Отбой в полунощ

Не казвайте на Майката

Милър ме разтърсва и аз в миг се намирам седнал на ръба на дюшека. Гроги съм. Оглеждам се — огънят пламти. Сега горим рамките на картините. Под погледа ми Шутзър натиска една, начупва я по ъглите на четири парчета и хвърля едното в пламъците. Трябва да сме доста зле, щом като Уилкинс е пожертвал тези резбовани дъбови рамки. Беше ми обърнал внимание върху тях, когато разглеждахме картините. Хвърлям поглед към цигулката — все още е на мястото си; значи, не сме станали чак такива вандали.

— Какво ще стане с онази работа, Уонт? Още ли държим на нея? Да отида ли в зелената зала да се преоблека? Майката е горе. Вече наистина е на ръба на лудостта; трябваше да се преборим с него, за да вземем тия рамки. Нарече Стан „предател на всичко, за което се е борил неговият народ“. Трябва да направим нещо, преди окончателно да е изперкал.

— Ти какво ще кажеш, Стан?

— Аз съм готов, изгарям от нетърпение да тръгваме.

— Добре, ей сега идвам.

Излизам навън да се изпикая. Бих могъл да се кача горе, но искам да видя какво е времето. Предполагам, че е към девет часа. За да стигнем до колибата, ни трябва не повече от половин час, тъй че имаме достатъчно време.

Облачно е. Не вали сняг, но облаците са тежки и всеки момент може да заръси. Удивително спокоен съм; навярно приличам на обкръжен от хрътки заек, който се отказва да се бори. Видях как с Дженкинс стана така. Той престана да се интересува от каквото и да било. Току се изкачи на някоя гола височина, дъвчейки шоколад. Слава Богу, че Едуардс го забеляза отрано и го изпрати в тила. Мисля, че не се натягаше за нищо; беше се предал; дори не знаеше вече какво, по дяволите, върши.

Влизам вътре. Взимам ръката на Милър и поглеждам часовника му. По-късно е, отколкото си мислех — десет без двайсет и пет. Шутзър и Милър ме чакат. Милър е натъкмен и издокаран от Гордън. Ако разполагахме с грим, Гордън сигурно щеше да му изрисува и белег от рана на бузата. Милър дотолкова прилича на жестокия немски войник от филмите, та чак ме хваща страх. Не ми се вярва, че е наш. Изцяло е потопен в ролята си; може би именно той е нацисткият шпионин сред нас.

След няколко минути започва да ме свива коремът. Само да се накачуля като войник, тръгнал на дозор, е страхотна сцена.

Сега, като уличен художник в Париж, често ми се връща това чувство, когато се приготвям да изляза да рисувам. Да вървиш с триножника на гръб, с шишенца терпентинови бои и лак по джобовете и с опънато на триножника платно, ужасно напомня да носиш бойно снаряжение. В действителност дори употребявам същата дума — тръгна ли да рисувам, казвам, че съм „в бойна готовност“.

Но има голяма разлика, макар че рисуването е риск и носи физическо изтощение, то е дяволски по-удобно. Хората могат да се надвесват над главата ми и да ми задават глупави въпроси, но никога нямам чувството, че зад мен стои някой, който държи живота ми в ръцете си. Когато чувам щракане, то е от фотоапаратче, а не от снет предпазител.

Тръгваме, без да оставяме разстояние помежду си. Нарамили сме пушките и вървим така, сякаш отиваме на училище или пък, да речем, на кънки след училище. Уж сме големи умници, а все не си взимаме поука. Може би трябваше да използвам трите си нашивки, но не го правя. В края на краищата в тази работа определено съм само фигурант.

Стигаме до колибата малко преди десет; те са вече тук. Същите двама са: подофицерът и онзи бледият, с унилия поглед.

Ние с Милър оставаме на билото, докато Шутзър се спуска надолу. Милър само дето не пъхва ръка под копчетата на куртката си. Стои като Наполеон, наблюдаващ битката при Бородино. Дори е изнесъл единия си крак малко по-напред.

Решихме да не носи пушка, така че е невъоръжен, освен с една граната, която окачихме на колана му под куртката, за да се издува като пистолет.

Шутзър се обръща и ни дава знак да слизаме. Аз изоставам малко, за да ги прикривам донякъде, все още с пушка на рамо, но готов да я хвана в ръце и да открия огън. Доколкото виждаме, нямат оръжие, също като миналия път.

Шутзър прави голяма работа от представянето на Милър. Остава само да вземе да му се поклони. Немският подофицер кима кратко с глава, а Милър идеално му подражава, още малко, и ще го вземат в германската армия, ако не внимаваме. Шутзър ни замъква на няколко стъпки встрани.

— Чувствам, че вече навлизаме в същността на нещата. Милър, просто си придавай строг вид и само кимай или клати глава, когато ти говоря. Уонт, предполагам, че Милър ще трябва да взима решенията сам, на място. Не виждам друг начин. Все още не съм сигурен в другия тип. Мисля, че именно той е замислил цялата работа, но не знам дали говори английски.

Всичко това е изречено полугласно недалеч от германците, сякаш си говорим за най-обикновени неща. Милър стои с ръце на кръста.

— Добре, Шутзър, давай тогава.

Господи! Говори също като генерал. Даже не се усмихва. Шутзър се връща при германците, а Милър се затътря тежко подире му. Аз охранявам тила, все още бдителен.

Шутзър започва да говори с подофицера, който не сваля поглед от Милър. Милър го гледа право в очите, сякаш разбира всичко, но после внезапно се обръща към Шутзър. А Шутзър изглежда невъзмутим като призрак.

— Да, те действително искат да се предадат. Всъщност държат това да стане още тази вечер. Обаче ето какво: убедени са, че ако се предадат без бой, или домашните им ще пострадат, или пък те ще бъдат разжалвани след войната.

Искат да ги пленим ужким в сражение. Поне така разбрах. Дай някакъв знак на съмнение, Милър; можеш да погладиш брадата си, като че си Платон, който спори с Аристотел.

Милър изпълнява указанието. Може би всичко идва от бриджа и непрестанните им игри — те сякаш не виждат разликата между това да играеш на живот и смърт и на някаква си игра. Просто си играят с тая работа. Шутзър се обръща към подофицера и отново започва разговор. Някак все не мога да вместя тоя Шутзър, който ръкомаха, клати глава и говори напевно, в представите си за нашия Шутзър. Кой е истинският? А кой е истинският Милър? И кой съм аз? Със сигурност знам, че съвсем не съм сержант от разузнавателно отделение в истински пехотен полк.

Наблюдавам как Шутзър и Милър разиграват сценката си. Слушам какво превежда Шутзър на Милър и какво му отговаря Милър. Най-лошото е, че никак не им се ще да ни дадат още отсега един пленник. Предполагам, че ни нямат чак толкова вяра. Шутзър им обяснява, че нашите офицери ни натискат за един пленник, когото да разпитат за събитията на Изток.

При тези думи другият германец се приближава и двамата си баят нещо. Шутзър изважда цигари и черпи наоколо.

Накрая те настояват да отидем довечера при тях, да вдигнем голяма олелия със стрелба от леки оръжия, може би и с няколко гранати, а после да ги приберем. Казват, че ще трябва да оставят по-голямата част от снаряжението си в хижата, за да изглежда, че уж са били изненадани. Убедени са, че голямата офанзива скоро ще мине оттук.

Така, след още доста пазарлък, Шутзър и Милър идват при мен. Сценката със залавянето е назначена за същата вечер в полунощ. Те ще се строят на поляната пред хижата, а ние ще се появим на върха на хълма, откъдето ги шпионирахме първия път с бинокъла. Ще имаме голямо предимство. Не изглежда като капан, а просто като някакъв сложен начин да се предадат. Все още се боя, но навярно безпричинно; всичко се нарежда чудесно. Не знам защо, но изпитвам дълбок страх. Ще ми се да прочета стихотворението на Милър за страха. Мисля, че мога да прибавя и аз нещо.

