Острови на течението

1

Виждаше се дълга бяла пясъчна ивица с кокосови палми отзад. Рифът преграждаше входа за пристанището и силният източен вятър разбиваше в него вълните с такава ярост, че протокът можеше да се открие лесно. На плажа нямаше жива душа, а пясъкът беше толкова бял, че дразнеше очите.

Мъжът на горния мостик оглеждаше брега. Не съзираше колиби там, където трябваше да се намират, нито закотвени лодки в лагуната.

— Идвал ли си тук друг път? — запита той помощника си.

— Идвал съм.

— Не бяха ли колибите там?

— Бяха, а и на картата е посочено селище.

— Адски сигурно е, че сега ги няма — забеляза мъжът. — Можеш ли да откриеш някакви лодки в мангровите221?

— Нищо не виждам.

— Ще вкарам кораба и ще пуснем котва — рече мъжът. — Познавам добре тоя проток. Близо осем пъти е по-дълбок, отколкото изглежда.

Той се взря в зелената вода и зърна сянката на кораба върху дъното.

— Има здраво устойчиво дъно на изток от мястото, където се намираше селището — каза помощникът.

— Зная. Извади дясната котва и бъди готов. Ще пристана там. Вятърът духа денонощно и няма да има насекоми.

— Да.

Те спуснаха котва и яхтата, недостатъчно голяма, за да носи името кораб, макар собственикът й да я наричаше мислено кораб, пристана с нос към вятъра и към рифа, където се разбиваха зелени вълни с бели гребани.

Мъжът на мостика провери дали яхтата се полюлява свободно и дали е закрепена здраво. После погледна към сушата и изключи двигателите. Той продължи да се взира в брега с недоумение.

— Вземи трима души и иди да разузнаеш! — заповяда той. — Аз ще полегна за малко. И помни, че сте учени!

Когато играеха ролята на учени, не се виждаше оръжие, носеха мачете и широкополи сламени шапки, каквито носят ловците на сюнгери от. Бахамските острови. Екипажът ги наричаше „sombreros científicos“222. Колкото по-големи бяха шапките, толкова за по-научни се считаха.

— Някой е задигнал научната ми шапка — обади се широкоплещест баск с дебели вежди, които се сключваха над носа. — Дайте ми торба гранати с научна цел!

— Вземи моята научна шапка — предложи друг баск. — Два пъти по-научна е от твоята.

— Ех, че научна капела! — възкликна широкоплещестият баск. — Чувствувам се като Айнщайн в нея. Томас, можем ли да вземем проби?

— Не — отговори мъжът. — Антонио знае какво трябва да правите. И да отваряте проклетите си научни очи!

— Ще отида за вода.

— Водата е зад мястото, където се намираше селището — обясни мъжът. — Виж как е. Вероятно ще бъде добре да се запасим тук с вода.

— H₂O — каза баскът. — Това се вика ученост! Хей, мърляв учен и крадец на шаяки, подай четири дамаджани от по пет галона, за да не ходим напразно!

Другият баск свали в лодката четири плетени дамаджани. Мъжът ги чу как разговарят.

— Не ме блъскай в гърба с това проклето научно гребло!

— Правя го в името на науката.

— По дяволите науката и брат й!

— Сестра й.

— Името й е Penicilina.

Мъжът ги наблюдаваше как гребат към ослепително белия плаж. „Трябваше да сляза и аз — замисли се. — Но дежурих цяла нощ и управлявах на кормилото дванайсет часа. Антонио ще разузнае толкова добре, колкото и аз. Питам се обаче какво, дявол да го вземе, се е случило!“

Той погледна рифа, след това брега и бистрата вода, която струеше край яхтата и образуваше малки водовъртежи откъм подветрената страна. Сетне затвори очи, обърна се настрани и заспа.

Събуди се, когато лодката се приближи до кораба, и щом зърна лицата на тримата, отгатна, че се е случило нещо лошо. Помощникът му беше изпотен както всякога, когато се изправяше пред неприятности или лоши вести. Той беше слаб и не се потеше лесно.

— Някой е изгорил колибите — докладва той. — Някой е избил обитателите им. В пепелта има трупове. Дотук не стига смрадта, защото вятърът я отвява.

— Колко трупа са?

— Преброихме девет. Но трябва да са повече.

— Мъже или жени?

— И мъже, и жени.

— Има ли някакви следи?

— Никакви. По-късно е валяло. Пороен дъжд. Пясъкът още е набразден.

Широкоплещестият баск, чието име беше Ара, добави:

— Във всеки случай трябва да са избити преди седмица. Птиците още не са нападнали труповете, но сухоземните раци вече се угощават.

— Откъде знаеш, че са били избити преди седмица?

— Никой не може да определи точно — поясни Ара. — Но трябва да са избити преди около седмица. Съдейки по следите на раците, дъждът е валял преди около три дни.

— Как е водата?

— На вид е добра.

— Донесохте ли?

— Да.

— Не виждам защо ще отровят водата — обади се Ара. — Имаше добра миризма, затова я опитах и донесох.

— Не трябваше да я опитваш.

— Миришеше добре и няма основания да допусна, че е била отровена.

— Кой е избил жителите на селото?

— Дявол знае кой.

— Не проверихте ли?

— Не. Дойдохме да те уведомим. Ти си капитанът.

— Добре — каза Томас Хъдсън.

Той слезе и препаса револвера си. От другата страна на колана, където не тежеше опиращото в бедрото оръжие, та се беше издигнал, висеше нож в калъф. Той се отби в кухнята, взе една лъжица и я пъхна в джоба си.

— Ара и Хенри, вие ще дойдете на брега! Уили, ти ще ни откараш с лодката и след това ще се опиташ да наловиш малко миди! Оставете Питърс да спи! — На помощника си нареди: — Провери, моля те, машините и всички резервоари!

Водата беше бистра и привлекателна над дъното от бял пясък, където се виждаше всяка гънка и трапчинка. Когато излязоха на брега, след като лодката заседна в пясъчна издаденост, той усети, че между пръстите на краката му играят рибки, погледна надолу и забеляза, че са пампано. „Може би не са истински пампано — каза си, — но приличат на тях много и никак не са наплашени.“

— Хенри — заповяда Томас Хъдсън, щом се озоваха на сушата, — ще тръгнеш по наветрения плаж и ще вървиш до мангровите! Проследи дирите и всичко съмнително! Ще се намерим тук. Ара, ти ще тръгнеш в обратна посока и ще извършиш същото!

Не му беше нужно да пита къде са труповете. Съзря следите, които водеха към тях, и чу дращенето на сухоземните раци223 в сухите храсти. Погледна към кораба, линията на прибоя и свободно поклащащата се лодка, където Уили, застанал на кърмата, търсеше през борда с оптическа тръба миди.

„Щом трябва да го направя, няма защо да отлагам — размисли се Томас Хъдсън. — Но тоя ден беше предвиден за друго. Чудно ми е, че се е изсипал такъв порой тук, където не е бил потребен, а при нас не валя. Колко време наблюдавахме как се леят дъждове отляво и отдясно, а при нас не капна ни капка.“

Вятърът духаше силно. Духаше ден и нощ повече от петдесет дни. Беше станал част от мъжа и не го дразнеше. Укрепваше го и му вдъхваше сили, затова Томас Хъдсън желаеше никога да не опира.

„Винаги очакваме нещо, което не идва — каза си. — Но е по-леко да се чака, когато духа вятър, отколкото при затишие или когато вилнеят хали. Всякога се намира вода някъде. Сушата не е страшна. Всякога можем да намерим вода. Вода има на всички тия островчета, стига човек да знае как да я търси.

Достатъчно упрекна се сам. — Върви да изпълниш задачата си!“

Вятърът му помагаше да я изпълни. Той се свря под прегорелите морски лози224 и почна да гребе с шепи пясъка, а вятърът отнасяше вонята от труповете точно пред него. Томас Хъдсън не намери нищо и се озадачи, ала прерови всичкия пясък откъм наветрената страна на изгорените колиби, преди да влезе в тях. Надяваше се да намери по-лесно онова, което търсеше. Не откри обаче нищо.

Тогава се обърна гърбом към вятъра, вдъхна дълбоко, задържа дъха си и се залови на работа с ножа, опипвайки овъглените трупове, с която се хранеха сухоземните раци. Внезапно попадна на твърд предмет, заседнал до една кост, и го извади с лъжицата. Сложи го на пясъка, продължи да опипва и да дълбае, докато измъкна още три парчета. После застана с лице към вятъра, изтри ножа и лъжицата в пясъка, взе четирите куршума в шепа пясък и с ножа и лъжицата в лявата ръка тръгна да се връща през храстите.

Едър сухоземен рак, неприлично бял, се отдръпна и вдигна щипците си срещу човека.

— Натам ли отиваш, рожбо? — подвикна Томас Хъдсън. — А аз се връщам.

Ракът продължи да стоя така, готов за отбрана, вдигнал разтворените си щипци с остри върхове.

— Големееш се пряко мяра — забеляза мъжът.

Той прибра бавно ножа в калъфа и лъжицата — в джоба си, прехвърли шепата пясък с четирите куршума в лявата ръка и изтри грижливо дясната в панталона си. После измъкна своя потъмнял от потта добре смазан „магнум 357“.

— Имаш още шанс да се спасиш! — предупреди той рака. — Никой не те кори. Услажда ти се, а и изпълняваш дълга си.

Ракът не мръдна и щипците му стояха вдигнати високо. Беше едър, почти цял фут широк. Томас Хъдсън се прицели между очите му и ракът се пръсна на късчета.

„Сега тия дяволски 357 се намират трудно, защото агентите на ФБР, клинчещи от военна служба, ги използуват, за да преследват ония, които се опитват да изклинчат от военна служба — каза си мъжът. — Налага се обаче да се стреля от време на време, иначе човек ще забрави да борави с оръжието.

Бедният стар рак — замисли се Томас Хъдсън. — Той си гледаше само работата. Но трябваше да продължава да си пълзи.“

Мъжът излезе на плажа и видя полюляващия се кораб, непрекъснатата линия на прибоя и Уили, който беше пуснал сега котва и се гмуркаше, за да вади миди. Той почисти старателно ножа, изстърга лъжицата, изми я, а след това изми и четирите куршума. Държеше ги в ръката си и ги оглеждаше като златотърсач, който е очаквал в промивното сито само люспи, а е открил четири къса самородно злато. Четирите куршума имаха черни върхове. След като бе отстранено месото, пролича ясно късият наклон на нареза. Бяха деветмилиметрови куршуми от германски шмайзер.

Томас Хъдсън изпита рядко задоволство.

„Прибрали са всички гилзи — почна да разсъждава той. — Но са оставили тия куршуми, толкова красноречиви, колкото са визитните картички. Сега трябва да обмисля фактите. Знаем две неща: избили са всички жители на островчето и са отвлекли лодките. Ще тръгнеш от тия две изходни точки. Предполагам, че си в състояние да мислиш.“

Но той не се замисли, ами легна възнак на пясъка, като премести револвера между краката си, и се загледа в скулптурата, която вятърът и пясъкът бяха изваяли от къс изхвърлено дърво. То беше сиво и загладено, основата му беше зарита в белия, ситен като брашно пясък. Сякаш беше експонат от художествена изложба. Подхождаше за Salon d’automne225.

Томас Хъдсън се вслуша в рева на вълните, разбиващи се в рифа, и си каза, че би било хубаво да нарисува дървото. Той лежеше и се взираше в небето, където духаше само източният вятър; четирите куршума стояха в закопчания заден джоб на панталона. Мъжът съзнаваше, че занапред те ще бъдат целта на живота му. Ала не искаше да мисли за тях, нито да обмисля непосредствените мерки, които се налагайте да вземе. „Искам да се наслаждавам на сивото дърво — рече си. — Сега знаем, че сме попаднали в дирите на врага и че той не може да се изплъзне. Нито ние можем. Но не е нужно да си блъскам ума, докато се върнат Ара и Хенри. Ара ще открие нещо. Трябва да открие нещо, а той не е новак. Един плаж е пълен с лъжи, но някъде между тях винаги е записана и истината.“ Томас Хъдсън опипа куршумите в задния си джоб, облегна лакътя си в пясъка, където той изглеждаше по-сух, дори по-бял, ако можеше да се направи някаква разлика при общата белота, и отпусна глава на сивия къс изхвърлено дърво, намествайки револвера между краката си.

— Откога си моя любима? — каза Хъдсън на револвера. — Не отговаряй! — продължи той. — Лежи си спокойно, а аз ще се постарая да убиеш нещо по-достойно от сухоземни раци, когато му дойде времето.

2

Той лежеше на пясъка и гледаше линията на прибоя. Беше намислил твърде сполучливо разрешение, когато видя, че Ара и Хенри се задават по брега. Зърна ги, отмести очи от тях и отново се загледа в морето. Беше се опитал да не мисли за нищо и да почива, но това се оказа невъзможно. Сега искаше да се отпусне поне, докато дойдат двамата, и да мисли само за вълните край рифа. Но нямаше време. Двамата пристигнаха прекалено бързо.

— Какво намери? — запита той Ара, който седна до сивото изхвърлено дърво. Хенри се отпусна до Ара.

— Намерих мъж. Млад мъж. Мъртъв.

— Германец — допълни Хенри. — Само по къси панталони, с много дълга коса, руса, излиняла от слънцето, проснат ничком на пясъка.

— Къде е прострелян?

— В кръста и в тила — обясни Ара. — Rematado226. Ето куршумите. Измих ги.

— М-да — каза Томас Хъдсън. — Имам четири като тях.

— „Лугер“, девет милиметра, нали? — попита Хенри. — Тоя калибър отговаря на нашия 38.

— Тия с черните върхове са от автомат — отговори Томас Хъдсън. — Благодаря, че си ги извадил, докторе.

— Ще се старая! — отвърна Ара. — Единият куршум беше преминал през врата и го намерих в пясъка. А другият го извади Хенри.

— Дребна работа — процеди Хенри. — Вятърът и слънцето са го почти изсушили. Все едно, че разрязах пай. Не е като изгорените трупове. Защо са го убили, Том?

— Не зная.

— Какво мислиш? — полюбопитствува Ара. — Дали не са дошли тук, за да правят ремонт?

— Не. Подводницата им е потънала.

— Да — потвърди Ара. — Отвлекли са го гемиите.

— Защо са убили моряка? — настоя Хенри. — Извинявай, че умът ми не сече като бръснач, Том. Но знаеш колко ми се иска да помогна, с каквото мога, и колко се радвам, че най-после ни паднаха в ръцете.

— Не са ни паднали в ръцете — поправи го Томас Хъдсън. — Но, бога ми, надушихме обещаваща следа.

— Пръднята им ли? — запита Хенри обнадежден.

— Не ми поменавай тая дума!

— Ама, Том, кой е убил моряка и защо?

— Семейни раздори — обясни Томас Хъдсън. — Виждал ли си да застрелят някого в гръбнака от нежност? Сетне оня, който го е застрелял, е проявил нова нежност, като го е дозастрелял във врата.

— Може би са били двама — подсказа Ара.

— Намерихте ли гилзите?

— Не — отговори Ара. — Търсих ги там, където би трябвало да паднат. Дори да са стреляли с автомат, пак шмайзерът не би ги изхвърлил по-далече, отколкото търсих.

— Навярно е същият методичен мръсник, който е прибрал и другите гилзи.

— Къде ли ще са отишли? — рече Ара. — Къде биха могли да отидат с лодките?

— Трябва да са отишли на юг — отвърна Томас Хъдсън.

— Знаеш дяволски добре, че не са могли да отидат на север.

— Ами ние?

— Опитвам се да мисля с техните глави — обясни Томас Хъдсън. — Нямам много факти, на които да се опра.

— Имаш мъртвите и отвлечените лодки — обади се Хенри. — Можеш да измислиш нещо, Том.

— И едно известно оръжие! А къде е потънала подводницата и колко души са? Разбъркай това, прибави, че миналата нощ не можахме да влезем във връзка с Гуантанамо, прибави и безбройните островчета на юг оттук, плюс, че трябва да заредим цистерните. Прибави накрая Питърс и сервирай!

— Всичко ще се оправи, Том.

— Дума да не става — пошегува се Томас Хъдсън. — Всичко ще се оправи и всичко ще се развали са близнаци в случая.

— Но ти си уверен, че ще ги пипнем, нали?

— Преуверен — потвърди Томас Хъдсън. — Сега върви и дай сигнал на Уили! Антонио да се залови с мидите. Да сготви чаудър. Ара ти ще пренесеш колкото се може повече вода през следващите три часа. Кажи на Антонио да побърза с моторите. Искам да се измъкна оттук, преди да се е стъмнило. Нямаше ли нещо на острова? Свине или птици?

— Нищо — отговори Ара. — Отвлекли са всичко.

— Тогава ще трябва да ги изядат. Те нямат фураж, нито лед. Но са германци и не си поплюват, в състояние са да ловят и костенурки, сега им е сезонът. Предполагам, че ще ги намерим на остров Лобос. Логично е да се допусне, че са се насочили към Лобос. Кажи на Уили да напълни хладилната шахта с миди. Ще налеем вода само за до следния остров.

Той позамълча и се замисли.

— Не, прощавайте. Сгреших. Ще наливате вода, докато залезе слънцето, а аз ще изведа яхтата, щом изгрее месецът. Ще изгубим сега три часа, но ще спестим сетне шест.

— Опита ли водата? — осведоми се Ара.

— Да — отвърна Томас Хъдсън. — Чиста е и е добра. Беше съвсем прав.

— Благодаря — каза Ара. — Ще отида да повикам Уили. Доста отдавна се гмурка.

— Том — попита Хенри, — при тебе ли да остана или да пренасям вода, или да върша нещо друго?

— Пренасяй вода, докато капнеш от умора, и след това легни да поспиш. Ще ми бъдеш нужен довечера на мостика.

— Да ти донеса ли риза или пуловер? — предложи Хенри.

— Донеси ми риза и едно много леко одеяло — отговори Томас Хъдсън. — Сега мога да поспя на слънцето, а и пясъкът е сух. Но по-късно ще се захлади от вятъра.

— Не е ли пясъкът чудесен? Никога не съм виждал такъв сух и такъв ситен пясък.

— Вятърът го е брулил с години.

— Ще ги настигнем ли, Томи?

— Естествено — успокои го Томас Хъдсън. — Няма място за съмнение.

— Моля те, прости ми, че съм толкова глупав — извини се Хенри.

— Простено ти е било, още когато си се родил — рече Томас Хъдсън. — Ти си много храбър момък, Хенри, и аз те обичам и имам вяра в тебе. Съвсем не си глупав.

— Мислиш ли, че ще се стигне до сражение?

— Уверен съм. Ала не мисли за него. Мисли за подробностите. Мисли за всичко, което ти предстои да вършиш и за бодрия дух, който ни е нужен, преди да влезем в бой. А за сражението ще мисля аз.

— Ще се постарая да изпълня дълга си, колкото се може по-добре — обеща Хенри. — Как ми се иска да можехме да направим репетиция на сражението, за да се справя по-добре с ролята си.

Томас Хъдсън го успокои.

— Ще се справиш отлично. Не виждам начин да минем без сражение.

— Толкова отдавна го чакаме.

— За всичко трябва да се чака — отговори Томас Хъдсън. — А при преследването се чака още повече.

— Дремни малко — каза Хенри. — Напоследък никак не спиш.

— Ще дремна — съгласи се Томас Хъдсън.

— Къде предполагаш, че е потънала подводницата им, Том? — полюбопитствува Ара.

— Отвлекли са лодките и са избили тукашните жители, да речем, преди седмица. Трябва да е оная подводница, за която съобщиха от Камагуей. Доплавала е все пак до някъде наблизо, преди да потъне. При такъв вятър не са могли да използуват гумени лодки.

— Тогава подводницата трябва да е потънала на изток оттук.

— Естествено. И са се озовали в адска безизходица, когато е потънала — забеляза Томас Хъдсън.

— А от базата им ги е делял дълъг път — вметна Хенри.

— Сега обаче ги дели още по-дълъг път — подхвърли Ара.

— Чуден народ са немците — допълни Томас Хъдсън. — Всички са храбри, някои дори са дяволски възхитителни. А понякога се отдават на безподобни зверства.

— По-добре да се заловим за работа — предложи Ара. — Можем да разговаряме и довечера, докато сме на вахта, за да не ни се приспи. А ти почини малко, Том.

— Дремни малко — добави Хенри.

— Почивката отморява толкова, колкото и сънят.

— Не, не отморява — възрази Ара. Ти трябва да спиш, Том.

— Ще се опитам да дремна — обеща Томас Хъдсън. Ала когато двамата си отидоха, не можа да заспи.

„Защо е трябвало да вършат това изстъпление? — размисли се той. — Рано или късно ще ги настигнем. Местните жители можеха в най-добрия случай само да ни съобщят колцина са и как са въоръжени. Предполагам, че това е оправдало избиването — от немско гледище. Особено ако са имали към нещастниците отношение като към негри. Но тия деяния издават известна преднамереност. За да извършат подобна зверщина, трябва да са имали някакъв план и трябва да хранят някаква надежда, че ще бъдат прибрани. Навярно са изникнали разногласия върху плана, иначе не биха убили моряка. А може да е и екзекуция? Може да е потопил подводницата, когато е бил длъжен да се опита да се прибере в базата си.

Къде ще те изведат тия догадки? — запита се Томас Хъдсън. — Не можеш да градиш върху тях. Те са само вероятности. Но ако предположенията са верни, това означава, че подводницата е потънала близо до острова, при това е потънала бързо. Следователно, те не могат да разполагат с много оръжие. Навярно морякът не я е потопил и е станал жертва на лъжливи обвинения.

Не знаеш колко лодки са отвлекли, защото е възможно една или две от местните гемии да са излезли на лов за костенурки. Нищо не си в състояние да предприемеш, освен да си блъскаш главата и да претърсиш островчетата.

Ами представи си, че са пресекли Стария бахамски пролив и са се насочили към кубинския бряг? Как не се сети по-рано? Това ще бъде най-доброто разрешение за тях.

Ако успеят да се доберат, биха могли да отплуват за родината си от Хавана с някой испански кораб. В Кингстън се правят проверки. Но опасността не е голяма и зная мнозина, които са се промъкнали. Тоя проклет Питърс с разваленото му радио. ПЛО — не противолодъчна отбрана, а «пак линията отказва». След това получихме тая голяма станция, която се оказа не по силите му. Чудя се как я разбишка. Снощи не успя да влезе във връзка с Гуантанамо в нашия позивен час и ако не сполучи и довечера, ще трябва да разчитаме само на себе си. По дяволите! — каза си Томас Хъдсън. — Има и по-тежки положения от нашето. Сега поспи малко — насърчи се сам. Сега засега нищо по-разумно не можеш да извършиш.“

Той намести раменете си на пясъка и се унесе от рева на прибоя в рифа.

3

Докато спеше, Томас сънува, че синът му Том не е мъртъв, че другите момчета са здрави и читави и че войната е свършила. Сънува също, че майката на Том спи с него.

Съня сънува точно когато Хенри го покри с лекото одеяло и Томас Хъдсън прошепна в просъница:

— Благодаря ти, задето си толкова нежна и мила и задето ме притискаш така силно. Благодаря ти, задето се върна толкова бързо и не си прекалено тънка.

— Бедният несретник! — възкликна Хенри и го зави внимателно.

Той се отдалечи с две плетени дамаджани от по пет галона на раменете.

— Мислех, че ме искаш тънка, Том — отговори жената от съня. — Ти каза, че приличам на млада коза, когато съм тънка, и че няма по-красиво създание от млада коза.

— Ах, ти! — закачи я той. — Кой с кого ще прави любов?

— И двамата ще правим любов — отвърна тя. — Освен ако искаш другояче.

— Прави ти любов! Аз съм изморен.

— Тебе само те домързява. Чакай да махна револвера и да го сложа до краката ти. Само ни пречи.

— Сложи го до леглото! — рече той.

После всичко свърши както обикновено и тя запита:

— Радваш ли се, че доведох момчетата и че се върнах, и че ще бъда старата омайница през нощта?

— Радвам се за всичко. Моля те, прекарай косата си през лицето ми, поднеси ми устата си и ме притисни така силно, че да замре дъхът ми.

— На драго сърце. А ти ще сториш ли същото за мене?

Когато се събуди, опипа одеялото и за миг не съобрази, че е сънувал. После се изви встрани, усети кобура на револвера, прозря действителността и цялата пустота се удвои, като към нея се прибави нова пустота от съня. Той видя, че още е светло, видя, че лодката пренася вода и видя бялата пяна на прибоя в рифа. Обърна се настрана, придърпа одеялото около тялото си и заспа на ръката си. Още спеше, когато дойдоха да го събудят, и не беше сънувал нищо повече.

4

Той не се отдели от Кормилото цялата нощ и край него стоя до полунощ Ара, а след това — Хенри. Плуваха в бурно море с напречни вълни.

„Управлявам, сякаш яздя кон надолу по стръмнина — размисли с Томас Хъдсън. — Непрекъснато се спускам и от време на време пресичам склона. Само че морето образува безброй ридове и тук е насечено като неплодородна местност, силно засегната от ерозията.“

— Кажи нещо! — подкани той Ара.

— Какво, Том?

— Какво да е.

— Питърс пак не можа да хване Гуантанамо. Съсипа станцията. Новата голяма станция.

— Зная — рече Томас Хъдсън и се помъчи да клати яхтата, колкото се може по-малко, яхайки склона на хълма. — Изгорил е нещо, което не е в състояние да поправи.

— Сега слуша предаванията — добави Ара. — Уили го държи буден.

— А кой държи Уили буден?

— Сам се държи — обясни Ара. — Справя се с безсънието не по-зле от тебе.

— Ами ти как се справяш?

— Мога да издържа цялата нощ, ако пожелаеш. Искаш ли да поема кормилото?

— Не. Няма какво друго да правя.

— Том, много ли ти тежи?

— Не зная. Ти как би се чувствувал?

— Няма смисъл да говорим — каза Ара. — Искаш ли меха с вино?

— Не. Донеси ми шише студен чай и провери Питърс и Уили. Провери всичко!

Ара слезе, Томас Хъдсън остана сам с нощта и морето, продължавайки да го яха като кон, който препуска по нанадолнището на пресечена местност.

Дойде Хенри с бутилката студен чай.

— Как си, Том? — попита той.

— Отлично.

— Питърс хвана полицейското управление в Маями със старата станция. Всичките патрулни коли. Уили иска да им се обади. Но му рекох, че не бива.

— Правилно.

— На УВЧ Питърс улови нещо изломотено на немски. Казва, че било далеч при техните „волфпаки“227.

— Тогава не е могъл да го разбере.

— Много весела нощ, Том.

— Не е чак толкова весела.

— Не зная. Дрънкам си хей така. Дай ми курса, за да поема кормилото, а ти слез долу.

— Вписа ли го Питърс във вахтения дневник?

— Естествено.

— Кажи на Хуан да ми съобщи координатите и да ги даде на Питърс, за да ги впише! Кога чухте швабското ломотене?

— Когато се качвах.

— Предай на Хуан да определи координатите и да ги впише точно.

— Слушам, Том.

— Как са останалите свободни от наряд?

— Спят. Хил също.

— Извадете картата и Питърс да нанесе координатите.

— Искаш ли я?

— Зная дяволски добре къде сме.

— Да, Том — съгласи се Хенри. — И по-спокойно, ако можеш.

Качи се Хенри, ала Томас Хъдсън не се чувствуваше разположен да разговаря. Хенри застана до него на мостика, като се разкрачи, за да се крепи срещу клатенето. Подир час извести:

— Том, виждам светлина. Приблизително на двадесет градуса вдясно от носа ни.

— Правилно.

Когато стигна напреко на светлината, Томас Хъдсън смени посоката и откритото море остана зад кърмата.

— Сега свърнахме към дома за зоб — каза той на Хенри. — Вече сме в протока. Събуди Хуан и му кажи да дойде тук! И отваряй си добре очите! Закъсня с фара!

— Извинявай, Том. Ще отида да събудя Хуан. Искаш ли вахта от четворица?

— Не, докато се развидели — отговори Томас Хъдсън. — Ще дам команда.

„Те може да са пресекли плитчините — замисли се Томас Хъдсън. — Не смятам все пак, че са ги минали. Не биха се решили нощем, а денем плитчините биха се сторили опасни на дълбоководни моряци. Навярно са свили там, където аз свих. После са пресекли удобно по пътя, който следваме, и са се добрали до най-високата част от кубинския бряг, която се е показала. Те не възнамеряват да влизат в пристанище, затова ще се движат по посока на вятъра. Ще избягнат да се приближат до Конфитес, понеже знаят, че там има радиостанция. Но им се налага да си набавят храна и вода. Всъщност ще бъде най-добре да се опитат да се доберат колкото се може по-близо до Хавана, за да излязат на суша някъде около Бакуранао и оттам да проникнат във вътрешността. Ще телеграфирам от Конфитес. Няма да питам полковника какво да правя. Това ще ни върже ръцете, ако той отсъствува. Ще му съобщя какво е положението и какво възнамерявам да правя. Той може да вземе мерки. Гуантанамо също, Камагуей — също, Ла Фе — също, и ФБР — също, та дано след седмица се получи нещо.

— Поврага! — възкликна той. — През тая седмица ще ги настигна. Трябва да са спрели за вода и за да сготвят плячката си, преди животните да са измрели от глад и да са се разложили. Много е вероятно да се движат само през нощта и да се укриват през деня. Логично е. Така бих постъпил, ако бях на тяхно място. Постарай се да разсъждаваш като интелигентен германски моряк, изправен пред проблемите, които затрудняват тоя командир на подводница!

— Той действително е изправен пред проблеми — каза си Томас Хъдсън. — И най-трудният за него е, че сме по петите му, а той не подозира дори съществуванието ни. Ние не му се струваме опасни. Смята ни за безобидни.

