От утрото до здрача

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Беше нагласил всичко с неотразимата вещина на шахматен гросмайстор. Само дето това беше най-печелившата шахматна игра в историята — със залог от милиарди долари — и той я беше спечелил! Изпълваше го чувството за непобедима мощ. „Дали си изпитвал същото, когато си приключвал с някоя голяма сделка, татко? Е, да, но тази е много по-голяма, отколкото ти изобщо някога си могъл да направиш. Замислих убийството на века и се измъкнах абсолютно безнаказано“.

В известен смисъл всичко започна с Лий. „Красивият ми, прекрасният ми Лий“. Човекът, когото обичаше най-много на този свят. Запознаха се в Берлин, в гей-бара на Уест Белмонт Авеню. Лий беше висок, мускулест и русокос — най-красивият мъж, когото Тайлър бе виждал в живота си.

Тяхната среща започна така:

— Мога ли да ви почерпя едно питие?

— Да, ще бъде много мило — Лий погледна през рамо към него и кимна.

— Защо не идем да пийнем по едно и у дома? — предложи след втората чашка Тайлър.

— Аз съм скъп — усмихна се Лий.

— Колко?

— Петстотин долара на нощ.

Тайлър дори не се поколеба:

— Да вървим!

Прекараха нощта в дома на Тайлър.

Лий беше мил и сърдечен, и страстен — Тайлър усети към него привързаност, каквато никога не бе изпитвал към друго човешко същество през живота си. Преливаше от чувства, за чието съществуване дори не беше подозирал. До сутринта Тайлър вече беше лудо влюбен.

В миналото си беше взимал млади момчета от Кайро Клуб, от Бижу Тиътър или от разни други гей-свърталища в Чикаго, но сега вече знаеше, че всичко това щеше да се промени. Отсега нататък искаше само Лий.

Сутринта, докато приготвяше закуска, той попита:

— Какво мислиш да правиш довечера?

Лий го погледна изненадано:

— Съжалявам, довечера съм ангажиран.

Тайлър се почувства така, сякаш го удариха право в стомаха.

— Но, Лий, мислех си, че ти и аз…

— Тайлър, скъпи, аз съм много ценна и много скъпа стока. Ходя само при онези, които предлагат най-високата цена. Харесвам те, но се боя, че наистина съм прекалено скъп за твоите възможности.

— В състояние съм да ти дам всичко, каквото пожелаеш — отвърна му Тайлър.

Лий се усмихна лениво:

— Така ли? Ами добре, какво ще кажеш за една екскурзия до Сен Тропе на красива бяла яхта. Можеш ли да си го позволиш?

— Лий, аз съм по-богат от всичките ти приятели, взети заедно.

— О? Не си просто съдия.

— Е, да, такъв съм наистина, но скоро ще стана богат. Искам да кажа… много богат.

Лий го прегърна през рамото:

— Не се тормози, Тайлър. Другия четвъртък съм свободен. Тези яйца изглеждат много вкусни.

Това беше началото. Парите и преди бяха важни за Тайлър, но сега вече станаха негова фикс-идея. Той имаше нужда от тях заради Лий. Лий просто не му излизаше от ума. Мисълта, че той прави любов с други мъже, бе просто непоносима. „Той трябва да бъде само мой“.

Още на дванадесетгодишна възраст Тайлър разбра, че е хомосексуалист. Веднъж баща му го залови как гали и целува едно момче — свой съученик, след което Тайлър здравата си го беше отнесъл.

— Не мога да повярвам, че имам син педераст! Сега вече знам твоята гнусна тайничка и внимателно ще те държа под око, „кукло“.

Женитбата на Тайлър беше грандиозна шега, скалъпена от бог със зловещо чувство за хумор.

— Искам да се запознаеш с един човек — обяви Хари Станфорд.

Тайлър се бе върнал в Роуз Хил за коледните празници. Кендъл и Уди вече живееха далеч от дома, а и Тайлър планираше да направи същото, когато се стовари този неочакван удар.

— Ще се ожениш.

— Да се оженя? Дума да не става! Аз…

— Слушай какво ще ти кажа, „кукло“. Хората вече започват да говорят за теб. Аз няма да допусна подобно нещо. То е петно върху моята репутация. Ако се ожениш, ще затвориш устата на всички.

— Хич не ме е грижа какво говорят хората — продължи да упорства Тайлър. — Този живот си е мой и ще правя с него каквото си искам.

— А аз пък искам ти да имаш охолен живот, Тайлър. Вече остарявам. Не след дълго… — той само сви рамене.

Хитра примамка, но с размахана тояга.

Наоми Шайлър, обикновена на вид жена от сравнително заможно семейство, имаше страстното желание „да се издигне“ в живота. За нея името Хари Станфорд означаваше нещо толкова велико, че тя сигурно би се омъжила за сина му даже и да беше бензинджия, а не съдия.

Известно време преди това Наоми беше любовница на Хари Станфорд. Когато някой го питаше защо, той отвръщаше: „Просто ми беше подръка“.

Тя бързо го отегчи и Станфорд реши, че ще бъде идеалната съпруга за Тайлър.

А поискаше ли нещо, Хари Станфорд винаги го постигаше.

Бракосъчетанието се състоя два месеца по-късно.

Тържеството по случая не беше голямо — само сто и петдесет души, след което булката и младоженецът заминаха на сватбено пътешествие до Ямайка. Беше пълно фиаско.

През първата им брачна нощ Наоми възкликна:

— Що за мъж съм си взела, за Бога? За какво ти е това, дето го имаш в гащите?

— Сексът не ни е нужен — взе да я убеждава Тайлър. — Можем просто да живеем независимо един от друг. Ще останем заедно, но всеки ще си има свои собствени… приятели.

— Адски си прав и точно така ще стане!

Тя му отмъсти, като започна да харчи луди пари за какво ли не. Купуваше абсолютно всичко само от най-скъпите магазини в града и си правеше пазарни екскурзии чак до Ню Йорк.

— С моите доходи не съм в състояние да поема безкрайните ти разточителства.

— Ами накарай ги тогава да ти повишат доходите. Аз съм твоя съпруга и имам законното право да ме издържаш.

Тайлър отиде при баща си и му обясни положението. Хари Станфорд се ухили:

— Жените могат да бъдат дяволски скъпи, нали? Просто се налага да намериш начин да се справиш сам с положението.

— Но, татко, нужни са ми…

— Един ден ще имаш всичките пари на тоя свят.

Тайлър се опита да го обясни на Наоми, но тя изобщо нямаше намерение да чака този „един ден“. Чувстваше, че този „един ден“ може да не настъпи никога. Когато изцеди от Тайлър всичко, което можа, Наоми заведе дело за развод, съгласи се на остатъка в банковата му сметка и изчезна.

Когато Хари Станфорд чу новината, той констатира:

— Педерастът си остава педераст за цял живот.

И с това приключи всичко.

Баща му правеше всичко възможно, за да го унижава. Един ден в съда, по време на съдебен процес, приставът се приближи към Тайлър и му прошепна:

— Извинете, Ваше благородие…

— Да? — нервно го изгледа той. — Търсят ви по телефона.

— Какво?! Какво става с теб? Та аз съм по средата на…

— Баща ви се обажда, Ваше благородие. Било много спешно и иска незабавно да разговаря с вас.

Тайлър се вбеси. Баща му нямаше право да го прекъсва по време на работата му. Изкушаваше го мисълта изобщо да не се обади. Но, от друга страна, щом беше толкова спешно…

— Съдът се оттегля за петнадесет минути — изправи се Тайлър.

Забързано отиде в кабинета си.

— Татко? — каза в телефонната слушалка той.

— Надявам се, не те притеснявам, Тайлър. — В гласа му се долавяше някакво злорадство.

— В действителност ме притесняваш, и то много. По средата на съдебен процес съм и…

— Е, дай им тогава „свободно“ и направо ги зарежи.

— Татко…

— Имам нужда от помощта ти по сериозен проблем.

— Какъв е проблемът?

— Моят готвач краде от мен.

Тайлър не повярва на ушите си. Толкова се ядоса, че едва проговори:

— И ти ме извика от съдийското кресло, защото…?

— Нали си представител на закона или не си? Ами ето, той нарушава закона. Искам да се върнеш в Бостън и да направиш проверка на целия ми персонал. Та те ме крадат посред бял ден!

За да не избухне, Тайлър успя да каже само:

— Татко…

— Човек изобщо не може да се довери на проклетите работодателни агенции.

— Аз съм по средата на съдебен процес. Не ми е възможно по никакъв начин да се върна в Бостън точно сега.

За миг настъпи застрашително мълчание.

— Какво каза?

— Казах…

— Нали не мислиш пак да ме разочароваш, а, Тайлър? Или ще трябва все пак да поговоря с Фицджералд за някои промени в завещанието ми.

Отново примамката. Парите. Неговият дял от милиарди долари, който да го очаква, когато баща му умре. Тайлър се прокашля.

— Дали няма да можеш да изпратиш самолета си да ме вземе…

— По дяволите, не! Ако играеш по правилата на играта, съдия Тайлър, този самолет един ден ще бъде твой. Добре си помисли какво означава това. Дотогава ще пътуваш както всички останали. Но искам веднага да си довлечеш задника тук! — Телефонът прекъсна.

Тайлър остана неподвижен, дълбоко унизен и огорчен. „Баща ми цял живот прави това с мен. Да върви по дяволите! Няма да отида. Няма да отида!“

Същата вечер Тайлър се качи на самолет за Бостън.

Хари Станфорд бе наел персонал от двадесет и двама души. Цяла фаланга от секретарки, икономи, домакини, прислужници, готвачи, шофьори, градинари и един телохранител.

— Крадци, всичките да ги вземат дяволите, всичките до един са крадци — оплака се Хари Станфорд на Тайлър.

— Ако си толкова разтревожен, защо не наемеш частен детектив или не отидеш направо в полицията?

— Защото имам теб — отвърна Хари Станфорд. — Ти си съдия, нали? Значи ти ще ги осъдиш заради мен.

Това си беше чисто злорадство.

Тайлър огледа огромната къща с изящни мебели и картини и се замисли за мрачната къщурка, в която живееше. „Ето това заслужавам да имам, каза си той. И един ден ще го имам“.

Тайлър разговаря с иконома Кларк и с други от по-старите членове на персонала. Срещна се с прислужниците — с всеки поотделно, провери и биографичните им справки при постъпването. Повечето бяха сравнително нови, защото за Хари Станфорд бе невъзможно да се работи дълго. Персоналът се подменяше изключително често. Някои се задържаха едва за ден-два. Неколцина от новоназначените се оказаха виновни за дребни кражби, един беше алкохолик, но като се изключат тези нередности, Тайлър не откри друг проблем. С изключение на Дмитри Камински.

Дмитри Камински беше нает от баща му като телохранител и масажист. Благодарение на съдийската си практика Тайлър умееше да вниква в хората и добре да ги преценява, а у Дмитри Камински нещо веднага събуди подозренията му. Беше най-новият член от персонала. Предишният телохранител на Хари Станфорд бе напуснал — Тайлър без затруднение се досети защо — и беше препоръчал Камински.

Този човек беше огромен — с гръден кош като буре и големи, мускулести ръце. Говореше английски със силен руски акцент.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — Тайлър му посочи един стол. — Седнете. — Прегледа биографията му, но разбра съвсем малко — Дмитри дошъл наскоро от Русия. — В Русия ли сте роден?

— Да. — Той внимателно наблюдаваше Тайлър.

— Къде по-точно?

— В Смоленск.

— Защо напуснахте Русия и защо дойдохте в Америка?

— Тук има повече възможности — сви рамене Камински.

„Възможности за какво?“, почуди се Тайлър. Имаше нещо съмнително в този човек, което обаче му убягваше. Разговаряха около двадесетина минути — време, достатъчно за Тайлър да се убеди, че Дмитри Камински крие нещо.

Тайлър телефонира на Фред Мастърсън, негов познат от ФБР.

— Фред, направи ми една услуга.

— Нямаш проблеми. Но ако някога дойда в Чикаго, ще ми уредиш ли да не плащам глобите за непозволено паркиране?

— Говоря сериозно.

— Казвай!

— Искам да провериш един руснак, дошъл е тук преди шест месеца.

— Чакай малко. Не е ли по-добре да говориш с някого от ЦРУ?

— Може би, но не познавам никого в ЦРУ.

— Нито пък аз.

— Фред, ако можеш да ми направиш тази услуга, наистина ще ти бъда благодарен.

Тайлър чу дълбока въздишка.

— О’кей. Как му е името?

— Дмитри Камински.

— Слушай какво ще направя. Познавам един човек от руското посолство. Ще проверя дали не разполага с някаква информация за Камински. Ако ли не, боя се, но просто няма да мога да ти помогна.

— Ще ти бъда задължен.

Същия ден Тайлър вечеря с баща си. Тайничко се беше надявал баща му да се е състарил, с времето да е станал по-слаб, по-уязвим. Вместо това обаче Хари Станфорд беше як и бодър, в разцвета на силите си. „Този човек ще живее вечно, помисли си отчаяно Тайлър. Ще надживее всички ни“.

Разговорът по време на вечерята се водеше само от едната страна:

— Току-що приключих сделката по закупуването на електрическата компания в Хавай…

— Другата седмица летя за Амстердам, за да уредя някои проблеми, които ми създават от ГАТТ…

— Държавният секретар ме покани да го придружа до Китай…

Тайлър почти не взимаше думата. Когато се нахраниха, баща му се изправи:

— Докъде стигна с проблемите около прислугата?

— Продължавам да ги проверявам, татко.

— Е, да не стане прекалено дълго — изръмжа баща му и излезе от стаята.

На другата сутрин Фред Мастърсън му се обади от ФБР.

— Тайлър?

— Да.

— Захванал си се със страхотен екземпляр.

— О?

— Дмитри Камински е бил хит в „полгопрудненская“.

— Това пък какво е, по дяволите?

— Ще ти обясня. В момента в Москва управляват осем престъпни групировки. Всеки воюва срещу всеки, но двете най-мощни са „чеченците“ и „полгопрудненская“. Твоят приятел Камински е работил за втората. Преди три месеца му дали поръчка да ликвидира един от лидерите на „чеченците“. Вместо обаче да изпълни поръчката, Камински отишъл при него да се споразумеят за нещо по-изгодно и за двамата. Онези от „полгопрудненская“ надушили номера и пуснали поръчка за ликвидирането на Камински. Бандите там имат доста странен обичай. Първо ти отсичат пръстите, оставят те да ти поизтече кръвта, после те гръмват.

— Боже мили!

— Самият Камински успял да се измъкне тайно от Русия, но още го търсят. И то усилено.

— Просто невероятно — възкликна Тайлър.

— Това не е всичко. Търсят го и официалните власти — за няколко убийства. Ако знаеш къде се намира, тази информация ще им бъде добре дошла.

Тайлър се замисли за момент. Изключено е да си позволи да се забърква в подобна история. „Това ще означава да давам свидетелски показания и да изгубя много време“.

— Нямам представа. Просто го проверявах заради един мой руски приятел. Благодаря ти, Фред.

Тайлър завари Дмитри Камински в стаята му — четеше едно от най-вулгарните порнографски списания. При влизането на Тайлър Дмитри се изправи.

— Искам да си опаковаш нещата и да изчезваш от тука.

Дмитри се втренчи в него:

— Какво се е случило?

— Давам ти възможност за избор. Или изчезваш от-тука до днес следобед, или ще съобщя на руската полиция къде се намираш.

Лицето на Дмитри пребледня.

— Ти си разбрал?

— Да, разбрах.

Тайлър се запъти към баща си. „Ще остане доволен, мислеше Тайлър. Направих му истинска услуга“. Намери го в кабинета му.

— Проверих целия персонал — започна Тайлър — и…

— Просто поразително. А не си ли намери някое младо момченце, което да иска да легне с теб?

Тайлър се изчерви:

— Татко…

— Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като теб. Заминавай си обратно в Чикаго при твоите мизерни приятелчета.

Тайлър стоеше пред него и полагаше всички сили да се въздържи.

— Много добре — рече той хладно.

После се обърна и си тръгна.

— Случайно да си открил нещо за персонала, което е хубаво да знам?

Тайлър се обърна и погледна баща си за момент.

— Не — отвърна бавно той. — Нищо.

Когато Тайлър отиде в стаята на Камински, той си прибираше багажа.

— Тръгвам — навъсено съобщи Камински.

— Недей. Промених решението си.

— Какво? — Дмитри вдигна глава и го изгледа озадачено.

— Не искам да си тръгваш. Искам да останеш тук като телохранител на баща ми.

— Ами онова… нали знаеш, онова другото?

— Ще забравим за него.

Дмитри го наблюдаваше подозрително.

— Защо? Какво ще искаш от мен?

— Искам да бъдеш моите очи и уши тук. Трябва ми човек, който да наблюдава баща ми и да ме осведомява за всичко, което става.

— И защо да го правя?

— Защото, ако изпълняваш каквото ти казвам, няма да те предам на руснаците. И защото ще те направя богат.

Дмитри Камински го погледна изпитателно за момент. После бавно се ухили.

— Ще остана.

Това беше началният гамбит. Първата пионка вече беше преместена.

Това се случи преди две години. От време на време Дмитри даваше някаква информация на Тайлър — предимно незначителни слухове за последните авантюри или бизнессделки на Хари Станфорд, за които Дмитри бе дочул. Тайлър започна да си мисли дали не направи грешка, като не предаде Дмитри на полицията. И тогава от Сардиния дойде съдбоносният телефонен разговор. Рискованият залог започна да дава резултати.

— Аз съм с баща ти на яхтата му. Току-що се обади на адвоката си. Ще се срещне с него в понеделник в Бостън, за да направи промени в завещанието си.

Тайлър си помисли за всичките унижения, на които баща му го подложи през годините, и усети как го обзема ужасен гняв. „Ако той промени завещанието си, ще се окаже, че толкова време напразно съм понасял всичките обиди. Няма да го оставя да направи това току-така! Има само един начин да го спра“.

— Дмитри, искам да ми се обадиш отново в събота.

— Добре.

Тайлър затвори телефона и остана да седи замислено на стола си.

Време беше да разиграе коня.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

В Областния съд на Кук Каунти непрекъснато идваха и си отиваха подсъдими, обвинени в палеж, изнасилване, търговия с наркотици, убийства и какви ли не още незаконни и мръсни деяния. Само за един месец съдия Тайлър Станфорд разгледа поне шест случая на убийство. Повечето подсъдими никога не получаваха присъди, защото адвокатите им най-често пледираха за по-малки наказания, от друга страна, съдебните графици бяха толкова натоварени, а затворите — толкова претъпкани, че държавните власти обикновено се съгласяваха.

Случаят с Хал Бейкър обаче беше изключение.

Хал Бейкър бе човек с добри намерения, но с лош късмет. На петнадесет години по-големият му брат потърсил помощта му да оберат една бакалница. Хал се опитал да го разубеди, но като не успял, отишъл с него. Заловили го, а брат му избягал. След две години, когато Хал Бейкър излязъл от изправителния дом, твърдо решил никога повече да не си навлича проблеми със закона. Месец по-късно придружил свой приятел до бижутерски магазин.

— Искам да избера пръстен за приятелката си — казал му онзи.

Щом влезли в магазина, приятелят извадил пистолет и изкрещял:

— Това е обир!

В последвалата суматоха застреляли един от продавачите. Приятелят избягал. Арестували Хал Бейкър с обвинение за въоръжен грабеж.

Докато Бейкър бил в затвора, Хелън Гауан — доброволен сътрудник по общественото подпомагане — прочела за неговия случай, изпитала съжаление към него и отишла да го посети. Получило се любов от пръв поглед и щом освободили Бейкър от затвора, двамата се оженили. През следващите осем години им се родили четири прекрасни дечица.

Хал Бейкър обожаваше жена си и децата. Поради затворническото си минало обаче едва успяваше да намира работа и за да издържа семейството си, се принуди, макар и неохотно, да работи при брат си — изпълняваше поръчки за палежи, грабежи и други насилия. За нещастие го заловиха на местопрестъплението по време на кражба с взлом. Прибраха го в затвора и го изправиха пред съдия Тайлър Станфорд.

Дойде денят за произнасяне на присъдата. Бейкър беше рецидивист с минало на малолетен престъпник и случаят сега изглеждаше толкова ясен, че помощник-адвокатите в района си правеха облози относно срока, който съдията Станфорд ще даде на Бейкър:

— Направо ще метне нещо по него! — палеше се един от тях. — Обзалагам се, че ще тръсне двадесет години. Случайно ли мислите, че наричат Станфорд Бесещия съдия.

Дълбоко в душата си Хал Бейкър чувстваше, че е невинен, и се държеше като адвокат. Застана пред съдийската банка, облечен в най-хубавия си костюм, и каза:

— Ваше благородие, знам, направих грешка. Ала ние всички сме хора, а нима не е човешко да се греши? Аз имам прекрасна съпруга и четири деца. Иска ми се да се запознаете с тях. Ваше благородие… те са голяма работа. Каквото и да съм извършил, е било все заради тях.

Тайлър Станфорд седеше в съдийското кресло, слушаше внимателно и гледаше с безизразна физиономия. Изчакваше Хал Бейкър да свърши, за да произнесе присъдата. „Да не би този глупак сериозно да си мисли, че ще успее да се отърве с тая тъпа сълзлива история?“

Хал Бейкър вече привършваше:

— …така че, както виждате, Ваше благородие, макар и да съм сторил нещо лошо, то е било с добро и правилно намерение — семейството. Не е нужно точно на вас да обяснявам колко е важно. Ако отида в затвора, моята съпруга и децата ми ще умрат от глад. Знам, направих грешка, но сега искам да я изкупя. Ще направя всичко, което поискате от мен, Ваше благородие…

Тъкмо тази фраза привлече вниманието на Тайлър Станфорд. Той погледна подсъдимия пред себе си вече с интерес. „Всичко, което поискате от мен“. У Тайлър внезапно се събуди същата интуиция, която му помогна при Дмитри Камински. Ето още един, който можеше да се окаже полезен някой ден.

За безкрайно удивление на ищеца Тайлър обяви:

— Господин Бейкър, във вашия случай има смекчаващи вината обстоятелства. Заради тях, а също и заради вашето семейство ще ви дам пет години условна присъда. Трябва обаче да положите безплатно шестстотин работни часа общественополезен труд. Елате в кабинета ми, за да обсъдим възможностите в това отношение.

Щом останаха насаме в кабинета му, Тайлър подхвана:

— Знаеш ли, че все още мога да те тикна в затвора за дълги, дълги години…

— Но, Ваше благородие! Нали казахте… — пребледня Хал Бейкър.

— Имаш ли представа кое е най-забележителното у теб? — приведе се напред Тайлър.

Хал Бейкър седеше мълчаливо и се чудеше какво забележително може да има у него.

— Не, Ваше благородие.

— Твоите чувства към семейството ти — съобщи Тайлър с лицемерна почтителност. — Това наистина ме възхищава.

Хал Бейкър грейна:

— Благодаря ви, господине. Те са най-важното нещо на света за мен. Аз…

— Значи едва ли ще искаш да ги загубиш, нали? Ако те изпратя в затвора, децата ти ще растат без теб, съпругата ти сигурно ще си намери друг мъж. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Н… Не, Ваше благородие. Не съвсем — гледаше объркано Хал Бейкър.

— Аз спасявам семейството ти заради теб, Бейкър. Очаквам да ми бъдеш благодарен…

— О, та аз съм ви толкова благодарен, Ваше благородие. Дори не мога да ви опиша колко много — разпалено заяви Хал Бейкър.

— Може би в бъдеще ще имаш възможност да ми го докажеш. Възможно е да ти се обаждам за някои дребни услуги.

— Всичко, което кажете!

— Добре. Оставям ти условната присъда и ако случайно открия в поведението ти нещо, което не ми харесва…

— Вие само ми кажете какво искате — настояваше Бейкър.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Дотогава искам това да остане строго поверително само между нас двамата.

— По-скоро ще умра, отколкото да кажа на някого — сложи ръка на сърцето си Хал Бейкър.

— Имаш право — увери го Тайлър.

Скоро след тази случка Дмитри Камински се обади на Тайлър със съобщението: „Баща ти току-що телефонира на своя адвокат. Ще се видят в понеделник в Бостън, за да направи промени в завещанието си“.

Тайлър осъзна необходимостта да види това завещание. Дойде времето да се обади на Хал Бейкър.

— …името на фирмата е „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Направи копие на завещанието и ми го донеси.

— Няма проблеми. Ще се погрижа за всичко, Ваше благородие.

Дванадесет часа по-късно Тайлър вече държеше в ръце копие от завещанието. Прочете го и се изпълни с истинско въодушевление. Той, Уди и Кендъл бяха единствените наследници. „А в понеделник баща ми е намислил да промени завещанието си. Тоя мръсник е решил да ни го отнеме!“, помисли си с огорчение Тайлър. „След всичко, което преживяхме… тези милиарди ни принадлежат. Той ни накара да си ги заслужим! Имаше един единствен начин да бъде спрян“.

Дмитри Камински се обади втори път.

— Искам да го убиеш. Довечера. — Тонът на Тайлър не търпеше възражение.

Настъпи дълго мълчание.

— А ако ме заловят…

— Не бива да те залавят. Ще бъдете в открито море. Там могат да се случат много неща.

— Добре. А когато свърша работата…?

— Приготвил съм ти пари и самолетен билет до Австралия.

И после дойде последното, най-прекрасното обаждане:

— Свърших работата. Беше много лесно.

— Не! Не! Не! Искам да чуя подробностите. Разкажи ми всичко. Не пропускай абсолютно нищо…

И докато слушаше, Тайлър си представяше как цялата сцена се разиграва пред очите му.

— По пътя към Корсика ни настигна силна буря. Той ме повика в каютата да му направя масаж.

Тайлър усети как с все сила се е вкопчил в телефонната слушалка.

— Да. Продължавай.

При бясното люлеене на яхтата Дмитри едва успявал да пази равновесие. Почукал на вратата на кабината и след миг чул гласа на Станфорд.

— Влизай! — извикал Станфорд. Той лежал изтегнат върху масата за масажи. — Кръста ми.

— Сега ще го оправя. Вие само се отпуснете, господин Станфорд.

Дмитри се приближил и намазал гърба на Станфорд с масажно масло. Силните му пръсти се заели с работата, като умело разтривали схванатите мускули. Започнал да усеща как Станфорд се отпуска.

— Вече се чувствам по-добре — въздъхнал облекчено Станфорд.

— Благодаря.

Масажът продължил около час и когато Дмитри привършил, Станфорд бил почти заспал.

— Ще ви напълня една топла вана — предложил Дмитри.

Поради бурята яхта продължавала да се клатушка силно. Пуснал кранчето за топла морска вода и тя потекла в черната вана от оникс. После се върнал в спалнята. Станфорд все още лежал върху масата със затворени очи…

— Господин Станфорд…

Станфорд отворил очи.

— Ваната ви е готова.

— Мисля, че няма нужда…

— Това със сигурност ще ви помогне да имате здрав и спокоен сън. — Помогнал на Станфорд да стане от масата и продължил да го придържа по пътя към банята.

Дмитри видял как Хари Станфорд сяда във ваната.

Станфорд вдигнал глава, погледнал студените очи на Дмитри и в този миг инстинктът му подсказал какво щяло да се случи:

— Не! — изкрещял той.

Понечил да се изправи. Дмитри сложил огромната си ръка върху главата на Хари Станфорд и го натопил под водата. Станфорд отчаяно се съпротивлявал, борел се за глътка въздух, но било невъзможно да мери сили с този гигант. Дмитри продължил да го държи така, докато морската вода проникнала в белите дробове на жертвата и всяко потрепване престанало. За миг постоял там запъхтян, после със залитане се придвижил до другата стая.

Дмитри отишъл до бюрото, като се опитвал да балансира при люлеенето на яхтата, взел няколко листа, отворил стъклената врата към външната веранда и бурният вятър с вой нахлул в помещението. Пръснал част от листовете по терасата, а останалите хвърлил през борда.

После, доволен, се върнал в банята и измъкнал тялото на Станфорд от ваната. Облякъл го в пижама, сложил му халат и чехли и отнесъл тялото на верандата. Дмитри се спрял за миг пред парапета, а после преметнал тялото през борда. Преброил пет секунди и чак тогава взел вътрешния телефон на яхтата и се развикал:

— Човек зад борда!

Докато слушаше как Дмитри е извършил убийството, Тайлър почувства истинска сексуална възбуда. Усещаше вкуса на водата, изпълнила дробовете на баща му, усещаше задъхването му за глътка въздух, ужаса му. След което — потъване в небитието.

„Свърши се“, помисли си Тайлър. После се поправи. „Не, играта едва сега започва. Време е да разиграя царицата“.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Последната шахматна фигура дойде на мястото си случайно. Тайлър размишляваше върху завещанието на баща си и почувства как го обзема гняв — Уди и Кендъл щяха да получат равни дялове с него. „Не го заслужават. Без мен двамата щяха да бъдат напълно зачеркнати от завещанието. Нямаше да имат нищо. Не е честно, но какво да направя?“

Той притежаваше дял от акциите, който получи от майка си преди толкова време. Сега си спомни думите на баща си: „Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще може да направи той с този дял? Да завземе контрола над цялата компания?“

„Заедно, пресмяташе Тайлър, Уди и Кендъл притежават две трети от акциите на компанията Станфорд Ентърпрайзис. Как бих могъл да взема надмощие само с моя малък допълнителен дял?“ И точно тогава го осени отговорът. Беше нещо толкова умно и находчиво, че направо го порази.

