Отбой в полунощ

Кратък инструктаж

— За Бога, Майка! Какво става?

Той ме блъсва с все сила върху платнището. Мъчи се да се изправи, подпира се на лакти, запъва се с крака; ботите му потъват до глезен в калта и кишавия сняг в дъното на окопа. Става, извисява се над мен, залита, подхлъзва се, без да каже дума, с поглед, зареян в небето.

После сваля от рамо карабината M-1, сграбчва я с дясната ръка, тънкото му тяло се извива като опъната пружина и мята оръжието подобно на копие, навън от окопа, в дълга полегата дъга, най-малко на трийсет метра надолу по склона. Толкова се сили, че войнишките му очила в метални рамки отхвърчат от лицето му, удрят се в гърдите ми и полека затъват в кишата. Няма начин да не се строшат.

Той не ме поглежда. Без очила лицето на Майката изглежда празно; навярно, тъй или иначе, не би могъл да ме види, дори ако ме погледнеше.

Клечим в нещо като изоставен единичен окоп от Първата световна война — а може би е само дупка от коренището на някое изгнило или повалено дърво.

От два часа и половина почти не сме разменили дума. А имаме да стоим четири. Понякога ми се струва, че Майката може би плаче, но не го поглеждам; на мен самия малко ми остава да се разплача, тъй че гледам да не започвам нищо. Сега Майката се изкатерва без пушка до ръба на окопа. Задърпва коланите си, мъчейки се да ги откопчае.

По принцип този периметър се охранява от оркестъра, но сега те са в града заедно с офицерите, за да забавляват дамите от Червения кръст. Вчера Червеният кръст се домъкна чак до нашия полк и взе да ни продава понички, по десет цента парчето, на две опашки — войници и сержанти на едната, офицери на другата. Не хвърлих око да видя дали офицерите си плащат. Купих си една и след половин час я изкензах.

Докато клечахме тук с Майката, наблюдавах как над нас кръжи и бръмчи едно артилерийско разузнавателно самолетче В-5. Моторът издава спокоен равен звук като на самолет, който в летен ден влачи реклама в небето над плажа:

ПЕПСИ КОЛА

Само че сега е зима и не е никак спокойно. Навеждам се и вдигам внимателно очилата на Майката, после отскачам от дъното на окопа, като се опирам на изкаляното платнище. Рамката е огъната, но счупено няма; лещите са дебели като дъна на шишета за мляко, та трудно биха се строшили. Обаче са хлъзгави, мокри и оплескани с кал.

Майката стои горе на ръба на окопа. Сега той здравата се е разревал, макар и почти без глас. Драпам нагоре, за да го издърпам назад, преди да са ни видели.

Намираме се на склон, в края на гора. Всъщност сме заобиколени от гористи хълмове. На няколко пъти валя сняг, но днес зеленината се показва и цялата земя е покрита с тънък скреж и е разкаляна. Знам, че сме някъде към средата на декември, но това е всичко, макар че тук сме в резерва, кой знае защо, не ни пускат нито пощата, нито „Старс енд Страйпс“.

Ето че Майката се развихря. Успял е да разкопчае коланите си и захвърля патрондаша, хранителния запас, шанцовия инструмент, щика, манерката; цялото му снаряжение лети във въздуха, търкаля се по нанадолнището. Преди да се изгуби между дърветата, той мята и каската си, тъй както се хвърля диск, в същата посока, в която бе запокитил пушката. Държи се така, сякаш наистина напуска войната!

Разкъсвам се между порива да изтичам след него и дълга да стоя на пост. В края на краищата съм началник на караула, представяте ли си? Аз не.

Най-напред хуквам надолу да прибера пушката, каската и коланите на Майката. После се юрвам след него, като събирам по пътя нещата му. Когато се навеждам за куртката му, хвърлям поглед назад — няма никой. Всеки, който има поне малко разум, сега спи, възползва се от отсъствието на разните му офицери. Знам, че Уеър — това е нашият взводен, — и майор Лав, нашият Втори щабен, са се омели, за да играят на герои пред дамите. А пък още си нямаме нов взводен сержант.

Подпирам пушката си до първото дърво заедно с нещата на Майката и хуквам след него. Той търчи като щур, без да се обръща. Без очилата като нищо може да се блъсне в някое дърво. Няма смисъл да викам, тъй че само стискам устни и тичам. Кой знае, може би покрай него и аз ще успея да се измъкна от войната, двамата ще отцепим право през дивизията, корпуса, цялата армия и тила. Може би ще попаднем на някое френско семейство с хубава щерка, което ще ни укрие. Ако ни хванат, винаги мога да кажа, че съм се мъчил просто да настигна Майката, гледал съм да опазя държавното имущество, да прибера дрехите му.

Белята е там, че бягаме не накъдето трябва. Той цепи право на юг; най-много да стигнем до караула на някой друг изтощен побъркан полк. Всички сме толкова уплашени, че стреляме по какво ли не, особено по някой гологъз скелет в боти, който си е загубил очилата.

