От утрото до здрача

ПЪРВА ГЛАВА

— Знаете ли, че ни следят, господин Станфорд? — попита Дмитри.

— Да. — През последните двадесет и четири часа непрекъснато усещаше присъствието им.

Двамата мъже и жената бяха облечени съвсем семпло — явно се опитваха да се слеят с летните туристи, плъзнали по павираните улици рано сутрин, но от друга страна, беше трудно да останеш незабелязан в едно толкова малко място като укрепеното селце Сен Пол дьо Ванс.

Хари Станфорд ги забеляза пръв, защото видът им беше твърде обикновен, дори невзрачен, а и те самите твърде старателно избягваха да поглеждат към него. Когато и да се обърнеше, все виждаше някого от тях сред хората зад себе си.

Хари Станфорд представляваше лесен обект за преследване — висок над метър и осемдесет, с бели коси, спуснати върху яката, и с аристократично, почти надменно лице. Придружаваха го невероятно красива млада брюнетка, една чисто бяла немска овчарка и Дмитри Камински — почти двуметровият му бодигард с издут врат и скосено чело. „Ще им бъде трудно да ни загубят“, помисли си Станфорд.

Знаеше кой и защо ги е изпратил и това го изпълни с усещането за надвиснала опасност. Отдавна се бе научил да се доверява на собствения си инстинкт. Инстинктът и интуицията му помогнаха да стане един от най-богатите мъже в света. Списание „Форбс“ оцени стойността на Станфорд Ентърпрайзис на шест милиарда, а „Форчън 500“ — на седем милиарда. „Уолстрийт Джърнъл“, „Барънс“, дори и „Файнаншъл Таймс“ бяха представяли журналистически профили на Хари Станфорд — опитваха се да обяснят неговата загадъчност, неговата удивителна прозорливост и неописуемата му находчивост, плод на които бе гигантската империя Станфорд Ентърпрайзис. Никой от тях обаче не постигна пълен успех.

Но останаха напълно единодушни относно неговата почти осезаема, маниакална енергия. Беше направо неизтощим. Имаше проста философия — ден без сделка означаваше пропилян ден. Той изтощаваше своите конкуренти, своя персонал и изобщо всеки влязъл в съприкосновение с него. Беше истински исполин, просто нямаше равен на себе си. Самият той се смяташе за религиозен човек. Вярваше в Бог и този негов Бог искаше той да е богат и преуспяващ, а враговете му — мъртви.

Пресата знаеше всичко за обществените прояви на Хари Станфорд. Но пресата не знаеше нищо за личния живот на Хари Станфорд. Бяха писали за непреодолимото му обаяние, за разточителния му начин на живот, за частния му самолет и яхта, за фантастичните му домове в Хоб Саунд, Мароко, Лонг Айланд, Лондон, Южна Франция и, разбира се, за великолепното му имение Роуз Хил в бостънския квартал Бак Бей. Истинският Хари Станфорд обаче си оставаше загадка.

— Къде отиваме? — попита жената.

Вниманието му беше прекалено погълнато, за да й отговори. Двойката от другата страна на улицата използваше техниката на кръстосаната размяна и току-що отново смениха партньорите си. Освен усещането си за опасност Станфорд изпитваше и дълбок гняв, защото тези хора смущаваха неприкосновеността на личния му живот. Дръзваха да му досаждат тук, на това място, в неговия таен рай, изолиран от целия свят.

Живописното средновековно селце Сен Пол дьо Ванс простира древната си магия по един от хребетите на крайбрежните Алпи, точно във вътрешната част между Кан и Ница. Заобиколено е от пищни, пленителни изгледи на хълмове и долини, покрити с цветя, овощни градини и борови гори. Самото селце прелива от ателиета на художници, галерии и великолепни магазини за антики, което пък го превръща в магнит за туристи от цял свят.

Хари Станфорд и компанията му свърнаха по главната улица.

— София, обичаш ли музеи? — попита Станфорд жената.

— Да, скъпи. — Преливаше от желание да му угажда.

Никога не бе срещала човек като Хари Станфорд. „О, само да разкажа на моята приятелка за него. Мислех си, че за мен вече няма тайни в секса, но, Боже мой, той е толкова изобретателен! Изцежда ми силите до капка!“

Упътиха се нагоре по склона и стигнаха до Музея за изкуство на Фондация Мег. Обиколиха прочутата колекция от картини на Бонар, Шагал и на още мнозина съвременни художници. Хари Станфорд се огледа небрежно и забеляза жената в другия край на галерията — тя внимателно изучаваше картина на Миро.

— Гладна ли си? — обърна се към София Станфорд.

— Да, ако и ти си гладен. — „Не бива да съм досадна“.

— Добре. Ще обядваме в „Ла Коломб Дор“.

„Ла Коломб Дор“ — един от любимите ресторанти на Станфорд — представляваше къща от шестнадесети век в самия край на старото селище, а сега бе превърната в хотел и ресторант. Станфорд и София седнаха на маса в градината, точно до басейна, откъдето Станфорд имаше възможност да се наслаждава на картини от Брак и Колдер.

Бялата немска овчарка Принц легна в краката му, бдителен както винаги. Кучето бе неговият талисман. Където и да отидеше Станфорд, там беше и Принц. Носеше се слух, че ако Хари Станфорд заповяда, животното можело да прегризе гръкляна на човек. Никой обаче не изпитваше желание да провери доколко това е достоверно.

Дмитри седна сам на маса точно до входа на хотела и внимателно започна да наблюдава движението на посетителите.

— Да ти избера ли нещо аз, мила? — предложи Станфорд на София.

— Да, моля те.

Хари Станфорд се славеше като голям гастроном. Поръча зелена салата и фрикасе дьо лот за двамата.

Докато им сервираха основното ястие, се приближи Даниел Ру — тя и съпругът й Франсоа държаха хотела.

— Добър ден. Има ли някакви проблеми, господин Станфорд?

— Не, всичко е наред, госпожо Ру.

И винаги щеше да бъде така. „Те са само пигмеи, които се опитват да съборят гигант. Разочарованието им е просто сигурно“.

— Никога преди не съм идвала тук. Селцето е толкова хубаво — възкликна София.

Станфорд насочи вниманието си към нея. Предния ден Дмитри я доведе от Ница.

— Господин Станфорд, доведох ви един човек.

— Някакви проблеми? — бе попитал Станфорд.

— Никакви!

Видял я във фоайето на хотел Негреско и се приближил към нея:

— Извинявайте, говорите ли английски?

— Да. — Тя имала подчертан италиански акцент.

— Човекът, за когото работя, иска да вечеряте с него.

Тя се възмутила:

— Аз не съм лека жена! Аз съм актриса — уведомила го високомерно. Всъщност участвала като статистка в последния филм на Пупи Авати и преди това получила две реплики във филм на Джузепе Торнаторе. — Защо ми е да вечерям с непознат?

Дмитри извадил пачка стодоларови банкноти и бутнал пет от тях в ръката й.

— Моят приятел е много щедър. Има яхта и се чувства самотен.

Дмитри видял последователно преминаващите по лицето й изражения — възмущението прераснало в любопитство, а то пък се заменило от интерес.

— Всъщност хващате ме точно в почивката между снимки. — Тя се усмихнала. — Може би няма да ми навреди, ако вечерям с вашия приятел.

— Добре. Той ще остане доволен.

— Къде е той?

— Сен Пол дьо Ванс.

Дмитри я беше подбрал добре. Италианка. Някъде към тридесетте. С чувствено, дяволито лице. С едри, хубави гърди. Сега, докато я гледаше срещу себе си, Хари Станфорд взе решение.

— Обичаш ли да пътуваш, София?

— Обожавам пътуването.

— Добре. Тогава ще си направим малко пътешествие. Извини ме за момент.

София го видя как влезе в ресторанта и отиде до телефонния автомат точно пред мъжката тоалетна.

Станфорд пъхна жетон в прореза и започна да набира номера.

— Морската централа, моля.

Секунди по-късно се чу глас, който каза на френски:

— Тук е операторката на морската централа.

— Искам да ме свържете с яхтата „Блу Скайс“1. Номерът е девет осем нула…

Разговорът продължи пет минути и когато приключи, Станфорд набра номера на аерогарата в Ница. Този път беше по-кратък.

Щом свърши с телефона, Станфорд каза нещо на Дмитри — онзи напусна ресторанта с бърза крачка. После попита София:

— Готова ли си?

— Да.

— Хайде тогава да се поразходим. — Трябваше му време, за да измисли някакъв план.

Денят беше прекрасен. Слънцето бе украсило хоризонта с розови облаци и по улиците струяха потоци сребриста светлина.

Вървяха по главната улица, минаха покрай Еглис — красивата църква от дванадесети век, и влязоха в пекарната до Арката, за да си купят топъл хляб. Когато отново се появиха на улицата, един от тримата преследвачи стоеше отвън и съсредоточено разглеждаше църквата. Дмитри също ги чакаше отвън.

Хари Станфорд подаде хляба на София.

— Защо не отнесеш това в къщата? Аз ще се върна само след няколко минути.

— Добре. — Тя се усмихна нежно: — Побързай, скъпи.

Станфорд я изгледа, докато се отдалечи, а после кимна на Дмитри:

— Какво откри?

— Жената и единият мъж са отседнали в Льо Хамо, на пътя за Ла Кол.

Хари Станфорд знаеше мястото — варосана фермерска къща с овощна градина на миля от Сен Пол дьо Ванс.

— А другият?

— В Льо Ма Дартини. — Голямото провансалско имение се простираше върху склона на хълм две мили западно от Сен Пол дьо Ванс.

— Какво ще искате да направя с тях, сър?

— Нищо. Ще ги наблюдавам сам.

Вилата на Хари Станфорд се намираше точно до морето, в район с тесни павирани улички и старинни къщи. Беше на пет етажа, изградена от стар камък и гипс. В двата подземни етажа се помещаваха гаражите и стара винарска изба. Каменно стълбище отвеждаше нагоре към спалните, кабинета му и една покрита с керемиди тераса. Цялата къща беше обзаведена с френски антики и беше пълна с цветя.

Когато Станфорд се върна във вилата, София лежеше в спалнята му и го чакаше. Беше гола.

— Какво те забави толкова? — попита тя.

За да може да преживява, София Матео често припечелваше допълнително между филмовите ангажименти като любовница на телефонно повикване. Свикна да симулира оргазъм, за да доставя удоволствие на клиентите си, ала с този мъж просто не се налагаше да се преструва — беше ненаситен, а тя самата усещаше как отново и отново достига до върховното удоволствие.

Накрая и двамата се изтощиха. София го обгърна с ръце и прошепна щастливо:

— Бих могла да остана тук завинаги, скъпи.

„Де да можех и аз да си го позволя“, помисли си мрачно Станфорд.

Вечеряха в ресторанта на малкия площад почти в края на селището. Блюдата бяха превъзходни, а за Станфорд надвисналата опасност прибавяше пикантен вкус към храната.

Тръгнаха към вилата. Станфорд вървеше бавно, за да е сигурен, че преследвачите не го изпускат от очи.

В един след полунощ някакъв мъж, застанал от другата страна на улицата, наблюдаваше как светлините във вилата угасват една по една, докато сградата потъна в пълен мрак.

В четири и половина сутринта Хари Станфорд влезе в спалнята за гости, където спеше София. Разтърси я леко.

— София…?

Отвори очи и го погледна — върху лицето й се появи усмивка на очакване, но после се намръщи. Той беше облечен за излизане. Изправи се в леглото:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, мила. Всичко е наред. Нали обичаш да пътуваш. Е, тогава ще си направим едно малко пътешествие.

Тя беше вече съвсем будна:

— В този час?

— Да. Трябва да сме много тихи.

— Но…

— Побързай.

Петнадесет минути по-късно Хари Станфорд, София, Дмитри и Принц се спускаха по каменното стълбище към приземния гараж, където ги очакваше кафяво рено. Дмитри отвори тихичко гаражната врата и огледа улицата. Като се изключи белият корниш на Станфорд, паркиран отпред, тя изглеждаше съвсем пуста.

— Всичко е чисто.

— Сега ще си поиграем. Ти и аз ще се качим в реното отзад и ще легнем на пода — обясни Станфорд на София.

Очите й се разшириха:

— Защо?

— Мои конкуренти в бизнеса ме преследват — продължи той сериозно. — Предстои ми да приключа много голяма сделка, а те се опитват да разберат какво е положението. Ако успеят, ще ми струва много пари.

— Разбирам — въздъхна София.

Дори нямаше представа за какво всъщност й говори.

Пет минути по-късно колата излезе през портите на селището и те се отправиха към Ница. Мъжът на пейката проследи с поглед как кафявото рено профуча. Шофираше Дмитри Камински, а до него седеше Принц. Мъжът бързо извади клетъчен телефон и набра някакъв номер.

— Вероятно ще имаме проблем — предупреди той жената.

— Какъв проблем?

— Едно кафяво рено току-що излезе през портите. Караше го Дмитри Камински, в колата беше и кучето.

— И Станфорд го нямаше с тях?

— Не.

— Не ми се вярва. Бодигардът никога не го оставя нощем, а и кучето не се отделя от него.

— А корнишът още ли е паркиран пред вилата? — попита вторият мъж, комуто бе възложено да следи Хари Станфорд.

— Да, но може би са разменили колите.

— Или е просто някакъв номер! Обади се веднага на летището.

Само след минути вече разговаряха с човек от аерогарата.

— Самолетът на господин Станфорд? Да. Пристигна преди час и вече е презареден с гориво.

Пет минути по-късно двама от преследвачите пътуваха към летището, а третият продължи да наблюдава притихналата вила.

Щом кафявото рено премина през Ла Коал сюр Лу, Станфорд се размърда на седалката.

— Вече можем да се изправим — каза той на София. После се обърна към Дмитри: — Летище Ница. Побързай.

ВТОРА ГЛАВА

Половин час по-късно от летището в Ница частен Боинг 727 бавно набираше скорост по пистата към полосата за излитане. В централната контролна кула главният диспечер каза:

— Явно тези в самолета бързат. Пилотът вече три пъти иска писта за излитане.

— Чий е самолетът?

— На Хари Станфорд. На самия цар Мидас2.

— Сигурно е тръгнал да прави поредните един-два милиарда.

Главният диспечер включи монитора, проследи излитането на един лиърджет и взе микрофона:

— Боинг осем девет пет, тук е диспечерският пункт на летище Ница. Имате писта за излитане. Пета вляво. След излитането се насочете надясно по трасе едно четири нула.

Пилотът на Хари Станфорд размени с помощника си облекчен поглед и натисна бутона на микрофона:

— Прието. Боинг осем девет пет има писта за излитане. Да се насочим надясно по трасе едно четири нула.

Само след миг огромният самолет профуча по пистата и се вряза в зазоряващото се сиво небе.

Помощник-пилотът отново се обади по микрофона:

— Излитане. Боинг осем девет пет се отдели от полосата за полет седем нула по трасе едно четири нула.

После подхвърли към главния пилот:

— Уф! Старият Станфорд наистина нямаше търпение да излетим колкото се може по-бързо, нали?

Пилотът сви рамене:

— Не е наша работа да разсъждаваме защо и какво, ние трябва да си изпълняваме задълженията, ако се наложи, и до смърт. Какво прави той там отзад?

Помощник-пилотът стана от мястото си, приближи се до вратата на кабината и погледна в самолета:

— Почива си.

Отново телефонираха от колата до централната контролна кула:

— Самолетът на господин Станфорд… Все още ли е на пистата?

— Не. Излетя.

— Пилотът остави ли данни за посоката?

— Разбира се.

— Закъде?

— Самолетът лети към международното летище „Кенеди“.

— Благодаря ви. — Обърна се към своя спътник. — „Кенеди“. Ще се погрижим нашите хора да го чакат и там.

Реното напусна предградията на Монте Карло и набра скорост към италианската граница.

— Сигурен ли си, че вече не ни следят, Дмитри? — попита Хари Станфорд.

— Да, господине. Измъкнахме се.

— Добре.

Хари Станфорд се облегна назад и се отпусна. Вече нямаше за какво да се притеснява. Онези щяха да преследват самолета. Отново премисли цялата ситуация. Всъщност всичко опираше до това, какво знаят и кога са го научили. Иначе бяха просто чакали — преследваха лъв с надеждата да го повалят. Хари Станфорд се усмихна на себе си. Бяха подценили човека, с когото си имаха работа. Други, допуснали същата грешка, платиха скъпо. И този път някой щеше да си плати. Той беше Хари Станфорд — довереникът на президенти и крале, толкова могъщ и богат, че бе в състояние да съсипе икономиката на дузина държави. И все пак…

Боинг 727 кръжеше в небето над Марсилия. Пилотът съобщи по микрофона:

— Марсилия, тук Боинг осем девет пет, излетял по трасе едно четири нула, се приземява на писта едно пет нула.

— Прието.

Реното стигна в Сан Ремо малко след зазоряване. Хари Станфорд пазеше мили спомени от този град, но сега го видя променен до неузнаваемост. Помнеше го от времето, когато представляваше изискан град с първокласни хотели и ресторанти, в казиното се влизаше само с черна вратовръзка, за една вечер бе възможно да загубиш или спечелиш цяло състояние. Сега градът се намираше в унищожителните лапи на туризма, а казиното бе пълно с гръмогласни клиенти, които залагаха по ризи.

Реното приближаваше към пристанището, което се намираше на дванадесет мили от френско-италианската граница. На пристанището имаше два яхт-клуба — „Марина Порто Соле“ на изток и „Порто Комунале“ на запад. На „Порто Соле“ един пристанищен служител ръководеше движението на яхтите. На „Порто Комунале“ нямаше такъв служител.

— Кой от двата? — попита Дмитри.

— „Порто Комунале“ — определи Станфорд. „Колкото по-малко народ около нас, толкова по-добре“.

— Да, сър.

Пет минути по-късно реното спря до „Блу Скайс“ — една добре нагласена, петдесет и пет метрова моторна яхта. Капитан Вакаро и дванадесетчленният екипаж се бяха подредили на палубата. Капитанът забърза по подвижното мостче, за да поздрави новодошлите.

— Добро утро, синьор Станфорд — каза капитан Вакаро. — Ще вземем багажа ви, за да…

— Нямам багаж. Направо потегляме.

— Дадено, господине.

— Чакайте за момент — каза Станфорд, като оглеждаше екипажа. Той се смръщи. — Човекът в края. Нов е, нали?

— Да, сър. Нашият каютен прислужник се разболя в Капри и ние взехме този. Той е много…

— Искам да го премахнете — нареди Станфорд.

Капитанът го погледна озадачено:

— Да го…?

— Платете му и го освободете. Да потегляме по-бързо.

Капитан Вакаро кимна:

— Дадено, господине.

Хари Станфорд се огледа наоколо и отново го обхвана предчувствие за нещо лошо. Струваше му се достатъчно да протегне ръка, за да докосне надвисналата опасност. Не желаеше никакви непознати до себе си. Капитан Вакаро и екипажът му бяха с него от години. Можеше да им се довери. Погледна към момичето. Дмитри я бе подбрал съвсем случайно, следователно също не е опасна. Що се отнася до самия Дмитри, неговия верен бодигард — той неведнъж бе спасявал живота му.

— Не се отделяй от мен! — разпореди Станфорд на Дмитри.

— Да, господине.

Станфорд хвана София под ръка:

— Хайде да се качим на борда, скъпа.

Дмитри Камински стоеше на палубата и наблюдаваше приготовленията на екипажа за отплаване. Хвърли поглед към пристанището, но не откри нищо обезпокоително. По това време имаше много малко движение. Огромните генератори на яхтата започнаха да боботят и плавателният съд потегли.

Капитанът се приближи към Хари Станфорд:

— Не ни казахте в каква посока пътуваме, господин Станфорд.

— Не съм значи, така ли, капитане? — Замисли се за момент. — Портофино.

— Дадено.

— Между другото, изключете всякакви радиовръзки.

Капитан Вакаро се намръщи:

— Да изключим радиовръзките? Дадено, господине, но какво ще стане, ако…?

Хари Станфорд го прекъсна:

— Не се притеснявайте за нищо. Просто изпълнявайте. Освен това не желая никой да използва и сателитните телефони.

— Слушам, господине. Ще пускаме ли котва в Портофино?

— По-късно ще ви уведомя, капитане.

Хари Станфорд разведе София из яхтата. Смяташе я за неоценима част от собствеността си и обичаше да се перчи с нея. Беше наистина изключителен плавателен съд. Луксозно подреденият апартамент включваше дневна и просторен кабинет, удобно обзаведен с канапе, няколко кресла и бюро, зад което беше разположено достатъчно оборудване, че да стигне за управлението на малък град. На стената висеше голяма електронна карта, а подвижната лодка-макет показваше местоположението на яхтата във всеки момент. Плъзгащи се врати отвеждаха от апартамента към външна тераса на палубата, където бяха поставени шезлонг и маса с четири стола. Тикови перила опасваха верандата. В тихи и приятни дни Станфорд имаше навика да закусва тук.

Шестте самостоятелни кабини с широки прозорци бяха тапицирани с ръчно рисувана коприна и всяка разполагаше с отделна баня с вана. Това бяха помещенията за гости. Голямата библиотека бе покрита с ламперия от златиста хавайска акация.

В столовата се побираха шестнадесет души. На долната палуба се намираше фитнес-салон с цялото необходимо оборудване. На яхтата имаше още винарска изба и киносалон — идеален за прожектиране на филми. Хари Станфорд разполагаше с една от най-богатите видеотеки с порнографски филми в света. Всички мебели бяха изключително изящни и изискани, а с картините в помещенията можеше да се гордее всеки музей.

— Е, вече видя почти всичко — заключи Станфорд в края на обиколката. — Утре ще ти покажа останалото.

Тя го гледаше със страхопочитание.

— Никога не съм виждала подобно нещо! Тук е… тук е направо като град!

Хари Станфорд се усмихна на нейното въодушевление.

— Стюардът ще те заведе до кабината ти. Настани се удобно. Аз имам да свърша малко работа.

Хари Станфорд се върна в кабинета и огледа електронната карта на стената, за да провери местоположението на яхтата. „Блу Скайс“ се намираше в Лигурско море и държеше курс на североизток. „Няма да разберат накъде съм тръгнал, помисли си Станфорд. Ще ме чакат на летище «Кенеди»“. Щом стигнем в Портофино, ще се погрижа всичко да си дойде на мястото.

На десет хиляди и шестстотин метра над земята пилотът на Боинг 727 получаваше нови инструкции:

— Боинг осем девет пет, имате изход директно към Денар по допълнителен курс четиридесет в съответствие с молбата ви.

— Прието. Боинг осем девет пет има изход директно към Денар по допълнителен курс четиридесет в съответствие с нашата молба. — И кимна на помощника си. — Всичко се уреди според плана. Вече можем да свирим отбой.

Пилотът се протегна, изправи се и отиде до вратата на кабината. Погледна към вътрешността на самолета.

— Как е нашият пътник? — попита помощник-пилотът.

— Изглежда ми доста изгладнял.

