Острови на течението

1

След като всички си отидоха, той остана да лежи на рогозката и се вслуша във вятъра. Духаше свеж северозападен вятър. Той постла на пода одеяла, натрупа възглавници, за да се облегне в гърба на креслото, което постави до крака на масата в дневната, сложи си шапка с дълга козирка, за да пази сянка на очите му, и се зае да прегледа кореспонденцията си на добрата светлина от голямата нощна лампа, поставена на масата. Котката лежеше на гърдите му и той придърпа едно леко одеяло върху нея и върху себе си, отвори писмата и ги зачете, като пиеше уиски с вода от чаша, която поставяше на пода между две глътки. Намираше чашата с опипване, когато му потрябваше.

Котката предеше, ала той не я чуваше, защото тя мъркаше тихо. В едната ръка държеше писмо, а с пръста на другата галеше гушата на котката.

— Имаш гърлен микрофон, Бойз — каза той. — Обичаш ли ме?

Котката задращи нежно с нокти по гърдите му, като едва закачваше преждата на дебелия син пуловер с висока яка, и мъжът почувствува дългата, гальовно изтегната тежест на животното и мъркането му под пръстите си.

— Тя е фльорца, Бойз! — прошепна той на котката и отвори ново писмо.

Котката пъхна глава под брадичката на мъжа и почна да се гали.

— Ще ти изподерат очите, Бойз! — рече мъжът и погали главата на животното с небръснатата си брада. — Жените хич не ги обичат. Срамота е, че не пиеш, Бой. Иначе те бива кажи-речи за всичко друго.

Първоначално котката беше наречена по името на крайцера „Бойз“, ала отдавна мъжът й викаше за по-късо „Бой“.

Той прочете второто писмо, без да прави забележки, сетне посегна и отпи от чашата с уиски и вода.

— М-да — провлече мъжът. — Доникъде няма да я докараме. Слушай какво ще ти кажа, Бой. Ти ще прочетеш писмата, а аз ще лежа на гърдите ти и ще преда. Съгласна ли си?

Котката вдигна глава, за да я трие в брадата на мъжа, а той я погали, като прекара четинестата си брада между ушите на животното и продължи по тила до лопатките. Същевременно отвори третото писмо.

— Разтревожи ли се за нас, когато се надигна бурята, Бойз? — запита той. — Иска ми се да беше ни видяла, когато влизахме в протока на пристанището, докато вълните се разбиваха в Моро82. Щеше да се изплашиш яката, Бой. Прибрахме се в дяволски бясно и гадно море, летейки по гребена на вълните като адски акваплан.

Котката се изтегна със задоволство, дишайки в ритъм с човека. „Тя е едра, дълга и гальовна котка — помисли си мъжът, — и слаба от прекален нощен лов.“

— Свърши ли нещо полезно, докато ме нямаше, Бой? — мъжът сложи писмото на пода и взе да милва животното под одеялото. — Има ли добра слука?

Котката се изви настрани и подложи корема си, за да я погали така, както по времето, когато беше котенце, и когато той беше щастлив. Мъжът я обви с ръце и я притисна до гърдите си, докато едрата котка продължаваше да лежи настрани, завряла глава под брадата му. Под натиска на ръцете му, тя се обърна внезапно и се просна на гърдите му с нокти, забити в пуловера, и плътно прилепнало тяло. Сега не мъркаше.

— Съжалявам, Бой — каза мъжът. — Страшно съжалявам. Чакай да прочета това друго проклето писмо. Нищо не можем да направим, нали?

Котката лежеше отгоре му, отпусната, притихнала, унесена. Мъжът я погали и прочете писмото.

— Бъди спокойна, Бой — продължи той. — Няма никакъв изход. Ако намеря някакъв изход, ще ти съобщя.

Когато свърши третото и най-дълго писмо, голямата котка с черна и бяла козина спеше. Беше заела положението на сфинкс, но бе отпуснала глава върху гърдите на мъжа.

— Ужасно се радвам — каза си той. — Ще трябва да се съблека, да се изкъпя и да си легна в леглото. Няма обаче топла вода, затова тая нощ няма да спя в леглото. Прекалено съм възбуден от клатенето. Няма да се задържа в леглото. Кой знае дали ще заспя и тук с това сладко животинче на гърдите.

— Бой — прошепна той, — ще те отместя, за да мога да легна настрани.

Той отмести тежкото отпуснато тяло на котката, която се съживи внезапно в ръцете му и пак се унесе, после я сложи до себе си, обърна се и се облегна на десния лакът. Котката лежеше до гърба му. Тя се беше разсърдила, когато я беше отместил, но сега отново спеше, свита до мъжа. Той взе трите писма и повторно ги прочете открай докрай. Реши да не се залавя с вестниците, посегна, угаси светлината и легна настрани, усещайки как тялото на котката се допира до задника му. Той лежеше, прегърнал, с двете ръце една възглавница и отпуснал глава на друга възглавница. Навън вятърът духаше силно и сякаш подът на стаята се клатеше като горния мостик. Мъжът беше прекарал деветнадесет часа на мостика, преди да се приберат.

Той лежеше и се мъчеше да заспи, ала не успяваше. Очите му бяха изморени и той не искаше да пали лампата, нито да чете, затова лежеше и чакаше да се съмне. През одеялата усещаше рогозката, изплетена по размерите на голямата стая и донесена от остров Самоа с един крайцер шест месеца преди Пърл Харбър83. Тя покриваше целия под, застлан с плочи, но там, където френските врати се отваряха към патиото, беше подвита и изгърбена от движението на вратите, та той усещаше как вятърът се промъква през зирките под вратите, и я надига вълнообразно. Каза си, че вятърът ще продължи да духа от северозапад най-малко още един ден, после щеше да се извърти на север и накрая на североизток. Тези посоки следваше вятърът зиме, ала той можеше да се задържи североизточен няколко дни, духайки яростно, преди да стихне в brisa, както местните жители наричаха североизточния пасат. Когато духаше със силата на буря от североизток срещу Гълфстрийма, разлюляваше много стихийно морето. То ставаше едно от най-бурните, които мъжът бе виждал по света. И той знаеше, че при такова вълнение никакви германски подводници няма да излязат на повърхността. Затова заключи, че ще престои на сушата най-малко четири дни. След това подводниците щяха непременно да изплуват.

Мъжът се сети за последното си плаване и как бурята ги застигна на шестдесет мили от Хавана и на тридесет мили от най-близкия бряг, както и на какви тежки опасности се беше изложил, за да се прибере в Хавана вместо в Баия Онда. Беше напрегнал ужасно яхтата, та би трябвало да я прегледа основно. Може би щеше да бъде по-добре да се приюти в Баия Онда. Но напоследък там ходеха прекалено често. Освен това беше прекарал в открито море дванадесет часа, а беше предвидил да престои не повече от десет. Не всичко обаче беше наред и не можеше да се предскаже колко ще трае бурята, затова реши да се върне в Хавана, макар и да се изложи на свирепото вълнение. Утре сутрин щеше да се изкъпе, избръсне, докара и щеше да се яви на доклад пред морския аташе. Кой знае дали щяха да се съгласят да остане на сушата. Ала той беше сигурен, че нищо няма да се яви на повърхността при такова време; невъзможно беше за подводниците да изплуват. Всъщност това беше най-важното. Ако излезеше прав, останалото също щеше да се уреди, макар че не всякога нещата минаваха без усложнения. Да, не минаваха.

Подът го убиваше в десния бут, кръста и дясното рамо. Той легна на гръб и се отпусна на раменете, прибра коленете си под одеялото и го опъна с пети. В това положение тялото му се поотмори, той сложи лявата ръка върху спящата котка и я погали.

— Почиваш си ужасно добре, Бой — рече той. — И спиш добре. Май никак не ти е зле.

Намисли да пусне някоя от другите котки, за да има с кого да разговаря и за да му прави компания сега, когато Бойз спеше. Но се отказа. Щеше да раздразни Бойз и щеше да събуди ревността й. Бойз ги чакаше извън къщи, когато пристигнаха с фургонната кола. Беше страшно възбудена и се вреше в краката им, докато разтоварваха, поздравяваше всекиго, вмъкваше се и се измъкваше при всяко отваряне на вратите. Вероятно ги беше чакала всяка нощ навън, откакто бяха заминали. Щом мъжът получаваше заповед да тръгне, котката я отгатваше. Естествено, тя не разбираше от заповеди, но предугаждаше по първите признаци на подготовката, и колкото повече приготовленията напредваха, докато се стигнеше до крайното безредие на спящите в къщата хора (той винаги караше момчетата си да лягат към полунощ, когато тръгваха призори), толкова по-възбудена и по-неспокойна ставаше котката, докато накрая, когато товареха, за да потеглят на път, тя изпадаше в отчаяние, та се принуждаваха да я затворят, за да не ги последва по алеята до селото и по-нататък по шосето.

Веднъж на централното шосе мъжът видя наскоро сгазена котка, която приличаше точно на Бойз. Черен гръб, бяла гуша, бели гърди и предни крака. Имаше и напомнящата домино черна ивица през муцуната. Той знаеше, че котката не може да бъде Бой, защото се намираше най-малко на шест мили от фермата. Ала сърцето му се сви, той спря колата, върна се, повдигна жертвата, за да се увери, че не е Бой, и я отмести встрани от пътя, за да не я прегазват други коли. Котката беше охранена, затова заключи, че има стопанин. Остави я край пътя, за да може собственикът й да я намери и узнае участта й, вместо да се тревожи в неизвестност. Иначе щеше да я вземе в колата и щеше да я погребе във фермата.

Вечерта, когато се прибираше във фермата, не видя трупа на мястото, където го беше оставил, и допусна, че стопаните на котката са я намерили.

Тази нощ, докато седеше в голямото кресло, за да чете, и Бойз се беше наместила до него, се запита какво ли би сторил, ако бъде убита Бойз. Съдейки по поведението на котката и пристъпите й на отчаяние, каза си, че животното изпитва същите чувства към господаря си.

„Тя изживява всичко по-силно от мене. Защо постъпваш така, Бой? Ако посрещаш нещата по-спокойно, би се чувствувала много по-добре. Аз ги посрещам колкото се може по-трезво — рече си. — Да, посрещам ги. Но Бойз не може.“

В морето си мислеше за Бойз, за странните й навици, за отчаяната и безнадеждна обич. Спомняше си как я беше видял за първи път като котенце, играещо с отражението си в стъклото на тезгяха за пури на бара в Кохимар, построен на скалите над пристанището. Там се бяха отбили едно ярко коледно утро. Завариха неколцина клиенти, запили се още от Бъдни вечер. Вееше свеж източен вятър през отворения ресторант и бара, светлината беше толкова ярка, въздухът толкова чист и хладен, че не беше утро за пияни.

— Затвори вратите да не духа! — провикна се един от тях.

— Няма да затворя! — отговори съдържателят. — Така ми харесва. Върви си търси завет другаде, щом ти е много хладно!

— Плащаме, за да ни осигуриш уютност! — обади се друг от среднощните гуляйджии.

— Ами! Плащате за онова, което пиете. Потърсете си друго място за уютност!

Мъжът погледна през откритата тераса на бара към морето, тъмносиньо с бели зайчета, където сновяха рибарски лодки, влачеха въдици и ловяха корифена. На бара седяха петима-шестима рибари, на терасата две от масите също бяха заети от рибари. Изглежда, бяха имали богат улов предишния ден или разчитаха, че хубавото време и течението ще се задържат, та бяха останали на сушата, за да се почерпят за Коледа. Ни един от тях, доколкото знаеше мъжът, който се наричаше Томас Хъдсън, никога не ходеше на църква за Рождество Христово, и никой не се обличаше съзнателно като рибар. Измежду рибарите, които изобщо беше срещал, те най-малко приличаха на рибари, макар да бяха едни от най-добрите. Носеха стари сламени шапки или ходеха гологлави. Носеха стари дрехи и ходеха ту боси, ту обути. Не беше трудно да се различи един рибар от един гуахиро84, защото селяните се контеха с гиздави ризи на басти, широкополи капели, тесни панталони, ботуши за езда, когато отиваха в града, и кажи-речи всички носеха мачете, а рибарите навличаха останки от стари дрехи, бяха весели и самоуверени. Селяните, напротив, се държаха свито и плахо, освен когато се напиваха. Единственият начин да се познае със сигурност един рибар, беше да се погледнат ръцете му. Ръцете на старците бяха изкривени и кафяви, с петна от слънцето, дланите и пръстите бяха дълбоко нарязани и покрити с белези от шнура на въдиците. Ръцете на младежите още не бяха деформирани, ала повечето имаха петна от слънцето и всички бяха дълбоко нарязани, космите на всички, освен на най-чернокосите, бяха изрусени от слънцето и солта.

Томас Хъдсън си спомни как в онова коледно утро, първата Коледа от войната, съдържателят на бара го запита: „Искате ли скариди?“ и донесе голяма чиния, пълна догоре с току-що сварени тропически скариди, сложи я на тезгяха, наряза жълт лимон и нареди резените в една чинийка. Скаридите бяха огромни и розови, пипалата им висяха от ръба на тезгяха с повече от фут. Той взе една скарида, разпери мустаците й нашироко и забеляза, че са по-големи от бакенбардите на японски адмирал.

Томас Хъдсън откъсна главата на скаридата-японски адмирал, разтвори черупката й откъм корема с палци и я обели. Когато сдъвка скаридата, тя се оказа съвсем сочна и крехка. Беше сварена в морска вода с пресен лимонов сок и чер пипер на зърна и имаше рядък аромат, та той си каза, че никога по-рано не беше ял толкова вкусни скариди ни в Малага, ни в Трагона, ни във Валенсия. Точно тогава дойде котенцето, то се спусна по тезгяха, тръкна се в ръката му и си поиска скаридка.

— Много големи са за тебе, писе! — каза той.

Все пак откъсна с палеца и показалеца парче от една скарида и го подаде на котенцето, което изтича назад към тезгяха за пури и го изяде бързо и стръвнишки.

Томас Хъдсън наблюдаваше как котето с красиво черно-бяло кожухче, бели гърди и предни крака, черна лента през очите, напомняща гиздаво домино, ръфа скаридата ръмжейки, и запита съдържателя чие е.

— Ваше, стига да го искате.

— Имам вече две котки в къщи. Персийски.

— Две са нищо. Вземете и това коте. Да се кръстосат с малко кохимарска кръв.

— Тате, не може ли да го вземем? — намеси се единият от синовете му, за когото повече не мислеше и който се беше изкачил по стъпалата от терасата, където зяпаше как се прибират рибарските лодки, как рибарите свалят мачтите, разтоварват навитите на руло шнурове на въдиците, изхвърлят на брега наловената риба.

— Моля те, тате, не можем ли да го вземем? Много е красиво!

— Смяташ ли, че ще му бъде добре далече от морето?

— Непременно, тате. Тук след време ще има да пати. Не си ли виждал колко са жалки уличните котки? А вероятно някога и те са били като това котенце.

— Вземете го! — настоя съдържателят. — Ще му бъде добре във фермата.

— Слушай, Томас — обади се един рибар от една маса, който, беше слушал разговора, — ако искаш котки, ще ти дам една ангорска, чистокръвна ангорска котка от Гуанабакоа. Истински ангорски тигър.

— Мъжка ли е?

— Толкова е мъжка, колкото си и ти! — отговори рибарят.

Всички на масата прихнаха да се смеят.

Испанските шеги се градяха предимно на подобни двусмислици.

— Само че е козина — пусна рибарят нова шега и пак предизвика дружен смях.

— Тате, моля ти се, нека да вземем това коте? — наблегна момчето. — Мъжко е.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм, тате. Сигурен съм.

— Същото твърдеше и за персийските котки.

— Персийските котки бяха различни, тате. Сбърках с персийските котки, признавам. Но сега зная, тате. Сега наистина зная.

— Чувай, Томас! Искаш ли ангорския тигър от Гуанабакоа? — запита рибарят.

— Какво представлява? Котка за вещици ли?

— Няма нищо общо с вещиците. Тая котка никога не е чувала за света Варвара. По-добра християнка и от тебе е!

— Es muy posible85 — обади се друг рибар и всички се разкикотиха.

— Колко ще струва тая славна котка? — полюбопитствува Томас Хъдсън.

— Нищо. Ще ти я подаря. Чистокръвен ангорски тигър. Коледен подарък.

— Ела тук на бара да те почерпя и да ми я опишеш.

Рибарят седна пред тезгяха. Носеше очила с рогова рамка и избеляла синя риза, която сякаш не би издържала още едно пране. Беше изтъняла като дантела на гърба между раменете и беше почнала да се цепи. Беше обут в памучни излиняложълтеникави панталони и ходеше бос на връх Коледа. Обветреното му лице и ръцете имаха тъмния цвят на дърво. Той сложи нарязаните си ръце на бара и поръча на съдържателя:

— Уиски с джинджифилов сайдер.

— От джинджифила ми прилошава — обясни Томас Хъдсън. — Дай ми едно уиски с минерална вода.

— А на мене ми идва като мехлем — отвърна рибарят.

— Пия „Канада драй“. Иначе не ми се услажда вкусът на уискито. Слушай, Томас. Това е сериозна котка.

— Тате — вметна момчето, — преди ти и тоя господин да сте се запили, можем ли да вземем котето?

Момчето беше завързало парче от черупката на скарида за края на бяла памучна връв и си играеше с котето, което, застанало на задните си крака като стилизиран лъв от гербовете, се бореше с примамката, разигравана от детето.

— Искаш ли го?

— Знаеш, че го искам.

— Можеш да го вземеш.

— Благодаря ти много, тате. Ще го отнеса в колата, за да го поопитомя.

Томас Хъдсън проследи как синът му пресече пътя с котето в ръце и седна на предната седалка. Чергилото на колата беше свалено и от бара той наблюдаваше как момчето с притисната от вятъра кестенява коса седи в откритото купе под ярката слънчева светлина. Не можеше да види котето, защото детето го държеше на седалката, като се беше свило, за да се пази от повея, и галеше кожухчето му.

Сега момчето беше мъртво, а котето се беше превърнало в стара котка и беше преживяло момчето. „Ако се съди по чувствата, които проявяваме сега — каза си мъжът, — ни аз, ни Бойз бихме желали да се преживеем. Не зная дали е имало по-рано случай човек и животно да бъдат влюбени един в друг. Вероятно това е много комично. Но аз никак не го намирам за комично.

— Не — натърти той, — не го намирам за по-комично от факта, че котето на едно момче може да преживее самото момче.“

Безспорно много неща, свързани с котката, бяха смешни. Например, когато Бойз ръмжеше, после внезапно надаваше жално мяучене и се вкопчваше с цялата дължина на тялото си в мъжа. Понякога слугите разказваха, че котката не ядяла по няколко дни, когато господарят заминавал, ала гладът винаги надделявал. Въпреки това имало дни, когато се опитвала да се храни само с лова си и не искала да се прибере при другите котки. Но в края на краищата всякога се връщала и изхвръквала от стаята със скокове по гърба на котките, които се трупали, щом слугата отварял вратата, за да внесе паницата с кайма. После се връщала, прескачайки останалите котки, които се блъскали около ратая с храната. Ядяла винаги много припряно и напускала котешката стая веднага, щом се нахранвала. Тя изобщо не проявяваше интерес към никоя друга котка.

Отдавна мъжът си повтаряше, че сама Бойз се счита за човешко същество. Тя не пиеше с него, както би пила мечка, но ядеше всичко, каквото ядеше той, особено храни, до които котките не се докосват. Томас Хъдсън си спомняше как миналото лято, когато двамата закусваха заедно, й поднесе резен прясно, изстудено манго. Бойз го изяде с наслада и оттогава, докато той се намираше на сушата и траеше сезонът на мангото, тя получаваше всяка сутрин манго86. Той трябваше да й пъха в устата резените, защото бяха много хлъзгави, за да може сама да ги измъкне от чинията. Затова Томас Хъдсън си казваше, че ще трябва да приспособи някаква стойка, подобна на скарите за препечен хляб, откъдето котката би поемала резените, без да бърза.

По-късно, когато авокадовите дървета87, големите тъмнозелени „агуакатес“ с плодове малко по-тъмни и по-лъскави от листата, станаха за беритба и той се намираше през септември на брега, за да ремонтира яхтата, стягайки я за плаване до Хаити, даде на Бойз лъжица от вътрешността на едно авокадо, чиято костилка беше извадена и кухината беше напълнена с подправка от зехтин и оцет. Котката я изяде и оттогава на всяко ядене получаваше по половин „агуакате“.

— Защо не се покатериш на дървото, за да си хапнеш направо? — закачаше Томас Хъдсън котката, докато двамата се разхождаха из хълмовете на стопанството.

Естествено, Бойз не отговаряше.

И все пак завари Бойз на едно авокадово дърво една вечер, когато излезе в дрезгавината да се поразходи и позяпа как черните Дроздове летят към Хавана, където те се събираха на ята на ята от полето, на юг и на изток, за да нощуват шумно по антилските лаврови дървета на Прадо. Томас Хъдсън обичаше да наблюдава как се задават над хълмовете черните дроздове, как излитат в здрача първите прилепи, как излизат на нощен лов малките кукумявки, когато слънцето потъваше в морето отвъд Хавана и светлините почваха да блещукат над височините. Онази вечер не намери Бойз, която почти винаги го придружаваше при разходките, та взе Биг Готс, един от синовете на Бойз, котарак с развити плещи, дебел врат, широка муцуна, страхотни мустаци, черна козина и войнствен израз. Готс никога не ловеше. Занимаваше се с бой и любов и тава запълваше времето му. Но беше веселяк, стига да не му се пречеше, и обичаше да се разхожда, особено когато Томас Хъдсън спираше от време на време, поваляше го рязко с крак, за да го просне встрани, и почваше да го гали по корема. На Готс допадаха мъжките, груби ласки, независимо дали човешкият крак беше обут в обувка или беше бос.

Тъкмо Томас Хъдсън се беше навел и пляскаше котарака — Готс обичаше да го пляскат така силно, както се пляска едро куче, — когато погледна нагоре и зърна Бойз на авокадовото дърво. Готс също погледна и я видя.

— Какво правиш там, стара скитнице? — извика Томас Хъдсън. — Прояде ли ги най-после направо от дървото?

Бойз погледна надолу и забеляза Готс.

— Слез да се поразходим — предложи Томас Хъдсън. — Ще ти дам за вечеря „агуакате“.

Котката изгледа котарака и не мръдна.

— Страшно красива си сред тоя тъмнозелен листак. Остани си там, щом ти харесва.

Бойз отмести очи. Томас Хъдсън и големият черен котарак продължиха между дърветата.

— Смяташ ли, че са я прихванали, Готс? — запита мъжът. Сетне, за да се поправи на котарака, додаде: — Помниш ли оная нощ, когато не можахме да намерим лекарството?

Думата „лекарство“ имаше чародейка сила върху Готс и щом я чуеше, лягаше настрани, за да го галят.

— Спомняш ли си лекарството? — повтори Томас Хъдсън и големият котарак взе да се гърчи в своя буен груб възторг.

За него думата „лекарство“ се беше превърнала в чародейна една нощ, когато мъжът се беше напил, истински напил, и Бойз не искаше да легне при господаря си. Когато беше пиян, при Томас Хъдсън отказваше да спи и Принсеса, и Уили. Ни една котка не се съгласяваше да се гушне до него освен Френдлес, така се наричаше по-рано Биг Готс, и братът на Френдлес, който беше всъщност негова сестра и беше нещастно животно с чести страдания и редки изблици на радост. Готс го харесваше повече пиян, отколкото трезв, или може би така се струваше на Томас Хъдсън, защото вземаше Готс при себе си само когато се напиеше. Намираше се на сушата от близо четири дни, когато се напи истински онази нощ. Започна по пладне във „Флоридита“: най-напред пи с кубински политици, които се бяха вмъкнали крадешком, за да пият по едно на бърза ръка; после със захарни и оризови плантатори, с кубински правителствени чиновници, черпещи се през обедната почивка; с втори и трети легационни секретари, придружаващи по някой гост до „Флоридита“; с неизбежните агенти на ФБР, млади изконтени американци, вежливи и мъчещи се да останат незабелязани, така подчертано, че се издаваха от пръв поглед, сякаш носеха служебните си нашивки на раменете на костюмите си от бял лен или крепиран памук. Беше пил двойни ледени дайкири88, онези големи коктейли, които приготовляваше Константе и които нямаха вкус на алкохол, а оставяха усещането, когато човек ги пиеше, че се спуска със ски по ледник, преминавайки през пухкав сняг, и след шестата или осмата чаша, че се спуска със ски по ледник, необвързан с осигурително въже. Влязоха няколко познати морски офицери, та се почерпи и с тях, а след това с неколцина от така наречения „хулигански флот“ или бреговата охрана. Ала те го приближиха твърде много до служебните му задължения, заради които пиеше с надежда, че ще ги позабрави, и затова се прехвърли в долния край на бара, където седяха старите почтени проститутки, изисканите стари проститутки, с които всеки постоянен посетител на „Флоридита“, беше спал поне веднъж през последните двадесет години. Томас Хъдсън се намести на една табуретка при проститутките, поръча си един „клуб сандвич“89 и изпи още няколко двойни ледени дайкири.

Когато онази нощ се прибра във фермата, беше много пиян и ни една от котките не се съгласи да легне при него, освен Готс, който не страдаше от алергия спрямо острата миризма на рома, нито от предразсъдъци спрямо пиянството, а пищното благоухание на проститутките го възбуждаше така сладостно, както разкошна коледна плодова торта. Двамата заспаха дълбоко, колчем Томас Хъдсън се сепваше, Готс мъркаше шумно, накрая мъжът се събуди и когато се сети колко много беше пил, каза на Готс:

— Трябва да вземем лекарството!

На Готс хареса звукът на думата, символизираща разгулния живот, който той споделяше, и запреде още по-силно.

— Къде е лекарството, Готс? — запита Томас Хъдсън. Той щракна ключа на нощната лампа до леглото, но тя на сушата, се бяха скъсали жици или се беше получило късо съединение и повредата още не беше отстранена, затова нямаше ток. Мъжът опипа нощното шкафче, търсейки голямата двойна капсула секонал, последната, която беше останала, и която щеше да го приспи, за да се събуди на утрото без главоболие. Той я събори, когато я докосна в тъмнината, и не можа да я намери. Разтършува се по пода, ала без полза. Нямаше кибрит до леглото, защото не пушеше, а слугите бяха изтощили по време на отсъствието му батерията на електрическото фенерче и то не светеше.

— Готс — каза Томас Хъдсън, — трябва да намерим лекарството.

Той слезе от леглото, Готс скочи на пода и двамата затърсиха лекарството. Готс се свря под, леглото, без да знае какво ще лови, но готов на всичко, а Томас Хъдсън му заповяда:

— Лекарството, Готс. Намери лекарството!

Готс измяучи жалостиво под леглото и взе да дращи наляво и надясно. Накрая излезе, мъркайки. Господарят му, опипвайки пода, докосна капсулата. Тя се озова под пръстите му, покрита с прах и паяжина. Готс я беше намерил.

— Ти намери лекарството — похвали Томас Хъдсън животното. — Ти си незаменим котарак!

След това той изми капсулата в шепата си с малко вода от стъкленицата до леглото и я глътна, като отпи от водата. Легна си, усещайки как лекарството почва да действува бавно, и захвали Готс, а големият котарак се размърка от похвалите. Оттогава думата „лекарство“ имаше чародейна сила за Готс.

Когато беше в морето, Томас Хъдсън си мислеше за Готс, както и за Бойз. У котарака нямаше нищо трагично. Макар да беше преживял наистина тежки часове, оставаше си съвършено невредим, и дори когато биваше сразяван в някои от най-свирепите схватки, никога не изглеждаше жалък. Дори когато нямаше сили да се довлече до къщата, а лежеше под мангановото дърво под терасата, запъхтян и облян в пот така, че се открояваха ясно развитите му плещи и тесните му тънки хълбоци, отпуснат и преизтощен, за да се движи, напрягайки се да си поеме дъх, пак не изглеждаше жалък. Имаше широка глава на лъв и се държеше като непобеден. Животното беше привързано към човека и човекът беше привързан към животното. Томас Хъдсън уважаваше и обичаше котарака. Ала не можеше да се твърди, че Готс е влюбен в него и че той е влюбен в Готс, какъвто беше случаят с Бойз.