Трябва да ви уведомя и за друго — съществува възможност да бъде включен и още един наследник… В завещанието на баща ви изрично е упоменато, че наследството трябва да се подели поравно между всички негови потомци… Вашият баща направи дете на една гувернантка, която работеше тук…

„Ако Джулия се появи, ставаме четирима, прецени Тайлър. Успея ли да взема контрола на нейния дял, ще разполагам с петдесет процента от акциите на баща ми плюс онзи един процент, който вече притежавам. Ще мога да поема властта над Станфорд Ентърпрайзис. Ще седна на мястото на баща ми“. Следващата му мисъл беше: „Розмари е мъртва, а и сигурно никога не е споменавала на дъщеря си кой е нейният баща. Пък и защо изобщо е нужно да бъде истинската Джулия Станфорд?“

Отговорът беше Марго Поснър.

Той се запозна с нея два месеца по-рано точно след откриването на едно съдебно заседание. Съдебният пристав обяви на присъстващите в залата:

— Внимание, внимание! Окръжният съд започва заседанието, председател ще бъде почитаемият съдия Тайлър Станфорд. Всички да станат за посрещане на съда.

Тайлър дойде от кабинета си, седна на съдийското кресло и хвърли поглед към списъка на определените за разглеждане дела. Първото беше „Щатът Илиноис против Марго Поснър“, обвиненията — физическо насилие и опит за убийство.

Прокурорът се изправи:

— Ваше благородие, подсъдимата е опасна личност, която не бива да се оставя на свобода по улиците на Чикаго. Щатът ще докаже, че подсъдимата има дълга криминална история, а освен това е известна и като проститутка. Тя е от жените, работели за прочутия сводник на име Рейфиъл. През януари тази година двамата влезли в разпра и подсъдимата предумишлено и хладнокръвно стреляла срещу него и неговия съдружник.

— Загинал ли е някой от пострадалите? — попита Тайлър.

— Не, Ваше благородие. Били са настанени в болница с тежки наранявания. Пистолетът, собственост на Марго Поснър, е незаконно притежавано оръжие.

Тайлър се обърна да погледне подсъдимата и усети лека изненада. Външността й съвсем не отговаряше на току-що казаното за нея. Добре облечена, привлекателна млада жена към тридесет години, тя излъчваше някаква дискретна изисканост в пълно противоречие с повдигнатите обвинения. „Това идва само за да докаже, помисли си Тайлър, че човек никога не знае какво може да очаква“.

Изслуша аргументите и на двете страни, но погледът му не се откъсваше от подсъдимата. У нея имаше нещо, което му напомняше за сестра му.

Когато всички показания приключиха, оставиха съдебните заседатели да решават и след по-малко от четири часа те се върнаха с присъдата „виновен по всички точки на обвинението“.

Тайлър погледна подсъдимата и обяви:

— По настоящото дело съдът не намери никакви смекчаващи вината обстоятелства. Вследствие на това ви даваме присъда от пет години лишаване от свобода в Централния затвор в Дуайт… Следващото дело.

И чак когато отведоха Марго Поснър, Тайлър проумя какво му напомняше толкова за Кендъл. Тази жена имаше същите тъмносиви очи. Очите на Станфорд.

Тайлър така и не се сети повече за Марго Поснър до деня, когато му се обади Дмитри.

Макар и още в самото начало на шахматната игра, успешният й край бе вече гарантиран. Тайлър бе обмислил всеки ход. Приложи класическия гамбит с царицата: отказа се от начален ход, но измести царицата с две полета. Време беше играта да навлезе в центъра.

Тайлър отиде да посети Марго Поснър в женския затвор.

— Спомняте ли си кой съм? — попита Тайлър.

Тя се втренчи в него:

— Как бих могла да ви забравя? Та нали тъкмо вие ме изпратихте тук.

— Как намирате това място? — продължи да разпитва Тайлър.

Тя направи физиономия:

— Сигурно се шегувате! Та тук е истински ад.

— Какво ще кажете, ако излезете?

— Какво ще кажа, ако…? Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Бих могъл да го уредя.

— Ами че това… това е страхотно! Благодаря. Но какво трябва да направя в замяна?

— Да, действително има нещо, което искам да направите за мен.

Тя го погледна кокетно.

— Разбира се. Нямате проблеми.

— Не това имах предвид.

— А какво имахте предвид, господин съдия? — Сега вече го гледаше предпазливо?

— Искам да ми помогнете да изиграем една малка шега на някого.

— Каква шега?

— Да се представите за един човек.

— Да се представя за друг човек? Но аз не знам как…

— Това ще ви донесе двадесет и пет хиляди долара.

Изражението й мигом се промени.

— Разбира се — бързо откликна тя. — Ще се представя за когото пожелаете. Кого точно имате предвид?

Тайлър се приведе напред и започна да й обяснява.

Тайлър уреди да освободят Марго Поснър под негова лична гаранция.

На главния съдия Кийт Пърси той обясни така:

— Научих, че е много талантлива художничка и имала огромно желание да живее нормален, почтен живот. Намирам за много важно да реабилитираме такъв тип хора винаги когато е във възможностите ни, не е ли така?

Кийт остана силно впечатлен и изненадан.

— Абсолютно си прав, Тайлър. Това, което правиш, е нещо чудесно.

Тайлър отведе Марго в дома си и цели пет дни от сутрин до вечер й даваше подробна информация за семейството си.

— Как се казват братята ти?

— Тайлър и Удръф.

— Удроу.

— Точно така… Удроу.

— Как сме свикнали да го наричаме?

— Уди.

— Имаш ли сестра?

— Да. Кендъл. Тя е дизайнерка.

— Омъжена ли е?

— Омъжена е за французин. Името му е… Марк Реноар.

— Рено.

— Рено.

— Как е било името на майка ти?

— Розмари Нелсън. Тя беше гувернантка на децата на Станфорд.

— Защо е напуснала?

— Надула е корема от…

— Марго! — смъмри я Тайлър.

— Искам да кажа, забременяла е от Хари Станфорд.

— Какво е станало с госпожа Станфорд?

— Самоубила се е.

— Какво ти е разказвала майка ти за децата на Станфорд?

Марго млъкна за момент, за да помисли.

— Е?

— Ами веднъж си бил паднал от водното колело.

— Не съм падал! — повиши тон Тайлър. — За малко щях да падна.

— Точно така. Уди за малко не го арестували, че брал цветя в Градската градина.

— Това беше Кендъл…

Тайлър беше безмилостен. Репетираха сценария отново и отново, до късно нощем, докато Марго оставаше без капка сила.

— Кендъл я ухапало куче.

— Мене ме ухапа куче, не Кендъл.

— Не мога да мисля повече — разтърка очи тя. — Толкова съм уморена. Искам да спя.

— Ще спиш по-късно!

— И колко време мислиш да продължава това? — попита смело Марго.

— Докато преценя, че си готова. Хайде сега пак да повторим всичко.

И те продължаваха така отново и отново, докато Марго научи ролята си отлично. Най-после настъпи денят, когато знаеше идеално отговора на всеки въпрос, зададен от Тайлър.

— Готова си — констатира доволен той.

После й подаде някакви документи.

— Какво е това?

— Само една техническа подробност — поясни небрежно Тайлър.

Онова, което я накара да подпише, беше документът, чрез който тя прехвърляше своя дял от имуществото на Станфорд върху една корпорация, контролирана от друга корпорация, контролирана на свой ред от един континентален филиал, чийто единствен собственик бе Станфорд. Нямаше начин сделката да бъде проследена и свързана с Тайлър.

Той даде на Марго пет хиляди долара в брой.

— Останалото ще получиш, когато работата свърши. — Ако, разбира се, успееш да ги убедиш, че си Джулия Станфорд.

От момента, в който Марго се появи в Роуз Хил, Тайлър влезе в ролята на адвокат на дявола. В шахмата това е класическият ход на противопоставянето.

„Сигурен съм, разбирате в какво положение се намираме, госпожице… хм… Без някакво сигурно доказателство за нас е невъзможно да…“

„…Според мен тази жена е измамница…“

„…Колко слуги са работили в този дом, когато бяхме деца?… Десетки, нали? А някои са могли да знаят и всичко онова, което ни разказа тази млада жена… Всеки от тях би могъл да й даде тази снимка… Нека не забравяме, че тук става въпрос за огромно количество пари“.

Той осъществи победния си ход, когато поиска ДНК-експертиза. Вече се бе обадил на Хал Бейкър да му даде новите си инструкции: „Изкопай тялото на Станфорд и го унищожи“.

После дойде гениалната му мисъл за частния детектив. В присъствието на цялото семейство телефонира в офиса на областния адвокат в Чикаго: „Обажда се съдия Тайлър Станфорд. Доколкото разбрах, от време на време наемате частен детектив, който ви върши отлична работа. Името му е нещо като Симънс или…“

„А, сигурно имате предвид Франк Тимънс“.

„Тимънс! Да, точно така. Дали не бихте ми дали телефонния му номер, за да се свържа директно с него?“

Вместо това обаче той повика Хал Бейкър и го представи като Франк Тимънс.

В началото Тайлър планира Хал Бейкър просто да им представи резултатите от издирването на Джулия Станфорд, но после реши, че разкритията му ще оставят по-сериозно впечатление, ако той действително извърши проверките по места. Семейството прие разследванията на Бейкър без никакви съмнения.

Планът на Тайлър се осъществи по най-гладкия начин. Марго Поснър изпълни ролята си великолепно, а отпечатъците от пръстите бяха последният, триумфалният ход. Всички бяха убедени, че тя е истинската Джулия Станфорд.

„Аз поне съм доволен, че най-сетне всичко приключи. Ще се кача горе да видя дали тя няма нужда от някаква помощ“.

Той се качи на горния етаж, прекоси коридора и спря пред нейната стая. Почука на вратата и извика високо:

— Джулия?

— Отворено е. Влез.

Той застана на прага и двамата мълчаливо се вгледаха един в друг. После Тайлър внимателно затвори вратата, протегна ръце напред и бавно се ухили. Накрая проговори:

— Успяхме, Марго! Успяхме!

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Стив Слоун и Саймън Фицджералд пиеха кафе в канцеларията на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“.

— Както е казал някога големият поет, „Има нещо гнило в Дания“.

— Какъв е проблемът? — полюбопитства Фицджералд.

Стив въздъхна:

— Не знам точно. Става дума за семейство Станфорд. Нещо в техния случай много ме смущава.

— Я остави, хич да не ти пука — изсумтя Саймън Фицджералд.

— Непрекъснато ме тормози един въпрос, Саймън, но не мога да намеря отговора.

— И какъв е този въпрос?

— Семейството настояваше да ексхумират тялото на Хари Станфорд, за да сравнят ДНК-пробите. Оттук според мен се налага изводът, че единственият възможен мотив да бъде премахнат трупът е на всяка цена да се осуети възможността ДНК-пробата на жената да бъде съпоставена с тази на Хари Станфорд. Изгода от това в случая има само жената, ако тя действително е измамница.

— Да.

— Но въпреки това онзи частен детектив, Франк Тимънс — аз проверих в канцеларията на областния адвокат в Чикаго и се оказа, че той има много стабилна репутация, — та значи той представя отпечатъци, които доказват, че тя все пак действително е истинската Джулия Станфорд. Въпросът ми е: на кого, по дяволите, му е трябвало да изрови тялото на Хари Станфорд и защо?

— Страхотен въпрос. Ако…

Вътрешният телефон иззвъня. Чу се гласът на една от секретарките:

— Господин Слоун, търсят ви на втора линия.

Стив Слоун вдигна слушалката:

— Ало…

— Господин Слоун — долетя гласът от другата страна, — обажда се съдия Станфорд. Ще ви бъда много благодарен, ако намерите възможност да се отбиете в Роуз Хил тази сутрин.

Стив Слоун погледна Фицджералд.

— Добре. Ще дойда след около час.

— Чудесно. Благодаря ви. Стив затвори телефона.

— Току-що ме помолиха да отида в дома на Станфорд.

— Чудя се какво ли ще искат.

— Сто процента съм сигурен, че ще пожелаят да се ускори легализирането на завещанието, та да се докопат до всичките тези прекрасни парички.

— Лий? Обажда се Тайлър. Как си?

— Добре, благодаря.

— Страшно ми липсваш.

Настъпи кратка пауза.

— Ти също ми липсваш, Тайлър.

Тези думи го накараха да потръпне от вълнение:

— Лий, имам наистина прекрасна новина. Няма как да говоря за това по телефона, но ще те направи много щастлив. Когато ти и аз…

— Тайлър, налага се да тръгвам. Чака ме един човек.

— Но…

Връзката прекъсна.

Тайлър остана за момент неподвижен на мястото си. После си помисли: „Той нямаше да ми каже, че му липсвам, ако наистина не е така“.

Цялото семейство, с изключение на Уди и Пеги, се бяха събрали в салона в Роуз Хил. Стив изучаваше изпитателно лицата им.

Съдията Станфорд изглеждаше много спокоен и доволен.

Стив погледна Кендъл, Имаше необикновено напрегнат вид. Предния ден съпругът й пристигна от Ню Йорк специално за срещата. Стив огледа Марк. Французинът бе хубав мъж, няколко години по-млад от съпругата си.

Накрая обърна внимание и на Джулия. Тя приемаше твърде спокойно присъединяването си към семейството. „Според мен поне човек, току-що наследил близо един милиард долара, та и повече, би трябвало да бъде доста по-развълнуван“, помисли си Стив.

Огледа отново лицата им и се почуди дали някой от тях не е отговорен за изчезването на трупа на Хари Станфорд. И ако е така, кой по-точно? И защо?

— Господин Слоун — започна Тайлър, — запознат съм със законите по легализирането на завещания в щата Илиноис, но не съм информиран доколко те се различават от законите в Масачузетс. Чудехме се дали няма някакъв начин да се ускори процедурата.

Стив се подсмихна на себе си. „Трябваше да накарам Саймън да се обзаложим“.

— Вече работим върху случая, съдия Станфорд.

— Името Станфорд би трябвало да ви помогне да ускорите нещата. — С многозначителен тон подчерта Тайлър.

„За това е абсолютно прав“, съгласи се Стив и кимна:

— Ще направя всичко, което мога. Ако изобщо е възможно да…

Откъм стълбището се чуха гласове:

— Затваряй си устата, тъпа кучко! Да не съм чул дума повече от теб. Ясно ли е?

Уди и Пеги слязоха от горния етаж и влязоха направо в салона. Лицето на Пеги беше страшно подуто, а едното й око беше посиняло. Уди се хилеше със светнал поглед.

— Здравейте. Надявам се, сбирката не е свършила.

Всички гледаха смаяно Пеги.

Кендъл се изправи:

Какво ти се е случило?

— Нищо. Просто… просто се блъснах във вратата.

Уди седна на един стол. Пеги се настани до него. Той я потупа по ръката и загрижено попита:

— Добре ли си вече, скъпа моя?

Пеги само кимна, но не посмя да каже нищо.

— Браво. — Уди се обърна към останалите. — Та значи какво съм изпуснал, докато ме нямаше?

Тайлър го погледна неодобрително:

— Току-що помолих господин Слоун, ако може, да ускори процедурата по легализирането на завещанието.

— Би било чудесно — ухили се Уди и се обърна към Пеги. — Ще ти бъде приятно да ти купя някоя и друга нова дрешка, нали, мила?

— Нямам нужда от нови дрехи — прошепна тя плахо.

— Ами да. И без това не ходиш никъде. — Той се обърна към другите. — Пеги е много стеснителна. Няма какво друго да ни каже. Нали, скъпа?

Пеги скочи и избяга от стаята.

— Ще ида да видя какво й е — Кендъл стана и забърза след нея.

„Боже мили! — помисли си Стив. — Ако Уди се държи така пред други хора, какво ли е положението, когато той и съпругата му са сами?“

— От колко време сте в правната фирма на Фицджералд? — осведоми се Уди. — Изобщо не мога да разбера как сте издържали да работите за баща ми.

— Доколкото разбрах, баща ви е бил… понякога е бил труден човек — внимателно отговори Стив.

— Труден ли? — изсумтя Уди. — Той беше чудовище на два крака. Знаете ли, беше измислил прякор на всекиго от нас? Моят беше Чарли. По името на Чарли Маккарти — чучелото на някакъв си вентрилоквист на име Едгар Бергън. Наричаше сестра ми Пони, защото твърдеше, че в лицето била грозна като кон. Тайлър беше…

Стив го прекъсна смутено:

— Не смятам, че изобщо е нужно да ми…

— Няма нищо — ухили се Уди. — Един милиард долара могат да излекуват всякакви рани.

— Е, добре — изправи се Стив, — ако няма какво друго да ми казвате, най-добре е да си тръгвам. — Той с нетърпение побърза да излезе на чист въздух.

Кендъл откри Пеги в банята — налагаше студен компрес върху подутата си буза.

— Пеги? Добре ли си?

— Добре съм — обърна се Пеги. — Благодаря. Аз… аз съжалявам за онова, което се случи долу.

— Ти ми се извиняваш? Би трябвало да си вбесена. Откога има навика да те бие?

— Той не ме бие — упорстваше Пеги. — Блъснах се във вратата.

Кендъл пристъпи още по-близо.

— Пеги, защо се примиряваш с това? Не бива, разбираш ли?

Настъпи кратка пауза:

— Да, но се примирявам.

— Защо? — Кендъл я погледна озадачено.

Тя вдигна очи към нея.

— Защото го обичам. — После продължи да обяснява забързано. — Той също ме обича. Повярвай ми, той невинаги се държи така. Работата е там, че… Понякога не е на себе си.

— Имаш предвид, когато взима наркотици.

— Не!

— Пеги…

— Не!

— Пеги…

Пеги се разколеба:

— Всъщност да.

— Кога започна?

— Почти веднага… веднага след като се оженихме — Гласът й стана дрезгав. — Всичко започна заради една среща по поло. Уди падна от понито и получи тежки наранявания. Докато беше в болницата, му давали наркотици, за да успокоят болките му. Всъщност именно те му помогнаха да започне. — Тя погледна оправдателно Кендъл. — Ето, нали виждаш, не бе по негова вина? След болницата Уди… Уди продължи да взима наркотици. Винаги когато се опитвах да го накарам да престане, той започваше… да ме бие.

— Пеги, за Бога! Той има нужда от помощ! Не разбираш ли? Ти не си в състояние да се справиш сама. Той е наркоман. Какво взима? Кокаин?

— Не. — Настъпи кратко мълчание. — Хероин.

— Боже мой! Не можеш ли да го накараш да потърси медицинска помощ?

— Опитвала съм. — Гласът й се бе превърнал в шепот. — Дори нямаш представа колко упорито съм се опитвала! Лежа в три възстановителни болници. — Тя поклати глава. — Оправя се за известно време, после… започва отново. Той… той просто не издържа дълго.

— Толкова съжалявам. — Кендъл прегърна Пеги през рамо.

— Сигурна съм, че един ден Уди ще се оправи. — Пеги се опита да се усмихне. — Все пак полага усилия. Наистина. — Лицето й просветна. — Когато се оженихме, беше такъв веселяк. Непрекъснато се смеехме и забавлявахме. Носеше ми малки подаръци и… — Очите й се насълзиха. — Толкова много го обичам!

— Мога ли да ти помогна с нещо…

— Благодаря — прошепна Пеги. — Много си мила.

— Пак ще си поговорим. — Кендъл стисна ръката й.

Кендъл тръгна надолу по стълбите, за да се върне при другите. „Когато бяхме деца, мислеше си тя, още преди да умре мама, правехме такива чудесни планове. Ти ще станеш прочута дизайнерка, сестричке, а аз — най-великият спортист на света! И най-тъжното е, заключи Кендъл, че той наистина можеше да бъде такъв. А ето какво се получи накрая“.

Кендъл вече стигна до последното стъпало, когато към нея се приближи Кларк с поднос, върху който имаше писмо:

— Извинявайте, госпожо Кендъл. Един човек току-що донесе това за вас. — Той й подаде илика.

Кендъл погледна изненадано писмото.

— Кой…? — Тя кимна. — Благодаря ти, Кларк.

Кендъл отвори плика и лицето й пребледня.

— Не! — прошепна ужасена. Сърцето й започна да блъска лудо, изведнъж й прималя. Вкопчи се за масата и остана неподвижна, като се опитваше да си поеме въздух.

Малко по-късно Кендъл влезе в гостната с все така пребледняло лице.

— Марк… — Кендъл полагаше усилия да изглежда спокойна. — Може ли да излезеш за момент?

— Да, разбира се — вгледа се загрижено в нея той.

— Добре ли си? — обади се Тайлър.

— Добре съм, благодаря — усмихна се тя насила.

Хвана Марк за ръка, отведе го на горния етаж и го въведе в тяхната стая.

— Какво има? — попита Марк.

Кендъл му подаде плика. В писмото пишеше:

Както и в другите писма, всичките букви „е“ бяха размазани.

— Негодници! — избухна Марк.

— Как са разбрали, че съм тук? — недоумяваше Кендъл.

— Много просто, трябвало е само да разгърнат някой вестник — напомни огорчено Марк. Прочете отново писмото и поклати глава. — Ясно е, няма да престанат. Наистина се налага да се обадим на полицията.

— Не! — извика Кендъл. — В никакъв случай! Вече е прекалено късно! Не виждаш ли? Това ще бъде краят на всичко. На абсолютно всичко!

— Добре. Ще намерим някакъв изход. — Марк я прегърна и я притисна до себе си.

Но Кендъл добре знаеше, че изход няма.

Това се случи преди няколко месеца — през един от онези пролетни дни, които още от сутринта обещават да бъдат прекрасни. Кендъл отиде на рожден ден на своя приятелка в Риджфийлд, Кънектикът. Празненството беше чудесно: Кендъл си побъбри със стари приятели, изпи и чаша шампанско. По средата на един разговор внезапно погледна часовника си:

— О, не! Изобщо нямах представа колко късно е станало. Марк вече ме очаква.

Сбогува се набързо с приятелите, скочи в колата и потегли. По обратния път за Ню Йорк тя реши да мине по едно странично шосе с много завои, което щеше да я изведе право на главната магистрала. Караше с близо петдесет мили в час и тъкмо когато взимаше един остър завой, забеляза кола, паркирана отдясно на пътя. Машинално сви наляво и тогава една жена, понесла огромен букет свежи полски цветя, пресече тесния път. Кендъл панически се опита да я избегне, но вече беше късно.

Всичко се случи толкова странно и сякаш само за миг. При удара на жената с левия преден калник чу гаден тъп звук. Натисна спирачките и закова с остро скърцане. Цялата трепереше ужасена. Изтича към проснатата, обляна в кръв жена.

Кендъл застана до нея вцепенена. Накрая се приведе, обърна жената по гръб и видя изцъклените, незрящи вече очи.

— О, Боже! — прошепна Кендъл. Усети как й се повдига. Изправи се — беше отчаяна, не знаеше какво да направи. Огледа се ужасена наоколо. По пътя не се виждаха никакви коли. „Тя е мъртва, помисли си Кендъл. С нищо не мога да й помогна. Не беше моя вината, но всички ще ме обвинят за безотговорно шофиране в пияно състояние. Кръвната проба ще покаже алкохол. Ще ме пратят в затвора!“

Погледна за последен път тялото на жената и изтича обратно към колата. По хлътналия преден ляв калник имаше следи от кръв. „Трябва да я скрия в гараж, реши Кендъл. Полицията ще я търси“. Качи се в колата и потегли.

През останалата част от пътя до Ню Йорк Кендъл непрекъснато гледаше в огледалото за обратно виждане — очакваше всеки момент да се появи святкаща червена светлина и да чуе звук на сирена. Вкара колата в гаража на Деветдесет и шеста улица, където обикновено паркираше. Сам, собственикът на гаража, разговаряше с механика Ред. Кендъл слезе от колата.

— Добър вечер, госпожо Рено — поздрави Сам.

— До… добър вечер. — Тя едва успяваше да спре тракането на зъбите си.

— Ще я оставите до утре сутринта?

— Да… да, моля.

Ред гледаше към калника.

— Има дълбока вдлъбнатина тука на калника, госпожо Рено. А това отгоре, сякаш е кръв.

Двамата мъже я погледнаха. Кендъл пое дълбоко въздух:

— Да. Ударих… ударих един елен на магистралата.

— Имали сте късмет, че повредата не е по-сериозна — отбеляза Сам. — Един мой приятел удари елен и направо си съсипа колата. — Той се ухили. — Ама за сърната това няма никакво значение.

— Ще ви помоля да го изчистите — каза напрегнато Кендъл.

— Разбира се.

Кендъл тръгна към изхода на гаража, но преди да излезе, се обърна. Двамата мъже гледаха втренчено калника.

Вкъщи Кендъл разказа на Марк за ужаса, който я бе сполетял.

— О, Боже! Мила моя, но как?… — прегърна я той.

Кендъл хлипаше:

— Не… не беше по силите ми да направя каквото и да било. Тя тръгна да пресича точно пред мен. Беше… беше брала цветя и…

— Не плачи! Сигурен съм, че вината не е твоя. Било е просто злополука. Трябва да съобщим на полицията.

— Знам. Прав си. Аз… аз трябваше да остана там и да ги изчакам. Просто… просто ме обзе истинска паника, Марк. Сега вече има и бягство от местопроизшествието. Но аз не можех да й помогна с абсолютно нищо. Беше мъртва. Трябваше да видиш лицето й. Ужасно.

Той продължи да я държи в прегръдките си, докато тя престана да хлипа.

Накрая Кендъл колебливо попита:

— Марк… наистина ли е необходимо да ходим в полицията?

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той.

Тя едва се сдържаше да не изпадне в истерия.

— Ами нали всичко вече е свършило? Нищо повече не може да върне живота на тази жена. Каква полза ще имат те да ме наказват? Не съм искала да го направя. Защо не се престорим, че подобно нещо просто никога не се е случвало.

— Кендъл, ако хванат някаква следа…

— Как? Наоколо нямаше никой.

— А твоята кола? Има ли някакви белези?

— Остана една вдлъбнатина. Казах на механика в гаража, че съм блъснала сърна. — Тя полагаше отчаяни усилия да говори спокойно. — Марк, никой не видя злополуката… Знаеш ли какво ще стане с мен, ако ме арестуват и ме пратят в затвора? Ще се простя с работата си, с всичко, което съм градила години наред, и за какво? За нещо, което вече е станало! Свършило е и толкоз! — Тя отново се разхлипа.

Той я притисна към себе си.

— Тихо, не плачи! Ще видим. Ще помислим.

Всички сутрешни вестници огласиха историята на първа страница. Най-драматичното в случая идваше от факта, че мъртвата жена била тръгнала към Манхатън, за да се омъжва. „Ню Йорк Таймс“ просто го съобщаваше, докато „Дейли Нюз“ и „Нюздей“ го бяха превърнали в сърцераздирателна драма.

Кендъл купи всички вестници и все повече се ужасяваше от постъпката си. Мислите й гъмжаха от предположения с мъчителното „ако“.

„Ако не бях ходила до Кънектикът за рождения ден на приятелката ми…“

„Ако си бях останала у дома през този ден…“

„Ако не бях пила нищо…“

„Ако жената беше набрала цветята няколко секунди по-рано или няколко секунди по-късно…“

„Аз съм виновна за убийството на друго човешко същество!“

Кендъл се замисли за ужасната мъка, която причини на двете семейства — на жената и на нейния годеник, и отново й се прииска да повърне.

Според вестниците полицията очакваше информация от всеки, който би могъл да даде някакви сведения за избягалия виновник.

„Няма начин да ме открият, помисли си Кендъл. От мен се иска само да се държа, сякаш нищо не се е случило“.

Когато на другата сутрин Кендъл отиде до гаража, за да си вземе колата, Ред беше там.

— Изчистих кръвта от колата — посрещна я той. — Искате ли да оправя и калника?

„Разбира се! Трябваше да се сетя по-рано за това“.

— Да, моля ви.

Ред я гледаше някак странно. Или може би само на нея й се струваше така?

— Сам и аз си говорихме за това вчера — продължа ваше той. — Странно е, знаете ли. Един елен трябваше да причини много по-големи щети.

Сърцето на Кендъл се разтуптя лудо. Внезапно устата й пресъхна и тя едва успя да продума:

— Беше… малък елен.

— Доста малък трябва да е бил — лаконично кимна Ред.

Когато изкарваше колата от гаража, Кендъл усети погледа му след себе си.

В офиса секретарката й Надин я изгледа смаяно:

— Какво се е случило с вас?

— Какво… какво имаш предвид? — замръзна на място Кендъл.

— Стори ми се, че цялата треперите. Сега ще ви направя малко кафе.

— Благодаря.

Кендъл отиде до огледалото. Лицето й изглеждаше бледо и изпито. „Ще ме разпознаят, щом ме погледнат!“

Надин влезе в кабинета с чаша горещо кафе.

— Ето. Това ще ви помогне да се почувствате по-добре. — Тя погледна любопитно Кендъл. — Всичко наред ли е?

— Направих… направих малка злополука вчера — измърмори Кендъл.

— О? Някой пострада ли?

Отново видя пред себе си лицето на мъртвата жена.

— Не, ударих… ударих един елен.

— А колата?

— Ще я поправят.

— Ще се обадя на застрахователната компания.

— О, не, Надин. Моля те, недей.

Кендъл видя изненадата, която се появи в очите на Надин.

Точно два дни след случката пристигна и първото писмо:

Подпис нямаше. Всички букви „е“ бяха размазани. Заедно с писмото в плика бе поставена и изрезка от вестник, в която се описваше злополуката.