На връщане Шутзър и Милър все ги напушва смях. Непрестанно си преповтарят разговора, преговорите, сякаш анализират разиграването на партия бридж. Бих желал аз да съм разпределял картите, та да знам по-добре какво ще стане, какво е заложено в картите.

Когато се връщаме в замъка, всичко е наред. Уилкинс отново се е шмугнал на тавана, така че лесно събирам отделението. Извиквам дори Мънди от поста. Милър се преоблича в обикновените си дрехи, а Шутзър разправя станалото. Мънди е като замаян.

— Ама наистина ли? Ходихте пак да говорите с тях и те са готови да ни последват съвсем безпрепятствено?

— Точно така. Само трябва да инсценираме цялата работа със сражението. Всъщност това дори ще е от полза за нашия план да изкараме Уилкинс голям храбрец. Ще придаде на нещата достоверен елемент. Ще ги докараме тук и тогава ще разиграем състезанието по шах, за да определим кой измежду нас ще бъде героят.

Мънди се изправя и закрачва напред-назад извън кръга от дюшеци със своята четирийсетинчова крачка.

— Вижте какво, Ванс никога няма да се съгласи с тая работа на базата на турнир по шах. За него това би значело да получи нечестно предимство. Трябва да направим така, че да изглежда съвсем произволно и случайно, а аз се сещам как може да стане.

Всички утихваме и зачакваме Отчето да продължи. Прав е. Уилкинс би спечелил на шах без никакво усилие, дори ако играе срещу всички ни наведнъж на отделни дъски или пък само на една.

— Ето какво ще направим. Ще теглим сламки. Само че всички ние ще знаем коя е печелившата, да речем, втората от края, и няма да я издърпваме. Аз ще ги държа; Ванс ми има доверие, ще докарам работата така, че той да тегли последен и със сигурност да спечели. По този начин няма да седим да разиграваме шахматен турнир, докато наоколо ни е пълно с германци, а и Уеър и Лав могат всеки момент да се появят. Как мислите?

Ние се споглеждаме. Шутзър се приближава на пръсти до Мънди.

— Дай да те целуна по тиквата, Мънди. Явно тукашната изтънчена атмосфера не е помътила ума ти, както смятах през всичките тия месеци. Точно така ще направим. Сигурен съм, че Майката ще се навие. Не може да не си дава сметка колко е загазил. Мисля, че ще се хване за тази възможност.

Мел пак клати глава, но е с нас. Загрявам радиото; искам да разбера какво става с първото отделение, ако вече има някакви сведения. Всички се струпват около мен. Господи, представляваме коктейл от миризми, най-вече лоши! Мисля, че най-голямата воня идва от краката ни; почти всички сме събути. Явно подсъзнателно вече сме приключили войната.

Когато се върнахме от дозора, се играеше шах по ход на минута, но той бил изоставен заради радиосеанса.

Уеър ми отговаря веднага.

— Какво става с първо отделение, сър? Приемам.

— Още нямаме сведения. Приемам.

Надявам се, че няма да долови всеобщия стон зад гърба ми.

— Изобщо ли не са се върнали, сър? До един? Приемам.

— Да. Тук нещата са толкова зле, че автопаркът и кухнята стоят в готовност за изтегляне; никой не знае обаче в каква посока. Дори трети батальон е въвлечен на юг. Не можем да ги изтеглим, защото целият фланг ще се продъни. Нищо не знаем, дявол да го вземе. Хванахте ли вече военнопленник? Приемам.

— Снощи разузнавахме, сър, и мислим, че ще можем да заловим един тази вечер. Ще ударим поста им към десет часа, тъкмо преди смяната на караула. Приемам.

Обръщам се и смигвам на отделението.

— Е, непременно го направете. Аз ще дойда през нощта, може би дори с Лав, за да вземем военнопленника и да го докараме. Приемам.

— И Лав ли ще дойде, сър? Приемам.

— Да. Поне така мисля. Приемам.

— Нещата трябва да са доста сериозни, сър. Приемам.

— Нямате представа. Лав предполага, че едно немско отделение на такъв преден пост навярно има някаква връзка с разузнаването и ще знае какво става. Той е отчаян; полковникът непрестанно го натиска отгоре. Тук е същинска лудница. Непрекъснато имаме заседания на щаба, а никой няма понятие какво да прави. Хенеси, Първият щабен, изчезна; вече двайсет и четири часа никой не го е виждал. Турили сме двоен ротен караул и сме свили периметъра, доколкото е възможно. Приемам.

— Да, сър. Мисля, че всъщност не е необходимо вие да идвате. Кажете на майор Лав, че ще имаме военнопленника някъде малко след двайсет и четири часа и веднага ще го натоварим в джипа и ще го докараме право в щаба. Няма смисъл да рискува да идва чак дотук; тия гори са пълни с бродещи патрули. Приемам.

— Ще предам на майор Лав. Лично аз не съм във възторг от идеята да пътувам по тези пътища през нощта, в снега и без светлини. Приемам.

— Джиповете ни са в готовност за потегляне, сър, с вериги. На всеки два-три часа Милър подпалва мотора, за да не замръзнат акумулаторите и водата. Ние сме добре. Ще ви докараме военнопленника, сър. Приемам.

Майко мила, само Уеър и Лав ни трябват сега да ни се разхождат тук! Работата с Уилкинс никога няма да се получи.

— Добре. Направете, каквото можете. Ако вашето отделение успее да отвлече някой тип, ще измиете лицето на целия разузнавателен взвод в очите на Лав, това поне е сигурно, майка му стара. Приемам и край на предаването.

— Край на предаването, сър.

Изключвам радиото и наблюдавам как лампичката угасва. Вдигам глава. Над мен стои Мел със забити в бедрата юмруци.

— Цялото първо отделение да изчезне! Боже мой, останахме само шестима в тоя взвод. Същото като в Първата световна война; няма и няма край. Умът ми не го побира, че това можа да се случи с мен.

— Мел, просто ще отидем на тоя дозор, ще разиграем стрелбата, ще подберем приятелчетата фрицове и ще се приберем в замъка, преди ония лами да са се домъкнали. Ще оставим Уилкинс на радиото. Така ми изглежда най-смислено.

Гордън извръща лице.

— Нищо не е смислено. Как може въобще да има нещо смислено в една война, която по своята същност е безсмислена?

Милър, Мънди и Шутзър са чули всичко; няма какво повече да се каже. Първият ми подтик е да излетя навън заедно с Шутзър и двамата да свършим цялата работа. Би било най-просто. Но германците искат шумотевица и стрелба; ще се чуе по-добре, ако вземем цялото отделение.

И така, ще оставим Уилкинс на радиото. Ще се оправим бързо, ще се върнем тук, ще претупаме тегленето на сламки на Отеца и ще бъдем свободни у дома.

Смятам да тръгнем към единайсет; тогава ще имаме достатъчно време да свършим цялата работа, преди да се е появил Уеър. Все не ми се вярва Лав да вземе да се домъкне чак дотук с джипа в тъмното, където действително има опасност от чист, пълнокръвен германски патрул.

Няма още десет и половина, а ние започваме да се готвим. Казвам на Майката, че излизаме за залавяне на език. Давам му наставления, ако до два часа не се върнем, да се свърже с полка. Той явно е облекчен, че няма да идва с нас. Няма по-мръсна работа от тия дозори за залавяне на език.

Никой не обелва дума за първо отделение. Няма какво да кажем. Отменил съм караула, тъй че Уилкинс ще бъде сам в замъка. Мисля си да го накарам да застане на пост до моста само за да спазим устава, в случай че Уеър действително дойде. Но се отказвам. Ако работата върви както трябва, няма да ни отнеме дълго.

Този път всички си слагаме снежните халати. Стаята е в ужасен вид. Може би докато ни няма, Майката ще поразтреби. И без това няма да има друга работа, а тъй като ще трябва да стои край радиото, не може да се завре горе. Признавам, че се безпокоя за него; както каза Мел, той е в ужасно неизгодно положение. Като в някаква игра, в която всички са комбина и пазят тайна или си имат парола, а единият е непосветен и излиза глупак. Не е честно, но се надявам на добър край.