ТРЕТА ГЛАВА

Крайбрежието на Лигурско море е италианската Ривиера — простира се в полукръг от френско-италианската граница покрай Генуа и стига чак до залива Ла Специя. На тази красива крайбрежна ивица с искрящи морски води се намират прочутите пристанища Портофино и Вернаца, а срещу тях — Елба, Сардиния и Корсика.

„Блу Скайс“ приближаваше Портофино, който дори от разстояние представляваше забележителна гледка: хълмове, покрити с маслинови дръвчета, пинии, кипариси и палми. Хари Станфорд, София и Дмитри стояха на палубата и наблюдаваха приближаващата крайбрежна ивица.

— Често ли ходиш в Портофино? — попита София.

— Само няколко пъти съм бил там.

— Къде е истинският ти дом?

„Прекалено личен въпрос“.

— Портофино ще ти хареса, София. Много красиво място.

Капитан Вакаро се приближи:

— На борда ли ще обядвате, господин Станфорд?

— Не, ще обядваме в „Сплендидо“.

— Добре. А да имам ли готовност за вдигане на котва веднага след обяда?

— Мисля, че не. Да си оставим време да се насладим на тукашната красота.

Капитан Вакаро го изгледа озадачено. В началото Хари Станфорд ужасно бързаше, а сега се държи така, сякаш разполага с безкрайно много време. А и радиовръзката е изключена? Нечувана работа! Странна история!

„Блу Скайс“ хвърли котва в най-отдалечената част на пристанището. Станфорд, София и Дмитри се прехвърлиха на моторната лодка, за да стигнат до брега. Малкото пристанище очароваше с разнообразните си и интересни магазинчета, с красивия тротоар край единствения път към хълмовете, с дузината малки рибарски лодки, привързани към настлания с камъчета бряг.

— Ще обядваме в хотела на билото на онзи хълм. Оттам се открива прекрасна гледка. — Станфорд кимна към стоянката от другата страна на доковете. — Вземи такси, аз ще те намеря след няколко минути. — Той пъхна в ръката на София малко лирети.

— Добре, скъпи.

Проследи я с поглед, докато тя се отдалечи, и каза на Дмитри:

— Трябва да телефонирам.

„Но не от кораба“, допълни наум Дмитри.

Тръгнаха към двете телефонни кабини в края на пристанището. Дмитри видя как Станфорд влезе, взе слушалката и пъхна жетон в телефона.

— Ало, централа, бих искал да разговарям с швейцарската Юнион Банк в Женева.

Някаква жена се приближи към втората телефонна кабина. Дмитри й препречи пътя.

— Извинете — каза тя, — аз…

— Очаквам телефонен разговор.

Жената го погледна изненадано:

— О!

Тя хвърли поглед, пълен с надежда, към телефонната кабина, в която беше Станфорд.

— На ваше място не бих чакал — промърмори Дмитри. — Той ще остане на телефона дълго.

Жената сви рамене и отмина.

— Ало?

Дмитри погледна към Станфорд, който говореше на слушалката.

— Питър? Имаме малък проблем. — Станфорд затвори вратата на кабината. Говореше много бързо и Дмитри не успя да чуе какво казва. Станфорд свърши разговора, окачи слушалката и отвори вратата.

— Всичко наред ли е, господин Станфорд? — попита Дмитри.

— Хайде да идем да обядваме.

„Сплендидо“ беше перлата на Портофино — хотел с великолепен панорамен изглед към смарагдово зеления залив. Беше по вкуса на най-богатите и ревниво пазеше репутацията си. Хари Станфорд и София обядваха на терасата.

— Да ти поръчам ли нещо по мой избор? — попита Станфорд. — Тук имат някои специалитети, надявам се да ти харесат.

— Да, моля те — прие София.

Станфорд поръча „тренете ал песто“ — местните макарони, телешко месо и типичния за областта солен хляб.

— Донесете ни и бутилка „Шрам“ осемдесет и осма. — Погледна към София: — Наградено е със златен медал на Международното винарско изложение в Лондон. Лозята за това вино са моя собственост.

— Голям късметлия си — усмихна се тя.

Късметът нямаше нищо общо с това.

— Според мен човекът е създаден, за да се наслаждава на удоволствието от храната и напитките на този свят. — Хвана я за ръката. — А и от някои други удоволствия.

— Ти си забележителен.

— Благодаря.

Възхищението на красивите жени доставяше истинско удоволствие на Станфорд, тази тук беше и достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, така че насладата беше още по-голяма.

Свършиха с обяда. Станфорд погледна София и се усмихна:

— Хайде да се върнем на яхтата.

— О, да!

Хари Станфорд бе изобретателен, страстен и вещ любовник. Огромното му самолюбие го караше да се грижи повече за партньорката си, отколкото за себе си. Знаеше как да възбуди женските ерогенни области и превръщаше сексуалните сеанси в сладострастни симфонии, които докарваха любовниците му до непознати върхове.

Прекараха следобеда в апартамента на Станфорд. Когато престанаха да се любят, София бе напълно изтощена. Хари Станфорд се облече и излезе на мостика да се види с капитан Вакаро.

— Искате ли да продължим към Сардиния, господин Станфорд? — попита капитанът.

— Нека първо спрем на Елба.

— Дадено. Доволен ли сте от всичко останало?

— Да — кимна Станфорд. — Да, доволен съм.

Отново се почувства възбуден. Върна се в каютата при София.

Пристигнаха на Елба следващия ден следобед и пуснаха котва в Портоферайо.

При навлизането на Боинг 727 във въздушното пространство на Северна Америка пилотът се свърза със земния контролен пункт:

— Ню Йорк Център, тук е Боинг осем девет пет, излетял по трасе две шест нула и пристигащ по трасе две четири нула.

От нюйоркската централа се чу глас:

— Прието, имате линия по писта едно две хиляди директно до летище „Кенеди“. Полоса едно две седем точка четири.

От дъното на самолета се чу дебело ръмжене.

— Кротко, Принц. Точно така, момчето ми. Хайде сега да ти сложим този предпазен колан тук.

Боингът се приземи. Посрещнаха го четирима мъже, застанали на разстояние един от друг така, че да държат под око слизащите пътници. Останаха да чакат около половин час. Единственият пътник, който се появи, беше бяла немска овчарка.

Портоферайо е главният търговски център на Елба. По улиците гъмжи от елегантни, изискани магазини, а зад пристанището се издигат сгради от осемнадесети век, скътани под каменистата средновековна цитадела, построена от дука на Флоренция.

Хари Станфорд бе посещавал острова многократно и колкото и да беше странно, тук се чувстваше като у дома си. На това място е бил заточен Наполеон Бонапарт.

— Ще разгледаме къщата на Наполеон — каза той на София. — Ще се срещнем там. — И добави към Дмитри. — Откарай я във Вила Мулини.

— Да, господине.

Станфорд проследи как Дмитри и София се отдалечиха. Погледна часовника си. Времето течеше. Неговият самолет трябва вече да е кацнал на „Кенеди“. Щом разберат, че не е в самолета, преследването ще започне отново. „Ще им отнеме известно време, за да уловят пак следата“, помисли Станфорд. Дотогава всичко ще бъде уредено.

Влезе в една телефонна кабина на края на пристанището.

— Бих искал да разговарям с Лондон — съобщи Станфорд на телефонистката в централата. — Баркли Банк. Едно седем едно…

Половин час по-късно той придружи София обратно на пристанището.

— Ти се качи на борда — подкани я Станфорд, — аз имам още един телефонен разговор.

Тя го наблюдаваше как крачи към телефонната кабина. „Защо ли не ползва телефоните на яхтата?“, почуди се София.

Вътре в телефонната кабина Хари Станфорд казваше:

— Сумитомо Банк в Токио…

Петнадесет минути по-късно, върнал се на яхтата, той беше бесен.

— Тук ли ще останем на котва през нощта? — попита капитан Вакаро.

— Да — сопна се Станфорд. — Не! Тръгваме за Сардиния. Веднага!

Коста Смералда в Сардиния е едно от най-прелестните места по средиземноморския бряг. Малкият град Порто Серво е раят на богатите — на по-голяма част от територията му се издигат вили, построени от Али Хан.

Установиха се на дока и първата работа на Станфорд бе да отскочи до най-близката телефонна кабина.

Дмитри го последва и застана на пост отвън.

— Искам да разговарям с Банка Д’Италия в Рим… — Вратата на кабината се затвори.

Разговорът продължи почти половин час. На излизане от телефонната кабина изражението на Станфорд беше мрачно. Дмитри се почуди какво ли става.

Станфорд и София обядваха на плажа „Лиция ди Вака“. Станфорд избра менюто и за двамата.

— Ще започнем с „малоредус“ — тестени люспици от ръжено брашно. После ще вземем прасенце-сукалче, приготвено с мирта и дафинови листа. От виното ще изберем „Вернация“, а за десерт ще си поръчаме „себадас“ — панирани ябълки с прясно сирене, настъргана лимонова кора и поръсени с пелинов мед и захар.

— Добре, господине. — Сервитьорът се отдалечи силно впечатлен.

Когато Станфорд се обърна към София, сърцето му внезапно подскочи. На масата близо до входа на ресторанта седяха двама мъже и го оглеждаха. Облечени в тъмни костюми на лятното слънце, те дори не си правеха труда да се преструват на туристи. „Дали ме следят, или са просто безобидни екскурзианти? Не бива да оставям въображението си да се развихря прекалено много“, мислеше Станфорд.

София му говореше:

— Досега не съм те питала. С какъв бизнес се занимаваш?

Станфорд я огледа внимателно. Беше истинско облекчение да има до себе си човек, който не знаеше нищо за него.

— Вече съм се оттеглил от всякакъв бизнес — отвърна той. — Сега просто обикалям света и се радвам на прелестите му.

— И си останал съвсем сам? — Гласът й беше изпълнен със съчувствие. — Сигурно си много самотен.

— Да, така е. Радвам се, че ти си тук с мен. — Той едва се овладя, за да не се разсмее на глас.

Тя сложи длан върху неговата:

— Аз също, скъпи.

С крайчеца на окото си Станфорд забеляза как двамата мъже си тръгнаха.

След обяда Станфорд, София и Дмитри се върнаха в града.

Станфорд тръгна към една телефонна кабина:

— Искам да ме свържете с Креди Лионе в Париж…

Докато го наблюдаваше отстрани, София каза на Дмитри:

— Той е прекрасен човек, нали?

— Няма друг като него.

— От дълго време ли си с него?

— От две години — отвърна Дмитри.

— Щастливец.

— Знам.

Дмитри отиде до телефонната кабина и застана на пост отпред. Дочу думите на Станфорд:

— Рене? Знаеш ли защо се обаждам… Да… Да… Ще успееш ли?… Прекрасно! — Гласът му се изпълни с облекчение. — Не… не там. Да се срещнем на Корсика… Идеално… След нашата среща ще мога да се върна направо вкъщи… Благодаря ти, Рене.

Станфорд остави слушалката. Остана така още миг, вече усмихнат, после набра номер в Бостън. Отговори му секретарката:

— Кабинетът на господин Фицджералд.

— Тук е Хари Станфорд. Свържете ме с него.

— О, господин Станфорд! Съжалявам, господин Фицджералд е на почивка. Може ли някой друг да…?

— Не. Аз вече се връщам в Щатите. Уведомете го, че го искам в Бостън, в Роуз Хил в понеделник в девет часа сутринта. Кажете му да донесе копие от моето завещание и да доведе нотариус.

— Ще се постарая да…

— Не се старайте, а го направете, мила. — Окачи слушалката, но продължи да стои там, а умът му работеше трескаво. При излизането от кабината гласът му звучеше спокойно: — Имам малко работа, София. Иди в хотел „Питрица“ и ме изчакай там.

— Добре — съгласи се тя кокетно. — Не се бави.

— Няма.

Двамата мъже останаха да гледат как тя се отдалечава.

— Хайде да се връщаме на яхтата — подвикна Станфорд на Дмитри. — Потегляме обратно.

Дмитри го погледна изненадано:

— Ами…?

— Тя ще намери начин да си изкара пари за обратния път.

Едва стъпили на „Блу Скайс“, Хари Станфорд отиде право при капитан Вакаро.

— Тръгваме към Корсика — съобщи той. — Потегляме веднага.

— Току-що получих последните метеорологични сведения, господин Станфорд. Боя се, че има силна буря. По-добре е да изчакаме да отмине и да…

— Искам да тръгнем веднага, капитане.

Капитан Вакаро се поколеба:

— Ще бъде лошо и трудно пътуване. Излязъл е югозападният вятър. Ще срещнем силно вълнение и тежка буря.

— Не ме интересува. — Срещата в Корсика щеше да разреши всичките му проблеми. На Дмитри разпореди: — От теб искам да уредиш хеликоптер — ще ни вземе от Корсика и ще ни откара до Неапол. Използвай уличния автомат на брега.

— Слушам, господине.

Дмитри Камински се върна на пристанището и влезе в телефонната кабина.

Двадесет минути по-късно „Блу Скайс“ потегли в открито море.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дан Куейл бе негов идол и той често цитираше името му като пример в живота си.

— Изобщо не ме интересува какво говорите за Куейл, той е единственият политик с истински ценности. Семейството — ето кое е най-главното. Без семейните ценности тази страна ще затъне, ще се окаже в по-тежко положение дори от сегашното. Толкова много хлапетии живеят заедно като семейства, без да се женят, и раждат деца. Това е потресаващо. Нищо чудно, че има такава голяма престъпност. Ако Дан Куейл някога се кандидатира за президент, моят глас му е сигурен.

„Срамота, мислеше си той, да не може да гласува заради някакъв си глупав закон“, но независимо от всичко щеше да остане зад Дан Куейл докрай.

Имаше четири деца: осемгодишния Били и момичетата Ейми, Клариса и Сюзан — съответно на десет, дванадесет и четиринадесет години. Бяха прекрасни деца и най-голямото му удоволствие бе да прекарва, както сам се изразяваше, супер време заедно с тях. Неговите уикенди бяха посветени изцяло на децата. Организираше им излети и сам им правеше барбекю, играеше с тях, водеше ги на кино и на спортни мачове, помагаше им да си пишат домашните. Дечурлигата в квартала направо го обожаваха — поправяше им велосипедите и играчките, взимаше ги със семейството си на излети. Бяха го кръстили „Папа“.

В слънчевата съботна сутрин той седеше на откритите трибуни на стадиона и наблюдаваше бейзболния мач. Денят беше великолепен, грееше топло слънце, по небето плаваха пухкави кълбести облаци. Били участваше в играта — с екипа от Младежката спортна лига имаше много убедителен и професионален вид. Трите момичета на Папа и съпругата му бяха до него. „Няма нищо по-хубаво от това“, мислеше си той щастливо. Защо не може всички семейства да са като нашето?

Беше към края на осмата обиколка, резултатът — равен с по две пропуснати топки. На ред беше Били — предстоеше да направи два удара.

Папа извика окуражително:

— Давай, Били, покажи им какво можеш! Право в целта!

Били изчака подаването. Беше силно и ниско, той удари рязко и пропусна целта.

— Пропуснат удар! — извика съдията.

Обиколката свърши.

Откъм тълпата от родители и приятели се чуваха освирквания и одобрителни възгласи. Били стоеше обезсърчен на място и гледаше как отборите си разменят местата.

— Горе главата, синко. Следващия път ще улучиш! — извика към него Папа.

Били направи усилие да се усмихне.

Джон Котън, ръководителят на отбора, чакаше Били:

— Ти изчезваш от отбора! — разпореди се той.

— Но, господин Котън…

— Казах нещо. Напускай игрището веднага.

Бащата на Били с обида и изумление проследи как синът му напусна игрището. „Не е възможно да направи това, помисли си той. Длъжен е да даде на Били още една възможност. Ще трябва да поговоря с господин Котън и да му обясня“. В този момент мобифонът, който носеше със себе си, иззвъня. Остави да звънне четири пъти, преди да се обади. Само един човек имаше номера му. „Знае, че мразя да ме безпокоят през уикендите“, помисли си той ядосано.

С огромно нежелание издърпа антената, натисна един бутон и каза в слушалката:

— Ало?

Гласът от другата страна започна тихо да му обяснява нещо и това продължи няколко минути. Папа само слушаше и от време на време кимаше. Накрая проговори:

— Да. Разбирам. Ще видя какво мога да направя. — После прибра мобифона.

— Всичко наред ли е, скъпи? — попита съпругата му.

— Не. Боя се, че не е. Ще ми се наложи да работя и през уикенда. Бях планирал за утре да си направим чудесен излет с барбекю.

Съпругата му го хвана за ръката и каза нежно:

— Не се измъчвай. Твоята работа е по-важна.

„Не е по-важна от семейството ми“, помисли си непреклонно той. Дан Куейл щеше да ме разбере.

Дланта му внезапно започна да го сърби силно. Почеса я. „Това пък от какво може да е?“ — зачуди се той.

— Трябва да отида на кожен лекар в близките дни.

Джон Котън, помощник-управител на местния супермаркет, бе як мъж над петдесетте. Беше се съгласил да ръководи отбора от Младежката спортна лига, защото синът му тренираше бейзбол. Днес следобед отборът загуби заради малкия Били.

Супермаркетът вече бе затворен, а Джон Котън крачеше по паркинга към колата си, когато някакъв непознат с пакет в ръка се приближи към него.

— Извинявайте, господин Котън.

— Да?

— Дали не бихме могли да поговорим за момент?

— Магазинът е затворен.

— Не, не става дума за това. Исках да поговорим за сина ми. Били е много разстроен, защото го извадихте от играта и сте му казали, че повече няма да играе.

— Били е ваш син? Съжалявам, задето изобщо го допуснах в отбора. Той никога няма да стане добър играч.

Бащата на Били продължи настойчиво:

— Не сте справедлив, господин Котън. Аз познавам Били. Той наистина е отличен играч. Ще видите. Когато играете следващата събота…

— Следващата събота обаче Били няма да играе. Той е изгонен от отбора.

— Но…

— Никакво „но“. Казах вече. А сега, ако няма какво друго да говорим…

— О, не, има още нещо. — Бащата на Били развиваше пакета и извади една бейзболна бухалка. Подхвана умолително: — Това е бухалката на Били. Сам можете да се уверите, че тя е нащърбена, следователно не е честно да го наказвате заради…

— Вижте, господине, пет пари не давам каква е бухалката. Вашият син е изгонен!

— Сигурен ли сте, че няма да промените решението си? — въздъхна тежко бащата на Били.

— Абсолютно.

Котън тъкмо протягаше ръка към дръжката на вратата на колата си и бащата на Били замахна с бухалката по задното стъкло — то се разби на парчета.

Котън го изгледа изумен:

— Какво… какво, по дяволите, правите?

— Загрявам — обясни Папа.

Вдигна бухалката и замахна отново, като фрасна Котън право в капачката на коляното.

Джон Котън изкрещя пронизително, падна на земята и започна да се гърчи от болки.

— Вие сте луд! — викаше той. — Помощ!

— Само още един звук и ще счупя и другата ви капачка.

Котън се облещи срещу него с болка и ужас в очите.

— Ако синът ми не участва в играта следващата събота, ще убия и вас, и сина ви. Ясно ли се изразих?

Котън погледна мъжа право в очите и кимна, полагайки всички усилия да не изкрещи от болка.

— Добре. А, и друго, това тук искам да си остане само между нас. Имам достатъчно приятели. — Погледна часовника си. Ако побърза, щеше тъкмо да хване следващия самолет за Бостън.

Ръката отново го засърбя.

В седем часа сутринта в неделя, облечен в костюм с жилетка и със скъпо кожено куфарче в ръка, той мина през Вандом, през Копли Скуеър и продължи към Стюарт Стрийт. Една пресечка преди Парк Плаца Касъл влезе в Бостън Тръст Билдинг и приближи към човека от охраната. При такъв голям брой обитатели в огромната сграда просто не бе възможно охраняващият при гишето до входа да помни всичките.

— Добро утро — поздрави мъжът.

— Добро утро, господине. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Даже и Господ не може — той въздъхна. — Мислят си, че нямам какво да правя, освен да прекарвам неделите си в работа, която е трябвало да свърши някой друг.

— Знам как се чувствате — откликна човекът от охраната с искрено съпричастие и бутна дневника към него. — Бихте ли регистрирали пристигането си, моля?

Той се записа и тръгна към асансьорите. Канцеларията, която търсеше, беше на петия етаж. Качи се с асансьора до шестия, слезе по стълбите и тръгна по коридора. Върху табелката на вратата пишеше: „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд, Адвокати“. Огледа се да се увери, че коридорът е празен, после извади малък шперц и отвертка. Отвори заключената врата само за пет секунди. Влезе и затвори зад себе си.

Приемната в кабинета бе обзаведена в старомоден консервативен стил, както се полага на една от най-известните правни фирми в Бостън. Мъжът постоя един миг на място, за да се ориентира, и се насочи към задното помещение, където се пазеха досиетата. В стаята имаше редица от шкафове със стоманени чекмеджета — върху всяко, по азбучен ред, бе залепен етикет с букви. Опита да отвори чекмеджето с буквите Р-С. Беше заключено.

Извади от куфарчето гладък ключ, пила и плоски клещи. Пъхна ключа в малката ключалка на чекмеджето и внимателно го завъртя докрай първо на едната, после — на другата страна. Миг след това го извади и разгледа тъмните следи. Хвана ключа с клещите и старателно изпили потъмнелите места. Отново пъхна ключа в ключалката и повтори същата процедура. Тихичко си тананикаше, докато отваряше ключалката, и внезапно се усмихна, когато усети каква мелодия бе подхванал. „Далечни, далечни места“.

„Ще заведа семейството си на почивка, помисли си той щастливо. На истинска почивка. Обзалагам се, че децата ще харесат Хавай“.

Чекмеджето се отключи и той го издърпа. Само за миг успя да намери нужната папка. Извади от куфарчето малка камера „Пентакс“ и продължи работата си. Десет минути по-късно вече беше приключил. Извади няколко книжни салфетки, отиде до малката мивка в приемната и ги намокри. Върна се в картотеката и изтри стоманените стружки от пода. Заключи чекмеджето, излезе в коридора, заключи вратата на канцеларията и напусна сградата.

ПЕТА ГЛАВА

Късно същата вечер, вече в открито море, капитан Вакаро отиде в кабинета на Хари Станфорд.

— Господин Станфорд…

— Да?

Капитанът посочи към електронната карта на стената.

— Боя се, че ветровете се усилват. Югозападният бие право в пролива Бонифацио. Бих ви предложил да се подслоним на някой пристан, докато…

— Това е добър кораб, а и вие сте добър капитан — рязко го прекъсна Станфорд. — Сигурен съм, че ще се справите.

Капитан Вакаро се поколеба за миг.

— Както наредите, господине. Ще направя всичко по силите ми.

— Не се и съмнявам, капитане.

Хари Станфорд седеше в кабинета и обмисляше стратегията си. На Корсика ще се срещне с Рене и ще сложи всичко в ред. После хеликоптерът ще го откара в Неапол, оттам ще наеме самолет до Бостън. „Всичко ще се оправи, каза си твърдо той. Трябват ми само четиридесет и осем часа. Само четиридесет и осем часа“.