— Не гледай на нещата така кръвожадно! — упрекна се Томас Хъдсън. — Смъртта няма да възкреси мъртвите. Послужи си с мозъка и се радвай, че имаш цел и добри помощници, за да я осъществиш.“

— Хуан — запита той, — какво виждаш, момчето ми?

— Само гаден океан.

— Вие, господа, виждате ли нещо?

— Гадно нищо — отговори Хил.

— А моят гаден тумбак вижда кафе. Но то не се приближава ни най-малко — вметна Ара.

— Виждам земя — обади се Хенри.

Той зърна в същия миг ниско квадратно петно, сякаш някой беше размазал с палец бледо мастило върху светлеещото се небе.

— Това е отвъд Романо — каза Томас Хъдсън. — Благодаря ти, Хенри. Сега, момчета, слезте да пиете кафе и пратете четирима други отчаяни наблюдатели да позяпат забавни чудесии.

— Искаш ли кафе, Том? — попита Ара.

— Не. Ще пия чай, когато се свари.

— Носихме вахта само два-три часа — противопостави се Хил. — Не е нужно да ни освобождаваш, Том.

— Слизайте да пиете кафе и дайте възможност и на другите отчаяни смелчаци да се прославят.

— Том, нали предполагаше, че са отишли на Лобос.

— Предполагах, но после ми дойде друг акъл.

Слязоха четиримата и се качиха заместниците им.

— Господа — нареди Томас Хъдсън, — поделете си четирите посоки на света. Има ли кафе долу?

— Колкото искаш — отвърна помощникът му. — И чай. Машините работят безупречно и в яхтата не прониква повече вода, отколкото би могло да се очаква при вълни срещу течението.

— Как е Питърс?

— Пи от собственото си уиски нощес. Бутилката с агънце на етикета. Но остана буден. Уили го държеше буден, като пиеше от уискито му — докладва помощник-капитанът.

— Трябва да налеем бензин в Конфитес и да приберем каквото има оставено за нас.

— Товаренето ще се извърши на бърза ръка, а аз ще заколя прасето, ще го одера и ще го изчистя — каза помощникът. — Ще дам четвъртината на радистите, за да ми помогнат, но ще го нарежа на борда. Ти ще поспиш малко, докато товарим. Искаш ли да поема кормилото?

— Не. Трябва само да пратя три радиограми от Конфитес, а докато вие товарите, ще поспя. После ще продължим.

— Към къщи ли?

— Естествено. Немците могат да се укриват от нас за известно време, но не могат да ни се изплъзнат. По-късно ще говорим. Как са момчетата?

— Знаеш ги. Ще говорим по-късно. Свий малко навътре, Том. С помощта на насрещното течение ще скъсиш пътя.

— Загубихме ли много от клатенето?

— Не особено. Но бордовите вълни бяха зверски — забеляза помощникът.

— Ya lo creo. Има си хас — потвърди Томас Хъдсън.

— Тия трябва да са именно от оная подводница, която се беше завъртяла насам. Сигурно е оная, за която нашите твърдяха, че са я потопили. Сега подводниците минават отвъд Ла Гуайра над Кингстън и пресичат пътя на всички петролоносачи. Следователно и тия са спадали към вълчите глутници.

— Затова понякога се завъртат и насам.

— Да, за наша беда.

— И за тяхна.

— Затова ще ги преследваме с ум и разум.

— Дано почнем веднъж — каза Томас Хъдсън. — Но ние изобщо не сме се бавили.

— Имам чувството, че пипаме бавно.

— Така е — съгласи се помощникът. — Но гледай да поспиш в Конфитес и ти обещавам, че всичко ще тръгне по-бързо, отколкото си очаквал.

5

Томас Хъдсън зърна високата наблюдателна кула на пясъчното островче и стройната сигнална мачта. Бяха боядисани в бяло и първи се виждаха. После съзря стволоватите радиомачти и стърчащата развалина на кораб, заседнал в скалите, която закриваше радиостанцията. Гледано от тази страна, островчето не беше красиво.

Слънцето грееше в гърба на Томас Хъдсън и той лесно намери първия голям проход през рифа. След това, като заобикаляше плитковините и кораловите глави, се промъкна в защитено от вятъра заливче. Там имаше плаж във формата на полумесец. Откъм подветрената страна островът беше тревист, а откъм наветрената — скалист и плосък. Водата беше бистра и зелена. Томас Хъдсън се приближи до средата на плажа и пусна котва, като носът на яхтата почти опря в брега. Слънцето се беше извисило, кубинското знаме се развяваше над радиостанцията и пристройките. Сигналната мачта виреше голо чело срещу вятъра. Не се виждаше никой и кубинският флаг, нов-новеничък и блестящо чист, плющеше.

— Навярно е дошла новата смяна — забеляза Томас Хъдсън. — Миналия път се вееше старото дрипаво знаме.

Той погледна и видя варелите бензин там, където ги беше оставил, и разровен пясък, където трябваше да са закопали предназначения за него лед. Пясъкът беше на купчини, наподобяващи пресни гробове, над острова се носеха във вятъра двуцветни рибарки. Те гнездяха в скалите на наветрената страна, а някои птици правеха гнездата си и в тревата на подветрената страна. Сега те кръжаха, устремяваха се по вятъра, втурваха се срещу него, спускаха се към тревата и скалите, като грачеха жално и отчаяно.

— Някой е тръгнал да събира яйцата им за закуска — заключи Томас Хъдсън. — Точно тогава усети миризмата на пържена шунка в кухнята, отиде на кърмата и извика да му донесат закуската на мостика. Той огледа внимателно острова.

— Биха могли да бъдат и на острова — каза си. — Биха могли да го завземат.

Ала когато мъж в къси панталони се зададе по пътеката, водеща от радиостанцията за брега, видя, че е лейтенантът. Веселото му лице беше силно потъмняло от слънцето, а косата му не беше подстригвана от три месеца. Той се провикна:

— Как мина обиколката?

— Добре — отговори Томас Хъдсън. — Ще се качите ли на борда, за да се почерпим по една бира.

— По-късно — каза лейтенантът. — Докараха ви лед, хранителни запаси и бира преди два дни. Закопахме леда. Другите продукти са в постройката.

— Какви новини има?

— Предполага се, че авиацията е потопила една подводница край Гинчос преди десет дни. Но това беше преди да заминете.

— Да — рече Томас Хъдсън. — Това беше преди две седмици. Същата подводница ли е?

— Да.

— Други новини?

— Предполага се, че друга подводница е унищожила със стрелба един превързан балон за наблюдение на подводници край Кайо Сал завчера.

— Известието потвърдено ли е?

— Така чухме. После историята с вашето прасе.

— Каква история?

— Същия ден, в който е бил прострелян балонът, докараха продукти и едно прасе за вас, но то избяга на следната утрин и се удави в морето. Тъкмо го бяхме нахранили.

— Que puerco mas suicido228 — подметна Томас Хъдсън. Лейтенантът прихна да се смее. Имаше много весело обветрено лице и не беше глупав. Преструваше се на гламав, защото му изнасяше. Имаше заповед да оказва на Хъдсън всякакви услуги, без да задава въпроси. А Томас Хъдсън имаше заповед да иска всякакви услуги, които би могла да му окаже станцията, без да дава обяснения.

— Още новини? — запита той. — Видяхте ли някакви бахамски гемии за лов на сюнгери или костенурки?

— Какво ще правят насам, след като имат костенурки и сюнгери предостатъчно в собствените си води. Все пак мернаха се насам две бахамски гемии за лов на костенурки тая седмица. Завиха около носа и се насочиха към нас, но после продължиха към Кайо Крус.

— Какво са търсели насам?

— Не зная. Вие кръстосвате тия води с научна цел. Защо лодки за лов на костенурки ще трябва да изоставят най-богатите участъци с костенурки, за да идват насам?

— Колко души видяхте?

— Видяхме само кърмчиите. Палубата на гемиите беше покрита с палмови листа, от които беше направено някакво подобие на колиби. Навярно, за да държат костенурките на сянка.

— Бели или чернокожи бяха кърмчиите?

— Бели и обгорели от слънцето.

— Забелязахте ли някакви номера или имена на гемиите?

— Не. Бяха много надалече. Поставих острова на бойна нога през нощта, на следния ден и на следната нощ, но не отбелязахме никакви произшествия.

— Кога минаха?

— Един ден преди да докарат леда, провизиите и прасето-самоубиец. Единадесет дни, след като бе съобщено, че вашата авиация е потопила подводницата. Три дни преди да пристигнете тук. Ваши приятели ли са?

— Известихте за минаването им, предполагам?

— Естествено. Ала не получих никакви указания.

— Можете ли да предадете три радиограми от мое име?

— Разбира се. Пратете ги, щом ги напишете.

— Ще почна да товаря бензина, леда и продуктите. Няма ли нещо сред тях, което бихте могли да използувате и вие?

— Не зная. Ето списъка. Разписах се, но не можах да го прочета, понеже е на английски.

— Не пратиха ли кокошки или пуйки?

— Пратиха — отговори лейтенантът. — Запазих ги, за да ви изненадам.

— Ще си ги поделим — каза Томас Хъдсън. — И бирата ще си поделим.

— Нека помогнат и моите хора при товаренето на бензина и леда.

— Прието. Благодаря ти много. Иска ми се да тръгна след два часа.

— Разбирам. Отложиха смяната ни с още един месец.

— Пак ли?

— Пак.

— Как реагират момчетата?

— Всички са пратени тук дисциплинарно.

— Безкрайно ви благодаря за помощта. Целият учен свят ви е признателен.

— И Гуантанамо ли?

— Гуантанамо е Атина на науката229.

— Предполагам, че са се сврели някъде.

— И аз така предполагам — потвърди Томас Хъдсън.

— Навесите бяха от листа на кокосова палма и бяха още зелени.

— Кажете ми нещо друго.

— Не зная нищо друго. Пратете радиограмите. Няма да се качвам на борда, за да не ви отнемам времето и да не преча.

— Ако пристигне нещо нетрайно, докато отсъствуваме, използувайте го, преди да се е развалило.

— Благодаря. Съжалявам за самоубийството на прасето.

— Няма значение — отговоря Томас Хъдсън. — Трябва да се справяме с малките затруднения, както можем.

— Ще заповядам на момчетата да не се качват на борда, а само да помагат при товаренето на кърмата и на брега.

— Благодаря — каза Томас Хъдсън. — Можете ли да си спомните нещо повече за гемиите?

— Бяха еднообразни. Приличаха си и двете. Сякаш ги е строил един и същи майстор. Завиха край рифа и се насочиха насам. После продължиха по направление на вятъра към Кайо Крус.

— Отвътре на рифа ли?

— Отвътре, докато се изгубиха от очи.

— Ами подводницата край Кайо Сал?

— Излязла е на повърхността и е обстрелвала наблюдателния балон.

— Ако бях на ваше място, бих поддържал бойна готовност.

— Поддържаме я — заяви лейтенантът. — Затова не видяхте никого.

— Видях как кръжат птиците.

— Бедните птици! — въздъхна лейтенантът.

6

Те се движеха на запад отвътре на рифа с попътен вятър. Резервоарите бяха заредени, ледът беше подреден. В кухнята единият дежурен скубеше и кормеше пилета. Другият почистваш оръжието. Брезентът, който защищаваше мостика на височина до кръста, бе завързан и двете дълги дъски с дванадесетинчови печатни букви, известяващи научната мисия на корабчето, бяха закрепени. Поглеждайки през борда, за да провери дълбочината на водата, Томас Хъдсън видя как в браздата зад кърмата плава кокоша перушина.

— Водя колкото се може по-близо, без да закачиш пясъчните коси! — нареди той на Ара. — Познаваш тоя бряг.

— Познавам го. Не е цвете — потвърди Ара. — Къде ще пуснем котва?

— Иска ми се да претърсим възвишението на Кайо Крус.

— Можем да го претърсим, но не очаквам да намерим нещо. Допускаш ли, че са се застояли там?

— Не. Но там може би има рибари, които са ги видели. Или въглищари.

— Иска ми се да спре тоя вятър — каза Ара. — Да имаме два дни пълно затишие.

— Над Романо вятърът беснее на пристъпи.

— Зная. Но тоя вятър тук духа като че сме в планински проход. Никога няма да ги настигнем, ако се задържи.

— Досега караме добре — забеляза Томас Хъдсън. — Дано имаме щастие. Те са могли да нападнат Лобос и да използуват тамошната радиостанция, за да повикат другата подводница да ги прибере.

— Това показва, че не знаят за близостта на другата подводница.

— Така трябва да е. За десет дни можеха да изминат доста път.

— Ако са искали — рече Ара. — Да спрем разсъжденията, Том. Заболя ме главата. Предпочитам да товаря бензинови варели. Ти размишлявай и ми кажи къде искаш да управлявам.

— Продължавай така и не изпускай от очи тая проклета Минерва. Води достатъчно отсам нея и отвъд пясъчните коси!

— Слушам.

„Предполагаш ли, че радиостанцията й е била повредена, когато подводницата е била улучена? — размисли се Томас Хъдсън. — Трябва да е имала резервен предавател, който са могли да използуват. Но Питърс не го хвана ни веднъж на УВЧ, след като бе засегната. Това обаче не е необходимо доказателство. Нямаме изобщо никакви данни, освен че преди три дни са били видени две гемии в посоката, която следваме. Запитах ли дали на палубата са имали гребни лодки? Не, пропуснах. Но трябва да са имали, защото лейтенантът каза, че са били обикновени бахамски гемии за лов на костенурки, с изключение на навесите от палмови листа.

Колко ли души са? Не знаеш. Има ли ранени? Не знаеш. Как са въоръжени? Знаеш само, че имат един шмайзер. Каква посока държат? Засега я следваме.

Може би ще намерим нещо между Кайо Крус и Мегано — каза си той. — Ще намерим вероятно ята уйлети230 и дири от игуани по пясъка към кладенчето.

Добре, това отклонява мисълта ти от някои неща. Какви неща? Няма повече неща. Не, има. Тоя кораб, прислугата му, морето, мръсниците, които преследваш. След това ще видиш животните си, ще слезеш в града, ще се напиеш, както умееш, ще разхлабиш жилите си, а сетне ще се стегнеш за път и ще почнеш наново.

Може би тоя път ще пипнеш тия гадове. Ти не разруши подводницата им, ала помогна донякъде за разрушаването й. Ако успееш да обкръжиш екипажа й, ще бъде извънредно полезно.

Тогава защо обръщаш гръб на всичко? — запита се той. — Защо не си ги представиш като убийци и не изпиташ справедливото чувство, което би трябвало да изпиташ? Защо не гониш и гониш подобно на кон, останал без ездач, който продължава да препуска в надбягването? Защото всички сме убийци — каза си Томас Хъдсън. — Всички: и от едната, и от другата страна, щом стигаме до крайности, и това няма да ни изведе на добро.

Ала ти си длъжен да го извършиш. Ще го извърша — продължи той. — Но няма да се гордея с извършеното. Длъжен съм само да го извърша добре. Не станах наемник, за да извличам удоволствие. Ти дори не си наемник — рече си Томас Хъдсън. — И това влошава още повече нещата.“

— Дай да поема аз — предложи той.

Ара му отстъпи кормилото.

„Не изпускай от очи десния борд. Ала не позволявай да те заслепи слънцето!“

— Ще отида да си взема черните очила. Слушай, Том. Защо не ме оставиш да управлявам и не поставим четирима добри наблюдатели? Изморен си, а не почина никак и на островчето.

— Не ми са потребни четирима наблюдатели. По-късно ще стане нужда.

— Но ти си изморен.

— Не ми се спи. Слушай, ако те се движат нощем близо до брега, ще има да берат ядове. Ще им се наложи да спират за поправки и ние ще ги настигнем.

— Това не е основание да не почиваш никога, Том.

— Не го правя, за да се пъча — обясни Томас Хъдсън.

— На никого не е минавало и през ум такова нещо.

— Какви чувства изпитваш към тия негодници?

— Разчитам, че ще ги настигнем, ще убием едни и ще пленим други.

— Какво мислиш за избиването на островитяните?

— Не мисля, че ние бихме постъпили като тях. Но те са сметнали, че е наложително. Не са ги избили за удоволствие — отговори Ара.

— Ами разстреляният немец?

— Хенри се е заканвал да застреля Питърс неведнъж. И на мене ми се е прищявало да го убия понякога.

— Да — съгласи се Томас Хъдсън. — Това не са необичайни състояния.

— Не си блъскам ума с въпроси, затова и не се тревожа. Защо не си отпуснеш сърцето и не четеш, докато си почиваш, както правеше по-рано?

— Довечера ще спя. След като пуснем котва, ще почета и сетне ще спя. Наваксахме четири дни от преднината им, макар да не личи. Сега трябва да търсим старателно.

— Ще ги открием или ще ги изтикаме в ръцете на други — забеляза Ара. — Не е ли все едно? Ние си имаме своите поводи да се гордеем, но те са по-различни и хората дори не ги подозират.

— Бях забравил това — каза Томас Хъдсън.

— Това е гордост без суета — продължи Ара. — Неуспехът й е брат, лайното — сестра, смъртта — съпруга.

— Трябва да е голяма гордост.

— Голяма е — увери го Ара. — Не бива да забравяш, Том, и не бива да се саморазрушаваш. Всички на кораба изпитват тая гордост, включително и Питърс. Въпреки че не го обичам.

— Благодаря ти за тия думи — отвърна Томас Хъдсън. — Понякога ме наляга отвратително униние.

— Том — продължи Ара, — всеки си има своята гордост. Понякога тя е толкова силна у тебе, че стига до грях. Ние всички извършихме дела, с които би трябвало да се гордеем и за които знаехме, че са невъзможни. Но не допуснахме да ни се замаят главите. Сега обаче, когато взе да нехаеш за себе си, длъжен съм да те замоля да се опомниш. Моля те. Заради нас и заради кораба.

— Кои са тия „нас“.

— Това сме всички дружно.

— О’кей! — рече Томас Хъдсън. — Кажи да ти донесат тъмните очила.

— Том, моля те, разбери!

— Разбирам. Благодаря ти много. Ще се навечерям до преяждане и ще заспя като къпано дете.

Ара не се засмя от шегата, макар да считаше винаги, че смешните неща разсмиват.

— Опитай се, Том — наблегна той.

7

Те спуснаха котва откъм подветрената страна на Кайо Крус в пясъчното заливче между двата острова.

— Ще спуснем още една котва тук — нареди Томас Хъдсън на своя помощник. — Не ми харесва това дъно.

Помощникът сви рамене и се наведе над втората котва, а Томас Хъдсън изви яхтата с нос срещу отлива, наблюдавайки как тревата на брега се плъзга край борда. Сетне даде заден ход, докато втората котва се заби здраво. Корабът застана с нос към вятъра и струещото течение. Духаше силен вятър дори тук на този завет и Томас Хъдсън знаеше, че щом почне приливът, яхтата ще обърне широката си страна към вълните.

— Поврага! — извика той. — Остави я да се клати.

Но помощникът беше спуснал вече лодката с една кърмова котва. Томас Хъдсън ги видя как закрепиха малката данфортова котва така, че корабът да се задържи срещу вятъра, когато почне приливът.

— Защо не пуснеш още две-три котви? — подразни той помощника си. — Тогава може би ще го продадем като дяволски паяк.

Помощникът се засмя.

— Приближи лодката. Искам да сляза.

— Не, Том — противопостави се помощникът. — Ще отидат Ара и Уили. Ще ги отведа и после ще откарам друга група на Мегано. Да вземат ли ninos231?

— Не. Бъдете учени.

„Допускам да ми се налагат — замисли се Томас Хъдсън. — Това означава, че действително се нуждая от почивка. Лошото е, че нито съм изморен, нито ми се спи.“

— Антонио! — извика той.

— Заповядай! — отзова се помощникът му.

— Ще взема един гумен дюшек и две възглавници и ще изпия един голям коктейл.

— Какъв?

— Джин със сок от кокосови орехи, ангостура и сладък лимон.

— Един Томини — забеляза помощникът, доволен, че Томас Хъдсън пак е пропил.

— Двоен — Хенри подхвърли дюшека и се покатери с книга и списание.

— Тук си напълно на завет — каза той. — Искаш ли да повдигна някой брезент, за да се проветряваш?

— Откога съм заслужил такова внимание?

— Том, говорихме помежду си и всички сме единодушни, че се нуждаеш от почивка. Напрягаш се повече, отколкото може да издържи човешкият организъм. Вече надхвърляш мярката.

— Стига с тая дрисня! — ядоса се Томас Хъдсън.

— Може би си прав — съгласи се Хенри. — Аз твърдях, че си о’кей, че имаш сили за много повече и че ще издържиш. Но другите са разтревожени и ме убедиха. Ти можеш да ме разубедиш. Все пак отдъхни за малко, Том.

— Никога не съм се чувствувал по-добре. Плюя на всичко.

— Тъкмо затова. Ти няма да слезеш от мостика. Настояваш да управляваш непрестанно. Плюеш на всичко.

— О’кей! — каза Томас Хъдсън. — Ясна ми е картината, но тук още аз командувам.

— Не влагах никакъв умисъл, повярвай ми.

— Сипи му пепел! — успокои го Томас Хъдсън. — Ще си почина. Знаеш как се претърсва остров, нали?

— Предполагам.

— Провери какво има на Мегано!

— Зная си работата. Уили и Ара отидоха вече. Аз съм с втората група и чакаме да се върне Антонио с лодката.

— Как е Питърс?

— Човърка голямото радио цял следобед. Смята, че го е настроил великолепно.

— Ще бъде чудесно. Ако съм заспал, събуди ме, щом се върнете!

— Непременно, Том.

Хенри посегна надолу и пое нещо, което му бе подадено. Беше голяма чаша с лед и ръждива течност, увита в двойна книжна салфетка, закрепена с ластиче.

— Двойно Томини — рече Хенри. — Изпий го, почети и заспи. Можеш да сложиш чашата в някое от гнездата за гранати.

Томас Хъдсън отпи дълга глътка.

— Харесва ми — забеляза той.

— Винаги ти е харесвало. Всичко ще се оправи, Том.

— Трябва да изпипаме всичко дяволски добре.

— Засега си почини добре.

— Ще си почина.

Хенри слезе и Томас Хъдсън чу приближаващото се бръмчене на извънбордовия мотор. После то спря, чу се разговор и пърпоренето взе да се отдалечава. Томас Хъдсън изчака малко, като се вслушваше. После надигна коктейла и го плисна високо над борда, вятърът отнесе течността към кърмата. Той намести чашата в отвора на тройната стойка, който най прилегна, и се отпусна по корем на гумения дюшек, прегръщайки го с двете ръце.

„Допускам, че са имали ранени под навесите — каза си. — А може би са укривали и по-голям, брой хора. Не ми се вярва. Иначе щяха да нападнат Конфитес още първата нощ. Трябваше аз да сляза на брега. Занапред ще слизам аз. Но Ара и Хенри са превъзходни, а и Уили е много добър. Трябва да се постарая да бъда много добър. Постарай се довечера! — насърчи се сам. — И преследвай неумолимо, умело, безпогрешно и не ги изтървавай!“

8

Той почувствува нечия ръка на рамото си. Беше Ара, който докладва:

— Хванахме един, Том. Уили и аз.

Томас Хъдсън се втурна надолу и Ара го последва. Германецът лежеше на кърмата, завит в одеяло. Главата му беше поставена на две възглавници. Питърс седеше на палубата до него с чаша вода.

— Виж какво пипнахме! — каза той.

Немецът беше слаб, руса брада покриваше изпитото му лице. Косата му беше дълга и невчесана. В светлината на късния следобед, когато слънцето клонеше на заник, той приличаше на светец.

— Не може да приказва — обясни Ара. — Уили и аз се опитахме. По-добре стой в посока на вятъра.

— Усетих вонята, докато слизах — отвърна Томас Хъдсън. — Запитай го дали иска нещо! — рече той на Питърс.

Радистът заговори на немски, германецът изви очи към него, ала не проговори, нито мръдна глава. Томас Хъдсън дочу бръмченето на извънбордовия двигател и погледна през залива към лодката, която се приближаваше в залеза. Беше натоварена до водолинията. Отново погледна немеца.

— Запитай го колко души са! Кажи му, че трябва да знаем колко са. Кажи му, че е важно!

Питърс взе да говори на германеца с благ глас, който се стори на Томас Хъдсън почти нежен.

Немецът промълви три думи с голямо усилие.

— Казва, че нищо не важи — предаде Питърс.

— Кажи му, че греши. Трябва да зная. Питай го дали иска морфин!

Германецът погледна ласкаво Томас Хъдсън и прошепна три думи.

— Казва, че вече не боли — преведе Питърс.

Той заговори бързо на немски и наново Томас Хъдсън долови нежния тон, или може би нежно звучеше самият чужд език.

— Престани, Питърс! — спря го Томас Хъдсън. — Превеждай точно само онова, което аз казвам. Чуваш ли?

— Да, сър — отзова се Питърс.

— Кажи му, че мога да го заставя да проговори.

Питърс предаде думите на германеца, който обърна очи към Томас Хъдсън. Сега бяха старчески очи, но в младежко лице, състарено като изхвърлено плаващо дърво и почти толкова сиво.

— Nein — провлече немецът.

— Казва не — преведе Питърс.

— Хм. Това го разбрах и аз — процеди Томас Хъдсън. — Донеси му топла супа, Уили, и малко коняк! Питърс, запитай го дали наистина не иска морфин, щом не иска да говори! Кажи му, че имаме предостатъчно морфин!

Питърс преведе и германецът погледна към Томас Хъдсън, усмихвайки се със сдържана северна усмивка. Отговори едва чуто.

— Благодари, но не се нуждае. По-добре да го спестим.

После добави кротко нещо, което Питърс преведе:

— Казва, че е можел да го използува миналата седмица.

— Кажи му, че се възхищавам от него! — нареди Томас Хъдсън.

Помощникът му Антонио се прилепи до яхтата с лодката, докарвайки Хенри и останалите от групата на Мегано.

— Качвайте се тихо — предупреди ги Томас Хъдсън. — Не се приближавайте до кърмата! Хванахме един умиращ фриц, когото искам да оставим да умре спокойно. Какво намерихте?

— Нищо — отговори Хенри. — Съвършено нищо.

— Питърс — заповяда Томас Хъдсън, — разговаряй за каквото искаш. Може би ще успееш да изкопчиш нещо. Ще отида с Ара и Уили да пийнем по едно питие.

Долу той запита:

— Приготви ли супата, Уили?

— Първата, която ми падна под ръка. От дънни миди — обясни Уили. — Още е достатъчно топла.

— Защо не му даде супа от говежда опашка или мулигатони232? — подхвърли Томас Хъдсън. — Те са по-смъртоносни при състоянието му. Къде, дявол да го вземе, е пилешката супа?

— Не исках да му давам пилешка супа. Тя е за Хенри.

— Съвсем правилно — намеси се Хенри. — Защо трябва да го глезим?

— Не смятам, че го глезим. Когато дадох тая заповед, счетох, че малко супа или коняк могат да развържат езика му. Но той няма да проговори. Дай ми един джин, моля, Ара.

— Направили са навес за него, Том. Имаше меко легло от клони, достатъчно храна и вода в една делва. Опитали са се да го облекчат и са изкопали улей в пясъка. Намерихме пресни следи по плажа и допускам, че са осем или десет души. Не повече. Уили и аз внимавахме много при пренасянето. Двете рани са гангренясали и гангрената е силно напреднала в дясното бедро. Може би не трябваше да го донасяме, а трябваше да дойдеш ти с Питърс, за да го разпиташ в леговището му. Ако сме сбъркали, вината е моя.

— Имаше ли оръжие?

— Не. Нито отличителен знак.

— Подай ми питието! — каза Томас Хъдсън. — Кога смятате, че са били нарязани клоните за навеса?

— Не по-късно от вчера сутринта, струва ми се. Но не мога да твърдя със сигурност.

— Проговори ли изобщо?

— Не. Изглеждаше издялан от дърво, когато ни видя с автоматите. Изплаши се само от Уили. Когато съзря окото му, мисля. Сетне се усмихна, когато го понесохме.

— За да докаже, че ще издържи — вметна Уили.

— След това изгуби съзнание — допълни Ара. — Според тебе, Том, скоро ли ще умре?

— Не зная.

— Я да излезем и да пием навън! — предложи Хенри. — Нямам доверие на Питърс.

— Нека първо изсърбаме мидената супа — възрази Уили. Гладен съм. Мога да му стопля канче пилешка супа, стига Хенри да разреши.

— Ако това ще помогне да проговори — каза Хенри, — разрешавам.

— Едва ли ще помогне — отвърна Уили. — Но е малко нечовешки да му се дава мидена супа при сегашното му състояние. Занеси му коняка, Хенри. Може да го обича, както го обичаме ние с тебе.

— Не му досаждайте! — нареди Томас Хъдсън. — Той е добър фриц.

— Дума да не става — обади се Уили. — Всички са добри фрицове, когато пукат.

— Тоя тук не пука — поправи го Томас Хъдсън. — Само умира.

— С голямо мъжество — обади се Ара.

— И ти ли стана фрицовски поклонник? — ухапа го Уили. — Сдушихте се с Питърс.

— Затваряй си устата, Уили! — скара му се Томас Хъдсън.

— Какво се ежиш? — озъби се Уили. — Ти си само изкуфял вожд на групичка запалени фрицовски поклонници!

— Ела на носа, Уили! — заповяда Томас Хъдсън. — Ара, занеси супата на кърмата, щом се стопли! Останалите са свободни да наблюдават как фрицът умира, ако искат. Но не се струпвайте наоколо му!

Антонио понечи да последва Томас Хъдсън и Уили, когато двамата тръгнаха към носа, ала Томас Хъдсън поклати глава и снажният мъжага се върна в кухнята.

Двамата се озоваха в кокпита на носа. Беше почти тъмно. Томас Хъдсън едва виждаше лицето на Уили. На тази светлина то изглеждаше по-приятно, а и той беше обърнал страната си със здравото око. Томас Хъдсън погледна Уили, после двата котвени кабела и едно дърво, което още се съзираше на брега. „Това пясъчно дъно е коварно“ — рече си Томас Хъдсън мълком и добави гласно:

— Е, Уили, доизкажи се!