Проверяваме пушките и гранатите си, слагаме си патрондаши, сякаш отиваме на сериозно разузнаване. Това е най-вече театър за пред Майката, за да изглежда всичко както подобава, но все пак не се знае. При това Гордън и Мънди не са влизали много-много в контакт с тия германци, освен по време на коледната сцена и песните, та може и да се уплашат. Би трябвало всички да сме предпазливи, но толкова е нереално, че не действаме както трябва. Все ми се ще да бяха ни дали засега един военнопленник и да бяхме отложили сцената с голямото залавяне за по-късно. Но може би те знаят неща, които ние не знаем. Може оттук наистина да мине голяма офанзива. Уеър също ми се видя доста уплашен.

По-нервен съм, отколкото предполагах. Все пак, когато излизаме навън и потегляме, не е чак толкова зле. Не вали, луната свети силно. Също както в онази нощ, когато германците сложиха плашилото — ниски, бързо плаващи облаци, които скриват и откриват луната, падащи сенки в бяло, синьо и черно. При този сняг, когато има луна, е светло почти като бял ден, замръзналите кристали блестят на лунните лъчи. Определям интервал от по десет метра. Шутзър върви най-отпред в ролята на скаут, аз съм след него. Зад мен крачи Мънди, после Милър; Гордън охранява тила. Нормален патрулен строй, само че по-сбит. След завоя спираме, за да облечем Милър в костюма му.

Снегът е дълбок и пръхкав; при всяка стъпка влиза в ботите ми. Има звезди и студен вятър. В такива вечери с удоволствие съм се пързалял на кънки по леда на някое дере и съм палил огън, но тази нощ изглежда тиха, безмилостна и изпълнена с очакване.

Тръгваме по течението на потока към колибата. Решил съм да минем по същия заобиколен маршрут, по който ходихме първия път до хижата. Познаваме го, а и по него ще излезем на върха на хълма, откъдето постът им ще остане под нас. Въпреки че ще ни чакат, безпокоя се за този първи контакт с германския караул. Смятаме да се спуснем бавно, за да не изплашим някого. Колелцата на ума ми все не спират да се въртят, очаквам най-лошото.

Когато стигаме до подножието на последния скат, давам сигнал на останалите да спрат — т.е. на Гордън и Мънди. Милър се появява в своя костюм. Шутзър се съгласява да се приближи пръв до поста им, докато останалите чакаме на билото. Двамата с Милър ще уговорят всичко. Сега е твърде тъмно, не се вижда добре, понеже луната се е гмурнала зад голям куп облаци. Едва различаваме светлата бяла ивица на пътя в седловината между нас и хижата. Но не съзираме поста, който открихме първия път. Може би вече не държат там хора. Може би и те като нас вече не се страхуват толкова, а гледат само да се подготвят за голямата капитулация. Шутзър се навежда към мен.

— Е, хайде. Не знам какво да им извикам, за да не ме застрелят. Просто ще се спусна надолу и ще викна: „Другарю!“

Зад мен стои Милър.

— Говориш, като че ти ще се предаваш. Сигурен ли си, че си наясно с мисията си, Стан?

— Не ме закачай сега, Милър.

Милър застава зад мен, докато Шутзър тръгва надолу. Стан крачи и вика високо: „Другарю!“, без обаче да крещи. Чувам глас в тъмното, който отговаря: „Kamerad“ Давам знак на останалите да минат малко по-нагоре по билото, докато пред нас се открива добър изглед към хижата. Казвам на всички да прикриват Шутзър и да бъдат готови за стрелба, ако стане нещо. Определено имаме предимство в случай на сражение. Все повече се убеждавам, че германците са били честни.

Не изпущам Шутзър от око. Наблюдавам го как стига до мястото, където миналия път беше постът им. Тогава виждам силуета на един германец, който изпълзява от окопа; двамата поемат заедно надолу към хижата. Чакам знак от Шутзър, но нищо не последва. Двамата пресичат пътя и се изкачват по отсрещния склон. Луната отново грейва и осветява съвсем ясно Шутзър, който прекосява площадката пред хижата и влиза вътре.

Чакаме. Няма какво друго да правим. По целия път Шутзър носеше пушката си на рамо, тъй че трябва да се е чувствал достатъчно безопасно.

След пет-шест минути Шутзър излиза на вратата на хижата и ни махва с ръка да слезем долу. Поглеждам към Гордън и Мънди, за да видя дали са по местата си.

Не е кой знае какво прикритие в случай на опасност, но няма как. Бих могъл да изпратя Милър сам, но искам да знам какво е положението, уговорката.

Милър ме наблюдава. Следил е Шутзър и чака да разбере какво ще правим. Давам му сигнал и двамата тръгваме надолу. Германецът от поста, онзи, който заведе Шутзър до хижата, идва насреща ни. Ние се дърпаме в края на пътя. Изпитвам странно чувство, когато минавам тъй близо до него в пробягващата лунна светлина; и двамата сме въоръжени, с потайна усмивка; наистина като че войната е свършила.

Изкачваме се до откритата площадка. Шутзър ни чака; Германците са вътре.

— Какво се разбрахте, Стан? Всичко наред ли е?

— Искат да говорят с нашия офицер, тъй наречения „хер Мюлер“. Бас държа, че е само защото съм евреин.

Милър го поставя на мястото му съвсем по началнически с ругатня.

— Добре де, посредствено еврейче такова, заведи ме при нашите истински вождове. Колко са те между впрочем?!

— Шестима, плюс онзи, който отиде на поста — всичко седем. Ако действително ще се предават, защо държат единия караул? От кого, по дяволите, се пазят?

— Може би от други германци. Кой знае? Може и те да си имат някой майор Лав; Ubergruppenfuhrer Liebe или нещо подобно.

Оглеждам се наоколо и поемам дълбоко въздух. Мъча се да се владея. Колебая се дали да се втурна в събитията, или да изоставя цялата работа.

— Седем, това отговаря на думите им. Добре. Да вървим. Хайде да видим как ще го направим. Между другото, къде е Червената шапчица?

— Ще преговаряме и за това. Милър, на теб се пада двойна дажба. И без това Уонт си няма понятие за какво служат жените.

Влизаме вътре. Задимено е и смърди, но все пак е по-добре, отколкото при нас. Покрай стената са наредени легла. В действителност е също като в казармата, само че няма прозорци. В долния край на всяка легло лежи купчина добре подредено снаряжение. Хънт би останал доволен от тази гледка — сякаш са готови за съботна инспекция. Дали винаги поддържат толкова разтребено, или са оправили заради нас? Тези германци знаят дори как да се предават. Това се казва бойци!

В отсрещния край на стаята гори огън. Повечето германци стоят край него и тихо си говорят. Когато влизаме, поглеждат през рамо. През вратата зад нас прониква синя лунна светлина, доста силна в сравнение с тъмния жълто-оранжев мрак вътре. Подофицерът се отделя от другите и тръгва към нас. Двамата с Милър си разменят своите странни отсечени кимвания и той заговаря на Шутзър.

Ние с Милър си придаваме вид, че разбираме какво става. Другите германци постепенно се приближават. Кимат и си шушнат един на друг, докато подофицерът си издърдори урока. Какво ли още са измислили? Мислех, че всичко е решено и ще бъде съвсем просто. Шутзър се обръща към Милър, като ми хвърля едно око.

— Ето че малко се объркахме. Тревожи ги нашето искане да предадат един военнопленник. Мисля, че ги плаши. Държат да свършим цялата работа още сега, тази нощ. Аз си придавам важност, но всичко върви добре, не се безпокойте. Милър, направи се, че не си особено възторжен, почеши се по брадата или ги изгледай неприветливо. Струва ми се, че те очакват това.

Милър заема „военна поза“. Какво ли ще стане, ако се изхиля? Тия германци могат да ме изправят пред военен съд, да ме обесят или друго такова. Но Шутзър играе добре. Съсредоточен е така, сякаш е замислил някакъв невероятен начин да притисне противника си на бридж.