В два часа след полунощ се събуди от ужасното люлеене на яхтата и от ревящата буря навън. Станфорд бе преживявал и други бури, но тази се оказа една от най-лошите. Капитан Вакаро беше прав. Хари Станфорд стана от леглото — държеше се за таблата, за да не падне — и внимателно тръгна към картата на стената. Корабът се намираше в пролива Бонифацио. „За не повече от няколко часа трябва да се доберем до Аджацио, помисли си той. Стигнем ли веднъж там, ще бъдем в безопасност“.

Последвалите по-късно същата нощ събития можеха да бъдат обект само на предположения. Листовете, пръснати по терасата, подсказваха, че силният вятър е отнесъл част от тях и че Хари Станфорд се е опитвал да ги спаси, но от люлеенето на яхтата сигурно е загубил равновесие и е паднал зад борда. Дмитри Камински го видя как полита във водата и веднага грабна вътрешния телефон:

— Човек зад борда!

ШЕСТА ГЛАВА

Капитан Франсоа Дюрер, шеф на полицията в Корсика, беше в ужасно настроение. Островът гъмжеше от глупави летни туристи, неспособни да си опазят паспортите, портфейлите, децата. В малкото полицейско управление на улица „Наполеон“ № 2 по цял ден се сипеха оплаквания.

— Един тип отмъкна портмонето…

— Корабът ми отплува без мен. Съпругата ми остана на борда…

— Купих този часовник от някакъв човек на улицата. Вътре в него няма нищо…

— В тукашните аптеки не продават нужните ми лекарства…

Проблемите нямаха край, просто нямаха край. А ето че сега му дойде до главата да се занимава и с някакъв труп.

— В момента нямам време за това — сопна се капитанът.

— Но те чакат отвън — осведоми го помощникът му. — Какво да им кажа?

Капитан Дюрер нямаше търпение да отиде при любовницата си. Прииска му се да отвърне: „Закарайте трупа на друг остров“, но нали все пак той е главният полицейски служител тук.

— Е, добре. — Той въздъхна. — Ще ги видя набързо.

Миг по-късно в канцеларията бяха въведени капитан Вакаро и Дмитри Камински.

— Сядайте — доста неучтиво ги покани капитан Дюрер.

Двамата мъже си взеха столове.

— Разкажете ми, ако обичате, какво точно се е случило.

Капитан Вакаро се обади:

— Не съм много сигурен. Не видях как е станало… — Посочи към Дмитри Камински. — Той е бил свидетел. Може би той трябва да ви обясни.

Дмитри пое дълбоко въздух:

— Беше ужасно. Аз работех… работех за този човек.

— Като какъв точно?

— Телохранител, масажист, шофьор. Миналата нощ яхтата попадна на буря. Много лоша буря. Той поиска да му направя масаж, за да се отпусне. После помоли да му донеса хапче за сън. Те се намират в банята. Когато се върнах, го заварих вън на терасата, подпрян на парапета. Бурята подхвърляше яхтата на всички страни. Той държеше някакви листове, един хвръкна, той се протегна да го сграбчи, но загуби равновесие и се преметна през парапета. Втурнах се да го спася, но сам не можех да направя нищо. Извиках за помощ. Капитан Вакаро веднага спря кораба и с героичните усилия на капитана успяхме да го открием. Но беше прекалено късно. Той се беше удавил.

— Много съжалявам. — Всъщност хич и не го беше грижа.

Капитан Вакаро също се обади:

— Вятърът и морето върнаха тялото обратно към яхтата. Това си беше чиста случайност, но сега искаме да получим разрешение да транспортираме тялото в родината му.

— Няма да представлява никакъв проблем. — Все още имаше време за едно питие с любовницата си, преди да се върне у дома при жена си. — Още сега ще ви съставя смъртен акт и изходна виза за трупа. — Посегна към един жълт бележник. — Името на жертвата?

— Хари Станфорд.

Внезапно капитан Дюрер се смълча. Вдигна очи към тях:

— Хари Станфорд?

— Да.

— Самият Хари Станфорд?

— Да.

Изведнъж бъдещето на капитан Дюрер придоби по-светли очертания. Боговете му бяха изпратили истинска манна небесна. Хари Станфорд беше международна легенда! Новината за неговата смърт щеше да прогърми по целия свят, а той, капитан Дюрер, държеше нещата в свои ръце. Веднага изникна въпросът как да използва максимално положението, за да извлече най-голяма изгода за себе си. Дюрер седеше и размишляваше, вторачен в пространството пред себе си.

— Кога най-късно ще освободите трупа? — попита капитан Вакаро.

Погледна към него:

— А! Уместен въпрос. — „Колко ли време ще бъде необходимо на журналистите, за да пристигнат? Дали да не помоля капитана на яхтата също да вземе участие в интервюто? Не. Защо да деля славата с него? Сам ще се оправя с положението“. — Налага се да се направят много неща — отвърна той със съжаление. — Да се подготвят разни документи… — Той въздъхна. — Може да отнеме цяла седмица, дори повече.

Капитан Вакаро остана ужасен:

— Цяла седмица и дори повече? Но нали казахте, че…

— Има някои формалности, които няма как да се избегнат — заяви неумолимо той. — Такива неща не се претупват току-така. — Той взе жълтия бележник. — Кои са най-близките му родственици?

Капитан Вакаро погледна Дмитри за помощ.

— Струва ми се, най-добре е да се обърнете към неговите адвокати в Бостън.

— Имената им?

— Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд.

СЕДМА ГЛАВА

И макар върху табелката на вратата да пишеше „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“, двамата Ренкуист бяха покойници от много време. Саймън Фицджералд, все още твърде жизнен за своите седемдесет и шест години, бе, който движеше цялата кантора с шестдесет адвокати под негово ръководство. Ужасно слаб, с дълга буйна бяла коса, той имаше строгата, изопната осанка на военен. В момента крачеше напред-назад, а умът му работеше трескаво.

Спря пред секретарката:

— Господин Станфорд не спомена ли нещо за причината, поради която желае да ме види така спешно?

— Не. Само каза да бъдете в дома му в девет часа сутринта в понеделник, да носите завещанието му и да водите нотариус.

— Благодаря. Помолете господин Слоун да дойде при мен.

Стив Слоун беше един от умните и инициативни адвокати в кантората. Възпитаник на харвардския факултет по право, малко над четиридесетте, той беше висок и слаб, с руса коса, с весели, любопитни очи и непринудена, изящна осанка. Именно Слоун оправяше най-заплетените проблеми на фирмата; него бе избрал Саймън Фицджералд да поеме един ден управлението. „Ако имах син, мислеше си понякога Фицджералд, бих искал да е като Стив“. Погледна към вратата и видя, че Стив Слоун влиза в кабинета му.

— Доколкото знам, сега трябваше да сте в Нюфаундленд и да ловите сьомга — каза Стив.

— Изникна нещо непредвидено. Седни, Стив. Имаме проблем.

— Това го знам. Кое е новото? — въздъхна Стив.

— Става дума за Хари Станфорд.

Хари Станфорд беше един от най-престижните им клиенти. Половин дузина други правни фирми се занимаваха с различни филиали на предприятията му, но „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“ уреждаха личните му дела. Никой от членовете на фирмата, освен самият Фицджералд, не го познаваше лично, но той бе легенда в кантората.

— Сега пък какво е направил Станфорд? — полюбопитства Стив.

— Убил се е.

— Какво? — Стив го изгледа смаяно.

— Току-що получих факс от полицията в Корсика. По всичко изглежда, че вчера е паднал от яхтата и се е удавил.

— Боже мой!

— Ти никога не си го виждал, но аз съм го представлявал повече от тридесет години. Наистина беше труден човек. — Фицджералд се облегна назад и се замисли за миналото. — В действителност съществуваха двама Хари Станфорд — прочутият със способността си да примамва птичката от дървото на парите и негодникът, комуто доставяше удоволствие да съсипва различни хора. Беше истински чаровник, но можеше да те нападне и като кобра. Двойствена личност — у него живееше както змиеукротителят, така и змията.

— Звучи интересно.

— Преди около тридесет години, тридесет и една всъщност, да бъда по-точен, започнах работа в тази фирма. Тогава с делата на Станфорд се занимаваше старият Ман Ренкуист. Знаеш ли кога се казва, че някой е „неотразим“? Е, Хари Станфорд беше точно неотразим. Ако не съществуваше реално в живота, човек просто няма как да си го измисли. Истински исполин. Притежаваше удивителна енергия и амбиция. Голям атлет. В колежа тренираше бокс и го оценяваха като първокласен играч на поло. Но дори и в младежките си години Хари Станфорд беше невъзможен. От всичките ми познати той беше единственият без капка чувство на състрадание. Беше садистичен, отмъстителен, имаше инстинкта на хищник. Обичаше да докарва своите конкуренти до банкрут с всякакви средства. Говореше се, че е причината за не едно и две самоубийства.

— Според описанието е истинско чудовище.

— От една страна, да. От друга страна обаче, той основа сиропиталище в Нова Гвинея, болница в Бомбай, а даваше и милиони за благотворителна дейност, при това анонимно. Никой не знаеше какво може да се очаква от него в следващия момент.

— Как е станал толкова богат?

— Какви са познанията ти по гръцка митология?

— Позабравил съм доста неща.

— Знаеш ли историята на Едип?

Стив кимна:

— Убил баща си, за да се ожени за майка си.

— Точно така. Е, такъв е случаят и на Хари Станфорд. Само че той убил баща си, за да получи гласа на майка си.

— Какво? — Стив го зяпаше с ококорени очи.

Фицджералд се приведе напред:

— В началото на тридесетте бащата на Хари имал бакалница тук, в Бостън. Търговията вървяла така добре, че успял да отвори и втора, а не след дълго вече имал малка верига от бакалници. Щом Хари завършил колежа, баща му го въвел в бизнеса като партньор и дори го направил член на управителния съвет. Както вече ти казах, Хари беше амбициозен. Още тогава имал големи планове и мечти. Вместо да купуват месото от кланици, искал компанията да отглежда собствен добитък; искал да закупят земя, за да отглеждат собствени зеленчуци и да консервират собствена продукция. Баща му обаче се противопоставил и между тях избухнали големи кавги. Тогава в главата на Хари се родила най-невероятната му идея. Предложил на баща си компанията да изгради верига от супермаркети, където да се продава всичко — от автомобили до мебели, та даже и застраховки за живот — с отбивка в цената, а в замяна да наложат на всичките си клиенти редовен членски внос. Бащата на Хари му казал, че е луд, и отхвърлил идеята. Но Хари нямал намерение да се примирява с никаква пречка по пътя си. Решил да се отърве от стареца. Убедил баща си да отиде на дълга почивка и докато отсъствал, Хари се захванал да придумва с благи приказки хората от управителния съвет. Бил превъзходен търговец и успял да ги спечели за своята кауза. Убедил дори леля си и чичо си, които участвали в съвета, да гласуват за него. Непрекъснато ухажвал останалите членове на управата: водел ги на обеди, с един ходел на лов за лисици, с друг играел голф, спял с жената на трети — тя имала голямо влияние над съпруга си. Но именно майка му притежавала най-големия дял от акциите и нейният глас бил решаващият. Хари обаче успял да я убеди да вземе неговата страна и да гласува против съпруга си.

— Невероятно!

— Бащата на Хари се върнал, за да научи, че негово то семейство е гласувало да бъде изхвърлен от компанията.

— Боже мой!

— И това не е всичко. Хари още не бил доволен от постигнатото. Когато баща му се опитал да влезе в собствения си кабинет, открил, че са му отнели даже правото на достъп до сградата. И не забравяй, по това време Хари едва бил прехвърлил тридесетте. В компанията го наричали Ледоразбивача. Все пак, Стив, трябва да бъдем справедливи и да му признаем дължимото. Той е успял съвсем сам, без чужда помощ, да превърне Станфорд Ентърпрайзис в един от най-големите частни конгломерати в света. Разширил компанията дотолкова, че започнала да се занимава с обработка на дървесина, химикали, средства за комуникации, електроника, както и зашеметяващо количество недвижими имоти. Накрая дори станал едноличен собственик на всички акции.

— Трябва да е бил невероятен човек — възкликна Стив.

— Така беше. Не само за мъжете… за жените също.

— Беше ли женен?

Саймън Фицджералд дълго седя мълчаливо, потънал в спомени. Накрая проговори:

— Хари Станфорд беше женен за една от най-красивите жени, които някога съм виждал. Емили Темпъл. Имаха три деца — две момчета и едно момиче. Емили произхождаше от едно много светско семейство от Хоуб Саунд, Флорида. Обожаваше Хари и се опитваше да си затваря очите за неговите изневери, но един ден чашата на търпението преляла и за нея. Гувернантката на децата, Розмари Нелсън. Била млада и привлекателна. Хари Станфорд я намирал за още по-привлекателна поради факта, че тя отказвала да легне с него. Това направо го влудявало. Не бил свикнал да му се отказва. Е да, но ако Хари Станфорд е решил да пусне в ход силата на своя чар, просто никой не можеше да му устои. Накрая успял да я вкара в леглото си. Но тя забременяла и отишла на лекар. За нещастие обаче зетят на лекаря бил журналист в жълтата преса, той се добрал до цялата история и веднага я публикувал. Вдигна се страхотен скандал. Ти познаваш Бостън. Тази история се раздухваше от всички вестници. Аз още пазя някъде изрезки оттогава.

— Тя направи ли аборт?

Фицджералд поклати глава.

— Не. Хари настоявал, но тя отказала. Между тях избухнал ужасен скандал. Той взел да й обяснява, че я обича и иска да се ожени за нея. Разбира се, това го е казвал на десетки жени. Но Емили дочула техния разговор и още същата нощ сложила край на живота си.

— Какъв ужас. А гувернантката?

— Розмари Нелсън изчезна. Знаем, че има дъщеря, Джулия, родила я в Сейнт Джоузеф Хоспитъл в Милуоки. Изпратила писмо на Станфорд, но не ми се вярва той изобщо да си е правил труда да й отговаря. По онова време положително е имал някоя друга любовница. Розмари вече не го е интересувала.

— Очарователно…

— Истинската трагедия обаче дошла по-късно. Децата с право обвинили баща си, че е виновен за самоубийството на майка им. По онова време те били на десет, дванадесет и четиринадесет години. Достатъчно големи, за да чувстват болката, но прекалено малки, за да застанат срещу баща си. Те го мразели. И най-големият страх на Хари бил, че един ден ще направят с него същото, което той направил със собствения си баща. Ето защо взел всички възможни мерки това да не се случи никога. Разпратил ги по различни пансиони и летни училища, като се грижел децата да се виждат колкото е възможно по-рядко. Не получавали никакви пари от него. Живеели от скромния капитал, наследен от майка им. През целия им живот се държеше с тях като със зайци, които може да примами с морков, щом пожелае. Ту им показваше богатствата си като морков-примамка, ту ги изоставяше, ако предизвикаха с нещо недоволството му.

— Какво е станало с децата?

— Тайлър е съдия в областния съд в Чикаго. Удроу не работи нищо. Той е безделник и комарджия. Живее в Хоуб Саунд и залага на голф и поло. Преди няколко години се хванал с някаква сервитьорка от крайпътен ресторант, тя забременяла, а за най-голяма изненада на всички взел, че се оженил за нея. Кендъл е известна модна дизайнерка, омъжена за французин, живеят в Ню Йорк. — Той се изправи. — Стив, бил ли си някога на Корсика?

— Не.

— Бих искал да те изпратя там. Те държат трупа на Хари Станфорд, а полицията отказва да го освободи. Искам ти да уредиш нещата.

— Добре.

— Има ли някакъв начин да вземеш днешния самолет и да…

— Добре. Ще го направя.

— Благодаря ти. Много съм ти задължен.

По време на редовния полет на Еър Франс Париж — Корсика Стив Слоун четеше туристически указател за острова. Научи, че Корсика е с предимно планински релеф, че главният пристанищен град е Аячо — родното място на Наполеон Бонапарт. Указателят изобилстваше с интересни статистически данни, ала Стив изобщо не очакваше да види такива красоти. С приближаването на самолета към Корсика той видя далеч под себе си висока масивна стена от бял камък, сходна с белите скали в Дувър. Дъхът му направо секна при тази гледка.

Самолетът се приземи в Аячо. Стив нае такси до улица „Наполеон“ — главната улица, която се простира от площад „Дьо Гол“ на север до железопътната гара. Предварително уреди специален самолет да има готовност да транспортира трупа на Хари Станфорд до Париж, откъдето ковчегът щеше да бъде прехвърлен с друг самолет в Бостън. Оставаше единствено да получи разрешение за пренасяне на трупа.

Стив каза на таксиметровия шофьор да го остави пред Префектурата. Качи се на първия етаж и влезе в приемната за посетители. Зад бюрото седеше униформен сержант:

— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен?

— Кой е дежурният офицер?

— Капитан Дюрер.

— Бих искал да се срещна с него, моля.

— И във връзка с какво се касае предметът на вашето искане? — Сержантът беше направо горд от своя английски.

Стив извади визитна картичка:

— Аз съм адвокатът на Хари Станфорд. Дошъл съм да взема трупа и да го прехвърля в Щатите.

Сержантът се намръщи.

— Изчакайте, ако обичате.

Вмъкна се в кабинета на капитан Дюрер и внимателно затвори вратата зад себе си. Кабинетът беше претъпкан — гъмжеше от телевизионни и вестникарски репортери от цял свят. Сякаш всички говореха едновременно:

— Капитане, защо е бил навън в бурята, когато…?

— Как е могъл да падне от яхта посред…?

— Да сте открили нещо подозрително по случая?

— Направихте ли аутопсия?

— Кой друг е бил на яхтата заедно с…?

— Моля ви, господа. — Капитан Дюрер вдигна ръка. — Моля ви, господа. Много ви моля. — Огледа репортерите около себе си — те жадно поглъщаха всяка негова дума — и усети как го обхваща живо въодушевление. Бе мечтал за такива моменти. „Ако се справя добре с положението, това означава голямо повишение и…“

Сержантът прекъсна мислите му:

— Капитане… — Той прошепна нещо на ухото на Дюрер и му подаде визитната картичка на Стив Слоун.

Капитан Дюрер я огледа и се намръщи:

— Не мога да го приема сега — отсече сопнато той. — Кажете му да дойде утре в десет часа.

— Слушам, господине.

Капитан Дюрер изгледа замислено гърба на сержанта. Нямаше намерение да позволи на никого да му отнема мига на славата. Усмихна се на репортерите:

— Та какво значи ме попитахте…?

Отвън в приемната сержантът вече обясняваше на Слоун:

— Съжалявам, но капитан Дюрер е много зает в настоящия момент. Би искал да се явите тук утре сутринта в десет часа.

Стив Слоун го погледна смаяно:

— Утре сутринта? Това е абсурдно… Не желая да чакам толкова дълго.

— Вие си решавате, господине — сви рамене сержантът.

Стив навъси чело.

— Е, добре. Нямам хотелска резервация. Ще ми препоръчате ли някой хотел?

— Ами да. С удоволствие бих ви препоръчал хотел „Коломба“, булевард „Париж“ 8.

Стив се поколеба:

— Няма ли все пак някакъв начин да…? — поколеба се Стив.

— Десет часа утре сутринта.

Стив излезе от стаята.

В кабинета капитан Дюрер с удоволствие се справяше с атаката от въпроси:

Един телевизионен репортер попита:

— Откъде сте сигурни, че е било злополука?

Дюрер погледна право към обектива на камерата:

— За щастие имаме свидетел на това ужасно произшествие. Каютата на господин Станфорд има открита тераса. По всичко личи, че към тази тераса от ръката му са изхвръкнали някакви важни документи и той се е втурнал да ги улови. Протегнал ръце, загубил равновесие и паднал във водата. Неговият телохранител видял случилото се и веднага подал сигнал за помощ. Яхтата спряла и успели да измъкнат тялото.

— Какво показва аутопсията?

— Корсика е малък остров, господа. Ние нямаме необходимото оборудване за извършването на пълна аутопсия. Нашият медицински експерт обаче установи, че причината за смъртта е удавяне. Открихме морска вода в белите дробове. Нямаше никакви други наранявания или белези от насилствена смърт.

— Къде се намира трупът сега?

— Съхраняваме го в хладилното помещение, докато се получат съответните разпореждания за неговото пренасяне.

Един от фотографите попита:

— Ще имате ли нещо против да ви направим снимка, капитане?

Капитан Дюрер се поколеба с престорена важност:

— Не, моля, господа, правете всичко, което ви е необходимо.

И камерите започнаха да святкат.

„Коломба“ беше скромен хотел, но чист и подреден, а и стаята — много приятна. Най-напред Стив телефонира на Саймън Фицджералд.

— Боя се, че тази работа ще ми отнеме повече време, отколкото предполагах — каза Слоун.

— Какъв е проблемът?

— Бюрократични формалности. Чак утре сутринта ще видя инспектора по случая и ще уредя нещата. Някъде следобед би трябвало да съм на път за Бостън.

— Много добре, Стив. Ще ти се обадя утре пак.

Обядва в Ла Фонтана на улица „Нотр Дам“ и за да убие времето, тръгна да разглежда града.

Колоритният средиземноморски град Аячо до ден днешен се кичи със славата на родно място на Наполеон Бонапарт. „Според мен това място много подхожда на Хари Станфорд“, разсъждаваше Стив.

Туристическият сезон бе в разгара си и улиците гъмжаха от посетители, навсякъде се чуваше френска, италианска, немска и японска реч.

След залез Стив си поръча италианска вечеря в „Бокачо“ и се върна в хотела.

— Някакви съобщения за мен? — попита той с надежда на рецепцията.

— Не, господине.

Легна си, но в главата му непрекъснато нахлуваха думите на Саймън Фицджералд за Хари Станфорд.

„Тя направи ли аборт?“

„Не. Хари настоявал, но тя отказала. Между тях избухнал ужасен скандал. Той взел да й обяснява, че я обича и иска да се ожени за нея. Разбира се, това го е казвал на десетки жени. Но Емили дочула разговора и още същата нощ сложила край на живота си“.

Стив се чудеше как ли го е направила.

Накрая все пак успя да заспи.

В десет часа на другата сутрин Стив Слоун отново се появи в Префектурата. Зад бюрото седеше същият сержант.

— Добро утро — поздрави Стив.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Стив подаде на сержанта още една визитна картичка.

— Тук съм, за да се срещна с капитан Дюрер.

— Един момент. — Сержантът се изправи, влезе във вътрешното помещение и затвори вратата зад себе си.

Капитан Дюрер, облечен във впечатляващо нова униформа, даваше интервю на екип от италианската държавна телевизия. Гледаше право в камерата.

— Когато ми повериха случая, се погрижих най-напред да проверя дали няма някакви улики за предумишлено убийство при смъртта на господин Станфорд.

— И вие се уверихте, че такива улики няма, капитане? — попита репортерът.

— Абсолютно. Няма съмнение, става дума за чиста злополука.

— Добре. Нека сега да ви заснемем от друг ъгъл и в по-едър план — намеси се операторът.

Сержантът използва възможността да подаде на капитан Дюрер визитната картичка на Слоун:

— Той е отвън.