— Ти — почна Уили — се самоизтезаваш до смърт, защото момчето ти е мъртво. Не знаеш ли, че момчетата на всички умират?

— Зная. Друго?

— Че оня гламав Питърс и скапаният фриц усмърдяха юта и що за кораб е нашият, щом готвачът е и помощник-капитан?

— Как готви той?

— Готви чудесно и разбира от управлението на малки съдове повече от всички ни вкупом, включително и от тебе.

— Много повече.

— Майната му. Том! Не съм се разгащил. Не съм от ония, дето се разгащват. Но съм свикнал да върша нещата другояче. Обичам кораба и обичам всички, освен оня полукалтак Питърс. Само ти престани да се самоизтезаваш!

— Не се самоизтезавам, честна дума — отговори Томас Хъдсън. — Но мисълта ми е заета само с работата.

— Ти си такъв великомъченик, че трябва да те препарират и да те разпънат на кръст — допълни Уили. — Помисли за мадамите.

— За натам сме се запътили.

— Това се вика мъжка приказка.

— Уили, дойде ли сега на себе си?

— Дойдох. Защо, поврага, да не дойда? Май тоя фриц ме разстрои. Бяха го настанили с такава грижливост, каквато ние не бихме проявили за никого. Или бихме го сторили само ако разполагахме с време. А те не са жалили времето си. Не знаят, че сме по петите им. Но трябва да са узнали, че ги преследват. Сега всички са тръгнали да ги търсят. И все пак са се погрижили за него така старателно, че не може повече.

— Има си хас! — забеляза Томас Хъдсън. — Те се бяха погрижили и за ония нещастници на острова.

— М-да — съгласи се Уили. — Не е ли това най-гадното?

Точно тогава се яви Питърс. Държеше се винаги като морски пехотинец, дори когато не беше в добра форма, и се гордееше най-много с действителната дисциплина без формалности, която цареше на борда. Спадаше към ония, на които това най изнасяше. Сега се закова, застана мирно, отдаде чест, издавайки се, че е пиян, и рапортува:

— Том! Виноват! Сър, той умря!

— Кой умря?

— Пленникът, сър.

— О’кей — каза Томас Хъдсън. — Пусни генератора и виж дали ще можеш да влезе във връзка с Гуантанамо.

„Трябва да имат някакво нареждане за нас“ — рече си Томас Хъдсън.

— Проговори ли пленникът? — запита той Питърс.

— Не, сър.

— Уили — обърна се Томас Хъдсън към Уили, — как се чувствуваш?

— Отлично.

— Вземи няколко магнезиеви светкавици и направи снимки. Една на лицето в профил, както лежи трупът на кърмата. После отмести одеялото, смъкни панталона и го снеми целия, както е проснат напреко на кърмата. Направи и по една снимка анфас на главата и на целия труп!

— Слушам! — каза Уили.

Томас Хъдсън се качи на мостика. Чу боботенето на генератора и видя внезапните блясъци на магнезиевите светкавици. „Разузнавателното управление на военноморските сили, където се обработват донесенията, няма и да повярва, че сме пленили тоя фриц — помисли си той. — Няма доказателства. Някой дори ще приеме, че е труп, който германците са изхвърлили и ние сме извлекли. Трябваше да го фотографирам по-рано. Да вървят по дяволите! Може би ще хванем другите утре.“

Качи се Ара.

— Кой ще го отнесе на брега, за да го погребем?

— Кой работи най-малко днес?

— Всички работиха усилено. Ще взема Хил и ще го погребем. Ще го заровим в пясъка над нивото на прилива.

— Ако може малко по-високо.

— Ще пратя Уили да му кажеш какво да напише на дъската. Имам една дъска от един сандък в склада.

— Прати ми Уили.

— Да го зашием ли в чувал?

— Не. Завий го само в одеялото му. Прати ми Уили!

— Какво ще заповядаш, Том? — запита Уили.

— Напиши на една дъска: „Незнаен германски моряк“ и сложи отдолу датата.

— О’кей, Том. Да помогна ли да го погребем?

— Не. Ще отидат Ара и Хил. Напиши дъската, почини си и пийни нещо.

— Веднага щом Питърс влезе във връзка с Гуантанамо, ще ти съобщя резултата. Няма ли да слезеш?

— Не. Ще отдъхна тук.

— На какво прилича това? Сякаш си на мостика на голям кораб, пълен с отговорности и фъшкии!

— Прилича горе-долу на надписването на дъската.

Когато дешифрираха радиограмата, получена от Гуантанамо, прочетоха:

„Тъкмо това вършим“ — каза си Томас Хъдсън. Легна и заспа незабавно, а Хенри го зави с леко одеяло.

9

Час преди да се зазори, той слезе и погледна барометъра. Беше паднал с четири десети. После събуди помощника си и му го показа.

Помощникът го погледна и кимна с глава.

— Видя как беснееше вятърът отвъд Кайо Романо вчера — прошепна тон. — Свива на юг.

— Приготви ми чай, моля те! — каза Томас Хъдсън.

— Имам студен чай в едно шише при леда.

Антонио отиде на кърмата, намери парцал и кофа и изми палубата. Бяха я мили вече, но повторно я изми, после изпра парцала. Отнесе бутилката студен чай на мостика и изчака да се съмне.

Преди да се развидели, помощникът вдигна кърмовата котва, сетне обра с Антонио дясната котва и тримата заедно с Хил изтеглиха лодката. Тогава помощникът изчерпи с трюмната помпа събралата се вода и провери двигателите.

Подаде глава и съобщи:

— Готов съм по всяко време.

— Защо имаше толкова много вода?

— Виновна е една уплътнителна кутия. Позатегнах я. Но предпочитам да пропуска малко, отколкото да загрява.

— Отлично. Прати ми Ара и Хенри! Тръгваме.

Те вдигнаха котвата и Томас Хъдсън се обърна към Ара.

— Покажи ми пак дървото.

Ара го показа точно над линията на плажа, който предстоеше да напуснат, и Томас Хъдсън нанесе с молив малък кръст на картата.

— Влезе ли Питърс отново във връзка с Гуантанамо?

— Не. Пак се развали станцията.

— Няма нищо. Ние сме по петите им, а другите ги дебнат отпред, освен това получихме заповед.

— Смяташ ли, че вятърът ще се обърне на юг, Том? — попита Хенри.

— Барометърът показа, че ще се обърне. Ще можем да определим по-точно, когато отново духне.

— Към четири часа беше почти напълно стихнал.

— Нападнаха ли те папатаците?

— Чак когато просветна.

— Можеше да слезеш долу и да ги напръскаш с флит233. Няма смисъл да ги мъкнем със себе си.

Беше хубав ден и поглеждайки назад към залива, където бяха пуснали котва, към плажа и гъстака на Кайо Крус, който познаваха толкова добре и двамата, Томас Хъдсън и Ара видяха високите купести облаци над сушата. Изпречи се Кайо Романо, сякаш беше материкът, и облаците се въззеха над него, като обещаваха южен вятър или безветрие с шквалове от брега.

— Какво би измислил, ако беше немец, Ара? — запита Томас Хъдсън. — Какво би измислил, ако видиш тия признаци и знаеш, че вятърът ще легне?

— Ще се опитам да навляза във вътрешността — отговори Ара. — Предполагам, че така бих постъпил.

— За да навлезеш във вътрешността, ти е нужен водач.

— Ще си осигуря водач — каза Ара.

— Откъде ще го вземеш?

— От рибарите на остров Антон или от вътрешността на Романо. Или от остров Коко. Сега там трябва да има рибари, които солят риба. Може би дори на Антон ще има шхуна с шахта за жива риба.

— Ще опитаме на Антон — рече Томас Хъдсън. — Приятно е да се събудиш сутрин и да управляваш със слънцето в гърба.

— Ако всякога управлявахме със слънцето в гърба при време като днешното, океанът би бил същински рай.

Денят напомняше истинско лято и небрежните ветрове още не бяха се развилняли в ранното утро. Денят беше изпълнен с нежни обещания, морето беше гладко и прозрачно. Виждаше се ясно дъното, докато излизаха от плитчините, а после далече навън, точно там, където трябваше да се намира, се изпъчи Минерва с вълни, плискащи се спокойно в кораловите й скали. Това беше мъртвото вълнение, остатък от два месеца непрекъснати силни пасати. То се стелеше меко и ласкаво с плавна ритмичност.

„Като че океанът шепти: сега сме приятели и няма повече да ви преследвам с гнева и яростта си — каза си Томас Хъдсън. — Защо е толкова нечестен? Реката може да бъде коварна и жестока, ласкава и дружелюбна. Потокът може да бъде съвсем нежен и можеш да му се доверяваш цял живот, стига да не му се отплатиш с неблагодарност. Ала океанът винаги ще те измами, преди да те унищожи.“

Томас Хъдсън погледна пак плавното повдигане и спускане на океанската гръд, разголваща островчетата Минерва така редовно и примамливо, сякаш се мъчеше да ги продаде като съблазнителни вилни парцели.

— Ще ми донесеш ли един сандвич? — помоли той Ара. — Говежда консерва със суров лук или шунка с яйце и суров лук. Щом закусиш, прати четирима наблюдатели и провери всички бинокли. Ще изляза извън рифа, преди да се приближим до Антон.

— Слушам, Том.

„Чудя се какво ли бих правил без Ара — замисли се Томас Хъдсън. — Отспа си великолепно — продължи тон — и не би могъл да се чувствуваш по-добре. Получихме заповед, следваме ги по петите и ги тласкаме към нашите хора. Ти изпълняваш заповедта, а виж и какво прекрасно утро имаш за преследване. Кой знае защо всичко ми се струва дяволски благоприятно?“

Навлязоха в протока, като го оглеждаха внимателно, но не съзряха нищо друго, освен спокойното утринно море с игривите вълнички и дългата зелена ивица от вътрешността на Романо, от която ги деляха безброй островчета.

— Няма да отплуват много далече при такова затишие — забеляза Хенри.

— Изобщо няма да плуват — каза Томас Хъдсън.

— На Антон ли отиваме?

— Да. Ще го претърсим основно.

— Харесва ми Антон — рече Хенри. Има хубаво място за приставане, когато е спокойно. Затова не могат да ни изненадат.

— Могат да ни въвлекат навътре — обади се Ара.

Зададе се малък водосамолет, който летеше ниско и държеше курс към яхтата. От блясъка на слънцето изглеждаше бял и миниатюрен.

— Самолет — извести Томас Хъдсън. — Предай да вдигнат големия флаг.

Самолетът наближи, забеляза кораба, завъртя се дваж над него и отлетя на изток.

— Няма да му бъде весело, ако ги открие! — подхвърли Хенри. — Ще го свалят.

— Би могъл да съобщи на Кайо Франсес къде се намират.

— Кой знае? — усъмни се Ара.

Другите двама баски не се обадиха. Стояха гърбом един до друг и оглеждаха своите участъци.

След малко баскът, на когото викаха Джордж, защото Питърс не всякога можеше да произнесе испанското му име Еухенио, предупреди:

— Самолетът, се връща на изток между външните островчета и Романо.

— Прибира се за закуска — забеляза Ара.

— Той ще докладва, че ни е видял — добави Томас Хъдсън. — Тъй че след месец може би всички ще знаят къде сме били по това време днес.

— Ако не обърка координатите на картата си! — подигра се Ара. — Кайо Паредон Гранде, Том. На приблизително двайсет градуса отляво на носа.

— Имаш добри очи — похвали го Томас Хъдсън. — Точно той е. По-добре да навляза и да потърся протока за Антон.

— Завърти наляво на деветдесет градуса и смятам, че ще го намериш.

— Ще се забия в плитчината и ще я следваме, докато налучкаме тоя проклет проток.

Наближиха линията от зелени островчета, които стърчаха над водата подобно на черен плет и постепенно разкриваха формата и зеленината си, а накрая разголваха и пясъчните си плажове. Томас Хъдсън напусна неохотно открития пролив, обещаващото море и красивото утро в дълбоката вода, за да почне деловото претърсване на вътрешните островчета. Ала разузнаването на самолета покрай брега в тази посока със слънцето отзад означаваше, че никои не е открил гемиите на изток. Може би това беше само всекидневен разузнавателен полет. Но беше логично да се приеме първото предположение. Ако изпълняваше само всекидневното си наблюдение, би огледал протока и в двете направления.

Томас Хъдсън видя как Антон, гъсто залесен, приютен остров, постепенно расте и докато се плъзгаше към брега му, затърси ориентир. Трябваше да намери най-високото дърво на билото на острова и да го намести в малката седловина на Романо. Под такъв курсов ъгъл можеше да навлезе в протока дори когато слънцето блестеше в очите и водата лъщеше като разтопено стъкло.

Днес не се нуждаеше от ориентир, ала го подири, за да се упражнява, и щом откри дървото — като си казваше, че трябва да потърси друг, по-сигурен ориентир за приближаване до бряг, където ураганите върлуват, — Томас Хъдсън се промъкна край плитчината и намести дървото точно в дъгата на седловината, после рязко зави. Озова се в протока между мергелни плитковини, голи, без всякаква растителност.

— Предай на Антонио да пусне въдицата — каза той на Ара. — Може да уловим нещо за ядене. Този пролив крие чудесен бюфет на дъното си.

Сетне се насочи право по ориентира. Обзе го изкушение да не поглежда плитчините, а да кара направо. Сети се, че ще прояви онази прекалена самоувереност, за която го бе упреквал Ара. Затова почна да се ръководи старателно от плитчината откъм десния борд и зави надясно, щом стигна до пясъчните коси. Имаше чувството, че се движи по правилните улици на квартал, където нахлуваше заедно с прилива. Първоначално той нахлуваше кафяв, после се избистряше и просветляваше. Точно преди да навлезе в залива, който считаше подходящ за обръщане и в който възнамеряваше да спусне котва, Томас Хъдсън чу как Уили се провикна: „Ри-и-ба! Ри-и-ба!“. Погледна назад и видя, че високо в слънчевата светлина се мята тарпон234. Устата му зееше, той беше грамаден, слънцето блестеше в сребристите му люспи и в дългия зелен камшик на гръбната перка. Рибата се разтърси отчаяно и цопна с плясък във водата.

— Sábalo! — възкликна Антонио с отвращение.

— Калпав sábalo! — пригласиха баските.

— Мога ли да си поиграя с тарпона, Том? — попита Хенри. — Иска ми се да го измъкна, макар да не го бива за ядене.

— Поеми го от Антонио, стига Уили да не те е преварил! Кажи на Антонио да излезе отпред на носа. Ще спуснем котвата.

Докато спускаха котвата, едрият тарпон продължи да се мята и да подскача, ала никой не му обръщаше никакво внимание, всички само се усмихваха подигравателно.

— Няма ли да спуснете още една котва? — обади се Томас Хъдсън.

Помощникът му поклати глава. Щом запънаха здраво котвата, Антонио се качи на мостика.

— Яхтата ще издържи всичко, Том — обясни той. — Какъв да е шквал. Всичко. Колкото и да се клати, няма да мръдне от мястото си.

— Кога ще се надигне шквалът?

— След два часа — отговори помощникът, поглеждайки небето.

— Спусни лодката! — заповяда Томас Хъдсън. — Дай ми и резервна туба бензин! Чака ни дяволски много път.

— Кой ще дойде с теб?

— Само Ара и Уили. Искам да се движим бързо.

10

В лодката тримата увиха с мушамите си los niños. Това бяха автомати Томпсън в калъфи от овча кожа. Калъфите беше скроил и ушил Ара, макар че не беше шивач, а Томас Хъдсън беше импрегнирал стриганата вълна със защитно масло, намирисващо леко на карбол. Автоматите с овчите им калъфи висяха като в люлки в помещението под мостика, затова баските ги бяха нарекли „бебетата“.

— Дай ни една манерка с вода — каза Томас Хъдсън на помощника си.

Когато Антонио я донесе, тежка и студена със завинтена широка капачка, Томас Хъдсън я подаде на Уили, който я намести отпред. Ара обичаше да управлява извънбордния мотор и седна на кърмата. Томас Хъдсън зае средата, а Уили се сви на носа.

Ара насочи лодката право към островчето и Томас Хъдсън наблюдаваше как облаците се трупат над сушата.

Когато достигнаха плитка вода, Томас Хъдсън видя сивкавите черупки на мидите, които се подаваха, над пясъка. Ара се наведе напред и попита:

— Плажа ли ще претърсиш, Том?

— Май ще бъде по-добре да го претърсим, докато не е заваляло.

Ара изкара лодката на брега, като наклони мотора точно при последния тласък. Течението беше подкопало, пясъка и очертало малък улей на носа и той вмъкна лодката, врязвайки я в пясъка.

— Пак сме на твърда земя — забеляза Уили. — Как се казва тоя калтак?

— Антон.

— Не е ли Антон Гранде, или Антон Чико, или Антон Ел Каброн235?

— Само Антон. Ще тръгнеш към оня нос на изток и след това ще продължиш. Ще дойдем да те приберем. Аз ще проверя набързо тоя плаж тук, а Ара ще остави лодката някъде отвъд следващия нос и ще огледа всичко отпреде си. Аз ще го взема с лодката и ще се върнем за тебе.

Уили уви бебето си в мушамата и го метна на рамо.

— Ако открия фрицове, мога ли да ги убия?

— Полковникът разреши да избием всички освен един — обясни Томас Хъдсън. — Помъчи се да запазиш един свестен.

— Ще проверя коефициентите им за интелигентност, преди да открия огън.

— Провери първо собствения си коефициент.

— Моят е дяволски нисък, иначе нямаше да бъда тук — процеди Уили и тръгна.

Закрачи презрително, като оглеждаше плажа и брега вред себе си извънредно старателно.

Томас Хъдсън обясни на Ара на испански какво да прави и отблъсна лодката. Сетне тръгна по плажа с „бебето“ под ръка, чувствувайки пясъка между босите си пръсти. Пред него лодката заобиколи носа.

Изпитваше задоволство, че е слязъл на брега, закрачи бързо-бързо, като оглеждаше все пак внимателно. Плажът беше приятен и Томас Хъдсън не се измъчваше от лоши предчувствия, каквито го бяха споходили рано сутринта в морето.

Отзарана беше мрачно — замисли се той. — Виновно беше може би затишието. Пред себе си виждаше как се трупат облаците. Ала времето още не беше почнало да се разваля. Сега в огнения пек нямаше ни папатаци, ни комари. Отпреде си Томас Хъдсън съзря висока бяла чапла, застанала в плитката вода с грациозна глава, шия и клюн. Тя не литна, когато Ара мина край нея с лодката.

„Трябва да претърсим острова старателно, макар да не очаквам, че ще намерим тук нещо — размисли се Томас Хъдсън. — Днес те нямат вятър, тъй че нищо не губим, а ще извършим престъпление, ако ги отминем. Защо не зная нещо повече за тях? — каза си той. — Аз съм виновен. Трябваше да отида да огледам направената колиба и следите. Задоволих се да разпитам Уили и Ара. Те и двамата са наистина добри. Но трябваше сам да отида.

Това се дължи на отвращението, което изпитвам при мисълта за среща с тях — продължи той. — Но това е мой дълг, аз искам да ги намеря и ще ги намеря. И все пак изпитвам странното чувство, че и те, и ние сме в килия за осъдени на смърт. Мразят ли се взаимно хора, който се намират в килия за осъдени на смърт? Не допускам, че се мразят, освен ако са ненормални.“

Точно тогава чаплата се изхвърли и отлетя по-нататък. Тя използува големите си криле като спирачка, направи, няколко тромави крачки и кацна. „Съжалявам, че я подплаших“ — каза си Томас Хъдсън.

Той провери целия плаж, издигащ се над морското равнище при прилив. Не откри други следи, освен двойните дири на костенурка. Тя беше оставила широка следа до морето и обратно, като беше изровила тинеста дупка там, където бе лежала.

„Нямам време да копая за яйца — рече си Томас Хъдсън. — Облаците почнаха да потъмняват и да напредват. — Ако немците са били насам, сигурно са щели да изровят яйцата.“

Той погледна напред, ала не съзря лодката, защото се издаваше друг заоблен нос.

Томас Хъдсън закрачи по ивицата, където пясъкът беше набит от влагата на прилива, и забеляза как раците-отшелници мъкнат черупките си и пясъчните раци пълзят по брега към водата. Отдясно в плитък ръкав се сивееше стадо кефали, чиято сянка играеше върху пясъчното дъно, когато се движеха. Той съгледа и сянката на много едра баракуда, дебнеща кефалите, сетне видя самия хищник, дълъг, блед, сив, привидно неподвижен. Продължи да върви, скоро отмина рибите и отново настигна чаплата.

„Ще се опитам да мина край нея, без да я подплаша“ — каза си той. — Ала точно когато почти се изравни с чаплата, в стадото кефали настъпи смут, от водата заизскачаха риби с големи очи, тъпи муцуни, сребристи на слънцето, но не и красиви. Томас Хъдсън се обърна да ги погледне и се помъчи да зърне баракудата, която се беше врязала в стадото. Не откри хищника, видя само дивото мятане на подплашените кефали. После стадото наново се скупчи в сива подвижна пихтия, а когато Томас Хъдсън изви глава, чаплата беше отлетяла. Той я съзря как размахва бели криле над зелената вода, пред него оставаше само жълтият пясъчен плаж и тъмното очертание на дърветата от носа. Облаците бяха почнали да почерняват зад Романо и той ускори крачката, за да заобиколи носа и да излезе при оставената от Ара лодка.

Бързият вървеж го възбуди и Томас Хъдсън си помисли, че наоколо не може да има никакви фрицове. „Не бих се възбудил, ако наблизо се спотайваха фрицове. Кой знае — продължи той. — Може би щях да се възбудя дори и да се мамех.“

В края на носа имаше ивица блестящ бял пясък и той си каза: „Иска ми се да полегна тук. Мястото е добро. — След това съгледа лодката в дъното на дългия плаж и се сепна: — Поврага, сега не му е времето. Довечера ще спя и ще се любя с гумения дюшек или с палубата. Да, бих могъл да се любя с палубата! Достатъчно отдавна сме свързани неразделно, за да се оженим. Навярно се носят вече какви ли не слухове за мене и за нея — рече си той. — Би трябвало да се оженя. А аз само се разхождам и стоя на палубата. Що за отношение! И освен това, да разливаш студен чай отгоре й! Това не е кавалерско. За какво я пазиш? За да умреш ли на нея? Сигурно тя ще оцени жеста. Разхождай се, стой и умри на нея. Отнасяй се много нежно с нея! Но ще свършиш много по-полезна работа, ако престанеш да фантазираш, ако огледаш тоя плаж и догониш Ара.“

Той закрачи по пясъка, мъчейки се да не мисли за нищо и само да наблюдава. Знаеше дълга си много добре и никога не беше се опитвал да го заобиколи. Ала днес беше слязъл на брега, когато можеше да прати другиго, който щеше да се справи не по-малко добре. За беда, когато оставаше на борда и съгледвачите се връщаха с празни ръце, той се чувствуваше виновен. Сега се взираше наляво и надясно. Но не можеше да се въздържи да не мисли.

„Кой знае на какъв огън се пече Уили — размисли се Томас Хъдсън. — А може би Ара се е натъкнал на нещо. Ако бях на мястото на фрицовете, зная дяволски добре къде бих излязъл. Там е първото добро място. Те биха могли да го отминат и да продължат направо. Или биха могли да се промъкнат между Паредон и Крус. Ала не очаквам да са се промъкнали, защото биха могли да ги видят от фара. Нощем пък никога не биха могли да проникнат там, независимо дали имат или нямат водач. Смятам, че са продължили. Може би ще ги намерим на Кожо. А можем и да ги намерим точно зад този остров. Там има друго островче, което ще трябва да претърсим. Не бива да забравям, че те се водят винаги по картата. Или те биха се водили, освен ако са отвлекли някой местен рибар. Не забелязах дим от въглищари. Както и да е, доволен съм, че ще претърсим острова, преди да е заваляло.

Харесва ми преследването — призна си той. — Ала не ми харесва завършъкът му.“

Томас Хъдсън отблъсна лодката и стъпи в нея, като изми пясъка от краката си, преди да влезе. Сложи „бебето“ в мушамата си така, че да му бъде под ръка, и запали двигателя. За разлика от Ара, той не проявяваше слабост към извънбордния мотор и не можеше да го запали, без да си спомни продухването и смученето на тръбите за горивото, късото съединение на свещите и останалите прищевки на малкия престъпник. Ара, напротив, никога не срещаше неприятности с двигателя. А когато моторът отказваше да работи, любуваше му се, както шахматист се възхищава от блестящ ход на своя противник.

Томас Хъдсън управляваше покрай брега, но Ара беше избързал напред и не се виждаше. Трябва да е наполовина път до Уили — заключи Томас Хъдсън. — Ала когато го откри, той беше спрял при залива с мангровите, където свършваше пясъкът и почваше зеленият гъстак на дърветата във водата с оголени корени, напомнящи преплетени кафяви мачтови въжета.

После забеляза, че над мангровите стърчи мачтата. Подаваше се само върхът й. Ара беше залегнал зад малка дюна така, че да има добър обзор.

Хъдсън усети по главата си тръпки, каквито човек изпитва, когато срещу него внезапно изскочи бясно препускаща кола, навлязла в обратната половина на пътя. Ара чу мотора, обърна глава и му махна.

Баскът, облечен със стара моряшка фланела, се качи в лодката, носейки на рамо с цевта напред увитото в мушамата му „бебе“. Изглеждаше доволен.

— Карай докъдето можеш в протока — каза той. — Ще отидем да приберем Уили.

— Не е ли една от гемиите?

— Да — отговори Ара. — Но съм сигурен, че е изоставена. Том, ще вали.

— Видя ли нещо?

— Нищо.

— И аз нищо.

— Приятен остров. Намерих стара пътека за кладенчето. Но не е била използувана.

— Вода има и откъм страната на Уили.

— Ето го и Уили.

Уили седеше на пясъка с изпънати крака и с „бебе“ на коленете. Томас Хъдсън насочи лодката към него. Уили ги погледна, черната му коса беше паднала на челото и беше мокра от потта, здравото му око бе синьо и зло.

— Къде се завеяхте бе, заплеси? — пресрещна ги той.

— Кога са били тук, Уили?

— Вчера, ако се съди по лайната — обясни той. — Или казано по-прилично: по изпражненията.

— Колко души са?

— Осем са дрискали изпражнения и трима са цвъкали борбонки.

— Какво друго?

— Взели са водач или лоцман, или дявол знае какъв. Водачът, когото бяха отвлекли, явно беше рибар, беше си построил колиба от палмови листа и бе солил филе от баракуда на едно скеле, за да я продаде по-късно на китаеца, който я изкупуваше за китайските бакали, продаващи сушената риба в магазините си като треска. Ако се съдеше по скелето, рибарят беше осолил и изсушил значително количество риба.

— Сега фрицовете плюскандо голямо треска — обясни Уили.

— Що за говор е това?

— Мой собствен — отвърна Уили. — Тук всеки си говори на свой език, кой на баскски, кой на друго. Имаш ли нещо против?

— Карай по-нататък!

— Тук спандо едно огненал — продължи Уили. Плюскандо прасок. Всичко домъкнандо от Кайо Клане. Мистър Фриц не харесвандо консерви или икономисвандо консерви.

— Престани с тая диария и говори направо!

— Но старо маса Хъдсън ще губаядо цял следобед поради голямо порой и бясно вятър. Може малко да се вслушандо в Уили, най-велико съгледвач на пампасите. Уили ще разказвандо посвоему.

— Престани!

— Слушай, Том. Кой намери на два пъти фрицовете?

— Какво представлява гемията?

— Гемии и двете еднакво. Пълно с изгнили дъски. Едно паднало на кърмата.

— Блъснали са я в нещо, когато са идвали насам по тъмно.

— Предполагам. Спирам с диарията. Заминали са на запад. Осем души и един водач. Може би са девет души, ако капитанът поради големите отговорности не е можел да дриска, както понякога се случва с нашия вожд, когато се изправи пред затруднения. А сега заваля. Гемията, която са изоставили, е усмърдяна и одрискана от свине, кокошки и оня другар, когото погребахме. Има още един ранен хубостник, но не изглежда да е зле, ако се съди по превръзката.

— Гнойна ли е?

— М-да. Но чиста гной. Искаш ли да прегледаш всичко или ще се довериш на думите ми?

— Доверявам се напълно на думите ти, но искам и сам да видя.

Томас Хъдсън прегледа всичко: следите, огъня, където бяха спали и готвили, превръзката, храстите, които бяха използували за клозет, дирята, която беше оставила гемията, когато я бяха извлекли на брега. Заваля силно, надигнаха се първите пристъпи на шквала.

— Облечете мушамите и приберете под тях „бебетата“ — каза Ара. — Трябва да ги догоня довечера на всяка цена.

— Ще ти помогна — обади се Уили. — Дишаме във вратовете им, Том.

— Пред себе си имат ужасно много суша, а ги придружава и човек, познаващ тия краища.

— Продължавай да си мислиш така. Какво може да знае той, което не знаем и ние?

— Сигурно куп неща.

— Да върви по дяволите! Ще се измия на кърмата със сапун, бога ми. Искам да почувствувам сладката вода и сапуна.

Сега валеше така проливно, че корабът почти не се забелязваше, когато заобиколиха носа. Шквалът напираше към океана и беше толкова силен, а дъждът толкова пороен, че да се опитват да видят яхтата, беше все едно да се опитват да видят предмет през струите на водопад. „При такъв порой цистерните на кораба ще се напълнят съвсем лесно — каза си Томас Хъдсън. — Навярно водата вече е потекла от крановете в кухнята и на носа.“

— От колко дни не беше валяло, Том? — попита Уили.

— Трябва да проверим в бордовия дневник. Вероятно над петдесет.