Кендъл прочете писмото няколко пъти. Заплахата беше недвусмислена. Тя с ужас се почуди какво да стори. „Марк имаше право, помисли си тя. Трябваше да отида в полицията“. Но сега всичко щеше да се окаже още по-лошо. Тя беше беглец. Ако я открият сега, това означава затвор и позор, както и край на нейната кариера.

По обяд тя отиде в банката, където държеше своите пари:

— Искам да прехвърля 50 000 долара в Швейцария…

Вечерта вкъщи Кендъл показа писмото на Марк. Беше смаян.

— Божичко! — възкликна Марк. — Кой би могъл да го изпрати?

— Никой… никой не знае. — Тя трепереше цялата.

— Кендъл, явно, че някой все пак знае.

Тялото й нервно потръпваше.

— Нямаше никой наоколо, Марк! Аз…

— Чакай малко. Нека се опитаме да помислим. Какво точно се случи, когато се върна в града?

— Нищо. Оставих колата… в гаража и… — Тя млъкна. „Има дълбока вдлъбнатина тук на калника, госпожо Рено. А това отгоре сякаш е кръв“.

Марк забеляза израза на лицето й.

— Какво?

Тя бавно изрече:

— Собственикът на гаража и механикът бяха там. Видяха кръвта върху калника. Казах им, че съм блъснала елен, а те ми обясниха, че би трябвало да има по-сериозни поражения. — Спомни си и още нещо. — Марк…

— Да?

— Надин, секретарката ми. И на нея й казах същото. Видях обаче, че и тя не ми повярва. Сигурно е някой от тях тримата.

— Не — отвърна замислено Марк.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се тя в него.

— Седни малко, Кендъл, и ме изслушай. Ако някой от тях те е подозирал, той би могъл да разкаже историята на още поне десетина човека. А съобщението за злополуката се появи във всички вестници. Така че някой друг си е направил съвсем проста аритметика и е сглобил нещата. Според мен писмото е било чист блъф, за да те проверят. Направила си ужасна грешка, като си изпратила парите.

— Но защо?

— Защото сега вече са сигурни, че си виновна, нима не разбираш? Дала си им доказателството, от което са имали нужда.

— О, Боже! Какво да правя сега? — простена Кендъл.

Марк Рено се замисли за известно време.

— Имам идея как бихме могли да открием кои са тези негодници.

В десет часа на другата сутрин Кендъл и Марк седяха в офиса на Ръсел Гибънс, заместник-директор на „Манхатън Фърст Секюрити Банк“.

— Та значи с какво мога да ви бъда полезен? — попита господин Гибънс.

— Бихме искали да проверим нещо във връзка с номера на една банкова сметка в Цюрих — отговори Марк.

— Да?

— Интересува ни кой е титулярът.

Гибънс потърка брадичка с ръце:

— Има ли връзка с някакво престъпление?

— Не! Защо питате? — парира въпроса Марк.

— Защото, ако не е свързано с криминално деяние, като пране на пари или нарушаване законите на Швейцария или Съединените щати, официалните власти няма да нарушат тайната на никоя от банковите сметки в страната. Техният авторитет се гради именно на строгата секретност.

— Да, но сигурно има някакъв начин да…

— Съжалявам. Няма никакъв друг начин.

Кендъл и Марк се спогледаха. По лицето на Кендъл се изписа истинско отчаяние. Марк се изправи:

— Благодаря ви, че ни отделихте време.

— Съжалявам, че не можах да ви помогна. — Той ги изведе от кабинета си.

Същата вечер Кендъл откара колата в гаража, за да паркира, но не видя нито Сам, нито Ред. Остави колата и тъкмо когато минаваше покрай малката канцелария, забеляза през прозореца една пишеща машина. Спря и се замисли дали не размазва буквата „е“. „Трябва да проверя“, реши тя.

Пристъпи напред, поколеба се за момент, но отвори вратата и влезе. Тъкмо стигна до пишещата машина и сякаш изневиделица отнякъде изникна Сам.

— Добър вечер, госпожо Рено — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?

Тя стреснато се извърна.

— Не. Аз… аз просто оставих колата си. Лека нощ. — И тя забърза към вратата.

— Лека нощ, госпожо Рено.

На другата сутрин, когато Кендъл мина покрай канцеларията на гаража, пишещата машина беше изчезнала. На нейното място стоеше компютър.

Сам проследи погледа й:

— Бива си го, а? И тук трябва да си проличи, че сме в двадесети век, нали?

„Дали защото вече може да си го позволи?“

Същата вечер Кендъл разказа на Марк за откритието си.

— Възможно е, но ни трябват доказателства — отвърна замислено той.

В понеделник сутринта Надин посрещна Кендъл в офиса с думите:

— По-добре ли се чувствате вече, госпожо Рено?

— Да. Благодаря.

— Вчера имах рожден ден. Вижте само какво ми подари моят съпруг! — И тя извади от шкафа луксозно визонено палто. — Нали е красиво?

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джулия Станфорд се радваше, че има съквартирантка като Сали. Сали беше винаги оптимистично настроена, весела и духовита. След преживения несполучлив брак се бе заклела никога повече да не се обвързва с мъж. Джулия обаче не разбираше какво точно означава „никога“ според понятията на Сали, защото всяка седмици тя, изглежда, излизаше с различни кавалери.

— Женените мъже са най-добрите — философстваше Сали. — Чувстват се виновни и затова непрекъснато ти купуват подаръци. А с неженения винаги трябва да си задаваш въпроса: „Защо още не е женен?“

— Ти не ходиш с никого, нали? — попита я веднъж Сали.

— Не. — Джулия си помисли за мъжете, които се бяха опитали да й определят среща. — Не искам да излизам с някого просто заради самото излизане, Сали. Трябва ми човек, на когото наистина да държа.

— Ето, значи съм ти намерила точно човек за теб! — изчурулика Сали. — Страшно ще ти хареса! Името му е Тони Винети. Разказах му всичко за теб и той умира от желание да се запознаете.

— Изобщо не мисля, че е нужно да…

— Ще дойде да те вземе утре вечер в осем.

Тони Винети беше висок, прекалено висок — беше дори странен като ръст, но приятен на вид. Имаше гъста тъмна коса, а усмивката му грейна подкупващо още в мига, в който видя Джулия.

— Сали не е преувеличавала значи. Ти наистина си страхотно парче!

— Благодаря. — Джулия усети лека тръпка на задоволство.

— Ходила ли си някога в „Хаустънс“?

Ставаше въпрос за един от най-хубавите ресторанти в Канзас Сити.

— Не. — Истината беше, че средствата не й позволяваха да се храни в „Хаустънс“. Даже и след неотдавнашното увеличение на заплатата й.

— Е, аз пък точно там съм запазил маса за двама.

По време на вечерята Тони говореше най-вече за себе си, но Джулия нямаше нищо против. Беше забавен и чаровен. „Направо ще те сбърка, страхотен е“, каза й предишния ден Сали. И наистина стана така.

Избраха си изискани блюда. Джулия поръча за десерт шоколадово суфле, а Тони поиска сладолед. Докато пиеха бавно кафето, Джулия си помисли: „Дали ще ме покани в апартамента си, ако ме покани, дали да отида? Не, не бива да приемам. Не и от първата среща. Ще ме вземе за евтино момиче. Когато пак излезем следващия път…“

Донесоха им сметката. Тони я прегледа внимателно.

— Изглежда точна. — И започна да отмята чертички върху листчето. — За теб бяха паят с месо и омарът…

— Да.

— Твои бяха също пържените картофи, салатата и суфлето, нали?

— Точно така… — тя го гледаше озадачено.

— Добре. — Гой сметна нещо набързо. — Твоята част от сметката е петдесет долара и четиридесет цента.

— Моля? — Джулия седеше като гръмната.

Тони се ухили:

— Нали ви знам колко сте независими днешните жени. Изобщо не разрешавате на мъжете да направят нещо за вас, нали? Е, добре — каза той великодушно, — аз обаче ще се погрижа и за твоята част от сметката.

— Съжалявам, че не се е получило нищо — извиняваше се Сали. — Иначе той наистина е голям сладур. Ще се видите ли пак?

— Прекалено скъпо ми излиза да се срещам с него — отвърна заядливо Джулия.

— Е, добре, имам наум един друг човек за тебе. Много ще ти хареса да…

— Не. Сали, наистина не искам…

— Имай ми доверие.

Тед Ридъл беше към тридесетте и Джулия трябваше да признае, поне пред себе си, че е доста привлекателен. Заведе я в ресторанта „Дженис“, известен с автентичната си хърватска кухня.

— Сали ми направи истинска услуга — сподели Ридъл. — Ти си страшно хубава.

— Благодаря.

— Сали споменавала ли ти е, че имам рекламна агенция?

— Не, не ми е споменавала.

— О, да. Притежавам една от най-големите фирми в Канзас Сити. Всички ме познават.

— Това е хубаво. Аз…

— Работим с някои от най-големите клиенти в цялата страна.

— Така ли? Не съм…

— О, да. Изпълняваме поръчки на разни знаменитости, банки, големи фирми, вериги от магазини…

— Ами, аз…

— …супермаркети. Може да се каже, че представяме всичките.

— Това е…

— Чакай да ти разкажа как започнах…

По време на вечерята той изобщо не млъкна и единствената му тема беше Тед Ридъл.

— Вероятно е бил просто нервен — извиняваше се Сали.

— Не! Ще ти кажа, че по-скоро изнерви мен. Ако те интересува живота на Тед Ридъл от мига на раждането му до днес, можеш направо да ме попиташ!

— Джери Маккинли. Ей сега се сетих. Преди време се срещаше с една моя приятелка. Направо се побърка по него.

— Благодаря, Сали, но вече не.

— Ще му се обадя още сега.

На другата вечер се появи Джери Маккинли — симпатичен на вид, а и като човек се оказа много мил и приятен. Едва прекрачил прага, той погледна Джулия и каза:

— Такива предварително уредени срещи между непознати винаги са трудни. Самият аз съм доста стеснителен, така че мога да разбера как се чувстваш в момента, Джулия.

Тя веднага го хареса.

Отидоха да вечерят в китайския ресторант на Стейт Авеню.

— Ти работиш в някаква архитектурна фирма. Сигурно е много интересно. Струва ми се, хората не си дават сметка колко важни всъщност са архитектите.

„Чувствителен е“, помисли си радостно Джулия. Тя се усмихна:

— Напълно споделям мнението ти.

Вечерта минаваше много приятно и колкото повече разговаряха, толкова повече го харесваше Джулия. Реши да бъде смела:

— Искаш ли да дойдеш до нашия апартамент за още едно питие преди лягане? — попита тя.

— Не. Хайде да отидем в моето жилище.

— В твоето жилище?

Той се приведе напред и стисна ръката й:

— Точно там си държа камшиците и веригите.

Хенри Уесън притежаваше счетоводна фирма в сградата, където се помещаваше „Питърс, Истман и Толкин“. Две-три сутрини седмично Джулия се озоваваше в асансьора с него. Той изглеждаше доста приятен — малко над тридесетте, излъчваше дискретна интелигентност, имаше жълтеникаво-червена коса и очила с черни рамки.

Запознанството им започна с любезни кимвания, после с „Добро утро“, след това с „Днес изглеждате много добре“, а след няколко месеца се стигна до: „Чудя се дали ще имате нещо против да вечеряме заедно някой ден?“ Той я гледаше нетърпеливо и очакваше отговор.

Джулия се усмихна:

— Добре.

За Хенри това беше любов от пръв поглед. Щом прие поканата му, той заведе Джулия в един от най-луксозните ресторанти в Канзас Сити. Хенри очевидно бе много развълнуван, че излиза с нея.

Разказа й накратко за себе си:

— Роден съм тук, в добрия стар Канзас Сити. Баща ми също се е родил тук. Крушата не пада по-далеч от дървото. Нали ме разбираш какво искам да кажа?

Да, Джулия го разбираше.

— Винаги съм знаел, че искам да стана счетоводител. След училище отидох да работя във финансовата корпорация „Бигелоу & Бенсън“. Сега вече имам своя собствена фирма.

— Много хубаво — съгласи се Джулия.

— Това е почти всичко, което има да се казва за мен. Разкажи ми сега за теб.

Джулия остана мълчалива за момент. „Аз съм незаконната дъщеря на един от най-богатите хора в света. Сигурно си чувал за него. Съвсем наскоро се удави. Наследница съм на неговото имущество“. Тя огледа красивото помещение. „Бих могла да купя този ресторант, ако поискам. Сигурно бих могла да купя и целия град, ако поискам“.

— Джулия? — Хенри я гледаше втренчено.

— О! Аз… Съжалявам. Родена съм в Милуоки. Моят… моят баща умрял, когато съм била малка. Аз и майка ми обикаляхме много из цялата страна. Когато тя почина, реших да остана тук и да си намеря работа. — „Надявам се, че не съм си вирнала носа“.

Хенри Уесън се протегна и положи длани върху нейните.

— Значи никога не си имала до себе си мъж, който да се грижи за теб. — Той се приведе напред и произнесе твърдо: — Бих искал да се грижа за теб до края на живота ти.

Джулия го погледна изненадано:

— Не бих желала да прозвучи глупаво, но ние почти не се познаваме.

— Искам да променя това.

Когато Джулия се прибра у дома, Сали я очакваше.

— Е? — попита тя. — Как мина срещата ти?

Джулия отвърна замислено:

— Той е много мил и…

— И е луд по тебе!

Джулия се усмихна:

— Струва ми се, че ми направи предложение.

— Струва ти се? — Очите на Сали се разшириха. — Боже мой! Нима не знаеш със сигурност дали човекът ти е направил предложение, или не?

— Ами той каза, че искал да се грижи за мен до края на живота ми.

— Та това е предложение! — възкликна Сали. — Това си е истинско предложение! Омъжи се за него! Бързо! Омъжи се за него, преди да си е променил решението!

— Защо ми е да бързам толкова? — разсмя се Джулия.

— Слушай сега. Покани го тук на вечеря. Аз ще направя всичко, а ти ще му кажеш, че сама си я сготвила.

Джулия се усмихна.

— Благодаря. Не. Когато намеря човека, за когото искам да се омъжа, двамата може да ядем китайска храна в картонени чинии, но, повярвай ми, на масата ще има свещ и красиво подредени цветя.

При следващата им среща Хенри каза:

— Знаеш ли, Канзас Сити е прекрасно място за отглеждане на деца.

— Да, така е. — Джулия обаче имаше проблем — не беше сигурна дали иска да отглежда точно неговите деца. Той беше сериозен, почтен, уравновесен, но…

Тя обсъди въпроса със Сали.

— Продължава да ми предлага да се омъжа за него.

— Що за човек е?

Замисли се за момент, защото се опитваше да си припомни най-романтичните и приятни неща, които би могла да каже за Хенри Уесън:

— Той е сериозен, почтен, уравновесен…

Сали продължи:

— С други думи, той е скучен.

Джулия побърза да го защити:

— Не, не точно скучен…

Сали кимна компетентно:

— Скучен е. Омъжи се за него.

— Какво?

— Омъжи се за него. Много трудно се намират добри скучни съпрузи.

Промеждутъците между две заплати бяха опасни и непредвидими периоди. Имаше да се плащат наем, разходи по автомобила, стоки от бакалиите, а също и дрехите, от които се нуждаеше. Джулия притежаваше тойота и все й се струваше, че харчи за нея повече, отколкото за самата себе си. Непрекъснато взимаше заеми от Сали.

Една вечер, докато Джулия се обличаше, Сали подхвана:

— Поредната вечер с великия Хенри, а? Къде е решил да те заведе този път?

— Ще ходим на концерт в Симфони Хол. Ще гледаме Клио Лейн.

— Добрият стар Хенри не ти ли направи пак предложение?

Джулия се поколеба. Истината беше, че Хенри й правеше предложения всеки път когато се виждаха. Настояваше за отговор, но тя все още не можеше да склони да каже „да“.

— Не го изпускай — предупреди я Сали.

„Сали вероятно е права, помисли си Джулия. От Хенри Уесън ще стане добър съпруг. Той е… — тя се поколеба. — Той е сериозен, почтен, уравновесен… Дали е достатъчно?“

Джулия вече излизаше, когато Сали извика:

— Мога ли да взема черните ти обувки за тази вечер?

— Разбира се. — И Джулия хлопна вратата.

Сали отиде в стаята на Джулия и отвори шкафа. Черните обувки бяха на най-горния рафт. Протегна се да ги вземе и в същия момент една картонена кутия падна на земята — цялото й съдържание се разпиля по пода.

— По дяволите! — Сали се наведе да събира книжата.

Това бяха десетки изрезки от вестници, снимки, статии и всичките все за семейството на Хари Станфорд. Стори й се, че са безброй.

Внезапно Джулия връхлетя в стаята.

— Забравих си… — При вида на разпилените по пода книжа тя се спря. — Какво правиш?

— Съжалявам — извини се Сали. — Кутията просто падна.

Джулия се изчерви и припряно се наведе да прибира книжата.

— Нямах представа, че толкова се интересуваш от живота на богатите и известните — подхвърли Сали.

Джулия продължи мълчаливо да пъха изрезките в кутията. Тъкмо когато събра шепа снимки, попадна на малък златен медальон във формата на сърце, който майка й остави, преди да умре. Джулия отмести медальона настрана.

— Джулия? — Сали я наблюдаваше озадачено.

— Да.

— Защо толкова се интересуваш от Хари Станфорд?

— Не, не е вярно. Аз… Тези неща бяха на майка ми.

Сали сви рамене.

— Добре. — Тя се протегна към някакъв лист. Беше страница от някакво скандално списание: заглавието веднага привлече вниманието й:

— Господи! Ти си дъщеря на Хари Станфорд! — Сали зяпаше Джулия с отворена уста.

Джулия стисна устни. Поклати глава и продължи да събира книжата в кутията.

— Така ли е?

Джулия се спря:

— Моля те, предпочитам да не говорим за това, ако нямаш нищо против.

Сали скочи на крака:

— Предпочиташ да не говориш за това? Та ти си дъщеря на един от най-богатите хора на света, обаче предпочиташ да не говориш за това? Да не си луда?

— Сали…

— Знаеш ли колко струваше този човек? Милиарди.

— Нямам нищо общо с това.

— Ако си негова дъщеря, това е свързано най-вече с тебе. Та ти си му наследница! Трябва просто да съобщиш на семейството коя си и да…

— Не.

— Какво не?

— Ти не разбираш. — Джулия се изправи, а после се отпусна върху леглото. — Хари Станфорд е бил ужасен човек. Той е изоставил майка ми. Тя го мразеше, аз също го мразя.

— Човек не мрази хората с толкова много пари. Само проявява разбиране към тях.

Джулия поклати глава:

— Не искам нищо от тези пари.

— Джулия, наследници като теб не живеят в такива долнопробни апартаменти, не си купуват дрехи от битпазар и не взимат пари назаем, за да си плащат наема. На хората от твоето семейство ще им бъде страшно неприятно да разберат, че живееш така. Това би било истинско унижение за тях.

— Те дори не знаят, че съм жива.

— Тогава трябва да им кажеш.

— Сали…

— Да?

— Хайде да престанеш да говориш вече по въпроса.

Сали дълго време я гледа, без да отрони дума.

— Разбира се. Между другото, не би ли ми заела един-два милиона до заплата, а?

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Тайлър чувстваше, че го обзема лудост. Вече двадесет и четири часа не спираше да търси Лий на домашния му телефон, но там не се обаждаше никой. „С кого ли е сега, измъчваше се Тайлър. Какво ли правят в момента?“

Взе слушалката и набра номера за пореден път. Телефонът звъня дълго, Тайлър тъкмо щеше да затваря, когато чу гласа на Лий.

— Ало.

— Лий! Как си?

— Кой, по дяволите, е това?

— Аз съм, Тайлър.

— Тайлър? — Настъпи кратка пауза. — А, да.

Тайлър усети как го прободе остро разочарование.

— Как си?

— Добре — отвърна Лий.

— Нали ти съобщих, че ще имам прекрасна изненада за теб.

— Да? — В гласа му прозвуча отегчение.

— Спомняш ли си за онова пътуване до Сен Тропе на красива бяла яхта?

— Е, и?

— Какво ще кажеш да го осъществим следващия месец?

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно сериозно, можеш да си напълно сигурен.

— Ами, не знам. Значи ти имаш приятел с яхта?

— Не, аз самият съм решил да си купувам яхта.

— Нали не си се натряскал, господин съдия?

— Да съм се…? Не, не! Просто току-що се видях с пари. И то страшно много пари.

— Сен Тропе, а? И-ха, звучи страхотно. Естествено, че ще ми достави голямо удоволствие да дойда с теб.

Тайлър усети дълбоко чувство на облекчение.

— Прекрасно! Междувременно недей да… — Той дори не искаше да си помисли за това. — Ще ти се обаждам, Лий. — После остави слушалката и седна на ръба на леглото. „Ще ми достави голямо удоволствие да дойда с теб“.

Представи си как двамата обикалят света на красива яхта. Заедно.

Тайлър взе телефонния указател и запрелиства жълтите му страници.

Бюрото на фирмата „Джон Олдън Яхтс“ се намираше на търговския пристан в Бостън. Търговският посредник се приближи към Тайлър при влизането му.

— С какво мога да ви бъда полезен, господине?

Тайлър го погледна и съобщи нехайно:

— Бих искал да купя яхта. — Думите му се изляха някак забързано.

Яхтата на баща му сигурно щеше да бъде част от наследството, но Тайлър нямаше намерение да бъде на една яхта заедно с брат си и сестра си.

— Моторна или ветроходна?

— Ами… хм… не знам точно. Искам да обикалям света с нея.

— Може би имате предвид моторна яхта.

— Трябва да бъде бяла.

Търговският посредник го изгледа учудено.

— Да, разбира се. Колко широка яхта имате предвид?

„Блу Скайс“ е широка шест метра.

— Седем метра.

Търговският посредник запремига насреща му.

— А, да, разбирам. Но, естествено, такава яхта ще бъде много скъпа, господин… хм…

— Съдия Станфорд. Хари Станфорд ми беше баща.

Лицето на мъжа срещу него светна.

— Парите не са проблем — поясни Тайлър.

— Естествено, че не са! Е, господин съдия Станфорд, ще ви намерим яхта, за която всички ще ви завиждат. Бяла, разбира се. Междувременно мога да ви предложа описанията на яхтите, които в момента се продават. Обадете ми се, когато решите кои от тях представляват интерес за вас.

Уди Станфорд си мислеше за понита за поло. Досега му се налагаше да язди понитата на приятели, но вече е в състояние да си купи половин дузина най-прекрасни понита в света.

Беше на телефона и разговаряше с Мими Карсън.

— Искам да купя твоите понита — гласът на Уди бе изпълнен с вълнение. Замълча за момент, за да чуе отговора й. — Точно така, цялата конюшня. Говоря съвсем сериозно. Сега вече…

Разговорът им продължи половин час, а когато затвори телефона, Уди се хилеше доволно. Тръгна да търси Пеги.

Седеше сама на верандата. Уди все още можеше да види синините по лицето й — последица от ударите му.

— Пеги…

— Да? — Тя го погледна предпазливо.

— Да?

— Искам да поговоря с теб. Не… не знам всъщност откъде да започна.

Тя мълчеше и чакаше. Той си пое дълбоко въздух:

— Знам, че бях отвратителен съпруг. Някои от нещата са наистина непростими. Но, мила моя, всичко сега ще се промени. Нима не разбираш? Ние сме богати. Страшно богати. Искам да направя всичко според твоите желания. — Той хвана ръката й. — Този път вече ще оставя наркотиците. Наистина ще ги оставя. Ще заживеем съвсем различен живот.

Тя го погледна в очите и произнесе глухо:

— Вярваш ли в това, което ми казваш, Уди?

— Да. Обещавам ти. Казвал съм го и преди, но този път наистина ще стане. Взел съм твърдо решение. Ще отида в някоя добра клиника. Искам да се измъкна от този ад, в който бях. Пеги… — В гласа му се долавяше отчаяние. — Неспособен съм да го направя без теб. Знаеш, че не мога…

Дълго време тя остана загледана в него, после го прегърна.

— Горкото ми бебче. Знам — прошепна тя, — знам. Ще ти помогна…

Вече беше време Марго Поснър да си замине. Тайлър я намери в кабинета. Затвори вратата след себе си.

— Исках просто още веднъж да ти благодаря, Марго.

— Беше забавно. Наистина си прекарах чудесно. — Вдигна глава и го погледна дяволито: — Може би трябва да стана актриса.

— Би се справила чудесно с такава професия — усмихна се той. — Ти определено успя да заблудиш цялата публика тук.

— Успях, нали?

— Ето ти останалата част от парите. — Той извади пощенски плик от джоба си. — А също и самолетния ти билет обратно до Чикаго.

— Благодаря.

Той погледна часовника си.

— Добре ще е вече да се приготвяш.

— Да, да. Исках само да знаеш, че ти оставам благодарна за всичко. Имам предвид, че ме измъкна от затвора, както и всичко останало.

Той се усмихна:

— Няма нищо. Приятно пътуване.

— Благодаря.

Наблюдава я, докато тя се качваше по стълбите, за да си приготви багажа. Играта свърши. „Шах и мат“.

Марго Поснър подреждаше куфара си в стаята, когато при нея влезе Кендъл.

— Здрасти, Джулия, исках само да… — Тя се спря. — Какво правиш?

— Отивам си у дома.

— Толкова скоро? — Кендъл я погледна изненадано. — Защо? Известно време очаквах да прекараме заедно, за да се опознаем. Имаме да наваксваме за толкова години.

— Така е. Е, ще го направим някой друг път.

Кендъл приседна на ръба на леглото:

— Сякаш е някакво чудо, нали? Да се открием след всичките тези години?

— А, да. Истинско чудо, така е. — Марго продължаваше да си събира нещата.

— Сигурно се чувстваш като Пепеляшка. Искам да кажа, в един момент си живееш абсолютно нормален живот, а в следващия някой ти подава един милиард долара.

— Какво? — Марго се спря като закована.

— Казах…

— Един милиард долара?

— Да. Според завещанието на татко всеки един от нас наследява по толкова.

— Всеки от нас получава по един милиард долара? — Марго гледаше слисано Кендъл:

— Не ти ли казаха?

— Не — отвърна бавно Марго. — Не ми казаха. — По лицето й се появи замислено изражение. — Знаеш ли, Кендъл, права си. Може би ще е хубаво да се опознаем по-добре.

В солариума Тайлър разглеждаше снимки на яхти.

— Извинете ме, господин съдия Станфорд. Търсят ви на телефона. — Кларк бе застанал на две крачки от него.

— Ще говоря тук.

— Тайлър? — Беше Кийт Пърси от Чикаго.

— Да.

— Имам страхотна новина за теб!

— О?

— Решил съм да се оттегля по-рано от поста си. Какво ще кажеш ти да станеш върховен съдия на областта?

Тайлър едва се сдържа да не се изкикоти:

— Би било чудесно, Кийт.

— Ами тогава, мястото е твое!

— Не… не знам просто какво да кажа. — „Какво да му отговоря? Да му обясня, че милиардерите не седят на съдийското кресло в някаква си малка, кирлива съдебна зала в Чикаго, за да раздават присъди на пропадналата част от човечеството? Или че ще бъда прекалено зает с околосветските си обиколки на моята яхта?“

— Кога можеш да се върнеш в Чикаго?

— Ще се позабавя малко — отвърна Тайлър. — Тук имам да свърша още доста неща.

— Е, добре, ще те чакаме.

„Не се оставяй да ти секва дъхът“, помисли Тайлър и бързо приключи:

— Довиждане.

Затвори телефона и погледна часовника си. Време беше Марго да тръгва към аерогарата. Качи се горе, за да провери дали е готова.

При влизането му в стаята Марго разопаковаше куфара си.

— Още ли не си готова — погледна я изненадано той.

Тя вдигна глава към него и се усмихна:

— Не — усмихната го изгледа тя. — Разопаковам си багажа. Размислих и реших, че тук ми харесва. Може би ще трябва да поостана малко.

— За какво говориш? — намръщи се Тайлър. — Трябва да хванеш самолета за Чикаго.

— Ще има и друг самолет, господин съдия. — Тя се ухили. — Нищо чудно дори да си купя свой собствен.

— Какво ми говориш?

— Ти ми каза, че искаш да ти помогна да изиграем една малка шегичка на някого.

— Да?

— Е, да, но се оказва, че глупавата съм аз. А аз струвам един милиард долара.

Лицето на Тайлър придоби студен израз.

— Искам да се махаш оттук. Веднага.

— Така ли? Смятам да си тръгна, когато съм готова. А аз все още не съм.

Тайлър я наблюдаваше внимателно.

— Какво… какво искаш?

Тя кимна.

— Така вече е по-добре. Единия милиард долара, които е предвидено да получа. Възнамеряваше да го запазиш за себе си, нали? Смятах, че играеш някаква дребна игричка, за да измъкнеш малко пари, но един милиард долара! Това вече е съвсем друга игра! Според мен заслужавам част от тях.

На вратата се почука.

— Извинете — обади се Кларк. — Обядът е сервиран.

Марго се обърна към Тайлър.

— Ти върви да обядваш. Аз няма да идвам. Трябва да направя няколко важни поръчки.

По-късно същия следобед в Роуз Хил започнаха да пристигат всевъзможни пакети. Имаше кутии с рокли от Армани, спортно облекло от Скааси Бутик, дамско бельо от Джордан Марш, самурено палто от Найман Маркус и диамантена огърлица от Картие. Всички пакети бяха адресирани до госпожица Джулия Станфорд.

