От утрото до здрача

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Джулия Станфорд?

Спогледаха се втрещено.

— По дяволите, това е точно тя! — избухна Уди.

— Предлагам да се преместим в библиотеката — каза бързо Тайлър. И добави към Кларк: — Ако обичаш, би ли я довел в библиотеката?

— Да, господине.

Тя застана на прага и започна да ги оглежда един по един, очевидно притеснена.

— Аз… аз може би не биваше да идвам — каза накрая тя.

— Адски си права! — извика Уди. — Коя, по дяволите, си ти?

— Джулия Станфорд. — Беше толкова смутена, че почти заекваше.

— Не. Имах предвид каква точно сте вие всъщност?

Понечи да изрече нещо, но само поклати глава.

— Аз… Розмари Нелсън беше моя майка. Хари Станфорд ми беше баща.

Те се спогледаха.

— Имате ли някакви доказателства? — попита Тайлър.

— Не мисля, че имам някакво реално доказателство — преглътна тя.

— Естествено, нямаш — сопна й се Уди. — Как смееш тогава да…

Кендъл го прекъсна:

— Ние всички сме в голямо недоумение, както сигурно сама се досещате. Ако думите ви са истина, тогава вие сте… вие сте наша природена сестра.

Джулия кимна:

— Вие сте Кендъл. — Обърна се към Тайлър: — Вие сте Тайлър. — После погледна към Уди: — А вие сте Удроу. Наричат ви Уди.

— Както сте могли добре да се осведомите от сп. „Пийпъл“ — саркастично заключи Уди.

Обади се Тайлър:

— Сигурен съм, че разбирате в какво положение се намираме, госпожице… хм… Без да имаме някакво конкретно доказателство, за нас е просто невъзможно да приемем…

— Разбирам. — Тя се огледа смутено. — Не знам всъщност защо дойдох тук.

— О, аз пък мисля, че много добре знаете защо — апострофира я Уди. — Това нещо се нарича пари.

— Парите не ме интересуват — възмутено отвърна тя. — Истината е, че аз… аз дойдох тук с надеждата да се запозная с моето семейство.

— Къде е майка ви? — Кендъл внимателно я заоглежда.

— Почина. Когато прочетох, че нашият баща е загинал…

— Решихте да ни разгледате що за хора сме — довърши подигравателно Уди.

Тайлър пак се включи в разговора:

— Казахте, че нямате законно доказателство, за да удостоверите точно коя сте.

— Законно ли? Ами… ами сигурно не. Дори не съм се замисляла. Но има неща, които по никакъв друг начин не бих могла да знам, освен ако не съм ги научила от майка си.

— Какви например? — поинтересува се Марк.

Тя замълча, за да помисли.

— Спомням си, мама често говореше за някаква зимна градина зад къщата. Тя обичаше растения и цветя, била прекарвала там часове наред…

— Снимки на тази зимна градина могат да се видят в много списания — прекъсна я Уди.

— Какво още ви е казвала майка ви? — настоя Тайлър.

— О, толкова много неща! Тя обичаше да говори за вас и за приятните часове, които сте прекарвали заедно. — Джулия се замисли за момент. — Спомням си, разказваше как веднъж ви завела на лебедите-лодки, били сте много малки. Един от вас за малко не паднал във водата. Не си спомням кой беше.

Уди и Кендъл погледнаха към Тайлър.

— Аз бях — обади се той.

— Завела ви на пазар в голям търговски център. Някой от вас се загубил и всички изпаднали в паника.

— Тогава се загубих аз — бавно изрече Кендъл.

— Да? И какво друго? — попита Тайлър.

— Завела ви в Юниън Ойстър Хаус, там сте опитали първата си стрида и ви станало лошо.

— Да, спомням си.

Те мълчаливо се бяха вторачили един в друг. Джулия погледна към Уди:

— Вие с мама сте отишли в корабостроителния завод в Чарлстаун, за да видите американския параход „Конститюшън“, и вие не сте искали да си тръгнете. Трябвало е да ви влачи насила. — После се обърна към Кендъл. — А един ден в градската градина вие сте си откъснали някакви цветя и за малко не са ви арестували.

— Така беше — преглътна Кендъл.

Сега всички вече я слушаха внимателно, дори прехласнато.

— Един ден мама ви завела всички заедно в природонаучния музей, където страшно сте се уплашили от скелетите на мастодонта и морския дракон.

— Никой от нас не можа да заспи онази нощ — припомни си Кендъл.

Джулия отново се обърна към Уди:

— Една Коледа тя ви завела да покарате кънки. Вие сте паднали и сте си счупили зъб. А на седем години сте паднали от едно дърво и после се наложило да ви шият крака. Имали сте белег.