Съдейки по дрехите, които прибирам, Майката е останал вече само по боти и чорапи. За малко да го хвана, докато си събуваше панталоните, но когато се спрях да ги прибера, той отново офейка. Разиграваме неповторима версия на „Хензел и Гретел“ с елементи на стриппокер; или може би нещо като преследването на Аталанта.

От усилието моята обичайна болежка пак започва да се обажда; коремът ми се свива; излизат безшумни, парещи пръски. Когато настигна Майката, ще мириша на подвижен нужник. Огромни заглавия: ОТРОВЕН ГАЗ, ИЗПОЛЗВАН В АРДЕНИТЕ!

Майката определено се откъсва напред. Решавам да стискам зъби за още един пробег от двеста ярда, после ще трябва да се откажа. Господи, какво ще кажа на Уеър?

Когато отново поглеждам, Майката не се вижда. Все още сме в гората, но поемаме по стръмно надолнище. Тогава го забелязвам. Цопнал е в едно дере и се рови из него като куче, което търси кокали, хвърля наляво и надясно камънаци. Забавям крачка в недоумение и се спирам, зяпам го, докато си поема дъх.

Тръгвам бавно надолу към него; питам се какво ли ще правим по-нататък. Сега пък какво? Каква подобаваща на сержант постъпка трябва да извърша? Хлъзгам се и се препъвам по някаква смесица от заледен сняг и борови иглички. Цялото ми тяло се тресе. Напоследък повечето време така треперя, че трябва да изчакам някой спокоен миг, ако искам да рисувам или да напиша писмо. Вече почнах да пиша с печатни букви, на къси, резки чертички; почти няма шанс някое неспокойно, случайно, необуздано трепване да ме издаде.

Клякам край водата до Майката. Тая вода трябва да е леденостудена, а той е коленичил в нея на голите си бели крака. За себе си знам, че съм като вейка с това вечно разстройство, но Майката е толкова кльощав — да не повярваш, че изобщо е жив.

Стоя притихнал, наблюдавам го как мята камъни съсредоточен, с глава между коленете. Трябва да направя нещо.

— На ти очилата, Майка. Беше си ги забравил там, в окопа.

Той се обръща и ме зяпва с празен поглед; престава да рови, коленичил в тоя буен, леден, бистър поток. Подавам му очилата. Той запълзява бавно към мен, поема ги и си ги слага, като внимателно закача телените рамки зад ушите си. Беше спрял да плаче, но сега пак започва. Помагам му да излезе от дерето, без да продумаме. Не ми идва наум нищо смислено, което да кажа, а и не съм сигурен, че Майката може да говори, дори да пожелае.

Една по една му подавам дрехите и той ги облича. Върши го бавно, като си поема дълбоко въздух, сякаш се намира в казармата в неделя сутрин. Ботите и чорапите му са прогизнали, но след като закопчава куртката си, изглежда почти наред — ако се изключи посинялата му физиономия и дето плаче.

— Майка, прибрал съм ти пушката, каската и коланите ей там, по-назад, в края на гората. Как се чувстваш?

За първи път, откакто побягна, Майката ме поглежда в очите. По лицето му има размазани сълзи и сополи. Божичко, толкова е странно да видиш нашата Майка Уилкинс в този вид!

Викаме му Майка квачка Уилкинс, защото все ни гони, че сме били разпуснати, че разхвърляме и не си перем мешките или не си мием канчетата. Веднъж Фред Бранд се оплака, че Уилкинс се промъквал зад хората след закуска и ги душел да провери дали са си мили зъбите.

Майката е сред най-възрастните в отделението и е женен. Два дни след двайсет и шестия му рожден ден му се роди мъртво дете. Мънди ми каза. Ега ти подаръка!

Майката все още ме зяпа през замъглените си очила. Стои леко приведен, с виснали отпред ръце — марионетка от куклен театър, чакаща реда си. Заговаря бавно и внимателно както винаги, обмисля всяка дума и изречение, като че ли ще бъдат гравирани върху злато:

— Разбираш ли, Уонт, не знам дали ме е хванала окопната невроза или какво. Една част от мен съзнава всичко, което извърших досега, от хвърлянето на пушката до ровичкането в това замръзнало дере. Една част от мен съзнаваше и искаше да престане, но друга не спираше, държеше да продължава да тича, да хвърля вещите ми, да върши всякакви дивотии, каквито й дойдат на ума. Тази част явно се натягаше да бъде подведена под параграф осми. Тази част, най-дълбокото ми аз вътре в мен би направило всичко, за да се измъкне оттук и да се прибере вкъщи при Линда.

— Искаш ли да доложа за теб, Ванс? Мога да напиша най-прекрасната нечувана докладна за подвеждане под параграф осми. Между дивотиите, които ти действително извърши сега, и онова, което аз ще измисля, най-малкото ще се озовеш при някой психиатър в болница.