— Какво ти става? — изръмжа Дюрер. — Не виждаш ли, че съм зает? Кажи му да дойде утре. — Току-що бе получил съобщение, че пристигат още дузина репортери, някои чак от Русия и Южна Африка. — Казах ясно, утре.

— Да.

— Готов ли сте, капитане? — попита операторът.

Капитан Дюрер се усмихна:

— Готов съм.

Сержантът се върна в приемната.

— Съжалявам, господине. Капитан Дюрер не е в настроение днес.

— Аз също — сопна му се Слоун. — Кажете му, че трябва само да сложи подписа си под документа, който разрешава да се освободи трупа на господин Станфорд. И си тръгвам веднага. Не искам чак толкова много, нали?

— Боя се, че е така. Капитанът има много задължения и…

— Не е ли възможно някой друг да подпише разрешението?

— О, не. Само капитанът има право да го направи.

Стив Слоун стоеше пред него и кипеше от гняв.

— Кога мога да го видя?

— Бих ви предложил да опитате отново утре сутринта.

Фразата „да опитате отново“ подразни слуха му.

— Ще го направя — увери го той. — Между другото, доколкото разбрах, имало е очевидец на злополуката — телохранителят на господин Станфорд, някой си Дмитри Камински.

— Да.

— Бих искал да говоря с него. Да знаете къде точно се намира в момента?

— Австралия.

— Това хотел ли е?

— Не. — В гласа му прозвуча съжаление. — Това е държава.

Гласът на Стив се повиши с цяла октава:

— Да не искате да ми кажете, че полицията е разрешила на единствения свидетел на смъртта на Станфорд да напусне острова, без никой да го е разпитал?

— Капитан Дюрер го разпита.

Стив си пое дълбоко въздух.

— Благодаря ви.

— Няма проблеми.

Стив се върна в хотела и отново се свърза със Саймън Фицджералд, за да го осведоми за станалото:

— Изглежда, ще ми се наложи да преспя още една нощ тук.

— Какво има, Стив?

— Инспекторът, отговорен по случая, изглежда много зает. Сега е туристическият сезон. Вероятно се занимава с издирването на изгубени портфейли. Трябва да съм си тръгнал оттук най-късно утре.

— Обади ми се пак.

Въпреки раздразнението си Стив откри, че остров Корсика е очарователен. По крайбрежна ивица, дълга над хиляда километра, се издигат гранитни планини, които остават покрити със сняг чак до юли. Преди да бъде завладян от Франция, островът е бил управляван от италианците и комбинацията на двете култури е нещо пленително.

По време на вечерята в Крепери Сан Карл си спомни как Саймън Фицджералд описа Хари Станфорд: „От всичките ми познати той беше единствения, без капка чувство на състрадание… садистичен, отмъстителен…“

„Ето, дори мъртъв Хари Станфорд продължава да причинява безброй неприятности“, помисли си Стив.

На път към хотела Стив се спря до една вестникарска будка да си вземе „Интернешънъл Хералд Трибюн“. На първа страница с големи букви се четеше:

Плати вестника и тъкмо тръгваше, когато вниманието му бе привлечено от заглавията в някои други чуждестранни вестници. Разгледа няколко. Смайването му растеше. Всички поместваха на първа страница статии за смъртта на Хари Станфорд, а на видно място се набиваше снимката на сияещия капитан Дюрер. „Ето значи с какво е бил толкова зает! Ще я видим тая работа“.

В девет и тридесет и пет на следващата сутрин Стив се появи в приемната на капитан Дюрер. Сержантът не беше зад бюрото, а вратата към вътрешната стая стоеше открехната. Стив я бутна и влезе. Капитанът се преобличаше в нова униформа, за да се подготви за сутрешните вестникарски интервюта. При влизането на Стив вдигна глава:

— Какво търсите тук? Това е частен кабинет! Веднага вън!

— Аз съм от „Ню Йорк Таймс“ — представи се Стив Слоун.

— А, заповядайте, заповядайте. Как казахте, че е името ви? — грейна на часа Дюрер.

— Джоунс. Джон Джоунс.

— Какво ще кажете да ви почерпя с нещо? Кафе? Коняк?

— Нищо, благодаря — отвърна Стив.

— Моля, заповядайте, седнете — гласът на Дюрер стана опечален. — Вие, разбира се, сте тук във връзка с ужасната трагедия, която се е случила на нашия малък остров. Горкичкият господин Станфорд.

— Кога смятате да освободите трупа? — поинтересува се Стив.

Капитан Дюрер въздъхна.

— Ах, боя се, че няма да можем да направим това още много, много дни. Има огромен брой документи, които трябва да се попълват при случаи с такива важни хора като господин Станфорд. Съществуват протоколни изисквания, необходимо е да се спазват, нали разбирате.

— Разбирам — кимна Стив.

— Може би след десет дни или след две седмици. — „Дотогава интересът на пресата вече ще е стихнал“.

— Ето ви моята визитна картичка — Стив протегна ръка към капитан Дюрер.

Капитанът й хвърли бегъл поглед, но после се взря по-внимателно:

— Вие сте адвокат. Значи не сте репортер?

— Не. Аз съм адвокатът на Хари Станфорд. — Стив Слоун се изправи. — Искам вашето разрешение за освобождаването на трупа.

— Ах, действително бих желал да мога да ви го дам веднага — гласът на капитан Дюрер звучеше загрижено. — За съжаление обаче ръцете ми са вързани. Не виждам как ще успея да…

— Утре.

— Това е невъзможно! Няма никакъв начин да…

— Бих ви препоръчал да се посъветвате с вашите началници в Париж. Станфорд Ентърпрайзис има няколко много големи предприятия във Франция. Ще бъде истински срам за вас, ако нашият управителен съвет реши да ги закрие и да ги прехвърли в други държави.

— Аз… аз нямам власт за подобни неща. — Капитан Дюрер го гледаше втрещен.

— Аз обаче имам — увери го Стив. — Ще се погрижите още утре да ми дадете разрешение и да получа трупа на господин Станфорд, иначе ще си навлечете такива неприятности, каквито изобщо не сте в състояние да си представите. — Стив тръгна да излиза.

— Чакайте! Може би след няколко дни ще мога да…

— Още утре. — И Стив излезе.

Три часа по-късно телефонът на Стив Слоун в хотела позвъня:

— Господин Слоун? А, вие ли сте, имам чудесни новини за вас! Успях да уредя да получите трупа на господин Станфорд още сега. Надявам се, ще оцените труда ми…

— Благодаря ви. Специален самолет ще отлети оттук утре сутринта в осем часа, за да ни върне обратно. Надявам се дотогава всички необходими документи да бъдат уредени.

— Да, разбира се. Не се тревожете. Ще се погрижа да…

— Добре — прекъсна го Стив и сложи слушалката на мястото й.

Капитан Дюрер остана неподвижен още дълго. „По дяволите! Какъв лош късмет! А можех да бъда знаменитост поне още цяла седмица“.

Самолетът с трупа на Хари Станфорд се приземи на международното летище „Логан“ в Бостън. Очакваше ги погребална кола. Самото погребение щеше да се състои три дни по-късно.

Стив Слоун се обади да докладва на Саймън Фицджералд:

— Значи старикът вече си е у дома — подхвърли Фицджералд. — Ще бъде страхотна среща за семейството.

— Среща за семейството ли?

— Да. Сигурно ще е интересно. Децата на Хари Станфорд ще дойдат, за да присъстват на погребението на баща си. Тайлър, Уди и Кендъл.

ОСМА ГЛАВА

Съдия Тайлър Станфорд чу новината от чикагския телевизионен канал WBBW. Втренчи се в екрана като хипнотизиран, а сърцето му силно задумка. Дадоха картина на „Блу Скайс“, някакъв говорител съобщаваше: „…по време на буря във водите на Корсика, където се е случила трагедията. Дмитри Камински, телохранителят на Хари Станфорд, е бил свидетел на злополуката, но не е могъл да спаси своя работодател. Хари Станфорд беше известен във финансовите кръгове като един от най-ловките…“

Тайлър седеше пред екрана, гледаше кадрите, а в главата му се заредиха спомени, спомени…

Някакви гръмогласни крясъци го събудиха посред нощ. Беше на четиринадесет години. За няколко минути се заслуша в сърдитите викове, после пропълзя през коридора до стълбището. Във фоайето на долния етаж майка му и баща му се караха. Майка му крещеше с все сила и той видя как баща му й зашлеви шамар.

Картините на телевизионния екран продължаваха да се менят. Дадоха кадър от Овалния кабинет в Белия дом, където Хари Станфорд се ръкуваше с президента Роналд Рейгън… Освен че беше един от стожерите в специалната финансова мисия на президента, Хари Станфорд беше и важен съветник на…

Играеха футбол в задния двор и брат му Уди ритна топката към къщата. Тайлър се затича след нея и тъкмо когато я вдигна, чу баща му да казва от другата страна на плета: „Обичам те. Знаеш го!“

Спря се с разтуптяно сърце, развълнуван, че майка му и баща му не се караха, и тогава чу гласа на гувернантката, Розмари: „Ти си женен. Искам да ме оставиш на мира“.

Внезапно усети ужасно гадене. Обичаше майка си, обичаше и Розмари, а чувстваше баща си толкова чужд и неприятен.

Върху екрана една след друга се появиха снимки, запечатали Хари Станфорд до Маргарет Тачър… президента Митеран… Михаил Горбачов. Говорителят продължаваше: „Легендарният магнат се чувстваше у дома си както сред работниците от фабриките, така И сред световните лидери“.

Тъкмо отваряше вратата към кабинета на баща си и чу гласа на Розмари: „Напускам“. После баща му отсече: „Няма да те оставя да си тръгнеш. Трябва да проявиш повече разум, Розмари! Това е единственият начин, по който аз и ти можем да…“

„Не желая да те слушам. И няма да махна детето!“

После Розмари изчезна от дома им.

Картината на екрана пак се бе сменила. Виждаха се стари кадри — семейство Станфорд стои пред църквата и наблюдава как качват един ковчег в погребална кола. Коментаторът говореше: „…Хари Станфорд и децата до ковчега… Твърди се, че самоубийството на госпожа Станфорд се дължи на разклатеното й здраве. Според полицейските следователи Хари Станфорд…“

Точно посред нощ баща му го вдигна и го разтърси: „Събуди се, синко. Имам да ти кажа нещо лошо“.

Четиринадесетгодишното момче се разтрепера.

„С майка ти се случи злополука, Тайлър“.

Беше лъжа. Баща му я беше убил. Тя сложи край на живота си заради него и заради връзката му с Розмари.

Вестниците гъмжаха от коментари за случилото се. Скандалът разтърси Бостън и вестникарите не пропуснаха да се възползват максимално от него. Нямаше как всички тези новини да се скрият от децата на Станфорд. Съучениците им направо ги побъркаха. Само за двадесет и четири часа трите деца загубиха двама души, които обичаха най-много.

— Хич и не ме е грижа, че ни е баща — хлипаше Кендъл. — Мразя го.

— Аз също!

— Аз също!

Мислеха да избягат, но нямаше къде да отидат. Затова решиха да се разбунтуват.

Възложиха на Тайлър да говори от тяхно име:

— Искаме друг баща. Теб не те искаме.

Хари Станфорд само го погледна и каза хладно:

— Мисля, че ще можем да го уредим.

Три седмици по-късно всички бяха качени на кораби и изпратени в различни пансиони.

Годините минаваха, а децата почти не виждаха баща си. Четяха за него във вестници, гледаха по телевизията как придружава красиви жени или разговаря със знаменитости, но единствените срещи бяха при така наречените от него „поводи“ — добра възможност за фотожурналистите по Коледа или други празници, когато той демонстрираше какъв всеотдаен баща е. После децата отново бяха разпращани по пансионите до следващия „повод“.

Тайлър следеше като хипнотизиран телевизионното предаване. На екрана показваха кадри от фабрики в различни части на света и снимки на баща му. „…един от най-големите частни конгломерати в света. Хари Станфорд, който го създаде, беше легенда… Главният въпрос за умовете на Уолстрийт е какво ще стане с тази семейна компания сега, когато нейният основател вече го няма? Хари Станфорд остави три деца, но не се знае кой ще наследи състоянието на мултимилиардера Станфорд, нито пък кой ще поеме корпорацията в свои ръце…“

Беше на шест години. Обичаше да обикаля из голямата къща и да разглежда по-интересните стаи. Единствено кабинетът на баща му беше недостъпен. Тайлър знаеше, че там се провеждат важни срещи и разговори.

Внушителни мъже в тъмни костюми непрекъснато идваха и си отиваха — те посещаваха баща му. Фактът, че му забраняваха да проникне, правеше мястото още по-привлекателно.

Един ден, в отсъствие на баща си, Тайлър реши да влезе в кабинета. Огромната стая беше съкрушителна, ужасяваща. Тайлър стоеше вътре и гледаше гигантското бюро и огромния стол на баща си. „Един ден аз ще седя на този стол и ще бъда важен като татко“. Приближи се към бюрото и започна да го разглежда. По плота имаше десетки документи. Тайлър мина зад бюрото и седна в стола на баща си. Беше прекрасно. „Ето сега аз също съм важен!“

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тайлър стреснато вдигна глава. Баща му стоеше на вратата с гневен поглед.

— Кой ти е казал, че можеш да седиш зад това бюро?

Малкото момче трепереше.

— Аз… аз само исках да видя какво значи да седиш на това място като…

Баща му се разкрещя побеснял:

— Слушай тогава, ти никога няма да разбереш какво значи да седиш на това място! Ни-ко-га! А сега веднага изчезвай и повече да не съм те видял тук!

Тайлър с плач се затича нагоре по стълбите, майка му дойде в неговата стая и го прегърна.

— Не плачи, миличкото ми. Всичко ще се оправи.

— Няма… никога нищо няма да се оправи — хълцаше той. — Той… той ме мрази!

— Не. Той не те мрази.

— Аз само бях седнал на стола му.

— Този стол е негов, миличкото ми. Той не желае никой друг да сяда там.

Не преставаше да хълца. Тя го притисна още по-близо до себе си:

— Тайлър, когато аз и баща ти се оженихме, той ми каза, че иска аз също да бъда част от компанията му. Даде ми един малък дял от акциите. Беше нещо като семейна шега. Ще ти дам този дял. Ще го сложа на твое име. Това значи, че ти също вече си част от компанията. Доволен ли си?

Станфорд Ентърпрайзис имаше сто капиталови дяла и Тайлър с гордост бе станал собственик на един от тях.

Когато Хари Станфорд разбра какво е направила жена му, се изсмя:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще може да направи той с този дял? Да превземе компанията?

Тайлър изключи телевизора и остана неподвижен — опитваше се да свикне с новината. Изпитваше чувство на дълбоко удовлетворение. Обикновено синовете се стремят към успешна кариера, за да заслужат одобрението на бащите. Тайлър Станфорд мечтаеше за успех само за да се окаже способен да унищожи баща си.

Като дете често сънуваше един сън: баща му е обвинен за убийството на майка му, а Тайлър трябва да произнесе присъдата. „Осъждам те на смърт върху електрическия стол!“ Понякога имаше малки разлики в съня и Тайлър осъждаше баща си на смърт чрез обесване, отравяне или разстрел. Ето че сънищата му почти се сбъднаха.

Изпратиха го във военно училище в щата Мисисипи. Четирите години, прекарани там, бяха истински ад. Тайлър мразеше дисциплината и суровия живот. Още през първата година сериозно обмисляше дали да не се самоубие, но го възпря твърдата му решимост да не доставя на баща си подобно удоволствие. „Той уби майка ми. Няма да го оставя да убие и мен“.

Тайлър имаше чувството, че преподавателите се отнасят особено строго най-вече с него и беше сигурен в причината — баща му. Тайлър обаче не позволи училището да го пречупи. И макар да бе насилван по време на ваканциите да се връща у дома, неговите срещи с баща му ставаха все по-неприятни и по-неприятни.

Брат му и сестра му също се прибираха у дома през ваканциите, но между тях не съществуваше усещането за родство. Баща им го бе унищожил. Държаха се като чужди един към друг и с нетърпение чакаха ваканциите да свършат, за да се махнат оттам.

Тайлър знаеше, че баща му е мултимилиардер, и също, че скромните месечни суми, които той, Уди и Кендъл получаваха, идват от имението на майка им. Когато порасна, Тайлър започна да си задава въпроса дали има някакви права над семейното състояние. Беше сигурен, че той, брат му и сестра му са измамени. „Имам нужда от адвокат“. Това, разбира се, беше самата истина, но следващата му мисъл беше: „Аз сам ще стана адвокат“.

Щом разбра за плановете на сина си, бащата на Тайлър възкликна:

— Ха, значи ще ставаш адвокат, а? Май си мислиш, че така ще ти дам работа в Станфорд Ентърпрайзис. Слушай тогава, просто забрави за това. Няма да те допусна да припариш до компанията!

Тайлър завърши юридическия факултет. Можеше да практикува в Бостън — само заради фамилното име щеше да бъде приет с отворени обятия в управителните съвети на множество компании, но той предпочете да стои по-далеч от баща си.

Реши да започне работа в Чикаго. В началото беше трудно. Не желаеше да злоупотребява с фамилията си и клиентите бяха малко. Политиката на Чикаго се ръководеше от централизираните институции и Тайлър много бързо разбра, че за един млад адвокат ще е от полза, ако успее да се включи към мощната централна Асоциация на правозащитните органи. Получи назначение като областен адвокат. Имаше остър ум и бързо схващаше същността на нещата, затова не след дълго стана безценен член за Асоциацията. Водеше дела срещу углавни престъпници, обвинени във всевъзможни деяния, и списъкът на издадените от него присъди беше направо изключителен.

Издигаше се бързо в йерархията и накрая дойде денят на дългоочакваната награда. Избраха го за окръжен съдия. Тогава смяташе, че баща му най-сетне ще се почувства горд с него, но се оказа, че греши.

„Ти? Окръжен съдия? За Бога, та аз не бих те поставил дори за съдия на готварско състезание!“

Съдия Тайлър Станфорд — нисък, леко набит, с остър, пресметлив поглед и сурови устни — не притежаваше и сянка от чара или привлекателността на баща му. Най-отличителната му черта беше неговият плътен, звучен глас — идеален за произнасяне на присъди.

Тайлър Станфорд се оказа прикрит човек, не обичаше да споделя мислите си с никого. Изглеждаше много по-стар от четиридесетте си години. Гордееше се, че не притежава чувство за хумор. Животът е прекалено мрачен, за да има място за каквото и да било лекомислие. Единственото му хоби бе шахът — веднъж седмично играеше в местния клуб и неизменно печелеше.

Тайлър Станфорд беше великолепен юрист, изключително високо ценен от своите колеги съдии: те често го посещаваха за съвет. Малцина знаеха, че е член именно на прочутата фамилия Станфорд. Той никога не споменаваше името на баща си.

Кабинетът на съдията се намираше в огромната сграда на Окръжния криминален съд — четиринадесететажна каменна постройка със стъпала, които отвеждаха до главния вход. Намираше се в опасен квартал и на една табела отвън се четеше:

Тъкмо тук Тайлър прекарваше дните си и гледаше дела за грабежи, обири, изнасилвания, престрелки, наркотици и убийства. Безмилостните му решения го направиха известен с прякора Бесещия съдия. По цял ден слушаше защитници, които изтъкваха като оправдание нечия мизерия, изнасилване в детството, липса на семейство, разстроен брак и стотици други извинения. Той обаче не приемаше нищо. Престъплението си беше престъпление и трябваше да бъде наказано. А в дъното на съзнанието му винаги, без изключение, стоеше баща му.

Колегите на Тайлър Станфорд знаеха твърде малко за личния му живот — известно беше, че имал тежък брак и сега, разведен, живее сам в малка тристайна къща на Кимбарк Авеню в Хайд Парк. Наоколо се издигаха множество стари красиви сгради, защото големият пожар от 1871, сринал със земята Чикаго, по необясним начин бе пощадил района на Хайд Парк. Той нямаше приятели сред съседите си, а и те не знаеха нищо за него. Имаше икономка, която идваше три пъти седмично, но иначе Тайлър си пазаруваше сам. Беше последователен човек със строго установени навици. Всяка събота отиваше до Харпър Корт, малкия търговски център близо до дома му, или до супермаркета на Петдесет и седма улица.

От време на време, на служебни събирания, Тайлър се запознаваше със съпругите на колеги-юристи. Те долавяха колко е самотен и му предлагаха да го запознаят с приятелки или го канеха на вечеря. Той отказваше винаги:

— Точно тази вечер съм зает.

Вечерите му бяха все запълнени, но те така и нямаха представа с какво толкова бе ангажиран.

— Тайлър не се интересува от нищо друго освен от съдийството — обясни един съдия на съпругата си. — А и още няма желание да се запознава с каквито и да било жени. Чух, че е имал ужасен брак.

Беше прав.

След развода Тайлър се закле пред себе си никога повече да не се обвързва емоционално с жена. Но тогава срещна Лий и всичко изведнъж се промени. Лий беше толкова красиво, чувствено и мило същество — тъкмо с такъв човек Тайлър искаше да прекара остатъка от живота си. Тайлър обичаше Лий, но защо Лий трябваше да обича него? Като всеки известен фотомодел Лий имаше десетки обожатели, повечето от които богаташи. А Лий обичаше скъпите неща.

Тайлър схвана, че няма никакви шансове. Просто не бе възможно да се конкурира с останалите за любовта на Лий. Но след време, когато баща му умре, светът щеше да се промени само за една нощ. Той можеше да стане по-богат, отколкото изобщо някога беше мечтал.

Тогава щеше да сложи целия свят в краката на Лий.

Тайлър влезе в кабинета на главния съдия.

— Кийт, боя се, че ми се налага да замина за няколко дни до Бостън. Семейни дела. Дали ще намериш някой, който да поеме моите случаи през това време.

— Разбира се. Ще оправя нещата — отвърна главният съдия.

— Благодаря ти.

Същия следобед съдия Тайлър Станфоррд вече беше на път към Бостън. В самолета той отново си спомни думите на баща си в онзи ужасен ден: „Аз знам твоята гнусна тайничка“.

ДЕВЕТА ГЛАВА

В Париж валеше. Топлият юлски дъжд подгони пешеходците да се втурнат като луди по улиците в търсене на сушина или да се оглеждат за таксита там, където обикновено никога не спираха. В салона на голямата сива сграда на ъгъла на улица „Фобур Сен Оноре“ цареше паника. Дузина полуголи фотомодели се щураха в пристъп на масова истерия, докато разпоредителите привършваха с подреждането на столовете, а дърводелците доизкусуряваха в последния момент припряно декорите. Всички крещяха, ръкомахаха нервно и врявата достигаше страхотни децибели.

Всред целия този ужас, опитвайки се да въведе някакъв ред, сновеше напред-назад и самата дизайнерка — Кендъл Станфорд Рено. Четири часа преди обявеното начало на модното ревю всичко бе с главата надолу.

Катастрофа: Джон Феърчайлд от модното списание „W“ най-неочаквано идваше в Париж, а за него нямаше място.

Трагедия: Микрофоните не работеха.

Беда: Топмоделът Лили беше болна.

Критично положение: Две гримьорки се караха зад кулисите и изоставаха от графика.