— Все още го имам — неохотно призна Уди.

Тя се обърна към другите:

— Някой от вас го ухапало куче. Не си спомням точно кой беше. Мама го откарала бързо в кабинета за спешна медицинска помощ в болницата Масачузетс Дженеръл.

— Трябваше да ми бият инжекции против бяс — кимна Тайлър.

Думите й вече се лееха свободно и неудържимо:

— Уди, когато сте били на осем години, сте избягали от къщи. Искали сте да отидете в Холивуд да станете артист. Нашият баща страшно ви се ядосал. Пратил ви да си легнете, без да вечеряте. Мама тайничко се качила във вашата стая и ви донесла малко храна.

Уди само мълчаливо кимна с глава.

— Не… не знам какво още да ви разкажа. Аз… — Внезапно тя си спомни нещо. — Имам една снимка в чантата си.

Отвори дамската си чанта и извади снимката. Подаде я на Кендъл.

Всички се събраха около нея, за да я видят: беше тяхна снимка — те тримата като деца, застанали до симпатична млада жена в униформа на гувернантка.

— Даде ми я мама.

— Нещо друго оставила ли ви е — осведоми се Тайлър.

— Не, съжалявам — поклати глава тя. — Мама не искаше да има около себе си нищо, което да й напомня за Хари Станфорд.

— Освен вас, разбира се — вметна Уди.

Тя се обърна предизвикателно:

— Хич не ми пука дали ми вярвате или не. Изобщо не разбирате… Аз… аз просто толкова се надявах да… — замълча и не довърши.

Тайлър наруши мълчанието:

— Както каза сестра ми, всички сме в голямо недоумение от вашето внезапно появяване. Имам предвид… някой изниква изневиделица пред нас и се обявява за член на семейството… сигурно разбирате затруднението ни. Мисля, че ще ни е необходимо малко време. Трябва да си поговорим.

— Естествено, разбирам ви.

— Къде сте отседнали?

— В „Тремънт Хаус“.

— Защо просто не се върнете там? Ще изпратим кола да ви закара. И скоро ще ви се обадим.

— Добре — кимна тя. — Изгледа ги последователно един по един и тихо каза: — Независимо какво си мислите, вие все пак сте мои роднини.

— Ще ви изпратя до външната врата — предложи Кендъл.

— Няма нужда — усмихна се тя. — И сама мога да намеря пътя. Имам чувството, че познавам всеки сантиметър от тази къща.

Те я изгледаха как се обърна и излезе от стаята.

— Е! Изглежда… май си имаме сестра — констатира Кендъл.

— Аз не го вярвам — отвърна троснато Уди.

— На мен ми се струва… — започна Марк.

Всички говореха едновременно. Тайлър вдигна ръка:

— Така няма да стигнем доникъде. Нека погледнем на нещата логически. В известен смисъл тази жена е като подсъдима, а ние сме нейните съдебни заседатели. От нас зависи дали да я обявим за виновна или за невинна. При съдебен процес решението се взима с единодушие. Всички трябва да сме съгласни.

— Добре — кимна Уди.

Тайлър продължи:

— Тогава бих искал да дам първия глас. Смятам тази жена за измамница.

— Измамница? Как би могла? — поиска обяснение Кендъл. — Невъзможно е да знае такива лични подробности за нас, ако действително не е тази, за която се представя.

— Кендъл — спокойно каза Тайлър, — колко хора минаха през този дом като прислуга, когато бяхме деца?

— Защо? — погледна го объркано.

— Десетки, нали? Възможно е някой да знае случките, което ни изреди тази млада жена. Години наред тук имаше домашни прислужници, шофьори, икономи, готвачи. Изключено ли е някой да й е дал и онази снимка.

— Искаш да кажеш… тя би могла да има и съучастник?

— Един или повече — уточни Тайлър. — Да не забравяме, тук става въпрос за огромно количество пари.

— Тя каза, че не иска парите — припомни им Марк.

— Разбира се, че ще каже точно така — кимна Уди и погледна към Тайлър. — Но как да докажем, че е измамница? Няма никакъв начин, по който…

— Има един начин — замислено изрече Тайлър.

Всички се обърнаха към него.

— Как? — попита Марк.

— Ще имам точния отговор утре сутринта.

— Искаш да кажеш, че Джулия Станфорд накрая се появи след всичките тези години? — бавно попита Саймън Фицджералд.

— Появи се жена, която твърди, че е Джулия Станфорд — поправи го Тайлър.

— И вие не й вярвате? — уточни Стив.