Майката се свлича на земята с кръстосани крака. Подпира глава върху замръзналите си ръце, сложил лакти на коленете. Действително обмисля тази възможност.

— Не нищо няма да излезе. Още не съм достатъчно изплашен. Твърде много ме е страх от тях, а не ме е страх достатъчно от самия мен. Не бих могъл да метна никого. Осрах се така донякъде, защото бях само пред теб, а това няма голямо значение.

— Ти наистина ме метна, Майка; казвам ти. Освен това наруши едно от правилата на отделението.

Той вдига глава от ръцете си, изпъва се.

— Какво правило? Кое правило на отделението съм нарушил?

— Каза „осрах се“. Ами какво ще рече Отчето? Не им се оставяй, Майка. Каквото и да стане, не им се давай.

Нашето отделение си има много особености. Ще започна с няколко. Първо, почти никога не наричаме германците „зелки“, „шваби“, „хуни“ или „нацисти“ — обичайните названия в армията. Те са най-много „неприятелят“. Единствено Стан Шутзър, нашият професионален евреин, ги нарича както си ще. Отец Пол Мънди му е дал благословията си. Да, имаме си и отдельонен отец: Майка Уилкинс, Отец Мънди. Но това не е втората особеност на второ отделение, а само случайност.

Отец Мънди измисли правилото на отделението: „Никакви мръсни думи.“ Държим да си личи, че всъщност не сме част от тази армия. Ние сме аристократични сирачета, подхвърлени пред чужда порта, може би незаконородени деца със синя кръв. Това поддържа духа. Дори май е едно от най-големите попадения на Отчето. За човек, който понякога постъпва толкова глупаво, той може да бъде и доста хитър. Мънди е на двайсет и шест, отпаднал от семинарията — но не пропаднал, — почти свещеник. Той и Майката сега са старците в отделението, останалите сме все под двайсет.

Прибираме вещите си от края на гората и се връщаме в мръсната си дупка, преди да е дошла смяната. Майката се владее доста добре. Ще ни смени Бъд Милър, нашият технически гений, автор на кръстословици и детски стихчета, заедно със Стан Шутзър, еврейският отмъстител и кандидат за рекламен агент при някой милионер. И Бъд, и Стан имат бащи бижутери, но това, струва ми се, е единственото общо между тях, освен дето са умни момчета и същевременно достатъчно глупави, за да попаднат в пехотното разузнаване. Те са през следващите четири часа, от два до шест. Нощта се пада на отделението на Едуард, но пък те са дванайсет, тъй че ще могат да дават караул всеки по два часа и няма да са чак толкова зле. След като свърши балът, музикантите отново ще поемат обичайния си пост.

Двамата с Майката се замъкваме в бивака. Сега живеем в една палатка. Преди Саар1 той дружеше все с Джим Фрийзе. Джим определено беше пръв помощник на Майката в съревнованието по чистота. Двамата вечно се суетяха да си чистят къта, да си разтребват и подреждат вещите; после се понасяха към автопарка, за да мият и лъскат джипа си. И двамата си нямаха понятие как се поддържа джип, но техният винаги блестеше от чистота, даже в проклетата мецска кал. Милър, който е луд на тема техника и изобщо не допуска момчетата от автопарка да припарят до джиповете на нашето отделение, само се смееше на Джим и Майката, като ги видеше да се щурат наоколо.

Пропълзявам в моята половина на подгизналата палатка и измъквам книгата, която четем в момента. Казва се „Сбогом на оръжията“. Имам от страница двеста и петдесета до триста и десета. Преди мен е Уилкинс, а след мен — Шутзър. Шутзър цял ден ме гони да побързам; Уилкинс снощи свърши. Все такъв ми е късметът — да попадна между двамата най-скоростни четци отсам линията Зигфрид. Разкъсваме книгите, за да можем да ги четем едновременно.

Предишната книга беше „На Западния фронт нищо ново“. Обсъждахме я и се провъзгласихме за отделение, което ще напусне войната при първия удобен случай. Тогава бяхме все още всички заедно, пред Саарбрюкен. Отец Мънди не беше разбрал, че героите в книгата са немци, докато не му обяснихме. Но може и да е пропуснал някои страници. Обикновено оставяме Отчето последен; той изчита всяка дума така, сякаш я облизва.

Свършвам страниците си и ги слагам пред отвора на палатката на Шутзър.

Тази глава се нарича „Кратък инструктаж“. Скоро ще дойде и типичният военен инструктаж, но мисля, че сега, докато уж заспивам, мога да ви инструктирам за действителното положение.

Инструктаж в армията означава обясняване. Армейският ум изисква всичко да бъде кратко и ясно, освен воините. Сигурно затова винаги се казва „кратък инструктаж“. Но понякога е трудно да се изразиш кратко и ясно. Може би в известен смисъл не само тази глава, но и цялата книга е един инструктаж; само че не знам точно за какво или по какво.