Бойз ставаше все по-своенравна и по-своенравна. Онази нощ, когато Томас Хъдсън и Готс я завариха на авокадовото дърво, тя закъсня и не се прибра, когато мъжът си легна. Тогава той спеше на голямото легло в спалнята, която се намираше в най-отдалечения край на къщата и имаше големи прозорци от три страни, та нощем се проветряваше от ветреца. По едно време Томас Хъдсън се събуди и се вслуша във виковете на нощните птици. Тогава чу, че Бойз чука по перваза на прозореца. Тя беше много безшумна, ала се обади на господаря си, щом се озова на прозоречния перваз. Томас Хъдсън отиде при щорите и ги отвори. Котката скочи в стаята, стискайки със зъби два съсела.

На лунната светлина, която проникваше през прозореца и открояваше сянката от стеблото на памучното дърво, падаща напреко на широкото бяло легло, Бойз се разигра със съселите. Подскачаше и се въртеше, подмяташе ги по пода, отдалечаваше единия, заемаше стойка, втурваше се към другия, играеше си така стръвнишки, както когато беше котенце. Сетне ги отнесе в банята и след това Томас Хъдсън усети как тупна тежко, когато скочи на леглото.

— Значи не ядеше манго на дървото? — запита я той.

Котката тръкна глава в него.

— Значи ловеше и пазеше имота? Стара ми писано и сестрице Бойз. Няма ли да ги изядеш сега, щом ги умъртви?

Котката потри глава в господаря си и запреде тихо, после, понеже беше изморена от лова, заспа. Ала спа неспокойно и на утрото не прояви никакъв интерес към мъртвите съсели.

Сега се развиделяваше и Томас Хъдсън, който не успя да заспи, наблюдаваше как се промъква светлината и сивите стебла на кралските палми се мержелеят в дрезгавината на първите зори. Най-напред зърна само стволовете и очертанията на върховете. После, когато светлината се засили, видя как върховете на палмите се люлеят от буйния вятър, а по-късно, когато слънцето се въззе над хълмовете, стеблата на палмите добиха белезникавосив цвят, развяващите се листа — яркозелен, тревата по ридовете беше кафява от зимната суша, варовиковите била на далечните възвишения ги правеха да изглеждат увенчани със сняг.

Томас Хъдсън стана от пода, обу мокасини, облече старо палто от дебел вълнен плат и, оставяйки Бойз да спи свита на кълбо върху одеялото, прекоси дневната, мина през столовата и влезе в кухнята. Тя се намираше в северния край на къщата, навън вятърът беснееше и блъскаше клоните на дървото flamboyan90 в стените и прозорците. В хладилника нямаше нищо за ядене, а в бюфета намери само подправки, кутия американско кафе, кутия чай „Липтън“ и кутия фъстъчено масло. Китаецът, който готвеше, купуваше всеки ден продукти от пазара. Прислугата не очакваше, че господарят ще се прибере, и несъмнено китаецът беше отишъл вече на пазара, за да набави нужните храни за през деня. „Щом някой от слугите дойде — каза си Томас Хъдсън, — ще го пратя в града за плодове и яйца.“

Той стопли вода, приготви кана чай и я отнесе заедно с една чаша и чинийка в дневната. Сега слънцето се беше извисило и осветяваше ярко стаята. Томас Хъдсън се намести в голямото кресло, почна да пие горещия чай и да разглежда картините по стените, озарени от свежата, ярка зимна слънчева светлина. Може би ще трябва да сменя някои от тях — замисли се той. — Най-хубавите са в спалнята, а аз повече не спя там.

Гледана от голямото кресло, дневната му се стори огромна подир теснотията на яхтата. Не си спомняше дължината на стаята. Знаеше я, когато поръча рогозката, но я забрави. Каквато и дължина да имаше дневната, тази сутрин тя изглеждаше три пъти по-дълга. По това личеше, че току-що се е прибрал на сушата. По това и по празния хладилник. Клатенето на корабчето в бурното сприхаво море, разлюляно от северозападния вятър, който духаше яростно срещу силното течение, беше забравено. Всичко беше останало толкова далече от него, колкото и самото море. Можеше да зърне океана, ако надникнеше през отворените врати на бялата стая и прозорците към гъсто залесените рътове, нарязани от шосето, по-далечните голи бърда, някогашни укрепления на града, пристанището и отвъд него белия град. Ала морето представляваше само синева отвъд далечната широко разстлана белота на града. Сега то беше толкова далече, колкото всичко преживяно, затова сега, когато люшкането беше отминало, Томас Хъдсън искаше да обърне гръб на океана, докато дойде време пак да се върне.

„Нека фрицовете се разполагат в морето през идните четири дни — каза си той. — Кой знае дали рибата играе около тях, когато са се потопили при такова време. Докъде ли стига вълнението? В тези води се среща риба на всички дълбочини, до които се потопяват подводниците. Вероятно на рибите ще им е много забавно. Дъното на някои подводници трябва да е покрито с водорасли и мидички, та сигурно рибите ще се трупат около тях. Но при напрегнатия им график едва ли дъната им ще са много обрасли. Така или иначе, рибите ще се навъртат наоколо им.“ Томас Хъдсън се сети за миг колко ли ще е развълнувано днес морето и какви ли планини синя вода ще се надигат и ще рухват, разтърсвайки белите си гребени, но сетне отблъсна мисълта от себе си.

Котката, заспала върху одеялото, се събуди, щом мъжът посегна да я погали. Тя се прозина, изпъна предните си крака, после отново се сви на топка.

— Никога не попаднах на жена, която да става заедно с мене — рече си той. — А сега не намерих и котка, която да се събужда едновременно с мене. Продължавай да спиш, Бой. Във всеки случай излъгах дяволски. Срещнах една жена, която се събуждаше, когато се събуждах и аз, дори се събуждаше преди мене. Ти не я познаваш ти изобщо не познаваш жена толкова дяволски добра. Нямаш щастие, Бойз. Но да върви по дяволите всичко!

— Знаеш ли какво? Ще трябва да си намерим една добра жена, Бой. Бихме могли да се влюбим и двамата в нея. Ако се наемаш да я храниш ще ти я отстъпя. Ала още не съм срещал жена, която би могла да се храни със съсели дълго.

Чаят беше притъпил за малко глада му, но сега Томас Хъдсън отново се почувствува много гладен. Ако се намираше в морето, щеше да е закусил изобилно преди час, а вероятно час по-рано щеше да е изпил и голяма чаша чай. Докато се прибираха, морето беше прекалено развълнувано, за да готвят, та беше изял два сандвича с говежда консерва и дебели резени суров лук на мостика. Ала сега го измъчваше ужасен глад и Томас Хъдсън се ядосваше страшно, че няма нищо в кухнята. „Трябва да купя консерви и да ги държа тук за в случай, когато се прибера — каза си той. — Ще трябва обаче да осигуря и бюфет с ключ, за да бъда сигурен, че слугите няма да ги изядат, а аз не обичам да заключвам храната в къщи.“

Накрая си наля скоч с вода, седна в креслото и прочете натрупаните вестници. Почувствува как питието позалъга глада му и поуспокои нервната възбуда от завръщането в къщи. „Днес можеш да се почерпиш ако желаеш — каза си. — След като се явиш на доклад. При такъв студ няма да има много посетители във «Флоридита». Ще бъде хубаво отново да се озовеш там.“ Не знаеше дали да се храни във „Флоридита“ или в „Пасифико“. „Ще бъде студено в «Пасифико» — забеляза той. — Ще облека пуловер и палто, ще избера маса на завет до стената при бара, която ще ме запази от вятъра“.

— Иска ми се да обичаше да пътуваш, Бой — обърна се той към котката. — Бихме прекарали чудесно в града.

Бойз нямаше слабост към пътуванията. Изпитваше ужас, защото си въобразяваше, че ще я водят във ветеринарната лечебница. Продължаваше да се плаши от ветеринарните лекари. „Готс би се приспособил добре с автомобилите — рече си Томас Хъдсън. — Вероятно ще се оправи великолепно и с кораба, ако не се смятат водните пръски. Ще трябва да пусна всички котки навън. Ще ми се да бях им донесъл подарък. В града ще им купя коча билка, ако има, и довечера ще дам на Готс, Уили и Бой. Трябва да се намира още коча билка в чекмеджетата на шкафа в котешката стая, стига да не е изветряла и да е изгубила аромата си. Тя изветрява много бързо в тропиците, а кочата билка, която посадях в градината, няма изобщо никакъв мирис. Камо и ние като котките да разполагахме с нещо от рода на кочата билка, едновременно безвредно и действено — забеляза той. — Защо не разполагаме с подобно биле, от което да се опиваме?“

Котките лудееха по кочата билка. Бойз, Уили, Готс, братът на Френдлес, Литлес, Фърхауз и Таскфорс бяха до една наркомани. Принсеса — така слугите наричаха синята персийска котка Бейби — не се докосваше до коча билка. Така постъпваше и Ънкъл Уулфи, сивата персийска котка. Тя беше толкова глупава, колкото и красива, та поведението й може би се дължеше на глупост или ограниченост. Ънкъл Уулфи никога не опитваше нищо ново и душеше предпазливо всяка нова храна, докато другите котки изяждаха всичко и за нея не оставаше нищо. Ала Принсеса, която беше баба на всички котки и беше умна, деликатна, високопринципна, аристократична, много любвеобилна, се боеше от миризмата на кочата билка и бягаше от нея, сякаш олицетворяваше порока. Принсеса се отличаваше с изисканост и аристократичност, имаше сиво-синкава козина, златисти очи и изтънчено държане, притежаваше толкова голямо достойнство, че пристъпите й на разгонване напомняха увод, обяснение и накрая изложение на всички дворцови скандали. Понеже Томас Хъдсън беше видял Принсеса в любовна самозабрава не първия трагичен път, а след като беше достигнала зрелостта си на красавица, преминаваща внезапно от сдържано достойнство към необуздано сластолюбие, казваше си, че би желал, преди да умре, да изживее любовно приключение с принцеса, неотстъпваща по чар на Принсеса.

Тя трябваше да бъде толкова сдържана, деликатна и красива като Принсеса, преди да са се влюбили и отдали на любовта, а след това да прояви в леглото. Същото безсрамно сластолюбие, каквото проявяваше Принсеса. Понякога Томас Хъдсън сънуваше нощем тази принцеса и макар че действителността не би могла да превъзхожда сънищата, мечтаеше да изживее истинското приключение и беше съвсем сигурен, че ще го изживее, стига да съществуваше подобна принцеса.

За съжаление единствената принцеса, с която се беше любил, ако не се смятаха лъжливите италиански принцеси, представляваше жена, далече от хубостта, с въздебели глезени и не дотам стройни бедра. Тя имаше все пак гладката кожа на северните жени, блестяща, добре поддържана коса; той харесваше лицето, очите й, харесваше я изобщо и изпитваше удоволствие да държи ръката й в своята, когато двамата, застанали до парапета, плуваха в Суецкия канал и се приближаваха към светлините на Исмаилия. Харесваха се взаимно и бяха вече почти влюбени, дотолкова увлечени, че се налагаше да внимават, да не би гласовете им да ги издадат, когато се намираха в компания с други хора, дотолкова увлечени, че сега, когато си стискаха ръцете в тъмнината до перилата, той почувствува как напира желанието в плътта им. Предугаждайки със сигурност готовността й, той заговори за любовното жертвоприношение и предложи да го извършат, понеже и двамата държаха много да бъдат напълно откровени помежду си.

— Много ми се иска — призна тя. — Както знаете. Но не мога. Както знаете.

— Има изход — увери я Томас Хъдсън. — Винаги се намира изход.

— В някоя спасителна лодка ли? — запита тя. — Не ми се прави любов в спасителна лодка.

— Вижте — започна той и сложи ръка на гърдата й, която се надигна и оживя под пръстите му.

— Това е мило — прекъсна го принцесата. — Но те са две.

— Зная.

— Много мило — каза тя. — Знаете, че ви обичам, Хъдсън. Точно днес открих, че ви обичам.

— Как?

— Открих чисто и просто. Не беше особено трудно. А вие не открихте ли нещо?

— Не беше нужно да откривам това нещо — излъга той.

— Чудесно — одобри принцесата. — Но в спасителна лодка не върви. Във вашата каюта също не подхожда. А и в моята кабина не може.

— Да отидем в кабината на барона.

— В кабината на барона винаги се навъртат хора. Старият развратник. Не е ли забавно да срещнете един развратен барон като в старите времена?

— Да — съгласи се той. — Но бих могъл да се погрижа да няма никой в кабината му.

— Не, не подхожда. Само ме галете много мъжки, точно както ме галите сега. Чувствувайте, че ме обичате неудържимо и продължавайте да ме галите.

Той продължи да я гали, като ръката му ставаше все по-дръзка.

— Не — противопостави се принцесата. — Недейте. Не бих издържала.

Тогава тя присегна и запита:

— Бихте ли издържали?

— Да.

— Добре. Ще видим. Не, не ме целувайте. Ако ме целувате на палубата, не бихме имали сили да устоим на изкушението.

— Защо трябва да се борим срещу изкушението?

— Къде, Хъдсън? Къде? Кажете ми, за бога, къде?

— Ще ви кажа защо.

— Зная всичко върху това защо. Въпросът е: къде?

— Обичам ви безмерно.

— Да. И аз ви обичам. Но друга полза от това няма, освен че се обичаме и това ни стига.

Той посегна, но тя се дръпна.

— Моля ви, ако се държите така, ще си ходя.

— Да седнем.

— Не. Ще останем прави, както сме.

— Харесва ли ви това, което вършите?

— Да, харесва ми. Сърдите ли се?

— Не. Но така не можем да продължаваме безкрайно.

— Съгласна съм — каза тя, изви глава, целуна го бързо и отново устреми поглед към пустинята, през която се плъзгаха в нощта. Беше зима, нощта беше хладна, те стояха притиснати и погледите им блуждаеха в мрака.

След малко тя добави:

— Ще изпием ли бутилка шампанско в „Риц“?

— Ще бъде знаменито. Ами мъжът ви?

— Още играе бридж. Виждам го през прозореца. Щом свърши, ще ни потърси и ще дойде при нас.

Двамата отидоха в „Риц“, разположен на кърмата, и поръчаха бутилка „Перие Жуе Брю 1915“. После още една. Не след дълго към тях се присъедини принцът. Беше много мил и Хъдсън го харесваше. Подобно на него принцът и принцесата бяха ходили на лов в Източна Африка и той ги беше срещнал в „Мутхаига Клъб“ и „Тор“ в Найроби, после бяха продължили заедно с един и същи кораб от Момбаса. Корабът извършваше околосветско пътешествие и спря в Момбаса на път за Суец, Средиземно море и евентуално Саутхамптън. Беше свръхлуксозен, всички кабини представляваха апартаменти. Местата за околосветската обиколка бяха разпродадени предварително, както това беше обичайно за онези години, ала неколцина пътници бяха останали в Индия и един от онази хора, които са в течение на всичко, предупреди Томас Хъдсън в „Мутхаига Клъб“, че предстои да пристигне корабът и че на борда му има свободни места на напълно приемливи цени. Томас Хъдсън уведоми принца и принцесата, които не бяха останали доволни от пътуването си със самолет до Кения в онези времена, когато машините на компанията „Хандли Пейдж“ бяха толкова бавни, а полетите — толкова дълги и уморителни. Те се възхитиха от идеята да се приберат по море и от износните цени.

— Ще направим чудесно пътешествие! Трябва да ви благодарим, задето открихте този сгоден случай — похвали го принцът. — Още утре ще се обадя по телефона.

Пътуването се оказа действително чудесно. Индийският океан се синееше, корабът се отдалечаваше бавно от новото пристанище. Зад тях остана Африка със стария бял град, големите дървета, цялата зеленина в дъното, прибоя, разбиващ се в дългия риф, край който минаха. После корабът увеличи скоростта и се озова в открито море, хвърчащи риби пореха водата и се изхвърляха пред носа на кораба. Африка се стопи в дълга синя ивица зад кърмата. Сервитьор удари гонг. Томас Хъдсън, принцът, принцесата и баронът, който беше техен стар приятел и сънародник и беше наистина голям развратник, отидоха в бара да изпият по едно сухо мартини.

— Не обръщайте внимание на гонга. Ще обядваме в „Риц“ — предложи баронът. — Съгласни ли сте?

Томас Хъдсън не успя да спи с принцесата, макар когато стигнаха в Хайфа да бяха напреднали в интимностите дотолкова, че не можеха повече да се владеят от напрежение и чувствуваха неудържима нужда да се отдадат на любовта, ако не за друго, поне за да успокоят нервната си възбуда. Вместо това от Хайфа заминаха с лека кола за Дамаск. На отиване Томас Хъдсън седеше на предната седалка до шофьора, а съпрузите седяха отзад. Той видя малко от Светата земя и малко от страната на Т.‍Е.‍ Лорънс91, и много студени хълмища и много пустиня. На връщане той и принцесата седяха отзад, а принцът отпред. Томас Хъдсън виждаше тила на принца и на шофьора и сега си спомни, че пътят от Дамаск до Хайфа, където беше на котва корабът им, минаваше покрай някаква река. Имаше стръмно дефиле, но беше много малко, сякаш беше клисура на маломащабна релефна карта и в ждрелото се виждаше остров. Спомняше си острова по-ясно от всички други подробности на пътуването.

Разходката до Дамаск не помогна много. Когато напуснаха Хайфа, за да навлязат в Средиземно море, и се качиха на лодъчната палуба, където сега духаше студен североизточен вятър, от който морето се беше развълнувало и корабът беше почнал да се поклаща бавно, тя каза:

— Трябва да предприемем нещо.

— Искате ли да ви погаля?

— Не. Искам да се гушна в леглото и да не стана цяла седмица.

— Цяла седмица не ми се вижда много.

— Тогава цял месец. Но трябва да го направя сега, а точно сега не можем.

— Да слезем в кабината на барона.

— Не искам да правим любов, докато не сме сигурни, че няма да си създадем неприятности.

— Как се чувствувате сега?

— Струва ми се, че ще полудея и че вече съм съвсем близо до лудостта.

— В Париж можем да правим любов на легло.

— Но как ще се измъкна?

— Ще излезете на покупки.

— Трябва да изляза на покупки с придружител.

— Ще излезете тогава с придружител. Нямате ли някого, на когото бихте могли да се доверите?

— Имам. Но така ми се иска да не прибягвам до такива крайности.

— Тогава не прибягвайте.

— Не. Трябва. Зная, че трябва. Но от това няма да ми олекне.

— Никога ли не сте му изневерявали по-рано?

— Не. И мислех, че никога не бих му изневерила. Но сега горя от желание да му изневеря. Ще ми бъде все пак неприятно да посвещавам други в тайните си.

— Ще измислим нещо.

— Моля прегърнете ме и ме притиснете много силно — каза тя. — По-добре да не говорим, да не мислим, нито да се ядосваме. Моля само притиснете ме мъжки и обичайте ме много, защото всяка нишка от плътта ми тръпне.

След малко той забеляза:

— Слушайте, докато се държите така, нещата няма да се оправят. Не искате да изневерявате и не искате друг да узнава за изневярата. Това обаче е неизбежно, рано или късно.

— Искам да изневеря. Но не искам да го наранявам! Трябва да изневеря. Нямам повече власт на себе си.

— Тогава изневерете. Още сега.

— Не. Сега е ужасно опасно.

— Смятате ли, че всеки, който ни вижда, слуша или познава тук на кораба, допуска, че не сме спали вече? Смятате ли, че онова, което вършихме, се различава от изневярата?

— Разбира се, че се различава. Има огромна разлика. От онова, което вършихме, не бихме могли да имаме дете.

— Вие сте възхитителна. Наистина възхитителна.

— Ще се радвам, ако имаме дете. Той иска много да родя, но досега не съм зачевала. Щом се разделим, ще спя с него и той никога няма да узнае, че детето е наше.

— Не бих желал да спите с него веднага, след като се разделим.

— Не, няма да спя. Но на следната нощ.

— Откога не сте спали с него?

— Спя всяка нощ. Налага ми се да спя, Хъдсън. Толкова съм възбудена, че ми се налага да спя. Предполагам, че тази е една от причините да играе бридж толкова до късно. Би предпочел да съм заспала, когато се прибира. Струва ми се, че се чувствува поизморен, откакто започна любовта ни.

— За първи път ли ви се случва да се влюбите, откакто сте омъжена?

— Не, за съжаление. Не е за първи път. Влюбвах се на няколко пъти, но никога не съм му изневерявала, нито съм помисляла да изневерявам. Толкова е добър и нежен и е толкова внимателен като съпруг. Харесвам го така много, а той ме обича и е винаги мил с мене.

— Мисля, че ще бъде по-добре да отидем в „Риц“, за да пийнем малко шампанско — предложи Томас Хъдсън, чиито чувства почваха да се разколебават.

„Риц“ беше пуст, сервитьорът им поднесе виното на една от масите до стената. Сега в бара държаха шампанското „Перие Муе Брю“ (1915) в лед непрекъснато и само запитваха:

— От същото ли вино, мистър Хъдсън?

Двамата вдигнаха чаши и принцесата каза:

— Харесва ми това вино. А на вас?

— Много.

— За какво мислите?

— За вас.

— Естествено. И аз мисля само за вас. Но какво мислите за мене?

— Мисля, че сега трябва да слезем в кабината ми. Прекалено много говорим, прекалено много се колебаем и нищо не вършим. Колко е часът?

— Единадесет и десет.

— Колко е часът? — обърна се той към сервитьора. Келнерът погледна часовника вътре в бара.

— Единайсет и петнайсет.

Щом се поотдалечи, за да не може да ги чуе, Томас Хъдсън запита:

— Докога ще играе бридж?

— Каза, че ще играе до късно, затова да не стоя будна да го чакам.

— Ще допием виното и ще отидем в кабината ми. Там имам малко вино.

— Но, Хъдсън, много е опасно.

— Всякога ще бъде опасно — отговори той. — Ако не предприемем нищо, ще бъде далече по-опасно.

Тази нощ той се люби дълго с нея. Когато понечи да я придружи до кабината й, тя се противопостави, ала той обясни, че ще изглежда много по-невинно, ако я изпрати. Принцът продължаваше да играе бридж. Томас Хъдсън се върна в „Риц“, където барът беше още отворен, поръча си нова бутилка шампанско и зачете вестниците, които беше донесъл от Хайфа. Досети се, че за пръв път от доста време му се отдава възможност да прегледа вестниците и изпита облекчение и дълбоко задоволство. Когато бриджът бе прекъснат и принцът надникна в „Риц“, Томас Хъдсън го покани на чаша вино, преди да си е легнал. Принцът му хареса повече от всякога и той го почувствува като много близък сродник.

Томас Хъдсън и баронът слязоха в Марсилия. По-голямата част от спътниците им продължиха до Саутхамптън, където завършваше пътешествието. В Марсилия двамата се отбиха в един ресторант с маси на тротоара в Старото пристанище и си поръчаха raoules marinees92 и стъкленица vin rose93. Томас Хъдсън беше много гладен и се сети, че от Хайфа насам през повечето от времето изпитваше глад.

Сега също беше адски гладен. Къде се бяха дянали тия дяволски слуги? Поне един трябваше да се мерне. Навън духаше необичайно студен вятър. Това му напомни за студения ден, там на стръмната марсилска улица, която се спускаше към пристанището. Тогава седеше на масата в кафенето с вдигната яка, ядеше moules, трошейки тънките черни черупки, които вадеше от горещия млечен бульон с чер пипер и вряло разтопено масло, плаващо на повърхността, пиеше вино от Тавел, чаровно като самия Прованс, и наблюдаваше как вятърът запретва полите на рибарките, на туристките, на неугледно облечените пристанищни проститутки, докато изкачваха стръмната улица, шибани от мистрала94.

— Постъпихте безобразно! — сгълча го баронът. — Наистина безобразно!

— Искате ли още moules?

— Благодаря. Предпочитам нещо по-питателно.

— Да поръчаме bouillabaisse95?

— Две супи ли?

— Гладен съм. А и скоро няма да се върнем в Марсилия.

— Има си хас да не сте гладен! Прието. Ще поръчаме, bouillabaisse, а след това по един солиден chateaubriand96 с богата гарнитура. Да ви поохраня, женкарино!

— Какво възнамерявате да правите?

— Въпросът е какво вие възнамерявате. Обичате ли я?

— Не.

— Така е много по-добре. Но ще бъде още по-добре за вас да скъсате с нея още сега. Несравнимо по-добре.

— Обещах им да отидем заедно на риболов.

— Ако ставаше въпрос да отидете на лов, пак би имало смисъл — забеляза баронът. — Но да се ходи на риболов, означава да се търпи студ и да не се изпитва никакво удоволствие. Не е оправдано тя да мами съпруга си.

— Той трябва да знае за връзката ни.

— Не знае. Известно му е, че е влюбена във вас. Само това. Вие сте мъж и вашата е лесна. Но тя няма право да мами съпруга си. Нали не възнамерявате да се жените за нея?

— Не.

— Така или иначе, тя не може да се омъжи за вас, затова нямате право да съсипвате щастието му, освен ако сте влюбен в нея.

— Не съм влюбен. Сега съм уверен.

— Тогава намирам, че трябва да се оттеглите.

— Напълно съм сигурен, че ще се оттегля.

— Радвам се на готовността ви. Сега кажете ми откровено: как е принцесата?

— Много е добре.

— Не се правете на глупак. Познавах майка й. Да знаете само каква жена беше майката!

— Съжалявам, че не зная.

— Би трябвало да знаете. Чудя се как сте се промъкнали сред тези хрисими и скучни хора. Да не би да ви е била нужна за картините или нещо подобно?

— Не. Едното няма нищо общо с другото. Харесвам я много. Продължавам да я харесвам, но не съм влюбен в нея и всичко е много заплетено.

— Така се радвам, че се съгласихте. Закъде възнамерявате да заминете сега?

— Току-що се завърнахме от Африка.

— Правилно. Защо не отидете в Куба или на Бахамските острови за известно време? Бих могъл да ви придружа, стигала мога да измъкна малко пари от къщи.

— Очаквате ли да измъкнете?

— Не.

— Аз възнамерявам да остана в Париж за известно време. Отдавна не съм бил в голям град.

— Париж не е голям град; Лондон е голям град.

— Иска ми се да видя какво има в Париж.

— Мога да ви разкажа какво има.

— Благодаря. Исках да кажа, че възнамерявам да посетя художествените изложби, да се срещна с приятели, да отида на шестдневните велосипедни състезания и на конните надбягвания в Отьой, Анген и Льо Трамбле. Защо не останете и вие?

— Нямам слабост към конните състезания, нито имам пари, за да залагам.

„И защо се връщаш към миналото? — запита се Томас Хъдсън. — Баронът беше починал, фрицовете бяха окупирали Париж, принцесата не беше заченала. Моя кръв няма да потече в ни един кралски дом — каза си той, — освен ако ми потече кръв от носа някой ден, когато разглеждам Бъкингамския дворец, а това ми се вижда крайно невероятно. Ако някой от слугите не дойде до двадесет минути — реши той, — ще сляза в селото да си купя яйца и хляб. Адско нещо е да си гладен в собствената си къща — заключи Томас Хъдсън. — Но съм прекалено изморен, за да слизам.“

Точно тогава някой се разшета в кухнята и той натисна зумерния звънец, монтиран отдолу до голямата маса. Чу го как избръмча дваж в кухнята.

Яви се вторият слуга със своя привидно смирен вид на свети Севастиян, лукав, престорен и многострадален.

— Звънихте ли?

— Какво друго дявол да го вземе, предполагаш че съм направил? Къде е Марио?

— Отиде за пощата.

— Как са котките?

— Много добре. Нищо особено. Биг Готс се сби с Ел Гордо. Но вече излекувахме раните му.

— Бойз ми се вижда отслабнала.

— Много скита нощем.

— Как е Принсеса?

— Беше малко неразположена. Но сега се храни добре.

— Срещнахте ли трудности с месото?

— Взехме месо от Которо.

— А кучетата?

— Всички са добре. Негрита е отново бременна.

— Защо не я затворихте?

— Опитахме, ама тя избяга.

— Да се е случило нещо друго?

— Нищо няма. Как мина плаването?

— Без премеждия.

Докато Томас Хъдсън разговаряше сприхаво и отривисто както винаги с този прислужник, когото беше освобождавал на два пъти и беше приемал обратно, защото беше идвал баща му, за да се застъпва, влезе първият слуга Марио, носейки вестниците и пощата. Той се усмихна, от кафявото му лице се излъчваше веселост, приветливост и ласкавост.