— Категорично не. Единствените приведени, така наречени доказателства за нейната самоличност са някакви случки от детството ни, които биха могли да бъдат известни на още поне дузина други бивши прислужници, и една стара снимка — всъщност тя не доказва абсолютно нищо. Всеки един от тези хора би могъл да й е съучастник. Решил съм да докажа, че е измамница.

— И как предлагате да се направи това? — намръщи се Стив.

— Много просто. Ще искам да й се направи ДНК-тест.

Стив Слоун остана изненадан:

— Но това ще означава да се ексхумира тялото на баща ви.

— Да. — Тайлър се обърна към Саймън Фицджералд. — Представлява ли някакъв проблем?

— При такива обстоятелства навярно ще получа разрешение за ексхумация. Тя съгласна ли е да се подложи на подобен тест?

— Още не съм я питал. Ако откаже, само ще потвърди, че се бои от резултатите. — Направи кратка пауза. — Трябва да призная, няма да ми е приятно да се занимавам с това. Но смятам, че е единственият начин, за да установим истината.

Фицджералд се замисли за момент.

— Добре тогава. Ще поемеш ли тази работа, Стив?

— Разбира се. — Той погледна Тайлър. — Сигурно сте запознат с процедурата. Най-близкият сродник — в случая някое от децата на починалия — трябва да подаде молба до специална съдебна комисия, за да получи разрешение за ексхумация. Необходимо е да им обясните причината за вашето искане. Ако молбата ви бъде уважена, съдебните власти ще издадат разрешение на погребалния дом да пристъпят към процедурата. На ексхумацията присъства и съдебен представител.

— Колко време ще отнеме? — попита Тайлър.

— Предполагам, до три-четири дни ще получите разрешение. Днес е сряда. Ще можем да ексхумираме тялото в понеделник.

— Добре. — Тайлър замълча за момент. — Имаме нужда от ДНК-експерт — някой, който ще бъде достатъчно убедителен в съдебната зала, ако изобщо се стигне дотам. Не познавате ли някого?

— Познавам точно човека, който ни трябва — каза Стив. — Името му е Пери Уингър. Живее тук, в Бостън. Давал е експертни заключения по съдебни дела из цялата страна. Ще му се обадя по телефона.

— Много ви благодаря. Колкото по-бързо приключим с тази работа, толкова по-добре ще бъде за всички нас.

В десет часа на другата сутрин Тайлър влезе библиотеката на Роуз Хил, където го очакваха Уди, Пеги, Кендъл и Марк. До Тайлър стоеше някакъв непознат.

— Искам да ви запозная с Пери Уингър — съобщи Тайлър.

— Какъв е той? — попита Уди.

— Той е нашият ДНК-експерт.

— Защо ни е притрябвал ДНК-експерт? — полюбопитства Кендъл.

— За да докаже, че онази непозната, която се появи така изневиделица в най-удобния момент, е мошеничка. Нямам намерение да я оставям да се измъкне току-така — обясни Тайлър.

— Значи ще изрови стареца от гроба? — попита Уди.

— Точно така. По моя молба нашите адвокати вече правят необходимото, за да получат разрешение за ексхумация. ДНК-експертизата ще докаже дали тази жена е наша природена сестра, или не е.

— Боя се, че не разбирам какво точно е ДНК — обади се Марк.

Пери Уингър се прокашля:

— По-просто обяснено, дезоксирибонуклеиновата киселина — или ДНК — е молекулата на наследствеността. Тя съдържа уникалния генетичен код на всеки индивид. Може да бъде извлечена от капки кръв, сперма, слюнка, космени корени и дори от кости. В един труп могат да се запазят минимални количества от нея повече от петдесет години.

— Разбирам. Значи всъщност е съвсем просто — усмихна се Марк.

Пери Уингър се намръщи:

— Повярвайте ми, не е никак просто. Съществуват два типа ДНК-тестове. Единият, така нареченият ПКР-тест, е по-прост и за получаване на резултатите са нужни три дни, докато другият, РФЛП-тест, е по-сложен и понякога отнема един и половина до два месеца, за да се стигне до крайния резултат. За нашата цел ще бъде достатъчен и по-простият тест.

— Как точно правите теста? — попита Кендъл.

— Минава се през няколко последователни етапа. Първо се отделя пробата и ДНК се насича на отделни фрагменти. Фрагментите се сортират по дължина, като се поставят върху пихтиеста утайка и се третират с електрически ток. ДНК с отрицателен заряд започва да се придвижва към тази с положителен и няколко часа по-късно фрагментите вече са сортирани. — Пери Уингър навлизаше в стихията си. — За разделянето на фрагментите се използват алкални химикали. После фрагментите се пренасят върху найлонова повърхност, която пък се потапя във водна баня и радиоактивните проби…

Неговите слушатели вече се бяха изцъклили насреща му.

