероденото ни дете – дете, което въобще си нямаше представа, че някой му говори – отколкото на съпруга си, който стоеше точно пред теб. Представих си как си се надвесила над новороденото ни, забравила за моето участие в създаването му, и изведнъж ми изникна споменът как си играеше с онова котенце часове наред.

Държеше ме за ръката, докато докторката мажеше корема ти с гел, и ме стисна още по-силно, когато чухме приглушените удари на сърце на сонографа и видяхме леките потрепвания на екрана.

– Ето я главата – обясняваше докторката, – а тук вероятно различавате ръцете му... ето, той ви маха!

Ти се засмя.

– Той? – попитах обнадежден.

Докторката ме погледна.

– Просто така се изразих. Ще мине доста време, докато можем да определим пола. Но всичко изглежда нормално с плода. – Жената принтира снимката и ни я подаде. – Поздравления.

Срещата с акушерката беше насрочена за след половин час и ние седнахме в чакалнята с още шест двойки. В другия край на стаята имаше една жена с гротескно голям корем, който я принуждаваше да стои с широко разтворени крака. Погледнах настрани и изпитах облекчение, когато ни извикаха.

Акушерката взе синята папка от ръката ти и прегледа написаното в нея, провери данните, диетата, здравето ти.

– Тя вече е специалист – казах аз. – Прочете толкова много книги, че няма нещо, което да не знае.

Акушерката ме погледна с преценяващ поглед.

– А вие, господин Питърсън? Вие специалист ли сте?

– Няма нужда да съм – отвърнах аз, срещнах погледа ѝ и го задържах. – Не аз ще раждам.

Жената не отговори.

– Ще ти измеря кръвното налягане, Джена. Навий си ръката и си подпри ръката на бюрото, ако обичаш.

Ти се подвоуми и на мен ми отне секунда, за да се сетя защо. Челюстта ми се стегна, но се отпуснах в стола си, докато наблюдавах случващото се с пресилено безразличие.

Синината в горната част на ръката ти беше зеленикава. През последните няколко дни беше избледняла значително, но тази беше упорита, както и всички останали. Макар да знаех, че е невъзможно, имах чувството, че нарочно ги пазиш върху тялото си, за да ми напомняш какво се е случило и да ме караш да се чувствам виновен.

Акушерката не каза нищо и аз се отпуснах. Тя ти измери кръвното налягане, което беше малко високо, и си отбеляза стойностите. След това се обърна към мен.

– Бихте ли изчакали навън, искам да си поговоря с Джена насаме.

– Няма да е необходимо – отвърнах аз. – Не пазим тайни един от друг.

– Стандартна процедура – бързо отвърна акушерката.

Гледах я в очите, но тя не се пречупи и аз станах.

– Добре. – Излязох бавно и застанах до кафе машината, откъдето можех да виждам вратата към кабинета.

Погледнах към другите двойки: нямаше сами мъже – с никой друг не се бяха отнесли по този начин. Отидох до кабинета и отворих вратата, без да чукам. Държеше нещо в ръката си и го пъхна между листовете в папката. Малка правоъгълна картичка: светлосиня, с някакво лого в средата на горната част.

– Трябва да преместим колата, Дженифър – казах аз. – Имаме право да паркираме само за час.

– О, да. Съжалявам. – Последното беше предназначено за акушерката, която ти се усмихна, а мен игнорира напълно. Тя се наведе напред и постави длан върху ръката ти.

– Номерът ни е в предната част на документите ти, така че ако се тревожиш за нещо – каквото и да е – просто ни се обади.

Пътувахме към дома ни в мълчание. Държеше снимката от скенера в скута си и постоянно слагаше ръка върху корема си, все едно искаше да сравниш онова, което беше в него, и онова, което държеше в ръката си.

– За какво искаше да говори с теб акушерката? – попитах те аз, когато се прибрахме у дома.

– За медицинското ми досие – отвърна ти, но прекалено бързо, прекалено отрепетирано.

Знаех, че ме лъжеш. По-късно същия ден, когато заспа, претърсих папката ти, исках да намеря тази светлосиня картичка с кръглото лого, но тя не беше там.

Наблюдавах те как се променяш, докато коремът ти растеше. Смятах, че нуждата ти от мен ще нарасне, но вместо това ти стана по-самодостатъчна, по-устойчива. Губех те заради това бебе и не знаех как да си те върна.

Лятото беше горещо и ти постоянно се разхождаше из къщата с навита под корема пола и с тънка тениска над нея. Пъчеше пъпа си и аз не можех да понеса тази гледка; не ми беше ясно как може да ти харесва да се шляеш в такъв вид, та дори и да отваряш вратата така.

Спря да работиш, макар че имаше седмици преди термина ти, така че уволних чистачката. Нямаше смисъл да плащам на някого да чисти къщата, когато ти беше по цял ден у дома и не правеше нищо.

Една сутрин те оставих да гладиш и когато се прибрах, беше свършила всичко, в къщата нямаше и петънце. Изглеждаше изтощена и аз бях трогнат от отдадеността ти. Реших да ти напълня ваната, да те поглезя малко. Зачудих се дали няма да искаш да излезем, или да ти сготвя нещо. Отнесох ризите си горе и пуснах водата, преди да те извикам.

Закачах ризите в гардероба, когато забелязах нещо.

– Какво е това?

Смути се на мига.

– Изгорено. Толкова съжалявам. Телефонът иззвъня и се разсеях. Но изгореното е в долната част, няма да личи, ако си запашеш ризата.

Изглеждаше толкова разстроена, но наистина нямаше значение. Беше просто риза. Оставих я и се приближих да те прегърна, но ти потръпна и инстинктивно сложи ръка на корема си, извърна лице и се приготви за нещо, което въобще нямах намерение да правя.

Но го направих. И за това можеш да виниш само себе си.

42

Телефонът на Рей звънна, докато се опитваше да навре колата си в последното свободно място на паркинга. Натисна копчето за приемане на разговора на хендсфрито си и се извърна, за да види още колко може да даде назад.

Началничката Рипон мина веднага на въпроса:

– Искам да изместиш срещата за операция "Сокол" за този следобед.

Мондеото на Рей удари паркираното зад него волво.

– Мамка му.

– Това не е отговорът, който очаквах. – Усети весела нотка в гласа на началничката, която не беше чувал преди. Чудеше се какво ли се е случило, за да е в такова добро настроение.

– Съжалявам, госпожо.

Рей излезе от колата си и остави ключовете в запалителя, в случай че собственикът на волвото искаше да излезе. Погледна към бронята, но не видя никакви очевидни белези.

– Какво казвахте?

– Срещата за операция "Сокол" е насрочена за понеделник – обясни Оливия с нехарактерно за нея търпение, – но искам да я изместиш напред. Може би си гледал по новините тази сутрин, че няколко от службите бяха критикувани за очевидно толерантното си отношение към притежанието на наркотици.

Ах, помисли си Рей. Това обясняваше доброто настроение.

– Сега е идеалното време да се покажем, че сме груби с наркопласьорите. Националните медии са в готовност, просто искам да използваш ресурсите си няколко дни по-рано.

Кръвта на Рей се смрази във вените му.

– Не мога да го направя днес – обясни той.

Последва пауза.

Инспекторът чакаше началничката да каже нещо, но тишината падна тежко над тях и той изпита нуждата да я наруши.

– Имам среща в училището на сина ми този следобед.

Носеше се слух, че Оливия провеждаше родителските срещи в училището на децата си по телефона, така че мъжът не очакваше да я трогне.

– Рей – започна тя, всички следи от доброто ѝ настроение се бяха изпарили, – както знаеш, изключително много подкрепям самотните родители и се опитвам да осигуря плаващо работно време за такива като тях. Но освен ако не греша, ти имаш съпруга, нали?

– Да.

– Тя ще ходи ли на срещата?

– Да.

– Тогава, ако мога да попитам, какъв е проблемът?

Рей се облегна на стената до задната врата и погледна към небето за вдъхновение, но единственото, което видя, бяха надвисналите черни облаци.

– Синът ми е тормозен, госпожо. И то доста лошо. Това е първата ни възможност да разговаряме с учителите, откакто признават, че има някакъв проблем, и съпругата ми ме иска там. – Наруга се, че хвърля вината върху Магс. – И аз искам да съм там – поправи се той. – Трябва да съм там.

Тонът на Оливия леко се смекчи:

– Съжалявам да го чуя, Рей. Децата създават грижи. Ако се налага да отидеш на тази среща, тогава, разбира се, върви. Но операцията ще се случи днес сутринта, с необходимото медийно присъствие, което да циментира нашата прогресивна и нетърпяща подобни неща сила. Щом не можеш да я водиш, ще намеря някого, който може. Ще ти се обадя след един час.

– Като стана въпрос за избора на Хобсън – измърмори Рей и прибра телефона обратно в джоба си. Нещата бяха прости: възможностите за кариера на една страна, семейството – на друга. Качи се в офиса си, затвори вратата и седна зад бюрото си. Опря върховете на пръстите на ръцете си един в друг. Днешната операция беше голяма работа и въобще не си правеше илюзията, че това е тест. Притежаше ли необходимото, за да продължава да се развива в полицията? Вече не беше толкова сигурен – дори не знаеше дали иска точно това. Помисли си за новата кола, от която щяха да имат нужда след година, за почивките в чужбина, за които щяха да започнат да го молят децата не след дълго, по-голямата къща, която Магс заслужаваше. Имаше две прекрасни деца, които се надяваше да отидат да учат в университет, и откъде щяха да дойдат парите за всичко това, ако Рей не продължаваше да се изкачва по стълбицата? Нищо не ставаше без саможертви.

Пое си дълбоко въздух и вдигна телефона, за да се обади у дома.

Операция "Сокол" беше истински триумф. Представители на медиите бяха поканени в конферентната зала в централата за половинчасова пресконференция, по време на която началничката представи Рей като един от най-добрите детективи в службата. Инспекторът почувства прилив на адреналин, докато отговаряше на въпросите за проблемите с наркотиците в Бристъл, позицията на полицията и собствената му отдаденост за възстановяването на обществения ред чрез изчистване на дилърите от улиците. Когато репортерът на Ай Ти Ен го попита какви са заключителните му думи, Рей погледна директно към камерата и без да се колебае, каза:

– Има хора на улицата, които продават наркотици безнаказано и които смятат, че полицията е безсилна пред тях. Но ние имаме сили, упорити сме и няма да си намерим място, докато не ги изловим всичките. – Последваха кратки аплодисменти и Рей погледна към началничката, която го дари с почти незабележимо кимане. Заповедите бяха издадени по-рано и бяха осъществени четиринадесет ареста на шест адреса. Претърсванията на къщите щяха да отнемат часове и той са зачуди как ли се справяше Кейт като отговорничка за веществените доказателства.

Веднага след като му се откри възможност, ѝ се обади.

– Точно навреме – каза тя. – В службата ли си?

– В офиса си съм. Защо?

– Среща в столовата след десет минути. Трябва да ти покажа нещо.

Рей беше там след пет и зачака нетърпеливо Кейт, която връхлетя през вратата с ухилена физиономия.

– Искаш ли кафе? – попита инспекторът.

– Нямам време, трябва да се връщам. Погледни това. – Детективката му подаде прозрачен найлонов плик. В него имаше светлосиня картичка.

– Същата като онази, която Джена Грей носеше в портмонето си – констатира Рей. – Къде я намери?

– В една от къщите, в които нахлухме тази сутрин. Не е точно същата обаче. – Кейт изпъна найлончето, за да може инспекторът да прочете добре написаното. – Същата картичка, същото лого, различен адрес.

– Интересно. В коя къща я намерихте?

– Доминика Лете. Няма да проговори, докато адвокатът ѝ не пристигне. – Кейт погледна към часовника си. – По дяволите, трябва да вървя. – Бутна найлоновото пликче в ръцете на Рей. – Задръж картичката – имам копие. – Ухили се отново и изчезна, като остави инспектора да се взира в картончето. Нямаше нищо особено в адреса – обикновена улица с къщи като Грантъм Стрийт – но Рей смяташе, че разковничето се крие в логото. Осмиците не бяха цели в долните си краища и бяха една в друга като матрьошка.

Инспекторът поклати глава. Трябваше да отиде да провери екипа в ареста, преди да се прибере у дома и да се увери, че всичко е готова за делото на Грей утре. Сгъна плика с картичката и го прибра в джоба си.

Минаваше десет часът, когато Рей се качи в колата си, за да се прибере у дома. За пръв път от тази сутрин насам се почувства зле, че беше избрал работата пред семейството си. През целия път размишлява и когато пристигна, се беше убедил, че е взел правилното решение. Единственото решение в интерес на истината. Докато не си отключи вратата и не чу съпругата си да плаче.

– За Бога, Магс, какво се случи? – Хвърли чантата си в коридора и приклекна пред дивана. Вдигна косата ѝ, за да открие лицето и. – Том добре ли е?

– Не, не е добре! – Жената изблъска ръцете му настрани.

– Какво казаха от училището?

– Според тях това продължава вече поне от година, макар че директорката няма да стори нищо, докато не получат доказателства.

– С които вече разполагат.

Магс се разсмя мрачно.

– О, имат, и още как. Очевидно всичко е качено в интернет. Кражбите от магазини, веселите нападения[26], подобни неща. Всичко е заснето и качено в YouTube, за да може целият свят да го види.

Рей усети стягане в гърдите. Мисълта на какво е бил подложен Том му донесе физическа болка.

– Спи ли? – Мъжът кимна към стаята му.

– Така мисля. Вероятно е изтощен: прекарах последните час и половина да му крещя.

– Крещяла си му? – Рей се изправи. – Господи, Магс, не мислиш ли, че е преживял достатъчно? – Тръгна към стълбите, но съпругата му го дръпна.

– Нищо не разбираш, нали? – попита го тя.

Мъжът я погледна с празен поглед.

– Толкова си погълнат от решаването на проблемите си на работа, че напълно се откъсна от онова, което се случва в собственото ти семейство. Том не е бил тормозен, Рей. Той е онзи, който тормози.

Инспекторът се почувства така, все едно някой го беше фраснал в лицето.

– Някой го е накарал...

Магс го прекъсна, този път по-нежно:

– Никой не го е карал да прави нищо. – Жената въздъхна и се облегна назад. – Изглежда, Том е лидерът на малка, но влиятелна банда. Шестима са – включително Филип Мартин и Конър Акстел.

– Тези образи – отвърна мрачно Рей, познаваше момчетата.

– Сигурно е, че Том ръководи шайката. Бягат от училище, причакват деца...

Инспекторът се почувства зле.

– Онези неща под леглото му? – попита той.

– Очевидно са откраднати. Но нищо от Том – младежът не желае да си цапа ръцете. – Рей никога не беше чувал подобна язвителност в тона на Магс.

– Какво ще правим сега? – Когато нещо се объркаше на работа, имаше правила, които трябваше да следват. Протоколи, закони, ръководства. Разполагаше с екип от хора. Почувства се напълно изгубен.