— Казват, че ако сега вземем един пленник, те ще трябва да доложат за това и може да се появи някой от техните. Но доколкото виждам, нямат радиостанция, така че ми е чудно.

Подофицерът ни поглежда и Шутзър пак отива да говори с него. Милър мръдва с около две стъпки напред. Аз отварям някакви скапани цигари „Честърфийлд“ и черпя наоколо. Един от германците взима от полицата бутилка заедно с няколко канчета. Налива на всички от същата скоросмъртница, която ни подариха снощи. Напълва и моята чаша. Навярно така ще се нафиркам, че ще взема да улуча някого, когато разиграем сраженийцето. Шутзър пак идва до мен, Милър се влачи след него.

— Страх ги е от голямата офанзива; искат да проведем инсценировката още сега. Аз смятам, че е отлично. Милър се съгласи. Ще си съберат багажа и почваме.

Тази сутрин един от тях ходил за припаси и видял цяло шествие от бронетранспортьори и танкове. Не знам дали ни лъжат, или не; просто не ми се вярва оттук да мине някаква офанзива, а на тебе?

— Не знам, Стан. Вече нищо не ме учудва. Германците също си имат генерали и полковници, и всякаква гадна сган от военачалници. Всичко може да се случи.

Давам на Стан да отпие от моята чаша. Германците се щурат из стаята, събират си вещите; не взимат много нещо. Виждам как подофицерът смъква часовника от ръката си и скача, за да го скрие зад подпокривната греда. Май че никой друг не го забелязва. Може би един ден, когато аз дойда да си търся рисунките, той ще се върне за часовника си. Всеки се опитва да скъта по някоя лична вещ.

Германците се строяват до вратата. Смачкват фасовете и проверяват пушките си. Отварят по една от техните паласки, съответстващи на нашите пълнители. Цялото им снаряжение е износено, черната изкуствена кожа е протрита и на места кафява, острите ъгли са загладени, заоблени.

От бързината, с която се подготвят, личи, че биха били опасни противници в истинско сражение. Плаши ме начинът, по който действат; без излишно суетене, зареждат внимателно пушките си с патрони. Подофицерът взима шмайзера си под мишница и изважда люгера. Дръпва затвора, за да провери дали е зареден. Поглежда към Шутзър и Милър и кимва.

Шутзър ми обяснява в подробности:

— Ето как ще стане работата, Уонт. Те ще се строят на площадката пред хижата. Ние с Милър ще останем тук, при тях. Ти ще се върнеш при отделението на хълма. Когато той даде знак, всички откриваме огън. Всеки да изстреля горе-долу по два пълнителя; трябва да е достатъчно. После нашето отделение ще се спусне надолу, ще се срещнем на пътя и ще ги подберем. Тогава ще ги обезоръжим. Подофицерът искаше да скрие шмайзера си, но му казахме, че не е работа. Какво, по дяволите, ще прави с такова оръжие след войната? Не става за лов на зайци я.

Двамата с него ще вдигнем ръце за прекратяване на стрелбата, и това е. Мисля, че всичко е наред.

— Да, така изглежда, Стан. Бягам нагоре да предупредя Мънди и Гордън. Вие с Бъд внимавайте в играта тук.

— Няма защо да се тревожиш; работата е вързана в кърпа. Това може би е върхът на войната за мен.

Излизам навън и минавам покрай всички германци подред. Те стоят строени с насочено оръжие и аз дефилирам като младоженец на военна сватба. Навън е сребристо, луната свети силно; облаците се надбягват по бързащото небе. Мисля, че луната е в последната си фаза преди пълнолуние и навън е по-светло, отколкото е в хижата. Изкачвам се с мъка по хълма и по пътя се разминавам с техния караул, който слиза. Как ли са му дали знак? Може в окопа да има телефон. На минаване надниквам вътре, но не виждам нищо. Хубаво място, с издигнато стъпало за стрелба. Огромните коренища отстрани, изглежда, са изсечени с щик.

Изкачвам се при Гордън и Мънди. Сграбчвам китката на Мънди, за да видя колко е часът. В този момент луната не е зад облаците; стрелките на часовника на Отчето сочат право нагоре една върху друга — полунощ е. На отсрещния хълм снегът блещука с отразена лунна светлина, на тъмния фон по светещата белота пробягват малки сини, виолетови и цикламени пламъчета. Изпращам Мънди вдясно, малко над пътя към нашия замък. Аз оставам в средата, а Гордън се спуска на двайсет-трийсет ярда вляво. Виждам всичко съвършено ясно, включително тях двамата. Чакаме; съвсем тихо е.

Когато те излизат от хижата, се чувствам необяснимо спокоен. Първо се появяват Шутзър и подофицерът. Подофицерът строява хората си в редица на равни разстояния. Зад него и Шутзър застава Милър. Тримата стоят в края на полянката с гръб към нас на хълма.

Шутзър поглежда нагоре да види дали сме готови. Аз му махвам с ръка. Шутзър и германецът вдигат ръце над главите си. Немските войници насочват пушките си към небето. Аз също вдигам моята, като се целя някъде над хижата. И Гордън, и Мънди го правят, без да ме гледат; не свалят очи от Шутзър.

После Шутзър и германецът спускат ръцете си. Германците стрелят едновременно, почти като за салют на военно погребение. Първо военна сватба, а сега погребение. Аз изстрелвам един пълнител, всички куршуми един по един, като се стремя да ги разпределям неравномерно. Мънди и Гордън правят същото. Германците зареждат повторно. Сега ще открият, че поне едно нещо можем да правим по-добре от тях; да инсценираме сражение.

По време на следващия рунд германците стрелят по-неравномерно, не пълнят вече пушките си едновременно. Зазвучава като истинска битка.

Пъхам втория пълнител, когато изведнъж един от германците пада! Честен кръст, при този ход на нещата първата ми мисъл, е, че се преструва, играе така, както децата си играят на каубои и индианци или на стражари и апаши. Но после виждам, че е наистина; не симулира; рита с крака във въздуха, търкаля се, от врата му блика кръв! Изкрещявам на Гордън и Мънди да прекратят огъня. Шутзър е вдигнал и двете си ръце във въздуха. Стрелбата спира и за две секунди настъпва тишина. После се разнася нов единичен изстрел; втори германец пада, сгърчва се и се изпъва с вирнато лице.

Виждам как Мънди излита от хълма и хуква надолу към пътя. Изтичва далеч напред и крещи с все сила. Държи пушката над главата си; тича по пътя, маха с ръце, вика:

— Уилкинс! Майка! Престани, за Бога, спри огъня! Нов изстрел. Мънди пада на пътя. Този път е от люгер.

Подофицерът се обръща и стреля по Шутзър, който все още стои с метната през рамо пушка. Милър пада на колене и стреля; подофицерът се изпъва, завърта се и се строполява. Няколко секунди тишина. После и останалите германци започват да стрелят по нас на хълма. Няма какво да се прави. Аз изстрелвам и седемте патрона в пълнителя си, до мен стреля Гордън. Милър лежи проснат на земята. Шутзър сяда за миг, после се изпъва и се претъркаля. При нашата позиция и полуавтоматичните ни пушки германците нямат никакъв шанс. За десет секунди всичките падат; само един още мърда. Опитал се е да се изкатери по хълма към тоалетната. Изпуснал е пушката си, но сега е улучен и пищи на склона.

— Мел, бягай да видиш Шутзър и Милър! Аз отивам при Мънди! Внимавай някоя зелка да не се преструва!

Крещя, плача и търча. Всичко стана толкова бързо. Докато стигна до Мънди, на два пъти падам по надолнището. Просвам се на пътя до него. Отначало не виждам къде е улучен. Лежи по гръб, обхванал с ръце коленете си и се клати напред-назад. Все още диша, но при всяко вдишване гърлото му хърка. От ъглите на устата му бликва кръв. Не плаче, не пищи. Само повтаря шепнешком: „Исусе, Марийо, Йосифе! Исусе, Марийо, Йосифе!“

Успявам да го изпъна и да го обърна по корем. Прострелян е в гърба. Мъча се да открия раната. На едно място осветеният от луната сняг е доста стопен и почернял от кръвта му. Той с мъка застава на колене. В средата на гърба му зее голяма кървяща дупка.