— Колко точен е този тест? — прекъсна го Уди.

— Сто процента сигурност, когато трябва да се определи дали даден мъж не е бащата. Ако тестът е за положителен резултат, точността е деветдесет и девет цяло и девет десети процента.

Уди се обърна към брат си:

— Тайлър, ти си съдия. Да речем, примерно, тя наистина е дете на Хари Станфорд. Нейната майка и нашият баща никога не са били женени. Тогава защо изобщо да има някакви права над каквото и да било?

— Според закона — обясни Тайлър, — ако се докаже бащинството на нашия баща, тя ще има правото да получи равен дял с нас.

— Слушайте тогава, нека направим каквото трябва с това проклето ДНК и да я разобличим!

Тайлър, Уди, Кендъл, Марк и Джулия седяха на една маса в хотелската столова на „Тремънт Хаус“.

Пеги си остана в Роуз Хил. „От всичките тия приказки за изкопаването на труп направо ме полазват тръпки“, беше казала тя.

Сега те стояха лице в лице онази, която твърдеше, че е Джулия Станфорд.

— Не разбирам какво точно искате от мен.

— Нещо много просто — уведоми я Тайлър. — Лекар ще вземе проба от вашата кожа, за да я сравни с тази на нашия баща. Ако ДНК-молекулите съвпадат, ще бъде сигурно доказателство, че вие действително сте негова дъщеря. От друга страна, ако не желаете да се подложите на този тест…

— Това… това не ми харесва.

— И защо? — намеси се Уди.

— Не знам. — Тя потръпна. — Мисълта, че ще трябва да се изкопае тялото на моя баща, за да… да…

— За да се докаже коя всъщност сте вие.

Тя ги изгледа един по един право в очите.

— Иска ми се всички вие да можехте…

— Да?

— Значи няма друг начин да ви убедя, така ли?

— Да — потвърди Тайлър. — Съгласете се да се подложите на теста.

Последва дълго мълчание.

— Добре. Ще го направя.

Получаването на разрешение за ексхумация се оказа много по-трудно, отколкото бяха очаквали. Саймън Фицджералд разговаря лично със съдебния следовател.

— Не! За бога, Саймън! Не мога да направя подобно нещо! Знаеш ли каква смрад ще предизвика? Искам да кажа, че не става дума за когото и да е, а за самия Хари Станфорд. Ако по някакъв начин стигне до чужди уши, за медиите ще настъпи истинско пиршество!

— Марвин, много е важно. Заложени си милиони долари. Затова ти ще се погрижиш по никакъв начин да не стига до чужди уши.

— Няма ли някакъв друг начин, по който да…?

— Боя се, че не. Жената е много убедителна.

— Но семейството не е убедено.

— Не.

— Ти как мислиш, тя измамница ли е, Саймън?

— Честно казано, не знам. Но в случая моето мнение няма никаква стойност. Всъщност ничие мнение няма стойност. В съда искат конкретно доказателство, а ДНК-тестът е точно това.

Съдебният следовател поклати глава:

— Хари Станфорд ми беше стар познат. На него никак нямаше да му хареса тази история. Наистина не би трябвало да ви позволявам да…

— Но ще ни позволиш.

— Така изглежда — въздъхна съдебният следовател. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Запазете го в пълна тайна. Да не ги оставяме да правят циркове по вестниците.

— Имаш думата ми. Строго поверително. Ще знае само семейството.

— Кога си решил да го направите?

— Бихме искали да стане в понеделник.

Съдебният следовател въздъхна отново:

— Добре. Ще се обадя в погребалния дом. Ще имаш да ми дължиш една услуга, Саймън.

— Няма да го забравя.

В девет часа сутринта в понеделник входът към участъка, където бе погребано тялото на Хари Станфорд, беше временно затворен „поради ремонтни работи“. Връщаха всеки, упътил се натам. Уди, Пеги, Тайлър, Кендъл, Марк, Джулия, Саймън Фицджералд, Стив Слоун и доктор Колинс, представител на съдебния следовател, стояха до гроба на Хари Станфорд и наблюдаваха как четирима работници от гробището изваждат ковчега. Пери Уингър чакаше малко по-настрани.

Когато сложиха ковчега на земята, главният работник се обърна към групата:

— Какво искате да направим сега?

— Отворете го, моля — каза Фицджералд. После се обърна към Пери Уингър: — Колко време ще ви отнеме?

— Не повече от минута. Просто ще взема една съвсем бърза проба от кожата.

— Добре — каза Фицджералд, кимна на главния работник. — Отваряйте.