Марго се върна в къщата към четири и половина. Вбесен, Тайлър я очакваше на вратата.

— Какво си въобразяваш, че можеш да правиш? — попита ядосано той.

— Просто имах нужда от някои неща — усмихна се тя. — В края на краищата сестра ти трябва да бъде добре облечена. Не си ли съгласен? Забележително е колко неща на кредит може да ти отпусне всеки магазин, когато носиш фамилията Станфорд. Ти ще се погрижиш за сметките, нали?

— Джулия…

— Марго — припомни му тя. — Между другото, видях снимките на яхтите. Да не би да си намислил да си купуваш яхта?

— Това изобщо не те засяга.

— Не бъди толкова сигурен. Може би двамата с теб ще направим едно пътешествие по море. Ще наречем яхтата Марго. А защо не „Джулия“? Заедно ще обиколим света. Аз не обичам да съм сама.

Тайлър се замисли за момент.

— Изглежда, съм те подценил. Ти си много умна млада жена.

— Като се има предвид, че го казваш ти, това е голям комплимент.

— Надявам се, че си също и разумна млада жена.

— Зависи. Какво наричаш „разумна“?

— Един милион долара. В брой.

Сърцето й започна да бие ускорено.

— И ще задържа нещата, които купих днес?

— Всичките.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Дадено.

— Добре. Ще ти донеса парите колкото е възможно по-скоро. През някой от следващите дни ще се върна Чикаго. — Извади ключ от джоба си и й го подаде. — Това е ключът от моята къща. Искам да останеш там и да ме чакаш. И недей да разговаряш с никого.

— Съгласна съм. — Марго се опитваше да прикрие вълнението си. „Може би трябваше да ти поискам повече“, помисли си тя.

— Ще ти запазя билет за следващия самолет до Чикаго.

— А нещата, които купих?

— Ще поръчам да ти ги изпратят.

— Не е зле. Хей, ние двамата с теб добре се уредихме от тая работа, нали?

Той кимна.

— Да. Наистина.

Тайлър изпрати Марго до аерогарата. Не летището тя попита:

— Какво ще кажеш на другите? Имам предвид за моето заминаване.

— Че твоя много близка приятелка, която живее в Южна Америка, се е разболяла и ти се налага да я посетиш.

Тя го погледна замислено.

— Искаш ли да знаеш нещо, господин съдия? Онова пътешествие с яхтата щеше да бъде голямо забавление.

По високоговорителя повикаха пътниците за нейния полет.

— Това май е за мен.

— Приятно пътуване.

— Благодаря. Ще се видим в Чикаго.

Тайлър я проследи как влезе в терминала за заминаващите и изчака, докато самолетът излетя. После се върна в лимузината и разпореди на шофьора: — Роуз Хил.

Тайлър отиде направо в стаята си и телефонира на главния съдия Кийт Пърси.

— Всички те очакваме, Тайлър. Кога се връщаш? Намислили сме да организираме малко празненство в твоя чест.

— Много скоро, Кийт — отвърна Тайлър. — Междувременно бих искал да те помоля за помощ по повод на един нововъзникнал проблем.

— Разбира се. С какво мога да ти бъда полезен?

— Става дума за углавен престъпник, комуто опитах да помогна. Марго Поснър. Струва ми се, казах ти за нея.

— Спомням си, да. Какъв е проблемът?

— Горката женица се е побъркала и си е въобразила, че ми е сестра. Проследила ме чак до Бостън, а после се опита да ме убие.

— Господи! Какъв ужас!

— В момента пътува обратно към Чикаго, Кийт. Откраднала е ключа от къщата ми и изобщо не знам какво е намислила да прави по-нататък. Тази жена е опасен душевноболен човек. Заплаши, че ще убие цялото ми семейство. Искам да бъде въдворена в затвора за душевноболни в Рийд. Ако ми изпратиш по факса документите по въдворяването, веднага ще ги подпиша. После лично ще уредя психиатричните експертизи, които трябва да бъдат извършени.

— Разбира се, Тайлър. Веднага ще се погрижа.

— Ще ти бъда много благодарен. Тя пътува с полет 307 на Юнайтед Еърлайнс. Самолетът пристига в осем и петнадесет довечера. Предлагам ти да изпратиш хора, които да я приберат още от летището. Предупреди ги да внимават. В Рийд трябва да я оставят под максимална охрана и да не допускат никакви посетители.

— Ще се погрижа за всичко. Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това, Тайлър.

В гласа на Тайлър се прокрадна лека небрежност:

— Е, нали знаеш приказката, Кийт: „Каквото и добро да сториш, не ти се отплаща със същото“.

По време на вечерята Кендъл попита:

— Джулия няма ли да бъде с нас тази вечер?

— За съжаление, не — каза със скръб в гласа Тайлър. — Помоли ме да ви кажа „довиждане“. Наложи се да се погрижи за нейна приятелка в Южна Америка, която получила удар. Беше съвсем неочаквано.

— Но завещанието още не е…

— Джулия ми повери пълномощията над своя дял и иска да се погрижа да бъде внесен в сметка под мое попечителство.

Един от прислужниците постави пред Тайлър чиния с бостънска зеленчукова яхния с миди.

— А — възкликна той, — това изглежда толкова вкусно. Тази вечер съм много гладен.

Самолетът с полет 307 на Юнайтед Еърлайнс пристигна на международното летище О’Хеър по разписание. По високоговорителя се разнесе остър глас:

— Дами и господа, моля, затегнете предпазните колани, ако обичате!

В прекрасно настроение през целия полет, Марго Поснър си представяше какво ще прави с единия милион, всичките дрехи и бижута, които си накупи. „И цялата тая работа стана само защото ме арестуваха! Е, това ако не е удар!“

Самолетът се приземи, Марго събра ръчния си багаж и тръгна да слиза по подвижната стълба. Един стюард вървеше точно зад нея. Близо до самолета имаше линейка с двама военни санитари и един лекар. Стюардът ги видя и посочи Марго.

Щом Марго слезе от стълбата, единият от мъжете се приближи към нея.

— Извинете.

— Да? — погледна го Марго.

— Вие ли сте Марго Поснър?

— Да, защо? Какво се е…?

— Аз съм доктор Зимерман. — Той я хвана над лакътя. — Бихме искали да дойдете с нас, ако обичате. — И той я поведе към линейката.

Марго се опита да се отскубне:

— Чакайте малко! Какво правите?

Другите мъже вече бяха минали от двете й страни, за да й хванат ръцете.

— Просто елате с нас, без да се съпротивлявате, госпожице Поснър — каза докторът.

— Помощ! — разпищя се Марго. — Помогнете ми!

Останалите пътници стояха около нея и гледаха слисани.

— Какво сте ме зяпнали? — крещеше Марго. — Нима не виждате? Отвличат ме! Аз съм Джулия Станфорд! Аз съм дъщеря на Хари Станфорд!

— Разбира се, че сте — утешаваше я доктор Зимерман. — Само се успокойте.

Всички присъстващи смаяно наблюдаваха как мъжете набутаха Марго отзад в линейката, докато тя риташе и пищеше.

Вътре в линейката докторът извади спринцовка и я забоде в ръката на Марго.

— Отпуснете се — посъветва я той. — Всичко ще бъде наред.

— Сигурно сте полудели! — каза Марго. — Сигурно сте… — Очите й започнаха да се затварят.

Вратите на линейката се затръшнаха и тя бързо потегли напред.

Когато докладваха на Тайлър за случилото се, той се разсмя на глас. Опита се да си представи как са прибрали алчната кучка. Щеше да уреди да я държат в затвор за душевноболни до края на живота й.

„Сега вече играта наистина свърши, мислеше той. Аз успях! Старият ще се обърне в гроба си — ако изобщо има такъв, — като разбере, че поемам контрола над Станфорд Ентърпрайзис. Ще дам на Лий всичко, за което някога е мечтал“.

Идеално. Всичко беше идеално.

Събитията от деня изпълниха Тайлър със сексуална възбуда. „Трябва ми малко облекчение“. Отвори куфарчето си и от най-задната му част извади копие на „Дамрон“ с адресите на всички хомосексуални клубове в страната. За Бостън бяха изброени няколко гей-бара.

Избра си „Куест“ на Бойлстън Стрийт. „Ще пропусна вечерята. Отивам направо в клуба“.

Джулия и Сали се обличаха за работа.

— Как мина срещата ти с Хенри снощи? — понита Сали.

— Както винаги.

— Толкова зле, а? Все още ли ти прави официални предложения за брак?

— За бога, престани! — отвърна Джулия. — Хенри е много мил, но… — Тя въздъхна. — Не е за мен.

— Той може и да не е за теб — съгласи се Сали, — но тези неща тук са лично за теб и подаде на Джулия пет пощенски плика.

Всичките съдържаха известия за неплатени сметки. Джулия ги отвори. На три от тях пишеше „ПРОСРОЧЕНА“, а на друга — „ТРЕТО ИЗВЕСТИЕ“. Джулия ги поразгледа за момент.

— Сали, дали не би могла да ми заемеш…

— Изобщо не мога да те разбера — Сали я гледаше смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

— Бъхтиш се като робиня, не смогваш да си платиш сметките, а можеш само с едно мръдване на малкия си пръст да пипнеш няколко кръгли милиончета, без да броим хилядарките.

— Това не са мои пари.

— …Разбира се, че са твои! — отсече рязко Сали. — Хари Станфорд е бил и твой баща, нали? Ерго, ти притежаваш законни права над дял от неговото имущество. А аз не използвам думата „ерго“ много често.

— Забрави за това. Вече ти казах как се е отнесъл с майка ми. Той нямаше да иска да ми остави и петак.

Сали въздъхна.

— По дяволите! А аз се надявах да живея с милионерка!

Слязоха заедно до паркинга. Мястото, на което стоеше колата на Джулия, беше празно. Тя гледаше като гръмната голото пространство.

— Няма я!

— Сигурна ли си, че точно тук паркира снощи? — попита Сали.

— Да.

— Някой я е откраднал!

Джулия поклати глава.

— Не…

— Какво искаш да кажеш?

Тя се обърна и погледна Сали:

— Сигурно са си я взели обратно. Не съм плащала вече три вноски.

— Прекрасно — простена Сали. — Просто прекрасно.

На Сали не й излизаше от главата положението на нейната съквартирантка. „Всичко е като във вълшебна приказка,“ мислеше си тя. Принцеса, която не знае, че е принцеса. Само дето в този случай принцесата много добре знае каква е, но е прекалено горда, за да направи нещо. Не е честно! Семейството разполага с всичките тези пари, а тя няма никакви. Е, добре, щом тя не иска да направи нищо, напук на всички аз ще го направя. Накрая тя ще ми бъде благодарна.

Същата вечер, щом Джулия излезе, Сали прерови кутията с изрезките и взе една статия от неотдавнашен вестник, в която се споменаваше, че наследниците на Станфорд са се върнали в Роуз Хил за погребалната церемония.

„Ако принцесата не иска да отиде при тях, помисли си тя, те ще дойдат при принцесата“.

Седна и започна да пише писмо. Беше адресирано до съдия Тайлър Станфорд.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Тайлър Станфорд подписа документите по въдворяването на Марго Поснър в затвора за душевноболни в Рийд. Още трима психиатри трябваше да дадат писмено съгласие по случая, но той знаеше, че ще го уреди.

Още веднъж се върна мислено към всичко, което направи от самото начало, и стигна до заключението, че в цялата замислена от него игра не е допуснал никаква грешка. Дмитри изчезна в Австралия, отърва се и от Марго Поснър. Оставаше Хал Бейкър, но той няма да създаде проблем. Всеки си има слабо място, а слабото място на Бейкър е глупавото му семейство. „Не, Бейкър никога няма да проговори, защото не би понесъл мисълта да прекара цял живот в затвора, далеч от своите скъпи домашни“.

Всичко беше изпипано идеално.

„Щом легализират завещанието, се връщам в Чикаго да взема Лий. Може би дори ще си купим къща в Сен Тропе. — Само мисълта за това възбуди въображението му. — Ще обиколим света с моята яхта. Винаги съм искал да видя Венеция… и Позитано… и Капри… Ще отидем на сафари в Кения, заедно ще съзерцаваме Тадж Махал на лунна светлина. И на кого дължа всичко това? На татко. Добрият ми стар татко“. „Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като тебе…“

„Е, кой се смее последен сега, а, татенце?“

Тайлър слезе долу, за да се присъедини към брат си и сестра си за вечеря. Отново беше гладен.

— Наистина е жалко, че се наложи Джулия да ни напусне толкова бързо — сподели Кендъл. — Щеше да ми бъде приятно да се опознаем малко повече.

— Сигурно би желала да се върне при нас колкото е възможно по-скоро — добави Марк.

„Не се и съмнявам“, помисли си Тайлър. Той обаче се погрижи тя никога да не се върне оттам. Разговорът се насочи към бъдещето.

— Уди е решил да си купи група понита за поло — обади се свенливо Пеги.

— Не се казва група! — сопна се Уди. — Казва се гарнитура. Става дума за гарнитура от спортни понита.

— Съжалявам, скъпи. Аз просто…

— Остави, няма значение!

— А твоите планове какви са? — попита Тайлър Кендъл.

„…разчитаме на подкрепата, която ще получите от вашия баща. Ще ви бъдем много благодарни, ако внесете на наша сметка един милион щатски долара… в рамките на някой от следващите десет дни“.

— Кендъл?

— А, да. Решила съм да… да разширя моя бизнес. Ще отворя магазини в Лондон и Париж.

— Звучи прекрасно — възкликна Пеги.

— След две седмици имам ревю в Ню Йорк. Налага ми се бързо да замина, за да го подготвя.

— А ти какво ще правиш с твоя дял? — на свой ред се поинтересува Кендъл.

— Най-вече благотворителна дейност — с благочестиво изражение отговори Тайлър. — Има толкова много полезни организации, които се нуждаят от помощ.

Слушаше разговора на масата само с половин ухо. Оглеждаше хората около себе си, като спираше поглед върху брат си и сестра си. „Ако не бях аз, нямаше да получите нищо. Абсолютно нищо!“

Вгледа се в Уди. Брат му бе станал наркоман и разсипа живота си. „Парите няма да му помогнат, помисли си Тайлър. С тях само ще купи повече опиати“. Почуди се откъде ли се снабдява с наркотици Уди.

После Тайлър погледна сестра си. Кендъл беше умна и жънеше успехи — бе реализирала максимално своя талант.

До нея седеше Марк и разказваше весели анекдоти на Пеги. „Той е привлекателен и чаровен. Колко жалко, че е женен“.

Накрая остана Пеги. За него тя винаги беше „Пеги-горкичката“. Изобщо не проумяваше защо се примирява с проблемите на Уди. „Сигурно го обича много. Иначе определено не е получила нищо свястно от своя брак“.

Почуди се какви ли изражения щяха да придобият лицата им, ако се изправи и съобщи: „Аз притежавам властта над Станфорд Ентърпрайзис. Аз уредих да убият баща ни, да изкопаят тялото му и пак аз наех човек, който да се представи за нашата незаконна сестра“. При тази мисъл се усмихна. Беше толкова трудно да се премълчава такава пикантна тайна.

След обяда Тайлър отиде в стаята си да телефонира на Лий. От другата страна обаче никой не вдигна слушалката. „Излязъл е с някого, помисли си отчаяно Тайлър. Не ми вярва за яхтата. Е, добре, ще му го докажа! Кога най-сетне ще легализират това проклето завещание? Налага се да звъня на Фицджералд или на онзи млад адвокат, Стив Слоун“.

На вратата се почука и на прага застана Кларк.

— Извинете ме, господин съдия Станфорд. За вас пристигна писмо.

„Може би Кийт Пърси ми поднася поздравления“.

— Благодаря, Кларк.

Взе плика. Адресът на подателя беше в Канзас Сити. За момент Тайлър се вгледа озадачено в него, после отвори плика и започна да чете.

Тайлър беше зяпнал писмото с невярващи очи и усещаше как го полазват ледени тръпки.

— Не! — извика той гласно. — Не!

„Това вече няма да мине! Не и сега! Сигурно е някоя мошеничка“. И все пак го обзе ужасното предчувствие, че става дума за истинската Джулия. „И сега тая кучка ще се изтърси тук да претендира за своя дял от наследството! За моя дял, поправи се веднага Тайлър. Той не й принадлежи. Не мога да й позволя да дойде тук. Това би провалило всичко. Ще възникне необходимостта да обясня за другата Джулия и да…“. Той потръпна.

— Не!

„Трябва да се погрижа за нея. Бързо“. Протегна ръка към телефона и набра номера на Хал Бейкър.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Дерматологът поклати глава.

— Лекувал съм и други подобни случаи, но толкова тежко положение не съм виждал никога.

Хал Бейкър се почеса по ръката и кимна.

— Разбирате ли, господин Бейкър, за нас имаше само три възможности. Вашият сърбеж може да е причинен от гъбички, да е вследствие на алергия или да е на нервна почва. Според кожната проба от ръката ви, която разгледах под микроскоп, не става въпрос за гъбички. А вие твърдите, че на работното място не се занимавате с химикали…

— Точно така.

— Ето, значи вероятностите се сведоха до една-единствена. Вие страдате от Liehen Simplex Chronicus, или с други думи — локален невродерматит.

— Звучи ужасно. Не можете ли да направите нещо?

— За щастие, можем. — Докторът извади една тубичка от шкафа в ъгъла на кабинета и я отвори. — В момента ръката сърби ли ви?

Хал Бейкър отново се почеса:

— Да. Направо ме гори.

— Искам да втриете част от този мехлем в дланта си.

Хал Бейкър изстиска малко крем от тубичката и започна да го разтрива върху ръката си. Сякаш си сложи някакво чудотворно мазило.

— Сърбежът престана! — изненада се Бейкър.

— Чудесно. Използвайте мехлема и повече няма да имате никакви проблеми.

— Благодаря ви, докторе. Не мога да ви опиша какво облекчение усетих.

— Ще ви дам рецепта. Задръжте и тази тубичка.

— Благодаря ви.

Хал Бейкър караше към дома си и си пееше на глас. Откакто срещна съдия Тайлър Станфорд, сега за първи път не го сърбеше ръката. Изпитваше прекрасно чувство на облекчение. Продължаваше да си подсвирква, докато вкарваше колата в гаража и влезе в кухнята. Хелън го очакваше.

— Търсиха те по телефона — уведоми го тя. — Обади се някакъв си господин Джоунс. Било спешно.

Ръката пак го засърбя.

Беше удрял хора, но го бе правил само от любов към децата си. Беше извършил някои престъпления, но пак заради семейството си. За себе си Хал Бейкър не смяташе, че някога бе губил мярката или че има сериозна вина за нещо. Но този път беше различно. Ставаше дума за съвсем хладнокръвно убийство.

Когато се обади на човека, който го бе търсил, започна да протестира:

— Не мога да направя това, господин съдия. Намерете си друг.

На отсрещната страна настъпи мълчание. После го попитаха:

— Как е при семейството?

Полетът до Канзас Сити мина гладко и благополучно. Съдия Станфорд му даде подробни указания. „Името й е Джулия Станфорд. Имаш адреса и номера на апартамента. Не знае, че ще се появиш. От теб се иска само да отидеш там и да се оправиш с нея“.

Взе такси от централната аерогара на Канзас Сити до центъра на града.

— Хубав ден — подхвърли шофьорът.

— А-ха.

— Откъде пристигате?

— От Ню Йорк. Тук живея.

— Хубаво местенце за живот си е това.

— Вярно е. Ще трябва да свърша някоя и друга работа по къщата. Ще ме оставите ли за малко пред някой железарски магазин?

— Дадено.

Пет минути по-късно Хал Бейкър обясняваше на един продавач в магазина:

— Трябва ми ловджийски нож.

— Имаме точно каквото търсите, господине. Бихте ли дошли след мен, моля?

Ножът беше направо чудо — около петнадесет сантиметра, с остър заточен връх и назъбени остриета.

— Ще ви свърши ли работа?

— Идеален е — одобри Хал Бейкър.

— В брой ли ще платите, или с чек?

— В брой.

Следващата му спирка беше магазин за канцеларски принадлежности.

Хал Бейкър оглежда около пет минути жилищния блок на Меткалф Авеню 1425, като добре проучи входовете и изходите. После си тръгна и се върна чак към осем часа вечерта, когато се стъмваше. Искаше да е сигурен, че Джулия Станфорд вече се е прибрала, ако през деня ходи на работа. Направи му впечатление отсъствието на портиер. Въпреки асансьора се качи по стълбите. Не беше гот да живееш в малки затворени пространства. Точно като капани. Стигна до третия етаж. Апартамент 3В беше в дъното на коридора отляво. Ножът беше прикачен към вътрешния джоб на сакото му. Натисна звънеца. След малко вратата се отвори и той видя привлекателна млада жена.

— Здравейте. — Тя имаше хубава усмивка. — С какво мога да ви помогна?

Беше по-млада, отколкото очакваше, и мимоходом се зачуди защо съдия Станфорд иска да я убие. „Е, това не е моя работа“. Извади визитна картичка и й я подаде:

— Аз съм от центъра за статистически изследвания „Нилсън Къмпани“ — обясни той любезно. — В този район нямаме представители на групата Нилсън и търсим хора, които биха проявили интерес към нашата работа.

— Не, благодаря. — Жената поклати глава и понечи да затвори вратата.

— Плащаме по сто долара на седмица.

Вратата остана полуотворена.

— Сто долара на седмица?

— Да, госпожо.

Вратата вече беше широко отворена.

— От вас се иска само да записвате имената на програмите, които гледате. Ще ви дадем договор за една година.

„Пет хиляди долара!“

— Заповядайте — покани го тя.

Той влезе в апартамента.

— Седнете, господин…

— Алън. Джим Алън.

— Господин Алън. Как така се спряхте точно на мен?

— Нашата компания извършва произволни посещения. Трябва единствено да сме сигурни, че никой от избраните хора не е свързан по какъвто и да е начин с телевизията, за да можем да разчитаме на точни проучвания. Вие не сте свързана с някоя телевизионна програма или програмна мрежа, нали?

— Бога ми, не съм — разсмя се тя. — Какво точно трябва да правя?

— Става дума за нещо наистина много просто. Ще ви дадем малка брошура, в която са изброени всички телевизионни програми. От вас се иска да драснете по една чертичка всеки път когато гледате някоя програма. Така нашият компютър ще изчисли колко зрители има всяка програма. Представители на „Нилсън Къмпани“ работят навсякъде из Съединените щати и ние получаваме съвсем точна картина в кои райони какви предавания са най-популярни и сред какви зрители. Имате ли желание да ни сътрудничите?

— О, да.

Той извади няколко готови бланки и химикалка.

— По колко часа дневно гледате телевизия?

— Не много. Аз съм на работа по цял ден.

— Но все пак гледате телевизия?

— О, разбира се. Гледам новините вечер, понякога някой стар филм. Обичам да гледам Лари Кинг.

Той си отбеляза нещо.

— Гледате ли много образователни програми?

— Само „Библейско училище“ в неделя.

— Между другото, сама ли живеете тук?

— Имам съквартирантка, но я няма в момента.

„Значи сме сами“.

Дланите започнаха да го сърбят. Протегна ръка към вътрешния си джоб, за да измъкне ножа. Чу стъпки по коридора отвън. Спря се.

— Нали ми казахте, че ще получа пет хиляди долара за една година само за тази работа?

— Точно така. О, забравих и още нещо. Ще ви дадем също и нов цветен телевизор.

— Та това е фантастично!

Стъпките изчезнаха. Пак плъзна ръка към вътрешния си джоб и напипа дръжката на ножа.

— Бихте ли ми дали чаша вода, моля? Днес доста се поуморих.

— Разбира се.

Проследи как се изправи, отиде до малкото барче в ъгъла на стаята и клекна пред вратичката му. Тогава той измъкна ножа от калъфа и застана прав зад нея.

Тя тъкмо казваше:

— Моята съквартирантка гледа по-често от мен „Библейско училище“.

Той вдигна ножа и се приготви да го забие.

— Но тя, Джулия, по принцип си е настроена по-интелектуално от мен.

Ръката на Бейкър се закова над главата й.

— Джулия?

— Моята съквартирантка. Или по-точно — беше ми съквартирантка. Когато се върнах, намерих бележка, че заминава и не знае кога ще… — Тя се обърна към него с чашата вода и видя ножа в ръката му. — Какво…?

Сали изпищя.

Хал Бейкър избяга.

Хал Бейкър се обади на Тайлър Станфорд.

— Аз съм в Канзас Сити, но момичето го няма.

— Какво означава това?

— Съквартирантката й каза, че е заминала.

Замълча за момент.

— Имам някакво предчувствие, че е тръгнала към Бостън. Искам веднага да се върнеш тук.

— Да, господине.

Тайлър Станфорд трясна слушалката и започна да крачи нервно. Всичко вървеше просто идеално! Необходимо е да намери тази никаквица и да се отърве от нея. Тя е опасна фигура. Макар и вече да държеше властта над имуществото, Тайлър знаеше, че няма да си намери покой, докато тя е жива. „Трябва да я намеря, мислеше Тайлър. Трябва! Но къде?“

В стаята влезе Кларк. Изглеждаше доста смутен:

— Извинете, господин съдия Станфорд. Дошла е някаква госпожица Джулия Станфорд. Иска да ви види.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Всъщност истинската причина беше Кендъл, поради която Джулия реши да замине за Бостън. Един ден на връщане от обяд Джулия мина край скъп магазин за дрехи. Моделите-уникати на витрината бяха дело на Кендъл. Джулия се спря и дълго ги разглежда. „Това е моята сестра, помисли си Джулия. Не мога да я виня за онова, което се е случило на майка ми“. И изведнъж усети непреодолимо желание да ги види, да се запознае с тях, да разговаря с тях — просто най-сетне да има семейство.

В офиса Джулия съобщи на Макс Толкин, че иска да замине за няколко дни, и малко притеснена, попита:

— Чудя се дали не бих могла да получа известен аванс?

Толкин се усмихна:

— Разбира се. Предстои ти кратък отпуск. Ето, заповядай. Приятно прекарване.

„Дали наистина ще прекарам приятно, почуди се Джулия. Или съм на път да направя ужасна грешка?“

Джулия не намери Сали вкъщи — още не се беше прибрала. „Няма да я чакам, реши тя. Ако не тръгна веднага, никога няма да отида“. Приготви си куфара и остави бележка.

На път към автогарата Джулия пак се размисли: „Какво правя? Защо взех такова внезапно решение?“ После си каза с тъжна ирония: „Внезапно? Трябваха ми цели четиринадесет години!“ Обхвана я силно вълнение. Какво ли представлява нейното семейство? Знаеше, че единият й брат е съдия, другият — известен състезател по поло, а сестра й — прочута моделиерка. „Семейство от преуспяващи хора, мислеше си Джулия. А аз каква съм? Дано не погледнат с пренебрежение на мен“. Само мисълта за онова, което й предстоеше, накара сърцето на Джулия да прескача от вълнение. Качи се на един бърз автобус и потегли.

Автобусът пристигна на Саут Стейшън в Бостън и Джулия взе такси.

— Накъде, госпожо? — попита шофьорът.

В този момент Джулия напълно загуби самообладание. Мислеше да даде адреса на Роуз Хил, но вместо това каза:

— Не знам.

Шофьорът се обърна към нея:

— Гледай ти, ами аз откъде да знам.

— Може ли просто да покарате из града? Никога досега не съм идвала в Бостън.

— Разбира се — кимна той.

Отправиха се по Съмър Стрийт и стигнаха до централния бостънски парк.

— Това е най-старият обществен парк в Съединените щати. Някога са го използвали за публични екзекуции — обясни шофьорът.

В този момент Джулия сякаш чу гласа на майка си: „Зимно време обичах да водя децата в централния парк, за да се попързалят с кънки. Уди си беше роден атлет. Така ми се иска да можеше да се запознаеш с него, Джулия. Беше толкова красиво момче. Винаги съм си мислела, че той ще постигне най-много от всички в семейството“. Сякаш сега майка й беше с нея и заедно наблюдаваха местата, край които минаваха.

Вече се движеха по Чарлс Стрийт и стигнаха до входа на градската градина.

— Виждате ли тези бронзови патета? — попита шофьорът. — Не знам дали ще повярвате, но всичките си имат имена.

„Често си правехме разходки до Градската градина. Там на входа има едни симпатични бронзови патета. Казват се Джак, Как, Лак, Мак, Нак, Уак, Пак и Квак“. На Джулия това й се струваше толкова смешно, че караше майка си да повтаря имената безброй пъти.

Джулия погледна таксиметъра. Обиколката вече ставаше скъпа.

— Бихте ли ми препоръчали някой по-евтин хотел?

— Разбира се. Какво ще кажете за Копли Скуеър Хотел?

— Бихте ли ме откарали там, моля?

— Добре.

Пет минути по-късно спряха пред хотела:

— Дано да ви хареса Бостън, госпожо.

— Благодаря.

„Дали ще ми хареса, или ще бъде само едно злополучно преживяване?“ Джулия плати на шофьора и влезе във фоайето. Приближи се към младия служител на рецепцията.

— Здравейте — поздрави той. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Бих искала стая, моля.

— За един човек?

— Да.

— Колко време ще останете?

Тя се поколеба. „Един час? Десет години?“

— Не знам.

— Добре. — Той провери таблото с ключовете. — Мога да ви предложа една хубава единична стая на четвъртия етаж.

— Благодаря. — Тя взе регистрационната книга и с четлив почерк написа: ДЖУЛИЯ СТАНФОРД.