Откачам щика си и раздирам с него куртката му. Мънди стои на лакти и колене, с глава между ръцете. Все още се клати.

— Почакай, Отче. Ей сега ще те оправя.

Свалям превързочния му пакет, съдирам краищата на ризата. Гърбът му е в черно и бяло в нощта. Малко вляво от гръбнака се вижда кръгла дупчица, широка около сантиметър. При всяко вдишване през нея се просмуква въздух и се образува мехурчета. Едва чувам заглушения му в снега глас:

— Има ли някой друг улучен?

— Всичко е наред, Пол. Не се тревожи.

Хвърлям око на Шутзър и Милър. Милър се е изправил; май нищо му няма. Двамата с Гордън се заемат с Шутзър, който е седнал. Мънди отново се мъчи да проговори, гласът му е тих като самото му дишане, думите излизат бавно, още по-бавно от обикновено.

— Всички немци ли са мъртви?

— Струва ми се, да. Не се безпокой за това. Ей сега ще те увием и ще те изнесем оттук. Само се отпусни; не мисли толкова. Студено ли ти е?

— Не, не ми е студено. Господи помилвай тези нещастни германци и всички нас. Еба си майката, каква я забъркахме!

„Еба си майката“ ли? Нима това е Мънди? Небеса! Запушвам дупката и я стягам с превръзка, прекарвам бинта отпред през гърдите и завързвам вървите. Опипвам земята наоколо, за да проверя дали куршумът не е излязъл, но не намирам нищо. Всъщност ръцете ми вече са толкова лепкави и мокри, че почти не усещам при пипане. Сипах и двете пакетчета сулфамид в раната. Сигурен съм, че най-малкото има счупени ребра и пробит бял дроб. И кой знае какво още. Отчето извръща глава и ме поглежда.

— Не казвай на Майката.

— Добре, Пол. Няма да кажем на никого.

А сега казвам на всички. Обаче дълго мълчах.

Вдигам очи, за да видя къде точно е Уилкинс. Може и той да е улучен. Може би някой от германците е разбрал откъде идва огънят и му е пуснал един куршум. Но го виждам да се задава по пътя. Придвижва се предпазливо от дърво на дърво; струва ми се, че само някой да мръдне, той ще стреля по него, който и да е. Все още няма представа каква е работата.

— Не се безпокой, Пол. Няма да кажем на Майката. Никога няма да узнае.

Свалям колана си и този на Мънди. Закачвам ги един за друг и стягам с тях превръзката, за да държи по-здраво. Сега кръвта тече по-бавно, но е по-гъста. Мънди се закашля.

При всяко кашляне от устата му бликва кървава слуз. Той се плъзва напред така, че бузата му се зарива в снега; все още е на колене, с вирната задница. Мъчи се да каже нещо, задавен от кръв. Свалям каската си и клякам до него, почти опрял ухо до устата му.

— Май тия петъчни причастия не ми бяха много от полза, а?

— Ти нямаш нужда от тях, Отче.

Не съм сигурен, че ме чува. Очите му са все още отворени, почти прозрачни, луната свети през тях. Топвам десния си палец в смесицата от сняг, слуз и кръв край устата му. Описвам върху челото му кръст, затварям очите му, описвам кръстчета и върху тях, после и върху двете му длани. Не мога да измисля какво да кажа така, че да ми остане утеха за цял живот.

Тогава, без да отвори очи, Мънди отново се мъчи да проговори, мърдайки леко уста в снега. Навеждам се по-близо; едва го чувам.

— И помни! Не казвай на Майката!

После дъхът му спира; излизат мехурчета и една последна въздишка. Той се накланя напред и пада, ритайки с крака; после застива. Вдигам глава — Уилкинс стои над нас и плаче.

— Мъртъв ли е? Мъртъв ли е?

— Така мисля, Ванс.

— Той изтича, за да ме предупреди. Чух го как извика името ми малко преди да го застрелят. Нищо не разбирам. Чух стрелбата и имах прекрасна позиция. Можех да поваля всички тия германци, без да ми мигне окото; те даже не знаеха къде съм. Нищо не разбирам.

Майката плаче с резки, изтерзани хълцания; свлича се на колене на пътя до Мънди.

— Нали знаеш какъв е Пол, Ванс. Действа лудешки, без да му мисли. Винаги е правил грешки.

— Чувствам се ужасно. Сякаш някак си аз съм виновен.

— Не можеше да го предпазиш, Майка.

Загръщам разкъсаната куртка на Мънди. Вече не кърви. Когато падна по лице, ръцете му останаха под него, кръстосани на гърдите. Обръщам го по гръб и приближавам лицето си до устата му, за да се уверя, че дишането му е спряло. Отишъл си е.

Двамата с Уилкинс го хващаме под мишниците и за краката и го завличаме в края на пътя. Знам, че трябва да отида да им помогна с Шутзър. Гордън и Милър все още се занимават с него. Никой от германците не помръдва, само онзи на склона стене.

— Ванс, върви виж дали можеш да помогнеш на германеца. Аз ще погледна какво става с Шутзър. Внимавай този тип да няма нож или пистолет, или нещо друго. Първо провери.

Изтичвам нагоре към площадката пред хижата. Божичко, та тук е цяла кланица! Най-малко седмина убити за не повече от десет секунди. Не искахме това, никой от нас не го искаше, а ето че стана. Плача, едва дишам, но не треперя. Въпреки всичко върша необходимото. Най-вече мъча се да не мисля. Знам само, че трябва бързо да се измъкваме оттук. Щом като германците смятаха, че техните ще чуят инсценираното сражение, вероятно не са далеч. Могат изведнъж да долетят в атака.

Когато стигам до Шутзър, лицето му е зеленикавобяло. Гордън е извадил манерката си и му дава хапчета за ранени. Разпорил е куртката му по ръкава и всичко е в кръв, която се стича и попива в снега. Наглед е почти черна, също като при Мънди. Не прилича някак си на истинска кръв, а по-скоро на моторно масло — може би защото е толкова много и тъй гъста. Шутзър е превързан с два бинта през рамото, а ръката му е извита и завързана отпред в скута. Предницата на куртката му е посипана с жълт сулфамидов прах.

— Как си, Стан?

— Божичко, Уонт, каква каша! А всичко беше уредено, майка му стара! Не съм и предполагал, че Уилкинс може така да връхлети.

— Как ти се вижда той, Мел?

Навеждам се по-ниско. Рамото на Стан е смазано и ръката му е някак извита, изметната. Гордън е спрял кръвта с турникет.

— Изглежда, тъкмо Шутзър взе, че получи раната за един милион долара. Май свършиха дните ти като еврейски воин отмъстител, а, Стан?

— Баш аз, дето най-много държа да се бия с тия нацистки копелета, да бъда ранен! Не е ли гадост?

Шутзър преглъща с мъка, потреперва от болка. На път е да изпадне в тежък шок.

— Как е Мънди?

— Мъртъв, Стан. Свърши бързо. Не можех да му помогна. Без да ща, отново се разплаквам.

— Ах, мамицата и на тая зелка!

— Недей, Стан. Какво по дяволите, му оставаше? Помислил се е за измамен.

— Каква я забъркахме!

— И Мънди каза така. Поръча обаче да не казваме на Уилкинс.

— По дяволите, горкият Мънди!

— Историята е следната: те са ни сгащили и Майката ни е отървал. Ясно ли е?

Шутзър и Гордън се споглеждат, кимват. Помагам на Мел да положи добре Стан на земята. Трябва да се махаме и аз се задвижвам. Упътвам се нагоре към Уилкинс и германеца. Предполагам, че ще трябва да се върнем право в замъка, и то по пътя. Ще бъде голямо изпитание да мъкнем трима души, след като сме само четирима. Не можем да не вземем германеца, а няма да оставим и Мънди.