Ужас: Тесните поли се разпаряха по шевовете.

„С други думи, помисли си иронично Кендъл, всичко си е както обикновено“.

Самата Кендъл Станфорд Рено лесно можеше да бъде сбъркана с някой от моделите. Впрочем някога тя действително беше модел. Излъчваше прецизна елегантност — като се започне от кока й, тип шиньон, и се стигне до деколтираните й обувчици Шанел. Всичко по нея — извивката на ръкава, цветът на лака за нокти, тембърът на смеха й — говореше за добре премерен финес и изящество. Ако се смъкнеше старателно нанесеният грим, лицето й беше всъщност съвсем обикновено, но Кендъл полагаше непрекъснати грижи и усилия това да не се забележи. И действително никой никога не го бе забелязал.

Тя беше едновременно навсякъде:

— Кой е осветил така подиума?

— Искам син проспект…

— Хастарът се вижда. Оправи го!

— Не искам да виждам моделите да си оправят прическите и грима толкова близо до сцената. Накарай Лу-лу веднага да им намери една гримьорна!

Мениджърът на Кендъл се появи със забързана крачка:

— Кендъл, тридесет минути е прекалено дълго! Прекалено дълго наистина! Ревюто не бива да трае повече от двадесет и пет минути…

Тя го погледна:

— Какво искаш да ми кажеш, Скот?

— Да съкратим няколко тоалета и…

— Не. Ще накарам моделите да минават по-бързо.

Отново чу името си и се обърна.

— Кендъл, никъде не откривам Пия. Искаш ли Тами да мине с тъмносивия жакет и панталоните?

— Не. Това го дайте на Дана. Гащеризона и туниката оставете за Тами.

— А вълнената тъмносива блуза?

— Моник. Нека обуе и тъмносивите чорапи.

Кендъл хвърли поглед към рекламното табло, отрупано с полароидни снимки на моделите в различни тоалети. Щом свършат с останалото, ще подредят и снимките както трябва. Тя ги изгледа с опитно око. „Тези двете ще се разменят. Искам първа да бъде плетената жилетка, после всекидневните комбинации, след тях дългата копринена блуза и накрая тафтената вечерна рокля и следобедните рокли със съответните жакети…“

Две от асистентките й се приближиха забързано.

— Кендъл, имаме спор за настаняването на зрителите. Заедно ли да сложим търговците, или да ги пръснем между известните личности?

Другата асистентка се обади:

— Защо не размесим известните личности с журналистите.

Кендъл едва ги чуваше. Вече две нощи не беше мигвала, за да провери всичко сама и да се убеди, че нищо няма да остане недоизкусурено.

— Решавайте сами — отпрати ги тя.

Огледа суматохата около себе си и се замисли: ревюто щеше да започне след броени минути, прочути имена от цял свят щяха да дойдат тук, за да аплодират направеното от нея. „За всичко това трябва да съм благодарна на баща ми. Беше казал, че никога няма да успея…“

Винаги знаеше, че иска да стане дизайнерка. Още като малко момиченце имаше вроден усет за стил. Нейните кукли имаха най-оригиналните облекла в града. Обичаше да показва последните си творения на майка си, за да получи нейното одобрение. Майка й я прегръщаше насърчително:

— Много си талантлива, миличка моя. Един ден ще станеш прочута дизайнерка.

И Кендъл беше сигурна, че това ще се сбъдне.

Като ученичка Кендъл изучаваше графичен дизайн, структурна композиция, пространствена концепция и цветова хармония.

— Най-добрият начин да започнеш — посъветва я веднъж една от нейните преподавателки — е сама да станеш модел. Така ще се запознаеш с всички топ-дизайнери и ако си отваряш добре очите, ще научиш много от тях.

По-късно Кендъл сподели мечтата с баща си, а той я изгледа:

— Ти? Модел! Сигурно се шегуваш!

След като завърши училище, Кендъл се върна в Роуз Хил. „Татко ще има нужда от мен, за да се оправи с къщата“, мислеше тя. Имаха дузина слуги, но никой не беше на постоянна работа. Тъй като през голяма част от времето си Хари Станфорд отсъстваше, прислугата бе оставена да се оправя както намери за добре. Кендъл се опита да организира нещата. Направи график на домакинските задължения, оставаше като домакиня на празненствата, давани от баща й, и правеше всичко по силите си, за да му бъде приятно. Копнееше за неговото одобрение. Но вместо това получаваше непрестанни упреци:

— Кой е наел този ужасен готвач? Да го махаш…

— Не ми харесват чиниите, които си купила. Не можеш ли, по дяволите, да проявиш малко повече вкус…?

— Кой ти е казал да сменяш тапетите в моята спалня? По дяволите, да не съм те видял повече там…

Каквото и да направеше Кендъл, то все не беше достатъчно добро.

Тъкмо надменната грубост на баща й я принуди накрая да напусне дома. Този дом винаги беше лишен от любов и баща й не обръщаше никакво внимание на децата си, освен да ги строява и наказва. Една вечер Кендъл случайно дочу как баща й казва на някакъв негов гост: „Дъщеря ми е като кон в лицето. Ще й трябват много пари, за да примами поне някой нещастен наивник“.

Това преля чашата на търпението. На следващия ден Кендъл напусна Бостън и се отправи към Ню Йорк.

Кендъл седеше сама в хотелската стая и размишляваше: „Е, добре, ето ме в Ню Йорк. Как ще стана дизайнерка? Как ще пробия в модната индустрия? Как изобщо ще накарам някой поне да ме забележи?“ Спомни си съвета на своята преподавателка. „Първо ще стана модел. Така ще започна“.

На другата сутрин Кендъл прегледа жълтата преса, състави си цял списък на модни агенции и тръгна да ги обикаля. „Ще бъда искрена, мислеше Кендъл. Ще им кажа, че искам да остана само временно, докато започна да създавам собствени модели“.

В офиса на първата агенция от списъка, който сама състави, жена на средна възраст, която седеше зад бюрото, я попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Искам да стана модел.

— И аз искам същото, миличка. Забрави за това!

— Какво?

— Прекалено си висока.

Кендъл стисна устни.

— Искам да видя човека, който отговоря тук за това.

— Намираш се точно пред този човек. Аз съм собственичката на това заведение.

В следващите пет-шест места успехът й не беше по-голям.

— Прекалено сте ниска.

— Прекалено слаба.

— Прекалено дебела.

— Прекалено млада.

— Прекалено стара.

— Не сте подходящ тип.

Към края на седмицата Кендъл се отчая. В списъка й вече нямаше нито един непроверен адрес.

„Парамаунт Модълс“ бе най-голямата модна агенция в Манхатън. Зад бюрото в приемната нямаше никой.

От един от кабинетите се чуваше глас:

— Тя ще бъде на разположение следващия понеделник. Но ще можете да я използвате само един ден. Следващите три седмици са й плътно запълнени с уговорени ангажименти.

Кендъл се приближи до този кабинет и надникна вътре. Жена в тайор говореше по телефона.

— Добре. Ще видя какво мога да направя. — Роксан Маринак остави слушалката и вдигна глава. — Съжалявам, не търсим вашия тип.

Кендъл възрази отчаяно:

— Мога да бъда всякакъв тип, какъвто пожелаете — по-висока или по-ниска. Мога да бъда по-млада, постара, по-слаба или…

Роксан вдигна ръка:

— Стига.

— Искам единствено да ми дадете шанс. Действително имам нужда само от това…

Роксан се поколеба. Хареса й това ревностно желание у момичето, пък и наистина имаше изключителна фигура. Не беше красива, но може би с подходящ грим…

— Имаш ли някакъв опит.

— Да. Носила съм дрехи през целия си живот.

Роксан се разсмя.

— Добре тогава. Дай ми да видя папката ти.

Кендъл я погледна безизразно:

— Моята папка ли?

Роксан въздъхна:

— Мило мое момиче, никой уважаващ себе си модел не обикаля модни агенции, без да си има папка. Това е твоята библия. Именно това ще искат да разглеждат бъдещите ти клиенти. — Роксан отново въздъхна. — Искам да си направиш две снимки до раменете — едната усмихната, другата сериозна. Я се завърти.

— Добре. — Кендъл започна да се върти.

— По-бавно. — Роксан внимателно я разглеждаше. — Не е лошо. Искам и снимка по бански костюм или по бельо — сама ще прецениш кое най-добре ще покаже фигурата ти.

— Ще си направя по една и от двете — обеща тя пламенно.

Роксан не можа да не се усмихне на нейното нетърпение и добросъвестност.

— Добре. Ти си… хм… малко по-различна, но можеш поне да опиташ.

— Благодаря.

— Не бързай да ми благодариш. Да работиш като модел не е така лесно, както изглежда. Става дума за трудна и упорита работа.

— Готова съм за това.

— Ще видим. Ще рискувам с теб, но дано да постигнем успех. Ще те изпратя на няколко огледа.

— Не ви разбрах?

— Огледи наричам представянията, на които клиентите си подбират нови манекенки. Там има и модели от други агенции. Нещо като подбор на най-добрите от стадото.

— Ще се справя.

Това беше само началото. Кендъл посети поне дузина огледи, докато най-сетне един дизайнер прояви желание да й повери облеклата си. Тя беше толкова напрегната, че за малко не провали сама шансовете си, защото приказваше прекалено много.

— Наистина харесвам вашите облекла и мисля, че ще ми стоят добре. Исках да кажа всъщност, всяка жена би изглеждала добре с тях, разбира се. Та те са прекрасни! Но все пак мисля, че на мен ще ми стоят особено добре. — Беше толкова нервна, че дори заекваше.

Дизайнерът поклати съчувствено глава:

— Това ви е за първи път, нали?

— Да, господине.

Той се усмихна.

— Е, добре. Ще ви пробвам. Как казахте ви е името?

— Кендъл Станфорд. — Почуди се дали този човек ще направи някаква връзка между нея и прочутата фамилия Станфорд, но пък, разбира се, той нямаше никакви основания за това.

Роксан се оказа права. Да работиш като модел изискваше много труд и упоритост. Наложи се да свикне да се примирява с честите откази, с безрезултатните огледи, с липсата на ангажименти седмици наред. Но когато имаше работа, беше гримирана и готова още в шест часа сутринта, а после цял ден участваше ту в едни, ту в други снимки и понякога свършваше чак след полунощ.

Една вечер, след целодневна работа с дузина други модели, Кендъл се погледна в огледалото и изпъшка:

— Утре няма да мога да се снимам. Гледай само колко са ми подпухнали очите!

Един от моделите я посъветва:

— Сложи си резенчета от краставица върху очите. Или натопи в гореща вода няколко торбички с чай от лайка, остави ги да изстинат и ги постави върху очите за петнадесет минути.

На сутринта вече нямаше никаква подпухналост.

Кендъл завиждаше на постоянно търсените модели. Често чуваше как Роксан подрежда ангажиментите им:

— В началото мислех Скаси да замества Мишел. Сега обаче им се обади да им кажеш, че тя ще бъде на разположение, а тях направо ги прехвърлям за следващия…

Кендъл бързо се научи никога да не критикува облеклата, които представя. Запозна се с някои от най-добрите фотографи в бизнеса и вече имаше цяла фотоколекция за своята папка. Винаги ходеше с една специална чанта, в която носеше необходимите за всеки модел неща — дрехи, гримове, несесер за нокти, бижута. Научи се да си суши косата с наведена надолу глава, за да й придаде по-голяма обемност, както и да я прави по-къдрава с нагрети ролки.

А имаше да учи още толкова много неща. Беше любимка на фотографите. Веднъж един я дръпна настрани и й даде малък съвет:

— Кендъл, запазвай усмивките си за края на снимките. Така около устните ти ще се образуват по-малко гънки.

Кендъл ставаше все по-популярна. Без да притежава традиционния тип бездушна красота, характерна за повечето модели, тя имаше нещо повече — грация и изящество.

— Тя притежава вроден финес — отбеляза веднъж мастит рекламен агент.

Тези думи даваха най-добра представа за нея.

Беше също и самотна. От време на време излизаше на срещи, но те нямаха никакво значение за нея. Работеше неуморно, ала усещаше, че продължава да бъде все така далеч от крайната си цел, както беше и в началото, когато пристигна в Ню Йорк. „Трябва да намеря начин да установя контакт с топ-дизайнери“, мислеше Кендъл.

— Имам записани ангажименти за теб за цели четири седмици напред — съобщи й Роксан. — Всички те обичат.

— Роксан…

— Да, Кендъл?

— Не искам да се занимавам вече с това.

Роксан се втренчи в нея с невярващ поглед:

— Какво?

— Искам да стана манекенка.

Да станат манекенки беше целта на повечето фотомодели. Това беше най-интересната и най-доходната работа за всеки модел.

Роксан се поколеба:

— Почти невъзможно е да пробиеш и да…

— Ще го направя.

— Сериозно си го решила значи? — Роксан я гледаше замислено.

— Да.

Роксан кимна:

— Добре. Щом като намеренията ти са сериозни, тогава първо трябва да се научиш да ходиш по гредата.

— Какво?

Роксан й обясни.

Още същия следобед Кендъл си купи тясна двуметрова греда, оглади я с шкурка и я постави на пода в дома си. Опита се да върви по нея, но в началото все падаше. „Няма да ми бъде лесно, каза си Кендъл. Но ще успея да го направя“.

Всяка сутрин ставаше рано и се упражняваше да ходи по гредата. „Изнеси таза напред. Дай тежестта върху пръстите на краката. Смъкни малко петите. С всеки изминал ден походката й ставаше все по-грациозна“.

Крачеше напред-назад по гредата пред голямо огледало, под такта на музика. Научи се да ходи и с книга върху главата. Упражняваше се да минава по гредата ту с шорти и гуменки, ту на високи токчета с вечерна рокля.

Най-после Кендъл почувства, че е готова, и се яви отново при Роксан.

— Реших да рискувам заради теб — усмихна се Роксан. — Унгаро си търси манекенка. Препоръчах му да те вземе. Обеща да ти даде шанс да опиташ.

Кендъл усети огромно вълнение. И как не? Та това беше Унгаро — един от най-талантливите дизайнери в бизнеса.

Следващата седмица Кендъл пристигна за ревюто. Опита да си придаде непринудено изражение като другите манекенки.

Унгаро й подаде първия тоалет и се усмихна:

— Късмет!

— Благодаря.

Кендъл излезе на подиума с чувството, че цял живот е правила само това. Дори направи впечатление на другите манекени. Ревюто мина при огромен успех и от този момент Кендъл стана член на елита. Започна да работи с колосите на модната индустрия — Ив Сен Лоран, Холстън, Кристиан Диор, Дона Каран, Калвин Клайн, Ралф Лоран, Сейнт Джон. Търсеха я непрекъснато и тя пътуваше за ревюта по цял свят. В Париж елитните ревюта се провеждаха през януари и юли. В Милано върховите месеци бяха март, април, май и юни, докато в Токио най-силните ревюта се провеждаха през април и октомври. Водеше трескав живот, изпълнен с делови ангажименти, ала всяка минута за нея беше удоволствие.

Кендъл не преставаше да работи и да се учи. Представяше облекла на прочути дизайнери и всеки път преценяваше какви промени би направила, ако самата тя беше дизайнерката. Разбра какво означава една дреха да стои добре, как трябва да се движи и люлее тъканта около тялото. Научи много неща за кройките, за декоративните разрези и дипли. Вникна в тайните кои части от тялото си искат да скрият жените и кои обичат да показват. Вкъщи правеше скици, а в главата й се раждаха купища идеи. Един ден взе папката със скиците и отиде право при търговската представителка на модния център „Маняни“. Тя остана силно впечатлена:

— Кой е дизайнерът? — осведоми се тя.

— Аз.

— Добра работа. Много добра.

Две седмици по-късно Кендъл вече работеше като асистент на Дона Каран. Започна да трупа знания за бизнеса, свързан с търговията на облекла. Вкъщи продължаваше да екипира модели на дрехи. Година по-късно направи първото си самостоятелно модно ревю. Беше пълен провал.

Баналните модели не привлякоха ничий интерес. Организира второ ревю, никой обаче не го посети.

„Явно, тази професия не е за мен“, мислеше Кендъл.

„Един ден ти ще станеш прочута дизайнерка“.

„Къде точно бъркам?“, питаше се Кендъл.

Прозрението я осени посред нощ. Кендъл се събуди, остана в леглото, а в главата й се редяха мисли: „Аз правя облекла за модели. Трябва да правя дрехи за истински жени, с истински професии, с истински семейства. Елегантни, но удобни. Изискани, но практични“.

Трябваше й близо година, преди да успее да постави следващото си ревю, но то й донесе моментален успех.

Кендъл рядко се връщаше в Роуз Хил, но дори когато го правеше, времето, прекарано там, беше ужасно. Баща й не се бе променил. Или може би беше станал още по-лош.

— Още ли не си хванала никой, а? Сигурно и никога няма да го хванеш.

Кендъл се запозна с Марк Рено на благотворителен бал. Той работеше в международното бюро на нюйоркска брокерска къща, занимаваше се с чуждестранни валути. Пет години по-млад от Кендъл, висок и слаб — много привлекателен французин. Беше чаровен, внимателен и Кендъл веднага усети, че го харесва. Покани я да вечерят заедно на другия ден и още същата нощ тя легна с него. Оттогава бяха заедно всяка нощ.

Една вечер Марк каза:

— Кендъл, знаеш ли, страшно съм влюбен в теб!

Тя му отвърна:

— Ти си човекът, когото съм търсила през целия си живот, Марк!

— Има обаче сериозен проблем. Ти си известна и преуспяваща дизайнерка. Аз нямам и наполовината от твоите доходи. Може би един ден…

Кендъл сложи пръст върху устните му:

— Стига. Ти ми даде повече, отколкото изобщо някога съм мечтала да имам.

На Коледа Кендъл заведе Марк в Роуз Хил да го представи на баща си.

— И ти ще се омъжиш за този тип? — избухна Хари Станфорд. — Та той е никой! Жени се заради парите, които смята, че един ден ще наследиш.

Това обаче само засили желанието на Кендъл да се омъжи за Марк. Още на другия ден се ожениха в Кънектикът. А бракът й с Марк й даде толкова щастие, колкото не бе имала никога в живота си.

— Не бива да се оставяш баща ти да те тормози — каза Марк на Кендъл. — През целия си живот той използва парите си като оръжие, за да властва над другите. Ние нямаме нужда от парите му.

И заради тези думи Кендъл го обикна още по-силно.

Марк беше прекрасен съпруг — мил, внимателен и грижовен. „Сега имам всичко, мислеше Кендъл. Миналото е мъртво“. Тя успя въпреки баща си. След няколко часа светът на модата щеше да съсредоточи погледи върху творенията на нейния талант.

Дъждът беше спрял. Беше добър знак.

Ревюто премина с триумфален успех. В самия му край, под звуците на музиката и щракането на фотосветкавиците, Кендъл излезе на подиума да се поклони, публиката я възнагради с бурни овации. Прииска й се и Марк да беше с нея в Париж, за да сподели триумфа й, но в брокерската къща му бяха отказали отпуск.

Тълпата се разотиде. Кендъл се върна в кабинета си радостно възбудена.

— Има писмо за теб. Донесе го лично един човек — съобщи й една асистентка.

Кендъл погледна кафявия плик и усети как внезапно я полазват ледени тръпки. Знаеше за какво се отнася още преди да го е отворила. Писмото гласеше:

Подпис липсваше.

Кендъл стоеше и гледаше писмото като вцепенена. „Това никога няма да има край. Изнудването никога няма да спре“.

Друга асистентка се втурна в кабинета й:

— Кендъл! Съжалявам, но току-що чух една ужасна новина.

„Не бих понесла и втора ужасна новина“, помисли си Кендъл.

— Каква… каква е тя?

— Имаше съобщение по радио Люксембург. Баща ти е… мъртъв. Удавил се е.

Трябваше й цяла минута, преди да успее да осмисли казаното. Първата й мисъл беше: „Чудя се какво ли щеше да го направи по-горд? Моят успех или фактът, че съм убийца?“

ДЕСЕТА ГЛАВА

Вече две години Пеги Малкович беше омъжена за Удроу — „Уди“ Станфорд, но за жителите на Хоуб Саунд тя все още беше „онази, сервитьорката“.

Пеги сервираше в закусвалнята „Рейн Форест“, когато Уди се запозна с нея. Уди Станфорд беше златното момче на Хоуб Саунд. Живееше в семейното имение, притежаваше класическа мъжка красота, беше чаровен, общителен и желана партия за всички амбициозни млади момичета в Хоуб Саунд, Филаделфия и Лонг Айланд. Затова беше невероятен шок, когато най-неочаквано той си доведе една двадесет и пет годишна сервитьорка, съвсем обикновена на вид, прекъснала студентка, дъщеря на работник и домакиня.

Изненадата беше толкова по-голяма заради очакванията на всички Уди да се ожени за лудо влюбената в него Мими Карсън — красива, интелигентна млада наследница на огромно състояние, натрупано от търговия с дървен материал.

По правило жителите на Хоуб Саунд предпочитаха клюките по адрес на хора извън техния кръг, но случаят с женитбата на Уди бе толкова скандален, че нямаше как да не направят изключение. Бързо се разпространи новината, че се оженил за Пеги Малкович, защото тя забременяла от него. Но по-лошото беше, че бяха абсолютно сигурни в своята оценка.

— За бога, няма нищо чудно един мъж да направи бебе на някоя, но как ще се жени за сервитьорка!

Всъщност цялата работа беше класическо повторение на стара история. Преди двадесет и четири години Хоуб Саунд бе разтърсен от друга подобна история, свързана с фамилията Станфорд. Емили Темпъл, дъщеря на едно от най-уважаваните местни семейства, се самоуби, защото гувернантката на нейните деца забременя от собствения й съпруг.

Уди Станфорд дори не криеше, че мрази баща си, затова общото мнение беше, че той се ожени за сервитьорката само за да направи напук на баща си и да покаже, че е по-почтен от него.

Единственият, поканен на сватбата, беше братът на Пеги — Хуп, който пристигна със самолет от Ню Йорк. Хуп беше две години по-голям от Пеги и работеше в една фурна в Бронкс. Висок, мършав, със сипаничаво лице, той говореше със силен бруклински акцент.

— Взимаш си страхотно момиче — увери той Уди след церемонията.

— Знам — отвърна безучастно Уди.

— Ще се грижиш ли добре за сестричката ми, а?

— Ще направя всичко по силите ми.

— И-иха. Супер.

Безинтересен разговор между хлебар и сина на един от най-богатите хора в света.

Четири седмици след сватбата Пеги направи спонтанен аборт.

Хоуб Саунд е много особено място с особени жители, а остров Джупитър е най-специалната част от Хоуб Саунд. На запад островът е отделен чрез пролив от континента, а на изток граничи с Атлантическия океан. Това е рай на уединението — богат, изолиран и добре защитен, с повече полицаи на глава от населението, отколкото където и да било другаде по света. Жителите му са горди със своята малобройност. Карат големи лимузини или микробуси и притежават малки платноходки — шестметрови „Светкавици“ или осемметрови „Бързоходки“.