Главният работник и неговите помощници започнаха да разпечатват ковчега.

— Не искам да гледам това — простена Кендъл. — Трябва ли изобщо да видим тази гледка?

— Да! — отвърна й Уди. — Със сигурност трябва да я видим.

Като хипнотизирани всички наблюдаваха как мъжете бавно отместват капака на ковчега и го бутнаха встрани. Без да помръдват, гледаха втрещено надолу.

— О, Боже! — извика Кендъл.

Ковчегът беше празен.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вече се бяха върнали в Роуз Хил и Тайлър току-що беше станал от телефона.

— Фицджералд потвърди, че няма да се допусне никакво изтичане на информация до медиите. Собствениците на гробището със сигурност не биха искали да се прочуят с подобна лоша слава. Съдебният следовател е наредил на доктор Колинс да си държи устата затворена, а на Пери Уингър можем да имаме доверие, че няма да се раздрънка.

Уди изобщо не му обръщаше внимание.

— Изобщо не ми е ясно как тая кучка е успяла да го направи! — тюхкаше се той. — Но няма да й се размине току-така! — Той изгледа свирепо останалите. — Да не би да мислите, че не го е скроила тя?

Тайлър каза бавно:

— Страхувам се, че трябва да се съглася с теб, Уди. Никой друг няма реална причина да го стори. Тази жена е умна и съобразителна, а и явно не действа сама. Не съм сигурен обаче пред какво точно сме изправени.

— Какво ще правим сега? — попита Кендъл.

Тайлър сви рамене:

— Честно казано, не знам. А така ми се иска да знаех. Но съм сигурен, че тя възнамерява да застане пред съда, за да оспори завещанието.

— Има ли някакви шансове да спечели? — плахо се обади Пеги.

— Боя се, че да. Тя е много убедителна. Успя да убеди дори някои от нас.

— Все пак, нещо трябва да се направи — възкликна Марк. — Защо не намесим полицията в случая?

— Фицджералд каза, че вече разследват изчезването на тялото, но са стигнали до задънена улица. В буквалния смисъл на думата — уточни Тайлър. — Освен това полицията настоя случаят да се запази в пълна тайна, защото иначе всеки кретен в града ще тръгне да изравя трупове.

— Да поискаме от тях да проучат тая мошеничка!

— Не е работа за полицията — поклати глава Тайлър. — Това е частен… — Той млъкна за момент, а после продължи замислено: — Знаете ли…

— Какво?

— Бихме могли все пак да наемем частен детектив, който да я разобличи.

— Идеята ти не е никак лоша. Познаваш ли някого.

— Не, тук специално — не. Но ще помолим Фицджералд да намери. Или… — Той се поколеба. — Не го познавам лично, но съм чувал за един частен детектив, често използван от областния прокурор на Чикаго. Има безупречно име.

— Защо не се опитаме да го наемем? — предложи Марк.

— Зависи от всички вас — огледа ги Тайлър.

— Какво губим? — възкликна Кендъл.

— Може да се окаже много скъп — предупреди Тайлър.

— Скъп ли? Та тук става дума за милиони долари — изсумтя Уди.

— Разбира се. Имаш право — кимна Тайлър.

— Как се казва този човек?

— Не мога да си спомня точно. — Намръщи се: — Симпсън… Симънс… Не, не беше така. Беше нещо подобно. Ще се обадя на областния прокурор в Чикаго.

Видяха как Тайлър взе телефона от малката масичка и набра номера. Две минути по-късно той вече разговаряше с помощник-областния прокурор.

— Обажда се съдия Тайлър Станфорд. Доколкото разбрах, от време на време наемате частен детектив, който ви върши отлична работа. Името му е нещо като Симънс или…

Гласът от другата страна каза:

— О, сигурно имате предвид Тимънс, Франк Тимънс.

— Тимънс! Да, точно така. — Тайлър погледна към другите и се усмихна. — Дали не бихте ми дали телефонния му номер, за да се свържа директно с него.

Тайлър записа номера, остави слушалката на мястото й и каза:

— Добре, ако сте съгласни, ще се опитам да се свържа с него.

Всички кимнаха одобрително.

На другия ден следобед Кларк влезе в гостната, където се бе събрала цялата група и чакаше.

— Господин Тимънс е тук.

Беше мъж над четиридесетте, със светла кожа, едър и набит като боксьор. Имаше счупен нос и живи, любопитни очи. Огледа всички един по един — погледът му се спря последователно на Тайлър, на Марк и накрая на Уди, след което на лицето му се изписа въпросително изражение:

— Съдия Станфорд?

— Аз съм съдия Станфорд — надигна се леко от стола Тайлър.