Служителят й подаде ключа.

— Заповядайте. Приятно прекарване.

Стаята беше малка, но спретната и чиста. Веднага щом си разопакова багажа, Джулия се обади на Сали.

— Джулия? Божичко! Къде си!

— В Бостън съм.

— Кажи ми, ти добре ли си? — Тя беше почти пред истерия.

— Да. Защо?

— Някакъв човек дойде в нашия апартамент, търсеше теб и мисля, че искаше да те убие!

— Какви ми ги говориш?

— Той имаше нож и… трябваше само да видиш изражението на лицето му… — Тя се задъхваше. — Когато откри, че аз не съм ти, избяга!

— Не мога да повярвам!

— Представи се, че бил от „Нилсън Къмпани“, но аз се обадих в техния офис, никога не са и чували за такъв човек! Познаваш ли някого, който би искал да ти причини зло?

— Разбира се, че не, Сали! Не говори глупости! Обади ли се на полицията?

— Обадих се. Но те нямаше какво друго да направят, освен да ме посъветват да бъда по-внимателна.

— Добре, с мен всичко е наред, не се притеснявай. Чу как Сали си пое дълбоко въздух.

— Добре. Ще ми се обадиш ли, ако има нещо, Джулия?

— Да.

— Внимавай, моля те.

— Разбира се. — „Тая Сали с нейното въображение! На кого, за Бога, му е притрябвало да убива точно мен?“

— Знаеш ли кога ще се върнеш?

Почти като въпроса, който й зададе и хотелският служител.

— Не.

— Ти си там, за да се видиш със семейството си, нали?

— Да.

— Успех.

— Благодаря ти, Сали.

— Обаждай ми се.

— Добре.

Джулия постави слушалката на мястото й. Стоеше неподвижна и се чудеше какво да прави. „Ако имам достатъчно ум в главата, ще се кача обратно на автобуса и ще се върна у дома. Само се мотая и отлагам. Да не би да съм дошла в Бостън да гледам забележителности? Не. Дойдох тук, за да се срещна със семейството си. Ще се срещам ли изобщо с тях? Не… Да…“

Седна на ръба на леглото, а в главата й настъпи пълна бъркотия: „Ами ако ме мразят? Не бива да мисля такива работи. Те ще ме обикнат и аз също ще ги обичам“. Погледна към телефона и си помисли: „Може би е по-добре да се обадя. Не. Има опасност да ми откажат среща“. Отиде до гардероба и избра най-хубавата си рокля. „Ако не го направя сега, няма да го направя никога“, реши Джулия.

Половин час по-късно седеше в едно такси на път към Роуз Хил, за да се срещне със семейството си.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тайлър гледаше Кларк с невярващи очи:

— Джулия Станфорд… е тук?

— Да, господине. — В гласа на иконома се долавяше смущение. — Но това не е същата, госпожица Станфорд, която беше тук преди.

— Естествено, че не е. — Тайлър направи усилие да се усмихне. — Боя се, че е някаква мошеничка.

— Мошеничка ли, господине?

— Да. Те се появяват откъде ли не, Кларк, и всичките твърдят, че имат някакви права над семейното наследство.

— Та това е ужасно! Да повикам ли полицията?

— Не — отговори бързо Тайлър. Това беше последното, което искаше сега. — Аз ще се оправя с нея. Заведи я в библиотеката.

— Да, господине.

Умът на Тайлър трескаво работеше. Значи истинската Джулия Станфорд най-сетне се появи. Цяло щастие беше, че никой друг от семейството в момента не е вкъщи. Трябва незабавно да се отърве от нея.

Тайлър влезе в библиотеката. Джулия стоеше в средата на помещението и изучаваше портрета на Хари Станфорд. Тайлър поспря за миг на прага, за да я огледа. Беше толкова красива. Жалко, че…

Джулия се обърна и го видя:

— Здравейте.

— Здравейте.

— Вие сте Тайлър.

— Точно така. Вие коя сте?

Усмивката й се стопи:

— Не ви ли…? Аз съм Джулия Станфорд.

— Така ли? Простете за въпроса ми, но имате ли някакви доказателства за това?

— Доказателства? Ами да… аз… всъщност… никакви доказателства. Просто предположих, че…

Той пристъпи към нея.

— Какво ви доведе тук така изведнъж?

— Реших, че е крайно време да се запозная със семейството си.

— След цели двадесет и шест години?

— Да.

Докато я гледаше, докато я слушаше как говори, за Тайлър не останаха никакви съмнения. Тя беше истинската, опасната и той трябваше бързо да се отърве от нея.

Тайлър направи усилие да се усмихне:

— Вижте, предполагам, можете да си представите какъв шок е това за мен. Искам да кажа вашето появяване тук изневиделица и…

— Знам. Съжалявам. Първо трябваше да се обадя по телефона.

— Сама ли сте дошла в Бостън? — попита небрежно Тайлър.

— Да.

Умът му работеше трескаво.

— Някой знае ли, че сте тук?

— Не. Е, освен моята съквартирантка, Сали, в Канзас Сити…

— Къде сте отседнала?

— В Копли Скуеър Хотел.

— Хубав хотел. В коя стая сте?

— Четиристотин и деветнадесета.

— Добре. Защо не се върнете в хотела и да ни изчакате там? Искам да подготвя Уди и Кендъл. Те ще бъдат не по-малко изненадани от мен.

— Съжалявам. Трябваше да ви…

— Няма проблеми. Сега вече се познаваме и съм сигурен, че всичко ще се уреди прекрасно.

— Благодаря, Тайлър.

— Винаги си добре дошла… — той за малко не се задави при тези думи — …Джулия. Нека да ти повикам едно такси.

Пет минути по-късно тя вече си беше тръгнала.

Хал Бейкър тъкмо се бе върнал в хотелската си стая в центъра на Бостън, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката:

— Хал?

— Съжалявам. Още нямам никакви новини, господин съдия. Обърнах целия град. Ходих до летището и…

— Тя е тук, глупако!

— Какво?

— Тя е тук, в Бостън. Отседнала е в Копли Скуеър Хотел, стая четиристотин и деветнадесет. Искам да се погрижиш за нея до довечера. И не желая никакви гафове повече, ясно ли е?

— Онова, което се случи, не беше по моя…

— Ясно ли е, попитах?

— Да, господине.

— Тогава го свърши! — Тайлър затвори с трясък телефона.

После отиде да намери Кларк.

— Кларк, искам да ти кажа нещо за младата жена, която беше тук и твърдеше, че е моя сестра.

— Да, господине?

— Няма да споменавам нищо за нея пред другите членове от семейството. Това само ще ги разстрои.

— Разбирам, господине. Толкова сте съобразителен.

Джулия се отби в Риц Карлтън, за да вечеря. Хотелът беше красив — точно както й го описваше майка й. „Всяка неделя водех децата там, за да ядат до насита всичко, което си харесат“. Джулия седеше в ресторанта и си представяше как майка й се е хранила на някоя от тези маси заедно с малките Тайлър, Уди и Кендъл. „Иска ми се да бях израсла с тях“, помисли си Джулия. Но сега поне ще се запознаем. Зачуди се дали майка й би одобрила постъпката й. Джулия остана доста изненадана от начина, по който я прие Тайлър. Изглеждаше някак… студен. Съвсем естествено, прецени Джулия. Някакъв непознат влиза в дома ти и ти съобщава: „Аз съм сестра ти. Нормално е да ме гледа подозрително. Но съм сигурна, че ще ги убедя“.

Когато й донесоха сметката, Джулия се смая. „Налага се да бъда по-внимателна, помисли си тя. Трябва да ми останат достатъчно пари, за да се върна обратно до Канзас с автобуса“.

Тя точно излизаше от Риц Карлтън, когато един туристически автобус се готвеше да поеме на обиколка из града. Без много да се замисля, тя се качи. Искаше да види колкото се може повече неща от града на нейната майка.

Хал Бейкър влезе във фоайето на Копли Скуеър Хотел, прекоси го уверено, сякаш беше отседнал там, и тръгна нагоре по стълбите към четвъртия етаж. Този път нямаше да има грешки. Стая четиристотин и деветнадесет беше в средата на коридора. Хал Бейкър се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, и почука на вратата. Не чу никакъв отговор. Почука отново:

— Госпожице Станфорд?

Пак никакъв отговор.

Извади малък калъф от джоба си и избра един шперц. За броени секунди успя да отвори вратата. Влезе и затвори след себе си. Стаята беше празна.

— Госпожице Станфорд?

Надникна в банята. Празна. Върна се в стаята. Извади нож от джоба си, сложи един стол до стената зад вратата и седна да чака в тъмното. След около час чу, че някой се приближава.

Хал Бейкър се изправи бързо и застана точно зад вратата с ножа в ръка. Чу как ключът се превъртя и вратата започна да се отваря. Вдигна ножа високо над главата си, готов за удар. Джулия Станфорд прекрачи прага и натисна ключа за лампата. Чу я да казва:

— Е, добре. Влизайте.

В стаята нахлу тълпа репортери.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Гордън Уелман, нощният администратор в Копли Скуеър Хотел, спаси съвсем неволно живота на Джулия. Дойде за нощното си дежурство в шест часа същата вечер и по навик прегледа хотелската регистрационна книга. Когато стигна до името Джулия Станфорд, се втренчи изненадано в него. Откакто Хари Станфорд умря, вестниците непрекъснато се пълнеха с истории около семейство Станфорд. Бяха изровили и стария скандал за връзката на Станфорд с гувернантката на децата и за самоубийството на съпругата му. Хари Станфорд имаше незаконна дъщеря на име Джулия. Носеха се слухове за някакво нейно тайно посещение в Бостън. Похарчила луди нари за тоалети и малко след това, пак според слуховете, заминала за Южна Америка. А сега, изглежда, се беше върнала. „И е отседнала в моя хотел!“, помисли си развълнувано Гордън Уелман.

Обърна се към служителя на рецепцията:

— Знаеш ли в каква реклама за хотела би могло да се превърне това?

Минута по-късно той беше на телефона, за да се свърже с пресата.

При завръщането на Джулия в хотела след туристическата обиколка из града фоайето беше пълно с репортери, които нетърпеливо я очакваха. Още щом я видяха да влиза, наскачаха.

— Госпожице Станфорд! Аз съм от „Бостън Глоуб“. Търсихме ви вече, но разбрахме, че сте напуснали града. Бихте ли ни казали…?

Право към нея беше насочена телевизионна камера.

— Госпожице Станфорд, аз съм от KVB-TV. Бихме искали да чуем мнението ви за…

— Госпожице Станфорд, аз съм от „Бостън Финикс“. Бихме искали да знаем вашето отношение към…

— Погледнете за момент насам, госпожице Станфорд! Усмихнете се! Благодаря.

Непрекъснато проблясваха светкавици.

Джулия стоеше объркано и не знаеше какво да направи. „О, Боже, помисли си тя. Сега семейството ще реши, че нарочно търся светска шумотевица“. Тя се обърна към репортерите:

— Съжалявам. Нямам какво да ви кажа.

Забърза към асансьора и се мушна в него. Те обаче нахълтаха веднага след нея.

— Списание „Пипъл“ иска да публикува материал за вашия живот, за това, как се чувства човек, след като е бил отчужден от семейството си повече от двадесет и пет години…

— Чухме, че сте ходили до Южна Америка…

— В Бостън ли смятате да останете за постоянно…?

— Защо не сте отседнали в Роуз Хил…?

Тя слезе от асансьора на четвъртия етаж и забърза по коридора. Те обаче я следваха по петите. Нямаше начин да им се изплъзне.

Джулия извади ключ и отвори вратата на стаята си. Прекрачи прага и светна лампата.

— Е, добре. Влизайте.

Скрит зад вратата, Хал Бейкър се закова изненадано на място с нож във вдигнатата си ръка. Докато репортерите се блъскаха край него, той бързо скри ножа в джоба си и се смеси с групата.

Джулия се обърна към репортерите.

— Добре тогава. Само че ми задавайте въпросите един по един, моля ви.

Страшно разочарован, Бейкър започна да отстъпва заднишком към вратата и се измъкна навън. Съдия Станфорд нямаше да остане никак доволен.

През следващия половин час Джулия се постара да отговори на всичките им въпроси. Накрая си отидоха.

Джулия заключи вратата и си легна.

На сутринта телевизионните програми и вестниците бяха пълни с истории за Джулия Станфорд.

Тайлър четеше вестниците и направо побесняваше. Уди и Кендъл се присъединиха към него на масата за закуска.

— Какви са тия глупости за някаква си жена, която се представяла с името Джулия Станфорд? — попита Уди.

— Някаква мошеничка — хладнокръвно отсече Тайлър. — Вчера дойде чак дотук, за да иска пари, но аз я изгоних. Не съм очаквал обаче, че ще ни погоди такъв хитър трик с пресата. Не се притеснявайте. Аз ще се оправя с нея.

Обади се на Саймън Фицджералд.

— Видяхте ли сутрешните вестници?

— Да.

— Тази хитра мошеничка обикаля града и убеждава хората, че ни била сестра.

— Да дам ли заповед да я арестуват? — попита Фицджералд.

— Не! Това само ще увеличи приказките около нея и ще я направи още по-популярна. Искам да я накарате да напусне града.

— Добре. Ще имам грижата да го сторя, господин съдия Станфорд.

— Благодаря ви.

Саймън Фицджералд изпрати да повикат Стив Слоун.

— Имаме проблем — уведоми го той.

— Знам — кимна Стив. — Чух сутрешните новини и видях вестниците. Коя е тази жена?

— Очевидно е решила, че може да се намеси и да отмъкне дял от семейното богатство. Съдия Станфорд ме посъветва да я изгоня от града. Ще се заемеш ли с нея?

— С удоволствие — изрече зловещо Стив.

Час по-късно Стив почука на хотелската стая на Джулия.

Джулия отвори вратата и му каза:

— Съжалявам. Не приемам повече никакви репортери. Аз…

— Аз не съм репортер. Мога ли да вляза?

— Кой сте вие?

— Казвам се Стив Слоун. Аз съм от правната фирма, която се занимава с наследството на Хари Станфорд.

— А, да, разбирам. Заповядайте.

Стив влезе в стаята.

— Вие ли уведомихте пресата, че сте Джулия Станфорд?

— Боя се, че ме свариха съвсем неподготвена. Нали разбирате, аз изобщо не съм ги очаквала и…

— Но вие все пак наистина сте се представяли за дъщерята на Хари Станфорд?

— Да. Аз съм негова дъщеря.

Тай я погледна и каза скептично:

— Разбира се, предполагам, че можете да го докажете…

— Всъщност не — бавно отвърна Джулия, — не мога.

— Хайде де — настояваше Стив, — все трябва да имате поне някакво доказателство. — Беше решил да я разобличи със собствените й лъжи.

— Нямам нищо — повтори тя.

Той я оглеждаше доста изненадан. Не беше това, което очакваше да види. У нея имаше някаква подкупваща искреност. „Изглежда интелигентна. Как тогава е могла да постъпи толкова глупаво — да дойде тук и да се представя за дъщерята на Хари Станфорд, без да има никакви доказателства?“

— Лошо, много лошо — измърмори Стив. — Съдия Станфорд иска да напуснете града.

Очите на Джулия се разшириха от учудване:

— Какво?

— Точно така.

— Но… просто не разбирам. Та аз още дори не съм се запознала със сестра ми и с другия ми брат.

„Значи тя твърдо е решила да поддържа тоя блъф“, помисли си Стив.

— Вижте, не знам коя сте, нито каква игра играете, но за такова нещо можете да отидете в затвора. Даваме ви шанс да се измъкнете. Действията ви са противозаконни. Така че имате избор. Или напускате града и преставате да тормозите семейството, или ще наредим да ви арестуват.

Джулия го гледаше изумено:

— Да ме арестуват? Аз… аз просто не знам какво да кажа.

— Вие решавате.

— Значи дори не искат да ме видят? — попита сковано тя.

— Може и така да се каже.

— Добре тогава. — Джулия си пое дълбоко въздух. — Ако наистина това е тяхното желание, ще се върна в Канзас. Обещавам ви, че повече никога няма даже да чуят за мен.

„Канзас. Изминала си доста дълъг път само за да разиграеш тоя дребен трик“.

— Много разумно ще постъпите. — Той остана още за момент и се загледа озадачено в нея. — Е, довиждане тогава.

Тя не му отговори.

Стив беше в кабинета на Саймън Фицджералд.

— Видя ли се с жената, Стив?

— Да, тя ще замине. — Изглеждаше много объркан.

— Добре. Ще уведомя съдия Станфорд. Той ще остане доволен.

— Знаеш ли какво ме смущава, Саймън?

— Какво?

— Че кучето не лае.

— Моля?

— Като в онази история на Шерлок Холмс. Ключът към загадката беше в онова, което не можа да се случи.

— Стив, какво общо има това с…?

— Дошла е тук без абсолютно никакво доказателство.

— Не те разбирам — изгледа го озадачено Фицджералд, — това само трябва да те е убедило каква всъщност е тя.

— Тъкмо обратното. Защо й е притрябвало да пътува чак от Канзас дотук, за да твърди, че е дъщеря на Хари Станфорд, без да има абсолютно никакво доказателство в подкрепа на твърдението й?

— Всякакви чудаци се срещат на тоя свят, Стив.

— Тя няма нищо общо с подобни чешити. Трябваше да я видиш. Освен това ме смущават и няколко други неща, Саймън.

— Да?

— Тялото на Хари Станфорд изчезна… Когато отидох да разговарям с Дмитри Камински, единствения свидетел на злополуката със Станфорд, той също изчезна… А, изглежда, никой не знае къде изчезна така внезапно и онази, първата Джулия Станфорд.

— Какво искаш да кажеш? — Саймън Фицджералд се беше намръщил.

Стив бавно отвърна:

— Има нещо странно в цялата тая работа и то се нуждае от обяснение. Ще отида още веднъж да разговарям с тази госпожица.

Стив Слоун влезе във фоайето на Копли Скуеър Хотел и се приближи към рецепцията.

— Бихте ли позвънили на госпожица Джулия Станфорд, моля?

Служителят вдигна глава и го погледна:

— О, съжалявам. Госпожица Станфорд напусна хотела.

— Остави ли някакъв адрес?

— Не, господине. За съжаление, не.

Стив стоеше и гледаше разочарован. Нищо повече не може да направи. „Е, да допуснем, че съм се заблудил, успокои се той философски. Нищо чудно тя наистина да е измамница. Сега вече никога няма да научим“. Обърна се и излезе на улицата. Портиерът на хотела тъкмо отваряше вратата на едно такси за някаква млада двойка.

— Извинете — каза Стив.

Портиерът се обърна:

— Такси ли, господине?

— Не. Искам да ви попитам нещо. Видяхте ли госпожица Станфорд, когато излезе тази сутрин от хотела?

— Разбира се, че я видях. Всички гледаха все нея. Тя е такава знаменитост. Аз й намерих такси.

— Предполагам обаче, че едва ли знаете къде е отишла. — Усети как стаи дъх в очакване на отговора.

— Разбира се, че знам. Нали аз поръчах на таксиметровия шофьор къде да я закара.

— И къде беше това? — попита нетърпеливо Стив.

— До автогара Саут Стейшън. Помислих си колко е странно такъв богат човек като нея да…

— Аз също искам такси.

Стив влезе в препълнената с хора автогара и се огледа. Не виждаше Джулия никъде. „Заминала си е“, помисли си отчаяно той. По високоговорителя обявяваха отпътуващите автобуси. Чу гласа да казва: „…и Канзас Сити“, при което веднага се втурна към платформата за пътници.

Джулия тъкмо бе тръгнала към автобуса.

— Стой! — извика той.

Тя стреснато се обърна. Стив се затича към нея.

— Искам да говоря с вас.

Тя го погледна сърдито:

— Нямам какво повече да разговарям с вас.

— Чакайте малко! — сграбчи я той за ръката. — Ние наистина трябва да поговорим.

— Автобусът ми тръгва.

— Има и друг.

— Куфарът ми е вътре.

Стив подвикна към един носач:

— Тази жена ще ражда. Свалете веднага куфара й. Бързо!

Носачът изгледа учудено Джулия.

— Добре. — Той припряно отвори багажното помещение. — Кой е вашият, госпожо?

— Знаете ли какво вършите? — Джулия погледна Стив с недоумение.

— Не — отвърна Стив.

За миг тя се вгледа в него и взе решение. После посочи куфара си:

— Ето този.

Носачът го измъкна.

— Да ви повикам линейка или нещо друго?

— Благодаря. Ще се оправя.

Стив взе куфара и двамата поеха към изхода.

— Закусвали ли сте?

— Не съм гладна — сряза го студено тя.

— По-добре да хапнете нещо. Нали знаете, че сега трябва да ядете за двама.

Отидоха да закусят в „Джулиен“. Тя седеше срещу Стив, настръхнала от гняв.

След като поръчаха, Стив подхвана внимателно:

— Много съм любопитен да разбера нещо. Какво ви накара да си помислите, че можете да предявите претенции за част от наследството на Станфорд без абсолютно никакво доказателство за вашата самоличност?

— Не отидох там, за да предявявам претенции към наследството на Станфорд. — Възмущението на Джулия бе повече от очевидно. — Баща ми не би ми оставил нищо. Исках да се запозная със семейството си. Но явно, те не желаят да се запознаят с мен.

— Нямате ли все пак някакви документи… някакво доказателство за действителния ви произход?

Тя се сети за купчината изрезки, натрупани в апартамента й, и поклати глава:

— Не. Нищо.

— Искам да разговаряте с един човек.

— Това е Саймън Фицджералд. — Стив се поколеба. — Хм…

— Джулия Станфорд.

— Седнете, госпожице — гласът на Фицджералд прозвуча иронично.

Джулия приседна на ръба на един стол, готова всеки момент да скочи и да си тръгне.

Фицджералд я оглеждаше. Имаше същите тъмносиви очи като Станфорд, но пък и толкова други хора имат такива очи.

— Значи твърдите, че сте дъщерята на Розмари Нелсън.

— Не твърдя нищо. Аз просто съм дъщерята на Розмари Нелсън.

— А къде е майка ви?

— Умря преди много години.

— О, съжалявам да го чуя. Ще ни разкажете ли нещо за нея?

— Не — отсече Джулия. — Наистина предпочитам да не го правя. — Тя стана от стола. — Искам да си вървя.

— Вижте, ние се опитваме да ви помогнем — обади се Стив.

— Така ли? — изгледа го тя. — Моето семейство не желае да ме види. А вие искате да ме предадете на полицията. Нямам нужда от подобна помощ. — Джулия се запъти към вратата.

— Чакайте! — възпря я Стив. — Ако твърдението наистина е вярно, трябва да имате нещо, което да доказва, че сте дъщерята на Хари Станфорд.

— Казах ви, нямам — отвърна Джулия. — Мама и аз бяхме изхвърлили Хари Станфорд от нашия живот.

— Как изглеждаше майка ви? — не се предаваше Саймън Фицджералд.

— Беше красива — прошепна Джулия. Гласът й омекна. — Беше най-прекрасната… — Внезапно си спомни нещо. — Имам нейна снимка у себе си. — Смъкна от врата си малкия златен медальон във форма на сърце и го подаде на Фицджералд.

Той я погледна за момент, после отвори медальона. От едната страна имаше снимка на Хари Станфорд, а от другата — снимка на Розмари Нелсън. Посвещението гласеше: НА Р.Н. С ЛЮБОВ, Х.С. Датата беше 1969.

Саймън Фицджералд дълго съзерцава медальона. Когато вдигна глава, гласът му бе прегракнал.

— Дължим ви голямо извинение, мила — обърна се към Стив. — Това е Джулия Станфорд.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Кендъл не успяваше да прогони от мислите си разговора с Пеги. Явно Пеги не е в състояние да се справи сама с това положение. „Уди полага усилия. Наистина… О, аз толкова много го обичам!“

„Той има нужда от доста сериозна помощ, прецени Кендъл. Длъжна съм да направя нещо. Той ми е брат. Необходимо е да поговоря с него“.

Кендъл тръгна да търси Кларк.

— Господин Удроу у дома ли е?

— Да, госпожо. Струва ми се, че е в стаята.

— Благодаря.

Тя се сети за сцената на масата, за подутото лице на Пеги.

„Какво се случи?“

„Блъснах се във вратата…“

„Как ли е могла да се примирява с всичко това през цялото време?“

Кендъл се качи на горния етаж и почука на вратата на Уди. Не се чу никакъв отговор.

— Уди?

Отвори вратата и влезе. Дъх на горчиви бадеми се носеше из цялата стая. Кендъл остана за миг на място, после се насочи право към банята. През отворената врата видя Уди. Нагряваше хероин върху парче алуминиево фолио. Когато хероинът започна да се втечнява и изпарява, Уди започна да всмуква парите през една извита сламка, втъкната в устата му.

Кендъл влезе в банята:

— Уди…?

Той се обърна към нея и се ухили:

— Здрасти, сестричке. — После я загърби и продължи да вдишва дълбоко.

— За Бога! Спри!

— Хей, не се шашкай. Знаеш ли как се нарича това? Преследване на дракона. Виждаш ли малкия дракон, който се вие нагоре в дима? — Усмихваше се щастливо.

— Уди, моля те, искам да поговоря с теб.

— Разбира се, сестричке. С какво мога да ти бъда полезен? Знам, че няма да ми искаш пари. Та ние сме милиардери! Защо изглеждаш толкова потисната? Слънцето грее, навън е прекрасен ден! — Очите му искряха.

Кендъл стоеше и го гледаше, изпълнена със състрадание.

— Уди, разговарях с Пеги. Разказа ми как си започнал с наркотиците в болницата.

— Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало в живота — кимна той.

— Не. Това е най-ужасното нещо, което се е случило в живота ти. Имаш ли изобщо представа какво правиш със себе си и със собственото си здраве?

— Разбира се, че имам. Нарича се върховно съживяване, сестричке!

Тя хвана ръката му и каза загрижено:

— Имаш нужда от помощ.

— Аз? Нямам нужда от никаква помощ. Чувствам се прекрасно!

— Не, не е вярно. Чуй ме, Уди. Става дума за твоя собствен живот, но той не е само твой. Помисли си за Пеги. Години наред я караш да преживява истински ад, а тя търпи всичко, защото те обича страшно много. Съсипваш не само своя живот, но и нейния. Трябва да предприемеш нещо, и то веднага, преди да е станало прекалено късно. Не е важно как си започнал с наркотиците. Важното е да се отървеш от тях.

Усмивката му се стопи. Взря се в очите на Кендъл и понечи да каже нещо, но се отказа.

— Кендъл…

— Да?

— Знам… знам, че си права. — Уди облиза устни. — Искам да спра. Опитвах. Господи, как съм опитвал само. Но не мога.

— Разбира се, че можеш — възрази тя ожесточено. — Ти си в състояние да се справиш. Ние заедно ще победим това. Аз и Пеги ще застанем зад теб. Кой те снабдява с хероин, Уди?

Уди се закова на място и я погледна слисано:

— Боже мой! Нима не знаеш?

Кендъл поклати глава:

— Не.

— Пеги.

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Саймън Фицджералд дълго съзерцава златния медальон.

— Аз познавах майка ти, Джулия, и я харесвах. Тя се грижеше прекрасно за децата на Станфорд и те я обожаваха.

— Тя също ги е обожавала — каза Джулия. — Непрекъснато ми говореше все за тях.

— Случилото се с майка ти беше ужасно. Нямаш представа какъв скандал предизвика тази история. В Бостън клюките се разпространяват твърде бързо, независимо че е голям град. Хари Станфорд постъпи много лошо. Майка ти нямаше друг избор, освен да замине. — Той поклати глава. — Сигурно за вас двете животът е бил труден.

— Мама много се измъчи. Най-ужасното беше, че, според мен, тя все още обичаше Хари Станфорд независимо от случилото се. — Погледна към Стив. — Не разбирам какво става. Защо моето семейство не желае да ме види?

Двамата мъже се спогледаха.

— Сега ще ви обясня. — Стив направи дълга пауза, обмисляйки думите си. — Неотдавна тук се появи една жена, която твърдеше, че е Джулия Станфорд.

— Но това е невъзможно — възкликна Джулия. — Аз съм…

— Знам. — Стив вдигна ръка. — Семейството нае частен детектив, за да се разбере дали това е истина.

— И са установили, че не е била истинската Джулия.

— Не. Установиха, че точно тя е истинската Джулия.

— Какво? — Джулия погледна слисана.

— Този детектив твърди, че е открил отпечатъците, взети от Джулия Станфорд при получаването на шофьорска книжка в Сан Франциско, когато е била на седемнадесет години. Те съвпадаха с отпечатъците на жената, която се представяше за Джулия Станфорд.

— Но аз… аз никога не съм била в Калифорния. — Джулия беше вцепенена от изумление.

Фицджералд се опита да обясни:

— Може би се върти някакъв много сложен заговор около наследството на Станфорд. Боя се, че ти просто съвсем случайно се озова сред вихъра на събитията.

— Не мога да повярвам!

— Който и да стои зад всичко това, ще му бъде невъзможно да остави две Джулии в играта.

Стив кимна:

— Единственият начин планът му да успее е да ви премахне от пътя си.

— Сега, като казахте „да ме премахне от пътя си“… — Тя спря, защото си спомни нещо. — О, не!

— Какво има? — попита Фицджералд.

— Преди две вечери говорих със съквартирантката си и тя беше направо побъркана от страх. В апартамента идвал някакъв мъж с нож и се опитал да я нападне. Помислил, че съм аз! — Обхваната от вълнение, Джулия почти загуби способността си да говори. — Кой… кой прави всичко това?