Ако човек не е роден тук, му се налага да си извоюва правото да стане член на общността на Хоуб Саунд. След женитбата на Удроу с „онази сервитьорка“ пред тях изникна важният въпрос как ще постъпи местният елит и дали ще приеме булката в своето общество?

Госпожа Антъни Пелетие, доайен на Хоуб Саунд, бе арбитърът на всички обществени спорове. Нейната свещена мисия в живота включваше опазването на общността от натрапници и новобогаташи. Ако някой новопристигнал в Хоуб Саунд имаше нещастието да не се понрави на госпожа Пелетие, тя обикновено му изпращаше по шофьора си един голям кожен куфар. Това беше нейният начин да уведоми съответния човек, че не е желан в тяхното общество.

Нейните приятели страшно обичаха да разказват историята за автомобилния механик и жена му, които си купили къща в Хоуб Саунд. По традиция госпожа Пелетие им изпратила голям пътнически куфар, но когато съпругата разбрала какво означава това, се разсмяла: „Тая стара вещица трябва да е луда, ако си въобразява, че може да ме прогони оттук!“

Но започнали да се случват странни неща. Внезапно се оказало, че никъде не можели да намерят работници и монтьори за своята фирма; бакалинът все нямал търсените от съпругата продукти, възникнали непреодолими пречки да станат членове на Джупитър Айланд Клъб; по никакъв начин не успявали и да си направят резервация в някой от местните ресторанти. И никой не разговарял с тях. Три месеца след получаването на куфара семейството се видяло принудено да продаде къщата и да замине.

Когато се разбра за женитбата на Уди, дъхът на всички в общността направо спря. Анатемата над Пеги Малкович означаваше, че анатемосват и нейния прочут съпруг. Тайно се правеха облози как точно ще се развият събитията.

През първите няколко седмици младата двойка не получи никакви покани — нито за вечери, нито за което и да е от другите традиционни светски забавления. Но тук обичаха Уди, пък и в края на краищата баба му по майчина линия беше от основоположничките на това общество. Постепенно хората започнаха да ги канят — нямаха търпение да видят какво представлява съпругата му.

— У това момиче сигурно има нещо особено, иначе Уди никога не би се оженил за нея.

Очакваше ги обаче голямо разочарование. Пеги се оказа скучна, недодялана, съвсем безлична и на всичко отгоре се обличаше лошо. „Повлекана“ — ето думата, която идваше наум на всички, щом я видеха.

Приятелите на Уди недоумяваха:

— Какво, по дяволите, намира у нея? Та той имаше възможност да се ожени за всяка.

Една от първите покани дойде от Мими Карсън. Съкрушена от вестта за женитбата на Уди, тя беше прекалено горда, за да го покаже.

Най-добрата й приятелка се опита да я утеши: „Не се измъчвай, Мими! Бързо ще го забравиш“. Горчивият й отговор беше: „Все някак ще го приема, но никога няма да го забравя“.

Уди полагаше всички усилия да направи брака си успешен. Той знаеше, че е направил грешка, но не желаете да наказва Пеги заради това. Отчаяно се опитваше да е добър съпруг. Проблемът обаче беше другаде: Пеги нямаше нищо общо нито с него, нито с когото и да било от приятелите му.

Пеги, изглежда, се чувстваше добре единствено с брат си — двамата разговаряха по телефона всеки ден.

— Той ми липсва — оплакваше се Пеги на Уди.

— Искаш ли да го поканим да дойде при нас за няколко дни?

— Няма да може. — После поглеждаше съпруга си и добавяше злобничко. — Той работи.

На приятелски събирания Уди правеше опити да включи и Пеги в разговорите, но бързо ставаше ясно, че тя няма какво да каже. Просто си седеше мълчаливо в някой ъгъл и нервно хапеше устни, от което се виждаше, че не се чувства добре.

За приятелите на Уди не бе тайна, че макар да живееше в имението Станфорд, той е зле настроен към баща си. А издръжката му идва от малката годишна рента, наследство от майка му. Негова страст беше полото, но той яздеше понитата на свои приятели. В света на полото играчите се оценяват на степени — десетата е най-висока. Уди имаше девета. Беше яздил с такива играчи като Мариано Агере от Буенос Айрес, Уики ел Ефенди от Тексас, Андре Диниз от Бразилия и други фаворити. Само около дузина играчи в света имаха десета степен и голямата амбиция на Уди беше да влезе в тяхното число.

— Сигурно знаете защо го прави, нали? — отбеляза по някакъв повод негов приятел. — Баща му е имал десета степен.

И тъй като Мими Карсън знаеше, че Уди не може да се снабди със собствени понита, тя му купи няколко. Изненадани приятели я питаха защо го прави.

— Искам да го направя щастлив с всичко, с каквото мога — кратко обясни тя.

Някои се питаха с какво се занимава Уди, за да си осигурява средства за живот, ала хората само вдигаха рамене. Всъщност той се препитаваше от втора ръка: изкарваше пари от мошеничествата си на голф, от залагания на поло, взимаше назаем понита на други хора или използваше състезателните им яхти, понякога — и съпругите им.

Бракът с Пеги бързо и неудържимо се проваляше, но Уди не искаше да си го признае.

— Пеги — казваше той понякога, — когато се събираме с приятели, опитвай се, моля те, да взимаш участие в разговорите.

— Че защо трябва да го правя? Твоите приятели всичките се имат за много по-умни от мене.

— Е да, но не са — уверяваше я Уди всеки път.

Веднъж седмично членовете на литературния клуб в Хоуб Саунд се събираха в извънградската си вила — след обсъждането на най-новите книги организираха общ обяд.

Точно в такъв ден, докато дамите се хранеха, портиерът се приближи към госпожа Пелетие:

— Госпожа Удроу Станфорд е отвън. Желае да се присъедини към вас.

На масата настъпи пълна тишина.

— Поканете я да влезе — разпореди госпожа Пелетие.

След минута Пеги прекрачи прага на трапезарията. Беше си измила косата и изгладила най-хубавата си рокля. Стоеше пред тях и нервно оглеждаше групата. Госпожа Пелетие й кимна и каза любезно:

— Госпожо Станфорд.

Пеги с готовност се усмихна:

— Да, мадам.

— Няма да имаме нужда от вас. Вече имаме сервитьорка. — След което госпожа Пелетие продължи с обяда си.

Когато Уди чу за тази история, побесня.

— Как си позволява да постъпва така с теб! — Той я прегърна. — Следващия път, когато решиш да направиш подобно нещо, първо ме попитай, Пеги. За такива обеди човек трябва да е поканен.

— Не знаех — каза тя сърдито.

— Няма нищо. Довечера сме на гости у семейство Блейк и аз искам…

— Няма да отида.

— Но ние вече приехме поканата.

— Иди сам.

— Не искам да ходя без…

— Няма да дойда с теб.

Уди отиде сам и оттогава започна да посещава събиранията без Пеги.

Връщаше се у дома в най-различни часове на нощта и у Пеги узря сигурността, че ходи с други жени.

Тези неприятности промениха всичко помежду им.

Случи се по време на една среща по поло. Уди играеше с номер три. Играч от противниковия отбор, съвсем близо до него, се опита да уцели топката, но без да иска, удари през краката понито на Уди. Конят се свлече и го затисна, а в последвалата бъркотия друго го ритна. В кабинета за спешна помощ лекарите установиха счупен крак, три счупени ребра и пробит бял дроб.

През следващите две седмици Уди претърпя три операции и бе налегнат от мъчителни болки — дори му даваха морфин, за да го облекчат. Пеги идваше на посещение всеки ден. Хуп пристигна от Ню Йорк, за да утешава сестра си.

Телесните болки на Уди бяха непоносими, облекчение му носеха единствено медикаментите, които лекарите продължаваха да му предписват. Но малко след като се върна у дома, Уди се промени. Настроенията му претърпяваха внезапни обрати. Ту беше жив и енергичен както преди, ту изпадаше в изблик на гняв или в дълбока депресия. По време на вечеря, докато се смееше и разказваше весели анекдоти, неочаквано започваше да обижда Пеги, да й крещи или просто излизаше с трясък от стаята. По средата на някое изречение внезапно се замисляше дълбоко. Започна и да забравя. Определяше си срещи, на които не отиваше; канеше гости, а когато пристигаха, него изобщо го нямаше вкъщи. Всички бяха загрижени за Уди.

Не мина много време и той започна да се държи грубо с Пеги и пред други хора. Една сутрин, докато поднасяше кафе на техен приятел, Пеги разля чашата и Уди процеди презрително:

— Сервитьорка си била и винаги такава ще си останеш.

По Пеги започнаха да се появяват белези от физическо насилие, но питаше ли я някой какво се е случило, винаги измисляше оправдания.

„Ударих се във вратата“ или „паднах“ и така омаловажаваше случката. Хората бяха възмутени. Пеги се превърна в обект на тяхното съчувствие. Но щом Уди поради променливите си настроения обидеше някого, Пеги неизменно го защищаваше.

— Уди е в много тежко състояние — обясняваше тя. — Той просто не е на себе си.

Тя не позволи на никого да каже лоша дума срещу него.

Накрая доктор Тикнър разкри истинската същност на нещата. Един ден той повика Пеги в кабинета си.

— Случило ли се е нещо, докторе? — нервно попита тя.

Той я изгледа замислено. Върху бузата й имаше синина, а окото й беше подуто.

— Пеги, даваш ли си сметка, че Уди си бие наркотици?

— Не! Това не го вярвам! — Очите й святкаха от възмущение. Тя се изправи. — Не искам да слушам подобни неща!

— Седни, Пеги. Време е да погледнеш истината в очите. Това вече е очевидно за всички. Ти сигурно си забелязала поведението му. В един момент е на върха на щастието и ти говори колко прекрасно е всичко, а в следващия става просто непоносим.

Пеги седеше и го гледаше с пребледняло лице.

— Той е наркоман.

Тя присви устни.

— Не — отвърна упорито Пеги. — Не е такъв.

— Точно такъв е. Трябва да погледнеш реално на нещата. Нима не искаш да му помогнеш?

— Разбира се, че искам! — Тя чупеше ръце. — Готова съм да направя всичко, за да му помогна. Абсолютно всичко.

— Добре. Тогава да започнем. Вече го помолих да дойде. Искам да ми помогнеш да пратим Уди в рехабилитационен център.

Пеги го гледа дълго време мълчаливо, после кимна:

— Ще поговоря с него — обеща тя тихо.

Същия следобед Уди влезе в кабинета на доктор Тикнър в състояние на весела възбуда.

— Искахте да ме видите, докторе? Нещо за Пеги, нали?

— Не. Става дума за теб, Уди.

— За мен ли? За какво става дума? — Уди го гледаше изненадано.

— Смятам, че много добре знаеш за какво става дума!

— За какво говорите?

— Ако продължаваш така, ще съсипеш и собствения си живот, и живота на Пеги. С какво се дрогираш, Уди?

— Да се дрогирам?

— Да, добре ме чу.

Настъпи дълго мълчание.

— Искам да ти помогна.

Уди седеше пред него и гледаше вторачено в пода. Накрая заговори с дрезгав глас:

— Прав сте. Аз… аз се опитвах да се самозалъгвам някак, но вече не мога.

— Какво си инжектираш?

— Хероин.

— Господи!

— Повярвайте ми, опитвах се да спра, но… но не мога.

— Нуждаеш се от помощ, а има места, където ще я получиш.

— Искрено се надявам да сте прав — уморено отрони Уди.

— Искам да отидеш в клиниката „Харбър Груп“ в Джупитър. Ще опиташ ли?

За миг Уди се поколеба.

— Да.

— Кой те снабдява с хероин? — поинтересува се доктор Тикнър.

Уди поклати глава:

— Това вече не мога да ви кажа.

— Добре тогава. Ще се обадя в клиниката да те приемат.

На другата сутрин доктор Тикнър седеше в кабинета на полицейския началник.

— Някой го снабдява с хероин — обясняваше доктор Тикнър, — но не желае да ми съобщи името му.

Полицейският началник Мърфи погледна доктор Тикнър и кимна:

— Мисля, че знам кой е.

По случая имаше няколко заподозрени. Хоуб Саунд беше изолирана територия, хората се познаваха и всеки знаеше кой с какво се занимава.

Неотдавна на Бридж Роуд бе отворен магазин за спиртни напитки: доставяше поръчки на клиентите си от Хоуб Саунд по всяко време на денонощието.

На лекар от местна клиника бе наложена глоба, защото бе раздавал прекалено много рецепти за наркотични средства.

Година преди това от другата страна на пролива бе отворена спортна зала. Според слуховете треньорът взимал хормони, а разполагал и с наркотици за свои добри клиенти.

Но полицейският началник Мърфи си набеляза друг заподозрян.

От години Тони Бенедоти работеше като градинар при много семейства в Хоуб Саунд. Беше учил озеленяване и обичаше да оползотворява дните си в подреждането на красиви лехи. Градините и тревните площи, за които се грижеше той, бяха най-впечатляващите в Хоуб Саунд. Мълчалив по природа, той не общуваше много-много и собствениците, за които работеше, не знаеха почти нищо за него. Изглеждаше прекалено образован интелигентен, за да работи като градинар, и това разпалваше любопитството на хората — те искаха да разберат нещо за миналото му.

Мърфи изпрати да го доведат.

— Ако става дума за шофьорската ми книжка, вече я презаверих — съобщи Бенедоти.

— Седни — нареди Мърфи.

— Какво има?

— Ще ти кажа. Ти си образован човек, нали?

— Да.

Шефът на полицията се облегна назад в стола си:

— И какво тогава те е накарало да станеш градинар?

— Просто обичам природата.

— И какво друго просто обичаш?

— Не ви разбирам.

— От колко време си градинар?

Бенедоти го погледна объркано:

— Да не би някой от моите клиенти да се е оплакал?

— Първо отговори на моя въпрос.

— От около петнадесет.

— Имаш хубава къща и яхта?

— Да.

— Как си могъл да си го позволиш, ако разчиташ само на парите от градинарството?

— Къщата не е толкова голяма, нито пък яхтата — отговори Бенедоти.

— Може би изкарваш и нещо странично.

— Какво искате да…?

— Работиш и за някакви хора в Маями, нали?

— Да.

— Там има много италианци. Правиш ли им понякога услуги?

— Какви услуги имате предвид?

— Ами например пробутването на наркотици.

— Боже мой! Разбира се, не. — Бенедоти го гледаше ужасено.

— Нека да ти кажа нещо, Бенедоти. — Мърфи се приведе напред. — Отдавна те следя. Говорих и с някои хора, за които работиш. Те не желаят повече да те виждат тук — нито теб, нито твоите приятели-мафиоти. Ясен ли съм?

Бенедоти затвори очи за миг, после ги отвори:

— Абсолютно.

— Добре. Очаквам до утре да напуснеш това място. Не искам повече да виждам физиономията ти тук.

Уди Станфорд остана в клиниката Харбър груп три седмици и когато излезе оттам, пак стана старият Уди — очарователен, мил и дружелюбен. Отново започна да играе поло, като яздеше понитата на Мими Карсън.

В неделя се навършваха осемнадесет години от създаването на Републиканския клуб по поло в Палм Бийч и Саут Шор Булевард бе задръстен от движение, докато трите хиляди запалянковци се стичаха към стадиона. Бързаха да запълнят ложите в западната част на игрището и откритите пейки на противоположната му страна. В днешната среща щяха да участват някои от най-добрите играчи в света.

Пеги седеше в една ложа до Мими Карсън като гост на Мими.

— Уди ми каза, че за първи път идваш да гледаш поло, Пеги. Защо не си ходила на други мачове досега?

Пеги облиза устни:

— Ами… ами предполагам, защото винаги ми е прекалено нервно да гледам как Уди играе. Страхувам се да не се нарани пак. Това е много опасен спорт, нали?

Мими каза дълбокомислено:

— Да, ако имаш предвид деветимата играчи, всеки по около осемдесет килограма, и близо четиристотинкилограмовите понита и при положение, че всички тичат един към друг по игрище от триста метра със скорост над шестдесет километра в час… да, случват се и произшествия понякога.

— Няма да го преживея, ако пак се случи нещо с Уди. Наистина няма да мога. Побърквам се от притеснения за него — потрепери Пеги.

— Не се тревожи — посъветва я Мими Карсън. — Той е един от най-добрите. Учил се е при Хектор Барантас.

— Какъв е този? — погледна я глуповато Пеги.

— Играч от десета степен. Една от легендите в полото.

— О!

С появата на понитата сред тълпата се разнесе приглушен шум.

— Какво става? — попита Пеги.

— Току-що са завършили кратката си подготовка преди самата игра. Сега вече са готови да започнат.

Под горещото слънце на Флорида двата отбора започнаха да се подреждат на игрището в очакване на съдийския сигнал.

Уди изглеждаше прекрасно — придобил тен и в идеална спортна форма, готов да се включи в борбата. Пеги му махна с ръка и му прати въздушна целувка.

Отборите застанаха един срещу друг в две редици. Играчите опряха стикове в земята — очакваха съдийския сигнал.

— Играта се дели на шест етапа по седем минути, а краят на всеки етап се известява със свирка от съдията — Мими се почувства задължена да обясни на Пеги. — Следва кратка почивка. Играчите сменят понитата за всеки етап. Който отбор отбележи най-много голове, той е победител.

— Ясно.

Мими се почуди какво всъщност успя да разбере Пеги. А на игрището очите на играчите бяха приковани в съдията — очакваха хвърлянето на топката. Съдията огледа публиката, после внезапно търкулна бялата пластмасова топка между двете редици. Играта започна.

Всичко ставаше много бързо. Уди пръв стигна до топката, замахна с прав удар и я изкара в засада. Топката мина покрай играч от противниковия отбор. Той се втурна в галоп през игрището да я настигне. Уди се спусна към него и удари стика му, за да му попречи да достигне топката.

— Защо Уди направи това? — учуди се Пеги.

Мими Карсън търпеливо отговори:

— Когато противникът стигне до топката, имаш пълно право да удариш стика му, за да му попречиш да вкара гол или да я подаде на друг играч. Ето сега Уди ще удари топката странично, за да я насочи към целта.

Действието се развиваше така бързо, че беше почти невъзможно да уловиш всичко. Непрекъснато се чуваха викове:

— Център…

— Встрани…

— Остави…

А играчите препускаха по игрището с пълна сила. Три четвърти от успеха на ездачите зависеше от понитата, обикновено чистокръвни породи. Трябваше да са бързи и да притежават онова, което играчите наричаха „усет за поло“, тоест да са в състояние да предвиждат и най-незначителното движение на своя ездач.

Уди беше великолепен през първите три етапа — под възторжените възгласи на ревящата тълпа отбеляза шест гола. Неговият стик сякаш беше навсякъде. Това беше предишният Уди — смел и бърз като вятъра. Към края на петия етап отборът на Уди вече водеше с убедителна преднина. Играчите се оттеглиха от игрището за поредната кратка почивка.

Когато Уди мина покрай Пеги и Мими, седнали една до друга на първия ред, той се усмихна и на двете.

— Нали е прекрасен? — Пеги се обърна развълнувано към Мими Карсън.

Тя огледа внимателно Пеги.

— Да. Във всяко отношение.

Съотборниците на Уди го поздравяваха:

— Винаги право в целта, старче! Ти си просто фантастичен!

— Супер игра!

— Благодаря.

— Сега ще излезем пак, за да им натрием още веднъж носа. Нямат никакъв шанс!

— Няма проблем — смееше се Уди.

Гледаше как съотборниците му отново излизат на игрището, но внезапно се почувства отпаднал. „Претоварих се, помисли си той. Още не съм се възстановил достатъчно за толкова активно спортуване. Няма да издържа до края. Ако изляза сега, ще стана за смях“. Обзе го страх и безпокойство, сърцето му започна да бие до пръсване. „Точно сега имам нужда от една малка дозичка. Не! Няма да го направя. Не мога. Дал съм дума.

Но отборът ме чака. Само този път и никога повече. Кълна се в Бога, за последен път е“.

Отиде до колата си и бръкна в жабката.

Уди се върна на терена, тананикайки си, очите му блестяха неестествено. Махна с ръка към публиката и се присъедини към играчите — вече го очакваха. „Даже и от отбор нямам нужда, мислеше той. Мога да бия ония копелета и съвсем сам. Аз съм най-добрият, най-страхотният играч на света“. Той си се хилеше сам.

Инцидентът се случи по време на шестия етап. По-късно някои от зрителите твърдяха, че не е било никак случайно.

Всички понита се втурнаха вкупом към вратата — топката контролираше Уди. С крайчеца на окото си той видя приближаването на един от противниковите играчи към него. Изпълни обратен удар и прати топката към задната част на коня. Подхвана я Рик Хамилтън — най-добрият играч в противниковия отбор, — втурнал се към вратата. Уди с все сила се спусна след него. Опита се да удари стика на Хамилтън, но не улучи. Понитата все повече приближаваха към вратата. Уди отчаяно се опитваше да подхване топката, но усилията му оставаха напразни.

Хамилтън приближи към вратата и тогава Уди умишлено свърна към него, за да го отклони от топката. Хамилтън и конят му се прекатуриха на земята. Публиката скочи на крака с крясъци. Съдията сърдито наду свирката и вдигна ръка.

Първото правило в полото гласи, че ако играч води топката и се е насочил към вратата, никой няма право да пресича линията на движението му. Който пресече тази линия, създава рискови ситуации и извършва нарушение.

Играта спря.

Съдията се приближи към Уди и каза гневно:

— Това беше умишлено нарушение, господин Станфорд!

— Вината не беше моя! Неговото проклето пони… — хилеше се Уди.

— Противниковият отбор получава право на наказателен удар.

Шестият етап се оказа истинска катастрофа. Уди извърши още три нагли нарушения — за всяко противниците получиха право на наказателен удар в незащитена врата. В последните тридесет секунди противниковият отбор отбеляза и победния гол. Играта, която се очертаваше като сигурна победа, завърши с пълно поражение.

Мими Карсън седеше в ложата, вцепенена от неочаквания обрат на събитията.

— Не стана много добре, нали? — смирено се обади Пеги.

— Не, Пеги. Боя се, че не — въздъхна Мими.

Един от разпоредителите се приближи към ложата:

— Госпожице Карсън, ако обичате да дойдете за момент, трябва да ви кажа нещо.

— Извини ме за момент, Пеги.

Пеги ги изгледа как се отдалечиха.

След края на играта съотборниците на Уди потънаха в пълно мълчание. Той самият бе прекалено засрамен, за да ги погледне в очите. Мими Карсън се приближи забързано към Уди.

— Уди, опасявам се, че имам да ти съобщя ужасна новина. — Тя сложи ръка на рамото му. — Баща ти е мъртъв.

Уди я погледна и бавно заклати глава ту на едната, ту на другата страна. После се разхлипа:

— Аз… аз го направих. Вин… вината е моя.

— Не. Не бива да виниш себе си. Не си виновен за нищо.