Минавам покрай немския подофицер. Проснат е по гръб с разперени ръце и крака като мъртъв актьор. Каската му е отхвръкнала; над дясното му око сред синкава вдлъбнатина зее малка дупчица, без много кръв. Наистина е плешив. Милър е действал отлично. Снегът наоколо не е отъпкан и подофицерът навярно изобщо не е разбрал какво го е ударило. Не смея да си представя последните му мисли. Божичко, ако беше оживял, сигурно сам щеше да започне Третата световна война!

Стигам до Уилкинс. Германецът лежи с краката надолу, подпрян на лакът. Очите му са отворени и ме наблюдава, не сваля поглед от спусъка на пушката ми. Сега съзнавам, че съм тичал с пръст върху предпазителната скоба на спусъка. Проверявам — предпазителят ми е снет, а не си спомням да съм го снемал. Кой знае какви грешки още ще извърша — но каква ли по-голяма грешка от тази може да извърши човек?

Германецът е изгубил ума и дума от уплаха. Това е същият, който режеше дърва, когато ходихме на първия дозор, онзи, който приличаше на Макс.

— Лошо ли е ранен, Майка?

— Костта е счупена малко над коляното и на излизане куршумът е отнесъл парче плат от задната страна. Направих му турникет, тъй че сега не кърви много. Но не ще да вземе хапчетата за ранени. Дори блъсна ръката ми със сулфамидния прах.

— Не го виня.

— Уонт, не може ли Шутзър да поговори с него, за да не се плаши толкова?

— Няма как, Ванс; самият Стан е зле.

— Трябва бързо да го измъкнем оттук, инак ще замръзне.

— Ти стой тук, Майка, а аз ще отида до хижата за шинели или нещо друго, в което бихме могли да увием и тоя, и Шутзър.

Определено забавям темпото. На лошо място сме, а аз вече губя сили. По пътя към хижата се затичвам, за да раздвижа кръвта си. Вътре огънят е угаснал. Подпирам вратата отворена; луната ми свети достатъчно, за да видя дългите, тежки шинели с високи яки на немската армия, метнати в долния край на всяко легло. Изглеждат още по-неудобни от нашите. Навярно, ако се връщаш от руския фронт, времето тук ти се вижда като същинска пролет.

В този момент ми хрумва първата добра идея за цялата нощ. Събирам шест шинела и ги помъквам през снега. Викам Гордън и Милър и им обяснявам какво да правят. Това е единственият начин да се измъкнем оттук. Връщам се при Уилкинс и му подавам два шинела. Ще имаме странен вид, но може да успеем.

Връщането е кошмар. Положили сме Мънди, Шутзър и германеца върху три шинела и сме ги покрили с по още един. Влачим така получената шейна, теглим я за ръкавите. Когато се движим, всичко е наред, но щом спрем, шинелите се залепват за снега и не щат да помръднат. Освен това по дъното на шейната и отпред се набива сняг. Тъй като сме четирима, редуваме се да теглим по трима наведнъж, а почиващият наблюдава да не изпадне някой и почиства събралия се отпред сняг. Въпреки че никога преди не сме минавали по този път, предполагам, че трябва да сме на около километър или малко повече от замъка.

Уилкинс ни разказва защо е тръгнал след нас. Трябваше да се сетя. Уеър и Лав пристигнали в замъка за военнопленника. Е, тъй или иначе, имаме един, поне докато е жив. Майката го е стегнал с турникет, направен от колана му „Gott mit wis“. О, не тази нощ! Любимата шега на Мънди беше: „Готин пунш“ — донякъде светотатство за един кандидат-свещеник.

Шутзър все още е в съзнание, но болките му се засилват. Германецът стене известно време, после утихва. Всеки път, когато спираме, за да се сменим, Гордън отпуска по малко двата турникета. Поглеждам Мънди. В известен смисъл прилича на истински труп — със скръстени на гърдите ръце, — обаче е усмихнат. Вероятно някоя спазма на лицевите мускули е разтеглила устните му.

Вече сме на края на силите си, все по-често спираме и се сменяме, когато внезапно от тъмното долита глас:

— Стой! Кой там?

Залягам, преди да разбера кой е. На английски е; Лав.

— Ние сме, сър. Второ отделение. Аз съм сержант Нот.

— Ритъм?

— Не знаем паролата, сър.

Тишина. Чувам гласа на Уеър, после пак на Лав. Още малко, и ще откача. Може би трябва просто да се разхълцам, да ревна или да запищя, за да си го излея някак. Навярно тогава ще разберат, че не мога повече.

— Пристъпете бавно напред за разпознаване. Дръжте ръцете си на главата.

С мъка се надигам с ръце на главата. Дланите ми са ожулени от тегленето и вкочанени от студ. Пристъпвам напред. На светлината на луната ги виждам, притаена в една падина.

— Добре, Нот, можете да си свалите ръцете. Защо не знаете паролата?

Уеър проговаря. Не бих могъл да кажа дума, без да зарева. В ужасно състояние съм.

— Вече пет дена са на пост, сър. Мислехме, че не е целесъобразно да им предаваме паролата по радиото.

— Ами да, при тия немски диверсанти навсякъде, облечени в американски униформи и говорещи при това чудесен английски, трябва да се внимава, лейтенант.

— Да, сър.

— Къде е останалата част от отделението ви, сержант?

— Ей там на пътя, сър.

— Успяхте ли да заловите военнопленник?

— Да, сър; но е тежко ранен.

Уеър излиза напред. Държи карабината си в лявата ръка.

— Чухме стрелба около петнайсетина минути след като изпратихме Уилкинс да ви доведе. Влязохте ли в контакт?

— Да, сър. Мънди загина, а Шутзър е тежко ранен. Може ли вече да ги внесем в замъка, сър? Шутзър и военнопленникът са в шок.

— Малее! Защо, по дяволите, не ни казахте по-рано, сержант?

Лав отваря кобура си и изважда пистолета.

— Неприятелят може да ги преследва непосредствено. По-добре да се махаме оттук, лейтенант. Да тръгваме на бегом.

— Освен военнопленника, сър, всички германци са убити. Бяхме приковани в сражение, когато редник Уилкинс ни избави. Бих желал да го предложа за почетна грамота, сър. Той спаси отделението.

— Уилкинс ли? Уеър, това да не би да е онзи войник, когото заварихме в замъка?

— Да, сър.

— Не ми се видя кой знае какъв боец.

— Сър, той се изправи в цял ръст и с осем изстрела повали шестима от неприятелите.

Защо трябва сега да говорим за всичко това? Необходимо е да отнесем Шутзър и пленника в замъка. Трябва някак си да махнем Лав и Уеър от пътя си.

— Боже мой!

— Да, сър.

— После ще видим за почетната грамота; след като всичко се изясни и се разбере какво точно се е случило.

— Да, сър. Може ли сега да внесем ранените в замъка, сър? И двамата имат тежки кръвоизливи.

— Дадохте ли им хапчетата за ранени, сержант?

— На пленника не, сър. Не искаше да ги глътне.

— Добре. Хайде да приберем хората на бегом.

И Лав се спуска в тръст през снега по осветения от луната път към замъка. От кожения кобур виси някаква каишка, която се шматка по бедрото му. Тича с изваден пистолет и с карабина на рамо. Уеър изостава.

— Как загина Мънди?

— Бързо, сър. Беше прострелян право в гърдите.

— А Шутзър?

— Ранен е в рамото, лейтенант; може би има счупени кости и лошо разместване. Гордън се погрижи за него. Ръката му е обездвижена и с турникет, сър.

Страх ме е пак да не се разплача. Толкова е тъпо всичко.

Когато се връщам при отделението, всеки е зает с нещо. Милър покрива германеца, който е в безсъзнание, може би дори мъртъв. Гордън и Уилкинс се занимават с Шутзър. Очите му са полуотворени, но когато се обръщам към него, не ми отговаря. Диша тежко, почти хърка. Поглеждам към Мел; той клати глава. Дали и аз съм тъй бледен като него? На лунната светлина изглеждаме като бледозеленикави призраци, почти прозрачни на фона на снега.