— Как мина пътуването?

— Възтежичко на края.

— Figurate — представям си. С тоя северняк. Закусихте ли?

— Няма нищо за ядене.

— Донесох яйца, мляко и хляб. Tu97 — обърна се той към втория слуга. — Върви да приготвиш закуската на кабалерото. Как искате яйцата?

— Както обикновено.

— Los huevos como siempre98 — нареди Марио. — Излезе ли да ви посрещне Бойз?

— Да.

— Тя страда много тоя път. Повече от всякога.

— А другите котки?

— Само едно люто сбиване между Готс и Фатс. — Слугата употребяваше английските имена на котките с гордост. — Принсеса нещо поболедува. Но й мина.

— Y tu99?

— Аз ли? — Той се усмихна свенливо, силно поласкан. — Много добре съм. Много благодаря.

— А как са вашите?

— Всички са много добре, благодаря. Татко отново е на работа.

— Радвам се.

— И той се радва. Тук спа ли някой от другите господа?

— Не. Слязоха в града.

— Трябва да са изморени.

— Капнали са.

— Обаждаха се разни приятели. Записах ги всички. Дано ги познаете. Не мога да се оправя с английските имена.

— Записвай ги, както звучат.

— Да, но на мене звучат не така, както звучат на вас.

— Обажда ли се полковникът?

— Не.

— Донеси ми уиски с минерална вода! — заповяда Томас Хъдсън. — И моля те, донеси мляко за котките.

— В столовата или тук?

— Уискито тук. Млякото за котките в столовата.

— Веднага — отговори Марио. Той отиде в кухнята и се върна с уиски и минерална вода. — Предполагам, че е достатъчно силно — добави слугата.

„Сега ли да се обръсна или след закуска? — запита се Томас Хъдсън. — Трябва да се избръсна. Затова поръчах уискито. За да намеря сили да се избръсна. Добре тогава, влизай да се бръснеш. Да върви по дяволите бръсненето! Не. Влизай да се избръснеш! Ще бъде полезно за проклетия ти морал, а трябва и да слезеш в града след закуска.“

По време на бръсненето той преполови на ситни глътки питието, като се сапунисваше, стържеше, наново сапунисваше, сменяйки три ножчета едно подир друго, за да смъкне двуседмичната четина от бузите, брадичката и врата. Котката се въртеше около него и го наблюдаваше, докато се бръснеше, умилквайки се в краката му. Сетне внезапно изскочи от стаята и Томас Хъдсън отгатна, че е чула да се нареждат паниците на застлания с плочки под в столовата. Той не чу ни тропане, ни повикване. Ала Бойз имаше по-развит слух.

Томас Хъдсън се избръсна и напълни шепата си с великолепния деветдесетградусов чист спирт, който в Куба струваше толкова, колкото в Щатите разводненият лосион, и разтри лицето си, усещайки как студеното щипене успокоява кожата, възпалена от бръсненето.

„Не консумирам захар, нито пуша тютюн — каза си той, — но в замяна получавам наслада от дестилатите на тая страна.“

Долната част на прозорците в банята беше боядисана, защото каменната настилка на патиото обикаляше цялата къща, но стъклата на горната половина бяха прозрачни и се виждаше как вятърът шиба листата на палмите. „Духа много по-силно, отколкото предполагах. Наближава кажи-речи време пак да излезем в морето. Нищо обаче не се знае. Всичко зависи от това, дали ще се задържи вятърът, когато извие от североизток. Олекна ми, загдето не се занимавах с морето през последните няколко часа. Ще продължа да не мисля — насърчи се Томас Хъдсън. — Няма да мисля за морето, нито за онова, което е на повърхността или под повърхността му, нито за каквото и да е, свързано с морето. Няма дори да правя списък на нещата, за които не искам да мисля. Чисто и просто, няма да мисля. Морето си е море и ще го оставим на мира. Ще отминем и другото. Няма да мислим и за другото.“

— Къде ще пожелае да закуси сеньорът? — осведоми се Марио.

— Къде да е, само не в това море puta100.

— В дневната или в спалнята на сеньора?

— В спалнята. Издърпай плетения стол и сложи закуската на масичка до него!

Томас Хъдсън изпи чая, изяде пържените яйца и няколко филии препечен хляб с портокалов мармалад.

— Плодове няма ли?

— Само банани.

— Донеси ми няколко банана!

— Не са ли вредни с алкохол?

— Това е суеверие.

— Да, но докато отсъствувахте, един човек от селото умря, защото ял банани и същевременно пил ром.

— Откъде знаеш, че не е бил пияница. Починал е от преливане с ром, независимо, че е ял банани.

— Не, сеньор. Човекът умря съвсем неочаквано, след като изпи малко ром и изяде много банани. Бананите бяха от собствената му градина. Живееше на хълма зад селото и работеше по автобусна линия номер седем.

— Мир на праха му! — каза Томас Хъдсън. — Донеси ми няколко банана!

Марио донесе бананите: малки, жълти, зрели, набрани от дърветата в градината. Обелени, те не бяха по-големи от човешки пръсти и имаха чудесен вкус. Томас Хъдсън изяде пет парчета.

— Наблюдавай ме за признаци — каза той. — И донеси Принсеса, за да изяде другото яйце.

— Дадох й вече едно яйце в чест на завръщането ви — обясни слугата. — Дадох по едно яйце и на Бойз и Уили.

— А на Готс?

— Градинарят каза, че Готс не бива да яде много, докато не зараснат раните му. Пострада сериозно.

— Какво представляваше боят?

— Беше много ожесточен. Премятаха се близо миля. Изгубихме ги от очи в драките отвъд градината. Боричкаха се съвсем безшумно, както сега се бият. Не зная кой е победил. Биг Готс се прибра пръв и превързахме раните му. Промъкна се в патиото и се просна до цистерната. Не му стигаха сили, за да скочи на покрива й. Фатс пристигна чак след час, превързахме и неговите рани.

— А помниш ли колко сладки бяха двамата, когато бяха братчета?

— Помня. Сега пак се страхувам Фатс да не убие Готс. Сигурно е с около един фунт по-тежък.

— Готс е знаменит борец.

— Вярно, сеньор. Но представете си само какво означава цял фунт.

— Не смятам, че тая разлика има такова значение при котките, каквато има при петлите-борци. Ти мериш всичко с теглото на птиците-борци. Разликата в теглото не е от голямо значение и при хората, освен ако някой сам не се изтощи, за да смъкне от теглото си. Джек Демпси101 тежеше само 185 фунта, когато стана световен шампион. А Уйлърд102 тежеше 230 фунта. И Готс, и Фатс са едри котараци.

— Така, както се бият, един фунт представлява страхотно предимство — забеляза Марио. — Ако за борбата им се правеха облози, никой не би се отказал от един фунт. Не биха се отказали дори от унции.

— Донеси ми още няколко банана.

— Моля ви, сеньор!

— Сериозно ли вярваш в тия щуротии?

— Не са щуротии, сеньор.

— Тогава донеси още едно уиски с минерална вода.

— Щом заповядате.

— Само моля.

— Молбата ви за мене е заповед.

— Тогава донеси!

Слугата донесе уискито с лед и студена газирана минерална вода. Томас Хъдсън го пое и каза:

— Наблюдавай ме за признаци. — Загриженият вид на тъмното лице на Марио му отне желанието да го дразни и той додаде. — Бъди уверен, че няма да ми навреди.

— Сеньорът знае какво прави. Но бях длъжен да го предупредя.

— Съгласен съм. Предупреди ме. Дойде ли вече Педро?

— Не, сеньор.

— Щом дойде, кажи му да приготви кадилака, за да слезем веднага в града.

„Сега ще се изкъпеш — каза си Томас Хъдсън. — После ще се стегнеш за Хавана. Ще отидеш в града, за: да се представиш на полковника. Какво, дявол да го вземе, ти куца? Нищо не е наред — възкликна той мислено. Навсякъде. И на сушата. И в морето. И във въздуха.“

Той се отпусна на плетения стол, изпъвайки краката си на удължението, което се издърпваше изпод седалката, и се вгледа в картините по стените на спалнята. Над главата на леглото, евтиното легло с прост матрак, купено нарочно такова, за да не се харчат излишни пари, понеже не ползуваше спалнята никога освен когато бяха скарани, висеше „Китаристът“ на Хуан Грис103. „Nostalgia hecha hombre104“ — рече си Томас Хъдсън на испански. Хората не подозират, че той стана нейна жертва. На отсрещната стена над библиотеката се намираше „Monument in Arbeit105“ от Паул Клее106. Не я харесваше така, както „Китариста“, ала обичаше да я съзерцава. Тя му напомняше колко извратена му се беше сторила първоначално, когато я беше купил в Берлин. Цветовете бяха неприлични, като илюстрациите в медицинските книги на баща му, изобразяващи разни шанкъри и венерически язви. Как се ужасяваше жена му от нея, докато свикне с нейната извратеност и почне да вижда само живопис. За тази картина и сега не знаеше повече, отколкото когато я съзря за първи път в галерията „Флехтхайм“ в сградата до реката през онази чудна студена есен в Берлин, когато се радваха на неизразимо щастие. Картината все пак беше хубава и той обичаше да й се любува.

Над другата библиотека висеше една от горите на Масон107. Представляваше Вал д’Авре и той я обичаше наравно с „Китариста“. В това се криеше великата тайна на картините: можеше да ги обича без следа от безнадеждност. Можеше да ги обича без печал, добрите картини го ощастливяваха, защото творците им бяха постигнали онова, към което се беше винаги стремил. Те бяха създадени и това беше достатъчно, дори и да не беше сам сполучил да ги създаде.

Влезе Бойз в стаята и скочи на коленете му. Тя скачаше изящно и без видимо усилие достигаше високия скрин в голямата спалня. Сега, след като скочи плавно и точно, котката се намести в скута на Томас Хъдсън и взе да го побутна гальовно с предните лапи.

— Гледам картините. Бой! И ти би се чувствувала по-добре, ако обичаше картините.

„Кой знае дали тя не извлича от скоковете и нощния лов толкова удоволствие, колкото аз от картините? — замисли се Томас Хъдсън. — Страшно жалко е все пак, че не е в състояние да ги види. Нищо не се знае. Може пък и да притежава страхотен усет за живопис.

Питам се какво би ти харесало, Бой. Вероятно холандския период, когато са рисували такива великолепни натюрморти с риби, стриди и дивеч. Я слизай! Сега е денем. Не се разрешават такива милувки на видело.“

Бойз продължи да се гали и Томас Хъдсън я отблъсна, за да я усмири.

— Трябва да спазваш що-годе благоприличие, Бой! — смъмри я той. — Не съм отишъл още при другите котки само и само за да ти доставя удоволствие.

Бойз беше доволна и Томас Хъдсън усети с пръстите си как тя мърка гърлено.

— Трябва да се изкъпя, Бой. Ти изразходваш половината от времето си, за да се миеш. Само че с езика. Тогава не ми обръщаш никакво внимание. Когато се миеш, приличаш на проклет бизнесмен в кантората си. И това е бизнес. Не бива да се прекъсва. Е добре, сега и аз трябва да се изкъпя. А вместо да се изкъпя, седнал съм рано-рано да се наливам като закоравял пияница. По това се различаваме. А ти не би могла и да управляваш кораб осемнадесет часа. Аз обаче мога. Дванайсет часа по всяко време. Осемнайсет, когато се налага. А вчера и нощес деветнайсет часа. — Но аз пък не мога да скачам и да ловувам нощем като тебе. И двамата все пак се занимаваме с адски необичаен лов през нощта. Твоят радар е в мустаците ти. На гълъбите високочестотният радиопеленгатор вероятно се намира в израстъците над човката. Поне всички пощенски гълъби имат такива израстъци. Ти на какви ултрависоки честоти приемаш Бой?

Бой лежеше мълчалива, отпусната, невъзмутима, дълга, като предеше с рядко задоволство.

— Какво сигнализира твоят радиолокатор, Бой? Каква е продължителността на твоя импулс? Каква е повтарящата честота на твоя импулс? А аз имам вграден магнетрон. Но не казвай на никого. Благодарение на увеличената разделителна способност на УВЧ можем да откриваме неприятелските фльорци на по-големи разстояния. Работим с микровълни. На такива ли вълни сега предеш Бой?

„По този начин ли прилагаш решението си да не мислиш за морето, докато не излезеш с корабчето? Не морето искаше да забравиш. Знаеш, че обичаш морето и не би могъл да се лишиш от морето. Излез на верандата и го погледни. То не е жестоко нито безчувствено или какъв да е друг Quatsch108. То просто е навън, вятърът го раздвижва и течението го раздвижва, и на повърхността му се сражават, ала в глъбините му всичко това е без значение. Бъди благодарен, че пак ще излезеш в морето и си го представи като свой дом. То е твой дом. Не говори, нито мисли нелепости за морето. Не то те тревожи. Почваш да се вразумяваш — каза си Томас Хъдсън. — Въпреки че на сушата не си бог знае колко разумен. Правилно — призна той. — Принуден съм да проявявам толкова разум в морето, че ми додява да бъда разумен и на сушата.

На брега е приятно — заключи Томас Хъдсън. — Тъкмо днес ще проверим докъде би могла да стигне тази приятност. След като се представя на проклетия полковник — сети се Томас Хъдсън. — Всъщност всякога се явявам пред него с удоволствие, защото повдига морала ми. Но няма да допускам изповеди пред полковника — обеща си. — Ето едно от нещата, които ще отминем в такъв приятен ден. Ще отида да му се представя. Но няма да споделям. Достатъчно много неща са влезли в него и те няма никога да излязат. И достатъчно много неща са излезли от него, и те няма никога да се върнат. Затова се надявам, че няма да споделям. Чисто и просто ще се представя, за да докладвам.“

Той допи уискито, свали котката от скута си, погледна трите картини, влезе в банята и се изкъпа на душа. Бойлерът беше включен чак когато слугите бяха дошли сутринта, та нямаше много гореща вода. Все пак се насапуниса, изми си главата и се изплакна със студена вода. Облече бяла фланелена риза, сложи си тъмна връзка, обу моряшки панталона, вълнени чорапи, английски спортни обуща, купени преди десет години, завърши с кашмирен пуловер и старо сако от груб вълнен плат. Позвъни за Марио.

— Тук ли е Педро?

— Да, сеньор. Колата е готова.

— Приготви ми един том колинз с кокосов сок и битер за в колата! Сложи чашата в една от корковите кутии!

— Слушам, сеньор. Не искате ли връхна дреха?

— Ще взема връхна дреха, че може да се застуди, когато се прибирам.

— Ще се приберете ли за обед?

— Не. Нито за вечеря.

— Искате ли да видите някоя от котките, преди да сте тръгнали? Припичат се на завет.

— Остави. Ще ги видя довечера. Искам да им донеса подарък.

— Отивам да приготвя коктейла. Ще се позабавя с кокосовите орехи.

„Защо, дявол да те вземе, не отидеш да видиш котките? — запита се Томас Хъдсън. — Не зная — отговори си той. — Просто непонятно. Необичайно!“

Следваше го Бойз, леко разтревожена, задето излиза, но не и обзета от паника, защото нямаше ни багажи, ни приготовления.

— Може би така постъпих заради тебе, Бой — каза Томас Хъдсън. — Не се тревожи. Ще се върна нощес или призори. С разпуснати жили. Надявам се. Както трябва. Очаквам. Тогава може би ще внесем малко повече ред и тук. Vamonus s limpiar la escopeta109.

Той излезе от дългата ярко осветена дневна, която продължаваше да изглежда огромна, и слезе по каменните стъпала в още по-големия, блясък на кубинското зимно утро. Кучетата се заувираха в краката му, а тъжният пойнтер се приближи, като се влачеше, клатейки наведената си глава.

— Клето животно — каза той на пойнтера. Той го потупа и кучето се сви в нозете му. Другите кучета мелези бяха весели и подскачаха, възбудени от студа и вятъра.

На стъпалата бяха паднали съчки от памучното дърво в патиото и стояха там, където ги беше съборил вятърът. Иззад, колата се показа шофьорът, треперещ пресилено, и поздрави:

— Добро утро, мистър Хъдсън! Как мина пътуването?

— Криво-ляво. Как са колите?

— Всички са в отлично състояние.

— Има си хас! — възкликна Томас Хъдсън на английски. После се обърна към Марио, който излезе от къщата и се спусна по стълбата до колата, носейки коктейла с тъмен ръждив цвят, поставен в кутия от пресован корк, достигаща до височина половин инч от ръба на чашата. — Донеси един пуловер за Педро! Някоя жилетка. От дрехите на мистър Том. И да изметете тоя боклук от стълбището!

Томас Хъдсън подаде на шофьора коктейла, за да го подържи, и се наведе, за да погали кучетата. Бойз стоеше на стъпалата и ги наблюдаваше презрително. Там беше и Негрита, дребна черна кучка, чийто косъм почваше да излинява от възрастта. Тя имаше опашка, засукана над гърба, малки лапички и тънки крачета, почти искрящи, когато подтичваше, заострена муцуна като фокстериер и любвеобилни умни очи.

Томас Хъдсън я видя една нощ в един бар, когато тя следваше някаква компания, и запита каква порода е.

— Кубинска — обясни сервитьорът. — Тук се навъртя от четири дни. Присламчва се ту към тоя, ту към оня, но всички затварят вратите на колите си под носа й.

Томас Хъдсън я отведе във Финка110 и две години тя не се разгони, та той предположи, че е престаряла, за да бъде заплодена. Ала един ден се наложи да я разклещят от едно куче вълча порода и след това тя създаде поколение от вълк, от булдог, от пойнтер и дори роди едно чудновато кученце от неизвестно потекло с яркочервена козина, сякаш бащата е бил ирландски сетер, но с гърди и холка на булдог и опашка, извита нагоре като опашката на Негрита. Сега синовете й се въртяха около майката, а тя беше отново бременна.

— Кой я е покрил? — запита Томас Хъдсън шофьора.

— Не зная.

Дойде Марио с жилетката и я подаде на Педро, който свали износената си куртка, за да я облече. Слугата обясни:

— Бащата е селският борец.

— Добре. Довиждане, кучета! — сбогува се Томас Хъдсън. — Довиждане, Бой! — каза той на котката, която се втурна след кучетата към колата.

Томас Хъдсън, седнал вече в колата и стиснал корковата кутия с коктейла, се наведе от прозореца и докосна котката, която се изправи на задните крака, за да тикне главата си до пръстите му.

— Не се тревожи, Бой. Ще се върна!

— Бедна Бойз! — възкликна Марио.

Той взе в ръцете си котката, която гледаше как колата зави, заобикаляйки цветната леха, и се спусна по неравната, изровена от дъждовете алея, докато се скри зад хълма и високите мангови дървета. Слугата отнесе Бойз в къщата и я пусна на пода, ала тя скочи на прозореца и продължи да се взира в посоката, където алеята се губеше зад хълма.

Марио погали котката, но тя не се успокои.

— Бедна Бойз! — каза високият чернокож слуга. — Бедна, бедна Бойз!

В колата Томас Хъдсън и Педро се спуснаха по алеята, после шофьорът скочи, развърза веригата на пътните порти, качи се и прекара колата. Насреща им се зададе негърче и той му извика да затвори вратата. Момчето се ухили и кимна с глава.

— Братчето на Марио.

— Зная — отговори Томас Хъдсън.

Те профучаха през мръсотията на странична селска улица и излязоха на централното шосе. Отминаха къщите на селото, две бакалници със свалени капаци, с тезгяхи и редици бутилки, оградени от рафтове с консерви, сетне оставиха подире си последната кръчма и грамадното антилско лаврово дърво, чиито клони се простираха над целия път, и свиха по старото чакълирано шосе. То се спускаше в продължение на три мили. От двете му страни имаше големи стари дървета и се виждаха разсадници, малки стопанства, големи ферми с разнебитени къщи в испански колониален стил; раздробени на подразделения, със старите хълмисти пасища, нарязани от пътеки, които се губеха в тревистите клонове на ридовете с изгоряла от сушата трева. Единствената зеленина сега в този край, където имаше толкова много зеленина, се открояваше покрай потоците, по чиито брегове растяха кралски палми, стройни и сребристи, със зелени върхове, наведени от вятъра. Духаше севернякът, сух, буен, студен. Други северни ветрове, развихрили се преди днешния, бяха охладили флоридските проливи, затова той не бе докарал ни мъгли, ни дъждове.

Томас Хъдсън отпи глътка от ледения коктейл с аромат на пресен зелен сладък лимон, смесен с неопределения вкус на кокосовия сок, щипещ на езика по-силно от най-силно газираната вода, и подсилен с истински джин „Гордън“, който освежаваше небцето и облагородяваше глътката, като цялата смес беше пресечена от битера, който й придаваше ръждивия цвят. „Когато пия този коктейл, имам усещане като че вятър надува платната на ветроход — каза си той. — Адски вкусно питие!“

Корковата кутия не позволяваше на леда да се разтопи и да разводни коктейла. Томас Хъдсън я стискаше нежно в ръка и наблюдаваше местата, през които минаваха на път за града.

— Защо не караш с угасен двигател по надолнището, за да пестиш бензина?

— Ще угася мотора, ако държите — отговори шофьорът. — Но бензинът е държавен.

— Изключи го, за да се упражняваш — препоръча Томас Хъдсън. — Така ще свикнеш да се справяш когато караме с наш, не с държавен бензин.

Сега се движеха в равнината, където се намираха градините на цветарите отляво и къщите на кошничарите отдясно.

— Трябва ми кошничар, за да закърпи протритите краища на голямата рогозка в дневната.

— Si, señor111.

— Познаваш ли някого?

— Si, señor.

— Шофьорът, когото Томас Хъдсън никак не обичаше заради общото му невежество, тъпотата, самомнението, липсата на усет за двигателите, дивашкото отношение към колите, неизлечимия мързел, отговаряше късо и официално, защото забележката за неугасения мотор го беше засегнала. Въпреки всичките си недостатъци, той караше великолепно, тоест, благодарение на прекрасните си рефлекси, се справяше превъзходно в нелогичното невротично автомобилно движение на Куба. А знаеше и твърде много за дейността им, за да бъде уволнен.

— Стопли ли те жилетката?

— Si, señor.

„Ще те вземат дяволите! — закани се Томас Хъдсън. — Инатиш се, ама ще те рендосам!“

— Беше ли много студено у вас нощес?

— Ужасно. Horroroso. Нямате представа, мистър Хъдсън.

Мирът между двамата се възстанови и сега минаха през моста, където преди време бяха намерили трупа на девойката, съсечена на шест парчета от приятеля й полицай. Късовете бяха увити в амбалажна хартия и пръснати по централното шосе. Сега реката беше пресъхнала, ала онази вечер имаше вода и колите образуваха опашка в дъжда, дълга половин миля, защото водачите им оглеждаха забележителното място.

На следното утро вестниците поместиха на първите си страници снимки от трупа, а един вестник дори твърдеше, че жертвата трябва да е американска туристка, понеже ни една мома на тази възраст, израснала в тропиците, не можела да бъде толкова неразвита. Как бяха определили точната й възраст, Томас Хъдсън не узна, тъй като главата бе намерена едва след време в рибарското пристанище Батабано. Ала трупът, както беше показан на първите страници, изглеждаше лишен от най-женствената украса на гръцките статуи. Оказа се все пак, че убитата не е американска туристка и че женският й чар, доколкото го е притежавала, е разцъфнал в тропиците. Известно време обаче Томас Хъдсън трябваше да се откаже от всякакви пътувания извън Финка, защото всеки, когото виждаха, че бяга или бърза само, се излагаше на опасността, подире му да се спусне глутница с викове:

— Ето го! Убиецът! Дето я съсече на парчета!

Сега отминаха моста и заизкачваха хълма в Луяно, където се откриваше вляво гледка към Ел Серо, напомняща на Томас Хъдсън винаги Толедо. Не Толедо на Ел Греко112, а част от действителното Толедо, наблюдавано от странично възвишение. Вече наближаваха мястото, колата изкатери последната стръмнина. Той го зърна ясно — същинско Толедо. Само за миг, сетне ридът хлътна и от двете страни наново се яви Куба.

Навлязоха в отсечката от пътя за града, която Томас Хъдсън ненавиждаше. Тъкмо за нея носеше коктейла. „Пия срещу нищетата, мръсотията, четиристотингодишната пепел, сополите на децата, напуканите палмови листа, тенекиените покриви, провлечената походка на нелекуваните сифилитици, помийните канали в леглата на някогашните потоци, паразитите по голите вратове на заразените птици, струпеите по тила на старците, зловонието на старците, гърмящите радиоапарати — каза си той. — Поведението ми е адски непростимо. Би трябвало да взема присърце всичко и да предприема нещо. Вместо това нося коктейли, както в миналото са носили благовонни соли. Не. Не е съвсем точно — забеляза Томас Хъдсън. — Нещо средно между моето поведение и поведението на пияниците от Хогартовата «Джин Лейн»113. Пиеш и против явяването си пред полковника — добави той. — Сега все намираш поводи, за да пиеш срещу нещо или за нещо. Взели те рогатите! Колко пъти пиеш изобщо без повод?! И днес ще пиянствуваш на провала!“

Томас Хъдсън отпи продължително от коктейла, и го почувствува чист, студен, освежителен в устата си. Намираха се в най-неприятната част от пътя, където минаваше трамвайната линия и колите се залепяха броня до броня, когато спускаха бариерата на железопътния прелез. Сега отпред, отвъд опашката от спрели леки коли и камиони се виждаше хълмът със замъка Атарес, където са били разстреляни полковник Критъндън и съучастниците му след провала на експедицията в Байя Онда, четиридесет години, преди да се роди Томас Хъдсън, и където бяха намерили смъртта си сто и двадесет и двама американски доброволци. По-нататък се извисяваха към небето пушеците от високите комини на Хаванската електрическа компания, а шосето минаваше по стария калдъръм под водопровода, успоредно на горния край на пристанището, където водата беше черна и мазна като утайката в цистерните на петролоносач. Бариерата бе вдигната, отново тръгнаха, сега се озоваха на завет от северняка. Корабите с дървени корпуси от жалкия, смешен военновременен търговски флот лежаха до импрегнираните с креозот подпори на дървените кейове, а пяната на залива се плискаше в стените им по-черна от креозота на коловете и воняща като непочистен помиен канал.

Томас Хъдсън позна някои от корабите. Единият, стар барк, беше достатъчно голям, за да съблазни една подводница, която го беше обстрелвала. Беше докарал дървен материал и щеше да товари захар. Личеше къде е бил засегнат, макар пробойната да беше закърпена. Томас Хъдсън си спомни живите и мъртвите китайци на палубата му, когато бяха минали край него в морето. „Смятах, че днес няма да мислиш за морето. Ще трябва да го погледна — каза си. — Хората, които се намират в морето, са хиляди пъти по-добре от несретниците, които живеят в бордеите, край които току-що минахме. Това пристанище се замърсява от триста-четиристотин години и във всеки случай не представлява морето. Не е чак толкова лошо при изхода. А и откъм страната на Казабланка си го бива. Изживял си прелестни нощи в това пристанище, знаеш!“

— Я виж! — обади се той. Шофьорът, забелязвайки, че се взира, понечи да спре колата, но Томас Хъдсън заповяда да продължава. — Карай в посолството!

Беше съзрял старците, които живееха в бараката от дъски и палмови листа, прилепена до стената, отделяща земното платно на железопътната линия от склада на електрическата компания, където се разтоварваха въглища от пристанището. Стената беше почерняла от пепелта на въглищата, които се пренасяха с въздушни разтоварвачи, и отстоеше на по-малко от четири фута от железопътното платно. Бараката беше скована на стръмен склон и в нея можеха да се сместят само двама души. Старците, мъж и жена, седяха на входа и варяха кафе в тенекиена кутия. Бяха негри, кирливи, отблъскващи със старостта и мръсотията си, облечени в дрехи, ушити от стари захарни чували. Бяха много стари. Томас Хъдсън не видя кучето.

— Y el perro114? — запита той шофьора.

— Отдавна не съм го виждал.

Минаваха покрай нещастниците от години. Жената, чиито писма Томас Хъдсън чете нощес, се възмущаваше от позорната гледка, колчем минаваха край бараката.

— Защо тогава не направиш нещо? — запита я той. — Защо само говориш за ужасната нищета и пишеш с възмущение за ужасната им орисия, а никога не предприемаш нищо, за да я облекчиш?