– Ще се справим – отвърна Магс. – Ще се извиним на децата, които Том е наранил, ще върнем откраднатите неща и – най-важното – ще разберем защо го прави.

Рей запази мълчание за момент. Не можеше да се насили да го каже, но веднъж настанила се в ума му, мисълта напираше да излезе.

– Моя ли е вината? – попита той. – Защото не бях край него?

Магс го хвана за ръката.

– Недей... ще се побъркаш. Вината е толкова твоя, колкото и моя – така е.

– Трябваше да прекарвам повече време у дома.

Съпругата му не го обори.

– Съжалявам, Магс. Няма винаги да е така, обещавам. Просто трябва да отида при суперинтенданта и да...

– Но ти обичаш работата си като инспектор.

– Да, но...

– Тогава защо ти е това повишение?

Рей се озадачи.

– Заради нас. За да си купим по-голяма къща и за да не се налага да се връщаш на работа.

– Но аз искам да се върна на работа! – Магс се извърна към него ядосана. – Децата са на училище по цял ден, ти си на работа... Искам да правя нещо за себе си. Планирането на нова кариера ми дава цел, която не съм имала от години. – Жената погледна към Рей и изражението ѝ се смекчи. – Ах, глупачето ми.

– Съжалявам – каза отново съпругът ѝ.

Магс се наведе и го целуна по челото.

– Остави Том тази вечер. Утре няма да го пращам на училище и на сутринта ще се занимавам с него. Засега нека поговорим за нас.

Рей се събуди и видя, че Магс нежно поставя чаша с чай на шкафчето до главата му.

– Помислих си, че сигурно ще станеш рано – каза тя. – Днес е делото на Грей, нали?

– Да, но Кейт може да отиде. – Рей се изправи. – Ще остана у дома и двамата ще говорим с Том.

– И ще пропуснеш момента на славата? Няма проблем, наистина. Върви. Том и аз ще се гледаме днес, както когато беше бебе. Имам усещането, че не от приказки има нужда той, а от изслушване.

Рей се възхити колко умна беше съпругата му.

– Ще стане чудесна учителка от теб, Магс. – Хвана я за ръката. – Не те заслужавам.

Съпругата му се усмихна.

– Може и така да е, но се опасявам, че няма да се отървеш от мен. – Стисна го за ръката и слезе долу, за да може Рей да си изпие чая на спокойствие. Замисли се от колко време поставяше работата си пред семейството и се засрами, че не можа да си спомни момент, в който да е било обратното. Трябваше да промени това. Трябваше да започне да поставя Магс и децата на първо място. Как можеше да е толкова сляп за нуждите ѝ, за желанието ѝ да се върне на работа? Явно не беше единственият, който намираше живота за малко тъп на моменти. Магс искаше да си изгради нова кариера. Какво правеше той? Помисли си за Кейт и се изчерви.

Изкъпа се и се облече, след което слезе долу, за да си намери сакото.

– Тук е – провикна се Магс и излезе от дневната с връхната дреха в ръка. – Какво е това?

Рей го извади и ѝ го подаде.

– Нещо, което може би е свързано със случая на Грей. Опитвам се да разбера какво означава логото.

Магс вдигна плика и погледна към картичката.

– Това е човек, нали? – каза съпругата му, без да се замисля. – Прегърнал е някого.

Рей зяпна насреща ѝ. Погледна към картичката и на мига осъзна какво му описва Магс. Онова, което му приличаше па недовършена и несъразмерна осмица, всъщност бяха глава и рамене, а ръцете обгръщаха по-малка фигура, която следваше очертанията на първата.

– Естествено! – каза Рей. Спомни си къщата на Грантъм Стрийт с многото ѝ ключалки и плътни завеси, които не позволяваха на никого да види какво се случва вътре. Спомни си Джена Грей и постоянния страх в очите ѝ и постепенно в ума му започна да се оформя една картина.

Чу някой да слиза по стълбите и след няколко секунди се появи Том, беше неспокоен. Рей го погледна. Месеци наред виждаше сина си като жертва, но се оказа, че той съвсем не е такава.

– Обърках всичко – изрече инспекторът.

– Какво си объркал? – попита Магс, но съпругът ѝ вече беше тръгнал.

43

До входа на Бристълския кралски съд води тесен път, уместно наречен Смол Стрийт[27].

– Налага се да те оставя тук, скъпа – казва ми таксиметровият шофьор. Ако ме разпознава от днешните вестници, не го показва. – Случва се нещо пред съда днес – няма да успея да мина с таксито оттам.

Мъжът спира на ъгъла на улицата, където групичка самодоволни костюмари бавно излизат от "Ол Бар Уан" след течен обяд. Един от тях ме гледа похотливо.

– Да те почерпя нещо, сладурче?

Поглеждам на другата страна.

– Фригидна крава – измърморва той и приятелите му избухват в смях. Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да овладея паниката си, докато оглеждам улиците за Иън. Дали е тук? Дали ме наблюдава отнякъде?

Високите сгради от двете страни на Смол Стрийт са надвиснали една над друга и създават сенчеста, изпълнена с гласовете на преминаващите пешеходци улица, която ме кара да настръхвам. Не съм направила повече от няколко крачки и разбирам какво е имал предвид таксиметровият шофьор. Една част от пътя е завардена с пътни бариери, зад които са се събрали над тридесет протестиращи. Няколко от тях са подпрели плакати върху раменете си, а върху бариерите е разпънат голям изрисуван лист. На него думата УБИЙЦА! е изписана с дебели червени букви, всяка от които се е разтекла надолу. Двама полицаи в светлоотразителни якета стоят пред групичката, глухи за непрестанните скандирания, които чувам още от другия край на Смол Стрийт.

– Правосъдие за Джейкъб! Правосъдие за Джейкъб!

Вървя бавно към съда, ще ми се да имах шал или поне слънчеви очила. С периферното си зрение забелязвам някакъв мъж от другата страна на тротоара. Подпрял се е на стената, но когато ме забелязва, се изправя и вади телефон от джоба си. Забързвам крачка, искам да вляза в съда възможно най-бързо, но непознатият ме следва от другата страна на улицата. Провежда телефонен разговор, който трае секунди. Джобовете на бежовия му шлифер са пълни с обективи, а от рамото му виси черна чанта. Прибягва по-напред, отваря чантата и вади фотоапарат от нея, монтира му обектив с едно ловко движение, отработено през годините на практика, и ме снима.

Няма да им обръщам внимание, но ми е все по-трудно да дишам. Ще вляза в съда, все едно ги няма. Не могат да ме наранят – полицаите са тук, за да ги държат зад бариерата – така че все едно наистина ги няма.

Когато завивам към входа на съда, виждам репортерката, която ме заговори на излизане от Съда на магистратите преди няколко седмици.

– Ще кажеш ли няколко думи за "Поуст", Джена? Това е твоят шанс да разкажеш историята си.

Обръщам се и замръзвам, когато осъзнавам, че съм се изправила директно срещу протестиращите. Скандиранията прерастват в гневни викове и крясъци и изведнъж настъпват към мен. Бариерата пада върху паветата, звукът рикошира между високите сгради като изстрел от огнестрелно оръжие. Полицаите мързеливо пристъпват напред с разперени ръце в опит да избутат протестиращите назад. Някои от тях продължават да крещят, но повечето се смеят, говорят помежду си, все едно са тръгнали на пазар. На забава.

Докато групичката се изтегля назад и полицаите вдигат бариерите върху очертаната за протестиращите зона, една жена е застанала пред мен. Млада е – на двадесет и няколко години – и за разлика от останалите не носи нито плакат, нито развява банер, просто държи нещо в ръката си. Роклята ѝ е кафява и малко къса, с черен чорапогащник и неподходящи бели гуменки. Палтото ѝ е разкопчано, въпреки студа.

– Той беше толкова спокойно бебе – казва ми тихо тя.

Разпознавам чертите на Джейкъб в нея. Светлосините очи и начина, по който гледат леко нагоре, лицето във формата на сърце и заострената брадичка.

Протестиращите замлъкват. Всички гледат към нас.

– Почти не плачеше. Дори когато беше болен, просто лежеше до мен, докато се оправи.

Жената говори перфектен английски, но с акцент, който не мога да определя. Източноевропейски вероятно. Гласът ѝ е премерен, все едно рецитира нещо, предварително научено, и макар да се държи на положение, смятам, че е също толкова изплашена от тази среща, колкото и аз. Може би дори повече.

– Бях много млада, когато го родих. Самата аз бях още дете. Баща му не го искаше, но аз нямах намерение да правя аборт. Вече го обичах толкова много. – Тя говори бавно, без никаква емоция. – Джейкъб беше всичко, което имах.

Очите ми се пълнят със сълзи, за което се презирам, след като тези, на майката на детето, са сухи. Насилвам се да остана спокойна и не си позволявам да избърша влагата от лицето си. Зная, че също като мен и тя си мисли за онази вечер, когато се взираше в мокрото от дъжда предно стъкло на колата, но очите ѝ бяха заслепени от фаровете. Днес нищо не стои между нас и може да ме види ясно, както ясно я виждам и аз. Питам се защо не ми се нахвърли: да ме удря, да ме хапе, да ме дращи по лицето. Не знам дали бих имала подобно самообладание, ако бях на нейно място.

– Аня! – провиква се някакъв мъж от групата с протестиращи, но тя не му обръща внимание. Държи снимка в ръцете си и я бута към мен, докато не я взимам.

Фотографията не е от онези, които съм виждала във вестниците или в интернет, с беззъбата усмивка в училищна униформа и обърнат към фотографа поглед. На тази снимка Джейкъб е по-малък – вероятно на три или четири години. Отпуснал се е в сгъвката на ръката на майка си, двамата лежат във висока трева, изпълнена с глухарчета. Ъгълът на изображението предполага, че Аня е направила снимката сама, а и ръката ѝ е извън нея. Джейкъб гледа към фотоапарата, мижи на слънцето и се смее. Аня също се смее, но гледа към сина си и в очите ѝ се вижда изражението му.

– Толкова много съжалявам – казвам аз. Ненавиждам думите, защото не могат да опишат състоянието ми, но не намирам други, а не мога да отвърна на тъгата ѝ с мълчание.

– Имаш ли деца?

Спомням си сина си, увитото му в одеяло телце, болката в утробата, която никога няма да отшуми. Мисля, че трябва да се измисли дума за майка без деца, за жена, лишена от бебето, което би я направило цяла.

– Не. – Опитвам се да намеря правилните думи, но не мога. Подавам снимката обратно на Аня, но тя поклаща глава.

– Не я искам – отвръща ми. – Нося спомена за лицето му тук. – Поставя длан върху гърдите си. – Но ти – замлъква съвсем за кратко, – ти, мисля, трябва да помниш. Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Жената се обръща и минава под бариерата, изчезва сред тълпата и аз си поемам въздух, все едно съм била държана под вода.

Адвокатката ми е жена в средата на четиридесетте. Гледа ме с преднамерен интерес, когато влиза в малката стая за консултации, пред чиято врата стои охранител.

– Рут Джеферсън – казва тя и протяга ръка. – Предстои ни лесен процес, госпожице Грей. Вече се признахте за виновна, така че днешното изслушване ще бъде единствено за да се издаде присъда. Ние сме веднага след обяда, но се опасявам, че ни се падна съдия Кинг. – Жената сяда срещу мен на масата.

– Какво му има на съдия Кинг?

– Нека просто приемем, че не е известен със снизходителността си – отвръща Рут и се засмива, като разкрива перфектно бели зъби.

– Колко ще получа? – питам, преди да успея да се спра. Няма значение. Важното е да сторя правилното нещо.

– Трудно е да се прецени. Не сте спряла и не сте съобщила за инцидента, което е сериозно нарушение. Минималната присъда за опасно шофиране е две години, а максималната – четиринадесет. Лишаването от свобода може да варира в този диапазон. Практиката показва, че за случаи като вашия се дават шест-седем години. Съдия Кинг ще иска повече, но моята работа е да го убедя, че две са напълно достатъчни. – Жената маха капачката на черна писалка. – Имате ли някакви психични заболявания?

Поклащам глава и виждам разочарованието, изписано на лицето на адвокатката ми.

– Да поговорим за злополуката тогава. Разбирам, че атмосферните условия са пречили на видимостта – видяхте ли детето, преди да го ударите?

– Не.

– Имате ли някакви хронични заболявания? – пита ме Рут. – Полезни са в подобни случаи. Може би не ви е било добре в този ден?

Гледам я с празен поглед и адвокатката цъка с език.

– Не ми помагате, госпожице Грей. Имате ли някакви алергии? Може би точно преди удара сте кихали неудържимо?

– Не разбирам.

Рут въздиша и започва да говори бавно, все едно поучава дете:

– Съдия Кинг вече ще е прочел доклада от изслушването ви и е решил каква присъда да ви даде. Работата ми е да представя злополуката като неприятно стечение на обстоятелствата. Инцидент, който не е било възможно да бъде предотвратен и за който съжалявате изключително много. Не искам да слагам думи в устата ви, но ако например... – жената ме поглежда многозначително, – ...сте започнали да кихате неудържимо...

– Но аз не съм. – Така ли работят нещата? Лъжи върху лъжи, върху лъжи, изфабрикувани, за да се получи възможно най-минималното наказание. Толкова ли е слаба съдебната ни система? Отвратена съм.

Рут Джеферсън преглежда бележките си и рязко вдига поглед.

– Дали детето не е изскочило пред вас изневиделица? Според показанията на майката тя е пуснала ръката му, когато са приближили пътя, така че...

– Вината не е нейна!

Адвокатката повдига добре оформените си вежди.

– Госпожице Грей – казва спокойно тя, – не сме тук, за да определяме чия е вината. Тук сме, за да намерим смекчаващи вината обстоятелства, които са довели до злополучното събитие. Моля ви, опитайте се да не бъдете прекалено емоционална.

– Съжалявам – отвръщам аз, – но няма никакви смекчаващи вината обстоятелства.

– Работата ми е аз да преценя дали е така – възпротивява се Рут. Оставя папката си на масата и се навежда напред. – Повярвайте ми, госпожице Грей, има голяма разлика между две години в затвора и шест, и ако съществува нещо, което може да ви оправдае за убийството на петгодишно дете и бягството ви от местопрестъплението, трябва да ми кажете.

Гледаме се една друга.

– Ще ми се да имаше – отвръщам аз.

44

Без да спира, за да си свали палтото, Рей влезе с маршова стъпка в Службата за криминални разследвания и намери Кейт, заровена с работа на бюрото ѝ.

– В офиса ми, веднага.

Детективката стана и го последва.

– Какво има?

Инспекторът не отговори. Включи си компютъра и остави синята визитна картичка на бюрото си.

– Припомни ми у кого я намери.

– Доминика Лете. Партньорката на един от нашите заподозрени.

– Тя проговори ли?

– Без коментар.