— Като че са почнали проклетите мусони — каза Уили. — Дайте ми една картуна, за да изтребвам водата.

— Пази калъфа на „бебето“ сух!

— Прикладът е между краката ми, а дулото под лявата ми мишница — обясни Уили. — Никога не е бил на по-хубаво място. Подай ми кратуната!

На кърмата всички се къпеха голи. Насапунисваха се, като заставаха ту на единия, ту на другия крак, обръщаха гръб на дъжда, докато се сапунисваха, сетне пак се извръщаха към него. Телата им бяха кафяви, но изглеждаха бели в странната светлина. Томас Хъдсън се сети за картината с къпещите се на Сезан, ала си каза, че би желал тази картина да бъде нарисувана от Ейкинз236. След това съобрази, че би трябвало сам да я нарисува с кораба на фона на бялата пяна от ревящия прибой, който се втурваше през сивата завеса, с черните ивици на новия шквал и проблясъците на слънцето, което превръщаше за къс миг дъжда в сребро и озаряваше къпещите се на кърмата.

Той прилепи лодката, Ара подхвърли въже и те се прибраха на яхтата.

11

Вечерта, след като дъждът спря и след като провери всички разсъхнали се отвори поради продължителната суша, видя, че има сложени под тях съдове и че местата, където не само капеше, а и течеше, са отбелязани с молив, Томас Хъдсън назначи вахтите и разпредели задълженията, обсъждайки и решавайки всичко с Антонио и Ара. Сетне, щом се навечеряха и другите седнаха да играят покер, той се качи на мостика. Взе със себе си помпа за флит, гумения дюшек и леко одеяло.

Беше решил да лежи и да не мисли за нищо. Понякога успяваше. Понякога можеше да мисли за звездите, без да се удивлява, за океана, без да се страхува, за слънчевия изгрев, без да се пита какво ли ще донесе той.

Чувствуваше се чист от главата до краката. Беше се изкъпал със сапун под дъжда, който се лееше на кърмата, и си каза, че тук само ще лежи и ще се наслаждава на чистотата си. Знаеше, че е безпредметно да мисли за жената, която беше майка на Том, нито за всичките неща, които двамата бяха вършили, и всички места, където бяха ходили, нито как се бяха разделили. Безпредметно беше да мисли и за Том. Беше се насилил да не мисли, щом беше узнал за смъртта му.

Беше безпредметно да мисли и за другите. И тях беше изгубил и беше безсмислено да мисли. Сега го занимаваха грижите за коня, който яздеше. „Затова лежи тук, чувствувай се чист от сапуна и дъжда и се помъчи да не мислиш! По едно време се справяше великолепно. Може би ще успееш да заспиш и да сънуваш весели или приятни сънища. Само лежи спокойно, наблюдавай нощта и не мисли. Ара или Хенри ще те събудят, ако Питърс хване нещо.“

Подир малко се унесе. Сънува, че е малък и се спуска на кон по стръмна клисура. Ждрелото се разшири и той излезе на пясъчна долина край бистър поток, чиято вода беше толкова прозрачна, че се виждаха камъчетата на дъното, и кларкови пъстърви се изхвърляха, за да ловят мухите, които се носеха с течението. Той седеше на коня и наблюдаваше как скача пъстървата, когато го събуди Ара.

Съобщението гласеше: „Продължавайте претърсването старателно на запад“ и завършваше с шифрован подпис.

— Благодаря — каза той. — Имали нещо друго?

— Да. Продължавай да спиш, Том.

— Сънувах прекрасен сън.

— Не ми го разказвай — рече Ара. — И може би ще се сбъдне.

Томас Хъдсън заспа наново и когато заспиваше, се усмихна, защото съзнаваше, че изпълнява заповед и продължава претърсването на запад. „Отвел съм яхтата твърде далече на запад. Не допускам, че са имали предвид този далечен запад.“

Заспа и сънува, че колибата му е изгоряла и някой е убил сърнето му, което беше пораснало и станало млад сръндак. Бяха убили и кучето му, той го намери до едно дърво и се събуди изпотен.

„Сънищата също няма да ми донесат разрешението — каза си той. — Трябва да ги посрещам спокойно, без да разчитам на упойката им. Продължавай да търсиш разрешение!

Сега си изправен пред една-единствена основна задача и редица второстепенни проблеми. Това е всичко и трябва да се примириш. Никога повече няма да сънуваш хубави сънища, тъй че би могъл и да не спиш. Затова поне почивай и използувай главата си, докато откаже да работи, а когато легнеш, очаквай да видиш ужаси. Ужасите са печалбата ти от голямата мръсна игра, която са повели. Затвори очи, обърни гръб на всичко, остави нещата да следват своя ход и в края на краищата ще се освободиш от отровата на мъчителните кошмари! Но ти сам избра този свой жребий и трябва да се примириш. Сега ти се спи. Затова заспи и си представи, че ще се събудиш изпотен! И какво от това? Съвсем нищо. А помниш ли, когато спеше нощем с онази жена и беше щастлив и никога не се събуждаше, освен когато тя те будеше, за да се любите? Спомни си това, Томас Хъдсън, и ще видиш колко ще ти олекне!

Колко ли превръзки имат за втория ранен? Ако са разполагали с време, за да вземат превръзки, имали са време да вземат и други неща. Какви неща? Какво мислиш, че имат освен онова, което ти е известно? Не смятам, че имат много неща. Навярно пистолети и няколко автомата. Може би и малко взривни вещества, които биха им свършили работа при нужда. Трябва да допусна, че имат и тежка картечница. Ала не допускам. Те не желаят да се сражават. Искат да се измъкнат и да се доберат до испански кораб. Ако бяха в състояние да се сражават, щяха да се върнат онази нощ, за да превземат Конфитес. Кой знае? Кой знае дали нещо не ги е накарало да се въздържат. Видели са нашите бензинови варели на брега и са предположили, че вечер се прибираме. Не са знаели какво представляваме. Но са съгледали варелите и са заключили, че се касае за кораб, който изразходва извънредно много гориво. Вероятно не са искали да се сражават и заради ранените. Можели са обаче да оставят гемията с ранените през нощта, да се върнат и да превземат радиостанцията, ако са възнамерявали да се измъкнат с другата подводница. Какво ли е станало с нея? И тя ми се вижда много загадъчна.

Помисли за нещо весело. Помисли как утре ще застанеш на кормилото със слънцето в гърба. И помни, че ги води местен човек и че са се запасили със солена риба, затова ще се наложи да си послужиш с главата!“

Той заспа и спа отлично до два часа, преди да се съмне, когато го събудиха папатаците. Мисълта за предстоящите изпитания го облекчи и той заспа, без да сънува.

12

Тръгнаха преди изгрев и Томас Хъдсън вкара яхтата в протока, напомнящ канал със сивите си брегове от двете страни. Когато слънцето се показа, беше излязъл от прореза между плитчините. Насочи се на север към синята вода отвъд опасните каменисти издатини на външния риф. Пътят щеше да отнеме повече време, отколкото ако биха минали отвътре, но беше много по-безопасен.

Когато слънцето изгря, не духаше вятър, а вълните нямаха сила дори да се разбият в скалите. Денят щеше да бъде зноен и душен — отгатна Томас Хъдсън. — А следобед щяха да заплющят шквалове.

Дойде помощникът му и огледа кръгозора. После проучи старателно сушата чак до високата грозна кула на фара.

— Щяхме да минем лесно и откъм вътрешната страна.

— Зная — отговори Томас Хъдсън. — Но сметнах, че така ще бъде по-добре.

— Още един ден като вчерашния. Но по-жарък.

— Не могат да напреднат много.

— Никак не могат да напреднат. Укрили са се някъде. Ще питаш във фара дали са минали през пролива между Паредон и Коко, нали?

— Да.

— Аз ще отида. Познавам пазача. Можеш да спреш при малкото островче срещу носа. Няма да се бавя — каза Антонио.

— Няма дори да пускам котва.

— Имаш достатъчно мъже с яки гърбини, за да оберат котвата.

— Прати ми Ара и Уили, ако са закусили. Нищо няма да се покаже толкова наблизо до фара, а и срещу слънцето не се вижда абсолютно нищо. Прати ми все пак Джордж и Хенри също. Длъжни сме да вършим всичко, както трябва.

— Помни, че скалите се издигат тук вдясно от синята вода, Том.

— Помня и дори ги виждам.

— Студен чай ли ще пиеш?

— Студен. И един сандвич. Прати ми първо хората.

— Ще ги пратя. И чай ще пратя. И ще приготвя каквото е нужно, за да излезем на брега.

— Брой си думите!

— Тъкмо затова отивам аз.

— Пусни две въдици! Ще изглежда по-невинно приближаването ни до фара.

— Ще пусна — обеща помощникът. — Можем и да хванем нещо, за да го дадем на пазачите.

Качиха се четиримата и заеха обичайните си места, а Хенри запита:

— Видя ли нещо, Том?

— Една костенурка и една чайка, кръжаща отгоре й. Очаквах, че ще кацне на гърба й. Ама не кацна.

— Mi capitán237 — обади се Джордж, който беше баск като Ара, но по-висок от него, а беше и добър спортист и отличен рибар, въпреки че по сила отстъпваше в много отношения на Ара.

— Mi señor obispo238 — подигра се Томас Хъдсън.

— О’кей, Том — поправи се Джордж. — Ако открия някоя преголяма подводница, да ти обадя ли?

— Ако е като оная, дето видя по-рано, по-добре да си траеш.

— Още я сънувам нощем — отвърна Джордж.

— Не ми говори за нея! — вметна Уили. — Тъкмо съм се наял.

— Когато се измъкнахме, усещах как mis cojones239 се издигат като асансьор — каза Ара. Ти как се почувствува тогава, Том?

— Глътнах си езика.

— Видях я как излиза на повърхността — обясни Ара. — А след това чух как Хенри възкликна: „Че това е самолетоносач, Том!“

— На самолетоносач приличаше — защити се Хенри. — Не мога да си кривя душата. И сега ще го повторя.

— Съсипа ми живота — намеси се Уили. — Още не мога да дойда на себе си. За десет цента, дето се вика, бих се отказал от морето.

— На ти тогава двайсет цента — подразни го Хенри. — Върви на Паредон Гранде. Може да ти ги развалят!

— Не искам да ми развалят. Искам да ме преместят.

— Нима?! — зачуди се Хенри. Помежду двамата бяха изникнали сръдни по време на двата последни престоя в Хавана.

— Слушай, луксозния! — озъби се Уили. — Ние не се сражаваме с подводници, иначе нямаше да се качиш на мостика, без да си сръбнал едно питие за кураж. Преследваме само фрицове, за да ги пречукаме на една полуоткрита, гемия. С такава задача, дори и ти би могъл да се справиш.

— Вземи за всеки случай двайсетте цента! — настоя Хенри. — Все ще ти потрябват някой ден.

— За да ги завра в…

— Престанете, вие двамата! Престанете! — скара им се Томас Хъдсън.

Изгледа ги.

— Съжалявам, Том — каза Хенри.

— Не съжалявам — натърти Уили. — А се извинявам.

— Погледни, Том! — рече Ара. — Почти напряко на брега.

— Това е скалата, която се показва на повърхността при отлив — обясни Томас Хъдсън. — На картата е посочена по на изток.

— Не скалата, а по-нататък на около половин миля.

— Някой лови лангусти или прибира винтери.

— Няма ли да бъде добре да го запитаме?

— Той е от фара и Антонио ще поговори с тях във фара.

— Ри-иба! Ри-иба! — извика Антонио и Хенри замоли: — Мога ли да я извадя аз, Том?

— Разбира се. Прати тук Хил.

Хенри слезе и подир малко рибата подскочи. Оказа се, че е баракуда. Малко по-късно Томас Хъдсън чу как Антонио, ръмжейки, я блъсна с канджата, а след това чу глухите удари на дръжката по главата й. Той почака, за да чуе плясък, когато рибата бъде хвърлена обратно, и погледна зад кърмата, за да види колко е голяма. Но не чу нищо и се сети, че баракудата се яде в тази част на побрежието и че Антонио я е запазил, за да я отнесе във фара. Точно тогава се разнесе двойният вик „Ри-иба!“. Този път нямаше мятане и въжето се развиваше. Той сви още повече към синята вода и намаля скоростта на двата двигателя. Сетне, тъй като шнурът продължи да се развива, спря единия мотор и направи половин кръг към рибата.

— Акантоцибиум — съобщи помощникът му. — Едър.

Хенри измъкна рибата, всички надникнаха над кърмата и видяха дългото, странно заострено тяло на ивици, които се открояваха ясно в синевата на дълбоката вода. Когато можеше да бъде почти достигната с канджата, тя изведнъж изви глава, стрелна се бързо надолу и се изгуби в бистрата вода за много по-малко време, отколкото се изисква, за да може човек да щракне с пръсти.

— Те всякога постъпват така — обясни Ара. — Забиват се като куршум.

Хенри обаче я издърпа скоро и другите наблюдаваха как рибата бе закачена с канджата и изтеглена на кърмата. Тя се тресеше диво, ивиците й бяха яркосини, режещите като бръсначи челюсти се отваряха и затваряха със спазмодична безполезност. Антонио я тръшна на кърмата и опашката й зашиба палубата.

— Que peto mas hermoso240! — възхити се Ара.

— Прекрасен акантоцибиум — съгласи се Томас Хъдсън. — Но ако продължим, ще се застоим тук цяла сутрин. Остави да се влачат въдиците, но прибери водачите! — нареди той на помощника си.

Томас Хъдсън се насочи към фара, кацнал на високия скалист нос, и се опита да навакса изгубеното време, без да престава да дава вид, че ловят риба. От триенето на шнура във водата прътите се огъваха.

Качи се Хенри и каза:

— Беше прекрасна риба, нали? Бих предпочел да бях я хванал с лека въдица. Нали главата има необикновена форма?

— Колко може да тежи? — полюбопитствува Уили.

— Антонио смята, че ще тежи до шейсет фунта, Уили. Извинявай, че нямах време да те извикам. Всъщност трябваше ти да я извадиш.

— Няма значение — отговори Уили. — Ти я измъкна по-бързо, отколкото бих я изтеглил аз. Сега никак не ни е до маене. Иначе готов съм да се обзаложа, че тук бихме наловили купища едра риба.

— Ще се върнем някой ден след войната.

— Как не! — рече Уили. — След войната ще отида в Холивуд, за да стана консултант по въпроса, как да се превърнеш в кански задник в морето.

— Ще бъдеш много добър.

— И още как! Повече от година се подготвям за бъдещата си професия.

— Що за дяволски мрачно настроение имаш днес, Уили? — намеси се Томас Хъдсън.

— Не зная. Станах с дирника напред.

— Добре. Слез в кухнята и виж дали шишето с чай се е изстудило и го донеси. Антонио корми рибата. Затова ми приготви един сандвич, ако обичаш.

— На драго сърце. Какъв сандвич искаш?

— С фъстъчено масло241 и кромид лук, ако има достатъчно лук.

— С фъстъчено масло и кромид лук. Слушам, сър.

— И се постарай да се освободиш от дяволското си настроение.

— Ще се постарая, сър.

Когато Уили се отдалечи, Томас Хъдсън каза:

— Бъди по-търпелив с него, Хенри. Нужна ми е тая луда глава, справя се великолепно с работата си. Само дето го е налегнало мрачното настроение.

— Ще се помъча да търпя. Но е с тежък нрав.

— Опитай малко по-настойчиво. Ти го засегна с двайсетте цента.

Томас Хъдсън погледна гладкото море пред себе си и привидно невинното мъртвило на рифа откъм левия нос. Обичаше да се промъква близо до опасни рифове, когато светлината идваше отзад. Така си отмъщаваше за случаите, когато трябваше да управлява срещу слънцето, а и за някои други неща.

— Извинявай, Том — каза Хенри. — Ще внимавам какво говоря и какво мисля.

Уили се върна с току-що опразнена бутилка от ром, където беше налял чая и която беше увил с книжна салфетка, закрепена с две ластичета.

— Студена е, капитане — рече той. — И я изолирах.

Той подаде на Томас Хъдсън сандвич, завит в къс книжна салфетка, и добави:

— Едно от най-висшите постижения на сандвичовото изкуство. Специалитет „Връх Еверест“. Само за командири!

В затишието, дори на мостика, Томас Хъдсън подуши дъха му.

— Не смяташ ли, че прекалено си подранил, Уили?

— Не, сър.

Томас Хъдсън го погледна замислено.

— Какво каза, Уили?

— Не, сър. Не чу ли, сър?

— О’кей — отвърна Томас Хъдсън. — Чух го два пъти. А сега слушай това само веднъж. Ще слезеш да почистиш кухнята образцово, после ще отидеш на носа, така, че да те виждам, и ще застанеш до котвата!

— Слушам, сър — отговори Уили. — Не ми е добре, сър.

— Ще те добросам аз тебе, морски адвокатино! Щом не ти е добре, ще те накарам да ти прилошее!

— Тъй вярно, сър — повтори Уили. — Не ми е добре. Искам да ме прегледа корабният лекар.

— Ще го намериш на носа. Почукай на вратата му и провери дали е там, когато минаваш край него.

— Точно това имах предвид, сър.

— Какво имаше предвид?

— Нищо, сър.

— Препил е — забеляза Хенри.

— Не, не е препил — възрази Томас Хъдсън. — Пийнал е. Но го избива на лудост.

— От доста време е съвсем особен — забеляза Ара. — Но той е бил винаги особен. Никой от нас не е страдал колкото него. Аз изобщо не съм страдал.

— Том също е страдал — обади се Хенри. — А пие студен чай.

— Я да не дрънкаме за тегла и патила — предложи Томас Хъдсън. — Никога не съм страдал и студеният чай ми се услажда.

— По-рано никога не тя се е услаждал.

— Непрекъснато учим нещо ново, Хенри.

Той наближаваше фара, зърна скалата, отвъд която трябваше да мине, и си каза, че разговорът е безсмислен.

— Върви при Уили, Ара, и виж какво прави. Позавъртя се край него. Хенри, прибери въдиците! Джордж, слез и помогни на Антонио да спусне лодката. Придружи го, ако иска!

Когато остана сам на мостика, усети миризмата на птичи тор от скалата. Той заобиколи носа и пусна котва в два разтега вода. Дъното беше чисто, течението — много силно. Томас Хъдсън погледна белосаната къща и високия старомоден фар, после хвърли поглед отвъд канарата към зелените островчета, обрасли с мангрови, и зад тях — към ниския скалист гол нос на Кайо Романо. Отивайки и връщайки се, те бяха живели наистина дълго време с гледката на този дълъг, необикновен прокълнат остров. Той познаваше великолепно част от него и толкова пъти се беше ориентирал по отличителните му очертания при добра и лоша видимост, че винаги се вълнуваше, когато го съзираше или му обръщаше гръб. Сега в дъното се открояваше най-голата и най-безплодната му издаденост, напомняща прегоряла пустиня.

На този голям остров се срещаха подивели коне, говеда и свине. Томас Хъдсън се замисли за хората, които бяха хранили илюзията, че ще успеят да го колонизират. На Кайо Романо имаше хълмища с тучна трева, красиви долини, чудесни гори. Затова французите се бяха опитали да го заселят и бяха основали селище, наречено Версай.

Сега всички паянтови постройки, освен една голяма къща, бяха напуснати. Веднъж, когато Томас Хъдсън бе отишъл там за вода, кучетата от колибите се бяха смесили със свинете и се бяха заровили в калта. И кучета, и свине бяха посивели от гъстото гъмжило на комарите, които ги покриваха. Островът беше приказен, когато духаше денонощно източният вятър. Човек можеше да върви с пушка два дни непрекъснато сред красоти, толкова девствени, колкото и по времето на Колумб. Ала щом вятърът спреше, от блатата връхлитаха облаци комари. „Думата «облаци» — каза си Томас Хъдсън — не е метафора. Те идват наистина на облаци и са в състояние да изпохапят човека до смърт. Хората, които преследваме, не са спрели на Кайо Романо. Изключено е при това безветрие! Трябва да са продължили нагоре по крайбрежието.“

— Ара! — извика той.

— Какво има, Том? — обади се Ара.

Той се качваше на мостика всякога със замах, като се прехвърляше с лекотата на акробат и тежестта на стомана едновременно.

— Как е положението?

— Уили не е на себе си, Том. Прибрах го от припека, приготвих му питие и го накарах да си легне. Сега кротува, но гледа втренчено.

— Навярно болната му глава е пострадала от слънцето.

— Навярно. А може и да е друго.

— Какво има друго?

— Хил и Питърс спят. Хил държа миналата нощ Питърс буден. Хенри също спи, а Джордж отиде с Антонио.

— Време е да се върнат.

— Да.

— Не биваше да излагаме Уили на слънцето. Сглупих, като го пратих на носа. Извърших го заради дисциплината, без да размисля.

— Разглобих и почистих големите пукала. Проверих запалките на гранатите, да не би да са се повредили от вчерашната влага и порой. Нощес, щом свършихме покера, разглобихме, почистихме и смазахме всичко.

— Сега заради влагата трябва да ги проверяваме всеки ден, независимо дали сме стреляли или не.

— Зная — отговори Ара. — Трябва да свалим Уили. Но тук не можем.

— На Кайо Франсес?

— Евентуално. Най-добре ще бъде да го оставим в Хавана и да поискаме да го експедират. Ще се разбъбри, Том.

Томас Хъдсън се сети за нещо и се начумери.

— Не трябваше изобщо да го вземаме, след като лекарите са го освободили от служба заради раните в главата — забеляза Ара.

— Прав си. Но го взехме. Колко много проклети грешки допуснахме!

— Не са чак толкова много — отвърна Ара. — Сега мога ли да сляза, за да си довърша работата.

— Слез — разреши Томас Хъдсън. — Благодаря ти много.

— A sus ordenes242 — каза Ара.

— Адски ми се иска да бяха по-добри заповеди — каза Томас Хъдсън.

Антонио я Джордж пристигаха с лодката. Антонио се качи на мостика незабавно, като остави Джордж и Хенри да приберат двигателя и лодката.

— Е? — запита Томас Хъдсън.

— Трябва да са минали през нощта с последния бриз — докладва Антонио. — Щели са да ги видят от фара, ако са били навлезли в протока. Старецът с лодката и винтерите не е виждал никаква гемия за костенурки. Той им разказвал всичко, и е щял да помене за нея — обясни ми пазачът на фара. — Смяташ ли, че трябва да се върнем при стареца, за да го разпитаме?

— Не. Смятам, че са се спуснали до Пуерто Коко или до Гилермо.

— Горе-долу дотам ще са стигнали, преди да е легнал вятърът.

— Сигурен ли си, че не са могли да преминат протока през нощта?

— И най-добрият лоцман на света не би могъл да ги прекара.

— Тогава ще ги намерим откъм подветрената страна на Коко или долу край Гилермо. Да вдигнем котвата и да вървим.

Крайбрежието беше много опасно и Томас Хъдсън държеше външен курс, като следваше ръба на кривата, сочеща сто разтега дълбочина. Навътре към сушата се виждаше нисък скалист бряг, рифове, големи петна от пясъчни коси, които се оголваха при отлив. Четирима души дежуряха, Хил стоеше отляво на кормилото. Томас Хъдсън погледна към брега, съзря началото на зелените мангрови и си каза, че тук ще е ад при това безветрие. Облаците се бяха скупчили и той заключи, че шкваловете ще се разбеснеят по-рано. „Има три места отвъд Пуерто Коко, които ще трябва да претърся — замисли се Томас Хъдсън. — Ще бъде най-добре да свия малко по-нагоре и да навляза.“

— Хенри заповяда той, — ще държиш ли курс 285? Искам да сляза при Уили. Ако видиш нещо, кукуригай. Хил, не е нужно да наблюдаваш брега. Премини на десния борд. Тук навсякъде е много плитко, за да бъдат насам.

— Иска ми се да наблюдавам брега — обясни Хил. — Стига да нямаш нищо против. Том. Тук е оня мръсен проток, който извежда кажи-речи право на плажа, и водачът им може да ги е прекарал и отвел в мангровите.

— Добре — съгласи се Томас Хъдсън. — Ще пратя Антонио.

— Бих могъл да видя мачтата на гемията в мангровите с тоя силен бинокъл.

— Много се съмнявам. Но щом искаш.

— Моля те, Том. Стига да нямаш нищо против.

— Съгласих се вече.

— Извинявай, Том. Но смятах, че един водач е в състояние да прокара гемията. И ние се промъкнахме веднъж.

— И се намерихме в чудо, докато се измъкнем!

— Зная. Но представи си, че вятърът е стихнал и те са били принудени да се укрият бързо-бързо. Не бива да ги отминаваме.

— Правилно. Но сме много отдалечени, за да можеш да видиш мачтата. Освен това, те навярно са нарязали мангрови, за да я закрият.

— Така е — призна Хил с испанско твърдоглавие. — Но имам много силни очи, тоя бинокъл увеличава дванайсет пъти и, морето е спокойно, затова виждам добре и…

— Казах, че съм съгласен.

— Зная. Но исках да ти обясня.

— Обясни ми вече — каза Томас Хъдсън. — А ако откриеш мачта, можеш да ми я забиеш в дирника, гарнирана с фъстъци!

Хил се позасегна от забележката, но я намери за смешна, особено му хареса добавката за фъстъците и той заоглежда мангровите, докато силният бинокъл едва не измъкна очите му от орбитите.

Долу Томас Хъдсън поведе разговор с Уили, като наблюдаваше морето и сушата. Винаги му правеше впечатление, че отдолу се вижда несравнимо по-малко, отколкото отгоре, и докато всичко беше наред, считаше, че е глупаво да стои другаде, освен на мостика. Непрекъснато се стремеше да поддържа приятелски отношения с останалите и да избягва идиотщината на формалните проверки. Отстъпваше все повече и повече права на Антонио, който го превъзхождаше значително като моряк, и на Ара, който го превъзхождаше значително като човек. „И двамата са по-добри от мене — казваше си той, — и все пак аз трябва да командувам, ползувайки познанията, дарбите и характерите им.“

— Уили — започна Томас Хъдсън, — как се чувствуваш?

— Извинявай, че се държах глупашки. Но нещо ми е лошо, Том.

— Знаеш правилника за пиенето — рече Томас Хъдсън. — Нямаме изобщо правилник. Не са ми притрябвали идиотщините на дисциплинарните устави!

— Зная — съгласи се Уили. — Знаеш, че не съм пияница.

— Ние изобщо не приемаме пияници.

— Освен Питърс.

Не ние го приехме. Наложиха ни го. Но и той си има своите грижи.

— Неговата грижа е света Ангостура — забеляза Уили. — А неговите дяволски грижи се превърнаха в наши грижи.

— Ще го махнем — обеща Томас Хъдсън. — Има ли нещо друго, което да те измъчва.

— Тежи ми всичко.

— Как?

— Ето, аз съм полулуд и ти си полулуд, а останалите са или полусветци, или полуюнаци.

— Не е зле да бъдеш полусветец или полуюнак.

— Не е. Чудесно е. Но съм свикнал с по-обикновени неща.

— Уили, наистина ли няма друго, което да те измъчва? Слънцето вреди на главата ти, а съм сигурен, че и пиенето не й помага.

— И аз съм сигурен — призна Уили. — Мъча се да крепя на краката си, Том. Но случвало ли ти се е да полудееш истински?

— Не. Не ми се е случвало.

— Мъчително нещо е — обясни Уили. — Колкото малко и да трае, пак трае прекалено много. Но ще престана да пия.

— Не, пий, но пий с мярка, както винаги си пил.

— Пропих, за да се боря с лудостта.

— Всякога се намират поводи за пиене.

— Безспорно. Но това не беше мента. Смяташ ли, че те лъжа, Том?

— Ние всички лъжем. Но не смятам, че лъжеш нарочно.

— Върви на мостика — каза Уили. — Виждам, че дебнеш водата непрестанно, сякаш е жена, която иска да ти избяга. Няма да пия друго освен морска вода, може би, и ще помогна на Ара да разглоби и да сглоби оръжието.

— Недей да пиеш, Уили.

— Щом ти обещах, че няма да пия, ще удържа обещанието.

— Зная.

— Слушай, Том. Мога ли да те попитам нещо?

— Питай каквото искаш.

— Ами ти как се чувствуваш?

— Май твърде зле.

— Можеш ли да спиш?

— Не много.

— Нощес спа ли?

— Спах.

— Това е от разходката по брега — обясни Уили. — Върви на мостика и ме забрави. А ние с Ара ще си гледаме нашата работа.

13

Те претърсиха плажа на Пуерто Коко за следи и огледаха мангровите с лодката. Откриха няколко наистина добри места, където би могла да се укрие гемия, ала не намериха нищо. Шкваловете заплющяха рано-рано, придружаваше ги пороен дъжд, от който морето сякаш закипя с едри бели мехури.

Томас Хъдсън обходи брега и навлезе навътре зад лагуната. Намери мястото, където идваха фламингите при прилив, и видя ята дървесни ибиси, cocos, на които островът дължеше името си, както и двойка розови чапли, които ровеха мергела в края на лагуната. Яркият розов цвят на сивия мергелен фон подчертаваше красотата им, движенията им бяха изящни, бързи, устремени напред, ала чаплите имаха ужасното, подчинено на ненаситния глад безличие на някои блатни птици. Не можеше да ги наблюдава дълго, защото искаше да провери дали немците не са скрили гемията в мангровите, и възлезе на височината, за да се спаси от комарите.

Не намери нищо друго, освен една стара въглищарница и след като се надигна първият шквал, избърза към плажа, където Ара го прибра в лодката.

Ара обичаше да кара извънбордния мотор в дъжд и силен вятър. Той докладва на Томас Хъдсън, че никой от търсачите не е намерил нищо. Всички се бяха прибрали на яхтата, освен Уили, който беше взел най-далечния участък на плажа отвъд мангровите.

— Ами ти? — запита Ара.

— Нищо не открих.