— Не, виновен съм — изкрещя той. — Нима не разбираш? Ако не бяха наказателните голове заради мен, ние щяхме да победим.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джулия Станфорд никога не беше познавала баща си, а ето сега той беше мъртъв и всичко се свеждаше само до едно черно заглавие в „Канзас Сити Стар“: Магнатът Хари Станфорд се удавил в морето! Тя седеше, гледаше втренчено неговата снимка на първата страница и усещаше как я обземат противоречиви чувства. „Мразя го, задето се е отнесъл така с майка ми, или го обичам, защото ми е баща? Изпитвам ли вина, че никога не направих опит да се свържа с него, или може би съм му сърдита, защото той самият изобщо не се опита да ме намери? Всъщност вече е без значение, мислеше тя. Той е мъртъв“.

За нея баща й беше мъртъв през целия й живот, но сега той умря отново и по най-нечестен начин й отне нещо, за което просто не успяваше да намери точните думи. Ала колкото и да беше необяснимо, изпитваше непреодолимо чувство за загуба. „Глупости! — помисли си Джулия. — Как е възможно да ми липсва един на практика непознат човек?“ Отново погледна снимката във вестника. „Дали у мен има нещо от него?“ Вторачи се в огледалото на стената. „Очите. Имам същите тъмносиви очи“.

Джулия отиде до шкафа в спалнята си и извади омачкана картонена кутия, а от нея измъкна албум в кожена подвързия. Седна на ръба на леглото и го разтвори. Следващите два часа внимателно разглежда познатото съдържание — имаше безброй снимки на майка й в униформа на гувернантка заедно с Хари Станфорд, госпожа Станфорд и трите им малки деца. Повечето от снимките бяха правени на тяхната яхта, в Роуз Хил или на вилата в Хоуб Саунд.

Джулия извади и пожълтелите изрезки от вестници, които разказваха за скандала, случил се в Бостън преди толкова години. Избелели заглавия известяваха за потресающата сензация:

Следваха десетки клюкарски колонки, пълни с намеци и нападки.

Джулия дълго седя така, потънала в спомени от миналото.

Тя беше родена в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки. Най-ранните й спомени бяха от някакви невзрачни жилища в бедни квартали и от нескончаемите им пътувания от град на град. Често оставаха без никакви пари и почти без храна. Майка й боледуваше постоянно, затова й беше много трудно да си намери хубава работа. Малкото момиче бързо се научи никога да не моли за играчки или за нови дрехи.

Джулия започна училище на петгодишна възраст и съучениците й непрекъснато й се подиграваха, защото всеки ден неизменно ходеше с една и съща рокля и разкривени обувки. Щом някой започнеше да й досажда, тя се сбиваше. Беше непокорна и постоянно я водеха при директора. Учителите се чудеха какво да я правят. Непрекъснато създаваше неприятности. Можеха да я изключат много пъти, ако не беше другото — беше най-умната в класа.

Веднъж майка й каза, че баща й е умрял, и тя го прие. Но вече дванадесетгодишна попадна на албум, пълен със снимки на майка й и някакви непознати.

— Кои са тези хора? — попита Джулия.

И тогава майката на Джулия реши, че е настъпил моментът.

— Седни, миличка моя. — Хвана ръката на Джулия и силно я стисна в своята. Новина от този род няма как да бъде поднесена по заобиколен начин. — Това е твоят баща, а ти си природена сестра на това момиченце и на двете момчета.

— Не разбирам — погледна я объркано Джулия.

Най-сетне истината излезе наяве и напълно унищожи душевното спокойствие на Джулия. Баща й жив! И тя е природена сестра на момиче и две момчета. Изведнъж й се събра прекалено много, за да е в състояние да го разбере.

— Защо… защо ме излъга?

— Беше прекалено малка. Твоят баща и аз… имахме връзка. Той беше женен и се наложи… наложи се да напусна, за да те запазя.

— Мразя го! — изкрещя Джулия.

— Не бива да го мразиш.

— Как е могъл да ти причини подобно нещо? — не се успокояваше тя.

— Случилото се беше не само по негова, но и по моя вина. — Всяка дума за нея беше агония. — Твоят баща беше много привлекателен мъж, а аз — млада и глупава. От нашата връзка нямаше как да излезе нещо хубаво. Той ми повтаряше, че ме обича… но беше женен и имаше семейство. И тогава… тогава забременях. — Беше й трудно да продължи. — Някакъв репортер надушил за нашата история и тя гръмна във всички вестници. Избягах. Имах намерение един ден да се върнем при него, но жена му се самоуби и аз… аз повече не можех да погледна в очите нито него, нито децата му. Виждаш ли сега? Беше по моя вина. Затова не го обвинявай.

Но имаше и още нещо от тази история, което Розмари никога не разкри пред дъщеря си. След раждането на бебето чиновникът в болницата каза:

— Трябва да попълним акта за раждане. Името на момиченцето Джулия Нелсън ли е?

Розмари тъкмо щеше да каже „да“, когато внезапно я обзе непреодолима мисъл: „Не! Тя е дъщеря на Хари Станфорд. Тя има право да носи неговото име и да разчита на неговата подкрепа“.

— Името на дъщеря ми е Джулия Станфорд.

Писа на Хари Станфорд, за да му съобщи за Джулия, но така и никога не получи отговор.

Въпреки всичко Джулия остана очарована от мисълта, че имаше семейство, за което не е знаела. Освен това се оказаха достатъчно известни, за да пишат за тях в пресата. Посети градската библиотека и прочете всичко, което можа да открие за Хари Станфорд. За него бяха написани десетки статии. Той беше милиардер и живееше в друг свят — свят, до който Джулия и майка й нямаха абсолютно никакъв достъп.

Веднъж един съученик на Джулия я дразнеше, че е бедна, и тя му отвърна предизвикателно:

— Не съм бедна! Баща ми е един от най-богатите хора на света. Имаме яхта и самолет, и цяла дузина красиви къщи.

Учителката я чу.

— Джулия, ела при мен.

Джулия се приближи към катедрата.

— Не бива да говориш такива лъжи.

— Не е лъжа — сопна се дръзко Джулия. — Баща ми е милиардер! Познава се с президенти и крале!

Учителката изгледа опърпаната памучна рокля на момичето и каза:

— Джулия, това не е истина.

— Истина е! — настоя упорито Джулия.

Изпратиха я при директора. Оттогава никога повече не спомена името на баща си в училище.

Джулия разбра, че вестникарите са причината тя и майка й постоянно да се местят от град в град. Името на Хари Станфорд не слизаше от страниците на най-различни издания, а клюкарските вестници и списания не преставаха да се ровят в стария скандал. Упорити и любопитни журналисти все успяваха да открият коя е Розмари Нелсън и къде живее, след което се налагаше тя да взима Джулия и да бяга.

Джулия четеше много вестникарски публикации за Хари Станфорд и често се изкушаваше да му се обади по телефона. Искаше й се да вярва, че през всичките тези години той отчаяно е търсил майка й. „Ще му се обадя и ще му кажа: «Аз съм твоята дъщеря. Ако искаш да ни видиш…»“

И той щеше да дойде при тях, щеше отново да се влюби и да се ожени за майка й, а после всички заедно щяха да заживеят щастливо.

Джулия Станфорд стана красива млада жена. Имаше лъскава тъмна коса, усмихнати сочни устни, бляскавите сиви очи на баща си и фигура с изящни очертания. Усмихнеше ли се, хората наоколо забравяха всичко друго, запленени от нейния чар.

Поради принудата да се местят толкова често Джулия беше посещавала училища в пет различни щата. През лятото работеше в универсален магазин, помагаше в аптека или на рецепцията в някой хотел. Но винаги беше ужасно независима.

Живееха в Канзас Сити, когато Джулия завърши колеж като стипендиантка. Още не беше мислила с какво точно иска да се занимава занапред в живота си. Техни приятели, впечатлени от красотата й, я съветваха да опита в киното.

— Веднага ще станеш звезда!

Джулия обаче отхвърли идеята с небрежното:

— Кому е притрябвало да става толкова рано сутрин?

Ала истинската причина да не прояви интерес беше, че най-малко от всичко желаеше да става прицел на общественото мнение — искаше да запази своята независимост. На Джулия й се струваше, че цял живот тя и майка й са обект на пресата заради случилото се преди толкова много години.

Мечтата на Джулия един ден да събере майка си и баща си беше безвъзвратно разбита, когато майка й почина. Изпита непреодолимо чувство за загуба. „Баща ми трябва да научи, мислеше тя. Майка ми е била част от неговия живот“. Намери в телефонния указател номера на административната му дирекция в Бостън. Отговори някаква секретарка:

— Добър ден. Станфорд Ентърпрайзис.

Джулия се разколеба.

— Станфорд Ентърпрайзис. Ало? Мога ли да ви помогна с нещо?

Джулия бавно върна слушалката на мястото. „Мама не би одобрила това обаждане“.

Сега беше сама. Вече нямаше никой.

Джулия погреба майка си в гробището на Мемориал Парк в Канзас Сити. Беше единствената опечалена, която изпрати ковчега. Стоеше до гроба и си мислеше: „Не е честно, мамо. Направила си една-единствена грешка и за това трябваше да плащаш през целия си живот. Исках да облекча поне част от болката ти. Толкова много те обичах, мамо. И винаги ще те обичам“. От земния живот на майка й за нея останаха само купчина стари снимки и вестникарски изрезки.

След като майка й си отиде, мислите на Джулия се насочиха към семейство Станфорд. Тя бяха богати. Дали да не ги потърси за помощ? „Никога“, реши Джулия. Не и като се има предвид начинът, по който Хари Станфорд е постъпил с майка ми.

И все пак бе наложително да работи и да си изкарва прехраната. Изправи се пред необходимостта да избере професия, с която да се занимава занапред в живота си. С горчива ирония си помисли: „Защо не мозъчен хирург например? Или художничка? Оперна певица? Физичка? Или дори астронавтка?“

В крайна сметка се спря на един вечерен секретарски курс в Канзас Сити.

Щом го завърши, посети агенция за трудова заетост — още дузина кандидати чакаха за среща със служебния адвокат. Точно до Джулия седеше привлекателна жена на нейна възраст.

— Здрасти! Аз съм Сали Конърс.

— Джулия Станфорд.

— Трябва на всяка цена да си намеря работа днес — изпъшка Сали. — Изритаха ме от жилището.

Джулия чу, че извикват нейното име.

— Успех! — пожела Сали.

— Благодаря.

Влезе в кабинета на адвоката:

— Седнете, моля.

— Благодаря ви.

— Според молбата вие сте завършили колеж, имате и опит от работата си през летните месеци; препоръката от секретарския курс е много добра. — Погледна към досието на бюрото. — Стенографската ви квалификация е деветдесет думи в минута и владеете машинопис шестдесет думи в минута, така ли?

— Да, госпожо.

— Може би имам нещо точно за вас. Става дума за малка фирма на архитекти. Търсят секретарка. Опасявам се, че заплатата не е много голяма…

— Няма значение, съгласна съм — прекъсна я Джулия.

— Добре тогава. Ще ви изпратя направо там. — Подаде на Джулия малко листче с някакво име и адрес. — Ще разговарят лично с вас утре по обяд.

— Благодаря — усмихна се радостно Джулия.

Обзе я истинско вълнение.

Когато Джулия излезе от кабинета, съобщиха името на Сали.

— Дано да си намериш нещо — каза Джулия.

— Благодаря!

Някакъв вътрешен импулс накара Джулия да се спре и да изчака. След около десетина минути Сали излезе от кабинета доволно засмяна.

— Тя ми уреди среща с работодател! Телефонира и утре отивам в една застрахователна компания да видя дали ще ме вземат за служителка на гише. А ти?

— И аз ще разбера утре.

— Сигурна съм, че ще успеем. Защо не обядваме заедно да го отпразнуваме?

— Добре.

Говориха си за най-различни неща и много бързо се сприятелиха.

— Гледах един апартамент в Овърланд Парк — каза Сали. — Две стаи, баня, кухня и дневна. Наистина е хубав. Не мога да си го позволя сама, но ако двете заедно…

Джулия се усмихна:

— Идеята ми харесва. — Стисна палци. — Само дано имам късмет да ми дадат тази работа.

— Сигурно ще ти я дадат! — увери я Сали.

На път към офиса на „Питърс, Истман и Толкин“ Джулия си мислеше: „Не е изключено това да се окаже моят голям шанс. Никой не знае къде ще ме отведе тази работа. Имам предвид, че не е просто някаква служба. Ще работя за архитекти. Мечтатели, строят и оформят силуета на града, творят красота и вълшебство от камък, стомана и стъкло. Защо и аз самата да не започна да уча архитектура, ще им помагам и ще се приобщя към техните мечти“.

Офисът се намираше в стара, неприветлива търговска сграда на Амур Булевард. Джулия се качи с асансьора до третия етаж и застана пред издраскана врата с табелка „Питърс, Истман и Толкин, архитекти“. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и влезе.

В приемната я очакваха трима мъже — започнаха да я оглеждат, щом прекрачи прага.

— Тук сте за секретарската работа, нали?

— Да, господине.

— Аз съм Ал Питърс — представи се един от мъжете.

Беше плешив.

— Боб Истман. — Той беше дребен на ръст.

— Макс Толкин. — Това беше шишкото с шкембето.

И тримата изглеждаха над четиридесетте.

— Доколкото разбрахме, за пръв път ще работите като секретарка — обади се Ал Питърс.

— Да, така е — потвърди Джулия и добави: — Но умея много бързо да научавам нови неща. Ще работя упорито и ще се старая. — Прецени, че още не е време да споменава идеята си да учи архитектура. Ще изчака, докато я опознаят по-добре.

— Добре. Ще опитаме с вас — намеси се Боб Истман — и ще видим как ще потръгне.

Джулия усети прилив на радостна възбуда.

— О, благодаря ви! Няма да бъдете…

— Що се отнася до заплатата — прекъсна я Макс Толкин, — в началото няма да можем да ви предложим много…

— Няма значение — не го изчака Джулия. — Аз…

— Триста долара на седмица — заключи Ал Питърс.

Имаха право. Не бяха много пари. Джулия обаче бързо взе решение.

— Съгласна съм.

Те се спогледаха и се усмихнаха един на друг.

— Чудесно! — възкликна Ал Питърс. — Нека тогава да ви разведа из нашата агенция.

Обиколката приключи за няколко секунди. Освен приемната имаше три малки кабинета, сякаш обзаведени от Армията на спасението; тоалетната се намираше в дъното на коридора. Всички бяха архитекти: Ал Питърс беше шефът, Боб Истман — търговският посредник, а Макс Толкин се занимаваше със строителството на сградите.

— Ще работите за всички нас — поясни Питърс.

— Добре. — Джулия схвана, че ще им стане човек от първа необходимост.

Ал Питърс погледна часовника си:

— Дванадесет и половина. Какво ще кажете да хапнем нещо?

Джулия усети леко вълнение. Вече е част от групата. „Канят ме на обяд“. Той погледна Джулия:

— Надолу по пресечката има магазин за готови храни. Искам пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди.

— О! — „Такава значи била поканата им за обяд“.

— За мен сандвич с филе и пилешка супа — съобщи Толкин.

— Да, господине.

— Аз искам голяма питка със задушено говеждо и едно безалкохолно — обади се и Боб Истман.

— И моля те, гледай пушеното говеждо да е без тлъстини — обърна й внимание Ал Питърс.

— Крехко пушено говеждо.

— Провери дали супата е топла — напомни Макс Толкин.

— Добре. Топла супа.

— Моето безалкохолно нека бъде диетична кола — уточни Боб Истман.

— Диетична кола.

— Ето ви и пари. — Ал Питърс й подаде двадесетдоларова банкнота.

Десет минути по-късно Джулия вече беше в магазина и говореше с човека на щанда:

— Искам крехко пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди. Сандвич с филе и много топла пилешка супа. А също и голяма питка със задушено говеждо и диетична кола.

Човекът кимна:

— Вие работите за Питърс, Истман и Толкин, а?

Следващата седмица Джулия и Сали се нанесоха в апартамента в Овърланд Парк — две малки спални, дневна с мебели, които познаваха твърде много наематели, тясна кухничка, миниатюрна трапезария и баня. „Това място трудно би могло да се сбърка с апартамент в хотел «Риц»“, помисли си Джулия.

— Ще се редуваме в готвенето — предложи Сали.

— Добре.

Сали приготви първото ядене — стана много вкусно. На следващата вечер беше ред на Джулия. Сали опита една хапка и каза:

— Джулия, нямам застраховка за живот. Защо да не се споразумеем аз да готвя, а ти да чистиш?

Двете съквартирантки се разбираха добре. В края на седмицата ходеха на кино и пазаруваха. Купуваха си преоценени дрехи от Сюпър Флий Дискаун Хаус. Веднъж седмично вечеряха в някой евтин ресторант. Когато можеха да си го позволят, се отбиваха в Чарли Чарлис да послушат джаз.

На Джулия й харесваше да работи за Питърс, Истман и Толкин. Да се каже, че фирмата не върви добре, беше доста неточно. Почти нямаше клиенти. Джулия усещаше, че не допринасят кой знае колко за оформянето на силуета на града, но с удоволствие работеше с тримата си шефове. Бяха почти като семейство — споделяха проблемите си с нея. А тя беше умна, способна и много бързо успя да въведе нов ред в офиса.

Джулия реши, че трябва да направи нещо с тази липса на клиенти. Но какво? Скоро откри отговора. В „Канзас Сити Стар“ видя кратко съобщение за обяд, организиран от нова женска изпълнителна организация. Председателка на срещата беше Сюзан Банди.

На другия ден Джулия каза на Ал Питърс:

— Може би ще закъснея малко след обедната почивка.

— Няма проблеми, Джулия — усмихна се той.

Помисли си какъв късмет имаха и тримата, че попаднаха точно на Джулия.

Тя стигна до Плаца Ин и тръгна към помещението, където даваха обяда. Жената, седнала зад една маса до вратата, попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Тук съм за обяда на Женската изпълнителна организация.

— Името ви?

— Джулия Станфорд.

Жената погледна в списъка пред себе си:

— Съжалявам, но не виждам вашето…

Джулия се усмихна:

— Не е ли точно в стила на Сюзан? Имам уговорен разговор с нея. Административна секретарка съм на Питърс, Истман и Толкин.

— Ами… — двоумеше се жената.

— Не се притеснявайте. Направо ще вляза и сама ще намеря Сюзан.

В банкетната зала разговаряха група официално облечени жени. Джулия се приближи към една от тях:

— Коя е Сюзан Банди?

— Ето я там — посочи тя към висока, набиваща се на очи жена над четиридесетте.

— Здравейте. Аз съм Джулия Станфорд — приближи се Джулия към нея.

— Здравейте.

— Аз съм от „Питърс, Истман и Толкин“. Сигурно сте чували за тях.

— Ами, аз…

— Те са най-преуспяващата архитектурна фирма в Канзас Сити.

— Разбирам.

— Не мога да ви отделя много време, но бих искала да вложим, доколкото е възможно, и нашия дял в дейността на организацията.

— Много любезно от ваша страна, госпожо…?

— Станфорд.

Това беше началото.

Женската изпълнителна организация беше косвен представител на повечето от най-големите фирми в Канзас Сити. За отрицателно време Джулия установи множество връзки с тях. Поне веднъж седмично обядваше с някой представител на тези фирми.

— Нашата компания ще строи нова сграда в Олейд.

И Джулия веднага уведомяваше своите шефове.

— Господин Ханли иска да си построи лятна вила в Тонганокси.

И още преди някой друг да успее да разбере, работата бе възложена на Питърс, Истман и Толкин. Един ден Боб Истман повика Джулия и каза:

— Направо заслужаваш повишение, Джулия. Вършиш такава полезна работа. И при това си страхотна секретарка!

— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулия.

— Разбира се.

— Наричайте ме административна секретарка. Така хората ще ми имат по-голямо доверие.

От време на време Джулия четеше във вестниците статии за баща си или гледаше интервюта с него по телевизията. Никога обаче не спомена за него нито на Сали, нито на някой от работодателите си.

Като малка Джулия често си мечтаеше подобно на Дороти да бъде измъкната от Канзас и да я отведат на някое красиво, приказно място. Там щеше да бъде пълно с яхти, частни самолети и палати. Но сега, със смъртта на баща й, тази мечта бе унищожена завинаги. „Е, поне за Канзас съм познала“, помисли си тя иронично.

„Вече нямам семейство. Не, имам, поправи се Джулия. По бащина линия имам двама братя и една сестра. Те са моето семейство. Дали да не отида да ги видя? Добра ли е тази идея? Или лоша? Чудя се как ще се приемем един друг?“

Нейното решение се превърна във въпрос на живот и смърт.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Това беше събиране на един клан от непознати. Години наред не се бяха виждали, нито бяха поддържали някаква връзка помежду си.

Съдия Тайлър Станфорд се озова в Бостън със самолет.

Кендъл Станфорд Рено долетя от Париж. Марк Рено взе влака от Ню Йорк.

Уди Станфорд и Пеги пристигнаха от Хоуб Саунд с колата си.

Уведомиха наследниците, че погребалната церемония ще се извърши в Кингс Чанъл. Улицата пред църквата бе оградена с въжета — полицаи задържаха тълпата, насъбрала се да гледа как пристигат висшите сановници. Там беше вицепрезидентът на Съединените щати, сенатори, посланици и държавници чак от Турция и Саудитска Арабия. Докато беше жив, сянката на Хари Станфорд се простираше надалеч и сега всичките седемстотин места в църквата щяха да бъдат заети.

Тайлър, Уди и Кендъл и техните съпрузи се събраха в църковната канцелария. Беше мъчителна и неловка среща. Бяха си чужди — не ги свързваше нищо друго освен тялото на човека в погребалната кола пред църквата.

— Моят съпруг Марк — представи го Кендъл.

— Това е съпругата ми Пеги. Пеги, сестра ми Кендъл и брат ми Тайлър.

Последва учтива размяна на поздрави. Стояха там и неловко се оглеждаха, докато накрая се приближи един разпоредител.

— Извинете — приглушено каза той. — Службата вече ще започне. Бихте ли ме последвали, моля?

Отведе ги до една запазена пейка в предната част на църквата. Те заеха местата си и зачакаха, всеки потънал в собствените си мисли.

За Тайлър беше някак странно, че се е върнал в Бостън. Единствените приятни спомени тук бяха от времето, когато бяха живи майка му и Розмари. Единадесетгодишен, Тайлър видя репродукция на прочутата картина на Гоя „Сатурн поглъща своя син“ и оттогава винаги я свързваше с баща си.

Ето защо сега, докато наблюдаваше как внасят ковчега на баща му в църквата, Тайлър си помисли: „Сатурн е мъртъв“.

„Аз знам каква е твоята мръсна, тайничка цел“.

Свещеникът пристъпи в амвона на историческата църква, направен във формата на чаша за вино.

— „Исус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.

И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“.

Уди бе в приповдигнато настроение. Взе една дозичка хероин, преди да дойде в църквата, и тя още действаше. Хвърли поглед към брат си и сестра си. „Тайлър е надебелял. Прилича точно на съдия. Кендъл е станала красавица, но изглежда напрегната. Чудно ми е дали е заради смъртта на татко? Не. Тя го мразеше колкото мен“. Погледна към съпругата си до него. „Съжалявам, че така и не я запознах със старика. Направо щеше да получи сърдечен удар“.