— Ако трябва да правя предположения, сигурно става дума за човек от семейството — заключи Стив.

— Но… защо?

— Заложено е огромно богатство, а завещанието ще се легализира само след няколко дни.

— Какво общо има всичко това с мен? Баща ми никога дори не е признал, че съм негова дъщеря. Той не би ми оставил абсолютно нищо.

Фицджералд възрази:

— В действителност, ако успеем да докажем коя си, твоят дял от цялото наследство възлиза на повече от един милиард долара.

Джулия гледаше като изумена. Когато накрая все пак успя да проговори, прошепна:

— Един милиард долара?

— Точно така. Но явно някой друг е хвърлил око на тези пари. Ето защо ти си в опасност.

— Разбирам. — Дълбоко у нея все по-силно се надигаше чувство на паника. — Какво ще правя тогава?

— Ще ви кажа първо какво не бива да правите — отвърна й Стив. — Няма да се връщате в никакъв хотел. Искам да останете скрита, докато открием каква е работата.

— Мога да се върна в Канзас, докато…

— Мисля, че ще е най-добре да останеш тук, Джулия — прекъсна я Фицджералд. — Ние ще намерим къде да те скрием.

— Може да остане в моя дом — предложи Стив. — Никой няма да се сети да я търси точно там.

Двамата мъже погледнаха Джулия. Тя се поколеба.

— Ами… да, добре. Съгласна съм.

— Чудесно.

Джулия каза бавно:

— Всичко щеше да си върви по старому, ако баща ми не беше паднал от яхтата — бавно изрече Джулия.

— О, изобщо не мисля, че е паднал — уточни Стив. — Според мен той е бил бутнат.

Взеха служебния асансьор до подземните гаражи на сградата и се качиха в колата на Стив.

— Не искам никой да ви вижда — предупреди Стив. — През следващите няколко дни ще трябва да ви държим скрита от всички.

Потеглиха по Стейт Стрийт.

— Какво ще кажете за един обяд?

Джулия се усмихна:

— Вие непрекъснато искате да ме храните.

— Знам един доста закътан ресторант. Намира се в стара къща на Глостър Стрийт. Там няма кой да ни види.

„Леспалие“ бе изискана градска къща от деветнадесети век с прекрасен изглед към Бостън. При влизането самият капитан посрещна Стив и Джулия.

— Добър ден — поздрави той. — Бихте ли ме последвали, моля? Имам една чудесна маса за вас точно до прозореца.

— Ако не възразявате — спря го Стив, — предпочитаме до стената.

— До стената? — премига капитанът.

— Да. Бихме искали да се усамотим.

— Разбира се. — Той ги заведе до една маса в ъгъла. — Веднага ще ви изпратя сервитьор. — Вгледа се в Джулия и лицето му внезапно просветна. — А! Госпожице Станфорд. За нас е особено удоволствие да ви посрещнем тук. Видях снимката ви във вестника.

Джулия погледна безпомощно към Стив.

— Боже мой! — възкликна той. — Оставихме децата в колата! Бързо да идем да ги доведем! — А на капитана поръча: — Две мартинита, сухи. Не ни слагайте маслини. Ей сега се връщаме.

— Да, господине. — Капитанът ги изгледа как бързешком напускат ресторанта.

— Какво правите? — недоумяваше Джулия.

— Махаме се оттук. Остава само да повика пресата и веднага ще загазим. Ще идем някъде другаде.

Намериха малък ресторант на Далтън Стрийт и си поръчаха обяд.

Стив седеше срещу нея и я оглеждаше:

— Как се чувства човек, когато е знаменитост?

— Моля ви, не се шегувайте с това. Чувствам се ужасно.

— Знам — в гласа му прозвуча разкаяние. — Съжалявам.

Даде си сметка колко му е приятно да бъде с нея и се сети как грубо се отнесе при първата им среща.

— Вие наистина… наистина ли смятате, че съм в опасност, господин Слоун? — попита Джулия.

— Наричайте ме Стив. Да, боя се, но наистина сте в опасност. Ала ще бъде съвсем за кратко. До деня за легализиране на завещанието вече ще сме разбрали кой стои зад всичко това. Междувременно аз ще се погрижа да бъдете в безопасност.

— Благодаря… много съм ти задължена.

Те се гледаха един друг право в очите. Сервитьорът, тръгнал към тяхната маса, забеляза изражението на лицата им и реши, че е по-добре да не ги прекъсва точно в този момент.

— За първи път ли сте в Бостън? — попита в колата Стив.

— Да.

— Градът е интересен. — Тъкмо минаваха край старата сграда Джон Ханкок Билдинг. Стив посочи кулата: — Виждаш ли фара там?

— Да.

— Показва времето.

— Как може един фар да…?

— Радвам се, че ме попита. Когато свети с нетрепкаща синя светлина, сочи, че времето е ясно. Ако светлината примигва, значи отнякъде се задават облаци. Нетрепкаща червена светлина е знак, че ще има дъжд, а пък примигващата червена светлина — сняг.

Джулия се засмя.

Стигнаха до Харвард Бридж. Стив намали скоростта.

— Този мост свързва Бостън с Кеймбридж. Дълъг е точно 364,4 Смута и едно ухо.

Джулия се извърна и го погледна объркана:

— Моля? Би ли повторил?

— Това е истината — усмихна се той.

— Какво е „Смут“?

— Смут е мярка за дължина, равна на височината на Оливър Рийд Смут — пет фута и седем инча. Всичко започнало на шега, но когато възстановили моста, местните жители запазили старите мерки. Смутът станал стандартна мярка за дължина през 1958 година.

— Невероятно! — засмя се тя.

Минавайки край Бънкър Хил Монюмънт, Джулия възкликна:

— О! Тук се е водила битката при Бънкър Хил, нали?

— Не — поклати глава Стив.

— Как така?

— Битката при Бънкър Хил се е водила на Брийдс Хил.

Домът на Стив се намираше в бостънския квартал около Нюбъри Стрийт — симпатична двуетажна къща с удобно обзавеждане и цветни репродукции по стените.

— Сам ли живееш тук? — попита Джулия.

— Да. Икономка чисти два пъти седмично. Ще й съобщя да не идва през следващите няколко дни. Не желая никой да знае, че си тук.

— Искам да знаеш, че съм ти искрено благодарна за всичко, което правиш за мен — сърдечно каза Джулия.

— О, правя го с удоволствие. Ела да ти покажа стаята.

Заведе я на горния етаж в стаята за гости.

— Ето. Надявам се да се чувстваш удобно тук.

— О, да. Чудесна е — възкликна тя.

— Ще ида да купя някакви колбаси за хапване. Обикновено се храня навън.

— Бих могла да… — Тя спря. — Всъщност, като се размисля, май ще е по-добре да не го правя. Съквартирантката ми твърди, че с моето готвене съм в състояние да уморя човек.

— Мен обаче доста ме бива в готвенето — похвали се Стив. — Ще приготвя нещо за двамата. — Погледна я и каза бавно: — Тук отдавна не е имало човек, за когото да готвя.

„Я по-кротко, помисли си той. Прекалено много се вживяваш в тая работа. Да не би да смяташ да я гледаш като писано яйце“.

— Искам да се чувстваш като у дома си. Тук си в пълна безопасност.

Очите й за дълго останаха вперени в него, после му се усмихна:

— Благодаря ти.

Слязоха във всекидневната.

Стив й посочи куп неща, с които да се развлича:

— Телевизор, видео, радио, компактдиск плейър… Дано ти бъде удобно и приятно.

— Прекрасно. — Искаше й се да добави: „Точно както се чувствам с теб“.

— Е, ако няма нищо друго — промърмори той неловко.

— Не се сещам за нищо друго — усмихна му се мило Джулия.

— Тогава ще се върна в офиса. Има толкова много въпроси, на които не съм намерил отговор.

Тя се загледа след него, докато той вървеше към вратата.

— Стив?

— Да? — обърна се той.

— Имаш ли нещо против да се обадя на моята съквартирантка? Ще се притеснява за мен.

— В никакъв случай — поклати глава той. — Не искам да провеждаш абсолютно никакви телефонни разговори, нито пък да излизаш от тази къща. От това може да зависи животът ти.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

— Аз съм доктор Уестин. Сигурно разбирате, че нашият разговор ще бъде записан на касета?

— Да, докторе.

— По-добре ли се чувствате вече?

— Аз съм добре, но съм разгневена.

— Защо сте разгневена?

— Не бива да съм тук. Не съм луда. Изпращането ми тук е нарочно изфабрикувано.

— О? От кого?

— От Тайлър Станфорд.

— От съдия Тайлър Станфорд?

— Точно така.

— И защо му е притрябвало да го прави?

— За пари.

— Вие пари ли имате?

— Не. Искам да кажа, да… тоест… можех да ги имам. Той ми обеща един милион долара, самурено палто и бижута.

— И защо му е на съдия Станфорд да ви обещава всичко това?

— Нека да започна от самото начало. Всъщност аз не съм Джулия Станфорд. Името ми е Марго Поснър.

— Когато ви доведоха тук, настоявахте, че сте Джулия Станфорд.

— Забравете това. В действителност не съм. Вижте… ето какво се случи. Съдия Станфорд ме нае, за да се представя за сестра му.

— Защо го е направил?

— За да получа дял от наследството на Станфорд и да го оставя на него.

— И за да го сторите, ви е обещал един милион долара, самурено палто и някакви бижута?

— Не ми вярвате, нали? Е, добре, но аз мога да го докажа. Той ме отведе в Роуз Хил. Това е домът на семейство Станфорд в Бостън. Мога да ви опиша къщата и да ви разкажа всичко за семейството.

— Давате ли си сметка колко сериозни обвинения отправяте?

— Абсолютно. Не допускам обаче да предприемете нищо по случая, защото той все пак е съдия.

— Грешите. Вашите обвинения ще бъдат много сериозно проверени, уверявам ви.

— Добре! Искам да тикнат оня негодник тук, точно както той ги накара да тикнат мен. Искам да се махна оттук!

— Вие сигурно разбирате, че освен мен и още двама мои колеги ще трябва да се произнесат за вашето психическо състояние?

— Нека го направят. Аз съм точно толкова нормална, колкото и вие.

— Днес следобед ще дойде доктор Джифорд и двамата ще решим как да процедираме по-нататък.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не издържам повече в това проклето място!

Старшата сестра донесе обяда на Марго и каза:

— Току-що говорих с доктор Джифорд. Ще ви посети след около час.

— Благодаря.

Марго беше готова да го посрещне. Беше готова за среща с всеки. Щеше да им разкаже абсолютно всичко, което знае, от самото начало. „И когато им изложа цялата история, мислеше си Марго, ще го затворят, а мен ще ме пуснат“. Тази перспектива я изпълни със задоволство. „Ще бъда свободна!“ После Марго се замисли: „Свободна, за да правя какво? Ще остана отново на улицата. Не е изключено дори да отменят гаранцията ми и пак да ме тикнат в пандиза!“

Захвърли таблата от обяда право в стената. „Дяволите да ги вземат! Не могат да направят това! Вчера струвах един милион долара, а днес… Чакай! Чакай!“ Една идея озари съзнанието й и така я въодушеви, че я полазиха приятни тръпки. „Божичко мили! Но какво правя аз? Нали вече доказах, че съм Джулия Станфорд. Имам свидетели. Цялото семейство чу заключението на Франк Тимънс: моите отпечатъци доказват, че аз съм Джулия Станфорд. Защо, по дяволите, изобщо ми е притрябвало да съм Марго Поснър, след като мога да бъда Джулия Станфорд? Нищо чудно, дето ме тикнаха тука. Сигурно съм си загубила ума!“ Натисна звънеца за старшата сестра.

— Искам веднага да се видя с доктора! — развълнувано обяви Марго.

— Знам. Имате уговорена среща с него в…

— Казах, сега. Веднага!

Сестрата погледна за миг изражението на Марго:

— Успокойте се. Ще ви го доведа.

Десет минути по-късно доктор Франц Джифорд влезе в стаята при Марго.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — Тя се усмихна извинително. — Боя се, че се опитах да изиграя глупава малка игричка, докторе.

— Така ли?

— Да. Много ми е неудобно да си го призная. Разбирате ли, истината е, че много се разстроих от една постъпка на моя брат, Тайлър, и затова исках да го накажа. Но сега си давам сметка, че постъпих неправилно. Вече не съм разстроена и желая да се върна у дома в Роуз Хил.

— Прослушах записа на разговора с вас тази сутрин. Казвате, че името ви е Марго Поснър и изпращането ви тук е нарочно изфабрикувано от…

Марго са разсмя:

— Това беше голяма щуротия от моя страна. Казах го само за да ядосам Тайлър. Не. Аз съм Джулия Станфорд.

Той я погледна:

— Можете ли да го докажете?

Точно този момент очакваше Марго.

— О, да! — заяви тя победоносно. — Самият Тайлър го доказа. Той нае частен детектив на име Франк Тимънс, който сравни моите отпечатъци с отпечатъците, които бях оставила за шофьорската книжка, когато бях по-млада. Те са еднакви. Няма никакво съмнение.

— Детектив Франк Тимънс казвате?

— Точно така. Работи към кабинета на областния прокурор тук, в Чикаго.

Той се загледа за момент в нея:

— Значи сте сигурна в това? Че не сте Марго Поснър, а сте Джулия Станфорд?

— Абсолютно.

— И този частен детектив, Франк Тимънс, можел да го докаже?

— Той вече го направи — усмихна се тя. — Трябва само да се обадите в кабинета на областния прокурор и да го намерите.

— Добре. Ще го направя — кимна доктор Джифорд.

В десет часа на другата сутрин доктор Джифорд, придружен от старшата сестра, отново влезе в стаята при Марго.

— Добро утро.

— Добро утро, докторе. — Погледът й издаваше нетърпение. — Говорихте ли с Франк Тимънс?

— Да. Искам да съм сигурен, че добре съм ви разбрал. Значи вашият разказ за опита на съдия Станфорд да ви въвлече в някакъв заговор е лъжа?

— Пълна лъжа. Казах го само защото исках да отмъстя на брат си. Но сега вече всичко е наред. Аз съм готова да се върна у дома.

— Франк Тимънс може да докаже, че вие сте Джулия Станфорд?

— Абсолютно.

Доктор Джифорд се обърна към сестрата и кимна. Тя даде знак на някого да дойде. В стаята влезе висок, строен негър.

Той погледна Марго и каза:

— Аз съм Франк Тимънс. С какво мога да ви бъда полезен?

Този човек й беше напълно непознат.

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Модното ревю вървеше добре. Манекенките се носеха грациозно по подиума и всеки следващ модел получаваше все по-възторжени аплодисменти. Залата беше препълнена. Всички места бяха заети, а най-отзад имаше и правостоящи.

Зад кулисите настъпи някаква суматоха и Кендъл се обърна да види какво става. Двама униформени полицаи си пробиваха път към нея.

Сърцето на Кендъл започна да думка лудо.

— Вие ли сте Кендъл Станфорд Рено? — попита единият полицай.

— Да.

— Арестувам ви за убийството на Марта Райън.

— Не! — изпищя тя. — Не беше нарочно! Беше злополука! Моля ви! Моля ви! Моля ви…!

Събуди се ужасена, цялото й тяло трепереше.

Този кошмар се повтаряше отново и отново. „Не мога да продължавам така, помисли си Кендъл. Не мога! Трябва да направя нещо“.

Изпитваше отчаяна нужда да говори с Марк. Той доста неохотно се бе върнал в Ню Йорк.

— Имам работа, мила. Не искат да ми дават повече отпуска.

— Разбирам, Марк. След няколко дни се връщам и аз. Трябва да подготвям следващото ревю.

Днес следобед Кендъл заминаваше за Ню Йорк, но преди това й се искаше да свърши още нещо. Разговорът й с Уди я разтревожи много. „Той прехвърля проблемите си върху Пеги“.

Кендъл намери Пеги на верандата.

— Добро утро — поздрави Кендъл.

— Добро утро.

— Искам да поговоря с теб — Кендъл седна точно срещу нея.

— Да?

Не знаеше как да започне.

— Говорих с У ди. Не е никак добре. Според него… според него ти го снабдяваш с хероин.

— Той ли ти каза?

— Да.

Настъпи дълга пауза.

— Всъщност това е истина.

Кендъл се втренчи в нея невярващо:

— Какво? Не… не разбирам. Нали ми каза, че се опитваш да го откажеш от наркотиците? Защо тогава искаш да го държиш зависим от тях?

— Значи наистина нищо не разбираш, а? — Тонът й стана рязък и злобен. — Живееш си в свой собствен, проклет малък свят. Е, добре, нека тогава да ти кажа нещо, госпожо прочута Моделиерке! Бях сервитьорка, когато забременях от Уди. Никога не съм и очаквала Удроу Станфорд да се ожени за мен. Знаеш ли обаче защо го направи? За да покаже, че е по-добър от баща си. Е, добре, Уди наистина се ожени за мен. Само че всички се отнасяха с мен като с парцал. Когато моят брат, Хуп, пристигна за сватбата ни, те се държаха с него като с някаква измет.

— Пеги…

— Ще ти кажа истината. Останах като втрещена, когато брат ти поиска да се ожени за мен. Та аз дори не знаех дали детето е негово. Можех да му стана добра съпруга, но никой не ми даде тая възможност. За тях аз все още бях сервитьорката. Не, не пометнах, ами направих аборт. Мислех си, че Уди сигурно ще се разведе с мен, но той не го направи. За пред хората аз бях символът на неговата демократичност и свободомислие. Е, добре, нека тогава да ти кажа нещо, госпожичке. Писна ми вече! Аз не съм по-лоша нито от теб, нито от когото и да било друг.

Всяка дума беше като плесница за Кендъл.

— Някога изобщо обичала ли си Уди?

Пеги сви рамене.

— Беше хубав и забавен, но после му се случи онова лошо падане на мача по поло и оттогава всичко се промени. В болницата му даваха наркотици, като си мислеха, че щом излезе, ще ги спре. Една нощ, когато имаше силни болки, аз му казах: „Имам един малък специалитет за теб“. И после всеки път щом имаше болки, аз му давах от неговия специалитет. Така много скоро той започна да изпитва нужда от него, независимо дали го болеше, или не. Моят брат е пласьор на наркотици и аз без проблеми му намирах хероин. Принуждавах Уди да ми се моли за него. Понякога му казвах, че съм го свършила, само за да го видя как се поти и плаче — о, да, как отчаяно се нуждаеше господин Удроу от мен в такива моменти! Тогава вече не беше толкова велик и толкова могъщ! Аз го подмамвах да ме удари, след което той започваше да се чувства ужасно заради стореното и се връщаше на колене при мен с какви ли не подаръци. Ясно ли ти е сега — когато Уди не взима наркотици, аз съм нищо. Когато обаче зависи от тях, аз държа цялата власт в ръцете си. Той може и да е Станфорд, а аз може да съм била само една сервитьорка, но той зависи изцяло от мен.

Кендъл се бе втренчила ужасена в нея.

— Да, брат ти наистина се опитваше да престане. Щом положението му ставаше много тежко, неговите приятели го отвеждаха в лечебен център, а аз го посещавах, за да гледам как великият Станфорд се гърчеше в адски мъки. И след всяко излизане оттам аз го очаквах с моя малък специалитет. Това беше времето на отплатата.

Кендъл усещаше, че дъхът й направо е секнал и тя едва успяваше да си поеме въздух.

— Ти си чудовище — изрече бавно тя. — Искам да се махаш оттук.

— Нямаш проблеми! С нетърпение чакам да се махна от това място. — Тя се ухили. — Естествено, няма да си тръгна без нищо. Колко ми се полага по брачния договор?

— Колкото и да ти се полага — отвърна Кендъл, — все ще ти е много. А сега се махай.

— Разбира се. — После добави с важен тон. — Ще кажа на моя адвокат да се свърже с вашия.

— Тя наистина ли ме напуска?

— Да.

— Това означава…

— Знам какво означава, Уди. Нали ще си наложиш да се справиш?

Той погледна сестра си и се усмихна:

— Да, струва ми се. Да. Ще си наложа.

— Сигурна съм, че ще успееш.

Той пое дълбоко въздух.

— Благодаря ти, Кендъл. Аз самият никога нямаше да имам куража да се отърва от нея.

Тя се усмихна:

— Че за какво тогава са сестрите?

Същия следобед Кендъл замина за Ню Йорк. Модното ревю трябваше да се проведе след седмица.

Облеклото е най-големият и сигурен бизнес в Ню Йорк. Един добър и преуспяващ моден дизайнер може да има влияние върху икономиката по целия свят. Приумиците на такъв дизайнер оказват широко въздействие върху всички — като се започне от памукоберачите в Индия, мине се през шотландските тъкачи, та се стигне до копринените буби в Китай и Япония. Такава приумица оказва влияние върху цялата памучна и копринена промишленост. Дона Каран, Калвин Клайн и Ралф Лоран са фактори от първостепенно икономическо значение, а ето че и Кендъл вече се бе наредила сред тази категория. Носеха се слухове, че от Съвета на модните дизайнери в Америка щели да я номинират за моделиерка на годината — най-престижната награда за един създател на облекло.

Животът на Кендъл Станфорд Рено бе изпълнен с делови ангажименти. През септември оглеждаше големи количества разнообразни платове, през октомври подбираше необходимите й за новите модели. Декември и януари бяха посветени на създаването на нови стилове и модели, февруари — на тяхното усъвършенстване. През април вече беше готова да покаже есенната си колекция.

Седалището на „Кендъл Станфорд Дизайнс“ бе разположено на Седмо Авеню 550 в една сграда с „Бил Блас“ и „Оскар де ла Рента“. Следващото й ревю щеше да се проведе в Брайън Парк Тент — зала за хиляда души.

В офиса Надин посрещна Кендъл с добра новина. Всички билети за ревюто бяха изкупени!

— Благодаря ти — разсеяно отвърна тя.

Мислите й витаеха надалеч.

— Между другото, има едно писмо със знак „Спешно“ на бюрото ви. Току-що го донесе куриер.

Тези думи направо разтърсиха Кендъл. Приближи се до бюрото и погледна плика. Обратният адрес гласеше: „Асоциация за защита на дивите животни, Парк Авеню 3000, Ню Йорк“. Дълго време остана вторачена в него. Парк Авеню 3000 не съществуваше.

Кендъл отвори писмото с треперещи пръсти:

Подпис липсваше.

Кендъл стоеше ужасена и го препрочиташе отново и отново. „Пет милиона долара! Това е невъзможно, мислеше тя. Никога не мога да намеря тези пари за такъв кратък срок. Каква глупачка излязох!“

Същата вечер вкъщи Кендъл показа писмото на Марк.

— Пет милиона долара! — избухна той. — Това е абсурдно! За кого те мислят тези?

— Те добре знаят коя съм — напомни му Кендъл. — Тъкмо това е проблемът. Налага се по най-бързия начин да намеря пари. Но как?

— Не знам… Предполагам, от банката ще ти дадат заем срещу наследството, но никак не ми харесва мисълта да…

— Марк, става дума за моя живот. За нашия живот. Ще ида да проверя дали мога да получа такъв заем.

Джордж Мериуедър, вицепрезидент на Ню Йорк Юнион Банк, отговаряше за заемите. Малко над четиридесетте, той се бе издигнал до този пост от обикновен касиер. Беше много амбициозен човек. „Един ден ще бъда в борда на директорите, чертаеше бъдещето си той, а след това… Кой знае?“ Мислите му бяха прекъснати от секретарката.

— Госпожа Кендъл Станфорд е тук и желае да говори с вас.

Усети лека тръпка на задоволство. Като известна дизайнерка тя винаги е била сред добрите клиенти на банката, но сега беше и една от най-богатите жени в света. Години наред се опитваше да привлече сметката на Хари Станфорд, но без успех. Сега обаче…

— Поканете я при мен — разпореди Мериуедър.

При влизането на Кендъл в кабинета той се изправи и я посрещна с усмивка и сърдечно ръкостискане:

— Много се радвам да ви видя. Заповядайте, седнете. Кафе или нещо по-силно?

— Не, благодаря — отвърна Кендъл.

— Искам да ви поднеса съболезнованията си за смъртта на вашия баща. — Гласът му прозвуча подобаващо печално.

— Благодаря.

— С какво мога да ви бъда полезен? — Знаеше отговора. Щеше да му повери своя милиард, за да го вложи…

— Искам да взема заем.

Той примигна:

— Моля?

— Трябват ми пет милиона долара.

Мисълта му заработи трескаво: „Според вестниците нейният дял от наследството е над един милиард долара. Даже и да махнем данъците…“ Той се усмихна:

— Да, да, не мисля, че ще има някакъв проблем. Винаги сте били една от най-предпочитаните ни клиентки, сама знаете. Каква гаранция мислите да предложите?

— Аз съм наследница на имуществото на баща ми според неговото завещание.

Той кимна.

— Да. Четох за това.

— Искам да заема парите срещу моя дял от наследството.

— Разбирам. Легализирано ли е вече завещанието на баща ви?

— Не, но ще стане много скоро.

— Чудесно. — Той се приведе напред. — Ние, естествено, ще трябва да видим копие от завещанието.

— Да — с готовност откликна Кендъл. — Ще го уредя.

— И ще трябва да знаем точната сума на вашия дял от наследството.

— Не зная каква е точната сума.

— Вижте, нали разбирате, банковите закони са много стриктни. Легализацията вероятно ще отнеме известно време. Защо не дойдете след легализиране на завещанието, тогава с най-голямо удоволствие ще…

— Парите ми трябват сега — каза отчаяно Кендъл.

Искаше й се да вика.

— О, Господи. Естествено, ние имаме желание да направим всичко възможно, за да ви услужим. — Той направи безпомощен жест. — Но за съжаление нашите ръце са вързани, докато не…

— Благодаря. — Кендъл се изправи.

— Веднага щом…

Тя вече беше излязла.

Когато Кендъл се върна в офиса си, Надин й каза възбудено:

— Трябва да говоря с вас.

Нямаше никакво настроение да слуша проблемите на Надин.

— Какво има?

— Преди няколко минути се обади съпругът ми. Неговата компания го прехвърля на работа в Париж. Така че се налага да напусна.

— Ти… отиваш в Париж?

— Да! Нали е прекрасно? — сияеше Надин. — Съжалявам, че трябва да ви напусна. Но не се притеснявайте. Ще ви се обаждам.

„Значи все пак наистина е била Надин. Но нямам никакъв начин да го докажа. Първо палтото от норки, сега пък Париж. С пет милиона долара тя може да си позволи да живее където иска по света. Какво да направя? Ако й кажа, че знам, ще отрече. Може даже да поиска повече. Марк ще ми каже какво да направя“.

— Надин…

В кабинета влезе една от асистентките на Кендъл.

— Кендъл, да поговорим за последната колекция. Според мен моделите не са достатъчно…

Това вече й дойде прекалено.

— Извинявай. Не се чувствам добре. Ще се прибера у дома.

Асистентката я погледна изумено:

— Но ние сме едва по средата на…

— Съжалявам…

И Кендъл излезе.

Кендъл се прибра вкъщи — апартаментът беше празен. Марк работеше до късно. Огледа всички красиви неща в хола и си помисли: „Няма да престанат, докато не ми оберат всичко. Ще ме изстискат до шушка. Марк беше прав. Онази вечер трябваше да отида в полицията. Сега вече съм престъпничка. Трябва да си призная. Още сега, докато все още имам кураж“. Седна и се замисли какви последици щеше да има за нея, за Марк, за семейството й. Щяха да гръмнат сензационни заглавия, щеше да има дело, а може би и затвор. Това щеше да бъда краят на цялата й кариера. „Но повече не мога да продължавам така, каза си Кендъл. Направо ще полудея“.

Полузамаяна, отиде в работната стая на Марк. Спомни си, че той държи пишещата си машина върху един рафт в шкафа. Свали я, постави я на бюрото, пъхна лист във валяка и започна да пише:

„До съответните отговорни лица Казвам се Кендъл…“

Тя спря. Машината размазваше буквата Е.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

— Защо, Марк? За Бога, защо? — Гласът на Кендъл издаваше безкрайна мъка.

— Вината е твоя.

— Не! Нали ти казах… Беше чиста злополука! Аз…

— Не става дума за злополуката. Говоря за теб самата! Прочутата, преуспяващата съпруга, която е прекалено заета, за да намери време за своя съпруг.

Все едно, че й зашлевиха плесница.

— Това не е истина. Аз…

— Винаги си мислила единствено за себе си и за никого другиго, Кендъл. Където и да отидехме, все ти беше звездата. Остави ме да живея до теб като домашното ти кученце.

— Не е честно! — възрази тя.

— Не е ли? Ти обикаляш с твоите модни ревюта из цял свят, за да се гледаш после във вестниците, а аз седя тук сам и те чакам да се върнеш. Да не си въобразяваш, че ми е било много приятно да съм „господин Кендъл“? Исках да имам съпруга. Но не се притеснявай, мила моя Кендъл. Утешавах се достатъчно добре с други жени, докато теб те нямаше.

Лицето и стана мъртво бледо.

— Те бяха истински, нормални жени и имаха време за мен. Не някакви си гадни, напудрени, празни черупки.

— Престани! — изкрещя Кендъл.

— Когато ми съобщи за злополуката, веднага видях в това начин да се освободя от теб. Искаш ли да знаеш нещо, миличка? Доставяше ми огромно удоволствие да те гледам как се гърчиш от ужас, докато четеше онези писма. За мен това беше поне малка отплата за цялото унижение, което преживях.