— Тоя дъжд ще поразхлади Уили. Ще отида да го доведа, щом те откарам до кораба. Къде смяташ, че са, Том?

— На остров Гилермо. Там трябва да са.

— И аз така смятам. А и Уили смята същото.

— Как е той?

— Опитва се да се владее, Том. Знаеш го какъв е.

— Да, зная го — потвърди Томас Хъдсън. Пристанаха до яхтата и той се качи на борда. Погледна как Ара завъртя лодката и се отдалечи в белия шквал. После поиска да му подадат пешкир и се избърса на кърмата:

Хенри попита:

— Ще пиеш ли нещо, Том? Съвсем си мокър.

— Да, ще пия.

— Искаш ли чист ром?

— Умна работа — отговори Томас Хъдсън.

Той слезе, за да облече анцуг и къси панталони, и видя, че всички са развеселени.

— Всички се почерпихме с чист ром — обясни Хенри, поднасяйки му налята до половина чаша. — Щом човек се изтрие бързо, няма да се простуди. Нали?

— Здравей, Том — обади се Питърс. — И ти ли се присъедини към нашата дружинка от пиячи на наздравици?

— Ти кога се събуди? — полюбопитствува Томас Хъдсън.

— Когато чух шум от стичаща се вода.

— Ще направя шум от стичаща се вода някоя нощ, за да видя дали ще се събудиш.

— Не се безпокой, Том. Уили върши това — всяка нощ.

Томас Хъдсън намисли да не изпива рома, но после, като видя, че всички са се почерпили, развеселили са се и са доволни при това невесело преследване, каза си, че ще прояви високомерие и нетактичност, ако не пие. А и на него му се пиеше.

— Раздели това с мене — предложи той на Питърс. — Ти си единственият калпазанин, когото съм виждал да спи със слушалки на ушите по-добре, отколкото без слушалки.

— Няма смисъл да го делим — възрази Питърс, отстъпвайки от формалната дисциплина. — Ни на тебе, ни на мене ще стигне.

— Налей си тогава отделно — рече Томас Хъдсън. — Обичам това дяволско питие не по-малко от тебе.

Другите ги наблюдаваха и Томас Хъдсън забеляза как челюстните мускули на Хенри се разиграха.

— Изпий го! — настоя Томас Хъдсън. — И погрижи се до вечерта тайнствените ти машинарии да работят колкото се може по-добре. За твое здраве и за здравето на останалите!

— За всички ни! — каза Питърс. — Кой работи най-много на тоя кораб?

— Ара — отговори Томас Хъдсън и отпи първата глътка, като ги оглеждаше. — И всички други дяволи на борда.

— За твое здраве, Том! — продължи Питърс.

— И за твое! — отговори Томас Хъдсън и усети как думите замират и се сковават в устата му. — За царя на слушалките — добави той, за да си възвърне настроението, и добави: — За всички пробуждащи шумове! — Сега думите му прозвучаха далече по-непринудено, отколкото в началото.

— За здравето на моя командир! — каза Питърс, опъвайки тетивата прекалено силно.

— Свободен си да произвеждаш когото искаш — забеляза Томас Хъдсън. — Нямаме устав за званията. Но ще се погрижа. Повтори каквото каза!

— За твое здраве, Том!

— Благодаря — отвърна Томас Хъдсън. — Но ще бъда жалък мухльо, ако пия наздравица за тебе, докато всичките ти радиостанции и ти самият не заработите.

Питърс го погледна и на лицето му се изписа дисциплината, а тялото, което беше в лоша форма, зае стоежа на човек, който е служил три срока в името на нещо, в което е вярвал, и което е напуснал заради нещо друго, както беше постъпил и Уили, затова отговори машинално и чистосърдечно:

— Слушам, сър.

— Пия за твое здраве — каза Томас Хъдсън. — И стегни всичките си дяволски чудесии.

— Слушам, Том — повтори Питърс, без да хитрува и без да се преструва.

„М-да, мисля, че това е предостатъчно — рече си Томас Хъдсън. — По-добре да прекъсна засега и да отида на кърмата да дочакам другото си главоболие чедо. Не мога да изпитам към Питърс чувствата, които хранят всички останали към него. Мисля, че познавам не по-зле от тях недостатъците му. Ала в него има и нещо своеобразно. Прилича на лъжа, пресилена дотолкова, че се доближава до истината. Вярно е, че не е дорасъл за апаратурата, която ни е предоставена. Но може би е дорасъл за много по-благородни дела.

Уили е същият — размисли се той. — Единият не пада по-долу от другия. Би трябвало да се приберат вече.“

Той видя как лодката се промъкна в дъжда и пори бялата клокочеща вода, която се къдреше и кипеше под ударите на плющящия вятър. Двамата бяха мокри до кости, когато се качиха на палубата. Не бяха облекли мушамите си, а бяха завили с тях „бебетата“.

— Здравей, Том — обади се Уили. — Нищо друго, освен по един мокър задник и по един празен тумбак.

— Поеми „бебетата“ — каза Ара, подавайки увитите автомати.

— Нищо ли?

— Нищо, умножено по десет — отговори Уили.

Той стоеше на кърмата и от него се стичаше вода. Томас Хъдсън извика на Хил да донесе две кърпи.

Ара издърпа лодката за въжето на носа и се покатери на борда.

— Нищо, нищо на квадрат и нищо на куб — обясни той. — Том, ще ни се признае ли извънреден труд за дъжда?

— Трябва да почистим оръжието веднага — забеляза Уили.

— Най-напред да се изсушим — възрази Ара. — Съвсем съм мокър. Първоначално от суша ни прималяваше, а сега чак кожата на дирника ми е настръхнала.

— Том — рече Уили, — знаеш ли, че тия мръсници могат да плуват при тия шквалове, ако рифоват и ако им стиска задникът?

— И на мене ми мина също през ума.

— Мисля, че се излежават сутрин, докато цари затишие, а после препускат със следобедните шквалове.

— Къде ги слагаш?

— Не ги слагам отвъд Гилермо. Но пък може и да са го отминали.

— Ще потеглим призори я ще ги настигнем на Гилермо още утре.

— Може да ги намерим, а може и да са заминали.

— Не ще и дума.

— Защо, дявол да го вземе, нямаме радар?

— За какво ти е радар точно сега? Какво ще видиш на екрана, Уили?

— Ще спра да меля дивотии — упрекна се Уили. — Прощавай, Том. Но да се преследва с УВЧ нещо, което няма радио…?

— Зная — съгласи се Томас Хъдсън. — Но съгласен ли си да преследваме още по-усърдно, отколкото досега?

— Съгласен съм. Доволен ли си?

— Доволен съм.

— Иска ми се да хвана гадовете и да ги избия до един!

— Каква полза?

— Спомняш ли си как бяха избили островитяните.

— Не ми напомняй тая кървава гадост, Уили. Твърде отдавна участвуваш във войната, за да се увличаш.

— О’кей. Тогава искам чисто и просто да ги убия. Върви ли така?

— Така по върви, отколкото приказките за избиване. Но на мене ми трябват пленници от подводници, действуващи в тия води, които са в състояние да проговорят.

— Последният, когото плени, не говори много.

— Така е. Но и ти не би говорил, ако беше на път да хвърлиш топа като него.

— О’кей — съгласи се Уили. — Мога ли да смръкна една глътка от законната дажба?

— Разбира се. Сложи си сухи панталони и риза и не се заяждай.

— С никого ли?

— Карай да върви! — каза Томас Хъдсън.

— Хич не ми пука! — отвърна Уили и се захили.

— Така ми харесваш! — насърчи го Томас Хъдсън. — Карай все така!

14

Нощта беше наситена със светкавици и гръмотевици, валя до около три часа сутринта. Питърс не успя да хване нищо. Всички спяха в горещото душно помещение, докато нахлуха папатаците и ги изпосъбудиха един по един. Томас Хъдсън напръска флит с помпата, разнесоха се кашлици, но неспокойните движения и плясканията с ръце понамаляха.

Той събуди Питърс, като го напръска целия с флит. Радистът разтърси глава със слушалките на уши и каза тихо:

— Непрекъснато се мъча да уловя нещо, Том. Ама не се хваща нищо.

Томас Хъдсън освети с джобното фенерче барометъра и видя, че се качва. „Ще духне бриз — заключи той. — Хм, немците не могат да се оплачат, че пак не им е потръгнало. Трябва да взема и това предвид.“

Върна се на кърмата, след като напръска кабината изобилно с флит, без да събужда спящите.

Седна на кърмата и задебна в ясната нощ, пръскайки се от време на време с флит. Нямаха достатъчно мехлем против насекоми, но имаха предостатъчно флит. Когато попаднеше на изпотената кожа, течността предизвикваше възпаление, ала беше за предпочитане пред папатаците, които се различаваха от комарите по това, че не се чуваха и човек усещаше сърбеж веднага, щом го ухапеха, а ухапаното място се подуваше като малко грахово зърно. Някъде по крайбрежието и из островите се срещаха и по-отровни папатаци. Поне ухапването им беше свързано с по-неприятни последици. „Но — предположи Томас Хъдсън — не е изключено това да зависи от състоянието на кожата и от факта, до каква степен тя е обгоряла и загрубяла. Чудя се как издържат туземците. Трябва да са жилави хора, за да живеят на този бряг и на Бахамските острови, когато не духат пасатите!“

Томас Хъдсън седеше на кърмата, превърнат в зрение и слух. Високо в небето летяха два самолета и той се вслуша в грохота на двигателите, докато тътенът заглъхна.

„Тежки бомбардировачи, отиващи в Камагуей на път за Африка или минаващи направо за някъде и нямащи нищо общо с нас. Блазе им — замисли се той; — тях не ги измъчват поне папатаци. Те и мене не измъчват. Да вървят по дяволите! По дяволите, нито те са жертва на папатаците, нито аз! Иска ми се все пак да се развидели малко, за да се измъкна оттук. Претърсихме целия остров чак до носа благодарение на Уили. Ще мина през малкия проток точно покрай ръба на плитчината. Има само едно лошо място и при утринната светлина ще мога да го видя отлично, дори морето да е спокойно. А след това ще излезем при Гилермо.“

Тръгнаха веднага, щом се раздени. Хил, който имаше най-силни очи, наблюдаваше зеления бряг с бинокъла, увеличаващ дванадесет пъти. Движеха се достатъчно близо до брега, за да може Хил да види отрязаните клони на мангровите. Томас Хъдсън управляваше. Хенри оглеждаше морето. Уили стоеше с гръб към Хил.

— Положително вече са минали оттук! — подхвърли Уили.

— Трябва все пак да проверим — рече Ара, който стоеше гърбом към Хенри.

— Разбира се — съгласи се Уили. — Аз само отбелязвам факта.

— Къде е утринният патрул с оня проклет меласов кораб от Кайо Франсес?

— Те не патрулират в неделни дни, нали? — попита Уили. — Днес трябва да е неделя.

— Ще се надигне бриз — обади се Ара. — Погледнете цирусите.

— От едно се страхувам — каза Томас Хъдсън, — да не би да са минали през протока Гилермо.

— Ще видим.

— Я да пратим всичко в ада и да навлезем — предложи Уили. — Почват вече да се разиграват нервите ми!

— И аз имам същото впечатление сегиз-тогиз! — подметна Хенри.

Уили го погледна и плю през борда.

— Благодаря ти, Хенри — рече той. — Точно това впечатление искам да създам и аз.

— Престанете! — сгълча ги Томас Хъдсън. — Виждате ли тая голяма коралова глава вдясно, която се показва на повърхността? Не трябва да се блъснем в нея. Отвъд канарата, господа, е Гилермо. Виждате ли колко зелен и обещаващ е?

— Още един проклет остров! — забеляза Уили.

— Можеш ли да откриеш дим от въглищарници?

Хил огледа много внимателно острова и отговори:

— Не, Том.

— След снощния порой едва ли ще има пушек — обади се Уили.

— Тоя път грешиш, драги — възрази Томас Хъдсън.

— Кой знае?

— Да. Може да вали адски цяла нощ, без дъждът да угаси въглищарниците. Виждал съм да вали три дни, без почти да им се отрази.

— Знаеш повече от мене за въглищарниците — призна Уили. — О’кей, може да има и пушек. Дано има.

— Тук плитчината е опасна — забеляза Томас Хъдсън. — Не допускам, че са могли да я минат при сегашните шквалове.

В утринната светлина те съзряха четири рибарки и две чайки, ловящи дружно в плитчината. Птиците бяха открили нещо и се гмуркаха. Рибарките грачеха, чайките крещяха.

— За какво ли се гмуркат, Том? — полюбопитствува Хенри.

— Не зная. Навярно стадо дребна риба, която е много на дълбоко, за да я достигнат.

— Тия сиромашки гладни птици са принудени да стават сутрин по-рано и от нас, за да се изхранят! — подхвърли Уили. — Хората не могат да оценят колко труд им струва това.

— Как смяташ да минеш, Том? — попита Ара.

— Колкото се може по-близо до носа на острова.

— Ще провериш ли тоя полуостров във формата на полумесец с останка от потънал кораб?

— Ще се завъртя наблизо, за да го огледат всички с биноклите си. После ще спусна котва в залива отвъд края на Гилермо.

— Ще пуснем котва — каза Уили.

— От само себе си се предполага. Защо си толкова кисел рано-рано?

— Не съм кисел. Само се любувам на океана и на тоя красив бряг, който Колумб пръв е съгледал. Щастлив съм, че не съм служил под заповедите на Колумб.

— А пък аз мислех, че си служил — забеляза Томас Хъдсън.

— Четох една книга за него в болницата в Сан Диего — обясни Уили. — Специалист съм по Колумб. Имал е далече по-калпаво корито от нашето.

— Нашият кораб не е калпаво корито.

— Да — съгласи се Уили. — Още не е.

— О’кей, специалисте по Колумб, виждаш ли оная развалина на около двайсет градуса вдясно?

— Това е работа на вахтения откъм десния борд — рече Уили. — Но я виждам отлично с окото, което още вижда, и на нея е кацнал един бял рибояд от Бахамските острови. Дошъл е вероятно, за да ни подсили.

— Добре — каза Томас Хъдсън. — Точно той ни трябва.

— Вероятно бих станал голям орнитолог — продължи Уили. — Баба ми въдеше кокошки.

— Том — намеси се Ара, — не смяташ ли, че можеш да караш малко по-навътре? Сега приливът е достатъчно висок.

— Разбира се — отговори Томас Хъдсън. — Кажи на Антонио да отиде на носа и да ми съобщи дълбочината.

— Имаш предостатъчно вода, Том! — извика Антонио. — Карай право към брега. Познаваш гоя проток.

— Да, познавам го. Исках да бъда сигурен за всеки случай.

— Искаш ли да поема кормилото?

— Не; благодаря — отвърна Томас Хъдсън. — Не искам.

— Сега островът се вижда прекрасно — забеляза Ара. — Огледай го добре, Хил! Аз само ще извърша допълнително наблюдение. Изследвай го основно!

— Кой ще поеме първата четвъртина към морето? — запита Уили. — Как стана така, че се падна на мене?

— Когато Том ти каза да погледнеш развалината. Разместваме се автоматически. Щом ти отиде на десния борд, аз минах на левия.

— Това е прекалено навигаторско за мене! — ядоса се Уили. — Щом държиш да бъдеш навигатор, бъди докрай или хич не се залавяй. Защо не се изразяваш с румбове, както при управлението на кораб?

— Ти сам каза „вахтения откъм десния борд“ — обясни Хенри.

— Правилно. Занапред ще казвам: вдясно, вляво, отпред и отзад на кораба.

— Уили, застани до Хил и Ара, за да огледаш брега, ако обичаш — нареди Томас Хъдсън. — Огледай плажа и продължи до първата третина на острова!

— Слушам, Том — каза Уили.

Беше лесно да се види дали има хора на Кайо Гилермо откъм тази страна, където духаше вятър почти през цялата година. Не се съзираше обаче нищо, докато се приближаваха към брега. Стигнаха напреко на носа и Томас Хъдсън предупреди:

— Ще заобиколя островчето във форма на полумесец колкото се може по-отблизо. Вие всички наблюдавайте с биноклите! Ако откриете нещо, ще спрем и ще спуснем лодката.

Бризът почваше да се надига и морето взе да се раздвижва, ала още не се разбиваха вълни в плитчините поради прилива. Томас Хъдсън погледна напред към скалистото островче. Знаеше, че в западния край има заседнал кораб, но той се виждаше само като червено-кафява издатина от придошлата вода. Имаше плитчина и пясъчен плаж откъм вътрешната страна на островчето, плажът обаче нямаше да се покаже, докато не заобиколят развалината.

— Има хора на островчето — извести Ара. — Виждам дим.

— Правилно — допълни Уили. — Пушекът идва откъм подветрената страна и вятърът го носи на запад.

— Димът се намира кажи-речи в средата на брега, където се пада плажът — додаде Хил.

— Виждаш ли мачта?

— Не виждам — отговори Хил.

— Могат да свалят дяволската мачта през деня — подсказа Уили.

— По местата! — заповяда Томас Хъдсън. — Ара, ти остани. Уили, кажи на Питърс да се приготви да предава, независимо дали някой ще го чуе или не.

— Какво мислиш? — запита той Ара, когато другите се отдалечиха.

— Мисля, че ако ловях и сушах риба, щях да се прехвърля тук от Гилермо, щом настъпи безветрие и нахлуят комарите.

— И аз така мисля.

— На тоя остров не горят въглища и пушекът е малък. Трябва да е отскоро запален огън.

— Освен ако е от догарящ голям огън.

— И аз се сетих за същото.

— Това ще узнаем след пет минути.

Те заобиколиха развалината, където беше кацнал друг бял рибояд и Томас Хъдсън си каза: „Нашите съюзници извършват бързо претърсването.“ Сетне достигнаха подветрената страна на островчето и Томас Хъдсън видя пясъчния плаж, зеленината зад него и колибата, от която се извисяваше дим.

— Слава богу! — въздъхна той.

— Да, слава богу — добави Ара. — Страхувах се от другото и аз.

Нямаше никакви лодки.

— Струва ми се, че сме съвсем наблизо. Иди набързо с Антонио и ми докладвайте какво сте намерили. Ще задържа яхтата край плитчината. Кажи им да стоят по местата си и да се държат естествено.

Лодката забръмча и се устреми към плажа. Томас Хъдсън проследи как Антонио и Ара закрачиха към колибата от клони. Движеха се колкото се може по-бързо, без да тичат. Извикаха и от колибата се показа жена. Беше тъмна като живеещите край морето индианци и боса, дългата й коса стигаше почти до кръста. Докато говореше, излезе втора жена. Беше също тъмнокожа и дългокоса и държеше дете в ръцете си. Щом свършиха разговора, Ара и Антонио се ръкуваха с двете жени и се върнаха при лодката. Отблъснаха я, запалиха мотора и се отдалечиха.

Двамата се качиха на мостика, а другите се заеха да приберат лодката.

— Имаше две жени — докладва Антонио. — Мъжете ловят риба навън. Жената с детето е видяла, че една гемия за лов на костенурки е навлязла в протока, водещ навътре. Минала е, когато се надигна бризът.

— Това означава преди около час и половина — заключи Томас Хъдсън. — При сега настъпващия отлив.

— Който е много силен — допълни Антонио. — И много бърз, Том.

— Когато морето се оттегли, не ще има достатъчно вода, за да минем през протока.

— Да.

— Какво мислиш?

— Корабът е твой.

Томас Хъдсън завъртя рязко кормилното колело, включи двата двигателя на две хиляди и седемстотин оборота и насочи яхтата към носа.

— Те самите могат да заседнат — каза той. — Майната му.

— Можем да спуснем котва, ако се влоши много положението — поясни Антонио. — Ако заседнем, дъното е мергел. Мергел и тиня.

— И тук-таме скали — добави Томас Хъдсън. — Извикай Хил да наблюдава вехите. Ара, провери с Уили оръжието. Антонио, остани тук, моля те!

— Протокът е гаден — забеляза Антонио. — Но не е невъзможен за преминаване.

— Невъзможен е при отлив. Но не е изключено и другата мръсница да заседне или вятърът да легне.

— Изключено е вятърът да падне, Том — каза Антонио. — Ще духа постоянно и силно, защото е пасатен.

Томас Хъдсън погледна небето и видя дългите бели пера на облаците, гонени от източния вятър. После погледна напред към носа на главния остров, към островчето и към косите, които почваха да се оголват. Там щяха да почнат неприятностите. Сетне погледна и хаоса от островчета, които се подаваха отпреде му като зелени точки над водата.

— Забелязваш ли вече вехата, Хил? — попита той.

— Не, Том.

— Вероятно е само клон или прът.

— Още не виждам нищо.

— Трябва да е право по курса.

— Виждам я, Том. Право по курса.

— Благодаря ти — каза Томас Хъдсън.

Косите от двете страни се жълтееха на слънцето, в протока струеше зелена вода от вътрешната лагуна. Тя не беше замърсена, нито тинеста, защото вятърът още не беше предизвикал вълнение, което щеше да я размъти. Това улесняваше воденето на кораба.

След това Томас Хъдсън съгледа колко е тесен прорезът отвъд кола и усети как настръхва косата му.

— Можеш да минеш, Том — обади се Антонио. — Дръж близо до десния бряг. Ще видя прореза, щом се отвори.

Той се прилепи до дясната плитчина и се промъкна край нея. После надзърна към лявата плитчина, видя, че е по-наблизо от дясната — и сви надясно.

— Рови ли много тиня?

— Облаци.

Стигнаха до опасния завой и се оказа, че не е толкова лош, колкото очакваше. Теснината, през която се бяха промъкнали, беше много по-лоша. Сега вятърът се засили и Томас Хъдсън усещаше силните му пристъпи по голите си рамене, когато извиха напречно на направлението в прореза.

— Веха право в курса — извести Хил. — Само клон.

— Видях го.

— Дръж близо до десния бряг, Том! — препоръча Антонио. — И тук ще се проврем.

Томас Хъдсън се приближи съвсем до дясната плитчина, като че паркираше кола до тротоар. Но тя не приличаше на тротоар, а на разровен кален терен в изоставено бойно поле, обстрелвано от барабанен огън, който се разкриваше внезапно на океанското дъно и се разстилаше вдясно, подобно, на релефна карта.

— Много ли тиня ровим?

— Премного, Том. Можем да спуснем котва, щом се измъкнем от прореза. Отсам Контрабандо. Или откъм подветрената страна на Контрабандо — препоръча Антонио.

Томас Хъдсън извърна глава и като видя Кайо Контрабандо — малко, зелено, угледно островче, каза:

— Поврага! Огледай тоя остров и протока, който се открива, и провери за гемията, Хил! Виждам следващите две вехи.

Този пролив беше лек. Ала отпред вдясно Томас Хъдсън зърна, пясъчната коса, която почваше, да се оголва. Колкото повече наближаваха Кайо Контрабандо, толкова по се стесняваше проходът.

— Дръж вляво от тая веха! — препоръча Антонио.

— Това правя.

Отминаха вехата — забит сух клон. Беше кафяв и се клатеше от вятъра и Томас Хъдсън заключи, че при такъв вятър водата ще бъде много по-плитка, отколкото при обикновено маловодие.

— Как е нашата тиня? — запита той Антонио.

— Бива си я, Том.

— Виждаш ли нещо, Хил?

— Само вехите.

Водата почна да става млечна от вълните, които беше надигнал вятърът. Не се виждаше дъното, а плитчините се съзираха чак когато корабът ги пресушаваше.

„Не върви на добре — рече си Томас Хъдсън. — Но и на тях не им е по-добре, и те са принудени да лавират. Изисква се голям моряшки опит. Сега трябва да реша през кой проток са минали: през стария или през новия? Ще зависи от лоцмана им. Ако е млад, вероятно ще ги прекара през новия. Оня, който проби ураганът. Ако е възрастен, вероятно ще ги прекара през стария, по навик, а и защото е по-безопасен.“

— Антонио — запита той. — Стария или новия проток би хванал?

— И двата са лоши. Няма голяма разлика.

— Как би постъпил ти?

— Бих пуснал котва откъм подветрената страна на Контрабандо и бих почакал прилива.

— Няма да имаме достатъчно прилив призори.

— Там е бедата. Ти само ме запита какво бих сторил.

— Ще се опитам да мина през този мърляв, проток.

— Корабът е твой. Но ако не ги хванем ние, други ще ги хванат.

— Защо не летят непрекъснато патрули от Кайо Франсес?

— Те извършиха разузнавателния си полет отзарана. Не видя ли?

— Не. Защо не ми каза?

— Мислех, че си видял. Едно от ония водосамолетчета.

— Майната му! — изруга Томас Хъдсън. — Трябва да е минал, когато бях на носа и генераторът работеше.

— Сега това е без значение — успокои го Антонио. — Том, липсват следващите две вехи.

— Виждаш ли следващите две вехи, Хил?

— Не виждам никакви вехи.

— По дяволите! — ядоса се Томас Хъдсън. — Ща не ща, трябва да се промъкна покрай онова курешково островче и да се пазя от пясъчната коса, която се простира на север и на юг от него. После ще обходя онова по-голямо островче с мангровите и чак тогава ще реша дали да навляза в стария или в новия проток.

— Източният вятър изтребва всичката вода.

— Верицата му на източния вятър! — процеди Томас Хъдсън.

Ругатнята прозвуча като по-силно и по-старо богохулство, от всички сквернословия, свързани с християнската религия. Томас Хъдсън съзнаваше, че хули един от великите приятели на всички мореходни народи. Затова, след като изрече богохулството, не се извини. Повтори го.

— Недей така, Том! — забеляза Антонио.

— Прав си — съгласи се Томас Хъдсън.

После, като се разкайваше и си припомни неточно едно стихотворение, импровизира:

„Това е същият дяволски вятър, само че с различна ширина — размисли се той. — Двата идват от различни континенти. Ала и двата са честни и дружелюбни.“ Сетне повтори:

Сега водата стана толкова кална, че управлението се превърна в сляпо налучкване по засмукваната от кораба вода в плитчините. Джордж стоеше на носа с лот, Ара стискаше дълъг прът. Двамата мереха дълбочината и се провикваха към мостика.

Томас Хъдсън имаше чувството, че е изживявал това премеждие и по-рано в лош сън. Бяха минавали през немалко проходи. Но сега се беше сблъскал с нещо различно, нещо изживяно някога през живота му. Може би го беше изживявал през целия си живот. Сега обаче то се проявяваше с такава сила, че той се чувствуваше едновременно негов господар и негов пленник.

— Можеш ли да различиш нещо, Хил? — попита Томас Хъдсън.

— Нищо не мога да различа.

— Да се качи ли и Уили?

— Няма нужда. Виждам всичко, каквото би видял и Уили.

— Смятам, че все пак трябва и той да дойде.

— Както искаш, Том.

Десет минути по-късно те заседнаха.

15

Заседнаха в тинята на пясъчно дъно, което трябваше да бъде отбелязано с веха. Отливът продължаваше, вятърът духаше бясно, водата беше кална. Отпред се виждаше среден зелен остров, който изглеждаше хлътнал ниско във водата, вляво имаше разпилени малки островчета. Вляво и вдясно почваха да се оголват плитчини при оттеглянето на морето. Томас Хъдсън наблюдаваше как ята дъждосвирци сноват и шетат из плитковините, за да търсят храна.

Антонио свали лодката и с Ара спусна една носова котва и две леки кърмови котви.

— Не смяташ ли, че трябва да пуснем още една котва на носа? — запита Томас Хъдсън Антонио.

— Не, Том. Не смятам.

— Ако се засили вятърът, може да ни тласне срещу прилива.

— Не очаквам, Том. Но може.

— Я да спуснем една малка котва откъм наветрената страна и да преместим голямата котва по към подветрената страна. Тогава няма да берем ядове.

— Добре — съгласи се Антонио. — Предпочитам да направим това, вместо да заседнем повторно на лошо място.

— Ба — рече Томас Хъдсън — Случвало ни се е и друг път.

— Все пак най-добре ще бъде да спуснем котвите.

— Съгласен съм. Затова предложих да спуснете още една малка котва и да преместите голямата.

— Слушам, Том — каза Антонио.

— Ара обича да вдига котви.

— Никой не обича да вдига котви.

— Ара обича.

Антонио се усмихна и добави:

— Кой знае? Във всеки случай съм съгласен с тебе.

— Всякога стигаме до съгласие рано или късно.

— Но не бива да допускаме това да става, когато е много късно.

Томас Хъдсън наблюдаваше маневрата и гледаше към зеления остров, който сега почваше да потъмнява, тъй като оттеглящата се вода разголваше корените на мангровите. „Немците могат да се намират в залива откъм южната страна на тоя остров — размисли се той. — Вятърът ще духа до два-три часа през нощта и те могат да се опитат да излязат и да минат през единия от двата протока на светло, щом почне приливът. После ще прекосят големия като езеро залив, където няма да имат неприятности през цялата нощ. Ще им помогнат фаровете и добрият проход, за да излязат в далечния край. Всичко ще зависи от вятъра.“

Откакто бяха заседнали, Томас Хъдсън се чувствуваше като осъден, получил отсрочка. При засядането беше усетил силния удар върху кораба, сякаш бяха ударили него самия. Отгатна, че дъното не е скалисто по сътресението в ръцете и ходилата си. Ала почувствува засядането като рана. Сетне се промъкна чувството за отложено изпълнение, свързано с получена рана. Още имаше чувството, че е сънувал лош сън и че премеждието е изживял и по-рано. Но то не беше се случило по същия начин и сега, когато яхтата беше заседнала, беше получил временна отсрочка. Знаеше, че е само отсрочка, ала си беше отдъхнал.

На мостика се качи Ара и доложи:

— Има здраво задържащо дъно, Том. Завързахме яко спомагателните котви с въже за голямата котва. Щом оберем пея, ще се освободим бързо. Закрепихме с въжета и двете кърмови котви.

— Видях. Благодаря ви.

— Не се ядосвай, Том. Гадовете могат да са зад оня другия остров.