Рей скръсти ръце.

– Това е убежище за жени.

Кейт го погледна объркана.

– Къщата на Грантъм Стрийт – продължи мъжът – и тази тук. – Кимна към светлосинята визитка. – Мисля, че са убежища за жертви на домашно насилие. – Седна на стола и сложи ръце зад главата си. – Доминика Лете е добре известна жертва на домашно насилие – точно това едва не доведе до провал на операция "Сокол". На идване насам минах покрай адреса на тази картичка. Абсолютно същият е като онзи на Грантъм Стрийт: сензори за движение в предния двор, решетки на всички прозорци, няма пощенска кутия на вратата.

– Мислиш, че Джена Грей също е жертва?

Рей кимна бавно.

– Забеляза ли как не смее да осъществява визуален контакт? Погледът ѝ е изнервен и изплашен и когато я предизвикаш, се затваря в себе си.

Преди да успее да продължи с теорията си, телефонът му звънна и на дисплея видя, че му се обаждат от пропуска.

– Имаш посетител, Рей – каза му Рейчъл. – Мъж на име Патрик Матюс.

Не познаваше такъв.

– Не очаквам никого, Рейч. Може ли да приемеш съобщението му и да го разкараш?

– Опитах се, но е доста настоятелен. Казва, че се налага да говори с теб относно приятелката му – Джена Грей.

Рей се опули срещу Кейт. Приятелят на Джена. Проверките, които беше направил за него, не показаха нито повече от предупреждение за пиене и нарушение на обществения ред като студент, но имаше ли нещо повече, което не се виждаше на пръв поглед?

– Доведи го – нареди Рей. Обясни на Кейт какво се случва, докато чакаха.

– Мислиш ли, че той е този, който я тормози? – попита детективката.

Инспекторът поклати глава.

– Не ми прилича на такъв човек.

– Те никога не приличат на такива – отвърна Кейт и млъкна веднага, когато Рейчъл пристигна с Патрик Матюс. Мъжът носеше старо лъскаво яке и раница на едното си рамо. Рей посочи към стола до детективката и посетителят седна на ръба му, все едно можеше да стане всеки момент.

– Предполагам, имате някаква информация относно Джена Грей – констатира инспекторът.

– Не точно информация – отвърна Патрик. – По-скоро предчувствие.

Рей погледна часовника си. Делото на Джена беше насрочена веднага след обяда и искаше да е в съда, когато прочетяха присъдата.

– Какво предчувствие точно, господин Матюс? – Погледна към Кейт, която го дари с едва забележимо повдигане на раменете. Патрик Матюс не беше човекът, от когото се страхуваше Джена. Кой тогава?

– Наричай ме, Патрик, моля. Виж, знам, че се предполага да кажа точно това, но не мисля, че Джена е виновна.

Интересът на Рей беше възбуден.

– Има нещо, което не ми казва за онази нощ на злополуката – обясни Патрик. – Нещо, което не казва на никого. – Мъжът се изсмя, но определено не му беше смешно. – В интерес на истината смятах, че имаме бъдеще, но ако тя не иска да говори с мен, как е възможно? – Матюс протегна ръце в жест на безнадеждност и Рей се замисли за Магс. Никога не говориш с мен, беше казала тя.

– Какво смяташ, че крие от теб? – попита Рей с по-остър тон, отколкото искаше. Във всяка една връзка ли съществуваха тайни?

– Джена държи една дървена кутия под леглото си. – Патрик се почувства неудобно. – Дори не бих си и помислил да ѝ бъркам в нещата, но тя не искаше да ми каже какво се е случило и когато докоснах кутията, тя ми се сопна да я оставя... надявах се да ми даде някои отговори.

– Така че реши да погледнеш. – Рей изпепели с поглед мъжа. Не му изглеждаше агресивен тип, но нарушаването на личното пространство беше акт на човек, който искаше да има надмощие.

Матюс кимна.

– Имам ключ за вилата: разбрахме се да отида тази сутрин, за да прибера кучето ѝ, когато тръгне за съда. – Патрик въздъхна. – Ще ми се да не си бях навирал носа. – Подаде един плик на Рей. – Виж какво има вътре.

Инспекторът отвори предложения му плик и видя добре познатата червена корица на британски паспорт. Вътре го гледаше една по-млада Джена, която не се усмихваше и беше с вързана на конска опашка коса. Вдясно видя името Дженифър Питърсън.

– Тя е омъжена. – Рей погледна към Кейт. Как бяха пропуснали това? Проверяваха чинно всеки, който влезеше в ареста – със сигурност нямаше как да изтърват нещо толкова важно като промяна на името? Погледна към Патрик. – Ти знаеше ли?

Съдът щеше да започне след десетина минути. Рей забарабани с пръсти по бюрото. Нещо в името Питърсън го човъркаше. Струваше му се познато.

– Каза ми, че някога е била омъжена: предполагах, че се е развела.

Рей и Кейт си размениха погледи. Инспекторът вдигна телефона и се обади в съда.

– Делото на Грей започна ли? – Изчака, докато чиновничката провери.

Питърсън, а не Грей. Каква каша.

– Добре, благодаря. – Рей върна слушалката на мястото ѝ. – Съдия Кинг е отложил делото – имаме половин час.

Кейт се надигна от мястото си.

– Докладът, който ти дадох онзи ден, след като ме изпрати да се заема с жената на пропуска. Къде е?

– Някъде в таблата ми с документи – отвърна инспекторът.

Кейт започна да претърсва книжата на бюрото му. Взе три папки от върха на купчината и тъй като нямаше другаде място, ги остави на пода. Затърси в останалите документи, отмяташе бързо листовете, които не ѝ трябваха, и преминаваше нататък.

– Ето го! – извика победоносно тя. Извади доклада от найлоновия джоб и го остави на бюрото на Рей. Няколко парченца от скъсана снимка паднаха навън и Патрик взе едно от тях. Погледна любопитно към него, след което потърси позволение от инспектора:

– Може ли?

– Заповядай – отвърна Рей, без да е сигурен какво точно разрешава.

Патрик събра парченцата от снимката и започна да ги нарежда. Когато изображението на брега на Пенфейш се оформи пред тях, инспекторът подсвирна тихо.

– Значи Джена Грей е сестрата, за която се тревожи толкова много Ив Манинг.

Рей скочи на крака, готов за действие.

– Господин Матюс, благодаря ти, че донесе паспорта. Опасявам се, че ще те помоля да ни чакаш в съда. Рейчъл на пропуска ще те упъти. Ще дойдем възможно най-бързо. Кейт, среща в Отдела за домашно насилие след пет минути.

Докато детективката изпращаше Патрик долу, Рей вдигна телефона.

– Натали, обажда се Рей Стивънс от Службата за криминални разследвания. Може ли да провериш какво имате за Иън Питърсън? Бял мъж, в края на четиридесетте...

Рей слезе по ред стъпала и мина по един коридор, докато се озова до врата, на която пишеше: Служби за закрила. Съвсем скоро Кейт се присъедини към него и заедно позвъниха на Отдела за домашно насилие. Ведра жена с късо подстригана черна коса и големи бижута отвори вратата.

– Намери ли нещо, Нат?

Служителката ги покани да влязат и завъртя екрана на компютъра си така, че да могат и те да виждат.

– Иън Франсис Питърсън – започна тя, – роден на дванадесети април 1965-а. Предишни провинения: шофиране в нетрезво състояние, нападение и нанасяне на тежки телесни повреди, в момента е обект на ограничителна заповед.

– Дали случайно не е срещу жена на име Дженифър? Попита Кейт, но Натали поклати глава.

– Мари Уокър. Помогнахме ѝ да напусне Питърсън след шест години систематичен тормоз. Тя повдигна обвинение, но той се измъкна. Ограничителната заповед беше издадена от гражданския съд и още е в сила.

– Някаква история преди Мари?

– Не и с партньорки, но преди десет години е бил смъмрен за побой. Над майка си.

Рей усети в гърлото му да се надига жлъчка.

– Мислим, че Питърсън е женен за жената, отговорна за случая на Джейкъб Джордан – обясни той. Натали стана и отиде до стената, която беше пълна със сиви метални шкафове за папки. Издърпа едно чекмедже и започна да преглежда съдържанието му.

– Ето го – каза тя. – Това е всичко, с което разполагаме за Дженифър и Иън Питърсън, и съвсем не е приятно четиво.

45

Изложбите, които организираше, бяха изключително скучни. Всеки път местата бяха различни: преобразени складове, ателиета и магазини, но хората винаги бяха едни и същи: декламиращи либерали с цветни шалове. Жените бяха космати и своеволни, а мъжете – блудкави и под чехъл. Дори на виното му липсваше индивидуалност.

През седмицата на ноемврийската ти изложба беше особено непоносима. Помогнах ти да отнесеш фигурите си до склада три дни по-рано и ти прекара останалото време там, в подготовка.

– Колко може да ти отнеме да подредиш няколко скулптури? – попитах те аз, когато втора вечер поред се върна късно.

– Ние разказваме история – обясни ми ти. – Гостите ще се движат из помещението от една скулптура на друга и те трябва да им говорят по правилния начин.

Засмях се.

– Трябва да се чуеш! Големи глупости. Просто се увери, че табелката с цената е хубава и се вижда ясно, това е всичко, което е от значение.

– Не е нужно да идваш, ако не желаеш.

– Не ме ли искаш? – Погледнах те подозрително. Очите ти бяха светнали малко повече от обикновено, брадичката ти беше по-предизвикателна от обичайното. Зачудих се какво беше предизвикало такава внезапна joie de vivre[28].

– Просто не искам да те отегчавам. Ще се справим.

Ето го: не можех да разпозная блясъка в очите ти.

– Ние? – попитах аз и повдигнах едната си вежда.

Ти се изнерви. Обърна се и се престори, че си много заета с миенето на съдовете.

– Филип. От изложбата. Той е кураторът[29].

Започна да бършеш с парцал вътрешната част на тиган, който бях оставил да изсъхне. Застанах зад теб, затиснах те между тялото си и мивката, за да изравня уста с ухото ти.

– О, той е кураторът значи? Така ли го наричаш, докато те чука?

– Няма такова нещо – отвърна ти. От бременността насам беше започнала да ми говориш с един особен тон. Беше изключително спокоен, тон, който можеш да използваш с пищящо дете или ненормален човек. Ненавиждах го. Мръднах се съвсем малко назад и те чух как въздъхна, след което те натиснах отново. От звука, който издаде, предположих, че ти е трудно да дишаш, и ти се хвана с две ръце за мивката в опит да възстановиш дишането си.

– Не чукаш Филип? – Изплюх думите върху врата ти.

– Не чукам никого.

– Е, определено не чукаш мен – казах аз, – поне не напоследък. – Усетих те как се напрегна и веднага разбрах, че очакваш да пъхна ръка между краката ти, дори го желаеше. Едва не съжалих, че трябва да те разочаровам, но кльощавият ти задник не ми беше особено привлекателен по това време.

В деня на изложбата бях в спалнята ни, когато се качи, за да се преоблечеш. Поколеба се.

– Не е нещо, което не съм виждал преди – казах ти аз. Намерих чиста риза и я закачих на вратата на гардероба, а ти сложи тоалета си на леглото. Наблюдавах те, докато сваляше долнището на анцуга и сгъна пуловера си за утре. Носеше бял сутиен и бикини в същия цвят и се зачудих дали не си го избрала умишлено, за да изпъква синината на бедрото ти. Отокът все още личеше и когато седна на леглото, потръпна, като че ли искаше да подчертаеш нещо. Облече си широки памучни панталони и огромна риза от същата материя, която увисна върху кокалестите ти рамене. Избрах ти огърлица с големи зелени мъниста от поставката на тоалетната ти масичка.

– Да ти я сложа ли?

Поколеба се, но седна на малкия стол. Вдигнах ръце над главата ти и задържах огърлицата пред теб. Ти си прибра косата. Придвижих ръце зад врата ти и притиснах украшението в него за частица от секундата. Усетих как се напрегна. Засмях се и закопчах клипса.

– Красота – казах аз. Наведох се и те погледнах в огледалото. – Опитай да не се правиш на глупачка, Дженифър. Винаги се унижаваш на подобни събития, като пиеш прекалено много и започнеш да се подмазваш на гостите.

Изправих се, за да си облека ризата, и си избрах розова вратовръзка за нея. Сложих си сакото и се погледнах в огледалото, доволен от онова, което видях в него.

– Ти ще караш – казах аз, – защото няма да пиеш.

На няколко пъти ти бях предложил да ти купя нова кола, но ти държеше да запазиш старата си, очукана фиеста. Едва се събирах в нея, но нямах намерение да ти позволявам да караш аудито ми, след като го одраска в опит да паркираш. Седнах в мръсния ти автомобил и ти позволих да ме отведеш на изложбата.

Когато пристигнахме, около бара вече се беше събрала тълпа от хора и в помещението се разнесоха тихи хвалебствия по твой адрес. Някой изръкопляска и другите се присъединиха към него, макар че имаше прекалено малко хора, за да си помислиш, че те аплодират. Резултатът беше истинско унижение.

Подаде ми чаша шампанско и взе една за себе си. Мъж с тъмна, чуплива коса дойде при нас и от начина, по който заискриха очите ти, разбрах, че това е Филип.

– Джена! – Целуна те по двете бузи и видях как ръката ти докосна неговата за толкова кратко, че вероятно си помисли, че не съм забелязал. Толкова кратко, че можеше да мине за случайност. Но аз знаех, че не е.

Представи ме и Филип се ръкува с мен.

– Трябва много да се гордеете с нея.

– Съпругата ми е изключително талантлива – отвърнах аз. – Естествено, че се гордея с нея.

Последва кратко мълчание, преди мъжът да проговори отново.

– Съжалявам, но се налага да ви отнема Джена, за да я представя на някои хора. Има голям интерес към работата ѝ и... – Филип млъкна, потърка палеца и показалеца си и ми намигна.

– Въобще нямам намерение да заставам на пътя на бъдещите продажби – отвърнах аз.

Наблюдавах ви, докато обикаляхте галерията заедно, ръката на Филип не напусна гърба ти дори за миг, и в този момент осъзнах, че имате връзка. Не знам как изтърпях остатъка от изложбата, но погледът ми не се отдели от теб през цялото време. Когато шампанското свърши, започнах да пия вино и останах на бара, за да си спестя постоянното ходене до него. Не отделях очи от теб. На лицето ти грееше усмивка, която вече не виждах, и за момент си спомних момичето в онова кафене преди толкова много години, което се смееше с приятелите си. Вече не се смееше.

Бутилката ми привърши и аз си поръчах още една. Служителите зад бара си размениха погледи, но изпълниха поръчката ми. Хората започнаха да си тръгват. Наблюдавах те, докато ги изпращаше: някои целуваше, с други просто си разменяхте ръкостискания. Никой не получаваше топло отношение като твоя куратор. Когато останаха само шепа гости, дойдох при теб.