— Стига! Събирай си багажа и се махай. Никога повече не искам да те виждам!

Марк се ухили:

— Не се притеснявай, едва ли ще ме видиш. Между другото, все още ли възнамеряваш да отидеш в полицията?

— Вън от дома ми! — извика Кендъл. — Веднага!

— Тръгвам си. Сигурно ще се върна обратно в Париж. И, миличка моя, няма да те издам, ако сама не го направиш. Ти си в безопасност.

Един час по-късно той вече си беше заминал.

В девет часа сутринта Кендъл уверено набра междуградски разговор, за да се свърже със Стив Слоун.

— Добро утро, госпожо Рено. С какво мога да ви бъда полезен?

— Връщам се в Бостън днес следобед — каза Кендъл. — Искам да направя самопризнание.

Тя седеше срещу Стив с бледо и изтерзано лице. Седеше като вцепенена и нямаше сили да започне. Стив й напомни:

— Казахте, че искате да направите някакво самопризнание.

— Да… убих човек. — Тя започна да плаче. — Беше злополука, но… аз избягах. — По лицето й беше изписана невъобразима мъка. — Избягах… и я оставих там.

— Успокойте се — подкани я Стив. — Започнете всичко отначало.

Тя започна да разказва.

Половин час по-късно Стив гледаше втренчено през прозореца и премисляше току-що чутото.

— И вие искате да отидете в полицията?

— Да. Тъкмо това трябваше да сторя още в самото начало. Вече… вече не ме интересува какво ще правят с мен.

— Тъй като се предавате доброволно, а освен това е било злополука, мисля, че съдът ще бъде снизходителен — разсъждаваше замислено Стив.

Тя се опитваше да се овладее.

— Просто искам веднъж завинаги това да свърши.

— Вашият съпруг?

Вдигна глава и го погледна в очите:

— Какво за него?

— Изнудването е незаконно деяние. Разполагате с номера на банковата сметка в Швейцария, на която сте изпращали исканите пари. Достатъчно е само да заведете дело и…

— Не! — прекъсна го ожесточено тя. — Не желая да имам повече нищо общо с него. Оставете го да си живее живота. Аз искам да оправя моя.

— Както кажете — кимна Стив. — Ще ви заведа до полицейското управление. Не е изключено да се наложи да прекарате нощта зад решетките, но аз много бързо ще ви измъкна оттам под гаранция.

Кендъл се усмихна тъжно:

— Сега ще имам възможност да направя нещо, което никога досега не съм правила.

— И какво е то?

— Да скицирам модел за рокля на райета.

Същата вечер, когато се върна у дома, Стив разказа на Джулия случката с Кендъл. Джулия беше потресена:

— Собственият й съпруг я е шантажирал, за да й измъква пари? — Потресението на Джулия нямаше граници. — Но това е ужасяващо. — След малко добави: — Мисля си колко е прекрасно, че си посветил живота си да помагаш на хора в беда.

Стив я гледаше и си мислеше: „Всъщност в беда съм аз“.

Стив Слоун се събуди от аромата на прясно сварено кафе и пържен бекон. Надигна се стреснато в леглото. „Да не би днес да е дошла икономката?“ Беше й съобщил да не идва. Наметна халата, обу чехлите и забърза надолу към кухнята.

Там Джулия приготвяше закуската. При влизането му вдигна глава.

— Добро утро — поздрави весело тя. — Как предпочиташ яйцата?

— Хм… бъркани.

— Добре. Бърканите яйца с бекон са моят специалитет. Всъщност това е единственият ми специалитет. Вече ти казах, че съм ужасен готвач.

Стив се усмихна.

— На теб не ти и трябва да готвиш. Ако искаш, можеш да си наемеш няколкостотин майстори-готвачи.

— Наистина ли ще получа толкова много пари, Стив?

— Наистина. Твоят дял от наследството ще възлезе на повече от един милиард долара.

— Един милиард…? Не мога да повярвам! — с мъка преглътна тя.

— Вярно е.

— На света няма толкова много пари, Стив.

— Е, баща ти притежаваше почти целия свят.

— Не… не знам просто какво да кажа.

— Тогава позволи аз да кажа нещо?

— Разбира се.

— Яйцата изгоряха.

— О! Съжалявам. — Тя бързо ги свали от печката. — Ще направя още един тиган.

— Не се притеснявай. Изгорелият бекон е достатъчен.

Тя се засмя.

— Съжалявам.

Стив отиде до шкафа и извади кутия овесени ядки.

— Какво ще кажеш за една хубава студена закуска?

— Идеално — съгласи се Джулия.

Той сипа по малко ядки в две купички, извади млякото от хладилника и двамата седнаха на масата в кухнята.

— Нямаш ли си човек, който да ти готви? — полюбопитства Джулия.

— Искаш да кажеш дали нямам жена до себе си?

Тя се изчерви.

— Нещо такова.

— Не. Две години имах връзка с една жена, но не се получи нищо.

— Съжалявам.

— А ти? — не пропусна случая Стив.

Тя се сети за Хенри Уесън.

— Мисля, че не.

— Значи не си сигурна? — погледна я озадачено той.

— Трудно ми е да го обясня. Единият от нас иска брак — каза тя тактично, — а другият не иска.

— Разбирам. Когато всичко тук свърши, ще се върнеш ли в Канзас?

— Честно казано, не знам. Толкова странно се чувствам тук. Мама толкова често ми говореше за Бостън. Тя е била родена тук и много обичаше този град. В известен смисъл за мен това е завръщане у дома. Съжалявам, че не познавах баща си.

„По-добре, че не си го познавала“, помисли си Стив.

— Ти познаваше ли го?

— Не. Той контактуваше само със Саймън Фицджералд.

Останаха да си говорят повече от час — между тях много бързо се създадоха приятелски отношения. Стив я осведоми за всичко, което се бе случило: за пристигането на непознатата, представила се за Джулия Станфорд, за празния гроб, за изчезването на Дмитри Камински.

— Просто невероятно! — недоумяваше Джулия. — Кой би могъл да стои зад всичко това?

— Не знам, но се опитвам да открия — увери я Стив. — Междувременно тук ще си в безопасност. В пълна безопасност.

— Аз наистина се чувствам сигурно тук. Благодаря ти — усмихна се тя.

Той понечи да каже нещо, но спря. Погледна часовника си.

— Най-добре ще е да се обличам и да тръгвам към службата. Днес трябва да свърша много неща.

Стив се срещна с Фицджералд.

— Някакви резултати? — осведоми се Фицджералд.

— Всичко е пълна мъгла — поклати глава Стив. — Не знам кой е подготвил цялата работа, но този човек е направо гений. Опитвам се да издиря Дмитри Камински. Отлетял е от Корсика за Париж, после за Австралия. Говорих с полицията в Сидни. Останаха изумени от новината, че Камински е в тяхната страна. Пуснато е нареждане от Интерпол и те отдавна го издирват. Според мен Хари Станфорд сам си подписа смъртната присъда, когато се обади тук да иска промени в завещанието си. Някой е решил да го спре. Единственият свидетел на онова, което се е случило на яхтата, е Дмитри Камински. Когато го открия, ще научим много повече неща.

— Чудя се дали да не се обадим и на нашата полиция за тая работа? — предложи Фицджералд.

Стив поклати глава.

— Разполагаме само с косвени улики, Саймън. Единственото доказуемо престъпление е изравянето на трупа, но дори и за него не знаем кой е извършителят.

— А детективът, който удостовери идентичността на отпечатъците?

— Франк Тимънс. Три пъти му оставях съобщение. Ако не ми се обади до шест довечера, направо ще отлетя за Чикаго. Струва ми се сериозно замесен в цялата работа.

— Какво според теб е трябвало да стане с дела от наследството на мнимата дъщеря?

— Подозирам, че който и да стои в дъното на цялата работа, той я е принудил да му прехвърли своя дял. После сигурно е използвал фалшив документ за попечителство, за да прикрие нещата. Убеден съм обаче, че става дума за човек от семейството… Веднага изключвам Кендъл от заподозрените. — Той разказа на Фицджералд за срещата си с нея. — Ако тя стои зад тази работа, нямаше да дойде да прави самопризнания или поне не точно в този момент. Щеше да изчака, докато наследството се узакони, за да си получи парите. Що се отнася до нейния съпруг, спокойно можем да изключим и Марк. Той е просто дребен изнудвач. Не е в състояние да замисли такава голяма игра.

— А другите?

— Съдия Станфорд. Говорих с мой приятел от Чикагската асоциация на юристите. Всички имали много високо мнение за Станфорд. Всъщност той съвсем наскоро бил назначен за върховен съдия. Има и още нещо в негова полза: съдия Станфорд пръв заподозря предишната Джулия в измама, освен това тъкмо той настояваше за ДНК-теста. Съмнявам се да направи подобно нещо. Уди обаче е интересна фигура в случая. Абсолютно съм сигурен, че взима наркотици, а това е доста скъп навик. Направих проучване и за съпругата му Пеги. Тя обаче не е толкова умна да скрои такъв заговор. Но се носят слухове за брат й — занимавал се с тъмни дела. Сега ще проверя как стоят нещата.

Стив повика секретарката по вътрешния телефон:

— Моля те, свържи ме с лейтенант Майкъл Кенеди от бостънската полиция.

След няколко минути тя се обади:

— Лейтенант Кенеди е на първа линия.

Стив вдигна телефона.

— Лейтенант. Благодаря ви, че се отзовахте. Аз съм Стив Слоун от „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Опитваме се да открием местонахождението на един роднина по случая с наследството на Хари Станфорд.

— Господин Слоун, ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен.

— Бихте ли се допитали, моля, до полицията на Ню Йорк Сити дали нямат някакво досие за брата на госпожа Удроу Станфорд. Името му е Хун Малкович. Работи в хлебарница в Бронкс.

— Няма проблеми. Ще ви се обадя.

— Благодаря.

След като се наобядва, Саймън Фицджералд се отби в кабинета на Стив.

— Как върви разследването? — попита той.

— Прекалено бавно, за да съм доволен. Който и да е замислил цялата работа, доста добре си е покрил следите.

— Как я кара Джулия?

— Прекрасно — усмихна се Стив.

Нещо в тона накара Саймън Фицджералд да се вгледа по-внимателно в лицето му.

— Тя е много привлекателна млада дама.

— Знам — откликна замечтано Стив. — Знам.

Час по-късно се обадиха от Австралия.

— Господин Слоун?

— Да.

— Тук е главен инспектор Макферсън от Сидни.

— Да, инспекторе.

— Намерихме вашия човек.

Стив усети как сърцето му радостно подскочи.

— Прекрасно! Бих искал да се уреди незабавното му екстрадиране, за да…

— О, няма защо да бързате. Дмитри Камински е мъртъв.

Стив помръкна.

— Какво казахте?

— Намерихме тялото му преди малко. Беше с отрязани пръсти и простреляно на няколко места.

„Руските банди имат странен обичай. Първо ти отрязват пръстите, след което те оставят да ти изтече кръвта и накрая те гръмват“.

— Разбирам. Благодаря ви, инспекторе.

Значи — задънена улица. Стив седеше и гледаше втренчено в стената. Всички следи се губеха. Той си даде сметка колко много беше разчитал на свидетелските показания на Дмитри Камински.

Секретарката прекъсна мислите му.

— Някакъв господин Тимънс ви търси на трета линия.

Стив погледна часовника. Беше 17:55. Вдигна слушалката:

— Господин Тимънс?

— Да… Съжалявам, че не ви се обадих по-рано, но отсъствах от града през последните два дни. С какво мога да ви помогна?

„С какво ли не, помисли си Стив. Да ми кажеш например как успя да фалшифицираш онези отпечатъци“. Стив внимателно подбираше думите си:

— Обаждам се във връзка с Джулия Станфорд. При неотдавнашното ви посещение в Бостън направихте проверка на нейните отпечатъци и…

— Господин Слоун…

— Да?

— Аз никога не съм бил в Бостън.

Стив си пое дълбоко въздух.

— Господин Тимънс, според регистрационната книга на хотел „Холидей Ин“ вие сте били тук на…

— Някой просто е използвал моето име.

Стив слушаше като зашеметен. Това беше последната задънена улица и последната следа.

— Предполагам, че нямате представа кой е бил този човек?

— Ами, вижте, господин Слоун, всичко е много странно. Една жена твърдеше, че съм бил в Бостън и че съм я идентифицирал като Джулия Станфорд. Аз обаче не съм виждал тази жена никога през живота си.

Стив усети тръпка на надежда.

— Знаете ли коя е тази жена?

— Да. Името й е Поснър. Марго Поснър.

Стив грабна химикалка.

— Къде мога да я намеря?

— Тя е в чикагския приют за душевноболни „Рийд“.

— Благодаря ви много. Наистина ми направихте голяма услуга.

— Нека поддържаме връзка. Бих искал да знам кой спекулира с името ми. Не ми е приятно някой да обикаля насам-натам и да злоупотребява с името ми.

— Добре. — Стив постави обратно слушалката.

„Значи Марго Поснър“.

Когато същата вечер Стив се прибра у дома, Джулия вече го очакваше.

— Приготвих вечеря — посрещна го тя. — Е, всъщност не е съвсем точно да се каже, че я приготвих. Обичаш ли китайската кухня?

Той се усмихна:

— Обожавам я!

— Чудесно. Имаме осем кутии с китайска храна.

Стив влезе в трапезарията — масата беше подредена с цветя и свещи.

— Има ли някакви новини? — поинтересува се Джулия.

— Може би направихме първия пробив — отвърна предпазливо Стив. — Намерих името на една жена, която явно е замесена в историята. Сутринта отлитам за Чикаго да говоря с нея. Имам чувството, че утре ще открием всички отговори.

— Ще бъде прекрасно! — въодушевено го насърчи Джулия. — Толкова ще се радвам да приключи всичко това.

— Аз също — каза Стив.

„Дали наистина? Тя ще бъде реална част от семейство Станфорд и безкрайно далеч от мен“.

Вечерята продължи два часа — дори не разбраха какво точно ядат. Говореха за важни неща, говореха си празни приказки и всичко вървеше така, сякаш се познаваха от цяла вечност. Обсъждаха миналото, обсъждаха настоящето, но старателно отбягваха бъдещето. „За нас двамата просто няма бъдеще“, мислеше си горчиво Стив.

Най-накрая, макар и с неохота, Стив каза:

— Е, хайде вече да си лягаме.

Тя го погледна с вдигнати вежди и двамата избухнаха в смях.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. Лека нощ, Стив.

— Лека нощ, Джулия.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Рано на другата сутрин Стив се качи на един самолет до Чикаго. От летище О’Хеър взе такси.

— Закъде? — попита шофьорът.

— Приюта за душевноболни „Рийд“.

Шофьорът се обърна и изгледа Стив.

— Добре ли сте?

— Да. Защо?

— Просто питам.

В „Рийд“ Стив се приближи към униформения пазач на главния вход.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Бих искал да видя Марго Поснър.

— На работа ли е тук?

Стив не се бе сетил за подобна възможност.

— Не знам със сигурност.

— Не знаете със сигурност? — Пазачът се вгледа в него по-внимателно.

— Само знам, че е тук.

Пазачът се протегна към едно чекмедже и извади книгата с имената на служителите. След минута съобщи:

— Тя не работи тук. Да не би да е пациентка?

— Ами… не знам. Възможно е.

Пазачът още веднъж изгледа Стив, после се протегна към друго чекмедже и извади разпечатка от принтер. Започна да я преглежда и някъде към средата спря:

— Поснър. Марго.

— Точно така. — Остана изненадан. — Пациентка ли е тук?

— Ъ-ха. Вие роднина ли сте?

— Не…

— Тогава се боя, че не е възможно да я видите.

— На всяка цена трябва да я видя — настоя Стив. — Много е важно.

— Съжалявам. Такива са разпорежданията. Ако нямате предварително разрешение от началството, не можете да посетите никой от пациентите.

— Кой отговаря за това?

— Аз.

— Имах предвид, кой е шеф на болницата.

— Доктор Кингсли.

— Искам да се срещна с него.

— Добре. — Пазачът взе телефона и набра някакъв номер. — Доктор Кингсли, обажда се Джоу от главния вход. Тук е дошъл един господин, който иска да се види с вас. — Погледна към Стив. — Името ви?

— Стив Слоун. Адвокат съм.

— Стив Слоун. Адвокат… добре. — Затвори телефона и каза на Стив. — Ще пратят човек да ви заведе до неговия кабинет.

Пет минути по-късно Стив бе въведен в кабинета на доктор Гари Кингсли — мъж под петдесетте, но доста по-възрастен на вид и състарен.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин Слоун?

— Искам да видя една ваша пациентка тук. Марго Поснър.

— А, да. Интересен случай. Вие роднина ли сте й?

— Не, но разследвам убийство и е изключително важно да разговарям с нея. Мисля, че тя може да се окаже ключът към загадката.

— Съжалявам. Няма как да ви помогна.

— Трябва да намерите начин — не се предаваше Стив. — Това е…

— Господин Слоун, не съм в състояние да ви помогна, даже да искам.

— Защо?

— Защото Марго Поснър е затворена в изолатор. Нахвърля се върху всеки, който се приближи към нея. Тази сутрин се опита да убие една сестра и двама лекари.

— Какво?

— Тя непрекъснато сменя самоличността си, крещи за брат си Тайлър и за екипажа на своята яхта. Единственият начин да я укротим е да я държим упоена с големи дози успокоителни.

— О, Боже — възкликна Стив. — Имате ли представа кога евентуално ще излезе от това състояние?

Доктор Кингсли поклати глава.

— Държим я под непрекъснато наблюдение. Вероятно след известно време тя ще се успокои и ще променим начина на лечение. Дотогава…

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

В шест часа сутринта пристанищна патрулна лодка кръстосваше по река Чарлс и единият от полицаите на борда забеляза предмет, който се носеше напред по водата.

— Плаващ предмет отдясно на носа! — извика той. — Прилича на дънер. Да го извадим, преди да се е забил някъде.

Дънерът обаче се оказа труп, а още по-изумителното беше, че ставаше дума за балсамиран труп. Полицаят се вторачи в него:

— Как, по дяволите, се е озовал този балсамиран труп в река Чарлс?

Лейтенант Майкъл Кенеди разговаряше със следователя по смъртните случаи:

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно — отговори следователят. — Това е Хари Станфорд. Самият аз го балсамирах. По-късно получихме нареждане за ексхумация, но когато извадихме ковчега… Вижте, ние още тогава уведомихме и полицията.

— Кой е искал тялото да бъде ексхумирано?

— Семейството. Уредиха процедурата чрез техния адвокат, Саймън Фицджералд.

— Налага се да разговарям с господин Фицджералд.

Връщайки се от Чикаго, Стив се запъти директно към кабинета на Саймън Фицджералд.

— Изглеждаш унил — констатира Фицджералд.

— Не унил, а направо смазан. Всичко пропада, Саймън. Имахме три евентуални следи: Дмитри Камински, Франк Тимънс и Марго Поснър. Е, да, но Камински е мъртъв, Тимънс не е същият човек, а Марго Поснър е затворена в лудница. Не разполагаме с нищо, което да…

По вътрешния телефон се чу гласът на секретарката:

— Извинете. Лейтенант Кенеди е тук и иска да се види с вас, господин Фицджералд.

— Нека влезе.

Майкъл Кенеди беше смръщен и грубоват човек, но очите му бяха виждали всичко.

— Господин Фицджералд?

— Да. Това е моят сътрудник Стив Слоун. Струва ми се, двамата сте разговаряли по телефона. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?

— Току-що намерихме тялото на Хари Станфорд.

— Какво? Къде?

— Плуваше по река Чарлс. Нали вие сте наредили тялото да бъде ексхумирано?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

Фицджералд му обясни. Тогава Кенеди попита:

— И нямате представа кой се е представил като детектив Тимънс?

— Не. Аз говорих с Тимънс — намеси се Стив. — Той също няма представа.

Кенеди въздъхна.

— Да, работата става все по-любопитна.

— Къде е тялото на Хари Станфорд в момента? — попита Стив.

— Засега го пазят в моргата. Надявам се да не изчезне пак.

— И аз се надявам същото — каза Стив. — Ще накараме Пери Уингър да направи ДНК-тест на Джулия.

Стив се обади на Тайлър да му съобщи, че са намерили тялото на баща му. Тайлър се владееше безупречно.

— Та това е ужасно! — изумено възкликна той. — Кой би могъл да направи подобно нещо?

— Тъкмо това се опитваме да открием и ние — поясни Стив.

Всъщност Тайлър беше бесен. „Тоя некадърен идиот, Бейкър! Ще ми плати за това. Трябва веднага да уредя всичко, преди да съм изтървал цялата работа“.

— Господин Слоун, навярно знаете, че ме назначиха за върховен съдия на друг окръг. Имам страшно много дела и е наложително да се връщам там. Просто не мога да отлагам повече. Ще ви бъда много задължен, ако успеете да уредите нещо, за да приключим накрая с легализацията на завещанието.

— Ще се обадя още тази сутрин да проверя как вървят нещата — обеща Стив. — Би трябвало да приключим до три дни.

— Ще бъде чудесно, ако стане така. Дръжте ме в течение на нещата, моля ви.

— Да, господин съдия.

Стив седеше в кабинета си и за кой ли път премисляше събитията от последните няколко седмици. Спомни си разговора с главен инспектор Макферсън. „Намерихме тялото преди малко. Беше с отрязани пръсти и простреляно на няколко места“.

„Чакай, съобрази Стив. Има нещо, което инспекторът не ми каза“.

Вдигна телефона и се свърза с Австралия.

Гласът от другата страна на линията каза:

— Тук е главен инспектор Макферсън.

— Да, инспекторе. Обажда се Стив Слоун. Забравих да ви питам. Намерихте ли някакви документи у Дмитри Камински?… Да, разбирам… чудесно… Благодаря ви много.

Стив едва остави слушалката и по вътрешния телефон се чу гласът на секретарката:

— Лейтенант Кенеди очаква да говори с вас на втора линия.

Стив натисна бутона.

— Лейтенант, съжалявам, че ви накарах да чакате. Имах трансокеански разговор.

— От полицейското управление в Ню Йорк ми дадоха някои интересни сведения за Хуп Малкович. Изглежда доста съмнителна личност.

Стив взе химикалка.

— Слушам ви.

— Според полицията хлебарницата, в която той работи, е просто параван на верига за наркотици. — Лейтенантът направи пауза. — Малкович навярно е само пласьор. Но е умен. Още не са успели да го пипнат за нищо.

— Друго? — попита Стив.

— Полицията смята, че цялата далавера се върти от френската мафия и връзката минава през Марсилия. Ако науча още нещо, ще ви се обадя.

— Благодаря ви, лейтенант. Тази информация ще бъде много полезна.

Стив затвори телефона и тръгна към вратата на кабинета си.

Прибра се у дома, изпълнен с приятно очакване.

— Джулия? — извика той.

Не се чу никакъв отговор. Обзе го тревога.

— Джулия!

„Отвлекли са я или са я убили“, помисли си той и усети внезапно чувство на страх.

Джулия се появи на горната площадка на стълбището.

— Стив?

Той си пое дълбоко въздух:

— Помислих… — Беше пребледнял.

— Добре ли си?

— Да.

Тя слезе надолу по стълбите.

— Добре ли се развиха нещата в Чикаго?

Той поклати глава:

— Уви, не. — Разказа й какво се беше случило. — Завещанието ще се гледа в четвъртък. Остават само три дни. Който и да стои зад целия план, той или тя, дотогава трябва да се отърве от теб, иначе замисълът няма да успее.

Тя преглътна.

— Разбирам. Имаш ли представа кой би могъл да е?

— Всъщност… — Телефонът иззвъня. — Извинявай. — Стив вдигна слушалката. — Ало?

— Обажда се доктор Тикнър от Флорида. Съжалявам, че не ви се обадих по-рано, но бях в командировка.

— Доктор Тикнър. Благодаря ви, че се отзовахте на молбата ми. Нашата фирма урежда наследството на Станфорд.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Обаждам се във връзка с Удроу Станфорд. Струва ми се, той е ваш пациент.

— Да.

— Има ли проблем с наркотиците, докторе?

— Господин Слоун, нямам правото да обсъждам когото и да било от моите пациенти.

— Разбирам. Не ви питам просто от любопитство. Много е важно да…

— Боя се, че не бих могъл…

— Но нали все пак вие сте го изпратили в клиниката „Харбър Груп“ в Джупитър, така ли е?

Настъпи дълго колебание.

— Да. Този факт го има отбелязан и в картона му.

— Благодаря ви, докторе. Това е всичко, което исках да зная.

Стив затвори телефона и за момент остана неподвижен.

— Невероятно!

— Кое? — попита Джулия.

— Седни да ти кажа…

Половин час по-късно Стив беше в колата си на път за Роуз Хил. Най-сетне всичко си дойде на мястото. „Той е гениален. За малко да успее. И все още може да успее, ако се случи нещо на Джулия“, мислеше Стив.

В Роуз Хил вратата му отвори Кларк.

— Добър вечер, господин Слоун.

— Добър вечер, Кларк. Съдия Станфорд тук ли е?

— В библиотеката. Ще му кажа, че сте тук.

— Благодаря. — Той погледна към Кларк, който се отдалечи.

Минута по-късно икономът се върна.

— Съдия Станфорд ще ви приеме веднага.

— Благодаря.

Стив влезе в библиотеката.

Тайлър седеше пред една шахматна дъска със съсредоточено изражение. При влизането на Стив вдигна глава.

— Искали сте да ме видите?

— Да. Стигнах до извода, че младата жена, която дойде при вас преди няколко дни, е истинската Джулия. Другата Джулия е измамница.

— Не е възможно.

— Страхувам се, че е самата истина, и аз открих кой стои зад всичко това.

За миг настъпи мълчание. После Тайлър бавно попита:

— Открили сте значи?

— Да. Ще останете направо изумен. Това е вашият брат Уди.

Тайлър гледаше смаяно Стив.

— Искате да кажете, че Уди е виновен за всичко, което става?

— Точно така.

— Не… не мога да повярвам.

— Нито пък аз, но всичко съвпада. Говорих с неговия лекар в Хоуб Саунд. Знаете ли, че брат ви взима наркотици?

— Само… само подозирах.

— Наркотиците са скъпи. Уди не работи. Има нужда от пари и очевидно се е опитвал да се добере до по-голям дял от наследството. Той е наел мнимата Джулия, но когато поискахте ДНК-тест, той се е паникьосал и е измъкнал тялото на баща ви от ковчега, за да предотврати подобна процедура. Тъкмо това всъщност ме накара да се усъмня. Подозирам също, че е изпращал човек в Канзас Сити да убие истинската Джулия. Знаете ли, че Пеги има брат, който се движи в бандитски среди? Но докато Джулия е жива и има налице две Джулии, неговият план няма да мине.

— Сигурен ли сте във всичко това?

— Абсолютно. Има и още нещо, господин съдия.

— Да?

— Не допускам баща ви да е паднал от яхтата. Според мен Уди е наел човек да го убие. Може и братът на Пеги да е уредил това. Доколкото разбрах, той е във връзка с марсилската мафия. Те съвсем спокойно са могли да платят на някого от екипажа да свърши тази работа. Довечера отлитам за Италия, за да разговарям с капитана на яхтата.

Тайлър слушаше много съсредоточено.

— Чудесна идея — одобрително кимна той. „Капитан Вакаро не знае нищо“.

— Ще се опитам да се върна до четвъртък за разглеждането на завещанието.

— Ами истинската Джулия…? Сигурен ли сте, че тя е в безопасност? — попита Тайлър.

— О, да — отвърна Стив. — Тя е там, където никой не би се сетил да я търси. В моя дом.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

„Боговете са на моя страна“.

Не можеше да повярва на късмета си. Просто невероятен шанс. Последно представление. Стив Слоун остави Джулия право в ръцете му. „Хал Бейкър е некадърен глупак, мислеше Тайлър. Този път сам ще се оправя с Джулия“.

Той вдигна глава, когато Кларк влезе в библиотеката.

— Извинете, господин Станфорд. Търсят ви на телефона.

— Тайлър? — беше Кийт Пърси.

— Да, Кийт.

— Исках само да те осведомя какво разбрах за Марго Поснър.

— Да?

— Доктор Джифорд току-що ми се обади. Жената е луда. Държала се толкова ужасно, че се наложило да я заключат в килията за най-бесните.

Тайлър изпита дълбоко чувство на облекчение.

— Съжалявам да чуя това.

— Както и да е, исках само да те успокоя, че тя вече не представлява опасност за теб и за твоето семейство.

— Много съм ти благодарен — каза Тайлър.

И наистина му беше благодарен.

Тайлър отиде в стаята си и набра номера на Лий. Телефонът дълго звъня, преди Лий да го вдигне.

— Ало? — Тайлър чуваше някакви гласове около него. — Лий?

— Кой се обажда?

— Аз съм, Тайлър.

— А, да. Тайлър.

Чуваше звънтене на чаши.

— Гости ли имаш, Лий?

— Ъ-хъ. Искаш ли дойдеш при нас?

Тайлър се почуди кой ли му беше на гости.

— С удоволствие, ако имах възможност. Обаждам ти се да ти кажа да се приготвиш за онова пътешествие.

Лий се разсмя:

— Искаш да кажеш за екскурзията до Сен Тропе на онази прекрасна, голяма, бяла яхта?

— Точно така.

— Разбира се. Готов съм по всяко време — каза той подигравателно.

— Лий, говоря сериозно.

— О, хайде стига, Тайлър. Съдиите нямат яхти. Сега трябва да те оставя. Моите гости ме викат.