— Не се ядосвам. Но се бавим.

— Нашето не е като да се блъснеш с кола или да потопиш параход. Само сме заседнали и изчакваме прилива.

— Зная.

— И двете кормилни колела са здрави. Яхтата само се е завряла в калта до задника.

— Зная. Аз я заврях.

— Ще се измъкне така леко, както се завря.

— Дума да не става.

— Том, загрижен ли си за нещо?

— За какво ще бъда загрижен?

— Зная ли? Загрижих се само да не би да си загрижен.

— Да вървят в ада грижите! — каза Томас Хъдсън. — Слез с Хил. Погрижи се всички да се нахранят и да се развеселят. После ще отидем да претърсим острова. Само това ще ни бъде работата.

— Мога да отида с Уили още сега. Не ми се яде.

— Не. Ще отида по-късно аз с Уили и Питърс.

— Мене няма ли да ме вземеш?

— Не. Питърс знае немски. Не му казвай, че ще дойде. Само го събуди и му дай да пие достатъчно кафе.

— Защо да не дойда и аз?

— Много е малка лодката.

Хил му остави големия бинокъл и слезе с Ара. Томас Хъдсън огледа внимателно острова с бинокъла и установи, че мангровите са много високи, за да види какво се крие във вътрешността му. Мангровите се смесваха постепенно с други дървета и увеличаваха още повече преградата, затова в далечния край на подковообразния залив не се забелязваше някаква мачта. От големия бинокъл го заболяха очите и той го прибра в калъфа, закачи каишката му на една кука и го сложи на стойката за гранати.

Беше доволен, че отново е сам на мостика и че късата отсрочка му позволява да си отдъхне. Наблюдаваше как дъждосвирците ситнят из плитчините и си спомни как ги ловеше с увлечение като момче. Сега не го привличаха повече и дори не изпитваше желание да ги бие. Спомни си как тогава ги дебнеше с баща си в гюмето на някоя пясъчна коса с ламаринени профили и как птиците идваха, щом настъпваше отливът и оголваше плитчините, и как той подмамваше с подсвирване ятото, докато дъждосвирците кръжаха. Свирнята беше тъжна и сега той привлече с нея едно ято. Ала птиците се разгънаха като ветрило над заседналия кораб и се отдалечиха, за да си търсят храна.

Той огледа небосклона с големия бинокъл и не съзря никаква гемия. „Може би са я вкарали през новия проток във вътрешния залив — каза си той. — Би било хубаво други да са ги уловили. Сега не можем да ги хванем без бой. Те няма да се предадат на една малка моторница.“

Беше мислил толкова дълго с главите на немците, че се чувствуваше изморен. „Наистина се уморих — помисли си Томас Хъдсън. — Зная какво трябва да правя, решението е просто. Военната служба е великолепно нещо. Чудя се какво бих правил без нея, откакто загина Том. Би могъл да рисуваш — рече си той. — Или би могъл да вършиш нещо друго полезно. Може би, но военната служба е по-просто разрешение.

Тя е полезна — размисли се той. — Не се настройвай враждебно. Тя ти помага да се съвземеш. Ние всички се стремим към това. Един господ знае какво ще се получи по-нататък. Преследвахме тия типове съвсем добре и сега ще си позволим десет минути отдих, а сетне ще продължим. Поврага със «съвсем добре» — укори се сам. — Преследвахме ги много добре!“

— Няма ли да ядеш, Том? — подвикна Ара.

— Не съм гладен, драги — отговори Томас Хъдсън. — Подай ми шишето със студен чай, което е при леда!

Ара го подаде, Томас Хъдсън го пое и се облегна в ъгъла на мостика. Отпи от бутилката и се взря в големия остров пред него. Сега корените на мангровите се виждаха изцяло и островът изглеждаше като на кокили. Тогава отляво се зададе ято фламинги. Те летяха ниско над водата и представляваха красива гледка на слънчевата светлина. Дългите им шии бяха извити надолу, неугледните крака бяха изпънати назад, тялото беше неподвижно, розово-черните криле се размахваха и ги носеха към тинестата плитковина, която се виждаше отпред и вдясно. Томас Хъдсън ги наблюдаваше и се възхищаваше от завърнатите им черно-бели клюнове и от розовия облак, който те образуваха в небето и който заличаваше подробностите, като все пак всяка отделна птица го омайваше. Когато достигнаха зеления остров, той видя как птиците внезапно свиха вдясно, вместо да прелетят над острова.

— Ара! — извика Томас Хъдсън.

Ара се качи при него и каза:

— Заповядай, Том.

— Приготви три „бебета“ с по шест пълнителя и ги постави в лодката с дванайсет гранати и средната превързочна чанта. Прати ми Уили, моля те!

Фламингите бяха кацнали в плитковината далече вдясно и се хранеха чевръсто. Томас Хъдсън ги наблюдаваше, когато Уили се обади:

— Погледни тия дяволски фламинги!

— Изплашиха се, когато летяха над острова. Повече от сигурен съм, че откъм вътрешната му страна се намира гемията или друга лодка. Искаш ли да дойдеш с мен, Уили?

— Искам.

— Свършихте ли кльопането?

— Осъденият яде на провала.

— Тогава помогни на Ара.

— Ще дойде ли Ара с нас?

— Вземам Питърс, защото говори немски.

— Не можем ли да вземем Ара вместо него? Не искам да участвувам в бой с Питърс.

— Питърс би могъл да води преговори, за да не се стига до бой. Слушай, Уили. Нужни ми са пленници, а не искам да бъде убит и лоцманът.

— Поставяш куп условия, Том, когато те са осмина или деветима, а ние ще бъдем трима. Я имат, я нямат лоцман.

— Знаем, че имат.

— Я не се фукай толкова!

— Попитах те, дали искаш да дойдеш.

— Ще дойда — отговори Уили. — Само че тоя Питърс…

— Питърс ще се сражава. Прати Антонио и Хенри, ако обичаш.

— Смяташ ли, че са там? — осведоми се Антонио.

— Повече от сигурен съм.

— Мога ли да дойда с вас, Том? — предложи Хенри.

— Не. Лодката побира само трима души. Ако се случи нещо с нас, опитайте се да надупчите гемията с пукалата, „50“, щом понечи да се измъкне, когато почне приливът. След това ще я намерите в дългия залив. Ще бъде повредена. Вероятно няма да бъде в състояние дори да се измъкне. Хванете един пленник, ако можете, и го отведете на Кайо Франсес за разпит.

— Не бих ли могъл да дойда вместо Питърс? — попита Хенри.

— Не, Хенри. Съжалявам. Но той говори немски. Имаш добър екипаж — обърна се Томас Хъдсън към Антонио. — Ако всичко мине благополучно, ще оставя Уили и Питърс на борда на гемията с каквото заварим там и ще докарам един пленник с лодката.

— Последният ни пленник не живя дълго.

— Ще се постарая да доведа годен, силен и здрав пленник. Слез да провериш дали всичко е готово! Искам да наблюдавам фламингите още малко.

Той застана на мостика и задебна фламингите. „Чарът им не е в цвета — замисли се Томас Хъдсън. — Не е в черното върху бледорозовото. А в размерите и в обстоятелството, че са грозни в подробностите и все пак са извратено красиви. Трябва да са много стар вид, от най-ранните периоди на еволюцията.“

Не ги наблюдаваше с бинокъла, понеже сега не се нуждаеше от подробности. Търсеше възрозовото петно на сивкавокафявия фон. Бяха дошли още две други ята и плитчините преливаха в такива багри, каквито той не би дръзнал да нарисува. „Или бих се осмелил да ги нарисувам и бих ги нарисувал — каза си той. — Приятно е да се наблюдават фламинги, преди човек да тръгне на поход. Ала по-добре да не оставям момчетата да се вълнуват или мъдруват много-много.“

Томас Хъдсън слезе от мостика и заповяда:

— Хил, качи се да наблюдаваш острова с бинокъла! Хенри, ако чуеш стрелба и после се зададе гемията иззад острова, стреляй право в проклетия й нос! Всички да стоят на пост и да следят с бинокли дали са останали живи фрицове! Можете да ги гоните до дупка. Запушете пробойните в нашата лодка и я използувайте! Гемията също има лодка. Закърпете и нея, за да я ползувате, стига да не сме я надупчили прекалено!

Антонио попита:

— Има ли други заповеди?

— Прочистете си червата и облекчете стомасите си! Скоро ще се върнем. Заповядайте, вие двамата господа копелета. Да вървим!

— Баба ми винаги твърдеше, че не съм копеле — обади се Питърс. — Разправяше, че съм бил най-сладкото и най-законното бебе в нашия край.

— И моята майка твърдеше, че не съм копеле — пригласи му Уили. — Къде да седнем, Том?

— Лодката балансира най-добре, когато ти си на носа. Но ако предпочиташ мога аз да заема носа.

— Управлявай я ти — каза Уили. — Най-после и за тебе кораб по мярка.

— Изкарах голямата печалба — пошегува се Томас Хъдсън. — Провървя ми. Моля, мистър Питърс.

— Щастлив съм да се кача на борда, адмирале! — рече Питърс.

— На слука! — пожела Хенри.

— Амин! — отвърна Уили.

Двигателят забоботи и те се насочиха към очертанието на острова, което сега изглеждаше още по-легнало във водата, тъй като го наблюдаваха от ниско.

— Ще се прилепя до гемията и ще се прехвърлим на борда й, без да се обаждаме.

Двамината, единият в средата, другият на носа, кимнаха с глава.

— Препашете джепането! Пука ни, че иде се вижда! — нареди Томас Хъдсън.

— Че къде ли можем и да го скрием? — забеляза Питърс. — Сега се накичих като мулетата на баба ми.

— Тогава бъди муле. То е дяволски хубаво животно.

— Том, трябва ли да помня оная дивотия за лоцмана?

— Помни я, но да ти сече умът.

— Прието — каза Питърс. — Всичко ни е ясно и преясно.

— По-добре да си траем — предложи Томас Хъдсън. — Тримата ще се качим на борда едновременно и ако са под палубата, Питърс ще ги покани на швабски да излязат с вдигнати ръце. Трябва да престанем да разговаряме, иначе могат да чуят гласовете ни много преди пърпоренето на извънбордния мотор.

— Какво ще правим, ако не излязат?

— Уили ще хвърли една граната.

— Ами ако са на палубата?

— Ще пометем палубата според отседите си. Аз — кърмата, Питърс — средата, ти носа.

— Ще хвърля ли тогава и граната?

— Разбира се. Нужни ни са ранени, които бихме могли да спасим. Затова взех превързочната чанта.

— Аз пък помислих, че е за нас.

— И за нас. Сега стига сте пиукали! Ясно ли е?

— По-ясно от лайно — отговори Уили.

— Тапи за задници няма ли? — запита Питърс.

— Отзарана ги пуснаха от самолета. Ти не получи ли твоята?

— Не. Но баба ми винаги разправяше, че съм бил бебето с най-ленивия стомах в целия Юг. Една от пелените ми била дори отнесена в Смитсъновия244 институт на Конфедерацията.

— Престани с тия дрънканици! — прекъсна го Уили, навеждайки се назад, за да не говори високо. — Нападението по видело ли ще извършим, Том?

— Още сега.

— Лошо ми се пише — рече Уили. — Попаднал съм сред катили и копелдаци.

— Спри, Уили, и се приготви за бой!

Уили кимна с глава и се взря със здравото си око в зеления остров, който сякаш се надигаше на пръсти с кафявочервените корени на мангровите.

Направи една-единствена забележка, преди да заобиколят носа.

— По тия корени има хубави стриди.

Томас Хъдсън кимна.

16

Те съзряха гемията, щом заобиколиха носа на острова и минаха през протока, който го делеше от друго островче. Тя лежеше с носа до брега, мачтата й беше обкичена с лози, палубата — покрита с прясно отсечени клони от мангрови.

Уили се наведе назад и с уста, почти прилепена в ухото на Питърс, прошепна тихо:

— Не се вижда гребната им лодка. Предай!

Питърс наведе своето покрито с червеникави петна и лунички лице и каза:

— Липсва гребната лодка. Някой е на брега.

— Ще се качим на борда на гемията и ще я потопим! — заповяда Томас Хъдсън. — В сила остава същият план. Предай!

Питърс се наведе напред и зашушука в ухото на Уили, който заклати глава, после направи с пръсти обичайната нула. „Нула като анус“ — каза си Томас Хъдсън. Стигнаха до гемията толкова бързо, колкото позволяваше малката кафена воденична на мотора. Томас Хъдсън прилепи лодката плавно, без подскок. Уили преметна абордажната кука над фалшборда на гемията и я затегна бързо. Тримата скочиха на палубата почти едновременно. Под краката си усетиха мангровите клони с тяхната мъртвешки прясна миризма, Томас Хъдсън зърна обкичената с лози мачта и му се стори, че наново сънува. Видя отворения заден люк и предния люк, също отворен, но покрит с клони. На палубата нямаше никой.

Томас Хъдсън прати със замах на ръката Уили при носовия люк и насочи автомата си към кърмовия люк. Провери дали е превключил оръжието си за напълно автоматична стрелба. Под босите си нозе усещаше твърдата заобленост на клоните, хлъзгавостта на листата, топлината на дървената палуба.

— Кажи им да излязат с вдигнати ръце! — заповяда той спокойно на Питърс.

Питърс извика на груб, гърлен немски. Никой не се отзова и нищо не се случи.

Томас Хъдсън си каза, че бабиното момче има добра дикция и нареди:

— Повтори им, че им даваме десет секунди, за да се предадат. Ще ги третираме като военнопленници. После брой до десет!

Питърс заговори с глас, който прозвуча като присъда над всички немци. „Гласът му си го бива!“ — заключи Томас Хъдсън и бързо извърна глава, за да провери дали се вижда гребната лодка. Съзря само кафявите корени и зеленината на мангровите.

— Брой до десет и им бутни една! — рече той. — Наблюдавай тоя дяволски преден люк, Уили!

— Покрит е с тия шибани клони!

— Плъзни им една, щом Питърс свърши. Не я хвърляй!

Питърс стигна до десет. Висок, разглобен, напомнящ бейзболен хвъргач на хълмчето, стиснал под лявата мишница автомата, той издърпа със зъби щифта над една граната, задържа за миг началния й дим, сякаш я затопляше, и със замах отдолу, като герой от романите на Карл Май, я запрати в тъмнината на люка.

Докато го наблюдаваше, Томас Хъдсън си помисли, че Питърс актьорствува великолепно, защото не очаква да има някой долу.

Томас Хъдсън залегна на палубата с насочен автомат към отвора на люка. Гранатата на Питърс избухна с гръмотевичен трясък и грохот. Томас Хъдсън видя как Уили разтваря клоните, за да плъзне граната в предния люк. После зърна вдясно от мачтата, където висяха лозите, че се подава от шумата на люка, който пазеше Уили, дулото на пушка. Томас Хъдсън стреля, но оттам се разнесоха пет бързи изстрела, чаткащи като детско кречетало. Сетне експлодира гранатата на Уили със страхотен гръм. Томас Хъдсън погледна към него и съзря как издърпва щифта на втора граната, за да я хвърли. Питърс беше рухнал с глава, опряна о фалшборда. От главата му се стичаше кръв в шпигатите.

Уили запрати гранатата и тя издаде друг звук, защото се търкулна по-навътре, преди да избухне.

— Смяташ ли, че е останал още някой от педерастите? — извика Уили.

— Ще хвърля и аз една оттук — каза Томас Хъдсън.

Той прибяга приведен, за да излезе извън обстрела на големия люк, издърпа щифта на сива, тежка, здрава граната, която стискаше в длан, промъкна се до люка и я подхвърли в кърмата. Надигна се трясък, тътен, дим и от палубата се разхвърчаха трески.

Уили разглеждаше Питърс. Том отиде, за да го прегледа и той. Убитият не беше се изменил особено.

— М-да, изгубихме преводача си — процеди Уили. Здравото му око примигваше нервно, ала гласът му си оставаше същият.

— Гемията потъва бързо — забеляза Томас Хъдсън.

— Беше заседнала вече. Сега ляга на борда си.

— Оставихме сума работа недовършена, Уили.

— Направихме трампа: човек за човек. И потопихме проклетата гемия.

— По-добре иди до кораба и докарай Ара и Хенри. Кажи на Антонио да го изведе до носа, щом дойде приливът.

— Най-напред ще проверя долу.

— Аз ще проверя.

— Не — противопостави се Уили. — Това е работа за мене.

— Как се чувствуваш, драги?

— Чудесно. Жал ми е само за мистър Питърс. Ще потърся парцал или кеневир, за да закрия лицето му. Трябва да го закрепим с главата нагоре, защото гемията се е наклонила силно.

— Как е фрицът на носа?

— Станал е на кайма!

17

Уили отиде да доведе Ара и Хенри. Томас Хъдсън залегна зад парапета, образуван от високия фалшборд на гемията. Опря крака в люка и задебна гребната лодка. Питърс лежеше с крака към наклона от другата страна на люка, лицето му беше покрито с германска моряшка рубашка. „Никога не бях забелязал, че Питърс е толкова висок!“ — размисли се Томас Хъдсън.

С Уили бяха претърсили гемията, където цареше безредие. На борда й намериха само един немец. Оня, който беше застрелял Питърс, вземайки го очевидно за офицер. Имаше още един шмайзер и близо две хиляди патрона в метална кутия, отворена с клещи или ножче за консерви. Вероятно фрицовете, които бяха слезли на сушата, бяха въоръжени, защото в гемията нямаше друго оръжие. Гребната лодка представляваше съд за ловене на костенурки, дълъг най-малко шестнайсет фута, ако се съдеше по дървените трупчета и дирите, оставени по палубата. Германците имаха значителни запаси: главно сушена риба и препечено свинско. На борда бяха оставили ранения, който беше убил Питърс. Той имаше тежка рана в бедрото, която беше почти заздравяла, и друга, почти зараснала — на рамото. Те разполагаха с добри карти на крайбрежието и на Антилските острови. Имаха и един кашон с цигари „кемъл“ без бандерол и надпис „Снабдяване на американските ВМС“. Но нямаха ни кафе, ни чай, ни напитки.

Сега изникваше въпросът: какво ще правят фрицовете? Къде са? Навярно бяха видели или чули малката престрелка на гемията. Можеха да се върнат за припасите си. Навярно бяха видели, че в лодката с извънборден мотор се връща само един човек, докато, съдейки по изстрелите и взрива на гранатите би могло лесно да се допусне, че на гемията са останали трима убити или ранени. Немците щяха да се върнат за запасите си или за какво да е друго, което са скрили, и след това да се насочат в тъмнината към материка. Те можеха да извлекат гребната си лодка, където и да заседне.

Лодката им сигурно беше издръжлива. Томас Хъдсън не разполагаше с радист и не можеше да извести за нея, затова никой нямаше да тръгне да я търси. Най-сетне, ако пожелаеха и ако имаха нужната смелост, фрицовете можеха да се опитат да нападнат яхтата през нощта. Това изглеждаше крайно невероятно.

Томас Хъдсън обмисляше всичко, колкото се може по-задълбочено. Накрая реши. „Мисля, че ще се вмъкнат в мангровите, ще изтеглят лодката и ще я скрият. Ако тръгнем след тях, лесно могат да ни устроят засада. После ще минат през открития вътрешен залив, ще продължат и ще се промъкнат нощем край Кайо Франсес. Няма да бъде трудно. Могат да си набавят храна или да я вземат насила и сетне ще се насочат на запад, за да се свържат с немците в околностите на Хавана, които ще ги укрият и подпомогнат. Лесно ще могат да си осигурят и по-добър плавателен съд.

Могат да нападнат някоя гемия или да я откраднат. Трябва да предупредя Кайо Франсес, да предам Питърс и да поискам инструкции. Няма да имаме неприятности, докато се приберем в Хавана. На Кайо Франсес командува един лейтенант, с него ще се погодим, а можем и да му оставим Питърс.

Имам достатъчно лед, за да го запазя дотам. На Кайо Франсес ще се запася с бензин, а лед ще взема от Кайбариен.

Ще ги пипнем тия мръсници с добро или зло. Но няма да излагам Уили, Ара и Хенри на опасността да бъдат избити в мангровите за оня, дето клати гората. Така или иначе, те са осем души, както личи по всичко. Днес имаше вероятност да ги пипна по долни гащи в трюма, но ми се изплъзнаха, защото са много съобразителни или късметлии и винаги им върви. Изгубихме един човек, при това радиста си. Ала поне им оставихме само гребната лодка. Ако я открием, ще я разрушим, ще блокираме острова и ще ги преследваме там. Няма обаче да пъхна трима от хората си в клопката на осмината. Ако задникът ми е отзад, затова е и задник. Всичко ще се струпа отгоре му. Сега, след като изгубих Питърс, ако изгубя доброволците си, никой няма да се трогне. Загубата ще се понесе от мене и от кораба.

Иска ми се да дойдат моите момчета час по-скоро — рече Томас Хъдсън. — Не ми се иска тия гадове да ги преварят и като видят как сме подредили гемията, да ме принудят да се сражавам срещу тях сам-самичък на тоя остров без име. Какво ли търсят на сушата? Може би са отишли за стриди. Уили спомена за стридите. А може би предпочитат да не бъдат денем в гемията, ако е прелетял над нея самолет и я е забелязал. Но те вече трябва да знаят в кои часове патрулират самолетите. Поврага, да дойдат, та да свършим! Имам добро прикритие, а те трябва да се разкрият, за да се качат на борда. Защо ли раненият не откри огън срещу нас, когато пристанахме? Трябва да е чул извънбордния мотор. А може и да е спял. Двигателят вдига много малко шум.

Има прекалено много «защо» в тая история — заключи Томас Хъдсън — и аз съвсем не съм сигурен, че постъпих правилно. Може би не трябваше да се прехвърлям на гемията. Но ми се струва, че трябваше да се прехвърлим. Ние потопихме гемията, изгубихме Питърс и убихме един фриц. Резултата не е особено блестящ, ала все пак е принос.“

Той чу бръмченето на извънбордния двигател и обърна глава. Видя, че се задава лодката иззад носа, но съгледа само един човек в нея. На кърмата седеше Ара. Томас Хъдсън обаче забеляза, че лодката гази дълбоко и се досети, че Уили и Хенри са легнали на дъното. „Уили е наистина съобразителен — каза си той. — Сега фрицовете на острова знаят, че в лодката има един-единствен човек и ще видят, че е различен от първия, който я откара. Не зная дали това е хитро скроено или не. Ала трябва да го е измислил Уили.“

Лодката се приближи откъм подветрената страна на гемията и Томас Хъдсън зърна широкия гръден кош на Ара, дългите му ръце, кафявото му лице, което сега беше сериозно, и съзря нервното потрепване на крака му. Хенри и Уили лежаха с глави на ръцете.

Когато лодката пристана до гемията, която се беше наклонила на обратната страна на острова, и Ара се хвана за леера, Уили се изви на ребро и каза:

— Качи се на борда, Хенри, и пропълзи при Том! Ара ще ти подаде джепането. Ще вземеш и пльокалото на Питърс!

Хенри се покатери предпазливо по корем на стръмната палуба. Когато пролази край Питърс, хвърли му едно око.

— Здравей, Том — рече той.

Томас Хъдсън го докосна с ръка по рамото и прошепна тихо:

— Иди на носа и залегни съвсем ниско. Да не се вижда нищо над фалшборда!

— Слушам, Том — отговори снажният мъжага и почна да лази инч по инч към носа.

Той пропълзя край краката на Питърс, взе автомата му и пъхна пълнителите в пояса си. Опипа джобовете му за гранати и ги закачи на колана си. Тупна убития по краката и като стискаше двата автомата за цевите, се промъкна до поста си на носа.

Томас Хъдсън проследи как Хенри надникна във взривения преден люк, когато пролази по стръмната палуба над натрошените мангрови. Лицето му не издаде какво беше видял. Щом се озова под фалшборда, постави двата автомата до дясната си ръка, провери дали работи пушката на Питърс и вкара нов пълнител. Другите пълнители нареди край фалшборда, откачи гранатите от колана си и ги сложи наблизо до себе си. Щом се увери, че е заел позиция и наблюдава зеленината на острова, Томас Хъдсън изви глава и заговори на Уили, който лежеше на дъното на лодката, мижейки срещу слънцето със здравото и изкуственото си око. Той носеше избеляла жълтеникава риза с дълги ръкави, дрипави къси панталони и гуменки. Ара седеше на кърмата и Томас Хъдсън забеляза гъстия му черен перчем и начина, по който големите ръце стискаха фалшборда. Краката му продължаваха да потрепват, ала Томас Хъдсън знаеше колко нервен е Ара винаги преди решителни действия и колко възхитителен е, щом дойде време да се действува.

— Уили — запита Томас Хъдсън, — измисли ли нещо?

Уили отвори здравото си око, задържайки изкуственото око затворено срещу слънцето.

— Моля да ми разрешиш да отида в далечния край на острова, за да го претърся. Няма да допуснем фрицовете да се измъкнат оттук.

— Ще дойда с тебе.

— Не, Томи. Познавам тая гадост. То е за мене работа.

— Не искам да ходиш сам.

— Това е единственият разумен начин. Повярвай ми, Томи. Ара ще се върне тук и ще подсили засадата, ако вдигна дивеч. А ако не се вдигне тупурдия, ще дойде да ме прибере от плажа.

Беше отворил двете си очи и се взираше втренчено в Томас Хъдсън така, както се кокори пласьор, опитващ се да продаде домакински уред на клиент, който има желание да го купи, стига да е по паричните му възможности.

— Бих предпочел да дойда и аз.

— Прекалено много празен шум, Том. Казвам ти честно, че познавам добре тая гадост. Ненадминат специалист съм. Втори като мене няма да намериш.

— О’кей. Върви — съгласи се Томас Хъдсън. — Но хвърли във въздуха лодката им!

— Какво, поврага, мислиш, че ще правя? Или да види задникът ни път?

— Щом ще вървиш, не се мотай!

— Том, сега си заложил два капана: кораба и гемията. Ара ще ти служи за ферибот. Най-много да изгубиш един луксозен, освободен от военна служба морски пехотинец. Какво се запъваш?

— Дърдориш прекалено много! — упрекна го Томас Хъдсън. — Върви в преизподнята и дано дяволът те благослови!

— Амин — отвърна Уили.

— Виждаш ми се в добра форма — каза Томас Хъдсън и набързо обясни на Ара на испански какво трябва да вършат.

— Не се тревожи — рече Уили. — Мога да му говоря и легнал на дъното.

Ара обеща:

— Веднага ще се върна, Том.

Томас Хъдсън погледна как Ара запали двигателя с рязко движение. Лодката се отдалечи с широкия гръб и черната глава на Ара на кърмата и с Уили — на дъното. Уили се беше обърнал така, че главата му се намираше между краката на Ара, за да могат да разтоварят двамата.

„Знаменит, сърцат, незаменим обесник — замисли се Томас Хъдсън. — Славен Уили! Върна ми увереността, когато почвах да свиря отбой. Предпочитам един добър морски пехотинец, макар и обезобразен, пред всеки другиго, когато положението се запече. А тъкмо сега е повече от запечено. На добър час, мистър Уили! — каза си той. — И без амин!“

— Как си Хенри? — попита той тихо.

— Отлично, Том. Уили прояви голяма галантност като отиде. Не намираш ли?

— Тая дума той не я е чувал дори — отвърна Томас Хъдсън. — Считаше чисто и просто, че така му повелява дългът.

— Съжалявам, че не бяхме приятели.

— Всички се сприятеляват, когато ги сполети неволя.

— Занапред ще бъдем приятели.

— Занапред ще има много неща да вършим — заключи Томас Хъдсън. — Веднъж само да дойде това „занапред“.

18

Те лежаха на нажежената палуба и наблюдаваха острова. Слънцето приличаше силно в гърбовете им, но вятърът ги охлаждаше. Гърбовете им бяха почти толкова кафяви, колкото на индианките, които бяха видели сутринта на външния остров.

„Всичко ми се струва толкова отдавнашно, колкото и целият ми живот — размисли се Томас Хъдсън. — Това тук и откритото море, и дългите разпенени рифове, и тъмният бездънен тропически океан отвъд тях сега са толкова далечни, колкото е и целият ми живот. Можехме да излезем в открито море с тоя бриз, да отидем на Кайо Франсес, Питърс щеше да отговори на светлинните им сигнали и всички щяхме да се черпим довечера със студена бира. Не мисли за това, приятелю — упрекна се той. — Така именно трябваше да постъпиш!“

— Хенри! — обади се той. — Как си?

— Великолепно, Том — отговори Хенри много тихо. — Няма ли да избухне някоя граната, ако я пренагрее слънцето?

— Никога не съм виждал подобно чудо. Но топлината може да увеличи възпламеняемостта им.

— Дано Ара е донесъл малко вода — каза Хенри.

— Не си ли спомняш дали сте взели вода?

— Не си спомням, Том. Търсех оръжието си и не обърнах внимание.

Двамата дочуха срещу вятъра, че пърпори извънбордният мотор. Томас Хъдсън обърна внимателно глава и видя, че лодката заобиколи носа. Тя яздеше високо и Ара седеше на кърмата. Въпреки разстоянието, Томас Хъдсън забеляза широките му плещи и черната коса. После отново впи очи в острова и зърна, че от дърветата в средата му изхвръкна нощна чапла и отлетя. По-късно се надигнаха два дървесни ибиса, те описаха кръг и с бързо пляскане литнаха към малкото островче, като ту се рееха, ту припляскваха с криле в посока на вятъра.

Хенри също наблюдаваше птиците и рече:

— Уили трябва да е навлязъл твърде навътре.

— Да — съгласи се Томас Хъдсън. — Птиците дойдоха от високия рид в средата на острова.

— Значи там не е имало никой.

— Не е имало, ако ги е подплашил Уили.

— Уили би трябвало да бъде там сега, стига да не го е затруднил много пътят.

— Лежи ниско, че идва Ара.