Забележката му я разяри, тя спря колата, слезе, отиде до бараката, подаде на старицата двадесет долара, каза й, че ги подарява, за да си потърсят по-сносно жилище и да си купят нещо за ядене.

— Si, señorita115 — отговори бабичката. — Много сте мила.

Следния път, когато минаха покрай старците, те продължаваха да живеят в същата барака и замахаха с ръка щастливо. Бяха си купили куче: бяло, малко, къдраво, очевидно от порода — прецени Томас Хъдсън, — непредназначена за праха на въглищните складове.

— Какво мислиш че е станало с кучето? — запита той шофьора.

— Навярно е умряло. Нямат нищо за ядене.

— Трябва да им намерим друго куче — заключи Томас Хъдсън.

След като оставиха бараката далече зад гърба си, минаха отляво на измазани стени със защитен цвят, където се помещаваше главната квартира на генералния щаб на кубинската армия. Кубински войник със следи от бяла кръв стоеше на пост отпуснато, но гордо в своята жълтеникава униформа, избеляла от прането на жена му. Шапката му беше много по-чиста от кепето на генерал Стилуел116, карабината „спрингфийлд“ беше преметната под ъгъл на кльощавите рамене. Той погледна колата разсеяно. Томас Хъдсън забеляза, че му е студено от северняка. „Вероятно би могъл да се постопли, ако вземе да се разхожда — помисли си той. — Но и ако остане точно в това положение, без да изразходва енергия, слънцето скоро ще го огрее и ще го стопли. Трябва да не е отдавна във войската, щом е толкова слаб. Напролет, ако продължаваме да минаваме оттук, навярно няма да го позная. Тая спрингфийлд трябва да му тежи ужасно. Жалко, че не се разрешава да се стои на пост с лека пластмасова пушка, така, както сега бикоборците използуват дървена шпага при упражненията с muleta117 за да не изморяват китките си.“

— Какво стана с дивизията, която генерал Бенитес щеше да отведе в Европа? — полюбопитствува Томас Хъдсън. — Замина ли?

— Todavia no. Още не — отговори шофьорът. — Но генералът продължава да се учи да кара мотоциклет. Рано сутрин се упражнява покрай Малекон.

— Тогава ще е моторизирана дивизия — заключи Томас Хъдсън. — Какви са тия пакети, дето носят войници и офицери, излизащи от Estado Mayor118?

— Ориз — обясни Педро. — Пристигна параход с ориз.

— Сега трудно ли е да се купи ориз?

— Невъзможно е. Цената му хвръкна чак до облаците.

— Сега зле ли се храните?

— Много зле.

— Защо? Ти се храниш у нас. Плащам за всичко, независимо от повишението на цените.

— Имам предвид когато се храня в къщи.

— Кога се храниш в къщи?

— В неделя.

— Ще трябва да ти купя куче — предложи Томас Хъдсън.

— Имаме куче — отвърна шофьорът. — Красиво и умно куче. Обича ме повече от всичко друго на света. Не мога да направя крачка, без то да поиска да ме придружи. Но, мистър Хъдсън, вие не можете да разберете, нито да прецените, вие, които имате всичко, какви страдания донесе тая война на кубинския народ.

— Трябва да върлува голям глад?

— Нямате представа.

Да, нямам представа — рече си мислено Томас Хъдсън. — Изобщо не мога да си го представя. Не мога да си представя защо цари глад в тая страна. Ами ти, негоднико, не заслужаваш ли да бъдеш разстрелян, нахранен, заради безобразните ти грижи за автомобилните двигатели? Бих те разстрелял на драго сърце. Ала отговори гласно:

— Ще видя какво мога да направя, за да намеря малко ориз за вашите.

— Благодаря ви много. Не можете да си представите колко тежък е сега животът за нас, кубинците.

— Трябва да е наистина тежък — съгласи се Томас Хъдсън. — Жалко, че не мога да те взема с нас в морето, за да си починеш и отмориш.

— Трябва да е много тежко и в морето.

— Предполагам — каза Томас Хъдсън. — Понякога, дори в ден като днешния е тежко.

— Всички сме длъжни да носим кръста си.

— Иска ми се да взема своя кръст и да го забия в el culo119 на сума хора, които познавам.

— Нужно е да се посрещат нещата спокойно и търпеливо, мистър Хъдсън.

— Muchas gracias120 — отговори Томас Хъдсън.

Свиха по улица Сан Исидро под главната железопътна гара срещу входа на старите кейове на Източно-островната линия, където обикновено пристигаха корабите от Маями и Кий Уест и водосамолетите на Пан Американ Еъруейз, когато се движеха някогашните тежки транспортни машини. Сега кейовете бяха изоставени, защото корабите на Източно-островната линия бяха включени в състава на военноморския флот, а Пан Америкън използуваше машини „DC–2“ и „DC–3“, които кацаха в аерогара Ранчо Бойерос, та бреговата охрана и кубинският военноморски флот държаха противолодъчните си кораби там, където кацаха водосамолетите.

Томас Хъдсън си спомняше тази част от града много добре от по-рано. Района, който сега обичаше, обхващаше пътя за Матансас, един грозен квартал, замъка Атарес, едно предградие, чието име не знаеше, после един тухлен път с градове покрай него. Той препускаше през тях с такава скорост, че не ги различаваше един от друг. Тогава знаеше, всеки бар и всяка подземна кръчма в тази част на града. Сан Исидро беше главната улица на публичните домове в крайбрежния район. Сега в нея цареше мъртвило, нямаше ни един отворен публичен дом и тя беше заглъхнала, откакто закриха заведенията и върнаха всички проститутки в Европа. Изпращането представляваше обратна картина на сцената, разиграла се във Вилфранш, когато американските кораби бяха напуснали средиземноморското пристанище и момичетата бяха излезли да ги изпроводят с ръкомахания. Когато френският кораб с проститутките на борда си напусна Хавана, целият пристанищен район беше задръстен. Сбогуваха се не само мъже, ръкомахайки от брега, кейовете, вълноломите. Имаше жени в моторниците и лодките, които кръжаха около кораба и го придружаваха, докато излезе от протока. „Беше много тъжно — спомняше си Томас Хъдсън, — макар други да намираха раздялата за много смешна!“ Не можеше да си обясни защо трябваше проститутките да бъдат смешни. Някои твърдяха все пак, че изпращането било много комично. Ала мнозина се натъжиха, когато корабът замина и улица Сан Исидро не се съживи. Името продължаваше да го вълнува — забеляза той, — въпреки че сега улицата беше твърде скучна и по нея не се срещаше кажи-речи бял мъж или бяла жена, освен шофьори на камиони и количкари. В Хавана имаше и весели улици, където живееха само негри, а имаше и няколко много съмнителни улици и съмнителни квартали, като Хесус и Мария, който се намираше съвсем наблизо. Ала върху тази част от града тегнеше тъгата, която се беше спуснала над нея, откакто си бяха заминали проститутките.

Сега колата излезе на крайбрежния булевард, където спираше фериботът за Регла и където приставаха платноходките за крайбрежно плаване. Пристанището беше кафяво и бурно, но вълните, които препускаха, не образуваха зайчета. Водата беше също кафява. Беше обаче чиста и изглеждаше светлокафява след черната мръсотия във вътрешните части на залива. Когато погледна в далечината, видя спокойната водна площ, защитена срещу вятъра от височините над Касабланка, където бяха пуснали котва рибарските смакове121, сивите канонерки на кубинския военноморски флот и собствения му кораб, макар той да не можеше да се открие оттук. Отвъд залива Томас Хъдсън зърна старата жълта църква и пръснатите къщи на Регла, розови, зелени, жълти, цистерните и комините на рафинерията Белот, а зад тях сивите хълмища на Кохимар.

— Виждате ли яхтата? — запита шофьорът.

— Оттук не.

Тук се намираха в посоката на вятъра, който отнасяше дима от комините на Електрическата компания, утрото беше сияйно и чисто, въздухът беше толкова прозрачен и свеж, колкото в хълмовете на фермата. Всички по кейовете се бяха свили от студения северняк.

— Карай първо във „Флоридита“! — нареди Томас Хъдсън на шофьора.

— Има само четири улици до посолството.

— Има, но казах, че искам да се отбия първо във „Флоридита“.

— Щом искате.

Насочиха се първо към града и избягаха от вятъра. Като минаваха покрай магазиите и складовете, Томас Хъдсън долавяше миризмата на складираното в чували брашно и на наспала, дъха на току-що разкованите каси, уханието на печащо се кафе, което гъделичкаше лигавиците по-силно от изпитото утринно кафе, и приятния аромат на тютюн, най-силен точно когато колата зави надясно към „Флоридита“. Това беше една от любимите му улици, но не му беше приятно да се разхожда по нея денем, защото тротоарите бяха много тесни и движението прекалено силно, а нощем, когато движението замираше, не печаха кафе и прозорците на складовете бяха затворени, та не се усещаше тютюневата миризма.

— Затворено е — съобщи шофьорът.

Железните ролетки бяха спуснати от двете страни на кафенето.

— Очаквах Карай тогава по „Обиспо“ към посолството.

По тази улица беше минавал хиляди пъти денем и нощем.

Не обичаше да се движи по нея, защото свършваше така бързо, ала не намери оправдание, за да отлага повече доклада. Изпи последния остатък от коктейла, погледна колите отпред, пешеходците по тротоара, пресичащото движение по северните и южните улици и се зарече да се върне по-късно, когато би могъл да се разхожда по улицата. Колата спря пред сградата на посолството и консулството. Томас Хъдсън влезе.

Изискваше се да попълни фиш с името, адреса и целта на посещението на маса, където невзрачен чиновник с оскубани вежди и мустачки в крайната долна част на горната устна го изгледа отвисоко и тикна листа към него. Томас Хъдсън не му обърна внимание и влезе в асансьора. Чиновникът сви рамене и поглади веждите си. Май беше ги оскубал малко повечко. Все пак така имаха по-приемлив и по-угледен вид, отколкото рошави и рунтави и подхождаха на мустаците.

„Това са — забеляза Томас Хъдсън — най-тънките мустаци, които биха могли да се пуснат и все пак да бъдат мустаци.“ Ни Еръл Флин122, ни Пинчо Гутиерес, ни дори Хорхе Негрете123 имаха по-тънки мустачки. Въпреки всичко тоя проклет Хъдсън не можеше да влезе току-тъй направо и да не го зачете.

— Що за maricones124 сте сложили сега на пропуска? — обърна се Томас Хъдсън към прислужника при асансьора.

— Тоя не е maricon. Никакъв не е.

— Как е тук?

— Добре. Отлично. Както всякога.

Томас Хъдсън спря на четвъртия етаж и тръгна по коридора. Влезе в средната от трите врати и запита уорент-офицера125 от морската пехота дали полковникът е в кабинета си.

— Отлетя тая сутрин за Гуантанамо.

— Кога ще се върне?

— Каза, че може да прескочи до Хаити.

— Има ли нещо за мене?

— При мене няма нищо.

— Заповяда ли нещо?

— Каза да ви предам да се навъртате.

— В какво настроение беше?

— В отвратително.

— Как изглеждаше?

— Ужасно.

— Беше ли разгневен срещу мене?

— Не смятам. Каза само да ви предам да се навъртате.

— Има ли нещо, което трябва да ми се предаде?

— Не зная. Очаквате ли нещо?

— Оставете.

— О’кей. Предполагам, че сте се озорили здравата. Но поне не работите с него в тая канцелария. Излизате в морето. Не давам пукнат…

— По-кротко.

— Във фермата ли ще бъдете?

— Да. Но днес и довечера ще бъда в града.

— Той няма да се върне ни днес, ни довечера. Ще ви телефонирам във фермата, щом се прибере.

— Сигурен ли сте, че не е разгневен срещу мене?

— Зная, че не е разгневен срещу вас. Какво има? Да не сте гузен?

— Не. Някой друг да е недоволен от мене?

— Доколкото зная, дори адмиралът не е недоволен от вас. Вървете и се напийте за мене.

— Първо ще се напия за себе си.

— Напийте се и за мене.

— Какво означава това? Не сте ли пиян всяка нощ?

— Не ми стига. Как е Хендърсън?

— Чудесно. Защо?

— Питам само.

— Защо?

— Питай. Питам само така. Имате ли да се оплачете от нещо?

— Не се занимавам с оплаквания.

— Това се вика мъж. Вожд.

— Ние обвиняваме.

— Не можете да обвинявате. Вие сте цивилно лице.

— Вървете в ада!

— Няма смисъл. И тук не ми е по-добре.

— Ще ми телефонирате веднага, щом се върне. Предайте поздравите ми на полковника и му кажете, че съм се явил на доклад.

— Слушам, сър.

— Защо е това военно обръщение?

— От учтивост.

— Довиждане, мистър Холинз.

— Довиждане, мистър Хъдсън. Слушайте: дръжте хората си под ръка, за да можете да ги съберете спешно при нужда.

— Благодаря много, мистър Холинз.

В коридора познат лейтенант-командер126 излезе от стаята на шифъра. Лицето му беше потъмняло от игра на голф и слънчеви бани на плажа в Хайманитас. Изглеждаше здрав и не проличаваше нещастието му. Беше млад и минаваше за много добър познавач на Далечния изток. Томас Хъдсън се беше запознал с него, когато той имаше представителство за леки коли в Манила с клон в Хонконг. Говореше тагалски и изискан кантонски. Естествено, знаеше и испански. Затова се намираше в Хавана.

— Здравей, Томи! — поздрави той. — Кога се прибра?

— Нощес.

— Как са пътищата?

— Умерено прашни.

— Ще се обърнеш някой ден с тая проклета кола.

— Карам внимателно.

— Ти винаги си внимателен — каза лейтенант-командерът, който се наричаше Фред Арчър. Той обви с ръка раменете на Томас Хъдсън. — Дай да те прегърна.

— Защо?

— Ободряваш ме. Ободрявам се, когато те прегръщам.

— Хранил ли си се в „Пасифико“?

— От две седмици не съм се хранил. Там ли да отидем?

— Когато кажеш.

— Не мога да дойда за обед, но можем да вечеряме. Имаш ли някакви задължения довечера?

— Не. Имам след вечеря.

— След вечеря и аз имам. Къде ще те намеря? Във „Флоридита“ ли?

— Ела там, щом затворите дюкянчето.

— Добре. Трябва да се върна тук след вечеря. Затова не бива да се напиваме прекомерно.

— Да не седнеш да ме уверяваш, че вие, канцеларските плъхове, работите и нощем сега?

— Аз работя — отговори Арчър. — Но няма много като мене!

— Страшно се радвам, че ви видях, мистър Фреди! — пошегува се Томас Хъдсън. — Вие също ме ободрявате.

— Ти не се нуждаеш от ободряване — забеляза Фред Арчър. — Ти изобщо имаш бодър дух.

— Искаш да кажеш че имах.

— Имаше го. Имаш го. И го дублира на двоен реланс.

— Но не на пики.

— Нямаш нужда от пики, братле. Ти така и така печелиш.

— Запиши ми го на книжка, Фреди! Искам да си го чета сутрин рано.

— Потопихте ли вече нещо?

— Не. Аз се натопих за около трийсет и пет хиляди долара апаратура, за която се разписах.

— Зная. Видях разписката ти в огнеупорната каса.

— Значи са дяволски безотговорни.

— Кажи-речи.

— Всички ли са така безотговорни?

— Не. Нещата стоят значително по-добре. Уверявам Томи.

— Добре — каза Томас Хъдсън. — Стига ми за днес.

— Няма ли да влезеш? Имаме нови момчета, които ще ти допаднат. Двамина са особено симпатични. А единият фамозен.

— Благодаря. Знаят ли с какво се занимавам?

— Не. Естествено не. Знаят само, че излизаш в морето и биха желали да се запознаят с тебе. Ще ти харесат. Симпатяги са.

— Ще се запозная с тях друг път — отклони Томас Хъдсън.

— О’кей, началство! — съгласи се Арчър. — Ще дойда в твоето заведение, щом свърши тук представлението.

— Във „Флоридита“.

— Точно там.

— Почнах да оглупявам.

— Не, само да подивяваш — закачи го Арчър. — Да доведа ли някого от момците?

— Недей. Освен ако настояваш много. Може да бъде там някой от моята тайфа.

— Мислех, че вие, диваците, не искате и да се погледнете на сушата.

— От време на време ги наляга своеобразна самота.

— На тях им трябва да ги наловиш в мрежата и да ги затвориш под ключ.

— Пак ще се измъкнат.

— Върви тогава — каза Арчър. — Ще закъснееш за бара.

Той влезе в стаята срещу шифропоста, а Томас Хъдсън се спусна по стълбището, вместо да вземе асансьора. Навън слънцето блестеше така ярко, че го заболяха очите. Продължаваше да духа силно от север-северозапад.

Качи се в колата и нареди на шофьора да кара по „О’Райли“ към „Флоридита“. Преди колата да бъде обиколила Plaza127 пред посолството и Ayuntamiento128 за да свие по „О’Райли“, Томас Хъдсън зърна как се извисяват вълните във входа на пристанището и се повдига и спуска бясно шамандурата в протока. Във входа на пристанището морето се мяташе яростно, светлозелена вода се разбиваше в скалите под замъка Моро и челото на разпенените талази искреше бяло на слънцето.

„Изглежда чудесно — каза си той. — Не само изглежда чудесно, а е чудесно. Исусе — простена, — как ми се иска да бях така твърд, както ме мисли Фреди Арчър. Поврага, аз съм твърд. Винаги излизам и винаги съм готов да изляза. Какво, взели ги рогатите, искат повече? Да закусвам торпекси129 ли? Или да го пъхна под мишниците си вместо тютюн? Ще бъде дяволски добре, за да пипна жълтеница — забеляза той. — Какво те наведе на тия нелепости? Страхуваш ли се, Хъдсън? Не се страхувам — заяви той. — Страдам от неизбежни реакции. Много от тях не са класирани. Не са поне от мене. Бих желал да бъда именно така твърд, както ме мисли Фреди, вместо да бъда човешки слаб. Струва ми се дори, че ти е повесело, когато се държиш като човешко същество, макар че е много по-мъчително. Дяволски по-мъчително е точно сега. Би било все пак утешително да бях такъв, за какъвто ме мислят. Стига засега! Престани да мислиш за случилото се. Ако не мислиш за него, то няма да съществува. Поврага, то не съществува. Ала няма що, такава е духовната ми нагласа“ — заключи той.

„Флоридита“ беше отворена вече и Томас Хъдсън — купи двата вестника, които бяха излезли, „Крисол“ и „Алерта“. С вестниците в ръка се намести на висока табуретка в левия край на бара. Гърбът му опираше в стената към улицата, а лявата му страна се закриваше от стената зад тезгяха. Поръча си двойно ледено дайкири без захар при Педрико, който се захили с усмивка, напомняща едва ли не гримасата на мъртвец, починал от внезапно счупване на гръбначния стълб, и все пак беше естествена и неподправена. Томас Хъдсън зачете „Крисол“. Сега сраженията се водеха в Италия. Не познаваше областта, където сега се биеше Пета армия, но знаеше областта от другата страна, където се намираше Осма армия. Мислеше тъкмо за нея, когато в бара влезе Игнасио Натера Ревельо и седна до него.

Педрико постави бутилка „Виктория Ват“, чаша с едри парчета лед и шише сода „Канада Драй“ пред Игнасио Натера Ревельо, който си приготви припряно едно уиски със сода, сетне се обърна към Томас Хъдсън, поглеждайки го през очилата със зелени стъкла и рогова рамка и преструвайки се, че току-що го е забелязал.

Игнасио Натера Ревельо беше висок и слаб, носеше бяла ленена риза, падаща свободно и небрежно над белите панталони, черни копринени чорапи, стари кафяви спортни обуща, грижливо лъснати, имаше червендалесто лице, жълтеникави мустаци, напомнящи четка за зъби, късогледи, кръвясали очи, защитени от зелените очила. Косата му с пясъчен цвят беше пригладена старателно. Ако съдеше по неговата припряност към уискито, човек би допуснал, че пие първата си чаша за днес. Ала би се излъгал.

— Вашият посланик е голямо говедо! — каза той на Томас Хъдсън.

— Втасахме я тогава! — възкликна той.

— Моля те. Дръж се сериозно. Чакай да ти разправя. Но само между нас да си остане.

— Пийни! Не ща да ми разправяш нищо.

— Не. Трябва да ти разправя. А ти трябва да сториш нещо.

— Не ти ли е студено? — запита Томас Хъдсън. — По риза и лек панталон?

— Никога не ми е студено.

„И никога не си трезв — допълни мислено Томас Хъдсън. — Почваш да се наливаш в онази кръчмичка до вас и когато дойдеш тук за първия си коктейл, вече си се нажулил. Вероятно не си дори забелязал какво е времето, когато си се обличал. Да — заключи той. — Ами ти по цвете ли си? Кога изпи първото уиски отзарана и оттогава колко чаши люсна, преди да стигнеш до тоя първи коктейл? Не хвърляй пръв камък върху другите пияници. Не става дума за пияниците — размисли се Томас Хъдсън. — Малко ме е еня дали е пияница или не. Но е непоносим досадник. Няма защо да съжаляваш досадниците или да бъдеш снизходителен към тях. Карай тогава! — насърчи се той. — Днес ще се веселиш. Отпусни си сърцето и се забавлявай!“

— Хвърлям ти едни зарове за тоя тур — предложи Томас Хъдсън.

— Приемам — съгласи се Игнасио. — Ти хвърляш.

Томас Хъдсън извади три риги130 още при първото хвърляне, спря, естествено, и спечели.

Зарадва се. Не че печалбата щеше да направи коктейла по-вкусен. Но беше приятно да извадиш три риги с едно хвърляне. Зарадва се, че е спечелил, защото Игнасио Натера Ревельо беше сноб и досадник, а като печелеше срещу него, Томас Хъдсън го правеше от малко-малко полезен.

— Сега ще играем за тоя тур — предложи Игнасио Натера Ревельо.

„Той е от типа на снобовете и досадниците, които човек си представя всякога с трите имена — каза си Томас Хъдсън, — така както си го представям като сноб и досадник. Вероятно такива хора слагат едно «III» след имената си. Томас Хъдсън Трети. Томас Хъдсън Лайното131.

— Не си ли случайно Игнасио Натера Ревельо Трети?

— Разбира се, че не съм. Знаеш много добре името на баща ми.

— Правилно. Естествено, че го зная.

— Знаеш и имената на двамата ми братя. Знаеш името и на дядо ми. Не се прави на глупак!

— Ще се постарая — обеща Томас Хъдсън. — Ще се постарая най-сериозно.

— Постарай се — каза Игнасио Натера Ревельо. — Ще ти бъде от полза.

Той се съсредоточи, затръска кожената чаша най-усърдно, извършвайки най-тежката и най-добрата работа за тази сутрин и извади четири валета.

— Бедни ми скъпи приятелю! — възкликна Томас Хъдсън.

Той разклати заровете в тежката кожена чаша и тракането им му хареса.

— Ох, сладките зарчета! Послушните, прилежни зарчета! — започна той.

— Хвърляй! Не се лигави!

Томас Хъдсън метна на леко овлажнения тезгях три риги и две десетки.

— Готов ли си да заложиш?

— Заложили сме вече — отговори Игнасио Натера Ревельо — втория тур коктейли.

Томас Хъдсън заклати нежно заровете и изкара дама и вале.

— Искаш ли сега да заложим?

— Шансът е все още на твоя страна.

— О’кей. Тогава ще се задоволя с коктейлите.

Той“ хвърли рига и асо, усещайки как заровете излизат от чашата уверени и горди.

— Върви ти като на фльорца!

— Още едно двойно ледено дайкири без захар и каквото пожелае Игнасио! — поръча Томас Хъдсън. Игнасио почваше да му се нрави.

— Слушай, Игнасио — подкачи го той, — никога не съм чувал някой да гледа на света през зелени очила. През розови — да. През зелени — не. Не виждаш ли всичко като трева? Не чувствуваш ли, като че се намираш на поляна? Никога ли не ти се струва, като че си се превърнал в ливада?

— Това е най-отморяващият цвят за очите. Доказано е от най-големите оптици.

Често ли имаш вземане-даване с най-големите оптици? Трябва да са съвсем опак хора.

— Лично не познавам други оптици, освен моя оптик. Но той е в течение на постиженията на колегите си. Той е най-добрият оптик на Ню Йорк.

— Искам да зная кой е най-добрият оптик на Лондон.

— Познавам и най-добрия оптик на Лондон. Но най-най-добрият е в Ню Йорк. С удоволствие ще ти дам една препоръчителна картичка.

— Я да хвърлим едни зарове за тоя тур.

— Прието. Ти хвърляш пръв.

Томас Хъдсън взе кожената чаша и почувствува как големите зарове на „Флоридита“ тежат уверено и обещаващо. Само ги тръсна, за да не предизвиква благоразположението и щедростта им, и метна три риги, десятка и дама.

— Три риги от първото хвърляне. Clasico132!

— Върви ти като на фльорца! — изръмжа Игнасио Натера Ревельо, когато извади асо, две дами и две валета.

— Още едно двойно ледено дайкири абсолютно без захар и каквото дон Игнасио пожелае — рече Томас Хъдсън на Педрико.

Педрико щампоса обичайната си усмивка и коктейлите.

Сложи миксера пред Томас Хъдсън с най-малко едно пълно дайкири на дъното.

— Мога да печеля цял ден! — закачи Томас Хъдсън Игнасио.

— Най-гадното е, че наистина можеш!

— Обичат ме заровете.

— Добре, че нещо те обича.

Томас Хъдсън почувствува тръпки по кожата на главата, каквито бе усещал неведнъж през изтеклия месец.

— Какво искаш да кажеш Игнасио? — запита той много учтиво.

— Искам да кажа, че аз сигурно не те обичам, след като ме обра.

— Така ли! — възкликна Томас Хъдсън. — Тогава пия за твое здраве!

— Да пукнеш дано! — процеди Игнасио Натера Ревельо.

Томас Хъдсън отново почувствува как лазят мравки по кожата на главата му. Протегна лявата си ръка към бара, където Игнасио Натера Ревельо не можеше да я види, и почука три пъти с върха на пръстите.

— Много мило от твоя страна — забеляза той. — Искаш ли да хвърлим за още един тур.

— Не — отвърна Игнасио. — Достатъчно пари загубих за днес.

— Не си загубил никакви пари. Само коктейли.

— Да, но плащам сметката от моя джоб.

— Игнасио — забеляза Томас Хъдсън, — за трети път вече ме ухапваш леко.

— Ухапах те, приемам. А какво да кажа за вашия гламав посланик, който ме схруска с кокалите?

— Нищо не искам да слушам.

— Виждаш ли? А намираш, че съм те ухапал. Чувай, Томас! Добри приятели сме. От години те познавам и тебе, и момчето ти Том. Между другото, как е Том?

— Умря.

— Прощавай. Не знаех.

— Няма защо — каза Томас Хъдсън. — Сега аз ще почерпя.

— Извинявам се много. Повярвай ми. Ужасно много съжалявам? Как е убит?

— Още не зная — отвърна Томас Хъдсън. — Ще ти съобщя, щом науча.

— Къде е загинал?

— И това не зная. Зная къде летеше, но не зная нищо друго.

— Ходил ли е в Лондон, за да се види с някого от приятелите ни?

— Да. Ходил е в града няколко пъти и всеки път се е отбивал в Уайт, където се е срещал с всички, които са били там.

— Добре, това е все пак утеха.

— Каква?

— Искам да кажа, че е мило, дето се е видял с приятелите ни.

— Безспорно. Сигурен съм, че е прекарал добре. Той умееше винаги да се забавлява дяволски добре.

— Да пием ли за него?

— Поврага, не! — възпротиви се Томас Хъдсън. Той почувствува как възкръсва всичко, всичко, за което не беше мислил, цялата мъка, която беше отблъснал, която беше оградил със зид и за която не беше помислял за миг по време на пътуването и през цялата утрин. — Недей!

— Аз мисля, че трябва да пием — настоя Игнасио Натера Ревельо. — Мисля, че е крайно уместно да пием. Но аз ще почерпя.

— Прието. Ще пием за него.

— Какъв чин имаше?

— Капитан от военновъздушните сили.

— Вероятно сега щеше да е подполковник или поне майор.

— Да върви по дяволите чинът му!