Нашето отделение представлява половината от разузнавателния взвод, втората половина. Взводът покрива разузнаването и рекогносцировката. Той е част от ротата към полковия щаб на сто и н-ти полк от 8010-а пехотна дивизия. Полкови щаб означава горе-долу едно нищо.

Да ви дам представа. Имаме си полковниче, с адютант и помощник, всеки със свои ординарци. Имаме си Първи щабен, Втори щабен, Трети щабен, Четвърти щабен, Пети щабен и т.н., все майори, все с помощници и всичките с ординарци. Ординарец в армията е лошо платен военен слуга.

Освен това си имаме готвачи, кухненски помощници, помощник-готвачи, интенданти, артелчици, пощаджии, писари, машинописци, вестовои; сума ти персонал, плюс тълпата от автопарка. Автопаркът е мястото, където гарират колите, най-вече джипове, щабни коли и два и половина тонни камиони; нищо особено бойно. Всъщност тези автомобили главно превозват хората и техните партакеши от едно място на друго. Шофьорите на тази флотилия за пренос — превоз са четвърти и пети клас — ще рече, сержанти и ефрейтори, от които не се очаква да застрелят никого умишлено.

Имаме си и полкови оркестър. Трийсет войници, за които е крайно невероятно да се намерят на предната бойна линия. Както казах, обикновено те дават караула за охрана на ротния лагер. Никога не съм ги чувал да свирят, но пък и не сме имали много паради. В Руан освободихме една цигулка и Мел Гордън искаше да я опита, но му казаха, че във военния оркестър няма място за цигулки. А нима нямаше да е чудесно да чуваме сигнала за лягане или ставане — а още по-добре за отстъпление — изсвирен на цигулка?

На последно място идва и разузнавателния взвод. Всяко отделение наброява по двайсет души; отдельонният командир е младши сержант или ефрейтор, без ординарци. Нашето отделение намаля до шестима. Отдельонен ефрейтор ни стана Мел Гордън, когато мен ме произведоха сержант. Не че извършихме нещо особено, просто останахме живи. Той още не си е зашил нашивките.

Разузнавателният взвод е очите и ушите на Втория щабен. Вторият щабен е командващият полковото разузнаване. Нашият Втори щабен е майор Лав, комуто и името, и службата никак не подхождат. В цивилния живот Лав е бил собственик на погребално бюро. Той пък е очите и ушите на полковник Дъглас Съгър, командира на полка, обикновено наричан Дояча. Дояча е бивш майстор на военни униформи и страхотно умее да си вири носа. Майор Лав също има голям талант да се перчи.

Главното хоби на Лав е да доставя работа на своите колеги, погребалните архивари. А най-удобното средство, с което разполага за целта, е разузнавателният взвод и той бележи с него непостоянен, но значителен успех. Уисл Томпкинс казваше, че всяко живо, мърдащо човешко тяло накърнява чувството за благоприличие на Лав.

Именно благодарение на Лав и неговия военно погребален талант аз неотдавна бях изстрелян до трите нашивки. В Саар загубихме половината отделение при осъществяването на един от неговите вдъхновени от картата, лошо замислени тъй наречени дозори. Не можете да си представите колко безсмислено и глупаво беше. Толкова е ужасно, че няма да взема да го разказвам, надявам се.

Когато казвам „загубихме“, искам да кажа „бяха убити“. В армията никой никога не признава, че има убити от нашата страна. Те са или „загубени“ — като Кристофър Робин; или „дадени“ — може би „продадени“? — или пък „падат“ в артилерийски огън като, да речем, при бейзболен мач.

Отдельонен ни беше Макс Луис, двайсетгодишен. Негов помощник — Луис Къроло, на деветнайсет. Викахме им „близнаците Луи“. Другите четирима, които „паднаха“ този ден, бяха Мори Марголис, Уисл Томпкинс, Фред Бранд и Джим Фрийзе.

Мори беше мой другар по палатка. Закопчавахме войнишките си платнища едно от друго, за да си направим кучешка колибка; другите ни неща също бяха общи. И шестимата до един имаха резултат над 150 на АТИ-то (АТИ-то е друг внедрен военен парадокс — армейски тест за интелигентност); всеки от тях по интелект беше един сред десет хиляди.

Но това е друга история, още по-тъпа дори от дозора на Лав. Нея навярно ще я разкажа.

Имам слабост да разказвам истории, които не са за вярване. Как станах отдельонен, също е друга история. По-друга, така както „Зайко-Байко“ е по-различна от „Престъпление и наказание“.

Нашата дивизия нанесе удар при Саарбрюкен. Спечелихме няколко километра европейска територия и загубихме семената на неизброими (по-скоро отколкото непредвидими) поколения от много умни хора. Мисля, че американската армия сметна това за добра сделка.