— Чакай малко! — извика Тайлър отчаяно. — Знаеш ли кой съм аз?

— Разбира се, ти си…

— Аз съм Тайлър Станфорд. Моят баща беше Хари Станфорд.

Настъпи момент на мълчание.

— Будалкаш ли ме?

— Не. Сега съм в Бостън и уреждам наследството.

— Боже мой! Значи ти си онзи Станфорд. Не знаех. Съжалявам. Аз… аз слушах разни работи по новините, но не им обръщах много внимание. Не съм и подозирал, че това си ти.

— Няма нищо.

— Значи наистина си решил да ме водиш до Сен Тропе, така ли?

— Разбира се, че е наистина. Ние ще правим много неща заедно — каза Тайлър. — Е, ако имаш желание, естествено.

— То се подразбира от само себе си! — гласът на Лий внезапно се изпълни с ентусиазъм. — Брей, Тайлър, това действително е страхотна новина…

Тайлър затвори телефона с усмивка. Вече се оправи с Лий. „Сега е време, помисли си той, да се оправя и с природената ми сестричка“.

Тайлър отиде в библиотеката, където стоеше оръжейната колекция на Хари Станфорд, отвори стъклената витрина и измъкна една махагонова кутия. От чекмеджето под витрината извади малко муниции и ги пъхна в джоба си. Отнесе всичко горе в стаята си, заключи вратата и отвори кутията. Вътре лежаха два сходни револвера „Руже“ — любимата марка на Хари Станфорд. Тайлър взе единия, зареди го внимателно, а кутията с другия револвер и останалите муниции прибра в чекмеджето на бюрото си. „Ще свърша работата само с един изстрел“, помисли си той. Бяха го научили да стреля добре във военното училище, където го бе изпратил баща му. „Благодаря ти, татко“.

После Тайлър отвори телефонния указател и потърси домашния адрес на Стив Слоун.

Нюбъри Стрийт 280, Бостън.

Тайлър тръгна към гаража, където имаше поне пет-шест коли. Избра си черния мерцедес, за да не бие много на очи. Отвори гаража и се заслуша дали шумът не бе привлякъл нечие внимание. Цареше пълна тишина.

По пътя към дома на Стив Слоун Тайлър обмисляше какво ще направи. Никога не беше извършвал убийство със собствените си ръце. Но този път нямаше избор. Джулия Станфорд бе единствената пречка между него и мечтата му. Премахне ли я, всичките му проблеми изчезват. „Завинаги“, помисли си Тайлър.

Караше бавно — не желаеше да привлече нечие внимание. При Нюбъри Стрийт само мина край дома на Стив. На улицата имаше паркирани няколко коли, но не се виждаха никакви пешеходци.

Спря колата една пресечка по-надолу и се върна пеша до къщата. Натисна звънеца и зачака.

— Кой е? — чу се зад вратата гласът на Джулия.

— Съдия Станфорд.

Джулия отвори. Погледна го изненадано.

— Какво правите тук? Да не би да се е случило нещо лошо?

— Не, няма нищо — отвърна той спокойно. — Стив Слоун ме помоли да поговоря с вас. Той ми каза, че сте тук. Може ли да вляза?

— Да, разбира се.

В коридора Тайлър видя как Джулия затвори вратата след него. Поведе го към дневната.

— Стив не е тук — съобщи тя. — Замина за Сан Ремо.

— Знам. — Той се огледа. — Сама ли сте тук? Няма ли иконом или друг, който да стои при вас?

— Не. Тук съм на сигурно място. Да ви предложа нещо?

— Не, благодаря.

— За какво искате да разговаряме?

— Дойдох да поговорим за теб, Джулия. Много съм разочарован от теб.

— Разочарован…?

— Изобщо не биваше да идваш тук. Наистина ли си въобразяваш, че ще се появиш просто ей така и ще прибереш цяло състояние, което не е твое?

Тя го погледна за момент.

— Но аз имам право да…

— Нямаш право на абсолютно нищо! — тросна се Тайлър. — Къде беше през всичките тези години, когато ние търпяхме униженията и наказанията на нашия баща? Той правеше всичко възможно, за да ни уязвява при всеки удобен повод. Накара ни да живеем в истински ад. На теб не ти се е налагало да изпиташ на гърба си нищо от тези неща. Е, да, но ние нямахме друг изход и търпяхме, затова сега ние заслужаваме тези пари. Не ти.

— Аз… какво искате да направя?

Тайлър се изсмя кратко.

— Какво искам да направиш? Нищо. Ти вече го направи. Адски за малко щеше да провалиш всичко, знаеш ли?

— Не разбирам.

— Много е просто. — Той извади револвера. — Ти ще изчезнеш.

Тя отстъпи назад.

— Но аз…

— Не ми обяснявай нищо. Да не губим време. Ти и аз отиваме на малка разходка.

Тя настръхна.

— А ако не дойда?

— О, ще дойдеш. Жива или мъртва. Сама избери.

В последвалия момент на затишие Тайлър чу как собственият му глас прогърмя от съседната стая: „О, ще дойдеш. Жива или мъртва. Сама избери“. Извърна се рязко.

— Какво…?

Стив Слоун, Саймън Фицджералд, лейтенант Кенеди и двама униформени полицаи влязоха в стаята. Стив държеше в ръка магнетофон.

— Дайте ми пистолета, господин съдия — разпореди лейтенант Кенеди.

Тайлър замръзна за миг, но се насили да се усмихне:

— Разбира се. Тъкмо се опитвах да сплаша тази жена, за да я пропъдя оттук. Нали разбирате, тя просто е измамница. — Той постави оръжието в протегнатата ръка на полицая. — Опитва се да предяви претенции към част от наследството на Станфорд. Аз обаче изобщо не възнамерявам да я оставя току-така да отмъкне парите. Ето защо…

— Достатъчно, господин съдия, всичко свърши — обади се Стив.

— За какво говорите? Нали според вас Уди е виновен за…

— Уди не е в състояние да замисли нещо толкова умно като вашия план, а що се отнася до Кендъл — тя вече е достатъчно богата и прочута. Ето защо започнах да проучвам вас. Дмитри Камински е убит в Австралия, но австралийската полиция намерила в джоба му именно вашия телефон. Използвали сте го, за да убие баща ви. Пак вие доведохте тук Марго Поснър, а после поддържахте твърдението, че била измамница, за да отхвърлите всякакви подозрения от себе си. Настоявахте да се направи ДНК-тест и същевременно сте уредили тялото да изчезне. И отново вие симулирахте, че се обаждате на Тимънс. Наели сте Марго Поснър да изиграе ролята на Джулия, а след това сте наредили да я приберат в психиатрията.

Тайлър се огледа, а когато заговори, гласът му прозвуча ужасяващо спокойно:

— Значи вашето доказателство е един телефонен номер в джоба на мъртвец? Не мога да повярвам! И какво, заложихте вашия нищожен, жалък капан само въз основа на този единствен факт? Та вие нямате абсолютно никакви доказателства. Телефонният ми номер беше в джоба на Дмитри, защото аз се опасявах от възможността над баща ми да надвисне някаква опасност. Наредих на Дмитри да внимава. Очевидно обаче не е бил достатъчно внимателен. Човекът, който е убил баща ми, сигурно е убил и Дмитри. Тъкмо него трябва да търси полицията. Обадих се на Тимънс, защото исках да установи истината. Някой се е представил за него. Нямам представа кой. Ако не откриете този човек и не установите връзката му с мен, не можете да докажете нищо. А колкото до Марго Поснър — наистина бях повярвал, че тя е нашата сестра. Ала когато внезапно полудя и започна да си купува какво ли не, да заплашва, че ще ни убие, убедих я да си замине за Чикаго. После уредих да я приберат в болницата. Исках да скрия всичко далеч от пресата, за да предпазя семейството.

— Но вие дойдохте тук да ме убиете — напомни му Джулия.

Тайлър поклати глава.

— Нямах намерение да те убивам. Ти си измамница. Исках само да те сплаша, да те прогоня.

— Лъжете.

Той се обърна към другите.

— Има още нещо, което е редно да обмислите като вариант. Възможно е никой от семейството да не е замесен. Сигурно външен човек върти нещата — въвел е измамницата в играта с желанието да убеди семейството, че тъкмо тя е истинската Джулия, а после да си поделят наследения дял. За подобен вариант не се е сетил никой от вас, нали? — После изгледа Саймън Фицджералд: — Вас двамата ще съдя за клевета и ще ви отнема всичко, което имате. Тези тук са свидетелите ми. Преди още да е приключило делото, ще съжалявате, че изобщо някога в живота си сте ме срещнали. Притежавам милиарди и ще ги използвам, за да ви унищожа. — Взря се в Стив. — А на вас обещавам, че последното ви действие като адвокат ще бъде гледането на завещанието на Станфорд. Е, сега, освен ако не искате да ме обвините в незаконно притежание на оръжие, мисля да си тръгвам.

Останалите се спогледаха неуверено.

— Значи не? Добре тогава, довиждане.

Те безпомощно го изгледаха как излезе през вратата.

Пръв успя да проговори лейтенант Кенеди.

— Боже господи! — възкликна той. — Вярвате ли на всичко това?

— Блъфира — бавно процеди Стив. — Но няма как да го докажем. Прав е. Нужни са ни доказателства. Мислех, че ще се огъне, но явно съм го подценил.

— Изглежда, че нашият малък план взе неочакван обрат — обади се Саймън Фицджералд. — Без Дмитри Камински или свидетелските показания на онази Поснър разполагаме само с предположения.

— А заплахата над моя живот? — възрази Джулия.

— Ти чу обясненията му — отвърна Стив. — Опитвал се да те сплаши, защото те смятал за измамница.

— Не се опитваше просто да ме сплаши — възрази Джулия. — Имаше намерение да ме убие.

— Знам. Но не можем да направим нищо. Дикенс правилно го е казал: „Законът е дивотия…“ Ето че пак стигнахме там, откъдето започнахме.

— По-лошо е, Стив — намръщи се Фицджералд. — Тайлър съвсем сериозно твърди, че ще ни съди. Ако не успеем да докажем обвиненията си, здравата сме го загазили.

След като другите си тръгнаха, Джулия каза на Стив:

— Толкова съжалявам за всичко. Чувствам се виновна донякъде. Ако не бях дошла…

— Недей да говориш глупости — прекъсна я Стив.

— Но той заплаши да те съсипе. В състояние ли е да направи подобно нещо?

Стив сви рамене:

— Ще видим дали ще успее.

Джулия се поколеба.

— Стив, бих искала да ти помогна.

— Какво имаш предвид? — погледна я той озадачено.

— Ами, нали аз ще имам много пари. Бих искала да ти дам толкова, че да можеш да…

— Благодаря ти, Джулия. — Той постави ръце на раменете й. — Не мога да взема парите ти. Ще се оправя.

— Но…

— Не се притеснявай.

Тя потрепери:

— Той е зъл човек.

— От твоя страна беше много смело онова, което направи.

— Нали каза, че няма никакъв начин да го заловите. Е, помислих си, дали ако го изпратиш тук, няма да се окаже добра възможност да се хване в капана.

— Изглежда обаче, че ние се хванахме в капана, а?

Същата нощ Джулия си мислеше в леглото за Стив — чудеше се как да го спаси. „Изобщо не биваше да идвам, разсъждаваше тя, но ако не бях дошла, нямаше да го срещна“.

В съседната стая Стив лежеше, цял устремен към Джулия. Беше толкова отчайващо да знае, че тя е в леглото си и са разделени само от тънката стена. „Какво говоря? Та тази стена е дебела един милиард долара“.

Тайлър беше в прекрасно настроение. На път към къщи преценяваше току-що случилото се — много ловко ги беше надхитрил. „Те са само пигмеи, които се опитват да съборят гигант“, обобщи за себе си той, без изобщо да подозира, че някога това бе любимата мисъл на баща му.

В Роуз Хил Кларк поздрави Тайлър:

— Добър вечер, господин съдия. Надявам се, чувствате се добре тази вечер.

— Никога не съм се чувствал по-добре, Кларк. Никога.

— Искате ли да ви донеса нещо?

— Да. С удоволствие ще изпия чаша шампанско.

— Разбира се, господине.

Имаше повод за празнуване, за ознаменуване на победата. „Утре ще струвам над два милиарда долара“. Многократно си повтори тези думи с истинско умиление.

— Два милиарда долара… два милиарда долара. — Реши да се обади на Лий.

Този път Лий разпозна гласа му веднага.

— Тайлър! Как си? — беше мил и приветлив.

— Чудесно, Лий.

— Чаках те да се обадиш.

Тайлър усети приятна трънка.

— Наистина ли? Какво ще кажеш да дойдеш утре в Бостън?

— Разбира се… но защо?

— За гледането на завещанието. Ще наследя над два милиарда долара.

— Два… та това е фантастично!

— Искам да бъдеш тук до мен. Ще идем заедно да изберем нашата яхта.

— О, Тайлър! Звучи прекрасно!

— Значи ще дойдеш?

— Разбира се, че ще дойда.

Лий затвори телефона, а Тайлър остана да седи все така, като отново и отново си повтаряше с умиление:

— Два милиарда долара… два милиарда долара…

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В деня преди гледането на завещанието Кендъл и Уди седяха в офиса на Стив.

— Не разбирам защо сме тук — нервничеше Уди. — Гледането на завещанието е предвидено за утре.

— Искам да се запознаете с един човек — каза Стив.

— Кой?

— Вашата сестра.

И двамата го зяпнаха изненадано.

— Вече се запознахме с нея — напомни Кендъл.

Стив разпореди по вътрешния телефон:

— Бихте ли я поканили, моля?

Кендъл и Уди се спогледаха озадачено.

Вратата се отвори и Джулия Станфорд влезе в кабинета.

Стив се изправи.

— Това е вашата сестра Джулия.

— Какви ни ги говорите, по дяволите? — избухна Уди. — Какво се опитвате да ни пробутате?

— Нека първо ви обясня — тихо настоя Стив. Той говори около петнадесет минути и завърши с думите: — Пери Уингър потвърждава, че нейната ДНК съвпада с тази на баща ви.

— Тайлър! Не мога да повярвам! — възкликна Уди.

— Налага се да повярвате.

— Не разбирам. Отпечатъците на онази жена доказват, че тъкмо тя е Джулия. — Уди гледаше озадачен. — Още пазя картата с тези отпечатъци.

Стив усети как пулсът му се ускори.

— Наистина ли?

— Да, запазих ги просто за шега.

— Бих искал да ми направите една услуга — помоли Стив.

Следващата сутрин в десет часа десетина човека изпълниха заседателната зала на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“. Саймън Фицджералд седеше на председателското място. Присъстваха Кендъл, Тайлър, Уди, Стив, Джулия и неколцина непознати.

Фицджералд представи двама от тях.

— Уилям Паркър и Патрик Евънс от правните фирми, които представляват Станфорд Ентърпрайзис. Носят финансовия отчет на компанията. Първо ще ви представя завещанието, после ще оставя срещата в техни ръце.

— Хайде да започваме — обади се нетърпеливо Тайлър. Той стоеше встрани от останалите. „Не само ще взема парите, но и ще ви унищожа, мръсни негодници“.

— Да, добре — кимна Саймън Фицджералд.

Пред него стоеше голяма папка с надпис „Хари Станфорд — завещание“.

— Ще раздам на всекиго копие от завещанието, за да не се налага да повтарям формалностите. Вече ви съобщих, че децата на Хари Станфорд получават равни части от наследството.

Джулия погледна за миг към Стив смаяно. „Радвам се за нея, помисли си Стив. Макар че това ще я отдалечи толкова много от мен“. Саймън Фицджералд продължаваше:

— Има около дузина специални дарения, но те са незначителни.

Тайлър си мислеше: „Лий ще пристигне днес следобед. Искам да го посрещна на летището“.

— Както ви уведомих, активите на Станфорд Ентърпрайзис възлизат на приблизително шест милиарда долара. — Фицджералд кимна към Уилям Паркър. — Нататък ще оставя да продължи господин Паркър.

Уилям Паркър отвори едно куфарче и разстла върху заседателната маса някакви документи.

— Потвърждавам последните думи на господин Фицджералд: стойността на корпорацията възлиза на шест милиарда долара. Обаче… — Той направи многозначителна пауза и огледа присъстващите в залата. — „Станфорд Ентърпрайзис“ има неизплатени дългове в размер на петнадесет милиарда долара.

— Какво, по дяволите, говорите? — скочи Уди.

Лицето на Тайлър побеля:

— Това да не би да е някаква зловеща шега?

— Сигурно! — прегракнало се обади Кендъл.

Господин Паркър се обърна към един от мъжете около масата.

— Господин Ленард Рединг е от Комисията по осигуряване на финансовите операции. Нека той обясни как стоят нещата.

Рединг кимна:

— През последните две години Хари Станфорд бе убеден, че лихвите ще падат. В миналото направи милиони, залагайки на същото. Даже и когато лихвите започнаха да се покачват, убедеността му, че те все пак ще паднат, остана непоклатима и той продължи да инжектира пари в спекулативни начинания. Направи огромни заеми, за да закупи дългосрочни акции, лихвите обаче се качиха, а заедно с това и размерът на неговите заеми, докато цената на акциите спадна рязко. Банките проявяваха готовност да извършват сделки с него заради репутацията му и заради огромното му състояние, но когато той се опита да възстанови загубите си чрез инвестиции в особено рискови ценни книжа, те започнаха да проявяват безпокойство. Той направи цяла серия от пагубни капиталовложения. Като гаранция за заемите си предлагаше ценни книжа, закупени също със заеми, и така непрекъснато увеличаваше дълговете си.

— С други думи — намеси се Патрик Евънс, — оперирайки по незаконен начин, той е изградил пирамида.

— Точно така. За негово нещастие обаче лихвите преживяха един от най-резките скокове в цялата финансова история. Той бе принуден да продължава да взема заеми, за да погасява предишни дългове. Получи се омагьосан кръг.

Те седяха неподвижни и смаяно поглъщаха всяка дума на Рединг.

— Баща ви даде лична гаранция пред пенсионния фонд на компанията и незаконно използва тези пари за закупуването на още акции. Когато банките поискаха обяснение за финансовите му операции, той започна да създава фирми-фантоми, представяше фалшиви документи за платежоспособност, както и фалшиви свидетелства за разпродажба на недвижимо имущество. Той просто вършеше измами. Накрая разчиташе само на един банков консорциум — те според него трябваше да го измъкнат от това трудно положение. Но му отказаха. А след известяване на Комисията по осигуряване на финансовите операции се намеси и Интерпол.

Рединг посочи към мъжа до себе си.

— Това е инспектор Пату от френската служба за сигурност. Инспекторе, моля, бихте ли обяснили останалото?

Инспектор Пату говореше английски с лек френски акцент.

— По искане на Интерпол открихме Хари Станфорд в Сен Пол Дьо Ванс. Изпратих там трима детективи да го следят, но той успял да им се изплъзне. Интерпол пусна до всички полицейски управления зелен сигнал, че Хари Станфорд е заподозрян и трябва да бъде държан под наблюдение. Ако знаеха пълния размер на неговите престъпления, щеше да бъде пуснат червен сигнал за спешни случаи и щяхме направо да го арестуваме.

Уди гледаше като зашеметен.

— Ето защо ни е включил в завещанието си. Защото то просто не носи нищо!

— Имате право — потвърди Уилям Паркър. — Споменати сте като наследници в завещанието му, но банките отказваха да приемат сделките му и той знаеше, че на практика не ви оставя абсолютно нищо. Но баща ви бе говорил с Рене Готие от Креди Лионе, който обещал да му помогне. В момента, в който Хари Станфорд преценеше, че отново е платежоспособен, е имал намерение да ви изхвърли от завещанието си.

— А какво ще стане с яхтата, със самолета, с къщите? — поинтересува се Кендъл.

— Съжалявам — отвърна Паркър. — Всичко ще бъде разпродадено, за да се плати поне част от дълга.

Тайлър седеше вцепенен. През живота си дори не беше сънувал такъв кошмар. Вече не беше Тайлър Станфорд, мултимилиардерът. Беше просто един съдия.

Целият разтреперан, Тайлър се изправи.

— Аз… аз не знам какво да кажа. Ако няма нищо друго… — Налагаше се бързо да стигне до аерогарата да посрещне Лий и да се опита да му обясни какво се бе случило.

— Има още нещо — обади се Стив.

Той се обърна.

— Да?

Стив кимна към един човек до вратата. Той я отвори и вътре влезе Хал Бейкър.

— Здрасти, господин съдия.

Внезапният проблясък дойде, когато Уди спомена пред Стив, че пази картата с отпечатъците.

— Бих искал да я видя — помоли Стив.

— Защо? — Уди го гледаше озадачено. — На нея са само отпечатъците от двете ръце на жената и те съвпадат. Всички се уверихме в това.

— Но нали така нареченият Франк Тимънс е взел отпечатъците?

— Да.

— Следователно, ако той е пипал картата, неговите отпечатъци също са там.

Предположението на Стив се оказа вярно. Отпечатъците на Хал Бейкър бяха по цялата карта и компютърът ги идентифицира за по-малко от тридесет минути. Стив се обади на областния прокурор в Чикаго. Издадоха съдебно разпореждане и двама детективи веднага се появиха пред дома на Хал Бейкър.

Намериха го в двора — играеше на топка с Били.

— Господин Бейкър?

— Да.

Детективите се легитимираха.

— Областният прокурор иска да разговаря с вас.

— Не. Не мога. — В гласа му прозвуча възмущение.

— Мога ли да попитам защо? — осведоми се единият детектив.

— Не виждате ли защо? Играя на топка със сина си!

Областният прокурор се бе запознал с делото на Хал Бейкър. Погледна мъжа пред себе си:

— Доколкото разбирам, вие сте човек, който изключително държи на семейството си.

— Точно така — отвърна гордо Хал Бейкър. — Именно семейството е основният смисъл на цялата ни държава. Ако всяко семейство можеше да…

— Господин Бейкър — той се приведе напред, — вие сте работили със съдия Станфорд.

— Не познавам никакъв съдия Станфорд.

— Нека тогава опресня паметта ви. Той ви е освободил под гаранция. Използвал ви е да се представите за един частен детектив на име Франк Тимънс, а освен това имаме основания да смятаме, че е поискал от вас да убиете Джулия Станфорд.

— Не знам за какво говорите.

— Говоря за присъда от десет до двадесет години затвор. Аз лично ще настоявам за двадесет.

Хал Бейкър пребледня.

— Не можете да направите това! Нали моята съпруга и децата ще…

— Точно така. От друга страна обаче — натърти областният прокурор, — ако се съгласите да свидетелствате против съучастника си, съм готов да ви помогна да се измъкнете много по-леко.

Хал Бейкър беше започнал да се поти.

— Какво… какво трябва да направя?

— Кажете ми…

Сега, в заседателната зала на „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“, Хал Бейкър погледна Тайлър и попита:

— Как си, господин съдия?

Уди обърна глава и възкликна:

— Хей! Та това е Франк Тимънс!

Стив каза на Тайлър:

— Това е човекът, когото сте накарали да се вмъкне в нашия офис за копие от завещанието на баща ви, да изкопае трупа на баща ви и да убие Джулия Станфорд.

На Тайлър му трябваше цяла минута, докато намери сили да проговори.

— Вие сте луд! Той е углавен престъпник с присъда. Никой няма да зачете неговата дума пред моята!

— И не е нужно някой да зачита неговата дума — възрази Стив. — Виждали ли сте този човек преди?

— Разбира се. Той беше съден при мен.

— Как е името му?

— Името му е… — Тайлър усети уловката. — Исках да кажа… той сигурно има много псевдоними.

— Когато го съдихте във вашата съдебна зала, името му беше Хал Бейкър.

— Точно… точно така.

— Но когато е дошъл в Бостън, сте го представили за Франк Тимънс.

Тайлър се заплете.

— Ами аз… аз…

— Освободили сте го под ваше попечителство и сте го използвали да се опита да докаже, че Марго Поснър е истинската Джулия.

— Не! Нямам нищо общо с това. Никога преди не съм срещал тази жена, докато тя не се появи тук.

Стив се обърна към лейтенант Кенеди:

— Чухте ли добре това, лейтенант?

— Да.

Стив пак погледна Тайлър.

— Направихме проверка и за Марго Поснър. Тя също е била съдена във вашата съдебна зала и освободена под ваше попечителство. Тази сутрин областният прокурор на Чикаго издаде съдебно разпореждане за проверка на вашия банков сейф. Преди малко се обади да ми съобщи, че са открили документ, който прехвърля на ваше име дела от наследството на Джулия Станфорд. Документът е подписан пет дни преди пристигането на самозваната Джулия Станфорд в Бостън.

Тайлър дишаше тежко и се опитваше да дойде на себе си.

— Аз… аз… Това са безсмислици!

Лейтенант Кенеди пристъпи напред:

— Съдия Станфорд, арестувам ви по обвинение в предумишлено убийство. Ще уредим документите по екстрадицията, ще бъдете изпратен в Чикаго.

Тайлър стоеше и гледаше как целият му свят се сгромолясва.

— Имате право на мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано против вас пред съда. Имате право да говорите с адвокат и да разчитате на неговото присъствие по време на разпитите. Ако не сте в състояние сам да наемете адвокат, по ваше желание може да ви бъде назначен такъв служебно, за да ви представлява преди започването на разпитите. Разбрахте ли ме? — попита лейтенант Кенеди.

— Да. — После лицето му бавно просветна от победоносна усмивка. „Знам как да ги победя!“, помисли си той доволно.

— Готов ли сте, господин съдия?

— Да, готов съм — кимна спокойно той и продължи:

— Бих искал само да отида до Роуз Хил да си взема нещата.

— Много добре. Тези двама полицаи ще ви придружат.

Тайлър се обърна и погледна Джулия, а в очите му имаше толкова много омраза, че тя направо потръпна.

Тридесет минути по-късно Тайлър и двамата полицаи вече бяха в Роуз Хил. Влязоха в преддверието на къщата.

— Нужни ми са само няколко минути да се приготвя — увери ги Тайлър.

Проследиха го с поглед как се качва по стълбите към своята стая. Тайлър се приближи към бюрото, където беше револверът, и го зареди.

Гърмежът отекна безкрайно в пространството.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Уди и Кендъл седяха в гостната в Роуз Хил. Шестима мъже в бели престилки сваляха картините от стените и изнасяха мебелите.

— Това е краят на една епоха — въздъхна Кендъл.

— Това е началото — уточни Уди и се усмихна. — Иска ми се да видя изражението на Пеги, когато разбере на колко възлиза нейната половина от богатството ми! — Той хвана ръката на сестра си. — Ти добре ли си? Имам предвид проблема ти с Марк.

— Ще го преживея — кимна тя. — И без това ще бъда твърде заета. След две седмици ще се гледа предварително дело. После ще видим какво ще стане.

— Сигурен съм, че всичко ще се оправи. — Той стана. — Имам важен телефонен разговор. — Непременно трябваше да съобщи новината на Мими Карсън.

— Мими — започна Уди с извинителен тон, — боя се, че се налага отново да поговорим за старата ни сделка. Нещата не излязоха точно такива, каквито очаквах.

— Уди, добре ли си?

— Да. Много работи се случиха тук. Пеги и аз се разделихме.

Настъпи дълга пауза.

— О? Ще се върнеш ли в Хоуб Саунд?

— Честно казано, изобщо не знам какво ще правя.

— Уди?

— Да?

— Върни се, моля те — каза тя с тих и нежен глас.

Джулия и Стив седяха във вътрешния двор.

— Съжалявам, че нещата се развиха така — каза Стив. — Имам предвид, загдето не получи парите.

Джулия се усмихна:

— Мога да живея и без да имам стотина готвачи.

— Нали не си много разочарована, че пътуването ти дотук беше напразно?

— Наистина ли беше напразно, Стив? — погледна го тя в очите.

Така и не разбраха кой направи първата крачка, но в следващия миг тя беше в прегръдките му, а той я притискаше до себе си и те се целуваха.

— Чакам този момент още от мига, когато те видях.

Джулия поклати глава.

— Когато ме видя за пръв път, ми каза да се махам от града!

— Значи така съм ти казал, а? — ухили се той. — Не искам никога да си тръгваш.

И тя се сети за думите на Сали: „Нима не си разбрала дали човекът ти е направил предложение?“

— Това предложение ли е? — попита Джулия.

Той я притисна още по-плътно до себе си.

— Изобщо не се съмнявай. Ще се омъжиш ли за мен?

— О, да!

Кендъл се появи във вътрешния двор с лист хартия в ръка.

— Аз… аз току-що получих това в пощата.

Стив я погледна обезпокоено:

— Нали не е поредното…?

— Не. Избрали са ме за модна дизайнерка на годината.

Уди, Кендъл, Джулия и Стив седяха на масата в трапезарията. Навсякъде около тях работници местеха столове, дивани и ги изнасяха.

Стив попита Уди:

— Какво мислиш да правиш сега?

— Връщам се в Хоуб Саунд. Първо ще се подложа на лечение при доктор Тикнър. А после — една моя приятелка има цяла конюшня с понита, които ще яздя.

Кендъл погледна Джулия:

— Ти в Канзас Сити ли се връщаш?

„Като малко момиче, помисли си Джулия, мечтаех някой да ме вземе от Канзас и да ме заведе на някое вълшебно място, където да открия своя принц“.

— Не — каза Джулия. — Няма да се връщам в Канзас Сити.

Видяха как двама мъже свалиха огромния портрет на Хари Станфорд.

— Никога не съм харесвал тая картина — обади се Уди.