– Време е да си вървим.

Почувства се неудобно.

– Не мога да си тръгна, Иън, все още има хора. А и трябва да помогна с почистването.

Филип се намеси:

– Джена, няма проблем. Бедничкият Иън едва те вижда, вероятно иска да отпразнувате подобаващо. Аз ще затворя, а утре можеш да дойдеш да си прибереш скулптурите. Постигнахме голям успех – добра работа! – Целуна те по бузата, само веднъж този път, но гневът в мен заплашваше да изригне, беше ми невъзможно да говоря.

Ти кимна. Изглеждаше разочарована от Филип: може би се надяваше да те помоли да останеш? Да ме отпрати и да те задържи тук? Хванах ръката ти и я стиснах здраво, докато продължаваше да говориш с него. Знаех, че няма да кажеш нищо, и бавно започнах да стягам хватката си, докато хрущялът ти не се плъзна под пръстите ми.

Най-накрая Филип свърши. Протегна ръка, за да се ръкува с мен и аз трябваше да те пусна. Чух те да издишаш и видях как се хвана за ръката.

– Радвам се, че се запознахме, Иън – каза Филип. Очите му се стрелнаха към теб, преди отново да се върнат на мен. – Грижи се за нея, става ли?

Зачудих се какво ли си му казала.

– Винаги го правя – отвърнах спокойно аз.

Тръгнах към изхода и те хванах за лакътя. Забих палец в плътта ти.

– Нараняваш ме – промърмори под носа си. – Хората може да видят.

Не знам откъде ти дойде този глас, но не го бях чувал преди.

– Как смееш да ме правиш на глупак? – изсъсках аз. Тръгнахме по стълбите и подминахме една двойка, която ни се усмихна любезно. – Флиртуваше с него пред очите на всички, цяла вечер го докосваше, целуваше се с него! – Не се опитвах да сдържам гласа си и когато излязохме на паркинга, той проехтя в нощта. – Чукаш се с него, нали?

Не ми отговори и мълчанието ти ме разгневи още повече. Сграбчих ръката ти и я извих зад гърба ти. Извивах я все повече и повече, докато не пропищя.

– Доведе ме тук, за да ме направиш на палячо, нали?

– Не съм! – Сълзите закапаха върху ризата ти.

Юмрукът ми се стегна по собствена воля, но точно когато почувствах трепет в предмишницата си, мина някакъв човек.

– Добър ден – поздрави ни той.

Застинах и стоях така, докато стъпките му не заглъхнаха.

– Влизай в колата.

Отвори вратата на шофьора и влезе вътре. Направи три опита да вкараш ключа в запалителя и да го завъртиш. Часът беше едва четири, но вече бе станало тъмно. Валеше и всеки път, в който се разминаваше с някоя кола, фаровете ѝ те караха да премигваш. Все още плачеше и потърка нос с ръка.

– Виж се на какво приличаш – казах аз. – Филип знае ли, че си такава? Сополива, жалка мишка?

– Не спя с Филип – отвърна ми ти. Оставяше пауза между всяка дума, за да подчертаеш изреченото и аз ударих с юмрук таблото.

Ти потрепери.

– Не съм негов тип – заяви. – Той е...

– Не ми говори така, все едно съм идиот, Дженифър! Не съм сляп. Мога да видя какво се случва между вас.

Натисна рязко спирачката пред един червен светофар, след което стъпи рязко на газта, когато светна зелено. Извъртях се в седалката си, за да мога да те наблюдавам. Исках да разчета лицето ти, да разбера какво мислиш. Дали мислиш за него. Според мен го правеше, макар че се опитваше да го прикриеш.

Веднага, след като се приберяхме у дома, щях да те науча. Веднага, след като се приберяхме, щях да те накарам да спреш да мислиш изцяло.

46

Бристълският кралски съд е по-стар от Съда на магистратите и тържествеността е наслоена в покритите му с дървена ламперия коридори. Разсилните се движат чевръсто наоколо, влизат и излизат от съдебната зала, черните им роби се веят и карат листовете по банките да хвърчат, когато минават покрай тях. Тишината е обезпокоителна, също като в библиотека, където забраната за говорене те кара да се разпищиш, и аз притискам силно длани върху очите си. Когато ги махам, съдебната зала се размазва. Ще ми се да си остане така: размазаните краища и мъгливите форми изглеждат по-малко застрашителни, по-несериозни.

Сега, когато съм тук, съм изплашена. Смелостта, с която чаках този ден, се е изпарила и макар да съм ужасена от онова, което Иън ще ми стори, ако си тръгна като свободна жена, перспективата да вляза в затвора е също толкова ужасяваща. Стискам ръце една в друга и забивам нокти в кожата на лявата си длан. Умът ми се изпълва с екот на приближаващи стъпки върху метални пътеки, тесни легла в сиви килии с толкова дебели стени, че никой няма да чуе писъците ми. Усещам остра болка в дланта си и виждам, че ми е потекла кръв, и когато я избърсвам, тя оставя розово петно върху опакото на ръката ми.

Мястото, на което съм седнала, може да побере още няколко души; има два реда столове, които са захванати с болтове за пода и приличат на седалки в киносалон. Странна стъклена стена огражда три от страните и аз се размърдвам в стола си, когато съдебната зала започва да се пълни с хора. Има много повече зрители от предварителното ми изслушване. На лицата им го няма миловидното любопитство на магистратските tricoteuses, само жестоката омраза на онези, които търсят правосъдие. Един мургав мъж с кожено яке, което е два пъти по-голямо за размерите му, се навежда напред от мястото си. Не сваля очи от мен и устата му се изкривява в тих гняв. Започвам да плача, а той клати глава и обръща устни в знак на отвращение.

Снимката на Джейкъб е в джоба ми и аз плъзгам ръка в него, намирам ъглите ѝ с пръсти.

Адвокатските екипи са се увеличили: всеки – защитата и обвинението, разполагат с няколко души зад себе си, седнали са зад бюра, навели са се един над друг и си шепнат нещо. Разсилните и адвокатите са единствените, които се чувстват комфортно тук. Шегуват се помежду си на висок глас и аз се чудя защо в съдебната зала се позволява подобно поведение; защо системата толкова усърдно се опитва да отчужди онези, които се нуждаят от нея. Вратата се отваря и нова вълна от хора влиза през нея, те са тревожни и колебливи. Дъхът ми спира, когато виждам Аня. Тя сяда на предния ред до мъжа с коженото яке, който я хваща за ръката.

Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.

Единственото празно място в съдебната зала е това на журито; дванадесетте стола са излишни. Представям си ги заети от мъже и жени, които изслушват фактите, наблюдават ме как говоря, решават каква е вината ми. Спестявам им това, спестявам им въпросите дали са взели правилното решение, спестявам болката на Аня смъртта на сина ѝ да се обсъжда в съдебната зала. Рут Джеферсън обяснява, че това е в моя полза: съдиите гледали по-снизходително на онези, които им спестяват съдебните разходи по делата.

– Съдът да стане.

Съдията е стар, историите на хиляди семейства са изписани на лицето му. Зоркият му поглед оглежда цялата зала, но не се спира върху мен. Аз съм поредната глава в една кариера, изпълнена с трудни решения. Чудя се дали вече е взел решение за мен – дали вече знае колко време ще лежа.

– Ваша чест, Короната открива делото срещу Джена Грей... – Съдебната помощница чете от лист хартия, гласът ѝ е ясен и равен. – Госпожице Грей, обвинена сте в причиняване на смърт поради опасно шофиране, за напускане на местопрестъплението и неуведомяване на властите за злополуката. – Жената ме поглежда. – Как пледирате?

Притискам ръка към снимката в джоба ми.

– Виновна.

Разнася се приглушено хлипане зад мен.

Сърцето ѝ е разбито.

– Моля седнете.

Прокурорът се изправя. Вдига гарафа от масата пред себе си и налива бавно и преднамерено от нея. Звукът от водата, която напълва чашата, е единственият, който се чува в залата, и когато всички погледи се насочват към него, той започва.

– Ваша чест, обвиняемата пледира, че е виновна за причиняването на смъртта на петгодишния Джейкъб Джордан. Тя призна, че шофирането ѝ през онази нощ на късния ноември съвсем не е било на изискуемото за един нормален човек ниво. Полицейското разследване е показало, че автомобилът на госпожица Грей е напуснал пътя и се е качил на бордюра непосредствено преди злополуката и че е шофирала със скорост между шейсет и два и шейсет и осем километра в час – много над ограничението от петдесет километра в час.

Стискам ръце една в друга. Опитвам се да дишам бавно, равномерно, но в гърдите ми се е образувала буца и ми е трудно да го правя. Ударите на сърцето ми ехтят в главата ми и затварям очи. Дъждът пада върху предното стъкло, чувам писъка – моя писък – и виждам малкото момченце на пътя; бяга, обръща се да извика нещо на майка си.

– След това, Ваша чест, след като блъска Джейкъб Джордан, и – както се предполага – го убива на място, обвиняемата не спира. – Прокурорът оглежда съдебната зала, ораторството му е похабено, защото няма жури, което да впечатли. – Не е слязла от колата. Не се е обадила за помощ. Не е предложила да помогне, нито е показала угризения. Вместо това обвиняемата е избягала и изоставила петгодишния Джейкъб в ръцете на травматизираната му майка.

Помня как беше приклеклана до сина си, палтото ѝ почти го покриваше, предпазваше го от дъжда. Фаровете на колата улавяха всеки детайл и аз покрих уста с ръцете си, бях прекалено уплашена, за да дишам.

– Можете да си представите, Ваша чест, че подобна реакция се дължи на шок. Че вероятно обвиняемата се е паникьосала и е избягала, и че минути по-късно, вероятно часове – може би дори ден – би се осъзнала и би сторила правилното нещо. Но, Ваша чест, вместо това обвиняемата е напуснала местопрестъплението, скрила се е в някакво село на сто и шестдесет километра оттук, където никой не я познава. Не се е предала. Може и да пледира днес, че е виновна, но подобно пледиране е родено от безизходицата, в която се намира, и Короната моли с цялото си уважение, това да бъде взето под внимание, когато се решава каква ще е присъдата.

– Благодаря ви, господин Ласитър. – Съдията си води бележки в малка тетрадка. Прокурорът се покланя с глава и отмята робата си, преди да се върне на мястото си. Дланите ми се изпотяват. В участъка за зрителите се надига вълна на омраза.

Адвокатката ми събира книжата си. Въпреки самопризнанието ми, въпреки осъзнаването, че трябва да платя за случилото се, изведнъж ми се приисква Рут Джеферсън да защитава моя ъгъл. Стомахът ми започва да се бунтува, защото разбирам, че това е последният ми шанс да говоря. Само след малко съдията ще издаде присъдата ми и ще е прекалено късно.

Рут Джеферсън тръгва да се изправя, но преди да успее да го стори, вратите на съдебната зала се отварят с трясък. Съдията вдига поглед раздразнен, неодобрението му е очевидно.

Патрик изглежда толкова не на място тук, че за момент не го разпознавам. Той ме поглежда, разтърсен е от гледката – окована с белезници и зад стъклена бариера. Какво търси той тук? Виждам, че мъжът с него е инспектор Стивънс, който кима едва към съдията, преди да се запъти към центъра на съдебната зала, където се навежда над прокурора и му шепти нещо.

Онзи го слуша внимателно. Пише нещо в бележника си, след което го подава през дългата пейка към Рут Джеферсън. Наляга тежка тишина, като че ли всички са затаили дъх.

Адвокатката ми прочита бележката и бавно става на крака.

– Ваша чест, имам ли вашето позволение за кратко прекъсване?

Съдия Кинг въздиша.

– Госпожо Джеферсън, нужно ли е да ви напомням колко много дела имам този следобед? Имахте на разположение шест седмици, за да се консултирате с клиентката си.

– Моля за извинение, Ваша чест, но се е появила информация, която може да смекчи вината на клиентката ми.

– Много добре. Имате петнадесет минути, госпожо Джеферсън, след които очаквам да осъдя клиентката ви.

Мъжът кима към съдебната помощница.

– Съдът да стане – призовава тя.

Съдия Кинг напуска залата и охранителят ме отвежда отново долу.

– Какво става? – питам го аз.

– Само Бог знае, скъпа, но всеки път е едно и също. Нагоре-надолу, като проклето йо-йо.

Мъжът ме придружава до задушната стая, в която разговарях с адвокатката си преди по-малко от час. Веднага след нас пристига Рут Джеферсън, след нея идва и инспектор Стивънс. Рут започва да говори, преди вратата да се е затворила зад тях.

– Осъзнавате ли, госпожице Грей, че изопачаването на фактите не е нещо, на което се гледа с добро око в съда?

Не отговарям нищо и адвокатката сяда. Прибира кичур тъмна коса под перуката си.

Инспектор Стивънс бърка в джоба си и оставя паспорт на масата. Не е нужно да го отварям, за да позная, че е моят. Поглеждам първо него, после ядосаната ми защитничка и докосвам документа с ръка. Помня, че попълних формата за промяна на името преди сватбата ни. Променях подписа си стотици пъти и постоянно питах Иън кой изглежда по-зрял, по-подходящ за мен. Когато паспорта ми пристигна, беше първото реално доказателство за промяната на статута ми и не можех да чакам да го покажа на летището. Инспектор Стивънс се навежда напред и слага ръце на масата, лицето му се изравнява с моето.

– Не е необходимо повече да го прикриваш, Дженифър?

Потръпвам.

– Моля ви, не ме наричайте така.

– Разкажи ни какво се случи.

Не казвам нищо.

Инспектор Стивънс говори тихо, спокойствието му ме кара да се чувствам в безопасност, да се чувствам разумна.

– Няма да му позволим да те нарани отново, Джена.

Значи знаят. Изпускам дълга въздишка и поглеждам първо към инспектор Стивънс, а после и към Рут Джеферсън. Изведнъж се чувствам изтощена. Мъжът отваря кафява папка, на която пише Питърсън, фамилията ми по мъж. Фамилията на Иън.

– Има доста обаждания – казва инспекторът. – Съседи, доктори, случайни минувачи, но никога от теб, Джена. Никога не си ни се обаждала. Когато сме идвали, не си искала да говориш с нас. Не си повдигала обвинения. Защо не си ни позволила да ти помогнем?

– Защото щеше да ме убие – отвръщам аз.

Следва кратко мълчание, преди инспектор Стивънс да продължи:

– Кога те удари за първи път?

– Това има ли връзка с делото? – пита Рут и поглежда часовника си.

– Да – отвръща рязко мъжът и жената се обляга в стола си с присвити очи.

– Започна в нощта след сватбата ни. – Затварям очи и си спомням болката, която се появи от нищото, както и срама, че бракът ми се е провалил още преди да е започнал. Помня колко нежен беше Иън, когато се върна, колко нежно се погрижи за размазаното ми лице. Казах, че съжалявам, и продължих да го казвам още седем години.