— Както искаш — съгласи се Игнасио Натера Ревельо. — За моя скъп приятел и твой син Том Хъдсън. — Dulce es morire pro patria133.

— За задника на свинете! — изруга Томас Хъдсън.

— Защо? Грешно ли го казах на латински?

— Не искам и да зная, Игнасио.

— Но ти си имал отличен по латински. Чувал съм от хора, които са учили заедно с тебе.

— Латинският ми отиде по дяволите — процеди Томас Хъдсън. — Заедно с гръцкия и английския, и главата, и сърцето ми. Единствения език, на който сега мога да говоря, е ледено дайкири. Tu hablas frozen daiquiri tu134?

— Мисля, че можем да проявим малко повече уважение към Том.

— Той много обичаше да се шегува.

— Не ще и дума. Притежаваше най-тънкия и най-деликатния усет за хумор, който съм срещал. А беше и рядък красавец, с най-изтънчени обноски. И дяволски добър атлет. Беше първокласен атлет.

— Това е вярно. Мяташе диска на 142 фута. Играеше пълен защитник при нападение и ляв блокирвач при отбрана135. Беше превъзходен тенисист, първоразряден стрелец по подвижни цели и добър риболовец със спининг и муха.

— Том беше великолепен атлет и прекрасен спортист. Смятам го за един от най-добрите.

— Само едно нещо не му е наред.

— Какво?

— Че е мъртъв.

— Не скърби, Томи! Трябва да си представим Том, какъвто беше. Трябва да си представим жизнерадостта и лъчезарността и обещаващото му бъдеще. Няма смисъл да скърбиш.

— Да, няма никакъв смисъл — съгласи се Томас Хъдсън. — Да не скърбим тогава.

— Радвам се, че склони. Беше чудесно, че ни се отдаде възможност да поговорим за него. Новината е ужасна. Но зная, че ще я посрещнеш както я посрещнах аз, въпреки че за тебе ще бъде хиляди пъти по-трудно, защото си му баща. С какви машини летеше?

— Спитфайъри.

— Спити! Тогава ще си го представя в един спити.

— Само ще си създадеш главоболие.

— Не, няма. Виждал съм ги на кино. Имам няколко книги върху Кралските военновъздушни сили, получаваме и бюлетините на Британския информационен център. Съдържат много интересни неща, знаеш. Зная точно как е изглеждал. Вероятно е носел една от ония надуваеми спасителни жилетки, парашут, авиаторски дрехи и големи ботуши. Мога да си го представя точно. А сега трябва да се прибирам в къщи за обед. Няма ли да дойдеш с мене? Зная, че на Лутесия ще й бъде много приятно да те види.

— Няма. Дал съм среща на един човек тук. Благодаря много.

— Довиждане, стари приятелю! — сбогува се Игнасио Натера Ревельо. — Зная, че ще се справиш с нещастието, както трябва.

— Желанието ти да ми помогнеш беше трогателно.

— Не. Съвсем не беше трогателно. Обичах Том. Както го обичаше и ти. Както го обичахме всички.

— Благодаря за почерпките.

— Ще си ги върна рано или късно.

Той излезе. Отвъд него, откъм долния край на бара се приближи до Томас Хъдсън един от хората му. Беше мургав момък с късо подстригана къдрава коса и ляво око, чийто клепач висеше леко. Окото беше изкуствено, ала не личеше, тъй като държавата му беше предложила четири различни очи: кръвясало, леко кръвясало, почти бистро и бистро. Бяха му сложили леко кръвясало око и беше вече малко пиян.

— Здрасти, Том! Кога пристигна в града?

— Вчера. — После, говорейки бавно и почти без да движи устните си: — Трай си! Не разигравай дяволски комедии!

— Не разигравам. Само съм се понапоркал. Ако ме разпорят, ще намерят на черния ми дроб написана думата „безопасност“. Цар съм на безопасността. Знаеш. Чувай, Том, стоях до оня галфон англичанина и без да искам ви слушах! Наистина ли синът ти Томи е убит?

— М-да.

— Мамицата им! — възкликна момъкът. — Мамицата им!

— Не ми се приказва за случилото се.

— Разбирам те. Кога научи?

— Преди последното пътуване.

— Ах, верицата им!

— Какво ще правиш днес?

— Ще се храня в „Баския бар“ с двама приятели, сетне ще отидем дружно да си поразхлабим жилите.

— Къде ще обядваш утре?

— В „Баския бар“.

— Ще предадеш на Пако да ми се обади утре по пладне, нали?

— Непременно. Във фермата ли?

— Да. Във фермата.

— Не искаш ли да дойдеш с нас да си поразхлабиш жилите? Ще ходим в гарсониерата на Хенри.

— Може би ще дойда.

— Хенри е тръгнал на лов за бамбини. От закуска ги е загонил. Вече два пъти окъпа котето. Но се опитва да се откачи от двата бода, на които се надянахме. Докопахме ги в „Курзал“, но са ужасно кофти на дневна светлина. Не успяхме да намерим кьорава гърла. Градът е станал адски тафт. Хенри откара двата бода в гълъбарника за всеки случай и сега тръгна на лов за бамбини с Честната Лил. Взеха кола.

— Ще се справят ли?

— Не ми се вярва. Хенри си пада по оная малката. Малката, дето я брои всичкото време във „Фронтон“. Честната Лил не можа да я навие, защото малката се страхува от него: бил много голям. Честната Лил каза, че може да ми я пробута на мене. Но не може да я пробута на Хенри, защото малката се плашела от боя му и теглото му и от разни тинтири-минтири. Но Хенри се е запънал, защото му писна от двата бода. Сега е лапнал по тая малката и много е чивия. Точно така. Чивия е по нея. Но навярно вече я е забравил. Ще трябва все пак да кльопа, та ще се видим в „Баския бар“.

— Накарай го да се храни — препоръча Томас Хъдсън.

— Едва ли ще успея. Ти би могъл да го накараш. Аз не мога. Но ще го замоля да хапне. Ще настоя. И сам ще дам пример.

— Кажи на Пако да го накара да се храни!

— Виж, това е умно хрумване! Вероятно Пако ще го накара да се храни.

— Не смяташ ли, че ще е огладнял след всичко това?

— Ти смяташ ли?

Точно тогава в бара влезе най-едрият мъж, когото Томас Хъдсън познаваше, с най-веселия нрав, най-широките плещи и най-изисканите обноски. На устата му грееше усмивка, на челото блестяха едри капки пот въпреки студения ден. Той изнесе ръка за поздрав. Беше толкова едър, че всички останали в бара изглеждаха като недорасли. Усмихваше се приветливо. Носеше стари сини панталони, кубинска риза, падаща свободно над панталона, обуща с гумени подметки.

— Том — провикна се той, — сине майчин! Тръгнали сме да дирим бамбини.

Красивото му лице се изпоти още повече, щом престана да се охлажда от вятъра.

— Педрико, и на мене едно от тия! Двойно. Или още по-голямо, стига да ги правиш по-големи. Не очаквах да те заваря тук, Том. Чакай, щях да я забравя. Тук е Честната Лил. Ела насам, хубавице.

Честната Лил влезе през другата врата. Тя изглеждаше най-привлекателна, когато седеше в далечния край на тезгяха, защото се виждаше хубавото й мургаво лице, без да проличава загрозяващата тялото й пълнота, която се прикриваше от полираното дърво на бара. Сега, когато се запъти от вратата към тезгяха, не можеше да скрие тялото си. Полюлявайки го, тя избърза, без да си дава вид на припряност, и се намести на табуретката, където седеше Томас Хъдсън, Той се прехвърли на съседен стол по-надясно, като й осигури закритието на левия фланг.

— Здравей, Том! — поздрави тя и го целуна. — Хенри е ужасен.

— Съвсем не съм ужасен, хубавице! — възрази Хенри.

— Ужасен си! — настоя Честната Лил. — Всеки път, когато те срещам, ставаш все по-ужасен. Томас, защити ме от Хенри!

— С какво се е проявил като ужасен?

— Преследва едно дребно девойче, по което е полудял, ама то не е за него. Няма да склони, защото го е страх. Хенри е толкова едър и тежи двеста и трийсет фунта.

Хенри Ууд се изчерви, изпоти се видимо и отпи дълга глътка от коктейла.

— Двеста двайсет и пет! — поправи я той.

— Какво ти рекох? — вметна мургавият момък. — Не рекох ли точно същото?

— Тебе работа ли ти е да разправяш наляво и надясно щяло и не щяло? — упрекна го Хенри и продължи: — Уили, да ти дам ключа от гълъбарника.

— Не ми трябва — отговори мургавият младеж. — Имам ключ от гълъбарника, макар очевидна да си забравил. Не ми се ходи там да проверявам дали всичко е наред. За да се оправи всичко, трябва ти или аз да изхвърлим ония калтаци на улицата.

— Представи си, че не намерим нищо друго?

— Трябва да намерим Лилиян, защо не оставиш тоя стол, за да се обадиш по телефона? Забрави онуй джудже! Избий си от главата оня гном, Хенри! Ако продължаваш да се навиваш ще откачиш. Слушай мене. Нали и аз бях откачил.

— Ти и сега си откачен — обади се Томас Хъдсън. — Ще докараме всички порядъчни момичета, които ни паднат — каза Хенри. — Предполагам, че няма да имаш нищо против, Уили?

— Не ни трябват порядъчни момичета — възрази Уили. — Ако се заловиш с такива, направо ще откачиш, само че под друг параграф. Прав ли съм, Томи? Порядъчните момичета са най-опасното нещо. Освен това с тях ще се натопиш или в подбудителство на непълнолетни към престъпление, или в изнасилване, или в опит за изнасилване. Прати на майната им порядъчните момичета! На нас ни трябват фльорци. Сладки, чистоплътни, привлекателен, интересни, евтини, опитни баданарчета. Лилиян, защо не отидеш да телефонираш?

— Не виждаш ли, че човек говори на телефона и друг чака ред до тезгяха за пури? — отвърна Честната Лил. — Ти си лошо момче, Уили!

— Аз съм ужасен — засегна се Уили. — Аз съм най-проклетият негодник на света. Но предпочитам да уредим играта по правилата, не както сега.

— Дай да изпием по някой и друг коктейл — предложи Хенри. — Сетне съм сигурен, че Лилиян ще намери познати. Нали, красавице?

— Естествено — потвърди Честната Лил на испански. — Защо да не намеря? Но искам да телефонирам от телефонна будка. Не оттук. Оттук е неудобно и неуместно.

— Отсрочка — забеляза Уили. — Добре. Приемам. Още една отсрочка. Тогава дайте да пием!

— Че какво друго правеше досега? — подхвърли Томас Хъдсън.

— Томи, обичам те! — разнежи се Уили. — Ами ти какво правеше досега?

— Изпих няколко коктейла с Игнасио Натера Ревельо.

— Звучи ми като италиански крайцер — рече Уили. — Нямаше ли един италиански крайцер с такова име?

— Мисля, че не.

— Във всеки случай, така ми звучи.

— Я да видя фишовете! — полюбопитствува Хенри. — Колко бяха. Том?

— Игнасио ги прибра. Играхме на зарове и спечелих.

— Колко бяха всъщност? — запита Хенри.

— Струва ми се четири.

— Какво пи преди тях?

— Един том колинз на път за насам.

— А в къщи?

— Сума алкохол.

— Ти си световен пияница — заключи Уили. — Педрико, още три двойни ледени дайкири и каквото пожелае дамата!

— Un highbalito con agua mineral136 — каза Честната Лил. — Томи, ела да седнеш до мене в другия край на бара. Тук не обичат да седя в тоя край.

— Майната им! — изруга Уили. — Такива големи приятели като нас, дето не са се виждали от векове, да не могат да се почерпят с тебе в тоя край на бара. Майната им!

— Сигурен съм, че тук ти е мястото, хубавице! — намеси се Хенри.

После той видя двама плантатори, приятели на баща му, долу в залата и отиде при тях, без да дочака коктейла.

— Понесе се! — забеляза Уили. — Сега ще забрави гнома.

— Много е разсеян — допълни Честната Лил. — Ужасно е разсеян.

— Това се дължи на живота, дето водим — обясни Уили. — Непрестанно преследваме удоволствието за удоволствието. Ръгнали ни рогатите, ще трябва да преследваме удоволствието сериозно!

— Том не е разсеян — добави Честната Лил. — Том е мрачен.

— Стига с тоя брътвеж! — скастри я Уили. — Какви ги бълваш непрекъснато? Първо тоя бил разсеян. Сетне оня бил мрачен. Преди това аз бях ужасен. Нещо друго няма ли да измислиш? Откъде накъде калтак като тебе ще одумва хората час по час? Не знаеш ли, че тебе ти е работата да ги веселиш?

Честната Лил се разплака с истински сълзи, по-едри и по-мокри от сълзите във филмите. Тя можеше да ридае с истински сълзи по всяко време, когато пожелаеше, когато й бяха необходими или когато беше наскърбена.

— Тоя калтак плаче с по-големи сълзи, отколкото майка ми! — забеляза момъкът.

— Уили, не ме наричай така.

— Престани, Уили! — намеси се Томас Хъдсън.

— Уили, ти си жесток и зъл и аз те мразя! — простена Честната Лил. — Чудя се как мъже като Томас Хъдсън и Хенри могат да дружат с тебе?! Ти си разтурен и езикът ти е хъшлашки.

— Я виж ти дамата! — засегна се Уили. — Как ти се побраха такива приказки в устата? „Хъшлашки“ е неприлична дума. Тя е като храчка в края на пурата ти!

Томас Хъдсън сложи ръка върху рамото на момъка.

— Пий, Уили! На никого от нас не е до веселба.

— Хенри го избива на веселба. Но ако му кажа онова, дето ми каза, веднага и на него ще му клюмне носът!

— Ти ме попита.

— Не това имах предвид. Защо не сподели адската си мъка? Защо я запази само за себе си последните две седмици?

— Мъката не се дели.

— Трупай тогава мъката! — каза Уили. — Никога не съм предполагал, че така ще трупаш мъката.

— Не са ми нужни упреците ти, Уили — отвърна Томас Хъдсън. — Все пак много съм ти благодарен. Няма защо да се тревожиш за мене.

— О’кей. Трупай я! Ама да знаеш, че няма да харосаш! Казвам ти го, защото ми мина през главата.

— И на мене ми е минало — забеляза Томас Хъдсън. — Майната му!

— Наистина ли ти е минало? Тогава може би твоята система е по-добра. Почваш обаче да ми се виждаш бая гроги.

— Това е от пиенето, от умората, а и не съм си отспал.

— Имаш ли новини от жена си?

— Да. Три писма.

— Как е?

— По-лошо не би могло да бъде.

— Хм! — изсумтя Уили. — Наредихме се. Можеш и това да го трупнеш, та да ти държи влага!

— Натрупах достатъчно.

— Има си хас! Котката ти Бойз те обича. Знам. Видях я. Как е тая бясна сладурана?

— Бясна като всякога.

— Направи ме хахо — каза Уили. — Честна дума.

— Тя страда несъмнено.

— Дали пък наистина страда? Ако страдах, както страда тая котка, досега да съм изпрел! Какво ще пиеш Томас?

— Още едно от тия дайкири.

Момъкът обгърна с ръка широката талия на Честната Лил.

— Слушай, Лил! — почна той. — Ти си добро момиче. Не исках да те наскърбявам. Виновен съм. Нещо ме прихвана.

— Нали няма да говориш повече така?

— Няма. Освен, ако ме прихване.

— Ето чашата ти! — каза Томас Хъдсън. — Наздраве, хлапако!

— Сега ти се нави — забеляза Уили. — Завъртя най-после румпела на север. Би трябвало твоята Бойз да бъде тук. Щеше да се гордее с тебе. Сети ли се какво разбирам под споделяне?

— Да — потвърди Томас Хъдсън. — Сетих се.

— Чудесно! — рече момъкът. — Сипи му пепел! Извадиш ли си кофата за смет, ще дойде и боклукчията. Погледни тоя дяволски Хенри. Смъква цял товар от гърба си. Защо според тебе се поти толкова в студен ден като днешния?

— Заради жените — вметна Честната Лил. — Вманиачен е на тема жени.

— Вманиачен! — повтори Уили. — Пробий с половининчов свредел дупка в главата му, където искаш и от нея ще изтекат жени. Вманиачен! Защо не намериш друга дума, дето по приляга?

— „Вманиачен“ е все пак силна дума на испански.

— Вманиачен ли? Вманиачен е нищо. Ако имам време следобед, ще измисля точната дума.

— Том, ела в другия край на бара, където бихме могли да разговаряме спокойно. Ще ми поръчаш ли един сандвич? Цяла сутрин съм обикаляла с Хенри.

— Отивам в „Баския бар“ — рече Уили. — Доведи го там, Лил.

— Ще го доведа — обеща Честната Лил — или ще го пратя.

Тя се насочи величествено към далечния край на тезгяха като разговаряше с мнозина от мъжете, край които мина, и се усмихваше на другите. Всички се отнасяха към нея с уважение. Кажи-речи всеки от заговорените беше правил любов с нея най-малко веднъж през последните двадесет и пет години. Томас Хъдсън се премести в долния край на бара, вземайки със себе си фишовете за консумация, след като Честната Лил се разположи и му се усмихна. Тя имаше прелестна усмивка, дивни тъмни очи и разкошна черна коса. Щом корените й побеляваха в основата на челото и на пътя, Честната Лил замолваше Томас Хъдсън да й даде пари, за да отиде на фризьор, и когато се връщаше, боядисаната й коса лъщеше и имаше естествения приятен вид, какъвто има косата на девойките. Кожата й беше гладка като маслиненозелена слонова кост, ако съществуваше слонова кост с маслиненозелен цвят, и преливаше в сиво-синкаво и розово. В действителност цветът винаги напомняше на Томас Хъдсън добре изсъхнала махагуа137, неотдавна отсечена, загладена само с пясък и леко полирана. Никъде другаде не беше виждал този сиво-синкав, почти зеленикав цвят. Но махагуата нямаше розова отсянка. Руменината се дължеше на фон дьо тена и ружа, които Честната Лил употребяваше, но иначе кожата беше почти толкова гладка, колкото у млада китайка. Това привлекателно лице гледаше Томас Хъдсън от дъното на бара, то ставаше толкова по-привлекателно, колкото повече го наближаваше. Сетне той се озова до нея и му се натрапи пълното й тяло, изкуственият руменец пролича, от лицето изчезна всякаква загадъчност, макар то да запази привлекателността си.

— Хващаш окото, Лил! — закачи я Томас Хъдсън.

— Том, толкова загрубях. Просто ме е срам.

Той сложи ръката си на пълното й бедро и каза:

— Ти си приятно пълна.

— Срам ме е да се движа из бара.

— Носиш се с грация. Като кораб.

— Как е наглият приятел?

— Чудесно.

— Кога ще го видя?

— Когато пожелаеш. Сега?

— Сега не, Том. За какво говореше Уили? Частта, която не разбрах.

— Дърдореше на вятъра.

— Не, не дърдореше. Нещо, което се отнася до тебе и някаква мъка. Да не се отнася до тебе и твоята сеньора?

— Не. Майната й на моята сеньора.

— За какво се отнася тогава мъката ти?

— За нищо. Хей така — мъка.

— Кажи де, моля те.

— Няма нищо за разказване.

— Можеш да ми се довериш, знаеш. Хенри ми доверява мъките си и плаче нощем. Уили ми разказва страхотни неща. Не са толкова тъжни, колкото страхотии. Можеш и ти да ми се довериш. Всички се доверяват. Само ти не се доверяваш.

— Доверяването никога не ме е облекчавало. За мене доверяването е по-тежко от недоверяването.

— Том, Уили говори ужасни мръсотии. Не знае ли, че ме оскърбява, като ме кара да слушам подобни приказки? Не знае ли, че никога не съм употребявала такива думи, нито съм вършила свинщини или извратени неща.

— Затова те и наричаме Честната Лил.

— Ако трябваше да избирам между богатство чрез извратена любов и бедност чрез нормална любов, щях да предпочета бедността.

— Зная. Какъв сандвич искаш?

— Точно сега не ми се яде.

— Искаш ли още едно питие?

— Да. Моля те, Том, разкажи ми. Уили спомена, че имал една котка, която била влюбена в тебе. Нали не е вярно?

— Не, вярно е.

— Намирам, че е отвратително.

— Не, не е. Аз също съм влюбен в котката.

— Това е ужасно. Не ме дразни. Том, моля те. Уили ме разстрои и разплака.

— Обичам котката — призна Томас Хъдсън.

— Не искам да слушам повече. Том, кога ще ме заведеш бара на лудите?

— Тия дни.

— Наистина ли там ходят лудите точно както ходят нормалните, за да се повидят и почерпят.

— Да. Единствената разлика е, че носят ризи и панталони от захарни чували.

— Вярно ли е, че си играл в бейзболния отбор на лудите срещу прокажените?

— Вярно е. Бях най-добрият хвъргач с дълбок удар, какъвто лудите изобщо са имали.

— Как се запозна с тях?

— Случайно, спрях там веднъж на връщане от Ранчо Бойерос и мястото ми хареса.

— Наистина ли ще ме заведеш в бара на лудите?

— Непременно. Стига да не те е страх.

— Ще ме е страх. Но не прекомерно, щом съм с тебе. Именно затова искам да отида. За да изпитам страх.

— Между лудите се срещат и прекрасни екземпляри. Ще ти допаднат.

— Първият ми мъж беше луд. Но от буйно лудите.

— Смяташ ли, че Уили е луд?

— Не, не. Само е сприхав.

— Страдал е много.

— Кой ли не е страдал? Уили се перчи със страданието си.

— Не допускам. Зная случая. Уверявам те.

— Я по-добре да говорим за нещо друго. Виждаш ли оня мъж там на бара, който приказва с Хенри?

— Да.

— В леглото търси само свинщината.

— Бедният!

— Съвсем не е беден. Напротив, богат е. Но търси само porquerias138.

— Никога ли не си обичала porquerias?

— Никога. Можеш да попиташ когото искаш. Никога през живота си не съм се любила с жени.

— Честната Лил! — вметна Томас Хъдсън.

— Не ме ли предпочиташ такава? Ти също не обичаш porquerias. Търсиш любов, изпитваш наслада и заспиваш. Познавам те.

— Todo el mundo me conoce139.

— Не, не те познават. Въобразяват си какво ли не за тебе. Но аз те познавам.

Той пиеше ново ледено дайкири без захар и както беше вдигнал чашата, изпотена от студената течност с открояващ се бял горен ръб, погледна бистрата част под разпенената шапка и това му напомни морето. Пенливата яка на коктейла приличаше на бялата бразда, която се образува зад кърмата на кораб, а бистрата основа наподобяваше плитка, вода над мергелно дъно, която носът на кораба пори. Багрите бяха почти същите.

— Иска ми се да имаше коктейл с цвета на морска вода при пълно затишие, дълбока осемстотин разтега, когато слънцето грее отвесно и морето е пълно с планктон — промълви Томас Хъдсън.

— Какво?

— Нищо. Да пийнем от тоя коктейл с цвят на плитка вода.

— Том, какво ти тежи? Неприятности ли имаш?

— Не.

— Ужасно си мрачен и днес ми се виждаш малко позастарял.

— Виновен е севернякът.

— Но ти винаги твърдеше, че севернякът те възбужда и ободрява. Колко пъти сме правили любов, защото именно духаше севернякът?

— Безчет пъти.

— Всякога обичаше северняка и ми купи това палто, за да го нося, когато той духа.

— Палтото си го бива.

— Можех да го продам пет-шест пъти — добави Честната Лил. — Нямаш представа колко жени са били луди по него.

— Вее чудесен северняк, тъкмо за него.

— Отпусни си сърцето, Том. Винаги си се развеселявал, когато пиеш. Изпий тоя коктейл и си поръчай нов!

— Ако пия много бързо, ще ме удари право в челото.

— Добре. Пий тогава бавно и малко по малко. Аз ще си поръчам още едно highbalito140.

Тя си го приготви от бутилката, която Серафин беше оставил пред нея на тезгяха. Томас Хъдсън погледна питието и забеляза:

— Има цвета на сладка вода. Такъв е цветът на водата във Файрхоул Ривър, преди да се слее с Гибън, за да се превърне в Мадисън. Ако прибавиш малко повече уиски, ще се получи цвета на един поток, който идваше от едно кипарисово блато и се вливаше в Беър Ривър в една местност, наречена Уаб Ми Ми.

— Уаб Ми Ми е забавно име — каза тя. — Какво означава?

— Не зная — отговори той. — Названието е индианско. Май че знаех какво означава, но съм забравил. То е на езика оджибуе.

— Разкажи ми нещо за индианците! — замоли Честната Лил. — Обичам да слушам за индианци повече, отколкото за луди.

— Останали са съвсем малко индианци на крайбрежието. Препитават се от морето, като ловят риба и я сушат, и от въглищарство.

— Не ми разказвай за кубинските индианци. Те всички са mulatos141.

— Не, не са. Част от тях са чистокръвни индианци. Вероятно в минали времена са били доведени от Юкатан като пленници.

— Не обичам yucatecos142.

— Аз пък ги обичам. Дори много.

— Разкажи ми за Уаб Мн Ми. В Далечния запад ли се намира?

— Не. Горе на север. Близо до Канада.

— Познавам Канада. Веднъж стигнах до Монреал по реката с яхтата на една принцеса. Но валеше дъжд, та не видяхме нищо, а още същата вечер заминахме с влака за Ню Йорк.

— Непрестанно ли валеше, докато се изкачвахте по реката?

— Непрестанно. А в морето, преди да навлезем в реката, имаше мъгла и прехвръкваше сняг. Зарежи Канада! Разправи ми за Уаб Ми Мн.

— То представляваше село с дъскорезница край реката. През селото минаваше железница. Покрай линията винаги се извисяваха грамади дървени стърготини. Реката беше преградена със запани143, за да задържат трупите, и те се струпваха почти неподвижни напреко на реката. Реката беше задръстена с трупи, много преди да стигне до селото. Веднъж ловях риба и реших да премина реката, стъпвайки по трупите. Но едно дърво се обърна и аз цопнах във водата. Когато излязох на повърхността, над мене имаше трупи и не можех да се промъкна между тях. Под стеблата беше тъмно и е ръце опипвах само кората им. Не успях да отместя два дънера, за да поема въздух.

— И какво направи?

— Удавих се.

— Остави! — възкликна тя. — Не ме мъчи! Кажи бързо какво направи?

— Напрегнах си ума и съобразих, че трябва да се промъкна много бързо. Опипах най-внимателно едно дърво отдолу, докато открих къде е опряло в друго стебло. Тогава събрах двете си ръце, пъхнах ги между два дънера и ги разделих съвсем малко. Прокарах ръцете, после предлакътниците и лактите, докато измъкнах главата си и облегнах всяка ръка по на едно дърво. Изпитвах нежност към всеки дънер и дълго се крепих помежду им. Водата, беше кафява от трупите. Водата с цвят като твоето уиски идваше от едно поточе, което се вливаше в реката.

— Струва ми се, че не бих успяла да се провра между дънерите.

— И аз дълго мислех, че няма да успея.

— Колко време престоя под водата?

— Не зная. Зная, че дълго почивах с ръце, опрени в трупите, преди да предприема нещо.

— Тая история ми харесва. Но ще ме накара да сънувам кошмари. Разкажи ми нещо весело, Том.

— Добре — съгласи се той. — Чакай да помисля.

— Не. Разказвай направо, без да мислиш.

— Хубаво — рече Томас Хъдсън. — Когато Том беше бебе.

— Qué muchacho más guapo144! — прекъсна го Честната Лил. — Qué noticias tienes de él145?

— Muy buenas146.

— Me alegro147 — каза Честната Лил и на очите й блеснаха сълзи при мисълта за Том летеца. — Siempre tengo su fotografía en uniforme con el sf grado corazón de Jesús arriba déla fotografía y al lado la Virgen del Cobre148.

— Вярваш ли много в богородицата от Кобре149?

— Вярвам съвсем сляпо.

— Трябва да запазиш вярата си.

— Тя бди над Том денонощно.

— Добре — каза Томас Хъдсън. — Серафин, още едно от тия големите, моля! Искаш ли да чуеш веселата история?

— Да, моля — отвърна Честната Лил. — Разкажи ми веселата история. Пак се натъжих.