Тръгваме. Уеър охранява тила. Върви мълчаливо до Мънди. Мънди е все така глупашки ухилен.

С мъка се изкатерваме до замъка. Огънят ни е почти угаснал, но две от факлите горят. Колко ли време ни е нямало? Не може да е било повече от два-три часа. Как невероятно бързо се променят нещата!

Първо внасяме внимателно германеца и Шутзър. Дори Уеър ни помага. Лав стои с гръб към огъня и се клати на пръсти и пети с ръцете отзад, оглежда се наоколо. Стаята ни е в ужасен вид. Явно Уилкинс не е имал много време, преди да се появят Уеър и Лав.

Докато ние с Гордън и Милър внасяме Мънди, Уеър загрява радиото. Мънди вече се вкочанява. Може да е само от студа. Милър натрошава още няколко рамки за огъня. Минава зад Лав и ги хвърля в огнището. Лав се обръща и го наблюдава. После поглежда към мен. Започва да крачи напред-назад с карабината в ръка. Прибрал е пистолета си в кобура, без да го закопчава.

— Сержант Нот, изпратете няколко души на пост. Може неприятелят да е чул престрелката и да изпрати патрул.

— Да, сър.

Сега трябва да му кажа. Напъвам се да измисля как да му го кажа по-добре; не точно както беше, а така, че да излезе по-добре.

— Сър, преди да изпадне в шок военнопленникът е казал на Шутзър, че скоро, може би още утре, през този сектор ще мине голяма офанзива.

— По дяволите, войник! Защо не ни го казахте веднага, майка му стара? Смятах, че сте разузнавателен взвод.

Е, поне има нещо, по което да е наясно. Сега ние наистина сме целият разузнавателен взвод — Уилкинс, Милър, Гордън и аз.

— Да, сър.

— Лейтенант Уеър, свържете ме с полка.

Лав запрята ръкава си и поглежда часовника.

— Имаме съвсем малко време. В два нула нула всички радиовръзки се прекъсват.

Уеър включва радиото. Докато те стоят надвесени над него, аз отивам до Мънди, коленича и свалям часовника му. Този „Бенръс“ е на разтегателна каишка. Измъквам го от огромната му ръка и го плъзвам върху моята. Мънди не би имал нищо против. Предполагам, че и родителите му няма да си го поискат, пък и изобщо не съм сигурен дали би могъл да стигне толкова далеч.

Уеър се свързва с Лири; Лав отива да говори.

— Тук е майор Лав, ефрейтор. Запишете следното съобщение и го предайте незабавно на командващия полка.

— Разбрано, сър. Приемам.

— Влязохме в контакт с неприятеля. Взехме военнопленник. Военнопленникът тежко ранен. Претърпяхме загуби: един убит, един ранен. Разрушихме преден пост на неприятеля. Военнопленникът съобщава предстояща офанзива на неприятеля през този сектор, може би утре. Повтарям, УТРЕ! Тръгваме незабавно с военнопленника и ранения. Ще се явя право пред вас в полка. Подпис: майор Лав. Повторете съобщението, ефрейтор. Приемам.

Лири го прочита.

— Правилно. Предайте го спешно на полковника. Ако е необходимо, събудете го. Неотложно е. Приемам и край на сеанса.

— Разбрано. Край на сеанса.

Уеър щраква копчето. Толкова сме смутени. Шутзър простенва; Мел го завива още по-плътно с един юрган. Смъкваме спалните чували от другите легла, за да покрием Стан и германеца. И двамата треперят неудържимо. Покривам и Мънди, макар че е безсмислено.

Сега Лав крачи като лъв в клетка. Не поглежда нито Шутзър, нито германеца, нито пък най-вече Мънди.

— Трябва бързо да се махаме оттук, лейтенант. Ще вземем военнопленника и ранения войник с нас.

Обръща се към мен.

— Сержант, разпоредете да преместят веригите от единия от вашите джипове на моя. Имаме дълъг път, а тук трудно се пътува. На идване бяхме много затруднени.

— Да, сър.

Поглеждам към Милър, но той вече излиза. Доволен съм, че се маха, защото чувствам как без малко да каже нещо, което би могло да прерасне в наказателно дело за военния съд. За себе си съм сигурен, че ако той започне, и аз ще застана на негова страна. Бихме могли да стигнем до убийство на Лав и Уеър, тряс-прас! А после ще го прикрием: кой ще узнае? Но сам разбирам, че никога няма да го извърша. По своята същност селското съзнание може само да мрази, без да проявява смелост или инициатива за нанасяне на обратен удар. Свикнал съм да живея с това.

— Сержант Нот!

— Да, сър.

— Изумен съм от състоянието на помещенията ви тук, та това е държавна собственост под закрилата на правителството на Съединените щати!

За мое учудване Уеър се обажда; в действителност лъже:

— Те бяха в лошо състояние, когато отделението пристигна, майор.

— Въпреки това, лейтенант, има достатъчно данни за нарушаване на военния устав, поведение, несъответстващо на американските въоръжени сили. Питам се дали тези хора си дават сметка, че се води война. В този момент цялото американско военно присъствие в Европа е застрашено. Ако не бяха някои крайно смекчаващи вината обстоятелства, щях да се погрижа този войник, в качеството си на командващ подофицер, да бъде изправен пред дисциплинарен съд и строго наказан. И къде са ви нашивките, сержант? Имали сте достатъчно време да си ги зашиете. Би трябвало да се гордеете с това, че сте сержант от армията на САЩ.

— Да, сър. Веднага ще се погрижа.

Господи, надявам се, че Милър ще изпокъса ония идиотщини от куртката на Гордън. Стига Лав да зърне това, и ще ни изправят пред такъв военен съд, който ще надмине всички други.

— Вървете сега, сержант, и накарайте онзи войник да побърза с веригите.

Отново заголва китката си и поглежда часовника.

— Нямаме много време. Лейтенант Уеър, бъдете готови да пренесете ранения и военнопленника в задната част на джипа ми.

Двамата с Гордън правим столче от четири ръце. Майката наглася Стан върху него, ние го вдигаме и го понасяме към джипа на Лав. Слава Богу, че е в безсъзнание, защото иначе сигурно щеше да го боли от друсането! При всяка промяна или забързване на хода ни той простенва. Когато го слагаме да седне в джипа, Гордън още веднъж разхлабва турникета и оставя да изтече малко кръв. Кръвоизливът не спира, значи още е жив.

— Как мислиш, Мел? Ще издържи ли?

— Да се надяваме. Шутзър е силен. При по-внимателно каране и бърза медицинска помощ на топло, ще се оправи.

— Може би е по-добре да го задържим тук. Какво повече от нас могат да направят в този момент там за него.

— Има нужда най-вече от морфин. Трябва да отиде в лагера. Въпросът е само колко ще го друсат, докато стигне.

Влизаме вътре, за да пренесем и германеца. Той вече не се противи. Когато го вдигаме, е в съзнание, но изпитва такива болки, че скоро отново припада. В джипа го подпираме на Шутзър, а Мел разхлабва и неговия турникет. Кръвоизливът му не е чак толкова силен.

Връщам се вътре и смъквам една сатенена покривка от леглата. Отново излизам, преди Лав да е измислил някоя друга гадост. Милър лежи по гръб в тъмното на снега и се мъчи да постави веригите. Махнал си е нашивките. Кога ли е успял? Винаги действа правилно, и то много преди аз да се сетя.

Раздираме сатенената покривка на ленти и връзваме здраво Шутзър за германеца, тъй че да се крепят един друг. После ги завързваме за дръжките и скобите по немските туби. Стягаме здраво, за да не паднат, но не чак толкова, та да им спре кръвообращението. Гордън е гений в тия работи. Обзалагам се, че днес е превързочник първа класа.

С останалите сатенени парцали увивам ръцете на Шутзър и германеца. И двамата вече са леденостудени. Гордън донася спалния чувал на Стан и ние го подпъхваме около тях, възможно най-плътно.