— Франк Тимънс — представи се той.

— Заповядайте, седнете, господин Тимънс.

— Благодаря. — Той се разположи. — Вие ми се обадихте по телефона, нали?

— Да.

— Ако трябва да бъда откровен, не знам дали ще мога да ви помогна много. Тук нямам добри служебни връзки.

— Не става дума за нищо служебно — увери го Тайлър. — Ние просто искаме да установим произхода на една млада жена.

— По телефона ми казахте, че според нейни твърдения тя била ваша природена сестра, а вие нямате възможност да направите ДНК-тест.

— Точно така — подчерта Уди.

— А вие не вярвате, че ви е сестра? — Тимънс огледа групата.

Настъпи кратък момент на колебание.

— Не вярваме — обади се Тайлър. — От друга страна обаче, съществува някаква вероятност да казва истината. Искаме да ви наемем, за да намерите неопровержими доказателства дали казва истината, или е измамница.

— Дадено. Ще ви струва по хиляда долара на ден плюс допълнителните разходи.

— Хи-ля-да?… — изненада се Тайлър.

— Ще ги платим — намеси се Уди.

— Необходима ми е цялата информация за тази жена.

— Всъщност тя не е никак много — поясни Кендъл.

Тайлър допълни:

— Въпросната персона не разполага с абсолютно никакви доказателства. Появи се тук с куп истории за нашето детство и твърди, че майка й ги била разказвала и…

— Чакайте. Коя е била нейната майка? — вдигна ръка той.

— Онази, за която тя твърди, че й е майка, беше наша гувернантка, казваше се Розмари Нелсън.

— Какво се е случило с нея?

Те се спогледаха неловко. Пръв се обади Уди:

— Имаше любовна връзка с нашия баща и забременя. После избяга. Родила момиченце. — Той сви рамене. — Просто изчезна.

— Разбирам. И младата жена твърди, че е нейното дете?

— Точно така.

— Не е никак много за начало. — Остана известно време замислен. Накрая вдигна глава: — Добре. Ще видя какво мога да направя.

— Тъкмо това е нашата молба към вас — уточни Тайлър.

Най-напред Франк Тимънс отиде в бостънската обществена библиотека, за да прочете всички материали и изрезки, събрани около скандала отпреди двадесет и шест години, засягащ Хари Станфорд, гувернантката и самоубийството на госпожа Станфорд. Събраният материал бе достатъчен за написването на цял роман.

Като следваща стъпка той посети Саймън Фицджералд.

— Името ми е Франк Тимънс. Аз съм…

— Зная кой сте, господин Тимънс. Съдия Станфорд ме помоли да ви сътруднича. С какво мога да ви помогна?

— Искам да издиря незаконната дъщеря на Хари Станфорд. Тя трябва да е на около двадесет и шест, нали?

— Да. Роди се на 9 август 1969 в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки, щата Уисконсин. Майка й я нарече Джулия. — Той сви рамене. — Те изчезнаха. Боя се обаче, че това е цялата информация, с която разполагаме.

— Все пак имаме нещо за начало — заключи той. — Нещо за начало.

Госпожа Доуърти, завеждаща отделение в болницата Сейнт Джоузеф, бе прошарена жена над петдесетте.

— Да, разбира се, спомням си — каза тя. — Пък и как бих могла да го забравя? Това предизвика такъв ужасен скандал. Всички вестници обсъждаха историята. Репортерите тук откриха коя е тя и не оставиха горкото момиче на мира.

— Къде отиде, когато си тръгна оттук заедно с бебето?

— Не знам. Не ни остави никакъв адрес за справки.

— Тя плати ли цялата такса, преди да замине, госпожо Доуърти?

— Ами всъщност… не.

— Как сте запомнили точно това?

— Ами защото беше много тъжна сцена. Спомням си как тя седеше точно на този стол, на който седите вие сега, и ми обясняваше, че може да плати само част от таксата, но ми обещава по-късно да ми изпрати и останалата сума. Е, това, разбира се, не беше според правилата на болницата, но изпитах такова съжаление към нея — тя беше толкова болна, когато си тръгна, — че се съгласих.

— А после изпрати ли ви останалата част от парите?

— Да, разбира се. Някъде след около два месеца. Ето сега си спомням. Беше си намерила работа в някакво бюро за секретарки.

— Дали случайно няма да си спомните къде по-точно е било това?

— Не. Боже мой, та това беше преди около двадесет и пет години, господин Тимънс.

— Госпожо Доуърти, водите ли картотека за вашите пациенти?

— Разбира се. — Тя го погледна в очите. — Искате да преровя архивните папки?

— Ако нямате нищо против — усмихна й се любезно той.