Ара приближи лодката до наклонената подветрена страна на гемията, закачи носовото въже за фалшборда и се покатери на борда с пъргавината на мечка. Носеше манерка с вода и бутилка от джин, пълна с чай, завързани за дебел рибарски шнур и преметнати през врата му. Той пропълзя и залегна до Томас Хъдсън.

— Ще ми дадеш ли малко от тая проклета вода — запита Хенри.

Ара остави оръжието си до оръжието на Томас Хъдсън, развърза манерката от шнура и пролази по наклонената палуба над двата люка до Хенри.

— На, пий — каза той, — но не се мий!

Сетне го шляпна по гърба и се върна при Томас Хъдсън.

— Том — почна той, говорейки много ниско, — не видяхме нищо. Свалих Уили в далечния, почти противоположен край и се отбих до кораба. Там пристанах откъм подветрената страна, която не се вижда от острова. Обясних всичко на Антонио и той разбра добре. После заредих мотора с бензин, напълних резервната туба и донесох ледения чай и водата.

— Отлично! — одобри Томас Хъдсън.

Той капна няколко капки на палубата и отпи дълга глътка от бутилката леден чай.

— Благодаря ти много за чая.

— Антонио се сети за него. Ние забравихме едно-друго в суетнята на тръгването.

— Мини на кърмата, за да я пазиш!

— Слушам, Том — каза Ара.

Те лежаха на слънцето и вятъра и наблюдаваха острова. От време на време единична птица или двойка птици излитаха и тримата отгатваха, че са били подплашени или от Уили, или от другите.

— Птиците трябва да вбесяват Уили — забеляза Ара.

Той не се сети за тях, когато навлезе във вътрешността.

— Все едно, че пуска балони — добави Томас Хъдсън. Той се замисли и се обърна, за да погледне над рамото си.

Сега нищо не му харесваше. Прекалено много птици изхвръкнаха от острова. Какво основание имаха да предполагат, че фрицовете са там? И преди всичко, защо ще ходят на острова? Лежейки на палубата, Томас Хъдсън почувствува някаква празнина при мисълта, че и той, и Уили са се излъгали. Може би фрицовете не бяха ги подмамили. „Ала толкова много птици никак не действуват успокоително“ — каза си той. — Издигна се друга двойка дървесни ибиси недалече от брега, затова Томас Хъдсън се обърна към Хенри и нареди:

— Слез в предния люк, Хенри, моля те, за да наблюдаваш сушата!

— Долу е ужасна леш.

— Зная.

— Слушам, Том.

— Остави гранатите и пълнителите. Вземи само една граната в джоба си и „бебето“!

Хенри се смъкна, в люка и погледна към вътрешните островчета, които закриваха протока. Изражението му не беше се изменило. Ала той стискаше здраво устни, за да не се издаде.

— Извинявай, Хенри — каза Томас Хъдсън. — Само за малко.

— Няма значение — отговори Хенри. След това насилената суровост на лицето му се стопи и то грейна с чудната му усмивка на добряк. — Не точно така си представях, че ще прекарам лятото.

— И аз също. Но точно сега се печем на страшен огън.

Тогава от мангровите се надигна голям воден бик. Томас Хъдсън го чу да мучи и проследи неговия нервен, пикиращ летеж в посока на вятъра.

После Томас Хъдсън се зае да очертае движението на Уили в мангровите според изхвръкването и полета на птиците. Когато птиците престанаха да излитат, той отгатна със сигурност, че Уили се връща. След време, когато птиците отново се размърдаха, Томас Хъдсън позна, че Уили обхожда наветрената извивка на острова. Три четвърти час по-късно той видя, че голяма бяла чапла се издигна изплашена и взе да бие бавно с криле в посока на вятъра, затова каза на Ара:

— Сега ще се покаже. По-добре иди на носа да го прибереш.

— Виждам го — обади се Ара след миг. — Току-що замахна. Лежи долу на плажа.

— Иди го вземи и го докарай на дъното на лодката!

Ара се смъкна с автомата и две гранати в джобовете, намести се на кърмата и отблъсна лодката.

— Подхвърли ми шишето с чай, ако обичаш, Том!

Ара го улови с двете ръце за по-голяма сигурност, вместо с едната, както постъпваше обикновено. Той изпитваше удоволствие да лови гранати с една ръка при най-трудни положения, както изпитваше и удоволствие да прищипва със зъби капачките на запалките. Но този чай беше за Уили. Ара съзнаваше какво е изтърпял Уили, макар да не бяха се получили резултати. Той намести внимателно бутилката под кърмата, като се надяваше, че тя е още студена.

— За какво мислиш, Том? — попита Хенри.

— Минахме се. Засега.

След малко лодката се върна. Уили лежеше на дъното, стискайки с две ръце шишето с чай. Ръцете и лицето му бяха изподраскани и окървавени, въпреки че ги беше измил с морска вода, а единият ръкав на ризата — разкъсан. Лицето му беше подпухнало от ухапванията на комари, подутини от ухапвания се виждаха и по всички разголени части на тялото му.

— По дяволите, няма диря, Том — доложи Уили. — Изобщо не са стъпвали на тоя остров. Не излязохме големи умници с теб.

— Прав си.

— Какво мислиш?

— Навлезли са навътре, след като са заседнали. Дали за да търсят храна, или за да разузнаят протоците, не мога да кажа.

— Смяташ ли, че са ни видели, когато пристанахме?

— Може да са видели всичко, а може и да не са видели нищо. Много ниско са във водата, за да видят.

— Трябва да са чули пукотевицата откъм подветрената страна.

— Вероятно.

— Ами сега?

— Върви на кораба и прати Ара да ни отведе с Хенри. Фрицовете могат вече да се върнат.

— Какво ще правим с Питърс? Да го откараме ли?

— Откарай го сега.

— Томи, ти застана откъм грешната страна на парапета — забеляза Уили. — И двамата допуснахме грешки, затова не смея да предлагам съвети.

— Зная. Ще сляза в задния люк, щом Ара натовари Питърс.

— По-добре да го натовари сам — препоръча Уили. — Фрицовете могат да видят силуети. Но без бинокъл те не могат да различат подробностите върху палубата.

Томас Хъдсън обясни на Ара, баскът се качи и смъкна Питърс съвсем леко и безучастно. Завърза все пак рубашката зад главата му. Не прояви ни нежност, ни грубост, задоволи се само да каже, когато го повдигна и плъзна с главата напред в лодката:

— Вдървил се е вече.

— Затова се казва, че е труп, каквито са и дървените трупи — обади се Уили.

— Ние пък ги наричаме на испански fiambres, което означава „студено месо“, каквото се поднася в ресторантите, например риба или пиле — обясни Ара. — Но аз имах предвид Питърс. Той беше всякога толкова отпуснат.

— Ще го откарам, Том. Имаш ли нужда от нещо?

— От щастие — отговори Томас Хъдсън. — Благодаря за разузнаването, Уили.

— Обичайният брътвеж! — отвърна Уили.

— Кажи на Хил да сложи мертиолат на драскотините!

— Майната им на драскотините! — рече Уили. — Ще стана дивак от джунглата.

Томас Хъдсън и Хенри наблюдаваха през двата люка начупената и назъбена линия на островчетата, между тях и дългия залив, образуващ вътрешния проток. Говореха както обикновено, защото знаеха, че фрицовете не могат да бъдат по-наблизо от тия зелени островчета.

— Ти бди! — нареди Томас Хъдсън на Хенри. — Ще изхвърля боеприпасите им през борда и ще прегледам още веднъж долу.

Там той намери неща, които не беше забелязал по-рано. Изнесе кутията с патрони на палубата и я метна във водата. „Трябваше да разпилея всички кашони — рече си той, — но да вървят по дяволите!“ Той взе шмайзера и установи, че е повреден. Сложи го до собственото си оръжие.

„Ще кажа на Ара да го разглоби — помисли си Томас Хъдсън. — Поне знаем защо не са го взели. Предполагаш ли, че са оставили този ранен като комисия по посрещането, а те са заминали? Или са го настанили удобно и са отишли да разузнаят? Какво смяташ, че са видели и узнали?“

— Не мислиш ли, че трябваше да запазим патроните като доказателство? — запита Хенри.

— Вече отминахме стадия на доказателствата.

— Винаги е добре да ги имаме под ръка. Знаеш, че са говеда и че вероятно ще поставят всичко под въпросителна. Кой знае дали разузнавателното управление на военноморските сили ще приеме доклада дори под въпросителна. Помниш ли последната подводница, Том?

— Помня.

— Стигна чак до устието на Мисисипи, а те още я държат под въпросителна.

— Правилно.

— Хенри — успокои го Томас Хъдсън, — моля те, не бери грижа. Избитите островитяни са още на острова. Имаме куршумите, които извадихме от труповете и от убития фриц. Погребахме друг фриц и нанесохме в бордовия дневник местонахождението на гроба. Потопихме тази гемия и пречукахме трети фриц на носа й. Разполагаме с два шмайзера. Единият повреден, другият сплескан от граната.

— Ще се надигне ураган и ще отнесе всичко, а господата ще го поставят пак под въпросителна.

— Съгласен съм — призна Томас Хъдсън. — Да допуснем, че ще поставят всичко под въпросителна. Ами Питърс?

— Ще кажат, че ние сме го застреляли.

— Безспорно. Ще трябва и това да преглътнем.

Двамата чуха извънбордния двигател, сетне видяха как Ара заобиколи носа. „Тази лодка вдига предницата си като, индианско кану“ — рече си Томас Хъдсън.

— Събери си джепането, Хенри! — нареди тон. — Ще се оттеглим на кораба.

— Иска ми се да остана тук, ако разрешиш.

— Не. Нужен си ми на кораба.

Ала когато пристигна Ара, на Томас Хъдсън му дойде друг ум.

— Остани за малко тук, Хенри, докато пратя Ара да те прибере. Ако дойдат фрицовете, хвърли една граната в лодката, щом приближат. Заеми задния люк, за да имаш повече простор. И умната!

— Слушам, Том. Благодаря ти, че ме оставяш.

— Бих останал аз, а тебе бих върнал, но трябва да обсъдя някои неща с Антонио.

— Разбирам. Да стрелям ли по тях, когато наближат, преди да хвърля граната?

— Ако искаш. Но дръж си главата ниско и сетне хвърли гранатата от другия люк. Направи всичко, каквото можеш.

Той лежеше в шпигатите откъм подветрената страна и подаваше нещата си на Ара. След това се смъкна през борда.

Няма ли прекалено много вода долу? — запита той Хенри.

— Не, Том. Всичко е наред.

— Не ставай жертва на клаустрофобията и си отваряй добре очите. Ако дойдат, остави ги да се приближат съвсем, преди да изсвириш серенадата си!

— Разбира се, Том.

— Представи си, че си в гюме за диви патици.

— Не е нужно, Том.

Сега Томас Хъдсън лежеше ниско върху дървената обшивка на лодката.

— Ара ще дойде, щом стане време да се прибереш.

— Не се безпокой, Том. Мога да остана тук цялата нощ. Но бих замолил Ара да ми донесе нещо за ядене, малко ром и повече вода.

— Той ще дойде да те прибере и ще се почерпим с ром на борда.

Ара издърпа въжето, за да запали мотора, и двамата се насочиха към кораба, Томас Хъдсън усещаше гранатите до бедрата си и тежестта на „бебето“ върху гърдите си. Той го прегърна и го притисна нежно, Ара се засмя и, като се наведе напред, прошепна:

— Водим лош живот за такива добри бебета.

19

Сега всички се бяха събрали на борда. Беше се застудило от късния следобеден вятър. Фламингите бяха отлетели, въпреки че плитчината беше още оголена. Тя изглеждаше сива в светлината на залеза и там ято уйлети продължаваше да снове. Отвъд оставаха плитките води, протоците, които не се виждаха поради калта, и в далечината — островите.

Томас Хъдсън стоеше на мостика, облегнат в ъгъла, и Антонио му говореше.

— Приливът ще дойде чак след единадесет довечера — каза Антонио. — Този вятър изтласква водата от залива и плитковините, та не се знае на какви дълбочини ще можем да разчитаме.

— Ще издигне ли приливът кораба или ще трябва да го извличаме?

— Ще го издигне. Но нямаме луна.

— Правилно. На това се дължат и тия големи пролетни приливи и отливи.

— Тя изгря едва миналата нощ — добави Антонио. — Първата четвъртина. Не я видяхме нощес, поради шквала.

— Правилно.

— Пратих Джордж и Хил да нарежат клони, за да маркираме протока, преди да се измъкнем. Можем да го сондираме по всяко време и да набием вехи, където трябва.

— Слушай! Иска ми се, когато корабът се издигне, да го отведа до гемията и да насоча срещу нея прожектора и пукалата, както и да оставя някого на борда й, за да ни предупреди, щом се зададат фрицовете с лодката.

— Това би било идеално, Том. Но ти не можеш да стигнеш до гемията в тъмнината. Можем да се промъкнем с прожектора и лодката, която ще сондира пред тебе, ще съобщава дълбочините и ще набива вехи. Но тогава никой няма да дойде. Те изобщо няма да се покажат.

— Така е. Днес на два пъти допуснах грешки.

— Грешките са си грешки — успокои го Антонио. — И се дължат по-скоро на лош късмет. Както при игра на карти.

— Важното е, че ги допуснах. Кажи ми сега какво мислиш?

— Мисля, че ако не са заминали и ако ние не се държим, като че не сме заседнали, фрицовете ще дойдат през нощта, за да превземат кораба. Приличаме само на яхта за развлечения. Сигурен съм, че са били навътре из островите, когато стана престрелката. Ще се отнесат високомерно към нас и ще бъдат уверени, че сме слаби, защото цял ден ще са виждали само един човек в лодката, ако са ни наблюдавали.

— Постарахме се да разиграваме тая комедия.

— Ами, ако открият какво е положението в гемията, какво ще стане?

— Кажи на Уили да дойде тук! — нареди той на Антонио. Дойде Уили, още издут от ухапванията на комарите. Все пак драскотините му изглеждаха попреминали. Той носеше само жълтеникави къси панталони.

— Как си, дивако от джунглата?

— Чудесно, Том. Ара сложи малко хлороформ на ухапаното и сърбежът спря. Тия свирепи комари са дълги горе-долу четвърт инч и са черни като мастило.

— Сами се натопихме до гуша, Уили.

— Поврага! Ние се бяхме натопили още от началото.

— Питърс?

— Зашихме го в брезент и сложихме лед отгоре му. От него стока за пазара няма да стане. Но ще издържи някои и друг ден.

— Слушай, Уили, тъкмо разправях на Антонио, че ми се иска да отидем до гемията, за да я поставя в обсега на пукалата и прожектора. Но той смята, че не можем да откараме кораба, без да подплашим целия океан, а това не бива да се допуска.

— Разбира се — потвърди Уили. — Прав е. Днес ти извърши три грешки. Аз те бия с една грешка по-малко.

— Очакваш ли, че фрицовете ще се опитат да превземат кораба?

— Адски се съмнявам — отговори Уили.

— Но биха могли.

— Не са луди. Отчаянието обаче може да ги тласне и към такъв опит.

Двамата седяха на палубата на мостика, облегнати в стойките и брезента. Уили чешеше в брезента дясното си рамо, което почваше отново да го сърби.

— Могат и да дръзнат — каза той. — Не извършиха ли лудост, като избиха островитяните?

— Не, от тяхно гледище. Трябва да имаш пред вид, че току-що са изгубили подводницата си и са били отчаяни.

— Съгласен съм. Но днес изгубиха гемията си и един свой другар. Може би са го обичали, мръсника.

— Вероятно. Иначе не биха го оставили да заема място.

— Беше рядък смелчага — забеляза Уили. — Изчака поканите да се предаде и една граната, преди да си изпълни номера. Трябва да е взел Питърс за капитана, заради заповедническия му тон и начина, по който той spreched Kraut245!

— И аз така мисля.

— Знаеш, че гранатите избухнаха под палубата. Фрицовете могат и да не са ги чули. Колко патрона изстреля, Том?

— Не повече от пет.

— Гадът изстреля един пълнител.

— Силно ли отекна престрелката, Антонио?

— Не — отвърна Антонио. — Ние сме в посока на вятъра и на север от гемията, като помежду ни се намира островът. Не беше никак силно. Но я чух ясно.

— Фрицовете могат и да не са я чули — рече Томас Хъдсън. — Но трябва да са видели, че лодката шари наоколо и че гемията е наклонена. Сигурно ще допуснат, че им е устроена клопка. Не очаквам да се приближат до нея.

— Смятам, че си прав — съгласи се Уили. — Ала смяташ ли, че ще дойдат тук?

— Бог и ти, като втори след бога, трябва да знаете повече от мене. Нали винаги мислиш с ума на германците?

— Мисля — отговори Томас Хъдсън. — Понякога твърде сполучливо. Но днес се изложих.

— Не се изложи — успокои го Уили. — Попадна просто на лоша златоносна жила.

— Можем да им устроим клопка в гемията.

— Сам се хвана в клопката на гемията, колкото я и превърна в клопка! — забеляза Уили.

— Върви я минирай, докато е още светло!

— Това се вика мъжка приказка! — възмути се Уили. — Сега си старият Том. Ще я минирам в двата люка, а също ще минирам убития фриц и леера откъм подветрената страна. Сега отново умът ти проработи.

— Не пести взрива! Имаме взрив в изобилие.

— Така ще я минирам, че и Христос да не може да я обезвреди.

— Лодката се прибира — обади се Антонио.

— Ще взема Ара и взрива и ще отидем — рече Уили.

— Гледайте да не хвръкнете във въздуха вие самите.

— Не мисли прекалено много — замоли го Уили. — Почини си малко, Том. — Ще има да дежуриш цяла нощ.

— И вие ще дежурите.

— По дяволите, ще дежуря! Щом ти потрябвам, другите могат да ме събудят.

— Аз ще поема вахтата — каза Томас Хъдсън на Антонио. — Кога ще започне приливът?

— Той започна вече, но се бори с течението, което силният източен вятър изтласква от залива.

— Постави Хил да стои на пост при пукалата и освободи Джордж. Кажи на всички да полегнат, да бъдат готови за през нощта.

— Защо не пийнеш нещо, Том?

— Не искам да пия нищо. Какво ще вечерят момчетата?

— По-голямо парче варен акантоцибиум с испански сос, кравешки грах и ориз. Нямаме вече плодови консерви.

— Консерви имаше в списъка на продуктите в Конфитес.

— Да, но ги бяха зачеркнали.

— Имаш ли сушени плодове?

— Кайсии.

— Накисни ги довечера и им ги дай на закуска.

— Хенри няма да ги яде на закуска.

— Дай му ги тогава, когато му се приядат. Имаш ли достатъчно супи?

— Имам.

— Как е ледът?

— Ще стигне за седмица, ако не изразходваме прекалено много за Питърс. Защо не го погребеш в морето, Том?

— Може би ще го погреба — каза Томас Хъдсън. — Той винаги говореше, че би желал да бъде погребан в морето.

— Той говореше какво ли не.

— Остави.

— Том, защо не пийнеш нещо?

— Добре — склони Томас Хъдсън. — Имаш ли още джин?

— Бутилката ти стои заключена в шкафа.

— Ами сок от кокосови орехи?

— Имам.

— Приготви ми джин със сок от кокосови орехи и лимон.

— Стига да имаме лимони.

— Имаме предостатъчно лимони. Питърс беше скрил малко скоч. Ако успея да го намеря, не би ли предпочел малко скоч?

— Не. Потърси го и го заключи. Може да потрябва.

— Ще ти приготвя коктейла и ще ти донеса.

— Благодаря ти. Дано имаме щастие фрицовете да дойдат довечера.

— Не очаквам да дойдат. Аз съм от школата на Уили. Но могат и да дойдат.

— Изглеждаме ужасно съблазнителни. Освен това, те се нуждаят от плавателен съд.

— Така е, Том. Но те не са глупаци. Ти не би могъл да мислиш с техните глави, ако бяха глупаци.

— О’кей. Донеси коктейла! — Томас Хъдсън оглеждаше островите с големия бинокъл. — Ще се постарая да мисля малко повече с техните глави.

Ала не му се отдаде да мисли с техните глави. Не беше в състояние изобщо да мисли. Наблюдаваше как лодката с Ара на кърмата и Уили, скрит от погледа, заобикалят носа на острова. Наблюдаваше как ятото уйлети отлетя най-после и се насочи към един от външните острови. Сетне остана сам и взе да пие на малки глътки приготвения от Антонио коктейл.

Спомни си, че се беше зарекъл да не пие през това плуване, да не пие дори разхладителния си коктейл вечер, за да не мисли за нищо, ами да работи. Спомни си как си беше наумял да се напряга дотолкова, че да заспива от преумора. Ала не се извини пред себе си за този коктейл, нито за нарушеното обещание.

„Напрягах се — каза си той. — Напрягах се безпощадно. Сега мога да си позволя това питае, както и да си позволя да мисля за неща, несвързани с другарите ми. Ако фрицовете дойдат довечера, ще бъдем готови да ги посрещнем. Ако не дойдат утре сутринта, след като се надигне приливът, ще тръгна да ги търся.“

Той сърбаше на малки глътки студения коктейл и наблюдаваше начупената линия на островите право пред себе си и на запад. Един коктейл всякога отключваше паметта му, която сега държеше така старателно заключена, а островите му напомняха времето, когато ходеше с малкия Том да лови с копие тарпон. Само че островите бяха различни и протоните бяха по-широки.

Нямаше фламинги, ала останалите птици бяха почти същите, с изключение на ятата едри златопери дъждосвирци. Той си спомняше сезоните, когато дъждосвирците бяха сиви, и сезоните, когато черните пера добиваха златиста отсянка. Спомняше си колко се гордееше Том, когато, след като беше получил първата си едноцевна карабина, беше убил първия си дъждосвирец. Том галеше бухналите бели гърди и опипваше изящните черни шарки, а сетне момчето заспа с птицата в прегръдката си. Томас Хъдсън измъкна дъждосвиреца много предпазливо, като се надяваше, че момчето няма да се събуди. То наистина не се събуди. Само сви ръцете си плътно и се обърна на гръб.

Когато отнесе златоперия дъждосвирец в килера, където се намираше хладилникът, Томас Хъдсън почувствува, че е ограбил сина си. Той заглади грижливо перушината и постави птицата на една от телените решетки в хладилника. На следния ден нарисува златоперия дъждосвирец за Том, който взе картината със себе си в пансиона, когато тръгна на училище същата година. На картината Томас Хъдсън се постара да изобрази бързата подтичваща походка на златоперия дъждосвирец върху фона на дълъг плаж с кокосови палми.

После Томас Хъдсън си спомни как веднъж бяха в един туристически лагер. Той се събуди рано, а Том още спеше. Лежеше на гръб с кръстосани ръце и напомняше надгробна статуя на млад рицар. Скицира го в това положение, използувайки една гробница, която беше виждал в катедралата в Солзбъри. Възнамеряваше да превърне скицата по-късно в картина, но не я нарисува, защото си внуши, че може да бъде зла поличба. „Това обаче не помогна кой знае колко“ — каза си сега Томас Хъдсън.

Той погледна към залязващото слънце и съзря Том високо на фона на слънцето в един Спитфайър. Самолетът летеше във висините, беше много малък и блестеше като късче от счупено огледало. „Той обичаше да бъде близо до слънцето помисли си Томас Хъдсън. — А ти постъпи правилно, когато реши да не пиеш.“

Ала повече от половината коктейл стоеше още — в обвитата с хартия чаша заедно с леда.

„Проява на любезност от страна на Питърс“ — продължи той. — След това си спомни как, когато в миналото живееха на острова, Том беше прочел в училище за ледения период и се беше изплашил, че той може да се върне.

— Тате — сподели момчето, — това е единствената ми тревога.

— Той не може да настъпи тук — успокои го Томас Хъдсън.

— Зная. Но не мога да не мисля какво ще правят хората в Минесота, Уискънсин и Мичиган. Дори в Илинойс и Индиана.

— Няма защо да се тревожим — рече Томас Хъдсън. — Процесът ще бъде страхотно бавен.

— Зная — отговори Том. — Но това е единственото нещо, за което действително се тревожа. За връщането на ледения период и за изчезването на пощенските гълъби.

„Тоя Том!“ — възкликна той мислено, слагайки коктейла в едно празно гнездо за гранати, и огледа старателно островите. Не зърна никаква лодка и свали бинокъла.

„Най-хубаво прекарахме — спомни си Томас Хъдсън — на острова ни на Запад. Освен Европа, естествено, но ако се размисля, ще се сетя за майката на Том и ще ми стане още по-тежко. Кой знае къде ли е тя сега? Спи с някой генерал, предполагам. Дано е намерила някой свестен.

Тя изглеждаше ужасно добре и беше много хубава, когато я срещнах в Хавана. Бих могъл да си мисля за нея цялата нощ. Ала няма да мисля. Достатъчно се размекнах, като се размислих за Том. Не бих сторил това без коктейла. Доволен съм все пак, че го приех. Настъпи час да наруша всичките си правила. Може би не всички. Ще си мисля още малко за Том и сетне ще обмисля дребните ни тазвечерни задачи, щом Уили и Ара се върнат. Двамата са чудесна двойка. Уили е научил своя изкълчен испански на Филипините, но се разбира отлично с Ара. Донякъде, защото Ара е баск в също говори зле испански. Исусе, не бих се качил на борда на оная гемия, след като Уили и Ара я разкрасят!

Продължавай, допий си коктейла и мисли си за нещо приятно! Том е мъртъв и заслужава да мислиш за него. Никога няма да превъзмогнеш скръбта. Но вече свикна да я понасяш. Спомни си някои щастливи мигове. Имаш много такива мигове.

Кои бяха най-щастливите мигове? — запита се той. — Те всички бяха действително щастливи тогава, когато бях чист, не разполагах с излишни пари, но бях в състояние да работя и да се изхранвам. Един велосипед ми доставяше по-голямо удоволствие от мотоциклет. С колелото виждах нещата по-добре и се поддържах в добра форма. Когато се прибирах в къщи, след като бях яздил велосипеда в Булонската гора, спусках се към Шан-з-Елизе отвъд Роан Поан, а когато се обръщах, за да погледна зад себе си, виждах двата потока на колите и сивата грамада на голямата арка във вечерния здрач. Сега там цъфтят дивите кестени. Дърветата изглеждаха черни в дрезгавината, докато натисках педалите към Плас дьо ла Конкорд, и обърнатите нагоре цветове бяха восъчно бели. Слизах от колелото-бегач, за да го тикам по настланата алея, да се любувам на дивите кестени и да ги чувствувам над главата си, крепейки велосипеда и усещайки чакъла под тънките подметки на спортните обуща. Бях ги купил на старо от познат келнер, бивш олимпийски шампион, заплащайки с парите, получени за портрета на собственика, който нарисувах така, както той искаше.

— Малко в стила на Мане, мосьо Хъдсън. Ако можете.

Портретът не излезе до такава степен в стила на Мане, че под него да се подпише Мане, ала напомняше повече Мане, отколкото Хъдсън, и приличаше точно на собственика. Получих парите за спортните обуща и освен това получих право на безплатна консумация дълго време, докато една вечер предложих да си платя сметката и предложението ми беше прието, от което заключих, че портретът вече е напълно изплатен.

Имаше един келнер в «Клозери дьо Лила», който ни обичаше и винаги ни сервираше двойни питиета. Затова се преместихме там. Слагахме Том да спи и сядахме вечер в старото кафене рядко щастливи, че сме заедно. После отивахме да се разходим из тъмните улици на Монтан Сент Женевиев, където старите къщи още не бяха съборени, и се опитвахме да се приберем всяка нощ по друг път. Лягахме си и слушахме как диша Том в креватчето и как мърка голямата котка, която спеше с Том.“

Томас Хъдсън си спомни как другите се ужасяваха, че позволяват на котката да спи с детето и че го оставят само когато излизат. „Но Том спеше дълбоко и ако се събудеше намираше до себе си котката, която беше най-добрият му приятел. Котката не допускаше никого до леглото му, животното и момчето взаимно много се обичаха.

Сега Том беше… Поврага! — каза си той. — Това може да се случи с всекиго. Би трябвало да го разбера най-после. Само че това е окончателно.

Откъде знаеш? — запита се той. — Заминаването може да бъде окончателно. Излизането от къщи може да бъде окончателно. Всяка форма на предателство може да бъде окончателна. Подлостта може да бъде окончателна. Продажността е окончателна. Но сега само си дрънкаш. Истинска окончателна е само смъртта. Иска ми се Ара я Уили да се върнат. Сигурно ще разкрасят гемията като стая на ужасите. Никога не съм обичал да убивам. Но Уили обича. Той е странен човек и същевременно е много добър. Никога не е доволен от извършеното, като смята, че то може да бъде извършено и по-добре.

Томас Хъдсън видя, че лодката се прибира. Сетне чу и мъркащото й пърпорене, а след това съзря как тя се очертава все по-ясно и расте постепенно, докато накрая се прилепи до кораба.

Уили се качи. Изглеждаше по-зле от всякога, изкуственото му око показваше прекалено много от бялото си. Той застана мирно, изкозирува отривисто и каза:

— Разрешете да доложа на капитана, сър!

— Пиян ли си?

— Не, Томи. Възбуден.

— Ти си пил.

— Да, Том. Взехме малко ром, за да можем да работим около трупа. После, когато свършихме пиенето, Ара се изпика в бутилката и я минира. Получи се двойна клопка.

— Добре ли разкрасихте гемията?

— Томи, мъничък гном, не по-голямо от педя, не може да стъпи на гемията, без да бъде изхвърлен обратно в царството на гномовете. Хлебарка не може да пропълзи на нея. Ара се боеше да не би мухите по трупа да хвърлят във въздуха гемията. Минирахме я красиво и изящно!

— Какво прави Ара?

— Разглобява и почиства всичко в изблик на ентусиазъм.

— Колко ром отнесохте, вие халосници?

— По-малко от половин бутилка. Хрумването беше мое. Не на Ара.