Тъй че сега ни преместиха в Арденските гори, за да си починем и да чакаме попълнения. Това се смята за сектор, където никога нищо не се случва — един вид аристократична вила, фронтова база за поправяне на грима, отпускане на нервите и общо освежаване.

Не съм сигурен дали самият аз мога да се възстановя. През цялото време треперя от страх и сън не ме хваща — дори когато съм дневален. Вече имах два пристъпа на плач, но никой не ми обърна внимание, макар да им се навирах в очите. Влачех се след Мел Гордън, нашият неофициален отдельонен лекар и психиатър, хленчих, но той дори не ме забеляза. Никой не ще вече да гледа.

Най-голямата ми непосредствена беда е, че съм направо исторически случай на стомашно-чревни заболявания. Добре поне, че носим зелено бельо.

Докторите тук ме смятат за пристрастен към давиловите капки и не ми дават повече. Вчера ходих чак до старата ми рота, за да измоля две дози от Бренър, фелдшера на трети взвод.

На отиване кензах пет пъти, а на връщане — само три, така че трябва да е помогнало. Ям почти само сухар и сирене, но червата ми са така свити от страх, че не могат да храносмилат. Дето ме направиха командир (посран отдир) може би е една от най-непрактичните шеги на войната.

С тази весела мисъл завършвам нашия кратък инструктаж и се унасям в нещо, което тия дни минава за сън; до мен хърка Майката.

Сутринта лейтенант Уеър дръпва края на платнището; страниците ги няма; Шутзър ги е взел, надявам се.

— Сержант Нот, майор Лав ни вика в палатката на Втори щабен. Ти хапни, а аз ще мина пак в девет нула нула.

Изчаква, за да се увери, че съм буден, после се омита. Отпускам се по гръб и се мъча да измисля някоя подходяща, но не мръсна дума, за да изразя чувствата си. Още не съм се разсънил достатъчно. Не ми идва наум нищо друго, освен „мамицата ви“. Отчето казва, че ако вземем да мислим с техния език, значи вътрешно се поддаваме. Приемам, че е така; вътрешно съм се поддал. Може би тъкмо затова ме направиха отдельонен. Може би затова имам и разстройство; омърсен съм отвътре.

Но тази сутрин не съм чак толкова зле. Дори успявам да се наведа, за да завържа ботите си, без да добия чувството, че притискам в корема си мехур, пълен с помия.

Докато се обличам, като се гърча в кучешката колибка, стараейки се да не събудя Уилкинс, би трябвало да ви дам някои обяснения за името си: още малко инструктаж. Фамилията ми е Нот2. Родителите ми са искали да ме кръстят Бил или Били, но понеже няма светия Бил или Били, нарекли ме Уилям. Твърдят, че било нарочно.

До трето отделение в училище бях Уил Нот3. Научих се да живея с това име — моето тайно мъченичество. Така че бях почти готов да го изтърпя и в армията — ща не ща (Ха-ха!), — но не бях подготвен за тая сбирщина от зарегистрирани умници и шегаджии, наречена разузнавателен взвод. Те решиха, че прякорът ми трябва да бъде Уон’т4 или Уонт5, оспорван беше само правописът.

През целия курс на основна бойна подготовка споровете се развихряха. Водачът на групата за апострофа беше Макс Луис. Той твърдеше, че аз съм бил по природа радикал, смутител на реда и адвокат на цялото караулно, който не ще да върши, каквото го карат. Мел Гордън пък възглавяваше групата за слятото писане и твърдеше, че съм бил крайно любезен, склонен да правя всичко, което поискат от мен.

Нарекоха се „апострофисти“ и „антиапострофисти“ Отец Мънди казва, че тия неща били в ръцете на всевишния.

Така че сега всички ми викат Уонт и работата зависи от мен. Впрочем всички, освен Макс, който до последния момент, преди да загине, ме наричаше „У-О-Н-апостроф-Т“.

Вече съм облечен и изпълзявам от палатката с мешка и канче в ръка. Виждам, че Майка Уилкинс пак ми е измил канчето. Какво ли оставя на жена си да върши вкъщи? Разказах ви тия глупости за името си преди малко, за да ви дам представа за онова въртене на колелцата, което може да продължи безкрайно, когато твърде много умствен заряд е събран на твърде малко място. Нашето отделение е адски силно по разсъждаването, не толкова по разузнаването. Ние сме просто една дружина чоплещи в нищото езуитски софисти — талмудисти, които непрекъснато усъвършенстват една безкрайна игра на стъклени перли.

Решавам да рискувам страхотно, като изям едни редовни бъркани яйца с наденица. Но знам, че не бива и да вкусвам кафето. Действа ми като рициново масло. Не съм сигурен дали се дължи на самото кафе или на това, че все го пия със страх, но дори мирисът, вкусът, усещането за кафе ме прави нервен, разтреперва ме, по-точно кара ме да се насирам от страх. Днес също.