— Puts el happy story es muy seneillo150 — забеляза той. — Първия път, когато отведохме Том в Европа, той беше само на три месеца. Пътувахме с много стар, малък и бавен параход и по-голямата част от времето морето беше бурно. Корабът вонеше на трюмова вода, на нафта и на грес от медните части на бордовите илюминатори, на тоалетни и на дезинфекциращи химикали, които употребяваха и които поставяха на големи калъпи в писоарите.

— Pues151! — това не е весела история.

— Si, mujer152. Адски грешиш. Това е весела история, muy153 весела история. Корабът миришеше на баня, при това пътниците бяха длъжни да се къпят в определени часове, иначе прислужникът ги гледаше накриво, миришеше на гореща солена вода, стичаща се от месинговите кранове, на мокрите дървени скари на пода и на колосаната престилка на прислужника. Миришеше също отчайващо на евтина английска кухня и на угасени угарки от цигари „Уудбайнз“, „Плейърз“ и „Гоулд Флейкс“ в пушалнята и навред, където бяха хвърляни. Нямаше ни една приятна миризма, а както знаещ англичаните, и мъже, и жени, всички излъчват отличителна миризма, която долавят сами, до голяма степен така, както ние сами отделяме миризма за негрите, затова са принудени да се къпят много често. Един англичанин никога не мирише на сладко, както миришат да речем кравите, и дори оня, който пуши лула, не заличава миризмата си. Само прибавя допълнителен аромат. Техните спортни платове, кожата на техните ботуши и техните сарашки артикули миришат приятно. Но в един кораб липсват седларски изделия, а вълнените тъкани са напоени с миризмата на угаснала лула. Единственият начин да се почувствува приятна миризма на оня кораб беше да пъхнеш носа си във висока чаша девънско сухо, искрящо ябълково вино. То ухаеше чудесно и аз държах носа си в него, докато ми стигаха силите. Понякога и преко силите.

— Pues, сега историята е малко по-весела.

— Чакай, сега идва веселата част! Кабината ни се намираше толкова ниско, точно над водолинията, че трябваше да държим илюминатора непрекъснато затворен. Виждаше се как в тилните препускат и се съзираше плътната им зеленина, когато отминаваха прозореца. Издигнахме ограда от завързани куфари и чанти, за да не пада Том от леглото. Когато майка му и аз слизахме, за да проверим какво прави, заварвахме го буден и ухилен.

— Наистина ли се хилеше, когато е бил на три месеца?

— Хилеше се непрестанно. Никога не съм го чувал да плаче, когато беше бебе.

— Qué muchacho mas lindo y más guapo154!

— Да — съгласи се Томас Хъдсън, — ненадминато. Искаш ли да ти разкажа друга весела история за него?

— Защо се раздели с прелестната му майка?

— Поради много странно стечение на обстоятелствата. Искаш ли друга весела история?

— Да. Но без толкова много миризми.

— Това ледено дайкири, така добре разбито, напомня морето, когато носът на кораба пори вълните със скорост тридесет възли. Как си представяш, че би изглеждало леденото дайкири, ако фосфоресцираше?

— Можеш да сложиш фосфор в него. Не вярвам все пак, че ще бъде здравословно. В Куба понякога хората се самоубиват, поглъщайки фосфора от главичките на кибрита.

— Или пият tinte rápido? Какво представлява „бързо съхнещото мастило“?

— Течна боя за черни обуща. Но най-често девойките, които са изживели любовно разочарование или чиито годеници не са удържали дадената дума, след като са ги подредили и са ги зарязали, без да се оженят, се самоубиват, като се заливат със спирт и се самозапалват. Този е класическият начин.

— Зная — потвърди Томас Хъдсън. — Аутодафе.

— Много е сигурен — продължи Частната Лил. — Умират почти винаги. Изгарянията засягат най-напред главата, а обикновено обхващат цялото тяло. Бързосъхнещото мастило е по-скоро жест. Както и йодът всъщност е жест.

— За какво сте се разприказвали вие, двата гарвана? — намеси се барманът Серафин.

— За самоубийства.

— Hay mucho155 — заяви Серафин. — Особено сред сиромасите. Не си спомням богат кубинец да се е самоубил. А ти?

— Аз си спомням — отговори Честната Лил. — Зная няколко случая и с порядъчни хора.

— Съмнявам се — каза Серафин. — Сеньор Томас, не искате ли да хапнете нещо с коктейлите? Un poco de pescado? Puerco frito156? Студено месо?

— Може — прие Томас Хъдсън. — Дай какво да е.

Серафин поднесе чиния със свински мръвки, запържени и хрупкави, и чиния червен лутианус157, изпържен с рядка брашнена каша, та над розово-червената кожа имаше жълта кора, а отвътре месото беше бяло.

Серафин беше висок момък, говореше непринудено и грубо, движеше се тромаво с дървените обуща, които носеше, за да се предпазва от влагата и разлетите течности зад тезгяха.

— Искате ли студено месо?

— Не. Това е достатъчно.

— Вземи всичко, каквото ти предлагат, Том! — прошепна Честната Лил. — Знаеш редът на заведението.

Собственикът на бара си беше спечелил славата, че никога не черпи напитки. В замяна предлагаше всеки ден за обед безброй гозби безплатно; не само пържена риба и пържено свинско, а и бухтички с кайма, пържени френски хлебчета с препечено сирене и шунка. Освен това барманите приготовляваха дайкирите в огромен миксер, където оставаше винаги най-малко порция и половина, след като коктейлът беше разлят в чашите.

— Поразведри ли се? — запита Честната Лил.

— Да.

— Кажи ми. Том. За какво тъгуваш?

— El mundo entero158!

— Кой не тъгува за целия свят? Той става все по-лош и по-лош. Но не си струва да тъгуваш за света.

— Няма закон срещу такава тъга.

— Не е нужно да има закон срещу някои неща, за да бъдат вредни.

„Етичните спорове с Честната Лил хич не са ми притрябвали — каза си Томас Хъдсън. — А какво ти е притрябвало, сине майчин? Да се напиеш ли, както си почнал, макар да ти се струва, че не те е хванало? Няма начин да постигнеш онова, от което се нуждаеш и никога вече няма да получиш онова, което желаеш? Ала има временни мерки, които би могъл да използуваш. Продължавай. Поръчай си един коктейл!“

— Voy a tomar otro de estos grandes sin azúcar159! — обърна се той към Серафин.

— En seguida, Don Tomas160! Рекорда ли ще се опитате да биете?

— Не. Пия си само тихомълком.

— Така пиехте и тогава, когато поставихте рекорда — забеляза Серафин. — Тихомълком и непреклонно от сутринта до нощта. А накрая си излязохте, без ничия помощ.

— Да върви по дяволите рекордът!

— Имате шансове да го биете — добави Серафин. — Така както пиете и похапвате сегиз-тогиз, имате великолепни шансове.

— Том, опитай се да счупиш рекорда! — обади се Честната Лил. — Аз ще бъда свидетел.

— Няма нужда от свидетели — възрази Серафин. — Свидетел съм аз. Когато се отчитам, ще предам сметката на Костанте. — Сега сте много по-добре, отколкото тогава, когато поставихте рекорда.

— Да върви по дяволите рекордът!

— В добра форма сте. Пиете кротко и постепенно, та не ви лови.

— Майната му на рекорда!

— Дадено. Como u ted quiere161. Ще водя сметка за всеки случай, ако ви текне нещо друго.

— Той сам ще си води сметката — намеси се Честната Лил. — Нали има копия от фишовете?

— Ти, жено, какво искаш? Истински рекорд или фалшив рекорд искаш?

— Ни единия, ни другия. Искам само едно highbalito с agua mineral.

— Como siempre162 — забеляза Серафин.

— Аз пия и ракия.

— Предпочитам да ме няма тук, когато пиеш ракия.

— Том, знаеш ли, че паднах от трамвая, когато рекох да се кача. За малко не ме прегази.

— Горката Честна Лил! — вметна Серафин. — Какво ли не ти е минало през главата.

— По-добре така, отколкото да вися по цял ден с дървени обуща зад тезгяха и да се разправям с пияници.

— Това ми е работата — отвърна Серафин. — За мене е голяма чест да се разправям с такива видни пияници като тебе.

Приближи се Хенри Ууд. Изправи се висок и потен, наново възбуден от промяната в плановете. „Няма нищо по-приятно за него от внезапната промяна в плановете“ — каза си Томас Хъдсън.

— Отиваме в гълъбарника на Алфред — обясни той. — Не искаш ли да дойдеш с нас. Том?

— Уили ще те чака в „Баския бар“.

— Честно казано, сега Уили никак не ни е нужен.

— Тогава трябва да го предупредиш.

— Ще му се обадя. Не искаш ли да дойдеш? Ще бъде знаменито.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Ще си поръчам ядене за двама. Ти как предеш?

— На тънка жичка — отговори Томас Хъдсън. — На съвсем тънка.

— Ще се опиташ ли да поставиш рекорд?

— Не.

— Ще се видим ли довечера?

— Не очаквам.

— Да дойда ли да спя във фермата?

— Не. Забавлявай се. Но хапни нещо.

— Ще си поръчам екстра обед. Честна дума.

— Разчитам. И обади се на Уили.

— Ще му се обадя. Непременно.

— Къде е гарсониерата на Алфред?

— На абсолютно красиво място. Гледа към пристанището, мебелирана е тип-топ. Бонбон и половина!

— Исках да зная адреса.

— Не го зная, но ще го съобщя на Уили.

— Не смяташ ли, че Уили ще се засегне?

— Нищо не мога да направя, за да не се засегне, Том. Повярвай ми, не мога да го взема с нас. Знаеш колко го обичам. Но има места, където не мота да го взема. Знаеш не по-зле от мен.

— Така е. Но му се обади.

— Честна дума, че ще му се обадя. И честна дума, че ще си поръчам солиден обед.

Той се усмихна, тупна Честната Лил по рамото и тръгна. За едрия си ръст имаше много стегната походка.

— Какво ще стане с жените в гарсониерата му? — запита Томас Хъдсън Честната Лил.

— Трябва да са си отишли вече — обясни тя. — Там няма нищо за ядене. А не очаквам да има и много за пиене. Натам ли искаш да се завъртиш или предпочиташ да дойдеш в квартирата ми?

— Ще дойда в квартирата ти — обеща Томас Хъдсън. — Но по-късно.

— Разкажи ми друга весела история.

— Добре. За какво?

— Серафин — нареди тя, — дай на Томас ново двойно ледено без захар! Tengo todavía mí highb lito163. — После се обърна към Томас Хъдсън. — За най-щастливото време, което си спомняш. И без миризми.

— Не върви без миризми — възрази Томас Хъдсън.

Той проследи през прозореца как Хенри Ууд се качи в спортната кола на много богатия захарен плантатор, наречен Алфред. Хенри Ууд беше прекалено голям, за колата. „Прекалено голям е кажи-речи за всичко“ — забеляза Томас Хъдсън. — Но той знаеше три-четири неща, за които Хенри не беше прекалено голям. — „Остави! — упрекна се той. — Днес за тебе е ден на почивка. Използувай почивката си.“

— За какво искаш да се отнася историята?

— За каквото те замолих.

Томас Хъдсън наблюдаваше как Серафин налива от миксера коктейла във високата чаша и видя как пяната преля над ръба и се стече на тезгяха. Серафин пъхна основата на чашата в прореза на предпазен картон и Томас Хъдсън я вдигна тежка и студена над тънкото столче, което стискаше в пръстите си, отпи дълга глътка, задържа я в устата си, усещайки прохладата й до езика и зъбите си, преди да я е глътнал.

— Чудесно — започна той. — Най-щастливото време, на което съм се радвал, беше всеки ден, когато като дете се събуждах сутрин и не трябваше да ходя на училище или на работа. Бях винаги гладен сутрин, когато се събуждах, и можех да вдишвам росата в тревата и да чувам вятъра във високите клони на канадските тсуги164, когато имаше вятър, а когато нямаше вятър, можех да чуя тишината на гората и безмълвието на езерото, както и да слушам първите шумове на утрото. Понякога първият звук идваше от земеродното рибарче, което пляскаше с криле, летейки над водата, толкова неподвижно, че го отразяваше като в огледало, и наддаваше писклив вик, докато кръжеше. Друг път църкаше катеричка на някое от дърветата около къщата, а опашката й се мяташе всеки път, когато писукаше. Често се обаждаше дъждосвирец откъм хълмовете. Ала колчем се събуждах и се вслушвах в първите утринни звуци и усещах глад, и знаех, че не ме чака ни училище, ни работа, изпитвах толкова щастие, каквото не съм изживявал никога по-късно.

— Дори с жени?

— С жените съм бил много щастлив. Отчаяно щастлив. Непоносимо щастлив. Толкова щастлив, че не бих могъл да повярвам, струвало ми се е, че съм пиян или обезумял. Ала никога не съм бил така щастлив, както когато бях с децата си и всички бяхме дружно щастливи, или както през детството ми, когато се събуждах сутрин рано.

— Но как си можел да бъдеш толкова щастлив сам, колкото и с други?

— Това е съвсем странно. Пожела да ти разправя каквото ми хрумне.

— Не, не пожелах. Казах да ми разправиш весела история за най-щастливото време, което си спомняш. Това не беше история. Събуждал си се само и си бил щастлив. Разкажи ми истинска история.

— За какво?

— История, в която да има малко любов.

— Каква любов? Свята или грешна?

— Не. Чисто и просто любов, красива и увлекателна.

— Зная една подходяща история за такава любов.

— Разкажи ми я тогава. Искаш ли още един коктейл?

— Не, докато не изпия този. Почвам. По онова време бях в Хонконг. Това е рядко забележителен град, където водех много щастлив живот и се забавлявах бясно. Има красиви заливи и на континенталната страна на залива се намира град Каулун. Самият Хонконг е разположен на хълмист остров с красиви гори, прорязани от криволичещи пътища, които водят за билото, а по ридовете има построени вили. Градът се е разстлал в основата на възвишенията срещу Каулун. Свръзката между двата града се извършва с бързи модерни фериботи. Този Каулун е прекрасен град и ще ти хареса много. Чист и благоустроен е, гората стига до периферията на града. Там има много хубаво място за лов на гривяци точно до двора на женския затвор. Биехме едри красиви птици с разкошни пурпурни отсенки на шията, които летяха устремно, когато се събираха по сумрак да нощуват на грамадно лаврово дърво, издигащо се точно до варосаната стена на затворнишката градина. Понякога се прицелвах във висока летящ гривяк, който се приближаваше много бързо, тласкан от вятъра точно над главата ми, и птицата падаше в градината. Чуваше се как жените крещят и пищят от задоволство, докато се боричкаха за плячката, а след това как пищят и вият, когато пазачът сикх ги разблъскваше, за да прибере гривяка и да ни го донесе чинно през караулната врата на затвора.

Материкът около Каулун се наричаше Новите територии. Той беше хълмист и горист. Там се въдеха много гривяци и вечер се чуваше как се зоват взаимно. Често се виждаха жени и деца да копаят земята покрай пътя и да слагат пръстта в кошници. Щом зърваха мъж с пушка, побягваха и се криеха в горите. Установих, че копаят пръстта, защото съдържаше волфрамова руда. По онова време волфрамът беше много ценен.

— Es un poco pesada esta historia165.

— Не, Честна Лил. Не е тежка. Почакай и ще видиш! Самият волфрам е pesado166. Но представлява рядко странен минерал. Там, където се намира, той е най-леката руда за добиване. Чисто и просто разкопаваш пръстта и я товариш. Или вземаш камъните и ги отнасяш. В Естрамадура в Испания има цели села, които са построени на скали, съставляващи висококачествена волфрамова руда, и каменните огради на селските ниви са иззидани с тази руда. Въпреки това селяните са много бедни. В онези години волфрамът беше толкова ценен, че се използуваха транспортни самолети „DC–2“, каквито летят оттук до Маями, за да пренасят рудата от едно находище в Нам Юнг в Свободен Китай до летището Кай Так в Каулун. Оттам тя се товареше на кораби за Щатите. Волфрамът минаваше за дефицитен и от жизнена важност за военната ни подготовка, защото беше нужен за закалката на стоманата. А ето, че всеки мъж или жена можеше да отиде да изкопае от хълмищата на Новите територии толкова пръст, колкото можеше да отнесе в разлата кошница, закрепена на главата, до големия навес, където пръстта, се изкупваше тайно. Това открих, когато ходех на лов за гривяци. Предупредих отговорните лица, които доставяха волфрама от вътрешността. Никой не се заинтересова. Продължих да занимавам висшестоящите органи, докато един ден един много висш офицер, който не се трогна ни най-малко, че волфрамовата руда може да се добива свободно от Новите територии, ми каза: „Но в края на краищата, драги, находището в Нам Юнг е в експлоатация, както знаете.“ Ала когато излизахме привечер за гривяци край женския затвор, виждахме как някой стар двумоторен „Дъглъс“ се задава над възвишенията и се плъзга към летището и знаехме, че е натоварен с волфрамова пръст в чували, като току-що е прелетял над японските линии, ставаше ни чудно защо толкова жени са били задържани в затвора, задето били хванати да копаят волфрам без разрешение.

— Si, es raro167 — забеляза Честната Лил. — Но кога ще дойде любовта?

— Когато пожелаеш — успокои я Томас Хъдсън. — Но ще ти хареса повече, ако знаеш къде се е разиграла. Около Хонконг има много острови и заливи, чиято вода е прозрачна и красива. Новите територии представляват горист и хълмист полуостров, вдаден в морето, а островът, където е застроен Хонконг, се намира в голям, син, дълбок залив, простиращ се от Южнокитайско море до Кантол. Зиме климатът прилича много на тукашния в дни като днешния, когато духа севернякът. Вали дъжд, времето е ветровито, нощите са хладни. Събуждах се сутрин и дори да валеше, отивах на рибния пазар. Тамошната риба е почти същата като тукашната, като червеният епинефелус съставлява основата на риболова. Имат обаче и много тлъсти, лъскави пампано и грамадни скариди, най-едрите, които изобщо съм виждал. Рибното тържище беше великолепно в ранно утро, когато рибата се докарваше блестяща и току-що наловена. Срещаха се съвсем рядко риби, които не познавах, ала те не бяха многобройни. Продаваха се и диви патици, хванати с примки. Можеха да се различат пустинарки, потайници, речни патици, мъжки и женски, в зимно оперение. Намираха се диви патици, които не бях виждал никога, с нежни и пъстри краски, напомнящи нашите качулатки. Разглеждах ги, любувах се на пищните им багри, разкошните им очи, зяпах тлъстата прясно наловена риба, сочните зеленчуци, всички отгледани в зеленчукови градини, където се използуваше човешка тор, наричана „нощна пръст“. Зеленчуците бяха съблазнителни като гиздави моми. Ходех на пазара всяка сутрин и всяка сутрин му се любувах.

Освен това сутрин човек се натъкваше всякога на погребения, изпращачите бяха облечени в бяло, музикантите свиреха весели мелодии. Най-често изпълняваната мелодия при погребални шествия онази година беше „Отново тук дойдоха щастливи дни“. Почти не минаваше ден да не я чуя, защото много народ умираше. Говореше се, че на острова живеели четиристотин милионери, без да се смятат милионерите в Каулун.

— Millona ios chinos168!?

— Повечето китайски милионери. Но имаше всякакви милионери. Запознах се с мнозина и се хранех с тях в големите китайски ресторанти. Те имат няколко ресторанта, които не отстъпват на най-големите ресторанти в света, а кантонската кухня е превъзходна. Най-добрите ми приятели онази година бяха десет милионера, които знаех само по първите им два инициала: Х.‍М., М.‍И., Т.‍В., и така нататък. Всички важни китайци бяха известни по буквите. Познавах и трима китайски генерали, единият от които идваше от Уайтчапъл169 в Лондон, беше великолепен човек и заемаше отговорна длъжност в полицията; шестима летци от Китайската национална въздухоплавателна компания, които получаваха фантастични пари, ала ги получаваха заслужено и презаслужено; един полицай; един налудничав австралиец; куп английски офицери. Но няма да те отегчавам с останалите. В Хонконг имах повече приятели — близки, интимни приятели, — отколкото където и да е другаде.

— Cuándo viene el amor170?

— Чудя се що за amor да вмъкна най-напред. Сетих се. Сега ще дойде малко amor.

— Да бъде интересна, тъй като Китай почна да ми омръзна.

— Не би ти омръзнал. Би го обикнала, както и аз го обикнах.

— Защо тогава не остана там?

— Не можехме да останем там, защото се очакваше японците да нахлуят и да окупират Хонконг изневиделица.

— Tado está jodido por ia guerra171.

— Да — каза Томас Хъдсън. — Съгласен съм.

Никога не беше чувал Честната Лил да употребява такава силна дума и остана изненадан.

— Me cansan con la guerra172.

— И на мене също — потвърди той. — Страшно ми е омръзнала. Но никога не ми омръзва да си спомням за Хонконг.

— Разкажи ми тогава за Хонконг. Es bestante interesante173. Но исках да чуя любовна история.

— Всъщност в Хонконг всичко беше толкова интересно, че не оставаше много време за любов.

— С коя жена се люби най-напред?

— Любих се с една много стройна и красива китайка, която имаше много европейски еманципирани разбирания, но не се съгласяваше да дойде с мене в хотела под предлог, че щели да узнаят всички, а и не ме допускаше в дома си под предлог, че щели да научат слугите й. Кучето й знаеше вече за отношенията ни. И ги затрудняваше ужасно.

— Тогава, къде се любехте?

— Любехме се като учениците. Навсякъде, където успявах да я склоня, особено докато пътувахме с кола.

— Трябва да е било много мъчително за нашия приятел мистър Х.‍

— Беше.

— Само така ли се любехте? Никога ли не прекарахте ни една нощ заедно?

— Никога.

— Бедният Том! Заслужаваше ли да се измъчваш толкова за тая жена?

— Не знам. Струва ми се, че заслужаваше. Трябваше да наема къща, вместо да стоя в хотела.

— Трябвало е да наемеш гарсониера, както тук постъпват всички.

— Не обичам гарсониерите.

— Зная. Но в края на краищата, щом си желаел тази жена.

— Разреших въпроса другояче. Не ти ли е скучно?

— Не, Том, моля те. Още не. Как разреши въпроса?

— Веднъж вечерях с жената и след това се разхождахме продължително с лодка. Беше чудесно, но неудобно. Китайката имаше прекрасна кожа, предварителната любовна игра я възбуждаше силно, устните й бяха тънки, ала набъбнали от възбуда. Сетне се запътихме към дома й, където ни дебнеше кучето, и отново изникна опасността да събудим този и онзи. Накрая се прибрах в хотела сам, никак не се чувствувах добре, беше ми омръзнало да споря, макар да знаех, че жената е права. Питах се каква е ползата от дяволската й еманципация, щом не се решава да се отдаде на любимия. Смятах, че еманципацията би трябвало да доведе и до свобода на чаршафите. Така или иначе чувствувах се потиснат и frustrado174.

— Никога не съм те виждала frustrado. Трябва да си смешен, когато си frustrado.

— Не съм смешен. Само съм озлобен, затова онази нощ се чувствувах озлобен и отвратен.

— И после?

— После взех ключа си от гишето, frustrado и адски озлобен срещу всичко. Хотелът беше много голям, луксозен, потискащ с разкоша си, изкачих се с асансьора до етажа, където се намираше моята голяма, разкошна, потискаща, самотна стая без красивата стройна жена. Тръгнах по коридора, отворих масивната врата на гигантската потискаща стая и какво да видя…

— Какво видя?

— Три приказно красиви млади китайки, толкова красиви, че пред тях моята красива китайка, с която не бях успял да спя, изглеждаше като даскалица. Девойките бяха толкова красиви, че човек не можеше да устои на съблазънта им, а ни една от трите не знаеше английски.

— Откъде бяха дошли?

— Един от моите милионери ги беше пратил. Едното от момичетата носеше бележка на много дебела хартия в пергаментов плик. Съдържаше само едно: „Поздрави от С.‍У.“

— И какво направи?

— Не знаех обичаите им, затова се ръкувах и ги целунах и трите, сетне им казах, че най-добрият начин да се опознаем ще бъде да се изкъпем под душа.

— Как им го каза?

— На английски.

— Разбраха ли те?

— Обясних им криво-ляво. После бях много затруднен, защото никога не бях правил любов с три жени наведнъж. Забавно е да се любиш с две жени, макар ти да не одобряваш такава любов. Не е два пъти по-приятно, отколкото с една жена, но е по-различно и все пак е забавно, особено, когато си пиян. Ама три жени са премного, затова изпаднах в затруднение. Попитах ги дали искат да пият, но те отказаха. Аз обаче изпих един коктейл и се настанихме в леглото, което за щастие беше много голямо, а и трите бяха много малки. Сетне угасих светлината.

— Беше ли забавно.

— Беше приказно. Беше приказно да се намираш в леглото с китайка, чиято кожа беше толкова гладка, колкото кожата на моята позната, или беше дори много по-гладка, при това тя беше едновременно свенлива и безсрамна и съвсем не еманципирана. Умножи всичко по три и прибави тъмнината. Никога дотогава не бях държал три жени в обятията си. Ала се оказа, че и това е възможно. Момичетата бяха обучени и знаеха много неща, които аз не знаех. Всичко ставаше на тъмно и никак не ми беше до сън. Накрая все пак се унесох и когато сутринта се събудих, девойките спяха и бяха толкова хубави, колкото ми се бяха сторили, когато ги съгледах за първи път в стаята. Бяха най-хубавите момичета, които бях виждал.

— По-хубави ли бяха от мене, когато се запознахме за първи път преди двайсет години?

— Не, Лил. No puede ser175. Те бяха китайки, а ти знаеш каква може да бъде китайската хубост. Но обичах да се любя с китайки.

— No es pervertido176.

— Разбира се, че няма нищо извратено.

— И все пак три.

— Три е възмного. Ала ги любих една по една, уверявам те!

— Радвам се във всеки случай, че ти са паднали. Не мисли, че ревнувам. Ти не си ги търсил, пратили са ти ги като подарък. Ненавиждам жената с кучето вълча порода, която не е пожелала да спи с тебе. Но, Том, не се ли почувствува изтощен сутринта?

— Нямаш представа колко изтощен се почувствувах. Изтощен до немай-къде. И се чувствувах потънал в разврат от главата до краката, а гръбнака си изобщо не усещах и ме болеше кръстът.

— И тогава изпи един коктейл?

— Да, тогава изпих един коктейл и се почувствувах малко по-добре и много щастлив.

— После?

— Погледнах как момичетата спят и ми се прищя да ги снема. Заспали щяха да изглеждат чудесно за снимка. Бях дяволски гладен и изтощен, надзърнах през завесите, за да видя какво е времето. Валеше. Рекох си, че е чудесно, защото щяхме да прекараме деня в леглото. Трябваше да закуся, а трябваше да измисля и някаква закуска за момичетата. Изкъпах се със затворена врата, облякох се съвсем тихо и излязох, затваряйки вратата, без да вдигам шум. Долу в салона за ранна закуска на хотела си поръчах пушена херинга, руло с мармалад, гъби и бекон. Всичко ми се услади много. Докато се хранех, изпих цяла кана чай и двойно уиски със сода, но продължих да се чувствувам изтощен. Прочетох излизащия в Хонконг английски утринен вестник и се запитах докога ли ще спят момичетата. Накрая отидох до главния, вход на хотела и погледнах навън. Продължаваше да вали проливен дъжд. Отбих се в бара, ала още не беше отворен. На закуската ми бяха донесли уискито от бюфета. Тогава не намерих сили да чакам повече, върнах се в стаята си и отворих вратата. Китайките си бяха отишли.

— Колко ужасно.

— Същото си казах и аз.

— И какво направи? Предполагам, че изпи нов коктейл?

— Да, изпих, нов коктейл. После влязох в банята, измих се хубаво с изобилен сапун и вода и чак тогава почнаха да ме измъчват две угризения.

— Un doble remordimiento177?

— Не двойно угризение, а две угризения. Първото, загдето бях спал с три жени. Второто, задето ги бях изтървал.

— Спомням си как те обземаше угризение и след като беше спал с мене. Но ти бързо го превъзмогваше.

— Да. Всякога превъзмогвам всичко. Всякога съм бил човек на големите угризения. Но оная утрин в хотела изживях две гигантски угризения.

— Тогава изпи още един коктейл.

— Как отгатна? И се обадих на моя милионер. Не го намерих в дома му. Нито в кантората му.

— Трябва да е бил в гарсониерата си.