– Кога отиде в убежището на Грантъм Стрийт?

Изненадана съм колко много знае.

– Никога не съм ходила там. В болницата видяха синините ми и ме попитаха как върви бракът ми. Не им разкрих нищо, но ми дадоха визитна картичка и ми казаха, че мога да отида, когато поискам, че ще бъда в безопасност там. Не им повярвах – как можех да съм в безопасност толкова близо до Иън? – но запазих визитката. Почувствах, че не съм съвсем сама.

– Никога ли не си се опитвала да избягаш? – пита ме инспектор Стивънс. В погледа му пламти едва прикрит гняв, но той не е насочен към мен.

– Много пъти – отвръщам аз. – Иън отиваше на работа и аз започвах да си опаковам нещата. Обикалях къщата и събирах спомени, вземах онова, от което наистина имах нужда. Слагах всичко в колата – тя все още беше моя, разбирате.

Инспектор Стивънс клати глава, не разбира.

– Все още беше регистрирана на моминското ми име. Не нарочно в началото – беше едно от нещата, които бях забравила да направя, когато се оженихме – но по-късно това стана наистина важно. Иън притежаваше всичко друго – къщата, бизнеса... Започнах да се чувствам, все едно не съществувам вече, все едно се бях превърнала в едно от неговите притежания. Така че никога не пререгистрирах колата. Дреболия, знам, но... – свивам рамене. – Опаковах всичко и след това просто внимателно разопаковах и връщах нещата по местата им. Всеки път.

– Защо?

– Защото той щеше да ме намери.

Инспектор Стивънс разгръща листовете в папката. Тя е изумително дебела и въпреки това в нея се съдържат единствено случаите, за които полицията е уведомена. Счупените ребра и сътресенията, които трябва да бъдат лекувани в болницата. За всяко нараняване там има поне още десет.

Рут Джеферсън посочва към папката.

– Може ли?

Инспектор Стивънс ме поглежда и аз кимам. Подава ѝ я и тя започва да я разлиства.

– След злополуката си избягала – казва той. – Какво се промени?

Поемам си дълбоко въздух. Иска ми се да кажа, че съм намерила кураж, но, разбира се, въобще не беше така.

– Иън ме заплаши – обяснявам тихичко аз. – Каза ми, че ако някога отида в полицията – че ако някога кажа нещо на някого за случилото се – ще ме убие. Знаех, че е сериозен. Онази нощ, след злополуката, ме преби толкова жестоко, че не можех да стоя от болка. След това ме влачи до банята, изправи ме на крака и пъхна ръката ми под чешмата. Пусна гореща вода върху нея и аз припаднах от болката. След това ме влачи до ателието ми. Накара ме да гледам как руши всичко – всичко, което някога бях направила.

Не мога да погледна към инспектор Стивънс. Едва успявам да изрека думите.

– Тогава Иън изчезна. Не знам къде. Прекарах първата нощ на пода в кухнята, след това допълзях догоре и си легнах в леглото, молех се да умра, за да не може, когато се върне, да ме нарани отново. Но той не се върна. Нямаше го с дни и аз постепенно се оправях. Започнах да си фантазирам, че е изчезнал завинаги, но не беше взел нищо със себе си, така че знаех, че по някое време ще се върне. Осъзнах, че ако остана с него, един ден просто ще ме убие. Тогава си тръгнах.

– Разкажи ми какво се случи с Джейкъб.

Пъхам ръка в джоба си и докосвам снимката.

– Скарахме се. Имах изложба – най-голямата от всички – и прекарах дни в подготовката ѝ с куратора, мъж, на име Филип. Събитието беше дневно, но това не попречи на Иън да се напие. Обвини ме, че имам връзка с Филип.

– Така ли беше?

Почервенявам заради личния въпрос.

– Филип е гей – отвръщам, – но Иън не искаше да повярва. Плачех и не можех да виждам пътя добре. Валеше и фаровете на другите коли ми светеха в очите. Той ми крещеше, наричаше ме курва и уличница. Минах през Фишпондс, за да избегна трафика, но Иън ме накара да отбия. Удари ме и ми взе ключовете, въпреки че беше толкова пиян, че не можеше да стои на краката си. Караше като някакъв маниак, през цялото време ми крещеше как щял да ми даде урок. Минавахме по улиците на квартала, а Иън караше все по-бързо и по-бързо. Бях ужасена. – Извивам ръце една около друга в скута си.

– Тогава забелязах детето. Изпищях, но Иън въобще не намали. Ударихме го и видях как майка му падна до него, все едно бяхме ударили и нея. Опитах се да изляза от колата, но Иън заключи вратите и даде назад. Не ми позволи да се върна. – Поемам си глътка въздух и когато я изпускам, излиза под формата на скимтене.

В малката стая настава тишина.

– Иън уби Джейкъб – казвам аз. – Но се чувствам така, все едно съм го убила аз.

47

Патрик шофира внимателно. Подготвям се за хиляди въпроси, но той не проговаря, докато бристълският небосвод не остава далеч зад нас. Градовете отстъпват място на зелени полета и назъбената линия на брега се появява пред нас. Спътникът ми се обръща към мен:

– Можеше да отидеш в затвора.

– Такова ми беше намерението.

– Защо? – Не звучи осъдително, просто е объркан.

– Защото някой трябва да плати за случилото се – обяснявам му аз. – Някой трябва да бъде осъден, за да може майката на Джейкъб да спи през нощите и да смята, че е било платено за живота на сина ѝ.

– Но не ти, Джена.

Преди да си тръгнем, попитах инспектор Стивънс какво ще кажат на майката на Джейкъб, която внезапно беше изправена пред провала на делото на жената, отговорна за убийството на сина ѝ.

– Ще почакаме, докато не го арестуваме – обясни ми той, – след това ще ѝ кажем.

Осъзнавам, че постъпката ми ще я накара да преживее всичко отново.

– В кутията с паспорта ти – започва да говори неочаквано Патрик – видях... видях бебешка играчка. – Млъква, не допълва с думи въпроса си.

– Принадлежеше на сина ми – отвръщам аз. – Бен. Бях ужасена, когато разбрах, че съм бременна. Помислих си, че Иън ще е бесен, но всъщност беше във възторг. Каза, че бебето ще промени всичко, и макар да не го беше изричал на глас, бях сигурна, че съжалява за начина, по който се е държал с мен. Помислих си, че едно дете може да се окаже повратна точка за нас, че ще накара Иън да осъзнае, че можем да бъдем щастливи заедно. Като семейство.

– Но не е станало така.

– Не – отвръщам аз, – не стана. В началото правеше абсолютно всичко за мен. Гледаше ме като писано яйце и постоянно ми казваше какво трябва и не трябва да ям. С порастването на корема ми стана по-отчужден. Все едно ненавиждаше бременността ми, все едно я презираше. В седмия месец изгорих една от ризите му, докато я гладех. Аз си бях виновна – вдигнах телефона и се разсеях, осъзнах се едва когато вече беше станало късно. Иън побесня. Удари ме силно в стомаха и аз прокървих.

Патрик отбива колата встрани и изключва двигателя. Аз съм се вторачила навън през предното стъкло, земята наоколо е мръсна. Кошчето за боклук е препълнено и на вятъра танцуват опаковки от най-различни неща.

– Иън се обади на линейка. Каза им, че съм паднала. Не мисля, че му повярваха, но какво можеха да сторят? Кървенето спря, докато стигнахме в болницата, но знаех, че е умрял, още преди да ме прегледат. Почувствах го. Предложиха ми Цезарово сечение, но не исках да ми го отнемат по този начин. Исках да го родя.

Патрик протяга ръце към мен, но не мога да ги докосна и той отново ги връща на седалката си.

– Дадоха ми лекарства, за да предизвикат контракции и чаках в отделението като всички други жени. Минахме през всичко заедно: ранните болки, газ и въздух[30], проверките от акушерките и докторите. Само дето моето дете беше мъртво. Когато най-накрая ме отведоха да раждам, жената до мен ми помаха и ми пожела успех. Иън стоя до мен по време на раждането и макар да го мразех за това, което стори, държах ръката му, докато напъвах, и му позволих да ме целуне по челото, защото кого другиго си имах? Всичко, за което можех да мисля, беше онази риза. Ако не я бях изгорила, Бен все още щеше да е жив.

Започвам да се треса и притискам длани в коленете си, за да се съвзема. Седмици след смъртта на бебето тялото ми се опитваше да ме заблуди, че съм майка. От зърната ми течеше кърма и затова стоях под душа и ги стисках, за да освободя напрежението, сладката миризма на мляко се носеше наоколо, въпреки горещата вода. Веднъж вдигнах глава и видях Иън да ме наблюдава през вратата на банята. Коремът ми все още беше закръглен от бременността, кожата ми беше разширена и отпусната. Подутите ми гърди бяха осеяни със сини вени и от тях по тялото ми течеше кърма. Видях погнусата, изписана на лицето му, преди да се обърне.

Опитах се да говоря с него за Бен. Само веднъж, когато болката от загубата му беше толкова силна, че едва можех да стоя на краката си. Имах нужда да споделя мъката си с някого – с когото и да е – а тогава нямах никой друг. Прекъсна ме по средата на изречението.

– Никога не се е случвало – отвърна той. – Това бебе никога не е съществувало.

Бен може и да не бе поел нито глътка въздух, но той живя. Живя вътре в мен, дишаше моя въздух, ядеше моята храна и беше част от мен. Никога повече не проговорих за него.

Не мога да погледна Патрик. Сега, след като започнах да говоря, не мога да се спра и думите се прескачат една друга през устата ми.

– Настъпи ужасна тишина, когато се роди. Някой каза часа и го сложиха нежно в ръцете ми, все едно не искаха да го наранят, и ни оставиха насаме с него. Лежах там векове наред, гледах лицето му, миглите му, устните му. Погалих ръчичката му и си представих как ме стиска за пръстите, но най-накрая дойдоха и ми го взеха. Изпищях. Стисках го, докато не ми дадоха успокоително. Не исках да спя, защото знаех, че когато се събудя, отново щях да съм сама.

Спирам да говоря, поглеждам към Патрик и виждам сълзи в очите му, но когато се опитвам да го успокоя, да му кажа, че съм добре, аз също заплаквам. Прегръщаме се в колата, спряна отстрани на пътя, докато слънцето не започва да се скрива, след което поемаме към дома.

Патрик паркира на паркинга на караванния парк и ме изпраща по пътеката до вилата. Наемът е платен до края на месеца, но забавям крачка, когато чувам думите на Йестин в главата си и си спомням отвращението му, когато ми каза да се махам.

– Обадих му се – съобщава ми Патрик, прочел мислите ми. – Обясних му всичко.

Патрик е спокоен и нежен, все едно аз съм някоя пациентка, която се възстановява от тежка болест. Чувствам се в безопасност, ръката ми е в неговата.

– Ще доведеш ли Бо? – питам го, когато доближаваме вилата.

– Ако желаеш.

Кимам.

– Просто искам всичко да е отново нормално. – Докато го изричам, осъзнавам, че нямам представа какво е нормално.

Патрик дърпа завесите и ми прави чай. Когато всичко е както трябва, ме целува нежно по устните и тръгва. Оглеждам спомените си от живота ми тук, на плажа: снимките и раковините и купичката за вода на Бо на пода в кухнята. Тук се чувствам повече у дома си, отколкото някога в Бристъл.

По навик посягам към копчето на настолната лампа до мен. Тя осигурява единствената светлина долу и къпе стаята в топло кайсиево сияние. Изключвам я и се потапям в мрака. Чакам, но ритъмът на сърцето ми е нормален, дланите ми са сухи, по гърба ми не се разхождат студените пръсти на страха. Усмихвам се: вече не се страхувам.

48

– И няма съмнение, че това е правилният адрес? – Рей насочи въпроса си към Дребния, но погледна и към присъстващите в помещението. Два часа след като напусна Кралския съд, той събра екип, а сержантът поиска от следствието да му осигурят адреса на Иън Питърсън.

– Съвсем не, шефе – отвърна Дребния. – В регистъра на избирателите е записан на Албъркъм Терас 72, което се потвърждава и от регистрацията на шофьорската му книжка. Преди два месеца на Питърсън са му отнети три точки за превишена скорост и са изпратили книжката му на този адрес.

– Добре – съгласи се Рей, – тогава да се надяваме, че си е у дома. – Обърна се към събрания екип, който започваше да се изнервя. – Арестът на Питърсън е от изключителна важност, не само за разрешаването на случая Джордан, но и за осигуряването на безопасността на Джена. Цялата история е предхождана от дълъг период на домашно насилие, който е завършил с напускането от Джена на Питърсън след злополуката.

Офицерите в помещението закимаха, на лицата им беше изписана мрачна решителност. Всички знаеха що за човек е Иън Питърсън.

– Полицейските данни сочат – съвсем логично – че има куп предупреждения за насилие – обясни Рей, – както и предишни присъди за шофиране в нетрезво състояние и непристойно поведение. Не искам да поемам никакви рискове с него, така че влизаме, слагаме му белезниците и излизаме. Ясен ли съм?

– Да – отвърнаха в хор всички.

– Тогава да вървим.

Албъркъм Терас беше обикновена улица с тесни тротоари и прекалено много паркирани коли. Единственото различно между номер 72 и останалите бяха спуснатите на всички прозорци завеси.

Рей и Кейт паркираха на съседната улица и изчакаха потвърждение, че част от екипа е завардил задния вход на къщата на Питърсън. Жената изключи двигателя. Двамата стояха в мълчание, чуваше се единствено пукането на изстиващия автомобил.

– Добре ли си? – попита Рей.

– Аха – отвърна Кейт. На лицето ѝ беше изписана мрачна решителност, която по никакъв начин не разкриваше как се чувства тя. Инспекторът имаше чувството, че във вените му тече огън. След малко този адреналин щеше да му помогне да си свърши работата, но сега просто стоеше тук. Почука с крак педала на съединителя и погледна отново към Кейт.

– Сложи ли си жилетката?

В отговор жената удари със свит юмрук гърдите си и инспекторът чу тъпия звук от бронежилетка под пуловера ѝ. Ножовете се криеха лесно и още по-лесно се използваха. Рей беше виждал много подобни случаи, за да поема рискове. Провери палката и спрея под якето си и се успокои, когато се увери, че са там.

– Стой близо до мен – каза ѝ. – Ако извади оръжие, веднага изчезвай.

Кейт повдигна вежди.

– Защото съм жена ли? – Изпръхтя подигравателно. – Ще изчезна, когато изчезнеш и ти.

– Майната ѝ на политическата коректност, Кейт! – Рей удари с длан волана. Млъкна и погледна навън към празната улица. – Не искам да те нарани.

Преди някой от двама им да успее да каже нещо, слушалките им изпращяха.

– Шест-нула, началство.

Всички от екипа бяха по местата си.

– Разбрано – отвърна Рей. – Ако се опита да избяга през задната врата, не му позволявайте. Ние ще минем през предната.