Свещеникът говореше:

— Както…

Кендъл не слушаше службата. Мислеше за червената рокля. Един следобед баща й я потърси по телефона в Ню Йорк.

„Значи си станала голяма клечка, а, дизайнерка? Е, добре, хайде да те видим тогава колко си добра. Ще водя новата си приятелка на благотворителен бал в събота вечер. Има твоите размери. Искам да измислиш една рокля за нея“.

„До събота? Не мога, татко, аз…“

„Ще го направиш“.

И тя направи най-грозната рокля, която можеше да си представи. Отпред имаше голяма черна фльонга и цели метри панделки и дантели. Беше нещо чудовищно. Тя я изпрати на баща си и той отново й се обади по телефона.

„Получих роклята. Между другото моята приятелка няма да може да дойде в събота, затова на бала ще ме придружиш ти и ще облечеш тази рокля“.

„Не!“

И тогава ужасната фраза: „Нали не искаш да ме разочароваш?“

След което наистина отиде. Не посмя да смени роклята и прекара най-унизителната вечер в живота си.

— „Защото гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне!“

Пеги Станфорд се чувстваше неловко. Гледаше с почтителен страх великолепието на огромната църква и изисканите хора. Никога преди не бе идвала в Бостън. За нея той означаваше светът на Станфордови с целия му блясък и великолепие. Тези хора бяха толкова високо над нея. Тя хвана ръката на съпруга си.

— „Всяка плът е трева и всичката й красота е като полско цвете… Трева изсъхва, цвете увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно“.

Марк мислеше за писмото, с което изнудваха съпругата му. Беше съчинено така внимателно, така хитро. Щеше да бъде невъзможно да се открие кой стои зад него. Погледна Кендъл — седеше до него бледа и напрегната. „Докога ли ще издържат нервите й?“, почуди се той. И се примъкна още по-близо до нея.

— „…да те благослови Господ и да те опази! Да погледне милостиво към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир! Сега и винаги, и во веки веков.

Амин“.

Службата свърши и свещеникът обяви:

— Погребението ще се извърши в тесен семеен кръг — допускат се само родственици.

Тайлър погледна ковчега и се замисли за тялото вътре. Миналата вечер, преди да запечатат ковчега, пристигна в погребалния дом право от летището, за да разгледа трупа му.

Искаше да види баща си мъртъв.

Уди гледаше как изнасят ковчега от църквата покрай опечалените, които зяпаха с втренчени погледи, и се усмихна: „Дай на хората зрелище“.

Церемонията в старите гробища в Кеймбридж беше кратка. Роднините гледаха как спускат тялото на Хари Станфорд във вечното му жилище и когато всеки хвърли буца пръст върху ковчега, свещеникът каза:

— Ако не желаете, не е необходимо да оставате повече.

Уди кимна.

— Точно така. — Въздействието на хероина вече губеше сила и той започна да става нервен. — Хайде да се омитаме по-бързо.

— Къде ще отидем? — попита Марк.

— В Роуз Хил — предложи Тайлър. — Всичко е уредено. Ще останем, докато се разрешат проблемите с наследството.

Само след минути те се качиха в няколко лимузини и потеглиха към къщата.

В Бостън има строга социална йерархия. Новобогаташите живеят на Комънуелт Авеню, а по-важните обществени фигури — на Нюбъри Стрийт. Заможните, но не чак толкова богати хора, обитават Малбъро Стрийт. Бак Бей е най-модерният и най-престижният район на града, но Бийкън Хил все още си оставаше цитаделата на най-старите и най-богатите бостънски семейства. Това беше една пъстра смесица от бели и червеникавокафяви сгради във викториански стил, стари църкви и изискани търговски райони.

Роуз Хил, имението на Станфорд — красива стара викторианска къща. Издига се сред двор от три акра на Бийкън Хил. Домът, където са израснали децата на Станфорд, е пълен с неприятни спомени.

Лимузините пристигнаха пред къщата, пътниците слязоха и се загледаха втренчено в огромното старо жилище.

— Не мога да повярвам, че татко не е вътре и няма да ни посрещне — обади се Кендъл.

— Сега ще е прекалено ангажиран, докато успее да оправи всичките си работи в ада — ухили се Уди.

— Да тръгваме — пое дълбоко въздух Тайлър.

С приближаването им към къщата предната врата се отвори и на прага застана икономът Кларк — мъж около седемдесетте — достолепен, кадърен прислужник, който работеше в Роуз Хил повече от тридесет години. Децата израснаха пред очите му, беше свидетел на всички скандали в семейството.

— Добър ден! — светна лицето на Кларк, щом зърна групата.

Кендъл го прегърна сърдечно:

— Кларк, така се радвам да те видя отново.

— Толкова време мина оттогава, госпожице Кендъл.

— Вече съм госпожа Рено. Това е моят съпруг Марк.

— Приятно ми е, господине.

— Моята съпруга ми е разказвала много за вас.

— Надявам се, не ви е казала прекалено лоши неща.

— Напротив. Тя има само хубави спомени за вас.

— Благодаря — Кларк се обърна към Тайлър. — Добър ден, съдия Станфорд.

— Здравей, Кларк.

— Радвам се да ви видя.

— Благодаря. Изглеждаш много добре.

— Вие също. Моите съболезнования за онова, което се случи.

— Благодаря. Да не би да са те оставили тук, за да се погрижиш за нас?

— О, да. Мисля, че всички ще можете да се почувствате удобно и приятно.

— И аз ще бъда в старата ми стая?

Кларк се усмихна:

— Точно така. — Обърна се към Уди. — Приятно ми е да ви видя, господин Удроу. Бих искал да…

Уди сграбчи Пеги за ръка.

— Хайде, тръгвай — побутна я той грубо. — Искам да си почина малко.

Останалите го изгледаха как мина край тях и пое с Пеги нагоре по стълбите.

Влязоха в огромната гостна. Погледът се приковаваше първо върху двата масивни шкафа стил Луи XIV. Навсякъде из помещението имаше пръснати конзоли от позлатено дърво с декоративна мраморна повърхност, както и внушителен брой изящни стилни кресла и софи. От високия таван се спускаше полилей от позлатен бронз. По стените висяха мрачни средновековни картини.

— Съдия Станфорд — Кларк пристъпи към Тайлър, — трябва да ви предам едно съобщение. Господин Саймън Фицджералд помоли да му известите кога ще бъде удобно да се срещне със семейството ви.

— Кой е Саймън Фицджералд? — попита Марк.

— Адвокатът на семейството — поясни Кендъл. — Винаги е работил с баща ми, но ние така и не го познаваме лично.

— Предполагам, че иска да обсъдим как ще бъде разрешен въпросът с наследството — каза Тайлър. После се обърна към другите. — Ако нямате нищо против, ще му кажа да дойде тук утре сутринта.

— Идеално — съгласи се Кендъл.

— Готвачът приготвя вечеря — уведоми ги Кларк. — Осем часът удобно време за вечеря ли е?

— Да — отвърна Тайлър. — Благодаря.

— Ива и Мили ще ви заведат до стаите.

Тайлър се обърна към сестра си и зет си.

— Ще се видим долу в осем, нали?

Уди и Пеги влязоха в тяхната стая на горния етаж.

— Добре ли си? — попита Пеги.

— Нищо ми няма — сопна й се Уди. — Остави ме на мира.

Пеги само го изгледа как отиде в банята и тръшна вратата зад себе си. Не помръдна от мястото си — стоеше и чакаше.

След десетина минути Уди излезе. Усмихваше се.

— Привет, бейби.

— Привет.

— Е, какво ще кажеш за къщата?

— Ами че тя… тя е огромна.

— Направо чудовищна. — Приближи се към леглото и прегърна Пеги. — Преди това беше моята стая. Стените бяха покрити със спортни плакати. Исках да стана спортист. Имах големи мечти. През последните години в пансиона бях капитан на футболния отбор. Пет-шест треньори в колежи ми направиха предложения.

— Ти кой избра?

— Никой — поклати глава той. — Според баща ми те се интересували само от името Станфорд и единствено щели да искат пари от него. Прати ме в едно инженерно училище, там не играеха футбол. — Уди замълча за момент. После смутолеви: — Сега можех да играя заедно с… ама стана една…

— Какво каза накрая? — погледна го тя объркано.

— Не си ли гледала „На брега“?

— Не.

— Е, това е една реплика на Марлон Брандо. Означава, че и двамата ни изработиха.

— Баща ти трябва да е бил суров човек.

— Това е най-милото нещо, което някой някога е казвал за него. — Уди се изсмя кратко и подигравателно. — Спомням си, като съвсем малко дете веднъж паднах от кон. Опитах се да го възседна отново, за да пояздя още. Баща ми обаче не ми позволи. „От теб никога няма да стане добър ездач, каза ми той. Прекалено си тромав“. — Уди я погледна. — Ето защо станах играч на поло от девета степен.

Събраха се на масата за вечеря — чужди един на друг, притихнали в неловко мълчание, свързани помежду си единствено от детските си травми.

Кендъл огледа трапезарията. В съзнанието й се промъкнаха ужасни спомени, които се смесиха с възхищението от красотата на обстановката: голямата маса стил Луи XV, френските столове от орехово дърво в стила на XVIII век, стилният френски ъглов шкаф, изрисуван в синьо и кремаво, картините от Вато и Фрагонар по стените.

— Четох за решението ти по случая „Фиорело“ — обърна се Кендъл към Тайлър. — Заслужава си присъдата, която си му дал.

— Сигурно е много интересно да бъдеш съдия — обади се Пеги.

— Понякога.

— С какви случаи се занимаваш по-конкретно?

— Криминални — изнасилвания, наркотици, убийства.

Кендъл пребледня и тъкмо понечи да каже нещо, но Марк сграбчи ръката й и я стисна силно в знак на предупреждение.

Тайлър любезно каза на Кендъл:

— Станала си известна дизайнерка.

Кендъл вече дори дишаше с мъка.

— Да.

— Фантастична е — потвърди Марк.

— А ти, Марк, с какво се занимаваш?

— Работя в брокерска къща.

— О, ти значи си един от онези млади милионери от Уол Стрийт.

— Е, не съвсем, съдия Тайлър. Всъщност съм едва в началото на кариерата си.

Тайлър снизходително погледна Марк:

— Предполагам, истински късмет е да имаш такава преуспяваща жена.

Кендъл се изчерви и прошепна в ухото на Марк:

— Не му обръщай внимание. Не забравяй, че те обичам.

Уди вече започваше да усеща въздействието на наркотика. Погледна към съпругата си:

— Пеги можеше да се облече и по-прилично, но на нея просто не й пука как изглежда. Нали така, ангел мой?

Пеги седеше смутено и го гледаше, без да знае какво да отговори.

— Какво ще кажеш за едно сервитьорско костюмче, а? — предложи й Уди.

— Извинете ме. — Тя стана от масата и избяга нагоре по стълбите.

Всички се бяха втренчили в Уди.

— Прекалено е чувствителна — ухили се той. — Та значи, утре ще обсъждаме завещанието, така ли?

— Точно така — отвърна Тайлър.

— Обзалагам се, че нашият старик не ни е завещал и пукнат грош.

— Но в наследството има толкова много пари… — обади се Марк.

— Не познаваш баща ни — изсумтя Уди. — Сигурно ни е завещал старите си палта и кутия пури. Той обичаше да използва парите си, за да ни държи под контрол. Любимата му реплика беше: „Нали не искаш да ме разочароваш?“ И ние всички се държахме като добри малки деца, защото, както казваш, парите бяха толкова много. Ами да, обзалагам се, старикът е намерил начин да ги отнесе със себе си.

— Утре ще разберем — обобщи Тайлър.

Рано на другата сутрин пристигнаха Саймън Фицджералд и Стив Слоун. Кларк ги отведе в библиотеката:

— Ще уведомя семейството, че сте тук.

— Благодаря.

От огромната библиотека се излизаше към градината през внушителна двукрила стъклена врата. Помещението бе облицовано с тъмно дъбово дърво, а стените — покрити с лавици, претъпкани с томове книги в красиви кожени подвързии. Тук-там се виждаха удобни кресла и италиански настолни лампи. В един ъгъл беше разположен махагонов шкаф, направен специално но поръчка. В остъклените витрини бе изложена завидната колекция от оръжия на Хари Станфорд, а под тях, в нарочно изработени чекмеджета, стояха мунициите.

— Ще бъде интересна сутрин — обади се Стив. — Чудя се как ли ще реагират.

— Съвсем скоро ще разберем.

Първи в стаята влязоха Кендъл и Марк.

— Добър ден — поздрави Саймън Фицджералд. — Аз съм Саймън Фицджералд. Това е моят съдружник Стив Слоун.

— Кендъл Рено, съпругът ми Марк.

Мъжете се ръкуваха.

В стаята влязоха Уди и Пеги.

— Уди, това са господин Фицджералд и господин Слоун — представи ги Кендъл.

— Здравейте — кимна Уди. — Донесохте ли мангизите?

— Ами то, ние всъщност…

— Шегувам се! Това е моята съпруга Пеги. — Уди погледна към Стив. — Старикът оставил ли ми е нещо или…?

— Добро утро. — В стаята влезе Тайлър.

— Съдия Станфорд?

— Да.

— Аз съм Саймън Фицджералд, а това е Стив Слоун, моят съдружник. Стив уреди транспортирането на тялото на баща ви от Корсика дотук.

— Благодарен съм ви — обърна се Тайлър към Стив. — Ние всъщност не сме съвсем сигурни какво точно е станало. Пресата публикува толкова много версии по случая. Има ли нещо нечисто в цялата работа?

— Не. По всичко личи, че е било злополука. Яхтата на баща ви попаднала в ужасна буря недалеч от бреговете на Корсика. Дмитри Камински, неговият бодигард, е дал показания под клетва, според които баща ви стоял на външната веранда пред каютата си, когато вятърът отвял някакви листове от ръцете му. Той се протегнал да ги хване, загубил равновесие и паднал зад борда. Когато накрая успели да го измъкнат, вече било твърде късно.

— Каква ужасна смърт — потръпна Кендъл.

— Вие ли разговаряхте с онзи човек Камински? — поинтересува се Тайлър.

— За съжаление не. Докато пристигнах в Корсика, той вече беше заминал.

— Капитанът на яхтата посъветвал баща ви да не тръгва в тази буря, но по някаква причина той много бързал да се върне — намеси се Фицджералд. — Бил уредил и хеликоптер, за да долети дотук. Имал е спешен проблем за уреждане.

— Знаете ли какъв по-точно е бил този проблем? — попита Тайлър.

— Не. Прекъснах почивката си, за да се срещна с него тук. Не знам обаче за какво…

— Всичко това е много интересно, но вече е минало, не е ли така? — прекъсна ги Уди. — По-добре да поговорим за завещанието. Оставил ли ни е нещо или не? — Той нервно мачкаше длани.

— Защо първо не седнем? — предложи Тайлър.

Всички се разположиха. Саймън Фицджералд седна зад бюрото. Отвори куфарчето си и започна да вади някакви книжа.

Уди беше готов да избухне:

— И какво сега? За Бога, оставил ли е, или не е?

— Уди… — обади се Кендъл.

— Знам отговора — не спираше Уди. — Не ни е оставил и цент.

— В действителност — Фицджералд изгледа в очите децата на Хари Станфорд — вие всички получавате равни дялове от наследството.

Стив усети радостната възбуда, която се надигна в стаята.

Уди зяпна Фицджералд:

— Какво?! Вие сериозно ли говорите? — Той скочи на крака. — Та това е фантастично! — После се обърна към другите. — Чухте ли добре? Старият мръсник най-накрая направи нещо свястно! — Погледна към Саймън Фицджералд. — За какво количество става дума?

— Не разполагам с точна цифра. Според последния брой на списание Форбс Станфорд Ентърпрайзис възлиза на шест милиарда долара. Повечето от тях са вложени в различни корпорации, но приблизително около четиристотин милиона долара са в налични авоари.

Кендъл гледаше като втрещена.

— Та това означава повече от сто милиона долара за всеки от нас. Не мога да повярвам! — „Значи ще бъда свободна, помисли си тя. Мога просто да си оправя сметките с онези и завинаги да се отърва от тях“.

После погледна към Марк със светнало лице и го стисна за ръката.

— Моите поздравления — каза Марк.

Той знаеше много по-добре от останалите какво щяха да означават тези пари.

— Както знаете — продължи Саймън Фицджералд, — деветдесет и девет процента от акциите на Станфорд Ентърпрайзис бяха собственост на баща ви. Тези дялове ще бъдат разпределени поравно между вас. Освен това, след като баща ви вече е покойник, съдия Станфорд става безусловен собственик на онзи един процент, който му бе завещан под попечителство от неговата майка. Ще има, естествено, някои формалности за уреждане. Трябва да ви уведомя и за друго — съществува възможност да бъде включен и още един наследник.

— Още един наследник ли? — изненада се Тайлър.

— В завещанието на баща ви изрично е упоменато, че наследството трябва да се подели поравно между всички членове на неговото потомство.

— Какво, какво имате предвид под „потомство“? — погледна озадачено Пеги.

— Означава всички биологически и всички законно припознати наследници — поясни Тайлър.

— Точно така — кимна Фицджералд. — Всеки потомък, роден без наличието на законна брачна връзка, се смята за наследник на майката и на бащата и неговите права са гарантирани от законодателната система.

— Какво искате да кажете? — попита нетърпеливо Уди.

— Искам да кажа, че може би ще има още един ищец.

— Кой е той? — полюбопитства Кендъл.

Саймън Фицджералд се поколеба за момент, но в случая просто нямаше начин да бъде тактичен.

— Сигурен съм, всички добре знаете как преди много години вашият баща направи дете на една гувернантка, която работеше тук.

— Розмари Нелсън — довърши Тайлър.

— Да. Нейната дъщеря е била родена в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки. Казва се Джулия.

В стаята се възцари напрегнато мълчание.

— Хей! — възкликна Уди. — Та това е било преди двадесет и пет години.

— Даже двадесет и шест, ако трябва да бъдем точни.

Кендъл попита:

— Някой знае ли къде се намира тя?

В съзнанието на Саймън Фицджералд прозвучаха думите на Хари Станфорд: „Тя ми писа, че детето било момиче. Да, но ако си въобразява, че ще успее да измъкне и цент от мен, ужасно се заблуждава, да я вземат дяволите, дано“.

— Не — отвърна бавно Фицджералд. — Никой не знае къде се намира тя.

— Тогава за какво изобщо говорим? — попита настойчиво Уди.

— Исках само да сте известени, че ако тя все пак се появи, ще има право на равен дял от наследството заедно с всички вас.

— Според мен няма за какво да се притесняваме — заяви уверено Уди. — Тя сигурно никога не е научила даже кой е баща й.

Тайлър се обърна към Саймън Фицджералд:

— Казахте, че не знаете точната сума на наследството. Мога ли да ви попитам защо?

— Защото нашата фирма се занимава само с личните дела на баща ви. Неговите финансови дела се представляват от други две правни фирми. Свързах се с тях и ги помолих да приготвят финансовите отчети във възможно най-кратък срок.

— За какъв период от време става дума? — попита Кендъл нетърпеливо. „На нас са ни необходими 100 000 долара още сега, за да покрием разходите си“.

— Може би два до три месеца.

Марк видя как върху лицето на съпругата му се изписа истински ужас.

— Няма ли някакъв начин нещата да се ускорят? — попита той.

— Опасявам се, че не — отговори Стив Слоун. — Завещанието трябва да мине през специална съдебна комисия за легализация, а точно сега техният график е доста тежък.

— Какво означава тази легализация? — попита Пеги.

— „Легализация“ идва от глагола легализирам — узаконявам. Това означава…

— Тя не е иска да й изнасяте тоя проклет урок по английски! — избухна Уди. — Не може ли просто да уредим нещата и да приключим още сега?

Тайлър погледна брат си:

— Работата със закона е малко по-различна. При смъртен случай завещанието се регистрира от съдебната комисия за легализация. Там се прави оценка на всички налични вещи и имоти — недвижимо имущество, дялово участие в корпорации, пари в брой, бижута — и накрая се изготвя опис, който се регистрира и легализира в съда. Изчисляват се съответните такси и се плаща определен данък. След всичко това се подава молба за разрешение наличните имоти да бъдат разпределени между съответните наследници.

— Е, какво пък, по дяволите — ухили се Уди. — Чакал съм близо четиридесет години да стана милионер. Предполагам, че нищо няма да ми стане, ако изчакам още месец-два.

Саймън Фицджералд се изправи:

— Освен личното си имущество, което ви е завещал вашият баща, има и някои незначителни дарения, които обаче не променят общия обем на наследството. — Фицджералд огледа присъстващите. — Ами тогава, ако няма нищо друго…

— Мисля, че няма — Тайлър стана. — Благодаря ви, господин Фицджералд, господин Слоун. Ако възникнат някакви проблеми, ще ви се обадим.

— Дами и господа — Фицджералд кимна към останалите. После се обърна и тръгна към вратата, а Стив Слоун го последва.

Вече навън, докато вървяха по алеята пред къщата, Саймън Фицджералд се обърна към Стив:

— Е, сега вече се запозна със семейството. Какво ще кажеш?

— Приемат го повече като празнично събитие, отколкото като повод за скръб. Нещо ме смущава, Саймън. Ако техният баща ги е мразел толкова, колкото те, изглежда, го мразят, защо тогава им е оставил всичките тези пари?

Саймън Фицджералд сви рамене:

— Никога няма да узнаем. Може би тъкмо заради това е тръгнал да се види с мен, за да завещае парите на някой друг.

През нощта никой от наследниците не можа да спи — всеки бе потънал в собствените си мисли.

„Ето че се случи. Наистина се случи! — не затваряше очи Тайлър. — Сега вече имам възможност да дам на Лий целия свят. Каквото и да поиска! Всичко!“

И Кендъл не заспиваше: „Още щом получа парите, ще намеря начин да се разплатя с всичките си изнудвани и никога повече да не посмеят да ме тормозят“.

Уди чертаеше планове: „Ще си купя най-добрите понита за поло в света. Никога повече няма да взимам коне назаем. Ще стана играч от десета степен!“ Хвърли поглед към Пеги, която спеше до него. „Но първо ще се отърва от тая тъпа кучка“. После обаче си помисли: „Не, не мога да направя такова нещо…“ Стана от леглото и отиде в банята. Когато излезе, вече се чувстваше прекрасно.

На другата сутрин по време на закуска цареше жизнерадостна атмосфера.

— Е — подхвана Уди щастливо, — предполагам, всеки си е правил някакви планове.

— Как изобщо човек може да си прави планове за подобно нещо? Та това е невероятно количество пари! — вдигна рамене Марк.

— Със сигурност ще промени живота на всички ни — изгледа ги Тайлър.

Уди кимна:

— Оня негодник трябваше да ни ги даде, докато беше жив, за да им се порадваме още тогава. Ако не е неприлично да се мразят покойници, ще ви кажа нещо…

— Уди… — прекъсна го Кендъл укорително.

— Е, нека не бъдем лицемерни. Всички го презирахме и той си го заслужаваше. Само погледнете какво се е опитал да…

В стаята влезе Кларк. Застана до вратата с притеснено изражение:

— Извинете. Дошла е някаква мис Джулия Станфорд.