— Несъмнено. Където момичетата трябва да са отишли, за да му се представят и да му докладват за прекараната нощ.

— Но откъде е взел три такива хубави девойки? Човек не би могъл да намери сега в цяла Хавана три наистина хубави момичета. Аз си зная как се измъчих, докато се лутах да търся нещо свястно за Хенри и Уили отзарана. Естествено, сутрин не е особено подходящо време.

— В Хонконг милионерите имаха агенти в цялата страна. В цял Китай. Постъпваха като треньорите на „Бруклин Доджърз“, които обикалят за бейзболни играчи. Щом попаднеха на красива девойка в град или село, агентите я купуваха и изпращаха в Хонконг, където я обучаваха, обличаха, поддържаха.

— Но как са могли да изглеждат хубави на утрото, след като са имали muy estilizada178 прическа, каквато носят китайките? Колкото по-сложно е направена прическата, толкова по-зле изглежда сутрин, след нощ като описаната.

— Момичетата нямаха такава прическа. Носеха косата си свободно пусната на раменете, както я носеха американските девойки през онази година и както сега я носят много момичета. Беше много леко накъдрена. Така я харесваше С.‍У. Той беше посетил Америка и, естествено, беше ходил на кино.

— Никога ли не ги срещна отново?

— Срещнах ги само една по една. С.‍У. ми пращаше като подарък само по една. Никога повече не ми прати и трите. Те бяха нови и, естествено, той ги пазеше за себе си. Освен това твърдеше, че не иска да подкопава морала ми.

— Струва ми се, че е бил симпатичен. Какво стана с него?

— Мисля, че го разстреляха.

— Клетникът! Но историята беше симпатична и много прилична за истории от този род. Като че се поразведри и ти.

„Поразведрих се, предполагам — помисли си Томас Хъдсън. — Точно затова дойдох тук. За какво друго?“

— Слушай, Лил! — забеляза той. — Не смяташ ли, че пих ме вече достатъчно?

— Как се чувствуваш?

— По-добре.

— Приготви на Томас още едно двойно ледено без захар. Аз се понапих. Нищо не искам.

„Чувствувам се по-добре — внуши си Томас Хъдсън мислено. — Това е и комичното. Винаги се чувствуваш по-добре и винаги превъзмогваш угризенията. Само едно нещо не можеш да надвиеш. Смъртта!“

— Била ли си някога мъртва? — запита той Лил.

— Естествено, че не.

— Yo tampoco179.

— Защо поставяш такива въпроси? Плашиш ме, когато говориш така.

— Не искам да те плаша, сладур. Не искам да плаша никого.

— Обичам да ме наричаш „сладур“.

„Това няма да ме доведе до никъде — размисли се Томас Хъдсън. — Не можеш ли да намериш нещо по-подходящо, което също би те разсеяло, вместо да си губиш времето с тая прецъфтяла Честна Лил в «Ла Флоридита» в края на тезгяха, запазен за престарелите проститутки, и да пиянствуваш? След като разполагаш само с четири дни, защо не ги използуваш по-смислено? Къде? — запита се той. — В гълъбарника на Алфред ли? И тук ти е много добре. Никъде другаде напитките не биха могли да бъдат по-добри, нито дори толкова добри, и ти се напи сега, драги, затова продължавай, докъдето можеш. Вече те хвана, затова ти се услажда и ти се услажда на всички честоти. Винаги си обичал да попийваш и винаги ти се е услаждало, затова и сега ти се услажда.“

— Услажда ми се — каза той гласно.

— Какво?

— Пиенето. Не какво да е пиене. Услаждат ми се тия двойни ледени без захар. Ако, човек изпие толкова много дайкири със захар, ще се поболее.

— Yo lo creo180. Но ако друг изпие толкова много дайкири без захар, ще умре.

— Може би и аз ще умра.

— Не, няма да умреш. Само ще счупиш рекорда, после ще отидем в квартирата ми и ти ще заспиш и най-лошото ще бъде, че ще захъркаш.

— Хърках ли последния път?

— Horrores181! И ме нарича с десетина различни имена през нощта.

— Извинявай.

— Няма защо. Беше ми забавно. Научих две-три неща, които не знаех. Не се ли дразнят другите ти приятелки, когато ги наричаш с толкова много различни имена?

— Нямам приятелки. Имам само съпруга.

— Мъча се насила да я харесвам и да мисля хубави неща за нея, но е много трудно. Естествено, не разрешавам на никого да злослови по неин адрес.

— Аз ще злословя по неин адрес.

— Не. Недей! Това е унизително. Две неща ненавиждам. Мъже, които плачат. Зная, че понякога им се налага да плачат. Но не мога да ги понасям. И мъже, които злословят по адрес на жените си. А почти всички злословят. Затова недей се унижава. Не ми разваляй настроението!

— Добре. Да върви по дяволите жена ми! Няма да се занимавам с нея.

— Благодаря ти, Том. Знаеш, че я намирам за много красива. Тя е и красива. Действително. Pero no es mujer pata ti182. Да не злословим обаче по неин адрес.

— Прието.

— Разкажи ми друга весела история. Не е нужно да съдържа любов дори, стига да ти е приятно да я разказваш.

— Струва ми се, че не зная весели истории.

— Не ставай лош. Знаеш с хиляди. Поръчай си още едно дайкири и ми разкажи някоя весела история.

— Защо не разкажеш ти нещо?

— Какво да разкажа?

— Нещо за повдигане на морала.

— Tu tienes la moral muy baja183!

— Не ще и дума. Съзнавам отлично. Но защо не ми разкажеш някоя история, за да го повдигнеш?

— Трябва сам да го сториш. Знаеш. Аз ще направя всичко друго, каквото поискаш. Знаеш.

— О’кей! — склони Томас Хъдсън. — Наистина ли искаш друга весела история?

— Моля те. Заповядай коктейла. Още една весела история и още едно дайкири и ще ти олекне.

— Гарантираш ли?

— Не — рече тя и отново се разплака, щом го погледна, като лееше сълзите с такава естествена лекота, с каквато блика вода от извор. — Том, защо не ми кажеш какво те измъчва? Сега се страхувам да попитам. Това ли е?

— Това е — отговори Томас Хъдсън.

Честната Лил се разтресе силно и той я прегърна, мъчейки се да я утеши, без да обръща внимание на насядалите пред тезгяха. Тя не плачеше красиво сега. Плачеше искрено и сърцераздирателно.

— Бедни ми Том! — хлипаше Честната Лил. — Бедни ми Том!

— Съвземи се, mujer184 и изпий една ракия! Сега ще се веселим.

— Сега не искам да се веселя. Никога повече няма да се веселя.

— Виждаш ли — забеляза Томас Хъдсън? — Виждаш ли каква е ползата, когато човек споделя?

— Ще се развеселя — обеща тя. — Дай ми само една минута отдих. Ще отида до дамската тоалетна, за да се оправя.

„Ще бъде дяволски добре да се оправиш — каза си Томас Хъдсън. — Чувствувам се наистина зле и ако не престанеш да ревеш или ако се раздрънкаш ще ме хванат бесовете. Но ако ме хванат бесовете, да се махна оттук, къде в преизподнята ще ходя?“ Съзнаваше, че нищо не е в състояние да му помогне и още по-малко нечия гарсониера.

— Дай ми още едно двойно ледено дайкири! No sé lo que pasa con esta mujer185.

— Лей сълзи като лейка — подхвърли барманът. — Биха могли да я използуват за водопровод!

— Какво става с водопровода? — полюбопитствува Томас Хъдсън.

Мъжът на бара вляво от него, нисък, със засмяно лице и счупен нос, когото Томас Хъдсън познаваше по физиономия, ала чието име и политически убеждения не си спомняше, се обади:

— Оставете ги тези cabrones186. Могат всякога да измъкнат пари за водата, защото е от първа необходимост. И останалото е нужно. Но водата е незаменима, без нея е невъзможно да се живее. Затова всякога могат да измъкнат пари от данъкоплатците под предлог, че ще им докарат вода. Затова и никога няма да има свестен водопровод.

— Извинявайте, не ви разбрах напълно.

— Si, hombre187. Управниците всякога могат да измъкнат пари от данъкоплатците, защото водопроводът е абсолютно необходим. Затова те никога няма да го построят. Ще убиете ли гъската, която снася златни водопроводи?

— А защо да не построят водопровода, да му изкарат парите и да потърсят друг truco188.

— Няма трик като водата. Всякога можеш да измъкнеш пари с обещанието, че ще докараш вода. Ни един политик не ще разруши подобен trico като построи свестен водопровод. От време на време начинаещите политици водят помежду си престрелки на най-ниско равнище. Ала ни един политик не би вдигнал ръка срещу истинската основа на политическата икономия. Позволете ми да предложа да пием наздравица за управлението на митниците, аферите с лотарията, гангстерите на свободните тарифи, твърдите цени на захарта и липсата на водопровод.

— Prosit189 — каза Томас Хъдсън.

— Вие да не сте германец?

— Не. Американец съм.

— Тогава да пием за Рузвелт, Чърчил, Батиста и липсата на водопровод!

— За Сталин.

— Безспорно. За Сталин, централата Херши190, марихуаната и липсата на водопровод.

— За Адолф Луке.

— За Адолф Луке, Адолф Хитлер, Филаделфия, Джин Тъни191, Кийт Уест192 и липсата на водопровод.

Честната Лил се върна от тоалетната, докато двамата мъже разговаряха. Беше се гримирала и не плачеше, ала личеше, че е била разстроена.

— Познаваш ли тоя господин? — запита я Томас Хъдсън, представяйки й новия си приятел или наново намерения стар приятел.

— Само в леглото — отвърна господинът.

— Cállate193 — скастри го Честната Лил. — Той е политик — обясни тя на Томас Хъдсън. — Muy hambriento en este rao-mento194.

— Жаден — поправи я политикът. — И на ваше разположение — обърна се той към Томас Хъдсън. — Какво ще пиете?

— Двойно ледено дайкири без захар. Искате ли да хвърлим зарове?

— Не. Позволете ми да почерпя. Тук имам неограничен кредит.

— Разбран човек е — прошепна Честната Лил на Томас Хъдсън, докато политикът се опитваше да привлече вниманието на най-близкия барман. — Политик е. Но много честен и голям веселяк.

Мъжът прегърна Лил.

— От ден на ден ставаш все по-тънка, mi vida195 — пошегува се той: — Навярно спадаме към една и съща политическа партия.

— Водопроводната — подметна Томас Хъдсън.

— За бога, недейте! Какво сте си наумили? Да измъкнете от устата ни хляба, за да вкарате вода ли?

— Да пием за деня, когато ще свърши тая puta guerra196 — предложи Лил.

— Да пием!

— За черната борса — добави политикът. — За липсата, на цимент. За хората, които контролират доставките на кравешкия грах.

— Да пием — прие Томас Хъдсън и додаде: — За ориза.

— За ориза — съгласи се политикът. — Да пием!

— По-добре ли се чувствуваш? — запита Честната Лил.

— Да-да.

Той я погледна и забеляза, че е готова да се разплаче наново.

— Ако пак се разплачеш — закани се той, — ще ти разбия, муцуната!

Зад тезгяха беше закачен литографиран афиш на политик в бял костюм с лозунга: „Un Alcalde Mejor“ — „По-добър кмет“. Афишът беше голям и по-добрият кмет се взираше право в очите на всеки пияч.

— За „Un Alcalde Peor“ — „По-лош кмет“ — предложи политикът.

— Ще се кандидатирате ли в изборите? — полюбопитствува Томас Хъдсън.

— Непременно.

— Ще бъде чудесно! — обади се Честната Лил. — Дайте да съставим платформата си.

— Няма да бъде трудно, — отговори кандидатът. — „Un Alcalde Peor“ е лозунг, който ще спечели. Защо ни е нужна платформа?

— Трябва да имаме платформа! — настоя Лил. — Не смяташ ли, Томас?

— Смятам. Какво ще кажете за: „Долу земеделските училища“?

— Долу! — пригласи кандидатът.

— Me nos guaguas y peores — подсказа Честната Лил.

— Прието. „По-малко и по-лоши автобуси“.

— Защо да не премахнем транспорта изобщо? — препоръча кандидатът. — Es más sencillo197!

— О’кей! — съгласи се Томас Хъдсън — Cero transporte198.

— Късо и благородно — забеляза кандидатът. — Това показва, че сме безпристрастни. Но можем и да разширим лозунга: Cero transporte aéreo, terrestre, y marítimo199.

— Чудесно! Получава се истинска платформа. А какво ще бъде отношението ни спрямо проказата?

— Pon una lepra más grande para Cuba200 — заяви кандидатът.

— Por el cáncer cubano201! — вдъхнови се Томас Хъдсън.

— Por una tuberculosis ampliada, adecuada, y permanente para Cuba y los cubanos202! — разпали се кандидатът. — Лозунгът е въздълъг, но ще прозвучи отлично по радиото. Къде оставихме сифилиса, драги съмишленици?

— Рог una sifilis criol a cien por cien203.

— Прието! — одобри кандидатът. — Долу penicilina и другите трикове на империализма Yanqui!

— Долу! — потвърди Томас Хъдсън.

— Струва ми се, че се налага да пийнем нещо — вметна Честната Лил. — Как ви се струва correligionarios204.

— Великолепна идея — одобри кандидатът. — На кого другиго би хрумнала такава идея?

— На тебе — отвърна Честната Лил.

— Атакувате кредита ми — каза кандидатът. — Я да видим дали кредитът ми ще издържи на вашия барабанен огън. Барман, приятелю от бара, момче, същото за всички. За тоя мой политически съмишленик без захар.

— Тъкмо идея за лозунг — забеляза Честната Лил. — Кубинската захар за кубинците!

— Долу северният колос! — извика Томас Хъдсън.

— Долу! — повториха останалите.

— Нужни ни са повече домашни, повече общински лозунги. Да не навлизаме прекалено много в международната политика, докато още воюваме и сме съюзници.

— Смятам все пак, че не може без лозунга „Долу северният колос“ — настоя Томас Хъдсън. — Тъкмо сега е идеалният момент, докато колосът воюва на всички фронтове. Смятам, че трябва да го повалим.

— Прието. Ще го повалим, след като ме изберат.

— За Un Alcaide Peor! — извика Томас Хъдсън.

— За всички ни. За партията! — каза „по-лошият кмет“, вдигайки чашата.

— Трябва да запомним обстоятелствата, при които основахме партията, за да напишем манифеста си. Какъв ден сме днес?

— Около двадесети.

— Двадесети кой?

— Около двадесети февруари. El grito de la Floridita205.

— Това е тържествен миг — заяви Томас Хъдсън. — Можеш ли да пишеш, Честна Лил? Можеш ли да увековечиш всичко това?

— Мога да пиша. Но тъкмо сега не ми е до писане.

— Има още някои въпроси, върху които трябва да се произнесем — добави „по-лошият кмет“. — Слушай, Северен колос, защо не черпиш ти тоя тур? Видя колко непоколебим е кредитът ми и как геройски издържа атаките. Но няма нужда да се доубива бедната птичка, която и без това е на издъхване. Твой ред е сега, Колосе!

— Не ме наричай „колос“. Ние сме против проклетия колос.

— Прието, губернаторе. Ти иначе с какво се занимаваш?

— С наука.

— Sobre todo en la cama206 — допълни Честната Лил. — Извършил е обстойни изследвания в Китай.

— Независимо с какво се занимаваш почерпи ти тоя път! — настоя „по-лошият кмет“. — И да продължим платформата.

— Какво ще кажете за семейството?

— Свещен обект. Семейството се радва на същата неприкосновеност като религията. Налага се да бъдем предпазливи и внимателни. Какво ще кажете за лозунга: Abajo los padres de familias207?

— Звучи възвишено. Но защо не направо: „Долу семейството!“.

— Abajo el Home208 — Красив лозунг, но мнозина ще го смесят с бейзбола209.

— А какво ще кажете за децата?

— Пуснете децата да дойдат при мене, щом достигнат избирателна възраст! — пошегува се „по-лошият кмет“.

— Ами за развода? — запита Томас Хъдсън.

— Друг парлив въпрос — обясни „по-лошият кмет“ — Bastante espinoso — Какво мислите за развода?

— Май ще бъде по-добре да не се залавяме с развода, близа в разрез с кампанията ни в полза на семейството.

— Правилно, ще го изоставим. Сега чакайте да видя…

— Не можеш — забеляза Честната Лил. — Нарязал си се.

— Не ме одумвай, жено! — възрази „по-лошият кмет“. — Трябва да направим, нещо.

— Какво?

— Orinar210.

— Съгласен съм — одобри Томас Хъдсън. — Това е основно.

— Толкова е основно, колкото липсата на водопровод. Основано е на водата.

— Основано е на алкохола.

— Само малък процент в сравнение с водата. Водата е основното вещество. Вие поне сте учен. Какъв е процентът на водата в човешкото тяло?

— Осемдесет и седем цяло и три десети — подметна Томас Хъдсън наслуки, знаейки, че не е вярно.

— Точно толкова — потвърди „по-лошият кмет“. — Да вървим, докато още ни носят краката!

В мъжката тоалетна спокоен и изискан негър четеше розенкройцерска211 брошура. Подготвяше седмичната си лекция за курса, който посещаваше. Томас Хъдсън го поздрави вежливо и чернокожият отговори със същата вежливост.

— Днес е много студено, сър — забеляза прислужникът с религиозното четиво.

— Наистина е студено — съгласи се Томас Хъдсън. — Как вървят заниманията?

— Много добре, сър. Не бих могъл да очаквам по-добре.

— Радвам се — каза Томас Хъдсън. После се обърна към „по-лошия кмет“, който срещаше известни затруднения. — Веднъж членувах в Лондон в един клуб, където половината от членовете не можеха да облекчат пикочните си мехури, а другата половина не можеха пък да удържат пикочните си мехури.

— Великолепно — рече „по-лошият кмет“, докато се облекчаваше. — Как се наричаше тоя клуб. El Club Mundial212?

— Не се наричаше така. Честно казано, забравил съм името му.

— Забравил си името на клуба си?

— Да. Защо не?

— Мисля, че ще бъде по-добре да основем нов. Колко струва това пикане?

— Колкото обичате, сър.

— Позволи ми да платя аз — предложи Томас Хъдсън. — Обичам да черпя за пикането. То е като поднасянето на цветя.

— Не беше ли Кралският автомобилен клуб? — вметна негърът, подавайки кърпа за ръце.

— Изключено.

— Извинявайте, сър — рече последователят на розенкройцерите. — Зная, че той е един от най-големите клубове в Лондон.

— Правилно — потвърди Томас Хъдсън. — Един от най-големите. Сега купете си нещо много хубаво с това.

Той му подаде един долар.

— Защо му даде цяло песо? — почуди се „по-лошият кмет“, когато излязоха и се върнаха към шума, идващ от бара, ресторанта и уличното движение.

— Не ми е нужно.

— Hombre213 — изненада се „по-лошият кмет“. — Добре ли се чувствуваш? О’кей ли си?

— Напълно — отговори Томас Хъдсън. — Напълно о’кей. Благодаря много.

— Как мина разходката? — закачи ги Честната Лил от табуретката си пред тезгяха.

Томас Хъдсън я погледна и отново я видя за пръв път. Стори му се значително по-мургава и много по-пълна.

— Мина забавно — обясни той. — Човек винаги попада на интересни хора, когато тръгне на път.

Честната Лил сложи ръката си на бедрото му и го натисна, а той погледна надолу отвъд Честната Лил, отвъд панамените шапки, кубинските лица и разклащаните чаши за зарове на пиячите към отворената врата и в ярката светлина на площада съзря как спря кола, как портиерът, стискайки фуражката си в ръка, отвори задната врата и как тя слезе.

Беше нейният маниер. Никоя друга жена не слизаше от кола така непринудено, леко, изящно и същевременно като че оказва голяма чест на улицата, стъпвайки на нея. Години наред жените се опитваха да се доближат до грацията й, някои дори бяха успели да я усвоят. Ала беше достатъчно да я види човек, за да разбере, че всички жени, които и наподобяваха, само й подражават. Сега тя носеше униформа; усмихвайки се, запита нещо портиера, а той отговори, като щастливо кимаше с глава. После тя прекоси тротоара и влезе в бара. Зад нея вървеше друга жена в униформа.

Томас Хъдсън стана и почувствува, като че се сви гръдният му кош и дишането му замря. Тя го зърна и тръгна по пътеката между пиячите на тезгяха и масите. Другата жена я последва.

— Извинявайте — обърна се Томас Хъдсън към Честната Лил и „по-лошия кмет“. — Трябва да се видя с една приятелка.

Двамата се срещнаха по средата на пътеката между бара и масите и той я взе в обятията си. Притисна я с все сила и започна да я целува пламенно и буйно, тя също го зацелува и загали ръцете му.

— Ах ти! Ти, ти! — възкликна жената.

— Омайнице — разнежи се той, — откъде попадна тук?

— От Камагуей, естествено.

Към тях се насочиха любопитни погледи. Томас Хъдсън повдигна жената, прегърна я крепко, целуна я още веднъж, сетне я пусна и я поведе към една маса в ъгъла.

— Тук не са позволени такива нежности — обясни той. — Могат да ни арестуват.

— Нека ни арестуват — отговори тя. — Това е Гини. Секретарката ми.

— Здравейте, Гини! — каза Томас Хъдсън. — Помогнете ми да укротим тая полудяла жена на масата.

Гини беше приятна, възгрозна мома. И двете жени носеха еднаква униформа: офицерски куртки без отличия за чина, ризи с връзки, поли, чорапи и спортни обуща. На главата имаха кепета, а на лявото рамо нашивки, каквито Томас Хъдсън не беше виждал по-рано.

— Свали си кепето, омайнице.

— Не е позволено.

— Свали го!

— Щом настояваш.

Тя го свали, повдигна глава, разтърси косата си, наведе се назад и го изгледа. Той видя високото чело, прелестната леко накъдрена коса с неизменния сребрист цвят на зряла пшеница, високите скули с трапчинки, трапчинки, които винаги разтуптяваха сърцето му, леко сплескания нос, устата, която току-що беше освободил и чието червило се беше размазало от целувките, красивата брадичка и гушка.

— Как ти се виждам?

— Знаеш как.

— Случвало ли ти се е да целуваш жена в такава униформа досега? Или да се одраскаш от офицерски копчета?

— Не.

— Обичаш ли ме?

— Винаги съм те обичал.

— Не. Обичаш ли ме точно сега. В този миг.

— Да — каза той и гърлото му се сви.

— Добре — забеляза жената. — Би било ужасно, ако не ме обичаше.

— За колко време си тук?

— Само за днес.

— Чакай да те целуна.

— Предупреди ме, че ще ни арестуват.

— Тогава можем да почакаме. Какво ще пиете?

— Имат ли добро шампанско?

— Имат. Но има едно страшно добро местно питие.

— Не се съмнявам. Колко коктейла изпи вече?

— Не зная. Горе-долу дузина.

— Само по присвитите очи се познава, че си пил. Любиш ли се с някоя?

— Не. А ти?

— Ще ти кажа по-късно. Къде е твоята жена-миткало?

— В Тихия океан.

— Бих желала да бъде вътре в самия океан. На около хиляда разтега дълбочина. Ах, Томи, Томи, Томи, Томи, Томи.

— Ти любиш ли се с някого?

— Уви, да.

— Ах, ти невернице.

— Не е ли ужасно? За първи път те срещам, откак съм те напуснала, и ти да не се любиш с никоя жена, а аз да се любя с другиго.

— Ти си ме напуснала?

— Аз така разправям.

— Сладък ли е?

— Сладък е. Има сладостта на децата. Много съм му необходима.

— Къде е?

— Това е военна тайна.

— При него ли отивате?

— Да.

— Какви сте?

— Ние сме USO214.

— Същото ли е като OSS215?

— Не, щурчо. Не се прави на глупак и не ставай зъл само защото се любя с другиго. Ти никога не ме питаш когато се влюбваш в жените.

— Много ли го обичаш?

— Не съм казала, че го обичам. Казах само, че се любя с него. Няма дори да го любя днес, ако не ти е приятно. Тук съм само за един ден. Не искам да бъда неучтива.

— Върви, по дяволите! — избухна той.

— Ще взема колата и ще се прибера в хотела? — вметна Гини.

— Не, Гини. Първо ще пием шампанско. Имаш ли кола? — обърна се тя към Томас Хъдсън.

— Имам. Вън на площада.

— Можем ли да отидем у вас?

— Можем да се нахраним и след това да излезем. Или мога да взема нещо и да обядваме в къщи.

— Какво щастие, че попаднахме право тук!

— Наистина — съгласи се Томас Хъдсън. — Как узна, че съм тук?

— Един момък на летището в Камагуей ми каза, че може би ще те намеря тук. Ако не бяхме те намерили, щяхме да отидем да разгледаме Хавана.

— Пак можем да разгледаме Хавана.

— Не — противопостави се тя. — Гини може да я разгледа. Не познаваш ли някого, който би могъл да разведе Гини?

— Познавам.

— Трябва да се приберем в Камагуей довечера.

— Кога излита самолетът ви?

— В шест часа, мисля.

— Ще уредим всичко — обеща Томас Хъдсън.

До масата се приближи мъж. Беше местен човек.

— Извинявайте — каза той. — Мога ли да ви замоля за един автограф?

— Разбира се.

Той й подаде картичка със снимка на бара и Константе, застанал на тезгяха, приготовлявайки коктейл. Жената се подписа с разкрачения артистичен почерк, който Томас Хъдсън познаваше толкова добре.

— Не е за дъщеричката ми, нито за сина ми ученик — обясни мъжът. — За мене е.

— Радвам се — отговори тя, като се усмихна. — Беше много мило от ваша страна.

— Гледал съм всичките ви филми — продължи той. — Намирам, че сте най-красивата жена на света.

— Чудесно — одобри жената. — Продължавайте да мислите така.

— Ще ми позволите ли да ви предложа нещо за пиене?

— Покани ме вече един приятел.

— Познавам го — заяви мъжът, който беше говорител в радиото. — Познавам го от години. Мога ли да седна, Том? Тук има една свободна дама.

— Мистър Родригес — представи го Томас Хъдсън. — Как е фамилното ви име. Гини?

— Уатсън.

— Мис Уатсън.

— Възхитен съм да се запозная, мис Уатсън — поклони се говорителят.

Беше приятен, мургав и обгорял, с топли очи, сладка усмивка и големи здрави ръце на бейзболист. Играеше едновременно и на комар, и бейзбол, затова имаше нещо от привлекателността на модерните комарджии.

— Бихте ли приели да се храним заедно? — предложи той. — Вече е почти време за обед.

— Мистър Хъдсън и аз трябва да отидем до фермата — отговори тя.

— На драго сърце ще обядвам с вас — прие Гини. — Намирам, че сте чудесен.

— Порядъчен ли е? — запита жената Томас Хъдсън.

— Прекрасен мъж. Втори като него няма в Хавана.

— Благодаря ти много — рече радиоговорителят. — Не бихте ли могли да останете за обед все пак?

— Съжалявам, но трябва да вървим — отвърна тя. — Закъснели сме. Ще се намерим в хотела. Гини. Благодаря ви безкрайно, мистър Родригес.

— Вие наистина сте най-красивата жена на света — повтори мистър Родригес. — Ако не знаех това отдавна, сега щях да го узная.

— Продължавайте да мислите така — каза жената и излезе с Томас Хъдсън. — Добре стана така — продължи тя на улицата. — Гини го харесва, а е и мил.

— Да, мил е — потвърди Томас Хъдсън, докато шофьорът отваряше вратата на колата.

— И ти си мил — забеляза жената. — Бих предпочела да не ся пил толкова много. Затова се отказах от шампанското. Коя беше онази твоя мургава приятелка в края на тезгяха?

— Просто моя мургава приятелка в края на тезгяха.

— Пие ли ти се още? Можем да се отбием някъде.

— Не. На тебе пие ли ти се?

— Знаеш, че никога не пия. Но бих пийнала малко вино.

— Имам вино във фермата.

— Великолепно. Сега можеш да ме целунеш. Сега няма да ни арестуват.

— Adonde vamos216 — запита шофьорът, гледайки право пред себе си.

— A la finca217 — отговори Томас Хъдсън.

— Ох, Томи, Томи, Томи — прошепна тя. — Не се стеснявай. Има ли значение, че ни вижда?

— Не, няма значение. Можеш да му отрежеш езика, ако искаш.