– Разбрано – дойде отговорът и инспекторът погледна към Кейт.

– Готова ли си?

– Както винаги.

Заобиколиха единия край на къщата и внимателно доближиха предната врата. Рей почука и се надигна на пръсти, за да погледне през малкото прозорче над чукалото.

– Виждаш ли нещо?

– Не. – Почука отново и звукът проехтя по празната улица.

Кейт заговори в радиото си:

– Танго Чарли 461 към Контрол, искам да говоря с Браво Фокстрот 275.

– Давай.

– Някаква следа от движение? – попита тя двамата офицери в задната част на къщата.

– Не.

– Разбрано. Стойте на линия.

– Добре.

– Благодаря за свръзката, Контрол. – Кейт прибра радиостанцията отново в джоба си и се обърна към Рей. – Време е за големия червен ключ.

Наблюдаваха как екипът по влизанията донесе голям червен таран. Последва мощен удар и наоколо се разхвърчаха трески. Вратата се отвори и се блъсна в стената на тесен коридор. Рей и Кейт стояха отзад, а офицерите от екипа им нахлуха в къщата и се разпръснаха по двойки, за да покрият всички стаи.

– Чисто!

– Чисто!

– Чисто!

Рей и Кейт ги последваха вътре, държаха си очите отворени и чакаха потвърждение, че Питърсън е бил намерен. Бяха минали едва две минути, когато сержантът на екипа слезе по стълбите и поклати глава.

– Няма радост, началство – каза мъжът на Рей. – Мястото е чисто. Спалнята е опразнена – в гардероба няма нищо, както и в банята. Като че ли е избягал.

– Мамка му! – Рей стовари юмрук върху парапета на стълбището. – Кейт, обади се на мобилния на Джена. Попитай я къде се намира и ѝ кажи да стои на линия. – Инспекторът закрачи към колата си и детективката го последва тичешком, за да не изостава.

– Изключен е.

Рей се качи в колата и запали двигателя.

– Къде отиваме? – попита Кейт, докато си слагаше колана.

– Уелс – отвърна мрачно инспекторът.

Докато шофираше, излайваше инструкциите си към детективката:

– Обади се на следствието да изровят всичко за Питърсън. Свържи се с полицията в Оксфорд и ги накарай да пратят някой при Ив Манинг: вече я заплаши веднъж и има шанс да се върне отново. Обади се в Южен Уелс и съобщи, че има опасност за живота на Джена Гр... – Рей се поправи: – Питърсън. Искам някой да отиде до вилата и да се увери, че е добре.

Кейт написа набързо задачите, които инспекторът ѝ постави, и след всяко обаждане обновяваше статуса им.

– Няма никой на служба в Пенфейш тази вечер. Ще изпратят някой от Суонзи, но днес играят със Съндърланд на родна почва и мястото е претъпкано.

Рей въздъхна ядосан.

– Въобще познават ли историята на домашното насилие?

– Да, и казаха, че задачата е с приоритет за тях, просто не могат да гарантират кога ще успеят да стигнат дотам.

– Господи – възмути се Рей. – Какъв майтап.

Кейт почукваше с химикала по стъклото, докато се опитваше да се свърже с мобилния на Патрик.

– Звъни.

– Трябва да се свържем с някой друг. Някой местен – предложи инспекторът.

– Какво ще кажеш за съседите? – Кейт се изправи в мястото си и си включи интернета на телефона.

– Няма никакви съседи... – Рей погледна към жената. – Караванният парк, разбира се!

– Имаш го. – Кейт намери номера и го набра. – Хайде де, хайде...

– Пусни го на високоговорител.

– Здравейте, Караванен парк на Пенфейш, Бетан е на телефона.

– Здравейте, говори детектив Кейт Евънс от Бристълската служба за криминални разследвания. Търся Джена Грей – днес виждали ли сте я?

– Не съм, скъпа. Тя е в Бристъл, нали? – Кейт усети надигаща се тревога в гласа на Бетан. – Нещо не е наред ли? Какво се случи в съда?

– Беше оправдана. Вижте, съжалявам, че трябва да ви припирам, но Джена си тръгна оттук около три часа и трябва да се уверя, че е пристигнала благополучно. Беше откарана от Патрик Матюс.

– Не съм виждала никого от тях – отвърна Бетан, – но Джена сигурно се е върнала – мисля, че е била на плажа.

– Какво ви кара да смятате така?

– Тъкмо се върнах от разхождането на кучетата и видях надписите ѝ в пясъка. Не беше обичайният ѝ стил – беше доста странен.

Рей усети как безпокойството започна да го поглъща.

– Какво пишеше?

– Какво става? – попита остро Бетан. – Какво не ми казвате?

– Какво пишеше? – Не мислеше да крещи и за момент си помисли, че жената е затворила. Когато най-накрая заговори, колебанието в гласа ѝ му подсказа, че е разбрала, че нещо се е объркало страшно много.

– Пишеше просто Предаден.

49

Нямах намерение да заспивам, но чукането на вратата ме стряска и аз потривам схванатия си врат. Нужна ми е цяла секунда, за да си спомня, че отново съм у дома, и чувам още едно, по-настоятелно почукване. Чудя се колко ли време съм накарала Патрик да ме чака. Ставам на крака и потръпвам, когато болката срязва прасеца ми.

Докато превъртам ключа, чувам шепота на страха, но преди да успея да реагирам, вратата се отваря рязко и ме запраща в стената. Иън е почервенял и дишането му е накъсано. Приготвям се за юмрука му, но той не идва, и започвам да броя ударите на сърцето си, докато той бавно дърпа резето на вратата.

Едно, две, три.

Бързо и тежко, то заплашва да изскочи през гърдите ми.

Седем, осем, девет, десет.

Иън е готов, бавно се обръща към мен с усмивка, която познавам като своята собствена. Усмивка, която не съдържа нищо хубаво, която подсказва какво е намислил да ми стори. Усмивка, която ми подсказва, че макар краят да е близо, няма да е бърз.

Потърква задната част на врата ми, палецът му натиска силно най-горния прешлен на гръбначния ми стълб. Не е приятно, но не е и болезнено.

– Казала си името ми в полицията, Дженифър.

– Не съм...

Хваща част от косата ми и ме дърпа силно към себе си толкова бързо, че стискам очи, в очакване съм на експлозията от болка, когато ми разбие носа с челото си. Когато ги отварям отново, лицето му е на два сантиметра от моето. Мирише на уиски и пот.

– Не ме лъжи, Дженифър.

Затварям отново очи и си казвам, че мога да преживея всичко това, макар че всяка част от мен иска да го моли да ме убие.

Хваща челюстта ми със свободната си ръка, търка показалеца си върху устните ми и завира пръст в устата ми. Преборвам се с желанието си да повърна, когато натиска езика ми.

– Лъжлива кучка – казва ми толкова спокойно, все едно ми прави комплимент. – Ти ми даде обещание, Дженифър. Обеща ми, че няма да отидеш в полицията, а какво виждат очите ми днес? Виждат как си купуваш собствената свобода, като отнемаш моята. Виждам името си – шибаното си име! – в целия "Бристъл Поуст".

– Ще им кажа – отвръщам аз, думите ми са неясни заради пръста му. – Ще им кажа, че не е истина. Ще кажа, че съм излъгала. – Слюнката ми хвърчи по ръката на Иън и той я поглежда с отвращение.

– Не – казва той. – Няма да кажеш нищо на никого.

Все още стиска косата ми с едната си ръка, а с другата пуска челюстта ми и ме удря силно през лицето.

– Качвай се горе.

Стискам юмруци, знам, че не трябва да докосвам нараненото си лице, което пулсира в едно с ритъма на сърцето ми. Усещам кръв в устата си и преглъщам тихо.

– Моля те – гласът ми е писклив и нехарактерен, – моля те, недей... – Търся думите, които да използвам, които най-малко ще го провокират. Не ме изнасилвай, иска ми се да кажа. Случвало се е достатъчно пъти, за да няма значение, но все пак не мога да понеса мисълта тялото му да се притиска отново в моето, да бъде вътре в мен, да ме принуждава да издавам звуци, които само показват колко много го мразя.

– Не искам да правя секс – казвам аз и проклинам слабия си глас, който ще му подскаже колко много означава това за мен.

– Да правя секс с теб? – Той се изплюва и част от слюнката му уцелва лицето ми. – Не се ласкай, Дженифър. – Пуска ме и ме оглежда от глава до пети. – Качвай се горе.

Краката ми заплашват да ме предадат, докато изминавам няколкото крачки до стълбището. Държа се здраво за парапета и усещам присъствието му зад мен. Опитвам се да пресметна колко време ще е необходимо на Патрик да се върне, но съм изгубила всякаква представа за времето.

Иън ме блъска в банята.

– Съблечи се.

Срамувам се от това колко бързо се съгласявам.

Той скръства ръце и ме наблюдава как се мъча с дрехите. Плача открито, макар да знам, че това ще го разгневи. Не мога да се спра.

Иън слага тапата на ваната. Пуска студената вода, но не докосва топлата. Стоя гола пред него и треперя, а той оглежда тялото ми с отвращение. Помня времето, когато целуваше раменете ми, продължаваше нежно надолу между гърдите и стомаха ми.

– Сама си си виновна – казва ми той с въздишка. – Можех да те върна обратно, когато си исках, но ти позволих да си отидеш. Не те исках. Единственото, което се искаше от теб, беше да си държиш устата затворена и щях да те оставя да продължиш жалкия си живот тук. – Поклаща глава. – Но не го стори, нали? Отиде в полицията и им изпя всичко. – Спира водата. – Влизай.

Не се съпротивлявам. Няма смисъл вече. Влизам във ваната и клякам в нея. Ледената вода кара дъха ми да спира, болка обхваща вътрешностите ми. Опитвам се да се заблудя, че е гореща.

– Сега се почисти.

Взима бутилка с белина от пода до тоалетната и отвърта капачката. Прехапвам устна. Веднъж ме накара да я пия. Веднъж, когато се прибрах късно след вечеря с приятелите ми от колежа. Обясних му, че съм изгубила представа за времето, но той наля гъстата течност в чаша от вино и ме наблюдава, докато я приближавах до устните си. Спря ме след първата глътка, избухна в смях и ми каза, че само идиотка би я изпила. Повръщах цяла нощ и в устата ми остана вкус на химикали цяла седмица.

Иън излива белината върху блузата ми и тя потича по краищата. Капе във ваната и водата посинява като мастило върху попивателна хартия. Подава ми дрехата.

– Изтъркай се.

Разтривам блузата върху ръката си, като се опитвам да загреба и вода, с която да разредя белината.

– А сега и цялото тяло – казва ми той. – Да не забравиш лицето. Направи го както трябва, Дженифър, или аз ще ти помогна. Може би така ще измиеш част от лошотията си.

Напътства ме, докато не измивам всяка част от тялото си и кожата ми започва да щипе. Потапям се в ледената вода, за да облекча изгарящото чувство, зъбите ми тракат неудържимо. Тази болка, това унижение, те са по-лоши и от смъртта. Краят обаче не се вижда.

Не чувствам краката си. Започвам да ги разтривам, но усещам пръстите си така, все едно принадлежат на някой друг. Повече от премръзнала съм. Опитвам да се изправя, да държа поне половината си тяло над водата, но Иън ме кара да легна, крайниците ми са извити по странен начин, за да се съберат в малката вана. Той пуска студената вода отново, докато нивото ѝ не стига ръба. Сърцето ми вече не тупти толкова силно в ушите ми, тупти колебливо в гърдите ми. Чувствам се замаяна и мудна, чувам думите на Иън като отдалече. Зъбите ми тракат и си прехапвам езика, но едва чувствам болка.

Иън стоеше над мен, докато се търках, но сега е седнал на капака на тоалетната чиния. Наблюдава ме безстрастно. Предполагам, че има намерение да ме удави. Няма да е необходимо много – вече съм полумъртва.

– Лесна си за откриване, да знаеш. – Иън говори спокойно, все едно сме седнали в някой пъб и си разказваме истории от миналото, както го правят старите приятели. – Не е лесно да се създаде уебсайт без никаква следа, но ти си прекалено глупава, за да осъзнаеш, че всеки може да намери адреса ти.

Не казвам нищо, но той не се нуждае от отговор.

– Вие, жените, смятате, че можете да се справяте сами – продължава Иън. – Смятате, че нямате нужда от мъже, но когато ви изоставим, не ставате за нищо. Всички сте еднакви. А лъжите! Господи, лъжите, които говорите. Вият се една след друга от раздвоените ви езици.

Толкова съм изморена. Толкова отчаяна и изморена. Усещам как се свличам под повърхността на водата и се опитвам да остана будна. Забивам нокти в бедрото си, но не ги усещам.

– Смятате, че няма да ви открием, но ние винаги ви откриваме. Лъжите, предателствата, безочливата подлост.

Думите му ме заливат.

– От самото начало бях пределно ясен, че не искам деца – казва Иън.

Затварям очи.

– Но ние нямаме право на избор, нали така? Винаги става онова, което иска жената. Женски избор? Аз нямам ли право на избор?

Мисля за Бен. Толкова близо беше до живота. Ако бях успяла да го предпазя само още няколко седмици...

– Изведнъж ми се обявява, че имам син – продължава да говори Иън, – и от мен се очаква да изгарям от щастие! Да се радвам за дете, което не съм искал. Дете, което никога нямаше да съществува, ако тя не ме беше изиграла.

Отварям очи. Белите плочки над кранчетата са осеяни със сиви линии, които проследявам с поглед, докато очите ми не се пълнят с вода и всичко не ми се размазва в бяло. Той не говори свързано. Или може би аз не мога да разбера смисъла. Искам да говоря, но езикът ми е прекалено дебел за устата ми. Не съм го изиграла. Стана случайно, но той беше доволен. Каза, че бебето ще промени всичко.

Иън се навежда напред, лактите му са опрени на коленете, а устата му докосва сключените му ръце, все едно се моли. Юмруците му са свити и мускулчето до окото му трепти неудържимо.

– Казах ѝ какво е положението – продължава той. – Казах ѝ без обвързване. Но тя развали всичко. – Поглежда ме. – Трябваше да е за една вечер – бързо чукане с някакво момиче. Нямаше причина да разбираш. Само дето тя забременя и вместо да се затича към дома си, предпочете да остане и да превърне живота ми в ад.

Опитвам са да наредя парчетата от онова, което ми казва Иън.

– Имаш син? – суъмявам да попитам.

Той ме поглежда и ме дарява с безрадостен смях.

– Не – поправя ме, – той никога не е бил мой син. Той беше детето на една полска курва, която чистеше кенефите на работа – аз бях донора със сперма. – Иън се изправя и изглажда ризата си. – Дойде да чука на вратата ми, когато разбра, че е бременна, и аз ѝ дадох ясно да се разбере, че ако иска да задържи бебето, ще трябва да се оправя сама. – Въздиша. – Не бях я чувал, преди детето да започне училище. Дори тогава не искаше да се отказва. – Криви уста, когато прави жалък опит да наподоби източноевропейски акцент: – Той се нуждае от баща, Иън. Искам Джейкъб да познава баща си.