Взимам мешката си и се качвам в една от радиоколите, отпускам се на пода и почвам да ям внимателно, кротко и спокойно, като предъвквам всяка хапка по двайсет пъти и бавно преглъщам.

Почти привършвам, когато лейтенант Уеър ме открива. Главата му, с килната назад каска, щръква зад задния капак на каросерията. Той е Ван Хефлин, който играе Ван Джонсън във военен филм заедно с Марлен Дитрих като нацистка шпионка.

Няколко думи тук за Уеър, докато се мъча да прокарам надолу последните две лъжици и да установя в стомаха си що-годе работен ден.

Уеър е участвал в Алеутската кампания. След това е бил прехвърлен в 8010-а пехотна дивизия и почти е напуснал армията. Както казва Мел Гордън, „той се съгласява с всичко, а после прави, каквото си знае“. Стан иска да наеме Уеър, когато след войната отвори своята Безотказна рекламна агенция „Шутзър“; такъв талант не бива да отива на вятъра.

Полковник Сгър взе Уеър в ротата към главното командване, за да сформира разузнавателния взвод. Дадоха му разузнаването без рекогносцировката. Той преся досиетата на полка, докато накрая излезе с онези двадесет и четирима души, които имаха най-висок резултат на теста за интелигентност. Това само по себе си беше щура идея, но изглежда още по-шантава, като погледнеш как поначало е сформирана цялата тая глупашка дивизия.

Преди две години първоначалната дивизия от Националната гвардия, към която е работил Лав между своите погребения, била събрана и подготвена за бой. Но преди да я прехвърлят през океана, провели маневри заедно с други две подобни дивизии на територията на щатите Мисисипи, Тенеси и Луизиана. Било нещо катастрофално. Как могат и трите да загубят във военни игри? А те загубили.

В последвалите проверки се забелязало, че кой знае защо, средният резултат от теста за интелигентност точно в тия дивизии е някъде между осемдесет и деветдесет. Щом се стигнало до мозъци, те се оказали в долния край на второто стандартно отклонение отляво. Всеки що-годе свестен човек бил подбран за авиацията, свързочните войски, танковите части, артилерията и т.н. Останала утайката.

Военното разрешение било всички редници от тези три дивизии да се изпратят като попълнения в Южния Тих океан. Така останал само кадрови състав от не особено умни офицери.

Междувременно в цивилния тил се разигравал друг сценарий. През 1943-та година повечето от завършващите гимназия младежи от мъжки пол бяха тестувани за влизане в тъй наречените програми А-12 и У-12. Избраните щяха да бъдат изпратени в университетите и обучавани за инженери или лекари. А-12 означаваше армията. Идеята беше да ни обучат, за да построим отново нашия свят след мръсната война.

Подбраха няколко хиляди и след като ги записаха в армията, както си му е редът, ги изпратиха в университетите. Тъй като много от нас по време на учението си бяха прескочили една-две години, оказахме се твърде млади, за да постъпим в армията. По това време приетата възрастова граница, за да можеш да убиваш или да бъдеш убит във войната, беше осемнайсет години. Така бяхме включени към ПОСРА, Програма за обучение на специалния резерв на армията. Пратиха ни направо в университетите — трябваше да изкараме основната бойна подготовка, щом станем на възраст, а после пак да се върнем в университета. Беше нещо като задължителна предучилищна забавачница.

Но докато карахме курса по основна бойна подготовка в пехотата във форт Бенинг, щата Джорджия, спецрезервът и по-голямата част от запаса бяха разформировани и отвлечени от черните дъски от по-висши сили. Ние бяхме разпратени по различни пехотни дивизии, за да си поиграем на истински войници. Също като да прескочиш от яслите направо в началното училище.

Ние от ПОСРА имаме много скандални теории за това какво е станало всъщност. Силни сме в подозренията. Теориите ни варират от избирателен геноцид (с цел да могат посредствените да добият самочувствие) до идеята, че целият този номер е един доста хитро замислен метод за набиране на войска.

Много от нас бяха вкарани като попълнения на мястото на онези редници и сержанти от дивизията на Националната гвардия, изпратени да умрат в Южния Тих океан. Те наистина покачиха средния коефициент на интелигентност и така разрешиха малкия количествен проблем.

Голяма група от съвсем млади, нахакани новобранци неохотно се вля в 8010-а дивизия в лагера Шелби, щат Мисисипи, за да подпомогне образуването на една странна, крайно безразборна организация: слабоумни офицери и подофицери се мъчеха да ръководят негодуваща маса от редници умници. Но ако погледне човек назад, всъщност това не е чак толкова необичайно.

Така че, когато лейтенант Уеър ни измъкна от полковите списъци, той тъпоумно или умно (ако е имал поне малко ум) стъпваше между лехите, подбирайки призованите, избраните. С изключение на Отец Мънди и Майка Уилкинс цялото ни отделение се състои или се състоеше от бивши ПОСРА-вци, все с поразителен резултат от теста за интелигентност.