— Това ще помогне ли на Розмари?

— Би могло да означава много за нея.

— Извинете ме за момент. — Госпожа Доуърти излезе от кабинета.

Върна се след около петнадесет минути с лист в ръка.

— Ето го. Розмари Нелсън. Адресът за обратна поща е „Първокласни машинописни услуги“, Омаха, Небраска.

Шеф на „Първокласни машинописни услуги“ беше някакъв си господин Ото Бродерик, мъж на около шестдесет години.

— Ние наемаме толкова много временни служители — запротестира той. — Как бих могъл да помня някой, работил тук преди толкова време?

— Става дума за доста особен случай. Била е сама жена на около тридесет години с твърде крехко здраве. Имала е съвсем малко бебе и…

— Розмари!

— Точно така. Защо сте я запомнили?

— Просто обичам да правя връзки между нещата, господин Тимънс. Знаете ли какво значи мнемоника?

— Да.

— Ето, тъкмо това използвам и аз. Правя асоциативни връзки между нещата. Бяха пуснали един филм „Бебето на Розмари“. Ето защо, когато Розмари дойде и ми каза, че има бебе, веднага направих връзка между нещата…

— Колко време е работила Розмари при вас?

— О, около година, струва ми се. После пресата, кой знае как, откри коя е и повече не я оставиха на мира. Напусна града посред нощ, за да се измъкне от тях.

— Господин Бродерик, имате ли някаква представа къде е отишла Розмари Нелсън, когато си е тръгнала оттук?

— Струва ми се, във Флорида. Тя търсеше място с по-топъл климат. Аз я препоръчах на една агенция там.

— Ще ми дадете ли името на тази агенция?

— Разбира се. Казва се „Гейл“3. Помня името й, защото я свързвам с големите бури, които всяка година се разразяват във Флорида.

Десет дни след срещата си със семейство Станфорд той отново се върна в Бостън. Беше телефонирал предварително и вече го очакваха. Когато влезе в гостната в Роуз Хил, те бяха насядали в полукръг точно срещу него.

— Казахте, че имате някакви новини за нас, господин Тимънс — посрещна го Тайлър.

— Точно така. — Отвори едно куфарче и извади куп книжа. — Оказа се особено интересен случай. Когато започнах…

— Минавайте конкретно на въпроса — прекъсна го Уди нетърпеливо. — Измамница ли е тя, или не?

Той го погледна:

— Ако нямате нищо против, господин Станфорд, бих желал да представя резултатите по свой собствен начин.

Тайлър хвърли предупредителен поглед към Уди:

— Точно така, съгласни сме. Продължавайте, моля.

Те го наблюдаваха как прави справки с бележките си.

— Гувернантката на семейство Станфорд, Розмари Нелсън, е родила дъщеря, чийто баща е Хари Станфорд. Тя и дъщеря й отишли в Омаха, Небраска, където е работила в „Първокласни машинописни услуги“. Нейният работодател ме убеди, че имала трудности със студения климат. После открих следите на тази жена и нейната дъщеря във Флорида, където е работила за агенция „Гейл“. Местили са се доста често в различни градове. Открих следата им отново в Сан Франциско — там са живели допреди десет години. И тук следите свършват. Двете просто изчезват. — Той ги погледна.

— Това ли е всичко, Тимънс? — поинтересува се Уди. — Значи сте загубили следата им отпреди десет години?

— Не, това съвсем не е всичко. — Той се пресегна към куфарчето и извади един документ. — Дъщерята Джулия е подала документи за шофьорска книжка, когато е била на седемнадесет.

— И какво значение има това? — попита Марк.

— В щата Калифорния шофьорите са длъжни да оставят отпечатъци от пръстите си. — Той вдигна един картон. — Това са отпечатъците на истинската Джулия Станфорд.

Тайлър извика възбудено:

— Разбирам! Ако те съвпаднат…

— Ще се окаже, че тя действително е наша сестра — довърши Уди.

— Точно така — кимна той. — Нося портативен комплект за взимане на отпечатъци, в случай че поискате да я проверите още сега. Тя тук ли е?

— В местния хотел е — отговори Тайлър. — Обаждам й се всяка сутрин, за да я убеждавам да остане, докато успеем да намерим разрешение на проблема.

— Пипнахме я значи! — възкликна Уди. — Хайде още сега да отидем там!

Половин час по-късно цялата група застана пред една хотелска стая в „Тремънт Хаус“. Завариха Джулия да си опакова багажа.

— Къде отивате? — изненада се Кендъл.

— У дома. Беше истинска грешка от моя страна да идвам тук.

— Едва ли ни вините за… — подхвана Тайлър.