Вдигам глава. С усилие, което ме кара да изкрещя от болка, успявам да се изтласкам с ръце от дъното на ваната и да седна.

– Джейкъб? – учудвам се аз. – Ти си бащата на Джейкъб?

Настъпва моментно мълчание, след което Иън ме поглежда. Внезапно хваща ръката ми.

– Излизай.

Прекатурвам се от ваната и падам върху пода. Краката ми са безполезни след цял час в ледената вода.

– Покрий се с нещо. – Хвърля халата ми и аз го обличам. Мразя се за благодарността, която изпитвам. Главата ми се върти: Джейкъб е бил син на Иън? Но когато Иън е открил, че Джейкъб е жертва на злополуката, сигурно е...

Най-накрая истината ме осенява и чувството е като намушкване с нож в стомаха. Смъртта на Джейкъб не е била случайност. Иън е убил собствения си син, а сега е на път да убие и мен.

50

– Спри колата – наредих ти аз.

Не направи никакъв опит да отбиеш и аз сграбчих волана.

– Иън, недей! – Опита се да си възвърнеш контрола и се ударихме в бордюра, след което се върнахме в средата на пътя и едва се разминахме с една кола, която се движеше в другата посока. Нямаше друг избор, освен да си махнеш крака от газта и да натиснеш спирачките. Спряхме диагонално на пътя.

– Излизай.

Не се подвоуми, но когато излезе от колата, стоя неподвижно до вратата ѝ и дъждът те заливаше. Дойдох от твоята страна.

– Погледни ме.

Продължи да гледаш към земята.

– Казах да ме погледнеш!

Бавно вдигна глава, но се вторачи зад мен, през рамото ми. Изместих се, за да застана на пътя на погледа ти и на мига погледна през другото ми рамо. Хванах те за раменете и те разтърсих здраво. Исках да те чуя да изкрещиш: казах си, че ще престана, когато изкрещиш, но ти не издаде никакъв звук. Видях как челюстта ти се стегна. Играеше си игрички с мен, Дженифър, но аз щях да победя. Щях да те накарам да изкрещиш.

Пуснах те и ти не успя да прикриеш облекчението, което се изписа на лицето ти. Все още беше там, когато свих юмрук и го стоварих в него.

Кокалчетата ми попаднаха в долната част на брадичката ти, главата ти се отметна назад и се удари в покрива на колата.

Краката ти те предадоха и ти се свлече на пътя. Най-накрая издаде звук, хленч, като сритано куче, и аз не успях да потисна усмивката, която се появи на лицето ми от тази малка победа. Но това не беше достатъчно. Исках да те чуя да ме молиш за прошка, да признаеш, че си флиртувала, да признаеш, че си чукала някой друг.

Наблюдавах те как се гърчиш на мокрия асфалт. Обичайното чувство на облекчение го нямаше – балонът от горяща ярост вътре в мен продължаваше да нараства, ставаше все по-голям с всяка изминала минута. Щях да довърша започнатото у дома.

– Влизай в колата.

Гледах те как се опитваш да станеш на крака. От устата ти течеше кръв и ти се опита неуспешно да я попиеш с шала си. Пробва да се качиш отново зад волана, но аз те дръпнах назад.

– От другата страна.

Запалих двигателя и потеглих, преди още да си затворила вратата си. Изкрещя от ужас, след което я затвори и затърси колана. Засмях се, но все още не можех да успокоя гнева в мен. За миг се зачудих дали не получавам сърдечен удар: гърдите ми така се бяха стегнали, а дишането ми беше болезнено и затруднено. Ти ми причини това.

– Намали – каза ми, – караш прекалено бързо. – Думите избълбукаха през кръвта в устата ти и видях как опръска с нея жабката. Ускорих, за да ти покажа, че няма да приемам заповеди от теб. Намирахме се на тиха улица със спретнати къщурки и редица паркирани коли, които заемаха голяма част от моето платно. Изместих се настрани, за да ги избегна, въпреки фаровете, които идваха върху нас, и настъпих по-здраво газта. Видях те как постави ръце върху лицето си; някой натисна клаксона си и аз се прибрах в нашата част от пътя, секунди преди да е станало прекалено късно.

Напрегнатостта в гърдите ми намаля малко. Задържах крак на газта, докато завивахме наляво, към дълъг прав път, от двете страни на който имаше дървета. Стори ми се познат, макар че бях идвал тук само веднъж и не знаех името на улицата. Тук живееше Аня. Тук я чуках. Воланът се изплъзна от ръцете ми и се ударих в бордюра.

– Моля те, Иън, моля те намали!

На стотина метра от нас, на тротоара вървеше някаква жена с малко дете. То носеше вълнена шапка, а тя... Стиснах волана по-силно. Привиждаха ми се разни неща. Стори ми се, че това е тя, само защото се намирахме на нейната улица. Не можеше да е Аня.

Жената вдигна поглед. Косата ѝ беше пусната, не носеше шапка или качулка, въпреки лошото време. Гледаше към мен и се смееше, детето бягаше до нея. Усетих премазваща болка в главата. Това беше тя.

Бях уволнил Аня, след като я чуках. Нямах интерес от повторение, нито пък желание да виждам красивото ѝ, но глуповато лице из службата. Когато се появи отново миналия месец, едва я познах: сега нямаше да ме остави на мира. Наблюдавах я, докато върви към блясъка на фаровете.

Иска да разбере кой е баща му, иска да се запознае с теб.

Тя щеше да провали всичко. Момчето щеше да провали всичко. Погледнах те, но главата ти беше свита в скута ти. Защо вече не ме поглеждаше? Едно време си слагаше ръката на бедрото ми, докато шофирах, извиваше се в седалката си, за да можеш да ме гледаш. Сега почти не ме поглеждаше в очите. Вече те губех и ако разбереше за детето, никога нямаше да си те върна.

Тръгнаха да прекосяват пътя. Главата ми туптеше. Ти изскимтя и звукът приличаше на издаден от муха, зажужа в ухото ми.

Настъпих газта до ламарината.

51

– Ти си убил Джейкъб? – питам аз, неспособна да формулирам думите. – Защо?

– Той щеше да провали всичко – отвърна спокойно Иън. – Ако Аня беше останала настрана, нищо нямаше да им се случи. Вината е нейна.

Спомням си жената пред Кралския съд, която носеше стари гуменки.

– От пари ли се нуждаеше?

Иън се разсмива.

– Ако искаше пари, всичко щеше да е наред. Не, искаше да бъда баща. Да виждам момчето през уикендите, да го водя у дома, да му купувам шибани подаръци за рождените дни...

– Той млъква, докато се изправям, стискам здраво мивката и внимателно изпробвам краката си. Крайниците ми щипят от затоплянето. Поглеждам се в огледалото и не разпознавам онова, което виждам в него.

– Ти щеше да разбереш за него – казва Иън. – За Аня. Щеше да ме изоставиш.

Той застава зад мен и поставя нежно ръце върху раменете ми. Върху лицето му е изписано изражение, което съм виждала много пъти всяка сутрин след като ме е бил. Тогава смятах, че е разкаяние – макар никога да не ми се извини – но сега осъзнавам, че е страх. Страх, че ще видя какъв мъж е в действителност. Страх, че повече няма да се нуждая от него.

Мисля си как щях да обичам Джейкъб като свой собствен син, как щях да го извеждам навън, да си играя с него и да му избирам подаръци, просто за да видя изписаното на лицето му удоволствие. Изведнъж имам усещането, че Иън ми е отнел не едно, а две деца и намирам сила от изгубените животи на двама им.

Преструвам се, че съм прекалено слаба и се навеждам над мивката, след което изстрелвам глава назад с всичката останала ми сила. Чувам зловещо изхрущяване, когато задната част на главата ми се удря в кокал.

Иън ме пуска и се хваща с две ръце за лицето, между пръстите му се стича кръв. Бягам покрай него към спалнята и стълбището, но той е прекалено бърз и ме улавя за китката, преди да успея да сляза по стъпалата. Кървавите му пръсти се плъзгат по мократа ми кожа и аз се боря, за да се освободя, удрям го с лакът в стомаха и получавам юмрук, който ми изважда въздуха. Малкото коридорче е мрачно и губя ориентация... къде са стълбите? Опипвам наоколо с голия си крак и пръстите ми попадат на металния прът на най-горното стъпало.

Минавам под ръката на Иън и опирам двете си ръце в стената. Свивам лакти, все едно правя лицеви опори, след което се изтласквам назад с всичка сила и стоварвам цялата си тежест в него. Издава кратък звук, когато изгубва почва под краката си, пада и се търкаля по стъпалата.

Настъпва тишина.

Включвам осветлението.

Иън лежи долу и не мърда. Лицето му е забито в каменния под и виждам рана в задната част на главата му, от която се стича тънка вадичка кръв. Стоя и го гледам, цялото ми тяло трепери.

Хващам здраво парапета и слизам надолу по стълбите, без да отлепям и за миг очи от проснатата долу фигура. На едно стъпало от края спирам. Забелязвам лекото повдигане на гърдите му.

Собственото ми дишане е накъсано. Протягам крак и стъпвам едва върху каменния под до него и замръзвам като дете, което върви по стъпките на баба си.

Правя нова крачка през протегнатата му ръка.

Хваща ме за глезена и аз изпищявам, но е прекалено късно. Падам на пода и Иън се качва отгоре ми, влачи се върху тялото ми, лицето и ръцете му са целите в кръв. Опитва се да говори, но думите на излизат; физиономията му се изкривява от усилието.

Протяга ръце, за да хване раменете ми и когато се притегля, за да се изравни с лицето ми, стоварвам коляното си силно в слабините му. Иън изревава, пуска ме и се присвива от болка, а аз ставам на крака. Не се колебая, бягам към вратата и се мъча с резето, което се плъзга два пъти под пръстите ми, преди да успея да го издърпам и да отворя. Нощният въздух е студен и облаците закриват всичко, с изключение на малък отрязък от луната. Бягам на сляпо и веднага осъзнавам, че Иън стъпва тежко зад мен. Не поглеждам назад, за да го видя къде е, но го чувам да пръхти с всяка крачка и осъзнавам, че дишането му е затруднено.

Каменната пътека е трудна за бягане с голи ходила, но звукът зад мен става по-тих и като че ли съм набрала преднина. Опитвам се да сдържам дъха си, докато бягам, за да не издавам почти никакъв звук.

В този момент чувам разбиващите се в брега вълни и разбирам, че съм пропуснала завоя за караванния парк. Проклинам глупостта си. Сега пред мен има само две опции: да поема по пътеката надолу към плажа или да завия надясно и да продължа покрай крайбрежната ивица в посока противоположна на Пенфейш. Това е път, по който съм вървяла много пъти с Бо, но никога в тъмното – намира се прекалено близо до ръба на скалите и винаги съм се притеснявала да не падне от тях. Колебая се за секунда, но мисълта да се вкарам сама в капан на плажа е ужасяваща: определено шансовете ми са по-големи, ако продължа да бягам? Завивам надясно и поемам по крайбрежния път. Вятърът се е усилил, а облаците се местят и луната осигурява малко повече светлина. Рискувам бърз поглед зад гърба си, но няма никой зад мен.

Забавям до вървене, след което спирам да се ослушам. Тихо е, освен шума на морето, и сърцето ми се успокоява малко. Вълните се разбиват ритмично в брега и чувам далечната свирка на кораб. Поемам си дъх и се опитвам да се съвзема.

– Няма къде да избягаш, Дженифър.

Оглеждам се навсякъде, но не го виждам. Присвивам очи в мрака и различавам бодливи храсти, прелез и малка сграда в далечината, която знам, че е овчарска хижа.

– Къде си? – провиквам се аз, но вятърът подхваща думите ми и ги отнася към морето. Поемам си въздух, за да изпищя, но след секунда той се озовава зад мен, предмишницата му е върху гърлото ми, стиска ме здраво, докато не започвам да се задушавам. Удрям го силно с лакът в ребрата и хватката му отслабва достатъчно, за да си поема дъх. Мисля, че няма да умра сега. Прекарах по-голямата част от съзнателния си живот в криене, бягане, страхувах се, а сега, точно когато се почувствах в безопасност, той се върна, за да ми отнеме всичко. Няма да му позволя. Усещам прилив на адреналин и се навеждам напред. Движението го кара да изгуби равновесие, аз се извивам и съумявам да се освободя.

И не бягам. Бягах достатъчно дълго от него.

Иън посяга към мен и аз стоварвам долната част на дланта си под брадичката му. Ударът го праща назад и той се олюлява – като че ли цели няколко секунди – на ръба на скалата. Опитва се да се хване за мен, дращи по халата ми, но пръстите му само се докосват до материята. Изкрещявам и отстъпвам назад, но губя равновесие и за момент си мисля, че ще падна с него и ще се размажа в скалите долу. Строполявам се по лице на ръба, а той полита. Поглеждам надолу и улавям изкривения му поглед, преди вълните да го засмучат в прегръдките си.

52

Телефонът на Рей звънна, докато караха в покрайнините на Кардиф. Той погледна дисплея.

– Инспекторът на Южен Уелс е.

Кейт наблюдаваше Рей, докато слушаше новините от Пенфейш.

– Благодаря на Господ за това – отвърна мъжът. – Няма проблем. Благодаря ви, че ме уведомихте.

Приключи разговора и изпусна дълга въздишка.

– Тя е добре. Е, не е добре, но е жива.

– А Питърсън? – попита Кейт.

– Не е извадил такъв късмет. Доколкото разбрах, Джена е бягала по крайбрежния път, а той я е преследвал. Сборичкали са се и Питърсън е паднал от скалите.

Детективката потръпна.

– Каква смърт само.

– Не и такава, каквато не заслужава – каза Рей. – Ако мога да си позволя да чета между редовете, не мисля, че точно е паднал, ако ме разбираш какво имам предвид, макар че Службата за криминални разследвания на Суонзи е избрала правилния подход: ще заведат случилото се като инцидент.

Млъкнаха за момент.

– В такъв случай ще се връщаме ли в офиса? – попита Кейт.

Рей поклати глава.

– Няма смисъл. Джена се намира в болницата на Суонзи, до която ни остава по-малко от час. Имаме възможност да доведем случая до край, а и да хапнем нещо, преди да се приберем у дома.

Колкото повече пътуваха, толкова повече трафикът намаляваше и малко след седем пристигнаха в болницата в Суонзи. Входът към спешното беше задръстен от пушачи, набързо бинтовани ръце, превързани глезени и най-различни невиждани наранявания. Рей мина покрай един присвит мъж със стомашни болки, който съумяваше да си дърпа здраво от цигарата, която приятелката му държеше до устните му.