ПОСРА е безумно съкращение. Уисл Томпкинс твърдеше, че значело нещо на вавилонски, но Шутзър му възразяваше, че на английски означава единствено, че сме посрани.

Това е твърде много, за да се промъкне между две хапки, докато храната се уталожва в стомаха ми, а Уеър стои и ме зяпа с килната каска. Или дъвча изключително бавно, или мисля извънредно бързо.

— Хайде да вървим, Нот! Лав ни чака. Той поглежда часовника си.

Всичко в армията се движи по часовник, пет нула нула и т.н., а не ти зачисляват часовник. В нашето отделение сега имаме три часовника; по-рано бяха пет. Самият аз нямам. В света, от който произхождам, да имаш часовник или телефон, е буржоазна привилегия.

Поемаме към палатката на Втория щабен. Както си му е редът, аз вървя до Уеър, но на една стъпка по-назад от него — като едновремешна японка до мъжа си или като добре тренирано куче след господаря си; става ти условен рефлекс. Той спира и се извръща към мен.

— Господи, Нот! Още ли не си си зашил нашивките, майка му стара?

— Сержант артелчикът каза, че в момента нямал нашивки за младши сержанти, сър. Чакат нова доставка.

— Дявол да го вземе, та вземи едни отличителни знаци за щабен и им изрежи черния знак!

— Би било рушене на държавно имущество, сър. Вече го предложих на сержант Лукас.

Надявам се, че ще се залъже с този отговор. В действителност Лукас се опита да ми набута знаци на щабен, за да ги изрежа, но аз му подсказах, че би било рушене на държавно имущество и ще трябва да пишем протокол. Това го изплаши; Лукас е от първоначалната дивизия и малко бавно загрява. — Е, тогава стискай палци да не забележи Лав, кучият му син.

Ще се учудите колко много псувни се раздават в армията, стига да се настрои човек да ги чува. В началото ако всеки път ти прави впечатление, е все едно непрекъснато да живееш стреснат. Известно време Отец Мънди беше отворил частна терапевтична клиника на анонимните псувачи6.

Уеър влиза пръв в палатката на Втори щабен. Едва проврели се през отвора, заставаме мирно. Това е обичайният мизансцен. В средата, до подпорния прът, има полева масичка с покрита с найлон карта. В дъното се вижда необикновено широка койка с пухен спален чувал, вече грижливо оправена от някой ординарец на Лав.

Край лявата стена на палатката майор Лав се бръсне пред своя преносим умивалник с преносимо огледало. Облечен е в шити по мярка панталони (никакви други, дори за наряд) и долна ватена фланела, която също не е конфекция.

Стоим мирно; знам, че той ни е усетил. Редник първи клас Такър, първият му ординарец, стърчи до него като послушник в църква и му подава кърпите и легенчето с пяна. Такър също си шие униформите; сам си ги шие и това минава, благодарение на Лав.

Най-сетне, след като наблюдавахме старателните му усилия да отнеме няколко последни косъмчета под ноздрите си, Лав ни хвърля поглед — първо в огледалото, после като се обръща — Свободно, момчета.

Двамата с Уеър се отпускаме, видът ни издава подчинение, както се полага. Такър подава на Лав гореща кърпа от един леген. Лав заравя лице в нея и търка усърдно. Продължава към темето, като се масажира с още по-голяма сила после връща кърпата на Такър и взима нова суха. Всичките ни кърпи са тъмнозелени, така че никога не си личи дали са чисти или мръсни, освен по миризмата; тези обаче изглеждат от прясна доставка.

След това имаме привилегията да наблюдаваме как майор Лав се реши. Първо разтърква в косата си няколко капки тонизиращ балсам. Косата му е от онзи вид, в който зъбите на гребена оставят бразди като в изорана нива.

Мисля си за последната награда за каламбур в отделението. Спечели я Гордън. Въпрос: Що е Библия? Отговор: Нещо, над което би блял. Как, за Бога, ще мога изобщо някога да се държа като сержант, щом мисълта ми така скача от едно на друго? Трябва да се съсредоточа!

Сега Лав навлича върху висналите си рамене чиста, изгладена от ординарците, шита по мярка риза и се обръща с лице към нас в позата на военен, с разкрачени на около две стъпки лъснати боти, като се полюлява леко на пръсти, докато се закопчава. Напъхването на ризата в панталона е продължителен ритуал.

Боже мой, физиономията му издава, че пак е замислил нещо като онзи дозор! Ще влизаме в бой, драги мои, ще им излезем насреща на тия фрицове. Вече с лекота стоя свободно. Усещам проклетата наденица на мястото на сърцето си.

Лав отива зад картата и се навежда над нея. Тя е леко наклонена към него. Вдига глава към нас и се усмихва. На ти сега! Трима от нас да се промъкнат зад линията Зигфрид на дозор за залавяне на език — за предпочитане щабен офицер, който говори английски.