Тя изстреля гняв в лицето му:

— Откакто пристигнах, срещам само подозрение. Въобразявате си, че съм дошла тук, за да ви отнема част от парите. Не, не това е причината. Дойдох, защото исках да открия семейството си. Аз… Няма значение. — Тя се обърна и продължи да си опакова багажа.

— Това е Франк Тимънс. Той е частен детектив — продължи Тайлър.

— И сега какво? Да не би да ме арестувате? — вдигна глава тя.

— Не, госпожо. Джулия Станфорд е получила шофьорска книжка в Сан Франциско, когато е била на седемнадесет години.

— Точно така, получих я. Да не би да е незаконно?

— Не, госпожо. Въпросът е там, че…

— Въпросът е там — прекъсна го Тайлър, — че Джулия Станфорд е оставила отпечатъци от пръстите си върху тези документи.

— Не разбирам. Какво?… — изумлението й бе очевидно.

— Искаме да проверим дали съвпадат с вашите отпечатъци — обади се Уди.

— Не! Няма да допусна подобно нещо! — присви устни тя.

— Искате да кажете, че няма да ни позволите да свалим отпечатъци от пръстите ви?

— Точно така.

— И защо не? — заинтересува се Марк.

Тялото й се скова:

— Защото всички вие ме карате да се чувствам така, сякаш съм някакъв престъпник. Стига толкова! Искам да ме оставите на мира.

Кендъл напомни внимателно:

— Това е единственият ви шанс да докажете коя всъщност сте. И ние като вас сме разстроени от случилото се. Просто бихме искали да разрешим проблема.

Тя стоеше пред тях и оглеждаше лицата им едно по едно. Накрая уморено въздъхна:

— Е, добре. Нека да свършим и с това.

— Чудесно.

— Господин Тимънс… — подкани Тайлър.

— Ето. — Той извади един малък комплект за взимане на отпечатъци и го постави на масата. После отвори капака на мастиления тампон. — Моля, бихте ли дошли насам, ако обичате.

Другите наблюдаваха как тя се приближи към масата. Той хвана дланта й и един по един натисна пръстите й върху тампона. После ги притисна върху парче бяла хартия. — Готово. Не беше чак толкова ужасно, нали? — Постави картата от шофьорското бюро до пресните отпечатъци.

Останалите се скупчиха до масата и погледнаха към двете серии отпечатъци.

Бяха идентични.

— Те… те са… еднакви — пръв успя да проговори Уди.

— Значи наистина си наша сестра, така ли? — Кендъл я гледаше с доста смесени чувства.

— Нали тъкмо това се опитвах да ви обясня — усмихваше се тя през сълзи.

Внезапно всички се разприказваха в един глас:

— Просто невероятно!…

— След толкова много години…

— Защо майка ти така и никога не се върна…?

— Съжалявам, че ти причинихме толкова неприятни преживявания…

Цялата стая се озари от нейната усмивка:

— Няма нищо. Сега вече всичко е наред.

Уди вдигна картата с отпечатъците и я погледна със страхопочитание:

— Мили Боже! Та това е просто безценна карта. — Той я прибра в джоба си. — Ще я дам да ми я сложат в бронзова рамка.

Гласът на Тайлър надделя шумотевицата:

— Това заслужава да бъде отпразнувано! Предлагам всички да се върнем в Роуз Хил. — Обърна се към нея усмихнат: — Ще организираме празненство в чест на твоето завръщане у дома. Хайде да оправим сметките ти на рецепцията и да се махаме оттук.

Тя огледа всички с грейнали очи:

— Сякаш е някакъв сън. Най-сетне аз имам семейство!

Половин час по-късно всички отново бяха в Роуз Хил и тя се настаняваше в новата си стая. Другите бяха долу и възбудено разговаряха.

— Сигурно се е чувствала като изправена пред Инквизицията — размишляваше Тайлър.

— То си беше точно така — съгласи се Пеги. — Не знам как изобщо успя да го понесе.

— Чудя се как ли ще се пригоди към новия си начин на живот — размишляваше Кендъл.

— По същия начин като нас — отвърна сухо Уди. — С много шампанско и хайвер.

Тайлър се изправи:

— Аз поне съм доволен, че най-сетне всичко приключи. Ще се кача горе да видя дали тя няма нужда от някаква помощ.

Той се качи на горния етаж, прекоси коридора и стигна до нейната стая. Почука на вратата и извика високо:

— Джулия?

— Отворено е. Влез.

Застана на прага и двамата мълчаливо се вгледаха един в друг. После Тайлър внимателно затвори вратата, протегна ръце напред и бавно се ухили. Накрая проговори:

— Успяхме, Марго! Успяхме!