— Не, не искам. Нито искам грубости. Но беше мило, като ми предложи това.

— Не би била лоша идея. Как си иначе? Ти, вечна жрице на любовта!

— Все същата.

— Наистина ли си същата?

— Същата без промени. Тук ти принадлежа.

— Докато излети самолетът.

— Съвсем точно — потвърди жената и се намести по-удобно в колата. — Погледни — добави тя. — Излязохме от блясъка и навлязохме в мръсотията и дима. Кога, не е било и с нас така?

— От време на време.

— Да — съгласи се жената. — От време на време.

После двамата се вгледаха в мръсотията и дима и нейните проницателни очи и пъргав ум прозряха мигновено неща, за които той бе употребил години, докато ги съзре.

— Сега е по-добре — установи тя.

Никога през живота си не беше го лъгала и той се беше опитвал никога да не я лъже. Ала не беше сполучил.

— Продължаваш ли да ме обичаш? — попита го жената. — Отговори ми направо, без да го усукваш.

— Обичам те. Би трябвало да знаеш.

— Зная — каза тя, като се притисна, сякаш за да потвърди думите си.

— Кой е мъжът сега?

— Да не говорим за него. Не заслужава.

— Може би — съгласи се Томас Хъдсън и я прегърна толкова силно, че би я смазал, ако всичко не беше само любовна игра. Старата им любовна игра, от която тя се изтръгна навредима.

— Ти нямаш гърди — забеляза тя. — Затова ти е леко.

— Нямам и лице, което да разкъсва сърцето ти. Ни чара ти, ни стройните ти хубави крака.

— Имаш друго.

— Имам — усмихна се той. — Нощес се любих с една възглавница и с една котка.

— Ще заменя котката. Още колко остава?

— Единайсет минути.

— Много са за малкото време, с което разполагаме.

— Да седна аз на кормилото, та да стигнем за осем минути?

— Недей, моля те. Спомни си как съм те учила да бъдеш търпелив.

— Това беше най-умният и най-глупавият урок, който съм учил. Преподай ми го накратко и сега.

— Нужно ли е?

— Не. Остават само осем минути.

— У вас уютно ли е и леглото голямо ли е?

— Ще видиш — отвърна Томас Хъдсън. — Пак ли почваш със старите съмнения?

— Не — защити се тя. — Искам голямо-голямо легло. За да забравя всичко, свързано с армията.

— Леглото е голямо — успокои я той. — Може би не е толкова голямо колкото армията.

— Не е нужно да се държиш грубо — упрекна го жената. — Всички юнаци стигат дотам, че почват да показват снимките на жените си. Навярно знаеш какви планински орли са въздушнодесантните части?

— Радвам се, че не зная. И ние киснем сегиз-тогиз във водата, ама не се считаме за морски орли, нито се мъчим.

— Разкажи ми нещо за дейността си — замоли го тя, като пъхна ръката в джоба му.

— Не мога.

— Ти никога няма да ми разкажеш, затова те и обичам. Но ме обзема любопитство, хората ме подпитват и аз се тревожа.

— Остани си с любопитството — рече той. — Но не се тревожи. Не помниш ли, че една котка умряла от любопитство? И аз имам котка, която е твърде любопитна. — Той се сети за Бойз. После добави: — Тревогата убива големите бизнесмени в разцвета на възрастта им. Трябва ли да се тревожа и аз за тебе?

— Само като актриса. И пак без да прекаляваш. Сега остават още две минути. Тук околностите са красиви, харесват ми. Можем ли да се храним в леглото?

— Тогава можем и да поспим.

— Защо не? Стига да не изтървем самолета.

Колата изкачваше стръмния стар чакълест път с големи дървета от двете страни.

— Ти няма ли да изтървеш нещо?

— Тебе — каза той.

— Имам предвид службата ти.

— Имам ли вид на човек, който е на служба?

— Би могъл да имаш. Ти си великолепен актьор. Най-лошият, когото съм срещала. Обичам те, мой скъпи безумецо — пошегува се тя. — Виждала съм те да играеш всичките си големи роли. Една от ролите ти, които най-много харесвах, беше ролята на верен съпруг. Ти я изпълняваше така чудесно. Беше в „Риц“, ако не се лъжа.

— Точно там играех най-добре ролята на верния съпруг — потвърди той. — Също като Гарик218 в Оулд Бейли219.

— Грешиш леко — поправи го тя. — Струва ми се, че най-добре я играеше в кораба „Нормандия“.

— Когато го подпалиха, не бях в състояние да мисля за нищо друго шест дни.

— Това не е рекордът ти.

— Не — призна Томас Хъдсън.

Колата опря пред пътната порта и шофьорът слезе да я отвори.

— Тук ли живееш?

— Да. Горе на хълма. Извинявай, че пътят е толкова зле поддържан.

Колата се изкатери през манговите дървета и прецъфтяващите flamboyanes, заобиколи обора и през кръглата алея стигна до къщата. Томас Хъдсън отвори вратата на колата и тя слезе, сякаш оказваше гореща и щедра благосклонност към земята.

Жената огледа къщата и забеляза отворените прозорци на спалнята. Бяха големи и донякъде й напомняха за „Нормандия“.

— Ще изтърва самолета — каза тя. — Защо да не се разболея? Всички жени боледуват.

— Познавам двама добри лекари, които ще се закълнат, че си се разболяла.

— Чудесно! — възкликна жената, изкачвайки стълбището. — Но няма да ги каним на обед, нали?

— Не — увери я той, като отваряше вратата. — Ще им се обадя по телефона и ще пратя шофьора за медицинските свидетелства.

— Болна съм — заяви тя. — Решено. Нека армията се забавлява веднъж сама.

— Ще заминеш.

— Няма. Ще те забавлявам тебе. Забавлявал ли те е напоследък някой както трябва?

— Не.

— И мене не. Тогава?

— Не зная — каза Томас Хъдсън и я прегърна силно, погледна я в очите, после отмести поглед. Отвори вратата на голямата спалня. — Тогава не зная — промълви той замислено.

Прозорците бяха отворени и вятърът нахлуваше в стаята. Ала сега беше приятен, защото грееше слънцето.

— Също като в „Нормандия“. За мене ли я направи като в „Нормандия“?

— Разбира се, миличка! — излъга той. — Ти какво си помисли?

— Ти си по-лош лъжец от мене.

— Не мога и да се сравнявам с тебе.

— Нека да не лъжем. Нека да се преструваме, че уж си я направил за мене.

— За тебе я направих — каза Томас Хъдсън. — Само че приличаше на друга.

— Това ли ти е най-силната прегръдка?

— Без да те смажа. — После добави. — И без да сме легнали.

— Кой е против да си легнем?

— Не аз — отговори той, взе я на ръце и я отнесе в леглото. — Чакай да пусна щорите. Нямам нищо против да забавляваш армията. Но имаме радио за развлечение на прислугата в кухнята. Не сме им нужни.

— Сега.

— Да.

— Сега спомни си всичко, което съм те учила.

— Не помня ли?

— Не винаги.

— Възможно — съгласи се Томас Хъдсън. — Къде се запознахме с него?

— Срещнахме го. Не помниш ли?

— Слушай, нека не си припомняме нищо и да не говорим, да не говорим, да не говорим.

По-късно тя забеляза:

— Хората огладняваха дори на „Нормандия“.

— Ще позвъня за сервитьора.

— Но този сервитьор не ни познава.

— Ще ни опознае.

— Остави. Да излезем да разгледаме къщата. Какво си рисувал?

— Съвсем нищо.

— Време ли нямаш?

— А ти какво мислиш?

— Но не би ли могъл, когато си на брега?

— Какво означава „на брега“?

— Том — каза тя.

Те седяха сега в дневната на големите стари кресла и тя свали обущата си, за да почувствува рогозката на пода. Жената се сви в стола и почна да реши косата си, за да му се хареса, защото знаеше, че той обича да я гледа така. Тя седеше и полюляваше косата си като тежък копринен сноп.

— Пуста да опустееш! — възкликна той и добави: — Мила!

— Стига си ме пустосвал! — рече жената.

— Да не говорим за това.

— Защо се ожени за нея, Том?

— Защото ти беше влюбена.

— Това не е достатъчна причина.

— Никой не твърди, че това е било достатъчна причина. Във всеки случай аз не твърдя. Но след като извърша грешка и се разкая, има ли смисъл да я предъвквам?

— Щом те моля.

Голямата черно-бяла котка дойде и се тръкна в крака й.

— Тя ни обърка — забеляза Томас Хъдсън. — А може би постъпва разумно.

— Не е ли?…

— Да. Именно. Бой! — извика я той.

Котката се приближи до него и скочи на коленете му. За нея нямаше значение чий скут е.

— Бихме могли да я обичаме и двамата, Бой. Погледни я добре. Никога вече няма да видиш жени като тази.

— С тази котка ли спиш?

— Да. Имаш ли нещо против?

— Не. Харесва ми повече от мъжа, с когото спя сега. И той има същия унил вид.

— Необходимо ли е да говорим за него?

— Не. Но ти няма защо да ме уверяваш, че не си бил в морето, след като очите ти са възпалени, в бръчките около ъглите им се виждат бели гънки и косата ти е станала от слънцето по-светла, сякаш си я изрусявал.

— И се движа с полюляващата се походка на моряците, на рамото си държа папагал и размахвам дървения си крак наляво и надясно. Слушай, мила, излизам в морето от време на време, защото съм художник-маринист и рисувам живота в морето за Природонаучния музей. Дори войната не бива да опира изследванията ни.

— Те са свещени — подигра се тя. — Ще запомня тази лъжа и ще я поддържам. Том, наистина ли нехаеш за нея?

— Наистина.

— Обичаш ли ме още?

— Не ти ли дадох доказателства?

— Би могъл и да изпълняваш роля. Ролята на вечно верния любовник, независимо какви проститутки ще заваря при тебе. „Ти не ми беше верен, Синара, по твоему.“

— Винаги съм ти казвал, че си прекалено начетена и че това ти вреди. С тези стихове приключих още когато бях на деветнайсет години.

— Да, а пък аз винаги съм ти казвала, че ако рисуваше и работеше сериозно, вместо да гониш облаците и да се влюбваш в другите…

— Искаш да кажеш: вместо да се женя за другите!

— Не. Да се жениш за тях е вече достатъчно лошо. Но ти се влюбваш, затова не те уважавам.

— Пак стария познат любим рефрен: „И после няма да те уважавам.“ Готов съм да го откупя, колкото и да поискаш, само и само да го залича.

— Уважавам те. Но ти не я обичаш, нали?

— Обичам те, уважавам те и не обичам другата.

— Чудесно! Така се радвам, че се разболях и че изтървах самолета.

— Аз действително те уважавам, знаеш, и уважавам всяка проклета щуротия, която вършиш или си вършила.

— И се държиш с мене чудесно и изпълняваш всички обещания.

— Какво беше последното?

— Не зная. Ако е било обещание, ти не си го изпълнил.

— Не си ли съгласна да го отминеш?

— Бих желала да съм го отминала.

— Може би ще успеем. Отминавали сме много неща. Не. Това не е вярно. Следите още стоят. Но ти си въобразяваш, че е достатъчно да правиш любов с една жена. Никога не се замисляш, че тази жена би желала да се гордее с тебе. Нито за малките нежности.

— Нито пък да бъда безпомощно дете като мъжете, с които се любиш и над които трепериш.

— Не би ли могъл да ми покажеш по-осезателно, че ти липсвам и че съм ти нужна, вместо проклетите отношения „подай ми това, вземи онова, прибери го, че не съм гладен“.

— За какво дойдохме тук? За да си четем морал ли?

— Дойдохме тук, защото те обичам и искам да бъдеш достоен за себе си.

— И за тебе, и за бога, и за останалите абстракции. Но аз не съм дори абстрактен художник. Ти би поискала от Тулуз-Лотрек да не стъпва в публичен дом, от Гоген да не се заразява със сифилис, от Бодлер да се прибира рано в къщи. Не мога да се сравнявам с тях, но мога да те пратя по дяволите.

— Никога не съм била еснафка.

— Била си. По отношение на работата си. Твоите проклети работни часове.

— Бих се отказала от работата.

— Има си хас! И би пропяла по кабаретата, а аз бих се заловил да изхвърлям насила натрапниците. Спомняш ли си, когато ни минаваха през главата и такива нелепости?

— Какви новини имаш от Том?

— Добре е — отговори мъжът и почувствува как го полазиха необикновените тръпки.

— Не ми е писал от три седмици. Все пак съм му майка. Винаги е бил толкова редовен в кореспонденцията.

— Знаеш какво им е положението на момчетата във време на война. А може би и задържат пощата. Понякога я задържат.

— Спомняш ли си, когато изобщо не можеше да говори английски?

— И си имаше момчешка банда в Гстад? Или пък в Енгадия и Цуг?

— Имаш ли нови снимки от него?

— Само оная, която имаш и ти.

— Няма ли да пием нещо? Какво пиеш тук?

— Каквото пожелаеш. Ще отида да повикам прислужника. Виното е в избата.

— Моля те, не се бави.

— Такива думи помежду ни звучат смешно.

— Моля те, не се бави — повтори жената. — Чуваш ли? Никога не съм държала да се прибираш рано. И не на това се дължаха недоразуменията ни, знаеш.

— Зная — съгласи се той. — Няма да се бавя.

— Може би прислужникът ти ще ни приготви нещо за ядене?

— Може би — каза Томас Хъдсън. После подвикна на котката: — Ти стой при нея, Бойз!

Сега се размисли. „Защо отговорих така? Защо излъгах? Защо я пощадих? За да запазя скръбта за себе си ли, както твърди Уили? Такъв човек ли съм?

И все пак го направи — рече си. — Как ще кажеш на една майка, с която току-що си се любил, че синът й е мъртъв? Как ще кажеш сам на себе си, че синът ти е мъртъв? Уж имаше отговори на всичко. Отговори на тоя въпрос!

Няма отговори. Би трябвало да знаеш вече. Няма изобщо никакви отговори.“

— Том — чу той гласа й, — чувствувам се самотна и котката не може да те замени, макар да си въобразява, че може.

— Свали я на пода. Прислужникът е отишъл в селото, та аз приготовлявам лед.

— Не ми се пие.

— И на мен не ми се пие — каза той и се върна в стаята, стъпвайки по плочките, докато почувствува рогозката. Той я погледна: тя не беше мръднала от мястото си.

— Ти не искаш да говориш за него — започна жената.

— Не искам.

— Защо? Мисля, че ще бъде по-добре да поговорим.

— Много прилича на тебе.

— Не е тази причината — забеляза тя. — Кажи ми — мъртъв ли е?

— Да.

— Моля те, прегърни ме. Прилошава ми. — Той почувствува как тя се тресе, коленичи до стола, прегърна я, усещайки тръпките й. Сетне тя простена: — Горко ти! Горко ти! — А след малко добави: — Прощавай за всичко, което направих или ти казах!

— И ти прощавай.

— Горко ти и горко ми!

— Горко ни! — додаде Томас Хъдсън, но не допълни: — Горкият Том!

— Какво друго ще ми разкажеш?

— Нищо. Само това.

— Предполагам, че ще се научим да понасяме нещастието.

— Може би.

— Иска ми се да можех да се разридая, но изпитвам само празнота и болка.

— Зная.

— На всекиго ли се случва това?

— Предполагам. Във всеки случай на нас ще се случи само веднъж.

— А сега сме като в дома на мъртвец.

— Извинявай, че не ти казах, когато се видяхме.

— Няма значение — успокои го тя. — Ти винаги си обичал да отлагаш. Не се сърдя.

— Желаех те толкова много, затова постъпих себично и глупаво.

— Не постъпи себично. Винаги сме се обичали. Само дето сме правили грешки.

— Аз вършех най-непростимите.

— Не, и двамата ги вършехме. Ала няма да воюваме повече. — С нея ставаше нещо и накрая тя се разплака, като стенеше: — О, Томи, толкова е неочаквано, че не мога да го понеса!

— Зная — успокои я той. — Моя сладка, добра, мила хубавице! И аз не мога да го понасям.

— Бяхме толкова млади и глупави, и двамата бяхме красиви, и Томи беше толкова дяволски красив.

— Като майка си.

— А сега няма да остане и помен.

— Моя бедна, свидна любов!

— И какво ще правим?

— Ти ще правиш каквото си вършила, и аз ще правя, каквото съм вършил.

— Не можем ли да останем за известно време заедно?

— Само ако се задържи вятърът.

— Тогава нека духа. Смяташ ли, че ще бъде порочно, ако правим любов?

— Не смятам, че Том би ни упрекнал.

— Не. Положително не. Спомняш ли си как се спускахме със ски и ти носеше Том на раменете си и как пеехме, когато минавахме през овощната градина зад странноприемницата във вечерния здрач?

— Помня всичко.

— И аз помня — каза тя. — И защо бяхме толкова глупави?

— Бяхме толкова съперници, колкото и любовници.

— Зная, а не трябваше да бъдем. Но ти нали не обичаш друга жена? Нали сега само това ни остана?

— Не, не обичам друга жена.

— Аз също не обичам друг мъж. Считаш ли, че бихме могли да се съберем пак заедно?

— Не зная дали ще излезе нещо. Бихме могли да опитаме.

— Колко време ще трае войната?

— Попитай онзи, който има власт над войната.

— С години ли ще продължи?

— Поне още година-две.

— Има ли вероятност да те убият и тебе?

— Голяма.

— Това не е хубаво.

— Ами ако не ме убият?

— Не зная. Сега, когато Том загина, нали няма да почваме наново да се дразним и огорчаваме?

— Мога да опитам. Не съм озлобен и се научих да потискам сприхавостта си. Уверявам те.

— Как? С проститутките ли?

— Предполагам. Но те няма да ми са нужни, ако бъдем заедно.

— Винаги си умеел да разкрасяваш нещата.

— Виждаш ли? Да не започваме наново.

— Прав си. Да не започваме в дома на мъртвеца.

— Каза го вече.

— Зная — съгласи се жената. — Извинявай. Но не зная как да изразя другояче същото. Вече почнах да обръгвам.

— Ще продължаваш да обръгваш — обясни той. — В началото е трудно, но постепенно все повече и повече ще свикваш.

— Ще ми разкажеш ли всички подробности, които знаеш, за да привикна час по-скоро?

— Разбира се — обеща Томас Хъдсън. — Повярвай ми обичам те!

— Ти винаги си ме обичал — рече тя. — Сега разказвай!

Той седна в краката й, без да я гледа. Впери очи в котката Бойз, която лежеше на рогозката, огряна от слънцето.

— Бил е свален от кораб за противовъздушна отбрана при разузнавателен полет край Абвил.

— Не е ли скочил?

— Не. Хвърчилото му изгоряло. Трябва да е бил засегнат.

— Дано е така! — прошепна жената. — Колко ми се иска да е така!

— Почти е сигурно, че е бил засегнат. Иначе би се опитал да скочи.

— Истината ли казваш? Не е ли изгорял парашутът му?

— Не — излъга Томас Хъдсън, като сметна, че казаното е достатъчно за днес.

— От кого научи подробностите?

Той спомена едно име.

— Тогава е вярно — заключи тя. — Нямам повече син, и ти нямаш. Дано свикнем с тази мисъл. Знаеш ли нещо друго?

— Не — отвърна той, колкото се може по-откровено.

— А ние ще продължим да живеем?

— Няма как.

— С какво?

— С нищо — отговори Томас Хъдсън.

— Не бих ли могла да остана при тебе тук?

— Не очаквам да намериш тук разтуха, защото съм длъжен да изляза в морето веднага, щом времето се оправи. Ти не си от приказливите и пазиш тайните, които ти поверявам. Запази и тази тайна.

— Бих могла да остана, докато заминеш и след това да те чакам, докато се завърнеш.

— Няма смисъл — обясни той. — Никога не зная кога ще се завърна и безделието ще ти тежи още повече. Остани, ако искаш докато заминем.

— Добре — прие тя. — Ще остана, докато заминете. Ще живеем със спомените си за Том и ще се любим, стига да смяташ, че ще бъде уместно.

— Томи никога не е имал нищо общо с тази стая.

— Толкова по-добре. А всички други, които са свързани с нея, ще прогоня чрез заклинания.

— Сега трябва наистина да хапнем и да изпием по чаша вино.

— По бутилка — поправи го жената. — Нали Том беше красив момък? И толкова забавен и добър.

— От какво си направена?

— От каквото искаш — отговори тя. — И с добавка на стомана.

— Не зная къде са се дянали тия слуги? — забеляза Томас Хъдсън. — Не очакваха да се върна днес. Но един от тях е длъжен да стои на телефона. Ще отида да донеса вино. Вече се е изстудило.

Той отвори бутилката и наля две чаши. Беше от хубавото вино, което пазеше, за да се черпи, когато се завръщаше от морето, след като беше отминало първото напрежение. Сега от виното се надигаха ситни, игриви, гъсти мехурчета.

— За наше здраве, за всичките ни грешки, всичките ни загуби и всички печалби, които ще извлечем!

— Които сме извлекли — поправи я той.

— Които сме извлекли — повтори тя. После добави: — Едно от нещата, на които винаги си бил верен, е било хубавото вино.

— Възхитително от моя страна, нали?

— Извинявай за тазсутрешните упреци, че си пил.

— Тия неща ми помагат. Смешно е, но помагат.

— Имаш предвид напитките? Или упреците?

— Напитките. Високите ледени дайкири.

— Може би ти помагат. И не те упреквам вече, освен че е ужасно трудно да се получи нещо за ядене в тази къща.

— Бъди търпелива. Колко пъти си ме учила на това.

— Търпелива съм — отговори жената. — Но съм гладна. Сега си обяснявам защо хората ядат, когато будуват през нощта край покойник и преди погребения.

— Можеш да говориш каквото ти дойде на езика, щом от това ти олеква.

— Не се безпокой. Ще говоря. Ще продължаваме ли да се извиняваме за всичко? Веднъж се извиних.

— Слушай — сподели Томас Хъдсън, — нося мъката три седмици по-дълго от тебе и навярно се намирам в друга фаза.

— Трябва да се намираш в по-различна и по-интересна фаза! — реагира тя. — Познавам те. Защо не се върнеш ори твоите проститутки?

— Няма ли да престанеш?

— Няма. Така се чувствувам по-добре.

— Кой беше казал: „Богородице дево, смили се над жените“?

— Някой мъж — каза жената. — Някой гаден мъж.

— Искаш ли да чуеш цялата тирада?

— Не. Омръзна ми и ти, и твоята тринеделна мъка и всичко! Именно защото не съм строева, а ти изпълняваш толкова тайни поръчения, че се налага да спиш с котка, за да не се издадеш на сън…

— Все още ли не проумяваш защо се разделихме?

— Разделихме се, защото ти ми омръзна. Ти винаги си ме обичал и не можеше да не бъде така, и сега не може.

— Вярно.

Прислужникът се намираше в столовата. По необходимост беше виждал и слушал в дневната и по-рано кавги, от които кафявото му лице се изпотяваше. Той обичаше господаря си, котките и кучетата, и се възхищаваше почтително от красивите жени, които идваха в къщата, затова се измъчваше ужасно, когато избухваха крамоли. Казваше си, е виждал по-красива жена, а кабалерото се караше с нея и тя му отвръщаше гневно.

— Сеньор — обади се прислужникът, — извинявайте, мога ли да ви съобщя нещо в кухнята?

— Прощавай, мила.

— Предполагам, че ще е някаква тайна! — подхвърли жената, като си наля чашата догоре.

— Сеньор — докладва слугата. — Лейтенантът се обади на castellano220 и нареди да отидете незабавно. Той повтори „незабавно“. Каза, че знаете къде и че ви чака по работа. Не исках да се обаждам от нашия телефон, та отидох в селото. Но ми казаха, че сте тук.

— Добре — рече Томас Хъдсън. — Благодаря ти много. Моля те, изпържи яйца за сеньоритата и за мене и предай на шофьора да приготви колата.

— Слушам! — отговори прислужникът.

— Какво има, Том? — попита жената. — Нещо лошо ли е?

— Налага се да се явя в службата.

— Но ти каза, че няма да излизате при такъв вятър.

— Така е. Но не зависи от мене.

— Искаш ли да остана тук?

— Можеш да останеш, за да прочетеш писмата на Том, ако желаеш. Шофьорът ще те отведе до самолета.

— Прието.

— Можеш да вземеш писмата, ако желаеш, както и всякакви снимки или каквото ти хареса. Прерови писалищната ми маса.

— Изменил си се.

— Може би малко — призна той.

— Иди в ателието и разгледай картините — продължи Томас Хъдсън. — Има няколко добри, които нарисувах, преди да се заловя с тази операция. Вземи каквото ти се понрави. Има и един хубав твой портрет.

— Ще го взема — обеща тя. — Ти си ужасно добър, когато си добър.

— Прочети и нейните писма, ако искаш. Някои са музейни екземпляри. Вземи ония, които са достатъчно комични.

— Говориш сякаш пътувам със сандък!

— Можеш да ги прочетеш и после да ги изхвърлиш през клозета на самолета.

— Прието.

— Ще се помъча да се прибера, преди да си заминала. Ала не разчитай на това. Ако се наложи да задържа шофьора, ще пратя такси, за да те отведе до хотела или самолета.

— Добре.

— Слугата ще се погрижи за тебе. Може да ти изглади каквото поискаш, като можеш да ползуваш дрехите ми или каквото намериш.

— Добре. Ще се помъчиш ли да ме обичаш, Том, и да не допускаш спречквания като сегашното да рушат любовта ни?

— Разбира се. Това са дреболии без значение и ти сама подчерта, че не мога да не те обичам.

— Помъчи се и продължавай да ме обичаш.

— Това не зависи от мене. Вземи каквито книги желаеш или каквото намериш в къщи и дай яйцата ми или поне едно яйце на Бойз. Тя ги обича ситно нарязани. По-добре да тръгвам. Сигурно съм вече закъснял.

— Довиждане, Том! — каза жената.

— Довиждане, омайнице, и се пази! Вероятно не е нещо сериозно.

Той излезе. Ала котката се промъкна през вратата и не откъсваше очи от него.

— Всичко е наред, Бойз! — успокои я той. — Ще се прибера, преди да излезем в морето.

— Къде ще ходим? — осведоми се шофьорът.

— В града.

„Не мога да повярвам, че ще има за нас работа при това бурно море. Може пък и да са открили нещо. Може някой да е в бедствие. Исусе, надявам се, че ще успеем да се справим навреме! Да не забравя да изготвя едно от ония «джобни» завещания, за да й завещая фермата. Да не забравя да го заверя в посолството и да го оставя в огнеупорната каса. Тя посрещна вестта ужасно твърдо. Но това означава, че болката още не я е засегнала. Иска ми се да можех да й помогна, когато я засегне. Иска ми се да можех да сторя нещо добро за нея. Кой знае дали няма да успея да го сторя, ако се измъкнем невредими от това плуване, и от следващото, и от по-следващото.

Да се примирим с това първо плуване. Кой знае дали ще вземе нещата. Дано ги вземе и дано не забрави да даде на Бойз яйцата. Котката огладнява, когато времето е студено.

Не ще бъде трудно да се съберат момчетата, а и яхтата ще издържи още едно плаване, преди да я извадим на ремонт. Поне едно плаване. Със сигурност. Ще рискуваме. Имаме почти всякакви резервни части. Какво представлява едно плаване, щом ни предстои да приключим? Щеше да бъде хубаво да бях останал. Може би щеше да бъде. Бога ми, щеше да бъде!

Не се размеквай! Изгуби сина си. Изгуби любовта си. От почестите отдавна си се отказал. Изпълни поне дълга си!

Несъмнено. А какъв е дългът ти? Каквото казах, че ще извърша. И всичко друго ли, което си казал, че ще извършиш?“

В спалнята на фермата, стаята, която напомняше на „Нормандия“, сега тя лежеше на кревата с котката Бойз. Не успя да изяде яйцата, а шампанското й се стори безвкусно. Тя наряза всичките яйца на Бойз, изтегли едно от чекмеджетата видя почерка на сина си върху сините пликове и печата на цензурата, върна се и се прасна по очи на леглото.

— Изгубих и двамата — промълви тя на котката, като се чувствуваше доволна от изядените яйца и уханието на лежащата до нея жена. — И двамата! — прошепна тя. — Бойз, кажи ми. Какво ще правим?

Котката предеше безшумно.

— И ти не знаеш — простена жената. — И никой не знае.