Лав взима дебел молив и сочи по картата.

Ще чуем поредния му инструктаж. Обикновено това е преработена версия на нещо, спуснато от дивизията, което някой творчески гений в Г-2 или военното разузнаване е измислил, разглеждайки въздушни снимки отпреди петнайсет месеца. Трябва да призная обаче, че Лав умее да си придава драматичен вид; навярно му е дошло от продажбата на всички тия скъпи ковчези на разни покрусени бабички.

— Лейтенант Уеър, младши сержант Нот, както знаете, тук, в този сектор от Ардените, имаме неустановен и в същото време статичен фронт.

Той поглежда да види дали сме разбрали сложните му думи.

— Неустановен е поради тия огромни гористи местности, практически без пътища.

Огражда с молива някакви смътни участъци на картата.

— А статичен, защото вече от няколко месеца тук не се случва нищо. Ние сме тук. А те — там.

Отново някакви завъртулки с молив, за да ни покаже линиите.

— Никоя от страните не желае да установи бойна линия без чисто огнево поле, затова няма движение.

Хвърля още един поглед изпод вежди, а ла Робърт Тейлър. Боже мой, това е то! Знаех си, че Лав ми прилича на някого: той е педерастко подобие на Робърт Тейлър. Трябва да сверя догадката си с отделението; може да е само лично отношение.

— Ей тук имаме петстотин акра гора.

Отново описва гората върху найлона. Този път наистина чертае, затова ставаме сериозни. Яйцата, които изядох, пак са станали едно цяло яйце, заседнало заедно с черупката точно зад пъпа ми.

— През гората минават два треторазредни черни пътя, които се пресичат някъде в центъра й. На кръстопътя има замък. А ей тук, в източния край — ловна хижа.

Той ни отправя още един заговорнически, стоманен поглед изпод вежди.

— Имаме силно подозрение, че швабите държат там наблюдателен пункт или преден пост.

Олеле, от неговия план ми прималява. Просто се промъквате зад ония типове и хващате няколко. Струва ми се, че ще припадна ей тук, в палатката на Втория щабен. Или може би ще се хвърля и ще задърпам Тъкър за дюкяна, като съвестно се разлигавя. Извинявай, Отче Мънди, вече не знам какво върша; просто си играех с възможността за бързо препращане по параграф осми.

— Сержант Нот, искам от вас да се установите в този замък с вашето намалено отделение. Вземете два джипа, натоварете една тежка картечница, както и провизии за около седмица. Вземете и една радиостанция 506 за поддържане на връзка с полка.

Това ли е? Да не би Лав да иска да ми каже, че ще се заселим в замък? Чакам.

— Лейтенант Уеър, вие ще поддържате радиовръзка със сержант Нот. Ще държим първо разузнавателно отделение тук, в полка, за всяка друга дозорна работа. Сержант Нот, вашето отделение или ще бъде изтеглено до края на седмицата, или ще ви бъдат изпратени допълнителни провизии, в зависимост от оперативните условия.

Уеър се изпъва донякъде мирно.

— Кога да тръгнат хората, сър?

— Утре сутринта в осем нула нула. Ще трябва да си отварят очите за всякакъв вид вражески постове в областта и наблюдателни пунктове над моста и по пътя край замъка.

Лав се обръща към мен.

— Е, сержант Нот, този път вашето отделение не може да се оплаче. Вундеркиндчетата ще си поживеят като принцове.

— Да, сър. Сър, има ли някакви данни замъкът да е окупиран?

— Това е едно от нещата, които ще трябва да установите, сержант. Ето ви възможност веднъж да приложите вашето разсъждаване за малко разузнаване.

Той пуска усмивката си на гробар — вампир в очакване.

— Да, сър.

Винаги си е бил подлец. Шестима души в два джипа да се приближат до някакъв си замък в нечия (не се знае чия) гора и да се самопоканят вътре. Ако работата тръгне зле, винаги можем да си подвием опашките и да се ометем. И без това повечето от нас вече са крастави от такива подвивания на опашката и само лаят с клепнали уши. Нямаме данни за разузнавателна работа.

Лав привършва със своята военна операция между сутрешния тоалет и закуската. Преминаваме през обичайната процедура на поздравяване и освобождаване и аз успявам набързо да се откача от Уеър. Трябва да се посъветвам с отделението. Може би това е нашият шанс да се измъкнем от войната. Цяла седмица вън от всякакъв поглед!

Ама че глупости! Ще изпълним задачата, няма как. На всяка цена ще пазим замъка на Лав насред мразовитата гора, пълна с типове, които гледат да ни избият.

Не знам защо се мислим за толкоз умни. Само понеже сме добри в тестовете и можем да решаваме ребуси, да играем бридж, шах и разни други игри; само понеже четем прекалено много, се смятаме за нещо особено. Обективно погледнато, истинските умници са говеда като Лав и Уеър. Те остават живи. Това се казва ум!