Миризмата на дим и студеният въздух бяха заместени от клиничната топлота на спешното. Рей показа документите си на изморената жена на рецепцията. Бяха насочени към двойка врати, които водеха до отделение С, а оттам към една странична стая, където Джена лежеше върху купчина възглавници.

Рей беше шокиран да види тъмнолилавите синини, които се подаваха под болничната ѝ нощница и продължаваха нагоре по врата ѝ. Косата ѝ беше пусната и падаше мързеливо върху раменете ѝ. Върху лицето ѝ бяха изписани умора и болка. Патрик стоеше до нея и решаваше кръстословица.

– Здравей – поздрави я Рей, – как си?

Джена го дари с изморена усмивка.

– Имала съм и по-добри дни.

– Преживя много. – Инспекторът отиде до леглото ѝ. – Съжалявам, че не го намерихме навреме.

– Вече няма значение.

– Чух, че си бил героят на момента, господин Матюс. – Рей се обърна към Патрик, който вдигна ръка в знак на протест.

– Съвсем не е така. Ако бях пристигнал час по-рано, може би щях да съм от полза, но бях задържан в клиниката и когато стигнах там... е... – Мъжът погледна към Джена.

– Не мисля, че щях да успея да се върна до вилата без твоята помощ – каза тя. – Все още щях да лежа на скалите и да се взирам в морето. – Жената потрепери и Рей изпита студ, въпреки топлия въздух в болницата. Как ли се беше чувствала сама на скалите?

– Казаха ли колко време ще прекараш тук? – попита инспекторът.

Джена поклати глава.

– Искат да ме задържат за наблюдение, каквото и да означава това, но се надявам да не е за по-дълго от двадесет и четири часа. – Джена погледна Рей и Кейт. – Загазила ли съм? За това, че ви излъгах кой е шофирал?

– Изопачаването на фактите е малко провинение – отговори инспекторът, – и предполагам, че всички ще се съгласят, че не е в ничий интерес да повдигаме обвинение. – Усмихна се и Джена въздъхна облекчено.

– Ще те оставим да почиваш – каза Рей и погледна към Патрик. – Ще се грижиш за нея, нали?

Напуснаха болницата и изминаха краткия път до полицейския участък на Суонзи, където ги чакаше местният инспектор, за да поговорят. Франк Ръщън беше с няколко години по-възрастен от Рей, с физика, която повече би му прилягала на игрището за ръгби, отколкото в тази служба. Мъжът ги посрещна топло и ги покани в офиса си, предложи им кафе, което отказаха.

– Трябва да се прибираме – отвърна Рей. – Иначе детектив Евънс ще увеличи доста бюджета ми за извънработно време.

– Жалко – отвърна Франк. – Всички ще ходим да хапнем малко къри – един от нашите се пенсионира и ще правим нещо като изпращане. Добре дошли сте да се присъедините към нас.

– Благодаря – каза Рей, – но по-добре да не го правим. Тук ли смятате да задържите тялото на Питърсън или желаете да се свържа с офиса ни в Бристъл?

– Ако разполагате с номера, просто ми го дайте. Ще им се обадя веднага, след като открием тялото.

– Не сте го намерили?

– Не сме – отвърна Франк. – Паднал е от скалите на около осемстотин метра от вилата на Грей, в противоположната посока на караванния парк на Пенфейш. Предполагам сте ходили там?

Рей кимна.

– Човекът, който я е намерил, Патрик Матюс, ни отведе там и не се съмнявам, че мястото е правилното. По земята има следи, които отговарят на разказа на Грей за борба и ръбът на скалата е прясно отронен.

– Но няма тяло?

– Ако трябва да бъда честен, това не е нещо необичайно. – Франк забеляза вдигнатите вежди на Рей и се изсмя. – Исках да кажа, че не е нещо необичайно да не можем да открием тялото. Понякога някой шантав гмуркач или пиян пешеходец падат от ръба на скалите и минават няколко дни – понякога и по-дълго,

– Докато морето ги изхвърли. Понякога въобще не се връщат, а понякога само части от тях.

– Какво имате предвид? – попита Кейт.

– Височината от скалите до морето е шестдесет метра – отвърна инспекторът на Суонзи. – Едно тяло може и да не се удари в скала, докато пада, но определено ще се блъска в такава, отново и отново. – Мъжът сви рамене. – Телата са крехки.

– Господи – каза Кейт, – животът край морето вече не ми звучи толкова добра идея.

Франк се ухили.

– Сигурни ли сте, че не можем да ви изкушим с нашето къри? Някога обмислях да се преместя в Ейвън и Съмърсет, ще се радвам да чуя какво съм изпуснал. – Мъжът стана.

– Така или иначе трябва да хапнем нещо – каза Кейт и погледна очаквателно към Рей.

– Заповядайте – покани ги отново Франк. – Ще е доста весело. По-голямата част от Службата за криминални разследвания ще бъде там, както и някои униформени. – Изпрати ги до пропуска и се ръкува с тях. – Почти приключваме тук и ще бъдем в "Радж" на Хай Стрийт след около половин час. Този случай с блъснатото дете и бягството на шофьора е голям успех за вас, нали? Заслужавате си една свободна вечер – да отпразнувате със стил!

Казаха си довиждане и докато вървяха към колата, Рей усети, че стомахът му къркори. Пиле Джалфрези и бира бяха точно нещата, от които имаше нужда след този ден. Погледна към Кейт и си помисли колко ще му е приятно да прекара една вечер в приятни разговори с нея и с колегите от Суонзи. Щеше да е грях да тръгне за вкъщи точно сега, а и Франк беше прав – вероятно можеше да си позволи една свободна вечер с оправданието, че все още има проблеми, които трябва да се разрешат.

– Да вървим – каза Кейт и се обърна да погледне Рей. – Ще е забавно, а и той е прав, трябва да празнуваме. – Стояха толкова близо един до друг, че почти се докосваха, и Рей си представи как си тръгват от ресторанта след кърито. Вероятно щяха да пийнат по нещо някъде, след което щяха да се приберат в хотела. Преглътна, като си представи какво може да се случи след това.

– Някой друг път – отвърна инспекторът.

Последва кратко мълчание, след което Кейт кимна.

– Разбира се. – Тя тръгна към колата, а Рей извади телефона си, за да напише съобщение на Магс.

Прибирам се. Какво ще кажеш да излезем тази вечер?

53

Сестрите бяха много мили. Грижеха се за мен и като че ли нямаха нищо против да ги питам стотици пъти дали Иън е мъртъв.

– Всичко свърши – казва ми докторът. – Сега си почини.

Не изпитвам някакво възвишено чувство на избавление и освобождение. Само премазващата умора, която отказва да си тръгне. Патрик не ме оставя нито за миг. Будя се на няколко пъти през нощта, но той е там, за да ме утеши след кошмарите ми. В крайна сметка се съгласявам за успокоителното, което сестрата ми предлага. Мисля, че чувам Патрик да говори с някого по телефона, но отново съм заспала, преди да успея да попитам с кого.

Когато се събуждам, дневната светлина се опитва да си проправи път през хоризонталните щори на прозореца и рисува слънчеви ивици върху леглото ми. На масичката до мен има поднос.

– Чаят вече изстина – казва Патрик. – Ще видя дали ще успея да намеря някой да ти направи нов.

– Няма проблем – отвръщам аз и се опитвам да седна. Вратът ме боли и го опипвам внимателно. Телефонът на Патрик бипка и той прочита някакво съобщение на него.

– Какво има?

– Нищо – отвръща той. Сменя темата. – Докторът каза, че ще те боли няколко дни, но нямаш нищо счупено. Намазали са те с някакъв гел, който да неутрализира действието на белината. Налага се да се мажеш с него всеки ден, за да не ти изсъхва кожата.

Свивам краката си и му правя място да седне до мен на леглото. Челото му е набръчкано и аз се ядосвам на себе си, че съм му причинила подобни тревоги.

– Добре съм – уверявам го аз. – Наистина. Просто искам да се прибера у дома.

Виждам го как търси отговори на лицето ми: иска да знае какви са чувствата ми към него, но самата аз все още не знам. Наясно съм, че не мога да се доверявам на собствената си преценка. Насилвам се да се усмихна, за да докажа, че съм добре, след което затварям очи, по-скоро за да избегна втренчения поглед на Патрик, отколкото за да спя.

Събуждам се от стъпките пред вратата ми и се надявам да е докторът, но вместо него чувам Патрик да разговаря с някого.

– Тя е тук, вътре. Ще отида до столовата да си взема кафе – ще ви оставя малко насаме.

Не мога да се сетя кой може да е и дори когато вратата се отваря изцяло и виждам слабата фигура в яркожълто палто с големи копчета, все още ми е необходима цяла секунда, за да осъзная какво точно виждам. Отварям уста, но буцата в гърлото ми пречи да говоря.

Ив прелита през стаята и ме взема в силна прегръдка.

– Толкова много ми липсваше!

Стискаме се една друга, докато хлиповете ни утихват, след което сядаме със скръстени крака върху леглото една срещу друга, държим се за ръцете, все едно отново сме деца, и стоим на долното от леглата на етажи в детската ни стая.

– Подстригала си си косата – казвам аз. – Отива ти.

Ив докосва прическата си смутена.

– Мисля, че Джеф я предпочита дълга, но на мен тази дължина ми харесва. Изпраща ти поздрави, между другото. А, и децата направиха това за теб. – Бърка в чантата си и изважда намачкана рисунка, сгъната на две, за да изглежда като картичка. – Казах им, че си в болница, и те си мислят, че имаш варицела.

Поглеждам нарисуваното – аз в легло, покрита с петна – и се засмивам.

– Липсват ми. Всички ми липсвате.

– Ти също ни липсваш. – Ив си поема дълбоко въздух. – Никога не трябваше да изричам онези неща. Нямах право.

Помня как лежах в болницата, след като Бен се роди. Никой не се беше сетил да махне кошарата отстрани на леглото ми, която ми се подиграваше през цялото време. Ив беше пристигнала, преди новините да я застигнат, но от изражението на лицето ѝ разбрах, че сестрите са ѝ обяснили положението. Добре опакован подарък беше наврян в дамската ѝ чанта, беше намачкала и скъсала хартията в опит да го скрие. Запитах се какво ли щеше да прави със съдържанието – може би щеше да намери друго бебе, което да носи дрешките, които беше купила за сина ми.

В началото не каза нищо, но после не спря да говори.

– Иън ли ти направи нещо? Той е, нали?

Обърнах се, видях празната кошара и затворих очи. Ив никога не се довери на Иън, макар той доста добре да прикриваше нрава си. Отрекох нещо да се е случило: първоначално, защото бях прекалено заслепена от любов, за да забележа пукнатините във връзката ми, а после, защото бях прекалено засрамена да си призная, че бях останала прекалено дълго с мъж, който ме наранява прекалено много.

Исках Ив да ме прегърне. Просто да ме прегърне и да прогони болката, която така болеше, че ми беше трудно да дишам. Но сестра ми изгаряше от гняв, собствената ѝ мъка искаше да получи отговори, причина и някой, върху когото да хвърли вината.

– Той е бедствие – каза тя, а аз затворих очи; не исках да слушам тирадата ѝ. – Ти може и да си сляпа за това, но аз не съм. Не трябваше да оставаш при него, когато разбра, че си бременна. Така щеше да спасиш бебето. Вината е толкова твоя, колкото и негова.

Отворих очи, бях ужасена. Думите на Ив ме изгаряха.

– Махай се – казах аз с пресипнал, но непоколебим глас. – Животът си е мой и ти нямаш право да ми казваш какво да правя. Махай се! Не искам да те виждам повече.

Ив си беше тръгнала и ме остави сама и объркана, с ръце върху празния ми корем. Не ме нараниха думите на сестра ми, а тяхната искреност. Тя просто беше изрекла истината. Моя беше вината за смъртта на Бен.

През следващите няколко седмици Ив се опитваше да се свърже с мен, но не исках да говоря с нея. Накрая се отказа от опитите си.

– Ти разбра какъв е Иън – казвам ѝ сега. – Трябваше да те послушам.

– Ти го обичаше – отвръща ми простичко тя. – Точно както мама обичаше татко.

Изправям се в леглото.

– Какво искаш да кажеш?

Следва кратко мълчание и виждам, че Ив обмисля какво да ми отговори. Клатя глава, защото изведнъж осъзнавам какво съм отказвала да приема като дете.

– Той я е биел, нали?

Сестра ми кима безмълвно.

Спомням си красивия си, умен баща, който винаги измисля нещо забавно, което да ми каже, и ме върти наоколо, дори когато бях станала прекалено голяма за подобни игри. Спомням си и майка ми, която винаги беше тиха, неприветлива, хладна. Така я мразех, задето го накара да си тръгне.

– Търпеше го с години – започва да ми разказва Ив, – но един ден след училище влязох в кухнята и го видях да я бие. Изпищях му да спре, а той се обърна и ме зашлеви през лицето.

– О, Боже, Ив! – Прилошава ми от различните детски спомени, които притежаваме.

– Той се ужаси. Каза, че много съжалява, че не ме е видял, но аз видях погледа в очите му, преди да ме зашлеви. В онзи момент той ме мразеше и вярвам, че беше способен да ме убие. Тогава нещо се промени в мама: каза му да се маха и той си тръгна, без да изрече и дума.

– Нямаше го, когато се прибрах у дома след балета – спомням си аз, както си спомням и мъката, която изпитвах, когато разбрах, че си е отишъл.

– Мама му каза, че ще отиде в полицията, ако се доближи отново до нас. Това ѝ скъса сърцето, да го отдели от нас, но така ни предпази.

– Никога не ми е казвала – изричам аз, но в същия момент осъзнавам, че не ѝ бях дала подобен шанс. Чудя се как е възможно да разбера всичко по толкова грешен начин. Ще ми се мама все още да беше жива, за да мога да оправя нещата между нас.

Вълна от емоции превзема сърцето ми и започвам да плача.

– Знам, скъпа, знам. – Ив ме гали по косата, както когато бяхме малки, след което обвива ръце около мен и също заплаква.

Сестра ми остава два часа, през които Патрик кръжи между столовата и стаята ми, иска да ни остави насаме, но също така се безпокои да не се изморя прекалено много.

Ив ми оставя цяла купчина списания, които няма да прочета, и обещание, че ще ме посети веднага, след като се прибера във вилата, което – според доктора ми – ще се случи след ден-два.

Патрик стиска ръката ми.

– Йестин изпрати двама от хората си във фермата да почистят вилата – обяснява ми той. – Ще сменят ключалката, за да си сигурна, че само ти имаш ключ. – Вероятно беше забелязал притеснението, изписано на лицето ми. – Ще оправят всичко. Все едно нищо не се е случило.

Не, мисля си, случилото се никога не може да се изтрие.

Но аз също стискам ръката му в отговор, а на лицето му виждам само честност и доброта и си мисля, въпреки всичко, че животът може да продължи с този човек. Животът може да бъде хубав.