Лав и Уеър стоят до джипа и разговарят. Лав пуши цигара в късо цигаре. Гордън се спуска до стената край моста. Уилкинс е караул над замъка. Лав навярно си мисли, че аз съм ги изпратил; никога няма да разбере как действа това отделение; по силата на самостоятелно, автоматично ръководство.

Лав тупа с крака и остъргва снега от ботушите си с взета отнякъде пръчка. Тия ботуши са ваксани поне десет пъти.

Милър изпълзява изпод джипа. Поставил е веригите. Лав се качва отпред до шофьора. Уеър заобикаля отзад и се приближава до мен. Поглежда към Шутзър.

— Ще направим, каквото можем, Нот.

— Сър, нали няма да забравите за Уилкинс?

— Ще направим всичко, което е по силите ни.

— Благодаря ви, сър.

— Вие си вършите добре работата, Нот. Не се тревожете.

— Не съм убеден, сър.

Той ме поглежда. Чудя се дали това не влиза в категорията на неподчинението. Но не ме е грижа особено.

— Майор Лав иска да държите отделението тук, докато започне атаката на германците. Тогава опитайте да се свържете с нас по радиото, на същата честота, после си дигайте чукалата и бързо се измъквайте оттук.

— Ами Мънди, сър?

— Вземете го със себе си, ако можете.

— Да, сър.

— Щабът ще потегли в осем нула нула. Ще оставя един джип с радиостанция, за да получи съобщението ви, после ще ви дадем указания за посоката.

— Да, сър.

Майор Лав се обръща от предната седалка.

— Какво става, лейтенант? Няма да стоим тук цяла нощ! Хайде да тръгваме!

— Да, сър, идвам веднага, сър.

Уеър отново заобикаля джипа, качва се и включва мотора. Потеглят по изравнената площадка пред замъка, спускат се по склона и минават по моста. Но още тук, където не е особено неравно, Шутзър и германецът се лашкат напред-назад като синхронизирани кукли върху каруца със сено.

Плашилото все още си стои недалеч от моста и хвърля дълга сянка на лунната светлина. Какво ли си е помислил Лав? Може би е гръмнал няколко пъти с карабината си. Би трябвало да му разкажа!

Сега луната е вече в другия край на небето и заприиждат облаци. Ръцете и краката ми замръзват, но не ми се влиза вътре. Чувствам се изпразнен, изцеден. Милър стои зад мен. Чувствам се не само изпразнен, но и мръсен, кух, без стойност, повърхностен.

— Бъд, слез долу и извикай Мел. Аз отивам горе за Майката. Няма да държим караул, освен ако някой от вас иска. Всичко това няма никакъв смисъл. Ако германците нападнат оттук, ще ги чуем. Може би утре сутринта на светло ще се редуваме на горния пост; това е достатъчно.

Уилкинс и Милър донасят още неща за горене от тавана. Не мога да реша дали да покрия лицето на Мънди, или не. Решавам да не го покривам. Още малко, и ще се побъркам, вече не знам какво да правя. Искам само да се вмъкна в спалния си чувал, да вдигна ципа, да се завия презглава и да слушам собственото си дишане. Иска ми се също и да побягна нанякъде. Краката ми треперят, готови да затичат.

Взимам една факла и се качвам до тоалетната. Нищо не излиза, а имам болки; обаждат се хемороидите ми от последните дни. Едва не захълцвам високо, но не от болките. Знам, че не мога току-така да сляза долу.

Качвам се на тавана, в скривалището на Уилкинс. Почти всичко е разчистено, изгорено. Уилкинс е подредил покрай стените нещата, които е сметнал за твърде ценни. Останалият багаж е струпан в средата на помещението. На едната стена са подпрени картините, които е извадил от рамките. Нареждам ги наоколо и сядам сред тях така, както седяхме с Уилкинс. Ужасно ми се ще да ме обладае спокойствие. Дълго седя на студа в тъмната, прашна таванска стая. Плача насаме. Щеше да ми бъде толкова по-добре, не само на мен, но и на всеки от нас, ако бяхме си доставяли един другиму утехата и подкрепата, от които толкова се нуждаехме; но младежите трудно споделят истинските си чувства. И това може би поначало позволява донякъде да има война.

Накрая слизам долу. Поглеждам часовника на Мънди. Три и половина е. Уилкинс и Милър спят, Гордън се грижи за огъня.

— Как си, Уонт?

— По-добре. Но ми е гадно.

— Седя тук и си мисля: май Мънди излезе най-голям късметлия. Спечели първата награда.

— Да, може и така да е.

— Дали целият свят се управлява от такива лайна като Лав? Ако сега преживеем това, все така ли ще бъде?

— Не мога дори да мисля за това.

Мел побутва краищата на няколко изгорели дъски към средата на огъня; те запламтяват и хвърлят отблясъци по лицето му. Изглежда също тъй зле, както аз се чувствам.

— Мел, мислиш ли, че Уилкинс има някакъв шанс?

— Имаш предвид почетната грамота ли?

— Да. Най-вероятно зависи от Уеър, а той ще има нужда от подписа на Лав. Нали го чу по радиото. Той е Бъфало Бил и генерал Робърт Ли, слети в едно. Пише собствените си почетни грамоти. Но може би все пак Майката ще получи нещо.

Отново се запътвам към Мънди и коленича до него. Спомням си как заставах така до него по-рано и се опитвам да извикам образа му в съзнанието си, но не се получава. Сякаш търся звезда в безлунна нощ; трябва да гледам отстрани. Сляпото петно е в центъра на окото.

— Мислил ли си някога колко мъртъвци трябва да има на света, а, Мел? Мънди е отишъл при болшинството. Обзалагам се, че на всеки жив се падат хиляди мъртви. Ще ми се обаче да се задържа още малко при малцинството.

— Но не полагаш особени усилия; аз също.

— Кой знае защо, ние не обръщаме достатъчно внимание на важните неща; ей тъй, като Мънди.

— А кое е важното?

— Да живееш истински, мисля. Ако преживея всичко, вече ще правя само онова, което искам. Ще разглеждам картини, ще слушам музика, ще я слушам истински, а не просто да я чувам. Обичам да рисувам, винаги съм обичал; може дори да стана художник. Сигурно си струва да се живее заради това. Дявол да го вземе, съвършено наясно съм, че не искам да ставам инженер; а именно това искаше баща ми, макар че според мен не го съзнаваше достатъчно.

— Нашите пък искат да стана зъболекар, да поема кабинета на стария и така да придам смисъл на неговия живот. А аз имам чувството, че ще повърна, всеки път, когато си мия зъбите; не обичам да гледам дори как другите си мият зъбите. Ще опитам да стана лекар; това ми се вижда значимо. Но каква е разликата? Какви възможности имаме, тъй или иначе?

— Мънди ми каза, че пак искал да стане свещеник. Отпаднал от семинарията само защото смятал, че не е достоен. Представяш ли си?

И двамата говорим на Мънди. Аз съм коленичил на пода до него. Покривам лицето му. Сега си спомням как си мислех, че все някой трябва да извлече полза от всичко това. Искаше ми се да съм аз. И така стана.

Тази нощ като че няма край. Безпокоя се за Шутзър. Според Мел, ако стигне до полка, може би ще се отърве само с едно неподвижно рамо. Беше лявата му ръка. Мъчим се да си спомним дали не е левак; почти сигурни сме, че не е.

Уилкинс и Милър спят. Лягам на единия дюшек, но главата ми се върти. Всеки момент германците могат да пристигнат и да ни пометат. Но дори това трудно ще ме развълнува.

В осем часа, тъкмо на развиделяване, опитвам да се свържа с полка, но нищо не се получава. Лав беше казал, че ще изключат радиостанциите, но се надявам да хвана обещания ми от Уеър джип. Опитвам на пресекулки в продължение на около половин час, докато накрая се отказвам.

Единодушни сме, че трябва да държим един на пост; Милър отива доброволец. Все още не съм гладен, но ето че най-сетне съм страшно уморен. Клепките ми натежават, докато свалям ботите си, куртката, каската и се намъквам в чувала. За първи път, откакто напуснахме полка, се разсъбличам така. Заспивам зъзнещ.