— О’кей. Слез при него, почистете оръжието, проверете и пукалата!

— Не можем да ги проверим сериозно, без да стреляме в тях.

— Зная. Но ги проверете сериозно без да стреляте. Подменете снарядите, с които са заредени.

— Хитро!

— Кажи на Хенри да ми донесе малка чаша, от това питие и един коктейл за себе си. Антонио го знае какво е.

— Радвам се, че пропи по-малко, Том.

— В името Христово не се радвай, нито скърби за това, дали ще пия или няма да пия.

— О’кей, Том. Но не обичам да те виждам как се яхаш сам като кон, който е яхнал друг кон. Защо не бъдеш поне кентавър?

— Къде си учил за кентаврите?

— Четох в една книга, Томи. Аз съм начетен. По-начетен съм, отколкото се полага за годините ми.

— Ти си знаменит халосник — каза му Томас Хъдсън. — Сега се пръждосвай и направи каквото ти заръчах!

— Слушам, сър. Томи, когато завърши това пътешествие, ще ми позволиш ли да откупя една от морските ти картини във вилата?

— Не си прави подбив с мене.

— Не си правя. Май ти никога не си до състояние да разбереш другите.

— Възможно. Може би не съм ги разбирал през целия си живот.

— Томи, аз често се занасям. Но ти преследваш добре.

— Утре ще видим. Кажи на Хенри да донесе коктейла си. На мене обаче, да не носи!

— Не, Томи. Довечера ни предстои кратка схватка и аз се съмнявам дали ще се състои.

— Добре — каза Томас Хъдсън. — Прати ми Хенри. И слизай от тоя проклет мостик, за да се заловиш за работа!

Хенри подаде двата коктейла и се метна със замах на мостика. Застана до Томас Хъдсън, наведе се напред и погледна неясните очертания на далечните острови. На запад се виждаше тънкият месец в първата четвъртина.

— За твое здраве, Том! — каза той. — Не съм погледнал през лявото си рамо към луната.

— Тя не е нова. Беше нова миналата нощ.

— Да. Но не я видяхме поради шквала.

— Правилно. Как е положението долу?

— Отлично е, Том. Всички се стягат и са весели.

— Как са Уили и Ара?

— Пийнаха малко ром, Том. И се развеселиха много. Но сега не пият.

— Да. Не бива и да пият.

— Залагам извънредно много на схватката — рече Хенри. — Уили също.

— Аз не. За това обаче сме дошли. Имай предвид, че ни са нужни пленници, Хенри.

— Зная.

— Понеже допуснаха грешка, като избиха островитяните, фрицовете не искат да бъдат пленени.

— Мисля, че смекчаваш нещата — отвърна Хенри. — Допускаш ли, че ще се опитат да ни нападнат тая нощ?

— Не. Но трябва да бъдем готови за в случай, че ни нападнат.

— Ще бъдем готови. Какво смяташ, че всъщност ще предприемат, Том?

— Нямам представа, Хенри. Ако са наистина отчаяни, ще се опитат да превземат кораба. Ако имат радист, той би могъл да поправи нашето радио, после ще стигнат до Ангилас, ще извикат такси и ще изчакат да пи отведе в къщи. Имат всички основания да се опитат да превземат кораба. Възможно е все пак някой да се е раздрънкал в Хавана и те да знаят кои сме.

— Кой би могъл да се раздрънка?

— За мъртвите по-добре нищо, отколкото лошо! — отговори Томас Хъдсън. — Но се страхувам, че той е могъл да се изтърве, когато е бил пиян.

— Уили е уверен, че е дрънкал.

— Знае ли нещо?

— Не. Само е уверен.

— Това е вероятност. Ала те могат и да се опитат да се доберат до материка и да се придвижат по суша до Хавана, за да се качат на някой испански кораб. Или аржентински кораб. Навярно държат да не бъдат заловени заради избиването на островитяните. Затова смятам, че ще опитат нещо отчаяно.

— И аз очаквам същото.

— Дано ги подмами — заключи Томас Хъдсън.

Ала нищо не се случи през цялата нощ, само звездите продължиха да се движат, източният вятър не престана да духа и теченията непрекъснато струяха край кораба. Водата фосфоресцираше силно от водораслите, които големите отливи и приливи и вълнението, предизвикано от вятъра, бяха откъснали от дъното. Те плуваха насам-натам като студени ивици и петна от бял призрачен огън във водата.

Вятърът спря малко, преди да се зазори, и щом съмна, Томас Хъдсън легна и заспа на палубата по корем с лице, опряно в един ъгъл на брезента. Антонио го зави, него и оръжието му, с едно платнище, но той спеше дълбоко и не усети.

Антонио пое вахтата и щом приливът се надигна дотолкова, че освободи кораба, той събуди Томас Хъдсън. Обраха котвите и потегляха, като лодката се движеше напред, сондираше и забиваше вехи в съмнителните места. Сега водата от прилива беше чиста и бистра, воденето на кораба беше трудно, ала не както в предишния ден. Забиха клон в протока, където бяха заседнали вчера. Томас Хъдсън се обърна назад и видя как зелените му листа се полюляват в течението.

Той погледна напред и последва отблизо лодката, която изследваше протока. Минаха покрай дълъг зелен остров, който отдалече му беше заприличал на заоблено островче. Сетне навлязоха в участък, изглеждащ като непрекъсната, но назъбена линия от мангрови островчета. Хил, който наблюдаваше с бинокъла, предупреди:

— Веха, Том! Право по курса на лодката към мангровите!

— Провери — каза Томас Хъдсън. — Тук ли е протокът?

— Изглежда, че е, но не виждам отвор.

— На картата е много тесен. Просто ще обрулим мангровите от двете страни, провирайки се.

После Томас Хъдсън се сети за нещо. «Как можах да бъда толкова разсеян? — упрекна се сам. — По-добре да продължим сега, докато се измъкнем от протока. По-късно ще ги пратя.» Беше забравил да накара Уили и Ара да обезвредят заседналата гемия. Ще бъде ад, ако я оставя там минирана, защото може да се качи някой нещастен рибар. Ще се върнат да я обезвредят.“

Сега лодката сигнализираше да се придържа съвсем вдясно до три малки островчета близо до мангровите. След тези, сякаш за да се уверят, че е разбрал, те свиха и дойдоха при Томас Хъдсън.

— Протокът е право покрай мангровите — извика Уили. — Дръж вляво от вехата. Ние ще вървим напред. Докато не те предупредим, продължавай! Тук водата е дълбока.

— Забравихме да обезвредим гемията.

— Зная — отговори Уили. — После ще се върнем.

Ара се ухили, завъртя лодката и двамата избързаха напред, като Уили направи знак, че пътят е свободен. Те завиваха ту наляво, ту надясно и се изгубиха от погледа е зеленината.

Томас Хъдсън управляваше по тяхната диря. Протокът беше дълбок, въпреки че не беше показан в картата. „Този стар пролаз трябва да е бял прочистен от някой ураган — заключи Томас Хъдсън, Много неща са се изменили, откакто тук, са сондирали дълбочините лодките на американския кораб «Нокомис»“.

Тогава той забеляза, че от мангровите не излетяха птици, когато лодката навлезе в обраслата с гъстак теснина.

Без да се отделя от кормилото, Томас Хъдсън се обади по разговорната тръба на Хенри в предния кокпит.

— Можем да бъдем нападнати — в тоя проток. Приготви двете 50 за стрелба от носа и от борда. Стой зад щита я следи пламъка на изстрелите им, за да се прицелиш!

— Слушам, Том!

На Антонио той нареди:

— Тук може да бъдем нападнати. Бъди готов, щом открият огън срещу нас. Мери се под пламъка на изстрелите и ги наръси. Залепни ниско!

— Хил — довърши той, — остави бинокъла. Вземи две гранати, изправи щифтовете им и ги сложи на стойката до дясната ми ръка. Изправи и щифтовете на пожарогасителите и прибери бинокъла. Вероятно ще ни нападнат от двете страни. Така поне би трябвало да постъпят!

— Кажи ми кога да ги хвърля, Том.

— Ще ги хвърляш, щом видиш да проблясват изстрелите им. Ще ги хвърлиш обаче високо, за да паднат през шубрака.

Не излитаха никакви птици, но тъй като приливът беше дошъл, Томас Хъдсън знаеше, че птиците трябва да са се прибрали в мангровите. Сега корабът навлезе в тесния прорез и Томас Хъдсън, гологлав и бос, облечен само в жълтеникави къси панталони, се чувствуваше едва ли не съвсем гол.

— Залегни! — Заповяда той на Хил. — Ще ти кажа кога да станеш, за да ги хвърлиш.

Хил се просна на палубата с двата пожарогасителя, които бяха напълнени с динамит и снабдени с междинна запалка, възпламеняваща се от детонаторния механизъм на гранатата, закрепен към съединението на запалката и снабден е прищипната динамитна капсула.

Томас Хъдсън го погледна и забеляза, че се е изпотил. После обърна очи към мангровите от двете страни:

„Бих могъл да се опитам да обърна кораба — каза са той. — Ала не смятам, че ще успея да надделея над насрещното течение на прилива.“

Той се взря напред към зелените брегове. Сега водата беше наново кафява и мангровите листа лъщяха като лакирани.

Огледа се, за да провери дали няма отрязани или разместени клони. Видя само зелените листа, тъмните клони и корените, които се оголваха от засмукването на корабния винт. Показаха се раци, когато се разкриваха леговищата им под корените на мангровите.

Томас Хъдсън продължи, протокът се стесни, ала той видя, че по-нататък се разширява. „Кой знае дали всичко не е само внушение“ — рече си той. — Тогава забеляза, че един рак се свлече бързо от високите мангрови корени и цопна във водата. Томас Хъдсън впери очи в гъстака, ала не съзря нищо отвъд стеблата и клоните. Втори рак изскочи много припряно и се спусна във водата.

Точно тогава фрицовете стреляха срещу Томас Хъдсън. Той не зърна ослепителния блясък и бе засегнат, преди да е чул щракането на шмайзера. Хил се надигна до него. Антонио почна да стреля със светещи патрони в посоката, където беше видял пламъчетата на автомата.

— Там, където падат светещите куршуми! — каза Томас Хъдсън на Хил.

Томас Хъдсън почувствува, като че някой го халоса три пъти с бейзболна хилка и левият му крак се намокри.

Хил запрати бомбата с висок замах и Томас Хъдсън съгледа как дългият месингов цилиндър и конусният нос блеснаха на слънцето. Тя полетя с въртеливо, не с праволинейно движение.

— Залегни, Хил! — каза той и си помисли, че и сам би трябвало да залегне.

Сетне си даде сметка, че не бива, защото му се налагаше да води кораба. Двете оръдия 50 забоботиха, Томас Хъдсън ги чу как гърмят и почувствува през босите си крака как разтърсват яхтата. „Много тътнят — рече си той. — Ще накарат гадовете да се стреснат.“

Той видя ослепителния взрив на бомбата, преди да е чул грохота и да се е издигнал пушек. Усети миризма на дим, счупени клони и изгорени зелени листа.

— Стани Хил и хвърли две гранати! По една от двете страни!

Хил не метна високо гранатите. Запрати ги като дълга бейзболна топка от третата основа право в първата. Във въздуха те приличаха на сиви железни ангинари с тънка димна опашка.

Преди да са избухнали с трясък в мангровите, Томас Хъдсън се обади в тръбата:

— Пречукай ги тия гадове, Хенри! Те не могат да се изплъзнат.

Миризмата на гранатите се различаваше от миризмата на бомбата и Томас Хъдсън каза на Хил:

— Хвърли още две гранати. Едната отвъд, другата отсам бомбата!

Той проследи как гранатите полетяха, сетне се строполи на палубата. Не знаеше дали сам се повали на палубата или палубата се повали отгоре му, защото беше много хлъзгава от кръвта, която се стичаше от крака му, та той залитна внезапно. При второто избухване Томас Хъдсън чу как две парчета от гранатата разкъсаха брезента. Други удариха корпуса.

— Помогни ми да се изправя — каза той на Хил. — Последната граната я хвърли прекалено наблизо.

— Къде си ранен, Том?

— На две-три места.

Отпред Томас Хъдсън зърна, че Уили и Ара се връщат с лодката.

Той се обади по тръбата на Антонио и му каза да подаде на Хил чантата за първа помощ.

Точно тогава видя, че Уили се просна по очи на носа на лодката и почна да стреля към мангровите вдясно. Чу се чаткането на автомата Томпсън. Сетне последва по-дълъг взрив. Томас Хъдсън включи двата двигателя на най-голямата скорост, която позволяваше протокът. Не си даваше ясна сметка каква е тази скорост, защото изпитваше много силна болка. Тя пронизваше костите, изпълваше гръдния кош преминаваше през червата и стигаше до тестикулите. Томас Хъдсън още не се чувствуваше отпаднал, но усещаше първите пристъпи на отпадналост.

— Приготви оръдията за стрелба по десния бряг! — заповяда той на Хенри. — Уили откри още фрицове.

— Слушам, Том. Ти държиш ли се?

— Ранен съм, но се държа. Как е Джордж?

— Отлично.

— Открий огън, щом забележиш нещо!

— Слушам, Том.

Томас Хъдсън спря машините и бавно даде заден ход, за да задържи кораба извън обстрела на Уили, който сега зареди пълнител със светещи патрони, за да отбележи къде трябва да се насочи огънят на кораба.

— Видя ли мишената, Хенри? — запита Томас Хъдсън през тръбата.

— Да, Том.

— Стреляй в целта и наоколо й с къси залпове!

Томас Хъдсън чу как оръдията 50 забоботиха и махна на Ара и Уили да се приберат. Те се придвижиха с най-голямата скорост, която допускаше малкият двигател. Уили стреляше непрекъснато, докато се озоваха под прикритието на кораба.

Уили скочи на борда и се качи на мостика. Ара се зае да изтегли лодката.

Уили погледна Том и Хил, който превързваше ранения, правейки турникет на лявото му бедро чак горе до чатала.

— Исусе Христе! — възкликна Уили. — Какво си закъсал, Том?

— Не зная — отговори Томас Хъдсън.

Той действително не знаеше. Не можеше да види раните си. Виждаше само цвета на кръвта, а тя беше тъмна, затова не го тревожеше. Ала беше изтекла прекалено много кръв и той се чувствуваше силно отпаднал.

— Какво имаше там, Уили?

— Не зная. Имаше един гад с шмайзер, който стреля срещу нас, та го надупчих. Съвсем сигурен съм, че го надупчих.

— Не чух изстрелите му поради шума, който вдигахте.

— А вие, хубостниците, вдигнахте такава пукотевица, сякаш хвърлихте във въздуха барутен погреб! Смяташ ли, че някой е оживял?

— Може би. Във всеки случай им го платихме с лихвите.

— Трябва да ги довършим — каза Уили.

— Можем да оставим тия мръсници да се гърчат и мятат — отговори Томас Хъдсън. — А можем и да отидем да ги довършим.

— Предпочитам да се погрижим за тебе.

Хенри изпробваше оръдията 50. Беше толкова внимателен към тях, колкото беше небрежен към автоматите, и понеже те бяха две, внимателността му се беше удвоила.

— Знаеш ли къде са гадовете, Уили?

— Има само едно място, където могат да бъдат.

— Тогава да отидем да ги взривим, та да хвръкнат и лайната им!

— Казано като офицер и джентълмен — забеляза Уили. — Ние потопихме лодката им.

— Не чухме никакъв шум — рече Томас Хъдсън.

— Тя не вдигна много шум — обясни Уили. — Ара я надупчи с мачете и накълца платното й. Христос не би могъл да я поправи за месец, колкото и да се напъва в дърводелницата си!

— Застани с Хенри и Джордж на носа, Ара и Антонио да заемат десния брод, ще се приближим до брега! — нареди Томас Хъдсън.

Той се чувствуваше много отпаднал, и като не на себе си, въпреки че още не му се виеше свят. Превръзките, направени от Хил, бяха спрели много лесно кръвотечението, затова беше заключил, че кръвоизливът е вътрешен.

— Обстрелвай ги непрекъснато и ми дай знак къде да карам! Далече ли са?

— Точно до брега зад малкото възвишение. Може ли да ги достигне Хил с оръдията?

— Аз ще стрелям със светещи патрони, за да му посоча мишената.

— Дали са още там?

— Няма къде да отидат. Видяха как разбихме лодката им. Сега водят последната битка на Къстър246 в мангровите. Исусе Христе, как ми се пие бира Анхойзер Буш.

— Изстудена. В консервени кутии! — допълни Томас Хъдсън. — Карай да върви!

— Ти си ужасно блед, Томи — забеляза Уили. — Изгубил си сума кръв.

— Тогава да изведа кораба час по-скоро — каза Томас Хъдсън. — Още се държа.

Те свиха бързо, като Уили, надвесен над дясната скула, замахваше от време на време с ръка, за да коригира.

Хенри ръсеше с куршуми напред и назад възвишението, което се познаваше по височината на дърветата, а Джордж се мереше в основата на хълмчето.

— Как е, Уили? — запита Томас Хъдсън в тръбата.

— Тук се събраха достатъчно гилзи, за да направим леярна за месинг — отговори Уили. — Насочи дяволския нос на кораба към брега и завърти борда му така, че Ара и Антонио да могат да открият огън.

На Хил му се стори, че вижда нещо и стреля. Оказа се, че е нисък клон, отрязан от Хенри.

Томас Хъдсън наблюдаваше как брегът се приближава все повече и повече, отново започна да различава отделните листа. Тогава изви кораба откъм борда и чу, че Антонио стреля, като видя как светещите куршуми падат малко по-вдясно от куршумите на Уили. Сега стреляше и Ара. После Томас Хъдсън даде леко заден ход и прилепи яхтата до брега, ала дотолкова, че да може Хил да мята гранатите.

— Хвърли им още един пожарогасител! — заповяда той. — Там, където стреляше Уили!

Хил метна пожарогасителя и повторно Томас Хъдсън се възхити от замаха му и от блясъка на месинговия цилиндър, който се въртеше във въздуха, за да падне почти точно в целта. Разнесе се блясък и трясък, а сетне сред издигналия се дим Томас Хъдсън съзря, че изскочи човек със сключени над главата ръце.

— Спри огъня! — заповяда той в двете тръби бързо-бързо.

Но Ара вече беше стрелял и Томас Хъдсън видя как германецът, рухна на колене с глава напред в мангровите. Той даде нова заповед:

— Поднови огъня! — След това каза на Хил с много уморен глас: — Хвърли още един пожарогасител почти на същото място, ако можеш. Метни и две гранати!

Беше уловил пленник. Ала го беше изтървал.

Подир малко запита:

— Уили и Ара, ще отидете ли да огледате?

— На драго сърце — отговори Уили. — Поддържайте обаче огъня, докато слезем. Искаме да ги нападнем в гърба.

— Обясни на Хенри плана си. Кога искате да спрем?

— Щом се вмъкнем в гъстака.

— Дадено, дивако от джунглата! — съгласи се Томас Хъдсън и за пръв път прозря, че навярно ще умре.

20

Той чу — как избухна гранатата зад малкото възвишение. После не се чу ни взрив, ни стрелба.

Томас Хъдсън се отпусна тежко зад кормилното колело и се вгледа в тънкия дим на гранатата, който вятърът отнасяше.

— Ще подкарам кораба веднага, щом се зададе лодката — каза той на Хил.

Почувствува, че Антонио го прегърна, и чу, че предлага:

— Том, ти си легни. Аз ще поема кораба.

— Добре — съгласи се той и хвърли сетен поглед на тесния проток със зелени брегове. Водата беше кафява, но бистра и сега приливът струеше силно.

Хил и Антонио му помогнаха да легне на палубата. После Антонио застана на кормилото. Той даде малко заден ход за да задържи яхтата срещу течението, и Томас Хъдсън усети приспивния ритъм — на големите двигатели.

— Освободи малко турникета — замоли той Хил.

— Ще донеса гумения дюшек — предложи Хил.

— Предпочитам да лежа на палубата — отговори Томас Хъдсън. — Мисля, че ще бъде по-добре да не се движа много.

— Сложи възглавницата под главата му! — заповяда Антонио, който се взираше надолу по протока.

Подир малко той добави:

— Те ни махат, Том.

Томас Хъдсън почувствува как моторите забръмчаха и корабът се плъзна напред.

— Пусни котва, веднага, щом излезем от протока!

— Слушам, Том. Не говори!

Дойде Хенри и пое кормилото и контролните прибора, когато спуснаха котва. Сега бяха отново в открито море. Томас Хъдсън усети как корабът се полюлява от вятъра.

— Тук има много вода. Том — съобщи Хенри.

— Зная. Целият път до Кайбариен и двата протока са чисти и добре маркирани.

— Моля те, не говори, Том. Само лежи спокойно.

— Нека Хил ми донесе едно леко одеяло.

— Ще отида да донеса. Дано не те боли много, Томи.

— Боли — отговори Томас Хъдсън. — Но не прекалено много. Не боли повече от болката на ония, които ти и аз застреляхме.

— Ето го и Уили — извести Хенри.

— Ах, ти рожбо писана! — обади се Уили. — Не говори! Намерихме, четирима от фрицовете с водача им. Това е било главното ядро. Сетне намерихме още един, когото Ара застреля по погрешка. Ужасно много му тежи, защото ти искаше толкова много да заловим пленник. Сега реве, та му казах да остане долу. Просто се увлече, както би се увлякъл всеки.

— Защо хвърлихте гранатата?

— Едно място ми се стори подозрително. Не говори, Том!

— Трябва да се върнете, за да обезвредите потопената гемия.

— Веднага ще отидем и ще претърсим и другия бряг. Как ми се иска да имахме бързоходна лодка. Томи, тия дяволски пожарогасители бият осемдесет и три милиметровите минохвъргачки.

— Нямат същата далекобойност.

— За какъв дявол ни е притрябвала далекобойност? Тоя Хил ги хвърляше като в баскетболен кош.

— Хайде, тръгвайте!

— Много ли ти е лошо, Томи?

— Доста.

— Смяташ ли, че ще издържиш?

— Ще се опитам.

— Лежи съвършено неподвижен. Не мърдай за нищо!

Те отдавна не се движеха, ала на Томас Хъдсън се струваше, че плуват отдавна. Той лежеше на гръб под сянката на навеса, който Антонио приспособи. Хил и Джордж развързаха брезента откъм наветрената страна и вятърът милваше ранения с освежаваща нежна ласка. Не беше така силен като вчера, но вееше непрекъснато от изток, и облаците бяха високи и тънки. Небето беше синьото небе от източната част на острова, където пасатите духаха най-силно. Томас Хъдсън лежеше и го наблюдаваше, мъчейки се да потисне болката. Не позволи на Хенри да му направи подкожна инжекция с морфин, защото си каза, че може да му се наложи още да размишлява. Знаеше, че може да си бие инжекция по всяко време и по-късно.

Той лежеше под лекото одеяло с превръзки на трите рани. Хил ги беше поръсил със сулфамид, когато ги беше превързал, и Томас Хъдсън виждаше сулфамид, разпилян като захар по палубата около кормилното колело, където беше получил първа помощ. Когато свалиха брезента, за да има по-голямо проветрение, той забеляза трите малки дупки, през които бяха минали куршумите, както и други дупки вляво и вдясно. Съзря и следите от парчетата граната.

Докато Томас Хъдсън лежеше, Хил го наблюдаваше и не откъсваше очи от изрусялата му от солта коса и посивялото лице над лекото одеяло. Хил беше простоват момък. Но беше голям атлет, почти толкова силен, колкото Ара, и ако е могъл да хвърля фалцови топки, щял е да стане превъзходен бейзболист. Имаше ръката на големите хвъргачи. Томас Хъдсън го погледна и се усмихна, спомняйки си гранатите. Продължи да се усмихва, като гледаше Хил и дългите мускули на ръцете му.

— Трябвало е да станеш бейзболен хвъргач — забеляза тон и гласът му прозвуча странно.

— Не владеех замаха си.

— Днес го владееше.

— Може би по-рано не е било толкова необходимо да го владея — засмя се Хил. — Искаш ли малко вода, за да разквасиш устата си, Том? Само кимни с глава.

Томас Хъдсън разтърси глава и погледна към езерото, образувано от вътрешния проход. Сега се виждаха бели зайчета. Ала това бяха вълничките на добрия попътен вятър, а отвъд тях се съзираха сините хълмове на Туригуаньо.

„Така ще трябва да постъпим — замисли се Томас Хъдсън. — Ще се насочим към Сентрал или към съседното селище. Може би там има лекар. Не, много късен сезон е. Но могат да докарат със самолет добър хирург. Там всички са услужливи. По-добре да мина без лекар, отколкото да попадна в ръцете на лош хирург. Мога да лежа неподвижно, докато дойдат да ме пренесат. Ще трябва да се нагълтам със сулфамид. Но не бива да пия вода. Не се тревожи, момче — насърчи се сам. — Целият ти живот води към тази развръзка. Защо Ара не се сдържа да не убива оня гад? Щяхме да разполагаме с доказателство, че сме свършили добра работа. «Добра работа» е пресилено. Ще бъде по-правилно да кажа «полезна работа». Ех, че ад щеше да бъде, ако те имаха нашата огнева мощ! Те трябва да са измъкнали другите вехи, за да ни вкарат в тоя проток. Ако бяхме хванали пленника, може би щеше да се окаже някой глупак и да ни даде никакви сведения. Все пак щеше да бъде от полза да го бяхме уловили. Сега не свършихме много полезна работа. М-да, не свършихме. Поне ще обезвредим онази стара гемия.

Помисли си за времето след войната, когато наново ще рисуваш. Има толкова много красиви неща за рисуване, че ако рисуваш така, както умееш в действителност, и не се поддаваш на увлечения, ще осъществиш истинското си призвание. Сега можеш да рисуваш морето по-добре от всички стига да пожелаеш и да не се разсейваш. Сега обмисли добре какво ще предприемеш. Трябва да се бориш за живота си. Но животът струва малко в сравнение с делото на човека. Единствената му стойност се състои в това, че ти е необходим. Дръж се здраво. Сега удари час да играеш голяма игра. Играй я, без да се осланяш на случайността. Кръвта ти винаги се е съсирвала бързо, затова можеш да изиграеш още една голяма игра. Ние не сме лумпенпролетариатът. Ние сме елитът и се сражаваме по своя добра воля.“

— Том, искаш ли малко вода? — попита пак Хил.

Томас Хъдсън поклати глава.

„Три проклети куршума са в състояние да пратят по дяволите доброто рисуване и да сложат край на всичко. Защо тия жалки безумци допуснаха грешката с избиването на островитяните? Можеха да се предадат и щяха да се спасят. Кой ли беше фрицът, който искаше да се предаде, когато Ара стреля? Може би е бил като момъка, когото бяха разстреляли на оня остров. Защо трябваше да бъдат такива фанатици? Ние преследвахме добре и всякога се сражавахме. Но смятам, че не сме фанатици.“

После Томас Хъдсън дочу бръмченето на извънбордния мотор. От мястото, където лежеше, не можеше да види как лодката се прибра. Дойдоха Ара и Уили. От Ара се стичаше пот и двамата бяха изподраскани от храстите.

— Съжалявам, Том — каза Ара.

— Майната му! — отговори Томас Хъдсън.

— Да си измъкнем първом задника оттук — обади се Уили, — па ще ти докладвам. Ара, слез да обереш жетвата и прати Антонио на кормилото!

— Ще отидем в Сентрал. Ще стане по-бързо.

— Умно — одобри Уили. — Сега не говори, а аз да разказвам, Том!

Той спря, сложи леко ръка на челото му, посегна под одеялото и опипа пулса му внимателно, но много предпазливо.

— Не умирай, рожбо писана! — рече той. — Стискай зъби и не мърдай!

— Роджър — прошепна Томас Хъдсън.

— При — първия огън са били убити трима — обясни Уили. Вятърът духаше откъм Уили и Томас Хъдсън чувствуваше как потта му мирише кисело, клепачът на изкуственото око беше подут и увиснал отново, цялата пластична хирургия, на лицето беше побеляла. Томас Хъдсън лежеше съвсем неподвижно и го слушаше.

— Имали са само два шмайзера, но са ги използували умело. Първият пожарогасител на Хил ги е улучил, а оръдията са ги надробили. Антонио също ги е наръсил. Хенри умее наистина да борави с оръдията.

— Той винаги е умеел.

— Искам да кажа при такава жега. Обезвредихме и гемията, а сега приливът е много висок. С.‍ Ара прерязахме всички кабели, но оставихме взрива. Сега тя е наред. Ще нанеса на картата къде се намират другите фрицове.

Котвата бе вдигната и моторите затътнаха.

— Не се справихме добре, нали? — забеляза Томас Хъдсън.

— Надхитриха ни. Но ние имахме огнево надмощие. И те не се справиха особено добре. Не казвай нищо на Ара за пленника. И без това се чувствува достатъчно виновен. Той се оправдава с факта, че е натиснал спусъка, преди да съобрази, че фрицът се предава.

Корабът се насочи към сините хълмове, увеличавайки постепенно скоростта си.

— Томи — каза Уили, — обичам те, рожбо писана. Не умирай!

Томас Хъдсън го погледна, без да мръдне глава.

— Помъчи се да разбереш, ако не е много трудно.

Томас Хъдсън го погледна. Сега се чувствуваше много далече-далече и не го вълнуваха повече никакви проблеми. Усещаше как корабът увеличава скоростта си и как трептенето на машините нежно гали раменете му, опиращи в твърдите дъски. Изви очи нагоре към небето, което винаги беше обичал, сведе ги към голямата лагуна, която — сега беше съвсем сигурен — никога нямаше да нарисува, измести се леко, за да понамали болката. „Сега двигателите работят на около три хиляди оборота — помисли си той — и тласъците им проникват през палубата право в мене.“

— Струва ми се, че разбирам, Уили — провлече той.

— Поврага! — каза Уили. — Ти никога не разбираш хората, които те обичат.